Спомени

Крум Радонов

 

Б.

 

41. Борба за знания  127

42. Никола Калъпчиев (Ванчо)  128

43. Гражданската война в Испания  130

44. На път за Чехословакия  134

45. В Бърно  136

46. В Братислава  144

47. „Колхоза“  148

48. Кратко за обстановката  149

49. Към София  157

50. 22 юни 1941 година  165

51. Гузен негонен бяга  169

52. Заминаване  170

52б. Начало на революционната ми дейност в България  172

53. Първа среща с Иван Козарев  176

54. Създаване на първия партизански отряд  181

55. Среща с Никола Парапунов  183

56. Мерки за въоръжаване  188

57. На вълка в устата  192

58. Спане като заек в снега  201

59. Вярата в Русия  212

60. Провал в партийната организация в гр. Разлог  214

61. У бай Манаил Скабрин  215

62. У дядо Георги Рахов  217

63. Отново заедно  225

64. Червен сняг  226

65. Среща с Никола Парапунов  228

66. Кратко за обстановката  232

67. „Жъти колчета“  244

68. „Нашата партия“  245

69. Нова чета в Разложкия партизански отряд  247

70. Отечествен фронт  250

71. За „журналистическия дневник“  251

72. Страшна вест  254

73. Среща с баба Елена  256

74. Стремеж към бойни акции  257

75. „Само да не ме запишете в тефтера“  260

76. Спомен, който ме кара да изтръпвам  263

77. Зимуване през 1942—1943 година  273

78. Гостенин  278

79. „По парапуновски“  283

80. У дядо Ланко Хаджирадонов  288

 

 

41. Борба за знания

 

През този период на по-пряко ангажиране в партийната работа особено остро се чувствуваше недостатъчната ми теоретическа подготовка. С малки изключения то важеше и за останалите другари. Възможностите ни бяха малки, литературата — оскъдна, да не говорим, че беше нелегална. Затова приведохме в известност наличната у другарите марксистко-ленинска литература и я ползувахме всички.

 

Създадохме обща библиотека и от прогресивна художествена литература, която беше по-голяма. Създадохме фонд „Библиотека“ и редовно събирахме средства. Въобще за партийни нужни и за библиотеката всички наши учители, работници и други другари даваха месечно по една надница.

 

Най-активен в тази дейност беше Борис Вапцаров. Заедно с Никола Калъпчиев те купуваха от книжарница „Нов свят“ в София от Стоян Стоименов много книги на ниски цени.

 

127

 

 

Така ние получавахме и четяхме, като си ги предавахме от ръка на ръка, дошлите в нашата страна съветски художествени книги и книгите на нашите прогресивни писатели и поети. С тази литература си създадохме най-лесна невинна връзка с всички младежи и възрастни и намирахме поводи за разговори по много въпроси.

 

На строящия се водопровод в Банско през обедните почивки другарите Борис Вапцаров и Александър Глушков редовно четяха на работниците. Спомням си с какъв интерес майка ми слушаше и ме караше да ѝ чета романа „Майка“ от Максим Горки, как е плакала и проклинала.

 

По онова време обръщах по-голямо внимание за повишаването на теоретическите си познания и четях предимно марксистко-ленинска литература, но и много художествена. Само срез 1935 година по план прочетох 15 000 страници.

 

 

42. Никола Калъпчиев (Ванчо)

 

Никола Калъпчиев беше нисък на ръст, но пъргав здравеняк, като че ли целият бе зареден с физическа и умствена енергия. Скромен в облеклото и в поведението си, още от първата среща той предразполагаше към себе си, вдъхваше доверие. Но едно малко по-продължително общуване с него не само потвърждава първите впечатления, а разкрива и безпределната му преданост към нашата партия, голямата му енергия и широки културни интереси. Той умееше да завърже непринуден разговор с всеки човек.

 

Като нелегален при едно от идванията си той искаше да мине за турист. Но от сиромашия не беше съобразил, че туристите са облечени добре и носят раници, а не шарени селски торби. Затова го водих при нашия другар-шивач Никола Губеров да му ушие туристически гащета и клин. Купих му раница и шити гумени „пиринки“ и след това го заведох у дома.

 

В това време ни беше на гости сестрата на баща ми Елена от София заедно с четирите си деца. Те току-що бяха седнали на чардака да вечерят. Седнахме и ние. Поведението на Калъпчиев

 

128

 

 

направи впечатление на братовчедка ми Мария. Но когато започнахме разговор, тя прояви още по-голям интерес към него. Той поде интересни за нея въпроси от историята на нашия край и големите културни ценности в него, останали от дълбока древност, за архитектурата и живописта и те дълго разговаряха помежду си.

 

Знаейки, че братовчедка ми е много любопитна, аз следях разговора им та, ако ме запита кой е той, да не изпадна в противоречие. И не се излъгах. Когато той си легна, тя дойде при мене да утоли любопитството си.

 

Учудваш се, че този на вид простичък младеж се оказа такъв културен човек? Прав е Настрадин Ходжа, че хората по дрехите посрещат, а по ума изпращат. Той е техник. Над с. Елешница над р. Златарица се строеше бараж. Но големите наводнения през пролетта го разрушиха още недостроен. По тази причина инженерът и техникът бяха уволнени и срещу тях беше заведено дело. Оттогава и досега този момък е безработен, а от друга страна, всичките спестени средства му глътна делото, което скоро ще се гледа отново.

 

Братовчедка ми беше студентка по право втора година и почна да ми обяснява откъм правната му страна, но от това нищо не разбрах. Затова пък разбрах, че скроената от мене версия, която беше вярна, ама за други хора, успя. Само майка ми, чийто усет и опит е по-голям, ми каза след това:

 

— Хубаво стана така. Никой, нито гостите, нито децата не бива да разберат.

 

До залавянето му от полицията в София и изпращането му в затвора към края на 1938 г. Никола Калъпчиев обикаляше окръга като апостол от град на град, от село на село. Той беше първата лястовичка на изграждащото се окръжно ръководство на партията и комсомола.

 

Той често отиваше и в София и опитът му като нелегален работник му помагаше да се движи и решава задачите съвсем свободно.

 

Особено старание Калъпчиев положи да организира снабдяването на нашите неофициални библиотеки със съвременни прогресивни книги, като лично е отивал в София да ги купува от книжарница „Нов свят“.

 

По навик, като конспиратор, аз никога не съм питал, нито съм се интересувал от връзките и отношенията между Никола Калъпчиев и Никола Вапцаров. Но зная, че те се отнасяха един към друг с голямо уважение и сърдечност. Никола Калъпчиев говореше с възторг за поезията на Никола Вапцаров

 

129

 

 

и твърдеше, че той ще израсне като ненадминат поет на нашето време. От друга страна, аз имам впечатлението, че той му беше един от критиците, в когото Вапцаров много се е вслушвал. Не помня как ми стана известно това, но някъде още през 1936 или 1937 год. той му беше казал: „Твоята поезия трябва да звучи бодро. .

 

Загиването на Никола Калъпчиев през 1942 година беше голям удар за горноджумайската и окръжната партийна организация.

 

 

43. Гражданската война в Испания

 

Започналата през 1936 г. гражданска война в Испания развълнува всички. Фашизмът премина в настъпление срещу демократичните сили в Европа. И не случайно испанският въпрос се превърна в международен, във въпрос за преграждане пътя на фашизма.

 

Хората у нас се разделиха на две. Едната, реакционната част, беше с Франко, а огромната част — на страната на испанския народ. Даже в училището в Банско това разделение беше съвсем ясно. Сторонникът на фашистите беше наречен „Франко“. А Динко Молеров, който беше земеделец и тогава работеше заедно с нас в масовите организации, беше наречен „Ларго Кабалеро“.

 

Ние изказвахме възмущението си, разобличавахме поведението на френското и английското правителство, които под прикритието на ненамеса в испанските работи откриваха пътя на фашизма в Испания, изоставяха на унищожение испанската република, като същевременно създаваха всевъзможни пречки за демократичните сили от цял свят и особено на Съветския съюз да окажат ефикасна помощ на борещия се испански народ. На всички беше известно, че на Франко помага цялата международна реакция, че на негова страна действуват открито със своите флоти, авиация и войскови поделения Италия и Германия. Затова не пропускахме да подчертаем ролята на международната солидарност на трудещите се и всички честни хора в този двубой между силите на фашизма и мрака и

 

130

 

 

силите на прогреса, не изпускахме случай да изразим солидарността си с героичния испански народ. Нашироко пропагандирахме проявите на солидарност от страна на трудещите се и особено създаването на международната бригада „Георги Димитров“, в която влизаха доброволци-антифашисти от всички страни, в това число и от фашистка Италия и хитлеристка Германия.

 

До това време аз все се готвех да отида да уча. Но в своите 24 години горях от желание да отида доброволец в Испания, в интернационалната бригада,и непрекъснато си мислех: „Аз съм запасен офицер. Мога да командувам минохвъргачен взвод. Дори и да бъда обикновен боец, съм подготвен минохвъргач и мога да бъда полезен. . .“ През коледната ваканция на 1937 г. споделих желанието си с Янко Боянов и Никола Рачев. Никола Рачев едва се беше вдигнал от тежко боледуване от плеврит. Янко Боянов също заяви, че може да бъде командир на артилерийски взвод. Тогава решихме, когато поставя въпроса за себе си, да направя същото и за него.

 

Незабавно поставих въпроса да ми бъде разрешено и организирано заминаването, но отговорът се бавеше. Затова през великденската ваканция отидох в София. При срещата ми с нелегалния другар Благой Христов — Абисинеца от Варна в млекарницата на Глиго Капурдов на ул. „Парчевич“ повторно поставих своето искане. Беше ми известно вече, че и от нашата страна са заминали доброволци, включително и такива без военна подготовка. Затова го помолих отново да обърне вниманието на другарите, че съм запасен офицер, командир на минохвъргачен взвод и се надявам да бъда по-полезен от тези, които не бяха служили войници.

 

— Пуснаха те — ми каза той след няколко дни. — Пререшиха въпроса. Казаха: щом като толкова настоява и е подготвен във военно отношение, нека замине.

 

Горещо поблагодарих на Абисинеца и започнах да мисля как да си извадя паспорт като студент, тъй като намерението ми да следвам беше известно на мнозина, и през Чехословакия да замина за Испания. Но не след дълго време въпросът отново бил разгледан и бях предупреден, че не ми се разрешава. При повторна среща с Абисинеца след края на учебната година той ми обясни, че един от другарите (впоследствие разбрах, че бил Антон Югов) казал: „Щом като с такава готовност нека да се бие в Испания, може със същата готовност да работи и тук, още повече че не е нелегален. Пък е и добър масовик.“ На репликата, че аз и без това ще напусна страната, защото искам

 

131

 

 

да отида да се уча, той отговорил: „Ние също знаем, че той иска да следва. И не бива да му пречим. Но докато замине, нека работи тук.“

 

 

Трябваше да се явя на изпит, за да взема диплома за средно гимназиално образование. През пролетта на 1938 г. отидох в Горна Джумая. Там се срещнах с много другари, в това число и с Гроздан Николов — вече секретар на областния комитет, който работеше при инж. Евтимов.

 

Късното получаване на дипломата ме пообърка. Но главното объркване дойде от полицията, която ми правеше всевъзможни пречки. Най-напред след голяма борба със закъснение ми дадоха паспорт през октомври, но изходна виза не ми дадоха. Казаха ми, че виза могат да ми дадат само от областното управление на полицията в Пловдив.

 

Отидох в Пловдив. Но вместо да получа виза или най-малкото обяснение защо не ме пускат, там ме арестуваха и с първия влак —до Лъджене, а оттам на попътен камион но етапен ред ме върнаха в Разлог. Щом ме освободиха от участъка, без да отивам до Банско, отново заминах за Пловдив.

 

Този път предварително се срещнах с Михал Керезиев, тютюнотърговец и авторитетен човек, в едно кафене. Той повика на нашата маса още един възрастен човек. Двамата се договориха да звънят по телефона на някои от началствата в полицията и да ме чакат, докато се върна.

 

Но в полицията, още не бях успял да кажа, че искам да отида при областния началник, някой ме позна и без всякакво обяснение отново ме арестуваха и ме вкараха в мазето. Михал Керезиев се беше обадил по телефона, но виза пак не ми дадоха.

 

От Пловдив заминах за София. Там се срещнах с много другари и бях в курса на всички събития. Често бях в компания с Никола Вапцаров. Той ме запозна със Стефан Досев от Горна Джумая — Стефан беше обаятелен човек и много Съжалявах, че не съм се познавал с него от по-рано. Запознах се и с Антон Попов и други чудесни другари. С помощта на Ламби Данаилов, който се беше сприятелил с бившия кмет на Банско Даскалов, работещ в МВР, най-после получих виза и едва на 20 ноември заминах за Белград.

 

Тъй като бях много закъснял, в Белград не ме записаха в Техниката.

 

Трябваше да замина за Чехословакия. Това беше единственият изход да не губя годината. Но паспортът ми беше

 

132

 

 

за Югославия и нямах право да продължа по-нататък. Тъй като българската легация отказа да попълни паспорта с думата „Европа“, наложи се отново да се върна в София.

 

Започнаха нови митарства. Всеки ден ходех от врата па врата. Казаха ми, че паспортът може да се допълни „за Европа“ само от този, който го е издал. За един ден пак ходих в Разлог и след големи настоявания секретарят на околийското управление драсна тази думичка. И накрая на 3 януари 1939 г. след молба от чичо ми Самуил негов приятел взе паспорта, отиде в Дирекцията на полицията и ми го донесе с виза. Чичо ми беше заплатил за тази услуга.

 

Последната нощ гостувах на Колю Вапцаров. Там беше и неговият другар от времето, когато работеше в БДЖ, машинистът Коларов и жена му Люба. Прекарахме много весело. Спомнихме си много неща. Пяхме „Широка, страна моя родная“, „Чубчик“, която Колю пееше с особено чувство. Той ни декламира свои нови стихотворения. Говорихме как на Колю не са дали награда за стихотворението „Романтика“, макар че този случай беше твърде остарял, и пр.

 

Гостите си отидоха. Тогава насаме между другото Колю ми каза:

 

— Ти отиваш да се учиш. Ще станеш инженер. Значи, гониш лично щастие. Като че ли и ти, и аз станахме излишни на работническата класа доле (става дума за нашия край). Та аз към София, ти към Бърно.

 

Това ме потресе. Явно беше, че казвайки и за себе си, той искаше да смекчи удара, но не се получи. Никога през ума ми не е минавало да се откажа от конспиративна работа и не бяха това подбудите ми да замина. Напротив, винаги най-искрено съм се възмущавал от тези, които вместо да си кажат, че са се изморили от работата, че се боят за положението си, си измислят поводи да се измъкнат.

 

Аз обичам математиката, физиката, техниката, а възможностите на родителите ми не позволяваха да завърша такова училище. Опитът ми да постъпя в морското машинно училище във Варна, където всичко — и дрехи, и храна, и квартира — беше безплатно, не успя.

 

Освен това, четейки съветски романи и вестник „Поглед“, аз бях във възторг от това, което научавах за строителството в Съветския съюз, и особено от „Днепрогес“ и не само замечтах, но и твърдо реших да стана инженер-хидростроител.

 

Но това, че независимо от подбудата все таки мислех за себе си, а не станах професионален революционер, беше вярно.

 

133

 

 

Тази мисъл се натрапи в главата ми. И колкото и неудържимо да се стремях да се уча, колкото и усилия да бях положил, за да получа паспорт и виза, така бях поразен от тези думи, че едва не се отказах да замина. Ако беше ми го казал някой друг, едва ли щях да се развълнувам, но това бяха думи на Колю, когото толкова много уважавах.

 

Навярно разбрал душевното ми състояние, Колю взе друг курс. Даде ми имената на някои свои другари от морското машинно училище, които продължаваха образованието си в Бърно, и заговори за Съветския съюз, за трудностите, които е преживяла и продължава да преживява съветската власт поради това, че няма достатъчно свои специалисти. И все пак този упрек запомних дума по дума и той ме накара още повече да уважавам Колю.

 

 

44. На път за Чехословакия

 

На 4 януари сутринта заминах. Но неприятностите не престанаха да ме съпътствуват. В ж.п. бюро София, от което си купих билет, не ми обясниха, че в Будапеща трябва да се прехвърля на друг влак, че движението е нарушено и ще се наложи да нощувам в Унгария и да доплащам.

 

След Мюнхенското споразумение част от територията на Чехословакия взе хитлеристка Германия, друга част Полша, трета Унгария. Транзитното движение от Будапеща за Братислава - Прага още не беше уредено. Влакът оставяше пътниците през нощта на гара Соб — неголям град в Унгария. Сутринта се композираше друг пътнически влак до новата унгарско-чехословашка граница. Оттам до Братислава се движеше мотриса и вече от Братислава нататък — бърз влак.

 

На гара Соб имаше две просторни чакални. Едната — облицована с хубави плочки, светла, чиста, топла и с. всички удобства за почивка беше за пътници, които пътуваха в първа и втора класа. А другата—мръсна, незатоплеиа, въпреки че студът навън беше голям. В нея имаше една неподвижна маса с пейки пред гишето на бюфета и още няколко други пейки наоколо.

 

134

 

 

В чакалнята за пътници от трета класа бяхме само двамата с един градинар. В другата също бяха не повече от 4—5 човека. Но гаровите чиновници не ни допуснаха в другата чакалня, нито пък затопляха тази. Под претекст да се обръсна на огледалото на два пъти влизах в чакалнята за I класа, но чиновниците ме гонеха. Единия път успях да се обръсна и пътниците, които бяха разбрали, че съм чужденец, ме поканиха да се сгрея и почина на специалните за това места, но чиновниците бяха неумолими.

 

Градинарят се зави в топлата си шуба и легна на една от пейките. А аз от студ и безделие поставих една кутия от 100 къса цигари на масата пред гишето, седнах на пейката и непрекъснато пушех.

 

Към 23 часа дойдоха двама мъже. Те почукаха на гишето, поръчаха си ром и също седнаха. Единият от тях погледна към моите цигари и навярно споделиха помежду си, че съм чужденец. Предложих им да запалят. Те взеха, направиха знак, че са хубави, и ме заразпитваха. Как да е, те разбраха, че съм българин.

 

— Аа, Димитров! възкликна единият от тях и разменяйки няколко думи с другаря си, излезе навън. Другият приятелски се усмихваше и ми поръча ром.

 

След малко другият се върна с друг възрастен мъж, който дълго време беше служил на югославската граница като граничар и знаеше сръбски. Последваха обикновените въпроси кой съм, как съм попаднал тук, накъде отивам. Разказах им. В това време прииждаха на група по двама-трима още мъже. Това бяха работници от нощна смяна в някаква близка фабрика, конто навярно се събираха тук преди или след работа на по чаша ром. Отначало те само слушаха, а след това започнаха да задават нескончаеми въпроси — за другаря Димитров, за положението на българската работническа класа, как тя живее и се бори.

 

Макар и отначало с известна боязън, аз се стремях да им разкажа за борбите против фашисткия режим у нас. Разказах им, че в София се прожектират съветски филми, че е имало изложба на съветската книга и работниците проявяват голям интерес към съветската литература и кино.

 

Пред мене се сменяха чашите с ром. Дигаха се наздравици за Димитров. Аз бях неизмеримо горд като българин със своя велик сънародник. Забравил бях всякакъв страх, че се намирам в страна, в която също има фашистка власт. Тези мили хора също имаха от какво да се страхуват, по говореха. Очите им

 

135

 

 

изразяваха гордостта на работническата класа, че е родила такъв титан.

 

В същото време ме вълнуваха такива мисли: „Защо се получава така, че у нас, в родината на Георги Димитров, работниците знаеха за него, за неговата борба в Лайпциг много по-малко, отколкото тези от неизвестния дотогава за мене град Соб. Коя е причината? Действително пресата беше подложена на строга цензура, но можеха да се намерят и други форми, особено през време на самия процес, та по-широко да се запознае и партията и работническата класа, и цялата прогресивна общественост с голямото дело на Георги Димитров.“

 

След малко всички напуснахме чакалнята. Останал сам, легнах на пейката и съм спал до сутринта.

 

 

45. В Бърно

 

Със слизането от влака в Бърно един носач, с когото горе-долу се разбрахме, че съм студент и търся българското студентско дружество, взе куфара ми и с трамвая ме отведе в студентската менза.

 

Студентите, които в момента бяха там, ме приеха любезно, записаха ме в дружеството и в мензата, настаниха ме за нощуване и чак когато попитах за един другар, чието име ми беше дал Никола Вапцаров, разбрах, че съм попаднал в друга менза.

 

В това време в Бърно имаше две български студентски дружества и съответно две мензи. В студентското дружество „Св. Кирил и Методий“, в което попаднах, господствуваха цанковистите. В него членуваха и легионери, и голяма група безпартийни, особено такива, които се бояха да не ги обвинят, че са поддържали комунистите. Л дружество „Христо Ботев“ и мензата му бяха на ул. „Хрнчирска“. То обединяваше всички прогресивни студенти.

 

На другия ден отидох на една вечеринка, организирана от студентското дружество „Христо Ботев“. Там се срещнах с Владимир Кабаиванов. Той ме запозна с Тодор Цеков. На него разказах как съм попаднал в студентското дружество „Св. Кирил и Методий“ и че още утре ще дойда в дружество „Христо Ботев“. Цеков каза, че това не с необходимо, че е по-добре дори да не

 

136

 

 

говоря за това, защото след три-четири дни предстои обединяване на двете дружества. Така и стана.

 

На другия ден след обединението се зачислих на храна в мензата на ул. „Хрнчирска“.

 

След предварително представяне Димитър Йонов ме включи в една от БОНСС-овите групи на строителите със секретар Атанас Атанасов.

 

БОНСС в Бърно беше твърде активен. Освен организираната и редовно провеждана марксистко-ленинска просвета съюзът водеше борба за правилно политическо възпитание на студентите.

 

Следването ми в Бърно беше свързано с глад и мизерия отначало докрай. По-голямата част от парите, които имах, бях изхарчил, докато се снабдя с паспорт и виза. Веднага след записването останах без пари, защото платих пълна годишна такса. Затова бях настанен в студентското общежитие на ул. „Сиротчи“, където се плащаше наем само 42 крони. (Най-евтината квартира тогава струваше 150 крони.) Там живеехме 10 студенти. Това беше един празен двустаен апартамент на 6-ия етаж. Леглата, шкафчетата и трите гардероба бяха подарени на българските студенти от югославските им колеги при разтурването на югославското студентско общежитие. То беше нещо като приют за закъсали студенти. Кой откъдето го изгонят, идваше да спи тук. По едно време при нас попадна дори един студент чех от Судетския край, който дотогава беше живял в специално създаденото за студентите чехи общежитие. Но преди 14 март той беше ударил плесница на студент, който симпатизирал на немците, и затова се укриваше при нас. Ние поддържахме образцов „войнишки“ ред и по дежурство чистехме и миехме пода всеки ден.

 

Болшинството от обитаващите общежитието ядяха кога каквото намерят, но най-вече шкварки (пръжки от сланина, която се претопява за мас и се продава евтино) и фасул, който също по наряд си варяхме почти всеки ден.

 

 

Учението ми беше тежко. На 16 януари записах едновременно и първия, и втория семестър, когато първият семестър беше вече завършил. По дескриптивна геометрия студентите работеха втория чертеж — перспектива. А аз не бях слушал нито една лекция по теорията.

 

Макар и с много усилия, влязох в крак с останалите студенти и дори за следващата година с 52 точки успех бях освободен

 

137

 

 

от всички видове такси. Държавните такси бяха над 4000 лева, а аз като учител получавах 1500 лева на месец. Освен университетските (държавните такси) се плащаха такси и за всеки изпит по 70 крони, или по тогавашния курс около 280 лв. А предметите, по които се държаха изпити през целия курс на следването, бяха 54. Тези пари се плащаха на професорите.

 

През това време ми се падна много да гладувам. На обяд обикновено ядях хляб и супа, а често хляб и вода. За да си купувам на кредит хляб, бях заложил студентската си книжка за 80 крони, а за шкварки и конски салам — паспорта само за 10 крони. Нямаше вече какво да залагам.

 

През великденската ваканция със Златко Дерменджиев от Горна Джумая отидохме да търсим работа при един богат българин-градинар. Той беше наел около 300—400 декара градини и ги обработваше с наети от България момчета и чешки наемни работници. Разперил ръце от тлъстини, той най-цинично ми заяви: „Може, ако искаш само за хляба.“ Искри заиграха в очите ми. Този безсъвестен експлоататор ми предлага да му работя без пари, използувайки факта, че съм гладен.

 

Същия ден отидохме при един беден градинар, който заедно с жена си обработваше неголяма градина до лудницата и живееше в градинарска барака. За засаждането ѝ той имаше нужда от работници. И макар че си беше наел няколко жени, на които съгласно тогавашната практика се плащаше двойно по-малко, прие и нас. Така през ваканцията изкарах 150 крони и можах да си освободя документите. Но не ми останаха пари за друго. Даже наема не успях да си платя напълно, а само за месец и половина.

 

Гладът продължаваше. Затова реших да отида да потърся хамалска работа на гарата. Веднъж се обърнах към първия срещнат хамалин. Той беше на около 40—45 години — висок и прегърбен, от което ръцете му изглеждаха по-дълги от обикновеното. Той ме изгледа така, като че ли ще ме купува, и попита: „Какво търсиш, момко?“ Направо му казах, че съм български студент и съм гладен. Търся каква да е работа, колкото да изкарам за хляба до края на учебната година.

 

— Ела с мене. Има един вагон за разтоварване. Колкото за нас, толкова и за тебе каза той и ме отведе при своята група, която се беше приготвила за работа. След като разтоварихме вагона, се договорихме, че аз ще отивам, когато има работа, следобед и вечер, за което те ще ми съобщават по телефона в мензата.

 

Мили хора! И до днес с голяма благодарност си спомням за хамалите от гара Бърно и никому не позволявам да отправя

 

138

 

 

укорни думи по адрес на това съсловие. Въпреки че работата и съответно доходите им бяха малко, само те разделиха залъка си с мене. Когато имаше работа, в уреченото време те ми съобщаваха по телефона. Когато бях зает, свършваха работата без мене, но ми оставяха дял, като че ли съм работил. Така можеха да постъпват само хора, които знаят цената на коравия залък. И сега отправям гореща благодарност към Йозеф — този, когото срещнах пръв, към Карел и другите другари хамали, благодарение на които изживях до края на учебната година без ущърб за учението и здравето си.

 

След завършване на учебната година Златко Дерменджиев ме представи на градинаря Йото Цаков от Плевенско, а той замина на работа в гр. Линц — Австрия.

 

При бай Йото, който беше комунист и културен човек, работих около две седмици. Най-напред изчистих и извозих с ръчна количка всичкия тор от циментовото торище на млекарската фабрика „Лагрум“, който беше събиран от 10 коня за една година. Бай Йото беше купил тора, натрупваше го в единия ъгъл на градината, поливаше го с вода, за да изгние по-добре за следващата пролет.

 

След това окопавах и привързвах доматите, поливах краставиците. Като видях, че за мене вече няма работа, въпреки че бай Йото не ме гонеше и ми плащаше прилично, потърсих друга работа. Една седмица работих на каменната кариера на циментовия завод и заминах за с. Крщини.

 

Крщини беше курортно селце с около 1500 жители. В него имаше замък и голяма черква. Замъкът и гората принадлежаха на лесовъдния факултет в Бърно. Под формата на стаж тук работеха 12 чешки студенти и един българин — Родко Ройдов. Към тях се присъединих и аз, въпреки че не следвах лесовъдство.

 

Студентите, макар и лесовъди, не бяха работили в гората и не можеха да държат брадва и джага. За един ден те едва успяваха да обработят едно дърво, по-малко от половин кубик, с което не можеха да изкарат дори за една закуска. Затова всички отидоха да работят с надница в прорезавката — прочистване на младите насаждения.

 

Докато си намеря компания за акордна работа, и аз работих 5—6 дни на прорезавката. След това се срещнах в гората с двама работници, подкарпатски руси (рутени). Като видяха как работя с брадва и джага, те охотно ме приеха в тяхната група.

 

139

 

 

Едновременно с работата аз успях да се подготвя за изпит по геология, химия и физика и упорито изучавах чешки език. Когато лятната ваканция свърши, върнах се в Бърно и започнах да се явявам на изпити.

 

В с. Крщини ме порази голямата религиозност на населението. Навсякъде по кръстопътищата, та дори и в гората имаше кръстове и разпънатия „Йежиш“. До тях винаги имаше цветя, а много често и молещи се хора. От всички краища идваха с хоругви и църковни песни богомолци (процесии), колони поклонници в знаменития костел (черква). Бабички, старци, деца ходеха стотици километри пеш в лятната жега. Черквата се пълнеше с богомолци, в това число и млади хора.

 

Имаше и студенти, които другарите им едва разбуждаха сутрин, за да отидат на работа. А в неделя, когато трябва да отидат на черква, колкото и да са гуляли вечерта, ставаха рано и се миеха и контеха с часове.

 

Веднъж едни от студентите на име Юлиус Чех нервничеше и изрече обикновеното за всеки чех възклицание: „Йежиш, Мария.“ Аз го провокирах по български така, че той, като ми отговори „Обадва“ [1], все едно че напсува и Исус, и Мария, за което останалите го изолираха.

 

Независимо от това, че Чехия беше вече „протекторат“ окупирана от фашистка Германия и студентите, с които бяхме заедно, с очите си виждаха как се разграбва чешкото национално богатство и че народът е лишен от права и свободи, не проявяваха никакво желание да се занимават с политика. Но аз не преставах да използувам всеки случай, за да заговоря за Съветския съюз като наша обща надежда за освобождение; за това, че Червената армия е била готова да дойде на помощ на Чехословакия, ако правителството бе поискало това. След тези разговори почувствувах, че студентите започнаха повече да ме уважават. Повечето от тях ме канеха в своята компания, даже почнаха да искат моето мнение по някои въпроси.

 

Наред с всичко хората и студенти, и селяни —се отличаваха със своята доброта. Те се отнасяха към мене и помежду си много добре. Пееха своите чудесни патриотични песни, танцуваха, пиеха пиво и ядяха брамбори (картофи), защото германците като скакалци изяждаха на безценица другите хранителни продукти.

 

 

1. И двамата.

 

140

 

 

В Бърно под ръководството на партията и БОНСС прогресивните български студенти вземаха активно участие в политическия живот. Спомням си 13 март 1939 г. Политическата обстановка беше много напрегната. В центъра на града около така наречения „Дойчес Хаус“ (немски дом) се бяха събрали бърненските немци и ревяха до втръсване своите „Хайл Хитлер“ „Зиг хайл“ [1], „Айн райх, айн фюрер“ [2]. Те безспорно са знаели, че ще дойде германската армия, която беше на границата.

 

Същия ден към центъра на града по улица „Пражка“ тръгна масова демонстрация на чехословашките трудещи се и студенти. Прогресивните български студенти участвуваха в тези демонстрации. В очакване, че ще станат големи сблъсквания, полицията беше преградила улицата и непрекъснато повтаряше:

 

— Просим, пани, заховайте поржадек, поржадек (молим господа, запазете ред, ред). . . — и добрите, изпълнителни чешки граждани почнаха да се разотиват. Как да не се подчинят, когато „пан стражник так ржекл“ (господин полицаят така е рекъл)! А това беше тяхна, чешка полиция, каквато имаха едва от 20 години и за разлика от българската не беше така компрометирана пред народа.

 

— Сакра, кде исоу булхарджи? [3] — се суетеше млад висок човек, навярно студент. Той вече знаеше, че българите не така уважават полицията и ще я сметат от пътя на колоната.

 

Така и стана. Ние бяхме някъде към десетата или петнадесетата редица. Когато дойдохме до полицейския кордон, вместо да изпълним тяхната „молба“ да се разотидем, разкъсахме кордона и тръгнахме напред. Разтеклите се по тротоарите отново се вляха в колоната. Нов кордон и ново сблъскване. Така стигнахме до центъра.

 

Но „Дойчес Хаус“ и паркът около него бяха оградени от много полицаи, може би цялата бърненска полиция се беше стекла там. Тя охраняваше бърненските привърженици на Хитлер.

 

Една наша колона, предимно студенти, тръгнахме по-нататък. На тясната улица „Чешка“ насреща ни се зададе колона немци, които крещяха и навярно също отиваха към „Дойчес Хаус“.

 

 

1. Да живее победата.

 

2. Една държава — един водач.

 

3. Къде са българите?

 

141

 

 

Както беше правилото в Чехословакия, ние трябваше че се движим вляво, но немците вече не се подчиняваха на този ред и се движеха вдясно. И под претекст, че не си даваме път, започнахме чудесен бой.

 

По едно време видях една висока студентка-чехкиня, която следваше архитектура, че се беше хванала гуша за гуша с един немец. Със силен замах аз го ритнах в чатала. Той се олюля и падна на земята. След това хванах за яката и за крака друг, по-малък и по-слаб, и го хвърлих на тротоара. Той не се и опита да стане. Нашето числено превъзходство удържа победа. Немците се разпръснаха и ние продължихме пътя си, издигайки лозунги за свободна и независима Чехословакия.

 

На другия ден на „Площада на свободата“ бяха строени немски танкове. Цяла Чехия и Моравия бяха окупирани без нито един изстрел. Те бяха предадени от чешкото буржоазно правителство. А предния ден Словакия беше обявила своята независимост. Мощни самолети на малка височина се носеха над града, за да всяват ужас сред населението.

 

Общата картина беше такава. От една страна, немци, от професорите до слугините, маршируваха на групи и до втръсване скандираха „Хайл Хитлер“, „Айн райх, айн фюрер“, че ти се искаше да вземеш един прът, та по тези проклети слугини, които бяха изпаднали в телешки възторг от величието на техния фюрер.

 

От друга страна, трагедията на чехословашкия народ беше голяма. Сълзи и безнадеждност се виждаха на лицата на хората, които не можеха да се опомнят от станалото. „Прощавай Чешкословенска републико — с горещи сълзи казваше един старик. — Ще те дочакам ли отново?“

 

Същия ден в чехословашката Техника дойде ректорът на немската Техника с още двама, навярно гестаповци, с ленти с пречупени кръстове на ръкавите. Те почакаха на входа да слезе ректорът на чешката Техника да ги посрещне и, така да се каже, да сложи оръжие пред тях. Лицата на професорите бяха бледи. Разсеяният професор по математика Чупр просто се стрелкаше безцелно по коридора.

 

Студентите и особено българите настръхнаха. Те бяха готови да се бият за своята „алма матер“. Навярно обезпокоено от това, да не би българските студенти, за които беше прието да се счита, че са с по-буен нрав, да направят нещо, ръководството на Техниката беше възложило на професора по дескриптивна

 

142

 

 

геометрия Клима, който имаше голям авторитет сред нас, да поговори. По коридорите се разтичаха асистенти и викаха: „Пан професор Клима моли българските студенти в химическата аудитория.“ Аудиторията беше в дъното на района и ние, които бяхме в това време там, напуснахме главния корпус и отидохме.

 

Задавен от сълзи, професор Клима ни благодари за готовността да защищаваме Чехословашката република, да защищаваме Техниката и същевременно многократно ни помоли да запазим спокойствие. „На немците им трябва незначителен повод, за да я закрият“ — каза той. Ние се вслушахме в молбата на любимия ни професор. Но и това не помогна. По-късно хитлеристите закриха всички чешки висши учебни заведения.

 

Още в първия ден на окупацията в магазините не останаха ценни стоки и хранителни продукти. Чешкото правителство беше задължено да плаща издръжката на германската армия по десет германски марки на войник на ден, като същевременно установи задължителен курс една марка за 10 крони и замрази цените. Цели влакови композиции със стоки, закупени 10 пъти по-евтино, отнасяха в Германия всичко. Тук не става дума за въоръжението, войсковото имущество, техниката и запасите, които хитлеристите направо иззеха.

 

Хитлеристките войници нахълтваха по кръчмите, кафенетата и бардаците, пиеха, пееха и се държаха като у дома си. Благодарение на това, че имаха много пари (ние за месец плащахме около 250 крони за храна, а те получаваха толкова за 2 1/2 дни), около тях се налепиха проститутките, с които се мъкнеха по улиците, парковете и хотелите и впоследствие пълнеха венерическите отделения на болниците.

 

 

По това време в Бърно се учеха чудесни наши другари като Тодор Цеков, Петър Цочев, Димитър Йонов, Атанас Атанасов, Кирил Божков, а от по-младите Владимир Кабаиванов, Никола Хараланов, Марин Козарев, Димитър Попов, Любомир Конакчиев, Харизан Харизанов, Марко Цолов и много други. Нямаше специалност, по която българите да не бяха първенци. Затова професорите често си избираха от тях доброволни асистенти. Голяма част от студентите бяха членове на нелегалния БОНСС.

 

Не беше малка и тази група студенти, които вечно киснеха по кръчмите и кафенетата, пиеха, играеха карти или просто „кибичеха“. Те не намираха време не само за четене, но и да

 

143

 

 

отидат поне в края на семестъра да вземат подписи и си заверят семестъра. Това бяха пропаднали хора, вечни студенти и обикновено членове на някоя фашистка организация легионери, ратници и цанковисти. Това беше пасмина, из средата на която полицията и особено след това гестапо намираха свои доносници. Някои от тях, като Вариклечков и Моско Гешев, с ленти с пречупени кръстове на ръкавите заедно с другите гестаповци нахълтаха в студентската менза на ул. „Хрнчирска“ и иззеха около 30 паспорта на бедни студенти, заложени срещу храна. Тези студенти бяха принудени с временни документи да напуснат Бърно и прекъснаха учението си.

 

 

46. В Братислава

 

На 17 ноември 1939 година ние осъмнахме със закрити чешки висши учебни заведения. Пред нашата Политехника стояха немски часови. Чешкото студентско общежитие, в което живееха по-голямата част от студентите, през нощта беше разгромено. Много от прогресивните студенти още същата нощ бяха разстреляни или изпратени в лагери въобще не беше известно какво е станало с тях.

 

„Накъде?“ — питахме се ние.

 

Голяма група български прогресивни студенти решихме да заминем за Братислава. Хитлер беше дал „независимост“ на Словакия, за да разгроми по-лесно Чехословакия и да покаже, че той е „приятел“ на малките „заробени“ народи — словаци, хървати—и зачита тяхното право на независимо национално развитие. В Братислава се откриваше виеше политехническо училище.

 

В групата, доколкото си спомням, бяха Тодор Цеков, Пело Райчев, Байчев, Марин Козарев, Марко Цолов. Харизан Харизанов, Стойчо Панайотов, Димитър Попов, Христо Георгиев, Стоянчо, Трумбето, Геро, Наню Нанев, Тошо Тонев. Петър Петров (Черен Петър), Цочо, Дако, Златков, Л. Иванов, Паторчев и др. Наред с нас дойдоха и някои легионери от Бърно и Прага, а след това и някои цанковисти.

 

Тридесет и четири души предимно бонсисти се настанихме на един етаж на „Слободарната“. Това беше хотел за бекяри („слободни“) с мъжко и женско отделение, с отделни стълбища.

 

144

 

 

В него можеше да се живее постоянно, както в наета квартира. При това наемът не беше по-висок.

 

Голяма част от „Слободарната“ тогава беше заета от евреи. Макар и семейни, те също бяха поотделно. Охраняваха ги „гардисти“ (на служба във фашистката Хлинкова гарда - гвардия). Не ги пускаха пито крачка вън от „Слободарната“, а само 1—2 часа им разрешаваха да се движат заедно в кръг на двора. Те бяха тръгнали да се изселват в Палестина. И дали това беше причината или само повод, но поради прекъсване плаването по р. Дунав бяха оставени да зимуват в Братислава при такъв затворнически режим. Каква беше по-нататъшната им съдба, не зная.

 

Първата ни грижа в Братислава беше да оформим партийната организация, ръководството на БОНСС и групите и продължим учебната работа в тях. А след това да изградим масовата, официалната студентска организация и менза.

 

Партийната организация се състоеше от Тодор Цеков, Байчев, Петю Райчев, Тошо Тонев и Крум Радонов. Тогава за членове на партията не се приемаха други, освен тези, които са приети в България. Ръководител на партийната и бонсовата организация беше Тодор Цеков.

 

Боксовата организация отначало броеше 42 члена, но след това непрекъснато се увеличаваше. В групите най-редовно се водеха занятия, като се изучаваха различни планове.

 

Създадохме и общостудентско дружество и за да не се счита, че то се явява приемник на което и да било от студентските дружества в Бърно, нарекохме го „Българско студентско дружество „Раковски . В него обединихме всички български студенти. Това ни струваше големи усилия и изискваше да се прояви такт. Защото, от една страна, трябваше да обединим всички студенти, да задоволяваме апетита на другите групировки за ръководни места и въпреки това чрез дружеството студентите да са под наше идейно ръководство.

 

Легионерите и цанковистите, взети заедно, бяха далеч по-малко от прогресивните студенти и ние бихме могли да създадем самостоятелно ръководство на дружеството, когато си пожелаем. Но това не беше целесъобразно. Те имаха връзка с гестапо, тях ги поддържаше българският шарже дафер [1] Шишманов. Те можеха всякога да поискат полицията да закрие това дружество като комунистическо и студентите да останат

 

 

1. Управляващ легацията.

 

145

 

 

без всякаква защита, а ние без никакво легално прикритие за провеждане на масовата работа сред студентите. Затова се налагаше да проявим по-голяма гъвкавост. И ние успяхме. За всички беше ясно, че именно ние ратуваме за обединяване на българските студенти, че сме готови за отстъпки (що се касае до ръководни места в дружеството) само и само да преодолеем тенденциите на разединение, донесени от Бърно и Прага. Това повиши нашия авторитет и влияние върху студентските маси.

 

Както в Бърно, така и в Братислава българските студенти бяха по-добри от останалите. Разбира се, и тук имаше такива и особено сред дошлите от Прага, които веднага се преселиха в кафенетата и кръчмите. Но основната маса се учеше добре и спечелиха симпатиите на професорите. За това извънредно много помогна работата на нашата партийна и бонсова организация. С различни форми на работа и с оказване на всестранна другарска помощ ние съдействувахме хората да не се отпускат, да не изостават в изпитите и упражненията.

 

Веднага след записването организирахме курсове за подготовка за изпити по различни предмети. Така един другар ръководи курс по дескриптивна геометрия, Марин Козарев по математика, а аз по хидравлика. Средствата, които събрахме от това, дадохме за лекуването в санаториум на заболелия от туберкулоза студент Златков.

 

Не само поради лични съображения, но и поради необходимостта ние — ръководителите на БОНСС и студентското дружество — да даваме личен пример на съзнателно отношение към учението и борбата за срочно завършване и завръщане в родината аз реших на всяка цена да взема всички изпити, предвидени в програмата, за да стана кандидат-инженер. Това, което добрите студенти правеха обикновено към края на следването си в пети семестър и малцина в края на четвъртия семестър, т.е. за две — две и половина години, аз го направих за по-малко от една година и половина. Това изискваше големи усилия, защото обществената работа в БОНСС и в студентското дружество ми отнемаше много време. Но пък през този период — пролетта на 1940 г. —не работех, а получавах, макар и малко за тамошните условия, но редовно пари от дома. Докато отиде войник, брат ми Иван ми изпращаше цялата си заплата като техник във водната електростанция в Банско. Това ми даваше възможност въпреки голямата натовареност с обществена работа да посещавам лекции, да следя упражненията и проектите и да отделям повече време за учене.

 

146

 

 

Завърши учебната година. Болшинството от другарите си заминаха за България. На мене също много ми се искаше да си отида, още повече че и първото лято не си бях ходил. Но въпреки това реших да остана в Братислава по две съображения. Първо, боях се, че може полицията отново да не ми даде изходна виза, да възпрепятствува излизането ми и по такъв начин остават напразни двегодишните ми усилия и, второ, занапред също не можех да разчитам на издръжка от родителите си, затова се бях хванал на работа и се надявах през летните месеци да изкарам пари за нормално следване поне за два-три месеца през следващата година.

 

Под формата на стаж работех в Министерството на строежите. Там под ръководството на един слаб инженер — белогвардееца Хордиюк — работех по отчитането строежа на един 10,5-километров път, строен от частния предприемач инженер Байт — шеф на едноименна фирма. Моята заплата се плащаше от фирмата на инж. Вайт. Там видях какви огромни възможности имат предприемачите да печелят несметни незаконни суми, въпреки че всеки квадратен метър площ и всеки куб. метър изкоп, камъни или бетон са разписани с точност. Разбрах и защо всички се стремят да вземат търгове.

