Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

II. НАЧАЛО НА ОРГАНИЗИРАНАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

 

 

6. Въорѫжение и срѣдства

Първи доставки. — Кримкитѣ. — Братя Иванови и Н. Тюфекчиевъ. — Самовъорѫжаване. — Гръцки пушки „Гра”. — Оскѫдность на манлихери. — Първи уроци по бомболѣярно изкуство. — Фабрика въ Осоговския балканъ. — Бомболѣярници въ вѫтрешностьта. — Грижи за пари. — Членски вноски. — Облози. — Революционни обири. — Две акции на Г. Дѣлчевъ. — Четата на Сл. Мерджановъ. — Аферата мисъ Стонъ. — Свѣтовна сензация. — Перипетии на дветѣ пленени жени. — Цилка се освобождава отъ бременность. — Преговори за откупъ. — Олово вмѣсто злато. — Щастливъ край. — Какъ бѣ изразходвана откупната сума. — Други прояви на „психоза”. — Илюзии около Зографския монастиръ.— Кампания на Б. Сарафовъ за пари. — Екзекуции и афери. — Скѫперничество и пожертвователностъ. — Чорбаджиитѣ и свещеницитѣ

 

Преминаването отъ проповѣдь къмъ дѣло се изрази въ грижи за въорѫжаване. Безъ орѫжие и най-пламеннитѣ слова за бунтъ оставаха мъртви. Като се изключатъ револверитѣ, които се търсѣха и намираха и на самото мѣсто, [1] друго орѫжие можеше въ първо време да се доставя само отъ България. Ето защо, крайграничнитѣ райони първи се сдобиха съ пушки (кримки). Тѣ първи видѣха съ очитѣ си и бомби. Малки пратки на орѫжие припадаха сегисъ-тогись прѣзъ Кочани, Щипъ, Велесъ и отвѫдъ Вардара.

 

Централниятъ комитетъ изгуби много време въ очаквания и въ неоправдани. надежди за крупни доставки отъ Княжеството. Значително количество кримкови пушки, станали ненуждни за българската армия, бѣха закупени на нищожна цена отъ Братя Иванови, търговци на орѫжие. Имената на тия братя и на Наумъ Тюфекчиевъ, македонци и еднитѣ и другиятъ, се преплитатъ въ усилията на македонскитѣ комитети и на Задграничното представителство на Организацията за доставки на орѫжие и специално за прекупване на казанитѣ кримкови пушки. Часть отъ тия пушки,

 

1. Голѣми „карадашки” револвери съ петь оловени патрона.

 

82

 

продадени не безъ печалба отъ прекупчицитѣ, бидоха прехвърлени вѫтре и разпредѣлени главно между крайграничнитѣ райони. Сѫдбата на тия кримки бѣ твърде печална. Значителна часть отъ тѣхъ попаднаха въ турски рѫце презъ врѣме на Винишката и други афери. Друга часть се развалиха, станаха негодни и сравнително твърде малко отъ тѣхъ влѣзоха въ работа презъ възстанието. [1]

 

Проблемата на въорѫжението се постави правилно и можа да се разреши, поне за Битолския окрѫгъ, горе-долу задоволително чакъ тогава, когато Организацията отвърна погледитѣ си отъ Княжеството и насочи усилията си къмъ вѫтрешностьта, като усвои пѫтя на самовъорѫжаването: на районитѣ се предостави да се въорѫжатъ сами, споредъ мѣстнитѣ условия и на собствени срѣдства. Организираха се покупки направо отъ Гърция, вършени при двоенъ рискъ: купенитѣ пушки се поемаха въ Тесалия или отъ границата и се пренасяха на товари, а понѣкога и на гръбъ, като се прехвърляше Бистрица — до Кайлярско, Костурско и Леринско. Пратеницитѣ на Организацията биваха подпомагани отъ Лазаръ Киселинчевъ и други костурчани, настанени по онова време въ Атина и Тесалия. За въорѫжението на Костурско, Леринско и Битолско иматъ особени заслуги селата Търсье, Леринско, Цапари, Битолско и други, жителитѣ на които работѣха въ Тесалия като бичкиджии, вѫглещари и пр. Тѣ въорѫжиха не само своитѣ села, но доставиха гръцки пушки и за много други. Една-две години до възстанието Охридъ и Струга станаха важни доставчици на пушки „Гра” отъ Елбасанъ и други арнаутски околии и отъ тамъ се въорѫжиха Ресенскиятъ и други съседни райони. Услужливи, срещу печалби, арнаути и турци, прекупчици и преносвачи, се намираха лесно, а имаше и такива, които бѣха единъ видъ на постоянна служба при Организацията.

