Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__Ш_

 

  1. Ш  (П. Илчев, Б. Велчева)  523
  2. Шафарик, Павел Йозеф (Šafarik, P.J.; Šafařik, P.J.) (13.VI.1795–26.VI.1861)  (Л. Лашкова, Д. Атанасова)  524
  3. Шахматов, Алексей Александрович (5/17.VI.1864–16.VIII.1920)  (Д. Димитрова)  529
  4. Шевченко, Ихор (Ševčenko, I.) (10.II.1922)  (В. Измирлиева)  534

      - Шестоднев — вж. Йоан Екзарх

      - Шестоднев служебен — вж. Октоих
  5. Шиваров, Николай Стефанов (28.VIII.1930)  (Р. Златанова)  538
  6. Шима, Павел (Šima, P.) (17.II.1931)  (Ив. Буюклиев, Д. Атанасова)  541
  7. Шкорпил, Карел Вацлав (Škorpil, K.V.) (15.VII.1859–10.III.1944)  (П. Георгиев)  544
  8. Шлайхер, Аугуст (Schleicher, A.) (19.II.1821–6.XII.1868)  (Ана Стойкова)  547
  9. Шльоцер, Аугуст Лудвиг фон (Schlözer, A. L. v.) (5.VII.1735–9.IX.1809)  (Ана Стойкова)  549
10. Шчапов, Ярослав Николаевич (Щапов, Я.Н.) (6.V.1928)  (Ел. Томова)  552
11. Шчепкин, Вячеслав Николаевич (Щепкин, В.Н.)  (Ем. Кочева)  555
12. Шьоберг, Андерш (Sjöberg, A.) (31.V.1926–30.VIII.1990)  (Ант. Андонова)  558
13. Шюц, Йозеф (Schütz, J.) (4.X.1922)  (Сл. Бърлиева)  560

 

 

    (1). Ш — двайсет и деветата буква в старобълг. азбуки; един от знаковете, предаващи специфични слав. фонеми. Названието ѝ е ша, неясно по произход (срв. sa = ша в Парижкия абецедар, σάα в Бандуричевия, ssa в Дивишевия, където ss = ш). В старобълг. ръкописи буквата не е свързана с числена стойност; значение на 2000 получава в по-късната хърватска глаголица.

 

Знакът за ш е единственият, който има по принцип едно и също начертание и в двете сгаробълг. азбуки. Той е изграден от три вертикални хасти, чиито долни краища са съединени чрез две хоризонтални чертици. По външен вид буквата се намира в определено противоречие с общия глаголически стил: в нейния графичен състав липсват съществените елементи, които създават спецификата на глаголическите начертания — конструкцията няма никакви затворени пространства (петлица, корпус), които се чертаят с няколко двойно свързани линийки, не се чувства и явната при почти всички глаголически букви връзка на начертанието със средната редова ос: фигурата е едноетажна, хастите са (или изглеждат) цели. Като цяло знакът е твърде нисък и не запълва пространството между горната и долната редова линия; в това отношение той прилича на другата ниска и сплескана буква т. Добре известно е, че знакът се среща в някои източни писмености, на първо място в самаританската, където също така е малък, сплескан и високо разположен.

 

Както и при т, от всички стари глаголически текстове най-дребна е фигурката

 

 

524

 

за ш в Киевските листове: тя виси от горната ос и никога не стига до долу; нещо повече, в първия почерк начертанието не отива дори до средната линия. Отдалечеността от долната хоризонтала е най-подчертана в Син. пс. и Син. евх.; и на двете места има редица случаи, в които ш знакът е от „плуващ“ тип, т.е. не докосва не само долната, но и горната линия (сх. ). В Зогр. ев. (включително в интерполираната част) и в Охридските листове начертанието също „виси“; в другите глаголически ръкописи ш-знакът невинаги стига до долната редова ос и все още се долавят следи от висящо положение на фигурката. Няма нито един глаголически почерк от старобълг. епоха, в който буквата да е от напълно кирилски тип, докато е възможно в някои ранни текстове на кирилица начертаниего за ш да не стига до долу; най-ясно това личи в Листовете на Ундолски (тип ). Редовното по-високо положение на начертаниего може да се свърже с геометрично почти еднаквата конструкция в състава на три други глаголически знака — за щ, за ч и за б, където го е само горна част и има под себе си някакъв друг буквен компонент.

 

Трите хасти на ш никога не са съвсем еднакви — те се различават било по дължина, било по наклон. В Зогр. ев., Map. ев. и Син. пс. напр. лявата е малко по-голяма (така е и в Киевските листове), в Охридските листове е по-малка; понякога най-къса е средната. Крайните често са леко наведени една към друга (срв. фигурата за ч) или пък цялата буква има малък наклон наляво или надясно, което най-добре личи на места в синайските ръкописи. Възможно е, от друга страна, в някои текстове (напр. в Асем. ев.) хастите да са двусъставни; това личи при достатъчно високите маюскули на Клоц. сб. Чертиците, които свързват долните краища на хастите, винаги са две, макар понякога дясната да изглежда като продължение на лявата; вероятно те не са се нанасяли непосредствено една след друга. За мотивировката на старобългарския ш-знак и за възможните му връзки с други букви от глаголическата или от други писмености вж. Глаголица.

 

В развоя на кирилското ш не се наблюдават забележими изменения, освен незначителното стеснение и нарушаването на симетричността на буквата. Най-интересната древна черта на ръкописите е „високото“ ш, което може да се види понякога при т.нар. висящо писмо. То е по-малко от останалите букви и е изравнено по горната линия на реда; нередовно се среща в Ен. ап., Листовете на Ундолски, Добромировою евангелие, Слепченския триод и др. Открива се и в ранния кирилски надпис при с. Избул, близо до Плиска. Рядко това „високо“ ш има характерна особеност — стеcнена дясна част (). Посочените старинни форми имат успоредици в глаголически ръкописи с висящо писмо, а също така в написанията на омега (вж. О) като ш във виз. ръкописи с късно унциално висящо писмо.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). ШАФАРИК, Павел Йозеф (Šafárik, Р. J.; Šafařík, P. J.) (13.V.1795—26.VI.1861) — словашки и чешки филолог и историк, един от основоположниците на слав. филология, изтъкнат познавач на кирило-методиевската проблематика през XIX в. Роден в Кобелярово, окръг Рожнява, Словакия. Начално образование получава в родния си град, от 1805 до 1808 учи в средното училище в Рожнява. Продължава образованието си в Добшин и в Евангелисткия лицей в Кежмарок (1810—1815). Следва теология, философия, филология, история и природни науки в Йенския унив. (1815—1817), който завършва с научната степен д-р по философия. Работи като частен учи тел в Братислава (1818—1819) и като директор (1819—1825) и преподавател (1825—1833)

 

 

525

 

в Православната сръбска гимназия в Нови Сад. През 1833 се премества в Прага, където е съдебен преводач и редактор на просветно-културни издания (1834—1835, 1838—1843) и цензор на печатни издания (1837—1847). През 1842 става пазител на ръкописите в Университетската библиотека в Прага, през 1848 — завеждащ Библиотеката. През същата година е избран за магистър проф. по слав. филология в Пражкия унив., но се отказва от мястото в полза на Фр. Челаковски. Работи в управата на Чешкия музей в Прага и на културно-просветното д-во „Матица чешка“. Член на Кралското чешко научно д-во, на Виенската АН, на научни д-ва в Краков, Варшава, Москва, Одеса, Санкт Петербург, Харков, Вилно (дн. Вилнюс), Загреб, Берлин, Мюнхен, Гьотинген и другаде. Умира в Прага.

 

Павел Йозеф Шафарик

 

Последовател на патриарха на слав. филология — Й. Добровски, Ш. критично доразвива и допълва неговите филологически и истор. изследвания. Благодарение на неговото всеобхватно и многостранно научно дело славянознанието се превръща в комплексна област на познанието. Радетел на идеята за национален подем на слав. народи, Ш. се изявява дейно в различни области на духовното творчество: филология, история, философия, поезия, есеистика, етнография, литературна критика. С трудовете си върху най-старата история и култура на славяните, където се обосновава тяхната автохтонност и равностойното им място сред другите народи в Европа, той си спечелва славата на най-авторитетния европ. учен в тази област. В духа на романтизма Ш. възприема народното мислене като основа при оценката на човешкото общество и на този принцип подчинява всичките си научни разработки. Така се оформят неговата историкофилософска концепция за славянството като изконно етническо единство и идеализираната му представа за неговото минало и бъдеще. Ш. бележи перспективи за развоя на славистиката в течение на дълъг период от време, през който се създават фундаментални трудове във всички нейни клонове: история, литература, езикознание, народна култура и др. Високоценени са организаторската му роля за подобряването на славистичното образование в Европа и подпомагането на руската славистика, както и дидактичните му инициативи. Благодарение на Добровски и Ш. Прага става средище на славистична дейност от европ. мащаб.

 

Ш. се занимава главно с обща славистика, старочешка граматика и литература, етнография и фолклор. С двата си основополагащи труда „Slovanské starožitnosti“ (1837) и „Slovanský národopis“ (1842) поставя началото на слав. етнография. Като автор на обща история на слав. езици и литератури „Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten“ (1826), създава традиция на синтетичен, в много случаи енциклопедичен и интердисциплинарен подход към изследвания обект на научното познание. Крачка напред в науката за слав. езици представлява най-доброто филологическо изследване на Ш. — „Serbische Lesekörner...“ (1833), „превъзходен“ труд по определението на В. Ягич (1885, с. 23), в който той отхвърля както сръбската

 

 

526

 

хипотеза на Добровски така и панонската хипотеза на Б. Копитар относно родината на Кирило-Методиевия език, като насочва търсенето ѝ към бълг. области. В своята двутомна „Geschichte der südslavischen Literatur“, отпечатана едва през 1864—1865, макар че е завършена още през 1831, Ш. представя изобилен, неизвестен дотогава библиографски материал. През 1851 издава „Památky dřevního písemnictví Jihoslovanův“, къдего са отпечатани различни грамоти и документи и на първо място ЖК и ЖМ. Трудовете на Ш., излезли първоначално на чешки и немски, са преиздавани многократно и превеждани на други езици — сръбски, хърватски, руски, полски, английски, френски. Голямо значение за палеославистиката има и неговата сбирка от ръкописи, събирани по време на пребиваването му в Нови Сад (38 ръкописа и един фрагмент, между които са Шафариковият триод, Струмишкият апостол, Римският патерик и др.); тя съставлява основата на ръкописната сбирка на Националния музей в Прага.

 

В областта на великоморавскага проблематика в най-широкия смисъл на думата интересите на Ш. са насочени към въпроси, засягащи географско-политико-истор. връзки на Великоморавското княжество със съвременния му християнски свят, както и неговата книжнина от гледна точка на лингвистиката и литературната история. Макар че в концепциите му общослав. схващане за историята преобладава над националното, неговите интерпретации на редица истор. проблеми, в това число и на въпроса за локализацията на Велика Моравия, са валидни и днес. Голяма е заслугата на Ш. и за издаването на недостъпни дотогава грц., слав. и лат. исторически съчинения. С издателската си дейност той стимулира изследователите да се върнат към изворите и да се придържат строго към тях. Една от големите заслуги на Ш. е подготвеното от него първо критическо издание на Пространните жития на Кирил и Методий (1851). По това време кирило-методиевската проблематика е още в начален етап на изследване. Първият очерк за живота и делото на Константин-Кирил и Методий, написан от Добровски, е едностранчив, непълен и несъобразен с ЖК и ЖМ, открити по-късно в Русия. В „Serbische Lesekörner...“ Ш. коригира схващанията на Добровски относно хронологията на направените от Кирил и Мегодий преводи на Евангелието и литургичните текстове. Той твърди, че солунските братя само започват превода в Константинопол, довършват го в Моравия и едва след това посещават Панония. Ш. стъпва на по-сигурна почва в изследванията си, след като се запознава (благодарение на А. В. Горски и М. П. Погодин) с ръкописа на ЖК (най-напред получава преписа на Владислав Граматик от 1479) и веднага оценява изключителната му изворова стойност. По-късно му става известно и ЖМ по препис от XVI в. от сбирката на библиотеката на Московската духовна академия. В началото на 1844 прочита бележитата статия на Горски „О св. Кирилле и Мефодии“ (1843), в която авторът обосновава значението на двата паметника и внася прелом в познанията за житейския път на първоучителите. Ш. възприема заключението на Горски, че и двете жития са дело на непосредствени ученици на Кирил и Методий и следователно са достоверни източници за живота и дейността им. От този момент той твърдо се придържа към текстовете на житията и се отказва от онези схващания, които са в противоречие със сведенията в тях. При проучването на достъпните му преписи обаче забелязва много неясни места и различия в текста, установява необходимостта от критическото им издаване и го осъществява, като за основен препис за ЖК взема Владиславовия, а по другите прави сравнения и корекции. Забелязаните стилови и езикови

 

 

527

 

различия между Владиславовия и останалите преписи коригира отчасти в бележките, отчасти в самия текст, като възстановява по този начин първоначалната версия, давайки предимство на по-архаичните форми от другите преписи. В по-голямата си част направените от Ш. поправки и забележки запазват и до днес научната си стойност, макар че в някои случаи се смятат за остарели поради използването на ограничен брой ръкописи. Текстът на ЖМ III. издава по единствения известен тогава руски препис от XVI в., като поправя очевидни грешки. Подобно на Горски, той отбелязва сходствата в двете жития; според него те не са дотолкова значителни, че и двете да се приемат за дело на един и същ книжовник. След като Похвалното слово за Кирил в ръкописите изрично се приписва на Климент, много вероятно изглежда според Ш. и ЖК да е написано от него, каквато е била обичайната практика. Това схващане се поддържа от много специалисти до най-ново време. Относно ЖМ III. възприема твърдението на Горски, че го е дело на някого от учениците на Методий и е писано в Панония, а не в Моравия; предположението на Ш. за авторство на Горазд не намира привърженици сред славистите. Може да се твърди, че с оглед на тогавашното състояние на славистиката и на истор. наука изобщо възгледите на Ш. за Пространните жития са особено ценни.

