Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

II. ОТ ОХРИД

 

б)  ___  "  ____

 

70. «Ушче терзията нè фърлил соль во грàот» или къщна неуредност

71. Недосетлѝвийот дървар или «мàгаре вяай, магаре барай»

72. Добродушнийот новопòкърстен и недостòйнийот поп

73. Торбокрàдецот òбесен от хапсàанските си другари со затвòрници сò него злодеи

74. Влàот и врàгот (дяолот) или влàшката хитрос нàдминвит дявòлската

75. Пòпот и харамията

76. Трѝте тàткой насиети (съвети)

77. Жèнските хѝтрости

78. Св. Нàум и мèчката

79. «Комкале, попе, на дупкале» или прòстийот овчар на причèственье

80. Сиромàийот и пòпот

81. Учèнийот сѝн и неучèнийот му тàтко — зелникот

82. Гостолюбецот и гошчаяàните или «Прѝдай, гòсподи»

83. Невѝннийот сèлянин и църквуюшчите се рѝсяни самàрлии

84. Харамѝята и довниците (духовници) или «умереното и нравственото наказание повече действува за поправяние на престъпниците отколкото строгото и телесното»

85. Дèдо гòспод и мàйсторот

86. Возгордèнийот пòстник (пустник) и правèднийот водèйнчар — калугерско самооболщение

 

70

УШЧЕ ТЕРЗИЯТА НÈ ФЪРЛИЛ СÒЛЬ ВО ГРÀОТ ИЛИ КЪЩНА НЕУРЕДНОСТ

 

Во една селскà кукя, пòлна со гòлема чèляд, мъ̀жи, жени и дèца, еднож вѝкале èден тèрзия сèлски, шчо шèтал òт село в село и òт кукя в кỳкя, та прàел тèрзилок, да им шѝят рутишча за Вèликден [1]. Тòга бѝле великденòй пости, та, за да го гòстеет терзѝята, насàдиле гъ̀рнецот со грàх да се вàрит. Во тàя кукя нèмало никаков рèд во домàшните рàботи, кòй да чѝнит едно, кой да чѝнит дрỳго, а сèкой, кой како да втàсал и кой шчо ке му тèкнело, ке си стòрел по нèшчо. За тòа, кòга дòшло врèме да се фъ̀рлит во грàот сòль, не тỳрила само ратàйцата, [2] шчо бèше го

 

 

1. По нашите села долните бели, платнени дрехи — ризи и гащи, си ги шият сами жените, а за горните, шаячните, каквито обикновено носът мъжи, жени и деца, от бял шаяк, приготвен у дома, викат шивач — терзия, който ходи по селата и по къщите да им ги шие. Него го гощават като гост.

 

2. По нашите места, особито по селата и в някои от градовете, като н. п. в Охрид, в къщите, където има повече от една жена не работят до-

 

95

 

 

насàдила гъ̀рнецот, а пò неа дòшла и дрỳга от жèните, та и тàя, без да пòмислит, оту тàя рàбота не е нèйзина или да я̀ òпитат баре ратàйцата, дали фъ̀рлила соль или нè, зèла една ръ̀ка соль, та му бухнала во гъ̀рнецот. Потем мàлу врèме покрай огнѝшчето дòшла и дрỳга, и тàя ѝстото стòрила. И тàка, една пò-друга сите жèни, мòми, билè и мъ̀жите и дèцата се порèдиле и тỳриле во грàот п’ една ръ̀ка сòль.

 

Дòшло врèме да вечèреет. Стàвиле сòфрата. Кенòсале (изсѝпале) грàот во една гòлема глòбока пàйнца и го клàле на сòфрата. Нàй-първо съ̀ркнал най-стàрийот во кỳкята, шчо бил свèкорот, да рèчиме. Кога шчо? . . . Грàот не се ỳкусвел от сòлило; хъ̀ртакь и òтров бил прèсолен.

 

Тòга стàрийот се свъ̀ртил и ’и òпитал жèните: «Кòя òт вас, жèни, го пòсоли грàов?» — «'Я, тàтко» — се òтзвала ратàйца-

 

 

машните работи всички наедно коя како пристигне, а домашната работа разделят си я както следва: Една цяла седмица една от жените взема върху себе цялата къщна работа, а другите жени работат друго, по селата н. п. кърска, а в градовете, друга като тъкане, предене, шиене и пр., без ни най-малко да се намиса в домашната. Идущата седмица със същата домашна работа ще се натовари друга от жените, а първата оттеглюва се от нея и влиза в редът на другите жени. Третята седмица зима редът третата жена и така на т., догдето се изредят всите домашни жени — йътърви. След като се изредят всите, започва се пак редът отново и следва както се каза по-горе. Жената, която работи домашната работа, нарича се тога «ратайца». Ратайцата меси хляб, готви ястие, мие съдовете, мете къщата, сставя и разставя софрата, измълзва кравите и мъти млякото, посреща говедата (кравите) от пасене и ги изпраща утринта на пасене; посреща и изпраща гости и пр. пр. Ако ратайцата има малки деца, гледат ѝ ги през това време другите жени, тя само ги надойва. В многолюдните домочадия, където една само ратайца не може да успее да свърши всичката домашна услуга, там се назначават по две. Ратайците работят под управлението и надзорът на старата свекърва. За работата на ратайците виж и в песните под №№ 595, 719, 732, 841, в правовите обичаи, кн. VII на настоящий сборник, стр. 620—621, отгов. 8-й.

 

А пък мъжката работа, под управлението и по командата на домакинът, и тя е разподелена между мъжите, както следва: По-старийт в къщата, а понякога мимо него по-събуденийт от мъжите, който обикновено бива и управител на домочадието и на дома държи финанциялната част, той държи кесето, както казват: той ходи на пазар, продава от произведенията, жито, сено, масло, сирене, кози, овци и пр. и купува нужните неща за в къщи. Той плаща данока и неговото име само се знае по вън. Друг от мъжите държи земледелческата част, т. е. оре и сее нивите. Трети пасе овците или козите; четвърти, с коните ходи на дърва и т. н. В време на жетва и коситба всите домашни мъжи, жени и деца, освен овчарят или козарят и ратайцата, помагат на земледелците в жетвата и вършитбата и в бране сеното. Цяла задруга.

 

96

 

 

та. — «Ами шчо й òва сòлило?» рèкол. — «Не, тàтко, рèкла тàя, я̀ фъ̀рлиф една рàка сòль колку шчо фъ̀рляме сèкога!» — «Ами да не фъ̀рлила и дрỳга нèкоя?» пòвторил стàрецот на друдзитè жени. «И я̀, тàтко, се òтзвала дрỳга, нè знаеф, оту фъ̀рлила сèстрица, — ратàйцата, та фъ̀рлиф и я една рàка.» Тога и дрỳдзите жèни и моми фàтиле да се пỳлеет една сò друга и да си шỳшкеет мегю̀ себе. От тòа старийот пòзнал, оту сѝте тàка трèбит да фъ̀рлиле по една рàка сòль во грàот, та им се рàзвикал: «А мори жèни, мòми, да би от бòга нàшле! Сѝте вѝе сте фъ̀рлиле в гъ̀рнецот сòль!» И кон терзѝята се свъ̀ртил, та го òпитал: «А бре мàйсторе! Да не си фъ̀рлил и тѝ?» — «Нè», му отгòорил терзѝята. «Ех, пòвторил свèкорот; òвде саде терзѝята не фъ̀рлил сòль!»

