9. Нови данни за католишката пропаганда въ Македония презъ XVII вѣкъ
Отъ Ив. Дуйчевъ
Едно отъ най-важнитѣ и интересни събития въ българската история презъ XVII в. е, несъмнено, разцвѣтътъ на католишкото движение въ нашитѣ земи. To е проникнало еднакво въ източнитѣ и въ западнитѣ български земи, до крайнитѣ предѣли на Македония, гранични съ Албания. Историята на това движение показва ясно тѣсната връзка между тѣхъ. Тая връзка се оглежда най-добре въ подбора на лицата за висши духовни длъжности, като се потвърждава и отъ нѣкои намѣрени отъ мене нови документи, които се отнасятъ тъкмо до избора на подобни лица.
Трѣбва да се признае, че, по нѣкаква щастлива случайность, ние сме сравнително добре осведомени върху историята на нашето католишко движение презъ казаното време. Обнародвани сѫ зиачителенъ брой документи [1], а нѣкои
1. Вж. Acta Bulgariae ecclesiastica ab a. 1565 usque ad a. 1799, collegit et digessit P. Fr. Eusebitus Fermendžin (Monumenta spectantia hisioriam Slavorum meridionalium, vol. XVIII, Zagrabiae 1887). — Нѣкои други документи сѫ обнародвани отъ сѫщия авторъ въ неговата сбирка Acta Bosnae роtіssіmum ecclesiastica cum insertis editorum documentorum regestis ab a. 925 usque ad a. 1752 (Mon. spect. hist. Slav. merid., vol. XXIII. Zagrabiae 1892). — Покойниятъ проф. Л. Милетичъ живо ce интересуваше отъ историята на българската католишка пропаганда и остави нѣколко ценни изследвания: Изъ историята на българската католишкa пропаганда въ XVII вѣкъ (Бълг. пp. I, 1894, кн. X, стр. 62—82; кн. ХІ-ХІІ, стр. 146-189); — Седмиградскитѣ българи (СбНУ. I, 1896, стр. 153-256); — На гости у банатскитѣ българи (Бълг. пp. III, 1896, кн. I, стр. 40-57; кн. II, стр. 153-88); — У седмиградскитѣ бългaри (ibidem III, 1896, кн. VI, стр. 46-64); — Заселението на католишкитѣ бългaри въ Седмиградско и Банатъ (СбНУ. XIV, 1897, стр. 284-543); — Книжнината и езикътъ на банатскитѣ българи (СбНУ. XVI—XVII, 1900, стр. 339-482); — Нашитѣ павликяни (ibidem XIX, 1903, стр. 1-369) — Нови документи по миналото на нaшитѣ павликяни (ibidem XXI, 1905, стр. 1-155); — Павликянското нарѣчие (ibidem XXVI, 1910, стр. 1-28); — Седмоградскитѣ бългaри и тѣхниятъ езикъ (Спис. на Бълг. ак. н. XXIII, 1926, стр. 1-181); — последната му статия по въпроса е Италианци свещеници въ Бългaрия и бългaрскиятъ езикъ (Rіvіsta іtalо-bulgara, a. VI, t. VI, № 3, 1936, pp. 101-112).
72
западноевропейски книгохранилища и архиви криятъ още редица други неиздадени паметници. Преди да се прави опитъ за едно цѣлостно изследване върху историята на това проникване на католичеството у насъ [2], а оттукъ и да може да се прецени неговото значение въ общата българска история, необходимо е да се издирятъ и обнародватъ научно по възможность по-голѣмъ брой документи.
I
Въ Ватиканския архивъ сѫ запазени текстоветѣ на петнадесеть „информативни процеси" (processi informativi) въ свръзка съ назначаването и премѣстването на католишкитѣ епископи и архиепископи въ нашитѣ земи презъ XVII в. [3].
