Месечно списание "ЛОЗА"
Издава Младата Македонска Книжовна Дружина

 

Година I. Май 1894 г. Книжка V

 

1. Защо се прѣселихме тука (Чертици изъ живота на албанцитѣ и македонскитѣ българи) отъ Е. Маркулевъ (Евтим Спространов) (1)

2. Магда (поема) отъ Е. С-въ (15)

3. Рабовъ освободителю!   от Гр. С. Пърличевъ (23)

4. Стоіаново желание (Народна песень изъ „Сборника” на А. П. Стоиловъ) (26)

5. Една екскурзия по Македония. Посѣщение на нѣмската желѣзница отъ Солунъ до Битоля отъ фонъ деръ Голц-а. (Берлинъ 1894 г.) – отъ Езерски (28)

6. Да се сдружимъ!  –  отъ Николевъ (36)

7. Книжнина. Рецензия: „За отечество и народность! Три статии посвятени на българска Македония, отъ единъ македонецъ” (София, 1894 г.) – отъ Езерски (39)

8. Бѣлѣжка отъ редакцията (48)

 

 

1. Защо се прѣселихме тука

(Чертици изъ живота на албанцитѣ и македонскитѣ българи).

 

Отъ Е. Маркулевъ  (Евтим Спространов)

 

 

            I.

 

Съ Емрула отъ Имаретъ [1] търгнѫхме да ходиме въ Елбасанъ. Ти не го знаешъ Емрула, не ли? Вълци да го ядатъ, пъкъ и за какво ти е да го знаешъ! Той бѣше кираджия и работеше съ неколко конье. Та ти казвамъ, съ него търгнѫхме. Азъ бѣхъ тебдиль, и никой не не знаеше, че съмъ българинъ. Всички ме считахѫ за турчинъ. Облѣченъ въ арнаутски дрехи, съ чифъ пищоли, пушка кременлия, ятаганъ, паласки, всичко що е нужно за единъ въорѫженъ турчинъ. Арнаутски пъкъ като сѫщъ арнаутинъ говорехъ. Ако не ме прѣдадеше Емрула, нѣмаше, да ме знае Ракитъ Дашъ, пъкъ и асѫми нѣмаше да имамъ.

 

Ракитъ Дашъ бѣще хайдутинъ и всичкитѣ пѫтници събличаше ги, що минавахѫ прѣзъ Бабье. Той тамъ всѣкога седѣше въ каменакътъ и за да не те закача, трѣбваше да му донесешъ подаръкъ нѣкоя ока кафе, тютюнъ или друго нѣщо. Разбира се, той това го искаше отъ христианитѣ, а турцитѣ не ги закачаше.

 

Слѣдъ пладнѣ бѣше когато се катерехме като кози по Бабьенската планина. Тая пустина пъкъ е такъва страшна, щото Господъ никога да те не заведе тамъ! Отъ камъкъ на камъкъ стѫпвашъ. Сплъзнѫ ли се, Богъ да ти е напомощь: ще станешъ на парчета въ долището! Колцина намѣрили си гробътъ тамо!.. Да те згащи харамия, никакъ не си — ни да се бранишъ, ни да бѣгашъ. Ето защо сѫ много опасни тие мѣста.

 

Като вървѣхме, изгуби се отъ мене Емрула. Слѣдъ малко гледамъ го, седи на единъ камъкъ съ Ракитъ Дашъ и

 

 

1. Турска махла въ Охридъ.

 

1

 

 

2

 

приказватъ си. Азъ приближавахъ. Той, като ме виде, ухили се като дяволъ и почнѫ да ми вика:

 

— Оръ Колъ, оръ Коль! ела тука, Бога ти!

 

Азъ кипнѫхъ отъ лютина и кървьта ми бризнѫ въ главата.

 

— Що! отвърнѫхъ му. Дервенджия ли си, та що ме викашъ? Нѣма да дойдѫ!..

 

— Ештъ, [1] оръ кауръ! зъре сега кърстътъ твой, вѣрата и динътъ! бѣсно искреска Ракитъ Дашъ, скокнѫ и се хванѫ за кубурътъ.

 

Азъ заминѫхъ. Слѣдъ малко ме стигнѫ и Емрула. Ужасно ме дояде на тоя турчинъ. Искаше ми се да го хванѫ, да го хвърлѭ въ долището, та парче да не остане отъ него. Ама.. въздържахъ се.

 

— Наистина, Емруля ага, казвамъ му, защо правишъ така? Що ти трѣбва тебе да му казвашъ, кой съмъ, какъвъ съмъ и що съмъ?

 

— Валлахи, билляхи, Колъо, азъ нищо не му казахъ. Той те разбралъ, и те прѣдали нѣкои отъ тайфата на Аличета. Туку знаешъ що? азъ молихъ му се да те не закача, а ти да му донесешъ единъ топъ асе, двѣ оки кафе и една ока тютюнъ.

 

Азъ още повече кипнѫхъ.

 

— Добрѣ, рѣкохъ; ще видимъ на връщанье.

 

Отидохме въ Елбасанъ. Азъ натоварихъ единъ, два товара масло (дървено), купихъ стотина овци, смѣшахме ги съ едни тиранци (тѣ имахѫ около 200—300) и пакъ търгнѫхме назадъ. За Ракитъ Дашъ нито помислихъ да му купѭ нѣщо. „Ще го убиѭ, рѣкохъ! Кольо да не ми бѫде имета, ако не го убиѭ!" Мислехъ си така; като говорѫ съ него и въ грѫдитѣ да му спуща единъ куршумъ и да отървѫ отъ него сиромашията. За по-удобно турихъ кубурътъ на лѣвата страна.

 

Вървѣхме. По пѫтя Емруля попита ме, купихъ ли му това, що ми каза. Забравихъ, рѣкохъ; другъ пѫть ще му купѭ". Нищо не каза.

 

Дойдохме на онова сѫщото мѣсто. Той отдалече насочи дульбията и ни гледа. Нищо не ни стори. Минѫхме, заминѫхме и се установихме въ ханищата на Бабье.

 

 

1. Ештъ = Мълчи.

 

 

3

 

— Старайте се, казвамъ на тиранцитѣ, да се показвате, че сте турци; иначе спукана ни е работата: и насъ ще убиѭтъ, и стоката ще опленѭтъ.

 

Овцитѣ оставихме ги вънъ, а ние седнѫхме да вечераме. За нещастие, не щешъ ли, дойде Ракитъ Дашъ да подкове коньтъ си и ме позна кучето недно!

 

— Мисерде, оръ кауръ!

 

— Мисерде геть, оръ ага! [1]

 

— Донесе ли това, що ти каза Емрула?

 

— Да ти кажѫ право, ага, заборавихъ, казвамъ му по кротко; ама дòреда безъ друго ще ти донесѫ.

 

Изеднажъ кипнѫ като огънъ арнаутската му кървь, изръмже, остави коня и се махнѫ.

 

„Опасна е работата", помислихъ.

 

— Оръ чунъ! [2] викамъ на момчето отъ ханджията. Я повикай татка ти.

 

Татко му сѫщи арнаутинъ, съ такье на главата, съ бѣла къса фустанела, дойде и ме попита:

 

— Ждо, оръ Коль? [3]

 

— Знаешъ що? казвамъ му. Работата не е добра. Ракитъ Дашъ поиска да му донесѫ пешчешъ, а пъкъ азъ не му донесохъ. За то се налюти и, както се вижда, отиде да събере тайфа за да ни нападне. He е ли по-добрѣ да пратишъ момчето у Метъ Кьошко за да му каже да ни проводи четири-петь мина да ни пазѭтъ тази вечерь?

 

Метъ Кьошко бѣше юнакъ човѣкъ и близъкъ мой приятель. Душата си даваше за мене.

 

— Какъ! докачи се ханджията! Това никога не може да бѫде! Вие сте подъ моето крило тазъ вечерь и никой пърстъ не може да ви тури! Когато ще излѣзите отъ моя ханъ, Метъ Кьошко не четири, ами четиридесеть мина, ако иска, нека ви прати.

 

Нѣмаше що да му се възражава: такива пуститѣ арнаутски обичаи! Той по-скоро би умрѣлъ, отколкото да се покаже недостоенъ да те пази, докатъ си подъ неговата защита.

 

 

1. Добрѣ дойде, каурино! — Добрѣ те найдохъ, ага!

 

2. Момче!

 

3. Що искашъ, Кольо ?

 

 

4

 

Млъкнѫхъ. Седнѫхме, повечерахме и излѣзохме вънъ кѫдѣ бравитѣ. Врѣмето бѣше тихо. Мѣсечина нѣмаше, ама хиляди звѣзди покриваха небото. Седѣхме, пушехме тютюнъ, разговаряхме нѣколко врѣме и най-сетнѣ угаснѫхме цигаритѣ, като че ужъ легнахме да спимъ. Не се измина много врѣме, гледамъ, отъ три страни по двама приближаватъ като сѣнки къмъ насъ. „Ето сега, помислихъ, или смърть или животъ". Тамамъ единиятъ чифтъ се намираше на 20—30 крачки отъ насъ, азъ дигнѫхъ пушката „прите та врава" [1] извикахъ и гаууу... изпразднихъ я. Единъ, както идеше къмъ насъ, ничкомъ се повали. Чудно наистина! като свиня, когато я заколѭтъ, хъркаше. Азъ, не ли бѣше пуста кременка, дори да я напълнѭ, грабнѫхѫ го и търтихѫ на бѣгъ. Тиранцитѣ сѫщо изгърмѣхѫ, ама по пусто: никого не удирахѫ. Скокнѫ ханджията, скокнѫ и момчето му; и тѣ изгърмѣхѫ. На тѣсно се намѣрихѫ хайдутитѣ. Тогава тѣ обърнѫхѫ пушкитѣ и изгърмѣхѫ. Момчето на ханджията се повали. Баща му пъкъ помислилъ, че е ударенъ въ мехътъ, хванѫлъ се съ двѣтѣ рѫцѣ отпрѣди и тича горѣ въ кѫщи да види, опасно ли е раненъ. Хайдутитѣ се махнѫхѫ. Ние дигнѫхме трупътъ на момчето и и го занесохме горѣ. Баща му тамамъ се готвеше пакъ да излѣзе. Като го видѣ, удари се по челото, „медетъ, медетъ!" почнѫ да вика, да пищи и да плаче. Наистина жално бѣше, ама нѣмаше що да се прави : такъвъ е животътъ кѫдѣ насъ...

 

На другия день закопахме момчето и слѣдъ това всичкитѣ бабьенци се събрахѫ да ни сѫдѭтъ. Тука дойде и Сали Чота.

 

Сали Чота бѣше управитель на цѣлата Чеменика [2]. Четиридесетъ села му се покоряваха. Той ги управляваше и бѣше като князъ надъ тѣхъ.

 

Сали Чота не бѣше старъ човѣкъ. Срѣдна доба що се казва. Руситѣ мустаки юначки ги имаше засукано, гладко обръснѫтъ и такьето му съ черна кърпа прѣвързано. Бѣло късо копаланче носеше, и фустаниата му се развѣваше около него. 3а силяхътъ и за орѫжието му не трѣбва да се приказва: това бѣше най-отбрано. Цѣлъ хайдутинъ, каквито сѫ сичкитѣ тамо.

 

Започнѫ се сѫдътъ. Разпитахѫ ни, какъ бѣше и какъ станѫ сбиванието. Обяснихъ имъ. Слѣдъ това тѣ сами почнѫхѫ

 

 

1. Дръжъ се, те убихъ!

 

2. Область въ Албания.

 

 

5

 

да обсѫждатъ работата. Едни обвинявахѫ насъ, други обвинявахѫ Ракита Дашъ.

 

— Не, единъ скокнѫ и каза. Този кауринъ е виноватъ. Ако не бѣше той, нѣмаше Ракитъ Дашъ да стане и да падне мъртво момчето на Ибрамъ Мерсинъ.

 

Ибрамъ Мерсинъ викахѫ ханджията. И той бѣше отъ селото Бабье.

 

— Ама защо да сѫ виновати тие, джанамъ? хванѫ да вика другъ единъ арнаутинъ възстаръ и съ черни мустаки. Зъръ хората сѫ виновати, задѣто хайдутуватъ лошитѣ людье?!...

 

Тука не истърпѣ единъ трети арнаутинъ. Скокнѫ отъ мѣстото си, дигнѫ пушката и съ кундакътъ ме удари по грѫдитѣ. И сега ме боли отъ тоя ударь! Като сега го гледамъ това куче прѣдъ себе. Отвори голѣмитѣ си очи като нѣкой звѣръ, кърцнѫ съсъ зѫбитѣ, махнѫ ме и произнесе:

 

— Дери бири дери! [1] ти си виноватъ за всичко.

 

Страшна гюрултия се дигнѫ. Помислихъ, че всички сега нà ще станѫтъ и ще се избиѭтъ. Всички за ножоветѣ и пищовитѣ се хванѫхѫ. Повечето бѣхѫ съ насъ и ни оправдавахѫ, а по-младитѣ като по-аджамии бѣха противъ насъ. Тогава станѫ единъ старъ човѣкъ изъ тълпата, погледнѫ строго, строго оногозъ, който ме удари, и произнесе:

 

— Оръ будалъ! защо постѫпвашъ така? каква вина могѫтъ да иматъ тѣзи честни търговци, които отиватъ по работата си и никому нищо не правѭтъ? Ти да си, нѣма ли да станешъ и да се бранишъ, ако дойде хаидутинъ да те оплѣни? Нѣмашъ срамъ ли? Намѣсто ние да ги браниме и вардиме отъ лошитѣ людье, сме зели да ги нападаме сами!... Какво безчестие за едни арнаути!...

 

Всички поразени бѣхѫ отъ думитѣ на стария арнаутинъ. Никой не посмѣя да шавне. Кат смраморени бѣхѫ. Убѣдихѫ се, че сме невинни. При се това пакъ не ни пускахѫ. Това бѣше работа на Сали Чота. Той искаше тука да ни оплѣни. Отъ единия тиранецъ, слѣдъ като си разотидоха всички, зема му хубавия леворверъ. Отъ другитѣ не знамъ, що дръпнѫ, отъ мене пъкъ поиска 150 гроша. Азъ посвихъ главата си иронически, усмихнѫхъ се па му заговорихъ:

 

— Оръ, Сали ага! За това ли азъ се бихъ съ хайдутитѣ, за ти тука да ни съблѣчешъ? Нищо нѣма да ти дамъ!...

 

 

1. Свиня ниедна.

