Български приказки и вярвания

Кузман Шапкарев

 

ПРИДАТЪК I

 

269. Юди (веров. от Скопие)  (От гр. Скопие, записал г. А. Делев от същий град)

270. Самовили (веров. от Скопие)

271. Стии (веров. от Скопие)

272. Превземането на Цариград и за тогашнето турско правосъдие (Охрид)  (На охридский говор записал брат ми Петър)

273. Турчин побратим и син пасинок не ти требит и жена доверие немат (Охрид)  (От същий)

274. Момчето и царската керка (Струга)  (От г. Струга, слушана в Орхание от Якима Рамбев, родом от Струга)

 

ЮДИ, САМОВИЛИ И СТИИ  [2]

От гр. Скопие, записал г. А. Делев от същий град

 

 

269

а) ЮДИ

 

В град Скопье майките кълнят децата си с думите: «Юдо!», «Черно юдо!» и «Юдо, ти ме изеде!»

 

Доколкото съм могъл да разбера от начините на употреблението на думата «юда», в тоя град значението на юдите е някак си равнозначуще с значението на самодивите, нъ само че те, т. е. юдите не играят и не вечерят при дървесата и под къщните стрехи нощно време, нито пък оградисват хората като самодивите, а че само през деня прават разни злини на человечеството. А като се земе пред вид това значение, което впрочем е и общо

 

 

2. Прик. № 258, стр. 443 като продължение.

 

466

 

 

мнение в Скопйе, то не може да се приеме, както за това съм слушал да се произнасят някои от по-ученичките скопяни, че думата -юда- и -юди- се отнасяла за Юда Искариотский, Това е просто случайно съвпаданье.

 

 

270

б) САМОВИЛИ

 

Самодивите в Скопье ги наричат самоили и самовили,  някои и майки (както показва н. п. изречението: земали са го майките, когато искат да кажат за някого, че е смахнат или се е повредил умствено някак си от страх и пр.). Ние ще ги наречем тук с общото македонско наименование: самовили.

 

Според вярванията в Скопье самовилите правят големи злини и пакости на человечеството и дене и ноще.

 

Според тези вярвания самовилите нощно време се събират на някое многовековно високо дърво, особено на някой бряст или ясика, находяща се при пътя и оттам посред нощ примамват заминувающия оттам пътник, като преструват гласа си и плачат като малко дете или се смеят с висок глас като моми, или пък свирят сладко с някакви си инструменти. Ако пътникът се измами и отиде при дървото, те го халосват и в такъв случай се казва за подобен человек, че са го халосали майките. Самовилите пируват и играят нощно време под дървесата и къщните стреха. Ако някой би се случило през това време да пусне вода под такво дърво или под стряхата и с това да осквьрни трапезата им или самите тях, то те били са се разсърдвали и го оградисвали. За ограма се считат разните болести, измежду които по-първо място държат разните видове ревматизъм, вънкашната болест, припаданието, епилепсията и др. т. Затова против таквите болести, вместо други цярове, се прибягва до баяние и разни бабешки и суеверни церителни средства. [1]

 

Който излезе лятно време по пладне, когато владее голяма жега (а в Скопье лятно време горещината често пъти достига и до 32° Р.), да се разхожда, възможно е и да пострада, понеже тогава самовилите излизали на разходка с цел, за да правят злини. [2]

 

 

1. Виж и № 44 и 45 за Охрид.

 

2. Съще и посред нощ точно в минутата, която наричат «глуха доба», по същата причина не излизат вън от къщи.

 

467

 

 

Когато се срещнат два противоположни вятра и образуват една висока колона от прах, която се върти около себе си или стои на едно място през няколко минути и сетне се изгубва, или пък преминува с голяма бързина, тога още от далеч хората гледат да избягат от тъз колона и като плюят в пазвата си, повтарят: «Медени, маслени». В тоя случай в Скопье населението вярва, че това са самовилите, които играят и лудеят и следователно тежко и горко на оного, който се улови тога от тях: те щели да го вдигнат в облаците и сетне щели да го хвърлят оттам н да го претрепът. [1]

 

Въобще самовилите, според вярванието в Скопье, са страшни зложелатели на человечеството и те никогаш не пропущат «лучаи, за да причиняват злини на человеците.

 

 

271

СТИЯ

 

Стията, според вярванията в Скопйе, играе ролята на гръко-митологическата сирина, само че не винаги пее, както се е вярвало за последнята. Стията е един вид жена с много дълги коси и тя живее в дълбочините на стоящи води при някои канари н отдалечено място, гдето хората много много не отиват. Когато някой се къпи в таква вода, стията може да уплете косите си около тялото, и особено около краката му, и да го удави. Та затова и хората в Скопье се пазят да се къпят в реката Вардар, гдето има въртоп или водата стои, и разбира се защо. [2]

 

В Скопье, над калето, далеч от града 1/2 час, има едно място на р. Вардар, което се нарича «Вражий вир», и вярва се, че там има стия. А не може ли всякой да разбере, какво е мястото там от името «Вражий вир»?

 

 

1. В Охрид описаното тук обстоятелство приписват на виулиците и самовилите.

 

2. Същето вярванье за стията съществува и в Охрид и в Струга; а в тоз последен град има и изречение употребявано във вид на проклинание от страна на жените, то е: «Стия те стиòсала».

