Проучвания върху средновековието и по-новата история на Вардарска Македония

Николай Овчаров

 

ГЛАВА II

НАДПИСИТЕ-ГРАФИТИ ОТ ЦЪРКВАТА „СВ. СОФИЯ” В ОХРИД И ИСТОРИЯТА НА ГРАДА ПРЕЗ XIV ВЕК

 

139. Девет упражнения за изписване подписа на владетеля Гропа
140. Двоен монограм на Андреа Гропа
141. Седем упражнения за изписване подписа на цар Урош
142. Подпис на великия челник Манко или на Марко Кралевич
143. Монограм на Павел
144. Канцеларски формуляр-концепт за изписване на писмо до архиепископ
145. Фрагмент от похвално слово или похвален канон
146. Надпис с името МАКАРIОС
147. Надпис с името ЛОѴКАС
148. Надпис за архиепископ Константин
149. Надпис за архиепископ Николай
150. Надпис за идването и дейността на архиепископ Николай
151. Молитва за архиепископ (?) Григорий
152. Частично запазена молитва

 

В предишната глава вече проследихме дейността на скриптория в Григориевата галерия на църквата „Св. София” през втората половина на XIV в. Това направихме въз основа на рисунките-графити, представляващи упражненията на монасите от скриптория върху стенописите и архитектурните детайли. Сега предстои да разгледаме информацията, заложена в също толкова интересните надписи-графити, изпълнени заедно с рисунките. По време на нашата работа се сблъскахме с много трудности от различно естество. Отсъствието на необходимото време и свобода на действие, на електрически ток и специално, насочено халогенно осветление, предполага възможните наши пропуски. Все пак успяхме да разчетем и заснемем графично 16 отделни или групи надписи, които са от изключително значение при изучаване на средновековната история. Работата е там, че освен като скрипторий, Григориевата галерия през XIV в. е функционирала и като канцелария. Но да не избързваме, а да разгледаме детайлно паметниците.

 

 

139. Девет упражнения за изписване подписа на владетеля Гропа

 

 

Намират се върху цокълния ред на стенописите от стена Е. Поради постепенното усложняване на буквеното съчетание в различните фази височината му варира от 0,025 м до 0,1 м. Първоначално писачът изпълнява буквата Г, под която първо добавя П, а после в П вмества и А. Тук той прекъсва създаването на подписа-монограм и прави специално упражнение, чиято цел е правилното разполагане на А в П. След това писачът отново се връща към оформянето на монограма и добавя буквите Р и . В последните четири фази подписът-монограм придобива завършен вид. Когато буквите се свържат отгоре надолу и отляво надясно, в него се разчита името:

 

ГРПА

 

В различните етапи писачът експериментира и конфигурацията на буквите. Винаги най-големи са Г и П, поставени една над друга. От дясната вертикална хаста на П излиза А, а останалите букви се

 

72

 

 

разполагат по вертикалната хаста на Г. Буквата П неколкократно е разширена и удължена. В последната фаза тя добива силно продълговат вид, което съответно се отразява и на формата на А. От своя страна Г запазва приблизително размерите си, но в последната фаза е значително по-малка от удължената П.

 

Развързаното име ГРПА несъмнено трябва да се свърже с личността на Андреа Гропа, управлявал в Охрид и прилежащата област през 70-те години на XIV в. За него се отнасят още два епиграфски паметника. [1] Първият (1378 г.) е надписът за построяването на църквата Стари „Св. Климент” в охридската махала Болница. Там Андреа Гропа е наречен „велик жупан и господар на Охрид”. Надписът е на гръцки език и в него името ГРПА е предадено чрез монограм, идентичен с новооткрития.

 

Вторият надпис е на славянски език и е от 1379 г. Това е надгробен паметник на благородника Остоя Раякович в притвора на църквата „Св. Богородица Перивлепта”. В този надпис Остоя е назован сродник на крал Марко и зет на жупана Гропа. Стават ясни далечните родствени връзки между Андреа Гропа и кралския дом на Вълкашин.

 

Вероятно Андреа Гропа поема властта в Охрид като самостоятелен господар известно време след разпадането на Вълкашиновата държава в 1371 г. Както споменахме в предната глава, той е бил от стар албански род. Според арбанашките хроники Гропа бил женен за дъщерята на друг голям феодален владетел - Андреа Музаки. [2] На предната страна на неговите монети е изобразен Христос на трон, а на задната се чете: „По милости Божи жупан Гропа.” [3]

 

Силното удължаване в последната фаза на подписа-монограм подсказва, че неговото упражняване върху стената е предхождало изпълнението от писача на тържествения подпис на този господар. Тържественият червен подпис под документа на православните владетели имал за цел особен вид политическа пропаганда, утвърждаваща политическото могъщество на съответния владетел. [4] С тези подписи се завършвали дарствените грамоти и в редки случаи - писмата на владетелите. [5] Първоначално те са били прерогатив на императорите, царете и кралете. През XIV в. обаче дарения започнали да правят и по-ниско поставени управници. На крупните манастири в Македония дарения били извършвани от различни висши сановници: протосеваст Хрельо, деспот Йоан Оливер, севастократор Деян, Драгоман кастрофилакс, воевода Никола и др. Всичките спадали към светската феодална аристокрация от времето на Стефан

 

73

 

 

Душан и установилите се след неговата смърт владетели. Тези господари се отнасяли към най-висшата аристокрация (властели), но дарения правели и по-дребни феодали - властелини. [6]

 

За разлика от подписите във византийските документи тези на славянските владетели не представляват автограф. Доказано е, че те не са дело на самите владетели, а са изпълнявани в канцелариите заедно с останалата част на документите. Това е било така, дори когато изрично е отбелязано, че владетелят е подписал съответната грамота (в една Душанова грамота се казва, че сам господин кралят е подписал). [7] Същевременно подписите в българските, сръбските и румънските документи стават все по-сложни, като до началото на XV в. отделните думи се оформят във вид на монограми. [8]

 

Тук е необходимо по-подробно да се спрем на въпроса за спецификата на монограмите в подписите. Те се образуват от първата буква (графема), която е много висока. В нея се включват останалите букви. Ако мястото в графемата е недостатъчно, другите букви се написват отгоре. Често обаче се използуват т.нар. псевдомонограми. При тях съчетанието се създава от две високи букви, като първата задължително е първата буква на думата. Двете високи букви могат да бъдат разположени една до друга или една върху друга, а останалите са вместват в тях. [9]

 

В нашия случай несъмнено имаме работа с псевдомонограм. Основните букви са Г и П, като другите са прикачени по техните хасти. Могат да се посочат многобройни примери за владетелски подписи с монограми от средата и втората половина на XIV в. Такива са подписите на сръбските царе (Стефан Душан, Стефан Урош), на влашките воеводи (Владислав I, Мирча Стари), на българските царе. [10]

 

Забележителна е възможността да се наблюдават упражненията на писача, преди да вмести подписа под документа. Отначало той развива монограма във вид, известен от ктиторския надпис на църквата Стари „Св. Климент”. После обаче авторът силно го издължава, защото именно в такъв вид е бил необходим за оформянето на владетелския подпис.

 

 

140. Двоен монограм на Андреа Гропа

 

 

Намира се на колона № 7. Състои се от две части, включващи съответно двете имена. Първият монограм има височина 0,034 м, а вторият - 0,026 м. Буквите са силно стилизирани и двойно очертани, с изключение на N и Е в първото име.

 

В случая са използувани двата варианта за изписване на пълни псевдомонограми. При първото име основни букви са А и Д, които са разположени симетрично и са свързани чрез N. Дясната вертикална хаста на N е същевременно част от Д и Р. От своя страна Р красиво преминава в Е, изнесено високо отгоре. Писачът е намерил място и на А в долния десен ъгъл на Д. Така името се разчита:

 

АNДРЕА

 

Във втория случай основни букви са Г и П, разположени една върху друга. По вертикалната хаста на Г са поставени отгоре надолу Р и , а А се намира в десния ъгъл на П. Името се оформя добре:

 

ГРПА

 

Графиката на буквите в двата монограма е характерна за XIV в. Прави впечатление красивата стилизация и умелото разполагане на отделните елементи. Особено оригинално е предаването на А и Р като малки закръглени издатъци от основните букви. По подобен начин Р е изпълнено във византийски монограми от XIV в. в сграфито-керамиката. [11] Характерна е и рядката лигатура между N и Д в първото име. Д по принцип трудно се свързва с други букви и тогава обикновено придобива триъгълна форма. По такъв начин е направена лигатурата в думата РАДН от надпис в патриаршеския дворец на Велико Търново (XIV в.). [12]

 

Трябва да се отбележи, че ниският и широк монограм от колоната е особено близък с този от надписа в църквата Стари „Св. Климент” за разлика от издължените монограми върху стенописите. Първата част на името - АNДРЕА, се открива за първи път в монограм.

 

 

141. Седем упражнения за изписване подписа на цар Урош

 

 

Намират се на колона № 4. Преди да достигне до крайния вариант, писачът няколко пъти е упражнил отделни части от подписа. В два случая той изписва само монограма на царската титла. После изпълнява титлата заедно с началната буква на името. След това се занимава със самото име, като упражнява трудните места - началната буква ( или комбинация О), съчетанието между Р и Ш. Най-сетне писачът достига до крайния вариант, който очевидно му е харесал. Той се състои от две части, като първата дава владетелската титла в монограм, а втората - самото име. Монограмът е

 

75

 

 

висок 0,019 м, докато останалите букви варират между 0,009 м и 0,018 м.

 

Царската титла е предадена в сложна тройна лигатура. Основна буква е Ц, а дясната ѝ част е преплетена с Р и Ь. Изписването на царската титла в България и Сърбия почти винаги става чрез монограм, в който основни са буквите Ц и Р. Много рядко се появява Ь в завършека на думата. [13] В нашия случай прави впечатление изящната форма на Р, която допринася за изискания вид на монограма.

 

Името на царя е изписано изцяло, като липсва единствено . В крайния вариант текстът се чете:

 

Ц(А)РЬ Р()ШЬ

 

Не може да има съмнение, че се касае за сина на Стефан Душан, цар Урош (1356-1371 г.) Изписването на РωШЬ като фамилно име и собствено име на посочения владетел има аналогии в целия XIV в. Близки примери се срещат в подписите на крал Милутин на грамоти от 1302 г. и 1307 г. Началната буква се изписва или комбинация О. Характерно е предаването на Ь като изящно камшиче в долния десен ъгъл на Ш. [14] От грамотите на цар Урош бихме посочили подписа му под хрисовула, даден на Великата атонска Лавра „Св. Атанасий” през 1361 г. Името е изписано РШЬ, като е употребена същата лигатура между Ш и Р, както на колоната от охридската „Св. София”.

 

Използувана съкратена формула се вижда в паметници на монументалната живопис от епохата - например в манастира Дечани и в църквата „Св. Димитър” в Стара Сърбия (при първия случай Урош е още крал). По такъв начин владетелят е назован и в някои надгробни надписи и приписки. [15] В дадения случай обаче е по-вероятна една друга хипотеза.

