Български приказки и вярвания

Кузман Шапкарев

 

ПРИДАТЪК I

 

247. Двàйца хàрамии, стрѝко, и внуки (от Охрид)  (От Охрид, записала сестра ми Екатерина, слушана от Гавриила Филипов, из с. Върбяни, Охридско)

248. Дèтето, шчо не знàело стрàх, змеойте и самовѝлите  (От същите)

249. Чòекот, що му пòмогна на един друг чоек да си извайт кòлата, що беше му пропàднала в калта (Прил.)  (От Прилеп, записал и доставил М. Цепенков)

250. Богàтото мòмче со еднò око и попòата керка  (От същий)

251. Женска хитрос (Прил.)  (От същий град, записал същий, разказана от Хр. Симончев)

252. Чòекот, що ядел дèсет сòмуни лèб (Прил.)  (От същий)

253. Сиромàийот со òрлето, пòпо и попадията со любòвникот  (От същий)

254. Женско лукавство (Прил.)  (Записал същий, разказана от Ристета Симончев)

255. Кьосето водейничар и хитрото дете (Охрид)  (От Охрид, разказана от пок. Коста Манчев, от същий град)

256. Поп мори недоумрелите(Литак., Орх.)  (От Орханийско с. Литаково, записал Д. Попов от същото село)

257. Правосъдието и провидение божие (прев.)  (Превод от гръцки)

258. Змей и ламя (веров. от Скопие)  (От Скопийе, записал Л. Делев от същий град)

 

247

ДВАЙЦА ХАРАМИИ, СТРИКО И ВНУК

(От Охрид, записала сестра ми Екатерина, слушана от Гавриила Филипов, из с. Върбяни, Охридско)

 

Си бѝле двà брата и двàйцата харàмии. Èднийот òт ними ỳмрел и òстаил двè мъ̀жки дèчина мàли. Тѝйе дèчина останàлийот брàт си’и зèл да сѝ ’и гля̀ат, зашчо тòй нèмал своѝ и сѝ ’и пòрастил. Тòй се стòрил гòядар во сèлото, а дèцата ’и дàл овчàрчина, за да се глèдеет.

 

404

 

 

Èден дèн по-големотò дете му вèлит на стрѝка си: «Тàтко ми шчо зàнеет рабòташе?» Стрѝко му му вèлит: «Нийе со тàтка ти рабòтихме арàмилок и тàка живèефме.» Тога дèтево му вèлит: «Ами хàйде, стрѝко, пàк да бѝдиме сò мене арàмии.» Сèдне стрѝко му му вèлит: «Нè, сѝнко, арамѝлокот йе тèжко. Тѝ си дèте, нè мойш да трàйш. Многỳ пъти бèз леб ке бѝдиш цèл ден и двà дни, та тѝ си дèте, нè мойш да трàйш.» — «Нè — вèлит дèтето, — я̀з ке трàам.» Стрѝко му сèдне му вèлит: «Чỳнки си мòжел да трàйш, òди еден дèн бèз леб со òвците да вѝдиме дали ке мòжиш да трàйш.» И дèтето хòйде. Стрѝко му зèл во тòрбата еден сòмун лèб, скрѝшем му го òбесил на едно дрèо скрàя. Дèтето сèдело до òсум-дèвет сàатот, му се прѝяло. Когà се опỳлило на дрèвята, вѝдело тòрба со лèб. «Ах — си рèкло — къде ѝмало лèб! Хàйде да го зèмам!» Удрило вàмо, тàмо, не мòжело да се кàчит, да го зèмит. И тàка си остàнъло глàдно, и се изтъ̀рчало дòма си да бàрат леб. Стрѝко му тòга му рèкол: «Вѝде, како йе мъ̀ка?»

 

Тòга дрỳгото, малòото, му вèлит: «Яз стрѝко, ке бѝдам сè тебе дрỳгар.» — «Ах, — вèлит тòй, — по-голèмийот нè можит, та тѝ ке мòжиш!» Дèтето пàк пòвтур му вèлит: «Да ме вѝдил, ако мòжам, хàрно, ако нè пак, нè — да се обѝдиме.» Дèтето òшло со òвците бèз леб, а стрѝко му скрѝшем му òтнесол на дèтето пàк лèб и му го òбесил на едно дрèо, како на дрỳгото. Дèтето сèдело до òсум-дèвет сàатот и му се прѝяло.Кога ти глèат, на едно дрèо тòрба со лèб! Тòга ỳдрило со кàменя, со стàпот, я ỳрнало тòрбата и си го зèло лèбот, си се нàяло. И тàка не ошло дòма си да бàрат лèб. Тога му тèкнало на стрѝка му, оту го нàшло лèбот дèтето и си рèкол со умот, òту овà дете ке бѝдит кàдро за арàмия.

 

Сèдне дèтето му вèлит: «Ето, стрѝко, я̀з како мòжам да трàям.» Сèдне дèтето и стрѝко му ѝзлегле арàмии. Стрѝко му го нòсел (водел) в плàнина да крàдеет, а дèтето му вèлит на стрѝка си: «Нè йе мàрифет в плàнина да крàдиш, ами пъ̀рво в грàд да крàдиш йе мàрифет.» Стрико му му вèлит: «Ами кàко в грàд? Ке не фàтеет.» — «Ела, — вèлит дèтето, — сò мене, я̀з къде ке те нòсам (вода)!» И тàка òтишле стред чàршия да крàдеет първо òпинци. Имало èден дỳкян со òпинци, а дò него ѝмало самàрджия. Дèтето влèгло нъ̀тре и подпàлило слàмата во самарджѝйскийот дỳкян. Свѝте стàнъле да гàснеет и опѝнчарот òшол да гàснит. Тòга дèтето си зèло двè рала òпинци и си òшле и нѝкому нѝшчо. Сèдне му рèкло на стрѝка си: «Ето ти òпинци ти зèдоф. Сèга ушче лèб да зèмам и ке си хòйме в плàнина.»

 

Ошло на една фỳрна и му вèлит на фурнаджѝята: «Зàшчо ти

 

405

 

 

èксикь прòдааш? Дàй вàмо еден сòмун, ке ти го тъ̀ргам лèабот дали ти йе тòкмо, ако нè, нà сарай ке те òтнесам.» Тòй, фурнàджѝята, се ỳплашил и му дàл èден сòмун. Дèтето си го зèло. Тàка òшло на пòйке фỳрни и напòлвало една тòрба лèбой. Сèдне си òшле в плàнина да крàдеет.

 

Одèешчем нà пот, нàшле еден, къде си òрал со двà вола. Тога дèтето му вèлит на стрѝка си: «Сега да вѝдиш, како ке му ’и зèмам волòйне, без да ме вѝдит.» Ошло òтстърна, се скрѝло и вѝкат отдàлеку: «Кòй йе òной, шчо òрат со едèн вол?» Орачот, кога чỳл, се пòчудил, како се òрало со еден вол? «Хàй, да ’и òстаам волòйве, да вѝдам, какò орал!» Си ’и ѝзпушчил волòйте да попàсеет и òтишол да вѝдит. Дèтето от òколу òшло, му го зèло еднийòт вол и се скрѝло. Селянинот, кога пòбарал да вѝдит, кòй òрал со едèн вол: «Море, — вèлит — зер я̀з сум орал со едèн вол!? Яз ѝмаф двà вола; шчо ми сè стори дрỳгийот? Хàйде да òтпрегнам и òвой, та ке си се нàйдеет двàта.» Го òтпрегнал и си лèгнал да си пòспият. Дèтето крòтко, крòтко дòшло и му го зàбрало и другийòт вол и си òшло при стрѝка си и му рèкло: «Виде, како му ’и зèдоф волòйте?» Селянинот, кога стàнал, не сѝ ’и нàшол и двàта.

 

Пò-така нàшле еден дрỳги, къде нòсел еден òвен нà рамо. И зà него дèтето му вèлит на стрѝка си: «Стрѝко, да му го зèмам сèга òному òвенон?» — «Ами кàко ке му гò земиш?» — вèлит стрѝко му. «Сèга ке вѝдиш.» Излегло от дàлеку прèд него, си сòбуло единийот òпинок и го остàйло на пъ̀тот, къде ке пòминел селя̀нинот со òвенот нà рамо. Ошол пò-така и другийот òпинок го сòбуло и се скрѝло. Селя̀нинот, коа пòминал, го вѝдел опѝнокот, ама не гò зел, зашчо бѝл èден. Ошол пò-тамо, вѝдел и дрỳги òпинок: «Их, — си рèкол, — кàко не го зèдоф и тòй òпинок, та ке си ѝмаф двà. Хàй, ке го òстаам òвде òвенов, та ке хòдам да го земам дрỳгийот òпинок.» А па дури селя̀нинот го бàрал (търсил) èдинийот опѝнок, дèтето òшло, си го зèло дрỳгийот и òвенот. Кога селя̀нинот не гò нашол пъ̀рвийот òпинок, òшол да сѝ го зèмит òвенот. Кога бàрай òвен òвде, нèмат; бàрай òнде òвен, нèмат òвен! Се врàтил нàзад и си вèлит: «Яз, сѝрома, òвенот! Шчо кè чинам?! Къде ми чèкеет òвен!» (Зашчо бèа му дòшле гòсти на бèгот нèгов, та òвен ке им кòлел.) Дèтето, къде било скрѝяно, го чỳло и мàлчело. Така тòй òшол по другѝ овен. Дèтетò пàк во шỳмякот го чèкало. Èто го селя̀нинот пàк со другѝ овен. «Сèга, стрѝко, пàк ке му го зèмам» — рèкло дèтето на стрѝка си. От шỳмякот фàтило да блèйт како òвен — «мèее! мèее!»

 

406

 

 

Селя̀нинот чỳл. «Хъа, — си рèкол, — èто го къде се скрѝл овенот. Сèга ке го нàйдам.» И тàка го òстайл от рамèната втòрийот òвен иòшол да го бàрат дрỳгийот. Дèтето от другà стърна òшло, та и нèго му го зèло, и побèгнало, та му се стòриа двà овна. Кỳтрийот сèлянин бàрай òвен, нèмат: «Àх, шчỳрино, вèлит, къде сè скри? Сèга òвде вѝкаше» — а то бèше дèтето. И тàка си òшол къде дрỳгийòт овен. Кога бàрат òвенот, къде шчо бèше го òстайл, и нèго го немат! Оттука се врàтил назад дрỳги да зèмит. Ошол пàк нà търло, си зèл ушче èден и го нòсит. Дèтето го вѝдело: «Сèга, стрѝко — вèлит дèтето, — ашѝкяре ке му го зèмам.» И тàка, со една сѝлина ѝзтърчал и му вèлит: «А брè, шчо сè стори дòсега, шчо не дòйш, туку те чèкеет. У бèгот тòлку дỳши дòшле, зер едèн овен ке им фтàсат! Дàй ми го нèго, а ти хòдѝ, зèми ушче èден.» И тàка му го дàде, а тòй òйде по другѝ овен. Дèтето си го зèде òвенот и си òйде къде стрѝка си: «Нà ти сèга, стрѝко!» Оттука стàнаа и продàдоха волòйте и òвните.

 

Сèдне дèтето му рèкло на стрѝка си: «Яз со òлку не сè чинам харàмия. Хàй да хòйме во Стàмбол, тамо да разбѝяме цàрската хàзна.» Стрѝко му му вèлит: «Хòлме. Тàмо ѝмаме èдна тèтка, сèстра мòя, за нà конак.» И тàка òшле и я нàшле тèтка си и йè вèлеет: «Нѝйе ке рабòтаме и òвде, у тебе, сме нà конак.» Дèтето зèло èдна тòрба клѝнци гòлеми и еден скèпар (тесла), и òттука хàйде нòшя къй цàрските сàраи. Рèди клѝнци по джиздòйте, кàчви се. И тàка се прèфърлил во àзната. Нàполнал колку сàкал пàри и си ѝзлегол. Тàка стòрил двà-три вèчера. Сèдне сỳмиле, оту се рàзбила хàзната. Удриле пòтера, ама нѝкако не мòжеле да го нàйдеет. Во апсàана ѝмало èден бàш арàмия. Го опѝтвеет: «Вàка и вàка се стòри; кàко мòжиме да го нàйдиме, кòй йе?» Арамѝята им вèлит: «На тоà место, къде шчо пòминал, клàйте една кàца со кàтран. Тòй, шчо долол, пàк ке дòйт и ке пàднит во кàцата и тỳка ке òстанит, та тàка ке го фатите.» И тѝйе тàка стòриле. Хàрно, ама тàя вèчер му вèлит стрѝко му на дèтето: «Довèчера [1] я̀з ке влèзам, а тѝ да ме чèкаш.» — «Хàрно» — рèкло дèтето. И тàка таà вечер се кàчил стрѝко му. Кога се прèфърлил нъ̀тре, пàднал во кàцата со кàтранот и òстанал нъ̀тре. Дèтево чèкат да дòйт стрѝко му, нèмат го, чèкат, нèмат го. И тòа сàмо се кàчило. Кога слегвèешчем, му гàзнало на глàата и му вèлит: «Тѝ си, стрѝко?» — «Яз сум» — вèлит. «Ех, дòтука ти бѝло къ̀смет.» — Извàйло нòжот, му прèсекло глàата и се

 

 

1. Довèчера = тъз вечер.

