Езикътъ на грамотитѣ
Глаголи.
Императивъ (повелително наклонение)
Сегашно врѣме.
Всичкитѣ промѣни, които характеризуватъ новобългарскитѣ глаголни форми отъ сегашно врѣме спрѣмо старобългарскитѣ, въ езика на нашитѣ грамоти вече сѫ отъ часть или изцѣло извършени. Тѣзи промѣни сѫ повече слѣдствие на аналогични изравнения на глаголнитѣ форми отъ различнитѣ основни категории, както и на фонетични промѣни въ оконч. на 1. л. ед. ч. и 3. л. мн. ч., извѣстни като характеристиченъ бѣлѣгъ на срѣднобългарския езикъ. По фонетич. причини е изчезвало въ края на срѣднобългарския периодъ личното окончание за 3. л. ед. ч. -т. Наистина то редовно се пише въ нашитѣ грамоти, и то въ титла надъ линията, но това писанье е повече правописна традиция, отколкото слѣдствие на живия говоръ. Отдѣлни случаи, гдѣто писецътъ е пропустнѫлъ да напише -т надъ линия, показватъ, че то вече не се е произнасяло винаги. Но отъ всичкитѣ случаи пакъ излиза на явѣ, че оконч. -т още не е било съвсѣмъ изчезнѫло въ езика и че формитѣ за 3. л. ед. ч. откъмъ тая страна се намиратъ въ прѣходно състояние.
135
Подирньото е приемливо само за врѣмето до края на XV. в. — Въ 1. л. ед. ч. и 3. л. мн. ч. на глаг. и-основи срѣдноб. окончания -ѧ, -ѧт правилно се произнасяли като -е, -ет, но сѫщоврѣменно се е извършвалъ и аналогиченъ процесъ, който е свеждалъ тия окончания въ асоциация съ оконч. на е-основи: -ѫ, -ѫт, поради което се прѣнасятъ и подирнитѣ на мѣстото на първитѣ. Често се срѣща за 1. л. ед. ч. и оконч. -м, присъединено къмъ глагол. основа; въ нѣкои случаи не може да се различи, да ли формата е 1-во л. единствено или множ. число, понеже воиводитѣ често се изразяватъ съ маестетно множест. число. Прѣнасяньето на -м може да се сметне и за самостоятелна аналогия на българския езикъ въ всички случаи. Но изглежда, че при глаголнитѣ и-основи, гдѣто това лично оконч. се срѣща най-често, трѣба да приемемъ и сръбско влияние. И изпусканьето на -т въ 3. л. мн. ч. е сърбизъмъ. Въ множ. ч. 3. л. слѣдъ ч се явява -ѧ вм. -ѫ, а слѣдъ -ж напротивъ ѫ вм. ѧ, съвсѣмъ съгласно съ срѣднобългарската фонетика, срав.: плачѧт, грижѫт.
— Извѣстно е, че въ глаголитѣ, на които инф. осн. окончава на -о в а, -е в а, чрѣзъ контаминация на инфинитивната съ сегашната основа се е образувала новобългарската основа -ува-: нпр. к у п у в а- вм. к у п у е-. Началата на тоя процесъ захващатъ твърдѣ рано, както свидѣтелствува и Мариинското глаголич. евангелие, но усиленото му движение се пада въ срѣднобългарския периодъ. Този процесъ още не е билъ окончателно завършенъ въ XV. в., като сѫдимъ споредъ езика на нашитѣ грамоти.
— И стѣганьето на глаголнитѣ основи на -а
въ -а е
захванѫло въ старобългарския периодъ; понеже то се е извършвало, както се види,
въ свързка съ ударението, не е прокарано еднакво при всички глаголи, срав.
новоб. копае, и умира. Въ нашитѣ грамоти и това явление е
прѣдставено съгласно съ резултатитѣ му въ новоб. езикъ.
За да бѫде изложението по-прѣгледно, азъ групирамъ примѣритѣ споредъ сегашната основа на глаголитѣ и споредъ лицата въ единств. и множ. число. За да бѫде и хронологията на формитѣ по-прѣгледна, ще се придържамъ по възможность о редътъ на грамотитѣ.
I —II.
Единст. число, 1. л.: идѫ, № 8; наидѫ, № 35; възмогѹ, № 67.
— 3. л. възмет, № 2; бѫдет, доидет, № 6; бѫдет, № 17; наидет, № 23; възмет, № 24; поможет, № 53; донесет, № 39; загинет, речет, № 44; побѣгнет, № 45; д о д е, № 57; п о м о ж е, № 51; с ъ б е р е, № 57; д о д е т, № 61; подет, № 5;
— множ. число 1. л. — ;
2. л.: доидете, можете, № 7; поможете № 51; можете № 53;
— 3. л.: отведѫт, № 13; идѫт, № 36; могѫт, № 37; поидѫт, № 31; бѫджт, № 32; дерѫт, № 37; изнесѫт, № 48; донесътъ № 59; донесѫт, № 63; отидѫт, № 80; идѹ № 1.