 

 

6

 

Той се налюти отъ тия мой думи и заповѣда да ме арестуватъ въ една плѣвна.

 

Арестувахѫ ме.

 

Слѣдъ единъ-два часа, по ходатайството на Метъ Кьошко, освободихѫ ме, и Сали Чота ми позволи да си идѫ. Ми позволи, наистина, ама тиранцитѣ пакъ не ги пуска. Тѣ пъкъ безъ мене не могѫтъ. Овцитѣ сѫщо не ги пускатъ. Тогава азъ започнѫхъ да лѫжѫ.

 

— Слушай, оръ Сали ага, казвамъ на Сали Чота. Ти намѣсто да спѣчелишъ нѣщо, зло ще си навлѣчешъ. Знай, че тъзи стока е отъ Кязимъ-Паша, и я каратъ хората въ Битоля. Той я бере за войската. Като рязбере, че вие сте я спрѣли или грабнѫли, какъ мислите, нѣма ли да стане и да проводи потера по васъ? Както щете, но не дѣйте мисли, че това евтино ще ви излѣзе. Азъ, да ви кажѫ право, сто овци имамъ въ стадото, ако искате земете ги, амя... нѣма да се обогатите отъ това.

 

Сали Чота повѣрва на думитѣ ми. Той се съгласи и ни освободи. „Карайте", казахъ на тиранцитѣ и останѫхъ да узнаѭ, кой е убитиятъ отъ хайдутитѣ.

 

Петъ момчета млади, зелени, се по двайсеть години и безъ мустаки още, търгнѫхѫ по диритѣ на харамиитѣ за да намѣрѭтъ убития. Цѣли два часа се скитахѫ. Най-сетнѣ намѣрили мъртвото тѣло на убития покрай една рѣчка и покритъ отгорѣ съ шума. Другаритѣ поставили го тамамъ до водата. Тая плискала го по нозѣтѣ. Дигнали го и го донесохѫ. Знаешъ ли, кой бѣше той? Самъ Ракитъ Дашъ. Куршумътъ цѣлъ бѣше го пронизалъ: както влѣгълъ отъ едната страна, тъй и излѣгълъ отъ другата. Арбаутитѣ за позоръ и за да му се смѣе всѣкой, който мине, поставихѫ го на джадето и цѣли три дена държали го тамъ като куче. Послѣ пакъ тука го закопали за вѣчно да се помни. И сега гробътъ мy cе вижда.

 

Както и да е, това се свърши; ами сега какъ ще се върнѫ азъ!... Ето лошо... Казахѫ ми, че пѫтьтъ ми хванѫли другаритѣ на Ракитъ Дашъ и искали да си зематъ кръвьта назадъ отъ мене. Де, страхове, де!... Да останѫ не бива — стоката тръгнѫ и два-три часа пѫть отдалечи се. Да вървѭ пъкъ, какъ да вървѭ, когато хайдутитѣ хванѫли пѫтя и ме чакатъ да ме убиѭтъ за смърьта на Ракитъ Дашъ? какво

 

 

7

 

да се прави?... Най-сетнѣ рѣшихъ се да продължѫ пѫтя си, та каквото даде Богъ, това и нека да стане. Вяхнѫхъ коня и излѣгохъ.

 

Пладнѣ бѣше когато оставихъ задъ себе селото Бабье. Слънцето печеше като никога. Горещина нетърпима. Отъ коньтъ потъ капеше и пѣни изъ устата му излазяхѫ. Съсипахъ го. Пъкъ и можехъ ли да не карамъ силно и прѣсилно? Животътъ ми на конецъ висеше. Единъ часъ пѫть извървѣхъ и гледамъ предъ себе, единъ въорѫженъ арнаутинъ бърза ли бърза. Осъмнихъ се, и пакъ дойде мисъльта „да се върнѫ". Спрѣхъ коня и помислихъ нѣколко минути. „Не бива, найсетнѣ рѣкохъ, ще вървѭ. Или смърть, или животъ". Бутнѫхъ коня по стръмнината и го стигнѫхъ. Подозрителенъ бѣше. Арнаутинъ, въорѫженъ отъ пети до глава и сè върви. „He е ли ятакъ на хайдутитѣ, си помислихъ?"

 

— Удембаръ, оре! [1] каза ми, като го стигнѫхъ.

 

— Марпачъ, [2] му отговорихъ. Сърдцето ми тупкаше, и страшно ядосанъ бѣхъ.

 

— Наистина, какъ станѫ тая работа, що се убихте снощи ?

 

— Е, защо? твоя ли е тая работа, що ме питашъ? Ядовито му отговорихъ.

 

— За лошо не те питамъ, оръ будалъ ? Нима не знаешъ, че пѫтьтъ ти е хванѫтъ?

 

— Ако е така, ти трѣбва да ме вардишъ, рѣкохъ. Цѣльта му бѣше, да му дамъ нѣколко гроша, за да ме придружи дори да изминемъ лошитѣ мѣста. Азъ бѣхъ рѣшенъ да мрѫ тоя день и за това нищо не му казахъ. Шибнѫхъ коня и заминѫхъ. Шесть часа непрѣстанно вървѣхъ. Слънцето захождаше вече, когато стигнѫхъ Фърго’о кѫдѣ костенитѣ. Прѣкърстихъ се и „слава Богу" рѣкохъ.

 

Ето така прѣминѫхъ тоя пѫть. За чудо голѣмо спасихъ се отъ явна смърть. Щастие слѣпо за по-голѣми мѫки отсетнѣ. . . .

 

 

II.

 

Азъ сега вече имахъ душмани. Трѣбваше да се прѣдпазвамъ. Роднинитѣ и другаритѣ на Ракитъ Дашъ ме прислѣдвахѫ. За

 

 

1. Съ здравье!

 

2. Здравье д’ имашъ.

 

 

8

 

да бѫдѫтъ удовлетворени, трѣбваше да ме убиѭтъ. Такъвъ имъ е обичаятъ. Кървь имахѫ да зиматъ отъ мене. Азъ зарѣзахъ вече да отивамъ въ Елбасанъ; но тѣ дойдохѫ и въ Охридъ. Доведѣ ги това куче Емрула.

 

Това бѣше единъ— два мѣсеца подиръ горната случка. Азъ намислихъ да отидѫ въ Битоля. Пазарихъ два коня отъ Сотира Пируля, и се споразумѣхме да тръгнемъ на другия день.

 

Сотиръ Пируль, Богъ да го прости, сѫщо бѣше юнакъ човѣкъ. Младъ, буенъ, рѣшителенъ. Отъ нищо не се боеше. За това и той имаше душмани, я!..

 

На другия день натоварихме двата коня съ масло и маслини и търгнахме. Азъ качихъ се на своя конь — дория. Съ насъ имаше и други пѫтници. Вървимъ. Тамамъ приближихме манастира „св. Петка", гледамъ, самъ попа Илинче тича, подпира се на стапътъ и „канъ" коня ми за уздата.

 

Попъ Илинче бѣше егуменъ на манастира. Прѣстарелъ човѣкъ и отъ старость трепереше вече. Брадата му тамамъ до поясъ. За да не му я теглѭтъ турци, защото не веднажъ го теглили, той я плетеше и я криеше вѫтрѣ въ пазвитѣ си. Туку речи и сега живъ е. Богъ да го прости при живота да му кажемъ.

 

— Ще се върнешъ назадъ, ми казва.

 

— Защо, дѣдо?

 

— Ей така искамъ да се върнешъ.

 

— Ама защо, джанамъ, раскажи ми по-напрѣдъ!

 

Нощьта въ манастира прѣнощували четирма арнаути и постоянно споминѫли моето име и прѣзиме.

 

— Прѣдполагамъ, продължи старецътъ, тѣ за лошо говорехѫ, защото днесь рано, рано излѣгохѫ и хванѫхѫ гората.

 

Азъ се сѣтихъ, че тѣ трѣбва да сѫ, ама не ли между арнаути живѣемъ; та и табиятътъ ни е малу арнаутски.

 

— Нѣма да се върнѫ, дѣдо, рѣкохъ. На ти тебе единъ грошъ да запалишъ една свѣщь прѣдъ Св. Петка, та азъ ще вървѭ.

 

— Върни се, джанамъ! настояваше старецъть.

 

— Ще вървѭ; рѣхохъ. Дори не видѭ самичъкъ, нѣма да се върнѫ.

 

Ме остави. Търгнѫхме. Почнѫхме да се катеримъ по планината Петрино. Ахъ, това пусто Петрино!.. Колко майки

 

 

9

 

расплаколо и колцина прѣдъ врѣме ги е пратило въ гроба!.. Тамамъ дойдохме кѫдѣ полцето „Св. Илия”, наистина гледаме четирма арнаути доста далече отъ пѫтя и обърнѫти съ лицата нататъкъ за да ги не дознаемъ. Шепоткахѫ ужъ нѣщо. Ние изминѫхме ги и почнѫхме много силно да караме. И тѣ почнѫхѫ да вървѭтъ слѣдъ насъ. Колкото по-силно каряхме на горѣ, толкова по-бързо и тѣ вървѣхѫ. Какво да се прави? Ако сѫ тѣ, си мислѭ, наистина е опасна работата: въ месо ще биѭтъ. Ако сѫ нѣкои кокошкари, лѣсно ще се расправимъ. Ще узнаѭ, рѣкохъ.

 

— Карайте коньето, казвамъ на другаритѣ, и въ Рѣсенъ у Нунета да ги оставите. Мене нигдѣ не ме чекайте, защото не се знае, ще дойдѫ ли, или не.

 

Тѣ подкарахѫ. Харамиитѣ бѣхѫ доста назадъ и не се виждахѫ.

 

Азъ, настрана отъ пѫтя, се скрихъ въ едва кѫпина. Цѣльта ми бѣше да ги видѭ, кои сѫ. Ако сѫ моитѣ душмани мислѭ, ще се върнѫ, ако ли пѫкъ сѫ други, нѣма защо.

 

Скрихъ се. Чакамъ, чакамъ, нѣма ги. Какво ли станѫхѫ? Не се върнѫхѫ ли? Не, постой, ще почакамъ. Стоѭ, стоѭ, ама и кубурътъ въ рѫцѣтѣ си държѫ, пакъ ги нѣма. Чудна работа! Трѣбва да се върнѫхѫ, мислѭ си и излѣзохъ да стигнѫ другаритѭ. Проклетитѣ арнаути, да оставѭтъ пѫтя, напрѣко, прѣсрѣтихѫ ме.

 

— Удембаръ, оръ Коль?

 

— Маръ пачъ, оръ ага. [1] Накѫдѣ така?

 

— Битоля ще отидемъ.

 

— Тамамъ, имъ казвамъ, баремъ да бѫдемъ другари.

 

Забѣлѣзахъ, че тѣ искахѫ да ме земѫтъ въ срѣдата.

 

За щастие въ това врѣме минавахме началото на една долчинка, която право искарваше на манастира. Доста далече бѣше, но по-удобна минута отъ тая нѣмаше. Тѣ тамамъ излѣгохѫ само двѣ крачки прѣдъ мене, азъ хукнѫхъ съсъ всичката си сила на долѣ. Докатъ се осѣтѭтъ, азъ доста отбѣгахъ, пъкъ и клонове отъ лѣски закривахѫ ме. Гръмнѫхѫ. Нищо. Азъ се избавихъ. Да тичатъ слѣдъ мене не можехѫ, защото мѣстата не ги знаехѫ. Тогава уловили другитѣ, искали да развалѭтъ маслото като мое, а Сотиръ Пируль опрѣлъ

 

 

1. Вж. 8 стр.

 

 

10

 

се и малко останѫло да се избиѭтъ. Видѣли тогава, че нищо не могѫтъ да направѭтъ, махнѫли се.

 

Втори пѫть е това, дѣто се спасихъ отъ явна смърть.

 

 

III.

 

Бѣше петъкъ срѣщу сѫбота. Вечерахме дома и говоримъ съ брата си, какво да се прави. Говорехме по арнаутски, за да не ни разберѫтъ женитѣ. Търговията ни опаднѫ, сиромашия почнѫ да настѫпва. Въ Елбасанъ отдавна не бѣхъ отишълъ. Много пѫти мислехъ да отидѫ, майка ми ме спираше. Шлаче и говори: „защо да си опропастишъ младостьта? защо да загинешъ младъ и зеленъ?" Какво да се чини? Нѣма друго спасение, казвамъ на братя си, азъ ще отидѫ. Утрѣ е пазаръ въ Струга, ако има тиранци, безъ друго ще търгнѫ; ти не обаждай никому.

 

На другия рано, рано търгнѫхъ за Струга. Врѣмето бѣше приятно. Езерето край насъ спѣше. Тихо, спокойно като мъртво, животъ като че нѣмаше въ него. Слънцето ни поздрави съ утрѣннитѣ си лѫчи по-горѣ отъ Крива-върба. Съ мене имаше и други пазарджии.

 

Стигнѫхме въ Струга. Тамъ намѣрихъ тиранци повече отъ всѣкога. Около двѣстѣ кони и почти що толкова хора щѣхѫ да вървѭтъ. Азъ се рѣшихъ. „Ще вървѭ, рѣкохъ, та каквото ще, нека става".

 

Вечерьтя, кѫдѣ икиндия бѣше, търгнѫхме. Слънцето отслабваше, а езерето пъкъ трептѣше. To започваше да се мърда и да се движи. Тъй е аслѫ всѣкоя лѣтна вѣчерь. Тихитѣ вълни, подигани отъ още по-тихия вѣтрецъ — стърмецъ чудна приятность му придаватъ. Да гледа човѣкъ и да се не нагледа! Хубаво е тогава да се вози човѣкъ по езерето и да се люля отъ тие тъй нежни, тъй приятни вълни!...

 

Минѫхме костенитѣ Фърго’о, изгубихме езерето, стигнѫхме Кючукъ-влай, пихме на чешмата студена вода, почнѫхме да се катеримъ во планината Кьефта’ана и доста късничко стигнѫхме Домузо’о-поле. Тамъ се установихме да спимъ. Слънцето отдавна, отдавна бѣше зашло. Небото се покриваше съ трепетни звѣзди, а и мѣсецътъ величественъ изгрѣваше отъ истокъ. Кираджиитѣ растоварихѫ конитѣ и ги пустнѫхѫ да пасѫтъ. Доста весело прѣкарахме.