 

Както и останалите православни владетели, Стефан Душан и синът му Урош издават два основни вида документи - хрисовули и простагми. Докато хрисовулът е официален законодателен акт, простагмата има характер на административна заповед. Хрисовулите се пишат на дълги свитъци, подпечатват се със златни печати и се подписват с пълната титла на съответния владетел. За разлика от тях простагмите имат лаконично и конкретно съдържание, пишат се на по-малки листове от обикновена хартия и се подпечатват с восъчни печати. Двата вида документи се различават особено много в начина на подписване. До 1348 г. простагмите на Стефан Душан се подписват с кратък подпис и менологема (обозначаване на месеца и

 

76

 

 

индикта). След превземането на Сереската област царят възприема византийската императорска традиция, според която под простагмите стои само менологема. [16]

 

Тук трябва да се отбележи, че в другите православни държави, с изключение на Византия, простагмите продължават да се подписват с кратък подпис през целия XIV в. Възприемането на византийската практика в канцелариите на Стефан Душан е израз на нарасналото могъщество и претенциите на Сърбия. С упадъка на сръбската мощ по времето на цар Урош строгите византийски правила постепенно са изоставени. Отново се появяват кратките подписи, които се срещат дори и на хрисовулите. Могат да се посочат многобройни примери за кратки подписи под простагми. В ранния период тези документи на Душановата канцелария са означени: СТЕФАNЬ КРАЛЬ. Към 1361 г. и Урош се връща на това подписване. При сръбския вариант на грамотата, издадена на Великата Лавра „Св. Атанасий”, отново се появява краткият надпис: СТЕФАNЬ ОРОШЬ ЦˉР. По същия начин подписват своите документи и други самостоятелни владетели, обособили се на територията на разпадащото се Сръбско царство - например деспот Углеша. [17]

 

Очевидно върху колоната на църквата „Св. София” е изпълнен кратък подпис на цар Урош. Неговите размери, калиграфското изписване и направените аналогии навеждат на мисълта, че той е направен от опитни канцеларски писци. По-нататък ще обосновем и възможността за неговото появяване върху колоната.

 

 

142. Подпис на великия челник Манко или на Марко Кралевич

 

 

Намира се на колона № 7. Състои се от две думи, поставени под обща черта за съкращение - титла. Отделна титла е начертана над втората дума. Ясно личат изнесените отгоре букви - над първата част на подписа и В, Л, Е - над втората. Височината на подписа заедно с голямата титла достига 0,037 м. В този си вид паметникът предлага две възможни четения, които ще разгледаме в следващите редове.

 

Първата част на името може да бъде разчетена: МАNК. В този вариант ще разделим втората част на две отделни думи, всяка от които е в съкратен вид: ЧК и ВЕЛ. Допълнени, те могат да бъдат разгънати:

 

МАNК Ч(ЕЛNН)К(Ь) ВЕЛ(НКЬ)

 

77

 

 

Към това четене ни насочва и фактът, че челник с такова име е познат в историята. Става дума за челника Манко, споменат в надгробния надпис на неговата жена, Марина Струя. Надписът е от 1371 г. и се намира в призренската църква „Въведение Богородично”. [18] Има основание да се предположи, че челникът Манко е бил в свитата на наследника на Вълкашин, „младия крал” Марко през 1371 г., когато последният е издигнал и живописал църквата. [19]

 

Изписването на думите по такъв начин е допустимо от гледна точка на средновековната кирилска епиграфика. През XIV в. се наблюдават няколко способа за съкращаване. Това са: пропускане на някои букви (главно гласни); отсичане края на думата; свеждане на думата само до началната буква; частично изнасяне на букви над думата. [20] Както се вижда, в дадения случай може да са използувани два от тези способа - пропускане на букви и отсичане края на думата. Подобно съкращаване на владетелски титли е засвидетелствувано през епохата. Например върху някои монети на Андреа Гропа се четат В и Ж - първите букви на титлата му велик жупан. [21]

 

Челникът или великият челник е военна титла в сръбската аристократична йерархия, за която се смята, че отговаря на византийския велик доместик. [22] Както се вижда от надписа на Йоан Оливер в Лесновския манастир (1341-1347 г.), тази титла предшествува по-високите - велик слуга, велик воевода и велик севастократор. Познати са и други челници и велики челници от XIV в. - Радич, Муса, Димитър, Милош Попович. Много интересен е надгробният надпис на великия челник Димитър от 1359 г., намерен в манастира Баня. В него титлата е разгърната изцяло, но при графиката на буквите се наблюдава определена прилика с нашия случай. Важна е ли-гатурата между Ч и Е, която е близка до използуваната в „Св. София” лигатура между Ч и К. [23]

 

Разглежданият надпис може да има и друго четене. Ако приемем, че третата буква от първата дума не е N, а Р (това се оказва възможно при проучването на надписа), тази дума вече представлява друго име: МАРКω. Във втората част прави впечатление големината и развитата форма на К. Ако се допусне, че тя е първата и основна буква - графема, то при кръговото разчитане се получава вариантът:

 

МАРК К(РА)ЛЕВ(Н)Ч(Ь)

 

При оформянето на монограмите през XIV в. често задна буква в думата преминава отпред, като обикновено се прикачва по вертикалните

 

78

 

 

хасти на графемата. [24] Може да бъде обяснено и нехарак-терното съкращение на кралската титла без основната съгласна буква Р. В една серия монети на крал Вълкашин неговата титла е съкратена: КАЛЬ. [25] Но най-интересният момент в случая е възможността да се разчете титлата КРАЛЕВНЧЬ, т.е. престолонаследник.

 

В сръбската владетелска титулатура е добре известен терминът „млад крал”, който обозначава престолонаследника. Такива са били преди смъртта на бащите си Драгутин, Стефан Душан и Урош. Като „млад крал” е отбелязан и Марко в строителния надпис на споменатата църква „Въведение Богородично” в Призрен. При публикуването на надписа от М. Иванович бе изказана интересна хипотеза. Авторът достигна до идеята, че още през 60-те години на XIV в. Марко е много популярна личност при дворовете на Урош и Вълкашин. Още, тогава той е известен с титлата Кралевич. Наименованието Кралевич, по което легендата и народът го знаят, вероятно произлиза от Марково време, от времето, когато той наистина е бил Кралевич и „млад крал”. [26]

 

Досега тази хипотеза не беше доказана, въпреки основателните предположения за нейната достоверност. През 1370 г. Марко е трябвало да се ожени за Катарина от хърватския род Шубич. Този брак между православен и католичка не бил позволен лично от папа Урбан V. В писмото си от 8.IV.1370 г. до унгарския крал и босненския бан Твртко той назовава Марко по интересен начин: filio magnifici viris Rassie scismatico. [27] Това понятие би трябвало пряко да отговаря на кралски син и Кралевич.

 

Известни са някои други титли, чиято специфика позволява да се наблюдава евентуалното образуване на думата КРАЛЕВНЧЬ. По-дребните феодали в Сърбия били наричани властеличи, което буквално означава син на малък властел. [28] Особено важен е един надпис от 1366-1371 г. в атонския Хилендарски манастир. Там е отбелязана смъртта на невръстния син на деспот Углеша, чичото на Марко. Наследникът е наречен ДЕСПОТОВНКЬ. [29]

 

Тук трябва да се отбележи една езикова особеност, която е твърде важна в предлаганото второ четене. В сръбския език от XIV в. фамилните имена и думи от типа на посочената по-горе в повечето случаи завършват на -К, а не на -Ч. Още от древни времена в старославянския език се наблюдава тенденция към палатализация -твърдите заднебцеви съгласни преминават в меки шипящи. Такова е преминаването от К в Ч. [30] Очевидно в българския език палатализацията

 

79

 

 

е по-напреднала [31], но и в сръбските епиграфски паметници от втората половина на XIV в. вече се виждат подобни примери. Един надпис от 1393 г. дава имената БРАТНЧЬ, ДРАГНЧЬ и др. В приписка от 1420 г. е отбелязан синът на босненския владетел Радое, КНЕЗЬ РАДНЧЬ. След XV в. тези примери зачестяват особено на територията на Македония. [32] Считаме, че появата на окончание -Ч в нашия случай е напълно възможна и закономерна.

 

В някои народни песни за периода преди 1371 г., когато Марко официално става крал, той е наречен господар на Охрид и Костур. [33] Това би могло да обясни появата на неговия подпис в скриптория на църквата „Св. София”. Във византийската практика единствено първият император е можел да подписва документите само с менологема. Неговият евентуален съимператор, както и владетелите с по-нисък ранг - български, сръбски царе и крале, деспоти и др., трябвало да подписват с кратък подпис. Когато в 1272 г. Михаил VIII Палеолог прави съимператор сина си Андроник, той му позволява да се подписва с кратък подпис, а изрично забранява подписването само с менологема. [34] От призренския надпис е ясно, че непосредствено преди смъртта на баща си Марко е съкрал, т.е. „млад крал”. Именно като такъв той е можел да издига църкви и да подписва документи.

 

 

143. Монограм на Павел

 

 

Намира се на колона № 7. Височината му заедно с изобразената титла е 0,028 м. Това е пълен монограм, в който основна буква е П, а останалите са подредени около дясната вертикална хаста и отгоре. Лице с такова име не ни е известно, но правят впечатление стиловата близост с другите и местоположението върху колоната.

 

 

144. Канцеларски формуляр-концепт за изписване на писмо до архиепископ

 

 

Намира се на колона № 5. Надписът се състои от четири реда и има обща дължина 0,075 м, а височина 0,045 м. Височината на отделните букви варира между 0,001 м и 0,005 м. Редовете са изписани с тънко острие и днес личат съвсем слабо върху повърхността на колоната. Буквите са изпълнени грамотно, в бързописен стил.

 

Надписът започва с прост кръст. Думите са изписани изцяло, без съкращения. Писачът три пъти използува лигатури: X + Н на първия ред, Н + А на третия ред и X + О на четвъртия ред. Надредно

 

80

 

 

са качени буквите на първия и втория ред и Д на третия ред. В този вид надписът се чете безпроблемно:

 

†ГОСПОДНNО МН АРXНЕ

ПНСКОПО ОТ(Ь) МНХА

NНКОЛ Н ПОДПИСА

МНХО

 

Надписът очевидно се разделя на три ясно очертани части. В дателен падеж е поставен адресатът - ГОСПОДНNО МН АРXНЕПНСКОПО . Изпращачът е отбелязан в родителен падеж - ОТ(Ь) МНХА NНКОЛ. Най-сетне идва заверката - Н ПОДПИСА МНХО. При тълкуването на надписа се оформят три възможности, които ще разгледаме отделно.

 

1. Да се касае за ръкописна книга, написана от Михо Николи за архиепископа.

 

Преди всичко е необходимо да се отбележи, че в случая обръщението „господин” няма характер на изразена учтивост. [35] То отразява подчиненото положение на Михо Николи спрямо архиепископа. В примера това обръщение има смисъл на „dominus” и намира множество аналогии сред ръкописните паметници от епохата. [36] Нещо повече, в надписа то има формата „господину ми”, която трябва да се тълкува като пряка зависимост. Бихме направили паралел с френското обръщение „monseigneur”. И днес то се използува за обръщение към епископи и кардинали, а през Средновековието е имало по-широк смисъл за феодалните господари въобще. [37] Трябва да се припомни, че в своята пряка епархия охридският архиепископ е упражнявал и кириаршески права. [38]

 

Средновековните книги обикновено били писани по поръчка на различни аристократи и това се отразявало от преписвачите във финалните записки. Тези приписки често са твърде обемисти и разширени с различни характерни за епохата изрази. Смисълът им обаче се свежда до обозначаването на поръчителя за написването на книгата и нейния автор. В края на XII в. писарят Глигор дяк посвещава написаното Евангелие „кнезю великославному Мирославу ... своему господину”. Могат да се отбележат и други подобни посвещения от ХIII-XIV в.: ПОВЕЛѢNНЕМЬ Г(О)С(ПОДН)NА МН...КНР NЕФНТА; Г(ОСПОДН)NЬ МН П(Н)С(КО)ПЬ КIР МНХ(А)IЛЬ: Г(О)С(ПОДН)N МН...КНР МНТРОПОЛНТ ГРАЧ(А)NСКОМ. [39] С „господину моему” се обръща към своя господар и поръчител на книги Димитър Кантакузин и известният писател от XV в. Владислав Граматик. [40]

 

81

 

 

Ако приемем този вариант като обяснение за надписа от „Св. София”, той би трябвало да изглежда като съкратена финална приписка (или по-точно идея за такава). Буди недоумение обаче липсата на името на архиепископа. Освен това не е ясно защо Михо Николи подписва направената книга. Във финалните записки се употребяват глаголите NАПНСА, ПНСА, СЪПНСА, ИСПНСА, ПОПНСА, ДОПНСА. Два пъти (1348 г. и 1350 г.) ПОДПНСА се използува за отбелязване на факта, че в манастира Дечани са изпълнени нови стенописи, но това очевидно е друг случай. Много интересна е една приписка в Миней от Хлудовската сбирка, където се казва, че въпросният ръкопис от 1401 г. е направен с благоволението на призренския архиепископ кир Арсений. Под нея има друга приписка от 1642 г., в която се отбелязва, че авторът на ръкописа неправилно е употребил името на Призрен и въобще грешно е „подписал”. [41]

 

Явно под „подпис” тук се разбира цялата финална приписка в края на ръкописната книга. И наистина авторските приписки в ръкописите имат характер на заверки, удостоверяващи оригиналността на съответните книги. Но в нашия случай сведението за подписването е извадено от контекста на останалите факти - адресат и изпълнител, които иначе би трябвало да фигурират в така очертаното понятие „подпис”. Следователно става дума за друг вид документ.