 

След като документите по строителството бяха проверени и строежът изплатен, преминах на работа в самата фирма Вайт. Тя беше голяма и богата. В нея работеха 16 инженери и над 120 техници. Тук работех всякаква работа, и като техник, и даже като инженер, защото вече бях завършил проекта си по пътища. Но въпреки това продължаваха да ми плащат като на стажант-студент — 25 крони надница, — докато чертожниците-словаци получаваха 56 крони. Аз разбирах, че нямам право да работя и че ако поставя въпрос да ме изравнят поне с чертожниците, ще ме изгонят и търпях. Но въпреки това към края на октомври, когато вече и повече умеех да работя, поисках да ми заплатят според труда. Предположението ме се сбъдна. Още в края на седмицата ми съобщиха, че за сега за мене няма работа.

 

147

 

 

 

47. «Колхоза»

 

Още през пролетта на 1940 г., за да не плащам наем, отидох да живея в една барака в градина, която се намираше на хълма между гарата и село Колиби. Това беше хубава сглобяема барака с една голяма, една малка стая и кухничка, но затъпкани с боклук. В нея от време на време живееше и един чех — куцият пан Мисливичек. Той беше „легионар“ и получаваше пенсия.

 

Тази квартира най-напред я беше открил Христо Георгиев и живя известно време в нея с единственото задължение да пази градината. В продължение на два дни мъжка работа ние изнесохме всичкия боклук, изметохме и измихме пода и я приведохме в състояние да може да се живее в нея. До късна есен аз живях в нея и се чувствувах като хазяин.

 

През различно време там живяха и другарите Димитър Попов, Марин Козаров, Стамо Димитров. В голямата стая, в която бяхме наредили на пода сламени дюшеци,са спали много студенти, преди да си намерят квартира, или такива, изгонени от хазяите, защото не са могли да си платят наема.

 

Тази квартира беше нещо като наш приют, щаб и информационен център. През лятото Апостол Пашев и още един другар — студенти в Прага — бяха екстернирани от протектората „Бохемия и Моравия“ (окупирана Чехия). От тази квартира ние организирахме посрещането им на границата и уреждането на документите за по-нататъшното им легално завръщане в България. Тук те преживяха нелегално няколко дни. Апостол Пашев нарече градината и бараката „колхоза“, а мене — „председателя на колхоза“.

 

През есента, когато масово идваха студенти от България и особено от Белград, в тази квартира довеждахме много младежи направо от гарата. Макар и скромна, това беше помощ на бедните студенти, които не можеха да си позволят лукса да живеят по хотели, докато си намерят квартири.

 

Тази квартира напуснах в първите дни на декември, когато трябваше да замина за София.

 

148

 

 

 

48. Кратко за обстановката (Само по лични впечатления)

 

Словашката самостоятелност и независимост беше твърде илюзорна.Фактически господар там беше хитлеристка Германия. Гестапо се разпореждаше и тук както в Германия, с тази разлика, че заповедите им се изпълняваха от словашката полиция. Дори и някой разгащен хлапак от хитлеристката немска младеж можеше да поиска полицай да арестува някого и той беше длъжен да стори това. Но това не пречеше на фашизираната част от словаците да си въобразяват, че са създали условия за величието на Словакия, че сега вече всичко е наред. Така един от лекарите в студентската клиника в медицинския институт, който преглеждаше и нас, високопарно заяви: „Разбира че, у нас вече всичко е добре и ще стане още по-хубаво. Жиди соу преч, чеши соу преч (Евреите са изгонени, чехите са изгонени).“ Значи, всичко е наред.

 

По образец на хитлеристите беше създадена Хлинкова гарда (гвардия), която беше униформена и изпълняваше полицейски функции. Постоянно се провеждаха сборища, думкаха се тъпани, слушаха се скандирания и крясъци.

 

По различни начини се работеше да се възпита в населението омраза към другите народи и особено към евреите, унгарците, чехите; да се внуши, че словашкият народ има някаква велика историческа мисия като войнствен народ и на тази основа да се възпита словашки шовинизъм.

 

На Доженковите тържества (тържество по случай завършване на жътвата) на стадиона президентът поп Тисо между другото пожела на народа да се плоди, та след известно време да каже: „Тясно ни е в Словакия. Искаме още земи.“

 

В операта постоянно се играеше една оперета, в която артистът Весели играеше ролята на словак, който бил някъде в колониите на английска служба, но се завръща в родината си, която воюва. В нея имаше такава реплика-възклицание: „Макар и само от една година да е станала самостоятелна, но вече воюва“, което от мнозина се аплодираше.

 

Но по-голямата част от словаците виждаха действителното положение на Словакия. Те разбираха, че самостоятелното държавно съществуване на Словакия е политически трик на Хитлер. Разбираха, че марионетното словашко правителство безпрекословно изпълнява заповедите на Хитлер. По характерен за чехословашкия народ начин, чрез подмятания

 

149

 

 

и анекдоти, те усмиваха тази „самостоятелност“ и ръководителите. А между свои хора съвсем ясно изказваха мнението си.

 

За поп Тисо веднага беше измислен анекдот: „Отишъл Тисо при Хитлер, но не с автомобил, а според възможностите на Словакия и ранга си — с колело. Той искал от него различни неща. Накрая, като си излязъл, видял, че някой му взел колелото. Върнал се пак при Хитлер и му казал: „Коло ни е“ (Колелото го няма). „Как — кряснал му Хитлер,не стига, че още съществувате, но и колонии искате.“

 

За Шаню Мах — министър на вътрешните работи и водач на Хлинковата гарда, — който насъскваше против чехите и унгарците, казваха, че жена му го питала: „Шаню, ми яс „на страж“ [1] (по унгарски — какво е това „на страж“). Значи, неговата жена е унгарка и даже не знае словашки език.

 

На тържествата по случай провъзгласяването за ректор на Словашкия университет министъра на просветата професор-доктор Тука бяха дошли гости от много страни, в това число от България — ректорът на университета професор Моллов — и от СССР — професор Кафтанов. Професорите, студентите и другите присъствуващи посрещнаха с бурни аплодисменти речта на професор Кафтанов, а не гръмките речи на немските професори.

 

Въобще много от професорите, служещите, та дори и полицията бяха недоволни от хазяйниченето на хитлеристите в Словакия и понякога изразяваха това. В словашката Техника фашист беше само ректорът Буган. Имаше и някои аполитични. Но такива като професор Криванец и др. явно не бяха доволни от немската окупация. На едно събрание на българските студенти професор Криванец по повод отношенията между България и Югославия каза: „Не бива да враждувате. Защото и да спечелите нещо, знайте, че ще изгубите славянството.“ Той определено имаше пред вид това, че враждата между нас е в интерес на Германия.

 

На 3 март 1941 г. отидох в квартирата на другаря Борис Николов (Крачун). Той живееше в „Легио доми“ [2] в една стаичка от апартамента на полицейския инспектор пан Кормутх. Порано и аз бях живял един месец в тази стаичка и той ме познаваше. Навярно Кормутх знаеше за борбите между прогресивните и реакционните български студенти или пък подозираше,

 

 

1. Хлинковски поздрав.

 

2. Жилищен комплекс.

 

150

 

 

че идвам в учебно време, за да върша нещо, и срещайки ме пред вратата на апартамента, с раздразнение ми каза:

 

— Какво търсиш тук? Защо не си в Техниката?

 

— Днес е наш празник и ще отиваме в легацията — правейки се, че не забелязвам раздразнението му, отговорих аз.

 

— Какъв празник?

 

— Трети март. Освобождението на България от турското робство.

 

— Свърши се с вашата свобода. Нима не знаеш, че там са немците? — каза той и отмина.

 

Отделни случаи ярко показваха омразата на словаците към немците. Една вечер през лятото шестима български студенти, между които и двама богаташки синове, бяхме в ресторантчето на пан Риба в комплекс „Легио доми“. Студентът Асен Максимов заплати на оркестъра да му изсвирят „Волга, Волга“. Когато оркестърът засвири, един около 25-годишен немец го спря и поиска обяснение защо свирят руски песни. Диригентът му каза, че му е поръчано от хората на нашата маса. Тогава немецът дойде при нас и по господарски попита:

 

— Кой е заплатил на оркестъра да свири „Волга, Волга“?

 

— Аз — каза другият студент, който също беше политически неориентиран, но обичаше да дразни немците.

 

Немецът му удари шамар. Ние скочихме. Скочиха и неговите другари. Започна се бой кой с каквото може. Двама от тях вече лежаха на земята. Словаците се струпаха, уж да ни разтървават, но явно бяха на наша страна. Те преградиха пътя на полицията, която не закъсня да дойде, а собственикът — пан Риба ни показа задния вход и ни подкани да се измъкнем. Така полицията хвана само битите. И въпреки че някои, в това число и пан Риба, ни познаваха, никой не беше казал кои сме и въобще, че сме български студенти.

 

След няколко дни Асен Максимов ми даде пари да отида и уредя сметката с пан Риба, още повече че му счупихме цялата витрина. А той ми каза:

 

— Не трябва нищо да плащате. Аз поправих всичко. Това, което направихте, рекламира моето заведение и сега е пълно с посетители. Те идват и казват, че само в моята кръчма е даден отпор на нахалството на немците.

 

 

След закриването на чешките висши учебни заведения за по-малко от една година Братислава стана град, в който се учеха стотици български студенти. Те бяха дошли от Бърно

 

151

 

 

и Прага, а през пролетта на 1940 г. заприиждаха наши студенти от Белград и Загреб. Есента основната част от прогресивните български студенти, следващи в Югославия, някои от които подгонени, дойдоха в Братислава. Дойдоха и много нови студенти от България.

 

Тази студентска маса беше благодатна почва за политическа работа, още повече че много от тях произхождаха от трудови семейства и бяха прогресивни. (Богатите студенти повечето се ориентираха към Виена и другите германски университетски градове, а също и към други страни.)

 

Мнозина бяха дошли като членове на БОНСС от Чехия и Югославия. Доста бяха и членовете на РМС още от България, дори и членове на партията, които бяха минали не лоша школа, а някои даже и през затвора. Така още през март от Белград дойде Борис Николов (Крачун), а до есента дойдоха Руси Русев, Фоти Димитров, Странски, Делчо, Любен Николов, Цено и др. и нашата партийна организация стана цял щаб от опитни партийни работници. Ние създадохме голяма и стройна бонсова организация и провеждахме интензивна политическа и просветна работа както в нея, така и в масовите студентски организации — Българското студентско дружество „Раковски“ и студентската менза. Благодарение на всеотдайната си работа в студентските организации, голямата помощ, която оказвахме на младите студенти при записването и устройването им, и главно личния пример като добри студенти, ние, комунистите и ремсистите, станахме най-авторитетните и признати ръководители на българските студенти в Братислава.

 

Но наред с благоприятните условия съществуваха и твърде големи трудности, които все повече се увеличаваха. Те произтичаха главно от условията, в които работехме — при господството на гестапо и започналата Втора световна война.

 

Опирайки се на полицията (която се боеше от влиянието, което прогресивните български студенти оказваха върху словашките студенти), на българския управляващ легацията в Словакия Шишманов, а и направо на гестапо, легионерите (които също не бяха малко) и цанковистите не само се бореха да превземат ръководството на дружеството и ни правеха непрекъснато въртели, но и следяха нашето поведение и донасяха. Това налагаше да се повиши бдителността, да се затегне конспирацията и да се внедряват гъвкави форми на работа.

 

През лятото на 1940 г. от Виена и София бяха идвали в Братислава разни водачи на легиона. От София също ги бяха инструктирали да се обединят легионери, цанковисти и други —

 

152

 

 

така наречените „национални“ студенти, с помощта на полицията да превземат ръководството на студентското дружество и ако това не им се удаде, да го разтурят.

 

Нашето положение стана твърде сложно. Съгласно съществуващите закони уставът на студентското дружество трябваше да се утвърди от словашкия сейм и тогава то ставаше законно. А уставът на нашето дружество още не беше утвърден и полицията, без да има нужда официално да го разтуря, можеше да не разреши дейността му под претекст, че то не е узаконено. Аз лично бях положил твърде много труд за написването, превеждането и утвърждаването на устава (това ми беше възложено от партийната организация още при идването ни), но то се бавеше.

 

След неуспешен опит от страна на легионерите на годишното събрание на студентското дружество през есента на 1940 г. да превземат ръководството, полицията, която беше дошла с три автобуса да „осигурява реда“ , закри събранието. Не ни се разреши да проведем второ събрание под формалния претекст, че нямаме устав значи, не сме организация.

 

В същото време легионери и цанковисти окончателно се самоотстраниха от дружеството. Образуваха ново, на „националните“ студенти, и също готвеха или чакаха да им бъде утвърден устав.

 

В никакъв случай ние не биваше да допуснем да бъде утвърдено първо тяхното дружество. Това значеше, че студентското ни дружество автоматически следваше да се саморазпусне. Пък и съществуването на две дружества също беше неразумно. Това значеше пред очите на гестапо да се разделим ето това сме фашистите, а това антифашистите.

 

При това положение партийната организация възложи на мене и на Димитър Попов да се заемем с по-скорошното узаконяване на студентското ни дружество. За да имам време за това, следваше да не работя. Затова ми беше направена вноска в мензата за два месеца редовно хранене. (Впоследствие разбрах, че парите ги беше дал моят другар — студентът от Банско Димитър Хаджитодоров.) Договорихме се, че работата трябва да се свърши бързо и неочаквано, защото иначе легионерите ще вземат мерки да ни попречат и ще ускорят работата но узаконяването на своето дружество. „Нека си мислят, че ние нищо не предприемаме.“ Затова, докато изпълнявах задачата, бяхме освободени от задълженията да докладваме какво правим включително и в партийната организация.

 

Наред с тези трудности ние имахме такива и от вътрешен

 

153

 

 

характер. Още в Бърно в нашата организация е имало фракционна група. С нас в Братислава дойдоха някои от тази група начело с Любен Паторчев. Той също беше студент като нас втора година, но беше по-възрастен.

 

Паторчев беше опитен, хитър и енергичен човек. Имаше цветист език. Умееше да издебне момент да се намесва в разговор и да блесне със своя ум и революционност. Той беше и способен човек. Можеше бързо да събере мислите си и да направи хубава информация по международното положение. Помня след договора за ненападение между СССР и Германия и излизането на статията на Тодор Павлов „Против объркването на понятията“ в началото на учебната 1939/1940 г. в Бърно пред секретарите на групи от Строителния факултет той направи блестящо аргументирано изказване в подкрепа на този договор.

 

Той имаше и някои слабости, произтичащи от неговото уеснафяване, и не беше симпатичен на тези, които го познаваха отблизо. Затова хитро пръв се измъкна от „Слободарната“, отчитайки, че в колектива слабостите на хората по-бързо блясват.

 

Чувствувах, че Тодор Цеков имаше някакви резерви към Паторчев. Но той не ни посвети какви са обвиненията срещу него и ние не бяхме достатъчно бдителни както към него, така и към хората, които коткаше. Аз мислех, че Паторчев е неоснователно обиден и затова, докато се изяснят въпросите около него, си стои настрана, но нищо лошо не мисли и няма да направи на организацията и нейното ръководство.

 

През февруари 1940 г. Тодор Цеков трябваше да си замине и предложи за секретар на БОНСС да бъде избран Тоню Тонев, който неотдавна беше дошъл при нас. Ние не приехме предложението му и избрахме хитро прикриващия се верен човек на Паторчев — Лазар Иванов.

 

Докато Тодор Цеков беше в Братислава, Паторчев не предприемаше нищо, а само коткаше някои хора и се стремеше навсякъде да се покаже откъм добрата си страна. Но през февруари след заминаването на Тодор Цеков, не познавайки попълзновенията и морала на Паторчев и неговия човек Лазар Иванов, ние допуснахме в организацията да настъпи брожение. Затова счетохме, че е необходимо на заседание на ръководството да изслушаме Паторчев и изясним отношенията си към него. Но Лазар Иванов в качеството си на секретар на БОНСС ни подведе и пред събраните по друг повод всички секретари на групи той ни постави пред свършен факт — да изслушаме и се изясняваме с Паторчев. Това даде възможност

 

154

 

 

на Паторчев пред целия актив със сърцераздирателни думи да се изкара мъченик за правото дело на партията. Той поставяше въпроса заснемане политическото обвинение към него, което ние пито знаехме, пито му бяхме предявявали. Съвършено законен беше въпросът към него: „Защо ти не постави тези въпроси пред тези, конто те познават, а чака цели четири месеца, докато другарите си заминаха?“

 

Поведението на Паторчев, Л. Иванов и още един студент-ветеринар, стремежът на Лазар Иванов да натрапи Паторчев, а след това и фалшифицирането на протокола от заседанието ни стреснаха. Ние незабавно снехме Л. Иванов като секретар, извадихме от състава на ръководството някои членове и кооптирахме нов секретариат на БОНСС. За да го законспирираме и го спасим от техния натиск, възложихме на Борис Николов, който скоро беше дошъл, непосредствено да ръководи секретариата. А аз се отдръпнах по-настрана, още повече че бях много зает с масовите студентски организации. И наистина доста време, отвличайки се по мене, паторчевци не бяха открили кои студенти влизат в секретариата на БОНСС, което ни даде възможност да се позакрепим.

 

Не след дълго от България пак дойде Тодор Цеков. Той изрази недоволството си, че ние сме се отплеснали и сме дали възможност на Паторчев да внесе смут в организацията. Напомни ни, че затова не е искал Лазар Иванов да стане секретар. Ние пък го критикувахме, че нищо не беше ни казал за Паторчев и за Лазар Иванов, а иска да мислим като него. Идването на Цеков спомогна много да се укрепи организацията, да видим своето място и да се заемем по-уверено с работа.

 

Но паторчевци не преставаха да ровят. Там разбрах колко е мъчно да се работи срещу фракционери в условията на нелегалност. Ние бяхме принудени по редица въпроси да работим и да мълчим. А те не носеха никаква отговорност за организацията и можеха да минат за по-революционни. Постоянно ровеха, натякваха пред бонсистите, че ръководството нищо не прави но един или друг въпрос, и ги насъскваха да обвиняват и искат обяснения какви мерки е взело или мисли да вземе ръководството, за да могат да ни минират. Никога човек не можеше да знае какво му кроят, с какво ще го атакуват особено около въпросите, свързани с нашата линия в студентското дружество.

 

Когато през пролетта и особено през есента на 1940 г. дойдоха основната маса студенти от Югославия и София, ние правехме всичко възможно да ги запишем и настаним и да не позволим

 

155

 

 

да попаднат при легионерите. Но докато двамата с Христо Георгиев ден и нощ превеждахме документи от български на словашки и ги преписвахме, чрез свои познати те ловяха нашите студенти и ги настройваха срещу ръководството на БОНСС: че то правело съюз с легионерите, че капитулирало пред тях. Главното им обвинение беше: защо ръководството не излиза пред студентите да каже какво прави, защо не даде отчет поне пред секретарите? И трябва да се признае, че до известно време те имаха успех. Смут бяха внесли даже и у един другар, член на партията.

 

След като полицията разтури събранието ни и легионери и цанковисти се обособиха, не разбирайки какво ще предприемем, паторчевци нададоха вой: „Какво прави ръководството? Защо бездействува? Ето легионерите и цанковистите се обединиха и се готвят да създадат ново дружество с нов устав. В това дружество те ще определят условията за членуване и или провеждай тяхната политика, или стой вън от дружеството и с това сам казвай на полицията кой си и защо не те приемат. Но те си плетат кошницата, а нашите дремят или се занимават с други неща. Защо не кажат на организацията какво смятат да правят? Искайте да ви кажат какво правят и защо мълчат. Макето (Крум Радонов) мисли, че тук може да ръководи организацията по „македонски“.

 

Но те не спираха дотук. От другари, които преди да дойдат от България се бяха срещнали с някои ръководители на БОНСС, ние разбрахме, че паторчевци чрез свои познати са информирали неправилно ръководството в София за борбите в нашата организация. Затова ние решихме да направим един подробен устен доклад. За целта партийната организация изпрати мене, като ми плати пътните до София.

 

От друга страна, в София съществуваше БНСС Български национален студентски съюз — като официална масова студентска организация. Ръководството ѝ беше в ръцете на фашистите. Нужно беше и чрез него да се опитаме да повлияем на поведението на легионерите и цанковистите, макар и предварително да бяхме убедени, че нищо няма да излезе.

 

156

 

 

 

49. Към София

 

В София пристигнах в първите дни на декември. Още на границата един железничар ми каза, че Съветският съюз предложил на България да сключат пакт за дружба и взаимопомощ, но българското правителство отказало и скрило от народа. (Това беше известното в историята предложение на СССР чрез дипломата Соболев, във връзка с което в България стана голямо раздвижване, в това число и в армията. Събираха се подписи под обръщения към Народното събрание и правителството, с. които народът настояваше да бъде прието това предложение. Това беше така наречената Соболева акция.)

 

На другия ден излязох рано с цел да се срещна с другарите и да се осведомя по-точно за обстановката и задачите, които нашата партия поставя сега.

 

Отидох при Тодор Джамбазов — студент, който живееше в Лозенец. Той ме свърза с Атанас Цанев от ръководството на БОНСС. Аз подробно доложих за обстановката в Братислава, в студентското дружество, в нашата организация на БОНСС и обосновах нашите решения. След това Атанас Цанев ми зададе няколко въпроса, от които между другото разбрах, че и той знае, че сме решавали някои въпроси „но македонски“ и сме „разгонили“ добри другари. Обясних му всичко най-подробно и отново подчертах факта, че по наша и главно по моя вина Лазар Иванов стана секретар на БОНСС. Това показва, че ние нито сме гонили, нито гоним някого. Напротив, проявихме голяма търпимост, с което се внесе смущение в организацията.

 

На уговорената след известно време среща Атанас Цанев ми каза следното: „Ръководството счита, че вие сте работили добре, правилно сте действували и правилно сте мислили но въпросите на студентското дружество. Не бива да се смущавате, че до нас могат да дойдат и други информации. Необходимо е вие да проявите такт и да помогнете на бонсистите, конто са попаднали под влиянието на фракционерите, още повече че и вие сам казвате, че повечето са добри и честни младежи. Обсъдете отново вашето отношение към някои от тях.“ След това ми даде и други указания.

 

В същото време ходих и в ръководството на БОНСС в Студентския дом. Както очаквах, още незавършил разказа си за разколническата дейност на някои студенти и за пречките,

 

157

 

 

които имаме в студентското дружество, те ме прекъснаха с думите: „Трябва да е ясно, че ние водим борба против комунистите.“ Опитах се да докажа, че нито дружеството, нито ръководството му са комунистически и че до неотдавна и те не само че членуваха, но и участвуваха в ръководството му като председатели и подпредседатели, че никой не е заинтересован да се цепи българското студентство, че това ни излага и пр., и пр. Но те отново заявиха, че не могат да допуснат чрез студентските дружества да се сее комунистическа зараза сред утрешната българска интелигенция и че аз съм наивник, щом не съм разбрал начина на работа на комунистите. Стана ми ясно, че тази рязка линия на легионерите е благословена оттук. Тава ни ориентира добре какво може да бъде тяхното поведение в бъдеще.

 

Наред с тази работа се срещах с наши другари и влязох в курса на политическите събития в България и дори участвувах в някои акции.

 

Ходих и при Тодор Павлов, чието мнение по много въпроси на международната и вътрешната политика беше безспорно най-авторитетно особено за нас, студентите. Той нашироко ме запозна с характера на събитията в страната. Съобщи ми, че на следващия ден в Народното събрание ще бъде вкарана работническа делегация, която да изложи искането на софийските работници да бъде прието предложението на Съветския съюз и да се сключи пакт за дружба и взаимна помощ, че под предлог на неутралитет българското фашистко правителство яростно се съпротивява и делегацията ще бъде вкарана с акция, със сила.

 

Разбрал намерението ми да участвувам в тази акция, той ме предупреди, че не бива, защото сигурно ще има арести и това може да попречи на заминаването ми.

 

Затова се възползувах от факта, че носех писмо от един наш другар до баща му, който беше народен представител от Средецка (Грудовска) околия. Той ми даде карта и влязох в залата на местата за публика.

 

През всичкото време следях поведението на нашата парламентарна група. Възхищавах се от критиката на Любен Дюкмеджиев срещу министъра на вътрешните работи Габровски и очаквах кога ще бъде вкарана работническата делегация. Но това не стана.

 

Другарите Малин и Милка Молерови ме поканиха на 7 декември да прекарам вечерта заедно със студентите от нашия край, които се събираха в ресторант „Росица“ на ул. „Алабин“.

 

158

 

 

Там бяха и Никола Вапцаров, Антон Попов и други деятели на културния фронт от нашия край. Там се запознах с другарката Елена Балабанова, с Борис Цветков и др.

 

Прекарахме много весело. Пяхме песни, разговаряхме и в определено време тръгнахме, за да участвуваме в насроченото от БОНСС поклонение пред паметника на Левски и в манифестацията на студентите. Нашата група вървеше тихо, но в стегната колона.

 

По улиците, както винаги на този празник, пияни студенти, обикновено членове на фашистки организации, и хаймани крещяха, пееха, валяха варели и кофи за смет, дигаха невъобразим шум. Те явно нямаха намерение да участвуват в манифестацията или по-право смятаха да участвуват, но на страната на полицията срещу прогресивните студенти. Затова ни гледаха недружелюбно и яз ви течно подмятаха.

 

При паметника пред голям митинг говори един студент. След завършване на речта с падане на колене отдадохме почит на борците за свобода. После се оформи колоната за манифестация и с „Жив е той, жив е“ потеглихме към Ректората, а оттам свихме по бул. „Руски“ към Народното събрание.

 

Малин, Милка, аз, Елена и Борис хванати подръка крачехме в първата редица. Но току-що бяхме стигнали до площад „Народно събрание“, върху нас връхлетя многобройна конна полиция и започна да бие с бичове. Другарите ми се откъснаха вдясно. Аз попаднах между полицаите и като се отскубнах, забързах към паметника „Цар Освободител“, разчитайки, че конете не могат да се качат там. На всички страни бягаха студенти и студентки, безогледно гонени, газени и шибани с бичове.

 

Не спрях при паметника, а се насочих към ул. „Шишман“. Тогава видях, че един конник се спусна галоп след мене. Светкавично ми мина мисълта, когато той ме удари, да се хвана за бича, който е завързан на ръката му, и да го съборя от коня. Така и направих. Полицаят падна и главата му тупна като тиква на паважа.

 

Сега вече трябваше на всяка цена да бягам. Затова с няколко скока преминах ул. „Шишман“ и се смесих в голямата група студенти, която се тълпеше пред мензата на ул. „Аксаков".

 

С Никола Вапцаров се срещах няколко пъти. На 8 декември му бях на гости в къщи. Той живееше на ул. „Парчевич“. Разговаряхме дълго по всички въпроси, които ни интересуваха. Казах му за успехите си в учението и за участието ми в партийната работа сред студентите и колко е мъчно да

 

159

 

 

се следва без издръжка. Споделих с него, че в разговор с едно познато семейство съм намекнал за заем, който да изплатя след завършването. А те, за да отбият, ме посъветваха да се оженя за някоя богата, която да ме издържа.

 

— Брат, вземи си другарка — рече той, навярно за да ме предпази да не би в нуждата си да направя компромис.

 

По тона му разбрах, че си има неприятности с Бойка. Въпросите бяха излишни.

 

Никола Вапцаров ми каза, че във връзка с организирането на акцията за събиране на подписи в Разложко за приемане предложението на Съветския съюз той ще замине за Банско.

 

Казах му, че след един-два дни ще си отида и аз за малко.

 

На 11 декември заминах за Банско. Вечерта се срещнах с Никола Рачев. Гостувах на Михаил Ковачев и, разбира се, повечето време си бях в къщи. На другия ден отново отидох при Никола Вапцаров, взех няколко броя от написаното от него изложение, под което ще се събират подписи, и макар и да не бях екипиран за зимата, тръгнах пеш за Добринище. Там гостувах на семейството на брат ми Драгосин и си уредих среща с Иван Козарев. Козарев беше много радостен, като ме видя, и разпитваше за всичко. Дадох му изложението и си тръгнах. Но ние имаше още много неща да си кажем. Затова той ме изпрати до половината път между Банско и Добринище. И сега ми е пред очите как, за да върви успоредно с мене, той газеше по снега встрани от току-що образуваната пътека и непрекъснато задаваше въпроси.

 

Когато се върнах в Банско, Никола Вапцаров беше вече арестуван. Аз веднага заминах за София и след два дни — за Братислава.

 

 

В Братислава докладвах в партийната организация за резултатите от отиването до София, информирах ги за положението в България и борбата на нашия народ за сключване пакт със Съветския съюз. На другия ден направих същата информация и пред секретарите на групи. В ръководството ние обсъдихме препоръките, които пи бяха дадени, и начините за тяхното осъществяване. След това се заех с уреждане на въпроса за студентското дружество.

 

Без да знае нашия замисъл, българският генерален консул в Братислава Михера, чех по националност и голям капиталист, но в не твърде добри отношения с Шишманов (управляващ легацията),

 

160

 

 

ни помогна. Още при образуване на дружеството ние го обявихме за почетен председател и му връчихме диплом. С Димитър Попов отидохме при него и в качеството му на почетен председател го помолихме да ни помогне по-скоро да бъде утвърден уставът на Българското студентско дружество. Той се обади на свои познати, между които и юрисконсулта на Словашката народна банка, който беше деятелен човек и минаваше за голям приятел на българите. След 10—15 дни уставът беше утвърден и ми го дадоха на ръка.

 

С устава отидохме при професор Криванец и го помолихме да ни съдействува пред началника на полицията в Братислава за разрешение да проведем годишно събрание в аулата на Техниката. Заедно с него отидохме при директора на полицията. След като видя утвърдения устав и изслуша молбата и декларацията на професор Криванец, той предупреди да не допуснем скандали и под отговорността на професора разреши събранието.

 

Същия ден информирах партийната организация, събрахме студентите, които дотогава влизаха в състава на ръководството на дружеството, и веднага написахме и разлепихме обяви за събранието на следващия ден.

 

Това беше гръм за легионерите, цанковистите и фракционерите. Ние вече можехме да отговорим какво сме правили за студентското дружество и още същата вечер цялата организация беше информирана не само какво сме мислили и правили, но и защо е било необходимо да мълчим. Сега фракционерите трябва да търсят други поводи, за да ровят, и то при далеч по-малък шанс да ги слушат.

 

Но нашата победа още не беше пълна и осигурена. Нужно беше да се разбие съюзът между легионери и цанковисти ида не се допусне така наречените „национални студенти“ да атакуват дружеството като комунистическо. Затова по решение на партийното ръководство извикахме представители на легионерите и цанковистите (официално ние минавахме за безпартийни) и им предложихме да помислим заедно за ръководството на дружеството, като им казахме:

 

— Ето ви утвърден устав и разрешение на полицията за провеждане на събранието. Досегашното ръководство реши да го проведе утре в аулата на Техниката. Въпреки че вие бягахте и поставихте в тежко положение дружеството, ние още един път ви каним. Дайте да не цепим българските студенти. Какво има да делим на словашка земя? Ние считаме,

 

161

 

 

че можем да се споразумеем. Надяваме се, че ще преоцените позицията си. Ние ви предлагаме председателското място и един подпредседател. Разбира се, ние държим да знаем кой ще бъде председател. До 10 часа вечерта ни съобщете вашето решение, за да оформим новата листа за ръководството.

 

Представителите на легионерите и цанковистите още повече се объркаха. Те сами декларираха, че ние не на думи, а на дело сме за обединяването на българските студенти и въпреки че те сами са се отлъчили, пак ги каним.

 

Фракционерите обаче, като научиха това, отново ревнаха „Защо правят това? Легионерите са разбити. Макето предава всичко“ и т. н. и у някои другари макар и за кратко време се появи смущение. „Наистина—казваха те — защо бяха тези усилия, когато ръководството доброволно се предава в техни ръце?“ Но те очевидно не познаваха противника.

 

Както и очаквахме, легионерите и цанковистите не можаха да се споразумеят за председателското място, за големството. Те се събрали в едно кафене, спорили кой повече има право на него. Легионерите били по-неотстъпчиви и даже една част не е била съгласна въобще да влизат в ръководството на това дружество. Спорили, спорили и накрая се сбили.

 

В уреченото време при нас дойде само водачът на цанковистите Копаранов и заяви, че легионерите не са съгласни. Ние почакахме още малко и съставихме листата. Приехме Копаранов да бъде председател и им дадохме още едно място за член. За председателското място Копаранов хули легионерите навсякъде — и пред временно управляващия легацията Шишманов, и пред полицията. Въпреки това дружеството се ръководеше от нас, защото между другото той беше некадърен човек.

 

На събранието от легионерите дойде само един от ръководителите им — Хлебаров. Той беше добър студент и беше член в старото ръководство. Отново го поканих да влезе в ръководството, но той отказа. Впоследствие разбрахме, че бил сторонник да се споразумеят с нас.

 

Това беше голям наш успех. Ние отстояхме дружеството и си осигурихме легални форми за работа и влияние над цялото студентство. От друга страна, разбихме организацията на студентите-фашисти, към които поради страх да не ги обвинят, че подкрепят комунистите, можеха да отидат и много аполитични студенти.

 

Този наш успех повиши авторитета ни пред всички студенти. Затова говорят и такива факти. Един път легионерите обвинили Асен Максимов, който не беше легионер, но постоянно

 

162

 

 

беше в тяхната компания по кръчми и кафенета, че гласувал за комунисти. Той им отговорил: „Мене не ме интересува комунисти ли са или не. Главното е, че са честни хора и работят за единството на българските студенти, без да ламтят за големство като вас. А вие се избихте с цанковистите за едно председателско място.“

 

От друга страна, нашите другари се убедиха, че в озлоблението си фракционерите само ровят.

 

След известно време Паторчев и Лазар, които бяха отишли в Бърно, започнаха да се занимават с валутни афери и флиртували с легионерите, с което окончателно се дискредитираха.

 

Единството в организацията се укрепи и групите започнаха организирана учебна работа. В ръководството на БОНСС като секретари на групи, в ръководството на студентското дружество и мензата работеха чудесни наши другари, някои от които току-що дошли от България.

 

През това време ние вече се бяхме свързали със словашката комунистическа партия. Аз се срещах всяка седмица с определен другар, споделях нашия опит по организиране борбите на студентството, което за тях се оказа особено нужно, и получавах необходимата информация и съвети.

 

Легионерите и управляващият легацията Шишманов не униваха. Те ни създаваха най-различни неприятности и накрая, за да се отърват от нас, издействуваха решение да бъдем екстернирани. На 29 април 1941 г. 38 български студенти, с малки изключения най-отговорните другари, бяхме извикани в българската легация. Шишманов ни съобщи, че до 1 май трябва да напуснем Словакия. Такава била заповедта на полицията. Той много съжалявал, но нямало какво да се прави. Затова ни извикал, за да се подготвим, а не да ни арестуват и изпъдят оттатък границата. Времето, с което разполагахме, беше недостатъчно да си вземем дори изходни и транзитни визи през Унгария и Югославия или Румъния, камо ли да си уредим някои въпроси по следването. А учебната година завършваше на 15 май.

 

Заявих на Шишманов: „Няма защо да се преструвате. Ние знаем, че това гнусно дело е ваше, разбира се, по донесение и искане на студенти, които представляват България по кафенетата и кръчмите. Но ние ще направим този въпрос достояние на цялата общественост в България.“

 

Нужно беше да се противодействува поне за известно време не само заради самите нас, но и поради това, че се обезглавяваше организацията. Решихме този и следващия ден да

 

163

 

 

се укрием, за да не ни арестуват, да подготвим ново ръководство, а на мене и Димитър Попов отново се падна да потърсим защита от словашката общественост и на първо място от професорския сбор. Борис Александров и Фоти Димитров се заеха с укриване на нелегалната литература. В същото време всички трябваше да си вземат визи от полицията и по възможност унгарска транзитна виза, за да можем при екстрен случай да напуснем редовно Словакия.

 

С Попов отидохме при ректора на Техниката професор Бутан и го помолихме да се застъпи да останем поне до края на учебната година. Но той дори не изказа съжаление и заяви, че ние сме си виновни. Отидохме отново при професор Криванец. Той се свърза по телефона с директора на полицията и го помоли да ни приеме на другия ден сутринта.

 

На 30 април директорът на полицията ни прие. Той знаеше защо отиваме и не се наложи да обясняваме.

 

По държането на директора се виждаше, че това не е тяхно дело и че ролята на маша, каквато му е отредена, не му е по вкуса. Затова той каза на професора: „Не мога да отменя тази заповед. Вие знаете чия е тя. Но вярно е, че за 15 дни на студентите се проваля годината и трябва някак да им се помогне. Затова дайте да направим така: които нямат изпити, да си заминат, а другите да подадат молби до нас, в които да посочат колко дни са им необходими, за да завършат годината, да положат изпити или да предадат проектите си. Давам ви една седмица срок. След това една седмица ние ще проучваме молбите им и докато се произнесем по тях, 15 май ще дойде. Но предупреждавам. Тези, които нямат изпити, да си заминат.“

 

Такъв пълен успех ние не очаквахме. Наред с авторитета на професор Криванец струва ми се, че тук помогна и стремежът на директора на полицията да прояви самостоятелност, да покаже, че е властен, да внесе свои съображения и поправки в провежданите от полицията мероприятия.

 

Ние хвърлихме всичките си сили за уреждане на работите си в Техниката и в Медицинския институт. Стремяхме се да оформим проектите си. Някои се явиха и на изпити.

 

В същото време продължихме да заангажирваме все повече и повече хора в наша защита. Обърнахме се и към почетния председател — българския консул Михера — и почетните членове на дружеството. Особено аргументирано се застъпиха някои от професорите, които доказваха, че всички сме добри студенти. По такъв начин заповедта по същество беше отменена. От набелязаните за екстерниране другари предварително

 

164

 

 

си заминаха само няколко души, които нямаха изпити и проекти за приемане. Между тях беше Димитър Попов Някои от останалите заминаха на 15-ия ден, а мнозина останаха и след тази дата.

 

 

След завършването на войната на Балканите ние вече виждахме, че хитлеристите съсредоточават войски и военни материали на изток. На всеки 10–15 минути минаваше военен влак. Споделяхме с другарите от словашката компартия и те също ни съобщаваха данни за големи военни съсредоточавания на полска територия. Но си казвахме: „Не може да бъде съветското разузнаване да не знае за тези съсредоточавания. Нима в Чехословакия, Полша, та дори и в самата Германия няма комунисти?! Нима те не виждат в това угроза за Съветския съюз?!“ От друга страна, нашата оценка на обстановката беше нереална. Ние си представяхме как Червената армия ще помете хитлеристките войски, ще настъпи дълбоко в Европа, с което ще способствува да започнат въстания, революции.

 

Аз горях от желание да се върна в България, в родния си край. Но веднага си казвах: „Между Съветския съюз и Германия има пакт за ненападение. От вестниците и другата информация не личи този пакт да е изгубил сила. Ами ако войната не започне? А на мене ми остава само година и половина да завърша.“ У мене надделя решението да остана в Словакия. Пък ако обстановката се влоши, веднага да си замина.

 

Под формата на стаж в Министерството на железниците, група студенти заминахме на различни строителни обекти. Аз отидох в с. Славошовце — Източна Словакия. [1]

 

 

50. 22 юни 1941 г.

 

Жителите на селото и работниците от строителството, които си живееха мирно и весело, пиеха си бирата, пееха новата песен за момците, които денем строят ж.п. линия, а вечер

 

 

1. Между селата Хижнян води и Славошовце се строеше нова ж.п. линия с тунел. Строителството се ръководеше от инж. Ржезничек, чех, с група техници и стажанти, между които бях и аз, а се изпълняваше от частна строителна фирма с шеф белогвардеец.

 

165

 

 

любят момите, сутринта на 22 юни научиха за вероломното нападение на хитлеристката армия срещу Съветския съюз. Сърцераздирателен писък на жените, чиито синове и мъже бяха повикани в армията, се чуваше в много къщи. В Словакия беше обявена мобилизация. Като сателит на хитлеристка Германия тя се включи във войната веднага след започването ѝ.

 

Сутринта при мене дойде Харизан Харизанов от с. Атолово, Ямболско, който работеше в с. Хижнян води, за да ми каже, че от гр. Брезно над Хроном е позвънил Петър Петров и му съобщил, че в квартирата ми в Братислава е правен обиск и полицията ме търси. Зададох му няколко въпроса, но той нищо повече не знаеше. „Ти си знаеш и вземай мерки“ — каза той и побърза да се върне.

 

Веднага отидох при инж. Ржезничек и му казах: „Господин инженер, срокът на разрешението ми да остана в Словакия изтича след една седмица. Разрешете ми да замина за Братислава да си уредя въпроса с продължаването срока и ако може да ме авансирате поне за времето, през което съм работил.“

 

Инж. Ржезничек нищо не подозираше и не само че ми разреши и ми даде 500 крони аванс, но ми даде още 1000 крони и цял кош с продукти да нося на жена му в Братислава. Даде ми също и карта за безплатно пътуване 1 клас като служител в системата на железопътния транспорт.

 

Докато той нареди коша с продуктите, отидох и до канцеларията на фирмата-строител да се обадя и на техниците, за да не се хвърля подозрение, че съм избягал. Шефът на фирмата, един дебеланко белогвардеец, беше живял известно време в България и като разбра, че съм от Банско, веднага го свърза с македонските убийства и уж на шега през всичкото време ме наричаше „бандит“. Не знам по какъв повод, там беше и един висок инженер белогвардеец, който предната пролет в Братислава ни демонстрира свое изобретение — лата за автоматично измерване разстояния при правене тахиметрични и други снимки. Може би той имаше някакво отношение към фирмата. Всички бяха възбудени, а шефът, щом ме видя, извика на словашки:

 

— Бандит, като се разкапят болшевиките, ще дойдеш да се учиш в Москва.

 

— Ще отида, защото няма да се разкапят — дръзко му отговорих аз и си помислих, че всички ще се нахвърлят върху мене. Но за мое учудване инженерът с гняв му каза приблизително следното: „Как да наречем тези, които в злобата си срещу болшевиките желаят разгрома и заробването на Русия?“

 

166

 

 

И отделно в репликите: „Какво имаше ти и какво ти взеха? Аз, който изгубих цяло имение — земя, гори и капитали, — имам по-голямо основание да мразя болшевиките. Но аз не пожелавам разгрома и заробването на Русия.“

 

Време беше да си отида, защото влакът тръгваше скоро. „Ето че и белогвардейците са различни“ — мислех си по пътя аз. Некадърният инженер Хардиюк също като този толуп съскаше против болшевиките и беше готов да служи на враговете на своята родина. А този способен инженер се оказа патриот, а не продажник. Велико нещо е родината.

 

Гаричката на селото гъмжеше от изпращачи. Мобилизираните се качиха във влака и се лепяха по прозорците. До мене стоеше около 30-годишен рус червендалест здравеняк. Той работеше на строителството. Някой му каза нещо, а той размаха юмрук и извика. „Почакай, ще им покажа само петите“, т. е. ще избяга, ще премине на страната на Червената армия.

 

В гр. Брезно над Хроном изпратих коша с продуктите като колетна пратка до жената на инженера и отидох да намеря Петър Петров. Той не знаеше нищо повече, по ми даде адреса на Кънчо Стоилов в Банска Бистрица, чрез когото бе получил съобщението.

 

В Банска Бистрица Кънчо ми разказа, че в Братислава е станал провал със словашката група и полицията се добрала до някакви данни за мене. Направен е обиск в квартирата ми и са взети книги и някакво знаме. Пани Сламова [1] е арестувана.

 

Договорихме се Кънчо да съобщи по телефона на Андон Пенев да ме чака в квартирата си, която беше на същата улица през няколко къщи от нашата квартира, а аз със следобедния влак да замина за Братислава.

 

В Братислава пристигнах вечерта и отидох при Андон Пенев. Той ми съобщи, че Сламова е пусната и че няма признаци другите български студенти да знаят за арестите и за мене, освен нашите другари. Това беше благоприятно. Задължих го

 

 

1. Хазайката Юлия Сламова имаше къщичка на етаж и половина на улица „Хаберманова“ в отдалечения квартал „Бели криж“. Тя беше ятак на нелегални другари от Словашката комунистическа партия и знаеше твърде много хора. В таванската стаичка живееше студентът Любомир Конакчиев заедно със секретаря на ЦК, тогава Бацилек. Но Бацилек замина за Съветския съюз (поне така знаехме). На негово място Сламова прие мене. На първия етаж в една стая живееше нелегалният партиен функционер Гайдош, който често отсъствуваше.

