Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

II. ОТ ОХРИД

 

ж) Разказани от брата ми Петра

 

106. Тройца харàмии и млàда невеста или харамията никога не се наслаждават на харамийските си плодове

107. Наръчнѝците или «шчо йе пѝсано, тоа ке бѝдит»

108. Тройца бòрчлии или «чужджина йе бèл образ»

109. Бòжето провидèние или «шчо йе господ, не йе никой» — двайцата пътници

110. Мàйка вдòицаи нейзините двайца сѝной

111. Св. Гьоргѝоа кàйгана скъпа йе

112. Селянинот, Хрѝстос, св. Петр и арханг. Михаил

 

106

ТРОЙЦА XАРАМИИ И МЛАДА НЕВЕСТА  [1]  ИЛИ «ХАРАМИЯТА НИКОГА НЕ СЕ НАСЛАЖДАВА НА ХАРАМИЙСКИТЕ СИ ПЛОДОВЕ»

 

Едно врèме трòйца харàмии ѝзлегле в плàнина да прàйеет харàмилок. Тийе еден дèн во планѝната стрèтиле едни свàтои, шчо нòселе една нèвеста, се изпрèчиле пред сватòите и ’и изпоплàшиле. Сватòите избèгале, а невèстата я̀ остàйле во ръ̀цете на харамѝите. Ове я̀ зèле и я̀ òтнесле во гòрата. Тàмо я̀ въ̀рзале за едно дрèо. Сèдне сèднале на една стъ̀рна во гòрата, за да си почѝнеет мàлу, а най-мàлийот харàмия го прàтиле в грàд или во нèкой от сèлските плàнински хàнишча да зèмит лèб и мàнджа за я̀дене.

 

Тòй òшол да дòнесит лèб и мàнджа, а ходèешчем пъ̀тем си рèкол со ỳмот: «Я хàйде да ’и òтруям двàйцана, та да си я̀ зèмам яз невèстата со скъпоцèните рàботи» (Тàя бѝла накѝтена со мнòгу джевàири и флòрини, а бѝла и мнòгу лѝчна). Со тòй ниет най-мàлийот харàмия òшол на еден хàн, зèл лèб и мàнджа и кỳпил и нèколку пàри àфрото, та фъ̀рлил во мàнджата.

 

От другà стърна, дрỳдзите двàйца харàмии, негòйте дрỳгари, шчо остàнале в плàнина, къде невèстата, си се усбòрвале и си рèкле: «Я хàйде ние да го убѝяме дрỳгарот ни (той, шчо ке им дòнесел лèб и мàнджа), та невèстава со свè стока да ни òстанит саде нàм!» И тàка, шчò туку дрỳгарот им дòшол, тѝе двàйцата стàнале и го òпрале. Тòга вèке сèднале да си рỳчеет. Яле, шчо я̀ле и се нàяле. А не помѝнало мнòгу врèме и фàтиле да пѝшчеет от гòлеми бòли, шчо ’и грѝзеле во съ̀рцето, — не мòжеле и нèмале нѝшчо, шчо да чѝнеет и èден пàднал на еднà стърна, дрỳги на дрỳга и за мàлу врèме двàйцата ỳмреле со гòлеми мъ̀ки. Потем мàлу врèме помѝнале пъ̀тници и коа я вѝделе от дàлеку

 

 

1. Настоящата приказка е от Воденско, но понеже догдето е дошла до ушите ми минала през устата на охридчанин, който не е могъл да схване воденското наречие, писал съм я и аз както от него я чух, на охридский говор. Със същето съдържание намира се и песен.

 

174

 

 

невèстата, въ̀рзана, да плàчит и да вѝкат на пòмош, òшле къде неа, я̀ сотрèсале от дрèото, та тàка я̀ куртулѝсале. Тàя тъ̀рнала сò ними и им благодàрила.

 

 

107

НАРЪЧНИЦИТЕ ИЛИ «ШЧО ЙЕ ПЍСАНО, ТÒА КЕ БЍДИТ» [1]

 

Едно врèме си бѝл еден бòгат чоек, и жèна му рòжджала само момѝчина. Тòй от жàль си бòйосал кỳкята со църнà боя. Во тòа време жèна му остàнала пàк тèжка и тòй се зàколнал, оту ако рòдит жèна му пàк мòмиче, ке го ỳбият. Жèна му, шчо туку чỳла овье сбòрой, фàтила да жàлят мнòгу и сè се крѝяла. Прèд да дòйт чàсот, за да стѝгнит (да рòдит), най-голèмата йè кèрка коа вѝдела оти мàйка йè мнòгу жàляла, йè рèкла: «Мàйко! àйде да òйме в плàнина, та тàмо да рòдиш, зашчо, тàте сàкат да те òперит (да те убие), ако рòдиш пàк жèнско.» Мàйка йè кандѝсала и стàнале, та òшле в плàнина.

 

Дòшол чàсот за рòжджане.

Бѝло стрèд ношч.

Тèмница, състък.

Забòлело я̀ съ̀рце и пòлойна.

Врèмето бѝло мнòгу стỳдено.

Се рòдило мъжкò дете.

Се зарàдвале мнòгу.

 

От кàршия ѝмало вѝдело, — трèбит да бѝле нèкои òвчари кои си запàлиле òгон, та си се грèеле.

 

Кèрка йè тъ̀рнала къде видèлото, да зèмит малу òгон, за да запàлеет и да го изгрèет рỳльчето.

 

Коа òшла къде òгнот, глèдат от дàлеку, оту трѝ жèни сèдеет покрай òгнот. Едната жèна прèдела со фỳрка, втòрата со ръ̀ката кàжвела, а трèтята дъ̀ржела в ръ̀це нòжици.

 

Тѝйе, тритè жени, си се разгòорвеле и момѝчката ’и слỳшала шчо сбòрвеле. Пъ̀рвата вèлела, оту на богàтийот чоек, шчо му се рòдило мъжкò дете, кòлку врèме да му напѝшеле да жѝвит и кàков да му йе къ̀сметот.

 

 

1. Срав. Бр. Милад. Б. п., № 17.

 

175

 

 

Фàтиле да се препѝнеет, една вèлела да жѝвит една гòдина, дрỳгата пòйке да живит, а трèтята рèкла: «Яз нàожджам мỳнасип, да жѝвит двàесет гòдини, ама, кога ке се жèнит, на дваесèтата година, кога ке зèмит невèстата, ушче прèд да влèзит дòма, да напѝшиме, шчò нà път да ỳмрит!»

