Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

IV. ОТ ПРИЛЕП

 

Слушани от Н. В. Преп., О. Архим. Методия Кусев през 1862—1865 г.

 

146. За кучѝнята

147. Пак за кучѝнята

148. Итър Петър  (Измамата Итар-Петроа; Първо отплакянье Х-Петроо; Първно утекуанье от убийство и второ отплакянье Итар Петроо; Второ утекуанье от загуба и трекьо отплакянье Ит. Петроо)

149. Трàйко бèз глава или крàйната прòстота

150. Мàймунот и крàдецот

151. Стàрците — бàба и дèдо, бàба Мàрта и ризикот  (Слушана в Самоков от баба Божана Търпанова, родом от Прилеп)

152. Цàрската кèрка и рѝзикот  (Разказана от същата)

 

146

ЗА КУЧИНЯТА

 

Коа дèдо Адам си въ̀ршел жѝто нà гумно зàедно со двàйцата си сѝной, Кàиня и Авела, разпъ̀рчкал на èдната и на дрỳгата стрàна по èдна лòпата жѝто. По-мàлийот му сѝн, Авел, вигя̀еки го, прàшал тàтка си, зàшчо тàка разпъ̀рчкуал жѝтото. А дèдо Адам му отгòорил оти тòа нàпраил за жèртва, за да се рàнаат живòтните и пѝлците шчо шèтаат по зèмята. Тòгай Авел рèкол тàтку си: «Дали нè чинит да прѝносам и я̀ жèртва богу?» À дèдо Адам му пòзволил. И Авел прѝнесол жèртва — най-първийот брàв, ỳгичот. По-голèмийот му брат, Кàин, зàвидел брàту си, та се нàлутил и го òтепал, коа си пàсел òвците. Коа Каин си дòшол сàм дòма, без брàта си Авела, дèдо Адам го прàшал: «Кàмо го брàт ти Авел?» Кàин му отгòорил оти не гò знаел шчо сè сторил. Пòсле, от као òвцете си дòшле сàми, без òвчар, Адам отишол дато бàрат сѝна си Авела и, потем двà-три дни, го нàшол òтепан, смъ̀рден и зòврен цъ̀рви. Тòгай дèдо Адам благòсловил цъ̀рвьето да се стòраат кỳчиня, за да ’и чỳваат òвците намèсто отепàнийот Авела; и на чàсот се стòриле оние ми ти сѝлни пцѝ. От тòгай остàнало, та на сèкое стàдо да ѝмат по нèколку кỳчиня, за да ’и чỳваат òвците.

 

266

 

 

 

147

ПАК ЗА КУЧИНЯТА И ЗА КАИНЯ

 

Коа Кàин òтепал брàта си Авела и, прòколнат от бòга и тàтка си, бèгал и се скѝтал по зèмята, без да ѝма нѝгдеа свъртàлишче, èден слèп лòвец сèдел в плàнина, кàчен на едно дрèо и, бидèеки слèп, лòел лòв, познавàеки го сàмо от шумкàньето, кога тòй ке въ̀рвел низ гòрата. Коа си въ̀рвел Кàин по гòрата, слèпийот лòвец го ỳсетил оти ѝдит, сàмо от шумкàньето и му се стòрило оти йèт нèкоя дивòтиа, та го ỳстрелил со стрèлата и го òтепал. Негòата мъ̀рша се смъ̀рдила и зòврела цъ̀рвье, а тѝйе цъ̀рвье, по бòжия пòвела, се стòриле пцѝ. За тòа, коа да бѝеш нèкой пèс, вѝкат нà помош Кàина: «Кайне, Кàйне!»

 

 

148

ИТЪР ПЕТЪР  [1]

 

(нар. пос.) «Върли го во морето, а той ке ти ѝзлезит со стàдо овци.»

 

(Кой българин нè знайт по нèшчо за Итар Петар? Но нèка и нийе прикàжиме малу нешчу за него, колку да не се отчѝслиме от собратята си)

 

 

I

ИЗМАМАТА ИТАР-ПЕТРОА

 

Итар Пèтар, знàйно йет, во свòето сèло ѝмал гòляма чèс, као ỳмен и ѝтар чòек.

 

Нèкои нèгои сèлани, трòйца на брòй, му завѝделе за чèста, та се нагòориле да му поцъ̀рнаат убàото ѝме, излагувàйки го со нèкоя по-гòлема ѝтрос.

 

Во нèкойе, блѝжно до негòото, село, сèкоя гòдина се чѝнел пàнаир; тàмо се продàале и я̀дри дòбици.

 

Итар Пèтар си ѝмал èдна нòгу дòбра и рàнена крàва, та я̀

 

 

1. Некои части от настоящата приказка се отнасят и до други, съвсем особни приказки, но нийе излагаме я така, како шчо сме я чули от приказвачът ни.

 

267

 

 

зèл да я̀ òтерат на пàнагюр, за да я̀ прòдайт. На пàтот Итар Пèтар, одèеки си на пàнагюр, стрèтил трòйцата нагòорени завѝстници нèгои; тѝйе мàксус прèд време се врàкяле от панàгюрот — нè сѝте зàедно, а èден пò еден.

 

Пъ̀рвийот, шчо го стрèтил, от кàо го пòздравил, као шчо йет àдет, го прàшал Итар Пèтра, кàде òдел тàка со крàвата. Итар Пèтар, незнаèеки нѝшчо от усборувàньето нѝфно, му кàжал прàо, оти я̀ тèрал крàвата на пàнагюр, за да я̀ прòдайт. А завѝстникот му рèкол: «Крàваа твòя, кàо шчо йет тòлку ỳбаа и прèтила, ако би нèмала ỳшче òпашка, би се прòдала за вѝсока цèна; оти на панàгюрот нòгу се бàрале безопàшати крàви, — рèкол тòй, — нòгу скàпо се продàале.»

