Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

__Щ_ — __Ъ, Ь_ — __Ю_ — __Я_

 

  1. Щ  (П. Илчев, Б. Велчева)  563
  2. Щефанич, Векослав (Štefanić, V.) (25.IV.1900–24.II.1975)  (Н. Гагова)  564
 

 

 

  3. Ъ, Ь  (П. Илчев, Б. Велчева)  568
 

 

  4. Ю  (П. Илчев, Б. Велчева)  571
      - Юсове — вж. Носовки
 

 

 

  5. Я  (Б. Велчева)  572
  6. Ягич, Ватрослав (Игнатий Викентиевич) (Jagić, V.) (6.VII.1838–5.VIII.1923)  (Вл. Мурдаров)  572
  7. Якобсон, Роман Осипович (Jakobson, R.) (29.IX/11.X.1896–18.VII.1982)  (Р. Александрова)  581
  8. Яков Ворагински (лат. Jacobus a Voragine, италиански Jacopo da Varazze) (1229–13.VII.1298)  (М. Кискинова)  587
  9. Янакиев, Мирослав (М.Я. Николов) (19.VIII.1923–9.XI.1998)  (А.-М. Тотоманова)  587
10. Ят  (П. Илчев, Б. Велчева)  589

 

 

    (1). Щ — двайсет и шестата буква в старобълг. азбуки; знакът е свързан с някаква фонема, характерна само за старобълг. език. Името му, неясно по произход, е ща, срв. и ша за ш (в Бандуричевия абецедар е σθία, в Дивишевия — sstya, като ss = ш). В старобълг. глаголически ръкописи не е имал числена стойност подобно на останалите букви от втората част на азбуката; много по-късно, в хърватската глаголица след XIII в. се явява с числено значение 800.

 

С този знак, наричан понякога лигатурно щ, са свързани някои от най-спорните въпроси на палеославистиката: за ранните рефлекси на праслав. консонантни съчетания от типа *tj (*stj, *strj), *kt’, *skj — от една страна, за произхода на самата буква и изконността ѝ в Константин-Кириловата глаголица, от друга. Графичната връзка между и ш е достатъчно явна, а това е несъмнено указание за близост между техните фонетични референти.

 

Глаголическото начертание за щ се състои от две части, поставени една под друга. Горната е съвсем ясна — това е обикновено глаголическо ш с малко намалена дължина на хастите, което споделя всички характерни особености на ш-знака. Долната част е несамостоятелна (несъщинска, нецяла) петлица — тя няма своя горна стена, а е прилепена до хоризонталните лигатурни чертици на горната част, като е ориентирана към средната вертикална хаста; в почерка на Охридските листове обаче петлицата е по-вляво, между първата и втората хаста (тип ), но това е индивидуална черта само на този почерк (подобно, но по-малко отклонение има и ъгловатото начертание на знака във Виенските листове — преходен текст към хърватската глаголица). Среща се и изместване вдясно, но много по-незначително.

 

По форма петлицата наподобява елипса. В някои случаи дясната ѝ стеничка е съвсем права чертица и на мястото, в което достига до нея долната хоризонтална линия, се образува ъгълче (сх. ) — такива изостряния се срещат в почти всички глаголически паметници, напр. в Асем. ев., Map. ев., Охридските листове и др. От тях се е развила една разновидност на буквата, при която подобно ъгълче се появява и отляво, и петлицата получава вид на трапец или дори на триъгълник (сх. , респ. ), а в други случаи — на четириъгълник (сх. ). И трите ъгловати разновидности на петлицата се намират в Син. пс., по-точно в първия, третия и четвъртия главен почерк, а също в откъсите № 3 и № 5. Единична долна петлица има още знакът за ч — начертание, което изобщо е доста близко до разглежданата фигура. Вж. и Глаголица.

 

В кирилицата буква щ се отличава от глаголическия знак по това, че кръгчето в средата на буквата е заменено с черта, която представлява продължение на средния стълбец. Старинна черта в написанието е неговата „маломащабност“ — буквата не излиза под реда. Такова старинно щ или следи от него се виждат главно в кирилски ръкописи с висящо писмо (Ен. ап., Листовете на Ундолски, Добромировото евангелие, един от почерците на Вълкановото евангелие и др.). В най-изисканите в калиграфско отношение кирилски паметници се появява рано тенденция към удължаване на буквата надолу. В Хилендарските листове, Сав. кн., Новгородските листове, Погодиновия псалтир и др. хастите на буквата се пресичат на долната линия на реда. В Супр. сб., Зографските листове, Остромировото евангелие се пише шт, а не щ.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

564

 

 

    (2). ЩЕФАНИЧ, Векослав (Štefanić, V.) (25.IV. 1900—24.II.1975) — хърватски филолог медиевист, специалист по глаголическа палеография и археография. Роден в Драга Башчанска на о-в Крък, Далмация. Учи в класическа гимназия в Кошлюн (Крък), Задар и Вараждин. Завършва Философския фак. на Загребския унив. (1925) по специалностите славистика и романистика. Работи като преподавател в средни училища в провинцията и в Загреб (от 1932), в редакцията на Хърватската енциклопедия (1941—1945), във Висшето педагогическо училище в Загреб (1944—1945), където преподава хърватска литература, и в Истор. инст. на Югославянската академия на науките и изкуствата (1948—1961) върху описа на глаголическите ръкописи в Архива на Академията. Един от основателите на Старославянския инст. в Загреб; от 1962 до пенсионирането си в 1967 е негов директор. Дългогодишен редактор и сътрудник на изданията на Института „Radovi Staroslavenskog instituta“ и „Slovo“; сътрудник и член на Международната комисия на Речника на църковнославянския език. Почетен д-р на Загребския унив. (1970). Умира в Загреб.

 

Главните научни интереси на Щ. са насочени към издирването, каталогизирането и описването на хърватските глаголически ръкописи. Значителната си работа по тази тема той започва още преди Втората световна война (1939—1945) с издирването на глаголически ръкописи от о-в Крък, продължава я по-късно заедно със сътрудници на Академията по о-вите Раб, Лошиня, Крез, а също в Риека, Копар, Задар, Сплит и Любляна. Резултатите от тази дейност са събрани в многобройни статии, посветени на отделни паметници и сбирки, където Щ. демонстрира забележителни познания в областта на палеографията, текстологията, лингвистиката, културната и литературната история, етнографията и др. Като „дело на живота му“ може да се определят описанията на двете най-големи сбирки с глаголически ръкописи (в Архива на Югославянската академия на науките и изкуствата и от о-в Крък), където са представени близо 700 ръкописа и ръкописни фрагмента, 19 от които са издирени от самия него. Щ. е автор на няколко обобщителни статии върху хърватския глаголизъм, на многобройни научни обзори и рецензии, в които има собствени научни приноси.

 

Монографията за глаголическите ръкописи на о-в Крък (1960) съдържа подробно въведение за историята и културата на о-ва и за съдбата на глаголическата традиция там. Описани са 255 ръкописа с общи библиографски податки за всеки от тях, палеографска и езикова характеристика и изчерпателно представяне на съдържанието. Ценно допълнение към описа е каталогът на ръкописите, които произхождат от о-в Крък, но вече не се намират там. „Glagoljski rukopisi Jugoslavenske akademije“, т. 1 и 2 (1969—1970), обхваща 444 ръкописа, 157 от тях са фрагменти от ХІІ—ХІХ в. В увода Щ. привежда ценни данни за формирането на сбирката и пътищата, по които постъпват отделни ръкописи. Описанието е извършено върху модерни принципи; важна негова характеристика е сравняването на текстовете с техните грц. и лат. източници и привеждането на паралели с другите слав. литератури. Значително внимание е отделено на повредени, нечетливи и фрагментарно запазени текстове, чието идентифициране изисква висок професионализъм; понякога описването на отделни ръкописи прераства в самостоятелно научно изследване. Прави впечатление огромното разнообразие на проучения материал — от библейски и литургични книги до общински регистри и сметководни книги — в хронологически обхват от осем века.

 

Статията на Щ. по повод на хиляда и сто годишнината на Моравската мисия (1963) представлява подробен анализ на

 

 

565

 

предпоставките, характера и протичането на Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий, на нейните последици и културноистор. ѝ значение. В първата част на статията са приведени изворовите данни, възстановяващи фактологията по въпроса. Специално внимание е отделено на предварителната подготовка на мисията, на това, което Кирил и Методий „отнасят“ в Моравия и Панония, и на това, което „заварват там“ — в контекста на сложните отношения между Византия и Рим, Франкската империя, немското духовенство и владетелите на двете слав. княжества. Втората част е посветена на проблемите на Кирило-Методиевото наследство: глаголическото писмо, първия слав. книжовен език, преводните и оригиналните слав. книги, които остават след смъртта на двамата братя. Подробно е разгледан въпросът за първата слав. литургия, с коментар на данните, които предоставят по този въпрос ранните глаголически паметници с литургическо съдържание (Киевските листове, Виенските листове, Пражките листове и Синайският евхологий). Третата част на статията е посветена на учениците на Кирил и Методий и тяхната дейност след приключването на мисията: в Б-я (откъдето Кирило-Методиевото наследство се разпространява в Сърбия, Дукля и по-късно в Русия), в Чехия и в Хърватско.

 

Векослав Щефанич

 

Щ. подчертава необикновената съдба на традицията в Хърватско, уникалността на съхраняването ѝ върху територия, принадлежаща на Западната църква, и посочва, че начинът за конкретното ѝ проникване, както и ранната ѝ история остават неясни в изворите и могат да бъдат възстановявани главно на основата на логически предположения. Според него напълно е възможно ученици на Кирил и Методий да са отишли от Панония в хърватските земи след приключването на мисията или някои от продадените и после откупени във Венеция ученици да са се заселили в Далмация, където е имало виз. селища по островите. Той смята, че слав. богослужение е било разпространено първоначално върху територията на далматинските епископии, подчинени до 925 на Цариградската патриаршия; впоследствие те са били включени в Нинската епископия, която е била подчинена директно на папата, така че слав. традиция е могла да бъде използвана от Рим като противосила на мощните франкски метрополии и по този начин е била съхранена. Традицията на култа към Кирил и Методий у хърватите замира сравнително рано (за периода XI—XIII в. липсват всякакви сведения) за сметка на утвърждаването на легендата за изобретяването на глаголицата от св. Йероним (XIII в.).

 

В статията си за първата слав. азбука и най-старата глаголическа епиграфика (1966) Щ. разглежда проблеми на генезиса и ранното развитие на глаголическото писмо, като привежда за сравнение епиграфски материал от различни региони на разпространение на традицията. Като обсъжда произхода и последователността на двете слав. азбуки, той отхвърля идеята за съществуването на „предкирилометодиева“ писменост у славяните

 

 

566

 

и за Кирилово авторство на кирилицата. Опирайки се преди всичко на съгласуваността на изворите по този въпрос, Щ. смята, че Кирил наистина е творец на нова писмена система и това е глаголицата, която не може да се определи като възникнала по еволюционен път, а само като индивидуален творчески акт, хронологически фиксиран ок. 861— 863. Разгледани са също проблемите за географския район, в който е възникнала глаголицата, и за слав. диалект, влязъл в основата ѝ. Според Щ. твърдението за базирането на глаголицата върху един от диалектите около Солун, който той нарича „македонски“, може да се смята за убедително доказано. Забележителното съответствие на фонологичната му система с графичната система за глаголицата говори за приоритета ѝ по отношение на кирилицата. Щ. смята, че разпространението на глаголицата е започнало от Моравия, а по-късно основен негов център стават Б-я и Македония; проникването ѝ в Хърватско става по два пътя — от Моравия и Панония, по-късно от Чехия, и от Б-я и Македония през Зетско-Хумската област.

 

Щ. се спира на диференциалните белези на глаголическото писмо, които имат значение за неговата хронологизация и локализация и съответно се определят като значими при конципирането на тезите за ранната му еволюция. Той поддържа мнението за приоритет на „висящата“ глаголица и смята, че практиката на писачите от българо-македонските краища („стоящо“ писмо) е повлияна от грц. писмо и би могла да се приеме за един от белезите на реформата на писмото в тази област, спомената напр. у Черноризец Храбър и в Краткото житие на Климент Охридски. Щ. приема, че най-рано е засвидетелствана „облата“ глаголица, с уточнението, че тя не бива да се смята за характерна само за българо-македонския регион, тъй като е по-скоро хронологическо, отколкото локално явление. Като цяло степента на заобленост според него е „вариативна“, дори за един и същ период и регион.

 

В статията си върху детерминантите на хърватския глаголизъм (1971) Щ. определя основните белези на хърватската глаголическа традиция в контекста на средновековната слав. писмена традиция. Коментирани са изворовите данни, свидетелстващи за покръстването на хърватите и за християнските центрове, с чието участие се осъществява то; специално внимание е отделено на сведенията от житията на Наум Охридски, Conversio Bagoarorum et Carantanorum, Дуклянската хроника, документите от двата сплитски събора (925 и 1060), Historia salonitana от Тома Архидякон, документи от Латеранския събор (1215), писма на папа Инокентий IV (1243—1254) и други източници от периода ΙΧ—ΧΙΙΙ в. Щ. заключава, че пренасянето на глаголическата традиция в Хърватско трябва да се свърже с дейността на Методий и учениците му, а първите ѝ прояви се отнасят до установяването на богослужение на слав. език (но от „западен“ или „неутрален“ тип) в далматинските епископии, които до Сплитския събор (925) се намират под юрисдикцията на цариградския патриарх. Първоначално слав. богослужение и глаголическата писменост в Хърватско са били посрещнати от Рим с голямо неодобрение, но по-късно са оценени като възможен „мост“ към славяните от Източната църква (в контекста на експанзионистичната политика на папството), което е довело до постепенното възприемане на специфичния облик на хърватската традиция; един от симптомите на този компромис е легендата за създаването на глаголицата от св. Йероним. Като характерни белези на хърватската глаголическа традиция през XIII в. Щ. посочва съхраняването на континуитета както по отношение на писмото, така и в репертоара, въпреки някои качествено нови явления,

 

 

567

 

като напр. „ъглестия“ вид на писмото, утвърден през XIII в., проникването на елементи от народния език в езика на текстовете, появата на новите литургични книги.

