Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость. Часть II
Л. Милетичъ
Езикътъ на грамотитѣ
_____
Възъ основа на грамотитѣ, които публикувахъ въ Мсб. IX, както и възъ основа на други материали отъ тоя родъ, публикувани прѣди туй въ чуждестранната литература, азъ се постарахъ да докажѫ, че изчезваньето на голѣма частъ отъ нашитѣ стари именни флексивни форми се е захванѫло отначало по поводъ на чисто фонетични изравнения въ края на падежнитѣ окончания и че сетнѣ тоя процесъ твърдѣ се усилилъ и се завършилъ чрѣзъ аналогични изравнения въ синтаксиса (вж. op. cit. стр. 290 нт.). Сега и съ нови примѣри, черпани само изъ грамотитѣ на туй издание, ще подкрѣпѭ изказанитѣ прѣди три години съображения по тоя въпросъ. Излагамъ първомъ формалнитѣ и синтактични особености на и м е н а т а и сетнѣ — на г л а г о л и т ѣ; слѣдъ това посочвамъ по-интереснитѣ а д в е р б и а л н и и с ъ ѭ з н и думи, и свършвамъ съ прѣгледъ на по-важнитѣ лексикални особености.
И м е н а.
Въ езика на най-старитѣ грамоти до 1430 г. намираме още примѣри отъ всичкитѣ старобългарски падежни форми, ако и да е склонитбениятъ
107
системъ вече силно разклатенъ: косвенитѣ падежи постепенно отстѫпятъ на една генерална падежна форма, синкретистична по функция, поради което нуждата, да се специализува нейното значение въ даденъ случай чрѣзъ помощьта на прѣдлози, се усилва. Изчезваньето на косвенитѣ падежни форми става синтактически: изчезватъ типичнитѣ изречения, въ които старитѣ косвени падежи сѫ били употрѣбявани, и вместо тѣхъ надвиватъ типоветѣ на ония изречения, отъ които е никнѫлъ генералниятъ падежъ. До като още борбата между изреченията съ генераленъ падежъ и изреченията съ старитѣ косвени падежни форми трае, живѣѭтъ и подирнитѣ въ езика. Но най-сетнѣ, заедно съ своитѣ изречения, тѣзи изчезватъ като се запазватъ отъ тѣхъ само нѣкои остатъци въ адвербиална служба.
Не се съмнявамъ, че първиятъ потикъ, за да се замѣнятъ падежитѣ чрѣзъ една генерална форма, е даденъ отъ а-склонение. Какъ си прѣдставямъ тоя процесъ, изложихъ въ първата частъ на тѣзи изслѣдвания (op. cit. 290 нт.). Причина, да се захване процесътъ на падежнитѣ изравнения, е билъ особениятъ фонетиченъ характеръ на носовкитѣ въ българския езикъ: ѫ прѣко ирационаленъ гласежъ â се приближава къмъ а : отъ друга страна ѫ слѣдь прѣднопалатална съгласна се приблпжава къмъ ѧ; обратно ѧ прѣко ä слѣдъ твърда съгласна и по аналогия на ѫ отива къмъ а̇ и â : ѣ често съвпада съ ѧ—ä, а чисто а безъ ударение се снизява (редуцира) до â (/а̇?). Къмъ това се прибавятъ сетнѣ морфологични аналогии отъ един основи върху други и разни синтактични процеси, които ще разгледаме по-обстоятелно. И тъй въ слѣдствие на чисто фонетично изравнение, винит. форма ж е н ѫ съвпада съ творит. форма ж е н ѫ (отъ ж е н о ѫ) отъ една страна, а вин. в о л ѧ — съ твор. в о л ѧ, род. в о л ѧ и именит. в о л ä (волѣ, волѧ), отъ друга страна. Все поради физиологични причини се отдѣлятъ въ особена група ония
а-основи, които иматъ палатална съгласна ж, ш, жд, щ, прѣдъ падежного окончание: вин. д у ш ѫ — съвпада съ творит. д у ш ѫ и съ родит. д у ш ѫ (вм. душѧ) споредъ познатото правило. Сега се явява въ единствено число и аналогично изравнение между а- и
а-основи. Въ югославянскитѣ езици има единство въ това отношение: надвивать формитѣ на
а-основи; така въ сръб.-хърв. ез. род. пад. „ж е н е” се образувалъ споредъ „д у ш е,” сѫщо така и въ ново-словенския езикъ, а най-сетнѣ това се е повторило и въ срѣдно-българския езикъ: род. пад. ж е н ы се обърнѫлъ въ ж е н ѫ (сир. ж е н ъ) споредъ д у ш ѫ (сир. душъ). При това типътъ в о л ѧ (сир. волä) по аналогия съ другитѣ двѣ типични форми (женѫ, душѫ) получава ирационаленъ гласежъ въ крайния сонантъ сир. ä се обръща въ неопрѣдѣленъ е-звукъ, които ще отбѣлѣжимъ съ
. Споредъ това, съвпаданьето на именителенъ падежъ съ винителенъ падежъ ед. число въ а-склонение най-напрѣдъ ще да е станѫло при
а-основи отъ типа в о л ѧ, а слѣдъ тѣхъ полека вървѣли и другигѣ а-основи. На този процесъ е помогнѫло, безъ съмнѣние, обстоятелството, че въ всичкитѣ други склонения въ един. ч. формална разлика между именителенъ и винителенъ
108
е нѣмало, съ изключение на одушевенитѣ прѣдмети мѫж. родъ, о-основи. Както и въ другитѣ славянски езици отъ това врѣме, така и въ българския езикъ е билъ прѣкаранъ, ако и не до тамъ послѣдователно, при одушевенитѣ прѣдмети отъ мѫж. р. ед. ч. о-основи родителниятъ падежъ напр. р а б а, к о н я, намѣсто стария винителенъ пад. р а б ъ, к о н ь. До като голѣмата фонетична разлика между именителното окончание и винителното при одушевенитѣ о-основи (раб — раба) е подържала и двѣтѣ форми, напротивъ при а-основи такава видна разлика между именит. и винит. падежъ не е имало, и за това казаното смѣсванье на тия два падежа е било неминуемо. Въ множествено число при о- и а-основи винителенъ се изравнилъ съ именителенъ (ы и). По аналогия на подирнитѣ образувала се обща именително-винителна форма съ окончание -и и при
о- и
а-основи. Защо и въ множ. число не сѫ влияли мекитѣ основи, както въ сръбско-хърв. и словен. езикъ, а обратно? То е станѫло, види се, и затова, защого оконч. -ѧ, което слѣдъ ш, ж, м, щ, жд и пр. минѫло въ -ѫ (ъ), не е било до тамъ сгоденъ характеристиченъ бѣлѣгь за множ. число, както окончанието -и. Имало е и една друга, по-важна причина: аналогия отъ страна на сложното и мѣстоименното склонение (
о- и
а-основи). Тукъ отъ една страна сѫ влияли сложнитѣ винителни форми съ оконч. -иѫ, -иѧ (вм. стар. -ъıѩ), сир. образцитѣ като нпр. добриѫ раби, добриѫ конѧ, добриѫ жени и добриѫ душѫ, които водили къмъ аналогич. изравнение: добриѫ кони, добриѫ души. Отъ примѣритѣ, които ще посочѫ по-долу, е видно, че въ форм. добриѫ или добриѧ крайниятъ вокалъ -ѫ, -ѧ, се е схващалъ като частица, която се е прѣнасяла сетнѣ, върху всичкитѣ мѣстоименни форми: вие, ние, виа, ниа и пр. до като вокалътъ -и прѣдъ ѫ (ѧ) се схващалъ за специфиченъ бѣлѣгъ на множ. число. Къмъ сѫщия резултатъ е водила и друга аналогия: вин. падежи твоих юнаци, моих орачѧ, добрих жени, наших душѫ сѫ водили къмъ: моих орачи, наших души и пр., както ще видимъ по-долу отъ подобни примѣри изъ нашитѣ грамоти. И тъй покрай общата именително-винителна форма въ другитѣ склонения се образувала и въ а-склонение една обща именително-винителна форма. При все това разликата между именит. форма на -а и винит. на ѫ (ъ) се държала дълго врѣме. Споредъ казаното, въ единствено число отъ тия изравнения формално сѫ уцѣлѣли въ о-склонение: родит. падежъ, роба, коня; дат. п. робу, коню; творит. п. робом, коньем, и мѣстния падежъ, който редовно е билъ съ прѣдлогъ; въ областьта на а-основи е уцѣлѣла само дат.-мѣст. падежна форма: женѣ, души. Въ множ. число творит. падежъ „робъı,” „кон’и” се изравнилъ съ именит. винит падежъ — „роби,” „кони”; по аналогия на о-склонение се образувалъ такъвъ творит. падежъ и при а-основи: „жени,” „души.” вмѣсто „женами,” „душами.” Подъ аналогичното влияние на сложното и мѣстоименното склонение родителенъ множествено число се прѣобразувалъ като приелъ оконч. х, та е повлѣкълъ подирѣ си и мѣстния падежъ.
До тукъ въ главни черти скицувахъ станѫлитѣ падежни изравнения въ о- и а-склонение въ единств. и множ. число. Другитѣ склонения не
109
сѫ по тоя въпросъ мѣродавни, понеже тѣ въ туй врѣме сѫ били вече минѫли въ категорията на тия двѣ главни склонитбени категории, съ изключение на женскитѣ и-основи, които се държали по-дълго врѣме отдѣлно. Отъ у-склонение е минѫло къмъ о-склонение имен. окончание -ове, като сѫщеврѣменно то станѫло и винително окончание. Като знаемъ това състояние на именната флексия, трѣба сега да разгледаме падежитѣ въ езика на нашитѣ грамоти по всѣки падежъ отдѣлно.
Именителенъ и винителенъ падежъ.
I. Въ и м е н н о т о с к л о н е н и е се запазва формална разлика между именителенъ и винителенъ още само въ единствено число 1) при о д у ш е в е н и т ѣ п р ѣ д м е т и о т ъ м ѫ ж к и р о д ъ, о-основи и 2) при и м е н а т а отъ ж е н с к и р о д ъ, а-основи. Трѣба да различаваме а) винителенъ падежъ като обектъ правъ, безъ. прѣдлогъ, и б) винителенъ падежъ съ прѣдлогъ.
1. За винителенъ падежъ единст. ч. при одушевенитѣ предмети отъ м. р. служи родителната форма съ оконч. -а, която вече въ старобългарския езикъ постепенно замѣстя старата винителна форма въ слѣдствие на едно синтактично движение, захванѫло още въ общославянско врѣме. Отъ това правило намираме въ нашитѣ грамоти само нѣколко изключения, и то въ по-новитѣ грамоти отъ края на XV в. Забѣлѣзва се, че винителната форма на -а постепенно се изолирва спрѣмо общата именително-винителна форма на неодушевенитѣ прѣдмети, като получава значение на опрѣдѣлена форма. Това синтактично развитие върви паралелно съ развитието на двѣтѣ нови категории въ областьта на имената: форми опрѣдѣлени сир. членувани, и неопрѣдѣлени. Поради тая нова функция, която неосѣтно и постепенно е доближавала винителната форма на -а къмъ категорията на членуванитѣ форми, захваща старата именително-винителна форма изново да се размножава и при одушевенитѣ прѣдмети съ значение на неопрѣдѣлена форма. Колкото повече се размножава подирнята, наопаки толкова повече се ограничава формата на -а само въ крѫга на собственитѣ имена, както и на нѣкои по-типични имена на одушевени прѣдмети, най-повече имена сѣмейни и роднински. Това ограничение става поради бързото размножаванье на специалната членувана форма, което е ставало именно въ XV в. Казаното опрѣдѣлено значение, което отъ часть е придобивала винителната форма на -а, добрѣ се вижда и отъ два-три примѣра, гдѣто тя се срѣща и съ функция на субектъ въ изречението.
а) Винителенъ падежъ, като правъ субектъ, ед. ч.: дръжал Д а н а воеводѫ; даите в р а ж м а ш а ми; пустихъ б о л ѣ р и н а господства ми, ж ѹ п а н а Д и м и т р а, № 6; пущам б о л ѣ р и н а ми Нѣгое, № 10; да си наидет тогози ч л о в ѣ к а; кто щет бантуват п р а в а ч л о в ѣ к а; да си наидет своего д л ъ ж н и к а; т а к о в а г о щѫ съжещи, № 23; да си ищет
110
д л ъ ж н и к а или е м ц а, № 28; имах едного д о б р а ч л о в ѣ к а, З а н в а л а, № 29; послахмо в ѣ р н а б о л ѣ р и н а И в а н а Поливаръ, № 32; съм оставил моего слѹгѹ В л а д а, № 40; да пита І ѡ а н ь ш а, в и т е ѕ а; и което би ч л о в ѣ к а хотел Іѡанашъ ѹхватити, № 43; кто побѣгнет... тогози чловѣка да го не ищем, а кто доидет . . . той да се повратит, № 45; вѣ б о г а имам и дѹшѫ имамъ, № 56. А Х а н е ш а да го стиснете, № 57; добре знате К о м а н а и Б а р б а т а, № 70; и що изречет Драгомир, да га верѹете; ... а Д р а г о м и р а съм послал, № 94; ако щете дръжати моега в р а ж м а ш а ... щет бити и вам вражмаш; по том отнесоше Е с е – б е г а; по том отнесоше ц а р а ...; у том занесоше А л и – б е г а, № 80.
— Винит. на -а съ именит. функция: поручил г о с п о д и н а ми Михаи Силади, № 49; дошълъ братъ ми К о с т а н д и н а, № 58; макар, ако би дошел и сам висота г о с п о д и н а ми кралѣ, № 105.
— Имен.-винителенъ: посилам б о л ѣ р и н господства ми, жѹпана Стаико, № 90; и пустише си е д и н д о б р ъ ч л о в ѣ к ь, № 92; туй си послах слуга господства ми, Опрѣ, г р а м а т и к, та да му дасте ч л о в ѣ к ъ ѿ вас, № 93.
б) Прѣдложенъ винителенъ на -а : надѣѫ сѧ на б о г а, № 54; питал смь за М а р т и н а и Ханеша, № 57; а богь да възищет на тогози ч л о в ѣ к а, № 67; ѡн
оставил дѹшѹ на мене и на зета мѹ А н д р ѣ, № 95; не си е дал добитьк ѹ д о б р а ч л о в ѣ к а, № 5.
— Имен.-винителенъ: да си ѹложите емци отпред ж ѹ п а н Семка, № 18; е имал мархѹ тѹка... поставена на е д и н ч л о в ѣ к ъ, да стои, № 91.