 

Итар Пèтар ѝзлаган, прèекол опàшката на крàвата и си тъ̀рнал пàтот.

 

Пò-тамо го стрèтил втòрийот му зàвисник, та и тòй сторил со Итар Пèтра као шчо и първнийот и го нàучил да òкършит рогòите на крàвата си. Нàй-седне, ỳшче по-нàтамо го стрèтил трèкийот, та па тòй го нàучил да йе прèечит и ỳшите на крàвата. Итар Пèтар òтерал на пàнагюр угоèната, а окàстрена своя крàва. Се нàбарале òколу нèа мнòдзина купỳвачи, оти нòгу им се свѝдела, та сàкале да à кỳпат за дамàзлак, ама им прèчело окаструвàньето. Най-после Итар Пèтар нèмал шчо дà чинит, — нѝкой не му я̀ кỳпуал за дàмазлак, та я̀ прòдал на касàпите за кòленье. А ке прèголтнел ли излагуàньето си? Не, никога; тòй вàтил вèке да се мѝслит, кàко да си òтплатит зà него.

 

 

II

ПЪРВО ОТПЛАКЯНЬЕ Х-ПЕТРОО

 

Коа се врàкял Итар Пèтар от пàнагюр, ’и стрèтил трòйцата си лàгачи, — созаклèтници, шчо се радỳеле за лàгата, шчо му напрàйле, ама òвай без да си ѝзкажит я̀дот, се прèсторил оти бòжем им благòдарит, шчо му стòриле гòлемо дòбро, шчо го наỳчиле да я̀ òкастрит крàвата, та да си я̀ прòдайт на цèна мнòгу по-вѝсока отколкỳ шчо, ако би бѝла чѝтава, та за тòа’и вѝкал да’и слỳжит къ̀рчма (да ги чърпи), за да им пòкажит со тòа голèмото си благодарèние.

 

Итар Пèтар ѝмал дòма си двè зàйчиня. Коа ке дòйделе калèсаните от нèго лажеприя̀тели, тòй пòшол нà нива, тàмо нèгде

 

268

 

 

блѝзку, кòлку шчо мòжел да се чỳят глàс от дòма му, а на женàта си йè нàрачал, коа тѝйе ке дòйдат, да’и зàдържит дòма и нèму да му прàтит бòжем зàйчето, за да го вѝкат, та и тòй бъ̀ргу да стàсат.

 

Гòстите дòшле, а Итар Пèтар бѝл вèке нà нива. Женàта му’и покàнила да посèдат и да почèкаат мàлце и им рèкла оти мàжот йè бъ̀ргу ке си дòел. Тѝйе сèднале, а жèната извàйла èдното зàйче пред гòстите, му зарàчала да òйт нà нива, да го вѝкнит мàжа йе — Итар Пèтра, зашчо му дòшле гòсти, та го изпỳшчила на пàтот. Псѝте сèлски, као ги вѝделе дѝвото зàйче, се зàгнале пò него со сѝлно лàенье, а тòа, от стрàф, пъ̀рснало да бèгат и се изгỳбило. Итар Пèтар от нѝвата чỳл предскроèната кỳчешка врèва во сèлото, се зàгнал и тòй час стàсал дòма си.

 

От као ’и пòздравил гòстите со «добре дòшле» Тѝйе го прàшале, кой му казал оти тѝйе дòшле, та шчо тòлку бъ̀ргу той стàсал? Итар Пèтар им отгòорил, оти тòй си ѝмал èдно зàйче, та тòа дòшло на нѝвата и му кàзало. Гòстите посàкале да го вѝдат умното и бъ̀рзо зàйче. Итар Пèтар им ѝзваил втòрото зàйче (оти пъ̀рвното го нèмало вèке; тòа, уплàшено от псѝте, си избèгало и не се врàтило). Гòстите коа го вѝделе, се почỳдиле на зая̀чката му ỳмшчина и му го посàкале да му го кỳпат. Тòй, бòжем нè сакал нѝкако да им го прòдайт, ама нàй-после, неможèеки да им рàзсипит кèйфот, се стòрил кàйль, та им го прòдал за èдна цèна, колку шчо чѝнела окастрèната нèгоа крàва и нèшчо пòйчке.

 

Гòстите си го зèле вèке зàйчето и си пòшле, а оти бèа трòйца, не мòжеле нѝкако да се пòгодат кòй от ниф да го ѝмат. Се погàгяле, како се погàгяле, нàй-после се погòдиле вàка: сèкой òт ниф да го ѝмат по нèколку врèме; пъ̀рвно èден, пòсле дрỳг и нàй-после трèкийот.

 

Коа си òтишле от Итар Петрòата кỳкя со сè зàйчето одèеки си нà пат, се отдàлечиле èден от дрỳг до èдна далèчина, за да го клàат на рàбота зàйчето сѝте трòйца нàред, спрèма нагоарàньето си и вàтил пъ̀рвнийот да му порàчуат нèшчо на зàйчето, — да òйт да му рèчит нèшчо на дрỳгийот по-отдалечèнийот. Àма шчò туку го ѝзпушчил òт раце, бòжем да òйт кай дрỳгийот, тòа пъ̀рснало да бèгат на каде òчи му глèале, а нè каде шчо го прàкяле. И тàка, со изгубувàньето зàйчето, трòйцата Итар Пèтрой зломислèници скàпо му изплàтиле крàвата и претъ̀рпиле първната полòвина от негòата лỳтина.

