Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

IV. СѪДБОНОСНАТА ГОДИНА (1902)

 

 

2. Върховизъмъ и централизъмъ

Македонското революционно движение въ България. — Първиятъ Върховенъ комитетъ. — Различия. — Кой да рѫководи и кой да опредѣли времето на възстанието. — Разбиранията на ген. Николаевъ. — Поведението на Задграничното представителство. — Стратегемитѣ на Гьорче. — По-дълбоки причини на разкола. — Сарафовиятъ комитетъ. — Неговата дейность. — Терорътъ. — Последици отъ убийството на Михайляну. — Конфликть между Сарафовъ и Задграничното представителство. — Генералъ Цончевъ на сцената. — Разривъ между Цончева и Сарафова.—Сарафовиятъ комитетъ арестуванъ.— Времененъ комитетъ. — Комитетъ Михайловски — Цончевъ. — Конгресна директива. — Сарафовъ съ вѫтрешнитѣ. — Цончевъ замисля възстание. — Два върховни комитети и два македонски лагера въ България.—Дветѣ тези. — Фракционни омрази и гонения

 

Ограничениятъ размѣръ на тая книга не ни позволява да проследимъ последователния развой на македонското освободително движение въ България. Все пакъ, дължимъ да му отдѣлимъ известно мѣсто, понеже това движение се развива при постоянно взаимодействие и антагонизъмъ съ вѫтрешното, а презъ 1902 година се разразява въ самостойна революционна акция отъ грамадно значение за времето и размѣра на голѣмото македонско възстание. То преследва сѫщата цель, но се развива при съвършенно различни условия. Отъ тукъ и различието въ неговия темпъ и въ неговитѣ прояви. То се радва на популярность и съчувствие всрѣдъ освободенитѣ българи, понеже неговата цель е да допринесе за осѫществяване на общия народенъ идеалъ. А доколкото се движи въ рамкитѣ на легалностьта, то има и закрилата на законитѣ и на властьта. То се манифестира по-рано, отколкото вѫтрешното, държи чрезъ специалната си преса и чрезъ митинги буденъ обществениятъ интересъ къмъ положението на българитѣ въ Турция и не престава да напомня на Европа за нейнитѣ задължения по силата на чл. 23 отъ Берлинския договоръ.

 

Презъ първитѣ години следъ освобождението движението е спонтанно и неорганизирано. Въ 1895 година то

 

146

 

добива контуритѣ на особена организация, която се стреми да канализира съчувствията и да използува планомѣрно съдействията на емиграция и на разни обществени фактори въ Княжеството за освободителното дѣло на Македония и Одринско. Свиканиятъ пръвъ Македонски конгресъ отъ сѫществуващитѣ до тогава македонски дружества, различни по характеръ и цель, излѫчи една обща организация съ свой уставъ и правилникъ. Пръвъ председатель на общата организация е Трайко Китанчевъ. Рѫководителитѣ на Върховния комитетъ заживяватъ съ съзнанието, че организираната емиграция е призваната да рѫководи освободителното дѣло, да го представлява въ Княжеството и въ чужбина и да изнесе Македонския въпросъ, чрезъ писменна и устна пропаганда, по дипломатически пѫть и чрезъ възстания, организирани отъ нея. Това разбиране намѣри своя изразъ въ четнишкото нахлуване презъ сѫщата година.

 

Кой да рѫководи и кой да опредѣли момента на възстанието? Отъ тукъ или отъ тамъ? Различията около тоя въпросъ, набелязани отъ самото начало, все повече ще отдалечаватъ дветѣ страни и ще се формиратъ две консепции, два манталитета, около които по-после ще се обособятъ два непримирими лагера.

 

Въ освободителната политика на Върховния комитетъ, начело на който следъ смъртьта на Трайко Китанчевъ застава генералъ Д. Николаевъ, вѫтрешностьта, т. е. народната маса отвѫдъ, може да играе ролята само на помощенъ факторъ, на добавъченъ елементъ, толкова повече, че тамошната организация е слаба и съ нищо още не е манифестирала влиянието и силата си.

 

Гьорче Петровъ предава въ „Споменитѣ” си (стр. 44) — може би, малко сгѫстено — разговоритѣ си съ ген. Николаевъ така:

Ген. Николаевъ ясно ми каза, че той не вѣрва въ македонското население да е способно да се бори, да дига революция, че той не може да приема такива „детински” наши планове за подигане народа за освобождение, че даже не желае такива работи; за освободителното дѣло споредъ него е потрѣбенъ само Върховниятъ комитетъ като авторитетно нѣщо, и той като генералъ, начело на тоя комитетъ ще поведе подире си 20—30 хиляди запасни войници и ще дигне възстание въ Македония. Съ селяни нищо не може да се върши, нищо сериозно. Вѫтрешната работа споредъ него била потрѣбна на В. К. само да може чрезъ нея да служи за плашилище предъ политическия свѣть въ България и въ странство и да си служи съ нея въ политическитѣ комбинации предъ българското правителство и предъ европейската дипломация. Горе-доле такава картина ми нарисува той. Той ми се хвалѣше, че ималъ писма отъ нѣкой си испански генералъ, отъ нѣкой италиянски генералъ и пр. и пр. При единъ подобенъ разговоръ съ генерала Дѣлчевъ се бѣше енервиралъ, плюналъ и избѣгалъ. Даме иронически само слушалъ и се подсмивалъ, та за това и генералътъ, па и Йосифъ Ковачевъ не можеха да търпятъ Дамета.

