Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

II. ОТ ОХРИД

 

ж) Разказани от съпругата ми

 

113. Св. Иля и сèстрите му

114. Една сèстра мегю дèвет брàтя

115. Трѝ сестри прèльки, най-мàлата — царица, или «праината и невиността сèкога надвѝват, а злòбата и зависта опропастяват»

116. Мъшчаа и пашчèрица или «шчо мислиш другему, ти дòождат на главата»

117. Змеовскийот зèт, шчо нашол пари во ханот

118. Нèвеста, тройцата йе брàтя и свèкорот со свекърва йе или «шчо ке стòриш, тòа ке нàйдиш»

 

113

СВ. ИЛЬИА И СЕСТРИ МУ

 

Св. Илъиа ѝмал двè сестри, Мàриа и Мàгда. Тòй èднож, коа се нàшол на кèйф, им рèкол на сèстри си, оту кòй ден ке му йе ѝмето, тòга ке го пòтомит вèкот (свèтот) со рòфьите сѝ. А пак тòй нè знаел кòй ден му бѝло ѝмето. Заради тòа свèкогаж ’и òпитвал сèстри си. Тѝйе, знайèèшчем вèке оту брàт им ’и òпитвел да рàзберит дèнот, кога му бѝло ѝмето, за да го сòтрит свèтот, нѝкако му

 

189

 

 

не кàжвеле, и дури да дòйдел тòй ден, тѝйе му вèлеле, оту ỳшче нè дошол, а от кàко ке пòминел тòй ден, вèлеле му: пòминал вèке. И тàка сèстрите св. Илйови го дочỳвале свèтов нерàзсипан дòсега.

 

 

114

ЕДНА СЕСТРА МЕГЮ ДЕВЕТ БРАТЯ  [1]

 

Си бѝла една жèна. Тàя рòжджала све мъжкѝ деца, а мòмиче нѝ едно нèмала. Тàя ѝмала вèке дèвет сѝнои. Тѝйе мнòгу жàляле зашчо нèмале баре èдна сèстра и мнòгу сàкале и мѝло им бѝло да имеет сèстричка, та йè се мòлеле мàйце си: «Мàйко мори, рòди ни една сèстра!»

 

Еднож, кога мàйка им бѝла трỳдна, синоите ке òделе на чỳжджина, та йè рèкле: «Мàйко, нѝе òдиме сèга на чỳжджина, а кога ке дòиме, сàкаме да нàйме сèстра. Затòа кога ке рòдиш, ако бѝдит мòмиче, да зàкачиш на джиздот, пред врàтата едно мòтело, за да разбèриме, та да дòйдиме пò-близу, та да си се врàтиме дòма пò-бургу, а, ако йе пàк мъ̀жко, да зàкачиш стàп и кòпито (котка за игранье), за да одиме по-дàлеку и нèмат да се врàтиме нàзад». За бàхтот, мàйка им рòдила мòмиче, та спроти како шчо бèа йè наръ̀чале синòйте, тàя тòй час закàчила на джѝздот едно мòтело.

 

Ама комшѝите, от къ̀сканлок, кога го вѝделе мотèлото, за да не йè дòйдеет синòйте òт чỳжджина, скрѝшем го извàйле мотèлото, а наместо нèго, закàчиле стàп и кòпито (кòтка, шчо ѝграет дèца).

 

Дèветте брàтя рàзбрале оти на врàтата им ѝмало стàп и кòпито и оту мàйка им пàк рòдила мъ̀жко, та òтишле ỳшче по-дàлеку.

 

Момѝчето рàсло и пòрасло, се стòрило гòлема мòмичка. Кога тàя òдела у комшѝйските мòмички, нèйзини дрỳжки, òвье, кога се къ̀лнеле за нèшчо, се къ̀лнеле во брàтя, «жими брàтя» — вèлеле, а тàя не знàела оту ѝмала брàтя, зашчо мàйка йè нѝкако не йè кàжвела оту ѝмала брàтя, та, кога ке йè дòйдело некой ред да се зàколнит, тàа се къ̀лнела во мàйка и тàтка, — «жими мàйка, жими тàтка» — вèлела. Дружките йè вèлеле: «Зàшчо ти не сè колниш во брàтя, а само во мàйка и во тàтка?»— «Зашчо

 

 

1. Срв. прик. № № 180, 189.

 

190

 

 

нèмам брàтя» — им отгòорвела тàя. А тѝйе йè вèлеле: «Имаш дèвет брàтя». Момѝчката со гòлема жàлба, кога ке си дòйдела дòма, я̀ опѝтвела мàйка си: «Мàйко мори, зашчо дрỳжкине ми вèлеет оту сум ѝмала дèвет братя? Кàжи ми ѝмам али не?» Мàйка йè нѝкако не йè кàжвела, а йè вèлела: «Не, мори кèрко, нèмаш!» Еден ден йè дàла мàйка йè една къ̀деля и я̀ пỳшчила у комшѝите да прèит зàедно со дрỳжките. Тàмо предèешчем мòмите се облòжиле: кòя ке ѝзпрейт пò-напред къ̀делята, тая ке се мъ̀жела на чỳжджина.

 

Мòмите прèле, прèле и òваа я̀ ѝзпрела къ̀делята пò-напред от свѝте. Дрỳжките йè вèлеле: «Е, тѝ я̀ изпреде, ама майка ти не тè мъжит на чỳжджина, зашчо тѝ ѝмаш дèвет брàтя на чỳжджина, та не тè пушчат и тèбе!» Момѝчката им рèкла: «Не сборвѝте ми така!» А дрỳжките пàк йè повтòрвеле: «Навѝстина тѝ ѝмаш дèвет брàтя, èто макар опѝтай я̀ и мàйка ти.» — «Многỳ пъти — рèкла мòмата — сум я̀ опѝтала, а тàя ми вèлит, оту сум нèмала брàтя.» А момѝчките йè повтòриле: «Нѝе да ти кàжиме кàко да я̀ стѝсниш, за да ти кàжит: Рèчи йè да ти мèсит кòмад (зèлник), кога ке го клàйт на òгнот ямàчето со мàс, кога мàста ке зòврит, гѝ зèми го и пофалй йе се: или да ти кàжит, или оти ке ѝ я̀ тỳриш маста вò врàтот. Тàя тога ке ти кàжит.» И момѝчката стòрила тàка: Ошла дòма си и йè се помòлила мàйце си да йè мèсит кòмад. Кога на òгнот мàста во ямàчето зòбрела, тàя зèла ямàчето и йè велит на мàйка си: — «Мàйко, или ми кàжвиш дали ѝмам брàтя и къде сè, или сèга ке ти го ѝзтурам ямàчево во врàтот». Мàйка йè вѝдела, невѝдела, йè кàзала оти навистина ѝмала дèвет брàтя и оти бѝле на чỳжджина.