2. Винителенъ пад. ед. ч. при а-основи редовно се отличава отъ именителенъ, ала и случаитѣ, гдѣто и подирниятъ се явява съ винителна функция, сѫ толкова чести, като захванемъ вече отъ най-старитѣ грамоти, че за издържано правило въ тоя синтактиченъ случай не може да се говори; езикътъ откъмъ тая страна се намира въ колѣбливо състояние, което най-сетнѣ се свършва съ изравнение на двата падежа. Ще приведѫ и примѣри отъ винителенъ пад., размѣсенъ съ именителенъ, както и именителенъ съ функция винителна: а) имат пріѫти велико зло и о р г і ѫ, № 3; дръжалъ Дана в о е в о д ѫ; сѫм ималь н а д е ж д ѫ; іaдѫт к о м о р ѫ бащинѫ ми, № 6; азь допѹстих м о а р ѣ ч ... а вїе м о а рѣч непослушасте, № 13; и дават господство ми в ѣ р ѫ и д ѹ ш ѹ господства ми и в ѣ р а и д ѹ ш а въсѣх болѣръ, № 15: оставлѣите в ъ с ѣ к ѫ к ѹ п л ѧ, да доходит, № 15: сіази р а б о т а съ вашим ли
съвѣтом . . . да възимѫт в а м ѫ; а тука що
в а м а на град ..., № 19; и в а м ѫ п р а в ѫ да възимаѫт, № 21: да кѹпѹѧтъ в с ѣ к а к ѹ п и ѧ, № 25; имате приети велико зло и о р г ї ѧ, № 20: да си ѹчинимо р а б о т ѫ, № 29; г л а в ѫ си полагам, № 29; да ви не бѫдет п а г ѹ б а, № 33; да чювам с и ѫ к р а и н ѫ, № 34; щѫ ѹчинит р а з м и р и ц ѫ, № 39; доиде мои с л у г а, № 40; азъ им ѹчиних в о л ѫ, № 48; азъ да направѧ в а ш ѫ р а б о т ѫ, № 50; този р а б о т а ѹчинил, № 52; да ви имамо в е л и к а а м и л о с т ь, № 53; ако ли сте ѹхватиле д р ѹ г ѫ д ѹ м ѫ, № 54; д ѹ ш ѫ имам, № 56; и смъ дал мои с л ѹ г а; доиде с л ѹ г а м о а, № 57; можете продати в л а с к ѫ з е м л ѫ, № 58; кто
111
вы к н и г ѫ – в ѫ донесе, № 58; им дадох к н и гѫ, № 59; сторих им д р ѹ г ѫ к н и г ѫ, № 59; да принесет к н и г а, № 42; какото
била в а ш а в о л ѣ, № 59; аще вї е в о л ѣ, № 63; къда би била в а ш а в о л ю, № 84; ѹчиних в о л е родителю ми, № 85; крьв с в о а пролїах, № 67; да ми възмет м о а п р а в а очино и м о а з е м л и ц а Фаграш и Амлаш, № 67; а друга работа Радил нѣст имал, № 70; ѹчините ми таіa с л ѹ ж б ѹ, № 71; и з е м л а сва
ѹзел, № 84; азь кем ослободит дѫщи Л а ї ѡ т о в а, № 85; ѹзел с в а т а и з е м л а и градове, № 99; да мѹ донесем азь ж е н а ѿ Нікопол; іa мѹ съм изьвадил г л а в ѹ и ж е н а и деца ѿ тѹрци, № 107;
б) Пѹсти мѧ на м о ѫ о ч и н ѫ; не погледа на м о ѫ н е в о л ѧ; пѹсти мѧ на в л а ш к ѫ з е м л ѧ; поидох за м о ѧ н е в о л ѧ, № 12; за в а ш ѫ в о л ѧ, № 34; да доходит въ з е м ѧ господства ми, № 15; го съм клел на в ѣ р ѫ и на д ѹ ш ѹ, № 14; не щем оставит въ п а г ѹ б ѫ, № 21, 34; ходѧт н а к ѹ п л ѧ, № 24; ѿ кони, щото относѧт на п р о д а ж б ъ, № 26; щѫ умрѣ юще н а м о а с р а м о т а, № 29; не щете ли им ѹ е д н а н е д е л ѧ вражмаша дати, № 29; давам на т в о а р ъ к ѫ, № 57; мѹ съм дал на с л ѹ г а ми Мартин, № 57; въ г о л ѣ м ъ г р и ж ъ ме ѹнесосте, № 59; да бѹдет на д ѹ ш ѹ, № 85; н а в ѣ р а господства ми, № 121.
Въ множествено число владѣе обща именително-винителна форма на -и, съ твърдѣ рѣдки изключения, гдѣто по традиция тукъ тамѣ още се срѣща при а-основи оконч. -ы ( = и). Въ рѣдки случаи се запазва и по нѣкой остатъкъ отъ множествената именит.-винит. форма на -е (-ѧ) при
а-основи. Така напр. се срѣща покрай „овци” и „овце.” Послѣдната форма се схваща вече като с ъ б и р а т е л н а. Въ много случаи оконч. -е личи, че е плодъ на сръбско-книжовно влияние. Отъ това оконч. -е трѣба да отдѣлимъ оконч. -е, което е остатъкъ отъ и-склонение, отъ съгласното склонение и отъ дѣятелнитѣ имена на -т е л´ ь и -а р´ ь, както и отъ сѫществителнитѣ на -я н и н ъ. При едносложнитѣ сѫществителни отъ мѫж. р. е разпространено и окончанието -о в е, прѣнесено отъ имен. пад. мн. ч. на у-основи. По аналогия на общата множ. форма на -и, и окончанието -о в е се срѣща измѣнено въ -о в и; срав.: сътворило господство ми з а к о н и, № 2; да поновими утвръдим з а к о н и; кто носит ш а п к ы; да си ищет длъжника или е м ц и, № 3; дошли м о л д о в ц и д҃ с т е г о в и, № 9; научи богъ Б р а ш о в ѣ н е, д о б р и л ю д и, № 12; Тодоръ, укравши к о н и; сѫт взели к о н и, № 13; да не дръжите з л и людї да не дръжите з л и х людї, № 15; не щем азъ оставити ч л о в е ц и, № 21; колико в а м и сѫт и т р ъ г о в и въ земли господства ми, № 23; вїе, в а м е ш е, № 24; а вїе в а м е ш е от Дѫбовицѫ; а вїе в а м е ш е от Рѹкел, № 26; ѹготовете и л ѫ к о в е, и щ и т о в е, № 30; да не носите о в и з и з л и п е н е зи, № 33; понеже в е т х и д ѹ к а т и метнѫхѫ Сибинѣне, № 35; взели им сѫт к о н и; не щѫ оставит моѫ с л ѹ г и, № 34; ви просѧ кахто д о б р и п р и іa т е л е, № 36; кончахѫ с и р а ц и, № 38; тъкмо д ѹ к а т и да не доносѫт, тъкмо ѹ п а с ѹ х е, № 48; варе що сѹ дали на т ї е з и о в ц и, ... а о в ц е да им вратет; и варе где сѹ о в ц а, а вїе да их донесете тѹзи, № 62; защо сте опрѣли щ и т о в и; аще ли не щете их ослободит тїези щ и т о в е, не
112
щѫ оставит м о и с и р о м а с и, № 63; м о и л ю д е, № 63; ѹчинише се м н о з и з л о т в о р ц и, № 66; молим господство ви, како наши б р а т и и д о б р и п р и іa т е л и; да се донесет с т р е л е и л ъ к о в е и м ъ ч о в е и щ и т о в е; ви молимо како наши б р а т и е, № 74; он си
дал и к ъ щ е и в и н о г р а д ї е, № 79; р о д и т е л е, п р ъ г а р е, № 85; послах в е р н и и п о ч т е н и б о л ѣ р и; тиези в р а ж м а ш и; тиези в р а ж м а ш е; м ъ ж и е посекѫл, а ж е н и и д е т ц а поробил, № 99; ѹ том т ѹ р ц и не хтех да их оставим, № 92; да ижденет наши в р а ж м а ш и, № 100; ви просим како мои п р и іa т е л и, да ми кѹпите две л ю л к е, али да сѹ г о л ѣ м и и х у б а в е; и т р ъ п е з и д р е в е н и х у б а в е, и да сѹ ѹ к р ѹ г л е т р ъ п е з е, № 101.
II. Именителенъ и винителенъ въ с л о ж н о т о и м ѣ с т о и м е н н о т о с к л о н е н и е. 1. Въ езика на нашитѣ грамоти въ много случаи бие на очи още при първъ погледъ отсѫтствието на сложнитѣ прилагателни форми за именителенъ и винителенъ падежъ. Това явление се тълкува чрѣзъ нѣколко причини. Чрѣзъ фонетична асимилация и контракция се изравнило окончанието на нѣкои сложни форми ж. р. съ окончанието на съотвѣтнитѣ прости форми (-аа — а, -ѫѫ — ѫ). — Много по-важенъ, разрушителенъ факторъ въ тая область е било потъмнѣлото народно етимологично схващанье функцията на мѣстоименнитѣ елементи -и, -іa, -е, -ѧ (ѫ) въ окончанието на сложнитѣ форми, поради което тия мѣстоименни опрѣдѣлителни елементи се схващали като прости показателни частици, каквато е напр. показателната частица -за. Понеже показателнитѣ частици изобщо се свързвать съ показателнитѣ мѣстоименни форми, новото схващанье почнѫло да прѣнася, както се каза по-горѣ, реченитѣ мѣстоименни елементи отъ окончанията на сложнитѣ прилагателни форми къмъ показателнитѣ и къмъ личнитѣ мѣстоимения. И тъй, до като отъ една страна изчезватъ сложнитѣ прилагателни форми напр. добри, добрая, доброе, множ. добрие — добриä — добриâ (писано: добриѧ, добриѫ), отъ друга страна се размножавать по тѣхно подобие мѣстоименни форми: тъи, таіa, тои (ср. р.), съи, сиіa, тиіa, тыіa, тие, тиези, сие (ср. р. ед. число), тиѫ (вм. тоѩ ж. р. род.) тиіa, ониіa, ние, вие. Обикновено съ тѣзи нови форми се свързва и частицата -зи, която и безъ това твърдѣ се разпространява въ областьта на показателнитѣ мѣстоименни и адвербиални форми. Че новитѣ частици -е, -а(я) произхождатъ, както рекохъ, отъ сложното склонение, се доказва именно отъ това обстоятелство, гдѣто прѣди XIV в., до като още сложното склонение е въ сила, ние не виждаме въ българския езикъ никакви други типични форми съ показателна частица -е, -а, отъ които бихме могли чрѣзъ аналогична продукция да изведемъ горѣприведенитѣ форми като: тие, тия, ония, ние, вие и пр. — Щомъ веднѫжъ въ слож. форма д о б р и е почнѫли да схващатъ оконч. -е като частица и да го абстрахуватъ като особенъ елементъ отъ падежната форма, подирнята се изравнила съ съотвѣтната проста форма: д о б р и (именит. винит.). Така се прѣобразили по аналогия и сложнитѣ форми на мекитѣ
о- и
а-основи. — Трети факторъ, който е ускорявалъ пропаданьето на
113
сложнитѣ форми, е казаното аналогично влияние на мѣстоименното склонение. Най-добрѣ се запазва сложното склонение още въ косвенитѣ падежи множ. число род. дат. тв. съ оконч. -их, -им, -ими. За да се запазѭтъ тѣзи окончания, е спомагала асоциациятя съ съотвѣтнитѣ падежи отъ мѣстоименнитѣ
о- и
а- основи.
И тъй, поради казанитѣ промѣни, въ началото на XV. в. се запазвали малко остатъци отъ сложни форми за именителенъ и винителенъ падежъ; въ много случаи, гдѣто насигурно очакваме сложна форма, виждаме вмѣсто нея проста форма. Колѣбливото състояние на синтаксиса откъмъ тая страна още по-добрѣ се вижда въ ония примѣри, гдѣто редомъ сѫ размѣсени прости и сложни форми, не рѣдко послѣднитѣ аналогично прѣобразени по мѣстоименн. или именн. склонение, както нпр.: от болѣрь господства ми, в е л и ц ѣ х же и малых, № 18; милостїѫ божїеѫ и б о ж и е м ъ дарованиемъ, № 16. Покрай „пишет господство ми л ю б е з н о е херетисанїе” № 11 твърдѣ обикновено е „пишет господство ми м н о г о здравие.” Вмѣсто формата „прѣчиста”, очакваме слож. ф. „прѣчистая” въ примѣра: поможе Богъ и п р ѣ ч и с т а, № 27; сѫщо тъй не е намѣсто простата форма „вѣрна” въ прим. „послах в е р н а болѣрина господства ми Ивана”, № 32; послѣдниятъ примѣръ е аналогия нпр. споредъ: „имах едного д о б р а чловека, Занвала,” № 29.
Ето примѣри отъ с л о ж е н ъ и м е н и т е л е н ъ и в и н и т е л е н ъ падежъ: Мирча, в е л и к ы воевода, № 3; Тодоръ, ѹ к р а в ш и кони, № 13; Радѹлъ в е л и к ы; даровах съи в ъ с е ч е с т ь н ы и благообразны и прѣпочитаны . . . н а с т о ѫ и хрисовѹл, № 16; кто сѧ щет покѹсит прѣстѫпити, . . . т а к о в ы имат прїѧт велико зло, № 18; пишет господство ми л ю б е з н о е херетисание, № 11; в ъ с е ч е с т н о е поклонение приносим, № 49; що ми
порѹчил с т а р ѣ и ш и брат, № 49; оти
в е р н и слѹга господства ми, № 44; въ наше о с к ѫ д н о е врѣме, № 53; да ви имамо в е л и к а а милост, № 53; и въсѣ землѣ Б р ъ с ѣ н с к а а, № 15; ако бѫдѫт д р ѹ г и ѫ кожѫ с неѫ; хто носит шапкы ф р ѫ ш с к ы ѫ, № 3; хто носит шапкы ф р о ш к ы ѫ, № 28; пишет господство ми в ь с е л ю б е з н а а поклоненіа, № 47; но срав.: д о с т о и н а и ч ь с т н а поклоненіа приносит, № 38; от Жѹпана Албѹла . . . л ю б е з н а а херетисаниіa, № 56.
2) Именителенъ и винителенъ въ мѣстоименното склоненне. Покрай казанитѣ морфологични промѣни въ тая область, важно явление е замѣняваньето винителенъ пад. и отъ часть и именителенъ пад. множ. число чрѣзъ р о д и т е л е н ъ падежъ. То е слѣдствие на синтактична аналогия, която е излизала отъ изреченията, гдѣто за правъ обектъ служи частиченъ родителенъ (genitiv. partitivus), а въ по-рѣдки случаи и отъ изреченията съ тъй нареч. отреченъ родителенъ (genit. negationis). Ще отдѣлѭ първомъ а) примѣритѣ съ имен. вин. отъ лично мѣстоимение, сетнѣ б) ще приведѫ примѣри отъ имен. вин. на другитѣ мѣстоимения, и в) примѣри отъ родителенъ вм. винителенъ и именителенъ.
