Месечно списание "ЛОЗА"
Издава Младата Македонска Книжовна Дружина
Година I. 1892 г. Книга II (?)
1. „Кондикот свети Климентски” и преписите – от Езерски (59)
2. Два врага (епизодъ изъ прѣвзиманието на Пиротъ) отъ И. Вазовъ – от П. (67)
3. Едно въспоминание (Расказ) – от Ив. П-нчев (71)4. "Граматика на ліудето" от Іована С. Поповича – превод (79)
5. Солун (Описание зето от Revue de Deux Mondes) (85)
6. Едно научно пътуваніе по Македониа (Д-р Облак) (91)
7. Едно кратко обіаснение (91)
8. Топографо-исторически поглед на града Воден – от Езерски (97)
1. „Кондикот свети Климентски” и преписите.
По повод на обнародваната част под заглавие: „Кодексъ на Охридската Патриаршия" (Сборникъ на Министерството на Народното Просвѣщение, книга VI).
Пише Езерски.
Неуморното прилежаніе на нашите стари писатели и преводачи, увенчано со доста богатата ни, от них оставена старобългарска литература, запазена въпреки всевъзможниот вандализм на нашите неприатели и нехаіството на предедите ни, не е още в състоіаніе да изглади скръбното впечатленіе на изследователіа, нито да намали малко много незадоволеніето му, тъі като тоі, при разгледваніето съдържаніето на таіа ни писменост, не отбелезва нищо друго в неіа, освен една оскъдност, поради пълното и́ еднообразіе, както и неманіе на летописен отдел. Истиот тоі недостаток, коіто толкова живо се чуствува во нашите стари литературни остатки, се съгледва, тукуречи, напълно отразен и во запазените до сега исторически материали на охридската архиепископиа; защото, и между това мощне незначително количество от обнародваните официални и обикновени документи на продължителното и непрекъснато съществуваніе на архиепископиата, личи истата она непригодност, що се забелезва и во іугославіанските. И благодареніе на сичко това, решително, може да се каже, че и до днес, при обіасненіето на поголемата часг от съществените въпроси, които се коснуват до религиозниа и граждански живот на предедите ни, черпим сведеніа повеке пъти от чуждестрани источници — главно от византиіски. Обаче, значеніето на оваі чуствителен недостатък в запазениа материал доста много би се намалило, само с издирваніето на един твърде изобилен броі, со разнообразно съдържаніе, от така наричаните исторически актове или разни официални граммоти и записи и др. п. (за съществуваніето им които ни наі-малко не се съмневаме) от съществуіущите ни некога началства. Но, за жалост, тук треба со
60
твърда увереност да си исповедаме истината и да съжаліаваме, за дето и до днес подобен род сведеніа, поради единствената наша небрежност, продължават да са още изложени на всевъзможни случаіни и умислени пагубни влиіаніа [*].
Материалот, що ни са предлага, во VI книга от министерскиа сборник под надслов : „Кодекс на Охридската Патриаршия” представліава препис от Бодлевиа препис на охридскиа оффициален codex; но за това пак този препис, в сравненіе со онаіа част, що се сохраніава днес во самиа оригинален свети климетски кондик, заслужва во некои отношеніа преимущество пред сѫщинскиот. Истиот ли свети климентски codex или Бодлевиот препис, или пък друг некакъв — за сега положително знаіа, че само два са известни — е прелиствал приблизително преди двадесет и девет години немскиот пътешественик Hahn, коіто и го описал во съчиненіето си: „Reise durch die gebiete des Drin und Wardar". Разликата, що ce отбелезва во Hahn-овото описаніе, именно: че во codex-a целиот броі на свидетелствата се състои от сто и четирдесет и четири, че сичките принадлежат към независимата епоха на охридската архиепископиа, че последното свидетелство носи дата α. Ψ. η. ς. (?) както и израженіето му: „нито съм бил толкова приготвен за разбираніето на ръкописа", (Бодлевиот почерк е совсем іасен) ни кара да предполагаме, че Hahn не е имал на ръка, нито оригиналниот оффициален codex, нито пък Бодлевиот препис, а друг некакъв неизвестен за нас.
Следователно, имаіки още пред вид и това, че нито лицето, което е доставило на г. А. Шопова преписот, нито пък лицето, което направо во редакциата на министерскиа сборник е испратило „прѣводъ на крайно любопитната Охридска кондика, заедно съ единъ точенъ прѣписъ на гръцкия оригиналъ, коіто
*. Според достоверни сведеніа, що имам от частни приіатели и до днес во една знатна охридска фамилиа се съхраніават неколко писма от влашките кніазове (безъ съмненіе подобни на обнародваните две писма от В. Григоровича во „Гласник Дружства Србске Словесности” а препечатани во цариградските „български книжици” част II 1858 м. маі книжка I. от дебърчанина Архим. Партениа Зографски), писани на влашки език со славіански букви. Също и во Герасимовата фамилиа се пазат осъм документи (един вид расписки) от Сисаниіската Митрополиа, коіато през това време се управліавала от лице, което принадлежадо към членовете на споменатата фамилиа. Тие последните документи са досга интересни, и читателите на „Лоза” ще имат случаі да ги видат. А и во Струга преди неколко години е имало некакъв летописен откъслък и по расказваніето на некои това е било част от Душановиа законник.
61
у г. Шопова липсваше", и точен препис на codex-a, до сега не са ни представили пълен, съгледваме важност да представим овде и преводот на Наћn-овиа описан codex, от съдържаніето на коіто, наверно, читателіот, освен че ще може да си състави що годе поніатие за съществената им разлика, но ще може един ден още и да ни послужи, да проследим и проверим числото на съществуіущите преписи, распръснати у частни лица.
След описваніето на различните старини и надписи, които се срещат во Охрид, Hahn обраща вниманіето ни върху истиа оноі дървен долап, що се намира во църквата свети Климент и за коіто, тъкмо деветнадесет години преди него ни споменува рускиот пътешественик В. Григорович; а подир това излага на късо съдържаніето на codex-a. „Между църковните книги, които се намират во един дървен долап наі-важен е codex а на Митрополиата — стари писмени свидетелства. Тоі съдържа 144 свидетелства, които сите са от времето на църковната независимост на Охрида; но от които ни едно не е от преди 16 век. [*] Последното свидетелство (на стр. 168) датира .α.Ψ.η.ς. (?) и името на тогавашниа митрополит е подписано со зелено мастило. Зеленото мастило е служило като отличие на митрополитовото име. Що се отнасіа до съдържаніето на тие книжа, тук за подробно разгледваніе не беше ни време, нито съм бил толкова приготвен за разбираніето на ръкописа. Споредъ думите на местните жители това не е само един том от такива старини; во Виенската дворцова библиотека, казват, че има още много по-стари сбирки”.
„На страница двадесет и втора от codex-a намерих една приписана забележка за охридските енори от 1664 год.; които още и до днес съществуват и си запазили старото наименованіе. Целиот броі на христианските къщи во Вароша [**], излиза според бележката само 141. Това незначително число домове, ако се сравни со числото на главните и второстепенните църкви, които са били 37, свидетелствува до колко много христианскиот елемент е пострадал от мухамеданскиа наплив: защото инак не може никак да се помисли, че само со трудот на 140 къщи са подигнати 37 църкви, на макар и незнам
*. Архиератическото постановленіе, което обнародвами на краіа говори дребно против това Hahn-ово казваніе.
**. Варош се нарича онази част на Охрид, коіато се намира вътре во крепоста.
62
колко да е бил силно развит обичаіот между средневековните жители, да подигат колкото се може повече храмове. Во codex-a освен това се намират още две общински решениа против женскиот лукс и големите свадбени разноски от 28 февруари 1759 год. — които решениа ги излагаме на краіа во гръцкиа им текст за да се види и езикот. Според тие два декрета било е забранено на жените да носат цървено атласно облекло и самурски капи, вързано цветіе, пари или подобно нещо на нанизите върху капите; пари и мерджани на градите и сърмени китки по шалваритте. Ако би некоіа жена престъпвала това, мъжот и́ плащал за неіа глоба 20 аслани, нихна монета (?) ако е бил тука, защото е можал да забрани и не и́ забранил; а ако ли не се случи да бъде у дома (от това се вижда, че още тогава имало е обичаі, щото мъжите да отсътствуват и да се занимават со външни работи), тогава щела да заплати таіа глоба самата жена. Наісетне подобни забраніаваніа на распуснатоста (луксот) не са редки во полуострова, и, като се веке еднаж постанови, се държи мощне строго. Во Іанино съществувал един такъв декрет от половината на миналото столетие и тъкмо през моето пребивание там се осмелиха девоіките и почнаха да украшават предните ъгли от своите отворени елеци со тесни сърмени украшениа. . . .
,,Во този codex има още и дълга записка от пожертвуваніата, които църквата добива, през дена на праздника си. Тие се написани почти на гръцки, само на две места намерих български, но и това беше пак со гръцки букви. Гледаіки на codex-a доіде ми на ум въпросот, дали некога българскиа език е можал совсем да измести гърцкиа. Напраздно съм прелиствал сичката книга за да намера каква и да е историческа забележка, защото нигде, не намерих нищо нито пък во сите църковни книги. Тези записки съдържат деведесет и три страници, но в них нема нищо от общ интерес. От страница 154 започва цел ред гърцки песни, които се захващат со песна против латините и другите расколници, но сичко това нема никаква цена.
„На страница 168 се говори как са обесили во 1789 год. 22 іуни двама христиани, които са правили фалшиви пари. Забележките се свършват со тие мощне ліубопитни думи: „ανέμου μαζόματα διαβόλο σκορπὶσματα" събрано от ветрот, распръснато
63
от діаволот, или како дошло, така пошло, което хвърліа особена светлина върху искреноста на писателіа таіа пословица. [*]
Гореизложеното Hahn-ово описаніе на codex-a, сравнено со истинскиа свети Климентски, от коіто у нас се намира собствено-ръчно копіе [**], освен че потвърдіава съмненіето ни, което и по-горе исказахме, относително тождеството на описаниа от Hahn-a со оригиналниа, ами даже повеке го усилва; защото, сдружваіки предложеното описаніе со нашиот препис, намираме неща, за които у Hahn-a не се среща ни дума. Така, например, когато Hahn говори за много други бележки, които се срещат овде-онде во листовете на кодекса, тоі нищо не споменува за записката, в коіато наред са изложени неколко имена от архиепископите на Охридската Велика Църква, които са пожертвували по нещо, било за лозата въобще, или частно за свети Климентовата църква [***].
Сетне Hahn така също нищо не споменува нито за дългите анакреонтови стихове (52 стиха) на охридската патриаршиа, които се намират на 160 страница во оригиналниа codex: а след них на истата страница следват други двадесет и три стихове, които са поетическо (іамбическо) обращаніе от писателіа [****] и пр. пр. Между това ние не намираме ни спомен и за, твърде много други бележки, които изобилуват из страниците на codex-a, без да са лишени от секакво значеніе.
*. Глед. на стр. 189—90—1. во сърбск. превод.
**. Преди две години, приблизително предложих во почитаемата редакциа на министерскиа сборник преписот, коіто щеше да излези под редакциата на нашиа еллинист г. М. Д. Балабанова. Така обнародван codex-a, наверно, ще се отличаваше во много отношеніа от обнародваніа по настоіащем во сборника и още ще се ползуваше со поголемо значеніе пред учениа свет.
***. ᾳ.χ.ζ.β. (1792).
****. Други подобни поетически обращаніа и епиграми са напечатани во Мосхополското изданіе службата на светите седмо-численици.
64
Остава ни да по-говорим още за Бодлевиа препис, коіто както и от начало споменахме, поради частните допълнениа от страна на преписвача привлича вниманието ни. [*]
Между такива прибавки, които липсват во самиа оригинал за пръв път изпречват се пред очите ни: посвещаваніето на codex-a, първиот акт, също и вториот; синодалното постановленіе за приеманіето под ведомството на охридскиа патриархат новосъградената Каваіска църква во Дирахиіската епархиа,
*. Покоіниот Георги Бодлев по происхожденіето си от наістара знатна охридска фамилиа, беше братов внук на видниа деец во гръцкото кралевство, Μ. Πολης Ἀχειδοανὸς, коіто по после стана и министър на правосъдието и народното просвещение и още съучастник во класическото изданіе на църковното право („Σύνταγμα τῶν ιέρῶν κανόνων ὐπὸ Γ. Ρἄλλη καὶ Μ. Ποτλῇ.”) Toi, по секоіа вероіатност, въспитаник на Іанинското тогава обрасцова училище, се отличавал „по образованіето и живоста на характера”. В. Григорович, коіто през 1845 г. посетил междудругите градове во Македониа и Охрид, дава ни за него на късо сведеніа. „Къ счастію, встрѣтилъ ся со мною очень смѣтливый Болгаринъ, по имени Георгій Бодли, который служилъ мнѣ постояннымъ вожатымъ” (глед. на стр. 98, Очерк. путеш. по Евр. Typ. второе изданіе). И още: „Мой, напр., вожатый, портной по ремеслу, зналъ много сочиненій греческихъ и въ своихъ расказахъ доказалъ это ссылками на Мелетія, Куму и многія церковныя книги".
