Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

II. ОТ ОХРИД

 

б)  ___  "  ____

 

53. Двàта брàта или прàйна до крàина

54. Свèкор, свèкърва и снàа или крайна простота

55. Друга еднака, мàлу по-инако

56. Друга приблизителна

57. Лицемèрната божевница или жèнска подлос

58. Пияницата жена

59. Двà брата скàрани и мàйка им или «брàт брàта нè ранит, тèжко кòй го нèмат»

60. За клàньето на старите

61. Мèчка и дèте

62. Харамѝята и манастѝрскийот мòмок или «търпение спасèние, ама и търпèнието си има граници»

63. Егюптинот цàр и егюпката цàрица

64. Цàрчето Соломòн и еврèинот

65. Двайцата вèрни приятели или «за хàтър и пèчена кòкошка се яйт»

66. Неученийот пòп или «како шчо ми кàжвит грàот ни годинаава Вèликден ни в година»

67. «Кòй украде сèното, той си ѝма муата на кàпата»

68. Шурбан зèт и невèстата му или «Шурбан пòгача нè яйт»

69. Харамѝите и стàрецот или «от празна пушка двайца се стрàшеет»

 

 

53  [2]

ДВАТА БРАТА ИЛИ ПРАИНА ДО КРАИНА  [3]

 

Си бѝле двàйца братя. Тѝе сèкога се кàрале мегю себе за праѝната и за кривѝната, кòя è пò-арна, дали праѝната или кривѝната? Еднийот вèлел, праѝната йè по-арна, — прàина до крàина, вèлел той, а дрỳгийот, оти кривѝната била пò-арна. Тàка тѝе многỳ пъти се препѝнале и нѝкако не мòжеле да се погòдеет и да се помѝреет. Нàй-седне се облòжиле — кòй ке ѝзлезит прàв, да му ѝзкопат òчите на дрỳгийот. Ако ѝзлезит пò-арна праѝната, тòй, шчо бѝл откъде нèа, да му ѝзкопат очите на тòй, шчо бил от къде кривѝната; ако пак ѝзлезит пò-арна кривѝната, той, шчо бѝл от къде нèа, да му ѝзкопат òчите на òного, шчо бѝл от къде праината. От како тàка се облòжиле двàта брàта, ѝзлегле обàйцата да опѝтвеет кого шчо ке стретеет нà път, кòя от двèте йè пò-арна, праината или кривѝната?

 

Оделе, шчо òделе тѝе стрèтиле първо èден пòп, (а тòй бѝл гя̀олот преòбразен), и го опѝтале: «Пòпе, кòя йе пò-арна, праѝната или кривѝната?» — «Крѝвината йè пò-арна», им отгòорил пòпот; «Ех, кàмо го тòа време, им рèкол той, кога чòек мòжеше да си пòминит со праѝната?! Сèга сò неа не чиниш пàри, си ỳмираш от глàд; сèга кривѝната йè пò-арна; тàа те ѝзваат на сèлямет (те спасява). Свите люге дèнеска свè со кривѝната си рабòтеет, свè со нèа сè кàчиле на вѝсоки мèста; свè с нея се обогàтиле, и дрỳдзи тàкви им рèкол пòпот.

 

— «Ех, брàте, рекол криволю̀бецот брàт на праволю̀бецот, вѝде, кàко кривѝната йе пò-арна? Ела сèга да ти ѝзкопам очите, како шчо се облòжифме!» — «Нè, му отгòорил праволю̀бецот, Яз не вервам на èднего сàма; ке опѝтаме и дрỳдзи!» — «Арно, рèкол криволю̀бецот, опѝтвиме». И тàка тъ̀рнъле пак по пъ̀тот. Одèешчем, стрèтиле пò-тамо èден кàлугер. «Ено òного, рèкле,

 

 

2. Виж прик. №№ 124 и 174.

 

3. По-тънкото и по-подробно изучвание на настоящата приказка препоръчва се на които тряба.

 

70

 

 

ке го опѝтаме». Коа доблѝжиле до калугерот и нèго го опѝтале, (а и тòй бѝл пàк дяолот преòбразен), и тòй ѝсто тàка им рèкол, како пòпот, оти дèнеска праѝната нè чинит за нѝшчо, а кривѝната йе пò-арна. — «Ех, брàте, рèкол пàк криволю̀бецот, ỳшче нè верваш!?» — «Нè, отгòорил праволỳбецот, ке опѝтаме и дрỳгего, до трѝ пъти!» — «Харно, опѝтвиме, ама пàк тàка ке ни рèчеет», пòвторил криволю̀бецот. Тъ̀рнале пъ̀тот и òдиле, шчо òдиле до нèгде, нàй-после стрèтиле èден влàдика (ѝсто пàк дяолот преòбразен), та го опѝтале и нèго: «Света влàдико, му рèкле, праѝната йè пò-арна или кривѝната?» — «Кривѝната йè дèнеска пò-арна, сѝнко мòй, отгòорил им владѝката, со кривѝната мòйш сèкой нèшчо да стòриш, а праѝната на нѝшчо не ти пòможвит; на цèлийот вèк дèнеска кривѝната е първа, — от най-дòлнийот чòек дури до цàрот се со кривѝната рабòтеет, та тàка го помѝнвеет овàй век; со кривѝната и стòка мòиш да дòбияш и цàрство и свè, а праѝната кòй сàкат да ти я знàйт? Тàя нè чинит зà нѝшчо!» — «Ех, брàте, рèкол тòга криволю̀бецот со рàдос на брàта си, вѝде кàко кривѝната йе пò-арна? Не ти вèлеф яз, а ти не вèрвеше! Ела сèга да ти ѝзкопам òчите!» И му ’и ѝзкопал!. . .

 

Сèга ослепèнийот брàт нèмал шчо дà чинит, нè можел дрỳго да рàботат, за да се рàнит, та се стòрил прòсяк; — ѝзлегол да шèтат òт село в сèло, да прòсит по èдно пàрче лèб, кòлку да жѝвит. Тàка одèешчечем да прòсит от еднò село во друго, èден дèн го стèмнало в плàнина край èдна рèка. Край рèката ѝмало èдно дрèо. Тòй òстанал вèчерта да прèношчит край рèката до дрèото, а за да не го ѝзейт нòшта нèкой дзвèр, се кàчил на дрèото и тàмо мегю вèтките си нàпраил лèгло, сѝ лèгнал и си прèспал. На пòлнош, на глỳа доба, под дрèото се сòбрале свѝте дяоли и му изкàжвеле на големийот дявол све, шчо стòрил свèкой во тòй дèн, Еден рèкол: «Яз дèнеска èто шчòсториф, — цàрската кèрка я скрàстайф». Я дрỳги дяол вèлел: «Яз пàк, ѝмат тòлку врèме къй прàйет èден мòст ето на коя рèка (на нèкоя гòлема рèка), а яз нз вèчерта им го рàсифам, та нѝкако не мòжеет да го застòйеет и да го свързеет!» Тàка свèкой от дяолите ѝзкажвел по нèшчо, шчо стòрил дèнта. Нàй-седне се òтзвал èден дявол и рèкол: «Яз дèнеска свършиф гòлема рàбота —ѝзкопаф(избодох) òчите на èден брàт» и им рàзказал свè, шчо кàзафме пò-горе за двàта брата. «Се прèсториф, рèкол дяолот, на поп, на калугер и на влàдика, та нàтераф èден брàт да му ѝзкопат òчите на брата си!» Тога свѝте нèго го пофàлиле, оту тòй свършил най-гòлема

 

71

 

 

рàбота! «Ама, пòвторил ѝстийот дяол, ако тòй би знàел да одит èто нà кой ѝзвор да се ѝзмият, òчите пак би му оздраиле и ако от тòй извор се ѝзмият и цàрската кèрка и тàя би оздрàила от крàстата и ако оттàа вода би тỳриле (сѝпале) мàлу на мòстот и тòй би се зàстоял и би се свързал. Ушче ако тòй слеп би знàел да òйт èто на кòе мèсто и би ѝзкопал, тàмо би нàшол со тòари злàто.»

 

Слèпийот слỳшал гòре на дрèото и си мàлчел. Утрѝната, шчò туку се обзòрило, слèпийот слèгол от дрèото и пòлека, пò-лека òшол пъ̀рво прàо на ѝзворот, шчо кàжвел дяолот. Тàмо тòй се ѝзмил со вòдата и тòй час òздраил. Си нàполнил и едно-две стомнѝчина вòда и прàо òшол къде мòстот, шчо го прàеле, а не можеле да го застòйеет, та им рèкол на майстòрите: «Шчо ми дàате, яз да ви го зàстоям мòстов и да ви се свъ̀рзит?» Майстòрите (зидарите), домъ̀чени вèке от тòлку време по пỳстина рабòтанье, му тàксале мнòгу пàри, туку да им го зàстоит мòстот. Тòй тòга го попъ̀рскал со вòдата от ѝзворот, шчо си нòсел во стомнѝчето и мòстот се зàстоял, та майстòрите мòжеле вèке да го свъ̀рзеет и да го допрàйеет. Му дàле пàрите, шчо му тàксале и тòй си тъ̀рнал пъ̀тот. От тамо тòй òшол, та òткопал злàтото, шчо кàжвел дяолот и тàка се стòрил еден мнòгу бòгат чòек.

 

Най-после се òблекол хàрно, се прòменал во хỳбаи рутишча и се стòрил како хèким, та пòминал край цàрскийот сàрай и вѝкал: «Хèким, хèким!»Во цàрските сàраи чỳле и го вѝкнале да я лèквит царèата скрастàена кèрка. Тòй се нафàтил да я ѝзлеквит. Я ѝзмил со вòдата от ѝзворот и тàя на чàсот оздраила и се стòрила како от мàйка рòдена. Цàрот го дàрвал мнòгу и мнòгу го зàлюбил, зашчо дò тòга нѝкой хèким нè можел да му я ѝзлеквит кèрка му, а тòй, шчò туку еднож я ѝзмил со вòдата, òздраила.

