Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

II. НАЧАЛО НА ОРГАНИЗИРАНАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

 

 

2. Арменската криза отъ 1895—96 г.

Затишието следъ 1880 г. — Румелийската криза. — Режимътъ на Абдулъ Хамидъ. — Арменскиятъ въпрось. — Сѫдбата на чл. 61. — Арменскитѣ революционни комитети. — Първи вълнения въ арменскитѣ вилаети. — Застѫпничеството на Англия. — Сализбури противъ Турция. — Разногласия между Силитѣ. — Кланетата презъ 1896 г. — Пръстътъ на Червения султанъ. — Новитѣ реформи. — Победители и победени край Босфора

 

Следъ 1880 г. въ живота на турската империя настава единъ периодъ на затишие, краятъ на който съвпада съ първитѣ стѫпки на Революционната организация въ Македония. Всичко благоприятствува да се отдаде Турция на миренъ трудъ за своето съвземане.

 

Противоруската борба на Англия и Австро-Унгария се измѣства въ границитѣ на новото княжество и Турция остава на втори планъ. Самата Русия, уморена отъ войната и достатъчно ангажирана въ вѫтрешнитѣ работи на новообразуваното българско княжество и въ сплетнитѣ около него, се старае да нормализира и подобри отношенията си съ Турция. Събитията около Съединението презъ 1885 год. преминаватъ като мимолѣтенъ облакъ надъ Отоманската империя. Русия и Англия си размѣнятъ ролитѣ: рускиятъ посланикъ Нелидовъ възстава въ посланишката конференция въ Цариградъ противъ нарушението на status quo-то, създадено въ Берлинъ, а английскиятъ се застѫпва за узаконяване на извършеното нарушение: Сѣръ Уайтъ иска, щото за Берлинския договоръ да се приказва. . . „колкото се може по-малко”. Но въ Цариградъ още преобладава влиянието на Великобритания, съюзница и покровителка на империята съгласно англо-турския договоръ отъ м. май 1878 г. и благодарение на нейнитѣ настойчиви съвети  съединението на дветѣ Българии се ликвидира по дипломатически пѫть: султанътъ се помири съ свършения фактъ.

 

Презъ следващитѣ години погледитѣ на Европа се насочватъ по други посоки. На континента се замислятъ по-близки и по-далечни колониални завоевания и се набелязватъ контуритѣ на нови комбинации. „Колективното покро-

 

48

 

вителство” на християнитѣ се ограничава съ рапортитѣ на дипломатическитѣ представители. Енергични постѫпки предъ Високата порта не липсватъ и сега, но тѣ нѣматъ за предметъ живота на турската рая, а собственитѣ накърнени интереси на тая или оная Велика сила. Тъкмо презъ това време физиономията на турския режимъ претърпява значително измѣнение, но далечъ не въ положителенъ и реформаторски смисълъ. Султанъ Хамидъ съсрѣдоточава постепенно въ рѫцетѣ си не само рѫководството на външната политика, но издига надъ всички държавни институции волята на една дворцова камарила около собствената си мрачна особа. Неговата резидения въ Илдъзъ-кьошкъ, на Босфора, става гнѣздо на интриги и на конспирации противъ всички подозрителни сабовници и обикновени чиновници, противъ частни съмнителни лица и противъ цѣли народи. Тамъ се събиратъ нишкитѣ на една повсемѣстна шпионка мрежа, подъ зловещата сѣнка на която се ширятъ доносътъ, взаимното недовѣрие, несигурностьта, подкупътъ, разтлението. Представа за състоянието на държавната власть презъ тая епоха ни дава описанието на французския посланикъ Камбонъ, който въ единъ докладъ до своето правителство казва:

Може да се каже, че презъ последнитѣ четири години правителството мина отъ Портата въ Двореца. Чиновницитѣ не се подчиняватъ вече на министритѣ; тѣ се сношаватъ направо съ секретаритѣ на султана; тѣ явно отказватъ да се подчиняватъ на везирскитѣ заповѣди и не веднажъ съмъ констатиралъ, че Портата е безсилна да накара дори второстепеннитѣ чиновници да изпълняватъ нейната воля.

При общото държавно разстройство и при една власть до висша степень разслабена и покварена, мѣстнитѣ деребеевци, наемници и грабители, засилиха своя физически и стопански гнетъ надъ християнското население, особено по селата и въ отдалеченитѣ провинции. Между това, къмъ края на 1894 година избухнаха въ Армения първитѣ вълнения и заставиха Вѣликитѣ сили да си спомнйтъ за задълженията си къмъ тая нещастна страна.