 

На тòа кандѝсале и трѝте наръ̀чници и прèсекле со ножѝците кòнецот (нѝшката), шчо прèдела първатà жена. Леункѝната кèрка, коа чỳла òвье сбòрой, се врàтила къй мàйка си и клàла нà памет сè, шчо чỳла и вѝдела. Шчò туку дòшла, мàйка йè я̀ опѝтала, зашчо не è дòнесла òгон. Тàя йè отгòорила оти бѝло мèстото дàлечно, та се уплàшила да òйт дури тàмо да не ѝмат нèшчо арàмии. Кèрката скрѝла от мàйка си сè òна, шчо чỳла и вѝдела къй òгнот.

 

Во темнѝ зори ушче кинѝсале да си òдеет дòма со гòлема рàдос и да му кàжеет на тàтка си оти бòг ’и зàрадвал со мъжкò дете. Коа си дòшле дòма тàтко им се зарàдвал и сèта род-рòднина и приятели се зарàдвале. На чàсот пòелял да бадемòсеет кỳкята со вàр и да я̀ нашàреет со свèкакви бòи. Зия̀фети по зя̀фети, сè се весèлиле.

 

Дèтето òт ден нà ден рàстело и порàстило и до двàесет гòдини — цèл мъ̀ж се стòрило.

 

Тàтко му сàкал да го жèнит.

 

Кèрка му, òная, шчо бèше чỳла наръ̀чниците къ̀й òгнот, нѝкому нѝшчо нè беше кàзала и не остàала тàтка си да го òженит. Нàй-седне, нèмала шчо да чѝнит, кандѝсала и тàа. Юнакот го свъ̀ршиле (го годили) во еден дрỳги град, за една керка кòчена на еден богàт чоек.

 

Дòшло врèме да стòреет брàкот. Кàниле свàтои и се насòбрале чуднò чудо. Свèкорот, зèтот и сватбàрите тъ̀рнале свàтои да я зèмеет невèстата. А пак сèстра му, шчо беше слỳшала наръчнѝците се промèнъла во мъ̀жки рỳтишча и òбула скòрни до кòлена.

 

Сватòйтеòшле у тèстот, я̀ле, пѝле, зèле невèстата и си тъ̀рнале да си дòйдеетдòма у зèтот. Пъ̀тем ’и фàтила горешчѝната. Сватòйте, за да си отпочѝнеет, фàтиле ливàдето, под сèнките да пладнѝвеет. Зèтот и сèстра му, шчо не се отдèльвела от брàта си, сèднале на едно отдалèчено мèсто, под едно дрèо гòлемо, под еден чѝнар (я̀ор), за да изчѝнеет. Зèтот лèгнал да пòспият, а сèстра му го вàрдела, зашчо знàела оту мòжит нèшчо злò да му се стòрит, спроти наръчнѝците, шчо сбòрвеле во òноа врèме. Си сòбула скòрните (чѝзмите) и сè бѝла на скòк. Туку в èднож от

 

176

 

 

дрèото се фъ̀рлила една змѝя къй зèтот. Тàя, сèстра му, како гòтоа шчо бѝла на свèкоя дèкика, шчò туку се фъ̀рлила змѝята, я̀ пречèкала во скòренот и стѝснала ỳстата на скòренот. Тòга наръ̀чала да завàлеет нàстърна еден гòлем огон, за да я изгòреет змѝята. Запàлиле сѝлен òгон и го фъ̀рлиле скòренот со змѝята в огнот. Тàя бèше наръ̀чала на брàта си ушче пò-напред да влèзит во кочѝята, шчо бѝла затвòрена свè со джàмой. Коа я фъ̀рлиле змѝята в òгнот, тàя фàтила да пѝшчит и да чвѝчит. Зèтот коа чỳл пискòйте, без да знàйт шчо йè рабòтата, òтворил пенджèрето от кочѝята да вѝдит шчо сè тѝйе чвѝкой. Тòга змѝята скòкнала и се фъ̀рлила во кочѝята, та го къ̀снала зетàтого по чèлото. Тòй от бòли пàднал и на чàсот пòчинал (ỳмрел) [1].

 

Тòга сèстра му им разкàзала свèта истòрия братòа си, како тàтко йè бѝл рàзлютен, кàко сàкал да я òперит мàйка йè, зашчо му рòждала свè жèнски, кàко сèдне òшле в плàнина; кàко тàмо мàйка йè стѝгнала (рòдила) мъжкò дете и кàко òшла сèдне къй òгнот и нàшла къй нèго трѝ жèни, наръчнѝците и кàко тѝйе се разгòорвеле за дèтето; како ке ỳмрело ушче пред да влèзит дòма си со невèстата тàка, како шчо им се стòрило, та за тòа тàя се òблекла во мъжки рỳтишча, за да го вàрдит да не му се стòрело нèшчо, ама свè бѝло по пỳстина. Тòга сѝте рèкле на тàтка йè, оти писàното си йе пѝсано и нè е чаре — тòа ке се ѝзполнит. Тѝйе си òшле дòма си, а невèстата си се врàтила нàзад у тàтка си.

 

 

108

ТРÒЙЦА БÒРЧЛИИ ИЛИ «ЧУЖДЖИНА ЙÈ БÈЛ ОБРАЗ».

 

Èдно врèме во еден грàд се стòрила гòлема скъ̀пия. Тàмо жѝвел еден сѝромах и бòрчлия чòек. Тòй, кога вѝдел тàка, оту от еднà стърна нè можел да си прèранит дèцата, а от дрỳга, нито бòрджот ке мòжит да си плàтит нèкога, му се стèмнало прèд òчите, та си рèкол: «Да бèгам на чỳжджина, оту чỳжджина йе бèл образ, друго мèне не мè мият.» И тàка, èдна ỳтрина стàнал отрàно и тъ̀ргнал и сè се òбзървел нàзад да вѝдит да не ѝдит нèкой пò него, да не го разбрале тѝйе, на коишчо ѝмал за дàванье, та да

 

 

1. Според други змията не го укъсала зèтот нà път, под дрèото, а в църков при сàмото венчаанье изскòчила òт алтар, се фърлила нà него, та го укъсала по челото.