 

 

71

НЕДОСЕТЛИВИЙОТ ДЪРВАР ИЛИ «МАГАРЕ ВЯАЙ, МАГАРЕ БАРАЙ»

 

Едно врèме еден дъ̀рвар сòбрал дèсет грàцки магàрина и кѝнисал да òйт нà дърва [1]. Кога пòтерал магарѝната прèд себе, ’и òтброал, бѝле дèсет. Пò-тамо вя̀хнал на едно, а дрỳдзите ’и зèл прèд себе да ’и тèрат. Пòсле ’и прèброял пàк, за да вѝдит дали се тòкмо. Брòял, брòял, му излèгвеле дèвет, едно пò-кусо. (Тòа, шчо го вя̀ал, не му тèквело да го брòйт.) Се пòтресол сѝрома чòек, къ̀де му загѝнало едното мàгаре, ушче нèойдеи в плàнина. Слèгол да го бàрат. От кàко слèгол, пàк ’и прèброял, тòга му ѝзлегле тòкмо дèсет. Дòшла му дỳшата нà место, оту магàрето сè нàшло, та пàк вя̀хнал на èдно, а дрỳдзите ’и пòтерал пред себе. От како вя̀хнал пàк, рèкол да ’и прèброит ушч еднож. Брòй, брòй, пàк едно му ѝзлегвит пò-малу, — дèвет магàрина. Пàк слèгол, брòйт, му излèгвеет тòкмо. Тàка тòй нèколку пъти

 

 

1. В някои градове по нашите места хранят в къщите домашни добици коньи, мъски, а най-вече магарина, за да им носът дърва (както това съм виждал и у гр. Сливен, Южна България) от планина. Людие селски, дойдени от селата и заселени в града временно или постоянно, занимават се с тая работа; — събират добиците от къщите, отиват в планина, набират дърва (кориите, разбира се, са правителствени), натоварват добиците и вечерта дохаждат си в града. За всякой магарски или конски товар зимат по едно малко възнаграждение от 20—60 пари и по два три съка дърва. Тие люде се наричат «дървари».

 

97

 

 

стòрил, — кàчи се, прèброй ’и, излèгвеет дèвет; слèзи, прèброй ’и, излèгвеет дèсет и нѝкако не му тèквело да го брòит и тòа мàгаре, шчо го вя̀ал, дури нàй-после одвàй му тèкнало, та си рèкол. «Тỳх! мàгаре вая̀й, мàгаре бàрай!»

 

 

72

ДОБРОДУШНИЙОТ НОВОПОКРЪСТЕН И НЕДОСТОЙНИЙОТ ПÒП

 

Èдно врèме еден простодушен и дòбар чòек, чуждòверец го кандарѝсале христия̀ните да се пòкърстит. Тòй се пòкърстил и, за рàдоста, рèкол да дайт гòзба, — къ̀ршчайне — и да ’и вѝкат сѝте приятели нà гости. Прѝготвил гòзбата и си кàнил приятèлите и кỳмот, а пàк нѝми ’и пòмолил да го покàнеет от негòа стърна и пòпот, шчо го къ̀рстил.

 

Дòшле му нà гости приятèлите, дòшол и кỳмот, дòшол и пòпот, и сèднале нà софра. Новопокърстèнийот свè туку се пỳлел òт чоек на чоек, го бàрал да го вѝдит пòпот, шчо го къ̀рстил, а нѝкако нè можел да го вѝдит и се чỳдел: «Зàшчо àджиба да нè дойт пòпот? Да не би да го не покàниха тие, на кои шчо им нàръчаф?» Си вèлел той сам сò себе. Нàй-седне ’и òпитал: «Кàмо го пòпот, шчо ме къ̀рсти? Зàшчо нè дошол? Не ви нàръчаф да го покàните и нèго? Да не не сте го кàниле?» А тие се почỳдиле, шчо им сбòрват тàка, дали се похỳлай чòекот или не му сè гляат? И му рèкле: «Шчò сборвиш тàка, прия̀телю? Кàко нè дошол пòпот? Ами не гò гляаш нàй-горе, на сòфрана?» — «Го глèдам тòй поп им отгòорил новопокърстèнийот, туку не вѝ велям зà него, а за тòй поп, шчо ме къ̀рсти!» — «Ами кòй други поп те къ̀рсти? Ено, онàй поп те къ̀рсти, не го познàаме ние?» повтòриле му приятèлите. «Не, рèкол тòй, онàй поп не мè къ̀рсти, и òнай бèше цъ̀рков, ама тòй беше въ̀рзан в àлтар и си мàлчеше, а той поп, шчо ме къ̀рсти, беше дрỳги, той бèше во свèтливибèли рỳтишча òблечен!»

 

Одвàй тòга им тèкнало на приятелите гости, оту пòпот за кого шчо им вèлел той, оту го къ̀рстил, нè бил пòп, а нèкой àнгел бòжий, пратен от бòга, за да го къ̀рстит и оту тийе, како грешни, не мòжеле да го вѝдеет, а саде нèму, како на чистосъ̀рдечен, му се я̀вил.

 

98

 

 

 

73

ТОРБОКРАДЕЦОТ ОБЕСЕН ОТ ХАПЦААНСКИТЕ МУ ДРУГАРИ, СОЗАТВОРНИЦИ СО НЕГО ЗЛОДЕИ

 

Едно врèме во еден грàд ѝмало во èдна ѝста хапцàана мнòдзина и от сèкакви тỳрлии лошѝ люге, харàмии, убѝици, хàйрсази, кòй от кòл, кòй от фòртома смèтнати, какшчо вèлеет.

 

Хапцòйте ѝмеет àдет, кога да им прѝдойт во хапцàаната нèкой нòв другар, тòй час се собèрвеет околу нèго и го разопѝтвеет, шчò му е кабàетот, шчо и кàко го стòрил та го наỳчвеет, како да се отгòорит пред суднѝците, кога ке го извàдеет да го сỳдеет, за да мòжит нèкако да òткинит.

 

При речèните пò-горе хàпцои еден дèн им прѝдошол ушче èден нòв другар, шчо бил ỳкрал от нèкой дỳкян една празднà торба, та го фàтиле и го клàле в апцàана. Кога сеймèните го внèсле нъ̀тре, дрỳдзите хàпцои го пречèкале рàдосно со «добрè дошол, нов дрỳгаре!» Вèчерта сѝте се нàбрале околу нèго нà мезлич и го разопѝтвеле за кабàетот, шчо стòрил. Кога чỳле оту ỳкрал една празнà торба, свѝте со еден глàс извѝкале: «Аслѝ òвай бѝл алѝс харамѝята, шчо за една празнà торба сàмо ни го изпòганил занàетот (харамѝлокот). Овай йе дòстоен за обèсвейнье!» Рèчено и свъ̀ршено. — Вѝделе мỳнасип да го обèсеет, стàнале та г’ обèсиле во стрèд апцàана.

 

Утрѝната рàно, кога хапцаанджѝскийот вàрдач, — томбру-кàаси, дòшол да ’и пòглеат хапцòйте, се пòчудил, вижджàешчем во стрèд апцàаната, къде вѝсит òбесен чòек. Тога тòй на чàсот му кàзал на зàбитот и на суднѝците. Овье ’и вѝкале сѝте хàпцои, за да ’и опѝтеет, кòй го òбесил чòекот и зàшчо? Тѝе си кàзале прàото, — нè скриле нѝшчо. «Нѝе го обèсифме», им рèкле, зашчо, ако нѝе сме ỳкрале, кой èдно, кой дрỳго, или сме òбрале нèкого, сме го стòриле со нàдеж, оту со крадèните или со обрàните пàри (зашчо сме ỳкрале от сиромàшчия, от нèманье со шчò да помѝниме), ке мòжеет да ни се рàнеет баре дèцата, кога нѝе ке лèжиме в апцàана, ами той со кàква нàдежба ỳкрал една празна торба? Тòй бèзбели я̀ ỳкрал сàде от харàмилок, от сòйсузлок; — той бѝл аслѝ харàмия, а не за нèкое фàйде или от нèкоя мъ̀ка и нỳжба. Затòа ние го вѝдофме мỳнасип, оту тàквийот йе дòстоен за обèсвенье, та и го обèсифме, како шчо глèате вапцàанана.»

 

Зàбитот и суднѝците, кога чỳле тѝйе сбòрой, не мòжеле шчо да им рèчеетда им дàле прàо.

 

99

 

 

 

74

ВЛАХОТ И ВРАГОТ (ДЯОЛОТ)

ИЛИ

«ВЛАШКАТА ХИТРОС НАДМИНВИТ ДЯОЛСКАТА»

 

Едно врèме, кога дя̀олот шèтал по зèмята, влàот се сприятелил сò него и се побратѝмиле. Сèдне двàйцата се стòриле òртаци да рабòтеет и да печàлеет зàедно. И пъ̀рво посàдиле крòмид. Кога ỳздреал крòмидот и втàсал за кòрчейнье, двàйцата òртаци се погòждале мегю сèбе, кой шчо да зèмит от посадèнийот òбшч крòмид. Нàй-седне се погòдиле: врàгот да зèмит рòдот (плòдът), а на влàот да остàнеет корнѝшчата — сàмийот крòмид. И тàка влàот зèл крòмидот, а врàгот пèрята.