 

468

 

 

 

272

ПРЕВЗИМАНЬЕТО НА ЦАРИГРАД И ТОГАШНОТО ТУРСКО ПРАВОСЪДИЕ  [1]

(На охридский говор записал брат ми Петър)

 

Султан Моамет, кога го заптèйсал Цàриград, пъ̀рвата вèчер, како си лèгнал, вѝдел еден сòн: му се кàзало на нèбото една ръ̀ка со пèт пъ̀рсти. Пòсле тòва се изгỳбила ръката и вѝдел дрỳга ръ̀ка со чèтири п̀ърсти; и тàя како се изгỳбила, сòснало му се дрỳга ръка со трѝ пърсти; после дрỳга со двà пърста и нàй-после дрỳга со едèн пърст.

 

Кога се раздèнало, пòчуден и ỳплашен, пòвикал сèта Улема, сѝте ỳчени от тỳрците, за да им кàжит сòнот. От како им го кàзал сòнот и нѝкой нè можел да му го изтълкуват, тòга еден от Улèмата му рèкол на цàрот: «Чèстити цàру, дай ми ѝзан яз да прогòора.» Цàрот му рèкол: «Сбòрви, шчо ке сбòрвиш, слòбодно е, сàмо да ми се кàжит, шчо ке да йе àджиба сòнот?» «Имат еден кàлугер — му вèлит тòй, — во зъ̀нданот, що го зàтворил цàрот Кòстадин, зашчо му кàжвел, оти цàрството ке му го зèмеле тỳрците, та тòй ке мòжит да ти го изтъ̀лкуват сòнот.» Сỳлтанот пòелял да повѝкеет калỳгерот от хапсàана и да му го донèсеет прѝ него. И в чàс òтишле да го донèсеет и го дòнесле пред цàрот.

 

Кога го дòнесле пред цàрот и цàрот му кàжвит сонѝшчата: оти нòщеска вѝдел едно сòне, оти на нèбото бѝла една ръка со пèт пърсти; после вѝдел дрỳга со чèтири, со трѝ, двà и нàй-после со едèн пърст. Тога калỳгерот му вèлит: «Чèстити цàру, ако ѝмаше пèт дòбри дỳши во Костадѝновата държава или четвòрица, или трòйца, двàйца или само едèн чоек дòбор, ти не мòжеше да му я̀ зèмиш царшчѝната. Тòва кàжвеет пърстите. Само èден ако ѝмаше дòбор и чèстен чòек, тѝ не мòжеше да я̀ зèмиш. Туку нѝ еден нèмаше прàведен чòек, та за тòва я̀ зèде.»

 

Тòга цàрот му рèкол: «Чỳнки тѝ си знàел тòа, за тòа те мòлям дами кàжиш, кòлку врèме àджиба я̀з ке цàрвам овàдеа?» — «Чèстити цàру — му рèкол, — дàй ми мỳхлет шèс мèсеци, я̀з ке ти кàжам, кòлку врèме ке цàрвиш вò Стàмбол.» Тога цàрот му дал мỳхлет шèс мèсеци, за да му кàжит, колку врèме ке цàрвит.

 

 

1. За последнето обстоятелство, по намерванието пари в нивата, срав. М. С. III, 175.

 

469

 

 

Тòга калỳгерот тъ̀рнал да шèтат по цàрството му, за да вѝдит, како рабòтеет негòите (цàрските) лю̀ге.

 

Нàй-първо òшол во Èдрене, прàво во судилѝшчето. Тàмо нàшол двàйца да се кàреет за еден кòнь, шчо бѝл дàден от èднийот на дрỳгийот и òвой му го врàтил бòлен. Стòпанот на кòйньот не гò земал, зашчо му го врàшал бòлен, и го дàл нà суд. Го чèкале кадѝята (съдията) да дòйт, го нèмало — той се зàбаил, а во тòа врèме койньот псòйсал (умрял). Потем мàлу дòшол кадѝята. Ѝзлегле прèд него да се сỳдеет. Како рàзбрал кадѝята рабòтата, тòга им рèкол: «Колкỳ пари чѝнеше кòйньот?» Тѝйе му рèкле, ети чѝнеше трѝста грòшой. Тога кадѝята ѝзваат от свòйот джèб трѝстата грòшой и му ’и дàат на стòпанот от кòйньот и им вèлит: «Зèмите тѝйе пàри òт мене, зашчо яз сум кабèетлия, зашчо не дойдоф во судилѝшчето пò-рано, до кòга бèше кòйньот жѝв, за да ве òтсудам. Зашчо тòга ке мòжеф да вѝдам бòлеста на кòйньот и ке пòзнаеф кабàетот у кòго е бѝл.» Тога калỳгерот, кой шчо беше во судилѝшчето и и слỳшаше ове рàботи, си зàвърте глàата, отана и си òйде.