 

167

 

 

да ми устрои среща със Сламова и с Димитър Хаджитодоров.

 

На другата вечер се срещнах със Сламова. Тя ми разказа как е станал провалът, какво е разпитвана и как е отговорила.

 

Търсейки някаква радиостанция, на 20 юни полицията попада в къщата на един другар в края на гората. При обиска се натъкват на хартия, на която на циклостил се печатаха позиви и нелегалният орган „Кладиво“. Освен това намерили и две книги на български език, което ги навежда на мисълта за връзка с българи. (Те бяха от библиотеката на БОНСС и в деня, когато щяхме да бъдем екстернирани, Марко Цолов ги бил дал на Ладица Сламова да ги скрие. Тя ги отнесла у този другар, с когото бяха близки.)

 

Полицията започнала още в къщи да бие и разпитва този другар за хартията и книгите. Детето му — около 10—11-годишно момченце — се разплакало и се нахвърлило да брани баща си. Тогава един полицай го хванал за ръка, измъкнал го на балкона и затворил вратата. То се спуснало от балкона и изтичало у Сламова да ѝ разкаже какво става у тях.

 

Сламова успокоила детето, залъгала го с нещо и изнесла и закопала в градината машината, на която се пишеха позивите. Не след дълго време полицията дошла, оградила къщата и започнала обиск в нашата стая. Но хазайката беше хитра жена. Тя запазила хладнокръвие, което много ѝ помогнало.

 

Полицаите отворили един мой куфар, който беше пълен с книги от библиотеката на БОНСС, и ахнали. Отгоре книгите бяха покрит с четири червени пояса за танцовата трупа при дружеството. Те си помислили, че са червени знамена, и ги взели. От книгите ми взели тези, които им се видели най-опасни.

 

Веднага започнали да разпитват хазайката какъв съм и къде съм. Тя нарочно ги излъгала, че работя към гр. Турчански Свети Мартин, та докато се лутат да ме търсят, другарите да ми съобщят да се укрия.

 

След това полицаите разбили ключалката и отворили куфара на Гайдош. Вътре била само работническата му книжка, но на друго име. По снимката обаче те го познали и запитали къде е той. Тя отговорила: „Този господин дойде да търси квартира и аз му обещах една стая. Но след това дъщеря ми се сгоди и когато дойде, му казах, че стаята ми трябва. Той ме помоли да остави куфара си и за да не пречи долу, аз го оставих в студентската стая.“ На въпроса, кога е идвал последен път, тя отговорила. „На 1 юни.“

 

(Дъщерята действително тогава се беше сгодила.)

 

168

 

 

В това време Гайдош си идвал в къщи и като видял, че тя е блокирана, върнал се и се укрил другаде.

 

В ареста, когато я разпитвали след един-два дни, почнали да ме назовават „Маке“. Значи, някой друг от арестуваните беше вече казал прозвището ми.

 

Разбрах, че е арестуван Кръстевич, един от словашките другари, с когото бях свързан. Фактът, че полицията ме търси, говореше, че съм провален. Като прибавим и това, че бях определен за екстерниране, най-правилното решение беше да мина в нелегалност.

 

Ясно беше, че след започването на войната срещу СССР в България ще се развият бързо сериозни събития и аз неудържимо се стремях да се върна колкото се може по-скоро. И след като всичко около провала се изясни, заех се да организирам заминаването си.

 

Тъй като трябваше да се премине през две воюващи страни — Унгария и Югославия —или Румъния, а канал нямаше и беше опасно, ако ме хванат да ме сметнат за шпионин, реших да си взема транзитни визи от унгарската и румънската легация, което не беше трудно, а изходна полицейска виза да си издам сам.

 

 

51. Гузен негонен бяга

 

Докато си уредя всички въпроси, укривах се в Братислава, което не беше безопасно. Някои словаци се бяха отклонили от мобилизация и по улиците, парковете и особено в крайните квартали и гората непрекъснато сновяха групи от моторизирана словашка полиция и от гестапо и правеха така наречените „облави“ [1]. Хората се оглеждаха подозрително. А аз бях в такава възраст, че законно следваше въпросът: „Защо не си мобилизиран?“

 

Един ден дадох паспорта си на Димитър Хаджитодоров да ми вземе унгарска виза и си определихме среща при черквата в курортния квартал „Патронка“. Докато дойде време

 

 

1. Хайки за залавяне на хора.

 

169

 

 

за срещата, съблякох се да се пека на слънце на една полянка, където имаше повече почиващи, за да не будя подозрение. Когато вече реших да се обличам и седнах, видях двама млади мъже, че ме наблюдават и се скриха зад храстите. „Следят ме“ помислих си аз, облякох се и тръгнах в противоположна посока, за да не ги отведа на срещата. Направих няколко зигзага и отидох в ресторанта при черквата да обядвам. След малко същите двама мъже дойдоха в градината на ресторанта, седнаха на една маса и си поръчаха пиво. Може би защото закъсня пивото им, единият от тях дойде към салона и като ме видя, като че ли се изненада. Убеден бях, че следят мене, и започнах да обмислям как да избягам. Обстановката беше твърде трудна. Трябваше да мина покрай тях. Друг изход нямаше. Можех да скоча през отворения прозорец, но в двора на ресторанта имаше голямо куче вълча порода. За моя изненада те хитро се измъкнаха, като оставиха парите за пивото на масата. По всяка вероятност и те са помислили, че ги следя, и се скриха от мене.

 

След като се срещнахме с Димитър Хаджитодоров и тръгнахме за града, към гарата срещнахме внушителна група моторизирана полиция, която бързаше към „Патронка“. Впоследствие научихме, че тя претърсвала слънчевите поляни и извършила арести.

 

 

52. Заминаване

 

След като получих унгарската и румънската транзитна виза, с помощта на студентите-химици изчистих някои данни от изходната виза, дадена ми още на 30 април. Изпратих двама студенти да си вземат едновременно изходни визи. Взех им паспортите и ги сравних. На тях имаше по една еднаква и една последователна цифра. Преписах данните от визата на единия паспорт върху моята. Със същото мастило имитирах и подписите и казах на този студент да замине един ден след мене.

 

Под претекст, че изпраща свои другари, в същото време Димитър Хаджитодоров на два пъти ходи до границата, за да изучи условията, при които се прави проверката. Оказа се, че когато пътува мотрисата и през нощта, паспортите се вземат и проверяват в паспортното бюро. А когато се пътува през деня,

 

170

 

 

проверката става в самия влак. Значи, така има по-голяма възможност да се промъкна.

 

Организирано беше пътуването на около 38—40 души студенти, в това число и някои легионери, през Югославия. Освен Андон Пенев, който ме придружаваше през Румъния, и Кънчо Цафаров, който не пътуваше, а беше „изпращач“, никой друг не знаеше нищо за мене. Ако не успея да премина, но успея да се откопча, беше организирано Димитър Хаджитодоров с една кола да ме чака на шосето близо до границата, а след това да отида в една квартира в квартал „Динамитка“. Уговорено беше при проверката двама другари да подтикват другите студенти едновременно да си подават паспортите, за да минава тя по-бързо, и ако паспортните служители разберат нещо, да създадат суматоха, за да мога да скоча от влака и да избягам.

 

Влакът спря на границата и веднага бе обграден от граничари. В първото купе, където бях и аз, влезе паспортният чиновник с дълъг списък в ръка, а на входовете застанаха полицаи, Чиновникът пое първия паспорт, отвори го и започна да гледа в списъка. „Навярно там са записани имената на лицата, на които бяха дали изходни визи, или пък имената на тези, които се търсят от полицията“ — помислих си аз и тръпки полазиха по гърба ми.

 

Студентите и от другите купета, подтиквани от Андон, подаваха своите паспорти едновременно, дори и през рамото на полицая. Паспортният чиновник прегледа няколко внимателно и след като разбра, че това са студенти, получили почти едновременно визи, прегледа един по-небрежно, след това на друг постави щемпела „напуснал на . . .“, без да го сравнява със списъка. В това време подадох своя паспорт. Той удари щемпела и на него и аз си го прибрах и седнах. Но студентите продължаваха да го атакувате паспортите си. Той се разсърди и се развика. „Какво е това! Я всеки да си седне на мястото!“ И започна отново щателно да сверява всеки паспорт със списъка. И макар че всичко мина благополучно, трудностите ме чакаха на българската граница, и нервите ми не можеха така лесно да се отпуснат. Кънчо Цафаров слезе от влака, за да подаде телеграма до Димитър Хаджитодоров с уречения текст, че сме преминали благополучно. Малко след това получих и унгарския щемпел, че съм влязъл законно през граничният пункт в Унгария.

 

Когато стигнахме румънската граница, пуснах картичка на Харизан Харизанов, който се беше върнал в Братислава.

 

171

 

 

Тук ни чакаше друга неприятност. Оказа се, че ние не можем да си платим билетите дори до Букурещ, защото имахме всичко 2000 леи, а един билет струваше 1500. За наше щастие кондукторът знаеше български. Ние започнахме да се пазарим да му дадем документите си до Букурещ, а там „ще плати нашата легация“. Показвахме му не паспортите си, а студентските легитимации. Но и той беше хитър. Взе ни не само студентските легитимации за оправдание в случай на проверка, но и всичките пари. Накрая, малко преди да спре влакът, ни издаде билети за 76 леи, за да можем да слезем на гара Букурещ, а останалите взе за себе си. Обърнах се към него с думите: „Ами от Букурещ до Гюргево?“ Той ми каза да се качим във влака и да седим спокойно. Той ще нареди никой да не ни закача. И така направи.

 

В Букурещ с Андон се гласяхме да нощуваме на гарата, защото влакът до Гюргево тръгваше на другия ден сутринта. Но с нас пътуваше една немкиня от судетските области и знаеше чешки. Тя отиваше при мъжа си в България, който беше доставчик на орехови трупи за приклади на оръжие. За България пътуваше и една бабичка. Ние им помагахме да се разберат с кондуктора и те ни платиха хотела.

 

От Букурещ нататък вече минавах за преводач на двете немски дами. Още на ферибота българските митничари и полицаи се отнесоха с голямо уважение към немските гости. Аз се възползувах от вниманието им и към мене и помолих един полицай да ми уреди бързо паспорта, „за да не изпусна влака“, защото нямам никакви български пари. Той се хвана и веднага ми донесе подпечатан паспорта. Аз тук бях готов да избягам и без паспорт, но това ми даде възможност да стигна спокойно до София.

 

Андон Пенев имаше 500лева български пари. Даде ми ги за път, а той остана в Русе да чака от баща си телеграфен запис. На заминаване прегърнах чудесния другар Андон. Поблагодарих му горещо за предаността му, за неговата готовност да сподели всички трудности и опасности с мене и че ми помогна да се измъкна. Той беше първият, който се зае чрез другарите да ми съобщи да се укрия. Той последен ме придружи и до България.

 

 

52б. Начало на революционната ми дейност в България

 

В София пристигнах към 6 юли — в твърде тежко време. Трета седмица вероломно нахлулата в мирната съветска страна хитлеристка армия сееше смърт, превръщаше в пепелища

 

172

 

 

завладените градове и села и продължаваше да настъпва. По радиото гърмяха войнствени маршове и истерични крясъци на хитлеристите за тяхната светкавична война, за големите им победи и за скорошната гибел на Съветския съюз.

 

Не оставаха назад и продажната българска буржоазия и фашистките лакеи. По радиото и в пресата с големи заглавия те предсказваха, брояха седмиците, дните, дори часовете, когато ще падне съветската власт. Това им разкриваше перспективи за необезпокояващото участие в ограбването на собствения им народ.

 

На тези крясъци пригласяха пияни лумпени и пустоглави дърдорковци, вманячени униформени бранници, които ми напомняха твърде много разюзданата хитлеристка младеж, проститутки, които продаваха плътта си за големи банкноти на хитлеристките войници, и други не по-малко покварени жени от буржоазното общество, които бързаха да запишат в интимната си история още един роман, и то с рицари със синя кръв.

 

Трепнаха някои дребни душици и започнаха да свирят на друга струна, да се подмазват на хитлеристките господари.

 

Но тази пасмина беше нищожна пред огромната маса на смълчалия се български народ. Тези съобщения за паднали градове, за колоните пленници, тези крясъци не можеше да не действуват на нервите им, до болка да не свиват сърцата на честните хора. Нападната беше първата социалистическа страна. Под угроза бяха поставени завоеванията на съветския народ и цялото прогресивно човечество. Над света беше надвиснала опасността от фашистко заробване. Гнетеше ги мисълта „Как така Съветският съюз допусна да се окаже неподготвен да посрещне вероломното нападение на хитлеристка Германия, как допусна да бъде изненадан?“

 

Но колкото и тежко да беше положението, колкото и мрачна да беше картината, която презрените български слуги на Хитлер рисуваха, българският народ не изпадна в униние. Неговата вяра в героичната Червена армия, в непреборимите сили на съветския народ, на Дядо Иван си остана непоколебима.

 

А и славната БКП не остави народа в безпътица. Още на 22 юни ЦК бе излязъл с позив, в който разкри контрареволюционния, разбойническия характер на войната, кояго хитлеристите започнаха, и призова българския народ на борба с хитлеристките окупатори и техните български наемници; да не допусне по никакъв начин използуването на своята

 

173

 

 

земя и своята армия за разбойническите цели на германския фашизъм. А два дни по-късно възприе курс на организиране и развръщане на въоръжена борба.

 

Първата ми задача беше да се свържа с партията. Но фашистката власт се беше погрижила предварително да изолира най-известните и авторитетни другари. Много от тях бяха интернирани или изпратени в лагер, а други бяха преминали в нелегалност. Така моите стари връзки бяха разстроени, а студентска явка за през лятото нямах. Потърсих няколко лично познати другари и успях да намеря Асен Кондов, Иван М. Колчаков, Георги Калинков и някои други. Но и те не можаха да ми дадат никаква връзка.

 

Георги Калинков ме запозна с обстановката в нашия край. Разказа ми за подвига на Иван Козарев на 26 юни. Каза ми, че другарите Никола Парапунов и Кръстю Стойчев са в Разлог, а Никола Рачев е държавен бирник в Самоков.

 

Много се зарадвах, че ще мога веднага да се свържа със стария си другар и изпитан комунист Никола Рачев. Затова реших още същия ден — 9 юли — да замина за Самоков, а след това пеша през Рила да се отбия в Банско.

 

За да пътувам като турист, Калинков и Кондев ми купиха туристически гащета и еднодневка, а куфара с дрехите оставих при леля си. При пътуването си и в Самоков се представях за техник и че отивам на работа на строежа на язовир „Бели Искър“.

 

С Никола Рачев разговаряхме много и по всички въпроси взаимно се информирахме. След като му казах, че съм провален в Словакия и с какви хитрости съм се върнал официално, заявих му, че се поставям в разположение на партията и оставам нелегален, той каза: „Отивай в Разлога. Свържи се с Иван Козарев и другите другари. След една седмица идвам и аз.“ Той направо не ми каза, че вече се беше свързал с ЦК и получил задача, но ясно изрази мнението си, че ще започнем въоръжена борба. След това ме снабди с храна и уреди пътуването ми до язовира с кола, която караше цимент.

 

Работниците от язовира ме посрещнаха много радушно. Пред тях нескрих, че идвам от Словакия, и това ги заинтересува много. През обедната почивка в столовата те ме отрупваха с въпроси около войната. Чувствуваше се колко тези хора ги боли от съобщенията на радиото и пресата за настъплението на хитлеристката армия, за огромните загуби на Червената армия. Почувствувах своя дълг да ободря тези добри хора. Затова им казах, че тези успехи на германците са временни,

 

174

 

 

защото те нападнаха Съветския съюз неочаквано и Червената армия след това започна мобилизацията си. Разказах им, че първите ранени немски войници с ужас говорят за срещите си с части от Червената армия, които се сражават майсторски и геройски, и въпреки че отначало те са били изненадани и по-малко в сравнение с германците, нанесли са им огромни загуби. Не една германска дивизия се е стопила вече на Източния фронт, но те това не съобщават. Но скоро и Червената армия ще стъпи на краката си. Тогава ще се свърши и с хвалбите, и с настъплението на германската армия.

 

Между работниците имаше двама членове на фашистката организация „Ратник“. Те бяха вманячени хаплювци и глупаци и отначало нищо не бяха разбрали и даже някъде потвърждаваха моите думи, но накрая се усетиха и скочиха с единствения за тях аргумент: „Ти си комунист.“ Чувствувах опора във всички останали работници, пък и знаех, че няма да остана там, затова им подметнах един цинизъм. Това предизвика задоволство и смях сред работниците и те ги изгониха от столовата. Но и аз трябваше да бързам да си отида, защото там имаше полицейски участък и пост на шосето за превала „Грънчар“ и ратниците можеше да им кажат, че правя комунистическа агитация сред работниците. Затова заявих, че ще дойда да работя тук, но най-напред ще отида да си взема багажа и да се видя с близките си. Двама по-възрастни работници ме изпратиха до шосето и ми казаха: „Елате, непременно елате, другарю. Иначе ние сме прости и нищо не можем да кажем на работниците.“

 

 

Вечерта нощувах в хижата на Грънчарското езеро. Освен домакина със семейството си, който беше от Самоков, там имаше един стар ловец, пазач на царските ловища за диви кози, и едно отделение войници за охрана. С тях също завързах разговор за събитията. Войниците, особено командирът на отделението, ме слушаха плахо и не задаваха въпроси, навярно се бояха от ловеца. Но синът на домакина на хижата, който беше ученик в последните класове и легионер, постоянно хвърляше предизвикателни реплики. Аз така погъделичках словоохотливото старче, че то застана на моя страна и когато легионерчето продължи с репликите си, изгони го с думите: „Ай сиктир, келеш. Аз в две войни съм гнил в окопите, та не зная, а ти знаеш. Та ти кора хляб още не си изкарал, а искаш да знаеш повече от всички. Марш от нашата стая.“

 

175

 

 

Сега вече войниците се оживиха. При нескончаеми въпроси разговорът продължи почти до сутринта.

 

На другия ден през местността „Торици“ слязоха на белишкия гатер, където група работници почиваха седнали на трупи. С тях дълго приказвах. Тогава забелязах, че дойде един висок черен мъж и ме погледна недружелюбно. Под претекст, че е вече време да си тръгна, прекратих разговора и станах. Този ли човек или от язовира бяха съобщили, не знам, но същия ден полицията ме беше потърсила на гара Белица.

 

По-надолу от гатера се качих на една каруца, тъй като поради липса на тренировка си бях набил краката. Но преди да стигнем с. Белица, слязох уж да си измия краката в реката и не минах през селото, а южно от него през градините.

 

Когато излязох на шосето при гарата, видях шофьора Митко Думанов от Банско. Работници товареха камиона му с дъски. Той ме погледна изненадано и каза: „Полицията току-що търсеше някой човек, който е слязъл от горе. Да не си ти?“ Той отиваше за Разлог. Затова се договорихме да го чакам на някой от завоите на шосето. Той дойде скоро, взе ме и понеже едва ходех, макар че пътят му беше за Разлог, той ме докара почти до Банско. Слязох близо до гробищата и си отидох незабелязан от никого.

 

 

53. Първа среща с Иван Козарев

 

Още същата вечер — 11 юли — брат ми Христо и секретарят на партийния комитет в Банско Александър Пицин ме свързаха с Иван Козарев в плевнята на ятака Манаил Тодев. Козарев се зарадва много на моето идване и когато му разказах какво е положението ми, даже се насълзи. „Значи, ще си бъдем дружина!“ — възкликна той. Тъй като той възнамеряваше да излезе в Пирин, Христо и Александър Пицин му бяха донесли достатъчно хранителни продукти. Ние си определихме среща под резервоара па електростанцията. Възложих на Александър Пицин на другия ден да отиде в Разлог, за да се свърже с другарите Н. Парапунов и Кръстю Стойчев, да им каже, че съм нелегален и съм на разположение на партията.

 

176

 

 

Договорихме се другата вечер да се срещнем у неговия тъст дядо Марко Ковачев и се разотидохме.

 

На другия ден отидох на уреченото място и отнесох на Козарев самобръсначка, ножички и сапун за миене и пране. На вадата той веднага смъкна брадата си. Разказа ми подробно как е станало минаването му в нелегалност. Силно впечатление ми направи разказа му за поведението на един неграмотен обидимски овчар. Когато изпратените да арестуват Козарев общински полицаи го настигнали извън селото и той се сборичкал с тях, за да не позволи да му вземат чантата с нелегалната литература, един овчар наблюдавал отстрани. Полицаите му викали: „Какво гледаш бе, ела да помогнеш да вържем този разбойник.“ Той откачил брадвата от ръката си (така носят брадвите у нас) и тръгнал да им помогне. Но Козарев съобразил и извикал: „Не съм разбойник. Комунист съм.“ Тогава овчарят се спрял, окачил си отново брадвата на ръката и се върнал.

 

Поведението на този неграмотен, както почти всички стари обидимски овчари тогава, говори за оня изключително голям авторитет, с който се ползуваше партията в нашия край. Този овчар може би нищо не знаеше за нашата идеология и програма. Но той добре знаеше едно: че комунистите не са и не могат да бъдат разбойници, а борци за интересите на народа. Той знаеше какви хора бяха избитите след Септемврийското въстание 1923 г. и обесените от съседното село Кремен през 1925 г.

 

След това Козарев ми разказа, че някои не са одобрили преминаването му в нелегалност и поискали да се легализира. Но благодарение на ГК на партията в Банско той сега е свободен и е готов да изпълни всякаква бойна и друга задача, поставена му от партията.

 

ГК в Банско преценил, че в тази обстановка не е правилно Козарев да се предаде и да отиде в затвора, и поел отговорността за него. Въоръжил го с един партиен пистолет парабелум, настанил го да изкара зимата в къщата на ремсистите Милуш и Иван Ваканчини и възложил на Александър Пицин да поеме снабдяването му с всичко необходимо.

 

Той сподели с мене и огорчението си от факта, че освен ГК на партията в Банско друг никой не го е потърсил и не се интересува от него. „И през зимата, и досега мене ме е укривало и хранело Банско“ — каза той. И ми разказа, че под предлог да не страдало селото, някои добринищени и особено Никола Петлов се заели да научат къде се навърта Козарев, та да кажат на полицията да го хване. Никола Петлов подучвал овчарчето си накъде да ходи с овцете, да следи кой при

 

177

 

 

кого ходи и ако разбере нещо или ако някой дойде при него за хляб, да му даде и да съобщи веднага. Освен това прибягнали до следната хитрост: горският отбил водата от рибарника на Козарев, за да измрат рибите, и следял дали някой я пуска. И понеже Козарев отново пуснал водата, те разбрали, че идва при рибарника си, и казали на полицията, която след това му устроила засада, да го залови или да го убие.

 

Той ми разказа подробно и за първия бой с фашистката полиция на 26 юни: 16 полицаи, разделени на две групи, му устроили засада около рибарника. Едната била разположена на запад при оврагчето, където пътят от Еловец минава в подножието на височината „Могилата“ и от двете му страни има борчета. Другата — на билото от източната страна на реката.

 

Козарев бил на „Могилата“. Наблюдавал оттам дълго време, но нищо подозрително не забелязал. Към 6.30 —7 часа вечерта оставил горе карабината и раницата си и въоръжен само с един пистолет и една малка яйцевидна бомба, останала още от Илинденското въстание, тръгнал надолу. За да изглежда като легален човек, наметнал палтото си на раменете.

 

Когато минал през първата група, полицаите извикали в гърба му: „Стой, горе ръцете!“ Козарев побягнал по посока на две жени, които окопавали картофи, разчитайки, че полицаите няма да стрелят, за да не избият жените. Но те стреляли и го ранили леко в лявата ръка. Продължавайки да бяга, но не към рибарника, а към ниското надолу, за да се скрие в деренцето и оттам към реката, той извадил пистолета, стрелял назад, за да ги респектира. Започнала да стреля и отсрещната група. Бягайки, той стрелял и по тях и скочил в реката.

 

Но тук полицаите го оградили от всички страни. Козарев влязъл в един затулен между дърветата вир. Целият във вода и само главата и пистолетът отгоре, опрян в един камък в горния край на вира, зачакал с надежда, че няма да го намерят, докато се мръкне.

 

Но не след много време отдолу се появил един полицай. Той държал пушката си готова за стрелба и внимателно оглеждал местността. Козарев го взел на мушка, но решил, ако полицаят не го забележи, да не стреля, за да не издаде мястото си. Но той го забелязал и дигнал пушката си. Тогава Козарев стрелял. Полицаят изревал и побягнал.

 

След малко Козарев забелязал, че от източната страна на реката върховете на младата речна ела се разклатили.

 

178

 

 

Значи, някой се промъква към него. Той насочил пистолета си и зачакал напрегнато. В края на елшака имало един камък, който се подавал над земята напреко, като ребро. Козарев забелязал, че над този камък близко едно до друго се показват дулата на две пушки. Показали се и фуражките почти едновременно. Той стрелял по единия и както научил по-късно, го ударил в челото. (Това бил началникът на полицейската група — старшията Радулов.) Стрелял и по другия и го ударил в китката на дясната ръка, която миг след това щяла да опъне спусъка.

 

Веднага полицаят, който преди това бил ранен, знаейки добре мястото му и жаден за награда, се опитал отдалече да стреля. Но Козарев пак го изпреварил и го повалил.

 

Но в този момент Козарев с ужас видял, че парабелумът му останал отворен. Значи, това е бил последният му патрон. А другият пълнител бил в джоба па палтото му, което паднало при бягането. Той веднага отвъртял капачката на бомбата, спуснал затвора на парабелума, за да може поне да плаши с него, и съобразявайки, че точното му място вече е открито и могат отдалече да му хвърлят бомба, измъкнал се по реката надолу на около 15—20 крачки и отново се скрил в подкопаните от водата корени на дърветата на другия бряг.

 

Съобразителният Козарев наистина правилно преценил. След няколко минути върху вира, където е бил преди, почнали да се сипят бомби. Взривовете разтърсвали местността и изровили самия вир. Полицаите са били уверени, че от него нищо не е останало, но не смеели да отидат да видят и продължавали да хвърлят бомби, докато ги свършили. А Козарев се притискал в корените.

 

Взривовете престанали, но никой не се мръдвал от мястото си, не показвал признаци на съществуване. Започнало да се смрачава. Тогава Козарев чул, че един полицай, който бил на не повече от 5—10 метра от брега точно над него, започнал тревожно да подсвирква. Но никой не му се обадил. Той пак подсвирнал и като не му се обадили, почнал да се измъква назад. Козарев напрегнато слухтял и въпреки шума на реката точно определил накъде той се е изтеглил. Когато се стъмнило повече, по неговите стъпки (защото тук било сигурно, че няма друг) се измъкнал.

 

Разказах на Козарев подробно какво се е случило с мене, как съм се върнал от Словакия и пр. Предадох му разговора си с Никола Рачев и му казах, че и той ще дойде. Споделихме

 

179

 

 

какво е най-целесъобразното да правя, докато се свържа с ОК, и насрочвайки си друга среща, се разделихме.

 

Съгласно уговорката брат ми Христо и сестра ми Тодорка ме срещнаха по стария път от Банско към Елиов мост. Информираха ме какво е положението, след което отидох у дядо Марко Ковачев, където трябваше да преспя и да се срещна с Александър Пицин.

 

Пицин не беше успял да се срещне нито с Н. Парапунов, нито с Кр. Стойчев, но предал на Петър Джоджов, че съм си дошъл и искам незабавно да се срещна с тях.

 

Предполагах, че полицията вече знаеше, че съм се провалил в Словакия, и най-правилното решение според мене беше да си остана нелегален тук. За всеки случай, ако партията реши да ме изпрати другаде, аз трябваше да покажа, че не се крия, затова казах на баща ми да ми внесе адресна карта, мернах се веднъж на движението и веднага се скрих, като отидох уж на почивка в Пирин. А след това пуснах версията, че съм отишъл на стаж някъде по строежите на Министерството на благоустройството.

 

През това време поставих задача на брат си Христо комсомолците от Банско под формата на летуване да устроят бивак в местността „Шилигарника“ в Пирин, който да служи като място за постоянна връзка с нелегалните. От тогава и до започване на учебната година той, Милка Молерова, Славка Ваканова и др. заедно или поотделно постоянно дежуреха. С тях винаги имаше и други младежи и девойки, комсомолци и безпартийни, така че летуването имаше съвсем невинен характер.

 

Чрез тях имах постоянна връзка с партийния секретар в Банско. След 5—6 дни изгубих търпение, отидох отново у дядо Марко и извиках др. Пицин. Отново го изпратих в Разлог да ми организира среща и останах да го чакам там. След като се върна, др. Пицин ми каза, че Н. Парапунов е извикан „горе“, а Кръстю Стойчев е към с. Драглище (Никола Рачев беше отишъл в София още на другия ден след моето заминаване. Там му дали задача да намери начин веднага да съобщи на Парапунов да отиде в София. Той намерил Георги Калинков и го изпратил с тази задача в Разлог.) Наложи се да се изчака неговото връщане и да видим как ще реши партията да ме използува.

 

180

 

 

 

54. Създаване на първия партизански отряд

 

Още на 22 юни Никола Парапунов и секретарят на околийския комитет на партията Кръстю Стойчев вземат мерки да не допуснат да бъдат арестувани, дават такива указания и на другите другари и насрочват околийска партийна конференция в местността „Тръстеник“.

 

На 27 юни Георги Йосифов Мадолев — тогава студент в София — идва в Разлог и информира Кръстю Стойчев за решенията на ЦК на БКП за подготовка за въоръжена борба и мерки за опазване на партийните кадри.

 

Никола Парапунов и околийският комитет безрезервно приемат указанията на ЦК.

 

В това време фашистката власт, отчитайки, че нелегалният комунист Иван Козарев вече става по-опасен, защото и други могат да последват примера му и да отидат при него, бърза да го ликвидира. Затова с помощта на предател на 26 юни му устройват засада. Но безстрашният и опитен Иван Козарев ги разгромява, като изважда от строя трима от тях и се измъква невредим.

 

Така той като пръв партизанин само четири дни след нахлуването на хитлеристката армия в съветска земя и два дни след решението на ИБ на ЦК на БКП за започване на въоръжена борба даде първите изстрели срещу фашистката власт, първия сигнал за започване на въоръжената борба на нашия народ и показа как трябва да се води борбата.

 

Партийната конференция на 29 юни дава висока оценка на действията на Иван Козарев и го посочва за пример. Конференцията решава: до получаване на по-конкретни указания комунистите да вземат мерки да не допускат да бъдат арестувани, като при опит за арест минават в нелегалност; да се събира оръжие и да се потягат партийните организации и пр.

 

В нелегалност преминава и Костадин Катранджиев.

 

С конкретни указания на ЦК за създаване на партизански отряди и бойни групи в Разложко бива изпратен Никола Рачев. Той пристига към 20 юли отначало в Якоруда, а след това в Баня, изпраща човек в Разлог да намери секретаря на ОК Кр. Стойчев и на организирана среща с партийната организация в с. Баня се свързва с Кр. Стойчев. На тази среща след информацията на Рачев се дават указания за изграждането на бойни групи.

 

181

 

 

В същото време се завръща и Никола Парапунов, който беше извикан в ЦК. и му беше възложено да организира въоръжена борба в Пиринския край.

 

На 26 юли 1941 г. Александър Пицин ми предаде да намеря Иван Козарев и да отидем вечерта при крушата в местността „Св. Архангел“. Среща с Козарев за тази вечер нямах и затова отидох сам. Там намерих другарите Никола Рачев и Кръстю Стойчев и легалните Никола Голев и Ал. Пицин от Банско.

 

На тази среща Н. Рачев направи информация за решението на ЦК. на партията да се започне подготовка на въоръжена борба, да се създават партизански отряди и бойни групи, да се събира оръжие, да се правят саботажи, да се организира отпор срещу изземването на храните и добитъка на селяните, а също така да се разобличава пред народа противонародната политика и продажността на царско-фашисткото правителство, да се разобличава хитлеристката пропаганда и да се поддържа духът на народа и пр.

 

Обсъждайки информацията наред с другите въпроси, в изпълнение указанията на ЦК ние решихме да създадем партизански отряд. За целта излезлите вече в нелегалност другари да се съберат в една чета. С това решение се постави началото на организационното изграждане на Разложкия партизански отряд.

 

В него отначало влизаха: Иван Козарев, Никола Рачев, Кръстю Стойчев, Костадин Катранджиев и Крум Радонов. Никола Парапунов също беше нелегален от 22 юни и извикан от ЦК в София. Ние очаквахме, че той ще получи задача най-малко в мащаба на окръга,и го считахме свой ръководител.

 

Това имаше пряко отношение към решаването на въпроса с моето положение. Затова казах: „Значи, въпросът е решен. Още тази нощ аз излизам с пушка и раница.“ „Да, още веднага и вече заедно с Козарев“ — потвърдиха и двамата.

 

След това решихме някои практически въпроси по свързването ни. Дадохме си и псевдоними. Кръстю стана Станю, Рачев — Цветко, аз — Славко, Ал. Пицин — Симо, а Иван Козарев — Горан. (Но впоследствие той не си хареса името и го смени с Добре, а след това с Балкан.) След като си уговорихме нови срещи, се разотидохме. Н. Рачев и Кр. Стойчев — към селата от Припеците, а ние тримата — към Банско. Същата нощ аз изнесох от нашата къща раницата си и две пушки, една от която дадох на Ал. Пицин да я скрие и да си му е готова.

 

182

 

 

Решението на ЦК се посрещна с възторг от комунистите и комсомолците от Банско, с които се срещнах още на другия ден. Ние всички очаквахме обрат в хода на войната и решителни битки против фашистката власт и германците у нас. Затова съзнанието ми непрекъснато беше ангажирано със задачите и перспективата на партизанския отряд. Искаше ми се той бързо да се разрасне и да се превърне в сериозна бойна сила, с която да се съобразяват всички и на която да се опрат партията и народът. Считах за правилно, че трябва да обявим за създаването на партизански отряд и написах позив в стила на народна песен, която народът да запее.

 

 

55. Среща с Никола Парапунов

 

На 28 или 29 юли вечерта Александър Пицин ми каза, че трябва да отида на църквището „Св. Троица“ близо до Разлог за среща с човек, идващ „отгоре“. Много време не ми оставаше, затова, след като го помолих да оправи обърканите ми срещи с Иван Козарев, заминах.

 

„Кой ли ще бъде този човек „отгоре“ и дали го познавам?“— мислех си аз и наум изреждах имената на тези, с които вече се бях срещал. „Но който и да е той, едно е важно, че назряват бързо решителни събития, щом като Рачев дойде отгоре. Парапунов е там и въпреки това и друг идва отгоре.“ Тези мисли ме караха час по-скоро да се срещна с този другар.

 

Изпотен от бързането, влязох на завет в развалините на църквището и от време на време се изправях да погледна наоколо. Осветеното от луната без всякакво дръвче поле изключваше вероятността за объркване или за внезапно появяване на когото и да било.

 

Точно в уречения час откъм север се показа човешки силует. Стъпките му по изсъхналото стърнище бяха твърде шумни и се чуваха в нощната тишина отдалече. Той засвири с уста „Абре, Кольо“. Аз побързах да му отговоря и излязох да го посрещна. И може би защото очаквах да видя него, още от около 20 крачки познах, че този човек, „идващ отгоре“, бе Никола Парапунов.

 

183

 

 

След здраво ръкостискане и кратка, но задушаваща другарска прегръдка и възбудени възклицания и въпроси, каквито могат да се зададат между другари, които не са се виждали повече от 8 години и отново се срещат като бойци на партията, ние се отправихме през полето към Банско. Нощта доизкарахме на нивата на Йончо Динков (Колчагов) в местността „Пунчова ливада“, където той беше със сина си Димитър и имаше завивки. А сутринта отидохме при нашата нива, защото се бяхме уговорили с майка ми да дойде там да бере тютюн и да ни донесе храна.

 

Както по ходенето му през нощта, така и по вида му през деня стана ясно, че продължителният затворнически живот беше оставил своя отпечатък върху Парапунов. Нямаше го оня жизнерадостен и пъргав като катеричка Колю. Стори ми се, че бяха помръкнали и онзи младежки жар и ентусиазъм, с които аз винаги свързвах неговия образ. Това мое първо впечатление безспорно беше подсилено и от тежкото негово страдание от малария. Но то впоследствие се измени.

 

Парапунов също ме информира за решенията на ЦК. Той се беше срещнал предишната вечер и с другарите Рачев и Стойчев на съвещанието в Бачевско землище. Там в пълна бойна готовност — с карабина, пистолет, бомба, раница, платнище, винтяга ѝ електрическо фенерче — е бил и старият партиен деятел Костадин Катранджиев. В резултат на тази среща в началото на септември излезе бачевската група. От тях Парапунов се беше информирал за нашата среща и решение. Той ми съобщи, че съм утвърден за военен ръководител [1], а Н. Рачев — за политически ръководител на Разложкия партизански отряд.

 

Споделих с Парапунов своите мисли и му прочетох съставения от мене позив-песен. Той го хареса, но каза: „Нашата задача за сега е без излишно да се показваме, да се заемем с разясняване на решенията на ЦК на партията, с укрепването на партийните организации във всички селища, с изграждането на бойни групи, с привеждането в известност на наличното оръжие и с набавянето на ново оръжие.“ При тази постановка позивът не беше разпространен. А впоследствие обстановката се влоши и забравих за него.

 

 

1. Под военен ръководител ние тогава разбирахме лице, което съчетаваше в себе си командуването на отряда, организирането и ръководенето на действията на бойните групи, отчета и набавянето на оръжие.

 

184

 

 

Н. Парапунов трябваше да замине за гр. Неврокоп (сега Г. Делчев), за да проведе и там решението на ЦК. Виждайки състоянието му, предложих да замина за Неврокоп аз, а той да ме изчака в Банско и да се лекува, докато се върна. Но той не се съгласи.

 

Вечерта тръгнахме за Банско. Но започнаха пристъпите па маларията и ние едва се домъкнахме до къщата на дядо Марко Ковачев, където нощувахме и денувахме на следващия ден.

 

Александър Пицин ни каза, че по всички пътища и пътеки от Банско през Добринишко землище за Неврокоп има засади, за да заловят или убият Иван Козарев, което до голяма степен беше вярно. Затова решихме да минем през Папазгьол като туристи и оттам през Кременския чарк.

 

Най-напред отидохме в местността „Шилигарника“ при комсомолците от Банско. Там спряхме на почивка. Парапунов вече се беше съгласил аз да замина за Неврокоп, но като си почина добре и се посъвзе, реши да тръгнем заедно.

 

На другия ден още в тъмно ние поехме по пряката пътека. За всеки случай обходихме хижа „Демяница" покрай реката и излязохме на пътеката за Валявица.

 

Стигнахме Кременския чарк. Оттам трябваше да вземем човек, който да ни води към Неврокоп. Такъв човек беше Благо Джугданов. Той работеше като приеман на дървен материал. Иван Козарев беше водил вече с него неколкократно разговор и го беше завербувал. Бащата на Благо беше обесен от македонските фашисти през 1925 г. На Благо можеше да се вярва и да му се възлагат отговорни задачи.

 

В кооперативната дъскорезница на Кременския чарк работеха тогава като банцикари и другарите Мито Михайлов и Славчо Ергин от с. Добринище и като чаркчия Стоян Зотев от с. Белица. Мито Михайлов извика председателя на горската кооперация Михаил Кобаков и уговорихме да ни даде за водач Благо Джугданов.

 

Почивката в Пирин се отрази благотворно. Парапунов вече се чувствуваше по-добре. На другата вечер ние потеглихме за Неврокоп и на разсъмване стигнахме близо до града. Благо Джугданов ни остави в гората над с. Борово и отиде в града да съобщи на другарите. Още около обяд при нас дойдоха секретарят на околийския комитет Трифон Ключков, секретарят на околийския комитет на РМС А. Узунов, младежът Георги Кънчев, който беше минал в нелегалност, а след това и други другари.

 

185

 

 

Това време съвпадна с Драмските събития, за които се носеха чудовищни слухове. Аз даже подканих Парапунов да бързаме, за да не би да се получи „ехо“ от тези събития и у нас, на което той се поусмихна и рече: „Много си нетърпелив.“

 

Тук наред с информацията и задачите, които постави Парапунов, ние се договорихме с другарите да съберат или да закупят колкото се може повече пушки и друго оръжие, каквото според тях имало много в населението около укрепената линия „Метаксас“, а и още несъбрано и разхвърляно по самата линия. А ние ще намерим средства и ще отидем да го вземем. На другия ден надвечер се върнахме по същия път.

 

Минавайки пред с. Брезница, Благо Джугданов се отби в селото да види свой познат. Ние продължихме и на края на селото съвсем неочаквано се срещнахме с един горски стражар, един селянин и двама не по селски облечени мъже. Те ни изгледаха учудено, но нищо не ни казаха. Ние бързо се скрихме зад завоя на десетина крачки, за което ни помогна и току-що настъпилият мрак, и се спряхме да изчакаме Благо.

 

„Това са полицейски агенти, които се смутиха от внезапната ни среща и не съобразиха какво да правят или се изплашиха“ — споделихме си ние. А по сведение на другарите такива агенти под формата на туристи ходели и по тези места да търсят Иван Козарев. Обезпокоихме се за съдбата на Благо. А той се бавеше.

 

В това време оттатък реката се чу шум. Хора бързаха нагоре. Ние помислихме, че това може да са същите хора и се опитват по друг път да ни изпреварят, да излязат на пътя ни и да ни устроят засада. Затова, без да дочакаме Благо, забързахме и ние. Заваля дъжд със силен студен вятър. За да се стоплим, влязохме в една гъста и висока папрат над пътя и на смени почти до сутринта спахме и чакахме да мине Благо.

 

Малко преди да се съмне, поехме по пътя нагоре и скоро навлязохме в гората. Някъде близко до местността „Харами-бунар“ видяхме група горски работници. Пред тях се представихме за туристи и попитахме за пътя към хижа „Велебит“. Тръгнахме по показания ни от тях път и малко по-нагоре свихме вдясно и спряхме да денуваме при една изоставена от горските работници колиба с намерение вечерта отново да слезем в Кременския чарк и да разберем какво е станало с Благо.

 

След малко се чу кучешки лай и по следите ни дойде ловното куче на Благо. Но ние не го бяхме виждали и не знаехме, че е негово. То ни видя, спря се и веднага се върна назад.

 

186

 

 

— Това да не е полицейско куче? — каза Парапунов и двамата наострихме уши. Преместихме се на около 50 крачки встрани на по-удобно за наблюдение място. След около половин час капналият от умора Парапунов заспа дълбоко, а аз дежурех и му набрах чудесни звоници [1], каквито около нас имаше в изобилие.

 

Някъде към 9 часа чух, че пращят миналогодишните сухи стебла на малинажа, който започваше на около 30—40 метра под нас. Някой бавно се приближаваше.

 

Събудих Парапунов. Въпреки заглъхналите му от хинина уши и той ясно чу стъпките. Той остана на място да пази да не би някой да дойде отзад, а аз допълзях към падналото напреки дърво в горния край на малинажа. Показах само главата си над дървото, насочих пистолета към мястото, от където преди се чуваше шумът, и напрегнато зачаках. Отново запращяха сухите стебла и се разлюляха малиновите храсти. И какво да видя. Един глухар протяга шия и кълве зрелите малини. Тогава реших и гръмнах. Глухарят се заперпели в малинажа.

 

Изстрелът свърши двойно полезна работа. Първо, уби глухаря и, значи, ще опитаме и глухарско месо. И, второ, Благо, който бил тръгнал да ни търси по следите, които сме оставили по мократа земя, веднага ни намери. Оказа се, че и той бе изкарал нощта в една слама недалеч от нашата папрат и след разсъмване тръгнал. И като видял нашите следи, побързал да ни настигне. След като проверил, че не сме се обаждали в Кременския чарк, взел кучето и тръгнал да ни търси.

 

Вечерта отидохме в Кременския чарк да се срещнем с групата работници нашенци, а следващата нощ на разсъмване отново се върнахме в местността „Шилигарника“. Младежите под ръководството на Милка Молерова набраха боровинки и ни свариха компот. След това дойдоха на разговор при нас. Парапунов им разясни какви задачи стоят пред партията, ремса и всички трудещи се — борба против въвличането на нашата страна в престъпната война срещу Съветския съюз, против ограбването на нашия народ и пр.