 

В CČM (1848) Ш. публикува прочутата си статия „Rozkvet slovanské literatury v Bulharsku“, в която изрежда голямо количество конкретни факти и обобщава становището си за началния период от развитието на слав. писменост в бълг. земи (статията е четена в Кралското чешко научно д-во през ноем. 1847 и е преведена на няколко езика). Забележително е, че по тази тема той работи, без да разполага с достатъчно непосредствени извори, позовавайки се главно на частични материали, които му предоставят К. Ф. Калайдович и В. И. Григорович, но въпреки това много от поста новките му и особено общата панорама остават валидни и в наши дни. Тъкмо в този текст III. назовава времето на цар Симеон „златен век“ на старата слав. писменост. Изложението представлява цялостен преглед на книжнината и нейните известни но име представители. На преден план изпъква творческото дело на Климент Охридски, очертано според съобщеното за него в Пространното му житие. III. споделя предположението си, че той е авторът на ЖК. Като определя Горазд (както и по-късно) за създател на ЖМ, Ш. смята, че той е бил в групата на Кирило-Методиевите ученици, които след 885 намират убежище в Б-я, и там завършва земния си път. В статията се споменават Константин Преславски (между другото приписва му се Кириловото Написание за правата вяра) и Йоан Екзарх (с данни, признати и в съвременната наука), презвитер Григорий (отхвърля се погрешното му отъждествя ване с Григорий Синаит), житията на Антоний Велики и Панкратий Тавроминийски (името на преводача не се уточнява), Сказанието на Черноризец Храбър (белязано според III. от „признаци на дълбока старинност“), Тудор Доксов (отъждествен с черноризец Докс) и др. В заключение се подчертават организаторската роля на цар Симеон и съставеният за него Изборник от 1073 — „превишаващ“ според Ш. останалите паметници на „прекрасния разцвет“. В очертаната картина са въведени също еретическата (в частност богомилската) литература, чиито разпространители са окачествени като нарушители на „общественото спокойствие“, както и многобройни преводни съчинения.

 

Други важни въпроси, които постоянно привличат изследователските интереси на Ш. и са много актуални за него вото време, са възникването и филологическата характеристика на глаголицата,

 

 

528

 

както и отношението и към кирилицата. Следвайки традициите на Добровски, Ш. разглежда проблематиката на по-широка методологическа основа — той изследва не само писмото, но и езика и съдържанието на достъпните му глаголически паметници, като ги сравнява със съответните кирилски текстове и грц. оригинали. Резултатите от работата си излага в няколко публикации, между които са: „Pohled на prvovèk hlaholského písemnictví“ (1852), „Rozbor staroslovanského překladu Písma svátého, recensí cyrillské a hlaholské“ (1852), „Památky hlaholského písemnictví“ (1853). За разлика от мнозина изследователи Ш. е привърженик на схващането за старинния произход на глаголического писмо. Издаденият през 1853 сборник представлява много сполучлив за онова време учебник и христоматия на познатите глаголически текстове. В него са включени и паметници, в които се откриват следи от глаголически протограф. Посочени са разликите между кирилските и глаголическите ръкописи по отношение на графиката, текста и превода. Интересен е и разделът, в който Ш. прави разбор на графемите от глаголическата азбука и ги сравнява с кирилските, като обръща внимание на лигатурите, съкращенията, диакритичните знаци и на числената стойност на графемите. Следва подбор от четива за подготовка за самостоятелно четене, организирани на принципа на буквара, а в последния дял се дават образци от глаголически текстове с бълг. и хърватски произход. Без да е категоричен, Ш. се доближава до извода, че глаголицата е дело на самите слав. първопросветители.

 

Първенството на глаголицата Ш. защитава и в последното си изследване на тази тема „Über den Ursprung und die Heimat des Glagolitismus“ (1858), в което свързва нейното създаване с Константин Философ, докаго кирилицата смята за изнамерена от Климент Охридски. Наред с Македония Ш. посочва за прародина на глаголическата писменост Велика Моравия и Панония и до голяма степен преувеличава ролята на Коцелова Панония като истинска родина на старата глаголическа литература. Така той остава в известен смисъл под влиянието на панонската хипотеза на Копитар и Фр. Миклошич. Все пак пълното осветляване на ролята на Коцеловото княжество и на словенците в кирилометодиевската книжовна традиция са важен приносен момент в изследванията му. Независимо от известна непоследователност и противоречивост в раз съжденията си, Ш. окончателно доказва приоритета на глаголицата като по-стара слав. азбука. Със своята многостранна научна дейност той не само продължава делото на Добровски и Копитар, но и подготвя условията за работата на своите последователи — Миклошич и Ягич.

 

 

            Съч.:

o   Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten. Ofen, 1826, 12 + 524 p.;

o   Übersicht der slovenischen Kirchenbücher, welche vom Ende des XV. bis Anfang des XVII. Jahrhunderts in Venedig, Serbien, Valachien und Siebenbürgen im Druck erschienen sind. — Wiener Jahrbücher der Literatur, 43, 1829, p. 1—35;

o   Übersicht der vorzüglichsten schriftlichen Denkmäler älterer Zeiten bei den Serben und anderen Südslaven. — Wiener Jahrbücher der Literatur, 53, 1831, p. 1—58;

o   Serbische Lesekörner oder historisch kritische Beleuchtung der serbischen Mundart. Pesth, 1833, 135 p. (същото: Novi Sad, 1957);

o   Slovanské starožitnosti. Praha, 1837,9+1005 p. (2 изд. 1. Praha, 1861, 8+600 p.; 2. Praha, 1864, 10 + 767 p.; на полски ез.: Słowiańskie starożytności. 1. Poznań, 1842, 742 p.; 2. Poznań, 1844, 4+788 p.; на немски ез.: Paul Joseph Schafarik’s Slavische Alterthümer. 1. Leipzig, 1843, 6+548 p.; 2. Leipzig, 1844, 12 + 742 p.; на руски ез.: Славянские древности. 1., 1. Μ., 1848, 12 + 442 с.; 1., 2. Μ., 1848, 6+436 с.; 2., 1. Μ., 1848, 6 + 454 с.; 2., 2. Μ., 1848, 6 + 361 с.; 2., 3. Μ., 1848, 276 c.);

o   Svatý Konstantin a Method, učitelé Slovanův. Praha, 1837, 20 p.;

o   Slovanský národopis. Praha, 1842, 12+178 p. (2 изд. Praha, 1842; 3 изд. Praha, 1849);

o   Kurze Übersicht der ältesten kirchenslavischen Literatur. Leipzig, 1848, 24 p.;

 

 

529

 

 

o   Rozkvet slovanské literatury v Bulharsku. — ČČM, 22, 1848, 1, p. 32 (на руски ез.: Расцвет славянской письменности в Булгарии. ЧОИДР 3, 1848, 7, с. 37—59; на бълг. ез.: Цветообрание на старославенската книжнина в България, събрано и на чески издано от г. Павла Шафарика 1847, на сърбски преведено от г. Янка Шафарика 1848. От сърбски на български преведено и издано от дякон Хрисанта Йоанович от Калофер. Белград, 1849, 66 с.;

o   Райков Д. Българите и България в старата руска книжнина. С., 1983, с. 371—413);

o   Mnicha Chrabra O písmenech slovanských. Praha, 1851, 8 p.; Památky dřevního písemnictví Jihoslovanů. Praha, 1851, 105 f. (2 изд. Praha, 1873, 250 p.);

o   Život svátého Konstantina řečeného Cyrilla (Crhy). Z rukopisu XV. stol. Praha, 1851, 4+32 p.;

o   Život svátého Methodija (Strahoty). Z rukopisu XVI. stol. Praha, 1851, 4+10 p.;

o   Pohled na prvověk hlaholského písemnictví. — ČČM, 26, 1852, 2, p. 81—108 (същото на руски ез.: Взгляд на древность глагольской письменности. — ИИАН по РЯС, 1, 1852, 23, с. 367—389);

o   Rozbor staroslovanského překladu Písma svátého, recensí cyrillské a hlaholské. — ČČM, 26, 1852, 3, p. 64—80;

o   Památky hlaholského písemnictví. Praha, 1853, 40+100 p.;

o   Glagolitische Fragmente. Prag, 1857, 62+5 p.

o   [Höfler K.A.C., P.J. Šafařík]; Überden Ursprung und die Heimat des Glagolitismus. Prag, 1858, 8 + 52 p.;

o   Sebrane spisy. 1—3. Praha, 1862—1865;

o   Stručný přehled liturgických kněh církve řecko-slovanské. — ČČM, 36, 1862, p. 291—297;

o   Staroslovanské životy sv. Ludmily a sv. Václava. — ČČM, 36, 1862, p. 318—322;

o   Geschichte der siidslavischen Literatur. 1. Slovenisches und glagolitisches Schrifttum. Prag, 1864, 8+192 p.; 2. Illirisches und kroatisches Schrifttum. Prag, 1865, 382 p.;

o   Das serbische Schrifttum. Prag, 1865, 480 p.;

o   Dopisy Pavla Jos. Šafaříka Janu Kollárovi. — ČČM, 47, 1873, p. 147, 382—407; 48, 1874, p. 54—90, 278—299, 414—426; 49, 1875, p. 134—152;

o   Dějiny slovanského jazyka a literatury, všetkých nářečí. Bratislava, 1963, 601 p.