 

2. Михо Николи да е логотет на архиепископа, а написаното да е потвърждение-заверка на владетелски документ (грамота, простагма).

 

В такъв случай целият надпис би имал характер на короборация, т.е. формулата, потвърждаваща написаното по-горе. Наистина в грамотите от XIV в. могат да се открият някои подобни форми. Дарствените грамоти, които Стефан Душан издава на Хилендар-ския манастир през 1354-1355 г., завършват със следната формула: ПОВѢЛѢNМЬ Г(ОСПО)Д(Н)NА Ц(А)РА ГЮРГЬ ЛОГОѲЕТЬ ЗАПНСА. [42] Въпреки на пръв поглед близките изрази, в нашия случай остава необяснен дателният падеж в началната фраза. Няма място и пояснението „от Михо Николи”.

 

3. Текстът да представлява формуляр-концепт за изписване на писмо от Михо Николи до архиепископа.

 

Само в този вариант всички елементи на надписа могат да бъдат обяснени логично. Както споменахме, той се разделя на три ясно очертани части, към които трябва да се прибави и началният кръст. В случая той изпълнява функция на символична инвокация. Поставянето на символична или словесна (verbalis) инвокация в началото

 

82

 

 

на текста е антична традиция, имаща за цел да утвърди съдържанието на писмото чрез призив към името на божеството.

 

След инвокацията обикновено идва инскрипцията. В нея се именува или поздравява лицето, до което се изпраща писмото. Инскрипцията изпълнява роля на адрес и същевременно прави обръщението по-тържествено. В нашия случай тя се откроява много добре – ГОСПОДНNО МН АРXНЕПНСКОПО.

 

Примери за такива инскрипции се срещат сред документите на средновековните канцеларии. В своите писма до сръбския крал Стефан Душан писарите на дубровнишката канцелария отбелязват: +ПРѢВНСОКОМ ГОСПОДНN КРАЛЮ. От своя страна той се обръща към властите в Дубровник: ПНШЕ ЦАРСТВО МИ КNЕЗ ДБРОВЧЬКОМ ФНЛНП РЕЮ. [43] Интересно в случая е, че се проявява и третият основен елемент в писмата - интитулацията, която тук е изнесена пред инскрипцията.

 

Интитулацията включва името и титлата на лицето, което изпраща съответното писмо. В зависимост от епохата и спецификата на документа тя може да бъде разширена и утежнена с множество пищни изрази. Към втората половина на XIV в. вече се използуват главно прости формули, дори когато се касае за много високопоставени лица. В 1355 г. босненският княз Твртко отбелязва съвсем лаконично: ДЬ ГОСПОДНNА БАNА. Интитулациите в писмата на сръбските владетели от края на XIV в. са съвсем кратки, като понякога отпада дори титлата: ТЬ КNIЗА ЛАЗАРА; ДЬ ВЛЬКА; ДЬ ГЮРГ. [44] В текста от колоната на църквата „Св. София” интитулацията се вижда ясно - ОТ(Ь) МНХА NНКОЛ.

 

Първоначално подписът и короборацията в края на писмата са два равноправни елемента в тяхното оформяне. Ако първият е пряк израз за автентичността на написаното, вторият елемент тържествено утвърждава тази автентичност. В по-късно време значението на короборацията се засилва за сметка на подписа. По-голямата част от средновековните господари били неграмотни и за тях било особено важно да бъде отразен самият факт на подписа. В 1456 г. воеводата Иваниш и брат му Жарко изрично отбелязват, че са подписали собственоръчно. Един друг господар през 1480 г. подчертава: ХЕРЦЕГЬ ВЛАДНСАВЬ ПОТПНСАХ СЕ. Особено интересни са писмата на властелите Прибисав Похвалим и Влатко Озрисалич (съответно 1422 г. и 1475 г.), които пишат накрая, че са подписали, за да се вярва. [45]

 

83

 

 

Така става ясна и последната формула от надписа в „Св. София” - Н ПОДПНСА МНХО. Заедно с нея се оформя съдържанието на формуляр-концепт, предназначен някога за писмо на Михо Николи до охридския архиепископ. За това говорят кратките и точни постулати, липсата на съдържание, дата, място на писане, име на архиепископа и др. По този модел служителят в канцеларията на охридския архиепископ е изготвил писмото на Михо (молба, иск). От краткото съдържание не става ясно какъв е бил Михо Николи - подчинен властел или обикновен селянин. Охридският архиепископ се занимавал с множество жалби и молби, по които вземал отношение след изслушване на ищците и свидетелите. Известен е случаят с жителите от охридското село Ракита Йован Иеракар и Гридо Дражи.

 

Тук ще направим едно кратко отклонение. Както се вижда от това сведение, имената в района на Охрид са доста странни, често нехарактерни за славянския език. Този факт се дължи на засилващото се след XIII в. албанско разселване от планините на югозапад. Вече стана дума за името на Андреа Гропа, който дори управлява в Охрид. Ние нямахме възможност да изследваме спецификата на имената в коренна Албания, но за сметка на това успяхме да проучим други любопитни сведения. В Ориенталския отдел на НБ „Св. Св. Кирил и Методий” се пази интересен непубликуван регистър на жителите от района на Велико Търново от ХIV-XVII в. Както е известно, след XV в. там се заселват компактни маси албанско население, занимаващо се главно с животновъдство и търговия. В този регистър се откриват имена, които са идентични с тези от коренните албански земи. Много често се срещат Михо и Николи. Особено важни за нашите примери са двойните имена Михо Андреа и Михо Нико. [46] Очевидно Михо Николи от надписа също е имал албански произход.

 

Ясно е, че столетията не са променили особено канцеларските формуляри, чиито три основни момента (от, до и подпис) се запазват без промяна и сега. Намирането върху колоната на „Св. София” на канцеларски формуляр за писмо, който най-вероятно се датира във втората половина на XIV в., има важно значение за историята. За разлика от самите писма и други документи от канцелариите формулярите за тяхиото създаване се намират много рядко. Най-ранният запазен южнославянски Епистоляр с готови форми за писма е от XVI в. и е намерен в македонския манастир Слепче. Там се откриват формуляри за писма до охридския архиепископ, до митрополит,

 

84

 

 

игумен, монах, господар. Смята се, че те са повтаряли по-ранните форми. [47]

 

Върху полетата на няколко ръкописа от XIV в. са оцелели записки, които показват механизма при създаването на писмата. Всъщност това са упражнения за разписваме на перото на канцеларските дякове преди писането на самите писма. В една книга от първата половина на XIV в. откриваме началните инскрипция и интитулация: ГОСПОДНN МН КРАЛЮ ОДЬ РАБОТNНКА ТН ВОВОДЕ МЛАДЕNА. Около 1389 г. дякът Николица създава подобни проекти за писма (ГОСПОДНN МН ВЕЛНКОМ ВЛЬК ОДЬ РАБОТNНКА ТН ДРАГОСАВА). [48] Най-близко до нашия вариант стои една приписка, датирана между 1389-1402 г.: ГОСПОДНN КNЕЗ СТЕФАN ОДЬ РАБА ТН НВАNКА ... ПНСА НВАNКО СЛОВА СНА. А една записка в Миней от XV в. в Хлудовската сбирка може да илюстрира и приблизителното съдържание на подобен вид писма: МДРОМ Н ДОСТОНNОМ Н СЛАВNОМ ГОСПОДАР МХМЛЬ - ВАШН РАБЬ Н ПОСЛШNНКЬ ГОСПОСТВА ТН, МОН ГОСПОДНNЕ, МОЛ ТН СЕ ПОЧЕКАН МН ЗА ОNЕН ДНNАРН - следва подпис. [49]

 

Докато цитираните фрагменти от писма са правени при неясни обстоятелства, в нашия случай формулярът-концепт се открива в самото помещение на скриптория и канцеларията. Той не е част от писмо, както посочените примери, а структурата на бъдещото писмо. Може да се отбележи, че това е най-ранният открит досега южнославянски формуляр за писмо.

 

 

145. Фрагмент от похвално слово или похвален канон

 

 

Надписът е врязан върху тънката червена линия, отделяща цокълния ред от първия регистър на стенописите от стена Ж. Буквите са изпълнени много красиво, силно издължени и високи. Те достигат до 0,04 м. За съжаление днес от надписа се четат само първите две думи и няколко букви от останалата част. Все пак се вижда, че той започва с прост кръст и се е състоял от 25-30 букви. Първите две думи са изписани изцяло, а от останалите личат две съседни лигатури - А + Р и Н + Е:

 

†БЛАЗЕ ХРНД....АР....

 

Очевидно в този вид съдържанието на надписа е неясно. Имаме сериозни основания да допуснем, че във втората част на текста се

 

85

 

 

говори за някакъв архиепископ (възможно е споменаването и под формата АРXНЕРЕН). Много интересна обаче е първата част на надписа, която е нехарактерна за епиграфските паметници и насочва към съвсем определени наблюдения.

 

В исихастката литература на XIV в. става особено популярен стилът „плетение словес” в ораторската проза. Големите исихастки писатели са църковни проповедници, които създават своите художествено-ораторски произведения не в момента на произнасянето им, а преди това. Смисълът на стила е да се предизвика у слушателите особено настроение чрез нови интонационно-ритмични комбинации, превъзмогващи естествената човешка „грубост”. [50] Явлението пряко се свързва с други прояви в изкуството като вече споменатия палеологов стил в миниатюрата и монументалната живопис, калофонията в музиката и др. [51]

 

Същността на литературния стил се състои в особената смяна на повествователния залог с организирани химнически пасажи, която се наблюдава в кулминациите на ораторските произведения. По този начин химническият пасаж рязко се обособява като ритмизирана похвала на героя. В духа на античната традиция тържествените похвални слова се схващат като нещо средно между прозаическата и поетическата реч. Особено присъщи в тези химнически кулминации са херетизмите, започващи с РАДН СѦ и облажаванията, т.е. различните производни от думата БЛАГО. [52] Интересен е например херетизмът РАДН СѦ ТРЬNОВЕ ГРАДЕ, използуван в похвалата на цар Иван Александър от 1336-1337 г. [53] Близостта с пасажа в надписа от охридската „Св. София” е явна, но все пак в него е използуван друг стилов похват.

 

Стилът „плетение словес” в славянската исихастка литература пряко се свързва с гръцкото πλέκείν λόγον. Терминът се схваща като създаване на похвално слово за достоен мъж и идва от античното „плетене на венец за победителя”. [54] В старобългарската литература основите на стила са положени от Св. Климент Охридски [55], който става родоначалник на оригиналната славяно-гръцка Охридска книжовна школа. Именно в нея намираме и прякото обяснение за пасажа в нашия надпис.

