Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость

СЪ ПРИЛОЖЕНИЕ НА 84 ВЛАХО-МОЛДАВСКИ СЛАВЯНСКИ ГРАМОТИ И 3 ФОТОТИПИЧЕСКИ СНИМКИ

Отъ Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура

Б. Езикътъ на славяно-ромънската писменость

1. Проф. П. Хъждеу (Hăsdeŭ)

2. Іоанъ Богданъ. Погрѣшки въ по-новитѣ рѫкописи

3. Е. Козакъ, Миклошичъ

4. Ст. Новаковић, П. Сырку

5. К. Иречекъ, М. Дриновъ

6. Състоянието на среднобългарското склонение

   Примѣри отъ именната флексия:

7. Именителенъ-винителенъ падежь

8. Родителенъ и дателенъ падежь

9. Мѣстоименното склонение. Прилагателни. Глаголна флексия

 

По горѣ разгледахме историческитѣ основания, които напълно обясняватъ, защо и при кои условия се развилъ славянскиятъ характеръ на старо-ромънския държавенъ и културенъ животъ. Резултатъ на тази култура е и българско-славянската писменость на Ромънитѣ. Ние тукъ ще разгледаме езикътъ на тая писменость. Това е за насъ интересно отъ двѣ страни, едно че се надеваме чрезъ туй да узнаемъ нещо за състоянието на езика на българскитѣ Славяни прѣзъ XIV—XVI. столетие,

 

 

274

 

когато тѣ постепенно замѣнявали своятъ езикъ съ ромънския, а друго, че очакваме да намѣримъ и нѣкое освѣтление за историята на българския езикъ изобщо, по причина че тъкмо отъ тая епоха нѣмаме домашни писменни паметници, важни по тоя въпросъ.

 

Всѣки, който е челъ славянскитѣ грамоти, граждански актове, записи и надписи, па и други литературни произведения, писани въ Влахия отъ XIV. до края на XVI. столѣтие, лесно е могълъ да забѣлѣжи, че въ тия паметници езикътъ е толкова по-близъкъ до правилната срѣднобългарска редакция на стария ни книжовенъ езикъ, колкото паметникътъ е по-старъ и обратно, че толкова повече изобилва съ отклонения отъ срѣднобългарската граматика, колкото е по-новъ. До сега малцина отъ славиститѣ сериозно сѫ погледнѫли на тия отклонения, а обикновеното схващанье, което особено прѣобладава между ромънскитѣ учени, е, че тѣзи отклонения сѫ прости „неправилности” или „погрѣшки”, произлѣзли отъ не точно познаванье граматиката на „славянския езикъ”, „слаба славянска подготовка на писателя” и пр. Но и да бѣше така въ всички случаи, пакъ за слависта е интересно да знае, да ли тия „погрѣшки” прави Ромънинъ, който школски е училъ и не доучилъ славянскиятъ книжовенъ езикъ, или е български Славянинъ отъ Ромъния, който се поромънва и вече слабо владѣе езикътъ си. Въ този случай ние съ голѣмъ интересъ бихме се старали чрѣзъ наученъ анализъ да отличимъ въ езика на единъ такъвъ писатель това, що е резултатъ на поромънваньето му, отъ това, що е остатъкъ на самостоятелно развитие на езика му. Съ тази цѣль ние критически ще се поспремъ повечко при до сега изказванитѣ възгледи по тая тема.

 

_1__  [[ проф. Хъждеу ]]

Ромънскитѣ учени, колчимъ сѫ се изказвали по въпроса за „неправилноститѣ” въ езика на своитѣ славянски паметници, все виждатъ въ тѣхъ или просто незнание или явни ромънизми. Писателитѣ се считатъ все за Ромъни. Най-авторитетниятъ по въпроси, относещи се къмъ славянското езикознание, между ромънскитѣ учени е проф. Хъждеу. Като описва сборникътъ на попъ Григорий (Codex Sturdzanus, вж. Cuvênte dên batrânĭ II.), Хъждеу говори и за езика. Срѣщу българско-славянския текстъ на една молитва на св. Сисиний върви паралелно и ромънски прѣводъ на сѫщия текстъ. [1] Въ българския текстъ Хъждеу открива важни синтактични ромънизми. Срѣща се замѣняванье на дателенъ съ родителенъ падежь: „отврьзи его стльпь = aperuit illius columnam, а това било вмѣсто открьзи емоу

 

 

1. Паметникътъ е писанъ между 1580—1620. год. въ Трансилвания въ село Mahaciŭ (маджар. Mohács). Г. Хъждеу мисли (274. стр.), че писецътъ е билъ Ромънинъ и че оригиналътъ е писанъ около 1500. год.

 

 

275

 

стльпь.” Таково било и „веки веком” = saecula saeculis ужъ вмѣсто „вѣка вѣковъ” = saecula saeculorum. Познато е, че родителенъ притежателенъ се замѣнява съ дателенъ притежателенъ, особено при мѣстоименията, въ всички славянски езици и че това общославянско сантактично явление въ българския езикъ съвсѣмъ е отстранило родителенъ падежь въ тая служба. Споредъ Хъждеу ромънизмъ е и винителниятъ за врѣме: дьнь и нощь, понеже туй било „in loc de ablativul дьниѭ и нощиѭ saŭ въ дьне и въ нощи;” той счита дьнь и нощь даже за именителенъ падежь („Apoĭ fiind сă romănesce se întrebuinţéză adverbial nominativul: „ḓiua și nóptea,” autorul pune și slavonesce la nominativ adverbale дьнь и нощь = dies et nox”), като че ли може друго освѣнъ косвено падежно употребление да стане адвербиялно. [1] — На друго мѣсто Хъждеу описва най-стариятъ датиранъ ромънски паметникъ отъ 1574. год., който се пази въ британския лондонски музей (вж. Columna lui Traian 1 — 5 „manuscriptulŭ romănescŭ din 1574., aflătorŭ la London în britich museum.”) Въ този рѫкописъ има славянски postscriptum. :

Така пише (Roșiĭ-de-Vede срѣщу Никополь.). Хъждеу задава въпросъ, не е ли нѣкои отъ тѣзи книги граматикь Радулъ писалъ ромънски, и при туй забѣлѣзва, че той, както се виждало отъ този postscriptum, „слабо владѣелъ славянскиятъ езикъ.” Г. Сырку, като цитува това мѣсто

 

 

1. Хъждеу счита и „потече,” което е употрѣбено въ смисълъ „завтече се” (currere), за ромънизмъ: „findcă romănesce din latinul currere s'a format în limba veche a cură cu duplul sens de „alergà” și „curge,” autorul întrebuin téza pe slavicul текѫ cu sensul de alerg: потече и виде = (стр. 273.)

 

Че изобщо ромънската сиитакса не е твърдѣ влияла върху тоя слав. текстъ, показва едно леко сравнение между него и ромънския прѣводъ. На пр. всегдѣ, гдѣто е употрѣбенъ български склоняванъ члѣнъ при думата діавол, тамъ въ прѣвода е употрѣбено ром. показ, мѣстоим. acel, понеже така се е разбирало запоставеното мѣстоимение того, томоу отъ прѣводача; напротивъ, гдѣто е употрѣбено само діавол, тамъ е употрѣбенъ ромънски запоставенъ члѣнъ, срав.

Срав. още:

Тукъ враг, діавол сѫ опрѣдѣлени, и при всичко че въ слав. текстъ нѣматъ члѣнъ, както би имали, ако бѣше текстътъ новобългарски, ромънскиятъ прѣводачь ги прѣвежда съ члѣнъ, слѣдователно тукъ косвенитѣ падежи се схващатъ като опрѣдѣлени.

 

 

276

 

(Archiv f. sl. Philologie- VI. 424.), не е съгласенъ съ това мнѣние на Хъждеу, понеже тогава още е било богослужението въ Ромъния славянско, и рѣдко се прѣвождало на ромънски езикъ, даже и сетнѣ, въ втората половина на XVII. ст. Тогава не ще да е имало още даже и опитни прѣводачи, по причина че ромън. езикъ още не е билъ до толкова обработенъ, за да служи на литературни цѣли. Сырку за потвърждение цитува думитѣ на унгровлахшския митрополитъ Теодосий изъ прѣдговора на неговото ромънско-славянско богослужение, издадено въ 1680. г. въ Букурещъ, гдѣто казва, че ромънската книжевность още срѣща мѫчнотии: Съвсѣмъ умѣстно забѣлѣзва Сырку и за граматикъ Радула, че колкото се касае до езика му, той не е по-добъръ нити по-лошь, отколкото въ повечето други postscripta на ромънскитѣ писатели.

 

Очевидно е, че Хъждеу всѣки пѫть стои върху почвата на правилния черковенъ езикъ, сир. старобългарската граматика, и щомъ забѣлѣжи отстѫпления, съ една дума ги нарича „неправилности,” и осѫжда писателя, че не владѣелъ слав. езикъ. Ала това не е достатъчно, когато тъкмо въ най-близко сѫсѣдство на Ромъния живѣѭтъ Българитѣ, които въ именната флексия толкова далечь сѫ отстѫпили отъ старобългар. правилность, че по тая черта иматъ извънредно новъ езикъ. Познато е, че езикътъ не прави никогажь изведнѫжь голѣми скокове, когато почва да отстѫпя отъ по-стария ubus; слѣдователно и за българския езикъ трѣбва да приемемъ, че, прѣди да изгуби флексията си, е минѫлъ единъ периодъ, въ който именнитѣ флексивни форми вече не се разбирали добрѣ и вслѣдствие на това се употрѣбявали разбъркано. Ако въ горния postscriptum се забѣлѣзва нѣкоя неправилность въ флексията, не е ли на първо мѣсто умѣстно да се пита, да не би да е то влияние българско, толкова повече, че граматикъ Радулъ е писалъ това въ България.

 

Напр. вече първата фраза: прибѣгохь от тъдоу на македонскаа земле показва, че тукъ имаме правилна ново-българска замѣна на срѣдно-българ.: на македонскѫа землѧ. Сѫщо така и новобългарскитѣ имперфектни форми 3. л. мн. бѣхъ, досаждахъ не показватъ просто „невладѣние съ слав. езикъ”.

 

 

_2__ [[ Іоанъ Богданъ. Погрѣшки въ по-новитѣ рѫкописи ]]

Іоанъ Богданъ е единъ отъ първитѣ по-млади учени въ Ромъния; той не отколѣ обърнѫ внимание върху себе си, като откри казанитѣ важни срѣдно-български и сърбски лѣтописни текстове. Богданъ е добрѣ подготвенъ и по славистиката, и тъкмо поради това ни интересува мнѣнието му по нашия въпросъ.

 

Като описва Богданъ нѣколко „славяно-ромънски” рѫкописа, които се пазѭтъ въ Виенската царска библиотека (вж. Bogdan

 

 

277

 

Ioan, câteva manuscripte slavo-române din biblioteca imperială de la Viena, въ Analele Acad. Rom. seria II. tom. XI. 1890. г.), казва изобщо за ромънскитѣ славянски рѫкописи, че най-старитѣ отъ тѣхъ сѫ отъ българска редакция, и че е доказано, че колкото единъ славян.-ромънски рѫкописъ е по-старъ, толкова повече се приближава до чистата българска редакция (de redacţiunile curatŭ bulgare), така че, ако да имаше запазени рѫкописи отъ XII—XIII. стол., тѣ щѣли да бѫдѫтъ съвсѣмъ идентични съ чисто-българскитѣ рѫкописи отъ това врѣме (acestea fără indoială ar fi identice cu cele curatŭ bulgare din acea vreme). 3a разяснение на това трѣбва да забѣлѣжимъ, че старо-българскиятъ живъ езикъ слѣдъ XII ст. почнѫлъ силно да се измѣнява така, че и българскиятъ книжовенъ езикъ въ XIV. и XV. стол. не е могълъ да не се измѣни. Понеже колкото вървимъ по насамъ, толкова повече и езикътъ въ влашкитѣ рѫкописи отстѫпя отъ старо-българ. типъ, отъ това не произлиза, че той се отдалечава отъ чисто-българския типъ, а може би да върви паралелно съ развитието на живия български езикъ. Богданъ признава, че обстоятелно изучванье върху езика на българо-ромънската редакция още не е направено и, споредъ него, не можело да се направи, понеже не достигалъ публикуваниятъ материялъ. При все това, той пакъ сѫди за нѣкои отстѫпления отъ „правилния езикъ,” които срѣща въ описванитѣ отъ него рѫкописи, просто като за „погрѣшки”, станѫли подъ влиянието на ромънския езикъ или просто по не разбиранье славянскиятъ езикъ. Така напр. въ едно евангелие отъ митрополита Анания (99 стр.), а именно въ епилога отъ сѫщия, е написано между друго: послѣднята неправилность Богданъ счита за погрѣшка („greșélă de gramatică, comisă sub influenţa limbeĭ saŭ găndireĭ (мисленье) romănescĭ, este constructia — din sfânta mitropoliă”). На друго мѣсто се описва единъ апостолъ отъ молдавския митрополитъ Анастасия Кримковичъ (1610. год.), и въ единъ записъ отъ сѫщия се срѣщатъ слѣднитѣ „неправилности”:

За тия българизми Богданъ казва, че сѫ влияние на ромънския езикъ (26 стр.). Нему никакъ и не идва на умъ, да спомене за българския езикъ, поне когато въ следствие на тия „погрѣшки” утвърждава, че Кримковичъ ималъ разбъркано понятие за славянскитѣ суфикси („Crimcovicĭ avea о idee confusă de sufixele slavone” 27). Богданъ и на друго мѣсто прѣди това казва: „Още по-интересни сѫ граматическитѣ грѣшки, особенно въ синтаксата. Отъ тукъ се вижда, че ромънскиятъ езикъ твърдѣ е влиялъ върху „славянското изречение”

 

 

278

 

(а supra construcţieĭ slavone); тукъ намираме грѣшки най-елементарни, които твърдѣ рѣдко се срѣщатъ въ текстоветѣ отъ врѣмето на Стефана велики” (26). [1]

 

Истина е, че въ по-новитѣ влахо-български рѫкописи, особено отъ половината на XVI. стол., се срѣщатъ сѫщински неправилности, които най-ясно свидѣтелствуватъ, че езикътъ е билъ на изчезванье. Сѫщо така е истина, че и въ рѫкописитѣ отъ XV. стол. тукъ-тамѣ се срѣщатъ погрѣшки, които показватъ, че писательтъ вече не разбира добрѣ старитѣ именни падежни форми, както, безъ сѫмнѣние, е било това и въ България въ онова врѣме. Ала отъ тия очевидни погрѣшки трѣбва да се отличаватъ ония, които редовно се повтаря тъ у всички писатели така, че може въ тѣхъ леко да се съзре законность. Тия погрѣшки не сѫ нищо друго освѣнъ явни ново-българизми, и могѫтъ да се считатъ за погрѣшки само отъ старо-българско становище. Венелинъ въ прѣдисловието на своитѣ Влахо-български грамоти казва, че езикътъ въ тѣхъ (освѣнъ въ молдавскитѣ грамоти), е чистъ български езикъ, и че той въ по-новитѣ грамоти (XVI. ст.) се показва въ постепенно измѣнение. Разбира се, Венелинъ прѣкалява, като не забѣлѣзва, че въ тоя езикъ има и твърдѣ много книжовни елементи и истински неправилности, та не трѣбва буквално да се взема, гдѣто той казва: „слогъ въ новѣйшихъ грамотахъ естъ слогъ живой нынѣшняго болгарскаго нарѣчія”, ала съвсѣмъ е умѣстна забѣлѣжката му, че много нѣща въ този езикъ, поради ново-българския му характеръ, могѫтъ се показа на руския читатель неправилни, които, напротивъ, за Българина сѫ правилни (III). [2] Послѣднитѣ думи можемъ да отнесемъ ние и къмъ ромънскитѣ учени, които игнориратъ въ въпросния случай ново-българскиятъ езикъ, при всичко че има мѣста въ ромъно-българскитѣ паметници, па даже и цѣли паметници,

 

 

1. Сѫщо така сѫди Богданъ и по поводъ на подобни „отстѫпления” въ езика на обнародванитѣ отъ него Путненски лѣтописни текстове (виж. Vechile cronice Moldovenesci pana la Urechià, стр. 39—40). Той мисли че въгръскоѫ вм. вѫгрѫскоѫ по се тълкувало като русизъмъ, отколкото българизъмъ; сѫщо тъй и гръского, молдавскои, като че у насъ не е могло да влияе мѣстоименното склонение. По Богданъ вече признава, ала само като ортографически българизъмъ а вм. ѫ, въ слѣдствие на което имен. и вин. жен. родъ на а иматъ такава форма: и пр. При това той остая на мнѣнието си, че неправилното употрѣбление на падежитѣ и тѣхното смѣсванъе, неправилното съгласуванье на прѣдлозитѣ съ падежитѣ, аналогичнитѣ, особенно „лъжливо аналогичнитѣ” форми и други синтактични неправилности . . . не сѫ друго освѣнъ „greșelele gramaticale” (40). За примѣръ на тия неправилности привожда твор. мн. дарове; вин. ед. въсѣ землѣ; сетнѣ: отъ оугорска землѣ; до сочавѣ; твор. ед. воеводомь; вин. род. воевода, станѫло ужь „de la un nom. воеводъ în locŭ de воевода sub influenţa românescului „voevodŭ; твор. ед. помощіемь вм. помощіѫ; мѣст. мн. ч. кѫщехь; род мн. живѣх; з҃ лѣта  вм. з҃ лѣтъ; постави . . . игоумень Паисїе архимандритъ вм. игоуменомь Паисїа архїмандрита и пр.

 

2. Вж. Венелинъ ор. с. „. . . всѣ они (исключая молдовскія, писанныя на южнорусскомъ нарѣчіи) на природномъ Болгарскомъ языкѣ” . . . „слогъ въ новѣйшихъ грамотахъ есть слогъ живой нынѣшняго Болгарскаго нарѣчія. По сему иное можетъ показаться русскому читателю неправильно, что однако правильно."

 

 

279

 

които толкова биѭтъ на очи съ своитѣ ново-българизми, че неможе да не се забѣлѣжѫтъ дори и при едно слабо понятие за ново-българ. езикъ. Ето напр. неотколѣ се печатахѫ въ аналитѣ на ромънската академия (Analele ser. II. t. VIII.) нѣколко грамоти на влашки войводи, адресувани до Брашовѣнитѣ. Между тѣхъ е много интересна поради българския си езикъ една грамота отъ Мирчевия синъ Александъръ, безъ дата, за която издательтъ ѝ, Димитрие Стурдза, като сѫди по съдържанието ѝ (243. стр.), казва, че е писана прѣди битката при Варна, и то около 1431. год. Ето тази грамота:

 

 

Въ тази грамота нѣма голѣми „неправилности”, ала колкото ги има, тѣ сѫ чисто български, сравни:

Не по-малко се изтъква съ българизми една друга, малка грамота на сѫщия Александъръ войвода (стр. 259. Факсимиле III).

 

Въ първата грамота бѣше „синъ Мирча воеводѣ” ( ѣ = 'ä ), а тукъ: Мирча  в о е в о д ъ; ако бѣше тукъ само тази неправилность, тогава бихме могли да разсѫждаваме за това тъй, както Богданъ (Analele XI. 27.) по поводъ на едно подобно мѣсто , ала тукъ имаме още чисти новобългаризми:

 

 

280

 

Ако се гледа върху занемаряньето на падежнитѣ окончания тъй, както гледа Богданъ, тогава би могло да се каже, че нема ни единъ ромънски надписъ или що годе по-светски писменъ паметникъ въ истински смисълъ „правиленъ.” Па не само въ Влахия, ала често пѫти и въ Молдавия, дори до най-севернитѣ и части, по границитѣ на Буковина, се повтаря все еднакво занемарянье на флексията. Тукъ поне малорускиятъ езикъ трѣбвате да дойде на помощь на черковния езикъ и да подържа правилна флексия. На пр. въ манастира Путна се срещатъ подобни надписи (вж. S. Fl. Marianu, câateva inscripţiunĭ și documente din Bucovina, Anal. ac. r. ser. II. T. VII. стр. 301): и тогда при аримандритѣ Спиридонѣ сътвори сѧ съи блюд ѡт монастирское сребро. (XVI. ст.); или 302 стр.: Стефань воевода, господаръ земли молдавскои сътвори сі камбань монастирю своемоу ѡт Поутною при архимандрита Паисіа 1490. г.) [1] При тѣзи и подобни паметници, публикувани и прѣди и въ най-ново време, ние нигдѣ не намираме обяснение, което да отговаря на въпроса, отъ гдѣ произлиза тая послѣдователна еднаквость въ неправилноститѣ. Напротивъ, по примѣра на споменѫтитѣ учени, не редко ще срещнешъ повторена фразата, че езикътъ на еди какъвъ си записъ или грамота билъ твърдѣ неправиленъ, защото ромънскиятъ езикъ на писеца силно влиялъ и пр. Тъкмо така и проф. Точилеску въ своята „Revista”, гдѣто публикува нѣколко слав. грамоти и записи, дава на двѣ три места мнѣние и за езика имъ, ала все въ горе казания смисълъ. На стр. 185. год, I. т. I., по поводъ на една грамота отъ 1634. год., издадена въ Букурещъ, въ която се срѣщатъ несклонявани форми покрай нѣкои очевидни ромънизми, прави бѣлѣжка, въ която изтъква само неправилностьта въ падежнитѣ окончания, [2] безъ да тълкува по-дълбоко; но малко слѣдъ туй (стр. 188), по поводъ на единъ продавателенъ записъ отъ 1571. г., [3] вече казва, че

 

 

1. Епископъ Мелхиседекъ съобщава изъ сѫщия манастиръ доста много подобни записи (вж. O visită la căteva mănăstirĭ și bisericĭ din Bucovina, въ Revista Tocilescu. I. an. Vol. I. Сѫщата статия е печатана и въ Analele Acad. R. т. VII. ser. II.) Срав. нпр. 266. стр. записътъ отъ едно евангелие отъ 1598. г., гдѣто между друго и това мѣсто:

Другъ надписъ:

и пр. Така се повтаря сіѧ икона още нѣколко пѫти.

