Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

V. ОТ ВЕЛЕС

 

Разказал и записал П. Крепиев от същий град

 

153. Църна арапина, Султàн Мурат и Крале Марко

154. Цàр и трòйцата му сѝнове

155. Изгубената цàрица и изнахожданието ѝ от сина йе

156. Ърсланьот, дзверòвите, живòтните и чòвекот или «чòвекот со умот йе пò-юнак от сѝте жѝвотни и дзвèрови по зèмята»

157. Жàба-дèте  (Разказана от Евка Тошева, велешанка, записал А. Битраков)

 

153

ЦЪРНА АРАПИНА, СУЛТАН МУРАТ И КРАЛЕ МАРКО  [1]

 

Кỳла грàди цъ̀рна арàпина край Църнò море. Грàдил я̀ тòкмо дèвет гòдини, па му вѝка вèтер òт море: «Зашчо грàдиш, цъ̀рна арàпино, кỳла дèвет гòдини, коа нèмаш лѝка спроти тèбе?» Цъ̀рна арàпина отговàра на вèтер църномòрски: «Мòя

 

 

1. Тази приказка, както явно се види, била е песен, а по-седне се преобърнала на приказка.

 

280

 

 

лѝка йе у Царѝграда, у цар Мỳрата, я̀ ке му зèма èдната кèрка.» Па си прàти цъ̀рна арàпина на цàра Мỳрата у Царѝграда цъ̀рна кнѝга, бèло пѝсмо: «Да гòтвиш, цàру, за ѝляда и петстотин дỳши свàтови гòзба, ке ти дòйда, да ти зèма твòята мѝла кèрка.» Цар Мурат си пèе цъ̀рна кнѝга, па си плàче и си мѝсли, кàко да прàви. Па му тèкна, хàбер да си стòри на Марко Крàле у Прѝлепа грàда: «Те мòлам, Крали Мàрко, да дòйдиш, да ми куртỳлисаш мѝлата кèрка от цъ̀рна арàпина, ке ти дàдам дèвет тòвара хàзно и дèвет тòвара блàго.» Мàрко Крàле му отгòваря на цàра Мỳрата: «Нè бери гàйле, цàру, нèка дòйде цъ̀рна арàпина у Царѝграда, тѝ да му я̀ дàдеш твòята мѝла кèрка. Я ке го чèкам у Прѝлепа грàда; ке сèдам у лàдна мèана. Кога ке мѝне цъ̀рна арàпина, я̀ ке го прèчекам, ке му я̀ зèма невèстата и ке ти я̀ врата нàзад кèрка ти.»

 

Дòшол цъ̀рна арàпина у Царѝград, мѝнал со ѝляда и пет стòтини дỳши свàтови. Кога мѝнал покрàй Царѝграда, сѝте дỳкяни бѝле затвòрени и жѝва дỳша нèмало по грàдо. Па си влèзе у цàра Мỳрата и му зèде èдната кèрка, па си тъ̀рна со невèстата. Ке мѝне покрай Прѝлепа грàда. Кога дòшол близу до Прѝлеп, мàгли дỳвнале. Се наỳчиле свèто оти ке мѝне цъ̀рна арàпина, — затвòриле дукяните и цèлата чàршия се скрѝле сѝте по кỳките; саде Марко крале сèде у отвòрена лàдна меàна и си пѝе вѝно стỳдено, а дò него стòи Шàрца кòйня. Пйе Мàрко сос чабур вѝно и на Шàрца койня му сѝпуе сос лèген. И èто го, мѝнуе цъ̀рна арàпина, се пỳли на Мàрко крале и му вѝка: «Бòг те ỳбил, бèло бугарино, шчò си сèднал у лàдна мèана, — саде тѝ сàм соз дỳкян òтворен?» Марко крàле си òтраял, па се нàпил ушче èден чàбур вѝно и му дàл и на Шàрка кòня еден лèген, па си вѝка на Шàрко коня: «Хàйде, кузỳм, да се обѝдиме, на цàро да се повàлиме?» Па се качи, та òтиде, си го дòвтаса цъ̀рна арàпина, па му рèче: «Èла да ти кàжа, цъ̀рна арàпино, кàко се зèма цар-Мурàдова кèрка!» Па си ѝзвади сàбя врèнгия, та си ỳдри цъ̀рна арàпина, — го нàтера дèвет àршина у зèмя. Се разбèгаа сѝте свàтови и си зèде нàзад Мàрко невèстата, та я̀ òтведе у Царѝграда на цар Мỳрада, та си зеде дèвет тòвари àзно и дèвет тòвари блàго. Па си ги натòвари на осумнàйсе мàски сос педесе дỳши цàрски чòвеци, та си ги дòне у Прѝлепа грàда.

 

281

 

 

 

154

ЦАР И ТРОЙЦАТА МУ СИНОВИ

 

Имало едно врèме еден цàр и трòйца сѝнови. Цàро се рàзболел и сàкал да òстави цàрстото си на най-хàрнио от синòвите си. Еднож ги вѝкнал и им рèкол: «Я су бòлен мнòгу и сàкам еден òт вас да òстава на мòето мèсто. Затòва ке ви кàжа нèшчо, ке го извъ̀ршите ли?» Они му рèкле: «Ке го напрàвиме, тàте!» — «Су чỳл, — рèкол им òн,— ѝмало на едно мèсто едно пѝле, ѝмето му йе Интизàль-бульбуль. Ако го нàйде еден от вàс, ке òздрава, а ако ỳмра, нèму ке му òстава цàрстото.»