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Памятники древней письменности южных славян, изданные П. И. Шафариком (Библиографическая записка). — ИИАН по РЯС, 1, 1852, стлб. 293—301, 343—350;

·       Jireček J. Paul Josef Šafařík. Ein biographisches Denkmal. — Österreichische Revue, 8, 1865, p. 1—73;

·       Niederle L. Pavla Josefa Šafaříka Slovanské starožitnosti. — ČČH, 1, 1895, p. 143—166;

·       Polívka J. Přehled jazykozpytných a palaeografických prací P. J. Šafaříka. — LF, 22, 1895, p. 249—269;

·       Шишманов Ив. Бележки за България в ръкописното наследство на Павла Йосифа Шафарика. — БПр, 3, 1896, 1, с. 58—77;

·       Můrko М. Die Literatur zum hundertjährigen Jubileum P. J. Šafarik’s. — ASPh, 18, 1896, p. 557—584;

·       Лaвров П. А. Жизнь и ученая деятельность П. Й. Шафарика. М., 1897, 104 с.;

·       Hаnuš J. P. J. Šafaříka Geschichte der slavischen Sprache und Literatur nach allen Mundarten. — Bratislava, lv 1927, p. 11—58;

·       Francev V. Korespondence P. J. Šafaříka. Vzájemné dopisy P. J. Šafaříka s ruskými učenci (1825—1861). 1. Praha, 1927, p. 1—480; 2. Praha, 1928, p. 481—1085;

·       Burian V. Šafaříkovy dopisy slovinci Jerneji Kopitarovi v letech 1826 a 1827. Praha, 1931, 40 p.;

·       Flajšhans V. Životní dílo P. J. Šafaříka. — Bratislava, 5, 1931, p. 256—272;

·       Rizner L. Bibliografia písomníctva slovenského. 5. V Turčianskom sv. Martine, 1933, p. 204—211;

·       Francev V. Slaviste o hlaholských zlomcích Pražských v korespondencí s P. J. Šafaříkem. — In: Slovanské studie. Sbírka statí věnovaných prelátu univ. prof. Dr Josefu Vajsovi k uctění jeho životního díla. Praha, 1948, p. 133—138;

·       Dějiny slovenskej literatúry. 2. Bratislava, 1960, p. 146—169;

·       Behyňová V., Z. Hauptová. Korespondence Pavla Josefa Šafaříka s Františkem Palackým. Praha, 1961, 235 p.;

·       Hauptová Z. Slovenština v díle P. J. Šafaříka. — Slavia, 30, 1961, p. 267—278;

·       Horálek K. Tři drobné příspěvky šafaříkovské. 1. P. J. Šafařík a cyrilské přípisky v rajhradském kodeksu. — Slavia, 30, 1961, p. 242—247;

·       Kurz J. Cyrilometodějské a cirkevněslovanské problémy v díle Pavla Jozefa Šafaříka. — Slavia, 30, 1961, p. 345—383;

·       Kokavcová D. Súpis práč vydaných k 100. výročiu úmrtia Pavla Jozefa Šafárika. — In: Odkaz P. J. Šafárika. Bratislava, 1963, p. 255—257;

·       Odkaz P. J. Šafárika. Bratislava, 1963 (Slovanské štúdie, 6), 260 p.;

·       Hauptová Z. Die etymologischen Arbeiten von P. J. Šafařík. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik. Berlin, 1964, p. 147—161;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národu od r. 1760. Praha, 1972, p. 443—449;

·       Výběr korešpondencie Pavla Jozefa Šafaříka s ruskými vedcami. — Literárny archív, 22, 1987, p. 121—167;

·       Лaптева Л. П. Связи В. И. Григоровича с П. Й. Шафариком (по данным их переписки). — В: Studia bohemica. К 70-летию Сергея Васильевича Никольского. М., 1992, с. 73—81;

·       Урбан З., Л. Ржехачек. Прага и българската филология. С., 1992, с. 196—199;

·       Slovenský biografický slovník. 5. Martin, 1992, p. 424—426;

·       Hauptová Z. Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku. — Slavia, 65, 1996, p. 103—108.

 

Лили Лашкова, Десислава Атанасова

 

 

    (3). ШАХМАТОВ, Алексей Александрович (5/17.VI. 1864—16.VIII. 1920) — руски филолог. Роден в Нарва, Санктпетербургска губ. (дн. в Естония). Учи в частната московска гимназия на Креймен (1877— 1878) и в Четвърта московска гимназия (1879—1883). Следва в Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1883—1887). През пролетта на 1890 полага успешно магистърски изпит и от есента чете лекции като извънреден доц. по история на руския език в Московския унив. Земски началник в Саратовска губ. (1891—1894). През 1893 защитава магистърска дисертация на тема „Исследования в области русской фонетики“, в която

 

 

530

 

изводите му са обосновани на широка диалектна основа. Младши сътрудник (адюнкт) в Отдела за руски език и словесност при Петербургската АН (от 1894). От 1896 е съредактор (с А. Ф. Бичков) на възобновените „Известия Отделения русского языка и словесности“. Екстраординарен акад. (1896), акад. (1899). Член на Общество любителей древней письменности и искусства (1895), Общество любителей российской словесности (1899), Археографската комисия (1899). Директор на Първи отдел на Библиотеката на АН (1899). Председател на Отдела за руски език и словесност към АН (от 1907). От 1908 чете лекции по руски език в Санктпетербургския унив., където е избран за извънреден (1909) и редовен (1910) проф. Член на Сръбската АН (1904), д-р по филология на Пражкия унив. (1909), д-р по философия на Берлинския унив. (1910), член-кор. на Краковската АН (1910).

 

Алексей Шахматов

 

Филологическите интереси на Ш. се пораждат още през студентските му години под влияние на Ф. Ф. Фортунатов, Н. С. Тихонравов, Ф. Е. Корш и В. Ягич. От този период са първите му публикации в ASPh — „Zur Kritik der alsrussischen Texte“ (1881), „Zur Textkritik des Codex Sviatoslavi vom J. 1073 nach der photolithographischen Ausgabe“ (1882). Особено ценна е втората му публикация, резултат от търпелива сверка на ръкописа на Изборника от 1073 с изданието му от 1880. Посочените грешки се превръщат в коректив при научна работа с изданието. Веднага след завършването на университета Ш. заедно с В. Н. Шчепкин превежда на руски език граматиката на старослав. език от А. Лескин.

 

Ш. е своеобразен енциклопедист в областта на филологическите науки. В центъра на научните му интереси е преди всичко руският език (историята, диалектологията, съвременното му състояние), но също така и праслав. език. За южнослав. езици са особено значими проучванията му в областта на акцентологията. В „К истории ударений в славянских языках“ (1898) III. анализира акцентните системи на слав. езици, като установява главните им акцентологични закономерности в сравнение с праслав. език. Изследва историята на звуковете в руския език въз основа на звуковия състав на праславянския и очертава явленията от епохата на единството на южните и източните слав. езици, явленията на руския праезик, звуковия състав на староруския език, езика на северноруските паметници и др.

 

Сред основните проблеми в дейността на Ш. са реконструкцията, историческото, филологическото и текстологическото изследване на руските летописи и на свързаните с тях паметници („Разыскания о древнейших русских летописных сводах“, 1908; „К вопросу о происхождении Хронографа“, 1899; „Древнейшие редакции Повести временных лет“, 1897; „О начальном Киевском летописном своде“, 1897, и др.). Сложността при анализа на тези произведения изисква нова методика и Ш. се насочва към принципа на комплексното изучаване на летописните сводове.

 

 

531

 

Принципите му включват и възможно най-пълно разкриване на техните прототекстове и извори. Именно затова той свързва част от летописните текстове с кирило-методиевската проблематика и със старобълг. литература. Във връзка с някои руски съчинения с истор. характер Ш. прави опити да реконструира отделни произведения или дори цели корпуси от старобълг. или западнослав. книжовна традиция. В изследването на т. нар. Елински летописец („Древнеболгарская энциклопедия X века“, 1899) той обсъжда изводите на А. Н. Попов и В. М. Истрин във връзка с мястото и времето на възникването му. Като съпоставя четирите известни редакции на Елинския летописец, Ш. изказва мнение, че те възхождат към огромен книжовен корпус, съставен в Б-я по времето на цар Симеон (893—927). Според него в рамките на корпуса (Ш. го нарича „енциклопедия“) са влизали Мойсеевото Петокнижие, Исус Навин, Съдии, Рут, Царства, Естир, Песен на песните с тълкование, Еклесиаст с тълкование, Притчи Соломонови, откъс от Премъдрост Соломонова, Пророк Даниил с тълкование от Иполит, а наред с тях — Хрониката на Йоан Малала, Александрията (превод по втората грц. редакция), друг текст на Александрията (превод на разширена редакция), статии за Паладий и рахманите, един от вариантите на Деяния на апостолите Петър и Павел, Сказание за създаването на църквата „Св. София“ в Константинопол, Сказание за раждането на Константин Велики и за някои събития от царуването му, апокрифа за Йеремия и Варух, и др. Към корпуса той отнася и Изборника от 1073. Ш. намира потвърждение на тезата си за бълг. произход на тази енциклопедия и във включения в Елинския летописец Именник на българските ханове. За съставна нейна част той смята и Никифоровия летописец, завършващ с възцаряването на Константин, син на Лъв. Това му дава основание да датира създаването на така очертания свод до 920 (годината на възцаряването на имп. Роман I Лакапин). По-късно към него е присъединена и Хрониката на Георги Амартол. Ш. прави следните основни изводи: 1) в X в. в Б-я е съставен обширен свод от преводни съчинения; 2) в Русия той се появява не по-късно от XI в. и дава началото на компилациите, известни като Елински летописец и Руски летописец.

 

Всички свои изследвания върху летописната традиция Ш. концентрира около Повестъ временных лет, като се стреми да проследи цялостната история на текста ѝ. Чрез нея той възстановява хипотетично две произведения, от които не са известни самостоятелни преписи. Първото от тях отнася към западнослав. книжовна традиция („Сказание о преложении книг на словенский язык“, 1908). Ш. анализира статията, поместена под годината 6406 (898) в Повесть временных лет, и посочва редица анахронизми в нея. Това го насочва към предположението, че Сказанието е съществувало като самостоятелно произведение и че откъс от него е приспособен към руската история от игумена Силвестър в 1116 при съставянето на Повесть временных лет. В първоначалния си вид Сказанието е съдържало сведения за най-ранната слав. история (единството на славяните и разселването им), за книжовните трудове на първоучителите, за нашествието на угрите, за разгрома на слав. богослужение и слав. писменост.

 

Между интересните хипотези на Ш. е и реконструкцията на още едно предполагаемо съчинение — Сказание за покръстването на княз Борис. Възстановяването е направено въз основа на текстологически анализ на Повесть временных лет и Началния летописен свод („Один из источников летописного сказания о крещении Владимира“, 1908). Ш. допуска, че Сказанието за покръстването на княз Борис е съставено през X в.,

 

 

532

 

а руският автор го е приспособил към разказа за покръстването на княз Владимир, като е сменил имената на владетелите.

 

Своеобразно обобщение на наблюденията върху книжовни паметници, преработени на руска почва и обогатили староруската литературна традиция, е студията на Ш. „Толковая Палея и Русская летопись“ (1904). Изследването подлага на съмнение тезата на Тихонравов и Истрин за руския произход на Тълковната палея и за времето на възникването ѝ — XIII в. Чрез съпоставка на текстовете на отделните редакции и на взаимоотношенията им с руски летописни съчинения Ш. се опитва да докаже, че през XI в. на руска почва е изиграла важна роля т. нар. от него Особена хронографска редакция. Същевременно той подчертава противоюдейския характер на Тълковната палея, който според него сам по себе си изключва руския ѝ произход и насочва предположенията за възникването ѝ към Б-я, по точно към връзката ѝ с Прението на Константин-Кирил Философ със сарацините (за него той дори допуска, че е залегнало в адаптиран вид в основата на Тълковната палея). В схемата на своите разсъждения Ш. включва и широко обсъжданата по негово време Реч на философа, поместена в Повесть временных лет под годината 6494 (986), за която смята, че е създадена като наставление към бълг. владетел Борис-Михаил. В най-общи линии заключенията му се свеждат до следното: 1) Тълковната палея е паметник на старобълг. литература; 2) първообразът ѝ е съставен от Методий или негов ученик, грък по народност, въз основа на пренията на Кирил със сарацините; 3) в Б-я възниква Хронографската редакция на Тълковната палея, допълнена според Библията и някои апокрифи; краят ѝ (тълкованието на пророчествата и изложението на новозаветните събития) е заменен с хронограф (Хрониката на Амартол); 4) в Б-я е направено кратко извлечение на първоначалната редакция на Тълковната палея, като авторът му е използвал и Хронографската палея; 5) Тълковната палея, Хронографската палея и Речта на философа са проникнали в Русия до края на XI в.; 6) Българската хронографска редакция е известна в съкратен вариант; 7) Тълковната палея (нехронографската, първа редакция) е допълнително преработена на руска почва.

 

Хипотезите и заключенията на Ш. не са еднакво убедителни и не се приемат безрезервно в науката. В последните години обаче изследването на някои от летописните сводове и истор. съчинения потвърждава с нови съображения някои от неговите идеи за влиянието на бълг. литература върху руската книжнина. Така напр. А. С. Лвов приема, че Речта на философа е пренесена на руска почва от Велика Моравия или от Б-я (срв. Лвов А. С. Исследование Речи философа. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 339— 396). Основни тези на Ш. са подкрепени и в солидния труд на Т. Славова „Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина“ (2002): за Тълковната палея като старобълг. книжовен паметник, който предхожда Хронографската (в двете ѝ редакции — Пълна и Кратка); за възникването на Хронографската палея също в Б-я; за пренасянето на Тълковната и Хронографската палея в Русия не по-късно от края на XI в.

