Българска Етнография

Николай Колев

 

IV. СОЦИАЛНО НОРМАТИВНА КУЛТУРА

 

1. Семейството и неговото историческо развитие

2. Род и родови групи

3. Родствени връзки и роднински названия

4. Селска община

5. Еснафски организации

6. Народно обичайно право

 

 

Социално-нормативната култура обхваща етническата среда к присъщите ѝ организиращи и регулиращи функции, които заедно с обществено-икономическите и политическите фактори оказват съществено влияние върху формирането на българския народ и култура.

 

Формите на социалната организация във всяка етническа общност се делят на два основни типа: форми на организация на социално-етнически микроединици (голямо семейство, род, малко семейство и пр.) и форми на организация на социално-етнически макроединици (племенен съюз, народност, нация). Първият тип регулират отношенията между хората като членове на семейството (респ. на рода) и в качеството им на представители на етническата общност, докато вторият тип форми могат да се разглеждат като начин за организация на отношенията между етническите подразделения, включени в рамките на социално-етническите макроединици (Пешева, 1980, 282).

 

 

1. СЕМЕЙСТВОТО И НЕГОВОТО ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ

 

Семейството е съвкупност от лица, свързани помежду си с брак, родство или осиновяване, които живеят в общо домакинство, а бракът е обществен институт, чрез който се регулират отношенията з семейството между половете и към потомството.

 

Начало на сериозно проучване на семейството е излязлата през 1861 г. книга на Йоан Баховен «Майчинско право». В нея авторът разграничава три степени в развитието на семейството: хетеризъм, матриархат и патриархат.

 

През 1877 г. Луис Г. Морган отпечатва книгата «Първобитното общество», в която очертава три степени в развитието на човечеството: дивачество, варварство и цивилизация.

 

В своето знаменито произведение «Произход на семейството, частната собственост и държавата», излязло през 1844 г., Енгелс разглежда развитието на семейството в четири степени: кръвнородствено семейство, пуналуално семейство, семейство по двойки и моногамно семейство. Енгелс смята, че на степента на дивачеството отговаря груповият брак, на варварството — брак по двойки, и на цивилизацията — моногамията.

 

В началния етап от развитието на човечеството, в епохата на

 

79

 

 

първобитното стадо, бракът отсъствува. Господствуват отношенията на промискуитета — неограничени контакти между лицата от двата пола, без норми за брак и семейство, като не се изключва временното съжителство на отделни двойки (Семенов, 1974, 80 и сл.).

 

На границата на ранния и късния палеолит, с развитието на матриархата възникват и първите опити да се ограничи общуването между половете. Промискуитетът се заменя от груповия брак — първата форма на семейството.

 

В развития неолит и в началото на металната ера, нарасналите производителни сили увеличили стопанската роля на мъжа и създали възможност за самостоятелна дейност на вътрешнородови семейни колективи. При прехода към патриархат възниква патриархалното семейство, а с него и моногамията. Тя обединява съпрузите един с друг и с потомството им. По този начин се обезпечава целостта на семейството, което за пръв път става икономическа клетка на обществото.

 

При патриархата жената преминава в семейството на мъжа си, т. е. налице е патрилокален брак, при който жената и децата са вече под властта на мъжа. Широко разпространение получават покупката и кражбата на жени. Появява се и формата левират — брачен обичай, при който вдовицата е задължена да се омъжи или има право да стане съпруга на брата на умрелия мъж. Според представите на отделни народи това е едно от средствата за продължаване рода на починалия. Срещат се и формите на брак, означавани като кройцкузенен брак — брак между децата на двама братя или между децата на две сестри, хетеризъм (бил той изкупителен или гостоприемен). Бракът, основан на покупката на жената, заедно с възникващото в тази епоха патриархално родство утвърждава и многоженството.

 

Завършеният си израз моногамният брак намира в индивидуалното семейство, което възниква в процеса на разпадането на първобитнообщинния строй, въплътило в себе си началото на развиващата се частна собственост.

 

От голямото патриархално семейство произлиза малкото моногамно семейство, което се състои само от родители и деца. Тази форма господствува в класовото общество, като продължава да битува и в социалистическото общество.

 

Сведенията за семейните отношения в средновековното българско общество са твърде оскъдни. Според историческите извори бракът се е осъществявал чрез откупуването на съпругата. Мъжът е трябвало да даде зестра на своята бъдеща жена — злато, сребро, волове, коне и др. Откупът е свидетелство както за неравноправното положение на жената, така и за това, че мъжът също е имал цена, определяна не от неговите лични качества, а от имущественото положение, което той заема в обществото. Друг съществен белег е многоженството, но към средата на IX в. това е било вече привилегия само на по-заможните прослойки от средновековното общество.

 

В «Закон за съдене на хората», наред с постановленията в об-

 

80

 

 

ластта на гражданското и наказателното право централно място са заемали и постановленията за семейното право. С него било ликвидирано многоженството. Непозволените отношения между мъжп и жената (като прелюбодеяния с робини, посягане на девица, оженване за кума) се третирали като тежък грях.

 

Може да се предполага, че най-старата форма на семейството в българските земи е демократичната братска задруга, или т. нар. «братска семейна община» (Бромлей, 1972). Византийските документи от X—XIII в. потвърждават нейното съществуване (Литаврин, 1960).

 

Икономическото развитие на българското село през XV—XVI в. е свързано със засилващата се имуществена и класова диференциация. Отделното домакинство се утвърждава като обособена собственическа единица (Цветкова, 1952). През XVII—XVIII в. продължава съчетаването на задружната и индивидуалната форма на домакинството (Бобчев, 1906—1907). Тези форми не зависят само от икономическите условия, но и от устойчивостта на етничната среда.

 

През времето от XV до XVIII в. по българските земи преобладават големите семейства, означавани като челядна задруга, род, коляно, голяма къща и др. В тях живеят заедно няколко брачни двойки, произхождащи от едни родители, със своите деца и внуци (Вакарелски, 1974, 525 и сл.).

 

Задругата е свързана икономически със затвореното, натуралното стопанство, с ниската степен на развитие на производителните сили. Характерна за нея е колективната собственост, колективното потребление и колективното владение на средствата за производство.

 

Имотите на задругата са неделими. Лична собственост тук е само облеклото и донесената прикя от жените при сватбите. Наследяването е непознато. Ако някой се отдели, не получава нищо. На момата било приготвяно известно количество чеиз от цялата задруга, като и се давало още крава, теле или няколко овце, които тя занасяла в момковата задруга.