 

Дя̀олот я̀досан за измàмата си, мнòгу се нàлютил на ортàка си приятеля. Тога влàот му рèкол: «Хàйде годинàава да посàдиме дрỳго нèшчо, та ти зèми корèнята, а яз зèмам върфòйте.» Врàгот се стòрил кàйль, та посèале жѝто. Кога уздрèало жѝтото, влàот, спроти сбòрот, шчо го стòриле пò-напред, зèл върфòйте, — клàсьето, сàмото жѝто, а дя̀олот — корèнята. И тàка дя̀олот пàк се ѝзмамил, та ушче пòйке се разлютил на ортàка си и расѝпале ортаклàмата (дрỳжбата).

 

Нàй-седне, за да се помѝреет, си рèкле: «Хàйде сèга да се вя̀аме» и се усбòрвале, сèкой от двàйцата да пòвяат на другàра си дури вяхнàлийот да ѝзпейт една пèсма. И пъ̀рво врàгот вя̀хнал влахàтого. Вя̀ал, шчо вя̀ал, дури си ѝзпеял пèсмата, та му слèгол. Тога бѝло нòшя, òт вечер. Пò него вя̀хнал влàот врагàтого и фàтил да си пèйт пèсмата. Вя̀ал и пèел, вя̀ал и пèел, а дяолот сè го нòсел, ама вя̀аньето не се свъ̀ршвело, зашчо и пèсмата от влàот нѝкако не се доизпèвяла. Дя̀олот пòд него му вѝкал: «Е, прия̀телю, ỳшче не я̀ дòпеа пèсмата?» — «Нè, нè, му отгоòрвел влàот; кàмо, кàмо ушче? Сèга сум я зàпеял!» Итàка дя̀олот сè туку го нòеел. Пò-седне на дя̀олот му се сдодèало носèешчем го, та пак гоòпитал: «Имат ỳшче пèсмата? Ушче не се дòпеа?» — «Имат, ѝмат», му отгòори влàот и дя̀олот сè туку го нòсел. Кога приблѝзало да се зàзорвит, кон ранскà доба, врàгот рàзлютен пак го òпитал влахàтого: «Ỳшче не се дòпея тая̀ пуста пèсма!» — «Ушче трòа», му рèкол влàот. И потем малу врèме пèтлите фàтиле да пèйеет: «Кикирѝкуу»; фàтило да пỳкат зòра и дя̀олот пỳкнал под влàот. Тàка влàот го нàдолил врагàтого.

 

100

 

 

 

75

ПОПОТ И ХАРАМИЯТА

 

Едно врèме еден пòп си òдел от едно сèло во дрỳго. Тòй си нòсел и пỳшка нà рамо. Кога дòшол во еден òрман, му ѝзлегол еден харàмия, нàмерил нà него пỳшката и гòтов бил да тъ̀ргнит и да го òперит, та му вѝкнал: «Стòй, бре пòпе! не мърдай!» Пòпот на чàсот на место да се ỳплашит и да се зàстойт, той со бъ̀рзина грàбнал пỳшката от рàмото, фàтил мèтериз една бука, крèнал на пỳшката и бѝл гòтов да фъ̀рлит на харамѝята. Тога òвой му ѝзвикал: «Е бре пòпе, шчо е тòа, шчо ке стòриш? Кàко ке влèзиш сèдне в литỳргиа (слỳжба)!» А пòпот му отгòорил: «Ами, ако тѝ ме òпериш, како ке влезам в литургиа?»

 

Харамѝята, како вѝдел оту не йè рàбота, му рèкол: «Не, бре пòпе, яз тàка се смèям сò тебе, за да ти вѝдам шчò сърце ѝмаш.»

 

И тàка сèдне сèкой си крèнал пỳшката нà рамо и си ъ̀ргнале пъ̀тот, си òтишле по рабòтата. Тàка пòпот òткинал от харамѝята, шчо ке г’ òперел.

 

 

76

ТРИТЕ ТАТКОИ НАСИЕТИ (СЪВЕТИ)

 

Си бѝл еден тàтко и си ѝмал саде èден сѝн. Кога стàрийот тàтко бил на умиране, го пòвикал сѝна си прѝ себе, до постèлята, къй шчо лèжел и му рèкол: «Сѝнко! Ево я̀з вèке ỳмирам, та како тàтко, шчо ти сум, ке ти даам трѝ насѝети да ’и дъ̀ржиш дури да си жѝв. Ти òстаам оклèтия, му рèкол тàтко му, пъ̀рво: тỳрчин прия̀тель да нè фашчаш [1], зашчо тỳрчинот от приятèльшчина нè знайт. Втòро, на жèна да се нè вервиш (да се не повераваш), зашчо жèната вèра нè държит; и трèтьо, чуждò чъдо да не пòсинвиш!»

 

От како му нàръчал тѝе три нàръчби, стàрийот си пòчинал (умрел). А сѝн му той час забòрайл таткòйте си нàръчби. Тòй си фàтил прѝятель тỳрчин — пàшата или зàбитот, шчо бѝл во той град, и тòлку вèрен прѝятель, шчо во глàата нèгоа се къ̀лнел. На жèна си се вèрвал за сèкое нèшчо. И нàй-седне, немàешчем

 

 

1. Виж послов. № 604, 876 и 935.

 

101

 

 

свòйе чъ̀до, си пòсинил едно чỳждо. Потем врèме дòшол рèд да разберит оту таткòите му насѝети бѝле мнòгу ỳмни и скъ̀пи и оту той мнòгу сгрèшил, шчо не ’и дòдържал. И èво кàко:

 

Еден дèн пàшата, прия̀тельот му тỳрчин, ке хòдел нèгде. Тòй си ѝмал едно мнòгу хỳбоо пѝле, ѝ, кога ке ѝзлезел да хòйт, къ̀йшчо мѝслел, го вѝкнал прия̀тельот си хрѝсянин, му го дàл пѝлето со сè кафез да му го чỳват, дури да се врàтит той и му нàръчал: «На, òва пѝле ти го дàам да ми го чỳваш, дури да си дòйдам я̀з; тèбе ти го дàам, òт тебе ке ти го сàкам; опỳли си òчите хàрно, да го вàрдиш, да не ти пòбегнит, зере, ако ти зàгинит, ке ти зèам глàата!»

 

Той го зел пѝлето и си рèкол: «Хъ, èво сèга сгòдно врèме, да рàзберам, дали сè вѝстински таткòите ми насѝети!» Си òшол дòма и ỳшче òт врата фàтилмàксус да се кàрат со жèна си; я̀ кàрал, я̀ псỳл, йè вѝкал гъ̀рдо [1], а нàй-седне и я̀ ѝзбил хàрно. Сèдне го скрѝл кàфезот со пѝлето, а ѝзваил еден дрỳги кафез со другò пѝле, та йè го дàл жèне си и йè рèкол: «Нà, òва пѝле да го скрѝяш и да го вàрдиш, да не ти пòбегнит; отвòри си òчите, двете чèтири; зашчо, ако зàгинит, пàшата ке ми зèит глàата!»

 

Жèната налю̀тена, набỳстрена от кàвгите и от кьòтегот, шчо я̀ла от мъ̀жа си, го зèла кàфезот со пѝлето и го клàла на едно мèсто. От кàк си òшол мъ̀ж йè по рабòтата, тàя си рèкла: «Хъ̀а, трèснале му òчите! Мèне за нѝшчо и ни зàошчо да ме кàрат и да ме бѝят?! Стòй сèга да ме вѝдит и тòй, шчо ке мỳ стòрам и яз!» Гò зèла кàфезот, го отвòрила и го изпỳшчила пѝлето. Тòа си лèтнало, а нèйзе не йè бѝло гайле и не си ни помѝслила шчо йè нàръчал мъж йè, наръч пò наръч, да го вàрдит, да не ѝзбегат, нито йè се нажàлило оту пàшата ке му зèмит глàата на мъжа йè.