147

 

Че въ самата Македония бунтовнишкиятъ духъ скоро ще се изрази въ една мощна революционна организация, това не подозира не само ген. Николаевъ, но и нѣкои издигнати македонски емигранти, добре посветени въ дипломатическитѣ пружини на Македонския въпросъ, които фактически рѫководятъ действията на Върховния македонски комитетъ. [1] Тѣхенъ едномисленникъ по онова време е и Тома Карайововъ, който по-после става единъ отъ най-солиднитѣ апологети на самостойностьта и приоритета на Вѫтрешната организация.

 

На свой редъ Вѫтрешната организация, изградена върху вѣрата въ способностьта на македонското население да се революционизира и подготви за възстание, пази отъ самото начало най-ревниво своята самостойность и суверенность. Княжеството съ своитѣ богати морални и материални ресурси — македонската емиграция на първо мѣсто — сѫ за нея елементи отъ крупно значение, подлежащи на използуване, но безъ да се поставя развоятъ на освободителното дѣло вѫтре въ зависимость отъ промѣнливитѣ състави на Върховния комитетъ и безъ риска отъ повторение на прецедента отъ 1895 г. Да се извлѣче ползата, като се неутрализира опасностьта — ето какво се стреми да постигне тя чрезъ своето Задгранично представителство, установено и формално къмъ края на 1896 г. въ лицето на Г. Петровъ и Г. Дѣлчевъ.

 

Работата на Задграничното представителство бѣше двояка. Уреждане на пунктови служби край границата, доставка на литература, търсене на орѫжие и припаси, вербуване на хора за вѫтрешностьта — това бѣше, така да се каже, черната работа, която вършеше отъ самото начало и докрай Г. Дѣлчевъ, използувайки добритѣ услуги на приятели офицери, преданни на освободителната идея, на македонски емигранти и на интелигентни идеалисти. Другата, дипломатическата работа, ако бихме могли гака да я наречемъ, изискваше качества, които на Дѣлчева липсваха и които Гьорче притежаваше, но ги прилагаше по своему. Имаше нѣщо, което — за учудване на мнозина — сближаваше двамата другари, толкова различни по темпераментъ и похвати: единомислието по всичко, що се отнася до самостойностьта и суверенностьта на Организацията — предусловие, въ очитѣ и на двамата, за единъ естественъ и траенъ революционенъ

 

 

1. „По темата за нашитѣ отношения съ 8. К. имахъ разговори и съ Ризова и Ляпчева. Тѣ съ всичката си убедителность и всичкото си влияние, което имаха надъ мене (особено Ризовъ, когото азъ въ младини боготворъхъ) искаха да ме убедятъ, че В. К. трѣбва да бѫде центъръ на освободителното дѣло и че ние въ България не трѣбва да имаме работа съ никого другиго освенъ съ тѣхъ , та да иматъ тѣ потрѣбния авторитетъ предъ българското правителство и предъ европейската дипломация. Имаше пълно безвѣрие въ нашата способность у хората отъ Ц. К. да рѫководимъ и да подигнемъ сериозно движение”. (Г. Петровъ „Спомени”, стр. 44—45)

 

148

 

процесъ въ вѫтрешностьта. Съ прямотата и съ жаждата си за непосрѣдствена съзидателна работа, Дѣлчевъ не бѣше пригоденъ за оная заплетена и неблагодарна роля, която се падна да играе Гьорче. Но той бѣше спокоенъ, защото вѣрваше, че другарьтъ му съ твърдата си принципность, съ силата на диалектиката си и съ ловкостьта си, е способенъ да използува благоприятнитѣ условия и да отбива всѣкакви покушения.