III.
Единст. число, 1 л.: знаѭ, кажѫ, № 55; з н а м, № 8, 54, сѫ надѣж, № 54; п л а ч ѧ с ѧ, № 6; д а в а м; о с т а в л ѣ м, № 29; з а х в а л а м ъ: „на том ви захвалам,” № 43; з а х в а л ѣ м сѧ, № 118; з а х в а л ѣ м , № 83; п ѹ щ а м, № 10;
— 2 л.: з н а ш, № 38.
— 3 л.: б ї е: „да си бїе очи,” № 5; смѣет, № 5; з н а, № 80; з н а е, № 107; п и ш е т, № 27; да им се п л а щ а т, № 79; п р о д а́ в а т, № 98; д а в а т, № 24.
136
х в а т а т, о д и р а т, ѹ з и м а т, № 40; р а з в а л ѣ: „а добитък да му се не развалѣ” № 91; починает, № 110; питат, № 19; орисѹет, № 19; к ѹ п ч ѹ в а, № 27; п р и б е г а, № 6; да не бантѹет, № 3; тръгѹет; да се варѹет, № 23; да се жалѹет, № 79; о р и с ѹ ѫ т: „такози ви орисѹѫт господство ми,” № 43; о р и с ѹ в а т: „ви орисѹват господство ми,” № 46; съ зло се свръшѹет, № 110.
— Множ. число, 1 л.: пишем, № 31; как з н а м ы, да ви кажем, № 61; да д а в а м е, № 57;
— 2 л.: да си не ж а л ѹ в а т е, № 6, п р о в а ж д а т е, № 10 огнь, . . . а вїе го самы з а п а л ѣ т е, № 13; з н а т е, № 19; знаете, № 21, 23, 31, 51; да сѧ в а р ѹ в а т е, № 26; да не с м ѣ т е в ъ з ѧ т и, № 26; в ъ з и м а т е, № 23; д а в а т е, № 75, да орете и да копаете, № 97; т ѣ р а т е, № 40; вѣрѹете, № 32; а що ми в ъ з т р ѣ б ѹ в а т е, № 55.
— 3. л.: се варѹѫт; № 3; п л а ч ѧ т, № 34; к ѹ п ѹ ѧ т ъ, № 25; бантѹѫт, възива́ѫт, ратѹѫт, № 21; тръгнѹѫт, № 23; проливаѫт, № 34; даваѫт: и м а т ъ, № 25. п л ѣ н ѹ в ѫ т, № 37; ѹ з и м а т ь, № 52; ѹлагаѫт, № 54; кѹпѹѫт, № 80; пїатт, № 112; ищѫт, № 52.
Глаголътъ хъщѫ, хътѣти, ед. ч. 1. л.: щѫ, № 12, 17, 29, 34, 35, 36, 42, 45, 48, 67; щъ : „азъ им щъ ѹчинит закон, № 70; х о ч ѹ, № 75; х о к е м, № 110;
— 2 л.: ч е ш, № 83;
— 3. л.: щ е т, № 2, 3, 8, 23, 36, 57, 58, 59, 85; ще, № 25; ч е, № 111, 117; ке, № 120;
— Множ. число, 1. л. — ;
— 2. л.: щ е т е № 8, 21, 29, 67, 70, 84; ч е т е, № 110, 111;
— 3. л.: щ ѫ т, № 5, 35, 36, 41; х о щ е т: „хощет юнаци да доидет,” № 71; х о т е т: „и теизи воиске що хотет да ѹчинет,” № 110; х т е т, № 48, 63; т е т, № 85.
IV.
Единст. число, 1. л.: г о в о р ѧ, № 9, 32, 42; м о л ѧ, № 9, 38, 57; м ѫ ч ѣ с ѧ, да п о г а с ѧ, № 13; п р о с ѧ, № 35; м о л ѣ, № 57; ч и н ѧ, № 29; ѹчинѫ, № 8, 50; н а п р а в ѧ, № 50; говорим (1. л. множ.?) № 10, 21, 56; ч и н и м, № 10, мислим, № 15, 29; поновим, ѹтвръдимъ (1 л. множ.?), № 28; се мѫчим, № 29; любим, плѣним, № 89; просим, молим, № 101; говорѹ, № 27; молѹ, прошѹ, № 51.
— 2. л. — ;
— 3. л.: п л а т и, № 13; платит, № 24; х о д и, № 27; ѹ м н о ж и, № 38; н а у ч и, № 51, 53; н а х о д и, № 40.
