Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

II. ОТ ОХРИД

 

е) Разказани от Ката Н. Рогузарова

 

101. Дървàрчето, мàчето, змѝята и рѝбата или «стори дòбро и на жѝвотните, та не кай се»

102. Зàвистта зàслепвит чòека и до братоубѝйство и искреността и невѝнността всèкога преодолеват или три сестри, най-мàлката — царица

103. Мòма Тентелина и волци

104. Цàрскийот сѝн или праѝната сèкога нàдольвит

105. Лèнго — ленѝвото дèте или доброто со добро се изплашчат

 

101

ДЪРВАРЧЕТО, МАЧЕТО, ЗМИЯТА И РИБАТА  [1]  ИЛИ «СТОРИ ДОБРО И НА ЖИВОТНИТЕ, ТА НЕ КАЙ СЕ»

 

Едно врèме си бѝла една бàба. Тàя си ѝмала едно дете и си го прàшчала кàта ден нà дърва. Бàбата сèкой ден си изпрèдвела по едно врèтено прèжда, та го дàвала на дèтето да го прòдаат. Тòа го продàало вретèното прèжда за по една пàра, а пàрите, наместо да ’и нòсит мàйце си, тòа сò ними чѝнело дòбрини, откỳпило едно мàче и едно кỳче, како шчо ке вѝдиме пò-долу.

 

Едножка, одèешчем си нà дърва, дèтето стрèтило едни дèчишча, къде бѝяле едно кỳченце мàлоо. Нèму му се нажàлило за кучèнцето, та го откỳпило от ними со една пàра и тàка го откинало от биèньето. Кучèнцето тъ̀рнало по дървàрчето.

 

Дрỳгож пак, ходèешчем нà дърва дървàрчето, стрèтило дрỳдзи дèчишча, къде бѝяле едно мàченце и ке го опèреле. Нèму му се нажàлило и за мачèнцето, та, со àрно, со лòшо, дàло си и пàрата на дèцата и го откѝнало и нèго от бия̀ньето. Тòга и мàчето тъ̀рнало по дървàрчето и от тòга веке и òбете, кỳчето и мàчето, òделе свè по дървàрчето, къде и да òдело тò.

 

Èдножка пàк, бидèешчем в плàнина и берèешчем си дърва, дървàрчето доглèало една бỳка гòрела, а на бỳката една змѝя пѝшчела и вѝкала за пòмош. Дèтето се приблѝжило до бỳката и змѝята му се помòлила да йè пòможит, да йè òткинит от òгнот. «Ми йе стрàх — рèкло дървàрчето — да не ме къ̀сниш!»

 

— «Не! — му отгòорила змѝята — немàй страх, не тè гибам, туку ке ти дàам шчо ке сàкаш!» А дървàрчето спрỳжило еден

 

 

1. Срав. прик. № 123, 165, 227.

 

158

 

 

съ̀ръг на бỳката, а змѝята се зàвила околу съръгот и откѝнала от òгнот. Тòга тàа му рèкла: «Сèга отнèси ме къде змèот, цàрот на змийте; тòй ке ти дàйт едно кèсе пàри, а ти да го нè земаш, туку да му го сàкаш пъ̀рстенот, шчо го ѝмат пòд йъзик и, от како ке ти го дàйт, и тѝ да си го клàйш пòд йъзик и тàмо сèкога да си го дъ̀ржиш, та со тòй пърстен, шчò ке сàкаш, ке ти се чѝнит.»

 

Дървàрчето òшло со змѝята при змèот, змѝйскийот цàр и како шчо бèше го наỳчила тàя, му посàкало пъ̀рстенот. Цàрот му го дàл и тòа си го клàло пòд йъзик, та си òшло дòма.

 

Кога си дòшло дòма, дървàрчето рèкло мàйце си: «Мàйко! да òйш у цàрот, да му я пòсакаш кèрка му.» И мàйка му òшла и я посàкала цареатà керка за сѝна си. А цàрот я̀ ѝзтерал и йè рèкол: «Хàйт от тука тѝ, дали за дъ̀рварче ке я̀ дàам кèрка ми? Нèка сѝн ти нàпрайт сàраи како мòйве, та да му я̀ дàам.» Дърварчèата мàйка си òтишла дòма и му кàзала синòе си шчо йè отгòорил цàрот. Тòга дървàрчето рèкло на пъ̀рстенот: «Сàкам кỳкява да ми се стòрит како цàрскине сàраи», и на чàсот се стòрила како цàрските сàраи. Пỳшчило пàк мàйка си при цàрот пòвтур да му я̀ сàкат кèрка му и да му кàжит оти сѝн йè нàпрайл како негòйте сàраи, та дали ке му я̀ дàйш али не? Тàя òшла при цàрот, му кàзала за сарàите синòи си и пàк му я̀ посàкала кèрка му. А цàрот пàк йè рèкол: «Нèка сèга сѝн ти го пòстелит со злàто пъ̀тот, къде шчо ке пòминит кèрка ми, та да му я̀ дàам!» Мàйката си отишла пàк дòма си и му кàзала синòе си шчо йè рèкол цàрот. «Цàрот ми рèче — рèкла тàа — да го пòстелиш со злàто пъ̀тот, от цàрската врàта до твòята, къде шчо ке пòминит кèрка му, та тàка да ти я̀ дàйт; тàка вèлит цàрот.» Дèтето со пъ̀рстенот пàк го пòслало свѝйот път от царскатà врата до свòята свè со злàто и пàк я пỳшчил мàйка си при цàра, да му кàжит и да му я̀ сàкат кèрка му. Тàя òшла и рèкла царòтому: «Чèстити цàру; èто сѝн ми пòсла свѝйот път от твòята до нашатà врата свè со злàто; ех, сèга ке му я̀ дайш кèрка ти?» Цàрот пàк йе отгòорил: «Нèка нàпрайт сѝн ти бàхчи (градини) како мòйве, да пèйеет бѝльбили и сòколи, како во мàй, та тòга да му я̀ дàам.» Мàйката си òтишла дòма и му кàзала синòе си шчо йè рèкол цàрот. Детето пàк рèкло на пъ̀рстенот: «Сàкам ỳтре, кога ке стàнам, да нàйдам бахчи, како цàрскине со бѝльбили и сòколи»; и ỳтрѝната се стòрило спроти сакàньето нèгоо. Мàйка му пàк òшла при цàрот, за да му я̀ сàкат кèрка му. Тòга цàрот йè рèкол: «Да дòйт сѝн ти со свàтой све со белѝ коньи и облèчени свè во бели рỳтишча.» Сѝн

 

159

 

 

йè зèл свàтой свè со белѝ коньи и облèчени свè во бели рутишча, та òтишол при цàрот, зèл кèрка му и си дòшол дòма со невèстата.