2. Въ книгата на покойния Н. И. Милевъ, Католишкатa пропaганда въ Бългaрия прѣзъ XVII вѣкъ. Историческо изслѣдване съ приложения (София 1914), сѫ използвани, освенъ документитѣ, обнародвани отъ Е. Fеrmendžin, Aсta Bulgaria е ессlеsiastica, сѫщо и 190 неиздадени писма и доклади (relazioni) на български католици отъ годинитѣ 1650-1668, които се намиратъ въ Държавния архивъ въ Виена. Отъ тѣхъ той обнародва, като прибавка къмъ своето изследване (стр. 183-194), само шесть, отъ годинитѣ 1659-1668.
3. Тѣзи документи сѫ издадени отъ мене: Iv. Duјčеv, Il cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovicallolici. Appendice: Dr. Ciro Giannelli, Petar Zlojutrić, primo vescovo dei Bulgari cattolici (1601—1623) in una supplica inedita dei suoi fedeli (Orient. Christ. Anal. 111. Roma 1937, 202 pp.). Текстътъ на „информативнитѣ процеси" e даденъ на стр. 75-175; добавенъ е (стр. 9-74) уводъ, въ който сѫ дадени библиографски бележки. Книгата е писана въ Римъ презъ втората половина на 1935 г., и затова не ми бѣха достѫпни известни съчинения, които иначе биха могли да бѫдатъ указани. Нѣкои сведения за мисията на хърватина Александъръ Комуловичъ (вж. Dujčev, op. с., p. 13 sqq.) въ българскитѣ земи бѣ далъ още М. Дриновъ (срв. Съчинения I, София 1909, стр. 547 сл.). Вж. сѫщо: Е. Fеrmendžin, Рrіlоzі к poznavanju diplomatskoga роslanstva Aleksandra Komulovića medju Slovene od godine 1593 do 1597 (Starine XXXVI, 1918, pp. 7-30); използувани сѫ документи отъ единъ барберински рѫкописъ (Cod. Mss. LVIII, 33, ff. 47-60) и отъ единъ рѫкописъ въ Biblioteca Casanatense въ Римъ (Χ. VΙ. 13, f. 218 et f. 366). — Ν. Žіс, Ηrvatske knjižice Al. Komulovića (Vrela i prinosi V, 1935, pp. 162-181); срв. Бележката на v. N(ovak) въ Jugoslovenski istoriski časopis II, sv. 1-4, 1936, p. 383. — вж. Сѫщо указанията на V. Vasiliu, Il Principato moldavo e la Curia Papale fre il 1606-1620 (Diplomatarium italicum II, 1930, pp. 1-71), p. 3 e nota 4, p. 4. — 3a Pietro Cedolini (вж. Dujčev, op. c., p. 11 sqq.), вж. още G. Hoffmann, Griechisclie Patriachen und römische Päpste. Untersuchungen und texte II, 4 (Orientalia christiana, vol. XXV, 2, n. 76, 1932), p. 227 sqq. — За „Абагара" на Ф. Станиславовъ (вж. Dujčev, op. c., p. 54) вж. още М. Г. Попруженко, Абaгaръ (изв. Отд. русск. яз. и слов. X, 1905, кн. 4, стр. 229-258); — В. Пундевъ, Сборникътъ Абaгaръ отъ епископъ Ф. Станиславовъ (годишникъ наa Нap. Библиотека въ Пловдивъ 1924, стр. 289-337). Единъ екземпляръ отъ това рѣдко издание се намира и въ ватиканската библиотека. — За литературната дейность на Р. Леваковичъ (къмъ текста у Dujčеv, ор. c., р. 47 et n. 6) вж. още Ю. Кулаковскій въ Изв. Отд. русск. языка и слов. VIII, 1903, кн. 2, стр. 269 сл. За M. Bandini вж. Още Starine, XXXV, 1916, pp. 411, 412 et pass.; p. 416 et pass, за Леваковичъ. — вж. Още: Г. Палашевъ, Изъ живота и обичаитѣ нa банатскитѣ българи (СбНУ. XXII-XXIII, 1906-1907, стр. 1-16, отд. отп.). — В. Ц. Савовъ, Две павликянски селища въ Луковитско (Бълг. прегл. I, 1930, кн. 3, стр. 427-430). За католишката пропаганда въ България вж. сѫщо и М. Дриновъ, Съчинения II (София 1911), стр. 139-155. — Фондътъ Processus ecclesiarum отъ Ватиканския архивъ е билъ използуванъ съвършено малко досега отъ изследвачитѣ (вж. указанията у Dujčеv, ор. c., р. 25 sqq.). Текстътъ на единъ „processus inquisitionis super statu ecclesiae Zagrabiensis. . .”, отъ 1657 год., e обнародванъ отъ I. Pl. Borković, Prilog povijesti biskupa Martina Borkovića i zagrebačke biskupije u drugoj polovici XVII vijeka (Starine XXXV, 1916, pp. 375-395).
