Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. II. [1]
Нови влахо-български грамоти отъ Брашовъ.
Въведение
Историята на българския езикъ ще стѫпи на свои крака само тогава, когато се попълни оная празнина, що зѣе въ редицата на чистонароднитѣ ни писмени паметници отъ половината на 14-ия до края на 15-ия вѣкъ. Българската Троянска повѣсть — то е послѣдниятъ етапъ до който видни пѫтеки водѭтъ нашия езиковъ историкъ, идейки насамъ къмъ най-новата епоха. Досегашнитѣ изслѣдвания по историята на българския езикъ показахѫ, че само съ хипотези не ще може да се разясни тъмниятъ край на срѣднобългарския периодъ. За да свържемъ стариятъ български езикъ съ новия въ исторично развитие, потрѣбни сѫ ни паметници, писани на народенъ български езикъ поне отъ края на 14-ия до края на 15-ия вѣкъ. До сега такива паметници въ България не се намѣрихѫ. А можемъ ли още се надѣва, че ще се откриѭтъ паметници, писани въ ония първи врѣмена, слѣдъ като политическа България паднѫ подъ двойно иго? При тая ни безнадежность, за насъ е щастие, че сме имали сѫсѣдна страна, гдѣто българщината и етнически и езиково е била силно застѫпена и гдѣто лѫчитѣ на свободата не потъмнѣхѫ едноврѣменно съ свободата на България въ края на XIV в. На тая страна, именно на Ромъния, можехме ние да се надѣваме, че ще да ни е запазила писмени паметници, каквито сѫ намъ потрѣбни, за да освѣтлимъ добрѣ историята на езика си.
1. Първата часть на туй съчинение излѣзе въ IX т. на Мсб. (с. 211—340) подъ мое име и подъ името на моя уважаемъ колега, г-нъ Д. Д. Агура, понеже отъ обнародванитѣ тамъ 84 влахо-молдавски грамоти 34 принадлежѫтъ на г. Агура (а именно № № 6, 7, 11, 14, 16, 19, 24, 25, 27, 28, 29, 30, 32, 34, 35, 38, 39, 43, 45, 47, 49, 50, 51, 56, 61, 62, 63, 67, 73, 76, 77, 78, 82 и 83) и понеже при изработваньето историческата часть (стр. 211—273) г. Агура ми спомогнѫ съ данни отъ ромънската литература, а именно съ даннитѣ изъ ромънската история на Ксенопола и изъ цитуванитѣ тамъ двѣ статии на Мелхиседека. Въ съчинението „Бѣлѣжки отъ едно научно пѫтуванье въ Ромъния” (Мсб. IX. 161—210), коете е тѣсно свързано съ гореказаното съчинение и което тъй също се обнародва подъ двѣтѣ имена на г-нъ Агура принадлежи ромънскиятъ текстъ на словото за „пророчица Сибила.” И двѣтѣ тия съчинения бидохѫ прѣдставени въ Министерството на Народното Просвѣщение като приложение къмъ писмения рапортъ върху научната ни командировка въ Ромъния.
4
Че казанитѣ надежди, възбудени още отъ Юрия Венелина, не сѫ били безосновни, доказа се, мислѭ, и отъ грамотитѣ, които се обнародвахѫ въ първата часть на тия изслѣдвания (Мсб. т. IX). Азъ се опитахъ тамъ да разбиѭ съмнѣнието, че славянски писанитѣ грамоти въ Влахия наистина съдържатъ цѣненъ материалъ за историята на българския езикъ. За да се оцѣни българскиятъ характеръ на тия грамоти, трѣбаше противъ мнѣнието, което особено се разпространява отъ страна на ромънскитѣ учени, да се докаже, че този езикъ н е е и с к у с т в е н ъ к н и ж о в е н ъ е з и к ъ, ужъ просто прѣнесенъ отъ България въ Влашко и сетнѣ граматически развалянъ отъ писари ромъни, които не усвоявали добрѣ този езикъ та грѣшали противъ неговата граматика. Съ тази цѣль биде засегнатѫ и въпросътъ за произхождението на ромънитѣ. До колко сѫ вѣрни изказанитѣ тамъ доводи, че ромънскиятъ елементъ въ днешна Ромъния и Трансилвания е корененъ, заседнѫлъ тукъ още отъ Траяново врѣме, ще покажѫтъ бѫдѫщитѣ специални исторични изслѣдвания. Главниятъ моментъ въ този въпросъ за насъ е, че въ равна Влахия, па и на сѣверъ въ Молдова сѫ живѣли български славяни отъ край врѣме. Въ това се убѣждавамъ толкова повече, колкото повече се вдълбявамъ въ езика на старата ромънско-славянска писменость. При друго схващанье, а именно при онова, което