 

Тога момѝчката рèкла на мàйка си: «Чунки сум ѝмала брàтя и тѝйе не сè тука, я̀з нè седам овде, — ке òдам, ке ’ѝ бàрам». Напрàйла едно рàло скòрни жèлезни и си зèла еден жèлезен стàп, та тъ̀рнала да хòйт, за да ’и бàрат брàтя си и рèкла мàйце си: «Мàйко, ке òдам, ке шèтам, ке òбидам мèста и грàдишча, дури да ’и нàйдам брàтя ми, тàмо къде шчо ке ми се изкѝнеет скòрниве и ке ми се скъ̀ршит стàпов, тàмо на тòа место тѝйе ке бѝдеет.»

 

Момѝчката хòдила, шèтала òт град нà град, òт село в сèло, префъ̀рлила мнòгу плàнини, изшèтала и òбишла мнòгу сèла и грàдой. Нàй-седне во еден грàд си поглèала скòрните, коа глèдат — скòрните йè се скѝнале òздола, гьонòйте, а и стàпот нèкако йè се скъ̀ршил, та си рèкла: «Хъ, òвде трèбит да сè брàтя ми!» И навѝстина тѝйе бѝле во тòй град. Застàнала на едно мèсто и стòяла тàмо до квечерѝната. . .

 

191

 

 

Заб. Продължение и до край е същето почти, което и в приказ. № 102 от ягнето на седне, с някои само изменения, како н. п. отỳ не я отруле сестри йè, а комшийските моми прàтиле да я отрỳйеет и тая умрела не от отрỳвачка, а от шинвенье, оти царот, шчо го нàшол кòвчегот бѝл турчин, а тая — християнка; оти кога мъртòецот го мияле, тога оживел, а не со наквасено во вино тулбенче; оти братя йè стояле девет месеци на една висока тумба край водата, за да го вардеет ковчегот; оти тийе девет месеци биле небричени и пр.

 

 

115

ТРЍ СЕСТРИ ПРÈЛЬКИ, НАЙ-МАЛАТА — ЦАРИЦА [1] ИЛИ «ПРАЍНАТА И НЕВИННОСТТА СÈКОГА НАДВЍВАТ, А ЗЛОБАТА ОПРОПАСТЯВАТ»

 

Си бѝле три сèстри. Тѝйе седèешчем си край òгнишче, си прèделе и се разгòорвеле. Èден ден тѝйе разгòорвèешчем се, нàй-голèмата сèстра рèкла: «Да йе тàков цàрот да ме зèмит за сѝна си, я̀з со едно врèтено би му изòблекла свèта вòйска.» А стрèдната рèкла: «Да ме зèмит мèне, я̀з со една пàйнца мàнджа би му насѝтила свèта вòйска!» А нàй-седне най-мàлата рèкла: «Мèне пак, ако би ме зèл цàрот, я̀з би му рòдила едно мъжкò дете со дзвèзда на чèлото и едно мòмиче со месèчина на гъ̀рлото.

 

Цàрскийот сѝн, нèженет, вървèешчем покрай кỳкята нѝхна, зад жѝздот, се сгòдило да чỳят шчо рèкле свѝте трѝ, та пъ̀рво я̀ зел най-голèмата. От како я зèл, я̀ чèкал да я̀ òблечит свèта вòйска со едно врèтено, како шчо бèше се фàлела и се нафàшчала, ама нѝшчо не стòрила. Сèдне я̀ зел и втòрата, шчо се таксàала да я̀ нàситит свèта вòйска со една пàйнца мàнджа, туку и тàя нѝшчо не стòрила.

 

Нàй-седне я̀ зèл и най-мàлата. Кога дòшло врèме да рòдит, тàа рòдила едно мъжкò дете со дзвèзда на чèлото. Сèстри йè, коа го вѝделе дèтето, йè завѝделе, та го скрѝле, а наместо нèго, пòвиле во пелèните едно кỳченце. Кога òпитал цàрот шчо рòдила царѝцата, тѝйе му рèкле:«Шчо ке рòдит? — едно кỳче, макар, ако сàкаш, хòди вѝди го!»

 

 

1. Срав. у Пушкина, т. I, стр. 354 и у наст. сбор. № 102.

 

192

 

 

До годѝната царѝцата рòдила и дрỳго. Тòа бѝло мòмиче со месèчина на гъ̀рлото. Кога го вѝделе сèстри йè, пàк йè завѝделе и се уплàшиле. Го зèле момѝчето, та го закòпале во градѝната, къдешчо по-напрèжната гòдина бèа го закòпале и дèтето; а наместо младèнчето, пòвиле во пелèните едно мàче. Кога òпитал цàрот, шчо рòдила царѝцата, тѝйе му рèкле: «Шчо ке ти рòдит? — Рòдила едно мàче, макар хòди, вѝди го!»

