Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__У_

 

  1. У  (П. Илчев, Б. Велчева)  216
  2. Угри, маджари  (Хр. Димитров)  218
  3. Унбегаун, Борис-Отокар (Unbegaun, B.-O.) (23.VIII.1898–4.III.1973)  (Р. Павлова)  220
  4. Ундолски, Вукол Михайлович (Ундольский, В.М.) (1815 или 1816–1/13.XI.1864)  (Л. Грашева)  222
  5. Успение Кирилово, Кратко житие на Кирил  (Ст. Бабалиевска)  227
  6. Успение Методиево  (Кл. Иванова)  231
  7. Успенски, Фьодор Иванович (Успенский, Ф.И.) (7/19.II.1845–10.IX.1928)  (Кл. Иванова)  234
  8. Устав — тип писмо  (Б. Христова)  237

      - Устав църковен — вж. Типик

      - Ухерске градище — вж. Проучвания на археологически паметници от IX-X век на територията на Велика Моравия
  9. Учебни заведения с имената на Кирил и Методий  (О. Пърличева, П. Колева)  240
10. Ученици на Кирил и Методий  (Л. Грашева)  248

      - Учително евангелие — вж. Константин Преславски

 

 

    (1). У — двайсет и втората буква в старобълг. азбуки (в грц. писмо след τ идва υ). Носи неясното по етимология название оукъ (в Парижкия абецедар е дадено името hic, но то е изписано над рисунката на един от вариантите за десетирично и, в Бандуричевия абецедар се намира неточното ἢκ). Числена стойност на у не е засвидетелствана в никой от старобълг. глаголически ръкописи; въз основа на данни от по-късни хърватски глаголически, а и от кирилски текстове на буквата се приписва числено значение 400 (това е стойността и на грц. знак υ, който заема място веднага след τ = 300, и на кирилската буква за у).

 

Глаголическият знак за у е от диграмен тип; същото се отнася и за кирилското оу, което е напълно еднакво с византийското. Лявата част на буквата е най-обикновено глаголическо о, което се изписва еднакво и когато е в състава на у, и когато е употребено самостоятелно. Вариабилността на у-знака се дължи само на дясната буквена част, която първоначално е също такова о (срв. днешното оо в английския правопис; твърдението, че във втората част на глаголическото у трябва да се вижда знакът ижица, е недоказуемо — извънредно рядката ижица е конструирана от начертанието за о), и по-точно на отношението ѝ към лявата част.

 

Един от най-важните признаци на глаголическото у е отдалечеността на двете му части. В някои от ръкописите, третирани като много архаични, напр. Киевските листове и Зогр. ев., лявата и дясната половина не се докосват и разстоянието

 

 

217

 

между тях може да бъде толкова голямо, колкото между всеки два други буквени знака, т.е. там у е същинска диграма. Това обаче е създавало опасност начертанието да не може достатъчно бързо да се идентифицира. За да се изтъкне графично, че двете фигури не са самостоятелни о-букви, а образуват заедно знак за друга фонема, са използвани няколко графични средства: 1. Формата на втората част се е изменяла, макар и незначително, и — което е по-важно — към средата на нейната хаста се е добавяло късо хоризонтално щрихче. 2. Тази буквена част се е изписвала малко по-дребна. 3. Двете половини са се съединявали било с малки лигатурни частици, било с плътно допиране. Във втория случай дясната част е била подложена на все по-чувствителни графични изменения, които са я отдалечавали геометрично от лявата, като същевременно са я доближавали до нея линейно.

 

По-дребна е втората част на диграмата в първия почерк на Киевските листове — това е единствената разлика между двете половини; и понеже в този паметник буквите са от висящ тип, дясната съставка винаги е по-високо. Във втория старинен почерк на паметника дясната половина пак е по-малка, но има и средно дясно хоризонтално щрихче.

 

Най-отдалечени са двете части в Зогр. ев.; дясната не се различава от лявата нито по големина, нито по форма, но е снабдена с щрихче (тип ); това е вероятно най-старинният начин за диференциация на оо от у. В Клоц. сб. разстоянието между двете половини е помалко, но те все още не се докосват. Освен че има щрихче, дясната се различава и по начертание от лявата — петлиците ѝ са допрени (тип ). Двете части на буквата в Син. евх. не са по-близко, отколкото в Клоц. сб., но петлиците са съединени с къси чертици (горните редовно, а често и долните); петлиците на дясната част са малко по-дребни и по форма се доближават до триъгълничета (тип ). Този графичен вид е преход от същинско диграмно към лигатурно (респ. монограмно) начертание.

 

Когато двете половини са допрени, втората се явява в два графични варианта. При начертанията в Асем. ев. и Map. ев. тя е един определено о-знак с две петлици и разстояние между тях (сх. ). Но в Map. ев. се срещат и конструкции не с четири, а с три междинни щрихчета (сх. ). Именно това е новият тип, който по-късно ще стане единственото начертание за у. Той е представен в Син. пс., Рилските глаголически листове, Охридските листове, добавената част на Зогр. ев., Боянския палимпсест. Тенденцията към слято изписване е налице и при другите стари диграми, напр. носовките; тя засяга и кирилското писмо. Що се отнася до дясното щрихче, то обикновено е късичко; в някои случаи получава вертикално клинче във външния си край, най-подчертано у втория главен писач на Син. пс. (тип ). За мотивировката на глаголическия у-знак вж. и Глаголица.

 

В старата кирилица у също се пише с два буквени знака — оу. У за у се появява най-рано като вариант на оу в края на реда (напр. в Мирославовото евангелие), а като редовна буква — през XIV в. наред с оу (в руски ръкописи). Разликите в изписването на оу са свързани с мястото на пресечната точка на линиите при у и общата им посока по отношение на о. В изисканата старобълг. кирилица пресечната точка е на долната линия на буквения ред, а стълбецът на у е извит или изправен с обща посока надолу (Супр. сб.). За народните почерци и висящото писмо е характерно оу, което е разположено в самия буквен ред или точката на пресичане при у не слиза до реда. При това написание обикновено у е изцяло обърнато към о. Вероятно „високото“ оу е било много разпространено в старобълг. скриптории. Открива се още в Надписа

 

 

218

 

на Павел Хартофилакс от Кръглата църква в Преслав. В Надписа на Тудора е документирано OY за оу. Начертание с долепени о и у, което прилича на , има в някои късни типични народни почерци. Една от ранните тенденции в изписването на оу е ъгловатата форма на у — буквата напомня ц (в Погодиновия псалтир). Това начертание е особено характерно за ранните староруски ръкописи.

 

Още в началния период от развоя на кирилската писменост се появява и лигатура от о и у, написана с един или два отделни маха на ръката ( и ȣ). Разпределението ѝ в старобълг. паметници е различно — в Сав. кн. се открива главно в началото на думата и след гласна, а в Супр. сб. ȣ е вариант на оу в края на реда за икономия на място. Буди интерес написанието за ȣ в края на реда в някои бълг. и руски ръкописи, напр. в Погодиновия псалтир, Изборника от 1073, Остромировото евангелие ( вм. разоумȣ). В среднобълг. народни почерци, в босненското писмо и в сръбски грамоти има тенденция лигатурата да измести оу. Това е много характерно за нотирани ръкописи. Както о, така и  може да се срещне украсено в много ранни и в по-късни южнослав. писмени паметници; като и о като , по подобие на глаголическата омега има в надпис върху керамична плочка от Преслав.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). УГРИ, маджари — номадско племе, обитавало към началото на IX в. Поволжието и Приуралието (Magna Hungaria); в състава му влизали угро-фински и тюркски етнически елементи. В гл. 8 на ЖК се споменава, че по време на Хазарската мисия Константин-Кирил бил нападнат от У., които виели като вълци и искали да го убият (нападоше на нь оугри, ı-ако вльѵьч̀кы віюще, хотеще оубити его). Някои изследователи смятат, че У. са участвали като съюзници на хазарите в обсадата на един от кримските градове и слав. първоучител успява да убеди техния военачалник да се откаже от намеренията си. В гл. 16 на ЖМ се съобщава за среща на Методий с „угърски крал“ в „дунавските земи“ (пришьдъшю же на странъı Доунанскъıı-а королю оугърьскомоу, въсхотѣ и видѣти ...). Изказвано е предположение, че Методий действително се е срещнал с княз Арпад по време на своето пътуване до Константинопол през 881. Голяма част от специалистите намират обаче, че толкова рано У. едва ли биха могли да проникнат към Средния Дунав и то до такава степен, че да проявят отношение към дейността на слав. архиепископ във Велика Моравия. По-вероятна изглежда хипотезата, поддържана от Вл. Вавржинек (1964), според която Методий се среща по това време с източнофранкския крал Карл III Дебели (876—887), а сведението за „угърския крал“ е по-късна добавка на преписвача. Като поддържа основната насока в разсъжденията на Г. Моравчик и П. Кирай за истор. достоверност на епизода от гл. 16 на ЖМ, И. Тот (1981) смята, че добавката към оригиналния текст не е прилагателното „угърски“, а съществителното „крал“, което е заменило първоначалното владика в смисъл на „господар“. Може да се допусне следователно, че архиепископ Методий се е срещнал „с някой от унгарските вождове“ и че това е била неговата „последна успешна дипломатическа среща“.

 

Ок. началото на IX в. У. напускат Поволжието и Приуралието, преминават през земите на Хазария и участват в избухналата там гражданска война на страната на въстаналите против централната власт кавари. С помощта на Византия хазарите предприемат отбранителни мерки по западната си граница, минаваща по това време по р. Дон; с тази цел към 834 е построена крепостта Саркел (през X—XII в. — руската крепост Белая Вежа). Заедно с оцелелите от войната кавари У. се установяват в областта Леведия,

 

 

219

 

локализирана в науката най-често в степите между реките Дон и Днепър. Така те стават непосредствени съседи на Б-я, чиито владения на североизток тогава вероятно се простират до Днепър. Не е изключено при съществуващия по това време българо-хазарски антагонизъм бълг. управители да са установили и преки контакти с У. Това обяснява намесата им на страната на бълг. администрация, когато трябвало да се осуети бунтът на виз. пленници в отвъддунавските бълг. земи през 837. Намесата е неуспешна както за У., така и за Б-я; пленените успяват да избягат по море към Константинопол. Две години по-късно У. възпрепятстват завръщането на руското пратеничество от виз. столица към Киев по р. Днепър.

 

С течение на времето У. стават съюзници на хазарите и участват във всичките им войни. Вероятно именно в тази им роля ги среща към 860 в п-в Крим и Константин Философ. Според изворите У. са прогонени от областта на р. Дон от печенезите, които се появяват в степите на Северното Причерноморие към 889. В резултат на поражението, което претърпяват, една част от тях се изселва на изток към Персия (дн. Иран), а останалите също напускат Леведия и заемат областта Ателкузу, която вероятно е обхващала степите между реките Днепър и Южен Буг. По този начин част от отвъддунавските бълг. земи са загубени, а обитаващото ги население е принудено да се установи, както се предполага, по десния бряг на р. Днестър. Вероятно през 890 хазарският хаган се среща с вождовете на У. недалеч от устието на Днепър, при което за техен княз е избран Арпад, син на Алмош. Макар че главната тема на разговорите между У. и хазари е била съвместната борба срещу опасно вклинилите се между тях печенези, не е изключено част от набелязаните мерки да са били насочени и срещу русите и българите. Във връзка с това може би през 891 У. предприемат поход към Киев, откъдето главно с разузнавателна цел се насочват към земите около Карпатския басейн. Узнал за техните действия в тези близки до своите владения области, източнофранкският крал Арнулф I (887—899) повиква техни отряди за помощ срещу великоморавския княз Светополк (870—894) . През лятото на 894, скоро след смъртта на Светополк, У. нападат самостоятелно моравските земи, откъдето, като преминават Дунав, ограбват и разоряват Панония, най-вече онази нейна част, която представлява дн. Югозападна Унгария. Тяхното нападение има голямо въздействие на Запад и предизвиква сключването на съюз между баварци и моравци. В същото време, вероятно на връщане от Моравия и Панония, У. нападат и опустошават отвъддунавските бълг. земи от Тиса до Днестър. След като в Константинопол узнават за техните действия на север от Дунав, с дипломатическа мисия при тях е изпратен виз. сановник Никита Склир. Той успява да се срещне с княз Арпад и да получи съгласието му У. да се намесят на страната на империята в междувременно избухналата българо-виз. война. През 895 с помощта на ромейския флот У. нееднократно преминават Дунав и подлагат на опустошение централните бълг. области; дори бълг. владетел Симеон (893—927) е принуден да се затвори в крепостта Дръстър. Въпреки първоначалните си успехи обаче У. са принудени да се оттеглят. Още през пролетта на 896 българи и печенези нападат Ателкузу и принуждават У. да се преселят към северните райони на Карпатския басейн. След като се съвземат от нанесеното им поражение, У. насочват своите удари към бълг. области между Дунав и Тиса, към земите, подчинени на Велика Моравия, и към Блатненското княжество, васално на баварския крал. В резултат на тази експанзия Панония (дн. Моравия и Словакия) и част от северозападните отвъддунавски бълг. земи до подножието на Западните Карпати са завзети от У., които създават там своя държава — дн. Унгария.

 

 

220

 

            Лит.:

·       Moravczik Gy. А Kirillos—Legenda magyar vonatkozásu epizódjához. — Ethnographia, 39, 1928, p. 108—109;

·       Moravczik Gy. Byzantinoturcica. 1. Berlin, 1958, p. 131—145;

·       Vavřínek V. Ugъrьskyj korolь dans la Vie vieux-slave de Méthode. — Bsl, 25, 1964, p. 261—269;

·       Berki F. Δύο ἐπεισόδια τοῦ βίου τῶν ἁγίων Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου σχετιζόμενα μὲ τὴν προϊστορίαν τῶν Οὕγγρων. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 241—248;

·       Ratkοš P. Die großmährischen Slawen und die Altmagyaren. — In: Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1.—4. X. 1963. Praha, 1966, p. 227—255;

·       Ratkoš P. Über die Interpretation der Vita Methodii. — Bsl, 28, 1967, p. 118—123;

·       Moravczik Gy. Der ungarische Anonymus über die Bulgaren und Griechen. — RESEE, 7, 1969, 1, p. 167—175;

·       Dvornik F. Byzantine Missions among the Slavs. SS. Cyrill and Methodius. New Brunswick-New Jersey, 1970, p. 67, 183—185;

·       Moravczik Gy. Byzantium and the Magyars. Budapest, 1970, p. 44—62;

·       Божилов Ив. Към хронологията на българо-маджарската война при цар Симеон (894—896). — Военно-исторически сборник, 1971, 6, с. 20—33;

·       Toynbee A. Constantine Porphyrogenitus and His World. Oxford, 1973, p. 451—456, 464—468;

·       Király P. A magyarok említése a Konstantin és a Metodlegendában. Budapest, 1974, 70 p.;

·       Barta A. Hungarian Society in the 9th and 10th Centuries. Budapest, 1975, p. 47—65;

·       Юxас П. Старите маджарски хроники за прабългарите. — ИП, 36, 1980, 5, с. 110—114;

·       Erdélyi I. Das Altungartum und die Bulgaren in Osteuropa. — In: Turkic-Bulgarian-Hungarian Relations, VIth — XIth Centuries. Budapest, 1981 (Studia Turco-Hungarica, 5), p. 137—144;

·       Tот, И. Константин-Кирил и Методий. С., 1981, с. 121—127;

·       Fоdor I. Die große Wanderung der Ungarn vom Ural nach Pannonien. Corvina Kiadó, 1982, 370 р.;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 90—92;

·       Gуörffу Gy. Wirtschaft und Gesellschaft der Ungarn um die Jahrtausendwende. Budapest, 1983 (Studia Historica, 186), p. 8—12;

·       Havlík L. Slované a Maďaří ve středním Podunají v IX—X. století. — In: Současný stav a úkoly československé hungaristiky. Brno, 1985, p. 65—82;

·       Bowlus Ch. R. Franks, Moravians and Magyars. The Struggle for the Middle Danube, 788—907. Philadelphia, 1995, 18+420 p.;

·       Димитpoв Хр. Българо-унгарски отношения през Средновековието. С., 1998, с. 21—43.

 

Христо Димитров

 

 

    (3). УНБЕГАУН, Борис-Отокар (Unbegaun, В.-О.) (23.VIII. 1898—4.III.1973) — филолог славист от германо-балтийски произход. Роден в Москва, където завършва Гимназията при Реформатската църква (1916). През февр. 1917 постъпва в Константиновското артилерийско училище в Санкт Петербург; произведен е офицер, участва в Първата световна война (1914—1918) и в Гражданската война (1920—1922). От 1922 е емигрант. Следва слав. филология в Любляна (1922—1924) и в Париж — в Националното училище за живи източни езици, във Висшето практическо училище и в Сорбоната, която завършва като лисансие (1926). Работи като библиотекар в Инст. за славистични проучвания към Парижкия унив. (1925—1937). През 1935 получава докторска степен с две дисертации — върху флексията на съществителните имена в руския език през XVI в. и върху началната история на сръбския литературен език.

 

Преподавателската работа на У. протича в първостепенни учебни заведения: първоначално е проф. едновременно в Свободния унив. в Брюксел (1936—1953) и в Страсбургския унив. (1937—1953) — с прекъсване през 1939—1945; от 1948 преподава и в Оксфордския унив., където се установява в 1953 (там ръководи Катедрата по сравнително слав. езикознание, създадена специално за него). След пенсионирането си през 1965 е проф. в Нюйоркския унив. Основните му лекционни курсове са по съвременен руски език (фонетика, морфология, синтаксис), история на руския и на полския език, сравнителна история на слав. езици, руско стихосложение, лексикология и история на руския литературен език. Заслужил проф. на университетите в Брюксел, Страсбург и Оксфорд; член на Белгийската Кралска академия, на АН в Майнц, на Украинската академия в Америка, на ръководството на Руската академическа група в САЩ; председател на „Modern Humanities Research Association“ в Лондон (1972). Умира в Ню Йорк, погребан е в Оксфорд (15 март 1973).

