Български приказки и вярвания (СбНУ, кн. VIII)

Кузман Шапкарев

 

III. ОТ КИЧАВА

 

Събрани по настоянието и под проверката на Н. В. Преп. О. Арх. К. Пречистанский, бивший председ. на Солунск. бълг. община, а записани от Ив. Николов, родом от Крушово, VII класен ученик на бълг. в Сол. гимназия, който ги слушал от Кичевс. жители [1]

 

123. Дòброто (àрното) нѝкой пàт нè гинит

124. Прайната йе до крàина, а лошотията не е до вèка

125. Слèпийот цар и син му

126. Цареа керка ламя

127. «Брàт брàта нè ранит, тежко му кой го немат», двата брàта

128. «Чòекот немат вèра (доверие)» или чоèчката непризнателнос

129. «Кàй беф, кàй дойдоф» или сиромàийот гòлак става цàрски зèт и сѝн

130. Умот и рѝзикот или «колку да си касмèтлия, без ум нѝшчо нè чиниш»

131. От рèченото не се избèгуат

132. Кàсметот на чòека пак си е негòв касмет. — Сиромàийот и богàтийот чужденец

133. Лòшата жèна — пò-зла и от лута змѝя

134. Змѝята и грòбот

135. Змѝята и òвчарот или любознàтелната жена и мъж йе

136. Стрѝко и внук

137. Евреин прѝятель или невèрността на една жена

138. Богàтската керка омàжена за àрапот слуга или от реченото нè может да се ѝзбегат

139. Чòекот и àрсланот или «лутата рàна заздравя, а лòшата рèч не се заборàвя»

140. Арсланот и глушецот или «и от най-мàлийот ѝмаме нужда»

141. Гяолот дàскал

142. Скържàвийот цàр и милозлѝвийот цàрски син или «дòброто нѝкой пàт нè гинет»

143. Мързлѝвийот чòек

144. Прòст и цàрски рòд

145. Зàвистта и сѝлата на стрàхот  (Разказана от Н. В. Преп. О. Ар. К. Пречистанский, записал А. Битраков)

 

123

«ДОБРОТО (АРНОТО) НИКОЙ ПАТ НЕ ГИНИТ»  [2]

 

Едно врèме си бѝло едно дèте и èсенно врèме си нàшло èден òрел стàр, стàр дòоден. Сè смѝлило зà него и си го зèло дòма. Тàмо зѝмата си го прерàнило. Кога дòшла прòлет, крѝлята на òрелот му се поднòвиле и му рèкло дèтето: «Айде сèга òй си кай другàрите, зашчо мòйш да си лèташ вèке.» Орелот се зарàдуал и му рèкол на дèтето: «Арно, туку тѝ тòлку дòбро ми стòри, а я̀ шчò добро да ти нàпраам?» Дèтето му рèкло: «Шчо кè мойш тѝ, òрел, да ми стòриш?» Орелот отгòорил: «Скѝнги ми едно пèрце от крѝлово и скрѝ си го. Коа ке вѝдиш нèкоа мàка чỳкни го мегю двè кàмчиня, я̀ ке ти дòйда» — и си лèтнал.

 

Пòсле дèтето кинѝсало да си бàрат кàсмет. Одèеки покрай една рèка, вѝдело еден чòек, кай се мѝслит на брèгот от рèката, а еден вòлк го дèмнит òтзади, и му вѝкнало: «Побрàтиме! ке т’ѝзеет вòлкот!» И тòй, чклю̀м, се фъ̀рлил во рèката. Вòлкот си пòбегнал, а дèтето си òело пàк по пàтот. Мàлу пò-тамо, вѝдело покрай рèката една гòоолема рѝба, изофъ̀рлена от вòдата и тòа, како си бѝло жалòито, я потỳрнало со стàпчето во рèката. Тàа се завъртила и му рèкла: «Шчò сакаш да ти дàам за тòа дòбро, шчо ми стòри?» Дèтето рèкло: «Шчò добро мòжам да сàкам от рѝба?» Тàа му рèкла: «Навèди се, преèчи ми едно от крѝлява и чувàй си го, а коа ке ти пòтребам, чукни го мегю две кàмчиня, и я̀ ке ти дòйда нà помош».

 

 

1. Наречието на долоизложените 22 приказки, Кичевско съще, вижда ми се да има малко смес и от Крушовско, тъй като записвачът им като родом от Крушово, не можел да не пропусне маловажни някои крушовски идиотизми. А пак тие два градеца като най-ближни един до друг и по говора си твърде малко се различават. Тряба обаче да се знае, че крушовските българи принадлежат на две племена: мияци, преселници от Дебърско, и бърсяци. Говора на последните тук разумяваме.

 

2. Ср. пр. № 101 и пр.

 

221

 

 

Шчò туку замѝнало дèтето пò-горе, èвети, му се ѝпрайл прèд него чòекот, шчо вѝдофме оти го дèмнеше вòлкот и се фъ̀рли в в рèка и му рèкол: «Со здрàвье, побрàтиме!» — «Здрàвье д’ѝмаш». — «Шчò добро сàкаш да ти стòрам, шчо ме куртỳлиса от вòлкот?» . «Шчо чоек си тѝ?» — рèкло дèтето. А тòй отгòорил: «Я сум Гя̀олот!» Дèтето се стрèсло и му рèкло: «От тебе нèйкюм дрỳго, саде да не ми стòриш нèшчо лòшо». — «Не, — рèкол гя̀олот, я̀ су ти бòрчлия, да ти стòрам àрно, а нè лòшо, за тòа нà ти три влàкна от глàава, та да пòйш во стòлнийот грàд. Тàмо ѝмат една дèвойка, цареà керка, се вѝкат Дуняà гюзель (нàй-ỳбаа на свèтот). Тàа се облòжуат на òблог: Во трѝ дни, кòй ке мòйт да се скрѝет òт неа и да нè мòйт да го вѝдит, нèму ке му я̀ дàат. Тѝ фàти се сò неа нà облог и тòгай нагòри’и влàкнава мòй, я ке дòйда и ке те нàуча да се стòриш цàрски зèт». Дèтето си’и зèло влàкната и си замѝнало, а гя̀олот си се фъ̀рлил в рèка.

 

Дèтето пòшло во стòлнийот грàд и коа чỳло да вѝкаат телялите, ’и повѝкало и се фàтило нà облог, да се скрѝет. Тѝйе му рèкле: «Глèдай àрно, òти мнòзина како тèбе млàди и зèлени погѝнале, и ако нè мойш да се скрѝеш, ке зàгинеш.» Дèтето им рèкло: «Не се брѝгнете за мене» — и сѝ òшло нà конак. Нагòрило гяолòйте влàкна и тòй чàсокот сè ѝзпрайл прèд него и му рèкол: «Я знàм веке зàшчо ме вѝкаш сèга. Камò ти го пèрцето орèлоо? Чỳкни го мèгю двè кàмчиня, да дòет, оти ти йèт по-требен сèга.» Дèтето напрàйло како шчо му рèкол гя̀олот. Орелот дòлетал и го прàшал: «Шчо ме вѝкаш?» Детето му рèкло: «Я се вàтиф нà облог со цареа керка. Сèга òт тебе сàкам тоа добро, да ме скрѝеш». Орелот чàсокот дòвикал ушче чèтири дрỳги òрли и му рèкол: «Ная̀ди се и нàпий се и кàчи се сгòра нà нас». Дèтето се нàяло се нàпило и се кàчило. Тѝйе лèтнале и го òтнесле дур во облàците и ич не се глèало. Утре дента, рàно в зòрата, цареà керка се ѝзмила ỳбоо-ỳбоо и се кàчила на една вѝсока кỳла, от кайшчо мòжела да глèат по цèлата зèмя. Зèла дульбѝята и се опỳлила по зèмята. Не мòжела да го зàглеат нѝкаде. Свъ̀ртила дульбѝята пò море и тàмо нѝшчо. Сèдне се опỳлила нà небо, тàмо во еден цъ̀рн облак заглèала еден крàй от алѝшчата от дèтето. На речèното врèме дèтето се явило пред цареа керка. Тàа го пофàлила и му рèкла: «Нѝкой као тèбе дòсега нè можел да се скрѝет, ама я пàк те вѝдоф, кàчен на чèтири òрли, дỳри гòре в òблаци.»

 

Вèчерта дèтето, наỳчено от гя̀олот, чỳкнало мегю двà кàменя рибѝното крѝло и òшло крàй брег, кайшчо му се поя̀вила

 

222

 

 

рѝбата и му рèкла: «Зашчо ме вѝкаш?» Тòа йè разкàжило за сè и йè рèкол: «Сàкам да ме скрѝеш на тàквоо мèсто, кайшчо да не сè глèам.» Тàа му зѝнала и му рèкла: «Влèзи ми в уста.» И дèтето влèгло. Тàа плѝвнала и се скрѝла под една кàрпа (подмол) во мòрето. На утрèшнийот ден цареà керка стàнала и, спрòти кàошчо си бѝла ỳчена, се ѝзмила ỳбоо-ỳбоо и се кàчила на въ̀рвот от кỳлата — разглèала по земя и пò небо, ама не го вѝдела. Пòсле свъ̀ртила дульбѝята кòн море и тàмо заглèала едно пàрче от алѝшчата му, зàпнато на еден от зàбите на рѝбата и мнòгу се зачỳдила. На речèното врèме дèтето пàк се явило прèд неа и йè рèкло: «Мòйше да ме вѝдиш — и сèа или не?» Тàа му рèкла: «Вѝдоф, за чỳдо гòлямо, еден крàй от алѝшчата твòи во ỳстата на една рѝба». Дèтето си òшло пàк.

 

Вèчерта ке се скрѝет вèке за трекийòт пат. Гя̀олот му дỳвнал, го стòрил яболко и го òтнесол под царèата я̀болкница, до» ѝзворот, от кàйшчо цъ̀рпеле вòда, за да се мѝет цареà керка. Трèкийот дèн, во зòрата, слугѝнките òшле да нàцърпат вода и, као го вѝделе чуднòотото яболко слỳгинките до ѝзворот, търчàнишкум нацърпале вòда, го зèле ябòлкото и йе го òтнесле на цареà керка. Тàа, шчò туку го вѝдела, мнòгу се зарадỳала и си го тỳрила в пàзуа.

 

Се ѝзмила и се кàчила на мèстото, от кàйшчо глèала. Изглèала цèл свет — и пò небо и пò земя и во мòрето, а нѝкако не мòжела вèке да го вѝдит и от рàдос извѝкала: «Е! кàй си дèе?» И чàсокот ябòлкото са изтъркàляло от пàзуа, се стòрило дèте и йè рèкло: «Еве сум!» Цареà керка му пòдала рàка и му рèкла: «От сега тѝ сѝ мòй и я̀ су твòя!» И тàка дèтето со дòбро чинèеки се сторило цàрски зèт.

 

 

124

ПРАИНАТА ЙЕ ДО КРАИНА, А ЛОШОТИЯТА НЕ ЙЕ ДО ВЕКА  [1]

 

Едно врèме еден цàр зàедно со вèзира си, преòблечен као прòст чоек, тъ̀ргнал да си рàзглеат царшчѝната. Ошол во едно сирòмашко сèло и тàмо, на край сèлото, бѝло нòкьно врèме, коа зàглеал во èдно кỳкярче вѝдело и чỳл да се разгòарат трѝ се-

 

 

1. Срвн. пр. № 102 и пр.

 

223

 

 

стри. По-голèмата òт ниф рèкла: «Да ме зèмет цàрон за жèна, би му òблекла сетà войска со едно рỳно вòлна.» Стрèдната рèкла: «А я̀, да ме зèмет цàрон, со една пòгача би му нàяла сетà войска.» А по-мàлата рèкла: «Я пак би му рòдила две дèца, едно мàжко и едно жèнско со пострèбрени зàбчиня и со позлàтени пèрчиня.» Цàрот, коа чул тòа, и зèл ситè три. На голèмата йè дàл вòлна да прèдет, на стрèдната да мèсет пòгача, а най-мàлата йè стòрил цàрица.

 

По нèколку врèме цàрот òшол нà войска. И вѝстина най-мàлата рòдила, као шчо рèкла. Туку коа тàа бѝла бòлна (лèунка), сèстрите йè, на место дèцата, йè покàжале кỳче и мàче, а дèцата ’и дàле на нèкой òвчар да ’и фъ̀рлит в плàнина. Коа си дòшол цàрот òт войска, прàшал: «Рòдила царѝцата али не?» Сèстри йè му рèкле, оти рòдила кỳче и мàче. Цàрот се нàлутил и запòелал да à закòпаат кай миялнѝцата дò пояс, за да се мàчит. Свè, шчо запòелал цàрот, напрàйле: на царѝцата йè фъ̀рлале пòмия, йè се смèеле и йè се бѝйеле шèга. Тàа свè, шчо йè прàйле, тъ̀рпела и нѝкому нѝшчо не вèлела. Тàка помѝнале дèсет-дванàдейсет гòдини.

 

Овчарот, шчо беа му ’и дàле дèцата да ’и фъ̀рлит в плàнина, не ’и фъ̀рлил, туку си ’и дòел со млèко от òвците и тàка си ’и ѝзглеал. Тѝйе порàстиле во планѝната и се стòриле като змèой: Дèтето òдело сèкой пат нà лов и нѝшчо от стрèлата и от рàката нèгоа не куртулисỳало, а сèстра му, како самòвила, сèдела во планѝната и нѝкой нè смеел, от стрàф, да пòйт кàй неа. И тàка се прòчуле по сèта окòлия. Тòа дòшло и до ỳшите на тèтки им и тѝе се уплàшиле да не чỳет и цàрот и да ’и пòзнайт по белèзите, а нѝми да ’и зàгубит. За тòа откỳпиле една стàричка, за да прàйт, како да прàйт, да ’ѝ снèмат дèцата.

 

Еднож бàбата издèмнила, коа бѝла сàма девòйката и òшла. Чỳкнала на врàтата и тàа йè отвòрила. Бàбата вàтила да йè се мѝткат и да я̀ лàжит. Девòйката, као крòтка и милòзлива, нѝкако не се дошѝкала. Стàрата йè вèлила: «Ух, моя мѝла кèркице! Кòлку сѝ ỳбаа и рỳмена, тòлку си млàда и зèлена; туку си ми бѝла бèз ризик! Какò седиш тỳва сàма сàмичка као кукàйца, без нѝкого?» Девòйката йè рèкла: «У, бабо, зàшчо тàка вèлиш? Зер нè знайш тѝ, оти я си ѝмам брàтец као àрслан? Како нèго нѝгде нèмат, — дèйня òйт нà лов, а нà вечер чỳдни дзвèрой ми нòсит и ме рàнит саде со съ̀рни и èлени; я̀ му гòтвам вèчера и му мèсам лèб. И тàка нòгу арно си поминỳаме.» — «Ах, кèрко, àх, кèрко! Я знàм оти си ѝмаш брàтец како àрслан, туку мà-

 

224

 

 

жите се от гòспода блоосоèни, — вèс ден òдаат ỳ горе, ỳ долу и не им се сдодèуат, а нийе, прòклета жèншчина, сè едно дòма, како кукàйци; а пàк, нè дай бòже, да йе чòек сàм, пỳкнуат от мàка, туку я̀ка ти дỳша, кèрко!» — «Ех, шчо да прàйме, мàйчице, — рèкла девòйката, — тàка гòспод ни нàръчал!» — «Нè, кèрко, я̀ би ти кàжала една лèснина, ако знàеф оти на брàта ти не кè кажеш и от как я̀ напрàйте, двàйцата ке ме богдапростỳате!» — «Ех, кàжи, бàбо, — рèкла девòйката, — да вѝдиме шчо е?» Бàбата йè рèкла: «Ее, òнамо, на òнаа плàнина ѝмат еден стàр дèлия. Тòй ѝмат еден мòрски кòнь; ако мòжет да го зèмет брàт ти нèго, ке мòжет да à зèмет Дуня̀а гюзель (най-убàата на свèтот), — сèбе за нèвеста, а тèбе за дрỳгачка.» Тòа рèкла бàбата и си òшла.

 

Девòйката зèла да се брѝгнет и кàарит. Се стèмнило и брат йè дòшол и, коа я̀ вѝдел невèсела, йè рèкол: «Шчо си, цèцо, тàка невèсела? Али ти се сдòдеа ѝзмет чинèеки, али сàма седèеки?» — «Нè от ѝзмет, брàте, чинèеки ми се сдодèало, тỳку дèня сàма седèеки; за дрỳгачка ми се нажàлило. Ако бèше мòжел, брàте, да го грàбнеш кòньот от àжджерот и сò нèго да à дòнесеш Дуня̀а-гюзель, тèбе за нèвеста, а мèне за дрỳгачка, дò века би ти бѝла рàдосна.» — «Нèка сум ти жѝв я̀, сèстрице, да знàм оти ке ỳмра, ама Дуня̀а-гюзель ке ти я̀ дòнеса!»

 

Утрѝната рàно брàт йè òшол кай шчо жѝвеел àжджерот, го зàтекол ушче спѝееки. Шчò туку го вѝдел, кòньот му рèкол: «Шчо те дòнесол грèот тỳва? Ако се рàзбудит аждерот, òбата ке не ѝзеет». — «А то, као да прàйме? — рèкло дèтето. — Сум дòшол тèбе да те зèма.» На кòньот му се нажàлило и му рèкол: «Вързѝ ми ’и копѝтава да не ми трòпаат, отвъ̀рзи ме, я̀вни ме и да ме ỳдриш сѝлно со мафмỳзите. Ако ѝмаме кàсмет, ке се куртулѝсаме òбата.» Дèтето си ’и скѝнало алѝшчата, му въ̀рзало на кòньот копѝтата, го я̀внало и сѝлно го потèрало. Ажджерот се рàзбудил и, коа вѝдел оти му го нèмат коньот, се кàчил на една лàмия крѝлата и тъ̀ргнал по трàгата; туку тѝйе бèа замѝнале вèке негòата мèгя, и си се врàтил.

 

Дèтето рèкло на кòньот: «Да òйме сèга да à зèмиме Дуня̀а-гюзель». А кòньот му рèкол: «Нѝкой нè можит да à зèмет Дуня̀а-гюзель, оти со три сборой чòека го смрамòруат. За тоà мѝе пъ̀рвин трèба да се напѝеме живà вода [1] и пòсле да òйме кàй неа.

 

 

1. Покойнийот ми татко на детинството наше разказваше ни много приказки, между които някои за Марка Краля и за цар Александря — Алекс. Великий, в които се споменуваше тоже за «живата вода», която

 

225

 

 

Арно, туку живата вода кàйшчо се нàогят, мàчно мòйт да пòйт чòек, оти планѝната се òтворат и се зàтворат и кòй òшол, не сè вратил; тỳку мѝйе, ако ме слỳшаш мèне, да се обѝдиме еднуж и, ако ѝмаме кàсмет, ке се куртулисаме и òтаде. Коа ке пòиме блѝзу, пред планѝната, да го прѝготвиш сàдот за цъ̀рпенье и да ме ỳдриш трѝ пати сѝлно во рèбрава, дури да ѝзпушчиш къ̀рв, и да нè глеаш во кòските, шчо сèт тàмо, туку бъргỳ-бъргỳ вòда да нàцърпиш и сѝлно да ме зàвъртиш.»

 

Коа òшле пред планѝната, дèтето стòрило као шчо му рèкол кòньот. Пòсле коа се отвòрила планѝната, се фъ̀рлиле во ѝзворот; кòньот шмъ̀ркнал и дèтето цъ̀рпнало и òтеднаж како вèда [1] нàзад се врàтиле. Во ѝстото врèме планѝната се затвòрила и повàтила опàшката на кòньот. «Рàдуй се сèга, — рèкол кòньот, — лели се куртулѝсафме мѝйе, прòсто нèка йèт опàшката; àй сèга да òйме кàй Дуня̀а-гюзель».

 

От тука òшле во една пỳстиня и нèколку врèме òиле во тèмница. Пòсле ѝзлегле òтаде и се нàшле како во дрỳг свет. Вѝделе едни сàрай како сòнце и òколу нѝф иля̀дници лỳге со сè коньи смрамòрени. «Еве, — му рèкол кòньот, — овье сѝве бѝле лỳге како тèбе, туку Дуня̀а-гюзель ’и смрамòрила, ама тѝ да н’ сè плашиш. Вѝкай сèга, нèка ѝзлезит.» Дèтето вѝкнало а тàа рèкла: «Мрàмор до кòлена». Дèтето пàк рèкло: «Излези», а тàа: «Мрàмор дò пояс». Дèтето пàк трèки пат рèкло: «Я тèбе ти пòелам, ѝзлези!» Дуня̀а-гюзель рèкла: «Мрàмор до рàмена». Нàй-сетне коа йе рèкло дèтето пàк: «Излези, я̀ ти пòелам, а не тѝ мèне» — ѝзлегла и му се прèдала. Пòсле зèл живатà вода и пòрасил смраморèните и сѝте ожѝвеле и тъ̀ргнале пò него како свàтои. Излагàеки от сѝнорот на Дуня̀а-гюзель, вѝделе една тòпола, шчо со лѝсьето свѝрела на турли-бè-турли гласои. Кò-

 

 

тези герои пили, та станъли уж безсмъртни. Но покойний ни разказвач наричаше я не «жива», а «съмъртна» вода, т. е. безсмъртна; и от нея който се напиел, ставал безсмъртен. Жално че на това време не сме били на таква възраст и положение, щото да можем да не пропуснем толко драгоценности, с които в по-последне време не беше вече в състояние да ни снабди, освен с една малка част от них, както се вижда по-преди, а по-важната изчезна и заедно с него погреба се вечно в студений му темен гроб, както е казано в предговора ми и за мнозина още други певци и приказвачи. Ето и друго доказателство, че старините ни от ден на ден все повече и повече изчезват; ето необходимостта за по-скорошното им събиране, догдето още съвсем не са изчезнали.

 

 

1. Веда — за пръв път в сборника ми се среща тази реч, в Скопие значи молния, виж и в речника.

 

226

 

 

ньот му рèкол на дèтето: «Потъ̀ргни я̀». Тòа я̀ потъ̀ргнало и топòлата чỳдно засвѝрила и тъ̀ргнала пò ниф. Коа дòшле дòма, ’и нàшле сарàйте от Дуня̀а-гюзель пренèсени и ỳшче пò-светли.

 

Еднуж цàрот, коа òдел нà лов ’и зàглеал и се врàтил да вѝдит чйи сè тийе сàраи. Коа влèгол внàтре и ’и вѝдел Дуня̀а-гюзель и сèстра му на дèтето, мнòгу се зàчудил и рèкол на Дуня̀а-гюзель: «Еве зà мене цàрица». Тàа му рèкла: «Чèстити цàру! Я сум ти снàа, а нè цàрица.» — «Кàко мòйт да бѝдит? — рèкол цàрот, — я̀ нèмам сѝн; от кàде до кàде си ми снàа?» А тàа се свъ̀ртила кун дèтето и кун девòйката и му рèкла: «Евè ти ’и дèцата со постребрèните зàбчиня и позлатèните пèрчиня, а мàйка им йè царѝцата, шчо я̀ ѝмаш дò пояс закòпана кай миялнѝцата.» На цàрот чàсокот му тèкнало, ’и прèгърнал и ’и пòмолил да се прèнесат дòма му.

 

Тàмо я̀ откòпале царѝцата, я̀ ѝзмиле и цàрот йè пòсакал прòшка. Си я стòрил пàк цàрица, а сèстри йè нàй-лошо’и мàчил (’и нàкажал). Свàтбата се сторила от àрна пò-арна, и от тòган на цàрскийот стòл сèднало дèтето.

 

 

125

СЛЕПИЙОТ ЦАР И СИН МУ

 

Èдно врèме бѝл еден цàр. Тòй си ѝмал сѝн и бèше го дàл да се ỳчит кнѝга на еден мнòгу ỳчен дàскал. По нèколку врèме цàрот го забòлеле òчите и òслепел. Дèтето еден дèн, седèеки до дàскалот, òвай го прàшал: «Зàшчо си дèнеска тàка нèвесел?» Дèтето рèкло: «Како да сум вèсел, коа тàтко ми òслепе и екѝмите вèлеле оти зà него лèк нèмат?» Дàскалот се пòдумал мàлу и му рèкол: «Лèк нè оти нèмат, туку лèсно не се нàогят.» Дèтето му рèкло: «Мнòгу ти се мòлам, кàжи ми, кàде йет (кàй се нàогят); бèлки ке мòжа я̀ да го нàйда!» — «Нè мойш, à дете, лèкот му йе: накрàй земя ѝмат една плàнина, шчо се òтворат èднуж на годѝната и вèднаж се зàтворат. Вò неа ѝмат една ябòлкница, шчо рàгят саде трѝ яболки. Тийе три яболки да сè, тàтко ти ке се излèкуат!»

 

Дèтето рèкло: «Я кь’òда и нèма да се врàта нàзад, дури не ’и зèам». Дàскалот, коа вѝдел оти не кè может да го зàприт, му рèкол: «Я не вèруам да мòйш да ’и зèмиш; туку, ако бѝ да пòеш, да не се лàжиш да зèмеш нèшчо дрỳго òт земя, оти тàмо ке òстанеш.»

 

227

 

 

Дèтето си напрàйло жèлезни òпинци, зèло стàпчето в рàце и тъ̀ргнало кун кай шчо му пòкажал дàскалот. Одело, шчо òдело, втàсало до планѝната тамàм коа ке се отвòрела и, шчò-туку се отвòрила, влèгло внàтре, се кàчило на яболкнѝцата и скѝнало ябòлката и слèгло. Под яболкнѝцата вѝдело една мàла кỳтия, се нàвело и я̀ зèло. Шчò туку я̀ зèло, планѝната се затвòрила. Дèтето остàнало внàтре и тòгай му тèкнало за тòа, шчо беше му рèкол дàскалот, — да нè земат нѝшчо дрỳго.

 

Вѝдело, невѝдело, джарèеки се, вàтило да òйт во прàзното, — паднѝ-стани, паднѝ-стани, со мнòгу мàка, одвàй дòшло до едно по-шѝроко мèсто и заглèало трòа вѝделце. По видèлото, по видèлото, ѝзлегло от пòд земя на еден дрỳг свет. Тàмо нàшло еден грàд. Шчò туку влèгло, чỳло тèлали да вѝкаат и да таксỳаат пàри бèз есап на тòй, шчо ке ’и нàйт тѝйе три яболка, оти цàрот (тàтко му) бèше рàзпратил по сѝте зèми да ’и бàрат ябòлката. Дèтето си рèкло само сò себе: «И така, ѝ така тèглиф мàка и òвде никòй не ме пòзнаат, оти сỳм цàрски сѝн, да ’и прòдаам ябòлкава едно пò едно, баре да си ѝзтерам со тийе пари еден кèйф и тàтко ми пàк ке оздрàвеет.» Тàка мислèеки си, го прòдал èдното яболко за кòлку шчо пòсакал. Сòбрал от грàдот другари, я̀л, пѝл сò ниф, се вèселил, àрджел пàри бèз есап, дури сѝте ’и пòарджил. Пòсле го прòдал и втòрото яболко за ỳшче пòйке пàри, а ѝ ниф тàка, по пустина ’и пòарджил. А коа ’и изèл пàрите и от трèкьото яболко, им рèкол на другàрите си: «А брè, брàкя! Я тòлку врèме вѝ раниф, сèга глèате, пàрите ми се битѝсаа. Дàйте сèга вѝе да àрджиме.» Коа чỳле тòа, другàрите му еден пò еден се не вѝделе.

 

Коа се вѝдел сàм, кỳтрийот, бèз пари, ни за да си òйт, ни пак да сèдит, се сторил кàйль да ỳмрит. Имал ушче пèдесет-шèесет пàри, си кỳпил едно òгнило и троа трàд, за да ойт в плàнина, да зàпалит нòке òган и да го ѝзеат дивѝната. Коа òшол в плàнина, се побàруат, глèат, огнѝлото му го нèмат. Се рàзпасал (тога за пъ̀рв пат, оти до тòгай, от коа бèше тъ̀ргнал на пат, не бèше се рàзпашал), да го бàрат. Сопашуàеки се, му пàднало нèшчо от пàзуа, глèдат — кутията, шчо бèше я̀ зèл пòд яболкнѝцата. Шчò туку я вѝде, рèче: «Брè, пустѝната! За тàа кỳтиа тъ̀ргаф тòлку мàка, я да вѝдиме, шчò имат внàтре?» Я отворил и глèат дванàйсет мàлки свекѝчиня. Сèкнал òган и шчò туку зàпали едно от свекичѝнята, èте, ти се я̀ви една нàй-ỳбаа самòвила и вàти да ѝграт чỳдно òро. ’И зàпали и дрỳгйте единàйсет, дрỳги тòлку самòвили вàтиа òро да ѝграат. Угасна едно от свекичѝ-

 

228

 

 

нята и èдна от мòмите му тỳри еден гъ̀рст àлтани во скỳтот и зàгина. Изгаси и дрỳгите и сѝте му дàдоа по èден гъ̀рст àлтани и загѝнаа.

 

Тòа си ’и сòбра пàрите и се врàти во грàдот. Го пòдкупи со мнòгу пàри цàрскийот грàдинар, за да влèзит во цàрската грàдина, спроти сàрайот на цареà керка. ’И запали свèките, и мòмите курдѝсаа свирбите, заѝграа òро, тòлку ỳбоо, шчо цареà кèрка му я̀ посàкала кутйата и му се вèти да му дàйт, шчо ке сàкат. Дèтето йè рèче, оти кутѝата му дàат пàри, «за тòа пàри нèйкюм, — рèкло, — ама лю̀бов». Цареà керка се ѝзлага и òстана тèжка. Цàрот, коа я сỳми, я̀ ѝзтера. Тàа си го зèде дèтето (момокът) и си напрàия едни сàрай на една разкърница. Кòй да пòминел, тийе го гошчàвале бèз пари.

 

Цàрот чỳл, го зèл вèзирот, се препрàйле и òшле да вѝдат, кòй сè тѝйе, шчо толку дòбрини прàат. Коа òшле тàмо, цареà керка ’и пòзнала. Вечерта ’и запàлиле свèките и, коа чỳл цàрот тийе свѝрби, му я̀ пòсакал на дèтето кутѝята за шчò ке сàкат. Дèтето му рèкло: «Арно, ама ако ми я̀ вèтиш жèна ти». Цàрот му се пòмолил на вèзирот, да à вèтит тòй жèна си. А дèтето рèкло:: «Кòй ке я̀ вèтит жèна си, у нèго ке бѝдит кутѝява». Вѝдел, нèвидел, цàрот си го ѝзвайл от пъ̀рстот пъ̀рстенот от царѝцата и му го дàл. Тòгай цареà керка му се кàжала и му рèкла: «Тà, стàр вèке шчо си, се ѝзлага и я̀ прòдаде чèста мàйчина ми за тàа кỳтия, кàмо ли я̀, шчо бèф ушче дете и нѝшчо нè знаеф?» Цàрот се зàстрамил, я̀ простил и, намèсто сèбе, го клàл цàр дèтето.

 

 

126

ЦАРЕÀ КЕРКА ЛÀМИЯ  [1]

 

Едно врèме ѝмало еден цàр. Той си ѝмал дèвет сѝной, а жèнска чèлад ѝч. И сè едно се мòлел на гòспода — да му дàет. А коа поòстарел и вѝдел оти ỳшче нèмат, вàтил да се мòлит на гя̀олот. По една гòдина му се рòдило едно дèвойче. Коа порàстило на трѝ-чèтири гòдини, на цàрот вàтило да му гѝнеет òвците. И запòелал на синòй си, сèкой со рèд, да òйт и да вàрдит, — шчо йе тòа, шчо му я̀ я̀дет стòката? Сѝте брàкя се изрèдиле и нѝкой не дòвардил. Дòшол рèдот и на най-мàлийот. Коа се смрàчило

 

 

1. Сравн. прик. № 1, 6.

 

229

 

 

и нему му се прѝспало. За да не зàспиет, тòй нàпрайл една шѝлка и я̀ зàкачил прèд себе да му йе прàо на нòсок за коа ке се нàведет и зàспиет, да се бòднит и да се рàзбудит. Прèседел нòкьта. А утрѝната зàглеал от дàлеку чòек и, коа се поприблѝжила, я̀ пòзнал сèстра си. Пред да го видит, тàа грàбнала едно ю̀нче и го ѝзела. Брàт йè ѝзвикал: «Цèцо! шчо прàйш?» — «Мòлчи, — му рèкла, оти ке те ѝзеам». И си òшле зàедно дòма.

 

Коа приблѝжале дò куки, вѝделе оти кỳчката нѝфна бèше се окỳчила три кỳчиня. «Зèми ’и òвье кỳчиня и бèгай, — му рèкла ламѝята на брàта си, — ако сàкаш да бѝдиш жѝв». И му дàла ỳшче и трѝ сèменки да ’и пòсадит по пàтот, за по дъ̀рвата, шчо ке ѝзрастат, да знàйт кàй òшол брàт йè и по врèме да òйт и нèго да го ѝзейт. Тòй си òшол и ’и нàсадил семèнките едно дò друго. Ошол на дàлеку и во едно сèло се зàфатил за рàбота и се òженил.

 

По врèме му се нажàлило за дòма и нàмислил да òйт. А кучѝнята, Мѝсленко, Пробѝй-гора и Сѝленко, рèкол на жèна си да ’и зàтворит (оти сèстра му бèше му рèкла: «Ако нèкой пàт ти тèкнит да дòйдиш, кучѝнята да не ’ѝ носиш, оти кете ѝзеам.») Туку йè рèкол жèнеси, оти, «коа ке вàтат да квѝчат и да сàкаат да ѝзлезат, да ’и ѝзпушчиш, оти я̀ ке ỳмра» — и си òшол.

 

Вѝдел оти трѝте сèменки изрàстиле три тòполи гòлеми. А коа прѝближал до грàдот тàтков си, се зàчудил, коа нè чул ни пèтел да прòпеет, ни жѝва дỳша да вѝдит: — Сèстра му (ламѝята), бèше стòрила гàйрет, от коа ѝзела кỳкните лỳге, го изчѝстила и грàдот со сè ѝманье. Се пòкачил на едно вѝсоко мèсто и сèстра му го заглèала оти бѝла сèдната нàй-горе на сàрайот и не пропушчала ни пѝле да прèлетит. Го вѝдела и го повикала нà име. Тòй вѝдел оти не кè можит вèке да се врàтит, ошол. Тòй, кỳтрийот, знаèл оту тàа ’и супрàйла брàкя му и затòа си мòлчел. А тàа му рèкла: «Ех, брàте! Шчо кàсмет си ѝмал! — Се яви една чỳма и сѝте изỳмреа, саде я̀ останаф (за мòстра!)». Пòсле слèгла, го тỳрила кòньот в я̀сли и му рèкла: «Брàте! кòньот со трѝ нодзе йè.» — «Остай кòньот, — йè рèкол тòй, — èла ниè да се вѝдиме». Тàа му дàла еден дзвòнец, да го чỳкат, за да се сèтит, коа ке ѝзбегат, а тàа слèгла, запàлила фỳрната. За къ̀смет от на брàта йè, èте ти едно глỳфчишле гòлемо. Тòй го фàтил и му го въ̀рзал дзвòнецот за врàтот, а сàмийот ѝзбегал. По врèме глỳшецот се скрѝл во една дупка от запустèнийот сàрай. Ламѝята се кàчила, разкòпала дỳпката и си помѝслила оти брàт йè се прèпраил на глỳшец. Го разпàрала, го помирѝсала и, коа вѝдела оти йет вѝстински глỳшец, се препрàила на вѝстинска

 

230

 

 

лàмия и се спỳшчила по брàта си. Го привтàсала кай топòлите. Тòй се кàчил на èдна òт ниф и зàватил да вѝкат: «Мѝсленко, Пробѝйгоро, Сѝленко! мòи мѝли дрỳгари, кàй сте? оти зàгинаф!» Мѝсленко чỳл и вàтил да вѝйет. А во тàа дèкика жèната му бѝла по кòншии и не можела да чỳйет и да ’и отпушчит. Едната тòпола ламѝята я̀ прегрѝзала и, шчò туку се навàлила да пàднит, брàт йè се прèвърлил на дрỳгата и сè вѝкал на кучѝнята. Ламѝята йè прегрѝзала и втòрата и завàтила вèке да я̀ грѝзит и трèкята. Брàт йè сè вѝкал на кучѝнята. Коа вѝдел Пребѝйгора, оти нèмат кòй да им òтворит, се нàпнал со грàдите, я̀ òткорнал врàтата и се спỳшчиле да тъ̀рчат шчо ’и сѝли дъ̀ржат. Трèкята тòпола се догрѝзала, коа Сѝленко пъ̀рв се прѝближал. Брàт йе, коа го вѝдел, ѝзвикал: «Сѝленко! бъ̀ргу, ỳмирам!» Ламѝята сèтила, оти нèшчо фỳчит от кай стрàната, кун кай шчо вѝкал брàт йè и му рèкла: «Шчо вѝкаш, брàте? Я забòрайф да те прàшам дали сè жѝви кучѝнята?» — «Нѝшчо—рèкол брàт йè, — си ’и тàжам брàкя ми». Сѝленко втàсал и зàватил да се бòрит со ламѝята сàм, дури втàсале и дрỳгите и го куртулѝсале стопàна си, а ламѝята я̀ удаѝле.

 

 

127

БРАТ БРАТА НЕ РАНИТ, ТЕЖКО МУ, КОЙ ГО НЕМАТ. ДВАТА БРАТА  [1]

 

Едно врèме си бѝле двàйца брàкя. Дури бѝл жѝв тàтко им, рабòтиле по негòата пòела: кòй òдел нà чифлик, кòй со òвци. А коа ỳмрел тàтко им, по-голèмийот се стòрил дòмакин, а по-мàлийот рàботел сè пò надвор, мнòгу го слỳшал брàта си и рèдко дòма се врàкял. Голèмийот нѝшчо не рàботел, а си сèдел дòма, пречèкуал приятели, си ѝмал àрни кòньи, зàгари и сòколи за нà лов и си помѝнуал госпòдарски.