 

И тàка праволю̀бецот брàт òздраил и пòлн не сàмо со пàри, ами и со чèст си се врàтил дòма при брàта си и му рàзказал свè кàко се стòрило сò него, како òздраил и како се обòгатил. Кога го вѝдел брàт му, криволю̀бецот, се пòчудил и се знàйт, оту и му зàвидел, кàко слеп бидèещем, да òздраит и тòлку да се обòгатит? Та го пòмолил и му рèкол: «Брàте, на и ти изкопàй ми ’и и мèне òчиве! Та ке одам и я̀з, ке се кàчам на дрèото, да чỳям, за да òздраàм и да нàйдам пàри.» Праволюбецот брàт тòга му ѝзкопал òчите братòе си, и òвой вèчерта òтишол и се кàчил на дрèото.

 

Нощта пак дòшле дяолите и разкàжвеле на големийот дяол све, шчо сторил свекой. А той, голèмийот како рàзбрал, оту ослепèнийот брат òздраил, пàрите ’и нàшол, мòстот се нàпраил

 

72

 

 

и царèата керка се излèквала, мнòгу се разлютил и ’и òпитвел дрỳзите дяоли: «Кой àджиба му кàза на ослепèнийот брàт да се ѝзмият от таà вода, та да òздраит и да’и нàйт и пàрите? Кой кàза на царèата кèрка и на майстòрите да зèмеет от тòй извор вòда?» Свѝте си стѝснале рамениците и вèлеле: «Не знàйме». Нàй-после кабàетот го тоариле на едно мàлоо дяолче, како по аджàмия, мòжит да се измàмило нèкако, та да кàзало нèкому. «Тѝ, му рèкле свѝте, тѝ си кàзал,» и го отсỳдиле да го бѝеет пò нодзе со стàпои. Кога го преврàтиле нà плешчи да го бѝйеет, тòа се опỳлило на угоре и го вѝдело на дрèото кàчен брàта му на оздравèнийот слеп, та извѝкало: «Стойте, стòйте, èно, èно кòй казал, èно гòре на дрèоно èден чòек, — той кàзал.» Тòга свѝте се опỳлиле гòре на дрèото и, кога го вѝделе, го остàйле дяòлчето, тà се спỳшчиле нà него и го напрàйле парче пò парче.

 

И тàка èднийот брàт со праѝната нàпреднал и се обòгатил, а дрỳгийот со кривѝната зàгинал.

 

Èто кàко навѝстина «прàина йе до крàина».

 

 

54

СВЕКОР, СВЕКЪРВА И СНАА ИЛИ КРАЙНАТА ПРОСТОТА

 

Едно врèме си бѝле две жèни — снаа и свèкърва — и свèкор. Двèте жèни си сèделе дòма по край огнѝшчето, та си прèделе, а свèкорот си бѝл по надвòрежна рàбота, а пак син му бил на чужджина. Невèстата им била трỳдна (непраздна),

 

Еден дèн, предèешчем си край òгнишче снàа и свèкърва, снàата я̀ опѝтвит свекъ̀рва си: «А по ти нàно! кога ке ни се рòдит дèтево, шчо го нòсам вò мене, каквò име ке му клàйме?»

 

— «Петко, отгòорила свекърва йè, ке го кръ̀стиме.»

— «Ами къде ке го клàйме да лèжит?» повтòрила снàата.

— «Овде, на къ̀тов, край огнѝшчево,» рèкла пàк свекъ̀рвата. А на полѝцата шчо била над къ̀тот, тога ѝмало еден скèпар (тесла).

— «Ами ако пàднит нà него скèпарон?» опитала невèстата.

— «Ке го òперит», отгòорила свекъ̀рвата.

— «Хàа! Кога йè тàка, рèкла мàйката на неродèн Петка хайде да го плàчиме.»

— «Хàйде да го плàчиме», си рèкле òбете ỳмници жèни!

 

73

 

 

Остàйле си рабòтата и сèднале да го плàчеет, да го тъ̀жеет и да го рèдеет неродèн Петка.

 

Вèчерта, кога си дòшол от рàбота, свèкорот се пòчудил, вижджàешчем жèните да плàчеет над нѝшчо и за нѝшчо, та ’и òпитал кòго тàка плàчеле и тъ̀желе. Тѝйе му разкàзале кàко от снàата ке се рòдело дèте, како ке го къ̀рстеле Пèтко, како ке го повѝяле и ке го клàделе да лèжит на къ̀тот и нàй-после, кàко тèслата, шчо бѝла на полѝцата, ке пàднела нàд него, та ке го опèрела Пèтка и ке ỳмрел, та за тòа тѝйе ушче òт сега го тъ̀желе.

 

«От бòга нàшле, мори жèни, гòспод ви плàтил! извѝкал свèкорот, шчо йе òваа будàлшчина òт вас? Како се плàчело за нèроден ушче и нèумрен Пèтко? Ваква будàлшчина, пòвторил стàрийот, не ке се наòжджат на вèков! Яз ке ѝзлезам и ке шèтам по свѝйов свèт и ке бàрам да ли се наòжджеет пò-бỳдали люге òт вас?»

 

И тàка стàрецот ѝзлегол от дòма си да бàрат да ли ке мòжит да нàйдит по-бỳдали от негòите жèни.

 

Ходèешчем пъ̀тем, вѝдел во èдна нѝва нèколкумѝна шчо бèреле нà куп и сàкале да крèвает кàхтени òреи со вѝли, та ’и пòздравил и им рèкол: «Чèста ви (честѝта ви) рàбота, брàтя!» — «Чèс д’ ѝмаш, стàрче,» му отгòориле тѝйе.

 

— «Шчо чѝните тỳка со вѝлите?» ’и òпитал стàрийот.

— «Сàкаме да ’и собèриме орèиве нà куп, та да ’и крèниме», му отгòориле тѝйе.

 

Стàрецот тòга си пòмислил: «Овийе люге бѝле по-бỳдали от мòине жèни! Ами се крèвале òреи со вѝли? им рèкол стàрецот; тѝйе не се сèно, та да ’и собèрите и крèните со вѝли? Нèмойте тàка, брàтя; ами зèмите по една лòпата, та изрѝнете ’и нà куп; сèдне зèмите врèшча, та наполнѝте ’и!» Тѝйе зèле лòпати и врèшча, та тòй час ’и сòбрале òреите нà куп и ’и напòлнале в врèшчата, та го молѝтвеле стàрецот, шчо ’и нàучил тàков ỳм.

 

Пòтамо, ходèешчем, стàрецот нàшол дрỳдзи люге, шчо се мъ̀челе да кàчеет на пòлесок едно мàгаре, за да я изпасит трèвата, шчо била ѝзрасла на полèсокот, ама нѝкако не мòжеле да го кàчеет. «Пòможи бòг, приятели,» им рèкол стàрийот.

 

— «Дал ти бòг дòбро, стàрче», отгòориле му тѝйе.

— «Шчо чѝните тỳка?» ’и òпитал стàрецот.

— «Се мъ̀чиме да го кàчиме магàрево на полèсоков, за да я ѝзпасит трèвана, му отгòориле, тỳку нѝкако не мòжиме.»

— «А, им рèкол стàрецот, дàйте ми еден съ̀рп я̀з да ви го

 

74

 

 

кàчам!» Тѝйе му дàле съ̀рп и стàрецот се пòдкачил на полèсокот, пòкосил трèвата и му я фъ̀рлил пред магàрето да я̀ ядит.

 

— «Да си жѝв, стàрче, извѝкале му свѝте, шчо ни стòри ова дòбро; нѝйе ушче мнòгу ке се мъ̀чефме!»

 

— «И òвье нè биле пò-долни от мòите жèни», си рèкол сам сò себе стàрийот и си тъ̀рнал пъ̀тот да бàрат ỳшче пò-бỳдали.

 

Пò-тамо ходèешчем той, вѝдел едни свàтои шчо нòселе в цъ̀рков една нèвеста да я̀ вèнчеет. Невèстата бѝла трòа вѝсочка, по-вѝсока от църкòвната врàта, та кога дòшла до врàтата, не я созèмало да влèзит в цъ̀рков, без да се поднàведит мàлу. Сватòите се чỳделе како да я внèсеет, — едни вèлеле да йè подсèчеет на невèстата нòдзете, за да се скỳсит мàлу, а дрỳдзи вèлеле: нè, откъде нòдзете тàя си е тòкмо со прàгот, а глàата ѝ йе по-вѝсòка, та от тамо трèбело да се пòдкусит т. е. да йè подсèчеет глàата. Дрỳдзи пак мѝслеле да го ỳрнеет гòрнийот прàг от църкòвната врàта, та да мòжела да влèзит невèстата.

 

Кога вѝдел и чул тòа, свèкорот, дèдото на неродèн Пèтка, си пòмислил: «Овьè люге пак бѝле ỳшче по-бỳдали от мòите жèни», та им рèкол: «Шчо вàка чѝните, бре брàтя?» А на невèстата йè ỳдрил една тупàйнца пò плешчите и йè рèкол: «Навèди се, мори невèсто!» Невèстата се навèдила и си влèгла в църков. Свѝте свàтои се почỳдиле на умшчѝната от стàрийот и го измолѝтвиле за дòброто, шчо им стòрил.

 

Пò-тамо стрèтил дрỳдзи люге, шчо се мъ̀челе да му извàдеет от една въ̀рчка глàата на едно тèле, шчо бѝло си я сгнèтило, за да я̀йт трѝци, та сèдне не мòжело да си я̀ ѝзваит. И ним нѝкако не им тèквело како да му я извàдеет. Èдни вèлеле да му я̀ пресèчеет глàата на тèлето, а пòсле дая скъ̀ршеет въ̀рчката, та така да му йè извàдеет! А стàрецот кога ’и вѝдел, им рèкол: «Скъ̀ршите я̀ въ̀рчката, та ке му ѝзлезит глàата на тèлето.» Тѝйе тога я̀ скъ̀ршиле и глàата излегла.

 

Отишол пò-тамо стàрийот, вѝдел една жèна, къде накѝтвела свѝнята [1] си со нѝзи флорини, за да я прàтит нà брак за кỳма. Стàрийот я̀ òпитал: «За къде така я̀ ружиш свѝнята?» А жèната му рèкла: «Ке я прàтим нà брак за кỳма!»