 

407

 

 

врàтило нàзад, си òшло дòма си. Утрѝната стàнале, го вѝделе чòекот, ама бèз глава. Му кàжвеет на арамѝята, шчо бèше ’и нàучил. А тòй им вèлит: «Не йе тòй мàйсторот. Òвой йе аджàмия, дрỳги йе мàйсторот.» — «Ами кàко ке го нàйдиме?» — «Извàйте го заклàнийот и обесѝте го во нèкой хàн и да поèляте да го вàрдеет и свè, шчо ке влèзит во хàнот, да не ѝзлезит. И да вàрдеет, кòй ке зàплачит зà него.» И тàка стòриле. Дèтето рàзбрало, кỳпило едно мàгаре, се стòрило сѝрома — пѝтач, а йè кàзало на тèтка си, шчо ке прайт и йè рèкло: «Да дòйш до нèгде, да го пòдземиш магàрето, врàтите отвòрени да ’и òстайш, оту я̀з ке го ỳкрадам стрѝка ми.» И тàка, го клàле или го обèсиле заклàнийот во еден хàн. Дèтето со магàрето òшло во хàнот и му вèлит на ханджѝята да му òтворит, а тòй не го прѝбервел: «Вàка, вàка ми йе работата, — му вèлел, — нè можам свèкого да прѝберам.» Тòа со мòлби гòлеми му се мòлело и тàка нàй-седне го прѝбрал, ама му вèлит: «Яз èво нàстърна ке си лèгнам, òнде къде кòйньине.» И тàка остàнъло дèтето во хàнот. Нòшта стàнъло, го сотрèсало стрѝка си и го тоàрило на магàрето, та го изпрàтило дòма си и пàк си лèгнало. Утрѝната стàнъло и со плàченье си го бàрат магàрето. А пак ханджѝята го бàрат чòекот, вѝкат: «Кòй го ỳкраде?» Дèтето пѝшчит по магàрето. Нàй-после ханджѝята вѝдел-нèвидел, го ѝзпратил: «Скъ̀рши си врàтот — му рèкол. — Кòй ти вѝдел мàгаре, кой тѝ знайт мàгаре!» Дèтето си òшло дòма си, си го спàстрило стрѝка си. Сèдне пак, како не сè найде арамѝята, му кàжвеет пàк на тòй, шчо бѝл во апсàана. Той ’и нàучи: «Да зèмите една кàмиля, да я тоàрите со пàри и двàйца да я вàрдеет да не се дòберит нèкой дò нея, и тòй, шчо ке се дòберит, нèго държте го.» Дèтето рàзбрало, та зèло пàри мнòгу, сèднало на една кафяна и ѝграло пàнто. Фъ̀рляло на ѝграта мнòгу пàри. Тѝйе, шчо бѝле со камѝлята, се завъ̀ртиле да ѝгреет и тòа (дèтето) им тỳрило пàри пòйке. Тѝйе я остàйле камѝлята и тòа си я потèрало дури дòма си и я спàстрило, и пàк си дòшло да играт. Кога доѝграле, камилярите си я побàрале камѝлята, а не я нашле. И тàка пàк му кàзале на тòй, шчо бèше ’и наỳчил. Тòй им рèкол: «Да пỳшчите една бàба да бàрат от кàмиля мèсо и къде ке нàйт, да клàйт нѝшан, за да я̀ знàйт врàтата.» И тàка стòриле — пỳшчиле една бàба да бàрат от камиля мèсо. Дòшла бàбата и у теткѝна му кỳкя. Тèтка му йе дàла и я изпрàтила. Бàбата, кога ѝзлегла, клàла нѝшан на врàтата, за да не сгрèшит. Кога дòшло дèтето, глèдат нѝшан на врàтата. Му тèкнало и тòо ỳдрило, нашàрало свѝте врàти како негòата

 

408

 

 

и я опѝтало тèтка си: «Кой тѝ дойде дèнеска?» Тàя му кàзала,. оту една бàба дòшла, мèсо от кàмиля бàрала. «Али йе дàде, мори тèтко?» — «Йе дàдоф» — рèкла тàя. «Ех, си битерѝсала рàбота» — отгòорило дèтето. Кога дòшле от цàрот да бàреет врàтата, глèдеет свѝте врàти помàчкани. Се налю̀тиле на бàбата, зашчо ’и измàмила. «Ево, свѝте врàти бѝле èднакви» — йе вèлеет. И тàка си òшле. Пòвтур арамѝята, шчо бѝл в апсàана, им вèлит: «Да фъ̀рлите по еден мòст флòрини и да вàрдите, кòй ке пòминит и ке се нàведит да ’изèмит, нèго дъ̀ржте го.» Рàзбрало дèтето, се препрàйло на ефендия со чàлма, зèло чỳбук и йеменѝте, ’и намàчкало òздола со кàтран. Помѝнало èднож по мòстот, сòбрало со йеменѝите флòрини. Пòвтур пòминало,’ и досòбрало и не се навèдило. Тѝйе, шчо вàрделе, се почỳдиле — туку гѝнеле пàриве, а нѝкой не се нàведил да зèмит! Вѝделе, невѝделе, си òшле и пак му кàзале на арамѝята во апсàаната. Тòй им рèкол: «Тòй, шчо го бàрате, от мене мнòгу пò-майстор бил; остàйте го.» Го остàйле и не го бàрале вèке. Царот тòга дàл поеля да ѝзлезит кòй йе арамѝята, цàрот ке го прòстит. И дèтето ѝзлегло пред цàрот и му кàжвит: «Яз сум арамѝята.» Цàрот тòга го клàл чòадар во сàрайот.

 

Аджèмскийот цàр пỳшчил на цàрот во Стàмбол: «Кàков цар си бѝл тѝ, кòга еден арàмия да нè мойш да го фàтиш?» Цàрот му кàжвит на арамѝята за шèгата, шчо му се пòдбил аджèмскийот цàр. Дèтето му рèкло: «Чèстити цàру, дàй ми четвòрица со мене и напрàй ми една гèмия позлàтена и еден кòвчег пòзлатен, я̀з цèл цàрот ке ти го ỳкрадам и òвде ке ти го дòнесам — кèка ме фàтит, ако мòжит.» Цàрот му нàпрайл шчо му посàкало дèтето. Ова влèгло во гемѝята и òшло во Аджем. Сèдне зèло една кòжа от скòпак и една сòпа в ръ̀ка, влèгло во кòвчегот нъ̀тре и им рèкло на четворѝцата дрỳгари да го òтнесат нъ̀тре къде цàрот. И тàка со една сѝла òшле къде цàрот и им вèлеет на вардàчите, оту кòвчегов йе пèшкеш от цàрот нàш, му го кòсиме на цàрот вàш, та тàка ’и пỳшчиле да влèзеет. Ошле при цàрот во одàата, къде шчо си спѝял. Дèтето ѝзлегло от кòвчегот и му вѝкат: «Стàни, те вѝкат гòспод нà небо, мèзлич ѝмат, ке те клàйт еден во мèзличот.» Тòй му вèлит: «Джàнам, ỳтрина.» —«Нè, — му вèлит дèтето, — ако нè ѝдиш, ке те ỳдрам со сòпава. Влези во кòвчегов сèга, оту я̀з сум ангел, пỳшчен от гòспода, да те зèмам.» И тàка го клàл царатого во кòвчегот и си òшле во Стàмбол при цàрот и му го предстàвило прèд него. Отключило и го извàйло. Цàрот му вèлит: «Шчо сѝ барал òвдека?» — «Ами ме вѝка, гò-

 

409

 

 

споди, тѝ.» Цàрот му вèлит: «Я вѝди, къ̀й си, опỳли се хỳбоо!» Кога вѝдел, къ̀де йе, се пòчудил. И тòга цàрот му рèкол: «Вѝди кàков йе арамѝята. Шчо не го фàти, туку и тèбе цел те украде!»

 

 

248

ДЕТЕТО, ШЧО НЕ ЗНАЕЛО СТРАХ, ЗМЕХОЙТЕ И САМОВИЛИТЕ  [1]

(От същите)

 

Си бѝла една мàйка со едно дèте. Тàя си го прàшчала у дàскала дèтето. Тòа бѝло мнòгу разлàено — со дèцата сè се гѝбало, се бѝяло, и така дèцата йе ѝделе на дàвия на мàйка му. Тàя си го кàрала дèтето и му вèлела: «Сѝнче, зàшчо тàка да се бѝяш со дèцата? Како не ти йе стрàх да не те фàтит нèкой пò-голем и да те нàбият?» А пак дèтето се чỳдело и йè вèлело: «Каков йе, майко, страх, нè знам!»

 

Мàйка му му рèкла: «Хòди, сѝнко, в плàнина да вѝдиш кàков йе стрàх.» Тàя си мѝслела: в плàнина ке се ỳплашит. Дèтето йе вèлит: «Дàй ми, мàйко, трòа лèб во тòрбата, та ке хòдам да бàрам стрàх.» И тàка òшло в плàнина. Тàмо нàшло еден стàр чоек, вàрел мèсо во една арàния со дванàйсет рàчки и му вèлит: «Кàко си, стàрче?» —«Вàрам мèсо» — рèкол стàрийот. «Ами дàй ми трòа мèсо — му вèлит дèтето — да я̀дам со лèбов, зашчо ми йе сỳх.» Стàрийот му рèкол: «Ето, зèми си.» Дèтето зèло аранѝята, я̀ извàило от òгнот, си се нàяло от мèсото и пàк я клàло на òгнот да вàрит. Кога вѝдел, старийот се пòчудил, кàко я ѝзваде тòлкаа арàния дèтето сàмо! Стàрийот бѝл змèх, а ѝмало и дрỳдзи ỳшче единàйсет змèой. Кога дòшле и тѝйе, стàрийот им вèлит: «Мàлчите, оту го пỳлите (го глèдате) она дèте? Сàмо аранѝяна òт огон я̀ ѝзваде и пàк я клàде. Нѝйе свѝте одвàй я крèваме, а тòо сàмо я крèна.» Сèдне тѝйе се разговòриле со дèтето и го опѝтале, шчò дошло в плàнина? Дèтето им кàзало, оту дòшло да бàрат стрàх, зашчо не знàело, кàков бил стрàх. Тòга змеòйте му кàзале, на кòя планина ѝмало стрàх и му дàле едно кòтле и брàшно да свàрит кàчамак. На тàя плàнина ѝмало еден грòб. Дèтето òшло, къде шчо му рèкле и тàмо нàшло еден грòб. На грòбот завàлило òгон и клàло да вàрит кàчамак. Тòга му ѝзлегла

 

 

1. Виж № 122.

 

410

 

 

една рàка от грòбот и му вèлит: «Дàй ми трòа от качàмакот!» Дèтето му вèлит: «Ушче я̀з не сỳм каснал, та тèбе ке ти дàам!» Тòй пак (от грòбот) вѝкат: «Дàй ми трòа!» И дèтето го фàтило зà рака и го изтъ̀ргало от грòбот, и го нàбило. Сèдне си сèднало и си го ѝзело качàмакот. Оттука стàнъло, пак òшло каде змеòите и им кàзало, оту и тàмо нè нашло стрàх. Тѝйе го опѝтале: «Дали не ти ѝзлезе нèшчо от грòбот?» Дèтето им вèлит, оту: «Ми ѝзлезе една рàка и ми сàкаше кàчамак. Яз не мỳ дадоф, а му рèкоф: ушче я̀з не сỳм каснал, та тèбе ке ти дàам! То пàк ми сàкаше и яз се нàлютиф, го фàтиф зà рака и го ѝзфърлиф преку плàнина.» Тога тѝйе му кàзаха дрỳго мèсто, во дрỳга плàнина ѝмало една бàна. «Тàмо ке нàйш страх» — му рèкле. Дèтето ѝшло во бàната. Тàмо, во бàната глèдат, нèмало нѝкой, туку кога сèдне, вѝкал нèкой: «Фàти ме, фàти ме!» Кога се опỳлило, вѝдело нèкакво дèте нàд него, вѝкало: «Ке пàднам.» И тоо го дочекало на рамèната си. То му стèжнало мнòгу, дури го закàчило до кòлена в зèмя. Дèтето (безстрашното) се налю̀тило, го фàтило зà рàка, го òпрало от кьотèг и го изфъ̀рлило прекỳ бана. И пàк стрàх нè нашло и си òшло каде змèхойте, та им кàзало, оти пàк нè нашло стрàх. Змехòйте му рèкле: «За тебе стрàх нèмало. Сèга сèди òвде, ке бѝдиме побрàтими.» А тòа им вèлит: «Ами òвде, в плàнина ке сèдиме? Хàй да хòйме в грàд, да рабòтаме, да печàлиме пàри, стòка.» Тѝйе го послỳшале и òшле, како шчо им рèкло дèтето — влèгле во една гèмия, за да префъ̀рлеет во нèкой грàд. Кога, ходèешчем, во стрèд море ѝзлегла една лàмия и я зàпрела гемѝята. Тога дèтето му вèлит на гемиджѝята: «Шчо я запираш гемѝята?» Тòй му кàжвит, оту òвде ѝмат една лàмия, зèмат по еден чòек тàин. И дèтето му вèлит: «Яз ке хòдам, мèне да ме ѝзейт.» И тàка дèтето ошло. Излегла ламѝята, а дèтето, кога я фàтило, я изòпрало от кьòтег. Тàя му се мòлела на дèтето: «Нèмой, нè би ме, шчо сàкаш, ке ти дàам и ушче èднож нè сакам тàин.» И му дàла белезѝите от рàците си и пърстèните со безцèнети кàменя. Сèдне ѝзлегле во еден грàд и дèтето, зашчо кèмало пàри, за да фàтит рàбота, òшло и остàйло рèим на èден еврейн сàраф белезѝите. Сèдне еврèйнот му рèкол на дèтето: «Овье белèзии сè мòй. Кàде си ’и нàшол? Ево, да ти го дòнесам куюмджѝята, шчо сум ’и кỳпил òт него да ти ’и стòрит ѝспат.» И тàка и куюмджѝята стòрил ѝспат, оту тòй му ’и прòдал на еврèйнот. Дèтето им рèкло: «'Яз ке ви донèсам дрỳжките. Дàйте ми четèресет днѝ мỳхлет и тòга ке вѝдите дали сè мòй. Донèсите вѝйе дрỳжката, ако бѝле вàши.» (Самовѝлата или ламията бè-

