II.
( 2. Численность на албанцитѣ — геги и тоски; вѣроизповѣдания: албанци – православни, католици, мухамедани и крипто католици. )
Албания е слабо населена планинска страна. Населението е разпръснато по планинскитѣ височини, въ повечето мѣста живѣе въ пълна независимость отъ властьта на турското правителство, дѣли се на небройно количество кланове (плѣмена, колѣна, фисове) и далечъ отъ всѣко влияние на културата, е останало диво чадо на неизслѣдваното си романтично отечество.
Мѫчно е да се опрѣдѣли точно какъвъ е броя на цѣлокупния албански народъ. Авторитѣ, които сѫ писали за Албания, си противурѣчатъ много, когато опрѣдѣлятъ количеството на албанския народъ: едни по нàлуки, други по непровѣрени свѣдѣния, опрѣдѣлятъ численностьта на албанцитѣ въ цифри, които много се отдѣлечаватъ. До като един ги изчисляватъ на не повече отъ 800,000 души, други ги възкачвавъ на повече отъ 2,500,000! Това се длъжи на невъзможностьта да се събиратъ свѣдѣния на самото мѣсто и на липсата или неточната и съзнателно погрѣшената официялна статистика. Въ всѣкой случай албанския народъ брои не по-малко отъ 1,215,000 души [3]. Сѣверна-Албания е сравнително по-гѫсто населена.
Албанското население се дѣли на двѣ главни албански плѣмена: геги въ Сѣверна-Албания и тоски въ Южна-Албания. Рѣката Шкумба служи за граница между гегитѣ и тоскитѣ. Диялекта на гегитѣ се различава отъ тоя на тоскитѣ. По нрави и общественъ стррй тѣзи двѣ части отъ албанския народъ тоже се различаватъ. Сѣвернитѣ албанци (гегитѣ) сѫ останали по-диви
3. Статистическитѣ свѣдѣния, които излагамъ по-нататъкъ въ тая статия съмъ събиралъ самъ, като съмъ ги сравнявалъ съ официялнитѣ турски статистики, печатани въ вилаетскитѣ алманаси (Салнамета). Ползувалъ съмъ се и отъ статистикитѣ на г-нъ Ростковски (сегашния руски консулъ въ Битоля), г-нъ Бендерева (въ хубавото му съчинение „Военна Географія”), F. Bianconi (Cartes Commerciales — albanie et Epire), Верковичь, Цурь-Хеле, Гекартъ (Haute-Albanie) и пр.
25
и тѣхния общественъ и фамиленъ строй е останалъ примитивенъ, какъвто е билъ прѣди много вѣкове: когато южнитѣ албанци (тоскитѣ) сѫ биле изложени на влиянисто на гръцката култура, изгубили сѫ първобитния си общественъ и фамиленъ строй, омегкчили сѫ си нравитѣ и, сравнително, сѫ по-достѫпни за чужденцитѣ.
Сѣвернитѣ албанци (геги) броятъ около 745,000 души и сѫ разпрѣдѣлени както слѣдва:
а) Въ Шкодренски вилаетъ . . 200,000 души
б) Въ Елбасанския, Дебгрски и Битолски санджаци (Битолски вилаетъ) . . 160,000 [1] „
в) Въ Косовския вилаетъ (Метохия, Косово-поле и Скопска епархия) 385,000 [2] „
В с и ч к о: 745,000 души.
Южнитѣ албанци (тоскитѣ) броятъ около 470,000 души, разпрѣдѣлени както слѣдва:
а) Въ Янинския вилаетъ . . 356.000 [3] души
б) Въ Корчанския и Битолски санджаци (Битолски вилаетъ) 114,000 [4] „
В с и ч к о: 470,000 души.