 

Турскитѣ мартини се ценѣха, но се намираха по-мѫчно. Известна празднота запълниха мартинитѣ отъ мѣстна фабрикация, наричани „тетовки”. Но тѣ се ценѣха по-малко и се търсѣха въ централнитѣ и северни райони, кѫдето гръцкитѣ пушки не бѣха достигнали въ голѣмо количество. Въ началото на 1903 година се нареди и другъ важенъ каналъ въ Солунъ: гръцки контрабандисти лодкари пренасяха по море пушкитѣ отъ гръцката граница до устието на Вардара, кѫдето се и предаваха на комитетскитѣ органи.

 

Гръцкитѣ пушки и турскитѣ мартини, истинскитѣ, задоволяваха напълно изискванията на селянитѣ. Само редовнитѣ четници въ Централна и Югозападна Македония отвѫдъ Вардара мечтаеха за карабини система „Манлихеръ” като за нѣщо непостижимо. И останаха докрай съ мечтитѣ си. До

 

1. Въ Малко-Търновско.

 

83

 

къмъ края на 1902 година дори войводитѣ на районнитѣ чети, организирани на самото мѣсто, нѣмат манлихери. [1] Чети въорѫжени изцѣло съ манлихери се явиха въ Югозападна Македония следъ Дѣлчева: полковникъ Янковата, Давиловата, Борисъ Сарафовата и други.

 

Двата комитета въ България, Сарафовиятъ и Цончевиятъ, както и задграничнитѣ представители на Организацията полагаха разнородни усилия, като се почне отъ просбитѣ и се свърши съ таршуване и формални обири изъ околийски управления, полицейски участъци и казарми (винаги съ участието на увлѣчени отъ революционното движение военнослужащи, разбира се), за да се снабдятъ съ модерно орѫжие. Станаха опити за доставки и отъ чужбина, но се доставиха всичко на всичко около две хиляди манлихери, купени отъ Борисъ Сарафовъ въ Австрия. Твърде малки партиди манлихери се изпратиха за мѣстнитѣ нужди на вѫтрешнитѣ райони въ Източна Македония. Повечето отъ тѣхъ отидоха за въорѫжаване на четитѣ, които се формираха въ Княжеството.

 

Сдобиването съ бомби не по-малко занимава Организацията. Това тайнствено и страховито орѫжие поразява въ първо време въображението не само на новопокръстенитѣ прости хора, но и на водителитѣ.

До 1896 г. Наумъ Тюфекчиевъ въ София е между върховно-комитетскитѣ хора лицето, което владѣе бомбаджийското изкуство и може да доставя бомби. Тюфекчиевъ е и първиятъ доставчикъ на бомби за вѫтрешностьта. Но той пази строго секрета на своето изкуство и спекулира съ производството си. [2] Ето защо и Дѣлчевъ и Гьорче съ идването си въ България презъ 1896 г. намислятъ да се освободятъ отъ спекулантската опека на Тюфекчиевъ и да се сдобиятъ съ собствено производство и въ достатъчно количество.

 

Малко е странно, защо задграничнитѣ представители не използуваха познанията на поручикъ Дим. Венедиковъ, технически помощникъ на Китанчева презъ 1895 г. и други специалисти отъ армията, та става нужда да прибѣгватъ до услугитѣ на арменски реяолюционери и на нѣкакъвъ чехъ, желѣзарь въ София. Съ помощьта на тоя чехъ представителството урежда въ София презъ лѣтото на 1896 г. първата собствена бомболѣярница. Но обучението на анга-

 

1. Изключение правѣше войводата Марко въ Леринско: не зная какъ той се снабдилъ съ карабина. Спомнямъ си, съ каква зависть гледаха костурскитѣ и леринскитѣ момчета на четника Иванъ, който, въорѫженъ съ дълга манлихерка, придружаваше Дѣлчева отвѫдъ Вардара къмъ края на 1901 и началото на 1902 г. Въ въображението имъ Иванъ бѣше истински щастливецъ, облагодетелствуванъ отъ Бога на революцията.

 

2. Вижъ „Спомени на Гьорчо Петровъ”, стр. 55.

