V.
( 5. Самовластни паши въ Шкодра и Янина. Албанска лига )
Феодалната система, която е била доста силна у албанцитѣ при идванието на турцитѣ, се развива и усилва подиръ това. Създава се могѫща албанска аристокрация, която разпокѫсва цѣлата Албания на малки господарства, въ които шефа става пъленъ господаръ на хората и имуществатя. Тѣзи шефове групиратъ около себе си способнитѣ да носятъ орѫжие и водятъ постоянни войни по между си. Турското правителство ги е провъзгласявало за свои прѣдставатели въ земитѣ имъ. Ала тѣ давали твърдѣ малко значение на това своеобразно назначение, никога, впрочемъ, не искано. Когато нѣкой отъ тѣзи феодали е сполучвалъ да побѣди съсѣдитѣ си, той присъединявалъ владѣнията имъ къмъ своитѣ и по този начинъ се образували силни мѣстни владѣтели, които много пѫти сѫ се опитвали да образуватъ независима държава отъ цѣлата Албания и обявявали война на Турция. По този начинъ Турция, която никога не е могла да стане фактически владѣтель на Албания, е била принудена да води постоянни войни, които не сѫ прѣстанали и до днесъ. Между това, турското правителство не е могло да постѫпва много строго съ възстаналитѣ албанци, защото тѣ сѫ биле всѣкога най-добритѣ борци противъ непокорнитѣ черногорци.
Постояннитѣ навлизания на черногорцитѣ въ турскитѣ владѣния и въ Албания много пѫти сѫ прѣдизвиквали прѣмирие между албанцитѣ мухамедани и католици и между албанскитѣ шефове и турското правителство. Албанскитѣ католически плѣмена, които живѣятъ въ планинитѣ на сѣверо-изтокъ отъ Шкодра (плѣмената: Хоти, Клементи, Скрели, Кастрари и пр.), сѫ биле най-често нападани отъ черногорцитѣ. Борбата между черногорци и албанци е сѫществувала и прѣди идванието на турцитѣ, но тя се е усилила най-много слѣдъ покоряванието на Албания. Отъ този моментъ тази война добива характеръ на борба за самостоятелность отъ страна на черногорцитѣ и за завладѣвание отъ страна на албанцитѣ. Навлизанията ту отъ едната, ту отъ другата страна, сѫ слѣдвали непрѣкѫснато и сѫ биле всѣкога придружени съ кървави схватки, грабежи и опустошения. Албанци и черногорци въ продължение на цѣли столѣтия водятъ свирѣпи войни, въ които милостьта къмъ противника е нѣщо неизвѣстно. Най-уважавания човѣкъ и въ единия и въ другия лагеръ се е считалъ онзи,
50
който е донасялъ повече глави, носове или уши слѣдъ едно навлизание въ територията на неприятеля. Черногорцитѣ сѫ бивали много пѫти разбивани, земята имъ опустошавана, селата имъ изгаряни. Понѣкога тѣ сѫ спечелвали блѣскави побѣди надъ многобройнитѣ албанци. Слѣдъ всѣка сполука на черногорцитѣ въ лагера на албанцитѣ сѫ избухвали размирия, много печални за албанскитѣ шефове. Много отъ недоволнитѣ бѣгали въ Черна-Гора и увеличавали четитѣ на черногорския владика [1]. По този начинъ умразата между албанци и черногорци се е поддържала и усилвала. Турското правителство е подържало тази вражда между двата съсѣдни народи. Въ тази борба то е считало албанцитѣ за войници, които се биятъ за разширение на султанскитѣ владѣния и не е изпущало нито единъ случай да не прати подкрѣпление на албанцитѣ и разни награди и отличия на отличавшитѣ се албански шефове. Въ сѫщность албанскитѣ шефове не сѫ отивали въ дълговидностьта си толкова далечъ. Въ борбата си съ черногорцитѣ, тѣ не сѫ се водили отъ желанията на султанитѣ, а отъ своята умраза къмъ храбритѣ жители на Черна-Гора, които имъ съперничали въ геройството. Тази война е единъ двубой между два необразовани народи, надарени съ високи военни достойнства и съ силно чувство на необуздана лична свобода, но съ слаби интелектуални способности. Именно заради това нетрѣбва да се търса нито каква и да е цѣль въ тази война, нито нѣкакъвъ планъ при водянието ѝ. Това своеобразно воювание не е прѣставало никога; умразата между двата съсѣдни иароди се е увеличавала постоянно; успѣхътъ е бивалъ ту на едното, ту на другата страна. Понѣкога сполукитѣ на албанцитѣ сѫ издигали до толкова нѣкои отъ шефоветѣ имъ, щото тѣ открито сѫ ги провъзгласявали за самостоятелии албански господари и сѫ водили едноврѣменно войни съ черногорскитѣ и съ турскитѣ войски. Най-видниятъ отъ тия албански шефове е Махмудъ Бучатли, който изпърво е билъ признатъ отъ турското правителство за управитель на Шкодра (1770 год.) и е билъ натоваренъ да варди албанскитѣ земи отъ нахлуванията на черногорцитѣ. Махмутъ Бучатли произхождалъ отъ една влиятелна мирдитска фамилия. Щомъ станалъ управитель на Шкодра, той групиралъ всичкитѣ албански шефове и веднага обявилъ война на черногорцитѣ. Черна-Гора била нападана нѣколко пѫти, селата ѝ биле опустошени и изгорени, попадналитѣ въ рѫцѣтѣ на албанцитѣ мѫже и жени немилостиво избивани. Отмъщението е ки-
1. Черногорския владика е билъ и свѣтски и духовенъ началникъ на черногорцитѣ. Той е водилъ храбритѣ планинци на война.
