Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. IX)

Кузман Шапкарев

 

VIII. ОТ КОСТУРСКО

 

(Записал Йолев)

 

191. Цàрот, царѝцата и сѝн му Екпанджирѝе или Пàдриот

192. Змия-чèдо

193. Три косàчи и пòпо

 

191

ЦАРОТ, ЦАРИЦАТА И СИН МУ, ЕКПАНДЖИРИЕ ИЛИ ПАДРИОТ  [1]

 

Имàло едно врèме еден цàр и една царѝца. Женàта му на цàро не рождàла. Тòй имàл една кобѝла и тàа не рождàла. Èднаж цàро отѝде да бàра лю̀гя, да нàйди чàре, за да му рòди жèната

 

 

1. Същата приказка издадена е в Сбор. Нар. просв., кн. II, стр. 215.

 

331

 

 

Той нашъл нèколко магиснѝчари. Тѝа му рèкле: «Ти, царо [1], да зèмиш едно джежве, кàфе и шèкер.» Колко излèгле нàдвор от грàдо, тѝа седнàле на едно мèсто и тамо магисничàрите си направѝле по едно кафе. Ето грèди еден дèрвиш. Тòй, дервишо, бѝл гòспо и му вèли: «Шчо сàкате тỳка?» Тѝа му рèкле: «Нѝшчо не сàкаме.» Тòй пàк му рèкъл: «Тѝ сѝ цàр, ѝмаш една жèна и една кобѝла, не ти рàждат. Овѝя, лю̀гята, бàрат чàре да ти рòдат. Яз ке ти нàйда чаре да ти рòдат.» Извàил от поя̀со едно ябъ̀лко и го напѝсал со чакѝата и му рèкол: «Коа ке си òиш дòма да го излюпиш [2], кòрите [3] да мỳ’и дàдиш на кобѝлата, а мèсото — на жèната.»

 

Цàро, кога си отѝшъл дòма, забрàвил на вèчерта. Кога се сопàсал да си лèгни, ябъ̀лкото паднъ̀ло. Жèната му рèкла: «Шчо йе то, мъ̀жо?» На нèго му текнàло. Го излю̀пил ябъ̀лкото. Кòрите му ’и дàде на кобѝлата, а мèсото — на женàта му. На нèго му рèкъл дервѝшо: «Жèната и кобѝлата ке рòдат за еден мèсец, а тѝ да не го къ̀рстиш дèтето, без да дòйда я̀з!» Дòшъл мèсецо, жèната и кобѝлата родѝле. На една вечèра дèтето се сторѝло блѝзо дèсет годѝни. Тѝа го чекàле да дòйди дервѝшо, а тòй не дòшъл. Най-сèдне цàро му се сдодèло. Тòй сòбра сѝте голèмци и приятèли негòви и сèга сàкат да го къ̀рстат дèтето. И се собрàле во една голèма одàя. И сèга бàрат, какво име да му клàдат. Ето го, дервѝшо грèди. Тòй му рèкъл: «Шчо сàкате тỳка?» Тѝа му рèкле: «Нѝшчо не сàкаме.» Тòй му рèкъл: «Кàжите, оти яз знàм, шчо сàкате!» Тѝа му рèкле: «Кàжи ни, ако знàиш.» Тòй му рèкъл: «Вѝе не сàкате да го къ̀рстите дèтето?» Тѝа му рèкле: «Сàкаме да го къ̀рстиме.» — Тогàй тòй го къ̀рсти дèтето и му клàде ѝмето Екпанджирие. Извàди една сàбя и му йè клàде на половѝната и му рèче: «Да не му йè извàдите; ако му я̀ извàдите, ке ỳмри; и ке му дòйди врèме, тòй да йè извàди.» Дервѝшо си отѝшъл. Дèтето порасте голèмо и си фàти два приятели. Тòй му рèкъл на тàтко му да клàди измикя̀ри, да го смèтът съ̀т [4] град, — «зашчо ке се шèтам со приятèлите си.» Фатѝле да се шèтат по грàдо. Как дòшле до една касапнѝца, едèнио от тѝа извàдил един нòж и го посèкъл съ̀то мèсо и го фъ̀рлил на кучѝшчата; извàдил пари и му го плàтил. Отѝшъл на една дрỳга касап-

 

 

1. Царо = царю, звателен падеж, както се употребява в Кост. и Кукушко.

 

2. Да го излюпиш = да го очистиш, да му извадиш люспата.

 

3. Корите = люспите.

 

4. Сът, съта = всийт, всъта, всето; употреблява се така и в Струга.