подържатъ ромънскитѣ учени, българскиятъ характеръ на тая писменость би билъ за мене неразрѣшима гатанка. И наистина да имахме работа тукъ съ шаблоненъ, извънъ внесенъ книжовенъ езикъ, той, както и да е, щѣше да издаде своето чуждо потекло. А отъ този езикъ напротивъ вѣе живъ срѣднобългарски духъ, яко свързанъ съ съврѣменния животъ, и то не съ живота въ поробена тогава България, а съ живота въ Влахия. Па какъ чудно хармонира този езикъ съ българската номенклатура на мѣста и лица! Ако никой други, то ние, които сме се наситили да прѣобърщаме дебели фолианти, писани съ несъврѣмененъ тѣмъ книжовенъ езикъ, сме станѫли чувствителни къмъ всѣка фраза и форма, попаднѫли въ подобни текстове отъ живия източникъ — отъ съврѣменния народенъ говоръ. И както ни сепва и наелектризирва само една такава чистонародна фраза въ много наши срѣднобългарски книги, така ни влияѭтъ изцѣло съ своя езикъ влахо-българскитѣ грамоти. Кой е говорилъ този езикъ освѣнъ писаритѣ, които сѫ го писали? По-прѣди мислѣхъ, че само въ селското и по-долното градско население се е държалъ срѣднобългарскиятъ езикъ въ Влашко, като допущахъ, че болярскитѣ сѣмейства сѫ били преимуществено ромънски. Но сега съмъ убѣденъ, че голѣма часть отъ боляритѣ е говорѣла у дома си прѣзъ XIV и XV вѣкъ български. Влиянието на ромънския езикъ захваща да се изтъква тепърва въ втората половина на XV вѣкъ. Всичко туй хубаво се вижда отъ грамотитѣ както и отъ намѣрения тефтеръ отъ 1508 г., които обнародвамъ по-долу. Тѣзи н о в и текстове сега немалко разясняватъ ония тъмни въпроси, на които не бѣ възможно точно и съвсѣмъ убѣдително да се отговори само възъ основа на грамотитѣ, обнародвани прѣди три години. Азъ самъ се чувствувахъ не-
5
доволенъ отъ непълнотата на публикувания тогава езиковъ материалъ. И наистина, като оставимъ на страна молдавскитѣ грамоти, които съ своитѣ българизми показватъ само, че е сѫществувало и въ Молдова българско влияние, остаятъ тамъ 53 влашки грамоти, въ които можемъ вече съ по-голѣма сигурность да диримъ реаленъ материалъ за разяснение историята на българския езикъ; а отъ тия 53 грамоти с а м о 6 с ѫ п и с а н и в ъ п ъ р в а т а п о л о в и н а н а XV в ѣ к ъ, сир. въ най-важния периодъ, въ края на който срѣднобългарскиятъ езикъ вече окончателно получва главнитѣ свойства на новобългарския езикъ. Отъ втората половина на XV в., а именно отъ 1451 до 1500 год. има само 18 грамоти, докато останалитѣ 29 грамоти са отъ XVI и XVII в. Възъ основа на казанитѣ шесть най-стари грамоти и нѣколкото отъ тоя родъ, издадени по-прѣди у Венелина и у ромънитѣ, не можеше да се градѭтъ доводи, които да разяснѭтъ изцѣло въпросътъ за развитието на срѣднобългарския езикъ. По тая причина у мене, още бидейки въ Ромъния, се яви завѣтно желание, да се завърнѫ тамъ още веднажъ и особено да отида въ Трансилвания, понеже бѣхъ увѣренъ, че тукъ, а именно въ архивитѣ на двата саксонско-ромънски центра, Брашовъ и Сибинъ (Херманщадтъ), ще се намѣрѭтъ стари влахобългарски паметници. Това предположение насигурно правѣхъ, защото имахъ прѣдъ очи живитѣ стари сношения между Влашко и Брашовъ, за които свидетелствуваха и издаденитѣ отъ Стурдза нѣколко влахо-български грамоти, адресувани отъ влашки войводи до гражданитѣ въ Брашовъ. Двѣ отъ тия брашовски грамоти, а именно отъ Александра, синъ на Мирча Велики, азъ прѣпечатахъ (вж. Дакоромънитѣ и пр. Мсб. IX. 279). Имаше и другъ, особенъ поводъ, който ме потъкваше още тогава да посѣтѭ Брашовъ: то е въпросътъ за стария български кварталъ въ Брашовъ, наричанъ отъ ромънитѣ ш к е и, а отъ маджаритѣ bolgárszeg (вж. Мсб. IX 271). По тѣзи названия сѫдѣхъ, че поромънената сега българска колония въ Брашовъ трѣба да е била твърда стара, понеже ромънитѣ са наричали само старитѣ български жители въ Влахия и Трансилвания шкеи. Желанието ми, да отида въ Брашовъ съ казаната двойна цѣль, можа да се изпълни едвамъ слѣдъ три години, а именно минѫлата ваканция прѣзъ августъ мѣсецъ. На 16 28 Августъ се прѣдставихъ въ градската архива ; на архиваря, госп. Стеннеръ, комуто прѣдварително бѣхъ прѣпорѫчанъ отъ моя уважаемъ приятель, госп. Д-ръ Оскаръ Ашботъ, професоръ на университета въ Пеща. Благодарение на особената любезность и услужливость на г. Стеннера азъ можахъ да работѭ въ архивата осемъ дена непрѣкѫснѫто. Госп. Стеннеръ именно бѣше взелъ отпускъ и имаше право да се ползува още съ него, но той пожертвува своето спокойствие и стоя цѣли дни заради мене въ архивата (съгласно съ строгитѣ правила на архивата, които не позволяватъ да се ползува нѣкой съ стари документи въ отсѫтствието на архиваря). За тая пожертвователна услужливость, свойствена на единъ нѣмецъ, който знае да цѣни, що е наученъ интересъ, азъ се считамъ дълженъ, да му изкажа тукъ своята най-голѣма
6
благодарность. Въ Брашовската архива азъ намѣрихъ небрано лозье: намѣрихъ повече отъ 400 неиздадени досега влахо-български грамоти, по езикъ най-цѣнни отъ всички, до днесъ извѣстни отъ този родъ. Това, което най-много ме зарадва, бѣ голѣмото количество грамоти отъ края на XIV и първата половина на XV вѣкъ; отъ втората половина на сѫщия вѣкъ сѫ още по-многобройни, а най-многобройни сѫ, разбира се, по-новитѣ, отъ XVI в. насамъ, които не ме интересувахѫ толкова много. Професоръ Богданъ, съ когото се срещнѫхъ въ Брашовъ, ми разказа сетнѣ, какъ самъ той и всички учени въ Букурещъ, които недавно узнали за сѫществуваньето на тия грамоти, били силно изненадани отъ туй откритие, станѫло случайно, и то благодарение на архиваря г. Стеннеръ. Професоръ Богданъ, които е родомъ отъ Брашовъ, гдѣто е расълъ и порасълъ, и който почти всѣко лѣто дохожда тукъ, за да прѣкара ваканциитѣ у своитѣ домашни, нищо не е знаялъ по-прѣди за тия грамоти. Споредь него, за това били най-много виновни саксонцитѣ архивари, които не казвали нищо на ромънитѣ. Азъ пъкъ се увѣрихъ, че главната причина е, гдѣто Брашовската градска архива до прѣди нѣколко години не е била никакъ наредена. Първъ, който се е заловиль да уреди тая богата архива, е сегашниятъ архиварь, госп. Стеннеръ, човѣкъ съ пълно юридическо образование и изобщо подготвенъ както трѣба по архивното дѣло. Уредбата сир. каталогизацията на архивата и сега още не е довършена, така че не е чудно, гдѣто казанитѣ грамоти доскоро сѫ били зафърлени на единъ купъ, вѫтрѣ въ мрачнитѣ стаи на срѣдовѣчното архивно здание. Никой не е знаялъ, какво съдържатъ тия грамоти, защото никой отъ архиваритѣ не е могълъ да чете кирилица, а още по-малко да разбере езикътъ имъ. И г. Стеннеръ не е отдавалъ голѣмо значение на тоя купъ кирилски хартии. Когато недавно проф. Точилеску наминѫлъ въ Брашовъ и питалъ г. Стеннера, нѣма ли въ архивата латински документн съ съдържание, относещи се до Ромъния, случайно узналъ отъ г. Стеннера за тия кирилски грамоти. И тъй истина е, че никой по-прѣди отъ ромънскитѣ учени не е питалъ за такива грамоти. Отъ друга страна ни единъ славянски филологъ, нито отъ Австрия, нито отъ странство, не е дохождаль прѣди мене въ Брашовъ, за да прави изслѣдвания въ градската архива. Грамотите сѫ стояли неописани и невнесени въ каталога, както по сѫ описани и до день днешенъ. Сега приврѣменно сѫ нумерувани, и то редомъ, както стоѭтъ на купъ, размѣсени съ по-нови ромънски грамоти. Проф. Точилеску не е могълъ да разбере съдържанието на грамотитѣ, защото не владѣе ни единъ славянски езикъ, по при все това, като позналъ по имената на войводитѣ и по тѣхнитѣ печати, че голѣма часть отъ тия грамоти сѫ твърдѣ стари — отъ началото на XV. вѣкъ и даже отъ края на XIV, заключилъ, че трѣба да иматъ извънредно цѣнно исторично съдържание. Поради това Ромънската академия се е разпоредила, да се снемѫтъ фотографически копии отъ тия грамоти, за да ги има въ библиотеката си. Азъ прочетохъ всичкитѣ грамоти грижливо, и могѫ да кажѫ, че тѣхното съдър-