 

269

 

 

 

III

ПЪРВНО УТЕКУАНЬЕ ОТ УБИЙСТВО И ВТОРО ОТПЛАКЯНЬЕ ИТАР ПЕТРОО

 

Созаклèтниците Итар Пèтрои, разлỳтени от лàгата му со зàйчето, намѝслиле и се усборỳале да го отèпаат. Итар Пèтар ỳсетил нѝфната мѝсла, та ’и вѝкал нà гости, бòжем да ’и ỳмирит, а пòичке да им òтплатит ỳшче пò-скапо. Тѝйе пòшле дòма му со мѝсла да го отèпаат. А коа чỳле И. Петар да нарàчуатна женàта си да ỳготвит ỳбаа и слàдка вèчера, от мнòгу тỳрлии мàнджи, си рèкле мегю себе: «Айде пò-напред да се гòстиме еднуж на вечèрата, та сèдне го отепỳаме.» Помегю тòа врèме Ит. Пèтар ѝзвайл им рàкия и мèзиня, тѝйе пѝле и се повесèлиле, а нàй-седне дòшло вèке врèме и за вечèранье.

 

Итар Пèтар пòвелал на жèната си да остàвит сòфрата и да дòнесит мàнджите. Женàта му стàвила сòфрата и дòнесла пъ̀рвната мàнджа. От коа се ѝзела тая, трèбало да се дòнесит втòра, на рèд. Арно, ама жèната, спрема као шчо се усборỳале со мàжа си, му рèкла тòгай, оти не угòтвила втòрата мàнджа шчо пòрачал. Тòй тòгай бòжем се рàзлутил нà неа и я рỳгал, та йè пòвелал да дòнесит трекятà манджа. Тàа я дòнесла, а от как я ѝзеле и нèа, трèбало да дòнесит четвòртата. Жèната стòрила и зà неа као и за втòрата, — не дòнесла, оти нè била угòтвила. Така исто не угòтвила и не дòнесла и пèта нито шèста нито па друга нèкоя мàнджа. Итар Пèтар се рàзлутил бòжем мнòгу на женàта си и до тòлку оти не ’о послỳшала да ỳготвит сѝте мàнджи, шчо йè бил пòрачал и, со непослушуаньето си го устрàмила пред тѝйе чèсни гòсти, — бели òбрази, шчо дỳри скòчил въ̀рз неа и ѝзтърнал нòжот, та я зàклал прèд ниф. Жèната пàднала мъ̀ртва, шỳрнале къ̀рвье от гъ̀рлото и божем умрела.

 

Гòстите се почỳдиле и се пòтресле от лỳдоста Итар-Пèтроа и мнòгу се ужàлиле за кỳтрата домàкинка, та мнòгу го рỳгале, оти тàка да à зàколит! А Итар Пèтар ’и успòкоил и им рèкол: «Е, приятели, бѝдите мѝрни, ви се мòлам. Я ако не йè прàам тàка на женàта ми, тàа би ми се кàчила на врàтов. Почèкайте мàлце, нèка се пòмачит, та сèдне ке вѝдите, я̀ си ѝмам èдна свѝрка (или шỳпалка), ке йè зàсвирам и тàа тòй час ке òживит. И навѝстина по мàлце врèме Ит. Петар ѝзваил от пòясот èдна шỳпалка, йè зàсвирил и женàта му мàлце по мàлце се свèстила ожѝвела и стàнала нà нога. (Се тòа бѝло лàга Ит. Пèтроа, тòй

 

270

 

 

ушче от пò-напред се усбòруал со женàта си, йè зàвил òколу врàтот едно црèво пòлно со къ̀рв, шчо ѝзтекла пòсле, коа бòжем я зàклал.)

 

Гòстите се почỳдиле на свѝрката, каквà сила ѝмала тàа, та да ожѝвуат умренѝ луге?! Му я посàкале да им я прòдайт. Ит. Пèтар се прèсторил, бòжем нè сакал да им я дàйт, а коа мнòгу му се тоàриле, нè можел да им рàзсипит àтарот, та им я прòдал за една скàпа цèна.

 

Зèл я първно èднийот, та се зàгнал дòма си да à òбидит на женàта си. Се прèсторил оти се нàлутил нà неа, та а зàклал. Зèл пòсле свѝрката, свѝрил, свѝрил, бòжем да à òживит, ама не билò кабиль. Тàа си ỳмрела, а мъртòв чоек нè мойт со нѝшчо да òживит. Усетил излагуàнето си и нѝкому нè казал. Я дал свѝрката на втòрийот си дрỳгар. И тòй ѝсто као нèго стòрил. Нàй-после трèкийот, най-отзàднийот зàклал женàта си и нè можел вèке да à òживит. От као сѝте трòйца свършиле рàбота со жèните си, — ’и зàклале, ’и намѝриле, се нàшле нèгде и си разкàжале еден дрỳгому излагуàньето си, та се окàйвале и не по-мислуале вèке да го отепỳат Ит. Пèтра от стрàф да не им напраит нèкое по-гòлемо злò, а се усборỳале да се òплачат на сèлото — тòа да му чѝнит чàре као на лòш чоек.