 

У цàрот ѝмало еден вèрен ѝзмекяр (кàжвеет, бил арап). Еден дèн арапот йè вèлит на невèстата: «Дали нè мойш нèкако да му рàзбериш мъжòе ти со шчò прàит свè, шчо да смѝслит?» А тàя му рèкла: «Тòй ѝмат еден пъ̀рстен, шчо си го дъ̀ржит пòд язик, та сò него свè си въ̀ршит рабòтата!» Арапот пòвторил: «Дали нè мойш нèкако да му го зèмиш и да ми го дàйш мèне? Тòй вèке свè си ѝмат, та нè му йе вèке пòтребен!» — «Нè можам да му го зèмам, — рèкла невèстата — тòй си го дъ̀ржит свè пòд язик!» — «Накваси го — рèкол арапот — малòото ти пъ̀рсте во вода; сèдне напѝпри го в пипèрникот, та пѝкни му го во нòсот, кога ке спѝят, тòй тòга ке кѝхнит и пъ̀рстенот ке му пàднит от пòд язик во постèлята; ти тòга зèми го и дàй ми го мèне!» Невèстата свè тàка стòрила и му го дàла пъ̀рстенот на арапот, а тòй го зèл и си го клàл пòд язик.

 

Еден дèн арапот рèкол на пъ̀рстенот: «Сàкам да ме крèниш на плàнина со свè сарàине от дръвàрчето и да се стòреет мòи, а тòа да си òстанит пàк во племнỳлето пъ̀рво.» Тòй час се стòрило тàка. Утрѝната дèтето, цàрскийот зèт, се пòчудил како тàка се нàшол во плèмнуле сирòмашко, та йè рèкол мàйце си: «Мàйко, ке го зèмам магàрено, кỳчено и мàчено, та ке òдам сèкъде, ке шèтам, да си ’и бàрам сарàите.» Дèтето си зèло магàрето, кỳчето и мàчето и тъ̀рнало да си ’и бàрат сарàите.

 

Тѝе хòдиле, шчо òдиле, дòшле до една рèка, шчо тèчела мòшне сѝлно. Край рèката дèтето нàшло една рѝба отвъ̀ртена нà плешчи на сухо; я̀ фàтило и я̀ фъ̀рлило во вòдата. Рибата му благодàрила за дòброто и му рèкла: «За òва дòбро, шчо ми стори тѝ и я̀з шчо сàкаш дòбро ке ти стòрам; подсèчи ми от пèрава, та кога ке ѝмаш нèкоя пòтреба от мèне, подгòри ’и, я̀з тòй час ке ти дòйдам на пòмош!» Дèтето пòдсекло от рибѝните пèра и си ’и скрѝло.

 

Потем малу хòденье, тòа ’и доглèдало сарàите. Тòга ’и пỳшчило кỳчето и мàчето да влèзеет во сарàите да го зèмеет пъ̀рстенот от арапот, та да му го донèсеет. Тие òшле — мàчката се кàчила горе во одàите, а кỳчето остàнало дòлу на врàтата. Тòга глỳсците чѝнеле свàтба. Мàчката, кога влèгла, им грàбнала зетàтого. Свѝте глỳсци се сòбрале òколу мàчката и йе се таксàале свè, шчо би сàкала, да йè стòреет, само да им го пỳшчит зèтот.

 

Мàчката се стòрила кàйль да им го òтпушчит зèтот, ако тѝйе, глỳсците, му го зèмеет пъ̀рстенот от арапот, та да йè го донèсеет.

 

160

 

 

Тàа ’ѝ наỳчила и кàко да му го зèмеет. — «Наквасѝте си — им рèкла — опàшките во вòда, сèдне напипрѝте ’и во пипèрникот и, коа тòй ке спѝят, пикнитè му ’и во нòсот, той тòга ке кѝхнит и пъ̀рстенот ке му пàднит. Вие земѝте го и донеситè ми го мèне, та ке ви го дàам зèтот!» Глỳсците стòриле тàка, йе го дòнесле пъ̀рстенот на мàчката и тàя им го отпỳшчила зèтот, а си зèла пъ̀рстенот и си òшла. Кỳчето я̀ чèкало дòлу на врàтата и тàа му вѝкнала: «Бъ̀ргу да си бèгаме, — пъ̀рстенот го зèдоф»; и си òтишле. Колку дòшле до една рèка (приказвачката вèлит «до рèка Дỳнав»), мàчето рèкло на кỳчето: «Сèга да те вя̀хнам тèбе, да го помѝниме Дỳнафов.» Кỳчето лèгнало, а мàчето го вя̀хнало да премѝнеет рèката со плѝванье. Коа дòшле до стрèд река, кỳчето йè рèкло на мàчката: «Дàй ми го пъ̀рстенот мèне, я̀з да го нòсам, ако нè, ке те бỳхнам в рèкава!» Мàчката, за да му го дàйт, го извàйла òт уста, ама даваèшчем му го, пъ̀рстенот пàднал во рèката. Ами сèга? Ошле при стопàна си, при дървàрчето, мàчката му кàжвит како го зèле пъ̀рстенот и кàко кỳчето йè го посàкало, а кока тàя кему го дàдела, йè пàднал во рèката. Тòга на дèтето му тèкнало за рѝбата, подгòрело от нейзѝните пèра, шчо бèше зèло сò себе. Нèйзе йè дожèжило, та в чàс довтàсала къде него и му рèкла: «Шчо пòтреба ѝмаш òтмене? Ево дòйдоф.» Дèтето отгòорило: «Ми пàдна еден пъ̀рстен во стрèд река; дали можиш да ми го ѝзвайш?» — «Мòжам, — му рèкла тая — сèга ке ти го дòнесам!» Тòй час рѝбата нòрнала дури на днòто во рèката, го нàшла пъ̀рстенот и му го дòнесла. Тòа си го зèло и си òтишло.

 

От како си го зèде дèтето пъ̀рстенот и си òтиде дòма, му вèлит: «Сàкам да бѝдам, како шчо си бèф пò-напред — сàрайот да бѝдит мòй, а арапот и невèстата мòя во една òдаа да се!» Тòй час се стòрило тàка. Тòга дèтето вѝкнало тèста си, цàрот, на пъ̀рвиче. Тòй му дòшол, туку, кòлку шчо сèдел, нѝкако не я̀ пòбарал кèрка си. Сèдне стàнал, та го ѝзшетал сàрайот зèтов си. Зèт му тòга му òтворил врàтата и на тàа òдаа, во кояшчо спѝяле арапот со кèрка му и му ѝзказал свè, шчо му стòриле тѝе. Цàрот, коа вѝдел тòа и чỳл свè, шчо му ѝзказал зèт му, ѝзтърнал сабѝята и им прèсекол глàите на арапот и на кèрка си, а на зèтà си му рèкол: «Ке ти я̀ дàам стрèдната ми кèрка.»