 

Овье тъ̀рнале и дòшле до едно мèсто. Тàмо ѝмало трѝ пàтишча и у стрèд ѝмало една гòлема плòча. Най-мàлио рèкол: «За да се нàйдиме, кога ке се врàтиме, òвде да си остàвиме пърстèните» и као шчо рèкол малиò брат, го послỳшале и кандѝсале да си тỳрат пърстèните под плòчата. Откриле плòчата да ги тỳрат и вѝделе нà нея пѝсмо: «Кòй ке ѝде по овàй пат, ке се врàти нàзад; кой ке ỳдри по стрèднио, я̀ ке се врàти я̀ нèке; а кòй ке тъ̀рне по трèкио, не ке сè врати.» Голèмио ỳдрил по тòй пат, шчо пишỳело: «ке се врàти»; стрèднио ỳдрил по тòй, шчо пишỳело: «или ке се врàти или нè!»; а най-мàлио ỳдрил по той пат, шчо пишỳело: «не ке да се врàти нàзад»; и тàка се упàтиле. Мàлио òдил, òдил, дòшол до една бàба. Он йè рèкол: «Добрò утро, бàбо!» Бàбата му се опỳлила и му рèкла: «Дал ти гòспод дòбро, сѝнко!» Пà му рèкла: «Сѝне! ако не бèше ми рèкол: Добрò утро, кèше да те ѝзеда.» Он и рèкол: «Тѝ па бàбо, ако не ми рèчеше: Дàл ти гòспод добро, кèше да те ѝзсеча.» Бàбата пà му рèкла: «Кàде ке òдиш по тòя пат, сѝнко? Ке те ѝзедат змèови.» Он ѝ рекол: «Су тъ̀ргнал, бàбо, да сàкам [1] на вàму и ке прàшам, кòй го знàе, дèка се нàвогя пѝлето Интизàль-бульбуль. Бàбата му рèкла: «Я ѝмам четирѝесе сѝнови, ако сàкаш, òстани да нòкюеш, ке ги прàшам; ако знàят, ке ми кàжат.» Овай кàндисал, вѝдол врèмето, оти се стèмнило и ѝ рèкол: «Ке òстана, бàбо, ама ме стрà да не ме ѝзедат синòвите ти.» Она му рекла: «Ке те скрѝя ỳ мене, на тàвано.» И тàка òстанал. Дòшло врèме, кога ке си дòйделе синòвите на бàбата. Она го скрѝла на тàвано. Синòвите дòшле и рèкле на мàйка си: «Добрò вечер, стàра мàйко!» Она им рèкла: «Дàл ви гòспод дòбро, сѝнови!» Сèднале и я̀ прàшеле

 

 

1. Да сàкам = да търся.

 

282

 

 

како пòмина дèно? Има ли нèкой да йè дòшол? Она им рèкла: «Помина ỳбаво и не йè дòшол нѝкой». Се опỳлиле в èднож сѝте, нарѝпале и ѝ рекле: «Овде има чòвек — ни мѝриса на чòвечко мèсо.» Мàйка им им рèкла: «Нèма нѝкой.» — Они пà рèкле: «Има.» — «Ке ви кàжа прàво — рèкла пà мàйка им, — ама ако нèма да го изèдите». Они ѝ рèкле: «Нèма да го изèдеме.» И она го сѝмнала от тàвано. Овай, цàрскиов сѝн, како ги вѝшол, [1] се ỳплашил и ги пòздравил. Они стàнале и му стòриле мèсто да сèдне. Го разпѝтале от кàде ѝде и за кàде ке ѝде. Тòй им кàжал: «Я су сѝн на еден цàр. Тàтко ми се рàзболе и ме прàти да го сàкам пѝлето Интизàль-бульбуль. Ке вè мòлам да ми кàжете дèка се нàвогя?» Се прàшале èден на дрỳг, та рèкле: «От нас нèма нѝ еден да знàе, ама пò-така прàшай, тàму ѝма òсумдесе дỳши брàкя, òни мòже да знàят, дèка се нàвогя.» Сèднале, та вечèрале шчо дàл гòспод. По вечèрата, кога се накỳтнале да спѝят, му рèкле: «Утре ке ти дàдеме èден òт нас, да те òтведе дò таму.»