 

 

            Съч.:

o   Zur Textkritik des Codex Sviatoslavi vom J. 1073 nach der photolithographischen Ausgabe (рец.). — ASPh, 6, 1882, p. 590—597;

o   K истории сербохорватских ударений. — РФВ, 19, 1888, 2, с. 157—229; 23, 1890, 2, с. 171—218; 24, 1890, 3, с. 1—27;

o   Исследования в области русской фонетики. Варшава, 1893, 317 с.;

o   Исследование о языке Новгородских грамот ХІІІ—ХІV веков. — В: Исследования по русскому языку. СПб., 1895, с. 131—285;

o   Несколько елов о Несторовом житии св. Феодосия. — ИОРЯС, 1, 1896, с. 46—65;

o   К истории звуков русского языка. Смягченные согласные. 1. Эпоха общеславянская. О взаимном влиянии гласных переднею ряда и смягченных согласных. 2. Эпоха общерусская. — ИОРЯС, 1, 1896, с. 695—743;

 

 

533

 

o   Исходная точка леточисления „Повести временных лет“. — ЖМНП, 1897, март, с. 217—222;

o   Киевопечерский патерик и Печерская летопись. 1—2. — ИОРЯС, 2, 1897, с. 795—844;

o   О начальном Киевском летописном своде. 1—3. — ЧОИДR, 182, 1897, 3, с. 1—58;

o   Хронология древнейших русских летописных сводов. — ЖМНП, 1897, апрель, с. 463—482;

o   Древнейшие редакции Повести временных лет. — ЖМНП, 1897, октябрь, с. 209—259;

o   К истории ударений в славянских языках. — ИОРЯС, 3, 1898, 1, с. 1—34;

o   К вопросу о происхождении Хронографа. — СОРЯС, 66, 1899, с. 1—121;

o   Η. П. Лихачев. Палеографическое значение бумажных водяных знаков. СПб., 1899 (рец.). — ИОРЯС, 4, 1899, с. 1463—1484;

o   Древнеболгарская энциклопедия X века. — ВВр, 7, 1899, с. 1—15;

o   Разбор сочинения И. А. Тихомирова: Обозрение летописных сводов Руси северо-восточной. СПб., 1899, 134 с.;

o   Начальный киевский летописный свод и его источники. — В: Юбилейный сборник в честь Всеволода Федоровича Миллера. М., 1900, с. 1—9;

o   Общерусские летописные своды ХІV—ХV вв. 1—2. — ЖМНП, 331, 1900, сентябрь, с. 90—176; ноябрь, с. 135—200;

o   Записка об ученых трудах заслуженного профессора В. И. Ламанского. — СОРЯС, 69, 1901, с. XXXIX—XLVII;

o   К истории ударений в славянских языках. — СОРЯС, 69, 1901, с. 1—34;

o   М. Rešetar. Die serbochroatische Betonung südwestlicher Mundarten. Wien, 1900 (рец.). — ИОРЯС, 6, 1901, 1, с. 339—353;

o   Сказание о призвании Варягов. (Посвящается памяти А. Н. Пыпина). — ИОРЯС, 9, 1904, 4, с. 284—365;

o   Толковая Палея и Русская летопись. — В: Статьи по славяноведению. 1. СПб., 1904, с. 199—272;

o   Заметки о языке волжских болгар. — Сборник музея антропологии и этнографии Российской академии наук, 5, 1905, 1, с. 395—397;

o   Der Ausdruck въсѫдъ in altkirchenslavischen Denkmälern. — ASPh, 27, 1905, p. 141—142;

o   Корсунская легенда о крещении Владимира. СПб., 1906, 126 с. (същото в: Сборник статей в честь В. И. Ламанского. 2. СПб., 1906, с. 1022—1153);

o   Один из источников летописного сказания о крещении Владимира. — В: Сборник статей по славяноведению, посвященных профессору М. С. Дринову его учениками и почитателями. Харьков, 1908, с. 63—74;

o   Предисловие к Начальному Киевскому своду и Несторова летопись. 1—3. — ИОРЯС, 13, 1908, 1, с. 213—270;

o   Разыскания о древнейших русских летописных сводах. СПб., 1908, 20+687 с.;

o   Сказание о преложении книг на словенский язык. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 171—188;

o   Очерк древнейшего периода истории русского языка. — В: Энциклопедия славянской филологии. 11. Петроград, 1915, 50 + 368 с.;

o   Введение в курс истории русского языка. 1. Исторический процесс образования русских племен и наречий. Петроград, 1916, 146 с.;

o   Повесть временных лет. Вводная часть. Текст. Примечания. Петроград, 1916, 80+402 с.;

o   Автобиография А. А. Шахматова. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 3—6;

o   Обозрение русских летописных сводов ХІV—ХVІ вв. М.–Л., 1938;

o   Повесть временных лет и ее источники. — ТОДРЛ, 4, 1940, с. 11—150;

o   Киевский Начальный свод 1095 г. — В: Шаxматов А. А. 1864— 1920. Сборник статей и материалов. М.-Л., 1947, с. 117—160;

o   Киевский Летописный свод XII в. — В: Шахматов А. А. 1864—1920. Сборник статей и материалов. М.-Л., 1947, с. 105—120;

o   Историческая морфология русского языка. М., 1956, 400 с.

 

            Лит.:

·       Бузук П. А. Взгляды академика Шахматова на доисторические судьбы славянства. — ИОРЯС, 23, 1918, 2, с. 150—179;

·       Абрамович Д. И. Труды А. А. Шахматова в области истории русской литературы. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 112—127;

·       Готье Ю. В. Шахматов — историк. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 268—282;

·       Долобко М. Г. Славяноведение в трудах А. А. Шахматова. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 107—111;

·       Карский Е. В. А. А. Шахматов как историк русского языка. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 75—87;

·       Пресняков А. Е. А. А. Шахматов в изучении русских летописей. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 163—171;

·       Сперанский М. Н. А. А. Шахматов, как историк древне-русской литературы. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 288—301;

·       Список печатных трудов А. А. Шахматова. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 7—19;

·       Бенешевич В. Алексей Александрович Шахматов [некролог]. — Русский исторический журнал, 1921, 7, с. 7;

·       Ляпунов Б. М. Памяти А. А. Шахматова. — ИОРЯС, 28, 1923, с. 214—258;

·       Еремин С. А. Бумаги акад. А. А. Шахматова. — И по РЯС, 2, 1929, 2, с. 675—686;

·       Обнорский С. П. Предисловие. — В: Ш ахматов А. А. Сборник статей и материалов. М.-Л., 1947, с. 5—10;

·       Лиxачев Д. С. Шахматов как исследователь русского летописания. — В: Шахматов А. А. Сборник статей и материалов. М.–Л., 1947, с. 253—293;

·       Переписка А. А. Шахматова с акад. И. В. Ягичем (1881—1894). — В: Шахматов А. А. 1864—1920. Сборник статей и материалов. М.-Л., 1947, с. 13—104;

·       Борковский Ф. И. Исследования А. А. Шахматова по исторической грамматике русского языка. — ИАН СССР сля, 23, 1964, 2, с. 92—98;

·       Филин Ф. П. Проблемы славянского етногенеза в трудах А. А. Шахматова. — ИАН СССР сля, 23, 1964, 3, с. 194—203;

·       Лихачев Д. С. Шахматов — текстолог. — ИАН СССР сля, 23, 1964, 6, с. 481—486;

·       Кондрашов Н. А. А. А. Шахматов и проблемы славяноведения (К 100-летию со дня рождения). — Ученые записки Московского областного педагогического института, 148, 1964, 10, с. 32—48;

·       Колесов В. В. Значение лингвистических трудов А. А. Шахматова для современною славянского языкознания. — ВЯ, 1971, 2, с. 53—61;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976, с. 280—296;

 

 

534

 

·       Колесов В. В. Шахматов Алексей Александрович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 366—369;

·       Русский язык. Энциклопедия. М., 1979, с. 398—399.

 

Димитринка Димитрова

 

 

    (4). ШЕВЧЕНКО, Ихор (Ševčenko, I.) (10.II.1922) — американски византолог и палеославист, по произход украинец. Роден в Радошч, Полша. Завършва гимназия във Варшава (1939) и класическа филология, антична история и сравнително езикознание в Карловия унив. в Прага (1945). Докторска степен по класическа филология и византология получава в Лувен, Белгия (1949). Участва в семинара на А. Грегоар по виз. история (1947—1949). От 1949 живее в САЩ. Доц. (1957—1962) и проф. (1962—1972) по виз. и древноруска история в Колумбийския унив. в Ню Йорк, проф. по виз. и грц. палеография и литература в Харвардския унив. в Кеймбридж, щат Масачузетс (от 1973). Зам.-директор (1973) и директор (1977 и 1985) на Инст. за украински изследвания към Харвардския унив. Сътрудник (1965—1977 и от 1980) на Центъра за византоложки проучвания (Dumbarton Oaks Center) във Вашингтон, където протича значителна част от изследователската му работа. Член на редакционната колегия на периодичното издание „Harvard Ukrainian Studies“ от създаването му (1970) и негов главен редактор (от 1976); редактор на поредицата „Corpus Fortum Historiae Byzantinae, Series Washingtonesis“ (1975); член на редакционната колегия на сп. „Paleoslavica“ (1993). Гост-проф. в Инст. по византология към Мюнхенския унив. (1969), в Унив. в Бари, Италия (1976, 1977, 1978), в различни колежи в Оксфорд (1979—1990), в College de France (1985). Член на Международната комисия по грц. палеография (от 1983). Президент на Международната асоциация за виз. изследвания (1986—1995) и неин почетен президент (1995). Член.кор. на Британската АН и асоцииран член на Д-вото на боландистите в Белгия. Член на Академичния съвет на Централноевроп. унив. в Будапеща. Хумболтов лауреат (1985).

 

Ш. е един от най-плодотворно изявените съвременни византолози. Научното му творчество е с широк тематичен обхват — виз. палеография, текстология и епиграфика, виз. и слав. история и литература, виз.-слав. културни отношения. Йздава непубликувани текстове и епиграфски паметници, открива текстологически паралели и извори, коригира датировки и научни митове. Любопитна напр. е хипотезата му, че спорният гръкоезичен паметник „Записки на готския топарх“ е късен фалшификат (1971). Особено настойчив е интересът на Ш. към събития и личности от Палеологовия ренесанс: въстанията на зилотите в Солун, Теодор Метохит, Николай Кавасила. Основните му византоложки статии са препечатани в сборниците „Society and Intellectual Life in the Late Byzantium“ (1981) и „Ideology, Letters and Culture in the Byzantine World“ (1982).

 

Като отличен познавач на слав. езици и слав. книжовна традиция Ш. отделя внимание на културното влияние на Византия върху източните и балк. славяни. Той е убеден, че научната и псевдонаучната литература на православните славяни се състои изцяло от грц. текстове, които са преведени главно в Б-я (1981). Приносни са изследванията му върху слав. превод на „Княжеското огледало“ от Агапит. Според Ш. той е направен още по времето на цар Симеон (893— 927) и е първият слав. превод на светски виз. текст (1978).

 

Ш. има значителни приноси в областта на кирилометодиевистиката. С присъщия си вкус към дискусионни проблеми той се насочва предимно към спорни и непроучени въпроси около живота и делото на първоучителите. В една от ранните си публикации (1956) реконструира грц. текст на Кириловото определение

 

 

535

 

за философията (ЖК, гл. 4) и идентифицира неговите източници: Давидовото тълкование от „Исагогията“ на Порфирий, Бит. 1:26 и пасаж от диалога „Теетет“ (176 А) на Платон. В същата статия оспорва тезата на Фр. Гривец за аскетичния дух и „относителната оригиналност“ на дефиницията, като твърди, че в нея Константин-Кирил следва стандартни за епохата си образци на виз. университетско образование. Ш. открива грц. съответствие на първите два реда от Соломоновия надпис (ЖК, гл. 13) във виз. ръкопис от XI в. Scuralensis ψ. 7. fol. 317r (1966). Допуска, че целият епизод със Соломоновата чаша е ранна интерполация от края на IX в., като се аргументира както с лексикалната архаичност на пасажа, така и с неговата относителна самостойност в житийната композиция. В специална публикация излага разсъжденията си относно социалната среда, респ. произхода на Кирил и Методий (1971). По негово мнение баща им Лъв е заемал „среден ранг“ сред виз. военна аристокрация, от което следва, че солунските братя са надраснали многократно своето обкръжение и в интелектуален, и в социален план. В съавторство със С. Манго Ш. локализира манастира Полихрон (ЖМ, гл. 4) не на Олимп, а в манастирския комплекс на южния бряг на Мраморно море, източно от дн. гр. Бандърма, Турция (1973). Присъединява се към мнението, че първата слав. азбука е глаголицата и че тя е дело на Константин-Кирил. Поддържа тезата, че Изборникът от 1076 е компилация от вече готови преводи, като посочва два от виз. му извори: „Expositio capitum admonitiorum“ от Агапит и част от грц. житие на св. Нифонт, която има самостоятелен живот под заглавието „Чудесата на Созомен“. Според Ш. Изборникът се включва в слав. традиция на флорилегиите, чиито основни образци са преводите на виз. сборници „Sacra Раrallela“ („Свещени паралели“, приписван на Йоан Дамаскин) и „Пчела“ на Псевдо-Антоний (1966).