 

Оттамо òтиде во дрỳги един грàд, пò-голем, и прàо во судилѝшчето. Тàмо нàйде двàйца да се кàреет до бѝяйнье. Рабòтата бѝла òваа: еден чòек кỳпил една нѝва от èдного. Кога фàтил да я̀ òрат, нàшол една плòча и шчò-туку я крèнал плòчата, пòд неа нàшол еден кàзан пòлн со пàри. Тога го пòкрил кàзанот со плòчàта и òшол, та го пòвикал стòпанот на нѝвата, от кого шчо бèше я̀ кỳпил и му вèлит: «Ти ми я прòдаде нѝвата, а яз како я òраф, йàйдòф вò неа еден кàзан со пàри. Èла, земѝ си ѝ.» А той му вèлит: «Твòй късмет бѝле, ти земѝ си ’и.» Дрỳгийот пак му велѝт: «Яз ти кỳпих [1] нѝвата, за да я рàботам, а не и пàрите. Тѝе сè твòи, земѝ си ’и!» От това се сторила коджàмити кàвга. Отишле на судѝлишче, ѝзлегле пред кадѝята и си кàжвеет хàлот. Еднийот вèлит: «Яз сум кỳпил от овòй чоек нѝва. Вò нея найдоф пàри, го вѝкам да си ’и зèмит, а той ми вèлит, оти продал нѝвата со свè, шчо имало вò нея, та и пàрите биле мòй. А яз сум му кỳпил сàмо нѝвата, а не и пàрите — пàрите си сè нèгой.» А продàвачот вèлит: «Яз, имат двàйсет гòдини, къде я ѝмаф и я рàбòтаф нѝвата, сум нè можел да ’и нàйдам тѝе пàри. Ако ми бèа мене къ̀смет, тòга яз ке ’и нàйдеф. Сèга тèбе ти бѝле къ̀смет, ти си ’и нàшол — твòй се. Земй си ’и да им вѝдиш хàйрот.» Тогà кадѝята, за да им òтсудит давѝята, се помислил мàлу и им

 

 

1. Според други, нивата не била купена, а земена под наем — арента.

 

470

 

 

рèкол: «Ѝмате ли вѝйе чèляд? Дèца или мòми?» Еднийот му отгòорил: «Яз ѝмам една кèрка на 15—16 гòдини.» Втòрийот му рèкол: «Яз ѝмам еден син от двайсèтина гòдини, дрỳго нèмам.» Тога кадѝята им вèлит: «Вѝйе, прия̀тели, чỳнки се кàрате за кой да го зèмит кàзанот со пàрите. Яз ке ви кàжам, кàко трèбит да стòрите: тѝ, приятелю, шчо ѝмаш мòмичка, омъ̀жи я за сѝнот на дрỳгийот прѝятель и от кàко ке’и ожèните да им раздèлите кàзанот со пàрите, та да се помирите, зашчо нѝхнин къ̀смет сè тѝе пàри. Кандѝсвите ли тàка или нèйките?» — «Кога тѝ тàка нàождаш мỳнасип, му рèкле тѝйе на кадѝята, твòята пòеля да бѝдит. Хàрно нè ỳчиш, тàка нèка бѝдит — му вèлеет. И тàка двàйцата се сусфàтиле и си дèлиле пàрите и си òшле свèкой по рабòтата си.

 

Калỳгерот, како вѝдел тòва, стàнал и си òшол на кòнакот. И пòсле ушче на нèколку мèста òбишол по градѝшчата, за да вѝдит, кàко сỳдеет. От како ѝзшетал мнòгу мèста, се врàтил во Стàмбол, за да му кàжит на цàрот, кòлку врèме ке цàрвит.

 

Излегол пред цàрот и цàрот го прèчекал со гòлема чèст. Тòга му вèлит цàрот: «Ее, калỳгере, кàко ке ми кàжиш сèга?» «Чèстити цàру — му вèлит той, — до когà твòйте судѝлишча вàка ке судеет, како шчо вѝдоф я̀з, нèмат нѝкогаж да го ѝзгубиш цàрстото ти. Ама шчò-туку фàтеет да ти сỳдеет за хàтър, да грàбеет, рỳшвети да зèмеет, тога да знàйш, ке го ѝзгубиш цàрстото!»

 

И навѝстина, от како фàтия кадѝите да сỳдеет криво и да зèмеет рỳшвети, от тога турците фàтия да гỳбеет цàрстото си и ако òдеет тàка, свèто ке го изгỳбеет.

 

 

Заб. Препоръчва се, комуто трябва.

 

 

273

ТУРЧИН ПОБРАТИМ, СИН ПАСИНОК И ЖЕНА ДОВЕРИЕ НЕМАТ  [1]

(От същий)

 

Едно врèме еден стàр чоек, како му дòшло да си ỳмрит, повикал сѝна си, шо сàмо той му бѝл, да му дàйт нàсиет. «Сѝнко — му рèкол, — я̀з èто ке ỳмрам и кàква стòка òстаам, сèтò е зà

 

 

1. Виж пр. № 76.

 

471

 

 

тебе. Ама нàй-пойке ти òстаам нàсиет: турчин пòбратим да нè фашчаш, зашчо той вèра нèмат; пàсинок сѝн да нè земаш, зашчо той не ке тè гледат; и на жèна си да се нè вериш, оти и тàя кèмат вèра.» Потем малу старецот си умрел, а сѝн му си го зàкопал спроти àдетот.

 

Дòшло врèме, сѝн му се òженил. Умрела му жèната, се òженил за втòра, се прèженил и се стòрил многу богàт чоек во грàдот и първ во мèзличот до толку, шчо пашата, шчо бѝл во тòй град, нѝкогаж нè седел нà софра бèз него да вèчерат.