114
а) я, № 1, 107; азъ, № 3 и пр.; азе и поидох ѹ тѹрци, № 12; азе оставих, № 38; какъвъ чловѣкъ бих бил азе, № 56; азы сѧ мѫчѣ; азы порѹчихъ, № 13; нѫ ме е прїѫл, № 6; сѹ ме молили, № 52; дори ме е дръжал, № 92; да сѧ сте варѹвале, № 4; да се не плачѧт, № 4; нь се чемерил, № 52; н и е (само като субектъ): н и е служимо господину кралю, № 12; нь (вм. нъı, новоб. нȃ, само като обектъ): да знаете. че нь опѹстихѫ; в и е (само като субектъ): в и е знаете, добре, № 6; а в и е гонѣте послѣд, № 7 и пр. (вѫ. № 12, 17, 22, 23, 29, 30, 35, 54, 64, 70, 99); ви (обектъ): молѧ ви, № 9; и веселит ви богъ, № 10, ви молѣ, № 38, 57; а ви̏ да ви научи богъ № 57.
б) Е д и н. ч и с л о:
бѫди да
кѹпен т о и з и кѹмеркь, № 3; а т о и да го тѧглит прѣд пръгари, № 5; даровах с и и хрисовѹл, № 3; с ъ и хрисовѹл; с ѫ и хрисовѹл, № 18; тѹзи що
бил закон . . . , т о и з и закон дават и господство ми, № 24; т о г о з и чловѣка да го не ищем, № 45; о н о г о з и чловѣка, що го сте ѹхватиле, № 47; да дасте т ѫ з и добиток, № 38; т ъ и з и, що ви едет; а он доиде, т ъ и з и вражмаш, № 97; азъ съм донесль т ъ и з и пипер еще лани, № 105; за т о г о з и воеводѫ, № 54; за т ъ й з и вистїар; за т ъ й з и добитъкъ, № 85; — аще хтеше погинѫт с і а з и землѣ, № 12; с ї іa з и работа съ вашим ли
съвѣтом? № 19; аще ли т а з и не ѹчините, № 31; да не бѹдет т а з и, № 84; ѹчините ми т а іa слѹжбѹ, № 71; т і е го поставлѧт, № 19; щет доити жена Боикова, та да ѫ не бантувате, № 77; зде
още мѣд, да я кѹпѣ, № 57; дават с і ѧ оризмо, № 5; т ѹ з и ви питат № 19; за т о з и да ви нѣ
жал, № 34; добре ми се мнит за т о и, и сполаи Батръ Сцефанѹ за т о и, № 83; т о и знам, № 84; ѹ т о и з и место, № 105; а ѡ н о да ходите и по Северину, № 20; да кѹпѹѧтъ в с ѣ к а кѹпиѧ, № 25; да живѫт . . . и в е с Брашев и в ъ с ѣ землѣ, № 15: и земла с в а
ѹзел, № 84; он си е дал и кѫще и с в е, како е моглъ, № 79; доиде м о и слуга, № 40; допѹстих м о а рѣч, а вїе м о а рѣч не послѹшасте, № 13; да ми възмет м о а права очино и м о а землица, № 67; како ви е биль м о е родитель, № 51, (вм. моя, съ част. а, съ опрѣдѣл. значение); давам на т в о а ръкѫ, № 57; т в о е милостъ, № 84; за м о ѫ неволѧ, № 12; да направѧ в а ш ѫ работѫ, № 50; съм послал н а ш а слѹга, № 69; и земла с в о а ѹзел, № 84; да си наидет с в о е г о длъжника, № 23;
— к т о ще слъгати; н и к т о не погледа, № 12; х т о би развалил, № 20; х т о любит; не щет ви бантуват ни Стоика ни н и х т о, № 27; н и х т о, № 93;
— щ о и щ о т о се употрѣбяватъ и съ относително (релативно) значение въ приставни изречения: . . . . закони, щ о сѫ имали, № 3; и да не дръжите людї, щ о их не любит господство ми, № 15; да си наидет чловѣка щ о мѹ
длъжѫн, № 23; чловекѹ, щ о щет донести, № 45; брашовѣном, щ о т о кѹпчюѧтъ; да им
закон, щ о т о им
бил; кони, щ о т о относет на продажбъ, № 26: овіа дѹши, щ о сѹ ѹхватени, № 85; вражмаши, щ о ходет междѹ вас, № 84;
— т о л и к о з и, № 3; к о л и к о конѧ, т о л и к о з и и дѹкати, № 16.
Множ. число: т і е щехѫ погинѫт, № 12; поминѫвши т і ѫ з и вами, № 18; т и іa з и граждѣны их щет господство ми . . . ; а т ї е го поставлѧт,
115
№ 16; да не носите о в и з и зли пенези/(ненези?), № 33; т и лудие, № 52; такози ви говорим, що сѹ дали т і е з и людїе на т ї е з и овци, № 62; за т ї е з и свини, № 64; а о н и іa злотворци, № 66; давам ѹ знание за о в и з и тръговци, № 69; понеже т и е, иже бисте истерали . . . № 84; да знаете за о в ї а души, № 85; т и е з и вражмаши, № 99; съм кѹпил т и іa овни, № 105; заради т и іa чеше, № 112;
— м о и сѫт рѣчи; нещѫ оставит м о ѫ слѹги, № 34; не щѫ оставит м о и сиромаси, № 63; ви просим, како м о и приіaтели, № 101; да ижденете н а ш и вражмаши, № 100;
— к о и т о ходѧт, № 24; м н о з и злотворци, № 66; питали сѹ и д р ѹ з и люди, № 69.
в) Азъ в ъ с е х простих, а т е х не пращам, № 32; и т е з и (вм. техзи) люди ѹхвати, № 52; не хоке имати т е х злитворци, № 114; за т е и з и (вм. техзи), що ходет междѹ вас, № 84; и обеща се за т е з и дѹши; та оставих т е з и дѹши, № 85; за т е и з и вражмаши;
ѹзел т е и (вм. тех) градове; и паки за т е и вражмаше, № 84; ѹгри и т е и з и воиске, № 110; проливаѫт кръви за вас за в ъ с ѣ х, № 34; ви просѧ (к)ахто ( = както) м о и х братїѫ, и добри приіaтеле, № 36; знаемо, кои сѹт н а ш и х неприіaатели, № 66; заради да почивает о в е х з и две христиіaнске земле, № 117; призовете и х къ себе, та и х научете и оуправете и х; не щете ли и х педепсат., № 21; а вїе да и х донесете, № 62, а вие и х знаете, № 84; и да не дръжите злих люди, що и х не любит господство ми, № 15.
Родителенъ падежъ.
1. Родителенъ падежъ се характеризува спрѣмо другитѣ косвени падежи, въ качество на обектъ, съ двѣ главни значения (функции): значение частично (партитивно) и значение притежателио (посесивно). Ч а с т и ч н о т о значение е най-характеристиченъ и основенъ бѣлѣгъ на този падежъ въ сравнение съ винителенъ падежъ: подирниятъ означава подпълна обективация, до като първиятъ показва частична или неподпълна обективация. Историчното развитие на българския синтаксисъ е водило къмъ изравнение на родителенъ пад. съ стария винителенъ, като сѫщеврѣменно се образувало ново срѣдство, за да се различи откъмъ форма подирниятъ, като подпъленъ обектъ, отъ първия, като частиченъ обектъ. Това срѣдство е членътъ.
Най-напрѣдъ забѣлѣзваме, че въ твърдѣ рѣдки случаи се срѣща употрѣбенъ частиченъ родителенъ падежъ, а вмѣсто него по-често се употрѣбява общиятъ именително-винителенъ падежъ, сир. вмѣсто двѣтѣ стб. типични изречения: „даждь ми хлѣба” и „даждъ ми хлѣбъ” обикновено срѣщаме само послѣдниятъ типъ. Сѫщо тъй вмѣсто: „даждь ми водъı” и „даждъ ми водѫ” само „даждь ми водѫ;” вмѣсто: „имамь доушѫ” и „не имамь доушѧ” само: „имамь д о у ш ѫ,” и „нѣмамь д о у ш ѫ;” вмѣсто „изпихъ чашѫ водъı,” само „изпихъ чашѫ водѫ.” Очевидно е, че изреченията отъ първия типъ, съ частиченъ родителенъ, изчезватъ и че вмѣсто тѣхъ се размножава, вториятъ типъ, съ винителенъ падежъ. Кои
116
сѫ причинитѣ на това? По тоя въпросъ пакъ трѣба да отдѣлимъ изреченията, въ които е билъ обектъ род. пад. м. р. ед. ч. на -а, нпр. вола, стола, отъ изреченията, гдѣто обектътъ е билъ род. пад. отъ а-основа, нпр. женъı, доушѧ, волѧ. При а-основи родителниятъ падежъ е съвпаднѫлъ съ общия имен.-винит. пад. въ слѣдствие отъ часть на фонетични причини („дѹшѧ” става „дѹшѫ,” а „волѭ” става „волѧ”), а отъ часть на морфологични аналогии („женъı” става „женѫ” по аналогия на „доушѫ”). Въ областьта на а-основи, слѣдователно, синтактичниятъ типъ нпр.: „даждь ми водъı” просто съвпада съ типа: „даждь ми водѫ.” Въ слѣдствие на тая нова функционна примѣсь, вин. форма „в о д ѫ” получава неопрѣдѣлено, партитивно значение: новоб. „дай ми водâ” наистина отговаря на стб. синтактиченъ типъ: „даждъ ми водѫ” ала само по форма, до като по значение — на типа: „даждь ми водъı,” отъ който исторически произхожда. Отъ това смѣсванье частичното, неопрѣдѣлено значение съ винителното е произлизала по-належаща нужда, да се диференцира опрѣдѣлената категория чрѣзъ прибавянье показателно мѣстоимение, сирѣчь членъ. И наистина днесъ „дай ми водата” отговаря синтактично на стб. „даждь ми водѫ.”
— При о-основи родителенъ падежъ не е съвпаднѫлъ съ общия именител.-винителенъ по органиченъ пѫть, но за това той още отъ старобълг. врѣме синтактично се е допиралъ съ подирния въ изреченията, гдѣто е служилъ при одушевени прѣдмети отъ мѫж. родъ вмѣсто винителенъ: изречението „купихъ волъ” се отдѣлило въ старобългарския езикъ отъ своята синтактич. категория, като се прѣобразило въ: „купихъ в о л а”, и по този начинъ се изравнило съ типа „кѹпихъ хлѣба” „купихъ вина” (частич. родит.). И тъй се създали вмѣсто единъ два типа изречения съ винителенъ обектъ: „купихъ столъ” и „купихъ вола”. Винителната форма на -а, ограничена първоначално само при одушевени прѣдмети, постепенно получава специфична боя на опрѣдѣленъ обектъ, поради което се приближава по функция къмъ членуваната форма „с т о л ъ т ъ,” въ изреч. „купихъ столътъ.” Колкото подирнята повече се размножавала, толкова и формата на -а се стѣгала въ по-тесни граници та се задържала най-сетнѣ само при собствени имена, при сѣмейни и роднински имена, при лични дѣятелни имена и при нѣкои типични думи, като бога, човѣка и пр. Като е получила чрѣзъ това общата нечленувана имен.-вин. форма „столъ,” „хлѣбъ” по-изразително неопрѣдѣлено значение, лесно е било на синтактичната аналогия да прѣкара по образецъ на а-основи и въ областьта на о-основи общата имен.-винит. форма вмѣсто частиченъ родителенъ. И тукъ е помагала аналогията, която е дѣйствувала отъ страна на неотреченъ винителенъ върху отреченъ родителенъ; и тъй изреч.: „не имамь мѫжа” се прѣобръща въ „не имамъ мѫжь” споредъ изреч. „имамь мѫжь; сѫщо тъй: „даждь ми хлѣба” се прѣобърща въ „даждь ми хлѣбъ,” пакъ като се схваща формата „хлѣбъ” съ неопрѣдѣлено значение — близко на частичното, до като първоначалното винително значение се изразява съ помощьта на членъ. Разбира се, че независимо отъ всичко туй е влияла направо и аналогия отъ страна на
117
а-основи, нпр. изреченията „даждь ми в о д ѫ,” „даждь ми чашѫ водѫ” сѫ влияли при образуваньето на изреч. „даждь ми х л ѣ б ъ” (съ частично значение), „даждь ми кѫсъ х л ѣ б ъ” („дай ми кѫсче хлѣбъ,” — „парче хлѣбъ”) и „даждь ми чашѫ в и н о.”
Трѣба да забѣлѣжѫ, че прѣдложното употрѣбение на падежитѣ, което се усилва въ срѣднобългарско врѣме, е помогнѫло, щото съ помощьта на прѣдлози да се диференциратъ отъ спецнално частичния родит. п. ония родителни падежи, които означаватъ вещество (g. materiae), потекло (г. оригинис) и пр. сир. родит. п. съ първонач. аблативмо значение.
Сѫщитѣ синтактични замѣни се извършили и въ множествено число, гдѣто общата имен.-винит. форма е приела функция и на частиченъ обектъ.