 

 

IV

ВТОРО УТЕКУАНЬЕ ОТ ЗАГУБА И ТРЕКЬО ОТПЛАКЯНЬЕ ИТ. ПЕТРОО

 

Коа трòйцата Ит. Петрои прия̀тели (!) се оплàкале на сèлото за пàкоста, шчо им стòрил со свѝрката, — да си зàколит жèните, селàните се сòбрале на сòбор и отсỳдиле: Ит.-Пèтра да го въ̀рлат вò море. Го вàтиле, го нагнèтиле во èдна врèкя и го ỳшиле, та го дѝгнале и го нòселе да го въ̀рлат вò море. Као дòшле крàй море, го остàиле и, нè знам за каквò нèшчо се зàгнале и си разòтишле кòй нà горе, кòй на дòлу, тукурèчи, нèшчо чỳдно се стòрило тàмо нèгдеа наòколу, та да вѝдат шчò било. А тòгай Ит. Пèтар вѝкал òтнатре, от врèкята: «Нè сакам, нèйкюм, нè сакам, нèйкюм!» Тàмо нàблизку ѝмало èден òвчар, шчо си пàсел òвци, та коа я вѝдел врèкята, се приблѝжуат да вѝдит шчо кè бидит àджиба? А коа дòшол дò неа, чỳл òт натре глàс: «Нè сакам, нèйкюм, нè сакам!» Овчарот вѝдел во врèкята чòек и го

 

271

 

 

прàшал: «Шчò нè сакаш, шчò нейкиш?» А Ит. Пèтар òтнатре му отгòорил: «Селàните се сòбрале, та ме натѝснале òвдеа да ме клàат цàр, а оти я̀ нè сакам, сàкат да ме въ̀рлат вò море!» Тòгай òвчарот му рèкол: «Ако нè сакаш ти, я̀ сàкам.» — «Ех, коа йе тàка, — пòвторил Ит. Пèтар, — отвъ̀рзи ме, влèзи тѝ во врèкява, та коа ке дòат селàните, рèчи им òти сàкаш, се чиниш, та нèка те клàат тèбе!" Овчарот òтвързал врèкята и Ит. Пèтар ѝзлегол, а на мèсто нèго влèгол òвчарот, от као пò-напред си размèниле и алѝшчата — овчарòите ’и òблекол Ит. Пèтра, а овогòйте — òвчарот. Ит. Пèтар ги въ̀рзал àрно во врèкята и го òстайл, пà си зèл овчарòвийот къ̀рлиг и пòшол при стàдото. Изпомегю тоà време стàсале и селàните, дѝгнале врèкята нà рамо да а въ̀рлат вò море, без да знàат шчò се стòрило во тòа време со врèкята. Овчарот òт натре вѝкал: «Сàкам, сàкам да се стòрам цар.» Селàните, коа чỳле тàка, си помѝслиле оти Ит. Пèтар от стрàф пòлудел, се поỳлайл, та привя̀сале да го въ̀рлат кàко и кàко пò-бъргу и го въ̀рлиле, па си òтишле, без да знàат кòго въ̀рлиле вò море, дали Ит. Пèтра, дали сѝромаф — òвчарот, и го удàйле.

 

По мàлце врèме Ит. Петра го вѝделе кай тèрал стàдо òвци и се почỳдиле: «От као ѝзлегол со òвци?» Па го прàшале: «Кàк тàка, Пèтре? Нѝйе те въ̀рлифме вò море, да те удàиме, а ти кай сѝ нашол тѝйе òвци?» — «Ето тàка, — им отгòорил тòй, — вийе ме въ̀рлифте вò море да ме удàйте, а я̀ си ѝзваиф цèло стàдо òвци!» — «Ами ѝмат тàмо мнòгу òвци?» — го прàшале пà. — «Мнòогу! — отгòорил им той, — ѝмат во днòто и пòвечко излегỳат цъ̀рни, кòлку сàкат чòек мòйт да си ѝзвайт!» Тòгай селàните, полакòмени за òвци, пòшле сѝте да се въ̀рлат во мòрето, за да ѝзваат. «Нàй-първно — си рèкле, — нèка се въ̀рли пòпот, па, ако тòй ѝзвайт, тòгай се въ̀рламе и нѝйе.» Нàй-напред се въ̀рлил пòпот со се камѝлавка и прòпаднал во днòто, а камилàвката му плѝвнала над вòдата. Селàните као я вѝделе, им се стòрило оти йет църнà овца, шчо ѝзвайл пòпот, та тòй час сѝте се навъ̀рлале во мòрето и се удàиле.

 

Ето кàк Ит. Пèтр им òтплатил и на селàните, шчо сàкале да го ỳдаат. От тòва остàнало и пословѝцата: «Въ̀рли го вò морето, а тòй ке ти ѝзлезит со стàдо òвци!»

 

272

 

 

 

149

ТРАЙКО БЕЗ ГЛАВА ИЛИ КРАЙНАТА ПРОСТОТА

 

Во èдно морѝовско сèло се наỳчила èдна мèчка да прàйт на селàните гòлеми пàкости: ѝманье не мòело да ѝзлезит нà двор от сèлото. Селàните се сòбрале да се мѝслат, као да òткинат òт неа и се усборỳале да я отèпаат. Помегю нѝф се нàшол èден пò-юнак — Трàйко. «Я — им рèкол — кя à òтепам!» Мèчката ѝмала лèглото си во èдна длàбока я̀ма (пèшчера). Трàйко им рèкол на селàните: «Я ке влèза во пешчèрана и кя à òтепам; — вързèте ме зà пояс со èдна òртома, та, коа ке ви мъ̀рдна со ортòмата, вѝйе да ме изтèглите.» Селàните го въ̀рзале Трàйка со òртома зà пояс и го спỳшчиле нàтре да à òтепат мèчката.

 

Шчò туку тòй нàближил до мèчката, тàа зѝнала и му лàпнала глàата. Трàйко, от бòла, вàтил да мъ̀рдат и со рàце и со нòдзе, а на селàните им се стòрило оти Трàйко я òтепал мèчката, та им мъ̀рдал ортòмата, за да го ѝзваат нà двор, та тъ̀рнале ортòмата и го изтèглиле бèз глаа. Глàата му се скѝнала и остàнала во мечкинатà уста. Коа селàните го вѝделе бèз глаа, се прàшале мегю себе: «Имàше ли Трàйко глàва или немàше?» А незнàеки нѝкой òт ниф дали ѝмал Трайко глава или нè, я прàшале женàта му: «Трàйковице, имàше ли Трайко глàва или немàше?» — Е, да, не знàя, — отгòорила Трàйковица. — От Велѝкден на Велѝкден купувàше по еднà волненѝца, а имàше ли глàва или немàше [1], не знàя — рèкла кỳтрата Трайкòвица.