 

 

102

«ЗАВИСТТА ЗАСЛЕПЯВА ЧОВЕКА И ДО БРАТОУБИЙСТВО, НО ИСКРЕНОСТТА И НЕВИННОСТТА ВСЕКОГА ПРЕОДОЛЕВАТ»

ИЛИ

ТРЍ СÈСТРИ, НАЙ-МАЛАТА — ЦÀРИЦА  [1]

 

Си бѝле трѝ сèстри и се наддèквеле кòя от трѝте бѝла по-хỳбаа, а, неможèешчем да знàеет кòя бѝла по-хубаа, тѝе еднож го опѝтале сънцето: «Съ̀нце, съ̀нце! Кòя от нàс йè по-хỳбаа?» Съ̀нцето им отгòорило: «Най-малата». Двете по-гòлеми сèстри не се благòдариле от сънцèвийот òтгоор, та за тòа тѝе повтòриле и потрèтиле опитвèньето, а съ̀нцето свè ѝстийот òтгоор им дàало.

 

Тога тѝе намѝслиле да я загỳбеет по-мàлата си сèстра. Мèсиле пѝтар и свàриле пчèйнца, за да раздàдеет гьòа за майчина сѝ душа, шчо бѝла ỳмрела и йè рèкле сèстре си: «Хàйде, сèстро, да òйме да го раздàйме пѝтаров за майчинà душа.»

 

Тàа, кỳтрата, нѝшчо не знàела, шчо йè мѝслеле сèстри йè. Си я̀ зèле сò себе и кинѝсале да òдеет. Кòлку дòшле до едно мèсто пỳсто, тàмо застàнале и йè рекле: «Тѝх, сèстро! Ами заборàйфме да ’и зèмиме свèшчите! Пòседи ти мàлу òвде, нѝе да хòйме, да ’и зèмиме!» Двèте по-големи сестри се врàтиле нàзад, гьоа за да ’и зèмеет свèшчите, а тàа остàнала тàмо да ’и чèкат. Чèкала, чèкала до квечерѝната и приблѝжило вèке да се стèмнит и ними ỳшче ’и нèмало да дòйдеет. Тѝе я̀ остàйле тàмо со нйет да дòйт нèкоя дивина да à ѝзейт.

 

На вèчерта йè дòшло едно я̀гне и тàа му фъ̀рлила трòа от пчèйницата вàрена, шчо била гьòа за раздàванье за мàйчина им дỳша.

 

Ягнето, от како ѝзело пшèйнцата, си тъ̀рнало да си хòйт, а тàа сàма сò себе си помѝслила: «Овде мèне ке ме стèмнит, та ке ме изèдеет дивотйите; я хàйде да одам и я̀з по ягнено!» Ягнето бѝло от дèвет брàтя.

 

Коа си òшло я̀гнето дòма и момѝчката пò него, стопàните му, дèвет брàтя, не билè тука; — тѝе си бѝле на рàбота и ỳшче не биле дòшле от рàбота. Момѝчката, коя вѝдела кỳкята сàма и неспàстрена, я̀ изпòмела и я̀ спàстрила; сгòтвила вèчера за дèветте брàтя и се скрѝла зàд врата. Ношята, коа дòшле дèвете брàтя, се почỳдиле кòй àджиба тàка им спàстрил кỳкята и им сгòтвил

 

 

1. Срав. у Пушкина, том I, стр. 395 и у настоящ. Сбор. № 114, 124.

 

162

 

 

вèчера? А тàя отзàд врата не излèгвела, туку си стòела тамо и мàлчела. Утрѝната èден от брàтята, най-голèмийот, рèкол на брàтя си: «Тòй, шчо ни сгòтвил вèчера снòшчи, тòй можит да ни сгòтвит и дèнеска за вèчер. Яз ке сèдам дèнеска òвде да го вàрдам и да го вѝдам кòй йе».

 

Вèсден дèн той сèдел и вàрдел; вàрдил, шчо вàрдил, а дури квечерѝната му се прѝспало, та зàдремал. Тòга момѝчката ѝзлегла от зàд врата и со бързина напрàйла како по-напрèжнийот дèн, — спàстрила кỳкята, им сгòтвила вèчера и пàк се скрѝла зàд врата.

 

Кога се рàзбудил вàрдачот, се пòчудил, вижджаèчем оти пàк вèчера им се сгòтвила, без да вѝдит тòй, кòй бил той, шчо им я сгòтвил и си вèлел: «Како ке им отгòорам на брàтя ми я̀з, шчо òстанаф да вàрдам и да вѝдам? Кòй йе тòй, шчо ни спàстират кукява и ни гòтвит вèчера?»

 

Утрѝната òстанал да вàрдит вторийòт брат; туку и тòй недòвардил. Тàка се нарèдиле осумтè братя, ама нѝкой òт ними нè можел да дòвардит. Нàй-сетне му дòшол рèдот и на най-малийòт брат. Тòй си рèкол: «Како òвье сèдоха, а недовàрдиха? Яз ке сèдам и ке дòвардам!»

 

Вàрдил, шчо вàрдил тòй, момѝчката не излèгвела. Сèдне лèгнал да спѝет òт нафул, а нè спиял. Девòйката си помѝслила оти спѝет, та ѝзлегла да си въ̀ршит катадèшната рàбота, — да мèтит, да спàстрит кỳкята и да гòтвит вèчера. Тòга тòй скòчил вèднож, я грàбнал зà ръка и йè рèкол: «Их, сèстро! Тѝ, шчо ни си стòрила òлку дòбро, тѝ сѝ сèстра нàша».

 

Вèчерта, коа дòшле дрỳдзите му брàтя и я вѝделе, мнòгу се зàрадвале, та от тòга си я лю̀беле како вѝстинска свòя сèстра. За да нè седит сàма, кога си òделе на рàбота, тѝйе йè купиле два гòлоба, да си сèдит и да се еглèндисвит сò ними.

 

Нèкое врèме дрỳдзите двè сестри чỳле оти сèстра им, шчо сàкаа да я̀ загỳбеет, бѝла жѝва и на хàрно; йè завѝделе, та намѝслиле да я̀ отрỳйеет нèкако. Прàтиле една бàба, за да йè òтнес т едно крàвайче, мèсено со отрỳячка, за да къснит òт него, та да се òтруят. Бàбата йè го òтнесла како дàр, прàтено от сèстрите, и таа го зèла. Колку скъ̀ршила от кравàйчето, за да я̀дит òт него, се срòнале нèколку трòшки, а голòбите, шчо бѝле дò неа, тòй час ’и зòбнале трòшките и на чàсот ỳмреле. Тога от тòа момѝчката се усèтила оти кравàйчето бѝло мèсено со òтрова, та нè яла òт него.

 

Вèчерта, коа си дòшле дèветте брàтя от рàбота, ’и побàрале

 

163

 

 

голòбите, а момѝчката им разкàзала кàко ỳмреле. Тòга тѝйе йè вèлеет: «Ако ушче èднож дòйдит бàбата, тѝ нѝкако да à не прѝбираш òвде, нито да йе òтвораш врàтата, да не ти стòрит нèкоя пàкос, оти ни си кòчена èдна сèстра во дèвет брàтя.»