 

411

 

 

ше му наръ̀чала, оту — ако ѝмаш нèкога нèкия мàка, да ме бàраш и я̀з ке ти пòможам.) И той òшол да я бàрат покрàй море. Нàшол на едно мèсто еден сàрай прàзен со десèтина òдаи, сбòрвеет трѝ мòмички. Тѝйе бѝле самòвили. Èдната вèлела: «Да вѝдите, шчо сум вѝдела я̀з еден юнак: кога бèф во грòбот, му сàкаф да ми дàйт трòа кàчамак, тòй ми рèче «Ушче я̀з не сум къснал, та тèбе ке ти дàам!» Ме фàти, еден кьòтег ми тъ̀рна тàков и ме ѝзтърга от грòбот. Тòй юнак да го ѝмаш!» Дрỳгата рèкла: «Ах, шчо си вѝдела юнак! Кога бèф во бàната, еден юнак, шчо дойде, кога ме фàти, ме òпра от кьòтег!» А пàк дрỳгата, трèтята им рèкла: «Дейди вѝйе, шчо сте вѝделе юнак? Яз шчо вѝдоф юнак! Тòлку гòдини сèдоф во мòрето и ката гòдина я̀деф по еден чòек тàин. Кога ми ѝзлезе еден юнак, кога ме фàти, ме опра от кьòтег, дури не му дàдоф една белèзия и пърстèните со безцèнети кàменя, не ме пỳшчаше! Нèго да го вѝдите, нѝшчо да не сàкате.» Тòга той влèгол каде нѝф и им рèкол: «Ево, я̀з сум той, шчо вèлите.» Тога тийе се зарàдвале и го опѝтале, шчò дошол. Той им кàзал, зашчо дòшол, оту ѝмал мъ̀ка за белезѝята и оту зèл четèресет днѝ мỳхлет. Тѝйе го задъ̀ржале да им пòседит, напрàйле гòзби. Сèдне му дàле една шàмия белèзии тàкви и пъ̀рстени, и тòй си òшол, му ’и дàл на сàрафот и тàка сèдне и свòите си ’и зèл. Оттука им рèкол на змèойте: «Сèга вèке вѝйе хòйте си, къде сàкате, яз òвде ке си сèдам.» И тàка дèтето си остàнъло во тòй град. Во тòй град ѝмало цàр, ама ỳмрел и от како ỳмрел цàрот, нѝкако дрỳги цàр не òстанвел — све ỳмирал, зашчо ѝзлегвел тòлосом во сàрайот и све царòите умѝрале от стрàх. Кàта ден вѝкало тèлял: «Кòй сакат цàр да бѝдит?» Дèтето чỳло тèлялот, се почỳдило, шчо вѝкат вàка? Опитвит èднего, шчò йе ова? Тòй му кàжвит, оту вѝкат за цàр, кòй сакат да бѝдит. И тòа вèлит: «Яз се чѝнам цàр.» Сèдне чòекот му вèлит: «Ами не ти йе стрàх от толòсомот?» Пак тòа вèлит: «Ами кàков йе страх?» И тàка дèтето òшло и се стòрило цàр. Го клàле во една òдаа, сèдело еден ден. Вèчерта му òтнесле вèчера. Кога тòо си вечèрало, му се пòказал еден чòек стрàшен — со горнатà буза на тàванот, а долнатà буза на чàрдакот, а зъбите како кòлье, и му вѝкат. Царот нòв се òпулил èднож кон ỳгоре и му вèлит: «Шчò си тѝ? Ако си чòек, èла да вечèраме, ако си пак мъ̀ртоец, гòспод да те прòстит.» Тàка до трѝ пати му рèкол: «Да вечèраме, ѝмам и зà тебе вèчера, ако нè, ке стàнам и ке те ѝзфърлям дури òнамо.» Тога толòсомот се прèсторил на цàр (зашчо тòй беше бѝл стàрийот цàр, шчо бèше ỳмрел и стàнал вòпер). Кога вѝдело дèтето, го

 

412

 

 

опѝтвит: «Шчò си ти вàка?» Стàрийот цàр му кàзал, оти: «Яз сум стàрийот цàр, туку дòсега кòлку цàрой се стòриле, нѝкой не мѝ рекол: «Гòспод да те прòстит,» а саде тѝ ми рèче. За тòа да си го кèрдосаш цàрстото и нà ти и нишàните мòи, шчо ми ’и клàдоха.» И тàка сèдне му загинал от прèд него. Така вèке нòвийот цàр, дèтето, си цàрвал. Утрѝната нàродот, кога стàнале и го вѝделе жѝв и со нишàните от стàрийот цàр, се почỳдиле. И тàка от тòга си òстанал цàр да бѝдит.

 

 

249

ЧОЕКОТ, ЩО  [1]  МУ ПОМОГНА НА ЕДЕН ДРУГ ЧОЕК ДА СИ Я ИЗВАИТ КОЛАТА, ЩО БЕШЕ МУ ПРОПАДНАЛА ВО КАЛТА

(От Прилеп, записал и доставил М. Цепенков)

 

Си пàтуал еден чòек от град за нà село и кога дòшол до стрèд пат, нàшол еден чòек, кай се мàчел да си ѝзваит пропаднàтата си кòла во кàлта. Арно, ама бидейки кòлата бѝла тèжка, нè можел сàм да я òткачит. Го пòмолил пàтнико, за да му пòможит. Тòй му се òткажал, чỳнки ке се забаел, за вèчерта не кè можел да си стѝгни кòнакот со вѝдело. Мнòгу му се мòлил кòларот на пàтнико, за да му пòможит. Арно, ама тòй со пъ̀рвно нѝкако нè склонил. [2] От кога òткочил до нèкое мèсто, се прèмислил, та се врàтил да му пòможит. «Еве, бре кòларе — му рèкол пàтникот, — яз се врàтив, за да ти пòможам, ама юначки да му се òпниме и бъ̀рго да я извàйме, чунки яз си ѝмам нàреден тèртип, за вèчер со дèн да си òдам дòма, а не со нòкь.» Се засỳкале двàта, за да я ѝзваат кòлата. Како я вàдиле, вàдиле, одвàй во два сàата бèше я извàиле. Трѝста блòсой бèше му дàл на пàтникот, дека му пòможил. Тъ̀ргнаа двàта да пàтуат и дури да дòйди в сèло

 

 

1. Буква «щ» всъде почти в Македония, включително и Прилеп, произнася се «шч», а не «шт», както виждаме тук погрешно да пише г. М. Цепенков. Последното е нововедение и плод на г. Д. Манчевите учебници. При всичко това аз, верен на програмата си да не изменявам по своему нищо оригинално записано, в нарежданието на долуизложените шест приказки от Прилеп, записани от поменатий записвач, запазих неговата оригиналност относително и до гореприредената буква.

 

К. А. Ш.

 

2. Тази реч едва ли не е нововъведена.

 

413

 

 

чòекот, го стèмнило и òстанал нà поле да нòкева. Мнòгу мàка му бѝло на пàтникот, дека не си òтишол вèчерта дòма, ами òстанал да спѝе на пàтот. «Èксикь да бѝди и дòбрина, шчо нàпраив, и сè, кога òстанав на отвòрено пòле» — велел патникот. Лèжа, како лèжал нòкьта и ỳтрото си òтишол в сèло. Кога дòшол дò кукя, шчо дà видит? — Кỳкята бèше му изгòрела нòкьта! Ватил да си кършит пъ̀рстите и да го кòлнит кòларот, шчо го запрел да му я вàдит кòлата от кàлта: «Ексикь да йе добрѝната, шчо му я напрайв на тòй кòлар, кога òстанав на пат да лèжам. Ако бèф си бил дòма, ке мòжев да си я ỳгаснам кỳкята» — си вèлел. «Нèмой, мажу, нèмой — му рèкла женàта му, — не пишмàни се за дòброто, што си го стòрил нèкому, оти тоа добро тèбе животот ти го куртỳлиса. Чỳнки нòкеска рòвята падна на нашавà кукя и прао ỳдри на твоетò место, кай шо спѝеше ти, да ако да бèше нòкеска дòма, нèмаше да òстаниш ти жив. Да за тòа благодàри се на бòга, що те завъртил кòларот. За кỳкята, ние да сме живи, пàк ке си я напрайме ỳще пò-арна.» — Кога ’и чỳ чòекот тие сбòрой от женàта си, бèше се ỳтешил и благòдарил бòга, за дèка бèше му дал по-гòлемо дòбро от дòброто, що бèше му го стòрил тòй на кòларот. По нèкой дèн бèше зèл мотѝката да кòпат темèлите, да си прèчистит камèньето, и за нèгоа стрèкя бèше нашол еден кю̀п àлтъни, закòпани от негòите родѝтели [1]. «Гòлемо дòбро ти мèне ми стòри, гòсподи, за малото дòбро, яз що му стòриф на кòларот да му я изваам кòлата от калта» — бèше рèкол и си я напраил кỳкята от арна пò-арна, и со сèбепот от кòларот се стòрил пъ̀рв богат во сèлото. Ете, што рèкле стари: «Стòри го дòброто, та фъ̀рли го во мòрето.»

 

 

250

БОГАТОТО МОМЧЕ СО ЕДНО ОКО И ПОПОАТА КЕРКА

(От същий)

 

Едно бòгато момче се ожèнило за кèрка от пòп. Мòмчето било со еднотò око слèпо. От пòпо кèрка му, що го зèде, нè беше òт него благòдарна. Арно, ама дека мнòгу бòгато било мòмчего, пòпот сò сила бèше я дал кèрка си на тоа момче.

 

 

1. И тая дума не съм слушал в Прилеп да се изговаря от простий народ, а само от горе-долу учените.

 

414

 

 

Мòмчето знàеше, оти попоата керка нàсила я даде пòпо за него. От коа я зèде мòмчето, вати да я гали и да йè праи сèкакви алища, да йè кỳпуат от сè, що да му рèчела тая. Со тòа ардженье, що арджеше мòмчето за неа, от èдна страна, а от дрỳга страна, кога му зèде уздата от мòмчето, попоàта керка ватила да арджит и да дават по посèстрими, кòй що ке ѝ посакаше. Со дèнеска, со ỳтре, бèше се изпỳстило сèто иманье, що имало мòмчето и дòшло страдно за една пара.

 

Една вèчер не беше дòнесло мòмчето пòлна шàмия от сèкакви йèмиши (овощия), како що нòсело сèкоа вечер, уще от първатà вечер, що бèше я зèл попоатà керка, чỳнки пàра полòвница нèмал. Кога вѝде тàя, оти не дòнесе йèмишлък, бèше му се опỳлила нàкриво и бèше го обèсила нòсот како нèкоя мѝсирка. «Чèкай, кьòрче èден, — бèше си рèкла сама сò себе, — ти да вѝдиш утрè вечер, шчо ке тѝ сторам, ако не я дòнесиш пòлна шамѝята со йèмиш!»

 

Утре вèчерта бèше я затвòрила пòртата нà клуч и бèше с сòлнала (зàдскрила) зàд порта и глèдала низ една дỳпка дал ке нòсит мàжот йе пòлна шàмия со йèмиш.