 

 

150

МАЙМУНОТ И КРАДЕЦОТ

 

Си бѝл еден бàкал. Той, наместо ѝзмекяр, си ѝмал нà дукян еден мàймун. Мàймунот тòлку рàзбуден и òчиклен бѝл, шчò пò-арно от еден ѝзмекяр му вàрдел дỳкянот и, коа стòпан му да не бидел тỳва, го òстаал нà дукян мàймунот, и òвай, мàймунов,

 

 

1. Подчъркнатите тука думи са по Мориовски говор, който се различава от Прилепский особито по ударенията.

 

273

 

 

тàка му чỳал стòката, шчо нè можел нѝкой да се дòберит до дỳкянот и да зèмит нèшчо.

 

Еднаж бàкалот се пòвалил пред едни свòи приятели, оти ѝмал тàков еден мàймун, шчо му вàрдел дỳкянот пò-арно от ѝзмекяр. «Шчо ѝмам еден мàймун — рèкол тòй, — не йе кàбиль да òстайт нèкого да се дòберит до дỳкянот и да му зèмит нèшчо, — пò-арно от ѝзмекяр!» Еден от тѝйе бакàлови приятели му отгòорил: «Ех ама и тѝ, мàймун ке ме дòвардел! Я шчо сакаш да му ỳкрада? Ако мòйт, нека ме дòвардит!» Тàка тѝйе двàйцата вàтиле да се препѝраат; èдинийот вèлел: «Мòжам да му ỳкрада шчо сàкаш», а дрỳгийот: «Нèмойш»—и, òт сбор нà сбор, нàй-после се облòжиле.

 

Ошол крàдецот кай бакалòвийот дỳкян и се мàчил да земит нèшчо от дỳкянот, ама мàймунот си òтворил òчите двèте чèтири, та, рѝпни òвде, рѝпни òнде, въ̀рли се нà него, дрàсни го, не го òстаал нито да се дòберит до дỳкянот. Той нè моел нѝкако да му зèмит нѝшчо. Нàй-седне му изтèкнало да му нàпрайт една ѝтрос, — да го ỳспият. Зàстанал òт страна и вàтил да му чѝнит сèкакви ишàрети, — му мàал со рàце, му тỳпал со нòдзе. Мàймунот, гледàеки го, прàел и тòй како нèго. Крàдецот тòгай вàтил да му мѝгат и да му клèпкат со òчите и мàймунот вàтил ѝ той да мѝгат и да клèпкат. Нàй-седне крàдецот, мигàеки и клепкàеки честò-често и бъ̀рзо, бъ̀рзо, зàмизал сòсема и стòал тàка зàмизан нèколку врèме, нèбаре као да зàспал. И мàймунот ѝсто тàка стòрил, — мѝгал, клèпкал, мѝгал, клèпкал, и най-седне и навѝстина си зàспал. По мàлу врèме крàдецот се òпулил и вѝдел оти мàймунот си спѝел. Тòгай тòй пòлека, пòлека се дòбрал до дỳкянот и зèл шчо сàкал и колку шчо сàкал и му òтнесол на стòпанот бàкал, за да му кàжит, оти мàймунот, вèрнийот нèгов ѝзмекяр, нè можел да го дòвардит.

 

Тòга бàкалот òшол нà дукян, го вàтил мàймунàтого со еден гъ̀рбач и ỳдри, ỳдри, го òтепал от бòй, а на сèкое удѝранье, сè му òтворал и му зàтворал òчите, за да му дàйт да рàзберит со тàков ѝшарет оти за тòа го бѝел, зашчо тòй зàспал, та òстайл да му се ỳкрадит от дỳкянот.

 

По тòа пòсле бàкалот пàк òшол кай крàдецот и му рèкол: «Хàйде сèга, ако мòйш, ỳкради пàк.» Тòй пà òшол и пà со тàкваа дỳбара, со замижỳанье и заспѝванье сàкал и се мàчил да го ѝзлажит мàймунот, ама òвай, от као се пòпарил еднаж от бòйот, шчо я̀л от стопàна си, нàместо да зàмижит, коа крàдецот замѝжуал, тòй ушче пòйчке ’и òтворал òчите, дури и со пъ̀рсти ’и

 

274

 

 

тèглел трèпките, да не би нèкако пà да се ѝзлажит да зàмижит ѝ да зàспиет, та да му се ỳкрадит пà нèшчо от дỳкянот и пà да я̀дит бòй.

 

Тàка вторийот пат крàдецот нè моел да му зèмит нѝшчо от дỳкянот.

 

 

151

СТАРЦИТЕ — БАБА И ДЕДО, БАБА МАРТА И РИЗИКОТ

б) (Слушана в Самоков от баба Божана Търпанова, родом от Прилеп)

 

Едно врèме еден сѝромаф стàрец и бàбата му си празнỳале прàзникот на баба Мàрта. Дèдото рèкол на бàбата си: «Хайде, бàбо, да си кỳпиме рѝба, да си я̀диме дèнеска, да се гòстиме за ѝмето на баба Мàрта.» А бàбата му рèкла: «Шчо тѝ треба рѝба, — плуни тèбе, плуни мèне? Ами да си кỳпиме вѝнце, — бàкни мèне, бàкни тèбе!» И тàка дèдото и бàбата си кỳпиле вѝнце, си я̀ле, си пѝле и се весèлиле за ѝмето на бàба Мàрта.

