III.
( 3. Физическия типъ у албанцитѣ. Домашенъ и общественъ строй. Фамилия и плѣмена (родове, кланове, фисове). Кръвни отмъщения (vendetta) — фамилни и родови кръвни отмъщения — и помирения (bessa). Дукачински законъ )
Албанеца е едъръ и здравъ; той е високъ и мускулисть, съ широко лице и голѣми челюсти; очитѣ му сѫ малки и живи, погледа му правъ и проницателенъ, много пѫти твърдѣ неприятенъ; носътъ му е малъкъ и изтънченъ; челото му низко, сплѣскано и прорѣзано съ дълбоки бръчки; главата голѣма, продълговата и въ тила изпъкнала; шията му е дълга и силно мускулиста, прошарена съ голѣми и подпухнали вѣни; рамената му сѫ широки, гѫрдитѣ изпѫчени на напрѣдъ; нозетѣ му сѫ дълги и не особенно дебели. Цѣлото му тѣло е силно мускулисто, сухо и нервно. Той е надаренъ съ дивна подвжность. Бързъ въ движенията си, той никога не прави излишни и не намѣсто движения. Твърдостьта и здравината на всѣкой замахъ сѫ черти, които отличаватъ албанеца и които се чувствуватъ всѣкога. Като дѣте на планинска и непристѫпна земя, гдѣто промѣната на годишнитѣ врѣме е рѣзка и бърза, гдѣто лишенията сѫ по-голѣми, а най-опаснитѣ катеряния по скалиститѣ върхове най-обикновенната дѣтска игра, албанеца е свикналъ на прость и оскѫденъ животъ; лесно принася голѣми студове и тежки горѣщини; легко се катери по високи и недостѫпни скали, спи на открито небе, задоволява се съ лоша храна, прѣдъ видъ, че не е малко. Той се държи изправено и стегнато. „Въ ходътъ и позата си той има театралния изгледъ на староврѣмскитѣ атлети” [1]. Закоравѣлъ тѣлесно, албанеца не е способенъ на умственна работа и, макаръ да проявява естественна дарба да схваща здраво обикновеннитѣ нѣща въ живота и отношенията си, той е недостѫпенъ за по-дѫлбоки размишления и за по-голѣма далновидность. За него сѫ непонятни умственнитѣ и естетически удоволстиия. Интимностьта и приятелскитѣ излияния, които приближаватъ и свързватъ хората, сѫ нѣща непознати нему. Той се сближава, даже сприятелява, съ ония, които сѫ юначни и безстрашни като него. Прѣди всичко той е воененъ човѣкъ, обича
1. Гл. Edmund Dutemple. Grande Encyclopedie, p. 1134 Albanie.
33
и борави най-вече съ орѫжието и орѫжейнитѣ припаси. Дългострѣлната пушка, яския и оглушителния ѝ гърмежъ, богато украсенитѣ пищови, добрѣ сортиранитѣ патрони и чистия барутъ, му доставятъ най-голѣмо удоволствие. Албанеца е грубъ и свирѣпъ. Обаче, той е честенъ на думата си и вѣренъ на даденото си обѣщание. Той е вѣренъ и точенъ изпълнитель на приетитѣ доброволно задлъжения. Пословична е вѣрностьта на албанцитѣ. Тѣ не лицемѣрятъ и сѫ жестоки къмъ лицемѣрцитѣ. Диви и прями дѣца на природата, тѣ отиватъ право къмъ опрѣдѣлената еднажъ цѣль и не я достигатъ само, ако смъртьта ги изпрѣвари. Албанеца не е религиозенъ. Той служи по-скоро на своя господарь, който му плаща, отколкото на Бога. Недалновиденъ, той служи безразлично всѣкому, който би заплатилъ трудътъ му. Обаче, той не прави впечатление, че е робъ на опрѣдѣлената му отъ други работа. Той я върши съ удоволствие, и вънъ отъ нея — неговата работа е всѣкога придружена съ употрѣбление на орѫжието — той грубо и надмѣнно отказва всѣка друга работа. Албанеца обича свободата, грубата и необуздана свобода да своеволничи безнаказано, да носи орѫжие и да си служи съ него. За тази именно свобода той е пожертвувалъ всичко, даже и вѣрата си, както духовито бѣлѣжи учения русинъ Гильфердингъ [1].