 

В статията си за названията на глаголическото писмо (1975) Щ. събира, публикува и коментира данните за начина, по който е било назовавано първото слав. писмо в различни извори от IX до XIX в. Той посочва, че най-ранното срещано име е „славянско писмо“, по-късно заменено с „хърватско“, „илирийско“, „йеронимско“ (т.е., създадено от св. Иероним) и др. Името „глаголическо“, както и терминът „глаголаши“ са засвидетелствани най-рано в началото на XV в. Според Щ. обаче названието „глаголица“ е старинно, то трябва да се отнесе към времето на Кирил и Методий и техните ученици и най-вероятно произхожда от старослав. глагол „глаголати“ (говоря). Характер на научен синтез по проблемите на хърватската глаголическа традиция има и студията на Щ. за хърватската писменост и книжнина през Средновековието, включена като предговор в съставената под негово ръководство христоматия на хърватската средновековна литература (1969). В нея той представя цялото богатство от проблеми и мнения по въпроса, както и своя цялостна версия, посвещавайки отделни глави на общослав. книжовно наследство, на „западното и домашното“ в хърватската средновековна книжнина и др. Отделните текстове са разпределени и анализирани по жанрове в десет глави. В същинската част на христоматията са публикувани 89 текста, най-старият от които е известната Башчанска плоча.

 

В последните години от живота си Щ. работи върху капитален труд по глаголическа палеография, който остава недовършен.

 

 

            Съч.:

o   Opatija svete Lucije u Baski i drugi benediktinski samostani na Krku. — Croatia sacra, 6, 1936, p. 1—86;

o   Ivan Kralji i njegov glagoljski riječnik. — Građa za povijest književnosti hrvatske, 15, 1940, p. 151—181;

o   Milan Rešetar (nekrolog). — Književni tjednik, 2, 24. siječnja 1942, 6, p. 3;

o   Narodne pjesme otoka Krka. Zagreb, 1944, 240 p.;

o   Staroslověnská akademija u Krku. — Croatia sacra, 13—14, 1944, 22—23, p. 3—56;

o   Stošićev legendarij. — Građa za povijest književnosti hrvatske, 17, 1949, p. 206—220;

o   J. Radonić. Štamparije i škole rimske kurije (рец.). — Historijski zbornik, 4, 1951, p. 258—270;

o   Jedna hrvatskoglagoljska inkunabula. — RJAZU, 285, 1951, p. 53—93;

o   Arhiv bivše osorske biskupije [Stefan i ć Vj., L. Košuta]. — Starine, 43, 1952, p. 289—332;

o   J. Vajs. Najstariji hrvatsko-glagoljski misal. Zagreb, 1948 (рец.). — Slovo, 1, 1952, p. 47—55;

o   Novija istraživanja о Kločevu glagoljašu. — Slovo, 2, 1953, p. 67—74;

o   F. Grivec. Žitja Konstantina in Metodija. Ljubljana, 1951 (рец.). — Slovo, 3, 1953, p. 70—72;

o   Izvještaj о istraživanju glagoljskih akata po otoku Krku. — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 57, 1953, p. 256—257;

o   Glagoljica u Rijeci. — In: Riječki zbornik. Zagreb, 1954, p. 393—435;

o   Izvještaj о evidentiranju glagoljskih rukopisa na otoku Krku. — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 59, 1954, p. 57—63;

o   Kločev glagoljaš i Luka Rinaldis. — RSslI, 2, 1955, p. 129—153;

o   О prvom izdanju glagoljskog brevijara. — Slovo, 4—5, 1955, p. 108—111;

o   Glagoljaši u Korpu. — Starine, 46, 1956, p. 203—331;

o   Splitski odlomak glagoljskog misala starije redakcije. — Slovo, 6—8, 1957, p. 54—132;

o   Glagoljski zapis u Čajničkom evanđelju i u Radoslavljevu rukopisu. — Zbornik Historijskog instituta Jugoslavenske akademije, 2, 1958, p. 5—15;

o   Glagoljski rukopisi otoka Krka. Zagreb, 1960 (Djela JAZU, 51), 455 p.+32 facs.;

o   Slovník jazyka staroslověnského. Hlavní red. J. Kurz. Praha, 1958 (рец.). — Slovo, 9—10, 1960, p. 207—221;

o   J. Vajs, J. Vašica. Soupis staroslovanských rukopisů Národního musea v Praze. Praha, 1957 (рец.). — Slovo, 9—10, 1960, p. 174—177;

o   Riječki fragmenti — glagoljica u riječkoj općini. — Zbornik Historijskog instituta Jugoslavenske akademije, 3, 1961, p. 215—287;

o   Problem rječnika južnoslavenskih redakcija staroslavenskog jezika. — Slovo, 11—12, 1962, p. 181—187;

o   Tisiću i sto godina od Moravske misije. — Slovo, 13, 1963, p. 5—42;

o   Glagoljski Transit svetog Jeronima u starijem prijevodu. — RSslI, 5, 1964, p. 99—161;

o   J. Schütz. Das handschriftliche Missale illiricum cyrillicum Lipsiense. 1.—2. Wiesbaden, 1963 (рец.). — WSl, 9, 1964, p. 328—336 (същото в: Slovo, 14, 1964, p. 147—154);

o   Die glagolitische Kursivschrift. — WSl, 10, 1965, p. 86—100;

o   Првобитното словенско писмо и најстарата глаголска епиграфика. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид-Скопје, 1966, с. 13—30 (същото в: Slovo, 19, 1969, p. 7—40);

o   Vladimir Mošin. О 75 godini života. — Slovo, 18—19, 1969, p. 141—154;

o   Josef Vašica (30. VIII. 1884—11. IV. 1968). — Slovo, 18—19, 1969, p. 383—384;

o   Glagoljski rukopisi Jugoslavenske akademije. 1. Zagreb, 1969, 300 p.; 2. Zagreb, 1970, 300 p.+92 tabl.;

o   Hrvatska književnost srednjega vjeka. Zagreb, 1969 (Pet stoljeća hrvatske književnosti. 1), 20+548 p. [Štefanić Vj., B. Grabar, А. Nazor, М. Pаntеlić];

 

 

568

 

o   N. Radovich. Le pericopi glagolitiche della Vita Constantini e la tradizione manoscritta cirillica. Napoli, 1968 (рец.). — Slovo, 20, 1970, p. 115—117;

o   Determinante hrvatskog glagolizma. — Slovo, 21, 1971, p. 13—30;

o   И. Добрев. Глаголическият текст на Боянския палимпсест — старобългарски паметник от края на XI век. С., 1972 (рец.). — Slovo, 22, 1972, р. 173—177;

o   Misal po zakonu rimskoga dvora. Prvotisak: godine 1483. Zagreb, 1971 (рец.). — Slovo, 22, 1972, p. 168—173;

o   Hrvatskoglagoljski misal Hrvoja Vukčića Hrvatnića. 2. Transkripcija i komentar. Zagreb—Ljubljana-Graz, 1973, 242 p. [Grabar B., A. Nazоr, M. Pantеlić, Vj. Štefanić];

o   D. Malić. Jezik najstarije hrvatske pjesmarnice. Zagreb, 1972 (рец.). — Slovo, 23, 1973, p. 225—232;

o   Nazivi glagoljskog pisma. — Slovo, 25—26, 1975, p. 17—76.

 

            Лит.:

·       Pantelić M. 65 godina vjernosti zavičaju (ocjena radova s bibliografijom prof. Vj. Štefanića prigodom 65 godina života i 35 godina znanstvenog rada). — Slovo, 15—16, 1965, p. 5—18;

·       Bratulić J. — Slovo, 20, 1970, p. 140—145 (рец.);

·       Pantеlić M. Znanstveni i stručni opus profesora Vjekoslava Stefanića. — In: Krčki zbornik. 1. Krk, 1970, p. 503—516;

·       Kunarić N. — Slovo, 22, 1972, p. 133—137 (рец.);

·       Nazor A. Vjekoslav Štefanić [некролог]. — Slovo, 24, 1974 , p. I-V;

·       Grabar B. Vjekoslav Štefanić (1900—1975). In memoriam. — Зборник за славистику, 9, 1975, с. 222—224;

·       Strčić M. Vjekoslav Štefanić i otok Krk. — Slovo, 44—46, 1994—1996, p. 413—424.

 

Нина Гагова

 

 

 

    (3). Ъ, Ь. С еровете започва група от букви в старобълг. азбуки, които предават специфично слав. вокални фонеми (изключение прави само знакът ижица, поставян обикновено на последно място; изконността на графемата ижица в Константин-Кириловата азбучна система обаче е повече от съмнителна). По произход названието им е неясно — ѥръ и ѥрь (в Бандуричевия абецедар са дадени γεορ и γέρ, като γ = й, в Парижкия има само един ер — ъ, означен с peller, а името hier стои над буквата х, в Дивишевия също има само един, но ь, с название ger, като в случая g = й); то е запазено и до днес с уточненията „голям“ ер и „малък“ ер, респ. „твърд“ и „мек“. През старобълг. епоха еровете не са имали числена стойност; много по-късно, в хърватската глаголица, заместникът на двата ера — проста права чертица — е получил значение на 3000.

 

Разликата в конструкцията на двата глаголически ерови знака е съвсем малка; така е и в кирилицата, което позволява те да се разглеждат на едно място, а не поотделно. Графичната произволност на тези букви често се приема за несъмнен факт — смята се, че те са получени, като към корпуса на някакво друго начертание само са прибавени диакритичните леви части. За основа на фигурата обикновено се посочва знакът за о — . Но в глаголическите паметници корпусът на еровете никога не е напълно еднакъв с начертанието за о (единствените изключения се намират в Син. пс.); нещо повече, в някои текстове тялото на ера се различава много чувствително от чертежа за о и се доближава по-скоро до друго глаголическо начертание — т. нар. двайсетирично и. Изобщо в глаголическите почерци ясно се забелязва стремежът да се диференцира начертанието на еровия корпус от рисунката и за о, и за и; дадена графична структура не може в един и същ паметник да бъде едновременно и знак за о или и, и корпус на ер (напр. корпусът на употребяваната в Зогр. ев. фигура за ер в Син. евх. има фонетична стойност на о, но в самото Зогр. ев. гласната о се бележи малко по-различно; тялото на еровата буква от Клоц. сб. е знак за и в Син. евх., но в самия Клоц. сб. и се изразява с друго начертание).

 

Корпусът на еровите знакове се състои от две части, горна и долна. Своеобразието на начертанието се заключава не толкова във формата на двете половини, а в тяхната взаимна отдалеченост и в начина на свързването им. Разграничават се два основни варианта: при единия горната и долната част се докосват повече или по-малко плътно (контактен или и-тип, сx. ), 

 

 

569

 

а при другия между тях няма никаква обща точка (дистактен или о-тип, сх. ). И двете разновидности са представени в паметниците от класическия глаголически канон, но много неравномерно. Първата е характерна за графиката на повечето древни ръкописи: Map. ев., Асем. ев. (включително трите допълнително изписани колони), Клоц. сб., Син. пс. (без третия главен почерк), Рилските глаголически листове, Охридските листове, интерполираната част от Зогр. ев., Боянския палимпсест, а също по-новата част на Киевските листове и текстовете, които са преход към хърватската глаголица. Вторият вариант се явява само в Зогр. ев., в третия главен почерк на Син. пс., освен това в по-старите части на Киевските листове и в двата почерка на сравнително късните Пражки листове; отделни представители на дистактната разновидност се срещат понякога и в други почерци на Син. пс.

 

Двете половини на корпуса са петлици. Горната най-често е неправилен триъгълник, обърнат с върха надолу (тип в Клоц сб., често и в Син. евх., у първия главен писач на Син. пс.) или трапец (тип в Map. ев., втория главен почерк на Син. пс., в Охридските листове); много по-окръглена е тя в Асем. ев. и в Рилските глаголически листове (тип ). Разнообразна е и долната петлица, но тя обикновено е по-заоблена, често — и по-дребна. При дистактния вариант двете части са съединени чрез чертица, която е права (тип в третата главна част на Син. пс.) или леко извита (тип в Зогр. ев.; в старинните почерци на Киевските листове, където фигурата е изобщо много удължена, лигатурната линия е необикновено дълга и дву състав на (тип ).

 

Покрай редовните (минускулните) начертания тук-там се срещат и ерови маюскули. В Зогр. ев., Асем. ев., Син. евх. те са все о-тип, но в Мар. ев. и Клоц. сб. петлиците са свързани в противоположните си краища (сх. ); това е структурата, от която някои изследователи извеждат кирилската фигура.

 

Спецификата на еровите знакове се отнася и до лявата част — тънка чертица, в чийто външен край стои графичният елемент, диференциращ еровете един от друг. За големия ер това е неголяма петлица, която при контактния тип се чертае малко под средната ос (сх. ), но понякога слиза и по-ниско (сх. ); десният край на съединителното щрихче докосва корпуса или в средата, или малко по-високо. При дистактния вариант това може да стане и в средата, но и в една от двете петлици; в Зогр. ев. са налице и трите вида свързване, за третия почерк на Син. пс. е характерно високото скачване (тип , отличителен белег и за Пражките листове). Знакът за малкия ер вляво няма петлица, а само късо щрихче, което обикновено е насочено надолу (тип ); в някои случаи то е едва забележимо, в други — по-удължено, а в Син. евх. не само достига долната хоризонтала, но може да се спусне и под нея (тип ).

 

Развойната линия на фигурата за еровия корпус е напълно ясна — тя води към все по-голяма споеност на двете петлици (срв. начертанието във Виенските листове и малко по-късното хърватско ), следователно преди да се прояви тенденцията към вертикално сплескване на начертанията, характерна за бълг. глаголица от втората половина на X и от XI в., еровият знак е бил с раздалечени горна и долна част. Утвърждаването на права и хоризонтална долна редова ос, ограничаваща значително възможността да се разгърне едно буквено начертание на височина, е предизвикало деструкция на първоначалния чертеж; отделни фази от този процес са засвидетелствани в познатите древни глаголически ръкописи. За мотивировката на

 

 

570

 

еровия знак и за възможните му връзки с други букви вж. и Глаголица.

 

С еров знак, следван от някоя разновидност на буквата за и, се предава в старобългарски и диграмата за онази типично слав. фонема, която се нарича ери. По принцип на първо място стои твърдият (големият) ер; изключенията са извънредно редки. Двете фигури стоят свободно една до друга във вида, в който се явяват и като монограми (съответно за ъ или за и). В старобълг. глаголица няма общо регламентирано графично средство, с което да се разграничават двата вида (по произход) ери — от индоевроп. *ū и от ъ пред j от случайната двубуквена поредица ъ + ı, респ. ъ + ı, ъ + и, затова по един и същ начин се пише и тъı (лично местоимение, срв. индоевроп. *tū), и свѧтъı (< свѧтъ + и, сложна форма на прилагателното свѧтъ), и ѩтъ и (глагол с пряко допълнение ‘хвана го’, в scriptio continua ѩтъı или ѩтъи, и др.). Известна възможност за различаване на едното от другото дават начините, по които се пише и след интерпункционна точка, респ. след вокал, и след консонант, евентуално като проклитика и енклитика, които обаче не са еднакви в текстовете. Само в Зогр. ев. се намира между двете съставки на ери-знака малка дъгичка долу, но това е съвсем рядко изключение; нещо подобно, но отгоре между буквите, се среща и във втория старинен почерк на Киевските листове. Приблизително същото е положението и в ранната кирилица, но в Листовете на Ундолски и в Ен. ап. се появява вече и вътрешният хоризонтален лигатурен щрих, който свързва еровия знак със следващото и (тип ъ-ı); същата чертица е позната на кирилицата и от по-рано, но не пред, а след ı (тип , срв. начертания като ю, ı-а, ѥ, ѭ).