 

Наредъ съ европейскитѣ вилаети, Армения сѫщо бѣ получила въ Берлинъ едно писано право. Членъ 61 задължаваше Високата порта  „да осѫществи, безъ повече протакания, подобренията и реформитѣ, които се изискватъ отъ мѣстнитѣ нужди на провинциитѣ населени съ арменци и да гарантира тѣхната сигурность противъ черкезитѣ и кюрдитѣ”. Високата порта се задължаваше още „да донася периодично и за взиманитѣ въ това отношение мѣрки на Великитѣ сили, които ще следятъ за тѣхното прилагане”. Сѫдбата на чл. 61 бѣ по-нещастна отъ тая на чл. 23 въ този смисълъ, че по отношение на Армения цариградското правителство не си даде трудъ дори да хвърли прахъ въ очитѣ на Европа

 

49

 

чрезъ нѣкой фокусъ отъ рода на „Закона за европейскитѣ вилаети” отъ 1880 г. Европа пъкъ нито се сѣти вече за мѣркитѣ, които „безъ повече протакания” трѣбваше да се вземать, нито за задълженията си да следи за прилагането имъ. А Армения продѫлжаваше да бѫде арена на кюрдскитѣ и черкезкитѣ насилия и произволи. Върху почвата на тая двойна измама изникнаха арменскитѣ революционни комитети за борба на самото мѣсто и за пропагандиране на арменската кауза въ Европа. Повлияни доста много отъ крайни социалистически и анархистически учения, водителитѣ на арменското революционно движение атакуваха едновременно и богатата арменска класа въ Цариградъ и въ чужбина, както и висшето арменско духовенство. Тѣхната проповѣдь, обаче, допадаше на народа. Въ 1890 г. стана въ Ерзерумъ първото клане: загинаха 15 арменци. Отъ тогава действията на комитета се засилиха, инцидентитѣ зачестиха. Абдулъ Хамидъ образува прочутата кюрдска кавалерия и се застрасти въ противоарменския си походъ, докато работитѣ стигнаха до страшнитѣ събития от 1895–96 години.

 

Отъ дипломатическитѣ канцеларии само Форейнъ Офисъ проявяваше живъ интересъ къмъ сѫдбата на Армения. Още въ англо-турския договоръ отъ 4 юний 1878 г. Англия, възнаградена за услугитѣ си къмъ Турция съ отстѫпването на о. Кипъръ, бѣше прокарала специални клаузи за реформи въ Армения, която трѣбваше да се откѫсне отъ руското влияние и да се превърне въ английска клиентка. Ето защо, арменскитѣ  революционни комитети намираха най-голѣмо гостоприемство и най-голѣми насърдчения въ английската столица.

 

Вълненията, изникнали презъ февруарий 1894 г. въ Сасунъ, се разразиха презъ лѣтото въ кървави схватки между кюрди и арменци, после се разпространиха въ Битлийския вилаетъ и въ областьта на Мушъ. Жестокоститѣм които навсѣкѫде съпѫтсвуваха потушаването имъ, дадоха поводъ на лондонския кабинетъ да поиска международна анкета и приложението на чл. 61 отъ Берлинския договоръ. Вънъ отъ Англия, арменската кауза намѣри най-пламенни и безкористни защитници въ Франция, кѫдето голѣми публицисти като Франси дьо Пресансе, Викторъ Бераръ и други се застѫпиха за жертвитѣ на турската жестокость съ едно благородно възмущение и заразяваще краснорѣчие, които напомняха за кампанията на Викторъ Юго отъ 1876 година. Официална Франция, обаче, ангажирана изцѣло съ закрѫгляването на завоеванията си въ Северна Африка, Мадагаскаръ и другаде, вървѣше вече въ близкия Изтокъ въ унисонъ съ новата си съюзница Русия. Последната пъкъ бѣше вече насочила вниманието си къмъ крайния Изтокъ, кѫдето трескаво строеше сибирската желѣзница. Отъ друга страна и вѫтрешни и дипломатически съображения ѝ диктуваха да не улеснява

 

50

 

твърде арменската акция на своята великобританска съперница. Все пакъ, Франция и Русия се присъединиха къмъ английската инициатива за анкета и за реформи.