 

А задачата на Гьорче бѣ наистина тежка, непосилна дори и за него. Срѣдитѣ, съ които работата го поставяше въ контактъ, представляваха нѣщо твърде пъстро по своето интимно отношение къмъ революционното дѣло: офицерство, което, стимулирано отъ чистъ патриотизъмъ, даваше охотно лептата си чрезъ „Братствата”, образувани при гарнизонитѣ; [1] идейна интелигенция и отзивчиви граждани, които активно участвуваха въ живота на мѣстнитѣ македонски дружества и се интересуваха живо за комитетскитѣ работи; Върховенъ комитетъ, претендиращъ въ най-добрия случай за съучастие въ вѫтрешнитѣ работи и не лишенъ отъ опозиция въ собствената си срѣда; правителства, които се смѣтатъ за свръхразпоредители съ народнитѣ сѫдбини, съ собствени методи и разбирания, стремещи се да подчинятъ комитетитѣ на своята политика. Помощьта на всички бѣ желана и необходима и всички трѣбваше да се менажиратъ, но да бѫдатъ въ сѫщото време държани на разстояние, респектирани или обезвредявани. Сѫщата смѣтка правѣше Гьорче и спрямо социалиститѣ: да използува съчувствието и перата имъ, но да не ги допуща въ самия „олтаръ”, а само въ „нартика”, за да не се даде на движението социалистически оттенъкъ. Всрѣдъ тая кипяща атмосфера отъ съчувствия, скрити попълзновения, явни противодействия и възбудени теоритизирания, се формираха въ и около Представителството една идеология и едни методи за действие, които не отразяваха съвсемъ вѣрно манталитета, настроенията и въжделенията на вѫтрешностьта. Съ всичката си ловка екилибристика Гьорче не можа да задържи противодействуващитѣ сили въ равновесие. Той съсрѣдоточи противъ себе си много недовѣрия и омрази и му се наложи да се оттегли, озлобенъ противъ всички и охуленъ отъ чужди и отъ свои, като зълъ гений на недоразуменията и враждитѣ между дветѣ организации.

 

А причинитѣ на разкола бѣха отъ по-дълбокъ характеръ. Легална по форма, Организацията въ Княжеството се очерта, веднага следъ създаването си, като революционна

 

 

1. Офицерскитѣ „Братства” се създадоха презъ време на движението отъ 1895 г. По-после, начело на тайнитѣ офицерски „Братства” се постави полковникъ Ив. Цончевъ, тогава командиръ на 6 полкъ.

 

149

 

чрезъ организираното възстание отъ 1895 г. и заживѣ, както видѣхме, съ съзнанието, че е призвана да бѫде не надстройка, а основа на освободителното дѣло. Наистина, комитетътъ на Хр. Станишевъ, който въ 1897 г. наследи ген. Нйколаевия, прояви добра воля за разбирателство, задоволявайки се съ по-скромната роля на помощенъ факторъ. При все това, пълна хармония и взаимно доволство не можаха да се постигнатъ. „Вѫтрешнитѣ оставаха, — нека си послужимъ съ думитѣ на П. К. Яворовъ, — недоволни отъ външнитѣ, защото получаваха твърде малко отъ онова, което имъ трѣбваше. Външнитѣ оставаха недоволни отъ вѫтрешнитѣ, защото нѣмаха едно какво-годе, макаръ най-малко участие въ управата на съзаклятнишкитѣ работи”. Задграничното представителство мѫчно понасяше известна категория многознаещи общественици и политици около Върховния комитетъ, които се проявяваха главно въ словестни излияния и проекти и докараха дружествата въ състояние на вегетиране. И търсейки начинъ, какъ да се раздвижи българското общество и да се подтикне къмъ по-голѣма пожертвователность, то се натъкна на мисъльта за промѣна на лицата въ Върховния комитетъ. То би приело тогава съ готовность Цончева, който искрено и почтено му помагаше чрезъ „Братствата”, но при нежеланието на полковника да излѣзе въ оставка, изборътъ на Представителството се спрѣ на групата по-млади офицери съ Б. Сарафовъ начело, популярни поради участието имъ въ движението отъ 1895 година. То само проагитира промѣната и тя се извърши, безъ сътресения, всрѣдъ възбудени надежди. Конгресътъ свиканъ презъ май 1899 година, постави начело на Върховния комитетъ мелнишкия герой Борисъ Сарафовъ. Всичко стана, прочее, по предначертанията на задграничното представителство и съ предварителното съгласие на новоизбранитѣ, че ще вършатъ честно и почтено дѣлото на Вѫтрешната организация — че „тѣ ще фигуриратъ въ България, но че опората и крепостьта ще бѫдемъ ние”, — както се изразява Гьорче. Прочее, Вѫтрешната организация, въ лицето на Задграничното представителство, е допринесла сама твърде много за пълното революционизиране на софийския комитетъ и за отношенията, които по-после се развиха.

 

Сарафовиятъ комитетъ оправда и дори надмина надеждитѣ, които тукъ и тамъ се възлагаха на него. До една година време старитѣ дружества се съживиха и се образуваха надъ 200 нови. Заработи се трескаво за събиране на пари и за пласиране облигациитѣ отъ патриотическия заемъ. На първия конгресъ новиятъ комитетъ излѣзе съ единъ бюджетъ отъ 450.000 лева. Въ Шуменъ, Русе, Варна и други градове се образуваха „стрелчески дружества”, кѫдето офицеритѣ, приятели на Върховния комитетъ, обучаваха македонски емигранти, кандидати за четници.