 

— «Дàй ми я, да я зàнесам я̀з», йè рèкол стàрийот.

 

Жèната му я дàла и той си я зàбрал прèд себе и си я зàнесол дòма си.

 

 

1. По друзи крàвата.

 

75

 

 

От како ѝзвидел тòлку будàлшчини по свèтот, стàрийот се врàтил ỳтешен дòма си (зàедно со накитèната свѝня), оту нàшол лю̀ге по-бỳдали от свòите жèни.

 

 

55

ДРУГА ЕДНАКВА, МАЛУ ПО-ИНАКО

 

Во една кỳкя си бѝле две йътъ̀рви, една свèкърва и еден свèкор. Èдна вèчер, кòга сèднале нà софра да вечèреет прàтиле долу, во пòдрумот да нàточит вѝно пò-младата нèвеста. Во пòдрумот си ѝмале и едно тèле въ̀рзано. Кога òтишла невèстата да нàточит вѝно, клеквèешчем тàя до бòчката, чỳло се нèкакво глỳо глàсче: «циу», како да пъ̀рнала. Тàя мнòгу се застрàмила сама òт себе и се уплашила да не разбèреет свèкор йè и свекъ̀рва йè, а пак кога вѝдела тèлето да прèживят, йè се стòрило, оти ке им кажит, та мѝлно му се мòлела да нè кажвит: «Нèмой, тèленце, нèмой, дòбро мòе, му вèлела, нè кажви!» Така тàя му се мòлела дòста врèме, а телето све си прежѝвяло, а пак седнàтите да вечèреет, нека чèкает гòре вѝно, àко нèмеет рàбота! Како вѝделе оту тòлку се забàила невèстата, прàтиле дрỳгата, пò-старата снàа, йътъ̀рва йè, да вѝдит шчо се стòрила първата дòлу, та шчо я нèмат да дòйт? Да не йè сè стòрило нèшчо пàкос? . . . Ама и тàя кога òшла со ỳмот от пъ̀рвата, остàнала дòлу во пòдрумот и му се мòлела на тèлето да нè кажвит.

 

Нàй-седне чỳнки и втòрата се забàила, слèгла пò ними свекърва ѝм, гьòа како пò-умна. Тỳку от како йè кàзале и нèйзе и тàя дòлу си остàнала да го мòлит тèлето да не кàжит на свèкорот, а òвой нека си чèкат вѝно на сòфрата! Се пòчудил сѝрома свèкор шчо се стòриа жèниве? Чèкал шчо чèкал, нàй-после вѝдел нè видел, стàнал сам стàрски, та òшол да вѝдит шчо се стòриле! Кога ’и вѝдел къде си стòеле во пòдрумот како сдъ̀рвени, им ѝзвикал: «Шчо чѝните тỳка, мори жèни, да би от бòга нàшле?» Тѝе му разкàзале како се стòрило со невèстата и како им бѝло стрàх да не кàжело тèлето, та му се мòлеле да нè кажвит! «Тѝх, рèкол свèкорот, да би гòспод ви плàтил! Олку будàлшчина не бèф видел ушче! Ами ако се пъ̀рнало, пъ̀рнало, гòлема рàбота се стòрило? А тèле како ке кàжело? Тòа така си прèживят (предъ̀вчува), а нè можит да сбòрвит! Ке хòдам, ке шèтам по зèмява, пòвторил стàрийот, да бàрам дали ѝматот вàс по-бỳдали люге!»

 

76

 

 

И така стàрийот свèкор излегол да бàрат по-бỳдали от свòите жèни.

 

Ходèешчем, влèгол во една кỳкя и вѝдел, оту едно дèте го кàчиле нà греди, а мàйка му му дъ̀ржела бèчвите со дветè ръце рашѝрени и му вèлела да скòкнит òт греди прàо во бèчвите, за да си ’и òблечит. Стàрецот, кога вѝдел, се пòчудил и им рèкол: «Шчо вàка чѝните?» Мàйка му на дèтето разкàзала му на стàрецот како сàкала да му òблечит бèчвите, та го кàчила нà греди. Тога той му вѝкнал на дèтето: «Слèзи долу, бре сѝнче!» Дèтето слèгло и стàрийот му òблекол бèчвите, како шчо си се облèквеет: «Крèни, му рèкол, еднатà нога, пѝкни я̀ во èдната ногàйца.» Тòа крèнало нòгата и я вòврело во èдната ногàйца. «Хъ! крèни сега другатà нога, вòври я̀ и нèа во дрỳгата ногàйца.» Дèтето стòрило тàка, та си òблекло бèчвите. Мàйка му го измолѝтвила стàрецот. — «Да си жѝв, стàрче, да си жѝв, му рèкла, шчо ни стòри овà добро!»

 

От тамо стàрецот си òтишол и, ходèешчем пъ̀тем пò-тамо стрèтил едни ỳмници, къде се мъ̀челе да кàчеет на пòлесок еден вòл, за да се нàпасел от трèвата, шчо била ѝзрасла на полèсокот. Стàрецот ’и òпитал: «Шчо тàка го крèвате вòлот?» Тѝе му разкàзале, зашчо го крèвале. А стàрецот им рèкол: «Качѝте се èден òт вас на полèсокот, покòсите я трèвата, та фърлитè му я на вòлот да я̀йт.» И тѝе стòриле тàка.

 

 

Заб. Продължение същето, що е во по-прèжната, от магàрето наседне.

 

 

56

ДРУГА ПРИБЛИЖИТЕЛНА

 

Èдна жèна си ѝзткала една тръ̀ба плàтно, пак се чỳдела, кòй да йè го ѝзбелит. Нàй-седне йè тèкнало, та си го òтнесла нà блато да йè го избèлеет жàбите. Ошла крàй блàтото и им вѝкала: «Жàби, жàби, ви се мòлям да ми го избèлите плàтново; ама хàрно да ми го избèлите!» А жàбите си къ̀ркале: «Бъкъкъа, бъкъкъа!» Нèйзе йè се стòрило, оти йè отгòорвеет и йè вèлеет, отỳ ке йè го избèлеле плàтното, та им го фъ̀рлила во стрèд блато и си òтишла.

 

Потем нèколко дни òшла пак нà блато, за да си го зèмит плàтното избèлено, àма плàтно нè нашла! Им вѝкнала на жàбите: «Жàби, жàби, дайтè ми го плàтното!» А жàбите пак си

 

77

 

 

къ̀ркале: «Бъ̀къкъа, бъ̀къкъа!» Тòга жèната разлютена се фъ̀рлила в стрèд блато, да си го бàрат плàтното. Барàешчем плàтното во днòтò от блàтото, жèната накàпала и загрàбила едно гъ̀рне пòлно со флòрини (жълтици), та со рàдос си òтишла дòма. Сèдне со тиè пари тàя изнакỳпила све нòви гъ̀рнина, ’и дòнесла дома си, ’и издỳпила по мèхот им, та ’и изобèсила по пенджèрите и по джиздоите. Вèчерта, кога дòшол мъ̀ж йè и я̀ òпитал, шчо се тѝе гъ̀рнина и зашчо така се обèсени, тая му отгòорила: «За да се напòлнеет низ дỳпките со съ̀нце, та да им се нàйдит за нà зима да ’и тòплит.»

 

Дрỳгож еднож, край кỳкята им въ̀рвеле цàрските кàмили [1], тòарени со цàрска хàзна. Една òт камѝлите застàнала нèкако пò-назад от дрỳжките си, та се утàрела по пъ̀тот. Жèната я̀ вѝдела и му кàзала мъжòе си. А той тòй час òтишол, та я̀ зàбрал дòма си и си я̀ разтòарил. Пàрите’ и скрѝл, а камѝлята я̀ зàклал и я̀ ѝзсекол на пàрчина, та я̀ зàкопал в зèмя, а жèне си йè наръчал да нè кажвит нѝкому. А пак, за да не рàзберит жèната, къде ’и скрѝл пàрите, я̀ клàл под еден òсмак (или, спроти друдзи, во еден кòфчег). Над òсмакот или кòфчегот тỳрил малу жѝто и клал кокòшките да го зòбеет, а нèйзе йè вèлел: «Мàлчи, жèно, оту гàрвани кòпеет òчи!» И тàя мàлчела и се тàела. От како ’и спàстрил пàрите, я извадил вèке жèната.

 

Сèга камѝлята ке се бàрат. За да мòжеет да я̀ нàйдеет от хỳкюмат прàтиле една бàба да шèтат нѝз град, да бàрат за лèк трòа кàмильско мèсо. Бàбата òт кукя в кỳкя хòдèла и опѝтвела да не се наождат нèгде кàмильско мèсо за лèк. Кòга дòшла до тàа кукя, къдешчо я̀ потòмиле камѝлята и посàкала мàлу кàмильско мèсо за лèк, жèната йè рèкла: «Имаме ушче трòа да ти дàам; вчèра нѝе зàклафчме една кàмиля и я̀ закòпафме в зèмя!» Бàбата зèла мèсото и запѝсала на пътнатà врата еден бèлег, за да я̀ пòзнаат, та да мòжит да я̀ нàйдит пак и си òтишла, та кàзала нà хукюматот, оту нàшла кỳкята, къде шчо я̀ потòмиле камѝлята. Изпомегю тòа врèме дòшол си мъ̀жот и жèната му казала, како дòшла една бàба и како йе посàкала кàмильско мèсо и како тàя малу нешчо йè дала, кòлку за лек! Мъ̀жот се пòтресол, оту ке му се я̀вела крàжбата, а кога ѝзлегол нà път, вѝдел, оту и на врàтата му ѝмало напѝсано нешчо како бèлег. Тога той ѝзмислил една ѝтрос, — фàтил на свѝте комшѝйски врàти нàписал ѝсто така, како шчо бѝло напѝсано на негòата. Како да бѝло, бѝло,

 

 

1. По друзи мъски.