 

 

11

 

Пакъ тръгнѫхме. Днесь имаше да минаваме наистина опасни мѣста. Азъ прѣдполагахъ, че нѣма да ме сѣтѭтъ душманитѣ, пъкъ то, напротивъ, като че нѣкой нарочно отиде и имъ каза. Оттукъ се започнѫхѫ нови страхове. Тѣ станѫли, въорѫжили се и втората вечерь ме чакали въ Кюкузи на ханищата. Като разбрахъ азъ, каква е работата, рѣшихъ да се отдѣлѭ единъ, два часа отъ компанията и порано да стигнѫ тамъ, т. е. въ Кюкузи. Минѫхме селото Домузо’о-поле, прѣгазихме р. Лакаица и застигнахме вече р. Шкумбия и мостътъ Кюкузски. Оттукъ азъ се отдѣлихъ, прѣзъ хубавото кюкузско поле, доста по-рано стигнѫхъ хановетѣ. Отидохъ въ хана на Мойса.

 

Мойсо бѣше българинъ откѫдѣ Рѣка и кой знае, кога попаднѫлъ тука и тука остарѣлъ. Добъръ човѣкъ бѣше наистина!...

 

— Помози Богъ, Мойсо.

 

— Богъ ти помоголъ, Колъо.

 

Рѫкувахме се. Той полууплашенъ и полуучуденъ прибави:

 

— Ами знаешъ ли, че наистина късметлия си билъ. Само нѣколко минути ако бѣше си дошелъ по-рано, щѣше да заваришъ тука приятелитѣ си.

 

— Истина казвашъ?

 

— Истина зеръ! Тѣ нощесь тука спахѫ, до сега те чекахѫ и ей сигичка нá излѣгохѫ си нататъкъ.

 

— Ами кадѣ отидохѫ?

 

— Туку рѣчи ще ти хванѫтъ пѫтя въ спилитѣ нѣкѫдѣ отсамъ Джура или отатъкъ Джура; или пъкъ къмъ Гурибарде [1] нѣкѫдѣ.

 

Още не бѣше доизказалъ Мойсо, нѣкой потропа на единственото и малко прозорче. Азъ седѣхъ на едно столче настрана, а Мойсо отвори прозореца и ... що да види ? Единъ отъ хайдутитѣ се повърнѫлъ и му казвам да не ми обажда, че тѣ сѫ били, когато дойдѫ тука. Малко да бѣше подназрѣлъ вѫтрѣ, щѣше да ме види. Тогава безъ да приказваме много, казахъ на Мойса да казва на тиранцитѣ, че съмъ заминѫлъ вече, и отидохъ се скрихъ въ сѣното. Нѣмаше друго спасение, рѣшихъ да се върнѫ.

 

Слѣдъ часъ или часъ и половина почнѫхѫ да вървѭтъ тиранцитѣ. Тѣ питахѫ за мене и сè получвахѫ отговоръ, че

 

 

1. Джура — градедъ въ Албания, а Гурибарде (бѣли камъни) планина пакъ тамо.

 

 

12

 

съмъ заминѫлъ. Нѣкои не вѣрвахѫ на това и казвахѫ на Мойса, да излѣзнѫ, ако съмъ скритъ, защото нѣма нищо. Азъ сè мълчехъ. Не бѣше възможно да нѣма нѣщо. По-удобна минута отъ тая едвали щѣхѫ да намѣрѭтъ тѣ, за да си отмъстѭтъ и да отнемѫтъ кървьта на Ракитъ Дашъ.

 

Откакъ изминѫхѫ тиранцитѣ, извика ме Мойсо, и азъ излѣзохъ. Разговаряхме, какъ да се направи. Мене никакъ не ми се щѣше да се върнѫ. Искахъ да откупѭ нѣкой арнаутинъ, пъкъ и такъвъ нѣмаше. Що да се чини? Азъ седѣхъ и се мислехъ. Слѣдъ нѣколко врѣме влиза бързо, бързо момчето на Мойса и казва, че дохаждали петь-шесть мина въорѫжени арнаути. Не сѫ ли тѣ? Безъ да му мислѭ много, скокнѫхъ и се завихъ съ единъ рогузъ, който, за щастие, стоеше тогава въ едно къоше. Увихъ се, казвамъ, въ рогуза и зедохъ въ рѫцѣтѣ си пищовътъ. Тѣ установихѫ се въ единъ другъ ханъ отсрѣща. Кои ли ще бѫдѫтъ тѣ?

 

— Мойсо, казвамъ му; я прати момчето да повика отсрѣщния ханджия за да узнаемъ, кои сѫ тѣ !

 

Ханджията дойде. Той бѣше едно качаонче-цинцарче.

 

— Кои сѫ тѣ, бре Мито, що дойдохѫ сега? пита го Мойсо.

 

— Братъ му на Джаферъ Кампуля отива въ Елбасанъ.

 

— Ами защо повелъ слѣдъ себе и другитѣ арнаути?

 

— Като узналъ, че пѫтътъ е хванѫтъ, мисли да не сѫ неговитѣ душмани.

 

Като чухъ това, изеднажъ намислихъ да употрѣбѭ хитрость. Далинъ Хампуля мисли да не сѫ неговитѣ душмани. Той не знае, че пѫтьтъ е хванѫтъ за мене, а не за него. Азъ ще се пресъединѭ съ него, толкозъ повече че той има и тайфа, и безъ друго благополучно ще отидѫ въ Елбасанъ. Отвихъ се тогава отъ рогузътъ и казвамъ на Мита:

 

Оръ Мито! нѣма ли нѣкой изъ между тайфата на Далипъ Кампуля да му дамъ десетина гроша, за да ме пази докато прѣминемъ Джура или Гурибарде?

 

Той се почуди като ме видѣ.

 

— Не знамъ, рѣче. Едвали ще се съгласи нѣкой на това дори е съ Далипа! Туку постой, азъ ще убѣдѭ единъ приятель.

 

Цѣльта ми бѣше да се присъединѭ съ Далипа. Кампуловци азъ ги познавахъ. Джаферъ, по-голѣмиятъ бѣше сѫщо

 

 

13

 

като Сали Чота. И той управяваше нѣколко села. Далилъ тъкъ, който отиваше сега въ Елбасанъ, имаше да дава кървь по случай на едно убийство. За това бѣше зелъ съсъ себе си още петима приятели. Единъ отъ тѣхъ наистина се съгласи да ме земе подъ своя защита, но безъ да знаѭтъ другитѣ.

 

— Като излѣзнемъ сега (това бѣше слѣдъ пладнѣ), ти да ни стигнешъ ужъ случайно, и ние ще излѣзнемъ стари познати. Тогава е лѣсна работата.

 

Рѣчено и свършемо. Тамамъ търгнѫхѫ, азъ слѣдъ тѣхъ и подиръ десетима минути ги застигнѫхъ. Моятъ мнимъ и ужъ старъ приятель доста майсторски изигра ролята си. Като ме видѣ, обрадва се прѣмного и почнѫ ухилено да говори:

 

— О! мисерде, оръ биразеръ! Сие, куе, ку та чкоишъ? [1]

 

— Мисерде геть, орь Шазо ага!

 

Прѣгърнѫхме се споредъ арнаутския обичай, и азъ му расправихъ, че отивамъ въ Елбасанъ и че случайно закъснѣхъ единъ-два часа слѣдъ кираджиитѣ. Въ заключение казахъ:.

 

— Вѣрвамъ, оръ Шазо ага, че нѣма да ме оставите безъ защита, като ме случайно Господъ събра съ васъ.

 

Той даде свята бесса. Азъ поздравихъ и другитѣ и пожелахъ имъ добъръ пѫть. Никой не знаеше, каква роля играѭ. Далипъ, единъ личенъ и юнакъ мѫжъ, на възрасть не повече отъ 35 години, раздѣли четата си на три части. Двама отдалечихѫ се отъ насъ на десна страна, двама на лѣва, а азъ, Далипъ и единъ другъ вървимъ по пѫтя. Всички вървѣхме паралелно. Тамамъ минавахме едно много пусто и каменисто мѣсто, слушаме отъ десна страна говоръ. Като се обърнѫхме, гледаме, Шазо говори съ трима арнаути. Послѣднитѣ съ черни кърпи бѣха вързали лицата си за да се не познаватъ.

 

— Ей бре?

 

— Ей!

 

— Кого чакате тука? пита ги Шазо.

 

— Защо сте прибрали онова куче съ васъ? Единъ пита за мене.

 

— Това не е ваша работа. Никой да не шавне сега, защо всички ще се испотрепаме.

 

— Съ кого говоришъ, оръ Шазо? пита го Далипъ.

 

 

1. О! Добрѣ дойде приятелю! какъ си, що си, кѫдѣ ще отивашъ?

 

 

14

 

— Нищо, нищо, отговори той и заминѫ.

 

Заминѫхме. Послѣ събрахме се заедно, и разказахѫ на Далипа, че тѣ бѣхѫ излѣзли за мене.

 

— Значи, оръ Колъ, ти се избави отъ явна смърть?

 

— Съсъ саята ваша, оръ Далипъ ага! Ако отъ тѣхъ се избавихъ, ето съмъ пъкъ въ рѫцѣтѣ ваши, можете да ме убиете. .

 

—Хайде, орь Коль! моли Бога за насъ!

 

Това е трети пѫтъ вече, кѫдѣ се избавихъ отъ явна смъртъ. Въ Елбасанъ дадохъ на Шазо два алтилъка, и се простихме. За връщанье други мѣрки зедохъ. Слѣдъ като натоварихъ нѣколко товара масло и маслини и ги проводихъ съ кираджии, пратихъ извѣстие на Меть Кьошко, да ми проводи нѣколцина за да ме пазѭтъ. Тѣ дойдохѫ. Съ тѣхъ прѣмѣнихме пѫтя. Прѣзъ страшни планини ме водихѫ. Вечерьта ме прѣдадохѫ на единъ дервишъ въ едно село, името на което заборавихъ. Той пъкъ като че Гослодъ му дойде на гости, се чудеше, какъ да ни нагости. Нa другия день Меть-Кьошковитѣ хора се върнѫхѫ. Дервишътъ ми даде четири качаончета едно отъ друго пò-млади. Като роса бѣхѫ. Зехѫ ме въ срѣдата, двама на прѣдъ, двама назадъ, и търгнѫхме. Пакъ прѣмѣнихме пѫтя. Тзгява азъ узнахъ, че на върха на планината надъ селото Бѣлица имало езеро. Дойдохме въ Струга и дори не ме видохѫ да влѣзѫ въ чунътъ за Охридъ не си отидохѫ. Давахъ имъ бакшишъ, но никакъвъ начинъ не приемахѫ. Като влѣзохъ въ чуна стоехѫ на мостътъ и гледахѫ. Щомъ търгачитѣ загребахѫ, и чунътъ почна да цѣпи вълнитѣ на Дрима, тѣ изгърмѣхѫ двѣ пушки и си отидохѫ.

 

Оттогава вече не помислихъ пакъ да отидѫ въ Елбасанъ. Въ Охридъ нови душмани хванѫхме. Като видѣхме съ брата ми, че не е възможно вече да се живѣе, зарѣзахме съ сълзи и плачове домътъ и татковината и се прѣселихме въ София.

 

 

        Е. Маркулевъ (Евтим Спространов).

 

 

 

15

 

 

2. Магда.

 

(поема).

 

 

I.

 

Слънце ясно грѣе по небото синьо,

Освѣтява долу то земята църна;

На земята има мегдань прѣшироки,

На мегданя стои дърво орѣхово,

Подъ дървото чешма хладна и студена,

До чешмата танци пъстри сè се виѭтъ,

Момци, моми, булки игратъ се веселѭтъ.

А пъкъ млади гайдаръ съсъ гайда надута

Свири, се прѣвива, кърши ли се кърши;

И около пего хорó стройно, буйно

Води бѣла Магда, бѣла като млѣко,

Води го, играе, бѣла кърпа държи,

Напрѣдъ я развева, подрипва, потропва,

А слѣдъ нея цѣла върволица върви —

Момци, моми, булки, — всички прѣменени,

Нагиздени лѣпо съ джунджуле, босилекъ,

Игратъ, се веселѭтъ всичкитѣ безгрижно,

Че дбесъ е Петровденъ — праздникъ голѣмъ, тежъкъ,

Само за почивка, за веселба сторенъ.

О, не знаѭтъ, клети, какво ще ги найде

Ей сега нà още хорó несвършено,

Дори тѣ сѫ тамо подъ орѣха гѫсти,

Подъ дървото лѣпо, край чешмата хладна!..

 

Пищи тамъ гайдата, хорото се вие,

А пъкъ въ село влѣзе Далипъ харамия,

Върви, право тегли въ кѫщата на Стоя

И слѣдъ себе води тайфа в’оружена.

 Защо сега дошелъ? какво въ село иска?

И що търси тоя въ кѫщата на Стоя?

Чулъ е Далипъ Дзура, че Стойо е бòгатъ,

И че Стойо има хубавѫ дѣвойка;

Сега му се иска тамо да гостува,

Да се повесели и да побѣснува.

Ето го че дойде близо до вратата

 

 

16

 

Два пѫти потропа и послѣ завика:

— Отвори, оръ Стойо, вратитѣ да влѣзнемъ

Денесъ сме у тебе всичкитѣ нагости!

Искаме отъ тебе, ти да ни нагостишъ,

Хемъ да ни нагостишъ хубаво и лѣпо!...

Желѣзо задрънка, портитѣ скърцнѫхѫ,

Баба Стойовица сама ги отвори

И на клюкачитѣ тѫжно проговори:

— Що искате, аги, отъ насъ — сиромаси,

Ние сме си бѣдни, нѣмаме да ядемъ,

Кѫдѣ ще нагостимъ толкова мнозина?...

— Мълчи бабо клéта, не дърдори много!

Махай се оттука!...

Бутнѫ я прѣзрѣно,

И въ кѫщи влѣгохѫ, хванѫхѫ го Стоя,

„Стой ти тука, Стойо, рѣкохѫ му нему,

Иначе ще пушка сега да играе"!...

Стойо, Стойовица въ чудо се найдохѫ,

Сключихѫ рѫцѣтѣ, неволно рѣкохѫ:

— Боже, що за мѫка има да ни найде!..

 

Далипъ, да би нé билъ, хванѫ се за ножа,

Пa извика гордо на клетата баба:

„Мори, бабо Недо, ела тука, кажи,

Кѫдѣ ти е Магда? нека вчасъ излѣзе,

Изметъ да ви чини, пушки да окачи;

Огънь да запали, кафе да ни свари

И люта ракия тая да ни служи,

И сладка вечера вечерь да приготви,

И мека постеля менѣ да постели"!...

Майката на Магда — Неда стара баба,

Мълчи и се мисли, какво да му каже

И сама не знае, какъ да го излъже.