51
лѣло въ сърдцата на всички и умразата се е раздухвала съ бѣсна бързина. Тази епоха е най-кьрвавата въ историята на албанцитѣ слѣдъ биткитѣ на Скендеръ-бега. Сърдцераздирателни подробности отъ тѣзи битки сѫ запазени и до днесъ въ прѣданията и пѣснитѣ на двата народа. Амбицията на Бучатли не се е ограничила съ побѣдитѣ му надъ черногорцитѣ; той прѣдприелъ сѫщо така кървави походи срѣщу влиятелнитѣ албански шефове въ вѫтрѣшностьта на Албания и ги принудилъ да признаятъ неограничената му власть. Шефътъ на мирдититѣ става неговъ главенъ помощникъ. Цѣлата Сѣверна и Срѣдня-Албания, заедно съ земитѣ по горньото течение на р. Бѣли-Дринъ (областьта Метохия) и Косово-поле до Шаръ-Планина и Копаоникъ признали властьта на силния шкодренски паша, който изпъдилъ малкото прѣдставители на султана въ тѣзи земи. Недоволенъ отъ това, Бучатли силомъ навлѣзалъ въ Босна и слѣдъ кървава битка прѣвзель много градове, които до тогава влизали въ Босненския вилаетъ и биле подъ управлението на босна-сарайския паша, вѣренъ служитель на Портата. Отъ Цариградъ съ заплашвание заповѣдали на Бучатли да прѣдаде на босна-сарайския паша отнетитѣ мѣста. Гордия шкодренски пагаа, който никога не бѣ получавалъ заповѣди, не обърналъ даже внимание на това. Той се приготвилъ за война съ Турция, която била много разклатена вѫтрѣшно отъ върлующитѣ по онова врѣме кърджалии. Портата изпратила срѣщу него силна войска подъ началството на Зикиръ-паша и Чаушогло. Въ битката, която станала на Шкодренската равнина, Бучатли билъ разбитъ и се оттеглилъ въ добрѣ укрѣпения градъ (1776 год.). Отъ тукъ той отправилъ едно въззвание къмъ горскитѣ албански плѣмена. Въ кѫсо врѣме около него се събрали най-воинственнитѣ горци. Съ пѣсни и съ гърмежи сѫ спущали тѣ отъ планината къмъ Шкодра и тихо навлизали въ градътъ, безъ да срѣщнатъ каквото и да било прѣпятствие отъ страна на турскитѣ войски, които го обсаждали. Въ скоро врѣме Бучатли разполагалъ съ силна войска и нападналъ султанскитѣ войски, разбилъ ги и извършилъ надъ тѣхъ ужасна рѣзня. Ненаученитѣ на дисциплина планинци се нахвърляли върху разстроенитѣ редове на турската войска и я избили. Разкази за тази блѣскава побѣда сѫ още запазени между народа, а въ пѣснитѣ особенно се слави „Шкодренския лъвъ” [1]. Слѣдъ тази побѣда всесилния паша се провъзгласилъ за господарь на всичкитѣ албанци. Махмудъ Бнатли захваща да мисли за обедиена и свободна Албания на която господарь
1. Махудь-паша Бучатли.
52
да бѫде той. Ала черногорцитѣ не го оставили дълго врѣме да се радва на хубавитѣ си блѣнове и да пристѫпи къмъ вѫтрѣшно нареждание на земитѣ си. Тѣ навлѣзли нѣколко пѫти въ албанскитѣ земи и опустошили пограничнитѣ мѣста. Когато Бучатли билъ заетъ съ борбата си противъ турскитѣ войски, черногорцитѣ прѣвзели мѣстностьта Зета и навлѣзли дори до Ипекъ. Тогава свирѣпия Махмудъ се заклѣлъ прѣдъ събранитѣ байраци на всички подвластни нему албански родове да изтрѣби това славянско плѣме, което спѫвало неговия вървежъ и разваляло плановетѣ му. По онова врѣме, както и сега, умразата между мирдититѣ и черногорцитѣ била голѣма. Шкодренския повѣлитель свикалъ всичкитѣ мирдитски родове (байраци) и ги поставилъ въ първитѣ редове на войската, която приготвилъ за експедицията си въ непроходимитѣ черногорски планини. Както черногорския владика, така и Бучатли чувствували, че тази война ще рѣши сѫдбата имъ. Албанския повѣлитель знаялъ, че той не ще може да владѣе Босна, нито ще бѫде спокоенъ въ сѣверна Албания, ако не покори и не умири славянскитѣ горци въ Черно-гора, които раздѣляли тѣзи двѣ части. А съединението имъ и, слѣдователно, докарванието границата на своитѣ владѣния до една държава, която симпатизирала на неговитѣ планове, била завѣтната мечта на храбрия Шкодренски паша. Черногорския владика се приготвиль тоже за прѣдстоящата война. Самъ Махмудъ Бучатли поелъ началството надъ събранитѣ албански байраци и се отправилъ къмъ Черна-Гора. Неговото навлизание въ славянската область (1779 год.) било съпроводено съ разорението на всички мѣста, прѣзъ които минавали необузданитѣ и свирѣпи албанци. Черногорцитѣ знаяли, че не можали да очакватъ освѣнь смърть отъ побѣдительтъ, ако попаднатъ въ рѫцѣтѣ му; за това се приготвили на отчаяно съпротивление. Албанцитѣ навлѣзли въ тѣснитѣ черногорски клисури и достигнали до проходътъ Бѣлопавловичъ. Мирдититѣ, които вървѣли най-напрѣдъ, като изтикали слѣдъ кървави сбивания черногорцитѣ отъ тѣхнитѣ позиции, необмисленно се втурнали да ги прѣслѣдватъ въ непозната тѣмъ и непристѫпна мѣстность. Голѣмата часть отъ войската на владиката, която била скрита задъ канаритѣ на прохода, се нахвърлила върху албанцитѣ съ бѣсенъ викъ. Настава рѣшителенъ мояентъ. И двѣтѣ страни се сражавали геройски и отчаянно. Албанцитѣ, стѣснени въ прохода, били задължени да държатъ отбранително положение; но атаката на черногорцитѣ, които се спущали отъ всичкитѣ страни на планината съ неописуема стрѣмителность,
53
била ужасна. Настава най-ужасния въ тѣзи битки день. Слѣдъ геройска защита, албанцитѣ биле избити. Самъ Махмудъ Бучатли като видѣлъ че всичкитѣ изходи сѫ запазени, рѣшилъ да умрѣ при своитѣ войници, отъ колкото да се прѣдаде на владиката и да подпише сраменъ договоръ. Главатѣ на падналитѣ въ черногорската територия албанци, биле разнисани отъ побѣдителитѣ изъ селата. И до днесъ между албанцитѣ се запазилъ споменъ за тази ужасна битка. Една монотонна и жална пѣсень, която албанкитѣ пѣятъ плачейки, е запазила живо спомена на тази битка, която съсипа крилатитѣ надѣжди на албанцитѣ: онова за което тѣ плачатъ не е смъртьта на близкитѣ имъ, а рухванието на надѣждитѣ, които Махмудъ Бучатли създаде, за независимостьта на албанския народъ. Ето една часть отъ тази пѣсень:
Па не деги, море владик,
Мас ма пре крет ме тик;
Бени мир, Миртитасе
Се мет и лиони Искодресе
Море Кишла о Кишла плак
Ат метне, щат байрак
Бени мир, Мирдитасе
Се мет паша Искодресе [1].