 

Научната проблематика, с която се занимава У., е твърде разнообразна — история на руския език, въпроси на съвременния руски език, на поетиката, на кирилометодиевистиката, история на сръбския книжовен език, истор. морфология

 

 

221

 

и особено истор. лексикология. Фундаментален труд на У. е книгата му върху флексията на имената в руския език през XVI в. (1935), в чиято уводна част са засегнати важни страни от историята на руския език и на кирило-методиевските традиции в него. Използван е богат корпус от извори, засягащи преди всичко деловата писменост; налице е умела работа с материала и обективно отношение към него, характерни за цялото творческо дело на У. Специална глава е посветена на личните имена. Плод на трайния интерес на У. към този проблем е и ценната му книга за руските фамилни имена (1972), в която подробно е анализирана богата фактология. Резултат на задълбочени научни интереси към историята на слав. езици е проучването на У. върху историята на сръбския език (1935). Основополагаща е работата му върху руския стих (1956). Приносни моменти се съдържат в публикациите за връзките между слав. езици, калките в тях, названията на руските градове, особеностите на стария календар и др. Цикъл статии У. посвещава на руската юридическа терминология, като диференцира книжовното и народното в нея. С кирилометодиевистиката са свързани работата му за Кирило-Методиевото наследство в Русия, публикувана през 1964 по случай 1100-годишнината от създаването на слав. писменост, както и редица други негови изследвания, в които се обсъждат езиковата и изобщо културната ситуация в древна Русия. У. посочва, че първият слав. книжовен език е изграден върху диалекта на солунските славяни, спира се на моравския период от неговата история и на заслугите на Б-я за развитието на слав. писменост. Той подчертава специално, че източните славяни приемат християнството от Византия, но книгите идват непосредствено от Б-я, където още преди покръстването на Киевска Русия (988) от края на IX до края на X в. книжовният език става литургичен, писмен и държавен език на Първото бълг. царство.

 

Борис Унбегаун

 

Според терминологията на У. този „българизиран староцърковнославянски език“ (другаде — „старославянски език“) в Киевска Русия става от самото начало език на Църквата, богословието, литературата и науката. Нито църковните, нито литературните старобълг. текстове се превеждат на местния език на източните славяни, тъй като граматическият строеж и основният речников състав на двата езика са били почти тъждествени и само „горният слой на речника — абстрактната и научната лексика“, е бил значително по-богат в староцърковнославянския език. Обръща се внимание на силно действащия мотив за свещеност на църковните текстове и се уточнява, че старобълг. книжовен език наистина е бил разбираем в Киевска Русия, макар че се е различавал от народния език на източните славяни не само по своя „горен слой“, а и по народната си старобълг. съставка.

 

Според У. църковнославянският език в Русия през ХV—ХVІ в. се превръща в известен смисъл в „мъртъв език“, тъй като се различава силно от народния. От XVII в. църковнославянският и

 

 

222

 

народният език започват да се сближават и към средата на XVIII в. окончателно се сливат. Съвременният руски книжовен език е продукт на това сливане. С тази своя теза за историята на руския книжовен език У. фактически подкрепя постановките на А. А. Шахматов и се изявява като негов обективен последовател. В този дух той решава и дискусионния въпрос, поставен главно след Втората световна война (1939—1945) в славистичната наука, за това, дали съвременният книжовен руски език е резултат от „русификацията на славянския“ или от „славянизацията на руския“. Както и Шахматов, У. смята, че той е резултат от „русификацията на славянския (църковнославянския)“.

 

У отбелязва с основание, че в руската езикова история църковнославянският език е език на културата, но в областта на законодателството и съдопроизводството още в самото начало той е бил „изключен“, защото там е господствал руският език. На езика на деловата писменост (Руската правда, руските грамоти, договори, актове и др.) той посвещава редица много важни не само за русистиката, но и изобщо за славистиката трудове.

 

Свидетелство за постоянния интерес на У. към кирило-методиевската (главно езикова) проблематика са и многобройните му рецензии за публикации в тази област (на Н. ван Вейк, А. Мазон, Р. Нахтигал, А. Ваян, М. Фасмер, М. Вайнгарт, Н. С. Трубецкой, X. Лънт, Ст. Слонски, Б. Хавранек, R. Ружичка и др.).

 

 

            Съч.:

o   Catalogue des périodiques slaves et relatifs aux études slaves des bibliothèques de Paris. Paris, 1929 (Travaux publiés par l’Institut d’études slaves, 9), 14+221 p.;

o   Le calque dans les langues slaves littéraires. — RES, 12, 1932, p. 19—48;

o   Les débuts de la langue littéraire chez les serbes. Paris, 1935, 83 p.;

o   La langue russe au XVI^e siècle (1500—1550). La flexion des noms. Paris, 1935,446 p.; Les religions des anciens slaves. Paris, 1948, 467 p. [Vendryés J., E. Tonnelat, B. Unbegaun];

o    A Bibliographical Guide to the Russian Language. With the collaboration of J. S. G. Simmons. Oxford, 1953, 11 + 174 p.;

o   Euchologium Sinaiticum. Starocerkvenoslovanski glagolski spomenik. Izd. prired. R. Nahtigal. Ljubljana, 1941—1942 (рец.). — Irénikon, 27, 1954, p. 103;

o   M. Weingart, J. Kurz. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1949 (рец.). — Irénikon, 27, 1954, p. 348;

o   Some Recent Studies on the History of the Russian Language. — OSP, 5, 1954, p. 117—132;

o   Russian Versification. Oxford, 1956, 164 p. (reprint: Oxford, 1966, 13 +166 p.; Oxford, 1968, 13 + 166 p.);

o   H. G. Lunt. Old Church Slavonic Grammar. The Hague, 1955 (рец.). — Irénikon, 31, 1958, p. 392—393;

o   Henrici Wilhelmi Ludolfi Grammatica Russica. Oxford, 1959, 23+97 p.;

o   Les anciens russes vus par eux-mêmes. — Annali. Instituto Universitario Orientale, Sezione slava, Napoli, 1963, p. 1—16;

o   L’héritage cyrillo-méthodienne en Russie. — Cyrillo-Methodiana, p. 470—482;

o   Slovník jazyka staroslověnského. Fase. 1—9. Praha, 1958—1965 (рец.). — Irénikon, 38, 1965, p. 414;

o   Selected Papers on Russian and Slavonic Philology. — In: Dédié à Boris Unbegaun. Bruxelles, 1968 (Annuaire de l’Institut de Philologie et d’Histoire Orientales et Slaves. Université Libre de Bruxelles, 18), p. 518—799;

o   Russische Grammatik. Göttingen, 1969, 317 p.;

o   Selected Papers on Russian and Slavonic Philology. Oxford, 1969, 9+341 p.;

o   Происхождение русского литературного языка. — Новый журнал, 100, 1970, с. 306—319;

o   Russian Surnames. Oxford, 1972, 18+529 p.;

o   The Oxford Russian Dictionary. Russian -English. Ed. by M. Wheeler, B. Unbegaun. Revised and updated. Oxford-New York, 2000, 21+1293 p.

 

            Лит.:

·       Томашевский Б. B. — ВЯ, 6, 1957, 3, c. 127—134 (рец.);

·       Горшкова K. B. О некоторых работах Б. О. Унбегауна последних лет. — ВЯ, 7, 1958, 2, с. 126—130;

·       Филипп В. Б. Г. Унбегаун. — Новый журнал, 94, 1968, с. 250—257;

·       Bibliographie des travaux de B. O. Unbegaun. — In: Dédié à Boris Unbegaun. Bruxelles, 1968, p. IX—XXX;

·       Dédié à Boris Unbegaun. Bruxelles, 1968 (Annuaire de l’Institut de Philologie et d’Histoire Orientales et Slaves. Université Libre de Bruxelles, 18), 30+514 p.;

·       Studies in Slavic Linguistics and Poetics in Honor of Boris O. Unbegaun. New York—London, 1968, 10+287 p.;

·       Jakopin F. — SR, 18, 1970, p. 263—267 (рец.);

·       Jakopin F. Professorju Borisu O. Unbegaunu v spomin. — Jezik in slovstvo, 18, 1972—1973, p. 285—286;

·       Филипп В. Б. Г. Унбегаун. — Новый журнал, 111, 1973, июнь, с. 235—238;

·       Drage С. L., А. Е. Pennington. Boris Ottokar Unbegaun (1898—1973). — SEER, 51, 1973, p. 448—451;

·       Jоhannet J. B. O. Unbegaun (1898—1973). — RES, 49, 1973, p. 373—374;

·       Auty R. Boris Ottokar Unbegaun’s Contributions to Russian and Slavonic Philology. — OSP, New Series, 7, 1974, p. 1—12;

·       Kowalik-Kaletowa Z. — Onomastica, 22, 1977, p. 313—316 (рец.).

 

Румяна Павлова

 

 

    (4). УНДОЛСКИ, Вукол Михайлович (Ундольский, В. М.) (1815 или 1816 — 1/13.ХІ.1864) — руски археограф, библиограф, колекционер на ръкописни и старопечатни книги. Роден в семейството на клисаря Μ. П. Анински в с. Ундол, Владимирски уезд.

 

 

223

 

Обучението му протича в Духовното училище и в Семинарията (1829—1836) във Владимир. През 1840 завършва Московската духовна академия със степен кандидат. Зародилият се по време на следването му интерес към ръкописни фондове и архивни материали се развива при благоприятни условия и след това: още през есента на 1840 У. получава разрешение да работи с ръкописната сбирка на Троицко-Сергиевата лавра в Сергиев Посад (дн. Загорск) близо до Москва (в нея от 1814 се помещава Духовната академия), по-късно е чиновник в московските държ. архиви на Министерството на външните работи (18421848) и на Министерството на правосъдието (1848—1864). Междувременно проучва книгохранилищата на Духовната академия, на Синодалната библиотека, на Библиотеката на Московската синодална типография, на Румянцевския музей (през 1861 преместен от Санкт Петербург в Москва), на Публичната библиотека в Санкт Петербург (дн. РНБ), има достъп и в частни, църковни и манастирски библиотеки в Москва и Подмосковието. Избран е за дописен член („съревновател“, 1844) и действителен член (1845) на Общество истории и древностей российских, както и за негов библиотекар (1847). От 1858 е член на Общество любителей российской словесности. Умира в Москва.

 

Вукол Ундолски

 

В течение на повече от две десетилетия У. се проявява като „страстен събирач“ на старинни книги и документи (В. Ягич, 1910, с. 632). Очертавайки образа му на колекционер, специалистите единодушно отбелязват удивителното постоянство, с което издирва и купува ръкописи и ръкописни фрагменти — за отделни периоди тези негови занимания са „почти всекидневни“ (А. Е. Викторов, 1870, с. I), въпреки че са съпроводени с материални лишения (И. И. Срезневски, 1865, с. 280; В. О. Ключевски, 1870, с. 56). Изтъква се също внушителният размер на неговата колекция — към края на живота си той притежавал ок. 1350 ръкописа от ХІ—ХVІІІ в., които по общо впечатление предоставял с готовност на колеги за научна работа. Познанията му за духовния кръгозор на православното руско общество от миналото, както и планомерното попълване на сбирката ѝ осигуряват характер на „стройно, органично цяло“, в което са застъпени всички основни разновидности на старата слав. книжнина (Викторов, с. 1—4). Именно по този начин колекцията е оценена и от специална експертна комисия още приживе на У. във връзка с предстоящото ѝ прехвърляне в Московския публичен и Румянцевски музей (официално тя става музейна собственост през 1866 заедно с целия архив на У. — дн. фондове 310 и 704 на РГБ). Разглеждайки научното дело на У., Ключевски посочва като „главен негов труд“ тъкмо сбирката му от славяно-руски ръкописи (1870, с. 875). Тя е наречена „универсална по състав“ и в публикация от наши дни („Рукописные собрания...“, с. 93). Не един път е обръщано внимание на големия брой сборници в нея, които поради своя макрожанров характер подчертават богатството и пъстротата на словесните изяви в старата слав. книжнина.

 

 

224

 

Сред огромния брой руски ръкописи в сбирката на У. (най-пълно е представена писмената култура на ХVІ—ХVІІІ в.) има и южнославянски (български и сръбски) — около 50, както и молдовски със среднобълг. правопис. Най-древният паметник в цялата сбирка са старобълг. Листове на Ундолски (два листа от синаксарната част на евангелие апракос от XI в., № 961). Следващите по хронология са руски: два листа с фрагмент от слово на Ефрем Сирин (от края на XII в., № 1352), два листа от евангелие пълен апракос (от края на XII — началото на XIII в., № 962) и два листа от сборник със слова и поучения с част от Стословеца на константинополския патриарх Генадий (от края на XII — началото на XIII в., № 963).

 

Археографският опит на У. се изгражда на много широка основа, която значително надхвърля рамките на личната му ръкописна колекция. Така напр. в московския Успенски събор той открива и описва подробно Успенския сборник от края на XII — началото на XIII в. с най-старите известни досега преписи на ЖМ и на Похвалното слово за Кирил и Методий, съсредоточава вниманието си и върху други ценни ръкописи, като Ефремовската кормчая от XII в. и XIII в. (ГИМ, Син. 227), кондакар от края на XII в. (РГБ, ОИДР 107), сборник със слова и поучения от края на XII — началото на XIII в. (РГБ, Тр. 12), тълковен апостол от 1220 (ГИМ, Син. 7), Новгородската кормчая от 1280 и средата на XIV в., съдържаща най-стария препис от Пространната редакция на Руската правда (ГИМ, Син. 132), Троицкия кондакар от края на XII или началото на XIII в. (РГБ, Тр. 23), на който У. се позовава в публикацията си „Замечания для истории церковного пения в России“ (1846), и др.

 

При тази стабилна ориентация в ръкописната традиция У. съвсем закономерно влага голяма част от усилията си в съставянето на описи. Съществен момент в изработването им, както и изобщо при наблюденията му във връзка с други теми, са сравненията с грц. източници. Следвайки примера на А. X. Востоков, той е един от първите слависти, които утвърждават този важен методологически подход (Срезневски, с. 280). Двата най-значителни труда на У. от този вид — описанията на 110 от ръкописите в Московската синодална библиотека и на 579 от личната му колекция — са отпечатани посмъртно (1867, 1870) под грижите съответно на О. М. Бодянски и Викторов. По различни причини обаче и в двата случая сбирките не са представени цялостно. В архива на У. се съхранява още един необнародван опис — на 150 ръкописа от Троицко-Сергиевата лавра, подготвен с неговото авторско, а за отделни части — редакторско участие.

 

По архивни материали може да се съди и за палеографската информираност на У.: напълно оформена и в начална фаза на осъществяване е била идеята му за специално пособие върху слав. палеография (в 14 глави и с много снимки от ръкописи). Като доказателство за приноса му в областта на библиографската систематизация обикновено се сочат три основни работи — „Очерк библиографических трудов в России“ (1846), „Сильвестр Медведев, отец славяно-русской библиографии“ (1846) и особено „Очерк славяно-русской библиографии“, издаден едва през 1871 с допълнения от А. Ф. Бичков и Викторов.

 

През 1855 У. завършва най-обемното си литературноистор. изследване — „О Временнике Георгия Амартола в отношении к Несторовой летописи“, за което на следващата година е удостоен с Демидовска награда. В общи линии тезата му се свежда до убеждението, че бълг. превод на Амартоловата хроника и сръбският превод на Летовника на Георги инок възпроизвеждат на слав. език две различни съчинения с отделни автори,

 

 

225

 

а не две редакции на едно и също съчинение; бълг. превод е много старинен и е един от изворите на руския летописец Нестор; сръбският Летовник прониква много по-късно сред източните славяни. У. предприема допълнително продължителни проучвания по темата, поради което започналото отпечатване на монографията е преустановено и не се възобновява.

 

В историята на кирилометодиевистиката У. оставя забележителна следа като откривател на Климент Охридски и Константин Преславски. Още в първите месеци на заниманията си с ръкописите на Троицко-Сергиевата лавра той попада на три никому неизвестни до този момент поучения в сборник от XVII в. (Наставления за празници, Поучение за апостол или мъченик и Поучение за неделен ден). Силно заинтригуван от факта, че две от тях съдържат в заглавието си името на автора (Климента еп^с҄па словѣньска, еп҃па Климента), У. си поставя за цел да го идентифицира и пристъпва към системно издирване на още преписи и на нови негови творби; проблемът става първостепенен в работата му през следващите няколко години независимо от другите научни задачи, с които се заема. Конкретните му стъпки в тази насока и обстоятелствата, при които успява да привлече вниманието на специалистите върху откритието си и предизвиканите от него проучвания, са документирани с подробности в писменото му изложение от 16 окт. 1843, депозирано в Общество истории и древностей российских (останало обаче непрочетено, запазено е в неговия архив), в доклада му „Об открытии и издании творений Климента, епископа словенска“ (изслушан от членове на това научно д-во на заседание от 24 ноем. 1845, но публикуван със съкращения през 1867) и в писмото му до Бодянски от 23 март 1848 (ЧОИДГ; 1848, 7, с. VIII—ΧΙ), по повод на което авторитетният получател подчертава откривателската роля на У. (с. VIII). На заседанието през 1845 У. съобщава пред въодушевените си слушатели сведения за десет Климентови слова; в резултат му е възложено да ги издаде в отделна книга по изготвен от него план, който той представя в писмен вид само месец след това на ново заседание. Печатането започва през януари 1846, но се придвижва много бавно и през втората половина на 1848 спира (по това време У. разполага с 15 съчинения на Климент, между които са ЖК и ЖМ). Седем от предвидените за обнародване слова са издадени през 1895 от П. А. Лавров („Климент епископ словенский. Труд В. М. Ундольского. С предисловием П. А. Лаврова“).

 

Като безспорни успехи на У. може да се посочат: професионалният начин, по който доказва оригиналния (не преводен) характер на Климентовата ораторска проза; забелязаното сходство между текстове на Климент и третия от Фрайзингенските откъси, с основание възприето като доказателство не за общо авторство, а за голямата старинност на Климентовите слова; бързо доловената връзка между Климентовия стил и практиката на други книжовници да му подражават; наблюдението, че преписът от XVII в., по който той се запознава с Похвалното слово за Кирил, е носител на много по-стар текст, и др. У. е убеден, че Пространните жития на Кирил и Методий са творби на Климент — теза, която някои кирилометодиевисти поддържат и в наши дни.

 

От „Оглавлението“ на Силвестър Медведев, книгата на К. Ф. Калайдович „Иоанн, ексарх болгарский“ (1824) и руската версия на труда на И. Добровски за слав. първоучители (1825) У. добива бегла представа за книжовник с име Константин, споменат в пригшската на Тудор Доксов, в прозаическото предисловие към Учителното евангелие и в заглавието на Азбучната молитва.

