Месечно списание "ЛОЗА"
Издава Младата Македонска Книжовна Дружина

 

Година I. 1892 г. Книга III (?)

 

1. Солун (Описание зето от Revue de Deux Mondes) (Продължение) (108)

2. Мелник и околноста му от П. А. (121)

3. Стихотворениа отъ В. Илича  – "Залисан към бледна месец стрема" от Ведум. (131)

4. Нещо по новата етнографическа харта на Сърбските земи, съставена от Белградските великошколци (133)

5. На Мокров (расказ из живота на македонците) от П. (Петър Попарсов?) (139)

6. Наръчници (балада) – от Ведум. (156)

 

 

 

1. Солун.

 

(Описание взето от Revue de Deux Mondes).

 

(Продължение)

 

 

He може човек в неколку дена да разбере евреіте в Солун. При сичко това, според както ги гледах на улиците, по дукіаните, на скелето, чини ми се, че те, изобщо, имат по свободни обноски, по отворени от сегде-другаде. Това се вижда особенно у мъжете, които носат дълги и широки антерии. Те  се лесно различават от сички други жители, но сé пак представіат твърде разнообразни типове, като наченеш от тънкиа, като челичена пръчка израилтіанин, бледен и мършав, со склопени очи, и спреш до кървестиіа гигант, со широко-сплескан нос, алчна уста.

 

Асириіскиот тип е твърде распространен. Некои улици от евреіските пазари живо представіават бареліефите на такивато в древните Ниневиа и Вавилон. Евреіките прават поразително впечатленне, особено с твърде оригиналната си носиа. Те носат дълги роби и джубета от алена боіá; особено те труфат главите си. По чертите си, изобщо, изглеждат досга красиви: лице валчесто, но бледно и черни очи. Казваха ми че пó красивите евреіки не излизали вън — стоіали си дома. Евреите са ориентални в това отношение. По ліубопитство, ако и с малку риск, — че можех да им възбуда ревнивоста, аз се промъкнах из между наі скритите улички, и с не малку мъка, сретих една прекрасна дъщера сионска, възчерна малку, но с една хубава става — като царица, с черни кадифени очи.

 

Припомних си стихотворението: Nigra sum sed formosa:

 

„О дъщери сионски! He гледаіте, че съм почернела тъі, слънцето ме е направило такава. Моите братіа се подигнаха срещу мене и ме поставиха да варда лозіето. . . Не доизрекъл още сичко, аз се намерих заобиколен от цела тълпа Араони, Исаковци, които зеха да ме гледат с ліубопитство и не съвсем безлобно.

 

Евреите тук безразлично упражніават сéвъзможни занати, от ръчните работи, до наі високите заніатиа, Естествено, те се

 

 

109

 

отличават особено в търговиата. Те са тъі добри фабриканти, хамали, толмачи, чиновници, както и дворіани или банкери. Тe занимават сичките стъпала на социалната скала, — от наі високото до наі ниското. Наі първите търговци в Солун са евреи: Алатиновци, Модіановци, са тъі известни в Марсилиа, Париж или Лондон, както на бреговете на Егеа. Но покраі тези големци — богаташи, има с хиліадници и такива, които тънат в и наі страшна нищета и мизериа. Мога да кажа, че распръснатото мнение, какво евреите са се хранили с пота на другите — на своите иноплеменни съседи, и са играіали роліа на щастливи паразити, е чист предрасъдък. И в израил, както и у нас, мрът от глад; и тук както по нас личат іасно социалните неравности. Нищо пó раскошно от оніа търговски палат на Модіано, издигнат до стариа пазар. На две крачки от него гледаш един вид изба, в коіато натрупани евреічета, на колени псаліат безразборно по евреіски. Наистина, показва се една іака солидарност между тех; во нека добиіат некаква независимост, и тази солидариост ще отпадне тутакси. Едва ли се чуствува от тех живо дължноста за взаимната поддържка. Големите търговци са доста благодетелни, но те не щат да исповедват твърде тесното си родство с техните едноверци — хамалите, когато търсат родословието си; те охотно си отнасіат происхождението си неще дадеч, в Италиа, Франциа или Испаниа, ако и да са излезли от същата таіа плебеіска маса, коіато ги окръжава.

 

Нека Израил да добие един ден народната си независимост, да стане царство, и вие ще видите изеднаш да въскреснат наі противоположните интереси и чуства, които разделіаха едно време народа от фарисеите.

 

Числото на Турците в Солун възлиза на 40000 ж. Те живеіат в горната част на градот. С друговерците изобщо се отнасат доста добре. Та и в самите тех напусто ще търсиш да намериш чист турски тип. Повечето са потурчени и даже голема част от тех — така наречени „діонмета” — потурчени евреи, още са пазат много стари черти. He е мъчно да се отгадае как тие евреи, збогатени некога от търговиата, са се сфъртили към Мохамеда, когато царството на пророка бе в сичкиа си блесък. Причината тук е била само и само да запазат интересот си и нищо повече. Днес те, при сичко, че не са добили съвършенно

 

 

110

 

симпатиите на истинно-веруіущите, стоіат начело на турскиа елемент в Солун. Повечето от тех са търговци и чиновници.

 

Необіасним е фанатизмот в един такъв град, където мусіулманите заемат едно такъво незначително место. Нигде джамиите не са тъі достъпни, както тук. В една от тех показват ти гробот на един христиански светиіа. Сека година, на православните се дава право да влезат в джамиата и да се поклонат на гроба на светеца. Това е един забележителен пример на веротърпимост от страна на мусіулманите, какъвто не бихме видели никогаш у христианите. Предположете си за минута, че в некоіа наша църква на исток се намира гробот на некоі дервиш, и да се позволи на мусулманите да се кланат пред него. При сичко това, тоізи същи град в 1876 виде да се убие от фанатиците нашиот консул, пред нозете на един слабодушен, а може би съучастен в делото паша. Подобни актове на диващина говорат іасно за колебателното равновесие поддържано от победата на турците: умразата между племената тук е само успана; доста е една искрица за да избухне тіа. Турци и христиани, сближени чрез катадневните сношениа, не могат постоіанно да се іадат; но в същност духовете не са мръднали ни на стъпка към помирение. Относително онаіа страшна сцена, без да искам да іа оправдавам, ще прибава, че нашиот консул се скопрометира многу, като се застъпи за интереса на православието което не влизаше под негова протекциа, вследствие на една бъркотиа, за коіато христіаните най-първо дадоха повод и за една мома, коіато не беше френкина. Тази девоіка— българка или гъркина, съвсем забравена вече, беше се заліубила за един млад турчин, не толку от ревност по верата му, колкото по ліубовен мерак. Това се случава, както се вижда, твърде често тук, на исток : верата си меніават с една удивителна леснотиа, без да обърща некоі ни наі малку внимание на това. Този път, гърцката община, поради плачовете на маіка и́, се показа твърде непрактична, като се дигна, и со сичката си сила се въспротиви на потурчванието девоіката. Тази туку що бе пристигнала с трена, забулена в едно ново фередже. Една шаіка ашлаци, ревностни „православни", подбудени, вероіатно, от некоі ревнив ліубовник, іа чакаше на гарата. Едно излегване от вагона, те се пускат право в неіа, раскъсват забулото и́; грабват іа и, іа унасіат. Мусіулманите

 

 

111

 

развълнувани от това, събират се на бързо в наі главните джамии. Тъкмо когато фанатизмот им бе скипнал в главите, нашиот нещастен консул, г. Мулен, като бе зел в ръцете си защитата на тази жена, коіато, сама не сакаше да іа защитават, отиде да се фърли, тъі да се каже, в гърлото на вълка. Тоі отиде в една джамиа, заедно с германски консул, да смири тълпата. Отговориха им че не ще си излезат живи от там, ако гърците невъзвърнат девоіката, и, тъі като до определениа срок тіа не доіде, двата посредници бидоха исклани на место. Г. Мулен умре героіски и мъченически, но, нека ни се позволи да кажем, че никак не постъпи дипломатически. Уверіаваха ме, че между авторите на убиіството, наі свирепите са били албанци, дошли от вътрешноста. Още самата вечер те се сполучили да избегат и никоі от тех не се виде при тържествените екзекуции, които станаха скоро в присътствието на смесените ескадри.

 

Сега сичко си е тихо; но поучително е, като се расхожда човек по тези мирни улици, да си напомніа скорошното избухваніе и осторожно да следи истиналата лава. И вулканите така, догде спът, се покриват с лозіа и цветіа. Такъв е Балкански полуостров: тоі има кратери почти на секъде, в Българиа, в Сърбиа, в Църна-Гора, в Македониа. Никоі не ноже да предскаже, подир 6 месеца от де ще избухне пожарот.

 

Доста чудно е, че в Солун, сравнително, твърде малу гърци има. Те едва ли са повече от 20,000. Жалки остатки от онаіа духовита и жива раса во втората столица на Визатиіската империа. Но тази малка фаланга държи в ръцете си краіната халка на веригата, коіато свързва настоіащето с миналото. Имало е тук и елини, и следов. имало и философиа, искуства, во времето, когато турските орди скитаха още по степите на Средна Азиа, и когато френците не беха още излезли от лесовете на Германиа. Напусто се мъчиш да видиш в тех некое наследие от славна кръв! . . .

 

Нищо народно нема да забележиш. Повечето са приели френското облекло, което им отнима, повидимому и наі малката сенка на оргиналност. Техниот вкус чисто модерен, лесно се обіасніава; преданиата, до които те често прибегват са тъі далеч, че не могат се изрази чрез никакв видим знак. Не можеш си ги представи как биха изглеждали те, ако биха облекли старата pallium или римска тога.

 

 

112

 

Всичката их сила стои в отвлеченности: въспоминаниа, един език, една вера. Те са намерили че наі доброто средство да се отличат от съседните маси е да се отдадат с душа и тело на Европа. Освен това, техните очи постоіанно са обърнати към Атина: бидеики не тъі многочислени, ни тъі силни, за да си добиіат некакво особенно положение в империіата, както техните братовчеди — Фанариотите, те са се облегнали со сичките са надежди към младото кралство.

 

Тази шепа гърци, от които повечето принадлежат на търговското съсловие, не очаква нищо от Султана. Тъі, те са станали за „великата идеа" едно деателно оръдие за пропогандирание. По чиста случаіност ли, или по тъжни въспоминаниа, те са събрани главно околу Св. Софиа Солунска, сега обърната на джамиа. На прозорците се виждат красиви женски лица. Мъже и жени се виждат свободни от онаіа величава бездеателност, коіато съставіа спокоіствието на ориенталците.

 

Но въпреки техните естествени дарове, те требва да отстъпат пред енергиата и деателноста на израилтіаните. Евреіиот и гръкот имат много общи способности; затова не е чудно ако си зададем въпроса как те могат да живеат едно до едно, и да експлоатират същата област. Думите на Іувенала: Graeculus esuriens ad coelum jusseri sibit, са много поверни за евреите. Когато природата е надарила еднакво две същества за една и съща работа, то едното непременно треба да уничтожи другото, и винаги не ублагородното, но у пó іакото, пó гъвкото, пó имощното остава надмощието. Иначе не мога да разбера как Солун, от чист гърцки град, се е обърнал в един вид малък Израил.

 

 

        III.

 

При отсътствието на живи ліудіе, остатките от паметниците може би да ни кажат нещо за византиіското минало на града. Каква таінственост и в това поглъщание на световете! Какво корабокрушение, което ни напомніа онова на испанските галиони [*] потопени некогаш с сичките си богатства. Ето ни пред абсидата (кубето)  на една стара аристократическа църква. Отвън в нищо не е изменена: красивите колони,

 

 

*. Галиони се казваха големите испански кораби, с които пренасаха златото от Перуанските и Мексиканските мини и пр.

 

 

113

 

строіноста и размерът, дават и́ наі изіащен изглед, нещо, което христианското искуство от първите векове наследи от езическата древност. Но отвътре, страшна простота. Обърната в джамиа — нема ни украшениа, ни реліефи, ни живопис —само една бадема от краі вкраі. Това го изисква коранот. Сегде, алтарот е бил обърнат към Мека. . . .

 

Какво биха казали иконоборците императори, Леон Исавріанин или Теофил, ако биха видели едно толкъво неочаквано и грубо приложение на техните идеи? Такъв ли гол и студен храм искаха те да издигнат?

 

Не, наверно, те щеха да му запазат поне цвета и живота.

 

Религиозното искуство, в ръцете на техните последователи щеше да заеме нещо от глухата, но тържествена елегантност на онаіа Алхамбра, коіато се украсіава с много статуи и образи. Между Византищитв и Арабите съществуваха странни сходности. Те се беха свикнали да се познават, да се оценіават, благодарение на постоіаните си борби. В Солун даже, в дворот на старата Света-Софиа, се издига една мраморна проповедничка катедра, коіато се дължи на резеца от некоі мусіулмански скулптор. Некоі са на мнение даже, че некои държавни мъже и философи са мечтаели за съединението на двете наі завършени форми на средневековата цивилизациа, между Цариград и Багдат. Но императорите и халифите, нихните генерали или министри, в тие деспотически държави, беха, почти винаги, изолирани умове; техните идеи требаше да се превиіат пред фанатизмот на тълпите.