Така се свършилъ този кървавъ епизодъ въ историята на албанцитѣ. Вѣковната умраза между двата съсѣдни народи, умно и тактично поддържана отъ заинтересувани съсѣди, и до сега намира храна въ споменитѣ и пѣснитѣ за тази война, която издълба най-голѣмата яма между черногорци и албанци. Ний нѣма да слѣдамъ постояннитѣ погранични схватки, всѣкога придружени съ разорение на села и немилостиво клане отъ едната и отъ другата страна.
Наслѣдницитѣ на Махмудъ Бучатли малко по малко отстѫпили прѣдъ властьта на султанитѣ, които слѣдъ побѣдитѣ на Махмудъ Бучатли не употрѣбявали вече натискъ и войска прѣдъ албанскитѣ шефове: тѣ разбрали, че съ натискъ и военни експедиции не ще могатъ да подчинятъ немирния албански елементъ. Послѣднитѣ прѣдставители на тази фамилия, която по наслѣдство
1. Слушай, владика, ти искашъ да отрѣжешъ нашитѣ глави съ твоя ножъ. Нападайте (ударете) мирдитски юнаци, защото шкодренския лъвъ ще загине.
Църква o стара църква, при твоитѣ стени паднаха седемьтѣ байраци. Нападайте мирдитски юнаци, защото шкодренския паша загинва.
Забѣл.: Въ прохода Бѣлопавловичъ по онова врѣме имало един малъкъ манастиръ, развалинитѣ на който и до сега се виждатъ. Гл. F. Bianconi. Turquie d’Europe. Provinces d’Albanie et d’Epire, p. 18 et suiv.
54
прѣдавала властьта си, се явяватъ като прѣдставители на султанската власть въ страната и получавали формално nазначение отъ Цариградъ, при всичко, че биле самостоятелни въ вѫтрѣшното управление. Славната фамилия на Бучатли изчезва съ Мустафа-паша, който отново се повдигналъ противъ султанъ Махмудъ II, когато този султанъ поискалъ да приложи и въ Албания военни и административни реформи. Но Мустафа нѣмалъ нито умътъ, нито военнитѣ качества на своя дѣдо. При всичко че обстоятелствата биле твърдѣ сгодни, за да подигне цѣлата Сѣверна-Албания, той се задоволилъ само да влѣзе въ прѣговори съ непокорния по онова врѣме Янински-паша, Али Тепеленъ, и му далъ силна поддърѫка въ борбата му противъ Портата. Ала слѣдъ усмиряванието на южнитѣ албанци и смъртьта на Али Тепеленъ, Мустафа неможалъ да се противи на изпратенитѣ срѣщу него турски войски, които подъ водителството на великия везиръ Мехмедъ Рашидъ, се обърнали къмъ Шкодра. Побѣденъ, той билъ принуденъ да прѣдаде градътъ, слѣдъ което билъ обезглавенъ. Съ него се свършва родътъ на Бучатли и заедно съ това една отъ най-славнитѣ епохи (слѣдъ тази на Скендеръ-бега), отъ историята на албанцитѣ, когато неясно и непрѣдѣлено, но доста силно замѣрва у албанцитѣ мисъльта за самостоятелна албанска държава.
Историческия ни очеркъ ще бѫде непъленъ, ако не споменемъ и за Янинския наша, Али Тепеленъ (1741—1822 г.), който краси съ името си една отъ най-хубавитѣ страници отъ историята на южнитѣ албанци (тоскитѣ).
Въ първитѣ години на XIX столѣтие Али билъ управитель на Янинския вилаетъ. Както Махмудъ Бучатли, той билъ виденъ шефъ на албанцитѣ въ Южна-Албания; въ борбата си противъ по-малкитѣ албански главатари сполучилъ да си създаде голѣла популярность и скоро станалъ силенъ и независимъ владѣтель на цѣлия край. Както всѣкога, Портата побързала да го назначи за замѣстникъ на Султана въ тази область и по този начинъ да санкционира властьта му. Изпърво той билъ твърдо прѣдаденъ на Султана. Въ борбата на послѣдния противъ Пазвантоглу, Али далъ най-силната поддръжка, вслѣдствие на което билъ произведенъ въ чинъ „бейлербей”. Съ своитѣ безстрашни и свирѣпи албанци той е достигналъ дори до най-източната часть на Тракия — близо до Къркъ-Клисе (1802 год.) [1]. Неговитѣ дружини, въ
1. Г. Иречекъ. История на България, стр. 617, 626 и 638.