 

По нèколку гòдини тѝйе се обогàтиле ушче пòйке. Голèмийот брàт бил жèнет, а мàлийот не. Мàлийот си ѝдел дòма от свè ден на свè ден. [2]

 

Еднуж, на еден свèден, коа си дòшол в сèло, го стрèтиле нèкои от селàните, шчо им завидỳале и сàкале да ’и расѝпаат и

 

 

1. Виж. прик. № 59 и забелез. там № и песн. № № 564, 600, 859.

 

2. Све-ден = свет ден, т. е. голям празничен ден.

 

231

 

 

му рèкле: — «Али нè си тѝ сѝн на тàтка ти?» — «Кàко не» — рèкол тòй. — «Е, коа тàка, зàшчо тѝ, кàко мòмок, вèсден сѝ сàм на рàбота, со òвци, пò поле, нà тебе гъ̀рмит, въ̀рнит, сòнцето те пèчит, — си се стòрил како нѝкой — нѝгде за укубет, а брàт ти, по-голèмийон, си жѝвеет како гòсподар, — нàносен, ная̀ден, нàпиен, со чèс и слàва, а ти си му нему како ѝзмекяр? Айде рèчи му, да вѝдиме, тòй да òйт на твòята рàбота, а тѝ да пòседиш, и ке вѝдиш, дали ти йе вѝстински брàт или нè?»

 

Мàлийот брàт нѝшчо не ѝм рèкол, туку сè вàтило да го грѝзет сърце. Ошол дòма нà нокев, прèспал нòкьта и утрè дента, коа се рàзбудил, го прàшал брàт му: «Кàко пòмина, брàте, нòкеска? Дали спа лèсно?» А тòй му рèкол: «Ах брàте! òко нà око не сум клал». — «Зашчо?» — го прàшал голèмийот. — «Ете, тòлку гòдини, от коа ỳмрел тàтко, я̀ сум дèн и нòкь сè пò надвор, под вèдро нèбо; дòма си ѝда по èднаж на годѝната, со нѝкого не се пòзнаам, ни прѝятель ѝмам, ни дỳшман ѝмам. Лели ке дòйт врèме и я̀ да се òдома, — да се жèна и я̀ како тèбе? Кàко ке глèам кỳкя, кога нѝкого не пòзнаам и от кỳкна рàбота не рàзбирам? Тòа мислèеки се, сà нокь не сỳм заспал и се прèдумаф да те пòмола тèбе да се мèниме со рабòтиве: я̀ нèкоя гòдина да пòседа дòма, а ти да пòеш на мòята рàбота!»

 

— «Мошне àрно, брàте, — рèкол по-големийòт брат, преправееки се оти гьоа не се нàлютил. — Да òстаниш тỳва тѝ, а я̀ ке пòйда на твòята рàбота; туку ушче дèнеска я да пòйда нà лов и да рỳчаме зàедно; а от ỳтре тàмо ке се размèниме!» Скòкнал от съ̀рдина и òшол да си пòстегнет кòньот и во конюшнѝцата я̀ пòвикал женàта си и йè рèкол: «Слỳшай вàмо! Я ке пòйда дèнеска нà лов и на брàта ми му рèкоф, оти ке си дòйда за рỳчег; ама саде тѝ да знàеш, оти я̀ не ке сѝ дойда за рỳчег; а тѝ ке ѝзпечиш едно я̀гне, ке му тỳриш внàтре отрỳячка и на голèм ручег ке стàвиш сòфра и ке го пòканиш брàта ми да рỳчат. И вѝди вàмо! Коа ке се врàта òколу ỳжина, ако не чуя да тàжиш во кỳкява, глàата ке ти поèт!» Тàка йè нàрачал жèне си и пòсле си я̀внал кòньот, го дỳпнал и зàминал зàедно со загàрите и сокòлите (ястрèбите).

 

Жèната остàнала вджàшена и стòала мнòгу врèме на ѝстото мèсто, као скàмнена. Коа йè пòдошла свèста, се мѝслила и се дỳмала сèкако, шчо да нàпрайт; али тàа да ỳмрит, али девèра си да г’ òтруят! Нàй-после премѝслила да òстаит на гòспода. Ако мòет да се куртỳлисат тàа, àрно, ако нè, пò-арно да ỳмрит, а нè да òтруят девèра си! Изпекла я̀гнето, сгòтвила рỳчегот и,

 

232

 

 

коа дошло врèмето за я̀денье, стàвила сòфрата. Покàнила девèра си да рỳчат, а тòй òтрекол велеèки: «Као бидỳало тàка, я̀ да рỳча без брàта ми, коа тòй ми се вèти, оти ке рỳчаме зàедно?» На невèстата тòлко мнòгу йè се нажàлило, гледаèки, кòлку дèвер йе го любит мàжа йè, брàта си, от една страна, а колку мажот йе го нѝзмел брàта си, от дрỳга, шчо му се въ̀рлила на врàтот и фàтила да рòнит сòлдзи као дòж, да лѝпат и да нè мойт да отгòорит. Дèвер йè, зàчуден, я̀ зàдържал, да не пàднет и я̀ мòлел да му кàжет зашчò плачит? Тàа му рèкла: «Ах, брàче! До дèнеска ми йè вèкот!» — «Зашчо, джанам, тàка сбòруаш?» — йè рèкол тòй. — «Тѝ мàжа ми го жàлиш и нèйкиш да рỳчаш бèз него, а тòй? — Тòй ми запòела да те òтруя и, коа ке се врàтит òт лов, ако нè чуйет тàжба и лелѝканье во кỳкява, ми се зàколна да ме ỳмъртвит! Я као нèйкюм да нàпраам тàков грèф, ти кàжуам, го òстаам нà тебе и на гòспода! Како ке те нàучит тòй, сполàй му, тàка нàпрай.»

 

Коа чỳл тòа дèвер йè, йè рèкол: «Не брѝгни се, мори снàо, и не плàши се! Дури стòет глàа на рàмена, тѝ нèмат да ỳмриш; туку за да вѝдиме шчо ке прайт брàт ми, ако бѝ ме вѝдел ỳмрен, да прàтиме на разкъ̀рсница лỳге да вàрдат и, кòа ке се пòявит, да ни кàжат, а мѝе да се нарỳчаме ỳбоо и, коа ке си ѝдет, да ме пòкриеш со еден пòкров, да ми зàпалиш свèкя над глàава и да вàтиш да ме тàжиш!» Како шчо рèкле, сè напрàйле.

 

А по-голèмийот брàт, као ѝзлегол òт дома, òшол нà лов, кай шчо си òдел сèкой пат. Вес ден се мàчил, туку за чỳдо гòлемо, као шчо нѝкой пат нè било, нѝшчо нè можел да вàтит. На врàкяне, вѝдел едно òрле дур в òблаци и ’и пỳшчил двàта сòкола, шчо ’и ѝмал сò себе. Тѝйе лèтнале као мòлня нà горе, го зèле в стрèде и вàтиле да се бòрат. По мàлу врèме, лèка-полèка, го смèтнале дòлу. Коа приблѝжило блѝзу шчо да мòйт да се дòсегнит, стòпанот го грàбнал и му рèкол: «Али глèаш и тѝ, шчо лèташ тòлку вѝсоко, в облàцине, от рàцете мòй нè мойш да куртỳлисаш?!» Орлето порòнило сòлдзи и му рèкло: «Аà, да бèше жѝв брàт ми, не твòйте двà сòкола, ами двàйсет да бèа, пàк нѝшчо не мòжеа да стòрат, туку рàката да му се ѝсушит на тòй, шчо го ỳдри и òтепа!» — «Кòй г’òтепа?» — прашал тòй. — «Ах, — отгòорило òрлето — во èден стỳд, во една лапàйца и сѝлна бỳра се нàйдофме в Църнò море и бỳрата нѝ зàсука над èдна гèмия. Брàт ми шчо туку сгази на едно от яжѝнята, èден гемѝджия, (рàката да му се ѝсушит), го ỳдри и тòй пàдна в мòре.

 

233

 

 

И я̀, бèз него сèга бидèеки, сỳм бèз подпор во злò врèме, као сèга шчо нè можеф и от твòйте сòколи да се òтбрана!»

 

Као чỳл тòа, ловджѝята му тèкнало за брàта му и му се нажàлило. Го ѝзпушчил òрлето и дỳпнал кòньот, шчо му сѝли дъ̀ржале да тъ̀рчат. Кòньот тъ̀рчал, шчо тъ̀рчал, от сѝла пỳкнал. Тòй òстайл кòньот и се пỳшчил да тъ̀рчат пèш. Шчò туку прѝближил дò дома, измекя̀рите го вѝделе и кàжале дòма. Мàлийот брàт лèгнал и се прèсторил на мъ̀ртоец. Снàа му го пòкрила со пòкров, запàлила свèкя и завàтила да рèдит и да тàжит. Тòй коа чул пѝсканье, ушче пòйке се зàсилил и, шчò туку влèгол дòма, ѝзвайл сàбята и се спỳшчил на жèна си, да à зàколит, велèеки: «Ах, кỳчке! Тѝ ми òтру брàта ми!» Брàт му, коа чỳл тàка, скòкнал и рèкол: «Не задèвай брàте, снàа ми! Тàа не ме òтру, туку тѝ сàкаше да ме òтруеш!» По-голèмийот брàт, без да рèчит нèшчо, се въ̀рлил на врàтот от брàта си велèеки: «Ах, брàте! али си жив ỳшче. Жѝв ли си ỳшче, брате? Пàк жѝв си?» — и го òблеал со сòлдзи и целивàеки го, изпòведал грèшката свòя и му рàзкажал за сè, шчо му се трèфило (случило) со òрлето. Се разплàкале пàк двàйцата, плàкале и се гỳшкале еден сò други.

 

И от тòгай пòсле си живèеле пàк брàцки и нѝкой пàт не се скàрале.

 

 

128

ЧÒЕКОТ НÈМАТ ВÈРА (ДОВЕРИЕ) ИЛИ ЧОЕЧКАТА НЕПРИЗНÀТЕЛНОСТ  [1]

 

Èднуж еден сѝромаф чоек òшол да си вàкят рѝби во една рèка. Вèс ден се мàчил, кỳтрийот, нѝшчо нè ватил. Пòминал еден пàтник и му рèкол: «Пòмози бог, побрàтиме!» — «Бог ти пòмогол» — рèкол му сиромàийот. — «Али вàти нèкоя рѝба?» — «Вèс ден се мàчам, нѝшчо нè ватиф». — «Айде, — му рèкол пàтникот, — въ̀рли еднуж на мòй ризик, да вѝдиме, шчо ке сè ватит. За върлàйньето ке ти дàам нèкоя пàра». Рѝбарот се стòрил кàйль и въ̀рлил мрèжата. А коа я̀ тъ̀рнал за нàзад, му се вѝдела тèжка и рèкол: «Вèс ден се мàчам за òвье рѝби: коа ти

 

 

1. Срав. пр. № 216.

 

234

 

 

бѝле твòй ризик?» Я извàйле мрèжа на пèсокот и, коа вѝдел, дури му се нажàлило, — èдна въ̀рчва, а внъ̀тре, као шчо си мѝслел, пòлна пàри. Си го прòколнал свойòт ризик; му я̀ дàл на пàтникот, си зèл ветèната цèна

 

Патникот со рàдос си я̀ зèл въ̀рчвата и òшол во едно трàпишче да я̀ òтворит нà само. Сèднал и лèка-полèка го òтворил кàпагот. Шчò туку нàдникнал, èте ти, от недоàпица (от ненàдена), му се завѝткала околу врàтот една змѝя присòйница и му рèкла: «Ке те я̀да!» — «Шчò лòшо ти стòриф я̀, — йè рèкол тòй, — за да ме я̀диш?» — «Ке те я̀да — пàк рèкла змѝята. — Тòй шчо ме клàде тỳва, бèше чòек, брàт твòй. Коа ме зàтвори и ме въ̀рли в рèка, я̀ се зàколнаф оти пъ̀рвийот чòек, шчо ке го вѝда, от коа ке ѝзлеза, ке го ѝзеам!» — «Нè, — рèкол чòекот, — нèмаш прàо да ме ѝзейш оти я̀ ти нàпрайф дòбро, а пак тѝ, ако сàкаш да я̀ сгàзиш праѝната, ѝзей ме.» — «Прàо ѝмам — рèкла змѝята, — оти тòй, шчо ме зàтвори, бèше чòек и я̀ ти кàжаф оти се зàколнаф; туку, за да вѝдиш оту ѝмам прàо, айде да ойме да се сỳдиме на първите трѝ нèшча, шчо ке стрèтиме.»

 

Чòекот я̀ зел въ̀рчвата и тъ̀ргнале. Стрèтиле нàй-първо еден кòнь дòоден и го помòлиле да ’и изслушат. Змѝята завàтила да кàжуат дòлго и шѝроко: «Едно врèме мèне ме нàйде еден чòек и, от коа ме мàчи дòста, нàй-после ме зàтвори во въ̀рчвава и ме въ̀рли в рèка. Я мнòгу врèме сèдоф внàтре и ушче мàлу, ке ỳмреф от глàд. Се пòмолиф на гòспода да ме ѝзвайт, коа се зàколнаф пъ̀рвин, оти пъ̀рвийот чòек, шчо ке го вѝда, да го ѝзеам. Овàй чоек дèнеска, вадèеки рѝба ме ѝзваде и, мислèеки оти во въ̀рчвата ѝмат пàри, ме òтклопи; а я̀, спроти клèтвата, му се зàвъртиф около гуша. Сèга, кàжи ми, ѝмам прàо да го ѝзеам или нè?»

 

— Яди, я̀ди — рèкол кòньот — оти чоèкот нèмат вèра!

 

— Зашчо, джàнам, тàка сбòруаш? — рèкол чòекот,— шчò лошо сум ти стòрил?

 

— Слỳшай — рèкол кòньот, от коа се дòпрел, зашчо нè можел да се дъ̀ржит нà нодзе, — я̀ се рòдиф во едно село. Пъ̀рвийот ми стопан бèше сѝромаф, затòа, коа попòрастиф, ме прòдаде на еден чорбàджия. Дури бèф млад, госпòдарот мнòгу ỳбоо ме глèдаше, — двàйца слỳги ми слỳжеа, — ѝзчешан, ѝзбришан, нàяден, нàпиен бèф сèкой пат. Коа ке òеше нèкаде госпòдарот, ми тỳраа съ̀рмено сèдло и стрèбрена ỳзда. И госпòдарот сè ме милỳаше. Коа поòстареф, си кỳпи пò-млад кòнь, а мèне ме ѝмаше за втòр. Пàк, кàко и да бèше, си помѝнуаф ỳбоо. По нèколку гòдини ме прòдаде на еден кюмỳрджия. Той, бидèеки сѝромаф, сè

 

235

 

 

сò мене си глèаше кỳкята — ме тоàреше бèз мера. Еднуж во една кàл не нàяден ỳбоо, претòарен и ỳморен, се сòпнаф со сè тоар и одвàй стàнаф. Кюмурджѝята се нàлути и ме прòдаде на едни егюпци. Тѝйе, дури бèше лèто, ме нòсеа горè-долу, пàсеф; а сèа кàошчо вѝдиш, зѝма, нèмаа со шчò да ме рàнат, та ме избъ̀ркаа тỳва, као шчо глèаш, да ỳмирам за я̀денье при тòлку ѝзмет, шчо сум стòрил на млàдос! Èте, кàко чòекот нèмат вèра!

 

Змѝята као чỳла тòа, го пòтъргна чòекот и отѝдоа дрỳгего нд прàшаат. Стрèтиа едно кỳче. Змѝята го зàпре и му рàзкажа сè ако и на кòньот. Кỳчето, коа чỳло, рèкло со лỳтина:

 

— Яди, я̀ди; чòекот нèмат вèра!

 

— Зàшчо? — рèкол чòекот.

 

— Слỳшай — отгòорило кỳчето. — Я коа бèф мàлечко кỳааяе, ме зèде една бòжа (госпожа) и ме мѝеше по два-три пàти та дèн со сàпун, я̀деф зàедно сò ними нà софра и сè нà скут ме дъ̀ржеа. Коа поòстареф мàлу, ме смèтнаа дòлу, во двòрот; и тàка мнòгу врèме жѝвеаф, — им пàзеф кỳкята от лошѝ луге. А коа òстареф вèке, сòсема нà сокак ме изтèраа. Еднуж пòсакаф пàк да влèза. Коа шчо дà вида?! Я затвòриа пòртата и стàнаа сѝте от кỳкята — кòй со дъ̀рво, кой со кàмен и тòлку бèз милос ме тèпаа, шчо прѝмрен ме извъ̀рлиа на бỳнишче. Коа се поòсвестиф трòа, ми тèкна за я̀денье и стàнаф, влечèеки се, òтидоф кай касàпите. Се нàведоф да лѝзна троа от къ̀рвта, шчо тèчеше пò сокак. Кàсапот без кèшчо да рèчит, ми го фỳкна нòжот во рèбрава и сèа, као нèмам кай да òдам, сум стòрил нѝет да се удаа. За тòа чòекот, коа не пòзнаат дòброто, нèмат и вèра!

 

Змѝята пак го потъ̀ргнала чòекот и òшле да бàраат ушч èден и пòсле вèке да г’ѝзеет. За дòбра стрèкя на чòекот, èте ти една кỳма лѝндра (лѝсица). Змѝята со рàдос я̀ помòлила мàлу да òстанет. А чòекот во ѝстото врèме йè пòкажал пъ̀рстите от рàцете. Тàа се сèтила оти йè вèтует дèсет кòкошки и се престòрила нèбаре (гьòа) нè слушат и пàк си òела по пàтот. Змѝята ушче со пò-висок глас йè се мòлела да се зàприт, за да им òтсудит нèшчо со чòекот. Лисѝцата отдàлеку мàлу се позастòйла и рèкла: «Кàков сỳд сàкаш тѝ, коа си го вàтила зà гуша и сàкаш да г’ỳдайш? Пỳшчи го, ако сàкаш да ви прèсудам.» И змѝята чàсокот слèгла и се зàпрела дò него. Змѝята сèга пàк вàтила да кàжуат: «Мèне ме вàти еден чòек, ме тỳри во въ̀рчава и ме въ̀рли в рèка. . .» Лисѝцата я̀ зàпрела и йè рèкла: «Ти се мòлам, ако сàкаш да вè ѝзслушам, не лàжи ме тòлку дèбело; како те сбрàло тèбе, тòлку гòлемо змѝйшче, во таà въ̀рчвица?» Чоèкот зèл сбò-

 

236

 

 

рот и рèкол: «Вѝстина, вѝстина, тàка бèше, я̀ отнатрея ѝзвайф». Лисѝцата се завъ̀ртила кун чòекот и му рèкла: «И тѝ, коскоджàмити чòек, сàкаш да ме лàжиш? Я, дури не вида со òчиве и тàтко ми да ми кàжуат, пàк не вèруам!» Змѝята налỳтена от тòа, влèгла внàтре, а глàата си я̀ дъ̀ржела кà дзор. «Ами глèаш? — рèкла лисѝцата — како не те сòземат!» И змѝята се скрѝла сèта. Лисѝцата чàсокот му скѝмнала на чòекот и тòй я̀ пòклопил. «Въ̀рли я̀ сèга во бàрана — му рèкла лисѝцата — и ушч èднуж не тѝ треба да ѝмаш рàзпраа со змѝя. А кокòшките коа ке ми ’и дòнесиш, òвде да ме бàраш.»