 

В XIV в. смъщението в Азиа не бе по малко от това в Европа. От едната страна на Босфора, малките мусіулмански династии, от другата — христианските партии и секти не преставаха да се іадат по между си. За да се докараше в съгласие целиот свет, требваше един номадски народ, научен на голотиата на степите, безразличен към наука и искуства, да излезе из азиатските степи, да тури краі на тие безкраіни борби и да въдвори тишината на робството. Турците истъпчиха, без да му мисліат ни наімалку плодовете и цветіата на две цивилизации. Над остатките на два света, те посадиха палатките си; защото, при сич[кото] си единоверство с Арабите, те не запазиха, като наследство от последните нищо, освен коранот и тълкуваниата му. В Европа те излезоха иконоборци — чрез огън и меч.

 

 

114

 

Съдбата прави страшни извращениа; понеже исток и запад не сполучиха да се спогодат, тъі като от Цариград до Каіро секи си пазеше своіа начин на богопочитание, турците бидоха призвани за да упростат сичко, но не с теологиата, а с мечот. На оттатъшните краінини на античниа мир, потъмнеха два народа, като оставиха една празност, коіато за дълго време нема да се ис[п]ълни : от тогава вече Европа и Азиа престанаха да се гледат с лице. —

 

Разрушението, при Турците, не е систематическо: то произлиза от техното безразличие. Те са пощадили онова, което не им е дотегвало. В Солун, случаіот е избавил некои хубави откъси и цела една стара църква, Св. Димитриа, мраморите на коіато са добре спазени. Во Света Софиа, некоіа груба ръка даже се опитала, да попълни празнинитѣ на мозаіката с груби картини. Тези печални шарби и съседната празност още пó-добре прават да излезе налице едно искуство без съперник в смеса на отенките. И боіата е един вид песен, също както музиката: и тіа си има своіата блестіаща или мрачна фаза, своите треперіащи или глухи звукове. И в неіа веселите ноти се последуват от болезнени впечатлениа; както сестра и́ — музиката, тіа ни дава вълнениа, които мъчно могът се предá с думи, тъі като съдържат повече неопределена дълбочина, отколку определена контура. Надъ предверието на Света Софиа се издига един блестіащ и тъмен свод, обслан с кадифен плат от приіатен син цвет, обсипан с многоброіни златни точки, които му дават некаква чудна таінственост. Това богатство в изгледа подига също такъво богатство и на чуства и мисли. Тънките и деликатни преходности в основните краски отговаріат на наі деликатната и наі чуствителна душа на човека. Тіа се развива и расширява тъі да се каже, като обгръща се пó-големо число чуства и мисли. Младенческите народи обичат силните и іасните бои; но напредналите, които са работили и страдали много, предпочитат іаснотъмното и отенките.

 

Така, мермерите на Света-Димитриа, тие порфири и іасписи колку обезцветени и да са от времето, виждат ми се като далечни отражениа на развити и дълбоки души. Влизам при залезанието на слънцето: от един висок прозорец, един последен лъч пронизва полумрака в църквата; изглежда като

 

 

115

 

да иска да събуди едно след друго красивите амаілии на пода и бареліефите на колоните. Чини ти се, че слушаш, издълбочините на вековете, толку гласове да шептат жешките си молитви. Секи от тез стари камъне, на които слънцето сгрева побледнелите жили, изражава своеобразно некоі оттенък на ліубов, надежда или вера. Защото оние, които са ги издигнали там, съблазнети от ласкателниа им блесък, донасіаха в Божиа дом това, което намираха за наі добро. За въплощение на моите мечтаниа, ето че един лъч ми открива гробът, на една млада христіанка, при входа на църквата. Над него се намира гръцки надпис, исписан во един от овие деликатни венци, които по сетне ренесанса толку въспроизвеждаше. Дали ще да е това залезвание на некое умираіуще вече искуство или зората на некоіа новоначинаіуща ера? Съмнението е позволено, защото Св. Димитри възлиза към първите векове на нашата ера. Църквата тогава не беше още искліучителна; тіа не се гнъсеше от античното наследство. Тези порфирени стълбове, от коринтски стил, са били изети от некоі езически гръцки храм. В чаровната зара на един исчезваіущи мир, в зарата на един друг, коіто туку що се раждаше, би могло да се верва за минута, че человечеството ще търгне без колебание към бъдъщата си съдбина, земаіки со себе сичко, каквото би спазило от миналото. Момата, коіато спи под този мрамор не ще ли да е езичница с распущената си и летіаща туника, вече христиіанка с поведението и срамежливоста си? Но, до като се губех в скърбта за умрели неща, старите стълбци друго зеха да ми говорат: „Виж, казват, ние сме крепили храмот на Іупитера Олимпиіски. По сетне сме дошли да украсим жилището на Христа. Днес нашите дваесетвековни чела, служат на Мохамедовиа култ. Ние сме видели земните чада да се покланіат на три различни алтари. И от сички поколениа, които са минали под нашите портици, само едно нещо сме задържали — общото и горещо въздихание на сички смъртни към едно пó-високо и пó-велико същество. Нищо не умира ; сичко се меніава и подновіа. Днес, както и секога, нема друг бог, освен едина Бог.”

 

 

        IV.

 

Солун не е бил никога столица: политическа рол зема да играе, сравнително, в късно време, когато градове покраі Егеіското

 

 

116

 

море образуваха толку малки републики, и пó-късно, в времената на феодалното раздробление, когато маркиз Монферат бе образувал едно царство на Халкидонски полуостров. Самата природа некак не е надарила Солун за да бъде център на некоіа голема държава. Оние които искат да го противоположат на Цариград, чини ми се, че не разбират наі елеметарните закони на историата. Къде му онова положение на Византиа (Цариград) възседнала като на кон над две моріа и два континента?

 

Може ли да се ласкае, че държи кліучевете на проходите на Русиа, на сичка предна Азиа и на една грамадна мореплавна мepa? Спомнете си малку съдбата на Цариград: нема град на света, тъі от себе си осигурен за живота си, тъі защитен срещу неприіателіа. Не веднъж е държал тоі в зидовете си величието на римски народ. Усилиата на дваесет разни народи са се осуетіавали пред неговите стени.

 

Известна е историата на онзи Симеона, български Карл Велики, коіто стигна победител до вратите на Византиа, но, като усети безсилието си пред неіа, завърна се назад, като изсипа гневот си по Тракиіските поліа. Имперскиот град фърліаше едно след друго — де Европа на Азиа, де Азиа на Европа, като черпеше с пълни ръце от едина резервуар, когато другиот му избегваше отръце. И днес цел Балкански полуостров тежи към Цариград. Но догдето тази столица стои в неизвестност, нищо нема да се реши. Воіни и трактати раскинаха малу-пó-малу реките и планините, които тъі іако го защитіаваха: то са последователни деіствиа на една драма, на коіато развързката е тъмна още.

 

Нищо подобно в Солун. Провидението като го фърлило в дъното на залива, го е осъдило да върви след големите териториални смъшениа, без да може да ги управліава. Тоі не ще да исправи даже съдбата на Македониа, коіато храни и от коіато живее. Българското племе, преобладаіуще в околностите му, вътре в града едва ли се представіа; то нема никакво влиіание в градските работи. Претенциите на близоседните държави — Гърциа, Българиа, Сърбиа, се облегат на численоста на населението в селата, без да зимат во внимамие тенденциите на Солун. Та и, не в турските граници, ами негде пó-далеку, околу зелените маси на канцеліариите, се върти съдбата на Македониа. Още много пъти ще се спори и распарчува полуостровот,

 

 

117

 

додето ce реши съдбата на Солун. Самите Русси, когато начертаха Великата Св. Стефанска България, оставиха на страна Халкидика и неговото велико пристанище, бидеіки уверени, че еднъж стъблото свободно, ветките сами ще се привиіат към него. От тогава сички мисліат за Солун, но никоі не говори за него. Тоі възбужда много стръвници, но и безпокои ръката, готова да го сграбче.

 

Това отворено пристанище би могло да обогати един  завоевател; но нема да му достави сила. Напротив, силата, коіато ще протегне ръката си до там, ще умножи само раніаемите си пунктове и ще стане предмет за нови борби. Ако некога, което никоі добър френец не треба да желае, Турците се принудат да го отстоіават силом, тоі не ще падне со шум: ще се откъсне тъй лабаво от Империата, както пада здрелиот плод от дървото си. Ако ли пък този град доіде самичък да си реши съдбата, за верване е, че тоі ще се навали към една конфедерациа на свободни градове, към един вид Источен ханзеіски съіъз, какъвто тези брегове са виждали некога . . . Тази мечта коіато е една утопиіа за Цариград, тук би страшно прилегнала на формата на землището и на характера на жителите. Но желаниата на народите са такива, които наі малку занимават нашиот железен век. За дълго време Солун не ще управліава собствените си съдбини. Днес за днес тоі е тъі привързан о Турското владичество, както никоі друг град; Това е, поне за сега и един вид залог за неговото бѫдъще. Нека го остават да си се обогатіава само, и тоі е доволен от това.

 

Съсем е друга търговската му важност. В това отношение Солун е истински цар, и силата му ще расте от ден на ден, толку повече, че икономическите течениа на нашиа век следват во наклонението си, без никаква грижа за политическите сгоди или незгоди. Те тичат там, където ги викат, било скороста, било ефтиното пренасане. Глава на една европеіска железнопътна линиа, едно от наі сгодните пристанища на Исток, Солун скоро ще покаже това двоіно привличане. Вече козмополитичниот характер на жителите му и на историата му се отражава и в търговията му. Догде в повечето от другите пристанища една бандера уничтожава сички други, а населението се е свързало с известни надгледници — пазители, които мъчно могът се искорени, — тук разните Европеіски нации,

 

 

118

 

благодарение, къде на близоста, къде на ефтиниата на разноските, могат свободно да се борат с равни сили. Естественно, Англичаните, тие морски арабаджии, държат първо место в мореплаванието. Но ако прегледате търговските таблици за внесените тук стоки от сека държава, ще видите че разликата между Англиа, Франциа, Германиа и Австриа не е голема. Цифрите се движат между 10—14 милиона франка за сека от тие сили. Френските произведениа са скъпи, но винаги те са пó-траіни и пó-чисти от секакви фалшификации. На исток модата е на австриіските стоки, които често биват лоши и ефтини. Солунските маази и дукени са пълни с такива стоки, годни да се разменіават само на африканските брегове срещу златен прах и слонова кост; защото много пó-прилегат на негрите отколку на цивилизовани ліуде. Кніазете в Конго не би се видели грозни в огледалата, които удължават, обезобразіават или позеленіават лицето. Те би счели столовете и масите за прости украшениа и не би дързнали да седнат на едните и да се облегнат на другите, боеіки се да не потънат въ неочакваниа лукс. Те би се въсхитили от тие бронзоподобни часочници, от които би се отвърнали и механите на нашите села; и тъі като отиват повечето голи, малку може да ги е грижа за траіноста на памучниа плат. Уви! Источните народи са още негри в това отношение; гледаіки само днес за днес, непредвидливи, като деца, малку грижливи за траіното, те тичат само към ефтиното, което в същност е съсем противното. Един търговец ми доказа, по един наі приіатен начин — с една чаша лимонада в ръце, че френскиот шекер е нещо 4—5 пъти по сладък от австриіскиот, коіто пък се купува 2 пъти по ефтино. При все това туземците предпочитат последниот, като се показват с това неспособни да пресметнат, че да платили два пъти по скъпо за една вещ, коіато чини 5 пъти повече, е една голема икономиа.

 

Доста е да отворим хартата, за да видим, че бъдъщето на Солун лежи в тази железна линиа, коіато го свързва с централна Европа, чрез Белград, Пеща и Віена. Вече големите мореплавни компании са надушили това и пренесли повечето станциите си там. Една компаніа от търговци даже работи пред правителството за да и́ се даде концесиата да преобразува скелето, да го фърли неколку метри по навътре в морето,

 

 

119

 

за да могат свободно да стигат параходите до него. Както и да го построіат — с камен ли, или с дърво, Солун ще изгуби многу от красивоста си с тази реформа, но печалбата в търговиата е сигурна. Тук мимоходом ще забележим, че страхот, които произвежда в мнозина Солун с въздиганието си — да затъмни и съсипи много Средиземни пристанища, е лишен от секакви сериозни основаниа. Марсилиа, Генуа, Триест ще си съществуват и процвитат без никакво ослабление от това, защото, Бриндизи, за коіто тъі също се подигна голем шум, не мисліа да повреди в нещо на Триест и Генуа. Новиот път за Суез, чрез Солун има значение главно в краткоста и бързината си. Без съмнение пътниците и некои малуважни стоки ще предпочитат тоіа път. Това не е малку; но що се относи до наі големата търговиа, то съставіа твърде незначителна част. Последніата има работа с бавни исплащаниа и предпочита морскиот път, коіто костува нещо 10 пъти пó-ефтино от железницпте. Напр. една каса газ за да се испрати от Хамбург в Букурещ много пó-износи да пътува чрез Па-де-Кале, Гибралтар, Средиземно Море и Дунав, отколку право, чрез железница. И търговиата си има своите резони, които не винаги си схождат с геометриата.