 

В последно време се налага като убедителна тезата, че най-ранната кирилица е била с малък брой букви — без ı-а, ѭ, ѩ, ю, вероятно без щ и . Първоначално ерът е бил само един и по форма е приличал на глаголическата буква за р — . Начертанието е било с триъгълна симетрично разположена петлица и ресничка в горния край на буквата. Такова старинно написание или следи от него се откриват в епиграфските паметници (вж. епиграфика), в Ен. ап. и Добромировото евангелие, отчасти в Сав. кн., Листовете на Ундолски, Супр. сб. През среднобълг. период триъгълни петлици на ъ и ь са документирани по-често в т. нар. народни почерци, отколкото в калиграфски оформени кодекси. Характерно старинно начертание със симетрично разположена триъгълна петлица или извит вляво стълбец има напр. в някои кирилски приписки към Асем. ев. и в Слепченския триод от XII в. (в него се открива и едно рядко написание на ь — с ресничка и в средата на стълбеца). При появата на буква ъ към е била добавена отвесна чертица вляво, която има успоредица както в глаголическата буква за ь — , така и в глаголическата буква за ъ — със стилизирано кръгче (срв. също — , ). Ранното кирилско начертание на ъ е с наклонена долу вляво хаста на буквата. То се пази до късно, а в паметници с наклонено писмо, като Сав. кн. и Слепченския апостол, е част от начина на изписване на буквения наклон. Двете начертания на еровете — като ь и ъ се оформят вероятно през X в. за различни гласни в т.нар. двуерова кирилица.

 

Докато по отношение на глаголицата закръглените петлици на еровете са белег за по-голяма старинност, в кирилицата те са с по-късна поява, която вероятно означава влияние на глаголическите написания, а и на кирилските букви б, в, р, ф. Закръглените петлици, както и изправеният стълбец на ъ и ь в някои кирилски паметници (напр. Супр. сб. и Новгородските листове) са свързани с оформянето на нов изискан кирилски стил.

 

Още през старобълг. период се среща т.нар. високо ъ — с удължен нагоре стълбец,

 

 

571

 

като извивката вляво също понякога е удължена във вид на покрив над предходните букви. Първоначално висок ъ е изписван само в края на реда за икономия на място. В късни среднобълг. паметници подобно начертание може да се открие и в средата на реда като своеобразна украса на писмото.

 

Както в глаголицата, в кирилицата съществува диграма за ери. В ръкописи, в които се употребява само ь, ери се отбелязва с ы, а в двуерови и в едноерови с ъ — с ъı. Най-ранни двуерови паметници с ы за ери са Зографските листове и някои части в Изборника от 1073. Такъв е също правописът на ранни среднобълг. паметници, като Боянското евангелие и Погодиновия псалтир. През XIV в. писането на ери с ы е широко разпространено; чрез търновската книжнина прониква през XV в. в Молдова и Русия, като става норма в правописа на печатните църковнослав. и руски книги. Писането на ери с ы е норма и за двуеровия търновско-ресавски правопис, включително в новобълг. дамаскини от XVII— XVIII в.

 

Петър Илчев Боряна Велчева

 

 

 

    (4). Ю — една от последните букви в старобълг. азбуки. В азбучната последователност е стояла след знака, наречен ят, и пред носовките, сред групата начертания, предаващи специфично слав. вокални фонеми. Възможно е името ѝ да е било юже (в старобълг. език има наречие юже ‘вече’; в Парижкия абецедар за тази буква е посочено название iusz, т. е. юш, може би от юж, севернослав. вариант на юже, в Бандуричевия — само γίου, където γ = й, а в Дивишевия — yus = юс, което е погрешно, защото в този документ славянските ш и ж се отбелязват с ss и zz). В старобълг. ръкописи знакът не е имал числена стойност; едва в късната хърватска глаголица е започнал да бележи числото 5000.

 

Между глаголическото начертание за ю и кирилската фигура ю съществува определена графична връзка. Глаголическият знак за ю е двусъставен, частите му са разположени една до друга. По-необикновена и по-разнообразна е лявата част: триъгълник, обърнат с върха надолу. В едни почерци той е доста дребен и не стига до долната ос на реда (сх. , срв. и написанието в Киевските листове) — нещо редовно в Клоц. сб. и нерядко в Асем. ев., където дясната страна обикновено е не права, а извита линия (тип ), в Син. евх., понякога и в първия главен почерк на Син. пс.; обратно, в Зогр. ев. триъгълникът е чувствително удължен и редовно връхчето му е под реда (сх. ). В останалите текстове големината на лявата част варира между тези два полюса. От долния ъгъл в някои древни почерци излиза щрих, който в Клоц. сб. и особено в Син. евх. е много дълъг (сх. ) или пък има извивка (сх. ), както е в Асем. ев. и по-подчертано в Охридските листове.

 

Дясната част е обикновена петлица; тя не се отличава конструктивно и по форма от петлиците на другите букви във всеки отделен глаголически паметник.

 

Като цяло начертанието за ю се явява в два основни варианта: при единия лявата и дясната част са отделени една от друга и ги свързва къса хоризонтална чертица, разположена върху горната редова ос (дистактен тип, сх. ), а при другия те се допират повече или по-малко плътно (контактен тип, сх. , от която се развива и сх. , графично близка до кирилската буква ю). Първият тип е представен

 

 

572

 

в Киевските листове (и в двата древни почерка), в Зогр. ев., у първия копист на Син. пс., обикновено и у четвъртия; такива са и най-честите ю-написания в Асем. ев. Разновидността, при която частите се докосват само в една точка, преобладава в Map. ев., Клоц. сб., втората главна част на Син. пс. Онзи вариант, при който лявата и дясната половина са още по-сближени и дясната стена на триъгълника има обща част с левия щрих на петлицата или дори започва от нея, се вижда в Рилските глаголически листове, Охридските листове, Син. евх., интерполираната част на Зогр. ев., а също и в редица от другите глаголически паметници, защото двете разновидности на контактния тип невинаги могат ясно да се разграничат. Вж. и Глаголица.

 

По всяка вероятност най-старата кирилица не е познавала буква ю. В един от най-ранните кирилски паметници — Македонския кирилски лист, който има много паралели в преславската епиграфика, за ю се използва глаголическата буква . В Хилендарските листове кирилското написание напомня глаголическата буква — ю е с удължена лява част. Колебания в употребата на буквата се проявяват в смесването ѝ с оу (в Ен. ап., Слепченския апостол и др.), в употребата на ȣ за ю (в Стаматовото евангелие), а също така в употребата на обърнато ю () (в Ен. ап., Добрейшовото евангелие, Охридския апостол, Болонския псалтир и др.). В Слепченския апостол редовно се употребява . Отделни примери с се откриват и в ранни руски и сръбски ръкописи. Белег за късен произход на даден ръкопис е високата свързваща черта при ю — .

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    ЮСОВЕ — вж. Носовки.

 

 

    (5). Я. В глаголицата и в най-ранната кирилица няма буква ı-а. Буква, равнозначна на съвременно я, се появява в кирилицата първоначално само за ѣ в начало на дума и след гласна. Ранни кирилски ръкописи, като Листовете на Ундолски и Македонския кирилски лист, много епиграфски паметници и много от среднобълг. паметници от XII и началото на XIII в. нямат буква ı-а, но тя се употребява редовно в стари кирилски ръкописи, като Супр. сб. (главния почерк), Хилендарските листове, Зографските листове, Остромировото евангелие и др. Правописът на ı-а става постепенно общоприета норма в кирилската писменост. Белег за късна дата от палеографско гледище е мястото на свързващата черта между ı и а — от края на XIII в. се среща написание с висока свързваща чертица, която достига горната линия на реда .

 

За някои среднобълг. ръкописи от XII и XIII в. (Григоровичевия паримейник, Врачанското евангелие, Хлудовия паримейник и др.) е характерно „наклонено“ la — първата черта не е отвесна, а наклонена надясно. Тази форма на буквата е повлияна по всяка вероятност от ръкописи с наклонено писмо.

 

Боряна Велчева

 

 

    (6). ЯГИЧ, Ватрослав (Игнатий Викентиевич) (Jagić, V.) (6.VII.1838—5.VIII.1923) — хърватски филолог славист. Роден във Вараждин, Хърватско. Основно образование

 

 

573

 

получава в родния си град. Завършва Загребската гимназия (1856). Следва класическа филология във Виена (1856—1860). През тези години се зараждат задълбочените му интереси към славистиката — посещава редовно лекциите на Фр. Миклошич по сравнителна граматика на слав. езици и слав. литературна история, публикува първите си статии за хърватския правопис. През 1861—1870 е учител по класически езици в Загребската гимназия; междувременно преподава църковнослав. език и проучва хърватската литература, хърватската народна поезия, апокрифната традиция, слав. превод на Евангелието, във връзка с който подготвя поредица от публикации с филологическа и езикова оценка на най-старите старобълг. паметници. Прави и ценни критико-библиографски прегледи на трудове по слав. езикознание. Заедно с Фр. Рачки и Дж. Даничич създава в Загреб Югославянската академия на науките и изкуствата (1867). Включва се в национално-патриотичното движение в Хърватско и е уволнен от учителското място. След едногодишна командировка в Берлин и Лайпциг за изучаване на санскритски и зендски език чете в Новоросийския унив. в Одеса курс по увод в езикознанието, санскритска и грц. граматика (1872—1874). От лятото на 1874 се насочва изцяло към славистиката. Преселва се в Берлин, където ръководи Катедрата по слав. езици и литератури в Университета. През 1876 започва да редактира и издава в сътрудничество с най-известните слависти на своето време сп. „Archiv für slavische Philologie“ (излизало до 1929), което се ползва c голям авторитет в цяла Европа. Редакторската работа в списанието има голямо значение в професионалния му път. Необходимостта да оценява постъпилите за печат студии и статии разширява съществено изследователските му хоризонти. За това допринасят и собствените му многобройни рецензии и отзиви, които той помества в списанието.

 

Ватрослав Ягич

 

В периода 1880—1886 Я. е проф. по руски и църковнослав. (старобълг.) език в Катедрата по славистика в Санктпетербургския унив. Като член на Петербургската АН организира значителни начинания със славистичен характер. Ръководи и редактира поредицата „Исследования по русскому языку“, която се издава от ОРЯС. Още през 1876 доказва пред академичната общност необходимостта от големи проекти в областта на слав. лексикография. През 1880 прави доклад за замисления от него сравнителен речник на всички слав. езици (изданието не се осъществява). През 1893 оповестява идеята си за създаване на слав. енциклопедия, в чието написване желае да включи учени слависти от всички слав. и от някои неслав. страни. Във връзка с подготовката ѝ свиква през 1903 в Санкт Петербург конгрес на слав. филолози, на който се обсъждат плановете му. От замисленото и приетото излизат само два тома, дело на самия Я. — монументалната „История славянской филологии“ (1910) и „Глаголическое письмо“ (1911).

 

От 1886 до пенсионирането си (1908) Я. е проф. по слав. филология във Виенския унив.,

 

 

574

 

където създава Славянския семинар, превърнал се в европ. център на славистиката. В него се подготвят много бъдещи забележителни специалисти от слав. и неслав. страни; над 70 от участниците в Семинара пишат дисертациите си под неговото ръководство. Член-кор. (1868) и действ. член (1881) на Петербургската АН, почетен д-р на Санктпетербургския унив. (1870), д-р по философия на Лайпцигския унив. (1871), чуждестр. почетен член на БКД (1884, от 1911 БАН), действ. член на Кайзеровата АН в Австро-Унгария (1888; в нея оглавява Лингвистичното отделение на Комисията за историко-археол. и филологическо-етнографски проучвания на Балк. п-в — т. нар. Балк. комисия). Умира във Виена.

 

Научната дейност на Я. е продължителна и изключително плодотворна. Публикациите му са над 700 и се отнасят към много области на славистиката. При изучаването на всички основни въпроси, свързани с делото на Константин-Кирил и Методий, с формирането на писмеността и обредите на християнския култ на слав. езикова основа — главни обекти на неговите занимания през целия му живот, Я. проявява голяма осведоменост и широта на интересите. Той разглежда биографиите на слав. първоучители според различни източници, обяснява църковните и политическите отношения, определили позициите и съдбата им във Византия и Рим, интересува се от връзката между слав. култура и християнството. От етнографска гледна точка изучава средата, в която протича основната им мисия. Анализира от различни аспекти въпроса, кой от слав. езици е в основата на първия слав. книжовен език. Най-много го занимават езикът на началните преводи на библейския текст и разпространението на богослужебните книги, времето и мястото на написването им, които се стреми да определя според речниковия състав и лексикалните им варианти. В изданията на основни паметници прави цялостен лингвистичен и историко-литературен разбор на текстовете, внимателно характеризира чертите и своеобразието на превода в зависимост от грц. и лат. оригинали. Я. набелязва и отчасти осъществява програмата за граматическо изследване на църковнослав. текстове, разисква сложните обстоятелства около създаването на двете слав. азбуки — техните съотношения, различията между тях, измененията в зависимост от времето и мястото на написване на паметниците и т. н. Своите становища излага както в собствени по-големи и по-малки публикации, така и в критически отзиви и рецензии за трудове, писани от други учени.

 

През 1867, разглеждайки историята на хърватската литература и влиянието на старобълг. писменост върху хърватската, Я. за пръв път се противопоставя на панонската хипотеза, като изказва мнение, че езикът на двамата братя е класическият старобългарски език. Тази теза е застъпена и в голямата му реч „Вопрос о Кирилле и Мефодии в славянской филологии“ (1885), произнесена по повод на хилядагодишнината от смъртта на Методий, в която е съсредоточена и ценна библиографска информация. През 1900 излиза синтетичният труд на Я. „Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache“, преработен и допълнен през 1913 под заглавие „Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache“ като обобщение на най-важните проучвания от собственото му творчество. Той се състои от три части — историко-литературна, обзор на изследванията по кирило-методиевския въпрос и разбор на превода на Свещеното писание (третата част във второто издание обхваща половината от труда и съдържа още по-задълбочени проучвания по разглеждания въпрос). Я. представя вижданията си върху езиковата, културната и политическата история на славянството и отражението им в науката.