 

150

 

Популярностьта на Б. Сарафовъ порастна, името му стана известно и въ чужбина. Трѣбва да му се признае заслугата, че пръвъ той, подъ влиянието на група интелигентни македонци начело съ Сим. Радевъ, обърна надлежното внимание на пропагандата чрезъ чуждестранната преса. Съ срѣдствата на Сарафовия комитетъ се основа въ Парижъ вестникъ „L’Effort”, подъ редакцията на С. Радевъ. Мемоари, писма, срещи, интервюта по вестници и пр. бѣха ефикасни срѣдства за пропаганда, съ които Сарафовъ охотно си служеше, увеличавайки съ това и собствената си популярность, съ което пъкъ печелѣше завистьта на мнозина. На Б. Сарафовъ се дължи и най-крупната покупка на орѫжие отъ странство: 1100 манлихерови пушки купени въ Австрия, 10000 кримки, 1500 мартини и бердани, около 1000 револвери и пр.

 

Но Сарафовъ има нещастната идея да въведе въ широкъ размѣръ терора въ Княжеството и дори въ чужбина. Ето какъ обяснява той самъ това въ „Споменитѣ” си: [1]

Буйствата на комитета ни въ онова време се правѣха по три побуждения: 1-во се правѣше юрушъ за пари, репресивни мѣрки; 2-ро репресивни мѣрки противъ шпиони, посочвани и отъ вѫтре и 3-то очистване шпиони тукашни, откривани отъ насъ и въ странство.

Презъ лѣтото на 1900 г. биде убитъ въ Букурещъ отъ македонци, пратеници на Б. Сарафовъ, редакторътъ на в. „Peninsula Balcanica”, зарадъ неговитѣ клеветнически писания по македонското дѣло. Това убийство има тежки последици за македонската кауза въ чужбина и за самия Сарафовъ. Печатътъ на съседитѣ използува тоя поводъ за да се нахвърли върху македонското освободително дѣло изобщо, безъ да се спира и предъ долни доносничества за смѣтка на видни българи, живущи въ Турция. По това време Организацията се справяше съ ударитѣ, които бѣше ѝ нанесла голѣмата Солунска афера. Убийството на Михайляну внесе известно охлаждение между власи и българи и въ Битоля. Самата България се представляваше като гнѣздо на комплоти и убийства на чужденци. Изнасянето отъ чуждата преса въ сгѫстени краски интенсивната революционна дейность въ Княжеството злепостави българското правителство дипломатически. Конфликтътъ съ Ромъния насмалко не се разрази въ война. Кабинетътъ Каравеловъ — Даневъ се видѣ принуденъ да арестува, на 24 мартъ 1901 г. членоветѣ на Върховния комитетъ: Б. Сарафовъ, Сл. Ковачевъ, Тома Давидовъ и Георги Петровъ. [2]

 

 

1. Стр. 53.

2. Дѣлото по убийството на Михайляну бѣ разгледано презъ м. май 1901 г. Сѫдътъ оправда обвиняемитѣ.

 

151

 

Върху революционното дѣло въ вѫтрешностьта Сарафовата дейность се отрази двояко. Отъ засиленитѣ материални срѣдства, отъ доставеното орѫжие, отъ дейностьта на стрелковитѣ дружества и пр. се възползува прѣко и косвено и Вѫтрешната организация. Нѣкои отъ най-ценнитѣ деятели като Чернопѣевъ, Кръстю Българията, Атанасъ Бабата и др., бѣха поканени да заминатъ вѫтре отъ Борисъ Сарафовъ. Освенъ това, популяризирането на революционната идея въ България оказваше, само по себе си, ободрително въздействие оттатъкъ: дветѣ революционни движения се намираха, както вече имахме случай да кажемъ, подъ силно и постоянно взаимодействие.

 