Албанеца обича богато украсенитѣ съ нашивки дрѣхи. Костюмитѣ на албанцитѣ сѫ прочути по разкошнитѣ си украшения. Горнята дрѣха на албанеца е кѫса салтамарка (джебкенъ), която едвамъ достига до пояса, отворена отъ прѣдъ, съ рѫкави увиснали назадъ, като двѣ крила. Тази дрѣха е всецѣло покрита съ нашивки отъ сърменъ гайтанъ и най-разноцвѣтна коприна. Но отличителната албанска дрѣха е фустанелата, скроена въ форма на женска рокля, отъ много платнени кѫсове (120—360), тѣсни; въ горния край и широки долу; тѣзи кѫсове правятъ безброй гънки (дипли), правилно и гѫсто наредени една върху друга, така щото долния край на фустанелата, която едвамъ достига до колѣнитѣ, е широкъ и натрупанъ. При вървежа фустанелата прави крѫгове и вълнообразни махания. Тя се прѣвързва ó кръста съ поясъ, богато украсенъ съ нашивки. Долния ѝ край се свършва съ ивица, тоже покрита съ разни нашивки и везане. Нозѣтѣ на албанеца сѫ обути въ калцуни, които носи зимно и лѣтно врѣме и които сѫ високи до надъ колѣнѣтѣ. Обува се съ царвули (опинци) или легки обуща. Както калцунитѣ, така и обущата сѫ
1. Боснія, Герцеговина и Старая-Сербія. А. Гильфердинга, стр. 124.
34
прошарени съ разни нашивки. На главата си носи бѣлъ кюлафъ или пъкъ плитъкъ фесъ съ грамаденъ синъ пюскюлъ.
Но най-важното и най-необходимото украшение на албанеца неговото орѫжие. Всѣкой албанецъ носи на кръста си револверъ или пищовъ, поставенъ въ никога не сваляния и хубавъ коженъ силяхлъкъ. По кърската си работа той ходи съ пушка на рамо и редица отъ патрони прѣзъ рамо. Богато украсеното орѫжие се смѣта за признакъ на благородство и влиятелность: виднитѣ албански първенци носятъ револвери и пушки, украсени съ скѫпи камъни.
Жилището на албанеца е тѣсно и нечисто. Впрочемъ, той прѣкарва почти цѣлия си животъ вънъ отъ кѫщата си, на открито небо. За чужденеца това жилище прави тѫжно впечатление: никакви кѫщни мобили, липса на най-обикновенитѣ и най-нужнитѣ прѣдмѣти — всичко въ албанската кѫща ви напомня неностоянния и немирния животъ на този примитивенъ народъ. Единственната покѫщнина и сѫщеврѣменно украшение въ нея е орѫжието: по стѣнитѣ на всѣка албанска кѫща висятъ разни пушки, револвери, пищови, ножови и пр.
