Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__Т_

 

  1. Т  (П. Илчев, Б. Велчева)  25
  2. Таврика, Таврия, Таврида  27
  3. Тандарич, Йосип (Tandarić, J.) (4.I.1935–23.I.1986)  (Н. Гагова)  27
  3б. Таркан  (Ил. Илиев)  30

  4. Тарнанидис, Йоанис (Ταρνανίδης, Ἰ.) (17.II.1939)  (П. Янева)  30
  5. Тахиаос, Антониос-Емилиос (Τάχιάος, Ἀ.-Αἰμ.)  (А. Милтенова)  35
  6. Теодор Студит (Θεόδωρος ὀ Στουδίτης) (759-11.XII.826)  (К. Иванова)  39
  7. Теодора (неизв.–11.II.867) – виз. императрица  (Ел. Велковска)  42
  8. Теодоров-Балан, Александър Стоянов (15/27.X.1859–12.II.1959)  (Р. Русинов)  44
  9. Теоктист, логотет (неизв.–20.XI.855)  (Ел. Велковска)  48
10. Теофил (неизв.–20.I.842)  (Ел. Велковска)  50
11. Теофилакт Охридски, Теофилакт Български (преди 1055–след 1126)  (Ил. Илиев)  53

      - Тетраевангелие — вж. Евангелие

      - Тивериупол — вж. Струмица
12. Тѝпик (грц. τυπικόν)  (Ел. Велковска)  57
13. Ткадълчик, Войтех (Tkadlčík, V.) (8.II.1915–25.XII.1997)  (Ив. Павлов, Д. Атанасова)  60

      - Тодор Доксов — вж. Тудор Доксов
14. Томислав (Tomislav) (неизв.–ок. 928)  (Илия Илиев) 63
15. Томсън, Франсис (Thomson, F.)  (М. Петрова)  65
16. Томшич, Франце (Tomšič, F.) (20.III.1905–5.V.1975)  (Л. Лашкова, Ел. Томова)  69
17. Тончева, Елена Борисова (26.VI.1933)  (Н. Янова)  73
18. Тот, Имре (Tóth, I.) (21.IV.1932)  (Б. Мирчева)  75
19. Тотев, Тотю Косев (22.XII.1930)  (Павел Георгиев, Хр. Трендафилов)  80
20. Традиции кирило-методиевски извън българските земи:

 - Чехия и Словакия  (М. Младенова)  84;

 - Полша  (Ив. Гугуланова)  94;

 - Сърбия  (Кл. Иванова)  100;

 - Хърватия  (Н. Гагова)  108;

 - Словения  (Ел. Томова)  114;

 - източнослав. земи  (Цв. Ралева)  119;

 - Румъния (Св. Николова)  132;

 - други неслав. земи (Унгария)  (Н. Гагова)  142;

 - гъркоезични  (Сл. Бърлиева)  146.
21. Тракия (грц. Θρᾴκη, lat. Thracia)  (П. Коледаров)  151
22. Траутман, Райнхолд (Trautmann, R.) (16.I.1883–4.XI.1951)  (Р. Златанова)  155
23. Требник, Молитвеник (грц. εὐχολόγιον)  (М. Цибранска)  157
24. Трендафилов, Христо Петров (6.I.1952)  (Д. Димитрова)  161
25. Триезична ерес, триезична догма, триезична теория, триезичие  (К. Куев)  163
26. Триод (грц. τριῴδιον)  (Г. Попов)  169
27. Триоден фрагмент с глаголическа приписка, Фрагмент на Кодов, Ресенски фрагмент  (Г. Попов)  178
28. Трифонов, Юрдан (Ю.Т. Цветков) (28.II.1864–16.IV.1949)  (П. Пенев)  180
29. Трифунович, Джордже (Трифуновиђ, Ђ.) (13.IV.1934)  (Н. Гагова)  183
30. Троицки, Сергей Викторович (Троицкий, С.В.) (14.III.1878–25.XI.1972)  (М. Райков)  186
31. Тропар (грц. τροπάριον)  (М. Йовчева)  189
32. Трост, Клаус (Trost, K.) (20.VII.1934)  (Р. Златанова)  192
33. Трубецкой, Николай Сергеевич (16/28.IV.1890–25.VI.1938)  (Л. Стефова)  196
34. Тудор Доксов, Тодор Доксов (IX–X в.)  (П. Ковачева)  200
35. Туницки, Николай Леонидович (Туницкий, Н.Л.) (17/29.IX.1878–1934)  (С. Райчинов)  202
36. Турилов, Анатолий Аркадиевич (23.V.1951)  (Кл. Иванова)  205
37. Тълковна палея  (Т. Славова)  209
38. Тъпкова-Заимова, Василка Кирилова (7.VIII.1924)  (Ан. Милтенова)  213

 

 

    (1). T — двайсет и първата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо съответният знак, наречен тав, е последен; в грц. азбука τ е веднага след σ). Нарича се тврьдо (прилагателно име в ср. р. или наречие ‘твърдо’). И в двете старобълг. азбуки има числена стойност 300, както е и в грц. числена система. Това е последният знак, за който е документирано числено значение в старобълг. глаголически ръкописи. Начертанието за глаголическо т се отнася към сравнително простите буквени конструкции: хоризонтална двойка петлици, съединени в най-високите си вътрешни точки чрез също така хоризонтално щрихче (сх. ). Фигурката има общо взето вертикална симетрия, а се противопоставя на повечето от другите глаголически начертания по това, че не е двуетажна — частите ѝ са разположени една до друга, а не една над друга. В това отношение тя стои най-близо, от една страна, до фигурката за ш, а от друга, до начертанията за в и д (респ. ж) в техния сплескан вариант.

 

Големината на петлиците, освен едноетажността, е най-интересната особеност на глаголическото т. По правило знакът има най-големите петлици, които изобщо може да се намерят в глаголицата; въпреки това като цяло начертанието е по-ниско от другите знакове, а в Киевските листове заема съвсем тясна ивица — буквата виси от горната линия, без да достига нивото на който и да било друг знак (тип ). Точно в този вид и така поставен, т-знакът не се среща в никой от другите глаголически ръкописи (освен — и то по изключение — в силно сплескания ъгловат почерк на Охридските листове). За основно трябва да се смята онова начертание, което винаги е свързано със средната редова ос и обикновено докосва още една от другите — било горната, било долната. В това отношение е отново налице паралелът с ш-начертанието.

 

Високо е положението на знака в Зогр. ев. (включително в интерполираната част), Map. ев., Клоц. сб., Син. пс., обикновено и в Охридските листове; в тези ръкописи горната линия на буквата лежи върху горната хоризонтала, а най-ниските водоравни части са разположени съвсем малко над долната ос. Другата възможност — когато фигурката е поставена върху долната редова линия и не стига до горната — може да се срещне на различни места, но навсякъде като изключение, освен в Рилските глаголически листове. Междинна позиция заема фигурката в Асем. ев. — тя не докосва нито горната, нито долната ос, а е ориентирана само към средната.

 

Тъй като петлиците в състава на т-знака са единственият абсолютно необходим буквен компонент, а при това са и по-големи, това се е отразило донякъде и върху формата им: те никога не се превръщат в същински кръгчета и чертиците, респ. дъгичките, които ги изграждат, се виждат по-ясно, отколкото при петлиците на останалите знакове. От краищата на лявото горно щрихче се спускат надолу две линийки, които може да са успоредни, напр. в Клоц. сб., Син. евх., Охридските листове и в някои по-късни текстове, но може и да се раздалечават надолу, както е в Асем. ев., Зогр. ев., Map. ев., Рилските глаголически листове (сх. ), а може и да се доближават (сх. ), но това е по-рядко и само в отделни ръкописи, като Клоц. сб., Син. евх., спорадично и другаде. Впечатлението за окръгленост се създава, когато тези чертици, включително и долната, са дъговидни; това е най-характерно за Асем. ев. (сх. ). Интересна е формата

 

 

26

 

на лявата петлица в Зогр. ев. — тя понякога е разностранен четириъгълник или петоъгълник (сx. ). Дясната петлица се рисува по-небрежно и почти винаги е не само по-дребна (освен в Син. евх.), но и по-окръглена, особено в Асем. ев., където може да се доближи до окръжност. При по-нататъшния си развой начертанието на т става все повисоко, докато запълни цялото редово пространство и се изравни с петлиците от състава на други знакове (за е, ж и т.н. в хърватската глаголица, срв. напр. и честата лигатура там = тв). За евентуалната мотивировка на глаголическия т-знак и за възможните му връзки с други буквени начертания вж. Глаголица.

 

С фонетично значение на т в глаголицата след средата на X в. се явява, макар все още съвсем рядко, и виз. буква θ (тита) — по веднъж в Зогр. и в Map. ев., но значително по-често в Асем. ев. В това се проявяват наченките на влияние от страна на виз. графика върху старобългарската, което се засилва по-късно, особено в развоя на кирилицата. Знакът тита се пише изключително в чужди думи, главно по-редки лични имена или топоними (срв. единичните өома — Йоан 21: 2 в Зогр. ев., отъ виөсаидъı — Йоан 1: 45 в Мар. ев., но и виөаниѣ, виөлеемъ, виөсаида, гавваөа, голгоөа и др. в Асем. ев., където се срещат и өома, звателна форма марөо, а иначе марта, и т. н.). Без съмнение буквата тита не е фигурирала в първоначалната глаголица.

 

В синайските паметници се намира и виз. унциално Т (тау), напълно еднакво с което е и кирилското т. Всъщност тази буква се среща най-много само в Син. пс., около 60 пъти, обикновено в заглавия (предимно в частите, писани от втория и от третия калиграф), но и вътре в реда (само във втората половина и само у втория писач, в чиято част се намира такова т, и два пъти като инициалка, два пъти надредно и веднъж в маргинална бележка). В Син. евх., а също и в Охридските листове виз.-кирилското т се явява изключително рядко, и то като инициалка или в заглавие. Изказаното мнение, че тази буква е съществувала още в първоначалната глаголица, където е била последна и е образувала заключителен паралел към първата, като и двете са били символ на кръста, не може да се приеме без резерви. Трябва да се има предвид, че същинското глаголическо т е много широка и много ниска буква, а при заглавния шрифт фигурите са удължени вертикално; освен това то заема много място и неслучайно вторият копист на Син. пс. (единственият, който използва виз.-кирилско т и при редовния минускулен шрифт) прибягва до него изключително във втората половина на реда (срв. и изместването на най-широкото глаголическо начертание, за м, от лат. унциално м в късната хърватска глаголица, където и еровият знак е заменен от проста чертица). Трябва да се изтъкне още, че в Син. пс. се срещат и други подобни замени на широки глаголически начертания с виз.-кирилски (пет пъти в вм. пак у втория писач и също към края на реда и една инициалка, два пъти м и др.).

 

До XIV в. кирилският знак за т се пише, както е прието да се казва, с малко „спуснати криле“. Чертичките, които се спускат от кобилицата, са къси, като сравнително по-често това се отнася за лявото крило (напр. в Супр. сб.). В някои по-ранни ръкописи (Листовете на Ундолски, Григоровичевия паримейник, Врачанското евангелие) спуснатите криле на буквата достигат средата на реда. От това начертание се е развила късната буква с три еднакви вертикални линии. Рядко срещана особеност на кирилицата е високото т (Листовете на Ундолски, на места в Григоровичевия паримейник, Добромировото евангелие и др.); буквата е опряна на горната линия на реда и е по-къса от съседните ѝ букви.

 

 

27

 

Това изписване има успоредици в глаголическото , което също се среща в ръкописи с висящо писмо.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). ТАВРИКА, Таврия, Таврида — древно название (от V в. пр. н. е.) на южната част на дн. п-в Крим, населена от племето таври, и на целия п-в по време на Средновековието (до XV в.). През 860, след като им е възложена Хазарската мисия, Константин-Кирил Философ и Методий пристигат в главния град на Т. — Херсон.

 

 

    (3). ТАНДАРИЧ, Йосип (Tandarić, J.) (4.I.1935—23.I.1986) — хърватски лингвист и богослов, францисканец. Роден в Котари край Самобор, Хърватия. Учи в класическа гимназия в Загреб и Сплит (завършва през 1955). По същото време посещава кратък курс по старослав. език при М. Япунджич. Следва теология в Католическия богословски фак. в Загреб (1957—1963), като посещава и курс по глаголическа и кирилска палеография при В. Щефанич и В. А. Мошин и курс по архивистика при Й. Буторац. Славистика завършва през 1968 във Философския фак. в Загреб, където получава магистърска степен по лингвистика (1973) и защитава докторска дисертация „Глаголашкият ритуал“ (1979). Сътрудничеството му със Старословенския инст. в Загреб започва през 1959; в него Т. работи като асистент (от 1973), висш н. с. (от 1979) и научен съветник (от 1984). Един от редакторите и най-активните сътрудници на сп. „Slovo“. Умира в Загреб.

 

Йосип Тандарич

 

Научната дейност на Т. е изцяло в областта на хърватския глаголизъм. Разностранното образование му позволява да разработва успешно някои от свързаните с него сложни и фундаментални теми — глаголашкия ритуал и Хомилиар, ранните глаголически преводи на Евангелието и Апостола, първопечатните глаголически книги. Т. описва важни паметници и ги изследва в езиково и текстологическо отношение, участва в подготовката на ценни издания на старопечатни глаголически книги, работи по Речника на църковнослав. език от хърватска редакция, подготвян от Старословенския инст. в Загреб.

 

Голямата цел на Т. е да проучи и реконструира хърватскоглаголическия ритуал, за който свидетелстват само два непълни текста. Той събира всички ритуални текстове, фрагментарно запазени в бенедиктинските и францисканските глаголически ръкописи, добавяйки към вече познатите и свои открития. Изготвя пълна библиография на тези текстове. Изследвайки състава на глаголическия ритуал, установява, че част от текстовете произлизат от най-ранния период на слав. писменост (молитвата за благослов на храната на Великден, молитвата за благослов на дома, молитвата при първо подстригване на косата) и са преписани от архаична основа, сродна на Синайская евхологий. За другата част от текстовете с източен произход

 

 

28

 

предполага, че са могли да бъдат преведени от грц. език в Хърватско. Повечето от ритуалните текстове Т. определя като преводи от латински, включвани в глаголическия ритуал по различно време — от XII до XV в., и по различни пътища („Hrvatskoglagoljski ritual“, 1980). Паралелно с текстологическите си изследвания Т. изучава основно езика на ритуала, преди всичко от онзи дял, който е преведен на хърватска почва в по-късния период и може да бъде представителен за хърватскоглаголическия район от гледна точка на книжовната норма. Върху корпус от пет литургични книги (мисали) Т. показва, че езикът на преводите от латински е нормиран книжовен език — по неговата терминология църковнославянски от хърватски тип, а преводачите глаголаши добре са познавали старослав. литературен език, както и латинския („Crkvenoslavenska jezična norma u hrvatskoglagoljskom ritualu“, 1983). Отделна своя работа Т. посвещава на глаголическия ритуал, представен в печатно издание в Сен в края на XV или началото на XVI в., което е един от първите печатни ритуални наръчници на Запад въобще. Той изтъква, че Сенският ритуал не е превод от латински, а е възникнал като кодификация на глаголически ритуални текстове, които се употребяват в Хърватско от няколко века („Senjski ritual iz 1507. i njegovo mjesto u glagoljskoj pismenosti“, 1979).

 

T. прави важни уточнения за състава и произхода на различните типове книги, в които се съдържат ритуалните текстове. Той изяснява отношението между отделните мисали, потвърждавайки схващането, че съществуват две основни средища на разпространението им — северно и южно. Проучвайки ритуалните дялове в мисалите, които съдържат перикопи от Евангелието, Т. забелязва, че те са близки до най-старите слав. (кирилометодиевски) преводи на Евангелието. Текстът на перикопите дава според Т. нови податки за реконструкцията на хърватското глаголическо евангелие, както и доказателство за съществуването на хърватско глаголическо четириевангелие („Hrvatskoglagoljski ritual“, 1980).

 

Друга основна тема на Т. е глаголическият Хомилиар, за чието съществуване в отделна книга свидетелстват фрагментът от Люблянския бревиар, както и текстовете на хомилии в други ръкописни книги. Т. започва реконструкцията на Хомилиара въз основа на 30 ръкописни бревиара, фрагменти от бревиари и други глаголически сборници. Успява да издири хомилетични текстове в четири бревиара и да установи изворите, по които са съставени. Резултатите публикува в работата си за Падуанския бревиар („Hrvatskoglagoljski Padovanski brevijar“, 1977).

 

Изучавайки глаголическите литургични ръкописи, Т. прави и други важни изводи. Той установява, че Парижкият сборник Slave 73 съдържа реда на службата и канона на първичната, още нереформирана редакция на глаголическия Сакраментар, която е излязла от употреба в навечерието на францисканската реформа през XIII в. и не е запазена дори фрагментарно („Ordo missae u Pariškom zborniku Slave 73“, 1979). Специално внимание Т. отделя на глаголическите литургични кодекси, възникнали в Кръчката област, и установява особености, които ги различават в литургично, текстологическо и езиково отношение от останалите глаголически книги от този тип („Osobine krčkih glagoljskih liturgijskih kodeksa“, 1980).

 

Работата на Т. върху хърватската глаголическа традиция закономерно поставя въпроса за съотношението на източните и западните елементи в нея. Освен при изследванията на литургичните книги, ритуала и Хомилиара Т. засяга по-подробно този проблем в публикация върху глаголическия Апостол („Hrvatskoglagoljski apostol između Istoka i Zapada“, 1983),

 

 

29

 

като показва начина, по който в литургичните текстове е извършено свързването на наследеното от ранните слав. преводи и лат. литургичен образец. Едно от свидетелствата за дълбоката връзка на хърватските ръкописи с източната традиция е съхраняването в техния състав на преводи на Апостола по грц. образци, както и на части от текста, които не са в употреба в Западната църква, а са характерни за източните (грц. и слав.) апостоли.

 

Т. изследва и първопечатните глаголически книги — особено мисала от 1483 и бревиара от 1491, за които смята, че са подготвени от истрийски глаголаши. По технически качества бревиарът изостава от мисала („Hrvatskoglagoljski tiskani breviar iz 1491“, 1984). Т. анализира за пръв път графичния инвентар в глаголическите първопечатни книги („Grafički znaci prve hrvatske tiskane knjige“, 1964; „Grafički znakovi prvotiska“, 1971).

 

C подкрепата на видни палеослависти Т. подготвя една необичайна книга — нов старослав. мисал („Rimski misal... Čin misi s izbranimi misami“, 1980). Книгата съдържа част от Мисала (редът на службата с евхаристийните молитви и няколко образци от служби), която Т. превежда от лат. богослужебен текст на старославянски от хърватски тип. Това издание е в подкрепа на глаголическата богослужебна традиция на слав. език след Втория ватикански събор (1962).

 

 

            Съч.:

o   Grafički znaci prve hrvatske tiskane knjige. — Slovo, 14, 1964, p. 110—120;

o   Sadržaj Misala. — In: Misal po zakonu Rimskoga dvora 1483. Pretisak. Zagreb, 1971, p. III—XIV;

o   Grafički znakovi prvotiska. — In: Misal po zakonu Rimskoga dvora 1483. Pretisak. Zagreb, 1971, p. LXI—LXVIII;

o   Hrvatska književnost srednjega vijeka. Pet stoljeća hrvatske književnosti. 1. (рец.). — Зборник за славистику, 3, 1972, с. 171—173;

o   Još jedan odlomak prvotiska misala iz 1483. — Slovo, 25—26, 1976, p. 389—391;

o   Psaltir (Kožičićeva tiskara. Rijeka, 1530). Pretisak. Zagreb, 1976, 7 f.;

o   Hrvatskoglagoljski misal vojvode Hrvoja (U povodu faksimiliranog i kritičkog izdanja). — Croatica Christiana Periodica, 1, 1977, 1, p. 103—105;

o   Hrvatskoglagoljski Padovanski brevijar. — Slovo, 27, 1977, p. 129—147;

o   J. Vrana. Najstariji hrvatski glagoljski evanđelistar. Beograd, 1975 (рец.). — Slovo, 27, 1977, p. 198—203;

o   Staroslavenski jezik hrvatskih glagoljaša. — In: VIII Međunarodni slavistički kongres, Zagreb, 3—9. IX. 1978. Prilozi. Zagreb, 1978, p. 115—124;

o   Neke osobitosti hrvatskoglagoljskoga prijevoda Evanđelja. — Istra, 16, 1978, 1—2, p. 16—20;

o   Senjski ritual iz 1507. i njegovo mjesto u glagoljskoj pismenosti. — Croatica Christiana Periodica, 3, 1979, 3, p. 185—189;

o   Glagoljska pismenost u srednjovjekovnoj Bosni. — In: Povjesno-teološki simpozij u povodu 500. obljetnice smrti bosanske kraljice Katarine. Sarajevo, 1979, p. 47—51;

o   Ordo missae u Pariškom zborniku Slave 73. — Slovo, 29, 1979, p. 5—30;

o   Hrvatskoglagoljski ritual. — Slovo, 30, 1980, p. 17—87;

o   Osobine krčkih glagoljskih liturgijskih kodeksa. — Croatica Christiana Periodica, 4, 1980, 6, p. 136—140;

o   Rimski misal povelenijem svetago zbora ekumenskago vatikanskago drugago obnovljen a proglašen oblastiju Pavla Papi VI. Cin misi s izbranimi misami. Zagreb, 1980, 64 p.;

o   Tekstološka istraživanja hrvatskoglagoljskih liturgijskih spomenika. — In: Tekstologija srednjovekovnih južnoslovenskih književnosti. Međunarodni naučni skup 14—16. XII. 1977. Beograd, 1981, p. 129—135;

o   Die Marienverehrung in den kroatisch-glagolitischen Liturgiekodices. De cultu Mariano saeculis XII—XV. — In: Acta Congressus Mariologi-Mariani internationalis Romae anno 1975 celebrati. 2. Romae, 1981, p. 201—211;

o   Od Ohrida do Krbave i Roča (Obredni tekstovi Euhologija sinajskoga u hrvatskoglagoljskim misalima). — Istra, 19, 1981, 5—6, p. 46—50;

o   Hrvatskoglagoljski Apostol između Istoka i Zapada. — Croatica, 19, 1983, p. 155—166;

o   Crkvenoslavenska jezična norma u hrvatskoglagoljskom ritualu. — Slovo, 32—33, p. 53—83;

o   Prvotisak senjske glagoljske tiskare u samostanu franjevaca konventualaca u Cresu. — Croatica Christiana Periodica, 7, 1983, 11, p. 184—185;

o   Hrvatskoglagoljski tiskani brevijar iz 1491. — Slovo, 34, p. 125—157;

o   Hrvatska knjiga od glagoljskog prvotiska do sredine 16. stoljeća. — Croatica Christiana Periodica, 8, 1984, 13, p. 218—220;

o   Canon Missae u Parčićevu misalu. — In: Litterae slavicae medii aevi F. V. Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 321—327;

o   Sveto pismo u hrvatskoglagoljskim liturgijskim kodeksima. — Поллата къниго письнаı-а, 15—16, 1986, c. 15—24;

o   Hrvatskoglagoljska liturgijska književnost. Rasprave i prinosi. Zagreb, 1993 (Djela Instituta za ekumensku teologiju i dijalog Katoličkog bogoslovskog fakulteta u Zagrebu. Odjel za hrvatski glagolizam, 1), 342 p.

 

            Лит.:

·       Damjanović S. Josip Tandarić. — Croatica, 16, 1985, 22—23, p. 198—200;

·       Nazоr A. Josip Tandarić (Kotari 1935 — Zagreb 1986). — Slovo, 36, 1986, p. 228—238;

·       Pодић Н., Д. Стефановић. Тужан тренутак наше старословенистике. — Археографски прилози , 8, 1986, с. 155—156;

·       Tkadlčík V. — Slavia, 65, 1996, p. 385—387 (рец.).

 

Нина Гагова

 

 

30

 

 

    (3б). TAPKAH, тарxан (от тюркски tarkan) — прабълг. титла от тюркски произход с неизяснена етимология. Среща се в прабългарски надписи, както и в писмени извори, отнасящи се до началния период от съществуването на бълг. държава. Във всички познати случаи на употреба титлата се предхожда от друга, най-често с неизяснено значение: ζερά ταρκάνος, ζουπαν ταρκάνος, ὀλγου ταρκάνος, βουλίας ταρκάνος, Βοριτακάγγος, καλουτερκάνος, canna tarcan. Двама от познатите Т. — зера тарканът Онегавон (Негавонаис) и жупан тарканът Охсун (Шун) са били приближени на хан Омуртаг (814—831) и са загинали при изпълнение на неизвестни военни мисии (вж. Бешевлие в В. Първобългарски надписи, №№ 60, 61, с. 214—217). Други двама са известни като областни управители: бори тарканът, наместник на княз Борис I (852—889) в Белград (вж. Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски, с. 120), и олгу тарканът Теодор, споменат в Симеоновия надпис, намерен край с. Наръш (дн. Неа Филаделфия), Солунско (вж. Бешевлиев В. Първобългарски надписи, № 46, с. 170—172). Т. са участвали в дипломатически мисии на бълг. владетели. Така напр. кана тарканът Илия пристигнал с пратеничество в Константинопол през 869 за уреждане на бълг. църковен въпрос, а калу тарканът Симеон участвал в пратеничество в Константинопол през 927, което уредило брака на цар Петър I (927—969) с внучката на имп. Роман I Лакапин (920—944). Според имп. Константин VII Багренородни (913— 959) вторият син на бълг. хан носел титлата боила таркан (De ceremoniis aulae byzantinae, ed. Bonn., p. 681). Не е известно дали T. са спадали към едно от двете висши съсловия — на боилите и на багаините, или са съставяли отделна привилегирована прослойка. Може само да се предполага, че подобно на Т. у другите тюркски народи и прабълг. Т. са се ползвали с големи привилегии по времето на Първото бълг. царство. След края на X в. не са известни споменавания на тази титла. През епохата на виз. робство тя очевидно излиза от употреба и не съпровожда имената на сановници от Второто бълг. царство.

 

 

            Лит.:

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 120, 121, 155—156;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 67—68, 170—172, 214—216;

·       Венедиков Ив. Военното и административно устройство на България през IX и X век. С., 1979, с. 57—62;

·       Бешевлиев В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, с. 55—56.

 

Илия Илиев

 

 

    (4). ТАРНАНИДИС, Йоанис (Ταρνανίδης, Ἰ.) (17.II.1939) — грц. църковен историк, археограф и филолог. Роден в с. Капнохори, окръг Козани. Завършва богословие в Солунския унив. (1962). Специализира виз. дипломатика (при Г. Острогорски), слав. палеография (при В. А. Мошин), съпоставителна граматика на слав. езици, старослав. език и история на средновековната слав. литература в Белградския унив. (1965—1968). Работи като асистент (1970), доц. (1976), надзорен проф. (1982), извънреден и редовен проф. по история на слав. църкви в Богословския фак. на Солунския унив., чийто декан е през 1987—1989. Председател на грц. Д-во за слав. проучвания от създаването му (1975) и член на Д-вото за македонски проучвания. Като председател (1987—1989) на Управителния съвет на Центъра за виз. изследвания създава голяма изследователска програма — „Славянски извори за историята на Византия“, която и днес се осъществява под неговото научно ръководство.

 

Т. защитава докторска дисертация за сръбския историк Йован Раич — „Τα προβλήματα της Μητροπόλεως Καρλοβικίων κατά τον ΙΗ’ αιώνα και ο Jovan Rajić (1726—1801)“ (1972). Хабилитационният му труд „Н διαμόρφωσις του αυτοκέφαλου της Βουλγαρικής Εκκλησίας (864—1235)“ (1976)

 

 

31

 

е посветен на борбата за независимост на Бълг. църква през Средновековието. Т. подчертава, че процесът преминава през различни етапи на развитие, като основен негов двигател е светската политика на бълг. владетели, подета още от княз Борис I (852—889), за утвърждаване на независимостта на бълг. държава. Липсата на сведения в това отношение в грц. и бълг. извори от времето на цар Симеон (893—927) той използва като доказателство за тезата, че бълг. владетел не се е занимавал специално с църковния въпрос, а относителна самостоятелност на Църквата постига само благодарение на нарушени връзки с Вселенската патриаршия. По-голям успех има провиз. политика на неговия наследник Петър I (927—969). По време на неговото царуване дръстърският архиепископ е обявен от Сената и имп. Роман I Лакапин (920—944) за бълг. патриарх, но Т. смята, че това е мирски акт с почетно значение, а не църковна промоция. Според него положението се запазва и при царете Самуил (997—1014) и Иван Асен II (1218—1241). Така той стига до заключението, че през Средновековието Бълг. църква се издига много в църковната йерархия, но не успява никога да заеме място сред великите източни патриаршии и да получи същите привилегии като тях. Тази тема Т. разработва допълнително в статии и монографии, като подчертава гъвкавостта на виз. политика, която според него във всички случаи се оказва печеливша.

 

Йоанис Тарнанидис

 

Т. проучва историята на бълг. и сръбското монашество и ролята на грц. манастири. Обект на негови изследвания са също просветители и църковни дейци. Проявява особен интерес към живота и делото на св. Сава и св. Симеон Сръбски, както и на Доситей Обрадович.

 

Много значителен принос в развитието на палеославистиката е излязлата през 1988 книга на Т. за откритите през 1975 в Синайския манастир „Света Екатерина" слав. ръкописи. Тя не е справочен каталог в тесния смисъл на думата. Описани са 41 ръкописа с хронология от XI до XIV в., като на по-важните от тях е отделено повече внимание, изложени са първите хипотези и изводи за съдържанието и употребата им, както и за значението им като истор. и историколитературни извори. Уводът съдържа основните първоначални кодикологически наблюдения. Въведени са в научно обръщение много важни и неизвестни дотогава части на Син. пс. и Син. евх., глаголически псалтир и др. Т. смята, че те са част от колекция, включваща целия цикъл от книги, необходими за всекидневните нужди на монасите. Според него нееднородността на писмото и наличието на глаголически ръкопис със западен произход сочат, че сбирката е натрупвана постепенно. Само някои от фрагментите (напр. от глаголическия евхологий, псалтира, кирилското Добромирово евангелие), най-старият сръбски псалтир и някои други фрагменти се отнасят към ръкописи от известната от по-рано сбирка на манастира. Те липсват и в описанието

 

 

32

 

на Порфирий Успенски, т. е. събирани са и са скрити в криптата на църквата преди неговото идване в манастира. Приписките свидетелстват за съществуването през XIV в. на сръбски скрипторий на Синай. От общо 41 ръкописа 25 са сръбски. Идентифицирани са трима от писачите — Йоаникий, Йоан йеромонах и Яков. Една от приписките дава основание да се предполага, че бълг. книги (главно минеи) са писани в Б-я.

 

Допирът с толкова интересен и нов изворов материал става подтик за Т. и за други палеославистични публикации. Особено важна за проучването на делото на Константин-Кирил и Методий е статията му „Latin Opposition to the Missionary Work of Cyril and Methodius“ (1992), в която убедително се доказва, че зад тезата на католическото духовенство, изложена в ЖК и ЖМ, за непригодността на слав. език за предаване на свещените текстове всъщност се крие много по-важен мотив на лат. опозиция — страхът, че виз. църковна и култова традиция ще завладее нейни територии. Новото, което слав. първоучители донасят, не е езикът, а новото съдържание на ритуала въобще. Новооткритите фрагменти от слав. глаголически псалтир, Син. евх. и слав. глаголически миней, които са писани на южнослав. диалект и според Т. са част от преводаческото дело на двамата братя, представят виз. литургична традиция. На тази новост католическите духовници не могат да реагират открито, защото по това време Християнската църква официално се смята за обединена. Същото обаче е валидно и за виз. мисионери, затова и дипломатичният отговор на Кирил и Методий на лат. претенции е преводът на Литургията на свети Петър, която не представлява отклонение от нормите на Източната църква. В статия от 1999 Т. предлага обяснение за наличието на успореден грц.-лат.-глаголически абецедар в Псалтира на Димитър Олтарник. Според него в случая трябва да се мисли за противопоставяне на презрителното отношение спрямо езика на славяните, т.е. за опит на образован човек, може би монах, да изтъкне, че слав. букви са достойни да стоят редом с буквите на свещените езици, защото са употребявани от светите братя Кирил и Методий и са приети от Константинополската църква.

 

Излязлата през 1992 книга на Т. „Πτυχές της Σλαβικής Ορθοδοξίας“ („Аспекти на славянското православие“) има за цел реабилитацията на виз. политика спрямо славяните. Представени са най-важните изяви на религиозните контакти между двете средновековни общности: Моравската мисия на Кирил и Методий, слав. писменост и слав. православна книга през Средновековието, кирило-методиевската църковна традиция във Велика Моравия и Панония, лат. противопоставяне на апостолското дело на двамата братя, автокефалията на слав. църкви. Подробно са анализирани и съпоставени Пространните жития на Кирил и Методий. Според Т. едното е писано веднага след смъртта на Кирил в Рим от грц. монаси, а другото — ок. 15—20 г. по-късно на славянски. От тях се черпят доказателства за толерантността от страна на Константинопол към разпространението на християнството на други езици. Изказва се предположение, че и други императори преди Михаил III (842—867) са получавали предложения за създаване на слав. азбука, но условията за това не са били подходящи. Голямо внимание е отделено на аргументите, защитаващи грц. произход на братята. ЖК, ЖМ, пасажи от Пространното житие на Климент Охридски и някои места от съчинението на Черноризец Храбър са използвани за интерпретация на възникването и развитието на слав. писмо и слав. книга, вдъхновявани и ръководени според Т. от Византия. Затова и богато илюстрираните кратки описания на слав. ръкописи,

 

 

33

 

за които се смята, че стоят най-близо до първите Кирило-Методиеви преводи, включват само преведени от грц. език богослужебни и учебни текстове — Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Охридските листове, Син. пс., Син. евх., Псалтира на Димитър Олтарник, Синайская малък миней, Синайская мисал, Клод. сб., Рилските глаголически листове, Киевските листове, Сав. кн., Супр. сб., Листовете на Ундолски, Хилендарските листове, Зографските листове, Остромировото евангелие, Изборника от 1073, Изборника от 1076, Архангелското евангелие. Специално място е отделено и на монашеството. Корените му отново се проследяват до времето на Кирил и Методий, чието дело според Т. не би могло да се осъществи без помощта на слав. монаси, които са знаели добре грц. език. Т. отбелязва, че през ІХ—Х в. славяните пазят общите си обичаи, че разликите в езиците им са много малки и Византия ги възприема като един етнос. В това той вижда причините за обособяването на слав. монаси в общности със своя физиономия на основата на общите църковни книги, църковен език и църковна традиция, произтичаща и подпомагана от Константинопол дори след падането на Балк. п-в под турска власт. Изтъкната е ролята на грц. манастири около Константинопол, на Синайския п-в и на Атон. Противоречивият процес на създаване на независими слав. църкви получава по-умерена трактовка в сравнение с по-ранни публикации на Т. и особено по отношение на автокефалията на Бълг. църква по времето на царете Симеон и Иван Асен II. Подробно е разгледана политиката на Михаил VIII Палеолог (1259—1282), който според Т. не проявява дипломатически дарби и не успява да подчини Бълг. и Сръбската църква на Охридската архиепископия. Голямо достойнство на монографията са приложените текстове — Църковното послание на Василий II ог 1019— 1020 и житията на няколко светци: Иван Рилски, Климент Охридски, Наум Охридски, Иван Владимир, Козма Зографски, Сава Сръбски и Симеон Сръбски.

 

 

            Съч.:

o   Traductions serbes d’oeuvres grecques au XVIII^e siècle. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 80—106;

o   Περὶ των βασικοόν θεσμοόν διοικήσεως του Πατριαρχείου Σερβίας, συνοπτική ιστορική ανασκόπηση και μετάφραση του Καταστατικού της Σερβικής Εκκλησίας στο τόμο του μητροπολίτη Κίτρους Βαρνάβα Δ. Τζωρτζάτου. — In: Οι βασικοί θεσμοί διοικήσεως των ορθοδόξων Πατριαρχείων μετά ιστορικής ανασκοπήσεως. Αθήνα, 1972, p. 182—268;

o   Τα προβλήματα της Μητροπόλεως Καρλοβικίων κατά τον ΙΗ’ αιώνα και ο Jovan Rajić (1726—1801). Διδακτορική διατριβή. Θεσσαλονίκη, 1972, 200 p.;

o   Le rappel de la prise de Belgrade de 1521 par les Turcs dans les „βραχέα χρονικά“. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 160—164;

o   Byzantine-Bulgarian Ecclesiastical Relations during the Reigns of Ioannis Vatatzis and Ivan Assen II, up to the Year 1235. — Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 28—52;

o   H διαμόρφωσις του αυτοκέφαλου της Βουλγαρικής Εκκλησίας (864—1235). Θεσσαλονίκη, 1976, 187 p.;

o   Η εκκλησιαστική πολιτική του αυτοκράτορος Μιχαήλ Η’ Παλαιολόγου έναντι των Βουλγάρων και Σέρβων. — Βυζαντινά, 8, 1976, p. 47—87;

o   Колико je св. Сава као личност могао да утиће на остварање аутокефалије Српске цркве. — В: Сава Немањић — Свети Сава, историја и предатье. Београд, 1979, с. 62;

o   Les derniers créateurs de „Sborniki". — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 214—217;

o   Д. Богдановић. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. Београд, 1978 (рец.). — Cyrillomethodianum, 7, 1983, р. 245—248;

o   Култ светог Саве и светог Симеона код грка. — В: Хиландарски зборник. 5. Београд, 1983, с. 101—182;

o   А.-Е. Tachiaos. The Slavonic Manuscripts of Saint Panteleimon Monastcry (Rossikon) on Mount Athos. Thessaloniki—Los Angeles, 1981 (рец.). — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 248—250;

o   Ιστορία της Σερβικής Εκκλησίας. Θεσσαλονίκη, 1985, 223 p.;

o   Ιστορία της Βουλγαρικής Εκκλησίας. Θεσσαλονίκη, 1986, 104 p.;

o   Η παλαιοσλαβική μετάφραση της Αγίας Γραφής. — In: Εισηγήσεις Δ’ Συνάξεως Ορθοδόξων βιβλικών Θεολόγων. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 203— 208;

o   Παλαιά και νέα δεδομένα στην αναζήτηση της γνήσιας Μεθοδιανής Λατρευτικής παράδοσης στο Σλαβικό κόσμο. — In: Πρακτικά συνεδρίου, εορταστικαί εκδηλώσεις προς τιμή και μνήμη των αγίων αυταδέλφων Κυρίλλου και Μεθοδίου των Θεσσαλονικέων. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 225—270;

o   Ποντιακός Ελληνισμός· Ιδιαιτερότητες και ένταξή του στην Ελλαδική κοινωνία. — In: Πρακτικά Α’ Παγκοσμίου Ποντιακού Συνεδρίου. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 117—130;

 

 

34

 

o   Auf Sinai entdeckte Quellen als Ausgangspunkt für ein neues Verständnis der cyrillomethodianischen Mission. — In: Salzburg und die Slawenmission. Zum 1100. Todestag des hl. Methodius. Beiträge des Internationalen Symposions, 20. bis 22. September 1985 in Salzburg. Salzburg, 1986, p. 11—21;

o   О βίος του οσίου Σίμωνα πρώτου κτίτορα της Ιεράς Μονής Σίμωνος Πέτρας. — In: Αγιος Σιμών ο (Μυροβλήτης) Αθωνίτης. Αθήνα, 1987, p. 17—55;

o   Les relations serbes avec le centre Hésychaste du Mont Sinai au XIV^e siècle. — In: L’Art de Thessalonique et des Pays Balkaniques et les courants spirituels au XIV^e siècle. Belgrade, 1987, p. 137—141;

o   H Κυριλλο-μεθοδιανή Λατρευτική παράδοση στη Μοραβία και Παννονία. — In: Αφιέρωμα στη μνήμη Βασιλείου Στογιάννου. Θεσσαλονίκη, 1988, p. 755—773;

o   The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 361 p.;

o   Τα μοναστήρια ως κέντρα πολιτιστικής ακτινοβολίας του Βυζαντίου στο Σλαβικό κόσμο. — In: Αφιέρωμα στον Εμμανουήλ Κριαρά. Θεσσαλονίκη, 1988, p. 289;

o   Glagolitic Canon to Saints Peter and Paul (Sin. Slav. 4/N). — In: Filologia e letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 91—97;

o   Σλαβικά χειρόγραφα. — In: Σινά. Οι θησαυροί της Μονής. Αθήνα, 1990, p. 360—361;

o   Βυζαντινή περίοδος της I. Μ. Σιμωνόπετρας. — In: Σιμονόπετρα. Αγιον Όρος, Αθήνα, 1991, p. 18—21;

o   Latin Opposition to the Missionary Work of Cyril and Methodius. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Thessaloniki, 1992, p. 49—62;

o   Πτυχές της Σλαβικής Ορθοδοξίας. Θεσσαλονίκη, 1992, 360 p.;

o   Στα βόρεια της Μακεδονίας. Θεσσαλονίκη, 1992, 139 p.;

o   Ο ρόλος του Βυζαντινού αυτοκράτορα και η συμβολή του Οικουμενικού πατριάρχη στη διαμόρφωσι του αυτοκέφαλου των Σλαβικών Εκκλησιών. — In: Μνήμη Ιωάννου Ευαγγ. Αναστασίου. Θεσσαλονίκη, 1992, p. 539—564;

o   Η αρχή και το τέλος της „περί Τρίτης Ρώμης“ θεωρίας. — Καθ’ οδόν, 1, Ιαν.-Απρ. 1992, p. 89—95;

o   Το αίτημα της μητρόπολης Σκοπιών για αυτοκέφαλο υπό το φώς της Ορθόδοξης Παράδοσης. — Καθ’ οδόν, 2, Μάης -Αύγουστος, 1992, p. 69—76;

o   Ο εθνικός αγώνας των Σέρβων και η θρησκευτική του διάσταση. — Καθ’ οδόν, 3, Σεπτ. -Δεκ., 1992, p. 124—137;

o   Τα ελληνικά γράμματα και ο σλαβικός κόσμος. Λόγος πανηγυρικός, 30.01.1993. Θεσσαλονίκη, 1993, 26 p.;

o   Ο πατριάρχης Φώτιος και η διάδοση του Χριστιανισμού στους Σλάβους. — In: Μνήμη Αγίων Γρηγορίου του Θεολόγου και Μεγ-άλου Φωτίου Αρχιεπισκόπων Κωνσταντινουπόλεως. Θεσσαλονίκη, 1994, p. 483— 491;

o   Το αρχαιότερο σλαβικό Ψαλτήρι. — In: Καιρός. Τόμος τιμητικός στον ομότιμο καθηγητή Δαμιανό Αθ. Δόϊκο. Θεσσαλονίκη, 1994 (Επιστη μονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής και κοινοτικής θεολογίας, 4), p. 415—426;

o   Aspetti dell Ortodossia Slava. — In: Le radici de monachesimo ortodosso slavo. Θεσσαλονίκη, 1995 (Επιστημονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής και κοινωνικής θεολογίας, 5), p. 393—412;

o   Το Αγιο Ορος ανάμεσα στο Βυζάντιο και στους Σλάβους. — In: Το Αγιο Όρος, χθες — σήμερα — αύριο. Διεθνές Συμπόσιο Εταιρ. Μακεδονικοί Σπουδών, Θεσσαλονίκη, 29 Οκτ. — 1 Νοε. 1993. Θεσσαλονίκη, 1996, p. 337—346;

o   Τα δυτικά σύνορα της Ορθοδοξίας. — Επιστημονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής και κοινωνικής θεολογίας, 7, 1997, p. 295—312;

o   Απόηχοι βυζαντινοσερβικο3ν τρίβουν κατά την τελική ανακήρυξη-ανύψωση του Σερβικού Πατριαρχείου (1919—1922). — In: Τιμητικό Αφιέρωμα στον Ομότιμο Καθηγητή Αντώνιο-Αιμίλιο Ταχιάο. Θεσσαλονίκη, 1998 (Επιστημονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής κα κοινωνικής θεολογίας, 8), p. 59—71;

o   Ελληνοσλαβική πνευματική επικοινωνία ανά τους αιώνες. — Αναζητήσεις, 7, 1998, p. 3—14;

o   Η Κύπρος ως ενδιάμεσος σταθμός των Σλάβων μοναχών προς τους Αγίους Τόπους. — In: Ο μοναχισμός στην Κύπρο. Λευκωσία, 1999, p. 219—223;

o   Οι Μακεδόνες των βυζαντινών χρόνων. — In: Πρακτικά Συνεδρίου Μακεδονία: Ιστορία και Πολιτισμός, Φλώρινα, 20—21 Οκτ. 1995. Θεσσαλονίκη, 1999, p. 55—84;

o   Το θεοβάδιστο όρος Σινά και η Ιερά Μονή της Αγίας Αικατερίνης. — In: Ιερά Προσκυνήματα, Προπύργια της Ορθοδοξίας. 1. Αθήνα-Θεσσαλονίκη, 1999, p. 362—397;

o   Το σλαβικό (γκλαγκολικό) αλφαβητάρι του Σινά. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 173;

o   The Macedonians of the Byzantine Period. — In: Byzantine Macedonia. Identity, Image and History. Papers from the Melbourne Conference, July, 1995. Melbourne, 2000, p. 29—49;

o   Πατριαρχείο Βελιγραδιού — Προπύργια της Ορθοδοξίας της Σερβικής Εκκλησίας. — In: Ιερά Προσκυνήματα, Προπύργια της Ορθοδοξίας. 2. Αθήνα-Θεσσαλονίκη, 2000, p. 34—53;

o   Νοτιοσλαβικές συλλογές — μεταφράσεις ασκητικών και ησυχαστικών έργων κατά τον 14ο αι. (Περίπτωση Σιναϊτικού κώδικα 24/Ν). — In: Ο ἀγιος Γρηγόριος ο Παλαμάς στην Ιστορία και στο Παρόν. Αγιον Ορος, 2000, p. 87—94;

o   Ελληνορθόδοξη ταυτότητα και Ευρωπαϊκή Οικουμενικότητα. — In: Δυτικομακεδονικά Γράμματα. Κοζάνη, 2001, p. 19;

o   Οι „κατά Μακεδονίαν ΣκλαβήνοΓ. — In: Ιστορική πορεία και σύγχρονα προβλήματα προσαρμογής. Θεσσαλονίκη, 2001, 205 p.;

o   Το σλαβικό είδωλο της πόλης του Αγίου Δημητρίου Θεσσαλονίκης. — In: Αφιέρωμα στη μνήμη του Σωτήρη Κίσσα. Θεσσαλονίκη, 2001, p. 597—613;

 

 

35

 

o   Η αρχιεπισκοπή Αχρίδας ανάμεσα στο Οικουμενικό Πατριαρχείο και Σλαβικό κόσμο. — In: Η Μακεδονία κατά την εποχή των Παλαιολόγων. Θεσσαλονίκη, 2002 (Αριστ. Πανεπ. Θεσσαλονίκης. Διεθνή Συμπόσια για τη Μακεδονία. Β Συμπόσιο. Θεσσαλονίκη, 14—20 Δεκ. 1992), p. 29—35;

o   Литургията на свети Петър по синайския ръкопис № 5 Ν. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 213—219.

