Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

I. МАКЕДОНИЯ И МАКЕДОНСКИЯТЪ  ВЪПРОСЪ

 

 

3. Социални предпоставки за революционна борба

Погледъ върху положението на Турция при Абдулъ Хамида. — Поразителенъ контрастъ съ новоосвободенитѣ балкански държави. — Социално робство. — Чифликчии, чифлигари и поземелни собственици. —Десятъкътъ. — Пѫдарскиятъ институтъ и неговото предназначение. — Разбойничество и разбойнишки категории. — Македонска мартирология. — Турски терористически комитети. — Турскиятъ манталитетъ

 

Пѫтешественицитѣ и анкетьоритѣ чужденци презъ епохата, която ни занимава, констатиратъ съ удивление контраста между привилегированото географическо положение и природнитѣ богатства на Турция, отъ една страна, и мизерния поминъкъ на нейнитѣ населения, отъ друга. Империята още се разпростира на три континента и служи за връзка между тѣхъ. Тя владѣе „царицата на градоветѣ” и е господарка на Проливитѣ. Притежава множество морета съ 7000 клм. крайбрѣжие, богато съ удобни заливи и естествени пристанища. Територията ѝ е симетрично разпредѣлена между високи планини и обширни плодородни равнини и се прорѣзва отъ голѣми и многоводни рѣки — източникъ на колосална водна сила. Доброкачествени каменни вѫглища и други минерални богатства не ѝ липсватъ. Разнообразниятъ ѝ климатъ — умѣренъ, срѣдиземноморски и тропически — благоприятствува за всѣкаква култура. Съ една речь, тя обединява всички благодатни условия, за да бѫде едновременно и търговско-морска, и земледѣлска, и индустриална страна. При все това, държавнитѣ ѝ финанси сѫ вече пословично забатачени, широката маса на разнороднитѣ ѝ населения тъне въ безпросвѣтенъ мракъ и материална мизерия.

 

Абдулъ Хамидъ погреба и ония слаби тенденции на новаторство и търпимость, които проявяватъ неговитѣ предшественици следъ Кримската война. Той воюва противъ всѣкакви политически и социални преобразования и държи обществената мисъль окована въ веригитѣ на най-мракобѣсната цензура, каквато свѣтътъ познава. [1]

 

1. Цензура, която не търпи думи, каго: „конституция”, „революция”, „македонски въпросъ”...

 


24

 

Най-после, той се старае да обгради държавата си съ китайска стена срещу всички подозрителни изобретения на приложната наука, които всѣкѫде другаде сѫ лостътъ на материаленъ и духовенъ напредъкъ.

„Неподатливо къмъ мѫдритѣ съвети, които му се даватъ. — казва единъ благоразположенъ къмъ Турция французки авторъ, [1] — правителството на Абдулъ Хамида е погълнато главно отъ грижата да прѣчи за въвеждане на новитѣ открития въ империята. Така, автомобилитѣ са строго забранени, Желѣзницитѣ се движатъ бавно и не циркулиратъ нощно време, телефонътъ не се допуска. Странно е да се помисли, че въ XX вѣкъ пощата прави осемнадесетъ дена отъ Цариградъ до Багдадъ! Електричеството, тоя мощенъ лостъ на съвременната индустрия, се приложи, чрезъ ираде, при освѣтлението и трамваитѣ въ Солунъ, Смирна и Дамаскъ едвамъ презъ 1902 година.

Прогресътъ, осѫщественъ отъ балканскитѣ държави подъ благодатното слънце на свободата, навежда сѫщо тъй чужденцитѣ на най-нелестни размишления за смѣтка на Турция.

„Когато се прѣкосва Македония или Тракия, щомъ се мине границата на Българското княжество, контрастътъ е така поразителенъ, че се хвърля въ очитѣ на всѣки пѫтникъ, — казва Рене Пинонъ. [2] — Откъмъ Турско — грамадна печаль се простира надъ зле обработенитѣ поля, по които хората съ видь на подплашени животни, като че ли бързатъ да се скриятъ въ схлупенитѣ си колиби. Мине ли се границата — тренътъ съ ускоренъ ходъ прорѣзва богатото Пловдивско поле, сѫщитѣ мѣста, кѫдето преди тридесеть години се извършиха жестокитѣ „български кланета”; редятъ се едни подиръ други ниви съ жито и царевица, добре напоени оризища, пасбища, по които пасать стада отъ крави и биволи; румелийскитѣ селяни, съ черни кривнати калпаци, те гледатъ въ очитѣ, говорятъ високо като хора, които се чувствуватъ свободни: въ вървежа имъ има нѣщо волно и бодро, което само чувството на независимость и сигурность може да даде. Тукъ човѣкь има впечатлението, че диша по-свободно, че е встѫпилъ въ Европа, всрѣдъ западна и християнска цивилизация”.