 

Чòекот от сè сърце я блòосоил (благословил, измолѝтствувал) и йè рèкол: «Да дàйт господ, бèз тебе нѝкаде сỳд да не сè чинит!» (И от тòгай суднѝците, — кàдии и влàдици, остàнало да нòсат лѝсични кюркои).

 

Вèчерта чòекот, коа си òшол дòма, прѝготвил дванàйсет кòкошки. Женàта му го прàшала: «За кàй готвиш тòй кòш со кòкошки?» А той йè рàзкажал за сè, шчо си ѝзпатил. Жèната си рèкла: «Ама бỳдала мàж — на лисѝцана сàкат да йè òтнесит кòкошки!» Уморен мàжот бидèеки, ушче спѝел, коа жèна му стàнала и на мèсто кокòшките го тỳрила ъ̀ртот. Утрèдента мàжот, ушче сòнлив, без да вѝдит шчо ѝмало во кòшот (или, според други, во врекя̀та) го крèнал нà рамо, òшол на мèстото, свѝрнал, и лисѝцата èто ти я. Се зàпрела над кòшот и ококòтила òчите, за да ’и ỳплашит кокòшките. Шчò туку чòекот го òтвързал кòшот, во èден мѝг я̀ вѝдел лисѝцата разкѝната и пред да ѝздифнит, я̀ чул да рèчит: «Навѝстина чòекот нèмал вèра.»

 

 

129

«КÀЙ БЕФ, КÀЙ ДОЙДОФ» ИЛИ СИРОМÀИЙОТ ГÒЛАК СТÀВА ЦАРСКИ ЗÈТ И СЍН

 

Имало едно врèме еден сѝромаф чòек на име Гòлак. Той, одèеки èднуж во еден грàд, му се погòдило да нàет трѝ àлтани, и си рèкол: «Я нѝкой пàт не сỳм бил бòгат, та сèа со три àлтани ке се обòгата? Да си пòмина еден дèн баре као помѝнует цàрот.» Ошол на едно кафèане и му рèкол на кафеджѝята: «Да ме слỳжиш со цàрски чàши и, ако те пòпрашат нèкой, да рèчиш:

 

237

 

 

сѝнот на индѝйскийот цàр пàтуат прèпраен.» Пѝл кàфе и дàл еден àлтан. Пòсле òшол нà баня и тàмо му рèкол на бàнярот ѝстото. А коа ѝзлегол, дàл пàк еден àлтан. За рỳчег òшол во една ахчѝйница най-бòгата. Тàмо рỳчал цàрски и го дàл и другийòт алтан.

 

По грàдот се рàзчуло и дòшло до ỳшите на тамòшнийот цàр. Цàрот пòмислил за вѝстина, — прàтил цàрската кòчия, цàрски àлишча и àскер да го дòнесат дури у сàрайот. Тòй влèгол во кочѝята, се òблекол во цàрските àлишча и коа вѝдел, во джепòйте полно пàри. Дури òшле дò сарай, по пàтот шчо сѝромаф нàшол, се му дàал. Цàрот го пречèкал со рàдос и чèс и му дàл еден кòнак. По нèколку врèме си нàмислил да му я̀ дàйт кèрка си за жèна и со тòа да се вàтит прѝятель со индѝйскийот цàр, шчо бѝл на тòа врèме мнòгу сѝлен. Му я̀ дàл и вèчерта, коа òшол во нейзѝната òдаа, се рàзпулил и си рèкол: «Кàй беф, кàй дойдоф!» На цареà керка йè се смàчило да го слỳшат да вèлит сèкой пàт, коа влèзел внàтре: «Кàй беф, кàй дòйдоф!» И се оплàкала на тàтка си, велèеки оти нè йет цàрски сѝн: «Зашчо сèкой пàт, коа да влèзуат прѝ мене, се чỳдит и вèлит: «кай беф, кàй дойдоф?!» Цàрот си пòмислил оти той тàка вèлит, за оти нè сет негòйте сàрай толку ỳбай, колку от тàтка му, — индѝйскийот цàр. За тòа го тỳрил во дрỳг, ушче пò-убав. Туку тòй и тàмо сè си вèлел: «Кàй беф, кàй дòйдоф?» Цàрот го рàзшетал во àзното, кай безценèтите кàменя, от койшчо си зèл Гòларот (така си го кàжал ѝмето) нèколку в джèп, и пàк рèкол: «Кàй беф, кàй дойдоф?» Цàрот се нàлутил и го зàтворил в тèмница.

 

Пòсле сòбрал голèмците и им рàзкажал. Тѝйе му рèкле: «Пѝши една кнѝга на индѝйскийот цàр и прàшай го, дали ѝмат нèкой сѝн на тỳгина? Да не му йе òвай вѝстински, та пòсле да ни нàпрайт нèкое лòшо?» Цàрот чàсокот зел и нàпишал кнѝга, велèеки му, оти: «Еден чòек на ѝме Голарот òвде се кàжа за твòй сѝн. Я за àтарот твòй, го стòриф зет, као му я̀ дàдоф кèрка ми. Сèга ти се мòлам да ми кàжиш, дали ѝмаш нèкой тàков сѝн по тỳгина, за да ти го прàта зàедно со керка ми?»

 

Индийскийот цàр, за кàсметот на Голарот, нèмал мàшка чèлад и, коа я̀ зèл кнѝгата, си рèкол: «Овòй чоек шчо бѝл тòлку итар, да се сторит цàрски зèт со ѝмето мòе, нèмат да го òтреча и я̀». И пѝшал на цàрот. «Вѝстина ѝмам тàков сѝн, от мнòгу гòдини зàскитан и мнòгу ке ти го знàам за спòлай, ако ми го прàтиш, кòлку мòйш пò-бургу». Цàрот я̀ зèл кнѝгата, я̀ ѝзкарал (изхокал) кèрка си, го ѝзвайл Гòларот и го прàтил зàедно

 

238

 

 

сò неа, со цàрски лỳге и со бòгати дàрой, дури кай индѝйскийот цàр.

 

Коа се явил Гòларот прèд него, му се поклонил дò земя и му рèкол: «Д’òвде дòйдоф со ѝмето твòе. Сèга као ти нòсит чèста, тàка нàпрай.» А цàрот му рèкол: «Коа си бѝл тòлку ѝтар, шчо от гòл, да се стòриш цàрски зèт и я не те отрèчуам.»

 

И тàка гòлакот со ѝтроста си се стòрил от гòл цàрски зèт и сѝн.

 

 

130

УМОТ И РИЗИКОТ ИЛИ «КОЛКУ ДА СИ КАСМЕТЛИЯ, БЕЗ УМ НИШЧО НЕ ЧИНИШ»

 

Èднаж ỳмот и рѝзикот на еден чòек се сдèчкале по мегю̀ себе. Рѝзникот вèлел на ỳмот: «Ти бèз мене нè мойш!» А ỳмот му рèкол: «Нè, тѝ бèз мене нè мойш!»

 

Препирàеки се тàка, нàй-седне ỳмот рèкол: «Айде, я̀ ке ѝзлеза от овàй чоек, да видиме, тѝ сàм шчо кè прайш» — и ѝзлегол. Дèтето се поулàйло (да нè дайт гòспод), си изкѝнало алѝшчата, грàбнало еден кòпач и òшло во еден рѝд да кòпат. Кай шчо ке кòпнело сè àлтани и безцèнети кàменя му излегỳале, туку не знàело шчо да ѝ чинит. Пòминал еден пàтник и се зàглеал во дèтето, коа го вѝдел тàка издъ̀рпано. Дèтето зèло еден гъ̀рст кàмене и му ’и дàло велèеки: «Нà òвье кàмене да ’и òтнесиш на цàрот вàш бàкшиш». Пàтникот ’и зèл и коа вѝдел оти сèт безцèнети, мнòгу се зарàдуал. По нèколку врèме пàк пòминал на ѝстото мèсто. Дèтето го повѝкало и му дàло ушче пòйке. Чòекот ’и прòдал и се стòрил тòлку бòгат, шчо цàрот нѝфни го зèл за àзнатар. Тòй нèмал чèлад и по нèкоя гòдина му тèкнало да го зèмит тоà дете, шчо го обòгати, за чèдо. Го зèл зà душа и го дъ̀ржал скрѝшом, коа ѝдел цàрот дòма кàй него.

 

Èднуж цàрот влèгол в недоàпица (ненàдейно), го зàглеал и, коа бѝло мнòгу лѝчно, му се арèсало. Го прàшал азнатарàтого: «Твòй син йе тòй?» Тòй отгòорил: «Мой». — «Зèт го стòриф» — рèкол цàрот. Тòй се ỳплашил, а нѝшчо нè рекол, коа си пòмислил оти цàрскийот сбòр не сè вракят, от една стрàна, а от дрỳга, оти бèше му рèкол оти мòй йе. Си пòмалчал и я̀ òстайл рабò-

 

239

 

 

тата на гòспода. Цàрот по нèколку дни запòелал и свàтбата се стòрила. Му дàл еден сàрай и му я прàтил тàмо кèрка си.

 

Вèчерта, коа ’и затвòриле, дèтето си сèднало во едно кьòше и нѝшчо не знàело да рèчит, ни «добрò вечер», ни «добрò-утро.» «Три вèчери со рèд дèтето ѝч не се помъ̀рднало от кьòшето. Царèата кèрка тòлку се разлỳтила, шчо му рèкла на цàрот — тàтка си: «Али тоà бỳдало ке го зàгубиш, али я̀ ке се òтепам!» Цàрот запòелал да го зàколет стредè сарай. Джèлатот се сгòтвил и шчò туку крèнал рàката да мàфнит, рѝзикот се пòклонил на ỳмот велèеки: «Тъ̀рчай, оти го загỳбифме чòекот!»

 

Умот чàсокот дòшел и дèтето òтеднаж крèнало рàката и му рèкло на джèлатот: «Пòстой! Имам да кàжа двà сбора на цàрот.» Цàрот чỳл и запòелал да му го дòнесат. Дèтето òшло и му рèкло: «Зашчо си запòелал да ме зàгубат, чèстити цàру?» — «Кàко зàшчо? — рèкол царот. — Я те стòриф тèбе зèт, а тѝ да се бѝеш шèга со кèрка ми, недексуàеки да лèгнеш прѝ нея?» — «Чèстити цàру, — рèкло пàк дèтето. — Тѝ знàеш, оти я̀ нè сум от цàрска кръ̀в и, нè трѝ дни, туку три нèдели трèбат да стòам прòсту пред цàрската чест и да се плàшам òт неа!» Цàрот коа чỳл тòа, нàпраил втòра свàтба, ушче по-вèсела и пàк му я̀ дàл кèрка си.

 

И тàка ỳлоо и со àрен кàсмет ке ỳмреше, а со ỳмот се спàси от умѝрачка и се стòри цàрски зèт.

 

 

131

ОТ РЕЧÈНО НЕ СЕ ИЗБÈГУАТ  [1]

 

Едно врèме на еден цàр му се рòдила една кèрка, а дрỳга чèлад нèмал. Си имал ушче и еден мàгесник, шчо глèал на дзвèздите, и го прàшал за кòй цàрски сѝн ке се омàжит кèрка му. Магèсникот се òпулил на дзвèздите и рèкол оти нòшеска му се рòдило дèте на най-сиромàийот от грàдот. Тòй ѝмал единàесет сѝнои и со нòвото дèте дванàесет. Тòа дете ке я̀ зèмит кèрка ти.» Цàрот се нàлутил и рèкол: «Най-сиромаийот дà ми бѝдит зèт? Нè мойт да бѝдит!»

 

Пòсле му рèкол на магèсникот, се препрàйле тèбдиль и òшле да го бàраат чòекот и дèтето. Забикòлиле сийот грàд, го нàшле и пòшле нà нокев, нèбаре као пàтници. Тòй ’и прèчекал во ко-

 

 

1. Виж. и пр. № № 107, 138, 195.

 

240

 

 

либчето, а единàестте дèца насèднале òколу òгнот као гъ̀рниня. Цàрот го рàзпрашал: «Чий сè òве дèца?» — «Сѝте мòй и госпòдои — рèкол сиромàийот. — Ушче едно ми дàде гòспод вчерà вечер, та ми се стòриа дванàесет. Гòспод ми ’и дàде, сполàй му, ама я̀ нè можа да ’и ѝзглеам, оти сỳм нòгу сѝромаф!» Цàрот му рèкол: «Не ми арѝзуеш едно мèне? оти я̀ нèмам ѝч мàжка чèлад!» — «Со сè сърце; кое сàкаш, зèми си» — отгòорил тòй. Цàрот го посàкал най-малòото, шчо бèше се рòдило тòгай. Го зèл и си òшле зàедно со магèсникот — фѝлософ.

 

Коа пòошле малу пàт, вѝделе еден я̀з. Цàрот ѝзвадил нòжот òт пояс и зàсилил, шчо мòжел, го зàкачил во дèтето от страна. Тъ̀рнал нà назад нòжот и глèат, не ѝзлагат и го въ̀рлил со сè дете во я̀зот. Дèтето бѝло клàено као сирòмафче, во едно кòпанче, за тòа цàрскийот нòж не се пòвратил и, као бѝло завѝткано во пелèните, цàрот си пòмислил оти го зàгубил сàмото дèте. Вòдата го зàвлекла нàдолу и тòа се препрèчило над бỳката от воденѝцата. Водèйнчарот чàсокот ѝзлегол да вѝдит шчо зàпират вòдата и коа вѝдел дèте во кòпанче и нà него зàкачен нòж, го зèл и г’ òтвързал. Коа вѝдел оти йет здрàво, мнòгу се зарàдуал и рèкол: «Ете, гòспод ни ѝзпрати сѝн, и тàка нèмафме!» Женàта му и тàа мнòгу се зарадỳала и си го изглèала от àрно пò-арно. Коа порàстило на дèсет гòдини, му го дàле кòжот шчо беа му го нàшле на копàнчето, да си го нòсит.

 

А цàрот от коа бèше го въ̀рлил дèтето во язот, со рàдос си òшол дòма зàедно со магèсникот — филòсоф, мислèеки си, оту я̀ куртỳлиса вèке кèрка си от еден тàков зèт и дèсет петнàесет гòдини ѝч не му òшло на ỳм за тòа нèшчо. Èднуж на еден голèм празник кèрка му, нарỳжена, напромèнена, ѝзлегла да го пòслужит рèкия. И коа вѝдел тòлку ỳбаа, си нàумил за дèтето и йè рèкол: «Ех, кèрко! Понàшай се сèга, коа те куртỳлисаф от еден зет егюптин, кому шчо беа те òбрекле нарачнѝците!» Тòгай филòсофот рèкол: «Нè вели тàка, чèстити цàру, оти от речèното нè можит чòек да ѝзбегат.» А цàрот му отгòорил: «Хàа! тòа се бѝтиса веке!» — «Я пòчекай да вѝдиме» — рèкол филòсофот и, коа се òпулил нà небо, глèал дзвèздата от дèтето от я̀сна пò-ясна и сè се приблѝжует до дзвèздата на царèата кèрка и му рèкол на цàрот: — «Я ти рèкоф, оти дèтето йе жѝво и пàк ке я̀ зèмит кèрка ти!» Цàрот фỳкнал от лỳтина, се преòблякол и тъ̀рнале да го бàрат дèтето.

 

Ошле на мèстото кай шчо бèа го въ̀рлиле дèтето и òт тука пò яз, пò яз òшле блѝзу до водèйнцата и сèднале отадè река.

 

241

 

 

Вѝделе от дрỳгата стрàна на я̀зот едно дèте со една нарàмница суѝ трески. Коа дòшло до я̀зот, ’и превъ̀рлило трèските и пòсле сàмо прерѝпало. Цàрот се зàчудил на юнашчѝната нèгоа. Му повѝкале да им дòнесит òган за чубỳците. Дèтето зèло едно гламнишче, се превъ̀рлило прекỳ яз и им дòнесло. Коа си пàлеле чубỳците, цàрот му зàглеал нà пояс нòжето, шчо беше го зàкачил во крòшните и го прàшал. «Кай си гò нашол тоа нòже?» Дèтето отгòорило: «Нè знам, тàтко ми го дàл?» — «Во водèйница йе тàтко ти?» — «Тàмо йет» — рèкло дèтето и тийè òшле. Го поздрàвиле водèйнчарот и му рèкле: «Чѝйе йе тòа дèте?» — «Мойе и госпòдоо» — рèкол тòй. — «Ами от кай му си го кỳпил нòжено?» — прàшал цàрот. Водèйнчарот тòга им рàзкажал за сè шчо вѝдофме пò-горе, — кàко го нàшол во я̀зот препрèчено на бỳката и кàо сèдне си го ѝзглеал како свòе чèдо.

 

От као рàзбрале на зрàво оти тòа йе ѝстото, цàрот го пòмолил да им го òстайт да пỳшчат пò него една кнѝга до грàдот. «Оти нè? — им рèкол водèйнчарот — нèка йè жѝво, зашчò да ви нè сторит тòй измет?» Цàрот зèл и нàписал со своя ръка кнѝга, йè ỳдарил цàрскийот мỳюр и му кàжал на дèтето кай да à òтнесит. Дèтето зèло стàпчето в рàка, се превъ̀рлило као àрслан. прекỳ река и бъргỳ-бъргу, втàсало в грàд. За кàсметот нèгов, вѝдело една пòрта от сàрайот отвòрена и влèгло внàтре Тàа бѝла цàрската грàдина и као нèмало нѝкой, умòрено, кỳтрото си лèгнало под една сèнка и зàспало. Цареà керка го заглèала òзгора и коа вѝдела нèшчо да се бèлеит во пазуàта му, пòлека, полека слèгла и му я̀ извайла кнѝгата. Коа вѝдела мỳюрот от тàтка си, йè тèкнало и, каомногу йе се арèсало дèтето, я̀ отвòрила и вѝдела, оти пѝшует на Садриàзамот, дèтето, шчо ке му я̀ дòнесит кнѝгата, да го пòгубит и да чỳват нèкой нѝшан, заплашуàеки го со умѝрачка, ако не ѝзполнит поèлата нèгоа.

 

Цареà керка мòжела да пѝшит ѝсто као тàтка си. Чàсот зèла кнѝга и напѝсала: «На ѝстийот сàат, шчò туку ке ти дàет кнѝгава, на тòа дèте да му òделиш èне кой сàрай и да му дàйш кèрка ми и, коа ке се врàта, да нàйда свàтбата напрàена.» Я муюрлѝсала со цàрски мỳюр и му я̀ остàила в пàзуа. Шчò туку си òшла цареà керка, дòшол еден слỳга и го шлàкнал дèтето. Тòа се разбỳдило, рѝпнало на нодзе и му я̀ пòдало кнѝгата. Слỳгата го зèл и го òтнесол кай Садриàзамот. Шчò туку я̀ òтпеал той кнѝгата, пòелал да се стòрит сè, као шчо му пѝшело.