 

Етò ѝ го мàжот йе, кàй си ѝдел и тая вечер бèз йемиш. Дòшол дò портата, тỳрнал на мàндало да òтворит. Глèдат пòртата затвòрена нà клуч. Стрòпал со чукàлото (желязно чỳкче) и дàл вѝк. Попоатà кèрка от зàд порта: «Кòй йе тòй, що клỳка нà порта?» — «Яз сум, мори нèвесто, òтвори пòртата. Що си я заклỳчила?» — му рèкло мòмчето. «Море, àрно си тѝ, тỳку кòй си ти нà име кàжи се» — му рèкла попòа керка. «Ами щò да ти сè кажам нà име, зер не ме пòзнааш, оти сум мòмчето твòе?» — «Море чòече бре, — му рèкла, — моетò момче со двè очи бèше, а нèкако тèбе, що сѝ со еднò око.» От кога го ỳстрами со тòй сбор, си влèгла дòма и го остàила мòмчето нàдвор òт порта.

 

Сирòтото мòмче клỳка, клỳка и нѝкако невестàта му не му òтвори пòртата. Се върте, се сỳка мòмчето, нàй-после се превърлило преку дзид и си влèгло дòма. Зèл да йе сбòруа и да я сỳди, òти да му вèлит: «Моетò момче со двè очи бèше, а нè со èдно, како тèбе.» — «Е, бòгме, мàжу, прàо, що е прàо, яз дòсега не сум те вѝдела, оти си бѝл со еднò око чỳнки сèкоя вечер, кога дòйдеше от чàршия со шамѝята пòлна йемиш, яз сè вò нея се пỳлев, а пак еднѝ пати се пỳлев во алѝщата, що ми ’и прàеше, тики от тòа не ти сè пулев в òчи, за да те вѝдам али си слèп. А пък сèга, чỳнки не мѝ носиш йèмиш и не мѝ праиш àлища, тики сè в òчи ти се пỳлам, да от тòа те вѝдов, оти сѝ со еднò око.»

 

415

 

 

Кога чỳ сирòтото мòмче, бòгато и пòсле осиромàшено, от невèстата, разгàлена попòа керка, тѝе сбòрои, си нàведе глàа и ни цъ̀рна, ни бèла не прогòори от голèмата мàка, що му пàдна. Утрото рàно попоатà керка бèше си сòбрала свòите àлища и бèше си òшла кай пòпо, и уще èднож не му се врàтила у мòмчето со еднотò око, чунки осиромàшело.

 

 

251

ЖЕНСКА ХИТРОС

(От същий град, записал същий, разказана от Хр. Симончев)

 

Едно мòмче сèланче òтишло на тỳгина во еден грàд и тъ̀ргнало по чàршия да бàрат рàбота. От дукян нà дукян позастанỳало и дòшло до една бербèрница, та застàнало да се обгледуа на голèмото оглèдало, що бѝло во бербернѝцата. Бèрберо, бидèйки без рàбота, го вѝкнал мòмчето в дỳкян и го прàшал, от кàде йе и що йе. Мòмчето му кàжало, оти йет от дàлечно мèсто и дòшол во тòй град, за кàсмет да бàрат нèкоя рабòтичка. От коа го ѝзпрашал àрно, àрно, и го пòзнал, оти бѝло мнòгу прòсто, за да мòжит да го ѝзлажит и да дòбиват сò него, преèсапил со ỳмот нèщо. Бидèйки мòмчето бѝло тамàм наврèме во годѝньето, во снàгата мàж чèтворен, во лѝцето како нèкое тèтовско яболко, цъ̀рвен и бèл, во вèгите кàлеш, како нèкой нàй-калеш брàв, му рèкол бèрберот: «Мòмче бре, еве ти си дòшол на тỳгина, за да бàраш нèкоя, каквà да йе рàбота. Àй послỳшай ме мèне, що ке ти рèчам да рàботиш и да спèчалиш со лèсно пàри, ама тоа трèба да знàйш, що ке спèчалиш дèнеска, ке си го дèлиме — све яз ке ти кỳпуам най-убай àлища. Ай послỳшай ме, бре мòмче, за да рèчиш: бог дà прости òт мене нèкогаж.» — «Арно, мàйсторе, бѝдуа, — му рèкло будалèстото мòмче. —Яз ке те слỳшам за сè, що да ми рèчиш, сàмо кèкоя пàричка да спèчалам, да йе прàтам на мàйка, на вѝлает.» — «Е, лèли тàка, трàй дỳшо. Сèга ке вѝдиш, колкỳ пàри ке спечàлиме. Дàй сèга да те òбричам и òстрижам, и да те òтнесам (отведа) в чàршия, да ти кỳпам еден кàт ỳбай àлища» — му рèкол бèрберот и го òбрикол, го прòменил, та го нàпраил како нèкой зèт, да ти йе мѝло да го глèдаш. От кай що бèше само òт себе лѝчно, и от коа го спàстри бèрберо со бричèньето и стриженьето, со убàйте àлища го прòмени, дрỳ-

 

416

 

 

гар нèмаше како нèго во грàдот — кòй да го вѝдеше, àшик се чѝнеше. Го зèде пò себе и го òтнесе кай една чèшма, та го отỳрдиса да сèдни на еден кàмен, що си пèреа жèните алйщата: «Сèди òвде, мòмче, — му рèкол бèрберот, — и на сèкоя жèна, що ке дòйт да зàлеит вòда от чèшмата, àрно да йе со пỳлиш в òчи и ке се чѝниш мỳкает, кòя ке ти мàвнит со рàка, стàни и òди пò неа дòма йе. Ако ти рèчит нèщо да ѝ стòриш нèкой ѝзмет, дури не ти дàйт двè раце пàри да не му праиш ѝзметот.»

 

От коа сèднало мòмчето на кàмено, вàтиле да идат жèни и секоя ке му се изпỳлела арно на негòата убаина. Во истото врèме и тòй му се пỳлел на сите в òчи со рèд. За пакос, се погòдила една жèна и му мàвнала со рака. Стàнало мòмчето и назорум, назорум пòшло дòма ѝ и зèл еден гъ̀рс пари, та му ’и отнесол на бèрберот на дукян, та си ’и дèлиле наполу. «Е, момче, али виде, коа ти рèкоф яз, оти ке спечàлиме пари? Ами, от коа те ѝзпущи жèната, що тѝ рече?» — «Ми рече пак ỳтре да пойдам и пак ке ми дайт еден гъ̀рс пари» — му рèче момчето. «Ами на коè место ѝ бèше портата, бре момче?» — «Портата ѝ бèше, май сторе, до фỳрната от десна страна, коа да влèгуаш внатре.» — «Ами, коа влèзе во дворот, що имаше, бре момче?» — му рèче бèрберот. «Имаше една голема лòзница и под лòзницата чèшма со две шòпурки, ама не тèчеше вода» — му кажа момчето. Кога чу тоа, бèрберот го ѝзеде змия, чỳнки, според како що му кажало момчето, негоата кукя бèше била и негоата жена му дала пари на момчето. «Ах, прòклета жена, що си била — си рèкол со ỳмот. —Чèкай, я що ке ти напраам, ако те ватам на той ред, що си кинѝсала!» Утрото рано го изпущил момчето да ойт пак кай жèната, що го викала и той сам тъ̀ргнал по него да видит дали вистина йет кай него. Кога приблизало момчето до портата нèгоа и влегло, бèше се зачудил бèрберот, чунки си я знаел жената си нàй-чесна от сѝте жèни во грàдот. Търчàница пòшол дò порта, тỳрнал да я òтвори, чỳнки бѝла затвòрена, склỳкал, що да мòжи, на пòртата. Кога чỳла женàта му, оти приклỳкала пòртата, го завѝткала мòмчето во една ругỳзина и го изпрàила во еден кьòш да стòи, без да мърда. «Мòлчи, — му рèче, — мòмче, дури да го ѝзпратам чòекон, що ѝдит.» От коа го услàгади, ѝзлезе, та я òтвори пòртата. Нàлутен бèрберот, зàтворил пòртата нàклуч и грàбнал едно дъ̀рво, та вàтил да бàра вàмо, тàмо, нѝз кукя. Сèкаде бàрал, нѝгде здрàво мèсто не òстаил, жѝва вòда се ѝзтопил от мàка, що му бèше, дека не мòжеше да го нàйдит. «Море, домàкине, — му рèче женàта му, — щò

 

417

 

 

си дèнеска на òвой хàл? Щò бараш нèщо? Я кàжи ми мèне, бèлким яз го знàм?» Тòй сбòр не му даат, саде туку бàрат и нѝкако не му текнỳаше да пòбарат во рогузѝната. Вѝде, нè виде, оти нѝщо нè найде, пàк се прèстори и си рèче со пàметта да не нè йег во негоатà порта. Молчèйки, си òтиде нà дукян да го чèкат мòмчето да дòйди и да му кàжи, кàй беше. От коа го ѝзпрати мàжа си, берберѝцата го ѝзваде мòмчето от ругузѝната и го ѝзпущи пàк со еден гъ̀рс пàри. «Тàка дè, ъ̀, мòмче, вѝде, оти ке спечàлиме пàри со òвой мàривет, що те нàучиф?» — «Море, арно, мàйсторе, сполàй ти колку за тòа, — му рèче мòмчето. —Туку да знàйш, що зòрт сум вѝдел дèнеска?» «Щò зòрт виде, бре? Я кàжи ми да те чỳям?» — «Зòрот бèше гòлем, мàйсторе. Туку жèна дѝльми жѝв гя̀ол йет. Яз от коа влèгоф внàтре, туку склука пòртата и тàя бъргò-бърго ме зàвитка во една ругỳзина и ме ѝзпраи во еден кьòш. «Трàй тỳка, ми рèче, дури да го ѝзпратам чòекон, що ке дòйт.» Чòекот бèше бѝл мàжот йе. Зер бèше пòдразбрал трòа, тики грàбна едно дъ̀рво в рàце и вàти да бàрат низ сèта кỳкя. Нѝгде мèсто неизбàрано не òстай. Арно, ама во ругузѝната не мỳ текна да пòбарат, да ако бèше ме нàшол, пцѝте хàло ке ми го я̀деа, мàйсторе. Ете тòй страф сум ти прèвидел, мàйсторе. Да коа бàра, бàра и не мè найде, си òтиде и женàта му ме ѝзваде от ругузѝната, та ми дàде пàк една гъ̀рс пàри и ми рèче, утре пàк даòдам.» Кога чу бèрберот тѝе сбòрои, како нè кой кỳршум да го ỳдри, ни цъ̀рна, ни бèла нè рече. От що мàка му дòйде, мòлче и мѝсли за ỳтрото, кàко да ѝ прàйт на женàта си.

 

Утрото го прàти мòмчето пàк да ѝ пòйдит на женàта му и тòй пàк тъ̀ргна пò него да вѝдит дали вѝстина ке влèзит во негоатà порта. Кога вѝдел, вѝстина во негоатà порта бèше влèгол. Пòшол до пòртата и склỳкал. Едно чỳла женàта му и го скрѝла в òджак, му отворила пòртата на мàжа си и пàк тòй тъ̀ргнал да бàра. Бàрал, шỳркал, мèсто здрàво не òстаил неизбàрано. За в òджак не му тèкнало да пòбарат. «Море, домàкине, — му рèкла женàта му, — що вàка прàиш вчèра и дèнеска низ кỳкява?» —«Кàко, що вàка прàам, мори кỳрво? Кàмо го мòмчето, що влèзе сèга бъ̀ргу òвде, морй?» — «Бòже, бòженце, сполàй ти тèбе! Да що му го зèде на мòйо дòмакин ỳмот! Море, домàкине, море дỳшко, не чѝни се како дèте и не влèгуй во грèф да ме зèмаш нà душа, бре. Дали за вàка ме знàйш мèне, бре домàкине! Нèмой, à домàкине, не чѝни се аджàмия, не вàгяй си на стопàнката ѝме, за да ти се бѝят шèга свèто. Оти свèтот тòа чèкаат —

 

418

 

 

сàм да си ѝзваиш нèкое ѝме лòшо, тики чèкай се пòсле. Та за тòа ти вèлам, òй ми си нà дукян и чỳф, нè чуф, вѝдоф, нè вѝдоф!» Вѝде, нè виде пỳсти бèрбер, си òтиде нà дукян. Берберѝцата го ѝзваде мòмчето òт оджак и пàк бèше му дàла една гъ̀рс пàри и бèше му нарàчала за дрỳгио дèн да ѝ пòйдит.

 

Мòмчето си пòшло кай бèрберот, нà дукян ’и му и дàло пàрите, шо бèше му ’и дàла берберѝцата, и му рèкло: «Нà, мàйсторе, пàриве, що мѝ ’и дàде жèната, туку и дèнеска мàжот йе дòйде, зер пàк нèкой му кàжа, що вàка туку ме бастѝсуа. Сèгде, мàйсторе, пòбара, саде в òджак не мỳ текна, тики куртỳлисаф, оту ако бèше му тèкнало да нàдзри, ке ме нàйдеше, тики пỳсти кьòтек, що ке я̀деф, гòспод да ми бèше нà помош.» — «Ами, от коа те ѝзпущи, бре мòмче, що тѝ рече жèната?» — «Ми рèче пà да òдам ỳтре, мàйсторе.»