 

Еден дèн пàшата му дàат èден àманет да му го чỳват и му вèлит: «Да ми го чỳваш хàрно, зашчо ако го ѝзгубиш, джỳап нè мойш да ми дàиш — те òбесвам!» Тога òвой се пòчудил на òвие пàшови сбòрой, шчо му бèше толку мнòгу прѝятель, а сèга го плàшит со бèсенье! Тога му дошол на ỳм таткòвийот му нàсиет (наставление).

 

А пак, чунки нèмаше сѝн, ами от втòрата си жена еден пàсинок дòнесен бèше го зèл за сѝн — го пòсинил (усиновил), си рèкол со ỳмот: «Айде да вѝдам дали навѝстина е оноа, шчо ми кàза татко ми, оти — тỳрчин пòбратим не тѝ требит, пàсинок сѝн не тѝ трèбит и на жèна си нѝшчо да не йè кажвиш.» Тòга той зèл една кỳтия, зàтворил вò неа едно пѝле и йе рèкол на жèна си: «Жèно, пàшата ми го дàде òвой àманет да го чỳвам хàрно и ако го не дочувам, глàата ке ми пòйт. Òвде ѝмат една врàбче, да го чỳваш, да не ѝзбегат.» Жèна му я̀ зèла кутѝята со врàбчето и я скрѝла. Не помѝнало мнòгу врèме, мъ̀жот мàксус фàтил да се кàрат со жèна си, да я̀ гàлатвит и гьòа да я̀ бѝят, зашчо му стòрила нèкаков кàбает. Тàя тòга тòлку се налю̀тила на мъ̀жа си, шчо шчò йе пòд бога нàй-лошо му рèкла и во сèбе си: «Сèга да ме вѝдиш, тèбе шчо ке ти сторам — во ръ̀цете ми си!» Тòга тàя òшла, зèла кутѝята со пѝлето и го изпỳшчила.

 

Потем нèкой дèн гàшата му го пòсакал амàнетот. Тога той, богàтийот, му вèлит: «Чèстити пàшо, ти се мòлям да ме прòстиш„ зашчо амàнетот яз го зàгубиф, та нè можам да ти го дàам. Кòлку пàри ти чѝнит, ке ти го платам или ке ти го кỳпам. Шчо дà чинам, се загуби!» Тòга пàшата тòлку мнòгу се рàзлютил, шчо фàтил да го псỳят со сèкакви бèзчестни сбòрой: гяур, дѝнсъз, ѝмънсъз и др., и в чàс пòелял да го отнèсеет на бесилнѝцата, да го обèсеет. Се сòбрал гòлем калъ̀балок да вѝдеет, како ке го обèселе най-първийот чòек во грàдот от рися̀ните, шчо му бѝл на пàшата како брàт. Као дòшле до бесилнѝцата, се пòмолил на пàшата да я̀ пòвикат жèна му и сѝна му, за да се прòстит сò ними.

 

472

 

 

Пàшата пòелял да дòйдеет и тѝйе дòшле. Се ѝзбацил сò ними хỳбоо и се ѝзпростил, и òшол под съм йъжето. Тòга рèкол пред съ̀барот: «Кòй ке ми фъ̀рлит йъжето нà гуша и ке ми го тъ̀рнит, нèму ке му дàам сто хѝляди грòшой.» Тòга в чàс скòкнал сѝн му (пасинък му) да му клàйт йъжето и да му го тъ̀рнит. Шчò-туку това се стòрило, тамам да кльòшнат отдолу кòшот, на кой шчо стòел, вѝкнал: «Чèстити пàшо, ти е мòлям, пỳшчи ме! Ке ти дàам амàнетот, зашчо го нàйдоф.» Тòга пàшата, шчо и тòй бѝл тàмо, къде шчо ке го бèселе прия̀тельот нèгов, се пòчудил на тѝйе сбòрой и пòелял да го смèтнеет и да дòйт прèд него. Како го пỳшчиле, чòекот òшол при пàшата и му рèкол: «Пòчекай, сèга ке ти го дòнесам амàнетот.» Òшол дòма си, па вчàс и къде го бèше клàл, зèл го и му го дàл на пàшата.

 

Пàшата му рèкол: «Зàшчо стори вàка?» Той му отгòорил, оти за да вѝдит дали йе навѝстина тòва, шчо му рèкол тàтко му пред смъ̀ртнийот си чàс или не? И после му разказал цèлата истòрия и оти бѝло навѝстина: тỳрчин пòбратим нè можит да бѝдит; пàсинок сѝн нè можит; и на жèна вèра (доверие) нè требит да ѝмат. Зàшчо пàшата, кòлку му бѝл прѝятель, за èдна мàла рàбота, шчо му я̀ плàшчал, сàкал да го òбесит; на жèна си, како йе кàзал гьоа скрѝшното, тàя се разлю̀тила и изпỳшчила пѝлето, за да го обèсеет и мегю тòлку калъ̀балок, кога ке го бèселе, не сè нашол дрỳги, кой да му фъ̀рлит йъжето, ами сѝн му, посинèтийот (осиновенийот) пàсинок. «Èто, затòва стòриф тàка, пашà ефèнди» — му рèкол.

 

 

274

МОМЧЕТО И ЦАРСКАТА КЕРКА

(От г. Струга, слушана в Орхание от Якима Рамбев, родом от Струга)

 

Си бѝло едно дèте, тога жèнето. Имало сàмо еден брàт пò-мал òт себе. Женèтийот, чỳнки нèмал чèдо от жена си, нèго го ѝмал èм брàт, èм како сѝн — свое чèдо. И на училишче [1] го пỳшчал да се ỳчит кнѝга.