 

По нèколку днѝ цàрот дòшол и го прàшал везирàтого дали стòрил сè, шчо му пѝшал во кнѝгата. «Ушче пò-арно, чèстити

 

242

 

 

цàру, — му рèкол тòй. — Ене, тòй сàрай му го дàдофме и свàт бата бидѝсафме. Гòспод да ти ’и пòживит, мнòгу àрен зèт си ѝзбрал!» Цàрот се смàял и я̀ пòсакал кнѝгата да à вѝдит. Я òтворил и пѝсмото нè можел д’ ’о пòзнайт оти нè йе нèгоо. Се вàтил зà брада и рèкол: «Бòжя пòела! Дрỳго мѝслеф, дрỳго су пѝшал. Лèли тàка йе ỳгодно гòсподу, нèка йе чèстито!»

 

И тàка сиромàфчето, по госпòдаа пòела, се стòрило царски зèт, ако и да нèйкел цàрот.

 

 

132

«КАСМЕТОТ НА ЧОЕКА, ПАК СИ ЙЕ НЕГОВ КАСМЕТ»

ИЛИ

СИРОМАИЙОТ СЕЛАНЕЦ И БОГАТИЙОТ ЧУЖДЕНЕЦ

 

Едно врèме си бѝл еден чòек мнòгу сѝромаф, ама касмèтлия. Еднуж одèеки, вѝдел кай се препѝраат и се тèпаат две дèца за èдно кàмче. ’И рàзделил, им го зèл кàмчето и им дàл по едно сѝмитче от по двè пари. Си го òтнесол дòма кàмчето и си го клàл на пòлица. Вèчерта кàмчето вàтило да свèтит (тоа бѝло безцèнето кàмче) и чòекот на негòата свèтлина си вèчерал. Околу три-чèтири сàатот, нòкьта, èте ти, нèкой чỳкат нà порта и се мòлит за òган. Сиромàийот ѝзлегол и му рèкол оти нèмат òган. «Ами шчò йе тòа, шчо свèтит?» — рèкол тугѝнецот, шчо бѝл мнòгу бòгат. — «Едно кàмче — отгòорил сиромàийот. — Си ге нàйдоф снòшчи.» Тугѝнецот сèтил и го пòпрашал, дали го прòдаат. «Нè, — рèкол сиромàийот. — Не го прòдаам, тоà ми йе мòй касмет.» Тугѝнецот му дàл петстòтини грòшой, а сиромàийот, као мѝслел оти си ѝграт (се бѝят шèга) сò него, му рèкол: «Айде, лèба ти, не ѝграй си сò мене, сѝромаф!» — «Нà ти ѝляда» — му рèкол тугѝнецот. И тàка селàнинот, мислèеки си оти се бѝет шèга, а тугѝнецот оти я̀ знàйт вистѝнската цèна, я̀ кàчиле до стò ѝляди грòшои. Тòга — «Е дàй дè» — рèкол сиромàийот. Тугѝнецот ѝзвайл и му ’и брòял стò ѝляди грòшои, туку селàнинот му рèкол: «Арно, ти ке ми ’и дàйш òвье пàри, туку селàните, шчо ме знàят, оти сум сѝромаф, ке рèчат пòсле оти сум ’и ỳкрал. За тòа àрно ке стòриш, ако дòйш ỳтре на меана и тàмо да се изнàйдиме нèбаре како брàкя изгỳбени. Пòслè да ме пòжалиш гьòа и да ми ’и дàйш пàрите и я̀ ке те пòвикам дòма, за да

 

243

 

 

се вѝдиш со внучѝнята и тòгай земѝ си го кàмчето.» Тугѝнецот го àресал тòй ум и си òшол.

 

Утрèдента òшле на мèана и, пред селàните, лàф пò лаф, се ѝзнашле брàкя, отдàмна загѝнати и невѝдени. Тугѝнецот се нàжалил, ѝзвайл кèсето, му го дàл на сиромàийот и му рèкол: «Нà, брàте, òвье пàри да си ѝзраниш дèцата, мèне ми дàл гòспод дòста!» Сѝромàийот ’и зèл и му рèкол: «Ела сèга, брàте, дòма, кàй нас, да се вѝдиш со кỳкните и да покàсниме шчо дàл гòспод!» Тугѝнецот со рàдос вя̀внал кòньот и тъ̀ргнал за кун кай кỳкята нèгоа. На пàтот ѝмало еден трàп, пòлн со вòда, као бỳнар и тугѝнецот, као нè знаел, го пỳшчил кòньот вèсело и кòньот прòпаднал. Дури да се сбèрат селàните да го ѝзваат, тòй се ỳдайл со сè конь и го извàйле вèке ỳмрен. Сѝте го оплàкале и со гòлема чèс го закòпале. Сиромàийот плàтил сѝйот àрч от пàрите, шчо бèше му ’и дàл сàм тòй ѝстийот и нàй-много плàкал. А стòката, шчо бèше я̀ дòнесол тугѝнецот за продàане, му я̀ дале на сиромàийот као на брàт нèгов. И тàка сиромàийот, вèчерта сѝромаф, а утрѝната се стòрил нàй-богат, — кàсметот му бѝл тàков и кàмчето пàк нèгоо си остàнало.

 

 

133

ЛОШАТА ЖЕНА — ПÒ-ЗЛА И ОТ ЛУТА ЗМИЯ

 

Едно врèме еден чòек си ѝмал една мнòгу лошà жена, — сè сàкала нейзѝното да бѝдит. А пак мàжот, наòпаку, бѝл мнòгу крòток.

 

Еднуж, носèеки я̀ кай мàйка йе, вѝделе во еден вѝр двè пàтки и èден пàторок. Жèната му рèкла: «Видиш, мòре мàжу, во вѝрон два патòрока и една пàтка.» А тòй йè отгòорил: «Нè, тѝ се лàжиш, ами нè глеаш? — двè пàтки и еден пàторок.» — «Нè, — рèкла тàа, — два патòрока и една пàтка». — Мъжот йè отрекол, велèеки вистѝната, туку тàа се заинàтила и вàтила да òит назàд газум и да вèлит на мàжа си: «Али ке рèчеш: два патòрока и една пàтка, али не ке дòйда сò тебе!» На мàжот му се домàчило и йè рèкол: «Шчо йè òва òт тебе, мори жèно? Опулен, сàкаш да ме стòриш слèп? Али нè глèам оти се двè патки и èден пàторок?» Жèната сърдèеки се и одèеки назàд газум, пропàднала во една дỳпка.

 

Мъжот се ỳплашил и пòмолил еден òрач, шчо бѝл тàмо нà

 

244

 

 

близу да му дàйт еден кòш, за да а ѝзвайт. Орачот зèл еден кòш, го въ̀рзал со я̀же и го пỳшчиле во дупката, за да à изваат жèната. Коа натèжнало, вàтиле да мòлкнат нàгоре. Ушче недоизтъ̀ргале, èто ти едно гòлемо змѝишче се изшỳпило от кòшот и тийе, изуплàшени, се разбèгале.

 

По мàлу врèме змѝята го стрèтила чòекот и му рèкла: «Шчò сакаш да ти дàам, зашчо ме куртỳлиса от ламѝята (тàка рèхла тàа за жèната му), шчо пàдна во дỳпката?» — «Шчо ке сàкам, — рèкол чòекот — нѝшчо нè сакам, саде да ме не укàсуаш!» — «Нè, — рèкла змѝята — я̀ сàкам да ти стòра дòбро; — за тòа ке се зàвиткам едно пò друго òколу врàтот на трòйца цàрей и нѝкой не кè мойт да ме ѝзвайт со нѝшчо. А тѝ да пòсакаш многỳ пари и, шчò туку ке се явиш, я̀ ке слèза. Туку нèмой да се ѝзлажиш да дòйш и кай четвòртийот цàр, оти ке те ѝзеда!» И си замѝнала.

 

Навѝстина, по неколку врèме се чуло, оти на нèкой цàр му се завѝткала змѝя околу гỳшата и на тòй, шчо мòжел да à ѝзвайт со кòлай, таксỳале бèзброй пàри. Чòекот се пàзарил и òшол. Шчò туку се я̀вил, змѝята — «фъ̀рк» — слèгла и си скъ̀ршила врàтот — си побèгнала. По нèкой мèсец се чỳло, оти ѝстата змѝя се завѝткала околỳ гуша на нèкой дрỳг цар. И тòй као знàел оти на пъ̀рвийот цàр му я̀ ѝзбъркал нèкой со мнòгу кòлай (зашчо, ако нèкой сàкал да я зàколит, тàа се сбѝрала околỳ врат, та трèбало да го зàколит и сàмийот цàр), прàтил лугè со мòлба да му го прàтит тòй еким, шчо бèше го излèкуал нèго. Цàрот му го ѝзпратил истийот чоек; и тòй шчо туку òшол, змѝята слèгла и си избèгала. Истото се стòрило и со трèки цар; — и тàмо чòекот òшол и змѝята избèгала.

 

Сèга дòшло рèд на четвòртийот цàр да се зàвиткат змѝята и му се завѝткала. Чòекот се скрѝл, за да не го прàтат тàмо, оти змѝята, како шчо вѝдофме, му рèче, оти ке г’ѝзейт, ако дòйт тàмо. Арно, ама той се прòчул веке на сèкаде оти знàйт да лèкуат от тàкви бòлести и, коа змѝята се завѝткала òколу врàтот на четвòртийот цàр, тòй прàтил дàрой и лỳге со мòлба до цàрот, да му го прàтит тòй чоек. А тòй као нèйкел, цàрот запòелал да г’ òтнесат со сѝла. И тàка чоèкот, сàкал, нèйкел, трèбало да се я̀вит пред змѝята и вàтил да се мѝслит, како дà сторит, за да се куртỳлисат. Коа се я̀вил пред змѝята, тàа му завъ̀ртила глàа, а тòй йè рèкол: «Сèди си, сèди си! я̀ нè дойдоф да те бъ̀ркам, туку да тѝ кàжа, оти жèната, шчо прòпадна во твоятà дỳпка, ѝзлезе и, нàднурум (или фъръ̀л-фъръл) те бàрат.» Коа чỳла тòа, змѝята

 

245

 

 

избèгала и се невѝдела. (Тòлку бѝла злà жèната, шчо и змиѝшчето се трèсело òт неа и избèгало.) Чòекот си зèл пàрите и от тòгай веке си жѝвеел сàм от стрàф да не нàлетит пàк на некоя таква лошà жена.

 

 

134

ЗМИЯТА И ГРОБОТ [1]

 

Едно врèме ѝмало двàйца брàкя жèнети. Тѝйе си ѝмале и по едно дèте. От кòа ỳмрел тàтко им, тѝйе си я̀ дèлиле кỳкята и бàфчата по нàполу. Во дèлот от бàфчата на èднийот ѝмало една крỳша. Стòпанот на тàа круша стòрил дѝкат оти èднуж, коа си я̀деле млèко и г’ остàйле вагàнчето со троа млèко, излегла една змѝя от пòд круша, го ѝзпила млèкото и остàйла на мèсто нèго еден àлтан. От тòа чòекот вàтил катà утро да òстаат по трòа млèко и змѝята по еден àлтан. За мàлу врèме той тàка се обòгатил, — си кỳпил òвци и сèкаков дòбиток и ѝч не рàботел.

 

Еднуж коа си ѝграле двàйцата братỳчеди, по-сиромàийот рèкол на братучèда си: «А брè, брàтучед, тàтко ти и тàтко се двà бракя. Кàко се стòрифте вѝе тòлку бòгати, а нѝе сме си пàк сирòмаси?» Дèтето се излàгало и му разкàжало сè за змѝята. «А, знàм, рèче, шчо йе! Слỳшай: те пòзнаат тèбе змѝята и али ѝзлагат, коа да йе дàйш млèко?» — «Кàко не? — рèкло дèтето — се я̀ йè дàам.» — «Е, коа тàка, слỳшай, коа не ке è туа тàтко ти, дàй йè млèко а, коа ке ѝзлезит, повѝкай ме. Нѝе ке я̀ втèпаме и ке го нàйдиме àзното, от кай шчо вàгят àлтани, после ке си ’и раздèлиме.»

 

Дèтето го послỳшало братучèда си и, шчò туку тàтко му ѝзлегол, йè дàл млèко на змѝята и го пòвикал братучèда си. Братỳчед му зèл еден кàмен, а той се кàчил нà круша со секѝрата в рàце, за да à òтепат, ако се кàчит и тàа. Братỳчед му въ̀рлил со кàменот и йè à пòдкинал мàлу опàшката. Змѝята се разлỳтила, се въ̀рлила нà круша и го удàйла стопанòото си дèте. Дèтето пàднало ỳмрено. Коа дòшол тàтко му, го оплàкале и от мнòгу жàл, го закòпале под крỳшата, кай шчо пàднало.

 

По врèме, от коа го попрèжалил сѝна си, чòекот, коа вѝдел оти се намàлиле пàрите, òшол над дỳпката и йе рèкол на змѝята: «Бѝло, како бѝло, помѝнало, мѝла посèстримо! àйде пàк да

 

 

1. Срав. прик. № 183.

 

246

 

 

си сè сприятèлиме, — я̀ да ти дàам по едно вàганче млèко, а тѝ, по еден àлтан!» Змѝята му отгòорила: «Е побрàтиме! помина вèке тòа; — дури да си я̀глèам я̀ опàшкава подкѝната и тѝ — грòбон от дèтето ти пòд круша, прия̀тели, како шчо бèфме пò-напред, не мòйме да се стòриме!»

 

 

135

ЗМИЯТА И ОВЧАРОТ  [1]  ИЛИ ЛЮБОЗНАТЕЛНАТА ЖЕНА И МÀЖ ЙÈ

 

Едно врèме си бѝл еден òвчар. Пасèеки си еднуж òвците, вѝдел кай гòрит еден дàб и внàтре во пенюшката чỳл да свѝрит нèшчо. Се прѝближил до дàбот и го клал низ една дỳпка кàвалот, за да слỳшат. Коа го ѝзвайл, вѝдел вò него една змѝя и му рèкла: «Шчò добро сàкаш òт мене, оти ме ѝзваде от òгнот?» Той йè рèкол: «Шчò добро ке сàкам от змѝя? — ѝзлези от кавал и òй си!» Змѝята му рèкла: «Нè, нè, я̀ сàкам да ти стòра едно дòбро, нàведи се да ти шèпна и ке рàзбираш сèкаков язик!» — «Стрàф ми йе — рèкол òвчарот — ке ме ỳкасаш!» — «Спружи го кàвалот — рèкла змѝята —и слỳшай.» Тòй го клàл кàвалот от еднà страна нà уо, а от дрỳгата нà земя. Змѝята му свѝрнала нèшчо и му рèкла: «Да не кàжуеш нѝкому, оти, ако кàжеш, ке ỳмриш!»

 

И нaвѝстина, чòекот òт тога вàтил да рàзбират сèкаков язик, дури и пилѝнята као шчо сборỳаат. По мàлу врèме, као шчо си сèдел под сèнката на едно дъ̀рво, дòшле нèколку гàрвани и: «Грà! гра! (вѝди, вѝди: чòекон nè знайт оти пòд него ѝмат азно)!» Тòй рàзбрал, зèл еден кòпач, ѝзкопал и навѝстина нàшол еден кàзан со àлтани, си нàкупил òвци, гòведа и се стòрил пъ̀рв богат.

 

Дрỳг пат, одèеки со жèна си да се прòшетат по бачѝлата, жèна му ѝмала едно дèте в рàце и бѝла тèжка со дрỳго и вя̀але на кòбила и тàа ѝсто тежка. А мàжот вя̀ал на ждрèбето, веке порàстено, от ѝстата кòбила. А као се поотдàлечил мàлу пò-напред, кòньот ъ̀ржнал на мàйка си и йè рèкол: «Айде дè! шчо òстана нàзод?» Кобѝлата от свòя стрàна и тàа ъ̀ржнала и му рèкла:

 

 

1. Сравн. пр. № № 168, 182, 229.

 

247

 

 

«Ти си со двè души саде, а я̀ — со шèс и сàкаш да òйме èднакво и тòкму?» — «Зашчо — рèкол кòньот — со шèс души?» Кобѝлата му отгòорила: «Я èдна и èдна во мèов — двè, èдна пò мене — трѝ, и нà мене стопàнката со едно в рàце и со едно трỳдна — три, се чѝнат тòкмо шèс души!» Овчарот рàзбрал, слèгол от кòньот, я̀ кàчил нà него жèна си, а тòй се кàчил на кобѝлата и вàтиле да òдат тòкмо. Жèната се зачỳдила, шчò така стòрит мàжот йè стрèд пат!

 

Коа òшле на бàчило, измекя̀рите го вàтиле да го зàколат за рỳчег първостѝнчето я̀гне. Тòа блèкнало: «Мàйкооо! ке ме зàколат!» — «Тỳф! да се нè видит, — рèкла мàйка му со блèенье, — оти я̀ сèкоя гòдина пъ̀рвин рàгям, сè мòето го кòлат!» Овчарот чул и рèкол: «Остàйте го тоа, фàтите дрỳго.» Ягнето со рàдост се врàтило кай мàйка си. А другитè овци йе рèкле: «Их! на стопàна си нèйкет да го дàет я̀гнето?» — «Нека йе прòсто, — рèкла мàйка му — лели йе за стòпанот.» Овчарот рèкол пàк нèго да го вàтат и го зàклале. Жèната се чỳдела шчо тàка чѝнит мàжот йè.

 

Вèчерта, коа си лèгнале вèке и се разгòарале двàйцата, се чỳло от дàлеку глàс. Овчарот йè прèсекол сбòрот на жèна си и йè рèкол: «Мòлчи, мòлчи.» Вàтил да слỳшат и чỳл оти вòлци вѝйеле и вèлеле на кучѝнята: «Остайте не да издàвиме нèколку òвци и вѝйе да я̀дите и нѝйе». Сѝте, млàдите кỳчиня, стрèксале, саде еден стàр пес, Трòме, нè стрексал и им рèкол: «Да не се мàмите да дòете, оти саде èден заб ѝмам и нèго на вàс ке го òстаам!» Пòсле се зàвъртил кон кучѝнята и им рèкол: «Кàко вѝйе, предàвници нѝедни, стрексỳете да предàате стàдото стопанòо си на вòлците? Зашчò нè рàнит? За да му го вàрдиме, али да го предàаме?» — «Шчо да чѝниме, коа не нѝ ранат ỳбоо — рèкле кучѝнята. — Миè сàкаме да я̀диме!» — «Тỳх! лèбот да вѝ ỳбиет! Коа сте остàнале глàдни? Ете, лели се плàчите тòлку, я̀ и ако я̀да кьòтег зà вас, ỳтре, коа ке’и мòлзат òвците нà страга, ке се ѝзмоча во еден кòтел со млèко и ке ни го тỳрат да го лòкаме!»