Освен това тоі е ръководил и Hahn-а во 63 год. (виж. на стр. 382 и 402 во забел. у Hahn-а) когато тоі посетил Охрид, и нему главно се дължат благоприатните отзиви, които намираме во сочинениіата на пътешествениците, за българите от тоіа краі.
Но не по-малко важи за нас неговата библиотека. Во неіа се намират освен многоброіните съчиненіа на разни църковни списатели, Гърцки и Латински, наі стари изданіа, ами се срещат още и неколко гърцки и славіански пергаменти и книжни ръкопоси, между коіто и едно кожено евангеліе от средне-болгарскиа период, озаглавено: (со червено мастило); едно окръжно от константинополскиа патриарх (на книга дебела со дължина близо един метър и половина ширина): службата на седъмте славіански апостоли, Мосхополското изданіе, (ἀκολουθὶα τῶν ἁγὶων ἑπατὶθμων) което е библиографна редкост и в българските библиотеки липсува, и доста много други книжа от голема важност на нас. Немскиот пътешественик, филологот доктор Ваіган, коіто преди три години пътуваше по Македониа с цел да изследва во секое отношеніе остатките от влашкиа елемент, беше си избрал неколко от по важните ръкописи и печатни книги, между които и славіанского евангеліе и предлагаше да ги купи пощо-защо!
65
както и постановленіето за споменуваніе имената на спомоществователите за съгражданіето на църквата. Редът, по коіто се поставени актовете во оригиналниа codex никак не са запазени во въпросниа. Така напр., протоколот, со коіто Григориа Ново-Патраски се назначава заместник на Германа, во обнародваниа препис стои преди протокола, коіто определіа Германа за охридски архиепископ, когато напротивъ виждаме, че изисквуемиа ред е напълно запазен во оригинала. При това и датите, които се поставени под секи акт са побъркани и то сега не можем да кажем положително да ли от самиа Бодлев или от преписвачите. Тук ще се ограничим само со следуіущето. Според хронологиата обнародвана во министерскиа сборник Мелетиа архиепископствувал през 1677 г.; а по каталога представен от Е. Голубински (виж. Кратк. Очерк. Истор. Православ. Църквей стр. 139) истиот тоі Мелетиа седел на престола во 1666. Но нещо което повече ни очудва е, че Герман, коіто според обнародваниа препис (акт. 5) патриаршествувал на 1668 г. д., бил заместен от Григориа, от Нова-Патра, (пак по обнарод. препис во министерскиа сборник акт. 3 стр. 198) на 1681, когато преди него наред. архиепископствувале: Партениа на 1679, Мелетиа през 1677, Нектариа 1673 (виж. у Голубински) и пр. и пр. Освен това во обнародваната част от преписа ние не намираме на местото им ни една от многоброіните бележки, които се срещат из страниците на оригинала (2, 6, 22 и пр. и пр.) ; и според показаніето на същиа преписвач, коіто снабдил г. Шопова со преписа, поради краткоста на времето, през което тоі располагал Бодлевиот препис, бил принуден да пропусне всичките бележки. Но, тъі като некоі от тие бележки, чини ми се, откриват пред науката доста голем интерес поради съдържаніето им ние ги предлагаме тук на интересуіущите се, без никакви коментариі, като същевременно и се обещаваме пред читателите на „Лоза", че ще да поговорим во една от подирните книги и за значението на самото съдържаніе на материала во codex-a.
66
Драги ми читатели ! Задната и горната записка се пазеше и во по-стар кодекс на църквата, но жално исгоре ! И во онзи кодекс написа светиа синод строго постановленіе против престапниците и користолюбците, що злоупотребліавали и делили произволно доходите на великата църква... Научете се прочее братіа съотечественици до какво скърбно положеніе стигна днес великата църква; събудете се прочее от литаргиата на безчуствието, за да се възвърне великата църква на старата си слава, на хвала и чест на татковината. „Коіто има уши за слушаніе нека чуе".
Архиератическо постановленіе.
... (1779).
Коіто от духовните или светските (лица) укрива църковни вещи со намереніе за печалба, и коіто от духовните и светските става причина на непокорства, било срещу архиереа си, или друг некоі, или говори остра дума, такъвиот, като последовател на Іуда, да бъде проклет, проклет, проклет и душите им во обіатиата на предателіа Іуда.
Преспански Исаиа.
67
2. Два врага (епизодъ изъ прѣвзиманието на Пиротъ) отъ И. Вазовъ [1]
Докато от тука се прават gолеми жъртви за подобреніе участа на българите во Македониа; докато се води упорита борба со многоброіните претенденти да същата таіа страна: македонецот овде, во кніажеството, е изложен на сичките хули и клевети от мнозина същи свои братіа.
Чудни контрасти!
Антагонизмот между българите от кніажеството и оние от Македониа расте от ден на ден, и днес е зел такива размери, щото и самата дума македонец се е изедначила в умовете на мнозина наши братіа со думата арамиа.
Таіа умраза между освободените и неосвободените българи, както и да іа земе човек, било като нещастна вражда между братіа, било като проста умраза между туземци и придоідени, достоіна е да привлече вниманието на мислителот, защото нередко донасіа сериозни следствиа. Нашата историа е толку слаба за да ни свързе и въспита като нещо цело, щото от нас се иска голема тактика, ако искаме да запазим нашата целокупност. А, между това, ние виждаме пред себе си една іама, коіато иска да се преобърне во грозна пропаст, за да разделіа брат от брата.
Да нарисува тази фатална іама между две половини на едно цело; да опише настроението на едно общество спремо друго нему сродно и близко: ето главната цел на г. Вазова в неговите „Два врага”.
* * *
Да видим самиот расказ, коіто е събран во 4 непълни листа от списанието Денница. Сцената на половината от расказот представіа селото Чирвен, іужна Тракиа, а на другата половина — Пирот, Сърбиа. Двата врага са Първан Лазаров и Ламбо македонецот, горски стражар. Девоіката Наіда, коіато Първан зел за жена и по коіато и Ламбо имал севда, е причина
1. Денница, кн. 1, год. II, 1891 год.
68
на нихната смъртна умраза, в следствие на коіато Ламбо става харамиа, а сетне бива принуден да пребега в Сърбиа, дето на 1885 г. през сърбско-българската воіна, намират се во Пирот со Първана, коіто ранен случаіно попада во дукенот на Ламба. Тук по един чуден начин двамата непримирими врагове се помиріават. Това е съдържанието на расказот.
* * *
Първиот въпрос, коіто тук следва, и коіто треба добре да се сфане за да се получи един іасен поглед върху самиот расказ, състои се в това: да видим, как стои авторот спремо своето творение? дали тоі, като се подига на творческигѣ си крила високо над обикновените дреболии, просто иска, както секи художник, да нарисува едно социално іавление и в този случаі е обективен; или пък сам тоі е заинтересувано лице, сам авторот фърчи или по добре плува во същата таіа сфера, по право тиніа, коіато рисува, с други думи, дали чуствата и нервите на г. Вазова не са били предмет на перото от същиот този Вазов, и во тоіа случаі тоі е субективен, а от тук и тенденциозен в „Двата врага", — сичко това маі мъчно може да се види во расказот. Една мъгла покрива целиот расказ, и г. Вазов некак като нарочно е искал да го тикне пред очите на публиката, без да се остави да го видиме, що мисли и тоі. Едно „зловещо" мълчание царува во целиот расказ.
Даже повече.
Забелезва се едно пристрастие у г. Вазова към единиот героі чирвенчанинот Първан. Първан е такъв героі, коіто сред сърбскиот Пирот одързостіава се, за да не се предаде позорно в ръцете на неприіателите, да се изложли на іавна опасност пред еден куп сръбски воіници и сполучва да ги зароби. А когато ранен пада в ръцете на Ламба македонецот, и когато последниот му се заканва да му „испие кръвьта", Първан му казва: „Азъ паднахъ въ рѫцѣте на по-лоши душмани, на душманите на отечеството, и не се молихъ. Убий ме!” между сичките си другари воіници, тоі бива обичан от офицеринот; „юнакъ е Първанъ надъ юнаците'' . . . Такъв е Първан тракиецот. А какъв е Ламбо македонецот? — Ламбо е: „лютъ човекъ, скитникъ и съ неизвѣстно минало”. Ламбо македонецот е наречен со сичките епитети, които могат да
69
хараіктеризират едно наіочаіно човешко същество, което нема нищо свето нито горе на небото, нито доле на земіата. Отвращението на Вазова от Ламба не се намаліава и когато овоі помилва своіот враг Първана. Когато „Ламбо подигна кротко Първана хвана го опипомъ подъ мишницата и го поведе къмъ вертикалната стълбичка, която извождаше на горната стая” за да му даде приіут, г. Вазов, види се за поголем ефект — що ли, продължава: „харамията и геройтъ скоро потънаха во потона”.
Вистина, природно е да обичаме добродетелта и да мразим порокот: но не треба да забравіаме, че и Ламбо и Първан са Вазови творениа. Друго. Коіто се е взрел повнимателно во расказот, непремено е забелезал едно характерно заменение на Ламбо со македонец и македонец со харамиа и разбоіник (Гл. V.):
„Двѣ години и половина те чакахъ: ти самъ ми дойде на крака, изръмжа съ глухъ гласъ македонецътъ".
„Първан нищо не отговори, една смьртна слабость обхвана цѣлото му сѫщество” и в това врѣме „Македонецътъ съзрѣ, че се показва изъ подъ закопчения шинелъ крайче отъ една верижка на часовникъ, и по една машинална привичка той дръпна верижката и я измъкна съ часовника, която мушна въ джоба си”. „И той пакъ отвори очи, и видѣ македонеца съ камата . . „Барачестата брада настърхната, очите испъкнали и сега пълни съ зловѣщъ огънъ”.
Както се вижда, от това зверско настроение, македонецот се е решил да затрие Първана тракиецот. Ами защо тогава му краде часовникот!
Подир малко настъпва наісценичниот момент во целиот расказ: този момент е, когато Ламбо со кама в ръце, со настърхнала брада, с очи испъкнали и пълни со зловещ огън, моментално се замисліува и прощава своіт смъртен враг Първана, коіто му беше презел либето, беше го ранил во рамото и затворил во пловдивските тъмници, може би, за да го осъдат на смърт. Този момент колку и да е обикновен, природен, сé ми се чини, че е во противоречие со моралот и „въспитанието" на Ламба, коіто и след мнимата смърт мъчи насъне Първана. Не знаіа дали Сливница може да трогва и такива дебелаци като Ламба, на когото сърцето г. Вазов е обвил во биволска
70
кожа, и коіто имено тогава, когато Сливница излизаше пред историата, вазовиот Ламбо, може би, влизаше в некоі побогат чужд дукен, от дето и се върщаше когато „влѣзна дебелашки вѫтрѣ, хлопна грубо и заключи вратата, като измърмора некаква псувня по сръбски и тръшна нѣщо тежко на пода. . . . . . . . . а стоварените отъ непознатий нѣща бѣха отъ друга нѣкоя разбита лавка", и намери во дукенот си Първана.
Остава още първата глава от „Двата врага", коіато нарочно оставих наіподире. В неа г. Вазов дава ни да разберем че враждата към македонците е пущила дълбоки корени чак вътре во селското население, — во сърцето на народот. Ние виждаме Ламба македонецот „лютъ човѣкъ, скитникъ и съ неизвѣстно минало", в селото Чирвен, Тракиа, за когото простите селіани, сравніиваіки го с Първана, казват: „юнакъ е Първанъ надъ юнацитѣ; но що му трѣбваше закачка съ Ламба? Ламбо е македонецъ: който го помирише носътъ му пада”. Ламбо става харамиа и издебва Първана. Първан събира потера, фаща Ламба и го затваріат во пловдивските тъмници. Ламбо избегнува из затворот и пребегнува в Сърбиа, а между селіаните дохожда „тъменъ слухъ" че Ламбо на 1885 г., преди воіната, председателствувал некоі сърбски митинг за Македониа. Чуло се е, подир туі, че македонецот паднал в Кресна-планина во четата на Токмачева (?). Дедо Таско се замислил и казал:. „кръвъта вода не става”, с което г. Вазов твърде искуствено иска да замаже противностите.
Сичките тие истъркани вече фрази, които не едваж сме чули овде, во столицата, и които нередко проникват во стълбовете на вестниците, ние ги слушаме и от устата на простите чирвенчани. До колку това може да се верва ние не можем сигурно каза, защото не сме запознати со селското население нито от Мизиа, нито от Тракиа. Но ще си позволим силно да се осъмним, че г. Вазов е извадил мислите и думите от не дотам чистите уста на сокашките псувачи и безсъвестни вестникари и ги е турил в чистите уста на народот, коіто, по такъв начин, го е оклеветил, а това не прави чест на поетот.