Или всичко албанци (геги и тоски) 1,215,000 души. Въ това число не влизатъ албанцитѣ, които сѫ изгубили езика си, каквито сѫ албанцитѣ въ Епиръ и Тесалия, гдѣто около 100,000 албанци сѫ прѣтопени въ гърци; изгубили сѫ народния си индивидуалитетъ и езикъ. Не влизатъ сѫщо така и албанцитѣ, които живѣятъ разпръснато изъ цѣлата Македония, въ азиятскитѣ провинции на турската империя, въ Египетъ, Тунисъ и пр.
Албанцитѣ изповѣдватъ двѣ религии: християнска и мухамеданска. Мухамеданитѣ прѣдставляватъ грамадното болшинство отъ албанския народъ. Християнитѣ сѫ по-малочисленни и се дѣлятъ на католици (въ Сѣверна-Албания — гегитѣ-християни сѫ католици) и православни (въ Южна-Албания — тоскитѣ-християни сѫ православни и признаватъ духовното вѣдомство на Цариградската патриаршия).
1. Г-нъ Ростковски ги изчислява на 152,568 души. Ала въ неговата статистнка липсва числото на албанцитѣ-малисорци, за които не е можалъ да събере свѣдѣния.
2. Г-нъ Бендеревъ ги изчислява на 180,500 души! A. F. Bianconi — на 370,000 души безъ албанцитѣ, които живѣятъ отсамъ Шаръ-планнна (въ Скопска епархия) и които споредъ г-нъ Кѫнчева възлизатъ на 53.462 души, а споредъ нашитѣ сѣдѣния — на 51,005 души.
3. Официалната статистика, която се съгласява съ консулскитѣ статистики, ги изчислява на 353,402 души. (Гл. Салнамен—Янйе, сенем-малие 1308, стр. 254).
4. Споредъ г-на Ростковски — 113,303 души.
26
Слѣдующата таблица показва численностьта на албанския народъ, разпрѣдѣленъ по вѣроизповѣдание и мѣстопрѣбивание:
Албанцитѣ-католици признаватъ вѣдомството на римския папа. Тѣ живѣятъ въ компактна масса въ Сѣверна-Албания, най-много въ непристѫпнитѣ планински мѣста. Голѣмо число албанци-католици живѣятъ въ полето по край Шкодренското езеро и Задринската равнина. Ала въ тѣзи мѣста католицитѣ-албанци сѫ изгубили правото да носятъ орѫжие, приравнени сѫ съ другитѣ християнски народи въ Турция и плащатъ воененъ данъкъ (аскерие-беделъ). Съ една дума, смѣтатъ се за рая (покорени). Албанци-католици има и въ Южна-Алиния по крайбрѣговата линия. Но болшинстното на албанцитѣ католици живѣе въ високитѣ планини на Сѣверна-Албания, отъ двѣтѣ страни на р. Дринъ, и достигатъ до р. Шкумба, на югъ, и до планината Мокра и Църногорската територия, на сѣверъ. Тѣ сѫ полудиви планински плѣмена, които сѫ запазили свободата да носятъ орѫжие, да не плащатъ данъци и да нареждатъ самички домашнитѣ си работи. За тѣхния типиченъ фамиленъ и общественъ строй, който е общъ и за горскитѣ мухамедани-албанци, ще говоримъ по-нататъкъ. Властьта на Султана у тѣзи албанци е повече номинална: тѣ го признаватъ за свой господарь, биятъ се за запазвание цѣлостьта на неговата империя,
1. Тукъ е мѣстото да отбѣлѣжимъ, че статистика за Шкодренския вилаетъ не е правена никога отъ турското правителство, защото въ този вилаетъ живѣятъ полу-зависимитѣ албанци католици, които не допущатъ никакво прѣброявание въ страната си. Числото, което поставямъ, слѣдователно, е приблизително. Въ броя на католицитѣ съмъ поставилъ много албански кланове, които прѣдъ турското правителство минаватъ за мохамедани, а у дома си извършватъ всичкитѣ християнско-католически обряди. Тѣ сѫ така нарѣченитѣ крипто-католици, за които ще говоря по-нататъкъ.