 

2. Asupra limbei documentuluĭ sunt de observat acelésĭ neregulariţati etimologice șĭ sintactice, ce ne ĭnntĭmpină în maĭ tóte documentile slavone, scrise în România. Astfel vedem de esemplu, că substantivele nu se pun in casurile cerute de preposiţiune și verb.: în loc de:

(Не се е разбрало, че от пол, от шм и пр. са род. пад. множ, ч. !)

 

3. Ето тоя записъ:

 

 

281

 

езикътъ е „неправиленъ”, защото билъ пъленъ съ ромънизми въ морфологическо и синтактическо отношение, почти „непонятенъ за единъ славистъ” безъ знанието на ромънския езикъ. [1]

 

 

_3__  [[ Е. Козакъ, Миклошичъ ]]

За да се разясни този езикъ, добрѣ е славиститѣ да знаѭтъ и ромънски, ала не трѣбва ли и ромънскитѣ учени, кога говорѭтъ по тоя въпросъ, да взематъ на помощь българскиятъ езикъ? А въ сѫщность става тъкмо противното: за бълг. езикъ систематически се мълчи. Инакъ е погледнѫлъ на въпроса Е. Л. Козакъ, като изслѣдвалъ по-важнитѣ надписи и записи въ манастира Сочавица (вж. „Resultate meiner Forschungen in Kloster Sočavica,” въ Arch.  sl. Phil. XIV—XV). [2] Въ надгробния надписъ на Симеонъ Могила воевода се срѣща и занемарено склонение: съ матерїѫ егó Меланїа госпожда, и по този поводъ Козакъ казва, че това изоставянье на склонението трѣбва да се изтъкне като чиста българска черта, която на ромънска почва още се е усиляла, понеже тукъ езиковото чутие за правилностьта на „черковнославянскитѣ” форми лесно е ослабвало. [3] Достатъчно е за насъ и това признание, при всичко че то и въ тоя случай не е изражение на едно ясно понятие, което топърво въ бѫдѫще ще трѣбва славистиката да даде по тоя въпросъ. [4]

 

Не е чудно, че и до сега сѫществуватъ толкова смѫтни понятия и голѣмо недовѣрие относително езиковия материялъ, който се съдържа въ ромъно-българската литература, като вземемъ въ внимание, че слѣдъ Венелина никой отъ славиститѣ не е подлагалъ този материялъ на сериозна езикословна оцѣнка, а още по-малко да е доказвалъ, каква реална стойность има той за историята на българския езикъ. Миклошичъ е обърщалъ внимание върху езика на Венелиновитѣ грамоти само до когато го е занимавалъ въпросътъ за дакийско-българскитѣ текстове, които той издаде въ 1855. (Denkschr. VII. 105), или по-добрѣ да речемъ, до когато е вѣрвалъ, че Чергедскитѣ Българи сѫ истински Българи, прѣселени отъ Балканския полуостровъ въ Дакия. [5]

 

 

1. Езикътъ билъ „incorectă, plină de romănisme în forme și sintaxă, aprópe neinţelésa pentruun slavist, care n'ar cunósce limba românâ.” — При туй прибавя: Zapisul de mai sus póte servi de specimen pentru limba slavă care, o sсіа un popă de sat, si chĭar un diac domnesc, pe la 1570. in téra românésca."

 

2. Надписитѣ, които Козакъ съобщава отъ манастира Сочавица, отъ часть сѫ съобщени прѣди него у Мелхиседека, вж. „о visita la câteva monâstirei” и пр.

 

3. „Als ein entschieden bulgarischer Zug ist die Vernachlässigung der Declination hervorzuheben in Zeile 7—8: ein Zug, der sich übrigens bei begreiflicher Weise vernachlässigtem Sprachgefühl für die Richtigkeit kirchenslavischer Formen auf rumänischem Boden stark geltend gemacht hat” (165 стр.).

 

4. Не ясно се изразява Козакъ (XV. 180. стр.) относително българския езикъ въ Ромъния: „Beachtenswerth sind hier die mit der überlieferten, in der kirchenslavischen Schriftsprache der Moldau und Walachei weiterlebenden bulgarischen Tradition Hand in Hand gehenden Rusismen."

 

5. Въ статията за езика на дак. Българи Миклошичъ направо нарича Венелиновитѣ грамоти „български” („die von J. Venelin bekannt gemachten bulgarischen Urkunden” 107), и взема въ внимание езикътъ имъ, като обяснява казанитѣ дакийски бълг. текстове.

 

Миклошичъ не веднѫжь е загатвалъ, че, споредъ него, българскиятъ народъ и въ най-старата епоха на книжевностьта си, е говорилъ горѣ-долу този езикъ, който има и днесь, езикъ съ развалена именна флексия, безъ инфинитивъ, съ звукъ ъ вм. ѫ, и пр., сир. съ ония бѣлѣзи, които той намира и въ сѫсѣднитѣ езици: албанския, ромънския и отъ часть новогръцкия, и ги тълкува като влияние на изчезналия тракоилирийски елементъ (вж. и Мин. Сб. V. стр. 469). Само при таково схващанье Миклошичъ е могълъ да се изрази, че езикътъ на дакийскитѣ Българи (Denkschriften VII. 107) трѣбвало да се нарече „старобългарски,” понеже съдържалъ нѣкои стари черти, които нѣма въ днешния български езикъ. Този „старобългарски” езикъ Миклошичъ поставя като срѣденъ члѣнъ между „панонско-словенския” и „ново-българския”. Вижда се ясно, че тогава Миклошичъ самъ не е билъ освѣтленъ, въ коя епоха на историческо развитие да постави езикътъ на Чергедскитѣ Българи, който, като запазилъ нѣкои стари черти, се развивалъ въ живо употрѣбление така, че получилъ нова форма, която за насъ не е друго освѣнъ чисто „новобългарска”. Много умѣстно му забѣлѣза въ свое врѣме по този поводъ Билярски (О средне-болгарскомъ вокализмѣ, II. изд. 138 стр.): „Если языкъ седмиградскаго катихизиса древнѣе только новоболгарскаго, то развѣ слѣдуетъ изъ зтого, что его должно назвать древне-болгарскимъ безотносительно? И чѣмъ онъ древнѣе новоболгарскаго? Состояніемъ звуковъ и грамматическихъ формъ вообще, какъ говоритъ Миклошичъ? Нѣтъ, только сохраненіемъ въ нѣкоторыхъ случаяхъ носовыхъ звуковъ и такѫе нѣкоторыхъ, весьма немногихъ древнихъ грамматическихъ формъ. Г. Миклошичъ не могъ не видѣть этого: онъ самъ положительно выставляетъ ново-болгарскія свойства памятника, — и въ общемъ отзывѣ позволяетъ себѣ ето qui pro quo (общее вмѣсто частнаго), очевидно, только для того, чтобн назвать языкъ разсматриваемаго памятника древне-болгарскимъ безъ яснаго нарушенія логики читателя”.

 

 

282

 

Той и сетне въ съчиненията си споменува тия грамоти, ала по-нататъшни изследвания върху езика имъ не съобщи. Отъ рускитѣ слависти Билярски се докосва о въпроса за езика на Венелиновитѣ грамоти (вж. О срѣдне-болгарскомъ вокализмѣ), ала не показва, че основателно е вникнѫлъ въ тоя въпросъ. Той само това забѣлѣжилъ въ тѣхъ, че „правописанието” прѣдставяло механическа смесь отъ разнородни стихии, български, руски и сръбски, и за това повтаря, че правописанието на влашкитѣ грамоти било съвсѣмъ безхарактерно и пр. (257), ала отъ друга страна признава, че въ основата си и езикътъ и правописанието остаятъ български, като е убеденъ, че въ Влахия е имало българско население, размесено съ ромънското. Тукъ българскиятъ езикъ подъ влиянието на влашкия не е могълъ да се държи дълго време правиленъ, почнѫлъ да се разваля [1], та за това му се чини, че „въ влашкитѣ грамоти, събрани отъ Венелина, формитѣ и синтаксата сѫ въ упадъкъ, а най-вредителното за езика е, че нема постоянство, норма въ употреблението на формитѣ, владее произволъ” (255).

 

 

_4__  [[ Новаковић, Сырку ]]

Въ по-ново врѣме обърнѫхѫ до негде внимание върху ромъно-българската литература Новаковић и Сырку, ала само отъ страна на правописанието. Новаковић (ъ u srpsko-slovenskoj i bugarsko-slovenskoj književnosti od XV. vijeka na dalje, въ Rad jugosl. ak. XLIV. 150 —174) доказва, че ъ и ь въ сърбската писменость до XV. стол. не се отличавали, като се писало

 

 

1. „Корень славянскаго народонаселенія въ Валахіи составляли Болгары. Валашская писменность есть только вѣтвь болгарской. Но если въ самой Болгаріи болгарскій языкъ не могъ спастись отъ поврежденія, то тѣмъ менѣе могъ онъ процвѣтать въ Валахіи, между народонаселеніемъ, которое говорило языкомъ другаго племени . . . Нарѣчіе бывшаго нѣкогда въ Валахіи славянскаго народонаселенія едвали могло поддержать чистоту и правильность языка въ книжномъ употребленіи; напротивь, само оно, вѣроятно, рано пострадало отъ вліянія валашскаго. Копитаръ приписывалъ этому вліянію упадокъ болгарскаго языка вообще: не принимая этого мнѣнія во всей обширности, мы находимъ совершенно умѣстнымъ упомянуть объ немъ въ этомъ случаѣ” (255).

 

 

283

 

само ь. Слѣдъ реформата на Константина Философа почнѫли и въ Сърбия да пишѫтъ още и ъ покрай ь, и то по извѣстно правило, което той намира горѣ-долу еднакво запазено и въ влахобългарското евангелие, печатано въ 1512. година въ Търговище (вж. и Schafařik, Geschichte der südsl. Literatur. III. 255—6), въ слѣдствие на което той заключава, че това правило било установено отъ българ. патриархъ Евтимий. Сѫщо така и Сырку въ изслѣдванията си по въпроса за Евтимиевата правописна реформа се докосва отъ часть и о ромъно-българ. текстове (вж. Ж. М. Нар. Просв. 1886. г., „Къ въпросу объ исправленіи книгъ въ Болгаріи въ XIV. ст.”), въ които той съглежда бѣлѣзитѣ на тъй нареченитѣ „Търновски изводи”, сир. книги съ правописание, каквото е било установено въ Търново. Ала отъ всичко, което до сега се знае за Евтимиевата реформа, заключаваме, че тя не е била въ сѫщность реформа правописна, а текстуална. Евтимиевата школа се е стремила да запази по възможность и стариятъ езикъ. Отъ Константина Философа не може и при най-търпѣливъ анализъ нищо положително да се заключи въ полза на мнѣнието, което Сырку се мѫчи да докаже. Да е била Евтимиевата реформа правописна, щѣше Константинъ Философъ да знае нѣщо по-свѣстно по това. Правописнитѣ правила, които Сырку изтъква като бѣлѣгъ на Евтимиевскитѣ книги, сѫ били познати и прѣди Евтимия. Това доказватъ многочислени срѣдно-български паметници отъ врѣмето на царя Александра и прѣди него, когато още Теодосий и Евтимий не сѫ били успѣли да разгласѭтъ мнѣнията си. Въ Влахия се е писало, както и въ България, а слѣдъ Константина захванѫли до нѣгдѣ така да пишѫтъ и въ Сърбия. [1] По въпроса за ромъно-българския книжовенъ езикъ Сырку не разсѫждава, понеже, споредъ него, „изслѣдваньето сѫдбитѣ на черковнослав. езикъ въ Молдавия и Влахия прѣдставя за славянската филология едно важно, ала още съвсѣмъ не задѣнѫто питанье”, като напомня, че би трѣбвало славистиката часъ по-скоро да се залови и съ изучваньето на ромъно-българската старина. [2]

 

 

1. Че Евтимиевата реформа е била авторитетна дълго врѣме слѣдъ падението на българ. царство не само въ Сърбия, но и въ Влашко, има указания и въ съчинението на Константина Философа (вж. Daničić, Starine I. 11), гдѣто се казва на едно мѣсто: „не постигохъ великаго оного хоудожника словѣньскыихъ писмень, отценачалника глаголю тръновскаго Кѵрь Евѳиміа, иже и свѣтило странь тѣхь іако во истиноу іави се и даже и до ныніа сы, до рѣкы глаголемые Марице и во скуѳскихъ странахъ и Загоріи” Сирку забѣлѣзва (313), че тукъ подъ скитски страни се разбиратъ странитѣ на сѣверъ отъ Дунава сир. Влашко и „можеть быть русскихъ.” На друго мѣсто Константинъ Философъ казва за Евтимия и неговата реформа, че тя е останѫла и слѣдъ разорението на царството („аще и царствіе разори се”) и че отъ неѭ „просвѣщаютъ се окрьстніи царіе же и земліе,” или, на друго мѣсто, че реформата: „даже и до ныня и окрьстнаа царствіа просвѣщаеть.” (Star. I. 41).

 

2. Това казва Сырку по поводъ на статията на Бяну (Note d' intr'o excursiune in Moldova. Columna 1. Tra. № 2. 107—115, 1882 г.), въ която съвсѣмъ на кратко се съобщава за нѣколко слав. рѫкописи, които Бяну видѣлъ въ молд. манастири. Сырку забѣлѣзва (Arch. f. Slav. Philologie. VI. 424): „die slavische Philologie muss von den hier genannten slavischen Handschriften des XVI. и XVII. Jahrh. Notiz nehmen, wie ja überhaupt die Erforschung der Schicksale der kirchenslavischen Sprache in Moldau und der Walachei eine wichtige, noch gar nicht in Angriff genommene Frage bildet”. По поводъ на сѫщата статия на Бяну говори Сырку въ Жур. Мин. Нар. Пр. (1882. IV. 300—305), какъ въ XV. и XVI. ст. Ромъния служила като прибѣжище на българ. учени тъй, както Италия на византийскитѣ учени слѣдъ покорението на Цариградъ: . . . „Однимъ словомъ, Румыны сдѣлались въ политическомъ и культурномъ отношеніи, какъ бы наслѣдниками южнослав. государствъ и въ особенности Болгаріи. . . Не менѣе желателно, чтобы прѣдставители славянской науки обратили должное вниманіе на румынскую старину, которая дастъ не менѣе плодотворные результаты для объясненія исторіи и литературы славянства и въ особености юго-восточнаго.” Срав. още Сырку, „Значеніе румыновѣдѣнія для славянской науки” (Жур. Мин. Н. Пр. 1884. Августъ, 234—47).

 

 

284

 

 

_5__  [[ К. Иречекъ, М. Дриновъ ]]

Иречекъ забѣлежи по поводъ на издаденитѣ отъ Богдана молдавски хроники, че не е чудно, гдето сѫ писани на „славянски,” понеже тогава славянщината е владѣла и на двата ромѫнски двора подъ двѣ влияния, българско и руско: „Въ Влахия намираме изключително текстове отъ българска рецензия, а въ Молдавия се прѣсрѣща българско съ руско влияние, до като сръбската рецензия тукъ малко е влияла . . . . .” „При все това, казва Иречекъ, явяваньето на българската рецензия въ Молдавия, и то даже въ текстове, които отъ часть сѫ писани въ сѣверна Молдавия, е всекакъ забѣлѣжително (ist jedenfalls merkwürdig, 85.), понеже Молдавия нигдѣ не е граничила въ онова време съ гѫсто българско население, както Влахия. [1] Българската рецензия на черковнитѣ книги се тълкува съ това, че черквата въ Молдавия е била подъ влиянието на българския черковенъ езикъ (die kirchenslavische Sprache bulgarischer Art), както и на литургическата, теологическата и отъ часть светската византийска литература, която е била разпространена въ български прѣводъ.” Като гледа Иречекъ така на българската рецензия въ Молдавия и Влахия, той мисли, че съчинителитѣ на казанитѣ хроники трѣбва да сѫ придобили стилистическата си опитность въ езика само въ слѣдствие на „прочитъ.” „Този езикъ бие на очи въ сравнение съ неправилния езикъ на много грамоти, по които вече отъ края на XIV. ст. все по-ясно се вижда, че езикътъ на технитѣ формулари не имъ идѣлъ отъ рѫки.” И тъй Иречекъ схваща променитѣ, които се забѣлѣзватъ въ езика на по-новитѣ ромѫно-български паметници, като неправилности, произлѣзли отъ незнание, ала какъ се обяснява по дълбоко туй явление, не говори.

 

М. Дриновъ, напротивъ, счита езикътъ на влашкитѣ грамоти отъ XIV. и XV. векъ не като проста книжовна

 

 

1. „Молдавия нигдѣ не е граничила, даже и въ най-голѣмото си развитие въ XV ст., непосрѣдствено съ гѫсто българско население, както Влахия. Тамъ, гдѣто Молдавската земя е достигала до Дунава, на срѣща е била Добруджа съ разнообразно население: Кумани, Българи и Гърци, а сетнѣ тукъ господувалъ турскиятъ елементъ. Напротивъ, въ границитѣ на Молдавия се е намирала до 1774. г. една область съ малоруско население, и то въ най-близката околность на главния градъ Сочава; тази область сега принадлежи на Буковина. Прѣди да се създаде Молдова, руското княжество Галичь е достигало въ XII. ст. далечь на югъ все до Дунава, споредъ убѣдителнитѣ доводи на Барсова (Очерки русской исторической географіи, II. изд. Варшава, 1885. 113), Василевскій и Грота (Изъ исторіи Угріи и Славянства въ XII. вѣкѣ. Варшава, 1989. 236—238.) . . . Рѣдки сѫ паметници съ езикъ отъ български типъ, и тѣзи сѫ повечето съ черковно съдържание . . .” (вж. Arch. f. sl. Phil. XV. 87).

 

 

285

 

срѣднобългарска рецензия, а съглежда въ него и отзиви на съврѣменния живъ български езикъ, и за това цѣни езиковиятъ материялъ въ тия грамоти за достовѣренъ източникъ, който може да послужи и на  историята на българския езикъ. Така се изразява той и въ най-ново врѣме въ своята рецензия върху българския словарь на Дювернуа (О болгарскомъ словарѣ А. А. Дювернуа. Спбургъ 1892., отд. отпеч. 4—5), като казва, че Влахо-българскитѣ грамоти на Венелина. . . съдържатъ въ себе си богатъ материялъ за български словарь и историческа граматика, но че, за жалость, о този материялъ славиститѣ малко се докосвали, може би и за това, защото за да се ползува човѣкъ съ тѣхъ научно-критически се изисквали знания, съ каквито славянската наука и сега още не можела да се похвали. Подъ „недостатъчни знания,” за които загатва тукъ г. Дриновъ, по наше мнѣние, не трѣбва да се мисли друго освѣнъ не ясното разбиранье на тъй наречения срѣднобългарски езикъ, което още владѣе въ славистиката. Истина е, която скоро ще стане явна, че само основателно знание на днешното състояние на българския езикъ, подкрѣпено отъ подробно и прѣдпазливо историческо изслѣдванье на минѫлото му, ще може да разясни загатната „срѣднобългарска редакция” на черковния езикъ. Който така приготвенъ изслѣдва срѣдно-българския езикъ, той може лесно да оцѣни и стойностьта на ромъно-българския езикъ не само въ черковнитѣ, но и свѣтскитѣ паметници. Това, що е плодъ на просто незнание въ езика на тия паметници, лесно може да се отличи отъ това, що характеризува българскиятъ езикъ отъ извѣстна минѫла епоха, защото въ тоя случай изслѣдовательтъ се води въ оцѣнката си по стотини еднакви съвпадения, по една законность, която не може да бѫде резултатъ на случайности. Поради това и Дриновъ, който отъ дълго врѣме изучава минѫлото на езика ни и който при това е единъ отъ най добритѣ познавачи на днешния ни езикъ, инаква стойность приписва на езика въ ромъно-българскитѣ паметници, та съ право съжалява, гдѣто Д-ръ А. Калина въ своитѣ студии по историята на българския езикъ (вж. Studyja nad historyją języka bulgarskiego, печат, въ Rozprawy i sprawozdania на Краков. Акад. т. XIV. 163—547. XV. 306—592), гдѣто много добрѣ е схванѫлъ истинскитѣ езикови черти на поромъненитѣ дакийски Славяни, не се възползувалъ и съ многоцѣннитѣ материяли, които съдържа ромъно-българската писменость, и то поне съ издаденитѣ отъ Венелина грамоти. Споредъ Дринова, тѣзи материяли „могли бы нѣсколько восполнить замѣченные и самымъ авторомъ пробѣлы въ его источникахъ XV. вѣка.” (вж. Дриновата рецензия върху Калиновата книга, прѣвѣдена отъ руски и въ Пер. спис. XXXIX).