 

Утрото пàк пòшло мòмчето и кога склỳкал на пòртата бèрберот, берберѝцата го скрила мòмчето в кòвчег. Влèгол внàтре берберот и вàтил да бàра. Како бàра, како бàра, здрàво мèсто не òстаи, а не му тèкнуа в кòвчег да пòбарат: «Àх, — си рèкол — али дò овде женàта ми да ме слèпеит гьòз-гьоре мèне? Яз кỳкява ке я гòрам, ама сèга не ке òстаам за нàзад!» Отърчал в гỳмното, зèл сламà и я пòдпалил кỳкята от сѝте чèтири стрàни. Спѝскала жèна, брàте мѝло, кòси кòрнит и мàжа си го кòлнит: «Море мàжу, море ỳлав мàжу, да що йе òваа твòя улàвщина да си гòриш кỳкята ѝч за низàощо? Ами, ако си гòриш твоятà стока, зàщо ми гòриш и мòята, що сум си я дòнесла от кай тàтка ми, цèл кòвчег со рỳба? Я èла, да нè дойш и да нèбидиш, барем кòвчегон со мòйте àлища да го извàйме. Бàрем мòйте àлища да ’и куртулисаме, за да не те тèрам ỳтре нòви да ми прàйш!» Кога ’и чỳ тѝе сбòрой бèрберот от женàта си, òтърча и го грàбна со женàта си кòвчего со алѝщата (ама и со мòмчето внàтре), та го куртулѝсаа. От кога дòгоре кỳкята, со рèче бèрберот со ỳмот: «Е, и кукята си я ѝзгореф, ама и на жèната дòак му дòйдоф. Сò мене нèка мъ̀рда, ако мòжи!» Си òтиде нà дукян и се раàтиса. Нè би час, èте го мòмчето. Кога го вѝде, во чудо се вѝде. «Ейди, мàйсторе, уще трòа ке ѝзгореф, ако не ме извàеше мàжот йе от жèната со кòвчегот, кога я зàпали мàжот йе кỳкята.» — «Ай, мòмче, бèгай си от кай що си дòшол, оти я̀з, що бàраф, си нàйдоф» — му рèкол бèрберот.

 

419

 

 

 

252

ЧОЕКОТ, ЩО ЯДЕЛ ДЕСЕТ СОМУНИ ЛЕБ

(От същий)

 

Еден чòек бèше го нàучил шкèмбето да я̀ди по дèсет сòмуни лèб. От сбор, нà сбор, чỳл дури и цàрот. «Кàков чòек ке бѝдит, — си рèкол сам сò себе цàрот, — тòй чоек, що да я̀дит по дèсет сомуни на я̀денье? Я чèкай да го вѝкнам, за да вѝдам. Ако йе нèкое гòлемо мàжище, трèба да му се àлал дèсетте сòмуни, що ’и я̀дел. А пàк, ако йе и тòй кòлку мèне, трèба да я̀ди èден сомун или два пòеке òт мене, а не дèсет, како що си я̀дел.»

 

Чòекот сèдел во дрỳг град и цàро прàти пѝсмо на тамòшний сỳд да му го ѝзпратат тòй чòек, да го вѝдит цàрот. Му зèле кèвил на чòекот и го изпрàтиле сàм да пòйди кай цàро, без да му кàжат, за òщо го вѝкат.

 

Одèеки чòекот низ една плàнина, нàшол еден чòек òтепан, ѝзсечен от арàмии, рàзпаран и сѝте црèва со сè чкембе изтỳрени нà земи. «Я чèкай, да вѝдам, каквò ни йет нашето чкембе, — си рèкол сам сò себе, — що я̀дам я̀з òлку мнòгу?» Го зèл в рàце чкèмбето и пѝкнал еден пъ̀рст во устѝната му; пѝкнал двà, пѝкнал трѝ, пѝкнал рàката цèла и тàя му я сòзмело. «Брè, кàко се шѝрело чкèмбето нàше, — си рèкол сам сò себе, — кòлку да клàваш внàтре, тòлкуа бèрело. За тòа я̀з я̀дам по дèсет сòмуни, чунки сум го нàучил чкèмбето да го òбтегам. Я, чèкай, òтсега ке я̀дам по двà сòмуна да вѝдам дали ке мòжам да трàям али ке нè можам, чỳнки кòлку ке клàаш во чкèмбето, тòлку ке се òбтегнит, како що глèам.» Вèчерта, кай що бèше кòндисал нà ан, два сòмуна бèше я̀л. Утрèдента нà ручег еден ѝ пол бèше рỳчал; и вторатà вечер, èден.

 

Другѝо ден се прèдставия пред цàрот. Коа го вѝдел, цàрот се зàчудил на бòйот от снàгата, що я ѝмал, чỳнки нè бил нèкой гòлем чòек, що да я̀ди дèсет сòмуни. Без да му кàжи, заòщо го вѝкал, цàрот го клàл во една òдая и му опрèделил рỳчек и вèчера да му дàваат и да му брòят, колку сòмуни ке ѝзейт.

 

Цèла нèдела го рàниле. Àрно, ама от èден и от еден ѝ пол сòмун пòеке не ѝзел чòекот. Му кàжале на цàрот, оти тòлку лèб я̀дел. Цàрот го вѝкнал прèд себе чòекот и му рèкол: «А бре, чòече, зà тебе сум чỳл, оти по дèсет сòмуни си я̀дел на едно я̀денье. Али вѝстина по тòлку си я̀дел, дали ме излàгале мèне свè-

 

420

 

 

тот? Ако неми кàжиш да чỳям!» — «Чèстити цàре, що знàйт гòспод да знàйш и тѝ. Вѝстина я̀деф по дèсет сòмуни и ако се вà теф со бàс и петнàесет мòжеф да изедам» — му рèкол. «Али знàеше, бре чòече, — му пòвторил цàрот, — заòшчо сум те вѝкал я̀з?» — «Нè знаеф, чèстити цàре, — му рèкол чòекот. — От кай кè знам, кога нѝкой не мѝ кажал?» — «Ами òти сèга, бре чòече, нè ядиш?» — му рèкол цàрот. «Да ти кàжам, чèстити цàре, му рèкол чòекот. Идèйки за вàмо, нàйдоф еден чòек рàзпаран и изтỳрени црèвата му на пàтот и му го вѝдоф чкèмбето, оти кòлку да го шѝриш, се шѝрело. Да от тòа се свèстиф и си рèкоф, оти чòек кòлку да я̀дел мнòгу, мòжел, чỳнки чкèмбето му се шѝрело. От тòй саат си рèкоф сàм со себе, оти не кè ядам тòлку мнòгу. И завѝстина, чèстити цàре, отсèга вàмо не йе чàре да я̀дам тòлку мнòгу.» — «Е, си ѝмал късмет, дỳшко, — му рèкол цàрот, — да бѝдиш жѝв со òва, що си го напраил. Оту ѝнаку, ако я̀деше мнòгу, я̀з ке те зàгубеф, за да нèмаше такòв чòек, како тèбе, що да си я̀ди кàсметот». Му дàл цàрот гòлем бàкшиш и го изпратил дòма му.

 

 

253

СИРОМАИЙОТ СО ОРЛЕТО, ПОПО И ПОПАДИЯТА СО ЛЮБОВНИКОТ

(От същий)

 

Еден сѝромаф чòек пòфтил [1], за да òйт на тỳгина, на по-дàлечна стрàна, и одèйким по пàтот, го смрàчило. Вѝдел едно сèло и се врàтил да пренòкеват тàмо. Влèгол в сèло и вàтил да се разпỳлуат вамò-тамо, за да го прàшат нèкой чòек, щò бара, що туку се разпулуа нѝз село. За кàсметот нèгов го дòгледал еден чòек от сèлото, що мнòгу ’и мѝлуал ябанджѝите, нè за да им стòри мѝлос, за да приберит ябанджия дòма си, ами за да го ỳтепа и да го плèни, макар и едèн грош да му нàйдел в кèсе. Тàков лòш чоек бѝл тòй, що му ѝзлегол на сиромàийов нàстрекя, та го прàшал, щò туку разглèдуа тàка нѝз село. «Прия̀теле, разглèдуам, за да вѝдам нèкой чòек от сèлово, — му рèкол — нàбожен, да стòри мѝлос и да ме прѝберит вèчерва дòма да пренòкевам, оти сум ябàнджия.» — «Тамàм, приятеле! Ами я̀з тòа бàраф, чунки

 

 

1. Пожелал, имал охота.

 

421

 

 

во сèлово пò-нàбожен не йе чàре да мòжиш да нàйдиш òт мене. За тòа пòвели дòма ми да си нокèваме.» Асли и тòй (сиромаийот) тòа бàраше и му пòшол дòма да пренòкева. Вèчерта го нàгостил àрно, ỳбао, со сèкакви мàнджи, со нѝет да го нè сетит, оти има мѝсла да го òтепа нòкьта. Повечèрата пòсле му пòслале во една òдая, нà башка, да спѝет. Сиромàийот при сè, шчо бѝл сѝромаф, ама бѝл и ѝтар. Той от òчите го пòзнал домàкинот, оти йет лòш чоек и сàка да му стòрит нèкоя прèвара. От коа лèгнале домакѝните, стàнал сиромàийот и зèл едно тèле, що лèжело до вратата от одàята, та го клàл на негоотò место и со ỳсул си ѝзлегол òткуки нàдвор. Нèкое врèме нòкьта домàкинот стàнал и зèл секѝрата, та бòжем го òтепал, кай що лèжал. Арно, ама нèго не го òтепал, оти бèше пòбегнал. Кога бèше мàвнал со секѝрата на тèлето, бèше стòрило «Бèее!» Кога чỳл глàсот от тèлето, бèше се зàчудил: «Щò бара во одаява тèлето?» И кога зàпалил вѝ дело, глèдат, оти го нèмало сиромàийот. «Ах, — рèкол, — пòбегна, ми куртỳлиса!» Го грàбнал тèлето и го ѝзвърлил òткуки нàдвор. Го зèл сиромàийот и го òдрал тèлето, та си зèл от мèсото, колку що сàкал и колку що мòжел да нòсит за пò пат, да му се нàйди за я̀денье. Я зèл кòжата, за да му се нàйдит, за да я прòдайт нèгде, та да зèмит нèкоя пàра, и си òтишол по пàтот, кай що му бил нѝетот.

 

Òдил, що òдил нòкьта и го раздèнило на една плàнина. Пòодил до рỳчег и сèднал на едно мèсто, та зàпалил òган и ѝзпе кол от мèсото тèлешко, що го нòсеше и бèше се нàручал свѝнски. Во тàя плàнина бèше ѝмало многу òрли и от мирѝзбата бèше долèтале òколу него едно чỳдо òрли. «Я, чèкай — бèше си рèкол, — да нàпраам еден мàривет, за да вàтам нèкой да му òскубам пèрата и да ’и прòдаам во нèкой грàд, да спèчелам нèкоя пàра.» Изваил от тòрбата кòжата от тèлето и си я нàметнал нà плеки, та лèгнал нѝчкум, а пòд мишка се пỳлел и се трàел. Пòстоял мàлце и вàтиле òрлите да се прибѝраат околу сиромàийот, чунки му мирѝсало кòжата на мъ̀рша. Вàтиле да се въ̀ртат околу кòжата. Àрно, ама секя̀але, оти ѝмало нèщо жѝво под кòжата, та никому не му дъ̀ржело да се прѝбери до кòжата и да пòядит òт нея. Се нàшло едно òрле мàлоо, подлèтарче, и бидèйки нèучено ỳще да се стрàши от чòек, бèше се пѝкнало блѝзу до рàката от чòекот. Пòсигнал сиромàийот и го чàпнал зà нога. Спѝскало òрлето и от пискотнѝцата нèгоа сѝте òрли изразлèтале.