Ще приведѫ примѣри, отъ които ще се види, до колко въ езика на нашитѣ по-стари грамоти се запазватъ старитѣ типични изречения съ родителенъ падежъ, като частиченъ обектъ, и до колко сѫ тѣ отстѫпили на изреченията отъ казания другъ типъ:
да даваѫт... ѿ возилницѫ м е д в҃ı҃ дѹк.; ѿ в и н о возилницѫ ѕ҃ дѹк., ѿ мажѫ (вм. мажа) в о с ѫ к в҃ı҃ д.; ѿ мѣх с и р е н и е а҃ дѹк., № 3, № 24; колико в о и с к ѫ можете подвигнѫт, № 7; и на Дѫбовицѫ ѹ кола колико к о н е, № 3; колико к о н и, толико б а н и, № 22; колико к о н и, толико д ѹ к а т и, № 28; извадих си г҃ хиліади р о б ї е, № 12; ѿ ... возилница м е д а к҃ б а н о в; ѿ возилница м е д о в и н ѫ ı҃ банов, № 22; ѿ возилница в и н а ı҃ б а н о в, № 22, № 25; маѫ в о с к а ѕ҃ı҃ банов, № 22; з҃ р и б ъ, № 24; ѿ возилницѫ м е д о в и н ѫ, № 25; ѿ кола р и б ѫ — ; ѿ мѣх с и р е н и е, № 25; ѿ возилницѫ в и н о, № 26, № 28; ѿ мех с и р е н ї іa, № 28; ѿ мажѫ в о с к а, № 28; ми пѹсти д҃ı҃ мажа ѿ м ѣ д и в҃ товара ѿ ж е л ѣ з а и и҃ от о ц е л (g. materiae) и нѣщо о в е с (g. partitivus), № 57; си проливаѫт к р ъ в и за вас, № 34; двесте хилиіaди а с п р и, № 38;
— да аще любите миръ ... аще ли не ... не имате м и р а съ мном, № 13; да имате мир; да не имате м и р ь, № 34; и м и р да не чините; ... развали ви щѫ мир, № 35; да не дръжите з л и х люди, ни господство ми да не дръжит з л и людї, № 15; н и к о ѫ в а м ѫ да не имаѫт, № 22; а в а м ѫ да не дадет, № 24; по-много в а м ѫ да не смѣте възети. № 24; да ви не бѫдет п а г ѹ б а; да не носите о в и з и з л и п е н е з и, № 33; нѹ гледаите да си д ѹ ш ѫ не загѹбите, № 47; а ни е д н ѫ г р и ж ѫ да немате, № 50; елате слободно, и ни е д н ѫ е н и ѫ да не имате, № 56; да не кѹпѫт о р ѹ ж іa и щ и т о в, № 63; а он не може и н и ч е с о ж е не събѫде, № 97.
2. Между р о д и т е л е н ъ п р и т е ж а т е л е н ъ и винителенъ падежъ не сѫществува такова синтактично допиранье, щото да може да стане и замѣстянье на единъ чрѣзъ други, както е станѫло между винителенъ падежъ и частиченъ родителенъ. Притежателното значение на родителенъ пад., ако и секундарно, идейно съвсѣмъ е отдалечило родителенъ отъ винителенъ пад. и го е приближило къмъ дателния падежъ: притежателното значение, което първоначално се е развило отъ отношението на цѣлото къмъ частьта, е сродно на дателното отношение, което се раз-
118
вива между два прѣдмета, отъ които единиятъ е прѣдназначенъ за другия или се стреми къмъ него. Така се обясняватъ раннитѣ начала въ старобългарския езикъ отъ замѣняванье притежателенъ родителенъ чрѣзъ дателенъ падежъ, нареченъ поради това д а т е л е н ъ п р и т е ж а т е л е н ъ (dativus possessivus). Когато поради казанитѣ фонетични и синтактични поводи се разклатилъ синтаксисътъ на частичния родителенъ падежъ, въ срѣднобългарския езикъ се усилило аналогичното размножаванье на ония типични изречения, въ които дателенъ падежъ е ималъ притежателно значение, до като сѫщеврѣменно сѫ пропадали изреченията съ родителенъ притежателенъ. Тукъ ще посочѫ само изреченията, въ които още до нѣгдѣ се запазва родит. притежателенъ безъ прѣдлогъ. До колко вмѣсто него е билъ размноженъ дателенъ притежателенъ, посочвамъ по-долу при дателенъ пад., срав: синъ М и р ч ѣ в е л и к а а г о в о е в о д ѣ, № 6; потвръдих хрисовѹл прѣродителѣ господства ми, светопочившаго Іоана М и р ч а в о е в о д ѫ; да кѹпчюѫт по ... области господства ми, № 18; въ дни Іоана М и р ч ѧ в о и в о д ѫ; въ дни родит е л ѣ ... М и р ч ѫ воивод., № 23; със волѧ господства ми к р а л ѣ, № 25; говорим сиромахом господина ми к р а л іa; си поставих речи ц а р а, № 97; съ хрисоволом М и р ч ѣ в о е в о д ѫ, № 25, № 26; гонѧт слѹги г о с п о д с т в а ми, № 34; ѹ време г о с п о д и н а ми Дана в о е в о д ѫ, № 60; че
рѣч господина к е с а р ѣ, № 45; ѹзел добиток б о л ѣ р и н а ми Станчѹла и Костандина, № 45; слѹга ж ѹ п а н а Р а д ѹ л а, № 57; извадили есте ... из ѹста вражїіa п р о к л е т и а г а р ѣ н и, № 66; сте съдили чловѣкѹ г о с п о д с т в а ми, № 70; при дни старых г о с п о д а р е х; давам ѹ знание г о с п о д с т в о ти (общ. пад. вм. род.), № 100; Дань воевода, сина Дана великаго в о е в о д и н а (прилаг. притеѫ. вм. род, пад. въ апозиция!); сѫщо това: въспомѣните слѹжбѫ Д а н а в о е в о д и н ѫ, № 53; доидоше н и х чловѣци, № 110; що сте вѣровали н и х брътвеле, № 70.
3. Р о д и т е л е н ъ п а д е ж ъ с ъ п р ѣ д л о г ъ. Състоянието на старата родителна падежна форма още по-добрѣ се вижда, когато е придружена съ прѣдлогъ; и тукъ излиза на явѣ разликата между а-основи, гдѣто вече родителната форма съвсѣмъ е изравнена съ имен.-винителната, и о-основи, гдѣто още се различава тя отъ подирната. Но важно е, че при все това и тукъ слѣдъ прѣдлогъ не рѣдко се срѣща общата именит.-винит. форма при имена отъ мѫжки, а много по-често при имена отъ срѣд. родъ. Главната причина за това е пакъ аналогия, и то отъ страна на а-основи: споредъ „иде мѹ о т ъ р ѫ к ѫ,” гдѣто род. пад. „рѫкѫ” се схваща вече като общъ падежъ (сир. изречението се свежда къмъ типа: „иде мѹ н а р ѫ к ѫ”), надвиватъ изреченията съ прѣдложенъ общъ имен.-вин. падежъ и въ мѫж. и срѣд. родъ. Но при все това ние виждаме именно у мѫжкия родъ слѣдъ прѣдлогъ доста често запазена и родителната форма на -а. Примѣритѣ показватъ, че формата -а се срѣща повече при одушевени прѣдмети и че се характеризува спрѣмо общата имен. вин. форма като по-опрѣделена; съ други думи, явява се оная разлика, която е създала съ помощьта на члена двѣ отдѣлни категории на общата форма: опрѣдѣлена съ членъ, и неопрѣдѣлена безъ
119
членъ. Старата форма на -а, до колкото по традиция е уцѣлѣла, свързана съ прѣдлогъ, по функция се е приближавала къмъ членната. Въ срѣдния родъ формата на -а не се одържала ни толкова, защото тукъ родител. пад. безъ прѣдлогь по-прѣди не е служилъ за винителенъ, така че онова първоначално допиранье между тия два падежа, което е повело къмъ различаванье обектъ неодушевенъ и одушевенъ, и произлѣзлото отъ тукъ по-опрѣдѣлено значение на формата съ оконч. -а, не е сѫществувало.
Въ множествено число, подъ влиянието на сложнитѣ и мѣстоименнитѣ форми, често пѫти се явява слѣдъ прѣдлогъ родителенъ падежъ съ окончание -е х, при имената отъ мѫж. родъ, прѣнесено направо отъ мѣстоименното склонение (споредъ т е х), и оконч. -а х, при женски и срѣд. род. По аналогия на мѣст. пад., който въ мѣстоименното и сложното склонение с еднакъвъ съ родител. пад., мѣстната форма ж е н а х приемала и родителна функция вм. ф. ж е н, а споредь това се образувало и с е л а - х вм. с е л. — Най-честиятъ прѣдлогъ тукъ е о т ъ, и падежътъ има обикновено аблативно значение (genitivus separationis, genit. originis и пр.), а по нѣкога и притежателно значение, споредъ както го схващаме.
Е д и н с т в е н о ч и с л о:
ѿ Мирчѣ воеводѫ № 24; от Грев Петра и Іакова, № 33; откѹпити ѿ Алде и ѿ Албѹла; е ѹзел ѿ Андреіaша, № 40; ѿ жѹпана Албѹла, № 54; ѿ жѹпана Воика, № 60; доиде чловѣкь ѿ Алибега, № 72; от жѹпана Драгомира Манева, № 105; ѿ жѹпана Д р а г о м и р Удрище, № 100; сте слѹшали ѿ Б а р б а т и ѿ К о м а н, № 70; пръгарем ѿ Брашева, № 14, 18, 61; да донесет ѿ Брашова, № 23; пъргаром ѿ Б р а ш о в, № 68, 90, 93, 101; пръгаром ѿ Брашовѹ, № 99; пишет вамешом ѿ Прахова, № 24; пръгари ѿ Тръговища, № 58; пръгаре ѿ Васлѹіa, № 61; ѿ Тръгшора по-далеко, № 73; паркалаби ѿ г р а д Туркшори, № 21; вамешом ѿ Рѹкел и ѿ Т у р ч ь, № 4; Кръстѣ ѿ Р а ж н о в, № 16; син Хачьков ѿ Р и б н и к, № 79; ради ловѹ ѿ Д л ъ г о п о л е, № 70; ѿ господина кралѣ, № 6, 12, 37, 80; ѿ господина кесарѣ, № 50, доиде глас ѿ цара, № 99; да се варѹѫт ѿ права чловѣка, № 3; а ѿ права чловѣка да сѧ варѹѫт какото ѿ огнѣ, № 23; да си чѹж . . . ѿ родителѣ, № 4; имат пріѧти зло ѿ господства ми 2; имат изгинѫт ѿ родителѣ господства ми и ѿ г о с п о д с т в о ми, № 5; да си ищет ѿ длъжника, № 5; обѣщават сѧ ѿ с е г о дне, № 15; опѹстихѫ сіѫ землѫ ѿ к о н ь, № 31; и по-мног ѿ б р а т господства ми, № 26; ѿ тогози добитка да не оставите, № 40; да даваѫт ѿ р ѣ з а н в и л а р . . , ѿ в и н о, ѿ конѣ, ѿ п и п е р, ѿ ш о ф р а н, ѿ бабак, ѿ мѣх сирение, № 3; да давахт ѿ нарѣзан в и л а р, № 10; ѿ к о н ь т о в а р е н, № 16; ѿ конѣ кѹпена, № 18; ѿ конѣ читова, ѿ конника, ѿ пешца, ѿ свини б р а в, ѿ ждера, ѿ п л а т н о, ѿ рѹтища фроушкого, ѿ рѹтища резана, ѿ лена, ѿ меча, ѿ лѫка, ѿ хама, ѿ товара, № 18; ѿ п л а т н о, ѿ л е н, № 22; ѿ морѣ, ѿ мажа крапина, ѿ говѧда, ѿ овна, ѿ г ѹ б е р ъ, ѿ лена, ѿ ж е л ѣ з о, № 24; ѿ м е д, ѿ лѫка, ѿ ф р ѫ ш к о рѹтища, ѿ товара, ѿ конѣ читова, ѿ ж е л ѣ з о, ѿ п л а т н о, ѿ конника, ѿ пѣшца, ѿ вола, ѿ ждера, ѿ овна, ѿ п л а т н о, ѿ лена, № 25;
120
ѿ т а р, ѿ х а м, ѿ е д н о с в и н ѧ, ѿ г ѹ б е р, № 26; ѿ кѹпена конѣ, ѿ к о н товарьн, № 28; ѿ крезна, ѿ ж е л ѣ з о, ѿ п л а т н о, ѿ п и п е р, ѿ бѹбаки, ѿ а҃ к о н ч е, № 22; да взимат вамѫ ѿ г р а д, № 19; како е било ѿ пръва, № 21; ѿ тогози града, № 37; е бежал ѿ г о с п о д с т в о ми, № 39; да се жалѹет ѿ г о с п о д с т в о ви, № 79; съ едном шѹбом ѿ постава, № 60; а ѿ в р ѣ м е, № 66; ѿ колико в р е м е и години, № 97; и ѿ ч а с, що ме донесе богь ѹземлю, № 110; еще ѿ махлена, № 110; ѿ него, № 23; ѿ кого, № 50; ѿ все, що мѹ смь казал; ѿ щ о мѹ
нинѣ, № 57; да ме поможете, ѿ щ о имате прилеж, № 51;
— пишет слѹгам ѿ Д ѫ б о в и ц ѫ, № 4; чловѣк ѿ земѧ господства ми; ако не би платил ѿ волѧ, № 5; тѹрци сѧ возѫт ѿ сѫботи, № 8; ѿ е д и н ѫ з л о б ѫ, № 15; ѿ з е м л и, № 15; ѿ е д н а к о л а а҃ р и б ѫ, № 16; ѿ в о з и л н и ц ѫ; вина; ѿ к о л а с рибѫ; ѿ ѹ г р ъ с к ѫ ѧ землѧ, № 18; ѿ Дѫмбовицѫ; ѿ е д н а к о л а а҃ риба, № 22; ѿ т и ѫ з и з е м л ѫ, № 23; ѿ ѹ г р ъ с к ѫ ѫ з е м л ѫ, № 25; вамеше ѿ Д ѫ б о в и ц ѫ; ѿ е д н а к о л а; ѿ д р ѹ г ѫ кѹплѧ; ѿ и н ѫ кѹплѧ; ѿ в о з и л н и ц ѫ, ѿ к о н о п ѣ, № 20; сѫт ѹзели пръстен ѿ м а л а м а, № 29; доидет ѿ о в ѫ з и землѫ без к н и г ѫ господства ми, № 31; додохѫ людїе ѿ в л а ш к ѫ з е м ѧ, № 36; по-много ѿ х ї л ї а д ѫ, № 40; приходѧт ѿ в ъ г р ъ с к ѫ с т р а н ѫ, № 46; ѿ земле Бръсе; кѹпьци ѿ влашкои земле; кѹпьцем ѿ влашьке земле, № 52; ѿ г о с п о ж д ѫ Дана воевода, № 53; извадили есте ѿ ѹ с т а, № 66; извади ме богъ ѿ поганскои з е м л и, № 66; ѿ вицѫ-воиводї, № 68; ѿ в а ш ѹ милости; доиде глас ѿ цара ѿ п о р т ѹ, № 99.