 

Кога сèстри йè чỳле и рàзбрале оти сèстра им остàнала пàк жива, многỳ пъти ỳшче я̀ прàшчале бàбата да òдит при нèа, за да я̀ òтруят со нèкой мàрифет или со нèкоя дỳбара, ама момѝчката нѝкако не я̀ прибѝрала и не йè отвòрила врàтата. Нàй-после кỳчките сèстри измѝслиле една хѝтрос, со ѝзмама да я̀ отрỳеет. Тѝйе я прàтиле бàбата и йè дàле еден пъ̀рстен да йè òтнесит на сèстра им, а и отрỳвачка йè дàле да я̀ òтруят. Бàбата им рèкла: «Яз да òдам, туку тàа не ме прѝбират и нѝто врàтата ми òтворат!» — «Ако не ти òтворат, — тѝйе йè рèкле на бàбата — тѝ хòди, клю̀кни на врàтата, а, кога ке подѝзлезит тàа от пèнджера, за да вѝдит кòй клюкат, ти рèчи йè, оти «сèстри ти от гòлема жàлба зà тебе шчо не мòжеет да те вѝдеет, ме прàтиа мèне и ми дàдоа еден пъ̀рстен да ти дòнесам; пỳшчи си баре ръ̀ката, да ти го клàам пъ̀рстенот на пъ̀рстот». Тàя ке пỳшчит ръ̀ката, а тѝ, на место да йе клàиш пъ̀рстенот, подсечѝ йе го малоото пъ̀рсте и позолѝ йе го со отруя̀чката. Тàа, от бòля, ке си го клàйт пъ̀рстот в ỳста, та ке се òтруят и ке пỳкнит!» Бàбата òшла со пъ̀рстенот и со отрòвата, стòрила какошчо я̀ наỳчиле сèстрите, отрỳла сèстра им и тàя ỳмрела.

 

Вèчерта, коа си дòшле дòма дèветте брàтя, я̀ нàшле ỳмрена. Пѝшчеет, плàчеет тѝйе от жàлба и се чỳдеет, кòй да им стòри тòа зло? Сèдне си я лазорòсале како нèвеста и си я̀ тъ̀желе. А от жàльба гòлема не я̀ закòпале в зèмя како свѝте мъ̀ртовци, туку напрàйле еден ковчег от съ̀рча (стъкло), та я̀ клàле вò него. Кỳкята си свè со църнà свила я̀ иззавиле. Кòфчегот со мъ̀ртоецот го кàчиле на едно вѝсоко дъ̀рво край една рèка [1], от кòя шчо цàрските кòньи ’и напѝвале вòда.

 

Утрѝната, коа кòньите дòшле на рèката да пѝйеет вòда, тѝйе нѝкако не пѝяле поради светлѝната от кòвчегот и от мъртòецот, шчо бѝл вò него. Тàка се стòрило многỳ пъти; а нàй-сèдне цàрот òпитал: «Зàшчо àджиба кòньите му да не пѝеет вòда?» И сам цàрев син òшол да вѝдит. Коа го вѝдел кòвчегот на дрèото, царèвийот сѝн пòелял да го смèтнеет, за да вѝдит шчò имат нътре. Го смèтнале и, коа го вѝдел мъ̀ртоецот во кòвчегот, мнòгу му се смѝлил (се влю̀бил во него) за хубàината му, та си го зèл дòма

 

 

1. Според други: кофчегот со мъртòецот го фърлиле во рèката.

 

164

 

 

заèдно со кòвчегот и го зàтворил во една òдаа и свèкога по èднож во дèнот си го пòгледвел.

 

Еден дèн царèвийот син ке одел на дàлеку нèгде и йè нàръчал мàйце си да нè влегвит нѝкой во тàа òдаа, къдешчо бѝл ковчегот, нито нèкой да я̀ òтворат. От како си òшол тòй, мàйка му како жèна, не мòжела да дòтрайт, да нè влезит во одàата и да не вѝдит шчò имат вò неа, та шчо тòлку йè нàръчвел сѝн йè да нè влегвит нѝкой. Та еден ден я̀ отвòрила и влèгла, а кòа го вѝдела мъртòецот, се почỳдила на хубàйната му. Сèдне йè тèкнало, та наквàсила едно тỳльбенче (тънко платненце) во вѝно и го спрòстрела по лѝцето на мъртòецот. Тòга, за чỳдо, мъртòецот òживел!

 

Рàдоста на царѝцата бѝла гòлема и неизкàзана. Тàя си òблекла и промèнала кàко цàрска снàа и си я̀ клàла во дрỳга òдаа да гỳвеит како нèвеста.

 

Кога си дòшол царèвийот сѝн, прàо тъ̀рнал в одаàта, къде шчо бèше мъртòецот и мнòгу се пòчудил и нàлютил коа го нè нашол — фàтил да викат и да се кàрат, зàшчо против негòата пòеля, влèгол нèкой в одàата и го òтмел мъртòецот? Тòга мàйка му му разкàзала свè, како тàа влèгла и како мъртòецот òживел, и ето, во дрỳга òдаа къде гувèела оживèната нèвеста. Тòй тòга со гòлема рàдос си влèгол прѝ неа во одàята, къдешчо гувèела. Седне стòриле гòлема цàрска сватба; царèвийот сѝн си я̀ зèл за жèна и èто кàко най-мàлата от трѝте рèчени сèстри со праѝната нàй-седне се стòрила цàрица.

 

 

103

МОМА ТЕНТЕЛИНА И ВОЛЦИ

 

Едно врèме си бѝла една мàйка. Тàа си ѝмало и едно дèте мъжко, а мнòгу жèнски йè бѝле умреле. Еднож, бидèешчем тàя тèжка (непразна), си òшла нà дърва. Идèешчем си от плàнина, вèзана со дърва, пропàднала и се закàчила во едно блàто (бара) и нѝкако не мòжела да ѝзлезит òт него. Во тòа врèме тàмо пòминал еден вòлк и тàя, вижджàешчем го, му се помòлила да йè пòможит, за да ѝзлезит от блàтото и му рèкла: «Вòлку, вòлку, я свъ̀рти се, да ти се фàтам за опàшката, та да ѝзлезам от блàтово!» — «Шчо мѝ дааш — йè отгòорил вòлкот — да ти пòдаам опàшкава, за да се фàтиш, та да ѝзлезиш?»

 

165

 

 

— Шчò имам я̀з, кỳтра, да ти дàам, — отгòорила жèната, — не ѝмам нèшчо, та да ти дàам? Ако бèф ѝмала, би ти дàла!

 

— Тòа шчо ѝмаш вò себе, — йè рèкол вòлкот, — коа ке го ѝзносиш и ке го рòдиш, тога да ми го дàйш; ако бѝдит мъжко, нека ти бѝдит твòе; ако бѝдит жèнско, да йе мòе

 

Жèната се ужаляла мнòгу и се задỳмала (се замѝслила), каков òтгоор да му дàйт на вòлкот. Нàй-седне, немàешчем шчо дà чинит, за да ѝзлезит от блàтото и да се куртỳлисат, му рèкла: «Хàйде, ти го дàам, ако йе жèнско!» Тòга вòлкот се свъ̀ртил со опàшката кон неа и жèната му се фàтила за òпашка, та си ѝзлегла от блàтото и си òшла дòма со дъ̀рвата.