 

            Лит.:

·       Кочев Н. — ДК, 57, 1977, 4, с. 28—32 (рец.);

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, p. 126—129;

·       Birnbaum Η. — WSl, 34, 1989, p. 173—181 (рец.);

·       Bláhová Е. — Bsl, 50, 1989, p. 64—68 (рец.);

·       Rehder P. — Südost-Forschungen, 48, 1989, p. 252—257 (рец.);

·       Tkadlčík V. — Slavia, 58, 1989, p. 165—170 (рец.);

·       Dobrev I. A New Collection of Slavonic Manuscripts from the Sinai Peninsula. — Cyrillomethodianum, 13—14, 1989—1990, p. 159—177;

·       Шпадијер И. — Археографски прилози, 12, 1990, с. 341—347 (рец.);

·       Mareš F. V. — Slovo, 40, 1990, p. 204—205 (рец.);

·       Божилов Ив. — ИП, 46, 1991, 3, с. 103—104 (рец.);

·       Момина М. А. — ВЯ, 1991, 6, с. 141—148 (рец.);

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. — Slavia, 60, 1991, p. 225—231 (същото в: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze. Praha, 1991, p. 7);

·       Mathiesen R. — Harvard Ukrainian Studies, 15, 1991, 1—2, p. 194—196 (рец.);

·       Ефимова В. Об апостольских чтениях в составе Синайского евхология (в связи с последными открытиями в монастыре св. Екатерины на Синае). — Информационный бюллетень Международной ассоциации по изучению и распространению славянских культур (МАИРСК), 26, 1992, с. 4—14;

·       Янева П. Нова книга за православното славянство. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 4, p. 109—112;

·       Who is who 1992. Επίτομο βιογραφικό λεξικό. Αύήνες, 1992, p. 532—533;

·       Минчев Γ Мястото на новооткритите листове от Синайския евхологий сред другите текстове от ръкописа. Филологически и литургически анализ на молитвите от денонощния богослужебен цикъл (άσματική ακολουθία). — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, p. 21—36;

·       Tachiaos A.-E. — Cyrillomethodianum, 18, 1993—1994, p. 244—247 (рец.);

·       Паренти С. Глаголический список римско-византийской литургии св. Петра (син. глаг. 5/N). — Palaeobulgarica, 18, 1994, 4, р. 3—14.

 

Петя Янева

 

 

    (5). ТАХИАОС, Антониос-Емилиос (Таχιάος, Ἀ.-Αἰμ.) (20.V.1931) — грц. славист. Роден в Солун. Завършва богословие в Солунския унив. (1954). Специализира в Париж палеославистика при А. Ваян, старогрузински език при Ш. Мерсие и история на слав. църкви при А. В. Карташов (1954—1957). От 1960 е асистент в Истор. отдел на Богословския фак. на Солунския унив., където защитава докторска дисертация върху влиянието на исихазма в Русия (1962). Н. с. в Инст. по балканистика в Солун (1963); там основава Славянска секция — с курсове по слав. езици. През 1965 е първият грц. стипендиант в София по линия на културния обмен между двете страни.

 

Антониос-Емилиос Тахиаос

 

Доц. (1965), извънреден проф. (1968) и редовен проф. (1974) в Катедрата по история на слав. църкви в Богословския фак. и зам.-председател (1988) и председател (1990) на Управителния съвет на Инст. по балканистика в Солун. Създател и председател на Грц. асоциация на славистите (1975). Член на Международния комитет на славистите и на Международната асоциация за изучаване и разпространение на славянските култури. Член-κορ. на Сръбската академия на науките и изкуствата (1981), чуждестранен член на БАН (1989), член-кор. на Грц. академия на науките (2000).

 

 

36

 

Почетен д-р на Православния богословски инст. в Париж (1987), на Софийския унив. (1988) и на Богословската семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк (1988). Почетен член на Д-вото на филолозите българисти (1986). От 1963 издава в Солун „Бюлетин за славянска библиография“, който по-късно прераства в „Балканска библиография“. Основател и гл. редактор на грц. палеославистичен годишник „Cyrillomethodianum“ (1971). Директор на основания през 1996 Център за културни изследвания „Свети Кирил и Методий“ в Солун.

 

Т. е специалист по виз.-слав. исторически и културни връзки и по история на Източноправославната църква през Средновековието. Част от изследванията му са посветени на християнизацията на славяните и на делото на Константин-Кирил и Методий и техните ученици. Особено го интересува темата за социокултурната среда, в която се формират личностите на солунските братя. В редица публикации той подлага на критическа преценка сведенията в слав. извори, по които може да се съди за техния произход (1968, 1972—1973, 1993—1994, 2001). Според Т. в ЖК, ЖМ и в похвалните слова за Кирил и Методий съществуват достатъчно данни в подкрепа на хипотезата, че първоучителите принадлежат към фамилия, свързана с грц. аристокрация. Така той обяснява високото образование на Кирил, благосклонността на виз. император към него и назначаването му за „библиотекар“ (всъщност секретар на виз. патриарх). Други доказателства Т намира в гл. 2 на ЖМ: изпращането на Методий за управител в слав. княжество, изричното изтъкване на благородническия му произход и особено израза: да бъı прооучилъсѧ вьсѣмъ объıчаемъ словѣньскъıимъ и объıклъ ı-а по малоу — „та да изучи всичките им славянски обичаи и постепенно да ги обикне“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 187, 198). Т. смята, че в гл. 2 от ЖМ се съдържа и друго основание етническата принадлежност на слав. автор на ЖМ и на самия Методий да бъдат разграничени: Методий извършва подвиг за „нашия народ“ (същия израз Хр. Кодов тълкува в противоположен смисъл — като едно от безспорните доказателства, че и авторът на ЖМ, и Методий са славяни, срв. Климент Охридски..., 3, с. 205). Това разграничаване според него личи и в облажаванията в Похвално слово за Кирил от Климент Охридски, както и във вторичната редакция на общото Похвално слово за Кирил и Методий, според което двамата братя, за разлика от Авраам, са просветили чужд народ. В общото похвално слово се говори за славяните като за „нов народ“ — израз, който Т. изтъква и в други произведения на слав. автори (напр. в акростиховете на Константин Преславски); по негово мнение определението „нов“ е отнесено към народ, различен по произход от Кирил и Методий (1972—1973, с. 132—139). Т. защитава тезата, че етнонимът „българин“, употребен за Кирил в някои слав. извори, е късен (от XII—XIII в.) и отразява разпространението на култа към първоучителите в бълг. земи.

 

Като приема становището на Ив. Дуйчев, че опитите във Византия за създаване на слав. писменост предхождат значително Моравската мисия, Т. задълбочава проучванията по тази тема и стига до убеждението, че огнището на формиране на виз.-слав. Кирило-Методиев кръг от съмишленици се е намирало във виз. тема Опсикия във Витиния (Мала Азия) (1971). Според него Кирил и Методий са извършили първите преводи от грц. език по време на пребиваването си в манастира във Витинския Олимп; аргумент е сведението от ЖМ, че Методий се замонашва и се занимава с книжовна дейност именно там. Т. не се съмнява, че създаването на слав. азбука има за основа старобългарския

 

 

37

 

език, говорен от местните славяни. Това твърдение той подкрепя с филологически доказателства за наличието в най-ранните Кирило-Методиеви преводи на следи, свързващи ги с малоазийските грц. диалекти. Относно т. нар. рушки писмена, споменати в гл. 8 на ЖК, той отхвърля тезата на Ваян за замяна на „сирийски“ (соурьскы) с „руски” (роуськы) и приема, че при отиването си в Херсон Кирил и Методий вече са носили със себе си слав. преводи на Евангелието и на Псалтира, като са ги използвали за проповед (1967), Израза и обрѣт’ же тоу е^г҄ѵліе и ѱалтирь роуш’кым писменем писано T. превежда като „там получи [от своите спътници] евангелие и псалтир, писани с руски (т.е. славянски) букви“, като смята, че „руски“ е използвано поради местното име на славяните в Херсон. По този начин Т. едновременно поддържа както представата, че по време на пребиваването си на п-в Крим двамата братя са влезли в контакт с местното славяноезично население, така и сведението на патриарх Фотий от 867 за по-ранна християнизация на русите в този регион и за основаването на специална епископия за тях (1993—1994, с. 61—71; 2001, с. 50—51).

 

Според Т. някои от учениците на слав. просветители са били подбрани сред населението на областта, където Методий е бил управител; може да се предполага следователно, че Климент Охридски е малоазийски славянин. Сведението от грц. Пространно житие на Климент Охридски, че Климент е от „европейските мизи, наричани от мнозина и българи“, той обяснява като влияние от съществуващото по-ранно бълг. житие на светеца. Т. изследва и съдбата на Кирило-Методиевото дело след края на IX в., като анализира известията за Климент, Наум Охридски и Ангеларий след завръщането им в Б-я и подчертава извършеното по времето на цар Симеон (893— 927) за възхода на слав. писменост и създаването на книжовна традиция на старобълг. език с основополагаща роля за другите слав. народи. Тази традиция според него има важно значение за русите, чието официално покръстване той отнася към 988. Култа към Кирил и Методий през вековете окачествява като съществен фактор в европ. цивилизация, а слав. култура — като третата класическа култура в Европа (1988; 2001, с. 151—157).

 

Т. посвещава изследвания на исихазма на Балканите през XIV в., на Търновската книжовна школа и нейните последователи (по-специално внимание отделя на Григорий Синаит, Теодосий Търновски, Евтимий Търновски, Димитър Кантакузин, Киприан). Анализира грц.-бълг. и грц.-сръбските отношения в прехода от Средновековие към Ново време (XVIII—XIX в.) и по-точно творчеството на Паисий Хилендарски и Паисий Величковски, Много ценни са наблюденията му върху ролята на Атон като съкровищница на ръкописното наследство от най-ранна епоха (1975). Автор е на първия аналитичен опис на слав. ръкописи, съхранявани в руския атонски манастир „Св, Пантелеймон“ (представени са 74 кодекса от XIII до XVIII в.). Т. редактира съставения от А. А. Турилов и Л. В. Мошкова справочник за слав. ръкописи от 12 сбирки на атонски манастири и скитове, който съдържа каталожни описания на 1109 кирилски ръкописа от XI до началото на XIX в.

 

 

            Съч.:

o   Ἡ κατά τὸν 12-ον αἰῶνα γενομένη ἀπόπειρα διασπάσεως τῆς διοικητικῆς ἑνότητος τῆς Ρωσικῆς Ἐκκλησίας. — Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, 46, 1960, p. 176—185, 248—257;

o   Ὁ μητροπολίτης Ρωσίας Κυπριανὸς Τσάμπλακ. Θεσσαλονίκη, 1961, 85 p.;

o   Ἐπιδράσεις τοῦ Ἡσυχασμοῦ εἰς τὴν ἐκκλησιαστικὴν πολιτικὴν ἐν Ρωσίᾳ (1328—1406). Θεσσαλονίκη, 1962, 155 p.;

o   Die Aufhebung des bulgarischen Patriarchats von Tirnovo. — Balkan Studies, 4, 1963, p. 67—82;

o   Περὶ καταργήσεως τῶν ἀρχιεπισκοπῶν Ἀχρίδος καὶ Πεκίου ἐπὶ Γενναδίου Σχολαρίου. — Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, 46, 1963, p. 202—211;

o   Αἱ μετὰ τοῦ Ἁγίου Ὄρους σχέσεις τῆς Ρωσίας μέχρι τοῦ 14ου αἰῶνος. — In: Ἀθωνικὴ Πολιτεία; ἐπὶ τῇ χιλιετηρίδι τοῦ Ἁγίου Ὄρους. Θεσσαλονίκη, 1963, р. 491—508;

 

 

38

 

o   Ὁ Παΐσιος Βελιτσκόφσκι (1722—1792) καὶ ἡ ἀσκητικοφιλολογικὴ σχολὴ του. Θεσσαλονίκη, 1964, 150 p.;

o   Σύμμεικτα περὶ τῆς σχολῆς τοῦ Παϊσίου Βελιτσκόφσκι. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρὶς Θεολογικῆς Σχολῆς Θεσσαλονίκης, 10, 1965, p. 673—693;

o   Clément d’Achrida dans l’actualité bulgare. — Balkan Studies, 7, 1966, p. 434—447;

o   Jedno malo poznato dělo Hristofora Žefarovića: Prilog istoriji grčko-srpskih kulturnih odnosa. — Историјски часопис, 14—15, 1966, с. 347—360;

o   Τὰ πρῶτα σλαβικὰ θρησκευτικὰ ποιήματα τῆς ἐποχῆς τῶν ἁγ. Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου. — Ἐκκλησία, 43, 1966, p. 474—478;

o   Le monachisme serbe de saint Sava et la tradition hésyhaste athonite. — B: Хиландарски зборник. 1. Београд, 1966, с. 83—89;

o   Τὰ Ῥωσικὰ γράμματα εἰς τὸν „βίον“ τοῦ Κωνσταντίνου-Κυρίλλου. — In: Θεολογικὸν συμπόσιον. Χαριστήριον εἰς τὸν καθηγητὴν Π. Κ. Χρήστου. Θεσσαλονίκη, 1967, p. 289—310;

o   Ἡ ἐθνικότης Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου κατὰ τὰς σλαβικὰς ἱστορικὰς πηγὰς καὶ μαρτυρίας. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 2, p. 83—132;

o   Περὶ πνευματικῶν ρευμάτων εἰς τὴν σλαβικὴν Ὀρθοδοξίαν κατὰ τὸν 18ον καὶ 19ον αἰῶνα. — In: Ὀρθόδοξος πνευματικότης, Χριστιανισμὸς-Μαρξισμός. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 66—90;

o   Ἱστορία τῶν σλαβικῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησιῶν. Θεσσαλονίκη, 1970, 178 p. (2 изд. 1976);

o   Создание и деятельность литературното круга Константина-Кирилла до Моравской миссии. — ККФ 2, с. 285—293;

o   Идеи Паисия Хилендарского в связи с греческим возрождением ХѴІІІ-го века. — In: Actes du premier Congrès des études balkaniques et sud-est européennes. 7. Littérature, ethnographie, folklore. Sofia, 1971, p. 125—127;

o   Nouvelles considérations sur l’oeuvre littéraire de Démétrius Cantacuzène. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 131—182;

o   Синайский патерик. Изд. подг. В. С. Голышенко, В. Ф. Дубровина. М., 1967 (рец.). — Cyrillomethodianum, 1, 1971, р. 213—214;

o   Ἡ Διήγησις περὶ ἀλώσεοις τῆς Κωνσταντινουπόλεως εἰς τὸν σλαβικὸν κώδικα Χελανδαρίου 280. — Κληρονομιά, 3, 1971, p. 355—365;

o   Ὁ τελευταῖος ἀρχιεπίσκοπος Ἀχριδῶν. — Μακεδονικὰ, 12, 1972, p. 12—32;

o   L’origine de Cyrille et de Méthode. Vérité et légende dans les sources slaves. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 98—140;

o   A. С. Львов. О пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон (CC, 1971, 5, с. 80—86) (рец.). — Cyrillomethodianum, 2, 1973—1974, p. 194;

o   L’oeuvre littéraire de Cyrille et de Méthode d’après Constantin Koctenecki. — Balkan Studies, 14, 1973, p. 293—302;

o   Le mouvement hésychaste pendant les dernières décennies du XIV^e siècle. — Κληρονομία, 6, 1974, p. 113—130;

o   L’autobiographie et tant que genre littéraire de la littérature balkanique slave du XVIII^e siècle. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρίς τῆς Θεολογικῆς Σχολῆς, 19, 1975, p. 429—436;

o   Mount Athos and the Slavic Literatures. — Cyrillomethodianum, 1975, p. 1—35;

o   „Песма Богородици“ Димитрија Кантакузина у хиландарским рукописима. — В: Зборник историје књижевности. 10. Стара српска књижевност. Београд, 1976, с. 181—196;

o   Болгаро-греческие культурные отношения в эпоху просвящения. — В: Славянские культуры в эпоху формирования и развития славянских наций ХѴІІI—ХІХ вв. М., 1978, с. 356—360;

o   Улога светога Саве у оквиру славенске књижевне делатности на Светој Гори. — В: Сава Немањић — Свети Сава. Историја и предање. Београд, 1979, с. 85—89;

o   The Slavonic Manuscripts of Saint Panteleimon Monastery (Rossikon) on Mount Athos. Thessaloniki—Los Angeles, 1981, 198 p.;

o   De la Philokalie au Dobrotoljubie: la création d’un „sbornik“. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 208—213;

o   Gregory Sinaites’ Legacy to the Slavs: Preliminary Remarks. — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 113—165;

o   Πηγὲς ἐκκλησιαστικῆς ἰστορίας τῶν ὀρθοδόξων Σλάβων. 1. Θεσσαλονίκη, 1984, 284 p.;

o   The Testament of Photios Monambasiotes, Metropolitan of Russia (1408—1431): Byzantine Ideology in XVth Century Muscovy. — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, p. 77—109;

o   The Revival of Byzantine Mysticism among Slavs and Romanians in the XVIIIth Century. Texts Relating to the Life and Activity of Paisy Velichkovsky (1722—1794). Thessaloniki, 1986, 55 + 296 p.;

o   Hesyhasm as a Creative Force in the Fields of Art and Literature. — In: L’art de Thessalonique et des pays balkaniques et les courants spirituels au XIV^e siècle. Recueil des rapports du IV^e Colloque serbo-grec, Belgrade 1985. Belgrade, 1987, p. 117—123;

o   Erfahrungen mystischer Theologie. Die Wiedergeburt orthodoxer Spiritualität durch den Starzen Paisi Welitschkowski (1722—1794). — Stimme der Orthodoxie, 1988, 3, p. 37—39;

o   The Cult of Saint Methodius in the Byzantino-Slavonic World. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyril and Methodius. Acts of the International Congress Held on the Eleventh Centenary of Death of Saint Methodius, Rome, October 8—11. 1985. Rome, 1988, p. 142;

o   Cyril and Methodius of Thessalonica. The Acculturation of the Slavs. Thessaloniki, 1990, 229 p.;

o   Byzantium after Byzantium. — In: The Legacy of St. Vladimir. Byzantium — Russia — America. Papers Presented at a Symposium Commemorating the Fiftieth Anniversary of Vladimir’s Orthodox Theological Seminary, Crestwood, New York, September 27 — October 1, 1988. Crestwood, New York, 1990, p. 31—39;

o   Κύριλλος και Μεθόδιος, οι Θεσσαλονικείς άγιοι άλλαξαν που την Ιστορία. — Μακεδονική ζοτή, 285, 1990, p. 24—31;

o   Τὸ ἐφήμερο κράτος τοῦ Σαμουήλ (976—1018). Προβλήματα καὶ ἐρωτηματικά. Θεσσαλονίκη, 1990, 41 p.;

o   Κύριλλος καὶ Μεθόδιος, οἱ θεμελιωτὲς τῆς ἀρχαίας σλαβικῆς γραμματείας. Θεσσαλονίκη, 1992, 264 p.;

o   Ο оригинаљној словенској књижевној делатности на Светој Гори. — В: Зборник у част Војслава Ђурића. Београд, 1992, с. 43—51;

o   The Russian Millenium and the Greek World. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Proceedings of the International Congress on the Millenium of the Conversation of Rus’ to Christianity. Thessaloniki, 26—28 November 1988. Thessaloniki, 1992, p. 19—24;

 

 

39

 

o   Europe’s Encounter with the Athonite Tradition. — In: Mount Athos and the European Community. Thessaloniki, 1993, p. 93—106;

o   The Spiritual and Cultural Role of the Greek Diaspora in the Slavic World. — In: Μακεδονικὸν Ἀριστεῖον Ἰακώβου Ἀρχιεπισκόπου Ἀμερικῆς ἐπὶ τῇ πεντηκονταετηρίδι προσφορᾶς τοῦ εἰς τὴν Ὀρθοδοξίαν καὶ τὸ γένος τῶν Ἑλλήνων. Θεσσαλονίκη, 1993, p. 451—471;

o   Ἰ. Ταρνανίδης. Πτυχὲς τῆς Σλαβικῆς Ὀρθοδοξίας. Θεσσαλονίκη, 1992 (рец.). — Cyrillomethodianum, 17—18, 1993—1994, p. 244—247;

o   Some Controversial Points Relating to the Life and Activity of Cyril and Methodius. — Cyrillomethodianum, 17—18, 1993—1994, p. 41—71;

o   Вечното значение на кирилицата. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 6, 1994, с. 43—49;

o   Ἡ σλαβικὴ γραμματειακὴ παραγωγὴ στὸ Ἅγιον Ὄρος. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρίδα Τμήματος Θεολογίας Ἀριστοτελείου Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης, 4, 1994, p. 835—850;

o   Ένας πνευματικός αναμορφωτής της Ρωσίας: Μάξιμος ο Γραικός. — Ελληνική διασπορά, 7, 1996, p. 48—53;

o   Greeks and Slavs. Cultural, Ecclesiastical and Literary Relations. Thessaloniki, 1997, 608 p.;

o   Le Mont Athos dans l’Europe moderne. — In: Autochromes du Mont Athos. 1913&1918. Athènes, 1997, p. 16—28;

o   Άννα η Πορφυρογέννητη: Μια Ελληνίδα πριγκίπισσα στη Ρωσία του 10ου αιώνα. — Ελληνική διασπορά, 13, 1997, p. 30—33;

o   Η μετάβαση των θεσσαλονικέων αδελφών Κυρίλου και Μεθοδίου στη Ρώμη. — Θεσσαλονικέων πόλις, 2, 1997, 1, p. 143—152;

o   Οἱ Ἕλληνες μητροπολίτες στὸ Κράτος τοῦ Κιέβου. Ἡ σημασία τῆς πνευματικῆς τους προσφορᾶς. — Κληρονομιά, 29, 1997, p. 337;

o   Задачи и перспективы дальнейшего изучения жизни и деятельности Кирилла и Мефодия. — В: Международный филологический сборник в ознаменование 150-летия со дня рождения Ф. Ф. Фортунатова. М., 1998, с. 55—72;

o   Τὰ θαυμαστὰ μοναστήρια τοῦ Ἁγίου Ὄρους Ἄθω, ἔτσι ὅπως τὰ εἶδε καὶ τὰ σχεδίασε μὲ ζῆλο καὶ πολλὴ ἐπιμέλεια ὁ εὐλαβὴς ὁδοιπόρος μοναχὸς Βασίλειος Γρηγορόβιτς Μπάρσκυ, ὅταν περιηγήθηκε τὴν ἱερὴ πολιτεία τοῦ Ἄθω τὸ ἔτος 1744. Θεσσαλονίκη, 1998, 182 p.;

o   Ὁ κόσμος τῶν Σλάβων στὴν προοπτικὴ τῆς ἑλληνικῆς ἱστορικῆς ἔρευνας. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα θεολογίας, 8, 1998, p. 48;

o   Света Гора и България. — В: Стари фотографии от Атон. Пловдив, 1999, с. 8—13;

o   Ἡ βυζαντινὴ κληρονομιά στὸν κόσμο τῶν Σλάβων. Πρόσληψη καὶ διαλεκτικὴ διαδικασία . — Πρακτικὰ Ἀκαδημίας Αθηνῶν, 75, 2000, 2, p. 110—138;

o   Ἡ μετάβαση τῶν Θεσσαλονικέων ἀδελφῶν Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου στὴ Ρώμη. — Θεσσαλονικέων Πόλις, 5, 2000, 1, p. 143—152;

o   Ἡ Ὀρθοδοξία καὶ ὁ κόσμος τῶν Σλάβων. — In: Ὁ θησαυρὸς τῆς Ὀρθοδοξίας, 2000 χρόνια. 1. Ἀθήναι, 2000, p. 130—138;

o   Cyril and Methodius of Thessalonica. The Acculturation of the Slavs. Crestwood, New York, 2001, 206 p.;

o   Cyril and Methodius’ Visit to Rome in 868: Was It Scheduled or Fortuitous? — In: ΧΡΥΣΑΙ ΠΥΛΑΙ. ЗЛАТАI-А ВРАТА. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Eightieth Birthday by His Colleagues and Students. 2. Cambridge, Mass., 2002 (Palaeoslavica, 10., 2), p. 210—221;

o   Le culte de Saint Constantin en Bulgarie au XV^e siècle. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 79—84.

 

            Лит.:

·       Милтенова А.Антониос-Емилиос Тахиаос на 70 години. — Българистика, 2001, 3, с. 93—97.

 

Анисава Милтепова

 

 

    (6). ТЕОДОР СТУДИТ (Θεόδωρος ὁ Στουδίτης) (759—11.IX.826) — виз. богослов, идеолог на православното монашество, общественик, проповедник и химнограф. Роден в Константинопол в семейство, принадлежащо към чиновническата аристокрация. Баща му Фотинос възглавява императорската служба за събиране на данъците. Цялата фамилия се обявява против иконоборството и при имп. Константин V Копроним (741—775) бащата и майката се замонашват. T. С. остава в столицата, за да завърши образованието си. Изучава граматика, риторика, диалектика и философия. След Седмия вселенски събор (786/787), който възстановява иконопочитанието, вуйчото на T. С. Платон, участник в събора, се оттегля заедно с племенниците си в манастира Сакудион, бивше родово имение на семейството във Витиния, Мала Азия. В тази обител T. С., вече монах, преуспява в подвижничеството. През 787 е ръкоположен за йерей от патриарх Тарасий (784—806), а в 794 е избран за игумен на манастира. Поради разногласия с имп. Константин VI (780—797) за кратко време е заточен в Солун. Тъй като във Витиния става опасно за пребиваване поради арабските набези, T. С. се завръща в Константинопол. Там получава от патриарха и имп. Ирина (797—802) настоятелството на Студийския манастир (798),

 

 

40

 

Св. Теодор Студит. Изображение в Киевския псалтир, 1397 г.

 

чиито иноци са били разгонени от иконоборците. Само за няколко години T. С. го превръща в цветуща обител и главно средище на иконопочитанието. Броят на монасите от 12 достига почти 1000. Заради безкомпромисната си позиция спрямо враговете на иконите T. С. е изпращан трикратно на заточение (в Метеора, Бонета и Смирна). Той се обявява дори срещу начетения патриарх Никифор I (806—815), чието отношение към прикрития иконоборец имп. Лъв V (813—820) смятал за прекалено либерално. По време на краткото тържество на иконопочитанието при имп. Михаил I Рангаве (811—813) T. С. е между най-влиятелните съветници на василевса. Твърде краен в религиозната си нетърпимост, той настоятелно иска от императора да продължи безперспективната война с бълг. хан Крум (803—814), в чието лице вижда гонител на християните и враг на кръста. Разгромът на виз. войски през лятото на 813 при Версиникия спомага за детронирането на Михаил I Рангаве и слизането на T. С. от политическата сцена. Опитите на новоизбрания имп. Лъв V Арменец да привлече на своя страна популярния игумен са неуспешни. В няколко писма до императора T. С. категорично отхвърля намесата на светската власт в църковните дела и се изявява като един от най-ожесточените противници на традиционния виз. цезаропапизъм. При имп. Михаил II (820—829) той и привържениците му са върнати от заточение, но поради несъгласие с колебливата политика на императора спрямо иконопочитанието T. С. напуска столицата. Умира в Херонис Акритски.

 

T. С. оставя богато книжовно наследство, част от което не е запазена, Проповедническата му дейност е свързана със задълженията му на игумен и наставник, а също и на горещ защитник на иконопочитанието. Автор е на два сборника с поучения за монаси, известни под названията „Голям катехизис“ и „Малък катехизис“. Вторият съдържа 134 поучения (T. С. проповядвал пред студийското братство три пъти седмично). Наставленията му са насочени към иноческите добродетели в общежителния манастир, към дисциплината и самодисциплината, към греховете и добродетелите на аскетичния живот. Пълното съдържание на Големия катехизис не е известно със сигурност. Според К. Крумбахер от него са запазени само 77 поучения, но според издателите на „Добротолюбие“ (1901) в манастира „Св. Пангелеймон“ на Атон се намира късен препис на Големия катехизис в 3 т. (271 поучения). Преписът е направен от кодекс от XI в.

 

 

41

 

Освен катехизистични (огласителни) поучения Т. С. пише празнични слова за господски, богородични и др. дни и за патрона на Студийския манастир Йоан Предтеча и Кръстител; речи срещу иконоборците; две надгробни слова (за майка си и за вуйчо си Платон); ямбически стихотворения, посветени на манастирския живот, и др.

 

Във връзка с въвеждането на нов устав за монасите от Студийския манастир на Т. С. се приписва т.нар. Ипотипосис (указание за устройството на Студийския манастир), чийто текст е вероятно запис на писмено предание, получено от Т. С.; възникнал е не по-късно от средата на IX в. Ипотипосис ляга в основата на завещанието на преподобния Атанасий Атонски (Диатипосис) и на Алексеевския устав.

 

Като химнограф Т. С. има огромен принос за съставянето на песнопенията от Постния триод. И. Карабинов дели историята на Триода на три периода — до Т. С.; период на неговата дейност и на дейността на подражателите му; период след Т. С. Голяма част от поетическото наследство на Т. С. остава трайно в състава на Триода и се намира в късните му печатни издания. За делничните дни на Четиридесетница са включени 30 трипеснеца, 4 четирипеснеца, 30 подобни стихири и 30 седални (Г Попов, 1985, с. 13). Други химнични творби на Т. С. остават само в ръкописната традиция.

 

Т С. оставя и богата кореспонденция, ценна както от историческа, така и ог литературна гледна точка. Неговите писма и послания (ок. 550) първоначално са събрани в пет книги, от които само две са запазени напълно. Една част от тях се отнася до конфликта с иконоборците и с други ереси и разкрива енергия та и размаха, с които Т. С. води борба с противниците на светоотеческата традиция. Някои от писмата са великолепни психологически етюди върху душевното състояние на монасите и свидетелство за напрегнатия духовен живот на самия Т. С.

 

В Б-я Т. С. става известен още в най-стария период на слав. книжнина. Неговите иконопочитателски възгледи се споделят от Константин-Кирил Философ. По смисъл и съдържание заветът на Т. С., изложен в съчинението му „За вярата“, кореспондира с Написание за правата вяра. Най-рано са преведени част от химничните творби на Т. С. в състава на Триода. Преди XIII в., вероятно още в старобълг. период, в репертоара на слав. проповед се включват и неговите поучения за дните на Четиридесетница (от Малкия катехизис). Може да се предположи, че именно те изместват Климентовите слова като четива за постните недели. Най-ранният запазен препис от поученията на Т. С. (от втората половина на XIII в.) се съхранява в Хилендарския манастир под № 387. Словата са подредени по календарни цикли. В монашески сборници от XIV в. има отделни негови поучения, а в панегириците се срещат преводи на Слово за кръста и две от словата за Йоан Кръстител — за Пренасяне на главата на Предтеча и за Рождество на Йоан Кръстител.

 

 

            Съч.:

o   S. P. N. Theodori Studitae Opera omnia. — PG, 99, 1860;

o   Творения преподобного отца нашего и исповедника Феодора Студита в русском переводе. 1—2. СПб., 1867—1869 (2 изд. 1907—1908);

o   Sermones parvae catecheseos. Ed. J. Cozza—Luzi. — In: Mai A. Nova Patrum Bibliotheca. 9., 1. Romae, 1888;

o   Sermones magnae catecheseos. Ed. J. Cozza—Luzi. — In: Mai A. Nova Patrum Bibliotheca. 9., 2. Romae, 1888;

o   Epistulae. Rec. G. Fatouros. 1. Prolegomena et textum epp. 1—70 continens. Berlin-New York, 1992, 10+496 p., 7 tabl.; 2. Textum epp. 71—564 et indices continens. Berlin-New York, 1992, p. 189—1007 (Corpus fontium historiae byzantinae, 31, 1—2).

 

            Лит.:

·       Thomas C.-H. Theodor von Studion und sein Zeitalter. Osnabrück, 1892;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des Oströmischen Reiches (527—1453). München, 1897, p. 147—150;

·       Ebersоlt A. Thiers. Les églises de Constantinople. Paris, 1913, p, 3—18;

·       Добpоклонский А. Преподобный Феодор, исповедник и игумен Студийский. 1—2. Одесса, 1913—1914;

 

 

42

 

·       Hausherr I. S.Théodore Studíte, l’homme et l’ascète (d’après ses cathéchèses). — Orientalia Christiana, 6, 1926, p. 1—87;

·       Werner E. Die Krise im Verhältnis von Staat und Kirche in Byzanz: Theodor von Studiom — Berliner byzantinische Arbeiten, 5, 1957, p. 113—133;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich. München, 1959, p. 491—495;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 65—70, 89—90;

·       Ищенко Д. С. Славянские переводы Малого катехизиса Феодора Студита в Отделе рукописей ГБЛ. — Записки Отдела рукописей ГБЛ, 1978, 39 с.;

·       Frazee Ch. St. Theodore of Studios and Ninth Century Monasticism in Constantinople. — Studia monastica, 23, 1981, p. 27—58;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2,), с. 13—14;

·       Kazhdan А. Theodore of Studios. — In: Oxford Dictionary of Byzantium. New York-Oxford, 1991, p. 2044—2045;

·       Fatouros G. Theodoros Studites. — In: Kirchenlexikon. 11. 1996, col. 978—981.

 

Климентина Иванова

 

 

    (7). ТЕОДОРА (неизв. — 11.II.867) — виз. императрица, съпруга на имп. Теофил (829—842). След неговата смърт управлява империята в продължение на 14 г. (842—856) заедно с малолетния си син Михаил III (842—867) и съвет от трима регенти. Родена в Ебиса, Пафлагония; баща ѝ е друнгарият Марин, майка ѝ — Теоктиста. Нейни братя са Петронас и кесарят Варда. Според виз. обичай през IX в., когато престолонаследникът Теофил трябвало да се ожени, свикали в столицата най-хубавите и родовити девойки, измежду които Теофил избрал Т. (най-вероятно през 821—822).

 

По време на властването на Теофил Т. е преследвана от него заради непоклатимите си иконопочитателски убеждения, наследени от семейството ѝ и предадени от нея на петте ѝ дъщери — Текла, Анна, Анастасия, Пулхерия и Мария. Веднага след смъртта на императора тя връща заточените иконопочитатели и иконите в столицата (19 февр. 842), възстановявайки по този начин иконопочитанието, като същевременно полага усилия да запази паметта на съпруга си чиста от обвинението в ерес. Съществува обширен агиографски материал за предсмъртното покаяние на Теофил и за няколкодневните аскетични подвизи на Т., чрез които тя се надява да измоли опрощение за съпруга си. В легендите се споменава и за чудодейното изчезване на името Теофил от списъка на еретиците, които трябвало да бъдат анатемосани. На практика регентите и настойниците на малолетния Михаил III — логотетът Теоктист и чичото на Т. Мануил, вслушвайки се и в предсмъртния съвет на Теофил към Т. да продължи политиката му, се стремят да възстановят иконопочитанието колкото се може по-безболезнено. Между смъртта на Теофил и събора през 843, възстановил иконопочитанието, минава една година; през това време е свален патриарх Йоан VII Граматик (837—843) и престолът му е зает от умерения Методий I (843—847), който не подлага иконоборците на особени преследвания. Сваленият патриарх се опитва да направи провокация, обявявайки се за наранен от друнгария Константин, но е разобличен от Варда и заточен в манастир. Именно тогава става и диспутът му с Константин Философ. На събора са потвърдени решенията на Седмия вселенски събор (Втори никейски, 786/787) и е възстановено иконопочитанието. Срещу неговите противници са произнесени анатеми, включени в издадения по този случай синодик. Така от 11 март 843 започва да се празнува Неделята на православието (през първия неделен ден на Великия пост). За разлика от доиконоборския период обаче след 843 на практика се възстановява почитането само на рисуваните икони, не и на скулптурите.