 

84

 

жиранитѣ организационни работници не върви успѣшно. Не върви бързо и производството. Проблемата се разрешава по-радикално презъ пролѣтьта на следната година. Въ Саблерскитѣ колиби, скрити, въ Осоговския балканъ, отсамъ границата, запушва куминътъ на новата „фабрика”. Специалистъ-техникъ е нѣкой си Киркоръ, делегиранъ отъ Арменския революционенъ комитетъ. Работятъ въ фабриката не само прости момчета, но и интелигентни: Ат. Мурджевъ, Такиджиевъ и др. Тамъ прекарватъ известно време и Гоце Дѣлчевъ и Гьорче Петровъ — за насърдчение на работницитѣ и въ сѫщото време за да усвоятъ изкуството на Киркоръ. Подъ силната температура на кокса, натрупаниятъ чугунъ се излива въ калъпи и добива формата на портокали, яйца и пр. отъ най-различна голѣмина. Праздната имъ вѫтрешность се пълни съ добре счукана смѣсь отъ бертолетова соль (84 %) и захарь (16 %). Презъ отвора се прокарва барутенъ фитилъ, който завършва съ капсулъ. [1] Около година и половина работи „фабриката” въ Саблеръ и изработи надъ 1000 парчета, които на части се изпращаха въ вѫтрешностьта. Изпращаха се вѫтре и готови калъпи за лѣене на самото мѣсто. Производството се разнообрази чрезъ фабрикуване и на други хладни орѫжия: ножове, ками, боксове. Арменскиятъ революционеръ Леонъ (псевдонимъ) инспектира по едно време фабриката, за да препорѫча въвеждането на нѣкои научени отъ него нови способи и смѣсове. Въ Саблеръ ставаха и опити на бомби съ задушливъ газъ. Умътъ и фантазията работѣха за изнамиране колкото се може по-страшни разрушителни срѣдства. [2]

 

Но фабриката „се обърна полека-лека въ клубъ, тамъ се прибираха бѣжанци и нелегални работници отъ Македония” [3] и заинтересува българската полиция. За сѫществуването ѝ бѣше узналъ дори и турскиятъ комисарь въ София. Последва разтурянето ѝ, но проблемата бѣше вече разрешена. Тайнственото изкуство на Н. Тюфекчиевъ бѣше усвоено. Имаше вече подготвени специалисти. Още сѫщата година се откри тайна бомболѣярница въ с. Дѣдино, Радо-

 

1. Тоя видъ бомби (съ капсули) пълнени и съ други взривни вещества се указаха най-удобни и добиха голѣмо разпространение. Различна е само обвивката: чугунена, тенекиена, стъклена (шишета) и пр. Тюфекчиевитѣ бомби, както и употрѣбенитѣ отъ четитѣпрезъ 1895 г., бѣха съ азотна киселина и възпламеняването имъ ставаше чрезъ счупване на стъкълца. Първиятъ видъ представляваше по-голѣма леснина и за фабрикация въ вѫтрешностьта.

 

2. Много силно действуваше върху въображението на младитѣ по това време мълвата, че български химици изобретили нѣкаква адска течность, която се възпламенявала моментално и предизвиквала пожаръ, щомъ дойде въ съприкосновение съ въздуха. Едно шише съ такава вода се счупва о стената на сградата (хукюматъ, казарма, полицейски участъкъ и пр.) и пожарътъ е готовъ. Опити съ такава течность наистина станаха, но не дадоха очакванитѣ резултати.

 

3. „Спомени на Гьорчо Петровъ”, стр. 67.

 

85

 

вишко. После се откриха и другаде. Въачалото на 1903 г. бомболѣярници имаше вече и оттатъкъ Вардара с. Смърдешъ, Костурско и пр.

 

*

 

Ако психологическиятъ факторъ е основната предпоставка, то паритѣ сѫ нерва на всѣка борба. Но динамиката и неизвестноститѣ играятъ такава роля въ революционнитѣ движения, че материалнитѣ срѣдства никога не сѫ съразмѣрни съ предначертанията и елана на водителитѣ. Като е дума за Вѫтрешната революционна организация, трѣбва да прибавимъ и особено неблагоприятнитѣ обективни условия въ това отношение.

 

Революционното рѫководство въ Македония и Одринско нѣма задъ себе си богата класа вѫтре и финансови магнати въ чужбина, като гръцката революция, напримѣръ, или пожертвователни чужденци, като Байрона и други адмиратори на древната елинска цивилизация. То се облѣга на едно сиромашко население, съставено въ половината си часть отъ безимотни чифлигари (изполичари и момци), а въ остатъка си отъ дребни земледѣлци, еснафи и дребни търговци. Хората на свободнитѣ интелигентни професии почти липсватъ, крупнитѣ търговски фирми се броятъ на пръсти. Забогатѣли отъ лихварство, прекупуване на десятъка, доставки за държавата и други подобни предприятия, на които гърцитѣ се отдаватъ твърде охотно и трупатъ голѣми състояния, между българитѣ се срѣщатъ рѣдко. Има, наистина, една свободна България съ граждани отзивчиви къмъ сѫдбата на Македония и съ многобройна и събудена емиграция, но нейната непосрѣдствена помощь въ пари и въ орѫжие далечъ не се оказа достатъчна. Действуващитѣ тамъ македонски комитети непрекѫснато събиратъ срѣдства и никога не разполагатъ съ колкото имъ трѣбватъ.