 

Родоначалникът на задругата, наричан често домакин, старият, дядото, главатар, стопан, наредник и др., ръководи всички стопански работи и представя голямото семейство пред обществените власти. Той командва всички, докато жена му, наричана домакинята, бабата, чорбаджийка, къщовницата, нарежда само на жените.

 

Семейните отношения в задругата се характеризират с типична патриархалност, изразена в почитане на най-стария мъж. След него най-уважаван е бил най-големият син и т. н. Жената в задругата е почти безправна. Нейната инициатива се простирала до къщната работа и гледането на децата.

 

При решаването на важни за задругата въпроси домакинът организирал съвещания с по-възрастните мъже на задругата — напр. при решаването какъв имот да се купи, да се вземат ли заеми и пр.

 

В началото на XIX в. все още се осъжда рязкото отделяне от задругата (Маринов, 1892). През 50-те и 70-те години има задруги в Западна и Северозападна България (Попов, 1900), не са изключе-

 

81

 

 

ние и в Средна Северна България (Бобчев, 1906—1907). През 80-те години задруги има в Софийско (Гешов, 1882). Редица данни има и за съществуването им в Южна България (Богишич, 1874).

 

След Освобождението задружното семейство бързо намалява за сметка на утвърждаването на индивидуалната семейна форма. Индивидуалното семейно домакинство се налага като господствуваща форма и основна икономическа единица в капиталистическото общество в България.

 

Противоречията между частнособственическите основи на семейството и неизчерпалите своето значение колективистични битови традиции дават отражение върху материалната и духовната култура, нравите и обичаите на българския народ.

 

След подялбата се запазват традициите на трудова и друга икономическа взаимопомощ, на морална защита. Обединени в патрономична родова група, потомците на задругата все още са свързани помежду си със силни нравствени връзки. Поради това индивидуалното семейство е клетка от общия колектив, който поддържа наследствените традиции на икономическа, морална и идеологическа солидарност (Пешева, 1980, 299).

 

Градското семейство през епохата на капитализма преминава изцяло към индивидуалната форма на семейното домакинство, като запазва редица свои производствени функции. Домакинството на дребните собственици е предназначено за самозадоволяване на основните им жизнени потребности. Поради това занаятчията, даже и дребният собственик и чиновник в града поддържат бит, който е подчинен до голяма степен на производствените интереси на семейството.

 

Само едрата буржоазия и представителите на материално осигурената буржоазна интелигенция се откъсват от формите на «селския бит», без да могат да окажат значително влияние върху издигането на културата и бита на широките народни маси.

 

Социалистическата революция в България, която предизвика дълбоки социално-икономически, идейно-политически и културно-битови промени в цялото общество, доведе до същински революционни промени и в българското традиционно семейство, запазило се най-вече в селата и в средите на дребната буржоазия, макар и в доста деформиран вид.

 

С премахването на дребното натурално и отчасти стоково селско стопанство, с кооперирането на многохилядната маса от селски труженици, със специализирането на дребното занаятчийско производство и на дребната търговия започнаха да се утвърждават и да стават все по-типични новите форми и отношения на семеен живот, които се бяха зародили и развили сред пролетариата и бедните слоеве в издигнатите в стопанско и културно отношение села.

 

Решаваща роля в това отношение изигра също държавната политика, организиращата, направляващата и възпитателната роля на БКП и на социалистическата държава. Чрез техните усилия в страната ни се изгражда новата, социалистическа форма на семей-

 

82

 

 

ството и семейните отношения, която все повече се усъвършенствува за да стане семейна форма на развитото социалистическо общество (Пешева, 1980, 302).

 

 

2. РОД И РОДОВИ ГРУПИ

 

Родовата организация възниква на границата между ранния и късния полеолит, когато първобитното стадо се превръща в първобитен род (Першиц, Монгайт, Алексеев, 1968; Бромлей, 1971).

 

В този начален стадий на развитие на човешкото общество кръвнородствените връзки били единствената достъпна форма на осмисляне на социалните отношения. Локализираната част на рода образува ядрото на родовата община (родова комуна). Тя става пазител на устоите на първобитното общество (Бромлей, 1971; Пешева, 1981, 225).

 

Родовата община на славяните, отделили се на юг от славянската прародина, се разлага при преселването им на Балканския полуостров. Родовата община у траките прераства в съседска още до началото на новата ера (Златковская, 1971, 89—92).

 

В народната култура се намират безспорни косвени доказателства за устойчивостта на родовите традиции. Българската нарсдна сватба, родилните и погребалните обичаи са изградени до голяма степен върху принципа на родовата солидарност и в същото време върху дуализма между родовете на мъжа и жената. Родовата общност заема едно от централните места в народните календарни празненства. С голяма последователност се поддържат култовете към светците, покровители на рода. Селското самоуправление дълго време е изградено върху родова основа. Родовата солидарност и взаимопомощ пронизват изцяло икономическия живот, като се отразяват и върху идеологическите основи и нравствените принципи на българската традиционна култура. Българското народно обичайно право също изразява устойчивостта на родовата нормативна система.

 

Родовият колективизъм не се поддържа само по силата на наследените социално-културни традиции. Той е надеждно средство за икономическа самозащита на семействата на дребните собствен ници в класовото общество, негова морална опора при тежките социални условия за жизнено съществуване (Семенов, 1976, 37, 77). В условията на османското иго родовата солидарност играе важна роля в обществения живот. Чрез нея се запазват и поддържат голяма част от народните битови традиции (Пешева, 1980, 304).

 

Когато се разглеждат късните форми на родовия институт в българските земи, трябва да се има предвид техният «вторичен» характер, същността им на исторически видоизменено повторение на формите на родова организация при първобитнообщинния строй.

 

В народния говор понятието «род» в смисъл на родов, генетичен произход означава патрилинейна генеалогична група, «родово дърво», или структура на кръвнородствени връзки. Представите за общ родов произход, изразен с думите един корен, една лоза

 

83

 

 

една кръв, се отнася както за бащиния, така и за майчиния род. Социалното значение, което се влага в генетичния произход, личи от народната поговорка: «Род рода не храни, но тежко му, който го няма» (Пешева, 1980, 304).

 

Родът получава своето начало при отделяне на синовете от бащиното си семейство и при образуване на техните нови домакинства. Най-големите родове се създават чрез разклоняване на по-многолюдните семейнозадружни семейства.

 

В сферата на социални връзки и взаимоотношения главна роля играе бащиният род. Неговото характерно фамилно название се наследява и предава от поколение на поколение до VI—VII степен на родството. Общото фамилно име е един от факторите за поддържане на родовото единство и самосъзнание. Неговата устойчивост е един от характерните белези за традициите на българската народна култура.