Фамилния животъ у албанцитѣ е строгъ и основанъ на слѣпото подчинение на фамилния глава — бащата. Албанцитѣ мухамедани не сѫ многоженци. Жената у тѣхъ играе важна роль и се много уважава. Тя упражнява могѫще влияние въ фамилията и въ много случаи въорѫжена ходи съ мѫжетѣ въ походи, бие се въ редоветѣ наравно съ тѣхъ. Тя ходи по кърска работа самичка, безъ страхъ, че ще бѫде оскърбена. Пѫтующия чужденецъ съ жена, която го е взела подъ покровителството си, спокойно и безъ всѣкакъвъ рискъ може да пропѫтува най-дивитѣ и най-опаснитѣ албански мѣста. Албанката работи много повече отъ мѫжа си, съ юначеството на когото тя особенно се гордѣе. Всичката кѫщна работа, работата въ градини, нивя и пр. се върши изключително отъ жената. Въ нейния духъ се забѣлѣзва ясно онази черта на геройска майчина пожертвувателность и високо майчино самолюбие, съ което тъй много се гордѣе стара Гърция и съ които така охотно се пълнятъ страницитѣ на историята ѝ. Албанката не се гордѣе нито съ хубавитѣ си накити, нито съ богатия си родъ, нито съ хубостьта си: тя счита за най-хубаво украшение на себе си по-голѣмото число на юначно-погиналитѣ си синове. Сѫщеврѣменно тя не е лишена отъ тънъкъ естетически вкусъ; както човѣкъ е наклоненъ да вѣрва при първо напомнювание за тази дива Евина потомка. Нейното облѣкло е едно отъ най-красивитѣ
35
женски облѣкла, а работенитѣ отъ албанкитѣ тънки копринени платна сѫ прочути далечъ задъ границитѣ на планинитѣ, въ които сѫ работени при твърдѣ примитивни станове (разбои).
Албанцитѣ живѣятъ въ голѣми фамилии. Братята живѣятъ въ кѫщата на бащата съ женитѣ и дѣцата си, като членове на една фамилия; внуцитѣ оставатъ и слѣдъ женидбата си въ кѫщата на бащата и дѣдото и т. н. По този начинъ броя на членоветѣ въ една фамилия достига обикповенно 100—120 души. Дѫщерята се счита членъ на фамилията до омѫжванието си; слѣдъ това тя нѣма никакво право надъ бащиното си имущество. Въ случай, че остане вдовица тя се връща въ кѫщата на баща си, ако нѣма дѣца, и се смѣта за новъ членъ на фамилията. Бащата или най-стария братъ, ако бащата е умрѣлъ, е господаря на имуществата и труда на всички членове отъ фамилията. Той разпрѣдѣля работата между мѫже и жени. Впрочемъ, тази работа не е нито много сложна, нито много разнообразна: женитѣ — дъщери и невѣсти — работятъ кѫщната и кърска работа; мѫжетѣ, добрѣ въорѫжени, ходятъ по околнитѣ мѣста, да нападатъ и грабятъ или да изпълвятъ нѣкое кръвно задлъжение, което имъ е завѣщано отъ баща и дѣдо; или же се скитатъ безцѣлно изъ непроходимитѣ планински пѫтеки, стрѣлятъ за упражнение и при тѣзи упражнения много пѫти дивия капризъ ги кара да взиматъ за прицѣлна точка случайно пѫтующия по тия мѣста чужденецъ. Вечерно врѣме се връщатъ дома заедно съ женитѣ, които сѫ работили по къра; гордо вървятъ подиръ тѣхъ съ цигара въ уста и пушка на рѫцѣ.
Чуството на близко роднинство е много силно у албанцитѣ. Тѣ се родѣятъ до 60—80 поясъ. На това чувство се основава всичкия социяленъ строй у този народъ. Нѣколко фамилии, които иматъ общъ прадѣдо — който впрочемъ се губи въ далечното минало — образуватъ единъ родъ (плѣме, фисъ, кланъ, кабиле).