 

Кога òдело дèтето на учѝлишче, вѝдело край рèката èдна жèна, шчо си пèрела пòстулци. На постỳлците се бèреле рѝбчина.

 

 

1. Тази реч е нововъведена; до преди малко вместо нея употребяваше се «у даскала».

 

473

 

 

Дèтето застàнало со кнѝгите в ръце и глèдало рибчѝната. Жèната се изпрàила, го погльèала и му рèкла: «Ѝх, море дèте, шчо си бѝло ỳбоо, си прилèгало за царскà керка.» И твà, дèтето, от тòга, коа да à видело жèната, се секя̀ало, како му рèкла тàа. Дèтето се наỳчило кнѝга, се наỳчило и кòнь да вя̀ат, и бòздоган да фъ̀рлят и да го прèчеквит в ръ̀це.

 

Пòсле тоо си рèкло: «Ке òда, ке бàра, кè сейт цàрската кèрка, да вѝда, да à зèма.» Явнало кòньот, зèло боздòганот и тъ̀рнало да à бàрат цàрската кèрка. Одèешчи тòй покрай една рèка, вѝде èдни дèца, къй шчо фъ̀рляе со боздòгани и прèплива со кòньот рèката и пòйде къй дèцата, шчо се ỳчее да фъ̀рлет боздòгани. Како’и вѝде дèцата, оти не мòжее да го фàтет боздàганот, и нàучи, кàко да го фърля̀веет и да стòйеет на кòньите гòтои, и да ỳдирет со махмỳзите, за да въ̀рвеет зàедно со боздòганот. И кога ’и ỳчеше дèцата, той вѝде еден дỳман, кè ѝдеше и им рèче: «А бре, дèца, шчо йе òной дỳман?» А тие му рèкое: «Въ̀рвит цареатà кèрка.» И како му кàжае, той фъ̀рли боздоганот и го втàса близу до пàйтонот от цàрската кèрка, и го дòчека в ръ̀це. Сò неа ѝмаше вòйска и многу калъ̀балок.

 

Како вѝде, оти тàя не мỳ рече нѝщо, тòй фъ̀рли со боздòганот, та òпра èден от нейзѝните вòйскари — го ỳдри пò глаа и мозокот му ѝзлезе òт край в крàй. И тòга тàя пушчи вòйската и го фàтие. Той не бèгаше, зашчо той мàксус сàкаше да го фàтет и да го òтнесат при цареатà кèрка. «Зàшчо ми го ỳби вòйскарот?» го òпита тàя. «Зашчо сàкаф да прогòора еден сбòр сò тебе, — йе рèче тòй, — а тѝйе не ме остàвее, та за твà го òпраф — да ме фàтет, да ме дòнесет прѝ тебе, та да прогòора. Ке ти кàжа, ама да нèмат нѝкой прѝ тебе да ме чỳят.» Тòга тàя пòеля на вòйската да се тъ̀рнит нàстърна и тòй пòсле йè рèче: «Ако не бèф прогòорил сò тебе, трèбеше я сàм сèбе да се òпера». . . . Тога тàя клàде ръ̀ката во èдна пèрница, ѝзваде мàлу пàмбук, му го дàде и му рèче: «Кè шчо се прàйт тòй памбук, тамо да дòйш да ме бàраш.»

 

И тòй си отиде дòма при брàта си. Нè знайт, кè сè прайт пàмбукот, се чỳдит, шчо дà чинит. Ни лèб яйт, ни сòн ѝмат, а сàмо се мѝслит и кè знайт, кòго да òпитат да му кàжит, та туку мъ̀лчит, нè сборвит нѝшчо и со нѝкого, се стòри како нèм. Брàт му вѝкат другàриге му да го рàзборвит. Снàа му му нòсит лèб, я̀денье, а тòй нѝшчо и со никого нè сборвит. Тòга снàа му зèде една кòкошка, я зàкла, я̀ искуба и я̀ прàти нà фурна, и му нàръчà на фурнаджѝята да я ѝзпечит, ама да не я ѝзгорит. Я зèде кокòшката òт фурна и нàпраи и една църнъ̀ чорба во дрỳго вàганче,

 

474

 

 

му ’и стàви в одàята и си òтиде. А от како зàтвори врàтата, фàти да нàдзират низ продзòрката (дупката) от ключот, за да вѝдит дали ке я̀йт или нè. Той, кòо òстана сàм в òдая, я̀ зèде кокòшката в ръце, я̀ ѝздроби и рèче: «Их, море кòкошко, шчо си бѝла изсỳшена како моевò сърце!» И пòсле мàкна (топна) от църнъ̀тъ чорба и рèче: «Их, мори чòрбо, шчо си бѝла цъ̀рна како мòево съ̀рце изгòрено!»