 

До Освобождението забраната за бракове в един и същ род (бащин или майчин) била абсолютна. Вярвало се, че женитбите между роднини водят до нещастие. На тях старите хора гледали като на кръвосмешение.

 

Родовата солидарност и взаимопомощ при локализираната родова патронимична група имат многобройни форми в областта на трудовата и икономическата взаимопомощ — например взаимно подпомагане при селскостопанската работа и домашното производство (зареда, тлака), при правене на нови къщи, при приготвяне чеиза на булката и др.

 

Родовата солидарност намира израз и в областта на идеологическия живот. В миналото всеки род почитал един общ светец — негов покровител. Култът към светеца се предавал от поколение на поколение като родова реликва. Понеже имотите на роднините пб бащина линия били разположени в едни и същи местности, те поддържали и култовете към общи родови светци, покровители на тези имоти (т. нар. оброци). Впоследствие тяхното празнуване приема съседски и общоселски характер.

 

Преходът на родовите връзки в съседски, свързани неизбежно с развитието на капитализма, води до стесняване на рамките на патронимичната родова група. Тя започва да обхваща кръг от най-близки роднини, най-много до четири поколения. Малката родова група няма специално название. Само в Западна България я наричат фамилия, за да я отличат от големия род братството. Всъщност това е същинското ядро на рода.

 

Късните, вторични форми на родова солидарност и единство оставят трайни следи върху топонимията на българските земи, върху тяхното селищно устройство, върху нравите и обичаите и етническата психология на българския народ. Те изграждат устойчиви характерни белези на неговата материална и духовна култура, които стават носители на етническата ѝ специфика.

 

Родовата солидарност не е изгубила значението си в социалните отношения и до днес. Преселниците в големите градове, дълго вре-

 

84

 

 

ме преди да се приспособят към градската среда, живеят главно в кръга на роднините си.

 

Роднинският колектив е естествена социалнопсихологическа микросреда както на съвремения селски жител, така и на гражданина. Роднинската подкрепа, моралната закрила и помощ и днес се смитат задължителни норми на социалните отношения. Поради това традициите на родовия колективизъм могат да бъдат подчертани като характерна черта не само на традиционния, но и на съвременния бит на България.

 

Така например съществува стремеж към възстановяване на старото родово единство, търсене на самочувствие чрез големината на рода и обществения авторитет на неговите видни представители и т. н. Върху тази основа възникват т. нар. празници на големите родове, интересът към родословието по бащина и майчина линия, издирването на старите родове и пр.

 

 

3. РОДСТВЕНИ ВРЪЗКИ И РОДНИНСКИ НАЗВАНИЯ

 

Родствените названия на българския народ са били обект главно на езиковедски проучвания, свеждащи се главно до изясняване етимологията на тези роднински названия. Едва през последните години се разшири интересът към етнографското проучване на системата на родството, при което тази система се разглежда на широка общобългарска сснова и във връзка със системата на родство на други народи (Георгиева, 1971; Георгиева, Москова, Радева, 1972; Маркова, 1973). Специално изследване е посветено на кумството като народен институт (Генчев, 1974, I, 1974, II).

 

Родствените названия в своята съвкупност отразяват родствената система. Родствената номенклатура е терминологична система, състояща се от названия, всяко от които отразява определени родствени отношения.

 

Ядрото на терминологичната система се изгражда ст актуални термини. Фактически актуалната част на системата, нейното ядро обхваща названията в кръга родственици, между които брачните връзки са забранени и които образуват екзогамна брачна група (Георгиева, 1981, 229). В края на XIX и началото на XX в. екзогамно-брачният кръг обхваща включително и третите братовчеди. Тази група есвързана с кръвно родство, с ясно съзнание за конкретна родствена близост.

 

Актуалната терминологична система се покрива с екзогамно-брачния кръг. Извън него родствените термини се употребяват според възрастовия показател. Така терминът леля (в Източна България) означава не само майчина и бащина сестра, но също братовчедките на майката и бащата до втора степен. Извън кръга на родственици от поколението на родителите се употребява термин само според възрастта. Същото се отнася и за термина вуйчо, уйко, уйчо. Само на определени места (напр. в Родопите) уйко е термин единствено за майчиния брат, което би могло да се свърже с авункулата.

 

85

 

 

В полза на това говори фактът, че в Родопите с този термин никога не се обръщат към по-възрастни неродствени и непознати лица (Георгиева, 1981, 229).

 

Характерна особеност за терминологичната система на българите от края на XIX и началото на XX в. е терминологичното разграничаване на родството по майчина и бащина линия. Съществуват отделни термини за брата на бащата (чичо, стрико) и брата на майката (вуйчо, уйчо, уйко, уче). Такова последователно разграничаване съществува и за сестрата на майката и на бащата в Северозападна и Средна Западна България (тетка и леля). В останалата част на българската етническа територия разграничения не съществуват и терминът е един (тета, тетка или леля).

 

Втората група термини отразяват родството по сватовство. Когато кръвното родство е свързващо, системата по сватовство следва особеностите на кръвнородствената система. При родство по сватовство, когато свързващото звено е съпругът или съпругата (т. е. сватовство), се прави терминологично разграничение между родственици от мъжка и женска линия. При първо възходящо поколение родителите на жената са баба и дядо, а в северозападната и югозападната част на българската етническа територия — тъст и тъща. Всеобщо разпространение има терминът за родителите на мъжа (свекър и свекърва), като термините в Родопите, Странджа и у българите от Мала Азия се сливат с тези за родителите на жената: баба и дядо.

 

При означаване на родството по сватовство в говорната практика се прави разграничение между нормативната и актуално-активната терминология. Докато първата има по-официален характер и стои по-близо до книжовния език, втората се среща във всекидневната реч и се определя от конкретната ситуация и контекст. Това особено се отнася до термина снаха, който в ежедневна употреба се измества от термините невеста и булка (в Източна България) (Георгиева, 1981, 230—231).

 

Интерес за етнографско проучване представляват вокативните названия за кръвно родство и родство по сватовство. Това са обръщенията, термините на адрес. При възходящите поколения се изменя само окончанието на названието или то не търпи промяна (ле-ля —лельо, чичо — чичо). В зависимост от степента на родствената близост се прибавя или не се прибавя името на лицето, към което говорещият се обръща. Прибавянето на името на родственика подчертава по-далечна степен на родство.

 

Различна по структура от реферативната система е вокативната система на кръвно родство от поколението на говорещото лице. Тук диференциращ признак е относителната възраст на говорещия. Термините на обръщение към по-възрастния от говорещия са: бате, бачо, нане, како и т. н.

