Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

II. ОТ ОХРИД

 

в) Разказани от покойний Хр. П. Ив. Гроздин

  

87. Умот е пàри

88. Ноèчкото òко йе ненаситно

89. Дèдо гòспод и люгето по зèмята

90. Дèдо гòспод в бугарската зèмя

91. Цàрскийот сѝн пòсветен

92. «Не прèзирай нѝкого; презрèното бѝдвит най-достопофално» — Тройца брàтя — кèлешот

93. Спахийскийот сѝн и воскресналийот мъртоец или «милостѝнята дòнесвит гòлеми добрини»

94. Лъжòвнийот юнак

95. Пòпот и измèкярот или «шчо ке стòриш, тòа ке найдиш»

96. Дèвойка, престòрена на юнак (момък)

97. Цàрскийот сѝн и дяолот

 

87

УМОТ ЙЕ ПÀРИ

 

Едно врèме ѝмало еден чòек, шчо вѝкал по пътѝшчата: «Ум ѝмам, пàри нèмам». Еден дèн викàешчем тàка, дочул го цàрот и го вѝкнал при сèбе, та му дàл тòлку пàри, кòлку шчо мѝслел ету ке му бѝделе дòста, за да спèчалит сò ними и дрỳдзи ỳшче тòлку. От как му дàл пàрите, цàрот клàл и еден чòек да хòдит нàзорум пò него, за да вѝдит шчо кè чинит со пàрите.

 

Тòй от како зèл пàрите от цàрот, òтишол та свѝте ’и кỳпил рòгузи и со една гèмия (кòраб) ’и прèнесол прекỳ море, та ’и нàредил и ’и пòслал на отадèшнийот мòрски брèг. Тàмо во нòшя излèгвеле дивѝ коньи от мòрето, та си пàселе крàй море. А за да им се гледат пò-чисто (по-ясно) да пàсеет, свèкой конь си нòсел во ỳстата по еден безценèт камен, и ’и остàале нà земя до кога си пàселе, а от како ке се напàселе, зèмале си ’и камèнята в ỳста, та си хòделе вò море. Тàка и тàа вечер нàдошле кòньите, остàйле камèнята по рогỳзите и фàтиле да си пàсеет.

 

Дò тога чòекот стòел тàмо нèгде скрѝян. А кога вѝдел кòньите оти изостàйле камèнята по рогỳзите, ѝзкочил в èднож, ’и зàпалил рогỳзите от свѝте стъ̀рни. Дивитè коньи, коа вѝделе плàмните от свѝте стъ̀рни, си избèгале вò море, без да привтàсеет да си земеет и камèнята. Умнийот чòек тòга ’и сòбрал свѝте кàменя. Тòй от кàк свъ̀ршил рàбота со първата си ѝтрос, нàмислил сèга да нàпрайт и дрỳга. — Зàмесил рогузинната пèпел, та нàпрайл плѝтье. Во полойнатà плитье, во свèкой плѝт клал по еден безценèт камен, а полòйната ’и òстайл без кàменя. От како се исỳшиле плѝтьето, тòй се пàзарил со èден гемѝджия (кòрабар), да му ’и прèносит со гемѝята на дрỳгата стъ̀рна от мòрето, (т. е.) тàмо, от къде шчо бèше зèл пàрите от цàрот. Напòлнале гемѝята со плѝтята, та тъ̀рнале пò море. За късметот на хѝтрийот ỳмник, пòвеял сѝлен вèтер, надкренала се сѝлна бỳра и гемѝята ке да протòнела зàедно со тòарот и со лю̀гето. Тòга гемиджѝята се ỳсборвал со стòпанот от плѝтята да изфъ̀рлит во мòрето тàя нèскъпа, а тèжка стòка, за да откѝнеет от я̀вната смърт. Хѝтрецот ушче от пò-напред си нàредил рабòтата ỳмно; — тòй, кога ’и рèдиле плитята, полойната òт ними, шчо биле со

 

116

 

 

безценетите каменя, ’и клàл нàй-здола, а полòйнята, шчо биле без каменя, ’и клàл згòра. Дрỳго: кога се ỳсборвал со гемиджѝята да изфъ̀рлеет плѝтята вò море, тòй нàпрайл сò него и пѝсмо, со кое шчо се òбвързвал гемиджѝята да му плàтит цèната на кòлку плѝтье ке фъ̀рлеле вò море. И тàка сèдне фàтиле да фърлеет плѝтята во мòрето. От како изфъ̀рлиле полòйната, т. е. тѝйе, шчо бѝле без безцèнети кàменя, ỳмнийот рèкол да не фъ̀рлеет вèке, зашчо гемѝята дòста олèснала, и гемиджѝята зàпрел фърля̀йньето.

 

От кàко ѝзлегле нà сухо, стòпанот на плѝтята пòсакал от гемиджѝята да му платит цèната на изфърлèните во мòрето плѝтье спроти писмèното спогòжданье. Гемиджѝята прèслагал кòлку чѝнеле плѝтьето, по цèната на прòсти плѝтье и го пòканил да му ’и плàтит. Ама се смàял, кога чỳл от стòпанот на плѝтьето, оти изфърлèните плѝтье нè биле прòсти плѝтье, како шчо ’и цèнел и слàгал той, а оти во свèкой плит ѝмало по еден безценèт камен. Тòга гемиджѝята се пòчудил шчо дà чинит! кàко и от къде да му плàтит тòлку безцèнети кàменя? Нèму, за да ѝзплатит тòлку изфъ̀рлени кàменя, не му стѝгала и свèта нèгоа стòка со свè гемѝята. Работата òшла и до цàрскиот суд и най-седне и до сàмийот цàр. Цàрот òтсудил гемиджѝята да му дàйт на ỳмнийот плитàрджия свèта свòя стòка, шчо ѝмал и гемѝята зàедно, и ỳшче да бѝдит рòб дò живот.

 

Èто шчò сторил со пàрите той шчо вѝкал: «Ум ѝмам, пàри нèмам.» Сèдне зàнесол царòтому пàрите, шчо бèше му зèл, а ỳшче, и едно кòфчедже со безцèнети кàменя.

 

 

88

ЧОЕЧКОТО ОКО ЙЕ НЕНАСИТНО  [1]

 

Нèкога си бѝле èден тàтко и син. Тийе си ѝмале една нѝва посèана со пчèйнца. Врàбци долèтвеле, та зòбале сèмето. Тàткото прàшчал сѝна си на нѝвата, за да я̀ чỳват (пàзит) от врàбците да не зòбеет сèмето. Сѝнот нèколку дни нарèд òдел нà нива да вàрдит, а сèдне нè сакал да òдит. Тàтко му фàтил да го нàтервит сò сила да òдит, а той не одел. От тòа нàй-седне се скàрале син ѝ татко и се сбѝле: сѝнот зел еден кàмен, та му рàзцепил таткòе

 

 

1. Срав. прик. № 182.

 

117

 

 

си глàата. Овой òшол, та се òплакал нà суд. Сỳдот пòвикал сѝнот и го òпитал: зашчо му рàзцепил глàата таткòе си? — «Зашчо ме пỳшчаше нà нива да я̀ чỳвам от врàбците, да не го зòбеет сèмето, — отгòорил сѝнот. — Яз èднож-двàж òтидоф и вàрдиф, а коа чỳф èднож голèмийот врàбец да вèлит на рабчѝната мàли: «Сàмо тѝйе зъ̀рна да зòбате, шчо не нѝкнеет,» — другийòт ден вèке, ако и да ме прàшчаше пак тàтко ми, я̀з не ойдоф, за тòа тàтко ми ме нàби, и яз му рàзцепиф глаàта».

 

Тога суднѝците и цàрот му рèкле: «Е! ти, кога си знàел шчо сбòрвеле врàбците, ти трèбит да знàиш и Цар Костадинòвата хàзна къде йе.» Той им отгòорил оти нѝшчо дрỳго нè знаел, а само тоа и им се къ̀лнел. «Сàмо тòа, шчови кàзаф», им вèлел, а тѝйе не го вèрвеле. Тѝйе го пристѝснале и нàй-после го стòриле кàиль да кàжит.

 

Тога той им пòсакал трѝ дни врèме да се пòмислит и тийе му дàле. Потем тритè дни го повѝкале пак, и той тога рèкол на цàрот: «Да ми донèсите петстòтини кòньи, хѝляда крàви и трѝста òвци, да’и одèрите, та да’и отнесите ето на кое мèсто во планѝната». Цàрот той час пòелял да се ѝзполнит сакàньето му. Цàрската пòеля се изпòлнила без зàбаа, — зàклале, òдрале и òтнесле на казàното мèсто петстотѝни кòньи, хиля̀дата крàви и трѝстата òвци. Потем тòа пак пòсакал той да отнèсеет на ѝстото мèсто и дрỳга рàна и пòкривач за живеèнье тамо до шес нèдели врèме, зашчо ке хòдел тàмо да жѝвеит той и да вàрдит. Тамо сèдел той нèколку време дèня и нòшя. Свèкакви дихàнии ѝделе да я̀деет от заклàните жѝвотни, от кòнските, кравèчките и òвчите мъ̀рши и той сèдел скрѝян, и за да чỳят шчо ке си сбòрвеле диханѝите. Ялеу шчо я̀ле, го ѝзеле свèто мèсо, а остàнале ỳшче кòските само. До вèчерта пред да се свъ̀ршит послèднийот дèн от шесте нèдели, нѝшчо нè разбрал. Утрѝната рàно ето ѝ трѝ òрли къ̀рстати дòшле, клю̀вкале от кòските и помегю сèбе си сбòрвеле, опитвèешчем се кой от трòйцата бил пò-стар и кой шчо стàро нèшчо пàметвел? Пъ̀рвийот òрел рèкол: «Яз пàметвам кога беф дèте мàлоо, пàдна снèг дò пояс!» Втòрийот òрел вèлел: «Яз пàметвам, на мòе време се стòри гòлема глàдия и мнòгу люге ỳмреа от глàд.» Трèтийот òрел рèкол: «Яз пак пàметвам на мое врèме, кога бèф дèте, се зàкопа Цар-Костàдинòата хàзна.» — «Ето ти си бил нàй-стар от свѝте», — отгòориле му дрỳдзите двà орла. — «Èно под òнаа плòча — пòвторил трèтийот òрел — йе закòпано трѝста тòари злàто.» Скрия̀нийот чòек слỳшал разгоòрот на òрлите и си мàлчел.

 

118

 

 

Утрѝната дòшле цàрски люгè да го вѝкает и му рекле: «Хàйде, те вѝкат цàрот.» Той им отгòорил: «Речѝте му на цàрот да прàтит трѝста мъ̀ски и шèстòтин врèшча.» Пратèните се врàтиле при цàрот и му кàзале, како шчо им нàръчал чòекот. Цàрот той час пòелял да му прàтеет мъ̀ските и врèлчата, шчо’и сàкал и да òдеет дòста цàрски люге, за да му помòжеет. Кòга цàрските люге со мъ̀ските и врèшчата òшле тàмо, чòекот им рèкол: «Кренѝте я òнаа плòча!» Тѝйе я крèнале и шчо да вѝдеет? — Еден бỳнар пòлн злато. Цъ̀рпиле, цъ̀рпиле и напòлнале тòкмо шестòтини врèшча и тоàриле на трѝстата мъ̀ски и му’и òтнесле на цàрот тàка скрѝшно, шчо да не рàзберит нѝкой дрỳги, осъм пратèните цàрски лю̀ге; а на той шчо бèле го нàшол злàтото, му нè дале нито скъ̀ршена пара, нито пак го побàрале вèке. Той, кỳтрийот, чèкал да го вѝкнит цàрот и да му дàит нèшчо, а све попỳстина му било чекàньето, — цàрот го забòрайл вèке сòсем. Нàй-седне от како му се сдодèало чекàешчем, прàтил при цàрот тàтка си да му пòсакат баре една кàпа злàто. Тàтко му òшол при цàрот и — «Чèстити цàру — му рèкол,— ме прàти син ми да им дàйш една кàпа злàто.» — «Кой сѝн?» — òпитал цàрот. — «Той де, шчо ти я̀ нàйде хàзната» — отгòорил му тàткото. — «Хай т’òт тука, бèгай òт мене: коя хàзна, кòй нашол хàзна?» — му рèкол цàрот. А царàтого го бѝло стрàх да не рàзберит нèкой, да не чỳят дрỳги еден цар, пò-голем и пò- силен òт него шчо бил тòга. Утрѝната сѝнот пак го прàтил тàтка си при цàрот да му сàкат една капа злàто. А тога вèке, кога тàтко му дòшол пòвтур, цàрските лю̀ге по цàрска пòеля го òпрале — прèсекле му глàата.

 

Кога сѝнот чул оти тàтка му го зàклале, òтишол сам при цàрот и му вèлит: «Чèстити цàру; ѝмаш мнòгу поздравение ето от кой цар, (от òного, от кого шчо бèше ѝмал стрàх), да им го дàйш тàтка ми, ама го сàкат жив и здрав, а пак ако сàкаш, ỳби ме и мèне, нà, сèга; туку да не ти се чѝнит оти йе тàтко ми, та да го ỳбияш; яз сум прàтен от пò-голем цар. Да знàйш хàрно оти тàтка ми си го сàкам жѝв!» Сега и царот и цàрските люге се чỳдеет шчо да чѝнеет, как да чѝнеет? Чòекот, тàткото, йе ỳмрен, а син му си го сàкат жив? Му вèлеет: «Чèкай да вѝдиме, шчò даат зàконот; чòекот ỳмре и не òживят!» — «Е! отгòорил сѝн му — и я̀з сàкам шчо дàат зàконот». Во зàконот нàшле пѝсано: колку тèжит глàата на заклàнийот чòек, тòлку злàто да му се дàйт на дауджѝята син; и послèднийов се стòрил кàиль.

 

119

 

È, сèга клàле на една терèзия глàата, а на дрỳгата една ока, да рèчиме, злàто. Терезѝята со глàата се стàнала; удвòиле и утрòиле злàтото, а пак терезѝята не стàнвела, — глàата била пò-тежка; клàле пендесèт пъти, стò пъти, хиляда пъти пòике злàто, пак терезѝята со глàата нè станвит. Свѝте се чỳделе, шчо кè бидит òваа рàбота? Клàле свèто нàйдено злàто, — трѝста тòари, пак терезѝята не стàнала. Пак свѝте се чỳдеет, шчо кè бидит ова чỳдо гòлемо? Сè сòбрале ỳчени и пèани, ỳмни и рàзумни лю̀ге, за да разбèреет зашчо терезѝята со глàата нè станвит? Ама нѝкако не мòжеле да разбèреет.

 

Тога сам той, шчо нàйде хàзната и шчо то сàкаше тàтка си жив, им вèлит: «Яз да ви кàжа, зашчо нè станвит глàата?» Свѝте со едèн глас извѝкале: «Ако пòгодиш ушче ова, нѝе вèке ке те ѝмаме от сега за цар», а и сам цàрот му рèкол: «Ево яз òт сега вàмо слèгвам от цàрскийот стòл, а ти сèдни нà него, ако пòгодиш.» Тога той им вèлит: «Донесѝте ми една къ̀рпа.» И тѝйе му дòнесле. Той со къ̀рпата въ̀рзал òчите на бездỳшната тàткоа си глàа, пак им рèкол: «Тъ̀ргайте сèга». Тъ̀ргале я̀ на терèзия и дòшла двè ока. «Зàшчо вàка, — му вèлеет, — сèга со двè оки стàна?» — «Зашчо со опуленѝ очи, — им отгòорил той — нѝкога не сè можит да стàнит: — до къде шчо глèдат òкото, до тàмо свè тòари злàто да клàате, пак тàа нè станвит. Така и ти, чèстити цàру, тòлку тòари злàто ти дàдоф, — тѝйе от мене ти се дàдени, — пак ти ушче не се нàсити со пàри и мèне ни една скършенà пара не мѝ даде, а и ỳшче сàкаше да ѝмаш. Така и глàата таткòа ми, дури йè бèа очите опỳлени, не стàнвеше; а сèдне, от како йè’и затворифме, тога само со двè ока стàна. Тàка чоèчкото òко е лàкомо и ненàситно.»