 

177

 

 

тъ̀рчеет по него да го врàтеет от пъ̀тот нàзад. Кога тàка тъ̀рчал и се òбзървел, вѝдел оту èден чòек тъ̀рчал со гòлема сила, зàдишен. Нèму му се стòрило оту тъ̀рчат пò него нèкой от борчлѝите (взаимнодавците) нèгой, та мнòгу се ỳплашил да не го врàтит нàзад и се мислел къде да се скрѝят. Се скрѝл во èдна къ̀пина, а до тòга прѝвтасал, прѝближил и дрỳгийот. Шчò туку дòшол тòй и го пòзнал оту нè бил нèкой от борчлѝйте му, му дòшло мàлу дỳша, се поздрàвиле и фàтиле да се опѝтвеет еден дрỳгего от шчò бèгале. И пъ̀рво, пъ̀рвийот го òпитал втòрийот: «От шчò бèгаш, брè брàте?» Втòрийот му отгòорил: «Остàй ме, не гѝбай ме, жити бòга! Бòрчлия (одлъжен) сум, ỳдаен дò гуша, та сè едно борчлѝите ми трòпеет нà врата; ми йе стрàх нàй-седне ке ме крèнеет и ке ме клàдеет хàпц. А пак во òваа шчỳра скъ̀пия не се прèвтасвит да си прèранит чòек дèцата, а къ̀де мòйт да плàшчат и бòрджой? Затòа рèкоф да зàмижам, та да бèгам на чỳжджина, къде ке ми глèдеет òчи; чỳжджина йе бèл образ, вèлеет!» — «Ох, бре брàте, — рèкол първийот. — Остàй се, дали не ми òпитвиш хàлот и мèне? Ами я̀з от шчо бегам? Тà и я̀з от тòа. С òваа пỳста скъ̀пия не се ѝзлегвит на глаа; от бòрчлии глàа нè мòжам да крèнам, òт врата нà двор нè можам да ѝзлезам; борчлѝите кàта ден и сè едно ми клю̀кеет нà врата, — èден пòйди, дрỳги дòйди. Èто от тòа бèгам!» — «Кога тàка, — се òтзвал втòрийот, — хàйде да бèгаме зàедно.» И сѝ тъ̀рнале да бèгеет сè со бъ̀рзина.

 

Ходèешчем си двàйцата, се обзъ̀рнале нàзад да вѝдеет да не ѝдит нèкой по ними. Кòга глèдеет къде тъ̀рчат дрỳги, ушче пòйке зàдишен и си рèкле: «Хàа, сèга я̀ погòдифме! Онай трèбит да йе нèкой от нàшите бòрчлии, я̀ от твòйте, я̀ от мòйте, — тъ̀рчат да нè втàсат и да нè врàтит òт път. Я хàйде да се скрѝяме.» И се скрѝле во едни къ̀пине. А кога прѝближил до ними, го вѝделе оти тòй не бил таков, а и тòй бèгал от нèкой хàл. Се дòблизал дò ними и се поздрàвиле. Го опѝтале от шчò бèгал тàка? И тòй им рàзказал, оту бèгал от бòрчлии и от сиромàшчия. «Кога бѝло тàка, — си рèкле, — хàй да бèгаме сѝте трòйца зàедно на чỳжджина; чужджина йе бèл образ». И тàка се стòриле трòйца дрỳгари. Въ̀рвеле, шчо въ̀рвеле дèн, двà, пèт дни, дòшле и застàнале во еден грàд да рабòтеет.

 

Сèкой от трòйцата зàфатил да си рàботат свòйот зàнает, — èднийот бѝл ткàяч, ткàел плàтна, кѝлими и дрỳдзи тàкви рàботи. Дрỳгийот бѝл кòач, рàботал жèлезни рàботи. Дрỳгийот — шчѝчар, ковчегар или дограмàджия, мàрангоз. Сѝте трòйца се зафàтиле

 

178

 

 

за рàбота, рабòтале и се печàлеле и добѝвале. Све, шчо добѝвале, го клàале во èдна òбща кàса, како вèрни дрỳгари, и от една кàса хàрджеле, со èдна рèч и печàлбата и харджòйте им бѝле стрèцки — òбщи.

 

От како дòста врèме тàка рабòтале и печàлиле заèднички и дòста спечàлиле, намѝслиле веке да си хòдеет во тàткойната. «Хàйде веке — си рèкле — да си хòйме дòма, да си вѝдиме дечѝната, да си вѝдиме кỳките. Дòста сèдофме чỳжджина и дòста сме стèкле, ке мòжиме да се изплàтиме на борчлѝите и да си живèйме малỳ многу чòечки». — «Хàйде» — рекле сѝте трòйца. Туку пàк си се помѝслиле и си рèкле: «Хàрно, ке си хòдиме, ами нѝе тòлку гòдини, шчо нè сме тàмо, цàрската давàнина не сме си плàтиле, та, шчò туку ке хòйме и ке нè счèпеет пъ̀рво зà неа, та кое за цàрски дàачки, кое за бòрчлии, ке си издàйме пàрите, шчо ке занèсиме, ке се согòлиме, та не ке ни остàнеет за дрỳго, не ке ѝмаме со шчò да живèиме, сèдне хàйде пàк бèгайнье, ке нè мѝят, хàйде пàк на чỳжджина, кòй знайт ушче кòлку гòдини! Ами хàйде да напрàйме, сèкой по едно нèшчо, та да му занèсиме на цàрот пèшкеш, за да ни прòстит досèгашната давàнина!» И тàка сѝте трòйца се усбòрвале сèкой да нàпрайт по едно нèшчо за пèшкеш на цàрот.

 

Фàтиле сèга да се опѝтвеет мегю̀ себе, кòй шчо ке нàпрайт. «Тѝ шчо ке нàпрайш?» го опѝтале ткàячот. — «Яз ке нàпраам — рèкол тòй — еден кѝлим и нà него напѝсана цàрската цъ̀рква, за да се мòлит богу вò неа цàрот, та да не сè мъчит да одит дури в цъ̀рков.» — «А тѝ шчо ке нàпрайш?» — го опѝтале кòачот. — «Яз — рèкол тòй — ке нàпраам еден жèлезен грỳнец, [1] шчо кога ке се клàйт вò вода, да чѝнит «пля̀с, плю̀с» како жѝв. — «А тѝ — му рèкле на дограмаджѝята — шчо ке нàпрайш?» Тòй се свъ̀ртил и му рèкол на плъ̀тнарот: «Тѝ да нàпрайш една тòрба, за да си го клàйт цàрот кòйньчето, шчо ке го нàпраам я̀з от дрèо. Тòа ке бѝдит со бỳргии, ке се прàйт и ке се рàзсипвит, та да се клàват во тòрбата. Тòа койньче да го вя̀хнит и да го стѝскат за еднотò ухо, ке лèтат со сè вяхнàтийот чòек, а да го стѝскат за друготò ухо, ке слèзит дòлу нà земя.»

 

Тàка сѝте трòйца напрàйле, како шчо се усбòрвале, и му зàнесле пèшкеш на цàрот. Нèму мнòгу му се стòрил кèйфот и им

 

 

1. Грунец = един вид от охридските, диви наричани, риби, на величина и вид колкото една цървеноперка. (Виж и в речника ми).