В лицето на Първана г. Вазов ли изобразіава мъжеството и самоотвержението на българскиот воіник во знаменитата братоубиіствена воіна. За да испъкват пó наіаве блескавите качества
71
на Първана г. Вазов требаше да тури успоредно с него едно дребнаво същество — и този контраст го намира тоі в лицето на Ламба. Хубава награда на македонецот за доброволното му участие при одбраната на общобългарската чест. . . .
Софиа, іануари 1892.
П.
3. Едно въспоминание.
(Расказ).
Събитието, което ще опиша по-долу съставіа един епизод от многоброіните прикліучениа, които ми се случиха през моето пребивание в Цариград до избегваніето ми от там.
Беше през 186 ... год. третиот ден от Божик, денот на свети Стефана. Една от каменните стаи на Іагчи-Хани, в Цариград ехтеше от песни и чуканіе на чашите от многоброіните гости. Беше рано още, денот туку що бе зафатил. Но сички почти бехме накалени от добрата цариградска мастика, коіато изобилно се лееше в гърлата и произвеждаше наі-обикновеніот си ефект — веселието, което скоро се обърна в шум и неразбориа.
— Здрами се, Стефане! викаха некои от гостите, като пратегаха, подобно на лозіарските пъдари, последната дума, защото Стефан, за името на когото пиеха тук, беше далеч от тех на неколку дена — в Охрид.
— Да живее себепот, отзоваха се други и метаха со светкавичва бързина сладката мастика в гърлата си.
— Долу фанаріотите! Долу Мелетиа! крещеха трети, наі-вечето, които беха распалени от разговорите по текущите тогава народни работи.
При тие думи Іонче Мангов, моіа иконом, остави бързо шишето, с което черпеше веселите гости, слече кіурчето си, развърте се и зафати скороизлезлата тогава хороводна песен:
72
Чудо стана,
Чудо стана по света,
Владици да се гонат,
Леілимдо, леілимдо и дум, дум до!
Хорото бързо се скопчи и строіно, весело завърти неколку пъти. To продължаваше:
По него седна,
По него седна Охридскиот,
Охридскиот, Мелетиа,
Охридскиот, „Налетиа.”
Леілимдо и пр.
Туку що се дорече тоіа стих, коіто докара игращите до екстас, хорото завре. От вратата, коіато стоеше отворена при тие патриотически оргии и въсторги, се зададе полицеіски, който минутно се намери в стаіата ни. Познахме го всички — тоі бе іаверот на тогавашниа заптие Мушіури-Хіусни-паша.
След като ни направи обичното „темане”, той попита:
— Чорбаджидар, тук ли са Андр. Пар. . .ков и Іованчо П. . .нчев?
И двамата се исправихме пред него.
— Ние сме, ефендим!
— Имам заповед от Хіусни-паша да ве повикам и заведа на конакот му.
Без да се маем, зехме фесовете си, наметнахме палтата си и търгнахме подир полицеіскиот. Стигнахме конакот, но още нищо не знаехме защо ни арестуваха така неочаквано. Затвориха не в една тъмна стаіа, в коіато едвам прозираха неколку слънчеви зари през една тесна прозорка, находіаща се горе в едно от кіошината на стаіата.
Грозни предположениа зеха да се бъркат в главата ми, коіато съвсем бе се изведрила от туку що блуждаіущите в неіа мъгли от ракиата. Мъчих се да си припомна нещо, което да е станало причина на този неочакван арест, — нищо не ми идеше на ум.
По едно време припомних си скороиграното хоро и изведнъш си казах решително:
— Клевета, Мелетиа! Тоіа калугер отдавна ми се заканва.
Черен свет ми се зави пред очи. Чинеше ми се, че лукавиот фанаріотин стои пред мене и со едва сатанинска ирониа ми казва: „улових те вече в примката!"
73
Убит от силни душевни вълнениа, седнах на едно триножно столче и, облегнат на влажната стена, потънах в скърбни размишлениа. Другарот ми, по-щастлив от мене, почиваше си спокоіно и малко искаше да заае за това, което мене ми раздираше сърдцето. Наистина и главата му беше още зашеметена от алкохола, но и повече беше кален в подобни премеждиа. Ненадеіно отвън се зачуха познати гласове.
— Іонче бре, вие ли сте? извиках, като се отправих на тамо, от където се чуваха гласовете.
— Ние сме, ние. Отговори моіа Іованчо.
— Земи тие кліучове, ето ти сичко, — нежали нищо и гледаі къде ще ни карат и какво ще прават с нас. Гледаі да спастриш сичко дома. Издумах, и подфърлих кліучовете от кассата през един процеп, коіто за щастие се намери там.
Малко подир това, отвориха вратата на затворницата, изведоха ни и, конвоираіш от двама жамдарми, отведоха ни во пашовата канцелариа.
Пашата, коіто седеше, облегнат с едина си лакот на една широка маса и шмъркаше лениво из наргилето, фърли накриво за минута строгиот си поглед върху нас и пак наведе взорот си.
— Тие са, а? попита мълчаливо пашата като се обърна іаверот си, коіто стоеше отзади ни.
— Евет, пашо-ефенди, същите, отвърна адіутантот му.
— От къде сте бре, чорбаджилар? попита после с един към доста учтив тон, като се обърна към нас.
— От Охрид сме, пашо-ефенди, търговци-кожухари, со саіата на царіа, казах аз, като му подадох пътното си тескере, което случаіно се намери у мене.
— А ти бе, чорбаджи ? продължи пашата, като се обърпа къмъ другарот ми.
Андр., коіто одваі се държеше на нозете си, избърбори нещо, от което ни аз, ни пашата разбрахме нещо. Пашата се намръщи и поклати главата си гневно, като даде знак на іаверот си да ни изведе вън, и проговори зад нас:
— Бири си сарош, бири си аджами.
Заповеда да ни отпуснат под поръчителство за три дена, до второ иследвание.
Направихме поръчителството, което подписаха двама от наі-видните охридски търговци и от одабашиата на ханот, и
74
за половин час му го върнахме на пашата. . . Изминаха три дена, просрочихме поръчителството още за три и още за други три, — защото требеше да печелим време, да узнаем нещо сигурно по обвинението ни, за да можем да се поприготвим за пред истиндакот.
И наистина, къде от некои съобщениа, къде от догадки, разбрахме, че работата е сериозна, че предположената клевета от страна на Мелетиа е деіствителна.
А Мелетиа имаше много причини за да ми пакости, — и на въже да ме видеше — имаше защо. . . .
Скоро тогава беше, когато бех го изиграл в битолското съдилище с дваесет лъжесвидетели по фърленото върху ми от него обвинение за укривание, въ съгласие с началникот на охридската поща, писмата му, испращани до него от Цариград през цела година.
Това беха и дните, когато Мелетиа беше побеснел от раздражението на несполуката си, когато тоі, от как прахоса в отчаіаната си борба „съндъчето с неколкуто хиліади лири" събрани от голото му паство, за да си служи с наі-отчаіани средства, интриги и клевети пред правителството, което слепо верваше на владишките доноси. Да, времената беха лоши, — затворите постоіанно се пълнеха с невинни български душици. Братіа Миладинови скоро тогава издъхнаха в Терсахането. — Туі беше епоха, в коіато народното чуство у българинот, враждата му към фанаріотите беха на върхот си. Фенер фърли схизмата върху български народ, Охрид прогласи контра-схизмата; и тіа бе пó страшна, защото бе народна [*]. Сега се смеем с тази постъпка на нашите съотечественници, но за това, днес, подир 25 години стоим неколко стъпки назад. Наистина, не е хубаво нещо фанатизмот, но и това наше евангелско снисхождение нема да ни изведе добре. Впрочем то си е отличителна черта изобщо на българинот — отсътствие на народна гордост
*. Тази „контра схизма" имаше за мото: „глас народен, гнев Божи." Тіа състоеше в това, че българската община, по общо народно съгласие, постанови: проклет да е от народа тоі, коіто отсега ще припознава гръцко духовенство; проклет да е и триклет тоі, коіто ще има некакви сношение с гъркоманите: проклет да е тоі, коіто ще прави алаш-вериш с тех; коіто ще влиза в родственни свързки; които са в такива — да се откажат от тех. . .”
Благодарение на тази народна анатема, гъркоманскиот елемент доіде почти до задушване, по-после намериха се умни хора, които осъдиха таіа народна схизма и гъркоманите пак се накучиха. . . .
75
и снисхождение към душманинот, черти, които твърде много са способствували за отпадъка на народното чуство.
Но да си додем на расказот.
Колку повече мислех за случката, толку пó-близу ми се виждаше и опасноста. Дните минаваха бързо един след друг, а аз не бех готов с никакво решение.
Но наі-после блесна в главата ми едва мисъл, от коіато не отиде по-нататак.
— Ще се откупа с пари, издумах си решително, като са наумих наі-слабата черта на турскиот чиновник — подкупот. А касата ми не се противеше на това.
На часот излегох да търса Рашид-ефендиа, доверено лице на Хіусни-паша, комуто и предложих намерението си.
Не се мина час време и Рашид-ефендиа ми връчи даденото поръчителство, след като му тупнах кесето с двесте „грешни" турски лири.
— Хаіде, халал нека им са, много отишли, пóврага и тие! казвах в себе си, като се разделих с услужливиот турчин.
Работата по видимому се свърши и опасноста премина от главата ми. Но тази необичаіна случка остави тревожни следи в душата ми. Некакво чудно безпокоіствие не ме оставаше на мира. Самиот Цариград, коіто ми бе толкова мил до тогава, сега зе да ми дотегва. Неколко пъти се реших да бегам. Но къде? В Охрид още върлува Мелетиа! А и работата по никоі начин не ме оставаше да напусна Цариград, дето седех като на тръніе.
Не се измина много и един ден, ето че се іавіава пак іаверот в маазата ми. Сърцето ми трепна, когато видех тоіа проклет лакеі. — Значи, рушветот отиде по ветъра, продумах си в умот.
Но скоро се успокоих, когато видех, че работата е друга. Пашата пожелал да купи некои хубави каплами за харемот си, па поръчал да се іава и сам лично при него, в домот му. Забрах слугата си со себе и отидохме в пашовиа конак. Пашата тамам ме чакаше.
— Вие ли сте, що искате да подкупвате царските чиновници? проговори пашата с един строг тон.
Мрави прошетаха по снагата ми, при този неочакван въпрос. Смътих се съвсем и незнаех що отговор да му дам.
76
— He знаете ли, че царот ни награждава така, що да не му текне никому да си служи с рушвети?
Догдето каза това, позавзех се малку и проговорих:
— Не, пашо-ефенди, не може да бъде това. Аз съм наклеветен. . . Вие знаете, пашо-ефенди, че ние не отиваме добре с гърците от неколку години вамо. . . , говорех с іавно колебание, като не отговаріах направо на въпросот.
Без да дочека да му искажа сичко, пашата се наведе и зе един свитък от турска дебела хартиа, стана от стола и го разви в сичката му големина.
— Що са тие шеітанлъци? Ха, бунтове? . . . продума стреснато пашата, като фърли „ферманот" на душемето, от което покри една голема част.
— Не ти ли е жал за младоста, аіол? продължи пашата, като забелеза іавното ми смъщение.
— Не, пашо-ефенди, отвърнах аз, като усетих іавната клевета, — аз не съм такъв човек; аз съм си търговец и нищо друго не гледам, освен търговиата си.
— А защо са тие рушвети, когато се считаш за невиновен?
Трудно беше да се отговори на това, иначе логично питане, толку повече, че аз падах в іавно противоречие на себе си и се издавах сам. А тук требаше да се отговори, и в този отговор стоеше, или спасението, или мъката. . . .
Изведнаш, без да знам самичък, какво ще кажа, заговорих:
— Простете ме, пашо милостни, че си позволих да ви излъжа, Вас. . . , издумах, като видох, че лъжата си е безполезна тук. — Да, признавам се и си исповедам, че аз дадох рушвет. . . Но простете да кажа нещо: Пашо-ефенди, и ти си бил некогаш млад като мене, и тебе мож би е некогаш сърдцето ти е тупало по некоіа севда. . . . Нема два месеца от как съм се сгодил за една. . . . Пашата, коіто до тогава стоеше намуртен и наведен, сега издигна главата си и нададе един жив смех, коіто идеше от дъното на сърдцето му.
— Ха, ха, ха! . . . Баре, аджеба, гіузел ми дер бе? попита с іавен кеіф трогнатиот паша, като тръгна іако от наргіулето си.
— Хубава е, ефендим! Много е хубава. . . Ах, и дрехата и живота си бих дал за неіа. . . .
77
Предоволен от отговора, пашата повтори и потрети въпросот, като търгаше охотно от наргіулето и подказваше нещо подмустак на близоседіащиот софта, коіто полуоблеглат на софата, тъі също шмъркаше наргіулето.