 

Помѝнале, непомѝнале нèколку днѝ и йè се рòдило мòмиче. Името му клàле: Тентèлина. Момѝчево пòрасло и си шèтало по пътишча, а мàйка му заборàйла шчо му се тàксала на вòлкот. Èден дèн, кога Тентèлина си шèтала по пъ̀тишча, я̀ стрèтил вòлкот и йè нàръчал да òдит, да йè рèчит мàйце си: «Шчо си му тàксала на вòлкот, си сàкат да му го дàйш!» Момѝчето рèкло: «Хàрно», ама заборàйло да йè кàжит на мàйка си.

 

Дрỳги ден вòлкот пàк я нàшол Тентèлина и я̀ òпитал, дали йè рèкла мàйце си тòа, шчо бèше йè нàръчал да йè рèчит. «Нè, — отгòорило момѝчето — забòрайф.» Вòлкот пòвтур йè нàръчал да йè рèчит мàйце си да му дàит тòа, шчо му тàксала. «Ако нè, — рèкол тòй — кога ке те нàйдам ушч èднож, ке та ѝзедам!» Момѝчето си дòшло дòма и йè рèкло мàйце си: «Апоти нàно! ме нàйде еден вòлк и ми нàръча да ти рèчам да му дàйш тòа, шчо си му тàксала!» Мàйка йè мнòгу се ужàляла и йè рèкла: «Коа ке те найт ушч èднож, тѝ да му рèчиш, оти си заборàйла да ми рèчиш.» Момѝчето отгòорило: «Нè, поти нàно, нè; тòй ушче нèкни ме нàйде и ми нàръча да ти рèчам, ама я̀з забòрайф да ти кàжам, а пак сèга ми рèче, ако не тѝ речам, кога ке ме нàйт ушч èднож, ке ме ѝзейт!» — «Ако, àко, — йè повторила Тентелѝнина мàйка. — Тàка рèчи му тѝ, оту си заборàйла.» Трèти път вòлкот пàк я̀ нàшол Тентèлина и я̀ òпитал, дали йè рèкла мàйце си тòа, шчо бèше йè нàръчал? Пàк момѝчето му рèкло: «Забòрайф.» Вòлкот за пòследен път йè рèкол: «Да знàйш оту ако те нàйдам ушч еднож, мỳтлак ке те ѝзедам.» Момѝчето дòшло дòма си и йè казало мàйце си. Мàйка му вѝдела, оту кàко да йè, вòлкот ке го ѝзейт, си го излю̀била, хàрно си го изцелѝвала и изгỳшкала, му дàла и едно я̀болко и му рèкла: «Коа ке те нàйт ушч èднож вòлкот, тѝ да му рèчиш, шчо ти тàксала, да си го зèмиш!» Вòлкот пàк я нàшол Тентèлина и я̀ òпитал, дали йè рèкла мàйце си тòа,

 

166

 

 

шчо бèше йè нàръчал да йè рèчит. «Йе рèкоф» — отгòорила тàя, без да знàйт, кỳтрата, оти зà неа йè нàръчал. «Шчо ти отгòори?» — пàк òпитал вòлкот. — «Шчо ти тàксала — ми рèче мàйка ми — да си го зèмиш!» — «Ех, кога йè тàка, — йè рекол вòлкот — èла сò мене». И тàка вòлкот си го зèл момѝчето, си го òтнесол в плàнина, та си го кàчил на една вѝсока я̀сика (тòпола). От тòга вèке вòлкот шèтал, къде шèтал дèня, а нàвечер си ѝдел тàмо и му вѝквел на момѝчето: «Тентèлино, Тентèлино, Тентèлино! Пỳшчи си кòсите да се кàчам!» Тàа ѝмала долдзѝ коси, му ’и пỳшчила нà долу, та тòй се кàчвел пò ними.

 

Тентèлина, како шчо рèкофме, ѝмала само еден брàт, Кòстадин, мегю мнòгуто сèстри, шчо бèа ỳмреле, а само èдна, тàя, остàнала. Èден дèн брàт йè Кòстадин я̀ òпитал мàйка си: «Мàйко, кàмо я̀ Тентелина, сèстра ми? Шчо нèмат ушче да дòйт? Тòлку сèстри имàешчем, сѝте ни ỳмреле, шчо сè стори Тентèлина? Сàкам да ми кàжиш.»

 

Мàйка му фàтила да плàчит и не сàкала да му кàжит. Тòй я̀ стѝснал мнòгу: «Я ми кàжвиш, шчо сè стори сèстра ми, Тентèлина, йè вèлел той, я̀ нèе чаре ѝнако!» Тая, вѝдела, не вѝдела, нàй-седне му казала: «Беф я тàксала на вòлкот, — му рèкла мàйка му — тòй ми я̀ зèде!» Дèтето мнòгу се ужàляло и йè рèкло: «Кàжи ми на коя плàнина жѝвеит той волк; я̀з ке òдам, ке си я̀ зèмам?» — «Нèмой, сѝнко, — му вèлит мàйка му — тàя дò сега йе изèдена, сàкаш и тèбе да те ѝзейт, та да òстанам сàма, како кукàйца?» — «Не, на име бòже я̀з ке òдам, — пòвторил сѝн йè — само тѝ кàжи ми на коя плàнина жѝвит вòлкот». Най-седне мàйка му му кàзала планѝната, къде шчо жѝвел вòлкот и тòй òтишол.

 

Коа прѝближил до планѝната, Тентелинѝнийот брàт, Кòстадин, стрèтил една бàба и я̀ òпитал: «Бàбо, дали знàйш къдè му е седалѝшчето на тòй волк, шчо зèде една мòмичка? Кàжи ми, ако знàйш, ти се мòлям, ке ти дàам гòлем бàкшиш!» А бàбата му рèкла: «Ено на òнаа високана я̀сика, тàмо я кàчил и, коа да дòйт нà вечер, йè вѝквит: «Тентèлино, Тентелѝно! Пỳшчи си кòсите да се кàчам!» Тàа ке си пỳшчит кòсите и той ке се кàчит пò ними.» Сèдне пак йè вèлит дèтето: «Бàбо, какò можам да се кàчам, та да à смèтнам дòлу?» «Яз ке те нàучам» — му рèкла бàбата и òшле зàедно къде ясѝката.