 

 

575

 

Отново е изложено изчерпателно собственото му становище за панонската теория, която според него не се основава на необорими доказателства. Предложен е и всестранно е подкрепен филологически и исторически общ преглед на възникването на най-стария слав. книжовен език и на всички въпроси, свързани с текстовото предаване и лексикалноисторическото му разслояване. Макар че използва традиционното наименование „църковнославянски“ език, Я. категорично доказва старобълг. му характер въз основа на конкретни езикови факти (регионални особености на южнослав. езици и диалекти, лексикални успоредици и варианти от писмени паметници). Този труд има изключителна стойност в историята на слав. филология.

 

В процеса на заниманията си с Кирило-Методиевото дело Я. се запознава с най-древните запазени глаголически ръкописи. Приносът му в теорията и практиката на филологическия им анализ, основан на опита на класическата филология, е първостепенен. Някои от тези паметници публикува в кирилска транслитерация. В изданията, които и сам цени най-високо, последователно спазва критическия метод, изискващ не само точно възпроизвеждане на един ръкопис, но и научно прочетен текст, т. е. реконструиран въз основа на различни варианти. Още през 1864 той пише обширен предговор на лат. език към приготвеното за издаване от Рачки Асеманиево евангелие; в който изследва паметника граматически и текстологически и стига до извода, че панонската теория не почива на езиковедска, истор. или етнографска основа. Издава сам с предговор на латински Зографското евангелие (1879) и Мариинското евангелие (1883); второто издание се възприема от славистите като образец за публикуване на писмен паметник. През 1907 обнародва обемния Болонски псалтир (XIII в.) с предговор и коментар на текста. В изданието е включен и още един тълковен текст — Погодиновият псалтир (втората половина на XIII в.). В предговора, както и в езиковедския коментар специално се изтъква, че псалтирът отразява особености на охридския говор на македонските българи от XIII в. Я. издава Киевските листове и Виенските листове (1900), ценните служебни минеи по руски ръкописи от 1095—1097 (1886), Добромировото евангелие от XII в. (1898), части от Берлинския сборник от XIII в. (1873). Сред компетентно издадените старинни текстове, представящи ранната хърватска глаголица от XII в., са Михановичевият апостол (1868) и Гръшковичевият апостол (1893). Специфичното за дейността му в тази област е, че изборът на всички издавани паметници винаги е свързан с решаването на по-големи проблеми, стоящи пред слав. филология. Друга характерна черта на заниманията му е внимателното обсъждане на палеографски въпроси. На тях той посвещава много публикации, сред които са и неговите „Четыре критико-палеографические статьи“ (1884). Обобщение на палеографските си проучвания Я. прави в големия труд „Глаголическое письмо“ (1911), в който разглежда обстойно графиката на славяните и подробно мотивира виждането си за развитието на глаголическата азбука в зависимост от грц. писмо, като прилага таблици и снимки от ръкописи, за да подкрепи твърденията си. Допълнителна важна тема, която го занимава в този труд, е първейството по време на глаголицата в сравнение с кирилицата.

 

Прецизно и добросъвестно изпълнените от Я. издания на старобългарски, на някои старосръбски и староруски паметници стават основа за развитието на палеославистиката. Като една от най-важните насоки в нея той определя изучаването на старобълг. език. Затова скептично се отнася към реконструкциите на праслав. език и смята, че запазените писмени паметници са много по-надеждни източници

 

 

576

 

за историята на фонемния и граматическия строеж на слав. езици. При тяхното проучване широко прилага сравнително-истор. метод, като на места дори прибягва до статистическия, за да подкрепи тезите си.

 

 

Главната заслуга на Я. в областта на литературната история се заключава във внимателно изпълнените издания на многобройни текстове от най-старата слав. книжнина и в ценните встъпления към тях. Такова е частичното издание на Учителното евангелие от Константин Преславски (1873). Един от центровете на заниманията му в тази насока са връзките с виз. литература. В обширния му труд „Рассуждения южнославянской и русской старины о церковнославянском языке“ (1895) също се представят историята на възникването на църковнослав. език, неговите функции и развитието му в различните слав. литератури; наред с това се включват редица интересни историколитературни и текстологически изследвания за Македонския кирилски лист, Предисловието на Йоан Екзарх към превода му на Богословието от Йоан Дамаскин, съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“ (публикувани са няколко преписа и за пръв път е поставен въпросът за неговите източници), правописния трактат на Константин Костенечки, трудовете на Максим Грек, Димитрия Герасимов и др.

 

Ако към споменатите трудове се добавят „Specimina linguae palaeoslovenicae“ (1882), „Критические заметки по истории русского языка“ (1889), както и публикации, посветени на единични произведения, може да се твърди, че Я. остава ненадминат в обхвата на проучените по различни поводи глаголически и кирилски текстове от най-ранния период на слав. духовна култура. Сред тях са преди всичко старобълг. и среднобълг. паметници (Сав. кн., Син. евх., Син. пс., Листовете на Ундолски, Григоровичевият лист, Македонският глаголически лист, Хилендарските листове, Охридските листове, Охридският апостол, Боянското евангелие, Ягичевият Златоуст, Новгородските листове, Ленинградският палимсест), но също и създадени в източнослав. земи ръкописи, чиято връзка с бълг. книжовна традиция е доказана (Туровското евангелие, Слуцкият псалтир, Евгениевският псалтир, Синайският патерик, Чудовският псалтир, Галицкото четириевангелие, Успенският сборник, Реймското евангелие, Житието на Текла, Житието на Кондрат и мн. др.). Широките славистични интереси на Я. го насочват и към старинни паметници от други региони — Вълкановото евангелие (един от паметниците от сръбската редакция на старобълг. език), Пражките листове (според Я. възникнали

 

 

577

 

в белоруски области, според други изследователи — доказателство за кирило-методиевските следи в Чехия).

 

В изследванията си върху слав. устно народно творчество и древната слав. писменост Я. отделя особено внимание на южнослав. езикова група, в частност на хърватския език. И при заниманията му с фолклора основният подход е сравнително-историческият. Често прави съпоставка на поетическите паметници от старата слав. писменост с факти от запазената устна словесност. По такъв начин обосновава теорията за „историчността“ на слав епос.

 

Я. с основание смята, че слав. филология трябва да се развива като единна наука и не бива да се ограничава с тематиката на отделен слав. език, литература и култура. Това убеждение не противоречи на интереса му към изследванията в областта на бълг. филология и особено на бълг. език — не само към историята му, но и към диалектното му многообразие и съвременното му състояние. Сам той представя бълг. език и култура в научни и публицистични европ. издания, интересува се и от заниманията на бълг. филолози, върху които неговата личност оказва голямо въздействие, търси сътрудничеството им при осъществяване на големите си международни проекти. В Балканската комисия става инициатор за мащабни проучвания на бълг. диалекти от В. Облак, Л. Милетич и др. Събирането на бълг. диалектен материал за него е от голямо значение, тъй като подкрепя собствената му теория за старобълг. произход на първия слав. книжовен език и му дава неоспорими доказателства в тази насока.

 

Я. има големи приноси в определянето на обхвата на слав. филология като наука. Във встъпителната си лекция във Виенския унив. той посочва, че нейната задача е да изследва църковнослав. език, основа за всеки съпоставителен анализ на слав. езици, по неговите писмени паметници, да обхване и живите слав. езици с диалектите им, както и църковнослав. литература и слав. народна поезия заедно със слав. етнография, митология, палеография и др. Това свое виждане излага и по-късно в увода към „История славянской филологии“ и заради това собствените му занимания обхващат всички изброени области. Поради големия си авторитет с тези схващания за обекта на слав. филология той успява дълго време да влияе и върху други слав. и неслав. специалисти.

 

През целия си живот Я. отделя внимание и на историята на слав. филология. Автор е на статии, рецензии и бележки върху научното творчество на множество свои именити съвременници. Обемното му двутомно издание „Источники для истории славянской филологии“ (1885—1897), съдържащо богатата кореспонденция на основоположниците на славистичната наука, подготвя знаменитата му книга „История славянской филологии“, където чрез избраната био-библиографска форма са обобщени не само голямо количество факти, но и цялостните му възгледи върху развитието на славистиката, като в заключителната част са очертани и перспективите пред нея. Някои субективни оценки в този труд за конкретни личности и изложените специфични разсъждения по отделни въпроси не пречат той да се определя като едно от най-ценните постижения в тази област.

 

 

            Съч.:

o   Deklinacija imena samostalnoga kako se razvi u staroslovenskom-srpskom-hrvatskom jeziku. Zagreb, 1862, 15 p.;

o   Evangelije u slovenskom prijevodu. Historičko-filologički nacrt. — In: Tisučnica slovjenskih apostolah sv. Cirila i Metoda. Zagreb, 1863, p. 29—66;

o   Gramatika jezika hrvatskoga, osnovana na starobugarskoj slověnštini. 1. Glasovi. Zagreb, 1864, 4+89 p.;

o   [Увод]. — In: Assemanov ili Vatikanski Evangelistar. Zagreb, 1865, p. XII—XCIX;

o   Historija književnosti naroda hrvatskoga i srpskoga. 1. Staro doba. Zagreb, 1867, 204 p.;

o   Gradja za glagolsku paleografiju. 1. Mihanovićev odlomak apostolara glagolskoga, rukopis roda hrvatskoga. — RJAZU, 2, 1868, p. 1—35;

o   Prilozi k historiji književnosti naroda hrvatskoga i srpskoga. — Arkiv za povjestniču jugoslavensku, 9, 1868, p. 91—109;

 

 

578

 

o   Opisi i izvodi iz nekoliko južnoslovinskih rukopisa. 4. Nedjeljna propovedanja Konstantina prezvitera bugarskoga po starosrpskom rukopisu XIII vieka. 5. Sto ima u bugarskom zborniku kraljevske biblioteke u Berlinu? — Starine, 5, 1873, p. 28—42, 43—68;

o   Константин Философ и његов живот Стефана Лазаревића деспота српскога по двјема српско-словенским рукописима. — Гласник Српског ученог друштва, 42, 1875, с. 223—328;

o   Studien über das altslovenisch-glagolitische ZographosEvangelium. — ASPh, 1, 1876, p. 1—55; 2, 1877, p. 201—269;

o   Die südslavischen Volkssagen von dem Grabancijaš dijak und ihre Erklärung. — ASPh, 2, 1877, p. 470—478;

o   Quattuor evangeliorum Codex glagoliticus olim Zographensis, nunc Petropolitanus. Berlin, 1879, 45 + 174 p. (reprint: Graz, 1954);

o   Über einen Berührungspunkt des altslovenischen mit dem litauischen Vokalismus. — ASPh, 3, 1879, p. 95—107;

o   Wie lautete ѫ bei den alten Bulgaren? — ASPh, 3, 1879, p. 312—357;

o   Die neuesten Forschungen über die slavischen Apostel Cyrill und Methodius. — ASPh, 4, 1880, p. 97—128, 297—316;

o    Über die Sprache und Literatur der heutigen Bulgaren. — Deutsche Rundschau, 24, 1880, p. 59—71;

o   Die Umlautserscheinungen bei den Vokalen e, ê, ę in den slavischen Sprachen. 1 .—2. — ASPh, 5, 1881, p. 534—580; 6, 1882, p. 73—104;

o   Das altslovenische Evangelistarum Pop Sava’s. — ASPh, 5, 1881, p. 580—612;

o   Specimina linguae palaeoslovenicae. Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности. СПб., 1882, 148 с.;

o   Мариинское четвероевангелие. Памятник глаголической письменности с примечаниями и приложениями. СПб. (Quattuor evangeliorum versionis palaeoslovenicae. Codex Marianus glagoliticus. Characteribus cyrillicis transcriptum edidit. Berolini), 1883, 30+607 с. (фототипно изд. Graz, 1960);

o   Четыре критико-палеографические статьи. Приложение к отчету о присуждении Ломоносовской премии в 1883 г. СПб., (СОРЯС, 33, 2), 191 с.;

o   Вопрос о Кирилле и Мефодии в славянской филологии. СПб., 1885, 60 с.;

o   Источники для истории славянской филологии. 1. Письма Добровского и Копитара в повременном порядке. СПб., 1885, 751 с.; 2. Новые письма Добровского, Копитара и других югозападных славян. СПб., 1897, 52 + 928 с.;

o   Служебные минеи за сентябрь, октябрь и ноябрь в церковнославянском переводе по русским рукописям 1095—1097 г. СПб., 1886, 608 с.;

o   [Е. Голубинский]. Святые Константин и Мефодий первоучители славянские. М., (рец.). — ASPh, 10, 1887, р. 293—295;

o   W. Vondrák. Zur Kritik der altslovenischen Denkmale. Wien, 1886 (рец.). — ASPh, 10, 1887, p. 177—181;

o   Критические заметки по истории русского языка. СПб., 1889, 171 с. (същото в: СОРЯС, 46, 1890, 4);

o   Glagolitica. Würdigung neuentdeckter Fragmente. Wien, 1890, 62 p.; Slavorum carmina epica selecta. Wien, 1892, 96 p.;

o   Вновь найденное свидетельство о деятельности Константина философа, первоучителя славян св. Кирилла. — СОРЯС, 54, 1893, 3, с. 1—44 (отд. отп. СПб., 1893, 44 с.);

o   Slavische Beiträge zu den biblischen Apocryphen. 1. Die altkirchenslavischen Texte des Adambuches. Wien, 1893, 104 p.;

o   Glagolitica. 2. Grškovićev odlomak glagolskog apostola. Zagreb, 1893, 129 p.;

o   Рассуждения южнославянской и русской старины о церковнославянском языке. СПб., 1895, (Исследования по русскому языку, 1), 23 + 1023 с.;

o   Ein Kapitel aus der Geschichte der südslavischen Sprachen. — ASPh, 17, 1895, p. 47—87;

o   Критические заметки к славянскому переводу двух апокрифических сказаний. 1. Апокрифическое Первоевангелие Макова. — ИОРЯС, 3, 1898, 2, с. 315—338; 2. Апокрифическое Послание Пилата в Рим. — ИОРЯС, 3, 1898, 3, с. 793—822;

o   Bericht über einen mittelbulgarischen Zlatoust des 13.—14. Jahrhunderts. Wien, 1 898, 72 p.;