Очевидно моіот испровизиран отговор гибна сърдцето на добриа паша, защото тутакси учтиво се обърна към мене и каза:
— Хаіде, чорбаджи, прощавам те сега. Гледаі да благодариш на севдата си. . . .
Унесен от тази неожидана сполука, аз почги забравих себе си и без да дам приличниот турски реверанс — „темането" обърнах гърбот на пашата и трътих удолу по скалите на конака.
Но още не стигнал до хана и аз паднах в едно недоумение. Видох, че опасноста не е съсем избегната, както си мислих пó напред. Наумих си, че онова, което ме тури в опасност е още в ръцете на пашата. „Турчин вера нема", говорих в себе си, и вчас върнах се да дира іаверот, когото за щастие намерих, тамам що излизаше от конака.
— Бекир-ефенди! много добрини ми направи. Направи ми още едно добро, казах тихо като доближих до него.
— Еле, казваі, чорбаджи, що ти е желанието?
И аз му исказах мъката си, — да ми истегли мазарот, останал у Пашата.
— Чок колаі чорбаджи. Имаі търпение до утре.
Сутринта, рано, рано, ето ти го, ни се истърси с коніа в ханот. Туку що бехме станали от легло.
— Пнчолу Ефенди, извика като се фърли от коніа, скоро даваі кръчма !
Влезе в стаіата ми и ми фърли мазарот коіто бе прегънат на дваесет пъти. Отворихъ кассата и му връчих едно купче от 10 лирички.
Додето така щедро аз наградих този добър пашов служител, моіа Іованчо, от собствен своі кеіф, му готвеше един друг сурприз: тоі се бе распоредил да му донесе на агата една хубава малебиа, от коіато не пó-малку благодарен остана.
Щом испратихме іаверот, затворихме стаіата хубаво, растлахме „ферманот" на пода, наведохме се да го гледаме, но нищо не можахме да разберем, защото бе писан на турски.
78
Задоволихме се само да изброим печатите, които беха ударени в него — беха повече от 30!
Недоволен от това, моіа Іованчо стана и издума: — ще му дам кибритот . . .
И драсна клечката да го запали.
— Чекаі малу, прибързах да кажа аз, — ще го помъчим малу, че после, ще му намерим краіот: но треба да разберем нещо повече — що пиши вътре; хаіде, скоро да повикаш нашиа Косга от „Мектебарбието"! Но недеі му казва що и какво е.
Вечерта наистина доіде нашиот преводач.
— Ще те закълнем за нещо, не ще кажеш никому ?
— Нема да ви се кълна, — казваіте, отвърна тоі.
Коста имаше един упорит характер, особено, не щеше да се кълне.
Видох — невидох, отворих, съндъка и разгърнах мазарот.
— На, чети сега . . .
— Ха, такава ш е работата, каза преводачот ни, като завърте главата си и се посме.
Тоі започна да чете, като се спираше от место на место и ту се подсмиваше, ту очудваше.
— Е, говори де, що казва?
—Че не разбирате ли що пише: на 20 іуниа 186... вечерта, на полунощ в къщата на Ив. П-нчев събрани беха повече отъ 20 души — селени от охридската околиа на угощение. Оказа се, че домакинот раздал пушки, барут, и други потребности, с цел да подогнат раіата и да нападнат на турците . . .”
Целиот мазар бе пълн с подобни обвинениа; а което бе наі-лошо, тоі бе потвърден от сички селски кметове и некои от градските; там фигурираше и печатот на стрика ми! Така подпечатан, мазарот беше потвърден от Мелетиа Охридски и Партени Битолски както и от Охридскиот и Битолски укіумати...
— Скъсаіте го скоро, каза Коста, като разбираше големата опасност.
— IIIе го държа за „антика” отвърнах аз. Ще му намера скривалището.
И в същата нощ, завих го в една мушама, подигнах плочата от прагот на маазовата врата — но от къде пъта и го
79
зарових, без никакво съмнение, че некоі ще може да намирише діавола там.
Години се изминаха, без да поліубопитствувам да го вида или извада от там. Само Іованчо моі, от време на време си казваше: „стои си діаволот още! ..."
Като се завърнах в Охрид, дадох му още пó-сигурен арест; защото Мелетиа беше „отфърлен" вече от славниот охридски трон. . . .
И сега може още е уцелел под пепелището на домот ми.
Ив. П-нчев.
4. Граматика на Ліудето.
От Іована С. Поповича [*].
Както секи език си има своіа собствена граматика, т. е. свои собствени правила. особености и исклученіа: тъі също и ліудето си имат своіа граматика, правила и пр. За това често се случва, да живеем много години с некого и пак да не сме го познале добре.
Нищо не е по мъчно от това да четеш в сърцето на човека; защото никоіа „азбука" не е тъі испреплетена с разни съкращениа и изложена на постоіани промени, както човешката. Човешката азбука съставіат: лицето, езикот, смехот, сълзите, а главно очите. Коіто иска да верва на тези неща нека си припомни само, че жените в едно и също време могат „и да плачат и да се смеіат", — както по некои умеат, и сладко да говорат и невинно да се смеат и пак да са никаквици.
*. Іован С. Попович (1806—1856) е роден из Вършец, Банат. Първиот му литературен труд е „Слези Болгаріи”, писан на 19-годишната му възраст (1825 г.). През 1840 г. Попович е преминал во Сърбиа, коіато на 1848 г. поради „различних неугодности” іа напустна и се прибра в родното си место дето остана до краіот на живота си. Іован С. Попович се счита за основател на сърпската драматическа литература. Toi е писвал и по другите области на хубавата литература, както и статии по историата, езикот и литературата. Литературните му съчинениа, писани в проза, са повече хумористични. Обаче хумористичните му произведениа не са наі добрите негови творениа. Тоі е повече сериозен, нежели комичен.
80
А коі може по чертите на лицето, да съди какво има човек на сърцето, когато, „поне при жените", редко се вижда лицето в „същинската си боіа". За това умни са оние официіални хора, които четат „с ударениа" т. е. когато мисліат че виновникот треба нещо да искаже, а иначе с думи като не могат да схванат тона, те земат да го ударіат и биіат, до като виновникот не признае това, което желаіат.
Жените са, „самогласни" в къщи, понеже „само" техниіа „глас" се слуша. Аал когато на мъжа прекипме, че и тоі отвори гърлото, тогава буквата, е „ двугласна". „Съгласни" букви ние немаме! защото чудо ще бъде, да се съгласим в нещо.
Обикновено хората употребіават „големи букви", когато говорат за себе си; а когато критикуват другите — „криви”.
Нашите книжовници се препират: требат ли ни „еровете" или не, но при се това в светот има наі многу ерове [*]. Малките ерове (ь) могат по некъде да се употребіават; понеже малките ліудіе, ако и да са лениви, принудени са колку да е да работат; но големите ерове са совсем не потребни. Освем това ь-малък по некогаш потребіа за опашка напр. конь, но хората окачат и то голема опашка, сир. ъ-голем и на човекъ. Предметите на граматиката са: име, местоимение, глагол и т. н. „Името" е характерот на словото, което дава важност на човека в светот. Това може да бъде или „собствено" т. е. чрез заслуга добиено, илу пък „прилагателно" когато се прилага на тогоз, коіто не е достоен за него. Такъва име прилагателно е или „отечествено", когато недостоіно се гордеем со заслугите на прадедите си; или е „въпросително", когато сички се очудвами, как този или онзи е достигнал до тази почест; или, наі после, то е „числително", когато се държи сметка за това, колку е изброил за чинот си! — Ако с пари или с подлизурство и подлъгвание е сполучело нещо, казва се име „коренно"; ако ли си е присвоил некоі чуждите заслуги или е издад нещо от свое име, имаме име „произведено". Ако и самичък но знае как е сполучил нещо, нарича се име „случаіно" — А за тогоз коіто има много титли, по малко пари казват че има име „усечено".
*. В Македониа думата „ер" означава „простак", „ахмак”.
81
Женидбата у нас е „име прилагателно", защото невестата треба да приложи (принесе) нещо на мъжа си. След венчанитето жените стават „съществителни", а мъжете „прилагателни", първо за това, защото жената в къщи съставіа главмо лице; и второ, защото мъжете са принудени по прищевките на жените да прилагат (да принесват) секи ден по нищо, без да се взират на това, че кесиата не им позволіава това, че затова те требва да се заемат, че наі после, което е наі лошото, те често биват принудени да залагат имота си. С такъво чуждо приложение става името „събирателно" и се причисліава към исклучениата.
Обикновено хората са „прости", когато другите ги влекат за носот; „увеличителни", когато биват ласкани от интересуіущите се; „умалителни", когато не доідат на време в къщи.
Ліудето са обикновено от „женски род". момите от „общи" т. е. „момата е на секиго, коіто би се испречил пред неіа”, и жените са от „мъжки," защото мъжот постоіано с тех си има работа.
„Човек" нема число множествено, защото редко се намират ліуди, които заслужват на пълно името „човек". — По некъде се говори „човеци;" ала ние справидливо се смеем на това.
„Склонениа" има почти толкоз, колкото и хора. Тъі едни са наклонени на комар други на богатство; момите на жененіе, жените на вдовство, вдовиците повече на момци от колкото на старци; завистливиот — на чуждите заслуги; суетниот — на славата.
„Падежите" са твърде опасни, за това треба да се предпазваме отъ тех. Hai опасен падеж е „именителниот", защото нищо нема полошо от това да изгубиш честа си и името си. Когато децата фанат баща си за косата, то е падеж „родителен". От „дателниот" падеж треба да се предпазваме : както от луд приіател; от опак другар; лош съветник, от вода в решето; от мед в затикано стъкло, и т. н. „Винителни" падеж е двоиствен, защото когато човек повече му дръпне, или почне да измеріава земіата, или след като падне, земе да обвиніава другиго. „Звателниа" падеж наі добре е познат на мъжете, когато жената у дома псува, което и тъі и тъі може
82
да се поднесе, но ако се расърди сосем и премине в „творителен" наі добре е за мъжа склонението мънинко да се склони. Жените обикновено обичат множествените „сказателни".
Дрехите в света са „степени за сравнение", които имат прилагателните имена, т. е. по тех се познава на коіа „степен" уважение стоим пред светот. Коіто се облича простичко и е небрежлив към модата, намира се „в положителна степен", защото никоі нищо не полага за него. На когого дрехите са нови и необикновени според общественото мнение намира со „в разсъдителна степен" т. е. за него се съди, че дрехите му повече струват нежели самиіот тоі. И коіто, наі подир прикача пърстени, златни часовници и има фаітони с четири коніа, се намира „в превъсходна степен", понеже секоі го величае с тази титла, аку и да е убеден, че не іа заслужва. Дрипліовците не влизат „в сравненіата" както обикновено бедните.
„Числителните" играіат важна рол в света. Коіто повече собствени капитали исчисліава, с толку по голема важност, отличителност и учтивост се посреща от другито. „Нулите" ни преставіат чудно поніатие, понеже сами по себе си нищо не струват, но като им се притуріат цифри, т. в. когато човек получи пари, веднага придобиват важност и толкоз повече, колку повече цифри се притуріат. Това се вижда от тук, когато се отнемат цифрите на такви човечески „нули", тогава тие пак се обръщат в нищо. „Нулите" имат важност само след цифрите; а когато стоіат пред цифрите немат никаква стоіност; и това е признак, че сичките пари не са в състоіаніе да покриіат нашите неспособности.
Мимоходом ще споменем, че в некоі страни цифрите се наричат „подкрепители на цулите", понеже много не способни чиновници одавна биха паднали ако да не ги подържаха други.
„Числителните" както е извесно вършат голема работа и при брака т. е. младоженецот исчисліава: колку ще му брои тест му, а невестата пък, колко рокли ще промени, къде ще се расхожда, с колко коніа ще се вози и т. н. След венчанието жената почва да исчисліава, колко се излъгала в надеждите си, мъжот пък — недостатъците, които забележва в неіа. Мъдрите съпрузи веднага след това прават сметки, прегледват
83
коі повече дължи и се помиріават по добър начин. Но ако отидат по нататък, и жената почне да исчисліава : колко „врагове и діаволи" треба да посетат мъжа; а този пък: колко кости има на гърба жена му; тогава вече става лошо.
Когато човек подканва другего да извърши нещо в негово име, а славата от това преписва на себе си, имаме „местоимение”. Обикновено това се върши от старите чиновници, от гаргите с чужди періа и т. н. Заплатеното за извършена некаква работа не влиза в редот на „местоимениата”, понеже купеното нещо може да се каже че е негово. Според това лесно може секи да покаже разликата между „лични", „притежателни” и „показателни" местоимениа. Местоимениата при брака са „относителни”, а по некогаш и „показателни".
Има много неопределителни „местоимениа", напр. когато никак не може да се определи, как по некоі прахосник или негодник се радва от старото си доверие, и в негово име гори, пали и коле.