 

Ш. предлага един от блестящите анализи на Моравската мисия, откривайки в нейното протичане три парадокса (1964). Първо, напомня той, мисията сама по себе си е неуспех. Успехът и започва едва след смъртта на двамата мисионери и то не в Моравия, а в Б-я. Основна причина за този обрат е бълг. политическа мощ по времето на цар Симеон, която осигурява на страната автономна културна политика и дори възможност да обърне виз. мисия срещу самата Византия. Първият парадокс обаче не спира дотук. Изпратена сред западните славяни, мисията чрез своите резултати не само се връща като бумеранг обратно на Балканите, но продължава с нарастваща инерция на изток и дава през следващите няколко века най-щедрите си политически плодове възможно най-далече от първоначалната си цел — в Русия. Втория парадокс на Моравската мисия Ш. вижда в противоречието между духа ѝ на равенство и добронамереност

 

 

536

 

към славяните, от една страна, и традиционните виз. методи на културна експанзия, от друга. Първоначалната цел на солунските братя без съмнение е била да служат на виз. имперски интереси, подчертава Ш., но перспективата на общественото им посвещение се променя по време на мисията. Като средновековни предшественици на А. Швайцер те започват да се идентифицират с хората, сред които работят, заменят успешната си кариера с лишения и затвор и така осъществяват на дело висшите ценности на християнското мисионерство. Третият парадокс на Кирило-Методиевото дело е безпрецедентният разцвет, с който старослав. литература започва своето развитие. От позицията на авторитетен византолог Ш. дава изключително висока оценка на преводната и оригиналната книжнина в Б-я през ІХ—Х в., като я поставя на равнището на най-добрите постижения във Византия по същото време.

 

В една от най-новите си статии (1998) Ш. излага хипотезата, че авторът на ЖК е свързан по-скоро с Рим, отколкото с Константинопол или Моравия. В основата на аргументацията му лежи наблюдението, че думата вивлотикарь, с която в Житието е назована длъжността на младия Константин (гл. 4 и 17), се среща единствено в този слав. текст. Източникът на старослав. хапакс, твърди Ш., е често употребяваният през IX в. лат. термин bibliothecarius, който означава висш сановник на Папската курия; личност с подобна длъжност обикновено се асоциира с един от най-влиятелните поддръжници на Константин-Кирил в Рим — Анастасий Библиотекар. В Средновековна Византия терминът е почти непознат. Думата βιβλοθεκάριος се употребява предимно в контекст, свързан с Рим от IX в., като пази терминологичното значение на лат. си аналог. Според Ш. използването на този латинизъм в ЖК предполага, че житиеписецът е познавал по-добре римската, отколкото виз. административна номенклатура. По всичко личи, че той е бил по-осведомен и за топографията на Рим, отколкото за географията на Велика Моравия. Следователно авторът на първото произведение на слав. литература или поне неговите информатори трябва да се търсят в Рим, най-вероятно сред онези гърци, които според ЖК погребват тленните останки на първоучителя.

 

 

            Съч.:

o   The Imprisonment of Manuel Moschopoulos in the Year 1305 or 1306. — Speculum, 27, 1952, 2, p. 133—157;

o   Notes on Stephen, the Novgorodian Pilgrim to Constantinople in the XIV Century. — Südost-Forschungen, 12, 1953, p. 165—175;

o   The Zealot Revolution and the Supposed Genoese Colony in Thessalonica. — In: Προσφορὰ ἐὶς Στιλπωνα Π. Κυριακίδην. Θεσσαλονίκη, 1953 (Ἑλληνικά Παράρτημα, 4), p. 603—617;

o   Nicholas Cabasilas’ Correspondence and the Treatment of Late Byzantine Literary Texts. — BZ, 47, 1954, p. 4959;

o   Intellectual Repercussions of the Council of Florence. — Church History, 24, 1955, 4, p. 291—323;

o   Byzantine Cultural Influences. — In: Rewriting Russian History: Soviet Interpretations of Russia’s Past. New York, 1956, p. 143—197;

o   The Definition of Philosophy in the Life of Saint Constantine. — In: For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Sixtieth Birthday, 11 October 1956. The Hague, 1956, p. 449—457;

o   Nicholas Cabasilas’ „Anti-Zealot“ Discourse: A Reinterpretation. — Dumbarton Oaks Papers, 11, 1957, p. 81—171;

o   Alexios Markembolites and His „Dialogue between the Rieh and the Poor“. — 36РВИ, 6, 1960, c. 187—228;

o    The Author’s Draft of Nicholas Cabasilas’ „Anti-Zealot“ Discourse in Parisinus Graecus 1276. — Dumbarton Oaks Papers, 14, 1960, p. 181—201;

o   The Christianization of Kievian Rus’. — Polish Review, 5, 1960, 4, p. 29—35 (същото в: Byzantine Roots of Ukrainian Christianity. Cambridge, Mass., 1984, p. 9—16);

o   The Decline of Byzantium Seen through the Eyes of Its Intellectuals. — Dumbarton Oaks Papers, 15, 1961, p. 169—186;

o   A Postscript of Nicholas Cabasilas’ „AntiZealot“ Discourse. — Dumbarton Oaks Papers, 16, 1962, p. 403—408;

o   La vie intellectuelle et politique à Byzance sous les premiers Paléologues. Études sur la polémique entre Théodore Métochite et Nicéphore Choumnos. Brussel, 1962 (Corpus Bruxellense Historiae Byzantinae. Subsidia, 3), 8 + 330 p.;

o   Three Paradoxes of the Cyrillo-Methodian Mission. — Slavic Review, 23, 1964, 2, p. 220—236;

o   The Anti-Iconoclastic Poem in the Pantocrator Psalter. — Cahiers archéologiques, 15, 1965, p. 39—60;

o   On Some Sources of Prince Svjatoslav’s Izbornik of the Year 1076. — In: Orbis Scriptus Dmitrij Tschižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 723—738;

o   The Early Period of the Sinai Monastery in the Light of its Inscriptions. — Dumbarton Oaks Papers, 20, 1966, p. 255—264;

 

 

537

 

o   The Greek Source of the Inscription on Solomon’s Chalice in the Vita Constantini. — In: To Honor Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Seventieth Birthday, 11 October 1966. 3. The Hague-Paris, 1967, p. 1806—1817;

o   Russo-Byzantine Relations after the Eleventh Century. — In: Proceedings of the XIIIth International Congress of Byzantine Studies. Oxford, 5—10 September 1966. London–New York–Toronto, 1967, p. 93—104;

o   Two Varieties of Historical Writing. — History and Theory, 8, 1969, 3, p. 332—345;

o   The Date and Author of the So-Called Fragments of Toparcha Gothicus. — Dumbarton Oaks Papers, 25, 1971, p. 115—188;

o   On the Social Background of Cyril and Methodius. — In: Studia palaeoslovenica. Sborník studii věnovaných k sedmdesátinám Univ. prof. Dr. Josefa Kurze, DrSc. Praha, 1971, p. 341—351;

o   Théodore Métochite, Chora et les courants intellectuels de l’époques. — In: Art et société à Byzance sous les Paléologues. Actes du Colloque organisé par l’Association Internationale des Etudes Byzantines à Venice en septembre 1968. Venise, 1971, p. 15—39 (същото на англ език: Theodore Metochites. The Chora and the Intellectual Trends of His Time. — In: The Kahriye Djami. 4. Studies in the Art of the Kahriye Djami and its Intellectual Background. Princeton, 1975, p. 19—91);

o   Some Churches and Monasteries on the Southern Shores of the Sea of Marmara [Mango C, I. Ševčenkо]. — Dumbarton Oaks Papers, 27, 1973, p. 235—277;

o   Society and Intellectual Life in the Fourteenth Century. — In: Actes du XIV^e Congrès International des Études Byzantines. Bucarest, 6—12 septembre 1971. 1. Bucarest, 1974, p. 69—92;

o   Francis Dvornik. — Speculum, 51, 1976, p. 573—575;

o   Hagiography of the Iconoclastic Period. — In: Iconoclasm. Papers Given at the Ninth Spring Symposium of Byzantine Studies, University of Birmingham, March 1975. Birmingham, 1977, p. 113—131;

o   Agapetus East and West: The Fate of a Byzantine „Mirror of Princes“. — RESEE, 16, 1978, p. 3—44;

o   Byzantium and the Eastern Slavs after 1453. — Harvard Ukrainian Studies, 2, 1978, p. 5—25;

o   Constantinople Viewed from the Eastern Provinces in the Middle Byzantium Period. — Harvard Ukrainian Studies, 3—4, 1979—1980, p. 712—747;

o   A Shadow Outline of Virtue: The Classical Heritage of Greek Christian Literature (Second to Seventh Century). — In: Age of Spirituality. A Symposium. New York, 1980, p. 53—73;

o   Levels of Style in Byzantine Prose. — In: XVI. Internationaler Byzantinistenkongreß, Wien, 4—9 Oktober 1981. Akten. 1., 1. Hauptreferate. Wien, 1981 (JOB, 31, 1), p. 289—312;

o   Remarks on the Diffusion of Byzantine Scientific and Pseudo-Scientific Literature among the Orthodox Slavs. — SEER, 59, 1981, p. 321—345;

o   Society and Intellectual Life in the Late Byzantium. London, 1981, 374 p.;

o   Ideology, Leiters and Culture in the Byzantine World. London, 1982, 368 p.;

o   Report on the Glagolitic Fragments (of the Euchologium Sinaiticuml) Discovered on Sinai in 1975 and Some Thoughts on the Models for the Make-up of the Earliest Glagolitic Manuscripts. — Harvard Ukrainian Studies, 6, 1982, p. 119—151;

o   The Palaeologian Renaissance. — In: Renaissance Before the Renaissance. Cultural Revivals of Late Antiquity and the Middle Ages. Stanford, California, p. 144—171, 201—209, 221—223;

o   Byzantine Roots of Ukrainian Christianity. Cambridge, Mass., 1984, 26 p.;

o   The Many Worlds of Peter Mohyla. Cambridge, Mass., 44 p.;

o   Byzantium and the Slavs. — Harvard Ukrainian Studies, 8, 1984, p. 289—303;

o   The Life of St. Nicholas of Sion. Brookline, Mass., 1984, 157 p. [Ševčenkо N., I. Ševčenko];

o   Agapetus East and West: The Fate of a Byzantine „Mirror of Princes“. — In: State and Society in Europe from the Fifteenth to the Eighteenth Century. Warsaw, 1985, p. 15—53;

o   Byzanz und die Slaven. — Anzeiger der philosophisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 122, 1985, 5, p. 97—115;

o   Three Byzantine Literatures: a Layman’s Guide. Brookline, Mass., 1985, 5+26 p.;

o   Religious Missions Seen from Byzantium. — In: Proceedings of the International Congress Commemorating the Millennium of Christianity in Rus’-Ukraine. Cambridge, Mass., 1988—1989 (Harvard Ukrainian Studies, 12—13), p. 7—27;

o   An Orthodox Pomjanyk of the Seventeenth-Eighteenth Centuries: Saint Catherine’s Monastery, Mount Sinai. Edited by M. Altbauer with the collaboration of I. Ševčenko and B. Struminsky. Cambridge, Mass., 1989, 9+292 p.;

o   Byzantium and the Slavs in Letters and Culture. Cambridge, Mass.-Naples, 1991, 740 p.;

o   Paul Lemerle. — Speculum, 66, 1991, p. 725—727;

o   Re-reading Constantine Porphyrogenitus. — In: Byzantine Diplomacy. London, 1992, p. 167—195;

o   The Search for the Past in Byzantium around the Year 800. — In: Homo Byzantinus. Papers in Honor of Alexander Kazhdan. Dumbarton Oaks, Washington, D.C., 1992 (Dumbarton Oaks Papers, 46), p. 279—293;

o   Ukraine between East and West. — Harvard Ukrainian Studies, 16, 1992, p. 174—183;

o   Byzanz und der Westen im 10. Jahrhundert. — In: Kunst im Zeitalter der Kaiserin Theophanu. Köln, 1993, p. 5—30;

o   Перечитывая Константина Багрянородного. — BBp, 54, 1993, с. 6—38;

o   The Sion Treasure: Evidence of Inscriptions. — In: Ecclesiastical Silver Plate in Sixth-Century Byzantium. Dumbarton Oaks, Washington, C., 1993, p. 39—56;

o   Observations on the Study of Byzantine Hagiography in the Last Half-Century, or Two Looks Back and One Look Forward. Toronto, 1995, 20 p.;

o   Was There Totalitarianism in Byzantium? Constantinople’s Control Over lts Asiatic Hinterland in the Early Ninth Century. — In: Constantinople and Its Hinterland. Aldershot, 1995, p. 91—105;

o   Некоторые замечания о политике константинопольского патриархата по отношению к Восточной Европе в XIV в. — В: Греческий и славянский мир в Средние века и раннее новое время. Сборник статей к 70-летию академика Г. Г Литаврина. М., 1996 (Славяне и их соседи, 6), с. 133—139;

o   Ukraina między Wschodem а Zachodem. Warszawa, 1996, 112 p.;

o   Ukraine between East and West. Essays on Cultural History (to the early 1700’s). Toronto, 1996, 254 p. + 4 maps;

o   The Logos on Gregory of Nazianzus by Theodore Metochites. — In: Geschichte und Kultur der Palaiologenzeit. Wien, 1996 (Veröffentlichungen der Kommission für Byzantinistik, 8), p. 221—233;