М н о ж е с т в е н о ч и с л о:
ѿ иних кѹпеи, № 3; кто сѧ покѹсит ѿ болѣр, в е л и ц ѣ х же и малих, № 3; такози ѿ сѣхзи брашовѣн, № 4; залог взѧти ѿ п р а в ѣ х людї, № 5; аще ли бѫдет криво ѿ наших чловѣкъ; що ми е криво ѿ ваших люди, № 10: ѿ ващих р ѫ к а х, № 14; ѿ иних к ѹ п л ѣ х, № 10; ѿ п р ѣ р о д и т е л и господства ми, № 16; ѿ д р ѹ ѕ ѣ х кѹпіах, № 18; ѿ ш а п к а х и к а л ц а х; ѿ к о р д а х, № 18, 25; ѿ н о ж е в е х и к р е з н а х, № 18, 25; ѿ л и с и ц а х, № 18, 25; ѿ д р ѹ г ї ѫ ѕвѣри, № 18, 25; ѿ к о ж ї е, ѿ л ѫ к о в и, ѿ к о р д и, ѿ в ѫ ж а, ѿ х а м о в и, № 22; ѿ б о б о в, № 24; ѿ в ѫ ж а х, ѿ к о ж ѹ с и и ѿ д рѹ ѕ ѣ х к ѹ п и а х, № 25; ѿ свини, ѿ о в е ц, ѿ к о н и; ѿ л҃ д ѹ к а т и едно дѹкато: ѿ к о р д ы № 26; ѿ инех к ѹ п ї а х ь, № 28; ѿ пръвих г о с п о д а р е х, № 38, 64; ѿ к р ъ с т о ш и, № 50; ѿ б о л ѣ р е х, № 66; ѿ б о л ѣ р е х н а ш е х, № 84; ѿ х р и с т и іa н е, № 85; ѿ т ѹ р ц е х, № 86, 97, 98, 117; да се не плачѧт ѿ вас, № 4; ѿ нас, № 66; ѡт них, № 9; ѿ н ы х, № 37; ѿ т и х л ю д и е; ѿ т и е люди, № 52; ѿ тѣхзи флѹринѣ, № 61; ѿ сѣхзи, № 4; бѫди ѿ к о и либо, № 50; ѿ рѹкѹ, № 75.
Тукъ ще посочѫ и примѣри съ други прѣдлози, които по правило се съгласуватъ съ родителенъ пад., или съ винителенъ пад. Особено забѣлѣжителенъ е прѣдлогътъ „о т к ъ”, който не е нищо друго освѣнъ съединение на прѣдлога „отъ” съ прѣдлога „къ”. Прѣдлогьтъ „откъ” означава сѫщото, което и прѣдл. „отъ”, само че придава на падежа по-силно аблативно значепие; именно прѣдлогътъ „къ” тукъ служи за да означи посока на движение отъ извѣстенъ прѣдметъ къмъ други. Това
121
съединение на двата прѣдлога е българска синтактична черта, защото и сега въ новобългарския езикъ подобни съединения отъ два прѣдлога въ едно сѫ обикновени, а и самиятъ прѣдлогъ „откъ”, прѣобразенъ въ „откъмъ” се употрѣбява и въ книжовния ни езикъ; срав. още новоб. откѫдѣ, нпр. откѫдѣ негова страна; накъмъ, нпр. накъмъ черквата; сѫщо така: отнапрѣд, занапрѣд, нанапрѣд, нанасам, нанагорѣ, нанадолу, измежду и пр. Прѣдлогътъ „откъ” се срѣща и въ други влахобългарски грамоти (срав. у мене Мин. Сб. IX. 312). Въ нашитѣ грамоти се срѣща и слож. прѣдлогъ „отмежду”, а сѫщо тъй и прѣдл. „отпрѣд.”
о т к ъ : да се бранимо о т к ъ наших в р а ж м а ш и; да избратимо зли чловеци о т к ъ п р а в е д н и ц и; ми смо послали къ вашои милости . . . , нѹ о т к ъ в а ш а милости ни приходит доста празни рѣчи; ми же почехмо избранити их, зли о т к ъ п р а в е д н и, № 66; имают съпренїе о т к ъ винѫ воиводї, № 68.
о т м е ж д у, м е ж д ѹ : паки тиези вражмаши . . . бисте их истерали о т м е ж д у в а с, № 99; що е ѡ т м е г ю вашои милость, № 68; и мегю н е іa, (ж. р. ед. ч. р. и.), № 66.
о т п р ѣ д ъ : да си ѹложите емци о т п р е д жѹпан Семка, № 78.
в ъ з р а д и, з а р а д и, р а д и : да чѹѫ нѣщо рѣчи . . . в ъ з р а д и р ѣ ч вашѫ, № 4; заради дъще мѹ Р ѹ к с а н д а, № 112; коеа ради вины, № 37.
б е з ъ : да доидет без никоѫ г р и ж ѫ, № 14; безъ н и к о е п о з а б а в л е н і е, № 18, 25; без к н и г ѫ господства ми, № 31; без м о ѫ в о л ѧ, № 34; без ни е д н а г р и ж и без п а г ѹ б ѫ; без ни е д н а п а г ѹ б а, № 49; без б р и г ѹ, № 66; без д ѹ ш а х, № 70.
д о, д о р и – д о : даже и д о великаго морѣ, № 3, 18, 25; щѫ слѹжит до моего живота, № 12; азъ порѹчих до Никополѣ; пѹстих моіa рѣч до вас, № 13; до Батръ-Ищвана, № 87; все да ми се вратит, до е д н о в л а к н о, 87; дори до Б р а и л, № 3; дори до Б р а и л о в, № 16; до р о д и т е л ми Батръ Ищван, № 94; послал си щем до ц а р а, № 96; и ходихѹ, докле ме до гръла не огорчихѹ; и сосѹе ми до г р ъ л о, № 99; до м е с т о господства ви, № 111.
ѹ : а он да си біе очи, що нѣ сїе дал добитьк ѹ права чловѣка, № 5; и оставили их сѫт ѹ Кръсте Мѫдрьменѣ и ѹ Миха, блъгарина, № 39; понеже сѹ ѹ П а ѹ л т҃ флор., № 95.
и з ъ : да верѹете, понеже сѫт изь ѹстъ речи господства ми, № 32.
Дателенъ падежъ.
Отъ състоянието на падежнитѣ форми въ срѣднобългарския езикъ, което изложихъ до тукъ, става ясно, че склонитбениятъ системъ изцѣло е билъ разклатенъ и тръгнѫлъ къмъ съвършено измѣнение главно подъ влиянието на два принципни фактора: фонетично (физиологично) съвпаданье на нѣколко различни падежни окончания въ едно, и усилено аналогично изравнение на падежитѣ; подирното е отъ частъ морфологично, къ крѫга на едни и сѫщи падежи отъ разни основни категории, и син-
122
тактично, като се извършва между различни падежи споредъ тѣхното идейно допиранье, сир. типичнитѣ синтактични форми (изречения) замѣстятъ е д н а д р у г а, докато найсетнѣ прѣодоляватъ чрѣзт аналогично размножаванье едни вмѣсто други. Като слѣдимъ историята на дателната падежна форма възъ основа на езика на нашитѣ грамоти, виждаме, че за нейното изчезванье е дѣйствувалъ само вториятъ отъ горѣказанитѣ два фактора, — а именно морфологичната и синтактичната аналогия. По-ясно ще се схванѫтъ тия процеси отъ долуизложенитѣ примѣри, които разпореждамъ споредъ слѣднитѣ гледни точки: 1. Дателенъ падежъ въ неговата стара форма и функция; 2. Синтактично замѣняванье на родителенъ чрѣзъ дателенъ падежъ и 3. Замѣняванье на дателенъ чрѣзъ винителенъ и мѣстенъ падежъ.
1. Само дателната форма на -ѹ, нпр. народѹ, селѹ, е останѫла аналогично незасегнѫта отъ страна на другитѣ основи отъ мѫж. и срѣд. родъ, тъй като подирнитѣ, съ малки изключения, сѫщо така прѣминавали въ категорията на о-основи, както е станѫло това почти въ всички славянски езици. Напротивъ въ а-склонение се е почнало аналогично изравняванье между двѣтѣ дателни форми, а именно между формага на -ѣ, нпр. ж е н ѣ, и на -и, нпр. д ѹ ш и. Подирнята е намирала подкрѣпа въ дателната форма на и склоненне, нпр. м и л о с т и, ала първата пъкъ се е подпомагала отъ общата родително-винителна ф. на -ѫ, -ѧ (женâ, волê). Борбата помежду имъ остая нерѣшена, докато сѫщеврѣменно и двѣтѣ постепенно отстѫпятъ на други еквивалентни падежни форми, а именно на общия косвенъ падежъ съ прѣдлогъ. Мѣстоименната дателна форма не е могла да влияе тукъ съ своето окончание -и (тои, нашеи), понеже и тя се е асоциувала съ именната дател. форма на -и (души, милости). Но за това пъкъ въ множествено число твърдитѣ мѣстоименни форми, нпр. тѣм, както и именнитѣ форми на
о- и и-основи (мѫжем, гостем), успѣли аналогично да повлияѭтъ върху законната дателна форма на о-основи, нпр. народомъ; поради това послѣднята се вѣстява по-рѣдко, отколкото казаната аналогична форма на -е м (-ѣ м). Какъ е вървѣла аналогията, се вижда отъ примѣритѣ: „т у р ц е м”, „с и р а ц е м”; тя е излизала отъ общата именителна форма. Има рѣдки случаи, гдѣто дателенъ падежъ мн. ч. окончава на -и м, подъ влиянието на сложнитѣ и на мекитѣ мѣстоим. форми, нпр. нашим. Въ нѣколко случаи се забѣлѣзва влияние и на твърдитѣ мѣстоим. форми надъ мекитѣ, нпр. въ дат. форма ед. ч. ж. р. вашои вм. вашеи. Тѣзи случаи може да се вземѫть и като сърбизми. Има и мѣстоименни дат. форми отъ мекитѣ основи, прѣобразувани по аналогия на твърдитѣ именни или мѣстоименни форми, нпр. ед. ч. в а ш е, според ж е н ѣ, мн. ч. м о е м, н а ш е м, споредъ т ѣ м, о в ѣ м, м ѫ ж е м, к о н е м. Мѣстоименното склонение аналогично влияе и върху сложното, както се види отъ прим. с т а р е м, м л а д е м, № 82. Ето примѣри отъ дателни форми, които потвърдяватъ горѣказаното: имат ѹчинити томѹзи чловѣкѹ, № 4; слѹжимо господство мѹ кралю и светомѹ венцѹ, № 12; идѫ господинѹ ми кесарю, № 34; дават господство ми сие оризмо о р а ш ѹ . . . Тръгови-
123
щѣном, № 20; моемѹ възлюблѣнномѹ братѹ ... и шпанѹ, І а н ѫ ш в о е в о д а, № 38; Ханъжѹ Лѫкарю хижѹ да вратите, № 43; да го платит чловѣкѹ, № 45; пишет господство ми Стоикѹ Харсѣнѹ, № 46; сѫдцѹ и п р ъ г а р е м Брашевским, № 47, 65, 66 и пр.; жѹдецѹ Брашовскомѹ, Ш у л и Г е р г ю, № 59;
бил дрѹг Антонѹ, № 61; се поклонихмо светою корѹне и висоте кралю; се поклонихмо висоте кралю и Іанѫшѹ в о е в о д и, № 66; Іаньшѹ воиводе, № 68; сте ѹчинили криво едномѹ правомѹ чловѣкѹ; нѣст бил кезѣш тѹрчинѹ томѹ; щем вратит Радилѹ, № 70; давамо ѹ знание господствѹ ви; ми кемо господствѹ ти дати ѹ знание, № 72; да слѹжите ни Зъгорѣнѹ ни дрѹгомѹ диіaволѹ, № 78;
платил евреинѹ томѹ, № 79; добромѹ приіaтелю, № 120; да е вражмаш в ъ с е земи Бръсѣнскои, № 15; в а ш е милости, № 24, 90; в а ш о и м и л о с т и, № 99; в а ш е м (вм. вашеи) м и л о с т ы, № 92; м о ш н ѣ г о с п о ж д е, г о с п о г ѣ М а р ї е, давам ѹ знание твоеи м и л о с т ъ, № 83;
— дават сѣмзи Брашовѣном и Ръжновѣном, № 5; моим чловѣком, № 50; пръгаром; да платим сираком, № 64; ръцѣте темзи пръкалабом, № 37; тръговом въсем; Длъгополцем, № 23; дават Брашовѣном и к о и т о ходѧт на кѹплѧ, № 24; сираком господства ми да им не бѫдет криво, № 17; да платим сираком, № 64; пишет господство ми въсѣм п р ъ г а р е м, № 19; много здравие приіáтелем, Брашовцѣм въсѣм, № 9; и дадохмо се т ѹ р ц е м, № 12; Длъгополцем, № 23; моим добрим приіaтелем; да им ѹчинимо зло, како злем людем, № 31; да
право сирацем, № 38; он се нрѣдал турьцем, № 52; п р и іa т е л и м нашим, Брашовѣном, № 53; онемзи свинїіaм, № 64; пишет господства ми вам б л ъ г а р е м, № 78; въсем, и с т а р е м и м л а д е м, № 82; говорим малим и г о л е м и м, № 97; сѫдцѹ и в҃ı҃-тим п р ъ г а р и м, № 94; да плащат т у р ц е м, № 98; да продават д р ѹ з е м кѹпцем, № 98; сладким м о е м и добрим приіaтелем: м о е м приіaтелем, № 99; добрим господарем и в е р н и ц и кралю, № 104; ѹчините правдѹ овем люди м о е м; много зло ѹчинил нам и нашим л ю д и, № 106; н а ш е м людем, № 100.