 

Да предположим, че Солун рано или късно ще стане такъв: пред мене стои іасно разочарованието на жителите му, на неговите предприемачи и търгоцди, които со душа чекат и се надеват, че сичките богатства на Средна Европа, които идат с първиа бърз трен, влачени от некоі германски или унгарски локомотив, ще останат тук. Въобразіавам си ги как се трупат те околу беразличните и бързи пътници, които от първата класа на вагоните се префърліат право в параходните ресторации, след като фърліат расеіани взорот си на околу. Още от сега слушам горчивите оплакваниа на хотелджиите които не ще имат време поне малку да поскубат тези преходни птици.

 

И наистина, само за едно просто удоволствие ли — да гледат проходіащата тълпа, ще стоіат като портиери Солунци на Европа? И тези стоки, добре извързани, които макарата на парахода ще граби от вагоните, кого други ще ползуват, ако не само едни компании при това иностранни?

 

Таков един позлатен облак изминва, без да ороси исушената нива и занасіа другаде плодотворната си влага. Bсye

 

 

120

 

работниците му протіагат ръцете си, радват се като почуствуват хладината му, но тіа бързо и безвъзратно си отхожда.

 

Не, о жители солунски, вашето богатство не лежи многу в тези далечни доходи; то стои близу до вас, под вашата ръка. Както в басната, раскопате земіата, или нека поне братіата ви іа раскопат, и вместо едно съкровище паднало от небе, виі ще имате друго, пó траіно и пó сигурно. За да бъдете представители пред Европа, бъдете такива преди сичко на Балканскиа П-ов. Нека тие великолепни страни, тъі богати некога и тъі населени, излезат от заспалоста им; нека работат и произвождат и виі ще порастнете с тех. Преди да станеш интернационален, бъди пó напред местен. Марсилиа има зад себе си Франциа, Генуа — Италиа, Триест — Австриа; и ако Ливерпул немаше Манчестер, това пристанище немаше да бъде склад на целиа свет. Знам че вашата страна е спорна, оставена на ліудските препирни, и че не е твоіа работа да съединиш сички тие раси в една сила. Но светот се управліава по некаква сила, коіато си играе с конгресите и коіато обича да разрушава преградите, изобретіавани от дипломатите. Необходимоста за хранене, а с това и таіа за купуване и продаване е една от основните форми на таіа неотразима сила. Както тъзи необходимост расте от ден на ден, тъі тіа тържествува с време, по един друг железен закон, според коіто нема нищо по благородно от между особната борба за съществуване. Зад пламенните съперничества, сбълскваниа и воіни, цивилизациата следва подземната си работа. Виж тази железница, коіато никоі не іа приемаше, ни Сърбите, които іа намираха твърде скъпа; ни Австриіците, които се боеха от напливот на Англиіските стоки; ни Турците, които неудобріаваха с наі големо основание посещениата на техните добри европеиски съіузници; тіа се построи, при сичко това. Тіа е за вас оръдието, символот и залогот за воскресението на вашиот полуостров. . .

 

 

121

 

 

2. Мелник и околноста му.

 

 

Целата источна Македониа с искліучение на неколко северни кази, (които влизат в Скопскиот виліает) съставіа Солунскиа виліает. Последниа административно се подразделіа на два санджака (окръга): Драмски и Серски.

 

Страната, за коіато ще се говори, е Мелничката каза, и част от Серски санджак.

 

Орографиа и Хидрографиа. Рила е възелот от коіто се спущат повечето планини за Источна Македониа. На іуг от Рила слизат два планински трупа: Источните Родопи и Западните. Западните Родопи образуват много планини с разни имена. Пирин-планина, коіато е отклонение от Запад. Родопи, по посока от іуг към исток върви успоредно с тех, стига до Серското поле дето се расклоніава и се губи постъпенно. От Горна-Джумаіа до върха Гидик Пирин носи името Предел; от там следва Кресна-планина до Ел-Тепе. От тук се протака собствено Пирин в две успоредни бърда: источно и западно. Първото се свършва над Неврокоп, а второто над Мелник. В запад. Родопи наі-високи върхове са: Гедик, Ел-тепе (Елин-връх), Пирин, Баирли, Арнаут и Алабурун. Наі-висок от тех е Елин връх (2680 м.). На запад. бърдо от Пирин наі-високиіат връх е Елен в Бождовската планина; Плоски, гола и каменист, и Кресна, също, ражда само грозде.

 

Под Неврокоп Пирин свива по противоположна посока, та образува Сингеловската планина, коіато се свършва до Рупелскиа проход срещу Беласица. От Рупелскиа проход право на запад почва друг планински труп, Беласица, коіато образува западната стена на Рупелскиа проход и прави преграда между Серското поле и долината на Струмица. Срещу Кресна, успоредно, като започва от Крупник, върви план. Каршиака, коіато се свършва до долното устие на Кресничката Клисура, и от там на доле се започва Малешевската планина: тіа се протака по десниа брег на Струма близо 6 1/2 часа път и се свършва до долината на р. Струмица, коіато долина отделіа Малешевската планина (Кокош-Балкан) от пл. Беласица.

 

 

122

 

Всичките планини в Мелничката каза са гористи (бор, бук и дъб); само Кресна и Плоски представліават голи каменисти местности. Каршиака и Малешевската планина изобилват с дъб, поради това населението развъжда много свине и е главниа му поминак. Север. част на Беласица е гориста и изобилва с кестен, а Іужн. повечето е гола и камениста.

 

От една страна между запад. част на Пирин, а от друга Каршиіака и Малешевската планина от с. Крупник до началото на Рупелскиа проход, коритото ма Струма съставліава границата по целото продължение на Мелничката кааза и іа дели от Петричката.

 

Струма след като напусне Джумалиіската котловина вмъква в Кресничката клисура, коіато е дълга 6 часа и се свършва при Крива ливада. През тази клисура в Струма се вливат две речици: Ощавската река (Чингене дереси) и Влашката. Последната види началото си от три планински езера, които се намират на С. З. ребра на Ел-тепе. Тие езера са: Елтенското, Геринското и Синанишкото. По големината те са еднакви. Държат место секо едно по 5—6 дуліума. Сичките имат голема дълбочина. Около Ел-тепе има много подобни езера и известното Попово езеро, от което води началото си Попова река, приток на Места.

 

Близо при устието на Влашката река има мост на р. Струма, от там се започва Крива ливада и Струма престава вече да е бърза и шумлива и влиза в Мелничката котловина. Тіа се започва наі-напред с Градешничкото поле, което има около 5—6 кил. дължина и окол. 2 кил. ширина. До пъта има хан и Влашкото скеле за дъски и дървени изделиіа, които се сваліат от Пирин, коват на салове и ги отправіат по Струма Сер. и Джумаіа.

 

На Іужн. краі на полето се влива Градешничката рекичка. След Градешкото поле иде Беличкото, което тъі също е толкоз големо и се напоіава от едноимената речица, коіато извира от запад. подножие на Елин-връх. От устието на р. Белица на Іуг се протакат неколко хълмове, които идат от Пирин и допират до Струма. Зад тех е коритото на Св. Врачката Бистрица, коіато има изворите си тоже от западните ребра на Елин-връх. Един час и половина от Св. В. Бистрица се влива в Струма Орманската речица. Тіа лете пресъхва. Долината

 

 

123

 

на този поток се казва Склавско поле. Един рид от песъчлива глина се спуска на іуг на растоіание един и половина част от Склавското поле, зад коіто е коритото на Мелнишката река и коіато извира от полите на Пирин-планина 2 часа над гр. Мелник. От Мелник на доле реката върви на запад, напоіава селата: Чифлиците, Зигвилиіа Хръсово, Капатòво, Крумидово и Припечина, и срещу устието на р. Струмица влива се в Струма. От тук на доле се започва Рупелскиа проход, коіто трае 2 ч. и се свършва при Маркова скала 2 ч. на С. З. от Димир-Хисар.

 

И така по хълмовете между западната част на Пирин и р. Струма е пръсната Мелнишката каза. Дължината и́ достига от единиа до други проход 9—10 часа път, а наі-големата ширина между Струма и Пирин, достига до 3 1/2 — 4 часа.

 

Мелничката каза граничи от С. с Джумалиіската, от запад с Петричката, от Іуг — с Демир-Хисарската, а от И. — с Неврокопската. Целата местност, освен долината на Струма между двата прохода и Склавското поле е планиниста и хълмиста. Обаче на секаде се ражда гроздето, в по-ниските места пък — сусама, памука, афиона, анасона и ориза.

 

Градът Мелник [1] е расположен в една іама до полите на Пирин, заобиколен от високи, непристъпни брегове, които го обгръщат от всекъде и защищават, като наі сигурно кале. От където и да се приближиш градът е невидим; можеш да влезеш по свободно само през два тесни прохода: от към ІУ.З. и то по течението на едноимената река, където пътника ще срещне много камене и за един час път треба да гази 12 пъти

 

 

1. Града Мелник (Μελένικος) съществувал е още през Самуиловото време и византиіскиа писател Кердин оставил ни кратко описаніе на града, което гласи така :

 

„Но като се върна византиіскиа император Васили (около 1014 год.) во Загориа, дето е построена наі-іаката крепост Мелник, върху един камък стрмен и заобиколен  от секъде с дълбоки урни, во коіато били прибрани сичките българи от околноста, и малко съчувствували на гърците, императорът испратил е при них некого си по име Сергіа, един от наі-блискитѣ му во свитата, мъж хитър и твърд за да ги разубеди от намерението им. Тоі като влегъл там и след като употребил големи усилиа, успел да ги склони да предадатъ оръжието и да се предадат на царіа.

 

Cedren t. II, стр. 554, ed. Venet.

 

 

124

 

водата и от към И. през местноста Кліуч. През последниа проход минава пътът за Неврокоп; тоі е толкова тесен, че едва могат да се разминават едни кола. Кола в Мелник не могат да се движат. Іамата в Мелник има посока, от И. към З. Две дълбоки урви пресичат іа на три отделениа, едно от друго по-недостъпни освен по течението на потоците. През западното отделение тече реката, а през другите две — поточета. Целата околкост представліава ровка земіа, издълбана от речици и порои.  В дъждовно време всичките се набират в онаіа іама, в оніа котел, дето е построен Мелник. Потоците се препълват завчас с мътна вода и улиците стават непроходими, всеки стои дето се е намерил до като отече водата. Такава природа прави това место много по згодно за заточение, нежели за жилище на свободни хора. Мелник се дели главно на три махали: Турска махала от двата брега на реката; Ерменската в средата на града и Варош на ІУ.И. страна от града. Последната се подразделіа още на две други махалички: Кацивиліа лли циганската махала и Мурджо. Тук къщите и дукіаните са загнездени високо в бреговете и до дъното на потоците, които служат и за улици, се слиза по стръмни калдаръми и стълби. Секи дукіан си има по една подвижна стълба, по коіто се качват да купуват или продават. Вечер скалата се дига и дукіана, залепен в стената става не достъпен.

 

Къщіата са вехти, каменни, високи, тъмни, грозни и големи (салона на Джалниевата къща е около 500 к. м.); построени са много близко едни до други и една над друга, и приличат като стълба, или като че ли основата на едните лежи в основанието на другите; от туі вечерно време, като се запаліат светилата изглежда, града много красиво, подобно на кула осветлена от основанието до върха. За градини не требва да става нито дума. Слънцето грее само 5—6 часа и после се затуліа зад високите брегове, и в повечето улици никогаш не достига слънчевата лъча. Тоі прилича на лабиринт. Едничкото хубаво место тук са манастирите. Те лежат на една поліанка, наричана „Леген" на Ю.И. част над града, обиколени от всекъде с дълбоки долове. До поліанката се излиза през три пътеки и само от към града. Тук монастирите са три и трите в гръцки ръце; едина св. Спил стои на много чудновато

 

 

125

 

и опасно место; тоі е надвисен над махалата Мурджо, и само от едната страна се допира до земіа, а другите три стоіат на въздуха, подпрени в брега с паіанди. До този монастир преди 4 год. се откри в брега една затрупана килиіка с изображениа на светии, но никоі не помни кога е потънала. Средни монастир е св. Харалампи; в него се срещат икони с славіански надписи, но гръкоманите постоіано ги истриват. Други монастир е св. Никола; от него се вижда всичката долина на мелничката река, пл. Беласица и гр. Петрич. Около монастирите има останки от стари калета, с тесни прозорчета, още по тесни от външната страна и служили некогаш през тех да гръмат или стреліат. На тази поліанка се намират още гробища от римска направа и изби от мермер за пазение вино.

 

Много легенди се расправіат за тези монастири, казват, че от един до друг има лагъм и че цар Костандин и царица Елепа, когато ги гонили там се укривали, но отпосле ги издало малкото им дете, понеже почнало да плаче; хванали ги, и като ги карали роби, Цар Костандин се обърнал надире, проклел местноста и тіа потънала. Други казват, че вулканическо изригвавние обрежило местото. Обаче старите манастири, които от трите страни висат на въздуха, намиранието на затрупани килиіки и останалите още некои стени по бреговете, ни показват, че преди да са били построени тези монастири или стени било равно местото; всичката земіа като била и сиплива и при всека бура и сега падането на огромни парчета не е редко, — всичко това потвърдіава, че местноста постъпенно с вековете от дъждовете и пороіте се е обрежила.