Тѣзи родове се състоятъ отъ по 300—350 фамилии. Шефоветѣ на фамилиитѣ, които съставляватъ родътъ, образуватъ съвѣта на старцитѣ (vecchiarda), който нарежда общитѣ вѫтрѣшни и вънни работи на рода. По между си старцитѣ избиратъ байрактарь на родътъ. Байрактаря е най-юначния и най-безстрашния изъ между старцитѣ. Тѣзи качества, а не възрастьта, печелятъ това завидно положение на байрактаря въ родътъ; въ врѣме на война той става войвода на опрѣдѣленитѣ за походъ юнаци. Войводата има неограничена власть, но тя прѣстава съ свършванието на войната или военния походъ. Старцитѣ, бай-
36
рактаря и войводата се ползуватъ съ голѣмо уважение. Тѣ сѫ най-влиятелнитѣ и, обикновенно, най-богатитѣ хора въ родътъ. Споменатитѣ двѣ условия сѫ всѣкога свързани съ голѣмо юначество и безстрашность и съ минало, прѣпълнено съ опасни подвизи, диви и немилостиви нападения и убийства. По-голѣмитѣ родове иматъ по нѣколко байрактари, отъ които единия се смѣта за старши. Силата на рода се опрѣдѣля по числото на байрацитѣ. Обикновенно е, щото старцитѣ, байрактаритѣ и войводитѣ — тритѣ единственни общественни длъжности у албанцитѣ — да прѣдаватъ по наслѣдство своитѣ длъжности. У католическитѣ горски плѣмена, у които тази общественна форма е запазена въ най-хубавия си разцвѣтъ, наслѣдственностьта на тия длъжности — старѣя за фамилията и байрактаря и войводата за родътъ — е станала привилегия, мълкомъ узаконена отъ цѣлия родъ на извѣстни фамилии.
Съвѣта на старцитѣ разгледва и разрѣшава възникналитѣ раздори между двѣ фамилии и прѣдпазва разцѣплението въ рода. Ако спора неможе да се разрѣши въ този съвѣтъ и старцитѣ се раздѣлятъ на двѣ, споредъ спорящитѣ фамилии, въ такъвъ случай настѫпва разцѣпление на родътъ въ два рода, които отъ този моментъ захващатъ да воюватъ единъ съ други. Старцитѣ прѣдставляватъ родътъ и фамилиитѣ прѣдъ властьта, която по никакъвъ начинъ и при никакъвъ случай не може да се мѣси въ работитѣ на фамилиитѣ и родътъ: традицията е така силно санкционирала този принципъ на недопущание вънкашна намѣса въ живота на албанцитѣ, щото турската власть всѣкога е избѣгвала да го наруши, знаяйки, че албанцитѣ ще се възпротивятъ до послѣдна възможность.
Всичкитѣ членове на единъ родъ се покоряватъ и изпълняватъ безусловно разпорежданията на байрактаря и на старейшинския съвѣтъ. Байрактаря е лицето, което държи волята и силата на цѣлия родъ. Той свикна и прѣдсѣдателствуна съвѣта на старцитѣ. Съвѣта нито разисква, нито запитва: той отговаря положително или отрицателно на поставени отъ байрактаря въпроси. Събранията ставатъ на открито небе и въ повечето случаи вънъ отъ селото или града. Присѫтствуюшитѣ старци образуватъ единъ крѫгъ, въ срѣдата на който се поставя байрактаря. Послѣдния задава въпроситѣ, които сѫ познати вече на старцитѣ: „Желаете ли да отмъстимъ за смъртьта на загиналия ни синъ?” или же: „Нашия Султанъ има война: ний трѣбва да му помогнемъ. Желаете ли?” и пр. Всѣкой въпросъ се задава три пѫти послѣдо-
37
вателно. Всички отговарятъ: „желаеме:” или „трѣбва!” Тогава единъ отъ присѫтствующитѣ старци издига хубаво украсена стара пушка. Всички се хващатъ за орѫжието си и се кълнятъ, че ще се биятъ задружно, че ще загинатъ тамъ, гдѣто братята имъ паднатъ и че нѣма да измѣнятъ на тази си клѣтва: „иначе, нека орѫжието, върху което се кълна, ме убие”. Тѣзи събрания не ставатъ скришомъ отъ другитѣ мѫже на родътъ. Всички почти мѫже отиватъ на мѣстото, гдѣто става събранието и, заедно съ старцитѣ, даватъ клѣтва. Измѣнника се убива безусловно, даже отъ баща си или брата си. Има случаи — и тѣ не сѫ рѣдки — когато майки сѫ убивали собственнитѣ си синове, защото сѫ измѣнили на дадената клѣтва. Всички рѣшения на съвѣта се санкциониратъ съ клѣтва надъ орѫжието — албанцитѣ се кълнатъ само въ орѫжието си, твърдѣ рѣдко въ старѣйшината или шефа ва плѣмето, но никога въ Бога!