 

До сàмийот кòрен от ясѝката бàбата завàлила òгон и на òгнот клàла еден сàч (въ̀ршник) н’ òпаку. Момѝчката òзгора, кога го вѝдела сàчот н’òпаку йè рèкла на бàбата: «Нè тàка, бà-

 

167

 

 

бо!» — «Ами кàко, мори кèрко? — опѝтала бàбата — я слèзи, те мòлям, кàжи ми како да гò клаам?» — «Би сум слèгла, — отгòорила момѝчката — ама сèга ке дòйт вòлкот, та ке ме нàйт дòлу и ке ме нàпрайт пàрчина.» А брàт йè слỳшал зад ясѝката. Бàбата пàк йè рèкла: «Знàм, мори кèрко, оти не сè мамиш, ама ке ти кàжам прàо: брàт ти йè дòшол пò тебе, за да те зèмит!» — «Чỳвай се, бàбо, — отгòорила пàк момѝчката, — отѝ ако дòйт вòлкот и вè нàйт тỳка, ке ме ѝзейт та и мèне, та и брàта ми, сèдне кỳкята майчѝна ми како ке òстанит? Како да слèзам я̀з да дòйдам прѝ него, кога дури и олджѝците сбòрвеет, та ке му кàжеет на вòлкот!» — «Да те нàучам я̀з — йè рèкла бàбата. — На олджѝците мèси им по едно крàвайче, за да не сбòрвеет, та ти òди си со брàта ти!» Тентèлина им мèсила кравàйчина и им дàла по едно на сèкоя òлджица, а едно само òлджиче било скрѝяно во скòренот от вòлкот. Тентèлина слèгла от ясѝката и си тъ̀рнала да си хòйт со брàта си, а бàбата им рèкла: — «Земѝте си сò себе еден чèшел, еден кàлап хỳма и еден кàлап сàпун, кога ке си òдите пътем, ако вòлкот търчат пò̀ вас, вѝе фъ̀рлите я̀ зад себе хумата, тàа ке се стòрит кàлои до кòлена, та тòй не кè мòжит да ’и пòминит и вѝе ке се отдалèчите. Пак ако вè прòвтасат, фъ̀рлите зад себе чèшельот, той ке се стòрит тъ̀рне и вòлкот ке се зàприт вò ними, та не кè можит да вè втàсат. Най-седне, ако се прѝближит дò вас, тòга вѝе да го фъ̀рлите сàпунот, тòй ке се стòрит плàнине, та ке му прèчеет и вѝе ке се отдалèчите, ке отбèгате!»

 

— «Хàйде сèга, Тентèлино, да си хòйме, — рèкол брàт йè, — оту мàйка я̀ òстайф сàма, како кукàйца!» Момѝчката тъ̀рнала да си òйт со брàта си, а òвой йè дàл на бàбата таксàнийот бàкшиш. Зèле сò себе хỳма, чèшель и сàпун и си тъ̀рнале пъ̀тот.

 

Тòй ден вòлкот си сòбрал приятели, друдзѝ волци, и ’и кàнил нà гости да ’и гòстит со Тентèлина. Кога дòшол до ясѝката зàедно со приятèлите си гòсти, вòлкот, какошчо си ѝмал àдет свèкогаш, вѝкнал: «Тентèлино, Тентèлино! Пушчи си кòсите да се кàчам!» А Тентèлина я̀ нèмало да му се отгòорит или да му пỳшчит пърцàдзите си, за да се кàчит. Тòга олджѝчето, скрияното во волчèвийот скòрен, се òтзвало и со кнòчок глàс вѝкнало: «Тентèлина си я̀ зèде брàт йè!» Вòлкот, како чỳл тàка, рèкол на другàрите си: «Гàзи, гàзи, да гàзиме, да я̀ нàйме Тентèлина, нà нея да се навечèраме!» И тàка свѝте вòлци тъ̀рнале пò неа и по брàта йè и до нèгдеа ’и привтàсале. Тòга тѝйе фъ̀рлиле зад себе хỳмата, та се стòрила кàлои до кòлена и вòлците не мòжеле со

 

168

 

 

лèсно да помѝнеет, а брàтот и сèстрата дòста се отдалèчиле. Вòлците со мъ̀ка префъ̀рлиле калòите и пàк ’и привтàсале и тѝйе, Тентèлина и брàт йè, вижджàешчем ’и блѝзу, го фъ̀рлиле чèшельот, та тòй се стòрил тъ̀рне и къ̀пини и вòлците мнòгу се забàйле дури да премѝнеет тъ̀рнето и къпѝните, и така брат и сèстра пàк дòста отбèгале. Най-седне вòлците пàк се доблѝжиле дò ними. Тòга Тентèлина се обзъ̀рнала нàзад и ’и вѝдела, та му рèкла братòе си: «Брàте! Овье пàк наблѝжиа, туку бъ̀ргу фъ̀рли га сàпунот да откѝниме!» Брàт йè на чàсот го фъ̀рлил сàпунот зад. себе, та се стòрил вѝсоки плàнине. Волците, коа вѝделе планѝнето, скàпнале (се умòриле) и се врàтиле нàзад мнòгу налю̀тени, се скàрале мегю̀ себе и го разкѝнале вòлкот, шчо бèше ’и вѝкал нà гости, а не ’и гостил со Тентèлина.

 

Дèцата, брат и сестра, си òтишле дòма и клю̀кнале на врàтата. А мàйка им, седèешчем дòма сàма, от жàль се сторила како кукàйца, — не познàала нѝкого, а све си плàчела. Кога дèцата йè клю̀кнале, тàа се òтзвала: «Кòй е тòй? Кòй клюкат? Да йè сѝн ми Костадин и кèрка ми Тентèлина, пàк не станвам да им òтворам!» Тàя ’и мѝслела загỳбени, изèдени! А дèцата йè повтòриле: «Отвори, мàйко, оту яз сум, сѝн ти, Костадий, ти я̀ нòсам и сèстра ми Тентèлина!» Тòга слèгла мàйка им да им отворит и им отвòрила. Коа ’и вѝдела, сѝна си и кèрка си, мнòгу се зарàдвала; ’и изгỳшкала и свѝте заèдно се зарàдвале.

 

 

104

ЦÀРСКИЙОТ СЍН ИЛИ «ПРАЙНАТА СÈКОГА НÀДОЛЬВИТ»

 

Èдно врèме си бѝл еден цàр. Тòй си ѝмал èдно дèте. Мàйка му на дèтето ỳмрела, та тàтко му се прèженал за дрỳга — зèл мъ̀шчаа на дèтето. Мъ̀шчаава си рòдила мнòгу дèца, та сàмо свойтè деца си ’и лю̀бела, а пасѝнчето го мрàзела.