Далипъ пакъ отвори усти, проговори:

„Слушай, мори бабо, пó-скоро кажи ни,

Иначе ще бѫде много лошо зà васъ :

Тебе ще заколимъ, Стоя ще обѣсимъ,

А пъкъ, знай, сина ти люто ще загубимъ"!. .

Пакъ се чуди Неда, какво да му каже,

Най-сетнѣ отвърнѫ, нему проговори:

 

 

17

 

„He е тука, аго, Магда срѣдъ село е,

Тая що хорото най-напрѣдъ го води".

— Иди скоро, бабо, тукъ да я доведешъ!...

 

Съ тѫга и съсъ жалба на сърце си Неда

Излѣзе отъ кѫщи, къмъ хоро с’ упѫти,

За да я повика дъщеря си Магда.

Върви тя по пѫтя, дребни сълзи рони

И чудомъ се чуди, какво ще да бѫде.

Най-сетнѣ тя дойде сама срѣдъ селото

И на Магда мощнѣ тѫжно вроговори:

— Слушай, дъще мила, слушай, златна Магдо

Дома ей сегичка сеймени дойдохѫ,

Тебе тия търсѭтъ, изметъ да имъ чинишъ,

Пушки д’ имъ окачишъ, огънь да запалишъ

Кафе да имъ сваришъ, вечера да сготвишъ

И люта ракия, дъще, да ги служишъ,

И мека постеля ти да имъ постелишъ!...

Магда проговори, на майка си каза:

— Слушай, мила майко, нѣма азъ да дойдѫ,

Нa сеймени изметъ азъ не правѭ, мамо,

Пушки не имъ хващамъ, огънь не имъ палѭ,

Ни кафе ще сварѭ, ни ракия служѫ,

Нито въкъ вечера сладка ще приготвѭ

Нито пъкъ постеля ними ще постелѭ!...

— Защо така, дъще миличка, говоришъ?

Защо ти не слушашъ, майка що ти казва?

Нима ти не знаешъ, какво тѣ се канѭтъ?

Мене да заколѭтъ, татка ти д’ обѣсѫтъ,

А брата ти, дъще, люто да погубѭтъ!..

— Азъ ти казахъ, мамо, нѣма да си дойдѫ!

Тебе да заколѭтъ, татка да обѣсѫтъ,

А пъкъ брата люто нека го загубѭтъ

Ама азъ на турци изметъ не имъ чинѭ,

Служба не имъ служѫ, диванъ не имъ стоѭ...

 

Защо гръмъ не гръмнѫ Неда да убие?

Иль защо не зинѫ земя да я глътне?

Туку тя останѫ това за да чуе

И то пъкъ отъ кого? отъ щерка си Магда!..

 

 

18

 

Връща се и плаче, и рѫцѣтѣ чупи,

Какво ще да каже и какво ще бѫде!..

Върви и се спира, мисли като луда,

Ту за да побѣгне, ту за да излъже,

Но сама не знае, какво да направи

Пакъ напрѣдъ закрачи, върви и трепери,

Ето я до дома, не ще и да влѣзе,

Но може ли тая туй да го направи?

Не ли вѫтрѣ Стойо е при тиранитѣ?!

Трѣбва ли самичъкъ той да се остави?..

Далипъ катъ я видѣ, люто проговори:

„Ти пакъ сама идешъ, нея тукъ не водишъ!..

Кѫдѣ ти е, бабо, щерка ти, ти казвамъ?

Не знаешъ ли, всички сега ще изколимъ?

Защо мълчишъ, кажи, гьаурко проклета"!..

И ритнѫ я зверътъ, съ нога я удари,

А бабата църка сълзи си проронѫ

И нему тя тихо, тѫжно проговори:

— Защо, ага златенъ, ти мене ме биешъ?

Кога тя не иска, какво ще направѭ?

Могѫ ли на рамо нея да донесѫ?

— Ха, ве иска! чакай! Стафо, Джемо, скоро

И ти юнакъ Рахманъ, скоро да ви видѭ,

Скоро на мегдана трепайте, колѣте,

Силомъ нея тука при менъ донеѣте!..

 

Спуснѫхѫ се трима като вълци гладни

Лова за да ловѭтъ — човѣкъ като ними.

Но щомъ се явихѫ, олелия станѫ

И всичкитѣ веднажъ пръснѫхѫ да бѣгатъ,

Бѣгомъ да се криѭтъ, нигдѣ да ги нѣма!

И въ една минута никой не останѫ,

На мегданя всичко за вчась се опусти,

Само чешмичката тече и шурти си,

и орѣхътъ гѫсти шумоли си тихо.

Вълцитѣ тогази върнѫхѫ се праздни,

И когато Далипъ видѣ ги безъ нея,

Кипнѫ, се нолюти, още по-звѣръ станѫ:

— Пакъ я нѣма, не ли? побѣгнѫла тая?

Скоро приготвѣте ръженъ, пирустия,

 

 

19

 

Огънь запалѣте, масло разтопѣте!

Не щемъ ни да ядемъ, не щемъ ни да пиемъ,

Само да имъ дадѫ, тие да разберѫтъ,

Кой е Далипъ Дзура и какво той може!

Скоро едно вѫже сѫщо донесѣте!..

 

О, Боже велики, какво ще да бѫде?

За какво сѫ тия адски заповѣди?

Защо му е ръженъ, защо му е огънъ?

Ами пирустия, ами пъкъ и масло?!,..

Търпѣте, гьаури! нека да ви мѫчѫтъ,

Живи да ви дерѫтъ, люто да ви колѭтъ,

Търпѣте, говеда, търпѣте до вѣка!...

 

 

II.

 

— Слънце ясно зайде, мракъ покри земята,

Мѣсецъ тихъ изгрѣя, звѣзди се блѣщукатъ,

Всичко се е скрило, всичко потаило,

Нигдѣ нѣщо живо нѣма да пошавне,

И раята сѫщо легнѫла да спие.

Спи, бездушна райо, спи и си почивай;

Спи, да би заспала вѣчно, непробудно!

Но не, азъ що казвамъ? защо азъ говорѭ?

Една душа стои будна и трепери,

Сърце ѝ се свива тѫжно, жаловито,

От грѫди въздишки дълбоки изхвъркватъ,

Сълзитѣ катъ бисеръ на земя се ронѭтъ,

Кърши си рѫцѣтѣ, бие се въ грѫдитѣ

И сама си дума, тѫжно си говори:

— Боже, що направихъ? каква глупость сторихъ

Защо не отидохъ? защо не пропаднѫхъ?

Туку азъ оставихъ татка, майка, брата

Тамъ да ги убиватъ, звѣрски да ги мѫчѫтъ?

Какво ли ще бѫде и какво ли става

Сега съ тѣхъ нещастни, Боже ти велики!...

Плаче и ридае, гласътъ ѝ се спира,

Плеска съсъ рѫцѣтѣ, пищи тя до Бога,

А задъ нея дойде Радулъ, се изправи:

Радулъ младъ и зеленъ — Магдниото либе,

И сега къмъ Магда той така с’ обърнѫ:

 

 

20

 

Кой е тамо, който плаче и ридае?

Кой останѫлъ нощѣ катъ бухалъ да буха

Сега на зла доба, по туй мрачно врѣме?...

Магда го прѣкѫснѫ и остро му рече:

— Кой си ти що дрънкашъ и що бе покоишъ?

Ако можъ помогнѫ, ела тука скоро.

Ако ли не можешъ, махай се оттука!..

— Магдо, мила, ти си? азъ тебе те дирѭ.

О, да знаешъ колко страхове прѣтеглихъ!

Какъ попаднѭ тука, кажи....

— Стой ти тамо!

Да не си се допрѣлъ сега ти до мене!...

„Мила," „либе..." глупость! само на хорото!

А когато нужда тежка те налегне,

Всичкитѣ отъ тебе бѣгатъ и се криѭтъ!..

— Какво ми говоришъ, Магдо, не разбирамъ?...

— Какво ли говорѭ? ти не ме разбирашъ?

Ти нима не знаешъ какво се случило?

Защо тѣ погани — турцитѣ дойдохѫ?

Ти нимà не знаешъ, кого тѣ дирѣхѫ?

Акъ не знаешъ, знаи: търсѣхѫ тѣ мене,

Ама азъ побѣгнѫхъ и тукъ нà подъ плета,

До кѫщата ваша сама се потаихъ!

Но защо не пойдохъ, защо азъ останѫхъ?

Чия честъ ще пазѫ и защо азъ стоѭ?

Да бѣхь се прѣдала въ рѫцѣтѣ имъ звѣрски;

И туркиня даже да бѣхъ азъ станѫла,

И ще станѫ!...

— Магдо, какво ти говоришъ?!...

— Какъ какво говорѭ? тамъ баща ми колѭтъ,

Майка ми я люто тирански тѣ мѫчѫтъ,

И брата ми, може, по-люто ще губѭтъ,

А пъкъ ти ужъ либе тука си останѫлъ

И никакъ не искашъ да знаешъ що става!

А сега стани де! стави да те видѭ!

Покажи се дѣломъ, че любишъ и милвашъ!

Защо не съберешъ твоитѣ другари?

Защо не дигнете пушки, ятагани

 

 

21

 

И да отървете тия тамъ нещастни?

Но... сама ще идѫ.... Махай се отъ мене!...

Никога не искамъ вече да те видѭ!...

— Магдо, стой, те молѭ! всичко ще направѭ!

Радулъ да не ми е името, ти казвамъ,

Ако не направѭ всичко, що желаешѣ!

Азъ даже туй мислѣхъ, кълнѫ се въвъ Бога,

Ама ти прѣдвари...

— Не щѫ обясненя,

Но скоро побързай, врѣме да не губимъ:

Всѣкоя минута сега е безцѣнна!...

Постой, нѣкой иде! а кой ли ще бѫде?!..

Ба! Миленко, братъ ми! откѫдѣ изникнѫ?

Брате, мили, скоро кажи, какво има?

Що сторихѫ дома? какъ сѫ мама, тате?

Кажи, де, по-скоро! кажи ти се молѭ!...

Миленко продума, тихо проговори:

— Стой, сестро, не бързай! сега ще ти кажѫ!

Нищо нѣма още, можемъ да ги спасимъ.

Азъ бѣхъ скритъ ей тамо подъ копата сѣно,

Пъкъ щомъ се замръкнѫ, излѣзохъ, побѣгнѫхъ

И побързахъ скоро тайфа да съберѫ.

Петина вечъ тамо мене ме очакватъ,

Но азъ дойдохъ тука Радула да викнѫ.

Хайде ти, Радуле, пушката си земи

И пищовътъ сѫщо, и ножътъ за мене!"

Радулъ вече бѣше вѫтрѣ и приготвенъ,

А пъкъ вънка Магда на брата са дума:

— Брате, тазъ сѣкира за какво е тебе?

Дай я нея мене, и азъ тамъ ще дойдѫ.

— Що? я ти ще дойдешъ? я, остани тука,

Дѣте ти не ставай, не е дѣло твое!..

— Дай я, тебъ ти казватъ! Азъ тамъ на вратата

Съ нея тиранину главата ще смажѫ!..

 

Тръгнхѫхѫ вечъ всички, между тѣхъ и Магда,

Дойдохѫ до дома и се наредихѫ:

Двама на вратата малки останѫхѫ,

Магда съсъ Радула прѣдъ вратата пѫтни,

 

 

22

 

А пъкъ другаритѣ н’ единъ прозоръ зехѫ.

Слѣдъ като се така всички наредихѫ,

Магда тихо, кротко на врата почука.

— Кой е? Далипъ викнѫ и на крака рипнѫ

Никой не се обади, тихо всичко станѫ,

Само вѫтрѣ въ кѫщи огъньтъ пръщѣше,

Баба Неда сама сълзи си ронеше,

А пъкъ клети Стойо вързанъ тамъ стенѣше.

Пакъ Магда почука по-силно, по-бързо.

Далипъ се налюти, опцу гнѫсно, скверно.

И отиде бързо отвори вратата.

Но щомъ се показа, главата му брадва

На двѣ половини веднажъ я прѣсѣче.

— Ето кой е, куче бѣсно и погано!

Умри сега тука! да знаешъ що искашъ!

И изведнажъ всички навѫтрѣ гръмнѫхѫ

И ощъ петь-шесть мина на земя бухнѫхѫ

Бой се почнѫ страшенъ, но ни единъ турчинъ

Живъ отвѫтрѣ вече не можà д’ излѣзе.

 

 

III

 

Десетъ вечъ години една жена млада,

Всѣкоя година лѣтѣ по Петровденъ,

Съ коси разплетени до ставата равна,

Съ глава прѣвързана до очитѣ църни,

Боса, безъ опинци, въ рѫка съсъ тояга,

Ходи въвъ Битоля въ занданитѣ влажни:

Тамо да посѣти брата и любето,

Още и тѣхнитѣ петина другари.

Послѣ ги оставя, пакъ дома се връща

И отива право въ черква на гробища,

За да кука тамо на гроба отъ татка,

Да кука, да плаче на гроба отъ майка.

 

 

Е. С-въ

 

 

23

 

 

3. Рабовъ освободителю! [1]

 

 

Зрящи изблизка бѣдства и тягла соплеменниковъ своихъ, слушая неслыханныя стоны и плачи и жалобы ихъ покинутыхъ Берлинскымъ Конгрессомъ, рабъ Вашъ не менѣе радуюсь, В: И: В: что Вашь мечъ освободилъ не мало моихъ соплеменниковъ, и, чуствомъ Русскаго торжества и радостя своей внушаемы, ужь давно составилъ я сіи стихи, хоть и ново и плохо Славянскому языку наученный я не зналъ ни едной Славянскои риѳмы, якоже видно. Осьмь мѣсяцъ я держалъ ихъ написанныхъ не на бумагѣ (съхрани Богъ) но въ памяти; послать ихъ В: И: В: я не смѣлъ: Какъ послать недостойныя стихы, пастырю народовъ, несчетными мыслями окруженному? При томь мы опасалисъ и мѣстной ценсуры, и голубя не имѣли. Нынѣ смѣло посылаемъ ихъ: ибо В: И: В: общій намъ Отецъ, читавшій и навыкнувшій читать дурные стихы, на отъ другой стороны надѣемся что мѣстная ценсура не столко жестока, якоже прежде; кромѣ того, и смерти бояться рабу не прилично, когда тысящи храбрыхъ Хріста ради оставили свѣтъ. Мы не смѣемъ предать ихъ печати: Мы по Греческій пѣли какъ лебедь, и не хотимъ по Славянски пѣть какъ филинъ. Но если они достойны печетаться, и своимъ вещественнымъ произведеніемъ утерти слезы хоть одной сиротины коголибо храбърца падшаго на полѣ чести Хріста ради и рабовъ свободы, то готовъ я утѣшиться что не даромъ жилъ. Какъ

 

 

1. Тая ода на покойния Гр. С. Пърличевъ ни е доставена отъ г. Е. Спространовъ. Даваме ѝ мѣсто главно зарадъ нейното оргинално встѫпление: въ което Пърличевъ рисува самъ себе. Никакви измѣнения нѣма въ текста

 

Ред. Комит.