 

Тòга снàа му тỳрнала врàтата, влèгла нъ̀тре и му рèкла: «Шчо йе твà, кажи ми мèне, шчò ти йе мъ̀ката и я̀ ке ти нàйда чàрето?» И той йе кàза пàмбукот и кàко му рèкла цàрската кèрка, и оти нè мойт да нàйт мèстото, кè се прàел тòй памбук. «Товà ми йе мъ̀ката» — йè рèкол. Тòга тàя му рèче: «Мъ̀лчи, нè сборви, дури да излèзиме от грàдов и я̀ ке дòйда сò тебе.» И влèзе нъ̀тре при мъ̀жа си и му вèлит: «Тòлку врèме си ме зèл и тòлку пъ̀ти си ме òтнесол при тàтка ми (тая била от дàлеку зèдена), а брàта ти нѝкога не сме гò зеле, та за твà той йе лю̀т. Сèга пỳшчи не да òдиме сò него при тàтка ми и дàй ни, колку пàри ке ни трèбат за èдна гòдина или колку врèме ке трèбит.» Мъ̀ж йè йè рèкол: «Хòдайте не èден мèсец и шèст мèсеци, ами две гòдини сèдете, само дèтето да се пòпраит!»

 

Тòга тѝйе напòлние кемèрите со пàри, зèдое èден ѝзмекяр и тъ̀рнае. Отѝдое пòлсаат от грàдот нàдвор и му рèкое на измèкярот: «Тѝх, заборайфме убèтките! Оди, — му рекле на измèкярот, — ето кè сè, да ’и зèйш. Ако ’и нàйш, дòйди. Ако нè, да нè ѝдиш!» И тийе не го чèкале, а си тъ̀ргале пъ̀тот. Ошле до нèгдеа. Тàмо жèната си наръ̀чала еден кàт мъ̀жки рỳтишча и се òблекла како мъж. Отѝдое во касъ̀бата от цàрот. Кондѝсае на еден хàн и му вèлеет на ханджията: «Пỳшчи ни едно дèте да ни кàжит, кè се прайт овòй памбук.» Отѝдое во фабрѝката да пàзарет пàмбукот. Ко отѝдое тàмо, снàата му рèче: «Ко ке пазàриме памбукот, ти да фàтиш да дрèмиш и я ке му рèча на фабрикàнтинот да ти дàйт едно дèте, да те отнесит во нèкоя òдая гòре, гьòа да пòспияш, а тѝ тòга да му дàйш на дèтето бàкшиш, за да те клàйт да спѝяш во нèкоя òдая кàршия со цàрската градина. (Фабрикàта била близу до цàрскийот сàрай). И тòй како се кàчи гòре да спѝет, ѝзтай [1], му дàде на дèтето 20 грòшей бàкшиш и му рèче: «Ти се мòлям, остàй ме да лèжа во нèкоя òдая от къде градѝната, зашчо тàмо има цвèкя, та да ми мѝрисет.» И дèтето, коа вѝде во ръцете си 20 грòшей,

 

 

1. Изтай = изваде.

 

475

 

 

го клàде да спѝет во една òдая, шчо бèше кàршия на цàрската кèрка. А òвая, от кàко му дàде пàмбукот на дèтето, сèкой дèн ѝдела да вѝдит дали дòшло дèтето во фàбриката. Тàка и тòй дèн дòшла да вѝдит. Тòй ден го вѝде, оти сèдело на пенджèрата отвòрена и глèало во нейзините пèнджèри. Како го вѝде, тàя зèде едно я̀болко, го фъ̀рли на ỳгоре два-трѝ пъти и го прèчека и вèке не ѝзлезе да поглеат. Дèтето пòчека ушче мàлу да вѝдит дали цàрската кèрка ке му стòрит и нèкой дрỳги ѝшарет, а тàя нѝщо дрỳго вèке не му стòрила.

 

Тòга твà, дèтето, слèгло дòлу при снàа си. Тая го опѝтала, шчò òлку бъ̀ргу слèзе, зашчò не пòспа? А той йè рèкол: «Ми се рàзсипа спàньето, за твà слèгоф. Ами пазàрифте памбукот со фабрикàнтинот?» — «Пазàрифме — му рèкла тàя, — ама, ушче не сме òтсекле пàзарот. Остàйфме да слèзиш и тѝ.» И пазàрие тòлку мнòгу пàмбук, шчо да нè мойт за мàлу врèме да се нàпрайт, та тàка пойкè време да òстанет тàмо. Тога со фабрикàнтинот си остàвие с богум и си отидое на хàнот.

 

Кога си òдее нà хан, пъ̀тем снàа му го òпита: «Шчò виде тàмо? Не ти ли стòри цàрската кèрка нèкой ѝшарет?» Той йе рèче: «Шчò, рèче, тàя се смèйеше сò мене. Йзваде едно я̀болко, го фъ̀рли два-три пъти на ỳгоре и го прèчека в ръце, и пòсле си зàтвори пенджèрата.» Тàя му рèче: «Не се смèит со тебе, ами вèчер на три сàатот те вѝкат под яболшнѝцата, во цàрската грàдина, и да вѝдиш, кàков муабет ке ѝмате.» А той йè вèлит: «Ами како кè ода во цàрската грàдина?» Тàя му рèкла: «Дàй му на бафчанджията èден флòрин [1] и рèчи му: ти се мòлям, нè можа да спѝя во хàнот, пỳшчи ме да спѝя во градѝната. Той коа ке вѝдит èден флòрин, ке те пỳшчит и ти òди и лèгни под яболшнѝцата.»