o   Die slavischen Composita in ihrem ersten sprachgeschichtlichen Auftreten. — ASPh, 20, 1898, p. 519—556; 21, 1899, p. 28—43;

o   Einige Streitfragen. 1. Zur Provenienz der Kijever glagolitischen Blätter. 2. Verwandtschaftsverhältnisse innerhalb der slavischen Sprachen. — ASPh, 20, 1898, p. 1—53;

o   Evangelium Dobromiri. Ein altmacedonisches Denkmal der kirchenslavischen Sprache des XII Jahrhunderts. 1.—2. Wien, 1898 (SAWW, 138, 140), 80 p.;

o   Beiträge zur slavischen Syntax. Zur Analyse des einfachen Satzes. 1. Wien, 1899, 88 p.;

o   Die cyrillische Inschrift vom J. 993. 2. Zur Paläographie der Inschrift. — ASPh, 21, 1899, p. 551—557;

o   L’Évangéliaire slavon de Reims, dit: Text du sacre. Edition facsimile en héliogravure. Introduction historique par L. Leger. Paris-Prague, 1899 (рец.). — ASPh, 21, 1899, p. 635—636;

o   Einige Streitfragen. 3. Eine einheitliche slavische Ursprache? 4. Nochmals die Kijever Blätter. — ASPh, 22, 1900, p. 11—45;

o   Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Wien, 1900, L, 88 p.; 2., 96 p.;

o   Einige Streitfragen. 5. Welcher von den zwei slavischen Schriften soll die Priorität zuerkannt werden? 6. Zum doppelten slavischen Palatalismus. — ASPh, 23, 1901, p. 113—129;

o   С. Г. Вилинский. Сказание черноризца Храбра о письменах славянских. Одесса, 1901 (рец.). — ASPh, 23, 1901, р. 588—590;

o   Легенда о св. Вячеславе. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Филиппу Феодоровичу Фортунатову. Варшава, 1902, с. 92—108;

o   Weitere Spuren der glagolitischen Buchstaben in den cyrillischen Handschriften. — ASPh, 24, 1902, p. 313—314;

o   A. Соболевский. Церковнославянские тексты моравского происхождения. Варшава, 1900 (рец.). — ASPh, 24, 1902, р. 263—268;

o   Meine Zusätze zum Studium der Werke des slavischen Klemens. 1. Sind die beiden pannonischen Legenden von Klemens verfasst? 2. Hat Bischof Klemens für eine seiner Homilien den Text des Freisinger Denkmals vor Augen gehabt? — ASPh, 27, 1905, p. 384—412;

o   И. Евсеев. Книга пророка Даниила в древнеславянском переводе. Введение и текст. М., 1905 (рец.). — ASPh, 27, 1905, р. 447—454;

o   А. В. Михайлов. К вопросу о литературном наследии свв. Кирилла и Мефодия в глаголических хорватских миссалах и бревиариях. Варшава, 1904 (рец.). — ASPh, 27, 1905, р. 454—457;

 

 

579

 

o   Neueste Publikationen über Kijever Blätter [H. K. Грунский. Памятники и вопросы древнеславянской письменности. 1. Юрьев, 1904;

o   V. Vondrák. О původu kijevských listů а pražských zlomků a o bohemismech v starších církevněslovanských památkách vůbec. V Praze, 1904]. — ASPh, 27, 1905, p. 441—446;

o   Einige Streitfragen. 7. Klassifikation des slavischen Verbums. 8. Nochmals das slavische Imperfektum. 9. Das Futurum des Stammes бъı-. — ASPh, 28, 1906, p. 17—36;

o   Б. M. Ляпунов. Формы склонения в старославянском языке. 1. Склонение имен. Одесса, 1905 (рец.). — ASPh, 28, 1906, р. 117—125;

o   Словѣньскаı-а псалътырь. Psalterium Bononiense. Interpretationen! veterem slavicam cum aliis codicibus collatam, adnotationibus ornatam, appendicibus auctam edidit V. Jagić. Vindobonae-Berolini-Petropoli, 1907, 968 p.;

o   Die slavischen Sprachen. — In: Die osteuropäischen Literaturen und die slavischen Sprachen. Berlin—Leipzig, 1908, p. 1—13, 19—22;

o   История славянской филологии. СПб., 1910, 961 с. (фототипно изд. М., 2003);

o   Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. Графика у славян. СПб., 1911, с. 51—262+36 табл.;

o   Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. 2 попр. изд. Berlin, 1913, 12+540 p.;

o   M. Weingart. Bulhaři a Cařihrad před tisíciletím. List z dějin byzantských vlivů na osvětu slovanskou. V Praze, 1915 (рец.). — ASPh, 36, 1916, p. 514—517;

o   Zur Quellenkritik des Miklosichen altkirchenslavischen Wörterbuches. — ASPh, 36, 1916, p. 581—583;

o   Zum altkirchenslavischen Apostolus. 1. Grammatisches und Kritisches. 2. Lexikalisches. Die Physiognomie der slavischen Übersetzung (1). 3. Lexikalisches. Die Physiognomie der slavischen Übersetzung (2). — SAWW, 191, 1919, 99 p.; 193, 1919, 128 p.; 197, 1920, 133 p.;

o   Prošlost i budućnost slovenske nauke (slavistike). — In: Prace lingwistyczne ofiarowane Janowi Baudouinowi de Courtenay dla uczczenia jego działalności naukowej 1868—1921. Kraków, 1921, p. 16—20;

o   Спомени мојега живота. 1. 18381880. Београд, 1930, 461 с.; 2. 1880—1923. Београд, 1934, 379 с.

 

            Кореспонденция:

-      Милетич Л. Професор В. Ягич за Македония (по неиздадени негови писма). — МкП, 2, 1926, 3, с. 1—64;

-      Переписка А. А. Шахматова с акад. И. В. Ягичем (1881 — 1894). — В: А. А. Шаxматов. 1864—1920. Сборник статей и материалов. М.-Л., 1947, с. 13—104;

-      Korespondencija Vatroslava Jagića. 1. Red. P. Skok. Zagreb, 1953, 310 p.; 2. Pisma iz Rusije. Prired. J. Hamm. Zagreb, 1970, 423 p.; 3. Pisma iz Rusije. Prired. J. Hamm. Zagreb, 1983, 475 p.;

-      Slizinski J. Aus dem Briefwechsel V. Jagićs mit polnischen Gelerten. — WSJ, 7, 1959, p. 143—145;

-      Hamm J. Register der Korrespondenz von Vatroslav Jagić im Besitz der Universitätsbibliothek in Zagreb. — WSJ, 8, 1960, p. 75—111;

-      Лаптева О. А. Письма В. Ягича к А. А. Потебне. — ВЯ, 1961, 1, с. 115—120;

-      Rössel Н. Aus Vatroslav Jagićs Briefwechsel. Odessa, Berlin, Petersburg. 1872—1892. München, 1962;

-      Письма И. В. Ягича к русским ученым 1865—1886. Под ред. В. В. Виноградова, Г. П. Блока. М.-Л., 1963, 528 с.;

-      Ніnzе F. Zum Leben und Werk von Friedrich Lorentz (1870—1937). — In: Beiträge zur Geschichte der Slavistik. Berlin, 1964, p. 81—112;

-      Jirásek J. Der Briefwechsel T. G. Masaryk — Vatroslav Jagić. — WSJ, 16, 1970, p. 173—201;

-      Dzendzelivs’kyj J. Briefe von P. H. Zytec’kyj an V. Jagić aus den Jahren 1878—1908. — ZS, 24, 1979, p. 699—710;

-      Божилова P Любомир Милетич до Ватрослав Ягич. Писма 1896—1914. С., 1996, 383 с.

 

            Лит.:

·       Милићевић М. Др. Ватрослав Јагић у Србији и Софији. Београд, 1895, 110 с.;

·       Pastrnek F. Vatroslav Jagić. — In: Ottův Slovník naučný. 14. Praha, 1899, p. 1005—1010;

·       Архангельский А. С. Сорок лет научной деятельности академика Игнатия Викентьевича Ягича. Одесса, 1901, 31 с.;

·       Ляпунов Б. М. Краткий очерк ученой деятельности академика Игнатия Викентьевича Ягича. Одесса, 1901, 42 с.;

·       Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, 725 p.;

·       Pastrnek F. Bibliografický soupis literární činnosti prof. V. Jagiće. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 1—30;

·       Сперанcкий M. H. И. В. Ягич — историк славянской филологии (По поводу Энциклопедии славянской филологии. 1. СПб., 1910). — ИОРЯС, 15, 1910, с. 179 (същото в: ASPh, 32, 1910, р. 572—580);

·       Pata J. Jagičovy dějiny slovanské filologie. — Slovanský přehled, 13, 1910—1911, p. 236—243;

·       Орешков П. Ватрослав Ягич. Кратък очерк за живота и дейността му до сега. — ИССФУ 3, 1911, с. 545—606;

·       Weingart М. Pul století vědecké práce. — Slovanský přehled, 14, 1912, p. 64—72;

·       Карский E. Заслуги И. В. Ягича в изучении старославянского и русского языков. — ИОРЯС, 28, 1923, с. 366—374;

·       Лавров П. А. Кирилло-Мефодиевские вопросы в трудах Ягича (Речь на публичном заседании Отделения русского языка и словесности 7 октября 1923 г. памяти И. В. Ягича). — ИОРЯС, 28, 1923, с. 375—393;

·       Сперанский М. Н. Жизненный труд и историко-литературная деятельность И. В. Ягича. (Речь на публичном заседании Отделения русского языка и словесности 7 октября 1923 г. памяти И. В. Ягича). — ИОРЯС, 28, 1923, с. 339—365;

·       Pastrnek F. А Bibliographical Appréciation of Vatroslav Jagić. — The Slavonic and East European Review, 2, 1923, p. 213—224;

·       Weingart M. Vatroslav Jagić. — Časopis pro moderní filologii, 10, 1923, p. 67—68;

·       Můrko M. Vatroslav Jagić. — Slavia, 2, 1923—1924, p. 195—204;

·       Демянчук В. Хнат (Ватрослав) Ягич. Київ, 1924, 22 с.;

·       Цонев Б. Ватрослав Ягич (1838—1923). — ЛБАН, 7, 1926, с. 43—51;

·       Můrko М. Vatroslav Jagić. — In: Neue Österreichische Biographie 1815—1918. Wien, 1927, p. 141—155;

·       Slοński S. Jagić o kwestiji macedońskiej. — PF, 11, 1927, p. 462—463;

 

 

580

 

·       Trubеtzkoy N. S. Vatroslav Jagić. Ein Nachruf. — In: Almanach der Akademie der Wissenschaften in Wien für das Jahr 1927, 239—246, p. 226—244;

·       Кораблев В. H. Памяти академика И. В. Ягича К 10-летней годовщине со дня его смерти (1838—1923 г.). — В: Труды Института славяноведения. 2. Л., 1934, с. 311—351;

·       Попруженко М. Г. Ватрослав Ягич и българознанието. — Родина, 1, 1938, 1, с. 134—136;

·       Бернштейн С. Б. К истории языковедения в Одессе. Материалы для биографии В. Ягича. — В: Сборник филологическото факультета Одесского государственною университета. 1. Одесса, 1940, с. 41—56;

·       Документы к истории славяноведения в России 1850—1912. Под ред. Б. Д. Грекова. М.-Л., 1948, 12+408 с.;

·       Jаgоdіtsсh R. Die Lehrkanzlei für Slawische Philologie an der Universität Wien 1849—1949. — WSJ, 1, 1950, p. 7—16;

·       Hamm J. Vatroslav Jagić i Poljaci. — RJAZU, 282, 1951, p. 75—222;

·       Barac A. Vatroslav Jagić als Literaturhistoriker. — In: Münchener Beiträge zur Slavenkunde. München, 1953, p. 201—213;

·       Jagoditsch R. Universitätsfeier und Denkmalenthüllung für Vatroslav v. Jagic. — WSJ, 5, 1955, p. 193—196;

·       Angyal A. Vatroslav Jagić und seine Zeit. — In: Deutschslavische Wechselbeziehungen in sieben Jahrhunderten. Berlin, 1956, p. 579—636;

·       Jagoditsch R. Zum Studium der Geschichte der Slavistik in Österreich. — WSJ, 8, 1960, p. 172—181;

·       Арбузова И. В. Из первых лет научной деягельности В. Ягича (И. И. Срезневский и В. Ягич). — Ученые записки Ленинградского государственною университета, 316, 1962, с. 164—179;

·       Блок Г. П., Т. И. Лысенко. Неосуществленный словарный замысел В. Ягича. — ВЯ, 11, 1962, 3, с. 119—125;

·       Sliziński J. Aus den Kontakten V. Jagićs mit Polen. — WSJ, 9, 1962, p. 83—95;

·       Попвасилев Ст. В памет на Ватрослав Ягич, големия изследвач на Кирило-Методиевото дело. — БЕ, 13, 1963, 3, с. 262—268;

·       Арбузова И. В. В. Ягич в Одессе (В. Ягич и В. И. Григорович). — В: Славянская филология. Сборник статей. Л., 1964, с. 52—60;

·       Bielfeldt H. Н. Die Geschichte des Lehrstuhls für Slavistik an der Berliner Universität. — In: Beiträge zur Geschichte der Slavistik. Berlin, 1964, p. 267—280;

·       Cveller J. Vatroslav Jagić und Konstantin Jireček. Eine wissenschaftliche Freundschaft. — In: Beiträge zur Geschichte der Slavistik. Berlin, 1964, p. 13—33;

·       Kudеlkа M. Über die Auffassung der Geschichte der Slavistik bei V. Jagić in dem Werk „Istorija slavjanskoj filologii“. — In: Beiträge zur Geschichte der Slavistik. Berlin, 1964, p. 34—57;

·       Kurz J. V. Jagić und die tschechische Slavistik. — In: Beiträge zur Geschichte der Slavistik. Berlin, 1964, p. 255—262;

·       Jagoditsch R. Die Slavistik an der Universität Wien. 1849—1963. — In: Studien zur Geschichte der Universität Wien. 3. Graz-Köln, 1965, p. 28—47;

·       Pоhrt H. V. Jagićs Promotion an der Universität Leipzig 1870—1871. — ZS, 12, 1967, p. 240—247;

·       Карский Е. Ф. Заслуги И. В. Ягича в изучении старославянского и русского языка. — В: Труды по белорусскому и другим славянским языкам. М., 1968, с. 663—669;

·       Neveklovskу G. Vatroslav Jagić (1838—1923). Anläßlich seines 130. Geburtstages. — WSJ, 15, 1969, p. 158—161;