Причинитѣ на тоя поразителенъ контрастъ лежатъ колкото въ мракобѣсния абсолютически режимъ, толкова и въ социалното робство, комбинирани въ най-разюзданъ физически тероръ надъ българското население. Картината става все по-черна колкото се отива къмъ центъра на Македония и къмъ албанскитѣ граници. Благодарение на тоя многостраненъ гнетъ, Македония дава една ежегодна емиграция въ размѣри, които по никой начинъ не биха могли да се обяснятъ само съ естественитѣ стопански условия на областьта. Има околии, като Дебърската, Ресенската и много други, кѫдето по-голѣмата часть отъ мѫжкото население се намира непрекѫснато въ чужбина, но срѣщатъ се и рай-

 

1.La Turquie Economiquepar Georges Carles, Paris, 1906 (стр. 55).

2. ,,L’Europe et l’Empire Ottoman, стр. 448—449.

 


25

 

они, въ които емигрира почти цѣлото мѫжко население отъ 15 до 60 години (Гостиварско) или три четвърти отъ него (Кичевско и Порѣче). [1] Благодарение на многостранния гнетъ и въ най-плодороднитѣ земледѣлски околии работното селско население живѣе при условия, които почти го приравняватъ съ положението на добитъка.

 

По-голѣмата и най-хубавата часть на работната земя принадлежи на едритѣ собственици, беговетѣ, а се обработва отъ безземелни наемни работници или отъ земледѣлци изполичари (яръджии), прикрепени къмъ беговата земя. Никѫде тия социални правоотношения не носятъ тоя характеръ на безправие, на безконтролна експлоатация и на физическо и нравствено мачкане на трудящия се човѣкъ отъ страна на землевладѣлеца и на неговитѣ органи. Работени по най-примитивни способи и не подъ непосрѣдствения надзоръ на собственика, чифлишкитѣ земи не можеха, безъ тази експлоатация, да издържатъ разкошеството и леностьта на беговетѣ. Бегскитѣ богатства сѫ натрупани по пѫтя на злоупотрѣблението, своеволието, насилствения грабежъ и безбожното лихварство. Това сѫ отношения по-страшни отъ тия на срѣдневѣковния феодализъмъ, защото, както казва и Рене Пинонъ, на Западъ феодалното право ограничаваше своеволията на сеньора, който, при липса на кралска правда, се страхуваше поне отъ божията, когато мюсюлманскиятъ бегъ не признава никакво право на селянина християнинъ. „Ако той го краде, ако го подлага на бичуване, ако избира най-хубавитѣ селски моми за своя харемъ, той не върши деяние запретено отъ Корана”. [2] Вънъ отъ „законното си право” [3] землевладѣлецътъ въ Македония се радва на редица озаконени вече своеволия: изполичарьтъ изплаща отъ своя дѣлъ общия данъкъ, превозва безвъзмездно съ добитъка си хранитѣ на бега, работи ангария опредѣлено число дни презъ годината въ другитѣ му владения, доставя му известно количество дърва, върши всички необходими работи въ воденицата му и пр. На такива изполичарски начала се стопанисва най-малко половината отъ цѣлата работна земя. Ето защо македонскиятъ въпросъ не е само националенъ и политически, но и социаленъ. До тоя съвършенно правиленъ изводъ идва и Рене Пинонъ.

 

Но изполичарьтъ страда не само отъ своя непосрѣдственъ господарь, бега. Последниятъ обикновено живѣе въ своя конакъ въ града, кѫдето неговата богата класа се

 

1. D. Iaranoff,La Macédoine Économique”, Sofia, 1931, стр. 134-135.

2. L’Europe et l’Empire Ottoman”, стр. 153.

3. Земята на бега е раздѣлена между селянитѣ чифлигари споредъ численостьта на семействата имъ. Срещу тѣхния трудъ бегътъ имъ дава жилища и нуждното количество зърно за посѣвъ. Полученото произведение, следъ като се изплати десятъкътъ, се раздѣля по равно между собственика и изполичара.