 

Тòга цàрот се рàзлютил нà неа, та я̀ изтерал на дàлечно мèсто, нèгде покрàй море да пàсит цàрските гỳски и мѝски, а за цàрици ’и задържал двèте нèйзини по-гòлеми сèстри. [1]

 

Спроти други приказвачи, по които настоящата приказка продължавам, дèцата не ’и закòпале во градѝната, а ’и клàле во еден кòвчег, та ’и фъ̀рлиле во една рèка. Вòдата го нòсила кòвчегот, шчо го нòсила, нàй-седне го òтбила во еден водèнички я̀з, а по я̀зот, во водейнцата. Кога кòвчегот дòшол до ỳстата от воденѝчната бỳка, вòдата не мòжела да тèчит слòбодно во бỳката, та от тòа водèйнцата зàпрела. Водèйнчарот ѝзлегол да вѝдит, зашчо àджиба зàпрела водèйнцата. Кòга — вѝжджат во я̀зот пред ỳстата от бỳката кòвчег. Го зèл и го òтворил. А шчо дà видит нъ̀тре? — Две дèчина малечки, едно дèте и едно мòмиче. Си ’и зèл и си ’и глèдал како чъда свòй.

 

Кога дèцата пòрасле, мъ̀жкото се стòрило на два-тринайсет гòдини, водèйнчарот, бидеешчем сѝрома, му рèкол на дèтето: «Сѝнко, яз сум сѝрома, та нè можам да вè рàнам, хàйде сèга ти баре да си ѝзваиш лèбот, да те глàвам нèгде на мàйстора.» И го глàвил у èден халвàджия (или според други симѝджия). Дèтето зèло да си прòдаат хàлва или сѝмиди со тàблата нà глаа, а за да не му се глèдат дзвèздата, шчо ѝмал на чèлото, то си нòсело глàата поклòпена со едно шкембе и никòй път не го извàало, та затòа и сѝте го прекàрвеле «Кèлеш».

 

Еднож, продаваèешчем со тàблата, помѝнало край цàрските сàраи и тàмо се застояло мàлу на пъ̀тот. Цàрските деца го вѝделе и го вѝкнале во двòрот, за да му кỳпеет от хàлвата. Тòа влèгло, а дури да им дàйт хàлва, тѝйе, за ѝграчка, му грàбнале шкембето от глàата, та му го разкѝнале и му се вѝдела дзвèздата на чèлото. Дèцата фàтиле да вѝкает: «А-а-а, дзвезда, дзвезда ѝмал на чè-

 

 

1. До тука е слушана от друг приказвач, който в продължение щеше да я изприкаже по-ѝнако от както е изложена тука. Но понеже обстоятелствата не ми позволиха да се вида с него още еднъж, за да ми я доизкаже, то принуден бидох да изслуша продължението ѝ от друг, което не е толко съгласно с онова, което щеше да ми разкаже първийт приказвач.

 

193

 

 

лото!» Тàтко им, цàрот, сèдел на пèнджери и глèдал. Кога чỳл оту дèтето, халваджѝйчето ѝмало дзвèзда, сàкал да рàзберит, шчо кè бидит таа рàбота! Пòелял да му го дòнесет дèтето, за да го вѝдит. На дèтето му бѝло стрàх и стрàм да ѝзлезит пред цàрот, та нѝкако не сàкало да ѝзлезит прèд него. Туку, сàкало, нèйкело, го внèсле. Цàрот, кога му вѝдел дзвèздата на чèлото, го òпитал, от къ̀де бѝло, кòй му бѝл тàтко, мàйка и др. Дèтето не знàело ни тàтка, ни мàйка, а знàело само оти го нàшол еден водèйнчар во я̀зот. Нèму за тòа бил му кàзал сàмийот водèйнчар. Та затòа рèкло царòтому: «Яз нè знам, ни кой ми йе тàтко, ни кòй ми йе мàйка. Нѝйе сме брàт и сèстра — рèкло тòа, — нàс ушче мàли нè затвòриле во èден ковчег, та нè фъ̀рлиле вò вода. Еден водèйнчар го нàшол кòвчегот во я̀зот, та го ѝзвайл. Нъ̀тре сме бѝле нѝе двàйцата. Тòй дò сега нè ѝзглеал како свòй чъ̀да. А сега от како поотрàстихме, чỳнки тòй йе мнòгу сѝрома, та нè мойт вèке да нè рàнит, мèне ме глàви на мàйстора, а сèстра ми я̀ дàде измèкярка кòлку за лèбот.» На цàрот тòй час му тèкнало за негòйте рàботи и пòелял да му го вѝкает водèйнчарот, за да го разòпитат и òт него да рàзберит пò-арно како бѝла таа рàбота. Водèйнчарот дòшол, та и тòй тòа ѝстото му кàзал.

 

Тòга цàрот я̀ пòбарал мàйка им, гускàрката и мискàрката, шчо пàсела цàрските гỳски и мѝски, пòелял да му я̀ донèсеет и му я дòнесле, пожòлтена, ослàбена, изсỳшена, саде кòжи и кòски остàнале нà неа от глàдос и от мъ̀ки. Нèа я̀ изòпитал пòдробно, кàко бѝла рабòтата со дèцата и тàя му разкàзала. Сèдне цàрот’и вѝкал и двèте сèстри нèйзини, царѝците и ’и стèгнал я̀ко да му кàжеет вистѝната. Тѝйе крѝяле, колку шчо мòжеле, ама нàй-седне от цàра не мòжеле да скрийеет докрàй, та вѝделе, невѝделе, му кàзале.

 

Тòга цàрот’и зèл, та’и въ̀рзал свèкоя на по чèтири кòньи, — свèкоя ръ̀ка и нòга по за èден кòнь òтпушчен, па сèдне’и бъ̀ркнал кòньите. Тѝйе пъ̀рснъле да бèгает кой на гòре, кой на дòлу, та’и разкѝнàле на по чèтири пàрчина. Цàрот си я̀ зèл най-мàлата им сèстра, изтерàната, за свòя цàрица и нейзините двè деца, мъ̀жкото со дзвèздата на чèлото и жèнското со месечѝната на гъ̀рлото.

 

194

 

 

 

116

МЪШЧАА И ПАШЧÈРИЦА  [1]  ИЛИ «ШЧО МИСЛИШ ДРУГЕМУ, ТИ ДÒОЖДА НА ГЛÀВАТА»

 

Си бѝла една мъ̀шчаа, мòшне лошà жена. Тàя ѝмала една пашчèрица, а и една своя̀ керка. На мъшчàата нѝкако нейè бѝла мѝла пашчерѝцата, та се чỳдела кàко да я̀ снèмат. [2] За тòа тàя кàта ден я̀ кàрала, я̀ бѝяла и сèкако я̀ мъчела, туку кàко и кàко да се пòболит, та да ỳмрит. Нàй-седне еден дèн йè тèкнало и си рèкла: «Я хàйде да йè мèсам едно крàвайче, та да я̀ пушчам в плàнина, тàмо нека я̀ изèдеет дивотѝите!»