 

По време на управлението си Т. има силен и верен поддръжник в лицето на логотета Теоктист. С негова помощ през 855 тя оженва сина си Михаил III за Евдокия Декаполита, за да го откъсне от влиянието на лекомислената Евдокия Ингерина. Междувременно войната с арабите постоянно тлее. Главната победа

 

 

43

 

над тях през този период е спечелена в Египет (853), когато виз. флот опожарява гр. Дамиета. Т. води борба и срещу павликяните в Мала Азия: към края на управлението си праща Аргир, Дука и Судал да ги върнат в православието или да ги накажат със смърт, вследствие на което десетки хиляди от тях са избити. Последните прояви на съпротивата им са сломени през 858. През този период е организирана и кампания срещу циганите, която завършва с успех през 855 при Аназарб. Византия завладява о-в Крит, но не успява да го задържи; не успява да си върне и о-в Сицилия. От друга страна, конфликтите ѝ със северната ѝ съседка подготвят почвата за покръстването на българите, което става при сина на Т. Михаил III. На 13 ноем. 866 папа Николай I (858—867) изпраща на Т. писмо, свързано с тогавашните униатски настроения на бълг. княз Борис I (852—889).

 

Императрица Теодора. Миниатюра от Менология на имп. Василий II, XI в.

 

Княз Борис изпраща вестители при императрица Теодора. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, XII—XIII в.

 

Във виз. дворец се оформят две партии: Т. и Теоктист срещу Михаил III и Варда. Императорът постоянно е настройван против майка си и нейния любимец, чието опекунство започва да му тежи. С негласното му одобрение Варда и Дамиан убиват Теоктист (20 ноем. 855) и през март 856 Михаил III се обявява за единствен император. Т. абдикира, а през авг.-септ. 857 е изгонена от двора и изпратена в манастира Гастрия с две от дъщерите си. Върху патриарх Игнатий (847—858; 867—877) е упражнен натиск да я постриже за монахиня; неговият отказ става една от причините за свалянето му в края на 858. След смъртта си Т. е канонизирана.

 

 

            Лит.:

·       Acta Sanctorum. Februarii II. Venetiae, 1735, p. 554—568;

·       Theophanus Continuat u s. Chronographia. Liber IV. Michaelis Theophili Filii Imperium. — PG, 109, col. 161—190;

·       Pseudo-Symeon Magister et Logotheta. Annales. Michael et Theodora. — PG, 109, col. 707—720;

·       Georgios Monachus. Vitae recentiorum imperatorum. — PG, 109, col. 871—884;

·       Josephus Genesius. Regum libri IV. — PG, 109, col. 1089—1125;

·       Georgios Hamartoli. Chronicon. IV. — PG, 110, col. 1029—1045;

·       Georgios Cedrenus. Historiarum compendium. — PG, 121, 1, col. 1024—1045;

·       De festo orthodoxiae. — Acta Sanctorum. Junii III. Parisiis-Roma, 1867, p. 448—451;

·       Hergenröther J. Photius, Patriarch von Konstantinopel. 1. Regensburg, 1867, p. 288—295, 339—351;

·       Héfélé C h.-J. Histoire des conciles. 5. Paris, 1870, p. 308—310;

·       Corpus inscriptionum graecorum. 4. Berolini, 1877, No. 8683;

·       Петровский M. Сказание о востановлении иконопочитания по сербской рукописи XV в. — ПС, 1886, 2, с. 1—23;

·       Regel W. Analecta byzantino-russica. Petropoli, 1891, p. 111—XIX, 1—43;

·       Успенский Ф. И. Синодик в Неделю Православия. — Записки Императорското Новороссийского университета, 58, 1893, с. 19—20;

·       De Boor К. Der Angriff der Rhos auf Byzanz. — BZ, 4, 1895, p. 449—453;

·       Nilles N. Calendarium manuale utrisque ecclesiae orientalis et occidentalis. 1. Innsbruck, 1896, p. 98;

·       Diehl Ch. Figures byzantines. 1. Paris, 1906, p. 133—156;

·       Лопарев X. Византийските жития святых VIII—IX вв. — ВВр, 17, 1910, с. 82;

 

 

44

 

·       Вury J. В, А History of the Eastern Roman Empire (from the Fali of Irene to the Accession of Basil I). 802—867. London, 1912, p. 143—153, 469—471;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 127—132;

·       Bréhier L. Bardas. — In: Dictionnaire d’histoire et géographie ecclésiastique. 6. Paris, 1932, col. 759—762;

·       VasilievA. A. Histoire de l’empire Byzantin. 1. Paris, 1932, p. 359, 378, 389;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940, p. 151—155 (на бълг. ез.: Острогорски Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 300—306);

·       Bréhier L. Le monde byzantin. 1. Vie et mort de Byzance. Paris, 1946, р. 105;

·       Halkin F. Bibliotheca hagiographica graeca. [3 изд.] 2. Bruxelles, 1957, No. 1731—1735;

·       The Cambridge Medieval History. 4., L Cambridge, 1966, p. 104—113;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 78—79, 172—174;

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1976, с. 345—346.

 

Елена Велковска

 

 

    (8). ТЕОДОРОВ-БАЛАН, Александър Стоянов (15/27.Х.1859—12.II.1959) — бълг. езиковед, литературен историк, библиограф. Роден в бесарабското с. Кубей (дн. в Украйна) в семейството на българи преселници. Начално образование получава в родното си село, средно — в Комрат и Болград. През 1878 става чиновник в столицата на току-що освободена Б-я. През 1879 се записва студент по слав. филология в Прага, където учи при М. Хатала и Ян Гебауер. През последната година от следването си се премества в Лайпциг; негови учители там са А. Лескин и Фр. К. Бругман. Завършва Карловия унив. в Прага с научната степен „доктор по философия“ (присъдена му за труда „За звука ь в новобългарския език“) и през 1884 се връща в Б-я. Работи като учител и чиновник в Министерството на народното просвещение. От 1888 е преподавател (след това и проф.) във Висшия педагогически курс (дн. Софийски унив.); основава Катедрата по българска и слав. литератури и я ръководи до 1934, когато напуска Университета поради пределна възраст. Три пъти е избиран за ректор на Университета и два пъти — за декан на Историко-филологическия фак. През 1884 е избран за дописен и за редовен член на БКД (от 1911 БАП; респ. за член-κορ. и акад.). Умира в София.

 

Научните интереси на Т.-Б. обхващат както езиковедски, така и литературоведски проблеми. Той е един от създателите на бълг. литературна наука. Неговият труд „Българска литература“ (1896), предназначен за средните и специалните училища, е първата история на бълг. литература, написана с богата аргументация в резултат на задълбочено проучване на литературните факти и явления. T.-Б. предприема първите научни издания на Паисиевата „История славеноболгарская“ (1898) и на съчиненията на Софроний Врачански (1906), изучава делото на П. Берон, Неофит Хилендарски-Бозвели, Д. и К. Миладинови, В. Друмев, П. Р. Славейков, Л. Каравелов и други дейци от Бълг. възраждане. Ог литературата след Освобождението (1878) най-силно привлича вниманието му творчеството на Ив. Вазов.

 

Изключително голяма е заслугата на Т.-Б. за създаване на бълг. библиография. След многогодишна работа той публикува капиталния труд „Български книгопис за сто години (1806—1905)“, който обхваща цялата печатна продукция през посочения период (15 258 заглавия), както и изследването „Книгописният труд у българите“ (1906).

 

Получил отлична езиковедска подготовка, Т.-Б. израства като самобитен учен с всепризнат принос в развитието на бълг. езикознание. Той е първият бълг. езиковед, който разграничава за научни цели понятията „език“ и „реч“. Налага се не само като оригинален изследовател на граматическия строй на съвременния бълг. език, но и като неуморен радетел за неговото устройство, чистота, граматическа правилност и благозвучие. Трудът му „Българска граматика“ (1930) представя системно изложение на фонетиката на съвременния бълг. език, в което при описанието на звуковете и

 

 

45

 

звуковите промени се правят чести съпоставки със състоянието в старобълг. език и в различни народни говори, Т.-Б, държи сметка и за правоговорните проблеми, ка го се стреми да кодифицира някои норми. В центъра на вниманието му винаги стоят въпросите на езиковата култура, които разработва на широка теоретична основа. Участва и в подготвянето на първите свезки от „Български тълковен речник“ (1927), продължен по-късно само от Ст. Младенов. Деен член на почти всички правописни комисии, той допринася за установяване на демократичен правопис.

 

Александър Теодоров-Балан

 

В статията „Старият български език и новобългарските наречия“ (1885) Т.-Б. развива възгледи, които и днес пазят своята научна стойност. Той изхожда от правилната мисъл, че обилието от местни говори на бълг. езикова територия далеч не е недостатък и пречка да бъде изградена граматиката на съвременния книжовен бълг. език. Като полемизира успешно с Фр. Миклошич по въпроса за езика на Кирил и Методий, обявен за близък на езика на панонските славяни и неправилно наричан „панонословенски“ (вж. Панонска хипотеза), Т.-Б. излага решителни доказателства в полза на възгледа, че езикът на слав. първоучители по съществени свои особености се покрива с бълг. език и трябва да се нарича старобългарски, както го определят редица слависти — „старобългарският език съдържа в себе си обяснението на новобългарския, който пък в собствените наречия пази началата за своя книжовна обработка“ (с. 265). Т.-Б. с право се противопоставя и на становището, според което употребяваният от Църквата език трябва да се назовава „славянски“, „старославянски“ и „църковнославянски“, когато той е само проникнат „от същи русизми старобългарски език“ (с. 265). Като посочва благотворното влияние на говорите за изграждането на книжовния език, Т.-Б. застъпва идеята за неговата опора върху главните бълг. диалекти: „В тялото на сегашния български писмен език“, който би се „въздигнал от народния неиокварен говор, македонското наречие има да бъде негова кръв, тракийското кости, а подунавско-българското мишци, защото по-старинният характер на македонското и благата му фонетика би смогли да образуват от жилавите мишци на иодунавско-българското едно гиздаво тяло, което върху юнашкия скелет на тракийското би се развивало като благородна мъжка снага“ (с. 271).

 

В „Българска литература“ Т.-Б. докосва редица въпроси на старобълг. литература — за началото и условията на възникването ѝ, за писмото и езика, за епохите в развитието ѝ и др. Централно място в тази част заема делото на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия и Панония и на учениците и последователите им в Б-я — Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др.

 

 

46

 

В своите характеристики и оценки за дейността на тези писатели Т.-Б. се опира на най-надеждните извори — ЖК и ЖМ, житията на Климент и Наум, сказанието „За буквите” на Черноризец Храбър и др., като има предвид и създадената дотогава научна литература върху тях. Началото на слав. писменост Т.-Б. отнася към годината на моравското пратеничество — 862, като не допуска по-ранно нейно възникване. Той смята, че ЖК и ЖМ са дело на един автор — славянин, и с това застъпва мнение, което и досега преобладава в науката, но поддържа неправилното предположение на А. Д. Воронов, че двете жития са написани най-напред на гръцки, а после са преведени на слав. език. Т.-Б. не приема като достоверно сведението в Краткото житие на Климент Охридски, че той е внесъл промени в създадената от Кирил азбука.

 

Във връзка с делото на слав. първоучители Т.-Б. развива и плодотворна издателска и изследователска дейност. В поредицата„Помагала” към „Университетска библиотека” той издава книгата „Кирил и Методи” в две части. Първата от тях (1920) е посветена на житията и похвалните слова за солунските братя. В увода се характеризира дейността им във Велика Моравия и Панония и отражението на делото им сред западните и източните славяни и сред румъните, като се привлича най-авторитетната до момента литература. Авторството на ЖК и ЖМ Т.-Б. отдава на Климент Охридски. Главно място в книгата заемат текстовете на произведенията за Кирил и Методий, снабдени с ценни бележки и придружени с речник. Във втората част (1934) са обнародвани друг род източници, както личи от подзаглавието — „Набожен помен и истерични свидетелства за Кирила и Методия”. Включени са редица паметници от различно време и с различен жанров характер, писани на слав., грц. и лат. език, които съдържат вести за Кирил и Методий и техните ученици. И тук отделните текстове или извадките от тях са снабдени с уводни бележки и научен коментар, като са посочени най-ценните изследвания по засегнатите въпроси.

 

Двете свезки на труда „Кирил и Методи” представят не само основните извори за дейността на слав. първоучители във Велика Моравия и Панония и отражението ѝ в други страни, но и компетентен увод в съответната научна литература, който показва широката начетеност на автора и вярната му ориентация в проблемите. Към ценния принос на Т.-Б. в тази област се отнася и изследването „Свети Климент Охридски в книжевния помен и в научното дирене” (1919). Т.-Б. публикува устни, ръкописни и печатни източници за делото му от XI до началото на XX в. Успоредно с това той представя заслугите на голям брой изследователи (В. М. Ундолски, П. Й. Шафарик, Й. Иванов, П. А. Лавров, Г. Баласчев, Е. В. Петухов, Ст. Новакович, В. Вондрак, Фр. Снопек и др.). Така образът на Климент е очертан в рамките на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия и Панония, в момента на гонението на учениците им след смъртта на Методий през 885, в светлината на собствената му просветителска дейност в Б-я.

 

Студията на Т.-Б. „Към тъй наречените Панонски жития” (1923) подлага на анализ различни страни на ЖК и ЖМ. Сочат се важни доказателства, които позволяват да се отхвърли даденото им първоначално от Миклошич название „панонски легенди”, а също така и названието „моравско-панонски легенди”, поддържано от Фр. Пастърнек. Т.-Б. въвежда определението „българско-моравски”. Основанието му за това е, че езикът, на който са написани, принадлежи на „български словени”, пренесен в Моравия, а мисията на братята след 862—863 е била „моравска”. Обоснован е възгледът, че ако ЖК е съставено в Моравия, то ЖМ произхожда от „българско землище“,

 

 

47

 

а сам авторът, „доколкото е вероятно, е бил български словенин“.

 

 

            Съч.:

o   „Български речник“ от Ив. А. Богоров. Филологическа студия. — Наука, 1, 1882, с. 696—715, 783—784, 874—885;

o   Принос към въпроса за българските носовки. — ПСп, 3, 1882, с. 142—145;

o   За звука „ь“ в новобългарския език. — ПСп, 4, 1883, с. 106—132; 5, 1883, с. 19—44;

o   Един принос към високчкия говор. — ПСп, 15, 1885, с. 401—410;

o   Д-р Леополд Гайтлер. — ПСп, 16, 1885, с. 141—148;

o   Към звука „ь“ в новобългарския език. — ПСп, 15, 1885, с. 344—350;

o   Старият български език и новобългарските наречия. — ПСп, 14, 1885, с. 256—271;

o   Западните български говори. — ПСп, 19—20, 1886, с. 146—213;

o   Към историята на български език. Българският книжовен език и правопис. — ПСп, 32—33, 1890, с. 242—286; 34, 1890, с. 511—541;

o   Българска литература. Пловдив, 1896, 251 с. (2 изд. 1901, 176 с.; 3 изд. 1907, 196 с.);

o   Паисий Хилендарски. История славеноболгарская (1762). Стъкми за издание А. Теодоров-Балан. Пловдив, 1898, 126 с.;

o   Български език. Методична граматика за долни класове на средни училища. 1. Пловдив, 1899, 188 с.; 2. Пловдив, 1900, 173 с.;

o   Софроний Врачански. За стогодишнината на новата българска печатна книга (1806—1906). С., 1906, 139 с.;

o   Български книгопис за сто години (1806—1905). Материали. С., 1909, 1667 с.;

o   Свети Климент Охридски в книжевния помен и в научното дирене. С., 1919, 119 с.;

o   Кирил и Методи. 1. Жития на Кирила и Методия и похвални тем слова. С., 1920, 178 с.; 2. Набожен помен и исторични свидетелства за Кирила и Методия. С., 1934, 7+264 с.;

o   Към тъй наречените Панонски жития. — ГСУифф, 19, 1922—1923, с. 1—31;

o   Борба за съвременен правопис. С., 1924, 48 с.;

o   Българска граматика. 1. За думите. 1. Звукословие. С., 1930, 16+401 с.;

o   Разногласни становища за българска граматика. — СпБАН, 52, 1935, с. 87—205;

o   Нова българска граматика. С., 1940, 503 с.;

o   Състояние на българската граматика. Критична студия. С., 1947, 6+240 с.;

o   Из недрата на българския правопис. — ИИБЕ, 1, 1952, с. 121—146;

o   Нова българска граматика за всякого. 1. За думите. 1., 1. Общо за думите. С., 1954, с. 1—122; 1., 2. Имена. С, 1955, с. 123—271; 1., 3. Глагол. С., 1958, с. 273—412; Е, 4. Неменитни думи. 2. За изреченията. С., 1961, с. 413—568;

o   Българско склонение. — БЕ, 4, 1954, 1, с. 61;

o   Граматични разногласия (Разяснения и възражения). — БЕ, 4, 1954, 3, с. 203—219;

o   Благодарствено слово на акад. А. Теодоров-Балан, произнесено на тържеството по случай 95 години от рождението му. — БЕ, 4, 1954, 4, с. 307—310;

o   Български залиси с език, книжнина и общество. С., 1956, 304 с.;

o   Менитба на имена в българската граматика. — БЕ, 6, 1956, 2, с. 130—147;

o   Български изток и запад в книжовния език ( Принос за моя стотни рожден ден 27. X. 1958). — БЕ, 8, 1958, 6, с. 489—498;

o   Избрани произведения. С., 1987, 336 с.;

o   Книга за мене си [Автобиографски бележки]. С., 1988, 168 с.

 

            Лит.:

·       Стойков Ст. Академик Александър Теодоров-Балан и българският език (По случай 95-годишнината му). — БЕ, 4, 1954, 4, с. 333— 356;

·       Динеков П. Академик Александър Теодоров-Балан и българската литература. — В: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 31—37;

·       Иванова К. А. Т.-Балан. Българските залиси (рец.). — БЕ, 7, 1957, 4, с. 380— 383;

·       Андрейчин Л. Поклон пред делото и паметта на А. Теодоров-Балан. — БЕ, 9, 1959, 1, с. 3—11;

·       Динеков П. Александър Теодоров-Балан. — Септември, 12, 1959, 4, с. 119—126;

·       Младенов М. Сл. Пионер на българската филологическа наука. Акад. Ал. Теодоров-Балан (1859—1959). — Проблеми на висшего образование, 4, 1966, 4, с. 55—57;

·       Сто години Българска академия на науките. 1869—1969. С., 1969, с. 702—704;

·       Русинов Р. Синтактичните възгледи на Александър Теодоров-Балан. — СпБАН, 16, 1970, 2—3, с. 111—125;

·       Янакиева Т. Библиографското дело на Александър Теодоров-Балан и връзката му с българската литературна история. — СпБАН, 19, 1973, 2, с. 54;

·       Стойков Ст. Александър Теодоров-Балан (1859—1958). — В: Строители и ревнители на родния език. С., 1982, с. 265—278;

·       Викторова К. Александър Теодоров-Балан и езиковата култура. — БЕ, 35, 1985, 5, с. 422—430;

·       Милева В. Първата българска граматика на Александър Теодоров-Балан (писана на чешки език). — БЕ, 35, 1985, 5, с. 431—440;

·       Русинов Р. Приносът на Александър Теодоров-Балан в теорията на националния книжовен език. — БЕ, 35, 1985, 5, с. 413—421;

·       Попова В. Александър Теодоров-Балан. — В: Александър Теодоров-Балан. Избрани произведения. С., 1987, с. 5—26;

·       Dinekov P. Un coup d’oeil sur l’histoire de la slavistique bulgare: mémoires inédits d’Alexandre Teodorov-Balan. — In: En hommage à Roger Bernard. Etudes bulgares. Paris, 1988 (RES, 60), p. 475—480 (същото на бълг. език в: Динеков П. Размисли върху българската литература и култура. С., 2001, с. 227—234);

·       Пашов П. Академик Александър Теодоров-Балан — първият ректор на Софийския университет „Климент Охридски“. — В: Теодоров-Балан А. Книга за мене си. С., 1988, с. 5—12;

·       Мурдаров Вл. Александър Теодоров-Балан. — В: Виенската славистика и българското езикознание 1822 — 1849 — 1918. Пловдив, 1999, с. 273—279;

·       Gladkova Н. Výročí Aleksandra Teodorova-Balana (15./27. 10. 1859—12. 2. 1959). — Slavia, 70, 2001, 2, p. 173—181.

 

Русин Русинов

 

 

48

 

 

    (9). ТЕОКТИСТ, логотет (неизв. — 20.XI. 855) — виз. държавен деец от обкръжението на императрица Теодора (842—856), настойник на малолетния имп. Михаил III (842—867) и главен съперник на Варда. Заедно с Теодора Т. фактически управлява Виз. империя до пълнолетието на Михаил III. Кариерата си започва вероятно като телохранител (ἐξκουβίτωρ) на имп. Михаил II (820—829), на когото активно помага при свалянето на имп. Лъв V (813—820); после става πατρίκιος и κανίκλειος, а при имп. Теофил (829—842) достига високите постове λογοθέτης τοῦ δρόμου и χαρτουλάριος τοῦ κανικλείου. Някои изследователи го смятат за вуйчо на Теодора, брат на майка ѝ Теоктиста, но изворите не дават преки сведения за потеклото му; в едни от тях Т. е представен като евнух, в други — като фаворит на вдовстващата императрица, стремящ се чрез брак с нея да заеме престола В хрониките от времето на Македонската династия се проявява отрицателно отношение към Т. поради близостта му с представителите на Аморейската династия. Най-новите истор. изследвания го разкриват като верен служител на тази династия, способен политик, финансист, военен и културен деец.

 

След предана служба на двама иконоборски императори, в 842 Т. застава начело на иконопочитателската политика на Теодора, която води с такт и умереност. Посочен от умиращия имп. Теофил за настойник на Михаил III заедно с чичото на Теодора Мануил, пламенен иконопочитател, свързан с крайните студитски кръгове, Т. успява да неутрализира Мануил и той се оттегля от двореца, фактически и от властта. Политиката на Т. на религиозно примирение е причина за учудващо мекото му отношение към еретиците. Патриарх става умереният Методий I (843—847) и освен изгнанието на бившия патриарх Йоан VII Граматик (837—843), предизвикано от самия него, на практика няма сведения за други гонения на иконоборци.

 

Т. има огромен авторитет като покровител на Аморейската династия, помогнал на Михаил II да дойде на власт, лоялен към Теофил и крепител на малолетния Михаил III. Опитва се да възстанови престижа на аморейските императори чрез военни подвизи, изопачено предадени или премълчани от промакедонските историографи (част от тях са известни само по арабски извори). През 843 той организира морска експедиция и успява временно да върне о-в Крит на империята. В Хрониката на Георги Амартол се съобщава, че подведен от слухове за немилост на Теодора към него, Т. изоставя експедицията, за да се върне в столицата. Константинополският синаксар обаче свидетелства, че Т. оставя Сергий Никетиат за свой заместник, а Крит получава виз. управител, т. е. военната кампания е успешна. От 353 до 359 около Крит действа многоброен виз. флот. През 844 Т. претърпява поражение от арабите при Мавропотамон, но по-късно спечелва голяма победа над тях; два арабски извора съобщават за завземането на гр. Дамиета на 22 май 853, за което виз. историци пазят пълно мълчание.

 

Положението на Т. в двореца не е стабилно поради постоянните интриги на Варда, брат на Теодора. Конфликтът между двамата започва още през 843 и се изостря след смъртта на патриарх Методий I, когато Теодора и Т посочват за патриарх суровия аскет, сина на имп. Михаил I Рангаве (811—813) евнуха Игнатий, много популярен сред народа и критично настроен към ролята на Варда като възпитател на младия имп. Михаил III. Сватбата на Михаил III с Евдокия Декаполига в 855 е последният успех на Теодора и Т. в дворцовата борба. Варда постоянно настройва императора срещу майка му и логотета с твърдения, че те не го допускали да управлява сам и се стремели към престола му. Така със съгласието на Михаил III и пред очите му Дамиан и Варда убиват Т. В Константинополския синаксар при четивата за

 

 

49

 

20 ноем. е поместено Мъчение на Теоктист, патрикий и евнух, по времето на Теодора. Това е свидетелство, че Т. е канонизиран.

 

Успехите на виз. политика в годините непосредствено след смъртта на Т. са до голяма степен подготвени от него. Между 856 и 863 са спечелени няколко победи над арабите и е върната изгубената през 838 Амория. Политиката на Теодора и Т. за защита на хазарите от скандинавските роси и арабите до голяма степен обяснява Хазарската мисия на Константин Философ.

 

Епохата на Т. е време на политически и културен възход — наричат я „управление на светци“ (св. Теоктист, св. Теодора, св. Сергий Никетиат). Т. е високообразован човек, покровител на науките. Най-важна е ролята му в реформата на висшето образование, започната от Теофил, която обикновено се приписва на Варда; това обаче е вярно за времето след 856, а за предходния период, съвпадащ с годините на обучението на Константин, главен фактор е Т. Негов близък приятел е Лъв Математик, когото Т. представя на Теофил. След свалянето на Лъв от солунския архиепископски престол Т. го кани в Константинопол на предишната му длъжност — преподавател в столичното виеше училище; тези сведения съвпадат с данните от ЖК. Вероятно и Фотий е назначен от Т. за преподавател след 843, когато Константин е негов ученик; във всеки случай ранната Фотиева кариера е свързана с Т. Според гл. 3 и 4 на ЖК Т. е покровител на Константин Философ от Солун — с негова помощ той пристига да учи в столицата. Т. дори му предлага да го ожени за своя кръщелница, а след отказа му се грижи да му осигури добра църковна кариера. Вероятно негова е заслугата Константин да получи мястото на вивлиофилакс и после — на хартофилакс. След интронизацията на патриарх Игнатий (847—858; 867—877) Константин се оттегля в манастир. Близките отношения между Т. и Константин Философ дават основание на някои учени да търсят роднински връзки между двамата, но за това няма преки данни. Последният опит за подкрепа на тази хипотеза въз основа на някои косвени сведения от писмата на Теодор Студит и особено на няколко изображения по стените на солунската църква „Св. Димитър“ (К. Бонис, 1969) не е убедителен, поне що се отнася до фреските: изкуствоведският анализ ги отнася към VII в.

 

 

            Лит.:

·       Leonis Grammaticus. Chronographia. — PG, 108, col. 1061, 1068;

·       Theophanus Continuatus. Chronographia. — PG, 109, col. 161—164, 181—184;

·       Pseudo-Symeon Magister et Logotheta. Annales. Michael et Theodora. — PG, 109, col. 716—720;

·       Josephus Genesius. Regum libri IV. — PG, 109, col. 1089—1092;

·       Geоrgios Hamartoli. Chronicon. IV. — PG, 110, col. 876—877, 1029—1037, 1089—1101;

·       Малышевcкий И. И. Логофет Феоктист, покровитель Константина Философа. — ТКДА, 28, 1887, 1, с. 265—297;

·       Regel W. Analecta byzantino-russica. Petropoli, 1891, p. 14;

·       Успенский Ф. И. Синодик в Неделю Православия. — Записки Императорского Новороссийского университета, 58, 1893, с. 19—20;

·       Bury J. В. А History of the Eastern Roman Empire (from the Fall of Irene to the Accession of Basil I). 802—867. London, 1912, p. 144—145, 154—159, 274, 291, 394, 439;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 69;

·       Dѵornіk F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, p. 177;

·       Bréhier L. Bardas. — In: Dictionnaire d’histoire et géographie ecclésiastique. 6. Paris, 1932, col. 759—762;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 34—45, 67—69, 88—92, 172—175;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940, p. 153—155, 167 (на бълг. език: Острогорски Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 301—305, 336);

·       Halkin F. Trois dates précisées grâce au synaxaire. — Byzantion, 24, 1954, p. 11—14;

·       The Cambridge Medieval History. 4., 1. Cambridge, 1966, p. 105—112;

·       Μπόνη Κ. Γ. Οἱ ἅγιοι Κύριλλος καὶ Μεῦόδιος, οἱ τῶν Σλάβων ἀπόστολοι καὶ ἡ Βασιλικὴ τοῦ Ἁγίου Δημητρίου Θεσσαλονίκης. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 249—289;

·       Μπόνη Κ. Γ. Οἱ ἕλληνες ἱεραπόστολοι τῶν Σλάβων Κύριλλος καὶ Μεθόδιος ὑπὸ τὸ νέον φῶς τῆς ἐπιστήμης. — Ἐπιστημονικὴ ἐπέτηρις τῆς Θεολογικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Ἀθηνῶν, 6, 1967, p. 17;

 

 

50

 

·       Βοnis Κ. G. Die Slawenapostel Kyrillos und Methodios und die Basilika des Hl. Demetrios von Thessalonike. Ein Beitrag zur Klärung der Familie dieser Heiligen und eine Deutung gewisser Mosaiken und Aufschriften des Hl. Demetrios von Thessalonike. Athen, 1969, 154 p.+26 tabl.

 

Елена Велковска

 

 

    (10). ТЕОФИЛ (неизв. — 20.I.842) — виз. император (окт. 829—842) от Аморейската династия. От 821 е василевс и август заедно с баща си Михаил II (820—829), чиято политика продължава; на престола е вече в зряла възраст. За разлика от необразования си баща Т. получава блестящо възпитание. Негов учител е Йоан Синкел, по-късно известен като последния иконоборски патриарх Йоан VII Граматик (837—843). От него бъдещият император възприема интереса към богословието и завидна ерудиция (автор е на няколко църковни химна за Богородица и за светци), а така също и непоклатими иконоборски убеждения. През 821—822 (според някои автори около 828—830) се оженва за пафлагонката Теодора, след като отхвърля бъдещата църковна поетеса Касия. Има двама сина, единият от които умира млад, и пет дъщери.

 

Във виз. историография ясно се различават две противоположни тенденции в оценката за Т. Иконоборството му и особено принадлежността му към Аморейската династия са главните причини за негативното отношение към него в хрониките от времето на първите императори от Македонската династия, където той е обрисуван като жесток иконоборец и лош политик, довел страната до външни загуби. Следи от положителна тенденция са запазени най-вече в агиографската и летописната литература, в която е характеризиран като справедлив и великодушен съдия — всяка седмица той отивал на кон до Влахернската църква, като изслушвал всякакви оплаквания и вземал решения в полза на бедните и онеправданите против богатите и властните, наказал убийците на имп. Лъв V (813—820), довели баща му Михаил II на виз. престол (достоверността на тази история се подлага на съмнение). Следи от положителното отношение към Т. има и в сатиричния диалог „Тимарион“, където той е представен като единствения християнски съдия в отвъдния свят, редом с елинските Минос и Еак.

 

Външната политика на Т. се обуславя от лошото наследство, което той получава. През 837, след променлив ход на войната с абасидските халифи Ал Мамун и Ал Мутасим, Т. завзема Запетра, Самосата и Мелитена, но една година по-късно губи важната крепост Амория, откъдето води началото си династията му, и Анкира. Във връзка с това събитие възниква Житието на 42-мата аморийски мъченици (паметта им се чества на 6 март). На запад арабите превземат Палермо (831) и Византия постепенно губи позициите си в о-в Сицилия. Южна Италия е окончателно откъсната от Византия през 842 въпреки помощта на венецианския флот, която Т. измолва, а о-в Крит става средище на арабските пирати още през 827. Във връзка с постоянната война на изток Т. поддържа оживени връзки с хазарите. По молба на техния хаган през 833 Т. изпраща спатарокандидата Петронас в устието на р. Дон, където той построява крепостта Саркел (през X—XII в. — руска крепост Белая Вежа), а после става стратег на новосъздадената тема Херсон. При сина на Т. имп. Михаил III (842—867), във виз.-хазарската политика активно участва Константин-Кирил Философ (вж. Хазарска мисия). През 839 в Константинопол е прието руско посолство.

 

Като нарушава 30-годишния мир и се възползва от заетостта на Т. в азиатската кампания и с въстанието на смоляните, през 837 бълг. хан Пресиян (836— 852) откъсва от Виз. империя значителни територии в Македония и Беломорието. През същата година виз. флот помага на заселените още от хан Крум

 

 

51

 

през 813 в Бесарабия виз. пленници да избягат по Дунав до Константинопол. Сред тях е и бъдещият имп. Василий I Македонянин (867—886).

 

Вътрешната политика на Т. е насочена към заздравяване на защитната мощ на Византия. Той укрепва константинополските стени и разширява темната организация, особено в Понт. На изток и североизток създава три нови теми: Пафлагония (от североизточната част на Букеларион) и Халдия (от североизточната част на Армениакон) в Южното Причерноморие и Херсон в Северното. Организира и три военноадминистративни области (κλεισοῦραι) със защитна цел: Харсианон, Кападокия и Селевкия. През 836 в Солунско и през 841 в п-в Пелопонес се вдигат слав. бунтове, потушени от Т. Компактната и сплотена маса пелопонески славяни е принудена да плаща четири пъти по-голям данък, отколкото преди въстанието. Сериозен удар е нанесен и върху постоянно тлеещия бунт на павликяните в Мала Азия: през 835 в Киликия е убит водачът им Сергий (Тихик), 30 000 перси са разселени по различни теми, 14 000 — по р. Вардар.

 

Седмично посещение на имп. Теофил в Храма на Св. Богородица Влахерна. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, ХІІ—ХІІІ в.

 

Т. е последният император иконоборец, при когото, според историографската традиция, преследванията срещу иконопочитанието са особено ожесточени. До 834 той спазва толерантното отношение към него, наследено от баща му, и дори се опитва да спечели привържениците му на своя страна (именно тогава бъдещият патриарх Методий I (843—847) е освободен от затвора и се заселва в двореца). Насърчени от това, тримата източни патриарси Йов Антиохийски, Христофор Александрийски и Василий Ерусалимски му отправят послание — истинска апология на иконопочитанието. Обаче под силното влияние на патриарх Йоан VII Граматик Т. подновява гоненията срещу иконопочитателите: закрива манастирите в населените места и изгонва много монаси, особено палестински, от градовете. Братята Теодор и Теофан, сирийци, преследвани още от Лъв V, са дамгосани по челата с 12 ямбически стиха, откъдето получават прозвището „начертани“. Особено ожесточено са преследвани иконописците — зографът Лазар е жигосан по ръцете. Пратеникът на ерусалимския патриарх Михаил Синкел е затворен. Това са почти всичките сведения за жестокостта на Т. към иконопочитателите, почерпани главно от Хрониката на т. нар. Продължител на Теофан. Очевидно императорът се ограничава с изгаряне на икони, с изгнания на монаси от градовете и с няколко по-специални случая, известни днес в агиографски амплифициран вид; от друга страна, Т. строи нови манастири (напр. в Пруса), сам той е църковен писател и композитор, а цялото му семейство — императрица Теодора и петте му дъщери, са пламенни иконопочитатели. Всички мерки срещу иконопочитанието се ограничават само в столицата, което дава основание иконоборството на Т. да се характеризира като чисто императорско-патриаршеско движение. Навярно затова то е прекратено така безболезнено веднага след смъртта на Т.,

 

 

52

 

Смъртта на имп. Теофил. Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, ок. 1345—1346 г.

 

а усилията на Теодора да реабилитира паметта му пред Църквата се увенчават с успех.

 

Т. е талантлив администратор, финансист и културен деец. Той поставя началото на възхода на науките, достигнали разцвет при патриарх Фотий (858— 867; 877—886). За да бъде популярен сред народа, Т. изкуствено задържа ниски цените в Константинопол. След себе си оставя пълна държ. хазна — въпреки войните. Вкусът му към разкош води до широка строителна дейност в столицата, чрез която се стреми да направи Византия главна културна сила на Изтока и да съперничи на абасидските халифи. Постоянните войни срещу арабите не му пречат да поддържа културен обмен с тях. По образец на халифския дворец в Багдад виз. архитект Патрикий построява столичния дворец Вриас на малоазиатския бряг на Босфора. Дворецът Карион, построен за дъщерите му, е от карийски мрамор. По нареждане на Т. в Багдадския халифат са пратени няколко грц. научни трактата, по-късно преведени на арабски. В историографията е отразено влечението на Т. към пищните церемонии, напр. триумфът му след победата над арабите.

 

По времето на Т. публичното образование е обновено и е открито висше училище, по-късно известно като Магнаурска школа (по името на двореца, в който се е помещавало). Негов пръв ръководител е прочутият виз. учен Лъв Математик. Хронистите разказват, че един ученик на Лъв попаднал при халифа Ал Мамун (813—833);

 

 

53

 

удивен от познанията му, халифът поискал Лъв да стане негов служител. Когато Т. научил за това, той обърнал внимание на учения и го назначил за професор по математика в тогавашната школа при църквата „Св. 40 мъченици“. Сред учениците на Лъв са бъдещият патриарх Фотий и Константин-Кирил Философ. По времето на Т. е създаден и най-старият съхранен виз. датиран минускулен ръкопис — евангелие, писано през 835 от ръката на Николай Изповедник, ученик на Теодор Студит.

 

 

            Лит.:

·       Epistola synodica Orientalum ad Theophilum imperatorem. — PG, 95, col. 345—386;

·       Theophanus Continuatus. Chronographia. Liber III. Theophili Michaelis filii imperium. — PG, 109, col. 97—162;

·       Pseudo-Symeon Magister et Logo t h e t a. Annales. Theophilius. — PG, 109, col. 685— 707;

·       Georgius Monachus. Vitae recentiorum imperatorum. — PG, 109, p. 849—872;

·       Josephus Genesius. Regum libri III. — PG, 109, col. 1053—1088;

·       Georgius Cedrenus. Historiarum compendium. — PG, 121, 1, col. 984—1021;

·       Constantinus Manasses. Compendium chronicum. — PG, 127, col. 398—406;

·       Héfélé Ch.-J. Histoire de conciles. 5. Paris, 1870, p. 305—307;

·       Regel W. Analecta byzantino-russica. Petropoli, 1891, p. 19—43;

·       Brooks E. W. The Marriage of the Emperor Theophilos. — BZ, 10, 1901, p. 540—545;

·       Bury J. B. A History of the Eastern Roman Empire (from the Fali of Irene to the Accession of Basil I). 802—867. London, 1912, p. 121—143;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 29, 33, 44, 53, 68, 104—118;

·       Diehl Ch. La légende de l’empereur Théophile. — Seminarium Kondakovianum, 4, 1931, p. 33—37;

·       Vasiliev A. A. Histoire de l’empire Byzantin. 1. Paris, 1932, p. 359, 377, 392;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940, p. 143—146 (на бълг. език: Острогоpски Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 285—289);

·       Bréhier L. Le monde byzantin. 1. Vie et mort de Byzance. Paris, 1946, p. 98—104;

·       The Cambridge Medieval History. 4., 1. Cambridge, 1966, p. 101—116, 611, 704—710, 735; 4., 2. Cambridge, 1967, p. 86, 264—270, 327;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 74—76, 87;

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1976, с. 343—344.

 

Елена Велковска

 

 

    (11). ТЕОФИЛАКТ ОХРИДСКИ, Tеофилакт Български (преди 1055 — след 1126) — виз. богослов, ритор и писател. Роден в гр. Еврип на о-в Евбея, дн. в Гърция.

 

Св. Климент Охридски и св. Теофилакт Охридски. Гравюра от Стематографията на Христофор Жефарович, 1741 г.

 

За ранните му години не се знае много. В някои ръкописи с негови творби е запазен патронимът Ἤφαιστος, малко познат във виз. просопография. Предполага се, че е учил първоначално в родния си град, а по-късно в Константинопол, където става ученик на прочутия философ, историк, оратор и държавник Михаил Псел. Т. О. е един от най-образованите хора на своето време и достига до високата длъжност началник на риторите в Константинопол. При патриарх Николай III Граматик (1084—1111) е ръкоположен за патриаршески дякон на великата църква „Света София" в столицата. По това време е назначен за учител и възпитател на младия Константин Дука, син на имп. Михаил VII Дука (1071—1078) и на Мария Аланска. Тази длъжност изпълнява след 1083,

 

 

54

 

Св. Теофилакт, св. Кирил, св. Методий и св. Климент. Икона от Зографския манастир, 1864 г.

 

когато имп. Алексий I Комнин (1081—1118) му я поверява, смятайки сина на покойния император все още за престолонаследник. Като наставник на Константин Т. О. написва „Царско възпитание“, запазено до днес. В качеството си на началник на Константинополската ораторска школа той се обръща с тържествено слово към имп. Алексий I Комнин на Богоявление (6 ян.) 1088, както изисквал виз. дворцов церемониал. Това събитие се приема за terminus post quem относно ръкополагането на Т. О. за архиепископ в Охрид. Все пак най-вероятно началото на Теофилактовото архипастирство се отнася към 1089—1090. Сериозно основание за това дава писмото на Т. О. до ученика му Никола (дякон на църквата „Св. София“ в Константинопол), в което той излага вижданията си за догматическите спорове между Константинополската и Римската църква. Предполага се, че това писмо трактат, известно със заглавието „Περὶ ὧν ἐγκαλοῦνται Λατῖνοι“ („В какво се обвиняват латинците“), е изпратено във връзка с тогавашните преговори между висшите виз. църковни и държ. кръгове и пратеници на папа Урбан II (1088—1099) относно евентуален църковен събор за сближение на Източната и Римската църква. Крайната възможна година, през която Т. О. заема Охридската архиепископска катедра, е 1092, откогато датират със сигурност негови писма от Охрид.