 

179

 

 

прòстил сѝте дàачки, шчо ѝмале да дàвеет на царшчината за тòлку гòдини. Тѝйе си изплàтиле пòсле борджòйте и си живèеле госпòдарски.

 

 

109

БОЖИЕТО ПРОВИДЕНИЕ ИЛИ «ШЧО ЙЕ ГОСПОД, НЕ ЙЕ НЙКОЙ». ДВАЙЦАТА ПЪТНИЦИ

 

Едно врèме си бѝл еден сѝромах чоек, а прàведен, и се мòлел богу да го обòгатит. Ама гòспод како гьòа да го нè слушал, та сиромàхийов нàмислил да хòйт на чỳжджина да пèчалит.

 

Дòшол дèнот, кога ке тъ̀ргнел за на чỳжджина. Се сòбрале роднѝнето и приятèлите му, за да го изпопрàтеет. Си òбул опѝнците, си зèл тоягата и тагàрджикот со лèб нà рамо и си кѝнисал. Роднѝнето и приятèлите му се избàциле сò него и го попрàтиле до нèгде со мòлитви: «Дòбор пъ̀т и дòбор къ̀смет, — дòбра пèчалба да му нàвъртит гòспод» и се раздèлиле, — тòй за на пъ̀т, а тѝйе нàзад за дòма.

 

Тòй въ̀рвел, шчо въ̀рвел до нèгде нà нодзе и се ỳморил, та сèднал на едно мèсто да си поѝзчинит. Отдàлечен бѝл от грàдот или от сèлото òколу два-три сàата.

 

Во тòа врèме дрỳги еден пъ̀тник втàсал и, кога се дòближил дò него, го пòздравил и му рèкол:

 

— Су здрàвье, пъ̀тниче!

 

— Здрàвье д’ймаш, дрỳгару — му отгòорил пъ̀рвийот пъ̀тник.

 

— Шчо сѝ седнал тỳка, шчò чекаш? — повторил втòрийот.

 

— Скàпнаф от пъ̀тот, та сèднафòвде, да поѝзчинам мàлу.

 

— Ако сàкат гòспод (или, ако бòг дàйт), за къ̀де вàка?

 

— По къ̀смет, на чỳжджина, да печàлиме, оту сиромàшчиня ме навя̀хнала, — сиромàшчия йе ỳсилна — рèкол пъ̀рвийот пътник.

 

— Хàрно, бòг да ти пòможит, — отгòорил втòрийот пъ̀тник, — ако сàкаш, мòжиме и дрỳжина да бѝдиме, — и я̀з тòа сум нàмислил и я̀з за тòа сум ѝзлегол.

 

— Бѝдвит, — рèкол пъ̀рвийот, — се чѝниме дрỳгари.

 

— Ти се чѝнам дрỳгар, — рèкол втòрийот, — ама со тòй

 

180

 

 

сбор (условие), ако тъ̀рпиш све шчо ке вѝдиш и шчо ке ти се глèдат чỳдно и да мàлчиш дури да òдиме дò место; тòга и я̀з ѝдам со тебе да ти бѝдам дрỳгар и да бѝдиме пъ̀тници зàедно.

 

— Хàрно, — му отгòорил пъ̀рвийот, — ке тъ̀рпам и ке мàлчам.

 

Постòяле тàмо ушче мàлу, шчо постòяле, оту сèдне стàнале двàйцата, та си тъ̀рнале пъ̀тот зàедно. Кога се сквечèрило и приблѝзале до едно сèло или грàд, втòрийот пъ̀тник му рèкол на пъ̀рвийот: «Довèчера ке те òтнесам у еден мòй прия̀тел нà гости.» На вèчерта дòшле во грàдот или сèлото и кондѝсале у еден от най-пъ̀рвите домàкини. Домàкинот ’и пречекал и и дòчекал мошне хàрно, — вèчерта им стàвил сòфра и гòстил мнòгу дòбро, им пòслал пòстели мèки, по една две пèди дèбели; им клàл òнье пèрници мèки, да ти йе мило да лèгниш и да спѝяш! Вèчерта гòстите яле, пѝле, нòшта спàле и прèспале, како пò-арно. Утрѝната от темнѝ зори стàнъле за пъ̀т. Домàкинот, шчо туку ỳзнал, оту гòстите стàнале и се гòтвеет за пъ̀т, пòелял да им пригòтвеет я̀денье, — пòручег. Пàк им стàвиле сòфра да покъ̀снеет мàлу. От како се напорỳчале, домàкинот им нàполнал тагарджѝците со еднò друго за я̀денье пъ̀тем и ’и ѝзпратил. Втòрийот от пътнѝците, приятельот на домàкинот, во тòа врèме нàшол нèкаков кòлайлок, та ỳкрал от домàкина една позлàтена, мнòгу скъ̀па чàша, та си я̀ скрѝл во тòрбата или тагàрджикот. Пъ̀рвийот пъ̀тник го вѝдел ама нѝшчо не мỳ рèкол, зашчо, какошчо рèкофме, бèше му се тàксал свè, шчо ке вѝдит, да тъ̀рпит и да мàлчит.

 

Тъ̀рнале си пъ̀тот вторийот ден; въ̀рвеле, шчо въ̀рвеле, се сквечèрило; вèчерта дòшле во еден дрỳги грàд или сèло. Тàмо нè нашле нѝкой прѝятел или познàйница, у кого да кондѝсеет. Въ̀ртиле, сỳчиле, нàй-седне кондѝсале пàк у еден бòгат дòмакин, ама мнòгу лòш и скържàв чоек. Тòй нѝкако нè сакал да ’и прѝберит дòма си, — вѝкал, се кàрал со дòмашните си, како да му бѝле тѝйе нèшчо крѝви. Како да бѝло, бѝло, нèмал шчо да чинит, — тѝйе вèке му дòшле некàнети гòсти, та стрàм му бѝло да ’и ѝзтерат, сàкал нèйкел, страма ради, му пỳкнал врàгот, та ’и прѝбрал. Вèчерта пътниците помѝнале какò годе, припỳр-запур — домàкинот, како шчо рèкофме, страма ради ’и прѝбрал им дàл по едно пàрче лèб и нèшчо мàнджулка. Нòшта прèспале, како прèспале. Утрѝната стàнале рàно и си òтишле; домàкинот баре нито ’и вѝдел кога си ѝзлегле. На излегвèньето от тàа кукя втòрийот пътник ѝзваил от тòрбата позлатèната скъ̀па чàша, шчо бèше я̀ ỳкрал по-напрèжнийот дèн от дòбрийот свòй прия-

 

181

 

 

тель, та я̀ òстаил во кỳкята на тòй лòш чоек, шчо не им стòри нѝкаква чèст, шчо не сàкаше нито во кỳкята си да ’и прѝберит, да пренòшчеет една нòшч. Пъ̀рвийот пъ̀тник вѝдел и тòа, ама нѝшчо не мỳ рèкол.