Медалътъ, обаче, има и обратната си страна. Отношенията между дветѣ организации не се развиха така, както Задграничното представителство си ги въобразяваше, изтъквайки Б. Сарафова начело: то да участвува и дори да направлява работитѣ на Върховния комитетъ и въ сѫщото време да държи последния на почтено разстояние отъ рѫководството на Вътрешната организация. Отъ начало, наистина, всичко вървѣше гладко: и еднитѣ и другитѣ бѣха доволни отъ бързитѣ успѣхи на съвмѣстната работа въ Княжеството. Сарафовъ, обаче, не бѣше човѣкътъ, който би се задоволилъ съ едно подчинено положение—ток да бѫде само „фирмата”, а Гьорче — „Комитетътъ”. [1] Работейки съвмѣстно съ Представителството тукъ и подпомагайки всѣкакъ Вътрешната организация въ нейнитѣ тукашни и тамошни нужди, Сарафовъ, който и по-преди бѣше близъкъ съ вѫтрешнитѣ деятели, лесно проникна въ вѫтрешния ѝ интименъ животъ и си създаде лични привърженици всрѣдъ хората, които идваха и се връщаха вѫтре, особено между проститѣ момчета. Въ това му помагаха не само тукашнитѣ бързи успѣхи, свързани съ неговото име, но и личнитѣ му качества: буйното му въображение, което непрекъснато чертаеше примамливи планове, откровенностьта, съобщителностьта, довѣрчивостьта, слабостьта му къмъ външнитѣ ефекти, епикурейството му. Къмъ тия качества трѣбва да прибавимъ и паритѣ, съ които разполагаше и които харчеше съ щедрость, отиваща до прахосничество, не само за реалнитѣ нужди на далото, но и за всестраннитѣ лични потрѣби на хората, поставени по разни начини въ услуга на каузата. Въ това отношение Сарафовъ бѣ пъленъ контрастъ на традициитѣ, създадени отъ пуританската скромность на Дѣлчева.

 

Всичко това сѫ, обаче, второстепенни нѣща. По-важното бѣ, че Б. Сарафовъ не се настани въ Върховния комитетъ само чрезъ подкрепата на Задграничното представителство.

 

 

1. „Офицерството въ начало нищо не предприемаше безъ наше знание и съгласие. Самъ Борисъ казваше: „Ние сме фирмата, а Гьорче е комитетътъ”. („Спомени на Гьорчо Петровъ”, стр. 94).

 

152

 

Той бѣше мандатьоръ на офицеритѣ отъ „Братствата” при гарнизонитѣ. Постътъ се падаше по право — както и се предложи — на полковникъ Цончевъ, старшиятъ и най-авторитѣтниятъ между офицеритѣ отъ „Братствата”. Въ лицето на Сарафова офицеритѣ виждаха свой пълномощникъ, който ще провежда тѣхнитѣ разбирания за освободителна борба и то временно — докато назрѣе моментътъ да застане начело полковникъ Цончевъ. [1] Така гледаше на своето положение и самъ Сарафовъ. Избранъ и зависимъ отъ конгреса на дружествата, той бѣ морално и идейно свързанъ съ срѣдата, отъ която изхождаше и чиито разбирания сподѣляше. А тия негови разбирания за революционна и освободителна борба, добити съ военното образование и възпитание, се затвърдиха у него и отъ възстанишката му практика презъ 1895 година, когато населението, необжегнато още отъ революционния огънь, не взе никакво участие въ нагласената отъ тукъ четнишка акция. Това сѫ познатитѣ ни вече разбирания на генералъ Николаевъ. Известна еволюция, подъ влиянието на вѫтрешнитѣ революционни прояви, наистина, има, въ основата си, обаче, становището е сѫщото. На поробеното население сега се отдава по-голѣмо значение, но това обстоятелство идѣше само да подсили основанията за близко възстание. Възстание, което ще се реши отъ тукъ, ще се изнесе отъ внушителни доброволчески отряди организирани и нахлули отъ тукъ, при помощьта на мѣстното население, сравнително по-подготвено вече. Тия планове, които занимаваха вече офицеритѣ отъ Върховния комитетъ и отъ „Братствата”, не останаха незабелязани отъ хората около Задграничното представителство. Но осѫществяването на тия планове сега предполагаше съгласието, доброволно или принудено, на Вѫтрешната организация. Върху почвата на подозрението, че Върховниятъ комитетъ, въ разбирателство съ офицеритѣ отъ „Братствата”, преследва съ действията си превземането или подчинението на Вѫтрешната организация, за да ѝ наложи едно близко възстание по посочения образецъ, изникна разкола между Сарафова и Задграничното представителство.

 

Взаимното дебнене се започна още презъ меденитѣ месеци на задружната дейность. После се заредиха опити за взаимно злепоставяне предъ Централния комитетъ и за завладя-

 

 

1. Ето какъ Б. Сарафовъ обяснява отказа на Цончева: „Цончевъ казваше, че ако излѣзе той начело, следъ петь месеца трѣбва да дигне възстание, понеже той не може да стои дълго така — ще се омаскари. Затова той бѣше на мнение, първомъ да излѣзятъ на лице по-млади хора, да приготвятъ почва, да организиратъ, да събератъ срѣдства, и сетне, като наближи време за движението, тогава и той ще вземе участие въ него. На това се съгласихме”. („Спомени на Б. Сарафовъ”, стр. 48). Тия мотиви на Цончева се съвпадатъ и съ обясненията му предъ Гьорче Петровъ. Впрочемъ, тѣ се потвърждаватъ напълно и отъ действията му, когато той по-после застана начело на Комитета.