 

Стòпанот сè ѝзслушал као сдъ̀рвен и си я̀ мъ̀рднал глàата. Жèната му се чỳдела пòйке и пòйке. Утрента, коа си мòлзеле òвците, Трòме навѝстина òшол и: «цъ̀р, цъ̀р» се ѝзмочал во еден кòтел, пòлн со млèко. Овчàрите, коа вѝделе, крèнале ластагàрките и се спỳшчиле да го тèпаат. «Остàйте го, остàйте го, — рèкол стòпанот, дайте го тòй котел и ушче еден дрỳг на кучѝнята.» — «Али вѝдофте? — рèкол Трòме на дрỳгите кỳчиня, — као шчо ви рèкоф снòшчи, ем млèко ни дàдоа, ем я̀ пак

 

248

 

 

кьòтег нè ядоф. Затоà дрỳг пат да бѝдите вèрни на стопàна си.» Стòпанот чул и запòелал сèкой дèн да им даваат по едно кòтле млèко и пò-арно да’и рàнат от како дòтогай.

 

Сèто тоà я̀ прàело жèна му да се чỳдит и, коа òшле дòма, го стèгнала да йè кàжит, зàшчо тàка чѝнел? Тòй мнòгу врèме йе се отрèкуал, туку нѝкако нè можел да се òткинит. Нàй-седне йè рèкол оти, ако йè кàжит, трèба да ỳмрит. — «Ах, — рèкла тàа, — ке ỳмриш! тòа нѝшчо нè йе! Сèга ке пòзнаам дали ме мѝлуаш или не!» Вѝдел, нè видел той, се стòрил кàйль нàй-после и йè рèкол: «Се глèат оти ти сàкаш да ỳмра, туку напрàй ми еден рỳчег àрен и пòсле ке ти кàжа.» Тàа се протѝвила, а тòй òшол во бàфчата да си кòпат грòб. Копàеки тòй грòбот, пèтелот лèтнал òт греди на гъ̀рбот кòньов. Кòньот клòцнал, а пèтелот се прèвърлил на пèсот. Тòй схъ̀рчил еднож и му рèкол: «Ах, гиди пàйпус! Нè глеаш и нейкеш да знàеш оти стòпанот ке ỳмират, а тèбе ти се ѝграт?» Пèтелот отгòорил: «Коа йè бỳдала и коа нè мойт да пòелат една жèна, нека ỳмират, зошчò му йе жѝвот! Я дванàйсет жèни вòда, сѝте со едно зърно я̀чмен’и лàжа, и пàк не им гò даам, сàм го я̀да. А тòй èдна ѝмат и нè мойт да à пòелат. Я нèка си зèмет едно дъ̀рво, нèка я̀ ѝзредит ỳбоо, ỳбоо и да вѝдиш пòсле, као не ке пòвторит ушч èднож да сàкат да йè се кàжит тòа, шчо нè йе за кажỳанье.»

 

Мàжот као чỳл тòа, òстайл грòбот недòкопан и, као шчо рèкол пèтелот, грàбнал една сурòйца, я̀ рèдил, я̀ рèдил женàта си, йè ỳдрил едно тèпанье àрно, àрно, и от тòгай веке не йè тèкнало ушч èднож да го прàшатза тоà, шчо праèл тòй. И тàка чòекот, со ỳмот и со сбòрот пèтлов, се спàсол от умѝрачка.

 

 

136

СТРИКО И ВНУК

 

Едно врèме си бѝло едно дèте. Тòа си ѝмало и еден стрѝко. Еднуж на дèтето му се сòниле пàри на една вѝсока спѝла (карпа), кай шчо живèеле саде òрли. Дèтето го кàжало сòнот на стрѝка си и тòй му рèкол: «Тàмо нè мойт нѝкой да се кàчит, туку я̀ ке зèам еден òвен, ке го зàкола, а пак тѝ влèзи во врèкя. Ке à въ̀рзиме врèкята и òвенот и òрлите ке те крèнат òзгора. Пòсле тѝ разпàрай я̀ врèкята и извъ̀рли’и пàрите дòлу. Я ке кỳпа една гòлема скàла и тѝ ке си слèзиш.»

 

249

 

 

Кỳпил еден òвен и навѝстина òрлите го крèнале згòра. Дèтето ѝзлегло и нàшло мнòгу флорини. Зèло и’и изфъ̀рлило дòлу. А коа се битѝсале, стрѝко му рèкол: «Тòлку вѝсоки дъ̀рвя за скàла нè можат да се нàйдат. Сèди си со здрàвье зàедно со òрлите.» Детето вàтило да вѝкат, да пѝскат, туку кой гò слушат? Стрѝко му си òшол и се прèсторил као глỳф на викàньето. Вѝдело, нè видело, дèтето вàтило да си бàрат чàре сàмо. Вѝдело мегю двà кàменя една цепнàтина и òзцола една дỳпка. Се мàчило, мàчило, нàй-седне я̀ разширòчило и се прòврело. Коа шчо дà видит? — Едни сараи от ỳбай по-ỳбай и внàтре една бàба слèпа, кай си прàйт пòпара во еден кàзан.

 

Дèтето лèка полèка слèгло и се доблѝжило дò неа. Бàбата сèднала и сѝйот кàзан пòпара го смèла и саде трòа остàйла. Дèтето зèло, си го ѝзело останàлото и пресèдело дèнта тàмо. Другийòт ден бàбата пàк си напрàйла пòпара и я̀ ѝзела, а дèтето пàк си го ѝзело останàлото. Нàй-после бàбата сèтила оти ѝмат нèкой, шчо йè я̀дит попàрата и èднуж, в недоàпица (ненадейно) го сгрàбила. «Кòй си тѝ?» — му рèкла тàа. — «Сѝн твòй» — рèкло дèтето. — «Кàко сѝн мòй? Кòга сум те рòдила я̀ тèбе?» — «Нèкни, — рèкло дèтето — коа пъ̀рдна.» — «Арно, — рèкла бàбата — лèгни да те ỳдра и, ако нè умриш, мòй сѝн си.» Дèтето бъргò-бърго извàйло гỳнчето, го прòстрело на една пèнюшка, шчо бѝла тàмо блѝзу и лèгнало ỳз неа (т. е. от страна до нея). Тàа полàнчала со рàката згòра и, као йè се стòрило оти йет навѝстина дèтето, ỳдрила колку шчо мòжела и го прàшала: «Жѝв си?» Дèтето рèкло: «Нѝшчо нè ми йе, нèйкюм да знàм.» Тàа поверỳала, му дàла една кѝтка клỳчей и му рèкла коа ке òтворат в одàйте, нѝшчо да не помèтуат.

 

Отворил една òдаа, глèат еден àрслан и прèд него сèно. Отворил дрỳга, вѝдел кòнь и прèд него кòски. Зèл’и прèместил: сèното пред кòньот, а кòските пред àрсланот. Отворил трèкя и вѝдел чèшма, тèчело злàто. Си я̀ ѝзмил глàата и пèрчето му се позлàтило. Коа се врàкял, кòньот и àрсланот му рèкле: «Шчо те донесол грèот и тèбе као нàс? Тàа, стàрата бàба, йè лàмия; туку ако сàкаш — рèкол кòньот — кàчи се нà мене и со гòспод нàпред, ке се куртулѝсаме!» — Дèтето напрàйло сè, — се кàчило на кòньот и тòй лèтнал да бèгат као со крѝлье. Лàмята, шчò туку сèтила, се кàчила на еден я̀рец, зèла в рàце една змѝя присòйница наместо кàмшия и се спỳшчила пò ниф; туку тѝйе беа измѝнале веке нейзината мèгя и тàа нѝшчо не мòела да му стòрит, саде се повàлила и рèкла: «Ах, кỳче нѝедно, ме ѝзла-

 

250

 

 

га!» Дèтето слèгло от кòньот и тѝйе (кòньот и àрсланот) му дàле по еден бèлег (по три влàкна) и му рèкле: «Кòа ке ти потрèбаме, нàжежи влàкната, и нѝе сме прѝ тебе. »Кòньот бѝл цàр на дивите кòньи, а àрсланот на арслàните.

 

Дèтето нàшло една тъ̀рбушка и си я̀ нàврело нà глаа, за да не му се глèат позлатèното пèрче. Пòсле òшлов грàди се глàвило ѝзмекяр кай цàрскийот грàдинар. Мàйстор му чèсто излèгуал на прòшетка и му рèкол да нè пушчат нѝкого во градѝната. Еден дèн, коа си òшол мàйстор му, дèтето зèло, нажèжило влàкното от кòньотиèте, му дòшол еден цървèн конь со съ̀рмено сèдло и еден кàт съ̀рмени àлишча. Дèтето въ̀рлило търбỳшката, се кàчило на кòньот, го разѝграло и я̀ напрàйло градѝната нѝшчо и нѝкакво. Най-мàлата царèа керка го заглèала от пèнджери и мнòгу го арèсала. Коа дòшол градѝнарот, мнòгу се рàзлутил и вàтил да го тèпат. Цареатà керка му рèкла: «Òстàй го, тòй нè йе кабаèтлия». Ушче двà пати тàка дèтето напрàйло, као му дòшле цъ̀рн и сѝв кòньи, а цареà керка се го отбранỳела.

 

Тàа се залю̀била вò него и стѝснала по-голèмите си сèстри да го мòлат тàтка си да’и мàжит. А као им бѝло стрàм да мỳ рèчат, рèкле на градѝнарот и им дòнесол три лубèници; èдната на врèме за я̀денье, втòрата малу прездрèана, а трèкята сòсема да не се ядит и му’и òтнесле на тàтка си. Цàрот’и прàшал цàрските лỳге, шчо йè тòй дàр от кèрки му? И тѝйе му рèкле: «Разсèчи’и да вѝдиш!» Коà’и рàзсекле, му рèкле на цàрот оти дòшло врèмето на кèрки му да се мàжат; мàлата йе на врèме; стрèдната премѝнала, а дрỳгата ушчè пойке. Цàрот чàсокот запòелал да се сòберат цèлийот грàд, сѝте промèнети, да пòминат край едно мèсто кай шчо сèделе цàрските кèрки и, кòя кòго ке ỳдрит со злàтното я̀болко, да си го зèмит. Се се стòрило, као шчо рèкол цàрот. Най-голèмата въ̀рлила на Сàдриазамот, стрèдната на нèкой бòгат, а трèкята на нѝкого. Цàрот прàшал дали сè сѝте тỳва? — «Сѝте — му рèкле — саде еден кèлав, шчо йе во цàрската грàдина, саде тòй не йе.» — «Да дòет и тòй» — рèкол цàрот, и шчò туку пòминал той, царèа керка въ̀рлила со ябòлкото и го ỳдрила пò глаа. Той прѝпискал: «Олеле, глàата!» Сѝте свѝкале: «Грèом, грèом!» И пак се поврàтиле. Цàрската кèрка чèкала, чèкала и пàк въ̀рлила по кèлешка. «Грèум, грèум» — пак извѝкале. Трекийот пат пак тàка. Цàрот се рàзлутил, я̀ пòтурнал и йè рèкол: «Гя̀олот го сàкаш, гя̀олот зèми го!» Свàтбата се стòрила и сèкоя от цàрските кèрки си го зèла свòйот. На кèлешот

 

251

 

 

му дàле едно òдайче кай гỳските и цàрската керка си бѝла пàк: рàдосна и вèсела.

 

По нèколку врèме се сгòдило да се òтворит бòй со нèкой дрỳг цар. Цàрот’и зèл за глàва на вòйската двàйцата пò-стари зèтои. Най-малатà керка му се помòлила тàтку си да го прàтит и мàжа йè. Тòй му дàл еден кòнь скàпан, една сàбя ъргьòсана и го прàтил. Войската, зàедно со цàрот, тъ̀ргнала, а кèлешот се зàкачил со сè конь во кàлта до една водèйнца, дури измѝнала вòйската. Пòсле, нàгорел влàкното и му дòшол еден цъ̀рн конь со цъ̀рни àлишча, као àрслан. Се прòменил и се кàчил. Шчò туку се зàватил бòйот, тòй влèгол пъ̀рв и за мàлу врèме не остàнало нѝшча от спротѝвната вòйска. За бèлег си го прèсекол трòа малоотò пърсте. Ошол при цàрот. Тòй го прèчекал со сèта дрỳжина и му я̀ дал свòята къ̀рпа да си го въ̀рзит пъ̀рстето тòй незнаèн юнак. Вя̀внал кòньот и си òшол. Коа се врàкяла вòйската, кèлешот пàк си бѝл во кàлта, кай водèйнцата. Тѝйе му разкàжале за тòа, шчо им се стòрило во бòйот и му се посмеàле. Той им рèкол: «Ех, коа сте бѝле вѝйе, као и я̀ да сум бѝл».

 

Дрỳг пат, пàк коа ѝмало бòй, кèлешот, кàчен на цървèн конь и со цъ̀рвени àлишча, влèгол во вòйската и, от као я̀ ѝзтребал„ òшол да пѝет вòда. Слугите му дòнесле вòда во цàрската чàша. Тòй се нàпил и си я скрѝл чàшата. 'Явнал кòньот и си òшол.

 

По нèкоя гòдина цàрот òслепел и екѝмите му рèкле да бàраt млèко от арслàница, за мàчканье. Цàрот запòeлал на зетòй си да òдат да бàраат, а на кèлешот по мòлбата на кèрка си, му го дàл скапанийòт конь и òшол во една плàнина. Тàмо рàзпослал чàдарот и го нàгорел влàкното арслàноо. Арсланот му дòшоя со нèколку жèнски и мàжки àрслани. Коà помѝнале баджанàците му, тòй им се кàжал цàр на арслàните. Тийе го помòлиле да им дàет млèко. А тòй им рèкол, ако сàкаат да им ỳдрит на гъ̀рбот мỳюрот свой, им дàал. Тийе стрèксале. Им ỳдрил мỳюрот и им дал млèко от магàрица. А тòй си зèл чѝсто млèко от жèнски: àрслан. Ошол дòма, го тỳрил во чàшата, шчо бèше я̀ зèл на бойот го зàвиткал со цàрската къ̀рпа и йè го дàл жèне си да му га òтнесит на цàрот. Коа го òтнесла тàа млèкото, за да го намàчкаат, цàрот ѝзвикал да не го мàчкаат, оти коа не се излèкувал от млèкото на двайцата зèтои, та от млèкото, шчо го дòнесол кèлешот, ушче пòйке ке му ѝзтечат. Арно, ама екѝмите го пòзнали. млèкото и го намàчкале. Цàрот чàсокот прòглеал и, коа вѝдел чàшата и къ̀рпата свой, мнòго се зàчудил. Го повѝкале кèлешоt и цàрот му рèкол: «От кай си’и украл овье нèшча?»

 

252

 

 

— «Кàко сум’и ỳкрал, — рèкол кèлешот, — дали не памèтуаш коа ми го дàде къ̀рпчето, за да си го въ̀рза пъ̀рстево и чàшата, коа пѝф вòда, я̀ скрѝф?» Цàрот, зàчуден, ѝзвикал: «Тѝ ли сѝ òнай нèзнаен дèлия? Шчо сакаш дати дàам?» — «Нѝшчо, — рèкол кèлешот, — я̀ сум ти зèт, туку ѝмам òвде двà рòба, сàкам да ми’и дàеш.» — «Кой сè тѝйе?» — рèкол цàрот. — «Двàйцата зèтои» — рèкол кèлешот и, за да го ỳверит, му’и пòкажал мюỳрите на плèките им. Цàрот го пòвалил и си го стòрил цàр на мèстото свòйе.

 

И тàка дèтето, смиряваèки се, како и цàрската керка, се стòриле цàр и цàрица.

 

 

137

ЕВРЕЙН ПРИЯТЕЛЬ ИЛИ НЕВÈРНОСТТА НА ЕДНА ЖÈНА

 

Едно врèме си бѝл еден мнòгу сиромàф чоек. Тòй си ѝмал едно магàренце, си нòсел дъ̀рва и со тòа се прерàнуал.

 

Еднуж в плàнина вѝдел едно пѝле чуднòато кай си лèжело во седèлото. Коа лèтнало, нàшол едно я̀йце и си го зèл. Одèеки в грàд, го стрèтил еден еврейн и, коа му го вѝдел я̀йцето, му рèкол: «Нà ти пет грòшой, дàй ми го.» — «Не ѝграй си, лèба ти» — му рèкол сиромàийо. — «Нà ти дèсет, двàйсет, трѝесет, пèдесет, сто грòшой, дàй ми го» — рèкол еврèйнот. — «Дàй» — рèкол сиромàийот. Си зèл стоте грòшой и му го дàл яйцето. От тòгай еврèйнот сè го пречèкуал пред грàдот и му го кỳпуал я̀йцето, шчо нòсел сèкога. За мàлу врèме сиромàийот се обòгатил и се вàтил прия̀тель со еврейнот. Еднуж еврейнот му рèкол да го вàтит, ако мòйт, пѝлето и да му го дòнесит, мнòгу пàри ке му дàел. Чòекот го вàтил, а не му гò продал, туку си го дъ̀ржал дòма, а я̀йцата пàк му’и прòдаал на еврèйнот со дòбра цèна.

 

По мàлу врèме му тèкнало да òйт на àджилок, а кỳкята, жèиаси и двèте дèца ги òстайл да’и наглèдуват еврèйнот, као прѝятел. От као òшол тòй на àджилок, èврейнот чèсто, чèсто вàтил да à спòогят кỳкята нèгоа и женàта му се влюбила вò него. Коа пòдсетил еврейнот, йè рèкол: «Нàшийот зàкон не нѝ òстаат да

 

253

 

 

милỳаме другòверка, туку ако го заколиш пѝлето, ке кàндисам.» Жèната кандѝсала и го зàклала. Дèцата вѝделе и йè се мòлеле да им дàйт нèшчо да си кàснат и да си òдат у дàскала. Тàа ѝзпекла съ̀рцето и глàата от пѝлето и’и изпрàтила. Рỳчегот се сгòтвил и еврèйнот дòшол. Ушче нè седнал àрно и пòбарал глàата и съ̀рцето от пѝлето. Жèната му рèкла оти’и дàла на дèцата. Еврèйнот се нàлутил и скòкнал да си òйт. А жèната, као не го пỳшчала, тòй йè рèкол: «Е, àрно, я̀ ке ти дàам еден лèк да го ѝзпият дèцата и да’и ѝзблуят, оти тийе си стòат цèли (не се смѝлаат).» И тàа му се вèтила. Слугѝнката чỳла и, као си помѝслила, оти сàкаат да’и òтруят, òшла и им рèкла на дèцата: «Мàйка ви сè мѝлуат со еврèйнот и затòа, шчо съ̀рцето и глàата от пѝлето’и изèдофте, сàкаат да вè òтруят. Туку, бèгайте и не вракя̀йте се дòма!» Дèцата я̀ послỳшале и тъ̀ргнале на пàт. Мнòгу врèме òеле зàедно, а на една разкъ̀рсница, грèум се раздèлиле.