 

78

 

 

най-седне суднѝците дòшле и до негоатà врата и пòзнале, оту тàя кỳкя бѝла, къдешчо се потòмила камѝлята и я̀ зèле жèната да я̀ изпѝтвеет. Тàя си кàзала прàо, оти, кога въ̀рвеле цàрските кàмили со хàзна, една кàмиля бѝла остàната пò-назад от дрỳдзите и се утàрела, а мъ̀ж йè я̀ зàбрал дòма си и си я̀ разтòарил. Мъ̀ж йè им вèлел на суднѝците, оту тàя йè бỳдала, та нèзнайт шчо сборвит! «Опитàйте я̀, рèкол той на суднѝците, когà било тòа нèшчо?» Сỳдникот (а той бил с еднò око) я̀ òпитал: «Кога я̀ зàбрафте и я разтòарифте камѝлята?» — «Кога гаврàните кòпая òчи», отгòорила тàя; я! и твоетò око кога ти го изкòпаа!» — «Глèдате како нè знайт шчо сборвит?» отгòорил мъж йè. «Кога кòпале очи гàврани?»

 

И така суднѝците се увèрили, оти навѝстина жèната бѝла бỳдала, та ’и остàиле слòбодни.

 

Заб.

Овая прѝказка дрỳдзи я̀ кàжвеет по-ѝнако и я̀ дèлеет на две: èдната за плàтното и гърнѝната, а дрỳгата за камѝлите или мъ̀ските.

 

 

57

ЛИЦЕМЕРНАТА БОЖЕВНИЦА ИЛИ ЖЕНСКА ПОДЛОС

 

Èдна жèна бѝла тòлку мнòгу божèвница (набожна), шчо кàта ден от темнѝ зори стàнвела, та си òдела в цъ̀рков, се къ̀рстела дури òт земя и дò земя падѝнала метàнии, а и дòма пак си ѝмала едно òдайче скрѝшно, свè со ѝкони изпорèдено, та и вò него си се мòлела бòгу; нà вечер кога ке дòйдело врèме за лèгвенье ке си го завѝяла мъ̀жа си во постèлята да си спѝят, а тàя ке си влèзела в одàйчето, гьоа да се мòлит бòгу. Мнòгу врèме тàя така си чѝнела, без да à ỳсетит и рàзберит мъж йè шчо чѝнела в одàйчето.

 

Èднож едни мъжòи йè прия̀тели си помѝслиле: «Оваа жèна, шчо òлку от рàно и кàта ден òдит цъ̀рков и òлку гòрешчо, дури òт земя се къ̀рстит и се мòлит бòгу, трèбит или мнòгу бòжевна да е, или пак да йè стòрила нèкой голèм грех, та се пòкавят зà него!» Дòшле и дòма му, у прия̀теля си, т. е. у мъ̀жа йè, та го опѝтвеле. А той им отгòорил: «Нèкой гòлем грèх не йè стòрила, а така чѝнит, зашчо навѝстина си е бòжевна. И òвде, рèкол той, дòма, катà вечер, кога да си лèгнам я̀з, ке ме зàвият мèне и я̀з ке си зàспиям, а тàа ке си влèзит в òдайче, да се мòлит бòгу!»

 

— «Хàрно така, му рèкле приятèлите; ами знàиш àджиба

 

79

 

 

шчо сè молит бòгу и за кого се мòлит? Дали само за своè дòбро се мòлит или и за дòброто твое?»

 

— «Нè знам» — отгòорил той.

 

— «Èх, кога нè знайш, повтòриле приятèлите му, нѝе да ти кàжиме шчо дà сториш, за да я рàзбериш. Една вèчер не зàспивай, кога ке те зàвият во постèлята и ке оѝт в òдайче, да се мòлит, тѝ стани от пòстеля, хòди по неа нàзорум и наслỳшай я̀ шчо кè вèлит, кога ке се мòлит бòгу.»

 

Той’ и пòчул и, една вèчер от како си лèгнал во постелята, фàтил да хъ̀рчит, гьоа како да зàспал вèке. Жèна му, мислèешчем, оту мъж йè си зàспал, пòлека-пòлека си ошла в одàйчето, гьоа да се мòлит бòгу. Тога и мъ̀ж йè стàнал гол, пò гашчи и само со едно сгòрно рỳтишче нàметнат, пòлека-пòлека òшол нàзорум пò нея! И шчо дà видит? — Жèна му, божèвната жèна, прегъ̀рната бѝла со дрỳги мъ̀ж!

 

Тòй час той се рàзвикал: «Шчо йè ова òт тебе, мори жèно? Да вѝдит гòспод!» И со бъ̀рзина, тàка гол, ѝзтърчал, та дòнесол нèколку зàптии. А дури мъ̀ж йè òтишол на хỳкюмат по зàптии и дури дòшол сò ними, жèната си го изпрàтила прия̀тельот низ другà врата, а на мъ̀жа си му затвòрила врàтата и, кога дòшол со заптѝите, тàя се развѝкала: «Да вѝдит гòспод! Шчо ѝ ова чỳдо, шчо ке стòрит мъ̀ж ми, ке ме òперит дò смърт!» И нѝкако му не отвòрала. Мъж йе чèкал, шчо чèкал да му òтворит, нàй-седне како вѝдел оти не му отвòрала, ѝзпратил заптѝите нàзад, та я̀ фàтил со àрно да йè се мòлит да му òтворит. Тàя го помъ̀чила ушче мàлу, го подъ̀ржала гол нà път, та сèдне му отвòрила.

 

От како влèгол нъ̀тре, мъж йè я фàтил да я ỳчит и да я кàрат со àрно за безчèстието, шчо го стòрила, а тàя пак фàтила да вѝкат и да се оправдàват, оти тòй чоек, шчо йè го нàшол сò нея мъж йè, не йè бѝл лю̀бовник, а прѝятель. Мъ̀ж йè я̀ ỳчел и я̀ кàрал, а тàя нетърпèешчем карàньето му, се налютила и му се развѝкала: «Нè ти го чѝнам кàбул, мъ̀жу, тоа безчèстие; да ме ѝмаш нà душа, яз ова го не търпам и ке се ỳдаам в бỳнар!» Зèла еден кàмен гòлем и ушче èднож му вѝкнала: «Да ме ѝмаш нà душа, мъжу, яз се ỳдавям», и бỳх! го фъ̀рлила кàменот во бỳнарот, а тàя се скрѝла нèгде.

 

Кога чỳл бухвèньето от кàменот, мъ̀ж йè му се стòрило, отѝ навѝстина жèна му се удàила, та фàтил да се кàит и си вèлел: «Тѝх, шчò сториф я̀з! Бèльки не йè беше лю̀бовник той, шчо го

 

80

 

 

вѝдоф? Мòжит да йè бèше нèкой прѝятель! Тѝх, шчò сториф яз, си ỳдаиф жèната!» Овье сбòрои све тàя ’и слỳшала и мàлчела.

 

Потем нèкое врèме етò ти я̀ ѝзлегла и мъ̀ж йè со гòлема радос я̀ дòчекал. Тога тàя му вèлела: «Бог да прòсти, оту се сгòди еден кàмен, та се фàтиф и се зàдържаф зà него, та се не ỳдаиф! Така гòспод ме чỳва (ме пàзи), зашчо си сум прàведна!»

 

И тàка си го уталòжила мъ̀жа си и си рабòтала пàк како пò-напред.

 

«Ето ти тèбе бòжевна жèна», се провѝква разказвачът.

 

 

58

ПИЯНИЦАТА ЖЕНА  [1]

 

Една жèна свèкогаж, кога се навжджала со дрỳжките си, ’и ỳчела нѝкога да не пѝйеет топлò вино, зашчо от топлò вино им вèлела «гъ̀з бòлит». А то ево кàква бѝла рабòтата.

 

Тàя жèна всèкога си пѝяла вѝно, а многỳ пъти и се опия̀нвела. Еднож, во зѝмно врèме, йè тèкнъло да си го стòплит вѝното; си го стòплила, та си се нацѝцала тòлку, дури се вкьòрила и си зàспала глòбок сон. А мъ̀ж йè си бѝл на рàбота

 

Вèчерта, кога мъ̀ж йè си дòшол от рàбота, пòбарал вèчера, туку ни вèчера нашол —ни пỳсто ни шчỳро! Жена му бѝла занèсена во глòбоксон. Я скòривал кỳтрийот мъж да стàнит да сгòтвит нèшчо вèчера, а тàя ни се разбỳдвела ни мъ̀рдвела.

 

Той рàзбрал каква бѝла рабòтата, пòзнал оти бѝла пѝяна; зел една сурòица, та я̀ дъ̀рварил дòбро, — йè дал пò плешчи и по гъ̀зишча «пòике мас от сѝрене», — и пак я̀ òстаил да спѝет. А тàя толку бѝла занèсена во сон, шчо и така пак нѝкако не се разсòнила, а си спàла до утрѝната.

 

Утрѝната рàно кон ранскà доба, от како се нàспала хàрно, се разбỳдила и се свèстила, а нѝшчо не знàела шчо йè се стòрило вèчерта, — не знàела, оти мъ̀ж йè йè «нàместил» кòските, а само се чỳдела зашчо йè бòлеле кълкòите, та сама сò себе си мѝслела, оти мòжит от топлотò вино, шчо пѝла вчерàшнийот дèн, от тòа я бòлеле, та затòа и свèкога, кога да се нàйдела со жèни ’и ỳчела да не пийèет топлò вино, зашчо «от топлò вино гъз бòлит», им вèлела.

 

 

1. Срав. прик. Н-ро 207.

 

81

 

 

 

59

ДВА БРАТА СКАРАНИ И МАЙКА ИМ  [1]  ИЛИ «БРАТ БРАТА НЕ РАНИТ, ТЕЖКО КОЙ ГО НЕМАТ».