 

Причините за изпращането на Т. О. за духовен предстоятел на почти цяла поробена Б-я не са достатъчно изяснени. Може би това е било средство за неговото отстраняване от столицата на империята. Т. О. действително отправя многобройни призиви и молби към различни висшестоящи дворцови администратори и други държ. и църковни сановници, приближени на императора, да бъде освободен от тежестта на служебните задължения в провинцията, но без успех. Има предположения, че причина за това изгнание е привързаността му към Мария Аланска, негова покровителка. Известно е, че по това време родът Дука бил в немилост пред Комнините. Някои специалисти подозират, че Т. О. е наклеветил пред императора неговия племенник Йоан Комнин, дук на Драч; интригата била разкрита, дискредитирала Т. О. и му навлякла омразата на Комнините. Други учени, между които е и Д. Оболенски, напомнят, че през XI—XII в. висшите църковни постове в провинцията били давани като награда за достойно изпълнение на задълженията в константинополската патриаршеска администрация. Обръща се внимание на дарбите на Т. О., които вероятно са били използвани за осъществяване на виз. политика спрямо поробения бълг. народ. Тъй като няма конкретни данни за

 

 

55

 

някакви крайно враждебни действия и асимилаторски прояви на Т. О., може да се приеме, че той наистина е бил легитимен изпълнител на задачите, поставени му от имп. Алексий I Комнин — да се грижи за виз. интереси в покорените бълг. земи. Тази мисия обаче Теофилакт изпълнявал разумно, с такт и толерантност към населението, без да достига до крайности при поддържането на необходимите ред и законност. Нападките към паството на охридския архиепископ в някои от неговите запазени писма са по-скоро литературна мода, отколкото реалност. Може да се твърди, че той има и заслуги към бълг. население.

 

Архиепископството на Т. О. съвпада с много драматични събития от историята на Балк. п-в от края на XI и началото на XII в. По време на виз.-печенежките войни бълг. земи са разорени. През 1093—1094 рашкият жупан Вълкан нахлува в тях и опустошава редица селища. Две години по-късно през територията на Охридската архиепископия (през Драч на път за Солун) преминават войските на Първия кръстоносен поход, по същите места имп. Алексий I Комнин води война (1107—1108) с норманските нашественици на Боемунд Тарентски. Освен това фискалните власти се стремят да накърнят привилегиите и доходите както на населението, така и на самия Т. О. и неговата Църква. Особено се проявяват в това отношение главният бирник на Б-я Иасит и управителят на тема България в началото на XII в. Йоан Таронит. Огромните допълнителни данъци и извънредният войнишки набор от Охридско по време на войната срещу Боемунд засилват разрухата в тези области. Т. О. успява да стабилизира положението в епархиите на своята архиепископия, но има немалко неприятности с подчинените си епископи и особено със средецкия. Недоброжелателно се отнася към него и паството. Архиепископът невинаги успява да го привлече на своя страна (напр. при споровете с фискалните чиновници част от населението взема страната на бирника Иасит и в лицето на недоволния парик Лазар се оплаква от своя духовен пастир на централната власт в Константинопол).

 

Науката не разполага със сведения за края на Теофилактовото архиепископстване и на неговия живот. Предполага се, че той е бил жив в 1125—1126 и вероятно е починал скоро след това. В една епиграма към негово произведение Б-я се посочва като негов гроб. Но дали той е бил архиепископ до края на живота си, не е известно. В Дюканжовия списък след него са изредени имената на още трима архиереи, оглавявали Охридската архиепископия до 1143, когато със сигурност на този пост е бил Йоан Комнин.

 

От Т. О. са запазени произведения в стихове и проза, богословски и светски по съдържание. Най-голям е броят на неговите тълкования към почти целия Нов завет и към книгите на старозаветните малки пророци — Осия, Авакум, Йона, Наум и Михей. Към богословските му съчинения се отнасят и две слова — за честния кръст и за празника Въведение Богородично. Богословското наследство на Т. О. е високо ценено както от следващите поколения църковни писатели, така и от представители на ренесансовата мисъл (напр. от Еразъм Ротердамски).

 

С висока истор. и литературна стойност се отличават две от произведенията на Т. О. — Пространното житие на Климент Охридски и Житието на 15-те тивериуполски мъченици. В тях личи положително отношение към бълг. духовни ценности. Т. О. създава богата на фактология картина на кирило-методиевските традиции в Б-я, като се стреми да се идентифицира с продължителите им. В делото на първоучителите и техните ученици той търси идеологическа опора на опитите си в течение на многогодишната си дейност на бълг. архиепископ да

 

 

56

 

примири виз. и старобълг. култура. Само в такъв двукултурен контекст може да се разбере правилно тази част от неговото литературно наследство. Каквито и да са били подбудите на Т. О., провежданата от него политика не постига основната цел на виз. светски и духовни власти — приобщаването на българите към нормите на чуждата за тях империя, което ясно проличава от развитието на освободителното движение в бълг. земи, довело до възобновяването на бълг. държава в края на XII в.

 

От творчеството на Т. О. със светски характер се открояват преди всичко неговите писма (съхранените са ок. 130), в които се отразяват богатият му вътрешен свят и бълг. действителност в края на XI и началото на XII в. Писмата предизвикват непрестанен интерес в най-различни области на истор. дирене — социална история, икономически явления, политическа структура на бълг. земи под виз. власт, църковна организация и по-специално статут и привилегии на Охридската архиепископия, бит и всекидневие на населението.

 

 

            Съч.:

o   Theophylacti opera. — PG, 123—126;

o   Historia martyrii XV martyrum (Μαρτύριον τῶν ἁγίων ἐνδόξων ἱερομαρτίρων ιε’ τῶν ἐν Τιβεριουπόλει τῇ βουλγαρικῶς ἐπονομαζομένῃ Στρουμμίτζῃ μαρτυρησάντων, ἐπὶ τῆς βασιλείας τοῦ δυσσεβοῦς ἰουλιάνου τοῦ παραβάτου, συγγραφὲν ὑπὸ Θεοφύλακτου τοῦ ἀγιωτάτου Ἀρχιεπισκόπου πάσης Βουλγαρίας). — PG, 126, col. 151—222;

o   Симеон митроп. Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български с притурка на неговото Мъченичество на светите 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царуването на злочестивия Юлияна Отстъпник. — СбБАН, 27, 1931, с. 1—238, 239—269;

o   Житие на св. Климент Охридски. Превод от гръцкия оригинал, увод и бележки Ал. Милев. С., 1955, 104 с.;

o   Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 7—164;

o   Discours, traités, poésies. Introduction, texte, traduction et notes par P. Gautier. Thessalonique, 1980 (Corpus Fontium Historiae Byzantinae, 16, 1), p. 129—343, 345—377;

o   Lettres. Introduction, texte, traduction et notes par P. Gautier. Thessalonique, 1986 (Corpus Fontium Historiae Byzantinae, 16, 2), p. 133—597;

o   Илиев И. Житие на св. Климент Охридски, Мъченичеството на 15-те Тивериуполски мъченици, Писма, Стихотворение, посветено на Никифор Вриений, Част от Обяснението към писмото на ап. Павел до Римляните. С., 1994 (ГИБИ, 9. Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ Български, отнасящи се до българската история, 2), 240 с.;

o   Iliev I. The Long Life of Saint Clement of Ohrid. A Critical Edition. — Bbg, 9, 1995, p. 62—120.

 

            Лит.:

·       Василевский В. Византия и неченеги (1048—1094). Приложения, 3: Феофилакт Болгарский и эго сочинения. — ЖМНП, 164, 1872, ноябрь, с. 116—165 (същото в: Василевский В. Труды. 1. СПб., 1908, с. 134—149);

·       Prаесhter К. von. Antike Quellen des Theophylaktos von Bulgarien. — BZ, 1, 1892, p. 399—414;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des Oströmischen Reiches (527—1453). München, 1897, p. 133—135, 441, 463—465, 480;

·       Roth K. Studie zu den Briefen des Theophylaktos Bulgarus. Ludwigshafen am Rhein, 1900, 22 p.;

·       Цуxлев Д. Охридски архиепископ Теофилакт (1084—1108). — ПСп, 20, 1908, 69, с. 161—199;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1924, с. 198—204, 220—225, 268—274;

·       Меrсati S. G. Poesie di Teofilatto di Bulgaria. — Studi bizantini, 1, 1924, p. 173—194;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 2. България под византийско владичество (1018—1187). С., 1934, с. 262—350, 404—406, 503—515;

·       Xanalatos D. А. Beiträge zur Wirtschafts- und Sozialgeschichte Makedoniens im Mittelalter, hauptsächlich auf Grund der Briefe des Erzbischofs Theophylaktos von Achrida. München, 1937, 87 p.;

·       Ξανάλατος Δ. Θεοφύλακτος ὁ Βουλγαρίας καὶ ἡ δρᾶσις του ἐν Ἀχρίδι. — Θεολογία, 16, 1938, p. 228—240;

·       Leroy-Molinghen A. Prolégomènes à une édition critique des „Lettres“ de Théophylacte de Bulgarie ou de l’autorité de la „Patrologie Grecque“ de Migne. — Byzantion, 13, 1938, 1, p. 253—262;

·       Polách O. Kdo je autorem tak zv. „Bulharské legendy“. — AAV, 18, 1947, p. 53—74;

·       Hиколaев Bc. Феодални отношения в покорената от Византия България, отразени в писмата на Теофилакт, архиепископ български. С., 1951, 240 с.;

·       Kаtičić R. Der akzentuierte Prosarhythmus bei Theophylaktos von Achrida. — Жива антика, 7, 1957, с. 66—84;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 649—651;

·       Katičić R. Βιογραφικὰ περὶ Θεοφύλακτου ἀρχιεπισκόπου Ἀχρίδος. — Ἐπετηρὶς Ἐταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 30, 1960—1961, p. 364—385;

·       Gautier Ρ. Le discours de Théophylacte de Bulgarie à l’autocrator Alexis Ier Comnène (6 janvier 1088). — REB, 20, 1962, p. 93—130;

·       Gautier P. L’épiscopat de Théophylacte Hephaistos, archevêque de Bulgarie. Notes chronologiques et biographiques. — REB, 21, 1963, p. 159—178;

 

 

57

 

·       Katičić R. Korespondencija Teofi-lakta Ohridskog kao izvor za historiju srednjovjekovne Makedonije. — ЗбРВИ, 8, 1964, 2, p. 177—189;

·       Божилов Ив. Писмата на Теофилакт Охридски като исторически извор. — Известия на държавните архиви, 14, 1967, с. 60—100;

·       Gautier P. Deux oeuvres hagiographiques du Pseudo-Théophylacte. Thèse de doctorat. Paris, 1968;

·       Панов Б. Теофилакт Охридски како извор за средновековната историја на македонскиот народ. Скопје, 1971, 403 с.;

·       Маслев Ст. Проучвания върху някои произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1090 — около 1126). С., 1974 (ГИБИ, 9. Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ Български, отнасящи се до българската история, 1), 182 с.;

·       Gаutier P. Introduction. — In: Théophylacte d’Achrida. Discours, traités, poésies. Introduction, texte, traduction et notes par P. Gautier. Thessalonique, 1980 (Corpus Fontium Historiae Byzantinae, 16, 1), p. 11—37;

·       Mullett M. Theophylact through His Letters: The Two Words of an Exile Bishop. Dissertation. Birmingham, 1981;

·       Гроздaнов Цв. За портретите на Теофилакт Охридски. — Историја, 21, 1985, 2, с. 281—292;

·       Obolensky D. Theophylaktos of Ohrid and the Authorship of the Vita Clementis. — In: Βυζάντιον. Ἀφιέρωμα στὸν Ἀνδρέα Ν. Στράτο. 2. Θεολογία καὶ φιλολογία. Ἀθῆναμ 1986, p. 601—618;

·       Иванова О. В. Христианизация Первого болгарского царства по данным сочинения Феофилакта Охридското. — В: Введение христианства у народов Центральной и Восточной Европы: Киевская Русь. М., 1987, с. 12—14;

·       Obolensky D. Theophylact of Ohrid. — In: Оbolenskу D. Six Byzantine Portraits. Oxford, 1988, p. 34—82;

·       Нихоритис K. Теофилакт Охридски — автор на първичната гръцка служба в чест на Климент Охридски. — ГСУ. Научен център за славяновизантийски проучвания „Иван Дуйчев“, 83, 3, 1989 (1991), с. 157—173;

·       Ilieѵ I. The Manuscript Tradition and the Authorship of the Long Life of St. Clement of Ohrid. — Bsl, 53, 1993, p. 68—73;

·       Илиев И. Теофилакт Охридски, Архиепископ Български. — История, 5, 1996, 1, с. 28—33;

·       Podskalsky G. Theophylaktos von Achrida als Exeget in der slavischen Orthodoxie. — Studi sull’Oriente Cristiano, 2, 1998, 1, p. 75—84;

·       Иванов С. А. Пространное Житие Климента Охридского и его автор. — В: Флоря Б. Н., А. А. Tурилов, С. А. Иванов. Судьбы Кирилло-Мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия. СПб., 2000, с. 28—65.

 

Илия Илиев

 

 

    ТЕТРАЕВАНГЕЛИЕ — вж. Евангелие.

 

    ТИВЕРИУГЮЛ — вж. Струмица.

 

 

    (12). ТИПИК (грц. τυπικόν, старобълг. типикъ), Устав (старобълг. оуставъ) — богослужебна книга на Православната църква, която постановява точно реда на службите за всеки ден от годината и определя всички възможни случаи на наличие на конкуриращи се елементи на празниците. Т. се различава от другите богослужебни книги по това, че съдържа предимно указания (рубрики); поетическите и прозаическите текстове в него са съвсем малко.

 

Както с основание отбелязва още И. Д. Мансветов (1885), Т. е най-късната от всички богослужебни книги, защото е предназначена да организира начина за употреба на другите книги, особено на химнографските. Той се появява след окончателното оформяне на поетическите сборници (Октоих, Параклитик, Триод (Пентикостар), Миней).

 

Т. възниква в манастирска среда. Евентуалните по-ранни и по-прости рубрикални компилации, като например таблиците на лекционарите или указанията в някои ръкописи на Синаксара, по никакъв начин не могат да се смятат за негови предшественици, въпреки че от края на X в. започват да включват рубрикални показалци, адресирани към богослужение, което вече е повлияно от манастирското. Такива текстове само свидетелстват за започващото влияние на манастирската литургия върху съборно-енорийската — силна тенденция, която скоро прераства в пълно господство на манастирския чин и в градските, и в селските църкви.

 

След изданията и изследванията на А. А. Дмитриевски и X. Матеос на ръкописите Р и Н на „Синаксара на Великата Константинополска църква“ сред учените се утвърждава неправилната употреба на термина Т. за означаване и на тези агиографски ръкописи, за които в по-новите изследвания се използва терминът „типик-синаксар“, като под Т. се подразбират рубрикалните нормативи, които само понякога може да се преписват в ръкописите на Синаксара. Именно за да се избегне евентуално объркване в терминологията, която е твърде сложна,

 

 

58

 

напоследък в специалните изследвания върху този тип ръкописи се употребява определението „синаксар с литургични рубрики (указания)“.

 

Във вида, в който е познат, Т. се ражда не по-рано от X в., още по-вероятно през XI в. Както „Правилото“ („Ὑποτύπωσις“) на Студийския манастир, съставено след смъртта на Теодор Студит (827) от учениците му, така и „Διατύπωσις“ на св. Атанасий Атонски (ок. 970) не могат да се приемат за архаични форми на литургичния Т., защото съдържат, подобно на древните западни манастирски правила (Regula Magistri, Regula Benedicti), богослужебни указания, поставени в общ дисциплинарен контекст, който регулира и други моменти от живота на манастирското братство, като работата, храната, постите и т. н.

 

Необходимостта от рубрикален кодекс като Т. се налага тогава, когато богослужението става все по-сложно поради синтеза, осъществен от студитите, между константинополската катедрална традиция и ерусалимската манастирска и катедрална литургия. В светлината на този синтез Т. би трябвало да бъде резултатът от последната и окончателната кодификация на студийската реформа. Наистина между календара на Константинопол и календара на Ерусалим има съществени хеортологични разлики. Историята на текста на Т. е феноменологично обща с историята на другите виз. богослужебни книги: макар че могат да се различат истински „литургични семейства (родове)“, сред различните ръкописи на Т. се наблюдават разлики, които могат да бъдат значителни. По този повод е известен разказът на Никон Черногорец, който в своя „Тактикон“ забелязва, че не е виждал нито един Т., еднакъв с някой друг (срв. В. Н. Бенешевич, 1917, с. 21—22).

 

В руската литургична наука от края на XIX и началото на XX в. поради критерий, който е както съдържателен, така и хронологически, се оформя деленето на ръкописите на Т. на две групи: студийски и ерусалимски (саваитски). Най-старият познат студийски Т. е дело на игумена Алексий, по-късно Константинополски патриарх (1025—1043); известен е само благодарение на един почти съвременен негов слав. превод, съхранен в руски ръкописи от XII—XIII в. В грц. традиция се пази студийският Т. на константинополския Евергетски манастир, както и Т. на Спаския манастир в Месина (Сицилия), поместен в ръкопис от ок. 1165. Саваитският Т. е плод на подновеното влияние на Лаврата на Map Сава до Ерусалим върху студийския Т., особено след латинското владичество над Константинопол (1204—1261). Влиянието е особено доловимо при въвеждането на всенощното бдение в събота срещу неделя; то е така подчертано, че заема първата глава в новия Т. Атонската редакция на тази книга през XIV в. става норма на виз. богослужение по времето на исихазма и се разпространява в целия виз.-слав. свят, като обхваща парадоксално и съборните, и енорийските църкви, с изключение на южноиталианските манастири, останали верни на студийския Т., от които днес съществува само Гротафератският манастир близо до Рим — единствен случай в света на жива студийска литургична традиция.

 

През 1545 във Венеция е напечатан един непознат или поне неидентифициран досега ръкопис на саваитския Т. под заглавие „Типик на ерусалимската св. Лавра на нашия отец св. Сава“. Този текст се разпространява в православния свят, измествайки вероятно останалите местни литургични традиции. Така историята на Т. отразява естествените еволюционни процеси на християнските литургии, в които едно поместно господстващо богослужение винаги надделява над другите местни варианти на същата литургия. Саваитският Т. и студийският Т. в контекста на нарастващото общо

 

 

59

 

„манастиризиране“ на виз. богослужение стават норма, всеки за своето време, и за неманастирските съборни и енорийски църкви.

 

Тази основна несъвместимост на манастирското богослужение с нуждите на енорийските храмове води до две ревизии на Т. от страна на Вселенската патриаршия, осъществени в Константинопол през 1838 (под ръководството на Константин Протопсалт) и през 1888 (под ръководството на протопсалта Георги Виолакис), излезли под заглавие „Типик на Великата църква“. Така реформираният Т. е приет от всички поместни национални православни църкви, намиращи се по онова време под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.

 

Много се е спорило в науката по въпроса за Т., изпозван от Константин-Кирил и Методий при превода на първите слав. богослужебни книги. В светлината на известните факти става ясно, че солунските братя не са познавали никакъв Т., тъй като към средата на IX в. той още не е съществувал. Но поради необходимостта да се означи организацията на богослужението и преди появата на Т., уместно е да се предпочете по-неутралният термин „чин“. Това би позволило да се избегне ненужното объркване, което може да доведе до проектиране в Кирило-Методиевата епоха на една книга, която тогава още не е съществувала.

 

 

            Лит.:

·       Τυπικὸν τῆς ἐκκλησιαστικῆς ἀκολουθίας τῆς ἐν Ἱεροσολύμοις ἁγίας Λαύρας [...]. Ἐν Βενετίᾳ, 1545;

·       Дмитриевский А. Богослужение в русской церкви за первые пять веков. — ПС, 1882, 1, с. 138—166, 252—296; 2, с. 346—373;

·       Мансветов И. Церковный устав (Типик): его образование и судьба в греческой и русской церкви. М., 1885, 4+448 с.;

·       Дмитриевский А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного Востока. 1. Τυπικά. Киев, 1895, 147+912+25 с. (фототипно изд. Hildesheim, 1965);

·       Лисицын М. Первоначальный славяно-русский Типикон. Историко-археологическое исследование. СПб., 1911, 15 + 386 с.;

·       Скабалланович М. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 1—3. Киев, 1910—1915 (фототипно изд. М., 1995);

·       Бенешевич В. Н. Тактикон Никона Черногорца. Греческий текст по рукописи № 441 Синайского монастыря св. Екатерины. 1. Петроград, 1917 (Записки Историко-филологического факультета Петроградского университета, 139), 120 с.;

·       Μаtеоs J. Le typicon de la Grande Eglise. Ms. Sainte-Croix n 40, X siècle. Introduction, texte critique, traduction et notes. 1. Le cycle des douze mois. Roma, 1962 (Orientalia Christiana Analecta, 165), 399 p.; 2. Le cycle des fêtes mobiles. Roma, 1963 (Orientalia Christiana Analecta, 166), 334 р.;

·       Чифлянов Бл. Богослужебният чин, преведен от братята Кирил и Методий в началото на Моравската им мисия. — ГДА, 22 (48), 1972—1973, с. 223—385;

·       Rаdovic A. Réformes liturgiques dans l’Eglise de Grèce. — In: Liturgie de l’Eglise particulière et liturgie de l’Eglise universelle. Roma, 1976 (Bibliotheca Ephemerides liturgicae. Subsidia, 7), p. 261—273;

·       Taft R. Mount Athos. A Late Chapter in the History of the Byzantine Rite. — Dumbarton Oaks Papers, 42, 1988, p. 179—194;

·       Thiermeyer A.A. Das Typikon-Ktetorikon und sein literarhistorischer Kontext. — OChP, 48, 1992, p. 475—513;

·       Тафт Р. Византийското богослужение. Кратка история. — В: Тафт R, Е. Фаруджа. Теология на литературата и теология на символа. С., 1992, с. 11—95;

·       Taft R. The Byzantine Rite. A Short History. Collegeville, 1993, 84 p.;

·       Пентковский A. Древнерусская версия типикона патриарха Алексея Студита: ТИМ, Син. 330 (Из истории литургической традиции Русской Церкви в ХІ—ХІѴ вв.). Автореферат за докт. дисертация. Romae, 1996;

·       Luzzi A. Precisazioni sull’epoca formazione del sinassario di Constantinopoli. — Rivista di studi bizantini e neoellenici, 36, 2000, p. 75—91;

·       Тафт РФ. Византийский церковный обряд. Краткий очерк. СПб., 2000, 158 с.;

·       Пентковский А. Типикон патриарха Алексия Студита в Византии и на Руси. М., 2001, 430 с.;

·       Пентковский А. Литургические реформы в истории Русской Церкви и их характерные особенности. — Журнал Московской патриархии, 2001, 2, с. 72—80;

·       Пентковский А. Константинопольский и Иерусалимский богослужебные уставы. — Журнал Московской патриархии, 2001,4, с. 70—78;

·       Пентковский А. Студийский устав и уставы студийской традиции. — Журнал Московской патриархии, 2001, 5, с. 69—80;

·       Цуркан Р. Славянский перевод Библии. Происхождение, история текста и важнейшие издания. СПб., 2001, с. 81—104;

·       Велковска Е. Система на византийските и славянските богослужебни книги в периода на възникването им. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 230—234.

 

Елена Велковска

 

 

60

 

 

    (13). ТКАДЪЛЧИК, Войтех (Tkadlčík, V.) (8.II.1915—25.XII.1997) — чешки теолог медиевист. Роден в Карловице, околия Кромнержиж, Чехия. Следва в Богословския фак. в Оломоуц, където тогава преподава Й. Вашица, и във Философския фак. в Оломоуц при К. Хоралек и Я. Белич. През 1948 защитава малък докторат по теология в Богословския фак., където преподава руски език (1945—1950) и става главен асистент. Работи като църковен администратор във Вълкош край Пршеров, след това е духовник в храма „Св. Вацлав“ в Оломоуц (1972—1974) и в Скршипов край Опава (от 1974). Т. е един от редакторите на AAV.

 

Основните научни интереси на Т. са в областта на началната история на слав. писменост и на слав. литургия, която проучва главно с оглед на влиянията върху нея от страна на Виз. и Римската църква. Автор е на публикации за най-старото църковно устройство на славяните. Първите му трудове са посветени на въпроси, свързани със слав. епиграфика и по-специално с произхода на отделни букви от глаголицата. Т. смята, че тя е създадена преди отиването на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия, където са били познати същите знаци, но с известни различия в употребата им. Създателят на глаголицата Кирил я свързва с фонологичната система на солунския говор от IX в. и въпреки че има предвид грц. образци, творчески използва грц. писмо за създаване на нова, самостоятелна писмена система. Т. посочва двойки и тройки от знаци за отбелязване на близки звукове, които са доказателство за ориентацията на Кирил в явления от фонетичен и фонологичен тип. На тази основа той проучва трите вида глаголическо и в Киевските листове (1956) и на широк сравнителен фон анализира двете х в глаголицата (1964). Долавяната от Кирил разлика между палаталното и непалаталното х е причината според Т. за наличието на двете глаголически букви — обикновено х () и паякообразно х ().

 

Т. посвещава специално изследване на Черноризец Храбър, чиято защита на слав. азбука свързва със създадените от Кирил писмени знаци (1964). В други две публикации обобщава наблюденията си за системния характер на глаголицата и кирилицата (1971, 1972).

 

Т. публикува кирилския надпис от гр. Михаловце (Източна Словакия) (1983). След подробен палеографски анализ той прави извода, че това е надгробен надпис на княз Пресиян, живял според надписа през 996/997—1060/1061. Надписът безспорно е свързан с бълг. езикова среда. В обширен истор. коментар Т. обяснява съдбата на Пресиян — според него син на бълг. цар Иван-Владислав (1015—1018), с чиято смърт през 1018 се слага край на Първото бълг. царство. Имп. Василий II Българоубиец (976—1025) приема бълг. царско семейство и Пресиян като най-стар син получава титлата магистър, а майка му Мария става придворна дама (зости). За участие в заговор срещу имп. Роман III Аргир (1028—1034) Пресиян е ослепен и изпратен заедно с майка си в манастир. Т. предполага, че по-късно, когато неговите братя Алусиян и Арон и сестра му Катерина заемат високи постове във виз. администрация, Пресиян има възможност да напусне мястото на своето заточение. Как попада в Източна Словакия (вероятно с майка си), е неизвестно. Според Т. този рядко населен със славяни район е предполагал спокойствие и сигурност, бил е защитен от север от Карпатите и се е намирал в периферията на унгарското кралство, където не са достигали грабителските набези на печенезите. Титлата „княз“, която се среща в надписа, не съответства на титлите, получени от Пресиян във виз. двор, но според Т. отговаря на неговия произход от владетелски слав. род и на неговите евентуални претенции за власт, каквито може би в

 

 

61

 

известна степен е осъществил в новата слав. среда. Т. предполага, че името Пресили несъмнено е свързано с едноименния прабълг. хан и е дадено от Иван-Владислав на първородния му син с оглед на собствените му амбиции към престола. Независимо от географската си отдалеченост от Б-я по епиграфски, истор. и езикови белези надписът от Михаловце безпорно принадлежи към надписите от времето на цар Самуил (997—1014) и Иван-Владислав и засега е последен по време от надписите, свързани с Първото бълг. царство. Днес се съхранява в Земплинския музей в Михаловце. Открит е при археол. разкопки (1977) на ротонда и гробище от ХІ—ХІІІ в., под които се намира по-стар археол. пласт с останки от керамика, вероятно от IX в. Представлява каменна плоча с ширина 0,55 м, височина 0,75 м и дебелина 0,35 м. Текстът е нанесен на пет реда.

 

В специална статия от 1969 Т. излага аргументи в подкрепа на традиционната теза, че Константин-Кирил и Методий пристигат във Велика Моравия през 863. Според него тази година отговаря на смисъла както на всички най-важни извори (Италианската легенда, ЖК, ЖМ и съчинението на Черноризец Храбър), така и на съответната истор. ситуация. За разлика от привържениците на тезата за 864 като начална година на Моравската мисия Т. смята, че сведенията в тези извори не си противоречат, а взаимно се допълват. Като анализира данните от Пространните жития, той излага и доводи в полза на мнението, че мисията е достигнала до Моравия по Via Egnatia.

 

Войтех Ткадълчик

 

Т. пручва Литургията на свети Петър (1977) и съотношението на виз. и римския ритуал в слав. богослужение, разпространението на религиозния култ към делото на Кирил и Методий в източната и в западната християнскокултурна сфера. По негова преценка, аргументирана в специална статия, Кирило-Методиевият превод на библейските книги е най-голямото филологическо дело през IX в. (1987).

 

Според Т. сведението от гл. 15 в ЖМ, че преводът е бил извършен „в продължение на шест месеца, от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври“, е доказателство, че Житието е било написано на глаголица (сочат се шест месеца, а реалното време от март до октомври е осем месеца); противоречието се обяснява с факта, че глаголическото дзяло означава 8, а кирилското — 6. От друга страна, той намира, че времето от осем месеца е било напълно достатъчно за обема на тази преводаческа работа („преведе ... всичките библейски книги в пълнота, с изключение на Макавеите“), още повече, че Псалтирът е бил преведен по-рано. Разликата между броя на библейските книги, които Йоан Екзарх посочва като преведени от Методий, и днешния брой на каноничните книги Т. обяснява със сливането на някои канонични текстове през Средновековието. Сред добре обоснованите негови постановки е и тезата, че за големия разцвет на старобълг. книжнина по

 

 

62

 

времето на цар Симеон (893—927) имат значение слав. книги, оставени във виз. столица по време на Методиевото посещение там (гл. 13 на ЖМ).

 

Т излага аргументи в полза на по-късното датиране (втората половина на XIV в.) на хърватските глаголически служби за Кирил и Методий, като свързва техния произход с дейността на Емаузкия манастир в Прага. Според него дословно цитираните в службите пасажи от ЖК, както и наличието на езикови архаизми и бохемизми не само не противоречат на подобно датиране, а напротив, категорично свързват службите с дейността на манастира. Това доказват и литургичните им особености. Т. се придържа към становището, че официалната канонизация на Кирил и Методий е осъществена в Моравия, откъдето е възприета от слав. духовенство в Чешкото княжество през Х—ХІ в. Като допуска, че в тази среда са били използвани вече съществуващите слав. служби за Кирил и Методий, съставени по виз. обред, Т. анализира особеностите на хърватските служби (по римокатолическия обред) и стига до следните заключения: в хърватските земи литургическото честване на светите братя е засвидетелствано в началото на XIV в., макар че е било второстепенно и за него не са били създадени самостоятелни четива; такива четива (служби) са създадени от емаузките глаголаши във връзка с официалното въвеждане на Празника на Кирил и Методий в Чешкото княжество; запазените днес хърватски служби, които са съставени според реформирания през XIII в. францискански устав, представляват две отделни хърватски преработки на изгубената днес чешка Емаузка служба, съставена по устава на Бенедиктинския орден.

 

Като се придържа към мнението на Ф. В. Мареш за по-голяма близост на руските редакции на Първото старославянско житие на св. Вацлав до старинния оригинал в сравнение с хърватската му редакция, Т. привежда и някои други съображения в подкрепа на това убеждение, които той открива не само на текстуално равнище, но и по отношение на смислово-идейната насоченост на Житието на св. Вацлав (1985). Той смята, че встъпителната му част е в тясна идейно-тематична зависимост от Беседите на Григорий Велики върху Евангелието. Тази връзка между двата текста според него не е вторична, а е била присъща на самия оригинал на житието. Въз основа на това той допуска възможността Беседите да са били преведени в Чехия не през XI, а още през X в., като преводачът е бил и автор на Славянското житие на св. Вацлав.

 

 

            Съч.:

o   Trojí hlaholské i v Kyjevských listech. — Slavia, 25, 1956, p. 200—216;

o   Dvě reformy hlaholského písemnictví. — Slavia, 32, 1963, p. 340—366;

o   Le moine Chrabr et l’origine de l’écriture slave. — Bsl, 25, 1964, p. 75—92;

o   Dvojí hlaholské ch v hlaholici. — Slavia, 33, 1964, p. 182—193;

o   Byl sv. Cyril biskupem? — Via, 2, 1969, p. 23—27;

o   Das Napisanje o pravéi véré, seine ursprüngliche Fassung und sein Autor. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969 p. 185—209;

o   Datum příchodu slovanských apoštolů na Moravu. — Slavia, 38, 1969, p. 542—551;

o   Byzantinischer und römischer Ritus in der slavischen Liturgie. — In: Wegzeichen. Festgabe zum 60. Geburtstag von Prof. Dr. H. M. Biedermann. Würzburg, 1971 (Das östliche Christentum, N. F., 25), p. 313—332;

o   System hlaholské abecedy. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 357—377;

o   Rimskyj misal slovenským jazykem izvoljenijem Apoštolským za Archibiskupiju Olomuckuju iskusa dělja izdan. Olomuc, 1972, 186+12 p.;

o   „Právníci“ v Životě Metodějově. — Slovo, 22, 1972, p. 41—51;

o   Systém cyrilské abecedy. — Slavia, 41, 1972, p. 380—392;

o   K datování hlaholských služeb o sv. Cyrilu a Metoději. — Slovo, 27, 1977, p. 85—128;

o   Slovanská liturgie svátého Petra. — Duchovní pastýř, 26, 1977, 1, p. 13—14; 2, p. 22—25;

o   Byzantský a římský ritus ve slovanské bohoslužbě. — Duchovní pastýř, 27, 1978, 1, p. 4—10;

o   Kdo udělil postřižiny sv. Václavu? — LF, 103, 1980, p. 209—212;

o   Novi hrvatskoglagoljski misal. — Croatica Christiana periodica, 6, 1982, p. 131—136;

o   Cyrilský nápis v Michalovcích. — Slavia, 52, 1983, p. 113—123;

o   Das Slavische Alphabet bei Chrabr. — Bsl, 46, 1985, p. 106—120;

o   První staroslověnská legenda o sv. Václavu a Besedy sv. Řehoře Velikého. — In: Litterae Slavicae medii aevi. F. V. Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 329—334;

o   Sv. Cyril a Metoděj a mariánská úcta. — Slovo, 18, 1986, 3, p. 10—13;

o   Cyrilometodějský překlad bible. — In: Odkaz Soluňských bratří. Teologické studie. Praha, 1987, p. 77—87;

 

 

63

 

o   Sv. Vladimír Veliký a pokřtění Rusi. — Slovo, 20, 1988, 5, p. 11—13; 6, p. 11—14; 7, p. 10—14;

o   J. Tandarić. Hrvatsko-glagoljska liturgijska književnost. Rasprave i prinosi. Zagreb, 1993 (рец.). — Slavia, 65, 1996, p. 385—387;

o   Svatopluk I. a církevní činitelé na Velké Moravě. — In: Sborník Velehradský, třetí řada, 2, 1996, p. 59—66;

o   Cyrilometodějský překlad bible — úkoly a problémy rekonstrukce. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, p. 23—36.

 

            Лит.:

·       Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, 146 p.;

·       Pojsl M. Mons. Prof. ThDr. Vojtěch Tkadlčík. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. OlomoucPraha, 2000, p. 11—15;

·       Vedral A. Bibliografie prací Mons. Prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, p. 16—22.

 

Иван Павлов, Десислава Атанасова

 

 

    ТОДОР ДОКСОВ — вж. Тудор Доксов.

 

 

    (14). ТОМИСЛАВ (Tomislav) (неизв. — ок. 928) — хърватски крал (910—928). Оскъдните сведения за ранната история на хърватите не позволяват да се установи точно престолонаследието както на предшествениците, така и на наследниците на Т. Роден е вероятно ок. средата на IX в. и се смята за потомък на Търпимировичевата династия. Някои изследователи са склонни да приемат, че княз Мутимир Търпимирович е негов баща и предшественик на престола.

 

Началото на X в. в хърватската история се характеризира с появата на голяма опасност за суверенитета на страната. Настанилите се в края на IX в. в областта Панония угри (маджари) предприемат походи за разширяване на своите владения. Особено интензивен е техният натиск на запад, през хърватските земи, за излаз на Адриатическо море. Навременните действия и победите на княз Т. установяват трайна граница между хървати и маджари по поречието на р. Драва. Това довежда до прекратяване на франкската хегемония над тези земи и до включването на панонските хървати в Томиславовата държава; присъединена е и значителна част от Босна.

 

През 924 държавата на Т. граничи на изток непосредствено с Б-я. Хърватският княз привлича вниманието на виз. дипломация, след като детронираният от българите сръбски владетел избягва в хърватската държава. По-нататъшната съдба на Т. се определя от отношенията му с Б-я и Византия, от една страна, и с Папската курия, от друга. Намиращата се в критично положение Византия усилено действа за спечелването му като съюзник. Това е можело да стане обаче само с посредничеството на папата, който имал значително влияние не само в църковните дела, а и въобще в живота на хърватската държава. Така се постига сближение между Византийската и Римокатолическата църква. Цената на този акт е предоставянето на църковния диоцез на Южна Далмация под върховенството на папата. От своя страна папа Йоан X (914—928) урежда сближаването между Т. и Византия. На хърватския владетел е дадена почетната титла проконсул. Същевременно папата има свои планове за Далмация, за осъществяването на които на Т. е поднесена кралска корона (според обръщението на Йоан X към Т. като към крал на хърватите в едно писмо от 925).

 

На запад от Б-я се оформя враждебна коалиция между хърватския крал, захълмския княз Михаил и намерилия убежище в Хърватско сръбски княз Захарий. Войската, изпратена срещу нея от бълг. цар Симеон (893—927), претърпява пълно поражение. На пръв поглед победата на Т. повишава неговия престиж. Изгода от нея обаче извлича папа Йоан X. Той използва създалото се положение, за да се представи за спасител на хърватския народ: изпраща в Б-я епископ Мадалберт и захълмския дук Йоан, за да уредят мирните отношения между двете държави.

 

 

64

 

На българския цар те предлагат признаване на короната и патриаршията от Рим, както и избавяне от един недружелюбен съсед, който го отвлича от главната му цел — Византия. На хърватите са осигурени източните граници. Ползата от това за Римската църква става очевидна в светлината на решенията на сплитските събори през 925 и особено през 928 — събития с първостепенно значение за Хърватската църква по времето на крал Т.

 

Когато през 923 на Римската църква е отстъпено върховенството над далматинските епископии, първенствуващо място сред тях заема сравнително младата епископия в Нин. Неин глава е енергичният епископ Григорий, който се ползва с подкрепата на хърватското духовенство. Новата епископия съперничела на традиционната хегемония на сплитския епископ над виз. Далмация. По традиция римските първосвещеници отдавали предпочитание на по-старите градове — седалища на епископски катедри. Освен това папското влияние в Далмация се крепяло главно на населението в старите градове по крайбрежието на Адриатическо море. Ето защо Йоан X изпраща през 925 двама свои представители, които свикват църковен събор на хърватските и далматинските епископи. Там те разгласяват папското послание, което ги принуждава да решат спора в полза на Сплитската епископия. Папата изпраща и споменатото по-горе послание до Т., наричайки го „крал на Хърватия“. В писмото наред със становищата по църковнойерархическите въпроси се изказва и недоволството на Рим от ширещата се в Хърватия слав. литургия, въведена от учениците и последователите на първоучителите Константин-Кирил и Методий. В духа на това гледище съборните решения предвиждат на слав. език да служи само нисшето духовенство. И в този пункт Т. отстъпва пред натиска на своя могъщ покровител, защото се надява да укрепи единството на своята разраснала се държава и да спечели подкрепата на населението от далматинските градове и острови — основни опорни пунктове по крайбрежието на Адриатическо море. Протестите срещу съборните решения от страна на нинския епископ Григорий и неговите привърженици довеждат до свикването на Втория сплитски събор (928). На него категорично са потвърдени решенията на Първия сплитски събор. Нинската епископия е закрита и цялата църковна власт е предадена на сплитския митрополит, който се намирал под юрисдикцията на папата. Йоан X, от когото Т. вече е зависим, не пропуска удобния момент да укрепи позициите си в новозавоюваните в църковно отношение земи. Въпреки всичко това слав. литургия и просвета в Хърватско, макар и ограничени, не изчезват напълно.

 

Оценките за личността и политиката на Т. са противоречиви. От една страна, началото на X в. е период на голям разцвет и могъщество в хърватската държава. От друга, съдбата на Т. показва, че той е зависел много от своите съседи и на практика не е имал възможност активно да се намесва в хода на събитията.

 

 

            Лит.:

·       Klaić V. Povijest hrvata. 1. Zagreb, 1899, p. 71—84;

·       Šišić F. Geschichte der Kroaten. 1. (bis 1102). Zagreb, 1917, p. 121—150;

·       Zbornik kralja Tomislava. Zagreb, 1925, 686 p.;

·       Mandić D. Razprave i prilozi iz stare hrvatske povjesti. Roma, 1963, p. 214—225;

·       Dujčev I. Relations entre les Slaves méridionaux et Byzance aux X^e—XII^e siècles. — In: Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 3. Roma, 1971, p. 197—202;

·       Fine J. The Early Medieval Balkans. Ann Arbor, 1983, p. 262—266;

·       Rapacka J. Leksykon tradycji chorwackich. Warszawa, 1997, p. 185—187.

 

Илия Илиев

 

 

    (15). ТОМСЪН, Франсис (Thomson, F.) (24.XI.1935) — белгийски палеославист, шотландец по произход. Роден в гр. Чийм, графство Съри, Великобритания. Завършва германска (1957) и слав. филология (1959) в Кеймбридж.