 

Дòшла баба Мàрта, та ’и вѝдела кай си се весèлиле и им рèкла: «Шчо прàйте тỳва, дèдо?» — «Еве — рèкол дèдото — си я̀даме, си пѝеме и се весèлиме за ѝмето на баба Мàрта.» А тàа им рèкла: «Я сум баба Мàрта. За чèста, шчо ми сте стòриле, я̀ ке ви кàжа нèшчо: Нà лето, коа ке кòсаат сèното, вѝйе да òдите по ливàгето, да пребѝрате и да собѝрате, колку ке мòйте пò-вичке сèно. Коа ке жнѝяат и въ̀ршат жѝто, вѝйе да òдите по нѝвьето и по гумèнята, та да пребѝрате и набèрете, колку ке мòйте, пòвечко класье — жѝто. Догòдина нàпролет ке прàта гòлемо и лỳто зѝмо, таквòо, шчо да умѝраат от стỳд и от глàд лỳгето и добѝците. Тòгай, кòй ке дòйт да ви сàкат сèно за добѝците или жѝто, вийе да му дàвате со нàполу от добѝците му, — за кòлку сèно или жѝто ке му трèба, да ви дàйт полòйната дòбици от кòлку шчо ѝмат, — òвци, кòзи, гòяда и др.» От као им рèкла тàка, баба Мàрта се изгỳбила от пред òчите им.

 

Коа дòшло врèме за кòсенье сèното, дèдото и бàбата òделе по ливàгето и пребѝрале сèното, шчо останỳало разтỳрено вамò-тàмо по ливàгето, та си нàбрале едно чỳдо сено. Во жèтва и въ̀ршене òделе по нѝвьето и по гумèнята и пребѝрале клàсьето, шчо пàгяле от рàцете на жетвàрите и шчо се разтỳрале òколу гумèнята, та тàка и жѝто си нàбрале чуднò чудо.

 

Дòшло зѝмо, помѝнало. Сèкой, шчо ѝмал зàйре, го пòарджил.

 

275

 

 

Дòшла прòлет. Тòгай баба Мàрта стèгнала со гòлем стỳд и снèг, — пàднало лỳто зѝмо; дòбици и луге умѝрале от студ и отглàд; нѝгдеа рàна не се наòгяло, — сèкой я̀ дòвършил. Се рàзчуло оти у стàрецот и у бàбата ѝмало сèно и жѝто, та се зàгнале и отъ̀рчале кàй ниф, да им сàкаат. Дèдото дàвал сèкому, ама тàка за кòлку дòбици, — òвци, кòзи, гòяда, би му сàкале рàна, половѝната от тѝйе дòбици да му се дàат нèму за храната, шчо ке им дàел за дрỳгите полòйна. И тàка сèкой сàкал, нèйкел, му дàал на стàрецот полòйната от добѝците си, шчо ѝмал, та зèмал òт него сèно, за да си прèранит баре останàтите зà него дрỳги полòйна дòбици. Тàка чѝнел стàрецот и со жѝтото, — го прòдаал мнòгу скàпо, та за мàлце врèме се обòгатил мнòгу, си нàкупил мỳлкои (имущества), нѝвье, лòзя и др.

 

Коа рàзбрал рѝзикот [1], мнòгу му зàвидел и нàмислил да го осирòмашит пà. Тòй си рèкол на ỳмот коа стàрецот ке òдел нà лозье, за да го крòйт, той да му се вòврит мегю̀ нòдзете, та со сòрот нèгов да му ’и прèечит. Тàка да лèжит мнòгу врèме бòлен на пòстела, та пà да се осирòмашит. Баба Мàрта рàзбрала за Ризикòата мѝсла, та òтишла при дèда и му рèкла: «Рѝзикот твòй ти зàвидел на богàтстото, та намислил пà да те осирòмашит. Тòй ѝмат мѝсла, коа ке òйш нà лозе да го крòйш, да ти се вòврит во нòдзете, та со сòрот да си ’и прèечиш нòдзете. За тòа ти, коа ке òйш нà лозе, да си зèмиш една врèкя, да я̀ клàйш мегю̀ нòдзете, та, коа ке дòйт Рѝзикот, да ти се вòврит мегю̀ нодзе, тѝ да го сгнèтиш во врèкята и сèдне да à зàшилиш. Пòсле да зèмиш една суроѝца, да ỳдриш, да ỳдриш, колку шчо ке мòйш, дури да го омалòдушиш, ама да го не отèпуаш дò смърт.»

 

Тàка дèдото, коа пòшол нà лозье, да крòйт, си зèл сò себе и една врèкя и, коа вàтил да крòйт, си я̀ клàл врèкята, мегю̀ нодзе. Èте го Рѝзикот, му дòшол и му се вòврел мегю̀ нòдзете. Стàрецот го грàбнал и го нàгнетил во врèкята, та го зàшилил вò неа. Пòсле зèл една сурòйца и пàткют, ỳдрил, ỳдрил, колку шчо мòжел, дури го омалòдушил. Рѝзикот вѝкал, плàчел òтнатре и му се мòлел да го прòсти, а стàрецот сè туку ỳдирал, ỳдирал, дури му ’и нàместил кòските и го дòнесол до полойнà душа. Нàй-седнего прòстил и го ѝзвайл от врèкята, ама со тòй каул, оти не ке мỳ прайт вèке злò, а сèкога дòбро.

 

От тога веке Рѝзикот сè му пòмагал на дèда. — Коа бѝло сỳша, тòй òдел, тъ̀рчал на горе, нà долу, от една плàнина на

 

 

1. Ризик = късмет, счастие.