 

 

286

 

 

_6__  [[ Състоянието на среднобългарското склонение ]]

Както видѣхме, езикътъ на ромъно-българскитѣ не черковни текстове отъ XV. и XVI. столетие се отличава съ това, че въ него често се занемаря флексията. Прѣди да разгледаме по-отблизу това явление, ще обърнемъ внимание върху състоянието на среднобългарското склонение, каквото е било въ първата половина на XIV. стол. Отъ края на XIV. стол. захващатъ ромъно-българскитѣ паметници съ езикъ, който отстѫпя въ склонението отъ правилната срѣднобългарска редакция; въ това врѣме захваща и образуваньето на новобългарския езикъ, който именно чрезъ изгубванье на именната флексия се отдалечилъ отъ среднобългарския. Преходътъ отъ среднобългарски къмъ новобългарски ние сме принудени да тълкуваме като органическо продължение въ развитието на срѣднобългарския езикъ, безъ да обърщаме внимание върху оная теория, която само прѣдполага, че тракоилирийскиятъ езикъ билъ причина на тая промѣна. Казваме, че само прѣдполага, защото все до половината на XIV. столетие у насъ езикътъ е запазвалъ всички ония форми, които еднакво го съединяватъ, както съ старобългарския, така и съ другитѣ славянски езици. Отъ друга страна се знае, че тракоилирийскиятъ елементъ въ срѣдно-българската епоха нигдѣ не е сѫществувалъ на Балканския полуостровъ размесенъ съ българското население, че да е могълъ съ своя езикъ да повлияе върху развитието на езика му. Ако бѣше изобщо този елементъ влиялъ, трѣбваше туй влияние да се покаже поотрано, вече въ IX.—X. ст., до като фактитѣ напротивъ доказватъ ясно, че старитѣ падежни форми сѫ живели все до края на среднобългарския периодъ. Друго щѣше да бѫде, ако бѣше се доказало това, което Миклошичъ отъ начало си е мислилъ, именно че българскиятъ езикъ и въ Кирилометодиевско време си билъ горѣ долу все такъвъ, какъвто е днесь, сир. съ нащърбена флексия, безъ носовки и пр. [1]

 

Най-важната промена, която е повела отъ старобългарски къмъ новобългарски, е заменяваньето на носовскитѣ въ крайнитѣ срѣдословнитѣ меки срички. Правилото на средно-българското носово заменяванье вече се знае (вж. Leskien, Archiv  sl. Ph. II. 269. и сл.): 1. Носовкитѣ слѣдъ твърди съгласни не се заменяватъ; 2. слѣдъ л', р', н', (и слѣдъ б', п', в', м', когато нема лабиялно л') вмѣсто ѫ се явява ѧ; 3. слѣдъ ш, ж, щ, жд

 

 

1. Вече Билярский (ор. с. 138) въ 1853. г. по тоя въпросъ рѣшително казва, че да е имало особенъ народенъ езикъ въ България, той би оставилъ слѣди въ паметницитѣ. „А искать въ нихъ такихъ слѣдовъ, судя по всему, что нынѣ извѣстно о церковно-славянской литературѣ обоихъ письменъ, было бы совершенно напрасною попыткой.” Ето и днесь можемъ сѫщото да повторимъ споредъ всичко, което е открито по тоя въпросъ до сега. Колкото примѣри се намѣрихѫ, гдѣто именната флексия се занемаря, все сѫ отъ онова врѣме, което прави прѣходъ отъ срѣдно-български къмъ ново-български, сир. XIV. стол.

 

 

287

 

вмѣсто ѧ се явява ѫ. Колѣбания се срѣщатъ, когато носовката първоначално е била слѣдъ гласна, слѣдъ ч, ц, ѕ и въ началото на думата. Въ едни паметници при послѣднитѣ условия прѣобладава ѧ вм. ѫ, а въ други обратно. Ала може да се каже пакъ като правило, че слѣдь ч се срѣща по-често ѧ вм. ѫ, до като слѣдъ ц и въ началото на формата обратно ѫ вм. ѧ. Най-интересно е колѣбанието, когато прѣдъ носовката стои друга гласна. Отъ статистическитѣ данни, които е извадилъ Scholvin изъ Александровото евангелие (вж. Johan-Alexander-Evangelium въ Archiv f. sl. Ph. XIV. стр.) става ясно, че правилно се явява слѣдъ твърда (гърлена) гласна ѫ вм. ѧ, и обратно слѣдъ мека гласна ѧ вм. ѫ, напр. творит. ед. ч. Мариеѧ, вторицеѧ, твоеѧ, льстиѧ и пр., но сегашно дѣйств. прич. ед. ч. м. р. проповѣдаѧ, разоумѣваѫ, стоѫ, стоѫща и пр. Само слѣдъ и колѣбливо се срѣща ту ѧ ту ѫ (-иѧ и -иѫ). — Съврѣмененъ паметникъ на Александровото евангелие е Троянската повѣсть. Ние направихме точна провѣрка, колкото се отнася до замѣняваньето на носовкитѣ, и намѣрихме казанитѣ правила и тукъ добрѣ запазени. [1] И въ Троянската

 

 

1. Да видимъ, какъ се слѣдватъ тѣзи правила въ Троянската повѣсть. Правилото, сноредъ което слѣдъ меко р', л', н' и меки устни съгласни се пише само ѧ, и тукъ е запазено безъ изключение. Второто правило, че слѣдъ ш, ж, щ и жд се пише само ѫ, тъй сѫщо се запазва; само слѣдъ жд има нѣколко изключения, именно слѣдъ жд се срѣща ѧ, както и ѫ само въ края на думата госпожда, и то 6 пѫти все за имен. зв. и вин. мн. ч.: госпождѧ (стр. 100, 166, 180, 184.), до като госпождѫ се срѣща 13 пѫти, и то 9 пѫти правилно за вин. н. ед. ч. (160, 162, 164, 168, 174.) и 4 пѫти за имен. вин. мн. ч. (158. 160. 184. 186.). Слѣдъ щ само 1 п. се срѣща ѧ (180.): нища ризъı вин. мн.; сѫщо така само 2 пѫти слѣдъ ш 168: отринѫша сѧ въ море, 186. нашѧ слъзъı. вин. множ.

 

Колкото се отнася до колѣбливитѣ случаи, а именно слѣдъ ч, слѣдъ гласна (йотацията не се отбѣлѣзва), и въ началото на думата, ето какво намѣрихме:

 

а) Слѣдъ ч се пише безъ изключение ѧ;

 

б) Вместо оконч. -ъıѩ редовно се пише -ъıѫ:

 

Всичко намѣрихме 28 примѣра, и то 1.) Род. пад. ед. ч. 9 пѫти: отъ дроугыѫ страны 156. отъ четвъртыѫ страны 156. Цвѣтаны госпождѫ прѣлѣпыѫ 168. и въ тыѫ нощь (вм. тъıѩ) 170. тронскыѫ кръве 174. отъ гръчьскыѫ воискы 176. да би сѧ оставилъ гръцкыѫ воискы 176. отъ прижискыѫ кръви 176. ѡт злыѫ борѧ. 182.

 

2. Имен. п. мн. ч. 7 пѫти: добрыѫ госпождѫ 160 (2 п.), троискыѫ госпождѧ 180, 184. троискыѫ госпождѫ 184. тогда тыѫ въставше 186.

 

3. Винит. п. мн. ч. 12 пѫти: добрыѫ витези 158; добрыѫ госпождѫ 158. таины троискыѫ 162. на пелагінскыѫ роусагы 166. великыѫ влъны 168. кораблѧ гръцкыѫ 168. красныѫ юнакы; придежкыѫ отокы; многыѫ 164. троискыѫ страны 176. биаше гръцкыѫ воѫ 178. троискыѫ витезы 176.

 

Изключения отъ това правило намѣрихме въ 5 случая: троискыѧ витезы 166. троискыѧ госпождѧ 166. все троискыѧ госпождѫ 186. из гръчьскыѧ воискы 180. три кораблѧ гръцкыѧ 170.

 

б) Вм. -оуѩ се пише -оуѫ: поглѧдоуѫ 174 (единственъ примѣръ).

 

в) Вм. -оѩ се срѣща 5 пѫти -оѫ и 1 п. -оа: от троѫ града 158. грады своѫ вин. п. мн. ч. 156. коѫ имен. мн. ж. р. 162. троѫ града род. ед. ч. 162. из троѫ 172. троа града род. ед. 162.

 

Правилно -оѧ се срѣща само 3 пѫти: изыде из троѧ 180. оноѧ ради 160. от троѧ 160.

 

Окончанието -оѫ (стб. -оѭ.) правилно се повтаря, освѣнъ въ 2 случая: поведе его под троѧ 174. за жалость своѧ 184.

 

г) -иѫ (староб. иѭ) се срѣща правилно 5 пѫти: да оубиѫтъ его 158. сиѫ аблъкѫ 160. (4. п.). любовиѫ 160. съ чьстиѫ 184. рече причѧ сиѫ 176. Единъ пѫть сиѫ вм. сиѩ. 162.

 

Напротивъ -иѧ вм. -иѫ се срѣща 10 пѫти: любовнѧ 160. таковоѫ хитростиѧ 168. влѣзе нощиѧ въ троѫ 172. поидох нощиѧ 184. въ третиѧ постелѧ 172. съ великоѫ чъстиѧ 172. съ великоѫ чьстиѧ 174. поиде подъ своѫ арматосиѧ 176. льстиѧ 184. съ великоѫ чьстиѧ 186.

 

д) -еѩ всѣки пѫть остая правилно -еѧ; изключения: от неѫ 162. въ ложницѫ еѫ 180.

 

е) -еѭ всѣки пѫть еѧ: съ неѧ 166. съ неѧ 172. своеѧ мышцеѧ 186.

 

ж) -ѫѭ всѣкога ѫѧ.

 

з) -ѧѩ остая -ѧѧ (158).

 

и) Глаголътъ ѩти всѣкога въ началото съ ѫ, сѫщо тава въ срѣдата слѣдъ самогласна.

 

к) Вмѣсто 3. л. мн. ч. сѫ (= сѫтъ) срѣща се сѧ 2 пѫти.

 

л). Обратно, вм. возвр. мѣстоим. сѧ 1 пѫть се срѣща сѫ 166.

 

м). Срѣща се два пѫти 1. л. ед. ч. видѧ (вм. староб. виждѫ). 164. 166.

 

н). Винит. пад. отъ мѣст. ед. ч. ѭ колѣбливо се пише ту ѫ ту ѧ; последното повече слѣдъ е, ѧ.

 

 

288

 

повѣсть, както и въ Александровото евангелие, се повтаря правилото, че слѣдъ твърда гласна се прѣдпочита ѫ, а слѣдъ мека ѧ. Отъ това стая за насъ очевидно, че между ѧ и ѫ разликата въ гласежа не е била голѣма, и че замѣняваньето първоначално е захванѫло подъ чисто физиологични асимилационни процеси. При срѣдна мекость, каквато е въ българското произношение на л', р', н', и б', п', в', м', сетнѣ при ч и слѣдъ гласната е, и се задържа палаталната носовка. Слѣдъ j (въ началото на думата), слѣдъ отвърдѣлитѣ ж, ш, жд, щ, по нѣгдѣ и ч, ц, се срѣща ѫ.

 

Като оставяме на страна носовиятъ призвукъ, който въ XIV. стол. съвършено изчезвалъ, трѣбва да опрѣдѣлимъ гласежътъ на ѫ и ѧ въ края на срѣднобългарския периодъ. На тоя въпросъ, мислимъ, вече може положително да се отговори. Въ срѣдисловието ѫ е имало звукова боя на днешното българско ъ, а въ края на думитѣ тая боя не е била всегдѣ по говоритѣ толкова тъмна, така че се чувало и слаботъмно â, а диялектично негли и пó-чисто като а. [1] Въ троянската повѣсть имаме примѣръ мъдръ вм. мѫдръ, и госпожда вин. п. вм. госпождѫ. Това потвърдява ромъно - българската писменость съ многобройни примѣри. Колкото за ѧ нѣма вече сѫмнение, че въ срѣднсловието то е гласѣло е, понеже така правилно е застѫпено въ всичкитѣ днешни български говори. Въпросъ е, какъ е гласѣло ѧ въ крайнитѣ и въ ония меки срички, гдѣто се замѣнява съ ѫ или, обратно, замѣстя послѣдното. Нашитѣ изслѣдвания ни доведохѫ до тоя резултатъ, че ѧ и въ края е запазвало своя гласежъ като е освѣнъ въ тия морфологични случаи, гдѣто на сричкитѣ съ ѧ сѫ съотвѣтствували еднозначни въ синтактично отношение срички съ първоначално ѫ, за което рекохме че въ края е означавало ъ или слаботъмно â. Фонетичната аналогия, която е излизала отъ сричкитѣ съ ѫ е влияла върху ѧ та се чувало пó-широко сир. неопрѣдѣлено между е и а, каквото е било и произношението на ѣ, (произлѣзло отъ е, разширочено въ посока къмъ а). Физиологичниятъ характеръ на едно таково широко, неопрѣдѣлено е, което ние ще означимъ

 

 

1. И днешнитѣ говори, които въ края вече иматъ а вм. ѫ, а въ кореинитѣ срички подържатъ ъ вм. ѫ, сѫ доста добри свидѣтели за това. Сѫщото срѣщаме и въ паметницитѣ. Това и Ягичъ (Archiv f. sl. Ph. III. 347.) забѣлѣза въ видъ на догадка: „могло би да се пита, защо и въ срѣдисловието (въ езика на Загребския октоихъ отъ XIII. ст.) не се замѣнява ѫ съ а (както се замѣнява въ края). На това азъ незнаѭ да дамъ пó-опрѣдѣленъ отговоръ, освѣнъ че еманципацията отъ „старословенското правописание не е била отишла толкова далечь. Всѣкакъ не е невъзможно, че и изговорътъ на ѫ въ срѣдисловието пó-малко да е клонѣлъ къмъ а, отколкото въ засювието,”

 

 

289

 

съ ä, е такъвъ, че слѣдъ твърдо-палатални, каквито сѫ нашитѣ съгласни ш, ж, щ, жд, то изгубва палаталния си елементъ и прѣминава въ неопрѣдѣлено а сир. ѫ. Средното произношение на това е, сир. между е и а, хубаво се е запазвало само слѣдъ среднопалаталнитѣ л', р', н', поради което ѧ въ правописанието не само остая слѣдъ тѣзи съгласни постоянно, но и всѣко ѫ (сир. неопределено, тъмно а) се прѣглася и приближава къмъ ä. Споредъ мекостьта на ч се чувало ту ä, ту â. Замѣняваньето на ä въ началото на думите, гдето се явявала и силна прейотация (напр. ѩзъıкъ, ѩти), чрезъ ѫ е еднакво явление съ промената на -шѧ (шä) въ -шѫ (шâ). [1] Че това е физиологиченъ законъ, доказва сѫдбата на праславянското ē при сѫщитѣ условия. И Ягичъ дохожда, ако и по другъ пѫть (ор. с. 327.), до убеждението, че подъ ѧ трѣбва да се разбира срѣдно е между е и а. [2] Колкото се отнася до слаботъмния неопрѣделенъ гласежь, който е имало въ много случаи въпросното ä, той може да е следствие отъ аналогичното влияние на звука â (ѫ), който се е запазвалъ въ съотвѣтнитѣ твърди срички и който въ мекитѣ (следъ л', р', н') се приближавалъ до ä, както и обратно зв. ä (следъ ж, ш, щ, жд, j) се приближавалъ на â. Че наистина â (=ѫ) се е приближавало при казанитѣ условия къмъ ä, показва и познатата срѣднобългарска, а до негде вече и старобългарска замѣна на етимологичното а съ ѣ слѣдъ л', р', н', напр. род. п. ед. ч. оучителѣ, царѣ, конѣ, им. п. ед. ч. волѣ, банѣ, боурѣ. Отъ гореизложеното сега става ясно, защо въ срѣдно-българските, а особено въ ромъно-българскитѣ паметници твърде често се замѣнява и ѧ съ ѣ, когато е слѣдъ л', р', н', (м', п', б', в'), напр. род. ед. ч. волѣ вм. волѧ, и защо вм. ('а) при тия условия се срѣща и ѧ, напр. им. ед. ч. земѧ вм. зем. Споредъ това разяснение на правописнитѣ замени между ѣ, ѧ, , добрѣ се разбира звуковата стойность на ония форми напр. въ Загребския октоихъ, които иматъ окончание ѧ или ѣ вм. 'а : земѧ

 

 

1. И братия Цанкови, които прѣдаватъ звукътъ ä чрѣзъ è (falè, nosè), пишатъ слѣдъ j не è а ù (= â ) напр. konèt, ала slavijùt. Дриновъ употрѣбява знакъ ê (б. П. Сп. XI. XII. 149.); братия Миладиновци ѣ.

 

2. Като прѣдполага Ягичъ, че бълг. езикъ вече въ XI. стол. е ималъ днешнитѣ си характерни черти (вж. Arch. f. sl. Ph. III. 332. 334. 350. 355.), мисли, че „старобългарската” (а не „старословенската”) носовка е гласѣла ан, отъ което направо се развило а, та заключава, че и ѧ, „което подъ влиянието на живия български говоръ се вмъкнало въ старословенскитѣ паметници на мѣстото на ѫ въ мекитѣ срички,” означава сѫщо таково а, ала прѣгласено въ ä подъ влиянието на прѣдидѫщата мекость (327). На друго мѣсто пó-добрѣ забѣлѣзва, че между ѫ и ѧ, понеже се смѣсватъ, не е могло да има голѣма разлика, та споредъ стойностьта на ѫ заключава, че и ѧ било потъмнѣло меко â, сир. „ja, малко тъмно въ посока къмъ je,” като го сравнява съ великоруското безакцентно я, което тъй сѫщо гласи срѣдно между ja и je (348). Поради тая близость между ѧ и а въ казанитѣ случаи Ягичъ даже отива далечь и прѣдполага, че може би ѧ изобщо да е минало въ бълг. езикъ въ е прѣко едно jea или еа͡ (349). Разбира се, това прѣдположение е излишно, понеже сега е ясно, както се разяснява пó-горѣ, че при ѧ трѣбва да излизаме отъ е, не обратно оть а, и тогава лесно се схващатъ ония случаи, гдѣто не се явява чисто е. — Съвсѣмъ не приемливо е тълкуваньето на Лескина за стойностьта на ѫ и ѧ, които се замѣняватъ (вж. Archiv II. 285).

 

 

290

 

и небо; боурѧ бо мѧ смѧщаетъ; земѧ подвижа сѧ; раискаа дѣлателѣ и жителѧ (вин. ед. ч.); тѧ хранителѧ имѧще и пр. (вж. Archiv III. 348). Сега можемъ свободно да кажемъ, че и въ Люблянския паметникъ употрѣблението на ѧ не е никакъ чуждо влияние, а обикновена домашна правописна традиция, която го е подържала като знакъ за ä, което ту се схващало като 'а, ту като е, отъ гдѣто произлиза и чудното му непослѣдователно кърстосванье въ сѫщия паметникъ съ а () и ѣ : 3 лице биѧтъ, затрıѧть, молѧть, съдѧть, но и:

и пр. (Archiv III. 325). Не може вече да се двоумимъ и за значението на оная асимилация между носовия знакъ и прѣдидѫщия вокалъ въ творителенъ пад. ед. ч. ж. р., за която дадохме примѣри изъ Александровото евангелие и Троянската повѣсть, понеже сѫщото се повтаря прѣзъ цѣлата ромъно-българска писменость, а доказва се още и отъ други срѣднобългарски паметници. Така и въ Загребския октоихъ се срѣщатъ редовно: любовиѧ, волеѧ, страстиѧ, доушеѧ, а по-рѣдко -оѧ: рѫкоѧ, вѣроѧ и пр.

 

Въ ромъно-българскитѣ грамоти често пѫти срѣщаме а вм. ѧ: и пр. както ще се види по долу. Че замѣната на ѧ съ а е станѫла тукъ поради домашното четенье на ѧ като ä и че не е влияние на руско (малоруско) произношение, доказва цѣлата тая писменость, гдѣто ѧ се употрѣбява по срѣднобългарски противъ рускитѣ форми, като се замѣнява освѣнъ съ ѣ още и съ е, съгласно съ българската фонетика.