 

Хàйде, кинѝсале третийот дèн. И тòй ден се сквечèрило и се стèмнало. Влèгле во едно сèло. Нèмале у кого да кондѝсеет и да преспѝйеет. Се дỳмале, се чỳделе у кòго да хòдеет, кòму да се тоàреет, — нèмале нѝкой пòзнат. За бàхтот се нàшла една сирòмашка стàричка, бàбичка вдòйца, от бòга рòдена, мнòгу дòбра жèна. Тàя ’и покàнила и ’и зèла дòма си. Тàя си ѝмала èдна кỳкичка, шчо вèлеет «со трѝ коле пòдпрена» на скòк за надѝнанье. Вèчерта òт овде, òт онде, со шчо дàл гòспод, лèб и сòл, бàбата нèшчо им стàвила и кòлку шчо мòжела ги чèстила. Покъ̀снале, шчо покъ̀снале и си лèгнале. Утрѝната ушче от глòбоки зòри, пъ̀тниците си стàнале да си хòдеет. Во тàя ранскà доба жèната бèше си òшла нà вода, а тѝйе си излегле и си òтишле. Пред да излèзеет на пъ̀т, втòрийот пъ̀тник, дрỳгарот, да рèчиме, на първийот, зèл еден дѝкел, ỳдрил сò него нèколку пъти на еден джизд от кукярчето бàбино и го ỳрнал. Цèлата кỳкярка пàднала и тѝйе пъ̀рснале да бèгеет. Кога си дòшла от вода и си вѝдела кỳкята пàдната, ỳрната, бабѝчката, кòй знайт, какви клèтви им дàла. Пъ̀рвийот пъ̀тник, гледàешчем тàкви безпъ̀тности от другàра си, сè го бѝло яд, шчо тàков дрỳгар му дàл гòспод и си кòлнел дèнот и чàсот, шчо се сдрỳжил сò него, ама мàлчел и тъ̀рпел, — нèмал шчо дà чинит, оти тàков сбор бèше му дàл!

 

Утрѝната вèчер во четвòртийот дèн дòшле во едно сèло или грàд и пàк нèмале къ̀де и у кòго да кондѝсеет, не познаале нѝкого. Въ̀ртиле, сỳчиле, хеле се нàшол еден дòбор чòек, еден хàрен дòмакин, тòй ’и пòканил и ’и зèл дòма си да преношчỳвеет. Вèчерта ’и чèстил и гòстил како пò-арно со я̀денье и со пия̀нье. Яле, пѝле и си лèгнале да спѝйеет. Прèспале нòшта и стàнале. Домàкинот ушче отрàно пòелял на домакѝнката да им прѝготвит пòручег и по нèшчо за я̀денье за пъ̀тем. Им стàвиле да порỳчеет. Порỳчале и се напорỳчале; стàнале да си хòдеет. Кога ке си тъ̀рнеле за нà път, втòрийот пъ̀тник му рèкол на домàкинот: «Прия̀телю, ние сме ябàнджии, не знàйме пъ̀тот òт овде за пò-тамо, дали не йе кàбиль да ни пỳшчиш нèкого да ни ѝзпрайт п̀ътот до дрỳмот? От тамо на сèдне нѝе ке си òдиме сàми, а мòжит бèлки да нàйме и нèкой дрỳгар!»

 

 Домàкинот си ѝмал саде едно мъ̀жко дèте от два-тринайсет гòдини — тòа му бѝло мъжко, тòа жèнско. Тòй им рèкол: «Ке ви

 

182

 

 

го пỳшчам дèтево!» И им го дàл дèтето да им ѝзпрайт пъ̀тот, дури да излèзеет от сèлото, та да фàтеет дрỳмот. Тѝйе, пътнѝците, зàедно со дèтето нàпред, тъ̀рнале пъ̀тот и дòшле до една гòлема и сѝлна рèка, шчо тèчела край сèлото и шчо нòсела дрèо и кàмен. Дèтето им покàзало пъ̀тот и им рèкло: «Ено, шчò туку ке помѝните мòстон, тъ̀ргайте сèдне прàо.» А втòрийот пътник му рèкол: «Ушче троà, дèтенце, дури да помѝниме мòстон, дòйди сò нас, та сèдне вратѝ си се. От тамо сèдне нѝе ке си хòдиме сàми!» Дèтето ’и пòчуло и тъ̀рнало сò ними да òйт до мòстот. Кога дòшле до стрèд мост, втòрийот пътник го пòтурнал дèтето во рèката и тòа се удàйло!

 

Дò тога дрỳгарот му глèдал сè шчо чѝнел, се лю̀тел, къ̀рцкал зъби, ама, спроти сбòрот, шчо бèше му дàл, тъ̀рпел и мàлчел. А кога вѝдел тоà чудо, нè можел вèке да се стъ̀рпит и гòтов бѝл да му ѝзвикат на другàра си: «Бòже мòй! Шчо ѝ òва чудòвишче, шчо ми дàде гòспод за дрỳгар? Къ̀де отѝдофме свè по една пàкос стòри!» Кога тòа си мѝслел, в èднож дрỳгарот му се òблеал во една гòлема свèтлина, òсколтнал от светлѝната и му рèкол: «Прия̀телю! Шчо си мѝслиш тѝ вò себе? Яз знàм оту свè, шчо вѝде òт мене, ти йе мнòгу чỳдно, туку ѝмай мàлу търпèние и èла пò-вамо сò мене да ти кàжа свè, зàшчо тàка сум стòрил!» И òтишле по-тамо, помѝнале мòстот. Оттъде мòстот ѝмало дрèвя гòлеми и сèнки дèбели, а тòга бѝло лèтно врèме и гòлема горèшчина. Седнале под сèнките и втòрийот пътник фàтил да му кàжвит на първийот свè, зашчо стòрил тàка!