55
които влизали много цинцари [1], сѣяли ужасъ на всѣкадѣ. Честолюбивия албанецъ не билъ доволенъ отъ почеститѣ, които му се правили отъ цариградскитѣ управници. Неограниченъ господарь на цѣлата Южна-Албания, той захваналъ да бълнува за независима Албания подъ негово управление. Портата побързала да изпрати срѣщу му войска, която прѣтърпѣла ужасно поражение (1814 год.) и Али разпространилъ владѣнията си до Пелагонийската равнина (Битолско). Най-вѣрни негови помощнвци и сподвижници биле водителитѣ на планинскитѣ цинцари около Пиндъ: Палеополу, нарѣченъ „князъ на цинцаритѣ”, поради голѣмата популярность и влияние, което ималъ между сънародницитѣ си; Канавосъ и свѣщенницитѣ Бракова и Букавало. Както мирдититѣ за Бучатли, така и цинцаритѣ, извѣстни подъ името „Арматоли” или „Дервенджии”, подъ водителството на четворицата си шефове, станали най-яритѣ и най-страшнитѣ защитници на Янинския деспотъ. Ала славата на християнскитѣ главатари била тежка за амбициозния паша. Той заръчалъ да ги убиятъ, за да не затъмняватъ съ геройствата си неговото име. Само Палеополу сполучилъ да избѣгне отъ злата участь, която му била приготвена отъ неговия страшенъ шефъ и съ мнозина отъ своитѣ „дервенджии” избѣгалъ въ Тесалия, гдѣто взелъ живо участие въ гръцкото възстание. Цинцаритѣ, безъ своитѣ шефове, не биле вече ония герои, които неотстѫпно се бияли и умирали за своя паша. Али забѣлѣзалъ грѣшката си, но късно. А Портата продължавала да изпраща войски противъ него. Къмъ 1820 год., тя изпратила едно слѣдъ друго много войска подъ командата на Исмаилъ-паша, Драма-Али-паша и свирѣпия Баба-Пехливанъ. Али се защитилъ геройски. Но цинцаритѣ и албанскитѣ християни гледали на него съ недовѣрие и даже ненависть слѣдъ убиванието на любимитѣ имъ шефове. Най-послѣ Али Тепеленли билъ разбитъ и неговитѣ планове за самостоятелна Албания рухнали. Той се прѣдалъ подъ условие да не го убиватъ, но щомъ го уловили — билъ удушенъ. Впрочемъ, при неговото управленне тази мисъль е била вплотена само въ неговата неограничена амбициозность и не е нито ясна, нито почувствувана отъ неговитѣ сподвижници — албанци и цинцари. Освѣнъ това, самъ Али Тепеленли не е направилъ нищо, което да ни показва, че той разбиралъ и схващалъ ясно идеята за самостоятелна Албания. Неговитѣ прѣговори съ Мустафа Шкодренски и съ Австрия иматъ за цѣль да осигурятъ
1. Гл. Bianconi, p. 22.
56
защитата му противъ султанскитѣ войски, но не съдържатъ никакъвъ планъ за бѫдѫще самостоятелно управление на покоренитѣ отъ него области. А съюза му съ Наполеона и по-послѣ съ англичанитѣ ималъ за цѣль да разшири владѣнията му: съ помощьта на послѣднитѣ той завладѣлъ Парга. Али има общата за всички албански главатари грѣшка: да поддържа властьта си съ постоянна войска, която му е служила, защото я водялъ отъ грабежи на грабежи, безъ да помисли за създаванието на трайно и сигурно вѫтрѣшно управление, при което населението се прѣвързва къмъ земята си и захваща да я обработва и обича.
Слѣдъ покоряванието на Али Тепеленли въ Янина и съсипванието на фамилията Бучатли въ Шкодра, турската администрация се утвърдява въ Албания: по-силно въ Южна-Албания и Епиръ, по-слабо въ Срѣдня и Сѣверна-Албания. Управителитѣ на областитѣ (валиитѣ) захващатъ да се назначаватъ направо отъ Цариградъ и не сѫ вече взимани измежду албанскитѣ шефове. Постоянна турска войска захваща да квартирува почти въ всичкитѣ градове на Южна-Албания и въ приморскитѣ градове на Сѣверна и Срѣдня-Албания. Притѣсненитѣ албанци постепенно се оттеглятъ въ непристѫпнитѣ планини, при свободнитѣ си сънародници, шефоветѣ на които признавали върховната власть на Султана, подъ условие, че никакъвъ прѣдставитель на послѣдния нѣма да имъ се мѣси въ вѫтрѣшното управление. Крайбрѣжната ивица на Албания и по-голѣмитѣ населени пунктове захващатъ да пустѣятъ. Прѣселенитѣ албанци не намѣрили богата и плодородна страна, каквато е крайбрѣжната ивица и долинитѣ, ала тѣ намѣрили мѣстото на необузданата си лична свобода. Събраното множество въ планинитѣ образува отдѣлнитѣ родове и плѣмена, които намираме днесъ въ такъвъ голѣмъ брой. Отъ това врѣме захващатъ постояннитѣ навлизания на албанцитѣ въ странитѣ съсѣдни тѣмъ отъ къмъ сѣверъ и изтокъ (въ Стара-Сърбия и Македония), отъ гдѣто се завръщали въ непристѫпнитѣ си планини, слѣдъ като сѫ ограбвали отъ населението онова що имъ било нужно за живѣяние. Изпървомъ тѣзи нахлувания сѫ имали частенъ характеръ. Но въ скоро врѣме тѣ ставатъ постоянни и взимагь характера на обикновенно занятие за необузданитѣ планинци. Всѣка година и отъ всички страни на планинитѣ албанскитѣ чети захващатъ да влизатъ въ сръбскитѣ и български села и да събиратъ ежегоденъ данъкъ отъ трудътъ на славянското население. Тѣзи нахлувания — всѣкога придружени съ убийства и пожари въ ония села, които доброволно не сѫ давали онова що имъ е било искано
57
— се продължаватъ и до днесъ. Голѣма часть отъ населението въ тѣзи села се е изселило и имуществата му сѫ завладани отъ албанцитѣ. Въ това отношение особенно сѫ пострадѣли областитѣ Метохия и Косово-поле, извѣстни въ съврѣменната сръбска литература подъ името Стара-Сърбяя. Сръбското население въ тѣзи области не е могло да отстои на катагодишния напливъ на албанцитѣ, които захващатъ да се чувствуватъ стѣснени въ планинитѣ си слѣдъ дохожданието на прѣселницитѣ отъ къмъ брѣговетѣ на Адриатическо-море. То захваща да отстѫпва и изоставя земята си. Географическото положение на тѣзи области и постоянната война, която водили нѣкои отъ сръбскитѣ плѣмена въ най-западната планиниста мѣстность на тия области, прѣдизвикали по-силенъ напливъ на албанци въ тѣхъ. Въ продължение на едно столѣтие сръбското население трѣбвало да отстѫпи съвършенно. Въ сегашно врѣме албанцитѣ съставляватъ 76—78% отъ цѣлото население въ ония мѣста, гдѣто прѣди косовската битка е цъвтяла сръбската култура, гдѣто се е намирало седалището на сръбската Патриаршия и Душановия Цариградъ! Пѫтешественника намира на всѣка стѫпка славни остатъци, които напомнятъ, че тукъ нѣкога е кипѣлъ сръбски животъ и се е развивала висока сръбска култура. Тая страна сега е населена съ албанци и се нарича „Арнаутлукъ” [1]. Прѣселенитѣ албанци сѫ геги, принадлежащи къмъ планинскитѣ католически плѣмена, но съ слизанието си тукъ тѣ сѫ приемали мухамеданството, а твърдѣ малко сѫ останали вѣрни на бащината си религия.