 

 

24

 

бы то ни было, я не могъ побѣдитъ списателскяго искушеніа: явиться предъ лицемъ моего Царя и Отца.

 

 

ВАШЕГО ИМПЕРАТОРСКАГО ВЕЛЧЕСТВА

 

покорнѣйшій и послушнѣйшій и признателнѣйшій

 

РАБЪ И ОТРОКЪ

Григорий С. Пърличевъ

 

1, 8врія 1878 спасит: года Охридъ,

 

 

Мракъ исчезнѫлъ, свѣтъ явился,

Крьстъ блеснѫлъ на прапоряхъ,

Плачь намъ в’ радость обратился,

Полулуніе во прахъ.

Но поститесь

И молитесь...

 

Людъ лежащій ‘' сѣни смьртнѣй покрасуйся: Русь бо с’ нами

И очиститъ иновѣрцемъ осквьрненные намъ храмы.

 

______ 

Какъ с постомъ же и молбами

Мы испили чашѭ зълъ

Надъ Балканскыми горами

Гдѣ лежитъ плачевный долъ

Богъ приникнѫлъ

И въскликнѫл ,

„Нѣсть ни в’ Адѣ мѫкъ подобныхъ! Что сей мракъ и паръ (зловонный

Заражавшій цѣлый міръ сей мноѭ лѣпо снаряжённый?

 

______ 

Гдѣ мой образъ и подобье?

Сдѣсь плачъ вѣчный животомъ,

Сдѣсь гнетителье и робье

Скотъ царемъ и царь скотомъ

Правда глупствомъ

Злость искусствомъ!

Кой народъ подъ бѣлымъ свѣтомъ братолюбецъ и иройскый

Богу вѣренъ в’ брани силенъ? Сей народъ народъ Россійскый

 

______ 

Александре мой на ногы!

Еръ рабъмъ ты вторъ Мессій

 

 

25

 

Отъ печяли и тревогы

Милліоны душь спаси

Хрістіяновъ

Мусулмановъ"

Рѣкъ, и к’ раменамъ Царевымъ длань си приложилъ Ехова

И на бой святый подвигнѫлъ и Царя и рать Егова.

 

______ 

Всѣмъ на рамѣ Аггелъ взрачны

На добро ихъ отправля;

Взоръ потупилъ Демонъ мрачный

Засмѣяла ся земля

Отъ въсхода

До захода.

Борѭтмися противъ снѣга, мраза, сѣвера и юга

Не страшятъ ихъ горы, долы, водъ потопъ, мъгла и вьюга.

 

______ 

Кой искуственно рисуетъ

Живописецъ иль поетъ?

Пѣньемъ души кой вълнуетъ

Да прѣдстанетъ да поетъ.

Но поститесь

И молитесь

Омира бы Богъ втораго произвелъ намъ иль Орфея

Кой бы намъ въспѣлъ достойно мѫжій лучшихъ Ахилея.

 

______ 

Встань отъ ложя; пѣтлн пѣѭтъ

Марго [*] мѫчнице Хріста

Вижь: На прапорахъ са вѣѭтъ

Крьстъ и Скѵмен близъ Крьста

Рада бѫди

Боль забѫди

Дълго дълго прѣбыла ты Мусулманина рабыня;

Но ты вѣрѫ съхранила; то намъ велія гордыня!

 

______ 

Нѵмфы, въ пѣсняхъ упражнитесь

Не внезапъ ли чясъ придетъ;

Момы в’ бѣло облѣцытесь

 

 

*. Въздигаю отъ постели болѣзней сосѣдку свою, старую Грецию, плѣнницу Тураковъ отъ 1821, что бы видѣла спасение: ибо мы день отъ дня чаяли несчастные видѣть Вашихъ орловъ, освободить насъ имущихъ...

 

 

26

 

Еръ женихъ уже грядетъ;

Вдругъ поститесь

И молитесь...

Вбързѣ!! Воиновъ небесныхъ виномъ чермнымъ очестите;

Ѵацынтомъ и подлѣскомъ русы имъ главы вѣнчите.

 

______

 

О! Вы падшіе на брани

За Хріста воюѭщи

Души мѫчниковъ избранны

Вамъ вѣнцы невянѫщи!

Не отъ Евы

Овѣ дѣвы

Кой не бы на молитвахъ имена ихъ поминали,

Кой не бы сиротамъ ихъ горкы сълзы отирали.

 

______

 

Бѫдь во вѣкъ благословеннымъ

Вѣрный Россіи народъ;

Твое дѣло незабвеннымъ

Да слыветъ отъ рода в’ родъ;

В’ храмѣ славы

Лѫкъ остави:

Ты освѣжилъ тѣнь сѣтовнѫ Николая исполина

И прославилъ Александра дажь до вѣка и амина.

 

 


 

 

4. Стоіаново желание

 

(Народна пѣсънь изъ „Сборника" на А. П. Стоиловъ).

 

 

„Стоіàне, морè Стоіàне!

Вѝта се гòра развѝва,

Вѝта гòра, вѝта бука,

’Арамйи се збѝраа [1]:

5 Кóлку са лѝс’ье у гóра,

Тòлку арамѝи в’ гóра,

Се Стоіàнова прилѝка".

И Стоіàн иска да ѝде,

 

 

1. Събиратъ.

 

 

27

 

    Стàра го мà’къа [1] не пушта:

10 „Сѝну, Стоіáне, Стоіáне!

    Сéди си, сѝну, не ’óди:

    ’Арами́ско сéло нéма,

    Кье [2] ѝдеш, не кьеш да дòеш [3].

    Сегà іе пазáр до пазáр,

15 Иди си, си́ну, на-пазáр,

    Купи си дзевгар волóве,

    Рàзори равни валòзи,

    Пóсей си бèла пчени́ца,

    Та кье се, сѝну, порóди,

20 Кье вѝкаш, сѝну, аргáтье,

    Та кье іа, си́ну, собéреш;

    Кье мéса ви́ти колáци,

    Мàкьа къе-сѝ го углàви [4]

    За бèла, лѝка Велѝка,

25 За църноóка, граждàнка".

    Товà Стоіàн не е слушàл.

    Станà Стоіàн, та си оідè.

    Ма’кьа го льуто къ нèше [5]

    „Сину, Стоіàне, Стоіàне!

30 Ка’ [6] ошèл, сѝну, не дошèл,

    Билѝ ти, сѝну, билѝ ти:

    Дъ’гьи óртоми друмове,

    Кьѝтни кàменье сфàтове,

    Църни чèкурье кумове,

35 Църни гàрванье, пòпове,

    Тàнка топола невèста;

    Потèра ве потерàла

    Оште първната недела,

    Си [7] ти дружина утèкли,

40 Тебе, те, сину, фанали;

    Што първна пушка пукнала,

    Ф’ тебе се, сину, запрèла!

    Што първна сàбіа махнàла,

    Тèбе те, сѝну, пресéкла!"

 

 

1. Майка.

 

2. Ще.

 

3. Дойдешъ,

 

4. Сгоди.

 

5. Кълнеше.

 

6. Какъ.

 

7. Сичката.

 

 

28

 

45 Ошèл іе Стоіàн, ошéл іе

    У тàа, гóра зелèна

    Кон [1] нèговитѣ дружѝна.

    Дружина ручòк ручаа

    И за Стоіàна думаа [2]:

50 Си се іунàци собрàхме,

    Оштé си Стоіàна нèма:

    Да-ли го ма’кьа не пушта.

    Илѝ му іе жалъ за рòда"!?

    Тамáн си товà думаа.

55 Етé си Стоіан де ѝде,

    Ка’ го видó’а дружѝна,

    Се му на нòзе станàа,

    А-ту му велат-говорат:

    „Е, добрé дойдé, Стоіäне,

60 Оти се тóлку забавѝ?"

    Стоіан им велѝ-говòри:

    „Е, дружѝна, верно собрáна!

    Ма’кьа ме, ’нóгу не пуштà,

64 Амà іазе іа не слушàх."'

 

        Слушана отъ пр. Цв. Мазнева въ с. Лешка (Горно-Джумайско).

 

 


 

 

5. Една екскурзия по Македония. Посѣщение на нѣмската желѣзница отъ Солунъ до Битоля отъ Колмар-а Фрайеръ фонъ деръ Голц-а. Съ една оригинална карта. Берлинъ 1894 г.

 

(Ein Aisflug nach Macedonien. Besuch der deitschen Eisenbahn von Salonik nach Monastir von Colmar Freiherr von qer Goltz. Wehst einer Original-Karte. Berlin 1894.) 

 

 

Важното значение, което заема Македония, погледната отъ економическа точка зрѣние, поради най-доброто си пристанище — Солунъ — което се намира отъ една страна до самитѣ врата на промишленната Европа, а отъ друга — по-близо до гѫстонаселения и богатия Истокъ; Македония, щедро надарена

 

 

1. При.

 

2. Говоратъ.

 

 

29

 

отъ природата съ сичкитѣ необходими условия за человѣческия животъ: прѣкрасенъ климатъ, леснопроходими планини, красиви гори, море, езера и рѣки, плодородни полета и долини, и то съ такива цѣнни произведения, които отъ своя страна обѣщаватъ пълно благосъстояние на едно доста по гѫсто население. Тая сѫщата, Македония, която, погледната и отъ политическа и военна точка зрѣние, държи по видно место, отъ колкото всѣка едва отъ съсѣднитѣ ѝ страни, и съ присъединяванието ѝ, къмъ коя и да е отъ малкитѣ балкански държавици, обѣщава пълно благосъстояние на населението, и въ сѫщото врѣме, врѫчва пълна хегемония надъ другитѣ държавици въ Полуострова. Най-сетнѣ, Македония, която обѣщава на сѣкоя една отъ великитѣ западноевропейски държави, а особенно на най ближната ѝ претенденка — Австро-Унгария — огромни блага и прѣимущества, като сѫщеврѣменно дава и възможность, не само да съставлява сърдцето на всичкитѣ незначителни балкански държавици, нъ още и да стане една отъ най силнитѣ морски държави въ Срѣдиземното море, подобно на младата Италия и то само посрѣдствомъ Солунското приставище, което, защитено отъ вѣтроветѣ, може да побере даже и най-силната флота на коя и да е европейска държава. Тази Македония, казваме поради горѣизложенитѣ причини, станала е отдавва, както между първостепеннитѣ европейски държави, тъй и по мѣжду самитѣ ней съсѣдни балкански, златната ябълка на распрата. Съ туй само ще можемъ да си обяснимъ онзи трѣскавъ, и усиленъ антагонизмъ за Македония, който забѣлѣзваме, че сѫществува, както мѣжду съсѣднитѣ ней държавици, така и мѣжду по далеконаходящитѣ се западно европейски, а особенно между Австро-Унгария, която всячески и ревностно бди и се грижи да запази Македония да не би да се вплѫзне въ рѫцѣтѣ на нѣкоя отъ нейнитѣ съперници. Тъй само ще можем да си обяснимъ многобройнитѣ и разнообразни училищни и религиозни пропаганти, които на лѣво и дѣсно кръстосватъ изъ страната ни, както и политическитѣ съюзи. На сѫщитѣ горѣспоменати причини се длъжи и онзи живъ интересъ и между писателитѣ, които отдавна сѫ се заловили всестранно да я изучаватъ и като плодъ на сичко туй се явяватъ редъ съчинения и брошури, съ исключение, обаче, на нѣкои отъ чисто научнитѣ и, които не сѫ нищо друго,

 

 

30

 

освѣнъ работата на учения свѣтъ, подбуденъ отъ съвсѣмъ други мотиви и съображения, именно: классичностьта на страната ни, блѣскавитѣ ѝ периоди въ разнитѣ епохи и отпадъкътъ ѝ. Нъ, колкото и да се ползуватъ спорнитѣ страни съ туй прѣимущество, че подлежѫтъ отрано на всестранно изучвание, едва ли можемъ да кажемъ, че Македония е тъй изслѣдвана и изучена, щото да може да удовлетворява достатъчно на изисквуемитѣ научни трѣбвания.

 

Причинитѣ за туй сѫ много и разнообразни и ний ще споменемъ тукъ само слѣдующитѣ. И тъй, едни отъ изслѣдователитѣ гледали повече да удовлетворѫтъ на тенденцията си, поради което виждаме ги и пристрастни; други пакъ, благодарение на настоящия редъ на работитѣ въ Турция, въпрѣки извънредното имъ желание да ни прѣдставатъ нѣщо попълно, по точно, не сѫ могли да се ползуватъ при издирванията си съ абсолютна свобода; трети, бидейки малко запознати съ миналото на народитѣ, които населяватъ страната ни, прѣдставили сѫ ни материяли, лишени отъ всѣка научна достовѣрность.

 

Слѣдъ тѣзи ни встѫпителни думи, нека кажемъ вече и нѣколко думи върху съдържанието, впечатлението, което ни направи погорѣ спомѣнатото съчинение, като кажемъ нѣщо и за значението му за насъ изобщо, като сѫщеврѣменно даваме и прѣводъть на статията за „новата желѣзница" отъ Солунъ до Битоля, тъй като тя ни се вижда като че ли е най сполучливо написана, а освѣнъ туй и като новость ще интересува повече читающата ни публика.

 

Прѣдмѣтното съчинение е трудъ най новъ отъ извѣстния и въ западната литература воененъ писатель Фонъ деръ Голцъ. Въ Турция почтения авторъ е извѣстенъ, ако се не лъжемъ, подъ името Голцъ паша и заема въ Цариградъ десетъгодини турска воена служба. Силното му желание да види съ очитѣ си Македония, отечеството на велики мѫже, най-послѣ прѣодолѣло и вслѣдствие туй на 29 Май 93 год. той прѣдприелъ една екскурзия изъ Македония, като потеглилъ отъ Цариградъ по-море за Солунь. Посѣтилъ Пелла, старата столица на Македония — родното место на Александра Велики, се расходилъ по Хортачъ планина и околностьта му и отъ тукъ се опѫтилъ по токо що строящата се желѣзна линия отъ Солунъ до Битоля, пропѫтувалъ сѫщо и до Скопие по старата

 

 

31

 

линия Солунъ-Бѣлградъ и слѣдъ десетъ дневно пѫтувание върналъ се успокоенъ въ Цариградъ като се провиква: „Bu merag dannda Kurtuldug".