 

Си бѝле двàйца брàтя скàрани мегю себе до тòлку, шчо не сàкале еден со дрỳги да си вѝдеет òчите. Еднийот òт ними, у кого шчо сèдела мàйка им, на место брàтя си ѝмал мнòгu приятели, а брàта си нè сакал ни да го вѝдит, нито да му чỳят ѝмето. Мàйка му многỳ пъти го ỳчела и му вèлела: «Сѝнко бре! Колку и да ти се мѝли приятèлите, а брàт ти да нè ти е мѝл; кòлку и да се лю̀биш сò ними, а со брàта ти се пѝзмиш (се мрàзиш), пак приятèлите не се стòка, а брàт ти пак ти е брàт; брàт брàта нè ранит, му вèлела тàя, ама тèжко той, шчо го нèмат! Да ти дòйт нèкоя мъ̀ка, приятèлите не ке ти помòжеет, а брàт ти, ако и да сте скàрани, ако и да се пѝзмите и нèйките да се вѝдите, пак той ке ти пòможит.»

 

Овòй нè сакал да чỳят за брàта си, а мàйка му све тòа му повтòрвела. «Макар òбиди (опѝтай се) èднож, му рèкла; стòри се òтнафул, оту ѝмаш нỳжба; вѝкай и приятèлите, вѝкай го и брàта тѝ, та да вѝдиш кой ке тѝ дойт да ти се нàйт на нỳжбата? Зàколи, му рèкла, еден òвен, изпèчи го и скри го; пак òди, рèчи им на приятèлите ти, оту си зàгубил чòек и вѝкай ’и да дòйдеет, за да го спастрите, да вѝдиш дали ке ти дòйдеет? Вѝкай го сèдне и брàта ти, скарàнийот, да вѝдиш дали не ке тѝ дòйт?»

 

Сѝнот нàй-седне я̀ пòчул мàйка си; — зàклал èден òвен, го ѝзпекол и го скрѝл. Пòсле зàпалил фèнерот (бѝло ношя) и òтишол рèдом у свѝте свòи вèрни приятели да ’и викат и им рèкол: «Прия̀тели, брàтя! Яз довèчера стòриф еден гòлем пàкос, — òпраф еден чòек; ми дòйде дòма, мнòгу ми се тòари и яз го ỳдриф пò глаа и го òстаиф нà место; туку ви се мòлям, èлате еден чàс да го спàстриме, нè можам сам да го àдожам!» Ни еден от тòлкуто приятели не му свъ̀ртил глàа да му òдит, да му пòможит, за да го спàстреет убиèнийот чòек; — свèкой му нàожджал мàани (извинèния), кой за ова, кой за она, не мòжиме да дòйдиме, му вèлеле. Той си дòшол дòма и йè кàзал мàйце си, оту тàя ѝмала прàво, зашчо навѝстина нѝкой прѝятел не му се нашол на нỳжбата. «Хòди сèга, му рèкла тàя, вѝкай го брàта ти, да вѝдиш дали неке тѝ дойт той?»

 

 

1. Срав. прик. № 127 и 208.

 

82

 

 

Сѝн йè пак зàпалил фèнерот, та òшол у брàта си скарàнийот, на два-три сàата нòшя. Клю̀кнал на врàтата и брàт му слèгол да му òтворит. «Шчò нужба те дотèрала, рèкол брàт му, да дòйш сèга на оваà доба?»

 

— «Нỳжба гòлема, му отгòорил другийòт брат, — довèчера ми дòйде дòма еден лòш чоек, мнòгу ми се тòари; я̀з го ỳдриф пò глаа, та го òпраф; туку ти се мòлям да дòйш да го спàстриме!»

 

Скарàнийот и немѝлийот брàт нито се пòвратил да кàжит баре на домàшните си, къде кè ойт, а со бъ̀рзина му рèкол братòе си: «Бъ̀ргу, тъ̀рчай да òйме пò-бургу», и тъ̀рнале да òдеет колку бѝло кàбиль пò-бургу да го спàстреет опрàнийот чòек. Дòшле дòма му и, àрно ушче невлèзели во врàтата, дойдèнийот нà помош брат му рèкол братòе си: «Къде йе? Кàмо го чòекот, да го спàстриме пò-бъргу?»

 

— «Хайде да влèзиме еднож, да сèдниме мàлу, да изчѝниме, та сèдне да го спàстриме,» му отгòорил брàт му.

 

— «Не, не, пòвторил той, да го спàстриме първо, та пòсле сèдвиме и изчѝнвиме!»

 

— «Ево го вàмо, нъ̀тре, рèкол брàт му; ела да влèзиме;» и влèгле в кỳки.

 

— «Кàмо го дè», рèкол пак дойдèнийот брàт.

 

— «Седни, се òтзвал брàт му, да се напѝяме пò-напред по една рàкиа, та сèдне я̀ вѝждаме тàа рàбота!»

 

— «Кàко да сме сèднеле, да сме се напѝяле рàкиа? нетърпелѝво рèкол дойдèнийот брàт, да го спàстриме еднож, та сèдне се напѝваме и по две, ако сàкаш!»

 

Тàка се пèчкале двàта брàта нèколку пъ̀ти. Нàй-седне кандѝсале да сèднеет да се напѝеет по èдна рàкия. От како се нàпиле по една, по две чàши рàкия, дойдèнийот брàт свè туку вѝкал: «Кàмо го де? Хàйде стàни, да го спàстриме чòекот.» А дрỳгийот му отгòорвел: «Стòй де, пòчекай ỳшче троà, сèга ке го спàстриме, сèга ке го намѝриме,» а жèне си йè пòелял да стàвит сòфрата.

 

— «Кàко, рèкол брàт му, каква сòфра ке стàвела, дури не намѝриме рабòтата, за коя шчо сме дòшле?»

 

— «Сèга, отгòорил брàт му тукàшнийот, сèга ке à намѝриме, да покъ̀сниме мàлу, та сèдне и тàа рàбота я̀ вѝждаме!»

 

Стàвиле сòфрата и на нèа печèнийот òвен пòкриян.

 

— «Èво го чòекот, шчо те вѝкаф да го спàстриме», тòга рèкол домàкинот брàт и го òткрил òвенот пèчен. Сèдне му рàзказал за све, шчо го натèрало да стòрит тàка и му рèкол: «Навѝ-

 

83

 

 

стина како брàт нèмало нѝшчо и — брàт брàта нè хранит, (ама) тèжко кой го нèмат!»

 

Сèдне си я̀ле, пѝле и се весèлиле брàтски и от тога се смѝриле и си се лю̀беле како вѝстински шчо си бѝле брàтя.

 

 

60

ЗА КЛАНЬЕТО НА СТАРИТЕ

 

Кàжвеет, оту на старò време стàрите и некàдрите лю̀ге ’и кòлеле. Еднож во еден грàд дòшол нèкой нов зàбит. Стàрите стàрци òшле го пречèкале и го почèстиле и сèкога му òделе прѝ него и сèделе на мèзличот. Млàдите нѝхни сѝнои си помѝслиле, оту се стàрите òделе при зàбитот, а зà ними не ке остàнело врèме да сèднеет нèкога нà мезлич, та се усбòрвале да ’и закòлеет сѝте во една вечер, сèкой тàтка си и ’и зàклале. Сàмо на еден син му се нажàлило да го зàколит, та му кàзал таткòе си шчо намѝслиле да стòреет и шчо стòриле со таткòите си свѝте дрỳдзи сѝнои и оту нèму му бѝло жàль да го зàколит и тòй. Тога тàтко му му рèкол: «Хàрно, сѝнко; ти скри ме в бòчка и нè кажви нѝкому, оти не си мè заклал, та ке вѝдиш пòсле шчо кè бидит.»

 

Утрѝната при зàбитот, на место стàрците, òшле свè млàди стàрци (първенци). Той, кога ’и вѝдел, се пòчудил и свèкого нàред ’и òпитал къде им се стàрите нѝхни тàткои. Тѝйе, еден пò еден, свѝте му рèкле, оту ỳмреле, кой от едно, кой от дрỳго. Зàбитот сèтил, оту тỳка ѝмат нèкоя дỳбара, пак, за да рàзберит рабòтата, а и за да им дàйт да разбèреет, оти стàрите люге сèкога се пò-умни от млàдите, им рèкол, оту дòшла една цàрска пòеля —цàрот сàкал за кòньите свòи еден пàйван от пèсок и го сàкал за три дни врèме. «Хòдите, им рèкол, и за трѝ дни сàкам да ми донèсите еден пàйван тàков, ако не, глàите вàши ке пòйдеет!» Тѝйе стàнале и си òшле замàяни и уплàшени сèкой дòма си; къде ке се нàйт пàйван от пèсок? Сѝнот, шчо нè беше го зàклал тàтка си, òшол дòма и той му рàзказал таткòе си за цàрската пòеля. «Мàлчи, сѝнко, му рèкол тàтко му. На трèтийот дèн, кога ке òдите пак при зàбитот, я̀з ке ти кàжам шчо дà речиш!»

 

Дòшол трèтийот ден. Свѝте млàди стàрци се сòбрале да òдеет при зàбитот. Ами камò им го пàйванот от пèсок? Се чỳделе шчо да му отгòореет на зàбитот и се трèселе от стрàх, — глàите ке им пòйдеет, незнàешчем шчо да му отгòореет. Дали се

 

84

 

 

прàит пàйван от пèсок? Нѝкога. Останàлийот нèзаклан стàрец, пòвикал сѝна си и скрѝшем му кàзал шчо дà речит на зàбитот, за да не го зàгубит. «Тѝ да му рèчиш на зàбитот, рèкол стàрийот синòе си, оту òвде ѝмат мàйстори, шчо прàйеет такви пàйвани, ама, за да се зàварит пèсокот, сàкает да им отнèсиме млеко от мъ̀ска, зашчо со дрỳго пèсокот не се зàварвел и ỳшче, чунки такви пàйвани от пèсок мнòгу рèдко се бàрале и се прàеле, майстòрите заборàйле кàко се прàеет, та, за да мòжеет да напрàеет ни сàкает едно пàрче от таков пàйван, за ỳрнек, да вѝдеет! Дàй ни, те мòлиме òве две рàботи, та да ти донèсиме пàйван от пèсок.» От како стàрийот го научил сѝна си тàка да му рèчит на зàбитот, «хòди сèга, му рèкол, ама нѝкому да нè кажвиш, оту я̀з сум те наỳчил!»