 

При вокативната система на родство по сватовство, също както и при референтната, се прави разграничение по мъжка и по женска линия. Мъжът се обръща към братята и сестрите на жена си, както и тя към тях, т. е. както той се обръща към своите собствени. Же-

 

86

 

 

ната обаче се обръща със специални термини на адрес към родствениците на мъжа. Това са поетични обръщения, които снахите в едни задруга дават на братята и сестрите на съпруга: Драгинко, Младене, Живко, Здравко, Веселине и съответно Калино, Малино, Ружо, Тинтява, Седефо (по материали от с. Ружинци, Видинско).

 

Към родствениците по сватовство от възходящите поколения термините на адрес са еднакви за мъжа и жената. Изключение прави само обръщението към родителите, към които двамата съпрузи се обръщат по различен начин: жената към родителите на съпруга с мамо и татко, а мъжът към родителите на съпругата — с дядо и бабо. Само в Странджа, Родопите и сред българите от Мала Азия двамата съпрузи се обръщат еднакво към родителите на съпруга или съпругата — баба и дядо (Георгиева, 1981, 231). Като иновация в градски условия и двамата съпрузи се обръщат еднакво към родителите на съпруга и съпругата — майко и татко.

 

Кумството като народен институт означава съвкупност от взаимоотношения, които се създават между две семейнородственн групи и индивиди в резултат на изпълнение на определени обредни действия (Генчев, 1974, I, 89 и сл.). За означаване на лицата, свързани с родство по кумство, има два типа названия. Първите са за лица, които са от групата, извършваща обреда, която общо може да се нарече група на кумовете. Тези названия са: кум — кума; кръстник — кръстница, а в част от южните и югозападните български краища — калмана — калтата; нунко, нунка; батиная. Названията на лицата, върху които са извършени обредите (групата на кумците), са: кумец — кумица; кръщелник — кръщелница. Най-често тези названия обозначават всички членове на групите независимо от това, кой от тях конкретно е извършил обреда.

 

Термините на адрес към членовете на групата на кумовете са звателните форми на основното название. Добавянето на личното име към основната форма има само конкретизираща функция — да отличава конкретния член от групата на кумовете. Към кумците обръщението е по-често по име. Това е следствие от неравноправ-ността на двете групи.

 

Кумството се характеризира с някои основни черти, като неравноправност на групите, свързани с кумството, предаването му по наследство, право и задължение на кума да поддържа кумството (Генчев, 1974, I, 97). Като система от обредни действия то регламентира третата линия на родство, което от народа е приравнено към кръвното. Встъпването в брачни отношения между лица, свързани с родство по кумство, е било строго забранено.

 

Корените на кумството, което се оформя като народен институт с консолидирането на българската народност, исторически се отнасят към родовообщинния строй, към авункулата и обредите на посвещение (Генчев, 1974, 109).

 

В определени родствени отношения встъпват и лица в резултат на участие в определено обредно действие или чрез специален обред, наричан побратимяване, респ. посестримяване.

 

87

 

 

През XIX и в началото на XX в. все още е била разпространена практиката лица, които изпитват другарски чувства или задължения един към друг, чрез специален обред да се побратимяват, т. е. да станат близки като кръвни роднини, брат и сестра, братя или сестри. Обредът се състои в порязване и всмукване на кръв един от друг, опасване с пояс, разменяне на китки и др. Тези китки от чемшир, вързани с червен конен, те носят като знак, че са станали побратими. Обредът завършва с угощение за роднините. Всяка година си правят взаимни гостувания и разменят подаръци, особено на Ивановден и Великден. Названията на лицата, които чрез обреди са встъпили в родствени отношения, са побратим и посестрима. Върху тях и техните деца съществува забраната да встъпват в брачни отношения.

 

Терминологичната система на родство у българите е твърде консервативна. В края на XIX и началото на XX в. тя отразява по-стари родствени отношения. Системата от родствени отношения през този период е единна за цялата българска етническа територия, докато системата от родствени названия показва известно разнообразие и различия, които отразяват някои черти от по-стари родственг! взаимовръзки (Георгиева, 1981, 233).

 

В нашия език съществуват около 50 означения на роднинска терминология. Голяма част от тях са засвидетелствувани още в старобългарски език славянски думи. Друга голяма част от тях са явна по-късно, чисто българско производство: калина, малина, бако, кака, свако и др. Чужди заемки има, но по-голяма част от тях са регионално ограничени: латински — кум, копеле, прабългарско — баджанак (от пашеногъ), гръцки — калеко (свако, тетин), калтата (кум, кръстник), калимана (кума, кръстница), турски — балдъза (сестра на съпругата) и др. (Вакарелски, 1974, 531; Георгиева, 1981, 233).

 

 

4. СЕЛСКА ОБЩИНА

 

Българската селска община става предмет на специални проучвания сравнително неотдавна. До този момент вниманието на учените е насочено повече към проучването на патронимията (рода) и семейната община (задругата).

 

Известно е, че родовата община в класовото общество е заменена от териториалната община. Родствените обединения във вид на големи семейства и патронимии съществуват вътре в нея и притежават известна автономия, но в крайна сметка се подчиняват на доминиращите в селото съседски отношения.

 

В една или друга форма или стадий на развитие съседската община продължава да съществува през целия период на феодализма. Под формата на преживелица от миналото общинните традиции в производството и социалния живот се запазват в селото и в условията на капитализма непосредствено до утвърждаването на едрото производство в селското стопанство.

 

88

 

 

Жизнената сила на селската община произтича от нейния дуализъм — най-характерната черта на този институт. Икономическият и социалният живот на общината се развивали на две противоречиви основи. Собствеността върху земята — основното средство за производство на селянина — се проявява тук в две форми: частно-семейна (върху обработваемите земи) и колективна (върху необработваемите земи). По такъв начин семейството като основно производствено звено не е напълно самостоятелно в рамките на общината. Отделната личност пък е член на общината дотолкова, доколкото се подчинява на нейните регламентации и се включва в системата ѝ посредством своята принадлежност към съответното семейство. От своя страна общината оказва подкрепа на своите членове и охранява, непосредствените им интереси (Маркова, 1981, 234).

 

Българската селска община като цяло би могла да се отнесе поради частносемейното владеене на обработваемата земя, колективното използуване на необработваемата земя и отсъствието на уравнително разпределение и преразпределение на земята към типа община марка. Все пак ограниченията върху алоидалната собственост в българската община били значителни, което я сближава в по-голяма степен с византийската община, представляваща особена разновидност на марката.