2. Въ Дебърския санджакъ (Рѣканска кааза) има въ 14 села албанци-православни, които признаватъ духовното вѣдомство на българската Екзархия. Двѣ отъ тия села сѫ чисто албански-православни (Бѣлчица и Кичиница), а другитѣ 12 сѫ смѣсени — албанци-мухамедани и албанци-православни.
27
но недопущатъ никакъвъ неговъ прѣдставитель въ земята си. Когато ходятъ на война, тѣ отиватъ отдѣлно отъ редовната войска, иматъ си свои главатари, желанието на които рѣшава участието имъ въ сраженията [1].
Тѣзи албанци се дѣлятъ на много плѣмена (колѣна, tribus), враждебни едно на друго. Броя на тия плѣмена, споредъ католическитѣ мисионери, достига до 25. F. Bianconi ги изброява на 21, а именно:
Мирдити, които се подраздѣлятъ на 8 по-малки плѣмена — сѫщински Мирдити, които се управляватъ отъ наслѣдствени князе отъ фамилията Дода, сегагания прѣдставитель на които е Принкъ Бибъ-Дода [2], Дукачини, Дибри, Бискаси, Мати, Хаси, Малисорци и Луки;
Пулати, които се подраздѣллтъ на двѣ — Чияли и Шоки;
Посрипи;
Рѣчани;
Коплици или Гримиръ—Маринаи, които се раздѣлятъ на четире плѣмена — Риоли, Крѫця, Бузахуити и Рители;
Кастрати, Скрели;
Трѣбчи, часть отъ които останаха въ Църна-Горска територия, съгласно рѣшението на Берлинския конгресъ;
Клементи, буйно и юначно горско плѣме, което воюва съ сполука противъ рѣшението на Берлинския конгресъ;
Хоти, които сѫ непримирими врагове на черногорцитѣ, навлизатъ постоянно въ територията имъ и създаватъ голѣми мѫчнотии на правителството на князь Никита [3].
Всѣко едно отъ тия плѣмена се дѣли на байряци. Наброяватъ до 50 байряци въ всичкитѣ католици-албанци въ Сѣверна-Албания. За тоя типичепъ институтъ у албанцитѣ-католици, който сѫществува и у мохамеденитѣ, ще говоримъ по-подробно, когато ще разгледаме социялния строй у албанцитѣ-католици и мохамедани.
Албанцитѣ-православни живѣятъ въ Южна-Албания. Тѣ признаватъ духовното вѣдомство на цариградската патриаршия и сѫ напълно подъ влиянието на гръцката култура, живѣятъ съ гръцки духъ и аспирации. Патриаршията е положила голѣми усилия и тежки жертви за да задържи въ православието южнитѣ албанци. Затова пъкъ успѣха ѝ не е малъкъ. Днесъ православнитѣ-албанци, съ малки изключения, сѫ твърди и търпѣливи
1. Въ руско-турската война (1876—77) мирдититѣ не взеха никакво участие. Главатаритѣ на това силно католическо плѣме останаха спокойни, въпрѣки многобройнитѣ подканвания. (Св. A. Degrand, Souvenir de la Haute Albanie, p. 169).
2. Отъ 14 години насамъ е заточенъ доброволно въ Мала-Азия (гл. A. Degrand, p. 151).
3. Албанцитѣ, които въ послѣдно врѣме стрѣляха върху княжеския параходъ, който пѫтувалъ по Шкодренкото езеро с княжеско знаме и въ който било сѣмейството на князь Никита, сѫ отъ плѣмето Хоти.
28
гръцки патриоти и въ това отношение не отстѫпватъ въ нищо на куцовласитѣ въ Тесалия и Южна-Албания. Тѣ не веднъжъ сѫ давали блѣскави доказателства на безусловна прѣвързанность къмъ еленизма и Гърция: между героитѣ на освободителната гръцка революция, първитѣ мѣста сѫ заети отъ албанци.