По всичкото продължение на граничната линия между албанското и българското население, послѣдньото е било тоже стѣснявано и мѫчено отъ албанскитѣ ежегодни нахлувания, които продължаватъ до сега и понѣкога взиматъ застрашителенъ характоръ. Въ много мѣста то е отстѫпило както сръбското въ Метохия и Косовско-поле, като напустнало селата и имуществата си. Така е станало съ земитѣ населени изключително съ българи въ Прѣшовско, около политѣ на Църна-Гора (Скопско), въ Тетовско — по високитѣ мѣста на Суха-Гора, Кичевско, Дебрско и Охридско, Рѣсенско, Битолско и Костурско. По-привързано къмъ земята си,
1. Изселванието на сръбското население въ Метохия и Косово-поле захваща много рано. Още слѣдъ Косовския бой много от населението се изселва къмъ сѣвернитѣ сръбски земи, гдѣто свободата е била сравнително по-запазена и въ земитѣ принадлежащи на унгарската корона. Послѣдния Ипекски Патриархъ Арсений Черноевичъ напустналъ патриаршията си съ 37,000 сръбски фамилии отъ Метохия и се заселилъ въ Австрия прѣзъ 1690 год. (ср. Гилфердингъ, т. III, стр. 123 и L. Lamouche, p. 91). Обаче, тѣзи области все си останали сръбски земи до началото на настоящето столѣтие.
58
българското население е отстѫпвало бавно и само отъ ония мѣста, които сѫ планински и близски до албанскитѣ планини, като се е изселвало въ съсѣднитѣ села, гдѣто се е групирало въ компактни маси, както е случая въ Тетовската долина и въ Дебърско, и можало да замедлява нахлуванието на албанцитѣ. То е водило тежка борба и е търпѣло всичкитѣ ѝ несгоди и ужаси, но не е емигрирало. Нему помагало и географическия характеръ на земята, която не е тъй планинска, както сръбскитѣ земи, и, слѣдователно, по-малко пригодна за албанскитѣ нашествия.
Турското правителство не е взимало никога вѣкакви мѣрки за защитата на славянскитѣ си подданици. Слѣдъ историята на шкодренскитѣ и янински паши Портата не е смѣяла да си създава нови главоболия въ вѫтрѣшностьта на Албания. Прѣдставителитѣ на Султана въ албанскитѣ земи сѫ вървели здружно съ албанцитѣ при нашествията на послѣднитѣ или пъкъ безучастно сѫ гледали, безъ да иматъ желание и възможность да ограничатъ тѣзи своеволия и анархия. Християнското население въ Стара-Сърбия и Македония било принудено да плаща годишенъ данъкъ на албанскитѣ шефове, които опрѣдѣляли по отдѣлно на всѣко село количеството и качеството на този данъкъ. Шефоветѣ си разпрѣдѣлили селата и никой другъ албански шефъ не е могалъ да събира данъкъ отъ селата, които плащали вече на единъ шефъ. По този начинъ населението изъ всичкитѣ погранични на Албания области плащало данъци едноврѣменно на турското правителство и на албанскитѣ шефове. Послѣднитѣ сѫ по-тежки и по-непоносни. Прѣдставителитѣ на турската власть въ Метохия, Косово, Тетовско, Кичевско, Дебрско, Охридско, Рѣсенско, Битолско и Костурско сѫ такива за християнското население (за сръбското въ първитѣ двѣ области и за българското въ другитѣ), защото албанцитѣ не признаватъ никаква власть надъ себе си. И албанцитѣ свободно и открито събиратъ непосиленъ данъкъ отъ населението, което е останало въ тази страни, като високо заявяватъ, че сѫ ярки защитници на султановата държава.
Това положение на работитѣ въ Албания и пограничнитѣ ѝ сръбски и български страни продължава, и въ сегашно врѣме. То се влошава отъ година на година вслѣдсткие пораствание численностьта на албанското население и бѣдностьта и мизерията у него. Албанскитѣ нашествия зачестиха, славянското население намаля и обѣдня. Привързаното къмъ родната си страна българско население изъ западна Македония захвана да ходи на чужбина, за да търси прѣхраната си, и прави послѣдни усилия за
59
да не напустне съвсѣмъ страната, както направи сръбското население въ Метохия и Косово.
Въ настояще врѣме ний сме свидѣтели на голѣмо и стрѣмително разширение на албанския елементъ. Ежедневно албанцитѣ силомъ заематъ голѣми пространства съ цвѣтущи въ миналото български и сръбски села и градове.