 

Докато траеше разговорът, забелязах, че Парапунов старателно крие единия си крак. След като младежите си отидоха, видях, че долната част на обувката му отпред се е откъртила и кракът му е в кръв. Така той беше пътувал цялата нощ.

 

 

1. Диви ягоди.

 

187

 

 

Явно, въпреки болките той не е искал да ми каже, за да: не даде пример на огъване пред трудностите.

 

Да другия ден изпроводих Парапунов към Разлог и се върнах да се срещна с другарите Рачев и Козарев.

 

През времето на нашето отсъствие Кр. Стойчев и Н. Рачев провели и една конференция в местността „Торици“, Белишко землище, на която присъствували делегати от основните села в околията, и избрали околийски комитет на партията в състав: Кр. Стойчев, Н. Рачев, Кр. Радонов и легалните Георги Хаджииванов и Иван Досев. Но Парапунов не утвърди този начин на създаване на ръководства и зада го законспирира по-дълбоко, кооптира околийски комитет. С цел да не се съсредоточава в едни ръце политическото и военното ръководство, аз останах само военен ръководител. Но въпреки че официално не бях член на ОК, получавах задачи и работех като такъв.

 

 

56. Мерки за въоръжаване

 

Партийните ръководства и особено тези в приграничните райони пропуснали възможността веднага след напускането на укрепената линия „Метаксас“ от гръцката армия да съберат изоставеното оръжие. Но веднага след нападението на хитлеристката армия срещу Съветския съюз областният комитет на партията дава указания за издирване на изоставено и за закупуване на намерено и укрито от населението оръжие.

 

С тази цел за Светиврачка и Петричка околия заминава Никола Калъпчиев. А на неврокопския околийски комитет на партията тази задача постави Никола Парапунов.

 

Наред с организационната работа и с разясняване решенията на партията главното наше внимание беше насочено към въоръжаване. Околийският комитет разви голяма дейност по набирането на средства за закупуване на оръжие. Почти не остана комунист в Разложка околия, който да не беше дал пари за пушка според цените, които определиха неврокопските другари. А в някои селища, като Якоруда, Банско, Разлог и Белица, другарите дадоха много повече пари.

 

188

 

 

В началото на месец септември заедно с Никола Рачев с около 200 000 лв., събрани от комунистите, тръгнахме за Неврокоп със задача да вземем оръжието, което съгласно указанията на Парапунов трябваше да бъде събрано.

 

Пътувахме през Горния дервен (пътя непосредствено в полите на Пирин) и отново трябваше да отидем в Кременския чарк и да потърсим помощта на Благо Джугданов, който стана наша постоянна връзка с Неврокоп.

 

Когато стигнахме, Рачев остана да почака на баира над самия чарк, а аз влязох в колибата на пазача. Нашенците банцикари бяха си отишли. Там намерих Благо Джугданов, Илия Попангелов и още един местен човек. С Илия ние бяхме съученици от прогимназията и веднага се познахме, но не се издадохме поради присъствието на другия човек. А за Благо аз бях „непознат момък, който търси работа“. Той ми каза, че е съобщил на Коста Диклиев, касиер-счетоводител на кооперацията, че ще дойдем, и той изразил желание да се видим, затова ще дойде днес.

 

Тъй като вътре беше Илия, аз се поотпуснах на леглото и задрямах. В просъница чух, че говорят хора. Беше дошъл Коста Диклиев с един горски — в миналото човек на фашистката ВМРО, а сега на полицията. Коста Диклиев проговори нещо с Благо отвън, а горският влезе в колибата. Видях го, но се престорих, че спя. Той ме погледна подозрително, после погледна Илия и попита:

 

— Кой е този?

 

— Не го познавам. Търси работа — отговори Илия.

 

В това време на вратата се показа и К. Диклиев. Уж събуден от разговора, махнах ръката си от очите, станах и без да обръщам внимание на горския, поздравих Диклиев и го попитах:

 

— Вие ли сте председателят на кооперацията?

 

— Не, аз съм касиер-счетоводителят — отговори той и на свой ред попита: — Вие ли търсите работа?

 

— Да. Искам да наема амбалажа.

 

— Колко ще искате на кубик? — И като чу отговори ми, отряза: — Не! Скъпо е. Ние никога не сме плащали толкова.

 

— Това е вярно. Но лани сланината беше 50 лева, а сега е 120—150. Всичко е поскъпнало — и като посочих горския, подметнах: — Я попитай човека! Той и лани е получавал 1500 лв. заплата и е свързвал някакси двата края. А сега?

 

— Право е — каза горският.

 

К. Диклиев явно се стремеше да ме изведе, да ме отдели и затова

 

189

 

 

много настояваше да видя машините, които били „много хубави“ и сме щели да изкараме „много големи надници“.

 

— Видях ги — уж упорствувах аз, но все пак излязох, за да се видим насаме с него.

 

— Защо правиш така? — ме упрекна той.

 

— Нищо, така е по-добре. Ти сега трябва да намериш претекст и да изпратиш Благо до Неврокоп.

 

Разговорът ни отново мина на предишната тема, тъй като горският идваше към нас. Но все таки Диклиев успя да ми каже, че ще изпрати Благо към селата Брезница и Корница уж да търси изгубеното ловно куче на народния представител Славков от Неврокопско. Сбогувах се и дадох „адреса“ си в Якоруда да ми съобщят дали председателят се съгласява на предлаганата от мене цена. Но Диклиев ми каза:

 

— Хич недей очаква от председателя. Аз плащам парите и аз ти казвам, че той дори и да се съгласи, ще търся други, които да свършат работа по-евтино. — И махайки небрежно с ръка, с което демонстрира пред горския, че повече няма да разговаря с мене, се обърна към Благо.

 

— Благо бе, ти така и не потърси това куче. Научих, че минало някъде към Корница.

 

— Ами как да отида? Кой ще ми гледа работата? Кой ще ми плати надницата?

 

— Па пиши му една-две надници. Толкова вече кооперацията ще закъса. Па нали и ако си е тук, пак ще му платиш? — намеси се горският. — За народния представител е. Не е за кой да е.

 

И. . . Коста Диклиев се „съгласи“. Аз това чух, вече завивайки по пътя нагоре.

 

Всичко се нареди много добре. Благо си имаше солидно алиби. В случай на нужда той можеше да удостовери къде и защо е тръгнал и да каже, че сме се настигнали на пътя. Само Коста Диклиев не можа да си поговори с мене, а с Рачев въобще не се видя.

 

 

Договорихме се Благо да тръгне веднага и да предупреди неврокопските другари сутринта да ни срещнат извън града, а ние да тръгнем рано с оглед да бъдем там към 8 часа.

 

Пристигнахме навреме до уговореното място, но там нито имаше някой, нито пък дойде някой след това. За да не правим впечатление, че чакаме, решихме да легнем на една гола ливада над пътя, та ако дойде някой, да ни види. Ако пък ни види

 

190

 

 

някой случаен или лош човек, да не му се покажем подозрителни. Така и направихме, но се отпуснахме и заспахме.

 

По едно време чух глас:

 

— Кои сте вие?

 

Седнах и се престорих на още сънен. Един полицай стоеше пред нас, а други трима бяха на пътя и гледаха към нас. При тях стояха и трима помаци ( навярно арестувани, които ги караха за Неврокоп).

 

— Туристи сме. Тръгнали сме на панаир [1] — казах лениво аз и като си погледнах часовника, добавих: — Време е — и почнах да обувам обувките си. Същото направи и другарят Рачев, но измърмори, че още е рано. Останалите полицаи, навярно като чуха, че поведохме разговор (пък и фактът, че сме легнали на гола поляна край пътя, едва ли е събудил някакво подозрение у тях), си тръгнаха.

 

Полицаят, който беше при нас, ни покани да вървим заедно. Но като се обърна и видя, че другарите му са отминали, смутено заповтаря: „Та почивате си, а? Почивайте си, почивайте си!“ — и подсвирквайки си някаква песен, забърза след тях. Видял ли беше нещо той? Подозрял ли беше нещо, не зная. Но отдалечаването на другарите му го изплаши.

 

— И тоя го прекръсти господ, та се сети да си иде. Иначе нямаше как. Щеше да яде куршуми — избоботи другарят Рачев.

 

Ние нарамихме раниците и тръгнахме уж към Неврокоп. След като дойдохме до рекичката, свихме встрани и се укрихме, за да почакаме още малко с надежда, че поне Благо ще дойде да ни каже какво е направил. И не се излъгахме. След около половин час отдолу по пясъка дойде членът на ОК на партията Владо Пенков с раница, пълна с храна.

 

Вечерта другарите ни настаниха в квартирата на един зарзаватчия, а на другата вечер — у другаря Ангел Папалезов. След няколко дни брат му Стефан с магаре ни изкара раниците з тяхната царевица южно от пътя за Мусомище.

 

В Неврокоп проведохме много срещи както между хората на панаира, така и в квартирите на някои другари. От всичко стана ясно, че другарите не са изпълнили дадените им от Н. Парапунов указания и не бяха извършили никаква подготовка. Трифон Ключков, въпреки че сам беше

 

 

1. Тогава в Неврокоп на 7 или 8 септември се откриваше панаир, който ние използувахме, за да се движим по-спокойно.

 

191

 

 

ходил към укрепената линия „Метаксас“, не беше организирал събирането или закупуването на оръжие от населението, а само беше опитал да възпламени снаряди без запалки и без гилзи, каквито на купчини се валяха около артилерийските позиции.

 

Тогава ние поискахме да ни свържат с местните другари и отидохме да търсим оръжие по самата линия и от хората. Премахването (във връзка с панаира) на някои полицейски ограничения, като задължението хората да имат издаден от околийския полицейски началник открит лист, ни улесняваше да се придвижваме и да се срещаме с другарите.

 

Другарите от ОК ни свързаха с Кръстю Спириев — секретар на партийната организация в с. Лъки. Когато отидохме в селото, разбрахме, че и тамошните другари, със съвсем малки изключения, не са се възползували от възможността веднага след разгромяването на гръцката армия да се снабдят с оръжие. Някои даже разправяха, че оръжието още не е събрано. Затова поискахме водач, за да отидем на линията и по селата, и Кръстю Спириев ни даде Коста Къшев.

 

 

57. На вълка в устата

 

Цял ден ходихме по гръцката укрепена линия „Метаксас“, по склоновете на Черна гора, над селата Каракьой и Таралис. Влизахме в дълбоките до 50—60 метра циментови подземия, поглеждахме през амбразурите и цъкахме: „Как са могли гръцките войски да изоставят без бой тази паяжина от железобетонни укрепления, дебелината на които достига до 2 метра!“ Но учудването отстъпваше място на непреодолимото ни желание да погледнем и в най-затънтените ъгълчета на укрепленията и окопите, та дори и в храстите, дано намерим някоя пушка, картечница или сандък с бомби. Такива, както някои ни уверяваха, едва ли не се валяли по земята, захвърлени от възмутените от страшното предателство на командуването гръцки войници. Но усилията ни бяха напразни. Освен патрони и пълнители за най-старомодните гръцки картечници и снаряди без запалки там нямаше нищо друго.

 

192

 

 

Най-после решихме, че и да е имало захвърлено оръжие, то навярно отдавна е събрано и укрито от местното население и че трябва да се свържем снето и да закупим укритото оръжие. Затова отидохме най-напред в с. Каракьой. То се оказа пусто. Само една жена се показа през прозореца и ни обясни, че те скоро са се заселили и са сами, но в съседното село Таралис имало повече хора.

 

Ние отидохме в с. Таралис на мръкване и на улицата ни наобиколиха новите жители на селото. Повярвали в окончателната победа на хитлеристките войски, някои от тях се бяха върнали в родните къщи, а други бяха дошли не без умисъл да завладеят хубави къщи и имоти. По техни сведения от старите жители беше останал само един грък без семейство. Всички ни разпитваха и сами охотно ни разказваха много неща. Но въпреки своята словоохотливост те нищо не ни казаха за полицията, която беше дошла в селото.

 

 Влязохме в единствената, но голяма и оживена кръчма. В нея заварихме около 15 полицаи, които бяха дошли от полицейския участък в Зърнево. Началникът им съставяше някакъв протокол за крава, която настъпила необезвредена мина и била убита.

 

Като видяха, че влизат непознати хора, полицаите станаха, а началникът веднага ни запита кои сме и поиска да се легитимираме. Никола Рачев с присъщото му в такива случаи хладнокръвие каза, че сме били на панаир в Неврокоп и сме дошли за един ден да видим укрепената линия, и спокойно показа истинската си лична карта. Но аз нямах никаква карта. Още когато ми беше издаден задграничният паспорт през 1938 г., полицията ми я беше взела.

 

Няма да скривам, че се изплаших много. Така глупаво сам влязох в устата на звяра още в началото на въоръжената борба. От това положение имаше два изхода или веднага да измъкваме пистолетите да стреляме и да се опитаме да избягаме, или използувайки положението, че там никой не ме познава, да се опитаме да ги заблудим, а до пистолетите да прибегнем само ако се опитат да ни обискират. В такива моменти човек мисли и решава бързо. Освен това с хладнокръвието си Рачев просто ми внуши решението. Аз възприех поведението на човек, който пет пари не дава, че е арестуван и отговаря с пренебрежение.

 

— Нямам лична карта — отговорих аз на поканата на началника да се легитимирам.

 

— Как така може без лична карта — каза той, — до вчера

 

193

 

 

за тука се искаше и открит лист, а вие сте и без лична карта.

 

— Тръгнах по туристически и я забравих в костюма си в Неврокоп.

 

— Тогава съм принуден да ви арестувам!

 

— Нищо! Нали ще ме откарате в Неврокоп. На мене и без това пътят ми е нататък.

 

— Ще те откарам, но през Зърнево.

 

— Таман ще видя и Зърнево.

 

Демонстрирайки големство, полицейският началник се зае да си довърши работата с протокола, като че ли искаше да каже: „Заради тебе не си заслужава да си прекъсвам работата. Ще те видим после.“ Побързах да заема място на една маса, така че зад мене да няма никой, и продължавах да се правя, че малко ме интересува фактът, че съм арестуван. Срещу мене на другата маса веднага седна един полицай и не ме изпускаше от очи.

 

В този момент някой влезе в кръчмата и рече: „Кой разбира от касаплък? Един вол е боднал една коза и ѝ е разпрал корема. . .“ Рачев каза „Аз разбирам“ и без да обръща внимание никому, излезе веднага. Тази свобода в държанието му ни помагаше по-лесно да заблудим полицията. От друга страна, дори и те да се досетеха, че сме партизани, фактът, че той се намираше вече отвън, можеше да ги респектира.

 

След малко видях, че полицейският началник подписа протокола и с маниерничене завиваше капачката на автоматичната си писалка. Прибирайки писалката в джоба си, той се обърна към мене, навярно за да продължи прекъснатия разпит. Аз обаче също станах и го изпреварих с въпрос:

 

— Има ли в това село телефон? — като предварително знаех, че няма.

 

— Не. Защо ви е?

 

— А в Старчища? — продължих да разпитвам аз. Старчища бе селото, през което трябваше да минем на път за Зърнево.

 

— В Старчища има. Защо ви е телефон?

 

— Искам да се обадя.

 

— На кого да се обадите?

 

— На Манов — по-тихо, доверително казах аз, но това чуха и полицаите. А Манов беше околийският управител в Неврокоп и зърневският участък му беше подчинен. С него се познавахме добре и бяхме не само политически, но и лични врагове, така че ако той знаеше, че съм арестуван, щеше, както казват в нашия край, „бос да дотърчи за мене“.

 

194

 

 

Тази хрумнала ми хитрост веднага измени обстановката. Полицейският началник видимо се смути и ме попита:

 

— Вие познавате ли се с господин Манов?

 

— Аз съм му шурей, брат на жена му — тихо и с лека усмивка отговорих и без повече въпроси обясних, че съм спал у господин Манов и че костюмът ми, в който е останала и личната ми карта, е у него.

 

Полицейският началник почна да се тюхка. Как съм могъл да забравя легитимацията си! Наистина за службаш не беше много приятно да арестува шурея на началника си. Тогава започнах да го „успокоявам“.

 

— Не се тревожете! Гледайте си службата. Аз съм си виновен. Аз и без това съм в отпуск, пък и не съм виждал Зърнево.

 

Полицейският явно искаше да излезе от това неприятно положение. Хем му се искаше да засвидетелствува своето уважение към шурея на началството, хем беше вече казал, че ме арестува. Пък и да не беше казал това, всички хора в кръчмата щяха да помислят, че той трепери пред началника си, затова се обърна към селяните:

 

— Абе, няма ли някой да познава този човек?

 

— Аз го познавам — обади се един от тях. Това беше др. Коста Къшев от с. Лъки, който преди това ни водеше, но в селото и в кръчмата беше влязъл след нас.

 

— Откъде го познаваш?

 

— От запаса. Той ми беше взводен командир в 39-и полк — спокойно излъга той, въпреки че не ми знаеше дори и името, нито пък беше чул как съм се назовал пред полицията.

 

— Ха така де! Хайде редете масите да вечеряме! — зарадван каза началникът.

 

В този момент се върна и Н. Рачев и подаде на кръчмаря дреболиите от козата да ги изпече.

 

Масите бързо се разместиха и съединиха. Започнаха да сервират вечеря за полицаите. Ние като „драги гости“ ядохме и пихме от приготвеното за тях. Въпреки протестите на полицейския началник Рачев накрая поръча по едно кафе, за да покажем, че и ние имаме пари и не сме дотам използвачи.

 

През цялото време говорихме за укрепената линия „Метаксас“ и станалите около нея събития. След това преминахме на ловна тема. Полицейският началник каза, че по Черна гора имало много глигани и предложи услугите си да ни организира лов.

 

195

 

 

— Ами пушки? — запитахме ние.

 

— Лесна работа — каза той, — аз ще ви намеря.

 

Уговорихме се. Той ни отстъпи определената за него стая в къщата на кръчмаря и отиде да спи в помещението на полицаите, като обеща, че сутринта рано ще дойдат да ни събудят. Ние ги изпратихме на 50—100 крачки и се върнахме в кръчмата.

 

Кръчмарят, който беше участвувал в македонското национално-революционно движение, беше разбрал всичко. Той беше във възторг от държанието ни, тупна ни силно по раменете и каза „Ашколсун бе, мъжаги!“ и изпрати по адрес на жандармите своята благословия. След това, подозирайки, че намерението ни е да се възползуваме от случая, за да се въоръжим от полицаите, ни посъветва:

 

— Не ви требува, момчета! Идете си со здраве, къде сте тръгнали!? Две пушки ке си найдете секога.

 

Той ни посочи откъде се влиза при него, за да не ни виждат хората. Ние метнахме на гръб раниците и си заминахме за Неврокоп.

 

Въпреки че бяхме предварително почти убедени, че не може по този начин да намерим оръжие, след няколко дни пак организирахме заминаване. Този път аз с другаря Яне Диманчев — отново към селата Лъки, Гайтаниново, Тетово, Тарлис, а Рачев с Тодор Папалезов — към Зърнево, като главно разчитахме на техните връзки с тези райони. Но се оказа, че другарите не само бяха проспали времето си и не бяха събрали оръжие, но и че не бяха особено добре свързани с хората от тези райони, в които безспорно имаше оръжие.

 

Наред със срещите с другарите от Тешово и Лъки, на които ми дадоха само една бомба, ние с Яне Диманчев отново обиколихме някои укрепления в по-затънтените места и намерихме един сандък с пушечни бомби. Но те не можеха да ни послужат.

 

Когато ходихме но укрепленията, на открито ни застигна силен дъжд и ни измокри до кости. Влязохме в един бункер и напалихме огън. Но вътре ставаше силно течение и ние и двамата простинахме. Още на другия ден почнах да се дера от кашлица, която още повече се усили вечерта през време на срещата с другарите от Тешово.

 

Върнахме се в Лъки.

 

На другия ден прекарах на припек в една папрат, където другарите от Лъки бяха на лов и отново се срещнахме. А вечерта по пряка пътека над с. Ляски се завърнах в Неврокоп.

 

196

 

 

В къщата на Ангел Попалезов под грижите на майка му и жена му престанах да кашлям. Затова пък им се отплатих с въшките, които им донесох. Тук изчаках да се завърне и Н. Рачев. Неговото второ отиване също беше безрезултатно.

 

В Неврокоп останахме още няколко дни. Направихме още срещи с другарите. По това как бяха изпълнени указанията на Никола Парапунов и как въобще се организира изпълнението на всички задачи, ние се убедихме, че въпреки предаността си Трифон Ключков не може да ръководи успешно околийската партийна организация. Затова, без да му казваме, ние го отстранихме и кооптирахме др. Иван Гулев за секретар на околийския комитет на партията. На връщане взехме с нас и др. Георги Сивков от Горна Джумая, който се върна нелегално.

 

Никола Парапунов утвърди нашето решение и промените, които направихме в партийното ръководство в Неврокоп.

 

 

През август в отряда се включи и завърналият се от интерниране Асен Лагадинов. Това много ме зарадва, защото и с него също ни свързваше предишна близка дружба.

 

Още през 1935 г., едва 16-годишен, той беше, както казват у нас, „попраток“ на Георги Стефанов (Аврамов), тогава ръководител на партията в Разложко. Твърде слабичък, той изглеждаше още малко момченце, но вършеше сериозна, отговорна работа. Спомням си, че веднъж на път за Разлог го срещнах, яхнал на голо един от конете на баща си.

 

— На тебе ще си ти кажат в Разлог, ама да ти кажа и аз — и ми предаде парола за околийската партийна конференция в „Св. Троица“ и указанията на Георги Аврамов. След това продължи пътя си за Добринище, за да съобщи и на Иван Козарев.

 

След провала през есента на 1935 г. той беше единственият другар от Разлог, с когото се срещах и чрез когото търсех и други другари от града.

 

През всичкото време Асен беше най-активният и най-авторитетният младежки деец в града. С неговата дейност са свързани редица младежки инициативи и прояви и особено проявите на работническата младеж в горската трудово-производителна кооперация „Джинджерица“.

 

По-късно, през 1938 г., стана печатар в София. Тук в дружбата си с по-подготвени софийски другари той израсна политически твърде много. Преди да замина да се уча, се срещнах неколкократно с него. Той сподели с мене, че работи и се

 

197

 

 

среща с много добри другари, от които има какво да се научи. От тях си спомням само Йордан Милев.

 

В протестната акция против Мюнхенския диктат срещу братска Чехословакия участвувахме заедно. В станалата схватка с полицията пред Народния театър него го хванаха. Но той пъргаво, като котка, се изви, отскубна се от полицая и избяга в множеството.

 

Ходихме заедно и на организираната тогава изложба у нас на съветската книга. Около входа ние помолихме един съветски другар да ни даде някои книги. Той ни каза, че им е забранено, но ако ние си вземем сами те няма да се сърдят. Книгите бяха изложени в стъклени витрини. Тогава заедно с група студенти се пълнихме около една витрина и уж без да искам, с лакет счупих стъклото. Но не ни се удаде да вземем нито една книга, тъй като този трик не беше нов и наоколо имаше много полицейски агенти, които бдяха. Те веднага застанаха пред счупената витрина.

 

В началото на септември 1941 г. беше излязла и бачевската чета — заедно с Костадин Катранджиев пет човека. Така ние вече имахме немалко сили, за да можем да проведем и някои бойни акции. Но ние отново обикаляхме селата, за да укрепваме партийните организации, да образуваме бойни групи, да издирваме оръжие и да изграждаме яташка мрежа, да поддържаме духа на народа. На няколко пъти се събирахме заедно и пак се разделяхме по организационна работа.

 

Считайки партизаните като войници в тила на противника и, от друга страна, че скоро ще се получи обрат във войната, ние проявихме нетърпение и настоявахме поне част от отряда да започне бойни действия. По-конкретно аз с Козарев и бачевската група да останем около Предел. Имаше сведения, че там от време на време минаваха германски камиони с офицери и войници, които ние трябваше да унищожаваме.

 

Другарят Иван Козарев беше изпратен в бачевската група. Но не след много време дойде първият сняг, който както винаги не се задържа повече от 1—2 дни. Старият и болен другар Костадин Катранджиев беше устроен на зимуване отначало в Разлог, след това в Белина, а по-късно в къщата на бай Петър Крънчев от Разлог и Деньо Цеклеов от с. Баня в махала Краище. Останалите бачевци, които отначало правеха твърде революционни изказвания, след като заваля първият сняг, се разколебаха, изоставиха сам Иван Козарев и се легализираха.

 

След два дни аз отидох към тях. На уговорената среща в с. Годлево дойде само Иван Козарев. Той ми разказа за случилото се.

 

198

 

 

Като опитен конспиратор той не отиде на мястото, където го бяха изоставили (една пещера), да си вземе багажа. Ние останахме да денуваме в Гьорковата плевня на края на селото, а годлевски другари отидоха да вземат багажа.

 

 

Условията, при които работехме в нашия край, бяха особено сложни. Буржоазията, останките от фашистката македонска организация и голяма част от въздигащата се дребна буржоазия и лумпенизираната част от населението бяха побеснели. Те хвалеха до прегракване Хитлер и неговата армия и политиката на фашисткото българско правителство за „осъществените мечти на българския народ за велика България“ и бързаха да използуват обстановката за забогатяване. Като скакалци те нахълтаха в Беломорието като чиновници, търговци и най-обикновени хайдуци. Използувайки бедственото положение на населението, те грабеха всичко: злато, накити, фини платове, бакър, електроматериали, каквито снемаха и от къщите, покъщнина. . .

 

Цялата тази пасмина бяха заклети наши врагове. Те разбираха, че нашата победа ще им отнеме възможността да грабят и забогатя ват, затова активно, с оръжие в ръка участвуваха в борбата срещу нас. С тях се увлякоха и някои преди не лоши хора, но жадни за забогатяване. По кръчмите и другаде високопарно се говореше за успехите на хитлеристката армия, за гнилостта на Съветския съюз и другите демократични страни. Сипеха се закани срещу комунистите за страшна разправа, даже посягаха да бият без всякакъв повод. Даже и някои жени твърде се пристрастиха в хвалбите и ругатните. Минавайки незабелязано, аз лично чух как една от тях извиваше гласа си пред жените от махалата: „Сега еднаж да падне и Москва. . .“

 

Основната част от населението с болка слушаше новините за по-нататъшното настъпление на германската армия, за завзетите руски градове и с трепет очакваше да чуе новини за поражението на германската армия, за настъпване прелом във войната.

 

Мнозина и особено по-възрастните си спомняха за войните, които е водила Русия, и се утешаваха с мисълта, че тя е голяма и непобедима, че Червената армия отстъпва съзнателно, за да унищожи цялата германска армия на своя територия и по такъв начин да измами англо-американците.

 

199

 

 

„Нека си мислят, че Русия е слаба, та да бъде унищожена германската армия, преди те да и са се притекли на помощ“, „Чакайте, нивата е голяма. Та Русия почва оттук нататък“ — утешаваха се група старци.

 

Нашите другари комунисти вярваха в предимствата на съветския строй, в силата на Червената армия и очакваха скорошен обрат във войната. Но този обрат не идеше бързо, а реакцията се усилваше. Някои с недостатъчна идейна убеденост и закалка започнаха да се отдръпват от революционното движение.

 

Започнаха изключително тежки дни за нашата партия и партизанското движение. Ние с Никола Рачев за една нощ не бяхме приети от един другар от с. Белица; в с. Драглище друг другар даде на Рачев три варени картофа и го предупреди повече да не идва. Наложи се да отидем в Разлог, където намерихме приют в нашия отличен другар и ятак учителя Иван Копанаров.

 

Но партията в Разложко беше на бойна нога. Въпреки големия риск, който поемат, комунистите, със съвсем малки изключения, бяха на своя пост, служеха на партията и партизанското движение с безпределна преданост и себеотрицание. Освен това чудесните революционни традиции, създадени в населението в процеса на постоянните борби, които е водил народът в нашия край против поробителите и потисниците и особено в славното Септемврийско въстание 1923 г., огромният авторитет на нашата партия сред всички среди на населението и наличието на здрави и добре свързани с масите партийни и комсомолски организации във всички селища на околията ни осигуриха широка база от ятаци и помагачи. Към нас се отнасяха с уважение и безпартийните патриоти. Това може да се илюстрира с много примери.

 

Една вечер Рачев ме заведе при един старец от с. Баня дядо Никола Цеклеов. Той беше почти сляп и пазеше една ябълкова градина близо до р. Глазне. Като чу гласа на Рачев, той ни прегърна, за да напипа пушките и да се увери, че наистина сме взели оръжие, и се развика:

 

— Иде септември!

 

На предупреждението ни да не вика, че може някои да чуе, той отговори:

 

— Нека чуят.

 

— Толкова ли си сигурен, дядо Никола, че този път ще победим? — го запитахме ние, а той отговори.

 

200

 

 

— Та защо сте взели пушки. Значи, партията е преценила, че този път ще победи.

 

Този човек беше безпартиен.

 

 

58. Спане като заек в снега

 

Старият сняг в сенчестите места се беше. задържал, а от време на време преваляваше нов с вятър и беше студено. Връщах се сам по Горния дервен. Поради навалелия макар и малко нов сняг се ходеше трудно и аз закъснявах. Не беше удобно на разсъмване да влизам в Банско. „Кой е този и откъде иде?“ — ще си помисли всеки, дори и не особено любопитен човек. Затова реших да остана да ден у вам отвън.

 

Но студът беше голям, а не биваше да паля огън, защото той все ще привлече някой и ще ме види. А това не биваше да допусна. Затова реших да се добера до добринишките колиби. Те бяха в падина и очаквах, че са затрупани със сняг. Значи, вътре няма да духа вятър и ще е по-топло.

 

Но когато наближавах, случайно видях вляво от мене на около 20—30 крачки от пътя един кичест смърч. Вятърът беше издухал снега от голото, наблъскал го беше в падината около смърча и затрупал ниските му увиснали клони на не по-малко от два метра височина.

 

Отидох към смърча откъм страната на завета. Вятърът веднага засипа следите ми. Така че дори и някой да е вървял след мене, няма да забележи къде съм се отбил. Разгърнах клоните и се промъкнах до дънера. Там имаше празно място да седнат двама-трима. Поразчистих, постлах си шилешката кожа (такива всички партизани носехме на раниците си), седнах на нея, облегнах се на дървото и макар че бях премръзнал, скоро се стоплих и заспах.

 

Събудих се и дори се изплаших. Не чувствувах никакъв студ. Помислих, че съм премръзнал. Затова извадих ръцете от ръкавиците си и почнах да опипвам лицето си. Но то беше чувствително, както нормално. Тогава се преубедих в това, което казват селяните, че снегът пази посевите от измръзване, и в това, което твърди физиката, че снегът е лош проводник на топлината. Загретите от моето тяло няколко кубически метра въздух създадоха нормални условия за сън, предпазваха от простиване.

 

201

 

 

Колко бях спал, не знаех. Затова разгърнах клоните и погледнах навън. Валежът и вятърът бяха спрели. Слънцето заливаше с блясък Родопите и отсрещните скатове, а тази част, в която бях аз, беше вече в сянка. Значи, часът беше към 2-3 следобед. Но студът беше силен. Той просто ме ощипа по носа и бузите и аз веднага се скрих, зачаках да отмине денят и пак заспах.

 

Когато се събудих, беше мръкнало. По-едрите звезди вече трептяха горе, като че ли и те бяха премръзнали. Измъкнах се и забързах. Иначе студът щеше да се чувствува по-силно. От време на време ме срещаха пориви от студен вятър. Затова голите и високи места минавах почти тичешком. И въпреки че пътят през рибарника! „Св. Никола“ беше по-високо и следователно по-заснежен, тръгнах по него, защото там беше пò завет.

 

 

В Банско пристигнах късно. Най-напред се отбих у Никола Котирков да се осведомя за обстановката. Той ми каза, че засега всичко е тихо. Трябваше да поговоря с баща ми относно осигуряване зимуването ни по квартири в Банско. Затова реших да отскоча и до къщи. Оказа се, че там бяха идвали Никола Парапунов и Кръстьо Стойчев, но не бяха ме дочакали, а казали на родителите ми да намерят начин да ми съобщят същата нощ да отида на 7-ия километър. Там ще ме чака човек. Знаех, че под това наименование се разбираше колибката на Парапунов в местността „Раплевото“.

 

В това време войната на Съветско-германския фронт беше достигнала най-високата точка на напрежение. Хитлеристките войски се бяха вклинили дълбоко в централните области на Съветския съюз, бяха блокирали Ленинград и напираха към Москва. Баща ми най-подробно ме информира за това, което беше успял да чуе по радиото и от другарите за военните действия, а също и за коментариите, които се правят по кръчми и кафенета; за поведението на някои хора, от които се интересувах. И тъй като зимата вече здраво ни беше натиснала, най-много говорихме за възможностите да бъдем устроени за зимуване в Банско с някои от другарите ми. Някои квартири бяха уговорени. Едната беше в къщата на Катеринка Петканчина, незаподозряна самотна жена, леля на нашия другар Йонче Колчагов-Динков. Това ни даваше възможност чрез него

 

202

 

 

да сме в постоянна връзка с другарите. Другата — у тета Мара Кундева, първа братовчедка на майка ми. Но тези квартири и особено първата не бяха много удобни. Затова поговорихме с баща ми да провери възможностите да отидем у Дурчо Дурчов, който живееше в самостоятелна къща далече от улицата. Жена му Мария, сестра на майка ми, мг обичаше много и не допусках да ми откажат. Предвиждаше се също да се опита у дядо Миле Бечков — активен участник в борбите против турското робство. А секретарят на партийния комитет в Банско имаше пред вид и други такива квартири.

 

Освен това говорихме да устроим скривалище в къщи за в случай, когато съм у дома и дойдат случайни хора или има блокада или обиск.

 

По времето напредваше. Затова вечерях набързо, заредих раницата си и тръгнах.

 

В колибата ме чакаше Асен Лагадинов. Двамата тръгнахме веднага и до разсъмване стигнахме при другарите, някъде над „Калинова поляна“ в Рила.

 

На това място Парапунов ни информира за положението и предаде указанията на ЦК, че е необходимо да се подготвим за продължителна и трудна борба. Той каза, че не е необходимо да форсираме излизането в нелегалност и на други другари, а напротив, които нямат присъди и не е известно на властта, че са в нелегалност, могат да се легализират.

 

Кръстю Стойчев, който още преди беше ходил на кино и на седянка, където е бил и един от нашите отявлени врагове в Разлог Борис Джолев, и си имаше алиби, че не е бил нелегален, прие да се легализира.

 

Др. Рачев и аз изразихме несъгласие с легализирането.

 

Там се реши ние да проведем тези указания съответно: Кръстю Стойчев в град Разлог и Припеците, аз в Банско, Добринище, Елешница и Кремен, които бяха в моя район, а Никола Рачев в Белица и Якоруда, а след това да замине за София, където той имаше и лична работа. А Парапунов в Неврокоп, в Свети Врач и Петрич.

 

С Рачев тръгнахме заедно. И двамата споделихме тревогата си от указанията за легализиране. Ние и двамата решихме и си декларирахме, че няма да се легализираме. „Като отида в София, непременно ще изясня този въпрос“ — каза др. Рачев.

 

203

 

 

След около една седмица в Банско дойде, вече легален, Кръстю Стойчев. Той ми каза, че се е легализирал и Асен Лагадинов. Позаинтересува се отново за възможността и аз да се легализирам. Казах му още веднъж за моето проваляне в Братислава и това, че съм успял да се върна с документи, че съм заблудил властта относно моето пребиваване тук, но считам, че не е правилно, и не желая да се легализирам.

 

Той ми предаде, че на Парапунов не му е възможно да замине за Неврокоп, затова възлага на мене да проведа информацията и указанията там.

 

На другата вечер под водопада в „Св. Никола“ имах последна среща за тази година с Иван Козарев. За да не безпокои ятаците, той беше твърдо решил да изкара зимата в Пирин. С Александър Пицин му отнесохме едно цяло прасе около 50 килограма очистено, изпеченият от майка ми сухар, сол и някои други неща.

 

Тъй като отивах в града и не можех да нося пушка, а същевременно трябваше да бъда въоръжен добре, взех и неговия пистолет. Разцелувахме се за довиждане до пролетта и заминах за Неврокоп.

 

Това бяха най-студените дни на суровата зима 1941/1942 г. Дори и планинските бързотечащи рекички бяха вковани в лед и трудно можеше да се намери вода за пиене.

 

През първата нощ трябваше да стигна само до Кременския чарк, където Благо Джугданов се намираше почти неотлъчно, тъй като беше и пазач. За да огледам дали няма и някой друг и да проваля Благо, вместо по пътя хванах по вадата. (Дъскорезницата беше разположена непосредствено под почти отвесния скат на хълма и водата идваше не по яз, а по вада непосредствено до корубата.) Но водата беше излязла от вадата и образувала поледица. Ледът беше покрит с тънък слой снежец. Аз не забелязах това, подхлъзнах се и паднах долу върху замръзналия коловоз.

 

За момент краката ми станаха безчувствени и неподвижни, а след това започнаха силно да ме болят. С мъка се довлякох и влязох в дъскорезницата. Явно беше, че нямаше никой. Пък и колибата не светеше. Затова след кратка почивка изпълзях към колибата, която беше малко по-нависоко, в ската.

 

Благо навярно е бил до късно там, защото беше още топло и като разрих огнището, имаше жива жар. В колибата бяха натрупани доста трици и дребни изрезки. Имаше и един бъкел, пълен с вода.

 

204

 

 

Нахвърлих изрезки и трици в огнището и се опитах да поспя. Не допусках, че в този студ някой ще дойде. Но кракът много ме болеше, затова реших да го напаря. Изрих по-настрани на огнището силно нагрятата пепел и я „угасих“ с вода от бъкела. След това събрах пепелта във винтягата си и като си легнах, я поставих на таза и на десния си крак. Болките понамаляха.

 

Поддържах голям огън, докато съмне, като турях и големи парчета дърва, за да се образува много жар. А сутринта покрих жарта с нагрятата до червено пепел, за да няма дим, седнах при огнището и поглеждах през прозорчето към пътя, идващ от селото.

 

Към 10—11 часа се зададоха трима мъже с един кон. Изчаках да се скрият в ниското в непосредствена близост с дъскорезницата, позаличих следите от моето пребиваване, изстудих донякъде колибката, като държах вратата ѝ отворена, и излязох на баира над нея. Там седнах под самотния бор и се замаскирах сред пелина. И въпреки че бях на припек, веднага вкочанясах. Студът щипеше така, като че ли някой с клещи късаше месата от бедрата ми. Но трябваше да се търпи.

 

Идващите бяха Благо Джугданов, известният вече горски и още един селянин. Те погледнаха нещо, оставиха на завет коня и влязоха в колибата.

 

—  Бе, тука някой е спал. Огънят още е жив — каза горският.

 

— Ами, спал е — каза Благо. — Аз снощи стоях до късно, па си рекох „В тоя студ кой ще дойде да краде“, зарих огъня и си отидох.

 

След малко Благо излезе отвън и се заоглежда. Значи, разбрал беше, че някой от нас е дошъл. Хвърлих му суха борова шишарка. Той ме забеляза и с ръка направи знак да чакам. Излязоха и останалите. Потропвайки от студ, те бързо натовариха коня с изрезки. Чух, че Благо им каза:

 

— Вие вървете, пък аз ще отида да видя дали нещо се е хванало на стапицата (капан за дивеч) — и влезе в колибата да си вземе ловната пушка.

 

— Къде ще вървиш бе, в тоя студ — заговориха едновременно и двамата. — Не виждаш ли колко е студено?

 

— Таман в такъв студ дивечът най-ходи, а аз съм заложил стапиците по патешките [1] — каза Благо.

 

 

1. Пътечките.

 

206

 

 

Двамата тръгнаха към селото, а Благо — по пътя към Пирин. Когато те се скриха в ниското, Благо изотзад дойде при мене и двамата влязохме отново в колибата да се стоплим и да изчакаме да се мръкне.

 

Какво ли не си говорихме. И за студа, и за фронта, и за перспективата на нашата борба. Въпреки оскъдните данни, с които разполагахме, ние вече знаехме за контранастъплението под Москва.

 

Надвечер потеглихме за Неврокоп пак по Горния дервен. Но не минали още и един километър, стана ясно, че десният ми крак не само няма да се оправи, а започна по-силно да ме боли. Наложи се да свърнем и да отидем в с. Кремен.

 

Там в плевнята, почти зарит в сеното, добрата мащеха на Благо ме подложи на интензивно лекуване с тухли, терпентинови разтривки, топъл чай и мляко и след три дни вече можех да ходя.

 

През това време Благо успя да отскочи до Неврокоп и предупреди другарите, че ще отида. През нощта той с коня ме откара в стопанството на адвоката фашист Шейнин на около 7 км от града и се върна. Там дядо Коста Доленлията слугуваше с цялото си семейство, в което сиромашията беше в пълната си власт. Може би и затова тези мили хора бяха толкова добри, грижливи и предани.

 

Дядо Коста замина за града да откара млякото и да съобщи на другарите за моето пристигане, а аз се заех да се измия и обръсна. По-голямата дъщеря на дядо Коста ми поливаше, а малката — около 10-годишно момиченце — беше забелязала, че на колана ми, оставен върху царевичната шума, виси една яйцевидна бомба. Детето изгаряше от любопитство да разбере какво е това и най-после ме попита, като посочи с пръст небрежно покрития с палтото ми колан.

 

— Чичко, какво е това?

 

— От бясна кокошка яйце — отговорих аз и веднага разбрах, че сбърках. Това се оказа по-любопитно, отколкото ако направо бях казал „бомба“. То отиде при майка си и с учудени, дяволити очи ѝ каза: „Мамо, този чичко казва, че има от бясна кокошка яйце“ и я заразпитва възможно ли е това.

 

На следващия ден дойдоха другарите Ангел Папалезов и Владо Пенков, а след това Иван Гулев и Анещи Узунов. Пред тях аз сведох указанията на Парапунов по въпроса за подготовката към продължителната и тежка борба. Казах също да не форсират през зимата излизането в нелегалност, особено на тези, които няма опасност да ги арестуват, съдят или изпратят

 

206

 

 

в лагер. На въпроса им как да постъпват с тези, за които има опасност да ги арестуват с цел да ги интернират, аз отговорих категорично: „Да минават в нелегалност. С интернирането на такива другари фашистката власт цели да ги откъсне от масите, сред които те имат влияние, и наистина ги откъсва. Ние вече тях не можем да ги използуваме като легални дейци, защото ги няма. Те са загубени за нас. А като излязат в нелегалност, макар и с по-малки възможности да общуват с хора, тях ние ще използуваме напълно във всяко отношение. И самият пример на неподчинение, на несчитане със заповедите на фашистката власт от страна на нашите другари ще действува на масите положително, революционизиращо, докато подчинението дава капитулантски пример. То показва нашето безсилие да се противопоставим на произвола на фашистката власт, нашето неверие в очаквания обрат във войната. . .“

 

В гостоприемното семейство на дядо Коста прекарах още няколко дни, докато кракът ми оздравя окончателно. Мислех да остана още 1—2 дни. (Чаках Благо да дойде с коня си да ме вземе. Всеки понеделник в Неврокоп имаше пазар и той използуваше този случай да идва и по своя лична работа, и по работа на кооперацията.) Но времето почна да се разваля. Надвечер към Пирин съвсем се стъмни, а и над Неврокопско поле полетяха дребни леки снежинки. А щом и в Неврокопско, където е по-топло, заваля сняг, значи в Разложко той ще бъде много повече. Това налагаше да бързам и реших да тръгна веднага на стъмване.

 

Излязох на шосето, походих малко под едва веещия сняг и се поколебах дали да взема горния път под Пирин. По шосето се ходи по-леко, но има други неудобства. Това е дефиле и човек трудно може да се укрие от фаровете на колите. Освен това на обидимската община имаше полицейски пост и бариера. Там спираха всички и проверяваха документите им. Мина ми през ума и това, колко ли ще е хубаво да се кача на някой камион; да използувам намаляването на скоростта на завоя преди обидимската община, за да сляза незабелязано, да заобиколя поста и пак да изляза на шосето. Това ще ми спести много време и сили.