 

Дèтето, шчо я̀ ѝзело глàата по нèколку врèме òшло во една дрỳга цàршчина. Тàмо се сгòдило да им ỳмрит цàрот и избѝрале нòв цар. На едно шѝроко место се сбѝрале сѝте и пỳшчале едно пѝле. На кòго ке застàнело пѝлето до трѝ пати, тòй ке бѝдел цàр. Дèтето се приблѝжило и пѝлето се извѝшило и, тàак! прàо нà него застàнало. Двà пати, трѝ пати, пàк нà него. И си го ѝзбрале за цàр.

 

А брàт му, шчо бèше ѝзел съ̀рцето òшл во еден дрỳг вилает и сèдел кай една вдòица. По нèколку дни вдоѝцата, као шчо трèбела постèлата нèгоа, нàшла под подзглàвьето му мнòгу флòрини и’и скрѝла као мѝслела, оти тòа си’и клàло. По нèколку дни ѝсто пàк нàшла и се сèтила оти тòа не знает, а сàми пàрите се явỳаат. И си го глèала мнòго ỳбоо. По нèколку врèме му рèкла: «Сѝнче! я̀ ке òда на àджилок, а тѝ да я̀ вàрдиш кỳкява! Пòсле, коа ке се врàта, пàк тѝ ке òйш.» Коа остàнало сàмо, еднуж чỳло оти му дзвèкнало нèшчо под пèрница. Крèнало и нàшло мнòго флòрини. Си помѝслило оти’и клàла вдоѝцата и ’и клàло на нèкое мèсто. По двà-три дни нàшло пàк. Нèму му тèкнало тòгай оти тòа йет от съ̀рцето на пѝлето и сèкой ден подкренỳало пернѝцата и нàбрало со тòари пàри.

 

Во тоа врèме се поя̀вила èдна, нèкоя мòма — Дуня̀а-гюзель; кòй ке дàдел ѝляда àлтани, йè вѝжджал саде рàката, а кòй мòжел да дàет колку шчо тèжела, мòжел да à зèмит. Дèтето дàло мнòгу пàри и я̀ зèло. От коа живèале нèколку врèме зàедно, тàа сèтила, оти от съ̀рцето му се рàгяле пàрите и èднуж зèла едно шѝше вѝно, му тỳрила и блỳячка и се вàтила нà облог; дали

 

254

 

 

мòйт да го ѝзпиет òтеднаж. Дèтето се излàгало и го ѝзпило. Му се сбурỳчкало и ѝзблуло сè, шчо ѝмало вò себе, а зàедно и съ̀рцето от пѝлето. Тàа, бъргò-бърго го грàбнала и го гòлтнала. От тòгай пàрите зèле да се наòгяат пòд неа. Тàа си напрàйла кòнаци и си избѝрала мàжи по кèйфот, а нèго го ѝмала за подбѝ шега.

 

По нèколку врèме вдоѝцата се врàтила от àджилок и се наỳчила за сè, шчо му се стòрило. Тàа го наỳчила и му кàжала: на èдно мèсто, стрèд море, ѝмало една àда (остров) и му рèкла, ако пòет тàмо, ке нàет двà вида цвèке, — èдно жòлто и едно бèло, мнòгу мирѝзливи. Ако го помѝрисат чòек жòлтото, ке се стòрит мàска, а бèлото, пàк чòек. Дèтето стòрило, као стòрило, завъ̀рзало еден снòп тъ̀рски (или сѝтки), се кàчило òзгора и, троа пò троа, вèтрот го ѝзтуркал тàмо. Нàшло навѝстина двè цвèкиня и, коа помирѝсало жòлтото, се стòрило мàска, а бèлото, пàк чòек. Сбрàло по една кѝтка от двèте и као пò-напред си премѝнало пàк на суо. Ошло во Дуняагюзелѝните сàраи и йè се повàлило от дàлеку со цвèкето. Тàа ѝмала триесет и дèвет слỳгинки и им рèкла да го вàтат и да йè го дòнесат. Дури да го òтнесат прѝ неа, тòй им го клàл под нòсот на сѝте жòлтотò цвеке и нàй-седне и на сàмата нèа. За èдна дèкика сѝте се стòриле мàски. ’И зàбрал четирѝесет мàски и, као чỳл оти нèкой блѝжен цàр прàел сàраи, òшол при нèго и се пàзарил да му нòсит кàменя. (Тòй цар бѝл брàт му.) На сѝте мàски тòарил, као шчо се тòарат, а на Дуняà-гюзел — бèз мера.

 

Еднуж го зàглеал цàрот и, као шчо бѝл мнòгỳ мѝлозлив, рèкол да го пòвикат и го прàшал, зàшчо тàка, бèз мѝлос, я̀ тоàрат? Тòй тòга му рàзкажал за сè и се опòзнале, оти сè брàкя. Цàрот го пòмолил да à стòрит чòек. Тòй ѝзваил белотò цвеке, йе дàл да помѝрисат и тàа пàк си се стòрила чòек. Тòгай йè дàле блуя̀чка и пàк го изблỳала съ̀рцето и дèтето пàк си го гòлтнало. От тòгай вèке си царỳале зàедно дватà брата.

 

Тàтко им, коа чỳл оти цàруа тàков мѝлозлив цàр, дòшол да се òплачит от жèна си, оти тàа, коа се врàтил тòй от àджилок, му рèкла: «Дèцата ỳмреа, пѝлето го зàклаф за дỳша нѝфна, а гробòйте’и зàнесе еден пòрой.» Коа òшол сàрайот, тѝйе го пòзнале, а за да нè сетат цàрските лỳге, зèле едно я̀болко, да си го въ̀рлаат и, коа се отвòрила врàтата, го изпỳшчиле, стàнале и се навèдиле двàйцата, гьòа за да го зèмат ябòлкото и тàка му се поклòнале, без да се сèтит ни тòй, ни дрỳгите. Пòсле го изслỳшале, шчо сàкал да се òплачат, а жèна му зèла да се брàнит, велèеки гòрното, шчо рèкофме. Тòгай тѝйе се разплàкале, го прегъ̀рнале

 

255

 

 

тàтка си и му се кàжале, а мàйка си я накàжале. Сèдне си царỳале со сè тàтка си ỳбоо, шчо се прòчуле по цèл свèт за свòята арнòтия.

 

 

138

БОГАТСКАТА КЕРКА ОМАЖЕНА ЗА АРАПОТ СЛУГА

ИЛИ

«ОТ РЕЧÈНОТО НÈ МОЖЕТ ДА СЕ ЍЗБЕГАТ»  [1]

 

Èдно врèме ѝмало èден мнòгу богàт чоек. Тòй си ѝмал една кèрка и еден àрап ѝзмекяр. Еден дèн òшле сѝте зàедно на прòшетка и г’остàйле àрапот на едно мèсто да гòтвит, а тѝйе со жèна си ѝзлегле пòкрай река. На брèгот нàшле еден стàрец кай пѝшуел на лѝсчиня. Го прàшале: «Шчò прайш?» А тòй им рèкол: «Пѝшуам ризѝците на лỳгето.» На мàжот му тèкнало и го прàшил: «Шчò ризик ѝмат кèрка ми? За бòгат или за сѝромаф ке се òмажит?» Тòй им рèкол, оти го пỳшчил нейзѝнийот рѝзик и оти àрапот ке я̀ зèмит. Тѝйе му се помòлиле да го прèпрайт. А тòй им рèкол: «Коа ке се врàтит рèкава; пишаното не се отпѝшуат.» И си òшле дòма мнòгу ужàлани.

 

Чоèкот мѝслел шчо дà прайт и му тèкнало: «Тòй ѝмал прѝятель во нèкой дрỳг вѝлает, сỳдник. Му нàпишал една кнѝга и му вèлел: «Арапов, шчо ке ти я̀ дòнесит кнѝгава, да го пòгубиш.» Таà книга му я̀ дàл на арапот, му плàтил рỳгата и го ѝзпратил. Одèеки по пàтот, се зàпрел под едно дъ̀рво и сèднал да си пòчинит. Блѝзу ѝмало вѝр и тòй вѝдел оти гỳлаби цъ̀рни влàгале внàтре, а излàгале бèли. Се сòблекол, а саде скòрните и кèмерот’и остайл и влèгол во вѝрот. Коа ѝзлегол, се стòрил от бèл пò-бел. Коа вѝдел скòрните,’и ѝзвайл и се въ̀рлил пàк. Туку тòа èднаж трèбало и тòй си òстанал со църнй нодзе и под кèмерот цъ̀рно. Ошол кай сỳдникот и му òтнесол кнѝгата, а тòй, као вѝдел оти нè йе арап, си пòмислил, оти арапот се сèтил и ѝзбегал, а кнѝгата му я̀ дал нèму. Го ѝзпратил, као му рèкол да не сè вракят, кай шчо бѝл.

 

Той òшол на другò место, се зàватил со търгòвия, се обòгатил и се стòрил пъ̀рв търговец. Èднуж му се сгòдило да пòминит от кай грàдот на стопàна си. Стòпан му, као тъ̀ргоец, на

 

 

1. Срав. прик. №№ 107 и др.

 

256

 

 

èднаж се зàпознал со арапот и мнòгу го бèндисал. Посборуàле со жèна си и се стòриле кàиль да му я̀ дàат кèрка си, за да нè нèкако се врàтит арапот. Свàтбата се стòрила и, от како поживèале нèколку врèме, невèстата стòрила дѝкат, оти нѝкой пат не си’и вàгял скòрните и кèмерот, дури и в пòстела, а и èднаж го запрàшала. Тòй òт първин нèйкел да кàжит, туку пòсле рàзкажал за сè и коа чỳле тàтко йè и мàйка йè, рèкле: «Навѝстина от речèното нè можит да се ѝзбегат.»

 

 

139

ЧОЕКОТ И АРСЛАНОТ  [1]

ИЛИ

«ЛУТАТА РАНА ЗАЗДРАВЯ, А ЛОШАТА РЕЧ НЕ СЕ ЗАБРАВЯ»

 

Èдно врèме èден чòек за нèкоя грèшка го бъ̀ркал сỳдот. Вѝдел, нèвидел тòй, пòбегнал и òшол в плàнина. Òдèеки низ планѝната, вѝдел една пèшчера и се скрѝл внàтре. Приквèчерта, коа се смрàчило, вѝдел нèшчо се засèнила дỳпката. Тòй си пòмислил оти сèт цàрски лỳге, туку пòсле вѝдел оти йе àрслан. Тòй мнòгу се ỳплашил и òстанал на мèстото като скàмнен. Арсланот, лека полèка, сèднал дò него и нѝшчо зло не мỳ сторил. Мàлу по мàлу, си се наỳчиле и си живèеле зàедно. — Арсланот нòсел лòв, а чòекот си ѝмал сèкира, го сỳпраал, го пèчеле и си я̀деле зàедно. По нèколку врèме чòекот се пòболил, а àрсланот чỳдно го глèал: му нòсел лòв — съ̀рни, зàяци и дрỳги крèхки диàния. И коа òздравел, мнòгу се зарàдуал àрсланот. Не помѝнало мнòгу врèме, се пòболил и àрсланот. Исто тàка чòекот го глèал — му нòсел вода, òган и àрсланот се мѝткал околу нèго. Еднуж рèкол: «Истàй се пò-тамо, оти ти смъ̀рдит здиот.» Арсланот нѝшчо нè рекол и се поѝстайл.

 

Коа òздравел ỳбоо, àрсланот му рèкол: «Зèми секѝрата и ỳдри ме со сечѝото, колку шчо мòйш.» — «Кàо мойт да бѝдит тòа? — му рèкол чòекот, ич го чѝнам я̀ тòа?» — «Удри ме, ти вèлам, зере ке те ѝзеда» — рèкол àрсланот налỳтено. Чòекот зèл сèкирата и му я̀ зàкачил в плèки. «Сèга — рèкол àрсланот,

 

 

1. Намира се, малко по-инако, и на гръц. език.

 

257

 

 

— òй си; дò сега бèфме приятели; и ако те стрèта ушч èднаж, ке те ѝзеда.» И чòекот си òшол на дрỳго место.

 

Помѝнало нèшчо пè-чес мèсеци, коа се стрèтиле èднуж в недоàпица во еден тèсен зàвой. Чòекот, као вѝдел оти нè мойт да се скрѝет, се ỳсмифнал и, миткàеки се ѝзвикал: «Ох, приятелю! Кàко си? Како помѝнуаш?» Арсланот нѝкаков приятелски бèлег не пòкажал, туку се изтòпорил прèд него и му рèкол: «Я вѝди, се пòзнаат раната, кай шчо ме ỳдри или не?» Чоèкот рàздуал козѝната, пòглеал и рèкол: «Нè можит ни да се сèтит кàде йе удрèното.» Арсланот отгòорил: «Рàната, шчо ми я̀ нàпрай со секѝрата, се изцèлеа и ке се забòрайт, а рàната шчо ми я̀ нàпрай со ỳстата, коа ми рече: «Поистàй се, ми смърдиш, нѝкой пàт не ке се изцèлейт и не ке се забòрайт!» Коа му рèкол тàка, го грàбнал и го рàзкинал.

 

 

140

АРСЛАНОТ И ГЛУШЕЦОТ  [1]

ИЛИ

«И ОТ НАЙ-МАЛИЙОТ ИМАМЕ НУЖДА»

 

Едно врèме едни лòвджии вàтиле в плàнина еден àрслан, го въ̀рзале со я̀жиня и прàтиле èдного от другàрите в грàд да дòнесит сѝнджири, за да го въ̀рзат пò-яко и да го нòсат бèз страф. Арсланот бѝл въ̀рзан за нèкой дàб, рѝкал, кòпал и сè, шчо му се препрèчило прèд очи, ѝзкорнал.

 

До дàбот ѝмало една дỳпка и внàтре еден глỳшец. Коа чỳл рикàньето, глỳшецот ѝзлегол да вѝдит шчо йе тòа и, коа го вѝдел àрсланот, го пòпрашил, шчо му йе? Арсланот крèнал опàшката и му рèкол: «Мàни се, гàдино нѝедна! И тѝ сеа ке ми дòдеаш?» Глỳшецот си се скрѝл в дỳпката. Втòри пат ѝзлегол, и àрсланот пàк го ѝзбъркал. По мàлу врèме пàк ѝзлегол и му рèкол: «Кàжи ми, джàнам, от шчò ѝмаш мàка? Белки мòжам да ти пòмогна?» Арсланот му отгòорил: «Али нè глеаш шчо ми йе?— Ме вàтия лòвджии, ме въ̀рзаа òвде и прàтиа èдного òт ниф да зèмит сѝнджири, да ме въ̀рзат и да ме нòсат по градѝшчана за да се бѝят шèга сò мене и да ме мàчат! Шчо кè мойш ти да ми

 

 

1. Намира се и на гръцки малко по-инако.

 

258

 

 

пòможиш?» — «Тòа ти бѝло мàката? — рèкол глỳшецот, — à тò шчо не ми кàжа от прèге? Сèа да вѝдиш као ке те куртулѝса.» Му се въ̀рлил на врàтот и: «къ̀рц, къ̀рц, къ̀рц!» — дури да плỳниш, го прèгризал я̀жето. «Бèгай сèга» — му рèкол. И àрсланот, као се вѝдел слòбоден, ѝзбегал, чудèеки се: «Я, коджàмити àрслан, ѝшло по нèкой пàт врèме, да сум бòрчлия и на глỳшецон!»

 

 

141

ГЯОЛОТ ДАСКАЛ  [1]

 

Си бѝла едно време една мàйка. Тàа си ѝмало саде едно дèте сѝраче, бèз татко. Го дàала на дàскал, бèгало; на зàнаат, пàк бèгало.

 

Еднуж зàедно сò него въ̀рвела преку еден мòст и, као се умòрила, сèднала на еден кàмен да си пòчинит и òфнала: «Оф! я̀, сѝрота, шчо дà чина?» Чàсокот йè се ѝзпрайл еден чòек и йè рèкол: «Шчо òфкаш? Шчò мака ѝмаш? Кàжи ми!» Тàа му рèкла: «Дèтево го дадоф нà даскал и на зàнаат, нѝкаде не мѝ седит. Сèга нè знам шчо дà чинам!» — «Дàй ми го мèне, — рèкол чòекот — во една гòдина врèме ке ти го нàуча сèкаква нàука.» — «Арно, — рèкла жèната. — Кàко ти йе ѝмето и кога да дòйда да си го зèма?» — «Името ми йе Оф, — рèкол тòй — и дèтето да дòйш да си го зèмиш в гòдина, дèнешен дèн; — вѝкни: «Оф» и я̀ ке се я̀ва!»

 

Другата гòдина на ѝстийот дèн мàйка му на дèтето дòшла на мòстот, сèднала на кàменот и извѝкала: «Оф, кай си?» Чòекот се я̀вил, йè го дàл дèтето и йè рèкол: «Нѝшчо не мỳ вакят глàата.» Мàйка му си го зèла и си òшла дòма. Дèтето йè рèкло: «Мàйко, я̀ се нàучиф мнòгу наỳки и марѝфети, туку се прèпраам, као нèбаре нè можа да се нàуча, оти дàскалот, тòй шчо ме зèде, бèше Натèмаго (гя̀олот). Сèга я̀ ке се прèпраа юнец и тѝ да ме прòдайш скàпо; туку да не се ѝзлажиш, да му го дàйш и я̀жето, оти не кè можа да се врàта!» Мàйка му го прòдала, а тòа по една дèкика си се врàтило. Тàка се престòрило нèколко пàти и мàйка му дòбила вèке дòста пàри, да се прерàнуат.

 

Еднуж, коа се прèпрайл на кòнь, мнòгу ỳбаф, йè го пòсакал еден многу ỳбоо òблечен чòек, йè даàл многỳ пари, туку йè го

 

 

1. Срав. прик. № 169, 206 и пр.

 

259

 

 

сàкал и òглавот. Тàа како не му го дàала, тòй опнал да го зèмит со сѝла. Дèтето го пòзнало оти бѝл гя̀олот и се препрàйло на зàяк. Чòекот (гя̀олот) тòгай се прèпрайл на хъ̀рт и се спỳшчил пò него. Шчò туку го прѝфтасал, зàякот се прèпрайл на гỳлаб, а пак гя̀олот — на сòкол. Гỳлабот лèтнал и дòшол над една кỳла и низ òджакот се впỳшчил внàтре прèпраен на чудно я̀болко. Внàтре ѝмало лỳге и зèле да го мирѝсаат. Гя̀олот влèгол како чòек и го зèл и тòй да го помѝрисат. Шчò туку го зèл той, ябòлкото се препрàйло на прòсо и се разтỳрило по одàата. Гя̀олот се прèпраил на квàчка со дванàйсет пѝлци и го изкòлвале. Остàнале двè-три зърнца под пòлата на еден от лỳгето. Тѝйе се стòриле лѝсица и’и издàвиле сѝте пѝлци со сè квачка.

 

И тàка дèтето-ỳченик ѝзлегло пò майстор от гя̀олот дàскал.