 

276

 

 

дрỳга, за да му пỳшчит вòда во нѝвьето, да му ’и пòвадит. Еднож дèдо го нàшол край нѝвьето, кай си сèдел ỳморен и му рèкол: «Шчо сѝ барал тỳва, бре нèвтасал?» А Рѝзикот му отгòорил: «Èве, до сèнова кай сум тъ̀рчал нà горе, нà долу, от плàнина на плàнина, за да нàйда вòда, да пỳшча во нѝвьево, да ’и пòлея. Сèга сум дòшол, ỳморен сỳм, сèднаф да си пòчина мàлце.»

 

 

152

ЦАРСКАТА КЕРКА И РИЗИКОТ

(Разказана от същата)

 

На еден цàр му се рòдило едно дèвойче мòшне лѝчно. Амау от како му се пòвило тоа дèвойче, рабòтите на цàрот вàтиле да му òдаат сè нàзад, та мнòгу ѝзпаднал и се осирòмашил.

 

Тòга цàрот рèкол: «Хàйде да прàшаме нèкой умèн чоек да ни кàжит, шчò йет òваа рàбота? Кàко я̀, цàр, да ѝзпадна и да се осирòмаша òлку?»

 

Прàтил лỳге кай еден мнòгу умèн чоек, шчо ѝмало на тоà време да го прàшат. Гатàлецот им рèкол на царскитè луге: «Дали йè кỳпил цàрот нèкой кòн или дрỳго нèшчо или да му се рòдило нèкойе дèте?

 

Царскитè луге му отговòриле оти му се рòдило едно дèвойче.

 

— Дали сте го вѝделе — ’и прàшал пàк гатàлецот, — кàко лèжит тòа — дèвойче?

 

— Сè нѝчкум лèжит — му отговòриле тѝйе.

 

— Èх — рèкол тòй, — от коа му се дòбило тоа дèвойче, от тòга рабòтите на цàрот му òдаат нàзад, на òпаку, — рѝзикот на девòйчето му йе тàков. Тòа дèвойче трèба да се ѝстайт от цàрскийот сàрай, — да се въ̀рлит в плàнина, да не сè вратит нàзад, та тàка рабòкето на цàрот пà да му тъ̀ргнат нàпред, ако нè, ке дòйт и до пѝтанье! [1]

 

Цàрските лỳге си òтишле и му кàжале на цàрот.

 

Тòй, àко и да му бѝло мнòгу жàл, ама нèмал шчо дà чинит; сàкал нейкел, го прàтил во една кòла зàедно со двèте нèгой по-големи керки да го отнèсаат и да го òстаат в плàнина. И мàйка му жàлила, ама и тàа нèмала шчо дà чинит, — трèбало, ѝхтиза бѝло да се прàтит, да се отдàлечит от цàрскийот сàрай.

 

 

1. Пѝтане = прòсене.

 

277

 

 

Коа дòшле на планѝната, слèгле от кòлата до едно мнòгу вѝсоко дъ̀рво. За да я̀ излàжаат сèстра си и да à òстаат тàмо, по-големитè сестри се надпревàрале кòя ке мòйт да се кàчит на дървото; — се кàчила пъ̀рвно най-голèмата и слèгла, а пò неа се кàчила по-стрèдната и слèгла, а на най-мàлата йè вèлеле оти тàа не мòжела да се кàчит. (Тàа вèке бѝла гòлема, — порастила.) Нàй-после се излàгала, та се кàчила. Коа се качỳвала тàа, сèстри йè му рèкле на кòларот да я̀ сгòтвит кòлата и кòньете да се хàзар, за да тъ̀ргнат на пàт. Шчò туку девòйката се кàчила до въ̀рвот, по-голèмите нèйзини сèстри си влèгле во кòлата и, со бодѝнканье и препỳшчанье кòньите си òтишле дòма, а тàа остàнала во планѝната сàма. Коа слèгла от дъ̀рвото, нѝф не ’и нашла. Вèчерот прелèжала во планѝната.

 

Утрѝната стàнала, а не знàела на кàде да òйт. Тъ̀ргнала по планѝната со тàхмин и на ѝме бòже, та дòшла до еден град. Тàмо се прѝбрала кай еден стàрец, шкембèджия, и му рèкла: «Дали ме сàкаш, стàрче, да сèда кàй тебе, да ти чѝна ѝзмет [1] кòлку за едно пàрче лèб?» — «Сèди» — йè рèкол стàрецот. Тòй ден остàнала кàй него, на дỳкянот.

 

Вèчерот, коа ке си òдел дòма, стàрецот йè рèкол: «Хайде, вèчеров да òдиме да лèжиме дòма.» — «Нè — рèкла тàа, — ти òдай си, а я̀ òвде ке лèжа.» Тòй си òтишол дòма, а девòйката остàнала да лежит во дỳкянот. Нòкьта дòшол рѝзикот нèйзин и ѝзпустил [2] сè шчо ѝмало во дỳкянот — шкèмбиня, сàдои, хàлати и сè дрỳги рàботи рàзвърлил нà вамо, нà тамо, ѝзкършил и сèкакви пàкости нàпрайл. Коа утрѝната дòшол стàрецот и вѝдел на кòй хàл му се стòрил дỳкянот, се рàзлутил, я̀ нàтепал девòйката àрно, àрно, и я̀ нàпадил.

 

Тàа, напàдена òт тамо, òтишла да бàрат дрỳго мèсто, та се прѝбрала кай еден еврейн тъ̀ргоец. А ѝсто тàка и кàй него прелèжала саде еден вèчер, а утрѝната и тòй я̀ нàпадил, оти и во негоиòт дукян рѝзикот нèйзин нòкьта дòшол, та нàпрайл ѝляди рàкости.

 

Нàй-седне напàдена и от еврèйнот и немàеки кàй дà ойт, девòйката вàтила да пѝтат [3] òт кукя нà кукя и òт порта нà порта, та дòшла и до цàрската врàта.