 

Мèсила едно крàвайче, я̀ зèла сò себе и òшле плàнина. Кога се кàчиле на въ̀рф плàнина, го утъ̀ркàляла кравàйчето и йè рèкла: «Тъ̀рчай, кèрко, да го втàсаш кравàйчено!» Кравàйчето се търкàляло по планѝната и по долѝшчата, а момѝчката се спỳшчила пò него, гьòа да го втàсат. Нàй-седне кравàйчето застàнало во еден дòл, до кукя̀рката на една бàба. И момѝчката втàсала дò тамо. Мъшчàа йè со рàдос си òшла дòма, мислèешчем си оту пашчерѝца йè не ке сè вратит вèке нàзад, — тамо ке я̀ изèдеет дивотѝите.

 

Кога дòшла момѝчката до кравàйчето къде бабинатà врата, бàбата ѝзлегла нà двор, го вѝдела кравàйчето и го зèла, та я̀ опѝтала момѝчката: «Шчò йе òва крàвайче, кèрко, и тѝ шчо си бàрала òвде?» Тàя йè разкàзала свè, шчо бѝло и кàко бѝло, и кàко се стòрило со мъшчàа йè и со кравàйчето. Тòга бàбата я̀ зèла прѝ себе и йè рèкла: «Ела, кèрко, ỳ мене, къй ке жѝвеам я̀з, жѝви и тѝ.» Момѝчката влèгла во бабѝната кукярка и тàмо остàнала да жѝвит.

 

Кога влèгла во кỳкята, бàбата йè рèкла на момѝчката: «Ела, кèрко, дà ме пòпошчиш трòа, оту мнòгу ме я̀йт глàава.» Момѝчката сèднала и фàтила да я̀ пòшчит: я̀ пòшчила и къ̀ршила вòшки и гнѝди. Бàбата я̀ опѝтала: «Шчò имат, кèрко, шчò кършиш тàка?» А момѝчката йè отгòорила: «Бйсер и злàто, бàбо!» Бàбата е рèкла: «Тòа прèд тèбе, тòа зàд тебе.» Тàка бàбата до трѝ пъти я̀ опѝтвела и така йè вèлела и тàка момѝчката йè отгòорвела.

 

Бàбата я̀ дъ̀ржала момѝчката до вèчерта дòма си. Квече-

 

 

1. Виж. и прик. № № 230, 231 и в Пер. сп. Ср , кн. II, стр. 158, пр. IL.

 

2. Да я̀ погуби.

 

195

 

 

рѝната бàбата йè рèкла: «Ено, кèрко, òнде во въ̀рчкана ѝмат трѝци, зèми да зàмесиш, — ке излèзеет кокòшките и пѝлците, та да’и нàраниш.» Момѝчката зèла трѝци, замèсила и òшла да’и нàранит пѝлците и кокòшките. Когà шчо дà видит? — Нè кòкошки и пѝлци, а наѝзлегле гỳшчери, змѝи, смòкой и сèкакви дрỳдзи гàдой. Тàя нѝкак не се уплàшила òт ними или и ако се уплàшила, ама не се покàзала оту йе уплàшена, а от како ’и нарàнила, се врàтила и си дошла пàк при бàбата. Оваа я̀ опѝтала: «И нàрани, кèрко, пѝлците?» — «И нàраниф, бàбо; ѝх шчо ỳбай пѝлци си ѝмала!» — йè отгòорила момѝчката. «Ами не се ỳплаши, кèрко?» — я̀ опѝтала пàк бàбата. «Нè, бàбо» — отгòорила момѝчката.

 

Сèдне я̀ зèла сò себе и я̀ кàчила гòре во една òдаа. Одàата била пòлна ковчедзи, фèтви, нòви, ỳбай и н’ỳбай — сèкакви. Бàбата йè рèкла на момѝчката: «Хàйде, кèрко, влèзи в òдаа, отбèри си еден кòвчег, кòй ке те бèндисат, та ке те пỳшчам да си òдиш дòма.» Момѝчката влèгла в одàата и си òтбрала еден най-фетов и най-неубав кòвчег. Го крèнала нà рамо и си òшла дòма.

 

Кога я̀ вѝдела мъшчàа йè, рèкла: «Ух, чỳмо поврàтена! Дали пàк ми дòйде?» И нѝкако не сàкала да я̀ прѝберит дòма. Тòга адна от комшѝйските жени йè рèкла: «А, мори жèно, прибèри я̀, еден кòвчег нòсит нà рамо.» Та тàка я̀ прѝбрала.

 

От како си дòшла, момѝчката отвòрила кòвчегот. Когà, шчо дà видит вò него? — Тòй бил пòлн злàто, срèбро, безцèнети кàменя и сèкакви скъ̀пи рàботи.

 

Мъшчàа йè, кога вѝдела тàка, йè заблàзнала (завѝдела), та си рèкла: «Стòй да я̀ пỳшчам и кèрка ми и тàя да ми дòнесит еден кòвчег!» Мèсила дрỳго крàвайче, я̀ зèла кèрка си, òшла на въ̀рф планѝната на ѝстото мèсто, го изтъркàляла кравàйчето, пỳшчила кèрка си пò него да го втàсат и си дòшла дòма. Кравàйчето се изтъркàляло по планѝната и по долѝшчата и застàнало на ѝстото мèсто во дòлот до кỳкята от бàбата, къде шчо бèше застàнало и по-напрèжното. Момѝчката втàсала къде нèго и пàк ѝстата бàба ѝзлегла, та я̀ прѝбрала и нèа, како шчо и пъ̀рвата. Сèдне я̀ натèрала да я̀ пòпошчит. Тàя кога чỳла тàка, се намỳртила, се набусỳрила, ама нèмала шчо дà чинит, та, сàкала, нèйкела, фàтила да я̀ пòшчит. Коа я̀ пòшчела и къ̀ршела вòшки и гнйди во бабѝната глàа, бàбата я̀ òпитала: «Шчò йе тòа, кèрко? Шчò кършиш тàка?»