7
жание наистина е интересно, но такава голѣма исторична важность, каквато имъ се отдава по досегашнитѣ прѣдположения, тѣ нѣматъ. Всички тия грамоти иматъ характеръ повече на частни и интимни писма, въ които рѣдко се засѣгахь исторични събития, и то мимоходомъ. Изключенията сѫ рѣдки. Имена изобщо не се споменуватъ, па даже и датата, кога сѫ писани тия писма, не е забѣлѣжена. Само около 12 пергаментови хрисовула и още други двѣ книжни грамоти иматъ дата. При все това не може да се отрече на тия грамоти важно културно-исторично значение. Тѣ немалко освѣтливатъ частниятъ, особено вѫтрѣшниятъ животъ на авторитѣ, а така сѫщо и тогавашнитѣ търговски сношения, както и тогавашнитѣ груби нърави. Не съмъ посветенъ въ подробноститѣ на ромънската истории и затова не могѫ да кажѫ положително, до колко тия грамоти ще могѫтъ освѣтли и нѣкои тъмни исторични въпроси. Че ще има подобни мѣста, достатъчно доказва вече и обстоятелството, гдѣто грамотата, публикувана по-долу подъ № 120, е писана отъ нѣкой н е п о з н а т ъ д о с е г а на ромънскитѣ историци войвода Марко. У Ксенопола за него не намѣрихъ нищо споменато. По езика и писмото се вижда явно, че тоя Марко не ще да е владѣлъ по-рано отъ полов. на XVI вѣкъ. Потвърждение за това азъ намѣрихъ въ исторични документи отъ градската Брашовска архива, споредъ които можахъ точно да опрѣдѣлѭ, че това писмо на Марко войвода е писано на 1542 година, както се види отъ даннитѣ по тоя въпросъ, които излагамъ по-долу. Не сѫ отъ малка исторична важность и грамотитѣ на Мирчовия синъ Александъръ (№ 6—14), за когото ромънскитѣ историци тъй сѫщо не даватъ много данни. За нашия историкъ не е безинтересна грамотата на българския царь Срацимиръ, която обнародвамъ по-долу на първо мѣсто. Както и да е, обща важностъ за историята на ромънитѣ тѣзи документи ще иматъ до толкова, че когато единъ день Ромънската академия на наукитѣ прѣдприеме да издаде подпъленъ ромънски codex diplomaticus, всѣкакъ ще бѫдятъ тѣ въ тоя codex между по-интереснитѣ. А пъкъ стойностьта, която иматъ тѣ откъмъ своя езикъ за насъ, е безцѣнна. Отъ тая страна именно азъ ги цѣнѣхъ, когато отбирахъ тѣзи, които прѣписахъ и които издавамъ по-долу печатно. Тѣ сѫ всичко 121 грамота, сир. приблизително една трета отъ всичкитѣ. По тѣхното съдържание читательтъ ще може си състави понятие за историчната стойностъ на цѣлата колекция. Най-голѣмо внимание обърнѫхъ върху грамотитѣ отъ първата половина на XIV и XV вѣкъ, и за това прѣписахъ почти всички, като оставихъ само нѣкои съвсѣмъ дребни и незначителни, или такива, въ които съдържанието на нѣкои отъ прѣписанитѣ шаблонно се повтаря. Отъ. XVI вѣкъ прѣписахъ само нѣколко, чиито езикъ ми се показа по-характеристиченъ било по форми, или по правописъ. Съ тѣзи грамоти сега з н а ч и т е л н о с е н а д о м ѣ с т я к а з а н и я т ъ н е д о с т а т ъ к ъ о т ъ н а р о д н и п и с м е н и п а м е т н и ц и о т ъ XV в. Езикътъ на тия паметници, а особено на най-старитѣ до половината на XV в., прѣдставя органично развитие на езика, който се съдържа въ
8
българската Троянска повѣсть. Историята на българския езикъ ще може сега много по-лесно да прослѣди в по-нататъшното развитие на българския езикъ до началото на XVI вѣкъ. Доколко обнародванитѣ тукъ грамоти прѣдставятъ български езикъ отъ края на XIV и цѣлия XV в., и то п р ѣ з ъ в с и ч к и т ѣ м у д е с е т о л ѣ т и я, читательтъ ще може да види отъ слѣдния хронологиченъ редъ на печатанитѣ по-долу грамоти:
Грамота № 1 е отъ българския царь Срацимиръ.