 

 

142

СКЪРЖАВИЙОТ ЦАР И МИЛОЗЛИВИЙОТ ЦАРСКИ СИН

ИЛИ

«ДОБРОТО НЍКОЙ ПÀТ НÈ ГИНЕТ»  [1]

 

Едно врèме ѝмало еден цàр мнòгу скъ̀ржав (скъперник). Тòй си ѝмал сѝн и кòа пòрастил, му дàл еден тòар злàто и го ѝзпратил зàедно со вèзирот да пèчалит, — за три гòдини да врàтит три тòари, а ако нè, ке му я̀ прèсечит глàата.

 

Ошле во дрỳга цàршчина. Коа влàгале во еден грàд, вѝделе кай влèчат еден чòек, въ̀рзан зà нодзе, по сокàците и прàшале: «Шчò лошо стòрил тòй чоек, та шчо тàка го мàчат?» Тѝйе им отгòориле, оти тàка им бѝл àдетот; — коа да ỳмрел нèкой, го вързỳале зà нодзе и го влèчеле до нàдвор от грàдот, сèкой по трòа, за дỳша. Цàрскийот сѝн, као бѝл многу мѝлозлив, го òткупил, нàпрайл едно нòсило, го ѝзвайл нàдвор от грàдот, му нàпрайл грòб, ’го зàкопал и стàвил тъ̀рпеза за задỳшбина, без да го почует везирàтого. Овай вѝдел оти ке’и пòарджит пàрите, го òстайл и си се врàтил нàзад. И навѝстина дèтето, праèеки дòбрини, сѝте пàри ’и поàрджило.

 

Се врàтило нàзад в грàд и, као му бѝло стрàф да òйт дòма, се глàвило на крàй от грàдот, кай еден стàрец меàнджия, кай

 

 

1. Сравн. прик. № 93. Виж и истор. на Товияса.

 

260

 

 

шчо нѝкой нè оел. Дèтето со свòйот ѝзмет стòрило шчо сѝте да òдаат тàмо и во мàлу врèме стàрецот се обòгатил. Еднуж му рèкол стàрецот шчо сàкат да му дàйт за рабòтата. Дèтето рèкло: «Нèкоя пàра, кòлку за да òдам на тỳгина.» — «Арно» — рèкол стàрецот и као нèйкел да го пỳшчит сàм, òшол да му бàрат дрỳгар. Го стрèтил еден арап и му рèкол да го зèмит нèго. «Нè, — рèкол стàрецот, — тèбе не ке те àресат.» — «Зèми ме мèне — рèкол арапот — и ако ме нейкет, я знàм да си òдам.» Го зèл и дèтето, шчо туку го вѝдело и го арèсало.

 

На ỳтрото тъ̀ргнале на пàт. Коа дòшле до еден клàенец. Арапот му рèкол: «Нийе сèга, побрàтиме, ке òйме на тỳгина. Овде трèбит да се закòлниме, оти нѝшчо èден òт друг не ке се крѝеме; сè зàедно ке смè и дèнье и нòке и, коа ке се врàтиме, со гòспод нàпред, òвде, на òвай клàенец сè, шчо ке спечàлиме, ке си го дèлиме èднакво, брàцки, дури и влàкното!» Се закòлнале и тъ̀ргнале.

 

Одèеки, влèгле во една пỳстиня и лỳгето, шчо ’истрекя̀але, им вèлеле да нè одат нà тамо, оти ке зàгинат. Арапот нѝкого нè слушал. Вèчерта кондѝсале на еден пỳст хан, зàпустен. Дèтето лèгнало во една òдаа и зàспало. А арапот прòшетал ситè òдаи и нàшол една лàмя со трѝ глай, шчо ’и ядела лỳгето, шчо поминỳале òт тамо, а пàрите’и берела и я̀ напòлнила сèта òдаа. Арапот я̀ òтепал, одàята со пàрите я̀ зàклучил и нѝшчо нè кажал на дèтето. На ỳтрото тъ̀ргнале и òшле во еден цàрски грàд.

 

Тàмо ѝмало една цàрска кèрка, многỳ пати мàжена, туку мàжите недотраỳале — ушче първатà вечер умѝрале. Арапот òшол кай цàрот и му à пòсакал от стрàна на дèтето кèрка му. Цàрот го вѝдел дèтето и нàеднаж напрàйле свàтбата. Мнòдзина му вèлеле да не à земат, оти ке ỳмрит млàд и зèлен (а пак дèтето, заборàйфме да кàжиме, бѝло мнòгу лично), туку арапот му вèлел да нèмат гàйле, лèли йе тòй сò него. . . Пъ̀рвата вèчер коа си лèгнале млàдите, арапот пòсакал да спѝет во ѝстата òдаа. Дèтето го мòлело да спѝет бàшка (отдèлно), туку тòй му спòменал клèтвата и зàмолкло. Шчò туку зàспале, невèстата зѝнала и вàтила да ъ̀рчит. Арапот стàнал ѝзвайл сàбята и зàстанал нàд ниф. По малу врèме èте ти, едно змѝишче ѝзлегло из ỳстата на невèстата и, коа се сгòтвила да го ỳкасат мòмчето, арапот я̀ òтсекол околу една пèда, колку шчо бèше ѝзлегла, зàедно со сè глаа. Останàто пàрче пàк се скрѝло. Утрѝната, коа стàнале, сѝйот сàрай се рàдуал, коа вѝделе, оти зèтот òстанал жѝв.

 

По нèколку врèме се сгòтвиле да си òдат и нѝшчо не зèле от

 

261

 

 

цàрот, саде четирѝесет мàски и четирѝесет врèки прàзни. Коа дòшле кай запустèнийот хàн, арапот ’и натòарил мàските со пàрите от ламѝята и си тъ̀ргнале кỳн дома со невèстата. За еден дèн втàсале кай тòй клàенец. «Сèга — рèкол арапот, — трèба да се дèлиме.» Одèлиле по двàесет мàски и сè дрỳго, шчо ѝмале. «Дàй сèга — рèкол арапот — да à дèлиме и жèната. Дъ̀рж тѝ за еднатà нога и, какò сакаш, преку полòйна, нà полу или по еднà нога?» — «Остай се, лèба ти, — рèкло мòмчето, — зèми я̀ тѝ сèта, ако сàкаш, а нè да à гỳбиме!» — «Нè,— рèкол арапот — ами клèтвата!?» Вѝдело, невѝдело мòмчето, зèло една нòга и шчò туку крèнал арапот нòжот, жèната спѝскала и от стрàф го ѝзблула и останàтото пàрче от змѝята. «Нà ти я̀ сèга, — рèкол арапот, — толкỳ сакаф я̀ — да ѝзлезит и тòа парче от змѝята.» Пòсле му рàзкажал за сè и му се кàжал оти тòй йе чòекот, шчо го зàкопал со чèст. Рèкол и го снèмало.

 

Дèтето се прекъ̀рстило и си рèкло: «Навѝстина àрното нѝкой пàт нè гинет.» Си се кàчило нà коня и му òтнесло на тàтка си четирѝесет тòари злàто. Пòсле си се стòрило цàр и се прòчуло по цèл свèт.

 

 

143

МЪРЗЛИВИЙОТ ЧОЕК  [1]

 

Едно врèме ѝмало еден чоèк мнòгу мъ̀рзлив. И као не рàботел, нèмал ни една пàра. Дèцата му умѝрале за леб. И, за да не глèат грèой, кàндисал да ’и мòлит селàните да го закòпат жѝв.

 

 

1. Тази приказка чул съм от други по-инако, но излишно счетох да приповтарям тук и други вариянт, а малко само ще приспомня от него. Според него, мързеливите са били трима и лежали в Цариградската дембелхана и до толку били мързеливи, щото ни дума поне не продумвали. В същето заведение имало и други по-малко мързеливи, но те, когато султанът по съвета на везира си заповядал да се изгори дембелханата, за да се познаят кои са истинските ленивци, всичките избягали, а само речените трима останали, които, за да не изгорят, дигнали ги, и по тяхно желание носели ги да ги погребът живи. Носеещи ги, като мъртовци, единий от них, по-малко мързелив, мърднал с едната си ръка, от което хората познали, че бил жив и полюбопитствували да питат за всите трима и да научат каква е била работата. Тога един богат обещал им една мааза пексимет да живеат с него, а ленивецът, като питал дали пексимедът бил киснат (топен) или не, и като се научил противното, казал на носачите да ги носат на погребение и да ги погребат, тъй като тие не можеле да прават труд да го киснат.

 

262

 

 

Го клàле во нòсило, го пòкриле као мъ̀ртоец и со пòпот тъ̀ргнале за на грòбишча. По пàтот ’и стрèтил еден бòгат чоек и’и прàшал, шчò носат жѝв чоек во нòсило? Тийе му разкàжале оти као нèйкит да глèат грèой кай му ỳмират дèцата от глàд, се стори кàйль да ỳмрит. Тòй му вèтил едно кѝло пчèйнца и им рèкол да го врàтат. Мързлѝвийот ’и прàшал дали йе млèно и коа рàзбрал оти нè било млено, а пчейница, ѝзвикал: «Нè, нè, отнесèте ме на грòбишча;тоа сàкат мèленье, мèсенье, печенье, кòй търгат тòлку мàка?» Богàтийот рàзбрал оти сè тòа йè от мъ̀рза и им рèкол да го закòпат. Си го закòпале и му остайле една дỳпка, за да дѝшит, дури да дòела умирàчката и да му я̀ зèмит дỳшата, као шчо си мѝслел тòй.

 

Нòкьта кай двà-три сàатот, дòшол богàтийот со една ластàгарка, го òткрил, му ỳдрил нèколку пò плеки и сà нокь го тèрал да ’и пренèсуат камèньето от грòбот от еднийòт край на гробѝшчата до дрỳгийот. А прèд да се зàзорит, го клàл в грòб и си òшол. Шчò туку зàминал, жѝвийот мъ̀ртоец стàнал, òшол дома, грàбнал секѝрата, се прèкърстил и хàа, на рàбота. Селàните го прàшале: «Као стори тàка? Пàк стàна?» — «Као дà чина, бре брàкя? — им рèкол — я̀ се нàдееф тàмо да йе по-раат òт овде; туку тàмо бѝло ушче пò-мачно. Овде коа сàкат чòек, рàботит, а коа нè, нè. Тàмо бѝло ѝнаку: сàкаш, нèйкиш, со сѝла те тèраат на рàбота; — нòкеска, коа ми дойде смъ̀ртта, сà нокь ме тèра да пренòсуам кàменье òт едно мèсто на дрỳго, без я̀денье, без пѝенье. За тòа вѝдоф, нè видоф, пàк во жѝвотта, да рàбота баре сам òт себе!» И от тòгай òстайл мъ̀рзата и се стòрил рàботник.

 

 

144

ПРОСТ И ЦАРСКИ РОД

 

Во една цàршчина ỳмрел цàрот и òстайл пò себе дèте на пè-чес гòдини. Се сòбрале голèмците и вàтиле да мѝслат, кого да клàат цàр: èдни вèлеле да чèкат да пòрастит дèтето, а дрỳги да ѝзберат нòв. И тàка, препирàеки се, цàрското дèте им рèкло: «Зашчо мѝслите така крѝво? За да бѝдит чòек цàр, трèба да йе от цàрски рòд, а не от какòв годе.» Тийе му рèкле: «Òти тàка? Дòста да йè чòекот ỳмен и дòстоен,мòжит да бѝдит цàр.»—«Нè»— рèкло дèтето. — «Докàжи ни коа тàка!» — рèкол меджèлизот.

 

Дèтето посàкало двè яйца, пàткино и кокòшкино, втàсани,

 

263

 

 

за да ѝзлупат òт ниф пилѝнята. Му дòнесле, као шчо рèкло, две яйца продỳпнати, гòтови за излỳпвенье. Дèтето зèло една вàганка со вòда, зèло и я̀йцата и рèкло: «Глèайте вàмо.» Го скъ̀ршил кокошкѝното яйце; пѝлето ѝзлегло и се удàйло во вòдата. Пòсле зèло паткѝното, го скъ̀ршило: пàтчето ѝзлегло и вàтило да плѝват во вòдата. «Ете — рèкло дèтето, — пѝлето пàткино, àко и мàлоо, ама плѝват и не се ỳдай, оти йе от сòйот на пàтките. Тàка и я, àко и да сỳм мàл, ама знàм да цàруам, оти сòйот ми йе цàрски.»

 

Коа чỳле голèмците, се зачудиле на ỳмот нèгов и си го клàле цàр.

 

 

145

ЗАВИСТТА И СИЛАТА НА СТРАХОТ

(«Разказана от Н. В. Преп. О. Ар. К. Пречистанский, записал А. Битраков)

 

Едно врèме ѝмало еден цàр. Тòй си ѝмал еден èким, шчо знàел мнòгу, ама бѝл нòгу завѝстлиа и за да не се нàучит нѝкой како нèго, нè земал и ѝзмекяр. Се нàшло нèкойе дèте мнòгу ѝтро. Тòа се стòрило от нàфола нèмо и одèеки да си бàрат кàсмет, òшло и при èкимот. Као го вѝдел той оти бѝло нèмо дèтето, си рèкол сам сò себе: «Ете слỳга зà мене шчо и да се нàучит, пà нèмойт да ме зàминет мèне, оти йè нèмо.» И го зèл прѝ себе.

 

Дèтето сèдело прѝ него сèдум гòдини. Нѝкой не гò разбрал оти мòело да сбòрует. Екимот нѝшчо нè криел òт него тàка шчò дèтето се наỳчило пòйке от èкимот.

 

Цàрот ѝмал една кèрка. От нèколку врèме вàтило мнòгу да я̀ бòлит глàа. Цàрот му кàжал на èкимот да прàйт как да прàйт, да à излèкует. Екимот му рèкол на царòт: «Чèстити цàру! нейзѝната бòлес йè мнòгу лòша. Ушче èдна нàдежда ми òстана да се òпита ушч èднуж: туку йè стрàшно мнòгу, мòжет и да ỳмрит. За тòа, ако ми го дàйш со пѝсмо, оти не ке мѝ сториш нѝшчо зло, ако, нèдай бòже, ỳмрет кèрка ти, да се òпита. Цàрот я̀ прàшал кèрка си, а тàа му рèкла: «Али да ỳмра, али да жѝвея здрàва, оти нè можа вèке да тъ̀рпа болешчѝната.»

 

Цàрот му дàл ѝзин на èкимот. Екимот се зàтворил во една òдаа со цàрот и со кèрка му и си зèл свè, шчо му трèбало, само дèтето не г’òстайл да глèат, за да се нàучит и тòа, зашчо тàа

 

264

 

 

болес бѝла рèдка мнòгу. А дèтето, као бѝло сòсем мнòгу мерàклия да се нàучит, нè могло да òстанет без да глèат. Пòлека, пò лека се кàчило на тàванот и тàмо си напрàйло едно дупче, кòлку да глèат, шчо ке прайт èкимот. Екимот я̀ клàл цареà керка на еден стòл, я въ̀рзал ỳбоо, да не мъ̀рдат и, от како я̀ опѝянил, йè я рàзсекол глàата и йè я̀ òтворил от кай чèлото и ете вѝдел една бỳбачка, закàчена со нòдзете за мрèжата от мòзокот. Зèл шчѝпките, за да я̀ тъ̀ргнет и, шчò туку да я̀ вàтит, чỳло се глàс от тàванот, кай вѝкат: «Чуй дò бога, нèмой да я̀ тъ̀ргнеш бубàчката со шчѝпката, зере ке я̀ рàзкинет мрèжата и кь’ỳмрет девòйката! Атò, нàжежи една ѝгла ѝ бỳцни я̀ бубàчката от òтзади со ѝглата, тàа сàма ке ’и сòберет нòдзете и ке пàднет, бèз да пòвредит мрèжата от мòзокот!» Екимот се сèти оти навѝстина пò-арно йе тàка и нàпрай, како шчо му кàза глàсот от тàванот. От тòа пòсле пòлека, пòлека я̀ зàтвори глàата и я̀ въ̀рза со потрèбните лèкои. Мòмата се рàзбуди и се ỳсети оти йè пò-арна от пò-напред. От као се òздраве мòмата ỳбао, цàрот го пòвика èкимот и му рèче: «Шчò сакаш сèга да ти дàам, зашчо ми я̀ излекỳа кèрка ми? (Оти цàрот беше му рèкол, шчò ке ми пòсакаш, ке ти даам, ако ми я̀ òздравиш кèрка ми.) Екимот му рèкол: «Сàкам да го зàгубиш чйракот мòй» (шчо, от као прогòори на тàванот, бèше вàтил веке да сбòрует).

 

Цàрот кòа чу тòа, сè зàчуди и му рèче на èкимот: «Сàкай, шчо да сàкаш дрỳго, саде тòа нè сакай.» А èкимот сè тòа, пàк тоа сàкаше. Дèтето му рèче на цàрот: «Чèстити цàру! Я глèам оти тѝ нèйкиш да ми нàпрайш лòшо — ме жàлиш, туку èкимот не òстаат, сàкат да зàгинам. Затòа, запòелай, нèка сàм той да ме òтрует и, ако нè умра во тòй ден, шчо ке рèчит тòй, я̀ пòсле ке му нàпраа отрỳячка: и да вѝдиме, али ке мòжет да се куртỳлисат и тòй, као мèне. На цàрот тòа му се àреса, èдно, оти не ке дàеше пòела тòй, да зàгинет дèтето, и дрỳго, оти со тòа ке се отбèреше кой йе по-àрнийот èким. И тàка цàрот запòела, а èкимот утрèдента му дòнесе на дèтето най-лỳтата отрỳячка и му я̀ даде пред цàрот. Дèтето го прàша èкимот: «Кòлку сàати ке жѝвея, от као ке ѝзпия ядот?» Екимот му рèче: «Сèдум саати.» Тòй, као си бèше пѝл пò-напред лèк за òтрова, го ѝзпи я̀дот и си ѝзлезе нà двор. Сèдне, по сèдум сàати, се прèстай пред цàрот жѝв и здрàв. «Сèга, — му кàжа на цàрот, — рèдот йе мòй, да нàпраам òтрова за майстòра ми, ама ке те мòлам, чèстити цàру, да запòелаш, да се лѝчит тèлял по чàршия, шчо нѝкой да не ѝзлезит òт куки нà двор трѝ дни и трѝ ноки, дур да го вàрам ѝлячот

 

265

 

 

зашчо от реата нèгоа пилѝнята, шчо лèтаат, ке пàгяат пò земя.» Тòа му рèче на цàрот и излèгоа со èкимот.

 

На четвортийòт ден се прèдстай пред цàрот сам и зèде пред òчите нèгои малу вòда, я̀ тỳри во едно шѝше и я̀ муюрлèйса. Тòга рèче на цàрот, да го пòвикат èкимот. Коа дòйде, тòй му го пòдаде шѝшето, да го ѝзпиет и коа го прàша èкимот: «Кòлку сàати ке жѝвеам, от као ке го ѝзпия?» Дèтето му рèче: «Шчò туку ке го пòватиш в рàце и кь’ỳмриш.» И навѝстина, шчò туку го пòзеде èкимот и пàдна мъ̀ртов.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]