 

Стàнале на ỳтрото сѝте, го ѝзпратиле, а най-мàлио го òтвел дò таму. Вѝшле [1] една бàба, я̀ поздрàвиле и òна ги поздрàвила. Той, малиò зме ѝ рèкол: «Тèтко! Овай йе нàш човек, кога ке дòйдат братучèдите ми, да не му нàправатнèкакво злò.» И тàка òн си се врàтил нàзад. Ацàрскио сѝн òстанал при дрỳгата бàба. До дèка си сборỳеле, се мъ̀ркнало. Бàбата му рèкла: «Сѝне! ке дòйдат вèке синòвите ми, èла да те скрѝя, оти най-мàлио ми сѝн е полòвина чòвек, та да не се ỳплашиш.» Овай кàндисал и òна го скрѝла зад врàтата, зад мèтлата. Дòшле синòвете ѝ и направѝле жѝво здрàво сос мàйка си. Она им рèкла: «Дèнеска пò-мина, спòлай бòгу, мòшне хàрно.» Они ѝ рèкле: «Мàйко! Да не ѝма чòвек òвде?» Она им рèкла: «Има еден цàрски сѝн; го дòведе най-малèчкио ви брàтучед и рèче да му кàжете, шчо знàете и нѝшчо злò да не му прàвите.» Они ѝ рèкле: «Нèка ѝзлезе, дèка е?» Она òтишла зад врàтата, ỳдрила мèтлата и òн ѝзлегол, ги пò-здравил и сèднал да вèчера сос нѝ. От како веке вечèрале, òвье го прàшале, за шчò йе тъ̀ргнал да сàка? Он им кàжал сè. Сѝте рèкле: «Не сме чỳле, ни знàеме.» Саде най-мàлийо рèкол: «Я знàм, ке ти кàжа.» На ỳтрото осъ̀мнало. Сѝте се прòстиле сос цàрскио сѝн и си òтишле. Мàлио òстанал да го вòди.

 

Тъ̀ргнале и дòшле до една вòда гòлема и му рèкол: «Сèдни да ти кàжа» — и му кàжал: «Ке се сòбере на овà место пèня от водата и тѝ ке а пòванеш и пèнята ке стàне мòст. По него тѝ ке пòминеш. Тàму има едни пòрти. Тѝ ке зèмеш лèвото крѝло, ке

 

 

1. Вѝшол = видел; вишле = виделе.

 

283

 

 

го тỳриш на дèсната стрàна, а дèсното на лèвата, ке влèзнеш у двòро. Тàму ѝма една чèшма, шчо тèче къ̀рв и гнòй. Тѝ ке се нàпиеш и ке рèчеш: «Их шчо бѝла слàдка вòда.» Ке влèзнеш по-натре у двòро. Тàму ѝма ъ̀рслан и еден òвен. Ке вѝдиш на ъ̀рсланьо му йе тỳрено да я̀де сèно, а на òвено мèсо. Ти ке зèмеш от òвено мèсото, та ке го тỳриш пред ъ̀рсланьо, а ке зèмеш сèното от ъ̀рсланьо и ке го тỳриш пред òвено. Пòсле ке зèмеш, ке ѝзмиеш лèствицата, та ке се кàчиш на чàрдако, ке го ѝзмиеш и нèго. Пòсле ке се òпулиш на прàво, ке вѝдиш на èдната врàта две сàби. Ке зèмеш от лèвата стрàна сàбята, ке я̀ тỳриш на дèсната стрàна, а от дèсната стрàна, на лèвата. Ке влèзнеш у одàята. Тàму ке вѝдиш една мòма; ако глèда, тòгай òна спѝйе; ако мѝжи, òна тòгай глèда. Тѝ ке зèмеш, ке я̀ бàциш [1] еднож и ке òткачиш кàфезот сос пѝлето.»

 

И тàка цàрскио сѝн фàнал пèнята, та стàнала мòст и тòй пò него зàминал оспрòтива у сàрайо и òтишол при пòртите и ги рàзменил. Влèгол у двòро, се нàпил от чèшмата, шчо тèкла гнòй и къ̀рв и рèкол: «Их, шчо слàдка вòда.» Зèл, та рàзменил от ъ̀рсланьо сèното и го тỳрил на òвено, а от òвено мèсото го тỳрил пред ъ̀рсланьо. Измил лèствицата, ѝзмил чàрдако, рàзменил сàбите от лèвата стрàна на дèсната, а от дèсната на лèвата. Влèгол у одая̀та. Вѝдел оти спѝе мòмата. Се прèкърстил, я̀ бàцил еднож и го òткачил кафезо сос пѝлето.

 

Мòмата се разбỳдила и го бъ̀ркнала, ама нè могла да го втàса, та се извѝкала и рèкла: «Посечèте го, сàбьи, да го вѝда кòй йе?» Они ѝ отговòриле: «Ето дèвет гòдини не си нè премèстила ъргьòсани сме, òн дèнеска дòйде и нè прèмени.» И така они не я̀ послỳшале. Пòсле вѝкнала на чàрдако: «Скъ̀рши се, чàрдак та го ỳтепай, да го вѝда кòй йе тòя?» Он ѝ рèкол: «Тѝ нè си ме дèвет гòдини пòмела, а òн дèнеска дòйде и ме ѝзмете!» Тàка чàрдако не я̀ пòслушал. Пòсле рèкла: «Скъ̀рши се, лèствицо, да вѝда кòи йе?» И òна му отговòрила, како чàрдако. Пòсле рèкла: «Скѝни сѝнджири, ъ̀рсланю, та го ѝзеди, да го вѝда кòй йе?» И òн ѝ рèкол: «Дèвет гòдини прèд мене сено стòи, а пред òвено мèсо, та не сè сети тѝ да ни го прòмениш, а òн дèнеска дòйде и ни го прòмени.» И тàка и òни не я̀ послỳшале. Пòсле пà рèкла: «Отпỳшчи се, чèшмо, та го ỳдави, да го вѝда кòй йе?» Чèшмата ѝ рèкла: «Я, èво, каде тèчам дèвет гòдини, тèбе те гнàс да се òпулиш вò мене, а тòй денеска дойде и се нàпи.» Тàка и чèшмата

 

 

1. Ке я бàциш = ще я цаливаш.