 

Отишле свѝте млàди стàрци при зàбитот, а зàедно сò ними и сѝнот на незаклàнийот. Тàмо застàнале и се сдъ̀рвиле от стрàх, не знàеле шчо да му отгòореет. Тога се ѝзпраил научèнийот от тàтка си син и му рèкол, како шчо бèше го наỳчил тàтко му: — «Овде ѝмат мàйстори, рèкол сѝнот, шчо мòжеет и прàйеет пàйвани от пèсок, туку сàкает малу млèко от мъ̀ска, за да го завàреет пèсокот, зашчо без таквò млеко пèсокот нè било кàбиль да се зàварит; и дрỳго: чỳнки таква рàбота рèдко се бàрат и се сàкат, майстòрите отдамна не напрàйле и заборàйле кàко се прàйт, та за тòа сàкает едно пàрче от такòв пайван за ỳрнек, да вѝдеет какòв пайван се сàкат!»

 

Зàбитот како чỳл тòа, се сèтил, оти той ум нè бил нѝхни, а от нèкой стàр чоек, та’и стèгнал да му кàжеет кой’и нàучил така да се отгòореет? Тѝйе нѝкой не знàеле. Го стèгнал сèдне само него, шчо го дал отгòорот. Той неможèешчем да скрѝят, му рàзказал на зàбитот свè, кàко шчо бѝло: како се усбòрвале свѝте млàди да’и закòлеет таткòите си; како нèму му се нажàлило за тàтка му, та го нè заклал, а го скрѝл в бòчка и оту той сèга го нàучил тàка да рèчит!

 

Тòга зàбитот ѝзклал свѝте млàди колитàтковци, а сàмо нèго го òстаил, го чèстил и свèкога зàедно со тàтка му’и дъ̀ржал прѝ себе.

 

85

 

 

 

61

МЕЧКА И ДЕТЕ

 

Нèкогаш едно годѝначе сèлско дèте ѝзлегло от дòма си и заскитало по плàнина, та незнàело да си дòйт нàзад дòма. Вèчерта го стèмнало в плàнина. Тàтко му и мàйка му свà нош го бàрале, туку не мòжеле да го нàйдеет. Една мèчка, вървèешчем низ гòрата, го нàшла и си го òтнесла на свòето лèгло при мечѝната. Тàмо си го глèдала како свòе чъ̀до. Кога да дòйдела нà вечер, разпàльвела огнòи и се грèела; и мечѝната со дèтето, насèднати околу огнòите, се грèели.

 

Една вèчер, кога си се грèеле така, мèчката нагрèана от òгнот задрèмала, а дèтето, кога я̀ вѝдело, йè рèкло: «Нè дèми (не дрèми), бỳбо, не дèми!» Тàя ỳшче си спѝяла по край òгнот. Нàй-седне дèтето зèло една глàмна и пак йè вèлит: «Не дèми, бỳбо, не дèми!» и со глàмната запàлена я̀ буцнало по мèот, гьòа да я рàзбудит.

 

Вòлната мèчкина той час се запàлила от глàмната и плàмнала. Мèчката се разбỳдила и уплàшена от òгнот се спỳшчила, та се фъ̀рлила во една вода — в блàто, шчо било тàмо нèгде на близỳ, и се удàила.

 

 

62

ХАРАМИЯТА И МАНАСТИРСКИЙТ МОМОК

ИЛИ

«ТЪРПЕНИЕ—СПАСЕНИЕ, АМА И ТЪРПЕНИЕТО ИМА СИ ГРАНИЦА»

 

Едно врèме ѝмало èден харàмия. Той бил мнòгу лош чòек, — грàбел, бѝял, ỳбивал и др. и др. — сѝте сèла тàмо се трèселе како пръ̀т òт него.

 

Тàмо ѝмало èден мàнастир. Еден ден харамѝята дòшол во манàстирот да яйт, да пѝят и да грàбит — да чѝнит шчо ке му тèкнело и шчо ке му сàкал кèйфот. Кога дòшол во манàстирот, егỳменот пòтресен от стрàх да не сторит нèкой пàкос, го прèчекал како цар — го чèстил, му остàвил да яйт, да пият (да би се òтрул òт неа!) свè, шчо бѝло най-харно, най-хубоо и зàедно со сѝте мòмци (измèкяри) гỳвеел прèд него, кàко нèвеста со прèд

 

86

 

 

себе ръцете, туку да не му се скъ̀ршит нешчо пỳстийот кèйф.

 

От како се нàял, се нàпил (се нàтрескал, да би го съ̀рце ѝзело) и се нàгостил, харамѝята лèгнал вèчерта и прèспал тỳка. Утрѝната рàно пак се нàял, се нàпил и сèдне му рèкол егуменòтому: «Пòпе! Яз ке си òдам, ама да ми дàиш èден от мòмците, да ме пòпрати до нèгдеа.» Егỳменот го ѝзпратил до нèгде, му дал èдна мъ̀ска и му пỳшчил èден мòмок да го пòпратит до нèгдеа. Кога го прàтил мòмокот, егỳменот му нàръчал: «Синко! Вѝди хàрно, оти òвой йè лòш чоек, вàрди да не го нàвредиш нèшчо, та да ти стòрит нèкой пàкос; — да те òперит. Ако те ỳдрит от еднатà стъ̀рна, ти да му свъ̀ртиш и дрỳгата; нèмой нèшчо да го нàлютиш!» — «Арно», рекол мòмокот и търнал по харамѝята да го пòпрашчат до къде ке му пỳкнит врàгот, да му дàйт ѝзан да си се врàтит.

 

Оделе, шчо òделе, по пътот харамѝята фàтил да го кàрат момокатого, да го пцуят и — тàак, му вързал èдна трèшница пò образ, дури му свèтнале двèте чèтири. Кỳтрийот мòмок спроти егуменòите нàръчби, шчо му нàръчал наръч по наръч, не му отгòорил нѝшчо, а свè си мàлчел, туку да не го нèшчо нàлютит, а кога харамията го удрил пò образ, тòй, кỳтрийот, му свъртил и дрỳгийот. Харамѝята го ỳдрил и по той образ, а сиромаийот мòмок му нàведил и тѝлот. Тòй го ỳдрил и пò врат, а ỳшче не се нàситил, та го ỳдрил èднож и пò чело!

 

Тòга на мòмокот му дòшло до нòсот, нè можел да търпит пòйке, та крèнал сòпата и: пỳук! пò глаа харамѝята и èто ти го òт коня пòд коня. Мòмокот со бързина се спỳшчил, му грàбнал ятъ̀ганот нèгов òт пояс и му я зèл глàата. Си я клал во зòбникот, си зел мъ̀ската и си търнал пъ̀тот нàзад, — си се врàтил в мàнастир, како да нè знайт нѝшчо, — ни лỳк ял, ни лỳк мѝрисал!»

 

Кога си дошол в мàнастир, егỳменот го òпитал: «Шчо стори, бре сѝнко? Како пòмина пътем со харамѝята? Оти тоя бèше многу кривà глаа!»

 

— «Е да, зашчо бèше крѝва, отгоорил мòмокот, окỳтра à, за тòа èно я в тòрба, я̀ ѝзпрайф!»

 

— «Кàко, бре сѝнко? пòвторил егỳменот вджàшен и пò тресен, како в тòрба? Шчò стори?»

 

— «Тàка, в тòрба, рèкол мòмокот, макар, ак нè верзиш, òди, вѝди я во зобѝлникон от мъ̀ската! Ами яз нѝшчо не мỳ сториф, нѝшчо не мỳ рекоф, тòа кỳче фàти да ме кàрат, да ме пцỳят, шчо бèше пòд бога; яз сѝромах, сè мàлчи му. Ми въ̀рза èдна трèшница по еднийòв образ, дури ми свèтнаа очиве двете

 

87

 

 

чèтири; яз, како шчо ми нàръча ти, му прèмалчиф и му свъ̀ртиф дрỳгийов. Мè ỳдри и от тàа стърна, яз му нàведив и тѝлот. От кàко ме удри пò врат, сèдне, не се нàсити пèсот, та ми тъ̀рна една и пò чело! Тога, дали ỳшче несе нàсити, кỳче нѝ едно, дали ỳшче ке те тъ̀рпам? си рèкоф, грàбнаф тоягата, та пò глаа и етò ти го, òт коня пòд коня, како нèкой дъ̀б. Се спỳшчиф со бъ̀рзина, му грàбнаф ятъгàнот òт пояс, му прèсекоф тѝквата и èно я̀ в тòрба; хòди, ако сàкаш, вѝди я̀. Да го нàуча яз еднож како се изправя кривà глаа и како за низòошчо мàат къде да втàсат!»

 

 

63

ЕГЮПТИНОТ ЦАР И ЕГЮПКАТА ЦАРИЦА

 

Едно врèме се сòбрале люгето, за да си избèреет цар. Избѝрале èден, избѝрале дрỳги, нàй-седне го ѝзбрале егюптинот. Отъ̀рчале да му кàжеет и да зèмеет мỳждже, оту го ѝзбрале и оту ке бѝдит цàр. Сèдне òтишле и голèмците да му честѝтеет царшчѝната. Той, вджашен, им рèкол: «Хàрно, ке ме стòрите цàр, ами хлеаб? (Кой ке ми дàйт?)» Тѝйе му вèлеет: «Кàко хлеаб? ами ти ке бѝдиш цàр, ке ѝмаш сѝте дòбрини, ке ѝмаш многу пари и мнòгу бòгатство, та за хлеаб [1] ке се грѝжиш?» А той пак си вѝкал: «Хàрно, джàнъм, ке бѝдам цàр, ке ѝмам пàри, бòгатство и сѝте дòбрини, ами хлеаб?» Тàка той дòста врèме им вèлел и тѝе го кандардѝсвеле да нè берит гàйле за хлеаб.

 

Како да бѝло бѝло, нàй-седне кàндисал веке да се нè грижит за хлеаб. Ех, го клàле во цàрските сàраи, го òблекле во цàрски рỳтишча и го клàле на стòлот цàрски да цàрвит.