 

Престарел град е Мелннк; броіот да къщите му е около 950; от тех 250 са турски, 200 български, 250 гръкомански, 150 пулевачки, [1] 50 чисто гръцки [2] и 50 цигански. В такъв

 

 

1. В време на Негошкото въстание около 150 фамилии от околноста му се преселили в Мелник. Те принесли и искуството да се обработва шарлагана. Тези фамилии си носат и до ден днешен името Пули-ваци и се отличават в много неща, както по дрехите така и по характера от местните жители, вследствие което се образувала и отделна партиа и много често дохожда до боіно стълкновение с местната. Младите от них по настоіащем се гръчеат; обаче старците не знаіат още гръцки, а си говорат български.

 

2. По свидетелството на Г. Акрополит, Мелничани на 1246 г. без съпротивление предали крепоста си на Византиіскиа император Батацеса и даже изрекли следните думи: „Ние сички происхождаме от Пловдив и сме по род чисти гърци". Georgi Acropolit. ed. Venet. стр. 33.

 

 

126

 

малък градец има повече от 50 черкви, сé гръцки. И в Св. Пантелеімон до 1885 год. имало изображениа со славіански надписи. В десетина църкви, които са около града, събира се събор еднаж в годината, като надохождат посетители от целата околност. Hai голем събор е Роенскиа, коіто става на 7 септември. На Гіорповскіа събор припускат с коне, както другаде на Тодоров-ден.

 

От къде си е получил названието Мелник, никоі положетелно не знае. Преданието говори:

 

„Преди основанието на град Мелник местото му е било гористо и също брежисто, макар и в не такава стъпен, както в настоіаще време. Всекогаш в дъждовни бурни времена от бреговете са се спущали цели струи вода и пръст и са се вливали в потоците, а от последните в реката, и по този начин постоіанно са ставали мелове (насипи) и са изменіавалл формата на коритата. Тези имено чести, постоіани іавленіа, както и чудноватоста на местото, накарали мелнишкіа прадед — българин — да нарече местото мелове. В тез мелове наі-напред се сградили по върховете на бреговете неколко монастири. За да се гледат имуществата на монастирите притекли се от околните села много. Около всеки монастир се основало по една махаличка чифлигаре и от них си получило селото името Мелен. В всека чифлигарска махала било построено черква; учили се и черкували се по гръцки и така малко по малко те започнали да забравіат матерниа си език, но от друга страва не можли да усвоіат напълно чуждиіа и произлезъл нов език на когото говорат днес в Мелник и коіто не е нито пълно гърцки, нито пак български".

 

Деіствително в Мелник говорат много развален език; ето неколко предложениа:

 

пари тин преграда на прашисис то амбели. Апо пу мазевсес тас сачкис? — апо тон Роичин-доли. Фонакси тон обрачари на сфикси тон кадо. И орнита ме цибисе ме тин чофка. Пигени на идис то алого фаі де фаі. Епесе аито баири ке тракалистики. Вали тин клечка стин дупка на ма свиризи о ветерос. Фиса о горнакос. Фиса о долнакос.

 

 

127

 

Зимники, подница, връшнико, копаніа, копачи, черга и мн. др.

 

Мелен се уголемил и получил днешното си име, когато неколко богати Цариградски фамилии, за некакви престъплениа, били испратени на заточение за винаги в тази местност. Между тези фамилии имало и една ерменска, когато основала ерменската махала (αρμινια)”.

 

Много българе е потопил този град и сега още потопіава. Красотата на жените и фанатизма им мнозина привлича и принуждава да си продават имуществата другаде и заселіават там. Тук нема нито мъж, нито жена, нито пък дете да не знае гръцки и български. Съботен ден пък, во време на пазар, човек за пръв път не може да узнае, че живеат гръци : всичко се поглъща от българското слово и множество. В 1877 год., когато русите беха дошли до Джумаіа и от ден на ден се очакваше да слезат падоле, всичките наі-фанатици днешни гръкомане: Димитър Тумбас, Алекос, Михос Пунгорас и др. постоіанно идваха при Андреа Влахлиата да ги научи на българското четмо — писмо; в два месеца отгоре те се научиха да пишат добре. В Мелник се признават само неколко фамилии за чисти гръци, като Кордупаловци, Михаиловци, Киповци, Теохаровци, Христаковци, Джалниовци, а всички други, като: Сивас, Ванчис, Бужус, Мицас, Кіусес, Тошос, Лъжос, Комлис, Спасис, Нацис, Ангелушис, Цветкос, Бесос и др. са чисти българе, бащите и родата им са живи още на некоі по селата, но срам ги е, когато дохождат у тех на госте с цръвулите, а те са наі-ревностни гръци, когато чистите гръци много пъти се произнасіат, от справедливост, в полза на българщината. За забелезвание е, че гръцизма никак не можал да повлиіае по селата. Ни в едно село не мож да намериш поне един грък. Повечето села, и наі-големите, като Кресна, Влахи, Ормане, Дебрене, Калиманци са само с българе населени и никогаш не се е чуло гръцки в цръквата да се пее. Гръците в Мелник се хваліат пред българите со своите прадеди, а пък българите думата „грък” іа имат за подигравка. Една съвсем още малка енергиіа и събуденост да има в Мелнишко, те без никакво препіатствие ще махнат всичко гръцко. Местностите около града също носат български названиа, като: Грозен-дол; Ропчин-дол; Кліуч (клицо) и др.

 

 

128

 

Мелник е седалище на каімакамин и митрополит. Под негово управление падат 62 села и чифлици. Мелнишката каза от 1870—1876 год. признаваше Св. Екзархиа. От изменіаванието после на събитиата (реакциата) тіа подпадна пак под Патриаршиата. Во Мелнишката епархиа, докле беше владика Прокопи, българин, от с. Мелникич (Серско) и коіто не преследваше славіанското четение, влазіаха: Джумалиската, Петричката, Демирхисарската и Мелничка кази. В 1891 година Прокопи се помина и се прати на негово место Демирхисарскиа епископ, коіто е наі ревностен фанариот. Но за това пак Петричко и Джумалииско му отплатиха, като се отказаха от подведомството на патриаршита.

 

Гърците во Мелник имат 3 училища [1] заедно со девическото, 7 учители и учителки и 345 ученика и ученички. Българското училище едва брои 45 ученика с двама учители. Много селенчета слугуват по гръцките къщи и се пращат на училище. Те там се развръщават, прелъстиіават се, само заради безплатноста на гръцките книги, да посетіават гръцките училища. Българските книги се продават скъпо и прескъпо. Без пансион в Мелник много мъчно ще напредне българ. училище. Там бащите им плащат ежемесечно. Същата сума може да се внасіа в пансиона и учениците да бъдът на куп. Време е вече и на Мелничани, коіго съчувствуват на българщината, да си издигнат гласа и да им се отстъпи една черква, за да се черкуват на матерниа език. Наі-съотвествена за това е черквата Св. ІАни при реката. Там българскиа елемент е и наі-многочислен.

 

Поминък. Главниа поминък на Мелничане е винарството и дребна търговиа со манифактурна стока по пазарите, които стават почти всеки ден, понеделник во св.-Врач, 3 ч. от града, вторник в Катунца, 2 ч. от града, среда Петрич, 5 ч. от града, четвъртък и петък в Долна-Джумаіа, 8 ч. от града, а събота во самиа град. Винарството е наі-много развито. Целата околност, заедно со селата: Хръсово, Зигвилиа, Чифлиците, Хотово, Батак, Сушица са само лозіа. Тук наі-бедната къща добива наі-малко 30 товара грозде; има къщи, които добиват и по 2000 товара, от 1 товар (100 оки грозде), от него се добива

 

 

1. Гръцките училища се подържат от завещаниата на братиіа Думба, гръци богаташи во Віена.

 

 

129

 

60 оки вино и 7 оки ракиіа 18°. Средно число Мелник с’ околните села набира 11—12 х. товара. Мелничкото грозде е само черно, бело не се ражда. По некогаш гроздето толкоз изобилствува, щото не остават съдове къде да се помести, а го остават по лозіата. В 1891 год. един товар беше 10 гроша, виното 18 пари оката, а ракиата 70 пари. В Мелник спирта е забранен да се вкарва. Виното и ракиіата се обработват още во старому. Ако Мелничките вина беха в’ ръцете на некои образувани европеіски винари, то на европеіските пазари тукашното вино би могло да конкурира с наі-добрите вина. Во Македониа, освен Мелник, Негуш, и Гуменджа нигде другаде не се добива толкоз много и добро качество вино. Мелнишкото вино наі-вече се продава в’ Серес и Кавала; разнасіат го още: в горна и долна Джумаіа, Неврокоп и Солун. Напоследък се опитаха и в Софиа, да го докарат, но поради двоіното мито неизносіа. В Мелник може да се запази вино 3—4 години. Там всека пó богата къща си е ископала в брега изба, построила бъчви за да пази летно време виното. В’ Мелник търгуват още со свине; тук приготовліават добри шумки (зумере) и ги продават в Сер. Една седмица преди коледа 1/2 час на ІУ.З. от Мелник при сел. Чифлиците, става свински пазар, дето се набират 2—3 хил. свине и се распродават в града и околноста. Убиванието свинете в Мелник става по този начин : държи се в ръцете железен топуз, измерва се темето на свиніата и с един замах последната се поваліа, а след туі заколва. За коледа свинското месо се продава оката 2 1/2 – 3 гр. Тук се работи много и шарлагана, за което са построени по реката 8 воденици (масларници). Шарлагана се добиваше преди 5 год. само от сусама, но после, като направиха опити по селата и започнаха да садат афиона, то сега го добиват и от него, или го месат со сусама. Шарлагана сега се продава от 4 1/2 – 5 гр. оката. На 1/4 от града по краі реката е построена и една фабрика копринена, в коіато работат около 50 гражданки по 2 1/2 гр. Преди 30 години тук имало други 2 фабрики копринени, но сега са останали само останките им.

 

Целата месност от Мелничката каза е тъі също сгодна за лозіа; наі-прочуто грозде е Кресничкото — то е само бело и се ражда по каменистите стръмнини над Струма и е главниіа поминак на

 

 

130

 

жителите. B пó ниските места още, освен житото ражда се още: памук, сусам, анасон и афион. Село Св. Врач произвожда много ориз а селата: Дебрене, Поліаница, Джигурово, Белевесчево и Капатово — арпаджик, коіто продават в Българиіа. Планинските села поминват са со скотоводство, и дърводелство. Развъждат се много козите. Средна цена тук на памука е 5 гр. оката, вълната 6, козината 5, сусама 2, афиона 200, афионово семе 1, анасона 3 гр., маслото, 6 гр. Казата е редко населена и жителите не са до там оскъдни. От 5-6 год. само, поради кесата на търговиата, и спаданието цената на стоките, и несносните данъци, а от друга страни, като нема свестни зе,леделски каси, които да подпомагат на измъчениіа селіанин, поминака е станал съвсем мъчен. Особено тоі е чувствителен в Кресна, коіато се разделіа на 4 махали: собственно Кресна, дето стои Міудурът — 85 къщи : Мечкул — 80 к., Хощава—180 к. и Сенокос, 90 к. Тук местноста е почти оголена от постоіаното сечение на горите, камениста и не плодородна, поради което жителите са принудени зиме да минуват по тълпи от цели фамили и села по Серско и Зъхневско за работа. На една мома се плаща за целата зима само 30—40 гр.! Кресничани се наричат още „пострумци".

 

Но за сега изобщо Мелник има решително гърцка физиономия, и така ще си бъде за дълго.

 

Наистина гърцизма там не е тъі опасен, защото не оказва никакво влиіание на чисто българската околиа, както това е в Сер и Кавала и другаде, но гърцката му интелигенциата заедно с това и фанатизма растат от ден на ден, особенно от как се поіави българска интелигенциа, — со отваріанието Солунската гимназиа. Мнозина от мелнишките гърци испращат си синовете и в странство (наі-вече Атина), дето получават више образование. Средно образованне те получават повечето в Серската гимназиа.

 

Представителството пред властите се състои искліучително от гърци — българин нема никакъв.

 

С нарастванието на интелегенциата расте и числото на „Великата идеа", ако и малку по своеобразен начин разбирана; те едва ли мечтаіат за некаква „гръцка държава", те са доволни от трона на Султана, стига да са спокоіни, интересите

 

 

131

 

да им върват и да стоіат над главите на българите. Такива са те в повечето македонски градове, дето ги има. ..

 

        П. А.

 


 

 

3. Стихотворениа.

 

отъ В. Илича.

 

 

Молитва.

 

Кат звон удари в църквица стара,

Тихо и тъжно през нощни мрак,

А сухото клонче зашуми сладко,

Весело при сутриниа зрак —

 

Co вера пълна, душа ми лети

Тамо, где Вечни царува Бог,

И молитва тиха тіа шепти:

О, Боже, пази ангела моі!

 

Ангелот, що бди над мен,

Що гони от душа ми несносен сън

И на паднали ми дух крепост дава —

В тежки час, в страшни ден.

 

Нек с ангелското си крило

Ме брани през живота ми клети,

А кат смърт доіде, нека с мене

Към небето светло тоі полети.

 

 

Звезда.

 

Нощ е ведра, сладка,

Месечина бледно сіаі,

В тишина почива

Вселенната всіа.