 

— Шчо ке кършам — отгòорила момѝчката, — вòшки и

 

196

 

 

гнѝди си зòврела како цъ̀рви, нèмат нѝкога да ти се изтрèбеет от глàата.»

 

Бàбата си се замàлчила.

 

Кога се сквечèрило, йè рèкла: «Èно, кèрко, òнде, во въ̀рчкана, ѝмат трѝци, хòди зèми, зàмеси — ке излèзеет пѝлците и кокòшките да ’и нàхраниш.»

 

Момѝчката зèла трѝци, замèсила и òшла да’и нàхранит пѝлците и кокòшките. Ама шчо дà видит? — Нè кòкошки и пѝлци, а наизлèгли гỳшчери, змѝи, смòкой и сèкакви гàдой, та от стрàх, тàя се уплàшила, побèгнала и со тъ̀рчанье дòшла при бàбата и йè рèкла: «Шчо й òна, бàбо! Тѝ ми рèче пѝлци и кòкошки да нàхранам, а тѝйе нè биле ни пѝлци ни кòкошки, туку гỳшчери, змѝи и смòкой. Да бѝ све тỳка ти остàнале!»

 

Сèдне бàбата я̀ кàчила гòре в òдаа и йè рèкла: «Отбèри си, кèрко, èден от ковчèдзите, кой те бèндисвит, та òди си дòма.»

 

Момѝчката влèгла вòдаа, се полакòмила на хубàите кòвчедзи, та си òтбрала най-нòвийот и най-хубàвийот кòвчег. Си го крèнала нà рамо и си òшла дòма си.

 

Кога я̀ вѝдела мàйка йè, со рàдос я̀ пречèкала и се пофàлила пред пашчерѝца си: «Вѝде кèрка ми какòв ковчег ми дòнесе? — нòв и хỳбав, а нè како тèбе, фèтов и скàпан!»

 

Ама кога го отвòриле, шчо да вѝдеет вò него? — Вàреле свè гỳшчери, змѝи, смòкой и сèкакви гàдой, се спỳшчиле пе момѝчката нèйзина — кèрка йе, та я̀ ѝзеле.

 

 

117

ЗМЕОВСКИЙОТ ЗЕТ, ШЧО НАШОЛ ПАРИ ВО ХАНОТ  [1]

 

Во еден грàд ѝмало еден хàн и во хàнот една òдаа, шчо нѝкой вò неа нè можел да спѝят, зашчо бѝла толосòмлия — вò неа нòшя се слушал да ѝзлегвит глàс от джиздòйте: «Да ѝзлезам? Да ѝзлезам?» От тòй страх нѝкой во таа òдаа нè влèгвел и нè спиял, и сèкой мѝслел оту йе толосòмлия. По нèкойе врèме дòшол еден ябàнджия, кòндисал во хàнот. Свѝте òдаи бѝле пòлни со мушчèрии, та нèмало мèсто зà него. Ханджѝите му рèкле: «Хàнов è пòлн со мушчèрии, свѝте òдаи сè фàтени, мè-

 

 

1. Тази приказка има я и на турски, та може би да е и от турско произхождение, преведена на български и разпространена между българ. народ.

 

197

 

 

сто нèмаме; ушче една òдаа ѝмат прàзна, ама тàа йе толосòмлия — нѝкой нè влегвит и нè спият вò неа — нòшя от джиздойте ѝзлегвит нèкаков глàс, та от тòа сèкой се стрàшит. Ако не ти йе стрàх тèбе и ако сàкаш да ти я̀ отвòриме.»

 

Тòй бѝл бèзбели нèкой съ̀рчовит и нèстрашлив, та им рèкол на ханджйите: «Отворитè ми я; я̀з ке влèзам и ке спѝям вò неа; ако ми ѝзлезит тòлосом, нека ми ѝзлезит.» Му я̀ отвòриле одàата. Тòй влèгол и си пòслал килѝмчето, си клàл дисàдзите и свè, шчо ѝмал, си нàместил, како шчо ѝмеет àдет пътнѝците, си сèднал, си вèчерал, шчо дàл гòспод, а дòшло врèме, ке си лèгнит да спѝят. Дò тога нѝшчо нèмало, ни глàс, ни нѝшчо. Прèд да лèгнит, си клàл пишчòлите и ятàганот до пернѝцата и чèкал. «Да вѝдиме, — си рèкол — кàков тòлосом ѝмат òвде.»

 

Некоà доба, къде пòл нош, се чỳло глàс от джиздòйте: «Да ѝзлезам? Да ѝзлезам?» До двà пъти чòекот нѝшчо не отгòорил, на третийот път зèл пишчòлите в ръ̀це и ятаганот дò себе, та отгòорил: «Излези дè, да те вѝдам кòй си, та кòй да си, нèка сѝ.» И в èднож се рỳшил еден джѝз от одàата и шчо дà видиш? — Со кỳпои пàри — флòрини, карагрòшои и свèкакви дрỳдзи пàри. Тòй стàнал, си нàполнал дисàдзите со флòрини и карагрòшои и чèкал да се зàзорит мàлу. Утрѝната рано, шчò туку фàтило нефàтило да пỳкат зòра, си зèмат дисàдзите пòлни и со ỳсул си ѝзлегвит от хàнот и си пòбегвит, от како пò-напред и одайната врàта я̀ зàключил òтнадвор.