 

153

 

ване на пограничнитѣ пунктове отъ страна на Върховния комитетъ, препирни и скарвания. Къмъ края на 1900 г. отношенията между Комитета и Гьорче бѣха съвсемъ компрометирани и Гьорче се видѣ принуденъ да се оттегли въ Търново. Дѣлчевъ сѫщо имаше остри обяснения съ членоветѣ на Върховния комитетъ и презъ време на пребиваването си тукъ избѣгваше срещитѣ си съ тѣхъ. Между това, положението на Сарафова тукъ стана, въ свръзка съ Михайлянувото убийство, неудържимо. Очакваше се и арестуването му. Решилъ да напустне поста си и да замине съ другаритѣ си вѫтре, той, отъ името на Комитета подкани Цончева и другаритѣ му да напустнатъ армията и да бѫдатъ готови да заематъ мѣстата, които ще се опразднятъ. Трѣбва да се забележи, че и всрѣдъ офицерството имаше вече известно недоволство отъ Сарафова, кое зарадъ грѣшкитѣ и докаранитѣ усложнения, кое отъ човѣшка зависть. Цончевъ като че ли очакваше тая покана и побърза да се уволни, заедно съ по-старитѣ си другари полковникъ Янковъ и подполковникъ Николовъ. Смѣтайки, че е ударилъ вече неговиятъ часъ, Цончевъ не пожела да се съобрази съ новото мнение на Върховния комитетъ, който, ревизиралъ твърде скоро първото си решение, настояваше сега предъ него, въ интереса на дѣлото, да не бърза съ оставката си. [1] Цончевъ и другаритѣ му не само не уважиха новитѣ съображения и настроенията на Сарафова, но настояха предъ своя пълномощникъ, когото на времето бѣха поставили въ Комитета, да подкрепи сега тѣхнитѣ кандидатури въ предстоящия конгресъ. Сарафовъ имъ предлагаше други срѣдни комбинации, запазвайки председателския постъ за себе си. Спорътъ се свърши съ скарване и обиди. Цончевъ поведе незабавно кампания противъ Сарафова, използувайки мълвитѣ за извършени отъ него злоупртрѣбления на комитетски пари. Въ отговоръ на това Сарафовъ съ една телеграма до дружествата ги обяви за отцепници. Десетина дена по-късно, на 24 мартъ, членоветѣ на Сарафовия комитетъ бѣха арестувани.

 

Разколътъ между офицеритѣ наложи и на двата лагера една по-примирителна тактика спрямо третата страна. Резултатъ отъ тия настроения бѣ Временниятъ комитетъ съ Ст. Михайловски начело, който се избра отъ свикания на 8 априлъ извънре-

 

 

1. Отмѣтането на Сарафова трѣбва да се отдаде на влиянието, което упражниха надъ него съ своитѣ обективни доводи и чрезъ въздействие върху тщеславието му неговитѣ най-близки приятели съ Сим. Радевъ начело. „За да сондираме почвата, — казва самъ Сарафовъ въ „Споменитъ” си, (стр. 58—59) — какъ ще се отрази това нѣщо (заемането на Върховния комитетъ отъ Цончева. Авт.), съобщихме това на стълбоветъ на политическитѣ партии. Като чуха това дигнаха една гюрултия: „Що?! Организацията въ рѫцетѣ на дворцови хора?! Симеонъ Радевъ дойде отъ Европа и той ни каза, че сега, когато дѣлото е тръгнало тъй добре въ Европа, щѣло сега съвсемъ да се компрометира, щомъ влъзе въ рѫцетѣ на официални личности”.

 

154

 

денъ конгресъ. [1] Цончевитѣ приятели използуваха арестуването на Сарафова, за да спечелятъ дружествата и да се подготвятъ за редовния конгресъ, манипулирайки въ агитациитѣ си главно съ „злоупотрѣбленията” и увлѣченията на Сарафовъ. Авторитетното име на Михайловски, сплотеностьта на Цончевитѣ приятели и разноезичието на останалата часть отъ делегатитѣ на редовния конгресъ презъ юлий спомогнаха за да спечели листата съ Михайловски — Цончевъ съ единъ гласъ болшинство. Все пакъ, тоя конгресъ изработи, по инициативата на Дѣлчевитѣ приятели, една директива, която и Цончевитѣ приятели, чувствувайки несигурното си положение въ конгреса, сѫщо приеха. Директивата, съставена въ духа на Дѣлчевитѣ консепции, констатираше, че комитетътъ на Сарафова „се е отклонилъ отъ прѣкитѣ задачи на Организацията въ свободна България”, осѫждаше остро терора като система на борба и поставяше дейностьта на новоизбрания комитетъ въ следнитѣ строго опредѣлени рамки:

Задачата на Македоно-одринската организация въ свободна България е не да направлява и рѫководи революционното движение в Македония и Одринско, което се развива при особени специални условия и не търпи никакви пресилвания отвънъ, а само да му съдействува морално и материално, като сѫщевременно изяснява и тълкува неговитѣ цели и стремежи, както предъ българското, така и предъ европейското общество.