Православнитѣ албанци сѫ най-мирната и най-интелегентната часть отъ този народъ. Отодавна тѣ сѫ изгубили правото да носятъ орѫжие. Изключение прави малочисленното албанско население въ областьта Кимара, което и до сега си е запазило това право. Православнатѣ албанци се различаватъ отъ гръцкото население само по езика си. Впрочемъ и въ това отношение гърцката патриаршия е направила голѣмъ успѣхъ: освѣнъ погърченитѣ и напълно прѣтопени албанци, които броятъ повече отъ 100,000 души, всички православни албанци въ днешно врѣме се учатъ въ гръцки училища и домашния имъ езикъ постепенно отстѫпва на училищния. Най-голѣмото число отъ тия албанци живѣе въ най-южнитѣ части на Албания, до гръцката граница. Колкото повече се отдалечаваме отъ Тесалия и се приближаваме къмъ р. Шкумба, толкова тоскитѣ православни намаляватъ, а тоскитѣ мухамедани се увеличаватъ.
Властьта на цариградското правителство надъ православнитѣ албанци е силна; тѣ се подчиняватъ на всички разпореждания и закони: административни и сѫдебни чиновници у тѣхъ се назначаватъ отъ Цариградъ; съ една дума, православнитѣ албанци сѫ „рая”. Полузависими плѣмена, както у католицитѣ-албанци, тукъ нѣма. До прѣди освободителното гръцко движение въ гористата часть на Южна-Албания е съществувало полузависимото плѣме Сулиоти, което днесъ е почти изчезнало, но името на коего е обезсмъртено въ съврѣменната гръцка история. Подъ водителството на своя шефъ Боцари сулиотитѣ извършиха славни подвизи прѣзъ 1820 година.
Мухамеданитѣ-албанци живѣятъ въ цѣлата Албания, размѣсени съ сънародницитѣ си християни (католици и православни). Тѣ сѫ запазили правото да носятъ орѫжие, да не плащатъ никакви данъци, да нареждатъ самички вѫтрѣшнитѣ си работи и пр. Живущитѣ въ Сѣверна-Албания мухамедани-албанци се дѣлятъ на плѣмена, както и католицитѣ. Общественния и фамилния имъ строй е тоже такъвъ, както и у католицитѣ. Тѣ не сѫ фанатици, както другитѣ народи, които изповѣдватъ мухамеданската религия. Дивия религиозень фанатизмъ у тѣхъ отстѫпва на свирѣпото горско юначество, което се съпровожда съ сѫщо такъвъ
29
фанатизмъ къмъ свободата да носятъ орѫжие и съ мисъльта на неуспорна ловкость въ употрѣблението на това орѫжие. Това именно обяснява голѣмия успѣхъ между албанцитѣ на мухамеданската секта „бекташии” [1]: повече отъ половината албанци-мухамедани принадлежатъ на тази секта, прѣдставителитѣ (баби и дервиши) на която се смѣтатъ за безподобни юнаци и се ползуватъ съ голѣмо влияние.
Мухамеданитѣ-албанци живѣятъ въ гѫста масса около двата брѣга на р. Шкумба. Дебърския санджакь и на сѣверъ отъ албанскитѣ Алпи въ (Метохия и Косово-поле).