 

 

89

ДЕДО ГОСПОД И ЛЮГЕТО ПО ЗЕМЯТА  [1]

 

Нèкогаш на стàро врèме, кога шетал гòспод по зèмята, тòгай си бѝле трòйца брàтя. Тѝйе еднож тъ̀рнале да òдеет на чỳжджина да печàлеет. Ходèешчем пъ̀тем трòйцата брàтя, стрèтиле една чèшма и се застòале да се напѝеет вòда. «Ах, да я стòрит гòспод òнаа чèшма да тèчит вѝно, та да си нàпраам овде

 

 

1. Вж. прик. №№ 90, 198, 225.

 

120

 

 

една мèана, кой да пòминит и нàминит и кой да ми пòсакат, да му дàам вѝно бадѝява (дàром)», рèкол най-голèмийот брàт. Къдè бил гòспод, та го чул и тòй час стòрил чèшмата да тèчит вѝно. Тога èднийот брàт, шчо бèше пòсакал тòа, òстанал тàмо; си нàпраил мèана и, тога зà тога, кой да пòминел и кой да пòсакал вѝно, дàвал му бадѝява. А потем мàлу врèме се оскъ̀ржаил, та нѝкому нè даал ни кàпка вѝно бèз пари.

 

Дрỳдзите му брàтя тъ̀рнале си пъ̀тот да си бàрает рàбота. Оделе, шчо òделе, дошле до една плàнина и тамо на едно рàмнишче вѝделе едно кю̀ме врàни и гàврани. Тога втòрийот брàт рèкол: «Ах да’и стòрит гòспод òнийе врàни и гàврани òвци, та да си нàпраам òвде едно бàчило и кой да дòйт и кой да пòсакат, да му дàам бèз пари.» Завчàс свѝте врàни и гàврани се стòриле òвци и той си нàпраил бàчило и дàвал свèкому милòстина от бачѝлото. А потем малу врèме се оскъ̀ржаил и той како брàта си, та нѝкому нè давал нито òлджица мъшчèйница.

 

Трèтийот брàт, како òстанал сам, тъ̀рнал си пъ̀тот на ѝме боже да си бàрат рàбота. Нàй-седне дòшол и зàстанал во еден грàд. Тамо той се глàвил за ѝзмекяр у еден хàнджия и у нèго сèдел дòста врèме. Како му вѝдел харнѝната и послушността на измекя̀ра си, ханджѝята му дал за жèна кèрка си, та го стòрил зет. Овье двàйцата, мъ̀ж и жена, си се погòдиле помегю си и многу лю̀бовно си живèеле, зашчо и двàйцата биле èднакви — хàрни и добрòдушни.

 

Сега дедо гòспод, за да ѝзкусит вèрата на трòйцата брàтя, се прèсторил на стàр чоек и òтишол пъ̀рво у òного, шчо бèше му нàпраил вòдата на вѝно. Зел едно сỳо корòманче леб и грѝзèешчем го, му вèлит: «Сѝнко! ако йè кàбиль, дай ми една чàшка вѝнце да се нàпиям, зашчо ми е сух лèбов, та нè можам да го грѝзам, нèмам зъби, стàр чоек сум!» — «Оди си прàво по пъ̀тот, стàрче, — му отгòорил той, — я̀з, ако бих дàал тàка сèкому, шчо ке пòминит òвде, нѝшчо не би ми остàнало во мèанава.»

 

— Бре, сѝнко, — вèлит му пак стàрецот, — нѝкому да не си дал, мèне дàй ми, зашчо нè можам да го грѝзам лèбов, ми йе сух, пак ти со пàри не си го купил, — гòспод ти го дàл.

 

— Нè можам да ти дàам, стàрче, одѝ си су здрàвье, въ̀рви си по пъ̀тот, — пòвторил му той.

 

Дедо гòспод тъ̀рнал да си òйт, а колку шчо се отдàлечил малу, чèшмата пак прòтекла вòда. Тога вѝнарот се рàзкаял и фàтил да го вѝкат стàрецот да му дàйт вѝно, ама той не сè вра-

 

121

 

 

тил вèке. И тàка вѝнарот пак се осирòмашил и се стòрил най-нèчесен чоек.

 

От тамо дедо гòспод òтишол при бàчот и му рèкол: «Сѝнко! Дай ми мàлку млèкце да си съ̀ркна, оту ми йе сух лèбов, та не можам да го грѝзам, — нèмам зъ̀би!» И той му отгòорил, како шчо му отгòорил брàт му, вѝнарот, и дедо гòспод си òтишол. А потем малу врèме, от како си òтишол гòспод, сѝте òвци му се стòриле врàни и гàврани, како шчо бèа си бѝле от пъ̀рво пред да се стòреет òвци. Тога той се рàзкаял и го врàшчал òт път дèда гòспода да му дàйт млèко, сѝрене и шчо дрỳго сàкал, ама стàрецот, дедо гòспод не сè вратил, та и бàчот осирòмашел како брàта си, вѝнарот.

 

Най-седне дèдо гòспод òтишол при най-мàлийот брàт, ханджѝйскийот ѝзмекяр, прèсторен на стàр и бòлен чòек, по сèта снъ̀га све рàни и бòльки, по ръ̀це, по нòдзе, по лѝце све бòлька дò бòлька и рàна до рàна тàка, шчо да ти йе гнъ̀с да го вѝдиш. Така рàзкапан дèдо гòспод и рàзранет òшол на пъ̀тната му врàта, (а бѝло тòга нòшя) и трòпнал на врàтата да му отвòреет. Излегла невèстата и вѝкнала: «Кой йе той? Кòй клю̀кат нà врата?» — «Отвори», йе вèлит дедо гòспод. Тàя слèгла и му отвòрила. Дèдо гòспод я òпитал: «Шчèрко, да ли е кàбиль овàя вечер да пренòшчуам у вас? Ме стèмна, нèмам къ̀де да одам, пак и бòлен сум; òвде зад врàтава да си лèгнъм!» — «Ами шчо вака си, дèдо, саде бòль и и рàни? — му вèлит невèстата; — Тѝх! за грèота! Ела гòре да се ѝзгреиш!»

 

— Нè, кèрко, нè, — рèкол дèдо.

 

— Ако, дèдо, ако, — пак му вèлит тая, — ти стàр чоек си! тѝх, тѝх, за грèота! како си се стòрил вàка?

 

Нàй-седне стàрецот се сторил кàиль и се кàчил гòре. Невèстата му развàлила едни òгнои и стàрецот се ѝзгреял и се ѝзтоплил хàрно. (А мъж йè не бѝл тука, — той си бѝл нèгде на рàбота). Пò-седне, коа дòшол и мъ̀ж йе, и той не да йè се нàлютит, зашчо прѝбрата таков рàзкапан стàрец, или да я̀ ѝзкарат, туку и той, како жèна си, го òпитвел, како се стòрил тàка, сàде рàни и бòльки?

 

Вèчерта вечèрале зàедно сò него, без да се гнъ̀сеет от рàните му и, како лèкари, го опѝтвеле: «Кàко вàка си се стòрил, дèцо? Дали не си се пòбарал? Не си клàл нèкоя бѝлька?» А дèдото им вèлел: «Све, шчо йе на вèков лèк сум клàл, а от нѝшчо нèмат фàйде (полза)! Еден лèкар ми рèче едно нèшчо да бàрам,

 

122

 

 

шчо не сè куфит со пàри; мàлу да къ̀снам òт него, та да òздраам, тòа мỳтлак йе тàка!»

 

— Шчо йе тòа, дèдо? — му вèлеет тѝйе — кàжи ни нàм!

 

— Шчо ке вѝ кажам, — отгòорил им той, — тòа не мòжите да го стòрите, дòста шчо ве стòриф бèузур, ви фàтиф къ̀тов, пак и тòа да ми стòрите? Гòспод шчо ви съ̀рце сàкат да ви дàйт!

 

— Нè, кàжи ни, шчо йе тòа — му повтòрвеет домакѝните — ако не мòжиме да го стòриме сèга, баре да го знàйме, та нèкога бèльким ке мòжиме да ти го стòриме тоà добро! Ами вàка да òдиш за цъ̀рни грèои!»

 

— Нè, нè, рèкол дèдото, достà ви йе òвой бèузур!

 

— Нè, ке ни кàжиш, шчо е тòа нèшчо, — рèкле пàк тѝйе. Тòга дèдото со гòлем стрàм им кàзал: «Ми рèкоа — рèкол тòй, — да нàйдиш нèгде нèкого, шчо да ѝмат само едно дете мъ̀жко и сàмо нèго да го ѝмат, да го зàколиш дèтето, да го ѝзпечиш, мàлу да къ̀сниш òт него и тòй час ке òздрайш; ама тòа нè вервам да бѝдит, да го стòрит нèкой!»

 

Тога двàйцата домàкини, мъ̀ж и жèна, се опỳлиле òчи сò очи. Тѝйе ѝмале сàмо едно мъ̀жко дèтенце; ѝзлегле нà двор и си рèкле пòмегю сèбе: «Хàйде да го закòлиме дèтево, да го излèквиме òнай кỳтър стàрец.» — «Хàйде, — рèкла жèната — окỳтраго; гòспод ке ни дàйт дрỳго; нѝйе сме млàди, не сме нèкои престàрени!»

 

И тàка влèгле нъ̀тре и му вèлеет на стàрийот: «Нѝйе ѝмаме едно дèте, ке ти го закòлиме, туку само да òздраиш!»

 

— «Нèмойте, — им отгòорил старèцот, — не колитè си го дèтето, èле òлку бèузур ве стòриф, пак и дèтето да си го закòлите зà мене? Нèмойте, ве мòлям, не колѝте го».

 

А тѝйе го зàклале, го клàле во една тèнджера и го òтнесле нà фурна, да се пèчит. А дèдото им вèлит: «Дали го зàклавте? Тѝх! Зашчо сте го зàклале?» И им дàл едни свèти мòлитви.

 

Потем мàлу жèната вèлит на мъ̀жа си: «Я хòди нà фурна, вѝди го, бèльки йе пèчено?» Мъ̀жот òшол и го зèл покрѝено. Пъ̀тем идèешчем, го òцкрил да го вѝдит, зашчо му бѝло пàднало жаль како за чъ̀до, та сàкал да го вѝдит ушче èднож. Тога глèдат оти дèтето се пỳлело. Той на чàсот не се дòшикал, а си рèкол сам сò себе оти тàка мòжит да òстана опỳлено, кога го зàклафме. Го òтнесол дòма си и му го стàвиле на стàрецот. Той къ̀снъл трòа от изпеченото дèте и тòй час òздраил сòсем. Сèдне го блàгосоил дèтето, та ожѝвело, и сèдне зàгинал от òчите им. Тога тѝйе пòзнале оти бѝл дèдо гòспод.

 

123

 

 

Гòспод òстайл во нѝхната кỳкя блàосов и тѝйе от рòд в рòд не вѝделе нѝкакво злò, а сèкога дòбро и дòбиле вèчно цàрсто.

 

 

90

ДЕДО ГÒСПОД ВО БУГАРСКАТА ЗÈМЯ  [1]

 

Нèкогаж, кога гòспод създал свèтов, тòй шèтал по зèмява, за да вѝдит како му жѝвейът лю̀гето, та слèгол от нèбеси нàй-напред на Стара плàнина, се стòрил чòек, стàрец со дòлга бèла брада и òблечен во бели рỳтишча; си зèл тòягата в ръка и си пòшол по свèтот во Бугàрската зèмя. Мнòгу въ̀рвел низ гòрите и на вèчерта дòшол во едно мàлоо сèлце, за да прèношчит. Во пъ̀рвата кỳкя, край сèлото зàстанъл и сèднал на прàгот от врàтата малчèешчем и мислèешчем си. Стопàнката бѝла дòма, нèшчо си рабòтала, та го не вѝдела.

 

Потем мàлу си дòшол и стòпанот òт поле со свòйот плỳг, та, кòга го вѝдел стàрецот, го дѝгнал, му се ѝзрадвал и му рèкòл: «Дèдо, ти си мнòгу стàр чоек, пъ̀тник и ỳморен, я èла дòмаг отдѝхни си малу! Ако и да йе сирòмашка нашавà кукя, пàк со свè, шчо йе дàл бòг, ке те нагòстиме, ами пòели!»

 

Стàрецот го глèдал со вèсели òчи, влèгол в кỳки и сèднал. Домàкинот со жèна си стàнале бъргỳ-бъргỳ, сгòтвиле гòзба, шчо ѝмале и шчо мòжеле пò-арно, та стàвиле сòфрата. Домакѝните я̀ле от гòзбата, а стàрецот не пòсегнал ръ̀ка да зèмит от нèа, не сакал да къ̀снит бàре, мàкар и тòлку хỳбаа шчо бѝла гòзбата, дури мирѝсала от слàдбина, а саде си малчел и глèдал домакѝните, како се рàдвале сò него, та и тòй се рàдвал сò ними. Го мòлеле, го кàнеле да я̀йт и му вèлеле: «Дèдо! зашчо нè ядиш? Тѝ си глàден, зèми си дè, къ̀сни си, шчо ти сàкат дỳшата, шчо ни дàл гòспод, свè тỳка ѝмаме, свè прèд тебе йе!» А стàрецот само им вèлел: «Ядите вѝе, ядите, я̀з нèшчо си мѝслям!»

 

Кога домакѝните се ная̀ле веке, домакѝнката стàнала та ѝзлегла нàдвор, — дèтето йè плàчело и сàкало да цѝцат. Тога стàрецот рèкол на мъ̀жа йè: «Знàйш ли шчо йе, домàкине? Ако сàкаш да ме гòстиш, я̀з нè можам да ядам от свè шчо йе, а ми се сàкат чòечко мèсо пèчено, ами да ми зàколиш твòйот сѝн, малèчкийот, да го ѝзмияш хàрно и цèл да го клàйш в тèпциянà

 

 

1. Срав. предидущата и забелезаните там номера.

 

124

 

 

фурна; сàмо вàрди се да те не вѝдит жèна ти, зашчо ке жàлят.»

 

— «Дали саде тòа сàкаш, дèдо? А зашчо не ми кàза пò-напред, да ми нè седиш глàден во кỳкява? Нè ли ти вèлеф, оти свè, шчо ни дàл гòспод, твòйе йе? Прàво да ти кàжам, яз како тèбе старèц мнòгу го лю̀бам, съ̀рцево ми кàжвит да си арèн чоек и сèга ке вѝдиш, саде мàлу пòтърпи, дури яз да сгòтвам тòа, шчо сàкаш тѝ!»

 

Домàкинот на чàсот ѝзлегол нà двор, а жèна му пàк бèше си фàтила да си рàботат нèшчо пò кукя и дèтето си го остàйла да си пòиграт сàмо по месèчина, дури да зàспият, а не знàела нѝшчо, шчо ке бѝдело сò него. Мъ̀ж йè го ỳкрал и бъргỳ-бъргу го зàклал, цèло го клàл во тèпция и го зàтворил во фỳрната, за да не ỳзнаит мàйка му, дури да се ѝзпечит, пак си влèгол при стàрецот, сèднал си дò него и се разгòорвел вèсело, вèсело.

