Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. IX)

Кузман Шапкарев

 

XIV. ОТ С. ДОЛЯН, НЕВРОКОПСКО

 

 

229

ОВЧАР И ЗМИЯ  [1]

(Записал учит. А. М. Битраков)

 

Еднò врèме имàло едѝн овчàр, пàсал си брàвету на еднò мèсто. Еднà змѝя горèла во едѝн бỳк. Змѝята, като го вѝдела, му се примòлила да я̀ отнèме от òгана: «Мнòго ти се мòлям, отнемà ма, та ще те нàучам сèкакъв езѝкь.» Овчàрът се бòял, а тя̀ му реклà: «Не бòй се. Ти мèне ме òтнеми, па давѝдиш аз тèбе кòлко езѝка ще те нàучам.» Овчàрът свалил йъ̀. Тогàва змѝята му реклà: «Дàй ми сèга, юначе, кавàлът да ти дỳхнам в устàта, да са наỳчиш сèкакъв езѝкь.» И тòй подàл кавàла и като го нахлàпал, му дỳхнала змѝята и се наỳчил сèкакъв езѝкь. Кугà блèели овцèте, се сèшчал, и от сѝчките животѝни се сèшчал за каквò и да бѝло; кỳчето или кòтето познàвал, за каквò кугà майàкало.

 

Оня човèк пòсле стàнал богат и се ожèнил. След еднà-две годѝни му се родѝлу дèте мъ̀жко, а през лèтуту кордѝсал мàндра. Жèната му бѝла тèжка и во еднà недèля станàли да ѝдат на мàндрата. Напрàвил кòнте, тỳрил калтàците, я̀хнали и двàмата на кòнте. Пòсле вървèли до едно мèсто, постанàла кобѝлата. Чорбаджѝята рèкъл: «На скòро кàрайте!» Кобѝлата изврещèла: «Тѝ нòсиш двè дỳши, а àз нòса пèт дỳши» (защото кобѝлата бѝла: тèжка и жèната бѝла тèжка, и на скỳто ѝ дрỳго детè). И тàка, като отѝшли на мàндрата, кучитàта се зарàдвали, оти дòшел чорбаджѝята; пòсле и тѝя сèднали. Реклѝ на овчàрите да фàтат едно я̀гне, но която òвца не бѝла се обя̀гнила за дèвет годѝни. Като фàтили я̀гнето, зèло да блèе, че ще го закòлят. Мàйка му зèла да къльнè, да нè му йе за добрò, да нè прикòпса, и незнàм що дрỳги рàботи да му стàнат. Сайбѝята, като йè чỳл, рèкъл: «Остàвете товà я̀гне, фàтете дрỳго!» Тѝя остàвиле товà я̀гне и фàтили дрỳго. Зèло и то да блèйе, а мàйка му реклà: «Àко, чèдо, àко; мàйка ти дрỳго я̀гне ще си рòди.» И я̀гнето го заклàли и го изпèкали на чевермè. Сèдне са кордисàли, наяли са и напѝли са, пàк станàли, отѝшли си у домà. Женàта зèла да го пѝта да ѝ кàже, откъде се йе наỳчил. А змѝята бèше му рек-

 

 

1. Виж и прик. № 135, 183 и др.

 

373

 

 

лà: «Кòйто те пѝта, да не кàзуваш, зер ще да ỳмреш на тòа час.» Тòй не изкàзовал. Пòсле женàта му като го бѝла запѝтала, той ѝ кàзал: «Аз ще ти кàжам, (ама) тѝ ѝди да замèсиш хлèб, защòто аз ще ти кàжам и ще да ỳмрам.» Тя̀ отѝшла да мèси лèб. Кỳчето на скалàта вѝкало, пèтелът му се присмѝвал, викнàл: «Аз ѝмам 77 жèни, пà серцèто си не изкàзувам.» Он йè чул петèлът, че такà прикàзва, станàл одеднъ̀ж, та утрèпал женàта си: «Нà, да ти кàжа аз на тèбе, кàк бѝва изпитувàнье!»

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]