 

Кога се раздèнало, свѝте во хàнот разстàнале. Ханджѝите се разпрỳсале нагòре, надòлу, по рàботи, а нèго ỳшче го нèмат да ѝзлезит. Ханджиѝте си мѝслеле оту ỳшче спѝят. Помѝнале ỳшче нèколку сàати, нèмат го ỳшче. Дòшла плàднина и тѝйе òшле да вѝдеет, шчо сè стори àджиба òвой чòек? Кога дòшле до врàтата, кога глèдеет, шчо? — врàтата заключена òтнадвор со кàтинар. «Ех, — си рèкле — можит да ѝзлегол в чàршия пò-рано, та нѝйе не сме го вѝделе кога ѝзлегол.» Чèкале до по рỳчег, чèкале дò вечер, чèкале по вèчера да си дòйт за спàнье, нèго ỳшче го нèмат да си дòйт. «Ех, — си рèкле, — мòжит да òстанал у нèкой прѝятель!» Чèкале утрѝната, чèкале дрỳгийот дèн — задутрѝната, пак го нèмало. На трèтийот дèн, вѝделе, не вѝделе, ’и фàтило шỳбè (се усумниле). «Шчо сè стори àджиба чòеков? Я да скъ̀ршиме врàтава, — си рèкле — да вѝдиме шчò имат, шчò немат нъ̀тре в òдаа?» Скъ̀ршиле врàтата и влèгле. Когà, шчо да вѝдеет? — Джѝздот в одàата рỳшен и кỳпои кàменя во стред òдаа, а овдè онде низ камèнята пàри жòлти и бèли, а чòекот го нèмат ни жѝв ни ỳм-

 

198

 

 

рен, ни пàк негоѝте плячки, — той си бил ошол. Тòга им тèкнало зашчо врàтата бѝла затвòрена и зашчо го нèмало чòекот да се врàтит во хàнот. «Той си сòбрал пàрите, — си рèкле — та си пòбегнал.» И тòй час пòтера по него да го бàреет.

 

А той, от како си нàполнил дизàдзите со пàри и си ѝзлегол от хàнот, бèгал нèгде да се скрѝят. Трѝ дни хòдел и нàй-седне го привтàсале потераджѝите, атой дòшол до едно мèсто, къдешчо на една врàта стòеле двàйца вàрдачи, шчо вàрделе и не остàале нѝкого да влèзит до таà врата. Тамо бѝла змèовска кỳкя. Во неа сèдела затвòрена змèовска сèстра, тòлку лѝчна, шчо нèмало на вèков како нèа. Нѝкой нè можел да влèзити да а вѝдит, ни пàк тàя излèгвела. Тѝйе змèои бѝле дèвет брàтя, дèня шèтале по планѝните и по гòрите, а нà вечер си ѝделе дòма, при сèстра си. Той, кога дòшол до врàтата и вѝдел оту потераджѝите го привтàсале, им се мòлел на вардàчите да г’остàеет да влèзит до кỳкята, за да се скрѝят. Вардàчите нѝкако не го пỳшчеле да влèзит: «Нè, — му вèлеле, — òвде нѝкой не мойт да влèзит, òвде йе змèовска кỳкя; коа ке дòйдеет змèойте, ке те надỳшеет, та ке те изèдеет.» Той пак им се мòлил, мòлил, нàй-седне стòрил, како, стòрил, го пỳшчиле и влèгол. Излегла змеòвата сèстра и, кога го вѝдела: «Тѝх — му рèкла, — шчо сѝ барал, шчо сѝ влегол òвде? Дали нè знайш оту овàа кукя йе змèовска и оту кога вèчер ке дòйдеет брàтя ми, змеòите, ке те надỳшеет, та ке те изèдеет?» А той йè се мòлел да го скрѝят и йè вèлел оту и той бѝл змèх и оту ке им се стòрел дрỳгар, да шèтат зàедно сò ними по планѝнето и по гòрите. Нàй-седне змеòвата сèстра се стòрила кàйль, го зèла и го скрѝла, а потераджѝите си се врàтиле нàзад.

 

Вèчерта кога дòшле змеòйте, надỳшиле чòечка дỳша и я̀ опѝтале сèстра си: «Кòй дòшол òвде?» Тàя им кàзала, оту дòшол еден змèх и сàкал да им се стòрит нихнин дрỳгар да шèтат сò ними по гòрите и по планѝнето. Го извàйла прèд ними и тѝйе го побратѝмиле, го стòриле свòй дрỳгар и зèт, — му я̀ дàле сèстра си за жèна. Оттòга вèке тòй им бѝл дрỳгар и шèтал дèня зàедно сò ними по гòрите и по планѝнето, а нàвечер си ѝдел дòма.

 

199

 

 

 

118

НЕВЕСТА, ТРОЙЦАТА ЙЕ БРАТЯ И СВЕКОРОТ СО СВЕКЪРВА ЙЕ ИЛИ «ШЧО КЕ СТÒРИШ, ТÒА КЕ НАЙДИШ»

 

Си бѝле трòйца брàтя и една сèстра. Дòшло врèме, сèстрата я̀ омъ̀жиле. Кога се омъ̀жила, тàя во мъжòата си кỳкя нàшла свèкор и свèкърва мòшне лòши. Тѝйе сèкако я̀ мъ̀челе и лèб не я̀ остàале да се нàяйт, како шчо ке рèчиме пò-седне. Тѝйе бѝле и мнòгу лицемèрци — двеобрàзници.

 

По нèкое врèме на по-голèмийот брàт му тèкнало да хòйт нà гости у сèстра си, да я вѝдит кàко йе и кàко вървит со домàшните си лю̀ге. (Сèстрата бѝла мъ̀жена на дàлеку, во другò село). Ошол тàмо и, сватòйте му, òладжак, свèкорот и свекъ̀рвата сестрѝни му го пречèкале най-лю̀безно гьòа. — Я повѝкале снàа си и прèд него йè наръ̀чале со вѝсок глàс: «Съ̀но — йè рèкле, — дè да те вѝдиме сèга, èто дòшол брàт ти нà гости, да го чèстиш како брàт; èднож ни дòшол во кỳкява, трèбит да го èстиме; хàйде, хòди сèга, мèси една пòгача гòлема, хỳбаа, подпàана, мèси и еден прèснец (бàница), зàколи кòкошка и напрàй ’и како йе пò-арно.» — «Хàрно» — им рèкла тàа и ѝзлегла нà двор да сгòтвит вèчера, како шчо йè наръ̀чале. А брàт йè, кога чỳл тàка, мнòгу се зàрадвал и си рèкол со ỳмот: «Ама на какви добрѝ люге ѝмала къ̀смет сèстра ми да пàднит! Саде, ако ѝмат ум да се нòсит хàрно сò ними.»