 

Преди всичко трябва да се обърнем към първоизточника - произведенията на самия Св. Климент Охридски. В Похвалата за Св. Константин-Кирил Философ наред със серията кулминационни облажавания срещаме и много интересното: БЛАЖЕΝЬ ГРАДЬ ТЬ. В случая става дума за Рим, който е приел мощите на светеца след

 

86

 

 

смъртта му. За същия град се говори и в Похвално слово за апостол Павел: БЛАГОСЛОВЕΝО ТО МѢСТО НЖЕ ТВОЮ КРЪВЬ ПРН [56]. Облажаването на даден град за това, че е приел тялото на виден светец, е твърде специфично. Оказва се обаче, че тази традиция има стабилно място през цялото развитие на Охридската книжовна школа.

 

Главен обект в творчеството на охридските архиепископи-писатели става Св. Климент Охридски. Особено активни са четирима от тях - Теофилакт, Димитър Хоматиан, Константин Кавасила и Григорий I, живели между XI и XIV в. Те оформят цял химнографски цикъл от похвали за светеца. В тях се набляга на два основни момента: Св. Климент като покровител и създател на християнския Охрид и значението на неговите мощи за съхранението на града. Това личи още в произведенията на първия от четиримата архиепископи - Теофилакт:

 

Град Охрид се гордее,

че се е обогатил с твоето

божествено тяло

. . . . . . . . .

закриляй го, отче,

недосегаем за вражески ръце.

 

Особено активен в своите славословия към Св. Климент е Димитър Хоматиан. В Канон за 8-и глас той възкликва:

 

Светоносният град, който те притежава,

се радва и гордее вдъхновено.

 

Значително място на темата посвещава и архиепископ Константин Кавасила. Ето една от кулминациите в неговите похвали към покровителя на града:

 

Веселѝ се радостно, град Охрид,

защото ти получи за велик защитник,

поборник ... [57]

 

Могат да се дадат и други примери, но приведените са напълно достатъчни, за да илюстрират култа към Св. Климент в Охрид и неговата проява в литературното творчество. Явно, че писането на похвали и химни за светеца е било важна част от дейността на охридските скриптории и особено този на „Св. София”. Това е и единственото възможно обяснение на химническия пасаж, отразен в разглеждания надпис. След поетичното облазяване на Охрид очевидно е следвала причината - присъствието в града на мощите на отбелязания там архиепископ или архиерей. Той може да бъде само

 

87

 

 

Св. Климент Охридски, който единствено е канонизиран. Очевидно се касае за някакъв препис на похвала или канон за светеца, при който монахът в скриптория е упражнил кулминационния пасаж, преди да го нанесе върху листа. Приведените по-горе похвали са на гръцки език, но несъмнено такива са писани и на славянски. Доказателство е още един стих в третия тропар на 8-а песен от Похвалния канон на Димитър Хоматиан:

 

Твоята памет, преподобни отче,

основа твоя град (Охрид)

като благолепно украшение,

затова сме се притекли

да те похвалим - (людете)

от всяка възраст

на различни езици. [58]

 

 

146. Надпис с името МАКАРIОС

 

 

Както № 145 се намира върху разделителната червена линия между цокъла и първия регистър на стенописите, но на стена А. Буквите също са изпълнени много прецизно, като са вместени точно в червената лента. Поради това те имат еднаква височина - 0,025 м. Използувана е една красива лигатура между А и К. Надписът е гръцки и се чете:

 

МАКАРIОС

 

Само по себе си името не дава голяма информация. Прави впечатление обаче, че липсва обозначение за светец. Освен това качеството на шрифта и мястото, на което се намира надписът, отново навеждат на мисълта за писмени упражнения на работещите в скриптория монаси. Един охридски архиепископ на име Макарий е известен от ктиторския надпис в църквата „Св. Богородица Перивлепта” от 1295 г. [59] Действително стенописите на Григориевата галерия и самата тя са направени по-късно, но не е изключено някакви съчинения на този архиепископ да са били преписвани в скриптория.

 

 

147. Надпис с името ЛОѴКАС

 

 

Намира се върху колона № 5. Макар и не така добре, както в горния надпис, буквите са изпълнени професионално. Във височина те достигат до 0,015 м. Липсват съкращения и лигатури:

 

ЛОѴКАС

 

Отново отсъствува обозначение за светец.

 

88

 

 

 

148. Надпис за архиепископ Константин

 

 

Намира са на колона № 7. Това е един от най-добрите надписи, които успяхме да обработим. Всъщност той трудно може да се нарече графит в пълния смисъл на думата, защото буквите са издълбани много дълбоко и професионално. Те са еднакви по височина (по 0,01 м, с отклонение до 0,001 м), подредени и оформени художествено. Надписът е триредов, като започва с кръст, а завършва с малка звездичка. На около 0,02 м централно под третия ред е изпълнена малка плетеница. Елементите на надписа са подредени в идеална симетрия - първият и вторият ред са точно един под друг; третият е центриран с отстъп по една буква отпред и отзад; плетеницата е в абсолютната средна вертикална ос, като отстои от надписа точно на един празен ред.

 

Лигатури: А + N, Н + N на първия ред; А + Р, П + Н + Сна втория ред; А + Р на третия ред. Надредно са качени В на първи и втори ред. Допусната е една грешка на трети ред, като са разменени местата на буквите Л и . Надписът е на гръцки език и се чете:

 

†КОNСТАNТНN

АРXНЕПНСКП

ВЛГАРIАС *

 

Интересна особеност в надписа е родителният падеж, в който се намират името и титлата на архиепископа. Прави впечатление и съкратената формула на титлата, където липсва дори много характерното πάσης. В превод надписът трябва да изглежда:

 

† ОТ КОНСТАНТИН, АРXИЕПИСКОП НА БЪЛГАРИЯ *

 

В този си вид надписът повдига важни въпроси, на които ще се спрем, след като разгледаме и следващия.

 

 

149. Надпис за архиепископ Николай

 

 

Намира се на същата колона № 7 в непосредствена близост с предходния. За разлика от него той не е изписан така добре и дълбоко. Буквите са доста разкривени и имат нееднаква височина - от 0,004 м до 0,01 м. Надписът е на два реда, които са изпълнени точно един под друг. Въпреки по-некрасивото оформяне е очевидно, че двата надписа са правени от един и същ човек. Това личи при сравняване на буквите В, Л, А, С и др. Еднакви са и лигатурите: А + Р (два пъти), П + Н + С, Н + К. По подобен начин надредно е качена два пъти буквата . Що се отнася до третия случай, в който тя е изписана над ред в думата ВЛГАРIАС, смятаме, че писачът първоначално

 

89

 

 

е допуснал същата грешка, както в надпис № 148. Това добре се вижда от малкото разстояние между буквите В и Л. Явно писачът впоследствие е добавил отгоре и . Надписът също е на гръцки език, започва с кръст и се чете:

 

†NНКОЛА АРXНЕПНС

КП ВЛГАРIАС

 

И в превод:

 

† ОТ НИКОЛАЙ, АРXИЕПИСКОП НА БЪЛГАРИЯ

 

Архиепископи с такива имена са известни от историческите извори. Николай се е казвал един от патриарсите, живели по времето на цар Самуил в края на X в. Архиепископ Константин I е бил назначен от император Мануил I Комнин и е участвувал в големия църковен събор от 1170 г. Сведенията за двамата са много малко и е ясно, че те не са се отличавали с някаква особена дейност. [60]

 

Съвсем друго е положението с други двама архиепископи, носещи същите имена и живели през XIII-ХIV в. Става дума за Константин Кавасила и Николай II. Първият бил родом от Илирия, преминал в кариерата си през струмишки епископ и драчки митрополит, за да заеме на два пъти архиепископската катедра в Охрид. Това става по времето на император Теодор I Ласкарис (1255-1259 г.) и император Михаил VIII Палеолог (между 1260-1270 г.). Архиепископ Николай II е споменат няколко пъти около средата на XIV в. и е известен най-много с факта, че в 1346 г. заедно с търновския патриарх коронясва Стефан Душан за цар. [61] По-долу отново ще се спрем на дейността на този архиепископ, а сега ще разгледаме един важен въпрос, свързан с надписи № 148 и 149.

 

Преди всичко изненадва съкратената титулатура, с която са обозначени двамата йерарси. Обикновено към охридските архиепископи се обръщали много почтително с думите: „честнейши”, „светейши”, „почтенейши”, „блаженейши” и др. Сравнително рядко се използува кратка формула, например: άρηίεπίσκοπε πασίς Βουλγαρίας. А краткото обозначение, което виждаме върху колоната, се употребявало най-вече, когато пишели самите архиепископи.

 

Вторият интересен пункт е родителният падеж, в който са дадени имената и титлите. Ако се касаеше за обръщение към архиепископите, в надписите трябваше да присъствува предлогът τοῦ. Именно липсата на този предлог позволява да се предположи, че се касае за нещо, произхождащо от самите архиепископи.

 

Освен духовни пастири охридските архиепископи често били известни писатели. Естествено техните произведения носели определителни

 

90

 

 

заглавия. Една от книгите на Теофилакт например се казва: Θεοϕυλάκτου ἀρχιεπίσκόπου Βουλγαρι’ας προσλαλίά τινι τῶν αὐτοῦ ὁ μιλητῶν περί ὤυ έγκαλοῦνται λατἴναι. Димитър Хоматиан озаглавил своите песни за Св. Климент Охридски: Μέλος στεναγμοῦ Κλήμεντι Δημιτρίου τοῦ Βουλγαρίας. Известният охридски писател и учен от първата половина на XIV в. Йоан Педиасим започва своя сборник с ямбични стихове: ἦωάννου τοῦ Πεδιασιμου τοῦ Βουλγαρίας χαρτοϕύλακος ποϑος. [62] Понякога обозначенията са съвсем кратки. В някои от каноните си за Св. Климент Охридски Теофилакт отбелязва просто: Βουλγαρίας Θεοϕύλάκτου. [63]

 

Двамата разглеждани архиепископи също упражнявали активна писателска дейност. Канонът си за Св. Тивериуполски мъченици Константин Кавасила озаглавява: Ποίημα Κυρίου Κωνσταντίνου Αρχίερέως τῆς αὐτ ’Τιβεριοπόλεως τοῦ Καβασίλα. За творчеството на архиепископ Николай се знае значително по-малко. Все пак е известно заглавието на едно от неговите произведения върху отделен лист, прикрепен по-късно към архиепископския кодекс на Св. Климент под № 54: НΝικολαου Ἀχριδῶν τοῦ ἀγιωτἀτου αρχιεπισκόπου τἀ πρακτικά τῆς ἁγίας καίἱεπας ς συνίδου τῆς ἐν Τρόυλλῳ ὁσηούμενος. [64]

 

Приведените примери са достатъчни, за да изкажем хипотезата, че надписи № 148 и 149 представляват началото или дори целите заглавия на съчинения от споменатите архиепископи. Като се има предвид относителната хронология на помещението, най-вероятно това са били преписи от оригиналните произведения. Тогава в скриптория са работели книжовници от различна националност, което обяснява някои грешки и недостатъчно познаване на гръцкия език. Същите съчинения са били превеждани и на славянски език. Например книгата на архиепископ Григорий I от първата половина на XIV в. носи в славянския си вариант заглавието: ТВОРЕNЇЕ КѴР ГРНГОРН АРХЇЕПНСКОПА ВСЕ БЛЬГАРЇЕ.

 

 

150. Надпис за идването и дейността на архиепископ Николай

 

 

Надписът се намира върху цокълния ред на стенописите от стена Г. Това е най-големият епиграфски паметник, който успяхме да проучим в Григориевата галерия на църквата „Св. София”. Надписът е двуредов, започва с кръст и завършва внезапно, очевидно - недовършен. В сегашния си вид той съдържа 59 букви, чиято височина

 

91

 

 

варира между 0,01 м и 0,025 м. Първият ред е завършен изцяло и има дължина 0,66 м. Използувани са пет лигатури: А + Р, П + Н, Н + N + В, А + Н, Н + К. Надредно е качена буквата Е в първия ред.