 

 

538

 

o   Misje religijne z perspektywy Bizancjum. — In: Chrześcijaństwo Rusi Kijowskiej, Białorusi, Ukrainy i Rosji (X—XVII). Kraków, 1997, p. 33—53;

o   Constantine-Cyril, Apostle of the Slavs, as „Bibliothecary“, or How Byzantine Was the Author of Constantine’s Vita? — In: ... The Man of Many Devices, Who Wandered Fuli Many Ways... Festschrift in Honor of Janos M. Bak. Budapest, 1998, p. 214—221;

o   The Lost Panels of the North Door to the Chapel of the Burning Bush at Sinai. — In: AETOS. Studies in Honour of Cyril Mango Presented to Him on April 14, 1998. Stuttgart—Leipzig, 1998, p. 284—298;

o   О греческой поэтической продукции Максима Грека. — Славяноведение, 1998, 3, с. 46—52;

o   Byzantine Studies: The Last Hundred Years and the Next Hundred Months. — BBp, 58, 1999, c. 5—14;

o   Perceptions of Byzantium. — In: Perceptions of Byzantium and Its Neighbors (843—1261). New York, 2000, p. 21;

o   Concluding Remarks. — In: Byzantine Constantinople: Monuments, Topography and Everyday Life. Leiden, 2001, p. 345—349.

 

 

            Лит.:

·       Huder H. I. — BZ, 57, 1964, p. 418—421 (рец.);

·       OCEANOS. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Sixtieth Birthday by His Colleagues and Students. Cambridge, Mass., 1983 (Harvard Ukrainian Studies, 7), 13+701 p.;

·       Ziffer G. Ihor Ševčenko, Byzantium and the Slavs in Letters and Culture. — AION. Slavistica, 1, 1993, p. 359—366;

·       Thomson F. I. Ševčenko as Byzantinist and Slavist. — Byzantion, 64, 1994, p. 496—509;

·       ΧΡΥΣΑΙ ΠΥΛΑΙ. ЗЛАТАI-А ВРАТА. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Eightieth Birthday by His Colleagues and Students. 1—2. Cambridge, Mass., 2002 (Palaeoslavica, 10., 1—2);

·       Bibliography of Ihor Ševčenko from 1984 to 2002. — In: ΧΡΥΣΑΙ ΠΥΛΑΙ. ЗЛАТАI-А ВРАТА. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Eightieth Birthday by His Colleagues and Students. 1. Cambridge, Mass., 2002 (Palaeoslavica, 10., 1), p. ХХІІ—ХХVІ;

·       Schreiner P. Das Janusportrait eines Gelehrten: Ihor Ševčenko als Byzantinist und Slavist. — In: ΧΡΥΣΑΙ ΠΥΛΑΙ. ЗЛАТАI-А ВРАТА. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Eightieth Birthday by His Colleagues and Students. 1. Cambridge, Mass., 2002 (Palaeoslavica, 10., 1), p. V—IX.

 

Валентина Измирлиева

 

 

    ШЕСТОДНЕВ — вж. Йоан Екзарх.

 

    ШЕСТОДНЕВ служебен — вж. Октоих.

 

 

    (5). ШИВАРОВ, Николай Стефанов (28.VІІІ.1930) — бълг. богослов. Роден в София, където завършва Духовната семинария (1949) и Духовната академия (1953). Аспирант (1953—1956) в Катедрата по Стар завет; дисертацията си на тема „Отношението между законодателствата на св. пророк Мойсей и Хамурапи откъм произход и съдържание“ защитава през 1957. Асистент (1956) и старши преподавател (1960) към Катедрата. Хабилитира се с труда „Древни библейски ръкописи от Кумран“ през 1962. Доц. (1962), проф. (1971) и ръководител на Катедрата (1981—1995). Ректор на Духовната академия (1981—1989). Извънреден проф. и ръководител на Катедрата по библеистика към Православния богословски фак. на Великотърновския унив. (1993). Хоноруван проф. в Богословския фак. на Софийския унив. (от 1995). Специализира в Инст. по юдаистика и в Инст. по Стар завет към Виенския унив. (1968—1973). Основател на Бълг. църковна община във Виена (1968). Чете лекции по библейска археология, библейска история, екзегетика с херменевтика, въведение в юдаизма, история на религията на древните израилтяни, и др. Свещеник (1960), ставрофорен иконом (1975), протопрезвитер (πρωτοπρεσβύτερος μέγας, 1989, отличен от Ерусалимския патриарх). Съредактор (от 1982) на „Годишник на Духовната академия“.

 

Освен областите на дисциплините, които преподава, изследователските интереси на Ш. включват проблеми на литургиката, българистиката, кирилометодиевистиката. В центъра на хабилитационния му труд, публикуван в три части, е поставен евр. ръкопис 5 (1 QJs^b) от Книгата на пророк Исая в отношението му към масоретския текст и превода на 70-те. Данните от неговия анализ показват, че първоначалните грц. преводи са били рецензирани дълго преди стандартизирането на масоретския текст. И в по-ново време Ш. продължава наблюденията си върху резултатите от археол. и палеографските разработки, засягащи кумранските документи (1997); специално внимание обръща на развитието на месианската традиция в тях,

 

 

539

 

както и в новозаветните канонични книги, в равинската и в древнохристиянската литература, в апокрифите (1998). В процеса на проучванията си върху старозаветната есхатология той изяснява двата аспекта на вижданията за т.нар. спасително време, обсъжда въпроса за носителите на есхатологичните традиции в различни епохи и проследява изявите им в апокрифите „Апокалипсис на Авраам“ (грц. и слав. версия), „Книга за Енох“ (етиопска и слав. версия), с което очертава важни насоки за проучвания и на старобълг. апокрифна книжнина (1996).

 

В сферата на библейската текстова критика Ш. разглежда на широка библиографска основа формирането на старозаветния канон на текста на съставящите го книги — на оригиналния им език, в грц. и в слав. превод; разграничава степените при оформянето на редакциите (рецензиите); изяснява значението на перикопите в Паримейника и поставя на обсъждане въпроси около старобълг. библейски превод — обема на първоначалния превод, състава на Паримейника, съотношението между тълковен и библейски текст в преславските преводи и др. (1988). Така и темата „История и каноничност в библейския текст“ в неговата разработка получава ясно славистично и българистично осмисляне. Между другото той е на мнение, че засега текстологическите проучвания на Септуагинтата не предоставят безспорни критерии за отделянето на т.нар. Исихиева редакция (1987).

 

Николай Шиваров

 

Сред херменевтичните разработки на Ш. се открояват с методологическата си стойност публикациите му за литературните жанрове в Стария завет (1976) и за библейските цитати с оглед на издаването на старобълг. текстове (1991). И в двата случая той предлага класификационни схеми, съобразени в най-висока степен с генезиса и естетиката на изследваните текстове.

 

В светлината на исагогиката и екзегетиката Ш. разглежда Псалтира, неговите древни източни коментари и преводите им в Б-я и Русия през Средновековието (1979, 1986, 1999), както и Книгата на пророк Иеремия и Книгата на пророк Йезекиил (1974, 1979).

 

Ш. посвещава специални публикации на Кирило-Методиевото дело, в които го характеризира главно във връзка с православната традиция и с основни предпоставки за виз. мисионерска политика сред славяните — напр. изискването на ап. Павел за разбираем език в богослужението, приноса на различни църковни центрове на Изток за появата на преводи на Свещеното писание на местни езици, съдействието на Йоан Златоуст за употребата на готския език като богослужебен и др. (1986, 1988). Той смята, че слав. първоучители въвеждат във Велика Моравия източната традиция от предвиз. епоха, което предпазва славяните от въвличането им в конфликта между Рим и Константинопол. Аргументира и убеждението си, че в църковно-организаторското си дело солунските братя са застъпници също на източната (автокефалната) идея. Опирайки се на разностранна фактология, той напомня, че Кирило-Методиевите

 

 

540

 

ученици разпространяват в бълг. държава православното разбиране за единосъщието на Отца и Сина, отразено в оригинални и преведени от грц. език текстове на много писатели именно от светоотеческия период.

 

Ш. изследва въз основа на различни извори жизнения път на Методий (1985, 1989). Спира се на неговия произход от смесено семейство, на ръкополагането му в свещенически и епископски сан, добавя и нови съображения относно функциите му в контекста на различните видове архиепископства и легатства в западната каноническа практика, изяснява пратеничеството му („legatus а latere“ и „1еgatus missi“) не само за църковна мисия в тесния смисъл на понятието, но и за църковно-политическа връзка на слав. владетели с Рим. Ш. предполага, че в Моравия Методий първоначално е бил поставен не за диоцезен (епархийски) архиерей, а за мисионерски архиепископ (pro fide), от чиито грижи (духовни и организационни) е зависело обособяването ѝ като провинция с епископии.

 

Ш. проследява съдбата на Кирило-Методиевото дело в Б-я чрез съдържателни обзори на духовната атмосфера през Златния век — взаимоотношенията между държ. власт и Църквата, успешното трансплантиране на творби от бележити източни книжовници, съчетаването на народностно полезното с универсалното (1983, 1988, 1994); като пряко следствие на всичко това отбелязва и началното движение на ръкописи от старобълг. книжовни средища към Киевска Русия през X—XI в. и следите на бълг. влияние в оригинални руски съчинения. Ключ към разбирането на старобълг. философска проза са студиите му за Йоан Екзарх като тълкувател на Свещеното писание и за екзегетичния метод на Василий Велики в неговия Шестоднев (1965—1966). Към картината на книжовния живот през Златния век Ш. добавя резултатите от проучването си за старобълг. превод на Тълкованието на Книгата на пророк Даниил от св. Иполит Римски (II—III в.) (1999). В това съчинение той открива сходство с обстановката в Б-я по времето на княз Владимир (889—893), който се опитва да възстанови езичеството като официална религия в страната. Чрез литературния анализ Ш. предлага приблизително датиране на превода — годините на неговото управление.