 

284

 

 

не я̀ послỳшала. Нàй-после рèкла: «Затвòри се, пòрто, да го вѝда кòй йе?» И òна и отговòрила: «Дèвет гòдини стàна, како пỳста зèя, а тòй дòйде, та ми рàзмени дèсното крѝло на лèвото, а лèвото — на дèсното!» Тàка и пòртата не я послỳшала.

 

И тàка пòсле тàя се фàнала зà коси да се кỳбе. Цàрскио сѝн сос пѝлето ѝзбегал и òна пò него тъ̀рчала и му се мòлила: «Земи ме и мèне сос пѝлето, оти ке ỳмра бèз него, зèми ме, ке су ти жèна.» И тòй я зèл и си тъ̀ргнал пàто.

 

Пòминал покрай осумдèсете брàкя, им благòдарил. Поминал пòсле и покрай четирѝесете дрỳги брàкя и нѝм им благòдарил. Пòсле òтишол кай плòчата и чèкал трѝ дни. Тàму дòшле брàкя му и не се пòзнале. Пòсле си òтишле при тàтка си и му разкàжале за се, како им се стòрило и шчо им дòшло на глàвата. Пòсле цàро дàл на по-мàлио сѝн половѝната цàрство и му дàл ѝзан да се òжени за тàя мома.

 

 

Забел. Овая приказка, како що се види от името на споменуваното в нея пиле, тряба да е от турско-арабско произхождение, каквато се вижда до негде да е и следующата.

 

 

155

ИЗГУБЕНАТА ЦАРИЦА И ИЗНАХОЖДАНЬЕТО Ѝ ОТ СИНА ЙÈ

 

Едно врèме ѝмало еден цàр. Тòй си ѝмал една мнòгу хỳбава жèна. Еднож женàта му, како шчо се разодỳяла по бàхчата, я̀ грàбнал еден змèх и я̀ òтвел у нèговите сàраи. Она ѝмала и дете мàленко. Дèтето остàнало и цàро го поѝзгледал, та порàснало мàлку. Кога порàснало, детето вѝдело оти тàтко му, кога ке стàнел и кòга ке дòйдело врèме да се чèшла, тамàм ке се òпулел во огледàлото, тòй час вàкяле сòлдзи да се рòнат от òчите му. Дèтето сè глèдало и, от ден нà ден наякнỳело и еден дèн го прàшало тàтка си: «Зàшчо плàчеш, тàте?» Он се òпулил на дèтето и му рèкол: «Нè треба да знàеш!» Дèтето порàснало и сè го прàшало. Еднож му рèкло: «Ке ми кàжеш зашчо плàчеш, али другò чаре нèма!» Тàтко му, вѝдел, нè видел, му кàжал: «Тѝ ѝмаше мàйка, ама я̀ грàбна еден змèй!» Дèтето, като чỳло, рèкло: «Зер я̀ су ѝмал мàйка?» — «Си ѝмал, сѝнко, ама сèга нèмаш!» Сѝн му го прàшал: «Дèка се нàвогя мàйка ми?» Цàро му рèкол: «Е е е, у òной сàрай!» Сѝн му рèкол: «Ке ѝда да я̀ сàкам мàйка

 

285

 

 

ми от змèо и, ако я̀ нè дава, ке го зàколам.» Цàро му рèкол: «Я су ѝзгубил тòлку вòйска и не я̀ куртулиса, та тѝ ли ке я̀ изваиш от змèйовата ỳста? Не тè пушчам; каде су я̀ ѝзгубил мàйка ти, та сèга и тèбе да те ѝзгуба? Пòсле трèба я̀ да ỳмра веднож!» Сѝн му се òбесил на врàто: «Ке ме пỳшчиш, та ке ме пỳшчиш», — му вѝкал и мнòгу му се мòлил. Цàро вѝдел, нè видел, го пỳшчил; му дал и мнòгу вòйска.

 

Сèга цàрскио сѝн сос вòйската тъ̀ргнал и дòшол до трѝте змèовски сàраи: — едино бѝл зèлен, èдино цъ̀рвен, а дрỳгио бèл. Мàйка му бѝла у цървèнио сàрай. Цàрскио сѝн рèкол на вòйската си да се стòкми, за да влèзнат. И тамàм тъ̀ргнале нèколку чèкори до сарàите, ѝзлегол еден дèрвиш, мàвнал еднож сос тòпузо и я̀ ѝзтепал сèта [1] вòйска. Цàрскио сѝн òстанал сàм и зèл да плàче. Вѝдел тàму една баба и ѝ се пòмолил да влèзне у нейната кỳкя. Она му рèкла: «Влèзни.» Тòй влèгол и зèл да плàче и да ѝ кàжува: «Вàка, вàка йе рабòтата.» Она му рèкла: «Да чèкаш òвде, дèрвишо ке ѝде у пèток нèгде и тѝ тòгай влèзни при мàйка ти да я̀ вѝдиш!»