 

Стàнал сиромàийот, си клàл кòжата и òрлето в тòрба и си тъ̀ргнал пò пат да си пàтуат со нàдеж да го прòдайт òрлето на

 

422

 

 

нèкое дèте за нèкой грòш и да си кỳпит нèкой сòмун лèб. Òдел, òдел и втàсал во едно сèло. Зàстанал стрèд село и се мѝслел, кай дà влези, за да кàсни трòа лèб. Му тèкнало да прàша, от пòпо кукята каде йе. Му кажал еден селанец за от попо кукята, кадè била. Пошол кай от пòпо кỳкята и дòшол под трèмот. Се доближал до врàтата, за да клỳкни, чунки бѝла затвòрена. Нàзрел от една глуждòа дупка внàтре в кỳки и вѝдел еден мàж со попадѝята, кай си се милỳале и се разгòарале. Попадѝята му вèлела: «Слỳшай, мòй мѝл пòбратим, дèнеска ке мèсам еден мàзник [1], една бèла пòгача, една пъ̀ржена кòкошка, еден пàгур рàкия и една кàрта вѝно тригòдишно. Кога ке òиш на òранье, прàти го мòмокот твòй да ’и зèмит и да ти ’и дòнесит, за да си рỳчаш.» От коа му нарàчала тѝе сбòрои, попадѝята го изпỳщила да си òит от малà врата. Сиромàийот ’и чỳл тѝйе сбòрои и ’и въ̀рзал во ỳмот. Пòсле клỳкнал нà врата и попадѝята му отвòрила. Во ѝстото врèме втàсал и пòпот. Бидèйки пòпо крòток и нàбожен, бèше го прèчекал мнòгу ỳбао — я нàтерал попадѝята да сгòтви рỳчег, прия̀тело да го нàгостит. Се засỳкала попадѝята, пъ̀рво напрàила ручегот за милòсникот и пòсле за гòстино напрàила рỳчег щò-годе. Им стàвила попадѝята да рỳчаат пòпот со гòстинот. Èдно зàяле и сиромàийот рѝпнал, зèл едно зàлаче лèб и пòшол, та го нàранил òрлето. Сèднал, кàснал, що кàснал и пàк пòшол и го нàранил òрлето. Дò полу рỳчегот стàнал бèлким до дèстина пàти да го нàранит òрлето. Пòпо туку сèди и се чỳди со чòекот: «Що туку стàнуаш да го рàниш она пỳсто òрле? Дали цървенѝ яйца ке ти нèси? Дали що? Сèди си тỳка рàат, рỳчай си, не чѝни се како дèцана, що рàнат чàвки!» — «Дèйди, òче светѝ, дè! Да го знàйш тòа òрле, що мàривет ѝмат, ти би се чỳдел. Туку не гò знайш, да за тòа тàка вèлиш!» — «Братèнце, ако не ми кàжиш — му рèкол пòпот, — що мàривет ѝмат?» — «Е, лели сàкаш, òче светѝ, да го прàшам, що мàривет имат, èве да го дòнесам.» Го зèл от тòрбата и го клàл на кòлено, от коа му въ̀рзал крайот на òбете крѝла да не му ѝзлетат и го прàшал попàтого: «Сèга, òче светй, я ке го прàшам òрлево да ми кàжи, щò имаш во кỳкява скрѝено. Али сàкаш да го прàшаме, що имат скрѝено во сèлово?» «Море, кой тѝ глеа, бре чòече, за сèло щò има скрѝено. За сèло мèне не мè боли глàва. Мèне ме бòли за во кỳкява мòя, да за свèтот я̀з гàйле нè берам». — «Арно вèлиш, пòпе, кòлку за тòа си ѝмаш

 

 

1. Баница.

 

423

 

 

прàво, — му рèкол сиромàийот. — Чỳнки що се рèкла една лакàрдия: нè гледай тỳги èсапи, за да не гòриш твòй свèки. Да за тò еве ке го прàшам òрлево, за да ми кàжи за в кỳки що ѝма скрѝено. Ай, бòже, пòможи! Кàжи, бре òрле, що има скрѝено нèщо во кỳкява?» — Тàка му рèкол на òрлето сиромàийот и го дỳпнал òрлето во гàзот сѝлно. От болещѝната «къ̀рууу» стòрило òрлето. — «Е, пòпе, дали разбра, що кàжуат òрлево?» — «Бре, брàтко, кай кè можам да рàзберам яз òрлето що кàжуат. Тèбе, ако ти дàл гòспод тàква дàрба да рàзбираш, кàжи, да тѝ òт мене нè чекай да ти кàжам.» — «Ете, що кàжуат, пòпе, òрлево. Знàйш? — Имало èден мàзник скрѝен.» — «Бре, вѝстина мори попàдие, ѝма?» — я прàшал пòпот. Е, вѝстина, пòпе, ѝма. Сум го мèсила за вèчер» — рèкла попадѝята. Амàн, братèнце, прàшай го пàк, бèлким ке кàжи нещо дрỳго» — му рèкол пòпо. Пàк сиромàийот го дỳпнал òрлето и òрлето от болещѝната пàк свѝкало «къ̀рууу». — «Щò кажа, бре рися̀нине, òрлето сèга?» — го прàшал пòпо. «Сèга кàжа, пòпе, òрлево, гьòа ѝмало скрѝена во кỳкява една бèла погача, една пъ̀ржена кòкошка еден пàгур рàкия и една кàрта вѝно.» — «Вѝстина, мори попàдие, ѝмало тàкваа рàбота?» — я прàшал пòпо. «Е, вѝстина, пòпе, ѝма, туку беф ’и пригòтвила за гòсти вèчер да вѝкаме» — му рèкла попадѝята. Кога вѝдел пòпо, оти òрлето тòлку скрѝени рàботи ѝзнашло, му се стèгнал на сиромàийот да му го кỳпит. Вỳр-тỳт, бèше му дàл, кòлку пàри що бèше му пòсакал и бèше му го зèл. На кè отзгòра пòпот бèше го мòлил сирòматого да му пòседит двà-три днѝ нà гости и тòй кàндисал да му сèди. Попадѝята бèше го начèкала нàсаме сиромàийот, кога сèдел и бèше го прàшала: «От ощò му йе смъ̀ртта на òрлето?» Той бèше йе кàжал тàка: «Смъртта на òрлето му йе, попàдие, — двà-три дни да го държиш нè мнòгу ная̀дено и на трèкио дèн да го нàмочаш и вèднаж ке пцòйсат.» Попадѝята го клàла на ỳмот тòа, що беше ѝ рèкол сиромàийот и èдно го ѝзпратила да си òйт гòстинот, му рèкла на пòпо и тòй да го ѝзпрати, оти тàка било чèсно. Излегол пòпот да го поизпратит до нèгдеа и во ѝстото врèме втàсал милòсникот да я вѝди попадѝята, щò прàит. Арно, ама пỳста попàдия бèше го клàла òрлето мегю нодзе, за да го нàмочат, да да пцòиса, и бидèйки òрлето глàдно, бèше я закàчило со нòктите за бỳтот. «Мòре бъ̀рго, бре лубòвниче, куртулѝсай ме от òва лòшо, прòклето живòтинче, оти ке ме я̀ди жѝва.» Едно посигнỳанье лубòвникот со рàка, за да го вàтит и òрлето беше го сграбчило зà рака со нòктите. На тоа згòра втàсал пòпо и му се стò-

 

424

 

 

рило, оти чоекот праел со попадията нещо лошо, да дал вик: «Щò бараш, бре никàквику нѝеден, при попàдия? Зèр тѝ нè знайш, оти ѝмам òрле, що сѝте скрѝени рàботи, що ѝмат во моявà кукя, тòа ’и знàит? Али виде, како те ỳлои? Ами тѝ, мори бỳдала попàдие, зер не знàеше, оти òрлето ке те ѝзваит нà мегдан? Чèкайте сèга да зèмам патерѝцата, да да ви ỳдрам еден кьòтег.» Грàбнал патерѝцата и му лèгнал да мàат — дèсет пàти мàвай на лубòвникот, èднаж на попадѝята. Дури се òткачил лубòвникот, стò ока кьòтег бèше ѝзел от пòпот.

 

Кога вѝдел пòпот тòа, що бèше явило òрлето, грàбнал патерѝцата и се пỳщил по сиромàийот да го втàса и да му дàйт бàкшиш. Дàл вѝк пò него: «Бре, рися̀нине, бре, пòчекай, нèщо ке ти дàам, пòчекай!» Кога чỳл сиромàийот и вѝдел, оти пòпо тъ̀рчат пò него, трèщил да бèгат, що да мòжит — тòй бèгай от стрàф, пòпот тъ̀рчай, одвàй го втàсал и му дàл едно кèсе со пàри за дòброто, що му го стòрил со òрлето и го ѝзпратил. От кай що се не нàдеал сиромàийот, òтаде му ѝзлегол зàякот.

 

 

254

ЖЕНСКО ЛУКАВСТВО

(Записал същий, разказана от Ристета Симончев)

 

Си бѝла една жèна бèзчестна и мнòгу ѝтра. Сè едно мàжа си го лàжела и го мàткала, за да не я ỳсети, оти òйт по лòш пат. «Мàжу, мàжу, му вèлела и го прегърнỳала, да що олку тèбе те мѝлуам! От мѝлос, що ѝмам нà тебе, и на сòно те сòнуам. Да ослèпеам и да окьòреам, и двè нà едно да нè клаам, ако те лàжам!» — «Е, мори жèно, — йè рèкол тòй — а пак да знàйш, я̀з колку те мѝлувам тèбе, кай що спѝям, би ме глèдала!» — «Вѝди, вѝди, жити гòспод, — му рèкла тàя. — Да и тѝ зер тòлку си ме мѝлуал! Сполàй ти, гòсподи! За чỳдене со нас ке бѝдит! Знàйш, домàкине, заòшто ѝмаме двàта нѝе тòлку гòлем мѝлос? Венчàньето нè приймнало, зер тики оттòа тòлку се милỳаме. Алà версън, нека дàеше гòспод и убаà Богорòица до вèк тàка да се милỳаме и да си се сàкаме, да кòй како сàка, нèка рèчи за нас. Нѝе нè треба да слỳшаме свèтот, чỳнки на арнитè луге свèто му завѝдуат. Ама нè йе вàка, домàкине?» — «Тàка йе, домàкинко, да ми си жѝва и здрàва, и векòита. Тѝ глèдай си кевот, кòй како

 

425

 

 

сàкат, нека си рèчит. Нѝе нè треба да го слỳшаме, ами да си се милỳаме уще по-вèлико, от како що дòсега.»

 

Що вèлаат стàри, оти мàжите сèт со къ̀рсто нà чело, а жèните со къ̀рсто на тѝло, та мòжат да си ’и лàжат мàжите. Тàка и òваа сèстрица си го лàжела и си го мàткала мàжа си со слàдките сбòрои и си въ̀ршела лòши рàботи пред òчите на мàжа си. Сèкое ỳтро го скорѝвала пò-рано и го изпрàкяла нà дукян, та си прибѝрала дрỳг маж. Една ỳтрина, от коа бèше си òшол мàжот йе нà дукян, бèше си го забòраил кèсето со пàри, да чунки му потрèбале, за да пòврати на нèкой чòек, и търчàница се пòвратил дòма, за да си го зèмит кèсето и èдно дòшол дò врата, вѝдел во постèлата двàйца. Вèднаж се ỳстрамил и се врàтил, та се àкнал в грàди и си отишол нà дукян. Сèднал и вàтил да си мѝслит и сàм себе да си вèлит: «Ах, прòклета жèна! Ах, Юда Искарийòтска една! Да вàкваа бèше милоста твòа, що ме прегърнỳаше и ме целѝваше со юдино целѝванье! И що ми се кòлнеше и мèсата си ядеше, оти òт сърце ме милỳаше! Зер сèто тòа бѝло да ме мàткаш и да ми клàваш пèрде на òчите. Чèкай, кỳрво нѝедна, вèчер ке ме вѝдиш, щò маж сум: я я̀з, я тѝ. Я ти ѝдам от àкот, я ỳмирам!» Тàка мислèйким, чòекот сèдел и дури нè знаел, кàй седит.

 

Женàта му, коа вѝдела, оти мàжот йе я вѝдел со дрỳг маж во постèлата, се усỳкала и вàтила и тàя да мѝсли, како да се òтима и кàко да вèлит. Во тòа врèме èте ти една старà баба, прòсячка, йе дòшла кай жèната, да йе сàка зà бога милòстина. «Мори, ỳбаа нèвесто, дàй ми зà бога едно пàрче лèб да си ми жѝва и да ми ти йе жѝв дòмакин» — му рèкла бàбата. «Мори бàбо, я òйми си су здрàвье, оти си ѝмам гòлемо гàйле, да со блаòсот, що ме блаòшаваш да сум жѝва и домàкино да ми йе жѝв, яз довèчера ке бѝдам жѝва, а домàкинот ке си бѝди жѝв. За тòа, оти тàка ке си бѝдит за ѝсто яз си гознàмсàма, тòа нèйкюмти даме блаòшааш, à бàбо» — йè рèкла жèната нажàлено.