 

332

 

 

нѝца и дрỳгио така напрàвил. Отѝшъл пак на дрỳга касапнѝца, извàдил и Екпанджирие еден нòж, за да посèче мèсо. Тòга от сàбята излèзе òган и пàдна на зèмята Екпанджирие. Тòга се я̀ви на кàмата еден òбраз от чỳпа. Сèдне еден от приятèлите йè зèл сàбята и му йè клàшал [1] на ножнѝцата и Екпанджирие стàнал. Кога стàна голèмо мòмче, Екпанджирие му рèкъл на тàтко му [2]: «Кя òда да шèтам по зèмята.» А тàтко му му рèкъл: «Не òди, сѝнко.» Тòй си зèл негòвото кòйнче върснѝче и отѝшъл да шèта по зèмята. Одел, òдел нèколко врèме и дòшъл до една голèма планѝна. Глèда одозгòре еден чòвек и му вèли: «Тỳка шчо йе птѝца, не въ̀рви. — (Тòй бѝл цàро на птѝците) — Ако мòжеш, èла да се бòриме.» И тòй дòшъл да се бòри. Екпанджирие го дѝгнал на ръ̀ката и фàтил да се пỳли нагòре. И му рèкъл тòй, човèко: «Шчо се пỳлиш тàка нагòре?» — «Глèдам да вѝда, кòя йе най-висòката планѝна да те фъ̀рля.» — «Амàн, брàте, и я̀з ти съм прия̀тель.» Екпанджирие пак фàтил да òди заèдно со цàро на птѝците. Одѝле, одѝле, дòшле до едно мòре и вѝшле еден чòвек, дека сèде на мòрето. И тòй бѝл цàро на рѝбите. И му вèли: «Шчо сàкате тỳка?» — «Нѝшчо не сàкаме» — му рèкъл Екпанджирие. «Ако сàкаш, èла да се бòриме» — му рèкъл тòй. Екпанджирие го крèнал за ръ̀ката и фàтил да се пỳли. Тòй му рèкъл: «Шчо се пỳлиш тàка?» — «Се пỳлям да нàйда едно най-дълбòко мòре, да те фъ̀рля.» —«Амàн, брате, и яз ти съм приятель.». . .

 

 

Забележка. Приказвачът не можел по-нататък да я разкаже до свършака ѝ. Нъ нейн вариянт се среща другаде в сборника, виж прик. № 13.

 

 

192

ЗМИЯ-ЧЕДО

 

Си бѝле еден мъж и жèна. Тѝа бѝле мнòго богàти, а немàле чèдо и се молèле на гòспо да му дàй, шчо сàка гòспо. И гòспо му дàл една змѝя. И се пикнàла во една дỳпка. От дỳпката по мàлко врèме се чỳ глàс: «Мàйко, сàкам да се жèнам.» И кога дòйде тàтко му, жèната му казàла, оти се чу глàс от дỳпката,

 

 

1. Клашал = клал, турил.

 

2. Татко му вм. татка си.

 

333

 

 

вѝкна: «Мàйко, сàкам да се жèнам.» И тàтко му рèкъл: «Кога ке ти рèчи пàк тàка, ти да му рèчиш: «Сѝне, от кòй цàр сàкаш жèна?» И пàк дрỳгио дèн се чỳло глàс и мàйка му рèкла: «От кòй цàр сàкаш жèна?» А дèтето казàло: «Èто, от вилàн цар.» Мàйка му казàла на тàтко му и той отѝшъл при цàро и му кàзал. А цàро знàял от тàкви нèшча и кàзал: «Чини.» Кога направѝле свàтбата, отѝшле да йè зèмат невèстата, мàйка му на дèтето казàла: «Зèто, èто го кòйнот, кàчи се.» И дèтето се направѝло на кòлак и се качѝло на кòйнот, отѝшле. Като йè зèле невèстата и си легнàле, дèтето си извàило кожата и от лѝцето на дèтето излèгла светлѝна на одаята и казàл на невèстата насмея̀на. И кога се пулела, свекъ̀рвата се чудèла. На дрỳгата вèчер отѝшла и като йè видèла кòжата, йе зèла и йè изгорèла, и дèтето ỳмре. [1]

 

 

193

ТРИ КАСАЧИ И ПОПО

 

Си бѝле три касàчи, отѝшле на рèката да си лàдат нодзите и му се заплеткàле. Помѝнал еден пòп и викнàле: «Пòпче, пòпче, èла да ни отплèткаш нòдзите.» И пòпо рèкъл: «Дàйте ми сърпòвите да ви отплèткам нòдзите.» И мàнал пòпо и му се отплèтнале нòдзите. И станàле касàчите да го бъ̀ркат пòпо. И кога го бъркàле пòпо и викàле: «Пòпче, пòпче, търчàйте да го стѝгниме!» — Вѝде пòпо, оти ке го стѝгнат, си фъ̀рли калимàвката. Си йè клàва едѝнио, си йè клàва дрỳгио и тàка пòпо избèгнал мàлко мèсто. Тѝа пàк викнàле: «Пòпче, пòпче, тъ̀рчайте да го стѝгниме.» Вѝде пòпо, оти ки го стѝгнат, фъ̀рли шупèлката. Свѝри èднио, свѝри дрỳгио, не му свирѝла àрно и друга и друга тàка и пòпо си побèгна.

 

 

1. Виж албанската приказка. Подобна на настоящата чул съм на детинство много по-пространна, но не съм могъл да я запомна изцяло. Малко нещо само припомням си: че когато поискали царската дъщеря за жена на змията-син и като царят знаел от змиинските работи, та склонил и я годил дъщеря си, като го попитали, кога да бъде сватбата, той им казал: на Божик или на св. Николов ден. Когато зетът-змията дошъл със сватовете-змии за невестата, а то било люта зима, снегове и мразове дебели, и сватовете с все зета замързнали от студът и тамо останали.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]