 

Туку шчо посбòрвале по нèшчо, стàрецот се зàмалчил, пòдушил нèшчо со нòсот и рèкол на домàкинот: «Я вѝди, печèйнцата мнòгу слàдко, хỳбаво ми мѝрисат; трèбит да йе изпèчена!» Тòй, домàкинот, стàнал, òтворил фỳрната да вѝдит, та да я̀ ѝзвайт печèйнцата, ако йе пèчена. Ама, кога òтворил, шчо дà видит? — Се пòчудил и се ỳплашил от чỳдото: — фỳрната и свèта кỳкя бòлснала от светлѝната, шчо излèгвела от детето; тепцѝята и дèтето свè бѝле злàто, та свèтело како съ̀нце; дèтето сèдело на тепцѝята, како нèкое гòлемо мòмче, хỳбаво, вèсело, свèтло и здраво; на глàата му кòруна от бѝсер и безцèнети кàменя, на пòясот, при бèдрата му, òпасана сàбя, во деснатà ръ̀ка дъ̀ржело една кнѝга со злàтно пѝсмо, а во лèвата, — снòп пчèйнца со пòлни клàсье и свèто свèтело пò-светло и от òгон, зашчо свè беше се стòрило злàто.

 

Тàтко му со бъ̀рзина се врàтил нàзад дòма си, за да му кàжит на стàрецот чỳдото, шчо се стòрило, та да го òпитат, шчо дà чинит со дèтето, ама тàмо стàрецот го нèмало вèке, — тòй ѝзлегол пред кỳкята и им рèкол: «Останѝте си су здрàве и живèйте си, како шчо сте си дò сега живèеле хỳбаво и крòтко; вàшите хàрни сърца ке да ѝмает дòбро от нѝвьето, от стòката и блàосов на дèцата и мнучѝната вàши от гòспода. Тàка той ке вè прѝимат и ỳгостит и вàс во свòята вèчна кỳкя.»

 

Тога стàрецот пàк си òтишол бъргỳ-бъргу нèкъде во ношта сàм.

 

125

 

 

 

91

ЦАРСКИЙОТ СИН ПОСВЕТЕН

 

Едно врèме си бѝл еден цàр. Тòй си ѝмал саде еден сѝн. Кога сѝн му пòрастел и дòшол на врèме за жèненье, цàрот му вèлит: «Сѝнко, я̀з другѝ син нèмам, а саде тèбе, сèга дòшло врèме веке, ке те свъ̀ршам и ке те òженам, — сàкам да вѝдам рàдос от сѝн!» А сѝн му нè сакал ни да чỳят такво нèшчо. Тàтко му, без да го òпитат пòвтур, го свъ̀ршил и дòшло врèме да го жèнит. Стòрил свàтба цàрска, како шчо бѝл цар. На третятà вечер, спроти христия̀нскийот àдет, ке го затвòреет со невèстата. Го затвòриле, а тòй, едно влèгвенье в одàата, си ѝзвайл пъ̀рстенот от пъ̀рстот и йè го дàл на невèстата, я̀ цèливал в чèло и йè рèкол: «Да ме прòшчааш», и си ѝзлегол нàдвор и я зàтворил врàтата òт надвор. От тамо тъ̀рнал по плàнина и се стòрил ашкèтия и прòсяк, — прòсел лèб, та се рàнел. Утрѝната го чèкале да ѝзлезит от òдаа, ама го нèмало. Поглèдвеет врàтата и я̀ наòжджеет затвòрена òт надвор. Кон квèчеру отвòриле врàтата и влèгле. Кога да вѝдеет? — Невèстата, како шчо я̀ клале, стòела си тàка облèчена, промèната, а зèтот нèмат го. Я опѝтвеет: «Шчо сè стори’ зèтот, къде òтиде?» А тая им вèлит: «Нѝйе едно влèгвенье, тòй ми клàде пъ̀рстенот на пъ̀рстов, ме цèлива в чèло и си ѝзлезе а и дò сега нèмат го да дòйт; къдè ойде, не знам!»

 

Тога цàрот пъ̀рво òпитал свòйот рòд, да не йè òшол у нèкой рòднина, ама нѝгде го нèмало. Сèдне клàл тèляли да лѝчеет по свѝте грàдишча, за да го бàрает, ама пàк нѝгде го нè нашле. Тòй бѝл во гòрата ашкèтия, къде шчо нѝкой нè одел, а пак невèстата си сèдела во тàа ѝстата òдаа, къде што беше я̀ òстайл’ първатà вечер и цàрот гòлема чèст йè чѝнел, како на вѝстинска цàрска снàа. Сѝнот цàрски òдел òт град в грàд, та пòсаквел по едно пàрче лèб и тàка се рàнел.

 

Нàй-седне, от како пòминал тàка мнòгу гòдини, дòшол до едно крàйморско мèсто и си сèднал крàй море, къдешчо во една гèмия влèгвеле лю̀ге, та и тòй сàкал да влèзит во гемѝята, за да прèминит нèгде на другò место. Влèгол и тòй и гемѝята тъ̀рнала да òдит къдешчо йè бѝла работата. Ама не потем мнòгу въ̀рвенье пòвеял сѝлен прòтивен вèтер, та я̀ не òстаал гемѝята да си òдит тàмо, къдешчо сàкала, ами я тèрал кон грàдот, от къдешчо бѝл ашкетѝята, цàрскийот сѝн, — кон цàрската стòлнина. Мнòгу се мъ̀чиле гемиджѝите да я̀ извàдеет гемѝята кон къдешчо им бѝла

 

126

 

 

рабòтата, ама нѝкако не мòжеле. Нàй-седне, коа вѝделе оти не ке мòжеет да излèзеет нà глаа со вèтрот, я̀ остàйле да си въ̀рвит къдешчо я нòсел вèтрот и тòй я̀ òтвеал во скèлето от цàрската стòлнина. Тàмо ѝзлегол цàрскийот сѝн и вèтрот тѝхнал, та гемѝята си òшла по рабòтата. Тòй сèднал крàй море, на пèсокот, а мнòгу рàзболен. Глèдат грàдот, го пòзнаат оти йе столнѝната таткòа му; го пòзнаал и тàтка с и еднож, кога пòминал край него цàрот, тòй го пòзнал, му стàнал прòсто, му цèливал пòлата и му пòсакал да му дàйт еден кòнак, за да пòседит нèколку врèме. Цàрот го òпитал како му йè ѝмето и тòй му кàзал прàо. Кога цàрот му чул ѝмето, си рèкол: «Ах, вàка му бèше ѝмето и на мòйот сѝн!» Тòга пòелял на еден от слỳгите си, шчо òделе сò него и му рèкол: «Тѝ зèми го òвой чòек и клàй го да сèдит èто во кòя òдаа», — една многу хỳбаа òдаа, а тàя òдаа да се сгòдит (да се случи) да бѝдит под одàята, во кояшчо живеела невèстата му. Оваа, невèстава, сèкой ден гòре плàчела, а тòй дòлу я̀ слỳшал. Слỳгата, шчо му клàл цàрот, му чѝнел ѝзмет хàрно, — сèкой дèн му нòсел дòбра хрàна, ама тòй не ядел — зèмал едно пàрче лèб и едно дрòбенче мèсо и пàк го ѝзплювял или го фъ̀рлял на мàчката и на кỳчето. Нàй-седне еден дèн му вèлит на слỳгата: «От сега вèке нè сакам да ѝдиш да ми нòсиш лèб, а ỳтре сàмо да ми дòнесиш едно пàрче кнѝга и еден дѝвит, а лèб да ми нè носиш.» Утрѝната слỳгата му òтнесол само едно пàрче книга и дѝвит, а тòй му рèкол: «От сега вèке да нè идиш да ме пòгледвиш, ако сàкаш, потем една нèделя, дòйди, вѝди ме, ако нè, нѝкак нè иди!» Слỳгата сѝ òтишол от къ̀й нèго и нè идел веке да го пòгледвит. Цàрскийот сѝн зèл кнѝгата и дѝвитот и нàписал нà нея: «'Яз, шчо лèжам òвде, сỳм царевийот сѝн, шчо пòбèгнаф от невèстата и сèга ỳмирам. Тàтко ми да ме прòстит и да ме зàкопат со чèст. Го мòлям да стòрит хàбер на свийот нàрод; кой йè болен, от каква бòлес да йè, да дòйдит, да ме цèливат, та сòсем ке òздрайт!»

 

Написàната кнѝга държèешчем я̀ в ръце си ỳмрел, се свъ̀ртил сàм спротѝ сънце и му се запàлила една гòлема лàмбада над глàата. Слỳгата нè дошол вèке да го пòглеат, а тòй ỳмрел и нѝкой го нè узнал и нè знаел оти ỳмрел. Кога пòпот да си влèзит цъ̀рков, за да си пèит литỳргиа, нèкой му вѝкал òзгора: «Шчò пеиш, шчо не òдиш да спàстриш тàя лѝпцана, шчо стòит трѝ дни незакòпана?» Излегвит пòпот и òпитвит: «Да не ѝмат нèкой ỳмрен?» — «Нèмат нѝкой», — му вèлеет нàродот. Опѝтвеет и по цèлийот грàд да не имат нèкой ỳмрен! — Нèмало нѝкой и низ

 

127

 

 

цèлийот грàд. Пак пòпот òшол цъ̀рков да си пеит и пак ѝстийот глàс не го òстаат да пèит, а му вèлит: «Хòди, нè стой, спàстри тàя лѝпцана, шчо стòит трѝ дни незакòпана.» Нàй-седне попот вѝдел нè видел, òшол дури при цàрот и го òпитвит, да не ѝмало во негòвийот сàрай нèкой бòлен, та да ỳмрел, «зашчо, — рèкол царòтому, — еден глàс не ме òстаат да си пеям цъ̀рков, а све едно ми вѝкат: «Шчо не спàстриш тàя лѝпцана, шчо йе ỳмрена и от трѝ дни незакòпана?»

 

Цàрот тòй час òпитвит слỳгите си да не ѝмало во сàрайот му нèкой болèн чоек, та да йе ỳмрел? Повикал и слỳгата шчо бèше го клàл да му чѝнит ѝзмет на речèнийот пò-горе чỳждженец, — на ашкетѝята, — цàрскийот син, — и му рèкол: «Дали си пòглеал бòлнийот, шчо ти го дàдоф? Жѝв ли йе или не?» — «Не знам, — му вèлит слỳгата — до едно врèме му нòсеф шчо ми поеляфте и кàта ден го пòгледвеф, а еден дèн ми рèче: «От сега вèке да нè идиш прѝ мèне», а сàмо ми пòсака да му зàнесам едно пàрче кнѝга и дѝвит; яз му зàнесоф и от тòга вèке не сỳм ошол да го вѝдам». — «В чàс хòди», — му рèкол цàрот. Слỳгата по цàрската пòеля тòй час òтишол и го нàшол ỳмрен. — «Умрел тòй чоек, — му вèлит слỳгата царòтому, — и кнѝгата, шчо му зàнесоф, я нàписал и я̀ дъ̀ржит в ръ̀це, а и една гòлема свèшча му гòрит над глàата.» Тòга сàм цàрот òшол да вѝдит, и, кога глèдат — ỳмрел и кнѝгата напѝсана си я̀ дъ̀ржит в ръ̀це! Тъ̀ргат му я, ама нè можит да му я ѝзтъргнит от ръ̀ката; тàргает му я̀ свѝте нà ред, шчо бѝле со цàрот, а тòй нѝкако не я ѝзпушчат от ръ̀ката си! Нàй-седне цàрот вѝкнал пòпой и влàдици да го пеèет, та бèльки ке я̀ òтпушчит. Попòйте и владѝците дòшле; го пèале, та дури тòга я̀ òтпушчил. Я зèле кнѝгата и я отпèале. — Тòй бѝл царèвийот сѝн, побегнàтийот от невèстата, заскитàнийот и загубèнийот . Тòй во кнѝгата му нàръчвел таткòе си да клàит тèляли да лѝчеет по цèлото цàрсто, како шчо рèкофме пò-горе, кòй йе бòлен от каква да йе бòлес, да дòйт во цàрскийот сàрай, да го цèливат мъртòецот, та ке òздраит.

 

И тàка, по наръчбата му стòриле. — Иделе во цàрските сàраи шчо бѝле бòлни от каква да бѝло бòлес, слепи, кỳци, сàкати, нèми и от свèкакви дрỳдзи бòлести бòлни, го целѝвале мъ̀ртоецот и оздрàвяле. Цàрските сàраи се напòлнале со нàрод тàка, шчо нèмало мèсто ѝгла къде да фъ̀рлиш. Мъртòецот стòял тỳка една нèделя, нàй-седне ке дòйдит мàйка му и невèстата му да го целѝвеет и тѝйе, ама нèмало мèсто къде да помѝнеет. Тòга цàрот, за да им òтворит път, зèл еден кòш флòрини (жълтици), та ’и

 

128

 

 

рàзфърлил низ пенджèрите. Съ̀бърот се спỳшчиле по пàрите да ’и бèреет, та тàка се отвòрило мèсто и помѝнале майка му и невèстата му и го целѝвале и тѝйе. Сèдне со гòлема чèст го крèнале и го закòпале со гòлем àлай.

 

 

92

«НЕ ПРЕЗИРАЙ НИКОГО; ПРЕЗРЕНОТО БИДВИТ НАЙ-ДОСТОПОХВАЛНО» ИЛИ ТРОЙЦА БРАТЯ. КЕЛЕШОТ

 

Èдно врèме си бѝле трòйца брàтя. Най-мàлийот òт ними било едно мнòгу лѝчно дèте и мнòгу зàрек фàшчало. Мàйка му, зà да не фàшчат зàрек, му нàврела на глаàта една тъ̀рбушка и така дèтето си сèдело све дòма покрай òгнишче со търбỳшката на глàата, та от тòа и го прекàрвеле: «келеш».

 

Тѝйе си ѝмале една плèмна, пòлна со сèно; а еден дѝв конь нòшя ѝдел во плèмната, та им го я̀дел сèното. Брàтята се чỳделе шчо кè бидит аджиба тòа нèшчо, шчо им я̀дит сèното? Намѝслиле да òдеет нà племна, да вàрдеет. Пъ̀рва вèчер òшол да вàрдит най-голèмийот брàт. Той сèдел, сèдел во плèмната. Èто го, дòшол дивийòт конь, си се нàял хàрно, хàрно и си òтишол, без да мòжит вàрдачот да му стòрит нèшчо. Вторатà вечер дòшол да вàрдит стрèднийот брàт, ама и той не дòвардил, — дивийòт конь пак дòшол, си се нàял сено и пак си òтишол, без да пàтит нèшчо от вàрдачот.

 

От како двата вèчера двàта брàтя не мòжеле да довàрдеет, трèтята вèчер най-мàлийот брàт, кèлешот, (како шчо го прекàрвале), им се мòлил, тàя вèчер той да òдит да вàрдит. А тѝйе ушче му се посмèале и му вèлеле: «Хàй тѝ брè, келеш! нѝе не довардифме, та тѝ ке мòжиш да дòвардиш? Ти седи си тỳка, хàрно си сèдиш край огнѝшчето во пелѝшчето!» А той пак ỳшче пòйке им се мòлел и тѝйе пак го не пỳшчале. Нàй-седне той и без нѝхно сàканье òшол да вàрдит и брàтя му го òстайле вèке, шчо сàкат, нèка чѝнит.