 

Шчò туку невèстата ѝзлегла нà двор, свекъ̀рва йе скòквит пò неа и йе вèлит нà скришем: «Съ̀но, нè слушай шчо ти вèлит стàрийон, тòй нè знайт, нè сме мнòзина, та да èсиш тòлку гòлема пòгача и прèснец, а брàт ти йе нàш чоек, нèмаме тèклив òт него; ами мèси си тѝ едно кѝселче и едно зèлниче, достà ни йе за вèчера.» И тàя, кỳтрата, мèсила како шчо йè рèкла свекъ̀рва йè. Вèчерта невèстата стàвила сòфрата, клàла нà софра кисèлчето и тò, ъ̀ржено, клàла и зелнѝчето, госпòд знайт, и тòа мòж да бѝло ържено или смèсено. Кога вѝдел свèкорот, се рàзлютил гьòа и йè се рàзвикал: «Шчò ѝ òва, мори снàо? Шчо ти наръ̀чафме нѝйе, а тѝ шчо си сгòтвила? Вàка ли ке го пòчестиш брàта ти? Вàка ли ке го гòстиме? Еднож во вèкот ни дòшел нà гости, èднож ни стъ̀пил во кỳкява и со ваква вèчера ке го гòстиме? Гѝди вàква, пò-таква, гиди никàквице нѝедна!» Невèс-

 

200

 

 

тата мàлчела и нѝшчо не рèкла. А свèкорот се свъ̀ртил кон брàта йè и му рèкол: «Глèдаш свàту èто вàка сèкога си тъ̀ргаме со сèстрати; не йè рàзбират глàата, сбòрви си, ако нèмаш рàбота, ỳчи, кàрай, — ỳста ти сбòрвала, шàпка ти слỳшала, нѝкак нè зèмат отсбòр!» Брàт йè се чỳдел и мнòгу се лю̀тел. Шчо туку сèднале да вечèреет и невèстата сèднала да вèчерат, свèкорот йè вèлит: «Съ̀но я оди еден чàс, да им фъ̀рлиш рàна на гòйедана, èто тòа и òна да стòриш, та сèдне сèдни си рàат да вèчераш.» И тàа, кỳтрата, со мàлченье стàнала и òшла да стòрит шчо йè пòелял свèкорот. А дури тàя да фъ̀рлит на гоядата рàна, дури да стòрит овàона, шчо йè поèляле, тѝйе нà софра йè извечèрале. Кога се врàтила и дòшла нà софра да вèчерат, нè нашла нѝшчо, нѝто лèб. Се замàлчила и сàма сò себе си поплàкала. Разстàила сòфрата и пòслала да си лèгнеет. От како свѝте си лèгнале, а нèйзи йè се вѝяле черèвата от глàдос, тàя немàешчем шчо дрỳго да вèчерат, го ѝзела квàсот; зашчо пòике лèб нèмало, а кòлку шчо бѝло кисèлчето изелнѝчето, тѝе нà софра го ѝзеле и ни рòнка, ни трòшка не остàиле, а пак по сèлата йè àдет да не мèсвеет лèб пòике, а кòлко шчо им трèбит за еден дèн или за едно я̀денье, а ако дòйт нèкой гòст в чàс замèсвеет пòгача или кѝселец, та тàя вѝдела, не вѝдела, го ѝзела квàсот. Утрѝната брàт йè рàзлютен на сèстра си, си òшол в сèло и им кàжвит на брàтя си, шчо дòбри люге погòдѝла сèстра им, ама тàя бѝла непрокòпцана, нèумна, не ’ислỳшала и свè, шчо било и кàко било им рàзказал,а нèзнаел да им кàжит оту сèстра им тѝйе добри (!?) люге я̀ остàиле глàдна и оту от глàдос тая го ѝзела квàсот.

 

Тòга по-стреднийòт брат им рèкол на дрỳдзите брàтя: «Сега я̀з ке òдам у сèстра ни нà гости, да вѝдам кàква йе тàя рàбота? Сèстра ни нè беше тàква» — рèкол. И тàка стàнал, та òшол нà гости у сèстра си. И нèго го пречèкале ѝсто тàка, како шчо и по-голèмийот му брат бèа го пречèкале пò-напред; и сò него тàка ѝсто се стòрило, како шчо и со пъ̀рвийот — наръ̀чале на сестра му да мèсит гьòа пòгача и прèснец, а по пòвторно свекъ̀рвино си наръ̀чвейнье тàя месила пак едно кѝселче и едно зèлниче, колко зà ними; вèчерта пак я̀ изкàрале (я̀ изрỳгале) зашчо не мèсила пòгача и прèснец, сèдне пак я̀ остàйле без вèчера и шчо йе под бòга му нàрекле на брàта йè зà неа; тàя пàк от глàдост го ѝзела квàсот. Брàт йè утрѝната си òшол в сèло, рàзлютен на сèстра си, дòшол си дòма, та и тòй тàка ѝсто им рàзказал на брàтя си каква се стòрила сèстра им и кàко не го почèстила. Ама и тòй нѝшчо нè знаел да кàжит и не кàзал за квàсот.