 

Потем нèкое врèме цàров стàнал, ке хòйт нèгде, во нèкой дрỳги грàд да прòшетат и да си òбидит царшчѝната. Со себе си зел и тебабѝята, — голèмците. Вървèешчем низ плàнина, той вѝдел еден дъ̀б, гòлем и дèбел, та им рèкол на тебабѝята: «Их! òнай дъ̀б, шчо бил за йъгленя!» Голèмците си навèдиле глàите и си замъ̀лчале, Пò-тамо стрèтил едно юнче и пак им рèкол: «Их, она юнче шчо кòжа ѝмат за тъ̀пан!» Тѝйе пак си навèдиле глàйте и си замълчале.

 

А пак егюпката му, от како се стòрила цàрица, йè бѝло мъ̀ка, зашчо не мòжела да òдит по пòртите да прòсит. Заради тòа шчо

 

 

1. Хлеаб у нас подобно произношение няма, а всякога леб; то съществува в Източна Македония от Поройските планини към изток към Тракийско, от което се заключава, че и настоящата приказка оттам е дошла.

 

88

 

 

стòрила тàя? Затвòрила пътнатà врата от сàрайот, си нарàмила една тòрба и зèла еден стàп, та хòдела от врата нà врата по сарàйските òдае и прòсела лèб. Едни от измекя̀рките’и клàла да стòеет на врàтите, за да йè дàвает по едно пàрче лèб, а дрỳдзи натèрала да се въ̀ртеет по двòрот и по чàрдакот и да я̀ лàйеет како кỳчина. И тàка егюпката цàрица со тòрбата нà рамо и со стàпот в ръ̀це, просèешчем òт врата на врата, си напòлнила тòрбата со лèб. Едни от измекя̀рките, стойèешчем по врàтите, йè дàвале пàрчина лèб, а дрỳдзи я̀ лàйеле и тàя со стàпот се брàнела, како от кỳчина. Ето ти егюптин цар и егюпка цàрица.

 

 

64

ЦАРЧЕТО СОЛОМОН И ЕВРЕИНОТ

ИЛИ

«СТÀНИ ТЍ, ДА СÈДНАМ 'ЯЗ; МÀЛЧИ ТЍ, ДА СБÒРВАМ 'ЯЗ; ПÒЕЛИ, ДОБРЕ СИ ДÒШОЛ!»

 

Нà цар Давѝдоо врèме еден еврейн сàкал да се жèнит. Нèму му дàале за жèна мòмички от мнòгу мèста, зашчо той бил нèкой богàт чоек. От едно мèсто му дàале мòмичка со кỳкя; от дрỳго — со пàри и со стòка, а от дрỳго — една сиромашка, ама мнòгу лична, ỳмна и прокòпцана дèвойка. Той сèга се ỳмел и се чỳдел кòя от тѝе трѝ дèвойки да зèмит за жèна, дàли тàя со кỳкята или со пàрите или пак сиромàшката, а прòкопцана дèвойка? Сѝте три му бѝле на кèйфот: първата пòради кỳкята, втòрата пòради стòката, а трèтята пòради умшчѝната и прокопѝята нèйзина; та нѝкако нèбил, кòя да зèмит и кòя да нèземит! Той се ỳмел многу врèме и се чỳдел, ама нѝкако ỳмот не му прèсеквал, кòя àджиба би била зà него пò-арно да зèмит, та и нѝкако не си òтсеквел! Нàй-седне, думàешчем се така, си рèкол: «Я хàйде да се òпитам со цàрот, да вѝда шчо ум ке ми дàйт той — кòя ке ми рèчит да зèмам?»

 

Еврèинот ѝзлегол прèд цар Дàвида и г’òпитал: «Честити цàру, му рèкол; яз сàкам да се жèнам; ми дàвеет нèвеста от трѝ места — една со кỳкя; дрỳга со пàри и стòка и дрỳга сирòмашка. Кòя от тѝя три дèвойки ме ỳчиш да зèма? Шчо ум ми дàваш? Зашчо мèне ỳмов не мѝ сечит коя би било пò-арно зà ме-

 

89

 

 

не да зèма — дали со кỳкята или со пàрите и стòката или пак сиромàшката дèвойка.»

 

Цар Давид нишчо не му отгòорил на тòа, шчо го òпитвел, а го пỳшчил при сѝна си, Соломòна; со него да се òпитат. «Хòди, му рèкол, òпитай се со Соломòна; той ке ти кàжит.» Соломòн тога бил дèте на дèсет-петнàесет гòдини, а ушче тòга бил прòчуян за умшчѝната си.

 

Еврèйнот òшол при Соломòна да го òпитат. Соломòн тòга си ѝграл нà път со другàрите си, въ̀рсници негой, — дрỳдзи дèца, àшици. Еврейнот му кàзал рабòтата, како шчо бèше му кàзал и на тàтка му, ц. Дàвида, и го пòмолил да му кàжит кòя от трѝте мòмички да зèмит? Цàрчето Соломòн, без да се òпулит вò него, а игрàешчем си àшици со дèцата, си ѝзрекол:

 

«Стàни тѝ, да сèднам я̀з;

мàлчи тѝ, да сбòрвам я̀з;

пòели, добре си дòшол!»

 

Рèкол тѝе сбòрои и сè си глèдал ѝграта. Еврèйнот чèкал, чèкал да чỳят от цàрчето нèкой òтгоор и да мỳ кàжит кòя от трѝте мòмички да зèмит,а тòа нито се опỳльвело вò него.

 

На еврèйнот нàй-седне му се сдодèало чекàешчем и си рèкол: «Ама, рàбота! Яз òйдоф при цàра, како при цар, да ме нàучит нèшчо, нèкой ỳм, а той ме пỳшчи при дèтено, шчо си ѝграт àшици! Шчо ке рàзберам òт него?» И тàка, бèз кейф, се врàтил и пак пòвтур òшол при цар Дàвида и му рèкол: «Честити цàру! Шчо ме пушчаш при дèтено? Тòа си ѝграт àшици со дèцата, а мèне не ме òпульвит ни òтгоор ми дàат!» Цàрот го òпитал: «Не му кàза тѝ, како шчо ми кàза мèне?» — «Му кàзаф, чèстити цàру, отгòорил еврèйнот, ама той си ѝграт.» —«Е, не ти отгòори нѝшчо?» пòвторил цàрот. — «Нѝшчо,» рèкол еврèйнот. — «Нѝшчо, нѝшчо?» пак го òпитал цàрот. — «Ми рèче саде:

 

«Стàни тѝ, да сèднам я̀з;

мàлчи тѝ, да сбòрвам я̀з;

пòели, добре си дòшол!» рèкол еврèйнот.

 

Тòга се свъ̀ртил цàрот и му рèкол: «Ех! шчо друго ушче сàкаш да ти кàжит? Той ти кàзал мòшне àрно!» И фàтил да му рàзправят, та му ѝзказал, шчо кàжвеле тѝе Соломòнови рèчи.

 

90

 

 

(Подробното им разправянье и тълкувание виж в разясненията на същата поговорка).

 

Дури тога веке му се напòлнила тѝквата на еврèйнот и сѝ òшол, та се òженил за сиромàшката дèвойка.

 

 

(По това приказвачът прибавя:)

 

«А сèга, къде ти остàнъле такви сирòмашки дèвойки? Сèга и тѝйе дур да се омъ̀жеет, се смѝрени, наведенѝ глай; а, от како ке се омъжеет, се изнопàчвеет ѝ сàкеет да се стòкмеет со богатскитè керки. Рèдко сèга да се нàйт таква мòмичка, како на тòа време шчо бѝле сиромàшките дèвойки.

 

 

65

ДВАЙЦАТА ВЕРНИ ПРИЯТЕЛИ ИЛИ «ЗА ХАТЪР И ПЕЧЕНА КОКОШКА СЕ ЯЙТ»

 

Си бѝле двàйца приятели, пò-верни и от брàтя. Се погòдило, та èднийот òт ними се нàшол во нèшчо кабèтлия, та го клале в àпс и го осỳдиле на смърт, и потем нèколку дни ке го обèселе.

 

Слобòднийот му прия̀тел, за да не го òстайт да ỳмрит со нèчестна смърт, на бèсило, нàмислил да го òтруят, пред да го обèсеет. Заради тòа, вèчерта пред дèнот, коа ке го обèселе, сгòтвил, — ѝзпекол една кòкошка, я̀ нàзолил со отрỳячка и му я̀ òтнесол в апцàаната, та му я стàвил за вèчера. Той я̀ зел со рàдос. А кога сèднал да вèчерат, го пòканил и прия̀тельот, шчо бèше му я дòнесол да вечèреет зàедно. «Зашчо, рèкол, ỳтре вèке ке се раздèлиме за вèкот, та баре ушче довèчера да вечèраме зàедно.» Ама той, чỳнки знàеше шчо ѝмаше во кокòшката, — отрỳячка, нѝкако нè сакал да я̀йт òт неа, а сèкакви мàани нàожвел, тỳку кàко и кàко да нè яйт. Осудèнийот на смърт прѝятел, чỳнки нè знаел, оту кокòшката бѝла назòлена со отрỳячка, мнòгу му се тòарил, без дрỳго сàкал зàедно да вечèреет тàя пòследна вèчер, та го прèколвел во шчо му бѝло нàй-мило.

 

Нàй-седнетой, видел нè видел, нè можел да му рàсипит хàтърот на приятеля си, та се стòрил кàйль да вèчерат и той зàедно сò него от кокòшката и рèкол: «За хàтър и пèчена кòкошка се я̀йт!»

 

И тàка, си вèчерале зàедно хỳбоо, лèпо от кокòшката и си се навечèрале. А нòшта и двàйцата ỳмреле и утрѝната’и нàшле како пỳпунци!