 

«Тèбе ти се вѝде чỳдно, — му рèкол, — зàшчо я̀ ỳкрадоф чàшата злàтна от хàрнийот дòмакин и я òстайф у лòшийот; тѝ се ỳяда, зашчо я̀ ỳрнаф кỳкята на сиромàшката дòбра бàбичка, шчо тòлку хàрно нè прèчека, тѝ се ỳплаши и се нàлюти, зашчо го ỳдайф дèтето на четвòртийот хàрен дòмакин. Хъ̀а? Нè йе тàка? Тỳку пòтърпи мàлу сèга и слỳшай да ти кàжа:

 

1) Пъ̀рвийот дòмакин, шчо нè прèчека тòлку хàрно и тòлку мнòгу нè чèсти, йе мнòгу хàрен и прàведен чòек, ама стàрците от негòвийот грàд го запѝзмиле, зашчо не ’и слушат и нè чинит, како шчо сàкает тийе, лòши рàботи, та беа намѝслиле да го отрỳйеет, — бèа му прàтиле гьоà пèшкеш тàя позлàтена чàша, облèана со отрỳячка, за да се нàпият сò неа, та да се òтруят. А ушче тàа чàша бèше и крàдена, а къ̀де, во кòа кỳкя да влèзит крàдено нèшчо, во тàа кукя хàйр немат вèке, тàя ке се стòрит прàх и пèпел! Ето зàшчо я̀з я̀ зèдоф чàшата òт него, за да го

 

183

 

 

ѝзчувам и нèго от смъ̀рт и кỳкята му да се дòчуват здрàва и чѝтава, а и от грèхои да му ѝзчувам дỳшата.

 

2) Втòрийот дòмакин вѝде кàков лòш чоек бèше. Тòй не сàкаше да нè прѝберит една вèчер да пренòшчиме дòма му. Тòй нѝкому добро нè чинит, а сèкому злò. Затòа нèму му я̀ òстайф чàшата, тòй да се òтруят, та да òткинит свèтот от негòите лòшинье; и ушче, зашчо беше крàдена, да не òстанит прàх и пèпел от кỳкята нèгоа. Ето зàшчо тàка стòриф, за да ѝзваам лòшото от кỳкята на харнийòт чоек, а да го òтнесам во кỳкята на лòшийот.

 

3) Трèтята вечер бèфме у сиромàшката стàричка. Тàя йе мнòгу харнà жена, вѝде како хàрно нè прèчека, се чỳдеше шчо да ни дàйт, да бèше кàбиль, нà глаа да нè клàйт. Тàя сàкат сè хàрнинье на люгето да чѝнит, ама кỳтрата, мнòгу сирòмашка бèше, та нèмаше со шчò. До джѝздот от кукярчето нèйзино ѝмаше закòпани еден кàзан пòлн пàри. Ако да стòеше кỳкята, тàа нѝкога не ке ’и нàйдеше, а я̀з за тòа го ỳрнаф джиздот, за да ’и нàйт пàрите, кога ке кòпат тàмо, за да го прàйт джѝздот, та сò ними и кỳкята да си нàпраит и да си жѝвит пò-арно и да мòжит и хàрнинье, милòстини на сѝромаси да чѝнит.

 

4. Нàй-седне чèтворто, го ỳдайф детето во рèкана. Тòа нèшчо тèбе ти се вѝде най-голèмото злò, шчо стòриф. Навѝстина тàка йе, ако глèаме со чòечки òчи, ама ѝнако йе най-голèмото дòбро. Зашчо тàтко му на тòа дèте йе мнòгу добòр чоек, како шчо го вѝде и сàм ти, — кàко не прèчека, кàко нè гости и чèсти и кàко не ѝзпрати! Ама тòа дèте, ако остàнеше жѝво, кога ке порàстеше, ке се стòреше мнòгу лòш чоек, шчо нàй-седне и на бèсило ке ỳмреше, та и тàтка си ке пострàмотеше и свòята дỳша ке я̀ фъ̀рлеше во днò пекол. Яз го ỳдаиф, за да му спàсам и негòата дỳша от вèчна мъ̀ка, и тàтка му да го куртỳлисам от безчèстието, от стрàмот и от по-гòлеми жàльби, шчо ке тъ̀ргаше, кога ке го вѝдеше нèкога сѝна си да вѝсит на фòртома. Нèму гòспод ке му дàйт друдзѝ деца прокòпцани.

 

Èто зашчо я̀з стòриф свѝте тѝйе рàботи, шчо ти се глèдеет тèбе чỳдни. Яз не сум чòек, а ангел бòжий. Гòспод ме прàти, за да стòрам негòата пòеля. А тѝ се мòлеше бòгу да те обòгатит. Бòг ти пòслуша мòлбата. Глèдаш тàя ябòлшница? Стàни, собèри си во тагàрджикот от лѝстьено и от цỳтон, шчо покàпале пò земя, та хòди си дòма и ке се обòгатиш».

 

Пъ̀тникот фàтил да бèрит от лѝстьето и от цỳтот яболшнѝчини во тагàрджикот. Тòй бèрел и сòбрал и цỳт и лѝсье, а тѝйе му се

 

184

 

 

чѝнеле карагрòшой. Во тòа врèме втòрийот пътник, àнгелот, зàгинал от пред òчите му, си лèтнал на нèбеси, а вистѝнскийот пътник фàтил да се къ̀рстит и да си вèлит: «Сполàй ти тèбе, гòсподи! Шчо е гòспод, не йе нѝкой!»

 

И тàка, со тѝйе мѝсли и со пòлн тагàрджикот карагрòшой си òшол, благодарèешчем и славèешчем бòга. [1]

 

 

110

МÀЙКА ВДÒЙЦА И НЕЙЗЍНИТЕ ДВÀЙЦА СЍНОЙ

 

На една жèна йè ỳмрел мъ̀ж йè и тàя остàнала вдоица саде со двàйцата си сѝной мòмчаци. Тàя жѝвела, шчо жѝвела вдòица со синòйте си, и тѝйе я̀ глèдале како навѝстина шчо им бѝла мàйка.

 

По едно врèме синòйте вѝделе оту мàйка им òт ден на ден фàтила да се тỳтлит, да се мàзнит и да се прòменвит и нѝкога да не ѝзлегвит нà двор какò годе како вдòица жèна, како шчо бèше излèгвела пò-напред, а свè изпромèната, изчѝстена и накѝтена како нèкоя млàда нèвеста, ако и да бѝла вèке тàя жèна прекъ̀ршена от околу четèресет гòдини. Нѝм от тòа им влèгло шỳбе да не би мàйка им да сàкат да се прèмъжит; та, за да я̀ обѝдеет (да я̀ изкỳсеет), се усбòрвале двàйцата да напрàеет една хѝтрос.