* * *
Слѣдъ покоряванието на Шкодренскитѣ паши и на Янинския Али Тепеленли, историята на албанцатѣ се сключва въ тѣзи нашествия. Като изучватъ този периодъ изъ живота на албанцитѣ, историцитѣ говорятъ, че прѣзъ това врѣме Албания е била „сравнително спокойна”. Въ сѫщность никое историческо твърдѣние не е било така повърхностно и неосновно казано. Защото, никога Албания не е била така развълнувана, както прѣзъ годинитѣ, които слѣдватъ слѣдъ поставянието на цариградски паши въ Шкодра и Янина и слѣдъ прѣмѣстванието на албанскитѣ центрове отъ двата града въ непристѫпнитѣ планини. Истина е, обаче, че турскитѣ власти сѫ гледали съвсѣмъ спокойно на безредицитѣ помежду албанцитѣ и не сѫ помислювали да установятъ каква годѣ власть помежду имъ, та вслѣдствие на това нѣма нѣкакви особенни сблъскванне между властьта и населението. Портата всѣкога е отстѫпвала на исканията на албанцитѣ. Тѣзи искания сѫ малко, и ясно формулирани: свобода да носятъ орѫжие, да извършватъ кръвнитѣ си отмъщения и да грабятъ съсѣднитѣ си славянски народи. Ако нѣкога сѫ изниквали недоразумѣния между шефоветѣ на албанцитѣ и прѣдставителитѣ на Портата, послѣднята е прибързвала за удовлетвори първитѣ съ отстранението на послѣднитѣ и въпроса се е разрѣшавалъ безъ да взима характеръ на неприязненность спрямо Султана. И анархията въ Албания е продължавала и продължава, а турската власть е изгубила всѣко значение даже и за земитѣ, които по-послѣ сѫ заети отъ албанци.
Много пѫти Портата се е опитвала да въведе редъ и спокойствие въ Албания. Нейнитѣ опити сѫ срѣщали отчаяно съпротивление отъ страна на албанцитѣ и тя е отстѫпвала прѣдъ страхътъ да не би да се повтори историята на Янинския и Шкодренскитѣ паши. Въ врѣмето на Хафъзъ-паша, шкодренски управитель, сѫ биле правени опити да се въведатъ въ Албания опрѣдѣленитѣ въ Танзимата реформи. Албанцитѣ сѫ повдигнали противъ Хафъзъ-паша и разбили изпратенитѣ срѣщу тѣхъ султански войски. Портата се принудила да отстѫпи.
60
Съ отстѫпкитѣ си и пълната свобода, която имъ е давана, Портата отодавна е спечелила албанцитѣ, отъ военнитѣ качества на които широко се е ползувала и ползува. Въ борбата си противъ своитѣ съсѣди тя е имала албанцитѣ въ първитѣ редове на биющитѣ се за Султана войници. А когато прѣзъ 1877 година Берлинския конгресъ опрѣдѣли да се отстѫпятъ на Сърбия и Черна-Гора нѣкои части отъ земитѣ, населени съ албанци, послѣднитѣ, тайно подтикнати отъ цариградскитѣ управници, рѣшиха съ орѫжие да се възпротивятъ на това. Непримирими врагове на сърбитѣ и черногорцитѣ, албанцитѣ не можаха да допустнатъ даже, че земи населени отъ тѣхни сънародници, могатъ да се присъединятъ къмъ сръбскитѣ и черногорски земи. Католици и мухамедани отъ цѣлата Сѣверна-Албания образуваха прочутата Албанска лига, която си тури за задача да не допустне да се изпълни рѣшението на Берлинския ареопагъ, относително албанскитѣ земи. Водители на Лигата бѣха Одо-бей и Али-Мехмедъ-бей, отъ страна на албанцитѣ мухамедане; Пренкъ-Бибъ-Дода, великия войвода на мирдититѣ — отъ страна на албанцитѣ католици, и единъ чужденецъ, името на когото се замълчава поради съврѣменностьта на Лигата, и който бѣше главния съвѣтникъ въ прѣдприетата коалиция. Лигата не можа да сполучи относително земитѣ, които се отстѫпиха на Сърбия, защото послѣднята навлѣзе въ тѣхъ прѣди да срѣщне албанската коалация и защото разполагаше съ достатъчно военна сила за да се удържи въ окупираната вече область. Но тя успѣ да се възпротиви на черногорцитѣ, които не сполучиха да завладѣятъ опрѣдѣлемитѣ за тѣхь отъ Берлинския конгресь области: Гусине, Плава и Подгорица. Войскитѣ на князъ Никита срѣщнаха още при навлизанието си въ тѣзи области войскитѣ на Лигата, въ първитѣ редове на които влизаха юначнитѣ католически плѣмена Хоти, Клементи и Скриели, територията на които се отстѫпваше на вѣковния имъ врагъ — черногореца. Въпрѣки високитѣ ги военни качества, черногорцитѣ бѣха принудени да отстѫпятъ. Князъ Никита биде принуденъ да се обърне къмъ подписавшитѣ Берлинския трактатъ велики сили, които сериозно се загрижиха отъ кѫдѣ да се даде едно възмездие на Черна Гора, слѣдъ окупиранието отъ Австрия сръбскитѣ земи Босна и Херцеговина. Най-сетнѣ силитѣ се рѣшиха за града Дулциньо и околнитѣ му земи, населени тоже отъ албанци — католици и мухамедани. Извѣстена за новото рѣшение на Силитѣ, Лигата побърза да организира защитата на Дулциньо и когато черногорскитѣ войски
61
пристѫпиха за да влѣзатъ въ владѣние на отстѫпената область, срѣщнаха такава отпора отъ страна на Лигата, щото бѣха принудени пакъ да отстѫпятъ и отново да апелиратъ къмъ Силитѣ. Германия и Австрия бѣха най-заинтересуванитѣ въ този въпросъ държави и настоятелно искаха да се даде това възмездие на Черна-Гора, за да не обръща тя погледитѣ си къмъ Херцеговина и Босна. По прѣдложението на Бисмарка, всѣка държава, отъ подписавшитѣ Берлинския трактатъ, изпрати прѣдъ Дулциньо по единъ воененъ параходъ. Като видѣ, че е невъзможно да се воюва противъ цѣла Европа, Лигата отстѫии. Негодуванието на албанцитѣ слѣдъ тази несполука се обърна къмъ Турция, която ги подтикна противъ черногорцитѣ, а не успѣ да ги защити и отказа да имъ даде помощь, когато цѣла Европа се коализира противъ тѣхъ. Тогава избухна ужасното албанско възстание (1879), което взе образа на възстанието въ Босна и Херцеговина. Портата биде принудена да изпрати многобройна войска, но не успѣ да умири раздразненитѣ албанци. Безсилна да се бие съ Лигата, тя употрѣба златото, високи чинове и титли, обѣщания и декорации на шефоветѣ на Лигата и съумѣ да ги уталожи. Голѣмъ брой отъ тѣзи шефове заеха високи постове въ Цариградъ и азиятскитѣ владѣния на Султана. Мнозина отидоха въ Африка, за да усилятъ султанскитѣ войски въ Триполи, когато французската войска оперираше въ Тунисската область.