 


26

 

ползува съ влияние предъ административнитѣ органи и съ тѣхното покровителство при всички свои произволи и насилия. Въ чифлика, състоящъ отъ едно или повече села, се бѣлѣе отъ далеко бегската кула, стърчаща надъ схлупенитѣ сламени стрѣхи — тѫженъ контрастъ между бегското господство и чифлигарската мрачна и позорна участь. Въ кулата, съградена отъ дебели каменни стени и снабдена съ бойници, обитаватъ беговитѣ замѣстници — кяитѣ (кехаитѣ). И като пълномощници на владѣлеца, и като служители на своитѣ собствени интереси, и като турци, кяитѣ се чувствуватъ господари на раята. Тѣ сѫ постояненъ бичъ въ чифлика и тогава, когато самиятъ собственикъ е, по изключение, по-малко алченъ и свирепъ спрямо чифлигаритѣ си.

 

Другото земледѣлско съсловие образуватъ свободнитѣ собственици, срѣдни и дребни. [1] Трѣбва да се забележи, че докато презъ втората половината на миналия вѣкъ юридическото положение на чифлигара до известна степень се смекчава, фактически то се влошава все повече, поради узаконения произволъ презъ Хамидовия режимъ и чрезъ задлъжняването на изполичаритѣ къмъ беговетѣ. Наистина, успоредно съ това явление, се забелязва и известна тенденция къмъ раздробяване на едрата собственость, но тя се срѣща спорадично. До засилването на революционното движение тоя процесъ върви твърде бавно и броятъ на свободнитѣ земледѣлци показва незначителенъ растежъ. Не само изполичаритѣ, но и собственицитѣ сѫ жертва на безбожно лихоимство, понеже кредитирането при създаденитѣ отъ Мидхадъ паша земледѣлски каси е почти изключителна привилегия на беговетѣ и на турцитѣ изобщо. Земледѣлецътъ собственикъ е еднакво съ чифлигара жертва на общитѣ недѫзи и пороци на турския режимъ, но е изложенъ и на специални напасти. При съседство съ чифликчии, неговиятъ имотъ е обектъ на опити за „закрѫглявания” или на насилствено присвояване отъ страна на други лоши и влиятелни турци, обикновено съдружници на разбойнически банди.

 

 

Има, обаче, друго едно зло, което е неизмѣнно и не подлежи на случайности. Това сѫ страданията и щетитѣ, понасяни при събирането на данъцитѣ и дължими повече на злоупотрѣбленията и произволитѣ, отколкото на самата данъчна система, макаръ че тя е най-примитивната и най-не-

 

1. Покрай собственицитѣ и изполичаритѣ сѫществува още едно земледѣлско съсловие — слугитѣ,  м о м ц и т ѣ (ратаи). Момцитѣ крѫгли безимотници — безъ стрѣха, безъ земя, безъ добитъкъ и безъ инвентаръ — работятъ съ цѣлото си домочадие по чифлишкитѣ земи срещу уговоренъ „хакъ”, плащанъ въ натура (известно количество жито, фасулъ и газь) колкото да не умратъ отъ гладъ и въ годишно възнаграждение, което не надминава 100 гроша. Но и „хакътъ” подлежи на своеволия и грабежи, а самиятъ момъкъ — на преждевременно изпѫждане. Момцитѣ стоятъ на най-низкото социално стѫпало: тъ сѫ единъ видъ хора — парии въ пълния смисълъ на думата.

 


27

 

справедливата въ Европа. Между многобройнитѣ данъци [1] най-допотопниятъ и най-съсипателниять е десятъкътъ. Злоупотрѣбленията и мѫкитѣ при неговото събиране превръщатъ най-радостния за земледѣлеца сезонъ — когато му предстои да пренесе въ хамбара плода на своя трудъ — въ сѫщински адъ за него. Чифлигари и собственици треперятъ за сѫдбата на своето производство, очаквайки да дойдатъ бегътъ и прекупчикътъ на десятъка: първиятъ за да отдѣли своя пай, вториятъ — за да вземе въ натура 11 ½ % отъ цѣлото произведение.

 

Когато облаганиятъ е собственикъ, неговата реколта е изложена на постояненъ рискъ, поради ненавременното явяване на прекупчика. Бегове и прекупчици пристигатъ придружени отъ цѣла въорѫжена свита, подбрана между най-реномиранитѣ главорѣзи, арнаути или турци. Свитата гуляе за смѣтка на населението и създава съ обноскитѣ и стрелбитѣ си една атмосфера на тероръ, благоприятствуваща за всѣка изнуда и произволъ. И вмѣсто 11 ½ % десятъкътъ лесно може да даде единъ свръхпроцентъ отъ 5, 10 и 20 на сто въ полза на прекупчика-спекулантъ и на придружаващитѣ го „помощници”.