 

Съчинението му съдържа на първия листь прѣдговора и подиръ него слѣдватъ статии: I) „Отъ Цариградъ до Солунъ"; II) „ІІелла"; III) „Единъ бързъ исторически погледъ". IV) Отъ Солунъ до Битоля"; V) „Отъ Солунъ въ Скопйе и върщание у дома". VI) „Новата желѣзница"; а въ послѣдния листь сѫ помѣстени источницитѣ, на брой 21 съчинения, на Англиски, Нѣмски и Французски езици, по новата литература за Македония, които ималъ прѣдъ видъ авторътъ при написванието на трудътъ си.

 

Въ първата статия авторътъ е описалъ въ 16 страници морскиятъ пѫть отъ Цариградъ до Солунъ, а свършва съ единъ очеркъ на града Солунъ и то въ кратки черти.

 

Втората статия „Пелла" отъ 30 страни, сьдържа единъ очеркъ топографо-историко-археологически върху старата македонска столица. Очерка е сложенъ споредъ свѣдѣнията отъ Лик-а, Пукевил-я, Кузинери, Шмита и пр. и пр; безъ да е направилъ самъ той нѣкакво важно изслѣдвание, тъй като за подобно нѣщо не е располагалъ авторътъ и врѣме, а просто се е задоволилъ съ едно виждание на мѣстностьта, дѣто билъ расположенъ градътъ, близо до двешното село „Allaklise" или ἀγιοι Ἀποστολοι или Св. Апостоли, а не Аlаkilissa както той го нарича. Освѣнъ туй авторътъ често бърка въ географическитѣ наименования.

 

Тукъ авторътъ съобщава ни че мѣстностьта, кѫдѣто се е намиралъ по-прѣди градътъ Пелла, се е наричала и днесь отъ Българитѣ „Пел" и „Пелла" — отъ Гърцитѣ. („Dieser Ort führtrt insbesonderenoch heute den Namen „Pel", wie ihn die Bulgaren sprechen, Pella, vei den Griechen" (стр. 37). Нека забѣлѣжимъ, че горното сьобщение трѣбва да се смѣта колкото любодитно, толкова и куриозно, тъй като, едва ли не трѣбва да се вѣрва, че туй, ако и казано отъ български уста, е заето въ последно врѣме или отъ книга, или устно по влияние отъ гърчеющитѣ се, които обичатъ да посочватъ на туй мѣсто като на светина, а не запазено мѣжду бьлгарското население отъ старо врѣме по прѣдание.

 

Въ бързия си исторически погледъ авторътъ на 27 ст. връзъ основа на извѣстнитѣ съчинения отъ Дройзена, Отона

 

 

32

 

Абела, Момзена и пр. излага историческия ходъ на Македонското царство, неговото подигание и отпадание, въ кратки черти, до окончателното разбитие на македонската фаланга при Пидна, т. е. до паданието на Македония подъ Римското владичество, безъ да продължи нататъкъ работата си. Къмъ сѫщия очеркъ се впадѫтъ и три страници, посветени на расходката до Хортачъ план. и околностьта. Въ селото Хортачъ г. авторътъ на смалко щѣлъ да се излъже и то благодарение на селския суртукъ, който изглеждалъ, като чисто казашко облѣкло, та щѣлъ населението на тази мѣстностъ да смѣта за българско, ако да не му били казали тѣ сами рѣшително че се наричатъ гърци, (Sie bezeichneten sich als „Rum", als griechen). Нъ сърби, за чудо голѣмо на шовиниститѣ, никѫдѣ почти низъ Македония не е намѣрилъ. Статията му „отъ Солунъ до Битоля" въ много отношения е сполучливо написана. Въ нея той съ въсхищение описва прѣлесната природа на този кѫть отъ Балканския-полуостровъ, а особенно се въодушевлява, подобно на всѣки другъ пѫтешественникъ, отъ природнитѣ хубости в Воденъ и на Мидасовитѣ градини. Той напълно е съгласенъ съ слѣдующата мисъль, исказана отъ Hahn-a: „Dies ist der Ort, welchen alle Reisenden der Süd osthalbinsel den Apfel der Schönheit zu erkennen... — Reise v. Bel. n. Sal. p. c99). (Това е мѣстото, на което сички пѫтешественици по полуостровъ приписватъ ябълката на хубостьта".) Ако почит. авторъ видеше Прѣспанската котловинка съ насъ заедно щѣше да се провикне, че тя е едничката желѣзна линия, която съ разнообразнитѣ си прѣлестни картини най задоволява пѫтешественника.

 

Въ сѫщата глава авторътъ расправя и за нѣкой само срѣдневѣковни истор. сьбития, като че ли съ туй, той иска да продължи историческия си очеркъ за сичкитѣ случивши се събития въ Македонии до заробванието ѝ отъ Мухамеданцитѣ, нъ безъ да е сполучилъ, тъй като подготовката му въ това отношение изглежда доста слаба. Не забравилъ авторътъ тукъ да ни разскаже нѣщо и за съврѣменното движение на национализма въ Македония. И той подобно на френския пѫтешественникъ Берарда, съгледва, прѣимущество и мощь въ българския елементъ, и за туй той ни дава едно своеобразно обяснение: „Най-живо се движѫтъ Българитѣ, защото съсѣдното

 

 

33

 

 княжество, мѣжду създаденитѣ отъ попрѣдишнитѣ турски области, е безъ съмнѣние най-силната държавица и съ най-голѣмо бѫдѫще". Долината на Вардара, съ твърдѣ малки исключения му е направила грозно впечатление, както и на мнозина други пѫтници, така и на автора на прѣдмѣтното съчинение. И той невижда тукъ вече нито живописна природа, нито пакъ нѣкакво разнообразие. Оголена и опустошена отъ сѣкирата на нѣвежника, вардарската долина не даромъ се сравнява съ гола, погрознела циганка. Въ сѫщата глава говори автора и за гр. Кавала, както и за изчезналитѣ вече градове Филипи и Амфиполия, които играли въ древностъта важна роля.

 

А относително послѣдната статия т. е. „Новата желѣзница", която читателитѣ ни ще я четѫтъ исцѣло, ще кажемъ сега само туй, че само въ двѣ-три страници се говори за техническитѣ подробности по направата на желѣзната линия Солунъ—Битоля, а останалитѣ 15-16 стр. съдържатъ твърдѣ интересни свѣдения по производителностьта на мѣстноститѣ които тя минава, като въ сѫщото врѣме се говори тукъ таме и за поминака, занятието и економическото състояние на населението.

 

Щѣхме да пропуснемъ нѣщо много интересно отъ книгата на г. на фонъ деръ Голца. Това е приложената пѫтна харта на мѣстноститѣ, пропѫтувани отъ него въ Македония. Тя, на вѣрно, е изработена или отъ самитѣ инджинери, съ които наедно пѫтувалъ или пъкъ на основание тѣхни свѣдѣния; тъй като тя е много точна и доста добрѣ изработена, нѣщо което може да се направи сполучливо само отъ специалисти по тази часть. Като се сравни съ послѣдната нова харта отъ Данова, както и тази на Ковачевъ, не може човѣкъ се не възмути отъ произволнитѣ дръскания на послѣднитѣ по отношение тази часть отъ Македония. Нека знаѭтъ нашитѣ картографи, че има нѣкои части отъ Македония вече добрѣ прѣдставени и трѣбва да ги зиматъ въ внимание, когато се залавятъ за подобни работи.

 

Гърцкия полковникъ Схина, начерталъ най-сполучливо южната часть отъ Македония именно мѣстностьта по течението на р. Бистрица; фонъ деръ Голцъ — мѣстностьта Солунъ—Битоля съ околностьта; Ханъ — течението на Дримъ и Вардаръ и пр. —

 

Остава на да кажемъ, че читательтъ вече има прѣдъ си прѣводътъ на интересната часть отъ статията „Новата желѣзница".

 

 

34

 

„Дългата отъ 220 километра желѣзна линия (отъ Coлунъ) до Битоля е особенно богато по-значително искуственни построики. Прѣминуванието на р. Вардаръ при нейната делта изискваше върху главния рѫкавъ единъ мость отъ 350 метра дължина, който, раздѣленъ на дванадесеть окна съ по 28,3 метра растояние, е построенъ отъ легки, елегантни — така наречени непрѣчкани — стълбове. Мостове за наводнение съ около 200 метра отверстие отъ двѣтѣ страни служатъ за истичание на придошлитѣ води, които често пѫти се разшираватъ на нѣколко километра.

 

„Прѣди още, при станцията Текелли, желѣзницата минава р. Галикь върху единъ мость отъ 150 метра дължина, състоящъ оть 12 обикновенни колонни отверстия съ по 12,3 метра растояние. Оттатъкъ Вардара, 6 километра отъ станцията Кърджилеръ, желѣзницата срѣща дълбокия Караазмакъ, оттокъ на Енидже-Вардарското езеро, което само твърдѣ малко промѣнява водитѣ си. Тукъ бѣше нуженъ единъ мостъ отъ 72 метра дължина, съ едно само окно, състояще отъ една едничка висока, напрѣчкана колона.

 

Работа отъ особена важность изискваше, както вече видохме, въскачванието отъ Въртокопъ върху Владовската височина. Тамъ срѣщаме четири колосални виядукти съ около 700 метра дължина, отъ които най голѣмия е 190 метра дълъгъ и се състои отъ 6 отверстия съ по 30 метра височина надъ равнището. Всичкитѣ тѣзи виядукти лежѫтъ подъ дѫга съ радиусъ отъ 300 метра и съ максималио възвишвание на всѣки единъ метъръ 25 милиметра. Тѣ (виядуктитѣ) сѫ направени отъ лежащи прѫтове желѣзни които почиватъ върху желѣзни стълпове, а тѣ пъкъ сами сѫ положени върху крѣпки масивни стѣни.

 

„Тринадесетѣ тунели иматъ заедно 2700 метра дължина, най значителния, онзи вече спомѣнатия при Владово, самъ брой 680 метра.

 

„Отъ понататъшнитѣ построики, които заслужватъ внимание е линията, която се простира на длъжъ по островското езеро. Тукъ се свива желѣзницата покрай отвѣсно провисналитѣ скали отъ Горничовската планина, ту въ дълбокитѣ проломи, ту въ високитѣ насипи, защитени съ отвѣстни зидове, чиито основания плѣскатъ вълнитѣ на често вълнующето се езеро.

 

 

35

 

„Битолската равнина е отдѣлена отъ малката равнина на Екшисуй, която се присъединява къмъ сѫщото корито, чрѣзъ Беровския проходъ който е около 100 метра високъ и за прѣминуванието му изисква се да се мине още една угорнинка и удолнинка отъ по четири километра дължина и при искачванието нуженъ бѣ другъ виядуктъ 120 метра дължина на водораздѣлътъ.

 

„Въ богатата съ рѣкички битолска равнина може да се спомене, освѣнъ многобройнитѣ малки, едничкия само най дълъгъ мость върху Сакуловската рѣка, притокъ на Църна съ осъмь отверстия отъ 12, 5 метра, значи сичко 100 метра дългь.

 

„Заедно съ крайнитѣ пунктове Солунъ и Битоля желѣзната линия има 13 станции и три кръстопѫтѭ. Твърдѣ цѣлесообразно е съединяванието на станцията въ Солунъ, съ сѫществующата станция на источнитѣ желѣзници, за линията Солунъ—Скопие.

 

„Изобщо желѣзницата по отношение начинътъ и добро качественностьта ѝ въ постройката се сравнява съ Анадолската отъ Измитъ до Ангора. Това се обяснява, понеже постройката и управлението ѝ се намира въ сѫщитѣ рѫцѣ.

 

„До шесть хиляди работници вече сѫ работили едноврѣменно при построяванието, нъ при все това измѣнява се силата на тази малка армиика, разбира се, споредъ годишното врѣме и споредъ напрѣдъкътъ на работата.

 

„Правителството гарантира единъ брутто приходъ на всѣкой километъръ съ 14,300 франка отъ десетъка на виляетитѣ, Солунъ и Битоля, прѣзъ които минава желѣзницата. Двата виляета обхващатъ една страна, способна за развитие, която е населена отъ работно население.

 

„Разбира се, не може да не смѣта една значителна частъ отъ равнината на долния Вардарь и Карасу, като страна, която ще си служи съ желѣзницата, безъ да се поправи нѣщо понататъкъ. Догдѣто Солунското пристанище може да се стига съ единъ день ходъ, то стокитѣ се испращатъ на самъ и нататъкъ съ товаренъ добитъкъ или съ кола. Мѣжду туй, едно само ограничение сѫществува тукъ до тогава, до когато, прѣзъ врѣмето на приидванието на рѣкитѣ, дървенитѣ мостове на Вардара ставатъ лесно неупотрѣбими или чрѣзъ наводнения недостѫпни. Цѣлия дѣсенъ брѣгъ на Вардара тогава

 

 

36

 

си служи съ желѣзницата. Остава сигурна на желѣзната линия хубавата земна ивица отъ Мидасовитѣ градини въ подножието на Караферската плавина (Докса) надъ Нѣгушъ до Воденъ. Това е една богата мѣстность; тритѣ каази, които носѭтъ имената на сѫщитѣ градове, добиватъ срѣдно на година по 22 1/2 милиона килограмма вино; планинитѣ доставятъ дървени материяли: Букови, дѫбови и костени; тѣ криѭтъ сѫщо тъй и минерални съкровища, именно Хромъ.

 

Освѣнъ тази плодородна земна ивица се откриватъ още четири значителни котловини, които сѫ расположени мѣжду планинскитѣ масси по край линията, именно: пелагонииската равнина, или Битолската, Кайлярската равнинка, Серфиджеската долина и Мегренската равнина или Могленската.

 

Виена 19-ий ІОний 1894 г.

 

(Слѣдва)

 

Езерски.

 

 


 

 

6. Да се сдружимъ!

 

 

Чл. 23. Високата, порта се задължава по най несомненъ начинъ да въведе органический уставъ отъ 1860 г., въ островъ Критъ, слѣдъ като внесе въ него изискуемитѣ, справедливи измѣнения.