— Множ. число, 1. л.: — ;
— 2. л.: видите, № 26; пазите, стоите, № 34;
— 3. л.: з а л о ж ѫ т, № 5; п л ѣ н ѧ т, расипѧт, № 7; се в о з ѫ т, № 8; доходѧт, № 10, 54; поставлѧт, сѫдат, № 19; н о с е т, № 40; д о н о с е т, д о н о с ѫ т, и з н о с ѫ т, № 48; п л а т е т ь, № 52; ходѧт, № 54, 62; в р а т е т, № 62; к ѹ п ѫ т, № 63; хранѧт, грижѫт, № 64; з а г ѹ б е т, № 70; х о д е т, д о х о д е т, № 84; о с л о б о д ѣ т, № 85; да се не б о е т ъ, № 89; у ч и н е т, х о д е, № 92; ходет, хранет, вратет, чинет, № 100; се крепет, № 110.
V.
Единст. ч. 1. л.: и м а м ь, № 56; д а м, № 71;
3. л.: гдѣ сѧ п р о д а с т, № 18; п р о д а д е т, № 24; д а д е т, № 24; е д е т, № 97;
— Множ. число 1. л.: — ;
— 2. л.: имате, № 51;
— 3. л.: я д ѫ т, № 6; д а д ѫ т, № 18, 27, п р о д а д ѫ т, № 63; немат, № 36; имаѫт, № 37.
С п о м а г. г л а г о л ъ іесмь,
Ед. ч., 1. л.: с ѫ м, № 12, 89; с ъ м ъ, № 40; с м ъ, № 110;
— 3. л.:
; е № 11, 71;
— Множ. ч., 1. л.: с м е, № 67; с м о, № 67;
— 3. л.: с ъ т ъ, № 30; с ѫ, № 9; с ѹ т, сѹ, № 49.
137
Отъ глагола в ѣ м ь се срѣща нѣколко пѫти медиалната форма за
1. л. ед. ч. в ѣ д ѣ. Отъ синтаксиса на тая форма се вижда, че тя се е
употрѣбяла въ езика съ чисто формално значение на частица, както новоб. част.
та, съ екскламативно значение, и то въ началото на изречението. Формата в ѣ
д ѣ, която се пише и фонетич. „в е д е”, се срѣща и въ съкратенъ видъ: „в ѣ”
и „в е”: ми ѹ том, в е д е знате, ваша милость, № 66; да в е д е знате,
ваша милость, № 66; да в е д е Радилъ нѣст бил кезѣш, № 70; в е д е ако ми
мене неволіa ѿ тѹрцех, а вам коіa неволіa ви
, № 86; да в е д е ви е
господствѹ ви въс добитѫк по планинах . . , № 110; вѣ бога имам и дѹшѫ
имам, № 56; ве то знае Щерька добре, № 107.
Аористъ и имперфектъ.
1. Главна характеристика на новобългарския сложенъ аористъ спрѣмо старобългарския е окончанието за 3. л. ми. ч. -хѫ вмѣсто окончание -шѧ. Послѣдното е почнѫло да отстѫпя вече въ началото на срѣднобългарския периодъ, когато съгласно съ познатото фонетично правило ѧ слѣдъ ш е минавало въ ѫ. За това въ срѣднобългарсйитѣ паметници това окончание редовно се пише -шѫ. Къ слѣдствие на тая фонетична промѣна аорист. оконч. за 3. л. ми. ч. формално се е доближило къмъ имперфектното окончание -х ѫ, така че аналогията по-лесно е могла да дѣйствува за подпълно формално изравнение между двѣтѣ окончания, което най-сетнѣ въ края на срѣднобългарския периодъ се е завършило съ окончателното прѣобладаванье на имперфектното окончание -х ѫ. Стремението, да се изравнѭтъ аористнитѣ форми съ имперфектнитѣ, и обратно, е твърдѣ старо: вече въ старобългарскитѣ паметници често пѫти виждаме въ множ. и двойст. ч. 2. л. прѣкарани аористнитѣ окончания -с т е, -с т а на мѣстото на имперф. окончания -ш е т е, -ш е т а. По аналогия на 1 л. един. ч. и на 1. и 3. мн. ч. въ новобългарския езикъ въ 2-ро лице мн. ч. е замѣстено аористното -с- чрѣзъ -х-. За сега не може точно да се опрѣдѣли, кога се е почнѫло туй прѣнасянье х вм. с. За жалость въ нашитѣ грамоти рѣдко се говори въ аористъ 2. л. множ. ч.; повтаря се нѣколко пѫти формата д а с т е, № 13 и пр. сетнѣ: п о с л ѹ ш а с т е, № 13; ѹ н е с о с т е, № 59; р е к о с т е, п о р ѹ ч и с т е, № 110. И въ другитѣ грамоти, които обнародвахъ прѣди три години, се срѣщатъ само нѣколко примѣра отъ аористъ 2. л. множ. ч, и то пакъ само съ с : напоисте, въведосте, посѣтисте (Мин. Сбор. IX. 321). При все това не се съмнявамъ, че и този аналогиченъ процесъ е билъ захванѫтъ и отъ частъ проведенъ поне въ 2-рата половина на XV. в.