 

Дòшло врèме, пàшата си дòшол от къй шчо бил, го вѝкнал приятельот си и му го пòсакал пѝлето. Тòй òшол дòма си, да го зèмит и да му го дòнесит. Йè го пòсакал на жèна си, а тàя му рèкла: «Ух, шчо ме нàйде, мъ̀жу! Ами пѝлето пòбегна; я̀з òтвориф кàфезот, за да го нàхрана, а тòа шчỳро пѝле, нѝз ръце ми ѝзбърсна!» Мъ̀ж йè тòга, тоа се знàйт, я̀ кàрал мнòгу, а мòжит и да я̀ ѝзбил, амъ све попỳстина; — пѝлето бѝло вèке си летнало! Той рàзбрал вèке, оту втòрийот тàтков му нàсиет бѝл вѝстински и оту тàтко му, бог д ’ò прости, ѝмал прàо, шчо му нàръчал: «На жèната да се нè вервиш.»

 

Сèга кàко ке хòит при пàшата да му кàжит, оту пѝлето му побèгнало? Со коè лице ке ѝзлезит прèд него? Шчо да му рèчит?

 

 

1. Гърдо = грубо.

 

102

 

 

Кàко да бѝло, бѝло, тòй, со трѝста страхои, òшол при пàшата и му кàзал за пàкоста, шчо му се стòрила. «Шчо нè покрил гòспод, му рèкол той на пàшата, не можам и я̀з да пòкриям, — пѝлето, тàка и тàка, побèгнало!» Пàшата, вèрнийот негов прия̀тель, како чỳл оту пѝлето му побèгнало, сбèснал от лю̀тина, му се рàзвикал и на чàсот поèлял да го обèсеет. Тога прия̀тельот му хрѝсянин рàзбрал, оту и за пъ̀рвата нàръчба тàтко му ѝмал прàо, оту и тòй нàсиет бѝл вѝстински: «Тỳрчин прѝятель нè фашчай», зашчо навѝстина тỳрчинот нè бил, за да фàтит чòек сò него приятèльшчина. Èто пàшата му бèше тòлку вèрен (!) прия̀тель, шчо се къ̀лнеше во глàата нèгоа, ама за едно пѝле, крàстоо, забòрай и приятèльшчина и побрàтимсто и свè, та пòеля да г’обèсеет. Да вѝдиме сèга и трèтята таткòа му нàръчба.

 

Е, се сгòтвило све, шчо бѝло пòтребно за обесвèньето му, — бесѝлката бѝла готоа. Òт цèлийот грàд се сòбрале мàло и гòлемо, за да глèдеет къде ке се òбесел чòек за едно пиле и тò пàшин вèрен прѝятель. Го дòнесле и нèго — осудèнийот, къде бесѝлката. Той се пòдкачил на стòлот, шчо бил пòдкладен тàмо и све вèке бѝло гòтоо за обèсвейнье, саде да му се нàврит йъ̀жето на врàтот и да му се пòдтъргнит. Тòга осудèнийот се òпулил кон пàшата и му се пòмолил да му дàйт ѝзан, еден сбòр да рèчит. Пàшата му дал ѝзан и той ѝзвикал на съ̀бърот (на народът): «Кой ке дòйт да ми клàйт йъ̀жето на врàтов и да ми го тъ̀ргнит, нèго го чѝнам мирàсчия (наследник) на сèта стòка, шчо ѝмам!» Тàмо бѝло и посѝнчето му. Нѝкой дрỳги от толку лю̀ге не се нàел, а тòа, кога чỳло така, тòй час се утъ̀рчало, се покàчило на стòлот и бѝло гòтоо да му нàврит йъ̀жето на врàтот и да му го тъ̀ргнит. Ето како рàзбрал сèга той, оти и трèтята тàткоа му нàръчба бѝла прàва и вѝстинска.

 

Тòга той се свъ̀ртил пак кон пàшата и, со гòлем глàс, ѝзвикал пред свѝте и рèкол: «Честити пàшо! Пѝлето ти стòит, не йè загѝнало! Пỳшчи ме да ти го дòнесам! А я̀з тòа стòриф, за да рàзберам дали бèа вѝстински насиèтите, шчо ми òстаи тàтко ми, кога умѝраше. Той ми òстаи оклèтия: 1) Тỳрчин пòбратим или прѝятель да нè фашчам — и навѝстина нè било за фàшчанье, 2) На жèна да се нè вервам. И 3) Чужджò чъ̀до да не пòсинвам. Яз тàткоите си нàръчби не’и държаф, — тỳрчин прѝятел фàтиф, на жèна се нàверваф и чужджò чъ̀до пòсиниф. Èво сèга вèке рàзбраф, оту тàтко ми за све ѝмал прàо и оту яз мнòгу сгрешиф, шчо го не пòслушаф. Яз те фàтиф тèбе за вèрен прѝятел, а тѝ за едно пѝле пòеля да ме обèсеет. На жèната се нàверваф,

 

103

 

 

а тàа ми качъ̀рдиса едно пѝле, шчо бèф йè го пòвервал, та со тòа ме прèдаде на бèсилка, и тѝ ке ме обèсеше. Чужджò чъ̀до пòсиниф, а тòа пак со тъ̀рчане дòйде да ми тъ̀ргнит фортòмата.»

 

Тога вèке го пỳшчиле и той му го дòнесол пѝлето на пàшата, му го дал и òт тога тъ̀рнал ръ̀ка веке от негòата приятèльшчина. Изтерал посѝнчето си и на жèна си за нѝшчо не сè вервел. От тога со гòлем мỳкает и вàрдел таткòи си насѝети.

 

 

77

ЖЕНСКИТЕ ХИТРОСТИ

 

Нèкогаш сòбрани неколцина мъ̀жи на мỳабет, си чѝнеле лàфои. Изпомегю мнòгуто мỳабет, се òтворил сбòр за жèните и зà хитрòстите нихни. Èден от мъ̀жите им рèкол на другàрите си: «А бре, брàте! кàкви се тѝе жèни и кàкви дяòлшчини и хѝтрости знаèет! Крàйот не им се нàожджат!» Втòрийот и трèтийот му дàле прàо. А еден се фъ̀рлил и рèкол: «Ах! шчо си нèмате рàбота! шчо сте биле бỳдали! жèните ке бѝделе пò-хитри от мъ̀жите — и не им се нàожджал крàйот! прàзна рàбота.» И така фàтиле да се дèкает помегю сèбе: — èдните вèлеле, оту жèните се хѝтри и мнòгу пò-хитри от мъжите, шчо нè можит да им се нàйт крàйот, а дрỳгийот, оту нè било така. Нàй-седне той, шчо нè сакал да вèрвит жèнските хѝтрости, им се òбложил и се нàфатил той да им нàйт крàйот.

 

Той стàнал, си нàпрайл дèфтери, за да пѝшат вò ними дяолшчѝньето на сèкоя жèна. Тъ̀рнал òт град в град и òт село в сèло, та сèкоя жèна, шчо ке стрèтел, я разòпитвел òт бàшка, сбòрвел сò ними за сèкакви рàботи и се ’и ѝзкусвел, та све, шчо слỳшал и вѝжджал, нàпишвел во дефтèрите и от свѝте ѝзлегвал се той по-хитър. Така той собрал и ѝзписал дяолшчѝньето, шчо чул от мнòгу по-хѝтри жèни, си нàпòлнал вèке дефтèрите, а остàнало ушче за трòа да ’и дòполнит, та да се врàтит нàзад и да им кàжит на другàрите си, оту на сѝте жèни им нашол крàйот, та да дòбият бàстот.

 

Най-òтзади дòшол и при една мнòгу хѝтра жèна, шчо òт нèа нèмало пò-хитра. Той, коа тòлку жèни нàдитрил, се нàдевал оту и тàя не ке му òткинит, оту и неа ке мòжит да а нàдитрит. Фàтиле да се хѝтреет и надмàмвеет, ама тàа тàкво хòро (ѝгра)

 

104

 

 

му изѝграла, [1] така го измàмила и го надхѝтрила, шчо и той сам се пòчудил и се пòзнал сам себе нàдолен (надвит). Тога ѝзвикал: «Тѝх, брèе! тòлку мèста òбидов и тòлку жèни нàдитрив, ама вàква хѝтра жèна не бèф видел! Яз вèрвеф, оту на òвай свèт не ке сè найт жена шчо да ме нàдитрит мèне; ама òваа кỳчка ме нàдитри!»

 

Тога си зел изписàните до тòга дèфтери, та’и фъ̀рлил в òгон, ’и ѝзгорел. Си зел глàата и си се врàтил, от къ̀й шчо бèше дòшол и сèкъде, до кого ке се сдрỳжел, кàжвел и прѝкажвел оту навѝстина от жèна пò-хитро нèмало на òвай свèт и оту крàйот на жèнските дяолшчини не се нàожджал!