 

 

226

 

Но едва след като по време на работата си в Синодалната библиотека се запознава с най-стария и досега препис на Учителното евангелие (ГИМ, Син. 262) и осъзнава значението му на първокласен писмен паметник на Слав. средновековие, се опитва да уплътни неговия образ. По палеографски път той определя точното място на ръкописа във времето до други старинни кодекси, намира правилните отговори и на въпросите за отношението му към сходни тълковни евангелия и за зависимостта му от виз. първообрази. Придвижвайки се към главната си цел — идентифицирането на Константин, У. анализира внимателно и отхвърля становището на епископ Филарет, който го отъждествява с Климент Охридски. Тъй като за момента, а и дълго време след това е най-осведоменият познавач на Климентового хомилетично творчество, У. намира нужните разграничителни белези между двамата Методиеви ученици. Същевременно стига до ясния извод, че епископ Константин от приписката на Тудор Доксов, създателят на „молитва по алфавиту“ и преводачът на Учителното евангелие са едно и също лице.

 

Разсъжденията на У. във връзка с Константин Преславски стават достояние на научните среди през 1846 чрез публикациите му „Сильвестр Медведев, отец славяно-русской библиографии“ и „Замечания для истории церковною пения в России“. Докладвани са и на заседание на ОИДР (Бодянски, 1867, с. III; К. Куев, 1974, с. 13; Е. Г. Зиков, 1977, с. 77). Главният текст на У. върху тази проблематика — по съдържание и значение най-ранното изследване за видния старобълг. книжовник, съхранявано дълго време в архива му и публикувано през 1985, носи четливо изписаната от неговата ръка дата 25 ян. 1847 (Л. Грашева, 1985, с. 130). Когато през 1848 се появява публикацията на П. Й. Шафарик „Расцвет славянской письменности в Булгарии“, той подготвя нова статия (позната е в недовършен архивен вариант — „Замечания на „Расцвет славянской письменности Шафарика“), в която аргументирано доказва, че Нагшсание за правата вяра не е творба на епископ Константин, и повтаря доводите, с които го разграничава от Климент Охридски.

 

У. започва да издава Учителното евангелие по ръкописа Син. 262 през 1847 в съавторство с Бодянски и успоредно с издаването на Климентовите съчинения. На следващата година за пореден път работата спира (в архива му са запазени коректури на седем непоследователни коли и други материали около изданието). Най-вероятните причини за това — както и при всички подобни случаи — са огромната натовареност на У. с обемни изследователски начинания и максималистичните му виждания за изпълнението на всяко от тях (Бодянски, 1867, с. II-III; Ключевски, 1870, с. 875; Лавров, 1895, с. VІІ—Х).

 

 

            Съч.:

o   Библиографические разыскания по случаю выхода описания „Библиотеки Имп. Московского общества истории и древностей российских“ составленного П. М. Строевым. М., 1845. — Москвитянин, 6, 1846, 11—12, с. 181—230;

o   Библиографические разыскания. Очерк библиографических трудов в России. — Москвитянин, 6, 1846, 2, с. 138—162;

o   Замечания для истории церковною пения в России. — ЧОИДР 1, 1846, 3, отд. 1, с. 1—46;

o   Сильвестр Медведев, отец славяно-русской библиографии. — ЧОИДР 1, 1846, 3, с. І—ХХХ, 1—90;

o   Каталог российским книгам (Библиотека Павла Демидова). — ЧОИДР 2, 1847, 2, с. 1—38;

o   Оглавление Четьих Миней всероссийского митрополита Макария, хранящихся в московском Успенском соборе, составленное справщиком, монахом Евфимием. — ЧОИДР 2, 1847, 4, с. ІІІ—VІІІ, 1—78;

o   Опись книгам, в степенных монастырях находившимся, составленная в XVII веке. — ЧОИДР 3, 1848, 6, 4+44 с.;

o   Каталог славяно-русских книг церковной печати библиотеки А. И. Кастерина. — ЧОИДР 3, 1848, 9, отд. 4, с. І—VІІІ, 97—144, I—V;

o   Об открытии и издании творений Климента, епископа словенска. — Беседы в Обществе любителей российской словесности, 1, 1867, с. 31—38;

o   Описание славянских рукописей Московской патриаршей (ныне Синодальной) библиотеки. Составленное покойным д. членом В. М. Ундольским. С предисловием Бодянского. — ЧОИДР 1867, 2, апрель-июнь, 4 + 56 с.;

 

 

227

 

o   Несколько слов о книгах истинных и ложных и о суевериях. — Беседы в Обществе любителей российской словесности, 2, 1868, с. 53—56;

o   Славяно-русские рукописи В. М. Ундольского описанные самим составителем и бывшим владельцем собрания, с № 1-го по 579-й. С приложением очерка собрания рукописей В. М. Ундольского в полном составе. М., 1870, 3 + 467 + 65 с.;

o   Очерк славяно-русской библиографии В. М. Ундольского, с дополнениями А. Ф. Бычкова и А. Викторова. М., 1871 (Хронологический указатель славяно-русских книг церковной печати с 1491-го по 1864-й г.), 4+388 стлб.;

o   Климент епископ словенский. Труд В. М. Ундольского. С предисловием П. А. Лаврова. М., 1895, 46 + 72 с.;

o   Грашева Л. Най-ранното изследване за Константин Преславски (Из архива на В. М. Ундолски) [Константин, епископ болгарский, ученик св. Мефодия Моравского]. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 117—132.

 

            Лит.:

·       Бодянский О. Славянорусские сочинения в пергаменном сборнике И. Н. Царското. — ЧОИДР 3, 1848, 7, с. VІІІ—ХІ;

·       Бессонов П. Вукол Михайлович Ундольский [Некролог]. М., 3 ноября 1864, 1 с.;

·       Срезневский И. И. Воспоминание о трудах В. М. Ундольского. — ЗИАН, 6, 1865, 2, с. 279—284;

·       Бодянский О. — ЧОИДР 1867, 2, с. I—IV (рец.);

·       Ключевский В. О. Рукописная библиотека В. М. Ундольского. — ПО, 1870, 5, с. 872—894;

·       Викторов А. Очерк собрания В. М. Ундольского в полном составе. — В: Славяно-русские рукописи В. М. Ундольского, описанные самим составителем и бывшим владельцем собрания. М., 1870, с. 1—64;

·       Барсуков Н. Русские палеологи сороковых годов. СПб., [1880], с. 7—10, 72—81;

·       В[адковский] А. Памятники древнеболгарской проповеднической письменности. — ПС, 1881, ноябрь, с. 217—220;

·       Лавров П. А. Предисловие. — В: Ундольский В. М. Климент епископ словенский. Μ., 1895, с. IIΙ—XLVI;

·       М[атов] Д. — БПр, 3, 1896, 1, с. 140—142 (рец.);

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 632—634;

·       Ангелов Б. Ст. Съчиненията на Климент Охридски и тяхната съдба. — В: Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 години от смъртта му. С., 1968, с. 71—73;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. Обработили Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев, Хр. Кодов. С., 1970, с. 12—29;

·       Св. Климент Охридски. Слова и поучения. Преведе от старобългарски език архим. д-р Ат. Бончев. С., 1970, с. 22—24;

·       Куев К. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974, с. 13—14, 186, 207, 283;

·       Зыков Э. Г. К биографии Константина Преславского. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 76—77;

·       Минкова Л. Осип Максимович Бодянски — издател на паметници на старобългарската литература. — Старобългарска литература, 2, 1977, с. 263—267;

·       Милтенова А. Вукол Ундолски. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 218—219;

·       Рукописные собрания Государственной библиотеки СССР имени В. И. Ленина. Указатель. 1., 1. (1862—1917). М., 1983, с. 84—97;

·       Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. 2 изд. С., 1986, с. 105—107.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (5). УСПЕНИЕ КИРИЛОВО, Кратко житие на Кирил — един от най-важните извори за историята на култа към Константин-Кирил Философ в Б-я. Създадено е най-вероятно като опит за кратко (проложно) четиво за богослужебни нужди, за което свидетелстват и преписите, в които то е поместено заедно със службата за светеца. Публикувано е за пръв път от А. Ф. Гилфердинг през 1858. Има археографски данни за 13 негови преписа в бълг., сръбски и молдо-влахийски ръкописи. Най-старият препис на У. К. се намира в бълг. двуеров, двуюсов ръкопис от втората половина на XIV в., съхраняван в манастира „Св. Троица“ при Плевля (Черна гора), под № 12. В. А. Мошин го определя като „македонска редакция“ (Ћирилски рукописи манастира Св. Тројице код Пљеваља. — Историски записи, 14, 1958, с. 252). Най-ранният датиран препис е в сб. от 1439, писан от монаха Гавриил Урик с търновски правопис (дн. в Библиотеката на Румънската АН в Букурещ, № 164). Повечето преписи са издадени, но все още липсва критическо изследване на текста.

 

У. К. привлича вниманието на изследователите най-вече със сведенията, които не се откриват в ЖК — за бълг. произход на Кирил, за името на майка му — Мария, за Брегалнишката мисия. Датирането му е спорно. В. А. Билбасов, Н. В. Шляков, Е. Георгиев го поставят сред най-ранните кирило-методиевски извори. Според А. Д. Воронов то не би могло да възникне преди края на XI — началото на XII в. За повечето учени Житието е творба на бълг. литература от XIII в. (П. А. Лавров, Ал. Теодоров-Балан, Д. Петканова, Кл. Иванова, Кр. Станчев, Б. Н. Флоря, Д. Чешмеджиев).

 

 

228

 

Успение Кирилово, препис от XIV в.

 

Различията в датирането отразяват различните схващания за истор. стойност на съчинението, неговото съотношение с ЖК и неговото авторство. Като първостепенен истор. извор го оценяват Билбасов, Шляков, Ив. Франко, Георгиев. Билбасов предполага, че то предхожда ЖК и е негов основен извор. Тази теза припомня в последно време Б. Ангелов. Според М. Спасова посочената в някои преписи на У. К. възраст, на която умира Кирил — 40, а не 42 г., както е в ЖК, дава основание да се поставят въпросите първично ли е ЖК във вида, в който е познато сега (обстоятелство, разисквано и от Франко), и дали У. К. не е вариант на недостигналия да нас архетип на ЖК (вж. Пространни жития на Кирил и Методий). Голям брой специалисти обаче (Воронов, Лавров, Теодоров-Балан, Георгиев, Иванова, Флоря и др.) категорично отхвърлят възможността У. К. да предхожда ЖК. Според тях тази теза е недоказуема.

 

Идеята за възможността Климент Охридски да е автор на У. К. е изказана за пръв път от Шляков и е горещо защитавана от Георгиев. Тя се основава на факта, че само името на Климент не е пряко назовано сред имената на Кирило-Методиевите ученици.

 

Изследователите, които предлагат по-късна датировка на Житието, подчертават неговия компилативен характер и спират вниманието си на изворите му, без да обсъждат въпроса за авторството. Отбелязването на бълг. произход на Кирил според тях е несъмнено доказателство, че авторът е българин. Воронов посочва сред вероятните източници ЖК, Похвалното слово за Кирил и Пространното житие на Климент Охридски (именно идеята, че е използвано Климентовото житие, му дава основание да предложи датировка след края на XI — началото на XII в.). Лавров, Георгиев и Флоря възразяват срещу хипотезата за заимстване от Пространното Климентово житие, тъй като общото в двете съчинения е само списъкът на Кириловите ученици, но те са дадени в различен ред. Колкото до буквалните заемки от ЖК, те са безспорни. Според Флоря те дори дават възможност да се определи, че е използван южнослав. „извод“ от ЖК. Воронов, Георгиев и Флоря подчертават, че характеристиката на Кирил в У. К. е заета от Похвалното слово за Кирил. Флоря уточнява и редакцията на похвалата, от която е заемал авторът на У. К., както и паралелни места с Похвалното слово за Кирил и Методий, с Написание за правата вяра и с Проложното житие на Кирил. Несъмнено е влиянието върху У. К. на основните мотиви от Службата за Кирил (вж. Служби за Кирил и Методий). Както и славословието на Кирил в Бориловия синодик, У. К. изразява тенденцията за българизация

 

 

229

 

на култа към Кирил и Методий като официална за бълг. светска и църковна власт през XIII в.

 

Смъртта на Константин-Кирил. Илюстрация от М. Хишпанска-Нойман

 

Може да се смята за отречена хипотезата, че У. К. заема съобщението за Брегалнишката мисия от Солунската легенда, защото за Житието са характерни почти буквалните заемки от авторитетни извори, а и Солунската легенда принадлежи към друг жанров и тематичен кръг. Освен това докато в нея определено се говори за р. Брегалница, то в У. К. изразът въ Брѣгалницѫ не дава възможност да се определи дали названието е топоним или хидроним (некоректен в този смисъл е христоматийният превод „отиде на река Брегалница“). Сведението за Брегалнишката мисия, по време на която според автора на У. К. Кирил е създал слав. азбука, води до известни трансформации в реда и характера на известията за мисиите в сравнение с ЖК. Но като цяло У. К. предава схематично основните сведения от ЖК с две важни разлики — всички мисии в У. К. са свързани с представянето на Кирил като покръстител (независимо от истор. истина за вероизповеданието на посетените народи и от известията на ЖК); отпаднали са всички моменти от ЖК, в които се говори за оттегляне на Константин Философ в манастирско уединение и за стремежа му към монашески живот.

 

Това, както и изтъкването му като носител на „православната вяра“ (словосъчетанието е употребено девет пъти и както подчертават Лавров и Флоря, то също говори за късния произход на У. К.) оформят представата за слав. първоучител като типичен светец от апостолски тип — разпространител на християнството и борец срещу ереси и чужди религии. Борбата за утвърждаване на слав. писменост не е показана като централно събитие, както е и във всички късни съчинения, посветени на Кирил и Методий.

 

В изследванията са отбелязвани и по-незначителните отклонения в У. К. спрямо ЖК. Споменаването на името на Кириловата майка — Мария (както и в Проложното житие на Методий),

 

 

230

 

понякога е използвано като доказателство за слав. произход на солунските братя. Назоваването на панонския княз Коцел кнѣзъ лѣшскы според Лавров и Флоря говори за късното възникване на съчинението, когато за съседна на Моравия страна е била смятана Полша, а не отдавна забравената Панония. Промяната спрямо ЖК в известието, че Кирил е учил не с имп. Михаил III, а с неговия племенник, Георгиев приема за правилна поправка на ЖК, а Воронов я окачествява като неуместна, тъй като семейството на единствената сестра на императора, която е имала деца, е било в немилост.

 

Нова аргументация около възникването, характера и текстовата история на Житието се извлича от Успение Методиево, въведено в науката от Иванова (1999) въз основа на материали от архива на П. И. Прейс. Тя определя У. К. като „своеобразен аналог“ на Успение Методиево и обосновава няколко важни положения: двете жития са вторични по отношение на кирило-методиевските паметници от ІХ—Х в., защото принадлежат към друга епоха — времето около Събора през 1211, когато Бълг. църква утвърждава пантеона на своите светци; по структура на текста те възпроизвеждат модела на проложното житие, но се отличават от него с по-богата на епизоди фабула, в която топосите са максимално ограничени за сметка на събитията, изграждащи централния образ; в двата текста идеята за бълг. характер на делото на солунските братя е изявена по един и същ начин, свързана е с по-късната интерпретация на култа към тях по бълг. земи и разширява „параметрите на техния светителски тип“; независимо от многобройните прилики налице са „показателни разлики, свидетелстващи за самостоятелността на двата текста“.

 

 

            Изд.:

o   Гильфердинг А. Т. Письмо к редактору „Известий“. — ИИАН по РЯС, 6, 1858, с. 381—386;

o   Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по западным легендам. 2. СПб., 1871, с. 59—64, 238—246, 326—329;

o   Шляков Н. Служба преподобному отцу нашему Кириллу, учителю словенскому. — ИОРЯС, 15, 1910, 3, с. 151—155, 173—178, 186—187;

o   Franko I. Eine altbulgarische Redaktion der Vita Konstantini. — ASPh, 36, 1915, p. 217—222;

o   Огіенко I. Історія церковно-слов’яньскої мови. 1. Костянтин і Мефодій, ïx життя та діяльність. 4., 2. Варшава, 1928, с. 289—290;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 154—157;

o   Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 283—288;

o   Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 115—122;

o   Снегаров Ив. Неиздадени старобългарски жития. — ГДА, 3 (29), 1954, с. 159—162, 171—172;

o   Ангелов Б. Ст. Кратко житие на Кирил Философ. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. [1]. С., 1958, с. 36—44;

o   Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 98—101, 105—106 (2 изд. С., 1967, с. 129—131, 140; 3 изд. С., 1974, с. 128—131, 139—140; 4 изд. С., 1978, с. 128—131, 139—140);

o   Кодов Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 47—48;

o   Slava veche şi slavona românească. Bucureşti, 1975, p. 381—384;

o   Ангелов Б. Ст. Кратко житие на Кирил Философ. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 3. С., 1978, с. 3—16;

o   Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. Състав, и ред. Кл. Иванова. С., 1986, с. 64—67, 510—513;

o   Българската литература и книжнина през XIII век. Под ред. на Ив. Божилов и Ст. Кожухаров. С., 1987, с. 58—61, 218—223;

o   Спасова M. Scriptio continua и ролята на един предлог. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 2, p. 55—70.

 

            Лит.:

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 191—203;

·       Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 102, 231—232;

·       Лавров П. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 167—170;

·       Попруженко М., Ст. Романски. Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия. С., 1935, с. 51—52;

·       Георгиев Е. Работили ли са Кирил и Методий като просветители на българските славяни. — В: Езиковедски изследвания в чест на акад. Стефан Младенов. С., 1957, с. 235—245;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 309—338;

·       Георгиев Е. Родината на Кирило-Методиевото дело. — ККФ 1, с. 31—43;

·       Петканова-Тотева Д. Кирил и Методий в някои легендарни книжовни паметници. — ККФ 1, с. 78—81;

·       Георгиев Е. Състояние на кирило-методиевската научна проблематика към 1150-годишнината от смъртта на Кирил. — ККФ 2, с. 13—29;

·       Георгиев Е. Состояние Кирилло-Мефодиевской научной проблематики в канун 1150-летней годовщины рождения Константина-Кирилла Философа. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 2, р. 3—24;

 

 

231

 

·       Иванова Кл. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на Μ. П. Погодин. С., 1981, с. 165;

·       Бернштейн С. Б. Константин-Философ и Мефодий. М., 1984, с. 53—55;

·       Флоря Б. Н. К вопросу о датировке „Успелия Кирилла“. — CC, 1986, 6, с. 63—69;

·       Станчев Kp. Литературният процес в България от края на XII до втората четвърт на XIV в. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на българското възраждане. С., 1987, с. 5—13;

·       Петканова Д. Старобългарска литература ІХ—ХVІІІ век. С., 1992, с. 349—350;

·       Чешмеджиев Д. Кирил и Методий — покръстители на българите? — ИП, 48, 1992, 4, с. 84—93;

·       Петков К. Традиции в спомена за Кирил и Методий в България през ХІІІ—ХІV век — опит за нова интерпретация. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 2, р. 46—61;

·       Чешмеджиев Д. За някои аспекти на култа към Кирил и Методий през Второто българско царство (извън атонско-търновската реформа). — ИП, 49, 1993, 6, с. 90—99;

·       Томова Е. Сборник BSS. III. 26 от библиотеката на Светия синод в Букурещ. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 119—124.

