Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. IX)

Кузман Шапкарев

 

XV. ОТ САМОКОВ

 

Разказани от мома Тена Петрова, из с. Яканджиево

 

230. Сиромàхо, щерка му и мащехата на последнята

231. Мащеа и пащèрица; последнята — цàрица

 

230

СИРОМАХО, ЩЕРКА МУ И МЪЩЕХАТА НА ПОСЛЕДНЯТА  [1]

 

Имàло едни фнòгу сиромàси и щèрка си имàли. Като бѝли фнòгу сиромàси, приказàло се на момàта да ѝдат у пущѝня гòра. Тамо е дърво висòко. Приказàло се на момàта да олю̀пат това дъ̀рво, та сè парѝ да им стàнат. И сà си отишлѝ и олю̀пили сà дървото, та с кола сà парѝ докарàли. Майка ѝ и баща ѝ на аджилък сà си отишлѝ. Дошло е врèме да си дòйдат и сà книга изпратѝли да дойде момàта да ни посрèсне. Бàбата ѝ е отговорѝла надзàд и кнѝга върнàла: «Щерка ти е родѝла, та не можèме да à остаиме.» И баща ѝ кнѝга па пратѝл: «Да à погубите!» И дадòя à на троѝца джеля̀ти да à погỳбат. Она им се фнòгу молѝла: «Не погубвàйте ме вие мèне. Отсечèте ми на лèвата рàка най-малийот пъ̀рст, та пратèте го на бащà ми.» И они à послушали — отсèкле ѝ на лèвата рака най-мàлийот пъ̀рст, та го пратили на баща ѝ, нèго за нишàн го отнèсле. И она тогàва одѝла секаде, се е ценѝла. Най-после код един овчàр ойдè. И на овчàро говòри: «Има ли мàжки дреи да ми дàдете и я̀зе да се облечèм?» Дали ѝ мàжки дреи и она се облèкла и ошла у бащà си и на бащà си говòри: «Дедо ле, мили дèденце, има ли дèка тука мèсто, лèбо да ядèм? Макар гàските да пасèм.» И тогàва му отговàра и го изпитỳваше: «Какво ти е ѝмето?» «Вѝкат ме Йовàне, Йовàн-

 

 

1. Виж и прик. № 121.

 

374

 

 

чо.» И на дèда си отговàра: «Дèдо ле, мѝли дèденце, я съм одил и по дрỳги местà — сèднехме вèчер, си оратеме и вечераме.» И они седнàа и оратèа. И който чул и който видèл, се си изказàли. А оная седнàла у кàщи зад врàтите. И òн ѝ тога проговори: «Казỳй сега и тѝ да вѝдиме, що ке ни кàжеш?» И òна тогàва проговорѝ: «Едно врèме имàх бащà и бèхме фнòгу сиромàси, и се мене приказà да ѝдем у пущѝня гòра. Тамо имàло дърво висòко, да го олюпим от гòре до дòлу, та парѝ да ни стàнат. И идòхме, го олюпѝхме и с кола парѝ докарàхме». — ... (Продължението и конецът на приказката приказвачката не може да довърши, но подразумява се какъв е бил.)

 

 

231

МАЩЕА И ПОЩЕРИЦА, ПОСЛЕДНАТА ЦАРИЦА  [1]

 

Имàло еднò момля̀че и си мàщеа имàло. Мàщеа му го падѝла, и било фнòгу ỳбаво, и на бащà му говòри: «Да вòдиш твòето момляче, да вòдиш, да го погỳбиш!» — Он го отвèл у горàта и тàмо го оставѝл. Товà одѝло, пищèло и нашло една пещера — арамлии там седèли, и фнòгу било разбỳдено. Опрàло и омесѝло и си е кàща измèло, и тогàва се е скрѝло. Дойдоа арамлѝите и тѝе се фнòгу уилѝя: «Ако е стàро, мàкя да ни е; ако е млàдо, сèстра да ни е; ако е мàжко, брат да ни е; да се появи, да го вѝдиме!» Кога е било у утре вèчер, един останà да пàзи и оно си е слèзло и сичко си сторѝло, и пойдè, па да се скрѝе. Фанàа го арамлѝите и му тйом говорèа: «Нè бòй се, мало момѝче, и нам сестра ке бàдеш.» А мащèата му го пак обдирѝла. Они се го у жълтѝци обковàле, на пъ̀рстите ельмàзени пъ̀рстени, и они, защо го мàщеа тражѝла, тогàи го заклопѝа. И мащèата му говòри: «Излèзни, я да те вѝдим. От ка си ти излела, се сам болна за тèбе.» И му рече: «Прòври пъ̀рсто низ пенджèри.» И му турѝ пъ̀рстен на рàката и òно е тогàва преумрèло. Арамлѝите тогàва дошлѝ, се го жълтѝци уковàа. Тогàва цàро излезè соз вòйската на рàсодка у пущѝня гора и се чудѝл, защò вѝят арамлѝите. И си е царо отишел и нѝкой му нѝщо не речè. И прѝйде цàра, та си го вишèл момля̀чето и у ковчèг го е заклопѝл. И дойде вакъ̀т, цàро соз войнàта ке ѝде на бѝтка и си на мàкя говòри: «Мàле ле, мѝла мàйчице, сѝте ковчèзи отвàрай, тòа ковчèг не отвàрай!»

 

 

1. Виж прик. № 102.

 

375

 

 

И се минàло три гòдини. Тогà мàкя му отклопѝла тòя ковчèг и на момля̀че орàти: «Мѝлко, мѝлко, коя ми те мàйка родѝла?! Тако ти бòга, цàру честѝти, защо си чувàл товà мъ̀ртво тèло?» Извадѝла му пъ̀рстеньо, що му мащèата турѝла и òно оживèло. И са свàтба правѝли. И имàла и две дèца.

 

Мащèата па обдирѝла. Направѝла се циганка и си оде и си вѝка: «Кой си нèма кòса, да помàжем, коси да му порàсне.» И измекя̀рките я падѝли. А она я̀ викнàла: «Я коси си нèмам, рекла, да вѝдиме, що ке да ми кàже.» И она à попърскàла. Она си врàбче станà, а мащèата облечè се у нòйните дрèй. Цàро си от разòдка дошèл и на царѝца говòри: «Тàко ти бòга, царице, от щò се тòлку боздисà?» А она му отговàра: «Цàру честѝти, за тèбека!» И он излезнà си у бостàно и врàбчето е летнàло и му пòе: «Цару честѝти, що ми чѝнат дветè дèчица?» Фърли цàро мрèжа, та го фанà и си го крòтом гàлеше: «И ти ли си имаш две дечѝца?» Го е игла боднàла. Голо се е възправило и тогава на царо казỳва. . . (И тука до крайт не е довършена, нъ лесно се подразумява.)

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]