 

Кèлешот брàт òшол на племня, чèкал, чèкал и етò ти го пак дивийòт кòнь, дòшол да ядит сèното. Кèлешот тòй час се спỳшчил нà него, го фàтил и сàкал да го òперит. «Молям ти се, — вѝкал кòньот, — не опèрви ме, ке ти дàам нèшчо и ушч

 

129

 

 

èднож нè идам!» — «Шчо ке мѝ дайш?» — го òпитал кèлешот. — «Ке ти дàам три влàкна, — отгòорил дѝвийот конь, — едно бèло, едно цъ̀рвено и едно цъ̀рно, та кога ке ти дòйт нèкоя нỳжба, пòдкини едно, кое да йе, от влàкната, та шчо сàкаш, тòа ке ти се стòрит!» Кèлешот го òстайл кòньот да си хòйт, а кòньот му дал три влàкна и си òтишле. Кога си дòшол дòма, кèлешот им вèлит на брàтята си: «Я я̀з како дòвардиф? А вѝйе не ме пỳшчафте!» — «Хàй брè, кèлеш, — му вèлеет тѝйе, — нѝйе не довàрдифме, та ти ке си дòвардел!» — «Одите, вѝдите како стòит сèното свèто,» — отгòорил им той. И тѝйе òшле и, кòа го вѝделе оти сèното стòело, се почỳдиле и остàнале како сграгòрени. А кèлешот пак си нàврел търбỳшката на глàата и си сèднал край огнѝшчето.

 

Дòшло врèме, та цàрот ѝзкопал едни хèндеци мнòгу глòбоки и шѝроки. Клàл тèляли да лѝчеет: «Кой йе юнак над юнака да дòйт да ’и прèскочит, нèму ке му дàам шчèрка ми най-голèмата!» Свѝте юнаци се сòбрале и се мъ̀челе да ’и прескòкнеет, ама нѝкой нè можел. Отишле и брàтя му на кèлешот, а òвай нàзорум òшол пò ними; се зàстоял на едно мèсто зàцкриян, си я̀ скрѝл търбỳшката, пòдкинал бèлото кòйнско влàкно. Тòй час му ѝзлегол еден бèл конь и еден кат бели рỳтишча. Той си òблекол рутѝшчата, вяхнал кòньот и со една гòлема сѝла прèскочил глобòките и шѝроки хèндеци. Царèата най-гòлема шчèрка, шчо глèдала от една стъ̀рна, за нѝшан му фъ̀рлила едно яболко и той го дòчекал. Потем тòа той пак со бъ̀рзина си òшол на мèстото, си òстайл кòньот и рутѝшчата и си нàврел пак шкèмбето (търбỳшката) на глàата. Кòньот и рỳтишчата той час загѝнале, а той со ябòлкото, шчо си скрѝл, си òшол дòма, та си сèднал край огнѝшчето, како да нè знаел нѝшчо от тòа, шчо се стòрило.

 

Потем нèкое врèме пак лѝчеет тèляли: «Кой йе юнак над юнака да дòйт да ’и прèскочит хендèците, цàрот ке му дàйт шчèрка си по-стрèдната.» Се сòбрале юнаци гòлеми, юнаци от юнаци пò-силни да ’и прèскочвеет, òшле и брàтя му на кèлешот, се мъчеле мнòгу, ама нѝкой нè можел да ’и прèскочит. И тòга пак кèлешот бèше òшол нàзорум, зàстанал на по-напрèжното мèсто, си скрил търбỳшката от глàата и пòдкинал цървенотò влакно. Тòй час му ѝзлегол пред нèго еден цъ̀рвен кòнь и еден кат цъ̀рвени рỳтишча. Кèлешот се òблекол во цървèните рỳтишча, вя̀хнал цървèнийот кòнь и со една гòлема сѝлина ’и прèскочил хендèците и царèата пò-стредна кèрка, како го вѝдела оти ’и прèскочил, му фъ̀рлила едно я̀болко за нѝшан и той го дòче-

 

130

 

 

кал. Си го зел ябòлкото, си го скрил и пак со тъ̀рчанье си òшол на пъ̀рвото мèсто; слèгол òт коня, си слèкол цървèните рỳтишча и си нàврел шкèмбето на глàата, и кòньот и рутѝшчата пак загѝнале. Той со бъ̀рзина си òшол дòма и си сèднал до огнѝшчето, како да нè знаел нѝшчо. Пòтем мàлу си дòшле и брàтя му, та му разкàжвеле таткòе си и мàйце си тòа шчо бѝло и шчо вѝделе и му вèлеле: «Да вѝдиш, тàте, шчо дòйде еден юнак со еден цървèн конь и све цъ̀рвено òблечен, та прèскочи хендèците, а цареатà керка, по-стрèдната, му фъ̀рли едно я̀болко». Тога и кèлешот, брàт им, ’и преòпитал: «Шчо, брàте, шчо?» А тѝйе му отгòориле со шèга: «Хàй т’ бре, кèлеш, тѝ сѝ само за дòма да сèдиш, край òгнишче, во пепелѝшчево; пак и тѝ ке òпитвиш? Тѝ мàлчи си тука!»

 

Потем време пак тèляли лѝчеле: «Кой йе юнак над юнака да прèскочит хендèците цàрски, царот ке му дàйт шчèрка си най мàлата.» Се сòбрале мнòзина юнаци да ’и прескòквеет, туку пак нѝкой нè можел да ’и прèскочит. Ошле и келешòите брàтя, кòлку да глèдеет от дàлеку, и така не мòжеет, шчо не мòжеет да ’и прескòчеет, баре кòлку сèир да чѝнеет и да вѝдеет кой ке ’и прèскочит. А пò ними нàзорум òшол брàт им, кèлешот, зàстанал пак на напрèжното си мèсто, пòдкинал църнотò влакно и тòй час му се явил прèд него цъ̀рн конь и еден кат църнà руба. Той си я скрѝл търбỳшката, се òблекол во църнатà руба, вя̀хнал цъ̀рнийот кòнь и, со една сѝлна бъ̀рзина, се рàзтърчал и прèскочил хендèците и най-мàлата цареа керка му фъ̀рлила едно я̀болко; той го дòчекал в ръце, си го скрѝл и пак со бъ̀рзина се вратил на по-напрèжното мèсто. Тàмо слèгол òт коня, слèкол цъ̀рните рỳтишча, си нàврел шкèмбето на глàата, а кòньот и рỳбата загѝнале и той си òшол дома и си сèднал край òгнишчето, како да нè знàйт нѝшчо. Кога си дòшле брàтя му, разкàжвеле таткòе си: «Да вѝдиш, тàте, — му вèлече, — шчо дòйде дèнеска еден юнак, òблечен све во цъ̀рно и вя̀хнат на еден цъ̀рн конь, та прèскочи хендèците и цàрската шчèрка, най-мàлата, му фъ̀рли едно я̀болко!» Кèлешот пак ’и òпитвел: «Шчо, брàте, шчо?» — «Хàй т’ бре, кèлеш, ти саде за край òгнишче, — во пепелѝшчево, за дрỳго не си», — отгòориле му.

 

Помѝнало мàлу врèме, тèляли пак фàтиле да лѝчеет: «Кой бèше първийот юнак да дòйт при цàрот да си зèмит най-голèмата цареà кèрка!» Тога кèлешот му вèлит на най-голèмийот си брат: «Брàте! яз нàйдоф нèшчо, сàкаш да ти го дàам тèбе?» — «Шчо, бре кèлеш? — отгòорил брàт му. — Тѝ ке си нàйдел нèшчо?

 

131

 

 

Тѝ къде си ѝзлегол, та да си нàйдел?» — «Шчо ти йе тèбе? — пòвторил кèлешот, — не ли да ти дàам нèшчо, шчо сум нàшол?» — «È, дàй да вѝдиме, шчо сѝ нашол?» — рèкол големийòт брат. Тòга кèлешот ѝзвайл ябòлкото, шчо бèше му фъ̀рлила най-голèмата цàрска кèрка и му го дал брàту си и той òтишол при цàрот, та си я̀ зел голèмата цареà керка. Цàрот зàедно со шчèрка си, му дал и èден òтделен цàрски сàрай.

 

Потем врèме пак тèляли лѝчеет: «Кой бèше втòрийот юнак, шчо прèскочи хендèците, да дòйт да си я̀ зèмит стрèдната цареà керка.» Тога пак кèлешот му вèлит на по-стрèднийот брàт: «Брàте, шчо сум нàшол нèшчо, сàкаш да ти го дàам?» — «А, тѝ кèлеш, ке си нàйдел нèшчо òвде, во пеплѝшчево!» — «Шчо ти йе тèбе? — пòвторил кèлешот, — не ли да ти дàам нèшчо?» — «È, дай да вѝдиме шчо йе тòа, шчо си нàшол?» — отгòорил стрèднийот брàт. И кèлешот му ѝзваат ябòлкото от стрèдната цàреа кèрка и му го дàат. Той зел я̀болкото, та òшол при цàрот и си се òженил за стрèдната му шчèрка. Цàрот, зàедно со шчèрка си, му дал и èден òтделен цàрски сàрай.

 

Нàй-седне дòшло врèме, пак лѝчиле тèляли: «Кой беше най-отзàднийот юнак, шчо прèскокца хендèците, да дòйт да си зèмит най-мàлата цареà шчерка.» Кèлешот со шкèмбето нà глаа и со ябòлкото от най-мàлата цàрска шчèрка, òшол при цàрот да си зèмит фетèната (обещаната) нèму нèвеста, — цàрска кèрка. Цàрот коа го вѝдел на тòй хал, со шкèмбе нà глаа, не сакал да му я̀ дàйт. — «Како, — рèкол цàрот, — на кèлеш ке сум дàдел кèрка си?» А шчèрка му му вèлит таткòе си: «È, тàте, той ми бил пѝсан, нèго ке го зèмам».

 

— Нè, пòвторил цàрот, тòа нè можит да бѝдит.

 

— Той ми бил къ̀смет, — повтòрила цàрската кèрка, — нèго си го сàкам, нèго ке го зèмам и дрỳгего нѝкого нè сàкам!

 

Тога тàтко йе, цàрот, вѝдел нè видел, се стòрил кàиль и йè рèкол: «È, кога си го сàкаш него, земѝ си го!»

 

И тàя си го зèла. Им дал цàрот за сèденье и едно òдайче, шчо бѝло къде конюшнѝцата, — блѝзу до кòньите.

 

По врèме пòсле на цàрот му се отвòрила рàбота — нèкой дрỳги цàр òтворил вòйска (вòйна) спротив нèго; за тòа клàл тèляли да лѝчеет: «Кой ке дòйт нà помош на цàра, за пъ̀рв на вòйската, цàрот ке му дàйт бàкшиш, шчо ке му пòсакат.» Мнòзина юнаци му òшле нà помощ. ’И пòканил и двàйцата си по-гòлеми зèтои, та и тѝйе òшле, а на най-малийòт зет, на кèлешот,

 

132

 

 

ни «от къй си» баре не му рèкол, нито оти ѝмат войска цàрот со иèкого и оти ѝмат нỳжба, баре не му кàзале.

 

«Е, — тòга вèлит кèлешот жèне си, — тàтко ти дрỳдзите зèтои ’и вѝка нà войска, а мèне баре не ми кàза оти имал вòйска и оти ѝмал нỳжба. Ако, àко! Ако не за дрỳго, (я̀з за ѝ така не сум вреден), баре за нà сеир да ме вѝкаше.»

 

Жèна му òтишла при тàтка си и му се поплàкала: «Зàшчо, тàте, — му рèкла, — вàка чѝниш? Друдзите ти зèтои ’и вѝкна нà войска; ами зàшчо не го вѝкна и мàлийот ти зет? Ако го нè викаш за нà войска (тòй ѝ така не йè вреден за нà войска), ами кòлку за нà сеир баре не чѝнеше да му дàйш нèкойе скàпано кòньишче, да хòйт òт стърна да глèдат?» Тòга цàрот пòелял на слỳгите си да му дàдеет стàрото кòньишче, доодèното. «Нèка дòйт и тòй, — рèкол цàрот, — нèка чѝнит сèир отдàлеку, ако сàкат!»

 

Кèлешот зèл коньѝшчето стàро, го вя̀хнал и, со търбỳшката на глàа, тъ̀рнал да òдит. Пòодил мàлу, шчо пòодил, коньѝшчето му се закàчило во еден хèндек, та со свè него нè можел да ѝзлезит. Сѝте, шчо го вѝделе, му се посмèале, нàй-седне со гòлеми мъ̀ки одвàй ѝзлегол от хèндекот. Тòга си го скрѝл тàмо нèгде шкèмбето и пòдкинал бèлото кòйнско влàкно и зàвчас èто ти, му се явил еден бèл конь и еден кàт бели рỳтишча. Тòй се òблекол во бèлите рỳтишча, вя̀хнал бèлийот кòнь и се спỳшчил да прѝвтасат изминàтата вòйска. Я втàсал и пред цèлата вòйска тъ̀рчат сѝлно тàка, шчо нѝкой нè можел да го зàдържит. Се бѝле, шчо се бѝле со дỳшманот и го надòлиле и вèчерта си се врàтиле. Севрàтил и цàрот. Утрѝната свѝте гòлемци му òшле на цàрот да му честѝтвеет надольвеньето. Му òшол на честѝтенье и юнакот со белиòт конь, надòльвачот; се кàчиле гòре и сѝте му стàнале прòсто (прàво) и го клàле да сèднит пò-горе от свѝте, — нàй-горе. От како се нàпиле, шчо бѝло тòга адет, цàрот му рèкол: «È, сèга, шчò дар сàкаш да ти дàам? Сàкай, шчо ке сàкаш, нèмай страх!» А тòй му вèлит: «Нѝшчо нè сакам, чèстити цàру!» — «Како нѝшчо, — му вèлит цàрот, — я̀з се фèтиф на той, шчо ке нàдолит да му дàам све, шчо ке пòсакат!» Юнакот пòвторил: «Нѝшчо нè сакам, чèстити цàру, а саде лèгенот, во кого шчо се мѝяш ти, самò нèго дàй ми го!» — «За лèгенот, — рèкол цàрот, — лесно йе, ами сàкай дрỳго, шчо ке сàкаш.» — «Нишчо дрỳго нè сакам, — рèкол пак юнакот, — а саде лèгенот». И му го дале лèгенот. Той си го зèл и си òшол дòма, а кòньот и белите рỳтишча се загỳбиле и той пак си нàврел на глàата шкèмбето, а лèгенот си го òбесил на джѝздот во одàйчето.

 

133

 

 

На честѝтенье ке хòдеет и кèрките цàрски: òшла и най-мàлата му шчèрка, жèната келèшова. Тàя го опѝтвела тàтка си: «Тàте! Шчò бакшиш му дàде на юнакот, шчо нàдоли во вòйската?» А тàтко йе йè рèкол: «Нѝшчо не сàкаше, шчèрко, а сàде лèгенот шчо се мѝяф яз, и му го дàдоф!» — «Кàко, — му вèлит тàя, — како си му дал лèгенот? Лèгенот твòй èного дома ỳ нас, òбесен на джиздот во одàйчено нàше!» — «Не, — вèлит цàрот, — кàко мòжит да бѝдит тòа? Лèгенот мой, кòй знайт, къде йе сèга, той юнак нè беше òвдешен, той си зèде лèгенот и со свè него си òйде.» — «Нè, тàте, — повтòрила тàя, — лèгенот твой йе дома, ỳ нас!» — «Хàйде хòди, донèси го, да го вѝдам,» йè вèлит цàрот. Кèрка му се утъ̀рчала дома си да го зèмит лèгенот и да му го дòнесит на тàтка си, за да го вѝдит, та да зàвервит, ама мъж йè, кèлешот, не я òстайл да го зèмит, туку йè рèкол: «Остàй го тỳка лèгенот, шчо дòшло, добре-дòшло.»