 

Надписът вероятно е правен от сърбин и това създава някои трудности при разчитането му. В началото на първия ред липсват две или три букви. Бихме предложили следните два варианта за четенето на надписа, като основният смисъл не се променя:

 

Първи вариант:

† ... ОХРНДОѴ (Н)ЕРЕ(Н) ДОГЕ NНКЛА АРXНЕПНСКОѴП(Ь) Н ЧНNН

В(Ь)САДЕ ДА Н ВСЕХ(Ь) НКNА ПРН X

 

Втори вариант:

† ... ОХРНДОѴ (Н)ЕРЕ(Н) ДОГЕ NНКЛА АРXНЕПНСКОѴП(Ь) Н ЧНNНВ(Ь)

САДЕ ДА Н ВСЕХ(Ь) НКNА ПРН X

 

Липсващата дума в началото несъмнено е свързана с името на града. И в двата варианта следва сведението, че като йерей (т.е. станал е такъв) е дошъл архиепископ Никола (Николай). В сръбските епиграфски паметници от XIV-XV в. споменатият глагол се среща в няколко форми. При надписа от Кочерин (1410-1411 г.) е употребена формата ДОНДЕ, докато в този от Ластва е използувана съкратената ДОДЕ. Съобразно спецификата на сръбския език понякога се появява формата ДОЋЕ. Аналогично на нашия случай като ДОГЕ глаголът е изписан в надписа от Врполе (1413 г.). [65]

 

И в двата случая следва глаголът ЧНNНТН в смисъл „поправям”. При първото четене го приемаме в минало свършено време, 3 л., ед. ч. Тогава след него се получава В(Ь)САДЕ. [66] Ако обаче той е използуван като минало деепричастие, формата става ЧНNНВ(Ь), а после идва САДЕ (сега, веднага). По такъв начин думата е изпълнена в надписа от Косор (1411 г.). [67]

 

Неясен е краят на надписа, защото редът е недовършен. Това оставя различни възможности за интерпретация, но най-вероятно буквата X се явява началото на думата „храм”. При това положение целият надпис може да се преведе по два начина:

 

1. КАТО ЙЕРЕЙ НА ОХРИД ДОЙДЕ НИКОЛА АРXИЕПИСКОП И ПОПРАВИ НАВСЯКЪДЕ И ВСИЧКИ ИКОНИ ПРИ ХРАМА (ХРАМОВЕТЕ)...

 

92

 

 

2. КАТО ЙЕРЕЙ НА ОХРИД ДОЙДЕ НИКОЛА АРXIIЕПИСКОП И КАТО ПОПРАВИ ВЕДНАГА И ВСИЧКИ ИКОНИ ПРИ ХРАМА (ХРАМОВЕТЕ)...

 

Очевидно в надписа става дума за заемането на охридската катедра от архиепископ Николай, който се погрижил да поправи иконите в църквата „Св. София”, а може би и във всички храмове на града. Подобен израз е засвидетелствуван от И. Срезневский в един руски ръкопис от XIII в. - ЧНNН НКОN. Същата форма („дойде архиепископ Климент в Новгород”) пък се открива във финалната приписка на друг руски ръкопис от 1276 г. [68] При тълкуването на надписа пред нас стоят два важни въпроса - кой е архиепископ Николай и какъв е смисълът на недовършения надпис.

 

Вече стана дума, че има двама охридски архиепископи, които носят името Николай. В случая отново трябва да се обърнем към Николай II, живял в средата и втората половина на XIV в. Освен като писател той е известен и със своята благотворителна дейност. Архиепископ Николай е споменат в два хрисовула на Стефан Душан за дарения, направени на Лесновския манастир и на Трескавечкия манастир край Прилеп. На втория той подарява цял метох. Интересна е формата: ...ПРНДАДЕ NНКОЛА АРXНЕПНСКОѴПЬ, която е много сходна с употребената в нашия надпис. Не е изключено Николай да е бил ктитор на стенописната украса в Григориевата галерия, в чието стълбище е изобразен в цял ръст и вероятно заедно със Стефан Душан. Архиепископът прави особено много за обновяването на иконите в църквата „Св. София”. Той подарява нова обковка за главната икона на Св. Богородица, която е сребърна и позлатена. Известна е и друга подарена от него икона, върху чиято обкова са гравирани неговият образ и образът на цар Стефан Душан. [69]

 

Посочените факти подкрепят изцяло данните от новооткрития надпис. Несъмнено възможностите за такава мащабна благотворителна дейност се криели в особените протекции от страна на сръбската власт към архиепископ Николай. Не случайно именно той коронясва в Скопие цар Стефан Душан. Може да се каже, че архиепископ Николай трайно е провеждал сръбската политика в многонационалния и богат на културни традиции Охрид. Затова не е странно, че в църквата „Св. София” се появява хвалебствен надпис за него, направен вероятно от сръбски автор.

 

Разглежданият надпис явно е изпълнен след 1371 г., когато са довършени стенописите на Григориевата галерия. На пръв поглед

 

93

 

 

той просто регистрира идването на архиепископ Николай в Охрид и неговата благотворителна дейност. Прави впечатление обаче, че надписът е направен около 30 г. след това събитие. И при двата варианта се вижда, че написаното е само част от по-голям текст, а във второто четене самата мисъл на автора прекъсва по средата. Тя очевидно изисква още някакви действия на архиепископа.

 

Спецификата на досега разгледаните надписи-графити от Григориевата галерия ни насочва към интересна идея. Една от кулминациите в средновековните жития и похвални слова (особено когато се касае за висши служители в църковната йерархия) включва пристигането на героя в града-епархия и дейността му за неговото църковно благоустрояване. Св. Теодосий Търновски търси място, което да е под царска закрила и затова пристига в Търново. Следват неговите многобройни подвизи в защита на православието, между които е закрилата на светите икони. [70] Константин Костенечки набляга на строителството на княз Стефан Лазаревич, оставил на църквата и на благочестивите манастири здания, а в Крушевац издигнал красив храм. [71]

 

Особено интересни са произведенията на българските книжовници Киприан и Григорий Цамблак, заемали последователно престола на руската митрополия в първата половина на XV в. В Похвалното слово за митрополит Петър се набляга на радостта, с която Москва приема своя йерей. Отново е изтъкнат моментът на пристигането в града: ЕГДА БО ПРНХОЖДААШЕ ВЪ ГРАД ЗОВОМЫН МОСКВ и на дейността - построяването на нова каменна църква, рядкост за Русия в този период. Херетизмите в края на Похвалата още веднъж подчертават значението на митрополит Петър, благодарение на който Москва се издигнала и възсияла над руската земя. В Надгробното слово за Киприан от Григорий Цамблак пък се казва, че той се появил в Москва подобно на нов Илия. [72]

 

Няма никакви данни архиепископ Николай да е бил канонизиран за светец. Несъмнено обаче той е играл много голяма роля в политическия и духовния живот на Охрид през XIV в. Заедно с новооткритите надписи този йерей става най-често споменаваният архиепископ през това столетие. Като се прибави значението му за утвърждаване на сръбската кауза в земите на Охридската архиепископия, възможността за поява на Похвално слово в негова чест става напълно реална.

 

94

 

 

 

151. Молитва за архиепископ (?) Григорий

 

 

Намира се в долната част на стенописите с образите на монаси отшелници върху стена А. Надписът е четириредов и започва с кръст. Първият и вторият ред са запазени много добре, докато третият е почти напълно унищожен. В този вид надписът е дълъг 0,155 м и висок 0,07 м. Височината на буквите варира между 0,003 м и 0,013 м. Те са изписани красиво в бързописен стил.

 

Съкращения са използувани на втория и третия ред. Личи една лигатура между О, и Г на втория ред. Надредно са качени N на първия ред и вероятно Р и Н на четвъртия ред (от тях личат само части).

 

Първите два реда на надписа се четат без проблеми:

 

† СВЕТН ПСТНNNОЖИТЕЛНЕ

МОЛНТЕ О Г(ОСПОД)А (ДА) ПОМ(Н)ЛЕТ(Ь)

 

Първоначално четяхме думата на третия ред като повторение на съкращението от втория - Г(ОСПОД)А. Веднага обаче се вижда, че в такъв случай е сгрешен падежът - вместо именителен е употребен родителен (би трябвало да бъде ДА ПОМНЛЕТЬ ГОСПОДЬ). Освен това личи, че между Г и А има място за още една буква, която сега не е запазена. Колегата Ст. Смядовски ни обърна внимание, че едва ли този очевидно високо грамотен писач би направил подобна елементарна грешка. Ако приемем, че липсващата буква е N, съкращението в началото на третия ред би могло да се развърже: Г(ОСПОДН)NА. Унищожената част от третия ред съдържа точно толкова място, за да се вмести думата АРXНЕПИСКОПА. Така надписът добива вида:

 

† СВЕТН ПСТНNNОЖНТЕЛНЕ

МОЛНТЕ О Г(ОСПОД)А (ДА) ПОМ(Н)ЛЕТ(Ь)

Г(ОСПОДНN)А (АРXНЕПНСКОПА)

ГРНГО(РН)А

 

Тази форма на молитва има многобройни аналогии сред средновековните епиграфски паметници. В киевската църква „Св. София” са засвидетелствувани редица надписи-графити, изпълнени върху стенописите и насочени към изобразените светци - Св. 40 мъченици, Св. Онуфрий, Св. Николай и др. Те имат характер на преки молитви към светците застъпници. Най-често това са призиви към тях да молят бога или да помагат на пишещите. [73]

 

Ако предположението ни, че в унищожената част са били изписани името и титлата на архиепископ Григорий, е вярно, би трябвало

 

95

 

 

да потърсим неговото историческо място. През XIV в. са известни двама архиепископи с това име. Единият е Григорий I, който живее по времето на император Андроник II Палеолог и построява Григориевата галерия. Вторият Григорий вероятно заема катедрата веднага след архиепископ Николай II и е споменат в надписи от 1365 г., 1369 г. и 1378 г. Много е интересно, че този Григорий е отбелязан като архиепископ в строителния надпис на църквата Стари „Св. Климент” в махалата Болница, където е изпълнен и монограмът на Андреа Гропа. [74] А монограмите на Гропа в Григориевата галерия се намират само на няколко метра от мястото на вероятния надпис за архиепископ Григорий.

 

Тази форма на молитва обикновено е предназначена за жив човек. Ако четенето на надписа е правилно, тя трябва да се отнася именно за архиепископ Григорий II от времето на великия жупан Андреа Гропа.

 

 

152. Частично запазена молитва

 

 

Намира се над цокълния ред на стенописите от стена 3, веднага след югоизточния ѝ ъгъл. Надписът се състои от пет реда, които са повредени много силно. По-добре се четат само първият и частично вторият, четвъртият и петият. Дължината на целия надпис достига до 0,1 м, а височината - 0,11 м. Отделните букви имат височина от 0,004 м до 0,015 м. Редовете са подредени добре един под друг. В сегашния вид се виждат четири съкращения на първия и петия ред. Личат две лигатури: Г + Н на първия ред и Н + А на петия ред. Надредно са качени Д на първия ред и N на втория ред. Това е единственият надпис с дата от разглежданите епиграфски паметници. За съжаление със сигурност се вижда само цифрата на хилядите, която позволява да се констатира, че е фиксирана дата преди 1492 г. (тогава се сменя от ) И така, от оцелелите букви може да се прочете следното:

 

Б(ОЖ)Е Г(ОСПО)ДН ПОМОЗН

Н ТЕЛ КN...С

...N...