 

«Уу, кèрко, кèрко, що сбòруаш тàка? Да йе глỳа зèмя; плỳкни си в пàзуа. Кàиль гòспод да не сè сторит, ти да ỳмриш сèга ỳще млàда и зèлена, — йе рèкла бàбата. — От моитè дни тèбе нèка ти дàйт гòспод. Кàиль я̀з се чѝнам, а нè тѝ да ми ỳмриш млàдич. Нèмой, кèрче, нèмой, дỳшко, не зарèкуй се самà себе, оти от тòа пò-лошо нèмат!» — «Мори бàбо, мори мàйко! На мòето гàйле, що го ѝмам дèнеска, кèшке да се зàречеф и да ỳмреф на мèстово, кай що стòям, одощо да сум жѝва до вèчер и да ме òтепа маж. . .» — «Кàко, кàко, керко? Я дорèчи го

 

426

 

 

сбòрот! Дали мàжот ти нèщо ке те тèпа? Я кàжи йе на бàба, за да ми ти зàбаит и да ме вѝдиш, щò майстор сỳм.» Вàмо, тàмо, бàбата со ỳще мнòгу сбòрои, що йè рèкла, я кандѝсала да ѝ кàжит, щò ал имала. «Еве, що ал ѝмам яз, бàбо, ѝ рèкла жèната: я̀з си ѝмам еден лỳбовник, а мàжот ми ѝч дòсега не ме знàеше, оти сум тàкваа, оти го мàткаф, го лàжеф со гяолщина. Арно, ама що се рèкол еден сбòр: се, що се прàит скрѝшно, нà мегдан ке ѝзлезит. И вѝстина, мене ми ѝзлезе овà утро. Бèше ми дòшол лубòвникот и мàжот ми, нè знам, щò беше го нàдупил гя̀олот, та се врàти òт дукян по нèщо зер да зèмит. Чỳнки ѝнаку тòй нѝкой пат денье дòма не си ѝдеше, оти я̀з бèф го курдѝсала и бèф му вèлела да си òит пò-рано нà дукян и да си сèдит вèс ден нà дукян, за да пèчалит сèга, на млàдос, за да ѝмаме на стàрос. Тàка си го мàткаф и си го лàжеф. Арно, туку èве дèнеска ме ѝзваде гя̀оло нà мегдан, да вèчер трèба мàжот ми да ме òтепа. Ето тòй ниет ѝмам, бàбице. А сèга тѝ бàрай ми крàйот, ако мòжиш». — «А, тàка кàжи ми дè, а кèрко, да бàбица крàйот вèднаж ке ми ти го нàйдит. Само тѝ гòтви ми една кошỳлица да ме прòмениш и кàжи ми, снòщи що вечèрафте и коя чàршия му йе дỳкянот на мàжа ти, кàжи ми, та ке вѝдиш, щò майстор сум.»

 

«Уу, бàбо, бàбо, цутѝла ти ỳста. Ако ми стòриш тоа добро, тỳтки мàнастир си напрàила. Ем глèай вàмо, бàбице мѝла, не èдна кòшула ке ти дàам, ами двè, двè. Ем òбетеòт игла, уще неразгъ̀рнати да бѝдат. Вакòв бошнак да ме знàиш мèне. Нè прашай, бàбо, що вечèрафме; снòщи вечèрафме лèб и грàф, бàбо. А дỳкянот на мàжа ми йет на кьòшот во тèсното сòкаче.» — «Тамàм, нèвевче. Клàй си шамѝята нàстрана и гòтви кошỳлите. Ама слỳшай вамо, що кè сториш, кога ке го вѝдиш, оти мàжот ти ѝдит от дукян: ке ѝзтърчаш и ке го прèчекаш уще кай пòртата и ке му вèлиш: «За òщо нòсиш гòстин, чòеку, кога вèчера нèмаме?» Тòй ке се чỳдит на той сбор, що ке му го речиш и ке рèчит, оти нèмам нѝкаков чòек яз нè носам. Кàй гледаш чòек да нòсам? Пòсле ти ке рèчиш, оти грàф дека вèчераф, тики от тòа èдинийо двàйца ми се глèда, море чòеку.»

 

Бàбата, от коа я наỳчила тàка жèната, бèше пòшла в чàршия, блѝзу до дỳкянот от мàжа йе, та му посàкала милòстиня: «Дарỳйте ме, бре брàкя — му рèкла, — по една пàра, за гòспода ви семòлам, оти сум сирòмашка!» — «Зàмини, зàмини сèга, стàра,— му рèкол мàжот йе на жèната. — Гòспод нека ти дàйт.» «Е дà, вѝстина, гòспод ке ми дайт, бре брàте, туку и вѝе да ми дàйте. Ете, двàйца домàкини тỳка стè, да сте ми жѝви и да ви се жѝви

 

427

 

 

домакѝнките, и що ви дàл гòспод. Ай, дарỳйте ме двàйцата по една пàра. Що кè бидит зà вас? А мèне ми се сòбират двè по двè и ке ми се стòрат чèтири, та ке си кỳпам едно сòмунче пò-меко, за да я̀дам, оти си нèмам зàби да я̀дам дòмашен леб.» — «Мори бàбо, али не ти сè гледат, оти нèма òвде двàйца, що сàкаш от двàйца по една пàра? Нà ти една пàра я̀з и òй ми си су здрàвье» — йе рèкол чòекот. «Бог дà прости, брàте, бог дà прости! Да ми ти йе жѝва домакѝнката! Ай, брате, и тѝ дàй ми една пàра, се свъртила гьоа кай другийò чòек, що го глèдала в дỳкян. Àй да ми ти е жѝва домàкинка! Що бѝдуа за една пара?» — «Ама, бàбо, нè играй, како нèкое дèте, коа ти вèлам, оти дрỳг чòек òт мене нèмат во дỳкянов» — йè рèкол чòекот. «Оф, море брàте, да и на другò место тàка ми рèкоа. Ама сèга ми тèкнуат, оти от пỳстийот грàф, що я̀доф снòщи, ми се глèдаат èднийот двàйца. От тòа йет, брàте, от тòа. Сèга ми тèкнуат, оти ѝмат во годѝната нèколку днѝ вàквиа, щò ако я̀дит чòек грàф, да му се глèдаат дèнта еднийò чоек двà. Да от тòа и яз тàка глèдам. Туку те мòлам да ми прòстиш, що ти дòдеваф, и сèди ми су здрàвье» — му рèкла бàбата и си òтишла по рабòтата.

 

Вèчерта чòекот зàтвори дỳкянот и си òтишол дòма нàлутен. Дỳмат, мѝслит, що да ѝ праит на женàта си. Едно влèгол в пòрта и тàя бèше го пречèкала, спроти како що бèше йе нарàчала бàбата.

 

— Море чòеку, ами що ти тèкнало гòстенин, що си пòвел по себе? Лели знàиш, оти вèчера нèмаме, а домàкине. Тѝ, лелѝ си сàкал гòстин да нòсиш, трèбаше да нàрачаш, за да прѝготвам вèчера, а нè тàка àпансаз да го нòсиш.»

 

— Какòв гостин, мори никàквице? — йе рèкол налỳтено.

 

— Е, да що се лỳтиш, à домàкине, срàмота йет от гòстинот. — «Какòв гостин, мори? Кàй глеаш гòстин? Алайлем ти се пресенуа нèщо, како те глèам я̀з!» — йе рèкол мàжот йе. «Дỳу, домàкине, домàкине, да за вѝстина ми се пресенỳало. Зер от пỳстийо грàф, що я̀дофме снòщи, тàка ми се глèдат еднийо двàйца» — рèкла.

 

Кога чỳл тѝе сбòрои мàжот, туку се прèтворил во мѝслите и йè рèкол на женàта си: «Оф, мори жèно, оф, мори дỳшко! Що кè те зèмеф нà душа, ке те òтепаф.» — «Ами заòщо, мѝли мòй домàкине? Що кàбает ти стòриф? Кàжи ми, жйти мèне!» — «Море сеа ке ти кàжам и грèшката ке си я припòзнаам. Ама щò вайде! Èве щò, мори домàкинко: одỳтрина, кога дòйдоф да си го зèмам кèсето, те вѝдоф во постèлата, каде бèфте двàйца и мнò-

 

428

 

 

гу се нàлутиф и си стòриф нйет да те òтепам. Ама гòспод ме чỳал. И бог дà прости на една бàба, що и тая бèше я̀ла грàф, да йè се глèдаа еднийò чоек двàйца. Еве, и тèбе тàка ти се вѝде, та от тòа ке вèруам, оти и я̀з одỳтрина тàка те вѝдоф èднийо двàйца. Зер от пỳстийо грàф, що я̀дофме снòщи.» — «Уу, домàкине, домàкине! Щò греф гòлем ке стòреше и нà душа ке ме зèмеше. Туку що ти вèлаат: ако ти йет я̀к àнгелот, гòспод ке те чỳат; правѝната се тàнчит, ама не сè кинит. Ама не йет вàка, домàкине? Рèчи сега, да си ми жѝв и здрàв и вèк сò мене, вèрна домàкинка си кèрдосал?» —«Тàка йе, домàкинко, да си ми жѝва и да ми прòстиш, що ке ти сгрèшеф!» — «Прòстено и блаосòено да ми ти йèт, домàкине, òт мене и от ỳбаа Богорòйца отсèга до веки вèк вèка!»

 

Еве вàка го измàтила ѝтрата жèна мàжа си и си прàела пàк що си знàела.

 

 

255

КЬОСЕТО ВОДЕЙНЧАР И ХИТРОТО ДЕТЕ

(От Охрид, разказана от пок. Коста Манчев [1], от същий град)

 

Едно врèме си бѝло едно дèте (момче) мошне хѝтро. Еднож тàтко му го прàшчал на водèйнца да сòмелит брàшно. «Хàйде, сѝнко, — му рèкол, — да ти тòарам магàрено со жѝто, да òдиш в водèйнца, да сòмелиш брàшно. Ама вѝди вàмо, тàмо ѝмат нòгу водèйнци, тѝ да нè хойш у кьòсето, оту той ке т’ ѝзмамит — ке ти го зèмит жѝтото и не ке тѝ дайт брàшно. Ами да òдиш во нèкоя друга водèйнца.»

 

— Хàрно, тàте, — рèкло дèтето.

 

Тàтко му му тòарил на магàрето èден òсмак [2] жѝто и го прàтил.

 

Дèтето со магарèнцето търнало да òдит и приблѝжило къде

 

 

1. Покойний Коста Манчев, един от най-видните граждани во Охрид, богат кожухар търговец в Цариград и много влиятелен, от напред приятел на гръцките владици и послушник патриаршески, в време на църковний въпрос зимал е живо участие в полза на възражданието ни, а в вреда на гръцизма. Син му, Миле Манчев, е бил народен представител от страна на Охридската епархия. За жальост, друг негов син, Георгий, е и сега най-противний.

 

2. За думата «осмак» виж заб. в прик. № 22.

 

429

 

 

водèйнците. Водèйнците бѝле мнòгу, нарèдени една по друга, та дèтето, от стрàх да не влèзит во кьосèата водèйнца, се джàрело и не знàело во коя водèйнца да влèзит.

 

Кьòсето ѝмало àдет сèкога да ѝзлегвит и да стòит на голематà врата от водèйнцата, за да чèкат мушчèрии и да вѝдит да не ѝдит нèкой со жѝто да мèлит брàшно, та да го пòдмамит, за да влèзит во негòата водèйнца. Тàка и тога бèше ѝзлегло и се застòало на врàтата, та бèше го заглèало, къде се джàрело и се хутàрело дèтето.

 

Тога от малòото врàтниче и от òтзади кьòсето изтърчало и пàк нѝз врàтниче влèгло во по-дòлната водèйнца, що била пò-близо до дèтето, ѝзлегло и се застòало на голематà врата пред водèйнцата. Дèтето, кога го вѝдело тàмо, си помѝслило, оту тàа водèйнца била от кьòсето, та спроти таткòа си нàръчба не сàкало да влèзит вò неа, а òшло во по-гòрната.

 

Щò-туку влèгло во по-гòрната водèйнца, бàрат водèйнчар — нèмат водèйнчар, и разтòарило си жѝтото сàмо. Когà, èто му го кьòсето влèгло низ вратнѝчето и: «Оо, добрè си дòшол» — му рèкло, и пр. Дèтето тòй час пòзнало измàмата си, ама нèмало вèке шчо дà чинит — жѝтото бѝло разтòарено, сàкало-нèйкело, остàнало да сòмелит брàшното.

 

Чỳнки от тàтка си знàело вèке, шчò стока бѝло кьòсето, сèга дèтето се мѝслело каквà хитрос да ѝзмислит, за да нè можит кьòсето да го ѝзмамит и да му зàдържит брàшното.

 

Ех! Тỳриле вèке жѝтото во водèйнцата да се мèлит. Дури се мèлело брашното, дèтето му вèлит на кьòсето: «Ми рèче тàтко ми да ми го сòмелиш брàшново хỳбоо, да ми мèсиш и èдна пòгача подпàана и да ми дàйш и кèрка ти.»

 

— Хàрно, рèкло кьòсето. Пòседи трòа, пòчекай дури да се сòмелит брàшново и ке ти нàпраам пòгача.

 

Кьòсето клàло еден кàзан вòда да се тòплит, за да му мèсит пòгача.

 

Брàшното се сòмлело и вòдата се стòплила. Кьòсето сòбрало брàшното и го сѝпало сèто во кàзанот, гьòа за да мèсит пòгача. Ама не се замèсило тèсто, туку се стòрила кнòка кàша како за тури-подпечи или за питỳлици (зашчо брàшното било мàлу спроти вòдата).

 

— Ами сèга, рèкло кьòсето, брàшно не нѝ втасвит за погàчата? — И дèтето се почỳдило. «Тàтко ми ми нàръча, — рèкло тòа, — да ми дàйш брàшното и да ми дàйш и пòгача!»

 

430

 

 

— Èе, — рèкло кьòсето, — ами брàшното èто, нè глеаш? Го тỳрифме во кàзанов. Къй да тѝ найда сèга брàшно?

 

И се подскàрале.

 

Тòга кьòсето рèкло: «Нè, нѝе ѝнако да стòриме: да се надмàмвиме (да се надлъгваме) и ако ме нàдмамиш, ке ти дàам от моè брашно и ке ти дàам и пòгача. А ако те нàдмамам, нèмат да ми сàкаш брàшното.»