 

Потем врèме на цàрот му се отвòрила дрỳга вòйска. Лѝчеет тèляли по тèляли: «Кой йе юнак и врèден да дòйт на цàра нà помош, той ке му дàйт бàкшиш свè, шчо ке му пòсакат.» Ошле мнòдзина юнаци, цàрот ’и пòканил и двàйцата по-гòлеми зèтои, та и тѝйе òшле, а на най-малийот зет, на кèлешот, пак му дàле стàрото кòньишче, да òдит кòлку да чѝнит сèир от дàлеку. Тòга тòй йè вèлит жèне си: «Чумỳ ми йе коньѝшчево, пò-арно ке си òдам нà нодзе, кòлку за сèир òтстърна.» Отишол нà нодзе до по-напрèжното мèсто. Тàмо си го скрил шкèмбето и пòдкинал цървèното влàкно. Тòй час му ѝзлегол прèд него еден цъ̀рвен кòнь и еден кàт цървени рỳтишча. Той се òблекол во цървèните рỳтишча, вя̀хнал кòньот и со тъ̀рчанье ѝзлегол пред вòйската и се бил юначки. Се бѝле, шчо се бѝле со дỳшманот, пак со юнашчѝната нèгоа цàрската вòйска надòлила. Кога се врàтиле òт войска, сѝте гòлемци òшле при цàрот да му честѝтеет надèлбата. Ошол и юнакот шчо нàдолил. От како му честѝтеле, цàрот òпитал юнакàтого: «Шчò сакаш сèга да ти даам? Сàкай шчо ке сàкаш, яз ке ти дàам, зашчо тàка се фèтиф и тѝ ми òбели òбраз!» А юнакот му вèлит: «Нѝшчо дрỳго не тѝ сакам, чèстити цàру, а само рѝзата (къ̀рпата), шчо си брѝшиш òбразот, кога да се мѝяш!» И цàрот му я̀ дал. Той си зел цàрската рѝза (или мàхрама) и си òшол дòма. Отишле си и дрỳдзите. Юнакот от како я̀ зел цàрската къ̀рпа, òшол пъ̀рво на мèстото, къде шчо беше си òстаил търбỳшката. Тàмо той стòрил, како шчо бèше стòрил и по-напрежнийòт път, — си нàврел шкèмбето, се стòрил пак кèлеш, а кòньот и рỳбата му пак се не вѝделе. Кèлешот сега си òшол дòма, та и

 

134

 

къ̀рпата цàрска я̀ òбесил на джѝздот, в одàйчето, къде шчо бил òбесен и лèгенот.

 

Келешòата жèна, най-мàлата цàрска кèрка, от како òшле дрỳдзите йè сèстри на честѝтенье у тàтка си, ке òдит и тàя да му чèститит за надольвèньето. Тàя òшла и, от како му честѝтила, го опѝтала, шчò бакшиш му дал на надòльвачот юнак. «Нишчо не сàкаше той — йè рèкол тàтко йè, — а само рѝзата, шчо си брѝшам òбразов и я̀з му я̀ дàдоф.» — «Како рѝзата? — опѝтала тàя тàтка си, — рѝзата твоя ено я дòма ỳ нас, обèсена на джѝздот в òдайче!» Цàрот, тàтко йè, я̀ прèопитал: «Како дома ви?» — «Така дома ми», повтòрила тàя. «Хòди донèси я̀ — йе вèлит тàтко йе — да я̀ вѝдиме.» Тàя òшла дòма си да я̀ земит цàрската рѝза, за да я дòнесит, тỳку мъ̀ж йè пак не я̀ òстаил да à зèмит, а йè рèкол: «Остàй я̀ тỳка, шчо дòшло — добре дòшло».

 

По врèме пак на цàрот му се отвòрила вòйска трèти път. Тèляли по тèляли лѝчеле и кàнеле юнаците да òдеет нà войска на пòмош на цàра. Цàрот ке му дàдел свè, шчо би пòсакал на той, шчо ке нàдолит. Ошле сѝте гòлеми юнаци, шчо бил юнак от юнака òтбрани; òшле и двàта пò-стари цàрски зèтои. Нàй-седне òшол и кèлешот зет. Той, како и пò-напред, си я̀ скрѝл търбỳшката на по-напрèжното место и пòдкинал църнотò влакно. На чàсот му се я̀вил цъ̀рн конь и цъ̀рна руба. Той се òблекол во нèа, вя̀хнал кòньот и со тъ̀рчанье ѝзлегол прèд цèлата царска войска. Се бил юначки и пак, трèти път, нàдолил.

 

От како се свъ̀ршила и тàа войска, голèмците пак му òшле на цàрот на честѝтенье, му òшол и юнакот. От како му честѝтиле и цàрот ’и чèстил како шчо бѝло прилèгано, òпитал юнакатого шчò сакат да му дàйт дар за юнашчѝната му, шчо скъ̀ршил вòйската на душмàните? А юнакот му отгòорил: «Нѝшчо не тѝ сакам, чèстити цàру, а само ке ти кàжам, кой сум я̀з, — я̀з сум, — рèкол му тòга юнакот, — кèлешот, най-малийот твòй зет, шчо не сàкаше да ми я̀ дàйш кèрка ти и шчо ме клàде во одàйчето къде кòньите.»

 

От тога вèке цàрот фàтил да го чèстит пòйке от дрỳдзите зèтои и како нàй-първ мегю свѝте цàрски лю̀ге. . .

 

Èто така презрèнийот кèлеш ѝзлезе пò-първ от сѝте, по-дòстоен и пò-чесен.

 

 

Заб. Същата прѝказка дрỳдзи прикàзвачи я приказват и по-ѝнако, но аз не счетох за нуждно да я повтàрям и така доста дълга бидèещи.

 

135

 

 

 

93

СПАХИЙСКИЙОТ СИН И ВОЗКРЕСНАЛИЙОТ МЪРТОЕЦ ИЛИ МИЛОСТИНАТА ДОНЕСВИТ ГОЛЕМИ ДОБРИНИ  [1]

 

Èдно врèме си бил еден спàия. Той свèкога, кога цàрот да го пòвикал, хòдел нà войска. Нàй-седне, кога вèке òстарел и от стàрос нè можел да òдит сам той нà войска, го прàтил сѝна си на мèстото свòе. Хàрно ама син му бил ушче мнòгу мàлечок, — недòстоен и нèкадър за вòйскар. За тòа той му дал на сѝна си пàри, да си òткупит вàрдач, пàзач; — «Зашчо, му рèкол тàтко му, ти си мàлечок и аджàмия и яз те прàшчам нà войска не за дрỳго, не за да се бѝяш, а само колку за нѝшан, да се знàит оти и я̀з ѝмам вòйскар от кюкява моя.»

 

Дèтето зèло пàрите, шчо му дал тàтко му и ѝзлегло да бàрат вàрдач за нà войска. Тъ̀рнал да òдит, òдел, шчо òдел и дòшол до èдно мèсто, къде шчо нàшол еден чòек, шчо бѝял еден мъ̀ртоец, кого шчо бил ѝзмолкнал от грòбот, за да го бѝят. Тога дèтето го опѝтало: «Шчо гò бияш мъртòецот?» А той му отгòорил, оти мъртòецот му бил дъ̀лжен ето тòлку пàри (кòлку шчо ѝмало дèтето), та ми ’и нè даат. Спахѝйскийот син му вèлит: «Кàква йе тàя лỳдос твòя, шчо си пòлудел, та бѝяш умрèн чоек? Ами къдè знайт той сега и шчо ỳзнаат от бия̀ньето? Я клàй го пак во грòбот!» А заимодàвецот нѝкако нè сакал да го òстаит мѝрен, а свè туку го бѝял, дури да му плàтел пàрите. Спахѝйскийот сѝн, коа вѝдел тòа нèшчо, му ’и дал свѝте пàри, шчо бèше зèл от тàтка си, за да си òткупит сò ними чòек дрỳгар, вàрдач за нà войска и си се врàтил дòма. Тàтко му го òпитвел: «Камò ти го, сѝнко, чòекот, шчо ке го откỳпеше за пàзач нà войска?» А дèтето му разкàзало таткòе си сèта вѝстина за бия̀нийот мъ̀ртоец и како, за да го òткупит, ’и дал свѝте пàри, шчо бèше му дал тàтко му, за да òткупит чòек, вàрдач за нà войска. Тàтко му ỳдобрил тòа нешчо, шчо стòрил син му, иму дал друдзѝ пари, за да òткупит чòек, вàрдач за нà войска.

 

Той тъ̀рнал да бàрат чòек, дрỳгар и, ходèешчем, нàшол нà пъти еден чòек, шчо сèдел на пъ̀тот (а тòй чоек бил мъртòецот, вòзкреснат, за кого шчо дèтето бèше си дàло пàрите на заимодàвецот, за да го òткинит от бия̀ньето). Спахѝйскийот син му вèлит: «Идиш ли, прия̀телю, сò мене нà войска за сèймен, да ме

 

 

1. Срав. Пер. Сп. Ср., кн. XIV, стр. 317 и в наст. сбор. № 142.

 

136

 

 

вàрдиш? Колкỳ пари ми сàкаш?» — «Идам, му отгòорил чòекот, ама ако се нè делиш нѝкога òт мене и ако нè чиниш нѝшчо без мене!» А той му рèкол: «Пòстой малу да òдам да го òпитам тàтка ми». Ошле и двàйцата при тàтка му, го òпитале и той ỳдобрил и му нàръчал на сèйменот да му го вàрдит сѝнот и оти òт него пак му го сàкат жив и здрàв. А на сѝна си му нàръчал: нѝкако да се нè делит от сèйменот и бèз него нѝшчо да нè чинит и нѝгде да нè одит. И тàка тъ̀рнале обàйцата да òдеет нà войска. Оделе, шчо òделе, дòшле до еден хан от трѝесет-четèресет гòдини зàпустен от арàмии. Во тòй хан нѝкой не влегвел, — вò него живèеле дванàесетмѝна арамии дрỳгари и све, шчо крàделе, тàмо, во хàнот го нòселе. Кога дòшле до хàнот двàйцата вòйскари дрỳгари, спахѝйскийот син и сèйменот нèгов, влèгле вò него и си отвòриле една òдаа, си завàлиле òгон и си сèднале. Во хàнот ѝмало една дỳпка и вò неа дванàесет кỳпои злàто, по еден куп от свèкого от àрамѝйте. Сèйменот го òстайл дèтето да сèдит во одàата, а той òшол на врàтата от дỳпката, (къде шчо бѝле и арамѝите), та ’и чèкал да излèзеет и, шчò туку да ѝзлезел еден, той му прèсеквел глàата. И така свѝте дò еден ’и спàстрил.

 

От хàнот тѝйе утрѝната стàнале и òшле во еден град, къде шчо дòста врèме сèделе, а детето нѝкако не се отдèльвело от сейменот и нѝшчо без него не чѝнело. Цàрот от той град пòсакат да го стòрит спахѝйското дèте зет за кèрка си. Ама тòа нѝкако не дàало сбòр без да се òпитат со другàра си. «Имам еден сèймен рèкло дèтето на цàрот, да го òпитам нèго, та тòга ти дàам джỳап!» — «Опѝтай го», му рèкол цàрот. Дèтето се опѝтало со сèйменот, дали да я̀ зèмит царèата кèрка за жèна, шчо сàкал цàрот да му я̀ дàйт. — «Зèми я̀» му отгòорил сèйменот, ама да му рèчиш да нàпрайт две òдаи, една дò друга, една зà мене и една зà тебе, отдèлени èдната от дрỳгата саде со едно плàтно; — едно плàтно само да не дèлит тèбе òт мене. Само àко напраи тòа, да я̀ зèмиш.» Спахйскийот син, како шчо го нàучил сèйменот, òшол при цàрот и му рèкол да нàпраит две òдаи, шчо саде едно плàтно да ’и дèлит èднийот от дрỳгиот. Цàрот нàпрайл така, та да я̀ дал кèрка си за жèна. Хàрно, òваа цàреа кèрка ѝмала трѝ змѝи во сърцето; тàя бѝла омъжена и дрỳгож, ама кога да ’и стàвеле со зèтот, змѝите излèгвеле, та го изпѝйвале зетàтого. Цàрот знàел тòа и вèрвел, оти тѝйе и òвой зет ке го изпѝеет, како шчо и по-напрèжните [1]. Èх, како да бѝло, стòриле цàрска

 

 

1. Виж Св. История за Товияса, Товитовий син и неговата женитба.

 

137

 

 

свàтба и дòшло вèке кòата да ’и сстàвеет зèтот со невèстата во одàята, напрàена по зетòото сàкане, спроти како шчо бèше ’и нàучил сèйменот. Влèгле зèтот и невèстата во свòята òдаа, а пак сèйменот влèгол во дрỳгата òдаа, шчо бѝла дò неа и знàел, оти ке излèзеле змѝите, за да го изпѝеет зетот. (Сèйменот бил нèкой свèтец). Шчò туку зàспале зèтот и невèстата, сèйменот òшол и зàстанал над глàата невèстинска и, со нòжот в ръка, чèкал да излèзеет змѝите от нейзѝната ỳста. Не стòяло мнòгу врèме, ето, заѝзлегла еднатà змия, а той, шчò туку си покàзала глàата, со едно мàхвенье я̀ прèсекол. Така нàпрайл и со втòрата змия. Трèтята нѝкако не ѝзлегла. Утрѝната цàрот чèкал да му стòреет хàбер за смъ̀ртта зèтоа, за да го зàкопат, како шчо стòриле со дрỳдзите по-нàпрежни зèтои, зашчо знàел оти змиѝте и нèго не ке го остàеет жив. Ама наместо тòа шчо чèкал, кòаму кàзале оти зèтот йе жив, той гòлема рàдос вѝдел и от тòга зàфатил да прàйт ушче по-гòлема свàтба со ỳшче по-гòлеми вèселби, како цар, шчо бил.

 

Зèтот потем свàтбата пòседел, шчо пòседел у тèста си, сèдне му вèлит: «Чèстити цàру, дàй ми ѝзан да си òдам вèке дòма при тàтка ми и да ми дàйш дванàесет кòни и двàесет и чèтири врèшча.» (Така беше го нàучил сèйменот). Цàрот му дал ѝзан да си òйт дòма и му дал дванàесет кòни и дваесет и четири врèшча и ỳшче све, шчо му бѝло пòтребно. Тъ̀рнале да си òдеет зèтот со невèстата, а заèдно сò ними и сèйменот. Дòшле до хàнот харамѝйски и влèгле нъ̀тре; напòлниле дваесет и четѝрите врèшча со злàтото от дванàесетте кỳпой харамѝйски и пак си тъ̀рнале да си òдеет. Кòа дòшле до грòбот от мъртòецот, шчо бèше го куртỳлисал от бѝеньето, сèйменот му вèлит на спахийскийот син: «È, сèга, òве тòари злàто нѝе двàйца ’и дòбифме». Дèтето му отгòорвил: «Навѝстина двàйцата.» — «Ова све, шчо нòсиме сò нас, пòвторил сèйменот, двàйца го дòбифме, стрèцко ни йе и по наполòйна ке си го дèлиме; ами жèнава чѝя е?» — «И тàя стрèцка, от двàйцата ни йе,» рèкол зèтот. — «Èх, коа йе така, рèкол пак сèйменот, хàйде да си я̀ дèлиме и неа нà полу.» — «Ех, како ке я̀ дèлиме ѝ неа? вèлит зèтот, тàа не сè делит.» — «Нè, ке я̀ дèлиме и нèа, ке я̀ пресèчиме нà полу,» рèкол пак сèйменот. — «Нè, пòвторил пак зèтот, зèми я̀ тѝ, ако сàкаш, ама не я̀ сèчиме.» — «Нè, ке я̀ дèлиме нà полу, вèлит пак сèйменот, фàти я̀ тѝ за еднà ръ̀ка, а я̀з за дрỳгата да я̀ пресèчиме нà полу,» и ѝзважджат нòжот, гьòа за да я̀ прèсечит. «Нà, му вèлит, тъ̀ргай», и стòит со гòл нож над глàвата от невèстата, гьòа ке я прèсечит. Змия̀та, шчо

 

138

 

 

бѝла ỳшче вò неа, от стрàх ѝзлегла от ỳстата и тòга я остàйле невèстата, а я òпрале змѝята.