 

Освен правото да изкарват на паша добитъка си по чужди ниви след прибирането на реколтата от тях и по ниви, оставени на угар, право, което познавали и германците, жителите на българските и византийските села можели да косят трева от съседни участъци, да събират там дърва, да ядат плодове в чужда градина или лозе. Отчуждаването на земята било ограничавано от правото на предпочитание, с което се ползували най-напред роднините, след това съседите и най-после съселяните на собственика (История Византии, 1967, 17—18, 117).

 

Друга особеност на българската селска община били силно развитите в нея родствени връзки.

 

За периода на османското владичество липсват сведения за съвместно владеене на земя от страна на група родственици. Налице са обаче косвени данни за устойчивостта на родствените връзки. Например в Родопите родствени семейства за продължителен период (до два века) владеели съвместно трудно делими ниви, овощни дървета, мелници, тепавици. При това приемането на исляма от страна на част от съвладелците не представлявало пречка за съхраняването на тази практика.

 

Като тип, общо взето, българската селска община в епохата на османското владичество си останала същата като през средновековието: обработваемите земи не подлежали на периодично преразпределение и се намирали в наследствено владение у отделните се мейства, а необработваемите като правило принадлежали на селото. През XVIII—XIX в. се развива частната собственост върху пя кси пасища в районите, известни със стоковия характер на животновъд-

 

89

 

 

ното си стопанство, но к в тях общинните пасища продължават да преобладават.

 

Правилата за използуване и на частната, и на общовладяната земя показват, че пълно разграничение между частната и общинната собственост върху земята в българското село според обичайното право не е имало. Това е поддържало елементи на колективизъм в икономическия живот.

 

В официалните турски документи селското самоуправление се очертава като орган за събиране на данъците, за осигуряване на обществен ред, за осъществяване на връзка между населението и администрацията. Селската управа се състояла от по-възрастни и същевременно влиятелни хора. Като особеност на самоуправлението на българските селски общини в периода на турското иго може да се изтъкне участието в него на свещениците (Грозданова, 1973, 43—45).

 

Периодът на Българското възраждане е осветлен в изворите значително по-добре. Преди всичко очертава се цялостно вътрешната структура на селската община, която се характеризира с тристепенно членение: семейство — родствена група — село. В тази структура семейството все още не е затворено стопанско и социално звено, както и родствената група. Селото като цяло запазва своята относителна затвореност.

 

Тази традиционна структура има за основа земеделско-живот-новъдното стопанство с пол у натурален характер, стопанство, което от далечното минало векове наред е присъщо на българския народ.

 

Разделението на труда, развитието на стоково-паричните отношения, съзряването на буржоазния строй в селото с всички негови последствия постепенно разрушават тази структура. Селото се разслоява на групи с оглед преобладаването на едни или други професионални интереси у принадлежащите към всяка от тях жители. Появяват се сдружения на животновъдите, важна роля в стопанския живот в планинските и предпланинските райони започнало да играе занаятчийството. В други райони селото е въвлечено в манифактурното производство и т. н.

 

Разслоението на общината на професионални групи дава отражението си върху обществения ѝ живот: вече тези групи население, а не патронимиите (родовете) излъчвали свои представители в об-щинното самоуправление.

 

Така се развива един сложен процес на разлагане на селската община, процес, който се състоял не само в отслабване на позициите на общината и в укрепването на частната собственост, не само в отмирането на традициите на колективизъм в труда, а и в разединението на жителите на всяко едно от селата като резултат от разделението на труда, докато преди общата насока на стопанската им дейност способствала за тяхната сплотеност. В различните области на България този процес протичал с различна по степен интензивност, а в някои села бил едва в началото си (Маркова, 1981, 238).

 

Функциите на селското управление през този период били раз-

 

90

 

 

нообразни: регламентация в сферата на стопанския живот, главяване на селски пастири и пазачи, даване или вземане под аренда па пасища, уреждане на наследствени дела или семейни спорове, контрол върху опазването на традиционните морални норми.

 

Селската управа се състояла от кмет и старейшини, избирани на общоселско събрание. Нерядко в нея влизали учителят и свещеникът. Характерно за селската управа било съединяването на управителните и съдебните функции.

 

През Възраждането се наблюдава трансформиране на селското самоуправление, което води до неговото качествено изменение. Преди всичко старейшинският съвет все повече се отграничава от общоселското събрание и във все по-голяма степен съсредоточава властта в свои ръце, като все по-често действува, без да му се упражнява контрол. Същевременно функциите на селското самоуправление се разширяват и паралелно с въвличането на селото в националноосвободителмите борби на целия български народ и с приобщаването му към общонационалните задачи на културното развитие. Наблюдава се сближаване на селската управа с църковната община (Маркова, 1981, 239).

 

Съседските връзки, обединяващи жителите на селото, могат добре, да се проследят в разнообразните обичаи и обреди. Календарните празници като правило се празнували колективно. Семейните тържества излизали извън рамките на кръга от родственици.

 

След Освобождението в условията на свободното развитие по капиталистически път в буржоазна България разложението на селската община се ускорило. Селската община на практика престава да има затворен характер. Вече много външни лица владеят парцели земя в селското землище. Отслабва същевременно и взаимната обвързаност на семейството, родствената група и селската община. Отглеждането на интензивни култури пречи за прилагането на принудителния сеитбооборот, за изкарването на добитъка на паша в нивите след прибирането на реколтата. Придобитият от земеделието и скотовъдството стоков характер противопоставя интересите на отделните стопани. Разпространение придобиват едрите поземлени владения (чифлици), чието стопанство се води напълно самостоятелно (Дичев, 1902, 89; Григорев, 1898, 296—297).

 

В процеса на по-нататъшна индивидуализация на производството постепенно отмират и обичаите на колективен труд: сега на помощ на нуждаещите се притичват предимно роднини и най-близки съседи (Маринов, 1892, III, 352). Широко се разпространява «ортачеството» — временно обединяване на няколко лица въз основа на съвместно използуване оръдията на труда и работния добитък.

 

Все пак, макар и отживели времето си, някои общинни черти продължавали да съществуват поради затрудненото развитие на капиталистическите отношения в селото. Немалка роля продължават да играят общинните традиции при развитието на кооперативното дело след Първата световна война. Традициите на колективи-зъм в труда и земевладението подпомагали възприемането на нови-

 

91

 

 

те идеи, придавали национална специфика във формите на трудово-земеделските кооперативи, кооперациите на горските работници и др.