 

Стоянка Бабалиевска

 

 

    (6). УСПЕНИЕ МЕТОДИЕВО — проложно житие на слав. първоучител Методий, известно по единствен препис в сръбски ръкопис, съхраняван до Втората световна война (1939—1945) във Фрушкогорския манастир Кувеждин. Кодексът е преписан в 1560 в манастира „Благовещение Богородично“, наречен Врело. От бележката на преписвача дяк Симон личи, че той е копирал стар бълг. извод

 

У. М. е открито от П. И. Прейс по време на командировката му на Балканите през 1842. В писмо до И. Й. Шафарик от 24 юни 1843 от Санкт Петербург Прейс съобщава за находката си, цитира приписката и предава основните моменти от съдържанието на Житието. Дълго време се смята, че кодексът е унищожен и че сведенията на Прейс са единствената следа от недостигнала до наши дни редакция на ЖМ. В 1987 Кл. Иванова идентифицира ръкописа от Кувеждин с ръкопис № 323 от сбирката на Музея на църковното изкуство в Сремска Митровица, определен в сръбската археография като „съкратен пролог от старата редакция за цяла година“. Всъщност прологът не е съкратен, а е повреден (липсват текстовете от началото до 29 септ. и от 1 апр. до 31 юли, т. е. почти за пет месеца). Бележки за липсващите части, както и коректен препис на У. М. тя открива през 1998 в архива на Прейс в Архива на РАН в Санкт Петербург (Опис 1, арх. ед. 220 — „Опис на няколко славянски ръкописа от Кувеждинския манастир в Славония“). Благодарение на бележките и извадките от текста, направени от Прейс, става ясно, че прологът е прост (нестишен) и съдържа жития за цяла година, включително и на слав. светци, както и тропари за някои празници. Без да може да се датира категорично, бълг. основа на сръбския ръкопис изглежда възникнала преди средата на XIV в. Смесването на носовките, отразено в преписа на дяк Симон, е повсеместно, а и не се забелязват следи от някаква правописна норма, позволяваща недостигналият до наши дни бълг. извод да се отнесе към по-късно време.

 

По структура на текста и композиционни особености У. М. е кратко — без увод, без риторични амплификации и библейски цитати, изградено е с прости синтактични конструкции и до голяма степен отговаря на модела на проложно житие. С него то е свързано и чрез заключението, включващо топоса за ковчега с мощите — извор на благодат и изцеление, въпреки че мощите на св. Методий не са могли да бъдат обект на поклонение в Б-я. От проложните жития У. М. се отличава по по-богатата на епизоди фабула. Тази особеност го прави функционално неопределено и следователно неустановено по място в календарните състави. Вероятно то е замествало ЖМ в случаите, когато поради уставни причини (напр. по време на Великия пост, който почти винаги включва 6 апр.) се ограничава четенето на обемисти житийни текстове. Повествованието в У. М. е изградено върху ЖК и ЖМ с допълнения от други извори, някои от

 

 

232

 

които не са достигнали до наше време или все още не са открити. Насловът насочва към номинацията на Методий за архиепископ според ЖМ:

 

 

Част от деянията му до Моравската мисия са изложени според ЖК. Вероятно под влияние на ЖК е редактиран и разказът за пребиваването на братята при княз Ростислав, който в ЖМ е съвсем лапидарен. Престоят на първоучителите във Велика Моравия е свързан преди всичко с тяхното мисионерство за „вразумяване“ на хората и с обучаването на слав. книги и на слав. богослужение:

 

 

Според У. М. братята останали достатъчно дълго в Панония, а след това, събирайки обучените си и достойни за ръкополагане ученици от Велика Моравия и от Панония, се отправили към Рим по покана на папа Николай I. Разказът за Моравската мисия предава събитията с някои изменения в истор. реални, напр. в титулатурата на владетелите, споменати в ЖК и ЖМ — Ростислав е наречен „княз чешки на Велика Морава“ (ѿ растислава кнеза чеськаго великыѥ моравы), а Коцел — лѣшскіи кн̄зь коцель. И двете думи не са познати в по-ранните южнослав. кирилометодиевски текстове. Престоят на първоучителите в Рим и събитията след смъртта на Константин-Кирил са изложени само в няколко фрази, кореспондиращи с ЖМ; в У. М. не са намерили място нито действията и чудесата на Методий, нито пътуването му до Константинопол.

 

Текстът на У. М. показва зависимост от ЖМ не само в последователността на събитията, но и в употребата на изрази и думи, непосредствено заети от ЖМ. Дори когато в У. М. някои думи са променени, те могат да ориентират как са били разбирани неясни за по-късната епоха места в ЖМ. Напр. изразът: По томоу же и пьрьци, любѧще и из дѣтьска, в У. М. е предаден с: из дѣска же бѣ сьн любимь великиими болѣры, което подкрепя мнението за първичното четене „първенци“.

 

По съдържание У. М. е вторично спрямо паметниците на тази тема от ІХ—Х в. и отразява истор. момент, различен от времето, когато са възникнали ЖК и ЖМ. В него са отразени по-късни представи за дейността на първоучителите, свързани с интерпретацията на култа към тях по бълг. земи. Използваните извори са редактирани в насока към засилена идеализация на героя чрез нови деяния и чрез топоси, разширяващи параметрите на светителския му тип. На Методий се прехвърлят много от деянията на Кирил (напр. участие в Сарацинската мисия). В Житието не се споменава за слав. „княжение“ на героя (казва се само, че царят е искал да го сподоби с висок сан, но Методий отказал и се оттеглил в манастир), но се акцентира върху иноческите му добродетели; съобщението за великата схима, в която е бил постриган Методий, също спада към топосите за съвършеното монашество. То, както и известието, че след пострижението си той никога не е спал лежешком в постеля, се среща само тук.

 

У. М. е своеобразен аналог на Успение Кирилово, но независимо от редицата общи черти не може да се твърди, че е повлияно от него. Близостта им се дължи на общия извор — ЖК, който обаче е използван с показателни разлики, свидетелстващи за самостоятелността на двете творби.

 

В текста на У. М. има сведения, които не се срещат в другите кирило-методиевски паметници. То е по-точно от ЖК и ЖМ в съобщението, че първоучителите са извикани в Рим от папа Николай I, а заварват на апостолическия престол папа Адриан II. Различава се от ЖМ и в посочването на времето, прекарано от Методий в затвора — не две и половина,

 

 

233

 

а три и половина години. Вероятно в източника на У. М. е засвидетелствана неправилна транслитерация от глаголица, при което се е получила разлика от една година. Според У. М. папата нарежда на анконския епископ Павел, папски легат в Източнофранкската държава и в Панония, да върне Методий на архиепископския престол (павла же ѥ’п^с҄кпа постави вьзвратити меөодиı-а на свои ѥмоу столь). За намесата на Павел Анконски в съдбата на първоучителя се споменава само в лат. извори.

 

В края на У. М. се посочват датата и годината на Методиевата смърт с едно уточнение — че светецът е епископствал 16 г. Ако се приеме, че цифрата е почерпана от недостигнал до днес по-ранен източник или от непозната редакция на житийните текстове, интронизацията на Методий ще трябва да се отнесе до 1 септ. 869, а не по-късно, както обикновено се приема.

 

В У. М. е изразена идеята за бълг. характер на делото на светите братя. Включването на Кирил и Методий като закрилници на българите в празничния календар на Търновската църква след нейното обявяване за общобългарска е подкрепено и с изтъкването на техния бълг. произход. Стремежът да се укрепи новосъздадената Търновска църква като църква на всички българи е в опозиция на все още силния авторитет на Охридската архиепископия, която от началото на XI в. претендира за духовното наследство на Кирил и Методий чрез техните ученици. В У. М. връзката на светеца с бълг. народ е заявена още в наслова (и оучитела бльгар’скомоу ѥзыкȣ), а и в текста (родом же сыи бльгаринь). Същото послание носи и пожеланието чрез неговите молитви Господ да укрепи бълг. царство

Хронологизираща е и опозицията правовярна вяра — еретическа заблуда на Западната църква, отвеждаща към времето, когато разделението на църквите е в напреднала фаза. Според У. М. княз Ростислав търси учители в православната вяра (и пакы вьзысканȣ быв’шȣ ѿ растислава кнеза чеськаго. великыѥ моравы. ѡ правовѣрн̄и вѣрѣ), а епископ Формоза е представен като ересиарх.

 

По всяка вероятност У. М. е възникнало малко преди или около църковния събор в Търново през 1211, когато обновената Бълг. църква утвърждава пантеона на своите светци. То е важен извор, запълващ празнината в знанията за разпространението на кирило-методиевските текстове в Б-я по време на Второто бълг. царство и доказва категорично, че през XIII в. ЖМ е било познато в Търново.

 

 

            Изд.:

o   Иванова Кл. Успение Методиево. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, р. 7—24.

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. На память о Бодянском, Григоровиче и Прейсе — первых преподавателей славянской филологии. — СОРЯС, 18, 1878, прил. 6, с. 4—14;

·       Срезневский И. И. На память об О. М. Бодянском, В. И. Григоровиче и П. И. Прейсе — первых преподавателей славянской филологии. — ЗИАН, 31, 1878, с. 84—94;

·       Срећковић П. Подаци из Фрушкогорских манастира. Манастир Винча. — Споменик. Српска Краљевска академија, 19, 1892, с. 4344;

·       Frańсеv V. A. Korespondence Pavla Josefa Šafaříka. 2. V Praze, 1927, p. 834—835 (същото в: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 2. С., 1967, с. 26—27; Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 162—163);

·       Минкова Л. Петр Иванович Прейс — первый болгарист Петербургское университета. — ЕН, 8, 1978, р. 75—86;

·       Момировић П. Збирка српскословенских рукописа Музеја Срема у Сремској Митровици. — В: Грађа за проучавање споменика културе Војводине. 10. Нови Сад, 1980—1981, с. 238—245;

·       Богдановић Д. Инвентар ћирилских рукописа у Југославији (XI—XVII века). Београд, 1982, с. 84;

·       Младеновић А., Љ. Штављанин-Ђорђевић. Дијак Симон — писар српских богослужбених књига у другој половини XVI века. — Археографски прилози, 4, 1982, с. 101—146;

·       Иванова Кл. По следите на един недостигнал до нас текст на Методиево проложно житие. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 69—75.

 

Климентина Иванова

 

 

234

 

 

    (7). УСПЕНСКИ, Фьодор Иванович (Успенский, Ф. И.) (7/19.II.1845—10.IX.1928) — руски византолог, историк, палеославист и археолог. Роден в с. Горки, Галичка околия, Костромска губ. Завършва духовно училище и Костромската семинария (1866). Учителства (18661867). Като студент в Историко-филологическия фак. на Санктпетербургския унив. (1867—1872) е под силното влияние на В. И. Ламански и К. Н. Бестужев-Рюмин. Оставен е за научна подготовка в Университета. Магистър (1874, с тезата „Византийский писатель Никита Акоминат из Хон“). Защитава докторска дисертация „Образование Второго болгарского царства“ (1879). Доц. в Новоросийския унив. в Одеса (1874—1894). Командирован е в Лондон; там и в Оксфорд работи и с ръкописи (1878). От 1890 е председател на Исгорико-филологическото д-во към Новоросийския унив., към което организира и Виз. секция. Редактор е на т. 1—5 (1890—1895) на научния орган на д-вото „Летопись Историко-филологического общества...“ Участва в археол. експедиции в Русия и в чужбина. Инициатор е за създаването на Руския археол. инст. в Константинопол (РАИК), чийто директор е от 1895 до закриването му (1914). Редактира т. 1—16 (1896—1913) на издаваните от РАИК „Известия...“, участник и ръководител на научни експедиции, организирани от РАИК, в Турция, Гърция, Б-я и Сърбия. През 1914 се установява окончателно в Петроград (дн. Санкт Петербург). У. възобновява ВВр и последните три тома от старата му серия (1922—1927) излизат под негова редакция. В последните години от живота си съдейства за възстановяването на византоложките проучвания. Член-кор. на Петербургската АП (1893), акад. (1900). Чуждестр. член на БАН (1926). Умира в Санкт Петербург.

 

Още от студентските си години У. се увлича едновременно от палеославистични и византоложки проблеми. Изгражда се като един от най-видните представители на позитивистичната школа в руската историография. Преобладаващата част от трудовете му са посветени на обществено-политическата и културната история на Византия. Една от най-ценните му монографии, включваща богати наблюдения върху виз. духовен живот, е „Очерки по истории византийской образованности“ (1891). Своите многогодишни изследвания У. обобщава в „История Византийской империи“. Историята е замислена в три тома, но приживе на У. са издадени само т. I (1913) и т. II, ч. 1 (1927), написана в 1913. T. III излиза едва в 1948, а ч. 2 на т. II остава в ръкопис. В този труд и в предшестващите го статии и монографии У. е ръководен от идеята за огромната роля на славяните във вътрешната политика и изобщо в историята на Византия през V—ХІV в. Според него виз. модел, осигуряващ жизнеността на империята, се крепи на три стълба: селската община (преобладаващо славянска), православието и силната императорска власт. Развитието на феодалните отношения — уедряването на селските стопанства главно чрез ирониите, децентрализацията и т. н., довежда до упадък на Византия и до разпадането ѝ. От тази гледна точка У. оценява положително политиката на императорите иконоборци (VІІІ—ІХ в.), а в законодателната дейност на владетелите от Македонската династия вижда защита на дребните селски земевладелци. В този смисъл редица хипотези на У. са необосновани. Анализирайки напр. т. нар. Земеделски закон, У. го обявява погрешно за слав. юридически документ. Подходът на У. към истор. факти до известна степен е обусловен от политическите му възгледи (в основата си повлияни от някои славянофилски идеи).

 

Палеославистиката се възприема от У. като необходимо допълнение към виз. проучвания. В началото на научната си дейност той получава първата Кирилометодиевска награда за студентската си работа „Первые славянские монархии на Северо-западе“. Тя е отпечатана през 1872 и е оценена като най-доброто обобщение

 

 

235

 

на данните за ранната история на Чехия и Полша. През одеския период на своя живот У. се занимава по-непосредствено и с кирило-методиевска проблематика. По случай 1000-годишнината от смъртта на Методий той чете кратък курс по бълг. история, а на 6 апр. 1885 на тържествено заседание на Слав. д-во в Одеса произнася реч, посветена на първоучителите. Своите възгледи за делото на Константин-Кирил и Методий и за бълг. култура през ІХ—Х в. У. по-късно резюмира в т. I на своята „История Византийской империи“ (с. 388—408). Той смята, че една от главните причини за унищожаването на слав. писменост сред западните славяни е политиката на техните князе (специално на Светополк); обратно, владетелите на Б-я са фактор за разцвета на слав. култура. Заключението на У. е, че великото дело на първоучителите става общославянско благодарение на Б-я.

 

В докторската дисертация на У. получават ново осветление вече известните факти за състоянието на Б-я под виз. власт, борбата на българите за независимост и събитията около лат. нашествие на Балк. п-в. Същевременно У. привлича редица нови виз. документи, които обогатяват историографията. Особено ценни са приложенията към книгата, в които обнародваните от него нови текстове (философските положения на Йоан Итала, писма на Теофилакт Охридски, Определението на патриарх Алексей от 1028 и др.) са поместени успоредно с руския превод.

 

Фьодор Успенски

 

От 1895, след създаването на РАИК, У. отделя много време за издирване на писмени и археол. паметници. Сътрудниците на Института правят топографски снимки, скици, рисунки. Те изследват манастирските и църковните библиотеки и купуват или преписват интересните кодекси. У. проявява ценни качества на археограф. Той обнародва в ИРАИК отчети с обзори за слав. ръкописи, намерени на територията на Б-я, п-в Атон, Гърция, днешна Македония, Палестина. На него принадлежат обзорът на ръкописите в народните библиотеки в София и в Пловдив и на библиотеката в Рилския манастир (ВВр, 4, 1897, 1—2, с. 26—29), каталогът на ръкописите от Охрид (от библиотеката на църквата „Св. Климент“ и от частните сбирки на Немчинов и Бодлев) (1899; ИРАИК, 6, 1901, 2—3, с. 457—467). У. посещава Ерусалим и описва два ръкописа от Ризницата на Храма Господен (1897).

 

По време на експедициите в Б-я У. изучава и архитектурни паметници, описва Боянската и други църкви, старини от Търново, тракийски могили. При работа около Охридското и Преспанското езеро намира плочата със Самуиловия надпис (993) и го обнародва (1899). При разкопките при с. Абоба, ръководени от У, е открита първата бълг. столица Плиска, а на 7 км от Преслав експедицията открива Омуртаговия надпис, който У. публикува (1900) (вж. Омуртагов аул на река Тича).

 

Експедицията на РАИК в Сърбия (1908) дава възможност на У. да изследва в Дечанския манастир библиотеката и някои фрески от XIV в.