 

*

 

Другъ институтъ, който гнети и позори всички села, безъ огледъ на тѣхното социално положение, е пѫдарскиятъ. Пѫдарьтъ е най-близкиятъ, вездесѫщиятъ и неизмѣненъ тиранинъ на християнското селище. Отъ наеменъ служитель на селото, призванъ да пази неговитѣ имоти, пѫдаринътъ се издигна до всевластенъ господарь и притѣснитель на населението, благодарение на атрибутитѣ, съ които административната власть и чифликчията сѫ го облѣкли, Той е око и ухо на най-близкия администраторъ, довѣрено лице на заинтересования землевладѣлецъ и проводникъ на скрититѣ правителствени домогвания въ селото. Тъкмо за тая цель правителството — тогава когато, въ изпълнение на членъ 23 отъ Берлинския договоръ, се изработваше „Закона за вилаетитѣ”,— лиши християнскитѣ села отъ правото да назначаватъ сами пазачитѣ на имотитѣ си и го прехвърли върху каймакамитѣ и мюдюритѣ. Самото предназначение на пѫдаря — да държи въ трепетъ и покорность селянитѣ, диктува вече и ценза, на който той трѣбва да отговаря. Затова той се и избира между професионалнитѣ злодеи и насилници. Срещу безплатнитѣ услуги, които принася на държавата, той се ползува съ снизхождение и дори съ закрила при всички свои престѫпни деяния.

 

1. Пѫтна повинность (йолъ-парасѫ), воененъ данъкъ (беделъ), данъкъ занятие (тиджаретъ), данъкъ върху прихода (темету), данъкъ сгради (емлякъ), бегликъ (облагане козитѣ, овцитѣ, свинетѣ и пр.) и други, безъ да говоримъ за периодичнитѣ облагания ad hoc.

 


28

 

Прочее, той сътрудничи съ прочутитѣ зулумджии турци или арнаути отъ неговия районъ, той е ятакъ и калаузъ на разбойническитѣ банди, той се мѣси въ интимнитѣ отношения на семействата, урежда селскитѣ конфликти, улеснява задигването и потурчването на селски хубавици. Скаранитѣ помежду си селяни и подлецитѣ се домогватъ до неговото покровителство. Развратенитѣ отъ него жени ставатъ турски шпионки и чума за съселянитѣ си. Плащани отъ селото за всички тѣзи свои издевателства, пѫдаритѣ напускатъ службата си, забогатѣли. Нищо чудно, прочее, че върху главитѣ на турскитѣ пѫдари ще се струпа най-напредъ наказателната акция на революционизирания народъ.

 

*

 

Нарисуваната дотукъ картина на комбинирания гнетъ не би била пълна, ако не отбележимъ и ролята на оная категория мюсюлмани, за които разбойничеството е единствената, официалната, постоянно практикуваната професия. Ще бѫдемъ, по неволя, кратки, макаръ че разбойничеството заема видно мѣсто въ общата история на турската империя, както и въ мартирологията на Македония.

Разбойнишката слава на Турция е стара колкото и владичеството ѝ въ Европа. Нашата задача не е да опишемъ тая слава въ всички нейни фази на блѣсъкъ и помрачение. Интересува ни само ролята на турското разбойничество въ развоя на македонското освободително дѣло.

 

Презъ руско-турската война и редъ години следъ сключването на мира, разбойнишки банди върлуватъ по цѣлата почти Европейска Турция. Тѣ сѫ съставени отъ разнородни едементи, но главатаритѣ сѫ въ грамадното си болшинство християни: българи, власи, гърци, албанци. Отъ тѣхнитѣ харамийски набѣги пищятъ и турци и християни. Решена твърдо да се справисъ тая язва, държавата води продължителна борба и, въпрѣки всичката си дезорганизираность и слабость, успѣва най-после да я унищожи. Отъ нѣкогашнитѣ всесилни капитани — Колегиза, Катракя, Наумъ и пр. — останаха само едни легенди за дръзки подвизи и романтични приключения. Единъ съвестенъ и амбициозенъ валия, битолскиятъ Халилъ Рифатъ паша, отиде въ тая борба до тамъ, че снабди презъ 80-тѣ години селата съ пушки, за да се бранятъ притивъ всѣкакви злодейски нападения. [1] Мѣрката даде бляскави резултати, но смути централното управление, което побърза да я отмѣни. Тая омиротворителна метода на Рифатъ паша остана като много назидателенъ епизодъ, запомненъ подъ името  в р е м е  н а  ф а р и и т ѣ.