 

Подобни устави, приравнени на мѣстнитѣ нужди, съ исключение на онова освобождение отъ извѣстни даждии, което се е дарувало на Критъ, ще се въведѫтъ и въ другитѣ части отъ Европейска Турция, за които не е прѣдвидено особенно устройство чрѣзъ настоящий договоръ.

 

Високата порта ще възложи на особенни коммисии, въ които туземното население ще се прѣдставлява достатъчно, изработванието на подробноститѣ на тѣзи нови устави за всѣка провинция.

 

Проектитѣ за организация, които ще се изработятъ отъ тия коммисии, ще се представятъ на разглежданието на Високата Порта, която, прѣди да издаде потрѣбнитѣ распорѣждания за туряние въ дѣйствие на тѣзи проекти, ще поиска мнението на Европейската Коммисия въ Источна Румелия.

 

(Берлински Договоръ).

 

 

Макаръ останалитѣ на Балканский полуостровъ провинции подъ прямото владичество на Султана и да не сѫ вкусили

 

 

37

 

нѣкоя сѫщественна полза отъ постановленията на седемътѣ Европейски Велики Сили въ Берлинский конгресъ, тѣ извлѣкоха поне една морална полза, която състои въ това, че въ Европа се е установило убѣждението, какво турцитѣ не сѫ добри управители и християнитѣ въ тия провинции заслужватъ едно по-добро управление, което би гарантирало всичкитѣ правдини нужни за достойнството на человѣка. Цитирания отъ насъ погорѣ 23 членъ отъ Берлинский Договоръ, за сѣга, нѣма по-голѣмо значение.

 

Ние бихме извлѣкли и сѫщественни материални ползи, които сѫ прѣдвидени въ това постановление, но и самитѣ Велики Сили, не имаеки единъ прямъ интересъ, малко, даже никакъ не се загрижиха до сега да заставять Турция да тури въ испълнение задѫлжението си, нито пакъ самото християнско население отъ тия провинции е направило нѣкои сериозни систематични стѫпки въ полза на това. И така ние пренесохме още цѣли 10 тѣжки години на свой гьрбъ, почти безропотно.

 

Положението на насъ македонцитѣ, прѣзъ тия послѣдни години, още повече е влошено. Отъ една страна най интелегентното и най заможното население изъ Македония се губи чувствително подъ несносния редъ и се поглъща отъ съсѣднитѣ освободени страни; отъ друга страна всѣкоя година съ десетки хиляди работни рѫце, не свободни да обработватъ свойтѣ землища, напущать домоветѣ си, оставатъ всичко пусто и отиватъ въ странство, отъ гдѣто най малко половината вече не се завърщътъ у дома си; отъ трета, многобройни убийства почти всѣки день се извършватъ тамъ отъ необузданитѣ разбойници. А при това, и самото турско правителство, съ своята присторена търпимость, дава пълна свобода на разни пропаганди, които распокѫсватъ само християнското население и го развращаватъ било чрѣзъ голѣмитѣ си подкупи, било чрѣзъ вкарванието му въ заблуждение, при всичко, че самото правителство много добрѣ познава народностьта и вѣрата на това нещастно население и е длъжно да го завардва отъ всѣкое гаврение съ неговитѣ чювства и нрави. Ако турското правителство би имало присърдце истинскитѣ интереси на християнското население, пропагандитѣ нѣмаше така злѣ да го распокѫсватъ, както не смѣятъ тия врани да распокѫсватъ и самото турско население. При това

 

 

38

 

още като се прибави и заселяванието на избѣгналитѣ изъ освободенитѣ страни турци и черкези — моаджиритѣ, отъ които мнозина сега си отмѫщаватъ на християнитѣ за нещастията, които имъ бѣше докарала войната, и постоянно заграбватъ нивитѣ и ливадитѣ отъ раята безнаказано. Всичко това е единъ доста ясенъ портретъ, който ни показва безисходното положение на нашата мила татковина — Македония. Таково сѫщо е положението и на Одринский вилаетъ.

 

Това ужасно положение на раята въ Турското  царство напослѣдъкъ кара всѣки малко по-собуденъ родолюбецъ да мисли и да направи възможно усилие за да апелира и къмъ свойтѣ братия, и къмъ подписавшитѣ Берлинский договоръ Велики Сили, и къмъ человѣколюбивитѣ чювства на образования свѣтъ, за да се улѣгчи това положение на измѫченото християнско население въ Турско.

 

Но нашата длъжность, спрямо татковината си, не се спира само до сухото апелирвание. Ние трѣбва да захванемъ една систематична борба и да обявимъ война противъ нашитѣ тирани. Ние сме щастливи, че, като имаме за основа Берлинский договоръ, имаие на своя страна шесть Велики Сили. Като се увѣрѫтъ, че при днешното положение на работитѣ въ тия провинций отъ Европейска Турция не може да има спокойствие, тѣ ще заставятъ Султана най малко да въведе реформитѣ опрѣдѣлени за тия наши мѣста въ 23-й членъ отъ Берлинский Договоръ.

 

Слѣдователно ние сме длъжни да започнемъ една систематична дѣятелность, която ще изяви прѣдъ външвия свѣтъ лошовото ни положение и ще постави отъ ново Македонский въпросъ и въпросътъ за Одринский вилаетъ на зелената масса. Но за една такава дѣятелносгь е потрѣбно сгрупирванието на всичкитѣ македонци; ние всички трѣба да се съединимъ и задружно да дѣйствуваме.

 

Николевъ.

 

 

39

 

Книжнина

 

Рецензия.

 

7.За отечество и народность!

Три статии посвятени на българска Македония

отъ единъ македонецъ,

 

София — Печатница Братия П. Спиркови, 1894 г."

 

 

Неотдавна почна мѣжду Македонскитѣ Българи въ столицата да се разнася отъ рѫка на рѫка едва брошурка отъ 53 стр. въ осм., подъ горѣспоменатия надсловъ. Тази брошура съдържа три статии, въ които се разгледва Македонския въпросъ отъ политическа гледна точка. Първата статия, — „Спасението на Българщината въ Македония" е била обнародвана въ в. „Пловдивъ"; втората — съставлява отговорътъ отъ самата редакц. на в. „Пловдивъ", а третата — която обѣма 40 стр. и една кратка бѣлежка е, както заявява авторътъ ѝ, „отговоръ общъ противъ всичкитѣ възражения, които сми могли да прочетемъ или да чуемъ до сега по тоя въпросъ, и по тази причина именно казахми да го отпечатимъ на отдѣлна брошурка".

 

Въ първата статия авторътъ излага мѫкитѣ и тѣглилата, обидитѣ и онеправданията, които сѫ се струпали върху българското население въ Турция отъ страна на угнетителитѣ му. И като невѣрва вече въ никаква лоялность на господаритѣ, той кани

 

„Македонскитѣ чеда да докажѫтъ на Турчинътъ и на цѣлиятъ свѣть, че тѣ немогѫтъ за повече да търпятъ тѣзи свой незаслужени тѣгла и неправди и че въ тѣхнитѣ жили все още се е запазило отъ онѫзи благородна и рицарска кръвь, която е направила нѣкога да потрѣпери цѣлата вселена и на името „Македонецъ" да поднася своя нижайший поклонъ "(?!). (стр. 2).

 

А понататъкъ авторътъ като дири срѣдство за отмъщението на угнетителя, той се провиква:

 

„Отъ „дружества" и „лиги" нѣма вече нито нужда, нито полза; нъ пъкъ ако ги има, то тѣ трѣбва да дѣйствуватъ вече по съвсѣмъ новъ начинъ. А тоя цѣрь, това едничко срѣдсгво за подобрѣнието положението на Българина въ Турско, спорѣдъ нашето твърдо убѣждение е: да прѣгърне той немедлено унията и да попроси покровителството на Папата и на Западъ. Само чрѣзъ унията Българитѣ въ

 

 

40

 

Турско ще могатъ да сѫществуватъ като хора, да се развиватъ и да се закрѣпятъ въ народностьта си и найсетнѣ само чрѣзъ нея тѣ ще могѫтъ да расчитатъ съ пълна увѣренность за поскорошното освобождение на нещастното си отечество. Руссия никого не е освободила, безъ да иска да го завладѣе. Постѫпката на Соколова и на нѣкои други българи, прѣди тридесетина години за да пригърнатъ унията, ускори разрѣшаванието на черковния ни въпросъ въ наша полза. А колко ли би била полезна една подобна постѫпка отъ народа ни при сегашнитѣ обстоятелства! Само по тоя начинъ нии бихме могли да се освободимъ за винаги отъ хищническата политика на Руссия и да обезпечимъ своето сѫществувание като народъ; днесъ сме осамотени: Руссия ни прѣслѣдва, а Европа все не ни вѣрва! "..! (стр. 8).

 

Това е, тъй да се каже, ядката на първата статия. Да видимъ сега съдържанието на втората, която не е нищо друго, освенъ, както и попрѣди забѣлѣзахми, възражения отъ р. на в. „Пловдивъ" и нейния взглядъ по отношение „цѣрьтъ за спасението на българщината въ Македония".

 

„Приемаме, пише ред. на в. „Пловдивъ", че Руссия никого не е освободила, безь да иска да го завледѣе; приемаме, че постѫпката на нѣкои Българи, прѣди тридесеть години, ускори разрѣшаванието на черковний ни въпросъ въ наша полза; нъ не приемаме, че единственний цѣрь, за да се спаси българщината въ Турско отъ мѫки и теглила е унията и че Българина въ Турско трѣбва незабавно да я прѣгърне и да потърси помощьта на Папата"...

 

„Ний не приемаме или не можемъ да се съгласимъ съ казаното отъ „Македонецъ", че „само чрѣзъ унията Българитѣ въ турско ще могѫть да сѫществуватъ като хора". Да се развявать и да се закрѣпятъ въ народностьта си" — да, до нѣгдѣ; нъ „само чрѣзъ неѭ да сѫществуватъ като хора" — не, никога".

 

„Не сме съгласни така сѫщо, че „само по тоя начинъ" бихме се освободили отъ хищническата политика на Руссия, че тя би прѣстанала да ни прѣслѣдва и Европа би започнала да ни вѣрва."

 

Всичко туй не приема ред. на в. „Пловдивъ", защото [е] нѣмало съ какво да го увѣри „ Македонеца", „че унията е единственъ цѣрь"; даже „и унията да прѣгърне Българина

 

 

41

 

въ Турско, пакъ, щомъ му липсвать политически правдини, не може да сѫществува като човѣкъ, а ще прѣкарва днешний робски животъ"... Не сме съгласни най-послѣ, което е и най-важното, защото съ нищо не можемъ да бѫдемъ гарантирани, че Папата е готовъ и въ състояние да помогне на неосвободенитѣ ни братя да добиятъ нѣкакви поличически правдини, и че Западнитѣ държави тогава съ по-голѣмо усьрдие и съ по-голѣма искренность ще се застѫпятъ за свободата на Болгарина въ Македония".

 

„Нека, освенъ всичко това, не забравяме едно нѣщо, върху което неможе да има споръ, че Папата отъ една страна и нѣкои отъ Западнитѣ държави отъ друга иматъ интереси съвсѣмъ противоположни. Земете Папата и италиянското правителство. Всичко почти що е добро въ очитѣ на италиянското правителство, лошо е въ очитѣ на Папата, и наопаки".

 

„Кой може да ни гарантира, че Папата не ще бѫде подоволенъ да има стадо безъ политически правдини, което по-лѣсно се стриже... При това, кой може да ни гарантира, че нѣкои други некатолически дьржави, напр. Англия, не ще се извърнатъ и ни кажатъ: защо не станахте протестанти?

 

Прочее, съображенията сѫ много и прѣмного, поради която ний намираме недостатъченъ и не приемливъ посочений отъ г. „Македонецъ" цѣрь за спасението на българщината въ Македония.

 

И по нататъкъ дава са мнѣнието в. „Пловдивъ" тъй по отношение спасителното срѣдство: „Ако Турция остане глуха прѣдъ воплитѣ на нашитѣ утнѣтени братя въ Македония и прѣдъ законнитѣ заявления на свободнитѣ Българи, трѣбва да се започне да се работи по другъ начинъ — начинъ съ който винаги до сега робетѣ сѫ трошили тѣжкитѣ окови”. (стр. 11).

 

Въ третята статия авторътъ по единъ съвсѣмъ своеобразенъ начинъ разгледва и анализира състоятелностьта на слѣдующитѣ шесть срѣдства, които бихѫ могли да спомогнѫтъ за спасението на Българщината въ Македония и за облѣчението на горчивата имъ участь, формулирани тъй както слѣдватъ:

 

1) Настоящия редъ на работитѣ въ Македония съ Екзархията на чело. —

2) Да се иска испълнението на чл. 10 отъ фермана по учрѣдяванието на Екзархията ни и приложението

 

 

42

 

на реформитѣ, предвидени въ чл. 23 и 62 отъ Берлинския трактатъ. —

3) Да се работи за избухванието на въстание отъ страна на самото българско население въ Maкeдония. —

4) Да се прѣдизвика въстание тамъ посрѣдствомъ испращанието на въорѫжени чети отъ тукъ и слѣдъ това България веднага да обяви война на Турция. —

5) Самитѣ Македонски Българи да влезнѫтъ въ споразумѣние на право съ гръцката патриаршия и изново да признаять вѣдомството ѝ, нъ съ условие да имъ признае тя правото да се учатъ и черкуватъ на матерния си язикъ. —

6) Македонскитѣ Българи, за спасението на българщината въ Македония и за облѣкчението несносното си положение да прегърнатъ унията.

 

 

„Признаванието на Папата за свой духовенъ началникъ, безъ никакво догматическо измѣнение въ вѣрата ни." Нъ, той трѣбва да защити това си срѣдство, да убори прѣди сичко възраженията на в. „Пловдивъ", и това той направилъ въ третята статия, която, както и по прѣди споменахме, съдържа „отговоръ общь противъ всички възражения". Този отговоръ е интересенъ за нась, защото съдържа аргументитѣ, върху които авторътъ базира „твърдото си убеждение", за да прѣгърнемъ унията; защото тоя отговоръ е огледалото на умственния багажъ на прѣтенциозния авторъ, който, безъ да има нужда, заявява, „че той не пише настоящитѣ си рѣдове нито за собственъ интересъ, нито пакъ за угодата на когото и да би било; ний пишемъ, повтаря, по убѣждение, и то слѣдъ всестранното и подробно изучвание на въпросътъ;" (стр. 36) и още: защото тукъ сѫ помѣстени и възраженията противъ в. „Пловдивъ”, които сѫ достатъчни за да блѣсне несъстоятелностьта на аргументитѣ му, както басотата и слабата подготовка на автора по въпроса, за който той се е наелъ да трактува.