„Глаголите" произлизат от „глаголам," т. е. говора. Глаголите са или „деіствителни," когато човек много говори: или са „страдателни" когато човек почне „да страдае” от много говореніе. От това се вижда, как „страдателното” се образува от „деіствителното." Понеже можем да „деіствуваме” независимо от говореніето, за това често се случва да „страдаем” от много „деіствуваніе," напр. когато се бъркаме в неща, които не ни влизат в работа, когато играем „комар," когато се скитаме, когато хабим здравіето си и т. н.
Както що има много глаголи, които не показват нито „деіствие” нито „страдание," тъі също има хора, които нито смърдат нито меришат. Тези глаголи се наричат „средни” като напр. да се живее, понеже, този, коіто гледа само да живее, малко се стреска за работа и деіствие.
„Наклонението" е способ да получиш нещо от другиго. Напр. ако съдиіата от далеку намекне за това желание, е „изіавително" наклонение; ако фане да заплашва с затвор и боі, е „повелително" наклонение. - Момите обикновено се намират в „изіавително наклонение", когато често се іавіават по улиците.
Аку са докарали некого до там, щото да се обещае, че ще ги земе намират се в „съслагателно" наклонение. Само в
84
тоіа случаі това наклонение си има место у нас; иначе, ние в обще обичаме „несъслагателното" наклонение.
Момък, коіто се е згодил за една, а след това узнае, че некоіа друга има повече пари, се намира в „неопределително"наклонение.
Жените, както и големите господиновци, обичат "повелителното" наклонение.
Секоіа мома до 16 год. си възраст се намира в „настоіаще време", понеже сека правичко си исповедва колко години има, след 16 год. си възраст преминава в „минало" време, т. е. ни една не се казва, че е постара от 20 години. Това време се продължава и след оженваніето им, понеже секоіа с удоволствие крие годините си.
За „бъдъще" време мисли само тази, коіато желае да стане вдовица.
Хората са „скланіаеми" части, понеже повече са склонни към злото, отколкото към доброто. При това има и таквиз хора, които са на „сичко” наклонни.
Жените са „нескланіаеми" части, понеже са своенравни — не могат да се склонат за да се остават от своите намерениа.
Начините по които жените могат да станат „скланіаеми," са: нови дрехи, приіатно общество, балове, расходки, театри, свадби и пр. Както с това стават „скланіаеми”, тъі, от друга страна, са сосем „нескланіаеми", когато желаем да ги отвърнем от това.
Първо место между нескланіаемите части завземат „предлозите" понеже секи желае да се предположи пред другите. За това предлозите изискват винаги друг падеж, освен своіот, т. е. именителниот.
Предлозите владеат наі много измежду чиновниците, официалните хора и учените. При жените тази частица нема никаква власт освен ако се скарат поради първата маса, или ако некоіа пожелае да има модно първенство.
85
5. Солун.
(Описание зето от Revue de Deux Mondes).
Септември, 1887.
I.
Пладне е. Параходот ни вече замина предгориата на Олимп. Величествената планина се издига равномерно и постепенно, както правилниот ритъм на една класическа трагедиа, и се изгубва в неосіазаемиот ефир. Погледната в іасната синила, снета от неіа земната тежина, тіа става една метафора, басніа, истинско жилище на боговете. Таіа сутрин, морето бе гладко, като масло. Но стърмецот [*] излезе и тласка към дъното на пристанището безброіни и скоролетіащи сини вълни, насеани со сино-зелени отблесци. Колку слънцето се издига, толку небето бледнее и морето губи синилата си. Двата брега бледнеат пред іарката светлина. На лево се растила една голема монотонна и пуста поліана — там е устието на Вардар. На десно се показват първите издигнатини на халкидонски полуостров. Оскъдна зеленила: в туі време на дена, на сушата не се вижда друго, освен един облак от прах или голите върхове на пърснати хълмове под жарот на слънцето. Само морето при стърмецот пази свежеста на вечната си младост. Очите не могат да се отбиат от безкраіното ліулеаніе на игривите вълни. Секога по туі време, когато ветера от ширините се дига, това Егеіско море, от дето излезе Венера, блещи в живот и хубост. А вечер, кога стърмецот стихне, измъчено, то успива на ориента.
Наближаваме: платната се умножаватъ; барки без броі играіат кат черупки околу нас; от далеч тъмнеіащата на хоризонта бела линиа, просветли се. Това е пристанището. Ниі слушаме вече викот на каікчиите; пускаме котва и сме в Солун.
*. Стърмец, значи същото, което означава фр. la brise. Toi е тих, приіатен вечерен ветър морски или езерски.
86
B нашите страни, дето улиците се гледат и пазат добре, пристанищата не се стесніават и спускат широки преградиа на вътре в сушата; вижда се като да искат да привлекат богагството на целата страна. Тук, още на първата стъпка ние сме почти в средните векове. Откъм сушата градот е завит с една зъбеста стена, в строеніето на коіато едно след друго, са земали участие Византіската империа, Венециа и турците. Тази линиа, коіато начина от морскиа брег, постепенно се издига заедно с закліучениот в неіа град — и плътно допира до къщите, които истиква към морето. В источната страна от таіа стена владее едно пусто мълчание, на което многоброіните гробища, които образуват цел мъртъв град, дават още пó-печално зрелище. Само тук там се издигат печални кипариси, които държат сенка над мусліуманските гробове. От другата страна — купища човеци, като мрави, пъпліат из прашните друмове. Никога град от 130,000 жит. не е бил събран в такъво малко пространство. Като вървиш вътре из улиците му не виждаш нищо освен стрехите на къщите, а ако излезеш на некоі мегдан, пред тебе ненадеіно ще блесне морето. Причината на тази збитост на града непременно треба да отдадем на нуждата да се запазват солуніане по такъв начин от честите и сéвъзможни нападениа както от морски тъі и сухопѫтни пирати, Сарацини, Критіане, Албанци и пр., които не веднаж са го нападале и разоріавале. [*]
Нема 20 години, когато същата крепост, коіато загражда, днес Солун само от исток и запад, заграждаше градот и откъм морето. Градот беше отделен от залива чрез една непрекъсната каменна преграда. Стоварището на стоките — пристанището бе вън, настрана малку от града. Но от 50 години насам, благодарение на постоіанното кръстосваніе на европеіски кораби и на разорението на морските пирати, днес морето на исток е безкраіно пò-сигурно от сушата. По такъв начин Солун вече можа да разбие преградите от към морето. И тук се начена въскресението му. Коі говореше до тогава за него? Само антикварите. Днес неговото име е в устата на сички и неговите от ден на ден растіащи сили заплашват Цариград. Тоі
*. В 904 г. Солун е бил нападнат и от суша и от море от сарацините. След като влезли в градот и го опустушили, завлекли со себе си в плен повече от 20000 красиви момчета и момичета. Иоан каменіат діакон, коіто бил един от пленниците, оставил е трогателно описание за това бедствие. Пр.
87
е Андромеда, на коіато са строшили една от веригите и коіато, наполовина свободна, отрива веке сълзите си и протега ръцете към освободителот си. Тоіа нов Персеі тича с огнена бързина, в образот на Steamer [*], пълн со стоки. Малку важи боіата на кокардата му: англиска ли, френска ли, италианска или австриска, Солун не му се церемони многу и со същата усмивка приема секиго от тези черни гости, които му дават живот.
Еднаш стените му рушени, преобразуваніето търгна с една невероіатна бързина за един турски град. Гръдите на жителите се расшириха, като да беха свалили от тех голем товар. Морскиот ветър, коіто единствено умиріава съсипителната горещина и нездравиот климат в тези страни, проникна наі сетне, без препіатствие в улиците и уличките, раздуха и прогони тресконосните миіазми, очисти окачените по прозорците парцали, равдвижи и турчина — търговец, сгушен в дъното на дукіана. Построи се едно побрежие от широки плочи, на дължина 2—3 килом.; тук сека вечер, при залезваніе на слънцето, почти целиот град, с искліучение на правоверните с зелените чалми, слиза за да подиши чистиот морски въздух. Кафенета безброі се издигнаха на секъде, посветени на Минерва, Олимпа или Парнаса. Кафеджиіте почти вси гърци, се считат като законни владетели на Егеіското море. Техниот живот е некак си тесно свързан со сините морски вълни, които при силен стърмец префърліат каменното побрежие и измокріуват нозете на поседалите отвън пред тие кафенета гости.
Стотици малки клици стоіат завързани на железните халки на скелето. Сутрин те тичат на сам на татък, ту с обтегнати платна по развълнуваното море, ту само с легките весла карани по гладката повръхност. Съдържанието на товарените неща представіа чудно разнообразие: ще видиш и исправната жилетка на търговеца, коіто се връща от вилата и са отива на работа; после, цела сбирщина скитащи „пакети" с нозе и очи, сир. туркини: бедните жени слазіат в каика толку искусно, колкуто го допуска съсем непригодната им завивка. Наистина скелето бива тъі натрупано, тъі живо, тъі необходимо, щото неволно се запитваш, как са могли без него да минат толку векови. To се продължава далеч на вън от старата крепост
*. Steamer (Штимер) = параплув.
88
с едва хубава улица, коіато води към летните къщи на Кара-агач, — место на наі добрите построіки с наі изіащни градини и баніи, дето живее през лето солунската аристокрациа и тлъстите търговци.
Сладко е в щастливи дни да са спомниш за едновремешни бедствиа и мизерии. Като че ли нарочно за туі останала е още една грамадна венецианска кула с троіна стена, преобърната сега на тъмница [*]. Тіа се намира истем до брега, над морето и от далеч има твърде красив изглед. Отблизу когато светот при́вечер се расхожда по молото, ще видиш как затворниците са накацали по два-трима между зъбците на кулата и спокоіно гледат и се кикотат на хубавите дами които долу, на едно големо растоіание от тех, се расхождат.
Додето опрен на балкона, се взирам на пъпліащата под нозете ми тълпа, прилична, поради безброіните лъскави фесове на една нива обрасла с кадънки, аз се опитвам да и́ дам некакво определение, да отлича съществениот и́ характер, такъв какъвто се фърліа тоі в очи без предзета идеа. Но то не било тъі лесно; много е право дето се нарича с името „македониа" секакъв смес, коіто не търпи никакво разложение. Левантински ли град имат пред себе си, като Смирна? Да го зема ли като един азиааски дембелин, коіто без преход влиза в европеіски живот, като Александриа? или пък Исток и Европа ще да живет тук едно до друго без да се разбират, както в Цариград? Не, Солун не е нито турски, нито византиіски, нито пък съсем нов град: Тоі има изглед на една стара венецианска колониа. Тоі спеше в една дълбока летаргиа, затворен в старите си зидове: когато нашиот век го гибна с своіата пръчка, тоі се събуди, като син на Венециа от XIII или XIV в., от онаіа царица на Истока, коіа знавше толку искусно да смешава племената, боите и наі различните цивилизации, само за интереса на търговиата си: коіато води́ с такъво искуство кърстоносците пред Цариград, коіато толку дълго време спори о турчина Архипелага и краібрежиата на Егеа, коіато остави на сегде след себе си могъщиот нокът на лъвот на св. Марка.
Тук, следата на неіниот път не е останала во великолепни празни паметници, както в Рагуза: малку архитектура има в
*. To е известна „Канли-Куле", преименувана сега в „Беаз-Куле".
89
Солун. По пусто исках да кажа, че лицето на града е ново, че тези камъне, веке излизани от двоіното търканіе — на човеците, немат повече от 15 години: рамката е нова, да, но картината е вехта. Онова, което съзираме в венецианското изкycтво, това, което прави от него таінственото, възвишеното, — то са колебаниа между наі грубата деателност и сладострастната жега; тук аз му намирам образецот, изнурен, наистина, но още соблазнителен во физиономиата на жителите. Днес както и некога, над голите плочи загорели от жарот на слънцето, хамалите с бронзовите си фигури, с голите си нозе, шетат на равни стъпки, всред купища от скипелите дни. Те са твърде лошо облечени: гащите им, како-да е завързани, тежкото им движение, безгрижниот им ход, — всичко в тех доказва великиот принцип на наі малкото деіствие, коіто е регуліатарот на Исток. Момчетиі от севъзможни фигури, боси, раздърпани, с фасове натиснати до ушите, упражніават по скелето сичките безполезни заніати, като подканіат на тълпи минувача да му лустросат обущата.
Евреи с дългите си джубета и обикновени бели антери, османли со своите чалми, албанци, облечени во фустанели, българи с тежкото си облекло, с въсчервениот си цвет, така заселени там като — варвари в некоі античен град, — такъва е тълпата, коіато се меніава безкраіно, коіато се кръстосва и блъска на сегде из улиците. Работата върви бавно, без многу шум и почти секога на гърбот на хамалите: защото параходите не могат още да доближават до краіот. Работата тук не обезобразіава човешкото животно.