Тази първобитна родова форма въ живота на албанцитѣ е запазена на всѣкѫдѣ, гдѣто живѣять албанци. Ала тя е особенно силна и твърдѣ интересна у албанцитѣ католици, общественния животъ на които прѣдставлява най-непокварена патриярхалность. Тамъ старцитѣ съставляватъ особенна класа, която прѣдава правата си по наслѣдство и която държи въ рѫцѣтѣ си всичкитѣ богатства. Родовото чувсто у тѣзи албанци замѣстя любовьта къмъ отечеството, народната гордость и честолюбие, то поглъща всичкото социялно сѫщество на дивия планински албанецъ. Членоветѣ на родътъ у тѣхъ се смѣтатъ за членове на една фамилия.
У горскитѣ католици и мухамедани албанци се забѣлѣзва сближавание на нѣколко рода въ едно голѣмо плѣме. Това обстоятелство е дало поводъ на нѣкои изслѣдователи да мислятъ, че албанския социяленъ строй има три форми, които послѣдователно се развиватъ и поддържатъ: фамилия, родъ и плѣме. Въ сѫщность у албанцитѣ сѫществуватъ само двѣтѣ форми — фамилията и родътъ, на който въ повечето случаи се дава названието плѣме. Случва се понѣкога, че обща опасность групира нѣколко рода въ едно, ала тази солидарность между родоветѣ е врѣменна, прѣдизвикана отъ случайната обща опасность, която ги заплашва, а не отъ онова вѫтрѣшно влечение, което създава необходимостьта отъ фамилията и родътъ, и прѣстава да сѫществува щомъ опасностьта мине. Много съсѣдни родове носятъ общо име, което има само историческо значение, и не упражнява никакво влияние надъ сегашния животъ у албанцитѣ. Това име се дава и на земята, въ която живѣятъ тѣзи родове.
38
Албанцитѣ не се подчиняватъ на турскитѣ закони. Тѣ си иматъ свои закони, не писани, които се прѣдаватъ отъ поколѣние на поколѣние и които иматъ силата на религиозна неизмѣняемость. Тѣзи закони сѫ кратки и ясни; тѣ сѫ сурови и немилостиви, каквито сѫ самитѣ албанци. Прѣстѫпленията, които се наказватъ чрѣзъ тия закони, както и наказанията, които се прѣдвиждатъ, сѫ убийство, грабежи, запалвание на жилището и пр., отъ една страна; смърть, разрушавание на жилището, изпѫждание на прѣстѫпника изъ родътъ и пр., отъ друга.
Всички сѣверо-албански родове се подчиняватъ на единъ законъ, нарѣченъ „Дукачински законъ” [1], по името на едно отъ най-силнитѣ албански плѣмена по край р. Дримъ. Този законъ е въ сила и въ Южна-Албания, макаръ турската власть и да е успѣла да намали неговото значение, а въ нѣкои мѣста да го замѣсти съ дѣйствующитѣ въ Турция закони.