Бързо изникнала, Лигата изглеждаше да е съвсѣмъ унищожена. Турското правителство помисли, че опасностьта е вече минала. Въ сѫщность, тя бѣ умаломощена и деморализирана слѣдъ оттеглюванието на най-главнитѣ ѝ водители и слѣдъ приеманието отъ Пренкь-Бибъ-Дода султанскитѣ подаръци и титлата на воененъ паша. Родената идея за албанско единство заживѣ въ отдѣлни лица и тя създаде албанскитѣ революционни комитети въ странство, които сѫ слабъ и неясенъ отгласъ на желанията на нѣкои планински шефове. Както всѣкога, тази мисъль може да създаде движение между албанцитѣ, ако нѣкой отъ влиятелнитѣ шефове я подеме и групира населението. Ала нито албанскитѣ шефове, а още по-малко албанското население, сѫ приготвени за едно задружно дѣйствие въ интереса на своята нация и отечесгво, което тѣ намиратъ на всѣкѫдѣ, гдѣто свободно могатъ да грабятъ съсѣда си и да живѣятъ отъ неговия трудъ, отъ една страна, и да убиватъ неприятеля сл, отъ друга. Опититѣ на Маликъ-паша, отъ Либахово (при Аргирокастро), Мехмедъ-бей, отъ Бератъ, и на
62
симпатичния и интелигентния Авдюлъ-бей, отъ Фрашери [1] останаха безплодни и неразбрани отъ албанцитѣ.
По-нататъкъ ще видимъ, че нѣкои отъ заинтересуванитѣ на Балканския Полуостровъ държави се заеха да поддържатъ Лигата помежду албанцитѣ и да я употрѣбяватъ за политическитѣ си стрѣмления.
Слѣдъ умаломощяванието на Лигата, албанцитѣ заживѣватъ отново живота на грабежи и междуособни сбивания, както прѣди Берлинския конгресъ. Цариградскитѣ управници, безъ да се показватъ недоволни отъ албанскитѣ безредици, направиха голѣми успѣхи помежду този високо войнственъ народъ. Като му позволяватъ да прави ежегодишнитѣ си нашествия и грабежи, като го оставятъ свободенъ да извършва кръвнитѣ си отмѫщения и даже като го насърдчаватъ въ това направление, тѣ се възползуваха отъ неговата слѣпа покорность и кавалерска прѣданность и вѣрность къмъ господаря, който му плаща, и повѣриха високи длъжности въ администрацията и войската на албанци, които би биле опасни за спокойствието на Турция, ако се оставяха въ тѣхнитѣ планини. Днешнитѣ турски учреждения сѫ изпълнени съ чиновници албанци, които сѫ най-добритѣ служители на Султана и империята. Обстоятелството, че Султана е повѣрилъ личната си безопасность на албанцитѣ, показва, че въ Цариградъ сѫ схванали и оцѣнили много добрѣ характера и достоинствата на този народъ. Албанцитѣ, отъ своя страна, го считатъ за голѣмо отличие и се гордѣятъ, че тѣмъ е повѣренъ живота на Отоманския повѣлитель. Въ цѣлата Албания населението вѣрва, че Султана обича и вѣрва
1. Авдюлъ-бей бѣ ученъ и далновиденъ албанець—тоска. Той се е училъ въ Парижъ и слѣдъ завръщанието си въ Албания се установилъ въ Янина, гдѣто захваналъ първата си общественна дѣятелность. Той сгрупиралъ около себе си по-виднитѣ албански бейове отъ Премети, Бератъ и Тепеленъ и по този начниъ образувалъ една лига, цѣльта на която била да се бори за добивание автономия на Албания. За да спечели на своя страна и сѣвернитѣ албанци (гегитѣ), самь Авдюлъ-бей заминалъ за Елбасанъ, Мать и Орошъ. Ала водителитѣ на гегитѣ го посрещнали съ зависть и недовѣрие. Въпрѣки голѣмитѣ увѣщабия Авдюлъ не сполучилъ да спечели нито единъ отъ сѣверо-албанскитѣ шефове. Въ Дяково билъ арестуванъ даже. Турското правителство, което слѣдили съ безпокойствие и страхъ агитацията на Авдюлъ-бей, не се рѣшавало да прѣдприеме нѣкакви мѣрки противъ него; но щомъ се научило, че Дяковскитѣ албански първенци го арестували, всичкитѣ другари на Авдюлъ-бея въ Янина, Бератъ, Тепеленъ и пр., биле повикани въ Цариградъ, Корча и Солунъ и дадени имъ биле високи служби далечь отъ Албания. Авдюлъ-бей стоялъ затворенъ въ една дяковска кула 2 години, слѣдъ което билъ пустнатъ. Когато се завърналъ въ Янина, той намѣрилъ всичко разстроено, но не се отчаялъ. Повиканъ да отиде въ Цариградъ, той не отказалъ. Но въ Цариградъ билъ задържанъ като високъ чиновникъ на двореца. Скоро подирь това умрѣлъ при твърде мистериозни обстоятелства. Слѣдъ Авдюлъ-бея много млади и интелигентни албанци отъ Южна-Албания сѫ се опитвали да продължатъ заченатото отъ Авдюла дѣло, но безъ успѣхъ.