 

Цàрскио сѝн сèдел до пèтоко и дèрвишо òтишол, го нèмало, и òвой (царскио сѝн) търгнал и влèгол во сарàите. Мàйка му, како го вѝдела, му рèкла: «Ти пòвике жѝвот си ѝмал, та шчо си дòшол до нàзе?» Он ѝ рèкол: «Ке те мòлам да ми кàжеш, на òнай цàр (на тàтка му) кòя му йè жèна?» Она му рèкла: «Я сỳ!» А òн ѝ рèкол: «Я су па нèгов сѝн и тѝ си мòя мàйка!» Тòгай се прегъ̀рнале и плàкале трѝ дни и трѝ нокя. Пòсле се свèстиле и мàйка му рèкла: «Хàйде, сѝнко, си ѝди, оти ке дòйде змèо, ке те ѝзеде!» Он ѝ рèкол: «Ево, го нèма змèо, хàйде да бèгаме!» Као шчо ѝзрекол, èто сàрайо се пỳкнал от една стрàна и змèо влèгол и му рèкол: «Шчò сакаш òвде?»Он му рèкол: «Си я̀ сàкам мàйка ми, да ми я̀ дàдеш!» Змèо пà му рèкол: «Ай, си ѝди, зере ке те ѝзеда!» И òвай ѝзвадил сàбята и го пòсекал на пàрчиня и му рèкол: «Умри, прòклети дзвèру!» Па ѝ рекол на мàйка си: «Айде сèга да си бèгаме!» Тамàм тòй тàка рèкол и змèо стàнал како шчо си бѝл пò-напред иму рèкол: «Да те ѝзеда ли сèга?» Како вѝдел тòва, се пòчудил цàрскио сѝн. Пòсле змèо пà му рèкол: «Зèми натрупай еден кỳп дъ̀рва, ке лèгна отòзгора, а ти ги зàпали да ѝзгора, та пà ке ожѝвея.» Цàрскио сѝн нàправил еден кỳп сос дъ̀рва и змèо лèгнал на кỳпо отòзгора. Тòгай ги пòдпалил. Змèо ѝзгорел. Цàрскио сѝн тòгай рèкол на мàйка си:

 

 

1. Сèта = всичката, всйъта. В Струга казват: сътъ.

 

286

 

 

«Айде да бèгаме.» Мàйка му рèкла: «Нè умрел! Вѝди дѝмон, òн йе тòва!» И сèделе, та глèдале, — вѝделе, мàлку по мàлку дѝмо се сбрал и змèо òживел, та му рèкол: «Вѝде ли? Иди си, да не те ѝзеда!»

 

Тòгай мàйка и сѝн измѝслиле една хѝтрос: «Мàйка му да го ѝзлаже змèо, да го прàша от шчò йе негòвата умѝрачка, та му рèче: «Мàж ми дòйде, вòлку вòйска пòтроши и не мè зеде; сèга се нàдея ошче на сѝна ми. А и тòй не ме куртỳлиса. От сега веке су твòя, ама да ми кàжеш от шчо ти йè умирàчката?» Тàка ѝ рекол сѝн йè да го прàша змèо и си òтишол, оти змèо му зàръчал да си ѝде в èднож, та го бѝло стрà, да не го ѝзеде. Цàрскио сѝн се прòстил сос мàйка си и си òтишол при бàбата да чèка дрỳг петок.

 

Тамàм òн си òтишол, змèо дòшол, — се пỳкнал сàрайо и влèгол при цàрската нèвеста, а она му рèкла: «Змèу! ушче на сѝна ми се нàда; и тòй, èве, нѝшчо нè стори. Сèга веке су твòя. За тòва ке ти се мòлам да ми кàжеш, от шчо йе твòята смъ̀рт!» Он ѝ рèкол: «Я саде тòгай мòже да ỳмра, кога ке го утèпаат тòя змèх, шчо йе на дòлнио свèт. Тàму ỳ него йе мòята умѝрачка — тòй я̀ нòси у мèо, у една кỳтия. У тàя злàтна кỳтия ѝма трѝ пѝлиня злàтни. Дури сè жѝви тѝйе пѝлиня, я̀ нѝкако не ỳмирам, а кога ке ỳмрат òни, тòгай и я̀ ке ỳмра, — мòята жѝвот ỳ ни стòи!» Тòгай мàйка му на цàрскио сѝн пà го прàшала змèо: «Ами от кай сè оди тàму?» Змео ѝ рèкол: «Еее, тàму, от еден бỳнар дòле, èее! Па на дòлнио свèт, тàму ѝма двà òвна. Аку пàдне на белиò овен, ке ѝзлезе на бèлио свèт, ако пàдне на цъ̀рнио, не ке ѝзлезе!» А от кàко ѝ рàзкажал сè, си òтишол.