Съвѣта на старцитѣ е тълкователь на закона. Когато възникналъ споръ между двѣ страни се отнесе до този съвѣтъ, послѣдния разгледва този споръ и издава резолюция, която е задлъжителна и безаппелационна за двѣтѣ страни. Кражби, присвоявание на имущество, запалвание кѫща и пр. се разрѣшаватъ отъ този съвѣтъ съ повръщание на ограбеното имущество, построявание на изгорѣлата кѫща и заплащание една глоба отъ страна на виновника. Въ случай, че прѣстѫпленисто не е доказано, допущатъ се свидѣтели — това е много рѣдко — които се изпитватъ подъ клѣтва. Съвѣта на старцитѣ разрѣшава и въпроси отъ по-голѣма важность: наранявание, убийство, помирявание на фамилии, които иматъ кръвно отмъщение и пр. Когато има наранявание на нѣкой членъ отъ фамилията, съвѣта сполучва да помири двѣтѣ фамилии, прѣди да се захване нескончаемо прѣслѣдвание между тѣзи фамилии, като накарва да се заплати извѣстна сума на пострадалата фамилия отъ страна на прѣстѫпника. Съвѣта сполучва да помири и фамилии, които воюватъ отъ много години, когато и отъ двѣтѣ страни има равно число хора убити, (което на албански езикъ се казва: „когато всѣка фамилия е взела кръвьта си”). Оная фамилия, която не се подчини на рѣшението на съвѣта,
1. Нѣкои автори, въ това число и г. Degrand (Haute-Albanie, p. 151). погрѣшно мислятъ, че този законъ е създаденъ отъ нѣкой князь на Дукачинитѣ, които дълго врѣме държали подъ своя власть по-голѣмата часть отъ сѣверо-албанскитѣ плѣмена (родове). Въ сѫщность, този законъ — за кръвнитѣ отмъщения (vendetta) и помиренията (bessa) — е вѣковната албанска традиция, която е запазена у всички албанци — сѣверни и южни, и която е отстѫпила само въ ония мѣста, гдѣто албанския животъ се е измѣнилъ подъ влиянитето на европейската култура, по край Адриатическо море и въ най-южната часть на Албания.
39
се наказва съ запалвание на кѫщата ѝ и се изпъжда отъ родътъ. Това наказание се изпълнява отъ байрактаря.
Но мирното разрѣшение на спороветѣ е много рѣдко у албанцитѣ. Всѣко прѣстѫпление — съзнателно или несъзнателно — служи за начало на ония непрѣкѫснати и жестоки убийства, които поглъщатъ всичкия животъ и занятие на албанцитѣ. Понеже личностьта у албанцитѣ се губи въ фамилията, то и личнитѣ кръвни отмъщения не сѫществуватъ или сѫ изключение. Извършеното прѣстѫпление отъ единъ членъ на фамилията тежи върху цѣлата фамилия, както нанесената обида или пакость на единъ членъ отъ нея, вика на отмъщение всички членове. Това чрство на солидарность е тъй силно, щото и женитѣ се смѣтатъ задължени да отмъщаватъ, когато мѫжетѣ немогатъ да сторятъ това [1]. Така щото фамилнитѣ кръвни отмъщение (vendetta) сѫ най-честитѣ и най-обикновеннитѣ. Всѣка албанска фамилия има, като наслѣдство, едно или повече подобни отмъщения. Има фамилии, които сѫ „въ кръвь” отъ незапомнени врѣмена. Такива фамилии не се сношаватъ, нито се сродяватъ чрѣзъ женидба. И ту едната, ту другата фамилия има да отмъшава („да взема кръвь”, ,, кеми гьякъ пртмаръ”). Убийствата, жестоки и сурови убийства даже на непълнолѣтни дѣца, слѣдватъ едно слѣдъ друго. Всѣки праздникъ или всѣко фамилно веселие трѣбва обязателно да се прѣдшествува отъ изпълнено кръвно отмѫщение („взета кръвь”, „емори гьякъ”, както казватъ албанцитѣ) за загиналъ членъ на тази фамилия. Не отмъщената кръвь тежи, като тежко прѣстѫпление, надъ всички членове — мѫже и жени — отъ фамилията. Дошли бѣдствия (болѣсть, несполука въ работа и пр.) се обясняватъ като наказание за неотмъстена кръвь. Никой не е спокоенъ до като щастливо извѣстие не оповѣсти, че „кръвьта е взета”. Не еднѫжъ се случва, че отмъщенията между двѣ фамилии се извършватъ бързо едно слѣдъ друго и това заразява всички членове на воющитѣ фамилии, които вкупомъ се явяватъ една срѣщу друга. Мѫже и жени, дѣца и старци взиматъ участие въ тѣзи своеобразни войни, при които падатъ по нѣколко десетки мъртви отъ двѣтѣ страни. Враждата продължава до като и въ двѣтѣ страни не настѫпи умора и грижа за погребение на мъртвитѣ и гледание
1. Г-нъ Degrand, въ своята интересна книга, разправя, че е видѣлъ една албанка, която облѣкла мѫжки дрѣхи и, въорѫжена, вземала участие въ всички събрания на мѫжетѣ: всички нейно роднини мѫже били убити или умрѣли. Друга една албанка (на която единствения синъ, послѣдния мѫжки прѣдставителъ въ фамилията, билъ убитъ отъ членове на друга фамилия, съ която била въ vendetta) убила двамата убийци на сина си (Souvenirs de la Haute-Albanie, p. 155).