 

 

132

 

И звездици мили

Светіат с іарки зрак . . .

Една само трепна

И исчезна в тъмни мрак!

 

Чиіа беше таіа звезда, —

Само Бог един го зна;

Спокоіна е и тиха

Вселенната всіа.

 

 

Превел К. Н.

 

 ______

 

Залисан към бледна месец стрема,

В глава ми се вие сал’ тъмен обрáз . .

 Во сичко умраза и завист чета

И хладно сърде ми і кат ледниа мраз !

 

Замина туі време — кат весел славеі

Аз пеех за либе, мечтаех, ліубих;

Сега пък в сърце ми умразен червеі.

С’ увива, гризе го ... Аз сичко отбих !

 

Срещнах се аз с ліуде, но хладни са вси;

Познах аз и горди и слаби сиромах, —

Секоі към чуждото с жадност търчи,

Без съвест, со злоба, с интрига, без страх!

 

Не мисли добро ли, зло прави, мълчи.

Едно е за него доброто: „имот!”

Co лошо, или добро към него лети;

С измама, с лъжата, на лице без пот !

 

А бедни човечец не пита защо

Кожата му гърба извличат без гріах ;

Търпи тоі, от бога е, мисли, туі зло. . .

Ох верно това е, отрано узнах !

 

Смразих аз живота безделен, лъжлив;

Забравих и мило и драго: завих

Ги с вечност! Един сал глас таен, бурлив

Ми шъпне: сърцето, іуношо, стопли!".

 

Ведум.

 

 

133

 

 

4. Нещо по новата етнографическа харта на Сърбските земи, съставена от Белградските великошколци.

 

(Според критиката на J. Modestin, загребски професор, поместена в периодич. списание „Vienac", от 12 февр. 1892, бр. 11).

 

 

Младежите от Белградската Велика Школа съставили и на свет издали твърде интересна, или пó-добре, смешна етнографическа харта на Сърбските земи в маштаб 1 : 1,608,000. Имената в хартата са написани на сърбски и на френски езици, — треба и чуждиот свет да ги разбере. В долната лева страна на хартата е поставен велико-сърбски герб. От сички гербове на іужните Славіани, за чудо, е испуснат само Славонски. Сърбските земи в тая харта са: западната половина на Истриа, Хърватско, голема част от ІУжно-Маджарско, Славониа, Сърбиа, Босна и Херцеговина, Далмациа, Черна Гора, Македониа и Западната част от Българиа. Пределите Сливница и Драгоман са сърбски, па и главниіа град на Българиа — Софиа, е чисто сърбски! Чак на Исток от Софиа зафащат да се мешат Сърби с Българи, а чисти Българи зафащат да се іавіават едвам от десната страна на Искър. "Сърбскиі народ тъкмо пет века е отбелезвал с кървта си своите земи . . . отъ Далматински (!) Сен, орловско гнездо, пък сичко до Валовити Искър, и от Солун та до Будим, бориха се сърбски въстанници против общиіа неприіател, бориха се от година на година и от век на век. Сърбин е героі: загинва, но не се предава. . . Нещем чуждото, а и своето не даваме” !

 

Хартата е представена тъі, като да е изработена на основание историата, езикът, обичаите и поезиата, разіаснена с 59 страници в 8° текст. На първиіа лист се намира следуіущата деіствително характерна лозинка: Omnes homines, patres conscriptes, qui de rebus dubiis consultant, ab odio amititia, ira, atque misericordia vacus esse decet. (Вси човеци, сенатори, които разсъждат за съмнителни неща, треба да са чисти от ненавист, приіателство, гнев и състрадание).

 

 

134

 

Сбирката от исторически известиа нема точни и последователни указаниа, — от къде са събрани, а истърканите потвърждениа са толкова много в тие 59 стр., щото напраздно ще търсите в тех, дори и с Диогеновата ламба, Ариандината нишка, за да ви изведе на чисто. Също и обіективност, този главен белег на историата, коіато треба да бъде справедлив съдиіа на всичките народи, нито за цер нема у тези млади автори. До сега бехме навикнали да слушаме, че хърватите са сърби, а от сега вече и това не стига. Според сърбската велико-школска младеж и Българите по потеклото си не са нищо друго, освен чисти „извеіани" сърби (може би скоро подир Българите Сърбите те нападнат и на Русите, Чехите и Поліаците!).

 

Всичката заслуга, задето Турците са се допрели само до Віена и че сега не седат неіде покраі Тибър и Лаба, принадлежи единственно на Сърбите! Запример, с какъв критически дух дишат тези млади автори, ще спомена какъ доказват, че братіата Петър и Асен, освободителите на Българиа от Византиіското робство, биле Власи, а не Българи.

 

Трезвената историа знае и буквално казва, че казаните братіа са биле потомци на старите български царіе „de priorum prosapia ascendentes", както казва Инокентиі III въ писмото си до Маджарски крал Бела III, — че те са родом отъ Търново, ліулка на старите Шишмановци. Ала защо е историа на Сърбската младеж. За неіа това са дребни работи. Тіа мисли, че е доказала „влашството" на българските братіа — царіе, опираіки се на това, че техни пó-малък брат, Калоіан, отговаріаіки на папа Инокентиі III, се подписвал: Ја Калоіан, български и влашки цар”. Твърде добре! Ала какво ще кажат младите господа сърби отъ „Велика Школа", ако би некоі, последваіки техниот пример, потвърдил, че цар Душан не бил сърбин, но българин или гърк, понеже се подписвал, подир венчанието му с царска корона: Христа Бога, благовѣрни Царь и самодържецъ Сърбомъ, Гъркомъ и Българомъ"?

 

Но младите господа не са винаги на чисто с историческите факти: „Урошеви тутор Вукашин, казват, родом от Зета, коіто не се нарекъл цар, а, крал, бил е твърде безсъвестен и неиспълніавал длъжноста си, защото уби Уроша". Не е ли известно, или не искат да знаіат, че историческата критика

 

 

135

 

(окончателно Д-р Іос. К. Иречек въ расправиата си: Srbsky car Uros, Kral Vlkacin а Dubroncane, в списанието „Ceskeho Musea" 1886, I: 11) іасно доказва, че народните преданиа са съгрешили като го представіат убиец на цар Уроша. Цар Урош е преживел крал Вукашина, следв. не е убит от него. Крал Вукашин и брат му деспот Углиш, загинаха во битката при Черни Мен на 26 Септ. 1571 г., когато цар Урош, в несъмнителните Дубровски извори („Diuersa Cancellarie"), споменува го между живите още на 3-и и 15-и Ноемвриі, а е умрел на 4-и Декем. 1371.

 

И за предателството на Вук Бранкович и іуначеството на Милош Обилич, на Косово (15 ІУниі 1389 г.), белоградските ученици още и днеска, искат да баіат бабини диветини: изглеждало е, като че ли сърбите ще победат, ала в решителната минута Вук Бранкович с отбор воіници остави боіното поле и турците победиха". . . Или „Мурат е паднал от ръцете на сърбскиіа іунак Милош Обилич, когото прославиха народните песни, както и Краличич Марко. А въспоминаниата и на двамата са живи между сърбскиіа народ". — Знаіат ли младите господа за това предателство какво е писал прочутиіа сърбски историк Иларион Руварац? — Милош Обилич, какъвто ни го представліават народните преданиа, никога не е живел; нито Вук Бранкович е предал на Косово теста си Лазара (Илар. Рувар, О кніезу Лазару, у Новоме Саду 1887).

 

Сърбската велико-школска младеж казва, че издала харта на основание историата, а от друга страна излиза, че тіа не познава народната са историа! Коі разумен ще верва в неіните учени резултати.

 

Сега да разгледаме другото основание, на което уж е градена етнографическата харта на сърбските земи. Да разгледаме езикот, обичаите и народната поезия на Сърбите.

 

Втората част от предговора е отправена главно против „јадних Бугара". За Хърватите тук нема нито дума. Без секое съмнение, те са чисти сърби, затова, сърбската младеж мисли, че за тех не струва и да се говори. Но до гдето сърбската младеж върви тъі, ще и́ върнем мило за драго. Пък всичките сърби ще наречем хървати. Не съществуват при нас етнографически разлики, а тези неколко не проникват до дъното на народното съществувание. Разликата е само в двоіната

 

 

135

 

 ни историа: историческото течение на онаіа част от народа ни, на коіато е приіатно да се нарича хървати, отначалото повече отивало къмъ запад, когато сърбската историческа струіа е клонила повече къмъ истокъ. Ето от къде произлизат некои разлики в народа ни, напр. во верата и в писмото. Ала това не се решаіущи критерии за таіа или онаіа народност: верата и писмото не създават народности.

 

Да ли пък ще се казва некоі хърватин, а не сърбин, или обратно, — това ще зависи от свободното индивидуално наклонение на секиго отделно, и в това никоі съвестен не ще му попречи. Конечно, победата ще бъде на онаіа страна, където образованието и просвещението ще бъдат по-големи. Напълно е наивно разлаганието на сърбската великошколска младеж, как треба да се разіасніава іавлението, че славіанското народонаселение в Стара Сърбиа и Македониа се нарича българско, а не сърбско. „Само сърби іунаци", казват младежите, „са търпели под турското господарство тежки мъки и заточениа, понеже са се бунтували непрестанно, когато страшливите българи са носили мирно турскиот іарем, като верна раіа на падишаха. В такъво едно време естествено е, че сърбинот бил трън в окото на турчина, а българинот — іагне, което от две маіки цица. Сега е іавно, че онзи, коіто не искаше да стане жъртва на турските вандалства и насилиа, се наричаше българин”. До сега държехме, че сърбинот за своіата наі-голема светиніа, за народното си сърбско име, и живота би си жъртвувал, а ето сега изненадеіно сърбската младеж сама подтвърждава, че македонските сърби са отфърлили сърбското си име и се нарекли българи, боеіки се от турците. He е ли това смешно?

 

Деіствителната причина за да се наричат македонските славіани „българи", не е страхот от турците, но те са се наричат българи, защото това им е старото име, което те са наследили от своите прадеди и преди дохожданието на турците и за което са били готови да леіат кръвта си.

 

Младенческа лудост е и това, дето сърбската младеж отказва, че българите имат свое народно богатство (наі-вече народни песни), а и за оние, които са издадени под българско име, са сърбски умотворениа, и езикот на македонските славіани е сърбски език. За да потвърди това сърбската младеж

 

 

137

 

зима в ръка некоі грамматически прилики в езика на македонските славіани со сърбски език, а в друга — наброіава некои граматически разлики в езика на казаните славіани с български език. Много ще се отделеча, ако зафана да оборвам всичко това. Посочвам само расправата, коіато са написали преди 20 год. отличните сърбски книжевници Ст. Новакович и М. Киіунджич за сбирката „седемстотини и четирдесет разни обредни песни с 2450 речи из съща (Стара) Сърбиа" от Милош С. Милоевича. В краіа на тъзи расправа четем следуіущето:

 

„Само едно звуково заменение, или неколко іавлениа не отделіат езикот на един народ от езика на друг. Пък и белезите между сърбскиа и български езици не са мътни и измамливи. При съседни народи сродни езици, наистина, нема іасно определени граници: те се преливат един в друг. Ако има предели където се говори смес от сърбски и български езици, историата и воліата на онзи народ, коіто населіава тие предели, ще решат на кого ще бъдът те. А, ако е деіствително спасението на сърбите и българите лежи в іуго-славіанската конфедерациа и държавна свърска, които днеска мисліат у нас и в Българиа сички сериозни политически глави, тогава и този въпрос пада тъі остро в очите".

 

И тъі, права и преобладание не се постигат с викане, с пусти прозелитизъм и с крамола, а со същественна стоіност. Наі-сетне, начинот на доказваниата при Г-на Милоевича, (чиіто начин за доказваніе е същи, както и на сърбската великошколска младеж), макар според тех, да е в полза на сърбите, а против българите, — е тъі повърхностен и превъртлив, щото с него тъі също добре могат да си послужат и българите против сърбите. Както тоі доказва, че іавните искліучениа в български език са сърбски, тъі също, с подобни доказателства могат и българите да кажат, че нема сърбски език и че в Белград ние пишем по български. — С това шегата ще се отплати, но предмета си остава както си беше, чекаіущец хора да го проучат и да го покажат на света".

 

В събранието си от 1-иі февруариі 1873 г. филосовско-филологически отдел на сърбското учено дружество в Белград реши да се върне на г-на Милоевича сбирката му, защото дружеството, според реферата си, не може да издава подобни сбирки (Гласник ХХХІІІ, 328—338).

 

 

138

 

Ето тъі постъпва безпристрастноста, тъі постъпва науката, а Ст. Новакович и М. Куіунджич, както и другите отлични членове на сърбското учено дружвство, ако не са по-добри, то поне не са по-лоши сърби, отколкото е великошколската младеж.

 

Кадето сърбската младеж е уверена и в дъното на сърдцето си, че никак не може, ако и повърхностно, с факти да докаде, там тіа се надхвърліа со крилати думи „шовинизъм", „безсрамност" и др. — Евала, такъво оръжие нека и́ бъде честито. Деіствително, тіа е мироносниіа цвет от интелегенциіата на народа си!