 

Разсъждавайки така, реших: ако до с. Баничан, откъдето се отделят пътят, не ме настигне камион, ще мина по горния път. А ако ме настигне, ще се кача в него. И още не изминал може би и един километър, в гърба ми светнаха фарове. Без вече

 

207

 

 

да се колебая, застанах на средата на шосето и дигнах ръка. Камионът спря и се качих в каросерията.

 

Но се случи нещо непредвидено. В каросерията пътуваше един полицай от поста на обидимската община. Той веднага ме запита:

 

— Кой сте вие и къде сте тръгнали по това време?

 

— Техник съм на ковачевския гатер. Счупи се една част от гатера, та бързам за София да я отнеса — охотно отговорих аз.

 

— А защо не чакаш сутрин рейса, а си тръгнал пеш нощно време? — отново ме засече полицаят.

 

— Рейсът няма връзка с влака на гара Белица (което беше вярно) — казах аз, — а пък трябва да мина през Чепино и да взема някои документи. (Цялата продукция на ковачевския гатер се транспортираше чрез Чепино.)

 

Чувствувайки, че могат да последват още въпроси, аз започнах сам да разказвам колко е важно навреме да ми дадат тази част, колко големи и срочни поръчки имаме за германците и пр. Полицаят също се разприказва. Той ми каза, че е от поста на обидимската община и си бил за няколко дни в Неврокоп и пр.

 

Положението се усложни. Вече не можех да скоча от колата незабелязано. За полицая ще стане ясно какъв човек съм, още повече че през целия път говорих колко бързам, за да оправдая тръгването си по това време. Той можеше да съобщи на поста и по телефона да разпореди навсякъде да вземат мерки. А моите следи върху пресния сняг щяха да бъдат единствените и ще заведат полицията навсякъде, където отида. Най-просто ми се видя следното решение: да остана в колата, да се опитам да мина като обикновен пътник през поста и ако това не ми се удаде, да извадя пистолетите, да убия проверяващия документите полицай, да скоча от колата и да избягам. Накъде? Ще реша според случая.

 

Преценявайки всички възможни варианти за действие, продължих да будалкам полицая.

 

Колата спря пред бариерата. Дежурният полицай или началникът навярно позна возещия се в кабината, защото проверката не трая повече от няколко секунди, и попита: „Има ли някой отзад?“ Шофьорът нещо смънка, но дежурният вече дойде и се срещна с току-що скочилия от каросерията полицай.

 

— А! Добре дошъл! Брей, ама студ! Има ли още някой горе?

 

208

 

 

— Техникът на ковачевския гатер пътува за София — отговори полицаят.

 

— Дигай бариерата! — се чу заповедта на проверяващия, без дори да погледне в каросерията. Навярно този човек беше началник на поста.

 

Поотпуснах се. „Значи, работата не е толкова страшна, както изглежда отдалеч.“

 

Колата потегли. Преминал успешно тук, в мене се породи желание да мина и през с. Добринище, за да не газя снега, и, от друга страна, да вляза в Банско още докато има движение.

 

Но когато наближихме село Добринище, направи ми впечатление, че шофьорът намалява скоростта и на малките завои и че ненужно сменя скоростите. Явно беше, че той ме подсеща да сляза. На един от близките до селото завои аз слязох, изкачих баира — оттам през сегашната гара излязох пак на шосето. Когато обаче бях на високото, видях, че камионът е спрял на осветения площад. По пътя до Банско той въобще не ме настигна. „Значи, по план е трябвало да остане в Добринище!“

 

По-късно шофьорът Георги Гурев от Банско не можал да изтърпи пред изкушението и се похвалил на Георги Бурановски. Явно той ме беше познал.

 

 

За да можем да вършим по-добре политическата и организационната си работа, която беше главната наша задача, по съвета на Парапунов не биваше излишно да се показваме. Ние даже се опитахме да заблудим полицията относно нашето присъствие в този район. Близките ми разпространиха внимателно версията, че съм на стаж някъде по обектите на Министерството на благоустройството. Това беше най-правдоподобното, защото следвах инженерство. От друга страна, там работеше Радко Хаджирадонов, което можеше да ги заблуди. При запитване можеше да си помислят, че се касае за него.

 

„От София“ изпратих на родителите си няколко писма, без да соча конкретен адрес, и бях убеден, че полицията ги цензурира. Дори един път поръчах да ми донесат бланка за пощенски запис, който предварително имаше клеймо от София, и го попълних със свой почерк, че изпращам 1000 лева на баща си. След това писах и писмо, в което им съобщавах, че изпращам само 1000 лева, защото трябва да си направя костюм, но друг път ще им изпратя повече, че съм добре и получавам доста

 

209

 

 

пари и пр. Баща ми даде парите и брат ми Иван на връщане от отпуск изпрати от София и записа, и писмото.

 

Това донякъде объркваше полицията. Тя се стремеше да научи адреса ми, което показва, че те са допускали, че мога да бъда и другаде, особено когато са получили запис и писмо с мой почерк. Така те хитро уредиха да получа мобилизационно назначение и след това повиквателна като комендант на ж.п. гара Горна Джумая. Но баща ми им казал само това, че съм на работа в Министерството на благоустройството. Полицията беше проверила и в Министерството на благоустройството, но им отговорили, че няма такъв.

 

По-късно един мой роднина е бил в София и отишъл да ме търси в министерството. Към него се прилепил и един цивилен полицай от разложкия полицейски участък. Когато запитали за мене, едни от служителите в личен състав отговорил: „Доскоро имаше такъв стажант. Но стажът му изтече и той си отиде. Къде е назначен и назначен ли е въобще, не знам.“ Дали този служител е бил наш човек и се е сетил, че този, когото търсят, е нелегален, и съзнателно ги беше заблудил, или пък ме е объркал с Радко Хаджирадонов, на служба там, не знам, но полицаят беше докладвал това в Разлог.

 

Другарят Никола Рачев пък, когато беше в София, се беше явил на изпит за секретар-бирник, издържал го и си дал адреса в с. Баня да му изпратят удостоверение. И действително когато удостоверението пристигнало и това станало известно на околийския началник на полицията, той казал: „Ние го търсим тук, а той си държи изпити в София.“ Впоследствие в София е бил арестуван друг човек от с. Баня—Никола Бергов—вместо Н. Рачев.

 

Това ни даваше възможност по-често да се отбиваме и у родителите си, тъй като те и братята ни, особено през 1941—1942 г. бяха основните ни ятаци, които зашифровано наричахме МОПР-а. Това можеше да ни струва скъпо, защото въпреки някои колебания относно временното ни отсъствие полицията организираше наблюдение около къщите на моите родители и моите приятели в Банско и Елешница и около близките на Рачев в Баня. Аз лично хванах един нашенец да дебне около изходите от нашата къща през градините и го предупредих, че ако науча, че и друг път е идвал, ще „изкореня“ цялата му фамилия.

 

Трябва да се признае, че фашистката власт прояви голям такт. Тя премълча за наличието на нелегални и на партизански отряд, за да не ги популяризира. В същото време правеше

 

210

 

 

дяволски усилия да ги унищожи. Всички свои акции тя провеждаше уж да търси само Иван Козарев, когото беше обявила за разбойник. Тя преценяваше, че ако това направи и по отношение на другите, още по-трудно щеше да ѝ бъде да убеди някого, че партизаните са разбойници, защото те бяха едни от най-авторитетните хора в околията. Фашистката власт беше наредила да се направи ревизия на Никола Рачев като държавен бирник. Навярно изхождайки от своя морал, те мислеха, че той е злоупотребил пари,и да използуват това, за да казват защо е преминал в нелегалност. Но ревизията е констатирала, че няма нито лев злоупотребени пари.

 

Хората също си мълчаха, не споменаваха имената ни от страх да не ги заподозрат, че са се срещали с нас, но те вече знаеха всичко. Усилията на властта да ни залови и ликвидира не дадоха резултати. Затова едва през декември фашистката власт чрез съдебно решение ни обяви за „разбойници“.

 

 

Последните дни на декември и включително до 13 януари 1942 г. се укривах за по няколко дни ту в тета Мара Кундева, ту в Катерина Петканчина. Отбивах се не рядко и у дома. Използувах Нова година и рождения и имения ден на брат ми Христо, за да се срещна с някои другари. Брат ми организираше младежки забави и това, че идваха хора, не правеше впечатление. Баща ми също много ми помагаше, като ме свързваше и уреждаше срещи с другарите Никола Голев, Ал. Пицин, Йонче Динков, Георги Тренчов, Манаил Тодев и др.

 

Но основното, което ме караше да отивам у дома, беше радиото. Често слушах предаването на Радио Москва на чешки език. (Всички предавания на Радио Москва на български се смущаваха от специални станции за смущение. А станциите, намиращи се в Чехословакия и разчетени за смущение на радиопредаванията на нейна територия, бяха слаби, за да пречат на чуваемостта на Радио Москва на територията на България.) От тези предавания съставях справка за действията на Червената армия при Москва и въобще за целия фронт и я предавах на другарите. Най-напред, разбира се, я споделях с родителите си.

 

Контранастъплението на Червената армия при Москва обнадежди и окуражи всички честни хора. Това личеше и в ясните просълзени очи на майка ми, когато ѝ казвах какво е съобщило радиото, и в лудуването на сестричето ми, и в поздравите и държането на другарите, с които се срещах, и в поведението,

 

211

 

 

във веселбите на младежите. Другарите разказваха, че и по кръчмите и кафенетата, макар и да омаловажаваха това контранастъпление, да го обясняваха с влиянието на генерал зима и да се заканваха, че пак ще дойде пролет, някои от особено ревностните глашатаи на хитлеристките победи бяха „позабравили“ да броят дните, когато ще падне Москва.

 

 

59. «Вярата в Русия»

 

Един ден майка ми дойде при мене особено възбудена. Нейният баща —дядо поп Костадин Чучулайн беше болен и доживяваше последните си дни. Многобройните му синове и дъщери посменно дежуреха при него нощно време, за да го обслужват. Вечерта на предния ден, без да се наговарят, синовете му се събрали при болния си баща. Там била и майка ми, защото бил неин ред да дежури.

 

Пред дядо те почнали да я упрекват и твърде настойчиво да я увещават да ме застави да се легализирам.

 

Майка ми, силно потисната, само повтаряла, че не знае къде съм и какво правя. Те, разбира се, не ѝ вярвали.

 

Дядо ми слушал всичко и мълчал. Той си имаше свои кусури, но беше човек с широки културни интереси и голям демократ. Според него всеки можеше да мисли, както си иска, стига да не пречи на другите. Той обичаше много Русия, руската култура и литература и имаше в библиотеката си на руски език всички произведения на руските класици, в това число на Горки, Чернишевски, Добролюбов, Некрасов, Белински.

 

Като останали сами с майка ми, дядо я попитал:

 

— Крум наистина ли не си е идвал?

 

— Не си е — скрила веднъж, тя скрила и от него.

 

— Нищо. Той ще си дойде. Никой досега не е побеждавал Русия и няма да я победи. А ти му кажи: „Дядо ти е умрял спокоен и доволен, че в неговото семейство се е родил този, който пръв в Банско с пушка застана на страната на Русия.“

 

Това, че дядо ми, който в никой случай не можеше да бъде обвинен в симпатии към комунистите и в някакво заинатяване, беше убеден в непобедимостта на Русия, още повече

 

212

 

 

укрепи майка ми. Вярата ѝ в нашата победа никога не се поколеба. Само ще я дочакат ли нейните синове? Тази мисъл свиваше до болка майчиното ѝ сърце.

 

 

На 6 януари 1942 г. вечерта брат ми Христо празнуваше рожден ден и пак си бях в къщи. Когато младежите лудуваха в другата стая, при мене дойде другарят Иван Колчаков (Динков). Той ми съобщи, че тази вечер е докаран в полицията вързан първият партизанин Иван Козарев.

 

Това за мене беше невероятно, невъзможно и така и отреагирах. Нима можех да си представя той — този сокол — да се предаде жив? Но след като Йонче потвърди, че са го видели и са го познали, аз се обезпокоих. Веднага ми мина през ума, че може би в пещерата, където зимуваше, или в стаята, ако беше слязъл в селото, ненадейно са скочили върху него, а той нямаше пистолет. Почувствувах се виновен, защото именно аз, за да гарантирам собствената си безопасност, го оставих без пистолет. Изпратих Иван Колчаков със задача с цената на всичко да узнае вярно ли е това и къде сега се намира арестуваният Иван Козарев.

 

Аз си представих, ако това се окаже вярно, какъв удар ще бъде за нашата партия, за разгръщането на въоръжената борба, която едва-що започваше. Как ще смаже това комунистите, как ще обезвери трудещите се и как ще се развилнеят полицията и фашистките мекерета, за които той беше страшилище. А това, че той може да направи провал, не ми е минавало даже и през ума. Още през 1935 г. той доказа, че и жив да го дерат, няма да каже нищо, няма да предаде другарите си. И аз твърдо реших с цената на всичко, ако той е в банския участък, да го освободя.

 

Въпреки че непоколебимо вярвах в този прекрасен комунист, въпреки че бях твърдо уверен, че той жив няма да се даде, съзнанието за виновност, че му взех пистолета, ме хвърли в голяма тревога. Докато другарят Йонче Динков дойде и ми съобщи, че това не е вярно, че е докаран друг човек, времето ми се видя твърде дълго. Аз дотогава, а и след това не съм изживявал по-страшен момент от този — чувствувах се виновен, че съм направил този човек беззащитен, и си представях всичките последици от това.

 

213

 

 

 

60. Провал в партийната организация в Разлог

 

Ние още не се бяхме научили за провала в Светиврачко, когато в Разлог започнаха арести. Разкрит беше каналът,по който беше пренесена една гръцка тежка картечница за партизаните от Разложко. Тя беше докарана от Никола Чилев и укрита край гатера на горската трудово-производителна кооперация „Джинджерица“ в местността „Предел“. Кога тя е докарана и защо е оставена там, не знаех.

 

На 10 срещу 11 януари е бил арестуван Никола Чилев от Разлог. Нашият ятак Димитър Пръков съобщил за това на Кръстю Стойчев. Стойчев на 11 януари се срещнал със сина на Н. Чилев, за да се осведоми, и след това с Никола Парапунов. С Парапунов се договорили да намери квартира и да отидат заедно в нея. Кр. Стойчев на 12 намерил квартира, но същия ден и той бил арестуван.

 

Този провал въпреки зверските мъчения, на които са били подложени другарите, се ограничи само в Разлог и доколкото бе свързан с картечницата. Околийската партийна организация се запази. От Банско по подозрение беше арестуван само дядо Коце Петелов, и то по-късно, но скоро освободен.

 

За арестите аз научих едва на 13 януари сутринта и се безпокоях за Н. Рачев. „Къде се дяна той и защо още не си идва? Дали знае за провала и няма ли да попадне случайно някъде?“ Но той беше вече дошъл в с. Баня и знаеше всичко. За Никола Парапунов знаех, че е в Горна Джумая.

 

Вечерта съгласно предварителната уговорка с Ал. Пицин чаках Рачев да дойде у дома и заедно, използувайки това, че срещу Сурва много деца ходят по улиците, да отидем в друга квартира.

 

Баща ми, под предлог, че ще сече суровачки, излезе през вратичката на плевнята ни и се качи на стария дрян в съседната градина. Така той направи пътека в снега, та ако проверят, да се знае кой и защо е излизал. Освен това съседските момичета калъпеха тютюн у нас и бяха задържани малко по-късно, за да излязат от същото място след нас.

 

Вече се беше мръкнало. Тогава дойде Александър Пицин и каза, че е изпратен Димитър Радин да посрещне Рачев и да го доведе направо у дядо Марко Ковачев, докато уредим друга квартира. Излязох веднага и срещнах Рачев, когото Радин току-що водеше отдолу, и заедно отидохме у дядо Марко.

 

214

 

 

Тук прекарахме два дни, но повече не биваше да оставаме. Дядо Марко живееше с болния си син и въпреки напредналата си възраст той трябваше да се грижи и за него, и за нас. С дядо Марко ние говорихме по много интересни въпроси. Той беше умен човек, имаше богат житейски опит от революционната борба против турско иго.

 

Тук често идваше Александър Пицин, който му беше зет, и това не будеше никакво подозрение. Той ни информираше за положението и главно за хода на провала.

 

Ние се безпокояхме много както за това да не би провалът да се разшири, така и за съдбата на арестуваните, особено за Кръстю Стойчев, за когото мислехме, че полицията знае, че е бил в партизанския отряд, и очаквахме смъртна присъда. Пък макар и да смятахме, че Парапунов е в Горна Джумая, не ни беше известно точно къде е той и какво знае за провала. Същевременно, отчитайки факта, че не последваха нови арести, си казвахме: „Здраво държат другарите. Провалът ще се ограничи.“ Разбира се, ония, които бяха свързани с арестуваните, бяха предупредени да се поукрият. За известно време се укри и Александър Пицин.

 

 

61. У бай Манаил Скабрин

 

На 15 януари вечерта се преместихме в къщата на Манаил Скабрин. Тя беше на края на града и лесно можеше да се излиза и влиза в нея. Нямаше и близко съседи, от които биха могли да ни видят през прозореца или на двора, но тя пък имаше други неудобства. Тук по-трудно можеха да идват легалните другари. Затова синовете на бай Манаил Симо и Никола, който беше войник и си беше в отпуск, и самият бай Манаил ни осигуриха широка връзка с всички другари. Никола като войник се движеше съвсем безпрепятствено навсякъде.

 

На 18 януари стана известно, че 15—20 минути след като съм излязъл от нашата къща, тя била поставена под строго и непрекъснато наблюдение и чак на 18 януари към 6 часа сутринта полицията влязла в къщи. Обискът бил много щателен.

 

215

 

 

Било ясно, че търсят мене. Другарите предупредиха също, че следващата вечер се очаква обща блокада на Банско.

 

За да не се страхуват хазяите, ние решихме нощта и деня 19 януари да прекараме извън града.

 

При обилен снеговалеж ние излязохме и газейки някъде до пояс в снега, едва след разсъмване стигнахме до един овчарник в местността „Лангодур“. От него беше останало само колибката. Снегът продължаваше да вали.

 

Рачев изскубна три кола от някогашната кошара, които се подаваха над снега. Те се бяха напукали дълбоко, а през дъждовните есенни дни се бяха намокрили до сърцевината и замръзнали. Аз ахнах: „Та с това ли ще напалиш огън? Това са по-скоро джунджуре (ледени висулки), отколкото дървета!“

 

Но Рачев беше банянин [1]. Той неколкократно удари дърветата едно в друго, за да опада ледът. След това с джобното си ножче почна да дялка дървото и от вътрешната му суха част наряза на дребно много сухи съчки и запали огън. Трите дървета той запали откъм единия им край, а след това цял ден ги подаваше по малко и най-икономично, само с тях поддържа огъня до вечерта.

 

На мръкване тръгнахме обратно към Банско. Снегът беше станал още по-дълбок и от нашите следи не беше останало нищо. Нямаше жива душа. Само когато наближихме Банско, видяхме, че някой току-що беше откъртил голяма дъска от една ограда и я помъкнал към къщи. Навярно човекът отрано беше закъсал за дърва, а в този сняг по-далече не можеше да се отиде.

 

Според уговорката Симо Скабрин трябваше да ни срещне на това място, но той не се виждаше. Не отминали и 50 крачки, видяхме, че изпод снега като къртица излезе Симо. „Я се запретàх в снèго, за да не ме види тоя, що крадеше д Иа ски“— рече Симо. Той набързо поизтупа снега от себе си и ни осведоми, че блокадата е траяла кратко време и са обискирани само няколко къщи, в това число повторно и нашата. Ние се върнахме у бай Манаил и седнахме на богато устроената ни вечеря с традиционната банска капама.

 

 

1. Жителите на с. Баня от всичко правеха огън.

 

216

 

 

 

62. У дядо Георги Рахов

 

На вечерята дойде Ал. Пицин и ни съобщи, че в новата квартира ни чакат. По старите дири в сняг до пояс излязохме до мястото, където ни срещна Симо, и оттам през Четаловата чешма право към сегашната градска градина. След това по шосето към с. Добринище отидохме в къщата на дядо Георги Рахов.

 

Това беше малка и тясна къщичка. В долния етаж, в стаята, която служеше и за кухня, живееха дядо Георги, баба Дана и най-малкият им син Анте. На горния етаж имаше една стая, в която живееха Миле Рахов, жена му Марушка и дъщеричката им Дала (Райна), и една малка стаичка, нещо като багажник, в който само спяхме или се затваряхме, когато дойде някой. Иначе и ние живеехме в стаята на Миле.

 

Гази квартира имаше редица предимства по-рядко се посещаваше, защото беше отдалечена; близостта ѝ до шосето даваше възможност при необходимост да се излезе, без да се гази дълбок сняг и да се оставят следи; връзката ни с партията чрез Александър Смедарчин беше ежедневна. Като брат на Марушка той можеше да идва, без това да нрави впечатление. Там идваха и бащата на Марушка дядо Лазар и Ал. Пицин. Чрез тях поддържахме връзка и с другите селища на околията. Един път дойде и баща ми. Това беше още в първите дни на нашето преместване в тази квартира. Той ни информира подробно за двата обиска.

 

Баща ми ни разказа, че на 19 вечерта в къщи дошъл Никола Парапунов и искал да се свърже с нас. Но баща ми тогава не знаел къде сме. Известно му беше само, че сме се преместили в друга квартира. Затова предложил на Парапунов да остане в къщи до другия ден. Но Парапунов с присъщата му скромност решил да не безпокои повече нашето семейство и казал, че не бива да остава, и след като се постоплил.взел малко храна и излязъл.

 

(Впоследствие научихме, че на 19 януари следобед е имало обиски и в Разлог. Парапунов си е бил там и положението му било много критично. Жените му предложили да го облекат в женски дрехи и да го изведат, но не станало нужда. Вечерта той излязъл и дошъл в Банско у родителите ми. Същата нощ, след като излязъл, той се борил със снежната виелица към Предел на път за Горна Джумая.)

 

217

 

 

В тази квартира ние прекарахме без прекъсване от 19 януари до 2 март, т.е. най-трудното време от най-тежката зима, когато в Банско снегът достигаше до 1,65 м. на покривите. Единственият път, по който можеше все пак да се движат хора и коли, беше шосето, но разчистването на което работеха ежедневно стотици мъже. Впоследствие тази къща беше непрекъснато нещо като наша резиденция. През нея са минали почти всички отговорни нелегални другари от околията. Чрез нея винаги са осъществявани връзки и особено след по-продължително наше отсъствие. Членовете на това мило семейство, заедно и поотделно, където и да се намираха, са служили с безпределна преданост на нашето дело.

 

Дядо Георги беше интересен човек. Той робуваше на много предразсъдъци — религиозни и други. Но революционните борби в нашия край, в които той е участвувал, са оставили в него дълбоки следи. На младини бил говедар на ялови говеда и не само често се срещал с Яне Сандански, но и му е нравил редица услуги и станал негов любимец. За Яне Сандански той винаги говореше с истински възторг. Впоследствие станал работник, отначало по горите, а след това в тютюневия склад. Като верен човек на хората от прогресивното течение във ВМРО през 1923 г. той бил назначен полицай. А през 1925 година е инквизиран по най-зверски начин от хората на Вапцара. Вследствие на побой той беше с разклатено здраве, куц, а по-късно се появи и костна туберкулоза в ребрата му.

 

Още на другия ден той дойде на разговор при нас. Ние считахме, че трябва ясно да кажем на тези хора каква опасност ги грози, ако фашистката власт научи, че ние сме се укривали в тях.

 

— Да им. . . макята. Та не съм крил турци! — енергично отговори той, считайки, че само това може да бъде грях пред родината.

 

— Те ще ви преследват и измъчват не ако сте крили турци и други врагове на България, а ако сте скрили приятелите на българския народ Затова сега е по-страшно да криеш в къщата си комунисти надълго и нашироко им разяснявахме ние.

 

Същевременно им заявихме, че ако случайно ни разкрият, ние няма да се предадем, а ще се бием.

 

— Па оти ви са тия пушки? — каза той. — Дойдат ли, ке се бием сички. И нема какво да ве е грижа. Щом сте дошли, ке седите тука, докато се стопи снего.

 

218

 

 

А снегът не само че не се топеше, а непрекъснато се увеличаваше. Ден и нощ все сипеше и сипеше нов сняг. Веднъж даже, разбира се, за кратко време заваля сняг на парцали колкото човешка длан. Такова явление след това не съм виждал. През първата половина на месец февруари снегът достигна 165 см. С предварително разчертана на сантиметри летва, забодена на покрива на навеса, ние ежедневно отчитахме колко нов сняг е навалял и колко е общата му дебелина. Шосето приличаше на тунел, изсечен в снега.

 

Дядо Георги много обичаше Русия и вярваше в нейната непобедимост. Един път с Н. Рачев говорехме за Руско-японската война. Той чу, че става дума за това, че японците са завладели Порт Артур.

 

— Не верувайте това — с тон, нетърпящ възражение, каза дядо Георги, — това е пропаганда.

 

— Дядо Георги — опитвах се да му обясня аз, та това е било през времето на царизма. Той е бил разкапан, генералите продажни и некадърни. . .

 

— Знам отряза той, — ами руският народ къде е бил? Не верувайте това. Ке видите, ке това е пропаганда.

 

Ние продължавахме да му обясняваме, че именно затова руският народ се вдигнал на революция през 1905—1907 година.

 

Но голямата любов и вяра в Русия не позволиха на дядо Георги и през януари 1942 г. да допусне, че някога японците са могли да победят Русия и да ѝ отнемат Порт Артур.

 

Баба Дана е далечна роднина на майка ми. Това е жена, която не знае книга, защото не е ходила на училище и цял живот не е могла да си дигне главата от работа и немотия, но е умна, добра, находчива и смела. Тя можеше всякога да си намери причина и да отиде и се срещне с когото ние пожелаехме. Изпращал съм я и в къщи. Тя веднага ще задене половин килограм вълна за дарак и ще отиде, ще свърши това, което и е поръчано. Като разбра, че на нас ни е нужна информация но всичко, тя използуваше и черквата в неделен ден кротичко да си поприказва с някоя жена, и гробищата, където със светица от гроб на гроб при познатите наши жени събираше и с абсолютна точност предаваше получените сведения. Въобще към нас тя се отнасяше с грижовността на майка.

 

Миле Рахов нямаше школско образование и теоретическа подготовка като комунист, но беше рядко предан на партията мъж, член на която стана тогава. Той работеше всичко и се отличаваше с изключителна трудоспособност и сръчност. Но главното му занимание беше банцикар — бичеше амбалаж.

 

219

 

 

Като такъв той работеше и в Банско, и в Кремен, и другаде и всякъде, където е отишъл, е бил наш ятак, в наша услуга. Мястото, където е бил, се превръщаше в наша база. С колата на баща си или дядо си той не един път е изкарвал храна за партизаните. Изпълнявал е куриерски и други задачи.

 

Той е смел и шегаджия и по този начин разсейваше мрачните мисли на близките си, когато беше особено тежко. Неговата смелост отиваше понякога твърде далече. Например, когато ние бяхме у тях, той си пийнал с група другари и отишъл да им помага да „грабят“ мома. С това можеше да доведе полицията да го търси в къщи. На нашия упрек той отговори: „Ами ако дойдаа, я ке излеза, ке ме арестуваа и толкова. Таман ке си рекá той е несериозен човек и нема да ме подозират, ке крия нелегални.“ И в това отношение той имаше известно право. Тази му свобода в действията безспорно не можеше да събуди подозрения към него.

 

Марушка беше дъщеря на дядо Лазар Смедарчин, стар комунист. Тя беше много мил човек и се грижеше за нас. Спомням си как един път искаше да лиши болното си дете от две яйца, за да ги даде на нас. Ние, разбира се, не се съгласихме и не допуснахме това. Тя също през цялото време е изпълнявала всички задачи, които сме ѝ поставяли, и много простичко разясняваше на жените от махалата онова, което искахме те да знаят.

 

Райна, дъщерята на Миле и Марушка, беше на 2—3 годинки. Тя беше боледувала много и беше слабичко, но будно дете. То много искаше да см играе с нас и аз често, седнал на кревата, я люлеех на краката си. Никола Рачев имаше мустаци и на въпроса кой е той, тя отговаряше„бакьо“, а за мене, понеже нямах мустаци, а имах коса, каза „кака“. Така ние станахме „кака“ и „бакьо“. А себе си беше нарекла Лала.

 

Един път жените се събрали в една махаленска къща и започнали разговор. Лала си играела и заговорила: „Кака пие кикюн (тютюн). Бакьо чете. Кака има саат (часовник).“ „Гледайте па това дете какво плямпа“ — рекли жените и не му обърнали внимание.

 

По-късно баба му и дядо му го нарекоха „пророк", понеже винаги, когато през деня се сещало за нас и изговаряло „кака“, „бакьо“, вечерта ние сме идвали.

 

Анте беше младеж и тогава стана член на ремса. Той също беше съзнателен ятак и е извършвал многократно всякакви услуги на партизаните.

 

В тази къща имаше и куче - Мечо. Това беше интересно

 

220

 

 

куче и винаги, когато съм разказвал за него, съм се боял, че няма да ми вярват, а аз съм разказвал самата истина. То като че ли разбираше какви хора сме ние. На нас не лаеше. Случвало се е сами да влизат в къщи и други партизани, които то не беше виждало никога, но и на тях не лаеше. А достатъчно беше да почука или само да се доближи до портата някой друг човек, то се скъсваше от лаене, изправяше са на задни крака и с ноктите си дращеше дъските на портата.

 

Мечо ни усещаше много отдалече, може би от цял километър и ако има някой на двора, то само дига главата си и насмърква въздух. А ако хората са в къщи, само един път лайва „аф“. Това беше сигнал, че след половин час ние сме там. Тези сигнали то повтаряше, докато някой излезе от къщи и му се обади — значи, разбрали са. Който забележеше това, казваше: „Хайде гответе вечеря, идват!“ Ние действително се бавехме около 30 минути, защото се приближавахме внимателно и се ослушвахме дълго да не би някой да ни види и по такъв начин да изложим ятаците си.

 

Полицията специално беше поставила свой човек в зданието на инженерството под прикритието на пазач. Той често е отивал в тази къща, дори се е опитвал да влезе ненадейно. Но въпреки всички опити да се сдобри с Мечо, като му хвърлял храна, кучето продължавало яростно да го лае. Опитвал се да му хвърля печено месо, но нищо не помагало. Затова докладвал в полицията, че при това куче е невъзможно външен човек да влезе незабелязано, дори когато е затворено.

 

Впоследствие полицията започна да устройва засади на удобните за преминаване места на около стотина метра от къщата. Докато имаше засади, кучето непрекъснато лаеше и бягаше по двора ту на едната, ту на другата страна. По особен начин то лаеше и когато има други хора в къщи. В такива случаи ние не отивахме у дядо Георги. Затова когато през есента на 1942 г. подозренията към дядо Георги се усилиха, за да се освободи от кучето — този приятел на партизаните и яростен враг на полицията, — тя го отрови.

 

Още първата вечер, след като се събрахме с Никола Рачев в къщата на дядо Марко Ковачев, а и след това ние непрекъснато обмисляхме нашите задачи. Най-голямо внимание обаче отделихме на въпроса за нашата политическа работа сред народа против вмъкването на България във войната срещу Съветския съюз. Повод за тази повишена тревога беше обявената от царско-фашисткото правителство през месец декември война на САЩ.

 

221

 

 

Ние оценявахме тази стъпка като опит по по-безболезнен, косвен път, обявявайки война на съюзниците на Съветския съюз, България да бъде вмъкната окончателно във войната срещу Съветския съюз.

 

Чрез другарите, с които се срещахме, ние поставихме пред партийните организации в околията като главна задача разобличаването на маневрите на царско-фашисткото правителство.

 

През зимата с Рачев много четяхме, много разговаряхме с другарите, които идваха, и с хазаите. Мечтаехме по-скоро да си отиде зимата. Спорехме по много въпроси, и то твърде остро, даже може би в резултат на изнервянето от скуката често се скарвахме, и то за съвсем дребни неща. Аз знаех, че Рачев беше много изнервен от тежкото боледуване от гноен плеврит и операции и се стремях да го щадя. Но въпреки това често се спречквахме, включително и по такива въпроси, като коя дума е по-правилно да се счита за литературна и др.

 

Това показва при какви убийствени условия ни постави принудителното безделие през зимата. А ние и двамата бяхме деятелни натури. И второ. Всички и дотогава, и по-късно знаеха, знаят и сега, че ние бяхме и си останахме най-близки другари и приятели. Когато станеше нужда да се разделим за десетина дни и когато след това се съберяхме, ние просто не можехме да се откъснем един от друг. Значи, тези престрелки, а понякога и твърде остри спречквания и спорове никак не са ни пречили да сме най-добри приятели.

 

 

Макар и със закъснение, пролетта настъпваше. През прозореца виждахме как по южните склонове на „Тръстеник“ снегът се топеше, петната копна земя нарастваха бързо и мечтаехме кога мъглицата ще заяде снега навсякъде и отново ще стъпим на земя. Шосето обаче още беше единствената черна ивица сред заснеженото Банско поле.

 

С настъпването на пролетта ние се надявахме, че започнатото и проведено с успех контранастъпление на Червената армия при Москва ще продължи с още по-голяма сила по целия фронт.

 

Тези надежди ни задължаваха да мислим непрекъснато как и ние, партизаните, комунистите, ще участвуваме в това настъпление, как ще оправдаем своето име войници в тила на врага. И, разбира се, въпреки опита от есента, ние забягвахме твърде напред — надявахме се, че веднага ще настъпят у нас решителни революционни събития.

 

222

 

 

На 2 март вечерта полицията пусна да избяга от участъка рецидивистът-убиец, пияница и въобще окончателно пропаднал човек Георги Журев, като уж стреляха по него. Това беше хитро замислен от полицията трик да го внедрят сред нас. Само че бяха си направили сметката криво. Допуснали бяха, че ние можем да приемем при себе си този тип.

 

Предупредиха ни, че е възможна и блокада под претекст, че търсят Георги Журев. за да го лансират като „скаран с полицията човек“, та е възможно да попаднат и на нас. Затова решихме да напуснем дома на дядо Георги, да прекараме един ден в местността „Дъбовец“ и след това да отидем в с. Баня.

 

Времето беше меко. Потъвайки до колене в мекия сняг и прогизналата земя, с труд излязохме до височината „Св. Текла“.

 

В колибката, която се намираше на югоизточния скат на височината, ние напалихме огън, изсушихме си обувките, чорапите и клиновете, които бяха мокри дори и над колената, и си отпочинахме, докато да почне да се разсъмва. А след това слезнахме в Дъбовец, в шумата срещу плевнята на дядо Никола Сугарев.

 

Този ден снегът се топеше така бързо, че отвсякъде потекоха вади, повечето от които беше невъзможно ни да се прескочат, ни дори да се прегазят, макар че водеха началото си от съвсем близко. Така ние се чувствувахме като в старинен замък, заобиколен с ров, изпълнен с вода. Единственото място, по което можеше да се дойде към нас, беше билото откъм „Св. Текла“, но то се наблюдаваше добре и изненадата беше изключена.

 

Другарят Рачев не можеше да седне някъде и да не напали огън. Той заговори с особен възторг за това, какъв хубав огън дават „грапавите дъбовици“ и след като накърши такива и напали огъня, говореше: „Гледай, гледай какви огнени езичета излизат от тях, като от оксижен!“ И това беше действително така. Аз чак тогава забелязах особеността в горенето на тези полузелени дъбови издънки. От тях като из гейзери излизаха встрани горящи газове. „Колко е наблюдателен! — помислих си аз. — Как е разбрал, че именно тези криви неугледни клонки дават най-хубавия огън?“

 

Още преди да залезе слънцето, ние съвсем се бяхме разпищолили. Кой ли пък сега ще гази като нас, за да дойде тук! И изведнъж и двамата погледнахме към Сугаревата плевня и видяхме, че един полицай с ловна пушка мина покрай нея и съвсем спокойно се спусна към Циганското дере

 

223

 

 

в посока към нас. На лов ли беше той или беше оглеждам, споделихме ние и се спотаихме. Като влезе в ниското, той се изгуби от погледа ни и всичките ни усилия да видим накъде отиде останаха напразни. Най-вероятно беше да ни е видял и без да е разбрал какви сме ние, като контрабандист, се укри някъде в шумата.

 

 

Още на мръкване ние излязохме на билото, което беше вече конно, и но него бързо стигнахме в с. Баня, където нямаше никакъв сняг. Дядо Боян Янков и баба Маринка ни посрещнаха радушно. Дадоха ни най-напред да се наядем и след това започнахме разговори. Те бяха чудесни — добри и умни старци.

 

Другият ден — 4 март — за нас беше много тревожен. По селото тръгна голяма група полицаи и хора от общината да претърсват за укрити храни. Освен това на изходните пунктове и към боровата горичка е имало постове. Полицията може би е допускала, че вместо храни може да открият и някой от нас, и е взела мерки той да не се измъкне.

 

Какво можеше да се направи? Ако излезем през деня, хората ще ни видят и някой може да съобщи на полицията. Ако пък останем в къщи, когато полицаите дойдат, ще трябва да ги избием и пак да избягаме. Значи, и при двата случая жертвувахме дядовото Бояново семейство.

 

Имаше една надежда. Зетят на дядо Боян беше съветник в общината и беше привлечен да ходи по домовете заедно с полицията. На него ние поръчахме чрез жена му да бави полицаите повече. „Нека проверяват уж по-щателно, за да дойдат при нас по възможност по-късно.“ За всеки случай дядо Боян заяви „Па ако дойдат, ле имаме пушки, ке ги изтрепаме и ай!“ — махна с ръка той.

 

До нас групата не стигна. За това помогна и Георги Рачев, брат на Никола Рачев, който също беше съветник. Чрез свой приятел от фронта той забави обиските.

 

На мръкване ние се изтеглихме в горичката, а след това през полето отидохме у дядо Георги Рахов в Банско.

 

224

 

 

 

63. Отново заедно

 

Още същата вечер се свързахме с другарите от Банско и разбрахме, че Иван Козарев е слязъл от Пирин. Той беше казал, че всяка вечер ще отива в една известна нам изоставена колибка в местността „Ръждавица“, а след няколко дни щял да дойде отново в Банско.

 

Разпоредихме да замине човек за Разлог да разбере дали Никола Парапунов си е там и да ни организира среща с него. Заредихме си раниците, излязохме и още на другата сутрин се срещнахме с Иван Козарев на уреченото място.

 

Първите дни прекарахме в Дъбовец и по колибите в полите на Пирин. Отново се връщахме в Банско и проверявахме кога ще можем да се срещнем с Н. Парапунов.

 

Един път, като почивахме в колибата непосредствено южно от височината „Св. Текла“, по следите ни по мократа земя при нас дойде дядо Никола Сугарев. Като ни видя, той се поизплаши и се заизвинява: „Къртят ми дъски от плевнята и ги горят или преместват в други колиби. Та аз затова дойдох да видя да не би някой да ги е скрил тука. . .“

 

Ние знаехме, че той не е лош човек, и го успокоихме. Поведохме разговор с него. Наред с другото той ни разказа, че преди два-три дни полицаи са ни търсили по Дъбовец. Даже един от банския участък се е хвалил, че ще ни изтрепят, ако ни намерят някъде. Това беше вярно. Ние вече бяхме получили сведения, че полицията ни търси именно по Дъбовец, където снегът се стопява най-рано и има гъста шума, а също и по други копни места около Банско.

 

Когато дядо Никола си тръгна, както си му беше редът, ние го заклехме, че няма да каже никому нищо. „Покрий, та мъчи“ — каза той, което значеше, че всичко ще си остане тук. Оттогава вече тази колибка имаше свое конспиративно име „Покрий, та мъчи“ и, разбира се, никой освен нас не го знаеше.

 

225

 

 

 

64. Червен сняг

 

Към 10—15 март ние отидохме в Пирин. По по-високите места снегът беше още дебел, но уложил се добре и по него се ходеше, без да се потъва. От време на време преваляваше и нов сняг, но той не беше много и не пречеше на ходенето, а и топлото мартенско слънце бързо заличаваше следите. Освен това в този район и особено в Добринишко землище имаше много овчарски колиби, в които можеше да се нощува на сухо.

 

Една сутрин, изкачвайки се по билото югоизточно от местността „Струго“, забелязахме, че снегът е оцветен. Започнахме нарочно да забиваме краката си по-дълбоко и да сравняваме снега. Убедихме се, че само най-горният пласт, който беше паднал предния ден, е оцветен. Той беше червен, но с различни нюанси в зависимост от това, на кое място се намираше — най-отгоре, най-отдолу или в средата. Рязка граница нямаше.

 

Това явление не е ново, но ние и тримата виждахме червен сняг за пръв път. То предизвика твърде много възклицания и спорове относно произхода му. И защо горният пласт е най-ярко оцветен, най-червен! Този въпрос ние оставихме на учените, защото бяхме тръгнали на лов за сърни.

 

 

За да не изморяваме Рачев, ние го оставихме на едно място на припек, а двамата с Козарев продължихме нагоре. Скоро попаднахме на следи, но не от сърни, а от две белки. За тях беше настъпил любовният период.

 

Тръгнахме по тях. Те ту бяха ходили по земята, ту прескачали по дърветата. Отклонявали се бяха настрани и пак се бяха връщали в общата посока на югоизток и все по-нависоко, напреко на билото.

 

В колко долове слязохме и се изкачихме по техните следи, трудно може да се каже. Но денят беше вече превалил и ние почти се бяхме отказали от по-нататъшното следене, когато Иван Козарев се наведе и взе от снега една чудесна рунтава катерича опашка.

 

— Току-що е изядена — рече той. — Сега, ако я е изяла женската, те ще са някъде близо в някоя хралупа. Така е, защото вече сита, тя ще легне да почива, а мъжкият не се отделя от нея и значи, че и той е в хралупата. Ако пък я е хванал и изял мъжкият, женската ще е гладна и ще ходи, докато

 

226

 

 

и тя не си хване нещо. А мъжкият продължава да върви по нея. Така те за един ден или една нощ могат да преминат цялата планина. И ако е така, има да ходим по тях дори до Брезнишкото.

 

— Нима не изяждат заедно плячката, както другите хищници? — попитах аз.

 

Козарев беше ловец и много наблюдателен човек. Той ми разказа толкова много и интересни неща и случаи от живота на дивите животни, че ако го беше написал, сигурно щеше да бъде значителен труд, с който можеше да получи учено звание.

 

Полюбопитствувах да разбера мъжкият или женската е изяла катеричката и предложих да продължим преследването. Така стигнахме билото над местността „Вапата“ — Кременско землище. Убедихме се, че именно мъжкият е изял катеричката и бързо се върнахме назад, защото започна да се мръква.

 

Въпреки икономичното изразходване на хранителните продукти за тази нощ не беше останало нищо. При това ние не донесохме никакъв лов, а само увеличихме и без това завидния си апетит. Затова на другия ден още по светло отидохме в колибата на бай Спас Карафильов от с. Обидим.

 

Недалеко от колибата бай Спас беше повалил един бял бор за козите да гризат шиклата и кората му и не забелязаха нашето идване. Ние влязохме в колибата, поразпалихме огъня, от бъкела наляхме вода в котлето и го окачихме да се топли. Намерихме и торбата с брашното и се приготвихме да правим качамак.

 

По усилилия се пушек бай Спас беше разбрал, че някой е влязъл в колибата да се сгрее, и тръгна към нея. Посрещнах го отвън и шеговито му казах, че бяхме решили да го окрадем и да си направим качамак.

 

След като разбра кои сме, въпреки моите протести, под предлог, че са две и козата не можела да ги изхрани, той закла едно яренце. То нямаше повече от два —два и половина килограма чисто месо и тъкмо се събра в котлето. Когато се свари, ние го извадихме и в същата вода турихме брашно за качамак. След това четиримата с голям апетит изядохме и качамака, и ярето.

 

За да се срещнем с другарите и да се снабдим с храна, ние решихме вечерта да отидем в с. Кремен. Но за всеки случай направихме още едно котле качамак, разделихме го на три буци и го турихме в раниците си.

 

Село Кремен беше заспало така, че и кучешкият лай, който от време на време се подемаше, не можеше да го събуди.

 

227

 

 

Аз знаех само къщата на Благо Джугданов. Оказа се обаче, че Благо го няма и жена му Мария не посмя да се обади, защото не познала никого. Иван Козарев ни води в къщата на бай Илия Калинков, но и него го нямаше. Той опита да отиде още в някои познати къщи, ала никой не му се обади.