ВЬ ЛѢТО

М(ЕСЕ)ЦА МАНА

 

На пръв поглед съкращението би трябвало да е някакво производно от името на Христос. Ако то е свързано с дадената година, четенето ще бъде ХРНСТОВО или ОТ ХРНСТА. Това обаче е невъзможно, защото очевидно датата е обозначена от Сътворението

 

96

 

 

на света. Не е съвсем изключено да има цифрово значение. Тогава би се получила датата или 6600 = 1002 г. В такъв случай в надписа е фиксирано някакво старо събитие. Явно поради лошото съхранение на паметника неговото съдържание ще остане неизвестно.

 

Иначе надписът се отнася към една популярна група епиграфски паметници - т.нар. благопожелателни надписи. [75] Интересно е, че тук характерното ГОСПОДН ПОМОЗН РАБ СВОЕМ е заменено с по-разширена формула, включваща и молитва за тялото. Такива примери са познати във финалните приписки от ръкописите, например: ГОСПОДИ ПОМОЗН МОЕН ХОДОСТН Н NЕМѢТЕЛСТВ или ... NА ОТѢШЕNНЕ ДОШЕВNО Н ТѢĪ ЛЕСNО (XIV-XV в.). В надгробния надпис на княз Лазар от Раваница Бог се призовава: ... ДА ОТЕШНШН БОРО ЛЮТОЮ ДОШЕ Н ТѢЛА МОНЕГО. [76]

 

 

153. Първи абецедар

 

 

Намира се на колона № 4. Състои се от четири реда и има общи размери 0,055/0,5 м. Буквите са написани много неграмотно, разкривени и с най-разнообразна височина - от 0,004 м до 0,015 м. Интересно е, че писачът започва абецедара отдолу нагоре, като слага на ред по пет-шест букви. Много от буквите в азбуката са изпуснати, но все пак личи, че авторът се опитва да спазва порядъка. Както е редно, абецедарът започва с кръст.

 

154. Втори абецедар

 

Намира се до първия ред на колона № 4. Има почти същите размери, както вече описания. Отново виждаме слаба грамотност, разкривени и обърнати букви.

 

Двата абецедара рязко контрастират с останалите калиграфски надписи. Несъмнено става въпрос за обучение в грамотност на безписмени хора. От пръв поглед се вижда, че те за пръв път се изправят пред азбуката, почеркът им е несигурен и неумел. Изписването на много от буквите не им е добре познато, а за други въобще забравят. Личи характерната ъгловатост, присъща на всички начални опити за писане.

 

През последните години въпросът за съществуване на училища към средновековните скриптории получи значително осветляване. В скриптория на манастира при с. Равна от X в. бяха открити 15 абецедара, в които също често липсват букви. Изследвачът на този па-

 

97

 

 

метник заключи, че се касае за училище. [77] Абецедари, свързани с обучението, бяха намерени и във Велико Търново - Царевец, църквите „Св. Св. Петър и Павел”, „Св. Димитър”, „Св. 40 мъченици”, крайградските манастири. [78]

 

Откриват се и инструментите, с които ставало обучението. Това са железни или костени писала (стила), силно заострени отпред и оформени като лопатка отзад. С тях се е писало върху специални дървени дъсчици, покрити от едната страна с тънък слой восък. С такива инструменти се провеждало образованието във Византия, България, Русия и др. [79] Твърде вероятно е абецедарите от колоната в Григориевата галерия на църквата „Св. София” да са били издраскани именно с тези писала.

 

Много интересно е обратното изписване на двата новооткрити абецедара. На пръв поглед няма логика редовете от букви да се разполагат отдолу нагоре, а не в нормален вид - отгоре надолу. Тук трябва да се обърнем към известното съчинение на Константин Костенечки „Разяснено изложение за буквите”, където откриваме любопитни сведения. Авторът съветва младите хора да слагат винаги кръст в началото на азбуката. След това ученикът трябва да научи устно и писмено азбуката в нормален порядък. За да се затвърди знанието, Константин Костенечки препоръчва буквите да се научат и обратно - отзад напред. [80] Съвсем не е изключено в случая от охридската „Св. София” да се вижда точно такова наизустяване.

 

*  *  *

 

Надписите-графити от църквата „Св. София” в Охрид са носители на информация в две насоки - за светската и духовната власт. Нека направим опит да обобщим тези данни.

 

В разгледаните подписи на владетели липсва пряко свидетелство за тяхната връзка. Не може обаче да не направи впечатление хронологическата им близост. Урош е цар между 1356 г. и 1371 г., а Марко - „млад крал” - между 1365 г. (най-рано) и 1371 г. Челникът Манко се появява единствен път през 1371 г. Андреа Гропа е споменат като жупан през 1378-1379 г., но със сигурност се знае, че към 1380 г. вече не управлява в Охрид. [81] Ще започнем от възможната интересна връзка между царуването на Урош и управлението на Кралевич Марко.

 

Още по времето на Стефан Душан Сръбското царство се състои от множество полунезависими области, подчинени на владетеля

 

98

 

 

чрез васална зависимост. Въпреки някои териториални загуби началото на Урошовото царуване не довежда до сериозна децентрализация на властта. Това става към началото на 60-те години с укрепването на областните господари. Първоначално те подчиняват по-слабите управители, а после самостоятелно се противопоставят на централната власт. До 1363 г. най-силен човек в сръбския двор е Воислав Войнович. Още тогава обаче много се издигат двамата братя Мрнявичи, Вълкашин и Углеша. Изглежда, че първоначално по-могъщ е бил Углеша, който е велик воевода. Негова е една грамота от 1358 г., направена доста примитивно, но вече с претенции да прилича на царска простагма. [82]

 

Административната кариера на другия брат е сравнително добре известна. [83] В един Требник от 1350 г. той е споменат като жупан в Прилеп, но има някои данни, че е бил и челник. Към 1360 г. Вълкашин става деспот и същевременно кум на цар Урош. Властта му укрепва силно след смъртта на Воислав Войнович, за да бъде официално признат в 1365 г. за сръбски крал и съвладетел на Урош.

 

Първоначално между тях се запазват отношенията на васалитет, но вече към 1368-1369 г. Вълкашин засилва своята независимост от централната власт. Освен Македония неговото кралство обхваща и северните земи с градовете Призрен, Ново Брдо и Прищина. Около 1370 г. държавата на Вълкашин разполага и с оформено административно устройство. Същото става и в деспотството на Углеша в областта Серес. Известно е, че тогава тези новоформирани държави имат собствени дворове. В тях съществуват длъжности като прото-вестиарий, преди запазени само за върховната власт. [84]

 

Интересна ситуация се наблюдава в Охрид. До 1365 г. там управлява севастократорът Бранко Младенович. Въпреки отслабването на царската власт там сюзеренитетът на Урош се запазва. Неговото име като самодържавен владетел се споменава в ктиторските надписи на манастира Заум и в северните анекси на църквата „Св. Богородица Перивлепта”. [85] След смъртта на Бранко Младенович синовете му Гргур, Вук и Роман внезапно напускат Охрид. Този факт съвпада хронологически с коронясването на Вълкашин за сръбски крал. Вече е изказана хипотезата, че напускането на Охрид от Бранковите синове не е случайно, а тясно свързано с издигането на Вълкашин. [86]

 

Не е известно кой управлява Охрид между 1365 г. и 1378 г., когато Андреа Гропа е споменат като самостоятелен владетел. Несъмнено

 

99

 

 

е обаче, че поне в първата част от периода градът влиза в рамките на Вълкашиновата държава.

 

Неясни са и отношенията между цар Урош и „младия крал” Марко. Споменахме за активната политическа дейност, която Марко извършва преди коронясването си в 1371 г. Още като съвсем млад през 1361 г. той участвува във важна дипломатическа мисия до Дубровник. Вече като престолонаследник Марко е споменат в дипломатически прояви през 1366 г. и 1371 г., когато малко преди смъртта на баща си преговаря с Балшичите за поход срещу Никола Алтоманович. [87] Като се имат предвид посочените по-горе народни предания, съвсем не е изключено „младият крал” да е управлявал в Охрид след напускането на Бранковите синове. Това би било нормално след засилването на значението на престолонаследническата титла при Стефан Душан. По негово време престолонаследникът Урош формално е господар на старите сръбски земи, докато царят управлява новозавладените „гръцки земи”. [88] Такава „дофинска земя” за Прилепското кралство може би е била Охридската област.

 

Въпреки охлаждането на отношенията между Вълкашиновия кралски дом и цар Урош те запазват някаква васална зависимост. Преди 1365 г. Марко често се намира в двора на цар Урош и понякога го представя в дипломатически мисии като негов пратеник. Един много интересен, но за съжаление доста объркан надпис, хвърля известна светлина върху тези сложни отношения. В него се отбелязва възобновяването на Марков манастир до Скопие, което станало със съдействието на крал Вълкашин, кралица Елена и синовете им (от тях единствено Марко е споменат като крал). Неочаквано в края на надписа се казва, че това е станало в дните на благоверния цар Стефан и христолюбивия крал Марко, и то в 1345 г. [89]

 

Очевидно датата е сгрешена, защото в 1345 г. няма нито Сръбско царство, нито пък Вълкашин и Марко са крале. Ако обаче приемем, че надписът е правен по-късно и става дума не за Стефан Душан, а за Стефан Урош, се очертава много интересна картина. В нея има място за цар Урош и за кралете Вълкашин и Марко. Най-вероятно надписът е направен при самостоятелното управление на Марко, но във време, когато Урош е още жив. Изглежда, че възобновяването на манастира е започнало още от Вълкашин. Това може да бъде само ранната есен на 1371 г. Тогава Вълкашин вече е загинал в битката при Марица, Марко е крал, а Урош още не е починал.

 

100

 

 

Споменаваме този важен пример, защото той вероятно отразява формалната васална зависимост между прилепските крале и сръбския цар. Между тях явно са съществували официални контакти, основаващи се на все още съществуващата йерархична структура на Сръбското царство. Това е било необходимо най-малко, за да се докаже легитимността на Вълкашиновия кралски дом, получил властта си от цар Урош. Несъмнено връзките са се осъществявали чрез преки контакти и чрез официална кореспонденция. Ето една важна възможност официалните подписи на тези владетели да се озоват върху колоните на скриптория в охридската „Св. София”. Но преди да разгледаме тази интересна възможност, ще потърсим и мястото на Андреа Гропа.

 

Предполага се, че разпадането на Прилепското кралство започва веднага след 1371 г. През 1371-1372 г. княз Лазар, Никола Алтоманович и Балшичите завземат Призрен, Прищина и Ново брдо. Драгашите пък завладяват долината на Струма. Смята се, че Скопие и Охрид отпадат сравнително късно от кралството - към 1377 г. Р. Михалчич потърси обяснение на това важно обстоятелство в идеята, че прекият управител на Охрид Андреа Гропа е бил стар васал на крал Вълкашин и на първо време е запазил вярност към сина му. [90]

 

Тук трябва да се обърнем към вече известния надгробен надпис на благородника Остоя Раякович от охридската църква „Св. Богородица Перивлепта” (1379 г.). [91] Там той е наречен сродник на крал Марко и зет на жупана Гропа. Очевидно дори след отпадането на Охрид от пряката кралска власт васалната зависимост се запазва в някаква, макар и формална степен. В Сръбското царство и неговите образувания се създава традицията отделните феодали да скрепват съществуващите между тях отношения чрез родствени връзки. [92] Всъщност това роднинство било израз на образувалата се йерархична структура. Надписът на Остоя Раякович показва такава връзка между крал Марко и Андреа Гропа. А не е изключено Остоя Раякович да е бил сродник на крал Марко именно защото е зет на Гропа, т.е. връзката между краля и Андреа Гропа да е много по-тясна.

 

Не е известно кога Андреа Гропа влиза в сръбската йерархична структура. Забележително е обаче, че във вече многобройните му монограми от скриптория на „Св. София” липсва споменаване на неговата титла. В същото време са отбелязани титлите на всички други лица, отразени в надписите. От друга страна, след като се

 

101

 

 

отделя от кралството, Андреа Гропа никога не пропуска да отбележи, че е жупан или велик жупан.