 

 

78

СВ. НАУМ И МЕЧКАТА  [2]

 

Èдно врèме, кòга орачите от св. Наумòвийот мàнастир си òрале на нѝвьето, им дòшла една мèчка, та им ѝзела еден от орачките вòлои. Рàлото или плужницата им остàнала со едèн вол, та не мòжело вèке да се òрат.

 

Орачот со тъ̀рчанье дòшол в манàстирот и му кàзал егуменòтому, оту мèчката дòшла нà нива, та му го ѝзела еднѝйот вол: «Сèга нèмам — рèкол òрачот — со шчо да дòорам нѝвата.» — «Хòди си ти нà нива, — му рèкол егуменот, — тàмо ке си го нàйдиш вòлот на плỳгот, впрегнат во я̀ремот.»

 

Орачот си òшол нà нива; кога шчо дà видит? — Чỳдо гòлемо! — Мèчката, шчо го ѝзела вòлот, впрèгната бѝла на плỳгот

 

 

1. Забележка: Играта, що изиграла на изкусителя мъжа поменутата хитра жена, като беше забравил покойнит разказвач, не можеше да я изкаже обстоятелствено, та затова и се задоволи на гореприведеното вече обемателно изражение: «Ама таа тàква ѝгра му изиграла, шчо и той сам се пòчудил и се пòзнал за нàдолен.» Същата приказка на детинските си години слушал съм я и от други приказвачи, но и аз не мога да си напомня обстоятелствено изиграната рол, за която ни е думата. При все това, зная че тя беше колкото хитра, толко и любопитна. Впрочем надея се, че един ден ще мога да намеря някого, който да я е запомнил по-добре, та в бъдъще да я издам по-подробно и по-точно. А за сега записал съм я тук, колкото съм я изслушал от покойнийт приказвач.

 

2. Подобни приказчици и предания за св. Наумовите чудеса изобилуват в Охрид и околностите му, които ясно показват чувствата на населението, без разлика на вяра и народност, които храни то към св. Наума.

 

105

 

 

во яремот зàедно со дрỳгийот вол. Орачот си дòорал нѝвата со единийòт вол и со мèчката дò него, впрèгната во яремот,

 

И до дèн денеска тòа чỳдо стòйт напѝсано на икòната св. Наумова и на камèнята по стърните от мòстот Дрѝмски, блѝзу до манàстирот.

 

 

79

«КОНКАЛЕ, ПОПЕ, НА ДУПКАЛЕ»

ИЛИ

ПРОСТИЙОТ ОВЧАР НА ПРИЧЕСТВЕНЬЕ

 

Едно време еден сосем прост селянин овчар, шчо никога во жѝвота си не бешè видел ни цъ̀рква ни поп кàков йè или нèкога да òшол цъ̀рков, чул оти сѝте сèляни на Вèликден òделе цъ̀рков, та и нему му тèкнало да òйт и той сò ними и òшол. Кога òшол цъ̀рков, вѝдел оту селяните се причèствеле, та и той се прѝближил до светѝ врати да се прѝчестит; зѝнал ỳстата и му рèкол: «Кòнкале, пòпе, на дỳпкале!» А пòпот пред да го прѝчестит, го òпитал: «Дали си я̀л нèшчо, чъ̀до?» — «Нè, — отгòорил прòстийот òвчар; — саде една пòгача, една глàва от рикача [1] и една чỳтура вѝно.»

 

 

Забележка: тази приказка и поговорка означава голямата простота и я употребяват към недосетливите и недотекливите.

 

 

80

СИРОМАХИЙОТ И ПОПОТ

 

Едно врèме еден многу сѝромах чòек, немàешчем шчо да рàботат, за да прèранит и себе и чèлядта си, а нàй-пойке и от лèнос и мъ̀рза, вѝдел — нèвидел, се стòрил прòсяк и кѝнисал òт врата нà врата да прòсит по едно пàрче леб, тòа се знàйт, со гòлем стрàм отпъ̀рво, ама шчо дà чинит кỳтрийот, сàкало да се жѝвит, дèца сàкает да я̀деет, а пак му бѝло мъка да рàботат шчò годе тèжка рàбота.

 

Ходèешчем от еднà врата на дрỳга и просèешчем, дòшол и на врàтата и от еден поп. Клю̀кнал и пòпросил да му дàдеет едно пàрче лèбец или една ръ̀ка брàшненце или шчо им дал гòспод.

 

 

1. Рѝкач = който рика, реве, = т. е. вол.

 

106

 

 

Сам пòпот се сгòдил тога во двòрот, му òтворил врàтата и го òпитал: «Шчò сакаш, сѝнко?» — «Дарỳйте ме за гòспода, оче, лèбец или една ръ̀ка брàшненце или шчо ви дал гòспод, за име бòже, — му рèкол прòсякот, — ѝмам мàлечки дèчина, сàкает да я̀деет!» Пòпот го вѝдел оти прòсякот бил здрàв и чѝтав, како нèкой ързмак, [1] та го òпитал: «Ето тѝ си здрàв и чѝтав, зашчо не òдиш да рàботиш, туку си кѝнисал òт врата нà врата (или по-добре, òт порта нà порта) да прòсиш, како нèкой, да чỳват гòспод, сàкат? Гòспод ти дал здрàвье и снъ̀га, ръ̀це и нòдзе, да рàботиш!»

 

Сиромàхийот прòсяк прòтонал в зèмя от стрàм и, со навèдени очи, му отгòорил: «Знàм, пòпе, оту йе стрàмота да прòсам, бидèешчем сум здрàв и чѝтав, ама шчо дà чинам? Рàбота нèмат; цèли дни къй сум стòял нà пазар да бàрам рàбота, ама нè можам да нàйдам, — нѝкой не мè викат да му рàботам, а пак дèчина мали дал гòспод, да се жѝви, чèляд дрòбна, сàкает да ядеет, не т’ опѝтвеет: ѝмаш или нèмаш!»

 

Пòпот тога му рèкол: «Èла ỳ мене да рàботиш, я̀з ке ти нàйдам рàбота и ке ти плàтам гюндèлокот.» Сиромàийот влèгол у попòата кỳкя, за да рàботат. Пòпот нèмал рàбота да му дàйт, ама, за да не го òстайт да прòсит, той му нàшол. Той (пòпот) ѝмал дома си мнòгу рèдени дъ̀рва, со съ̀жни, таму рèкол: «Ево, сѝнко, ’и глèаш òвье дъ̀рва? Сàкам да’и крèниш òт овде и да’и òтнесиш òнамо; тамо да ’и нàредиш!»

 

Прòсякот си òстайл стàпот и тòрбата на една стъ̀рна во двòрот, се зàпрегнал, се зàсукал и до вèчерта ’и прèкренал дъ̀рвата òттамо, та ’и òтнесол и ’и наредил на мèстото, къде шчо беше му кàзал пòпот. Вèчерта ѝзвайл пòпот, та му плàтил гюндèлокот и му рèкол: «Утре пак да дòйш, да ми рàботаш.» Сиромàхийот утрѝната пак òшол. Пòпот му рèкол: «Сèга пак òт овде да’и крèниш дъ̀рвава и да ’и нàредиш òнамо.» Сиромàхийот пак цел ден рàботал и прèкренал òт тамо дъ̀рвата и ’и нàредил на мèстото, къдешчо бèше му кàзал пòпот. Вèчерта пòпот пак му плàтил и му нàръчал да дòйт и утрѝната. Така прòсякот нèколку врèме ѝдел у попоатà кукя и све дъ̀рвата ’и прèкревал и ’и прèредвел от еднò место на дрỳго и се пòпот му плàшчал гюндèлокот, дури го нàучил да рàботат, а да нè одит да прòсит, бидèешчем си здрàв,

 

 

1. Ързмак = кон здрав, млад и силен, който ържи по кобилите, следов. преносно и човек снъжен и здрав.

 

107

 

 

 

81

УЧÈНИЙОТ СЙН И НЕУЧÈНИЙОТ ТАТКО — ЗÈЛНИКОТ

 

Во едно сèло си бѝл еден тàтко. Овому многу му било жàль, зашчо нè знаел кнѝга, а пòйке, кога глèдал оту дрỳги ѝмало, шчо знàеле. Тòй си ѝмал сѝн и, кàко и кàко, го чèкал да пòрастит да го нàучит нèго баре.