·       Pоhrt H. Die Anfänge der Zeitschrift „Archiv für Slavische Philologie“ 1875—1880. — In: Symposium о dějinách slavistiky. Stiřin u Benešova. 15.—17.09.1967. Praha, 1970, p. 61—68;

·       Арбузова И. В. В. Ягич. — В: Русское языкознание в Петербургском-Ленинградском университете. Л., 1971, с. 32—43;

·       Арбузова И. В. „История славянской филологии“ И. В. Ягича. — Зборник за славистику, 6, 1975, 9, с. 100—133;

·       Роhrt H. Vatroslav Jagić und die Slavistik in Berlin.-ZS, 21, 1976, p. 378—391;

·       Bräuer H. Jagićs Archiv für Slavische Philologie. — ZSPh, 39, 1976—1977, p. 1—9;

·       Воssilkov К. I. V. Jagić et l’élucidation de Forigine du langage de Cyrille et Methode. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, p. 65—68;

·       Pоhrt H. August Leskien und Wladislaw Nehring in ihren Beziehungen zu Vatroslav Jagić. — ZS, 22, 1978, p. 214—220;

·       Арбузова И. В., И. Я. Айзеншток. Ягич Ватрослав (Игнатий Викентьевич). — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 377—380;

·       Ehegötz Е. Die Mitarbeit im „Archiv für Slavische Philologie“. — ZS, 25, 1980, p. 316—319;

·       Георгиев Е. Славистиката на прелома на XIX—XX век. — В: История на славистиката от края на XIX и началото на XX век. С., 1981, с. 533;

·       Гълъбов Ив. Ватрослав Ягич в развоя на славянската филология. — В: История на славистиката от края на XIX и началото на XX век. С., 1981, с. 59—78;

·       Роhrt H. Zur Geschichte der Slavistik an der Universität Berlin 1870—1918. — В: История на славистиката от края на XIX и началото на XX век. С., 1981 с. 216—224;

·       Hafner S. Die österreichische Slawistik und die Nationalkulturen der Südslawen. — In: Wegenetz europäischen Geistes. Wien, 1983, p. 223—238;

·       Schаller H. Zur Vorgeschichte des „Archivs für Slavische Philologie“. — WSl, 28, 1983, p. 78—87;

·       Минчева А. Ватрослав Ягич. — СиБАН, 30, 1984, 1, с. 58—63;

·       Мурдаров Вл. Ватрослав Ягич и Любомир Милетич. — БЕ, 34, 1984, 1, с. 33—39;

·       Hafner S. Geschichte der österreichischen Slawistik. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik in nichtslawischen Ländern. Wien, 1985, p. 11—88;

·       Katičić R. Jagić i naše filološko obzorje. — Filologija, 13, 1985, p. 231—239;

·       Мурдаров Вл. Виена и началото на българската езикословна наука. С., 1988, с. 20—32;

·       Dаmjanović S. Opširnost bez površnosti. Podsjetnik na život i djelo Vatroslava Jagića. Zagreb, 1988, 102 p.;

·       Hercigonja E. Paleoslavistika, cyrilo-methodiana, glagolitika i književna medijevistika u djelu Vatroslava Jagića. — Radovi Zavoda za znanstveni rad u Varaždinu Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 3, 1989, p. 13—21;

·       Мурдаров Вл. Ватрослав Ягич. — В: Виенската славистика и българското езикознание. 1822 —1849—1918. Пловдив, 1999, с. 84—104.

 

Владко Мурдаров

 

 

581

 

 

    (7). ЯКОБСОН, Роман Осипович (Jakobson, R.) (29.IX/11.X.1896—18.VII.1982) — руски и американски лингвист, литературовед и фолклорист, един от основоположниците на структурализма. Роден в Москва. Започва да се занимава със събиране на московски градски фолклор още като ученик в началните класове в гимназията към Инст. за източни езици „Лазарев“ в Москва. От 1914 до 1918 е студент в Историко-филологическия фак. на Московския унив. Става инициатор за създаването на Московския лингвистичен кръжок, чиято първа сбирка се състои в дома му през март 1915. Поддържа научни контакти и с членовете на възникналото година по-късно в Петроград Общество за изучаване на поетическия език (ОГЮЯЗ), между които са Ю. Н. Тинянов, В. Б. Шкловски, Б. М. Ейхенбаум. След завършване на университета за кратко време преподава руски език във Висшето драматическо училище в Москва. От 1920 живее в Чехословакия. Участва във формирането на Пражкия лингвистичен кръжок (окт. 1926). Сътрудничеството си с Унив. в Бърно започва през 1933, от 1934 е проф. по руска филология, а от 1936 изнася лекции и по чешка средновековна литература. Хитлеристката окупация на Чехословакия (1938) го принуждава ок. година да живее нелегално, а след това и да напусне страната. Временно пребивава в Дания, Норвегия и Швеция, като преподава в университетите в Копенхаген, Осло и Упсала и активно общува със скандинавски учени. През 1941 се установява в САЩ. Включва се в лекционната дейност на създаденото от френски и белгийски емигранти Свободно училище за висши науки (École libre des hautes études). През 1943 е един от основателите на Нюйоркския лингвистичен кръг (The Linguistic Circle of New York). Проф. по слав. филология и общо езикознание в Колумбийския унив. в Ню Йорк (1943—1949) и в Харвардския унив. в Бостън (1949—1967).

 

Роман Якобсон

 

От 1957 работи едновременно и в Масачузетския технологичен инст., където води семинар съвместно с Н. Бор. Член на Международния комитет на славистите (от 1958). Почетен д-р на Карловия унив. в Прага (1968), на Бърненския унив. (1968) и др. Умира в Бостън.

 

Научните интереси на Я. са с изключително широк тематичен обхват, който най-общо би могъл да се сведе до два основни момента: проблема за езиковия знак и феномена на поетическия език. Принципно новото, което Я. внася в теоретичната лингвистика, е теорията за бинарните диференциални признаци и за фонемите като съчетания от едновременно реализирани диференциални елементи. Гой изгражда йерархически подредена схема на различителните фонологични признаци и обосновава установената от него йерархия чрез материал от детския език, чиито закони съпоставя със закономерностите в разпадането на опозициите при болестта афазия, както и с универсалните закони на звуковото развитие. Пренася структуралистичните

 

 

582

 

принципи и в областта на морфологията (напр. по отношение на структурата на руския глагол въвежда корелацията на маркирани и немаркирани категории и форми). Разширявайки изследванията си върху глагола (не само в руския език), достига до изграждането на максимално изчерпателна система на глаголните категории, основана на различието между факта, описван в речта, и самия факт на речта. Езиковият елемент, който показва връзката между съобщението и речевия акт, обозначава с понятието шифтер. Още от края на 20-те г. започва да работи и по проблеми на езиковата еволюция. Новаторското в диахронните му изследвания се състои преди всичко в последователния типологически подход към езиковите явления. Той се наблюдава както в труда му за фонологичната характеристика на евразийския езиков съюз, така и в цикъла статии за прозодичната система. Чрез теорията за диференциалните признаци получават солидна основа серия наблюдения, обединени под заглавието „Поэзия грамматики и грамматика поэзии“ (1961); зависимостите между граматически и поетически значения са обособени с подзаглавия „Граматическият паралелизъм“, „Поезията без образи“, „Граматиката и геометрията“, „Граматическото своеобразие“. Анализирани са произведения от поетическата традиция на европ. и азиатски страни от Средновековието до наши дни, написани на повече от 40 езика (сред тях е и Ботевото стихотворение „Обесването на Васил Левски“). Проучил многобройни творби на индивидуалното и на колективното народно творчество, Я. формулира две главни особености на поетическия език, които го отличават от всекидневния: специфични принципи на звуково-граматически строеж и специфични критерии по отношение на комуникативността.

 

Научното наследство на Я. в областта на славистиката показва ясна обвързаност с общотеоретичните му търсения. Той изследва формално и семантично, в синхронен и диахронен план граматическите категории предимно на руския език, като привлича сравнителен материал от други слав. езици. В работата си „Russian Conjugation“ (Word, 4, 1948, р. 155—167) съумява да опише в малък обем страници образуването на руските глаголни форми, въвеждайки понятията за пълна и съкратена основа. В проучванията си на руската падежна система достига до общовалидна схема на бинарните опозиции на падежните значения, която онагледява чрез паралелепипед. Във всички периоди от научното си развитие Я. разработва проблемите на фонетиката и граматиката на отделните слав. езици, като строго се придържа към сравнително-истор. и към типологическия метод.

 

Многобройни са публикациите на Я., посветени на слав. поетическо творчество. Фундаментален е трудът му „The Kernel of Comparative Slavic Literature“ (1953). В проучванията на слав. поетическа традиция той обхваща литературен материал от IX до XX в. Сред анализираните от него текстове са както „Слово о полку Игореве“, Силуановите славословия на св. Сава и св. Симеон, чешки творби от готическия и хуситския период и от други средновековни слав. литератури, така и многобройни произведения на руските авангардисти от началото на XX в. (Б. Л. Пастернак, В. В. Маяковски, предпочитания от него В. В. Хлебников). В тези научни занимания винаги се подчертава връзката между поетика и литературна история, както и приемствеността в националната художествена традиция. Я. посвещава цикъл проучвания на слав. стихосложение — проблем, в който той вижда пресечна точка на истор. поетика и фолклора. Още в младежките си работи изследва руските билини, по-късно обръща особено внимание на южнослав. стих, като разглежда ролята на

 

 

583

 

метриката като рамка на ритмосинтактични клишета и готови формули за дейността на разказвача импровизатор. Я. открива общото в метричните схеми на бълг. и сръбския епос. Използвайки резултатите на А. Мейе от съпоставката между старогрц. и ведийския стих, установява характерни черти, които обединяват южнослав. метрически схеми с древните индоевропейски. Сравнително-истор. метод е определящ и за разработките му в областта на слав. и индоевроп. митология. Важен е акцентът, който поставя върху значението на лингвистичните данни при разглеждането на митологическите теми.

 

Основната черта на Я. като медиевист е стремежът му да избягва „естетическия егоцентризъм“ на съвременния изследовател. Своята постоянна задача той вижда в търсенето на приемствеността между кирило-методиевските традиции и по-късните етапи от развоя на слав. култури (вж. напр. разработката му върху Киевските листове, които се третират като начало на чешката поетическа традиция — „Český verš před tisíci lety“, 1935). В серията статии, посветени на най-старата чешка духовна песен „Hospodine, pomiluj пу“, Я. достига до извода, че в оригиналната си редакция тя е много близка по езикови особености и поетическа композиция до Кирило-Методиевото книжовно наследство („Staroslověnská kantiléna v dědictví českém“, 1972). Повечето от изследванията си, пряко отнасящи се до кирило-методиевската проблематика, Я. посвещава на старобълг. поезия (наричана от него „старославянска“ или „староцърковнославянска“). В няколко статии той разглежда поетическото творчество на Константин-Кирил. В „Таинаı-а слоужьба Константина Философа и дальнейшее развитие старославянской поэзии“ (1963) поддържа съществуващото в науката становище, че Fragmentum Liturgiarii Sinaiticum — три листа, запазени в Син. евх., съдържат част от Кириловия превод на литургията и именно този текст би трябвало да се признае за най-древен паметник на старослав. поезия. В същата статия се спира и на стихотворните цитати от ЖК, които приема за най-вероятни Кирилови преводи на поетическите му опити на грц. език (най-важни сред тях са Похвалата за Григорий Богослов и — по негово мнение — стиховете върху т. нар. Соломонова чаша). С името на Кирил Я. свързва и азбучен акростих, съхранен само в късни преработки, който е послужил за образец на Константин Преславски при създаването на Азбучната молитва. Проучвайки руските преписи от XII и XIII в. на Ирмология и Стихирара, Я. отхвърля мнението за възникването на славянската им версия в Русия и посочва, че въпреки русифицирания правопис текстовете показват архаични звукови, граматически и речникови особености, които категорично насочват към южнослав. редакция на прототиповете. Като се позовава и на проучвания на Е. Кошмидер и Р. Паликарова-Вердей, той категорично заключава, че най-старите руски църковнопевчески текстове и техният знаменен разпев са имали южнослав. оригинали. Я. отделя внимание и на въпроса за превода на Киевските листове (присъединява се към мнението на А. Баумщарк, че текстът всъщност не е превод, а по-скоро преработка на лат. извор). Подчертана е творческата метаморфоза на „сухия латински оригинал във високохудожествено произведение на византийската традиция“. Предположението обаче за връзка между Киевските листове и творчеството на Константин-Кирил (или на най-близките му сътрудници) според него е неоснователно. Решаващ аргумент за това твърдение са не толкова правописните черти, които писачът на Киевския мисал е могъл лесно да внесе по време на своята работа, колкото особеностите на силабическия стих и забележимите разлики в стилистиката.

 

 

584

 

Напълно възможно е, смята Я., паметникът с лат. потекло да е бил съставен на прага на X в. в Чехия, където не само духовенството е имало съответната подготовка, но и княз Вацлав (според свидетелството на най-старото му житие) свободно четял и латински, и гръцки, и слав. книги. Във връзка с дискусионния въпрос за Кириловия химн, посветен на Климент Римски, Я. приема за възможно въз основа на Херсонската легенда да се реконструира тази поетическа творба („Стихотворные цитаты в великоморавской агиографии“, 1957). По този повод и с оглед на цялостната композиция на ЖК той отбелязва, че в него трите най-важни момента от духовния път на първоучителя са въведени чрез стихове (това са началото на неговото подвижничество, върховното му деяние — просвещението на славяните, и в края — освобождаването от мирските тревоги). Верен на стремежа си да проверява и уточнява своите тези, Я. се връща отново към Кириловата Похвала за Григорий Богослов през 1970 („Похвала Константина Философа Григорию Богослову“), за да осветли за пореден път творческите заложби на Константин-Кирил, поетиката му на философ и „синтетичната многозначност“ на седемстишната творба. Същевременно той анализира и останалите стихове в ЖК, по-специално надписа върху Соломоновата чаша, като се съобразява с откритото от И. Шевченко грц. съответствие на надписа. Тъй като грц. текст е фрагментарен и покрива само половината от слав. стихотворение, Я. не е склонен да формулира окончателен извод. Трудно е да се реши, обобщава той, дали слав. версия е изготвена специално за Житието или е създадена преди неговото възникване, както и да се каже дали е дело на самия Константин-Кирил като резултат от интереса му към христологическите проблеми. Едно е безспорно: надписът е изначален и органичен момент в Житието, отличаващо се с майсторство в разполагането на разнородни цитати. Важна е и общата оценка на Я. за ЖК: за него то е „образец на великолепна литературна композиция, равна по достойнства на монументалните произведения на византийското изобразително изкуство и архитектурата от същата епоха“ (с. 355—356).