 

Въпросъ е, до колко е могло смѣсваньето на носовкитѣ врѣдно да повлияе върху номиналната флексия. Естествено е, че ако е имало таково влияние, то ще да се е отразило най-много върху склонението на женскитѣ а-основи, защото тукъ е имало падежни окончания на -а, -ѧ, -ѫ, -ѣ, които споредъ горѣказанитѣ станѫли промѣни при мекитѣ jа-основи сѫ могли изцѣло да се смѣсѭтъ. Видѣхме, какъ род. и вин. пад. земѧ минава вече за именител. земѧ (вм. земя), а по тѣзи падежи се е повлѣкълъ и творителенъ, който почти редовно се пише съ -ѧ въ Загреб, октоихъ: пльтиѧ, трьстиѧ, любовиѧ, волеѧ, страстиѧ, душеѧ и пр. Тукъ, при таково смѣсванье вече има почва, за да се образува генераленъ падежь, именно защото винителниятъ пад. така органически е съвпаднѫлъ съ именителенъ и повечето косвени падежи. Не трѣбва да забравяме и аналогическото влияние на всичкитѣ други склонения, гдѣто именителенъ е билъ еднакъвъ съ винителния. Сѫщото е станѫло и при твърди основи: тукъ винителенъ пад., напр. ризѫ, е минѫлъ и за именителенъ, а сега вече нѣма сѫмнѣние, че и дателенъ и мѣстенъ падежь при твърдитѣ, чието крайно ѣ се е изговаряло като ä, слѣдователно ризä, повлияли върху сѫщитѣ

 

 

291

 

падежи на мекото склонение да се смѣсватъ съ общия падежь. Отъ друга страна мекото склонение е влияло върху твърдото съ примѣритѣ си, въ които ж, ш, щ, жд, ц сѫ изискали тъмно â (ѫ), така че род. пад. ризы спредъ доушѫ е станѫлъ ризѫ. Не трѣбва да забравяме, че върху родит. форма ризы, жены, добры е влияла и сложната прилагателна форма род. п. като напр. добрыѫ : вм. добрыѩ женъı се казвало въ слѣдствие на споменѫтата асимилация добръıѫ женъı, а понеже се казвало добръıѫ доушѫ (вм. добръıѧ доушѧ), най-сетнѣ аналогично се образувало и произношение добръıѫ женѫ. Дателенъ и мѣстенъ пад. ризѣ лесно изгубвалъ въ края палаталното произношение и се изравнилъ съ общия падежь ризѫ. Отъ цѣлото а-склонение въ единств. число, като не вземаме въ внимание зват. п., само формата на дателенъ и мѣстенъ падежь при мекитѣ основи, като напр. земи, змии съ своето -и е могла да противустои на аналогическото изравнение съ общия падежь. Ето нагледно състоянието на а-склонение ед. ч., като слѣдствие на носовото смѣсванье, прѣди да стане подпълното изравнение на всички падежи:

 

 

Ясно е, че това изравняванье е довело въ XIV. стол. до подпълно изравнение съ имен. и вин. пад., като се образувало генерална еднаквость между а-вокалъ, който при мекитѣ основи, до колкото е запазвалъ палаталностьта си, остаялъ неопрѣдѣленъ между а и е, що доказва дори и днешното диялектично произношение.

 

Станѫлитѣ процеси между формитѣ въ единствено число не сѫ могли да не влияѭтъ и върху формитѣ въ множествено число. Казанитѣ промѣни засегнѫли направо главнитѣ множествени падежи, имен. и вин., така че формитѣ доушѫ, земѧ сѫ били сѫщеврѣменно и имин. и вин. множ. ч., а понеже и род. п. ед. ч. женъı подъ влиянието на доушѫ се измѣнявалъ въ женѫ, поради това и множествената форма женъı е получила специялно значение само на множествена форма та е влияла да се образува и множ. ч.: доуши, земи въ съгласие и съ мъж. р. раби, рабъı. Така се е образувалъ за множ. ч. общъ падежь на -и, понеже тогава звукътъ ъı подпълно се изравнилъ съ и. Срѣдствата, съ които е почнѫлъ общиятъ падежь да изразява всички косвени падежи въ единствено число, били прѣнесени и въ множествено число, гдѣто тъй сѫщо имен. вин. форма получавала общо значение, та другитѣ падежни форми стаяли отъ день на день излишни и неясни. Слѣдователно, ако въ

 

 

292

 

единствено число почнѫлъ общиятъ падежь женѫ да служи, споредъ род. пад. доушѫ, тъй сѫщо и за род. п. вм. женъı, сѫщо така и въ множествено число е могълъ общиятъ падежь женъı да послужи и за род. п. вмѣсто женъ. А сѫщо тъй, ако творителенъ ед. ч. се изразявалъ съ общия падежь, могълъ е вече и творит. множ. ч. така да се изрази, сир. женами да отстѫпи на женъı сир. жени, понеже, както се каза, ъı минавало въ и.

 

Нека да видимъ, какво е ставало въ областьта на мѫжкото о-склонение. Тукъ именителенъ и винителенъ падежъ въ единствено число сѫ били еднакви, а само при одушевени прѣдмети родителень падежь застѫпялъ винителенъ. Въ множ. число имен. и вин. и твор. се изравнили, щомъ между ъı и и изчезнѫла разликата. Както вмѣсто земѧ станѫло вин. мн. ч. земи, така сѫщо и при конѧ прѣобладавало оконч. -и. Родителенъ пад. мн. ч. по окончание е билъ еднакъвъ съ имен. вин. ед. ч., а само мѣстниятъ падежь остаялъ съ окончанието си -х характеризуванъ като специяленъ косвенъ падежь. Въ един. число дателенъ почнѫлъ по синтактически пѫть, който тукъ нѣма да разглеждаме, да замѣстя родителенъ, а творителенъ да получава адвербиялно значение. Между всички косвени падежи само родителенъ пад. ед. ч. отъ часть получвалъ генерално значение на косвенъ падежь, и то като опрѣдѣленъ спрѣмо общия.

 

Ето таково е могло да бѫде горѣ долу състоянието на именното склонение въ XIV. столѣтие, което считаме за свършъкъ на срѣдно-българския периодъ. Другитѣ склонения не взехме въ внимание, понеже е познато изъ историята на всички славянски езици, че историческото развитие е вървѣло все къмъ туй, да сведе всички склонения споредъ родовата категория подъ о- и а-склонение. Нѣма съмнѣние, че и въ бълг. езикъ е било така, та като разглеждаме състоянието на тия двѣ най-главни склонения, можемъ да кажемъ, че то прѣдставя изобщо именното склонение.

 

Отъ горѣизложеното слѣдва, че срѣдно-българскиятъ езикъ на паметницитѣ, ако изразява народенъ езикъ, трѣбва да посочи не само смѣсванье на носовкитѣ, но и явни слѣди отъ споменѫтото падежно изравнение, ала специялно изъ областьта на а-основи. И наистина, въ паметницитѣ тукъ тамѣ има примѣри отъ занемарена флексия, и тѣ всички потвърдяватъ горнитѣ наши съображения и не свидѣтелствуватъ, че склонението е било разбъркано вънъ отъ казанитѣ граници.

 

Въ Загребския октоихъ се срѣщатъ тѣзи случаи отъ занемарена флексия: родителенъ падежь ед. ч.: прьвороднѫ тмѫ изгнавь из безѫи; съкроушишѫ сѧ кости окаанѫ ми доушѫ (вм. оканъı ми доушѧ); ѿ кръвоточивѫ; водѫ животнѫ исплънь

 

 

293

 

сѫще (вм. водъı животнъı); множ. ч.: имѣѧ множьство грѣхъı (ви. грѣхъ род. п.); потокъı слъзы (вм. слъзъ) вж. Arch. III. 345—46. Примѣритѣ въ сѫщия паметникъ като: имѣѧ тѧ помощница; въшед бо въ ѧтрова твоѫ и пр. се разясняватъ отъ честото замѣнение на ѫ чрѣзъ а, поради което имен. пад. ед. ч. съвпаднѫлъ съ вин. п.

 

Въ Троянската повѣсть се срѣща родит. п. ж. р. ед. ч. единѫ (вм. единъı, староб. единоѩ). Формата единѫ тукъ лесно се тълкува чрѣзъ влиянието на сложната числителна форма, както е въ примѣритѣ ѿ дроугыѫ страны, от четвъртыѫ страны, от третиѧ страны (Starine III. 156.). Другъ примѣръ е цвѣтаны госпождѫ (род. вм. вин. 168.). Трѣбва да забѣлѣжимъ още тѣзи неправилности:

а) падежи: дашѫ даровы 174; исках его по всѣхъ градох 174; съи фарижь подобенъ естъ по-добраго витеза (174.); кто есть прѣд моѫ ложницѫ (вин. вм. твор.) 178; въ тыѫ же нощь (прѣдлож. винит. вм. мѣстенъ) 178; изыдошѫ под трои (мѣст. вм. вин.) 170.; и до колѣ стоитъ дѣло на стража (а вм. ѫ) 172; и вьзѧ ацилешь . . . брижеида госпождѫ 174.; опоишѫ ѧ вино (вин. вм. тв.) 170;

б). сравн. степени: и рече емоу по-скоро исковати орѫжиа 178; единъ чловѣкъ наи-мъдръ 168; по-доброго 174; по-храберъ, по-добръ 178; по-много 184;

г) причастие на -лъ; им. пад. мн. ч. -ле вм. -ли: оубиле сѧ витези 168; и бѣхѫ плѣниле гръчьстıи витези, и привеле бѣхъ 176;

д) глаголни форми: азъ тебе ради кръвь своѫ проливамъ 176; о Алеѯандре, не оставлѣмъ. (1. л. ед. ч.) тебе въ кривинѣ 166; да аще бѫдетъ бѣснъ, то прѣорат си щеть сына 166: аще ли нѣстъ бѣсенъ, то съставит си щеть воловы не орати 166; азъ имамь, кто ще нашѧ слъзы оутолити 186; аще се нинѣ не вратишь, то сиквози щѫ роухо носити 180; колика щеть быти 168; прогнѣвала се е на них 168; кралюваше 184.

 

Ето това сѫ по-явнитѣ „волности” въ езика на Загребския октоихъ и Троянската повѣсть. [1] Въ Струмицкия апостолъ, чиято важность толкова се прѣцѣняваше, до като въ сѫщность този паметникъ отъ XIII. столѣтие никакви сериозни българизми не прѣдставя, нѣма ни толкова отстѫпления отъ флек-

 

 

1. За езика на Троянската повѣсть Ягичъ казва, че въ него прѣобладава старословенскиятъ елементъ, понеже въ този текстъ склонението било почти съвсѣмъ запазено, отъ члѣна нѣмало никаква диря, инфинитивъ живѣелъ и пр. (Archiv III. 329.) Ние видѣхме, че Загребскиятъ октоихъ ни толкова не отива далечь съ „волности,” колкото Троянската повѣсть, освѣнъ гдѣто често замѣнява а съ ѫ и обратно, което не е за насъ особено чудно явление, та за това мислимъ, че е прѣждеврѣменно, да се заключава още сега, че въ оная страна, гдѣто въ XIII. стол. е билъ писанъ Загреб. октоихъ, „не е билъ говоренъ езикътъ на Зографското евангелие въ IX. стол.” (Arch. 356.).

 

 

294

 

сията, колкото въ най-обикновенитѣ по-свѣтски паметници отъ XIV. ст. Слѣдъ съобщенията, които направи Поливка за тоя паметникъ (Archiv X. 106, 417), днесь никой нѣма да го туря вече въ XI. вѣкъ, нито по него нѣщо сериозно да заключава за историята на българския езикъ. Търновското евангелие е датирано, то е отъ 1273. год., ала и въ него, както се вижда отъ точния описъ на Валявца (Starine XX. 157. и сл.), тъй сѫщо нѣма други българизми, освѣнъ обикновеното смѣсванье на носовкитѣ.

 

Най-старитѣ познати влахо-български грамоти сѫ отъ половината на XIV. до началото на XV. столѣтие, тъкмо отъ тая епоха, която сключва срѣднобългар. периодъ. Отъ тѣхъ най-старата, дадена отъ Владиславъ воевода въ 1342. год., е печатана у Венелина, а другитѣ отъ тая епоха, които сѫ вече обнародвани и които ние тукъ обнародваме, все сѫ отъ врѣмето на знаменития Мирчо Велики (1383—1419) и неговитѣ първи наслѣдници. Ще разгледаме езикътъ на тѣзи най-стари грамоти, за да се види изобщо потеклото и каквината на неправилния елементъ въ него, въ сравнение съ това, което по-горѣ установихме за срѣднобългарския езикъ отъ тая епоха.

 

Въ Владиславовата грамота отъ 1342. г. (Венелинъ 5) бие въ очи: смѣсваньето на имен. съ вин. пад. ед. и мн. ч.:

смѣсванье на двойно число съ множествено: (вин. п.); правилна срѣднобългарска замѣна на ѧ чрѣзъ ѫ слѣдъ ж: такози да дръжѫтъ; и ѫ чрѣзъ ѧ слѣдъ л': молѧ (1. л. ед. ч.); прѣвъзходителна степень: до наи-горнего мостища.

 

Въ Мирчовитѣ грамоти, които сѫ половинъ столѣтие по-млади, вече срѣщаме повечко отстѫпления отъ срѣдно-българската флексия.

 

Колѣбанието въ употрѣблението на двѣтѣ окончания -ъıѧ и -ъıѫ, което често се повтаря, показва близостьта въ гласежа на двата крайни вокала, както разяснихме по-горѣ. Така въ грамотата отъ 1382. год. (Венелинъ стр. 9.) се срѣща:

 

Както е съвпаднѫла родителната форма съ винителната (богородицѫ, Маріѫ, доушѫ) въ именното а-склонение, така по аналогия и въ сложното а-склонение се явява родителенъ пад. вмѣсто винителенъ: вѣчныѫ ходатаицѫ (вин. п.).

 

Въ грамотата, която пó-долу печатаме подъ № 4., се срѣща родит. падежь ед. ч. от глобѫ, който се образувалъ по аналогия на мекитѣ основи, както е примѣрътъ от къщѫ въ сѫщата грамота. Такива примѣри сѫ и слѣднитѣ: сина моего Михаила воеводѫ

 

 

295

 

(№ 2); при животѣ сина господства ми Михаила воеводѫ (№4 ); дори до плонинѫ; без волѧ монастирскѫ; ѡт прѣчистѫ богородицѫ (№ 3). Сѫщо така и въ грамотата на Мирчовия синъ Михаилъ (№ 5):

срав. още у Венелина 26: отъ посадѫ. Напротивъ въ о-склонение не намираме никакво нарушение на родителния падежь:

и пр.

 

Творителниятъ падежь ед. ч. въ а-склонение взелъ да се съкратява, поради което напълно съвпаднѫлъ съ имен. род. и вин. пад.:

 

Изравненията, станѫли въ единствено число на а-склонение, сѫ били причина изобщо да се схваща еднаквата форма на именителния и винителния падежь като форма за общъ косвенъ падежь, сравни напр. вин. пад.: (да приеме) велико зло и ѡргıа (№ 5); имать приѧти наказь и ѡргıѧ (№ 2). Говорительтъ, като казвалъ до планинѫ, съ братіѫ не е разбиралъ вече старата падежна разлика между първия и втория примеръ; той схващалъ падежьтъ за общъ, както безъ сѫмнѣние и въ примера: развѣ великѫ войска да слжѫт (№ 4). Естествено е, че това ново схващанье се е прѣнасало и върху винителния падежь на о-склонение, ала тукъ той не е могълъ тъй скоро да дойде до общо значение, понеже родителниятъ падежь съ окончанието -а ясно се е отличавалъ, та никаква физиологическа помощь не е имало аналогичното изравнение тукъ, както е имало въ областьта на а-склонение. При все че се запазватъ още въ о-склонение косвенитѣ падежи самостоятелни спрѣмо винителния, забѣлѣзваме вече начала, които сочѫтъ последниятъ за общъ падежь: споредъ: до планинѫ, срѣщаме: до оустїе ловници (№ 1). Вмѣсто да се употреби мѣетенъ падежь слѣдъ прѣдлогъ въ, на негово мѣсто се явява винителенъ, както се случва и днесь въ славянскитѣ езици. Такъвъ примеръ е: обрѣтаѫщих се въ храм (№ 1), както е въ примѣра: да ест ... въ Козіѫ и въ Кодмѣнѫ (№ 5). Още пó-обикновенъ ни се вижда винителенъ за време слѣдъ прѣдлогъ въ вмѣсто очаквания местенъ падежь въ примѣра: богъ да биет и въ сїи вѣк и въ бѫдѫщи (№ 4).

 

Разбира се, че новитѣ синтактични схващания сѫ били прѣнасяни и върху падежнитѣ форми отъ множествено число, и то пакъ най-повече въ а-склонение, a покрай това и въ срѣденъ родъ на о-склонение. Послѣдното трѣбва вече a priori да се прѣдполага поради това, че е познато и изъ историята на другитѣ езици, какъ подобието между окончанието -а на жен. родъ ед. ч. и окончанието -а на срѣд. родъ множ. ч. може

 

 

296

 

да даде потикъ къмъ извѣстни падежни изравнения на двѣтѣ склонения. Ако ставатъ падежни изравнения въ множествено число на а-склонение и срѣдното о-склонение, разбира се, че не може сѫщеврѣменно да не влияе върху тия процеси и множествено число на мѫжкото о-склонение, както и обратно. Да видимъ, какви данни намираме въ езика на Мирчовитѣ грамоти за подкрѣпление на тия теоретически искания. Видѣхме, че поводъ, за да се образува общъ падежь и въ множ. ч. жен. родъ, е била еднаквостьта на имен. вин. зв. множ. число съ родит. един. число, така че формитѣ доушѫ (старобълг. доушѧ) и жени (старобъл. женъı) почнѫли да се взематъ за общи. До като въ единствено число побѣдила аналогията, която излизала отъ мекитѣ основи, тукъ, обратно, побѣдили твърдитѣ основи, понеже сѫ намирали подкрѣпление въ твърдото мѫжко о-склонение, което за имен. вин. тъй сѫщо има форма съ окончание на -и (староб. -ъı, -и). Тази форма съ своето окончание -и е била повече характеризувана като множествена, отколкото носовката -ѧ, -ѫ при мекитѣ основи. И тъй въ а-склонение се явява прѣобладала формата жени, която служи не само за им. и вин. мн. ч. но споредъ казаното и за родит., а по аналогия на твор. падежь мѫж. род. мн. ч. (роби, столи стб. робъı, столъı), сѫщата форма на -и е замѣнявала още и творителната форма на -ами, сир. жени вм. женами, срав.: да ловѧт морни; да имат двѣ (в҃) возилници вино (№ 4); да им възимат вам . . . . и ины въсѫ работи; и глобъı и дшегбины и ины въсѧ работи (№ 1); 15 къблъı; отъ къбли охабни и отъ кошници охабни; нѫ вы смъ далъ за дшѫ родители господства ми (Венелинъ 26.); стоѫт 4 (д҃) господари великы съ воискы готови (вж. пó-горѣ стр. 279. въ грамотата на Мирчовия синъ Александръ); по тѣхзи блата; да се варетъ ѿ монастирска блата (№ 1); съ въсѣ блата (Венелинъ 26.); от селата (№ 1). Вижда се ясно, че флексията на името пò-лесно се занемаря, ако има прѣдъ него мѣстоимение като атрибутъ: по тѣх блата; от дрѕѣх блата; съ. въсѣми болѣре; съ въсѣми егмени монастирскиѧ (№ 1).

 

Познато е, че сложното и мѣстоименното склонение не само междуособно влияѭтъ и се изравняватъ, но че тѣ въ извѣстни падежи влияѭтъ и върху склонението на имената. Това влияние се отнася най-повече до множествено число. Тукъ при имената се държѫтъ още раздѣлно косвенитѣ падежни форми на тритѣ рода, до като напротивъ родова разлика въ косвенитѣ падежи на мѣстоименното и сложното склонение не сѫществува. Освѣнъ това при мѣстоименията родителниятъ пад. мн. число, който е еднакъвъ съ мѣстния, често замѣнява и винителния, поради което постепенно си присвоява общо значение. За това вече се занемаря падежното съгласуванье между името и не-

 

 

297

 

говия атрибутъ:

Последнитѣ форми ние считаме за живи тогавашни форми, образувани по аналогия на мѣстоименното и сложното склонение, а не само за погрешки на писателитѣ. Пó-долу ще се види, че тия форми въ пó-новитѣ грамоти твърде често се повтарятъ, така че не е възможно да се мисли инакъ. [1]

 

Отъ именната флексия още забѣлѣзваме формата: (на) чѧдох (№ 4), до сѫщь еднаква съ формата градохь, която се среща въ Троянската повесть (Star. III. 174.)

 

Ново-българската сравнителна степень съ по-, която се среща вече въ Троянската повесть, намѣрваме и въ Мирчовитѣ грамоти: а ино нищо по-много (№ 4).

 

Въ областьта на спрежението е било вече захванѫто образуваньето на глаголитѣ съ окончание -ам, -аш вм. -аѭ, -аѥши. И отъ този процесъ забѣлѣжихме начала въ Троянската повѣсть съ два примера (проливамъ, оставлѣмъ), а въ грамотитѣ отъ Владислава и Мирча тѣзи примери вече стаятъ обикновени ср.:

 

Неопределеното наклонение вече се употребява въ съкратена форма съ оконч. -т, а често вместо него се прѣдпочита приставно изречение съ да:

 

Спомагателниятъ глаголъ се явява въ 3. л. мн. ч. безъ -т сѫ (№ 1, № 3, № 5).