 

Всичко това навежда на мисълта, че когато са писани монограмите на Гропа, той все още не е самостоятелен владетел, а обикновен наместник в Охрид. Като подчинен градоначалник Андреа Гропа вероятно е бил кефалия на града. Връзката между титлите „кефалия” и „жупан” в сръбската административна система вече е добре изяснена. [93]

 

Възможността третият разглеждан подпис да е на великия челник Манко не е голяма, но не е изключена. С укрепването на областните господари грамоти и простагми започват да пишат и по-дребните феодали. Известна е например дарствена грамота на челника Светослав. [94]

 

След смъртта на Стефан Душан започват да се създават канцеларии и в дворовете на отделните владетели. Знае се, че особено добре била уредена канцеларията на Бранковичите. Главните писци в канцелариите на държавните владетели били логотети, а на по-дребните областни управители - дякове. Те имали много добро заплащане и висок обществен авторитет. [95]

 

Преди да се напише грамотата, се правел концепт, който се одобрявал от владетеля или негово близко лице. Освен самото писане логотетите имали и други важни функции - те били свидетели на автентичността, подписвали и подпечатвали документа. Могат да се посочат интересни примери. В края на една Душанова грамота от 1334 г. е отбелязано, че логотетът Цоцан я е подписал и запечатил. Простагмата на патриарх Никодим от 1420 г. завършва: „Писа, подписа и печати логотет Тодор”. За важността на тази работа свидетелствува краят на една друга Душанова грамота, където е означено, че логотет Георги е записал и утвърдил с ръката си. [96]

 

През XIV в. владетелските канцеларии пътували заедно с двора. Грамотите на Стефан Душан се пишели на различни места - край Скопие, на Морава, на Дрим, на Расин и др. Тази практика била възприета и в двора на крал Вълкашин. В 1370 г. неговият логотет Братослав пише грамота за привилегиите на Дубровник в замъка край Брод до Скопие. Между другото, там е споменат и кралският син Марко. [97]

 

На владетелските грамоти често били правени преписи и копия. Известни са случаи на простагми на Стефан Душан, Стефан Лазаревич и др., в които те изрично заповядват документите да бъдат

 

102

 

 

преписани и сложени в архива. В 1356 г. логотетът Доброслав преписва в Серес един хрисовул на цар Урош по негова заповед. [98]

 

Изложените примери показват начина, по които упражненията на владетелските подписи са се появили по колоните на Григориевата галерия. Многобройните подписи на Андреа Гропа свидетелствуват, че там са се писали и документите на охридските управители. По същата логика може да се обясни и евентуалният подпис на „младия крал” Марко. С разпадането на централната власт, документи започнали да пишат и по-дребните феодали, включително челници.

 

По-сложно е обяснението за подписа на цар Урош. Няма пряко сведение за пребиваване на царя в Охрид, но още И. Снегаров допусна, че той се отнасял към Охридската архиепископия със същото уважение, както баща си. Известно е, че Урош често е посещавал двореца в Прилеп и Трескавечкия манастир. [99] Напълно е възможно документът, за който е било предназначено упражнението на подписа, да е бил написан именно в скриптория. По-вероятно обаче ни се струва в случая да се касае за копие от получено писмо, влязло по-късно в архивата на Охридската архиепископия.

 

Ако предположението ни, че в третия надпис е изпълнен подпис на Марко Кралевич е вярно, би могло да се изгради интересна хипотеза за йерархичната структура на Сръбското царство в неговите последни години. В такъв случай подписите и монограмите са направени най-вероятно между 1365-1371 г. Дори тогава васалната зависимост на отделните владетели се запазва в някаква степен. Върховен сюзерен е царят, под който се намира крал Вълкашин. „Младият крал” Марко със своите „престолонаследнически земи” е на третата степен. Най-отдолу е Андреа Гропа - управителят на града, който в бъдеще ще се превърне в самостоятелен жупан. Това е една чисто феодална зависимост, останала нехарактерна за повечето централизирани държави от византийската общност. Следващата фаза е пълното разпадане на царството на отделни, независими територии.

 

Архиепископският институт също е представен добре в надписите-графити от Охрид. За него се говори в шест надписа, като три от тях се отнасят за конкретни личности. В други пък стават ясни правата, които архиепископите са имали над своите подвластни. Като се изключи архиепископ Константин, живял във втората половина на XIII в., останалите двама - Николай и вероятно Григорий II - са личности от бурното време на XIV в. Наблюденията върху тяхната

 

103

 

 

кариера напълно подкрепят данните, които извлякохме при разглеждането на светските аристократи и господари.

 

В първите десетилетия на века охридски архиепископ е високо образованият и културен Григорий I. Той е в приятелски отношения с такива просветени личности от тази интересна епоха като Йоан Кантакузин и Теодор Метохит. [100] По-късно Григорий I е заменен на престола от исихаста Антим Метохит. Очевидно вниманието на този архиепископ е било насочено повече към вътрешните проблеми на Византия. Вече като ексархиепископ той участвува в свалянето на патриарх Йоан Калекас през 1347 г. в Константинопол, където е живял след напускането на престола. И. Снегаров прави извода, че ако Антим още е заемал архиепископската катедра, цар Стефан Душан не би му позволил да отиде на събора в Константинопол, понеже е бил в конфликт с новия патриарх. Оттук видният учен достигна до заключението, че Антим Метохит е напуснал престола около завладяването на Охрид от сърбите. [101]

 

В 1347 г. охридски архиепископ е вече Николай. Още през 1346 г. той е едно от основните действуващи лица в голямото събитие - важния църковен събор в Скопие. Заедно с търновския патриарх Симеон архиепископ Николай провъзгласява сръбския архиепископ Йоаникий II за патриарх. След това тримата заедно коронясват Стефан Душан за цар. Тази церемония узаконява нарасналото сръбско могъщество и се извършва изцяло под диктата на Стефан Душан. Достатъчно е да се отбележи, че издигнатият сръбски патриарх е бивш придворен логотет в Призрен. В момента България се намира в неизгодна политическа ситуация спрямо Сърбия. Константинопол категорично отказва да признае акта, а вселенският патриарх Калият отлъчва от църквата Стефан Душан, Йоаникий II и неговите архиереи.

 

В сценария на Стефан Душан особено място е отредено на охридския архиепископ Николай. По време на събора той се явява като представител на гръцката църква и очевидно е трябвало да замести благословията на вселенския патриарх. И в следващите години този архиепископ продължава да бъде тясно свързан със сръбския цар. Той дори участвува във върховната управа на Сръбската църква заедно с нейния патриарх и епископи. Архиепископ Николай не протестирал срещу някои явни ощетявания на Охридската архиепископия, например предаването на Мороздвиската епархия към новоучредената Лесновска епископия. В замяна на това той получава

 

104

 

 

някои важни привилегии, като управлението над изключително богатия Трескавечки манастир.

 

Споменатата вече благотворителна дейност също била пряко продължение на сръбската политика в новозавладените области. Известен факт са многобройните дарения на цар Стефан Душан, с които той желаел да се представи пред подвластното население като добър и богобоязлив господар. [102]

 

Нещата коренно се променят при приемника на Николай, архиепископ Григорий II. Тази промяна много добре се вижда при съпоставяне на двата запазени ктиторски надписа с неговото име. В надписа за разширението на църквата „Св. Богородица Перивлепта” от 1365 г. се казва, че то е направено в „...царуването на Стефан Урош и при архиерейството на всесветейшия архиепископ на Първа Юстиниана, Григорий”. Вече през 1378 г. в строителния надпис на Стари „Св. Климент” е отбелязано: „...при владеенето над светлия и богоспасаем град Ахрида от всеблагороднейшия наш господар, велик жупан кир Андреа Гропа, при архиерейството на всесветейшия архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България, кир Григорий”. [103] Както се вижда, няма и намек нито за сръбските царе, нито за наследилите ги в областта прилепски крале.

 

За да се достигне до този последен етап на феодална раздробеност, първо се преминава през църковната организация на кратко просъществувалото кралство на Вълкашин. Тогава неговите владения до голяма степен съвпадат с обхвата на Охридската архиепископия. Нещо повече, заедно с територията на кралството към Охридската архиепископия преминали Призренската и Скопската епархия, принадлежали преди на Сръбската патриаршия. В много документи от XV в. Вълкашин и Марко са наречени български крале или „крале на България”. [104] Това се дължи не само на преобладаващото българско население, но и на очевидното влияние на титлата на охридските архиереи („архиепископ на цяла България”).

 

Въобще политическото отцепване от сръбската централна власт започва да се отъждествява с преминаването от Печката патриаршия към Охридската архиепископия. Това добре се вижда в хрисовула на деспот Углеша от 1369 г., от който става ясно, че последният се подчинява на духовната власт на архиепископ Григорий II и признава само него при решаване на църковните спорове. [105] В крайна сметка, ускореното разпадане на бившето Сръбско царство довежда в края на 70-те години на XIV в. до споменаване в официалните надписи и документи само на местния самостоятелен

 

105

 

 

владетел - в случая Андреа Гропа. Едва ли обаче трябва да се съмняваме, че е съществувал междинен период, по време на който охридският архиепископ Григорий II е бил изписван заедно с имената на прилепските крале Вълкашин и Марко.

 

Представените факти очертават три периода в статута на Охридската архиепископия през XIV в. След завладяването на града от Стефан Душан Антим Метохит е заменен с просръбски настроения Николай. С политически цели или не, несъмнено той прави много за издигането на Охрид. Използувайки влиянието си в двора на цар Стефан Душан и може би при наследника му Урош IV, архиепископ Николай щедро дарява църкви и манастири. Засилва се политическото значение на Охридската архиепископия, която се разглежда наравно с православните патриаршии. Спокойно може да се каже, че времето на архиепископ Николай е своеобразен „златен век” за Охрид през XIV столетие. Не случайно в новооткрития надпис за неговата дейност, който вероятно е и част от Похвално слово, личи гордост от постигнатото и може би малко тъга по отминалото благоденствие.

 

Времето на архиепископ Григорий II е белязано със симптомите на разпадащата се огромна сръбска държава. Очевидно в началото той продължава политиката на своя предшественик. По-късно неговата духовна власт започва да играе роля на контрапункт на централната царска и патриаршеска институция. Най-сетне, без да се губи общоцърковното значение на охридския архиепископ, конкретната му пряка власт се свежда до града и неговите околности. Интересен момент в случая е, че дори тогава той не може да поеме прякото управление над Охрид, а остава в сянката на един сравнително дребен господар, какъвто е Андреа Гропа. Това отражение на цезаропапистките тенденции в православната система на властта е и голямата разлика със западните управленчески структури, където архиепископ с такъв ранг би имал пълни права над подвластните земи. Все пак несъмнено архиепископите са упражнявали определени кириаршески права в земите на областта. Концептът за писмо на Михо Николи е ясно доказателство за това.

 

Новооткритите материали свидетелствуват, че в Григориевата галерия наред със скриптория за ръкописни книги се е помещавала и канцеларията на охридските архиепископи. Различните документи и направените копия от документи са били събирани в архива, която вероятно също е била там. Оцелелите надписи-графити са една изключителна възможност да надникнем в механизмите на интелектуалната

 

106

 

 

дейност, извършвана от хората на XIV в. По своя характер те са неделими от разгледаните вече рисунки-графити и представляват различни моменти от творческия процес при създаването на ръкописните книги и документи.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

Глава втора

 

1. Й. Иванов. Цит. съч., с. 39, 42.

 

2. Ц. Грозданов. Охрид и Охридската архиепископија во XIV век. - Историја, 1980, 1, 179-180; Охридското зидно сликарство од XIV век. 19-20.

 

3. Н. Мушмов. Античните монети на Балканския полуостров и монетите на българските царе. София, 1912, с. 503;  В. Битракова-Грозданова. Прилог кон Охридската ковница от XIV век. - Историја, 1971, 1, 201-206.