40
раненитѣ. Въ такъвъ случай двамата прѣдставители на фамилиитѣ, придружени отъ всичкитѣ мѫже, се срѣщатъ, прощаватъ се и си даватъ „дума” (bessa), че нѣма вече да воюватъ и че ще се защищаватъ отъ неприятели. Подобно примирявание се завършва съ женидба.
Примиряванието става и тогава, когато отъ двѣтѣ страни има паднали еднакво число мъртви, т. е. когато „кръвьта е взета” („емори гьякъ”). Освѣнъ това, помирявание послѣдва и когато убиеца самъ се яви прѣдъ стареца на пострадалата фамилия, прѣдаде му орѫжието си и му каже: „азъ убихъ твоя синъ; неговата кръвь иска отмъщение; убий ме!” Въ такъвъ случай убиеца се прощава и фамилиитѣ на убития и убиеца се сприятеляватъ и сродяватъ. Такова помирение става обикновенно, когато убийството е било случайно. Ала убиеца не може да направи подобна постѫпка безъ прѣдварителното съгласие на своя старецъ.
Кръвнитѣ отмъщения сѫществуватъ въ много по-голѣмъ размѣръ между родоветѣ (плѣмената). Убитъ членъ на единъ родъ отъ убиецъ, принадлежащъ на другъ родъ, се счита за обида нанесена на цѣлия родъ и всички мѫже отъ тоя редъ сѫ длъжни да отмъщаватъ за неговата смърть, както всичкитѣ членове на другия родъ носятъ солидарно отговорностьта за извършеното отъ нихенъ човѣкъ убийство. Мѫжетѣ отъ два родове, които сѫ „въ кръвь”, се убиватъ едни други на всѣко мѣсто и при всѣки случай. При тѣзи убийства се срѣщатъ покъртителни подробности, които свидѣтелствуватъ за дивата суровость на албанцитѣ. Всѣкой мѫжъ отъ родътъ, който „длъжи кръвь”, рискува да бѫде убитъ на всѣка стѫпка. Албанскитѣ градове (Шкодра, Елбасанъ, Янина и пр.), гдѣто планинцитѣ слизатъ въ празднични или пазарни дни, много пѫти ставатъ неволни свидѣтели на тия отмъщения.
Помиряванието на два рода, които сѫ „въ кръвь” е мѫчно. Затова родовитѣ кръвни отмъщения се прѣдаватъ отъ поколѣние на поколѣние. Родовото отмъщение прѣслѣдва и ония албанци, които отодавна сѫ напуснали отечеството и неподозиратъ даже, че нихния родъ „длъжи кръвь” на другъ нѣкой родъ. И тъкмо тогава, когато странника албанецъ се мисли за сигуренъ, отъ невидѣлица бива нападнатъ и убитъ отъ другъ албанецъ, който скришомъ е дебнялъ случая за да извърши убийството, защото рода на жертвата е „длъжалъ една кръвь” [1].
1. “Единъ 65 годишенъ старець отъ много гидини билъ слуга въ Шкодра. Той билъ родомъ отъ едно село. което „длъжало кръвь” на друго село. Една вечерь единъ албанець му съобщилъ, че най-стария му синъ е много болѣнъ и искалъ да го види.