 

 

1. Въ сърбско-хърватския езикъ отъ XV. стол. се явяватъ подобни родителни форми съ -х на края, и то най-често въ а-склонение, срав.

и пр. и пр. (вж. Даничић, Историја Облика 89 и сл.). Обикновено се взема това -х за ногрѣшка на писате.титѣ и не се довежда въ свързка съ род. пад. мн. ч. на -а: іунакâ, женâ, селâ, въ които крайното -а е дълго. Понеже потеклото на това -â е още тъмно и само хипотетически разтълкувано на нѣколко начина, ние мислимъ, че не е смѣло, ако изкажемъ догадка, че ни се чини възможно да е това -а отъ -ах, разпространено по аналогия отъ а- склонение: жен-ах върху срѣдньото о-склонение: села-х, а отъ тукъ върху мъжкото о- склонение: іунак-ах. Ние вѣрваме въ възможностьта на тая аналогия понеже ѭ подкрѣпятъ казанитѣ примѣри въ влахо-българскитѣ грамоти. Даничић тъкмо противното защищава, и то за туй, защото въ паметницитѣ рѣдко се пише -ах, а редовно -а. Ала не е невъзможно щото въ тая аналогична форма оконч. -х твърдѣ рано да е изчезвало. Въ този случай би се разтълкувала и дължината на â.

 

 

298

 

И тъй, езикътъ на Мирчовитѣ грамоти не показва голѣмъ скокъ спрѣмо езика на Троянската повѣсть, а напротивъ повтаря сѫщитъ негови особености, като прави и една крачка напрѣдъ по пѫтя на новото развитие на именната флексия. [1] Последната се показва повече нарушена въ а-склонение и отъ часть въ множ. число на срѣденъ родъ (о-склонение). Най-важното синтактично движение, което се е отпочнѫло въ онова врѣме, както видѣхме, е това, че еднаквата форма за именит. и винителенъ падежь въ тритѣ рода и дветѣ числа постепенно си присвоявала значение общо. Флексията на о-склонение мѫж. р. въ единственно и множественно число още се държи, ако и твърде разколѣбана. При това състояние, гдѣто вече старитѣ синтактични схващания на падежнитѣ значения сѫ били разклатени и гдето сѫ станѫли важни флексивни прѣобразования въ а-склонение, които сѫ довели почти до пълно изравнение, стигали сѫ, по наше мнение, само двѣ столѣтия, за да се завършѫтъ

 

 

1. Въ Мирчово врѣме въ Молдавия е билъ вече приетъ малорускиятъ езикъ за официяленъ, при всичко че въ черквата е господувалъ срѣдно-българскиятъ езикъ, гдѣто не само че не допускалъ намѣсванье въ черковнитѣ книги на малоруски езикъ, но, обратно, влиялъ върху послѣдния. Молдавскитѣ господари въ дипломатическитѣ си сношения съ своитѣ сѣверни сѫсѣди, особено Поляцитѣ, редовно си служили съ малоруски язикъ, макаръ и тукъ тамѣ изпъстренъ съ черковни българизми, като напр. грамотата на Стефана войвода молдавски отъ г. 1468., печатана въ Хормузакиевитѣ документи r. II. г. 2. 703 стр., или договорната грамота на Александъръ войвода молдавски съ Хуняди Янко отъ година 1453 (все тамъ том. II. Часть I.) Също тъй и въ една по-стара грамота отъ 1393. г., издадена въ Сочава отъ Романъ войвода и писана на смѣсенъ малоруски и полски езикъ, се срѣщатъ примѣри отъ занемарена флексия, на пр. вѣрна слжба слжити (Хормуз. т. I. супл. 815). И Мирчо войвода въ грамотитѣ си до полскитѣ кралье се старае да говори малоруски, ала неговиятъ писецъ не е билъ кадъренъ да издържи до край, безъ да смѣси и своятъ български езикь, така че най-сетнѣ излиза, като че ли забравилъ за езика, съ който почнѫлъ. Много характеристична е отъ тая страна Мирчовата грамота, запазена въ московския архивъ, а печатена въ Хормузакиевата сбирка, т. I. суплементъ, 825 стр., безъ дата. Ето тази грамота изцѣло:

 

 

Тукъ не трѣбва ни питанье, кой езикъ е влиялъ въ горнята грамота върху малоруския, тукъ очевидно се съглеждатъ елементи не отъ черковна българска рецензия, а отъ живъ български езикъ, който въ всичко подкрѣпя, що заключихме за неговото състояние въ Мирчово врѣме по чисто българскитѣ грамоти на послѣдния. Да вземемъ още единъ примѣръ. Въ молдавскитѣ малоруски грамоти, както на пр. въ гр. отъ 1407. г. (Хормузаки т. I. супл. 818.) отъ молдавския панъ Александръ, редовно се повтаря: до като въ Мирчовата грамота до полския краль Владиславъ отъ г. 1403. (Хормузаки ibid. 824), писана малоруски, се срѣща освѣнъ българизма горньото обѣщание така изказано:

 

 

299

 

почнѫтитѣ процеси, понеже отъ началото на XV. стол. нататъкъ борбата за формално падежно изравнение е била по-лесна: отбраната е била по-слаба, и процесътъ е вървѣлъ бързо. Не е чудно, че българскиятъ езикъ въ Ромъния слѣдъ XIV. столѣтие не е могълъ да се развива по сѫщата посока, както се е развивалъ въ България, понеже тамъ той е билъ обреченъ на скора смърть, та до като отъ една страна казанитѣ нови зачатъци въ областьта на формитѣ послѣдователно се размножавали въ езика на по-младитѣ поколѣния, отъ друга страна поромънваньето съ голѣма сила задушавало тоя езиковъ процесъ и му натрапвало чужди нему особености. По тия причини българскиятъ езикъ тукъ не е успѣлъ да излѣзе отъ оня стадиумъ, който е посрѣдничилъ у насъ между срѣдно-българския и днешния, именно отъ онова състояние, когато старата именна флексия още разбъркано се употрѣбявала, а започнѫлата продуктивность на новитѣ синтактични типове въ тая область още не е била достигнала общо да замѣни старитѣ. Въ България тъкмо XV. столѣтие е онзи периодъ, когато склоняваното прѣди туй показателно мѣстоимение, което вече въ XIV. ст. се употрѣбявало слѣдъ имената въ качество на члѣнъ, успѣло да се слѣе съ името въ едно и да придобие въ това съединение значение на чисто формаленъ суфиксенъ елементъ. Истина е, че не е изчезваньето на флексията първъ поводъ за да се яви члѣнъ въ единъ езикъ, ала, мислимъ, и това е истина, че пропаданьето на падежитѣ ускорява развитието му. Когато на примѣръ изчезвала формалната разлика между подпъленъ обйектъ (винителенъ падежь) и частиченъ обйектъ (родителенъ падежь), тогава члѣнътъ добрѣ е дошелъ на помощь на подпълния обйектъ: вмѣсто даждь ми хлѣба, донеси водъı днесь казваме дай ми хлѣбъ, донеси вода, ала вмѣсто даждь ми хлѣбъ, донеси водѫ казваме: дай ми хлѣбътъ, донеси водата. Тѣзи и други подобни докосвания между члѣна и падежнитѣ форми сѫ били естественъ резултатъ на органическото развитие на езика въ България, а таково развитие не е било възможно и въ Ромъния, гдѣто езикътъ се е борилъ съ ромънския и наскоро съвсѣмъ подлегнѫлъ. За това не можемъ да очакваме отъ езика на ромъно-българскитѣ грамоти отъ XV. и XVI. стол. до сѫщъ да съвпада съ съврѣменния му български езикъ на югъ отъ Дунава, ала при все това и въ него ще откриемъ още повече новобългарски черти, отколкото въ езика на по-старитѣ грамоти отъ XIV. ст. Покрай това ще се покажѫтъ и бѣлѣзитѣ на ромънското влияние. За да потвърдимъ съ исторически примѣри горнитѣ съображения, ние ще съобщимъ пó-долу всички ония мѣста изъ езика на издаденитѣ тукъ грамоти, въ които забѣлѣжихме какви да е новобългарски

 

 

300

 

черти, като ще обърнемъ внимание и върху нѣкои специялни синтактични обрати, които, безъ сѫмнѣние, сѫ плодъ отъ поромънваньето на езика. Понеже много примѣри могѫтъ да бѫдѫтъ и случайни погрѣшки или слѣдствие на индивидуални условия, напримѣръ на нѣкой дошелъ отъ България писецъ, за това намѣрихме за необходимо, да съпоставимъ езиковитѣ данни, извадени изъ нашитѣ грамоти, съ подобни данни изъ до сега издаденитѣ грамоти у Венелина, сетнѣ въ Archiva istorica на прф. Хъждеу, отъ часть въ Revista на Точилеску и аналитѣ на ромънската академия. Понеже и въ молдавскитѣ грамоти се срѣщатъ неправилни мѣста, които въ много отношения се показватъ чисти българизми, за това изчерпахме съ сѫщата цѣль освѣнъ молдавскитѣ грамоти въ горнитѣ издания още и издаденитѣ напослѣдъкъ отъ Кудреску молдавски грамоти въ неговия Uricarŭ т. XVIII.

 

Ще дадемъ най-напрѣдъ примѣри отъ именната флексия, безъ да раздѣляме имена отъ мѣстоимения, слѣдъ което ще отбѣлѣжимъ и примѣри отъ глагола.

 

По-горѣ разяснихме, какъ се е отпочнѫло въ края на XIV. столѣтие стремление въ езика да се изравнѭтъ косвенитѣ падежи, като се сведѫтъ къмъ една обща падежна форма. Понеже изравнението въ тоя случай най-напрѣдъ засѣга двата главни падежа — именителенъ и винителъ, за това и общата форма обикновено не е друго, освѣнъ задружната именителна и винителна форма, която постепенно заема мѣстото и на другитѣ падежи. Ние видѣхме, че въ единствено число е имало нужда за изравнение между именителенъ и винителенъ пад. само въ а-склонение, понеже въ другитѣ склонения още отъ старобългарско врѣме сѫ били тѣзи два падежа еднакви, съ малки изключения при ъı-основи (цръкъı) и р-основи (мати), но и тѣ сѫ били по аналогия прѣведени къмъ а-основи. Сѫщо тъй доказахме, че въ множествено число при сѫществителнитѣ отъ мѫж. и жен. родъ е почнѫло да прѣобладава за имен. и винит. пад. окончанието -и, а при прилагателнитѣ сѫщото окончание и за тритѣ рода, като посочихме и влиянието за това на мѣстоименното склонение, въ което родителната форма (тѣхъ, ихъ), понеже отъ срѣднобългарско врѣме служи и за винителна, е ставала обща именително-винителна форма, а по аналогия на това сетнѣ е било възможно и отъ сложното склонение въ множествено число да се взема една форма за тритѣ рода — ту родителната съ окончание -их (стб. -ъıхъ, -ихъ), ту общата именит, вин. мѫж. и ж. р. съ оконч. -и. Ние ще дадемъ най-напрѣдъ примѣри, отъ които ще се види, какъвъ е била въ езика на славяно-ромънскитѣ грамоти и подобнитѣ тѣмъ надписи и записи общиятъ падежь за именителенъ

 

 

301

 

и директенъ винителенъ падежь ед. и мн. ч. Понеже има сѫмнѣние само за множествено число и за а-склонение ед. ч., за това ще вземемъ примѣри повече отъ тая областъ. Въ мѫж. р. ед. ч. винителенъ падежь е еднакъвъ съ именителния, ала вече въ староб. езикъ по-често служи при одушевени прѣдмети родителенъ пад. като обйектъ вм. винителенъ. Това замѣняванье въ историята на българската синтакса не е успѣло да се извърши подпълно, както въ другитѣ слав. езици, а даже, напротивъ, при изчезваньето на флексията, когато почнѫлъ да се развива общъ падежь, то ударило назадъ така, че пакъ именително-винителната форма взела да служи за правъ обйектъ, понеже тя станѫла обща. Всичко туй потвърдява днешниятъ български езикъ, въ който старата родителна форма на -а е уцълѣла въ служба на винителенъ обйектъ само при нѣкои одушевени прѣдмети, най-вече роднински имена, като е получила до нѣгдѣ опръдѣлено значение. И тъй, както днесь се казва: видѣхъ човѣкъ, купихъ конь, така и въ грамотитѣ: покупих... един ациган по име Кръчюн (Р. I. 189. г. 1590), и пр. и пр.

 

 

_7__  [[ Именителенъ-винителенъ падежь ]]

Именителенъ-винителенъ падежь.

Забѣлѣзваме, че избираме отъ а-склонение само такива примѣри, гдѣто яспо се показва смѣсваньето на имен. съ винит. пад. ед. ч., сир. гдѣто е въ вин. пад. окончание -а. За да се види, че окончанието -ѫ се произнасяло тъмно, както и днесь въ нашитѣ източни наречия, посочваме примѣри съ оконч. -ъ, -ь вм. -ѫ; въ тия случаи ерътъ въ края трѣбва да се чете. Вместо среднобългарското окончание -ѧ (= стб. ѫ), се срѣща писано и е и ѣ и а (я), а произнасяло се е неопределено като широко е сир. ä, разяснихме по-горе.

 

Забѣлѣжка. За краткость означаваме примѣритѣ, взети изъ грамотитѣ, които тукъ обнародваме, само съ съотвѣтния нумеръ на грамотата отъ нашего издание; примѣритѣ отъ Венелина — съ В; отъ Archiva istorica — съ Ар. (т. I. т. III.); отъ Revista на Точилеску — съ Р.; отъ Кудресковия Uricarŭ — съ Ур. — Гдѣто при Ар. не е казано томъ III., тамъ се разбира томъ I. Понеже печатаме примѣритѣ съ гражданска кирилица, прѣдаваме ѡ чрѣзъ о; , ѹ, у чрѣзъ у. Годината не е означена само при примѣритѣ отъ нашитѣ грамоти.

 

 

а) Влашки грамоти, XV. стол.:

да послет дворник една слуга и друга дворникова (№ 13); и Никодимова клетвж да имат (№ 10); приложих господство ми очина Билева сва (№ 17); а друга пол ю покупи ... (№ 20); иматъ приѧти велико зло и оргіе (№ 7, 8, 9); зло и оргіе щет въспріети (№ 10); имат въсприѫти велико зло и оргіе (№ 13); того господь богь да убиет... въ бѫдѫщим вѣцѣ душа его (№ 7); и да имат клетва; велико зло и оргіе щетъ въспріети (В. 122. г. 1480); господь богь да поразит... душа его (Ар. 6. 1490); вѣра и душа господства ми! (Ар. 85. г. 1439); да им ест въ очина и въ охаба (Ар. 66. г. 1490); да сѫт волни калугери да полагаѫт ватасы и ини правителіе (№ 9); и да не смѣет позабавити

 

 

302

 

тѣхзи две телѣги (№ 8); и да не смѣет бантовати тѣх села (№ 13); и да не смѣет бантовати тѣх селах (Ар. 4. г. 1438); яко да им будут тия въсѣ (№ 20); понеже сѫ тиязи села въсѣ (В. 133. г. 1499). тіѫ въсѣ да им сѫт въ очинѫ (В. 78. г. 1437); тіязи села (В. 88. г. 1441); тиѫ челѣди (Ар. 121. г. 1428); а тъйзи вамеш (Ар. 3. Мирчова гр.).

 

XVI.—XVII. стол.:

купи една половин (№ 46); та си уложи дъщере си Стана (№ 28); та си уложи дъщере си Зойка и Нѣкша (В. 152. г. 1531); и видѣх книга Радул воевода (вм. род. п.) и книга покоинаго Пътрашко воевода (Ар. 68. г. 1586); помиловали есми нашѣ новосъзданнаа свѣтаа монастирь; ...бит нам въ молбъ (Ар. 46. г. 1599); богь да убиет душе его (Ар. 30. г. 1529); и пак покупише една ациганку на име Дафина (Р. I. 1. 189. г. 1590); покупи очинь у Вльдещи (В. 244. г. 1604); да се знае, како ест покупилъ една очина ... и пак покупил едънъ нив(ъ) от Влъдая (Р. I. 1. 187. г. 1571); подарова кнѣгинѣ своа Тодосіа (Р I. 1. 243. г. 1607); понеже ест покупил поп Костѣ сиѧ вишеречена дѣлниць (Р. I. 1. 183. г. 1634); продал... сіе погоане за виноград, да си извадит жена и синови от рука Тътаром (№ 51); и помиловали суть вишеречена жупаница Владае; а сіе вишеречена очину (-у вм. -ѫ) да есть .. (В. 255. г. 1610); от Станка, дъщера Татулва (№ 51); що минует по тъйзи брод, понеже таязи вама... (№ 30); како ест тая очина нихна (№ 42); и тако прѣша калугери . . . како сут нихни вишеречени села (Ар. 68. 1586. г.); да дръжат сіе села (Ар. 68); възимали овіе очине (Ар. 143. 1577. г.); и разбиша каруци (Ар. 49. 1546. г.); он си исповѣди грѣхи свои (№ 35); нѣст чинил книги (В. 241. 1601. г.); сътворил тогда Тудоран книги лъжниче; и узѣхом господство им книге-тех лъжниче и записул (-тех бълг. члѣнъ; -ул ром. № 50); чловѣка-того, що не кѣ платити ваму, того господь богь да го убиет (№ 30); продадоше гі (№ 46); нѣ могли донести тех 12 болѣри пред господство ми (№: 42); а тех 6 мегіаши они сице су инстинствовали . . . (№ 43); понеже тех ацигани сут за дѣдину (№ 44); тех болѣри, еже сут више писани (№ 46); понеже тех водінице оне су старе и праве очине (№ 43); аще кто приобретил би се бантовати их или позабавити их тѣх села и тѣх блатах и тѣх ацигани (№ 26); яко да им сѫт села по име ... Велика Чюпа вьса... и Драгославеле вьсех (№ 41); простил съм его и дал съм въсех села и комати (Ар. 50); и съ них-ми синови, елици ему богь припустит (Ар. 49. 1546. г.); и съ них синове елиці им богь даст (№ 33).

 

б) Молдавски грамоти, XV. стол.:

и промѣнила съ господство ми своа праваа отнина (Ар. 75. 1481. г.); потвърдили есми его праваѧ отнина; мы видѣвше его праваѧ и вѣрна

 

 

303

 

 

служба (Ур. 44. 1487. Г.); да имают наши глобници узѧти нашъ глобу (Ар. 124. 1472. г.); зá душа наших родителеи (Ар. 102. 1442. Г.); яко да сѫт тіези монастире; дадохом тоизи монастир (Ар. 140. 1407. г.); прѣстави сѧ благочестиваа раба божіа Маріа госпождѫ (Р. I. 257. 1477. г.).

 

XVI—XVII. стол.:

продах част моя от село Тътърещ (№ 68); ми видѣщи их добра волѣ; продал своа праваа очину . . . половина село Кукутѣни (№ 79); имает третаа част (№ 75); продал праваа своа хлопа циганка именем еи Тудора (№ 74); дават . . . една полѣна (Ар. 67. 1554. г.); дали есми . . . трета част (Ар. 111. 1572. г.); помиловах наша молба, светаа монастир (Ар. 127. 1583. г.); помиловах нашѣ молба, манастир Бистрицъ (Ар. 133. 1572. г.); и да не имат волѣ възѧти (Ар. 70. 1620. г.); и когда продал он таа вишеписанна част (Ар. III. 205. 1610. г.); сіа иконѫ сътвори и окова епископ Анастасіе; сіѧ икона сътвори и пр. (Р. I. 268. 1570. г.); кто би въсхотѣл възѣти сіаа свѧтаа книга (Р. I. 266. 1598. г.); потвръдили есми сія жина (Ур. 264. 1609. г.); и продали господству ми таа другаа половина села ... и дахом исполна заплата; кто покусит сѣ разорит нашѣ памѣт (Ур. 274. 275. 1615. г.); и дал една купа сребръна (Ур. 288. 1618. г.); помиловахом нашѫ св(е)таа молбъ (Ур. 381. 1627. г.); видѣвши его права и вѣрна служба; купил... от шестаа част четврътаа част ... и от осмаа част половина и от шестаа част от млин половина и пр. (Ур. 405. 406. 1632. г.); он дал четврътаа част село (Ур. 431. 1542. год.); дали сестри их Софійка половина село (Ур. 190. 1571. г.); и азъ Строич логофет сведетел и ръка моя зде; и азъ Андрею трети логофет сведетел и ръка моа зде; Теофан митрополит . . . свидѣтелствуѧ о сем и власнѫ рѫкѫ; Георге епископ свидѣтелствуѧ о сем и власнъ рѫкъ (Ар. 127. 1583. г.; вж. и Cuvente I. 48); Урѣке дворник . . . ръка власна и пр. (Ар. 46. 1599. год.); дали их правое отнину (Ар. 77. 1604. г.); ето аз кнегине Ленцое стараа (Ар. III. 204); дадохом их въ рука молебнику (Ар. 125. 1552. г.); да будет за вѣръ (Ар. 182. 1620. г.); и за великое вѣрь (Ур. 251); дадоша въ молбъ и памет ... и рекоша обое от них бъдѫщи въ едина мыслъ въздъхнувши (Р. I. 266. 1598. г.); и дали они тридесѣт волове и два кони добри (Ар. 67. 1554. год.); заплатил сіа пинѣзи въ ръки (Ур. 246); дръжати . . . въсе комати и мѣсто за нивь (Ур. 262. 1608. г.); приложили есми власни ръки (Ур. 319. 322. 331.); избрал тѧх двѣ селах (Ур. 351. 1623. г.); тоа виноград; тое виноград (Ур. 311. 312. 1622. г.).