 

 

65

 

Специализира слав. филология и теология в Хайделберг (1959—1960). През 1964 защитава докторат на тема „Уилям Палмър и Руската църква“ в Теологическия фак. на Унив. в Кеймбридж. От 1963 работи в Държ. унив. в Антверпен, Белгия, като лектор (1963—1980), извънреден (1980—1988) и редовен проф. (от 1988); от 1997 е professor emeritus с годишна стипендия за научна работа. Във Фак. по приложна икономика и в Инст. за преводачи и интерпретатори в Държ. унив. в Амстердам чете лекционни курсове по английски език и теория на превода. Член-учредител на Британската славистична група за медиевистични изследвания (1974), на Белгийския междууниверситетски център за източноевроп. изследвания (1979) и на Белгийската асоциация за украински изследвания (1990, председател от 1991). Член на Белгийската асоциация по византинистика (от 1978), на Славистичната библейска комисия към Международния комитет на славистите (от 1989) и на Славистичния комитет за изследване на Новия завет към Обединените библейски д-ва (1991—1999). Председател на Белгийската асоциация на славистите и неин представител в Международния комитет на славистите (от 1991). Член на редакционните колегии на списанията „Slavica Gandensia“ (от 1988) и „Analecta Bollandiana“ (от 1993). Почетен знак „Климент Охридски“, I ст., на Софийския унив. (1988), почетен д-р на Великотърновския унив. (1999).

 

Франсис Томсън

 

Основно място в научните занимания на Т. заемат проблемите за връзката на виз. литература със старите слав. литератури, за разпространението и рецепцията на преводните произведения в тях, както и за взаимодействието между слав. култури. Съставената от него картотека инципитариум обхваща над 10 000 слав. превода, възникнали от създаването на слав. писменост до смъртта на имп. Петър I (1725). В редица публикации (обединени в книгата му „The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia“ и допълнени c осъвременена информация и библиография) Т. застъпва тезата, че основният корпус от преводи (литургични текстове и монашески четива), използвани от източните славяни, е направен в Б-я. Процесът на пренасяне на културни ценности, възникнали главно на Атон, но и в Константинопол, Ерусалим и Синай, към Русия през бълг. земи, макар и протичащ с постепенно отслабващ интензитет, на практика никога не престава. Посредническата роля на старобълг. литература между Византия и Русия намира израз в предоставяне не само на готови преводи, но и на преработените според бълг. условия виз. структурни парадигми. Т. е убеден, че слабото владеене на съвременния за Ранното средновековие литературен грц. език, което проличава в липсата на цитати от непреведени виз. автори в оригиналните творби на книжовниците в Киевска Русия, както и непознаването на виз. догматическа теология и на класическата грц. философия лишават

 

 

66

 

средновековната руска култура от директна връзка с виз. оригинали и в крайна сметка довеждат до механично спазване на църковния ритуал. По думите на Т. Киевска Русия наследява не интелектуалния свят на високата виз. образованост, а обскурантизма на виз. монашество. На тази теза противопоставят свои аргументи Д. М. Буланин (1979) и А. А. Алексеев (1996).

 

Т. е автор на стойностни изследвания върху историята на превода и разпространението в средновековните слав. литератури на отделни творби и типове сборници, свързани с имената на изтъкнати виз. писатели (Григорий Назиански, Ефрем Сирин, Йоан Постник, Михаил Синкел, Псевдо-Методий от Олимп и др.). Изучавайки подбора на текстовете и цялостната структура на Изборника от 1073, той предполага, че паметникът е бил замислен като наръчник за светски лица по въпросите на християнската вяра и поведение, особено необходим за обстановката в Б-я след покръстването през 864. Неговата студия върху рецепцията на трудовете на Йоан Златоуст, включваща и подробен списък на творбите от различните редакции на Златоструя (придружен с инципитариум и първична библиография), е основно справочно помагало при работата с този старобълг. паметник. На задълбочен критически анализ са подложени и някои от „по-особените“ ранни слав. преводи (главно жития на светци), за които се смята, че са били направени от лат. език или на основата на текстове, запазени единствено в итало-грц. традиция. Специални проучвания Т. посвещава на средновековната теория и практика на превода от гръцки на латински и славянски, като създава типология на най-често допусканите от слав. книжовници грешки, посочва като задължително условие за изследването на слав. преводи съпоставката с критическо издание на грц. текстове и обсъжда затрудненията, възникващи при предаването на старите слав. текстове на съвременни езици.

 

Особено внимание Т. отделя на развитието на слав. Библия от най-старите ѝ преводи до наши дни; на този проблем посвещава отделна монография. Целта му е да предостави изчерпателен преглед (снабден с подробен библиографски обзор) на съвременното състояние на изследванията в тази област, като проследи както формирането и еволюцията на Стария завет като цяло, така и историята на слав. преводи и оформянето на библейските книги (текстологическите проучвания върху всяка от частите на Библията са резюмирани в отделна глава). Т. застъпва мнението, че няма доказателства за превод на Библията или на части от нея от времето преди Моравската мисия, а ако се допусне, че такъв превод все пак е съществувал (мисионерите е трябвало да обясняват Евангелието достъпно на новопокръстените и да разполагат поне с текста на молитвата „Отче наш“ на славянски), то той не е достигнал до наше време. Според Т. остава неясно колко етапа на преработка разделят първоначалните Кирило-Методиеви преводи от най-ранните им запазени версии и дали други слав. текстове (освен на Евангелието, Псалтира и Посланията на апостолите) са надживели техните създатели. Така на въпросите, дали слав. първоучители наистина са успели да подготвят пълен превод на Стария завет, както и кои именно измежду ранните преводи на библейските книги са наистина тяхно дело, засега не може да се даде отговор.

 

За кирилометодиевистиката интерес представляват също заключенията на Т. по отношение на триезичната ерес. Той оспорва разпространената представа, че по времето на Моравската мисия представителите на Западната църква допускали литургията да се извършва само на евр., грц. и лат. език, и доказва, че посочваните по въпроса извори се цитират

 

 

67

 

извън контекста и смисълът им се преиначава. Според него за разлика от Византия, където налагането на християнството се съпровожда от нетолерантност спрямо родния език на новопокръстените и обикновено върви успоредно с процеса на гърцизиране, строгото придържане към триезичната догма на Запад е мит, който няма потвърждение в истор. паметници.

 

Т. има отделни изследвания и за някои видни представители на старобълг. литература. Той смята, че доказателствата за авторството на Константин Преславски върху превода на Черковното сказание са недостатъчни, макар и да е сигурно, че той е осъществен в Б-я в края на IX или в началото на X в., и препоръчва старобълг. превод да бъде разглеждан в съпоставка с латинския, направен по същата грц. версия na Анастасий Библиотекар. На основата на детайлен анализ на разночетенията в преписите на старобълг. превод на трактата „За православната вяра“ от Йоан Дамаскин Т. аргументирано доказва блестящото боравене с грц. език и доброто познаване на философско-догматическата терминология от страна на преводача Йоан Екзарх, които най-вероятно са резултат от неговото теологическо образование.

 

Важни теми в изследователската работа на Т. са бълг. културно развитие по време на виз. владичество, основаването и историята на най-важните за слав. свят манастири на п-в Атон — Зографския, Хилендарския и „Св. Пантелеймон“, литургичната реформа на Евтимий Търновски. Студия и отделна монография Т. посвещава на Григорий Цамблак, в които оспорва традиционни постановки във връзка с житейския и творческия му път, с автентичността и достоверността на изворите за него.

 

 

            Съч.:

o   Economy. An Examination of the Various Theories of Economy Held within the Orthodox Church with Special Reference to the Economical Recognition of the Validity of Non-Orthodox Sacraments. — The Journal of Theological Studies, 16, 1965, p. 368—420;

o   Cosmas of Bulgaria and His Discourse Against the Heresy of Bogomil. — Slavonic and East European Review, 54, 1976, p. 262—269;

o   The Nature of the Reception of Christian Byzantine Culture in Russia in the Tenth to Thirteenth Centuries and Its Implications for Russian Culture. — Slavica Gandensia, 5, 1978, p. 107—139 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   The Ascription of the Penitential лповѣди евга/гъіъ отець къ исповѣАьннремсіл сьшомъ и дъцкремъ to Metropolitan George of Kiev. — In: Russia Mediaevalis. 4. München, 1979, p. 5—15 (corrigenda in: Russia Mediaevalis. 5. München, 1984, 1, p. 176);

o   A Guide to Slavonic Translations from Greek down to the End of the Fourteenth Century. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 27—37;

o   Apocrypha Slavica. — Slavonic and East European Review, 58, 1980, p. 256—268;

o   Chrysostomica Palaeoslavica. A Preliminary Study of the Sources of the Chrysorrhoas (Zlatostruy) Collection. — Cyrillomethodianum, 6, 1982, p. 1—65;

o   Slavonic Translations of Saint Basil’s Works. — ΠολλΤλ къиигописьылгл, 6, 1982, с. 61—63;

o   Quotation of Patristic and Byzantine Works by Early Russian Authors as an Indication of the Cultural Level of Kievan Russia. — Slavica Gandensia, 10, 1983, p. 65—102 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   A Survey of the Vitae Allegedly Translated from Latin into Slavonic in Bohemia in the Tenth and Eleventh Centuries. — In: Atti dell’ 8. Congresso internazionale di studi sull’Alto Medioevo. Spoleto, 1983, p. 331—348;

o   The Works of St. Gregory of Nazianzus in Slavonic. — Studien zur Geschichte und Kultur des Altertums, NF, Reihe 2, 1983, p. 119—125;

o   The Eulogy of St. John the Divine Attributed to John the Exarch of Bulgaria. — Slavica Gandensia, 11, 1984, p. 129—158;

o   The Slavonic Translations of the „Oratio in Mesopentecosten in paralyticum, et in illud: ‘Nolite iudicare secundum faciem’“ Attributed Variously to Amphilochius of Iconium and John Chrysostom. — Byzantion, 54, 1984, p. 593—601;

o   The True Origin of Two Homilies Ascribed to Ephraem Syrus Allegedly Preserved in Slavonic. — In: ΑΝΤΙΔΩΡΟΝ. Hulde aan dr. Maurits Geerard bij de voltooiing van de Clavis Patrum Graecorum. 1. Wetteren, 1984, p. 13—26;

o   Early Slavonic Translations — an Italo-Greek Connection? — Slavica Gandensia, 12, 1985, p. 221—234;

o   The Slavonic Translations of Pseudo-Methodius of Olympus’ Apocalypsis. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, p. 143—173;

o   Apocrypha Slavica II. — Slavonic and East European Review, 63, 1985, 73—98;

o   The Old Bulgarian Translation of the Homilies of Ephraem Syrus. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, p. 124—130;

o   Constantine of Preslav and the Old Bulgarian Translation of the „Historia ecclesiastica et mystica contemplatio“ Attributed to Patriarch Germanus I of Constantinople. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 1, p. 41—48;

o   Old Slavonic Translations: Advantages and Disadvantages of Slavonic as a Literary Language. — Le Langage et l’Homme, 21, 1986, p. 110—116;

 

 

68

 

o   The „Passio S. Johannis Baptistae“ and the “Laudatio (secunda) S. Nicolai episcopi Myrensis“ Hitherto Attributed to Clement of Ochrida. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 2. Rome, 1986, p. 697—703;

o   Prolegomena to a Critical Edition of the Old Bulgarian Translation of the „De ascetica disciplina“ Ascribed to Basil of Caesarea, Together with a Few Comments on the Textual Unreliability of the 1076 Florilegium. — Slavica Gandensia, 13, 1986, p. 65—84;

o   Сравняване на славянските преводи с некритични издания на гръцки текстове — няколко примера за методологическа грешка. — В: Кирило-Мегодиевски студии. 3. С., 1986, с. 289—294;

o   The Problem of the Reception of the Works of John IV Ieiunator of Constantinople among the Slavs: Nicon of the Black Mount and Cirycus of Novgorod. — Palaeobulgarica, 1 1, 1987, 1, p. 23—45;

o   Slavonic Translations of Basil of Caesarea’s „De ascetica disciplina“ and a Slav Adaptation of the First of Them. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1986 г. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 50—84;

o   Patriarch Euthymius of Tărnovo and Philotheus of Constantinople and Liturgical Reforms in Fourteenth Century Bulgaria. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 4, p. 116—119;

o   The Implications of the Absence of Quotations of Untranslated Greek Works in Original Early Russian Literature. Together with a Critique of a Distorted Picture of Early Bulgarian Culture. — Slavica Gandensia, 15, 1988, p. 63—91 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   „Sensus“ or „Proprietas Verborum“. Mediaeval Theories of Translation as Exemplified by Translations from Greek into Latin and Slavonic. — Symposium Methodianum, p. 675—691;

o   Towards a Typology of Errors in Slavonic Translations. — Orientalia Christiana Analecta, 231, 1988, р. 351—380;

o   The Bulgarian Contribution to the Reception of Byzantine Culture in Kievan Rus’: the Myths and the Enigma. — Harvard Ukrainian Studies, 12—13, 1988—1989, p. 214—261 (същото в: Die slawischen Sprachen, 30, 1992, p. 105—152;

o   The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   Continuity in the Development of Bulgarian Culture during the Period of Byzantine Hegemony and the Slavonic Translations of Works by the Three Cappadocian Fathers. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 140—153;

o   Towards а Typology of Quotations in Early Slavonic Literature, with an Assessment of their Value for Textology Illustrated by the Quotations from Ephraem Syrus’ „Paraeneses“ in the „Patericon Kievocryptense“. — AnzSPh, 20, 1990, p. 15—60;

o   Les cinq traductions slavonnes du „Libellus de fide orthodoxa“ de Michel le Syncelle et les mythes de l’arianisme de saint Méthode, apôtre des Slaves, ou d’Hilarion, métropolite de Russie, et de l’existence d’une Eglise arienne à Kiev. — RES, 63, 1991, p. 19—54 (corrigenda: RES, 63, 1991, p. 724);

o   Stages in the Assimilation of Byzantine Culture by the East Slavs, 9th—17th Centuries. — In: XVIII^e Congrès international des études byzantines. Résumés des communications. 2. Moscow, 1991, p. 1158—1159;

o   John the Exarch’s Theological Education and Proficiency in Greek as Revealed by His Abridged Translation of John of Damascus’ „De Fide Orthodoxa“. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, p. 35—58;

o   SS Cyril and Methodius and a Mythical Western Heresy: Trilinguism. A Contribution to the Study of Patristic and Mediaeval Theories of Sacred Languages. — AB, 110, 1992, p. 67—122;

o   On Translating Slavonic Texts into a Modem Language. Some Critical Remarks on a New English Translation of Early East Slav Sermons, Together with a Translation of Luke of Novgorod’s Homily to the Brethren. — Slavica Gandensia, 19, 1992, 205—217;

o   Archbishop Daniel II of Serbia, Hierarch, Hagiographer, Saint. With Some Comments on the „Vitae regum et archiepiscoporum Serbiae“ and the Cuits of Mediaeval Serbian Saints. — AB, 111, 1993, p. 103—134;

o   The Symeonic Florilegium — Problems of Its Origin, Content, Textology and Edition, Together with an English Translation of the Eulogy of Tzar Symeon. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, p. 37—53;

o   „Made in Russia“. A Survey of the Translations Allegedly Made in Kievan Russia. — In: Millenium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988—1988. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster vom 5. bis 9. Juni 1988. Köln-Weimar-Wien, 1993, p. 295—354 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   The Corpus of Slavonic Translations Available in Muscovy. The Cause of Old Russia’s Intellectual Silence and a Contributory Factor to Muscovite Cultural Autarky. — In: Christianity and the Eastern Slavs. 1. Slavic Cultures in the Middle Ages. Berkeley, 1993 (California Slavic Studies, 16), p. 179—214 (corrigenda: California Slavic Studies, 17, 1994, p. 335) (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   L’évolution de la manière de traduire chez les Slaves au moyen âge. Comparaison et édition de deux traductions slavonnes (X^e—XIV^e siècles) de passages d’Irenée et d’un PseudoAugustin. — Revue d’histoire des textes, 24, 1994, p. 313—336;

o   Greek, Latin and Slavonic — a Mediaeval Variant of the Theory of Three Pre-eminent Languages in the Late Middle High German Translation of William Durandus’ „Rationale divinorum officiorum“. Together with a Note on the Slavonic Translation of the Latter. — AnzSPh, 22, 1994, 2, p. 147—175;

o   The Myth of a Slavonic Translation of Pseudo-Nonnus’ „Scholia mythologica in Orationes Gregorii Nazianzeni“. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, p. 91—92;

o   The Earliest Vernacular Slav Translation of Old Testament Books from Hebrew. Together with a Few Comments on Allegedly Judaizer Translations. — Slavica Gandensia, 21, 1994, p. 145—155;

o   On the Problems Involved in Translating Slavonic Texts into a Modem Language. — Bsl, 55, 1994, p. 360—375;

o   The Intellectual Culture of Early Russia and the Historian’s Task. An Open Letter to Oleg N. Trubacev. — Palaeoslavica, 3, 1994, p. 297—302;

 

 

69

 

o   The Distorted Mediaeval Russian Perception of Classical Antiquity: the Causes and the Conséquences. — In: Mediaeval Antiquity. Louvain, 1995 (Mediaevalia Lovaniensia, Sériés I. Studia, 24), p. 303—364 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   OCS *лакнı-а: Neither „Mare“, nor „Whore“, but Ghost-Word. — In: Подобаѥтъ памѧть сътворити. Essays to the Memory of Anders Sjöberg. Stockholm, 1995 (Acta Universitatis Stockholmiensis. Stockholm Slavic Studies, 24), p. 187—192;

o   Saint Anthony of Kiev — the Facts and the Fiction. The Legend of the Blessing of Athos upon Early Russian Monasticism. — Bsl, 56, 1995, p. 637—668;

o   The Intellectual Diffеrence between Muscovy and Ruthenia in the Seventeenth Century. The Case of the Slavonic Translations and the Reception of the Pseudo-Constantinian „Constitutum“ („Donatio Constantini“). — Slavica Gandensia, 22, 1995, p. 63—107;

o   Slav Philology Today — a Few Reflections on Desiderata. — Slavia, 66, 1996, p. 54—56;

o   The Falсe Identification of Gregory Tsamblak with Gabriel Uric: The Fуll Extent of Alexander Yatsimirsky’s Fraud Exposed. — Slavica Gandensia, 23, 1996, p. 117—169;

o   The Origins of the Principal Slav Monasteries on Athos: Zographou, Panteleémonos and Chilandariou. Together with Some Comments on the Alleged Appearance of Hesychast Practices on Athos in the Latе Twelfth Century and on Early Serbian Monasticism. — Bsl, 57, 1996, p. 310—350;

o   Gregory Tsamblak — the Man and the Myths. — Slavica Gandensia, 25, 1998, 2, p. 1—144;

o   The Slavonic Translation of the Old Testament. — In: Interpretation of the Bible. Proceedings of the International Symposium, 18—20 September 1996. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 605—920;

o   The Intellectual Silence of Early Russia. Some Introductory remarks. — In: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999, p. 1—14;

o   The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999, 416 p.;

o   Has the Cyrillomethodian Translation of the Bible Survived? — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 149—164;

o   Jernej Kopitar and the Acquisition of Slavonic Codices from Chilandari and Zographou for the Imperial Court Library at Vienna in 1827. — WSJ, 14, 1999, p. 201—218;

o   Communications orales et écrites entre Grecs et Russes (IX^e—XIII^e siècles). Russes à Byzance, Grecs en Russie: Connaissance et méconnaissance de la langue de l’autre. — In: Voyage et voyageurs à Byzance et en Occident du VI^e au XI^e siècle. Actes du colloque international organisé par la Section d’Histoire de l’Université Libre de Bruxelles en collaboration avec le Département des Sciences Historiques de l’Université de Liège (5—7 mai 1994). Geneva, 2000, p. 99—147;

o   The Slavonic Translation of the Hitherto Untraced Greek „Homilia in nativitatem Domini nostri Jesu Christi“ by Atticus of Constantinople. — AB, 118, 2000, p. 5—36;

o   The Ages of Man in Slavonic Translated and Original Literature down to the Time of Peter the Great. A Preliminary Study. Together with Some Comments on the Relative Semantic Values of the Terms Used to Dеnotе the Ages. — Slavica Gandensia, 27, 2000, p. 247—277;

o   Погрешно ли e приписвано на Григорий Цамблак Мъчението на св. Йоан Нови. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 63—74;

o   Further Proof of Latin Influence on the Earliest Attainable Slavonic Translation of the Psalms. — Slavica Gandensia, 28, 2001, p. 209—216;

o   Hagiographica in the Slavonic Manuscripts of the Pontificio Istituto Orientale. Together with an Excursus on the Slav Accounts of St Barbarus. — AB, 119, 2001, p. 363—382;

o   The Slavonic Manuscripts on Mount Athos. Some Remarks about a Recent Catalogue. — AB, 119, 2001, p. 126—143;

o   The Slavonic Bible as an Oecumenical Link between East and West. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 30—44.

 

            Лит.:

·       Буланин Д. М. Пятнадцать вопросов проф. Томсону из университета в Антверпене. — Русская литература, 22, 1979, 1, с. 97—101;

·       Алексеев А. А. Кое-что о переводах в Древней Руси (по поводу статьи Фр. Дж. Томсона „Made in Russia“). — ТОДРЛ, 49, 1996, с. 278—296;

·       Буланин Д. М. Мифы о Григории Цамблаке и мифоборчество Ф. Томсона. — Русская литература, 2, 2000, с. 211—216;

·       Петрова-Танева М. Професор Франсис Томсън на 65 години. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, p. 116—123.

 

Мая Петрова

 

 

    (16). ТОМШИЧ, Франце (Tomšič, F.) (20.ІІІ.1905—5.Ѵ.1975) — словенски езиковед славист. Роден в Требине, Словения. Завършва гимназия в Ново место (1923) и славистика във Философския фак. на Люблянския унив. (1928). Специализира в Ягелонския унив. в Краков и във Варшава (1928—1929). Защитава дисертация в Любляна на тема „Jezik v Janeza Svetokriškega Sacrum Promptuarium“ (1930). През 1934 полага допълнителен изпит за преподавател по словенски, сърбохърватски и лат. език. Гимназиален учител в Любляна и Кран (1930—1949). Хоноруван преподавател и проф. по словенистика във Висшия педагогически инст. в Любляна (1949—1953). Извънреден проф. по староцърковнослав. език и слав. филология във Философския фак. на Люблянския унив. (от 1953). През 1960 се хабилитира.

 

 

70

 

Франце Томшич

 

През 1961—1971 преподава допълнително и история на словенския книжовен език. От 1961 е научен съветник при Комисията за словенска граматика, филология и правопис към Словенската академия на науките и изкуствата. Член на Главната редколегия на Речника на словенския книжовен език и на редколегиите на списанията „Slovenski jezik“ (1939—1941) и „Slavistična revija“ (1955—1958). Умира в Любляна.

 

Научната дейност на Т. е съсредоточена главно в областта на истор. граматика на словенския език, историята на словенския книжовен език (по-точно на връзката му със старата книжовна традиция), най-стария писмен слав. език и неговите кодификатори Кирил и Методий, сравнителната граматика на слав. езици с оглед на развоя на старобълг. граматически категории и структури в съвременните слав. езици. Паралелно с основните си научни занимания той работи върху двуезични речници — немскословенски (със седем издания) и словенско-немски (с три издания).

 

Т. е автор на изследване по сравнителен слав. синтаксис, посветено на развоя на причастията в слав. езици. Той е категоричен, че праслав. причастия не са сляпо повторение на гръцките, тъй като и другите индоевроп. езици познават сходни форми с подобна употреба. Според него обаче старобълг. конструкции с причастия са повторение на гръцките, тъй като най-старите слав. паметници са превеждани от грц. език и преводите са правени от гърци. Т. е убеден, че историята на слав. езици потвърждава автохтонността на разглежданите структури, като особена стойност в това отношение имат примерите от народните песни. През X в. от всеки пълноправен глагол са се образували причастия, които са притежавали глаголни и именни категории: време, залог, вид, склонение, род, число, определеност/неопределеност. По линията на предикацията те се развиват в деепричастия, а на атрибутивността — в прилагателни. Словенският език губи сегашното страдателно причастие; той е вторият слав. език, който не запазва тази форма, тъй като по функция тя се е доближавала до миналото страдателно причастие. В старобълг. език и двата вида причастия са налице, както и в старогръцкия, докато лат. език не познава това различие. От съвременните слав. езици само руски и български запазват сегашното страдателно причастие. То може да бъде заменено от пасивна конструкция — спрегаем глагол + се. Още от XVI в. атрибутивната употреба на сегашното причастие в словенския език е много ограничена. Миналото действително причастие I е рядко срещано в старословенски (във Фрайзингенските молитви има само три такива примера); през XVI в. се е срещало също рядко и най-често в адвербиална употреба. Вместо него често се е употребявало сегашно причастие.

 

Според Т. старобълг. атрибутивни причастия са на същите места, на които са и старогръцките. В съвременните слав. езици те се заменят с подчинени

 

 

71

 

относителни изречения. В словенския език още през XVI в. се употребяват спорадично. Конструкциите с дателен самостоятелен се развиват в деепричастни, за което съществуват и примери от старочешки и старобълг. текстове. Атрибутивните причастия се заменят и от именителни субстантивни или местоименни конструкции. Има пълно съвпадение между старобълг. и старогрц. език и в предикативната употреба на причастията. Това състояние потвърждават и случаи от староруски, чешки и полски паметници, от езика на далматински писатели, от хърватски документи от XIII в., от текстове на протестантски словенски писатели. Т. заключава, че само някои спомагателни глаголи в старобълг., старохърватски и старословенски паметници изискват включване на причастия към сказуемото. Подобна е връзката и при глаголите за възприятия от типа на: зная, виждам, слушам, намирам, съзирам и др. Прякото допълнение е винително. В тези конструкции обикновено се употребява сегашно причастие; миналото причастие е по-рядко срещано. В отделни случаи — при императивна употреба на инфинитива и при някои спомагателни глаголи (чисти копули, фазисни и модални копули, като хотѣти, имѣти, начати, повѣдати), сегашното причастие се замества от инфинитив. Според Т. развоят на причастията в словенския език е самостоятелен и независим, каквито са тенденциите в цялостния развой на другите слав. езици — старополски, старочешки. През XVII в. започват да изчезват деепричастията, които се заменят от инфинитив или подчинени изречения. След XVI в. остават само атрибутивните причастия. През периода на Контрареформацията причастията се поддържат съзнателно в езика под лат. влияние. Основният извод, който Т. прави, е следният: изчезването на причастията е общослав. тенденция. Конкурентните форми са: апозитивно предикатно деепричастие, инфинитивни форми, подчинени изречения, самостоятелно употребени глаголи. Друг съществен извод гласи, че употребата на деепричастни форми от протестантските словенски писатели не се дължи нито на немско, нито на лат. влияние, а е взета от живия народен език, където се е срещала при глаголите за възприятие.

 

В изследването си върху ЖМ (1955) Т. изразява становища по спорни въпроси около историята на Пространните жития на Кирил и Методий (авторство, място и време на възникване, език на оригиналите, слав. преводи). Той смята, че авторите на житията са различни книжовници, като нито един от тях не е бил моравски или панонски славянин, а образован Кирилов или Методиев ученик от Византия, грък по произход. Подкрепя мнението на Н. ван Вейк, че ЖК е възникнало във Велика Моравия преди 885 и смята, че Методий е участвал в неговото съставяне. По отношение на ЖМ обаче се разграничава от Ван Вейк и допуска, че то е написано на юг, в Б-я или Македония.

 

Въз основа на текстологически анализ на ЖМ (по осем преписа) Т. представя най-типичните примери от текста, които според него безспорно обосновават тезата на Н. Л. Туницки, че житията на слав. първоучители са гръцки по произход. В защита на тази концепция той анализира отделни лексеми и изрази (помышлѧи, по малоу, на молитвоу сѧ наложиста, соуть въшъли), които показват редица особености на слав. превод: неумело избиране на слав. синоними, непознаване на функцията на перфекта в слав. езици, неправилен превод и промяна на смисъла на отделни думи поради неразбиране на оригинала. За сравнение са привлечени примери от речниковия фонд на Супр. сб., Син. пс., Хрониката на Георги Арматол, Ефремовската кормчая и др. Т. смята, че са необходими допълнителни проучвания, тъй като лексиката

 

 

72

 

на Житието в отделни случаи се различава от езика на най-старите слав. паметници, а в други има значително сходство с него. Т. изтъква, че според езиковите си черти ЖМ е преведено през т. нар. от него моравски период на стария църковен слав. език (с. 206). Преводът е извършен най-късно през първото десетилетие на X в. по грц. извор, възникнал малко по-рано от превода, като преводачът е някой от изгонените Методиеви ученици, грък, познаващ добре моравското наречие поради дългогодишното си пребиваване във Велика Моравия. В заключение Т. допуска, че ЖМ и неговият слав. превод са дело на един и същ пряк Методиев последовател, но не назовава неговото име. При анализа се обръща внимание на вариантните форми в текста и се търси истор. и езикова обосновка на появата им. Т. разглежда различните съвременни преводи на Житието, като коригира отделни неточности в тях, както и в изследователските тълкувания. Работата съдържа и оценка на съществуващите издания на паметниците.

 

През 1960 Фр. Гривец и Т. публикуват критическо издание на ЖК и ЖМ („Сопstantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes“) в съпоставка и c анализ на най-важните лат. и грц. кирило-методиевски извори. Трудът се състои от четири части. Т. подготвя третата от тях — „Textus Slavicus vitae Constantini et vitae Methodii“ (p. 83—167), в която житията са възпроизведени съответно по Хилендарския препис № 444 от 1625—1626 и по Успенския препис от края на XII — началото на XIII в. с разночетения.

 

В публикация от 1968 Т. оспорва изказаните в палеославистиката мнения за влиянието на други слав. езици (староцърковнославянски, старословашки) върху езика на Фрайзингенските молитви и подкрепя тезата на Р. Рамоувж за техния словенски произход. Сред главните му аргументи са следните обстоятелства: приемането на християнството от словенците 100 г. преди идването на слав. първоучители в Моравия, възможността за използване на разбираем народен език във вероучението в края на VIII — началото на IX в. (по силата на въведения от имп. Карл Велики закон), ранните преводи на молитви от немски на словенски език (каквито са и Фрайзингенските откъси 1 и 2), съществените разлики между тях и Молитва за апостол или мъченик на Климент Охридски (според Т. те имат общ грц. извор), както и цялостната обществено-политическа ситуация в словенските земи по време на Моравската мисия.

 

 

            Съч.:

o   Nemško-slovenski slovar. V Ljubljani, 1938, 6+760 p. (7 изд. 1974, 989 p.);

o   Slovstvena zgodovina Slovencev, Hrvatov in Srbov v vprašanjih in odgovorili. V Ljubljani, 1938, 164 p. [Pregеlj L, F. Tоmšič];

o   V. Isačenko. Narečje vaši Sele na Rožu (рец.). — Slovenski jezik, 2, 1939, p. 234—236;

o   Starocerkvenoslovanska slovnica in čitanka za višje razrede srednjih škol. Ljubljana, 1943, 74+2 p.;

o   Poglavje iz slovenske historične sintakse. — SR, 8, 1955, p. 56—67;

o   Vita Metodii (Tekstnokritične opombe). — SR, 8, 1955, p. 195—208;

o   Vita Metodii. 2. — SR, 9, 1956, p. 65—79;

o   Razvoj knjižne slovenščine. — In: Zgodovina slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1956, p. 9—28;

o   Slovstveni spomeniki v dobi pismenstva. — In: Zgodovina slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1956, p. 170—180;

o   Jožef Kure. Evangeliar Assemanuv (рец.). — SR, 9, 1956, p. 206;

o   Prof. dr. Rajko Nahtigal — osemdesetletnik. — SR, 10, 1957, p. 1—9; Slovensko-nemški slovar. Ljubljana, 1958, 20+1053 p. (2 изд. 1973, 768 p.);

o   Podoba najstarejše pisne slovenščine. — SR, 11, 1958, p. 19—34;

o   Rajko Nahtigal. — In: Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 9, 1959, p. 63—67;

o   Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960 (Radovi Staroslavenskog instituta, 4), 275 p. [Grivec Fr., Fr. Tоmšič];

o   Brižinski spomeniki. — Jezik in slovstvo, 1968, 7, p. 203—207;

o   Freisinger Denkmäler im Licht der geschichtlichen Tatsache. — In: Cyrillo-Methodianische Fragen. Wiesbaden, 1968, p. 169—174;

o   Koroška in začetki slovenskega pismenstva. — In: Koroška in koroški Slovenci. Ljubljana, 1971, p. 271—275.

 

            Лит.:

·       Devos P. — AB, 80, 1962, 3—4, p. 462—464 (рец.);

·       Lacko Μ. — OChP, 28, 1962, p. 191—194 (рец.);

·       Tkadlčik V. — Slavia, 32, 1963, p. 283—287 (рец.);

·       Pogorelec B. Sedemdeset let Franceta Tomšiča. — Jezik in slovstvo, 20, 1974—1975, p. 160—163;

·       Zor J. Prof. dr. France Tomšič. Sedemdesetletnica. — Naši razgledi, Ljubljana, 18.4.1975, p. 205;

·       France Tomšič. — In: Biografije in bibliografije znanstvenih in strokovnih sodelavcev Slovenske Akademije znanosti in umetnosti. Ljubljana, 1976, р. 116—118;

 

 

73

 

·       Suhadоlnik St. Tomšič France. — In: Slovenski bibliografski leksikon. 4. T-Ž. Ljubljana, 1980—1991, p. 127—129;

·       Koruza J. Razumevanje in vrednotenje delovanja solunskih bratov v slovenski literarni zgodovini. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, p. 176—178;

·       Zоr J. Tomšič, France. — In: Enciklopedija Slovenije. 13. Ljubljana, 1999, p. 284.

 

Лили Лашкова, Елена Томова

 

 

    (17). ТОНЧЕВА, Елена Борисова (26.ѴІ.1933) — бълг. музиковедка медиевистка. Родена в София, където получава средно образование. Завършва Теоретичния отдел на Бълг. държ. консерватория (1958), като учи и пиано в класа на А. Стоянов. Специалист (от 1960) и н. с. (от 1968) в Инст. за музикознание при БАН. През 1963—1965 учи църковно пеене и невмена нотация при протопсалта на Бълг. православна църква композитора П. Динев. Специализира история на средновековната музика в Париж (1971 — 1972) при С. Корбен. Защитава кандидатска дисертация на тема „Молдавски ръкописи от XVI в. — Велика вечерня. Репертоарно и палеографско-текстологическо изследване. (За музиката в Евтимиевата книжовна школа в Търново През XIV в.)“ (1980) и докторска дисертация на тема „Полиелейни мелодии, обозначени като български в балканската песенна практика (псалм 135 по извори от XII—XIII и ХІV—ХѴ в.)“ (1993). Ст. н. с. II ст. (1981) и ст. н. с. I ст. (1994). Ръководител на Музикалноистор. секция (1981—1996) в Инст. по музикознание и негов директор (от 1996). През зимния семестър на 1990 работи върху късновиз. псалмодия в Центъра за византоложки проучвания „Dumbarton Oaks Center“ към Харвардския унив. във Вашингтон. Изнасяла е лекции по късновиз. псалмодия в Инст. по лат. и грц. средновековие към Копенхагенския унив. (1986) и в Музиколожкия инст. към Виенския унив. (1994). Член на редколегиите на сп. „Българско музикознание“ (1977) и на поредицата „Musica Antiqua. Acta Scientifica“ (Бидгошч, Полша, от 1988). Асоцииран член на работната група „Кантус Планус“ към Международното музиколожко д-во (от 1990). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1983), Хердерова награда за 1998.

 

Елена Тончева

 

Въз основа на културноистор. и типологическо моделиране и на изследване на псалмодически песенни текстове в ранните славяноезични богослужебни извори (Преславска керамична плочка от ІХ—Х в. с прокименов репертоар, старобълг. алилуарион) Т. подкрепя тезата, че в Б-я се поставя началото на славяноезичната източноправославна музикална традиция чрез творчески подбор спрямо утвърдените богослужебни модели. Основно място в изследванията на Т. заема музиката от късновиз. (ХІV—ХѴ в.) и поствиз. период (ХV—ХѴІІІ в.). Интересуват я две главни теми: псалмодическото творчество на Йоан Кукузел и нотирания славяноезичен църковнопесенен репертоар, който тя проучва по двуезични грц.-слав. музикални (невмирани) извори от ХІV—ХѴ в. — Палаузовия препис на Бориловия синодик от XIV в., Атинския ръкопис № 928 — т. нар. Жеглиговска антология-аколутия от XV в., Рилските музикални приписки,

 

 

74

 

Скопската пападика от XV в. (№ 93 от Белградската народна библиотека), 10-те ръкописа от певческата школа в молдовския манастир Путна от XVII—XVIII в. („болгарский роспев“, нотиран с киевска петолинейна нотация от XVI в. насам в Украйна, Белорусия, Московска Русия).

 

Т. отделя специално внимание на полиелейните мелодии, свързани в ръкописите с етнонима „българско“ (по псалми 134 и 135). Тя ги изследва в рамките на късновиз. полиелеен репертоар и установява тяхна трайна отличителна стилистическа особеност — псалмодическа строфичност. В двуезичната грц.-слав. Жеглиговска антология Т. открива характерна за по-ранния период (ХІ—ХІІІ в.) палеографска особеност — мелодико-сегментираща точка, която разграничава в мелизматичния късновиз. репертоар традиционна мелодическа „лексика“. В стихирарическия славяноезичен репертоар на антологията точките разграничават мелодически формули от по-висш структурен порядък — мотиви (тип попевки), изграждащи псалмодически по облик строфични композиции. Т. систематизира и класифицира интонационните модели-формули (мотиви) и ги използва при сравнителния анализ на славяноезичните мелодии от ХІV—ХѴІ в. и петолинейно нотираните мелодии от „болгарский роспев“ (ХѴІІ—ХѴIIІ в.). Така тя установява обща за славяноезичния репертоар псалмодическа стилистика от строфичен тип, изградена върху сравнително ограничен брой интонационни модели (мотиви). Специален обект на вниманието и са и нотираните с т. нар. съкратена тита-нотация българоезични химнографски извори от ХІ—ХІІІ в., между които уникално явление с развитата си титанотация е Драгановият миней от XIII в.

 

Т. формулира следната хипотеза за цялостното развитие на бълг. източноправославна средновековна музика: през ІХ—Х в. в славяноезичното богослужение се налагат ранни и по-прости (вероятно ерусалимски) мелодически модели от псалмодически тип (различни от съответните по време константинополски, поставили началото на по-нататъшното развитие на виз. музика); те се съхраняват до XIII в. главно по устен път (или чрез „съкратените“ тита-записи); от XIV в. в славяноезичната богослужебна песенност започва процес на овладяване на късновиз. нотация и стилистика; ранната по произход и псалмодическа по облик устна традиция частично попада в писмените двуезични грц.слав. извори (ХІV—ХѴІ в.) наред със славяноезичното творчество в духа на късновиз. стилистика; от края на XVI в. насам тази песенност се нотира в Украйна с киевската петолинейна нотация под наименованието „болгарский роспев“ (претърпял при това и специфични мелодически изменения). Т. подкрепя хипотезата си с множество мелодически съпоставки от изворовия материал.

 

Т. въвежда в науката уникални музикални извори: Банковски фрагмент с мелизматично пеене от края на XIII в. (разкриващ непознат дотогава ранен етап на компилиране на новите късновиз. певчески книги аколутие) и три ръкописни ирмолога в библиотеки на Букурещ, които свидетелстват за съществуването през ХѴІІ—ХѴІІІ в. на манастир школа на „болгарский роспев“ — манастира Голям скит (Манявски) в Карпатите.