 

 

236

 

            Съч.:

o   Первые славянские монархии на Северо-западе. СПб., 1872, 11+266 с.;

o   Византийский писатель Никита Акоминаг из Хонь. СГІб., 1874, 219 с.;

o   О рукописях истории Никиты Акомината в Парижской национальной библиотеке. — ЖМНП, 194, 1877, ноябрь, с. 64—79;

o   О некоторых славянских и по-славянски писанных рукописях, хранящихся в Лондоне и в Оксфорде. 1. Славянские рукописи Британското музея. 2. Глаголическая рукопись Бодлеевой библиотеки. 3. Румынские рукописи Британского музея и Бодлеевой библиотеки. — ЖМНП, 199, 1878, сентябрь, с. 1—21; 200, 1878, ноябрь, с. 63—94;

o   Образование Второго Болгарского царства. Одесса, 1879, 256+91 с. (същото в: Записки Имп. Новороссийского университета, 27, 1879, с. 97—416);

o   Значение византийской и южно-славянской иронии. СПб., 1883, 32 с. (същото в: Сборник статей по славяноведению в честь В. И. Ламанского. СПб., 1901, с. 1—32);

o   Материалы для истории землевладения в XIV вв. 1. Хиландарский практик. 2. Межевая опись владений Тетовского монастыря. 3. Указатель слов с объяснением податных терминов. Одесса, 1883, 56 с.;

o   Следы писцовых книг в Византии. 1. Писцовые книги в Римской империи. 2. Средневековые западно-европейские книги. 3. Окладной лист города Лампсака. 4. Хиландарский практик. 5. Выводы из рассмотрения византийских писцовых книг: зевгарат, воидат и организация военных участков. — ЖМНП, 231, 1884, январь, с. 1—43; февраль, с. 289—335; 240, 1885, июль, с. 1—52;

o   На память тысячелетней годовщины славянских просветителей. Речь на торжественном собрании Одесского славянского благотворительного общества 6 апреля 1885 г. СПб., 1885, 13 с. (същото в: Киевская старина, 12, 1885, май, с. 107—126);

o   Византийские землемеры. Наблюдения по истории сельского хозяйства. Одесса, 1888, 70 с. (същото в: Труды VI археологического съезда в Одессе в 1884 г., 2, с. 272—341);

o   Русь и Византия в X веке. Одесса, 1888, 38 с.;

o   Византийские владения на северном берегу Черного моря в IX и X вв. Киев, 1889, 42 с.;

o   Патриарх Иоанн VII Грамматик и Русь-дромиты у Симеона Магистра. — ЖМНГІ, 268, 1890, январь, с. 1—34;

o   Очерки по истории византийской образованности. СПб., 1891, 395 с.;

o   Константинопольский собор 842 г. и утверждение православия. — ЖМНП, 273, 1891, январь, с. 73—158;

o   Синодик в неделю Православия (состав и происхождение частей его). 1. Синодик греческой редакции. 2. Русский переводной синодик. 3. Оригинальный русский синодик (помяник). — ЖМНП, 274, 1891, апрель, с. 267—323;

o   Философское и богословское движение в XIV веке (Варлаам, Палама и приверженцы их). 1. Философское направление Варлаама. 2. Миссия на Запад, роль Варлаама в возбуждении интереса к греческим занятиям в Италии. 3. Философские проблемы в приложении к догматике. 4. Пропаганда против церковных идей и учений, происхождение ереси стригольников. — ЖМНП, 279, 1892, январь, с. 1—64; февраль, с. 348—427;

o   Типик монастыря св. Маманта в Константинополе. Одесса, 1892, 60 с. (същото в: ЛИФОНУ 2.Византийское отделение, I, 1892, с. 25—84);

o   Quelques observations sur la Chronique de Laomédon Lacapéne. — BZ, 2, 1893, p. 122—125;

o   Неизданное церковное слово о болгаро-византийских отношениях в первой половине X века. Одесса, 1894, 76 с. (същото в: ЛИФОНУ 4. Византийское отделение, 2, 1894, с. 48—123);

o   Партии цирка и димы в Константинополе. — ВВр, 1, 1894, с. 1—16;

o   Отчет о деятельности Русского археологического института в Константинополе в 1896 г. — ВВр, 4, 1897, 1—2, с. 26—29 (същото в: ИРАИК, 2, 1897, с. 20—24);

o   Пограничный столб между Византией и Болгарией при Симеоне. — ИРАИК, 3, 1898, с. 184—194;

o   Надпись царя Самуила. С., 1899, 20 с. (същото в: ИРАИК, 4, 1899, с. 1—4);

o   О рукописях, находящихся в Охриде. — ИРАИК, 4, 1899, с. 141—149;

o   Отчет о деятельности Русского археологического института в Константинополе в 1898 г. — ИРАИК, 4, 1899, с. 109—155;

o   Военное устройство Византийской империи. — ИРАИК, 5, 1900, с. 154—204;

o   Мнения и постановления Константинопольских поместных соборов XI и XII веков о раздаче церковных имуществ (харистикарии). — ИРАИК, 5, 1900, с. 1—40;

o   Староболгарская надпись Омортага. — ИРАИК, 5, 1900, с. 217—227;

o   О древностях города Тырново. — ИРАИК, 6, 1901, с. 1—24;

o   О древностях в долине Абобы. — ИРАИК, 6, 1901, с. 437—443;

o   Отчет о деятельности Русского археологического института в Константинополе в 1899 г. — ИРАИК, 6, 1901, с. 397—481;

o   Археологические памятники города Тырново. — ИРАИК, 7, 1902, с. 1—24;

o   Раскопки в Болгарии близ деревни Абобы. — ИРАИК, 7, 1902, с. 232—241;

o   Вновь открытая надпись Омортага. Столицы (аулы, становища) древних болгар [Успенский Ф. И., К. В. Шкорпил]. — ИРАИК, 10, 1905, с. 544—554;

o   Историко-археологическое значение Абобы и ее окрестностей. Раскопки. Наименование древнего поселения. — ИРАИК, 10, 1905, с. 1—15;

o   Надписи старо-болгарские: колонны с именами городов; надписи с фрагментами договоров; надписи исторического содержания; фрагменты надписей разного содержания и происхождения. — ИРАИК, 10, 1905, с. 173—242;

o   Неизвестное письмо. Древнейшие знаки письма. — ИРАИК, 10, 1905, с. 265—280;

o   О древнейших знаках письма. — В: Новый сборник статей по славяноведению, составленный и изданный учениками В. И. Ламанского. СПб., 1905, с. 321—335;

o   О раскопках в Преславе. Сообщение в Русском археологическом институте в Константинополе. — ИРАИК, 12, 1907, с. 323—347;

o   Константинопольский Серальский кодекс восмикнижия. С., 1907 (ИРАИК, 12), 255 с.;

o   Болгарские Асеневичи на византийской службе в XIIІ—ХV вв. С., 1908, 16 с. (същото в: ИРАИК, 12, 1907, с. 1—16);

o   О вновь открытых мозаиках в церкви Димитрия в Солуни. — ИРАИК, 14, 1909, 1, с. 1—61+20 табл.;

o   История Византийской империи. 1. VІ—ІХ вв. СПб., 1913, 14+872 с. (2 изд. М., 1996, 829 с.); 2. Период Македонской династии: 867—1057. Л., 1927, 520 с. (2 изд. М., 1997, 528 с.); 3. ХІ—ХV вв. Восточный вопрос. М., 1948, 860 с. (2 изд. М., 1997, 832 с.);

 

 

237

 

o   Усыпальница царя Алексея IV в Трапезунте. — ВВр, 23, 1917—1922, с. 1—14;

o   Константинопольская Серальская рукопись Псалтыри с толкованиями. — ВВр, 23, 1917—1922, с. 118—133;

o   Вазелонские акты. Материалы для истории крестьянского и монастырского землевладения в Византии XII —XV вв. Л., 1926, 2+124+ 102 с.+ 11 табл. [Бенешевич В. Η., Ф. И. Успенский];

o   Выделение Трапезунта из состава византийской империи. — In: Seminarium Kondakovianum. 1. Praha, 1927, p. 21—34.

 

            Лит.:

·       Попруженко M. Г. Сорокалетие ученой деятельности академика Ф. И. Успенского. Одесса, 1912, 41 с.+ 2 факс.;

·       Шкорпил К. Славянски научно-културен център в Цариград. — В: Юбилеен сборник на Славянското дружество в България (1899—1924). С., 1925, с. 95—101;

·       Златарски В. Н., Л. Милетич. За Т. Ив. Успенски. [Доклади за избор на нови дописни членове на БАН]. — ЛБАН, 9, 1925—1926 (1927), с. 24—25;

·       Златарски В. Н. Академик и професор Ф. Ив. Успенски. — Отчет на Българския археологически институт, 8, 1928, с. 19—34;

·       Попруженко М. Г. България в трудовете на Ф. И. Успенски. — МкП, 4, 1928, 4, с. 79—98;

·       Филов Б. Ф. И. Успенски като археолог. — Отчет на Българския археологически институт, 8, 1928, с. 34—46;

·       Златарски В. Н. Академик Ф. И. Успенски (1845—1928). — ЛБАН, 12, 1928—1929 (1931), с. 143—156;

·       Жебелев С. А . Биографическая канва. — В: Памяти академика Ф. И. Успенского. Л., 1929, с. 1—3;

·       Бенешевич В. Н. Список ученых трудов [Ф. И. Успенского]. — В: Памяти академика Ф. И. Успенского. Л., 1929, с. 3—23;

·       Бузескул В. П. Общий очерк научной деятельности Ф. И. Успенского. — В: Памяти академика Ф. И. Успенского. Л., 1929, с. 25—52;

·       Памяти академика Ф. И. Успенского. Л., 1929, 79 с.;

·       Дуйчев Ив. — ИАИ, 17, 1950, с. 379—384 (рец.);

·       Удальцова З. В. Советское византиноведение за 50 лет. М., 1969, с. 11—24, 26—28, 38, 43, 46, 65, 81, 127, 263;

·       Литаврин Г. Г. Успенский Федор Иванович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 338—339;

·       Иванов Ю. Ф. Великая Моравия в русской дореволюціонной историографии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 54—57;

·       Славяноведение в дореволюционной России. Изучете южных и западных славян. М., 1988, с. 242—248, 345—347.

 

Климентина Иванова

 

 

    (8). УСТАВ — тип писмо в слав. кирилска ръкописна традиция. Основните му характеристики са двулинейност, геометрична правилност (оформлението на всяка буква следва архитектониката ѝ), симетричност във вертикален и в хоризонтален план, оскъдност на съкращения и надредни знаци, представителност и тържественост.

 

Българско уставно писмо от XIII в. Изборно евангелие

 

Названието на У. се свързва с официалния му характер и със съдържанието на ранната слав. книжнина, която е предимно литургична. Смята се, че кирилският У. е в генетична зависимост от грц. унциал, който има няколко развойни периода. Първоначално, в т.нар. стар гръцки унциал, тенденцията е буквите да изхождат от квадрата и окръжността, а в „новия унциал“ от IX в. квадратът е заменен с правоъгълник, окръжността — с овал, спазва се разделението на тънки и дебели щтрихи и се наблюдава лек наклон на писмото надясно. През X в. писмото се изправя

 

 

238

 

(като пример за този У. могат да послужат два паметника от Британския музей в Лондон — евангелие от колекцията на лорд Кързън от 980 и Cod. Harleian 5598 от 995). Ранните бълг. ръкописи от X и XI в. копират грц. образци от IX и X в. и в тях се наблюдават и двата вида писмо.

 

У. е характерен преди всичко за ранните бълг. писмени паметници. В съвременната палеография е прието становището, че до началото и даже до средата на XIV в. в южнослав. ръкописна традиция господства уставният тип писмо, който има и разновидности. В класическия старобълг. период строго се спазва двулинейната графична система, при която буквите се разполагат само в реда (в някои ръкописи от този период се открива обаче и висящ У, при който буквите се изписват непосредствено под разлиновката). Особено характерни са начертанията на някои букви: ѣ се изписва с мачта в реда и с ниско разположена кобилица, умаляват се петлиците на р, ѣ, ъ и ь (т.нар. букви с малък мащаб — В. Н. Шчепкин), опашките на ц и щ се поместват в реда, ѡ е с висока средна част, ч е чашковидно и др. Симетрично се изписват буквите от две части, като м, ж, к и в; д се помества в реда и по тази причина е с намалена горна триъгълна част, г се изписва с еднакви по дължина хасти. Като архаични черти тези белези имат датираща функция в по-нататъшния развой на кирилския У. Пак в класическата епоха се разграничават наклонен и прав У. Като пример за прав, изискан източнобълг. У. може да се посочи писмото на Супрасълския сборник (XI в.), с прав У. са изписани и Зографските листове от същата епоха, а с У., наклонен надясно, са изписани Савината книга, Листовете на Ундолски, Хилендарските листове, Македонският кирилски лист. Текстът, писан с У., може да бъде разположен в една или в две колони, а според размера на паметника и неговата функционалност се разграничава едър и дребен У. Някои изследователи (В. А. Мошин) различават и широк и тесен У., като широкият според него е типичен за периода до края на XII в., а паметниците от XIII и XIV в. се характеризират с потесен и издължен У, но това не е общовалидно за всички средища.

 

Изисканите почерци по принцип се оформят при наличието на водещ, господстващ книжовен и културен център, който развива калиграфските навици. През XI и XII в. обаче, поради някои промени от обществено-политически характер и липсата на водещ център, в бълг. писмена практика се установява и един неизискан и недостатъчно калиграфски, но все пак уставен по характер тип писмо, за който е въведен терминът „делови У“. Паметниците, изписани с подобно писмо, обикновено са възникнали с оглед на преките богослужебни нужди на провинциални средища и са дело на непрофесионални кописти (напр. Енинският апостол от края на XI в.). Деловият У. е типичен и за голяма част от достигналите до наше време ръкописни книги от XII в. Ог тази епоха се срещат и паметници, изписани с неравномерно и несиметрично писмо (Охридският апостол от края на XII в.). Подобен по тип е и У, срещан в някои кодекси, произхождащи от западнобълг. провинциални центрове. За тези почерци е въведен терминът „народни“ (в ръкописи като Добромировото евангелие, Слепченския апостол и Григоровичевия паримейник). През XII в. се формира и руският У., който се отличава с по-голяма разреденост и окръгленост, както и с появата на нови начертания на някои букви (напр. щ , оформено като лилия, ѣ с мачта, излизаща над реда, ѡ с отпусната средна част и др.). Руските писмени паметници, които влизат във взаимодействие с бълг. култура, оказват известно влияние върху бълг. графика през XII—XIII в.

 

У. продължава своя развой в бълг. писменост и през XIII в. В ръкописи от това време се наблюдава съчетание между едър и дребен У. — обикновено в книги с тълкования, където основният текст е изписан с едър У., а тълкованията — с

 

 

239

 

дребен (напр. в Болонския псалтир от втората четвърт на XIII в.). Повечето ръкописи от XIII в. са писани с т.нар. среден У. Среща се обаче и изискан дребен У. (с него са изписани напр. Добрияновият миней от първата половина на XIII в. и Драгановият миней от края на столетието). По принцип обаче дребен и среден У. почти не се използват за изписване на библейски книги. За тях остава едрият калиграфски У., при който височината на буквите достига 6 мм (типичен пример в това отношение е Банишкото евангелие от края на XIII в.). В края на столетието строгият двулинеен характер на уставното писмо вече започва да се разрушава и се появяват паметници, в които се наблюдават редица калиграфски удължения на хастите на някои букви.

 

От втората половина на XIII в. в представителните търновски и източнобълг. ръкописи се оформя и нова разновидност на У. — нисък квадратен У., който се открива в паметници като Търновското евангелие (1273) и Апостола на Baca Граматик (1277). По такъв начин започва разграничаването на източнобълг. и западнобълг. У., което продължава и през следващия век.

 

Четиринадесетото столетие е период на последния разцвет на уставното писмо в бълг. книжнина. При управлението на цар Иван-Александър (1331 — 1371) в дворцовата скрипторска школа се развива нов вид едър У., известен в бълг. палеография с термина „търновски литургически У.“. Той се отличава с монументалност и еднородност, крупно начертание на буквите, симетрия и стремеж за калиграфски издържано оформление на целия графичен ред. Особеностите му могат да бъдат наблюдавани в някои първостепенни книжовни паметници, като Лаврентиевия сборник (1348), Иван-Александровото (Лондонското) евангелие (1356), Томичовия псалтир от 60-те г. на века и др. През XV в. този тип търновско уставно писмо се пренася в паметниците от влахо-молдовски произход, където се консервира задълго — до края на XVI в., и се конвенционализира като литургическо, тържествено писмо. За него Мошин въвежда термина „литургически или калиграфски полуустав“, като се основава на специфичните нарушения в У., характерни за ръкописите от Влашко и Молдова (лигатури и съкращения, редовна употреба на надредни знаци и др.). От средата на XIV в. в бълг. книжнина писмото постепенно губи своя уставен характер и започва епохата на полуустава.

 

 

            Лит.:

·       Буслаев Ф. И. Палеографические и филологические материалы для истории письма, собранные из ХV-ти славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. — В: Материалы для истории восточных, греческих, римских и словенских письмен. Изготовлены к 100-летию Московското университета. М., 1855, с. 23—29;

·       Амфилохий архим. О влиянии греческой письменности на славянскую с IX по начало XVI вв. М., 1872, 16 с.;

·       Лавров П. Югославянская палеография. СПб., 1904, с. 41—56;

·       Гардхаузен В. Греческое письмо ІХ—Х века. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3., 1. СПб., 1911, с. 97—154;

·       Соболевский А. И., Г. Ф. Церетели. Образцы греческого уставного письма по преимуществу ІХ—ХI вв. СПб., 1913, 17 с.;

·       Лавров П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914, с. 47—98, 179—214;

·       Щепкин В. Н. Учебник русской палеографии. М., 1918, с. 92—97, 98—105;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 158—210 (фототипно изд. М., 1979);

·       Гранстрем Е. Э. О связи кирилловского устава с византийским унциалом. — ВВр, 3, 1950, с. 218—229;

·       Eckhard Th. Ustav. Glossen zur paläographischen Terminologie. — WSJ, 4, 1955, p. 130—146;

·       Hunger H. Antikes und mittelalterliches Buchund Schriftwesen. — In: Geschichte der Textüberlieferung der antiken und mittelalterlichen Literatur. 1. Zürich, 1961, p. 80—86;

·       Гранстрем E. Э. Унциальный период византийской письменности. — ВВр, 29, 1968, с. 232—243;

·       Mošin V. Metodološke bilješke о tipovima pisma u ćirilici. — Slovo, 15—16, 1965, p. 150—182;

·       Mошин В. Палеографско-правописне норме за јужнословенске рукописе пергаменог раздобља. — В: Симпозијум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 229—237;

·       Амосов А. А. Развитие кириллического письма в России до XV в. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 48—62;

·       Богдановић Д. Развој ћирилског писма у Србији до XV века. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 63—93;

·       Коцева Е. Развитие на българското кирилско писмо през XIV—XV в. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 23—47;

 

 

240

 

·       Райков Б. Развой на българското кирилско писмо през Средновековието. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 9—22;

·       Ђорђић П. Историја српске ћирилице. 3 изд. Београд, 1990, 535 с.;

·       Мошин В. Словенска палеографија. Скопје, 2000, с. 57—61.