Грамота № 2 е отъ Радула II. (1375—1380).
Грам. № 3 е отъ Мирча Велики (1386—1418). Тя носи дата отъ 1413 год.
Грам. № 4 и 5 сѫ отъ Михаила, синъ на Мирча Велики (1418—1420). Отъ съдържанието на тия грамоти обаче се вижда, като че ли тѣ сѫ издадени отъ Михаила, въ качество на замѣстникъ на баща му въ 1391 год.
Грам. отъ № 6—14 сѫ отъ Александра, синъ на Мирча Велики, издадени слѣдъ 1420 год.
Грам. отъ № 15—17 сѫ отъ Радула III. (1425—1427); първитѣ двѣ иматъ дата отъ 1421 и 1422 г.!
Грам. отъ № 18—27 сѫ отъ Дана II. (1420—1425 и 1427—1430); № 18 има дата отъ 1431 г.!
Грам. отъ № 28—50 сл. отъ Влада II. Дракулъ (1430—1439 и 1442—1446).
Грам. отъ № 51— 53 сѫ отъ Дана III. (1439—1442 и 1446—1452).
Грам. отъ № 54—61 сѫ отъ разни боляри, писани въ първата половина на XV. в., и то между 1420—1450 г.
Грам. отъ № 62—68 сѫ отъ Владислава или Влада III. (1452—1456).
Грам. отъ № 69—77 сѫ отъ Влада IV. Цепешъ (1456—1462 и 1476—1477).
Грам. отъ № 78—81 сѫ отъ Радула IV. (1462—1472).
Грам. отъ № 82—101 сѫ отъ Млади Басарабъ (1472—1476 и 1477—1481).
Грам. отъ № 102—109 сѫ отъ разни боляри, писани въ втората половина на XV. в.
Това сѫ грамотитѣ до края на XV. в.; слѣдватъ по-нови грамоти, а именно:
Грам. № 110—112 сѫ отъ Михня I. (1508—1512).
Грам. № 113—119 сѫ отъ Мирча Чобанътъ (1546—1554 и 1558—1560).
Грамота № 120 отъ непознатия до сега войвода Марко и
Грам. № 121 отъ Басараба (Матей?).
Значението на тѣзи грамоти за историята на нашия езикъ ще се опрѣдѣли окончателно тепърва съ врѣме, слѣдъ като се подложѫтъ езиковитѣ факти, които тѣ съдържатъ, на всестранно изучванье. Отъ своя страна азъ тукъ слѣдъ текста на грамотитѣ изтъвамъ въ обяснителни
9
бѣлѣжки всичкитѣ по-видни особености на езика имъ откъмъ граматична и лексикална страна. Но прѣди да пристѫпимъ къмъ самитѣ грамоти и казанитѣ обяснения, ще се спремъ, за да фърлимъ отъ часть историченъ погледъ върху самия градъ Брашовъ, гдѣто сѫ намѣрени грамотитѣ. Казахъ вече по-горѣ, че единъ въпросъ отъ историята на този градъ има за насъ специаленъ интересъ, а именно въпросътъ за оная градска махала въ Брашовъ, която въ минѫлитѣ вѣкове е била населена отъ българи. Въ свръзка съ тоя въпросъ ще се разяснѭтъ по-добрѣ и условията, които сѫ спомагали на живитѣ писмени и политически сношения между сѫсѣдното влашко войводство и града Брашовъ, за което свидѣтелствуватъ и намѣренитѣ тукъ грамоти. Азъ имахъ възможность, да се занимаѭ въ Брашовъ и съ изслѣдваньето казаниятъ въпросъ, и бѣхъ честитъ да откриѭ, и по него съвсѣмъ нови данни, които сѫ отъ естество, не малко да го освѣтлѭтъ.