— Рѣдки сѫ примѣритѣ, гдѣто се говори въ нашитѣ грамоти отъ страна на 1. л. мн. ч.; срѣща се именно единъ слѹчай, отъ който се вижда, че и въ аористъ е било прието окончанието -хме вм. -хом, срав.: „подвигате зли речи, како се ѡ т м е т н ѫ х м е ѿ господина кралѣ”, № 12.
Съгласно съ казаното, въ нашитѣ грамоти редовно се употрѣбяватъ за 3 л. мн. ч. аористни форми съ оконч. хѫ ; само единъ пѫть срѣщаме
138
прѣходната форма съ оконч. шъ : ѹ х в а т и ш ѫ, № 40. Покрай това се явява и една трета форма съ оконч. на -ше : ѹ х в а т и ш е, р е к о ш е, № 27; с в е з а ш е, о т п ѹ с т и ш е, № 40. Тази форма насигурно е сърбизъмъ, тъй като оконч. -ше противуречи и на срѣднобълг. фонетика. Колкото за формитѣ съ оконч. -х ѹ, ясно е, че тукъ ѹ, по казаната правописна маниера, замѣстя букв. ѫ, срав. ходихѹ, о г о р ч и х ѹ, № 99. Ето примѣри отъ аористъ 1—3 л. единст. число и 3. л. множест. число:
1. л.: могох, № 13; дарувах, № 27; имах, № 29; дадох, завръших, сторихь, № 59; излѣзох, № 79; се неволисах, № 83; се неволих, № 85;
2. и 3. л.: погледа, научи, № 12; д о б ѣ ж е, № 13: благопроизволи, № 27; доиде, № 40; постави, събра, № 52; поръчи, № 57; извади, ѹзхоте, № 74.
— 3. л. мн. ч.: п р о с и х ѫ, № 3, 28; п о с л ѹ ш а х ѫ, реч господства ми та доидоше, № 12; о п ѹ с т и х ѫ, № 31; д о д о х ѫ, № 30; к а з а х ѫ, № 36; казахъ ми, № 57; к о н ч а х ѫ, № 38; п р и и д о х ѫ, п р и н е с о х ѫ, р е к о х ѫ, № 59; к л ѧ х ѫ, № 61.
2. Примѣритѣ отъ и м п е р ф е к т ъ сѫ съвсѣмъ малобройни, понеже обнкновено въ нашитѣ грамоти се говори или въ сегашно врѣме или въ аористъ: с т о а х ѫ, № 12; п р и д е х а, № 25; д о х о д е х ѹ, № 80; щ е ш е, х т е ш е, щ е х ѫ, № 12; щ е ш е, № 85.
Императивъ (повелително наклонение).
До като въ съсѣдния намъ сръбско-хърватски езикъ императивнитѣ
форми се изравнили, като прѣобладало основ. окончание на формитѣ отъ
е-
и и-основи, напротивъ въ българския езикъ подобно изравнение станѫло въ
полза на императивнитѣ форми отъ е- и не-основи. Въ
срѣднобългарския периодъ, както доказватъ сега и нашитѣ грамоти, това аналогично
размножение на императивъ отъ типа на е- и не-основи е било
проведено до край. Важно е, че началата на тоя процесъ засѣгатъ дори първитѣ
вѣкове на старобългарския периодъ. Извѣстно е, че въ езика на старобълг.