 

Пòсле дòшол цàрскио сѝн при мàйка си и я̀ прàшал; а òна му кàжала сèто, шчо ѝ рàзкажал змèо. Тòгай тòй òтишол кай бỳнаро, се прèкърстил, та рѝпнал дòле и се я̀внал на белиò овен. Пòсле òдил, òдил и дòшол до еден грàд. У тòя грàд ѝмало еден цàр и цàрскио сѝн кòндисал у една мèана и тàму пренòкюял. На ỳтрото глèда, нàродо се сòбира нà двор от грàдо, кай една чèшма; и òвой òтишол. Глèда една промèната мòма кай плàче. Овой òтишол при мòмата и я̀ прàшал: «Шчò плачеш?» Она му рèкла, оти òвде йе чèшма и еднож во гòдината пресèкнуе от еден змè; — змèо я̀ зàпира и чèка да си зèме кỳрбано, по една мòма. «Сèга дòйде рèд и зà мене — я̀ су цàрска кèрка!» Овой ѝ рèкол: «Дèка ке те вòди и дèка ке те я̀де змèо и я̀ ке ѝда сòс тебе.» И òна му благодàрила за дòброто.

 

По едно врèме изгъ̀рмело и змèо дòшол. Свèто, шчо бѝл со-

 

287

 

 

бран, се разбèгале, саде цàрскио сѝн сос цàрската кèрка остàнале. Тамàм змèо пòсегнал да я̀ зèме цàрската кèрка и цàрскио сѝн ѝзмъкнал нòжо, го зàклал змèо и го рàзпарал, та му ѝзвадил от мèо кутѝята сос пилѝнята и тòгай дòшла вòдата и прòтекла чешмата. [1] Тòгай ѝ рèкол на цàрската кèрка да си òдат. Тъ̀ргнале и дòшле у грàдо. Цàро и свèто, као ги вѝделе оти се врàкяат, се насмèяле. Тòгай цàрскио сѝн им рàзкажал за сèто, шчо стàнало. Свèто, како чỳле оти чèшмата прòтекла, òтишле да си тòчат вòда.

 

Цàро го кàнил на вèчера и му рèкол да го стòри зèт, а òвой не кàндисал, а му рèкол оти: «Я си ѝмам рàбота на гòрнио свèт.» И тàка цàро нè можел да го кàндиса, за да го стòри зèт.

 

Цàрскио сѝн тъ̀ргнал и дòшол при бỳнаро, дека стòяле двàта òвна и се кàчил на рогòвите на òвено. Тòй си дѝгнал нà горе рогòвите и го ѝзкачил на гòрнио свèт. Тамàм ѝзкочил от бỳнаро, я̀ ѝзвадил кутѝята и му òткинал глàвата на едното пѝле. Змèо вèднож лèгнал болен под едно дъ̀рво и зèл да рѝка тòлку сѝлно, шчо цèлата зèмя се трèсела. Цàрскио сѝн дòшол при нèго и змèо му рèкол: «Аман, ти се мòлам, кòй си; ке ти дàдам шчо сàкаш, саде дàй ми кутѝята и нè кини глàвите на пилѝнята. » Цàрскио сѝн му рèкол: «Ке ти я̀ дàда кутѝята, ама ако ми òживиш вòйската, шчо ми я̀ ѝзтепа дèрвишо.» Змèо му рèкол: «Иди тàму, èее; на òная гòра йе вòйската таткòа ти. Тàму ѝма еден клàденец, зèми мàлку от тàя вòда и пòпърскай гòрата.» Тàка стòрил цàрскио сѝн, та сèта войска, шчо бѝла изтèпана, ожѝвела. И тòгай цàрскио сѝн си тъ̀ргнал сос мàйка си и сос вòйската. Тòгай òткинал глàвите и на òнийе пѝлиня и змèо ѝзвикал: «Олеле, съ̀рце.» Зèмята и гòрата се зàтресла и ỳмрел. Пòсле цàрскио син òтишол при тàтка си сос вòйската и сос мàйка си.

 

Тòгай тàтко му се зарàдувал мнòгу, сòбрал свèто [2] и ги пòканил да òтидат в цъ̀рква и да се пòмолат бòгу за вòйската и за царѝцата, шчо се врàтиле и ожѝвеле и пòсле да прàват прàзник во тòй ден.

 

 

1. Виж песните за Троянската легенда, № 19 и у Мил. № 31.

 

2. Свèто = народа.

 

288

 

 

 

156

ЪРСЛАНЬО, ДЗВЕРОВИТЕ, ЖИВОТНИТЕ И ЧОЕКО

ИЛИ

«ЧОВЕКОТ СО УМОТ Е ПÒ ЮНАК ОТ ВСИТЕ ЖИВОТНИ И ДЗВЕРОВЕ ПО ЗЕМЯТА»

 

Еднож се сòбрале сѝте дзвèрови да си òтберат от помегю нѝ’ èден за цàр и сѝте рèкле: «Ърсланьо дà йе»; и го òтбрале за цар.

 

Ърсланьо се нàперил и рèкол: «От мене пò юнак нèма на зèмята!»