 

Така след дълго бродене из селото, без да успеем да се свържем с някого, преди разсъмване поехме към кооперативната дъскорезница. Надявахме се, че може би там ще намерим Благо Джугданов. Но и в дъскорезницата беше пусто.

 

В колибата на пазача влязохме вече на светло. Напалихме огън да се поогреем и решихме да закусим. Но нощта беше много студена и в раниците качамакът се беше заледил. Никола Рачев по-рано казваше, че не обича подгрявано ядене и още повече подгряван качамак, на което Ив. Козарев подхвърляше: „Ке свикнеш, ке свикнеш.“ А сега не само че нямаше масло или мас и тиган, в който наново да се стопли качамакът, но и нямаше никаква възможност той да се размрази, без да се похаби. Затова Рачев, държейки буцата от едната страна, я пригряваше на огъня, облизваше тази част, която се е разтопила, и пак я подаваше към огъня. Вярно ли казваше, не знам, но след това пред всички той нееднократно заявяваше, че това е било не само най-вкусният качамак, но въобще най-вкусното ядене, което някога е ял.

 

 

65. Среща с Никола Парапунов

 

Време беше да се върнем към Банско, за да заредим раниците си и главното — да разберем какво става с Н. Парапунов. И първото нещо, което ни съобщи Ал. Пицин, беше, че на другата вечер в местността „Св. Арангел“ при крушата ще дойде Парапунов. Това много ни зарадва. Напълнихме раниците си и излязохме.

 

На другата вечер Парапунов дойде доста късничко. И както следва да се очаква, ние го отрупахме с въпроси за здравето му, за провала и начина, по който се е измъкнал, за новините от фронтовете и има ли някакви нови указания. Отначало той ни отговори лаконично на всички въпроси,

 

228

 

 

защото започна да вали дъжд, и тръгнахме да доизкараме нощта в колибите в местността „Ланкодур“.

 

Разговорът ни с Парапунов продължи много, макар че на всички ни се спеше. Той ни разказа подробно за провала в Разложко и Светиврачко и как се е измъкнал от Разлог. Ние не само слушахме неговия подробен разказ, но и задавахме въпроси, правехме упреци.

 

„Защо картечницата се оказа не в ръцете на партизаните, а остана в дъскорезницата на Предел?“ Това беше въпрос, който си задавахме всички. Та нали тя беше докарана именно за нас. Но наред с известното забавяне в предаването, оказа се, че тя е била много старомодна и тежка — на колела като оръдие и не може да се носи от хора. За нея беше нужен катър, а това вече я правеше съвсем негодна за отряд със състав като нашия.

 

— Защо ти не остана в Банско, докато баща ми разбере от другарите къде сме ние? — запитах аз. — Нали, както ти сам казваш, той ти беше предложил това? Защо се излагаш на риск да бъдеш засипан от веявиците към Предел?

 

— Но главното е, че ние трябваше да се свържем — добави Рачев.

 

— А как ще ни свърже баща ти? Полицията явно те търси. Няма ли да проследи с кого се среща баща ти и по такъв начин да я доведем и при вас?—аргументираше се той. — Но главното е, че не исках вашите да треперят цялата нощ и цял ден.

 

Такъв беше Никола Парапунов. Винаги щадеше другите, а себе си не.

 

Бяхме заспали малко преди разсъмване. Часовият Н. Рачев забелязал светлини от фенери и ме събуди. Погледнах навън. По разстоянието между фенерите се виждаше, че по разкаляния път от Банско към Пирин се движи войскова колона. Ние съобразихме, че под форма на учение, войската може да претърси колибите и малкото копни места в този район.

 

Затова бързо тръгнахме към местността „Св. Никола“ с цел да се маскираме някъде и да наблюдаваме.

 

Разсъмна се, но дъждът не само че не спираше, а се усили и се превърна в снежна лапавица. Изкачвайки се по стръмния, обрасъл с леска склон, се измокрихме повече. Наложи се да излезем по-нагоре, където, макар че имаше сняг, имаше и една колиба, в която можеше да се подслоним и изсушим.

 

Когато пристигнахме в колибата, вече валеше обилен сняг и не се виждаше по-далече от 20—30 метра, защото имаше

 

229

 

 

и мъгличка от обилната влага. Напалихме голям огън и се изсушихме, но не бързахме да излезем, защото вътре, макар и малко задимено, все таки беше сухо и топло. Затова дежурехме под ред по половин час. Но дежурните само поглеждаха от време на време навън, за да се убедят, че от силния снеговалеж и мъглата нищо не се вижда, и отново влизаха на топло и сухо.

 

По едно време излязох навън и видях, че снеговалежът значително е намалял и тих ветрец пред очите ми подгони мъгличката. Тогава по пресния сняг забелязах човешка диря и колкото повече мъгличката се разсейваше, а това ставаше за секунди, толкова се виждаше по-далече. Изведнъж видях, че на около 100—150 крачки на югоизток вървеше войник,а някъде по-вляво и по-напред се виждаха само следите на друг. Първият отначало е минал не по-далеч от 30—40 метра от колибата. Но по всичко личеше, че той не я беше видял, защото съвсем спокойно се отдалечаваше, като разменяше с другарите си по някоя дума.

 

„Ами ако се беше натъкнал на колибата и речеше да стреля?“ — помислих си аз и закрил се зад ъгъла на колибата, продължих да наблюдавам поведението на този войник и се огледах наоколо да не би да има още. Но повече войници нямаше, а и отново настъпилата вълна от мъгла пак закри околността.

 

Този случай на небрежно отношение към собствената си охрана ние разгледахме сериозно и решихме: отсега нататък колкото и да е невероятно да дойде човек, колкото и да е лошо времето, щом като са двама или повече души, винаги трябва да има часови.

 

След няколко дни ни информираха, че под формата на учение войската наистина е претърсвала тези райони.

 

 

На другия ден ние отидохме в колибата на бай Спас Карафильов от с. Обидим. Нужно беше с тези ятаци на пътя ни за Неврокоп да се запознае и Никола Парапунов. Както винаги, бай Спас ни посрещна радушно и се зае да ни направи качамак. Прекалено скромният и предан наш ятак едва сега ни разказа, че е участвувал във Владайското войнишко въстание през септември 1918 г.,и разговорът ни стана по-прям и оживен.

 

Дали защото от всички бях най-млад или по някоя друга причина, но в разговора си бай Спас почна да се обръща повече към мене и ме запита как се казвам. „Георги“ — машинално отговорих аз. (През това време ние не казвахме и псевдонимите си навсякъде, за да не се разкрият.) Тогава бай Спас, който навярно

 

230

 

 

бе прехвърлил 60-те години, започна да се обръща към мене, назовавайки ме „бай Георги“. „Та тогава, бай Георги. . .“, „Ка ке речеш ти, бай Георги. . .“, „Та ка ке стане па таа работа. . .“ и т.н.

 

На връщане ние бяхме много оживени и от ободряващия разговор с нашия добър ятак, и особено от бурно настъпващата пролет. Тогава Н. Парапунов ме поде и при всяко обръщение към мене ме наричаше „бай Георги“ — „Та ка ке речеш ти, бай Георги“ или повтаряше: „Та така, бай Георги.“ Този псевдоним така ми се залепи, че първите ми псевдоними веднага се забравиха от най-близките ми другари. Аз станах „бай Георги“. (След провала през 1943 г., по който получих и смъртна присъда, аз отново го смених, но все едно си останах бай Георги. И досега другарите ми, братята ми, та дори и баща ми, който се казваше Георги, ме наричат бай Георги.)

 

В продължение на няколко дни, в които бяхме заедно, ние си изяснявахме както общата обстановка, така и положението на партийната организация в Разложко след провала през януари и набелязахме мерки за нейното укрепване.

 

Никола Парапунов направи твърде сдържана, обективна оценка на перспективата за развитието на революционното движение. Той даде указания да обиколим околията, да потегнем партийните организации, да активизираме тяхната работа по разобличаването на противонародната политика на правителството и по съпротивата против ограбването на храните и другите продукти от народа; да се срещаме повече с другарите и другите честни хора и да укрепваме тяхната вяра в нашата победа и отново подчерта необходимостта да готвим другарите за продължителна и тежка борба.

 

След като уточнихме следващите срещи и начини за свързване в случай на нужда, ние се разделихме. Никола Парапунов и Иван Козарев заминаха за Разлог.

 

Двамата с Никола Рачев проведохме среща с партийния комитет в Банско —другарите Никола Голев, Александър Пицин и Манаил Тодев, а след това с Георги Гр. Тренчов и други другари от кооперация „Изгрев“. После се разделихме за няколко дни. Той замина за с. Баня и Якоруда, а аз — за с. Елешница.

 

В с. Елешница направих няколко срещи с отделни групи и ги инструктирах за по-нататъшната им работа. Договорихме се с Георги Васев как да се свързваме чрез Разлог и Банско и определихме явките в селото.

 

Информираха ме, че другарите се държат добре. Вярата

 

231

 

 

им в крайната победа на Червената армия е голяма и духът им не е понижен. Казаха ми, че кметът на селото Ралчев се сближил с някои другари. Ралчев не беше от най-лошите кметове. Но той беше хитрец.

 

Когато тези другари започнаха да ме уверяват, че кметът е добър, че ги пазел да не бъдат интернирани, поисках да ми дадат данни откъде е роден и къде е работил, та ако ни се удаде, да проверим за какъв човек е минавал там. Същевременно казах по подходящ начин да го „прослушат“ как той мисли по някои въпроси, като войната, доставките и пр.

 

Ако кметът наистина беше добър човек, това безспорно можеше много да ни ползува, без да има нужда да демонстрираме своята дружба с него. Може да беше вярно, че той е защищавал Георги Васев и някои други, за да не бъдат интернирани и по такъв начин да не загубим ръководството на кооперацията, което за нас беше много важно. Но тази дружба имаше и отрицателна страна. Затова поисках те да работят така, че не кметът да се възползува от тази дружба и най-спокойно да провежда мероприятията на фашистката власт, а ние да провеждаме линията на нашата партия.

 

 

66. Кратко за обстановката

 

Фашистките елементи, които бяха посмутени след контранастъплението на Червената армия при Москва, отново се развилняха. „Свърши се със зимата. Няма вече генерал-зима. Сега ще видите какво ще стане с болшевиките. Германската армия ще ги помете, ще стигне до Урал. . .“ — заявяваха високомерно те. И колкото повече се развиваше настъплението на хитлеристката армия през пролетта и лятото на 1942 г., толкова повече вилнееха. Те внушаваха и на себе си, и на народа, че неуспехът на германската армия при Москва е бил временен и случаен, подкрепяха твърденията си със съобщенията за германските победи.

 

А в това време хитлеристката армия, запазвайки своето голямо превъзходство — числено и във военна техника: самолети, танкове, автомобили и др., които бяха събрани от

 

232

 

 

всички съюзнически и окупирани страни на индустриално развита Европа, — и възползувайки се от факта, че няма друг фронт в Европа, съсредоточи огромни сили на съветския фронт и започна голямо настъпление на юг. Занизаха се съобщение след съобщение по радиото и в пресата за „пълния разгром“ на Червената армия; че тя е „деморализирана“ и въпреки всички усилия на болшевиките не иска да се бие; че червеноармейците или се предават на първия появил се германец, или бягат панически. Монтираха се снимки как червеноармейците вдигат ръце и се предават масово. Предаваха се разни гадости и даже такива плитко скроени, нескопосани неща, като как комисарите-евреи закопавали червеноармейците в земята до пояс, като им оставяли ръцете свободни, та да не могат да избягат, когато видят германски войник, а да стрелят и пр.

 

Настъпи най-тежкото време за нашата партия, за партизанското движение. Добрите и честни хора бяха подавени. Техните надежди, че е настъпил обрат във войната, не се сбъднаха През пролетта и лятото въпреки героизма на Червената армия германската армия настъпваше, и то твърде бързо, и достигна до Сталинград и Кавказ.

 

„Та какво вече остана от най-населената и най-развита част на Съветския съюз?“ — съкрушено казваха някои.

 

Разбира се, в народа съществуваше и фанатична вяра в непреборимите сили на Съветския съюз, на съветския народ, което стопляше душите. Хората ту като дядо Лазар Смедарчин казваха: „Не бързайте. Нивата е голяма“, ту като дядо Боян сравняваха Русия с вътрешен турски двор, откъдето този, който се е одързостил да влезе, рядко излиза и пр. Хората проклинаха англо-американците, които хем бяха съюзници, хем по същество бяха развързали ръцете на цялата европейска реакция и не искаха да окажат помощ на Съветския съюз.

 

През този период ние почти не провеждахме бойни акции, а хвърляхме сили за организационното укрепване на партията и за правилното разясняване на събитията, а през лятото и за популяризиране на Отечествения фронт и неговата програма. Поддържахме духа на народа. Спомням си как с Никола Рачев бяхме изучили наизуст картата на боевете през време на гражданската война и интервенцията и въоръжени с факти и изводи от кратката история на ВКП(б) и художествената литература, аргументирахме своята фанатична вяра в неизбежната победа на Червената армия. Но един път, когато Н. Рачев

 

233

 

 

разпалено обясняваше в колко по-тежко положение се е намирала младата съветска власт тогава и как е излязла победителка, един другар каза: „А ти ми кажи на мене как вече да обяснявам на хората. Тях ги боли и искат да знаят. По-рано обяснявахме отстъплението на Червената армия с внезапността на нападението, с това, че тя не е била мобилизирана и съсредоточена, а сега с какво да обясняваме? Победата в гражданската война беше друго. Тогава цяла Европа беше пред революция. Войниците на интервентите се бунтуваха, а сега цяла Европа воюва срещу Съветския съюз. Колко войници, даже от такива страни, като Словакия, Унгария и Румъния, преминават на страната на Съветския съюз. Няма бунтове, няма отказ от настъпление. Даже и американците и англичаните уж са съюзници, а само дето не са изпратили войска срещу Съветския съюз. Те чакат да му изтече кръвта. . .“

 

Ние отново започнахме да му обясняваме, да го утешаваме, че именно защото цяла Европа воюва срещу Съветския съюз със своя огромен военен и индустриален потенциал, затова Червената армия не може и не бива да се хвърля в безогледно настъпление. Тя е длъжна да съхрани своите сили, като същевременно обезкървява хитлеристката армия, и след това бързо и напълно да я разгроми на своя територия и да не позволи въобще да се измъкне. Даже му напомняхме за опасността англо-американците да окажат помощ на хитлеристката армия, за да не допуснат нейното пълно унищожение.

 

Това не беше само въпрос, как да обесняваме на народа, а израз на настъпилия смут в душата на този добър и предан другар. По всичко личеше, че той споделя не само своята, но и на близките около него тревога. Той се бореше в себе си. И говореше за героизма на защитниците на Москва, Ленинград, Одеса и Крим. Той също заявяваше, че градовете се строят и териториите се връщат, а унищожените армии не се връщат и победата ще бъде на страната на този, който съхрани армията си. И той говореше, че колкото по-дълбоко навлязат германците, толкова по-трудно ще се измъкнат. Но тревогата вече гризеше този другар далеч по-силно, отколкото през 1941 г.

 

Страхът за себе си обхвана твърде много хора, още повече че и репресиите се усилиха многократно. Фашистката власт премина в решително настъпление, за да разгроми нашата партия. Един след друг зачестиха провалите и процесите. През март Софийският военен съд съди арестуваните другари по провала в Св. Врач и Разлог и даде осем смъртни присъди,

 

234

 

 

три от които задочни. Никола Парапунов беше един от осъдените на смърт. През месец февруари в Горна Джумая бяха арестувани членовете на ОК на БКП, а след това още 21 активни комунисти и комсомолци. През май Софийският военен съд даде по този процес 24 присъди, между които на смърт четирима членове на областния комитет на БКП задочно. На 6 май загина членът на областният комитет на БКП Никола Калъпчиев. На 27 май Софийският военен съд съди група комунисти от Петрич. На 23 юли бяха разстреляни в гарнизонното стрелбище в София членовете на ЦК и Военната комисия при ЦК, между които от нашия край Никола Вапцаров и Антон Попов. На 19 август бяха обесени в Горноджумайския затвор другарите Гроздан Николов, Станке Лисичков и Владо Чимев.

 

В тази обстановка мнозина се свиха и даже почнаха да ни дават съвети да отидем другаде, където не ни познават, и да се укриваме. Мнозина започнаха неохотно да идват на срещи, да ни снабдяват. А някои направо се отказаха от работа. Тогава се предаде и Михаил Кобаков.

 

 

За да не безпокоим повече ятаците, Никола Парапунов, Иван Козарев, Никола Рачев и аз избрахме място и построихме първата партизанска землянка в местността „Дъбовец“ — Баненско землище, под „Чучурката“. Там най-рано настъпва пролетта и се разлиства шумата. Освен това мястото е в центъра на околията.

 

Предназначението на землянката беше главно да изнесем в нея посуда за готвене и някои храни, а при лошо време и да можем да се приютим.

 

Землянката беше изкопана в ската близо до вадичката. Размерите ѝ бяха 3 на 2,5 метра, а височината — в горния край 2 метра, а в долния, откъм входа — 1,5 метра. Отгоре тя беше покрита с дъбови греди, отсечени на място, и дъски, извадени от плевнята и колибата в същата местност. Над тях — около половин метър пръст. След това беше замаскирана с чимове, пелин и стара дъбова шума. Вратата представляваше квадратен капак, върху който беше закован един кичест храст пелин. Когато последният партизанин влиза в землянката и иска да закрие входа, на главата си той взема капака и снишавайки се, го поставя върху входа.

 

Един път почивахме в землянката. Но тъй като бяхме влезли рано сутринта, последният беше затворил небрежно капака и част от отвора не бил закрит. Към 9 часа дойде един

 

235

 

 

селянин от с. Баня да си отсече вили. Той забелязал чернеещата се дупка, помислил, че е лисича, хванал се за пелиновия храст и започна да дърпа. Навярно разбрал, че това е землянка, опита се да се отдалечи.

 

С пистолет в ръка аз просто изникнах от земята и го заставих да спре и да седне. След това с Никола Парапунов започнахме да го разпитваме.

 

Чул отвътре, че човекът е от с. Баня, Рачев също се показа на входа, погледна го изпитателно и му рече: „Брей, ами като никак ти нямам вяра, какво да те правя?“ Банянинът смънка нещо в смисъл, че дава честна дума, че никому няма да каже. „Каква честна дума. Честна дума може да даде честен човек, а не черноборсаджия и пияница.“

 

Но както и да е, ние повярвахме, че той няма да ни издаде, накарахме го да се закълне, като целуне пистолета, и го пуснахме.

 

За случилото се уведомихме легалните другари от с. Баня и им възложихме да го наблюдават. Той действително дълго време беше мълчал. Но през есента един път се беше напил и изпуснал пред жена си. Тя казала на други жени и по такъв начин стана известно на полицията, която взе от землянката няколко шашки взрив, балтона и долни дрехи на Никола Рачев, една дреха на Козарев, тенджерката за варене на фасул и др. дребни неща. Но за щастие тогава вече никой от нас не отиваше в нея.

 

Нашият отряд продължи да бъде твърде малочислен Иван Козарев, Никола Парапунов, Никола Рачев, Костадин Катранджиев, който като болен почти не се движеше с нас, Костадин Лагадинов, Кръстю Тричков, Алекси Сачков и аз. Както вече е известно, Кръстю Стойчев и Асен Лагадинов с разрешение на партията и четирима бачевци без всякакво разрешение се бяха легализирали.

 

Костадин Лагадинов още след провала в Разлог през 1933 г. премина в нелегалност, а впоследствие замина за Съветския съюз. Отначало той е бил приет радушно и постъпил на военна служба като танкист. Но младият ентусиаст изживял тежки дни там. Той съвсем несправедливо бил заподозрян и репресиран. Заедно с голяма група комунисти — съветски и емигранти от почти всички страни — бил изпратен на север.

 

Освободен оттам непосредствено преди започването на войната по негово желание, заедно с група емигранти с подводница се връща в България. Отначало заедно със Съби Димитров

 

236

 

 

той бил около Сливен, а след като Съби загинал, се връща в нашия край, като преминал 300 км пеш по непознати места. Без никой да го забележи, той влиза в родния си дом, където в специално подготвено скривалище в плевнята изкарва цялата зима.

 

На мене съдбата на др. Костадин Лагадинов не ми беше известна. Не знаех дори, че си е дошъл и къде се укрива.

 

Другарите Кръстю Тричков (Ванюха) и Алекси Сачков (Любен) — комсомолци от с. Белица — бяха излезли в нелегалност през първите дни на януари 1942 г. и до пролетта се укривали във верни ятаци в селото. Те бяха чудесни младежи — умни и смели.

 

 

Последните дни на март с Иван Козарев бяхме в с. Добринище. Там ние научихме, че и учителят Михаил Кобаков от с. Кремен, за да не бъде интерниран, е излязъл нелегален. Веднага отидохме да го вземем. И двамата бяхме много радостни. Козарев възбудено говореше: „Ето при нас идва още един учен човек. От това авторитетът на отряда ще порасне още повече. Сега още по-малко хората ще вярват на полицията, че ние сме разбойници или заблудени хора. Как може такъв човек като Кобаков — учител, председател на кооперацията, първият човек в селото — да не разбира как се развиват историческите събития, а някой си кръчмар или въшкар полицай да разбира повече. . .“

 

След като се събрахме с Кобаков, отидохме да денуваме край вадата на дъскорезницата. Тук разговаряхме по много въпроси. Иван Козарев, този боеви човек, съвсем чистосърдечно изрази недоволството си, че още не започваме бойни действия.

 

— Аз ще разчупя ледовете — високопарно заяви Кобаков и след това разказа какви призиви е отправила радиостанция „Свободна и независима България“, като я нарече „Нашата радиостанция“.

 

Бях принуден да му обясня, че не тази, а радиостанция „Христо Ботев“ е наша и ние пропагандираме и изпълняваме нейните призиви. Но дали защото Кобаков беше поласкан от думите на Козарев, той не преставаше да подчертава, че сега, щом като той е излязъл партизанин, работите ще се оправят. Похвали се, че е чел много и че Янко (друг другар учител) му казал: „На нас дебелите книги ни изядоха главите“ и пр.

 

237

 

 

Но това му поведение още там някак го снижи в очите ни и помрачи радостта ни. Аз още там го предупредих: „Не бързай, ние утре ще се срещнем с другарите и там ще имаш възможност да се изкажеш по всичко.“ Освен това внимателно му казах, че животът в отряда е труден, че романтиката, която според мене беше изиграла главната роля за неговото преминаване в нелегалност, не е така привлекателна и идвайки при нас, той трябва предварително да знае това, за да не се разочарова.

 

— Ти мене за кого ме смяташ? Съмняваш ли се в мене или ме плашиш? — каза с явно раздразнение Кобаков.

 

— Не. Нито се съмнявам, нито те плаша. Смятам, че ти се убеди с каква радост те посрещнахме, колко бързо дойдохме да те вземем. Но у нас си е такъв редът, да не скриваме истината, да предупредим и за трудностите.

 

Кобаков беше съученик и приятел на брат ми Миле и се познавахме отдавна. Срещал съм се с него и преди, и като партизанин. Известно време носих неговия пистолет — парабелум. Считах, че бяхме близки. Но някак си отношението му към мене се измени. Впрочем, то по-късно се измени и към всички останали другари, защото му показаха, че знаят повече от него.

 

На другия ден, когато отидохме в отряда, още на закуската Костадин Лагадинов се присмя на Кобаков с думите „И тоя не ще утрепе ламята“, а отделно пред нас каза: „От този няма да стане партизанин.“ Ние всички му възразихме. „Не знам. Аз казвам своето мнение, па бъдещето ще покаже“ — завърши Лагадинов.

 

Като слушаше нашите разговори на различни теми и виждаше компетентността, с която се изказваха другарите, Кобаков се почувствува потиснат. Той беше дошъл при нас със самочувствието на най-учен. Опита се да покаже, че много е изучавал философия. Но без да се усети, сподели, че от книжката на Тодор Павлов, която току-що беше прочел, разбрал, че „теорията била обобщена практика“. Младежите нищо не му казаха, но прихнаха да се смеят на „неговото откритие“, а той се изчерви като домат.

 

През юни Кобаков и Козарев бяха в Кременското землище. При тях бил и Благо Джугданов, който също бил решил да стане партизанин. Кобаков, искайки поне пред тях, които нямаха школско образование, да покаже своите познания, почнал да говори за революцията от 1848 г. Той я охарактеризирал като „философска революция“, навярно изхождайки от една

 

238

 

 

мисъл на Маркс, че тя е била и революция във философията. Но Козарев не се съгласил и упорито му доказвал, че тя е буржоазнодемократична революция.

 

— Ти ли бе, ще ме учиш мене. Аз, дето съм прочел толкова книги, не знам, а ти ще знаеш?

 

— Чел си, ама не си ги разбрал — твърдо отговорил Козарев.

 

Тогава произлязла остра караница между двамата. Козарев не оценил, че въпреки всички усилия на Парапунов да го укрепи, Кобаков от ден на ден все повече се разлагаше и рекъл да продължи настъплението си. Той искал пред Благо да го разобличи, че не само не разбира от теория, но не знае и оръжието, въпреки че е запасен офицер. Козарев прибягнал до следната хитрост: след като изпразнил карабината си (манлихера), затворил затвора и незабелязано за другите с малкия пръст издърпал затвора на половин милиметър назад. Тогава подал карабината на Кобаков и му казал да натисне спусъка. Той натискал, но ударникът не падал. Козарев му задал въпрос, как и защо се получава това и след като се насладил от безпомощността на Кобаков, му обяснил. Кобаков изпаднал в ярост, грабнал карабината и с всичка сила почнал да изтегля и вкарва затвора, повтаряйки: „Е така се прави, а не както ти. Никъде така не учат.“

 

На другия ден Козарев си дойде сам в отряда в местността „Тевницка чешма“. Той ни разказа как и защо са се скарали с Кобаков. Каза ни също, че и Благо Джугданов е бил излязъл партизанин, но тъй като Кобаков му е вуйчо и има голямо влияние над него, уговорил го да се върне, докато никой нищо още не знае за него. Кобаков и Благо оставили Козарев да ги чака, а те слезли в с. Кремен и не се върнали. „Аз мисля, че ще се предаде и Кобаков“—уверено каза Козарев.

 

Обезпокоени от факта, че Кобаков вече знаеше някои наши другари и ятаци, ние решихме на всяка цена да осуетим неговото предаване. За целта Костадин Лагадинов, Иван Козарев и аз веднага заминахме за с. Кремен.

 

Предвиждането на Козарев се потвърди. Благо се беше легализирал, а Кобаков оставил раницата и пушката си в една плевня и без всякакво оръжие се прибрал в къщи.

 

Отидохме в дома му. Престорихме се, че нищо не сме разбрали. Казахме му, че др. Парапунов ни е изпратил за него, защото заедно трябва да заминат за някъде. Затова веднага трябва да дойде в отряда и той тръгна с нас.

 

Кобаков отново беше много поласкан и не разгада нашата

 

239

 

 

хитрост. Цялото му поведение говореше: „Ето на, Парапунов пак мене търси, пак мене цени.“ На другия ден денувахме в местността „Широка падина“ над Банско при една скала — чудесен наблюдателен пункт, която Козарев беше нарекъл „Заек скала“. Кобаков продължи да се петли [1] и да се отнася към нас и особено към Иван Козарев като към ординарец. Тук ние допуснахме някаква нетактичност. Кой и какво точно му каза, не помня, но той пак се разсърди и впоследствие подразбра, че не защото е толкова ценен ние го водим при Парапунов, и посърна.

 

Някъде след пладне бяхме налягали да поспим. След като се убеди, че сме заспали, Кобаков прибра раницата и пушката си и внимателно се заизмъква към скалата. Но аз бдях, скочих и извиках „Я се върни, къде си тръгнал?“, но той продължи да върви, без да се обръща, разчитайки навярно, след като приближи, да скочи зад скалата. Настигнах го на самата скала и го хванах. Този иначе страхлив като заек човек, който се отнасяше с такава надежда и доверие към полицията, прояви към нас неукротима злоба. Той се беше подготвил и се опита да ме бутне от скалата. Може би това щеше да му бъде активът пред полицията, с която, както се изясни по-късно, чрез негови близки е бил в преговори. Но неговите сили не бяха големи и аз го повалих. В това време дойдоха и останалите и го натиснаха да го връзват. Той ухапа и Костадин Лагадинов за ръката.

 

Тук Иван Козарев не издържа и горчиво зарида: „Нима за това сме тръгнали ние, не да се борим срещу фашистката власт, а да връзваме своите!“ И го върза по-здраво. Ние с Лагадинов влязохме в Банско да вземем едно казанче, за да варим саздърма. А Козарев през всичкото време бдително беше пазил Кобаков и нито думичка не промълвил.

 

На следващия ден в местността „Тевницката чешма“ се състоя съд. Аз, Костадин Лагадинов и Иван Козарев разказахме всичко. Какво точно говориха те, не помня всичко, но и двамата категорично поддържаха, че Кобаков не само че се е разложил и ще се предаде при пръв удобен случай, но Козарев специално подчерта, че той се е озлобил срещу партизаните, срещу другарите си така, както никога не се е озлобявал срещу фашистите. Аз поддържах същото мнение.

 

Парапунов и Рачев не само проявиха великодушие и му

 

 

1. Перчи се като петел.

 

240

 

 

простиха, но и пред всички ни, в това число и пред Кобаков, декларираха:

 

— Ние и двамата отговаряме с главите си, ако той се предаде. Убедени сме, че е разбрал каква глупост е щял да направи.

 

Може би с цел да го трогне, да го заангажира Никола Парапунов гласува отново голямо доверие на Кобаков. Водеше го със себе си към Неврокоп и го лансираше като бъдещ ръководител на Неврокопска околия. Но той отново го измами, изостави болния другар Костадин Катранджиев и чрез преговори с полицията посредством свои близки през януари 1943 г. се предаде.

 

На 23 май другарите от Банско ми казаха, че са пристигнали двама другари, избягали от концлагера „Еникьой“. Това бяха другарите Тони Переновски и Иван Трайков Шонев от София. С тях бил и Иван Михайлов Колчаков. Той ги водел при нас. Но по пътя минал сам през с. Брезница и бил заловен.

 

Иван Трайков се познавал с нашия другар хлебаря Александър Арабаджиев и със сина му Динко. Затова те влезли във фурната и като изчакали купувачите да си излязат, Иван се обърнал към хлебаря с думите: „Бай Сандо, познаваш ли ме?“ Ал. Арабаджиев се вгледал в него, но отначало не го познал, тъй като повече от десетина години не се били виждали.

 

В това време по улицата минал Борис Колчаков (Динков), който също бил в лагера до февруари. Переновски го познал и го повикал.

 

— Здравейте. Пуснаха ли ви?

 

— Шт. . . — направил знак Переновски.

 

Но Александър Арабаджиев, вече убеден, че те са наши другари, веднага ги въвел навътре в месилника, за да не ги видят хора. Извикал и сина си Динко. Той ги нахранил и настанил в плевнята да почиват.

 

Борис Колчаков чрез брат си Иван и Никола Голев потърсил връзка с мене.

 

Същата вечер в местността „Рупчовец“ край Банско аз се срещнах с тези другари. За да не будят подозрение, те бяха излезли без раниците си. Договорихме се легалните другари да ги изнесат следващата вечер. Намерихме донесената от тях и скрита в полето дълга гръцка пушка и отидохме да доизкараме нощта и да предснуваме в Баненската горица.

 

През нощта останахме да спим почти на края на рядката борова гора с намерение, след като съмне, да влезем и да се замаскираме в по-гъстото.

 

241

 

 

На мястото, на което бяхме легнали, имаше много червени мравки. Те сериозно ни безпокояха и не ни даваха да заспим дълбоко.

 

Вече се беше разсъмнало, когато часовият Тони Переновски леко ме сбута. Отворих очи. Без да откъсва погледа си, той ми посочи напред. От дерето през гъстата гора на около 50—60 метра от нас излизаха двама войници и продължаваха да вървят на югоизток, а зад нас, по самия южен край на гората, се чуваха стъпки, които отиваха в същата посока. Ние останахме между тях и залегнали едва дишахме, за да не се издадем, като същевременно държахме първата двойка на мушка. След като отминаха, аз проследих първите двама, за да се уверя това поредно претърсване ли е под формата на учение и само войници ли бяха или имаше и полиция. Това не можах да установя. (На следващия ден разбрах, че полицаите са хванали наблизо един банскалия, който си орял нивата, и го набили.)

 

Върнах се при другарите си. Виждайки,че опасността вече е преминала, останахме на мястото си. Бях много изморен от предния ден и под ласките на току-що изгрялото слънце отново заспах.

 

Колко бях спал, не знам, но Иван Трайков ме събуди и каза, че гората е пълна с някакви хора. Повдигнах глава, вслушах се в глъчката и разбрах, че това са мъже и жени — баняни, — дошли да събират паднали борови шишарки за огън. Ако станехме, щяха да ни видят, затова решихме да не мърдаме от мястото си.

 

След малко един мъж в подофицерска униформа и две жени — възрастна и млада — с по един кош на гърба приближиха към нас. Бяхме покрили пушките си с надежда да минем за пътници по прекия път за Добринище, които си почиват. Те поздравиха и попитаха:

 

— Какво правите, момчета?

 

— Почиваме си — престорено лениво отговорихме ние.

 

Подофицерът, явно досетил се какви сме, се уплаши.

 

Тогава аз го извиках, казах му да не се страхува, а ако и жените са се уплашили, да ги успокои и да продължат да си събират шишарки. Той обеща да изпълни това и отиде към жените.

 

Подофицерът и жените [1] се оказаха лоши хора. Те се измъкнали,

 

 

1. Подофицерът Ропчов от с. Баня с жена си и майка ѝ.

 

242

 

 

отишли при другите хора, казали им, че тук има партизани, и побягнали, а след тях, навярно за да не ги обвини полицията, че се срещат с нас, побягнаха всички. Гората просто се разшава и тогава видях мъж да бие с остен впрегнати волове и те да бягат надолу като коне. Съвсем скоро гората опустя.

 

Излезли по-нависоко, ние наблюдавахме тази жалка картина на паниката. Ясно беше, че подофицерът ще съобщи по телефона от с. Баня и скоро тук ще дойде войска или полиция. Трябваше да се мисли как да се измъкнем. Баненската горица е твърде малка. Тя може да бъде оградена и претърсена основно само за няколко часа. Ако пък решим през деня да се измъкнем, полето е все още съвсем голо и могат от коя да е височина да следят всяка наша крачка. Трудностите се увеличаваха и от това, че Иван Трайков беше много изтощен и не можеше да ходи. Този другар беше изкарал гражданската война в Испания, две години концлагер във Франция, арести и накрая почти две години концлагер в България.

 

Ние почакахме, наблюдавахме и решихме да слезем в полето и по рекичката Конешицки лаг [1] да се изтеглим към Пирин. Докато слизахме по ската, най-удобно беше да минем по един синор между избуялите жита и да се спуснем по дерето към крушата при „Св. Архангел“. Но по отсрещния скат един старик пасеше кравата си и ако ни видеше, нямаше никаква гаранция, че след като изяде шамарите от полицията, няма да каже накъде сме хванали.

 

След като старецът се закри, отначало пълзешком по синора, а след това и изправени, ние бързо слязохме в Конешицкия лаг и тръгнахме по него нагоре, често газейки във водата.

 

На около 300 метра, до самата река, видяхме дядо Коле Голев, който ореше нивата си. Ние го извикахме при нас, казахме му какво се е случило и че по рекичката отиваме към Пирин. Договорихме се храната и багажът на другарите да бъдат донесени при дъбовете на параклиса „Св. Влас“. И едва бяхме успели да си кажем това, видяхме, че група полицаи изтичаха по билото на южния край на Баненската горица.

 

Ние решихме, докато полицията не е разбрала, че сме се измъкнали, да се отдалечим колкото се може повече и отново нагазихме във водата. Скоро достигнахме шосето. Скрит в храстите, аз огледах наоколо. Наблизо нямаше никой. Само нашият

 

 

1. Рекичка с обрасли брегове.

 

243

 

 

ятак комсомолецът Анте Рахов с колата отиваше към полето. Ние използувахме случая и преминахме шосето.

 

Но полицията беше разбрала накъде се бяхме изтеглили и по телефона съобщила в Банско да излязат и да ни пресекат пътя. Когато наближихме хълма при „Св. Влас“, който се издига като стена над полето и точно срещу рекичката, видяхме, че по него се покачиха един полицай и един пъдар. Те залегнаха в едно трапче до житната нива отгоре. За щастие ние бяхме стигнали до едно разширение на рекичката, обрасло с ракита и речна ела, и забелязвайки ги, веднага се замаскирахме в храсталака. Разстоянието между нас беше толкова, че ние с точни изстрели бихме ги повалили и двамата, но не биваше, защото на стотина крачки от това място си бяхме определили срещата за тази вечер.

 

Двамата на баира не мръдваха и непрекъснато наблюдаваха. Но като започна да се свечерява, навярно се убедиха, че по полето никой не се движи и повече няма да дойде, слязоха на пътя и си отидоха към Банско.

 

Не след дълго на уреченото място дойде дядо Коле Голев. Той ни донесе поръчания му багаж и храна и ни информира какво се е говорило за днешния ден. Уговорихме си нови срещи и заминахме за Заек скала, където другарите можеха да си починат спокойно и да съберат сили за дългия път, който ги очакваше до София.

 

На мене ми предстоеше среща с Парапунов в Разложко землище. Затова с Йонче и Борис Колчакови се договорихме двамата другари да останат няколко дни у тяхната леля Катеринка Петканчина. Тя беше самотна жена и това беше твърде удобно. Още повече че аз вече бях прекарал на два пъти по 1—2 дни в нейната къща. Вечерта ги отведох там и заминах.

 

 

67. «Жъти колчета»

 

След два дни пак бяхме заедно. Другарите се хранеха добре и се посъвзеха. Снабдих ги с хляб, сланина и захар. Срещнах ги в гробищата с Милет Скабрин, който трябваше да ги води до Рилския манастир, дадох му последни указания и се разделихме.

 

244

 

 

Като ги изпратих, седнах на пейката под стряхата на черквата, защото бях много изморен. Тук бях почивал и друг път, защото нощно време суеверните хора не смеят да влизат в гробищата. След малко заваля и докато чаках да премине дъждът, излегнах се на пейката и заспах. Събуждах се няколко пъти, но все решавах „нека почина още малко“, докато късата майска нощ неусетно премина и съмна.

 

Ранобудните и работливи бански прашарии [1] и други хора бяха се раздвижили по пътищата и пътеките през полето. Накъдето и да тръгнех, все щеше да ме види някой. А да остана да денувам в черквата, беше невъзможно. Вечерта си бях оставил раницата и пушката в клоните на една кичеста слива в една ливада в подножието на Пирин и ако някой се вгледа, може да ги види. Затова, разчитайки, че никой няма да ме познае или да се сети, че съм нелегален, тръгнах на изток и след това право на юг. Пресичайки пътеката за Каменината, някоя от жените ме беше познала и видяла, че се показва под винтягата ми дръжката на единствената ми бомба-бухалка. Тя не могла да се сдържи, споделила с другите и тръгнала мълва: „Мари, мари, та се беше напашал с жъти колчета“, т. е. целият съм се бил запасал с бомби, а жъти колчета — това са дръжките им. Такива бяхме в представите на хората, такива искаха да сме ние — добре въоръжени.

 

 

68. «Нашата партия»

 

Вечерта заминах за с. Елешница. Проведох няколко срещи, изслушах другарите как работят, какви трудности срещат, разясних им задачите и ми се струва, че отново влях в тях част от фанатичната си вяра в победата на Червената армия. Тези срещи по моему бяха най-плодотворните за организационното изграждане на партийната организация в Елешница.

 

Но първата от тези срещи се е запечатала в паметта ми с особена сила. На нея ние приехме за член на БКП Васил Грамбелов.

 

 

1. Жени, които прашат (окопават) царевица.

 

245

 

 

Познавах Васил Грамбелов още от есента на 1935 г. Той винаги се е държал много добре, винаги е изпълнявал указанията на партийното ръководство. Но поради престъплението, извършено срещу помаците [1], в което и той беше участвувал, не бързахме да го включваме в партията, въпреки че го държахме близо до нас и винаги разчитахме на него.

 

Какво беше това престъпление? В резултат на тежкото турско робство в населението се е била насъбрала омраза към турците, в това число и към българите мохамедани. Чорбаджиите и други заинтересовани и набедени патриоти от селото повели агитация да бъдат изгонени помаците от Бабяшките махали в Родопите. Та хем за село Елешница да има повече гора и паша, хем да не идва поройна река Златарица поради това, че помаците разоравали баирите за ниви. Но българската държавна власт не гонела помаците. Затова те решили с терор да ги изплашат и заставят да избягат. В една такава акция е участвувал и Васил Грамбелов, още младеж.

 

За това си престъпление буйният младеж попада в затвора. Но там той почнал да разбира, че е станал жертва не за интересите на селото, а за интересите на отделни кръгове. Особено благотворно влияние му оказало Септемврийското въстание и конкретно комунистите, с които е лежал.

 

Като известен смелчага след излизането му от затвора ръководителите на фашистката ВМРО се опитали да го привлекат да им служи, но той решително отхвърлил това и заедно с нашите хора участвувал във всички форми на борбата срещу ВМРО и царско-фашистката власт.

 

Това беше чудесна вечер. Ние седяхме на синора между избуялите житни ниви на баира непосредствено до селото. Въздухът беше пълен с аромата на полските цветя и треви, част от които ние бяхме смачкали. Просторът се огласяше от цвърченето на щурците и трелите на славеите, а недалече се чуваха момински смях и песни.

 

В словото си аз изтъкнах, че с досегашното си поведение и борба другарят Васил Грамбелов не само е изкупил някогашното си престъпление, но е заслужил нашето доверие, показал е, че е достоен и напълно съзрял да стане члан на нашата партия, и предложих да бъде приет.

 

Както си му е редно, дадохме думата на др. Грамбелов. Той стана. На лунната светлина лицето му изглеждаше бледо

 

 

1. Западните Родопи са населени с българи мохамедани, пръснати в малки селца и махали. Някои от тях влизаха в Елешническа община.

 

246

 

 

като платно. С леко потрепващ глас той рисуваше с покъртителна откровеност картината на злодеянието, в което е участвувал преди повече от две десетилетия. И след това, обезсилен от вълнение, каза: „Това е. Сега вие съдете може ли такъв човек да бъде член на нашата партия“ и седна.

 

„Нашата партия.“ Той я наричаше своя, без да е членувал в нея. А може би въобще не допускаше, че може да стане неин член. Той се боеше да не би със своето членуване да увреди на авторитета ѝ. Трудно мога да кажа как това е подействувало на останалите другари — Георги Васев, Петър Тихов, Петър Матев и други, —но мене това му отношение към нашата партия ме развълнува много.

 

В това време в Елешница имаше доста сили на нашата партия. Около Георги Васев имаше една група не много дейни, но верни хора, като Йордан Тасков и др. Естествено свързани чрез кооперацията с него бяха касиер-счетоводителят на кооперацията Петър Матев, лесничеят Кирил Попов и др. Свързана с тях беше и групата Пенко Тихов, Атанас Клечов, Васил Васев, Коце Чорбаджийски. Като най-активен и подготвен постепенно се открои Петър Матев.

 

В Горна махала се изгради група около др. Михалко Проюв, Пройчо Проюв, Яначко Дивизиев. В тази група се включи и Васил Грамбелов, а по-късно и Васил Белюв.

 

От младежите в този период най-активен беше Борис Адамичин, а след това Дине Бандев.

 

 

69. Нова чета в Разложкия партизански отряд

 

През юни си дойде от София нелегален Георги Й. Мадолев. Той доведе със себе си още един другар, избягал от казармата войник, с псевдоним Калмик. След около една седмица стана партизанин Иван Тричков, а в началото на юли — Георги Градинаин. Другарите получиха следните партизански имена: Ив. Тричков — Яне, Георги Й. Мадолев —Стефан, Георги Градинаин — Геро. Петимата партизани от Белица и Калмик образуваха Белишката чета, която по-късно беше наречена чета „Яким Цоков“. Така естествено в Разложкия партизански

 

247

 

 

отряд се създадоха две чети. Първата в района Разлог, Банско, Добринище, Баня и Елешница и втората в района Белица, Якоруда, Горно и Долно Драглище.

 

Ние с Никола Рачев често се срещахме и с едната, и с другата. Не бяха редки случаите, когато се събирахме за малко всички и пак се разделяхме.