паметници се употрѣбяватъ двойни императивни множествени форми при глаголнитѣ
е-основи,
и то по-рѣдко съ правилнитѣ оконч. –имъ, -ите, а по-често съ неправ. оконч. -ѣ
м ъ, -ѣ т е (іaмъ,
іaте), нпр. ѹбиѣмъ Звгр. Мар. въпиіaмъ, постеліaмъ,
алчамъı, постраждамъ, Супр; покръıѣте, заколѣте, глаголѣте, съвѧжате, покажѣте и
пр. и пр. (вж. Wiedemann. Beiträge zur altb. Conjug., 28 нт.). Слѣдъ като се
дадохѫ разни несъстоятелни тълкувания, проф. Лескинъ духовито се досѣти, че тѣзи
императивни форми ще да сѫ аналогично образувани споредъ формитѣ отъ типа
берѣмъ, берѣте (вѫ. Archiv für slav. Philologie, IV. 148). Тѣзи аналогични форми
въ старобългарския езикъ сѫ засегнѫли първомъ
іaе-основи, и въ тая область тѣ
вече прѣобладаватъ (въ Савината кпига всички повелителни форми отъ този родъ
иматъ ѣ вм. и !); въ срѣднобългарския периодъ тоя процесъ се е
продължилъ, като е обхванѫлъ и и-основи. Ето е д и н ъ в а ж е н ъ и с
т о р и ч е н ъ б ѣ л ѣ г ъ, к о й т о д о к а з в а г е н е т и ч н а т а
с в р ъ з к а м е ж д у с т а р о – б ъ л г а р с к и я („с т а р о – с л о
в е н с к и я”) и н о в о б ъ л г а р с к и я е з и к ъ. — Ще приведѫ
примѣри, както слѣдватъ въ грамотитѣ размѣсомъ: грабѣте, взимаите, ѹгаждаите,
живѣте, № 4; спѣшѣте; го-
139
нѣте, № 7; елате, поспѣшаите, № 8; кажете № 8, 51; вратѣте, № 10; допѹстѣте, № 13; призовете, наѹчите и ѹправете их, № 21; ѹготовете № 30; ѹмирете се; хранете, № 33; потрѹдѣте сѧ; довезѣте, № 35; кажѣте ми, № 37; ръцѣте, № 37, 63; то ми створете, № 38; оставете, № 40; сторѣте, № 42, 59; ослободѣте, цѣлѹваите, № 54, 63; истерѣте их ѿ нас, № 84; пѹстѣте, № 89; чинете, № 91; ѹчинете № 95; говорете, № 94; ръцете, № 97; съмотрете, № 110.
Инфинитивъ и описателно бѫдѫще врѣме.
Нѣма съмнѣние, че въпросътъ за изчезваньето на инфинитивъ е единъ отъ най-важнитѣ въ историята на българския езикь. До като не се знаеше нищо положително, до кога въ българския езикъ е сѫществуваля гая глаголна форма, намирахѫ мѣсто разни научни тълкувания, които се свеждахѫ все къмъ една мисъль, а именно, че изчезваньето на инфинитивъ ужъ станѫло подъ влиянието на чужди езикови елементи, които българскитѣ славяни заварили на Балканския полуостровъ. Но сега е вече очевиденъ фактъ, който се потвърдява именно отъ езика на нашитѣ грамоти, че б ъ л г а р с к и я т ъ е з и к ъ е и м а л ъ и н ф и н и т и в ъ о щ е в ъ п ъ р в а т а п о л о в и н а н а XV. в. И тъй въпросъть за изчезваньето на тая форма отъ сега нататъкъ стѫпя на реална, исторична почва. Че инфинитивъ, който се срѣща въ езика на грамотитѣ, е билъ жива народна форма, това доказватъ многобройнитѣ примѣри, гдѣто той показва фази на р а з в и т и е, несвойствено на мъртви форми. Ние виждаме, че инфинитивъ редовно се явява съ съкратено окончание -т, безъ крайното -и : случаитѣ, гдѣто се вѣстява и пълното окончание -ти, показвать колѣбание въ езика, обикновено въ всѣка прѣходна епоха. Отъ друга страна нѣколко пѫти намираме и инфинитивъ без -т, тъй както е уцѣлѣлъ и до денъ днешенъ въ новобългарския езикъ; въ други случаи съглеждаме вмѣсто инфинитивъ употрѣбенъ verbum finitum съ да, па даже и безъ да, пакъ досущъ както въ днешния езикъ. Тая живость въ синтаксиса, която въ всичко се съгласява съ днешния езикъ, не позволява да се съмняваме, че наистина инфинитивъ е сѫществувалъ и се употрѣбялъ въ българския езикъ още въ края на XIV. и началото на XV. в. тъй, както се употрѣбя въ езика на нашитѣ грамоти. Остая сега да вникнемъ въ истинскитѣ, вѫтрѣшни езикови причини, които сѫ докарали изчезваньето на инфинитивъ.
Колкото се отнася до изчезваньето на крайния вокалъ -и въ инф. окончание -ти, трѣба да приемемъ, че е станѫло по аналогия на супинъ, понеже физиологиченъ законъ за изчезванье на крайно -и въ срѣднобългар. езикъ нѣма. Тепърва отпаданьето на крайното -т, което е станѫло по-сетнѣ, може да се отдаде отъ часть на физиологични причини. Всичкитѣ други замѣни, станѫли съ инфинитивъ, сѫ дѣло на синтаксиса.