41
Воюющитѣ родове понѣкога правятъ врѣменни прѣмирия: рѣшаватъ, напримѣръ, да не се прѣслѣдватъ прѣзъ опрѣдѣлено годишно врѣме; да не се нападатъ на опрѣдѣлени пѫтища; да не търсятъ отмъщения отъ нѣкои членове на родоветѣ и т. н. Тѣзи рѣшения се свято изпълняватъ. Онзи родъ, който не спази дадената дума (bessa), за едно убийство длъжи 3—4.
Едно наранявание се смѣта за половина кръвь; запалвание на кѫща безъ човѣшки жертви — за една кръвь; оскърбена жена — за една кръвь; убита жена (това става по невнимание) се смѣта за двѣ убийства и нейната кръвь се отмъстява съ смъртьта на двоица мѫже отъ родътъ на убиеца.
Жена, която изневѣри на мѫжа си, се наказва съ смърть отъ самия мѫжъ, който въ такъвъ случай длъжи двѣ убийства на фамилията ѝ. Ако мѫжа прѣдварително обади и докаже виновностьта на жена си прѣдъ баща ѝ (стареца на нейната фамилия), послѣдния дава единъ куршумъ на зетя си съ думитѣ: „убий я!” Въ такъвъ случай убийството се смѣта, че е извършено отъ бащата, а не отъ мѫжа. „Куршума не е купенъ отъ послѣдния” [1].
Свѣщенницитѣ у християнитѣ — албанци и ходжитѣ у мухамеданитѣ не се прѣслѣдватъ при кръвнитѣ отмъщения.
Съвѣта на старцитѣ и байрактаритѣ не се мѣсятъ въ кръвнитѣ борби на фамилиитѣ. Да се отмъсти за смъртьта на близъкъ роднина се смѣта за свѣто задължение: старцитѣ и байрактаритѣ сѫ първитѣ, които ще осѫдятъ онзи, който не изпълни това задължение; тѣмъ тежи сѫщото задължение и тѣ никога не би могли да занимаватъ тия видни мѣста въ албанското общество, ако не изпълняваха точно и бързо задълженията си отъ този видъ. И по-горѣ споменахъ, че стареца и байрактаря сѫ хора, които се ползуватъ съ голѣмъ авторитетъ у албанцитѣ, защото въ миналото си броятъ много убийства и юначни подвизи. Онзи,
Бѣдния старецъ приелъ любезно албанеца, нагостилъ го и го задържалъ прѣзъ нощьта при себе си, за да го разпитва за сина си. Сутриньта той тръгналь за селото си. На пѫтя билъ спрѣнъ отъ четворица албанци, които му казали да направи послѣднята си молитва, защото ще го убиятъ. — Защо? пита стареца. — Твоето село ни длъжи една кръвь, отговарятъ тѣ, а ний ще я вземеме отъ тебе. Напраздно нещастния старецъ се опитвалъ да имъ доказва, че всичкия си животъ прѣкаралъ въ странство че, слѣдователно, върху му отговорность не пада. Нападателитѣ отказали да го слушатъ. Стареца разбралъ. Колѣничилъ да се моли, той се кръстялъ, когато нападателитѣ гръмнали върху него и го убили. Това бѣше 42 убийство въ тази плавина въ продължение на единъ мѣсецъ!”. . . (Souvenirs de la Haute-Albanie, A. Degrand, p. 159).
1. Ср. A. Degrand, Souvenir и шр., p. 147—174. Гл. Алманаха за Косовския вилаетъ (Косова салнамеси) за 1314 год., стр. 691—702 (Дукакинъ кануни базь малуматъ).
42
който се откаже да отмъсти за смъртьта на своя баща, братъ или близъкъ роднина, се прѣзира и подлага на тежки оскърбления отъ страна на другитѣ [1].
1. Такъвъ човекъ се смѣта за не равенъ на другитѣ мѫже. Въ събранията немъ се дава послѣдно мѣсто, на общитѣ трапези лъжицата му се поставя; когато пиятъ вино, съсѣда му подава гърнето, като го прѣкарва подъ подигнатото си бедро (Ср. Degrand, p. 158).