 

Въ ромънския езикъ собственитѣ имена и изобщо имената, когато означаватъ лица или се отнасятъ къмъ лица, получа-

 

 

304

 

ватъ въ винителенъ падежь прѣдлогъ pre или pe напр. вин. п. pre Petru, рге socrul; eŭ nu te-am aflat pre tine; pre cine vedĭ tu? и пр. Види се сѫщата особеность се развивала и въ влахо-българския езикъ, понеже се срѣщатъ примѣри, гдѣто при сѫщитѣ синтактични условия, както и въ ромънския езикъ, пръдъ директния винителенъ обйектъ на лица се явява прибавенъ пръдлогътъ по. Понеже тая особеность на ромънската синтакса още не е никакъ разтълкувана, въпросътъ остая за сега отворенъ. Забѣлѣзваме само, че въ примѣра, който намѣрихме, глаголътъ, отъ който зависи винителниятъ падежь, има нѣколко пѫти прѣфиксъ по. Освѣнъ това е важно да се изтъкне, че само въ грамотите, писани слѣдъ половината на XVI. стол., срещнѫхме тая особеность: он е съпрѣл по Сас и по Станчюл (№ 46. 1598. год.; съпрѣл = тѫжилъ [на сѫдъ]; стб. прѣти сѧ); и си преше Стоика и Сучеим по Кръстиян (№ 42. 1578. г.); кого от съродника им хокет се покусе валовати или вечнити с(и) по Радул и по внуком си Драгое и по синови им; он ест (о)свободил по Радул и по внуком си Драгое (№ 53. 1645. г.); помиловах по Радул вистияр (Ар. I. 49. 1546. г.); съмъ билъ помиловалъ господство ми по св(е)таа монастир (В. 325. 1651. год.); а господство ми милосръдихом се и съмъ помиловалъ по Янкул Къпитанул раді вѣрна служба (В. 282. 1613. г.); тере уложише по братучедомъ си Дара . . . . а он уложи по жупана Шуйка и братае его (В. 138. 1514. г.); тъчпо да имат помагати по господство ми (В. 295. 1629. г.).

 

 

_8__  [[ Родителенъ и дателенъ падежь ]]

Родителенъ и дателенъ падежь.

1. Притежателното отношение на едно сѫществително спремо друго се изразява чрезъ родителнъ падежь, ала знайно е, до колко е старо стремлението на славянската синтакса да избѣгва по възможность въ тоя случай родителната падежна форма и да кь заменява ту чрѣзъ дателенъ падежь, ту чрѣзъ прилагателно. Така въ староб. езикъ твърдѣ често се среща дателенъ притежателенъ: вм. господъıн'и села того (супр. п.) се сръща и: госпожда селоу томоу (супр. п. 13.); чьто ѥстъ имѧ богоу вашемоу? и пр. (вж. въ нашата Старобългарска граматика II. изд. 118 стр.). Тази замѣна още повече се усилва въ срѣднобългарския периодъ и, безъ сѫмнение, тя е довела до подпълно изравнение на родителенъ съ дателенъ, защото инакъ не щѣше въ новобългарския езикъ чрѣзъ единъ и сѫщъ синтактиченъ обратъ (на при общия падежь) да се изразява и дателно и притежателно отношение. Нашитѣ скѫдни паметници отъ XV.—XVI. стол. не даватъ достатъчно положителни примѣри за това сигурно теоретично прѣдположение, ала за това влахо-българскитѣ паметници отъ това врѣме изобилватъ съ подобни примѣри. Наистина и синтаксата на ромънския езикъ има тая черта — съвпаднѫлъ ро-

 

 

305

 

дителенъ съ дателенъ падежь — ала немислимъ, че е потрѣбно да излизаме при тълкуваньето на сѫщото явление въ влахо-българскитѣ паметници именно отъ ромънския езикъ. Че тази замѣна е влияние на тракоиларийския езикъ, както искатъ да кажѫтъ, ни най-малко не е вѣроятно. Напротивъ знаемъ, че още въ общославянско врѣме тази замѣна е почнѫла да се развива, както ясно се вижда отъ сравнителната синтакса на славянскитѣ езици.

 

2. Понеже флексията вече била на изчезванье, за това често пѫти срѣщаме вмѣсто правилнитѣ окончания на родителенъ и дателенъ падежь, употрѣбени безъ прѣдлогъ, окончанието на общия падежь.

 

3. И второто срѣдство, чрѣзъ което се избѣгвалъ родителенъ притежателенъ, а именно употрѣбяваньето на прилагателно име, се усилва въ срѣднобългарския периодъ, а днесь у насъ, гдѣто може, то служи съ притежателно значение. И на това стремление забѣлѣзваме ясни начала въ староб. езикъ, гдѣто често пѫти родителенъ падежь отстѫпя на прилагателното даже и когато има апозиция, напр. въ домоу Давидовѣ, отрока своѥго, а по нѣкога и самата апозиция се замѣня съ прилагателно: лоно Аврамово патриархово (вж. Староб. грам. II. 113—14). И въ езика на грамотитѣ ще срѣщнемъ въ сѫщия смисълъ прилагателно име.

 

4. Най-сетнѣ, при изчезваньето на флексията се явило и трето стремление: да се изразява притежателното —, както и всѣко друго косвено отношение, чрѣзъ общия падежь съ помощьта на единъ прѣдлогъ. Ще видимъ по долу, какъ и въ ромъно-българския езикъ тоя процесъ е билъ отпочнѫлъ, та ще срѣщнемъ не само употрѣбенъ съ тая цѣль прѣдлогътъ отъ, но и прѣдлогътъ на, както е въ новобългарския езикъ, а при това и прѣдлогътъ над, съ който прѣдлогътъ на тукъ очевидно се смѣсвалъ. Че на и над тукъ се замѣнявали, не може да има вече сѫмнѣние, а това е много важно, особено ако можеше да се докаже, че подобно нѣщо е ставало и въ България, защото тогава ще си разяснимъ по-лесно, що е подпомогнѫло прѣдлогътъ на, да се разпространи така бързо съ значение притежателно, сир. родително — дателно (вж. статията ни въ Мин. сб. II. „Старото склонение въ днешнитѣ български нарѣчия”).

 

5. Като се схващала общата падежна форма заедно съ над като единъ падежь, една цѣлость, сетнѣ се прибавялъ прѣдъ тая цѣлость и прѣдлогътъ отъ, така че отъ на(д) заедно съ общия падежь прѣдставя особенъ типъ на аналитична падежна форма, който е могълъ да се създаде само при онова бързо разложение на езика, ставало прѣди изчезваньето му подъ силното влияние на ромънския езикъ.

 

1) Дателенъ вм. родителенъ падежь. Примѣритѣ съ дателенъ вм. родителенъ-притежателенъ сѫ многочислени. Въ

 

 

306

 

титлата на войводитѣ редовно се повтаря: господинь въсеи земли уггро-влахійской, а сѫщо тъй дател. пад.: господству ми вм. господства ми. Ние ще приведемъ почти всички типични примѣри.

 

Понеже дателенъ вм. родителенъ притежателенъ може да се вземе и за малоруски обратъ, за това не привеждаме примѣри за тая замена изъ молдавскитѣ грамоти.

 

Влашки грамоти, XV. стол.:

и еще Барбулъ сь синови си... и еще Данчул и синь его (№ 7); и даде их шура ми Станчул и сестра ми Анка; съсъ децами с(и) (№ 12); како су биле и при дни Владу войводе от вечинех монастиру (№ 13); дори до устіе Яловници (№ 1); на устия Тополову; и да се зове члов(е)кь светому монастиру; и паки да им ес(т) виноград попу Алекси; от Кирка и от братия му (№ 17); наставник светому монастиру; що га су купили от синови попу Алекси; съ децам им; по оризмо господству ми (№ 20); да съ(т) въ охабѫ монастирю (В. 87. г. 1441); они да сѫть съ дъщере ему. . .; а по съмрти жупану Кикошу да сѫть синовомь ему и дъщерюмъ ему (В. 133. г. 1499.); съ сынови му и съ дъщере му (Ар. 142. г. 1456.); съ братучеди им. (Ар. 4.); понеже су били дадени от родителіе ѝ (ж. р. ед. ч. № 20).

 

XVI—XVII. стол.:

ациганин Радул съ ациганка си и съ децам си (№ 32); жупан Станчул. . . и съжителница ему (№ 33); еже ес(т) за харач честитому царю (№ 48); за харач честитому царю (В. 295. г. 1629.); да извадит от рука Татаром (№ 51).; отъ оба страни бродовемь (В. 336. г. 1693.); съ узнаше въсем мегіаяшем окресту ихъ (В. 337. г. 1693.); и съ въсеми честитими правителіе господству ему; и видѣх господству ему книга (Ар. 68. г. 1586.); дават господство ми вама Калафату (Ар. 30 г. 1529.; а въ една грамота отъ 1424. год. пакъ въ Арх., стр. 19, е казано: вама на Калафат); еже сут видели сини пану Іанови (Ар. 143. г. 1577); како да бъдет за пищѫ светим монастирим (Ар. 69. ч. 1620.); съ узнаніем въсем болѣром и мегіяшом (Р. I. 184. г. 1634.), и сьс знаше вьсем мегіяшом (мегіяш = сѫсѣдъ при недвижимо имущество, стб. межда, мадж. megye (л. б.) и mesgye).

 

2) Родителенъ и дателенъ падежь, смѣсени съ общия падежь:

и варе гдѣ се натоварит кола рибу (у вм. ѫ; № 9); а҃ мажу моруна (мажу е мѣрка на тегло); по 100 ведрá (№ 20); за 700 аспри; 600 аспри платише, а сто аспри их прости. (№ 17); присно деви Маріи и чесна еѧ успеніе (№ 22); и въсемь еже о христе братія (№ 12.); въсѣм яже о христѣ братіе живъщим въ свето мѣсто (№ 19.); и въсем яже о христѣ братие (№ 26); кир попу Маөею и въсѣ еже о христѣ братіе (№ 10); при животе сина ми Михаила воеводѫ (№ 2, № 4.); на прѣ-

 

 

307

 

столѣ родителіе наших (№ 20); невѣрник сіему повелѣніе (№ 8); жупану Станчулу. . . и съжителница ему Мома (№ 33); овому чловѣкъ (Вен. 253 стр.); присно дѣви Маріа. . . и чеснаго и славнаго еѧ успеніе. . . и въсѣ братіем. (Ар. 30. 1529. г.); нам и родителех наших (№ 26); въ памет себе и родители свои (Р. I. 181); тому вишеписанному село (Ур. 113. г. 1528); а хотар тои половина село (Ур. 227. 1597 г.). Общъ падежь вм. родителенъ при сравнение (genit. comparationis): двѣ ниви сут по-више тои виноград, а една букату земли ест по-ниже тое виноград (Ур. с. 312. г. 1622). Поради смѣсваньето на родител. съ дател. пад.: от светопочивших дедом наших (№ 20); вѣра пана Станчула и синум его (Ур. 22. г. 1453.). Дател. пад. майке (вм. майцѣ): понеже су били дадени прикію майке господству ми (№ 20). Дателенъ ж. р. е (вм. еи): и по-гребает се тѣло е (В. 260. г. 1610 г.).

 

3) Прилагателно име вм. родителенъ или дателенъ падежь.

 

Влашки гр.:

и въсѣм братгам монастирскым; от монастирска блата (№ 1); от селата Тисмене, от стлъпа Скуртулова; без волѣ монастирска; и Никодимовѫ клетвѫ да имат (№ 10); да послет една слуга господска и друга дворникова (№ 13); покупи господство ми от Влаикул, брат Албулов (№ 20); приложих очина Билева (№ 17); Блато Мамино (собств. мѣстно назв. № 26); и се преше съ Стоясѫ, жена Стоева (№ 29); купена отъ Стойка, синъ Милкови (В. 144. г. 1529.); жупан Радул и съ них-ми синови (Ар. 49. г. 1546.); како ест тая очину нихна (№ 42); како сут нихни вишеречени села (Ар. 67. г. 1586.); и случила се жупанова Михалчѣ смьрть; пріиде жупаница Марула Бинѣса, жупанова Михалчѣ бана матерь (В. 260. г. 1610.); покупилъ Жупан Дан. . . от-над Бадюл, синъ попа-Стойков, за 500 аспри (В. 254. г. 1610.); покупил от-над Драгомир, отцу Балев (№ 50); Станка, дъщера Татулова (№ 51); Іонъ, синъ попевъ Драгомировъ; от Іона, синъ попева Драгомира (В. 336, 337. г. 1693.); на рука попев Костеву; запис на име Думитру попев Савей (Р. I. 184. г. 1634.); и видѣхом записул... на жупаницев Станев (?) от рука (№ 53); от синове Сорини (Ар. 27. 1517. молд.).

 

4) Вмѣсто родителенъ или дателенъ падежь за изражение на стопанско (притежателно) отношение се взема общиятъ падежь заедно съ прѣдлогъ.

 

На.

Прѣдлогътъ на доста често се срѣща употрѣбенъ съ обикновеното си мѣстно значение слѣдъ глаголи, които показватъ движение или състояние, както и въ староб. езикъ (на съ винителенъ и съ мѣстенъ пад.), само че въ езика на нашитѣ грамоти въ тѣзи случаи се явява не отдѣлно винителенъ или мѣстенъ падежь, а вмѣсто двата общиятъ падежь,

 

 

308

 

а при о-основи ед. ч. и мѣстоименията множ. число по нѣкога даже родителниятъ падежь, схващанъ съ най-общо значение на косвенъ падежь. Прѣдлозитѣ на и над се схващатъ съ едно значение. Както ще се види по-долѣ отъ примѣритѣ, това смѣсванье е било слѣдствие на това, че прѣдлогътъ на получавалъ значение притежателно.

 

Най-напрѣдъ ще покажемъ примѣри, гдѣто на има още обикновеното си значение (староб. на съ мѣстенъ и съ винителенъ пад.; вж. нашата Староб. грам. II. изд. стр. 131.):

 

а) Влашки гр.:

съ воденице на устия Тополову (№ 20); да им ес(т) въ подръчие село на устия Тополову (№ 17); на прѣстолѣ родителіе наших (№ 20); да отнесут на монастир; иматъ приѫти велико зло... на страшном и неумитном сѫдище (№ 13); еже рекошѧ на Христа, спаса нашего, кръв его на них и на чѧдох их (индиректно казано вм. на насъ и пр. Тази фраза често се повтаря; вж. гр. № 4.); чловѣкъ на имѣ Грозавъ (Вен. 253); дъщеря на име Нѣга (В. 291); а Татаре на имѧ сѫтъ (Ар. 121; повтаря се твърдѣ често); и послах покоинаго кѵр Евөиміе тамо на вишеречене села; и денъ им ест на свѣта преподобнаѧ Параскива (Ар. 68. год. 1586.); виногради на гора (Ар. 125. г. 1541.); вама на Калафат; да узимает. . . от товар на коню аспри двѣ (Ар. 30. г. 1529.); писано на Бистрица (Ар. 121. год. 1428.); исписало се име еи на светой поменик и на светой проскомидіе (В. 258).

 

б) Молдавски гр.:

три села на поле Драгошево (Ар. 110. год. 1419); написахом его на помѣникъ (Ар 125. г. 1552.); съ едно село на имѣ Улміи... и съ млѣни на Бахлуй (Ар. III. 76. г. 1597.); едно мѣсто, що се именует Думбръвица на Димач; (Ар. 67. г. 1554.); и тъй денъ ест на рождество богородици (Ар. 126. г. 1567; потвръдили есми сія жина. . . на еи права отнина (Ур. 264. г. 1609); село на имѣ Ръченици (Ур. 398. г. 1631.); что сут на потрѣба (Ур. 272) г. 1615.; едно мѣсто на вода Путнои (Ур. 311. г. 1622.); от нинѣ на прѣжда (Ур. 391.); полѣна что ест на устіе Сухои (Ур. 255. 1607.).

 

Дателенъ падежь лесно застѫпя винителниятъ, щомъ се схване обйектътъ тъй, като че ли дѣйствието е насочено къмъ него. За това на съ винителенъ падежь може да се схване и като дателенъ падежь, а понеже въ езика на нашитѣ паметници се употрѣбява общъ косвенъ падежь, за това мѫчно се различава външно отъ този винителенъ-дателенъ, съ прѣдлогъ на, мѣстниятъ падежь съ на. Така напр. „на Бистрица” може да се схване като мѣстенъ, като винителенъ и дателенъ падежь.

 

Особено когато при такъвъ падежь стои друго име, което може да се доведе въ стопанско отношение съ името, поставено

 

 

309

 

слѣдъ прѣдлога на, лесно се схваща падежьтъ съ на като дателенъ-притежателенъ: „вама на Калафат” може да се разбира и като мѣстенъ и като дателенъ-притежателенъ, сир. родителенъ падежъ. За допълнение къмъ това тълкуванье упѫтваме къмъ статията си „Старото склонение въ днешнитъ български нарѣчия” (Мин. Сбор. II. 260. и слѣд.), гдѣто изложихме горѣ казаното по-подробно, само че тамъ слабо бѣхме изтъкнали голѣмата близостъ между винителенъ съ на и дателенъ падежь, която при единъ другъ случай тъкмимъ подробно да развиемъ. И тъй, възможно е било, да се развие въ българския езикъ съвсѣмъ по органически синтактиченъ пѫть употрѣбление на прѣдл. на съ дателно и стопанско (родително) значение. Изглежда, като че ли сѫщото е почнало и въ влахо-българския езикъ, ала не е имало условия, да се развиѭтъ потрѣбнитъ продуктивни типове, за да се узакони този синтактиченъ обратъ въ общо употрѣбление. Ето примѣри:

 

а) Влашки грамоти:

Платил ест на Аликсандру воевода (№ 58. г. 1594.); тере ест дал сїe села на монастир., глаголемыи Іезеръ (Ар. 68. г. 1586.); он си исповѣди грѣхи свои на епископство ми (№ 35. г. 1546.); и видѣхом записул. . . на жупаницев Станев от рукá им и на синови им (№ 53. г. 1645.); пакъ да есть на пораденіе жупан Данов Дворникъ, на дъщере и на анепсіи (= на внуци В. 253. 1610); а на болница да ест на(д) пол доходѫк (Ар. 104. г. 1524); таже есть дала сама жупаница. . . на светое вишеречена митрополіе (В. 260. г. 1610); а ръвашул за 12 болеръ, еже били на нихъ (В. 241. г. 1601.).

 

б) Молдавски грамоти.

Понеже и въ малоруския езикъ не рѣдко се явява така употрѣбено на, неможемъ съ сигурность да отхвърлимъ мисъльта, че може да е имало тукъ и малоруско влияние: поставил едно село залог на Башотѫ, а Башотѫ наплнил 700 злат. татарскых, за све на тое село (№ 58.); Драган Чолпан, бивши урѣдник Хръловскии. . . ; Башота, бивши пивничѣр на село Бодещи (№ 59.); инож Некита зостал на поп Андрушко и на Гиоргіе, аби держали млин съ ними (№ 75.); съдихом на них (№ 82.); промилостивих сѣ и простих на слуга наш Тóадерови (Ур. 427. г. 1606.); и дадохом ему и нарѣдеше все, иже сут на село Съвѣни; нарѣденіе на село Съвѣни да сѣ не верует (Ур. 366—67. г. 1626.); и съ въсѣми доходи яже на них (Ур. 285. г. 1618.); съ вѣсѣми доходами яже на них; заплатихом съ готови пѣнѣзи и дахом въ рукам въсѣм продажником исплона заплати на обѣх половини села; а на съи токмеж ест. . . богъ вѣдѣтель (Ур. 274. г. 1615.).