 

Презъ проповѣдническия периодъ членскитѣ вноски първоначално сѫ единствениятъ източникъ на Организацията, но и нуждитѣ ѝ сѫ още ограничени. Прибѣгва се после къмъ облагане на по-състоятелнитѣ членове и предполагаеми съчувственици съ суми срещу разписки, хектографирани съ червено мастило и носещи печата на Централния комитетъ. Въ началото тия облози сѫ сравнително скромни и носятъ повече характеръ на доброволни пожертвувания. [1] За бирници се подбиратъ най-подходящи хора, съ огледъ на връзкитѣ и влиянието имъ надъ облаганитѣ. Но функциитѣ на Организацията се усложняватъ, тя се замисля сериозно за въорѫ-

 

1. Гьорче Петровъ („Спомени”, стр. 30—31) дава нѣкои сведения за първитѣ облагания въ Солунъ презъ 1895 год.. Отъ най-състоятелнитѣ българи се искаха отъ 20 до 50 лири, отъ еснафитѣ 10 до 30, отъ дветъ фирми на братя хаджи Мишеви се взеха чрезъ д-ръ Хр. Татарчевъ 100 лири.

 

86

 

жаване, сполитатъ я нещастия, затворитѣ се изпълватъ съ нейни хора и се създава скоро едно положение, при което разходитѣ далечъ надминаватъ редовнитѣ мѣстни ресурси на комитетитѣ.

 

Недостатъкътъ отъ парични срѣдства е вѣчната болка и на Организацията въ Македония и на комитетитѣ въ България. За намиране на крупни суми се мисли непрекѫснато и се опитватъ разни планове, фантастични понѣкога. Едва ли има въ вѫтрешностьта райони, кѫдето да не сѫ опитвани или поне да не сѫ замисляни обири за пари. Несполучливи въ 99 случаи отъ 100, тия опити струваха понѣкога твърде скѫпо на Организацията и на населението. Пленяването на гръцкия лѣкарь Керемидчиолу въ Лозенградъ, презъ май 1900 г. създаде цѣла афера и хвърли въ затвора около 70 души. Четата на Мерджановъ и Соколовъ плени за откупъ едно турче, но открита, заградена и нападната отъ пехота и кавалерия до Одринъ, тя биде избита подиръ многочасова героична борба на 4 юлий 1901 г. Загина цѣлата чета отъ 11 души а самъ Мерджановъ, раненъ и попадналъ въ пленъ, биде обесенъ въ Одринъ на 27 ноемврий сѫщата година. Мисъльта за крупенъ обиръ не престана да съблазнява Дѣлчева презъ цѣлото му революционно поприще. Той направи най-много и най-рисковани опити. Два отъ тѣхъ, извършени съ рѣдка смѣлость и изкуство, се увѣнчаха съ успѣхъ, но и двата пѫти плененитѣ, невардени съ необходимата строгость, сполучиха да се изскубнатъ нощно време отъ рѫцетѣ на четата тогава, когато откупнитѣ суми (3000 и 600 лири) бѣха вече изпратени за да се предадатъ на Дѣлчева. [1]

 

 

Нѣма да се занимаваме съ другитѣ, толкова многобройни, приключения отъ тоя родъ, за да се спремъ повече върху многошумната история по пленяването на американската мисионерка мисъ Стонъ.

Презъ лѣтото на 1901 година Сандански намисля да задигне протестантския мисионеръ д-ръ Хаусъ, като нагласи съ помощьта на мѣстни протестанти отъ с. Банско неговото извикване отъ Солунъ. Отъ разговора съ протестантитѣ той узнава, че токущо е пристигнала въ Разложко мисъ Стонъ. Зарѣзва плана за Хаусъ и се спира на готовата примамлива плячка: жена, при това поданница на страната на доларитѣ. Чернопѣевъ, комуто Сандански открива плана си, дава съгласието си и на 21 августъ, привечерь,

 

1. Първиятъ опитъ, задигането на богатия Назлъмъ бей при Струмица, стана презъ септемврий 1897, а вториятъ, пленяването на гърка лихваръ Димитраки отъ с. Шилиносъ, презъ септемврий 1898 г. И дветѣ пленявания сѫ живо и доста подробно описани отъ П. К. Яворовъ („Гоце Дѣлчевъ”, биография).

 

87

 

една специално за тая акция стъкмена чета, [1] облѣчена въ аскерски и други турски дрехи, залавя по пѫтя между Банско и Горна Джумая, при „Подпрѣната скала”, три жени: мисъ Стонъ, нейната другарка Цилка, българка протестантка и една бабичка. Единъ турчинъ се задава при пленяването, стреля съ револверъ въ четата, но бива убитъ. Четата освобождава бабичката, припаднала отъ страхъ и повежда дветѣ жени къмъ планината.