2. Д а т е л е н ъ в м ѣ с т о р о д и т е л е н ъ п р и т е ж а т е л е н ъ. Първоначалниятъ поводъ, за да се замѣнява родителенъ притежателенъ чрѣзъ дателенъ падежъ се крие въ притежателното отношение, което често се развива между два обйекта, отъ които единиятъ е прѣдназначенъ за другия или се стреми къмъ него. Тъй напр. изречението „даите ... въ р ѫ ц ѣ м о и м ч л о в ѣ к о м” (№ 50) съдържа обектитѣ „въ рѫцѣ” и моим чловѣком”; притежателното отношение между тѣхъ тукъ е второстепенно, но ако то се изтъкне като най-важно, тогава може това изречение съ своя „притежателенъ дателенъ” да стане типично и продуктивно. Така се е развило притежателното значение и при родителенъ падежъ въ индоевропейскитѣ езици, понеже първото му значение е било партитивно-обективно. У славянитѣ въ старо врѣме изреченията съ притежателенъ родителенъ не сѫ станѫли тъй продуктивни, какго въ другитѣ европейски езици, а особено въ двата класически езика, гръцкия и латинския. Славянитѣ прѣдпочитали да изразяватъ притежателното отношение чрѣзъ прилагателно име, сир. чрѣзъ атрибутъ. На това и въ старобългарския езикъ
124
употрѣбението на притежателнитѣ прилагателни е твърдѣ развито. Но покрай родителенъ притежателенъ и прилагателно притежателно ние виждаме въ старобългарския езикъ още единъ способъ за изказванье притежателность — именно д а т е л е н ъ п р и т е ж а т е л е н ъ. Първитѣ типове изречения съ дателенъ притежат. безъ съмнѣние датиратъ отъ общославянско врѣме, защото ги намираме застѫпени въ синтаксиса и на другитѣ славянски езици, ако и въ твърдѣ ограниченъ размѣръ. Напротивъ, въ старобългарския езикъ дателенъ притежателенъ се употрѣбява много по-често отъ колкото въ другитѣ славянски езици. Именно до това заключение дохаждаме, като сравняваме откъмъ тая синтактична страна езикътъ на нашитѣ стари паметници съ стария езикъ на другитѣ славяни. Изобщо може да се каже, че този падежъ съ своето секундарно притежателно значение е съвсѣмъ обикновено явление въ старобългарския синтаксисъ, за което свидѣтелствувать многобройни примѣри: наѹчѫ въı чисти бога, творьца н е б ѹ и з е м и и м о р ю и в ь с ѣ м ъ, иже сѫтъ въ н’ихъ; приде на пагѹбѫ к р ъ с т и іa н о м ъ; къждо цѣловааше колѣнѣ п р а в е д ь н ѹ м ѹ; госпожда же с е л ѹ т о м ѹ елинъıн’и бѣаше; чьто
стъ имѧ б о г ѹ в а ш е м ѹ? о чѹдо, како робъ г р ѣ х ѹ робъı творитъ, иже сѫтъ п р а в ь д ѣ дѣлател
; поѩтъ отьца о т р о к о в и ц и; храмъ мои храмъ м о л и т в ѣ наречетъ сѧ; онъ же ѹслъıшавъ гласъ п л а ч ѹ, въскочи; о болѣзни, б о л ѧ щ и и м ъ врачѹ, в ѣ р ѣ правителю, с ъ м р ъ т и съпостате, д и іa в о л ѹ сѫперниче, с ъ п а с е н и ю въчѧло! презвитерь с ъ б о р ь н ѣ и ц р ъ к ъ в и; в ь с ѣ к о м ѹ б л а г ѹ давьче! въ праздьникън а с ц ѣ; о крамольниче божии и враже и с т и н ѣ ! — Като сравняваме срѣднобългарскиятъ езикъ на нашитѣ грамоти съ старобългарския езикъ, виждаме, че поменѫтата синтактична особеность не само е запазена, но и усилено р а з м н о ж е н а така, че въ сѫщность излиза, като че ли само дателенъ притежателенъ е жива народна форма, до като родителенъ притежателенъ, който по-рѣдко се срѣща, изглежда, като че вирѣе още само по традиция, безъ жизнена, продуктивна сила. Този фактъ с твърдѣ важенъ за историята на бълг. езикъ, защото само прѣко дателенъ падежъ ще разтълкуваме днешната падежна форма съ прѣдл. на, която има и притежателно значение. [1] Покрай родителенъ и дателенъ притежателенъ срѣщаме, както казахъ, употрѣбено и притежат. прилагателно; така напр. покрай обикновената фраза: „пръгарем Брашевѹ” срѣщаме въ грам. № 28, 36: въсѣм пръгарем б р а ш о в с к и м; срав. още: на пѫти Б р а ш е в с к о м, № 16; мои вражмаше, що іaдѫт коморѫ б а щ и н ѫ ми и вистиіaръ в л а ш к о и з е м л и, № 6; да дадѫт скѹлища С т о и к о в а; а за добитка ске колико
С т о й к о в о, № 27; жѹпан Станчѹл, брат М и р ч и н, № 28; добитък в о и в о д и н не щет загинѫт, № 53. Характеристично е, че тукъ тамѣ родител. притежателенъ се изразява, щомъ може да се схване и като родителенъ на потекло (genit. originis), и чрѣзъ общия имен.-винит. пад. съ „отъ”: „Дльгополцем” и „градѹ ѿ Д л ь г о п о л е”; „сѫдцѹ от Б р а ш о в” и „въсѣм пръгарем брашовским”, № 36; срав. още:
1. Вж. по този въпросъ у мене Мсб. IX. 304, 306. и Мсб. II. 259.
125
пръгаром ѿ Б р а ш о в, № 92; пишет господство ми слѹгам господства ми ѿ Д ѫ б о в и ц ѫ град, вамешом ѿ Р ѹ к е л и ѿ Т ѹ р ч ь, № 4; пръгарем ѿ Б р а ш е в а, № 14. За да се избѣгне родит. пад., се употрѣбявя прилагателно име даже въ апозиция: синъ Дана, великаго в о и в о д и н а; въспомѣните слѹжбѫ Дана в о е в о д и н ѣ (нѣ = н´ѧ), № 53: срав съ старобългарски: въ домъ Мариинъ, матере Іоановы.
Ето примѣри съ дател. притежателенъ: Д р ъ с т р ѹ г р а д ѹ владалец; испльних прошение п р ь г а р е м брашовскым, № 3; ѹкравши кони в л а ш к о и земли, № 13; пръгаром Б р а ш е в ѹ, № 37, 45, 62, 64, 65 и пр.; да
ѹ знание вашеи м и л о с т и, № 47; защо сте опрѣли щитови м о е м ѹ чловѣки, Радѹлѹ Нѣичѹ, № 63; и за работѹ (ѹ = ѫ) Р а д ѹ л ѹ в о е в о д ї, № 66; не
въ рѹкѹ І а н ѫ ш ѹ в о е в о д у ; и въсем господам ѹ г г р ъ с к о и з е м л и; що ми сте послали съ чловѣка в а ш е и м и л о с т и, № 66; гѹбрънатърство з е м и в ъ г р ъ с к о и, № 67; добре знате, како съм азъ слѹга г о с п о д и н ѹ м и п р ѣ с в е т л о с т и к р а л е в е, № 74; давам ѹ знание за работѹ о в о м ѹ с и р о м а х ѹ, № 79; даите ми книгѹ под печат в а р ѫ ш ѹ, № 80; извадил те ѿ рѹкѹ н а ш е м ѹ в р а ж м а ш ѹ, и съда си ѹ рѹкѹ н а ш е м л ю д е м и п ѹ р г а р о м, № 83; учиних воле р о д и т е л ю ми, Батръ И щ в а н ѹ (но и: за воле р о д и т е л ѣ ми, Батръ Ищвана), № 85;
дошел без знанїе Батръ И щ в а н ѹ, № 87; заради работѹ м и р ѹ, № 94; да се даст ѹ рѹке А н д р ѣ, № 95; за работѹ П е т р и ц у, № 95; шпан в ъ с о и ѹ г р ъ с к о и з е м л ю, № 100; заградили със каменом град Б р а ш о в ѹ, № 105; за работѹ в о с к ѹ, № 112; воивода и господинь в ъ с е и з е м л и ѹ г р о в л а х и и с к о и, № 2, 7 и пр.; господинь земи У г р о в л а х и и, № 3; испльних прошение п р ь г а р е м б р а ш е в с к ы м ь, № 28; даите въ рѫцѣ м о и м ч л о в ѣ к о м, № 50; да си платеть добитокъ л ю д е м и м р ъ т ъ в и м ъ, № 52; за работѹ б о л ѣ р о м, № 66; нѹ есѹ рѣчи н е к о е м н е р а з ѹ м н и м ч л о в е к о м, № 66; и за работѹ т ѹ р ц е м, № 82; пѹстили сте Крстѣ и Томаш за работѹ о н е м з и с в и н ї а м, № 64; щеше да бѹдет щит х р и с т ї а н о м, № 85; оно
ѹ рѹкѹ Б р а ш о в ѣ н о м, № 97; за работѹ к ѹ п ц е м; а на том
вера и дѹша господства ми и вера и дѹша б о л ѣ р о м господства ми, № 100.
3. Д а т е л е н ъ, в и н и т е л е н ъ и м ѣ с т е н ъ п а д е ж ъ. Когато дателенъ п. запазва своето главно значение, сир. когато означава обектъ, за който дѣйствието на субекта е прѣдназначено или даже къмъ който то конкретно се стреми, тогава дателенъ падежъ идейно се допира съ цѣлния винителенъ п., зависещъ отъ дѣйствие, що означава движение. Този винителенъ въ старобългарския езикъ редовно се употрѣбява придруженъ съ прѣдлогъ, обикновено прѣдл. съ на и въ ; изключение правѭтъ само нѣколко адвербиални архаизми. Извѣстно е, че дателенъ падежъ често се употрѣбява съ прѣдлогъ и въ старобългарския езикъ, особено когато има по-изразително финално значение, нпр. „идѫ царю” и „ — къ царю;” „молѭ сѧ богѹ” и „ — къ богѹ.” Казаното приближаванье на дателенъ къмъ винителенъ съ прѣдлогъ се усилвало въ срѣдно-българско врѣме особено тогава, когато почнѫла да прѣобладава слѣдъ прѣдлогъ общата
126
косвена падеѫна форма. Видѣхме, че това нѣщо е станѫло най-напрѣдъ въ а-склонение поради сливаньето на родителенъ съ винителенъ падежъ: идѫ въ пагѹбѫ; избавихъ сѧ ѿ пагѹбѫ; сѫщо тъй: ѿ Брашова и ѿ Брашов ; до гръла и до гръло и пр. Именно по тая аналогия се явява общата косвена форма вмѣсто дателната и слѣдь прѣдлога къ, както и слѣдъ прѣдл. кон : така нпр. покрай прим.: еги дойде к ѫ г о с п о д с т в ѹ ми, № 16, срѣщаме и: к ъ г о с п о д с т в о ми, № 71, 117; елико имат говорити к ъ в а ш е п р и іa т е л с т в о, № 90; два града
ичинил к о н С к е н д е р л и е, № 84; а велики царь се е приближил к ъ С о ф ї ю, а башаларие отишли ... к ъ С м е д е р о в а; и да си пѹстите чловѣка, да бѹдет к о н м е н е, № 102; да
на въсѣко врѣме к о н м е н е ваш чловѣкъ, № 55. Това постепенно замѣстявье дателенъ падежъ слѣдъ прѣдлогъ чрѣзъ общия косвенъ падежъ е твърдѣ важно синтактично явление по своитѣ послѣдствия. До като се е държала формалната разлика между дателенъ падежъ и цѣлния винителенъ съ прѣдлогъ, подирниятъ не е могълъ тъй лесно, при всичката синтактична близость въ много случаи, да замѣсти дателенъ падежъ; но щомъ тая формална прѣграда паднѫла, а особено когато дателенъ пад. е билъ съ прѣдлогъ, тогава синтактичното изравнение между дателенъ пад. и винителенъ съ на е ставало лесно и бързо. Именно цѣлниятъ винителенъ падежъ съ прѣдлога на почнѫлъ да се схваща съ дателно значение, и то първомъ само въ нѣкои типични изречения, а сетнѣ чрѣзъ аналогична продукция и въ други случаи изобщо. Тия типични изречення сѫ стари и познати както на старобългарския езикъ така и на другитѣ славянски езици; само чисто дателната функция, която постепенно се прѣнасяла въ тия изречения върху винителния падежъ съ прѣдл. на, е ново и специално българско синтактично движение, което е причинило да станѫтъ казанитѣ типове съ новата си функция така продуктивни, че старитѣ съотвѣтни изречения съ дателенъ падежъ най-сетнѣ съвсѣмъ излѣзли отъ употрѣбение. Тукъ ще приведѫ изъ нашитѣ грамоти размѣсомъ примѣри, отъ които се вижда, какъ винителното значение на падежа съ прѣдл. на се кръстосва съ значение дателно: нинѣ идѫ сам н а н и х съ молитвѫ, № 9: пѹсти мѧ н а м о ѫ о ч и н ѫ; не погледа н а м о ѫ н е в о л ѧ, № 12; го съмъ клел н а в ѣ р ѫ и н а д ѹ ш ѫ, № 14; да бѹдет н а д д ѹ ш ѹ т е м з и, № 85; ходѧт н а к п л ѧ; относѧт н а п р о д а ж б ъ, 26; що щѫ ѹчинит на т о и з и г р а д и на в а с, този вьсе да ищет богь н а в а ш и х д ѹ ш а х, № 29; щѫ ѹмрѣ юще н а м о а с р а м о т а, № 29; знаете, чѣ
прѣложил господин кесар на м е н, да чювам сиѫ краинѫ, № 34; добрѣ да знаете, оти ми е велми жал н а в а с, нъ ми се мнит, оти щети вам жал бити, № 40; нѫ щѫ възет на в а ш и х л ю д е х, № 41; а вам да нѣстъ жалъ н а м н ѣ, № 42; да не оставите да се повратит на Ѡ л т ѣ н и един влас, № 46; давам н а т в о ѫ р ѫ к ѫ, № 57; мѹ съмъ далъ на с л ѹ г а ми Мартин. № 57; богь да възищет на т о г о з и ч л о в е к а, № 67; едва их обрънихмо н а д С и б и н ь, № 96; и постави си реч н а п р ъ г а р ї е, № 83; а господство ми смь ѡставил на ж ѹ п а н Алеѯи, да платит, № 81; е имал мархѹ тѹка ѹ вараш, поставена на
127
е д и н ч л о в ѣ к ъ да стои, № 91; ѡн
ѡставил дѹшѹ на м е н е и на з е т а мѹ Андрѣ, № 95; да слѹжимо н а п о г а н и х, № 113. Срав. съ тѣзи прим. малорус.: н а м е л н и к а вода робитъ (за воденичара подага работи); службу служить н а н а с повинны; рус: всякъ н а с е б я хлѣбъ добываетъ (посл.); пол.: chłop n a p a n a r o b i (Miklosich Syntax, 410). Отъ горнитѣ примѣри ясно се вижда, какъ е ставалъ логическиятъ прѣходъ отъ винително къмъ дателно схващанье и лакви сѫ били първитѣ типични изречения за изразяванье дателенъ падежъ чрѣзъ винителенъ съ прѣдлога на. [1]
Ала не само винителенъ е влиялъ върху дателенъ падежъ, за да стане казаното синтактично замѣнение; имало е изречения отъ друга категория, които сѫщо сѫ помогнѫли, за да приеме общиятъ косвенъ падежъ съ на дателна функция. То сѫ изреченията, които сѫ имали за обектъ стариятъ м ѣ с т е н ъ п а д е ж ъ, придруженъ отъ прѣдлога на. Мѣстниятъ падежъ слѣдъ прѣдлогъ, както е ставало и съ другитѣ косвени падежи въ срѣднобългарско врѣме, постепенно се е изравнявалъ съ общия косвенъ падежъ, поради което откъмъ форма съвършено се изравнилъ съ цѣлния винителенъ: старото изречение „постави н а с ѹ д и щ и” се измѣнило споредъ изречението „приде на с ѫ д и щ е;” изреч. „лежитъ н а з е м л и” — споредъ „връже его на землѭ (срѣдноб. на землѧ)” и т. н. Изравнението на мѣстния падежъ съ общия косвенъ падежъ по-скоро се е извършило въ единствено число; въ множествено число мѣст. падежъ формално се държалъ по-дълго врѣме, подпомаганъ отъ мѣстоименното склонение, гдѣто мѣстенъ падежъ мн. ч. е еднакъвъ съ родителенъ падежъ (насъ, тѣхъ, нашихъ и пр.). Това прѣходно състояние на езика относително мѣстния падежъ не е било съвсѣмъ завършено въ XV. в., ако сѫдимъ по езика на нашитѣ грамоти. — Чистъ мѣстенъ падежъ, безъ прѣдлогъ, вече не се е употрѣбявалъ. Въ грамотитѣ има само едипъ такъвъ случай, но и той въ типична фраза, схващанъ повече адвербиално, а именно въ грам. № 30: „даите ми и вие помощ и подѣте с мене, оставит ви щѫ ѹ краи г ор ѣ, азъ щѫ поти на них съ моѫ голотѫ.” Въ всички други случаи мѣстенъ падежъ се явява съ прѣдлогъ, най-често съ прѣдл. на. [2] Но и тукъ го намираме въ повечето примѣри не въ сѫщинската му стара форма, а измѣненъ споредъ общия косвенъ падежъ. Ето какво е морфологичното състояние на мѣстния пад. въ грамотитѣ: не стоит, н а щ о сѫм ѹтвръдил, № 3; а н а Б р а и л ѿ мажа а҃ перпера, № 16; а н а Д ѫ б о в и ц ѫ, въ кола колико кони № 16; ни на к о е м т р ъ ѕ ѣ, ни на кое бродѣ, (бродѣ се схваща като срѣд. родъ!); и кто
длѫжен на В ѫ г р е х; а на Т р ъ г о в и щ е, такожде, а на Д ѫ б о в н ц ѫ а҃ хамъ а҃ дѹк, № 25; на т о м да стоите, № 20; да стоите на р ѣ ч,
1. Тукъ тамѣ се явява прѣдл. н а д ъ вм. н а. Това смѣсванье се срѣща и въ други влахобългарски грамоти, и азъ обърнѫхъ върху него внимание въ първата часть на грам. (Мин. Сб. IX. 310).