 

Като не се различавалъ дателниятъ пад. съ на отъ винителния съ на, почнѫли да употрѣбяватъ прѣдлогътъ на и прѣдъ директния винителенъ обйектъ. Това е могло да бѫде слѣд-

 

 

310

 

ствие само на едно психологично смѣсванье на винителната съ дателната категория, поради което значението на прѣдлога станѫло съвсѣмъ общо, замѣняваще и други прѣдлози, като при, къмъ, за и пр., а употреблението на безпрѣдложния директенъ винителенъ почнѫло да отстѫпя на прѣдложното употрѣбление. Така е могло да стане и въ нѣкои наши македонски говори: овчарут га попитал на лисицата; лудото не послушалъ на брата си; лудото се главило на адин поп (= при единъ поп, схванѫто като дателно отношение); а сега оди на брат ти (стб. иди братоу); сетнѣ да ойм (ходим) на краловата керка и пр. (вж. Мин. Сб. II. Старото склонение и пр. 263—64 стр.). Сѫщото синтактично развитие забѣлѣзваме и въ езика на грамотитѣ, прѣимуществено молдавскитѣ: и дал им на тое село (Ар. 86. г. 1519. молд.): прииде на Бунѣ Вистияръ тере се продаваше (В. 308. г. 1639.); и варе коа села су пазили тъда на тием воденице, тіѫ да их пазит (№ 13.); къда пріиде Башотѫ на господства ти (№ 58.); за что поминал на неѣ. . . и грижал (= грижил) на неѫ, како се подобает (Ар. III. 205. г. 1610.); Мърика тегала на слуга наш Ончул (тегала = теглила на сѫдъ); ино ми съдихом и управдихом на Мърика (Ур. 255 г. 1607.); тѣгали прѣд нами Григоріе Урѣке на слуга наш Габьр Къпитан и на кнѣгинѣ его Настасіѧ и на синове и пр.; от нинѣ на прѣжда да не имат май тъгати на слуга наш Габър (Ур. 390. г. 1628.); таѫ Тодосіѫ, дъща Ончул, не имала част свою съ что платити, нѫ платил бил на не брат еі Мирон (= şi а plătitŭ pentru dênsa fratele seŭ Mironŭ); потом хотѣл на не грабити ради тих пинѣси (şi apoĭ vru s'o essecute pentru aceĭ banĭ, Ар. III. 212. r. 1617.).

 

Надъ вм. на.

Вмѣсто прѣдлога на употрѣбява се и надъ. Понеже прѣдлогътъ надъ изразява притежание, власть надъ нѣщо, сгоденъ е да се употрѣбява прѣдъ общия падежь вмѣсто стария дателенъ притежателенъ и родителенъ падежь. Въ староб. езикъ надъ се поставя прѣдъ винителенъ п. слѣдъ глаголи, които показватъ движение: голѫбь полетѣ надъ главѫ Іосифовѫ; а инакъ прѣдъ творителенъ пад.: область дастъ емоу надъ бѣсъı; облачьць малъ ави сѧ надъ народомь; пѣти надъ гробомь. Смѣсваньето на прѣдл. на съ надъ лесно се обяснява. Изглежда даже, като че ли прѣдлогътъ надъ се развилъ въ общославянската епоха отъ на при една слаба модификация на значението му, която се означила чрѣзъ прибавката дъ.

 

Ето примѣри за употрѣблението на прѣдлога надъ: а оно варе що се щет учинит над тіези села и планине; та егда се учинит глобе над тіези села (№ 13. срав. и горѣ приведениятъ примѣръ отъ сѫщата грамота съ на: коа села

 

 

311

 

су пазили тъда на тіем воденице); та уложи дъщери Станка и Виша и Рада надъ сіи више реченіи села и ацигани; они да сѫтъ сви надъ села и ацигани (В. 133—34. г. 1499); а Татомир, Урсѣ и Богдан метех да не имат над хотар (№ 18); да имат дел от въсех комате и села и ацигани около, съ синови си над въсех стежаниа и воденице (№ 33); та си уложи дъщере си Стана редом със сину му Иван над негову дел от отчину (№ 28.); яже възъпише над спаса нашего Іс. Христа (№ 35. г. вмѣсто обикновеното изражение: възъпише на спаса нашего и пр.); како веке да не имат Анка метех (= право, претенция) над вишеречену очину (№ 34.); имаше пру над ацигани (№ 32.); нѣст чинила книги надъ сіе очина (В. 241 г. 1601); и сътворили книги господства ми надъ сіе вишеречена отчину отъ Витанещъ (В. 255. г. 1610); поставише . . . на тополіе от над Букошаново . . . . и паки на Крънгу Лънередъ отнад тополью и пр. (В. 160. г. 1534); та си уложи дъщере си Войка и Нѣкша надъ очине и надъ сваке комате, елико иматъ (В. 152. г. 1531); та се съединише надъ неговеми села и пр. и пр. (често се повтаря надъ, в. В. 137. г. 1514); а (на) болница да ест над пол, а страноприемница над други пол (сир. болницата да бѫде на половина, а страноприемницата над другата половина; вж. Ар. 104. г. 1524). — Молдавски грамоти: и над велика крѣпост и утвръжденіе (№ 73.; срав.: и на болша крѣпост № 64.); над болша вѣра (№ 79. г.); егда пріиде съ мечемь и съ множъство Лѣхов над сія землъ и на Стефана воевода (Ур. 289. г. 1618).

 

— Аналитичниятъ косвенъ пад., сир. пръдлогъ при общъ пад. може, както рекохме, да се схваща и като една цѣлость така, че прѣдлогътъ да се счита за нераздѣлно свързанъ съ общата именна форма. Въ такъвъ случай може прѣдъ този косвенъ падежь да се постави другъ прѣдлогъ, за да се изрази друго отношение. Това наистина се е случило въ ромъно-българския езикъ, ала само когато е имало да се изкаже аблативно отношение чрѣзъ пръдлога отъ, който въ старобългарския езикъ се съгласува съ родителенъ падежь. Забѣлѣжително е, че аналитичниятъ косвенъ падежь, прѣдъ който се поставя отъ, е въ най-многото случаи съ пръдлогъ на и надъ или къ (рѣдко при), сир., все прѣдлози които служѫтъ, за да се изрази дателно-родително отношение. Така се образували косвени пад. форми съ по два прѣдлога: от-на, от-надъ, от-къ, от-прѣдъ и от-при. Понеже тѣзи форми се срѣщатъ само въ най-новитъ грамоти, вижда се, че тъ сѫ слъдствие на силното разложение на именната флексия въ аналитична посока, и то, безъ сѫмнѣние, подъ влиянието на ромънския езикъ. На ромънското de-la би отговаряло от-на, от-над; а на de câtre (?) — от-къ. Това е важно, че и въ днешния си езикъ ние имаме нѣколко подобни типа,

 

 

312

 

а имено формитѣ съ два прѣдлога: от-къмъ човѣка, на-къмъ човѣка, от-на-прѣдъ, от-на-задъ. Забѣлѣзваме още, че от-на и от-надъ намѣрихме по-вече въ влашкитѣ грамоти, а от-къ, напротивъ, по-вече въ молдавскитѣ:

 

а) Влашки гр.:

и пак покупише един ациган по име Кръчюн от-над Стойка от Урлуещ. . . . и паки покупише една ациганку отъ Добрана (Р. 189. стр. г. 1590); покупил от-над сих вишеречени людіе; покупи от-над Беривое от Ръдчинещи (№ 13); покупили от-над Драгомир, отцу Балев; покупил он очинъ . . от-над Балѣ, спатар; да си възимает дел за винарич от-над дѣлница ему (№ 50. г.); и купил Кръчюн . . . от-над Станка, дъщера Татулова; покупил Кръчюн. . . от-над Мушат (№ 51.); покупил поп Костѣ сіѧ дѣлниць от-над жупаница деспина Мушатов(а) и от-над синове еи Василie и от-над дъщера еи Войкица (Р. I. 183. г. 1634.); покупилъ от един члов(ѣ)къ на име Нанъ. . . сіе вишерчене очине. . . и от-на брата ему Бадѣ за 6070 аспри, и от-на Щефена и от жупанице его Мария естъ въземалъ аспріе ему назадъ от-на Тудоран (В. 240—41. г. 1601); покупи жупан Черника . . . от-надъ Ръдана от Сарари и от братае ему. . .; покупи от-над Стана и пр. (В. 251 — 52. г. 1606); покупилъ от-надъ Драгомира и . . . от-надъ Нѣгула (В. 299 г. 1631); била ест за прекию от-надъ баща си Бадѣ постелника; покупилъ сіе чилѣди ацигани от-надъ Радула Дворника и от-надъ жупаница его Пъуна (В. 291. г. 1626); покупи очинь у Вльдещи от-на Марія и от-на Нѣга и от-на Стана делове нихне (В. 244. г. 1604; на противъ въ по-старитѣ грамоти все безъ на, срав. на пр. гр. № 20. г.: понеже их покупи господство ми от Анка, дъщи Житіанова и от нейни синови); купилъ естъ жупанъ Данъ сіе вишеречена очина от-над Пътру, сину Быдикывъ; покупил Дан . . . от-над Бадюл (В. 253. г. 1610); сътвори богъ смиреніе в землѣ господства ми от-надь всѣхъ странех (В. 258. г. 1610); взимали съ̀ (= сѫ) записе от проданіе от-на руками ихъ (В. 308. г. 1639). —

 

б) Молдавски гр.: еще же да се знает от-над село Олоџіи дори у Кръна и от-над село Къкънул дори у Писку и пр. (Ур. 370. г. 1626).

 

От-при: още от-при дни Михне воевод (В. 254. г. 1610.); срав.: како су биле и при дни Владу войводе (№ 13.); при дни благочестивому господину.. (Ар. 181. г. 1620. молд.).

 

От-къ: да су свободни от-къ болѣрин . . . . Юордаки, дворник, и от-къ жупаница его Стана и от-къ синови им и пр. (често се повтаря. № 53.); прилучило се естъ въсои земли господства ми много смѣшеніе и попираніи от-кь безбожніихъ Агарѣнь, Татаръ и от прочіихъ же мерзкихъ языщи. (В. 260. г. 1610); Молдавски: едно мѣсто, що се именует Думбръвица на Димач, и хотар; тое мѣсто от брег Димача от-къ запада право . . . до

 

 

313

 

брега Сирѣтъ, а от-къ восток . . право до брега Сиретѣ. (Ар. 67. г. 1554); ест въ пѫт монастирски от-кь монастир Сучевица (Ур. 285. г. 1618); и несътворил сѧ напаст и присиловаше от-кѫ господства ми, нѫ всѣ заплатил до един бан (Ур. 350. г. 1623); от-къ Тоадер (Ур. 242.).

 

От-прѣд: от-прѣд люди добри, и стари и млади (Ур. 243); от-прѣд Танасіе и от-прѣд многи люди добріи. (Ур. 234; безъ дата отъ XVI. стол.); от-прѣд люди добри (№ 68.).

 

Употрѣблението на прѣдлозитѣ въ езика на грамотитѣ въ много отношения отстъпя отъ законитъ на старобългарската синтакса: не само че прѣдлозитѣ неправилно се съгласуватъ съ съотвѣтнитъ косвени падежи, но и послѣднитѣ често пъти иматъ неправилни окончания, образувани по аналогия на мѣстоименнитѣ или прилагателнитѣ си атрибути; освѣнъ това предложното употрѣбление е много по-често отколкото въ старобългарския езикъ, а падежьтъ, съ който тѣ обикновено се съгласуватъ, е общиятъ падежь на категорията. Тѣзи особености ще покажемъ най-напрѣдъ съ примѣри, взети изъ употрѣблението на прѣдлога отъ, а именно: А. отъ съ неправиленъ косвенъ падежь; Б. отъ заедно съ общия падежь вмѣсто простъ старобългарски родителенъ или дателенъ падежь и В. отъ съ общия падежь. При другитѣ прѣдлози, за по-голѣма прѣгледность, нѣма да слѣдимъ това раздѣление.

 

Отъ.

А. а) Влашки гр.:

от службах и дажбах № 7); да си възмет бир от вечинех монастиру (вечинъ значи — чифчия; № 13. 1480); един от братіах (№ 13); от въсех службах и дажбах, малих же и велицех; от слугах и правителех (№ 17.); отъ глобах и въсех иних службах (№ 19); от очину от Петрещи (очину = вм. очинѫ, общъ пад. № 28); рекши от въсех службах и даждах (№ 26); да узимает от кон аспри 6, и от вола . . . и от крава (Ар. с. 30); да имат дел от въсех комате и села (№ 33). —

 

б) Молдавски гр.:

двѣ селѣ, едино от единѫ странѫ Нѣмца, а друго от другѫ странѫ; нѣкто от съвѣтници-тѣхъ (Ар. 141. г. 1407); от въсѣе нашеѣ душеѣ и от въсъѣ мислия и отъ бога помощиѣ (вм. срѣдноб. твор. пад. вьсеѧ нашеѧ душеѧ и пр. Ар. III. с. 76. г. 1597); отъ въсеѫ нашеѫ помишление (Ар. III. с. 68. г. 1606.); он зостал от нами и от въсѣ закона земскаго (Ур. 391. г. 1628); нѫ проклѣт да бъдет . . . от господа бога и от прѣчистаа богородица Маріа (Ур. 275. г. 1615).

 

Б.

а) Влашки гр.:

да не дават вамѫ по въси тръгови и по въси бродови от Северин (№ 8); и събродове от воденице (Ар. 142. г. 1456); пол от Изворани (№ 19.); по 1 мажу моруна и по 1 мажу от крап (мажа = мѣрка; № 20.); един дел за воденицъ от друг яз (№ 43.); даватъ господство ми

 

 

314

 

митрополіи от Тръговище (В. 21. г. 1529); и синовы от тѣло нѣстъ ималъ (В. 183. г. 1570); да му есть очинь отъ гора и отъ вода (В. 232. г. 1591.); съ записе от проданіе (В. 309. г. 1639). —

 

б) Молдавски гр.:

да имают узѧти глобу от душегубство (Ар. 124 г. 1472.); половина от тое селище (Ур. 125. г. 1546); калугери отъ свѧтаа монастир от Ръчка (Ур. 162. г. 1569); съ част от став и от мѣсто за млин (Ур. 232. г. 1599); за млин что ест тамо у том село и половина от едно мѣсто за градину (Ур. 178. г. 1570); егумен от монастир Побрата; никто от слуги господства ми (Ар. 117. г. 1603.); и не имая дѣти от свое тѣло (Ар. III. 70. 1606.); част вишнаа от село Вовинещи; третаа часть от село Мицова (Ур. 255. г. 1607); пишем слугам нашим митником от тръг Тротуш (Ар. 1.2; 21. г. 1610.); іакоже бѫдем въси от един монастир (Ар 1.2 29. г. 1622.); калугери от тоа вишеписана свѣтаа монастир (Ар. 112. г. 1621.); Евлогіе, епископъ, и вес събор от монастир Солка (Ар. III. 218. г. 1625.); и дѣти от своего тѣло не имал (Ур. 380. г. 1627.); част от млин, част от брод (Ур. 242.).

 

В.

а) Влашки гр.:

да се варуетъ от монастирска блата (№ 1); от глобѫ, от сѣнокосія (Ар. 73. г. 1430.); от овчи вамъ, от сѣно (В. 88. г. 1441.); да не дават ниже от возилници вином, ниже от рибы, ниже от иноѫ купли (№ 8.); от них блата (№ 9.); купи от Радул; купи егумен Дороөей от Степан (№ 17.); от овчи вам (Ар. 4.); от гдѣ излѣзе Руџина от пологъ (Ар. 66. 1490.); али токмо от них вечини да узимат, а от хору да не метехатъ (№ 19.); отъ всѣх купле; от всѣх куплех; от восок; от родителе господства ми (№ 30.); от монастир Тисменски; били дадени отъ стари господари и от дѣда господству ми отъ Дана войвода (В. 121. г. 1480.); понеже покупише от баща им (В. 111. г. 1472.); а от тѣхзи мльви не вѣм (Хормуз. т. I. Супл. 825. Мирчова гр. безъ дата); и извадил ест от нови книги (Ар. 50. г. 1575.); понеже су били дадени от родітеліе ѝ; купили (су) от синови попу Алекси (№ 20.); от прѣжде врѣме (В. 255. г. 1610.); от по-прѣжде врѣме (№ 46.); а от врѣме, еже сут видѣли . . . (Ар. 143. г. 1577.); покупил от един чловѣкъ на име Нанъ (В 240. г. 1601.); отстал от закон (№ 50.); покупил от братіе ему (В. 251. г. 1606.); да извадит . . . от рука Татаром (№ 51.); покупише калугери от светому монастир; от обà страни бродовемъ; от воле; (В. 336. г. 1693.). —

 

б) Молдавски гр.:

от господа бога нашего . . . и от 4 (д҃) евангелисты (Ур. 63. г. 1490.); от наши слуги, от Гаврил и от Ромашко, от синови Сорини (Ар. 27. г. 1517.); от що купил наш вѣрнш пан Еремія; от що был купил слуга наш Іонъ (Ур. 91. г. 1522.); от поробленіе; от половина село (повтаря се често. Ур. 113.

 

 

315

 

119. г. 1628, 1533.); от Марійка (Ур. 162. г. 1569.); купил от Тома и сестра его Стана (Ар. 111. г. 1572.); іакоже бѣше помилованіе от прѣднїе господаре (Ар. 117. г. 1599.); купих. . . от жена Борча, зовомаа Мокрина (Ар. 127. г. 1583.); и от брат его Тоадер (Ур. 226. г. 1597.); от брат его Іонашко и от сестра их Драгана (Ур. 255. г. 1607.); от брат еи Глигоріе (Ур. 264. г. 1609.); от тръг Сучавскій (Ар. III. 205. г. 1610.); от свѣтаа монастир. . . називаема Бистрица (Ар. I.₂ 21. г. 1610); от съродници (№ 19.); от сила (Ур. 243.); от жена его Мърика (Ар. 1.2 19. 1617.); от прѣчистаа его мати (Ур. 326. г. 1622.); от слуга наш Сава, от село Обръшіе (Ур. 269. г. 1611.); от една глоба (№ 84.); от наше господство (Ар. 127. г. 1583.).

 

Съ, съсъ.

а) Влашки грамоти, XV. ст.:

съ Іудѫ и съ Аріѫ (№ 4); и съ въсѣми болѣре (№ 3); и еще Барбулъ съ синове си; съ Юдѫ (№ 7); съсъ децами си (№ 12); съ Юдое и съ Аріее; да не метехат с тѣмизи села (№ 13); купи егумен Дороөей съ братия (№ 17); съ жупан Дѣко и със болѣри (№ 19. бѣл.); съ воденице (№ 20); стара очина, достижена съ службом (№ 21); съ децам им (№ 20); съ ливезим (= ливади, въ ромънска форма мн. ч.); и със шуму (№ 23); съ що прикупи (Ар. 19. г. 1423.); съ орѣшие и съ ливадие (Ар. 20. г. 1424.); съ сынови му съ дъщере му и съ бродове от воденице (Ар. 142. г. 1456); съ Юдое и трѣклетом Аріе и сь онѣми Юдее (В. 122. г. 1480); съ братучеди им; съ жупан Стан, столник; да имат участие съ Юда (Ар. 4. г. 1490); съ дъщере ему; (В. 133. г. 1499.). —

 

XVI—XVII. ст.: та си уложи дъщере си Стана редомъ със сину му Иван (№ 28); и се преше съ Стоясѫ, жена Стоева, и съ нейни синови (№ 29); съ пръстен; съ Юдое и съ Аріе (№ 30); съ мѣсто и овощіе (№ 31); съ въсих честитими правители господства ми; ациганин Радул . . . съ ациганка си и съ дѣцам си (№ 32); съ них синове (№ 33); тере си ест платил със тех аспри (№ 39); сь воденицом; съ планину; сь планинех; със винограді, и със блатех и със вьсех грьлах; със блата (№ 41); Стан Ациганул . . . със ациганкам си; със братом си (№ 44); със вьсими честитеми правителіе; със тех 4 (д҃) мастори; със вьси братіе (№ 46); да имат учестію съ Іуда (Ар. 30. г. 1529); съ вишеписанна села (Ар. 49. г. 1546); съ тѣх села (Ар. 67. г. 1486); и съ въсеми чиститими правителіе (Ар. 68 г. 1586); сьс знаніе вьсем мегіяшом; със брат си Џюрџю (Р. I. 189. г. 1590); съ село Џюлещіи (Ар. 46. г. 1599.); сьсъ языкъ (В. 260. г. 1610); сась сіе вишеречена очину (В. 255. г. 1610); сь една дьщера (В. 291. г. 1626); съ записе (В. 309. г. 1639>

 

б) Молдавски грамоти, XV—XVII ст.:

съ господство ми (Ар. 75. г. 1481.); съ тѧхъ вьинеписанихъ селах (Ур. 61.

 

 

316

 

г. 1490); съ едно езеро (Ар. 133. г. 1530.); съ едни холопи цигани (Ар. 134. г. 1572); Разул съ жена си и дѣтми их, и Шербан съ жена си и дѣтми их, и Тудуранъ съ жена си и пр. (Ур. 194. г. 1583); съ став и съ млин; Юра съ женое, Щефан съ женое (Ар. 144. г. 1583); съ едно мѣсто; съ едни домове (Ар. 127. г. 1583); съ едно село на Сирѣтѣ (Ар. 127. г. 1580); и съ въсеа душеа и отъ бога помощіа; съ едно село (Ур. 214. г. 1587); б, съ став, и съ млѣни на Бахлуй и съ приход (Ар. III. 76. г. 1597); съ запис; съ част от став (Ур. 232. г. 1599); съ мѣсто и съ врътоград (Ур. 227. г. 1547); колици ходет съ служба (Ар. 117. г. 1603); съ наш вѣрніи и почтенніи болѣрин пан Урѣке (Ар. 77. г. 1604); съ службах (Ур. 427. г. 1606); съ дворове и съ брод (Ар. III. 70. г. 1606); съ синове ея (№ 74); попа Дан съ попадія своя (Ур. 246); съ един запас (Ур. 268. г. 1611); съ дъща своѫ Ирина (Ар. 158. г. 1615); съ вес доход (Ар. III. 211. г. 1617); не имала съ что платити (Ар. 212. г. 1617); съ жена его (Ур. 290. г. 1618); съ свое кнѣгинѣ (Ар. 181. г. 1620); съ тоі село (Ар. 70. г. 1670); съ войска и съ бран; съ многоя злобоѧ; съ тѧх двѧ селах (Ур. 349—350. г. 1623); съ селах (Ур. 339. г. 1623); съ доброю волѣ мое (Ур. 366. г. 1626); съ седмаа част (Ур. 388. г. 1628); съ въсѣ наш съвѣт; съ 24 люди добри, он божилъ съ 24 божилници (Ур. 391. г. 1628); съ наш печат (Ур. 416. г. 1632); съ садове и съ вес приход; съ мѧсто (№ 84).