 

Как е само разклатил езика и просто псуваіки „sine miserikordia" целиі български народ се вижда от следуіущето: „Наі-могъщественното сърбско оръжие е поезиата, което признава цели свет. Българите немат това благоуханно цвете, защото за поезиата требва да има дух, а какъв е духот там, гдето има неволи; требва потик, а какъв е потикот, гдето с векове мирно са търпели и чекали на чужда кръв; требва характер, а какъв е характерот там, гдето се граби чуждото сърбско пред Бога и пред хората; требва и език, а какъв е езикот там, гдето немогат хубаво и без измъчвание да се искажат и наі-простите мисли — „толкова потенцирани чувства с потенциран език?"

 

Следов., българите са страшлив народ, без дух, без потик, без характер и език. „С векове мирно са търпели робството и чакали помощ чрез чужда кръв". — А какво ще кажат за века на цар Симеона в Българиа коіто стои неизмеримо пó-високо от века на Душана в Сърбиа. Пак и преди малко — шест години (въ 1885) Българите показаха пред цела Европа, че и те са некакви іунаци, вероіатно и в бъдъще ще покажат, ако стане нужда да бранат светините и правата си.

 

Това наі-блескаво открива техната голотиа; открива етнографическата кърпеница, коіато фантазиата им е изхитрувала, като исторически памфлет non plus ultra. Възможно е да се намери неіде некоі простак, коіто да не знае доволно историческите и етнографическите отношениа на Балканскиі полу-остров, коіто господа великошколците да уловат и отлетат во примките си; но не е тежко за един образован, хладен и обеективен набліудател да разбере къде е, на коіа страна е, истината.

 

 

139

 

Паметен и разумен човек, от тези малко землеописни лекции, може легко да закліучи какво е историческото и етнографическото знание на великошколската младеж, коіато заслужава "sine misericordia".

 

Пó-нататък критикот изброіава грешките, които са се вмъквади во хартата, па иначе Троедина кралевина, Хърватско-Славониа и Далмациа", а свършва со тези думи: „Всеко незнание би се опростило на неопитните и несъзрели младежи и ние не щехме да бъркаме работати им, ако да не беше ударен правителственниіа печат со издаванието и́, като притурка на іануарската книжка „prosvetenoga Glasnika", коіато издава министерството на народното просвещение и исповеданиата во сърбското кралство”.

 

 


 

 

5. На Мокров.

 

(расказ из живота на македонците).

 

от П.

 

 

Между кичестите поли на четири планински върха, които образуват един правилен елипсоид, при подножието на пирамидалниа Бобиш, пръснато е, кат паднало от страшна висина, село Богомила, което потъва под буіните задушителни сенки на клонести дървета, над които се издигат високи тополи — тези български кипариси, и образуват истинскиа фокус на осамотениа този краі, дето се простира раскошното поле.

 

Чудесно е, наистина, това Богомилско поле!

 

Заградено отсекъде с раскошни планини; потънало в буіна растителност, низ коіато се подават наі разнородни кичести дървета и орошавано от пролет до есен с река Бабуна, коіато се извива по целото му продължение низ веселите върби, под които се криіат секакви водни птици: Богомилското поле нема равно на себе си.

 

От почетъка на пролетта до свършъка на есента, не виждаш друго освем зеленина и небо.

 

Само Бистричката планина, коіато се издига неколку часа откъм север, представіа от себе са един контраст, коіто прави още пó величествена картината; тіа е една гигантска грамада

 

 

140

 

от канари, прилична на циклопическа стена, срушена от іунашките стъпки на марковиа Шарко. . . .

 

Биса, Бобиш и Мокров довършват това елипсовидно природно кале и, с непроходимите си лесове, прават една от наі величествените картини, каквато може да си помисли един гениален художник. Бог е сътворил този краі во въсторга си.

 

Трите тези планински върха, заедно с Караджица, коіато се протака зад Мокров, на с-запад и прочутиот Златовърв — зад Биса, на іуг, са клонове на знаменитата Бабуна-планина, на коіато Поп-Богомил бе определил друга съдба, но по коіато днес свободно се шетат човешки зверове.

 

Там, дето едно време знаменитиот пустинник проповедваше братство и ліубов между ліудето, днес кръвнички се коліат човешки същества и се вдъхва страх между населението; там, дето българскиот поп-Богомил кроеше килии на една чистобългарска и общечеловеческа Света-гора, днес по пещерите и дебелите борови и букови сенки се криіат заклети врагове на гіаурите. Каква играчка на съдбата!

 

*

 

Беше есен. Неразделните другари Димо и Стоіан со многу молби, склониха наі сетне татка му на Дима да ги заведе този ден в поле на орехи, вместо да са отидат на училище.

 

Орехите падаха като град. Стоіан, и тоі, се искатери по ореховото дърво.

 

Здраве, така се викаше димовиа татко, бе си подкачил една весела песна и този път правеше искліучение от своіа мълчалив и замислен характер.

 

— О, о, нека е им арно, — забелеза иронически, но с вътрешно удоволствие съпругата му, коіато допълнуваше втората вреща. И прибави:

 

— Ке стане некое чудо!

 

— Не гледаш, не се дочукуе ореов — дал Господ и за снаи’и, и за приіатели, па и за нас.

 

Още не бе довършил обіаснениата си Здраве, когато из кукурузите гръмнаха неколку гласа, които караха нáвисоко некаква песна.

 

Те идеха отблизу, но не можеха да се видат ліудето. Царевицата покрива целото поле като море.

 

 

141

 

Здраве напрегна погледите си и с мъка съгледа, покраі оризот на стрика си, движението на кукуруза. Там лъснаха и неколку пушки.

 

— Църнилищани!

 

И бързо-бързо се спущи по лъзгавото дърво.

 

— Качи се ти, синче, — рече на Дима, шепна нещо на жена си, и скоро се изгуби из речните върби.

 

Младите работници шумно се надпреваріаха по витите клоніе на ореха, когато из кукуруза се зададе една фигура и, след малку, се исправи под ореха, колку чудна толку и страшна.

 

Аз тук ще дам едно кратко описание на това чудно плашило, което се среша само по нашите страни; живее обикновено по горите и редко слиза во полето, особено, когато храната му се намали.

 

To прилича на човек. Главата му е малка, а на лицето му се скриват две малки проницателни очи. Лицето му, почти цело, обрастнало со четинеста козина. Долната му челіуст силно издадена на вън. Носот сплеснат, подобен на кучешка муцуна. Черната му кожа спечена за кокалите, като че слънцето нарочно си е зело грижата да изравни външниа му отвратителен вид со вътрешното душевно състоіание.

 

Този е портретот на фигурата, що посети мирните работници под ореха.

 

— Пa що работиш мори? искреще тіа диво.

 

— Ореи береме, ага, да ти се многу години.

 

— Даі, даі вамо вречата!

 

Агата извади една голема шервета, коіато вероіатно е служила за терлек на кадъната, посла іа и зе лакомо да претура во неа врекіата.

 

Жената негодуваше во себе са и често фърліаше беспокоителни погледи към децата.

 

— Доста, ага, жи-ти вера: не ке ми остане да си укна нещо на дечиніата.

 

Агата испсу маіката на каурските деца.

 

На Стоіана страшно му падна криво от тази безочлива лакомщина на пцорот (тъі го кръстиха со Дима още при първото вижданіе, поради кучешкиа му изглед); тоі си припомни думите на татка си, коіто често повтаріаше, че турците са като кучета, ако им се опреш смело, свиват са опашката и бегат.

 

 

142

 

— Аама, ага, ова дърво спаилук дава. Що е ова що го пра’иш ти?

 

Стоіан не можеше да размисли, че смелата рецепта на баща му, в този случаі, можеше да го лиши от живота.

 

Пцорот се сепна като ненадеіно от сън събуден.

 

— Ча ти . . . верата каурска, ча ти . . .

 

— Знаеш аку ти стегнам некоі куршум одааде, како врапче ча се истъркалаш одозгора.

 

— Гиди каурско колиле, гиди!

 

Тоі продължаваше да псува каурското дете и полека-лека тъі се сгорещи от собствените си разсъждениа, щото наі после се докопа до арнаутката, крена чаркот и му іа свърте на детето.

 

Стоіан се сдърви на местото си. Тоі беше се ресил вече от живота! Очакваше само куршума да пробие гърдите му. . . и веч мислеше как ще мре . . . Едничкото му утешение, което намираше во последниа час, беше това, че ще види какво нещо е смърт! . . Подир един момент тоі не знаеше жив ли е, или мъртъв. Само инстинскот бе останал у него, коіто го крепеше за дървото, което тоі притискаше со страшна сила. Очите му се затваріаха и отваріаха машинално без да виждат нещо.

 

И може би разбоіникот се готвеше да потегли, когато ненадеіно биде спрен от една мъжка ръка.

 

Това беше Здраве.

 

— Аман, ага, ти и господ.

 

Разбоіникот се исплъзна из ръдете на Здравета и зе да скока и да реве като ранен звер. Тоі настоіаваше да тури в деіствие арнаутското си решение.

 

Здраве се реши наі сетне да земе пó сериозни мерки. Во подобни минути и наі слабите характери се вчеличават. Пребледнел от іарост като платно, тоі стисна агата между двете ръце, стресе го два пъти и го плесна на земіата като парцал.

 

— Мос, море, мос! — извика некоі из кукуруза и скоро дотърча да растави разіарениот до немаікъде турчин и дързостниа каурин, коіто бе сполучил да грабне от противника си оръжіето и се готвеше да го счупи от главата му.

 

Вториот разбоіник беше нарочно скрит во кукуруза да пази другара си.

 

 

143

 

Здраве пак пребледне, но сега от страх. Тоі знаеше, че може да им види смешката и на двамата, но се страхуваше, да не би да има и други. Тази подла манера е наі важна во разбоіническата тактика и е струвала многу за раіата. Прочутата решителност на албанците едва ли не се дължи на тази хитрост.

 

 Но агите се укротиха.

 

Едно щастливо изражение покри лицата им.

 

Намираіки се между два огна, Здраве бе направил едно трозно предателство. В желанието си да спаси и себе си, и Стоіана, тоі се бе впущил в дълги и широки обіаснениа, от които излезе нáіаве, че Стоіан е син на Славета, един от първите чорбаджии во Богомила, у когото турците не намираха добър прием.

 

Подир малку Здраве и Стоіан се намериха пред разбоіническата чета.

 

Решението на разбоіническиа меджлис, което съобщиха на Здравета, гласеше така:

 

Стоіан ще остане при тех докато Славе им брои 100 лири. Аку бащата не се покори на това решение, синот ще бъде исечен „парче-по-парче".

 

*

 

Навършиха се две недели. Славе стъкми откупóт. Доіде и определениа ден. Още отрано тоі излезе на определеното место и чака до вечерта. Слънцето се скри зад Бобиш, сърдето му биеше като никога. О, дали ще види Стоіана, едничкиа си син, да го прегтрне още еднаж, да му се нарадва още сега, па аку ще и смърт нека доіде — тоі веч от нищо се не бои. Настъпи страшна тъмнина. Изгре месецот. Доіде пòлнощ. Никоі нема! . . . Очите му се меткаха на секъде като на луд. Шумне ли нещо, сърцето му се свиваше и тоі моментално се обръщаше по тази посока. Целото му същество беше преобърнато на очи и уши. Друго не усещаше тоі. Сънот одавна бе се отбил от него. Цели 15 дена Славе не е спал. Фигурата му приличаше на мощи. Съмна се, пак никоі! О, Боже! . . . Настъпи втора вечер, доіде трета заран. Сé нищо и нищо. Клетиот Славе отчаіано припкаше без да знае на къде. . . Стоіане! . . Сине!

 

Изведнаж тоі се намери в’ къщи; пред него се мерна календарот, отвори го машинално и с един очаіан писик падна

 

 

144

 

на пода: намери, че цели два дена се изминали от срока. Мъчеше се да си представи, кога е излезъл на определеното место и сé му се чинеше, че вчера беше.

 

Славе падна тежко болен.

 

Едвам след пет дена един човек извести на Славета, че в събота нáвечер ще му доведат на определеното место Стоіана — да бъде готов.

 

*

 

На западната страна от Богомила, между Бобиш и Караджица, лежи като некоі допотопен исполин страшниото и небоіатен Мокров, облечен до рамената си во тежка гора.

 

Горе, по голите му снажни рамена се простират недогледните мокровски рудини, дето сутрин излизат на паша: елени, сърни, а по скалите — диви кози, винаги на щрек от хищниа вълк, или мечка-стръвница, които се криіат из буіната гора на Мокров, и вдъхват ужас между планинските обитатели горе, както техните съжители, човешките зверове — между раіата, зад тоіа свет доле.

 

Обрасналите гръди на Мокров са еднакво страшни за обитателите по рудините, както и за раіата що обитава полетата.

 

Тази вечер неуморимиот борец с небесните стихи, от дето идат бурите и трескавиците, кротък е като іагне. Само кукуміавката от време на време и остриот есенски ветрец наруишават царственото спокоіствие на великанот. Но от тех Мокров не се тревожи.

 

Тъі беше до полнощ.

 

Сега е иначе.