 

Четницитѣ искатъ да минатъ за обикновени разбойници отъ разни народности и се мѫчатъ да приказватъ турски. Понеже комедията не имъ се удава а, отъ друга страна, женитѣ мислѣли, че сѫ наистина попаднали въ рѫцетѣ на разбойници турци, плачатъ неутешимо въ продължение на 5—6 дена. Най-после Сандански имъ разкрива истината и тѣ се поуспокояватъ.

 

Вестьта за пленяването бързо се разпространи по дветѣ страни на океана и нѣколко месеца наредъ печатътъ отъ цѣлия свѣтъ се занимаваше съ сензационното събитие. Около „разбойницитѣ” и живота на дветѣ пленени дами изъ планинитѣ се създадоха легенди. Интересното положение на госпожа Цилка и очакваното нейно освобождение отъ бременность при една крайно оригинална „комитаджийска” обстановка; обноскитѣ на „разбойницитѣ” къмъ дветѣ жертви на анархията въ Турция; енергичната намѣса на американското правителство и преговоритѣ за откупъ — всичко това правѣше отъ пленничеството на мисионерката една история колкото романтична, толкова и актюелно политическа.

 

Въ действителность, дветѣ пленници се радваха на максимални удобства, каквито въ селскитѣ кѫщи изъ Разложко, Джумайско и Малешевско можеха да имъ дадатъ и бѣха предметъ на най-голѣмо внимание и грижи отъ страна на четата и на мѣстнитѣ комитети. Взеха се и мѣрки за да бѫде приготвено, най-необходимото за очакваното отроче: дрешки, пелени и пр. Дветѣ дами шиеха и плетѣха. Г-жа Цилка малко вѣрваше — следъ толкова вълнения и физически мѫчения — въ щастливия изходъ на събитието и, очаквайки най-лошото, направи устно своето завещание предъ мисъ Стонъ. При все това, на 21 декемврий презъ нощьта въ една винарска изба край с. Сърбиново, г-жа Цилка, подпомогната отъ две жени, които войводата повика отъ селото, се освободи щастливо отъ бременность и доби отроче отъ женски полъ — „здраво, пълно”, както увѣрява Сандански.

 

1. Главнитѣ дейци въ това пленяване сѫ Яне Сандански, Чернопѣевъ и Кр. Асеновъ. Въ четата влизатъ Юруковъ отъ Карлово и Антонъ Кьосето (войводи) Алексо Илиевъ, Кара Василъ, Стефанъ Мандаловъ, Дърводѣлски отъ Враца и др. Въ разни моменти съставътъ ѝ се попълва съ други четници и мѣстни отбрани работници. Отъ легалнитѣ най-голѣма заслуга иматъ Сава Михайловъ, тогава учитель въ с. Лешко (после войвода) и членоветѣ на околийския комитетъ въ Банско.

 

88

Взехме детето—продължава Сандански,— другаритѣ ѝ честитиха и почерпихъ другаритѣ. На третия день ще пѫтуваме пакъ. Цилка не може да язди, а трѣбваше да вървимъ, понеже бѣше дошелъ аскеръ въ селото. Въ единъ дълъгъ сандъкъ спружена тя си лежеше, — натоварихме го на коня, а отъ другата страна денкъ и така, съ подпиране отъ страни, изминахме б—7 часа пѫть и стигнахме въ с. Влахи, гдето се установихме въ една кѫща. Детето по пѫтя го носѣхме на рѫце, — то си плачеше, а мисъ Стонъ яздѣше на другъ конь. [1]