 

91

 

 

 

66

НЕУЧЕНИЙОТ ПОП ИЛИ «КАКО ШЧО МИ КАЖВИТ ГРАОТ, НИ ГОДИНААВА ВЕЛИКДЕН НИ В ГОДИНА»

 

Еден селскѝ поп на Сирни пòклади или на чисти пъ̀ндолник си прèслагал, оту от тòга до Вèликден ѝмало тòкмо пèндесет дни. За да не забòрайт кога ке пàднел Вèликден, той си òтброял пèндесет зърна грàх и си’и клàл во джèбот, та кàта ден си ѝзваал и ѝзфърлял по едно зъ̀рно. Така мѝслел той да прàйт дури да се свъ̀ршеет сѝте зъ̀рна, та тòга да го чѝнит Вèликден.

 

Хàрно така си крòел пòпот. Ама èднож кога той си лèгнал да пòспият дòма си и кюрдѝята или кỳсалето му бѝло обèсено на джѝздот, попàгята побàрала нèшчо во джебòйте. Кога шчо дà видит? — Джèбот му бѝл пòлн со грàх. Тàя, не знаела зашчо му бил грàот на пòпот, а йè се стòрило, оту той мнòгу го любел, та дури и джèбот си го нàполнал со неварèн грах. За да му стòрит по кèйфот на пòпот, тàя зèла ушче една гъ̀рста грàх, та му го допòлнила джèбот, а на пòпот нѝшчо не му рекла, не му кàзала.

 

Той си стàнал òт спане, си òблекол кюрдѝята или кусàлето, шчò бѝло вèке, нè знам, и си òшол по рабòтата. Той нè разбрал шчо му стòрила попàгята и пак сèкой ден си извàал от джèбот по едно зъ̀рно грàх и го изфъ̀рлял. Харно, фъ̀рлял, фъ̀рлял, а зъ̀рната нѝкако не се досòсвеле. Вèликден прѝближил, а джèбот ушче бил пòлн со грàх. Дòшол Вèликден, а грàот не бил сòсан.

 

На Вèликден рàно на ỳтрото се сòбрале селяните и го опѝтвеле попàтого: «Пòпе! Когà ке дойт Вèликден? Се умòрифме от пòстейнье, сàкаме вèке да къ̀сниме мàлу мèсце. Оваа гòдина нèшчо ни се глèдеет пò-долдзи пòстиве: како мнòгу да се зàбаи Вèликден.» — «Постòйте малу, почèкайте, сèляни, рèкол пòпот, да вѝда шчо ке кàжеет зъ̀рнава!» И той час пѝкнъл ръ̀ката во джèбот, да прèбрòйт и да вѝдит ушче колкỳ зърна му остàнъле, та да им кàжит ушче колкỳ дни ѝмало до Вèликден. Брòял, брòял сѝрома пòп, ама пустите зъ̀рна не се добрòвяле, та им ѝзвикал: «Како шчо ми кàжвит грàов, ни годинàава ѝмаме Вèликден, ни в гòдина!»

 

От тука стàнале селяните и си разòтишле сèкой дома ужàляни, зашчо нèмало го ỳшче Вèликден. Стàнал и пòпот да си òйт дòма си. А ходèешчем нѝз село, на сèлското бỳнишче вѝдел

 

92

 

 

фъ̀рлени кòрупки от цървенѝ яйца и от тòа пòзнал, оту Вèликден дòшол, та им ѝзвикал на селяните: «Сèляни, сèляни! Дòшол Вèликден, дòшол Вèликден! Дèнеска йè Вèликден!» И така веке сѝте се зарàдвале со Вèликден.

 

 

67

«КОЙ УКРАДЕ СЕНОТО, ТОЙ СИ ИМАТ МУАТА НА КАПАТА»

 

Нèкой чòек си ѝмал во плèмната сено, а еден дрỳги му се нàмладил, та му крàдел. Стòпанот на сèното òт ден нà ден глèдал, оту сèното му се намàльвело и оту нèкой му крàдел, ама нè можел да рàзберит кой бил харамѝята. Тамо бил и стòпанот от сèното и харамѝята. На òвого го бòлело сърце, ама нè знаел на здрàво дали навѝстина бил тòй или нèкой дрỳги. Се òтворил сбòр мегю ними за крадèното сèно и за кòй ке бѝдит àджиба той, шчо го крàдел? За да го рàзберит кой йè, стòпанот им рèкол: «Сèга я̀з ке го нàйдам харамѝята. — Той, шчо ỳкраде сèното, рèкол той, си ѝмат мỳата на кàпата!» И навѝстина той час харамѝята мàхнал со ръката по капата си, за да си я изтерат мỳата, без да се сèтит, оти ке го познàйеет. Стòпанот на чàсот го пò-знал и вѝкнал: «Ето, како го пòзнаф и го нàйдоф харамѝята»; и го фàтил зà ръка.

 

 

68

ШУРБАН ЗЕТ И НЕВЕСТАТА МУ ИЛИ «ШУРБАН ПОГАЧА НЕ ЯЙТ»

 

В Охрид си бѝл еден чòек, ѝмето му бѝло Шỳрбан. Той се òженал, — зел млàда нèвеста. Спроти àдетот, тèшчата го вѝкала на пъ̀рвиче. Той, зàедно со невèстата, òшол на пъ̀рвиче у тèшча си. Кога да ставеет сòфрата на първичѝната, клавеет нà софра мнòгу хỳбай пòгачи, бèли, како тỳльбен, подпàани како сѝмит и сбỳхнати како сỳнгер, — да ти йè мѝло да ’и глèдаш, как шчо и мнòгу и сèкакви слàдки манджи. Стàвиле и тога сòфрата, пѝле рàкия, яле мèзина. Дошло врèме за вèчера. Изсекле на фèльки

 

93

 

 

(рèзанки) погàчите и клàле първо чòрбата. Шчò туку да фàтеет да вечереет, млàдата нèвеста се òтзвала (се провѝкнала) и йè рèкла мàйце си: «Апоти, нàно, Шỳрбан пòгача нè яйт! (т. е. както мнозина що не ядат хляб с мая); ами донесѝте му троа ъ̀ржен лèб!» Зèтот дрàгий, се ỳстрамил да отгòорит и да им рèчит, оту невèстата мамела и оту той я̀дел пòгача, а си зàмълчел и тѝйе му дòнесле прèд него ържèн леб. Сѝте дрỳдзи гòсти си я̀ле и се гòстиле на погàчите, на кỳтрийот зèт, Шỳрбана, му се шчѝпело съ̀рцето зà ними, ама му било пàк страм, та му се гòстил (!) на цъ̀рнийот како глàмна и глàздав како тỳткал ъ̀ржен лèб.

 

Вечèрале и се навечèрале; я̀ле, пѝле, лèяле, ѝграле и се весèлиле до ранскà доба, а зетот сè си мѝслèл како да йè го плàтит на невèстата за погàчата. Дòшло врèме веке за òденье. Стàнале и си òшле сèкой дòма. Си òшол и Шỳрбан зет со невèстата. Тога кир Шỳрбан зел една сурòйца, ни дèлана ни кàстрена, та йè дал на невèстата си «пèт пò-горе, пèт пò-долу, пòйке мàс от сѝренье, колку шчо сама нèйкела.» А на сèкое удѝранье йè вèлел: «Нè яйт Шỳрбан пòгача? Хà. Нè яйт Шỳрбан пòгача? Ето ти тèбе: Шỳрбан пòгача нè яйт!»

 

 

69

ХАРАМИИТЕ И СТАРЕЦОТ ИЛИ «ОТ ПРАЗНА ПУШКА ДВАЙЦА СЕ СТРАШЕЕТ»

 

Нèкогаж еден сѝромах стàр чòек си пъ̀твел на пъ̀т, си òдел от едно сèло во дрỳго. Той си нòсел нà рамо и една ъргьòсана пỳшка, ама нèмал фѝшедзи да à нàполнит, та я нòсел прàзна, колку за сàлтанат. Вървèешчем си той низ плàнина, етò ти ’и му ѝзлегле и му се изпрèчиле на мèтериз трòйца харàмии и, намервèешчем си пỳшките нà него, му вѝкнале: «Хèй, брè стòй, нè мъ̀рдай от мèстото!» Стàрецот, без да им рèчит нèшчо, отгòорил им со пỳшката — грàбнал я тòй час, фàтил мèтериз едно дрèо и им я̀ нàмерил нà ними, ако и да бѝла прàзна. Той си я̀ знаел, оту му бѝла прàзна и се трèсел от страх, да не фъ̀рлеет харамѝите нà него и да го опèреет, ама пак си дàал съ̀рце и си вèлел сам со ỳмот: «Та тийе не знàйеет, оту нèмам фишедзи да я̀ нàполнам? Сèга ке се уплàшеет!» И навѝстина, харамѝите, ако и да бѝле трòйца, а тòй сам, ама, чỳнки не знàеле, оту пỳш-

 

94

 

 

ката му бѝла на стàрецот прàзна, се уплàшиле, да не би да фъ̀рлит нà ними. (Зашчо харамѝята не ѝзлегвит харàмия, за да се òперит, а за да òпервит и слèквит дрỳдзи, — пъ̀тници стрàшливи). Тòга тѝе си смèтнале чаркòйте и пỳшките и му рèкле, оти тàка се смèеле сò него. А, за да го изкỳсеет ушч èднож, му рèкле на старецот: «Дàй ни еден òгон, стàрче, да си запàлиме чубỳков!» Старецот, ококораен от уплашвèйньето нѝхно, зèл съ̀рце и, ушче со пòйке бèз страх, им отгòорил: «Èлате, земѝте си на ỳстава от пỳшкава», и пỳшката ушче не я смèтинал. Тòга тѝйе завèрвале за юнашчѝната нèгоа, си смèтнале хỳбоо пỳшките и га дàрвале едно тèсте фѝшедзи за юнàстото, шчо кàзал.

 

Стàрецот се, нàведил,’и зèл фишèдзите и со гòлема бъ̀рзина ѝзтъргнал èден, та си наполнил пỳшката и, търгвèешчем да си òдит по пътот, си рèкол сам сò себе: «Èлате сèга, да вè вѝдам!»

 

Харамѝите дури тòга рàзбрале, оту пỳшката му бѝла прàзна и оту от празнà пушка се уплàшиле, та от тòа ушчè пойке се почỳдиле на юнàстото от стàрецот и мнòгу го пофàлиле за юнàчкото му стàрческо сърце.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]