 

На Я. принадлежи един от най-подробните и убедителни анализи на Проглас към Евангелието, който той отнася безусловно към книжовното наследство на Константин-Кирил (1954, разширен вариант 1963). В поетическата структура на стихотворението той открива майсторско подреждане на звуковите последователности, морфемите и думите, повторенията и вариациите. Прогласът е разгледан като доказателство за възможностите на създадения от първоучителя книжовен език, наречен е „несравним образец на славянската омилетична поезия“, в който са разгърнати „най-сложните поетически фигури на византийския свят“. Я. проявява дългогодишен интерес и към Канона за Димитър Солунски (1965, разширен вариант 1985). Върху фона на съществуващата изследователска традиция обосновава мнението си за неговото авторство. Методий, смята той, или е съставил Канона за празника на светеца, или просто е изпял на празника известен му отпреди канон (съобщението в гл. 15 на ЖМ е съвсем лаконично и не подсказва предимството на едната от двете възможности). Съществува следователно известна вероятност и за Кирилово авторство. В кръга на тази проблематика Я. се спира на ключовите думи и парономастиката, на граматическия модел, библейските цитати и ролята на ирмосите в художествената цялост на песнопението.

 

Я. предполага, че топонимът Великаı-а Моравиı-а е название не само на страната, но и на града резиденция на Светополк и Методий (1960). Той обяснява названието

 

 

585

 

като късен вариант от първоначалното Великаı-а (вьсь) надъ Моравиѭ; така би могло да се обясни и титулуването на Климент Охридски като епископъ величьскыи. Предлага и нов прочит на неясния пасаж от Проложното житие на Кирил и Методий относно мястото, където е погребан Методий. В отделна публикация посочва книжовни свидетелства за отгласите от култа на св. Людмила в Русия (1976). При тълкуването на сведението за рушките писмена в ЖК е привърженик на т. нар. сирийска хипотеза (1944).

 

 

            Съч.:

o   Заметка о древне-болгарском стихосложении. — ИОРЯС, 24, 1919, 2, с. 351—358;

o   Славянская филология в России за годы войны и революции 1914—1921. — Slavia, 1, 1922—1923, р. 171—184, 457—469, 626—634;

o   Mladenov, Stefan: Geschichte der bulgarischen Sprache. — Slavische Rundschau, 1, 1929, p. 682—684;

o   Nejstarší české písně duchovní. Praha, 1929 (Národní knihovna, 6), 48 p.;

o   Болгарский пятистопный ямб в сопоставлении с русским. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесет-годишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 108—117;

o   К časovým otázkám nauky o českém verši. 1. Staročeský verš a rukopisy. 2. Český verš před tisíci lety. — SaS, 1, 1935, p. 46—53 (същото на англ, ез. в: Jakobson R. Selected Writings. 6. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 347—354);

o   Usměrněné názory na staročeskou kulturu. — SaS, 2, 1936, p. 207—222;

o   Základy středověku. — SaS, 3, 1937, p. 187—189;

o   Z dějin staročeského zpěvného básnictví. — SaS, 4, 1938, p. 41—44;

o   Český podíl na církevněslovanské kultuře [подп. Olaf Jansen]. — In: Co daly naše země Europe a lidstvu. 1. Praha, 1939, p. 9—20 (същото на англ. ез. в: Jakobson R. Selected Writings. v 6. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 129—152);

o   Český vliv na staropolské písmenictví. — In: Co daly naše země Europe a lidstvu. 1. Praha, 1939, p. 48—51;

o   Saint Constantin et la langue syriaque. — Annuaire de l’Institut de Philologie et d’Histoire Orientales et Slaves, 7, 1939—1944, p. 181—186 (същото на англ. ез. в: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 153—158);

o   Some Russian Echoes of Czech Hagiography. 1. The Translation of St. Venceslav’s Relies. 2. The Hermit Ivan and John the Baptist. 3. Adolph the Martyr. — Annuaire de l’Institut de Philologie et d’Histoire Orientales et Slaves, 7, 1939—1944, p. 155—180;

o   Moudrost starých Čechů. New York, 1943, 240 p.;

o   The Beginnings of National Self-Determination in Europe. — The Review of Politics, 7, 1945, p. 29—42;

o   О стихотворных реликтах раннею средневековья в чешской литературной традиции. — SR, 3, 1950, p. 267—273;

o   The Kernel of Comparative Slavic Literature. — Harvard Slavic Studies, 1, 1953, p. 1—71;

o   Comparative Slavic Studies. — The Review of Politics, 16, 1954, p. 67—90;

o   Minor Native Sources for the Early History of the Slavic Church. — Harvard Slavic Studies, 2, 1954, p. 39—73;

o   St. Constantine’s Prologue to the Gospels. — St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 1954, Summer, p. 19—23 (разш. вариант в: St Vladimir’s Seminary Quarterly, 7, 1963, 1, p 19; също в: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 191—206);

o   Стихотворные цитаты в великоморавской агиографии. — SR, 10, 1957, p. 111—118 (същото на англ. ез. в: Jakobson R. Selected Writings. 6. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 277—285);

o   Великая Моравия или Великая над Моравой. — В: Езиковедскоетнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960, с. 483—486;

o   Поэзия грамматики и грамматика поэзии. — In: Poetics — Poetyka Поэтика. Warszawa, 1961, p. 397—417;

o   Preliminaries to Speech Analysis [Jakobson R., C. G. M. Fant, M. Helle]. 4 изд. Massachusetts, 1961, 63 p.;

o   Selected Writings. 1. Phonological Studies. The Hague-Paris-New York, 1962 (2 изд. 1971), 785 p.; 2. Word and Language. The Hague-Paris-New York, 1962 (2 изд. 1971), 764 p.; 3. Poetry of Grammar and Grammar of Poetry. The Hague-Paris-New York, 2 изд. 1981, 832 p.; 4. Slavic Epie Studies. Berlin-New York-Amsterdam, 1966, 763 p.; 5. On Verse. Its Masters and Explorers. Berlin-New York-Amsterdam, 1979, 631 p.; 6. Early Slavic Paths and Crossroads. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, 972 p.; 7. Contributions to Comparativ Mythology. Studies in Linguistics and Philology (1972—1982). Berlin-New YorkAmsterdam, 1985, 518 p.; 8. Completion Volume. Major Works (1976—1980). Berlin-New YorkAmsterdam, 1988, 692 p.;

o   Таинаı-а слоужьба Константина Философа и дальнейшее развитие старославянской поэзии. — ЗбРВИ, 8, 1963 (Mélanges G. Ostrogorski, 1), p. 153—166;

o   The Slavic Response to Byzantine Poetry. — In: XII^e Congrès International des Etudes Byzantines. Ochride, 1961. Rapports VIII. Belgrade-Ochride, 1963, p. 249—265 (същото в: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 240—259);

o   Methodius’ Canon to Demetrius of Tessalonica and the Old Church Slavonic Hirmoi. — SPFFBU, F 9, 14, 1965, p. 115—121 (разш. вариант: Sketches for the History of the Oldest Slavic Hymnody. Commemoration of Christ’s Saint and Great Martyr Demetrius. — In: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 286—346);

o   The Byzantine Mission to the Slavs. — Dumbarton Oaks Papers, 19, 1966, p. 257—265;

o   Lingvistika i poetika. Beograd, 1966, 326 p.;

o   Похвала Константина Философа Григорию Богослову. — Slavia, 39, 1970, р. 334—361 (на англ. ез. в: Jаkоbsоn R. Selected Writings. 6. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 207—239);

o   Staroslověnská kantiléna v dědictví českém. — RSlav, 17—19, 1970—1972, p. 259—272 (на англ. ез.: An Old Church Slavonic Cantilena in the Czech Patrimony. — In: Jakobson R. Selected Writings. 6. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 389—401);

 

 

586

 

o   Русские отголоски древнечешских памятников о Людмиле. — В: Культурное наследие Древней Руси. Истоки, становление, традиции. М., 1976, с. 46—50;

o   The Earliest of the Original Sung Canons in the Old Church Slavonic Literature. — Folia Slavica, 2, 1978, 1—3, p. 149—154;

o   The Sound Shape of Language. Brighton, 1979, 12+308 p. [Jakobson R., L. Waugh];

o   Dialogues. Paris, 1980, 175 p. [Jakоbsοn R., K. Pomorska];

o   Russian and Slavic Grammar Studies 1931—1981. Berlin-New York-Amsterdam, 1984, 16+160 p.;

o   Избранные работы. Μ., 1985, 456 c.;

o   Die Lautgestalt der Sprache [Jakobson R., L. Waugh]. Mouton, 1986, 24+337 p.;

o   Работы по поэтике. Μ., 1987, 464 с.;

o   Езикът на поезията. С., 2000, 463 с.

 

            Лит.:

·       For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Sixtieth Birthday, 11 October 1956. The Hague, 1956, 12+681 p.;

·       To Honor Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Seventieth Birthday. 1—3. The Hague-Paris, 1967;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 187— 189;

·       Mounin G. La linguistique du XX siècle. Paris, 1972, p. 137—154;

·       Brooke-Rose Ch. A Structural Analysis of Pound’s Usura Canto: Jakobson’s Method Extended and Applied to Free Verse. The Hague-Paris, 1976, 76 p.;

·       Roman Jakobson — Echoes of His Scholarship. Lisse, 1977, 9+533 p.;

·       Sound, Sign and Meaning: Quinquagenary of the Prague Linguistic Circle. Ann Arbor, 1978 (Michigan Slavic Contributions, 6), 622 p.;

·       R. Jakobson 1896—1982 [некролог]. — Russian Linguistics, 7, 1982, 1, p. 1—2;

·       Sangster R. B. Roman Jakobson and Beyond: Language as a System of Signs. The Quest for the Ultimate Invariants in Language. Mouton, 1982, 14+207 p.;

·       Brissoni A. Roman Jakobson: un teenico fra i linguisti. — Ponte, 38, 1982, 9, p. 937—941;

·       Lunt H. G. Roman Jakobson, 1896—1982 [некролог]. — Slavic Review, 41, 1982, p. 776—777;

·       Секулић B. Р. Якобсон. — Овдје, 14, 1982, 162, p. 32;

·       Янакиев М. Роман Якобсон (1896—1982). — Съпоставително езикознание, 7, 1982, 6, с. 79—81;

·       А Tribute to Roman Jakobson 1896—1982. Mouton, 1983, 6+96 р.;

·       Ивић M. Роман Осипович Јакобсон (11.X.1896—18.VII.1982). — ЈФ, 39, 1983, с. 311—313;

·       Будагов Р. А. О работах Р. Якобсона по общему языкознанию и поэтике. — ВМУ, серия 9: Филология, 1985, 5, с. 47—57;

·       Иванов В. В. Лингвистический путь Романа Якобсона. — В: Якобсон Р Избранные работы. М., 1985, с. 5—29;

·       Иванов В. В. Поэтика Романа Якобсона. — В: Якобсон R Работы по поэтике. М., 1987, с. 5—22;

·       Будагов Р.А. Портреты языковедов ХІХ—ХХ вв. Из истории лингвистических учений. М., 1988, с. 262—285;

·       Andrews E. А Dialogue on the Sign: Сап Pierce and Jakobson Be Reconciled. — Semiotica, 82, 1990, 1—2, p. 1—13; Rudy S. Roman Jakobson, 1896—1982: A Complete Bibliography of His Writings, 1912—1982. Berlin–New York, 1990, 187 p.;

·       Роман Осипович Якобсон (1896— 1982). — В: Руски формализъм (ОПОЯЗ). Текстове. Шумен, 1996, с. 244—246;

·       Станишева Д. О лингвистическом наследстве Романа Якобсона (К столетию со дня рождения). — Съпоставително езикознание, 21, 1996, 4, с. 134—145;

·       Трендафилов Хр. Роман Якобсон, литературоведът. — В: Якобсон Р. Езикът на поезията. С., 2000, с. 5—23.

 

Ренета Александрова

 

 

    (8). ЯКОВ ВОРАГИНСКИ (лат. Jacobus a Voragine, италиански Jacopo da Varazze) (1229—13.VII.1298) — италиански проповедник, богослов и агиограф. Произхожда от селището Варацо в провинция Савона, Италия, от чието име получава прозвището си. През 1244 постъпва в Ордена на доминиканците и достига върховете на неговата йерархия — става субприор на Генуа (1267—1277) и приор на провинция Ломбардия (1281—1286); в периода 1283—1285 управлява Ордена като негов главен майстор. През 1286 е избран за епископ на Генуа, но приема длъжността едва през 1292. Умира в Генуа. Провъзгласен е за блажен (паметта му се чества на 13 юли). През 1816 папа Пий VII (1800—1823) потвърждава официално култа към него заради заслугите му на църковен реформатор и миротворец.

 

Я. В. оставя забележително литературно наследство, описано от самия него в последното му произведение („Chronica Januensis“ — история на Генуа до 1297) и засвидетелствано в многобройни преписи. След първото си най-значително съчинение — Legenda aurea (Златната легенда), той съставя четири сборника с проповеди, ползващи се с голяма популярност („Sermones de sanctis et festis“ — 306 слова за светци и празници по календарен ред; „Sermones de tempore per anum“ — неделни и празнични проповеди за цялата година; „Sermones quadragesimales“ — 98 слова за Великия пост; „Mariale“ — 161 слова за Св. Богородица). Стилът на тези текстове — старателно обмислен, естествен, но и с белези на известна сухост, е типичен за проповедниците на

 

 

587

 

Доминиканския и Францисканския орден. Някои изследователи смятат за негов основоположник именно Я. В. На него принадлежат или се приписват още няколко творби, свързани с църковната история и религиозните култове в Генуезкия диоцез.

 

Legenda aurea е сборник с жития на светци с огромно разпространение през Средновековието. Той е важен за кирилометодиевистиката с включената в него като завършек на Житието на Климент Римски кратка редакция на Италианската легенда. Установено е, че този разказ за пренасянето на мощите на светеца от Херсон в Рим от „един философ“ Я. В. заема от официалния лекционарий на Доминиканския орден, където той е девето четиво в Службата на св. Климент Римски. В някои от преписите на Златната легенда се посочва и името на споменатия философ — „блаженият Кирил, моравски епископ и апостол на почти всички славяни“. Добавката възхожда към Хрониката за папи и императори на Мартин Опавски, където е включена след четивата за св. Климент Римски и за папа Николай I Велики (858—867). След текстологическо проучване на голям брой преписи на Златната легенда става ясно, че добавката не принадлежи на перото на самия Я. В., а е направена вероятно в Италия, в самия край на XIII в., в средите на Доминиканския орден. От Legenda aurea кратката редакция на Италианската легенда преминава в най-значителните средновековни легендарни, разпространявайки кирило-методиевския мотив в широки хронологически и езикови граници.