Преговоритѣ за откупъ се водиха въ Цариградъ и София. Ролята на посрѣдници изиграха рускиятъ дипломатически агентъ въ София Бахметевъ и неговата съпруга, която познаваше лично мисъ Стонъ. Бахметеви поставиха въ връзка пратеника на американската легация въ Цариградъ, Дикинсонъ, съ пратеницитѣ на четата, Кр. Асеновъ и Хр. Чернопѣевъ. Прѣки преговори по откупа и по предаването на женитѣ завърза вѫтре и самъ Сандански съ д-ръ Хаусъ, сѫщия, когото най-напредъ бѣ намислилъ да задигне. Искаше една сума отъ 25.000 лири. Но акцията бѣ съпроводена съ неимовѣрни трудности и рискове а се проточи тъй много. Турцитѣ, гонѣха четата, като измѫчваха, по обичая си, мѣстното население, [2] дирѣха я органитѣ на българската власть край границата, преследваха я и четитѣ на върховиститѣ, борбата съ които бѣ по това време въ разгара си. Преди Цилка да роди, четата бѣ нападната въ село Тросково отъ върховисткия войвода Дончо съ 78 души; престрелката трая цѣли 10 часа и се свърши съ оттеглянето на четата, заедно съ женитѣ, къмъ с. Лешко. Всичко това застави пленителитѣ да намалятъ откупа на 14.000 лири. Уговорено бѣ предаването на сумата да стане вѫтре. Паритѣ, златни лири въ сандъчета, бѣха отнесени въ Банско отъ д-ръ Хаусъ, ескортиранъ отъ 250 души аскеръ. Трѣбваше да се предупреди и подгонването на четата съ паритѣ, следъ като се освободятъ женитѣ. Д-ръ Хаусъ, който не се довѣряваше и на войницитѣ и пазѣше сандъчетата въ стаята си, се съгласи съ искането на четата — да изнесе тайно въ джобоветѣ си златото въ една довѣрена протестантска кѫща въ Банско и на мѣстото му да постави олово. Свърши се всичко: сумата се взе и се изнесе отъ Банско, дветѣ жени бидоха пустнати на свобода отъ Чернопѣева въ Струмишко, а войската, здедно съ д-ръ Хаусъ, продължи ескортирането на сандъчетата съ . . . оловото чакъ до Сѣръ. Тамъ вече американецътъ разкри всичко на турцитѣ.

 

Продължителностьта на пленничеството и блѣскавиятъ му финалъ се дължатъ колкото на ловкостьта и упорството

 

1. „Спомени на Яне Сандански”, стр. 22.

2. Въ свързка съ аферата мисъ Стонъ бидоха арестувани 43 българи отъ разни села въ Разложко и Неврокопско. Двадесетина души отъ тѣхъ бѣха подложени и на изтезания.

 

89

 

на пленителитѣ, толкова и на съвършенството на мѣстната организационна мрежа.

Часть отъ сумата бѣ разпредѣлена между окрѫзитѣ въ вѫтрешностьта, но по-голѣмата часть отъ ,,мисъ-стонкитѣ” бѣ изразходвана, както и Гьорче Петровъ признава, — за борба противъ върховиститѣ. Пленничеството на мисъ Стонъ има и добри и лоши резултати. Къмъ добритѣ трѣбва да отнесемъ и тоя, че американската мисионерка се привърза къмъ идеалитѣ, на които служеха нейнитѣ заробители и следъ освобождението си държеше въ Америка конферанси въ полза на македонското освободително движение.

 

 

Обиритѣ за пари не се вършеха само отъ чети. Революционни обири, върху почвата на максимата „цельта оправдава срѣдствата”, се вършеха и отъ легални членове на Организацията. Посѣгаше се съ еднакво спокойна съвесть и върху частна и върху обществена чужда собственость. За революционенъ подвигъ се смѣташе, напримѣръ, отъ революционнитѣ крѫжоци при македонскитѣ гимназии да се задигне пансионската такса отъ сандъка на нѣкой по-богатъ ученикъ и да се внесе въ мѣстния комитетъ. Въ Княжеството пъкъ нерѣдко пострадваха не само орѫжейнитѣ складове, но и каситѣ на държавнитѣ учреждения. Доста шумъ повдигна презъ 1895 г. обирътъ на пощенската каса въ Кюстендилъ. Организаторътъ на кражбата, чиновникътъ Златаревъ отъ Охридъ, задигна 20,000 лева за комитетската каса и забѣгна въ Македония. [1]

 

До каква степень бѣха комитетскитѣ първенци молепсани отъ мисъльта и грижата за срѣдства, може да се сѫди по това, че въ въображението на водителитѣ отъ всички комитети Зографскиятъ монастиръ въ Св. гора се рисува като обладатель на тайнствено огромно съкровище, което ще се отвори щомъ се произнесе магическата формула отъ „1001 нощь”: „Сезамъ, отвори се!” Съ такива въжделения се явява въ Зографския монастиръ най-напредъ Борисъ Сарафовъ. Презъ лѣтото на 1900 г. отива и Ив. Гарвановъ, тогава председатель на Солунското братство, надѣвайки се да успѣе, като поиска отъ монаситѣ много по-скромна сума, отколкото бѣ поискалъ вече Централниятъ комитетъ. [2] Разбира се, всички останаха само съ надеждитѣ си.

 

Тая „психоза” личи и отъ „Споменитѣ” на Гьорче Петровъ и на Борисъ Сарафовъ. Особено на Сарафова. Надаренъ между всички революционни първенци съ най-буйно въображение, Сарафовъ е и най-изобретателенъ въ планове и

 

1. Въ Македония Златаревъ учителствува подъ чуждо име, служи примерно на Организацията и по-късно загина като четникъ.

2. „Спомени на Ив. Гарвановъ”, стр. 120.