 

Сѝн му пòрастил и тàтко му со рàдос го пỳшчил у дàскала да се ỳчит кнѝга и со гòлема рàдос го прèчеквел, кога си ѝдел от дàскала. Се ỳчил сѝн му, шчо се ỳчил во сèлското скòлье, сèтне го пỳшчил на другò место, къдешчо ѝмало пò-арни дàскали, за да се нàучит по-глобокà книга.

 

От кàко се ѝзучил тàмо колку шчо знàеле даскàлите, си дòшол дòма при тàтка си и при мàйка си. Тѝйе мнòгу се зарàдвале, кога го пречèкале сѝна си ỳчен и прèучен, си мѝслеле и си вèлеле со сèбе си, оту шчо ѝмеет тѝйе, нѝкой нèмат; како нихнийòт син нèмало дрỳги ỳчен и ỳмен на овàй век!

 

Хàрно, ама учèнийот им сѝн фàтил да глèдат на тàтка си и на мàйка си како на простѝ люге, на хòряти, сèляни — зà малу, зà многу, им се смèйел и им вèлел: «Èх, вѝйе не знàйте нѝшчо, нè йе така, како шчо вèлите; вѝйе не сте се ỳчиле; яз знàм; яз сум се ỳчил, вѝйе сте сèляни, хоряти;» и дрỳдзи тàкви подбии шèгливи и нèумни сбòрой. Не им бèндисвел ни ядèньето, ни пия̀ньето, ни седеньето и леженьето, а на све им нàождал мàани.

 

Дèнеска тàка, ỳтре тàка, най-седне таткòему му се сдодèало и му се смъ̀чило и мнòгу тèжко му пàднало, зашчо тòлку да се мъ̀чит и да хàрджит, за да го нàучит кнѝга и тòлку да се рàдвеет тàтко и мàйка за негòото ỳченье, та дèнеска тàка да ’и гàзит сѝнот и да им вèлит оти тѝйе не знàеле нѝшчо, бѝле сèляни, а тòй знàел свè шчо? «Стòй, сѝнко — си рèкол тòй, — сèга ке те вѝдъм колку ти йе знаèньето твòйе!» Нàръчал жèне си за рỳчег да мèсит кòмад (зèлник, пита). Тàя мèсила зèлникот, го ѝзпекла и, кога дошло кòа за рỳчег, го стàвила нà софра.

 

Се нарèдиле нà софра сѝте от кỳкята, а нàй-горе стàрийот дòмакин. Прèд да зафàтеет да рỳчеет, неучèнийот тàтко му рèкол на учèнийот свòй син: «Сѝнко! тѝ свèкога вèлиш, оту нийе не сме бѝле ỳчени, та не сме знàеле нѝшчо, а тѝ ỳчен, све си знàел. Имаш прàо, тàка йе, нѝйе сме селскѝ люге, неỳчени, та не от-

 

108

 

 

бѝраме нишчо и за тòа тàтко ти те пỳшчил у дàскала и тòлку хàрджил пò тебе, за да се нàучиш тѝ баре, аке нè тòй, та да не сѝ како нèго хòрятин. Тỳку, чỳнки си ỳчен и знàиш свè, ке те òпитам да ми кàжиш: от къде йè завияна витèйнцава на кòмадов, та до къде йе довѝяна? Къде йè се краѝшчата?»

 

Учèнийот сѝн глèдал вàмо, пỳлил тàмо, се мъ̀чил да нàйт от къде бѝла зафàтена витèйнцата, та до къде довѝяна, ама нѝкако нè можел да йè нàйт крàйот, нè можел да пòзнайт от къде бѝла завиткана витèйнцата, та до къ̀де довѝткана. Нàй-седне му рèкол таткòе си: «Нè знам, тàте, нè можам да го нàйдъм крàйот.»

 

Тòга тàтко му се òтпушчил и му рèкол: «Тѝ, сѝнко, на една витèйнца не йè знàйш крàйот, кàко се фàлиш оту свè си знàел и оту нийе, тàтко ти и мàйка ти, не сме знàели нѝшчо? Ушч èднож да се нè фалиш пред по-стàр чоек, оту си знàел пòйке òт него.» А на жèна си йè рèкол: «Язъ̀к, жено, шчо тòлку хàрджифме, толку се мъ̀чифме и толку се надèвафме на учèнийот наш сѝн!»

 

 

82

ГОСТОЛЮБЕЦОТ И ГОШЧАВАНИТЕ ИЛИ «ПРИДАЙ ГОСПОДИ!»

 

Си бил еден мнòгу богàт чòек. Той бил и многу гостòлюбец, — сèкого, шчо òдел ỳ него, кой да пòминел или зàминел край кỳкята му и да се врàтел дòма му, той не гò пушчал от дòма си да ѝзлезит без да го нагостит, — да го нàядит и да го нàпият хàрно. И така сèкога сирòмаси люге, глàдни, жèдни се наỳчиле (навѝкнале) и си òделе дòма му, та се гошчàале со я̀денье и со пѝянье.

 

Èднож едни тàкви глàдни сирòмаси, шчо се гошчàале у богàтийот гостòлюбец, му разкàжвеле на еден свòй дрỳгар, глàден сѝромах, оту ето кòй чоек йе мнòгу гостòлюбец, и нѝйе — му рèкле — сèкога си òдиме ỳ него и си се гошчàаме; àма саде едно лошо ѝмат, — от како ке го нàгостит чòека со я̀денье и со пѝянье колко шчо мòйт да я̀йт и да пѝят, нàй-седне ке му дàйт и еден кьòтег (бой) хàарен, та така сèдне ке го ѝзпушчит да си хòйт. Сиромàхийот глàден им рèкол: «Яз ке òдам ỳ него да се нàядам, да се нàпиям еднож, та и ако ме нàбият, ке прèтърпам, — нека ме бѝят; не се търпит пак и вàка глàден!»

 

И така той станал, та òшол у богàтийот гостòлюбец. Овой

 

109

 

 

го прèчекал хỳбоо — лèпо; стàвиле сòфрата да рỳчеет. Го слỳжил пъ̀рво рàкия и си се нàпиле по нèколку чàши. Пòсле клàле една мàнджа; я ѝзеле неа и дòнесле дрỳга; пак по неа — дрỳга, и сèдне — дрỳга, една пò една, бèзброй мàнджи. Пѝле вѝно и сè едно туку придонèсвеле мàнчжи, вѝно и сèкакво дрỳго за я̀денье и за пѝянье, шчо сиромàхийот глàдник ни нà соне нè видел. Той си я̀дел, си пѝял, колку шчо мòжел и на свèкое придонèсвенье нова мàнджа или вѝно, вѝкал: «Прѝдай, гòсподи, прѝдай, гòсподи!» От како се нàгостил хàрно, хàрно, и домàкинот нè носел вèке дрỳго, сиромàхийот нàяден, нàпиян, му рèкол на домàкинот: «Е, приятелю, ̀з се нàядоф, се ѝзнапиф, колку шчо даде гòспод; сполàй ти, да ти йе жѝва чèляд. Гòспод да ти прѝдайт и да ти ỳмножит. Сега вèке сторѝте си àдетот, шчо си ѝмате, та пỳшчите ме да си хòдам.» Гостолю̀бецот се пòчудил: «Кàков àдет — вèлит — ѝмаме да му стòриме?» И му вèлит на сиромàхийот: «Какòв àдет сме ѝмале? Нийе ѝмаме àдет да го наядиме, да го напѝяме глàднийот, сиромàхийот и да го изпрàтиме су здрàве да си òйт». — «Нè, — рèкол сиромàхийот — сторѝте си адетот, шчо си ѝмате; я̀з вèке се нàядоф, се ѝзнапиф; гòспод да прѝдайт. Сега да си òдам.» — «Оди си су здрàве,— му отгòорвит богàтийот, — нèмаме нѝйе другѝ адет.» — «Èто, àдетот, де шчо ѝмате, да го набѝяте чòека, от како ке го ная̀дите и напѝяте, сторѝте ми и мене какошчо им чѝните и на друдзи, та да си òдам.» Тога гостолю̀бецот се сèтил и: «Хàйде, су здрàве, — му рèкол, — ходи си слòбодно; нѝйе тòй адет не го ѝмаме за сèкого, а саде за тѝйе люге, шчо, кога им стàвяме шчо дал гòспод, вèлеет: «дòста, дòста», а тѝ на свè, шчо да донèсефме нà софра, вѝкаше: «прѝдай, гòсподи, прѝдай, гòсподи.»