Нека се въсползуваме от този едничък момент на събужданието на един стар град; тоі бега, à за малку може и съсем да исчезне. Модата прониква съ бързи крачки. Евреи и турци зафанаха вече да носат под антериата си френски ботини. Пред прозореца ми се расхожда некакво старо Паликаре с побелели мустаки, което върви важно и тежко, окичено с наі разнообразни облекла: бела фустанела, силіах с цел арсенал на поіаса, шарени тозлуци, една страшна черна шапчица и с чадър в ръка. Наистина, смешно е на негодува човек за загубата на местниот цвет, когато този цвет не е нищо друго освен ръжда от мизериа и невежество. Требало би камшик за тези Солунци, които са се така страстно привързали към пъстротата,
90
към модите, зарад които си жертвуват сами пред алтара на некакъв си бог Терма, и благосъстоіанието си, и здравіето си и нравственноста на градот. Аз бих желал да се прави тук избор — да се приемат само истинските добрини на цивилизациата, да приемат железниците, хубавите сукна, стодните мобили, и да се отбегва черниот редингот, безкраіно по непригоден за местниа климат, от леките и пъстроцветни антерии.
II.
За да искажем сичко, ще забележим че има една черта от старата Венециа, коіато липсва съсем тук, а и винаги ще іа нема: това е рицарската, аристократическата и военна страна. Въобразете си една Венециа в коіато потомството на Шеілока да е затъмнило малу по-малу великодушните Антониовци и безгрижните Басановци : вие ще имате Солун. На 130000 жители, тук има около 70000 евреи. Не вервам да ги има толку в самиот Іерусалим. Те сами го припознават това. Те предпочитат турското иго пред христианското управление.
Мусліуманите, както се знае, са доста веротърпими, ако и техната веротърпимост да е основна на умразата. Евреите са се въсползували добре отъ това. Те се считат доволни, стига да не се отнасат с тех пó лошо отколку с раіата, додето в христіанските страни, оние на които Христос е препоръчал законот за милост и справедливост, ги гонеха и преследваха немилостиво. Казват че техните прадеди са доідени от Испаниа во времето на Фердинанда Католика, коіто ги испъди от хубавите си градове и очисти Испаниа от това проклето племе, което подкопва на сегде търговиата. Тези заточеници намираха прием и защита у правоверните. Днес, повечето от тех говорат повечето испански со старинни форми. Вижда се от ден на ден техното богатство запривлича още евреи, испъдени от разни държави, наі вече от Италиа: Италианските имена са твърде распространени между тех, — толку колкуто и евреіските и испанските имена.
(Следва).
91
6. Едно научно пътуваніе по Македониа.
Г. Д-р Облак, учен-филолог, член на Віенската Академиа и по неіна поръчка беше предприел едно пътуваніе по Македониа с цел да изучи македонските говори, които са от голем интерес за славіанската филологиа. За да може да постигне по-блескаво задачата си, тоі се е спрел в Солун 4—5 месеци да изучи българскиа литературен език. Секоі вижда от какъв интерес беше особено за нас това научно предприатие на известниа филолог, родом словенец. Но тъкмо когато тоі направи първата екскурзиа в Ново-Село, близу до Солун, биде запрен от солунските власти и принуден да си иде во Віена! Поради него са испозатворени мнозина солунски българи, запознати с г. Д-р Облака. Един приіател ни пише: „българщината овде трепери от тази неочаквана случка", а ние си припомнуваме думите на един пътешественик пак през Солун : „la mer, en Orient, est infiniment plus sure qua la terre".
7. Едно кратко обіаснение.
Като пуснахме първиот броі на списанието си, направихме едно упущение, което се указа от една голема важност.
Въпросот е за новиот правопис, коіто приехме за списанието си и за което искаме да поговорим тук нещо.
Преди, обаче, да направим това, считаме за необходимо да потърсим извинение от читателите си за това наше упущение, толку повече, че то би умишлено от наша страна. Умишл(е)носта ни се мотивираше от след. две неща:
1) Наше големо желание бе, да отблъснем сека тенденциозност, коіато биха подозрели у нас, — че искаме со своіата
92
новост на литературното поле, да правим преврат в българскиа правопис и
2) Че приетиот от нас правопис, поради своіата простота, ни се виждаше и ни се вижда толкова лесен и іасен за бързо усвоіаване, щото не се нуждае от особени коментари, особено, колкото би се касаело до упътваніето на читателите в четеніето.
Относително последниот пункт, мислим, че секи, коіто е прочел, аку ще би неколку само реда от списанието ни, ще се съгласи с нас.
Но не излезе тъі с първата точка. Колкуто желаехме и се стараехме да отбегнем и наі малката тенденциозност с приеманието новиот правопис, толку пó далеч останахме от гонимата си цел в общественото мнение. Това би цело нещастие за нас, толку повече, че ние не се сретихме с това, което подозирахме, но с такъво нещо, което никогаш не ни е минавало през главите ни.
Боехме се да не ни обвинат в дързост, че излизаме с такъво предприіатие, което не е наша работа, а то излезе съсем друго. Зад невинниот ни правопис светот съгледа тенденциа на расцепление български език и стремление за създаваніе нов македонски език, а зад последниа, като с телескоп, откриха наілоши замисли у Мл. Мак. Кн. Дружина, стремление към политически сепартизъм.
Наистина, възмутително нещо.
Не му е место, па и не щем многу да се спираме, върху фърлените противу нас обвинениа, да ги опровергаваме, защото немаме желание да даваме тук сметка за фантастически измислици и предположениа на светот. Думата ни е за обвиненіата фърлени върху нас чрез в. „Свобода".
Ще забележим само на бързо, че:
1) Една измена в правописа не носи зад себе си измена и в езика;
2) Никоі от нас не е мислил, че езикот на описанието ни е „македонски" поради неколкуто македонски думи, които сме допуснали в него, защото, ако допуснем това, самиот „български" литературен език сто пъти повече требаше да наричаме „русски”.
Следов. това не дава ни наі малка причина да се мисли тук за сепаратизъм, както ни обвини „Свобода".
93
Ние по скоро очаквахме да ни си каже: „недеіте ни разваліа езикот с вашите македонщини — циганщини, както и се отзоваха некои, защото грозно биіат в ушите ни и разваліат естетическиот ни вкус . . .” отколкуто да ни обвинат в сепаратически стремлениа — да създаваме отделен „македонски език", защото то би било глупост от наша страна.
Нашето убеждение е, че македонските наречиа никогаш нема да представіат почва за образувание отделен, самостоіателен, литературен език от владеіущиа днес „источно-български" и то, главно, по тези две причини, че :
1) За да могат да образуват македонските наречиа особен литер. език от българскиа, треба да притежават от една страна, голема близост по между си, от друга — да имат некакви специални отличиа от днешниа литературен бъл. език. Нито едното нито другото имаме: между многуто македонски говори съществуват такива разлики, щото едва ли са по малки от тие разлики, които стоіат изобщо измежду македонските и источно-българските говори. Тук ще забележим мимоходом, че често употребіаваното название „македонско наречие" под което почти разбират езикот на сичките македонци, е съсем неверно, защото в деіствителност такво нещо не съществува. Езикот на Братиа Миладинови, Жинзифов и некои други, не е македонски — в широк смисъл на думата, но охридско-прилепски говор, па и то не може да се каже, защото Братіа Миладинови и Жинзифов зимат за основа литер. источно бъл. наречие. —
2) Български литературен език в последните неколку десетолетиа са е извоіувал такъво влиіание в езикот на македонците, щото нищо не ще бъде в сила да го отпъди, тоі е фанал вече іаки кореніе, които нищо не може да искорени. Разбира се, че народните говори упорствуват тук, но този отпор е слаб, така щото литературниа бъл. език лесно се промъква. Ще кажем още, че голема част от распространението са в Македониа бъл. литер. език дължи именно на онова различие измежду македонските говори — литературни език се іавіава като един вид примирител измежду враждущи страни.
И така единството на българскиа литер. език естествено е осигурено. Но по нашето мнение само едното единство на книга не е достатъчно. Желателно е, щото, ако не съсем да
94
съвпада литературното единство с народното в сичките му краища по отношение към езика, да не се отличава поне многу от него, с други думи, литературниот език да бъде калкуто се може и по народен в наі широкото значение на думата сир. колкото литературниот език е поніатен по бреговете на Марица, толку да е поніатен и на тие на Вардар.
Ние знаем, че научното единство на български език от сичките му краища е вече установено и признато от науката. Но тук не треба да се спираме — треба да имаме пред вид и практическата важност на езика, а такъво практическо единство, поне в едно малко приближение го немаме още. А това е нужно, и колкуто пó скоро се достигне или се работи за да се постигне, толку по добре и ще бъде.
Според нас това може се постигна само кату се даде место, в пó голем или пó малък размер, в книжовниот ни език — на сички български наречиа, безъ да се отнима правото на първенство на владеіущето наречие. По такъв начин, и по-скоро ще се изгладат и оние малки неравности, които се забелезват по повърхноста на целокупниа български език, и литературниот език ще се обогати премногу.
Това нещо, колкуто е логично, толку е и възможно, защото днешниот бъл. книжовен език далеч още не е фиксиран; тоі се намира, така да се каже, в кашестото си състоіание,— в образувателниот си период.
Като единствено наі добро средство за достигание тази цел е литературното пропагандираніе на българските наречиа: секи писател треба да вниква особено в народните говори и колкуто е възможно повече да се ползува с тех наі много, според нас, могат да принесат на това бъдъщите наши белетристи, които подбират сужетите си от народниа живот. Само по такъв начин ще може да се достигне нещо, да се осмисліат и многочислените материали от народни умотворениа, които, верваме, никоі не ще откаже, че те се събират само от една чиста ліубезнателност, само за полза на чистата филологиа.
Като говорим тук за участие на говорите в образуванието български общ литературем език, ние тук имаме пред вид наі вече лексическата страна, — в формално отношение необходимо
95
треба да стои едно наречие, което и съществуве, аку и не подпълно, на практика.
Като допускаме пишеніе на наречиата, тъі както казахме пó горе, ние сме убедени, че с това в нищо нема да се повреди на общиот литературен език; на против, то може „да съдеіствува за процъвтението литературата на основниот език".
Водими от това наше убеждение допуснахме в списанието си и некои македонски думи и форми, на което, за жалост, прибързаната критика му даде съсем извъртено тълкувание.
Относително правописа коіто сме приели, за списанието си, ще кажем преди сичко че то не е наше и следов. не е и наша работа да гледаме да го препоръчаме за такъво или онакъво на хората, толку повече, че в некои точки сме се отбили от учителите си. Колкуто, че сме приели този, а не друг правопис, мислим че никоі нема право да ни обвиніава, при днешната безкраіна волност в писаніето: секи пише както си иска, за двама нема да намерим да се съгласіават в правописот си.
Новоста на приетиот от нас правопис състои главно в тие точки:
1) Исфърлихме от краіот на думите буквите ъ, ь, като излишни, немаіки никаква фонетическа стоіност. За означение мекоста при неколкуто случаи приели бихме умекчителен знак (’) коіто срещаме в стб. език.
2) Приехме за чл. мъжки род ед. ч. формата от вместо ът. Toi е една от наі-големите наши волности, наистина, но не мислим да е по голема от таіа, кото пишат: райтъ, райятъ, раятъ, раіа или човекътъ, човекатъ, човека, без да им забележи некоі нещо. Мислим че формата от има, ако не повече, то поне равно право с формата ът, защото от е историческата форма, коіато срещаме още в стб. паметници а освен това, тіа е твърде распространена в живите български говори повече с отпаднало т: човеко, мъжо, народо — форми с които би се обогатил литер. ез., ако би ги приели като определени номинативи, както употребіа: „човека", „народа" (от, на, до в косвените падежи, формата на от или ът да си остане само за директниот падеж — винителен.)
3) Исфърлихме буквата ѫ, като излишна, не означаіуща друг тъмен звук от тоіа, коіто бележим с ъ: употребихме
96
вместо ѫ — ъ насекъде, освен в краіот на глаголите и в глаголните суфикси, дето вместо ъ приехме да пишем а, в полза на живото произношение (хода, мажа, беха, ходат, са и пр. вм. ходъ (ходя), мажъ (мажѫ), бехъ (бехѫ), ходът (ходѫт), съ (сѫ и пр.)
4) Отфърлихме ѣ и писахме сегде е понеже в пó-големата част на бълг. език тие два звука са съсем изравнени.
5) Приехме ново писане на дифтонгите ю, я, сир. като двугласни, зехме да ги пишем и дву буквено, с две букви, които ги съставіат: ю = і + у, я = і + а. Писането іа вм. я не е ново, — осв. в стбалг. и среднебъл. то се пишеше и при възражданието на ново бълг. литература (Раковски и др.) [*]
6) Унищожихме некои случаи на означение іотациата при а, защото іотациата изобщо е слабо развита в бълг. език, с това и писаніето е пó последователно: учение — учениа, показание — показаниа, условие — условиа, мнение — мнениа, сир. като не іотираме е-то, не треба да іотираме и а-то; разликата в произношението е малко.