Изобщо албанцитѣ нѣматъ голѣма привързаность къмъ религията, която изповѣдватъ. Религиозното чувство у тѣхъ е много слабо. Религията у тѣхъ не играе такава важна роль, както у другитѣ необразовани и неопитомени народи. Католици, православни или мухамедани, албанцитѣ сѫ безразлични къмъ религиознитѣ обряди. Нѣкой отъ тѣхъ даже смѣсватъ обрядитѣ на една религия съ тия на друга: въ Дебърско и Гостиварско (Тетовска кааза) има албанци, които празднуватъ деньтъ на Св. Илия и Св. Никола, палятъ свѣщи въ манастири, молятъ се на Св. Параскева, която считатъ за покровителка на албанцитѣ, ходятъ въ черква, безъ да прѣставатъ да почитатъ Мухамеда, да обрѣзватъ дѣцата си и да празднуватъ байряма. У този дивъ народь, който по своя характеръ и общественъ строй ни напомня най-мрачнитѣ срѣдневѣковни врѣмена, религията е схваната не като една дълбока и необходима нужда на човѣка, способенъ да чувствува, да съзерцава и да се надѣва, а като срѣдство, което трѣбва да се приспособява къмъ реалния животъ и, слѣдователно, да се видоизмѣнява и промѣнява. Въ това отношенне само нѣколко горски католически плѣмена (фисове) правятъ изключение. Православния албанецъ не е въ състояние да отдѣли своето православие отъ еленизма и отъ надѣждата на близкото тържество на еленизма; той се смѣта за гръкъ, защото е православень. Мухамеданеца е такъвъ, защото тази религия му дава прѣимущества, чужди и другитѣ народи, които не я изповѣдватъ; готовъ е да се откаже отъ мухамеданството, щомъ забѣлѣжи, че то не му дава тия прѣимущества.
Тази религиозна индеферентность, която много добрѣ обяснява бързия успѣхъ на мухамеданството въ Албания и създава
1. Тази секта признава за свой пророкъ Халифа Аали, зетя на Мухамеда (606–660 год.). Иметъ за единственна свѣта книга Корана. Дервишитѣ не се женятъ и живѣятъ въ текета, въ единъ видъ общежитие. Тази секта е една от най-много прѣслѣдванитѣ въ Турция. Подробности за дервишитѣ-бекташии гл. A. Degrand, Souvenir de la Haute Albanie, р. 228—248.
30
почва на сегашнитѣ религнозни пропаганди въ тази страна, има своето историческо обяснение.
Прѣди идванието на турцитѣ всички албанци сѫ били християни — южнитѣ (тоскить) сѫ били православни и подъ вѣдомството на Цариградската Патриаршия, сѣвернитѣ (гегитѣ) — католици и подъ вѣдомството на Римския Папа. Съиерничестото на двѣтѣ църкви с оставило най дълбоки и най-лоши слѣди въ Албанил, защото тази страна се е намирала на граничната линия, гдѣто стрѣмленията на папската църква сѫ се срѣщали и сблъсквали съ стрѣмленията на патриаршеската църква. Въ църковната история на албанцитѣ има цѣла върволица на послѣдователно прѣминавание подъ вѣдомството, ту на едната, ту на другата църква. Прѣдставителитѣ на борящитѣ се църкви въ тази страна сѫ приготвили албанеца къмъ тая религиозна индеферентность още отъ първитѣ християнски врѣмена, като сѫ го научили на религиозни колебания, които никога не създаватъ здраво християнско здание: католицитѣ въ Сѣверна-Албания бѣха слушали много лоши нѣща за римската църква отъ православнитѣ проповѣдници; православнитѣ въ Южна-Албания бѣха чули много противъ православието отъ католическитѣ прѣдставители. Вслѣдствие на това и голѣма религиозна умраза не е имало между католици и православни. Турцитѣ, при навлизанието си въ тази страна, не намѣриха религиозно-враждебни лагери въ двѣтѣ части на Албания. Тогава, както и сега, имало е дѣление на южни и сѣверни-албанци, но то не е вслѣдствие на нѣкаква религиозна умраза, а на вѣковното съперничество и ненависть, която е дѣлила старитѣ илирийци (сѣверни - албанци) отъ епиротитѣ (южни - албанци) и която е тикнала еднитѣ къмъ Римъ, защото другитѣ се приближили къмъ Цариградъ. И днесъ още гегата мухамеданецъ ненавижда много повече своя сърелигиозникъ тоска, отъ колкото сънародника си (гега) католикъ и обратно.