63
най-много на албанския народъ. У този първобитенъ и невѣжественъ народъ, гдѣто юначеството се счита за най-високо човѣшко достоинство, и гдѣто прѣданностьта къмъ господаря е въведена въ култъ, това внимание на Султана е произвело прѣвратъ. Днесъ албанцитѣ—мухамедани сѫ най-ягката подпорка на Турция въ Европа. Тѣ знаятъ, че Султана имъ позволява да грабятъ и убиватъ, до като сѫ въ Албания; богато ги храни и облича, когато се запишатъ въ неговата гвардия; повѣрява имъ високи служби, когато се съгласятъ да отидатъ далечъ нѣкѫдѣ въ азиятскитѣ или африкански турски области. Ако забѣлѣжатъ нѣкоя неугодна тѣмъ мѣрка, която искатъ да приложатъ ревностни турски чиновници, тѣ се подигатъ противъ чиновника, убиватъ го или го изпъждатъ при непоколѣбима увѣренность, че Султана ще одобри постѫпката имъ, защото сѫ убѣдени, че послѣдния не одобрява дѣлата на чиновника. “Султановата империя е тъй голѣма, щото той не може да знае всичко, каквото правятъ неговитѣ чиновници. Ако той знаеше какво върши Хафъзъ-паша, отодавна би го обѣсилъ и хвърлилъ въ морето”, казваше ми единъ виденъ призренски албанецъ, когато въ послѣдньо врѣме станаха албанскитѣ движения въ Косовския вилаетъ противъ бившия тамошенъ валия Хафъзъ-паша. И въ Цариградъ съ удивителна послѣдователность се стрѣмятъ да докажатъ, че албанцитѣ сѫ прави въ това си убѣждение: възнегодуванитѣ противъ нѣкой чиновникъ албанци се удовлетворяватъ; чиновника се прѣмѣства или повиква въ Цариградъ; повикватъ се обикновенно и най-виднитѣ измежду албанцитѣ, които сѫ негодували отъ чиновника; Султана ги приема въ Илдъза, изслушва ги, дава имъ парични възнаграждения и декорации и ги изпраща у дома имъ, за да разправятъ на населението неговата любовь къмъ албанцитѣ! Ако нѣкой отъ шефоветѣ е много влиятеленъ между сънародницитѣ си и, слѣдователно, опасно е за правителството да се завърне въ Албания, употрѣбяватъ всички срѣдства, за да не се завърне. А цариградскитѣ управници разполагатъ съ много и разнообразни срѣдства, които всѣкога сполучватъ. Султана има на разположението си високи служби за такива албански шефове, които съ удоволствие и гордость отиватъ въ далечни азиятски крайнини на Осмакската империя, гдѣто вѣрно и честно служатъ, като славятъ щедростьта и добротата на господара си.
Тукъ е мѣстото да споменемъ, че въ Атина и Букурещъ се образуваха въ послѣднитѣ години малки политически албански кружоци, които носятъ гръмовното име „Албанска Лига”. Нейнитѣ
64
послѣдователи сѫ рѣдкитѣ албански емигранти, които като заявяватъ високо своето албанско произхождение, усърдно служатъ на гръцки и румѫнски интереси и аспирации. Гръцкитѣ и румѫнски политически мѫже хитро се ползуватъ отъ тѣзи своеобразни патриоти които говорятъ за нещастията на народа си, за неговото манало, за желанията му. Тукъ-тамѣ се срѣщатъ албанци, които ясно заговарватъ, но не на родния си езикъ, за автономия на Албания. Тази идея не харесва нито въ Атина, нито въ Букурещъ. Въ Румѫния даже явно се говори, че за албанцитѣ ще бѫде по-добрѣ ако си останатъ подъ владичеството на Турция, която тѣ считатъ за „най-вѣрната и искренна протекторка и подпорка на албанската раса” [1].
Много пѫти се заговорва за събрания и рѣшения на албанскитѣ шефове въ самата Албания. Непосвѣтенитѣ въ работитѣ мислятъ, че тѣзи събрания сѫ събрания на главатаритѣ на Лигата. Въ сѫщность никое твърдение не би било така погрѣшно, както това. Събранията на албанскитѣ шефове става за разглеждание и рѣшение на нѣкои твърдѣ обикновенни и съвсѣмъ маловажни за цѣлата Албания въпроси, които интересуватъ само събранитѣ шефове. Наистина, въ тѣзи събрания сѫ се казвали много неириятни работи за турското управление и турскитѣ чиновници, въ тѣхъ се е вземало рѣшение да се изгони нѣкой турски чиновникъ, да не се допустне да дойде другъ или да се противятъ на изпращанието въ земята на албанцитѣ турска войска, но тѣ нѣматъ онзи характеръ, който имъ се приписва. Рѣшенията на тѣзи събрания се послѣдватъ отъ кървави схватки на джандармерията и войската съ албанцитѣ. Послѣднитѣ сѫ всѣкога побѣдители.
Никога въ Албания не се е говорило и мислило толкова малко за самата нея и за албанския народъ, както въ настояще врѣме. Ако въ миналото на този народъ съзираме отдѣлни личности, които сѫ съгласявали своята амбиция съ идеята за самостоятелна Албания, въ сегашно врѣме не се забѣлѣжва нищо, което да ни напомня, че въ този народъ живѣе мисъльта за национално единство и за национална самостоятелность. Албанскитѣ шефове постояно враждуватъ понежду си, рѣдко се съгласякатъ въ нѣкои въпроси, които закачатъ интереситѣ на родоветѣ имъ, но всѣкога усърдно служатъ на чуждитѣ тѣмъ държави, които сѫ успели вече да всѣятъ раздоръ помежду имъ. Гърция и
1. Въ прокламацията на Албано-ръмѫнската Лига, която привеждаме по-надолу.
65
Румьния, отъ една страна, Австрия и Италия — отъ друга, се напрѣдварватъ съ своитѣ интриги и злато, за да поддържатъ и усилватъ раздора между албанския народъ, който и до сега не е успѣлъ да се повдигне на онази висота, отъ която може да се види цѣлокупностьта на цѣлия народъ и връзката помежду отдѣлнитѣ родове.
Миналото се повтаря въ всичкитѣ му подробности: въ течението на всичкитѣ врѣмена албанския народъ е служилъ на съсѣдитѣ си и никога на себе си; живѣлъ е за тѣхъ, а не за себе си. Но тогава и у другитѣ народи националното чувство не е било така силно, а у нѣкои е съвсѣмъ липсувало, та опасностьта за неговото сѫществувание не е била голѣма. Въ сегашно врѣме този недостатъкъ е сѫдбоносенъ за единъ народъ. И ако албанцитѣ не носяха този силенъ отпечатъкъ на първобитно кавалерство и безстрашность, отодавна би се слѣли съ околнитѣ тѣмъ народи. Въ полза на това иде и съперничеството на заинтересуванитѣ народи.