2. Има още единъ, твърдѣ съмнителенъ примѣръ, гдѣто, види се, е изпустнѫтъ прѣдлогътъ в ъ, а освѣнъ това съвсѣмъ не намѣсто употрѣб. множ. число: „и варе що
било хтѣние с р (ъ) д ц а х вашему господству, ми добре разумехмо”, № 75.
128
№ 54; и да мѹ
съпостатница прѣчиста божїа мати на страшном с ѫ д и щ е, № 82; и дрѹга воиска, що
била на Боснѹ, № 86; имал мархѹ, тѹка поставена н а е д и н ч л о в ѣ к да стои, № 91; их опре Али Бег н а Д ѹ н а в, № 96; тако дръжим и над т о стоим, № 113. Послѣдниятъ примѣръ съ над вм. на хубаво показва новото синтактично схващанье, което вече не прави формална разлика между винително и мѣстно значение, поради което не се прави вече разлика ни между прѣдлозитѣ н а и н а д. Сѫщото се повтаря слѣдъ прѣдл. въ, ѹ : быст въ Тръговище, № 16; и въ Браилово, и по въсеи земи. № 20; варе кто ти
вамеш в ъ Р ѹ к е р, № 2; ѹ Браилов, № 25; вама ѹ Д ѫ б о в и ц и, № 26; що сѹ били ѹ Тръговище ; та ми
влашка землѣ ѹ м о ю р ѹ к ѹ; а господарь сьм ѹ в л а ш к ѹ з е м л ю, № 92.
Щомъ по този начинъ мѣстниятъ падежъ формално съвпаднѫлъ съ винителенъ падежъ, почнѫлъ синтактично да се смѣсва и съ дателенъ падежъ, срав.: нѫ щѫ възет на ваших людех, № 41; а вам да нѣст жѣлъ н а м н ѣ, № 42; да служимо н а п о г а н и х, № 113; щѫ ѹчинит на в а с; да ищет бог на виших д ѹ ш а х, № 29. Съ тѣзи примѣри срав.: слѹжити н а з л а т ѣ; не слѹжити злата ради, ни на и н о м ь д о б ы т ц ѣ (вѫ. бълг. Троян. пов.); спасибо н а п р и я т с т в ѣ (рус); да не ѹзимаю н а с в о и х ь л ю д е х ь мита; да ѹзме царь на т ѣ х ь с у д ц а х ь враждѹ (Душанов. законникъ); бир, що се ѹземле н а л ю д е х ь (Душ. грам.); а н а т е б и не налазим мâне; н а њ е м у ће останути царство; захвалила н а љ у б а в и и н а п р и ј а т е љ с т в у (сърб.-хърв.); що хотїл, то н а н и х брал; отчина и вислуха, иже
см вислужил н а с в о и х х о с п о д а р е х (малорус.); брать н а к о м ь деньги (рус); pilně ѕе na nich vyptával (чес.) и пр.
Особено трѣба да се взема съ съображение стариятъ мѣстенъ падежъ съ прѣдл. н а по важния въпросъ, какъ е станѫло, че косвената падежна форма съ на е п о л у ч и л а и з н а ч е н и е п р и т е ж а т е л н о, та е могла да измѣсти и притежателниятъ дателенъ падежъ. Ако диримъ примѣри въ другитѣ славянски езици, гдѣто винителенъ пад. съ прѣдлогъ на да има и притежателно значение, ще намѣримъ, че съ таково значение до негдѣ се отличава само оня локаленъ винителенъ падежъ, който показва простиранье надъ извѣстно пространство, срав. малорус: будеш паном н а в с ю У к р а и н о ч к у; хоть вôн бул лихесенький, та н а в с е й с в і т славнесенький; ти най-красша дівчиница н а в с ю Русь Карпатску; н а в с ь о с е л о бил
дин лише вôл; запахли яблка н а в е с ь л і с; ой ворожко ворожечко н а у с і ц и г а н е; я най-нещастливший н а в с і л ю д с к и д і т и (Mikl. Synt. 415); сърб.-хърв.: живи као бег н а Х е р ц е г о в и н и. Въ тѣзи и подобни примѣри притежателното значение се развива отъ мѣстното отношение на прѣдмета къмъ мѣстото, гдѣто се намира. Така и въ новоб. изречение: „той е учитель н а тукашната г и м н а з и я” падежътъ „на гимназия” има толкова мѣстно, колкото и притежателно значение, споредъ както схващаме; съ мѣстно -дателно значение повече се изтъква, когато кажемъ: „у ч и т е л с т в у в а на тукашната г и м н а з и я.” Сѫщо той въ новоб. изречение: „виждъ ударитѣ н а о б р а з а ми,” което съот-
129
вѣтствува на стб.: „виждъ ми л а н и т а м а ѹдараньіa,” падежътъ „н а о б р а з а” има не само значение притежателно (срѣщу староб. дателенъ притежателенъ), но и мѣстно; вмѣсто „вама н а г р а д ѣ” се срѣща „вама н а г р а д ъ”, както и днесъ казваме: „митница на Царибродъ,” или „князъ на България.” И тъй мѣстниять пад. съ прѣдл. н а, съвпаднѫлъ по форма съ винител. пад. съ н а, е билъ единъ отъ най-главнитѣ типове, споредъ които се е размножилъ днешниятъ притежателенъ косвенъ падежъ съ прѣдл. н а. Въ езика на нашитѣ грамоти той още не е размноженъ, а отъ друга страна виждаме, че се подържа въ доста голѣмь размѣръ стариятъ дателенъ притежателенъ. Види се, казаното размножаванье се е захванѫло отъ края на XV. в. нататъкъ. Въ Влашко езикътъ отъ XVI. в. насамъ вече бързо крачи къмъ изчезванье, така че не можемъ споредъ по-новитѣ влахобългарски грамоти отъ нач. на XVI. в. насамъ да слѣдимъ, какъ постепенно се е развивало притежателното значение на косв. пад. съ прѣдл. н а. Въ нашитѣ грамоти срѣщаме само единъ типиченъ примѣръ отъ този родъ: „а тѹка, що
вама н а г р а д, да нѣ
, оти не е была никоги,” № 19. Съ този примѣръ срав.: вама н а К а л а ф а т; виногради н а г о р а (Мин. Сб. IX. 308). [1]
Като се докоснѫхъ вече до мѣстния падежъ, ще забѣлѣжѫ, че слѣдъ прѣдлога п о въ нашитѣ грамоти често пѫти се повтаря една особена форма множ. ч. на -о х: „тръговох,” „бродовох,” срав.: да утвръдим закони ... за кѹмеркъ п о т р ъ г о в о х ѹ земи господства ми, № 3; по въсѣх т р ъ г о в о х, № 10, 20; по въсѣх б р о д о в о х, № 7; но: п о с в е т р ъ г о в е по влашкои земле, № 52. За състоянието на косвенитѣ падежи въ по-старитѣ и по новитѣ грамоти сѫ характеристични и тѣзи примѣри съ прѣдл. п о: п о в ъ с е и з е м и, № 20; а ви да ми дасте ѹ знание по жѹпанѹ Капотѹ, № 72; да си пѹстите п о н а ш е х л ю д ї е, № 99; сѫмъ оставил п о б р а т а п о П о й к о и п о Ф и л ч е, № 104; и съга
п о в о л ю господство ви, № 75.
Творителенъ падежъ.
Слѣдъ мѣстния падежъ най-рѣдко се употрѣбява безъ прѣдлогъ творителенъ падежъ. Въ нашитѣ грамоти има само нѣколко примѣра отъ безъпрѣдложенъ творителенъ пад., но и тѣ съдържатъ повече модаленъ, предикативенъ творителенъ. Най-обикновениятъ примѣрь е титлата на войводитѣ, нпр. въ № 6.: м и л о с т и ѫ божиеѫ и божиемъ д а р о в а н и е м ь обладаѫщѹ ми в ъ с е ѫ з е м л е ѫ угровлахыискоѫ; срав. още: по-скоро,
1. Срав. по този въпросъ тълкуванията ми въ МСб. II, 260 и сл. Тукъ азъ бѣхь отдалъ прѣголѣмо значение на мѣстния падежъ, като се основавахъ и върху старата локалистична теория за първобитното значение на падежитѣ. Тази погрѣшка азъ поправихъ сетнѣ, когато засегнѫхъ сѫщия въпросъ за замѣстяньето на дателенъ чрѣзъ общия падежъ съ прѣдл. на въ първата частъ на тѣзи изследвания (МСб. IX. 308—309), като забѣлѣжихъ, че първото ми тълкувание е едностранчиво, понеже не съмъ обърнѫлъ потрѣбного внимание и върху винителенъ падежъ, който въ казаната замѣна играе най-важна рола, както показахъ сетнѣ по-горѣ. Госп. Цоневъ слѣдъ тази моя поправка даде въ стат. „Изъ истор. на бълг. езикъ” (Българ. Прѣгледъ, кн. III, год. 1.) примѣри отъ староб. езикъ и др. славянски езици, за да се види, че винит. пад. е замѣнявалъ дателенъ, като оставя съвсемъ на страна мѣстниятъ падежъ.
130
д е н и ѫ и н о щ и ѫ дa спѣшите, № 7; щѫ съжещи о г н е м, № 23; да ме поможете ... о р ь ж і е м, № 51; и сви людие он
звал ѹ к р а д о м, № 52; да стоитъ прѣдъ господство ми л и ц е м със Радил, № 70; и мъчит се з л о м на мене, № 67; нѣкои злотворци . . . . и м е н е м Мартин № 114; (но въ сѫщата грамота малко по-горѣ: имал един ѹйкѹ н а и м е М и л ѣ). Най-обикновениятъ прѣдлогъ при творителенъ падежъ е съ. Въ доста много случаи творителенъ пад. е вече замѣстенъ чрѣзъ общия косвенъ падежъ, съ който или органически е съвпаднѫлъ, както е станѫло при а-основи единст. число, или въ слѣдствие на общата аналогия, споредъ която особено слѣдъ прѣдлогъ наддѣлѣлъ общиятъ косвенъ падежъ. И тъй въ мѫжки род. ед. ч. се явява вмѣсто творит. падежъ или старата именит.-винит. форма или родителна-винит. форми на -а. И тукъ се забѣлѣзва, какъ подирнята се схваща като по опрѣдѣлена спрѣмо първата та повече се ограничава при одушевени прѣдмети. Въ множ. ч. прѣобладава общата форма, освѣнъ при мѣстоименията. Твърдѣ често се срѣща творит. ф. на -о м вм. -ѫ, -о ѫ : с ъ р а б о т о м, с ъ м н о м; тази форма е сърбизъмъ, понеже въ едни и сѫщи грамоти се срѣща покрай нея и бълг. форм. на -ѫ, както ще посочѫ по долу; срав.: кон, товарен бѫди съ щ и м (вм. „чим”) либо, № 3, 16; съ вашим съвѣтом, № 19; съ законом; съ Щибром воеводѫ и съ великим обѣщанїемь, № 18; ѹчинил е със г о с п о д и н а мѹ Ланѡта, № 25; съ миром № 30; аще бѫдѫт съ своим си добиткомь, № 31; варе сь к и м хокете, № 33; поидѣте с м е н е, № 36; оставете с миром, № 40; хто побѣжет съ своим добитком, а хто щет доити със добитком ч ю ж д о м (именно склон.); с т о и з и д о б и т о к, № 45; е дръжал верѹ със господинъ н а ш е г о к р а л а; съ добитком не може се наситити; съсъ ти л ю д и, № 52; да ни поможите съ келчигом, № 53; помозете кто с ъ щ о может, № 54; с м е н е щете да сте ѹ мирѹ; стахѫ с ъ м н о м въ неволи, № 12; не имате мира съ мном, № 13; прѣд м н ѡ м приесте, № 43; смъ дал съ Х а н е ш а, № 57; съ о в о г а и д о б и т а к, № 69; съ тѹрчином; съ тѹрчинѹ; съ тѹрчин; със Радиль, № 70; имам мир добръ със в е л и ч е с т в ѹ к р а л е в ѹ и съ в а ш е г о с п о д с т в у и съ Б р ъ с о м и със Сакулем и съ свех, № 75; да отидѫт съ добитком си, № 80; да чини с н и м, како зна, № 80; съ ч и е м съвѣтом, № 89; азъ сѫм говорил съ С т е ф а н а в о е в о д а, № 85; и съ щ о им
волѣ, съ щ о им драго, № 92; да га проводите със в а ш е г а ч л о в ѣ к а, № 95; макар и да не бѹдет мир със к р а л іa; се съставихъ със А л и б е г а, № 96; не се ѹчинило със мои с ъ в ѣ т, ни със м о и с ъ в ѣ т ни със м о е з н а н і е, № 97; им чините пагѹбѹ съ решето на пипер, № 98;
— съ честїѫ, № 14; да ми сѫ съ въсѫ правдѫ и господство ми да им съм съ правдѫ; да живемо съ п р а в д о м и и с т и н о м, № 15; да
една землѣ съ землѧ господства ми, № 15; със волѧ; със кѹпїѧ; кола съ рибѫ, № 18, 25; съ неѫ, № 16; със вашѫ волѧ, № 19; съ влашкѫ земѧ, № 34; ни съ е д н ѡ м р а б ѡ т ѡ м; да го ѹхватит съ р ѫ к ѹ господства ми, № 43; съ въсѫ кѹплѫ, № 48;
дошъл брат ми съ книгѫ воиводинѫ, № 58; помозеге ме съ е д н о м ш ѹ б ѡ м ѿ постава, № 60; ни съ е д и н о м з л о м и с л и ю не съм
131
къ ваша милость, № 68; с м ѡ о м з е м л ю м № 67; съ в а ш ѹ к н и г ѹ, № 71; съ б о ж і ю в о л ю, № 72; съ п р а в д о м, № 78;
— да ми поможете съ лѫковы, съ с т р ѣ л ы, съ орѫжїем, сѫ щ о можете, № 9; лѫкове съ стрѣлами, № 110; и съ онѣмизи л ю д е № 10; понеже не можем ходит с лѫжами, тъкмо с правом; да не ни проваждате с п р а з н и р ѣ ч и, № 10; щѫ да плѣнѧ съ т ѹ р ц и, № 12; никто съ очима не погледа, № 12; да сѧ сѫдет прѣд г о с п о д с т в о ми ..., а ваши прѣд вами, № 15; ѹмирете се ш н и м и; съ молдовѣни или съ власи, № 33; сем казовал съсъ моими болери; съсъ т и л ю д и, № 52; със н е к о и молдовѣни, № 69; съ моими б о л ѣ р е, № 67; съ д о б р и р е ч и и сѫ п р и іa т е л с т в о и с ѹ с е д с т в о; съ дрѹземи, № 110; със г л а с о в е, № 113.