 

Една мèчка стàра, бѝла сàката (хрома) со еднатà нога, — я̀ ỳдарил нèкой чòвек, она му рèкла: «Не сè фали, оти òт тебе ѝма пò юнак на свèто!»

 

Ърсланьо скòкнал и рèкол на мèчката: «Кой йе пò юнак òт мене?»

 

Мèчката му рèкла: «Чòвеко.»

 

Ърсланьо рèкол: «Е, дèка се нàвогя чòвеко?»

 

Мèчката му рèкла: «Слèзни по пòлето и ке нàйдеш чòвек.»

 

Ърсланьо вèднож слèзнал по пòлето и вѝшел èден конь. Се дòближил дò него и, сос стрà, го прàшал: «Шчò си ти?»

 

Кòньо му рèкол: «Не мè гледаш ли, шчо су? — Я су кòйнь.»

 

— Ами кòй те въ̀рзал òвде? — го прàшал ъ̀рсланьо.

 

Кòньо му рèкол: «Чòвеко.» — «Ами дèка йе чòвеко?»

 

— Отиде у гòрата — му рèкол кòньо.

 

Ърсланьо се ỳплашил као вѝшел койньо въ̀рзан и òтишел кай гòрата. Тàмо вѝшел [1] èдна кòла сос вòлови прèгнати, та ги прàшал: «Шчо сте вѝйе?»

 

Они му рèкле: «Вòлови.»

 

— Ами шчо стòите впрèгнати у кòлата?

 

Волòвите му рèкле: «Чòвеко нè прèгна òвде и нѝйе не смèеме да мъ̀рднеме òт тува дò тува, зере, ако мъ̀рднеме, ѝма и кьòтег!»

 

Ърсланьо се ỳплашил ỳшче тòлку и ги прàшал волòвите: «Кàде йе чòвеко?»

 

Они му кàжале: «Ее, ѝди пò-горе, ке го вѝдиш.»

 

Ърсланьо òтишол по-нагоре и вѝшел èдни бѝволи, та ги прàшал: «Шчò сте вѝйе?»

 

Они му рèкле: «Бѝволи.» — «Ами шчо стòйте òвде?»

 

— Чòвеко чèкаме да дòйде, он òтиде у гòрата да къ̀рши дъ̀р-

 

 

1. Вѝшел = видял.

 

289

 

 

ва, па ке дòйде, ке ги тòвари на кòлата, па ке се кàчи нà неа и ке си зèме свѝрката, та ке си свѝри, а па нѝйе ке тèглиме кòлата.

 

Ърсланьо се ỳплашил, па пòгледнал на èдно дърво и го вѝшел чòвеко. Отишол до дъ̀рвото, се зàпрел от дàлеку и го прàшал: «Шчò си тѝ?»

 

Чòвеко му рèкол: «Я су чòвек.»

 

Ърсланьо па му рèкол: «Я су дòшол да се бòрам сòс тебе, оти тѝ си бѝл пò юнак òт мене!»

 

Чòвеко се ỳплашил, па му рèкол: «Ке слèзнам да се бòрам сòс тебе, ама да те вѝда, ако си юнак, скъ̀рши èдно дърво, као мене; тòгой ке се бòрам.» Чòвеко гледал да го ѝзлаже нèкако ъ̀рсланьо, да си ѝсаби нòктите и зàбите от дъ̀рвото, па тòгай да се бòри, оти ѝнако лòша бѝла рабòтата.

 

И тòгай ъ̀рсланьо фàнал дъ̀рвото, грèбал, грèбал сос нòктите, я̀л, грѝзел сос зàбите, го прèгризал и го прèял дъ̀рвото дури и пàднало. Као шчо пàгяло дъ̀рвото, на ъ̀рсланьо му фàнало зàдните нòдзе.

 

Тòгай чòвеко слèзнал от дъ̀рвото, зèл секѝрата, пата-кюта, пàта-кюта, го дòкарал до смъ̀рт. Пòсле си натòварил кòлата сос дърва, кàчил и ъ̀рсланьо òзгора на дъ̀рвата, се кàчил и он на кòлата, па си зàсвирил сос свѝрката.

 

Ърсланьо си дòшол нà себе, ама го бѝло стрà от кьòтего да мъ̀рдне. Одиле, òдиле, дòшле во сèлото, во кỳкята на чòвеко. Тòгай òвой ѝзвикал: «Бàбо, бàбо, отвори, ти нòсам ем дъ̀рва да се грèеш, ем кòжуф да се тòплиш!»

 

Излèзнала бàбата и дèцата го пречèкале тàтка си. Чòвеко го фàнал ъ̀рсланьо за òпашка и го сѝмнал от кòлата. Ърсланьо от стрà, ѝч не мъ̀рднал.

 

Дèцата рèкле на чòвеко:

 

—Тàте, ама кòлку гòлема мàчка си ỳтепал!

 

Тòгай си влèзнале у дòма, а ъ̀рсланьо го остàвиле на гỳмното.