 

 

            Съч.:

o   Към въпроса за музикалната дейност на славянските просветители Константин-Кирил и Методий. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 81—102;

o   Преписи на хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел (Към проблема за развитието на византийската музикална традиция през периода ХІV—ХѴІІІ в.). — Известия на Института по музикознание, 18, 1974, с. 209—309;

o   Църковната музика в Търновската книжовна школа и съхранението ѝ в Молдавската църковнопесенна практика през XVI в. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 573—589;

o   Манастирът „Голям Скит“ — школа на „Болгарский роспев“. Скитски „болгарски“ ирмолози от ХѴІІ—ХѴІІІ в. С., 1981, 1., 167 с.; 2., 700 с.;

o   Хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел. — В: Йоан Кукузел — живот, творчество, епоха. С., 1981 (Музикални хоризонти, 18—19), с. 74—101;

 

 

75

 

o   Boulgarikon-Melodien in der Akoluthie des Psalms 135. — In: Musica antiqua Europa orientalis. Acta scientifica. 6. Bydgoszcz, 1982, p. 93—114;

o   Die Skitische musikhandschriftliche Familie des Bolgarkij Rospev von 17.—18. Jh. und die spätbyzantinische Musikpraxis. — JOB, 32 (17), 1982, p. 85—98;

o   Der altrussische Kondakar. — AnzSPh, 14, 1983, p. 155—158;

o   Рилски музикални приписки от XV в. [Тончева Е., Е. Коцева]. — Българско музикознание, 7, 1983, 2, с. 3—44;

o   Новооткрит паметник на средновековната музика от XIII в. в Бачковския манастир. — Българско музикознание, 8, 1984, 3, с. 3—46;

o   Das Polyeleos-Gesangwerk Johannes Koukouzeles. — Mitteilungen des bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, 4, 1984, 2, p. 59—74;

o   За ранната полиелейна песенна практика на Балканите (по извори от XII—XIII в.). — Българско музикознание, 9, 1985, 3, с. 3—29;

o   За старобългарската полиелейна песенна практика (Новооткрит невмен запис на полиелей „вулгарикон“). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 340—364;

o   Калофонни стихове от майстор Йоан Кукузел (по рък. Атина № 2458 от 1336 г.). — Българско музикознание, 11, 1987, 4, с. 88—117;

o   Isaija’s Antology (Athens Ms N 928, XVth c.) as a Sourse for the Late-Byzantine Melodical Lexicology [Theses]. — In: Musica antiqua Europa orientalis. Acta scientifica. 7. Bydgoszcz, 1988, p. 1025—1046;

o   Keramikplatte aus Preslav mit Prokeimena-Repertoire aus dem 9./10. Jahrhundert als altbulgarisches Musikdenkmal. — Symposium Methodianum, p. 315—340;

o   За старобългарската алилуарна песенна практика. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 208—218;

o   За полиелей „българката“ — възможно взаимодействие между църковен и фолклорен певчески професионализъм. — Музикални хоризонти, 1989, 12—13, с. 147—165;

o   Полиелейни припели за св. Иван Рилски от XV в. — Българско музикознание, 15, 1991, 2, с. 42—54;

o    The Bulgarian Liturgical Chant. — In: Rhythm in Byzantine Chant. Hernen, 1991, p. 129—140;

o   Die musikalische Bedeutung des Interpunktionszeichens „Punkt“ in dem sticherarischen Repertoire der Handschrift NB Athens 928 (XV Jh.). — In: Musikkulturgeschichte. Festschrift für Konstantin Floros zum 60. Geburtstag. Wiesbaden, 1991, p. 461—478;

o   Über die Formelhaftigkeit in der mündlichen Kirchengesangspraxis auf dem Balkan (Das Automela-Proshomoia-Singen der Südslaven im 15. Jh. nach Ms. Athens N 928). — In: Cantus Planus. Pecs, Hungary, 1990. Budapest, 1992, р. 251—266;

o   Полиелейният псалм 135 по извори от XII—XIII в. — Българско музикознание, 17, 1993, 1, с. 3—31;

o   The „Latrinos“ Settings of the Polyeleos Psalm 135. On the Typological Problems of the Late Byzantine Psalmody. — In: Cantus Planus. 2. Eger, Hungary, 1993. Budapest, 1995, p. 473—492;

o   Празникът на православието в България през XIV в. — В: Празници и зрелища в европейската културна традиция през Средновековието и Възраждането. С., 1996, с. 81—92;

o   Нотацията в Драгановия миней в контекста на музикалнописмената практика през XIII в. — В: Светогорската обител Зограф. 2. С., 1996, с. 243—258;

o   Взаимоотношението Изток — Запад в европейската музикална култура: теология и музика (източноевропейското Ars nova). — Българско музикознание, 23, 1999, 2, с. 91—101;

o   Арс музика на Изток и на Запад в Европа през XIV век. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 658—665.

 

            Лит.:

·       Куюмджиева Св. Молдавски ръкописи от XVI в. — Велика вечерня. Репертоарно и палеографско-тексгологическо изследване (За музиката в Евтимиевата школа в Търново през XIV в.) (рец.). — Българско музикознание, 5, 1981, 2, с. 59—60;

·       Xърков Ст. Четири десетилетия в служба на „звучащата теология“ (Опит за портрет на Елена Томчева). — Palaeobulgarica, 27, 2003, 1, с. 100—107.

 

Наташа Япова

 

 

    (18). TOT, Имре (Tóth, I.) (21.IV.1932) — унгарски палеославист. Роден в гр. Карцаг, Унгария. Завършва руска филология в Сегедския унив. (1954). Първоначално е учител по руски език (1954—1959) и преподавател по руски език във Висшия учителски инст. в Ясберен (1959—1961). От 1961 работи в Катедрата по руски език и литература в Сегедския унив., където е доц. (1983) и проф. (1986). Чете курсове по старобълг. език, история на руския език, сравнителна граматика на слав. езици, история на езикознанието, води и практически занимания по история на руския и старобълг. език. Преподавателската му работа включва спец-э курсове за живота и делото на Кирил и Методий, Златния век на старобълг. литература, увод в слав. езикознание и др. Защитава университетска дисертация „Палеография и език на Музейното евангелие“ (1964) и кандидатска дисертация „Склонение на съществителните имена в Псковските летописи“ (1967). Редактор на изданието на Катедрата по руски език и литература при Сегедския унив. „Dissertationes Slavicae (Sectio Linguistica)“. През 1985 защитава докторска дисертация „Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII в.“.

 

 

76

 

Почетен д-р на Софийския унив. (2001). Чуждестр. член на БАН (2001).

 

Имре Тот

 

Основните занимания на Т. са съсредоточени върху възникването на руската редакция на старобълг. език, историята на руския език, описания на старобълг. и староруски ръкописи, бълг. заемки в унгарския език, живота и делото на Константин-Кирил и Методий и техните ученици. Той проучва детайлно отделни фонетични и морфологични особености на ръкописи от най-ранния период на староруската книжнина, като обръща специално внимание и на палеографските и правописните им особености. Наблюденията си систематизира в книгата си от 1985 — първото, подчертано приносно монографично изследване на сложния процес, довел до формирането на руската редакция на старобълг. език. Данните от десет различни в жанрово отношение ръкописа от този период му дават основание да сподели мнението на някои руски учени (А. А. Шахматов, Н. Н. Дурново и др.) за съществуването на норма в русификацията на проникналите в Русия старобълг. паметници — за разлика от другото разпространено схващане за хаотично натрупване на русизми в преписите. Според Т. нормата предизвиква промени във фонетичните, в някои морфологични (по-рядко и в лексикални) черти на паметниците. По характер обаче езикът остава старобългарски, с наличие на русизми. Спорадичното въвеждане на русизми според терминологията на Т. води до създаването на руски извод, а последователното им натрупване — до появата на руска редакция (втора фаза в развитието на процеса). Той смята, че в правописно отношение не се откриват комплексни черти, по които тези паметници могат да се обединят. В началото на XII в. вече е била създадена система на руския правопис, по същото време се оформят и своеобразни правописни школи — едноерова (с ъ или ь) и двуерова. Проучените от Т. особености му позволяват да твърди, че текстове с ь са преписвани предимно в Източна или Североизточна Б-я, докато ръкописи с ъ са се създавали и в Източна, и в Западна Б-я. Оттам тези паметници са проникнали в Русия след покръстването ѝ в 988. Употребата на еровете в проучените от Т. паметници показва, че по-голямата част от тях са преписани от оригинали, възникнали в Източна Б-я, което, разбира се, не означава, че ръкописи от Западна Б-я не са били известни в Русия. Според рефлексите на праслав. съчетания *tъrt, *tьrt, *tъlt, *tьlt Т. очертава разделната линия между руския извод и руската редакция. Ръкописи, които отразяват старобълг. рефлекси, представляват руския извод, а руските рефлекси характеризират руската редакция. Нейното развитие се ускорява с дейността на създадения от киевския княз Ярослав Мъдри (1019—1054) скрипторий.

 

Съществена част от проучванията на Т. засяга проблеми около изворите за слав. първоучители. Той обръща специално внимание на един малко известен лат.

 

 

77

 

извор за Методий — богословския трактат на марошварския (чанадския) епископ Гелерт (980—1046) „Deliberatio supra hymnum trium puerorum“ („Размишление над химна за тримата юноши“), в който се говори за Методиеви сподвижници — „suffragantibus Metodianistis“ (1986). Чрез подробен анализ на фразата:

 

„Ако не се лъжа, някои имат намерение с помощта на методиевистите в края на краищата напълно да отслабят у нас силата на Църквата в угода на еретиците“

 

в контекста на истор. обстановка в епископията на Гелерт, като се опира и на данни от топонимията и на бълг. заемки в унгарския език, Т. убедително доказва, че става дума именно за Методий и за отглас на неговата дейност, т. е. за богослужение на старобълг. език, което е предизвиквало негодуванието на Гелерт поради вероятните му убеждения на триезичник. За ранни контакти между българи и унгарци според Т. свидетелстват Първото житие на Наум Охридски и многобройните бълг. заемки в унгарския език. След обстоен езиков коментар на Житието (1978, 1993) той формулира няколко основни извода: времето на неговото създаване е първата половина на X в., мястото — Западна Б-я (Девол); първоначалният текст е бил близък до езика на паметници, които не произхождат от западнобълг. земи (Супр. сб., Сав. кн.); единственият познат днес препис на Житието се отличава с известна сърбизация, която е осъществена преди XIV в. и е резултат на сътрудничеството между българи и сърби на православна основа. В специална статия (1997) Т. обосновава гледището си относно гл. 16 на ЖМ, в която се съобщава за срещата на архиепископ Методий с унгарски крал. Той приема пасажа за исторически достоверен, а самия текст — за частично интерполиран (добавено е не определението „угърски“, а съществителното „крал“, което е заместило първоначалното старобълг. „владика“ със значение „господар“). Т. допуска, че Методий се е срещнал с някой от унгарските вождове през есента на 884 в района на Средния Дунав.

 

Няколко публикации на Т. са посветени на философските възгледи на Константин-Кирил, които са разгледани в тясна връзка с филологическата му практика, тъй като е очевидно, че като философ и филолог той е бил вдъхновяван от едни и същи „мисловни и емоционални мотиви“. Може да се твърди, подчертава Т., че Константин-Кирил е представител на лансираното от Григорий Назиански философско течение; светоусещането му е повлияно и от платонизма, и от неоплатонизма; той не стига до крайностите на мистицизма, защото е имал правилно отношение към реалностите, постигнато чрез личен опит. Т. намира, че като убеден иконопочитател слав. първоучител съумява да създаде такава писмена система, в която изображаемото (фонемата) се изразява еднозначно, изключвайки друго тълкуване, както го изключва и иконното изображение. Като анализира диспутите на Константин, в които той излага отношението си към иконите (гл. 6 и 10 на ЖК), Т. изяснява, че слав. първоучител изгражда аргументацията си върху теоретични постановки на Йоан Дамаскин, патриарх Никифор I и Теодор Студит, адаптирайки ги умело към конкретната ситуация (1996). Въз основа на част от лат. кирило-методиевски извори Т. разкрива и Методиевата философска доктрина (наречена от папа Йоан VIII (872—882) „doctrina falsa“ — фалшиво, лъжливо учение) като богословски и житейски обоснована позиция срещу триезичната ерес (1989). В рамките на сходна проблематика е обсъдено учението на патриарх Фотий за двете души у човека и произтеклата от него промяна на отношенията между Константин-Кирил и Фотий (1991, 2001).

 

Сред най-значителните приноси на Т. са серията публикации, посветени на

 

 

78

 

темата за кирило-методиевските традиции. В съответствие с многоплановия ѝ характер той подхожда към нея от няколко страни, осветлявайки различни факти и явления (спомена за първоучителите и техните ученици, отразен в книжовни паметници, разпространението на богослужение на старобълг. език, на християнска терминология и на слав. писменост в определени европ. региони, съдбата на конкретни ръкописи, оформянето на правописни школи, историята на някои манастири и др.).

 

Т. е автор на първата монография за Кирил и Методий на унгарски език (1981, 2 допълнено изд. 1991; на бълг. език — съответно 1981 и 2002). В нея се проследява дейността на двамата братя от формирането им като личности до разгрома на делото им във Велика Моравия. В книгата е концентрирана богата истор. и научноизследователска фактология. Макар и предназначено за по-широки читателски среди (поради което част от въпросите са само маркирани), изложението на Т. обхваща всички основни моменти около биографиите и творческите изяви на първоучителите. Сред изводите за общоисторическото значение на тяхното дело е подчертано обстоятелството, че те укрепват връзките между Византия и Рим и с това отлагат във времето разкола в Християнската църква, с което допринасят за единството на средновековна християнска Европа. В кратка заключителна глава е представен разцветът на книжнината през бълг. Златен век — епохата, когато се разгръща истор. роля на Б-я за спасяването на слав. писменост.

 

 

            Съч.:

o   Музейное евангелие. — StS, 11, 1965, р. 195—270;

o   Бычковская псалтырь XI в. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 8, 1972, p. 71—96;

o   K вопросу изучения памятников русской редакции старославянското языка. — StS, 19, 1973, p. 337—346;

o   Един езиков паметник в софийската Народна библиотека „Кирил и Методий“. — ЕЛ, 28, 1973, 3, с. 22—36;

o   К изучению среднеболгарских памятников. — StS, 20, 1974, р. 197—219;

o   Житие Кондрата. — StS, 21, 1975, p. 237—275;

o   Житие Феклы. — StS, 22, 1976, p. 233—270;

o   O сочетаниях перед плавными между согласными в древнерусских рукописях XI в. — ВЯ, 1976, 4, с. 100—104;

o   Листок Викторова. — StS, 23, 1977, р. 1—27;

o   Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 12, 1977, p. 177—206;

o   Кирилло-Мефодиевские традиции в средневековой Венгрии. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 20—25;

o   К изучению именных форм среднеболгарских памятников. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 55—64;

o   А legéribb Naum — legenda é a Magyar honfoglalas. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Acta Historica, 20, 1977, p. 13—20 [Kristo G ., I. Toth];

o   K изучению графической системы русской редакции старославянското языка. — Hungaro-Slavica, 1978, p. 367—387;

o   K изучению одноеровых памятников XI в. — StS, 24, 1978, p. 229—258;

o   Данные к филологическому и историческому изучению жития Наума [Кришто Д., И. Tот]. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, р. 58—64;

o   Кирилломефодиевские традиции в средневековой Венгрии. — ВЯ, 1978, 5, с. 110—120;

o   Редуцированные гласные в Реймском евангелии. — StS, 25, 1979, р. 427—439;

o   Към изучаване на морфологията на среднобългарските паметници. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 364—369;

o   К изучению одноеровых памятников XI в. — Palaeobulgarica, 4, 2, р. 26—29;

o   Konstantin-Cirill és Metod, élete és működése. Budapest, 1981, 126 p. (2 доп. изд. Szeged, 1991; на бълг. език: Тот И. Константин-Кирил и Методий. С., 1981, 153 с.; 2 доп. изд. С., 2002, 236 с.);

o   Глагольные формы в Реймском евангелии. — Studia Russica, 4, 1981, p. 175—180;

o   Константин-Кирил като философ. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, p. 33—35;

o   Слово о пользе чтения книг Иоанна Златоуста в списке XI в. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 14, p. 299—329;

o   О протографе и протерографе кирилловской части Реймсского евангелия. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, p. 180—182;

o   Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 15, 1982, p. 193—245;

o   Слуцкая псалтырь. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 15, 1982, p. 147—191;

o   Болгарское четвероевангелие в Будапесте. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 2, p. 3—13;

o   Константин-Кирилл как ученый. — StS, 29, 1983, p. 3—31;

o   По стъпките на мисионерите. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 47—56;

o   Исторические предпосылки возникновения и распространения древнеболгарской письменности на Руси. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 16, 1984, p. 144—199;

o   Следи от Кирило-Методиевата традиция в унгарския речников фонд. — Palaeobulgarica, 8, 1, p. 87—89;

 

 

79

 

o   K изучению русской редакции древнеболгарского языка. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 4, p. 93—98;

o   Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985, 356 с.;

o   Минея Дубровского. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 17, p. 101—138+30 tabl.;

o   K изучению русской редакции древнеболгарского языка ХІ—XII вв. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 2, p. 24—37;

o   Малоизвестный латинский источник о деятельности учеников Мефодия в Венгрии в начале XI в. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 48—54;

o   Изучение деятельности Кирилла и Мефодия в Венгрии. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 469—474;

o   Малоизвестный фрагмент служебной минеи на месяц октябрь. — StS, 33, 1987, р. 11—35;

o   К вопросам изучения русской редакции древнеболгарского языка. — Hungaro-Slavica, 1988, р. 301—308;

o   К изучению Слуцкой псалтыри. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 20, 1988, p. 219—226;

o   Кирило-Методиевите традиции в Унгария. — В: Унгарска българистика. С., 1988, с. 59—68;

o   Константин-Кирил като учен. — В: Унгарска българистика. С., 1988, с. 69—99; Konstantin-Cirill а tudós. — Filolsgiai Közlöny, 34, 1988, p. 1—23;

o   Doctrina Methodii Philosophi (Учение Мефодия Философа). — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 225—234;

o   [Предговор]. — In: Szótárindex az óbolgár nyelv XI—XII. századi orosz másolatú emlékeihez. Szeged, 1989, p. I-V;

o   Liste préliminaire des manuscrits slaves cyrilliques et glagolitiques jusqu’à le fin du XV^e s. conserves en Hongrie. — СИБАЛ. Информационен бюлетин, 13, 1989, с. 120—123;

o   Древнерусский писец. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 21, 1990, p. 137—172;

o   Русская часть Саввиной книги. Корректурное издание текста. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 21, 1990, p. 363—419;

o   Magyarországi szláv kéziratok — Slavische Handschriften in Ungarn. Főszerk Nyomárkay I. Felelős szerk Tóth I. Budapest, 1990, p. 13—59;

o   Фрагмент служебной минеи за месяц март. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 22, 1991, p. 147—176;

o   Constantin and Patriarch Photius. — In: Byzance et ses voisins. Rédigé par Thérèse Olajos. Szeged, 1991, p. 33—40;

o   Вышеград на Дунае и Сазава. — StS, 38, 1993, p. 191—202;

o   Язык Жития Наума. Введение. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 23;

o   A magyar nyelv bolgár-szláv jövevényszavainak problematikája. — In: Az Alföld a 9. században. Szeged, 1993, p. 197—206;

o   Българистиката в Сегедския университет. — Hungaro-Bulgarica, 5, 1994, р. 155—190;

o   К вопросу о кирилло-мефодиевской традиции в Венгрии. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, р. 3—10;

o   К кирилло-мефодиевской традиции в Венгрии. — Hungaro-Bulgarica, 5, 1994, р. 123—135;

o   Древнейшая русская часть Саввиной книги. Сегед, 52 с.;

o   Орфографические школы времени Иоанна Экзарха. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 186—191;

o   „Угрины“ и „угринцы“ в истории древнерусской письменности. — In: Studia palaeoslavica. Szeged, 1996, p. 169—176;

o   Magyarok és szlávok a 9—11. században. — In: Arpád előtt és után. Szeged, 1996, p. 75—94;

o   Saint Cyril (Constantin) on the Importance of Icons. — In: East and West. Szeged, p. 156—158;

o   The Significance of the Freising Manuscripts [FM] for Slavic Studies in Hungary. — In: Zbornik Brižinski Spomeniki. Ljubljana, 1996, p. 443—448;

o   Византийское миссионерство и христианская терминология венгерского языка. — StS, 42, 1997, p. 325—338;

o   К изучению одноеровых памятников. — Hungaro-Slavica, 1997, p. 325—328;

o   Словарь-индекс русской редакции древнеболгарского языка конца XI — начала XII века. Приложение. Источники. Сегед, 1997, 73 с.;

o   Metod találkozása az „ugor királlyal“. — In: A houfoglalás 1100 éve és a Vajdaság (1100 година досељења Мађара y Војводине). Ujvidék, 1997, р. 113—122;

o   K изучению Кюстендилского палимпсеста. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 422—428;

o   The Missionary Activity of the Greek Church, and the Bulgarian Slavic Layer in Hungarian Ecclesiastic Terminology. — In: XII Międzynarodowy kongres slawistów. Kraków 27 VIII—2 IX 1998. Streszczenia referatów i komunikatów. Językoznawswo. Warszawa, 1998, p. 288—289;

o   A szegedi szlavisztika kezdetei. — In: Ötvenéves a szegedi szlavisztika / Пятьдесять лет сегедской славистике. Szeged, 1999, р. 33—41;

o   Библейские цитаты в „вербальном поведении“ Константина Философа. — В: Кирило-Методиевски студии. 14. С., 2001, с. 40—44;

o   Кирилло-Мефодиевская традиция в карпатском бассейне в Х—ХІ веке. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 132—139.

 

            Лит.:

·       Мирчева-Масимео Б. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 186— 189 (рец.);

·       Павлова Р. Книга с важным научным значением. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 1, р. 107—108;

·       Жуковская Л. П. Еще раз о старославянском языке (По поводу книг И. Тота и Р. М. Цейтлин). — ИАН СССР сля, 46, 1987, 1, с. 49—85;

·       Алексеев А. А. — ИАН СССР сля, 46, 1987, 1, с. 86—89 (рец.);

·       Живов В. М. Проблемы формирования русской редакции церковнославянского языка на начальном этапе (По поводу книги И. Тота „Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв.“. С., 1985). — ВЯ, 36, 1987, 1, с. 46—65;

·       Иванова-Мирчева Д. Снова о терминологии и еще кое о чем... (По поводу статей Л. П. Жуковской и В. М. Живова). — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, p. 105—112;

 

 

80

 

·       Дунков Д., Р. Станков. K вопросу об основных положениях становления и развития древнеболгарского литературно-письменного языка и его изводов. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, р. 9—28;

·       Мирчева Б. Професор Имре Тот на 60 години. — БЕ, 52, 1992, 6, с. 540—541;

·       H. Tóth Imre. Budapest, 2000 (Magyar nyelvész pályaképek és önvallomások, 58), 24 p.;

·       Бояджиев A. Професор Имре Тот на 70 години. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 4, p. 117—120.

 

Бойка Мирчева

 

 

    (19). ТОТЕВ, Тотю Косев (22.XII.1930) — бълг. археолог. Роден в с. Кръшно, Търговищка област. Завършва Богословския фак. на Софийския унив. (1956). През 1957 започва работа като пръв уредник на Археол. музей в Плиска. В периода 1962—1974 е н. с. и завеждащ Базата музей на Археол. инст. с музей при БАН в Преслав. Включва се в теренното проучване на дворци, църкви и манастири във втората бълг. столица, както и на отделни паметници в нейната околност. През 1978 защитава кандидатска дисертация на тема „Виница — производствен керамичен център на Преслав през IX—X в.“. Ръководител на Филиала на Археол. инст. с музей при БАН в Шумен (от 1974). Ст. н. с. (1979), д-р на истор. науки (1990) с дисертацията „Керамичната икона в средновековна България“. Преподавател в Шуменския унив. (от 1990), проф. (1992); ръководител на Катедрата по богословие (1991—2001), декан на Фак. по бълг. филология, история и богословие (1991—1995), ректор на Унив. (1995—1999). Чете лекции по библейска и църковна археология, християнско изкуство, средновековна бълг. култура, история на Византия; води спецкурсове в Софийския унив., Националната художествена академия в София, Американския унив. в Благоевград, Свободния унив. във Варна, както и в чуждестр. учебни заведения в Русия (1994), Гърция и Турция (1995, 1996), Италия (1998), Великобритания (1999) и другаде. Член (1975) и член на Президиума (1995) на Международната уния по слав. археология, почетен председател на Православния богословски студентски съюз (1993). Главен редактор на научните поредици „Преслав“ (т. 1—5, 1968—1993), „Плиска—Преслав“ (т. 1—6, 1979—1993), „Преславска книжовна школа“ (1995—), отговорен редактор на „Епископ Константинови четения“ (1994—), „Трудове на катедрите по история и богословие“ (1997—) и др. Ордени „Кирил и Методий“ I ст. (1985), „Стара планина“ I ст. (2001).

 

Научните възгледи и методологията на Т. се формират при контактите му като студент с Кр. Миятев, Ив. Снегаров, Ив. Гошев и в работата с археолозите В. Иванова-Мавродинова, Ст. Ваклинов, Ив. Акрабова-Жандова и др. Научните му интереси са главно в областта на преславската култура през IX—X в. В края на 50-те г. на XX в. започва първите си самостоятелни разкопки в района на Плиска, от 1962 ръководи теренни проучвания в Преслав и в околностите му; разкритите забележителни археол. паметници (манастирите в местностите Тузлалъка, Под Зъбуите, при Кръглата църква, Дворцовия манастир, базиликите в Стамбол Иолу и Сакалова могила, релефна и рисувана керамика, каменна пластика и металопластика, ювелирни творби, старобълг. надписи и др.) променят основно първоначалните представи за материалната и особено за художествената култура на бълг. столица през нейния Златен век.

 

Предмет на първите публикации на Т. са дребни, но значими находки (varia), постъпили отдавна в Преславския музей — знаци, амулети, печати и др.; вкусът към детайлите е постоянна черта на изследователската му работа и показва умението му да прави подробни и точни описания. Началните му приноси в кирило-методиевската проблематика са откриването и обнародването на няколко грц. и старобълг. надписа от Преслав от края на IX и X в., като надписа върху сребърната чаша на Сивин жупан (1964) и двуезичния надгробен надпис на Ана (1966).

 

 

81

 

На него принадлежи и опитът да се идентифицира личността на презвитер Йоан в надписа от с. Теке козлуджа (дн. с. Избул, Шуменска област) с известния от Беседата на Презвитер Козма Йоан Презвитер Нови, преводач от грц. език на Житие на Антоний Велики и Житие на Панкратий Тавроминийски (1974).

 

След 1970 Т. създава проблемна група, която изучава ролята главно на преславските манастири като средища на разностранна художествена и книжовнопросветна дейност. Разкритите в тях ателиета за рисувана керамика, каменна пластика, обработка и резба върху кост, производство на стъкло и стъклени мозайки, металопластика и др. ги характеризират преди всичко като центрове на високохудожествени занаяти. Намерените материали (икони, скулптирани мраморни детайли и др.) свидетелстват за разцвета на преславското изкуство през X в. Редица находки, като писала (стила), закопчалки и метални украси от подвързии на книги, старобълг. и грц. надписи върху камък, глина, олово и рисувана керамика сочат, че в преславските манастири е развивана и просветна и книжовна дейност. Следите от нея се откриват предимно в градските манастири при Кръглата църква, северозападно от Дворците, а също и около църквата на Мостич. Проучванията на Т. в манастира „Свети Пантелеймон“ в местността Патлейна край Преслав показват, че той е бил един от главните центрове за производство на рисувана керамика; липсват обаче данни да е бил средище на просветна и книжовна дейност, както допускат първите му изследователи.

 

Тотю Тотев

 

На откритите в преславските манастири важни материали и нови данни Т. посвещава редица статии и доклади на международни конгреси и симпозиуми (Букурещ, 1971; Братислава, 1975; София, 1980; Шумен, 1979 и 1981, и др.). Резултатите от проучванията са обобщени в монографичните му изследвания и студии за ранната история на Преслав (с каталози, коментари на находките, библиография и приложения). В монография (1982) е разгледан манастирът в местността Тузлалъка, от който произхождат най-ранните произведения на българската и изобщо на слав. керамична рисувана икона. В труда са обединени двете основни насоки в изследователското развитие на Т. — проучването на преславските манастири като средища на художествен живот и на преславската рисувана керамика като негов най-ярък и самобитен изразител. В книгата за преславската керамична икона (1988) са описани аналитично всички открити рисувани и релефни белоглинени икони и са обобщени данните за керамични ателиета, майстори керамици, за стила и датировката на преславската керамична иконография от края на IX и първата половина на X в.; по-късно трудът (в бълг. и английска версия) е значително разширен с материал от епохата на Второто бълг. царство, съхраняван в бълг. и чуждестр. музеи. В кръга на тези изследвания

 

 

82

 

е монографията за средновековна Виница (1996) — първия значителен производствен център за строителна и битова керамика, предназначена за столицата. Изследването за Дворцовия манастир в Преслав (1998) е посветено на най-големия от осемте открити до днес преславски манастири. Според Т. в него цар-Симеоновият интелектуален елит е осъществявал както типичния за епохата интензивен книжовен живот, така и работата на специализирана декоративно-художествена школа, за каквато може да се съди по значителния брой манастирски ателиета. Тази тематика е осветлена и в публикациите на Т. за т. нар. от него родов манастир на владетелите от Преслав, който се е намирал непосредствено до Кръглата църква (1987 и др.).

 

В поредица от статии и книги (на бълг. и английски език) Т. разглежда подробно Преславското съкровище (ок. 130 златни и позлатени предмета), открито близо до Стария град. Те съдържат подробно описание на стила на златните накити и на находките от сребро и бронз; акцентува се върху техниката на виз. клетъчен емайл.

 

Т. е автор на първото цялостно изследване на керамичната икона в средновековна Б-я (2001), в което проследява историята на нейното проучване, въпросите за времето, местата и начина на производството ѝ, за нейните създатели, за типовете икони, сюжетите, стила на иконографията и др. Изводите му са в няколко насоки: началото на старобългарската и изобщо на слав. керамична иконопис се поставя в края на IX в. и според досегашните археол. данни има хронологическа преднина спрямо иконите от Константинопол; в Б-я са усвоени сложни процеси и технологии, прилагани в постоянни и обзаведени с всичко необходимо за производството ателиета; преславските керамици иконописци са се отличавали с високо професионално умение и със завидна богословска ерудиция, черпели са сюжети и образи от сирийско-палестинското изкуство, от цариградските църкви, от миниатюри във виз. кодекси от IX—X в.; изображенията са свързани с тези източници и по стил; в някои столични манастири е налице сътрудничество между художниците от скрипториите и керамиците от ателиетата; керамичната икона е намирала място в олтарните прегради и изобщо в декоративния ансамбъл на някои богато строени църкви в Преслав; червеноглинената икона (известна засега само от две находища — Патриаршеската църква в Търновград и църква № 10 в средновековния гр. Червен, дн. останки до с. Червен, Русенска област) се появява през Второто бълг. царство и е една от най-високите прояви на търновското художествено творчество през XIII—XIV в., но между нея и белоглинената икона от Преслав не може да се установи приемственост.

 

Обобщаваща характеристика на преславската култура Т. прави в книгите си за Преслав (1982, 1993, 2000 и 2001). В своята съвкупност изследванията му върху тази тематика представят бълг. варианти на заложените от Кирил и Методий цивилизационни образци.

 

 

            Съч.:

o   Сребърна чаша с надпис от Преслав. — ИАИ, 27, 1964, с. 5—15;

o   Два нови старобългарски надписа от Преслав. — БЕ, 16, 1966, 1, с. 39—45;

o   Нов старобългарски писмен паметник от Преслав. — ИАИ, 29, 1966, с. 61—67;

o   Проучвания в гробницата на Преслав през 1963 и 1964. — Известия на Народния музей — Шумен, 5, 1972, с. 41—56;

o   Граждански постройки на левия бряг на река Тича и Преслав [Тотев Т., Ст. Станилов]. — Известия на Народния музей — Шумен, 5, с. 57—76;

o   Старобългарски производствен център за строителна керамика в чашата на язовир „Виница“. — Известия на Народния музей — Шумен, 6, 1973, с. 159—187;

o   Северната порта на Външния град в Преслав и някои наблюдения за градската крепостна стена покрай Тича (р. Камчия). — Известия на Народния музей — Варна, 9, с. 304—312;

o   Кой е презвитер Йоан от един старобългарски надпис? — Известия на Народния музей — Варна, 10 (25), 1974, с. 317—321;

o   Тридесет години археологически разкопки в Преслав. — Археология, 16, 1974, 3, с. 48—60;

 

 

83

 

o   Манастирът „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през ІХ—Х в. — Археология, 18, 1976, 1, с. 8—15;

o   За новооткритите рисувани керамични икони от Преслав. — Изкуство, 26, 1976, 2, с. 25—29;

o   Базилика при Сакалова могила в Преслав. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 38—62;

o   Две църкви в Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Плиска-Преслав. Проучвания и материали. 1. С., 1979, с. 18—31;

o   Велики Преслав. — В: Стари български столици. С., 1980, с. 71—91;

o   Нови данни за облика на някои манастири в Плиска и Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Българско Средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

o   Преславските манастири, средища на художествен живот през ІХ—Х в. — Векове, 9, 1980, 5, с. 46—53;

o   Преславските манастири в светлината на най-новиге археологически проучвания. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 81—84;

o   Манастирът „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през ІХ—Х в. С., 1982 (РП, 8), 78 с.;

o   Преславското златно съкровище. Изследване. С., 1982, 103 с. (същото на англ, език: The Preslav Gold Treasure. Sofia, 1983, 103 p.);

o   Кръстовидна църква под основите на Голямата базилика в Плиска (865—866). — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 160—170;

o   За кумани в един надпис от Преслав. — В: Културата на средновековия Търнов. Сборник 800 години Търновград. С., 1985, с. 158—170;

o   Дворцовият манастир в Преслав. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 70—84;

o   Родов манастир на владетелите в Преслав. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 120—128;

o   Les monastères de Pliska et Preslav aux IX^e—X^e siècles. — Bsl, 47, p. 185—200;

o   Епиграфски свидетелства за старобългарската писменост. — Palaeobulgarica, 12, 2, p. 83—92;

o   Преславската керамична икона. С., 1988, 88 с.;

o   Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

o   Велики Преслав. Пътеводител. Варна, 1993, 124 с.;

o   Преславското съкровище. Шумен, 1993, 1 12 с.;

o   Реминисценция на стихове от псалом 67 в гръцки заклинатален надпис от Преслав. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 183—187;

o   За една колекция рисувани белоглинени съдове от Преслав. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., 1994, с. 214—222;

o   Някои наблюдения във връзка с типологизацията на преславските кръстокуполни църкви. — Старобългарска литература, 27, 1994, с. 3—11;

o   Нови наблюдения и данни за облика на гражданската архитектура през Първото българско царство. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 317—332;

o   Nouvelles données archéologiques sur Preslav. — Bsl, 56, 1995, p. 779—784;

o   За една група рисувани керамични икони от Дворцовия манастир в Преслав. — В: Епископ-Константинови четения. 2. Шумен, 1996, с. 179—187;

o   Монастырь около Круглой церкви в Преславе. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 282—293;

o   Средищната църква в Дворцовия манастир на Преслав. — В: Епископ-Константинови четения. 3. Шумен, 1996, с. 11—21;

o   Средновековна Виница. Шумен, 1996, 160 с.;

o   Гробнични постройки и некропол в Дворцовия манастир на Преслав. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет университет „Епископ Константин Преславски“, 1, 1997, с. 207—218;

o   Археологические данные о Преславе. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет университет „Епископ Константин Преславски“, 2, 1998, с. 61—68;

o   Дворцовият манастир в Преслав. Шумен, 1998, 139 с.;

o   Църква до източната крепостна стена на Вътрешния град в Преслав. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 3, 1999, с. 38—46;

o   Църква край Румска река във Външния град на Преслав. — В: Преславска книжовна школа. 4. Шумен, 1999, с. 136— 143;

o   The Ceramic Icon in Medieval Bulgaria. Sofia, 1999, 156 p.+99 tabl. (на бълг. език: Керамичната икона в средновековна България. С., 2001, 160 С.+99 табл.);

o   Преславската култура и изкуство през ІХ—Х век. С, 2000, 196 с.;

o   Veliki Preslav. Sofia, 2001, 112 p.

 

            Лит.:

·       Залесская B. H. — ВВр, 47, 1983, с. 273—275 (рец.);

·       Durand J., Ch. Vogt. Plaques de céramique décorative byzantine d’époque Macédonienne. — Louvre, 4, 1992, octobre, p. 38—44;

·       Георгиeв П. Д-р Тотю Тотев — заслужил изследовател на Преслав. — В: Преслав. 4. С., 1993, с. 7—10;

·       Vogt Ch., А. Вouquillοn. Technologie des plaques murales décorées de Preslav e de Constantinople (IX^e—X^e siècles). — Cahiers archéologique, 44, 1996, p. 105—116;

·       Петрова П. — Известия на Историческия музей — Шумен, 9, 1997, с. 298—301 (рец.);

·       Francois V. Bibliographie analytique sur la céramique byzantine à glasure. — In: Varia Anatolica. 9. Paris, 1997, p. 158—159 (№№ 491—494);

·        Стефанов П. Библиография на проф. д-р на ист. науки Тотю Косев Тотев. Шумен, 1999, 63 с.;

·       Чолов П. Български историци. Биографично-библиографски справочник. С., 1999, с. 288;

·       Станилов Ст. Тотю Тотев на 70 години. — Проблеми на изкуството, 2001, 3, с. 56—57;

·       Стефанов П. Избрана научна библиография на проф. д.и.н. Тотю Тотев, създател и пръв ръководител на Катедра „Теология“. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет университет „Епископ Константин Преславски“, 4, 2001, с. 6—13;

·       Tрендафилов Хр. Тотю Тотев и Велики Преслав. — Наука, 11, 2001,4, с. 50—53.

 

Павел Георгиев, Христо Трендафилов

 

 

84

 

 

    (20). ТРАДИЦИИ кирило-методиевски извън българските земи. Понятието обхваща широк кръг факти и явления (предимно от сферата на духовната култура), възприемани като последици и отгласи от цялостната дейност на Константин-Кирил и Методий и техните преки ученици, като нейно продължение и съхранение, като израз на спомена за нея. По тип, хронология и географско разпространение Т. са изключително разнообразни, поради което са обект за проучване на различни хуманитарни дисциплини. В съответната научна проблематика първостепенно място заемат темите за съдбата на създадените от първоучителите азбука, книжовен език (във всичките му функции) и преводи, за историята на слав. богослужение, за възникването и развитието на техния култ и обвързаните с него богослужебни текстове и други книжовни паметници. Отделни изследователи разглеждат като форма на Т. позоваването на солунските братя през по-късни епохи (напр. през Възраждането), когато се е появявала необходимост да се отстояват обществени позиции или национални ценности в духа на тяхната хуманна принципност. За палеославистите обаче съвсем закономерен е интересът към Т. през Средновековието.

 

Св. Кирил и св. Методий покръстват славяните. Релеф от постамента на скулптурна композиция от Ем. Макс в Тинския храм в Прага, 1845 г.

 

 

        Най-пряка проява на Т. сред западните славяни се търси в Чехия и Словакия, в чиито земи през IX в. се създава и съществува докъм 907 държ. формация Велика Моравия. Тъй като конкретните данни за великоморавското общество и неговите езикови и културни характеристики са твърде оскъдни, информация за тях обикновено се получава по косвен път, включително чрез всички помощни истор. дисциплини. Ключов за тази тематична област е въпросът за наличието или отсъствието на политически и културен континуитет между Велика Моравия и средновековното Чешко княжество, по-късно — кралство на Пршемисловците, както и между Велика Моравия и останалите под унгарско господство нейни земи, на които се развива словашката народност. Поради обстоятелството, че източниците на информация обикновено засягат само отделни моменти от историята на Велика Моравия и на чешкото общество, често тяхното тълкуване и изграждането на съответните теории са в пряка зависимост от решаването на изходните проблеми по критиката на текстовете. Поради това се привличат и сведенията от проучванията на археологически паметници от ІХ—Х век на територията на Велика Моравия, които разширяват представите за нея и за връзките ѝ с пршемисловска Чехия. Много оскъдни са известията за съдбата на слав. литургия непосредствено след разпадането на Великоморавското княжество, а с преки данни за отношенията между Велика Моравия и пршемисловска Чехия съвременната наука не разполага. Косвени свидетелства за Т. в Чехия се срещат в Хрониката на Козма Пражки, в повлияните от нея храдищко-опатовицки летописи и в Далимиловата хроника, където се споменава, че чешкият княз Борживой е бил покръстен от моравския архиепископ Методий по времето на моравския княз Светополк. Освен това на Методий се приписва

 

 

85

 

и успешна мисионерска дейност в присъединените по онова време към държавата на Светополк (870—894) земи на висляните (дн. Краковско), където покръстил княза (името му не е известно) (М. Копецки, 1965). Някои изследователи предполагат, че тези съобщения на истор. извори са достоверни (В. Вавржинек, 1963; Фр. Дворник, 1970), други ги тълкуват като късни интерполации в хрониките без значителна документална стойност.

 

Много неясен е и въпросът за съдбата на онези от учениците на Кирил и Методий, които са произхождали от Велика Моравия, не са били пряко свързани с Б-я и не са потърсили убежище при бълг. княз Борис I (852—889). Не могат да се изключат предположенията, че те са били добре приети предимно в пршемисловска Чехия (Р. Вечерка, 1974, 1977) и Словакия.

 

Сазавският манастир

 

Особено важно място в проблематиката за връзките между Великоморавското княжество и чешката държава заема Сазавският манастир, в който литургията, отслужвана на Кирило-Методиевия слав. език, се запазва почти до края на XI в., като по този начин се поддържат Т. на езиковото и литературното творчество. Главните извори за историята на манастира са двете лат. жития на неговия първи игумен св. Прокоп, които вероятно са имали по-стар слав. прототип. Широко разпространена е представата за връзките на Сазавския манастир с културните центрове на Киевска Русия и Унгария (Й. Вашица, 1940; Я. Станислав, 1958, с. 40—51; П. Кирай, 1971; А. И. Рогов, Е. Блахова, В. Конзал, 1976, с. 17—27), но поради липса на преки свидетелства тези връзки не могат да се конкретизират териториално в определен манастир, град или област. Разностранно и противоречиво се тълкува и ролята на Сазавския манастир за съхранението на кирило-методиевските Т. в Чехия; определенията за нея варират от представянето ѝ като екзотично изключение в живота на чешкото общество, съзнателно възродено след продължителна пауза през X в. (Ф. Граус, 1963, 1966; 3. Фиала, 1966) до мнението, че тя отразява широко течение в духовния живот, продължение на непрекъснати великоморавски Т. (В. Киас, 1981).