 

4. F. Dölger. Die Kaiserkunde der Byzantiner als ausdens ihrer politischen Auschanunden. - Historische Zeitschrift, № 159, 1939, S. 229.

 

5. M. Laskaris. Influences dans la diplomatique bulgare, serbe et slavo-roumaine. - Byzantinoslavica, III, 1930, p. 505 etc.

 

6. Д. Ангелов. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в. София, 1958, с. 36.

 

7. М. Ласкарис. Ватопедската грамота на цар Иван Асен. - Български старини, XI, 1930, 13-14.

 

8. M. Lascaris. Op. cit., p. 505.

 

9. D. Bogdan. Paleografia româno-slava. Bucureşti, 1978, 271-273.

 

10. А. Соловјев, В. Мошин. Грчке повелье српских владара. Београд, 1936, с. 146, 206;  Т. Ильинский. Грамоты болгарских царей. Москва. 1911;  D. Bogdan. Op. cit., р. 272.

 

11. А. Кузев. Средновековна сграфито-керамика от XIV в. с монограми от Варна. - ИНМВ, X, 1974, табл. I, № 15.

 

12. А. Попов. Средновековни надписи, монограми, букви и знаци от търновската „Велика Лавра”. - Царевград Търнов, IV. София, 1984, № 118.

 

149

 

 

13. А. Попов. Монограми на българските царе (XIII-XIV в.) - В: Българско средновековие. София, 1980, с. 175.

 

14. В. Мошин. Палеографски албум на јужнословенското кирилско писмо. Скопје, 1966, с. 71, 72, 75.

 

15. Л. Стојановић. Стари српски записи и натписи. Београд, 1988, № 122, 137, 4943, 9891.

 

16. А. Соловјев, В. Мошин. Цит. съч., c. XIX-XXX.

 

17. Пак там, с. CLXXXII, CXII-CXIV, 5, 21, 27, 206-207, 283.

 

18. М. Ивановић. Натпис са надгробне плоче монахинье Марине 1371 године. - Зборник за ликовне уметности, 10, 1974, 335-342;  В. Јовановић. Археолошка изтражуваньа средньевековних споменика и налазишта на Косову. - В: Зборник округлог стола о научном изтаржуваньу Косова. Београд, 1988, с. 36.

 

19. С. Ненадовић. Архитектура цркве младог кральа Марка (?) у Призрену. - Зборник за ликовне уметности, 15, 1979, 290-301.

 

20. Л. Черепнин. Русская палеография. Москва, 1956, 244-245.

 

21. В. Saria. Iz numizmaticke zbirke Narodnog Muzeja u Beogradu. - Старинар, 3, 1924-1925, c. 89.

 

22. К. Јречек. История срба, III, 26-27.

 

23. P. Михальчић. Крај српског царства. Београд, 1975, 35-36, 82- 103;  Л. Стојановић. Цит. съч., № 72, 113, 2729.

 

24. А. Кузев. Средновековна сграфито-керамика от XIV в. с монограми от Варна, табл. I, № 15;  А. Попов. Монограми на българските царе, с. 175; Средновековният Червен, I, обр.17.

 

25. Н. Мушмов. Цит. съч: 500-501, табл. LXVIII.

 

26. М. Ивановић. Натпис младого кральа Марка са цркве Св. Неделье у Призрену. - Зограф, 1967, 2, с. 21.

 

27. Л. Мирковић. Мрньавћи. - Старинар, 3, 1924-1925, с. 27.

 

28. К. Јречек. История срба, III, с. 73.

 

29. Л. Стојановић. Цит. съч., № 138.

 

30. Г. Хабургаев. Старославянский язык. Москва, 1974, с. 143 сл.

 

31. В българския език фамилни имена, завършващи на -Ч, се срещат рядко. В един непубликуван надпис от втората половина на XIII в., намерен при разкопките на Велики Преслав, открихме интересното име ДАNНЧЬ.

 

32. Л. Стојановић. Цит. съч., № 178, 213, 230;  Й. Иванов. Цит. съч., с. 82, 155, 156, 166, 254.

 

33. Л. Мирковић. Цит. съч., с. 27.

 

34. А. Соловјев, В. Мошин. Цит. съч., c. LXXXII.

 

150

 

 

35. Като израз на учтиво отношение „господин” и „кир” се употребяват между равнопоставени лица. Така се наричат помежду си например патриарх Калист и Теодосий Търновски, вж:  В. Киселков. Патриарх Калистовата грамота от 1355 г. - Духовна култура, № 50, 1932. 214-219.

 

36. M. Laskaris. Actes serbes de Vatopèdi. - Byzantinoslavica, VI, 1935-1936, p. 169.

 

37. Б. Мавров. Френско-български речник. София, 1959, с. 382.

 

38. И. Снегаров. Цит. съч., с. 293.

 

39. Й. Иванов. Цит. съч., с. 114; Л. Стојановић. Цит. съч., № 6, 19, 26.

 

40. Ћ. Трифуновић. Дмитрије Кантакузин. Београд, 1963;  Г. Данчев. Владислав Граматик - книжовник и писател. София, 1969.

 

41. Л. Стојановић. Цит. съч., № 201.

 

42. Л. Славева, В. Мошин. Српски грамоти од Душаново време. Прилеп, 1988, с. 36, 82.

 

43. Пак там, с. 45, 48-50.

 

44. С. Станојевић. Студије о српској дипломатици, I. Београд, 1935. С.64, 160.

 

45. Пак там, с. 358, 378.

 

46. И. Снегаров. Цит. съч., с. 293; Непубликуван регистър в 00 на НБКМ, № 46 и 10 (за селата Голяма Раховица и Лесковче).

 

47. С. Станојевић. Цит. съч., II, с. 186 сл.

 

48. Пак там, с. 186-187.

 

49. Л. Стојановић. Цит. съч., № 207, 208, 9683.

 

50. П. Русев. Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна школа. София, 1983, с. 37.

 

51. Е. Тончева. Григорий Цамблак и църковно-певческата практика в славянския Югоизток в периода XIV-XVII в. - В: Търновска книжовна школа, III. София, 1983, с. 398.

 

52. К. Станчев. Поетика на старобългарската литература. София, 1982, 154-159, 169-170.

 

53. И. Дуйчев. Из старата българска книжнина, И. София, 1944, 69-72.

 

54. Д. Фрейданк. К сущности и предпосылкам стиля „плетение словес”. - В: Търновска книжовна школа, II. София, 1976, с. 89.

 

55. К. Станчев. Цит. съч., 54-55.

 

56. Св. Климент Охридски. Събрани съчинения, I. София, 1970, С. 428; II, С. 427; Стара българска литература. Ораторска проза. София, 1982.

 

151

 

 

57. К. Нихоратис. Атонската книжовна традиция и разпространението на Кирило-Методиевските извори. - Кирило-Методиевски студии, 7, София, 1990, с. 219, 237, 244, 245, 250.

 

58. Пак там, с. 164.

 

59. Й. Иванов. Цит. съч., с. 38.

 

60. И. Снегаров. Цит. съч., с. 27, 205.

 

61. Пак там, с. 211, 340-341.

 

62. К. Krumbacher. Geschichte der Byzantinischen Litteratur von Justinian bis zur Ende des Öströmischen Reiches (527-1453). München, 1897. S. 557.

 

63. И. Снегаров. Цит. съч., c. 272, 278.

 

64. Пак там, с. 280, 341.

 

65. M. Vego. Zbornik srednjovekovni natpisa Bosne i Hercegovine, I. Sarajevo, 1962, № 1; II, № 84, 117; IV, № 206.

 

66. И. Срезневский. Материалы для истории древнерусского языка, I. Москва, 1958, кол. 473. Авторът показва развитието на формите ВЬСЬДѢ = ВЬСЬДЕ = ВЕСДѢ = ВСЕДѢ.

 

67. M. Vego. Op. cit., I, № 2.

 

68. И. Срезневский. Цит. съч., I, кол. 1088; Също вж:  И. Срезневский. Славяно-русская палеография XI-XIV вв. Санкт Петербург, 1895 С. 202.

 

69. Н. Кондаков. Македония. Археологическое путешествие. Санкт Петербург, 1909, с. 26;  И. Снегаров. Цит. съч., 340-341;  Й. Иванов. Цит съч., с. 36.

 

70. В. Киселков. Житието на Св. Теодосий Търновски като исторически паметник. София, 1926, с. 12.

 

71. Христоматия по стара българска литература. София, 1974, с. 449.

 

72. П. Русев. Цит. съч., с. 216, 236.

 

73. С. Высоцкий. Древнерусские надписи Софии Киевской XI-XIV вв. Киев, 1966, 89-91.

 

74. И. Снегаров. Цит. съч., 341-342;  Й. Иванов. Цит. съч., с. 42.

 

75. С. Высоцкий. Цит. съч., с. 57.

 

76. Л. Стојановић. Цит. съч., № 115, 119.

 

77. К. Попконстантинов. Цит. съч., с. 77 сл.

 

78. Й. Алексиев. Образованието на столичното население. - В: Търновска книжовна школа, IV. София, 1985, с. 360.

 

79. А. Медведев. Древнерусские писала X-XIV вв. - СА, 1960, 2, 63-88;  С. Орлов. Писало и дощечка для письма из Новгорода. - СА, 1962, 2, 238-239;  Ф. Гуревич. Грамотность горожан древнерусского Понеманья. - КСИА, 1973, № 135, с. 28 сл.;  Д. Беленькая. О грамотности московских горожан в XIV-XVII вв. - КСИА, 1975, № 144, с. 47;  П. Георгиев. Старобългарски писала от Плиска и Преслав. - А, 1980. 3, с. 43 сл.

 

152

  

 

80. Христоматия по стара българска литература.

 

81. Ц. Грозданов. Охридското зидно сликарство од XIV век, с. 20.

 

82. Р. Михальчић. Цит. съч., 37-40, 81-82.

 

83. Пак там, с. 80 сл.;  Л. Мирковић. Цит. съч., с. 15 сл.;  С. Новаковић. Срби и турци XIV и XV века. Београд, 1893, с. 144.

 

84. Р. Михальчић. Цит. съч., 234-235.

 

85. Ц. Грозданов. Охридското зидно сликарство од XIV век, 14-15.

 

86. Пак там, с. 17;  Г. Суботић, С. Кисас. Надгробни натписи Јелене, сестре деспота Јована Углеша. - ЗРВИ, XVI, 1975, с. 177.

 

87. М. Ивановић. Натпис младого кральа..., 20-21.

 

88. Р. Михальчић. Цит. съч., с. 16.

 

89. Й. Иванов. Цит. съч., с. 118.

 

90. Р. Михальчић. Цит. съч., с. 170.

 

91. Й. Иванов. Цит. съч., с. 39.

 

92. Г. Суботић, С. Кисас. Цит. съч., с. 174.

 

93. Л. Максимовић. Порески систем у грчкими областима Српског царства. - ЗРВИ, XVIII, 1976, с. 108.

 

94. Д. Ангелов. Цит. съч., с. 36.

 

95. С. Станојевић. Цит. съч., II, с. 16.

 

96. Пак там, с. 107, 241-243.

 

97. К. Јречек. Српски цар Урош, краль Вукашин и дубровчани. - В: Зборник Константина Јречека, I. Београд, 1959, с. 371.

 

98. С. Станојевић. Цит. съч., 132-133, 178-179.

 

99. И. Снегаров. Цит. съч., 328-329.

 

100. Н. Gelzer. Der Patriarchat von Achrida. Geschichte und Urkunden. Leipzig, 1902, S. 14.

 

101. И. Снегаров. Цит. съч., c. 213.

 

102. Пак там, 320-323.

 

103. Й. Иванов. Цит. съч., с. 39, 42.

 

104. И. Снегаров. Цит. съч., с. 333-334.

 

105. Й. Иванов. Цит. съч., с. 540.