Между това население съ така слаба религиозна твърдость лесно е било да се създаде почва на побѣдоносния мухамеданизмъ, който, съ появяванието си на Балканския полустровъ, донесе всичката чаровность на юначна религия, носителка на божественна непобѣдимость: скѫпъ залогъ за албанцитѣ, които не можаха да съгласятъ нито православието, нито католичеството съ ненаситното търсяние на лични юначни приключения и съ безграничното уважение на кървавитѣ отмъщения, така ревниво култивирано у тѣхъ. Мухамеданството повече хармонира съ характера и стрѣмленията на този народъ, който всѣкога е търсилъ реална облага за себе си отъ
31
религията, която изповѣдва. И албанцитѣ, слѣдъ като се бориха геройски за запазвание вѫтрѣшното си самоуправление, се поддадоха на мухамеданството: въ тази борба тѣ не отстѫпиха на меча, но отстѫпиха на полумѣсеца.
Масово прѣминавание на албанцитѣ въ мухамеданството е станало въ XV—XVII столѣтия. То е захванало отъ крайбрѣжната часть на Албания и постепенно се е разпространявало къмъ планинската часть, гдѣто населението не е било въ съприкосновение съ завоевателитѣ и, слѣдователно, по-мѫчно се е поддавало на влиянието на новата религия. Това прѣминавание въ мухамеданството се е продължило и по-послѣ, но се е усилило въ края на XVIII и началото на XIX столѣтия, когато захваща силния напливъ на албанцитѣ отъ планинскитѣ страни къмъ околнитѣ по-богати и обработени земи, населени съ славяне (българи и сърби). Навлѣзли въ тия земи, планинскитѣ албанци не можаха да запазятъ правото си да носятъ орѫжие и силомъ да присвояватъ имуществата на славянетѣ, ако си останяха хрисгияне, каквито сѫ били въ планината, а трѣбваше да се примирятъ съ изобщо създаденитѣ условия въ Турция за всички, които не изповѣдватъ мухамеданската религия. Поставени на този кръстопѫть албанцитѣ бързо се рѣшавать да приематъ мухамеданството, което веднага ги прави господари на онова население, въ земята и имуществата на което сѫ навлизали. Всички навлѣзли въ Стара-Сърбия (Метохия и Косово) и въ Македония (горньото течение на рѣкитѣ Българска Морава и Вардаръ, Дебърски и Битолски санджаци) албанци, които до като бѣха въ непристѫпнитѣ албански планини си оставаха вѣрни на християнството, веднага приемали мухамеданството и като такива се настанили въ околнитѣ земи на Албания. Това слизание отъ планината и сѫщеврѣменно приемание на мухамеданството се продължава и до днешенъ день, макаръ и въ по-малъкъ размѣръ. Тия нови послѣдователи на Мухамеда не сѫ голѣми почитатели на пророка си и са готови да се откажатъ отъ него, щомъ той прѣстане да имъ създава прѣдимството надъ друговѣрцитѣ. Между тѣхъ именно се намира най-голѣмото число албанци съ двѣ вѣроизвѣдания, така нарѣченитѣ крипто-католици, които у дома си оставатъ католици, приематъ скришомъ католически свѣщенници, които имъ четатъ молитви, кръщаватъ дѣцата имъ и пр., но прѣдъ властьта и прѣдъ другитѣ албанци минаватъ за мухамедани, обрѣзватъ дѣцата си, които еднажъ сѫ кръстили по християнски и пр.
32
Религиозното равнодушие у албанцитѣ — християни и мухамедани — е пословично. Никой албанецъ не прави голѣмъ капиталъ отъ религията, на която принадлежи. Въ това обстоятелство се намира обяснението защо албанцитѣ до днесъ сѫ останали диви и сурови въ живота и въ отношенията си съ съсѣднитѣ тѣмъ народи и помежду си.