 

1. Реформата на Халилъ Рифатъ паша се състои въ това, че въ всѣко село се даватъ пушки на 4—5 души, които, подъ гаранцията на селото, се задължаватъ да преследватъ разбойницитѣ и да пазятъ реда и сигурностьта.

 


29

 

Разбойничеството, обаче, никога не угасна въ областьта гранична на Албания, която основателно може да се нарече негова класическа родина. Къмъ края на 90-тѣ години то достига своята апогея. Отдѣлни банди, съставени отъ арнаути и турци, върлуватъ и въ най-далечнитѣ околии на Одринския вилаетъ. Но тѣхнитѣ злодейства бледнѣятъ по количество въ сравнение съ подвизитѣ на тѣхнитѣ колеги отъ пограничнитѣ на Албания околии, кѫдето главатаритѣ се ползуватъ съ неписани привилегии, по силата на създадено обичайно право и биха могли да се раздѣлятъ, споредъ размѣра на силата и зарегистрирания си активъ, на степени. Тѣзи околии сѫ: Дебърска, Кичевска, Охридска, Тетовска, Прилепска и часть отъ Битолската. [1]

 

Има обаче и околии, които, безъ да спадатъ къмъ „класическата область”, сѫ арена на разбойници, които съперничатъ на първостепеннитѣ. [2]

 

За характера на деянията на тия мѣстни султани, за тактическитѣ имъ методи и за тѣхното „правно” положение въ Турция, може да се сѫди по фактитѣ, изложени въ Мемоара на вѫтрешната организация. [3] Отъ тая черна огърлица ние ще откѫснемъ за нашитѣ страници само нѣколко по-едри зърна, които заемаме отъ „Мемоара”:

Презъ м. май 1902 г. разбойницитѣ Таиръ Тола и ислямъ Гарани поискаха отъ с. Галичникъ (Дебърско) две хиляди лири. Селянитѣ заявиха, че не могатъ да дадатъ повече отъ 250 лири. Разгнѣвени отъ това, разбойницитѣ обградиха селото и почнаха да стрелятъ. Селянитѣ, оставени безъ защита отъ властьта, сами се защитиха отъ тия арнаутски налитания. Разбойницитѣ, следъ 10-часова обсада на селото, се оттеглиха съ люти закани къмъ селянитѣ. Тежко оскърбени отъ тая си несполука, следъ единъ месецъ, разбойницитѣ, въ по-голѣмъ брой, пакъ нападнаха това село и изпратиха до селянитѣ следното характерно писмо, което дословно предаваме:

 

„Отъ мене Таиръ Тола до Васъ Галичани чорбаджии. Абре каури будали, еве най-после Ви кажувамъ другарь ми е Ислямъ Гаранъ ако не ми ги изпратите паритѣ 2,000 две хиляди лири до що ке найдамъ човекъ ке сеча и коламъ жими вѣра, Господъ Дерманъ не ви правитъ, иле до тебе Михале Чалоски, ясъ бехти пратилъ аберъ, селската планина да я неземишъ потъ кирия, ти не си ме послушалъ ама мисли арно що ке ти дойдитъ на главата ете мислете сумъ съ 150 души прахъ и пепелъ ке правимъ”.

                     1 юни 1902 г.                                 (Печати).

(Таиръ Тола, Исмаилъ Гаранъ).                    

 

1. По-първитѣ главатари въ тѣзи околии сѫ: Байрамъ Гйона отъ Калисъ, Дикъ Топузъ отъ Рѣчъ, Дикъ Джедико и Османъ Шира отъ Дарда, Ибраимъ Мека отъ Люръ, Ахмедъ Каца отъ Муто, Стафъ Люша, Асъ Кальошъ, Юсеинъ Таиръ и таиръ Точъ отъ Кадина, Алилъ Чела, Али Кроси, Азисъ Дацъ и Салъ Дема съ тримата си братя отъ Грика, Таиръ Тола, Исмаилъ Гаранъ, Зулько, Ислямъ, Тафо, Бекиръ, Баилялъ Баланца, Бакия Байрактарь, Юсуфъ Байрактарь, Реджепъ и др.