7) Пишем предлозите во, со, вм. във, със понеже ги намираме за по кратки и позвучни.
*. Буквата Я е едно от безмислените нововедениа на Петра Велики. Тіа не е нищо освен превърнато R (латинско).
97
8. Топографо-исторически поглед на града Воден.
Пише Езерски.
Преди да изложим на късо историческата съдба на града Воден, считаме за нуждно да представим тук предварително един кратък географски преглед на извънредното живописно местоположеніе на тоіа античен град и неговата прелестна околност, тъі като мислим, че по този начин ще може да си състави що-годе поніатие и читателіот, що не се удостоил да вкуси от онаіа наслада, коіато може да последва от погледа в естественната му хубост, с коіато не може да се сравии почти ни един град, не само во Македониа, ами даже и въ целиа Балкански полуостров [1]; а и нещо по-вече — да отстраним некои неточности и погрешки, които сѫ се вмъкнали от страна на чуждестраните пътешественици.
* * *
Планинската верига — Шар-планинско продълженіе — коіато пълни іуго-источната част на Македониа въ различни места носи днес разни местни имена. [2]
1. „Нито Спарта, нито Лариса, макар и двете да имат извънредно величественни и хубави местности, не ме поразіават толкова, колкото скалите, водопадите и засмеаните долини на Воден”. Leake vol. 3 р. 268—72. „Изгледот е чудесен и когато с глас фалехме хубоста на околиата (Воденска), един българин полугласно каза: „Да, хубава земіа, но е турска". Виж. пътуваніе по славіанските земи на Европ. Typ. от М. Маккензи и А. Ирби и още „Очарователните картини които изнесохме из Воден в паметта си, нема съмненіе, че с пари ке се купуват". Виж. и во „Библиотека Свети Климентъ" книга II стр. 136.
2. На клоновете от тоіа планински възел, които върват по іугоисточно направленіе и съответствуват на днешните Дурла, Ниче и Невеска пл. едни от старите писатели: Херодот и Отрабон ги наричат Вермион виж Herodot VIII книжка „ὐπέρ δέ τῶν κήπων οὖρος κέεται Βέρμιον ὀύνομα ἄβατον ὺπὸ χειμῶνος”. Strabo. VII кн. стр. 389 во рускиа превод „городъ Бероия лежитъ у подножія горы Бермія", Diodor. Sicul. „Βέρνον" а Tit Liv кн. 45, 29. „Bora" „Quarta regio trans Boram montem". Веркович во Топографо-Этнографическ. очер. Макед., не знаем защо, повече предпочита да си служи со Херодотовите и Страбоновите и пр. названіа, наместо днешните. Виж на стр 186, 150 и пр. „гора Вермійская", и на стр. 22 „первый изъ нихъ идетъ прямо на сѣверъ подъ названіемъ Бой (?). Страбон іа нарича „Βόϊον”, кн. VII „ἑνί μεν δὴ κοινῷ ὀνόματι καλεῖται Βόϊον τὸ ὄρος”. . .; А освен това се срещат и много неверни неща, както напр., следното: „Бичъ и Бой образуютъ естественую западную границу Македоній" стр. 22 и много други които намаліават значението на труда му.
98
Близо до Сари-гіол (жълто езеро [1]) у старите „Lacus Веgorritis” Liv. 42, 53) тоіа планински възел се расклоніава по неколко направленіа и един клон от них, коіто граничи от исток островското взеро, върви кам север до гр. Воден и се нарича Дурла Планина. [2]
Друг един клон от Бич пл., коіто върви от начало по западна посока и обгражда северозападната страна на островската котловина, [3] се отправіа към север, почти успоредно со Дурла пл. и носи общо име Ниче планина [4] (по турски каімак-золан, Верков. Кемечки-алан), висока 1950 метр.; а половин час приблизително на северо-запад от гр. Воден со простира продълженіето на Ниче, Гребен пл., протегната от іуг на север. Ниче понататък съединена со клоновете на Кожув пл., коіато пълни мегленската местност, носи въ разни места различни названиа: тіа обгръща гористото непристъпно прочуто Мориовско, и достига до дългата, като змиа извита, клисура на река Църна; а на исток от Гребен между Воден и Енидже-Вардар (Пазар) се протака во вид на тъпа дъга, права като стена, красивата Паіак пл., коіато се губи на север към Вардарската теснина.
Между Ниче и Дурла или на три часа растоіаніе, се намира длъгнеста клисура или по добре тесно длъгнеста котловина, коіато тъкмо над Острово, поради чувствителното снишаваніе на един клон от Ниче пл., коіто от 7000 стъпки достига до 1745, малко нещо се порасширіава и тук при полите на Дурла се дели шосето, което върви от Солун—Воден
1. За г. Верковича Саригіолското и Островското езеро е всè едно. Виж. на стр. 37. Топогра-Этногр. очерк Мак.
2. Западно-европеіските изследователи, а така също Иречек виж. Историята на Българ. стр. 37, Димица: Ἀρχαία Γεωγραφία τῇσ Μακεδονίας стр. 82) Григоровичъ стр. 92 погрешно пишат Турла наместо Дурла.
3. Не съществува Островска равнина дълга 8—10 час. и широка 3—5 ч., каквато ни описва Верковичъ виж. на стр. 37. По сполучливо описаніе на малката островска котловина намираме у Димица, глед. на стр. 104—5 Стара Географиа на Македониа.
4. Токоречи всите писатели погрешно іа именуват, едни Нидже и други Ница, а Веркович іа дели на голема и малка Ница. Глед. на стр. 37. Неіасно говори за неіа и г. В. Кѫнчовъ. Виж. во III кн. Солун. Книжици стр. 23.
99
за целото Костурско и іужна Албаниа. Понататък котловината вече се обраща на тесен проход. Пътникът от десно до рамената си вижда Дурла пл. от лево Ниче, обрасли до върховете си с букови, дъбови и кестеневи дървета. Пътот сé криволичи между високите гори и сърцето на пътника двоіно и троіно тупти, кръвта смръзва и космите му настръхват; това е местото на наі обикновенните и наі честите обири и убиваніа. Но един час близо до с. Владово, там дето по преди се простираше Владовското блатисто езеро, [1] клисурата се обръща во поліанка, коіато се нарича „Стража", дълга един час и три четвърти широка.
Пред с. Владово поліанката се стесніава и през неіа тече безименната река, [2] коіато извира от Ниче пл. при местноста Курада, два часа далеч от с. Владово, където престава да ce чувствува жегата, коіато владее летно време во солунско поле.
От тук натам безименната река тече на исток, минава през с. Владово, достига Владовска тераса „Вис" висока 50
1. Пътешественниците и географите посветили цели страници за това блатисто езеро което веч не съществува, и некои от них го уподобіават на кратер и го наричат „le las de Telovo" ressemble aim cratereu Ami Boue, t. 1 p. 280 Jtin. или „See Tiavo" неизвестно нито на старите писатели нито на византиіските. Григорович стр. 174 го нарича „Нисійское блато „от блиското село Нисиа; Верковичъ стр. 37 „Нисійское езеро". От преди 5—6 год. след като се съгласиха селіаните на с. Владово и измениха коритата на неколко вади, коіто попреди образуваха езерото, и преобърнаха во големата част в плодовито поле; така щото днес само едно мощне незначително пространство от целото блато се запазило на западната страна при полите на Ниче и носи назваиіе „Мартиново”. Византиіскиа писател G. Cedrin р. 55 ed. Venet. както и мнозина европеіски учени до скоро твърдеха, че водите от Островското езеро истичат чрез подземни пещери во Нисиіцкото блато, или негде другаде. Но това Ami Boue опровергава со следните думи: „ce las ne reçoit pas les eaux de celui d'Octrovo, car ils sont separes par une poeminense calcaire et ce dernier n'a pas d' ecoulement visible" Ami Boue, t. 1 ltin.
2. Димица стр. 192, Веркович стр. 37 іа наричат Вода без да знае подобно име населеніето; а Григорович стр. 92 пише „Владово на рѣкѣ Каракая" също и Отон Абел историкот на Македониа до Филипа во географскиа преглед казва че р. Каракаіа се втича во Теовското езеро. Реката Каракаіа се намира много по на исток от селото Владово. В. Кѫнчовъ погрешно мисли, че Воденската река извира от Дурла пл. Виж. стр. 59 в Солунски Книжици.
100
стъпки, и со мощне красив изглед буіно пада през два водопада, които шумно се пенат през стръмната долинка, богата со зеленина — раскошни ливади лозіа и градини, потънали в сенки от листатите черници, смокини, сирки, калинки и тополи. Сичко това украшава от западната страна града Воден со прекрасни расходки. И тук преди да стигнат водите во града, се разливат на неколко ръкави, които, като се разделіат на множество вадички, кръстосват из целата полукръжна тераса, висока 150 метра от полското равнище, върху коіато самата природа поставила землище на големо растоіаніе — бързат към источната част на града, където слети во шест величествени водопади, от които два са забележителни: Лудата река и Чери-папа, — разпенени шумно падат от възмутителната височина, и след като се разделіат на безброі малки вадички, оросіават раскошната долина „Лък", насадена с кукурузени нивіа, лозіа, плодовити дървета от разни видове, добре обработени черничеви градини, и заобиколена от двете страни от рамената на Паіак и Дурла. пл. [1]
Върху таіа прекрасна тераса, подпрена на рамената от Дурла и Паіак пл., во старата малка област Ематиа (Ἠμαθία Emathia), огнището на Македониа, коіато се простирала между реките Алиакмон (Ἀλιάκμων, Haliacmon, днешна Бистрица и по тур. Индже-Карасу) и Лудиа (Λυδιάς, Λουδίας, Ludias, днешна Колудеі по тур. Кара-Асмак), като същевременно обнемала и краібрежието на Термеіскиа (Солунски) залив, бил е расположен, тъкмо на вратите за входа во тесната клисура, през коіато се съединіавала горна и средна Македониа со долна, стариот град Едеса (Εδεσσα, Edessa), столицата на незначителното от начало Македонско царство, а днес българскиа град Воден. И тъі и града Воден непогрешно се причисліава към оние неколко градове во Македониа, на които днешното местоположеніе напълно се схожда с онова на по стари градове.
1. Herod. во кн. 7, 20 описва градините на Мида Гордиіски, дето пасел добитъкот на Силена „тук растат шесдесетолистни рози, които по миризмата си надминуват другите . . . а над градините лежи планина, коіато се нарича Вермион, непроходима от снега виж. бележ. втора. Димица е напълно убеден че това место у Херодота отговаріа на днешната очарователна долина „Лък”.
101
Относително происхожденіето на наі старото му име Едеса повечето от учените са на мнение, че това си име е получил градот от изобиліето на водата, та и заради това македонците по сетне, когато основали град во Сириа, за въспоминаніе, поради изобилната вода, го нарекли Едеса еднакво со името на града во Македониа. [1]
Но освен со това име по късно града Воден се е прославліавал и со името Еге, което получил уж от митическиа македонски цар Карана (814 г. пр. Хр.), що го е превзел посредством едно стадо кози, които от тогава останали като предводители на воіската и символ на македонците во секи поход, изображавани върху монетите от наі-старите царіе до Архелаіа първи. [2]
Обаче това тождество на Едеса со Еге, ако и да е възбудило съмненіе отдавна между учените, поради което и мнозина ги считаха като два съвсем различни града, (Вкж. Tafel. De via militare romanorum Egnatia pars, occidentalis стр. 49. „Aegas, inter Celetrum puto et Edessam sitas") отдалечени един от друг, напоследък мнозина се изсказаха за тождеството им. (Виж. у Димица стр. 18—25). Спорот бе предизвикан от едновременното упоминаніе и на двете имена от Птоломеа (гл. кн. 3 гл. 13 и 29). „Ἔδεσσα, Βέῤῥοια, Αἰγαία Πέλλη) Плутарха (Πηῤῤ гл. 26 и 43) и Плиниа (4,10 Oppida Aegae, in quo mos sepeliri redes", като споменува още и за Edessa кн. 6, гл. 34). Други пък говоріат определено, че гр. Еге служил за гробница на царіете, без да определіат да ли двата града били помежду си отдалечени или пък се намирали на незначително растоіаніе. [3]
Димица разгледва различните мнениа на учените по тоіа въпрос и пламенно желае да защити тождеството на Едеса со Еге. Между друго, тоі верва без некакво колебаніе, че Едеса и Еге са един и същ град, коіто в разни епохи е получил
1. Στεφ. Β. „Ἔδεσσα, πόλις Συρὶας διὰ τήν τῶν ὑδάτων ῥύμην οὕτὼ κληθεῖσα ἀπὸ τῇς ἐν Μακεδονία”.