 

 

            Съч.:

o   Древни библейски ръкописи от Кумран. — ГДА, 10 (36), 1960—1961, с. 369—426; 13 (39), 1963—1964, с. 93—146;

o   Древни библейски ръкописи от Кумран. Малките пещери. — ГДА, 14 (40), 1964— 1965, с. 339—368;

o   Йоан Екзарх като тълкувател на Св. Писание (Въз основа на неговия „Шестоднев“). — ГДА, 15 (41), 1965—1966, с. 239—274;

o   Тълкувание на книгата на пророк Иеремия. С., 1974, 128 с.;

o   Литературните жанрове в Стария завет. С оглед на екзегетическото изследване. — ГДА, 23 (49), 1973—1974 (1976), с. 41—169;

o   Тълкувание на книгата на пророк Иезекиил. С., 1979, 133 с.;

o   Die bulgarischen Klöster in der Anfangsepoche des osmanischen Joches und deren Rolle für die Erhaltung des bulgarischen Nationalbewußtseins. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich, 1, 1981, p. 127—147;

o   Някои творческо-съзидателни моменти от дейността на Кирило-Методиевите ученици и последователи по времето на св. княз Борис и цар Симеон. — ДК, 63, 1983, 3, с. 1—13;

o   Leben und Werk des hl. Method. — In: Der heilige Method, Salzburg und die Slawenmission. XL. Ökumenisches Symposion, 20. Mai 1985. Pro Oriente. Wien, 1985, p. 372—383;

o   Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи. — ГДА, 28 (54), 1978—1979 (1986), с. 6—79;

o   Die ostkirchliche Grundlage der Slavenapostel Kyrill und Method. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich, 6, 1986, p. 29—39;

o   Исихиевата редакция. Съвременни изследвания и задачи с оглед на старобългарския превод на Стария завет. — В: Втори Международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на българското Възраждане. С., 1987, с. 36—49;

o   Die Verbindung der altbulgarischen Zentren Pliska–Preslaw und Ochrid mit der Kiewer Rus’. — In: Tausend Jahre zwischen Wolga und Rhein. Internationales Symposion zum Millennium der Taufe Rus’. Im Auftrag der Ökumene-Kommission der Deutschen Bischofskonferenz (Regensburg, 21.—26. April, 1987). München, 1988, p. 19—33;

o   Die Rolle Bulgariens bei der Taufe der Kiewer Rus’. — Die slawischen Sprachen, 16, 1988, p. 143—153;

o   Предпосылки переноса древнеболгарской литературы в Киевскую Русь. — В: Тысячелетие крещения Руси. Международная церковно-историческая конференция, Киев 21—28 июля, 1986 года. Μ., 1988, с. 185—189;

 

 

541

 

o   Иконопочитанието в България и отражението му върху книжовното и културното дело през „Златния век“ (ІХ—Х в.). — ДК, 68, 1988, 9, с. 9—22;

o   История и каноничност на старозаветния текст (С оглед на старобългарския му превод). — ГДА, 29 (60), 1979—1980 (1988), с. 5—65;

o   Die heiligen Brüder als Träger der ostkirchlichen Tradition. — Symposium Methodianum, p. 307—313;

o   Към въпроса за архиепископството на св. Методий. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 118—129;

o   L’ oeuvre de Cyrille et Méthode en Bulgarie et son introduction dans la Rus’ kiévienne. — In: La christianisation de la Russie ancienne. 988—1988: un millénaire. Paris, 1989, p. 19—32;

o   Kanonizace a liturgická oslava svátých Cyrila a Metoděje. — In: Kulturně historické styky jižní Moravy. XX. Mikulovské symposium 22.—25. října 1990. Brno, 1990, p. 17—22;

o   Значението на библейските цитати при издаване на старобългарски текстове. — Die slawischen Sprachen, 28, 1991, p. 141—155;

o   Kirche und Nation. Theorie und Praxis im gegenwärtigen Bulgarien. — In: Kirchen im Kontext unterschiedlicher Kulturen. Göttingen, 1991, p. 453—464;

o   Библейска археология. С., 1992, 632 c.;

o   Взаимни трудове и общ възход. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, p. 89—95;

o   Св. патриарх Фотий и България (По случай 1100 г. от канонизирането му за светец). — ДК, 75, 1995, 10, с. 1—9;

o   Библейският закон за царската институция според пророк Самуил (Православната екзегеза). — В: Бог и цар в българската история. Пловдив, 1996, с. 31—38;

o   Понятието „светост“ в древната Църква и в Средновековието. — В: Свети места на Балканите. Благоевград, 1996, с. 236—244;

o   Старозаветната есхатология — поява, развитие и значение (Православно библеистично изследване). — ГСУбф, н. с., 3, 1996 (1999), с. 67—159;

o   50-годишен юбилей. Кумран. Общ поглед към последните изследвания и резултати. — Богословска мисъл, 2, 1997, 1, с. 30—46;

o   50-годишен юбилей Кумран. Консенз, съмнения и хипотези. — Богословска мисъл, 2, 1997, 3, с. 7—29;

o   Общественото развитие и идеята за Месия в междузаветната епоха (Характеристика, проблеми и задачи). — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 83—110;

o   Предсказанията на Валаам и надписът от Tell Deir ‘Alla. — Трудове на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Годишник на Православния богословски факултет, 2, 1992—1993 (1998), с. 6—52;

o   Символиката на православното кръщение като инициация. — В: Празници и зрелища в съвременната европейска култура. Лятна научна среща, Варна ‘96. С., 1998, с. 31—41;

o   Aktualisierung und Auswirkung des Hippolyt-Kommentars zum Buch Daniel im 9.—10. Jh. — In: Ars Philologica. Festschrift für Baldur Panzer zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M.-Berlin-Bern-Bruxelles-New York-Wien, 1999, p. 661—670;

o   Тълковни псалтири в България и Русия ХІV—ХVІ в. Традиции и нови трудове. Идейна съпоставка на тълкуванията на Пс. 1. — В: Търновска книжовна школа. 6. Българската литература и изкуство от Търновския период в историята на православния свят. Велико Търново, 1999, с. 655—667;

o   Gegenwärtige orthodoxe Wissenschaftsprinzipien im Bereich der Bibelforschung. — In: 77. Ökumenisches Symposion „Orthodoxe Bibelwissenschaft“. Pro Oriente. Innsbruck-Wien, 1999, р. 343—352;

o   The City as a Religious and Cultural Centre. Some Aspects of Mutuality and Oneness. — In: Ἡ Θεσσαλονίκη ὠς κέντρο ορθοδόξου θεολογίας προοπτικὲς στῆ σημερίνη Ἐυρώπη. Θεσσαλονίκη, 2000, p. 267—274;

o   Есхатологични представи в старобългарски писмени творения в края на първото хилядолетие. Характеристика и задачи в изследванията. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 291—394;

o   Основният текст за новобългарски библейски превод. Оригиналният еврейски текст: модификации и критично използване. — Богословска мисъл, 7, 2002, 1, с. 18—34.

 

            Лит.:

·       Вълчанов Сл. Професор протопрезвитер д-р Николай Шиваров — заслужил юбиляр на българското православно богословие. — Богословска мисъл, 5, 2000, 1—4, с. 128—134;

·       Приложение. Библиографско описание на публикациите на проф. протопрезвитер д-р Николай Шиваров. — Богословска мисъл, 5, 2000, 1—4, с. 135—142.

 

Румяна Златанова

 

 

    (6). ШИМА, Павел (Šima, Р.) (17.II.1931) — словашки филолог славист. Роден в Удол, окръг Стара Любовня, Словакия. Завършва Философския фак. на Унив. „Я. А. Коменски“ в Братислава, специалности руски и словашки език (1956). Работи в Прешов като асистент в Катедрата по руски език и литература във Висшето педагогическо училище (1956— 1958) и като главен асистент в Катедрата по руски език и литература във Философския фак. на Унив. (1958—1961). През 1961—1963 е аспирант във Философския фак. на Унив. в Оломоуц; кандидатска дисертация защитава в 1964. Преподавателската си дейност продължава в катедрите по руски език и литература в Педагогическия инст. (1963—1964) и в Педагогическия фак. (1964—1970) в Търнава, в Вратиславския филиал на Инст. за преводачи към Философския фак. на

 

 

542

 

Унив. „17 ноември“ в Прага (главен асистент, 1970—1974) и в Катедрата по руски език и литература към Философския фак. на Унив. „Я. А. Коменски“ в Братислава като главен асистент (1974), доц. (1980) и проф. (1988, до пенсионирането си през 1996). Член на Лингвистичното д-во в Париж, на Д-вото на езиковедите в Словакия, и др.

 

Павел Шима

 

Основните проучвания на Ш. засягат истор. граматика на руския език (с оглед предимно на развитието на взаимодействията между модалните и темпоралните изразни средства) и проблеми на вариативността в слав. езици. Значителна част от публикациите му са посветени на средновековната ръкописна традиция в словашките земи. Между тях са по-обемните трудове „Из наблюдений над церковнославянским наследием Словакии“ (1968) и „Textovo-kritická štúdia о evanjeliových kódexoch“ (1969), както и редица статии: „Начальный этап изучения старославянской письменности в Словакии“ (1966), „Характер старославянското наследия восточной Словакии“ (1969), „Archaický protograf kodexu 7784“ (1971), „Значение среднеболгарских рукописей Словакии для палеославистики“ (1980) и др. При анализа на евангелските и отчасти на апостолските четения в среднобълг. ръкописи, съхранени в пределите на Словакия (главно в източната ѝ част), Ш. разграничава няколко типа езикови пластове: 1) изначални; 2) помагащи за установяването на изначалните четения; 3) архаични; 4) свидетелстващи за вариантното богатство на каноничните кодекси. Изтъква се, че разгледаните по този начин ръкописи несъмнено предлагат материал за решаването на спорни въпроси около първоначалния слав. превод на богослужебните текстове и за установяването на повече архаични и вариантни паралели в кирило-методиевското наследство. Ш. смята, че със своя анализ потвърждава становището на К. Мирчев, според когото по-голямата част от среднобълг. ръкописи са късни преписи на съчинения, възникнали още през старобълг. период на слав. писмена култура (1980, с. 32). В тази насока са важни наблюденията на Ш. върху апостол № 7784 от бившата Епархиална библиотека в Прешов, който съдържа всички архаични черти, присъщи и на Енинския апостол, освен две отстъпления, попаднали в него от лат. оригинал (1971, 1981). Разсъждавайки за значението на среднобълг. книжовни паметници за палеославистиката, Ш. се произнася и за характера на Евтимиевата езикова редакция, която от негова гледна точка не е еднократна намеса във филиацията на ръкописите, а непрекъснато обновяване на текстовете според изискванията на времето. От тази позиция той обяснява привидната непоследователност в тяхната конвергенция и дивергенция. Напластяването на обновявания закономерно съпътства наличието на старинни граматически и лексикални елементи. III. прави опит да осветли и пътя, по който среднобълг. книжовни паметници попадат в Словакия. Фактът, че унгарци са имали преки контакти

 

 

543

 

с атонските манастири през XIV в., за него означава възможност придвижването на ръкописите да е било осъществено чрез унгарско посредничество (1975, 1981). Текстологическите познания на Ш. го довеждат до идеята да обмисли метод, който би улеснил специалистите при групирането на ръкописите по редакции. Ако върху основата на репрезентативно количество ръкописен материал се изработят прецизни графики на съвпаденията, смята той, би могло убедително да се определи преобладаващото или второстепенното влияние на която и да е редакция върху всеки неизследван ръкопис, както и да се установи към коя грц. редакция възхожда съответната славянска (1971).

 

Ш. проявява дългогодишен интерес към творчеството на Климент Охридски и по-точно към неговата обусловеност от християнизаторско-просветната атмосфера във Велика Моравия и Панония в средата и втората половина на IX в. (1982, 1997, 1998 и др.). Като тръгва от предпоставката, че теоретическите възгледи и практическите действия, чрез които са били решавани филологическите въпроси във великоморавския книжовен център, дълго време са влияли върху работата на всички, които са били формирани в него, той подчертава обстоятелството, че в това средище са били използвани предназначени за църковна употреба текстове, битували сред западните славяни в готов вид още преди пристигането на солунските братя сред тях. Ш. се съсредоточава най-вече върху Фрайзингенските молитви, търсейки следи от отражението им върху творби на Климент (предположението му гласи, че той се е запознал с тяхното съдържание по устен път, тъй като във вид на записан текст те се появяват най-вероятно между 972 и 1037). Като посочва конкретни „неорганични“ (не авторски) съставки в няколко Климентови хомилии, както и едновременна употреба на стара и нова християнска терминология, Ш. допуска, че именитият Кирило-Методиев ученик не е съставял молитви, похвални слова и поучения без прототип. Същевременно смята, че в методологическо отношение при изследването на проблеми около стила и езика на Климент все още най-подходящи като научен жанр са обособените в серии малки публикации, които нямат предназначение да обявяват „генерални тези“. По тази причина сам предприема проучване по частния въпрос за „сатанинските дела“ (дѣла сотонина) в структурата на Климентовите произведения (1998).