 

2. Такива разбойници сѫ: Изетъ Мехмедъ, Рашидъ Юсеинъ и Шефки Рашидъ въ Битолския Демиръ Хисаръ; Асанъ Чаушъ и Али Куко въ Солунско; Мехмедъ бей, Юсеинъ ефенди, Али въ Кукушко, Яшаръ чаушъ въ Петричко, Мехмедъ ага въ Дойранско, Велия въ Демиръ Хисарско и пр. и пр.

 

3. „Македония и Одринско” (1893—1903) 1904 г., стр. 33—47.

 


30

Заслужава да се отбележи, че при тая обсада въ селото квартируваше 80 души турска войска, но тя нито се мръдна за да прогони разбойниците, които следъ 10-дневна обсада на селото, получиха искания данъкъ отъ 2,000 лири и спокойно си заминаха.

 

Презъ лѣтото на 1902 г. известния разбойникъ Билялъ Баланца съ 400 души арнаути нахлу въ Охридско и оплени съ десетки християнски села.

 

Разбойника Ислямъ обикаля Кичевско съ многобройна банда дълги години наредъ и жестоко мѫчи християнитѣ. На 5 юлий 1899 г. Ислямъ съ бандата си влѣзе въ с. Сланско, взе отъ селянитѣ 95 лири, уби селянина Лозанъ и обезчести дветѣ му дъщери. Презъ сѫщия месецъ той влѣзе въ с. Локвица, взе 100 лири и обезчести жената и дъщерята на най-интелигентния селянинъ Сърбинъ Петровъ. Ислямъ поиска откупъ и отъ с. Латово. Селянитѣ отказаха. На 29 юлий сѫщата година тоя разбойникъ запали хранитѣ по нивята и опожари цѣлогодишния трудъ на селянитѣ. Докато горѣха хранитѣ, той влѣзе въ селото и викаше на селяните: „Радвайте се, нѣма да плащате десетъкъ”! Следъ туй тоя кръвопиецъ съ сѣкира съсъче главитѣ на шестима най-упорити селяни.

 

Байрамъ отъ с. Бачища (Кичевско), бившъ старши стражаръ въ Кичево, въ битностьта си на такъвъ, той бѣ най-голѣмъ врагъ на разбойницитѣ, които съ геройска неустрашимостъ преследваше и ловѣше. Но неговото самолюбие не можа да понесе, че залавянитѣ отъ нето разбойници властьта освобождава. Това обстоятелство го накара да захвърли мизерния стражарски мундиръ и да облѣче сърменитѣ дрехи на арнаутския разбойникъ. Байрамъ стана върлъ и неимеющъ равенъ по жестокостьта си разбойникъ. Той върлува въ южната планинска часть на Гостиварската кааза и е сѫщински господарь надъ християнскитѣ села въ тая мѣстность. На всички „подведомствени” села той налага годишенъ данъкъ, споредъ голѣмината на селото и състоянието на селянитѣ. Така, селото Маврово му плаща ежегодно 400 лири, Леуново — 600 лири, Никифорово — 500 лири и т. н.

 

Въ Тетовската кааза върлуватъ трима първостепенни злодеи. И тукъ участьта на християнитѣ не е по-добра отъ тая на гостиварци. Тѣ облагать безъ изключение всички християнски села съ разбойнишки данъкъ. Най-дивъ и най-кръволоченъ измежду тримата е Юсуфъ байрактарь отъ с. Длобочица (Тетовско). Той е старъ разбойникъ (на 56 годишна възрастъ) и разбойнишката професия упражнява отъ 16-годишна възрасть. На главата му тежать повече отъ 70 убийства! До 18-тѣ си години той извърши шесть убийства! На християнскитѣ села въ своя районъ той всѣка година налага данъкъ и християнитѣ съ поданическа покорность го изплащатъ. Той повече живѣе въ планината, а твърде малко въ селото си.

Има една категория по-благородни разбойници — „разбойници-рицари”, ако бихме могли така да ги наречемъ — които срещу редовно получавания данъкъ взиматъ подъ покровителството си обложеното село и изпълняватъ най-добросъвестно задълженията си къмъ своитѣ протежета. За образецъ на такъвъ разбойникъ-авалеръ може да се посочи Реджепъ отъ с. Желино (Тетовско). Въ актива на Реджепъ фигуриратъ множество убийства, но между неговитѣ жертви има само единъ християнинъ (Кючуковъ отъ гр. Тетово). Всички други сѫ мюсюлмани, които Реджепъ е избилъ,

 


31

 

защищавайки доблестно своитѣ „поданици” отъ нападения на други разбойници.