 

201

 

 

Тòга най-малийòт брат, шчо го брòеле за будàличка, го фàтило шỳбе, оту тỳка ѝмало нèшчо скрѝшно, шчо не мòжеле брàтя му да го разбèреет, та им рèкол: «Сèга я̀з ке òдам у сèстра ми нà гости, да вѝдам и да рàзберам кàква йе тàа рàбота, шчо сèстра ми, вèлите, погòдила харнѝ люге, а тàа не била ỳмна и не знàела кàк да си жѝвит сò ними.» А брàтя му со шèга му вèлеле: «Хàйде бре, ти, будàлишче, ке си рàзберел пò-арно òт нас! Нѝйе не рàзбрафме, та ти ке си рàзберел! Шчо ке рàзбериш? Нийе вѝдофме, оту свѝйот кàбает йе у сèстра ни: тѝйе си се мòшне харнѝ люге.» — «Нè, не — вѝкал тòй, — я̀з ке òдам да вѝдам со мойвè очи и да рàзберам у кòго йе кабàетот. Яз нè вервам да йè тàа крѝва.» Потем нèколку препѝранье со брàтя си, най-мàлийот брàт стàнал, та òшол у сèстра си нà гости. Кога òшол тàмо, сватòите и нèго тàка ѝсто го пречèкале, какшчо и по-напрèжните му брàтя. Тỳку, кога йè пòеляле на сèстра му да мèсит пòгача и зèлник или, пò-прао да рèчиме, кѝселче и зèлник, тòй скòкнал нà нога и им рèкол: «Не я̀ òстаам сàма да мèсвит, оту йе аджàмия, та и я̀з ке йè пòможем» — и òшол на месарнѝцата къде ке мèсела, за да йè пòможит. Нàполнил еден гю̀м вòда и, кòга сèстра му замèсила, тòй йè тỳривал (сипел) вòда во брàшното, колку брàшно ѝмало, сèто, рèчи, го замèсиле, а саде трòйчка остàиле. Кога стàвиле сòфрата да вечèреет, тѝйе, спроти àдетот, шчо си ѝмале, я̀ прàшчале невèстата да òйт да’и нàранит гоя̀дата. А брàт йè вѝкнал: «Нè, да нè хойт тàя, я̀з èднож во вèкот сум дòшол да я̀ вѝдам и да си пòседам сò неа, како вѝстина со сèстричка, ми йе мѝло и сàкам òвде, прѝ мене да ми пòседит; сèкогаш тàя’и нàранвит гоя̀дата, сèга вийе сторѝте го тòй захмет, вие хòдите, фъ̀рлите им хрàна, тая нèка сèдит тỳка.» И тѝйе, свèкорот и свекъ̀рвата, вѝделе, невѝделе, стàнале, та òшле при гоядата, да’и нахрàнеет. А дури да дòйдеет стàрите, той со сèстра си се навечèрале и им извèчерале, а тòа, шчо престàнало, гòстот си го скрѝл во тòрбата или во тагàрджикот да му се нàйт утрѝната за пъ̀тем. Кога дòшле стàрите, домакѝните, нè нашле ни вèчера, ни лèб, гòстот зàедно со сèстра си им извечèрале. Сèдне тòй си лèгнал гьòа да си спѝят, а нè спиял. На стàрите черèвата фàтиле да свѝреет и да им гъргòреет от глàдос — лèб дрỳги нèмало, како шчо рèкофме по-напред, та и тѝйе го побàрале квàсот; го изплèскале како крàвайче и го запрèтале в òгнот да се пèчит, та насèднале околу огнѝшчето, да го чèкает да се ѝзпечит, а гьòа се грèеле. Гòстот, брат йе на невèстата, стàнал тòга и той, гьòа му стỳдело, та сè-

 

202

 

 

днал крàй огон да се грèйт. Зèл мàшата да разчèголит òгнот, да прѝтърнит мàлу жар кòн себе, та ѝзпретал пèпелта и, претàешчем, рàзмешал запретàнийот квас со пèпелта, тàка шчò квàсот нè можел вèке да се я̀йт. По мàлу врèме от како се пòгреал, пак си лèгнал. А стàрите, сватòите му, пак глàдни, зèле мàлуто брàшно, шчо бèше остàнало, да напрàеет бакàрдалник (качамак). Кога клàле на òгнот кòтелот со вòда и вòдата се стòплила, тỳриле вò неа и брàшното и бакардàлникот фàтил да клòкотит, гòстот пак стàнал сòнлия чешàешчем се òколу врàтот и я̀ òпитал стàрата: «Зòшчо тѝ йе вòда, шчо си клàла да тòплиш, свàтке? Дали ке пèриш?» — «Ах̀ъ — отгòорила му тàя, — ке пèрам.» И во тòа врèме той, барàешчем се òколу тѝлот, нàшол една вòшка, — «тих, пỳстино, шчо ме я̀йш, те нàйдоф» — рèкол и я фъ̀рлил во кòтелот со бакардàлникот. Со вòшка бакардàлникот не сè ядел, та пàк гладни остàнале. Гòстот пàк си лèгнал. Тѝйе се въ̀ртиле, се сỳкале — другò брашно нèмале да напрàеет дрỳги бакàрдалник, — тѝйе бѝле: «сèкое мèсенье и тòрба трèсенье». Шчо да чѝнеет, сирòмаси? Глàдни не се трàело и едно врèме, от како зàспал гьòа гòстот, фàтил да хъ̀рчит (во кèралот си ѝмале еден кỳп зèльки за рàсол), припàднале на зèльките, како нèкои оглàднети кòзи: «рỳс, рỳс, рỳс». Гòстот, кога чỳл рускàйньето, му се стòрило гьòа оту кòзите’и накàпале зèльките, та, вджàшен от сòнот, скòкнал от лèглото си, вѝкнал и на сèстра си: «Бъ̀ргу, сèстро, оту кòзите’и изèдоа зèльките» — грàбнале по една тòяга, та во темнѝната им припàднале къде и како втàсале пò-плешчи колку шчо мòжеле и не мòжеле, како на кòзи гьòа, терàешчем ’и и викàешчем им: «Къ̀ч, къ̀ч, цѝц, цѝц, пỳстинье, изèдофте зèльките» —и, удри, удри, дури им намèстиле кòските. Стàрите одвàй избèгале и се скрѝле, да не’и разбèреет оту бѝле тѝйе.

 

И тàка, най-малийòт брат, шчо го брòеле и го ѝмале за бỳдала, рàзбрал каквà мъка тъ̀ргала сèстра им от свèкра си и от свекърва си, та им плàтил тòа, шчо си сàкале и шчо си бàрале. Кога си òшол дòма, им рèкол на брàтя си: «Е, вѝе, ỳмните, ойдофте у сèстра ни, ама шчо рàзбрафте и шчо стòрифте? — Нѝшчо. Мèне, шчо ме чѝните бỳдала, òдите да вѝдите шчò разбраф и шчо сториф я̀з!»

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]