 

Еден дèн мъшчàата му вèлит мъжòе си — царòтому: «Ти овà дете изтèрай го или загỳби го, зашчо коа ке пòрастит и нѝе ке ỳмриме, тога тòа ке ’и ѝзтерат овьè деца и ке ни ’и òстайт сирàчина.» Потем мàлу врèме царѝцата поèляла на измекярите си, да го зèмеет дèтето, пасѝнчето, да го отнесеет на нèкоя плàнина и тамо да го загỳбеет и за бèлег оти го загỳбиле да йè донèсеет пъ̀рстето мàлоо от дèсната му ръ̀ка. Измекя̀рите царѝчини

 

169

 

 

го зèле дèтето да го отнèсеет на планѝната, къде шчо им поèляла царѝцата. Кога го òтнесле йо планѝната, дèтето им рèкло: «А брè брàтя, вѝе знам мèне шчо сàкате да ми чѝните, — да ме загỳбите; туку, ако сте божи лю̀ге, земитè ми го малоовò пъ̀рсте и отнеситè йе го на царѝцата, мъшчàа ми, за бèлег, оту сте ме загỳбиле, а мèне пушчѝте ме да си òдам къде ке ми глèдеет òчи.» На измекя̀рите им се нажàлило, та го пỳшчиле; му прèсекле само малоото пъ̀рсте и йе го зàнесле на царѝцата, а дèтето го остàйле да си хòйт къде му глèдеет òчи.

 

Дèтето си тъ̀рнало по гòрата и тàмо нàшло еден цàрски сàрай, пак си рèкло: «Хàйде да влèзам нъ̀тре, зашчо и я̀з сум цàрски сѝн, та можит да ме прибèреет.» Дèтето влèгло во сàрайот, ама нè нашло нѝкого, а саде èден змèх слèп. Змèот си ѝмал четèресет òвци и едно мàгаре кỳцо. Овците си ’и мòлзел и со млèкото нѝхно се рàнел. Млèкото го дъ̀ржел во еден кàзан гòлем. Дèтето, како дòшло до змèот, се прѝбрало до кàзанот и му я̀дело от млèкото, а змèот нè гледал; туку пòзнаал оту млèкото му се намàльвело, та се чỳдел: àджиба кòй му го я̀дел млèкото? Помѝнале еден дèн, двà, трѝ, пàк млèкото му се намàльвело. Нàй-седне зàграбил со ръ̀цете òколу кàзанот, та го фàтил дèтето, шчо му го я̀дело млèкото. Дèтето му се мòлело: «Аман, пỳшчи ме, ти се мòлям, прòсти ме сèга, сум пàднало во ръ̀цете твòй, шчо сàкаш, мòжиш да ми чѝниш.» А змеот нѝкако не гò пушчал. Тòй си го зèл да му чѝнит ѝзмет, — да му мòлзит òвците и да му чѝстит сàрайот. Потем нèкое врèме му дàл и ключойте от сѝте òдаи (до сàрайот ѝмало четернàесет òдаи) и му нàръчал: «Сѝте òдаи да ’и òтвораш, да ’и мèтиш, а саде двè òдаи да не òтвораш.» Дèтето хòдело свèкогаж, отвòрало одàите и ’и мèтело, а само двете òдаи не ’и отвòрало. Еднож тòа си помѝслило само сò себе: «Шчо ми нàръча змèон да не ’и òтворам двене òдаи, трèбит да ѝмат нèшчо вò ними; я̀ хайде да òтключам, за хỳнер, та да вѝдим шчо имат?» Тàка дèтето отключило една òдаа, коа глèдат, шчо да видит? — Во стред òдаа една чèшма, шчо тèчела све злàто. Потòпило си глàата во чèшмата, та му се стòрило сàде злàто. Сèдне отключило и дрỳгата òдаа, а шчо дà видит вò неа? — Еден кон, влàкната нèгой сбòрвеле, та го опѝтале: «Шчо си бàрало òвде, море дèте?» Дèтето му разкàзало свè, како дòшло. Кòньот му се пòмолил на дèтето да го ѝзвайт мàлу нà двор, да прòшетат на бела видèлина, та му се тàксаал шчо сàкат да му дàйт. «Пàк ако сàкаш, — му вèлел кòньот, — хàйде двàйцата да си бèгаме нèгде, само тѝ извъ̀рзи ми свѝве влакна от опàшкава, за да не му кàжеет на

 

170

 

 

змèот.» Дèтето, гòтоо за бèганье, му извъ̀рзало свѝте влàкна от опàшката, се кàчило на кòньот, зèло сò себе еден мàсолник пòлн со масло (дървено) и еден чèшель, како шчо бèше го нàучил кòньот и си побèгнале. Коа фàтиле да излèгвеет от сàрайот, едно влàкно не извъ̀рзано хàрно, извѝкало: «Змèу, змèу, ѝзбега дèтето; ти го зèде и кòньот.» Змèот на чàсот вя̀хнал куцото мàгаре и пòтърчал пò ними. Овье бегàешчем, змèот ’и прѝвтасал. Тога кòньот му вèлит на дèтето: «Изфъ̀рли го чèшельот». И тòа го фъ̀рлило, та се стòриле еден рèд тъ̀рне. Дури да въ̀ркулит тъ̀рнето змèот со магàрето, тѝйе избèгале и се отдалèчиле. Пò-тамо змèот пак ’и прѝвтасал. Тога пак дèтето изтурило масòлникот со мàслото, та се стòрило èзеро от мàсло и змèот со све мàгаре се удàйле вò него.

 

Ходèешчем сèдне пò път кòньот со дèтето, кòньот му вèлит: «Хàйде сèга да се врàтиме нàзад, да хòйме во кỳките на змèот». Тѝйе се врàтиле нàзад и си дòшле во змеòвийот сàрай. И тàка дèтето со праѝната се стòрило како цàр.

 

 

105

ЛÈНГО — ЛЕНИВОТО ДЕТЕ ИЛИ «ДОБРОТО СО ДОБРО СЕ ИЗПЛАШЧАТ»

 

Èдно врèме си бѝла една мàйка. Тая си ѝмала и едно дèте. На дèтето му се нерабòтало, — го бѝло лèн да рàботат. Мàйка му му вèлела: «А море сѝнко, ако не рàботаш дрỳго, баре хòди нà дърва со магàрено.» А тòй йè отгòорвел: «Намирѝ ми го дè, ако сàкаш да òдам нà дърва.» Мàйка му му го намѝрила магàрето и му рèкла: «Èто, ти го нàмириф магàрето, сèга òди де!» — «Кàчи ме на мàгаре, ако сàкаш да ти òдам нà дърва» — повтòрило дèтето. Тàа го кàчила на мàгаре и пàк му рèкла: «Èто, те кàчиф, хàйде сèга хòди.» — Тàа му я клàла и секѝрата на магàрето, та одвàй тàка го изпрàтила нà дърва.

 

Дèтето тъ̀рнало да òдит нà дърва; òдело, шчо òдело, дòшло крàй море, а тàмо му пàднала секѝрата. Лèн го било да слèзит, да си я̀ зèмит, тỳку стòело на мàгаре и чèкало. Една рѝба бѝла излèзена нèкако нà суо и не мòжела да си влèзит вò море. Коа го вѝдèла дèтето, му се мòлела: «Море дèте, внèси ме вò море, та шчо сàкаш да ти дàам!» — «Дàй ми я̀ секѝрана, — йè рèкло дèтето — ако сàкаш да те внèсам вò вода.» Рѝбата се свъ̀ртила со

 

171

 

 

опàшката, я подкрèнала държàлката от секѝрата и дèтето си я пòдзело, а сèдне пàк йè рèкло: «Сèга шчо мѝ дааш да те внèсам вò море?» — «Шчо да тѝ даам, — отгòорила рѝбата, нѝшчо нèмам шчо да ти дàам, само òва мòжам да ти стòрам, да речиш: «Лèнго и Сàве и мòрето», та свè, шчо ке сàкаш, да ти се стòрит!» Тога дèтето я̀ потỳрнало рѝбата во мòрето, та тàа си плѝвнала во вòдата, а дèтето си остàнало край мòрето.