Ето единъ разбойникъ, достоенъ за романъ по-сензационенъ отъ „Горския царь” на Едмонъ Абу. Би казалъ човѣкъ, че Турция би могла наистина да стане държава на реда и сигурностьта, ако нейнитѣ формални управници притежаваха „правното съзнание” на некоронования тетовски владѣтель Реджепъ. Турскитѣ управници, обаче, нѣматъ по отношение на разбойницитѣ мюсюлмани Реджеповото съзнание за дългъ. За да се види, какъ тѣ преследвать разбойнишкитѣ банди и какъ . . . пактуватъ съ тѣхъ, привеждаме следния типиченъ случай, както е описанъ въ „Мемоара” :

Презъ м. Мартъ 1901 година, когато разбойника Моаремъ Здуня отвлѣче въ планината тримата свещеници на с. Зубовци, Гостиварско, по тоя случай въ Цариградъ бѣха направени сериозни постѫпки отъ нѣкои посланици и отъ централното правителство биде натоваренъ скопския жандармерийски началникъ Байрамъ Цура (бившъ ипекски разбойникъ) да залови разбойника и освободи задържания младъ свещеникъ попъ Василий. Цура пристигна въ Гостиваръ съ своята 50 членна свита отъ бивши разбойници изъ Ипекъ и около 200 души войска, и една часть изпрати да дири разбойника. Появяването на войска въ царството на разбойницитѣ бѣ оскърбление за последнитѣ, които незабавно се събраха на конгресъ („конгра”) и решиха да нападнатъ Гостиваръ съ съединени сили (повече отъ 400 души разбойници), да избиятъ войската и изгорятъ града, който се осмѣлилъ да търси защита отъ властьта. Байрамъ Цура научи за това рѣшение и влѣзе съ тѣхъ въ преговори, които се свършиха съ една среща мѣжду него и разбойницитѣ надъ Гостиваръ и въ резултатъ се получи; тридневна гощавка на християнска смѣтка на 400 души разбойници и 300 души аскеръ и 150 лири подаръкъ на Цура отъ разбойницитѣ ! ...

Има една друга категория  л е г а л и з и р а н и  р а з б о й н и ц и, професията на които не имъ прѣчи да живѣятъ спокойно по градоветѣ, уважавани отъ турцитѣ за „юначеството си”, респектиращи мѣстнитѣ власти съ „заслугитѣ си” и смъртно ненавиждани отъ християнитѣ за злодеянията си. Тая разбойнишка разновидность има своитѣ представители почти въ всички кази. Въ Прилепско, напримѣръ, се подвизаваха Уска, Булиманъ ага (чифликчия) и други. Като учитель въ Прилепъ презъ 1900—1901 г. азъ имахъ случай да видя и дори да се запозная съ мѣстния гражданинъ Уска. Отъ десеттѣ убийства на християни презъ 1899 година въ Прилепско, половината бѣха дѣло на Уска. Цѣлиятъ градъ знаеше и сочеше съ пръстъ автора на тия убийства, но Уската необезпокояванъ отъ никого, си живѣеше въ Прилепъ до 25 декемврий 1901 г. Тоя день Георги Хр. Курубиновъ, солиденъ търговецъ и достоенъ съгражданинъ на Йорданъ Гавазовъ, повали посрѣдъ чаршията съ единъ изстрелъ прочутия злодей и забѣгна въ четата. [1]

 

1. Курубиновъ загина презъ мартъ следната година въ сражението при Владимирово, Малешевско.

 


32

 

Бихме се отклонили твърде много отъ предмета си, ако речемъ да се спремъ на всички поддѣления на тая турска институция — разбойничеството, практикувано не само отъ професионалисти, но и отъ . . . любители. Въ ролята на любители, покрай отдѣлнитѣ легални борци, нерѣдко се проявяватъ и органи на властьта, чиновници, заптии, войници. Въ реда на тѣхнитѣ подвизавания изнасилването на жени и моми, [1] вършено понѣкога колективно и въ садически форми, съперничи на убийствата и обиритѣ. Отъ стотицитѣ случаи привеждаме единъ:

 

Вечерьта срещу Връбница (1898) три жени и две моми отъ село Щемница, Кукушко, изпратени да измиятъ църквата за праздника, бѣха нападнати отъ Мехмедъ Пехливанъ и нѣколцина негови въорѫжени другари и обезчестени, при заключени врата, въ самата църква.