 

Дèтето се стòрило кàиль и фàтиле да се пòдмамват — кой по-гòлема мамèйнца ке кàжит. Кьòсето, како по-стàр чоек, фàтило пъ̀рво тòа да кàжвит мамèйнци:

 

— Едно врèме, — рèкло, — глèдаш той я̀з? Покрай я̀зов бèше изникнал еден кòрен крастàйчин. Пòрасте, рàзцути и дàде плòд тàкви гòлеми крастàйци, шчо една крастàйца бèше се префъ̀рлила прекỳ язоь на другийòн брег. И нѝе въ̀рвефме, и кà мили пò неа, како по мòст. . .»

 

— Хъ̀ъ, — му прèсекол сбòрот дèтето, — знàм, знàм. Тàтко ми кàжвеше, оту во тòа време, кога еднож помѝнвеле пò нея цàрските кàмили, тоàрени со хàзна, како по мòст, тòй се скрѝл нъ̀тре во крастàйцата и кога помѝнвеле камѝлите, се рàзтресол еднож, мòстот (крастàйцата) се рàзнишал и камѝлите пàднале во я̀зов, та се удàйле. Тàтко ми стàнал, ѝзлегол от крастàйцата, сòбрал от я̀зот тоàрите хàзна и си òшол дòма, та се стòрил нòгу бòгат. Ѝмафме и трѝста ỳлишча. Тàтко ми сèкойе утро стàнвеше и ’и пребрòвяше пчèлите една пò една. Една ỳтрина брòй, брòй, нèмат му една пчèла? Шчо сè стори пчèлата? Бре òвде пчèла, бре òнде пчèла, пчèлата я̀ нèмат! Тàтко ми шчо дà чинит, за да я̀ нàйт пчèлата? Оседла пèтелот хỳбоо, лепо, та му се пèрна да шèтат по цèлата зèмя, да я бàрат пчèлата. Хòдил, хòдил, къ̀де нè ходил, дури до крàй земя. Най-после, кога дòшол во Бàгдат, тàмо я нàшол впрèгната во плỳг зàедно со еден вòл, къде òрала нѝва. «Хъ̀ъ, — си рèкол, етò ми я пчелѝчката!» Я òтпрегнал от плỳгот и си я̀ зàбрал прèд себе, та дури дòма си я дòнесе и я зàмеша со другитè пчели.

 

Кога ке òтседлат петелот, шчо дà видиш? Отвòрило му се коджàмити сàдно на плèшчите! Сèга шчо дà чинит, за да му ѝзлèквит рàната? Опитвит èднего, òпитвит дрỳгего. Нàй-после еден нèкой му рèкол да сòжвакат едно я̀тро от òреф и да му нàложит на рàната. Тàтко ми скъ̀рши еден òреф, сòжвака я̀трата и му ’и нàложи на рàната, а пак òзгора я̀ пòсипа со мàлу прàх, та му я върза со къ̀рпа. Утрѝната, кога сòтреса къ̀рпата, за да му прè-

 

431

 

 

вързит рàната, шчо дà видит? Чỳдо почỳдено — òреоите я̀тра изникнале и фъ̀рлиле коджамити фѝлизи. Потем врèме, мàлу по мàлу òреот рàсти пòрасти колку еден дъб и рòди едно чỳдо òреи. Чàвките нà него си напрàвиа сèдела и опѝлиа чàвчина. Пỳсти дèчишча, поминвèешчем край нèго, фъ̀рляа со кàменя и грỳдки зèмя, за да чỳкеет òреи и да урѝвеет чавчѝната. Зèмята и камèнята, шчо фъ̀рляле дечѝшчата, се нàбрале над òреот, та се стòрила коджàмити нива от дèсет кѝла семе и ѝзрасла и кòрия. Тàтко ми я̀ ѝзора нѝвата со трѝ-девет плỳгои и я пòсеа. А низ корѝята шèтале вòлци, мèчки и лѝсици. Кога дойде врèме за жнàнье, тàтко ми пòкани нà жетва от трѝ села мòмите и мòмците да я жнѝят. Кòга тие си жнѝяле, ето ти от корѝята им ѝзлегла една лѝсица. Жетвàрите и жетвàрките се спушчиле пò неа да я фàтеет. А чỳнки не мòжеле да я втàсеет, еден от жетвàрите фъ̀рлил пò неа со сърпот. Пỳстийот сърп, тàка се пòгодило, та ръчката му влèгла и се закàчила во гъ̀зот на лисѝцата. Кỳтрата лѝсица, от мъ̀ка и от бèля, въ̀рти вàмо, въ̀рти тàмо, та со въртèнъето се пожнàла сèта сèдба, а най-седне, кога пòжнала свè и приблѝжила да се скрѝят пàк во корѝята, стòрила èднож: «търц» — отпỳшчила съ̀рпот, а зàедно сò него пàднала и една пỳсула (тескере) напѝсана. Жетвàрите се спỳшчиле да вѝдеет, шчо е тòа и вѝделе, оту бѝла една пỳсула напѝсана. Я зèле, ама не умèеле да я отпèйет. Ошле у кадѝята, го помòлиле да им я òтпеит. Кадѝята им я òтпеал.

 

— Ее, шчо ѝмало пѝсано вò неа? — опѝтало кьòсето.

 

— Вò неа било пѝсано, — отгòорило дèтето, — èто шчò: «Кьòсето да нè я̀йт мнòгу трѝци, ами да ти дàйт брàшното и погàчата, и керка си!»

 

И тàка кьòсето се пòзнало вèке за надèлено во мамèйнците, та му дàло на дèтето брàшното и една пòгача подпàана, и кèрка си за жèна. Дèтето си тоàрило брашното на магарèнцето, си зèло погàчата и невèстата и си òшло дòма.

 

— Ето таквà ми ти рàбота се стòрила со кьòсето — притури разказвачът.

 

432

 

 

 

256

ПОП МОРИ НЕДОУМРЕЛИТЕ  [1]

(От Орханийско с. Литаково, записал Д. Попов от същото село)

 

Един поп отишал в една гора и намерил един овчар, и го попитал: «Дье отива този пат, по който аз патувам?» Овчара му казал: «Ела, дедо попе, да ти кажа, дье отива този пат.» Водил го малко, шо го водил през гората, завел го в един гастак, па зел, та го убил.

 

След като го убил, облекал дрехите му и отишал на един кладенец, та се огледал в водата, гдето той са видел поп вършен и превършен. Зарезал овчара овците, настапил шумка букова, намерил село глупаво. Попувал, що попувал, изпопувал повече криво, а по-малко право, нещо около триста овни и триста гроша. Кандилницата му била от тиквена кора, а патрахиля — женско цадило. Спечалил попа (бивший овчар) овците, дето ги зареза в гората. Кяра му са парите, дето ги виде над водата. Когато умирал некой човек и го донасяли при попа да го опева, той изпаждал всичките хора на ванка, заключел вратите на черквата и сам го опевал. И като го опеел, давал им го да го копаят. Попа опевал тъй неколко хора умрели и най-седне един жив човек се престорил на умрел и го занели в носилка, та с плач, само за да види, що ще чини попа ватре в черковата с него. Като го занесле, попа изпадил хората из черковата, затворил се сам и взел да говори: «Ако си умрел ти, да не си, я ли сам ти крив? Злочест си бил, затова си умрел!» И мандърсал тиквената кора (кандилницата) над него. Като изговорил попа това, човека са вдигнал и му казал: «Чекай да ти кажа, злочест ли сам, та за това сам умрел!» Почнедасе борат в черковата и попа надвил на човека, та го одушил и го уморил, от която борба попаовчарко потънал впот. След катоизлезал изчерквата, попа щел да избие другите хора, които биле отван на черковата, като им казвал: «Защо ми докарвате недоумрели хора, за да ги доуморвам аз?» А тие виделе, че попа е уморил живиа човек сам, като са биле в черковата и отишле, та казале на владиката, за гдето попа е уморил човека. Когато дошел владиката в селото им, той си довел и един поп с него си. Отишле в черкова-

 

 

1. Сравни прик. № 49.

 

433

 

 

та, закачиле да четат и този поп, който дошел с владиката, чел: «Като немахте поп, защо не додохте при владиката за поп, ами прибрахте този овчар?» А попа-овчарко думал: «Като бех в гората с овците, доде един поп и взе да ма пита за патя. Аз го поведох да му кажа патя, заведох го в един гасталак и тамо го убих. Облекох дрехите му, отидох на кладенеца и се огледах над водата — поп вършен и превършен. Настапих шумка букова, намерих село глупаво, спечалих триста овни, стойпедесе за владиката и стойпедесе мен.» И владиката казал на селянете: «Попа ви е добар, поп вършен и превършен.» И отиде да си земе овните от попа-овчарко.

 

 

257

БОЖИЕТО ПРАВОСЪДИЕ И ПРОВИДЕНИЕ

(Превод от гръцки)

 

В забележката на прик. №109 е казано, че същата приказка, малу по-инако, има я и на гръцки язик. Ето тая приказка в превод от гръцки, доколко тя се различава от българский си вариянт..

 

Едко време си бил един много богат, а съвременно праведен и твърде благодетелен чсвек. Сиромасите и оскърбените у него намирали утешение и подпорка; гладните и голите от него получавали залък хляб и дрехичка; вдовиците, сирачетата и страждущите у него нахождали защита и подслон. При всичко това, по неизвестни причини, в последне време той изпаднал от богатството си, осиромашел и се нуждаял за залък хляб да прехрани ссбствените си дечица. Сега той, ужалян, ухилен и замислен за бедството, в което изпаднал, зел да размишлява: кои са били аджиба причините на осиромашвението му? Причини явни нямало. Казвал си сам с себе: «Да съмь прегрешил нещо богу с някое престъпно действие? — Не! Да съм направил некому някое зло? — Не! Какво ли зло съм сторил, та що ме сполете такво бедство? От друга страна, гледам, че людье злодейци живеят охолно и богато; людье, автори на най-зли престъпления, ликуват и тържествуват, а аз, сиромах, който съм се пазил да не настъпа и на мравата, страдая толкова незаслужено, търпя и за насъщний хляб, когато

 

434

 

 

у мене толко бедни челяди намираха прехрана и препитанието си? Коя е причината?»

 

Така като размишлявал, достигнал и до съблазнта да се попита сам себе си: «Има ли божие провидение и правосъдие или светът е един сляп и случаен материялизм и нищо повече?»

 

Като продължавал така да размишлява и да се пита, осиромашений богаташ заспал или по-добре възнесъл се умствено в неизвестни пластове на въздуха и сънувал един страшен сън, следуюший:

 

На съне му се представило, че уж той търгнал да пътува дълъг път. Като търгнал по пътя, пристигнал го един калугер, облечен в църни, калугерски дрехи. (Той бил ангел, както се вижда от по-нататъшното разказвание.)

 

По-натам разказът продължава съще така, както е описан в българский вариант, №109, с малки някои и маловажни изменения, та дури докрая, където липсва оная му часть, дето се говори за събиранието листята и цутът от дръвята, и преобръщението им в пари.

 

 

258

ЗМЕЙ И ЛАМИЯ

(От Скопийе, записал Л. Делев от същий град)

 

В Скопийе [1] населението вярва, че съществуват змееве и ламии; че те са в постоянна борба лятно време едните с другите; че първите от тях са пазителите на сеитбите, а вторите, техни разрушители.

 

Според вярванието, както змейт, така и ламията се раждат от человеци, първийт от добри и богоугодни родители, а ламията напротив — от някои угурсузи, зли. Змейт е мъжко дете, а ламията момиче [2]. Те имат крилца под мишниците си, нъ само праведните хора можели да им ги видят. Както змейт, така и ламията се носели в корема на майка си не деветь месеци по обикновенному, а 15, 18 или и 20 месеци. Населението говори с симпатия за змеевете, а мрази ламиите.

 

Ролта на змея и на ламията е следующата:

 

 

1. Съще и на други места.

 

2. Виж у Бр. Милад. пес. № 40.

 

435

 

 

През лятото, обикновено, когато житата растят и преди жътва, щом времето се развали и захване да гърми и вали, тога ламията (била тя още детенце в люлка или възрастна жена), като пакостница заспива и духът ѝ търгва низ нивите, за да съсипва житото. В същето това време и змият (още дете или вече мъж), за да запази берикета, и той така също заспива, а духът му отива да преследва духа на ламията. Щом тези два духа се срещнат, гдето и да би било вече, подкача се ужасна борба между них. Ламията се бои от змея и щом го види или усети, тя хвърква из облаците. Нъ и змейт не я оставя на мира, а я преследва до гдето я стигне и я смаже от бой и я накара да се завърне у дома си. В времето, когато става тая борба, тога най-вече гърми и се святка.

 

Вярва се още, че ако би някой да преобърне или премести детето-змея, когато спи и духът му е из облаците, от като се завърнел този последний, не щел бил да познае тялото си и в такъв случай змейт умирал. През времето, когато става борбата из облаците и по нивята, тялото на спящия змей се обливало само в пот и от седне детето-змей се усещало уморено през два-три дни наред.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]