 

Боряна Христова

 

 

    УСТАВ църковен — вж. Типик.

 

    УХЕРСКЕ ХРАДИЩЕ — вж. Проучвания на археологически паметници от ІХ—Х век на територията на Велика Моравия.

 

 

    (9). УЧЕБНИ ЗАВЕДЕНИЯ с имената на Кирил и Методий. Една от най-спонтанните прояви на почитта, която българите изпитват към своите първоучители, е назоваването на У. з. с техните имена. Тази традиция се корени в епохата на Бълг. възраждане, когато Кирило-Методиевото дело е изключително действен стимул в движението за национално самоопределение и новобълг. просвета.

 

Най-дълголетните училища, посветени на Кирил и Методий, са основани през 40-те г. на XIX в. — в 1840 в с. Кипилово, дн. в Сливенска област (училищни сгради са построени през 1882—1886 и след 1934), в 1842 — днешното 60-о основно училище в софийския квартал Бенковски. От 1843 имената на слав. просветители носи бълг. училище в Прилеп. В него работят видни възрожденци — Гр. Пърличев, Д. Миладинов, Р. Жинзифов, Й. Хаджиконстантинов Джинот, Г. Хр. Икономов, Й. Ковачев, К. Шапкарев и др. Постепенно то се развива в класно училище, за което през 1894 е построена модерна сграда. Името „Св. св. Кирил и Методий“ е избрано за училището в с. Калипетрово, Силистренска област, отворено през 1850 от Р. Блъсков. Според надписа при входа на новата му сграда, построена през същата година, то е „взаимно славянобългарско училище, създадено с помощта на ученолюбивите селяни“. На стената били начертани цветни карти на двете земни полушария, а над вратата имало призив: „Прийдите тука, приемете наука!“ На тържествения изпит през 1853 произнесъл слово грц. владика Дионисий; всички ученици били наградени с книги, а селяните щедро дарили училището, което било най-авторитетното в района и подготвяло учители за съседните села.

 

Богата история има Епархийското училище в Пловдив, открито през 1850. Наречено е „Св. св. Кирил и Методий“ през 1851, когато по почин на първия му директор Н. Геров става рождено място на възрожденския Празник на Кирил и Методий. В училището преподават и Хр. Стоянов, Д. Н. Благоев, Хр. Павлов, Й. Груев, К. Геров, Хр. Г. Данов и др. То е стожер на бълг. дух и има големи заслуги в съпротивата срещу асимилаторската политика на великогръцките националисти. През 1868 започва да прераства в гимназия. За да се получи разрешение от турската власт за откриването и, тя е обявена за духовно училище (Пловдивска духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий“, 1869) и в учебния план са включени богословски предмети. Развива се до VI клас и през 1873 дава първия си випуск. Обучението е предимно светско (бълг. език, литература, природо-математически дисциплини, история, география, чужди езици). Затворена е два месеца преди Априлското въстание (1876) — учениците от горните класове демонстративно напускат, тъй като училищният правилник не им разрешава да се въоръжават и да се занимават с военна подготовка. След Освобождението (1878) е открита отново като Областна реална гимназия. На мястото на Епархийското училище по-късно е построена сграда, в която дълго се помещава Трета смесена гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, а след това — Пловдивската държ. художествена галерия; поставена е паметна плоча за първото училище и първото честване на училищния

 

 

241

 

празник. Днес в Пловдив има Средно общообразователно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в район Запад и гимназия с хуманитарен профил „Св. св. Кирил и Методий“ (в сградата на бившата Пловдивска мъжка гимназия), открита през 1996; тя се смята за приемник на Епархийското училище.

 

Училището „Св. св. Кирил и Методий“ в Перущица, 1850 г.

 

На 1 ноем. 1850 в току-що построеното Перущенско училище, посветено на солунските братя, постъпват 186 ученици. Първият учител в него — Хр. Г. Данов, в продължение на три години възпитава мнозина бъдещи учители, свещеници, въстаници. Най-именитият от тях — П. Бонев, също перущенски учител, посреща в класните стаи Васил Левски, отец Матей Преображенски, Г. Бенковски. По време на Априлското въстание събралите се в училището перущенци се сражават срещу башибозук и редовна турска войска. То е опожарено, но образите на Кирил и Методий и двата лъва, изписани над входа и скрити преди въстанието под дебел слой мазилка, оцеляват; те и днес красят възстановената сграда.

 

През 1855 букурещкият българин Мих. Кифалов завещава имота си на Търново за създаване на фонд, от който в града да се издигнат болница и „върховно“ училище „за България, Тракия и Македония“ под покровителството на слав. първоучители. По това време те са патрони на класното училище в Търново, което води началото си от взаимното училище, основано през 1839. През 1856 в Букурещ се създава бълг. ефория, а в Търново — училищно настоятелство, които организират подписка за допълнително събиране на средства. В Румъния тя е под патронажа на букурещкия кмет. За укрепване на училището от 1855 допринасят учителите Н. Михайловски, П. Р. Славейков, Т. Шишков, Б. Горанов, Ан. Гранитски и др. На събрание през 1858 в присъствието на пристигналия от Пловдив И. Груев се обсъжда програмата на училището и се уточнява името му — „Св. Кирил“. До 1877 последователно се откриват четири класа (за кратко време има и пети клас). След прекъсване по време на Руско-турската освободителна война (1877—1878) от 1 септ. 1878 учебните занятия продължават. През септ. (3 окт. н. ст.) 1880 училището е провъзгласено за Народна мъжка гимназия „Св. Кирил“; пръв директор е В. Берон. Тя достига пълен седмокласен курс през 1885/1886 учебна година (с 421 ученици). През 1897 е положен основният камък на нова гимназиална сграда, завършена през 1910. Към гимназията има Духовно училище (1887—1896) и Педагогическо училище (1892—1897) — и двете с тригодишен курс. По-късно тя се трансформира в средно смесено училище „Кирил и Методий“, което през 1957 става Първа смесена гимназия със същото име.

 

Сливенското народно класно училище „Св. св. Кирил и Методий“, създадено в 1857, е наричано от С. Доброплодни полугимназия.

 

 

242

 

Печатът му бил с образите на равноапостолите. Училища с техните имена са открити и в Копривщица (1860), Карлово (1861), Варна (1862), Карнобат (1862), с. Чарган, Ямболска област (1862), Търново (девическо, 1862), с. Липница, Софийска област (1863), с. Обруклии, дн. с. Обручище, Старозагорска област (класно, 1866; първото училище в селото е отворено през 1834), с. Дългоделци, област Монтана (1868), с. Сърни бей, дн. с. Борисово, Русенска област (1868), Разград (1874) и другаде.

 

Константин-Кирил и Методий са особено предпочитани за патрони на У. з. в бълг. етнически територии, в които просветното дело среща остро противодействие от страна на чужди културно-политически пропаганди. По непълни данни през периода от ок. 1860 до 1912, когато се изгражда системата на бълг. образование в Македония, над 30 училища носят името „Св. св. Кирил и Методий“. Охридското училище в махала Кошица е построено през 1858 и осветено през 1860. На вътрешната стена над входната му врата имало мраморна плоча с надпис: „Училище „Св. Кирил и Методий“. Кошица. Охрид, г. 1861. Май 6-ий“ (Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 46). На 15 септ. 1869 възпитаниците на главния учител Пърличев барикадират класните стаи и не позволяват училището да се превърне в гръцко. На първоучителите са наречени училищата в с. Брезово, Охридско (1864), Велес (1868), селата в Битолско Сръбци (1868), Смилево (1881) и Доленци (1905), в Демирхисар (четири училища, открити от 1871 до 1912), Щип (1877), в селата в Леринско Баница (1881), Прекопана (1886), Бух (1889) и Сребърно (1907), в Горна Джумая, дн. Благоевград (1884), и в много други селища. Големи усилия за създаване на бълг. църква и училище с патрони Кирил и Методий полагат българите в Солун. Основа на училището поставя Славка Динкова; през 1866—1868 тя обучава главно момичета в къщата на майка си Велика Динковица, която завещала долния етаж на дома си за тази цел. Начинанието се подкрепя от българи от Галичник, Радоища, Връмница и особено от Дебър, Велес, Прилеп и Битоля. След смъртта на учителката съставената през 1869 бълг. община отново отваря училището с ок. 100 ученици. Материална подкрепа оказват руският консул в града и зографските монаси. През 1873 учител става Мих. Буботинов, при когото бълг. учебно дело в Солун укрепва. Мъжкото училище е в къщата, в която се помещава и бълг. параклис, посветен също на солунските братя; едноименно девическо училище с учителка Неделя Петкова е открито в квартала Вардар капия.

 

Забележително събитие в бълг. културна история е създаването на първото бълг. средно У. з. в Македония — Солунската бълг. мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Открита е през 1880 от Кузман Шапкарев (директор) със съдействието на Методий Кусевич — протосингел на бълг. екзарх Йосиф I (18771915). Директори са били и Божил Райков, Г. Кандиларов, Мих. Сарафов, А. Попстоилов, Начо Начов и др., учители — Конст. Стателов, Гр. Пърличев, Тр. Китанчев, В. Кънчов, К. Величков, Ив. Снегаров, Дим. Матов, Гьорче Петров, П. Попарсов, К. Пърличев, италианският художник И. Буфети, швейцарският спортист педагог Д. Бланшу, чешкият математик Фр. Сплитек и др. Освен всички основни хуманитарни и природни дисциплини се изучават класически езици, бълг., френски и турски език, технически предмети. Гимназията има добре обзаведени кабинети по химия и физика, библиотека, метеорологична станция (единствена по това време в Турция), оркестър. През 1886—1887 достига пълен седемгодишен курс с 324 ученици; завършва първият випуск (18 дипломирани ученици). От 1887 до 1896 към училището има педагогически курс, завършен от 129 души, от 1899 до 1904 — търговски курс. До 1913 в гимназията учат 27 випуска с над 6000 ученици.

 

 

243

 

Тя силно противодейства на разпространението на гърцизма и има големи заслуги за консолидацията на бълг. население в региона. Подпомага създаването на бълг. училища в Македония и им осигурява учители. Тайните ученически кръжоци, ръководени от Вътрешната македоноодринска революционна организация, разпространяват патриотични и революционни идеи. Възпитаници на гимназията са Г. Делчев, Д. Груев, П. Тошев, Хр. Узунов, К. Робев, Г. Баласчев, Б. Сарафов, П. Шатев, И. Попйорданов, Конст. Кирков и много други революционери, общественици, културни дейци, десетки участници в Илинденско-Преображенското въстание (1903). През 1910 гимназията става осмокласна, през 1913 поради започването на Междусъюзническата война е преместена в Струмица, след това — в Щип, от 1920 е в Горна Джумая. Днес нейна приемница е Националната хуманитарна гимназия „Св. Кирил и Методий“ (бивша Солунска) в Благоевград. По случай 100-годишнината ѝ (1980) в града е открит монументален паметник на Кирил и Методий (скулптор Н. Терзиев). Кирил и Методий са патрони и на бълг. училища в Северна Добруджа — в Черна вода (1871), Тулча (1871) и другаде.

 

Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Рисунка от В. Захариев

 

В следосвобожденска Б-я се откриват многобройни предимно начални и основни училища с патрони Кирил и Методий. Едно от тях е в София (основано през 1879) в съседство с Женския пазар; на неговото място през 1897—1899 е издигната едноименна църква (вж. Храмове с имената на Кирил и Методий). Наред с това се създават У. з. от по-висока степен. На 25 май 1883 в Казанлък се поставя начало на „околийско училище... в чест и памет на българските равноапостоли просветители св. Кирил и Методий“. Открито е на 1 септ. 1883 с 62-ама ученици и четирима учители. Развива се като педагогическо училище за подготовка на начални учители. През 1885/1886 учебна година се настанява в нова сграда, построена със средства, събрани от старото казанлъшко читалище „Просвещение“ и от местното Гимнастическо д-во. От 1896 курсът на обучение става четиригодишен. Учители са били Кр. Кръстев (известно време — и директор), А. Страшимиров, Кл. Карагюлев, Ст. Минчев, Алб. Гечев, Ст. Попвасилев, Ив. Т. Бракалов (шест години — и директор), Ем. Манолов, А. Букорещлиев, Хр. Стамболски, С. Доброплодни, Ат. Илиев, Б. Митов, Г. Пирьов. В продължение на 50 г. Казанлъшкото държ. педагогическо и образцово училище „Св. св. Кирил и Методий“ подготвя ок. 5000 просветни и културни дейци. В двора му е поставен първият бълг. паметник на Кирил и Методий, изработен от скулптора Ив. Топалов.

 

През 1942 Висшето търговско училище (Търговската академия) във Варна е наречено Висше училище за стопански и социални науки „Св. Кирил Славянобългарски“, а от 1946 до 1952 това име носи Варненският унив., който има два факултета — Фак. за стопански и социални науки и Технически фак.

 

На 15 септ. 1963 в Търново е открит Висшият педагогически инст. „Братя Кирил и Методий“ (от 1971 — Великотърновски унив. „Св. св. Кирил и Методий“) с четири специалности: бълг. филология, руска филология, история и изобразително изкуство. Първият му ректор е Ал. Бурмов. През 2001/2002 учебна година има седем факултета — Филологически, Историко-юридически, Педагогически, Философски,

 

 

244

 

Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“

 

Православен богословски, Стопански, Фак. по изобразително изкуство, с 58 специалности; обучават се 5550 редовни и 2535 задочни студенти. До 2001 включително са се дипломирали 37 414 специалисти. Изследователската дейност се насочва и организира от Научноизследователския сектор (създаден през 1975), други нейни звена са научноизследователските центрове и лаборатории. Традиционни за Университета са няколко комплексни научноизследователски проекта, по които има периодични международни и национални научни конференции, създават се документални колекции, библиографии, филмотеки, а материалите се издават в едноименни поредици: „Търновска книжовна школа“ (шест симпозиума, 1971—1999; до 2001 са издадени шест тома), „Състояние и проблеми на българската ономастика“ (шест конференции, 1989—1999; четири тома), „Проблеми на българската разговорна реч“ (шест конференции, 1990—2001; пет тома), „Българите в Северното Причерноморие“ (ежегодни конференции от 1991; седем тома). Университетът е домакин на научни форуми по въпроси на юриспруденцията, информатиката, икономиката, социалното дело и др. От 1964 в няколко серии (Литературознание, Езикознание, История, Педагогика, Изобразителни изкуства) излиза годишникът „Трудове на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Поредицата „Дейци на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ представя био-библиографии на преподаватели в Университета. През 1992 е основано университетското издателство „Св. св. Кирил и Методий“ — за научна, учебна, учебно-помощна, справочна, краеведска и художествена литература. В продукцията му са включени научните списания „Проглас“ (от 1992), „Архив за поселищни проучвания“ (от 1992), „Педагогически алманах“ (от 1993), „Епохи“ (от 1994), студентският литературно-научен алманах „Пир“ (от 1994). Основните библиотечни поредици на издателството са: „Проглас“ (за истор. литература), „Филология“ (за литературоведски и езиковедски изследвания), „Диоген“ (за философска литература), „Педагогическо знание“ (за педагогическа и дидактическа литература), „История“ (за историята на Б-я, Балканите и Европа). Комплексът от университетски сгради, разположен на северните и източните склонове на хълма Света гора, е изграден от 1967 до 1975 (архитекти: Б. Камиларов, Б. Боздуганова, Г. Дюлгерова, Б. Василев).

 

През 1964 в Кюстендил е открит полувисш Инст. за подготовка на учители по трудово обучение и рисуване „Кирил и Методий“ с двегодишен курс на обучение. През 1965 той е преместен в гр. Станке Димитров (дн. Дупница), като запазва името си; към него е присъединен като отдел тогавашният Инст. за начални учители в града.

 

По данни от „Единния класификатор на предприятията, организациите и учрежденията (ЕКПОУ) в НРБ“ през 1970 в Б-я имената на Кирил и Методий носят 992 У. з. По окръзи броят им е следният: Благоевградски — 102, Бургаски — 57, Варненски — 36, Великотърновски — 52,

 

 

245

 

Видински — 47, Врачански — 40, Габровски — 13, Кърджалийски — 59, Кюстендилски — 52, Ловешки — 13, Михайловградски (дн. област Монтана) — 35, Пазарджишки — 22, Пернишки — 35, Плевенски — 30, Пловдивски — 37, Разградски —21, Русенски — 19, Силистренски — 13, Сливенски — 23, Смолянски — 38, София-град — 13, Софийски — 56, Старозагорски — 41, Толбухински (дн. Добричка област) — 15, Търговищки — 37, Хасковски — 37, Шуменски — 23, Ямболски — 26.

 

И през следващите десетилетия на XX в. много нови образователни заведения избират за свои патрони Кирил и Методий. На 11 май 1981 Националната гимназия за древни езици и култури в София (открита през 1977) приема името „Константин-Кирил Философ“. Тя е първото съвременно бълг. средно училище, в което се изучава класическото културно наследство. Освен традиционните общообразователни дисциплини учебният ѝ план включва преподаването на старобълг., старогрц., лат. език, древен източен език, история на културата, на изобразителното изкуство, музиката, силно са застъпени западните езици и бълг. език и литература. От 15 септ. 1990 името „Св. Седмочисленици“ (Кирил и Методий и учениците им Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава) носи 7-о средно общообразователно училище в София, приемник на основаната през 1879 по идея на М. Дринов Първа софийска държ. девическа гимназия, с която се поставя началото на средното девическо образование в Б-я; по своята същност тя е първото бълг. педагогическо училище (до 1903 се дипломират 6143 учителки). От 1904 е гимназия и база за педагогическа практика на Софийския унив. „Св. Седмочисленици“ се нарича и едно от средните общообразователни училища в Пловдив. През 1996 е лицензирано частното основно училище с изучаване на английски език „Св. св. Кирил и Методий“ в София; от 2000 то се развива и като професионална гимназия. Софийската Профилирана гимназия с изучаване на чужди езици „Св. Методий“ съществува от 1998, когато е отделена от 142-о езиково средно общообразователно училище. Като първи чужд език в нея се изучават немски, френски, английски и испански; тя е единственото засега бълг. средно училище, в което вторият чужд език е славянски (руски, чешки, словашки, полски, украински, сърбохърватски); от 2000 е въведен профилът Европеистика с изучаване на чужди езици. През 2002 гимназията има 1600 ученици и 100 преподаватели.