 

Въ представения по тоя случай, на 28 априлъ 1895 г. реформенъ проектъ, шесттѣ Велики сили предлагаха: да се назначи единъ генералъ-губернаторъ за 6-тѣ източни вилаети съ христцянн помощници на валиитѣ; да се ограничатъ действията на кюрдската кавалерия; да се разшири общинското самоуправление и пр., а въ Цариградъ да се образува комисия, която въ контактъ съ посланицитѣ на Великитѣ сили, да бди за прилагането на реформитѣ. Хамидъ се възпротиви. Когато му поднесоха проекта, той каза: „Тая работа ще се свърши съ кръвь”. Но английскитѣ усилия да се прибѣгне къмъ общи репресивни мѣрки не се подкрепяха отъ Русия и Франция, а още по-малко отъ Германия, която, заинтересувана вече въ източнитѣ работи, флиртуваше, въ лицето на своя кайзеръ, съ обитателя на Илдъзъ-кьошкъ. Въ началото на юний либералниятъ кабинетъ на Розбери бѣ замѣстенъ съ тоя на Сализбури. Шефътъ на новото консервативно правителство подйе съ голѣма жаръ реформената акция, придружавайки постѫпкитѣ си съ най-патетични речи. Лордъ Сализбури не преставаше да зове християнския свѣтъ на кръстоносенъ походъ противъ турската империя. Презъ августъ той предупреждаваше Европа, че има едно огнище на зараза, „отгдето болестьта и разложението могатъ да се пренесатъ и въ здравитѣ части на европейското общество.” Неговото държане оставяше впечатлението, че Англия е решена да предизвика обсѫждането на опасния Източенъ въпросъ въ неговата цѣлость. Твърдо решени да отстранятъ тая евентуалность, Великитѣ сили усилиха натиска си въ Цариградъ и султанътъ издаде единъ проектъ за реформи въ Армения.

 

Наредъ съ това, едно българско четнишко движение между Струма и Места презъ лѣтото наруши реда и въ европейскитѣ вилаети. Презъ септемврий пъкъ арменскиятъ комитетъ на хинчакиститѣ устрои предъ Високата порта кървави демонстрации, въ които паднаха множество арменци. Въ Армения безредицитѣ продължаваха, придружавани винаги съ кланета и при участието на кюрдската кавалерия, организирана отъ Хамида.

 

Сализбури сипѣше сега гръмъ и мълнии направо върху главата на султана. Той заявяваше, че „неправдата води къмъ гибель и най-издигнатитѣ на земята”, а сочейки новото султанско обещание за реформи, се провикваше: „Дългогодишнитѣ заблуди трѣбва да бѫдать изкупени и единъ жестокъ законъ изисква, щото изкуплението да падне върху ония, които направиха грѣшкитѣ”. Тоя езикъ и необикновеното възбуждение на английското общество се следѣха съ тревога въ другитѣ европейски столици, вълнуваха балканскитѣ държави и

 

51

 

събуждаха задрѣмалитѣ надежди у балканскитѣ християни. Окуражени отъ митингитѣ въ Англия, Америка и Франция и желаейки да турятъ край на колебанията на дипломацията, арменскитѣ революционери устроиха презъ августъ нападението на Отоманската банка. 16 привърженици на комитета „Дашнакъ”, снабдени с 16 килограма динамитъ, поставенъ въ торби, като ония, които се пълнѣха съ меджидии, се вмъкнаха въ банковата централа въ Галата, заключиха вратитѣ и я окупираха. Чрезъ управителя на банката тѣ изпратиха на посланицитѣ единъ реформенъ проектъ за 6-тѣ арменки вилаети, заплашвайки, че ако не се приеме, ще хвърлятъ банката въ въздуха. Очакванията на революционеритѣ, че като застрашатъ непосрѣдствено европейскитѣ материални интереси, ще успѣятъ да разсѣкатъ арменския реформенъ вѫзелъ, не се оправдаха. Веднага следъ окупирането на банката, тълпи отъ кюрди и лазове, аъбржен съ сопи и ятагани, предприеха безразборно клане на арменци по всички части на града: подушила, че се готви нѣкаква „провокация” отъ страна на революционеритѣ, илдъзката камарила бѣ взела своевременно мѣрки за организиране на клането. Моментътъ бѣ малко удобенъ за обсѫждане на реформи и посолствата съсрѣдоточиха усилията си за спиране на клането. Въ сѫщото време първиятъ руски драгоманъ, упълномощенъ отъ султана, преговаряше съ съзаклятницитѣ въ банката, като имъ гарантираше безопасно напускане на Турция. Султанътъ устоя на думата си: съзаклятницитѣ минаха необезпокоявани презъ улицитѣ, опръскани съ арменска кръвъ, качиха се на единъ французски параходъ и благополучно отпѫтуваха за Марсилия. Клането между това продължаваше. Избиваха се повече бедни армейци изъ народа. Вь Илдъза бѣха се погрижили да организиратъ бърза погребална служба, за да не лежатъ труповетѣ по улицитѣ: специални команди вървѣха следъ разяренитѣ тълпи отъ убийци и хвърляха неиздъхналитѣ още жертви въ боклукчийскитѣ коли. Водено съ различенъ темпъ — споредъ заповѣдитѣ на Илдъза, отъ гдето се командуваше, — клането продължи до 8 часа на другия день, когато шестимата посланици изпратиха на султана една заплашителна телеграма въ ултимативенъ тонъ. Равносмѣтката, обаче, не се приключва с десетината хиляди арменци, избити по улицитѣ, по домоветѣ и магазинитѣ имъ. Въ 6-тѣ вилаета, обектъ на реформения проектъ, кланетата продължиха и бѣха особено жестоки тамъ, гдето отдѣлни арменци проявяваха съпротива. Броятъ на загиналитѣ въ провинцията не бѣ по-малъкъ отъ 25,000 души.