Отъ тая директива, която Цончевитѣ приятели приеха само по тактически съображения, остана само едно морално значение за вѫтрешнитѣ, които по-после се позоваваха на нея въ словесната си и печатна борба противъ Върховния комитетъ. Единственото срѣдство да се избѣгне стълкновението бѣ, Вѫтрешната организация да предреши набързо възстанието — едно възстание съ всички изгледи на нагласено и рѫководено отъ тукъ. Съ тоя планъ въ главата си излѣзе на линия Цончевъ. Върху тоя планъ се базираха всички негови обещания за подкрепа и всичкитѣ му увещания за съвмѣстна дейность. Сарафовъ, добре посветенъ въ плановетѣ на своитѣ бивши другари и прегърналъ сега безрезервно каузата на Вѫтрешната организация, биеше тревога, предупреждаваше вѫтрешнитѣ и предлагаше решителни мѣрки, безъ да се спира и предъ премахването на Цончева, за да се предупреди замисленото, предварително решено възстание. Не само технически причини, но психиката, революционната отхрана, моралътъ и разумътъ на вѫтрешнитѣ възставаха противъ една такава замисъль и правѣха пропастьта между двата лагера незапълнима. Генералъ

 

 

1. Въ тоя комитетъ Ст. Михайловски и д-ръ Владовъ бѣха привърженици на Цончева, Ив. Кеповъ и Вл. Димитровъ — на Вѫтрешната организация. Г. Минковъ и Георги Петровъ — на новообособеното течение „сарафисти”.

 

155

 

Цончевъ разбра това и се зае да приложи плана си мимо вѫтрешнитѣ. Той организира пунктови служби на границата, успѣ да тури рѫка и на складиранитѣ тамъ 700—800 манлихери (отъ ония, които Сарафовъ бѣше доставилъ). Въ началото на есеньта се явиха въ крайграничнитѣ вѫтрешни райони и първитѣ „върховистки” чети.

 

*

 

Вѫтре, начело на Централния комитетъ бѣше вече застаналъ Гарвановъ. Презъ лѣтото за задгранични представители бѣха назначени Димитъръ Стефановъ, бившъ директоръ на битолската гимназия и Туше Делиивановъ, бившъ главенъ учитель въ Кукушъ. Постигна се едно ново формално споразумение между дветѣ страни върху базата на известната директива. И то се оказа, обаче, наложено отъ тактически съображения — да се спечели време за нова, по-решителна офанзива: кардиналниятъ въпросъ за възстанието продължаваше да ги дѣли. Безъ да се денонсира формално сключеното „примирие”, неприятелскитѣ действия се възобновиха съ още по-голѣма ярость и тамъ и тукъ. Атакувана вече у дома си, Вѫтрешнатаорганизация бранѣше доста успѣшно позициитѣ си вѫтре и, отъ своя страна, мина въ открито настѫпление противъ Върховния комитетъ въ България. Борбата тукъ се водѣше въ срѣдата на самитѣ дружества, часть отъ които отказаха да поддържатъ Върховния комитетъ. Въ редовниятъ конгресъ, който се свика презъ юлий 1902 година, привърженицитѣ на Вѫтрешната организация се отцепиха и формално, тъй че следъ конгреса започнаха да функциониратъ два комитета: стариятъ, преизбранъ комитетъ на Ст. Михайловски — Цончевъ съ членове Стойчевъ, подполковникъ Николовъ, А. Бозуковъ и Г. Бѣлевъ и новиятъ, съ председатель инж. Хр. Станишевъ, подпредседатель Т. Карайововъ и членове П. К. Яворовъ, Стояновъ, Йорданъ Асеновъ и Георги Петровъ.

 

Още преди формалното разцепление борбата между дветѣ организации тукъ се водѣше чрезъ устно и печатно слово. Цѣлиятъ македонствуващъ свѣтъ въ Княжеството се нареди въ единия или другия лагеръ. Каузата на вѫтрешнитѣ намѣри жарки защитници въ лицето на множество представители на интелигенцията съ най-различна идейна окраска. Цѣлата лѣва интелигенция бѣ, може да се каже, на нейна страна. Мнозина видни социалисти [1] оставиха на заденъ планъ партията и доктрината си и се отдадоха съ страсть на тая борба. Теорията за еволюционизма въ революционния процесъ и принципитѣ на самостойностьта и суверенностьта на Вѫтрешната организация, като еманация

 

 

1. Димо хаджи Димовъ, Никола Харлаковъ, Вл. Димитровъ и др.