 

— «Èво, зашчо ти вèлеф да я̀ пресèчиме невèстава, му вèлит сèйменот на зèтот. Сèга земѝ си я̀ тѝ и нèа и свèта стòка, а я̀з нѝшчо нè сакам. Ова, шчо ти стòриф я̀з, йе за тѝйе пàри, шчо му дàде зà мене на той, шчо ме бѝяше. Яз сум той, биянийот мъ̀ртоец, и ти прòшчаам све заради тѝйе пари, шчо ’и дàде зà мене!»

 

Потом тоа сèйменот пак си се стòрил мъ̀ртоец и си влèгол во грòбот, а спахѝйскийот син се стòрил еден мнòгу бòгат дòмакин.

 

Ето шчò прайт милостѝната.

 

 

94

ЛЪЖОВНИЙОТ ЮНАК  [1]

 

Едно врèме си бѝл èден кàсап. Тòй еден дèн си кỳпил за рỳчег мèд; врèмето било летно, та му се нàбрале на мèдот мнòгу муи. За да ’и ѝзтерат, той ỳдрил со ръката, та òпрал седỳмдесет мỳи. По тòа сам со ỳмот си рèкол: «Их, кòлку юнак сум бил! Со едно мàхвенье седỳмдесет дỳши òпервам!» Излегол сèдне по чỳжджина, за да си кàжит юнашчѝната. Си зел еден кòнь и си нàпрайл еден бàйрак. На бàйракот нàписал: «'Яз сум еден тàков юнак, шчò со èдно мàхвенье седỳмдесет дỳши òпервам.» Пъ̀тем, вървèешчем, дòшол до едно мèсто и кòндисал во една лѝвада, шчо бѝла от еден голèм чоек, да рèчиме, како еден бèг, а кỳкята бèгоа бѝла на спроти ливàдата. Вò неа нѝкой и нѝшчо не мòжело да влèзит, зашчо бèгот ѝмал трòйца сѝнои, мòшне юнаци, — кесèджии, а пак, шчо да влèзело, свè се глеало от бегойтè куки.

 

Лъжòвнийот юнак, кàсапот, кòндисал во тàа лѝвада, слèгол òт коня и зàкачил в зèмя бàйракот. Сèдне си лèгнал да спѝят, а кòньот си го пỳшчил по ливàдата, да пàсит. Бèгот го вѝдел от спрòтива, от кỳките си и тòй час прàтил синòи си да го фàтеет. Тѝйе дòшле во ливàдата, а кога глèдеет,— чòек со кòнь нъ̀тре и со бàйрак зàкачен. Сèга доблѝзале нèкако саде до бàйракот и най-мàлийот брàт го òтпеал: «Со едно мàхвенье седỳмдесет дỳши опèрвам!» Се почỳдиле шчо да чѝнеет; — им било стрàх да го скòрнеет. Нàй-мàлийот, бидеешчем пò юнак и пò-безстрашлив от дрỳдзите си брàтя, му вѝкнал: «Ей, бре!» Той пак си спѝял.

 

 

1. Срав. прик. № 9 и забелезаните там номера.

 

139

 

 

«Шчо сѝ дошол òвде?» Тòга той се рàзбудил и им отгòорил: «Пъ̀тник сум, влèгоф òвде да си пòпасам мàлу кòньот!» — «Шчо чòек си ти?» — «'Яз сỳм, рèкол пъ̀тникот, еден чòек, шчо со едно мàхвенье седỳмдесет души òпервам!» Трòйцата брàтя замàяни, си òтишле дòма и му разкàзале таткòе си шчо вѝделе и шчо чỳле от пъ̀тникот. Се чỳдеет сèга, кàко да чѝнеет; — си вèлеет мегю̀ себе: «Онàй чоек ке да йе нèкой гòлем юнак, я, хàйде да го вѝкаме на вèчера, та со сèбеп да го разбèриме шчò чоек йе». Ошле му рèкле: «Имаш мнòгу поздравлèние от стàрийот наш, вèчер, ако е кàбиль, да пòелиш на вèчера». Вèчерта òшол на вèчера. Тàмо го пречèкале со гòлема чèс; вèчерта я̀ле, рàзгоор чѝниле и го опѝтвеле, шчò чоек бил и от къ̀де бил! «Яз сум, им рèкол той пак, еден чòек шчо со едно мàхвенье, седỳмдесет дỳши пòгубвам.» Сѝте се чỳделе на негòата юнàшчина. Сèдне брàтята си вèлеет мегю себе: «Нѝе ѝмаме една сèстра, хàйде да му я̀ дàйме да го стòриме зет; (а пак на едно мèсто ѝмало една самòвила [1]; тàя, кога да излезела, гòлеми пàкости чѝнела), та сò него нѝе ке мòжиме да я̀ опèриме самовѝлата.» Го покàниле юнакот да го стòреет зет и му я̀ дале сèстра си; — стòриле свàтба со гòлеми вèселби и му дàле и еден сàрай, како свòйот, за сèдене.

 

Потем нèколку нèдели го пòканиле да òдеет зàедно, да я̀ улòйеет самовѝлата. Утрѝната рàно брàтята, негòйте шỳреи, стàнале и дòшле, за да го вѝкает, та го чèкале да дòйт. Жèна му го скорѝвала да òдит, а тòй йè вèлел: «Нè можам да òдам да се бѝям со самòвила, ми йе стрàх!» И тàка тòга нè ошол, а на место нèго, òшла жèна му, преоблèчена во негоите рỳтишча. Пъ̀тем одèешчем, èден от брàтята им вèлит на дрỳдзите: «Овой не йе зèт ни; òвой ми се глèдат, како жèна да йè, да не йè нèшчо сèстра ни преоблèчена?» — «Нè, му отгòорил втòрийот брàт, тòй йè». «Кога йè тàка, пòвторвит пъ̀рвийот, хàйде да му ỳдриме во нòгана една стрèла, та да вѝдиме ỳтре, дали ке му е въ̀рзана нòгата?» И тàка фъ̀рлиле една стрèла и го ỳдриле пò нога. Отишле по самовѝлата, чèкале, чèкале, да ѝзлезит, туку тая̀ нѝкако не излèгвела и тѝйè си се врàтиле нàзад. Жèната коа дòшла дòма си, му вèлит мъ̀жу си: «Я вѝди, кàко брàтя ми ми клàдоа нѝшан (бèлег) на нòгава! Ако мòжиш нè оди! Ела да ти я̀ дỳпнам мàлу нòга, та да те стòреет оти навѝстина си бѝл ти!» Тòй не òстаал да го дỳпнит. «Кàко сум òстаал да ме дỳпниш»; йè вèлел тòй: вѝкал, плàчел и нѝкако не òстаал. А тàя, жèна му, со àрно, со лòшо го прòбола во нòгата и му въ̀рзала рàната.

 

 

1. Според други: мечка.

 

140

 

 

Утрѝната рàно, ушче со тèмница, дòшле брàтя йè да го вѝкает пàк, а той пàк нѝкако нè сакал да òдит, ама жèна му, къде со мòленье, къде со плàшенье, го стòрила кàйль, та òтишол. Пъ̀тем, одèешчем, шурòи му вѝделе рàната на нòгата въ̀рзана, та си рèкле: «Навѝстина вчèра тòй бил!» Поòдиле ушче трòа, стрèтиле едно дрèо, — чèрешна. Най-мàлийот му шура, шчо бил и най-юнак от свите братя, се пресегнал и фатил една ветка от черешната, за да позòбеет черешни. Пòканил и зèта си да пòзобат. Тòй, едно, нè можел да дòсегнит, а дрỳго, нè можел да я̀ дъ̀ржит вèтката, та за тòа и не се прѝближвел, а си стòел нàстърна. Шỳра му го пòканил пàк втòри и трèти път; нàй-седне зèтот се зàстрамил, вѝдел, нè видел, дòшол и я̀ фàтил вèтката да зòбат чèрешни. Ама вèтката, како я̀ дъ̀ржел шỳра му, тòга я̀ òтпушчил, та тòй неможèешчем да я̀ дòдържит, лèтнал со сè неа наỳгоре, та се нàшол отаде чèрешна и пàднал нà земя во една къ̀пина, а под къ̀пината лèжел еден зàяк, та, кога пàднал над къпѝната, го фàтил и зàякот, стàнал, та си òдел со зàякот в ръка. Шурòи му го опѝтале: «Шчо тàка стòри?» — «Вѝдоф, им отгòорил тòй, еден зàяк под къпѝната, та, дури да òдеф от òколу пò него, тòй ке ме узнàеше и ке побèгнеше. За тòа я̀з прèскочиф преку чèрешна и èво го, го фàтиф!» Тòга шурòи му се почỳдиле и си рèкле мегю себе: «Навѝстина òвой бѝл гòлем юнак».

 

По тòа пòсле òтишле на мèстото, къде шчо бѝла самовѝлата. Застàнале на дупката от пешчèрата и я̀ чèкале да ѝзлезит, за да я̀ опèреет. Зèта си го клàле над дупката, како пò юнак, а тòй, сѝрома, от стрàх се трèсел òт корен како пр̀т. Не стòяле мнòгу врèме и èто ти я самовѝлата, ѝзлегла со гòлема сѝла и прàо тъ̀рчат над зèтот — юнак. Нèму, излегвèешчем самовѝлата, му се вдàло нèкако, та се фъ̀рлил на неа; — я̀ вя̀хнал и йè се фàтил за кòсите. Тàя разлю̀тена, раздѝвена, тъ̀рчат низ нѝвето и по планѝнето, а тòй свè йè се дъ̀ржит за кòсите. Нàй-седне се врàтила кон пешчèрата и, со гòлема сѝла сàкела да влèзит нъ̀тре со се него, та тàмо да го рàзкинит на пàрчина. Ама, туку шчо доблѝжила до дỳпката от пешчèрата, шурòи му, коа вѝделе оти ке го внèсит и нèго нъ̀тре, я устрèляле и я òпрале. Овой сèга ке ’и пòробит, зашчо я̀ òпрале? «Зàшчо, та зàшчо, им вèлит, вѝе я̀ òправте? Яз тòлку плàнини прèфърлиф сò неа, дали нè можеф да я̀ òперам, та вѝе се нàйдофте по-юнаци, да я̀ опèрите? Яз мàксус ке я̀ внесеф нъ̀тре, за да я̀ фàтам жѝва и да му я òтнесам таткòе ви, а вѝе ми я̀ òпрафте!»

 

Еле, от како я̀ òпрале самовѝлата, си òтишле дòма. Тàтко

 

141

 

 

им сèга ’и òпитвит шчо стòриле и дали я̀ òпрале самовѝлата? «Я òпрафме», му вèлеет синòи му. — «Опѝтай си синòити», му вèлит зèт му; тѝе я̀ òпраа. Яз тòлку врèме се бòриф сò неа и нàй-седне, кòлку да я̀ фàтам и да ти я̀ дòнесам жѝва, òве я̀ òпраа, колку да се знàйт оти тѝе бѝле юнàците, шчо я̀ òпрале самовѝлата?»

 

Вèчерта я̀ле, пѝле со гòлеми вèселби. Утрѝната го изпрàтиле зета си и тòй си òшол дòма. Сèдне шурòи му си сбòрвеет и си се мѝслеет мег̀ю себе, кàко да го мàхнеет òт себе: «Овой — си вèлеет, ке ни сòтрит свѝте, хàйде да чѝниме, како да чѝниме, да го отдалèчиме òт нас; да му дàйме свè, шчо му пàдинат таткòони,тада го изпрàтиме, зашчо òвой, ако пòседит прѝ нас, ке нè сòтрит свѝте!» И такà, еден дèн го повѝкале и му дàле свè, шчо му ѝдело таткоо, му дàле и една кỳкя дòбра, та го отдалèчиле òт себе. Тòй си зèл жèната и стòката си и си òтишол, та се стòрил еден мнòгу бòгат чòек.

 

 

95

ПÒПОТ И ИЗМÈКЯРОТ ИЛИ «ШЧО КЕ СТÒРИШ, ТОА КЕ НÀЙДИШ»

 

Èдно врèме си бѝле трòйца брàтя. Еден дèн най-стàрийот брàт вèлит на дрỳдзите: «А брè брàтя! Како ке чѝниме нѝе вàка без рàбота? Хàйде яз ке ѝзлезам да бàрам къ̀смет!» А тѝе го опѝтале: «Къде кè одиш?» «Ке ѝзлезам, пòвторил тòй, нèгде, ке си бàрам къ̀смет», — и ѝзлегол да си бàрат рàбота.

 

Шетàешчем тòй низ едно сèло, го стрèтил еден пòп и го òпитал: «Къде шеташ, дỳшко?»

 

— «Си бàрам къ̀смет, му отгòорил тòй, да се глàвам нèгде ѝзмекяр.»

 

— «Идиш ỳ мене, рèкол пòпот, да те глàвам я̀з?»

 

— «Идам» — отгòорил измèкярот.

 

— «Шчò руга ми сàкаш?» — пòвторил пòпот.

 

— «Колку шчо ке ми дàйш» — отгòорил пàк измèкярот,

 

— «Ке ти дàам рỳга, рèкол пòпот, колку шчо ке ти чѝнит, ама свè, шчо ке ти рèчам, ке стòриш и да нèмат лю̀тина; зашчо, кòй ке се нàлютит, ке му одèриме една фàша òпинци от гръ̀дите.»

 

— «Хàрно» — рèкол измèкярот.

 

— «Ке ти дàам, да рèчиме двèста грòшой рỳга, рèкол пòпот, и ке те рàним, за врèме òт сега та дури да кỳкнит кукàйца!»

 

142

 

 

— «Хàрно», пàк му вèлит измèкярот.

 

Пòпот го зèл измекярàтого дòма си. Утрѝната ке му дàйт рàбота. Му дàл еден òсмак жѝто нà рамо, една пòгача нà глаау еден кòмат (зèлник, пѝта) и една кàрта вѝно; му дàл и плỳгот со волòйте и едно кỳче да òдит прèд него и му нàръчал:

 

«Хàйде сèга хòди и, къде ке се зàстойт кỳчево, тàмо да ѝзораш нѝвата и да го пòсеиш жѝтово и пàк вèчер да ми дòнесиш свè, шчо ти дàам, негѝбнато, — жѝтото, погàчата, зèлникот и вѝното!»

 

Измèкярот тъ̀рнал да òдит гьòа нà нива со плỳгот и кỳчего прèд него и со рỳчегот нà себе. Одеет, òдеет, пỳстото кỳче нèмат нѝгде да се зàстоит. Нàй-седне се сквечèрило и тòй скàпнат (ỳморен) и вèс ден глàден, се врàтил нàзад. Коа дòшол дòма, пòпот го òпитал: «Шчò стори, сѝнко? Изора, пòсея жѝтото?»

 

«Та къ̀де? — му отгòорил измèкярот, — къде да пòсеям? кỳчето нѝгде не се зàстоя, я̀з вèс ден глàден и скàпнат, вѝдоф, нè видоф, се врàтиф нàзад, къде ти се застòвяло кỳче? Яз, сѝрома, вèс ден да скѝтам пò него глàден!»