 

На първоучителите са посветени и редица училища, откривани от втората половина на XIX в. от българи, живеещи извън бълг. етнически граници. През 1857 при бълг. метох в цариградския квартал Фенер е основано класно училище „Св. св. Кирил и Методий“, издържано от Бълг. община в Цариград и от дарения. Към него има и начално взаимно училище. Срокът на обучение във всяка от двете степени е тригодишен. Главни учители са били Т. Бурмов, архимандрит Григорий Немцов (по-късно митрополит Григорий Доростоло-Червенски), Ст. Изворски, Д. Павлов; учителстват и П. Е Славейков, Д. Македонски, Н. Шишеджиев и др. Училището дава добра общообразователна и езикова подготовка; ученическото д-во „Братска обич“ осъществява много културно-просветни начинания. Днес бълг. училище в Истанбул е запазило името на възрожденското.

 

През 1858 по молба на бесарабските българи молдовският княз Н. Богориди (българин от Котел) издава хрисовул за учредяване в Болград (дн. в Украйна) на Бълг. централно училище. Румънското правителство дало съгласието си за негови патрони да бъдат определени Кирил и Методий; от 1864 на 11 май се чества училищният празник, а на знамето на гимназията бил извезан надпис: „Славянски просветители Кирил и Методий“ (Титоров, Йов. Българите в Бесарабия. С., 1903, с. 187, 227). Директори на училището са С. Радулов, Д. Мутев, В. Берон, Т. Икономов и др. Срокът на обучение е седем години (три години прогимназиален и четири — гимназиален курс).

 

 

246

 

Печат на настоятелството на българската църква и училището „Св. св. Кирил и Методий“ в Букурещ, 1869 г.

 

Всички предмети се изучават на румънски и на български език. Броят на учениците до 1878 се движи от 110 до 173 души годишно. Между тях са Д. Греков, Д. Агура, Ол. Панов, Ал. Теодоров-Балан, Ст. Велинов и други културни, научни и държ. дейци. Като стипендианти на гимназията завършват виеше образование 19 души. В училищната печатница (създадена през 1861) до 1878 са издадени 61 книги, печатат се и пет периодични издания. Гимназията е основен фактор за поддържане на бълг. дух в региона. На 1 септ. 1993 тя е възстановена като бълг. училище с решение на Болградския районен съвет на народните депутати; дн. носи името на Г. С. Раковски, който е един от радетелите за основаването ѝ.

 

Бълг. училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Букурещ приема първите си ученици през септ. 1869. Учредено е в къща на ул. „Вергулуй“, продадена на главния му организатор — Добродетелната дружина, от Хр. Георгиев (на 11 май 1869 в същата сграда е осветен бълг. параклис с имената на равноапостолите). Идеята за двете бълг. духовни средища в румънската столица се обсъжда повече от десет години. Използват се средства, завещани от К. Тричков, Ф. Пандели, С. Пенов и др. и събрани от дарители — във в. „Отечество“ се съобщават имената на 118 спомоществователи, между които са митрополит Панарет Рашев (1000 жълтици), М. Бенли (500), Хр. Георгиев (400), Мих. Колони и А. Михайлов (по 200). През ян. 1869 Добродетелната дружина приема устав на църквата и училището; съставено е настоятелство (печатът му, с релефни изображения на Кирил и Методий и надпис „Настоятелство на българската църква и училище св. Кирила и Методия. Букурещ, 1869“, се съхранява в Църковния историко-археол. инст. при Бълг. патриаршия) и е изработен правилник, одобрен на 12 апр. Румънските власти дават разрешение за откриване на училището на 25 авг., в. „Отечество“ от 5 септ. 1869 съобщава за отварянето му и приканва всички букурещки българи да запишат децата си в него. Училището е начално, обучението се води на бълг. език, изучават се задължително румънски и факултативно — други чужди езици. Първият учител е Ал. Димитров, учителстват и Р. Блъсков, Хр. Ботев (една година, от есента на 1873), Ст. Ботев, от 1875 — К. Цанков и Мих. Паничерски (завършил Болградската гимназия). Училището съществува до 1878. През 1908 е възстановено по почин на архимандрит Никодим и други букурещки българи и с усилията на бълг. културно и благотворително д-во „Братство“. През 1948—1956 към него има интернат и педагогически курс, в който се подготвят учители за бълг. училища в Румъния. Няколко години след това е закрито от румънските държ. органи.

 

На 9 юни 1992 с Постановление № 476 на правителството на Молдова в Тараклия е учреден Педагогически колеж лицей — средно У. з. за подготовка на детски и начални учители и музикални ръководители за училищата с обучение на бълг. език. Открит е на 1 септ. 1992; помещава се в една от най-представителните сгради в града.

 

 

247

 

От 1994 носи името „Св. св. Кирил и Методий“. Директор от основаването му е П. Дериволков; за утвърждаване на българския му облик допринасят много първите преподаватели по бълг. език и литература Е. и В. Василеви, изпратени от Б-я. Обучението има две форми — педагогически колеж и теоретичен лицей. Приемът се извършва с конкурс след завършен IX клас, срокът на следване е петгодишен.

 

Всички сведения за У. з., приели за свои патрони имената на първоучителите, показват, че в Б-я е утвърдена изключително устойчива и продуктивна традиция Константин-Кирил и Методий да се възприемат и тачат като символи на бълг. просвета от зараждането ѝ до наши дни.

 

 

            Лит.:

·       Шопов А. Материали за българското възраждане в Македония. — ПСп, 18, 1885, с. 430—450;

·       Груев Й. Епархийското в Пловдив училище „Св. Кирил и Методи“. — БПр, 3, 1896, 7—8, с. 118—138; Юбилеен сборник на I Софийска държавна девическа гимназия. С., 1904, 115 с.;

·       Hачов Н. Цариград като културен център на българите до 1877 година. — СбБАН, 19, 1925, с. 88—100;

·       Юбилейна книга на В.-Търновската нар. мъжка гимназия „Св. Кирил“ по случай 50-годишнината от основаването ѝ и 75 год. от откриване на класното училище в гр. В.-Търново. Велико Търново, 1933, 137 с.;

·       Иванов К. Болградската гимназия. — Училищен преглед, 24, 1935, 3, с. 312—335;

·       Юбилеен сборник за 50-годишния живот и дейност на Казанлъшкото държавно педагогическо и образцово училище „Св. св. Кирил и Методий“. 1883—1933. Казанлък, 1935, 208 с.;

·       100 години ново българско училище в гр. Прилеп. 1843—1943. Скопие, 1943, 208 с.;

·       Св. Кирил Славянобългарски. Нарочен брой по случай тържественото откриване на университета във Варна, 27 февр. 1946, 10 с.;

·       100 години у-ще „Кирил и Методий“. 1855—1955. Търново, 24 май 1956, 4 с.;

·       Кирил и Методий — 24 май. 1857—1959. Юбилеен вестник. Издава Трета см. гимназия „Кирил и Методий“ — Пловдив, по случай патронния празник и 102 години от първото честване на славянските просветители, 2 с.;

·       Кулелиев Й. Нови данни за първото чествуване паметта на светите братя Кирил и Методий в Търново. — ДК, 41, 1961, 5, с. 21—22;

·       Дончев Д. Болградската гимназия през 1858—1878 г. — Известия на Педагогическия институт „Акад. Т. Самодумов“, 19, 1965, с. 203—233;

·       125 години просветно огнище. Юбилеен вестник на Нар. основно у-ще „Кирил и Методий“ — с. Кипилово, Сливенски окръг, по случай 125 години от основаването му. Кипилово, май 1965, 2 с.;

·       110 години училище Кирил и Методий — гр. В. Търново. 24 май 1966, 4 с.;

·       Столетен светилник. Юбилеен лист по случай 100-годишнината на осн. у-ще „Кирил и Методи“ в с. Обручище, Старозагорско. 24 май 1966, 8 с.;

·       100 години училище „Кирил и Методий“ — с. Борисово, Русенско. 1868—1968. 24 май 1968, 4 с.;

·       105 години народно основно училище „Кирил и Методий“ — с. Липница, Софийски окръг. 20 окт. 1968, 4 с.;

·       Юбилеен лист по случай 100 г. от основаването на у-ще „Кирил и Методий“, с. Дългоделци, Михайловградско. 24 май 1968, 2 с.;

·       90 години родно училище. Юбилеен брой. Издава 13-то осн. у-ще „Кирил и Методий“ — София. С., май 1969, 2 с.;

·       Пламъкът на солунския светилник. Сборник статии, спомени, документи и др. материали по случай 90 г. от създаването на Солунската българска гимназия и 50 г. от съществуването ѝ в Благоевград. С., 1970, 296 с.;

·       Светилник на просвета и родолюбие. 1880—1970. Юбилеен вестник. Издава Политехническа гимназия „Кирил и Методий“ (бивша Солунска). Благоевград, 20 май 1970, 6 с.;

·       130 години 60-то основно народно училище „Кирил и Методий“ — кв. Бенковски, София. 1842— 1972. Юбилеен брой. 8 с.;

·       Из донесението на руския консул в Битоля М. А. Хитрово до Η. П. Игнатиев за националното пробуждане на българите в Струга и Охрид и за заслугите на братя Миладинови. — В: Македония. Сборник от документи и материали. С., 1978, с. 211;

·       Петров П. Страници из героичния летопис на българското епархийско централно училище „Кирил и Методий“ в Пловдив. — Народна просвета, 1979, 6, с. 88—95;

·       Светилник. 100 години ПГ „Кирил и Методий“ (бивша Солунска). Юбилеен вестник. Благоевград, 21 май 1980, 8 с.;

·       Кръстев М. Гнездо на герои. — За буквите. Кирило-методиевски вестник, бр. 6, юни 1982, с. 12;

·       120 години огнище на просвета. Юбилеен сборник. Основно училище „Кирил и Методий“ — с. Чарган. Ямбол, 1982, 56 с.;

·       130 години училище „Кирил и Методий“, село Калипетрово. С., 1982, 60 с.;

·       Давидов А. Национално средище на висшето образование, науката и художественото творчество. Великотърновският университет „Кирил и Методий“ на 20 години. — Проблеми на висшето образование, 1984, 1, с. 42—45;

·       Пърличева О. Към светла бъднина. Български училища и читалища с имената на Кирил и Методий. — За буквите. Кирило-методиевски вестник, бр. 10, апр. 1985, с. 11;

·       Кръстев А. Св. Кирил и Методий — патрони на храмове, училища и читалища в България от Възраждането до днес. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 238—248;

·       Българската църква и училището в Букурещ. Сборник по случай 125 години от създаването на църквата и училището. С., 1994, 240 с.;

·       125 години българска църква и училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Букурещ. С., 1997, 24 с.;

·       Миланов Е. Просветното дело сред българските общности зад граница в периода 1990—2002 година. — Български език и литература, 42, 2002, 1, с. 3—14.

 

Олга Пърличева, Петрана Колева

 

 

248

 

 

    (10). УЧЕНИЦИ НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ. Съвременните научни познания за сътрудниците на слав. първоучители почиват предимно върху информацията на кирило-методиевските извори. По тази причина те са във висока степен достоверни, но същевременно недостатъчно пълни и конкретни, много често и хипотетични, включително и в представите за най-близките ученици на солунските братя. Безспорни са няколко положения: в своята епохална мисионерско-просветителска дейност сред славяните Константин-Кирил и Методий са имали винаги до себе си предани и опитни сподвижници; за тях в изворите се споменава, когато се отбелязват най-важните моменти от развитието на Моравската мисия; първостепенни историко-литературни паметници, свързани със събития от бълг. минало, както и собствените книжовни прояви на някои от учениците доказват, че те не напускат избраното поприще и след смъртта на своите учители, поради което стават и първите носители на кирило-методиевските традиции.

 

По повод на създаването на слав. азбука и на първите преводи на богослужебни текстове от гръцки на старобълг. език в ЖК (гл. 14) се съобщава, че Константин Философ предварително се отдал на молитва заедно „с другите си сътрудници“ (съ инѣми поспѣшникы), а в ЖМ (гл. 5) се говори за хора „със същия дух“ като този на двамата братя (тогоже доуха, ѥгоже и си). Двете ценни текстови свидетелства, предполагаемата продължителност на работата около сътворяването на глаголицата и проучванията на някои тенденции от вътрешната политика на виз. императорски двор спрямо подвластното му слав. население са основание за допускането, че кръгът от Кирило-Методиеви сътрудници е бил оформен в основната си част още преди Моравската мисия; между първите от тях е имало както гърци, така и славяни, а на път за Велика Моравия Кирил и Методий са взели със себе си и помощници от средите на бълг. славяни. Това изследователско становище е изложено с достатъчно аргументи у А.-Е. Тахиаос (1971). Като приема основната насока в разсъжденията на Ив. Дуйчев (1957) за намеренията на виз. държавни и църковни власти през първата половина на IX в. да съдействат за създаването на слав. азбука, той предполага, че най-ранните следи от кръга съмишленици на двамата братя трябва да се търсят в манастира на планината Олимп в областта Витиния, в който Методий пребивава като монах и е посетен от своя брат. Първоначалният организатор на този книжовнически кръг, смята Тахиаос, е бил Методий. Своите ученици той е подбирал от слав. област, където преди това е бил управител. Първите преведени богослужебни текстове са били предназначени за слав. население на Витиния и на темата Опсикия в Мала Азия; в тях по времето на имп. Юстиниан II (685—695) са били разселени славяни от района на Солун, а след 762 — и от Б-я. Тахиаос допуска, че Климент Охридски е потомък на това бълг. изселническо население. Един от доводите му за участието на сътрудници в ръководената от първоучителите работа са непреведените грц. народни думи в познатите днес старобългарски (у Тахиаос „старославянски“) текстове, както и формата на някои слав. думи, разкриващи привична употреба на грц. простонароден език. Размислите в този дух намират подкрепа и в един косвен, но убедителен аргумент — част от характеристиката, с която архиепископ Теофилакт Охридски прославя агиогероя в Пространното житие на Климент Охридски:

 

„Той си поставил за образец на своя живот великия Методий и се грижел и се молел да не се измами, когато му подражава... Защото, както никой друг, той знаел живота му, тъй като от младежки и юношески години го придружавал и видял с очите си всичките дела на своя учител“

 

 

249

 

 (Милев, Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 131).

 

Обобщеният образ на учениците е неотделим фабулен елемент в Пространните жития на Кирил и Методий. Според ЖК веднага след като приема виз. мисионери, княз Ростислав „събира“ ученици и им ги предава за обучение; след четиридесетмесечен престой в Моравия първоучителите тръгват за Рим — „да посветят учениците си“; по време на пребиваването си при княз Коцел те подготвят „около петдесет ученика“ за работа със слав. книги (гл. 15; същият брой е посочен и в Успение Кирилово); папа Адриан II нарежда на епископите Формоза и Гаудерик „да посветят славянските ученици“; в продължение на три дни след церемонията посветените ученици участват в тържествени богослужения на слав. език. „А Философът — разказва житиеписецът — не преставаше да отдава, заедно със своите ученици, достойно хвала на Бога за това“ (гл. 17). Присъствието на учениците се долавя и в предсмъртната молитва на Константин-Кирил:

 

„Господи Боже мой,... запази твоето вярно стадо, над което беше поставил мене непотребния и недостоен твой раб... Тези, които ти ми беше поверил, предавам ти ги като твои...“ (гл. 18).

 

ЖМ съдържа една неразгадана до днес фраза във връзка с протичането на Моравската мисия:

 

„И като изминаха три години, те се върнаха от Моравия, след като изучиха ученици“ (гл. 15).

 

За сметка на това обаче Житието е по-конкретно в сведението за посветените в Рим слав. ученици: ръкоположени са „трима свещеници и двама четци“. За Методиеви ученици се споменава и в посланието на папа Адриан II до западнослав. князе Ростислав, Светополк и Коцел (цитирано е в гл. 8), с което папата известява, че изпраща Методий в земите им като свой легат. Когато най-вероятно през втората половина на 881 моравският архиепископ посещава Цариград, придружава го група от учениците му; възнаграждавайки го с похвали за учението му и с богати дарове, императорът задържа „от учениците му един свещеник и един дякон заедно с книгите“ (гл. 13). В последните години от живота си Методий превежда за шест месеца от гръцки на славянски всички библейски книги „в пълнота, с изключение на Макавеите“ с помощта на двама от учениците си — „свещеници, добри скорописци“ (гл. 15). Може да се приеме, че Житието предава правдоподобно този епизод, но помощниците не са били двама, а трима: при транслитерирането на първоначалния текст от глаголица на кирилица е настъпила промяна, защото не е взета под внимание разликата в числената стойност на буквата в в двете азбуки (Р. Матиесен, 1967). Предусещайки смъртния си час, Методий посочва измежду учениците си своя заместник — моравеца Горазд (единственият случай на ученик с име в двете жития). В заключението на преден план са пак учениците, които погребват с „подобаващи почести“ своя учител. Житиеписецът добавя и молитва от тяхно име, сливайки се с тях (молитвените слова са в I л. мн. ч.) — похват колкото традиционен, толкова и произтичащ от конкретната истор. ситуация.

 

Известни са две изворови уточнения за броя на Кирило-Методиевите ученици — посочването „около петдесет“ за онези от тях, които били от земите на Коцел, и твърдението на архиепископ Теофилакт, че непосредствено след смъртта на Методий за неговите дела свидетелствал „и големият брой свещеници, дякони и иподякони, които, 200 на брой, той, умирайки, оставил в областта на своята църква. Ако са били толкова много само духовните лица — продължава Климентовият биограф — нека си представим колко е било голямо числото на миряните“ (Милев, с. 99). В друг контекст той употребява израза „православното множество Методиеви ученици“

 

 

250

 

Лято 885. Картина от Св. Русев, 1985 г.

 

 (гл. 8; като „множество“ те са представени и в Успение Методиево), на трето място ги нарича „помазаници“ и отново заявява, че „изобщо не били малко, защото само служителите на олтара били двеста души, както вече казахме“ (гл. 12). На фона на така подчертаните организаторски усилия на моравския архиепископ и като се има предвид, че мисията на солунските братя продължава повече от двадесет години, може да се твърди, че без да са буквално точни, тези сведения не са преувеличени.