 

156

 

на мѣстното бореще се население, допадаха на социалистическия манталитетъ. Прецедентътъ отъ 1895 година, подозрителностьта на интелигенцията спрямо тогавашния Държавенъ глава и подхранваната предвзета неприязънь къмъ офицерската „каста” тласкаха крайнитѣ идейници тукъ къмъ лагера на Вѫтрешната организация, макаръ че действително вѫтрешнитѣ, отдалеченитѣ отъ тукашното влияние отвѫдни деятели нѣмаха нищо общо съ социалистическото вѣрую. Наредъ съ тѣхъ ратуваха и не социалисти, водими отъ подбуждения, въ които преобладаваше било загриженостьта за застрашеното скѫпо дѣло, било дълбокото убеждение въ правотата на защищаваната кауза, било безрезервното довѣрие и симпатия къмъ Дѣлчева и къмъ вѫтрешнитѣ мѫченичествуващи корифеи на Организацията — Д. Груевъ, Хр. Матовъ, Пере Тошевъ и др. Отъ най-изтъкнатитѣ между тѣхъ, които съ перото и словото си бѣха се поставили въ услуга на вѫтрешнитѣ, трѣбва да споменемъ А. Страшимирова и П. К. Яворова, и двамата въ първия разцвѣтъ на своя поетически талантъ. Тѣ заедно съ социалиста хаджи Димовъ [1] съ темпераментния публицистъ Ив. Кеповъ, редакторъ на кюстендилския в. „Изгрѣвъ” въ онова време, съ македонскитѣ журналисти Т. Карайововъ и Ник. Наумовъ — първиятъ силенъ съ диалектиката си, вториятъ — съ язвителния си езикъ, бѣха главнитѣ пера, които изнасяха идейната и обикновената вестникарска полемика срещу „върховизма”. Въ началото на 1902 година вѫтрешнитѣ имаха вече и свой печатенъ органъ, създаденъ специално за нуждитѣ на спора — в. „Дѣло”, който, по думитѣ на редактора му П. К. Яворовъ, „даде на читателитѣ си 30 статии върху нарушената отъ Комитета директива — и нито три, поне за разнообразие, противъ Турция...”

 

Върховистката теза бѣ отъ мѫчно защитимитѣ предъ мислещия свѣтъ. Нейната интимна страна изобщо не бѣше твърде за показъ. Затова комитетскияъ печатъ, съ в. „Реформи” начело, не се вдълбочаваше много въ принципни спорове. Нападателната тактика, прилагана вече срещу Сарафова, биде турена въ действие и спрямо Вѫтрешната организация. Макаръ че последната не можеше да се идентифира съ една или нѣколко личности, нейниятъ мораленъ обликъ се рисуваше по действителнитѣ или мними прегрѣшения на отдѣлни нейни членове или съмишленици. Голѣмитѣ козове на върховисткия лагеръ бѣха: авторитетътъ на Ст. Михайловски като писатель и мислитель, солидното обществено положение на генералъ Цончевъ и другаритѣ му

 

 

1. Македонецъ по произходъ, отъ с. Горно-Броди. Сѣрско, презъ 1903 г. хаджи Димовъ ходи съ Дѣлчева въ Македония и взе участие въ сражението въ Баница, кѫдето Дѣлчевъ загина.

 

157

 

като реномирани офицери, тѣхнитѣ морални връзки съ българската армия, тѣхното влияние, по-скоро предполагаемо отколкото действително, всрѣдъ дворцовитѣ и управляващи срѣди и тѣхната лична неуязвимость като нови хора, които тепърва има да се проявяватъ.

 

Ожесточението на борбата отвѫдъ, стигнало до кръстосване на братското орѫжие и до братоубийства, изроди и тукъ уличната и печатна борба до степень, че изчезна взаимното уважение между еднитѣ и другитѣ борци. Еднитѣ и другитѣ се рисуваха взаимно по-черни, отколкото бѣха. Въ свояг най-вулгаризиранъ видъ — въ оня видъ, който най-силно действува върху проститѣ и неосведомени хора — междуособицата представляваше върховиститѣ като слѣпи проводници на честолюбивитѣ, егоистични и династически попълзновения на князъ Фердинанда въ ущърбъ на македонския робъ, „блюдолизци” и „лакеи” на българския Дворецъ, а вѫтрешнитѣ — като сборище отъ „мафиоти”, „даскали” и „коцкари”, които експлоатиратъ тукъ и тамъ свещеното освободително дѣло, безъ да мислятъ — и безъ да сѫ кадърни — да направятъ нѣкога възстание.

Отъ по-нататъшното ни изложение ще проличи, колко много нечиста пѣна бѣше плувнала по повръхностьта на разбуненото море отъ фракционни омрази и патриотически страсти. Но събитията твърде скоро призоваха на работа еднитѣ и другитѣ и извадиха наяве заблудитѣ, грѣшкитѣ и „кадърностьта.”

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]