 

Още от самото начало Георги Мадолев — Стефан се очерта не само като просветен комунист, но и като опитен и енергичен организатор. Той беше най-подходящият човек за секретар на околийския комитет на комсомола и веднага се почувствува неговата ръка. Той проведе редица срещи с комсомолските организации в околията, в това число и известната сбирка в местността „Демяница“ в Пирин на комсомолците от Банско.

 

 

Този период е характерен с упорита и неуморна политическа и организационна работа. Някои от легалните другари се бояха от репресии и считаха, че не трябва да се правят каквито и да било акции. Отливът от революционното движение беше твърде осезаем.

 

През това време Парапунов написа известното си писмо до комунистите от родния му гр. Разлог, с което осъжда бягството на някои комунисти от борбата. Това писмо можеше да бъде адресирано и до другите селища.

 

Ние ходехме по селата. Срещахме се с другарите. Инструктирахме ги и искахме отчет от тях. Информирахме се за настроенията на хората и давахме указания както по разяснителната работа около хода на войната и разобличаването на грабителската политика на германците и българската буржоазия, така и по начините на оказване съпротива чрез укриване храните и добитъка и неизпълнение на нарядите. Изграждахме и бойни групи, издирвахме и оръжие, готвехме хората и толкоз.

 

През това време Парапунов изнесе пред нас няколко много интересни лекции за характера на нашата партия, за нейните теоретически, идеологически основи, за нейната стратегия и тактика, които ни въоръжиха с повече знания и умение да работим сред комунистите.

 

За да се получат по-конкретни директиви за дейността ни през този период, Н. Парапунов направи неуспешен опит лично да отиде в София и да се срещне с другарите в ЦК.

 

Заедно с Арсо Пандурски, предрешени като туристи, те тръгнали по подножието на Рила към София. За да преминат

 

248

 

 

през буйната река Бистрица, те били принудени да минат по моста в самото с. Бистрица, Дупнишко. Но там имало много хора, евакуирани от града, в това число и войсково поделение. Навалицата обаче не им помогнала. Някой ги подозрял и един полицай и един войник ги повели към общинското управление за проверка.

 

И в общинското управление другарите се стремели да минат за невинни туристи. Но кметът заповядал да им направят обиск. Те отворили раниците си.

 

Ясно било, че няма да мине леко, и Никола Парапунов дал знак на Арсо да започнат стрелба. Но Арсо, както в последствие обясняваше, съжалил младото войниче и се поколебал. Започнало обискирането. Те протестирали за това пред кмета и се съпротивявали. Полицаят се хванал за Парапунов. Войникът, под претекст, че ще отиде да извика и други за съдействие, излязъл от стаята.

 

Нямало повече време за чакане. Арсо извадил пистолета и стрелял в хваналия се за Парапунов полицай, а след това и в кмета. Освободил ръцете си, Парапунов дал втори изстрел, от който кметът изревал и паднал. Но пистолетът на Парапунов направил засечка. Арсо му подал втория си пистолет и двамата избягали от канцеларията.

 

Дигнала се тревога. От другите канцеларии също излезли хора и някой ударил с дърво Парапунов по главата, от което той се замаял, но продължил да бяга. От друга страна излезли войниците и почнали стрелба. Преследвали ги чак до подножието на планината, което станало причина двамата да се разделят и вече самостоятелно да се върнат — Парапунов в Разложко, а Арсо в Горноджумайско.

 

Когато Парапунов ни разказваше този случай, ние го слушахме с голямо напрежение и в момента, когато картинно описа как дал изстрел срещу кмета и той изревал и паднал по гръб, Ив. Козарев подскочи и възкликна: „Хей! Той си е строшил главата.“ Тази шега се посрещна с възторг и често впоследствие си я повтаряхме.

 

Никола Парапунов предприе и редица мерки за укрепване на областната партийна организация. В Неврокоп ходи няколко пъти. Заедно с Арсо Пандурски и Иван Козарев отиде в Светиврачка околия, където в местността „Беговица“ проведе околийска партийна конференция.

 

249

 

 

 

70. Отечествен фронт

 

Но най-голяма дейност през този период разви Парапунов и под негово ръководство и останалите другари по популяризирането на програмата на Отечествения фронт. За нея ние научихме от Парапунов. Той я беше записал в тетрадката си. Въпреки известни колебания в успеха ни, в няколко специални беседи ние си изяснихме задачите.

 

Под ръководството на Парапунов не само разяснявахме програмата на Отечествения фронт пред комунистите и им поставяхме произтичащите от нея задачи, но и правехме усилия да спечелим отделни по-авторитетни хора, привърженици на бившите партии, не минали на позициите на фашистката власт, и други честни безпартийни граждани.

 

Писахме много писма до представители на фашистката власт, на които напомняхме за страшното възмездие, което ги чака, ако продължат да угнетяват народа. А на други общественици и отделни граждани, които не бяха ярки привърженици на властта, в това число и на офицери, разяснявахме програмата на Отечествения фронт, подканяхме ги да осъзнаят своята отговорност пред родината и да се наредят на страната на Отечествения фронт.

 

Един път по поръчение на Парапунов написах писмо до началника на гарнизона в Разлог. След като го прочетох, Парапунов каза: „Нека поотлежи до утре, да попрекипи.“ Писмото беше действително много остро и по категоричен начин поставяше въпроса за дълга на офицера патриот към своята родина в този исторически момент. Но особено неприемливо беше това, че в увлечението си бях нарекъл министър-председателя Богдан Филов „зоологически екземпляр, който с животински страх трепери пред своите господари—германските фашисти и царя—и продава интересите на своята родина и с животинска жестокост избива патриотите“.

 

Поправих тази част, разбира се по своему, тъй като твърде малко вярвах, че може да въздействува на царските офицери, но писмото не се изпрати. Сега много съжалявам, че заедно с другата архива пропадна и това писмо. Защото в другите писма и позиви до войниците и офицерите много отделни мисли за патриотичния дълг и отговорността пред родината бяха казани почти по същия начин. Така че въпреки прекомерната му острота в него беше отразена линията на нашата пропагандна работа сред войниците и офицерите, която остана неизменна и до победата.

 

250

 

 

 

71. За «журналистическия дневник»

 

В отряда наред със сериозните и делови беседи и тихото говорене при възможност се пееха песни, играеха се народни хора, декламираха се стихове, пускаха се остроти и пр.

 

Един път написах нещо и го нарекох „Журналистически дневник“. В него уж съм интервюирал другарите. Въпросите, които уж съм им задавал, бяха най-общи, а другарите именувах с „X“, „У“, „Z“ и т.н. Но по отговорите другарите познаваха кой отговаря и се смееха от сърце. (Дневникът като част от записките ми се съхраняваше в архива и остана зарит някъде от Асен Лагадинов заедно с другите документи непосредствено преди той да загине, и след това не ги намерихме. Затова възстановявам от дневника една незначителна част — само това, което си спомням точно.)

 

 

Отивам при другаря „X“ и го запитвам какво предлага да правим през следващата седмица. „Аз мисля — каза той, — ние няма защо де седиме тука. А утре ле ке е, други ден ле ке е, още таа ле вечер ке е ние да тръгнеме по селата. Та в Банско ле ке е, в Бане ле ке е, в друго село ле ке е; та по двоица ле ке ме, та но троица ле ке сме, та но повече ле ке сме. . .“ Всички започнаха да се смеят. Те познаха маниера на Козарев да предлага на обсъждане всички възможни варианти и неговата готовност да изпълни това, което се реши.

 

Запитах другаря „У“ как оценява сегашната международна обстановка. Той ми отговори: „Аз нали, партията нали, Сталин нали. . . ясно и категорично е казал. . .“ Всички познаха малко разводнената, с някои характерни за него думи, но винаги с подчертана увереност реч на Никола Рачев и се смяха от сърце. Смя се и той, но немота да твърдя, че беше от сърце.

 

Зададох въпрос на другаря „Z“ какво смята за нашето осигуряване. „Аз мисля — каза той, — няма какво да мисля. Трябва да поставим в базите десетина тона жито, един-два тона кашкавал, половин тон халва. . .“ Всички прихнаха. Такива бяха мерките на Костадин Лагадинов. За него по-късно Kозарев казваше „Да ти втасува [1] тонове кашкавал и халва, а да те рани седе с комби [2] и варена царевица, и то по едеn масур.“

 

 

1. Обещава.

 

2. Картофи (по добринишки).

 

251

 

 

Отидох при другаря „О“ да поговоря за нашите предстоящи задачи. „Ти да не би да смяташ, че не знам. Аз, дето съм прочел. . .“ Отново всички прихнаха. Това беше Кобаков, който във всеки въпрос виждаше опит да се постави под съмнение неговата ученост. Той пламна целият.

 

След това се опитах да представя Никола Парапунов. И него го познаха, но по-скоро по маниера, по който бяха казани, а не по самите думи. Той говореше винаги отмерено, без излишни думи, което трудно се поддава на окарикатуряване.

 

Парапунов се изказа добре за този зевзелик като форма на критика. Рачев също каза, че е хубаво, но направи бележка да се внимава да не се обиждат другарите. Кобаков, цял пламнал, се възползува от това и каза: „Аз разбирам, нека да пише за това, че нямам мушка на пистолета си — и го извади да го покаже. — Това е хумор “ Може би наистина беше така, защото отново всички се засмяха, но и той отново почервеня.

 

* * *

 

В Разлог имаше един дребен чиновник в околийското управление. Казваше се Ангел Манов. В годините до войната за много негови съграждани беше голямо щастие да станат разсилни в някое учреждение. Това им осигуряваше възможност за по-лек живот и положение. А Ангел не беше просто разсилен, а писар в околийското управление. Значи, власт.

 

Още преди войната той беше спечелил от държавната лотария 150 000 лева. Сега вече като богат човек стана активен фашист и като класово свой беше назначен за секретар на околийското управление. Тук Ангел Манов се постара още повече да докаже, че заслужава мястото, което му е дала фашистката власт, и за да покаже колко мрази болшевиките и колко безрезервно е на страната на германците, публично обещал, че когато падне Москва, ще заколи породистата си крава и ще даде банкет.

 

Ние научихме това и казахме на хората „За него тепърва ще решаваме какво да го правим. Но кравата ще заколим, за да ознаменуваме окончателния разгром на хитлеристите пред Москва.“ И обречената крава някой я нарече Московката.

 

Есента на 1941 г. беше тежка. Хитлеристите продължаваха да настъпват с големи сили към Москва. Въпреки своята убеденост в победата на Съветския съюз над фашистка Германия

 

252

 

 

ние виждахме и реалната обстановка. А разгромът на хитлеристите пред Москва дойде по-късно, когато ние, вече сковани от снега, на групи и поотделно зимувахме. При това положение не можехме да изпълним обещанието.си, пито пък той можеше да даде банкета и кравата беше оставена на мира.

 

През юни или юли бяхме се събрали на Плашка поляна над Разлог. Дойдоха другари и от Горна Джумая. Нужно беше месо. Надвечер се опитахме да убием сърна, но не успяхме и решихме сутринта да отидем при говедаря на ялови говеда в Пирин и да вземем Московката.

 

Костадин Лагадинов, Иван Козарев и аз взехме въже и малко преди разсъмване тръгнахме по стръмния път нагоре. След около два часа намерихме яловите говеда, които вече се бяха пръснали да пасат, но говедаря го нямаше и нямаше кой да ни покаже кравата. В този район насяха и овце. Лагадинов позна овчаря, когото бяхме нарекли Владиката, и го извика. Той каза, че познава кравата, взе въжето и тръгна да я търси и след половин час с усилие домъкна една юница.

 

— Бре — изпсува той, — даде да я хвана, пък не ще да върви.

 

— Ама това не може да бъде тази крава. Та това е юница не по-стара от две години — казах аз.

 

— Тази е по-хубава — отряза Владиката и подаде въжето. — Другата не можах да я намеря. Пък и знам, че тя скоро ще се тели, та може да са я прибрали.

 

Ние не искахме да вземем юницата, като казвахме. „Ами ако е на някой сиромах?“

 

— Ами, сиромах — рече Владиката, — тая е на. . . — като посочи името на някой Велюв, също лош човек.

 

— Дай я тогава — каза Костадин Лагадинов, а Московката си е наша.

 

Юницата не искаше да тръгне. С теглене и бутане ние я повлякохме по стръмното надолу. Това беше много трудно. Но на една място тя падна и не искаше вече да стане. Затова решихме да я заколим, да я одерем и очистим и нарязана на парчета, да я отнесем на гръб.

 

Свършихме цялата касапска работа, но тъй като не искахме да хвърлим нищо, натоварихме се малко повече от магарета. Така, почивайки на всеки 50—100 метра, едва се домъкнахме до другарите.

 

Всички се нахвърлихме на месото. Изрязахме мускулестата част от бутовете, плешките и филетата. Нарязахме ги на дребни парчета, насолихме ги в едно платнище и загърнахме

 

253

 

 

краищата му, за да печем вечерта шишове. Кокалите и всички тлъстини турихме в едно казанче, да ги направим на саздърма. А ребрата, шията, въобще останалото месо, за да го спасим от мухите, го турихме в един чувал и го натиснахме с камък в бистрото и студено поточе. Кожата заковахме с пирони около една бука да изсъхне за цървули. След това Никола Рачев се зае да одере и главата.

 

Но докато режехме и солехме месото, Парапунов няколко пъти погледна към главата на юницата. След това уж случайно отиде при нея и я подигна. „Навярно му е жал за младата юница или пък иска по рогата да определи възрастта ѝ“ помислих си аз.

 

Вечерта около голямата букова жарава се наредиха десетина големи шиша. Месото беше от млада юница и отлежало в солта и на силната жарава бързо се печеше, мръвките просто почервеняваха отгоре, а същевременно запазваха сока си. Та не само защото бяхме гладни, но защото беше много вкусно, всички с голям апетит късахме мръвки направо от шиша и ги ядяхме, възкликвайки: „Бре, ама крехки, бре ама сочни, бре ама вкусни“ и т.н. Не по-малко яде и Парапунов, но нещо ми се струваше като че ли хапките му се препъваха. Помислих си, че той не е убеден, че юницата е на този лош човек, и затова не е във възторг от нашия труд.

 

Сутринта пак правихме шишове и бяха даже още по-вкусни, защото месото беше по-отлежало. На обед също. Но вече всеки от нас с удоволствие би ги сменил за паница фасул или нещо друго, с което да си разнообразим храната.

 

На другата сутрин, връщайки се от среща в града, другарите Парапунов и Лагадинов ни казаха, че сме изяли юницата на Парапунови, която покойната майка на Н. Парапунов беше отгледала като дете с хляб, за да си имат крава. А Московката едва есента на 1943 г., вече ялова, беше изядена без особена тържественост, но в чест на победите на славната Съветска армия.

 

 

72. Страшна вест

 

На 24 юли на разсъмване двамата с Иван Козарев влязохме по тревясалия път в шумака над изворчето в Дъбовец, наречено от нас „Палата“. На продълговатата Ахматова поляна ни посрещнаха

 

254

 

 

останалите партизани от нашия отряд, които току-що бяха дошли от различни посоки.

 

Малко след нашето пристигане пред всички Никола Парапунов съобщи: „Вчера в София във военното стрелбище са разстреляни Никола Вапцаров и другарите Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Атанас Романов и Георги Минчев. По този повод ще проведем траурно събрание. Бай Георги, приготви се да говориш!“ — обърна се той към мене.

 

Ние с трепет улавяхме оскъдните данни за хода на процеса и не си правехме илюзии, че съдбата на подсъдимите ще бъде друга. Но дълбоко в себе си аз таях известна надежда, че културната общественост в нашата страна и особено писателите няма да останат безразлични към изгрелия вече поетичен талант на Колю Вапцаров и създавайки обществено мнение, ще се опитат да спасят живота на поета. Но тези надежди се оказаха напразни.

 

Потресен от това съобщение, аз стиснах зъби, за да не се издам пред другарите си, и се отделих в шумата, за да се подготвя за събранието. Другарите седнаха да закусят. Един от тях се обади „Ами бай Георги?“, а Парапунов обясни: „Той сега си има работа, после ще закуси.“ Той беше разбрал колко силно ми подействува това съобщение и че все едно, няма да мога да ям..

 

Като на кинолента пробяга през съзнанието ми целият ни съвместен живот с Колю. Видях се заедно с него на 1 май 1922 г. Тогава ние двамата, единствени деца, крачехме в колоната на първомайската манифестация; на 15 януари 1925 г. — Полезинден, когато у дома той нарече подлец един банскалия за това, че отишъл с гайда рано сутринта да поздрави баща му. Видях го как ми махаше с ръка от прозорчето на ареста във флотския район във Варна през 1928 г. и цялата му трогателна дружба с бакьо Миле, която след смъртта му се превърна в сърдечна дружба между нас. Припомних си съвместните излети в Пирин, Международния ден за борба против надигащата се война през 1937 г., който отпразнувахме под формата на излет с 30—40 младежи от Банско над Бъндеришка поляна, съвместните ни срещи и разговори с Никола Калъпчиев, към когото той се отнасяше с голямо уважение, горещите му отзиви за Пушкин, Маяковски, Максим Горки, за съветската литература и социалистическото строителство в Съветския съюз и пр.

 

Но особено дълбоко се бе врязало в съзнанието ми моето гостуване у тях на 3 срещу 4 януари 1939 г. (това беше последната

 

255

 

 

нощ преди заминаването ми за Чехословакия) и упрекът му: „Ти отиваш да се учиш. Ще станеш инженер, значи. Гониш лично щастие. . .“

 

В главата ми се натрапваха нашите несполучливи опити да го вземем при нас, думите на Никола Рачев „Той е ангажиран с друга работа“ и опасенията му, че ще го изгубим.

 

Събранието не се състоя. Другарите бяха отишли към изворчето, а след това се отстранили на една полянка да се греят на слънце. При мене остана само Кр. Тричков — Ванюха. Той се беше изправил до края на шумата. Поглеждайки към завоя на пътя, видял един горски с пушка и веднага се наведе да вземе своята. Горският се върна и изчезна зад завоя. Ние го търсихме, но не го намерихме. Предполагайки, че това е едно от поредните чести претърсвания в тази местност, изпълзяхме на края на шумата да се ориентираме. Понаблюдавахме малко, но нищо не видяхме.Стана ясно,че горският е бил сам. Но ако не се е скрил някъде в шумата, а е избягал, може да каже на полицията.

 

Трябваше да кажем на другарите и да решим какво да правим. Спуснахме се към изворчето, но там не намерихме никого. Поразгледахме наоколо, подсвирквахме, услушвахме се, но никакъв признак, че са тук. Опитахме се да ги намерим по следите. Заобиколихме и попаднахме на човешка диря по стръмното към реката и тръгнахме по нея. Тя още отначало ни водеше на неподходящо за почивка място.

 

В това време по реката се чуха два взрива. „Дали не са нашите?“ Ние отидохме на място, от което можеше да се наблюдава. Оказа се, че това са бракониери — с бомба ловяха риба.

 

Така, лутайки се насам-натам, до вечерта не можахме да намерим другарите си.

 

 

73. Среща с баба Елена

 

Едва-що се беше върнала от София след като Никола Вапцаров беше разстрелян, баба Елена беше казала на другарите, че иска да се срещне с мене, и Александър Пицин ни уреди среща в плевнята на нашия ятак Димитър Чакъров — Петела.

 

256

 

 

Това беше тежка среща. От една страна, аз много исках да се видя с баба Елена, да науча от нея подробности около процеса и най-главното да се опитам да я утеша, като изкажа готовността на другарите да удесеторят усилията си в борбата за нашето право дело, да отмъстят за своя прекрасен другар. В същото време се боях от тази среща. Дали ще издържа, когато видя майката на Колю, и как да постъпя. . . И когато чух приближаването ѝ, сърцето ми се разтупа, развълнувах се много и за миг забравих какво исках да ѝ кажа.

 

Баба Елена влезе. Посрещнах я и мълчешком ѝ целунах ръка. Тя ме прегърна, склони за момент глава на гърдите ми, после избърса овлажнените си очи, изправи се и спокойно и твърдо заговори.

 

Разказа ми за всичко — за процеса, за нейните усилия да спаси Колю, за поведението на тези, към които се с обръщала, на които се е надявала.

 

Баба Елена ми разказа и за разстрела, и ла сватбата на Антон Попов. Но когато ми каза за поведението на Бойка жената на Кольо, не издържа и се задави от сълзи.

 

Събрах сили и ѝ казах: „Гордей се, бабо Елено. Колю обезсмърти и себе си, и тебе. Той сега е наше знаме. Ние, другарите му, ще продължим неговото дело и ще го доведем до победа.“

 

Просълзени, ние отново се прегърнахме като майка и син и мълчешком се разделихме. От този момент нататък баба Елена стана неуморим и безстрашен ятак на партизаните и партизанска майка.

 

 

74. Стремеж към бойни акции

 

Ние не можехме да се задоволим само с политическата и организационната дейност и постоянно търсехме обекти за бойни акции срещу германците. Но такива в Разложко нямаше, а и по шосето Неврокоп —Симитли не минаваха германски транспорти.

 

Един път, към есента, бях в Банско. Другарите ми казаха, че радиото току-що съобщило, че германският пълномощен министър Бекерле е в гр. Драма. Помислих и реши, че той ще се върне по шосето Драма — Неврокоп — Горна Джумая.

 

257

 

 

Затова веднага отидох в местността „Плашка поляна“, където бяха братята Костадин и Асен Лагадинови. (Асен през лятото на 1942 г. отново премина в нелегалност и си дойде в Разложко. Заедно с брат си Костадин работеха главно с града.) С тях отидохме на Предел и устроихме засада непосредствено западно от самия превал.

 

Засадата не беше на твърде безопасно за нас място. Ако някой от хората, които се возеха на камиони, се вгледаше, можеше да ни види в почти храстовидния букак на края на изкопа на шосето. Затова пък това място никак не будеше подозрение и от него ние можехме по-отдалеч да виждаме приближаващите се коли и безпогрешно да определим обекта на нашите действия.

 

Нашето решение беше да избием охраната, а Бекерле да заловим жив. Затова през всичкото време бяхме готови — легнали на пушките си и с оставени на земята бомби с отвъртени капачки. Посменно през половин час наблюдавахме превала.

 

И наистина същия ден Бекерле се беше върнал, но не по този път, а през Кресненското дефиле. Дори вечерта около 10—15 минути е стоял на площада в Горна Джумая.

 

 

По същото време Никола Парапунов ни каза, че в Горна Джумая има четирима-петима германци свързочници, които поддържат телефонната и телеграфна линия към Солун, и че трябва съвместно с горноджумайските другари да ги унищожим. За целта ние с Костадин Лагадинов заминахме за Горна Джумая.

 

Планът ни беше следният: с помощта на легални другари да разузнаем точно разположението им в квартирата и кога се прибират. А след това да влезем преди последните да са се прибрали, та нашето трополене да не направи впечатление на тези, които вече са си дошли. Те да си помислят, че си идват останалите и, от друга страна, да не са заключени вратите. Използувайки ножовете, безшумно да унищожим намиращите се вътре германци, да изчакаме и унищожим тези, които след това се прибират, а след това да вземем оръжието и документите — карти, схеми — и да се изтеглим. Ако се наложи, да стреляме, да вземем наличното оръжие и се изтеглим към игрището и оттам към Рила.

 

С горноджумайските партизани се срещнахме в трънака на билото на Попова глава. Някои от тях изказаха съображения,

 

258

 

 

че не са подготвени, че това ще им провали запланираната работа в града и по селата.

 

Тъй като един от мотивите им беше, че не са запасени с храна, а репресиите и блокадите след нападението ще ги поставят в трудно положение, по наше настояване се реши: Станой Крекмански, Кирил Граменов и аз да се погрижим за изкарване храни. Костадин Лагадинов да се върне в Разложко с уговорката след определено време пак да дойде на същото място.

 

Най-напред отидохме в Горна Джумая в къщата на Станойчо. Срещнахме се и с по-малкия му брат Васил, на когото поставихме задача да изучава режима на движението на германците. След това минахме покрай къщата, в която живееха те, за да огледаме обстановката отвън, и използувайки факта, че още се движат хора по странични улици, излязохме на пътя за с. Бистрица.

 

Вън от града се срещнахме с Борис Харизанов и с Таско Тасев. С Харизанов се бях срещал още през 1938 г. и много се зарадвах, че този иначе тих човек не само че не се е свил, но има твърде висок дух. С Тасев се срещах за пръв път. Той ми направи впечатление на умен, смел и с данни на добър политически работник другар.

 

В с. Бистрица отидохме в къщата на Борис Манов. Той ни даде някои сведения и ни снабди с храна и казанче за варене на саздърма. Ние му поставихме задача да събере храни и още същата нощ натоварени с къзанче, тенекии и сол поехме нагоре из Рила. „Какви чудесни другари“ — споделихме по пътя ние впечатленията от срещите си през последните две вечери. „А този студент е златно момче“ — беше общата ни оценка за Борис Манов.

 

В уговорения ден се събрахме отново. Съображенията против нападението пак надделяха. На нас не ни оставаше нищо друго, освен да се върнем. (Това нападение беше извършено по-късно от горноджумайските партизани.)

 

259

 

 

 

75. «Само да не ме запишете в тефтера»

 

Двамата с Костадин Лагадинов набързо вечеряхме саздърма, още на светло се измъкнахме на пътя и заедно с хората, връщащи се от града, потеглихме за с. Градево. На любопитните пътници отговаряхме, че сме майстори-дърводелци и отиваме да слагаме дограма на едно ново училище.

 

Един млад мъж от Стамболийската махала с 12-годишпата си дъщеря пътува най-дълго с нас. Той се оплака, че горските са му съставили акт, че го е обжалвал и днес е бил на съд в Горна Джумая, но пак са го осъдили.

 

Ние искрено му съчувствувахме. Неговият съкрушен вид, пък и приказките му издаваха голямата му тревога за бъдещето, за хляба на децата. Опитахме се да му обясним къде всъщност се крие нещастието на бедните хора и че само псувните и клетвите не помагат. Този човек не само че преадресира псувните си от горския към фашистката власт въобще, но дори заяви, че ако знае къде са партизаните, ще отиде при тях.

 

Вече се беше стъмнило. Нито по пътя, нито наоколо имаше хора. Момиченцето отначало ходеше пеша и все мълчеше, а след това се качи на магарето и дремеше ли, не знам, но видимо не обръщаше внимание на нашия разговор. Ние продължавахме да говорим, да разясняваме на този човек всичко: да създадем в него убеждение, че трябва да не изпълнява нарежданията на фашистката власт, да крие храните и продуктите от животновъдството, да умее да разпознава кой е враг и кой истински приятел на народа. Така неусетно слязохме на шосето и стигнахме до моста на градевската река при Стамболийската махала.

 

Тук трябваше да се разделим. Момичето беше отишло доста напред. Тогава му казахме какви сме и го поканихме да дойде с нас. Той оплете конците. Оказа се, че „няма как“ да дойде, но обеща да ни помага. Показа ни отдалече къщата, в която живее. Тъй като знаех махаличката и можех да се ориентирам, останах на шосето. Лагадинов отиде с него да види отблизо къщата. Селянинът отново се върна с Лагадинов на шосето и с умоляващ глас каза: „Смятайте ме са свой човек, ще ви помагам с каквото мога. Но ви се моля само да не ме запишете в тефтера.“

 

260

 

 

Този човек си живеешe с представите от песните, в които се разказва как войводата отишъл в селото да калесва момците и ги записвал в тефтера.

 

*

 

Ние продължихме по шосето. Но току-що бяхме отминали Маревските къщи, Лагадинов се оплака от режеща болка в стомаха и започна да повръща. След малко и аз също почувствувах болка. Отбихме се в една нива с овощни дървета на 5—10 метра под пътя.

 

Ясно беше, че сме се отровили от започващата да прокисва саздърма. Лагадинов яде повече и естествено пострада повече. Той легна и не можеше да се помръдне.

 

Аз тичах до реката и донасях пълни манерки с вода. Той я изпиваше и веднага я повръщаше.

 

Започна да се разсъмва. Ние не можехме повече да останем на това място, защото всеки минаващ по шосето можеше да ни види. От друга страна, трябваше да се вземат допълнителни мерки, за да се съвземе Костадин Лагадинов. Затова решихме да отидем в къщата на нашия общ познат Кръстю Пудев, която е на шосето на 100—150 метра назад.

 

Заварихме го у дома му. Той не ни позна и ни посрещна много хладно, даже недружелюбно. Ние поискахме да си купим от него мляко.

 

— Няма мляко. Не сме издоили — отговори той.

 

— Тогава чай?

 

— Няма захар, няма и чай.

 

— Нищо. Нека е без захар. Макар и само топла водичка да бъде.

 

— Ама не съм запалил огън, пък и трябва да излизаме на работа — отбиваше той, като ни гледаше изпитателно и уплашено.

 

Тогава ние решихме да му кажем кои сме. Костадин Лагадинов каза, че е бил съученик и близък приятел на брат му Фердинанд и като нелегален още през 1933 г. известно време се укривал в тях. Тогава Кръстю Пудев влезе в стаята, донесе една ученическа снимка на целия клас на брат си и започна да гледа ту нея, ту в Лагадинов. Накрая се увери, че това е той.

 

Тогава и аз му казах кой съм. С него ние се познавахме още от 1934 г., когато „бунтувахме“ Градево. Той ме погледна учудено, позна ме и с израз на голямо съжаление каза: „Ей, па много си отслабнал, бе!“

 

261

 

 

Той се заизвинява за недружелюбното посрещане и се завайка. Оказа се, че има и мляко, и захар, и чай, и огън. Той не само просто ни наля с мляко и напълни манерките ни, но напълни и раниците ни с хляб, сирене и плодове. Ние излязохме от неговия дом и тръгнахме по шосето към Предел. След това свихме вдясно, прескочихме реката и останахме да денуваме в шумака на отсрещния бряг.

 

 

До вечерта силите ни се възстановиха и можехме да си отидем. Но решихме да минем и през Маревската махала, за да се видим с Фердинанд Пудев, за когото научихме от брат му, че е болен от ревматизъм.

 

Едва се беше стъмнило, ние влязохме в махалата и отидохме в Пудеви. В тях имаше още един селянин. Пред него Фердинанд се направи, че не ни познава, а ние се представихме за търговци на жив добитък.

 

— Откъде сте? — попита бащата на Фердинанд.

 

— От Разлог — отговорихме почти заедно ние.

 

— От кои сте от Разлог? — продължи да разпитва той.

 

— От Патокови — каза Лагадинов.

 

— От кои Патокови?

 

— От. . . — назова Лагадинов един от своите съграждани.

 

Тогава умният старец рече:

 

— Ха добре сте ни дошли —и ни покани на софрата заедно с другия селянин. Той непрекъснато говореше с него за утрешната им работа, за да не му даде възможност да ни задава въпроси.

 

Щем не щем, ние пихме толкова пъти ракия, колкото пъти ни покани старецът, мъкар че дотогава и двамата въобще не бяхме пили. След това вечеряхме топло ядене „с лъжица“, за което мечтаеха партизаните.

 

Когато селянинът си отиде и ние останахме сами, старецът каза:

 

— Ха сега ми кажете кои сте. Този Патоков, доколкото знам, няма деца.

 

Ние и не мислехме пред него да крием кои сме, но опитният старец вече ни беше хванал, че не казваме истината. Представихме се с истинските си имена и месторождение. Старецът до късно през нощта ни разказва свои спомени от участието си в борбата против турското робство и за събитията през 1923 и 1925 г. Към сутринта вече с напълно възстановени сили ние потеглихме към Разложко.

 

262

 

 

 

76. Спомен, който ме кара да изтръпвам

 

Писмата и позивите в отряда ги пишеше на пишещата машина „Мерцедес“, доставена от околийския комитет още през 1935 г., Асен Лагадинов — Димчо. Дали печатарската квалификация му помагаше, не знам, но за много кратко време той започна да пише с удивителна бързина и без грешка. Знам, че по този повод стана дума за Владо Седлоев, за когото всички служители в общината в гр. Разлог говорели, че само като чуели пишещата машина как пее, познавали, че на нея работи Владо. Така беше и с Димчо.

 

Неприличащото на другите горски шумове тракане на машинката ни караше да потърсим по-безлюдно място. От друга страна, то трябваше да бъде по-близко до Банско. Затова отидохме на склона на Пирин на около 300—400 м южно от чешмичката в Стайчовец. Там изкопахме площадка около 50—60 см в земята, та хем да заглушава донякъде тракането на машината, хем да е пò завет, защото нощно време беше вече доста студено.

 

Вечерта заминах за Банско с разчет през следващата нощ да се върна. Нужно беше да се срещна с другарите там и да донеса храна.

 

На предварително уговорената среща под сегашната градска градина се видях с Никола Голев, Ал. Пицин и Йонче Колчаков. След като си свърших работата, отидох да прекарам до следващата вечер в къщата на дядо Георги Рахов.

 

Бях готов да тръгна. Чаках само да се стъмни и да се върне дядо Георги, когото бях изпратил с поръчения. Той се върна, преди окончателно да се е стъмнило, и ме попита:

 

— Накъде са останалите?

 

— Не са тука — отговорих машинално аз, — защо?

 

— Защото тази вечер излиза потеря. Още по видело са излезли в различни посоки, но накъде ще хванат, не се знае. (През това време полицията прилагаше такава тактика—отделни въоръжени хора и групи излизат в различни посоки, след като се стъмни, се съберат някъде и вече отиват натам, където каже началникът.)

 

Това съобщение ме жегна. Мина ми през ума: „Дали някой е чул тракането на машината и е казал?“ Затова, щом падна здрач, веднага тръгнах. За да съкратя пътя и избързам,

 

263

 

 

отказах се да заобикалям Банско, а минах през градската градина, по страничните улички, излязох на мостовете на р. Глазне и поех по пътя на запад.

 

Когато наближих р. Раковина, чух, че вляво от мене, по пътеката през местността „Палигоден“ последователно се разлайват овчарските кучета. Ясно беше, че по тази пътека на запад се движат хора. „Това е потерята — помислих си аз. — И лошото е, че те са два пъти по-близко от другарите, отколкото аз.“ Затова буквално тичах и целият плувнах в пот.

 

Когато стигнах до чешмата в Стайчовец и стъпих на пътя към бивака, вече успокоен, че съм изпреварил, реших да си почина. Освен това тук вече аз можех да бъда в засада, защото през нощта освен по този път от друго място не можеше човек безшумно да се приближи до бивака.

 

Седнах до една грамада в сянката на храстите и непрекъснато наблюдавах облятото с лунна светлина пространство пред мене. Овчари наблизо нямаше и кучетата повече не можеха да ме ориентират. Затова напрежението, с което наблюдавах, беше голямо. Но след малко изпотеното ми тяло изстина. Завих се с домашното одеяло, което майка ми беше дала за Асен Лагадинов (Димчо), позатоплих се, след около 15— 20 минути умората ме надви и без да усетя, съм заспал.

 

Колко минути съм спал, не зная, но на сън дочух отдалече човешки говор. „Те са“ — помислих си аз и машинално обшарих с очи местността пред мене. Но вляво, на 5—6 крачки от мене, точно срещу залязващата луна като тъмна мишена се изправи човек. Аз скочих и дигайки пистолета, му извиках: „Горе ръцете!“ Човекът също дигна пистолет към мене. Натиснах спусъка. Чу се съвсем слаб гърмеж — просто изпляскване от капсул. И в същото време — гласът на Костадин Лагадинов: „Ти ме утрепа, бе.“ А откъм чешмата се обади Асен Лагадинов.

 

Изпаднах в ужас, оставих нагана и се спуснах да видя къде съм го ударил. Какво щастие! Бях се прицелил право в сърцето, но поради неизправността на патрона куршумът едва беше. стигнал до тялото и без да пробие дори ризата, паднал на земята. Само зачервената, а след това посиняла кожа показваше мястото на удара. Такъв патрон срещу враг щеше да му струва живота. А сега той спаси живота на двама. Защото ако Костадин Лагадинов беше паднал, за мене не оставаше нищо друго, освен следващия куршум да пратя в своя слепоочник.

 

Как се случи така? Братята Лагадинови решили, докато

 

264

 

 

се върна, да отидат до Изворите и се срещнат с маши овчарчета. На връщане Асен се спрял да се измие на чешмата, а Костадин продължил. От двадесетина крачки той ме забелязал, познал ме и тихо се приближил. През това време Асен му казал: „Почакай да се измия.“ Този глас съм чул аз и след като видях човешкия силует вляво от мене, скочих.

 

— Защо бе, Петре [1], не се обади, ами вдигаш пистолета? Нали ме позна? Нали разбра, че съм заспал. А аз не можах да те позная, защото луната беше точно срещу очите ми. Защо не се обади? — объркано говорех аз.

 

— Абе, бай Георги, познах те, ама не разбрах, че си заспал и че като се сепнеш от сън може да стане това. Помислих си, че ми изпитваш куража, затова и аз дигнах пистолета. Кой е знаел?

 

Разказах им всичко, което съм научил, и как съм бързал да изпреваря хората, които са се движили към това място, и как от умора и плувнал в пот след като съм се позатоплил, сънят ме е откраднал.

 

Те ми взеха багажа и ми помогнаха да се прибера в бивака. От изживения ужас бях съвсем обезсилен. Въпреки честите пристъпи на дрямка от сепване не можех да заспя. Но не само тогава, а и досега често сънувам такива страшни сцени.

 

*

 

Към края на октомври заедно с Никола Рачев бяхме в Банско. Трябваше да се срещнем с дядо Лазар Смедарчин в неговата колибка на 200—300 метра югоизточно от града. Той не се яви на срещата и това ни озадачи. Да отидем у дядо Георги Рахов, без да сме изяснили добре обстановката, не беше правилно. Полицията скоро беше отровила кучето му и беше организирала наблюдение над неговия дом. Затова реших да си отида у нас, та хем да видя какво е станало с дядо Лазар и да организирам нови срещи, хем да чуя новините от Радио Москва на чешки език.

 

Оставих целия си багаж и пушката с патронташа, а взех само празна раница под винтягата си. Така, разчитайки, че никой няма да ме познае, тръгнах направо по пътя за дома.

 

От кръчмата на Лазар Рахов, покрай която минах, излязоха няколко души, но аз вече бях отминал и не се срещнах

 

 

1. Партизанското му име.

 

265

 

 

с тях. Дали някой от тях или друг ме беше видял, не знам, но на полицията беше съобщено, че съм влязъл в Банско и съм отишъл към нашата къща.

 

За около 30—40 минути се осведомих за положението от баща ми, поръчах му да ни устрои среща с дядо Лазар на другата вечер, взех в раницата хляб, сланина и орехи и след като чух новините по радиото, си излязох и тръгнах по същия път.

 

Когато преминах „Дъгараданата“ улица, прилепих се до зида на крайната къща и забелязах, че в сянката при една порта стои полицай. Той се беше заплеснал по две жени, които навярно се връщаха от седянката, и си говореха високо. Ясно беше, че този полицай не е случайно там.

 

Бях с гуменици и ходех леко и безшумно като котка по каменистата улица. Полицаят не ме беше усетил.

 

Да си послужа с пистолета, беше неразумно. По такъв начин поставях под удар родителите си. От друга страна, разстоянието между нас беше около 30 метра, което за нощна стрелба, и то с пистолет, е голямо, едва ли може да се разчита на успех с първия изстрел. Затова реших бързо да се върна назад и през градините и дворовете да изляза на главната улица (сега ул. „Пирин“).

 

Но наближавайки Тасевата къща, чух, че срещу мене бързо идва човек с ботуши, които силно тропаха по камъните. той бил на пост на главната улица. Като ме забелязал, че съм минал, решил да тръгне след мене, та заедно с първия да ме „затворят“ в тази улица, която тогава беше с високи каменни зидове. Но аз се върнах много бързо. Като чух бързащия полицай, долепих се до чупката на зида и щом той се показа, насочих пистолета в него и не високо, но твърдо му казах „Ако ти е мил животът, не се обръщай“ и му посочих пътя. Полицаят се вцепени и както си държеше пушката в дясната ръка, без да продума, продължи като препариран движението си на изток.

 

С насочен в него пистолет следях зорко поведението му. Когато той стигна до завоя на улицата и имаше опасност да се закрие зад зида и да стреля, с един скок се озоваха в Калугеровото — сега двор на селскостопанския техникум. Там квартируваха чергарите и до този момент кучетата им мълчаха. Значи, там нямаше засада. Щом влязох в двора, те лавнаха, но нямах време да се занимавам с тях. Бързах колкото се може по-бързо да се измъкна от нашия квартал.

 

Тичайки по посока на Зехтинджиевата къща, забелязах,

 

266

 

 

че и там има пост. Това стана възможно, защото откъм улицата имаше осветление. А малката уличка, по която тече вадата и може да мине само пеш човек, е затворена с дъсчена ограда и вратичка, в които има големи цепнатини. Човекът, който стоеше отвътре, навярно не беше съобразил това, а главното нямаше здрави нерви и се размърда. Движението на тялото откриваше и закриваше сноповете светлина, минаващи през цепнатините между дъските.

 

Кучетата показваха движението ми. За да не му дам възможност да вземе мерки, съзнателно тичах право към него и когато дойдох на 8—10 метра, свих покрай стената на Зехтинджиевата къща и като куршум пресякох улицата. След като се огледах и ослушах, през градините излязох в ливадите на югоизток от крайната улица и веднага залегнах в сянката на оградата.

 

Последното се наложи поради това, че още когато бягах през градините, се даде изстрел някъде в града, а когато прескачах улицата, чух отдолу силно трополене от много ботуши. От мястото, където лежах, видях четирима полицаи. Двама от тях бързо влязоха в сляпата уличка, от която аз току-що бях излязъл, а другите двама продължиха нагоре. Така те плътно заеха всички изходи, но аз бях вече вън от обкръжението.

 

Както се изясни след няколко дни, полицията не е знаела в коя къща съм влязъл. Затова поставила постове с наличните сили на банския участък на изходите от нашия квартал. Същевременно съобщила в Разлог и взела мерки да събере пъдари, горски и други, за да блокира по-надеждно. Но малко преди да бъде усилена блокадата, аз излязох от къщи и стана описаната среща с полицая. Когато той отишъл при другия, от Разлог били вече пристигнали и разставяли нови постове. Полицаят казал, че ме е видял и накъде съм избягал. Тогава началникът дал изстрел с пушка, което значело: „Дръжте добре! Излезе.“ Затова те така тичаха да заемат местата си.

 

Никола Рачев чул изстрела и напрегнал вниманието си. Но втори изстрел не последвал. „Значи, на място е паднал, щом като не можа да отговори със стрелба“ — казал си той и продължил нервно да се вслушва във всеки шум. Когато се върнах, той ме нахока здраво за тревогите, които е изживял заради мене.

 

— Никакво дома. Никакво радио. Никакъв чешки език. Друг път няма да те пускам под никакъв предлог. Ти още ли

 

267

 

 

не си разбрал, че там, около вашата къща, ще ти бъде умрешката — без да обръща внимание на моите възражения, продължаваше той.

 

Времето беше дъжделиво, земята мокра, пък и започна по-силно да вали. Затова решихме да доизкараме нощта на сухо в колибката, като дежурехме посменно, хем да се пазим, хем да не допуснем да се успим, защото полунощ беше превалило.

 

Около един час преди да съмне, ние хванахме пътя през Студенчица. Този път е най-каменист. По него се ходеше по-леко и можехме да скрием следите си. Но по-нататък потъвахме и оставихме следи. Видя се, че докато се съмне, няма да стигнем до „Св. Никола“. Затова от мястото, където пътят започва да се изкачва но склона, ние направихме едно „заешко копче“ в гората под пътя. След това по водата в деренцето излязохме до един синор, свихме нагоре към младата борова горичка под нивите на височината и легнахме в нея на два метра от долния ѝ край.

 

Пред нас беше изоставена орница, тук-таме нарязана от малки вади, образувани от поройните дъждове, а вдясно на 50 метра дере. Вляво на 30 метра склонът беше не толкова стръмен и бе обрасъл с големи църнаци (черен бор).

 

Към 10 часа по нашите следи дойдоха двама полицаи. Те излязоха на долния край на орницата, погледнаха към горичката, бързо свиха и залегнаха в голямата гора, северозападно от нас. Дали имаше и други, не видяхме.