 

И тòй òтиде къй градѝната, му дàде èден флòрин на бафчанджѝята и òтиде под яболшнѝцата, и лèгна. Цàрската кèрка дòшла на трѝ сàатот под яболшнѝцата и го нàшла зàспан. Тàя скѝнала нèколку я̀болка, му ’и клàла во джепòите и му рèкла: — «Тѝ си бѝл дèте за я̀болка, нà ти я̀болка.» И си òтишла. Пòсле той, како стàна, òтиде при снàа си и тàя го òпита: «Е, шчò виде?» Тòй йè рèче: «Нѝшчо!» — «Ами шчо йе твà во джепòите?» Кога глèдет — я̀болка. Тàя му рèче: «Ее, дèте си бѝл за я̀болка, та зà тва ти дàла я̀болка.» После му рèкла: «Утре ке пòйме при фабрикантинот и ти пак да фàтиш да дрèмиш.» И како отѝдое

 

 

1. Флорин = жълтица.

 

476

 

 

на фабрѝката, фабрикàнтинот им нàръчал по едно кàфе, а дèтето пак фàтило да дрèмит и како задрèмало, мòмчето (измекярот) от фабрикàнтинот, шчо беше зел пò-напред бàкшишот, пак го зèде и го òтнесе во горната òдая, гьоа да спѝйет. Кога тъ̀ргнае со измèкярот да òдет гòре, фàбрикàнтинот мỳ рèче да го клàйт да спѝйет кун дрỳгата стъ̀рна, а не кун цàрската грàдина. Кога се кàчие гòре, дèтето му дàде на измèкярот ушче и дрỳги бàкшиш, за да го òстаит да спѝйет пàк в одàята кун цàрската градина. Отиде той в одàята, сèдна до пенджèрата и глèдат кун цàрскиот сàрай, и òтвори пенджèрата. Цàрската кèрка, от кàршия, и тàя òтвори пенджèрата, фърли една кѝска цвèке на ỳгоре до 3—4 пъ̀ти и я̀ прèчека, и пак пòсле я зàтвори пенджèрата и се скрѝ. Седне слезе детето долу во фабриката, зèде сò себе снàа си и си отидое на хàнот. Тая, одеешчим за на хàнот, пъ̀тем го òпита: «Шчò виде дèнеска? Не видè ли нешчо нѝшан, нèкаков ѝшарет от цàрската кèрка?» Тòо йе рече: «Нѝшчо нè видоф. Саде цàрската кèрка òтвори пенджèрата, фъ̀рли на ỳгоре 3—4 пъти една кѝска цвеке и пак я прèчека в ръ̀це. Седне си зàтвори пенджèрата и се скри.» Снàа му му рече: «Вèчер те чèкат на чèтири сàатот да òдиш во градѝната къй цвèкята. Кè му дàйш пак еден флорин на бафчанджията, за да те òстайт да спиеш в градѝната къй цвèкята. И тога тàя ке дòйт и ке вѝдиш, шчо кè бидит.» Отиде дèтето къй градѝната, му дàде на градѝнарот еден флòрин и тòй го òстай да влèзит во градѝната да спиет, ама на еден край. А то, от како влèзе, пòлека, пòлека пойде дури къй цвèкята и тамо легна. Нòшта дòшла цàрската керка и го нàшла пак зàспан. Сòбрала цвèкя, му напòлнила пàзувите и джепòйте, и му рèкла: «Ти си бѝло дèте за цвèкя, нà ти тèбе цвèкя.» И си òтишла.

 

Утрѝната дèтето се рàзбуди и си отиде при снàа си, а тàя го òпита: «Ее, шчò виде нòшеска? Дòйде ли цàрската кèрка?» А тòй йе рече: «Не дойде.» — «Ами шчò сè тѝе цвèкя во пазỳите и во джепòйте?» Кога тòо виде цвèкята, се пòчуди. Тòга тàя му рèче: «Тàя дòшла,ама како те вѝдела,оти си бѝл зàспан и си бѝл дèте за цвèкя, ти напòлнила пазỳите и джепòйте со цвèкя и си òтишла.» После пàк му рèче: «Зàшчо ти, кога хòдиш, зàспиваш? Нѝе тòлку пàри хàрджиме по тàя рàбота, а ти како дèте хòдиш, та зàспиваш? Ке пòйме ушч èднож при фабрикантинот и ако нè мойш ушче сèга тога да си пòйме вèке. Шчо се шетахме и шчо хàрджиме толку пàри попỳстина?!»

 

Утрѝната пàк пòйдое при фабрикантинот и дèтето пàк фати

 

477

 

 

да дрèмит. Дòйде измèкярот и го зàнесе да спѝйет в одàята, шчо бèше кум цàрската бàфча и сàрай. Пòсле тòо седна до пенджèрата и я̀ òтвори. Дойде и цàрската кèрка на свòята пенджèра, я̀ òтвори и зàтвори до 12 пъти и най-седне, како я̀ зàтвори, не я̀ òтвори вèке пòвтур и се скрѝ. Си òтиде дèтето при снàа си и йè кàжвит, оти—цàрската кèрка си ѝграт сò мене. «Дойде, òтвори пенджèрата, òтвори, зàтвори до 12 пъти и нàй-седне, кога я зàтвори, не ѝзлезе вèке.»

 

Тàя му рèче: «Тàя нè играт сò тебе, ами на 12 сàатот нà утра те вѝкат да пòйш во àремот. Тога гавàзите сè зàспани. Тàмо ѝмат 12 врàти. Сèкоя врàта, кога ке òтвориш и ке влèзиш, пак да я̀ зàтвориш, дури да влèзиш во най-нътрешната.»