 

«Зàшчо, рèкол пòпот, дали се нàлюти?»

 

— «Кàко да не се нàлютам, отгòорил измèкярот; ами дали нè е за лю̀тене? — Вèс ден да скѝтам и да скàпнам и то глàден?!»

 

— «А кога е тàка, пòвторил пòпот, стòй да ти ѝзваам една фàша!»

 

Пòпот му òдрал една фàша от гръ̀дите, му я̀ прèфърлил прекỳ рамо и го ѝзтерал.

 

Измèкярот си òшол дòма со плàченье. Брàтя му го опѝтале: «Шчо тàка, бре брàте?» — «Не знàйте — им отгòорил тòй, — шчо сум пàтил со еден пòп», и им рàзказал свè, шчо тъ̀ргал со пòпот.

 

Тòга стреднийот брàт рèкол: «Сèга я̀з ке òдам да бàрам къ̀смет.» Патенийот брàт нѝкако не го òстаал да òдит и му вèлел: «Нè, брàте, нèмой, нèоди; и тèбе ке те нàйдит пòпот, та и ти ке тъ̀ргаш како мèне!» А тòй не го пòслушал брàта си и òшол, туку и тòй пàтил от пòпот ѝсто како нèго.

 

Нàй-седне най-мàлийот рèкол: «Чèкайте сèга, я̀з ке òдам да бàрам късмет; я̀з ке му се глàвам на пòпот, да вѝдиме шчо ке мѝ сторит!» Брàтя му го запѝрале и го не остàале да òдит, а тòй пàк им пòвторил: «Чèкайте вѝе сèга, чèкайте да вѝдите, я̀з шчо ке мỳ стòрам!» И тàка и той ѝзлегол да си бàрат рàбота.

 

Шетàешчем нѝз село най-мàлийот брàт, го стрèтил пòпот и нèго и го òпитал: «Къдè шеташ вàка, дỳшко?» — «Бàрам рàбота да се глàвам нèгде ѝзмекяр» — отгòорил тòй.

 

143

 

 

— «Ами нè идиш ỳ мене, да те глàвам? — гоòпитал пòпот, кòлку рỳга ми сàкаш?» — «Идам, рèкол той, кòлку ке ми дàйш, дàй ми!»

 

Се пазàриле и се погòдиле, как шчо бèше стòрил пòпот и со дрỳдзите му брàтя, — за до кукàйца и да се нè лютит; кòй ке се нàлютит да му одèреет една фàша òпинци от гръдите. На свè шчо да му рèчел пòпот, измèкярот отгòорвел све: «Хàрно».

 

Ошле дòма у пòпот. Утрѝната ке го прàтит и нèго на рàбота. Му дàл, како шчо и на дрỳдзите му брàтя бèше стòрил, еден òсмак жѝто, пòгача и зèлник нà глаа, кàрта вѝно, плỳгот со волòйте и кучето прèд него, за да му кàжит къде да ѝзорат и да пòсеит и му нàръчал, како шчо и на брàтя му, да òрат и да пò-сеит жѝтото тàмо, къде шчо ке се застòело кỳчето и свè, шчо му дàл да му’и дòнесит пàк нàзад негѝбнати, как шчо му’и дàл.

 

«Хàрно» — рèкол измèкярот и тъ̀рнал да òдит. Одил, шчо òдил до нèгдеа, зèл еден кàмен, го ỳдрил кỳчето пò глаа и го òпрал. Сèдне си сèднал на мèстото, си стàвил рỳчегот и му се гòстил нà него: — От погàчата ѝзел здолнатà кора и стрèдата, а гòрната я̀ òстаил и сò неа пòклопил тепцѝята, како да си е пак цèла погàчата, негѝбната; така и от зèлникот ѝзел долнатà губа и зèльето го ѝзмакал, а горнатà губа я̀ òстайл. Сèдне клàл во тепцѝята една гòлема бѝйолска лèпешка и я̀ пòклопил со горнатà губа, за да не се пòзнаат отийеизèдена дòлната. Вѝното си го ѝзпил, а кàртата я̀ нàполнал со вòда. Потем тòа стàнал, та волойте’и прòдал пошчò-зашчо, си клàл парѝчките в пàзуа и си дòшол дòма у пòпот.

 

Коа го вѝдел пòпот, го òпитал: «Шчо стори, бре дỳшко? Изора? Пòсея?»

 

— «Шчо дà сторам? — му отгòорил измèкярот, — кỳчето и волòйте пò него одèешчем прèд мене, пропàднаа во едно блàто (бара); я̀з дà’и ѝзваам нè можеф и така и кучето и волòите се удàиха.»

 

А пòпот ѝзвикал: «Тѝх, бре дỳшко, како не си’и вàрдил?!»

 

— «Кàко да’и вàрдам, пòвторил измèкярот; яз дури да се òпулям, тѝйе се удàиха. Зàшчо, пòпе, дали се нàлюти?»

 

— «Та шчо ке се нàлютам», рèкол пòпот.

 

Сèдне пòелял пòпот на попàгята да дòнесит вèчера и да ставит сòфрата да вечèреет и йè рèкол: «Ех, мори пòпаге, òвай нèшчо ми се глèат, нè чинит; туку донеси вèчера и стàви сòфрата да вечèраме!»

 

144

 

 

Попàгята стàвила сòфрата и клàла погàчата. А кога я̀ зèле да я къ̀ршеет и вѝделе оту бѝла изèдена òздола, а саде горнатà кора остàната, пòпот му рèкол на измèкярот: «Шчо вàка, бре дỳшко, погàчава?

 

— «Ами ми се я̀деше», отгòорил измèкярот.

 

Отклòпиле и кòмадот и тòй ѝзеден, кàртата вѝно и тàя изпѝяна и напòлната со вòда. Тòга пòпот вèлит пàк: «Зашчо вàка си стòрил, бре дỳшко? Ами како ти нàръчаф я̀з? —Да ми’и дòнесиш пàк нàзад негѝбнати!»

 

— «Ми се я̀деше, пòвторил измèкярот, не ке сèдам вèс ден глàден? Зàшчо? Се нàлюти, пòпе?»

 

— «Та шчо ке се нàлютам», рèкол пòпот и си скрѝл лютѝната. Утрѝната пàк му дàл кòньот и го прàтил нà дърва. Измèкярот òшол, нè ошол нà дъ̀рва, прòшетал шчо прòшетал мàлу си нàшол мушчèрия за кòнот и му го прòдал; парѝчките си клàл в пàзуа, си зèл секирата нà ръка и етò ти го, се врàтил нàзад дòма у пòпот.

 

— «Кàмо ти дъ̀рва, кàмо ти кòнот?» — му вèлит пòпот.

 

— «Пойдоф нà дърва, му отгòорил измèкярот, и фàтиф да сèчам една бỳка; кòньот си пàсеше пòд неа, кога пỳстата бỳка пàдна, го ỳби кòньот, а за мàлу ке ме убѝеше и мèне. Яз си зèдоф секѝрата и си дòйдоф!»

 

— «Кàко не си вàрдил?» — му вèлит пòпот.

 

— «Зàшчо? Дàли се нàлюти, пòпе?» — отгòорвит измèкярот.

 

— «Та шчо ке се нàлютам, — рèкол пòпот. — Ами камò ти я̀ баре секирата?»

 

— «Ено я̀, зад врата», отгòорил измèкярот.

 

По тòа пòсле, ỳтрината òшле обàйцата со дѝклите на рамо, пòпот и измèкярот, в лòзье да кòпеет. А лòзьето не се кòпало со дѝкли, та пòпот прàтил измèкяратого дòма, за да зèмит две мòтики. (Лòзьето нè бѝло мнòгу дàлеку от попоатà кукя, се глèдало от лозето во кỳкята и се слỳшало). Измèкярòт òшол дòма, а, наместо да зèмит мòтики двè, тòй обезчестил òбете жени — попàгята и кèрка му [1], пак сèдне зèл мотѝките’и òтнесол в лòзе.

 

Вечерта, кога си дòшол дòма пòпот и се нàучил шчò чудо го нàшло, мнòго се лю̀тил во сèбе си и тòлку шчò кòжата го несозèмала, ама нèмал шчо дà чинит, зашчо го бѝло стрàх да не

 

 

1. Тук предшествува еден разговор между измекярот, жените и отдалечений в лозето поп, когото аз, за отбягване всекое неблагоприличие изоставям го.

 

145

 

 

рàзберит измèкярот, та да му òдерит фàша от гръ̀дите, како шчо бèа се пазàриле, кога беше го глàвил, та за тòа се чѝнел òт нàфул, оти гьòа не сè лютит, а пàк на попàгята си йè вèлел: «Ами мори пòпаге, шчо ке чѝниме со òвой нèпендек? Кога ке го чèкаме до кукàица, та да му скъ̀ршиме врàтот.» (Забелèжите че изпомегю тòа врèме измèкярот му пòдпалил на пòпот и кỳкята или плèмната).

 

Я кàчиле кèрка си на мỳренка и тая кỳкнала трѝ пъти како кукàица: «Кỳкуу, кỳкуу, кỳкуу!» Измèкярот не бил тỳка, а тòга си ѝдел от нèгде и, кога влèгол во двòрот, я̀ чул, кога кỳкала. «Ах, рèкол той, шчо си бàрала сèга во стредè зима, колòжега, кукàица?» Фъ̀рлил со еден кàмен [1] пò нея, я̀ ỳдрил пò глаа и я̀ òпрал нà место. Момѝчката пàднала дòлу мъ̀ртва.

 

— «А бре, шчо стори тàка, ослепèнику?» му вèлит пòпот.

 

— «Кàко, шчò?» се отзвал измèкярот.

 

— «Кàко? Шчо? — пòвторил пòпот, — ти ми òпра кèрка ми, бре!»

 

— «Яз я̀ стòриф кукàица, рèкол измèкярот, шчо бàрала кукàйца во стрèд зима, во колòжега? Зàшчо? Се лю̀тиш, пòпе?»

 

— «Та шчо ке се лютам», отгòорил пòпот.

 

Пàк си сбòрвеет пòпот со попàгята: «Шчо ке се чѝнит хàл, мори пòпаге, со òвого? Овай нè сòтра. Како да чѝниме, да го вѝтосаме òт нас? Хàйде да òйме гьòа нà гости во нèкое сèло; ходèешчем да нè стèмнит во рèката, (тàмо нà близу ѝмали нèгде рèка); да лèгниме на мòстот да преспѝяме гьòа нòшта, нèго да го клàйме нàкрай, та коа ке зàспият, да го потỳрниме в рèка и да го удàиме!» — «Арнò велиш» — рèкла попàгята. Тòа си сбòрвеле тѝйе нòшя в пòстеля, а измèкярот и той гьòа спѝял ама бѝл рàзбуден и слỳшал свè, шчо сбòрвеле и сам сò себе си вèлел: «Хàйде да вѝдиме. Сега ке вѝдите и вѝе».

 

И тàка еден ден му вèлеет на измèкярот: «Хàйде, довèчера ке òйме нà гости ето во кое сèло.»

 

Кинѝсале да òдеет, ама било дòцкна, та не мòжеле вèчерта да фтàсеет до сèлото, и одвàй до вèчерта фтàсале до рèката. Тамо’и стèмнало и си рèкле: «Хàйде довèчера да преспѝяме òвде, на мòстов, та ỳтре от рàно си стàнваме и си òдиме в сèло нà гости.» Изполèгнале свѝте на мòстот. Измèкярот го клàле нà край, за да мòжеет да го тỳрнеет, спроти како шчо бèа си се усбòрвале, пòсле дò него, попàгята, а нàй-после пòпот.

 

 

1. По други приказвачи «фърлил с пушка».

 

146

 

 

Нòшта, кога пòпот и попàгята си зàспале и глòбоко си хъ̀рчеле, измèкярот нè спиял, а лèжел рàзбуден, стàнал кроткò-кротко, та лèгнал вò среде мèгю пòпот и мèгю попàгята, така шчо, оваа остàнала нà край. Тога йè вèлит на попàгята: «Пò-така, попàгя, пò-така, да го тỳрниме измèкяров!» Попàгята òшла пò-така и дòшла до крàйот. Сèдне му вèлит на пòпот: «Пò-вака, пòпе, пò-вака, да го тỳрниме измèкярот!» Попот се дòближил дò него, а той я̀ пòтурнал попàгята. Тàя пàднала в рèка, та св удàила.

 

Коа тàа пàднала вò вода и плю̀снала, пòпот со рàдос ѝзвикал: «Хъ̀! го удàйфме измèкярот!» — «Хъ̀! я̀ удàйфме попàгята», се озвал измèкярот. — «Како, море треснàтику?» — извикал пòпот.

 

— «Така, отгòорил измèкярот. — Зàшчо? Се лю̀тиш, попе?»

 

Пòпот нè можел вèке да си дъ̀ржи лютѝната и му рèкол:

 

«Ами како да се нè лютам? Ти ми ỳдай волòйте, ми òпра кòньот, ми пострàмоти попàгята и кèрка ми и сèдне ми я̀ òпра и неа, тѝ ми ѝзгоре кỳкята, а нàй-седне ми ỳдаи и попàгята! Та како да не се нàлютам? Дали нè йе за лю̀тенье?»

 

— «Ах, кога се лю̀тиш, му рèкол измèкярот, ела да ти òдерам една фàша òпинци от гръ̀дите!»

 

Му òдрал èдна фàша òпинци, му я̀ прèфърлил прекỳ раме и му рèкол: «Я! Ти знàеше да им стòриш тàка на брàтя ми? Сèга тъ̀рпи и тѝ, да те нàучам ỳм, ушче èднож да знàйш како да глàвяш измèкяри!» И си òтишол.

 

Тàка най-малийòт брàт му òтплатил на пòпот за брàтя си.

 

Тàка, «кой шчо чѝнит, тòа и нàожджат.»

 

 

96

ДЕВОЙКА, ПРЕСТОРЕНА НА ЮНАК (МОМЪК)

 

Едно врèме си бил еден цар. Жèна му рòжджала све женски чъда. Еднож, коа цàрот òшол нà войска и я̀ òстайл пак жèна си трỳдна, йè нàръчал: «Ако, кòга ке се врàтам, те нàйдам пак со нòво мòмиче, ке те зàгубам со свè него.»

 

Кога се врàтил цàрот òт войска, нàшол дòма си рòдено мъжкò дете (А тòа нè било мъжко, а пак жèнско, туку мàйка му, царѝцата, за да не я зàгубит цàрот, кога ке дòйт òт войска, ако нàйдит жèнско, йè дàла мнòгу пàри на бàбата, за да не кàжвит

 

147

 

 

оту било жèнско; — го òблекла во мъ̀жки рỳтишча и му клàла мъжкò име, та свѝте го знàеле вèке за мъ̀жко.

 

Кога се стòрил гòлем юнак за жèненье, го свъ̀ршиле и го жèниле — му дàле най-дòбрата дèвойка. Юнакот или пò-прао да рèчиме, девòйката, цàрската кèрка, нè спиял со невèстата, а ке се слèчел, ке се пòмолел бòгу и ке си клàдел сабѝята и пѝшчолите мегю сèбе и мегю невèстата, та тàка ке си лèгнел. Нèвестата нѝкому не кàжвела за тòа нèшчо.