Членъ.
Оть даннитѣ, които до сега сѫ извѣстни относително историята на членуванитѣ именни форми въ българския езикъ, се утвърдява, че тѣ сѫ резултать на едно цѣло сложно именно склонение, отъ което въ края на срѣднобългарския езикъ е останалъ въ общо употрѣбение само по единъ общъ членувань падежъ за тритѣ рода и двѣтѣ числа, както е станѫло това и съ падежнитѣ форми на нечленуванитѣ имена. Тази мисъль, която азъ изказахъ въ статията си „За члена въ българския езикъ” (Период. Спис. XXII), и сетнѣ я подкрѣпихъ въ статиитѣ: „O članu u bulgarskom jeziku” (Zagreb, 1887) и „Старото склонение въ днешнитѣ български нарѣчия” (МСб. II), сега постепенно намира подтвърждение, както въ новитѣ дании, които се откриватъ отъ диалектологичнитѣ изслѣдвания, така и въ българ. езикови паметници отъ минѫлитѣ вѣкове. И въ нашитѣ влахо-български грамоти намираме членувани падежни форми, и то въ онова морфологично състояние, което напълно съотвѣтствува на състоянието на срѣднобьлгарската флексия, както го прѣдставихъ по-горѣ въ синтаксиса на падежитѣ: срѣщаме членувани форми въ видъ на общия падежъ, а покрай това и въ дателенъ падежъ мѫж. р. ед. ч., който, както видѣхме, още се държи, ако и да се замѣстя отъ часть чрѣзъ общия косвенъ падежь. Въ множеств. число като членъ се вѣстява формата -т е, отъ общия косвенъ падежъ -т е х (тѣхъ). Интересно е, че и показателнитѣ мѣстоимения о в ъ, о н ъ се срѣщатъ въ два примѣра съ функция членна: вамене, книгѫвѫ. Стариятъ членуванъ имен. винит. мѫж. родъ ед. ч. на -о т се срѣща въ три примѣра. Нѣма съмнѣние, че по нарѣчията въ езика покрай типа -о т, както е тукъ напр. д л ъ ж н и к о т, е сѫществувалъ и типътъ на -ъ т: д л ъ ж н и к ъ т. Азъ прѣдполагамъ, че членуваната форма „искѹт” прѣдставя именно този типъ; тукъ ѹ прѣдава звукътъ на ъ по казания правописенъ навикъ да замѣнявать букв. ъ, ѫ чрѣзъ букв. ѹ. Ето примѣритѣ съ членъ: аще ли не би имал д л ъ ж н и к о т от кѫдѹ платит, а он да си бїе очи ..., № 5; А и с к ѹ т щет платит Антон ..., № 35; да доде м о м к о т Дабѣжа, № 57; дошъл съ книгѫ воиводинѫ: того ради добиток да ни дасте, кто вы
132
к н и г ѫ в ѫ донесе, № 58; се състанѹли със некои молдовѣни ...; и отишли сѹ м о л д о в ѣ н и т е ...; докле сѹ дошли м о л д о в ѣ н и т е ...; ако ви
виноват, може бит, Алберт и м о л д о в ѣ н и т е, а наши сѹ прави, № 69; Радил нѣст бил кезѣш т ѹ р ч и н ѹ – т о м ѹ, № 70; ере он
платил е в р е и н ѹ – т о м ѹ, № 79; препѹсти богь и в а ш е н о моление, № 92; и в а м е н е сѹ сьга, како и прежде, № 98; доиде глас, како
ѹзел с в а – т а и земла, № 99 срав. още: да идем къ крале; ... к р а л ю не
близ, № 115; како ви е бил м о е родител, № 51.
Като сравняваме езикътъ на нашитѣ грамоти съ езика на бълг. Троянска повѣсть откъмъ употрѣбението на членувани форми, виждаме значителна разлика: докато въ подирнята се срѣща само единъ сигуренъ примѣръ отъ истински членъ, напротивъ въ нашитѣ грамоти се срѣщатъ дванайсеть такива примѣра. Отъ трикратното повторение на член. ф. „молдовѣните” едно слѣдъ друго се вижда, че членуванитѣ форми са били вече доста обикновени въ езика. Че въ нашитѣ грамоти не се срѣщатъ повече примѣри, може да се обясни и чрѣзъ шаблонния характеръ на текста въ грамотитѣ, а отъ часть и чрѣзъ стремението да се пише по-литературно. Така напр. не може да има вече съмнѣние, че гдѣто се е казвала ф. „тѹрчинѹ-томѹ” че се е казвало и „тѹрчина-того” и множ. ч. „тѹрци-тѣх,” „тѹрцем-тѣм” и пр. Това прѣдположение се подкрѣпя и отъ примѣритѣ изъ други влахобълг. грамоти, срав.: „ч л о в ѣ к а – т о г о,” „нѣкто ѿ с ъ в ѣ т н и ц и – т ѣ х,” (Мсб. IX. 318). Но при все това фактътъ, че членувани форми не се срѣщатъ толкова често, колкото ги очакваме съгласно съ новобълг. синтаксисъ, до като отъ друга страна номиналната флексия още наполовинъ се държи, е доказателство, че сѫщинското размножаванье на типичните членувани форми е ставало тепърва отъ втората половина на XV в., когато общиятъ правъ и коспенъ падежъ сѫ достигнѫли до най-широко употрѣбение. Въ Влашко българскиятъ езикъ отъ половината на XV в. нататъкъ не е могълъ да върви въ историчното развитие на формитѣ съвсемъ по сѫщитѣ пѫтища, по които е вървѣло развитието на българския езикъ отвъдъ Дунава, гдѣто този не е билъ изложенъ на чуждо влияние и осѫденъ на окончателно пропаданье, както тукъ.
Отъ състоянието на старитѣ косвени падежни форми въ езика на нашитѣ грамоти се вижда, че въпрѣки различнитѣ промѣни и изравнения, станѫли въ областьта на падежитѣ, най-сетнѣ родително-винителната падежна форма на -а мѫж. р. ед. ч. е успѣла отъ часть да уцѣлѣе, ограничена въ по-тѣсни рамки, повече около одушевенитѣ прѣдмети и собственитѣ имена. Напротивъ въ женския родъ родителната ф. ед. ч. съвсѣмъ е съвпаднѫла съ общата именително-винителна форма, а сѫщото, ако и по-късно, е станало и въ срѣдния родъ поради исконното тъждество тукъ между именителенъ и винителенъ. Понеже отъ друга страна покрай формата на -а, напр. човѣка, общиятъ падежъ „човѣкъ,” почнѫлъ постененно да прѣобладава, формата на -а се е изолирвала все повече и повече отъ подирнята, и понеже тази се е диференцирала спрѣмо члену-
133
ваната обща форма съ значение неопрѣдѣлено, формата на -а получавала, напротивъ, боя на опрѣдѣленость, поради което се е приближавала по значение къмъ членуваната обща форма. Това е ставало сетнѣ толкова по-лесно, колкото повече член. ф. ч о в ѣ к ъ т и морфологично се е приближавала къмъ форм. ч о в ѣ к а. Както е извѣстно, крайната съгласна -т въ много говори по чисто физиологични причини се е занемарила, а еровиатъ звукъ поради това, останѫлъ въ края на думата, се изяснявалъ въ посока къмъ а, та се е произнасялъ като -â. И тъй, когато ф. човѣкът прѣко „човѣкâ” се приближила къмъ старата падежна ф. човѣка, тогава подирнята вече чрѣзъ подпълна асоциация съ чл. ф. „човѣкâ” е получила опрѣдѣлена функция и съвсѣмъ се идентификувала съ членнитѣ форми. Това подпълно се е извършило, както се види, по-късно, отъ XVII в. насамъ, а и сега, прѣдъ очитѣ ни, формата на -а въ нѣкои народни говори, особено въ нашия книжовенъ езикъ, изново се размножава съ своята нова функция — въ качество на членувана обща форма. Не е мѣстото тукъ, да слѣдимъ изцѣло развитието на членуваната новобъл. ф. човѣка, стола; авъ искахъ само да обърнѫ вниманието върху историчното свидѣтелство, което дава езикътъ на нашитѣ грамоти, за да се утвърди, че старата родит.-винит. форма на -а въ срѣднобългарския езикъ е уцѣлѣла сравнително въ малочислени типични случаи, и че тя сетнѣ въ новобългарския езикъ, като се смѣсила съ общата членувана форма за мѫж. р. ед. ч., изново почнѫла да се размножава.
Колко и късно да е станѫло нодпълното функциолно съвпаденье на пад. ф. на -а съ общата членувана ф. м. р. ед. ч., началата на тоя процесъ се захващатъ вече въ първата половина на XV в. Въ много случаи въ езика на нашитѣ грамоти формата на -а ми прави впечатлѣние на форма по-опрѣдѣлена (въ смисълъ на членувана), отколкото е съответниятъ общъ падежъ, който днесь има неопрѣдѣлено значение. Азъ мислѭ, че това впечатлѣние у мене не е слѣдствие на безсъзнателна асоциация съ днешната членна функция на сѫщата форма, съ която сме привикнѫли да я употрѣбяме, особено въ книжовния ни езикъ. Кто примѣри отъ тоя родъ съ оконч. на -а :
ере он
платил евреинѹ-томѹ, що мѹ
бил т о в а р а, № 79; макар ако би дошел сам висота г о с п о д и н а ни кралѣ, № 105; съсъ господинъ н а ш е г о к р а л а, № 52; ке доит наше в е р н а ч л о в ѣ к а, Роман дїіaк, № 120; азъ сѫм говорил съ С т е ф а н а воевода, № 85; учинил е съ г о с п о д и н а му Ланѡта, № 25; се съставих съ А л и – б е г а, № 96; да проводите съ вашега ч л о в ѣ к а, № 94; а богь да възищет на тогози ч л о в ѣ к а, № 67; оставил у М и х а б л ь г а р и н а, № 39; доиде глас ѿ ц а р а, № 99; да си ѹложите емци отпред жѹпан С е м к а, № 78 и пр.
Подозирамъ влияние на ромънския членъ въ формата „вражмашу ”: а вражмашѹ тѣх, да
вражмашъ и господству ми, № 15.
Къмъ явленията отъ областьта на члена принадлежѭтъ и ония случаи, гдѣто обектътъ въ изречението поради слабото му формално
134
различие отъ субекта се подкрѣпя чрѣзъ мѣстоименна косвена форма, която п о в т а р я падежътъ, срав. що му съм дал на слѹга ми Мартин, № 57; а ви̏ да ви научи богь, № 57; да како их азъ не щѫ да их простим, № 32; тебе ти се случи, № 83; ѹ том тѹрци не хтех да их оставим, № 92. Извѣстно е, че това повтарянье на падежа въ новобългарския езикъ е твърдѣ размножено.
Сравнителна и прѣвъзходна степень.
Старитѣ форми за изказванье сравнителна и прѣвъзходна степепь съвършено сѫ отстѫпили на новитѣ форми, въ които частицата по, съединена съ положителната степень на прилагателнитѣ и нарѣчията, изразява сравнителна-, а частицата най — прѣвъзходна степень. Отъ подирнята се срѣщатъ въ нашитѣ грамоти само два примѣра: даите, колко можете н а й – м н о г о, № 30; да идем н а й – п р ъ в о, № 115. Отъ староб. сравнителна форма има единъ остатъкъ за мѫж. р. ед. ч., но и той е неправиленъ: м е н ш и брат, логоѳет Койка, № 59. Новоб. форми: ако нам бѫдет зло, и вам щет бити п о – з л ѣ, № 7; ѿ конѣ п о – т о в а р е н а, № 22; да имам и п о – д о б р ъ мир, № 75; а ви чѹ бити и п о – д о б р ь, № 51; а да знаете, ере сѹ п о – г о л е м и ваши вражмаши, № 87; азъ их ѹложих п о ѹ в е л и к ѹ мѹкѹ, № 85; и п о – п р ъ в о вѣрѹвах, № 59; да дасте кѹмеркь долу п о – с л а б о, № 20; п о – с к о р о да мѹ платите, № 41; п о – д а л е к о да не ходет, № 73; п о – с п е ш н о, № 110; п о – м н о г о: п о – м н о г о от брат, № 26; за едно имам взѧти двоинѫ и п о – м н о г о, № 34; да не ищѫт п о – м н о г о, ѿ що сѹ дали, № 62; срав. още № 4, 22, 24, 35, 45, 54, 57, 64, 80, 87, 97, 99, 105; п о – в ы ш е, № 24; п о – д о б р ѣ, № 27; п о – д о б р е, № 44, 70, 117.