 

Преки съобщения за богослужение на слав. език в чешката държава през периода след XII в. липсват. Като косвен източник на данни за отзвук от духовния живот се използват запазените текстове на старобълг. книжовен език, писани в чешките земи (общо 27 текста, които носят частични белези за чешки произход — Ф. В. Мареш, 1979). Тъй като тяхното локализиране към конкретно литературно средище се основава главно върху факти от езика и историята на текста и поради това е твърде несигурно, отнасянето на някои от достигналите до наше време паметници към Сазавския манастир засега е в сферата на хипотезите (М. Вайнгарт, 1949; И. Врана, 1970). Независимо от това преобладава мнението, че там е развивана усилена книжовна дейност и са създавани както преводи, така и оригинални произведения. Във връзка с оригиналните творби най-широк

 

 

86

 

Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Прага

 

научен интерес предизвикват данните от лат. легенди за св. Прокоп и особено споменаването в предговора на легендата Vita minor, че лат. кратко житие е преведено от слав. език. Макар че това съобщение буди известни съмнения у някои автори (К. Йелинек, 1965), преобладава мнението, че слав. житие е съществувало (Б. Риба, 1953; О. Кралик, 1964, 1966; Й. Кадлец, 1966; В. Ринеш, 1967), тъй като лат. жития на св. Прокоп се вписват в контекста на общите черти на старобълг. агиография — връзка с истор. факти и защита на правото на слав. езици да имат своя книжовна форма. Всъщност главните аргументи в полза на становището за непрекъсната приемственост на кирило-методиевските Т. в Чехия са именно характерните езикови и литературни особености на запазените чешки паметници, писани на старобълг. книжовен език (в чешко-моравска редакция), най-вече на Киевските листове и Пражките листове (Врана, 1970), житията на св. Вацлав и св. Людмила и др. (А. Пражак, 1978). Жанровата и идейната Т. на агиография със силно застъпен истор. елемент, започната с Пространните жития на Кирил и Методий и с легендите за Вацлав и Людмила, продължава и в други лат. легенди (напр. в Beatus Cyrillus). Нейните основни белези — широк жанров, социалнофункционален и стилистичен диапазон и „централизираща“ държ. идеологическа насоченост, показват, че този род жития са част от внушителната литературна дейност на няколко поколения книжовници (Вечерка, 1970). За това говорят също преводите от латински на старобълг. език, направени в чешките земи и продължителното съществуване на песента „Hospodine, pomiluj ny“ (Вечерка, 1967). Показателно е обстоятелството, че в агиографските цикли за Вацлав и Людмила често се преплитат цели пасажи или фрагменти от жития на Кирил и Методий (напр. в лат. Чешка легенда и в житията на св. Людмила от старочешкия Пасионал).

 

Интересно е съобщението в Първата легенда за св. Вацлав, че чешкият престолонаследник, внук на първия чешки християнски княз Борживой, бил образован и по славянските, и по латинските книги. В Хрониката на Козма Пражки, Кристиановата легенда, Чешката легенда се посочват дори конкретни имена на свещеници, дошли в Чехия от моравските земи — Каих, Павел, Храстей, които разпространявали слав. литургия след покръстването на Борживой от Методий. В многостранния проблем за езиково-литургичния и културния континуитет между Велика Моравия и пршемисловска Чехия културноистор. аспект има водещо значение, най-убедително доказателство за което са сравнително големият брой чешки текстове, запазени в руски преписи.

 

 

87

 

Те носят белезите на езикова редакция, съществувала в сравнително продължителен период. Голямото значение на лат. жития на св. Вацлав и св. Людмила, които в литературно и идейно отношение се обединяват със славянските, намира концентриран израз в дискусиите около Кристиановата легенда, смятана за първоизточник на съобщението, че Борживой е покръстен от Методий. Тя става средоточие на обсъжданията около континуитета изобщо, защото доверието или недоверието към сведенията в нея дава възможност да се създадат понякога полярно противоположни теории (Р. Урбанек, 1947—1948; К. Хоралек, 1950—1951; Ф. Бартош, 1953; Я. Лудвиковски, 1965; Граус, 1966; Кралик, 1968; Дворник, 1970, с. 215; Вечерка, 1976; Кадлец, 1976). Значението на Кристиановата легенда се определя от ранната ѝ датировка (според част от специалистите — началото на X в.). Поради това главно от признаването или отхвърлянето на нейната автентичност и на ранната ѝ поява зависи становището на отделните изследователи по проблема за континуитета. Оригиналният, некомпилативният характер на Кристиановата легенда и на Първата легенда за св. Вацлав определя важността на съдържащите се в тях сведения за културния живот в Чехия през X в. — почти единствените и най-авторитетните данни по този въпрос, въз основа на които се аргументира мнението, че между Велика Моравия и пршемисловска Чехия е съществувала връзка в областта на слав. богослужение, а до по-късно време — и в отношението към родния език и неговото право на самостоятелност и книжовна употреба. Това убеждение се потвърждава и от археол. проучвания, тъй като в материалната култура на Чехия се наблюдават отгласи от материалната култура на Велика Моравия, а княжеските владения на Славниковците наподобяват преходна зона на засилено велокоморавско влияние (Кралик, 1976, с. 196—206). Включването на техните територии в границите на пршемисловска Чехия създава условия не само за обединяване на чешките племена, но и за проникване на великоморавската култура в нея. Като условие и свидетелство за разпространението на кирило-методиевските Т. в Чехия може да се тълкува и благосклонното отношение към слав. литургия на чешките владетели Олдржих (1012—1032, 1034), Бржетислав I (1034—1055) и Вратислав II (1061—1092) (Киас, 1981).

 

Титулна страница c изображение на Кирил и Методий от книга на Ф. Дурих, издадена през 1777 г.

 

Тъй като отхвърлянето на великоморавския континуитет в Чехия почива върху текстов анализ на някои от истор. извори, при изясняването на въпроса е целесъобразно да се привличат данни и от направените археол. проучвания на

 

 

88

 

Първото житие на св. Вацлав, препис от 1379 г.

 

великоморавските и чешките територии. Такова е напр. мнението на Граус (1963, 1966), което има сериозни опоненти (Вечерка, 1967). Сравнително по-малко анализирано е мнението на И. Боба (1971), че Моравия на князете Ростислав (846—870) и Светополк и на Методий трябва да се локализира южно от р. Дунав, в гр. Марава (Сирмиум, дн. Сремска Митровица, Сърбия). То се опира главно върху тълкуването на названията на Моравия в лат. извори, както и на общи съображения за структурата на църковната йерархия. Становището на Боба игнорира както археол. данни, така и характера на слав. литературни паметници, писани в чешките земи, а някои от езиковите му анализи не са издържани от филологическо гледище (М. Младенова, 1985). То е неубедително и поради това, че сред главните му аргументи е отдавна отхвърленото от славистиката мнение, че прилагателното словѣньскъ и неговите лат. съответствия трябва да се тълкуват в тесен смисъл като „славонски“ или „словенски“. За критиката на тези мнения голямо значение има анализът на археол. находки, както и пълнотата на привличаните истор. извори (Л. Хавлик, 1987). Изключително важни са археол. сведения за материалната култура и християнските символи, които показват връзките на Велика Моравия както с франките, така и със страните от виз. сфера. Самостоятелен проблем е идентифицирането на големите великоморавски археол. находища съобразно със сведенията от истор. извори за известни великоморавски селища.

 

Като предпоставка за наличието на културна приемственост между Велика Моравия и Чехия може да се смята и голямата етническа близост между двете области, заселени с близкородствени племена, преминаващи към държ. форма на организация. Поради това важен самостоятелен въпрос от проблематиката на кирило-методиевските Т. в чешките земи представлява езиковата им страна, която може да се разглежда двупосочно — с оглед на елементите от великоморавския и чешкия език в езиковата система на текстовете, създавани след 885 на старобългарски (кирило-методиевския) книжовен език на територията на чешката държава, и с оглед на елементите от него, проникнали в създаващия се през XIII и XIV в. старочешки книжовен език. Първата от тези насоки се свързва с паметници като Киевските листове,

 

 

89

 

Пражките листове, химна „Hospodine, pomiluj пу“ и др., които свидетелстват за наличието на специфична езикова среда и на оформен висок стил в старобълг. книжовен език. Чрез химна „Hospodine, pomiluj пу“ елементи от Т. преживяват до XIV в., когато по времето на имп. Карл IV (1347—1378) отново настъпват благоприятни политически условия за възстановяване на слав. литературна дейност. С основаването на пражкия Емаузки манастир кирило-методиевските Т. в Чехия се възстановяват от хърватски монаси глаголаши, чиито книжовни занимания продължават около един век. Така във формирането на новото езиково съзнание на чешкото общество има принос употребата на кирило-методиевския език. Това се отнася и за оформянето на старочешкия език и правопис, както и за обновяването на култа към Кирил и Методий в новото литературно творчество — на основата на старинните се създават нови жития на св. Вацлав, на Константин-Кирил Философ, на св. Вит. Възраждането на Кирило-Методиевите идеи намира отражение в писаната по поръчка на Карл IV чешка история, в която авторът Пршибик Пулкава от Раденин отделя специално място на слав. литургия и нейното разрешаване от папата в резултат на застъпничеството на първоучителите (Копецки, 1965, с. 571). По същото време се осъществява старочешкият превод адаптация на Библията, написан с ъглеста хърватска глаголица. Тази писмена практика вероятно е оказала известно въздействие при оформянето на лат. чешки правопис по времето на Ян Хус (Мареш, 1973). Свидетелства за подем (според друго гледище — действителното начало) в съществуването на Т. през епохата на Карл IV са няколко от най-ценните лат. извори за делото на Кирил и Методий, между които са Моравската легенда, легендата Quemadmodum, Службата Adest dios gloriosa, Пространното житие на св. Прокоп (Vita maior), както и литературни паметници на чешки език, съставени чрез превеждане и компилиране, напр. съкратената преработка на Чешката легенда, чешкия превод на Краткото житие на св. Прокоп (Vita minor), компилираното Житие на светите Църха и Страхота и др. Проучванията в тази насока през последните две десетилетия разширяват представата за чешкия принос в ръкописната традиция на най-разпространената агиографска творба на Западноевроп. средновековие — Legenda aurea на Яков Ворагински, която съдържа четива с кирилометодиевски мотиви (А. Видманова, 1982; Сл. Бърлиева, 1998).

 

Св. Кирил и св. Методий. Изображение в Мисал на Ян от Блудов, 1466 г.

 

Ограниченият брой на текстовете, в които въздействието на великоморавския и на чешкия език върху старобълг. книжовен език обхваща всички езикови равнища, става причина вниманието на съвременните изследователи да се съсредоточи предимно върху тях в търсенето на чисто езиковите взаимодействия (Мареш, 1961; Е. Паулини, 1964, с. 50—71). Но докато повечето автори се спират именно на този проблем, най-неизяснен остава резултатът от функционирането

 

 

90

 

Най-старото изображение на Емаузкия манастир, гравюра от XV в.

 

на старобълг. книжовен език в чешката езикова среда, проявен при възникването на старочешкия книжовен език (В. Вондрак, 1895; Мареш, 1963; Младенова, 1988). Обикновено се обръща по-голямо внимание на лексикалния слой, свързан с конфесионалната терминология в старочешкия език, който показва старобълг. произход (термини като blahoslaviti, rozhřešiti < раздрѣшити, tvořec, tvořitel и др. — Б. Хавранек, 1963; Паулини, 1964). Изтъкват се и по-системни езикови влияния (Младенова, 1988). Специален интерес представляват християнските лични имена, в чиито дублетни форми в старочешкия и старополския език се отразяват следи от кирило-методиевските T. (М. Карплукувна, 1972, 1973, 1977). Тези чисто езикови следи и реминисценции от кирило-методиевските Т. съществуват най-продължително време — дори и след отпадането на конкретните литературни и идейни компоненти.

 

Късни реминисценции в чешката култура, свързани с имената на Кирил и Методий, се наблюдават през епохата на Чешкото национално възраждане. След продължително прекъсване — от периода на хуситските войни (1419—1437) и попадането на чешката народност под властта на Хабсбургите (1526), при честването на 1000-годишнината от смъртта на солунските братя се разгръща движение за обединение между Източната и Западната църква (т. нар. чешки юнионизъм — Вашица, 1940). В този случай, както и през най-новия период от развитието на чешкото общество (ХІХ—ХХ в.) култът към Кирил и Методий се използва често, понякога с противоречиви идеологически цели.

 

Разпространено е мнението, че в началото на X в., когато Великоморавското княжество вече не съществува, словашките територии попадат в по-неблагоприятни в сравнение с Чехия условия с оглед на възможностите за поддържане на основните начала на Моравската мисия. Това се отнася особено за времето след включването им в кралството на угрите (XI в.). Въпреки това слав. богослужение продължава, макар и в много ограничени рамки. Известно е, че Съборът на епископите от 1104 (или 1105) разрешава в големите храмове да се четат на слав. език Евангелието, Апостолът и Символът на вярата, а Символът на вярата и молитвата „Отче наш“ — и в малките храмове. И по-късни синодални декрети (напр. от 1114 и 1382) допускат употребата на „собствен“ език при кръщение (К. Хабовщякова, 1981; Рогов, 1991, с. 183). Колкото и да е била стеснена, тази богослужебна практика се е нуждаела от книжнина. Доказателство за това са случаите на слав. църковна терминология, попаднала в неслав. богослужебни ръкописи (Й. Тибенски, 1963).

 

Когато се обсъжда въпросът за континуитета на кирило-методиевските Т. в Словакия, при положение, че не съществуват преки сведения в този смисъл в

 

 

91

 

истор. извори, словашките специалисти се позовават на езикови явления (Станислав, 1933, 1956, 1968, 1971, 1974), на първо място на социалната терминология, проникнала в унгарски език от езика на покореното великоморавско население. Липсват преки сведения и за участието на западнослав. диалекти при формирането на основата на словашкия език, както и за влиянието им върху първоначалния Кирило-Методиев език, но обстоятелството, че голяма част от територията на съвременна Словакия (Нитранско) е била част от Великоморавското княжество (вж. Нитра), дава основание да се предполага, че е имало контакт между двата езика. За ранната фаза от развитието на старобълг. книжовен език обаче изтъкваните „словашки“ явления са обилно документирани в книжовните паметници, създадени по-късно по бълг. земи. Към въпроса за кирило-методиевските Т. се отнася и поредица от факти, свързана с книжовни паметници, писани на среднобълг. език с белези на евтимиевски правопис и битували в Източна Словакия през XVI—XIX в., но те все още не са достатъчно проучени (П. Шима, 1966, 1969, 1971, 1975).

 

Горазд. Картина от Ян Троян, 1991 г.

 

От края на XVIII в. кирило-методиевските Т., разбирани като успоредно явление на великоморавската традиция (единствената държ.-правова традиция за словаците) стават „крайъгълен камък“ на словашкия възрожденски историзъм, който от своя страна е „циментиращият фактор“ в националните възродителни процеси (В. Матула, 1992, с. 103). Отбранителният характер на словашкото национално движение определя и начините за актуализация на Кирило-Методиевото културно наследство, придавайки му „ярко изразени черти на апологетизъм, национална гордост и патриотизъм“ (с. 104). Забележителен пример за тази духовна атмосфера е позицията на представителя на първото поколение словашки възрожденски дейци Ю. Папанек, който твърди, че неговият истор. труд „Historia gentis Slavae“, публикуван през 1780, пресъздава дейността на солунските братя и на краля на словаците Светополк. В кръга на тази проблематика многократно са изтъквани заслугите на няколко дейци от второто поколение словашки възрожденци, на първо място П. Й. Шафарик, обосновал континуитета на великоморавската епоха със следващите етапи от общественото и културното развитие на чехи и словаци, на Ян Колар, Ян Холи и др. В най-решителния (трети) етап на словашкото освободително движение се откроява фигурата на Л. Щур, който поставя великоморавските и кирило-методиевските идеи в основата на словашката национална идеология.

 

 

92

 

Солунските братя. Скулптура от Й. Кулих, 1963 г.

 

Към проявите на кирило-методиевските Т. в Словакия през XIX в. се причисляват още издаваното от А. Радлински сп. „Cyrill а Method“, организираните от него поклоннически посещения на Велеград, основаването на културното д-во „Матица словенска“ в гр. Мартин, Словакия (1863), и др. Вж. и Кирил и Методий е изобразителното изкуство, Кирил и Методий в музиката, Кирил и Методий в художествената литература, Паметници на Кирил и Методий.

 

 

            Лит.:

·       Vondrák V. К otázce vlivu církevní slovanštiny na starou češtinu. — ČČM, 49, 1895, p. 301—314;

·       Stanislav J. Dnešný stav otázky československých prvkov v staroslovienskych pamiatkach. — In: Ríša Velkomoravská. Praha, 1933, p. 491—532;

·       Vašica J. Český unionism. — In: Co daly naše země Evropě a lidstvu. Praha, 1940, p. 123—125;

·       Vašica J. Raný kult českých světců v cizině. — In: Co daly naše země Evropě a lidstvu. Praha, 1940, p. 24—27;

·       Urbanek R. Legenda t. zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend ludmilských i václavských a její autor. 1., 1. Praha, 1947, 216 p.;

·       Weingart M. Československý typ církevnej slovančiny. Bratislava, 1949, p. 19—44;

·       Horálek K. R. Urbanek Legenda t. zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend lumilských i václavských a její autor. Praha, 1947 (рец.). — Slavia, 20, 1950, p. 86—89;

·       Bartoš F. Kníže Bořivoj na Moravě a založení Prahy. — In: Josef Dobrovský (1753—1933). Praha, 1953, р. 430—440;

·       Chaloupecký V., B. Ryba. Středověké legendy prokopské. Jejich historický rozbor a texty. Praha, 1953, 285 p.;

·       Stanislav J. O prehodnotenie velkomoravských prvkov v cyrilo-metodejskej literatúre. — В: Сборник в чест на акад. Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 357—363;

·       Stanislav J. Slovenské slovo nepriaznik, stsl. неприѣзнь „diabolus“. — Slavia, 25, 1956, p. 254—257;

·       Stanislav J. Dějiny slovenského jazyka. 1. Úvod a hláskoslovie. 2 изд. Bratislava, 1958, p. 51, 147—251;

·       Мареш Ф. В. Древнеславянский литературный язык в великоморавском государстве. — ВЯ, 10, 1961, 2, с. 12—23;

·       Станислав Я. Кирило-методиевската традиция в Словашко. Прослава на Димитър Солунски. — ЕЛ, 18, 1963, 3, с. 3—10;

·       Graus F. Velkomoravská říše v české středověké tradicii. — ČČH, 11, 1963, 3, p. 289—305;

·       Havránek B. Studie o spisovném jazyce. Praha, 1963, 372 p.;

·       Mareš F. V. Česká redakce církevní slovanštiny v světle Besed Řehoře Velikého (Dvojeslová). — Slavia, 32, 1963, p. 417—451;

·       Tibenský J. Velkomoravská a cyrilometodějská tradicia v období počiatkov slovenského národněho obrodenia. — In: Velká Morava a naša doba. Bratislava, 1963, p. 86—114;

·       Tibenský J. Velkomoravská a cyrilometodějská tradicia v živote slovenskej feudalnej národnosti. — In: Velká Morava a naša doba. Bratislava, 1963, p. 58—84;

·       Vavřínek V. Církevní misie v dějinách Velké Moravy. Praha, 1963, 205 p.;

·       Večerka R. Velkomoravská literatura v přemyslovských Čechách. — Slavia, 22, 1963, p. 398—416;

·       Станислав Я. Имало ли е в Словакия старобългарска култура през IX век? — ЕЛ, 19, 1964, 6, с. 37—46;

·       Georgiev Е. Kirilo-Metodiada. — SFFUKB, 16, 1964, р. 105—120;

·       Králík O. O existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 33, 1964, p. 443—448;

·       Pauliny E. Slovesnosť a kultúrny jazyk Vel’kej Moravy. Bratislava. 1964, 244 p.;

·       Vrana J. Glagoljski grafemi —, — i njihova ćirilska transkripcija. — Slavia, 33, 1964, p. 171—181;

·       Jelínek K. Slovanská а latinská Sázava. — Slavia, 34, 1965, p. 123—131;

·       Kopecký M. Cyrilometodějská tradice v starší české literatuře. — Magna Moravia, p. 567—586;

·       Ludvíkovský J. Great Moravia Tradition in the 10th Cent. Bohemia and Legenda Christiani. — Magna Moravia, p. 525—566;

·       Шима П. Начальный этап изучения старославянской письменности в Словакии. — Slavica Slovaca, 1, 1966, 1, p. 81—85;

·       Fiala Z. Hlavní problémy politických a kulturních dějin českých v 9. a 10. století podle dnešních znalostí. — ČČH, 14, 1966, 1, p. 54—65;

·       Graus F. Slovanská liturgie a písemnictví v přemyslovských Čechách 10. století. — ČČH, 14, 1966, 4, p. 473—496;

 

 

93

 

·       Kadlec J. K poměrům na Sázavě v 2. polovině XI století. — Slavia, 35, 1966, p. 266—268;

·       Králík O. Znovu o existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 35, 1966, p. 259—265;

·       Ryneš V. Několik poznámek k počátkům svatoprokopské úcty. — Slavia, 36, 1967, p. 271—279;

·       Večerka R. Jazykovědný příspěvek k problematice staroslověnského písemnictví v Cechách X. a XI. století. — Slavia, 36, 1967, p. 421—428;

·       Králík O. Nová fáze sporů o slovanskou kulturu v přemyslovských Čechách. — Slavia, 37, 1968, p. 474—494;

·       Stanislav J. Častica a spojka „dá“ v slovenčině. — Slavica Slovaca, 3, 1968, 3, p. 276—279;

·       Шимa П. Характер старославянското наследия восточной Словакии. — Slavica Slovaca, 4, 1969, p. 264—275;

·       Dvornik F. Byzantské misie u Slovanů. Praha, 1970, р. 90—237;

·       Večerka R. Problematika staroslověnského písemnictví v Přemyslovských Čechách. — Slavia, 39, p. 223—237;

·       Vrana J. Praški glagoljski odlomci kao svjedok neprekidne ćirilometodske tradicije u Češkoj do kraja XI stoljeća. — Slavia, 39, 1970, p. 238—248;

·       Boba I. Moravia’s History Reconsidered. A Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971, 167 p.;

·       Кirály P. K otázke cyrilometodějských tradicii v Uhorsku. Otázka hlaholských pamiatok. — Slovo, 21, p. 291—300;

·       Šima P. Archaický protograf kodexu 7784. — Slavica Slovaca, 6, 1971, 3, p. 264—266;

·       Stanislav J. Zo stúdia spovedných textov spřed r. 863 na Vel’kej Moravě alebo v Panonii. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 335—340;

·       Karplukówna M. Ślady liturgii słowiańskiej w staropolskich imionach chrześcijańskich (typ Kożma, Luka). — In: Z polskich studiów slawistýcznych. 4. Prace na VI Międzynarodowy kongres slawistów w Warszawie. Językosnawstwo. Warszawa, p. 155—161;

·       Karplukówna M. O staropolskim przejmowaniu imion wczesnochreścijańskich (typ Bartolomiej, Maciej). — Onomastika, 18, 1973, p. 133— 172;

·       Mareš F. V. Kyrillo-Methodianische Wurzeln der tschechischen diakritischen Orthografie. — Anzeiger der Österreichischen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philologisch-historische Klasse, 1 10, 1973, 3, p. 81—99;

·       Вечерка P Приносът на Кирил и Методий за чехословашката култура. — ЕЛ, 29, 1974, 5, с. 1—8;

·       Stanislav J. К problému slovenských jazykových črt v staroslovienskych (staroslovanských) literárních pamiatkach. Nom., Gen., Ak., (Vok.) sg. ijokmeňov. — Slavica Slovaca, 9, 1974, 3, p. 235—243;

·       Stanislav J. Problém slovakizmov v staroslovienskych (staroslovanských) pamiatkach. — Slovo, 24, 1974, p. 203—221;

·       Sima P. Slovensko a byzantsko-bulharské tradice. — Slavica Slovaca, 10, 1975, 1, p. 83—85;

·       Kadlec J. Die sieben Suffragane des hl. Metodius in der Legende des sogenannten Christian. — Methodiana, p. 61—71;

·       Králík O. Kosmova kronika a předchoží tradice. Praha, 1976, 270 p.;

·       Rogov A., E. Bláhová. Konzál. Staroslověnské legendy českého původu (Nejstarší kapitoly z dějin česko-ruských kulturních vztahů). Praha, 1976, 399 p.;

·       Večerka R. Slavistický příspěvek k latinské legendě Kristiánově. — Slavia, 45, 1976, p. 132—136;

·       Karpiuk M. Argumenty onomastyczne w dyskusji nad liturgiją słowiańską w Polsce. — Onomastika, 22, 1977, p. 79—82;

·       Večerka R. Základy slovanské filologie a staroslověnštiny. Praha, 1977 (2 изд. Praha, 1980, 180 p.);

·       Pražák E. Slovanský václavský kánon v českém kulurním kontextu raného středověku. — Slavia, 47, 1978, p. 404—410;

·       Mareš F. V. An Antology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin. München, 1979, 230 p.;

·       Habovštiaková K. O cyrilometodovskej tradicii na Slovensku. — ККФ 3, c. 275—283;

·       Kyas V. Ke kulturním poměrům na Moravě v 10. a 11. století. — Slavia, 50, 1981, p. 1—7;

·       Vidmanová A. K dataci staročeského Passionálu. — LF, 105, 1982, p. 200—208;

·       Младенова M. Езиковият аспект на Кирило-Методиевата традиция в средновековна Чехия. — ГСУфсф, 74, 1984 (1988), 1, Езикознание, с. 3—33;

·       Vidmanová А. Staročeský Passionál. — In: Jakub de Voragine. Legenda aurea. Praha, 1984, p. 58—64;

·       Младенова M. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 30—38;

·       Havlík L. Kronika o Velké Moravě. Brno, 1987, p. 118—269;

·       Рогов А. И. Кирилло-Мефодиевские традиции в эпоху Средневековья. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 174—187;

·       Матула В. Кирилло-Мефодиевская традиция и ее роль в словацком национальном возрождении. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Thessaloniki, 1992, p. 103—107;

·       Флоря Б. H. Кирилло-Мефодиевские традиции в „Легенде Кристиана“. — Bsl, 56, 1995, p. 571—577;

·       Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, 128 p.;

·       Judák V. Sv. SvoradAndrej a Beňadik — pokračovatelia cyrilometodskej myšlienky. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 98—102;

·       Lukačka J. Byzantská misia a Nitra. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 20—29;

·       Stojanová L. Poznámky o cyrilometodskej tradicii v dejnách českej a slovenskej literatúry do konca XIX. storočia. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 74—82;

·       Šimo-Svrčeková M. Cyrilo-metodské motivy vo výtvarnom umění na Slovensku. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 120—126;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda Aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 5—120;

·       Младенова М. Кирило-Методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., 1999, 143 c.;

·       Marsina R. La tradition des Saints Cyrille et Méthode en Slovaquie. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 113—119.

 

Маргарита Младенова

 

 

94

 

 

        Научните дискусии за отгласите от Моравската мисия на Кирил и Методий и за съществуването на слав. литургия в Полша продължават повече от 200 г. Причината е в тясната обвързаност на тази проблематика с важните истор. въпроси за началото на полската държава, проникването на християнството в полските земи през IX в. и формирането на църковната организация.

 

След обединението на източнолехитските племена през втората половина на X в. възниква полската държава, която през 966 при княз Мешко I (ок. 960—992) приема официално християнството. Всичко, което се знае за най-ранния предписмен период от историята на полския език (преди XI в.), е резултат на сравнителна реконструкция, а не на непосредствени данни. Образуването на племенна държава ок. 880 в южните полски земи — в Краковска област на Малополша, също не е документирано и т. нар. Висленско княжество се разглежда като вероятно съществувало в контекста на моравско-чешката експанзия. Племенната държава на висляните, в която може би проникват ранни влияния на християнството, е завладяна от великоморавския княз Светополк, след това известно време е под чешко владичество и едва през 990 при Мешко I влиза в границите на полската държава. След втората половина на XI в. държ.-политическият център отново се премества на юг към Малополша, а от XIII в. неоспоримо политическо и културно средище на полската държава е Краков. Поради тези обстоятелства следите от Кирило-Методиевата мисия в Южна Полша имат изключително важно значение както за началото на полската държавност, така и за формирането на полския културен диалект, който ляга в основата на общонародния книжовен език.

 

Единственото сведение за съществуването на държавата на висляните през IX в. се съдържа в гл. 11 на ЖМ, според която силният висленски „езически княз“ се подигравал с християните и не се вслушал в съветите на Методий да се покръсти доброволно „на своя земя“, за да не бъде покръстен „по принуда като пленник на чужда земя“. Предсказанието на Методий се сбъднало — „така и стана“, заключава житиеписецът. Повечето полски историци смятат, че това е агиографски похват, на който противопоставят истор. аргументи и преди всичко обстоятелството, че през IX в. Южна Полша и Силезия са били извън Великоморавското епископство на Методий (В. Шчешняк, С. Кентшински, В. Абрахам). Има обаче и изследователи, които са склонни да търсят реални факти зад въпросния пасаж — предполага се напр., че княжеството на висляните е било във васална зависимост от Велика Моравия, преустановена в началото на X в. поради упадъка на великоморавската държава, че преди да достигнат до самостоятелна държ. организация висляните попадат под властта на чешката династия на Пршемисловците, че споменатите в ЖМ преследвания на християните трябва да се отнесат към времето ок. 873, когато започва голямата експанзия на Велика Моравия на югоизток, и др. (Ив. Буюклиев, 1985, с. 9—12).

 

Недостатъчните доводи на хипотезата за ранното приемане на християнството във Висленското княжество и за съществуването на слав. литургия през ІХ—ХІ в. в южните полски земи не са пречка тази хипотеза да има повече привърженици, отколкото противници. Противниците изказват по-скоро умерен скептицизъм и рядко се формират крайни мнения — напр. че официалната християнизация, възприета от Чехия по времето на Мешко I, е оставила слав. следи само в религиозната терминология на полския език. Това, което се смята за слав. литургия в Чехия и Полша, някои специалисти (напр. Г. Лабуда) наричат двуезичие, т. е. употреба на слав. език

 

 

95

 

редом с друг литургичен език. Двуезичието на християнската култура във Великоморавия е традиция, която се поддържа и в църковния живот на Чехия през X—XI в. — пазят я монасите на Сазавския манастир. След като са откраднати мощите на св. Войтех (1039), симбиозата между чешкото и полското християнство прекъсва и Църквата в Полша започва силно да се латинизира — до такава степен, че проникването на думи от родния език в паметниците и документите става много рядко, а за старослав. текстове и дума не може да става.

 

На противоположно мнение са историци като К. Ланкоронска, които смятат, че слав. литургия в Полша надживява залеза на Велика Моравия (907) и съществува до XII в., като в Краков или Сандомеж има Слав. митрополия. Съществува и мнение, че кирило-методиевската Т. се прехвърля и във Великополша, за което говори източновиз. обредност при покръстването на Мешко I. Следите от слав. литургия се доказват чрез мисионерската дейност на Методий или на негови ученици сред висленските славяни и със съществуването на Слав. митрополия в Краков. Грц. име на нейния първи епископ Прохор явно насочва към южнослав. влияние. Ланкоронска извежда Слав. митрополия със седалище в Сандомеж от Митрополията на Методий и смята, че там я е пренесъл избягалият от Великоморавия негов ученик Горазд.

 

Легендата Quemadmodum и Моравската легенда в полски ръкопис от XV в.

 

Тезата за двукратното въвеждане на слав. чин в полските земи — през IX в. в резултат на непосредствената дейност на Методий и през X в. чрез чешкото посредничество при официалното приемане на християнството, намира последователи сред теолозите предимно от кръга на полското православие (И. Клингер, Ю. Умински, архиепископ Сава). Клингер обобщава изследванията върху следите от Кирило-Методиевата мисия в полските земи и поддържа мнението, че тя е пуснала дълбоки корени в Полша. След упадъка на Великоморавското княжество слав. Т. даже са се засилили и при управлението на Болеслав I Храбри (992—1025) е имало не една, а няколко слав. митрополии. В този дух се тълкуват съобщенията от първите лат. хроники на Галския Аноним и В. Кадлубек за преследване на слав. литургия в държавата на Болеслав I Храбри и за траурния химн в негова чест, който съдържал обръщение към поданиците християни по лат. и слав. чин. Конфликтът между двете богослужения вероятно е причина и за смъртта на епископ Станислав, който се изправил срещу краля, бранейки слав. литургия. След 1037 слав. църковна организация

 

 

96

 

напълно е унищожена и княз Кажимеж I Възстановител (вероятно 1034—1058) въвежда лат. литургия в цяла Полша. X. Ловмянски разглежда конфликта между двата чина по времето на Болеслав Храбри като продължение на борбата между Методий и Вихинг.

 

Мнението си за съществения принос на слав. литургия през X—XI в. в християнизацията на Полша архиепископ Сава защитава с познатите житийни и истор. извори, като придава голямо значение на археол. доводи. Разкритите ротонди в краковския Вавел, Виелица и Пшемисъл, които не се различават от чешките църкви, доказват, че Южна Полша е влизала във Великоморавската държава. Общите черти в архитектурните им елементи насочват към великоморавския стил на сакрално строителство. За сериозни лингвистични доказателства се смятат данни от топонимията, разкриващи култа към св. Климент, св. Горазд и св. Димитър Солунски.

 

Стремеж към обективност и добросъвестно отношение към аргументите и контрааргументите на различните мнения, както и отхвърляне на пресилените филологически интерпретации на изворите са характерни за умерените привърженици на тезата на Т. Лер-Сплавински. В по-ранните си трудове той защитава идеята за съществуването на слав. литургия в Полша, но по-късно заключава, че кирило-методиевската Т. е краткотрайна и не е оказала съществено влияние върху формирането на църковнополитическите и културните отношения в средновековна Полша. Критичният подход на Лер-Сплавински следват филолозите слависти Ал. Брюкнер, Б. Хавранек, Л. Мошински, Я. Шатковски, Буюклиев, М. Младенова и др. У някои от тях по-голяма тежест придобиват контрааргументите (З. Суловски), а у други (Т. Милевски) надделяват доводите в защита на мнението, че слав. литургия е имала по-дълбоки корени, че не е изчезнала след смъртта на Методий, а след 907 моравяните, които избягали във Висленското княжество, я пренесли от Велеград в Краков. Слав. литургия е съществувала не само по времето на краковския епископ Прохор, но и по-късно; за това свидетелства съобщението на епископ Матеуш, който в 1143 води борба срещу слав. чин и се обръща за помощ в молитвата си към св. Бернард.

 

След като коментира всички познати досега доводи, Младенова предпочита да говори за известна самостоятелност в развоя на полската кирило-методиевска Т. Фактът, че няма истор. извори и книжовни паметници, доказващи пренасянето на Кирило-Методиевия език в Полша, не изключва неговото влияние върху старополски. Според Буюклиев участието на кирило-методиевските Т. в изграждането на западнослав. езици трябва да се схваща по-широко, а не да се свързва само със съществуването на слав. литургия. Докато данните за литургичната практика са оскъдни, старополските паметници показват несъмнена връзка с кирило-методиевските Т. и най-вече с моравската редакция на Кирило-Методиевия език. Текстът на най-старата полска поетическа творба — химна „Богородица“, многократно се привежда като доказателство за връзка с великоморавската епоха и с религиозната терминология на старобълг. език. Названието Богородица е чуждо на лат. традиция, то е свойствено на гръко-виз. догматика, а чрез нея на слав. чин. Ранното (X в.) или по-късното датиране (XIV в.) на химна е дискусионно, но езикът му свидетелства за преплитане на лат. и слав. традиция в християнската терминология на полски език. Ако песента е възникнала през XIV в., това е резултат от културната обстановка в средновековна Чехия, в която слав. идея се възражда. Според Буюклиев остава въпросът, дали влиянието на старобълг. език върху старополския е резултат от взаимодействие

 

 

97

 

през моравската епоха, но чешкото посредничество в този процес не подлежи на съмнение. Чрез чешкия език отделни старобълг. елементи са прониквали в старополски и това дава основание да се търсят следи от Кирило-Методиевата мисия и старобълг. култура в древна Полша. Като най-важен източник на религиозната полска терминология старобълг. език е оказал и непосредствено влияние върху старополския. Шатковски установява в старополския език думи, които липсват или са с променено значение в старочешкия, но имат успоредици в старобългарския. От това следва изводът, че при заемането на старобългаризми в полски е имало и пряко влияние, осъществено по време на предполагаеми контакти в Южна Полша, а не само доминиращо чешко посредничество.

 

Данните от топонимията също разширяват представата за разпространението на кирило-методиевските Т. в полските земи (М. Карплук).

 

През Ранното средновековие кирило-методиевските Т. оставят слаби следи в езиковата и културната история на Полша, но след XIV в. настъпва техният разцвет в духа на чешката епоха на имп. Карл IV (1347—1378).

 

Силезийският княз Конрад II основава слав. манастир в Олешница (1380), а в 1390 кралица Ядвига и крал Владислав III Ягело (1434—1444) издигат църквата „Св. Кръст“ и манастира Клепаж в Краков. Бенедиктинските монаси в тези манастири донасят глаголическа книжнина и отслужват слав. литургия. Посредничеството на бенедиктинците улеснява проникването на чешкото влияние в полските литургични книги, а Мачей Меховита смята Бенедиктинския орден за последовател на Кирило-Методиевата църква. Ягелонската библиотека притежава единствения запазен глаголически ръкопис от Клепаж — т. нар. Краковски фрагменти от XIV в., част от мисал, вероятно донесени от Прага или преписани в Клепаж. Те обаче не са могли да имат съществено въздействие върху формиралия се вече полски книжовен език.

 

Разцветът на кирило-методиевските Т. през ХІV—ХѴ в. има две трактовки. Едната теза поддържа, че XIV в. е началото на култа към Кирил и Методий и че той се разпространява от Моравия през Чехия и стига до Полша — до краковското духовенство, което възприема молитви и четива от чешките литургични книги и календари. Инициатор на култа е епископ Збигнев Олешницки, който въвежда през XV в. празник на солунските братя в църковния календар. През 1436 св. Кирил и св. Методий са обявени за апостоли и покровители на Полша, а според Краковския требник от XV в. св. Кирил управлявал седем полски епископства. Подобни сведения показват, че през XIV в. великоморавската Т. е била вече неясна. Сл. Бърлиева смята, че и в Чехия, и в Полша в периода ХІ—ХІѴ в. не е съществувал литургичен култ към Кирил и Методий. Тя изследва новооткрити в полските библиотеки преписи на Моравската легенда и Quemadmodum (двете лат. жития, посветени на Кирил и Методий, от Legenda aurea), които документират значително разпространение на Златната легенда в Полша; в повечето от тях редом с полските светци се споменават и солунските братя. Култът към тях намира най-силен израз в полската преработка на Моравската легенда, публикувана от И. Полковски и позната като Краковска легенда (Полковски смята, че Краковската легенда е по-стара; появила се е по-рано в Полша и оттам е била пренесена в Моравия). Бърлиева добавя шест нови нейни преписа към познатите и доказва, че текстът ѝ е компилиран в края на XIV в. като четиво за календарния празник на светите братя. Преписите представляват редки следи, напомнящи за слав. Т. и култа към Кирил и Методий.

 

Въпросът, дали може да се говори за великоморавски културен континуитет сред западните славяни (Младенова) или

 

 

98

 

Моравската легенда, краковска редакция в ръкопис от XV в.

 

за съществуването на цезура (прекъсване) в разпространението на кирило-методиевските Т. през ХІ—ХІѴ в., в полската наука не стои с такава острота, както в чешката. Полските слависти разделят проблематиката около кирило-методиевските Т. съобразно два периода: слав. литургия в Полша като непосредствен резултат от великоморавската мисия на солунските братя, и култивираната слав. литургия в бенедиктинските манастири през ХІV—ХѴ в. Становището на Мошински е, че съществуването на слав. чин през първия период е хипотетично. Единственият довод за него е свидетелството от ЖМ, останалите доказателства са косвени, но те образуват логическа цялост и затова хипотезата е правдоподобна. Все повече привърженици има мнението, че култът към Кирил и Методий не идва от Моравия или Чехия, както смята Лер-Сплавински. Налагането на лат. чин не означава прекъсване на кирило-методиевските Т. в полските земи: след процъфтяването си през XIV—XV в. култът към слав. просветители продължава да се разраства през XVI в., когато е поддържан от пропагандаторите на уния между Западната и Православната църква и братята са признати за патрони на Гнезненския диоцез. В делото на Кирил и Методий униатите виждали начало на съюза между двете църкви, който трябвало да осъществят славяните.

 

Преди да угасне глаголическата традиция в Краков, през 1491 излизат първите печатни текстове на кирилица — Шв. Фиол издава четири православни богослужебни книги. Според В. Стемпняк-Минчева източниците им са с източнослав. основа, но за триодите са използвани среднобълг. кодекси.

 

От началото на XVII в. празникът на Кирил и Методий започва да изчезва от литургичните календари на полските диоцези; възстановява се едва през XIX в. Тогава се появява и култът към Кирил и Методий сред нарастващата полска емиграция в Америка. През 1886 е създадена Полската духовна семинария „Св. Кирил и Методий“ в Детройт, преместена по-късно в Орчард Лейк, щат Мичиган. Според В. Кумор основата за развитието на култа не е в пренесеното зад океана религиозно наследство, а енцикликата Grande munus (1880) на папа Лъв XIII, която припомня великото дело на слав. първоучители и разширява техния култ в целия католически свят. Интересът към кирило-методиевската проблематика се засилва ок. 1885, когато се чества 1000-годишнината на Моравската мисия и от смъртта на Методий. През XX в. дискусии се водят само сред медиевистите. Положението се променя рязко

 

 

99

 

след енцикликата Slavorum apostoli на папа Йоан Павел II, която дава тласък на научни сесии, конференции, чествания и редица публикации през 80-те и 90-те г. на XX в. Обогатява се тематиката, свързана с делото на Кирил и Методий, с тяхното наследство в полския език, с истор. контекст на Моравската мисия (Й. Русек). Като културно пространство, в което си взаимодействат виз. Изток и лат. Запад, в полските земи кирило-методиевската Т. органически се вплита в местната лат. традиция. Според Ал. Липатов виз.-слав. културен кръг несъмнено оказва влияние върху древна Полша и кирило-методиевските Т. са неговият проводник и посредник.