 

И така, глàднийот сѝромах, от како се ѝзгостил хỳбоо у богàтийот гостòлюбец, си òшол слòбодно бèз кьотек.

 

 

83

НЕВИНИЙОТ СЕЛЯНИН И ЦЪРКВУЮШЧИТЕ СЕ РИСЯНИ САМАРЛИИ

 

Си бил еден сèлянин òвчар или кòзар, шчо нѝкога в цъ̀рков нè стъпил, ни знàел каквò нешчо йе цъ̀рква. Еднож во вèкот на Вèликден ли бѝло или дрỳгож, нè знам, òшол в град и тàмо, глèдаèшчем оту свѝте люге òделе в цъ̀рков, «хàйде да òдам и я̀з,

 

110

 

 

си рèкол, да вѝдам шчо чѝнеет тамо, како се мòлеет богу, та да се пòмолям и я̀з.» Влèгол чòекот в цъ̀рков, кога шчо дà видит? — Глèдат, сѝте рѝсяни, шчо бѝле во цъ̀рквата, се со сàмари нà плешчи; и той на чàсот ѝзлегол от цъ̀рков и òвде онде нàшол еден сàмар, си го нàврел нà себе и сò него пак си влèгол в цъ̀рков. Собрàните во църквата рѝсяни, кога го вѝделе, се почỳдиле и си рèкле: «Шчо òнака онòй чоек? Шчо му го зел гòспод ỳмот, та си нàврел сàмар и со сàмар влèгол в цъ̀рков?» — и го òпитале: «Шчо така си се забỳдалил, — му рèкле, — та со сàмар нà себе, како дòбиток, си дòшол в цъ̀рков?» — «Зашчо? — им рèкол селянинот — ами не нòсите и вѝйе? Ето сѝте вѝйе ѝмате по едèн самар, а ено, пòпон — два, а пак владѝката — три; та и я̀з, виждàешчем, оту тàков àдет сте ѝмале, да влèгвите в цъ̀рков со сàмар нà себе, òтидоф, нàйдоф еден, го нàвреф нà себе, та дòйдоф.»

 

«Е, — тога си помѝслиле рися̀ните и си рèкле, — òвай трèбит да йè нèкой прàведен чòек, та шчо така му се кàжвит, оту сме ѝмале нà себе сàмари. Тѝйе сàмари, шчо му се вѝжджеет оту сме нòселе, не се дрỳго, а греòйте нàши; пòпон, шчо нòсел два сàмара, бил пò-грешен; а пак владѝката со три сàмари, ỳшче пò-грешен.»

 

 

84

ХАРАМИЯТА И ДОВНИЦИТЕ (ДУХОВНИЦИТЕ)

ИЛИ

«УМЕРЕНОТО И НРАВСТВЕНОТО НАКАЗАНИЕ ПОВЕЧЕ ДЕЙСТВУВА ЗА ПОПРАВЛЕНИЕ НА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ, ОТКОЛКОТО СТРОГОТО И ТЕЛЕСНОТО»

 

Едно врèме ѝмало еден харàмия, — кесèджия, шчо не òстайл нѝкойе лòшо не стòрено — пàлел, гòрел, кòлел, бѝял, пèрел, грàбел, крàдел, — со една реч, вèкот прòпишчил и прòплакал òт него. От како сèкакво зло стòрил, нèму кòн старос му тèкнало да се пòкайт и да си изпòведат грехòйте и бàрал нèкой хàрен дòвник да го изпòвдат.

 

Първо òшол при еден дòвник и му вèлит: «Дедо дòвниче, я̀з дòйдоф да се изпòведам нà тебе, да ми кàжиш дали ѝмат спасèние зà мене или не? Ама со той каул, пъ̀рво, нè сакам нѝкаков кàнон (епитимион, духовно наказание); и втòро, нè можам да си òстаам

 

111

 

 

занàетот.» — «Èла, кажи си, шчо грèхои ѝмаш, шчо грèхои си стòрил» — му рèкол дòвникот. И харамѝята фàтил да му кàжвит грехòите, како пàлил, гòрил, кòлил, грàбел, ỳбивал и све дрỳго, шчо стòрил. Дуòвникот, чувя̀ешчем от устата му тòлку лòшинье, шчо ’и стòрил, не го дòчекал ни да си доѝзкажит свѝте грèхои, а му вѝкнал: «Ти, шчо си стòрил на òвай век, нèмаш нѝкакво прошчèние, нѝкакво спасèние,» — и фàтил ушче и да го кòлнит. Харамѝята се рàзлютил и, без да го дòчекат да доѝзречит клèтвите, ѝзтъргнал ятъ̀ганот и: «За тòа ли сум дòшол прѝ тебе да се изпòведам, за да ме отчайваш? — му рèкол на довникот, — я̀з сум зàклал и òпрал девèндесет и дèвет мѝна нека сò тебе ’и стòрам сто, та àко не се спасам» — и му зел глàата.

 

От тамо òшол при другѝ довник, а и сò него ѝсто така стòрил; — и той со тàкви сбòрои го прèчекал, та и нèму глàата му я̀ зел. Нàй-седне харамѝята òпитвел èдного, дрỳгего къде ѝмало хàрен дòвник и му кàзале, ето на кое мèсто, на кой мàнастир ѝмало еден мòшне хàрен дòвник.

 

Харамѝята òшол при трèтийот дòвник и нему му вèлит како шчо и на пъ̀рвите два дòвника: «Дедо дòвниче, дòйдоф прѝ тебе да се изпòведам, да ми кàжиш, дали ѝмат нèкое спасèние зà мене, оту сум мнòгу грèшен, ѝмам мнòгу и тèжки грèхои, ама со тòй каул: пъ̀рво да ми нè дааш нѝкаков кàнон и втòро, от занàетот ми нè можам да се òстаам!» Дòвникот му отгòорил: «Ела, чедо, ела, кàжи си грехòите; бог йе мѝлостив, ке те прòстит!» И той фàтил да си кàжвит и му ѝзказал свѝте грèхои, све шчо стòрил, — òт момца дò конца. Дури харамѝята кàжвел, дòвникот све мàлчел и слушал, а саде òт време на врèме ѝзреквал сам сò себе си и со нѝзок глас: Бòг йе мѝлостив, Бòг йе мѝлостив!» От како си изпòведал сѝте грèхои и чèкал да чỳят шчо кè речит дòвникот, харамѝята го òпитал: «È, дèдо дòвниче! тѝйе се мòите грèхои. Сега да ми кàжиш ѝмат ли прошчèние зà мèне? ѝмат ли нèкое спасèние или не?» А дòвникот му отгòорил: «Имат, чъ̀до, ѝмат; бòг йе мѝлостив; гòспод наш И. Христòс за тàкви грèшни дỳши како тебе прèтърпе смърт нà кърст, за да ’и спàсит грèшните, та и тебе ще те прòстит; той спàси харамѝята, шчо беше нà кърст зàедно сò него, той ке те спàсит и тебе!»