 

Друга характерна особеност на вътрешноселските отношения след Освобождението били изострянето на класовата борба и фактът, че тя приемала все по-открити форми. Наблюдава се тясно приобщаване на селото към политическия живот в страната и във връзка с това обособяване на различни групировки измежду жителите на селата, на принципа на политическите симпатии (Маркова, 1960, 97; Натан, 1961, 275). В селото се разпореждали все повече заможните. Забелязва се рязко нарушаване на външния демократизъм в селския живот. Много от съхранилите се общинни традиции се превърнали във фикция. Положителното наследство на общинните традиции се проследява в някои страни от кооперативното движение, в елементите на колективизъм в труда, в характера на традиционните празници, в някои етнични представи на българските селяни (Маркова, 1981, 240).

 

 

5. ЕСНАФСКИ ОРГАНИЗАЦИИ

 

В периода на османското владичество организациите на българските занаятчии имат значение не само на производствени единици, но и като обществени институции в живота и бита на българите. Липсват сигурни сведения, че са съществували еснафски организации във Втората българска държава, но наличието им във Византия е едно косвено доказателство за тяхното съществуване и в българските земи.

 

Към края на XV в. завоевателите положили много грижи, за да възстановят старите занаяти и да създадат нови, за да задоволят преди всичко потребностите на нарастващата османска армия през вековете на експанзия на Балканския полуостров и в Средна Европа. Така занаятчийското гроизводство се разпространило навсякъде из градовете, гдето то се отделя от селското стопанство и била организирано в еснафски сдружения.

 

По време на Българското възраждане занаятите са в своя разцвет. Занаятчийското съсловие става обществена сила в лицето на еснафските органгзации. Еснафът се превърнал в най-всеобхватната стопанска и обществена организация в османската феодална система. Тя била ръководена и подкрепяна от държавата поради фискални и политически съображения. А местното население виждало в нея професионална, социална и обществено-народностна опора (Паскалева, 1981, 241).

 

Всеки занаятчия принадлежал към определен еснаф (руфет). Имало отделни еснафи на търговиите или те били включени към съответния еснаф на занаята. В по-големите градове имало по над 50 еснафа.

 

Структурата на българските еснафи е твърде еднообразна. Тя се състояла от уста — майстор, калфа — помощник (работник) и

 

92

 

 

чирак — ученик. Правата и задълженията на едните към другиго не се променят през вековете.

 

Чиракът работел от една до три години безплатно, само за храна, след което ставал калфа. Като калфа той имал заплата, която от година на година се увеличавала. След изтичането на калфенския стаж и полагането на майсторски изпит калфата можел да отвори дюкян, като заплащал на еснафа 400—500 гроша вноска.

 

Всяка година майсторите (притежатели на дюкяни) избирали един протомайстор (устабаши), един чауш за негов помощник и няколко членове на еснафския съвет. Този избор се потвърждавал от правителството. Към еснафския съвет избирали яху баба или кехая — турци.

 

Протомайсторът е присъствувал при главяването на чираците и калфите, разрешавал споровете между членовете на еснафа и налагал глоби. Наказанията били няколко оки восък в полза на църквата или затварянето на целия или част от дюкяна за ден и повече. Имало и кондика (списък на майсторите), а някога и писан устав, но обикновено еснафът се управлявал по обичай и предание.

 

Събранието на еснафа е наричано лонджа, название, отдавна разпространено на Балканския полуостров и без съмнение с италиански произход.

 

Протомайсторът е бил пазител и на еснафския сандък, който се запечатвал с еснафски печат, като един член от съвета държал печата, а другият ключа от касата, която протомайсторът не смеел да отваря без присъствието на членовете на съвета. Някои еснафи имали имот и до 100 000 гроша, от които помагали на по-бедните членове.

 

Еснафите са имали специален обред, свързан с провъзгласяването на калфата за майстор, т. нар. тестирлик. Той бил предшестван от изпит на калфата, на който той под наблюдението на майсторите изработвал своето майсторско изделие. След шествието из града на бъдещите майстори, при което калфите минавали с музика из всички махали, яху бабата и кехаята извършвали тържествен обред, като прехвърляли през рамото или превързвали около кръста на «обречения» един тестир (копринена престилка, пещимал или даже къс копринен плат). Калфите дарявали яху бабата или кехаята обикновено с хубав сукнен плат. Обредът тестир завършвал с обилна гощавка.

 

Освен това всеки еснаф е имал свой патрон, в чиято чест имало специални служби, за които ни съобщава Д. Маринов: за хлебарите и кюркчиите (кожухарите) службата е на св. Илия (20 юли), за куюмджиите (златарите) е на св. Константин и Елена (21 май), за папукчиите (чехларите) е на св. Спиридон (12 декември), за бакалите и абаджиите е на св. Петър (29 юни), за терзиите е на св. Богородица (15 август), за дюлгерите е на св. Тома (6 октомври), за кръчмарите е на св. Атанас (18 януари) и пр. (Маринов, 1892, 304—305).

 

Еснафските организации играели важна роля в устройството и

 

93

 

 

дейността на църковно-религиозните общини в българските земи. Навлизайки в ръководството на общините, еснафите се грижели за местните училищни, църковни и обществени работи. Еснафските организации били особено дейни в църковната борба, разгърнала се в средата на XIX в. Така например създадената от 24-те български еснафи община в Цариград станала център, който представлявал исканията на българите от Мизия, Тракия и Македония по българо-гръцката църковна разпра (Паскалева, 1980, 325 и сл.).

 

Еснафите започнали да се разпадат още от 1840 г. с въвеждането на реформите в Османската империя, но продължили да бъдат авторитетни и почитани организации. Запазвайки своята автономия, те имали характер на обществени и народни институции, изпълнявайки дори функциите на общини.

 

 

6. НАРОДНО ОБИЧАЙНО ПРАВО

 

Народното обичайно право е дял от обществената култура, свързан с уреждането както на лични, така и на обществени отношения. Това право урежда отношенията по силата на обичая, който е станал закон, задължителен за всеки член на дадено общество.

 

Обичаят е най-старият източник на правото. Обичаите, както и законите имат дълбоки корени в народното самосъзнание, убеждение и одобрение.

 

Народното обичайно право е съвкупност от норми, които независимо от законодателната власт възникват, живеят и се прилагат непосредствено в живота на народа. То е анонимно.

 

Обичайното право в средновековна България до покръстването е било единствената правна система, макар и твърде елементарна и недоизградена. След създаването на българската държава както прабългарите, така и славяните са имали свое обичайно право (Андреев, 1980, 330 и сл.).

 

Може да се каже, че юридическите обичаи на прабългарите и славяните били твърде сурови. Така бягство от сражение, отказ да се влезе в бой, явяване на бой с недобро оръжие и лошото пазене на границата се наказвали със смърт.