Най-често се срѣща инфинитивъ като втори предикатъ покрай глагола хощѫ. Този глаголъ се употрѣбя съ значение конкретно и фор-
140
мално. Въ втория случай той заедно съ инфинитивъ образува синтактиченъ комплексъ, който клони да стане сѫщо съединение (compositum); таково съединение е именно описателната формa за бѫдѫще врѣме. Зaбѣлѣзвя се, че вече въ старобългарски езикъ се явява стремение, да се замѣстя инфинитивъ, когато той не образува съ глагола синтактич. комплексъ, чрѣзъ да съ verbum finitum, сир. чрѣзъ приставно изречение. Именно инфинитивъ, съединенъ съ формаленъ глаголъ, губи самостоятелното си значение на второстепененъ предикатъ. За това инфинитивъ покрай глагола хощѫ, като образува съ него описателно бѫджще, се е изолирялъ идейно отъ оня инфинитивъ, който е служилъ като втори предикать покрай неформаленъ глаголъ. Въ слѣдствие на това различно схващанье инфинитивната форма, именно въ единъ случай като второстепенень предикатъ съ финално значение, а въ други като часть отъ описателно врѣме (сложенъ предикатъ), се изработили въ езика двѣ различни схващания изреченията отъ типа „хощѫ ити”, именно а) съ два предиката, главенъ и второстепененъ, и б) съ единъ предикать — описателенъь глаголъ. Резултать на това идейно различие е станѫлото сетнѣ замѣстянье на инфинитивъ въ първия случай чрѣзъ приставно изречение, нпр. „да идѫ”. По кой образецъ? Очевидно по стария образецъ, като нпр. „хощѫ, да придеши”. Ето примѣри отъ грамотитѣ съ да и опрѣдѣленъ глаголъ вмѣсто инфинитивъ:
да како их азъ нещѫ да их п р о с т и м, № 32; а вие говорите, понеже щѫ да п л ѣ н ѧ; нѫ щѫ слѹжит. . ., № 12; един, що щет з н а да п о к р і е т, № 89; хощет юнаци да д о и д е т, да ми слѹжит, № 71; ако не ще да доде слѹга ми, № 57; понеже не знах, да ли мѹ щете да к ѹ п и т (два инфинитива!), а слѣдъ това: ако мѹ дадете да к ѹ п и т, № 94: нехтех да их о с т а в и м, № 92; ере ѹгри тет о т и т и, а теизи воиске що хотет да ѹ ч и н е т и що мислет, № 110; хочѹ да и м а м, № 75; та тет да бѹдѹт съ дѹкати, № 97; кто сѧ би покѹсил, да им възмет, № 2.
Но има други случаи отъ този родъ, гдѣто се употрѣбя инфинитив, цѣлъ или скратенъ: не дѣите их в а м ѹ в а т и, № 4; аще не би имал ѿ кѫдѹ, п л а т и т; никто да не смѣет в з ѧ т и; имат и з г ин ѫ т ѿ господство ми, № 5; не смѣете ѹ ч и н и т, № 26; бих моглъ ѹ ч и н и т, № 87; той не може б и т, № 85; может мѣ р а з л ѫ ч и т, № 67; и пр.
Въ описателното бѫджще инфинитивъ стои или слѣдъ или прѣдъ глагола. Извѣстно е, че именно въ послѣдното положение инфинитивъ се е запазилъ у насъ до день днешенъ, като е изгубилъ само -т въ края. Въ нашитѣ грамоти има такива два, чисто новобългарски промѣра: да знаете, язъ р а з в а л и ви щѫ мир, № 85; ако нѣст ѹмрѣл, ѹ м р ѣ щет, № 36. Напротивъ въ първото положение, слѣдъ глагола, инфинитивъ до днесъ не е уцѣлѣлъ; сега вмѣсто него употрѣбяме простъ опрѣдѣленъ глаголъ отъ сегашно врѣме безъ д а : „ще у м р ѫ,” „ще идѫ.” Въ грамотитѣ слѣдъ глагола „щ ѫ” редовно стои съкратенъ инфинитивъ на -т, нпр. „щѫ видѣт,” но въ четири случая се срѣща и безъ –т : щѫ у м р ѣ, № 29; щет з н а, № 89; мѹ щете да, № 94; хтет ѹ х в а т и, № 70. Срав. съ тѣзи и: не мой ме о с т а в и, № 115. Очевидно е, че съедине-
