Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

II. ОТ ОХРИД

 

д) Разказана от пок. Ангелета Снегаров

 

 

100

ЛОШАТА СНАА

 

Едно врèме си бѝле една мàйка, сѝн и снàа. Кога си òдел на рàбота, сѝнот свèкога йè нàръчвел жèне си да я̀ глèдат хàрно и да à чèстит свекъ̀рва си — мàйка му. Невèстата му вèлела оти си я̀ чèстит и ке си я̀ чèстит како свòя мàйчица. А наместо да я̀ честит и да я̀ ѝмат кàко мàйка, тàа и лèб ѝздоста не йè дàала да я̀дит, а я̀ натèрвела да ѝзпредвит кàта ден пò-напред по три врèтена прèдено, сèдне да пòиграт хòро и да пòпейт пèсма, та одвàй сèдне ке йе дàдела едно корòманче сỳх леб, нèка грѝзит бèз зъби, нèка пỳкнит.

 

Сѝн йè сèкогаш я̀ òпитвел жèна си дали я̀ глèат и я̀ чèстит хàрно мàйка му и тàа му отгòорвела: «Како нè? Ух шчо ме нàйде? — си я̀ честам и си я̀ ѝмам како мàйчица! Тòй я̀ òпитвел и мàйка си и йè вèлел: «Мàйко мори, дали те глèдат хàрно и дали те чèстит снàа ти?» На стàрата йè било стрàх да му кàжит вистѝната синòе си, та пòсле къде кè хòйт от снàа си? «Мòшне àрно ме глèат и ме чèстит» — му отгòорвела тàя.

 

Тàка многỳ време се рабòтало дòма му и старѝчката мнòгу врèме тъ̀ргала сỳдни мъки от снàа си, а нѝкако синòе си му не кàжвела, кỳтрата.

 

Нàй-седне еден ден йè дòшло вèке до нòсот на стàрата, не мòжела да тъ̀рпит и да крият за пò-тамо и да му нè кажит синòе си, та кога òвай я̀ òпитал пак: «Кàко въ̀рвиш, мàйко, со снàа ти?» Тàа му отгòорила: «Ако сàкаш, сѝнко, да рàзбериш како пòминвам со снàа ми, скрѝ се еден ден во сèргенон, да вѝдиш со свòйте òчи, та да рàзбериш!»

 

От тòй òтгоор сѝн йè се сèтил тòга оти ке ѝмат нèшчо, нè арен пòмин, та еден ден, кога ке си òдел на рàбота, се скрѝл во сèргенот, без да го рàзберит жèна му и вèс ден сèдел нъ̀тре

 

156

 

 

скрѝян, за да вѝдит шчо кè бидит. А не постòяло мнòгу врèме, тòй и сàм се ỳверил за пòминот мàйчин си со жèна му; èво кàко:

 

Снàа и свèкърва си сèделе в òдаа и си прèделе. Дòшло врèме, та йè се прѝяло на стàрата и йè вèлит снàе си: «Дàй ми трòа лèб, съ̀но, да къ̀снъм, ми се я̀йт!»

 

— «Трèсни тỳка, прèди — йè отгòорила налютена снàа йе — не си ѝзпрела ушче вретèната, како ке сум ти дàдела лèб да трèскаш? Да пỳкниш òт него!»

 

Стàрата пàк йè се мòлела мѝлно: «Дàй ми, мòри съ̀но, трòа лèбец, да къ̀снъм, ми се яйт; стàр чоек сỳм!»

 

— «Трèсни тỳка, ѝзпреди вретèната» — йе повтòрила снàата. Нàй-после стàрата свèкърва ѝзпрела трѝте врèтена, та пàк йè се мòлела снàе си, да йè дайт едно пàрче леб: «Ето мори съ̀но, съ̀ничко, ’и нàполниф трѝте врèтена; дàй сèга да си къ̀снъм трòа!!»

 

— «Стàни сèга, трèсни, пòиграй трòа хòро — йè рèкла сàата — и попèй ми една пèсма, ако сàкаш да ти дàам!»

 

Стàрата пак мѝлно йè се мòлела: «Къде сум мòжела яз, мори съно, да сум ѝграла хòро! Яз сум стàр чоек!»

 

— «Пỳкни, трèсни, стàни пòиграй, ти знàйш, ако сàкаш да ти дàам да трèскаш» — йè рèкла снàа йè. А сѝн йè скрѝян в сèрген, свè слỳшал и мàлчел!

 

Нàй-седне вѝдела, не вѝдела стàрата свèкърва, стàнала да ѝграт хòро и да пèйт пèсма! Тàя фàтила да ѝграт со дветè ръце крèнати и да пèит:

 

«Ето вàка, море сѝнко, кàта ден! Èто вàкаа, море сѝнкоо, кàта ден! Ето вàкаа, з’ едно пàрче кàта деен!»

 

— «Шчо тàка пèйш, мори вèшчице нѝедна? — йè извѝкала снàата, — пèй хỳбоо дè, да би ти трèснале òчите!» — «Ами кàко, мори съ̀но? Нè знам ѝнако» — йè отгòорила кỳтрата свèкърва и фàтила пак да пèит:

 

«Ето вàкаа, море сѝнкоо, кàта деен!»

 

— «Ах, да би ти трèснале òчите, вèшчице нѝедна, — извѝкала снàата — шчо не пèйш хàрно?» И крèнала фỳрката да я̀ ỳдрит свекъ̀рва си пò глаа! . . .

 

Мъж йè до тòга слỳшал и глèдал, а мàлчел и тъ̀рпел; чèкал да вѝдит дò край свè, шчо ке бидит. А, кога вѝдел оти жèна му крèнала и фỳрката, да я̀ ỳдрит свекъ̀рва си пò глàа, тога нè можел вèке да тъ̀рпит пòйке, а в èднож, àпансъз, избърснал от сèргенот, се фъ̀рлил над жèна си, я̀ фàтил за пърцъг и, со ѝстата фỳрка, шчо бèше я крèнала тàя, да я̀ ỳдрит свекъ̀рва си, тòй со

 

157

 

 

една ръ̀ка държèешчем я̀ зà пърцъг и со дрỳгата фỳрката, въ̀ртил, ỳдрил, въ̀ртил, ỳдрил, та йè нàместил кòските и на свèкое удѝранье йè вèлел: «Дали вàка я̀ чèстеше мàйка ми како мàйчичка, кỳчко нѝедна!» Тàя тòга му се мòлела да я̀ прòстит; му падѝнала метàнии и нèму и свекъ̀рве си се къ̀лнела оту от тòга вèке насèдне ке я̀ чèстит. От како я̀ ѝзбил хàрно, мъ̀ж йè я̀ прòстил и тàя òт тога веке фàтила да я̀ чèстит свекърва си како мàйка.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]