 

Авторътъ въ своеобразния анализъ на горнитѣ срѣдства намира, че първото твърдѣ малко могло да спомогне на цѣльта, тъй като туй зависи отъ Екзархията ни и отъ сичкитѣ усилия на цѣлия Български народъ, които за жалость, не могѫтъ да вършѫтъ каквото желаѭтъ.

 

Второто срѣдство е добро, като испълнение на единъ священъ длъгъ спрямо отечеството отъ страна на всѣки интилигентенъ Бьлгаринъ, нъ немогло да се очаква сѫщественна полза, понеже нито здравия разумъ, нито пъкъ уроцитѣ отъ миналото и настоящето ни позволявали да очаквами сполука.

 

 

43

 

А третото и четвъртото срѣдства, които сѫ почти едно и сѫщо, авторътъ ги намира фатални, не само за българщината въ Македония, нъ и за цѣлия Балкан. Полуостровъ; тъй като, „чрѣзъ тѣзи двѣ срѣдства ний рискувами или Македония да се прѣобърне на прахъ и пелель и пъкъ да си остане подъ Турция, а България да бѫде съвършенно смазана и принудена да мълчи сѣтнѣ съ десетки години, и Македония да бѫде раздѣлена на нѣколко части мѣжду България, Гърция и Сърбия .... или Македония да бѫде окупирана отъ друга нѣкоя велика държава, или пъкъ най-сѣтнѣ, да прѣдизвиками нѣкоя обще-европейска война, и впослѣдствие на нея цѣлия Балкански Полуостровъ да бѫде распрѣдѣленъ мѣжду Великитѣ Сили. Относително пъкъ петото срѣдство той почти тъй разсѫждава: понеже това срѣдство застрашава бародностьта на Македонския Българинъ, а сѫщеврѣменно самата цариградска патриаршия, както и Гърцитѣ токорѣчи безсилни прѣдъ Европейската дипломация, то безцѣлно ще бѫде да се уповавами на това срѣдство.

 

И тъй, авторътъ като искарва първитѣ петь срѣдства несъстоятелни за цѣльта, прибѣгва до най цѣлесъобразното, именно: „Признаванието" .... *

 

Прѣди всичко нека забѣлѣжимъ, че авторътъ почти ни кѫдѣ въ отговорътъ си не обяснява слѣдующето възражение: „Съ какво ще бѫдемъ гарантирани, че Папата е готовъ и е въ състояние да помогне на неосвободенитѣ ни братя да добиятъ нѣкакви политически правдини, и че западнитѣ държави тогава съ по голѣмо усърдие и съ по голѣма искреностъ ще се застѫпять за свободата на българина оъ Македония?” Малчанието си е естественно и авторътъ направо отбѣгва отъ въпроса. Обаче той отговаря на други възражения, именно:

 

„Папата отъ една страна, и нѣкои отъ западнитѣ дьржави отъ друга, иматъ интереси съвсѣмъ противоположни" и още „кой може да на гарантира, че нѣкои други не католически държави, напр. Англия, не ще се извърнатъ и ни кажатъ: защо не станахте протестанти? „Колкото пъкъ, отговаря автора, че католическитѣ държави не били помѣжду са въ съгласие, и че Англия, Германия и пр. щѣли били да се разсърдатъ на Македон. Българи, и това възражение тъй сѫщо не почива на здрави основи. Истина е, че католическитѣ държави — особенно Франция и Италия — не живѣятъ

 

 

44

 

по мѣжду си съвсѣмъ братски, и истина е, че Англия или Германия може да погледнатъ въ дадения случай отначало съ зависть на тѫзи не особенна побѣда на католическия миръ? Нъ що отъ всичко това, когато всички знаемъ, че католическитѣ сили често пѫти се борѫтъ по мѣжду си дору и за най дрѣбнитѣ си държавни и икономически интереси, нъ щомъ се касае до самия католицизмъ, тѣ винаги сѫ солидарни?"

 

 

Ний се удивляваме какъ авторътъ тъй легко гледа на работитѣ и допуска противорѣчия. Той самъ отъ едва страна казва, че католическитѣ държави, сѫщо тъй и протестантитѣ често пѫти се борѫтъ помѣжду си дору и за най дрѣбнитѣ си държавни и икономически интереси, и че „религията въ тѣзи народи е вече на вторъ планъ, а всичката тѣхна грижа е съсрѣдоточена само въ упазванието на народностьта и отечеството.... и на собственнитѣ си национални и държавни интереси” (стр. 42), а пакъ отъ друга страна самъ оборва себе си като ни казва, че щомъ се кассаело до самия католицизмъ тѣ винаги били солидарни?!

 

Нъ, нека слѣдваме по нататъкъ за да видимъ и други противорѣчия и нелѣпости.

 

„Не виждами ли, пише той Папата и миссиитѣ му по всичкитѣ крайща на вселената да располагатъ и съ надмощни влияния и съ безчисленни богатства? Отъ кѫдѣ, прочее, тѫзи морална сила и тѣзи неизчерпаеми материални срѣдства, ако не отъ взаимната солидарность на католическитѣ държави въ това отношение"?

 

 

He е истина, че миссиитѣ били папски! Тѣ сѫ подържатъ отъ частни общества, признаватъ Папата само за свой духовенъ началникъ. Тъй ордена на Лазариститѣ, който работи въ Македония се покровителствува отъ Австро-Унгарския монархъ. Отъ сѫщия орденъ има клонове въ Битоля и Скопие.

 

„А слѣдили ли сте, продължава автора, италиянскитѣ вѣстници за да се увѣрите въ тази не успорима истина? Италиянцитѣ сѫ най върлитѣ противници на Ватиканътъ при все това, щомъ се повдигне въпросътъ за напущанието отъ страна на Папата на Римъ и на Италия — какъвто бѣ случая прѣди двѣ години, когато се казваше, че папското сѣдалище щѣло да се прѣмѣсти въ Испания или Южна Франция, веднага цѣлия италиянский народъ и цѣлия му сериозенъ печатъ повдигнахѫ общъ вопълъ и олелия. А това не показва ли, че Папата, ако и отдавна лишенъ отъ мирската си

 

 

45

 

власть, пъкъ слѣдва да се счита отъ паството си и като царь и като общъ рѫководитель на сѫдбинитѣ на съвъкупния католически свѣтъ"? (стр. 46)

 

 

Ний не можемъ да не съжаляваме за дѣто авторътъ си позволилъ да приписва, такъво значение на Папата, поради повдигнатия шумъ отъ италиянския печатъ по случай изявеното желание да прѣмени сѣдалището си, когато въ тази случка не се заключава нищо друго, освѣнъ една нужда на чисто националната гордость на Италиянеца. Англия и Германия — протестантски просвѣтени държави — продължава авторътъ нѣма да се сърдѫтъ на Българина, ако приеме унията, тъй като тѣ твърдѣ добрѣ разбиратъ отъ гдѣ именно се застрашаватъ държавнитѣ и националнитѣ имъ интереси. „Цѣла Европа се плаши за бѫдѫщето си само отъ Руссия, а не отъ другиго" и „ако Грьцитѣ, Ромѫнитѣ, Сьрбитѣ, Българитѣ, Черногорцитѣ и Албанцитѣ — християни биха могли да дадѫтъ здрави доказателства на западнитѣ Европ. държави, че тѣ прѣстаятъ вече да клонятъ къмъ Руссия, то тѣ лѣсно щѣхѫ да могѫтъ да се избавѫть отъ неприятното тѣмъ русско дъброжелателство и щѣхѫ да обезпечѫтъ своето сѫществувание съ вѣкове" ... На вѣрно, авторътъ на тритѣ статии, който съ „твърдо убеждение" прѣпорѫчва унията на Македонеца за да се отърве отъ тѣглиля и да спасе народностъта си, мисли, че и горѣ спомѣнатитѣ балкански народи, съ приеманието на унията бихѫ могли да дадѫтъ здрави доказателства на западна Европа и би обезпечили сѫществуванието си съ вѣкове. Унията, на най малко не може да ни послужи въ този случай. Като живъ примѣръ могѫтъ да ни послужѫтъ Чехитѣ — католици — които сѫ най умразнитѣ за Руссофобитѣ. При туй нека забѣлѣжимъ че въ разсѫжданията на автора липсува послѣдователностьта. Тъй, той отъ една страна признава, че цѣла Европа се плаши за бѫдѫщето си отъ Руссия, а като говори за облагитѣ, които могѫтъ да послѣдватъ съ приеманието на унията, съ помощьта на Западно-Европейскитѣ сили, забравя съвсѣмъ, страшилището за самия западъ. Нимà мисли той, че Руссия ще  си остане проста зрителка! Вѣрва ли авторътъ на тритѣ статии, че Македонеца съ приеманието на унията повече ще благорасположи западнитѣ държави, отъ колкото политиката на бившия Български режимъ?

 

А каква бѣше несполуката на тая фатална Българска

 

 

46

 

политика за нея прѣди сичко и сетнѣ за Македонския въпросъ? Ний ще имаме случай да поговоримъ единъ день за бившата българска политика и за нейното отражение по отношение Македонския ни въпросъ. И друго нѣщо, отговорѣте, г-нъ авторе на тритѣ статии, ще ли Турция да чини сеиръ, когато вижда, че за да и строшимъ главата ставаме унияти? Или тая „болнава Турция", която, споредъ вашитѣ думи, продължава да стой въ Европа, благодарение на несъгласията на самитѣ Европейски сили, не ще си ли подири съюзници мѣжду дуалистическата Европа? Нека има читателътъ търпение да прочете и тѣзи противорѣчия: На страница 48, като изброява авторътъ облагитѣ, които ще послѣдватъ отъ приеманието на унията се провиква:

 

„чрѣзъ нея (унията), най-сѣтнѣ, Македонския Българинъ има шансъ да запази народностьта си, езика си, и въобще бита си, както и, безъ орѫжие и безъ проливание на крьвь, да извоюва за себе си, съ врѣме, много по-голѣми права, отколкото тѣзи, които му е обѣщалъ Берлин. Конгресъ, стига само Турция да се убѣди, че той не е нейнъ неприятель, а че иска и че желае да му бѫде позволено само, щото и той да пролива кръвьта си заедно съ своя съгражданинъ мюсюлиманинъ за защитата на общото отечество".

 

 

Авторътъ отначало ни увѣрява, че чрѣзъ унията Македонеца щелъ да сполучи мѣжду другото и много по-голѣми права, отъ колкото обѣщанитѣ отъ Берлинския Конгресъ. Нъ, самъ той признава, че било нуждно да се убѣди Турция, че Македонеца не е нейнъ неприятель. А съ унията ли ще сполучи всичко туй Македонеца прѣдъ Турчина, когато самъ авторътъ на страница 47 призналъ единъ пѫть за винаги, че Турцитѣ „прѣдпочитатъ да не сѫществуватъ, отколкото да се съобразѫтъ съ взисканията на епохата? „Ние се чудимъ какъ авторътъ на стран. 50 допустналъ върху днешнитѣ основи на османската империя „една втора дуалистическа империя въ Европа, каквато е днесъ Австро-Венгрия, за да носи Н. В. Султанътъ титулътъ Султанъ на Турската империя и Царь на Македония". Намъ се вижда съвсѣмъ неприемливо да се сравнява Турския народъ, невѣжествения, фанатичния, недаромъ осѫденъ и отъ историята на погибель, поради назадничавитѣ религиозни принципи, които не му даватъ да се помърдне ни стѫпка напрѣдъ въ пѫтя на прогресса, съ Нѣмския

 

 

47

 

народъ, който слѣдъ най-отчаяна борба допусна на Маджаритѣ свободенъ животъ.

 

Прѣди да прѣкратимъ нашитѣ бѣлѣжки, считаме за нуждно да припомнимъ на авторътъ, който въпрѣки обѣщанието въ мотото си, което гласи: „О ти, вѣковни мѫченико! ний не биемъ на твоитѣ чувства, които уважаваме високо, нъ виками на помощь твоя здравъ и бистръ разсѫдѫкъ", че допусналъ да излѫже „Македонеца" като казва, „въ тѣхнитѣ жили все още се е запазило отъ онѫзи благородна и рицарска кръвь, която е направила нѣкога да потрѣпери цѣлата вселенна и на името „Македонецъ" да поднася своя нижайши поклонъ". Авторъть не é да не знае, че Македонския Българинъ не е потомецъ на древнитѣ Македонци, и че въ неговитѣ жили тече славянска кръвь. Имаме блѣскави страници отъ миналото си и съ тѣхъ въ извѣстни случай можемъ да биемъ на чувствата, а не съ фалшиви.

 

Въ заключение ще кажемь, че ний не бихме се заели да разглеждаме съдържанието на тѣзи три бледи статии, ако главната имъ идея, които иска да прокара авторътъ, не бѣше тъй авантуристична.

 

Той тъй погледналъ на въпроса и толкова го изучилъ, щото чини ни се, като че ли писалъ рецепти за некакви ястиета. При туй, като се има още прѣдъ видъ, че двѣтѣ първи статии обнародвани въ единъ тенденциозенъ вѣстникъ въ программата на който е прѣдвидено мѣжду другото и сѣянието страхъ мѣжду българското население отъ Руссия, за да не кажемь хулението и даже псуванието на Руссия, то естествено слѣдва, че неможехме да очакваме, щото авторътъ на тия статии да се постави по-горѣ отъ всѣкакви партизански мисли и да ни представи нѣщата въ побезпристрастна форма. Далновиденъ дипломатъ, съ унията ще заплашва Руссия! Не ли? Сѫжаляваме. . . . .

 

Езерски.

 

София 20 Юлия 94 г.

 

 

48

 

 

8. Бѣлѣжка отъ редакцията

 

Тъй като повечето членове отъ редакционний комитетъ, поради лѣтнитѣ ваканции, отсѫствуваха отъ столицата, излизанието на настоящата книжка закѫсне, за което просиме извинение отъ г. г. спомоществователитѣ си.

 

По сѫщитѣ причини въ настоящата книжка не е запазенъ и еднакъвъ правописъ.

 

_________

 

Равносмѣтка

на

Младата Македонска Дружина.

 

Приходъ отъ волни помощи постѫпили до днесь: 310 лева 50 ст.

Расходъ 146 „ —

___________

Наличность: 164 лева 50 ст.

 

София, 3 Септемврй 1894 г.

 

Дружината.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]