 

Отъ убийствата по градоветѣ особена графа заематъ извършенитѣ по решение на турскитѣ терористически комитети. За по-голѣмъ ефектъ, жертвитѣ се избиратъ между граждани отъ най-видни семейства. Такова е убийството на младия Димче Шумковъ въ Велесъ, извършено къмъ края на м. октомврий 1899 г., посрѣдъ чаршията, отъ Бошнякъ Хасанъ и последвано отъ внушителна общогражданска манифестация; убийството на богатия охридчанинъ Наумъ Фортомаровъ (февруарий 1902) и много други.

 

Ето и нѣколко статистически данни:

 

Само презъ месецъ май 1902 г. въ Охридско сѫ убити 15 българи, презъ м. юний с. г. въ Прилепско 11, а отъ 26 февруврий до15 мартъ 1903 г., пакъ въ Прилепско 22 българи.

 

*

 

Само дезорганизираностьта и безсилието на турската държава не биха могли по никой начинъ да обяснятъ пълната липса на сигурность на животъ, имотъ и честь, за която казаното до тукъ дава доста ясна представа. По-важна роля отъ дезорганизираностьта и некадърностьта, като обективни причини на издевателствата, играе липсата на правно чувство и на воля у турскитѣ управници да изкоренятъ злото. А тая липса произхожда отъ особената, чисто турска, бихме казали, консепция за владетелно племе и подчинени народи, за правовѣрни и гяури. Манталитетътъ на турския управникъ, съ рѣдки изключения, не можеше да смеле принципа на равенство предъ закона, когато злодеецътъ е тур-

 

1. Заслужава да се отбележи, че тоя родъ деяния сѫ единъ отъ любимитѣ начини, по които тогавашнитѣ турци проявяваха своитѣ „права” на владетелно племе. Инъкъ не може да се обясни абсолютната липса на изнасилвания и обезчестявания на туркини. Изнасилване на туркиня отъ християнинъ сигурно би предизвикало общо вълнение, ако не и клане отъ страна на турцитъ. Единъ гръкъ, заловенъ въ обикновено прелюбодейство презъ меденитѣ месеци на хуриета (1908) въ Цариградъ, биде линчуванъ по най-жестокъ начинъ отъ освирепѣлата турска тълпа.

 


33

 

чинъ, а потърпевшиятъ — християнинъ. Ето защо законътъ, прилаганъ съ два аршина, нѣма суверенна сила и необходимия авторитетъ. Ето защо и най-целесъобразнитѣ, обикновени и изпитани другаде мѣрки противъ известни обществени злини, въ Турция сѫ неусвоими и неприложими. Такъвъ е, напримѣръ, случаятъ съ селската милиция, която, използувана въ комбинирани действия съ жандармерията, би могла прекрасно да се справи съ разбойничеството. Примѣрътъ на Рифатъ паша съ фариитѣ доказа това. Но нито управницитѣ въ Цариградъ могатъ да се помирятъ съ милиция отъ въорѫжени християни, нито турската жандармерия — да сътрудничи съ въорѫжени раи противъ разбойници — нейни едновѣрци. Орѫжие и рая сѫ две понятия, които се взаимно изключватъ. Затова християнинътъ не може да има достѫпъ въ армията, жандармерията и полицията.

 

Презъ 1896 г. съ султанско ираде се обещава, между друго, и „селска милиция”, но въ „реформитѣ”, които последваха, това обещание липсва. Дим. Марковъ, княжески дипломатически агентъ пита, по нареждане на м-ръ председателя д-ръ К. Стоиловъ, великия везиръ, защо въ прогласенитѣ реформи не е поменато нищо за обещаната селска милиция и получава следния отговоръ: „Нѣма нужда да се даватъ пушки за селскитѣ бекчии, понеже въ много случаи тѣ убивали хора само отъ лична вражда”. [1] Съ тоя комиченъ отговоръ садразамътъ е прикрилъ турскиятъ страхъ и турската непримиримость съ мисъльта за въорѫжаване на християнското население въ услуга на обществения редъ и сигурность.

 

1. Докладъ на Дим. Марковъ, № 857 отъ 29 априлъ 1896 г.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]