 

 

            Лит.:

·       Polkowski I. Cześć śś. Cyryla i Metodego w Polsce według ksiąg liturgicznych i legend od końca XIII wieku. W Krakowie, 1885, 64 p.;

·       Szcześniak W. Obrządek słowiański w Polsce pierwotnej rozważony w świetle dziejopisarstwa polskiego. Warszawa, 1904, 207 p.;

·       Lehr-Spławiński T. Misja słowiańska św. Cyryla i Metodego. — Ruch Teologiczny, 2, 1931, p. 17—24;

·       Лер-Сплавински T. Има ли следи от моравската дейност на Методия в Полша. — СпБАН, 58, 1939, с. 73—83;

·       Widajewicz J. Państwo Wiślan. Kraków, 1947, 136 p.;

·       Zathey J. O kilku przepadłych zabytkach rękopiśmiennych Biblioteki Narodowej w Warszawie. — In: Studia z dziejów kultury polskiej. Warszawa, 1949, p. 73—95;

·       Umiński J. Obrządek słowiański w Polsce w ІХ—Х wieku i zagadnienie drugiej metropolii w czasach Bolesława Chrobrego. — Roczniki Humanistyczne KUL, 4, 1953, 4, p. 1—44;

·       Paszkiewicz H. The Origin of Russia. London, 1954, p. 381—404;

·       Havránek B. Otázka existence církevní slovanštiny v Polsku. — Slavia, 25, 1956, p. 300—305;

·       Lehr-Spławiński T. Czy są ślady istnienia liturgii cyrylo-metodejskiej w dawnej Polsce? — Slavia, 25, 1956, p. 290—299;

·       Lehr-Spławiński T. Nowa faza dyskusji o zagadnieniu liturgii słowiańskej w dawniejszej Polsce. — Nasza przeszłość, 7, 1958, p. 233—256;

·       Kętrzyński S. O zaginionej metropolii czasów Bolesława Chrobrego. — In: Kętrzyński S. Polska Х—ХІ w. Warszawa, 1961, p. 289—351;

·       Lanckorońska K. Studies on the Roman-Slavonic Rite in Poland. Rome, 1961,8+194 p.;

·       Abraham W. Organizacja koścoła w Polsce do połowy XII w. Poznań, 1962, 359 p.;

·       Szymański J. Czy w Polsce istniał obrządek rzymskosłowiański? — Zeszyty naukowe KUL, 6, 1963, 2, p. 56;

·       Stender-Petersen A. Die kyrillo-methodianische Tradition bei den Polen. — Cyrillo-Methodiana, p. 440—469;

·       Milewski T. Język staro-cerkiewno-słowiański w średniowiecznej Polsce. — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace językoznawcze, 15, 1965, p. 7—21;

·       Wasilewski T. Wiślańska dynastia i jej zachlumskie państwo w IX—X w. — Pamiętnik słowiański, 15, 1965, p. 23—61;

·       Lehr-Spławiński T. Reichte die slavische Liturgie-Praxis einmal bis nach Polen? — In: Cyrillo-Methodianische Fragen. Slavische Philologie und Altertumskunde. Wiesbaden, 1968, p. 89—94;

·       Sulowski Z. Początki kościoła polskiego. — In: Kościół w Polsce. 1. Średniowiecze. Kraków, 1968, p. 17—123;

·       Lowmiański H. Początki Polski. 4. Warszawa, 1970, 538 p.;

·       Wrocławski K. Historyczne, legendarne i literackie echa Misji Morawskiej braci sołuńskich w Polsce. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 22, 1970, с. 393—419;

·       Lowmiański H. The Slavic Rite in Poland and St. Adalbert. — Acta Poloniae Historica, 24, 1971, p. 5—21;

·       Moszyński L. Liturgia słowiańska głagolskie zabytki w Polsce. — Slovo, 21, 1971, p. 255— 273;

·       Karplukówna M. Ślady liturgii słowiańskiej w staropolskich imionach chrześcijańskich (typ Kożma, Luka). — Z polskich studiów slawistycznych, seria 4. Językoznawstwo, 1972, p. 155—161;

·       Boba I. Przyczynek do dyskusji na temat śladów działności świętego Metodego nad Wiślę. — In: American Contributions to the Seventh International Congress of Slavists, Warsaw, August 1973. 3. History. The Hague-Paris, 1973, p. 11—15;

·       Boba I. Methodian and Moravian Continuity and Tradition in Poland. — In: VII Międzynarodowy kongres slawistów. Warszawa, 21—27. VIII. 1973. Streszczenia referatów i komunikatów. Warszawa, 1973, p. 969—971;

·       Karpiuk M. Argumenty onomastyczne w dyskusji nad liturgiją słowiańską w Polsce. — Onomastika, 22, 1977, p. 79—82;

·       Lehr-Splawiński T. Język polski. Pochodzenie, powstanie, rozwój. Warszawa, 1978, 451 p.;

·       Шатковски Я. По въпроса за непосредственото влияние на старобългарския език върху старополския. — БЕ, 31, 1981, 5, с. 407—412;

·       Кumor В. Zagadnienie chreścijaństwa metodiańskiego w Państwe Wiślan. — In: Polskie kontakty z piśmiennictwem cerkiewnosłowiańskim do końca wieku XV. Gdańsk, 1982, p. 47—55;

·       Polskie kontakty z piśmiennictwem cerkiewnosłowiańskim do końca wieku XV. Gdańsk, 1982 (Zeszyty naukowe Wydziału humanistycznego Uniwersytetu Gdańskiego. Slawistyka, 3), 189 p.;

·       Klinger J. Nurt słowiański w początkach chrześcijaństwa polskiego. — In: Klinger J. O istocie prawosławia. Wybór pism. Warszawa, 1983, p. 365—421;

·       Trzynaście wieków Bulgarii. Materiały polsko-Bulgarskiej sesji naukowej. Warszawa, 28—30. X. 1981. Warszawa-Kraków-Gdańsk—Lódź, 1983, 349 p.;

·       Първев Г. Кирило-Методиевата проблематика в полската историография. — Векове, 13, 1984, 6, с. 57—62;

·       Labuda G. Kraków biskupi przed rokiem 1000. Przyczynek do dyskusji nad dziejami misji metodiańskiej w Polsce. — Studia historyczne, 27, 1984, 3 (106), p. 371—412;

·       Буюклиев Ив. Следите от Кирило-Методиевата традиция в старополски. — В: Кирило-Методиевите традиции в славянските езици. Първи полско-български сборник. С., 1985, с. 5—57;

 

 

100

 

·       Кумор Б. Култът към Кирил и Методий сред полската емиграция в САЩ. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 4, р. 68—74;

·       Русек Й. Чествуването на 1100-годишнината от смъртта на славянския първоучител Методий в Полша. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 4, р. 75—78;

·       Младенова М. Връзката на Полша с Кирило-Методиевата традиция. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, р. 124—126;

·       Leśny J. Konstantyn i Metody apostołowie Słowian. Dzieło i jego losy. Poznań, 1987, 161 p.;

·       Dziedzictwo misji słowiańskiej Cyryla i Metodego. Materiały sesji naukowej w WSP w Kielcach 4—5. XII. 1985. Kielce, 1988, 195 p.;

·       Urbańczyk S. Wirkte die methodianische Mission in Polen? — Symposium Methodianum, p. 341—345;

·       Савва епископ. Следы миссионерской деятельности св. Мефодия на землях Польши. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 25—32;

·       Стемпняк-Минчева В. Първите кирилски текстове, излезли от печатницата на Швайполт Фиол. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 2, р. 96 — 102;

·       Бендза М. Следи от мисионерската дейност на светите братя Кирил и Методий на полска земя (втората половина на IX — първата четвърт на XI в.). — ДК, 71, 1991, 5, с. 19—28;

·       Бърлиева Сл. Новооткрити преписи на латински агиографски творби за Кирил и Методий в полската Legenda aurea. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 264—278;

·       Рогов А. И. Кирилло-Мефодиевские традиции в эпоху Средневековья. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 174—187;

·       Chodkiewicz А. Tradycja cyrylo-metodiańska w Polsce. — In: Cyryl i Metody apostołowie i nauczyciele Słowian. Studia i dokumenty. 1. Studia. Lublin, 1991, p. 125—132;

·       Cyryl i Metody apostołowie i nauczyciele Słowian. Studia i dokumenty. 1. Studia. Lublin, 1991, 291 p.; 2. Dokumenty. Lublin, 1991, 298 p.;

·       Липатов A. Взаимодействие латинского Запада и византийското Востока: кирилло-мефодиевская традиция, истоки польской литературы и проблемы славянской взаимности. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, р. 67—80;

·       Кmiеtоwісz F. Kiedy Kraków był „trzecim Rzymem“. Białystok, 120 p.;

·       Наумов Ал. Krakowskie cyrillomethodiana. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., с. 138—144;

·       Tradycje Cyryla i Metodego w językach i literaturach słowiańskich: język piśmiennictwa słowiańskiego do XV wieku. Warszawa, 1995, 188 p.;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 7—120;

·       Бърлиева Сл. Една хомилетична.творба за св. Кирил и Методий (Към въпроса за латинската cyrillo-methodiana в Полша). — Palaeobulgarica, 22, 1998, 2, р. 40—49;

·       Karpiuk М. O słowniku staropolskiej terminologii chrześcijańskiej (do r. 1500). — Język polski, 78, 1998, 1—2, p. 91—97;

·       Младенова M. Кирило-Методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., 1999, с. 49—54;

·       Наумов А. Пољски акатист у част светих Ћирила и Методија. — В: Словенско средновековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 385—391.

 

Иванка Гугуланова

 

 

Кирило-методиевските Т. в южнославянските земи са много старинни.

 

            Слав. богослужение в Сърбия се възприема окончателно през X или началото на XI в. (преди това съществува само в онези части от нея, които по това време влизат в границите на бълг. държава). Управлението на цар Самуил (997—1014) според А. Младенович е крайната граница, до която сърбите са могли да получат богослужение на слав. език, и той е склонен да приеме, че налагането на слав. език като църковен и държавен става едва при този владетел. Основанията му са антивиз. политика на Самуил и положението, че областта Рашка влиза в състава на държавата му (2000, с. 42). Според Дж. Трифунович проникване на бълг. книжнина е започнало през X в., а през XI в. то е окончателен факт (2001, с. 10—11). по-вероятно е обаче някои кирило-методиевски текстове да са били възприети чрез територии, разположени непосредствено до диоцеза на Методий. Предположения за ранни контакти на сърбите с Методиевата архиепископия се правят въз основа на писмото на папа Йоан VIII от 873 до сръбския княз Мутимир (860—890), с което папата призовава княза да подчини в църковно отношение земите си на Панонската архиепископия. Времето от 873 до смъртта на Методий и разгромяването на слав. дело във Велика Моравия и Панония е твърде кратко, но изглежда, че глаголическата писменост е позната в Сърбия още оттогава. Вероятно процесът е продължил в западните сръбски земи

 

 

101

 

и след 885 като резултат от разпространението на слав. книжнина в Далмация. Основание за това дава устойчивостта на глаголическата традиция в архиепископиите, включващи западни сръбски земи (напр. Сплитската). След покръстването на сърбите (между 867 и 874) по времето на имп. Василий I Македонянин земите им попадат под две църковни юрисдикции. Западните са подчинени на Рим и са в рамките на Сплитската, Барската и в определени периоди — на Дубровнишката архиепископия. Някои от първите източни епископии по силата на виз. църковнотериториално разделение са част от Бълг. патриаршия до нейното унищожение (Белградска, Сремска, Браничевска, Нишка, Рашка, Липлянска — срв. Б. Николова, 1997, с. 52—66), а след основаването на Охридската архиепископия са в нейния диоцез. Сръбски територии са включвани и в Драчката митрополия. Навсякъде, където се запазва структурата на виз. църковна организация, влизат в употреба и преведените в Б-я основни богослужебни книги.

 

Не е абсолютно сигурно на кое писмо е било пренесено богослужението на слав. език. Младенович не е убеден, че по сръбските земи глаголицата е получила широко разпространение. Според него данните са оскъдни, а паметници като Михановичевия или Гръшковичевия фрагмент са второстепенни. Поблизко до истината изглежда становището на Трифунович, че глаголицата не само се е вкоренила в сръбските земи, но е оставила значителни следи, видими и в периода XIV—XV в. За глаголически паметници, за фрагменти от тях и за употреба на отделни глаголически букви в сръбски надписи и други текстове той споменава в труда си, посветен на началото на сръбската писменост и връзката ѝ с кирило-методиевските Т., като обобщава и различните мнения по въпроса (2001, с. 11, 19—27, 29—32, 161—185).

 

Инициал от Мирославовото евангелие, края на XII в.

 

Важна част от проблематиката на Т. в Сърбия са формирането и характерът на правописните центрове, отразяващи т. нар. сръбска редакция на старобълг. език. Терминът в този случай означава главно правописна корекция на преписваните текстове, чиито норми повече или по-малко се спазват от копистите, т. е схваща се като синоним на правопис; съдържанието на текстовете остава непроменено. Още Дж. Даничич подчертава, че правописните правила, наблюдавани в първите запазени сръбски кирилски паметници (напр. Мирославовото евангелие, чийто правопис се определя като зетско-хлъмски), свидетелстват за дълъг път на наслагване на двата правописа, при което се установяват правилата на сръбската редакция (1975, с. 311— 312). Запазените сръбски паметници представят сръбските езикови и правописни

 

 

102

 

норми като факт от края на XII в. Палеославистите обаче имат различни мнения за мястото, където са възникнали. Според А. Белич (1936, с. 224) и други специалисти началото на сръбската редакция е поставено в Зета, откъдето тя се е разпространила по-късно в Хлъм и Рашка; основанието е, че най-старите сръбски паметници произхождат от западните области (Зета и Хлъм). А.-М. Тотоманова също приема, че зетско-хлъмският правопис е първичен, а рашкият оказва влияние над него (1985, с. 198—203). Обратно, П. Джорджич поставя началото на сръбската редакция в рашките земи и съответно рашките правописни норми според него са първичната основа на сръбския правопис (1971, с. 63). О. Неделкович смята, че зетско-хлъмската и рашката правописна школа не възникват последователно, а синхронно. Първичната сръбска редакция се обособява върху широка (зетско-хлъмско-босненско-рашка) територия. При нейното оформяне върху моравско-панонската основа се наслояват охридски и преславски влияния (1979). Друго виждане има И. Грицкат (1975). Въз основа на филологически и културноистор. анализи тя локализира първоначалната сръбска редакция в южните гранични места на призренско-южноморавския диалект северно от Скопие по времето на Часлав Клонимирович (ок. 928 — ок. 950). Към мнението на Грицкат се присъединява и Б. Йованович (Стипчевич) (1975). Преглед на становищата в сръбската палеославистика по този въпрос прави Трифунович (1994, с. 102—110). Хипотезата на Грицкат се подкрепя и от факта, че активният книжовен живот в Охрид, Девол и другаде едва ли е замрял след смъртта на Климент Охридски и че по-късно — след 70-те г. на X в., бълг. държавен център се мести на запад и се установява в Преспа. От началото на XI в. центростремителната култура на Охридската архиепископия активизира не само средищата на Западна Б-я, но и подчинените на Охрид сръбски епископии. Голямото книжовно значение на региона северно от Скопие е подчертано от Д. Богданович, който бележи, че старославянската (т. е. старобългарската) книга има естествени пътища, водещи от Охрид към Скопие и оттам на север и северозапад към Липляни и Раса, Призрен, Скадар, Дукля и Хлъм, а на североизток — към Ниш (1980, с. 122—124). Около началото на XIII в. в Раса (дн. Нови Пазар, Сърбия), седалище на великия жупан Стефан Неманя, се оформя рашкият правопис, останал характерен за сръбските паметници през следващия век (Ив. Добрев, 1991). Първият запазен паметник с рашки правопис е Вълкановото евангелие. Той влияе върху късния сръбски едноеров правопис на провинциалните средища и след въвеждането на ресавския правопис.

 

Кирило-методиевските Т. се пазят в общия книжовен фонд, необходим за богослужението според източния обред по сръбските земи. Той се образува както от най-старите преводи на първоучителите, изпълнени във Велика Моравия и Панония и пренесени или възстановени по-късно в Б-я, така и от всички основни текстове, преведени, компилирани или създадени от техните ученици и изобщо от бълг. книжовници до края на X в. Писмената традиция, основана на общия църковен език, и общата вероизповедна практика помагат бълг. книжовен репертоар да се възприеме в Сърбия само с правописна адаптация (Р. Трифонова, 1994). Ръкописи и фрагменти от ръкописи, запазили най-старите Кирило-Методиеви преводи, както и преводите, извършени в Б-я до края на X в., са посочени у Богданович (1980), Трифунович (1994, 2001) и др. Оригиналните старобълг. произведения от ІХ—Х в. не само са известни на сръбските книжовници, но и са запазени в техни преписи в по-голяма степен, отколкото в Б-я.

 

 

103

 

Отделни текстове проникват рано в сръбските земи и остават в първоначалния си вид отпреди редакциите, направени вероятно в Преслав през втората половина на X в., което обяснява защо някои творби са съхранени само в единични сръбски преписи. По-късно староизводните текстове или фрагменти от тях продължават да се възпроизвеждат главно на територията, подчинена на Охридската архиепископия. Не е изключено някои оригинални произведения в състава на богослужебните книги да се връщат и да стават част от сръбския репертоар чрез руски ръкописи, пазещи старобълг. текстове. Възможно е и ранното посредничество на Хилендарския манастир. Тези текстове се преписват и през целия XIV в. в провинциалните средища на територията на дн. Македония, докато в Б-я и на Атон след втората половина на столетието доминират новоизводните редакции на богослужебните книги. Т. в оригиналния химнографски репертоар се пази по-упорито в западните и югозападните земи на Балк. п-в; затова и сръбските преписи имат голямо значение за палеославистиката. Значителна част от откритите в последно време творби с азбучен или фразов акростих са сръбски по произход или по правопис. Само в два сръбски преписа е познато и Житието на Панкратий Тавроминийски, преведено от презвитер Йоан.

 

Сръбско училище. Стенопис от църквата „Св. Апостоли“ в Печ, XIII в.

 

Най-ранният известен засега препис от оригинална слав. творба (азбучни стихири с глаголическа подредба на буквите) е фрагментарно запазен в палимпсест от XII в. от Евангелие № 19 от Библиотеката на Ерусалимската патриаршия (Кл. Иванова, 1994; Трифунович, 2001, с. 5361). В сръбски преписи са съхранени химнографски творби на Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски и аноними. Г. Попов използва при издаването на триодния текст и реконструкцията на акростиха „Стихове добри Константинови“ в триодната композиция на Константин Преславски 10 сръбски староизводни триода (1985, с. 67—70); в староизводните октоиси М. Йовчева открива няколко химнични текста от Климент Охридски, проучвайки шест сръбски октоиха от различен тип (1999). В староизводните минеи, писани по сръбските земи, през XIII и XIV в. се помества значителна част от известните днес служби или само канони, чието акростихово оформяне (при азбучните — глаголическо) свидетелства за ранния им произход и за принадлежността им към химнографского дело на Климент Охридски, Константин Преславски и др. (Б. Йованович-Стипчевич, 1981; Попов, 1982; 1995; 1998, с. 16—17; Л. В. Мошкова — А. А. Турилов, 1999). Азбучни стихири са засвидетелствани и в заупокойната служба за мирянин в сръбски требник (В. М. Загребин, 1981). Сръбските преписи на староизводните триодни и минейни панегирици и на чети-минеите включват слова от Климент Охридски и Йоан Екзарх. По най-ранните от тях — Хомилиара на Миханович (Д. Иванова — Мирчева, 1968; Иванова, 1977) и Милешевския панегирик (М. Капалдо, 1989; Иванова, 1989), се възстановява първоначалната структура на слав. панегирици и до голяма степен се очертава кръгът

 

 

104

 

от оригинални слав. произведения в тях. Само в два сръбски кодекса (единият — отчасти съхранен) се съчетават староизводен триод и староизводен триоден панегирик, включващ както оригинални триодни песнопения на Константин Преславски, така и слова на Климент Охридски (Иванова, 1987).

 

Изключително важна роля за запазването на кирило-методиевските Т. в сръбската книжнина имат манастирите на Атон и преди всичко Хилендар. През втората половина на XIII и през XIV в. в Хилендар се преписват най-значимите паметници на Преславското книжовно средище, дело на Кирило-Методиевите ученици и техните следовници — Изборникът от 1073 (Г. Михаила, 1987), Шестодневът на Йоан Екзарх, Учителното евангелие на Константин Преславски (два преписа), още един състав, подобен на Симеоновия сборник, Златоструй в кратка редакция, отделни слова от Пълната редакция на Златоструя и др. Някои особености на преписите показват, че хилендарци са познавали глаголическото писмо. Освен отделни глаголически букви, срещащи се напр. в Хил. 386 (Дж. Радойчич, 1967, с. 318), глаголическите следи са най-явни в преписа на Шестоднева от 1263 (Т. Славова, 1999, с. 39). В Хилендар, както и по територията на Сърбия, практиката да се преписват староизводните текстове се възобновява през XVII в. във връзка със стремежа на сръбските книжовници към сводни (старои новоизводни) състави.

 

Дял от кирило-методиевските Т. е и включването в сръбската литература на творби в чест на двамата първоучители. Отражението на култа към тях в сръбската книжнина има възпроизвеждащ характер; в нея до XVII в. не се създава нито едно произведение, посветено на тяхната памет. Оригиналните текстове от XIII в. възхваляват сръбските светци владетели, но в ръкописните книги, възникнали в сръбските територии, се включват творби за слав. просветители, създадени в Б-я. Това се отнася и до произведенията, които им се приписват. Прогласът към Евангелието, който повечето палеослависти приемат за творба на Константин-Кирил, е поместен в три сръбски четвероевангелия — Хилендарското на дяк Бунило от третата четвърт на XIII в. (Хил. 23); от ГИМ, Хлуд. 13; от РАН, Гилф. 2. От 17 познати досега преписа на Канон за Димитър Солунски (дело на анонимен автор, а според редица изследователи — творба на Методий) пет са поместени в сръбски кодекси от началото на XIII до края на XIV в. (Б. Мирчева, 2002). В сръбските паметници текстовете, посветени на солунските братя, следват бълг. традиция. Първоначалният култ към тях като към слав. просветители, пренесен в Б-я от техните ученици и следовници, е много подчертан и остава интензивен и по-късно, тъй като поради истор. обстоятелства през ХІ—ХІІІ в. почитта към Константин-Кирил и в по-слаба степен към Методий придобива народностен характер (А. А. Турилов, 1999, с. 23). В месецословните части на различните типове сръбски евангелия и апостоли най-често се споменава само Кирил под 14 февр., по-рядко — и Методий, като при неговата памет се срещат варианти, показващи по-слабото функциониране на култа. И двете памети се откриват напр. в Мирославовото евангелие, в два апостола от първата половина на XIV в., в кратък апракос от края на XIII (?) — началото на XIV в. и др. В сръбски препис на апостол и евангелие, отразяващ според Турилов раннопреславски, ако не и късноплисковски столичен календар, наред с уникалните дати за победата на княз Борис над езичниците (28 март) и освещаването на църквата на ап. Петър у българите (28 апр.), под 13 февр. (вероятно следствие на глаголическа транслитерация) се четат не само упоменание за Кирил, но и кратки типикарски указания,

 

 

105

 

как да се извършва службата, ако е в постен ден. В същия кодекс под 6 апр. е изписано:

 

 

Според Турилов годината 6318 може да се приеме за грешка при транслитерацията от глаголица в кирилица (1999, с. 26—27). Само паметта на Кирил е отбелязана в месецослова на четвероевангелие от манастира Дечани (№ 1), в Шишатовацкия апостол от 1324 и другаде.

 

Службите за Кирил и Методий влизат в сръбския книжовен репертоар едновременно с разпространяването на минеите по Студийския устав. Затова и преписването им е интензивно до XIV в. Един от най-ранните южнослав. преписи на Службата за Кирил (XIII в.) е сръбски, т. нар. Софийски препис в ръкопис № 895 от НБКМ, открит от Б. Ангелов, издаден и изследван от Б. Райков (1969). В единствен препис, със сръбски правопис, е запазен и Канон за Методий, открит и издаден от Мошкова и Турилов (1998). Попов (2001) доказва, че той е дело на Климент Охридски. В сръбски ръкописи намират място и двете похвални слова — за Кирил от Климент Охридски и приписваното му Похвално слово за Кирил и Методий. Съществува своеобразно разпределение на двете творби. Похвалното слово за Кирил е съставна част от староизводните панегирици и чети-минеи, запазени в сръбски преписи. Три сръбски преписа са посочени в изданието на съчиненията на Климент Охридски (1, 1970, с. 428—429). Два от тях са староизводни от XIV в. (към тях се прибавя и още един от Дечанския манастир — № 101), а третият е от втората половина на XVI в., в сборник, съчетаващ старои новоизводни състави. Общото похвално слово влиза в сръбската литература в новоизводни състави в един блок с ЖК и вероятно чрез преписите на Владислав Граматик (Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 475—476). Двата сръбски преписа (от XVI в. от манастира Озрен, сега в Патриаршеската библиотека на Сърбия, № 282, и Хилендарски № 444 от 1626) следват редакцията на текста на Владислав Граматик, но имат и някои различия, подсказващи зависимостта им от друг, вероятно по-ранен, недостигнал до наши дни текст.

 

Сръбски псалтир от XIV в.

 

Проложното житие на Кирил и Методий, помествано под дата 25 авг. в състава на Обикновения пролог, се разпространява заедно с този паметник в репертоара на сръбската книжнина. И житийните текстове, създадени в Б-я най-вероятно в XIII в. — Успение Кирилово и Успение Методиево, са познати в Сърбия. Успение Кирилово — в три преписа, най-ранният от които е от XV в. Единственият засега препис на Успение Методиево е в сръбски пролог от 1560.

 

 

106

 

Копистът дяк Симон го е преписал от бълг. протограф, недостигнал до наше време.

 

Интересен е фактът, че през XVII в. култът към Кирил сред сърбите се засилва, за което свидетелстват първите сръбски творби, посветени на неговата памет. Службата за Кирил в един от преписите, обнародван от Н. В. Шляков през 1910, въпреки че включва някои песнопения от по-старите служби, представлява отделна литературна редакция в такава степен, че Райков я приема за самостоятелна творба (1969). При това в нея пред Успение Кирилово е поместено епиграматично двустишие, вероятно дело на сръбски книжовник, „припознал“ Успението като стишно проложно житие и поискал да му придаде съответния завършен вид

Вероятно през същото столетие възниква и чисто сръбска празнична пространна Служба за Кирил по Ерусалимския устав. Позната в единствен препис, тя показва прекъсване в прославата на първоучителите след въвеждането на Ерусалимския устав, но и възобновен интерес към личността на Кирил в XVII в. (Иванова, 1992).

 

 

            Т. в Босна до XV в. в областите, църковно-административно свързани с източния обред, не се отличава от сръбската; там протичат същите процеси и се разпространява същата книжнина; пише се на кирилица. Като се изключат някои дипломатически текстове (грамоти и повели), всички кирилски ръкописи от Босна от ХІІІ—ХІѴ в. са запазили с незначителни разлики основните особености на правописа на Мирославовото евангелие. Според Тотоманова трудно може да се говори за босненска школа като за школа със собствен правопис. Понятието означава определен тип кирилско писмо, което се е употребявало от богомилите католици в Босна и Херцеговина, а по-късно е залегнало в основата на босненската печатна азбука, т. нар. босанчица или буквица (1985, с. 199). Като възникнали в босненските земи Богданович сочи 17 четвероевангелия, три апостола и един препис на Апокалипсиса. Но той подчертава и специфичното за книжнината на средновековна Босна „отстъпване“ от литургичния облик на кодекса, какъвто той е познат в Източната църква, „четивното“ спояване на всички новозаветни и някои старозаветни, а и апокрифни преписи в един кодекс (Хваловия ръкопис от 1404), както и самостоятелната поява на Апокалипсиса на Йоан Богослов (Апокалипсиса на християнина Радослав) (1980, с. 136). Посочените от Богданович особености се свързват с характера на Босненската църква, която е „патаренска“. Католическата традиция в Босна е тясно свързана с лат. богослужение и неговите функционални и книжовни особености. В това отношение паметниците, възникнали в босненските и в хърватските земи, имат общи характеристики.

 

 

            Лит.:

·       Белић А. Учешће св. Саве и његове школе у стварању нове редакције српских ћирилских споменика. — В: Светосавски зборник. 1. Расправе. Београд, 1936 (Посебна издања. Српска краљевска академија, 114), с. 211—276;

·       Радoјичић Ђ. Сп. Старе српске повеље и рукописне књиге у Хиландару. — Архивист, 2, 1952, 2, с. 47—82;

·       Babić А. О pitanju formiranja srednjevjekovne Bosanske države. — Radovi Naučnog društva Bosne i Hercegovine, 3. Odjeljenje istoriko-filoloških nauka, 2, 1955, p. 57—79;

·       Čremošnik G. Ostci arhiva bosanske franjevačke vikarije. — Radovi Naučnog društva Bosne i Hercegovine, 3. Odjeljenje istoriko-filoloških nauka, 2, 1955, p. 5—56;

·       Vegο M. Humačka ploča. Najstariji ćirilski pisani spomenik (X ili XI stoljeće) u Bosni i Hercegovini. — Glasnik Zemaljskog muzeja u Sarajevu, N. s., 11, 1956, p. 41—61;

·       Mihanović Homiliar. Herausgegeben von R. Aitzetmüller. Graz, 1957 (Editiones monumentorum slavicorum veteris dialecti), 4 p.+265 facs.;

·       Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, с. 36—44; 3. С., 1978, с. 3—16;

·       Радојичић Ђ. Сп. Традиције Ћирило-Методијанске код Срба. — Књижевност, 43, 1966, 12, с. 431—449;

·       Radojičić Dj. Traditions cyrillo-méthodiennes chez les serbes. — Κυρίλλῳ καί Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 183—209;

 

 

107

 

·       Радојичић Ђ. Књижевна збивања и стварања код Срба у средњем веку и у турско доба. Нови Сад, 1967, 383 с.;

·       Иванова-Мирчева Д. Хомилиарът на Миханович. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 381—391;

·       Райков Б. Два новооткрити преписа от службата на Кирил Философ и няколко бележки върху нейния състав. — ККФ 1, с. 203—218;

·       Иванова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 341—365;

·       Ђοрђић П. Историја српске ћирилице. Београд. 1971, 535 с.;

·       Жуковская Л. П. Сербские періаменные евангелия апракос в книгохранилищах СССР и их связи с инославянскими рукописями. — В: Исследования по сербохорватскому языку. Μ., 1972, с. 208—239;

·       Даничић Ђ. Ситнији списи Ђype Даничића. Београд, 1975 (Посебна издања. Српска академија наука и уметности, 486. Одељење језика и књижевности, 25), 544 с.;

·       Грицкат И. Српска редакција црквенословенског језика. — В: Грицкaт И. Студије из историје српскохрватског језика. Београд, 1975, с. 27—39;

·       Јовановић Б. Почетак српске редакције словенског књижевног језика. — ПКЈИФ, 41, 1975, с. 112—125;

·       Иванова Кл. Неизвестна редакция на Златоструя в сръбски извод от XIII в. — Зборник историје књижевности Српске академије наука и уметности. Одељење језика и књижевности, 1976, 10, с. 89—107;

·       Иванова Кл. Цикл великопостных гомилий в Гомилиаре Михановича. — ТОДРЛ, 32, 1977, с. 219—244;

·       Иванова Кл. За Хилендарския препис на първия Симеонов сборник. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 57—96;

·       Недељковић О. Свети Сава и рашка правописна школа. — В: Међународни научни скуп Сава Немањић — свети Сава, историја и предање. Београд, 1979, с. 177—188;

·       Богдановић Д. Историја старе српске књижевности. Београд, 1980, с. 120—133;

·       Јерковић В. Средњовековне ортографске школе код Срба. — В: Југословенски семинар за стране слависта. 31. Београд, 1980, с. 19—28;

·       Загребин В. М. Заупокойные стихири азъбоуковне в сербском требнике XIII века. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 65—91;

·       Јовановић-Стипчевић Б. Текстолошка условљеност састава и броја слова старословенске азбуке према стихирама на Рођење и Крштење у ерпеком препису. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 93—121;

·       Попов Г. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — БЕ, 32, 1982, 1, с. 3—26; 26;

·       Пешикан Μ. О ортографским видовима српске редакције. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 14, 1985, 1, с. 53—58;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 620 С.+ 100 факс.;

·       Тотоманова А.-М. Редакции на старобългарския език. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 192—203;

·       Дурковић-Јакшић Љ. Култ словенских апостола Ћирила и Методија код Срба. Београд, 1986, 140 с.;

·       Иванова Кл. Неизвестна редакция на триодния панегирик в състава на триода. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 20—39;

·       Михаила Е Списки Сборника царя Симеона в библиотеке Румынской академии. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, р. 3—20;

·       Иванова Кл. Неизвестни преписи от творби на Климент Охридски в книгохранилищата на Югославия. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 4, р. 51—67;

·       Кашич Д. протойерей. Кирилло-мефодиевская традиция у сербов с IX по XII век. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 91—97;

·       Сараldο М. Contributi allô studio delle collezioni agiografico-omiletiche in area slava. Struttura e preistoria del „Panegirico di Mileseva“. — Europa Orientalis, 8, 1989, p. 209—252;

·       Трифуновић Ђ. Језик. — В: Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. 2 доп. изд. Београд, 1990, с. 122—128;

·       Добрев Ив. Рашката писменост и българският правопис през Средновековието. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 216—252;

·       Иванова Кл. Неизвестна служба за св. Кирил в състава на празничен миней от XVI в. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 1632; 3, р. 37—40;

·       Иванова Кл. За един ръкопис с палимпсест от библиотеката на Йерусалимската патриаршия. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 2, р. 3—31;

·       Трифонова Р. Българската традиция при формирането на общия южнославянски книжовен фонд и неговото усвояване в сръбските земи през XI—XIII в. (Тезиси). — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 56—61;

·       Трифуновић Ђ. Стара српска књижевност. Основе. Београд, 1994, 378 с. (2 изд. Београд, 1995);

·       Попов Г.Произведения на Константин Преславски и Климент Охридски. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 96—114;

·       Младеновић А. Српска редакција старословенског језика и употреба само танкога jepa у писању. — Археографски прилози, 19, 1997, с. 9—22;

·       Николова Б. Устройство и управление на Българската православна църква (IX—XIV век). С., 1997, с. 11—68;

·       Μошкова Л., А. Турилов. „Моравьскые земле велеи гражданин“ (неизвестная древняя служба первоучителю Мефодию). — Славяноведение, 1998, 4, с. 3—23;

·       Попов Г. Канон за Рождество Христово от Константин Преславски. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, р. 3—26;

·       Йовчева М. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 3, p. 3—30;

·       Мошкова Л. В., А. А. Турилов. Неизвестный памятник древнейшей славянской гимнографии (канон Климента Охридского на Успение Богородицы). — Славяноведение, 1999, 2, с. 24—36;

·       Николова Св., М. Йовчева, Т. Попова, Л. Тасева. Българското средновековно културно наследство в сбирката на Алексей Хлудов в Държавния исторически музей в Москва. Каталог. С., 1999, 105 с.+ 159 факс.;

 

 

108

 

·       Славова Т. Глаголическата традиция и преславската книжнина. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, р. 35—46;

·       Турилов А. А. Две забытые даты болгарской церковно-политической истории IX в. (К вопросу формирования болгарского варианта церковного календаря в эпоху Первого царства). — Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, р. 14—34;

·       Младеновић А. О неким питањима стварања српске редакције старословенског језика. — In: Acta palaeoslavica. 1. Sofia, 2000, p. 41—45;

·       Попов Г. Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 3—20;

·       Трифуновић Ђ. Ка почецима српске писмености. Београд, 2001, 193 С. + 32 ил.;

·       Мирчева Б. Един непубликуван препис на Канона за Димитър Солунски от сбирката на А. И. Хлудов в Москва. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 3, р. 20—32.

 

Климентина Иванова

 

 

            Основното явление на кирило-методиевските Т. в историята на Хърватия е т. нар. глаголизъм — продължителната употреба в сравнение с другите слав. страни на глаголическото писмо. Предполага се, че началото му се отнася към втората половина на IX в.; в първите десетилетия на XVI в. приключва периодът на неговия разцвет; постепенното му отмиране може да се проследи по остатъчни прояви (напр. обучение на глаголаши в Задар и Омиш дори през XVIII в., частично възраждане на интереса към глаголицата във връзка със славянофилските идеи през XIX в. и др.). Важна особеност на глаголизма е съществуването му в условията на юрисдикцията на Римската църква и на западен тип богослужение, при това въпреки официалната забрана на богослужение на слав. език и на слав. писменост през определени периоди. В наши дни тези процеси са документирани от ок. 700 глаголически ръкописа и ръкописни фрагмента, съхранявани предимно в Архива на Югославянската академия на науките и изкуствата и на о-в Крък (срв. В. Щефанич, 1960, 1969, 1970).

 

Изворовите данни за пренасянето на кирило-методиевската Т. в хърватските земи не дават възможност за категорично изясняване на неговата хронология. Най-ранното сигурно сведение се съдържа в писмо на папа Йоан Х (914—928) до сплитския архиепископ Йоан и епископите от поверената му църковна област, писано вероятно между 923 и 926, с което се осъжда ширещото се в Салона (Сплит) учение на Методий (doctrina Methodii) (И. Тот, 1989). Папата го обявява за враждебно на Лат. църква и нарежда на местното духовенство да се откаже от слав. богослужение. Според Второто слав. житие на Наум Охридски някои от разпръснатите след Методиевата смърт (885) ученици на слав. първоучители попадат в Далмация. Отделни сведения по въпроса се извличат от документи на сплитските събори от 925, 928 и 1060 (между тях особено важен е 10-ият канон на събора от 925), от писмото на папа Йоан VIII (872—882) от 879 до далматинските свещеници, Залцбургския меморандум, Historia Salonitana от архидякон Тома, документи от Латеранския събор от 1215, писмото на папа Инокентий IV (1243—1254) от 1248 до епископа на Сен, Дуклянската хроника и др. По единодушното мнение на изследователите това пренасяне е много ранно и трябва да се разглежда в контекста на проблема за контактите на хърватите със самата Кирило-Методиева мисия във Велика Моравия и Панония. Според по-старо изследователско становище подобни контакти се осъществяват предимно в северните хърватски земи, а по-късно следи от тях проникват и на територията на цялото Хърватско княжество, създадено в средата на IX в. През 20-те — 70-те г. на XX в. е аргументирана нова теза, днес вече преобладаваща в науката, според която хърватският глаголизъм първоначално се е развил в далматинските епископии и градове, намиращи се под юрисдикцията на цариградския патриарх до Сплитския събор от 925

 

 

109

 

(Щефанич, 1970; И. Петрович, 1988). Тази теза се изгражда върху убеждението, че хърватите са влезли в досег с Моравската мисия още през 863, а след 874, когато княз Коцел е свален от престола и Долнопанонското княжество престава да съществува, и особено след смъртта на Методий, когато някои от учениците му намират убежище в Далмация, той се разширява. И. Братулич (1971) допуска, че още при пътуването си до Рим Методий е минал през Далмация. В светлината на опитите (засега спорни) Велика Моравия да бъде локализирана южно от р. Дунав, в по-голяма близост с хърватските земи (И. Боба, О. Кронщайнер и др.), предположенията в тази насока изглеждат напълно правдоподобни.

 

От далматинските епископии глаголицата и слав. богослужение се разпространяват по цялата хърватска територия. От страна на Виз. църква ситуацията вероятно е била схващана като противодействие на западното влияние. От своя страна Римската курия първоначално посреща слав. богослужение и глаголическата писменост в хърватските предели с голямо неодобрение, но по-късно, изглежда, ги оценява като възможен „мост“ към славяните от сферата на Източната църква (което улеснява експанзионистичната политика на папството), евентуално и като противосила на мощното франкско влияние, и постепенно ги възприема.

 

Църквата „Св. Кръст“ в Нин

 

Началният период от развитието на хърватската глаголическа традиция е твърде неясен, преди всичко по отношение на книжовния репертоар. Най-ранните паметници са от XII в. — Виенските листове (езикът им представлява хърватска редакция на старобълг. език; определяни са като първия засега случай на текст с кръгла глаголица в католическата църковна практика), Гръшковичевият апостол (с много старинни черти в писмената система; отделни изследователи обаче смятат, че е възникнал в сръбска говорна област), Михановичевият апостол (също спорен по произход, т. е. отнасян ту към хърватското, ту към сръбското книжовно наследство, срв. Б. Велчева, 1999, с. 136—138; Дж. Трифунович, 2001, с. 24—32). Голямата част от хърватските глаголически книжовни паметници се датират след края на XIII в. От ок. средата на XIII в. влиза в употреба ти