 

Странно е, че при това плътно присъствие на несъмнено голям брой съратници в житейския път на първоучителите, в книжовни паметници са съхранени имената на малко от тях: Горазд, удостоен с високата чест да заеме мястото на великия си учител на архиепископската катедра, защото по негова преценка бил „начетен добре в латинските книги и правоверен“ (ЖМ, гл. 17); Климент Охридски, Наум Охридски и Ангеларий, намерили убежище в Б-я след разгрома на Слав. църква и слав. просветно дело в Моравия; Сава и Лаврентий, често неразграничавани от изследователите като две различни лица поради неяснотата при изреждането на Кирило-Методиевите ученици в Пространното житие на Климент Охридски; Константин Преславски, определен изрично като „Методиев ученик“ в приписката на старобълг. книжовник Тудор Доксов от 907.

 

 

251

 

За всеки от тях вести се съдържат в повече от един документален извор. Като се изключи Константин Преславски, останалите петима — Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава (Лаврентий), заедно с Кирил и Методий са увековечени и като Седмочисленици — сборен образ, емблематичен за състоянието на култовете, за цялостния духовен живот и народностните устои на южните славяни откъм XIII в. до наши дни.

 

В Поменика от манастира Райхенау, най-ранния от кирило-методиевските извори, са вписани с латиница, с един и същ почерк и еднакво мастило имената на Кирил (сред починалите монаси), на Методий и на шестима негови ученици: Хоранзанус, Игнатиус, Лео, Йоахим, Лазарус и Симон. Специалистите приемат, че това са лицата, придружавали слав. първоучител по време на неговото заточение в манастира. Имената на Методий и сподвижниците му са повторени на още едно място в книгата, с грц. букви и с някои разлики: Методиос, Леон, Игнатиос, Иоакин, Симеон, Драгане. Второто записване е по-късно, може би от авг. 873; не е изключено да е автограф на някой от учениците, дори на самия Методий. Идентификацията на документираните по този начин личности е трудна. Съществува предположение, че Хоранзанус е транскрибираното с латиница име Горазд, а Драгаис и Лазарус са форми на едно и също име (А. Цетлер, 1983). Възможно е Лазарус да е монахът Лазар, съобщил на папа Йоан VIII за незаконното задържане на Методий, поради което заплаща с живота си (за участта му съобщава самият папа в писмо до Павел Анконски от май 873). Т. Вашилевски (1992) изгражда хипотеза, основана на практиката за съвместяване на две имена — светско (кръщелно) и монашеско. Като изключва Горазд, който според него не е бил в групата на заточените слав. духовници в Райхенау, Лазарус, споменат само в лат. вариант на записа, и Драгаис, защото не е сигурен дали с тази дума е означено име, той предлага идентификация за четирима от слав. мисионери и виз. поданици, фигуриращи в Поменика със светските си имена: Лъв е Лаврентий, Симеон е Сава, Игнатий е Климент, Йоакин е Наум или Ангеларий. И четиримата са получили монашески имена едва преди смъртта си, какъвто е случаят с Константин-Кирил.

 

В съвременни историографски трудове като ученик на Методий е окачествен свещеникът Славомир, оглавил през 871 народното въстание във великоморавската държава срещу господството на немските маркграфове. По това време Ростислав вече е свален от престола, а Светополк е в тъмница по заповед на Лудвиг Немски (Советская историческая энциклопедия. 3. Μ., 1963, с. 254). За ученик или само доверен човек на моравския архиепископ с известни резерви (поради недоказаната истор. достоверност на образа) се приема и свещеникът Каих, споменат в Кристиановата легенда във връзка с мотива за покръстването на чешкия княз Борживой от Методий в двора на княз Светополк. Според легендата князът приема християнството заедно с 30 свои дружинници. При връщането му в Чехия Методий му „придал“ Каих, който се установил в Леви Храдец и построил църква с патрон св. Климент Римски (Д. Тржештик, 1985, с. 163, 165—166).

 

Трагичните събития, които определят съдбата на Методиевите ученици след 6 апр. 885, са възпроизведени обстойно в Пространното житие на Климент Охридски — в съзвучие с агиографските канони, но и с фактологическа осведоменост, възхождаща очевидно към надеждни стари източници. Става ясно, че непреодолим догматически и политически натиск, съпроводен с тежки репресии, прогонва от Великоморавското княжество виз. мисионери. В Житието отчетливо е заявено, че те съзнателно се разпръсват в различни посоки.

 

 

252

 

Първоучителите. Картина от М. Генова, 1985 г.

 

В наше време не е възможно да се възстановят точните маршрути на всички групи от ученици. Но богатата научна проблематика около кирило-методиевските традиции в Чехия, Словакия и Полша, в Словения и Хърватия доказва, че в основата им са контактите с озовалите се в тях преки ученици на първоучителите, които подготвят почвата за работа на по-късни приемници и поддръжници на слав. просветна кауза (В. Щефанич, 1963; И. Петрович, 1988; Д. Кашич, 1989; Б. Велчева, 1999; М. Младенова, 1999). Не е случайна фразата във Второто старобълг. житие на Наум Охридски за учениците на солунските братя:

 

„Те дадоха [на народа] и благослов, и радост и сетне се разпръснаха — едни по Мизия, а други по Далмация и Дакия и навсякъде преумножиха стократно словото божие“

(Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 82; този паметник е единственият извор, който загатва за дейност на учениците в областта Дакия, дн. в пределите на Румъния).

 

Не е известно при какви обстоятелства завършва живота си Горазд. По този въпрос са създадени коренно различни логически построения. Две възможности обсъжда напр. Фр. Кметович (1994): Светополк е можел да прогони учениците на слав. апостол от южнослав. произход, но не се е осмелил да отстрани от княжеството съотечественик, зад когото може би е стоял влиятелен род; Горазд е бил сред бежанците, насочили се към Южна Полша, и е отседнал във Виелица, където е продължил мисионерската си дейност. Представители на по-старите поколения слависти са лансирали хипотезата, че Горазд попада в албански земи. Основания за това се извличат главно от преданието, че мощите му се пазят в гр. Берат, както и от поддържания култ към него сред местното население (Д. Калев, 1970). Като се има предвид обаче ожесточението, вложено в цитираните от Теофилакт думи на немски духовници за Горазд: „ ... ако му се позволи да живее, Методий би оживял за нас“, не е изключено той да е намерил смъртта си още в Моравия.

 

Първото старобълг. житие на Наум Охридски съдържа важно известие за по-младите Кирило-Методиеви ученици:

 

„ ... еретиците едни мъчиха много, а други — презвитери и дякони — продадоха на евреите срещу заплащане. Евреите ги взеха, та ги отведоха във Венеция. И когато ги продаваха, по божия промисъл дойде тогава от Константиновия град във Венеция царски служител по царска работа. И узнал за тях, царският служител откупи едни, а други взе така, отведе ги в Константиновия град и съобщи за тях на цар Василий. И пак ги поставиха в техните чинове и санове — презвитери и дякони — каквито бяха и преди, и им дадоха издръжка. И никой не умря в робство, но едни,

 

 

253

 

покровителствани от царете, починаха в Константиновия град, а другите, дошли в българската земя, починаха в голяма почит“ (Стара българска литература, 4, с. 80).

 

Напълно приемливо е допускането, че Константин Преславски пристига в Б-я по този път. Не може да се отхвърли и предложеното от Е. Георгиев (1955) решение: Константин е единият от задържаните през 881 в Цариград Методиеви ученици (свещеникът), който по-късно (може би и преди 885) преминава в Б-я.

 

Климент, Наум и Ангеларий се добират до северозападната бълг. граница по Дунав, като „свързали три дървета с липово лико“. Мъчителното им пътуване се отнася към края на 885 или пролетта на 886. Ценните подробности във връзка с него са изложени пак в Теофилактовото житие. Един от най-значителните акценти на повествованието засяга душевното състояние на тримата страдалци. Докато търсели спасение за себе си, те

 

„закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие“.

 

Следват подробности за посрещането им от граничния управител, за бързото им прехвърляне в столицата Плиска, за разговорите с княз Борис I. Предполага се, че в тези срещи бълг. владетел е изяснил окончателно плановете си за широка книжовно-просветна и църковноорганизаторска работа, която да бъде в подкрепа на направения преди две десетилетия цивилизационен избор. Житиеписецът съобщава, че Ангеларий починал скоро след пристигането си. Климент и Наум поемат задълженията си на учители и книжовници. Двамата застават в центъра на устремен духовен подем, чиято същност е приобщаване към ценностната система на християнството. Темповете и мащабите на процеса са решаващи както за консолидирането на бълг. народност, така и за бъдещето на обширни региони от източноправославната общност.

 

Константин-Кирил и Методий с учениците си. Художник М. Климчак, 1979 г.

 

Поради това е оправдано да се твърди, че значението на Кирило-Методиевата мисия се обуславя „не толкова от началното ѝ конфесионално-политическо предназначение, колкото от уникалните културноисторически резултати, проявили се именно на българска почва“ (Д. Поливянний, 2000, с. 33—34). Вж. и Епархия на Климент Охридски, Жития на Наум Охридски, Климент Охридски в българската художествена литература, Климент Охридски в изобразителното изкуство, Кратко житие на Климент Охридски, Охридско книжовно средище, Преславско книжовно средище, Служби за Климент Охридски, Химнография старобългарска.

 

 

            Лит.:

·       Шафарик П. Й. Расцвет славянской письменности в Булгарии. — ЧОИДР 3, 1848, 7, отд. 3, с. 37—59;

·       Малышевский И. Судьба славянской церкви в Моравии и Паннонии при учениках свв. Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 27, 1886, 3, с. 417—456; 5, с. 73—110; 6, с. 198—230;

 

 

254

 

·       Sаsinek F. Osud Gorazda a soudruhů. — In: Sborník Velehradský. 6. Praha, 1896, p. 133—141;

·       Jагић В. Изагнаници из Моравске после смрти Методијеве. — Браство, 17, 1923, с. 19—36;

·       Златарски В. И. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 202—277, 342—356 (2 изд. 1971, с. 210—279, 338—350);

·       Grivес F. Žáci slovanských apoštolů. — Apostolat sv. Cyrila a Metoděje, 29, 1938, p. 307—311;

·       Георгиев Е. Пренасянето на Кирилометодиевата книжовна традиция от Велика Моравия в България. — В: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан. С., 1955, с. 203—212;

·       Дуйчев Ив. Въпросът за византийско-славянските отношения и византийските опити за създаване на славянска азбука през първата половина на IX век. — ИИБИ, 7, 1957, с. 241—267;

·       Сisаrž В. А. Metodějovi žáci na Balkáně a ohlasy jejich díla v Chorvatsku. — Náboženská revue, 34, 1963, 1—2, p. 53—62;

·       Lacko M. Sv. Cyril a Metod. Rím, 1963 (2 изд. 1969, p. 193—211);

·       Stefanić Vj. Tisiću i sto godina od Moravske misije. — Slovo, 13, 1963, p. 5—42;

·       Станислав Я. Имало ли е в Словакия старобългарска култура през IX век? — ЕЛ, 19, 1964, 6, с. 37—46;

·       Sоulis G. C. The Legacy of Cyril and Methodius to the Southern Slavs. — Dumbarton Oaks Papers, 19, 1965, p. 19—43;

·       Mathiesen R. An Emendation to the Vita Methodii, XV, 1. — Зборник за филологију и лингвистику, 10, 1967, с. 51—53;

·       Kodov Ch. L’oeuvre littéraire des disciples des Saints Cyrille et Méthode en Bulgarie. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 2, p. 265—287;

·       Kaлев Д. Св. Горазд, славянски просветител. С., 1970, 67 с.;

·       Маrеš F. V. Die Namen des Slavenapostels Methodius von Saloniki und seiner Gefährten im Verbrüderungsbuch des Reichenauer Klosters. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 107—112 (същото на чешки ез.: Jména apoštola Slovanů Metoděje soluňského a jeho druhů v knize bratrstva kláštera v Reichenau. — In: Mareš F. V. Cyrilometodějská tradice a slavistika. Praha, 2000, p. 230—234);

·       Taхиаос A.-E. Создание и деятельность литературното круга Константина-Кирилла до Моравской миссии. — ККФ 2, с. 285—293;

·       Богдановић Д. Историја старе српске књижевности. Београд, 1980, с. 120—124;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 51—61;

·       Минчева А. Към въпроса за Кирило-Методиевите традиции в дейността на преславските книжовници. — ЕЛ, 37, 1982, 6, с. 29—39;

·       Шиваров Н. Някои творческо-съзидателни моменти от дейността на Кирило-Методиевите ученици и последователи по времето на св. княз Борис и цар Симеон. — ДК, 63, 1983, 3, с. 1—13;

·       Zеttlеr А. Cyrill und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — Frühmittelalterliche Studien, 17, 1983, p. 280—298;

·       Бернштейн С. Б. Константин-Философ и Мефодий. Μ., 1984, с. 128— 144;

·       Буюклиев Ив. Следите от Кирило-Методиевата традиция в старополски. — В: Кирило-Методиевите традиции в славянските езици (Първи полско-български сборник). С., 1985, с. 15—17;

·       Добрев Ив. Кирило-Методиевите ученици през първите години след пристигането им в България (886—893). — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 129—160;

·       Пейчев Б. Имената на Методий, Кирил и учениците им в „Книгата на побратимените монаси от Райхенау“. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 136—140;

·       Тржештик Д. Великая Моравия и возникновение государства Пржемысловцев (Святополк и Борживой). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 163, 165—166;

·       Джонов Б. Zettler А. Cyrill und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch. (Frühmittelalterliche Studien, 17, 1983, p. 280—298) (рец.) — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 133—135;

·       Каймакамова М. Културнопросветната дейност на Кирило-Методиевите ученици в България (886 г. — началото на X в.). — ИП, 42, 1986, 10, с. 18—31;

·       Тот И. Малоизвестный латинский источник о деятельности учеников Мефодия в Венгрии в начале XI в. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 48—54;

·       Бернap R. За учениците на Методий. — ЛМ, 31, 1987, 7, с. 3—4;

·       Георгиев П. За началото на славянската просветна и книжовна дейност в България (886— 893 г.). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 291—303;

·       Leśny J. Konstantyn i Metody apostołowie słowian. Dzieło i jego losy. Poznań, 1987, p. 70—87;

·       Федep U., P. Hовак. За приноса на Методиевите ученици в тълкувателната литература. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 304—310;

·       Хоргоши Э. Упоминание о последователях (учениках) Мефодия в труде святого Геллерта, венгерского епископа-мученика XI в., „Deliberatio supra Hymnum Trium Puerorum“. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 383—388;

·       Petrović I. Prvi susreti Hrvata s ćirilometodskim izvorištem svoje srednjovjekovne kulture. — Slovo, 38, 1988, p. 5—54;

·       Попов Г. Книжовното наследство на Кирило-Методиевите ученици. — ЛМ, 32, 1988, 1, с. 3—8;

·       Zettler А. Bemerkungen zur Deutung und zum Quellenwert der Einträge im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — Symposium Methodianum, p. 367—379;

·       Кашич Д. Кирилло-Мефодиевская традиция у сербов с IX по XII век. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. С., 1989, с. 91—96;

·       Темелски Хр. Заточение на св. Методий и неговите ученици в Швабско. — ИП, 46, 1990, 5, с. 44—53;

·       Динеков П. Кои са били учениците на Кирил и Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 5—10;

·       Вашилевски Т. Двойните имена — светските (кръщелните) и монашеските — на славянските апостоли Константин-Кирил и Методий и въпросът за идентификацията на членовете на манастирското братство, заточени заедно с Методий в Райхенау. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 1, р. 18—25;

 

 

255

 

·       Петканова Д. Старобългарска литература IX—XVIII век. 2 прераб. изд. С., 1992, с. 136—192;

·       Kmietowicz F. Kiedy Kraków był „Trzecim Rzymem“. Białystok, 1994, p. 24—32;

·       Димков H. Kora идват Кирило-Методиевите ученици и кои книжовни центрове организират? — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 91—108;

·       Стойкова А. Първоучителят Методий. С., 1995, с. 81—83, 88;

·       Judák V. Sv. Svorad-Andrej a Beňadik — pokračovatelia cyrilometodskej myšlienky. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Bratislava, 1996, p. 98—102;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 133—136;

·       Илиевски П. Хр. Светила незаодни. Словенските првоучители и нивните ученици. Скопје, 1999, 464 с.;

·       Младенова М. Кирило-методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., 1999, с. 54—57;

·       Πолывянный Д. И. Культурное своеобразие средневековой Болгарии в контексте византийскославянской общности ІХ—ХV веков. Иваново, 2000, с. 30—44;

·       Флоря Б. Н., А. А. Турилов, С. А. Иванов. Судьбы Кирилло-Мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия. СПб., 2000, 315 с.;

·       Попов Г. Химнографското творчество на Кирило-Методиевите ученици. — Богословска мисъл, 6, 1—4, с. 5—20;

·       Йовчева М. Гимнографическое наследие кирилло-мефодиевских учеников в русской книжности. — Древняя Русь, 2 (8), июнь с. 100—112;

·       Кръстанов Тр. Сава Седмочисленик — старобългарски книжовник и светец от ІХ—Х век. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 176—195;

·       Попов Г. Византийската химнографска традиция и песнотворческите прояви на Кирило-Методиевите ученици. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 370—381;

·       Тот И. Светите братя Константин-Кирил и Методий. 2 изд. С., 2002, с. 202—223;

·       Федер У. Защо и как да се установят идиолектите на Кирило-Методиевите ученици? — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 9—24;

·       Попов Г. Акростих в гимнографическом творчестве учеников Кирилла и Мефодия. — In: La poesia liturgica slava antica. Древнеславянская литургическая поэзия. XIII Congresso Internazionale degli Slavisti (Lubiana, 15—21 Agosto 2003). Blocco tematico № 14. Relazioni. Roma-Sofia, 2003, p. 30—55;

·       Чешмеджиев Д. Бележки върху култа на Свети Седмочисленици в средновековна България. — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 425—443.

 

Лиляна Грашева

 

 

    УЧИТЕЛНО ЕВАНГЕЛИЕ — вж. Константин Преславски.

[Previous] [Next]

[Back to Index]