 

Един таінтвен глас откъм Нежилоскò-езеро, дето обитават божествата на старата българска вера, не дирнати и до днес нито от Христовото нито от Богомиловото учение, събуди планината, коіато до тогава спокоіно почиваше во дълбок сън. Този очаіан глас, като че излиза от дъното на пъкъла, съпровожда се от едни въздишки, които, чини ти се, че се промъкват чрез гърдите на Мокров.

 

И страшни въздипки.

 

Още пó страшна картина.

 

Картина такъва, каквато само историата на нашето робуваніе под турците ще забележи. . . .

 

 

145

 

Сичко живо затрепера. Нежиловци, които живеат искліучително сo дърводелие и со месеци не виждат къщите си, тази вечер, по глуха доба, прибраха се дома. Те с себе си донесоха и тревогата во селото.

 

Но никоі не знаеше да каже нещо положително за това чудо: едми викаха змеіове се биіат, други — ламіа е, трети — змиіа пищи. Целата митологиа се преобърна, сичките чудовища, що обитават Мокров се изброиха.

 

— Чумата плаче, — викаха старците :

 

— Имало дваица близнаци, Бог да ’и прости каіщо си легнале, го преорале селово три пати со дзевгар волои близнаци и от тогаі чумата, натемаа, не смее да се прибере о нашево село.

 

Тази магиа против чумата не можеше да се приеме.

 

— Не може чо’ек сам да помине низ ониа дърми, а камоли со рало, бре брате, що зборуете вака?

 

— Она беше глас от чо’ек, на коі како сака нека вика.

 

— Коі знае на коі сиромав му ’и изброиле дните!

 

— Вчера-вечер шестина заминале покраі Черенкосканá кукіа, па покраі Здраве’апа и ватиле планината, нáгоре.

 

— Море не зна що му сториа на детето Славео от Богомила? викаат го исекле, завали !

 

— Лага е, утре кіе му го доведат Стоіана, — прибърза да каже един Славев роднина, неможеіки да пренесе тежкиа слух, и знаеше точно срокот.

 

— Коі знае! то’а куче Идриз не веруіа да си остане на зборот.

 

— Ке го расипат, така ме сече умов моі: Славе им влегол в’ очи многу.

 

Селските кучета залаіаха, Нежилово търпки го побиха.

 

Некоі търчеше силно из селските пътеки и — право во къщата Стоікоска.

 

— Зар им го плени’а бачилото, — говореха са съседите, и завчас къщата се напълпи со ліубопитни.

 

— Бог да го прости деда Щеріа! — беха първите думи на бледниа и растреперан овчар, коіто се озърташе плахо.

 

— Що има? извикаха уплашено в еднн глас сички.

 

— „И іа не зна како да ви кажа. Co козихте бевме отдалиле дури во каниноското. Козарчето го испративме на

 

 

146

 

колиба да ни свари грав. Кога доідовме — ни грав нищо. Се здървило во кіошот едваі зборуе.

 

— Море що вака?

 

— Зар не чувте вие, ни вели. Таман поідов, вели, во Долон да го напълна гърнето со вода, туку слушам откаі Исмаилица гласо’и до Бога пищат, како чоечки да беа. Іа пърснав да бегам в’ колиба. От тогаі како су се стуткал овде, ме страв да ’и отвора очиве. Коі знае що беше, вели.

 

Іа му се смеа, а дедо Щеріо му се иде на место да го оста’и.

 

— Да не су болесен, му вели — аку, ами кога не оди лебов сув, що да пра’а.

 

Седнавме да поіадеме. Щеріо лапна два три залага, си напълни чибучката и излезе нáдвор налутен.

 

Ние со козарчето си іадеме, а нещо отнадвор: у-у, у-у!

 

— Ете, е! слушаш? ми вика козарчето и оденнаш го мени лицето.

 

Іа му се смеа. Мисла, ветрот іачи.

 

Се наіадовме, козарчето върза солта и се зготвивме да са легнуеме. Чекаі, реков, да вида що се стори чо’еков; на стар — сиромав — слаб сé требе да го чиниш мукает. Кога гледам, под колибата долу, спружен чо’ек.

 

— Море що вака, дедо Щеріо?

 

— Зар вие све здрави уще? ми вели.

 

Іа се почудив.

 

Енна свика како чо’ек, со дълга коса се пущила по стърмолиата нáдолу от Исмаилица. Тоі почнал да бега, го сопнало нещо, паднал.

 

— Що се стори сенището не зна, ми вели, ама глава’а ми е као бутим, нозеве не се моі. Довде беше мосто."

 

Овчарот свърши. Заговориха другите присъствуіущи.

 

Тие, що твърдеха че това е чумата, говориха наі многу и техната партиа скоро нарастна.

 

Удрениотот чумата не им противоречеше: Щеріо е чужденец.

 

Дедо Щеріо беше родом от Тиквешкото некъде, но още от детинството си напустнал е родното си место и се е предал на пастирството во Азот. Сичките села от горниа Аз познаваха Щеріа, и беше познат по това, че обичаше месото на таралежите, които тоі наричаше гудéнца. От неговиа вилавт бе му останала

 

 

147

 

само фустанкáта, коіато тоі изговаріаше со тиквешко ударение, и въобще тонот на тиквешкиа говор.

 

Утринта, черни облаци покриваха небето, ситен дъжд вали непрекъснато, а Мокров завил белата есенска чалма. Времето е студеничко. Когато Стоіко посети бачилото, намери още жив Щеріа до колибата, вдървен от студениа есенски дъжд.

 

— Да ме закóпаш како що прилéга, а другото нека ти іе просто на тебéка.

 

Едвам изрече тези думи Щеріо и започнаха се предсмъртните мъки. Цела нощ е живел нещастникот за да остави своето последно завещание.

 

Гробот на Щеріа и днес още стои под колибата, дето беше припаднал през ноща, а при погребението му, нито попот не присъствува. Тъі става со бездомниците!

 

*

 

Времето продължаваше да бъде развалено. Дъжд вали бавно, но непрекъснато. Вижда се, че туі време ще закара цели дни може би недели Бобиш и тоі забеле. Есента настъпи со сичките права. Приіатната зеленина, над коіато висіат сега черни облаци, усилва тъмнината. Между денот и ноща разликата е малка. Това мрачно настроение на природата силно е повлиіало и върху характера на ажаните, които в сравнение со техните съседи-долноземците, силно се отличава: ажанинот е мрачен, замислен, тежък в разговора, тежък в обноските, затворен; долноземецот е весел, разговорлив, лек, отворен, а като се насърди на съседа си, нарича го презрително — ингилиз.

 

Но да се повърнем към Славета и да видим как е и какво прави този наі нещастен човек: днес е събота, същата онаіа събота, въ коіато ще изгрее втори път слънцето на неговиа живот, или пък ще заіде и сам тоі заедно со вечерното слънце.

 

Не беше още пладне когато един болничав човек, без да се бои от лошото време, со вреща на главата, седна под един голем дъб во Каугерици, при самите поли на Бобиш. Пред него стои цел куп испушени цигари, а погледите му се скитат из гъстата гора, коіато от тук зафаща со сичкото си величие.

 

При таіа дива, но приіатна самотиа во главата на Славета завиха се чудни мисли. Во народната памет още са живи

 

 

148

 

въспоминаниата, когато по тези величествени гори са ечели песните на народни хаідути, които не са пропущали пиле неприіателско да префъркне тука. Това не било отдавна, преди стотина години — старците го приказват. Арнаутските села Църнилища и Согле (Сокде), от които трепери днес целиа Аз, са били населени от христіани.

 

И незабелезано мислите се пренесоха върху настоіащето.

 

Славе си припомни за тешките данъци; за страшните спахии-беіове, които без милост събличат сиромащиата;. за адските планове на последнитѣ, на които са задължнели до шиіа селата; за поддържаните от них разбоіници; и с ужас тоі отвърна погледа си от страшната гора.

 

И пред него блеснаха пресните още развалини на селото Калугерци.

 

И косите му настърхнаха пред таіа жива картина, в коіато виждаше още отсега страшното бъдъще на този раіски краі.

 

— Нема живот за нас овде! — изговори гласно. И се помъчи да избие из главата си тези страшни размишлениа.

 

Мракот се удвои, види се слънцето се е скрило вече. Гърдите му зеха силно да се поедмат. Ръката си тоі не махва от джебот, дето са стоте лири. Понекога чинеше му се, че некоі иска да му ги грабне, и тоі ги притиска страшно. Колку му беха мили сега разбоіниците! В техното лице виждаше тоі свои спасители — добри хора. . . . Но още го нема! Ох! ще се пукне клетиот Славе. Като да носи сам тоі върху себе си товарот на Бобиш. Но тоі, хладен секога, не чуствува тези мъки!

 

Зашуме нещо во далечината. Славе скокна; испулил очи, извил стремително вежди, чини ти се сега, е, ще фъркне, но не знае на къде!

 

От долот излезе една човешка сенка, разгледа се наоколу діаволски, изсвирé и пак се скри во лесот.

 

Здраве полете към долот.

 

Показа се и Идриз, същиот онзи, що заплени Стоіана от под ореха.

 

Славе се притвче към него, прегърнá го робски, целува му полите и му връчи сумата.

 

— Каде е Стоіан! беха първите думи.

 

— Сега ча ти го предаам.

 

 

149

 

И се дръпна пак во гората.

 

Славе остана да почака.

 

Дълго време Славе чака.

 

И вечно щеше там да чака, ако през ноща не го пренесоха в къщата му.

 

*

 

На другиа ден, след божествената литургиа, во неделіата, когато благочестивата раіа се расположи пред църковниа трем, на дневен ред беше нещастието на Славета и събитието на Мокров, което сега беше пò разіаснено.

 

Вчера още двама Нежиловци беха заминали за Велес и подробно расказаха за това грозно събитие и за коніите на Здравета Морскоски и Черенкоскиот, що добегали от планината без стопани.

 

Под страшната онаіа стръмолиа, по коіато во петокот през ноща е бегала мнимата чума, коіато фърли в ужас бачилото на Стоіка, и даде последниа удар на стариа и болниа Щеріа, намерили провесен Стоіановиот поіас, испърскан со измити от дъжда кървави капки, а по горе, на наі опасното место, — неговата капа.

 

Тие белези беха донесени при Славета и немаше вече никакво съмнение, че Стоіан е умъртвен !

 

Па и за Славета немаше никаква надежда!

 

— И тоі не бидуе!

 

— Се запусте ущ’ енна кук’а!

 

— Еіди живот наш, еі!

 

— Мег’y змии се живее!?

 

— Господ да им плати, та толку!

 

— Стоі ти да ти іа дерат, кожата како на вол, та к’е им платил Господ!

 

— Не умри, кон’у, до зелена трава.

 

— Море іа знам що требе за нив, туку. . . .

 

При къщата на Славета не може човек да се прибере от голема скърб. Сам Славе лежи на предсмъртното легло, а очаіаните плачове и викове на къщните и роднините пронизват сърцето на човека. Коіто не може да си представи какъв е пъкъла, тук с очите си може да го види. . . .

 

Во такъво положение завари къщата на Славета и конниа отред, що пристигна околу икиндиа во Богомила.

 

 

150

 

Офицеринот, со двама полидеіски пожелаха да посетат Славета за да съберат некои сведениа за разбоіниците.

 

Щом се показаха полицеіските, целото същество на Славета кипна: нараненото сърце и очаіаниа дух възбудиха у Славета едно мъжество, което щеше да извърши чудеса, аку имаше още една силна мишца да го подкрепи.

 

— Надвор! кучиніа краста’и! извика им со сичката сила на гласа и скокна като елен на крака.

 

Тоі се распули на околу за да дарува гостите си. . . .

 

Но силите го оставиха и тоі падна пак на леглото.

 

— Іаваш, чорбаджи, іаваш: ние сме ошле за ваше добро,.

 

— Добро? вие? мое добро? знам! Аі, излезете! одете си, не ве сакам! To’a е мое добро. . . .

 

— Ама, чорбаджи, ние сме царски ліуге!

 

— Не ми требе ни вашиот цар, ни вашиот султан, ни Муамед — никоі! никоі! Аі надвор! Надвоор!!

 

— Бак шу г’аури!

 

— Г’аур!? сега ви го расплакав пророкот ваш!

 

Славе скокна, проборави из долапа и без ни наі малку да мисли потегли со леворвера върху неканените гости. . . . На третиот път биде спрен от ръката на іусбашиата. . . .

 

По нещастие леворверот да се сгоди празен!

 

Но това не попречи на полицеіскиот да залепи един немилостив шамар върху изнемощелиа домакин!

 

Славе падна на леглото си полумъртъв: завърте му се свеста.

 

Това вече не можеше да се пренесе.

 

Чашата на търпението и тъі беше препълнена, и сега избликна со такъва іарост, каквато може да се роди само след очаіанието.

 

Очите на Славеата съпруга блеснаха като два огна, от които излизаха, вместо сълзи, искри на отмъщението.

 

— А, читаци краста’и! и мажа ми сакате да го изедете!

 

И тіа лепна такъв удар со машата по главата на полицеіскиа, щото тоі забрави де е.

 

— Зар па вие уще стоите? искреще тіа іаростно към вкочанената раіа и биеше кого къде застигне по читаците.

 

Разбира се, че и „царските ліуде" не стоеха со скърстени ръце. Те се опитаха да се бранат.

 

Но напразно!