 

На третятà вечер за по-гòлема вèселба, цàрот нàпрайл ѝгри и бòрачки, лѝчиле тèляли по тèляли, кòй е юнак над юнака, да дòйт да се надпрèскоквит на еден хèндек, шчо бѝл ѝзкопан во пòлето и, кòй ке го прèскочит хèндекот, ке зèмит от цàрот гòлем бàкшиш. Цàрот ѝмал и еден див кон, шчо нѝкако не се дòдържвел, зашчо ѝмал крѝля. Се сòбрале юнаци гòлеми отсèкъде. Нѝкой нè можел ни кòньот да го дòдържит, нито хèндекот да го прèскочит. Цàрската кèрка, шчо я̀ знàеле за ю̀нак (момък), вя̀хнала на дивийòт кон, прескòчила хèндекот и, без да à пòзнайт цàрот кòя йе, зèла цàрскийот бàкшиш.

 

Потем тòа цàрот пòсакал да му донèсеет вòда от една плàнина, къде шчо нѝкому не му държело да òйт, зашчо тàмо ѝмало двà дѝви коньи, шчо я̀ вàрделе вòдата, та нѝкому не дàвале, а кой ке òдел тàмо, го опèрвале (го убѝвале). Нѝкой юнак, не се нàфашчал да òдит. Цàрската кèрка — зèтот, пак сàкала и со тòа да се прòславит, да дòнесит царòтому — таткòе си — от вòдата, та òшла и се опѝтала, со дивотò конче, шчо вя̀ала, да я̀ нàучит, шчо и кàко да чѝнит, за да му дòнесит на цàрот от вòдата. Койньчето йè рèкло: «Ти немàй гайле; само зèми ме мèне и едно бàрдаче за вòда, и ỳшче двè сèдла и двè ỳзди, како мòиве и вя̀хни ме». Девòйката стòрила какошчо я̀ наỳчило кòйньчето, — зèла двè сèдла, двè рала узèнгии и двè ỳзди и едно бàрдаче, та вя̀хнала кòйньчето. Тоà лèтнало сò неа, та се нàшло на планѝната, къдешчо бѝла вòдата. «Сèга, йè вèлит кòйньчето, тѝ кàчи се на ясѝкана», (до вòдата ѝмало я̀сика). И тая се кàчила. Етò ти ’и тòга дòшле и двàта дивѝ коньи и се поздрàвиле со нейзѝнийот конь (тѝйе му бѝле брàтя) и му рèкле: «А море брàте, къде сѝ нашол вàков тàкъм?» — «Сàкате и вѝе? ’и òпитал той; — Àко сàкате, нà ви и вàм и èлате сò мене да вѝдите кòлку àрно си поминвам тàмо къде шчо сỳм!» Кòньите дòшле сò него и той нàполнил вòда и си òтишол при цàрот зàедно со девòйката и со дватà коня и му зàнесле вòда.

 

На тоà време ѝмало една тѝква, обèсена со сѝнджир во

 

148

 

 

стрèд небо (на въздуха). Цàрот пòелял, кой ке можит да à скѝнит таà тѝква, без да пàднит нà земя, та да му я̀ дòнесит, нèму ке му го дàдел цàрскийот стòл. Нѝкой юнак нè можел да се нàфатит, да стòрит тàя юнàшчина. Тòга девòйката, цàрската кèрка, се опѝтала (се съветвала) пàк со дѝвите кòйньчина. Тѝйе я наỳчиле да вя̀хнит пъ̀рво на еднотò койньче, сèдне на втòрото, а най-после на трèтьото. Тàя какошчо я̀ наỳчиле койньчѝната ’ѝ вя̀хнала свѝте трѝ едно по друго, та тàка я̀ скѝнала тѝквата, без да пàднит нà земя. Тѝквата бѝла от самовѝлите. Кога я̀ скѝнала, тога сѝнджирот на когошчо бѝла обèсена тѝквата, се сòбрал, та самовѝлите от тòа рàзбрале, оти тѝквата нèкой им я скѝнал и се мѝслеле кàко да го мъ̀чеет, — èдна вèлела èдно, а друга-друго. Най-мàлата самовѝла им вèлит на дрỳжките си: «От òва, шчо ке ви рèчам я̀з, нѝшчо пò тежко нèмат. Тòй, шчо ни я̀ скѝнал тѝквата, да йе жèна? — Нè йе жèна тòй трèбит да йè мъ̀ж. За тòа, за гòлема нèгоа стрàмота, да го премèниме (да му промèниме естеството), — ако йе мъ̀ж, да се стòрит жèна, а ако йе жèна, да се стòрит мъ̀ж». Свѝте самòвили го вѝделе мỳнасип и тòй час пòеляле да бѝдит тàка. И тàка цàрската кèрка слèгла вèке мъ̀ж, цàрски сѝн, и му òтнесол тѝквата таткòе си. Цàрот, спроти сбòрот, шчо бèше го дàл, го клàл сѝна си на цàрскийот стòл, го стòрил цàр и вèчерта нòвийот цàр, како вѝстински мъ̀ж вèке, си спàл со невèстата.

 

 

97

ЦÀРСКИЙОТ СЍН И Д'ЯОЛОТ  [1]

 

Едно врèме, кога èден цàрски сѝн òшол нà войска, тàмо си фàтил една любòвница. Тàя остàнала тèжка. Кога цàрскийот син ке си се врàтел òт войска, йе нàръчал: «Кога ке ти се рòдит дèтето, да ми го прàтиш во столнѝната и да му дàйш едно писмо со твоя̀ ръка пѝсано, тà да го пòзнаам.»

 

Кога йè се рòдило дèтето и пòрасло, тàа стòрила како шчо беше йè нàръчал любòвникот, цàрски син, — му дàла пѝсмо, пѝсано со своя ръка, и го изпрàтила. Дèтето тъ̀рнало да òдит во цàрската стòлнина при цàрскийот сѝн, тàтка си. Нà път го стрèтил еден стàр чоек (той бил гя̀олот преòбразен) и му се

 

 

1. Срав. прик. № 213.

 

149

 

 

стòрил дрỳжина за нà път. Ходèешчем, дòшле до еден бỳнар. На дèтето му се прѝпило вòда, а не мòжело како да ѝзвайт от бỳнарот. Стàрийот му рèкол, оту ѝмало во бỳнарот скàла: «Ако сàкаш, му рèкол, мòжиш да слèзиш!» Дèтето се измàмило, та слèгло во бỳнарот и се нàпило вòда. Качвèешчем се, за да ѝзлезит, дя̀олот, дрỳгарот му, пòклопил ỳстата на бỳнарот и над него клàл еден гòлем и тèжок кàмен, за да нè можит да ѝзлезит. Дèтето òт нъ̀тре со плàченье му се мòлело да òтворит, а дя̀олот (той мнòгу го пѝзмел дèтето и сàкал нèкако да го зàгубит) му рèкол: «Ако ми го дàйш пѝсмото, шчо го ѝмаш ỳ тебе и да ѝдиш пò мене и, дури да сум жѝв я̀з, ако се зàколниш, оти нè кажвиш нѝкому кой си, ти òтворам.»

 

Дèтето нèмало шчо дà чинит, за да не òстанит во бỳнарот, му го дàло пѝсмото, му се зàколнило оти ке хойт пò него и оти, дури да е жив той, нѝкому да нè кажит кой йè, та тàка дяолот му òтворил и тъ̀рнале да òдеет во цàрската стòлнина при цàрскийот син. Кога дòшле во цàрската стòлнина, дя̀олот се прèсторил на млàд юнак, ѝзлегол пред цàрскийот син, му го дал пѝсмото от любовнѝцата му и той го прѝпознал за свòй син, а вистѝнскийот му син хòдел по дя̀олот како нèгов измèкяр. За да не би нèкога да кажит нèкому, дя̀олот се мъ̀чел кàко и кàко да нàйт нèкое чàре, да го пòгубит дèтето. За тòа еден дèн му вèлит на цàрот, на тàтка си гьòа: «Тàте, ми тèкнало, сàкам ето от кòя вòда!» — «Хàрно, — му отгòорил цàрот, — ама да нè одиш тѝ да нàполниш!» — «Не, — му вèлит престорèнийот дя̀ол, — ами ке го прàтим измекя̀рчено.» А от тàа вода нѝкой нѝкога нè можел да зèмит. Кой да òдел тàмо, нè било кàбиль да се врàтит жив, зашчо цèлото èзеро го дъ̀ржела обколѝсано една мнòгу гòлема змѝя тàка, шчо глàата и опàшката йè бѝле дòбрани едно дò друго, та, ако нèкой се дòберел да нàцърпит от езèрото вòда, тàа в чàс го узнàала и го лàпвела.

 

По цàрска пòеля дèтето го прàтиле да дòнесит от тàа вода; му дàле едно бàрдаче и зàедно сò него му пỳшчиле и двàйца люге, за да вàрдеет да не нàполнит от нèкоя дрỳга вода. Кòлку да бѝло мъ̀чно да се дòнесит от тàа вода, дèтето нèмало шчо да чинит, — сàкало, нèйкело, трèбело да òдит и òтишло. Кога приблѝжило до езèрото, дèтето не мѝслело вèке да нàцърпит вода, а како ке го лàпнела змѝята. А змѝята, нàместо да го ѝзейт, се òтворила и му рèкла: «Немай страх, нàполни и знàй, оту той, шчо те прàтил òвде за вòда, той сàкат да те зàгубит; затòа сèга ке те прàтит на друго место; туку ти да сàкаш и да

 

150

 

 

му зèмиш нèколку тòари пàстарма, нèколку тòари прòсо и нèколку тòари мед.» Дèтето си напòлнало вода и си òтишло заèдно со двàта дрỳгари. А змѝята пак си се зàвила. Коа дòшло дèтето и дòнесло вòда, дя̀олот, коа го вѝдел жѝво, се пòчудил, зашчо нѝто нàдежба ѝмал да се врàтело. За тòа сèдне го прàтил пак со дрỳгари, гьòа да му бàрает и да му зèмеет нèвеста, за да се зàгубит. Дèтето му посàкало и му зèло по нèколку тòари пàстарма, прòсо и мед, како шчо бèше му наръчала змѝята и кинѝсало, а нѝкой ỳшче не бèше го рàзбрал, оти тòа било вистѝнскийот цàрски син, зашчо тòа си дъ̀ржело клèтвата и нѝкому не кàжвело. Пъ̀тем хòдеешчем, го стрèгиле òрли, зàяци, мèчки и дрỳдзи дихàнии, мнòгу глàдни, та ке го поя̀деле и нèго и другàрите му. Тòга им фъ̀рлиле пастàрмата на глàдните дихàнии. Тѝе се нàяле и мнòгу му блàгодàриле на дèтето, та му пỳшчиле пъ̀тот. По-стàрата дихàниа им рèкла на дружѝната си, оту нѝкога во живòта си не вѝдела тàкво дòбро, та за тòа му дàле едно пèро за кога ке ѝмало нèкоя нỳжба да го пòдгорит, та да му òдеет нà помош.

 

Одèешчем пò-тамо дèтето со другàрите си, нàшло мрàви, мрàви со милюнии. Да ’и изгàзеет? Не се догàзвеле, а пак и грèота йе. Пак мрàвите им се накàчиле по свèта снъ̀га, им нàвлегле в òчи, во ỳши и сèкъде — ке’и изпоя̀деле. Тога развъ̀рзало тòарите прòсото и тàмо се сòбрале свѝте мрàви, та се нàяле со прòсо, а за благодàрнос и тѝйе му дàле на дèтето едно пèрце. Òшле пò-така; тàмо пàк нàшле òси, оси со тòари, — ỳж, бъ̀ж, кь’и изкъ̀сале. Тога пъ̀тниците фъ̀рлиле мèдот и òсите се тъ̀рнале пò него, та се изнàяле, а за благодарнос и тѝйе му дàле на дèтето едно крѝлце.

 

Втàсале вèке до грàдот, от къй шчо ке зèмеле невèстата. Тѝйе си бѝле трѝ сестри и си ѝмале и трòйца брàтя. Пътнѝците цàрски клю̀кнале нà врата, та им ѝзлегол най-малийòт брат: «Шчо йè тòа? — им вèлит; — Шчо сàкате?» — «Сме дòшли да ни я дàйте най-мàлата ви сèстра èто за кой царски син» — му рèкло дèтето. А той му рèкол: «Елате гòре», и òшол той со бъ̀рзина, та им кàзал на брàтя си. Коа се кàчило дèтето гòре, дрỳдзите брàтя му рèкле: «Нѝе я дàваме, ама ѝмаме еден кàул, òвой: Първо да ’и дòнесиш свѝте зàяци да ни поѝгреет; втòро, десèт кила òвес, десèт кила òриз, десèт кила прòсо и десèт кила ỳров, свѝте измèшани нàедно, да ’и одèлиш свèкой нà стърна; трèтьо, да я̀ пòзнайш кòя йе най-мàлата ни сèстра и све тòа да стòриш во едèн ден.» Тòа му рèкле брàтята и си чѝнеле джỳмбуш.

 

151

 

 

Дèтето подгѝбнало влàкното, шчо му дàле диханѝите и ето тѝ’и свѝте заяци, му се сòбрале; тòй им свѝрел, а тѝйе им ѝграле. По-големийот брат им рèкол: «Дали ỳшче не го загỳбифте тòа дèтишче?» (Зашчо, ако нè сторит нèкой тѝйе нешча, го загỳбвеле). Коа òшол най-малийот брат да вѝдит, шчò чинит дèтето, се пòчудил, кога вѝдел оту свѝте зàяци се сòбрале и ѝграле хòро прòсто (прàви). Тòга тòй им вèлит на брàтя си, оти òвой ке ни я̀ зèмит сèстра ни, туку стàните да вѝдите. Стàнале, вѝделе и тѝйе се почỳдиле. Сèдне му рекле: да го òтберит во пèт сàати тòй кỳп от трѝесет-четересет кѝла прòсо, òвес, òриз и ỳров и пак си òшле гòре. Коа фàтиле да се шèтеет, глèдеет одàата им пòлна со мрави; излèгвеет нà двор, ѝстото и тàмо, со милю̀ни мрàви, къй разпрàвеет кỳпот и во èден сàат сòсем го одèлиле и си òшле (А нѝм бèше’и покàнило дèтето, шчо бèше им стòрило дòброто).

 

Сèдне му извàйле трѝте си сèстри, свѝте три èднакви, во èднакво облèчени, свѝте трѝ токмòглаи и со èднакво лѝце, за да я̀ пòзнайт кòя йе най-мàлата, та да си я̀ зèмит. Дèтето, подумвèешчем се мàлу, му тèкнало да жèжнит пèрото от òсата. Тàа тòй час му дòшла. Тòа йè кàжвит мъ̀ката и òсата му вèлит: «Ти да глèдаш, на кòя ке зàстанем я̀з, нèа да à фàтиш.» Тàка и се стòрило. — Дèтето я̀ фàтило най-мàлата и им рèкло: «Оваа йе» и тѝйе му я̀ дале, молитвèешчем го дòлга живот и добри чъ̀да. . .

 

Коа рàзбрал дя̀олот оту дèтето ѝдело жѝво, здрàво и чѝтаво, мнòгу се рàзлютил и ѝзлегол гьòа на прèчека, а со нàдеж, да му рèчит оту му дòнесол друга нèвеста, та да го зàгубит. А дèтето нà бъ̀ргу го ỳдрило со сабѝята и му раздèлило глàата. А дя̀олот не ỳмират, — мъ̀ршата нèгоа се стòрила невѝдима. Само дèтето шчо си ѝзлегло от клèтвата, зашчо свѝте го вѝделе оти дя̀олот ỳмрел.

 

Дури тòга дèтето му кàзало на цàрот свèта рàбота òткрай дò край, та тòй си го прѝпознал за сѝн, пỳшчил, та я̀ зèл и мàйка му (некогàшната свòя любòвница). Нèвестата му я̀ дàл нèму.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]