 

 

Има, обаче, и едно неопровержимо веществено доказателство за това, че клането не бѣ спонтаненъ избликъ на кюрдския гнѣвъ, а акция, организирана и командувана отъ

 

52

 

единъ центъръ: сопитѣ на палачитѣ бѣха отъ една и сѫща фабрикация, т. е. раздадени отъ едно мѣсто. „Не бихъ могълъ да изредя предъ Ваше Превъзходителство безкрайната върволица отъ факти, — съобщава Дела Бюлиниеръ, французки шарже д’аферъ въ Цариградъ, до министра на външнитѣ работи Ханото, — които доказватъ по единъ очевиденъ начинъ, че самъ султанътъ въорѫжава рѫката на тѣзи палачи и ги насъсква противъ всичко арменско”. [1]

 

Подъ потресното впечатление на кланетата, Англия стана още по-настойчива въ постѫпкитѣ си. На 20 октомврий лордъ Салисбури отправи къмъ европейскитѣ кабинети известния „Меморандумъ”, въ който обявяваше реформената акция и цѣлата политика на запазване цѣлостьта на Турция за фалирала, заключавайки, че „дълготърпението на Великитѣ сили не ще успѣе да продължи сѫществуванието на една държава, осѫдена на гибель отъ нейнитѣ собствени пороци”. Загрижени отъ тоя езикъ и решени именно да избѣгнатъ една решителна и сѫдбоносна за Турция колективна намѣса, Великитѣ сили прибѣгнаха въ Цариградъ къмъ по-сериозенъ натискъ и издействуваха амнистия за провиненитѣ арменци, премахване на извънредния сѫдъ, изборъ на новъ арменски патриархъ въ Цариградъ и султанско ираде, съ което  р е ф о р м и т ѣ  з а  А р м е н и я  с е  р а з п р о с т и р а х а  в ъ  в с и ч к и  в и л а е т и  н а  и м п е р и я т а.

 

Епилогътъ на арменската криза отъ 1895—96 г. е безкрайно трагиченъ за арменския народъ и позоренъ за Европа. Абдулъ Хамидъ използува сь безподобна вещина разногласията между Англия и другитѣ Велики сили и благосклонностьта на Германия. Той съумѣ въ края на краищата да ликвидира кризата съ единъ рефоменъ декретъ, който, безъ да даде фактически абсолютно нищо на Армения и нищо сѫществено на Македония, заличаваше всички дотогавашни постижения на Силитѣ въ областьта на реформитѣ: чл. чл. 23 и 61 отъ Берлинския договоръ и Закона за вилаетитѣ. Арменцитѣ останаха съ страшнитѣ хекатомби на жертвитѣ си, съ заканитѣ и съ проклятията, които Викторъ Бераръ и други човѣколюбци въ Европа и Америка изсипаха върху главата на „Червения султанъ”. За Абдулъ Хамида това не значеше нищо предъ постигнатия резултатъ: фактическото ликвидиране на арменската язва чрезъ разредяване и омаломощаване на арменския народъ.

 

Англия понесе пълно дипломатическо поражение. Вилхемъ II пое знамето на някогашното туркофилство на

 

1. Французката „Жълта книга” отъ 1895—1896 г., телеграма отъ 3. IX. 1896.

 

53

 

Биконсфилда и като награда за това, че успѣ съ своя саботажъ да парализира една по-решителна акция на Великитѣ сили, издействува за Германия първитѣ концесии и доставки. Занапредъ край брѣговетѣ на Босфора ще господствува германското влияние.

Дори когато привидно действува въ унисонъ съ другитѣ сили, Германия бди надъ сувереннитѣ права и достойнството на халифа и играе ролята на най-важна спирачка винаги, когато западнитѣ Велики сили и общественото мнение на европейския Западъ сѫ обладани отъ желание за по-ефикасенъ натискъ върху кайзеровия приятель Адбулъ Хамидъ.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]