 

90

 

проекти за пари, за много пари. Въ Св. гора му минава презъ ума мисъль за пленяване на сръбския краль Александъръ Обреновичъ, който по това време отива да посети Хилендарския монастиръ. Сѫщата година предлага на солунския комитетъ „планъ”: да го пленятъ като руски поданникъ (понеже пѫтува съ руски паспортъ) и да взематъ голѣмъ откупъ. Презъ испано-американската война (1897) предлага на американския консулъ въ Петербургъ македонски доброволчески отрядъ срещу парична подкрепа на Америка въ полза на македонското освободително дѣло. Все за пари той се срѣща къмъ края на 1902 г. съ стопанина на Information въ Виена, а чрезъ неговото посрѣдничество и съ фонъ Мюлеръ, тогава началникъ на информационното бюро по македонскитѣ работи при Балплаца, а следъ Илинденското възстание австро-унгарски цивиленъ агентъ при Хилми паша. Следната година, 1902, началото, презъ януарий се срѣща въ Женева съ Жика Балугджичъ, тогава емигрантъ и най-довѣрено лице на бѫдещия краль Петъръ Карагеоргевичъ. Балугджичъ му устройва среща въ Будапеща съ Света Симичъ, началникъ на македонското отдѣление при сръбското Министерство на външнитѣ работи, а по-сетне дипломатически представитель въ София. Подобно на Балугджича, Симичъ сѫщо „одобрява” принципа „Македония за македонцитѣ”, признава, „че Сърбия трѣбва тъй сѫщо да даде срѣдства, сирѣчь пушки и пари”, кани го въ Бѣлградъ и му устройва среща съ самия министъръ председатель д-ръ Вуичъ.

 

Мѫка обхваща човѣка, когато чете тия страници [1] отъ Сарафовитѣ „Спомени”, отъ наивностьта, съ която голѣмиятъ революционеръ вѣрва, че е надхитрилъ най-хитрия и най-ловкия сръбски дипломатъ и специалистъ по македонската пропаганда по онова време, както и отъ начина, по който той използува предъ официалнитѣ сръбски лица борбата противъ върховиститѣ. Смѣтайки за полезно да ангажира въ бѣлградскитѣ си преговори за пушки и за пари и Вѫтрешната организация чрезъ нейното Задгранично представителство, Сарафовъ викаше въ Бѣлградъ Гьорче Петрова. Хитриятъ Гьорче обаче не отиде самъ, а изпрати Тома Давидова, най-близкия Борисовъ приятель. За щастие, отъ тия опити не излѣзе нищо. Фонъ Мюлеръ обещалъ срѣдства „само за лична издръжка” — което Сарафовъ, разбира се, отблъсналъ. Симичъ — Вуичъ сѫщо не посмѣха да отворятъ държавнитѣ складове и каси подъ предлогъ, че „имали краль, който винаги се страхува ту отъ Виена, ту отъ Петербургъ”. Най-чудно  да не кажемъ по-голѣма дума — е, че дори и Върховниятъ комитетъ на генералъ Цончевъ, за да па-

 

1. 66—70.

 

91

 

рира усилията на Сарафова, сѫщо изпратилъ свой човѣкъ въ Бѣлградъ да преговаря за пушки и за пари. Зловещиятъ мораленъ смисълъ на всички тия наддавания въ сръбската столица ще се види по-късно, когато настѫпи въорѫжениятъ курсъ на сръбската пропаганда въ Македония.

 

По-щастливъ се оказа Сарафовъ въ агитациитѣ си за пари предъ единъ оригиналенъ и безспорно благороденъ англичанинъ, съ когото случайно се запознава въ пансиона на женевския хотелъ „Белъ вю”. Спечеленъ за освободителното дѣло, тоя богатъ англичанинъ даде на Сарафова първия пѫть 6,000, а после 50,000 франка [1] (мартъ, 1902).

 

Редовенъ и сигуренъ приходъ оставаха все пакъ членскитѣ вноски и налозитѣ. Но и събирането на налога не винаги вървѣше гладко. Спрямо лица съ познато скѫперничество трѣбваше нерѣдко да се прилага натискъ. Изпращаха имъ непознати лица, най-често терористи. Тоя методъ, общо взето, бѣще доста ефикасенъ. Имаше, обаче, и случаи на дръзко упорство, което понѣкога се дължеше не толкова на скѫперничество, колкото на инатъ или на наранено самолюбие. Когато пъкъ упорството отиваше до провокация, Организацията, за да запази престижа си и за назидание на другитѣ, прибѣгваше къмъ екзекуции. Санкциитѣ обикновено оказваха отрезвително въздействие: състоятелнитѣ егоисти ставаха меки и не стискаха вече толкова кесиитѣ си.