141
нието, гдѣто инфинитивъ е билъ прѣдъ глагола, се е схващало повече като завършена цѣлость (simplex), та синтактично се е изолирало отъ съединението, гдѣто инфинитивъ е стоялъ слѣдъ глагола, и че подиръ това върху подирното е повлияла нѣкаква синтактична аналогия, та инфинитивъ тукъ отстѫпилъ мѣстото си на verb. finitum. Тая аналогия е излизала, както се види, отъ типа „хощѫ да идѫ” и трѣба да е захванѫла по-силно да дѣйствува тепърва въ началото на XV. в., понеже въ нашитѣ грамоти вече има единъ примѣръ и отъ този видъ, безъ да : а вие щете дати по готовѹ, и щѫт и морѣне идѫт с мене, № 36. Именно личниятъ глаголъ безъ д а, се е вмъкнѫлъ на мѣстото на инфинитивъ въ слѣдствие на синтактична контаминация. Съ врѣме се е вмъкнѫло и да, та се казва днесъ покрай „щѫ идѫ” и „щѫ да идѫ” (вѫ. и Мин. Сб. II крит. отд. стр. 220). — Ето примѣри отъ бѫдѫще врѣме съ „щѫ” и инфинитивъ:
кои либо щет б и т вамеш, № 2; а връхѹ що щет б и т, № 3; тїе мѹ щѫт п л а т и т, № 5; а храна ви щет и напокон д о и т и; аще ли не щете д о и т и, № 8; и тази щѫ д р ъ ж а т, № 17; не щете ли их п е д е п с а т ... , не щемъ и азъ о с т а в и т, нѫ щем азъ и з ъ м ѹ с т и т ъ; инако не щет бит, № 21; кто щет б а н т у в а т, щѫ съжещи огнем; ино не щет б и т, № 23; тъкмо где сѫ ще п р о д а с т ъ, № 25; не щете ли ми дати тогози вражмаша, не щѫ о с т а в и т, нѫ ви щѫ огнем бити длъженъ, и скоро ино не щет б и т и, № 29; пе щѫ о с т а в и т, нѫ за едно имам в з ѧ т и от вас двоинѫ, № 34; кого наидѫ . . ., зло му щѫ ѹ ч и н и т; а Кохалмѣне их щѫт д о в е с т и до мен, а искат щет п л а т и т Антон, № 35; азъ щѫ п о т и на них; о с т а в и т ви щѫ; азъ сѧ щѫ в р а т и т, № 36; не щемъ о с т а в и т, № 37; не щѫ о с т а в и т ѹ пагѹбѫ, нѫ щѫ възет, № 41; по-много не щѫ ви п р о с и т, нѫ щем ѹ з е т и наше, како можем, № 42; ... оти го щѫ от вас искат, № 45; глави мѹ хтет в ъ з е т; азъ ви щѫ д а т ѹ з н а т, № 48; добитък воиводин не щет з а г и н ѫ т, № 57; наше не щет з а г и н ѫ т, № 58; та ви щет к а з а т, № 59; мои люде не х т ѧ т к у п и т, а ѿ нинѣ х т ѧ т з н а т и; аще ли не щете их о с л о б о д и т, а господство ми не щѫ о с т а в и т, № 63; азь мое не щѫ о с т а в и т, а ви ми щете в е р ѹ в а т, № 67; ча ако не щете в р а т и т, а азь щѫ з а с т а в и т единь правь чловевъ, та мѹ щѹ ѹ з е т, да щем в р а т и т Радилѹ; азъ им щъ ѹ ч и н и т закон, № 70; а господство ми га щем м и л о в а т и х р а н и т, № 71; како чеш в и д и т, № 83; ако тет ѹ ч и н и т; оно що щет б и т, да бѹдет; или се щет о б р е с т и слѹга, или се тет о б р е с т и сѹдец, № 85; докле щем б и т и жив, № 97; не щем х о д и т, защо щем з а п р е т и т, № 97; азъ щем г о в о р и т, № 104; чете се р а д о в а т и, № 110; восѫк че т р е б о в а т и, докле чете м и н ѹ т и, № 111; че б и т и, № 117; ке д о и т, № 120. Бѫдѫще врѣме съ „имамь” и инфинитивъ: имате п р и ѫ т велико зло, № 2, 22 и пр.; за едно имам в з ѧ т и двоинѫ, № 34.
Причастия.
1. Отъ старобългарския синтаксисъ на причастията, а именно на сегашното дѣйств. прич. и 1-вото минѫло дѣйств. прич., донѣгдѣ се за-
142
бѣлѣзва, че тия глаголно-номинални форми клонѭтъ къмъ пропаданье.