 

Утрѝната рàно, на 12 сàатот, дèтето пòйде, ’и нàйде гавàзите зàспани. Влèзе во първатà врата и я̀ зàтвори. А кога влèзе во дрỳгите, ’и òтвори, влезе и забòрай да ’и зàтворат. Кога потем мàлу врèме гавàзите се разбỳдие и вѝдое врàтите отвòрени, влèгое нътре и го нашле дèтето при цàрската кèрка, и му кàзале на цàрот. Цàрот тога, пошчо си ѝмал дрỳги рàботи, нèмал врèме той час да я вѝдит тàя рàбота, а пòелял на гавàзите да ’и заклю̀чеет в одаята и да вàрдеет да не влезит, ни да ѝзлезит никой òт нътре. И така гавазите заключиле одаята и никого не пỳшчале, ни да влезит, ни да ѝзлезит некòй. Съде жените на цàрските гòлемци дòйдвеле по нèкогаж на вѝжданье и йè нòселе благи работи (сладка), и пак си излегвеле. Тамо стояле тие (царската керка и детето ) цèл еден мèсец. Тога цàрската кèрка рèкла на дèтето: «Тѝйе рàбоке, шчо ’и рàботаш, сàм ли си или имаш нèкой дрỳг, шчо те ỳчит?» Тòо е рèкло: «Имам сò мене една снàа со мъ̀жки рỳтишча облèчена. Тàя ме ỳчит.» Цàрската кèрка му рèкла: «Дрỳг не ке мойт да нè куртỳлисат, а пàк тàя ке нè òткинит.»

 

На тòй саат снàа му напрàила нèкои блàги рàботи (сладка), се òблекла во жèнски рỳтишча и пòшла да им òтнесит и тàя какошчо нòселе и жените от цàрските гòлемци, и гавазите я̀ пỳшчиле да влèзит. Кога тàя приблѝжила до сàрайот, дèтето я вѝдело от пенджèрите и йè рèкло на цàрската кèрка: «Ето, ѝдит снàа ми. Да знàйш, оти дòсега бèхме затвòрени, а òтсега веке ке се ослобòдиме, тàя ке нѝ òтпушчит.» Кога тая влèзе къй нѝх, тие я изгỳшкаха со плàченье, а тàя им рèче: «Мъ̀лчете, я ке ви òтпушча.» Царèата кèрка йè рече: «Кога ке дòйт врèме да се мъ̀жа, я̀ ке му се пòмоля на тàтка ми да клàйт тèляли, да се сòберет от свèгде юнаци, кòго ке си бèндисам, нèго, да си го зèма. Тога и вѝйе да

 

478

 

 

дòйдите и я ке фъ̀рля со едно злàто яболко на дèтево и тàя рàбота да се бѝтисат.»

 

Тога снàата му рèче на дèтето: «Соблечи си ти твòите мъ̀жки рỳтишча, дàй ми ’и да ’и òблеча я. Нà ти мòиве, ти облèчи ’и и излèзи си нàдвор како жèна, и пòй си на хан. А я ке òстанам òвде.»

 

Дèтето се òблече во жèнските нèйзини рỳтишча, си ѝзлезе нàдвор, без да го пòзнает гавàзите, и си пòйде нà хан. А снаа му òтнътре ѝзвика: «Да вѝдит гòспод! Кàква е òваа рàбота — мѝе, двè жèни еден цèл мèсец да сèдиме затвòрени?!» Дòшле цàрот и царѝцата и я вѝделе, и тàя им рèкла: «Я сум жèна — отвòрила си ’и гръ̀дите. — Нѝе со цàрската ви кèрка сме се посестрѝмиле во бàната и кога я, кога тàя се облèквиме во мъ̀жки рỳтишча.» Тога цàрот зàклал гавàзите, зашчо бòжем го измàмиле, шчо му кàзале, оти бѝл мъжь, а нèя, снàата, я̀ пỳшчил и тàя си пошла на ханот, при дèтето.

 

Тога дèтето и снàата натвàриле памбукот, шчо беа го пазàриле от фабриката и си òтишле.

 

Кога дòшло врèме да се мъ̀жит цàрската кèрка, тàя се помòлила на тàтка си да клàйт тèляли, да се сòберет от сèгде, от съ̀та царшчина юнаци. Кого ке си бèндисат тàя, нèго да си го зèмит. И тòга цàрот клàл тèляли да лѝчет по съ̀та нèгоа цàршчина и се сòбрале мнòго юнаци, цàрски и пàшински сѝнои. Тòга дòйдое и снàата со дèтето. И тàя, како въ̀рвела пò-напред, йè стòрила ѝшарет на цàрската кèрка, шчо стòела на пèнджера, оти ето пò неа идит и дèтето. Кога пòмина дèтето пред пенджèрите на цàрскиот сàрай, цàрската кèрка фъ̀рли со едно злàто яболко нà него и го ỳдри. Тога топòйте рѝкнъе за нѝшан, оти цàрската кèрка се свъ̀рши (се годи). Се спỳшчие цàрски лю̀ге, го зèдое дèтето, го внèсое во цàрскийот хàрем и го вèнчае за цàрската кèрка.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]