 

Има, обаче, и случаи, когато една такава екзекуция влѣчеше подире си тежки последици и дори цѣли афери. Типиченъ е случаятъ съ солунския търговецъ Мих. Пенушлиевъ (1900). Поискаха му 25 лири — той даваше 5. Една вечерь двама терористи го нападнаха предъ прага на кѫщата му съ револвери и ками, но другъ неговъ приятель, търговецъ, изкача отъ дома му и наранява тежко съ револверъ единия отъ нападателитѣ. Ранениятъ се защищава, наранява трима минувачи и попада въ рѫцетѣ на полицията. Заведе се дѣло. Голѣма опасность застрашаваше комитета. Но забележително нѣщо: сѫщиятъ упоритъ българинъ, който за 20 лири изложи живота си, даде 400 лири рушветъ на турцитѣ, когато попадна въ затвора. Той се подаде на добри влияния, не издаде изпращачитѣ на терориститѣ — Хр. Матова и другитѣ членове на Централния комитетъ. Следствието се подведе така, че двамата търговци минаха като нападатели, а терористътъ — като случайно нараненъ отъ тѣхъ на отиване при любовницата си. Въ края на краищата пострадаха най-много валията и полицейскиятъ комисарь: около взетия крупенъ рушветъ за прекратяване на следственото дѣло се

 

1. Отъ втората сума Сарафовъ далъ 10,000 фр. за да започне издаването на Mouvement macedonien. 10,000 фр. на Йорданъ попъ Йордановъ, организаторъ на солунския динамитенъ атентатъ и пр. („Спомени на Борисъ Сарафовъ”, стр. 71).

 

92

 

дигна голѣмъ шумъ, който стигна до Цариградъ и поменатитѣ двама високи турски сановници бѣха уволнени.

 

Да се правятъ отъ изложеното до тукъ крайни изводи и да се представя скѫперничеството като монополъ на известна социална класа само у българитѣ, би било споредъ насъ прекалено. При всички революционни движения активнитѣ борци се оплакватъ отъ недостатъчната пожертвователность, безчувственостьта и саможивството на ония съсловия, които само съ паритѣ си биха могли да подкрепятъ борбата и които после използуватъ най-много плодоветѣ на революциитѣ. Арменскитѣ революционери сѫщо негодуваха противъ богатитѣ арменци и нерядко си служеха спрямо тѣхъ съ тероръ. И негодуванието имъ бѣ по-основателно, бихме казали ние, защото на никакво сравнение не се поддава богатството на зараждащето се българско търговско и банкерско съсловие въ Македония съ арменцитѣ, които имаха своитѣ истински финансови магнати въ Европа, а въ Цариградъ — една богата класа, която държеше въ рѫцетѣ си цѣлото банково дѣло.

 

Въ Македония богатата класа, доколкото я имаше, се увлѣче, общо взето, отъ движението и го подкрепи. Въ организационнитѣ редове постѫпватъ, съ нѣкои изключения, синоветѣ на най-богатитѣ семейства въ Кукушъ, Щипъ, Велесъ, Скопие, Прилепъ, Битоля, Ресенъ, Охридъ и пр. Ето защо, макаръ и да не липсватъ българи лихвари, които душатъ селенията (М. Търново, Ресенъ и др. градове) не би било справедливо да се подвежда по-богатата класа въ Македония подъ отвлѣченото понятие чорбаджия. Колкото пъкъ за македонския свещеникъ, Ботевиятъ критерий за попа, който „граби съ божа литургия народния залъкъ” е абсолютно неприложимъ. Свещеникътъ въ Македония е активенъ борецъ — работникъ, рѫководитель, четникъ и войвода или мѫченикъ: затварянъ, изтезаванъ, заточаванъ. Неговата срѣда не е зарегистрирала повече падения и слабости, отколкото другитѣ съсловия. А има между свещеничеството толкова много образи на герои и на светци. [1]

 

1. Два такива образа дава въ „Споменитѣ” си (стр. 7—11) Лука Джеровъ: дяконъ Йосифъ и игуменътъ Софроний отъ монастира Пречиста, при Кичево. „Тоя дяконъ бѣше идеално момче, умно, честно, съ цѣла душа предадено на нашата идея. На дякончето Йосифа населението гледаше като на светецъ и много му вѣрваше. Той агитираше отъ амвона, все възъ основа на Евангелието. Игуменътъ Софроний и той е единъ светець— спомагаше съ пари, допускаше всичко да се върши въ монастира, помагаше съ съвети, съ молитви. Съ помощьта на дякончето и косвената помощь на игумена, дѣлото успѣваше.” Дякончето не живѣ много: охтиката, спечелена въ битолския затворъ, го отнесе въ гроба.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]