 

След покръстването тази наказателна процедура не би могла да се запази, тъй като тя е била твърде сурова и твърде примитивна, за да издържи изпитанието, наложено от изграждащите се феодални отношения. Затова в България се възприема византийската Еклога. Но славянската Еклога не е тъждествена с византийската. Тя признава при липса на родственици на починалия наследствено право в полза на бедните, каквото римо-византийската система не познава. Този и други казуси са едно доказателство, че обичайното право преди покръстването е продължавало своето съществуване наред с приетото от Византия писано право.

 

Обичайното право на Втората българска държава е претърпяло определени промени във връзка с напредналата феодализация на българските земи. Наследяването на имота, договорите, имащи

 

94

 

 

за предмет поземлени имоти, получили отпечатъка на разпития феодализъм. Правата на селячеството били ограничени за сметка на феодалната класа. Наред с това обаче редица древни обичабноправни норми и институти се запазили, показвайки забележителна устойчивост. Тук трябва да бъдат споменати колективната отговорност на общината за извършени на нейна територия престъпления и колективната отговорност на задругата за провинения на нейни членове.

 

По време на османското иго обичайното право се е запазило, макар и не изцяло, благодарение на ограниченото самоуправление,. което имали българските селски общини и българските еснафски» организации. Кметовете, кнезовете и чорбаджиите, на които били поверени определени самоуправителни функции на общината прю упражняването на правораздавателна дейност са прилагали българското обичайно право. Аналогично е било положението и при еснафските организации.

 

По съдържание българското обичайно право по време на османското иго е било твърде елементарно. То е уреждало неуеложкени от правно гледище семейни, договорни, наследствени отношения и е санкционирало сравнително по-леки наказателноправни провинения.

 

Така българското обичайно право през османското иго разкрива сиежа символика при сключването на брака, при договарянето, както и стремеж за справедливо взаимно подпомагане при договори като заредата, спрегата, заема за послужване. Разбира се, то е санкционирало и такива договори, чрез които е била превеждана жестока класова експлоатация, като лихвен заем, договорите за каем на труд и др.

 

Българското народно обичайно право е изиграло важна роля за неналагането на чуждото (византийско и османско) право при уреждане на отношенията на покореното българско население. Па този начин то спомага за запазването на българската народност, за изграждането на българската нация.

 

Народното обичайно право може да бъде разделено на семейно и наследствено, веществено и договорно, наказателно и процесуално.

 

Семейното обичайно право се занимава с отношенията в семейството: сключване на бракове, евентуално развеждане, отношенията между членовете на задругата. По традиция редовното оженване се извършва след годеж, който е своего рода спазаряване между двете страни — момина и момкова. В тези случай момковата страна е длъжна да заплати на момината т. нар. бащино и майчино право в пари или предмети.

 

Ако някоя девойка избяга при любимия без бащино съгласие, родителите ѝ загубват правото да я връщат обратно, а момковата страна не е задължена да плаща. При евентуално разпущане (развеждане) се връщат даровете, но на разведените българският народ в миналото не е гледал с добро око.

 

Вдовството също се подчинява на известни обичайни норми в

 

95

 

 

зависимост от това, кой е починал — съпруг или съпруга, и каква е възрастта на децата.

 

Обикновено жените жалеят по-дълго време от мъжете — от една до три години, а когато има деца, въобще не се женят втори път. По-друго е положението при овдовелия мъж, тъй като жена трябва да се грижи за децата, особено ако те са невръстни.

 

Овдовялата съпруга остава да живее при родителите на мъжа си. Ако се ожени втори път, взема със себе си само момичетата, а момчетата остават при родителите на съпруга ѝ. Ако няма деца, тя се връща при своите родители. Обикновено за деца сираци се грижат вуйчовците им.

 

С голямо уважение според българското обичайно право се ползувало осиновяването и настойничеството, за което говори и поговорката «Отглеждай чуждо, да ти даде господ свое». Осиновеното дете, след като този акт бъде узаконен, става редовен член на семейството с всичките правни отношения на наследник.

 

Наследственото право урежда наследствените отношения между роднините (членовете наедно семейство или задруга). Подялбата на наследствените имоти ставала по традиция без писмени актове и свидетели, като участващите в подялбата теглели жребий. Къщата се падала на най-малкия брат, при когото оставал да живее бащата. Към наследственото право спадат и завещанията, които родителите оставяли приживе.

 

В българската народна традцция са създадени обичайноправни норми за задълженията, намерили отражение в много поговорки: «Вол се връзва за рогата, а човек за езика», «Където плюя, не лижа», «Дадена дума, хвърлен камък», «Умри, но думата си назад не повръщай».

 

Вещно (имуществено) и договорно обичайно право. Българското обичайно право разграничавало недвижими от движими имоти, макар да не е имало установена терминология за едните и за другите. Неустановена е и терминологията относно собствеността и владението, но обичайното право познава тези понятия и разграничава правото на собственост от фактическото ползуване на вещите.

 

Заслужава да бъде отбелязано, че е било обичайно както на животните, така и на други движими вещи (котли, сахани и др.) да бъдат поставяни знакове за собственост — белези — чрез цепване, пробиване или отрез по ушите на овцете, белези с нажежено желязо или с боя по кожата на едрия добитък, кръстчета, звездици и други знаци по домашните съдове.

 

Границите на непокритите недвижими имоти са били означавани с камъни, с ивица неразорана земя, синори, а също така и чрез използуване на естествени топографски белези — дървета, потоци, реки, долове, могили и др. п.

 

Съкровището, собственикът на което не е бил известен, според обичайното право принадлежало на този, който го е намерил. То се

 

96

 

 

наричало имане. С иманярството има свързани много поверия и легенди.

 

Според обичайното право всеки могъл да упражнява събирателство (да събира гъби, ягоди, жълъди) и лов свободно. Това, което не е дадено или засято от човешка ръка, могло да бъде събирано, без да се търси разрешение от когото и да било.

 

Най-често договорите се сключвали устно в присъствието на свидетели. След постигане на съглашението, изразено чрез ръкуване на договарящите се, извършвало се черпене на присъствуващите свидетели, т. нар. «пиене на кръчма».

 

Наред с устната форма на сключване на договори имало и писмена форма, практикувана по-рядко. Тя започва да се прилага често след навлизането на капиталистическите отношения в българските земи. Писмените договори са намерили приложение най-вече в по-оживените търговски и занаятчийски центрове и за сделки с по-значителен паричен интерес. Тук свидетелствата са вече необходимост.