 

От тѝйе блàдзи дòвнички сбòрои и съ̀рцето на харамѝята му омèкнало мàлу и фàтил да глèдат на дòвникот со нèкаква чèст, а и стрàот и любовта бòжии фàтиле да се покàжвеет ỳ него. Потем тòа пак го òпитал довникàтого: «Ами кàков кàнон, дòвниче, ке ми дàйш?» — «Нѝкаков кàнон нèмаш, — му отгòорил дòвни-

 

112

 

 

кот, — òди си су здрàвье, слòбоден да си, гòспод ке те прòстит.» — «Ама нѝкаков, нѝкаков кàнон нèмат за мене?» — пòвторил харамѝята. «Нѝкаков, — пак му отгòорил дòвникот, — а саде едно нèшчо сàкам òт тебе, ако ме слỳшаш, шчо ке ти рèчам да стòриш; и тòа йе: къде ке чỳяш да ỳмрит чòек, ама бòгат бил или сѝромах, гòлем или мàл, стàр или млàд, мъ̀ж или жèна, ти да òдиш на мъ̀ртоец (на погребението му) и потем три мèсеци пòсле пак да дòйш прѝ мене.» Харамѝята, зàрадван от довнѝчките сбòрои и насѝети, му се фèтил да стòрит тòа и си ошол; та от тòга све къде шчо ке чỳял да ỳмрит нèкой, той хòдел на мъ̀ртоец. Ошол у еден мъ̀ртоец, òшол у втòр, òшол у трèти, сèкъде слỳшат плàкои, пѝскои, мѝлкои, òхкънье, тъ̀женье, сèкъде глèдат жàльби, къ̀ршенье, дрòбенье, рòненье сòлдзи; на едно мèсто глèдат мàйки къ̀й се дрòбеет за умрèлото си чъ̀до, на дрỳго мèсто, дробнѝ деца, како пѝлци бèз квачка, осирòтени от тàтка или от мàйка, къде пѝшчеет и си кỳбеет кòсите от жàльби за изгубèнийот си тàтко или мàйка; на дрỳго мèсто пак, брàтя, сèстри, жèни или мъжи, къде плàчеет и ръцете си къ̀ршеет за изгубèнийот си брат, сèстра или стòпан; а всекъде слỳшат пѝскои до нèбеси, шчо и камнено сърце би омèкнало.

 

Така, ходèешчем сèкъде на мъ̀ртоец, гледàешчем и слушàешчем сèкога плàкои и мѝлкои, съ̀рцето на харамѝята мàлуи пò малу омèквело и нàй-седне фàтило да му се нàжальвит, та се зàмислил и си вèлит сам сò себе: «Èй, бòже мѝли! Овде за еден мъ̀ртоец òлку дỳши се разплàкале, се ужàляле, плàчеет, пѝшчеет до нèбеси до тòлку, шчо никой нè моит да ’и разгòорит, ами я̀з кòлку дỳши дò сега сум зàгубил? Кòлку кỳки сум зàтворил? Кòлку и кàкви жàльби и охкàния сум дòнесол?!» И така мислèешчем си, кога дòшле трѝте мèсеци, ошол пак при дòвникот. Овой, кога вѝдел оту съ̀рцето. му омèкнало, фàтил да го ỳчит, да се òстаит от лòшите рàботи, от харамѝлокот и кеседжѝлокот, — да се пòкаит, а и пàк све да хòдит на мъ̀ртовци. Той мàлу пò мало и òт ден нà ден све òмеквел, сòсем му òмекнало скържòото сърце и по нèкойе врèме пак òшол у дòвникот. Той пак го ỳчел да се òстаит сòсем, да тъ̀ргнит ръ̀ка от лòшото и да се вдàит на бòга.

 

И тàка, пòлека, пòлека, дòвникот го дòнесол на прàвийот път, та по-напрèжнийот зол кесèджия се стòрил еден нàй-добор чòек.

 

113

 

 

 

85

ДЕДО ГОСПОД И МАЙСТОРОТ

 

Кога дèдо гсспод шèтал по зèмята, стрèтил еден мàйстор (дюлгерин, зидар), къде си ѝдет от рàбота со пòлна пола флòрини. Дèдо гòспод го òпитал: «Шчо носиш, сѝнко, во пòлата?» Той му кè казал прàо, а му отгòорил: «Си нòсам лю̀шченки (деланки, трески), дедо, да си ѝзгреам дèцата.» Тога дèдо гòспод, от кого шчо нè можит нѝшчо да се скрѝят, го прòколнал и му рèкол: «Дò века, сѝнко, лю̀шченки да нòсиш во пòлата.» От тога остàнало, та и дòсега майсторите, кога нà вечер си ѝдеет от рàбота, си нòсеет во пòлата лю̀шченки.

 

 

86

ВОЗГОРДЕНИЙОТ ПОСТНИК (ПУСТНИК) И ПРАВЕДНИЙОТ ВОДЕЙНЧАР, — КАЛУГЕРСКО САМООБОЛЩЕНИЕ

 

Èдно врèме си бил еден ашкèтия (постник, пустник). Той мнòгу врèме си жѝвел в плàнина, по пешчèрите, и се рàнел саде со трèва; нѝшчо и нѝкому зло нѝкакво нè сторил, нѝкоя лòша рàбота или лòша мѝсля на ỳмот не мỳ дошла нèкога и той вèке се ѝмал сèбе си за нàй-чист и най-прàведен на свèтот, ѝнако да рèчиме, той сам сò себе си се фàлел и со ỳмот си се пòдкревал (се гордеел) оту òт него по-прàведен чòек нèмало.

 

Гòспод, за да му кàжит оту тòй се мàмел со ỳмот и оту нè бил тòй най-правèднийот чòек на òвай свет, èднож му се я̀вил нà соне или нà яве и му рèкол: «Да òдиш ето во кòе сèло, тàмо ке нàйдиш еден сѝромах водèйнчар со тòлку чèляд; тòй йè по-прàведен òт тèбе.»

 

Ашкетѝята стàнал утрѝната, нàполнил една къ̀рпа со вòда, како крỳши да нòсел вò неа, и тъ̀рнал да го бàрат водèйнчарот, та да го вѝдит, какòв чоек йе àджиба тòй водèйнчар, шчо бѝл по-прàведен òт него? [1] И тàка, òт село в село, òт кукя в кỳкя,

 

 

1. Простийт народ обикновено у нас вярва, че воденичарите биле най-грешните люде на света, тъй като крадели от брашното, що им дават хората за мелене, та за това и господ щел да ги накаже на онзи свят с тежки мъки, щел да им обесе на врата им воденичарски камен, та така щел да ги хвърли във вечното море.

 

114

 

 

òвде, òнде, со опѝтвенье го нàбарал нàй-седне и го нàшол, а, кога влèгол дòма му, за да му се пòфалит оту бѝл тòлку прàведен, шчо мòжел и вòда во къ̀рпа да дъ̀ржит, акшетѝява, от како го пòздравил, я̀ òбесил на джѝздот къ̀рпата со вòдата и вòдата навѝстина не тèчела низ къ̀рпата. Водèйнчарот, кога вѝдел калугèрското високоỳмие, зèл и тòй една къ̀рпа, я̀ нàполнил со жàр, та я̀ òбесил и тòй на джѝздот до ашкетийòвата къ̀рпа. Не постòало многу, етò ти я̀, влèгла и домакинката — водейнчàрката со чèлядта си; целѝвале му ръ̀ка и си ѝзлегле. Тога ашкетѝята се òпулил кон джѝздот, когà, шчо дà видит? — Вòдата от къ̀рпата му фàтила да кàпит, да се цèдит низ къ̀рпата, а жàрта во водейнчаровата къ̀рпа си стòел и си гòрел без да я̀ ѝзгорит къ̀рпата. Тòй час нèго (водейнчаратого) го къ̀снъла змѝя, (т. е.) се сèтил оту ашкетѝята се сòгрешил нèшчо сам во сèбе си, (се съблазнил) и òвой послèднийов пòзнал оту водèничарот навѝстина бѝл по-прàведен òт него. Потем тòа му стàвиле да пòручат шчо дàл гòспод, то бѝло една пàйнца мъшчейнца или каква да бѝло чòрбица сирòмашка и трòа сух лебец. Водèйнчарот и ашкетѝята си надрòбиле къ̀шаи во чорбѝцата, — си напрàйле пòпара. Кога фàтиле да съ̀ркеет от попàрата, водèйнчарот со олджѝцата свòя го ỳдрил ашкетиятого по негòата òлджица и му рèкол: «Не съ̀ркай ми мòите къ̀шаи, съ̀ркай си свòите, шчо си’и нàдроби тѝ.» Ашкетѝята му отгòорил: «Ами къдè можам да’и пòзнаам кòй се мòй и кòй сè твòй къшаи? Овде сѝте сè нàедно, — измèшани твòи и мòи, пòпара.» Тòга водèйнчарот му рè кол: «Ами кàков прàведен чòек сѝ тѝ, кога къшàйте свòи нè мойш да си ’и познàйш?»

 

Тòга ашкетѝята си нàведил глàата, си пòзнал грèот, оту навѝстина не бѝл тòй най-правèднийот на òвой вèк и оту водейнчарот бѝл мнòгу пò-праведен от него, ако и да бил жѝвел во лю̀ге и со челяд и си òшол пострàмотен пàк в плàнина, да се кàит за грехойте си.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]