 

Сега дèтево ке мѝслит шчо дà чинит и шчо дà речит да му се стòрит. Нàй-сетне му тèкнало да рèчит да му се стàвит сòфра со мàнджи за я̀дене, та си рèкло: «Лèнго иСàве и мòрето! Да ми се стàвит сòфра со свèкакви мàнджи за я̀денье.» И тòй час се стàвила сòфра со свèкакви мàнджи хỳбаи. Дèтето се нàяло от мàнджите и си òтишло в плàнина нà дърва. Тàмо сега кой да му сòберит дъ̀рва? Нèго го бѝло лèн. Пàк тòа си рèкло: «Лèнго и Сàве и мòрето, да ми се собèреет дърва и да ми се тоàреет на магàрево.» Тòй час му се сòбрале дъ̀рва и му се тоàриле на магàрето. Дèтето си òшло дòма со дъ̀рва.

 

Ходèешчем си за дòма, тòа помѝнало край цàрските сàраи. Цареà кèрка стòела на пèнджери, а дèтето я̀ вѝдело и си рèкло: «Лèнго и Сàве и мòрето, òнаа дèвойка даостанит тèжка!» Цареата кèрка на чàсот остàнала тèжка бèз мъж. Дèтето вò неа рàсло пòрасло и тàа сама се чỳдела: «Кàко бѝ òваа рàбота? И шчо ке мỳ речам таткòе ми кога ке чỳят тòй?» Царèата кèрка бѝла мнòгу лѝчна, та тàтко йè я̀ бил зàтворил во сàрайот, за да не се сдрỳжит со нèкой мъ̀ж. Нàй-седне тàтко йè рàзбрал оти кèрка му остàнала тèжка. Я вѝкал нà само и йè вèлит: «Шчò йе òваа стрàмота, мори кèрко, шчо ми си стòрила? Шчо вàка ми го пòцърна òбразов? От кòго си? Къде сѝ ошла или той тѝ дошол?» Момѝчката, уплàшена, потрèсена, му отгòорила: «Нѝгде, нѝкъде не сỳм òшла, тàте, нито нèкой ми дòшол òвде, нито пàк мъ̀ж сум вѝдела!» А тàтко йè нѝкако не à вервел и я̀ стѝснал на беснò дрео да му кàжит от кòго йе остàнала тèжка. А тàя, «нè знам, вèлела, пак нè знам». Нàй-седне му кàзала оти едно дèте дъ̀рварче пòмина покрай сàрайов, ме вѝде на пèнджера, си промъ̀рмори нèшчо само сò себе и я̀з òт тога се ỳзнаф оту òстанаф тèжка». — «Кàко мòйт да бѝдит от едно вѝжджанье да се остàнело тèжка?» — йè отгòорил тàтко йè. Тòй нѝкако нè вервел, а тàа му се къ̀лнела, си кѝнела мèсата и му вèлела: «Ако сàкаш, тате, вèрви ме, ако нè, èво ми глàава, земѝ мия — фъ̀рли ме вò море.» Тòга цàрот го вѝкал дèтето, дървàрчето и го òпитал, дали я̀ сàкат момѝчката да му я̀ дàйт за жèна. «Я сàкам» — отгòорило дèтето

 

172

 

 

и цàрот му я̀ дàл, туку ’и клàл двàйцата во една гèмия, йè дàл кèрке си нèколку нѝзи смòкви, та ’и пỳшчил пò море, да се скѝтеет.

 

Тѝйе дòста врèме се скѝтале пò море. По нèкое врèме царèата кèрка му рèкла на мъ̀жа си: «Рèчи, мъ̀жу, да излèзиме нà сỳо!» — «Дàй ми една смòквица, ако сàкаш да рèчам» — йè отгòорил тòй.

 

И тàя му дàла една нѝза смòкви. Царèвийот зèт рèкол: «Лèнго и Сàве и морето, да излèзиме нà суо!» И тòй час ѝзлегле нà суо. Си сèднале крàй море. Пàк жèната му вèлит: «Рèчи пàк нèшчо, да се стòреет òвде сàраи, къде ке сèдиме, къде ке живèйме?» Тòй пàк йè отгòорил: «Дàй ми една смòквица, ако сàкаш да рèчам.» Тàа пàк му дàла ушч една нѝза смòкви и тòй пàк рèкол: «Лèнго и Сàве и мòрето! Да се стòрит сàрай со свѝте пòтреби.» И тòй час се стòрил сàрай со свѝте пòтреби, хỳбав, ѝзпослан со свèкакви хỳбай пòслани и со свѝте тàками. Вò него си влèгле и си живèеле.

 

Цàрски люге еден дèн òшле нà лов, а коа се врàшчале òт лов и вѝделе сарàйте, та мнòгу се почỳдиле: кàко до вчèра ’и нèмало, а кàко тòга се стòриле тàкви хỳбай сàраи? Ошле, та му кàзале и царòтому за тѝйе сàраи, шчо бѝле край мòрето. Цàрот и тòй се почỳдил и, èднож си рèкол да òдит да ’и вѝдит.

 

Кога òшол цàрот тàмо и ’и вѝдел, влèгол нъ̀тре и тѝйе, шчо сèделе вò ними (кèрка му и зèт му) го пречèкале како шчо прѝлегат да се прèчекат цàр. Сèдне зèт му, за да го гòстит царàтого, рèкол: «Лèнго и Сàве и мòрето! Да се стàвеет пред цàрот сòфри злàтни и свѝте пòтреби злàтни, и мàнджи цàрски!» И тòй час негòото сàканье се изпòлнило.

 

Цàрската кèрка до тòга не бѝла ушче опòзната со тàтка си. Потем мàлу нèкако се опòзнале. Пъ̀рво тàя дàла знàк за познàванье. Тàя ушче коа дòшол тàтко йè, го пòзнала, а тòй нè à познал. Пàк тàя пъ̀рво му се изкàзала, та и тòй сèдне я̀ пòзнал. От како се опòзнале, цàрот я̀ òпитал, како тàка се сдòбила со тàкви сàраи, и тàкви хỳбаи тàками и мàнджи и со тàкво бòгатство? А тàя му разкàзала свè, шчо бѝло и како бѝло òт край дò край. Тòга цàрот го зèл зèта си, некогàшното лèниво дъ̀рварче и кèрка си, та го клàл на цàрскийот си стòл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]