 

След около един час отначало се дадоха отделни изстрели откъм леската от юг, а след това автоматен ред. По стрелбата беше ясно, чесме оградени, че полицията е засякла следите ни и правилно се е ориентирала към младата горичка, която нямаше повече от 2—3 декара. От друга страна, виждаше се, че те стреляха на слуки, че стрелбата им е разчетена на това, когато засъскат куршумите около нас, ние да се изплашим, да побегнем от това място и по такъв начин да попаднем под огъня на предварително поставените на позиции оръжия.

 

Няма да крия, че при тази обстановка никак не ни беше приятно. Ние се притискахме плътно към земята. Неколкократно откъснатите от куршумите клончета падаха върху нас, но ние не мръдвахме.

 

Когато преместиха огъня по дерето, с което горичката беше свързана, на нас окончателно ни стана ясно, че полицаите не знаят точното ни място. Ние обаче продължихме да се

 

268

 

 

притискаме към земята, защото очаквахме, че куршумите отново ще засвистят около нас. И не се излъгахме. Огънят отново и отново се местеше. Това продължи до вечерта.

 

Малко преди да се стъмни, по склона оттатък дерето слязоха на пътя трима полицаи. Долу към тях се присъединиха още двама.

 

Тогава Рачев остана да наблюдава, а аз изпълзях наго ре, за да се ориентирам, и видях, че по горната пътека си отиваха 5—6 полицаи, които носеха и картечница. Ясно беше, че акцията завърши.

 

Щом падна мрак, ние тръгнахме след полицията, влязохме в Банско и се срещнахме с дядо Лазар в уреченото време.

 

Полицаите побеснели от този си неуспех. Вечерта една част от тях отишли в с. Добринище, напили се в кръчмата на Пене Лачин и накрая набили кръчмаря.

 

 

На другия ден полицията арестува баща ми. Убеден, че съм се измъкнал жив и здрав, той отговарял спокойно на зададените му въпроси, като че ли нищо не се е случило, и отрекъл, че съм си бил у дома и че въобще съм си идвал.

 

— Може би е имал намерение да си дойде, но като сте се срещнали, не могъл — хитрувал той, когато му казали къде са ме видели.

 

— Ами ако дойде, ще кажеш ли? — мазно запитал груповият началник, цивилен полицай.

 

— Ако дойде, ще му дам всичко, каквото имам и му трябва, и ще го помоля да си отиде, защото аз имам и други деца. Но няма да кажа, няма да го предам. Кой е този баща, който ще предаде сина си? — твърдо отговорил той.

 

Мазната усмивка слязла от лицето на груповия началник. Той почнал да крещи:

 

— Твоят син е разбойник. Той е петно не само за твоето семейство, но и за цяло Банско. И ако ти си честен и добър българин, трябва да се откажеш публично от него. . .

 

Целият по-нататъшен натиск е бил насочен към това, да заставят баща ми да се откаже от мене.

 

— Това, разбира се, ако бяха успели, нямаше да накара честните хора да ме предават, но все таки щеше да бъде немалък политически успех на полицията. Те щяха да имат основание да говорят: „Ето какви хора са партизаните. И родителите им се срамуват и се отказват от тях.“

 

269

 

 

— Защо да се откажа от сина си! Аз тридесет години съм се грижил за него не за да се отказвам сега от него. . .

 

— Ти мислиш ли за доброто на другите си деца? Мислиш ли докъде ще те доведе този син? Той мислил ли е за вас, когато е решил да става разбойник? — вече крещял, а не говорел полицейският.

 

— Моят син не е разбойник — отрязал баща ми.

 

— Какво? Не е разбойник? Какъв е тогава? Не бил разбойник! — продължавал да вика полицейският.

 

— Той никому нищо лошо не е направил. Не е тръгнал да прави зло на хората за пари. . .

 

— Искаш да кажеш като нас — съскайки, го прекъснал полицейският.

 

— Защо да го казвам аз? Вие си го знаете по-добре от мене — спокойно му отговорил баща ми.

 

Полицейският изпаднал в такава ярост, че почнал несвързано да крещи

 

— Дайте дървото! Ще му кажа аз! Аз ще му строша кокалите! . . . Дайте дървото!

 

— Та ке ме биете ле! Нема да ме биете мене, защото ви е мил животът. Докато я имам син партизанин, никой не ке ме побара, защото знае, ке ке умре! А на тебе не ти се умира — заел твърде дръзка за положението си поза, спокойно и твърдо казал баща ми.

 

И колкото и полицейският да се задавял от злоба, не посмял и с пръст да го докосне. Той повярвал, че старецът не го плаши, че му казва истината. Родителите ми след това и друг път са били арестувани, заплашвани с разстрел, интернирвани, но никога никой не е посмял да ги удари, колкото и дръзко да са се държали.

 

* * *

 

Още през лятото ни стана ясно, че ще зимуваме като партизани, и то при далеч по-трудни условия, отколкото през първата зима. Затова отрано почнахме да мислим за запасява-не. Даже още в края на юли с Белишката чета очукахме снопите на един кръчмар. Около Предел и другаде бяхме направили землянки, в които складирахме картофи, брашното, което бяхме получили от РКС, и други продукти. А в Банско отново се бяхме договорили да ни заколят и насолят прасе, да съберат захар, фасул и др.

 

270

 

 

Решили бяхме да не зимуваме в квартири, а отвън, но къде точно, още не бяхме определили. За да избере място някъде около Предел в Пирин или Рила, изпратихме Костадин Лагадинов, като му казахме на какви условия да отговаря то. А именно: да бъде скрито, но и да има наблизо път, за да откараме лесно всичко. Освен това да има вода, за да не ходим далече и да оставяме следи, но самото място да е сухо и т. н.

 

Лагадинов с още един другар ходиха няколко дни, но не можаха да изберат такова място. Когато се върнаха, той ми каза: „Нема бе, бай Георги, такова място. Хем да е близо, хем да е далеко, хем да е сухо, хем да има вода.“

 

Така снегът ни завари без дори да сме решили къде ще зимуваме, въпреки че в складовете бяхме изнесли някои продукти.

 

Другарите от с. Белица Иван Тричков, Георги Мадолев, Георги Градинаин, Кръстю Тричков и Алекси Сачков се установиха да зимуват в местността „Хайдушка скала“, наречена след това от нас „Червения площад“ в Рила. Там си построиха между стария клен дъсчена колиба.

 

Предварително те бяха ходили с Никола Рачев в местността „Куртово“ и взели от мандрата кашкавал колкото могат да носят. Останалите храни — брашно, фасул, едно цяло насолено прасе и други — събрали от ятаците в с. Белица.

 

Костадин Катранджиев остана в с. Годлево, а Иван Козарев около с. Добринище, като прекара зимата по овчарските колиби в местността „Дедково“.

 

Двамата с Асен Лагадинов, мокри до кости от непрекъснатия дъжд, чакахме на „Чорулецо“ [1], докато се върнат Никола Рачев и Костадин Лагадинов, които бяха отишли към Якоруда. Но притиснати от дъжда, те не бързали и чакали в къщата на Муша Хаджииванова. Тук идвала и сестрата на Муша. тогава мома, и ги е задиряла „Какви сте вие партизани, като не смеете да отидете и изтрепете полицията?“ и в упор казала на Лагадинов: „Можеш ли сега да отидеш в участъка и да убиеш полицейския началник?“

 

— Стига да каже войводата — бързо отговорил той, като кимнал към Н. Рачев.

 

 

1. Гориста височина сред ливадите над Разлог.

 

271

 

 

От този момент ние емнахме Рачев: „Войводо“, „войводо“. И така си му остана прозвището и досега!

 

Сутринта, когато те се върнаха, заваля сняг и бързо натрупа около 20—25 см. Всички стада влязоха в гората. Отвсякъде викаха овчарчета и лаеха кучета.

 

Ние се завирахме под дърветата и зъзнехме, защото бяхме мокри. Но през деня не биваше да ни види никой. В този пресен сняг не можехме да скрием следите си и ако ни откриеха, щеше да бъде много лошо.

 

По едно време видяхме овчарчето Пене. Ние го извикахме и му казахме да върти овцете си около нас, за да не идват други овчари.

 

За да го заангажираме повече, дадохме му една голяма паница със студен фасул, който бяхме варили през нощта. Гладното ратайче започна да яде така лакомо, че когато другите овчарчета викаха „Хей, Пене, къде си, бе? Овцете се набъркаха“, то си ядеше и не искаше да им се обади, докато не изяде всичко. Даже когато му казах да им се обади, за да не дойдат при нас, той едва промърмори, като им изпрати благословията си. След това най-добросъвестно изпълни задължението си да свърта овцете си около нас и с това да не допусне при нас да дойдат други овчари.

 

— Ех, сега да имаше ракия, и аз бих пийнал малко каза Рачев, който беше върл противник да се пие дори капка ракия.

 

— Има — отговорих аз и притеглих към себе си раницата, в която още през лятото бях турил дадената ми от един братовчед ракия за медицински цели.

 

— Айде бе, па не си казал досега — каза Рачев, когато видя манерката.

 

— Абе, нали не бива ние да пием — обади се Асен Лагадинов.

 

— Сега каквото сме вкочанясали, не само бива, но и трябва. И аз ще пия — каза Н. Рачев.

 

За пръв път през времето на партизанския си живот в отряда ние пихме ракия, но не повече от по 50 грама.

 

Вечерта вкочанясали от студ се придвижихме по образуваните от добитъка пътечки до стопанството на Чен (Асен Данчов). Поогряхме се и се заровихме в плевнята. Но продължихме да зъзнем.

 

272

 

 

 

77. Зимуване през 1942—1943 г

 

Положението, в което се намирахме, беше твърде сложно. Наистина още беше рано да започне истинска зима, снегът щеше да се стопи поне но ниското и по обърнатите към слънцето скатове. А ние даже не си бяхме избрали място за зимуване. Затова много мислихме и обсъждахме и накрая решихме вечерта да отидем при бай Пенко Билюв да изкараме при него, докато се стопи снегът“.

 

Бай Пенко Билюв — Дзръмкадето [1], както по-късно го нарекохме, беше участник в Септемврийското въстание през 1923 година. Заедно със синовете си Иван и Георги той зимуваше с овцете си в стопанството на Петър Цветков от гр. Разлог в местността „Шипоко“. Собственикът беше бивш широк социалист и тогава верен човек на фашистката власт, обстоятелство, което правеше стопанството му по-малко подозрително. За по-удобно място от това не можеше и да се мечтае. То беше скрито и близо да града и шосето и можеше да се излиза и влиза в него, без да се оставят подозрителни следи по снега.

 

Макар и до този момент ние да не се бяхме срещали с бай Пенко, той ни прие без всякакви уговорки. Синът му Иван, 17—18-годишен младеж, беше ремсист и наш ятак. При него бяха ходили Никола Парапунов и братята Лагадинови и не един път бяха яли или донасяли от него „кутмач“ (сгъстено чрез варене на слаб огън овче мляко), но за това не беше казвал на баща си. Георги беше на 12—13 години, но и от него не можеше да се скрие нищо.

 

Докато се стопи първият сняг, денувахме в плевнята, а вечер отивахме в къщата на разговор с тях около огнището. През това време през деня често идваха хора. Дойде един път и собственикът, седя дълго, огледа всичко и едва не се качи и в плевнята при нас.

 

Избрахме наблизо място за землянка, но беше много рисковано да се изкопае, построи и замаскира тя в този обитаем район. Необходимо беше да се изкопае голям котлован (яма) — 4 на 3,50 метра и дълбочина 3 метра. След това да се отсекат големи борови дървета, да се нареди здрав гредоред

 

 

1. Нарцис.

 

273

 

 

и покрив от дъски, да се покрие отгоре с. близо един метър пръст и да се замаскира.

 

Всичко това беше невъзможно да се извърши за една нощ. Затова ние цяла нощ копахме с крайно напрежение на силите. Към сутринта замаскирахме ямата и изкопаната пръст и укрити в гората, цял ден наблюдавахме местността наоколо, за да сме сигурни, че никой нищо не е видял. Надвечер отсякохме две хубави прави белаки [1], разкроихме ги и наредихме гредореда. Още същата нощ с колата на бай Пенко докарахме и дебели талпи, които взехме от кантона на пътно управление на петия километър над Разлог, наредихме покрива и до сутринта го засипахме с пръст, отрамбувахме и замаскирахме.

 

След това продължихме да работим сравнително по-спокойно. На другата вечер допробихме канала към дерето, който излизаше под корените на един смръч и млад букак и беше замаскиран добре. Той ни служеше и като запасен изход, и като отвор за въздух, и като канал за изтичане на водата, с която сме се мили. В него вградихме мивка, която се затваряше с вратички като шкаф.

 

Входа на землянката направихме отгоре. Сковахме от дъски четириъгълник с летвички отстрани и заковахме в среда та една „столовата хвойна“. (Това е хвойна, която не е имала връх и не е расла нависоко, а нашироко, много е гъста и по общата си форма приличаше на разцъфнала роза.) Тя закриваше не само капака, но и малко встрани. След това посипахме и капака, и самата хвойна с шикла и няколко сухи букови листа, за да се слее с околната местност. Направихме и стълбичка за слизане и качване.

 

Така за три нощи и два дни ние подготвихме главното — землянката. По-нататъшното ѝ вътрешно дооборудване и пренасянето на запасите можеше да става постепенно и внимателно. За това способствуваше и фактът, че снегът по ниското се стопи и за известно време беше конно.

 

Землянката беше на около 200 метра от стопанството в посоката, в която овцете и козите излизаха на паша и да гризат борика. Входът беше на самата пътека, по която минаваха и други хора. Но ако минеше човек, той не можеше да стъпи на капака, защото това значеше да стъпи през хвойната, а и пътечката естествено извиваше вляво и минаваше

 

 

1. Бели борове.

 

274

 

 

по горния ръб на землянката. Около землянката бяха разхвърляни борови и букови клони, които козите и овцете са гризали. Това беше и маскировка, и препятствие, за да не се минава над самата землянка,

 

Когато сутринта се прибирахме в землянката, последният от нас с капака на главата се спускаше по стълбичката и го нагласяваше в добре изработената каса на входа. Така ние оставахме вътре като в подводница и Костадин Лагадинов нарече землянката „подводницата“.

 

След нашето слизане в землянката някой от ятаците замаскирваше следите ни, като неизменно подкарваше нататък овцете и козите да пасат или да гризат борика и буков бръст. Това правеха и кучетата Мурджо и Гарчо. По десетина пъти през нощта те идваха при нас и като че ли някой ги беше научил, та се въртяха непрекъснато наоколо разбъркваха следите и ни пазеха, а сутрин по няколко пъти пробягваха по пътечката от къщата до землянката. Така ние бяхме винаги сигурни, че от нашите следи не е останало нищо, че се виждат следите само от овцете и кучетата. За по-хубава, по-сполучлива маскировка не можеше и да се мисли.

 

Фашистката власт усилено ни търсеше и под формата на ловуване полицията и другите техни мекерета особено след всеки прясно паднал сняг кръстосваха всичко наоколо, за да открият следите ни. Те един път минаха и по пътечката, под която беше землянката, но нищо подозрително не бе обърнало вниманието им.

 

Вътре ние си създадохме достатъчен уют. Стените на землянката обковахме с дъски и облепихме с бяла хартия и тях, и тавана, така че в нея при газена лампа беше светло като в стая. Направихме си нарове с тюфлеци, които една нощ пренесохме от хижа „Яворов“. Имахме и малка готварска печка. Тръбата ѝ излизаше между няколко големи и кичести хвойни и сутрин я сваляхме. Дупката, през която излизаше тръбата, не затваряхме, за да става проветряване и да влиза малко дневна светлина. Близко до нея ние можехме да четем. Вътре си имахме запаси, съдове, включително и корито, в което си месехме хляб и го печехме във фурната на печката, и друго корито, в което перяхме.

 

Наред с най-активното си участие в устройването и подреждането на землянката и пренасянето на запасите от временните складове аз ходих и няколко пъти в Банско. Оттам на два пъти донесох сланина и други продукти.

 

275

 

 

На 10 декември през нощта отново отидох в Банско, за да донеса събраните от ятаците у дядо Георги Рахов хранителни продукти, между които и 10 килограма захар. Още следобед на 11 декември дядо Георги ме информира за смелата акция на Иван Тричков и Георги И. Мадолев предната вечер в кръчмата в с Белица.

 

*

 

Още през есента предателят Салих от село Белица беше съобщил на полицията къде има оставен багаж и значи, че там ще дойдат партизани да си го вземат. В резултат на това предателство едва не загина Иван Тричков.

 

Предателят беше осъден на смърт и това беше обявено на населението. Даже. беше съобщено, че присъдата ще бъде изпълнена не сега, а през зимата, и то насред селото. Но предателят продължи ревностно да служи на фашистката власт.

 

За да изпълнят присъдата, Иван Тричков и Георги И. Мадолев напуснали вече устроения зимен бивак и слезли в село Белица. Чрез наши другари те разбрали, че предателят е в една от кръчмите на централната улица.

 

Съгласно предварително уговорения план Иван Тричков щял да стреля, а Георги И. Мадолев да го охранява. Двамата влезли в кръчмата и Иван Тричков извикал „Горе ръцете! Никой да не мърда!“ и с два куршума повалил предателя. Но друг сътрудник на полицията се опитал да извади пистолета си. Иван Тричков го забелязал и с два куршума повалил и него, след което необезпокоявани от никого се изтеглили.

 

Това беше сериозно предупреждение за предателите и за всички сътрудници на фашистката власт. Партизаните им показаха, че те не убиват и не са наказвали досега не от страх; че те могат да изпълнят присъдата, когато пожелаят, включително и при най-тежки за тях условия, каквито представляваха зимните условия в нашия край.

 

Фашистката власт побесня от тази дързост. Още следващата нощ полицията извърши масови арести в Белица. Арестуваните бяха подложени на зверски побоища и 18 души бяха интернирани в различни краища на страната.

 

За да не попадне в ръцете на полицията, Димитър Зотев избягал в Чепино и оттам в партизанския отряд „Антон Иванов“.

 

276

 

 

* * *

 

През целия ден и вечерта валеше непрекъснато ситен есенен дъжд, готов да се превърне в сняг. Нощта беше тъмна „като в рог“. При това положение трудно беше да обикалям под Банско, да прескачам оградите и следващите една след друга вади, да потъвам в мократа земя, още повече че само раницата ми тежеше около 40 килограма. А време за чакане нямаше. Всеки момент можеше да завали сняг и ако закъснеех, не беше възможно да се прибера в землянката, без да оставя следи. Затова реших да мина по главната улица на Банско. Полицията беше вече отровила кучето на дядо Георги Мечо. Но наскоро той си беше взел друго.

 

Помолих дядо Георги да ми го даде, за да се замаскирам с него през Банско.

 

Натоварен с раницата и пушката и покрит отгоре с една домашна черджица аз помъкнах кучето по шосето за Банско. Така изглеждах като чобанин, който се връща от овцете. Отдалече никой не би допуснал, че това може да бъде партизанин. Пък ако някой реши да ме провери кой съм, за всеки случай държах под чергата нагана си, готов за стрелба.

 

Никой не ме спря, нито се загледа в мене. Дори и полицаят, покрай когото минах пред полицейския участък, отговори на поздрава ми и без да ме погледне, си влезе.

 

Както се бяхме договорили с дядо Георги, след като минах втория мост на Глазне, оставих едно камъче на перилата му вдясно, което значеше, че съм преминал благополучно, и след последните къщи на махалата западно от река Глазне пуснах кучето.

 

Така успях сравнително леко и навреме да стигна с товара си в „подводницата“. Но дядо Георги пак си остана без куче. То навярно не е могло да се ориентира и не се върнало в къщи.

 

Сутринта на 12 декември отново заваля силен сняг и този път за да се стопи вече чак през пролетта. Дойде си и Никола Парапунов от Горна Джумая заедно с Калмик. Така в „подводницата“ се събрахме да зимуваме Никола Парапунов, Никола Рачев, Костадин Лагадинов, Асен Лагадинов, Калмик и аз.

 

Както и преди да направим „подводницата“, така и сега под охраната на добрите кучета ние много често седяхме заедно с бай Пенко и синовете му около огнището в къщата, разговаряхме, свирехме на кавал, пеехме и си разказвахме смешни случки.

 

277

 

 

Още от самото начало ми направи впечатление, че малкият син на бай Пенко — Гьорето, все мълчи и ни гледа уплашено. Оказа се, че баща му много строго го беше предупредил, че ако продума някъде нещо за нас, ние ще му отрежем езика. А и ние с постоянно запасаното си оръжие бяхме действително страшни. Освен това разбрах, че детето е ходило само две години в училище и забравило да чете и пише. То се беше дотолкова изолирало и изоставило, че можеше да води разговор само за кучетата и нашата и (поне така изглеждаше) нищо друго не го вълнуваше.

 

Затова реших да напиша едно разказче на пишещата машина, в което момчето да познае себе си и чрез това да постигна едновременно две неща — хем да го заинтересувам да започне да чете книжки, хем да го направя съзнателен ятак.

 

Разказчето нарекох „Гостенин“ и го свързах с познатите на него места, с неговите любими кучета, с неговия бит. Когато прочетох разказчето пред Н. Парапунов, той въпреки характерната за него сдържаност ме прегърна и каза:

 

— Пиши! Тези разказчета ще свършат работа в някой случай повече от нашите куршуми.

 

 

78. Гостенин

 

Беше чудесна юнска вечер. Последните слънчеви лъчи токущо бяха престанали да багрят пиринските зъбери и младата луна [1] вече заливаше със светлина белите суходолски скали. Заедно с мрака в долината се спусна тиха, галеща прохлада, напоена с аромата на горски треви и мурова смола.

 

На красива поляна, заобиколена със стара мурова гора, се прибираше след вечерна попаска [2] стадо. Младото овчарче свъртя овцете за нощуване, разпали огъня и окачи котлето да се стопли вода, за да направи попара на кучетата. Докато кипне водата, то обърна коритцето, седна на него, извади кавалчето и игриво засвири „Горо ле зелена“. Гарчо и Мурджо

 

 

1. Луната в първата четвърт.

 

2. Изкарване на паша овцете след вечерното им издояване близо до мястото на нощуването им.

 

278

 

 

бяха легнали отстрани и търпеливо чакаха сладката попара. Сложили главите си върху предните си лапи, те като че ли се унасяха от игривите трели на кавала.

 

Изведнъж кучетата дигнаха глави, насмъркаха въздух и със силен лай се понесоха към пътеката, която извеждаше на поляната. „Убрааа“ — извика инстинктивно овчарчето. Но по лаенето то веднага разбра, че това не е мечка, а човек. Навика кучетата и отиде да го посрещне. Из сянката на дърветата наистина се показа човек.

 

— Добър вечер, момко — тихо, но топло поздрави дошлият. — Искаш ли гости?

 

— Добър вечер — плахо отговори овчарчето и го поведе към огъня. То скришом поглеждаше неочаквания гостенин и някак си гузно, но не без гордост обясняваше:

 

— Мечката много често ме спохожда, почти всяка нощ. Но благодарение на силните и смели кучета още не ми е грабнала нито една овца. Отначало помислих, че пак е тя, та затова и извиках.. .

 

Когато отидоха до огъня, водата беше вече кипнала. Овчарчето хвърли кебето [1] си върху един дънер и покани гостенина да седне. То сипа две шепи царевично брашно в коритцето, изля върху брашното кипящата вода и разбърка попарата. След това я разхлади със студена вода и отмести коритцето настрани. Кучетата апетитно замляскаха, а овчарчето наля в котлето оставеното за него мляко и отново го окачи на огъня да се свари, за да нахрани гостенина. Всичко това то правеше пъргаво и без да престане скришом да оглежда загадъчния посетител. Той беше млад, скулест мъж, със загоряло от вятъра лице. На момчето беше ясно, че той е другоселец, но не беше нито горски или лесничей, нито пък приличаше на туристите, каквито то често беше срещало по Пирина миналите години. Погледът му беше остър, но изпълнен с топлота. Въпросите, които той задаваше, и начинът, по който се държеше, разкриваха благия му характер. Това разсея опасенията на момчето.

 

Овчарчето беше на 12—13 години и изглеждаше умно момче. Но разговорът отначало някак си не вървеше. Трудният и безпросветен ратайски живот беше убил у него всякакъв интерес към заобикалящия го свят и събития. То беше безразлично към всичко, дори и към ратайската си съдба. С лекота говореше само за пашата и други непосредствено свързани с него неща

 

 

1. Овчарско вълнено одеяло.

 

279

 

 

и се хвалеше с кучетата си, но трудно можеше да води друг разговор.

 

Гостенинът навярно не за пръв път се срещаше с такива овчарчета и умееше да разговаря с тях на прост, разбран език. Овчарчето полека-лека започна по-охотно да отговаря на въпросите му. То му разказа, че е учило само до второ отделение и забравило да чете и пише, защото баща му го цанил овчарче и вече четвърта година как пасе чужди овце. „Пък и защо ще ми е. Аз няма да ставам даскал.“ Може би за да се утеши, изрече то казаните от родителите му думи, когато го спрели да не ходи в училище и го цанили ратайче. „Чорбаджията ми плаща по 2000 лева на годината, храни ме и ми купува цървули продължаваше да отговаря на въпросите на гостенина момчето, — но цървули вече отдавна няма и повече си ходя бос. Хляб ми донасят малко и лош, ама аз затова пък си имам мляко и понякога си правя и качамак от брашното, което е за кучетата. Другите овчарчета разказват, че долу хората гладуват, защото им вземат всичко — и житото, и царевицата, и млякото — и го дават на германците. Пък и в дюкяните нямало нищо какво да си купиш.“

 

Гостенинът се оказа сладкодумен и съвсем просто и достъпно обясняваше на овчарчето по какъв начин богатите ограбват работниците и бедните селяни и че полицаите и кметовете служат на богатите, като потискат трудовия народ, за да могат те спокойно да го ограбват и да живеят на неговия гръб като кърлежи. Но вече е дошло време народът да смъкне тяхната разбойническа власт, да създаде народна власт, при която да няма чорбаджии и ратаи, да няма такива хора, които да живеят на гърба на другите, а всеки да живее от своя труд.

 

Овчарчето слушаше с интерес и едновременно разсъждаваше, но никак не можеше да разбере „как така може без чорбаджии? Ние сме сиромаси и ако текьо не ме цани при чорбаджията, аз какво ще ям?“ Досега то гледаше с благодарност чорбаджията си, който не един път му бе казвал, че го храни, че му дава хляб. Бедната му майка не един път го бе съветвала много да слуша чорбаджията, защото ако той го изгони, всички в къщи ще гладуват. А сега този чичко му доказа, че чорбаджиите забогатяват от труда на бедните, че не чорбаджиите хранят бедните, а напротив, бедните със своя труд хранят чорбаджиите.

 

Гостенинът разказа на овчарчето, че има една страна, където няма чорбаджии и ратаи. Там работниците са господари на фабриките. Земята и стадата са общи и хората задружно работят

 

280

 

 

и живеят щастливо. Там всички деца се учат. Овчарите също се учат и пасат големи колхозни стада. Най-добрите овчари са на голяма почит и ги награждават с ордени.

 

Овчарчето трудно можеше да си представи всичко това, но безразличието, с което отначало слушаше и отговаряше на гостенина, беше вече отстъпило. То със светнали, обнадеждени очи слушаше и дори зададе няколко въпроса.

 

— Ив тази страна — продължаваше гостенинът е имало чорбаджии, дори още по-ненаситни и зли от нашите, които са ограбвали народа. И там е имало царе, полицаи и кметове кръвопийци, но руските работници и селяни са водили дългогодишни борби, пролели са потоци кръв, победили ги и създали своя работническо-селска власт. Такава борба сега водят работниците и селяните и в нашата страна, и в целия свят. Най-добрите синове на нашия народ вече са нарамили пушки и не е далече денят, когато с помощта на руските братя ще изгонят германците, ще смъкнат царя и царското правителство, ще разгонят всички потисници и изедници и ще създадат своя народна власт. Затова сега богаташите от цял свят са се съюзили и искат да унищожат Съветския съюз, но имат много здраве. Войниците от Червената армия избиват германците като мухи, гонят ги от своята земя и скоро ще дойдат и у нас.

 

Разговорът ставаше все по-оживен. Млякото отдавна беше кипнало и беше сложено в копаната пред гостенина, но той не бързаше да яде. Спокойно и нашироко той обясняваше всичко и в тъмната, изстинала душа на овчарчето почна да просветва. Макар и съвсем смътно, то почна да се опитва да погледне в бъдещето. За него беше вече съвсем ясно, че този мил чичко е от онези партизаните. Затова чорбаджията ги наричаше разбойници, защото те се борят против тях, за доброто на бедните. Чорбаджията много пъти му беше казвал да крие хляба и брашното, защото партизаните са разбойници и са тръгнали да крадат. Той учеше момчето как, като види партизани, да се скрие, да избяга и да му каже.

 

Но гостенинът навярно имаше дълъг път. Той погледна часовника си, изпи отдавна изстиналото мляко, поблагодари на момчето и метна раницата на гърба си. Овчарчето го изпрати до края на поляната и на раздяла му каза: „Идвай пак, чичо. До Петровден аз ще съм на тази поляна, а след това при Изворите.“

 

Беше вече полунощ. Луната се беше скрила зад гребена на Пирин и на поляната беше паднала тъмна сянка. Овчарчето не можеше да заспи. То пак гледаше звездите, но сега не го

 

281

 

 

вълнуваше това, как ли те се държат горе. То се вслушваше в тайнствения шепот на мурите и мислеше за гостенина, за партизаните, които бродят по селата и планините и не се боят от никого. Пред въображението му се разстилаше изровената от войната съветска земя. То виждаше смелите червеноармейци как гонят хитлеристките войници и мечтаеше те по-скоро да дойдат и у нас. Много му се искаше да бъде и той голям и да знае всичко, както този чичо, и като си спомни пак за него, мислено изговори: „Благодаря ти, чичко, че стопли изстиналата ми душа. Аз вече вярвам, че няма вечно да бъда ратайче. Такива хора като тебе знаят всичко и не лъжат.“ То реши в себе си, без да казва никому за срещата си с този човек, да обясни всичко и на останалите овчарчета. . .

 

* * *

 

Това разказче свърши голяма работа. В лицето на неграмотното овчарче Гьорето позна себе си. То го запали и го направи съзнателен ятак на партизаните, който с готовност ни служи. Разказчето премина през ръцете и на други овчарчета. А решението му след разказа „да обясни всичко и на другите овчарчета, без да говори за срещата си с партизанина“, до какъвто извод съзнателно го водех, стана убеждение и на тях. Много деца овчарчета от Предел до Банско станаха наши ятаци.

 

Освен това Георги Билюв — Хаджиев — Гьорето започна да чете и замечта да се учи. Без да отсъствува нито един ден от работата си, след победата на 9 септември 1944 г. той завърши средно образование, като вземаше изпитите си клас след клас дори като войник. Впоследствие завърши курс и стана технически офицер от БНА.

 

* * *

 

В землянката ние имахме достатъчно литература — теоретическа и художествена: —„История на ВКП (б)“ на български, „Въпросите на ленинизма“ на руски и пр.

 

Времето си организирахме така, че да можем колкото се може повече да научим. Освен индивидуалното четене ние подред разработвахме отделно глави от Историята на ВКП(б), като правехме паралели с историята на нашата партия, с нашата действителност и изводи за нашето поведение и практическа работа. Паралелно Паранунов изнасяше лекции по историята на нашата партия.

 

282

 

 

Усърдното ни учене беше направило впечатление и на бай Пенко. Понякога вечер той идваше към „подводницата“ да види какво правим. И един път, като видя, че пак четем, шеговито каза: „Ей па чатите. Кога ка доа, се чатите. Та вие ке станете по-учени от попове, бе.“

 

 

79. «По парапуновски»

 

Лекциите на Никола Парапунов но историята на нашата партия бяха много интересни. А и със своя метод да остави нещо недоизказано той създаваше условия за задаване на въпроси, за изказване на мнения, за спорове, за теоретическо обосноваване научните основи на нашата партия, научния подход на нейните ръководители при решаване въпросите за изграждането ѝ и политическата ѝ дейност през различните етапи на нейното развитие. Така правеше тези лекции още по-интересни.

 

Но когато изнесе втората си лекция, ние бяхме много изморени. Газейки сняг над колене, за една нощ се бяхме изкачили до хижа „Яворов“ в Пирин и се бяхме върнали преди разсъмване — маршрут, който може да се окаже трудничък за мнозина дори и в суха лятна нощ. При това на връщане се бяхме натоварили през глави с тюфлеци, тенджери, чинии и пр., за да дообзаведем землянката си. През време на лекцията умората надви двама от другарите и те задрямаха.

 

Парапунов не можа да скрие, че му стана неприятно, но без да каже нещо, продължи лекцията си. Накрая отговори и на въпросите ни. След това се раздвижихме, разприказвахме се и събудихме другарите. Той пак нищо не им каза. Дойде уреченият ден за третата лекция. Ние бяхме забелязали, че той не се готви за нея, и действително не я изнесе.

 

„Нима се обиди — помислих си аз. — Но ако се е обидил на двама, какво сме виновни останалите, които проявихме голяма активност? Защо наказва и нас?“ Изчаквах да си обясня сам причината за това необикновено за Парапунов неизпълнение на поетото задължение и затова не зададох въпрос.

 

Минаха две седмици. С Н. Парапунов отидохме в гр. Разлог у ятака Иван Копанаров. Там се срещнахме с Кръстю Стойчев, който се беше върнал от затвора. След като си свършихме

 

283

 

 

работата, на излизане заприказвах с Иван Копанаров, а Никола Парапунов — с Кр. Стойчев. Неволно дадох ухо и разбрах, че Парапунов задаваше въпроси на Кр. Стойчев, свързани с неговата втора лекция и с темата на предстоящата трета лекция, и си уточняваше някои неща.

 

Назад тръгнахме около два часа преди да съмне. Имаше опасност подранили пътници или съседните овчари да ни видят, косато влизаме към стопанството, и да събудим подозрението им. Затова решихме да останем да денуваме в един овчарник в началото на Раплевото.

 

През деня не изтраях и запитах Парапунов защо престана да чете лекциите си.

 

— Аз мисля, че ти разбра защо — отвърна той.

 

— Не. Не съм разбрал. Не допускам, че ти си се обидил от това, че другарите заспаха. Та дори и да си се обидил, ти наказа нас, а не тях — казах аз.

 

— На никого не съм се обидил и никого не съм искал да наказвам каза той. Но трябва да си помисля. Това, че другарите заспаха, не е случайно. Зная, че те бяха много уморени. Но не е само това и аз бях длъжен да си задам въпроса „Какво направих,та допуснах да отслабне вниманието им“. Може би повтарям всеизвестни неща и от това интересът към лекцията ми намаля? Може би дадох някоя неубедителна постановка? Това също е в състояние да намали интереса, а тогава е естествено и да се задреме. Но аз си сверих часовника и довечера ще разгледаме третата тема.

 

Този, който е слушал лекциите на Н. Парапунов, знае, че в тях той поднасяше всичко в такава логическа последователност, просто и разбрано, че не е допустимо да даде неубедителна постановка. Що се касае до това, че може да е повторил някои „всеизвестни неща“, смея да кажа, че малко бяха тези другари, които знаеха историята на нашата партия. Явно беше, че не бяха топа причините или, по-точно, не бяха у Парапунов причините, за да заспят другарите. Но Парапунов постъпи като партиен ръководител, който не бърза да хвърли вината върху другите.

 

Това беше много добър урок за нас — пример как ние като партийни ръководители да се отнасяме към грешките на другарите и вместо за всичко да ги виним, да се опитаме да потърсим причините и в себе си, в своите методи, в своето ръководство.

 

284

 

 

В тази землянка ние изживяхме и много радостни вълнения, и много огорчения и тревоги. Още от есента се почувствува, че голямото настъпление на немско-фашистката армия започна да затихва. Тя беше вече стигнала до Сталинград, а към средата на ноември — до Моздок, но настъплението ѝ беше спряно. Разбира се, германците продължаваха яростните си атаки и особено в Сталинград, но благодарение на героизма на Червената армия усилията им останаха напразни. Явно силите на немско-фашистката армия бяха изтощени, а съюзническите — италианската и румънската — армии не бяха особено боеспособни.

 

Ние с трепет очаквахме новото зимно контранастъпление на Червената армия, което този път вярвахме, че ще бъде неудържимо.

 

Големи надежди ни вдъхнаха докладът и заповедта на Сталин на празника на Октомврийската революция. Неговата оценка, че германските империалисти са се излъгали в сметките си, че ще се разпадне съветската държава, че напротив, „войната бе сериозна проверка на здравината и силата на съветския строй“, че Съветският съюз сега има здрав тил, както никога, и особено изпълнения с увереност лаконичен израз „Ще бъде и на нашата улица празник!“ ни изпълниха с непоколебима вяра. Ние с трепет очаквахме скорошните грандиозни събития, които окончателно ще изменят хода на войната.

 

Тази вяра отново се връщаше и у разколебаните по-рано хора, въпреки че страхът ги беше сковал и не смееха даже да споделят надеждите си. Това се обяснява и с факта, че терорът на фашистката власт все повече се засилваше. В стремежа си да ликвидира партизанското движение и силите, които го подкрепят, тя беше безогледна. След разстрелването на предателите в с. Белица фашистите предприеха масови арести и други репресии спрямо цялото население. Поради опасност да бъдат арестувани на 19 декември преминаха в нелегалност другарите Борис Манов и Станке Крекмански от с. Бистрица, Горноджумайско. На 21 декември чрез предателство беше убит Станой Крекмански.

 

Фашистите най-строго следяха да не допуснат но никакъв начин да достигне до народа правдива информация за положението на германската армия на фронта и затова наред с другите мерки запечатваха радиоприемниците на хората, така че да се слуша само Радио София. Те продължаваха да крещят за победите на германската армия, за скорошното капитулираме на Червената армия при Сталинград, чието превземане се беше

 

285

 

 

превърнало във въпрос на чест за Хитлер. Но техните крясъци не можеха да омаловажат факта, че германската армия е обезсилена и настъплението ѝ е спряно.

 

Не закъсняха и радостните вести. На 19 ноември започна настъплението на Червената армия при Сталинград. И само след три дни тя не само проби фронта на противника, но и обкръжи голямата германска войскова групировка при Сталинград между Волга и Дон. А на 2 февруари завърши с пълен разгром — унищожаване и пленяване на цялата обкръжена войскова групировка на фелдмаршал Паулус.

 

Ние нямахме още свой радиоприемник. В землянката единственият източник на информация бяха официалните вестници, които получавахме нередовно и четяхме, както се казва, „между редовете“. Затова въпреки големия риск се възползувахме от близостта си до Разлог и много често отивахме до града. Информация получавахме от нашите ятаци и други другари, които се изхитряваха да слушат радиостанция „Христо Ботев“ и ежедневно обменяха информацията помежду си.

 

Не е трудно да си представи човек с какъв трепет сме очаквали всяко съобщение, всяка новина за победите на Червената армия, за отражението, което тези победи имат върху ятаците и народа. С какъв изблик на възторг сме изразявали възхищението си от славната Червена армия, благодарността си към нея.

 

На 4 февруари преди разсъмване Никола Парапунов и Костадин Лагадинов се завърнаха от Разлог и ни съобщиха за окончателното ликвидиране на германските войски при Сталинград. Всички скочихме на крака, извикахме „ура“ и без команда спонтанно запяхме „Ставай, страна огромная“.Ние пеехме така, както я бяхме запомнили по радиото, с много грешки в текста, но възторжено, с голямо чувство.

 

След това последваха нескончаеми въпроси за броя на пленените и унищожени генерали, офицери и войници, танкове, самолети и т. н., опитахме се да си представим тази армия мъртъвци и пленници.

 

Ние жадно забивахме погледи върху парцаливата карта от вестник, за да видим докъде е достигнала Червената армия, плъзгахме погледа си на запад и мислено измервахме разстоянието и времето, когато тя ще стигне и до нас.

 

Но тогава, когато и най-непросветените, но честни хора бяха обнадеждени от хода на битката при Сталинград, окончателно разложилият се партизанин Михаил Кобаков на 16 януари 1943 г.

 

286

 

 

се предаде на полицията. Това беше голям удар по авторитета на партизаните и на нашата партия.

 

След няколко дни той беше пуснат. Ние разбирахме, че това е уловка и за други партизани. Но зимата си отиваше. Освен това сталинградската победа явно ободри хората. При това положение докога полицията ще го остави свободен, не се знаеше. Или по-скоро се разбираше, че ще го арестуват отново, и то вече за да дава показания. Но ние не предприехме нищо.

 

На 2 март вечерта реших да се възползувам от факта, че в Банско на 3 март ще се освещава гарата и следователно около това ще има повече движение, и заявих, че искам да замина за там. Целта ми беше да отида в Кремен и с помощта на легалните другари да се опитам да хвана жив или да разстрелям Кобаков, преди полицията да го е прибрала обратно.

 

Още в тъмно излязохме заедно с Никола Парапунов и пак денувахме в Кутлиния егрек, за да можем надвечер заедно с хората да слезем в Разлог. Там казах на Н. Парапунов какво смятам да правя. Той се беше досетил защо съм пожелал да замина и каза, че това е единственото правилно решение. Дали мислеше, че за тази работа не се нуждая от никакви указания и съвети, не знам, но не ми каза нищо повече.

 

В Банско реших най-напред да се отбия в къщата на вуйчо ми Митко Икономов, която беше на края на града, защото не знаехме дали Кобаков вече не беше казал нещо за ятаците, някои от които познаваше. Когато наближих къщата, чух, че се хлопна портата и един мъж излезе и тръгна нагоре. Помислих, че е вуйчо, и усилих крачка да го стигна. Но и той бързаше и малко преди да излезе на главната осветена улица, сви вляво и влезе в полицейския участък.

 

Върнах се назад и хвърлих стиска сняг по светещия прозорец на първи етаж. Показа се непозната, по граждански облечена жена.

 

— Кой сте вие и кого търсите? — попита тя.

 

— Господин Икономов — отговорих аз.

 

— Чакай, чакай — чу се гласът на вуйна ми, която била в същата стая. Показвайки се на прозореца, тя също попита: — Кой си ти? — и като ме позна, смънка: — Аа. . .

 

— Слез долу! — казах аз и отидох към портата.

 

Вуйна ми се обърка и вместо да отвори портата, показа се през прозореца от долния етаж, като същевременно ме освети. Предупредих я да изгаси лампата. Тя веднага направи това и излезе на двора. Посрещна ме и бързо ме притегли в стаята.

 

287

 

 

— Ами сега къде да те скрия? — завайка се тя. — Ами ако те види началникът, ами. . .

 

— Не бой се, аз съм на път и няма да остана тук. Искам само да попитам как са нашите, че повече от половин година нищо не съм чул за тях. Здрави ли са и тормозят ли ги заради мене. . . — И с подходящи въпроси исках някак да разбера нещо за положението.

 

Тя ми отговори и пак започна да се вайка:

 

— Леле, дано не разбере началникът.

 

— Какъв е този началник? За кого говориш? — попитах аз.

 

— Ами на полицията. Повече от месец живее у нас. Тая, дето се показа, е жена му, а той току-що излезе. Лееле! Ами ако се бяхте срещнали на портата?

 

— Значи, не вуйчо, а него подгоних нагоре и се почудих каква ли работа си има той в полицията — казах аз.

 

При тази уплаха на вуйна побързах да изляза, като взех парчето сланина, което бързо ми подаде тя, и отидох у чичо Ланко.

 

 

80. У дядо Ланко Хаджирадонов

 

Чичо Ланко беше втори братовчед на баща ми и работеха доста време заедно. Той беше добър майстор и ме научи още като дете да работя на железен струг и да правя хубава водна закалка на стомана, с което и сега се гордея. Той ме обичаше много, защото още от малък четях добре, и с мене укоряваше синовете си, които не искаха да се учат.

 

Чичо Ланко умееше да нагласява ь лекува счупени кости. Правеше няколко вида мехлеми и с голям успех лекуваше различни рани.

 

Той ме прие радушно, напали огъня, поставихме чорапите на обърнат стол да се сушат, вечеряхме и си легнахме заедно на старото дървено легло. Ние дълго си приказвахме и заспахме едва след полунощ. Рано сутринта той ме събуди, предложи ми чай и рече: „А сега да те скрия в котаре [1], за да не влезе някой и те найде тука. Там ти съм направил

 

 

1. Голям килер — багажник.

 

288

 

 

одер и можеш да спиш цял ден.“ От този момент той стана един от най-добрите ни ятаци с прозвище „дядо Ланко“.