Тукъ мислѭ първомъ синтактичнитѣ случаи, гдѣто апозитивни причастия се срѣщатъ
несъгласувани по падежъ, употрѣбени адвербиално, а именно въ форма на -щ е, ш
е, нпр. оуслъıша гласъ божии, в е л ѧ щ е сънити; подоба ми
сть сѣдѣти м л
ъ ч ѧ щ е; вьсь градъ, в и д ѣ в ъ ш е; гда видиши оученика п р ѣ д а ѭ щ
е; обрѣте смокъве листвиіaмь к р а с о у ѭ щ е с ѧ. Въ други случаи виждаме,
че минѫлото д. причастие получава подпълно предикатовно значение въ изречението
та се свързва съ главния предикатъ координативно, чрѣзъ съѭза и : Пилатъ
и з в е д ъ вънъ Ісоуса и сѣде на сѫдищи; повелѣ воиномъ своимъ ш е д
ъ ш е въ цръкъве и рещи епискоупоу Сисинию. Тѣзи примѣри показвать, че
въ езика е сѫществувала вече синтактична аналогия между изреченията отъ типа:
„Пилатъ и з в е д ъ Ісоуса сѣде.” и изреченията отъ типа „Пилатъ и з в е д е
Ісоуса и сѣде”. Поради тая аналогия предикатовностьта на причастието е расла и
най-сетнѣ изреченнето отъ първия типъ прѣко контаминационната форма съ и
: „изведъ и сѣде” съвършено е отстѫпило на изречението отъ втория типъ,
съ други думи причастието отстѫпило на verbum finitum. Какъ се е развивалъ тозо
процесъ до половината на XIV. в., не можемъ да слѣдимъ твърдѣ, защото
книжовниять езикъ до него врѣме, особено колкото се отнася до синтаксиса на
причастията, твърдѣ консервативно се придържа о Кирило-Методиевскитѣ образци.
При все това едно статистично изслѣдванье откъмъ тая страна езикътъ на всички
стари паметници до XIV. в. би могло да фърли по-голѣма свѣтлина върху въпроса.
Фактъ е, че вече въ срѣднобългарския периодъ казанитѣ двѣ причастия твърдѣ рѣдко
се употрѣбяватъ (само въ най-старитѣ грамоти), и то въ несклоняема форма на -щ
е, -щ и, -ш е, -ш и. Формата на -и не е старата форма за женски родъ
ед. ч. им. п.; тя е множествената форма на -е, прѣобразувана по аналогия
на прилагателнитѣ форми отъ слож. склонение: и п р ѣ х о д ѧ щ и Брашовѣни ...
да даважтъ ѿ р҃—г҃; и п о в р а т и в ш е сѧ ни Рѹкеръ ѿ р҃—г҃; п р ѣ х о д е
щ и Брашевци; и поминѫвши тіѫзи вами, № 18; п р ѣ х о д ѧ щ е Брашевци; п р
ѣ х о д ѧ щ и Брашовѣни и п о в р а т и в ш е сѧ, № 25; добѣже Тодоръ, ѹ к р
а в ш и кони № 13; некто д о ш ъ в ш и, № 73. По традиция се срѣща въ № 16
сложно сег. дѣйст. прич. ед. ч.: „н а с т о ѫ и (хрисовѹл.)” Срав. и примѣритѣ
въ МСб. IX. 321.
2. Познато е, че второто минѫло дѣйств. причастие на -лъ днесъ въ българския езикъ има въ множ. число двѣ форми, една съ оконч. на -и : б и л и, д о ш л и, и друга, съ оконч. -е : б и л е, д о ш л е. Подирнята форма е повече разпространена въ народнитѣ говори, а първата пъкъ правилно се употрѣбя въ книжовния ни езикъ. Понеже въ старобългарския езикъ се употрѣбя само формата на -и, очевидно е, че окончанието -е сетнѣ се е вмъкнѫло въ тая форма по нѣкаква аналогия, за която не могѫ още положително да кажѫ, отъ коя именна категория произлиза. Отъ нашитѣ грамоти сега се установява, че тая аналогия е била проведена вече въ срѣднобългарския езикъ, защото причастието на -л ъ въ множ. число редовно има оконч. -е, а по-рѣдко -и, срав.: сѧ ( = сѫ) и м а л е, № 2; защо
143
мѣ сте п р о с и л е, № 17; како сте д а л е пръво, № 20; п о в д и г н ѫ л е сѫ; х о д и л е, № 21; сѫ и з л е з л и, да го сѫт ѹ б и л е и в з е л е добиток мѹ, № 29; нѫ защо сте ч ю л е, а вие сте з а п р ѣ т и л е и в з ѧ л е им сѫт кони и въсе, що сѧ обрѣле ѹ них, № 34; що го сте п о с т а в и л е тука и ѹ т ъ к м и л е; ако ли сте ѹ х в а т и л е, № 54; ѹста, що сѹ г о в о р и л и, она сѹ л ъ г а л и, № 85; д а л и, и с т е р а л и, № 99; ѹ т ъ к м и л е, № 109.
3. Сегашното страдателно причастие никакъ не се употрѣбява. Минѫлото страдателно причастие на -е н ъ отъ глагол. и-основи въ повечето случаи има чисто новобългарска форма: безъ лабиално л’ и пр., съгласно съ формата отъ сегашно време 1. л. ед. ч., срав.: к ѹ п е н, № 3; п о с т а в е н ъ, № 24; п р о с т е н а, № 83; ѹ х в а т е н и, № 85. — Причастието отъ глаг. дати съдържа коренътъ редупликуванъ: м и л о с т д а д е н а, № 3, 10.