 

Тукъ ще забѣлѣжимъ, че има случаи, когато творителниятъ падежь ж. р. ед. ч. е изразенъ безъ прѣдлогъ съ, чрѣзъ срѣднобългарската му форма съ окончание -иѧ, -еѧ, което е прѣдадено чрѣзъ -ия, -ея (а въ сѫщность е -иä, -еä) нпр.: своим хотоніем и благостия (№ 20); зде тѣломъ, а въ ономъ вѣкъ душеа (В. 78); зде тѣлом а въ бѫдѫщем вѣцѣ душа его (Ар. 85). Среднобългарската форма се срѣща обикновено въ началото на грамотитѣ: милостіѧ божіѧ.

 

Въ, у.

а) Влашки грамоти, XV. ст.:

писах у настолни град Букурещ (№ 8); писах у град Букурещи (№ 9); елико се обрѣтаѫт въ свети монастир (№ 13); въ бѫдѫщаго вѣцѣ (№ 13); яко да им ест въ подръчие село; да има памет у свети монастир; писах въ столни град (№ 17); въсѣмъ братіе живъщим въ свето мѣсто тои (№ 19); и хощет умрети въ оргіѫ (В. 89. 1441); да им есть въ очинь и въ охабь (В. 95. г. 1471); обретаещим се въ свети монастиру (В. 121. г. 1480); правителіе, еже сѫ въ кѫщи господства ми (В. 124. г. 1483); исписах въ Тръговище (Ар. 37. 1483); иже (сѫ) въ кѫщу господства ми (Ар. 4. г. 1490). —

 

XVI—XVII. в.: богь да убиет. . . . въ бъдущи вѣцъ душе его (Ар. 30. г. 1529); покупи очинь у Вльдещи

 

 

317

 

(В. 244. г. 1604); въ нѣтрѫ (В. 258 г. 1610). —

 

б) Молдавски грамоти XV. ст.:

у нашем бранище (Ар. 102. г. 1453); да им ест въ очина и въ охаба (Ар. 66. г. 1490); написахом его . . . на иомѣник въ Путенской монастир, и въ Молдавицѫ . . . и у Слатинѫ; дадохомъ въ рука молебнику нашему (Ар. 125. г. 1552); създа съи храм въ молба архистратига Михаила и съвръши и въ дни благочестиваго ... (Р. I. 181. г. 1541); домове, сътвореных от наше господство у тръг Іасох (Ар. 127. г. 1583); у свѣтого монастирѫ (Ар. III. 68. г. 1606); что имаю вкупѣ у село Врътоп (№ 75); да прѣбиваем между нами въ братстволюбіе и въ любве божіа (Ар. 12 29. г. 1622); въ сіа земля молдовскои (Ур. 350. г. 1623).

 

По:

по въси тръгови и по въси бродове (№ 8); по них блата (№ 9); по реч господства ми (№ 15); по оризмо господству ми (№ 20); що минует по тъизи брод (№ 30); по въсѣх тръговох и по въсъх бродовох (Ар. 3. Мирчова гр.).

 

Кон:

яко да им сѫт села, зовома Охаба, половина кон Тисмѣна; от Охаба кон Тисмана (№ 4); що ест кон хотар Владкини (№ 23); Топещи кон Тисмена (№ 15).

 

Къ:

еще им додал . . . къ тоа половина село (Ар. III. 71. 1606. г. Молд.).

 

За:

длъжал един дел за воденицъ (№ 43); брод за водіницъ; брод за водіницѫ (№ 46); един брод за воденица (№ 50); за доброволя имъ (В. 255. 1610. г.). —

Молдавски гр.:

за душа наших родителеи (Ар. 102. 1442. г.); за въсѣх усопших (Р. I. 181. 1541. г.); за что сѧ она отдала за другіиму (Ур. 178. 1570. г.); да будет за потрѣба (Ар. I. 2. 21. 1610. г.); да будет за вѣръ (Ар. 181. 1620. г.); и за великое вѣрь поставихом (Ур. 251).

 

Прѣдъ, прѣжде:

прѣд страшним съдище (Ар. 46. 1599. г.); прѣжде смьрть ей (В. 260. 1610. г.). —

Молдавски гр.:

прѧд нашими бояре (Ар. 38. 1519. г.); прѣд съдищем (Ар. III. 68. 1606); прѣдъ съдищу (Ур. 351. 1623); прѣжде сіа врѣмена (Ур. 338. 1623. год).

 

До:

горе до планина (№ 10); до брег Сирѣтѣ (Ар. 67. 1554. Молд.).

 

Безъ:

бев волѣ монастирска (№ 10); без ни една силост (Р. I 183. 1634).

 

Ради:

ради сіи ацигани (Р. I. 189. 1590); ради вѣрна служба (В. 282. 1613). —

Молдавски гр.:

ради един брод за млин (.№ 75); ради един полубучол и един вол (№ 84); ради ини села и ради други села (Ар. 117. 1603. г.); и ради телесное спасеніе и ради здравіе (Ар. III. 68. 1606. год.); ради третаа част (Ур. 255. 1607. г.); ради другаа тисѣщ (Ур. 274. 1615. г.); ради село Солка; ради нѣціи от сих цигани (Ур. 288. 1618. год.); ради

 

 

318

 

село Съвѣни (Ур. 366. 1626. год.); ради тоа вишеписана част (Ур. 402. 1631. г.).

 

 

Примѣритѣ, които до тукъ приведохме изъ областьта на безпрѣдложното и прѣдложното употрѣбление на падежитѣ, достатъчно подкрѣпятъ това, което пó-горѣ казахме за езика на грамотитѣ отъ XV. и XVI. столѣтие спрѣмо езика на най-старитѣ срѣднобългарски грамоти отъ XIV. стол.: не само че отъ тѣзи примѣри се вижда станѫло промѣнение на падежитѣ и тѣхното употрѣбление, и то въ аналитична — новобългарска — посока, но, споредъ насъ, тия примѣри доказватъ и втората ни мисъль, именно че българизмитѣ отъ тая область сочѫтъ живъ говоръ, който е сѫществувалъ между една часть отъ населението въ Ромъния. Че езикътъ въ живото употрѣбление е пропадалъ, че поромънваньето е вървѣло съ бързи крачки, и това се доказва отъ приведенитѣ примѣри, гдѣто напр. по два прѣдлога се трупатъ прѣдъ общата форма, за да замѣнѭтъ загубеното падежно окончание. Отъ сложното склонение на сѫществителнитѣ тукъ не е имало врѣме да се развие български члѣнъ. Ние намѣрихме само слаби остатъци отъ това склонение: чловѣка-того, що не кѣ платити, богь. . . да го убиеть (№ 30); нѣкто от съвѣтници-тѣхъ (Ар. 141. 1407. г.). Че ромънскиятъ члѣнъ се приемалъ на мѣсто домашния, който не успѣлъ да се развие, хубаво се вижда отъ примѣра: узѣхом книге-тех лъжниче и записул (№ 50), гдѣто се срѣща сложната форма книгетех покрай записул. Ромънски члѣнъ забѣлѣжихме още въ тѣзи случаи: егуменул (№ 46); видѣхом записул (№ 53); записул (№ 50); у язул Дунарев., от лакул Топилев (№ 50); лакул (В. 256, 263); Стан Ациганул (№ 44); село Драгославеле (№ 41); гура Жилцулуй (№ 24). Звателниятъ пад.: ти Владуле бане! (В. 164) съдържа частица -ле, свойствена на ромънския езикъ: lupu-le! Срав. нашето: оле-ле, божне-ле (вж. и разсѫждението на Венелина 164).

 

 

_9__  [[ Мѣстоименното склонение. Прилагателни. Глаголна флексия ]]

Аналогично съ именното се е промѣнявало и мѣстоименното склонение, но при все това, както е станѫло и у насъ, то по-добрѣ е запазвало флексията си. Видѣхме, че при показателнитѣ мѣстоимения се образували нови сложни форми: тъй, той, тая; тоя; мн. ч. тие, тия, тѣхъ, и то съ- или безъ показателна частица -зи: тъйзи брод (№ 30); тъйзи вамеш (Ар. 3); тойзи монастир (Ар. 140. молд.); тоа виноград (Ур. 311); тая очина (№ 42); таа половина (Ур. 274); таязи вама (№ 30); тиязи села (В. 88, 133); тіѫ челѣди (Ар. 121); тѣх села (№ 8 № 13); тѣхзи двѣ телѣги (№ 8); тѣзи гаваоне (№ 52. бѣл.); тіези монастире (Ар. 140. молд.). Сѫщо тъй: съй хрисовул (твърдѣ обикновено); сіа книга (Р. I. 266. молд.); сіа икона (вин. п. Р. I. 268); съ хотаромъ сое митрополіе (отъ имен. п. сая; В. 163.); сіе села (Ар. 68); овіе очине

 

 

319

 

(Ар. 143). Покрай енклитичната винителна форма ед. ч. го : богь да го убиетъ (№ 30), срѣщнѫхме единъ пѫть и множествената форма ги : продадоше ги (№ 46) вмѣсто их, срав.: та их постави (№ 18).

 

Възвратното мѣстоимение сѧ много често се среща писано фонетически съ -е : да се знаетъ. Забѣлѣзваме още тѣзи форми: тако са утакмила (№ 33); потокмихом съ съ Гянгѣ (Ур. 366); да сѫ знает (Ур. 251).

 

Нова форма е прилагателното нихна, нихни (№42; Ар. 68). Употреблението на притежателнитѣ прилагателни, като жупанова Михалчѣ смьртъ (В. 260); Іон, синъ попев Драгомировъ (В. 336); синъ попа-Стойковъ (В. 254), и пр. неможе да не напомни подобното новобългарско употрѣбление.

 

Колкото се среща сравнителна и прѣвъзходителна степень у прилагателнитѣ, все се показва въ новобългарска форма, както видѣхме вече въ езика на грамотитѣ отъ XIV. столѣтие. Срѣщатъ се и примѣри : по-прѣжде (№ 46); по-векѣ (№ 50; вж. веке В. 144); по-више, по-ниже (Ур. 312.). Превъзходителна степень: родина най-близка (В. 232.).

 

Адвербиялно употрѣбенъ падежь: та си уложи дъщере си редом съ сину му Иван (№ 28). Събирателни форми: нивие, кѫщіе (№ 5); овце (В. 122.).

 

Въ глаголната флексия не забѣлѣзваме такива важни промѣни, каквито сѫ станѫлитѣ съ имената: тукъ, както и въ новобългарския езикъ, добрѣ се държѫтъ проститѣ врѣмена особено аористъ. Имперфектъ твърдѣ рѣдко се срѣща. Ясно се вижда, че инфинитивъ е пропадалъ, понеже по-често се срѣща съкратенъ съ окончание -т. Въ сегашно врѣме се срѣщатъ форми за 3. л. множ. ч., които показватъ, че е имало стремление да се изравнѭтъ двѣтѣ окончания : ѧт(ъ) и ѫт(ъ), както у насъ. Въ 3. л. ед. ч. се срѣщатъ форми и безъ личното окончание -т. Сегашното дѣйств. причастие вече се употрѣбява рѣдко и повече адвербиялно, така че ясно се забѣлѣзва, какъ изчезва изъ живото употребление. Сѫщото може да се каже и за минѫлото дѣйств. причастие.

 

Старобългарската форма хъщетъ, хощетъ редовно се среща съкратена: щет; тя често се употрѣбява спомагателно при инфинитивъ, съ който образува бѫдѫще врѣме. Интересно е, че вместо щет се среща и че, а така сѫщо и кет, ке. — Вмѣсто бъдетъ единъ пѫть намѣрихме и бидетъ. По долу даваме примери отъ казанитѣ особености, като вземаме повече ония случаи, гдето формата е написана фонетически, като оставяме многочисленитѣ други случаи, въ които е запазено старото правописание.

 

Сегашно врѣме. Въ грамотитѣ рѣдко се говори отъ страна на 1. л. ед. число, та за това не можемъ твърде да слѣдимъ

 

 

320

 

промѣнитѣ, станѫли въ формата на 1. л. ед. ч. Главнитѣ промѣни се отнасятъ къмъ глаголитѣ на -аѭ, гдѣто въ 1. л. минѫло окончанието -м (-ам), а въ другитѣ лица се стегнѫли сричкитѣ -аѥ, -аѭ въ едно -а, срав. 1. л. ед. ч. съзнавам (№ 65); пущамъ (№ 4. заб. 2.); 3. л. ед. ч. понавѣт; утвръждават (№ 5); 3. л. мн. ч.: да гледат (№ 43); али токмо от них да узимат, а от хору да не метехат (№ 19 бѣл.); а Татомир и Богдан метех да не имат (№ 18); да си узимат калугери (№ 26); вамѫ да не дават (№ 8); не имат (№ 36. бѣл. 1.). Нестегнѫта форма: да възимаѫтъ (№ 9); да полагаѫт (№ 9); да купувает (№ 8); възимает (№ 36. 2).

 

Въ слѣдствие на стѣганьето се изравнило 3. л. мн. ч. съ 3. л. ед. ч., срав. жителница ему да имат дел; они не имат (№ 33); сѫщото забѣлѣжихме и въ грамота № 8 при глаголнитѣ и-основи: да се хранит св. иноци; две телеги да ходит свободно. — Ала въ 3. л. ед. ч. вече въ XV. стол. почнѫло да отпада личното окончание, така че смѣсваньето съ 3. л. мн. ч. не се е продължавало. Въ грамотитѣ, наистина, редовно се поставя надъ послѣднята сричка на формата за 3. л. ед. ч. или , съ който се означава окончанието -т, ала е очевидно, че това се е правило повече традиционално, до като въ говора то не ще да се е чувало. [1]

 

За това тукъ тамѣ се срѣща изпуснѫтъ и знакътъ: да се зове (№ 17); бьде (№ 30); да се принесе (№ 13); вар кому се прилучи (Ар. 4); дава (№ 10, № 11 и пр.).

 

Окончанието -ѧтъ се срѣща правилно замѣнено чрѣзъ -ет : елико се находет (№ 17); да се приносет (№ 13); колико дръжет (№ 26). Ала вокалътъ е въ това окончание не е билъ чисто палатално е, а повече ä съ пó-силна или пó-слаба тъмна боя, въ слѣдствие на аналогията, която е дѣйствувала отъ страна на глаголитѣ, които иматъ окончание -ѫтъ, произнасяно -ът (срав. бѫдът, Ур. 262. могьт 242. сът В. 88). За това, съгласно съ станѫлитѣ промѣни въ срѣднобългарския езикъ, срѣщаме: еже дръжѫт сѧ (Ар. I. 2. 22); да дръжат сіа села (Ар. 68); елика се находьт (В. 88); егда съдѣт сѧ (Ур. 351).

 

Спомагателниятъ глаголъ 1. л. ед. число ѥсмь редовно се срѣща писанъ: съм, сьм, а даже и (е)сѫм (№ 26: кротѫк есѫм). Мн. ч. 3. л. сѫ (№ 1, № 2, № 5 и др.). Вмѣсто бѫдет често пѫти се срѣща фонетически написано бъдет и въ молдавскитѣ грамоти (вж. № 57, № 80, Ар. 30; 78; Ур. 274; 313); бидет (№ 19).

 

Вмѣсто спомагателната форма хъщетъ редовно: щет, и то, както рекохме, покрай инфинитивъ: хто ли се щет покусит (№ 5); зло щет патит (№ 9, № 10); ере щет зло патит (№ 10); варе

 

 

1. Ние въ изданието си всегдѣ поставихме -т, гдѣто е то отгорѣ написано или гдѣто има казаниятъ знакъ.

 

 

321

 

кто щет разорит (№ 10); варе що се щет учинит (№ 13). а господство ми си щет купит (Ар. 3); та щет продати, щетъ' въспріети; и варе кои болѣрин щетъ дигнутъ карванъ (В. 122. 1480). — Безъ инфинитивъ, съ конкретно значение: и варе кому се щет от них сьмьрть (Ар. 37. 1483. г.). Вмѣсто щет се срѣща единъ пѫть че: та че однести (№ 10). Сѫщото че се срѣща и у Венелина: кто щет бити та че однести (стр. 122). Пó-често, отколкото че, се срѣща хокет, кет, ке: кто како хокет (№ 50); кто не ке платит (№ 10); ке бити; ере се ке на ражен поставити (№ 30); елици кет ходити (Ур. 428).

 

Вмѣсто инфинитивъ да съ сегаш. вр.: ищет да отъемне (№ 5).

 

Инфинитивъ безъ -т : кто како хокет има (№ 50); а кто будет их валова (№ 64).

 

 

Аористъ запазва старитѣ окончания. Въ 3. л. мн. ч. прѣобладава окончанието -шѧ, написано фонетически съ е. 1. л. ед. ч.: дадох и дадух (№ 34); судих и гледах по праву и по закон и прочетох. . . и изнаидох истину; видѣх, не оставих (№ 36. 1); 2. 3. л. ед. ч.: Иван никакоже не можé донести закон (№ 36); 1. л. мн. ч. въздвигохом, обновихом (№ 20). Въ влашката грамота № 25 забѣлѣжихме два случая съ окончание -мо, което е обикновено въ малорускитѣ молдавски грамоти, а именно: обещахмо, дахмо; 2. л.: напоисте, въведосте, посѣтисте (№ 26); 3. л. мн. ч.: отпустише, нрикрише, платише (№ 17); дадоше (№ 19); имаше, възмогоше (№ 34); осташе (№ 36).

 

 

Имперфектъ: въ темници бѣх; болен бех; странен бех (№ 26).

 

Вмѣсто повел. форма бѫди се срѣща и бъд, въ фразата: бъд кого (= когото и да —), кто бъдет господаръ, или бъд кого бог изберет (Ар. 78); или пак бъд кого богь изберет (Ур. 226. 313); или бѫди кои работник (№ 5).

 

 

Причастия.

Сегашно дѣйств. причастие: ревнуе последствовати (№ 17); обрѣтаещим се (№ 10); съдръжещу ми и обладаещу ми; обретаещим се (№ 20); въсѣ поспѣеще (№ 17); глаголеща (№ 26); пріидѣте къ мнѣ въси труждещи-м се (№ 26); живъщим (№ 19); съда служѣще право и вѣрно (Ур. 405); си писаеще и сведѣтелствуеще (Ур. 402); писаящи (Ур. 388); писаящ (Ур. 394); ми видѣщи их добра волѣ (№ 79); четъщіи (Ур. 255); рекъщи (Ур. 391. 413); рекъщим (Ур. 323); единосъщна (Ур. 380); съща (Ур. 350).

Минѫло дѣйств. причастие I: почевши (№ 10); господство ми видѣвшем толикое усрьдіе (Ур. 286); II: неможалъ естъ (В. 244).

 

Минъло страд. прич. безъ лабиялно л: купени (№ 20); купено (№ 84).

 

 

322

 

На свършванье ще отбѣлѣжимъ нѣкои особени форми, думи и фрази, които сѫ или българизми или пъкъ чужди, но и у насъ приети: никто да не смѣет задръжати ваму. . . макар и товар господства ми (№ 30); макар и само господство ми (Ар. 20. 1424. год.); честитому царю (№ 48; В. 295); ката годину (№ 13, № 20, В. 156); от над село Олоџіи . . . дори у Кръна; . . . дори у Писку (Ур. 370. влаш. гр. 1626. год.); али токмо от них . . . да узимат, а от хору да не метехат (№ 19. бѣл.); варошани или хорани (= граждани или селяни; В. 329); тъкмеж, такмеж, мн. число такмеже (= спогодба, № 33. и др.); тъда (вм. тъгда, № 13); къда (вм. къгда, Ар. 68); от къд (Ар. 143); он така казал (№ 82); кто хощет настати господинь по моему трагу (№ 20); да пріидет на главѫ его (Ур. 333); али напокон (№ 33); иже сѣ чинит калугер (Ар. I. 2. 29); въ нѣтрѫ (= ср. б. въ нѧтрь, В. 258); въ нѣтрѣ (= нб. внетре, В. 260); подръчие (= рус. подвѣдомство № 17. и др.); Лѣлѣ госпожда (= Леля, Ар. 19); Голѣмо поле (№ 21); въ нескончаемия мѫнки (Ур. 276. Молд. 1615. г.); Гиздавец (прѣкоръ № 13); чловѣкъ от долнѧ рѫкѫ; рекше сирак. (№ 5).

[Previous] [Next]

[Back to Index]