 

Договорното право регулирало продажбата на добитък чрез джамбазите (посредници), възнаграждението на полските пазачи, означавани най-често пъдари, възнаграждението на пастирите, наемането на вещи или животни, даване под наем на изполица, заемите на хранителни продукти, възнаграждението на наемни работници (ратаи, чираци), възнагражденията в различните съдружия на работа (жетварски дружини, овчарски дружини, зидарски тайфи, гурбетчийски тайфи и т. н.).

 

До Първата световна война е била известна практиката на завладяване на общи, държавни земи чрез заораване, заграждане, разораване и засяване. Завладяването на пътища е било строго забранено.

 

Наказателното право също спада към обичайното право, като за него е характерна ограничената терминология — право/криво, добро/зло, помощ/пакост.

 

В преценката на престъпните деяния, както и в наказанията, има установено степенуване. По време на османското иго по-тежките престъпления, като разбойничеството, убийството и др. под.г както и всички престъпления против държавната власт, били наказвани от османския съд и османското право. По българското обичайно право били наказвани сравнително леки провинения, извършени от българи, при които потърпевшите (поначало, но невинаги) също били българи.

 

Такива провинения били: кражба на предмети със сравнително неголяма стойност: селскостопански произведения (царевица, дини, грозде), животни (кокошки, патици), пчели или яйца, или домакински вещи; повреждания на овошки, опасване на посеви; сбивания и телесни повреди; обиди; безнравствени деяния (разврат, скотоложство) и др.

 

За тежко престъпление се смята кражбата, но не всички вземания на чужди предмети и стоки се считали за еднакво тежки и еднакво осъдителни провинения. Тежестта на провинението се определяла с оглед стойността на откраднатата вещ, причината и вре-

 

97

 

 

мето на извършването ѝ, с оглед на мястото, където е извършена. Народното обичайно право счита за особено тежки кражбите, извършени нощно време, кражбите чрез счупване на катинар или разбиване на врата, кражба от църква или манастир и т. н.

 

По традиция при някои кражби народът проявявал снизхождение — така например, ако крадецът е сиромах човек или е вдовица и е откраднал, за да нахрани децата си. Не се наказва и кражбата, извършена от жена, която е бременна или родилка, на която се е пощяло.

 

Не се крадяло по време на чумни епидемии. Определени предмети също били табу за кражба — катран, восък, сол, брашно от воденица, снопи от нива, защото се вярвало, че крадецът в тези случаи, а заедно с него и семейството му ще бъдат сполетени от нещастие.

 

Обидата и клеветата също били осъждани и наказвани според народното обичайно право. За обида се смятало да грабнеш някому калпака и да го удариш в земята, да удариш някому плесница, да напсуваш някого, да целунеш жена или да отрежеш косата на мома, да се отнесе пътната врата до чешмата или реката от обидени коледари и пр.

 

От неморалните деяния, наказуеми от народното обичайно право, били блудството, прелъстяването на жена или девица, прелюбодеянието, скотоложството, докато изнасилването се е смятало за тежко престъпление и се наказвало от османския съд.

 

Мъж, който залови жена си в изневяра, има право да я убие или да убие и двамата, ако може да стори това. Ако не може да го стори, може да изгони жена си при баща ѝ. А към мъж, който прелъсти и измами момиче, наказанието е било да се ожени за него или да му плати моминството.

 

Наказанията според българското обичайно право били парични, телесни и опозорителни. Познато било и изгонването на виновния от населеното място, където е живял.

 

Едно от често прилаганите наказания по обичайното право била глобата. С нея били наказвани поврежданията на имот, кражбите, обидите. Широко прилагани били телесните наказания като боя с пръчки, или тояги. С бой били наказвани крадците и развратниците. По-рядко било прилагано «запирането в кауша».

 

Много тежки били опозорителните наказания. Развеждали крадците из селото, като окачвали на врата им откраднатите вещи и ги карали да викат, че ги продават. Развратните мъже и жени качвали на магаре с лице към опашката, карали ги да възседнат върлина или да седнат на колесарка и по този начин ги развеждали из селото. При всички случаи развеждането е било придружавано с викове и дюдюкания от събралите се селяни, а много често и побой над опозорен престъпник, след което той най-често избягвал от селото.

 

Що се отнася до наказателната валидност, според българското обичайно право давност за извършено престъпление няма.

 

Еснафските организации също наказвали провиненията и пре-

 

98

 

 

стъпленията на своите членове, като самоволно отваряне на дюкян от майстор без майсторско право, предсрочно напускане на калфи и чираци, по-ранно отваряне на дюкяна и др. п. Наказанието се определяло от еснафската организация и най-често бивало глобяване, затваряне на дюкяна или бой на избягалите калфи и чираци.

 

Към народното обичайно право спада и кръвното отмъщение. То представлявало стар обичай, формирал се в родово-племенния обществен строй, тъй като едно убийство тогава водело до нарушаване на численото равновесие, до обществено и икономическо разбъркване.

 

На първо място отмъщението е насочено към убиеца, но може да се убие и близък негов роднина по мъжка линия. По принцип жени и старци, а също така и деца не могат да бъдат обект на кръвно отмъщение.

 

Отмъщението е дълг преди всичко на най-близките (баща, брат или син), като по изключение може да се извърши от по-далечен роднина или нает за тази цел човек. Вярвало се, че не се ли организира отмъщението, за убития нямало покой на другия свят.

 

По народното обичайно право, преди да се насочи оръжието към увредителя, т. е. този, на когото ще се отмъщава, трябва да му се извика, да разбере той кой и за какво го убива. При това отмъщението се извършва със същото оръжие, с което е извършено първото убийство.

 

Такива саморазправи често усложнявали обществените отношения. «Наказателното» отмъщение невинаги приключвало веригата от причини и следствия и нерядко на свой ред давало повод да се търси ново възмездие.

 

За да се избегне жестоката разпра, състоятелните хора започнали да се откупуват чрез преговори с рода на потърпевшия. При съгласие на страните претенцията за кръвната разплата била заменена с откуп. Първоначално откупът се е извършвал в натура, а по-късно и в пари. Макар че тази форма допринася да се намали броят на престъпленията, все пак тя е била преимущество на богатите. Онзи, който не могъл да плати откупа, бил наказване кръвно отмъщение според народното обичайно право.

 

Кръвното отмъщение било познато и на славяни, и на прабългари. То продължило да действува и след образуването на българската държава (Петрова, 1979, 39—42). Ценни данни за стремежа да се избегне кръвното отмъщение се намират в отговорите на папа Николай I по допитванията на българите.

 

С преминаването от родова към териториална (съседска) община кръвното отмъщение постепенно изчезва от бита на българите.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]