 

Еден дèн тѝйе накỳпиле еднò друго, шчо бѝло пòтребно како за гòзба и, кога го дòнесле зàйрето дòма, йè рèкле мàйце си: «Ето, мàйко, донèсофме зàйре, тѝ сèга стàни да сгòтвиш вèчера, оти вèчер ке ѝмаме гòсти.» Мàйка им како да се вджàшила, без да знàйт шчо крòеле тѝйе, им вèлит: «Хàйрлия, сѝнко, каквѝ гости ке ѝмаме? За шчò? За кòй себеп и кòй ке бѝдеет àджиба тѝйе гòсти вàши?» — «Ах, дали нè знайш, мàйко? — йè отгòориле синòйте. — Ами дèнеска нѝе те свъ̀ршифме (те годихме), та вèчер ке дòйдеет нà гости стройнѝците и сватòйте да те зèмеет.» — «Уỳ, море сѝнко! — вджàшена гьòа, извѝкала мàйка им, — какви ке бѝделе тѝйе стрòйници и тѝйе свàтой? Кàко сте ме свъ̀ршиле? Та я̀з, нека сте ми жѝви вѝйе, си ѝмам двà сина, како àрслани, та сега, на стàрос, да сум се мъ̀жела? Да нè дайт гòспод!» — «Не, нè, мàйко! — повтòриле тѝйе. — Нѝе дàдофме еднож сбòр, те свъ̀ршифме и нàзад от сбòрот не се врàшчаме;

 

 

1. Същата приказка, малко по-инако, намира се и на гръцкий язик.

 

185

 

 

вèчер ке дòйдеет стройнѝците и сватойте, ке те зèмеет!» Тàка мàйката и синойте се попрепѝрале нèколко пъти òтнафул, тѝйе гьòа я̀ свъ̀ршиле, а тàя гьòа нèйкела да се мъ̀жит. Нàй-седне мàйка им вѝдела, невѝдела, гьòа да не ’и пострàмотит синòй си, шчо дàле сбòр, им рèкла:«Е, коа тàка, сѝнко, баре да стàна да гòтва!» и во ѝстото врèме со скрѝяна рàдос, фàтила да си зàпрегвит ръкàйте, за да гòтвит вèчера

 

От тòа синòй йè пòзнале оту мàйка им навѝстина ѝмала мѝсля и сàкала да се мъ̀жит.

 

 

111

СВ. ГЬОРГЙОА КÀЙГАНА СКЪПА ЙЕ

 

Во г. Стрỳга ѝмат църква св. Гьòргия. Тàмо кàжвеет оту нèкога, на стàро врèме, кога свèтците чѝнеле чудèсии, нèкой бòжевен чòек, шчо вѝдел нèкое дòбро от св. Гèргия, за да му благòдарит за дòброто, немàешчем дрỳго нèшчо да му пòклонит, нàпрайл еден сàан кàйгана (пържени яйца), му я зàнесол цъ̀рков, та му я стàвил св. Гьòргиу пред икòната.

 

Дрỳги нèкой рѝсянин, шèрет, кога вѝдел оту нòсит кàйгана в цъ̀рков и му я̀ стàвил св. Гьòргиу, се пòсмеал сам сò себе и си рèкол: «Вѝди едножỳм за крỳши! Ами св. Гьòргия я̀йт кàйгана? Стòй да òдам я̀з да му се гòста нà неа, та тòй нèка си мѝслит оту св. Гьоргия я̀ ѝзел!»

 

И тàка, от како божèвнийот чòек я̀ òстайл кайгàната пред Св. Гьоргиòата ѝкона и си ѝзлегол òт църков, дрỳгийот влèгол и я̀ ѝзел. Ама шчо се стòрило сèдне? — Тòй, шчо ѝзел кайгàната, се сỳложил на мèстото, се ỳфатил и òт ръце и òт нодзе, нè можел да мъ̀рднит и òстанал како зàкоан до св. Гьоргиòата ѝкона, къде шчо бѝл òстаен сàанот со кайгàната, за стрàм и за гòлема чудèсия пред лю̀гето. Сèкой, шчо ѝдел в цъ̀рков, го глèдал и се чỳдел. Клèтийот ỳлогар се мòлел от сè сърце св. Гьòргию да го прòстит, ама свèтецот не го прòшчаал; фèшчаал (обещавал) èдно, фèшчаал дрỳго, а св. Гьòргия кàйль нѝкако не сè чинел. Нàй-седне дòшле и домàшните му лю̀ге и мнòгу съ̀бър се сòбрал и сѝте се чỳделе на чудесѝята св. Гьоргѝоа. Сѝте се мòлеле, ама свèтецот не ’и пòслушвел. Нàй-седне улòгарот со сòлдзи и со плàкой му фèтил нèшчо мнòгу скъ̀по и по нèгоа пòеля домàшните му лю̀ге го дòнесле фетèното нèшчо и го поклòниле пред св. Гьòргия, та дури

 

186

 

 

тòга вèке свèтецот се смѝлил нà него, го прòстил и го òтпушчил да си хòйт здрàв дòма си, ама со гòлем стрàх, ушч èднож да знàйт оту «Св. Гьоргѝоа кайгана мнòгу йе скъ̀па».

 

 

112

СЕЛЯНИНОТ, ХРЍСТОС, СВ. ПЕТЪР И АР. МИХАИЛ

 

Èдно врèме èден сѝрома сèлянин се свъ̀ршил за една дèвойка и ке се òженел, тỳку нèмал кỳм да го вèнчат. Тòй ѝзлегол от дòма си и тъ̀рнал да бàрат кỳм, ама сàкал кỳмот да бѝдит прàв (справедлив) чòек. Ходèешчем по кỳм, пъ̀тем го стрèтил Рѝстос го пòздравил и му рèкол: «Пòможи бог!»

 

— Дàл ти бог дòбро — му отгòорил селя̀нинот.

 

— Су здрàвье, тàка? — го òпитал Рѝстос.

 

— Одам да си бàрам кỳм, — отгòорил пàк селянинот — сум се свъ̀ршил и овьè дни сàкам да се жèнам, а си нèмам кум, да ме вèнчат, и сàкам кỳм прàв чоек».

 

— Айде, — му рèкол Рѝстос — не мè сакаш, я̀з да ти бѝдам кум?

 

— Кòй си ти? — го òпитал селянинот.

 

— Яз сум Исус Рѝстос — му рèкол.

 

— Не тè сакам тèбе — отгòорил селянинот. — Тѝ сѝ Рѝстос, сѝн бòжий, сàм гòспод, ама не тè сакам, зашчо нè си прàв, — на èдни им дàаш немèрено бòгатсто, а пак дрỳдзи ’и òстàаш да умѝреет от глàд; — ти не си прàв, та за тоа не те сàкам; я̀з сàкам прàв чоек. — Го зàминал нèго и си тъ̀рнал пъ̀тот.