73
Тѣзи документи даватъ извънредно важни биографични сведения за водителитѣ на българското католишко движение и за неговитѣ срѣдшца. Нѣкои отъ „процеситѣ" се отнасятъ до католишкитѣ срѣдища въ македонскитѣ земи.
Създаването на фонда „информативни процеси" се дължи на стремежа на католишката църква да бѫдатъ въздигани въ епископски и архиепископски санове най-подходнитѣ за това лица. Още на Триденския съборъ (1545-1563) е била изтъкната необходимостьта епископитѣ да бѫдатъ назначавани само следъ сериозенъ и правиленъ разпитъ върху
74
тѣхнитѣ качества и достоинства [1]. Папа Григорий XIV (1590—1591), съ папска була „Onus Apostolicae servitutis" отъ 15 май 1591 г., установилъ по-точни правила въ свръзка съ този разпитъ. [2] Когато „информативниятъ процесъ" е трѣбвало да бѫде извършенъ въ Курията, разпитътъ е трѣбвало да се рѫководи отъ кардинала-покровитель (protector) на съответната страна или общо отъ единъ кардиналъ, назначенъ за това отъ папата. Установени били сѫщо нѣкои правила относно качествата на самитѣ свидетели, които е трѣбвало да бѫдатъ призовани на разпита. He сѫ се допускали за свидетели сродницитѣ, враговетѣ, близкитѣ приятели и съпериицитѣ на кандидата. Въ нашитѣ „информативни процеси" като свидетели сѫ призовани обикновено духовни лица (свещеници или монаси францискани), по произходъ отъ Босна, Далмация и България. На свидетелитѣ е трѣбвало да бѫдатъ задавани известенъ брой (обикновенно 13) въпроси все въ свръзка съ биографията на кандидата: дали е роденъ отъ родители католици, свързани въ законенъ бракъ; дали е навършилъ 30-годишнината си възрасть; преди колко време е въздигнатъ въ свещенически чинъ или е постѫпилъ въ монашески орденъ; какво е неговото образование; дали познава добре църковнитѣ обреди; какво знаятъ за чистотата на неговата вѣра, нравствения му животъ, неговата разумность и похватность. Свидетелитѣ е трѣбвало да указватъ, следъ всѣки отговоръ, отгде сѫ осведомени върху това, което съобщаватъ. Отговоритѣ сѫ били давани подъ клетва и тайно. Въ нѣкои случаи показанията сѫ били подкрепяни съ подписа на свидетеля. Нѣкои промѣни въ реда на разпита сѫ били въведени отъ папа Урбанъ VIII (1623—1644), съ една була отъ 1627 год. [3] Едно отъ най-важнитѣ нововъведения е това, че свидетелитѣ не бивало да бѫдатъ лица, изпращани отъ кандидата, но трѣбвало да бѫдатъ призовавани отъ самата Курия. Следъ разпита върху качествата на кандидата,
1. Вж. указанията у Dujčеv, op. с., p. 25 sqq.
2. Текстътъ на булата вж. у С. Сосquelines, Вullarum, prіvіlеgіоrum aс dірlomatum Rom. Pontificum amplissima collectio V, pars I (Romae 1751), pp. 268-271, n. XVI. Gregorii XIV, anno 1. — Cp. сѫщо указанията y Dujče, op. c., p. 26 sqq.
3. Вж. текста y C. Cocquelines, op. c., VI, pars I (Romae 1758), pp. 73-77, n. CCXXXIV.