 

Коа клỳкнала на царскатà врата, ѝзлегле царичѝните àлайки и, коа я̀ вѝделе, йè кàжале на царѝцата, оти една дèвойка

 

 

1. Да ти чѝна ѝзмет =да ти слугувам.

 

2. Изпустил = опустошил.

 

3. Да питат = да проси.

 

278

 

 

нòгу лѝчна, клỳкат нà врата и прòсит едно пàрче лèб. Царѝцата им рèкла: «Нèка дòет гòре, кàй мене.»

 

Коа се кàчила гòре девòйката и ѝзлегла пред царѝцата, òваа, кàо я̀ вѝдела, се почỳдила на нейзѝната хубàйна и йè рèкла: «Нè седиш да ми бѝдиш мòя кèрка?» (Царѝцата нèмала чèдо.) А девòйката йè отгòорила: «Коа ме сàкаш тѝ, òти да те нè сакам я̀?» И остàнала при царѝцата, како нейзина кèрка. Йе дàле една òдаа ỳбаа и пòстлана, као навѝстина, шчо бѝла цàрска, я̀ òблекле и я̀ прòменале во цàрски àлишча.

 

Вèчерот девòйката лèжала во тàа òдаа. Утрѝната, коа стàнала, шчо дà видит? — Одàата изпỳстена, килѝмите, постлàното, постèлите, алѝшчата и сè дрỳго, шчо ѝмало в òдаата, сè изкѝнато, изпỳстено, развъ̀рлено. Тàа, от жàл, се сгнèтила во едно кьòше и си плàчела! Коа стàнала òт спанье, царѝцата прàтила алàйките да à вѝкаат покерчèната дèвойка да òйт кàй неа. Алàйките коа òшле и вѝделе одàата изпỳстена и девòйката кай плàчела во кьошето, се зачỳдиле, та се врàтиле и йè кàжале на царѝцата оти одàата била сòсема изпỳстена и оти девòйката, сгнèтена во едно кьòше, плàчела.

 

На царѝцата той час йè тèкнало оти и тàа, кỳтра дèвойка, си ѝмала нèкога рѝзик, та сèга трèба да йè се рàзлутил нèшчо и йè прàел пàкости. И на алàйките им рèкла: «Ако, àко, нèка дòйт.» Девòйката дòшла кай царѝцата со плàченье и йе разкàжала сè, као шчо йè бѝло и кàко йè се стòрило òт край дò край.

 

По тòа пòсле царѝцата го извѝкала свойот ризик и го прàшала: «Дали го пòзнааш — му рèкла, — ризикот от òваа дèвойка?»

 

— Го пòзнаам — рèкол царичѝнийот рѝзик, — тòй йе òблечен сè во бèло и саде си сèдит и со тàмбура си свѝрит.

 

— Ех, коа си го пòзнаал — повтòрила цàрицата, — òди кàй него и, кай ке го нàйдиш, да му го зèмиш клòбкото от девòйката и да ми го дòнесиш; ако ти го нè даат, тѝ да го тèпаш, тèпаш, дури да го омалòдушиш и да го не òстааш, дури да не ти го дàйт клòбкото.»

 

Царичѝнийот рѝзик тòй час се зàгнал, òтърчал и го нàшол. Му го пòсакал клòбкото, ама тòй нѝкако му го нè даал. За тòа, òвай го вàтил со една сурòйца, та го тèпал, го тèпал, дури го омалòдушил. Тòй му се мòлел: «Аман, остàй ме, ке ти го дàам.» Нàй-после му го дàл, та òткинал от кьòтегот. Царичѝнийот рѝзик, от као го зèл клòбкото, се зàгнал и со тъ̀рчанье дòшол кай

 

279

 

 

царѝцата, та йе го дòнесол. Тàа йè го дàла на девòйката. От тога вèке нѝкакво злò не йè се чѝнело.

 

По врèме пòсле еден цàрски сѝн сàкал да си прàйт едно нòгу ỳбоо àлишче. Го прàйл, шчо го прàйл, му недостѝгнало гàйтан или шèрит. Бàрал òвде, бàрал òнде, прàшал по цèлата свòя цàршчина, ама нѝгде нè моел да нàйт — от такòв урнек, нѝгдеа не се наòгяло. Нàй-седне чул оти ете кай кòя цàрица ѝмало една дèвойка; тàа ѝмала едно цèло клòбко такòв урнек гàйтан или шèрит, каков шчо му трèбало нèму.

 

Цàрскийот сѝн прàтил да го сàкат, — вèкяал нòгу скàпо да го плàтит. Царѝцата му отговòрила: «Го дàаме, ама ако ни дàйш скàпа стòка тòлку, колку шчо ке тèжит клòбкото.» Цàр скийот сѝн се стòрил кàйль. Дòнесол скàпа стòка мнòгу, — стрèбро, злато, безцèнети кàменя и дрỳги скàпи рàботи. Клàле на една терèзия клòбкото, а на дрỳгата цàрскийот сѝн клàл стрèброто, пòсле злàтото, безценèтите кàменя и нàй-после свè, шчо бèше дòнесол скàпо, ама терезѝята со клòбкото нѝкако не се подкрèвала, не се помъ̀рднуала, — клòбкото бѝло пò-тежко от сѝте нèшча и со нѝшчо нè моело да се дòтокмит терезѝята. Нàй-после во терезѝята влèгол и сàм цàрскийот сѝн, та дури тòгай терезѝята со скàпите нèшча натèжнала тòкмо со клòбкото.

 

И тàка девòйката за клòбкото си зèла цàрскийот сѝн со сѝте скàпи рàботи и се омàжила зà него.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]