 

Пò-тамо го стрèтил св. Пèтър. И тòй тàка го пòздравил и го òпитал къдè ойт. Селя̀нинот и нèму ѝсто тàка му отгòорил, оти бàрал кỳм да го вèнчат, ама сàкал кỳм прàв чоек. И свети Пèтър ѝсто тàка го òпитал дали нè сакат да му се стòрит кỳм тòй? À селянинот, от како го òпитали нèго, кòй йе тòй и чỳл оти бѝл свети Пèтър и нèму му рèкол: «И тèбе не тè сакам, зашчо тѝ сѝ — му рèкол, — свети Пèтър: тѝ дъ̀ржиш ключòйте на рàйот; ама èдни ’и пỳшчаш да влèзеет, а дрỳдзи нè пушчаш, та и тѝ нè си прàв чоек».

 

Пò-тамо го стрèтил Арангел Михаиль и го пòздравил: «Пòможи бòг, побрàтиме?»— му рèкол.

 

— Дàл ти бòг дòбро — му отгòорил селянинот.

 

— Су здрàвье, вàка? (или: ако дàйт бог, къде вàка?) — го òпитал Арангел.

 

187

 

 

— Бàрам кỳм да ме вèнчат, ама сàкам кỳм прàв чоек — рèкол тòй.

 

— Не мè сакаш мèне, яз да ти бѝдам кỳм?

 

— Кòй си тѝ? — го òпитал сиромаийот.

 

— Яз сум Арангел, не ме пòзнааш? — му отгòорил.

 

— Хъ̀ъ! тѝ сѝ Арангел, шчо зèмаш дỳшите. Тèбе те сàкам„ зашчо тѝ нѝкому àтър нè глеаш — тѝ сèкому му зèмаш душата. — И тàка Арангел Михаѝль му се стòрил кум и го вèнчал.

 

От како го вèнчал, му рèкол: «Чỳнки ти ме чèсти со кỳмсто, я̀з ти дàам òва шѝше со вòда, — и му дàл едно шѝше пòлно со вòда — та со него ке се обòгатиш и не кè бидиш како дòсега: сѝромах!

 

— Како ке се обòгатам со шѝшево вòда? — го òпитал сиромаийот.

 

— Ево, кàко, — му рèкол Ангелот, — кога ке се пòболит нèкой от каква да йè бòлес, тѝ да хòйш да го пòпърскаш со вòдата, и тòй ке òздрайт. Тога оздравèнийот ке ти плàтит. Тàка сèкой, шчо ке се пòболвит, тѝ ке го òздравяш и тийе ке ти плàшчеет, — ке сè стòриш хèким, та тàка ке се обòгатиш!

 

Селянинот нè можел да рàзберит кàко со едно попъ̀рсквенье со вòда ке òздраел болèн чоек, та пàк го òпитал ангелàтого: «Како ке òздраел болèн чоек от кàква да йè бòлес саде со едно вòда попъ̀рсквейнье?»

 

— Èво, кàко, — му рèкол ангелот — кога нèкой бòлен ке го пòпърскаш со вòдата, я̀з нè идам да му зèмам дỳшата, тòй не ỳмират и èто кàко ке стàнит.

 

От како му рàзказал тòа, ангелот си ошол.

 

Сиромàийот сèдне со шѝшето вòда лèквел бòлни от сèкаква бòлес и ’и òздравял, — се прòчул сèкъде и тàка во мàлу врèме се обòгатил нòгу.

 

По нèколку врèме му тèкнало да го вѝкат ангелàтого нà гости. Го вѝкал и тòй му дòшол. Не помѝнало ногỳ време, Арангел и тòй ке го вѝкат нà гости и го вѝкал. Сбогатèнийот сèлянин òшол нà гости у ангелот. Овой го внèсол пъ̀рво во еден сàрай, како цàрски; втòро го внèсол во дрỳдзи сàраи, ỳшче по-ỳбай от пъ̀рвийот, облèани сè со злàто и со безцèнети кàменя. Нàй-седне го òтнесол на едно мнòгу шѝроко мèсто, къде шчо бѝло полно сè со свèшчи запàлени, мнòгу вѝсоки, како нèкой я̀сики и како нèкоя кòрия, свèшчи дò свешчи, èдни загòрени, дрỳдзи дò полу изгòрени, а дрỳдзи пàк ушче’мàлу да догòреет. Селя̀нинот се пòчудил шчо ке бѝдеет àджиба тѝйе тòлку свèшчи и го òпитал: «Зàшчо

 

188

 

 

òнака, еднѝ свешчи сè загòрени, дрỳдзи дò полу изгòрени, а дрỳдзи пàк ушче мàлу да догòреет?» Ангелот му рèкол: «Свèшчите кàжвеет чоèчката жѝвот; за сèкой чòек ѝмат по една свèшча. Оньè свешчи, шчо сè загòрени сèга, тѝйе сè от тийè люге, шчо се рòдиле сèга бъ̀ргу, от дèцата, à òнье, шчо сè дò полу изгòрени, тѝйе сè от люгето, шчо втàсале до стрèд жѝвота си, а пак òнье, шчо се глèдеет на догòрвенье, тѝйе сè от люгето, шчо им йе блѝзу смъ̀ртта. Яз, кога да вѝдам нèкоя свèшча да дòгорит, тòга хòдам и му зèмам дỳшата на чòекот, шчо му догòрела свèшчата.

 

На селя̀нинот тòга бъ̀ргу бèше му се рòдило дèте. Тòй го òпитал ангелàтого: «Кòя йе мòята свèшча?» Ангелот му пòказал една свèшча, шчо ѝмала ушче трòйчка за догòрвенье, колку полòйна лàкот. Сèдне пак го òпитал: «Ами свешчата от дèтето мòйе кòя йе?» Ангелот му пòказал една свèшча мнòгу вѝсока, кòлку една я̀сика и шчò туку бѝла запàлена и загòрена. Кога вѝдел оту свèшчата нèгоа бѝла на догòрвенье, а от дèтето му тòлку вѝсока и шчò туку загòрела, селя̀нинот му рèкол на ангелот: — «Нè мойш, нèкако да стòриш моянà свешча да бѝдит за дèтето, а негоàта зà мене?»

 

Тòга ангелот му се òтпушчил и му рèкол: «Ами кàков прàв кỳм бàраше тѝ, кога сàм тѝ нè си прàв? Кàко свèшчата от дèтето твòе, шчо се рòдило вчèра, сàкаш да бѝдела твòя, а твòята да му я дàйш на дèтето? Тòа, шчо се рòдило вчèра, да ỳмрит, а тѝ, шчо си жѝвил тòлку гòдини, да жѝвиш ỳшче?Кàква йетàя твòя прàйна?»

 

И тàка го ѝзтерал òт тамо и потем нèколку дни òшол, та му зèл дỳшата.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]