 

Златната легенда е отворена агиографска сбирка, която дава възможност чрез четивата за храмови празници да се обслужват местни култови потребности. Така възникват различни локални варианти на сборника с житийни текстове, посветени на почитани в отделни региони светци. В сборниците Legenda aurea, компилирани в земите на дн. Чехия и дн. Полша, попадат и два житийни текста, посветени на Кирил и Методий — Моравската легенда и Quemadmodum.

 

 

            Съч.:

o   British Museum General Catalogue of Printed Books. 114. London, 1962, col. 113—115;

o   The Golden Legend. Readings on the Saints. Translated by W. G. Ryan. 1—2. Princeton, 1993;

o   Legenda aurea. Edizione critica a cura di G. P. Maggioni. 2 попр. изд. Firenze, 1999;

o   Legenda aurea su CD-Rom. Testo latino dell’edizione critica a cura di G. P. Maggioni. Firenze, 1999.

 

            Лит.:

·       Kunze K. Jacobus de Voragine. — In: Die deutsche Literatur des Mittelalters. 4. Berlin-New York, 1983, p. 447—466;

·       Bataillon L.-J. La prédication au XIII^e siècle en France et Italie. Ed. D. d’Avray, N. Bériou. Aldershot-Brookfield, 1993 (Variorum Collected Studies, Sériés CS 402), No. 13;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 5—120.

 

Маргарита Кискинова

 

 

    (9). ЯНАКИЕВ, Мирослав (М. Я. Николов) (19.VIII.1923—9.ХІ.1998) — бълг. езиковед. Роден в София, където завършва Първа мъжка гимназия (1943) и слав. филология в Софийския унив. (1947). Като студент е удостоен да бъде библиотекар на Слав. семинар в Университета. Защитава дипломна работа „Свидетелски и несвидетелски глаголни времена в историята на българския език“. По предложение на К. Мирчев е избран за асистент към Катедрата по бълг. език. Доц. (1963), проф. (1979). Преподавателската му дейност включва упражнения и лекции по старобълг. език, история на бълг. език, съвременен бълг. език (фонетика, морфология, лексикология и синтаксис), лекционни курсове по бълг. стихознание и бълг. стилистика, спецкурсове и семинари по основи на индоевропеистиката и палеославистиката, по глаголическа и кирилска палеография, както и лекционен курс по практическа граматика (стил и правопис). Преподава също в Пловдивския унив. Ръководител на Катедрата по бълг. език в Инст. за чуждестранни студенти в София. Лектор по бълг. език към

 

 

588

 

Катедрата по слав. филологии в Московския унив. (1969—1984). Участва дейно в изготвянето на учебни програми по бълг. език и литература за средното училище, на многобройни методически разработки в помощ на ученици и учители, на нов експериментален модел на средното политехническо училище. Умира в София.

 

Мирослав Янакиев

 

Научната си дейност Я. започва като историк на бълг. език. Ранна проява на интереса му към тази проблематика е дипломната му работа. Той е инициатор и създател на Архива на старобълг. ръкописи. Заедно със Ст. Стоянов е автор на „Старобългарски език. Текстове и речник“ — христоматия, претърпяла пет издания и наложила се като основно пособие в университетското обучение по старобълг. език. За нейната популярност допринася не само сполучливият подбор на текстовете, но и фактът, че всички евангелски четива са придружени от разночетения, които позволяват да се направят изводи за диалектното многообразие на старобълг. език, за вариативността на неговата книжовна норма, за различните евангелски преводи. Пособието съдържа и речник с достатъчен брой словоформи, улесняващи разбирането на старобълг. евангелски текст (речникът е издаден и отделно в превод на немски език).

 

Макар че впоследствие научните интереси на Я. се насочват към други области на лингвистиката, най-вече към стихознанието и стилистиката, той не престава да следи старобългаристичната проблематика и публикува компетентни рецензии на широкообхватни историкограматически трудове, като „История болгарского склонения“ на Е. В. Чешко и „История глагольных времен в болгарском языке. Времена индикатива“ на И. К. Бунина. По-късно той се опитва да приложи и нови, нетрадиционни методи в областта на езиковата диахрония: „О некоторых иринципах эдиционной палеославистики“, 1970; „Глотометрията на фонетичните стойности на буквата а в историята на българския език“, 1979 (и двете съвместно с Н. В. Котова) и др. Представените в първата статия едиционни принципи осигуряват максимално използване на съвременната техника и извличане на оптимална лингвистична информация за количествените и качествените характеристики на: 1) графемите, фонемите, морфемите и техните варианти (алографи, алофони, аломорфи) и съчетания (синтагми); 2) отношенията между графемите и фонемите; 3) структурата на езика на издавания текст и степента на неговата „чистота“. Предложеният от Я. метод е математикостатистически (глотометрически) — посредством прилагане на представителни извадки, дефинирани върху принципите на математическата статистика.

 

От края на 50-те години на XX в. в кръга на научните дирения на Я. навлизат проблемите на стихотворната ритмика. През 1960 излиза и монографията му „Българско стихознание“,

 

 

589

 

която освен основните постановки на стихознанието включва и изследване на ритмиката на бълг. народна песен и на творчеството на осем от най-изтъкнатите бълг. поети. Я. за пръв път прилага методите на математическата статистика и анкетния подход, обогатени и доразвити през следващите години при заниманията му със стилистика и глотометрия. Свързвайки стилистиката със статистически методи, Я. създава по същество нова наука — глотометрията. С помощта на студенти дипломанти той създава Глотометрически архив на бълг. език, който съдържа характеристики за над 6 милиона словоформъ от книжовния български език и от разговорната реч.

 

 

            Съч.:

o   Делото на Кирил и Методий. — Славяни, 5, 1949, 5, с. 191;

o   Старобългарски език. Текстове и речник. С., 1956, 196 с. [Стоянов Ст., М. Янакиев] (2 изд. С., 1960, 232 с.; 3 изд. 1965; 4 изд. 1972; 5 изд. 1976);

o   Българско стихознание. С., 1960, 232 с.;

o   За вероятностен модел на сравнително-историческото езикознание. — ЕЛ, 17, 1962, 5, с. 1—14;

o   Некоторые перспективы точното сравнительною изучения стиха в славянских языках. — СФ-С, 4, 1963, с. 149—175;

o   Основные теории орфографии — ВЯ, 12, 1963, 5, с. 47—57;

o   О некоторых принципах эдиционной палеославистики [Котова Н. В., М. Янакиев]. — CC, 1970, 6, с. 58—64;

o   Книга за безпредложните употреби на падежните форми в старобългарски и среднобългарски. [Е. В. Чешко. История болгарского склонения. М., 1970] (рец.). — БЕ, 21, 1971, 4, с. 377—389;

o   Книга за някои видове глаголни форми в българските евангелски текстове. [И. К. Бунина. История глагольных времен в болгарском языке. Времена индикатива. М., 1970] (рец.). — БЕ, 22, 1972, 6, с. 577—585;

o   Глоттометрический подход к вопросу о близости славянских языков [Котова H. В., Μ. Янакиев]. — СФ-М, 9, 1973, с. 238—260;

o    Стилистиката и езиковото обучение. С., 1977, 256 с.;

o   О многообразии морфем в славянских языках. — СФМ, 10, 1978, с. 3—27;

o   Глотометрията експлицира основите на съпоставителната лингвистика [Котова H. В., М. Янакиев].Съпоставително езикознание, 3, 1978, 3, с. 3—15;

o   Глотометрията на фонетичните стойности на буквата а в историята на българския език [Котова H. В., М. Янаки е в]. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 244—249;

o   R. Aitzetmüller, Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft. Freiburg i. Br., 1978 (рец.). — Съпоставително езикознание, 6, 1981, 3—5, с. 256—261;

o   Роман Якобсон (1896—1982). — Съпоставително езикознание, 7, 1982, 6, с. 79—81;

o   Studienwörterbuch Altbulgarisch — Deutsch. Ins Deutsche übertragen von T. Sugareva. Sofia, 1983, 142 p. [Stojаnov S., M. Janakiev];

o   Грамматика болгарского языка для владеющих русским языком. М., 2001, 21 + 864 с. [Котова H. В., М. Янакиев].

 

            Лит.:

·       Стоянов Ст. Ценен труд по българско стихознание. — ЕЛ, 16, 1961, 2, с. 61—69;

·       Чешко Е. В. [Отговор на рецензията на М. Янакиев „Книга за безпредложните употреби...“]. — БЕ, 25, 1975, 1, с. 85—91;

·       Байрамова М. Мирослав Янакиев на 60 години. — Съпоставително езикознание, 8, 1983, 4, с. 122—125;

·       Христова И. Библиография на трудовете на проф. М. Янакиев (1947—1982). — Съпоставително езикознание, 8, 1983, 4, с. 125—133;

·       Илчев П. Проф. М. Янакиев на шейсет години. — БЕ, 34, 1984, 2, с. 178—182;

·       Дуриданов Ив. — Съпоставително езикознание, 10, 1985, 2, с. 72 (рец.);

·       Бернщейн С. Б. За седемдесетгодишнината на професор Мирослав Янакиев. — В: Сборник от научни трудове, посветен на седемдесетгодишнината на проф. Мирослав Янакиев. С., 1993, с. 29—33;

·       Библиография на трудовете на проф. Мирослав Янакиев (за периода 1947—1993 г.). — В: Сборник от научни трудове, посветен на седемдесетгодишнината на проф. Мирослав Янакиев. С., 1993, с. 315—331;

·       Иванов А. Пътят на един нов хуманизъм (по случай седемдесетгодишнината на проф. Мирослав Янакиев). — В: Сборник от научни трудове, посветен на седемдесетгодишнината на проф. Мирослав Янакиев. С., 1993, с. 2—18;

·       Сборник от научни трудове, посветен на седемдесетгодишнината на проф. Мирослав Янакиев. С., 1993, 393 с.;

·       Професор Мирослав Янакиев (19.VIII.1923—9.XI.1998). In memoriam. — Проглас, 7, 1998, 3—4, с. 217—222;

·       Седакова И. А. Памяти Мирослава Янакиева. — Славяноведение, 1999, 2, с. 125—126.

 

Анна-Мария Тотоманова

 

 

    (10). ЯТ — една от разположените в края на старобълг. азбуки букви, с които се е предавала характерната старобълг. фонема ê. В азбучната последователност е заемала място след еровете. Наричала се е ѣтъ (или ѣть) — неясно по произход название (в Бандуричевия абецедар е γέατ, като γ = й, в Дивишевия и в други, по-късни — yat, а Парижкият съдържа името hiet). Не е свързана с числена стойност.

 

В конструкцията за ѣ липсват типичните за повечето глаголически букви

 

 

590

 

петлици: в това отношение тя стои в една група с начертанията за а, б, к и ш, но се различава от тях по това, че е изцяло затворена (??). В някои отношения начертанието се доближава до кръстообразната схема на ?? (евентуално и до някои ранни маюскулни начертания за виз. А); дали между тези фигури има и генетична връзка, е въпрос, който засега не може да се реши дефинитивно.

 

По обща конфигурация начертанието обикновено е трапецовидно, макар че често го приемат за триъгълник и го съпоставят с кирилската ѧ. То не е цяло: състои се от две части, горна и долна. Горната част на ятовия знак е изградена от четири отделни чертици. Най-високата е най-къса; тя е хоризонтална и се нанася върху горната редова ос. От нея започват два странични щриха, които постепенно се раздалечават при спускането си. В най-ниските им точки ги свързва четвърта, също хоризонтална линийка, прокарана по средната ос. В зависимост от това, дали горните краища на страничните щрихове се докосват или не, се различават два основни варианта на тази част: чертиците са раздалечени и нямат обща точка (сх. ??) или пък започват от една точка (сх. ??). Първият тип е представен в Асем. ев., Map. ев., Син. пс., Син. евх., Рилските глаголически листове, Охридските листове, интерполираните листове в Зогр. ев., Боянския палимпсест, а също в Парижкия абецедар (по принцип схемата е същата и в Мюнхенския, но там горната чертица не е права). Другият вариант е особеност само на Зогр. ев. и Клоц. сб., като и в двата текста се явяват спорадично и начертания от първия вид. Несъмнено по-стара е разновидността с раздалечени в горната си част странични чертици.

 

Долната половина на буквата също е трапец, за горна основа на който служи долната основа от другата част (сх. ??). Чертиците невинаги са прави линийки — те може да бъдат и дъгички, изпъкнали навън (по-често лявата, сх. ??). Вътре в тази част стои изправено средно щрихче, което може да не е съвсем вертикално и точно в средата, но тези отклонения са случайни. Графично долната част на ятовото начертание може да се съпостави с корпуса на знака за ѕ и за ч, а също и с другите глаголически фигури, които имат в състава си такава част (вж. Глаголица).

 

Още в най-ранния период от развитието на слав. писменост в кирилицата буква ѣ се среща в две разновидности — петлицата може да бъде закръглена (в Сав. кн., Македонския кирилски лист, Самуиловия надпис, в епиграфски надписи от Преслав и др.) или триъгълна (в Ен. ап., Супр. сб. и др.). В Надписа на Тудора от Преслав петлицата представлява кръг, от средата на който се издига кръст. Повече връзки с глаголическата буква ят показва кирилската с триъгълна долна част — буквата се състои също от триъгълник, като кръстът не е в него, а се издига над буквата. Триъгълното ѣ прилича понякога на пресечено в горната си част а, поради което някои специалисти правят извод за близост в гласежа на ѣ и ı-а. Така се тълкуват и случаите със спусната отляво кобилица на ѣ.

 

Важен датиращ белег в написанието на ѣ е височината на буквата и мястото на пресичане на вертикалната и хоризонталната черта. Древното начертание е „маломащабно“ — буквата се пише в границите на реда и кобилицата не достига горната му линия. В най-ранните ръкописи пресечната точка е до самата петлица.

 

Много рядка буква в старите ръкописи е ?? (йотувано ѣ). Известна е от многобройни примери в Изборника от 1073. Предполага се, че в южнослав. писменост буквата не е била позната. Във връзка с това представлява интерес формата ѡка??наго в открития от Хр. Кодов Триоден фрагмент от XI в.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

[Previous] [Next]

[Back to Index]