 

У тàя юрỳлтия, као бàбата излèзнала да прèчека чòвеко, тàя пъ̀ржела рѝба, а па мàчката му нàшла врèмето, та ѝзела от тàвата рѝбата. Чòвеко се рàзлутил оти нèмало шчо да яде; фàнал сос мàшата, та я̀ ѝзтепал мàчката. Сѝрота мàчка избèгала на гỳмното.

 

Ърсланьо као чỳл оти тèпаат нèкого, нè смеял да мъ̀рдне.

 

Мàчката òтишла на гỳмното и зèла да го дỳши ъ̀рсланьо, а пòсле зèла да го тъ̀рга за ỳхото. Ърсланьо нè смеел да мъ̀рдне. Пòсле се òпулил пò-лека и вѝшел оти йе мàчка, та я̀ прàшал: «Кого тèпаа сèга, шчо се слỳшаше тòлку врèва?»

 

290

 

 

Мàчката рèкла: «Мене!» — «Ами зàшчо?»

 

— Оти я̀ им ѝзедо рѝбата, та за тòва ме тèпаа!

 

Ърсланьо и рèкол: «Ами не те бòли?»

 

Мàчката му отговòрила: «Нè гледаш ли? Мèне по стò пати на, дèн ме тèпаат, пà нè сакам да знàм. Глèдаш, я̀ им ѝзедо сèга рѝбата, па дòйдо прѝ тебе, та па глèдам да кàсна нèшчо.»

 

Тòгай ъ̀рсланьо стàнал, та пòбегнал и си рèкол: «Навистина на зèмята от чòвеко и от мàчката нèма пò юнак» — и òтишол, я̀ вѝкнал криватà мечка и ѝ рèкол, оти: «Ти ми кàжа прàво, ама я̀ не те пòслуша, навѝстина чòвеко бѝл пò юнак!»

 

Чòвеко на ỳтрото зèл нòжо да го дèре ъ̀рсланьо, ама глèда на гỳмното, нèма нѝшчо, тòй си ѝзбегал.

 

 

157

ЖАБА — ДЕТЕ

(Разказана от Евка Тошева, велешанка, записал А. Битраков)

 

Една мàйка с’ ѝмала една кèрка и я̀ омàжила за еден дъ̀рвар. Тàа не рàгяла дèца, бѝла ялòвица,а мъ̀ж йè сè ѝ сàкал да му рòди и сè ѝ се кàрал. Една утрина дъ̀рваро си òди на дъ̀рва и ѝ вѝка на жèна си:«Вèчер коа ке дòйда, да нàйда дèте, ако нè найда, ке ти зèма глàвата сос секѝрава!»

 

И òна си сèднуе и си плàче. Майка ѝ дòвагя, я̀ нàвогя каде плàче и ѝ вѝка: «Зашчò плàчеш, кèрко?» А òна ѝ вѝка: «Кàко да нè плàча, мàйко! Мъ̀ж ми вèчер коа ке дойде òт дърва, ке ми зèми глàвата сос секѝрата, зашчо не су му рàгяла — и вèчер бèа дрỳго сàка да нàйде дèте!» А мàйка ѝ ѝ вѝка: «И за тòа ке плàчеш, кèрко? На тàков слèп таквѝ очи трèбат — стòй ти. Я кь’ ѝда нà река да фàна една жàба. Он си ѝде нòке, на трѝ сàато; нѝйе ке я̀ повѝйеме и тѝ лèгни, ке му кàжеме оти си ѝмаме дèте — мàлечко. Он кога ке трòпне на пòртата, я̀ кь’ ѝда да му òтвора. Тòй ке прàша: «Кàде йе кèрка ти?» Я ке му рèча: «Имаме мàлечко!»

 

Вèчерта, коа дòшол дъ̀рваро и чỳл оти ѝмале мàлечко, въ̀рлил стàпо и òтишол в кỳки да го вѝди мàлечкото. Едно влèзнал в кỳки, помѝнало не помѝнало мàлце врèме, им рèкол да го рàзвият, за да го вѝди. А òни му рèкле: «Сèга не го рàзвиваме, а нека се стòри пòлнокь — пèт-шес сàато, да ѝдеш нà река, да га

 

291

 

 

ѝзбаняш, за да ни трàе, зашчо нèмаме дèца!» На пèт сàато òтишол на рèката и èдно го рàзвил — «Квак» — жàбата у рèката! Он фàнал да плàче и вѝкал: «Ох, цъ̀рното òко на тато, ох, цъ̀рното око на тàто! Како ке си òда дòма? Я кеше да си ти пъ̀ржа слàнина! . . .» И тàка сос плàченье си дòшол дòма.

 

Èдно си дòшол, бàба му го вѝшла и фàнала да му вѝка: «Кàмо го дèтето, бре никàквико?! Ами тѝ нè беше врèден за дèте, та за тòва не ти дàваше гòспод! Нà, дека ти дàде, та шчò? — Во еден дèн го дòчува!! . . .» Кога бàба му го кàрала тàка, жèна му стàнала, та сос стàпо, пàта-кюта, пàта-кюта. Он шчо ке ̀я бѝеше тòй, òна го ѝзбила и му вѝкала: «Я тòлку мàки су вѝшла, дур да го рòда и я̀ знам кàко су го рòдила, а тѝ да го ỳдавиш?! . . .»

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]