2. Cousinery. Voyage dans la Macédoine p. 75. Δήμιτσα. Μακεδονικὰ стр. 21.
3. Диодор Сицилийски во кн. 19 гл. 52 казва: „Подир това Касандр, Евридика и Филипа. . . погреба ги во αἰγαῖς както беше обичаі за царіете"; също и Плиниі виж по горе.
102
различни названиіа, и че град Воден именувал се Едеса, като столичен град, а второто — Еге носил неіниот акропол, като царска гробница (мавзолеі) дето се погребвали царіете и подир преместваніето на столицата во Пела. Но на къде во околноста на Воден е бил расположен акропола? Уваж. Г. Димица бързо, бързо и дързостно иде да на обіасни основаніето на това си твърдо увереніе со следните думи: „Това лесно може да се определи само, ако земе некои пред вид, че на сичките стари градове акрополите се построіавали върху по високите части на местноста, а градовете на по ниските, и от тези съображеніа може човек доста положително и достоверно да приеме, че акропола Еге бил е расположен на источната часть от планинското подножие, тамъ дето се намира днес една част от града; а гр. Едеса върху долината подграда, където преди малко, когато направиха раскопки се наідоха стари гробища, монети статуи (?) и други стари изделиа, които свидетелствуват за местото на старата столица Едеса; ... И както върху местото на града, така и на местото на акропола се нахождат разни стари останки и развалини" [1].
Деіствително у старите съществувал е обичаі, щото винаги сърцето на самиа гр. (акропола) да се намира на поиздигнато место, а града на пониско, но никак не срещаме градове на такъво местоположеніе, на каквото приема г. Димица за гр. Едеса, че е бил расположен на местноста „Лък", коіато, ако и заградена от северо-исток и іугозапад от клоновете на Дурла и Паіак, сé пак е наі-достъпна за неприателіа.
Во този случаі може да ни послужи като силно опроверженіе на това Димицово твърденіе и местоположеніето на старите градове Тесалоник, Хераклиа и Лихнид, които съществували едновременно со гр. Едеса и сичките били расположени на места укрепени и защитени от самото естество, следователно, мъчно може да се допустне, че столицата на слабото отначело македонско царство, което е имало отначело непрекъснати борби за живот или смърт со съседните племена и държавици, се е намирала при подножието на воденската тераса Лък, изложена на опасност.
Но що се отнасіа до аргумента на Димица, на коіто тоі базира своето твърденіе, че при раскопваниіата се намерили
1. Μακεδονικὰ стр. 22—28.
103
стари гробища, статуи (?) и монети, доле во местноста Лък, ние ще кажем, че приблизително един час по на запад от гр. Воден на терасата Вис на коіато днес лежи с. Владово, преди 40—50 год., когато се правил Почепцки Хан и копали да туріат основите му, намерили старовремски гробища съдове и монети. А час и половина на запад от село Владово и малко нещо по на юг от с. Нисиа на левиа брег от макката река, Кръстена река, коіато извира от Ниче планина, не много далеч от прохода, през коіто вървел во Римско време прочутиа военен път via Egnatia се намира Нисисцкиа манастир „Св. Богородица”, во коіто се срещат множество дълги мермерни колони и плоча со некакъв надпис, невидени и неизследвани ни от един учен. Мощне важна е тук и бележката, коіато намираме и у Григоровича: „От Владово на западъ въ горахъ находятся развалины наз. Эгуй (не αἴγες ли ?) гдѣ большія гробницы, въ которыхъ почиваютъ, какъ Болгаре сказываютъ длъги човѣцы. (Очер. пут по Евр. Typ. стр. 62). Ако г. Димица знаеше, че подобни останки на древноста се срещат и во блиското село Владово и околноста му, ние сме уверени, че тоі немаше да даде место на горното твърденіе.
Co постепенното развитие на македонската държава почнала да се подига от ден на ден в политическо отношеніе и самата столица Едеса, до като во времето на Архелаіа първи, застъпи това и́ значеніе град Пела, коіто, поради удобното си местоположеніе, на плавателната тогава река Лудиа, коіато си вливала во Термеіскиа залив, благоприіатствувала е твърде много за сообщеніе на държавата с цветущите многоброіни гърцки държавици. Но след битката при Пидна, когато вече Македониа по решеніето на римскиа републикански сенат, биде разделена на четири части и столицата ѝ Пела изгуби съвършенно предишното си значеніе и даже посетне исчезна съвършенно от лицето на земіата, тогава града Едеса, зачислен во третата част на Македониа, се брои между знатните и́ градове (Tit-Liv. 45, 30 „Tertia regio nobiles, Edessam". . .) A през пpoдълженіето на римското владичество се срещат само спомени, наприм. у Страбона кн. 7 гл. 10 и 49, Itinerar. Hierosolym. р. 606. Antonin. 178—79 и др. . . според които града Едеса, освен че се намирал на стариа римски военен път via Egnatia, коіто соединіавал Адриатическото море с Белото, но още и е
104
служил и като главен пункт. Обаче по сетне, след третото разделеніе на Македониа през царуваніето на Диоклетиана и Костантина Велики, по което града Едеса се впадаше во първата част на Македониа (виж. Ιερόκλ. Συνέκδ. VII), сведениата са съвсем оскъдни и незнаем кога даже е проникнало христианството, когато се знае, че самите аиостоли Павел и Сила са посели семето на христианството во съседниа гр. Бер (Вериа Карафериа). Во началото на византиіскиа период и от петиа век натам, тъкмо през времето на непрекъсваните нахлуваниа на разните варварски племена во областите на Византиіската империа, когато самата и столица, едвам с помоща на Анастасиевата стена, могла е да си запази съществуваніето си, град Воден, наричан още со старото си име Едеса, бил е изложен на истата опасност, каквато изобщо грозела градовете на империата; но благодареніе на извънредното му естествено укрепено положеніе, на което си длъжи и съществуваніето, тоі е служил, като іака опора на омаломощените Византиіски воіски. А около 479 и от р. Хр., след като Теодорих Велики се втурил со своите готи во Македониа, и успел да разруши неколко градове, Едеса е служил като свъртало и нападателни пункт на византиіските пълководци: Адомантиа, Сабиана и Филоксена които се опътили по дирите на Готите. (Е. Malchus р. 251 Bonn. καὶ αὐτὸς ἄρας ἀπὸ Θεσσαλονίκην ἐχεται εἰς Ἔδεσσαν, ὅπου ἦν Σαβιανὸς σύν δέ αὐτῷ καί Φιλόξενος"). Bo шестиа събор (680 г.), следователно и след опитваніето на славіаните да привземат Солун (676 год.) града се споменва още со името Едеса, защото во тоіа събор между подписите на другите епископи, намираме и скромниа подпис на Исидора „наі понижени епископ на Едесіаните. (Виж у Димица стр. 32). Но от тогава на вамо вече исчезва името Едеса и се заменіава со Славіанското Воден, без да се знае точно по писмени свидетелства, от кога е станало това заменіаваніе. Между туі, со заселіаваніето на Славіаните во Балканскиа полуостров, ако и да се преименуваха: области, планини, гори, реки, потоци и градове со славіански имена, не редко срещаме византиіските писатели да си служат още со старите названіа, които са били во употребленіе до прекръщаваніето им от Славіаните. Но това употребленіе на старите названіа може да се счита повече като умишленно, защото со това те се стремили да изіавават
105
законното право за владеніе страната, коіато отдавна се била ославіанила; а колкото за Константина Багранородни (виж Περὶ Θεμ.) учените се съгласни, че тоі буквално сичко копирал от Иерокла. По късно сведениа за града Воден по хронологически ред намираме во хрисовулот на Василиа Балгароубиеца (напечатан у Голубински крат. очерк. Прав. церкв. 261), благодареніе на коіто се научаваме, че и града Воден е служил като резиденциа на Македонскиа цар Самуила, през началото на непрекъснатата воіна с гърците и още като катедра на българскиа патриарх, до преместваніето отначало во Меглен, сетне в Преспа и Охридъ.
След преместваніето на столицата от наследника „на частните кніазове на Славиниа" (така се е наричала поголемата часть от Македониа), града Воден по сведениата на Кедрина, почги през делото продължение на борбата со Византиа, е служил на Самуила, като іака опора срещу гърците. Тоі никога не се предал на императора доброволно
И благодарение на извънредното положеніе, укрепено от самата природа, както и на упоритоста на Воденчани, Василиа българоубиеца и след смърта на Самуила, бил е принуден чрез дълго обсъждение да го привземе, като сѫщевременно императора прибегвалъ до наі-строги мерки, — неколко пъти изселіавал цветът на гражданате во приморскиа град Волер, (οὕς πάλιν ἐν τῷ Βολερῷ μετοικίσας. . . и построил две други крепости по мъчнопроходимиа път за Меглен, от които едната носила името Кардиа (сърде), а другата св. Илиа [1].
Подир това настъпва най-тъмното време за историата, както за града Воден, частно, така и въобще за цела Македониа, време, което доста много е способствувало, ако не за съвършеното погърчваніе на по-големата част от Македона, то поне за създаваніето между известна част от народа съчувствие спріамо Византиа. Този период на робството има да
1. На северъ от гр. Воден, по пътіа за Маглен на половин час растоіание от града и днес се намират развалини които носат название св. Илиа, а над Владово към іужната част се срещат и други подобни, както и два часа по-нататък към пътіа на Меглен.
106
се озари, от части, от писмата на Теофилакта българскиа архиепископ [1].
По-късно сведениата за града намираме у Иоана Кантакузена, за времето през което Воден бил превзет от наі-силниа през това време господар на балканскиа полуостров, сръбскиа крил Стефан Душан.
Кралот 16 години обсаждал градот и тоі сполучил да го привземе, главно поради съчуствието на самото населеніе славіанско; защото града иначе било невъзможно да се привземе. Евò как описва непристъпноста на града Кантакузен (кн. 4, глава XIX). „Града е недостънен за воіуіущите не само поради естествената укрепеност и поради стените, но още за това, че повече от половината е обиколен с вода от езерото [2], а останалата част, со стени наі-іаки и кули големи, а по некъде се намират и стръмнини и пропасти непроходими." Краліот след превземаніето на града оставил воіниците си да го ограбват и даже да го запалат и от жителите голема част, византиіските съмишленици, во сред зима през месец іануари, избегали во Бер и во другите градове на Македониа, които още не са били подчинени на сърбите. (Виж Idid гл. 22). Други некакви писмени сведениа относително миналото на граду Воден, не ни са известни даже не се знае, кога града е подпадналъ под вековните ни омразни господари. Въ църковно отношеніе града е служил като местопребиваніе на Воденскиа митрополит, коіто от самото начало на съществуваніето на Охридската Архиепископиа и до самото и́ растурваніе, е бил под ведомството на охридскиа патриархат. И така в тоіа античен градъ, върху прелестната терасса на пречистениа пресен планински въздух се свило отначело гнездото на бъдъщите орли, които с избистрениа далековиден поглед осениха с крилата си повечето от половината тогава известен свет, и сближиха разните раси и култури. Тук на таіа дивна природа, временната столица на цар Самуила, уіакваше моща на славіанина; но днес, след петстотин годишен двоен натиск, турски и фанариотски, Воден едвам дише като славіански,
1. Писмата са издадени во превод на руски со коментерии от Теодора Успенски во съчинението му „Образованіе втораго Болгарскаго царства."
2. Мнениата на учените относително некогашното езеро, разгледва и Иречек во историата на Българите. Стр. 59.
107
като български град. Българщината, наистина, съставіа болшинството на населеніето му, но силата е в ръцете на гърците. Покраі приіатното впечатленіе, което ни правіат неговите съседи: Велес, Щип, Прилеп, Охрид, днес Воден представліава скръбно зрелище. Българскиа дух тук още не се исказал со приличната гордост; тоі е далеч от оніа дух, с коіто го виждаме в по-щастливите минали времена, да огражда народната си чест и независимост. Днес тук българина е още клет, pугаіан, подсмиван от гордиа своі вековен враг, от своіа ренегат; българинот во Воден още се намира под искушеніето на гръцкото оболщение и съблазън.
Наистина, възражданіето на Воден датира отдавна, почти от тогава, когато се пробудиха и другите нему съседни градове — Воден имаше представитель во Цариград при учреждаването на българската екзархиа — но при сé това напредваніето на българщината тук върви со мощне бавни крачки и сравнително со другите градове успеха им е твърде слаб. За доказателство на сичко това нака ви послужи жалкото положеніе на църковно-училищните дела. Те се подържат почти от екзархиата, макар, че Воден не е тъі испаднал економически, за да може сам да си ги подържа. Тук сичката сила тече во гърцкиа резервоар, коіто орошава градините на Елинизма, с коіто, за жалост се кичи не само тоі, во и по-големата част от хубавата му и заможна околност: Негош, Енидже-Вардар (Пазар), Бер, киснат още во гърцизма. Воден треба да се отърси от него, треба да бъде български во наі-широката смисъл, защото тоі е користен, колкото сам, толкова и с околноста си, защото тоі може да украси идеалната Българиа. . . . .