 

 

151

 

Развълнуваната сега раіа не би могъл и самиа техен пророк да іа смири: сички биеха коі с каквото свари, и „царските ліуде" іадоха такъв боі, какъвто никога не са го сънували.

 

Върху нараненото сърце и душа на Славета тази дързост идеше като мехлем на рана.

 

— Достá им е! заповеда Славе и боіот се прекрати.

 

— А вие, царски евендии, вързете го во умот ова, що видовте и що пативте сами. Знаіте вие, кажуіте и на приіатели, оти и раіата умее да кърши турски глави . . .

 

Но ефендиите не обелиха зъб за тази срамна за тех случка, нито пък им доіде на ум да си отмъщават с аскерот, защото добре виждаха общото възбуждение, та се страхуваха да не никве нещо пó големо . . .

 

Отмах те потеглиха за Нежилово.

 

Протугерот провика низ селото и царскиот аскер се разреди по къщите да прекара ноща со „що дал Бог".

 

Беше време за леганіе, когато в една къща, дето беха полицеіските „на гости", довтаса от планината едно дете на 11—12 години. To цело трепереше, и лицето му пожълтнало като смил.

 

— Що ти е, синче? — го пита татко му, а то от време на време потреперва, распулва се плахо и не може да продума !

 

— Не боі ми се, а синче, овиа луге не се от лошите, — продължи смееіки се татко му.

 

— Вампири! продума детето и се фърли во пазухите на маіка си; като въртеше очите си страшно и търсеше спасение во маічините прегръдки. Работата ето как е била:

 

Детето е придружавало големиа си брат со козите.. Случаіно заспало и се изгубило из гората. Търсеіки брата си, то излегло чак горе на Исмаилица и спрело се малку да си отпочине на една малка поліанка; слънцето туку-що зашло. Като се разгледало наоколу, то видело некакви ліуде, сетне му се престорили на сенки, които се катерили по буките и во мрачината сторило му се, че махат со ръце за да отиде при тех. . . .

 

Утринта екна пак Мокров, Исмаилица заплака!

 

Пищи раіата — косите си скубе; страшното ехо се отзива многукратно от начумерените мокровски върхове, обвити во гъста мъгла, а гласове до небеси се извиват!

 

 

152

 

„Тъі реват селските говеда околу мършата на своіа едноплеменик — и повече нищо!" думаше іадовито сам на себе си един пътник и продължаваше пътот из козіите пътеки по течението на Бабуна. Вървеше тоі из росната шума и често си отпочиваше за да превърже ранениа си крак; само мислите не знаеха почивка: те бурно се преплитаха из младиа му мозък, и четеха се по навъсеното му чело, едва от друга сé пó-мрачни и пó енергични. Toi е іуноша, едвам да е навършил четиринадесетата си година, но мъките и страданиата рано остарели телото и духот, коіто почваше зрело да мисли. И во неговите размишлениа личеше очаіание и решителност.

 

— „И Мокров търпи!" продължаваше пътникот.

 

„И не отваріа тоі грамадните си уста за да погълне това недостоіно племе, което се нарича раіа и знае само да плаче. И жали тіа животот си като некоі идиот непотребната си вещ. И мисли по хиліадо години да живее, ако и да е този живот пълн со сълзи и нещастиа и волски риданиа!

 

„Раіо, раіо! мислиш ли ти, че со бабешки плачове ще те чуе Бог и ще се спасиш?

 

„Лъжешъ се нещастнице!

 

„Ела подир мене и ще се спасиш" рекол Исус на едного, а това значи: „Стани, опри се против неприіателот и Бог ще ти помогне".

 

„Лозіето не сака молитва, ами мотика!

 

„От „ох и леле" и „що ми било пишено!" до сега никоі не е видел хаир.

 

„И ако ти сé така останеш да се чудиш на това, „що ти било пишано", знаі, че още многу, многу ще ти „пишуіат" по изліушканата ти глава со ръгіосаниот іатаган голите арнаути, и вечно ще работиш за силните спахии.

 

„Та свести се, забога!

 

„Бие ти арнаутинот — би го и ти! И тоі душа и ти: ръце ти дал Господ — що му додеваш на Бога?

 

„Или :

 

— Стига да сака Тоі — сичко може да стане?

 

„Грешиш против Бога, комуто се кърстиш, клета раіо, ако така мислиш: тоі не е на едни татко, на други очув; Бог не сака едни да бъдат убиіци и мъчители, други убивани и зверски мъчени!

 

 

153

 

Никоі Бог не е „напишал на тевтерот* такива потресителни мъки за тези троица нещастници, които, ето трети ден, как висіат на буките, що стоіат пред тебе, а ти околу тех дóбога пиштиш!

 

„Никоі други кръвник на света, а твоето волско търпение, грешна раіо, е „пишало" и допущило на зверските арнаути: да извадіат очите, да исчупат зъбите, да одерат кожата от лицето и главата и, съвършено голи, да обезобразіат тъі тези твои мъченици, щото сега да не можеш да ги распознаеш, ако не са поіасите им, с които са привързани за буките, които ти утре спокоіно ще отрежеш за да направиш нова услуга на твоите мъчители!"

 

Приблизително тъі размишліаваше пътникот и продължаваше бавно пътот си из гъстата шума. Небето се трупа со черни облаци, като да се готви да заплаче и то.

 

Но коі е този чуден пътник? От къде иде? От де знае тоі тези подробности, които са самата деіствителност? Какво нещастие го е накарало да се скита низ дивиа Мокров, полугол, потопен во роса и со лице издращено, кърваво, като да е избегал из пъкъла, при това куц, и со страшна рана на крака?

 

Тоі не обади за себе си нищо и на овчара, от когото зема малку хлеб, во името на христовата вера.

 

И тъі според показаниата на детето, утринта леко намериха изгубените, умъртвени со такива средневековно-инквизиторски мъки, които накараха и турскиа іусбашиа да порони сълзи !

 

Но едно нещо не можеше да се обіасни — и тримата мъченици беха нежиловци: Іовче и Ангеле Черенкоски, и Здраве Маркоски.

 

Стоіана го нема!

 

Сичките улики іасно говореха, че тоі не е жив. Но де е? Удриха още еднаж из гората; полицеіските прегледаха внимателно местото, дето е бил намерен Стоіановиа поіас, намериха на плочата доле, кръв, и наі-после се смириха со това, че дивината го е изела!

 

След два часа попот погреба тримата мъченика. А на царскиот аскер дадоха да хапне „за душа". . . .

 

И търгна си аскерот за Велес.

 

 

154

 

И земіата се смири . . . .

 

*

 

Като от гърм поразен остана Славе, когато узна за посмрътната участ на скъпиа си син. Ужасните бури, които цел месец се виха над главата му, през последните дни, трещиха мозъка, и в кратко време го преобърваха на „коска и кожа" ; опадна клетиот Славе и духом и телом. Предишните миловидни очи сега фърліат некакви неопределени погледи, които показват безразличното отнасіание на духа към околните предмети, знак на силно духовно растроіство. Тоі често втренчва погледите си върху предметите, като че иска да събере мислите си. Но напраздно — во главата му царува страшна анархиа. Но некога, некаква искра от надежда блеска в очите му, но неможеіки с нищо да подкрепи това щастливо съмнение, Славе се излага на още пò страшни мъчениа; надеждата, че ще види пак Стоіана, — тіа е що го мъчи. Но тази надежда вчас се обърща в’ прах, бидеіки не е во състоіание да іа мотисира! И сепва се тоі от занасіанието внезапно; погледот му тава страшен, като да е смразил целиа свет:

 

„Нема веке турско да биде

Нек’у веке турско да биде! ..."

 

вика тоі лудо и со тези очаіани пророчества свършва безкраіните си размишлениа. Іавно е, че Славе веч е повреден умствено!

 

След захожданието на слънцето, на Славета стана много зле — сериозно се страхуваха за живота. му. Роднини и приіатели напълниха къщата.

 

През деніа, поне погледите му беха свободни. Тоі често се обгрщаше към Мокров, като да очаква нещо и, по такъв начин, разговаріаше се со външниа свет, предаваше му едни част от тъгите си, — и пó добре му беше. Сега тоі е во пълн арест. Сичко ce е натрупало во главата му, врие и кипи вътре, без никакъв ред, а тоі гори като огън. Мокрите кърпи една след друга идат, но нищо не помага: както силниа пожар, в време на бури, безпощадно опустошава и наі-здравите зданиа, тъі и бурите на живота скоро съсипаха Славета, и исчезва, клетиот, като вощена свещ. Жените заплакаха гласно!

 

Настъпила беше полнощ, когато на малата врата похлопа некоі.

 

 

155

 

Питаха неколко пъти, коі е — отговор не се получи. След малку, хлопанието се повтори. Питат — отговор никакъв!

 

Hai после, един грабна пушката и даде и́ огнот през мазгалката [1] . . .

 

Нещастното куче исквиче, и избега некъде!

 

Тогава свободно отвориха вратата — немаше от какво да се страхуват:

 

— Кучето било!

 

Но какъв страх ги обзе сички, когато пред вратата намериха човешки труп, коіто едвам подигаше членовете си и то вероіатно от гръмванието!

 

Никоі не се решаваше да се приближи до него.

 

Една само жеиа, без да слуша съветите на другите, бързо исфръкна вънка, грабна трупот и по един чуден инстикт, сред страшен мрак, тіа позна изгубениа си син — Стоіана!

 

Това беше истинско чудо.

 

— Сърце мое! . . . златен! . . . писан! . . .

 

И го обсипаха со делувки. . .

 

Но Стоіан не може нито думица да продума: на левиа си крак тоі носи некаква застарела ліута рана, а студот и гладот съвършено са го обезсилили.

 

Искъпаха Стоіана, превързаха му раната, стоплиха го, нахраниха го и тоі зе пó свободничко да шава. Толку е за младиот човек!

 

Представиха го сега и на баща му: тоі го гледа, вика и тоі: Сто-іа . . .

 

Но да ли бащата узна, в предсмъртния си час, за присъствието на сина си Стоіана — това остана таіна!

 

На другиа ден, многу свет присъствувá при погребението на Славета.

 

И клетви многу се изсипаха по адреса на кръвниците. . .

 

Раіата мощне умее да кълне! . . .

 

*

 

След нечес години Стоіан остави Богомила: едни викаха в Сърбиа отишъл, други — в Българиа е, трети пък — кумита

 

 

1. Нарочно оставено отверстие на зидот, до вратата, за такива случаи.

 

 

156

 

станал... Кое е за верване, не знаеха, но твърдо беха уверени в това, че кога да е, Стоіан с оръжіе в’ ръка ще искупи кръвта на татка си и ще пролее своіата за свободата на своите братіа. . .

 

Софиа, IV, 92.

 

П.

 

 


 

 

6. Наръчници.

 

(балада.)

 

Сичко вън е пусто, ледно,

Цели свет е с’ лице бледно.

Снег на едри пласти пада.

Ліути север силно фучи;

По полето нема стада,

Нема слънчевите лучи!

Веч’ дърветата са голи

И зелен лист не шумоли;

В’ клоне веч славеі не пее. . .

Леден потока і отдавна,

Слънце в’ него се не смее. . .

Нема вече пролет славна.

Тука некоі кон заровен в’снега,

Тамо вълци носат чужди мърши,

В’дола, упропастен елен бега;

В’бедна къща маіка ръце кърши,

Горко кълне своіта си съдбина,

А деца ѝ примират от гладина.

Сал месецот со звездите

Водат пътника в’полето;

Сочат му и леднините,

Да не падне во морето. . .

Силно тоі препуска през равница

Дано свари живи си дечица!

Много тоі скита се по чуждина;

Хранен само с’ сух хлеб и водица,

Да спечели некоіа парица

Па сега нетърпеливо тича

При деца си, при жена си — в’ къщи.

Тича тоі, а снег под кон му пръщи.

Изведнаж му плахо кон зацвили:

Окол’ него наръчници, вили

Хоро играт, страшна песен пеіат:

„Ето Стоіко ни пристигна.

 

 

157

 

Срокот, сестри, веч измина;

Аз ще го в’ облаци дигна,

Помогни ми сестро ’Рина!

Срокот, Стоіко, вече мина,

Що ти даде сестра ’Рина:

Да се жениш за Ліубица

И добиеш три дечица". . .

Смръзна кръвта в’ Стоіковите жили;

Жално тоі захвана да ги моли:

„Не мен, сестри, наръчници мили,

А деца ми пощадете голи! ..."

Но еднаж Ирина е решила,

Тъзи безпощадна самовила, —

Ще се сбъдне: Стоіко ще загине!

„Молба Стоіко нам не треба;

Що і решено ще с’ испълни.

За деца ти Рина гледа

Никого за туі не кълни! . . .

А сега со нази, Стоіко, хаіде,

Забрави деца си и жената!

Скоро, бързаі, да н’ некоі снаіде...

Ти блажен ще бъдеш в’ небесата!"

Страшен гръм; ужасен нощен тресак

Екна. . . И при диви вилски плесак

Сетни Стоіков гледен зрак залезна!

Носен по въздуха, тоі изчезна. . .

Съмна: още моли се жената,

Іощ' децата викат: „Тате! Тате!..

 

 

Софиа, 1892 априли 3.

 

Ведум.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]