 

 

            Съч.:

o   Михайловское евангелие. — Sborník Filozofickej fakulty Univerzity P. J. Safárika v Prešove. Katedra ruského jazyka a literatury, 4, 1964, p. 135—145;

o   B. Havránek. Studie o spisovném jazyce. Praha, 1963 (рец.). — Československá rusistika, 10, 1965, p. 111—112;

o   K диглоссии Теофила Охридского. — Slavica Slovaca, 1, 1966, p. 86—87;

o   Начальный этап изучения старославянской письменности в Словакии. — Slavica Slovaca, 1, 1966, p. 81—85;

o   Из наблюдений над церковнославянским наследием Словакии. Trnava, 143 р.;

o   Lexikálna analýza štyroch rukopisných tetier. — In: Jazykovědný zbornik věnovaný VI. slavistickému kongresu. Bratislava, 1968, p. 177—187;

o   Новые исследования в области церковнославянского рукописной} наследия в восточной Словакии. — Slavia, 37, 1968, p. 383—384;

o   Textovo-kritická štúdia o evanjeliových kódexoch. Bratislava, 1969, 163 p.;

o   Характер старославянской) наследия восточной Словакии. — Slavica Slovaca, 4, 1969, p. 264—275;

o   Восточнословацкие церковнославянские рукописи. — Slavia, 38, р. 91—100;

o   Archaický protograf kodexu 7784. — Slavica Slovaca, 6, 1971, p. 264—266;

o   Dokazová sila filologickej analýzy. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 353—356;

o   Введение в изучение русского литературното языка. 1. Прага, 1973, 117 с.;

o   Ktextovej variabilitě legendy о Alexejovi v kodexe M—9. — Acta Universitatis XVII Novembris Pragensis. Bulletin odboru prekladatel’stva a tlmočníctva, 1974, p. 223—236;

o   Výskyt jerov v Legende o Alexejovi z kodexu M—9. — Slavica Slovaca, 9, 1974, p. 269—272;

o   Slovensko a byzantskobulharské tradicie. — Slavica Slovaca, 10, 1975, p. 83—85;

o   Надстрочные знаки и иктуси в житии Алексея (по списку M—9). — In: Zbornik Katedry ruského jazyka a literatúry Filozofickej fakulty Univerzity Komenského k 30. výročiu vzniku katedry. Bratislava, 1977, p. 107—113;

o   Значение среднеболгарских рукописей Словакии для палеославистики. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, р. 30—33;

o   Среднобългарски ръкописи в Словакия. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 165—167;

 

 

544

 

o   К изучению языка Климента Охридского. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 425—430;

o   Filologicko-textologická reinterpretácia najstarších slovanských spovedných formúl. — Slovanské štúdie, 1991, 1—2, p. 12—13;

o   Языковые аспекты договорных грамот Киевской Руси с Византией. — Slovanské štúdie, 38, 1994, 2, p. 87—94;

o   Staroruské graficko-fonetické alternanty. — SFFUKB, Philologica, 44, Rossica Slovaca, 3, 1995, p. 91—95;

o   Языковая манифестация истоков русской культуры. — In: Kulturologické aspekty vyučovania ruského jazyka a literatúry. Nitra, 1996, p. 164—169;

o   Poznámky k rovině výrazu a významu homilii velkomoravského obdobia. — SFFUKB, Philologica, 45, 1997, p. 137—144;

o   Satanské skutky — identifikačný materiál homiletickej tvorby Klimenta Ochridského. — In: Slovensko-bulharské jazykové a literarne vzťahy. Bratislava, 1998, p. 20—24;

o   Триипостасные содержательные и выразительные средства древних славянских рукописей. — Acta Facultatis Philosophicae Universitatis Presoviensis, Rossica Slovaca, 6, 1998, p. 81—84;

o   Multilinguálne zložky csl. rukopisov 16. storočia na Slovensku. — In: Slovensko-chorvátske jazykové a literarne vzťahy. Bratislava, 1999, p. 147—148;

o   Церковнославянские элементы в современном русском литературном языке. — В: Русский язык, литература и культура на рубеже веков. Братислава, 1999, с. 182—183.

 

            Лит.:

·       Bláhová Е. — Slavia, 40, 1971, р. 250— 253 (рец.);

·       Baláž G. Docent Pavel Šima pät’desiatročný. — Ruštinár, 16 (29), 1981, 2, p. 6.

 

Иван Буюклиев, Десислава Атанасова

 

 

    (7). ШКОРПИЛ, Карел Вацлав (Škorpil, K. V.) (15.VII.1859—10.III.1944) — чешки археолог, педагог, общественик, музеен деец; един от основателите на бълг. антична и средновековна археология. Роден във Високе Мито, Чехия. Учи в Политехническия инст. в Прага. Завършва Физико-математическия фак. на Пражкия унив. (1882). От 1882 до 1894 е учител по математика в Пловдив, Сливен, Варна, Русе и Търново. През 1894 се установява като учител във Варна, където през 1904 се заселва и брат му Херменегилд. Двамата се посвещават на проучването на археол. и истор. паметници в Тракия, Родопите, Мизия, Добруджа, Черноморието, Странджа и отчасти в Македония. Ш. е съосновател на Варненското археол. д-во (1901). Избран е да завежда музейната му сбирка, чието начало е поставил през 1888 по време на първото си пребиваване в града; председател на Д-вото (1923—1933) — след смъртта на брат си, който го оглавява от 1906. Инициатор, съосновател (1906) и пръв директор (до 1944) на Варненския археол. музей. Създава сдружението „Българска старина“ в Шумен (1923), Слав. културнопросветно д-во във Варна (1931). Хоноруван (1923—1926) и почетен (1926—1939) консул на Чехословакия във Варна. През 1924 е назначен за пазител на старините по цялото Черноморско крайбрежие. Член на Кралското чешко научно д-во (1928) и на Масариковата академия (1930) в Прага, на Германския археол. инст. в Берлин (1891), на Виенския археол. инст. (1899), почетен член на Музея в гр. Високе Мито. Чуждестр. член на БАН (1918). Умира в София.

 

Ш. проучва обекти от праистор. време до Късното средновековие (в района на Варна — до XIX и XX в.) и от всички видове — мегалити, селища, надгробни могили, землени укрепления, крепости, храмове, некрополи, надписи и др. Голямо предимство на публикациите му е археол. документация, която се отличава с пълнота, чистота и точност на графичния израз, ситуиране на паметниците върху мащабни топографски карти и нанасяне на всички установени подробности, отразяващи реалното състояние на обектите. За текстовете му е характерна фактологическа изчерпателност, постигана с минимални езикови средства. Ш. внася в бълг. археология и история методиката на средноевроп. точна и хуманитарна традиция, която съчетава с изключителна работоспособност и истинско „културно мисионерство“ (Р. Рашев, 2000, с. 147).

 

Почти до края на XIX в. поради липса на средства за разкопки Ш. документира само старини над земята — събира данни за съставяне на първите планове

 

 

545

 

на Плиска и Преслав и надписи, картира групи от побити камъни, за които има местни легенди. Най-значителното дело на братя Ш. през този период е издигането на скеле под Мадарския конник (1895), което дава възможност да се направи точна рисунка на релефа, да се установи, че надписът е на грц. език и продължава и под изображението, и да се разчетат имената на бълг. владетели Крум и Омуртаг. Това е първата важна крачка в изследването на бълг. ранносредновековна култура, която предизвиква интерес от страна на представителите на Виенския унив. О. Борман и Е. Калинка. През 1892 и 1896 Ш. издава събраните грц. надписи, няколко от които са от първата половина на IX в. Главната му задача е да изследва подробно полето около с. Абоба (дн. гр. Плиска) с останките от внушителен старинен град, определян от някои изследователи като римски лагер. Като има предвид догадки на Ф. Каниц (1878) и К. Иречек (1886) и главно въз основа на своите наблюдения, измервания и находки и на местни легенди и топоними, Ш. оповестява своята теза за Абоба като първа бълг. столица (Шкорпил, X., К. Шкорпил. Паметници из Българско. Могили. Пловдив, 1898, с. 153). Аргументите на Ш. довеждат до разкопките на абобските старини през 1899—1900, направени от Руския археолог, инст. в Константинопол с директор Ф. И. Успенски. Като определя местностите Сарай ери и Клисе ери за основни обекти, Ш. попада на двата най-значителни паметника на стария град, означени още тогава като Тронната палата и Голямата базилика, която според него е архиепископска църква от втората половина на IX в. Малко преди да се обнародват материалите от разкопките, по указание на Ш. е изровена колоната при с. Чаталар (дн. с. Хан Крум, Шуменска област), в чийто надпис е посочено името на Омуртаговата резиденция — Плиска.

 

Карел Шкорпил

 

Идентифицирането на древния град при Абоба е най-значителното научно постижение на Ш., археол. откритие, направено не случайно, а в резултат на целенасочено събирани, макар и оскъдни и косвени данни, на голям полеви опит и вродена интуиция. Липсата на културен слой и представените само от преносими находки антични паметници дават основание на Ш. да определи останките от Плиска като паметници на бълг. култура от езическия и началото на християнския период. Разкопките през 1970—1980 потвърждават неговите становища.

 

Ш. разкрива, публикува и популяризира и паметници от Преслав (там прави малки разкопки още през 1887 и събира материали, издадени през 1930 в обобщаваща публикация, която в някои отношения не е загубила значението си и днес) и Търново. Многобройни и разнообразни са заслугите му в областта на епиграфиката. В сътрудничество с Иречек, Борман и В. Томашек той обнародва серия от грц. и лат. надписи от Б-я.

 

 

546

 

Изключително внимание отделя на прабългарските надписи; събира ги още от 1896, с което става основател на първобълг. епиграфика. Той е и между първите издатели на старобълг. надписи. През 1887 съобщава за надписа на цар Иван-Александър от Ямбол, а в Албума към ИРАИК, 10, 1905, издава факсимилета на 21 старобълг. надписа, някои от които днес не са запазени. Ш. справедливо се смята за патриарх на бълг. археология. Тленните му останки почиват сред руините на Плиска.

 

 

            Съч.:

o   Български паметник от Ямбол. — ПСп, 5, 1887, 21—22, с. 523—525;

o   Средновековни черкви и гробища в София. — СбНУ 2, 1890, с. 46—60;

o   Североизточна България в географическо и археологическо отношение. — СбНУ 7, 1892, с. 3—83; 8, 1893, с. 3—58;

o   Старовремски надписи из разни краища на България. — СбНУ 7, 1892, с. 84—110;

o   Antike Inschriften aus Bulgarien [Škоrpil H., K. Škоrpil]. — Archäologisch-epigraphische Mitteilungen aus Österreich-Ungarn, 15, 1892, p. 91—110, 204—222;

o   Altbulgarische Inschriften. — Archäologisch-epigraphische Mitteilungen aus Österreich-Ungarn, 19, 1896, p. 237—248;

o   Могили. Паметници из Българско. Пловдив, 1898, 168 с. [Шкорпил X., К. Шкорпил];

o   Първата българска столица до Абоба (Предварителни изследвания) [Шкорпил K., X. Шкорпил]. — В: Годишен отчет на Варненската държавна мъжка гимназия за 1900— 1901 г. Варна, 1901, с. 3—18;

o   Вновь открытая надпись Омортага. Столицы (аулы, становища) древних болгар [Успенский Ф. И., К. Шкорпил]. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 544—554;

o   Географический обзор: Абобская равнина и горы ее окружающие. Старые поселения на Абобской равнине. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 16—29;

o   Курганы. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 325—337;

o   Памятники в окрестностях Абобской равнины: Стана, Провадийские горы, водораздельные возвышенности и Шуменские горы. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 385—442;

o   Постройки в Абобском укреплении. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 62—152;

o   Рисунки на камнях и кирпичах и скульптурные фрагменты. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 281—286;

o   Снабжение водой. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 322—324;

o   Строительный материал. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 153—172;

o   Укрепления Абобской равнины. — В: Абоба-Плиска. С., 1905 (ИРАИК, 10), с. 30—61;

o   Преслав. — Известия на Варненското археологическо дружество, 3, 1910, с. 101—146;

o   Неизвестно писмо и крайбрежни насипи. — Известия на Варненското археологическо дружество, 4, 1910 (1911), с. 77—86;

o   Бележки за старата българска столица Преслав. — ИБАД, 4, 1914, с. 129—147;

o   Опис на старините по течението на р. Русенски Лом. С., 1914, 202 с.;

o   Древнобългарски паметници [Шкорпил К., X. Шкорпил]. — В: Статии из българската история. Варна, 1921 (Притурка към Известия на Варненското археологическо дружество, 7), с. 9—27;

o   Печат на княз Михаил-Борис [Шкорпил X., К. Шкорпил]. — Известия на Варненското археологическо дружество, 7, 1921, с. 108—118;

o   Преглед на древнобългарските паметници. — Известия на Варненското археологическо дружество, 7, 1921, с. 118—128;

o   Славянски научно-културен център в Цариград. — В: Юбилеен сборник на Славянското дружество в България 1899—1924. С., 1925, с. 95—101;

o   Старобългарска съобщителна мрежа около Преслав и крепостите по нея. — В: Българска историческа библиотека. 2. С., 1929, с. 80—111;

o   Паметници от столица Преслав. — В: България 1000 години. С., 1930, с. 183—223 + 50 табл.;

o   Надписи от Първото българско царство в Черноморската област на Балканския полуостров. — Bsl, 2, 1930, р. 189—195; 3, 1931, р. 1—10, 333—343;

o   Печатът на княз Борис-Михаил във Варненския музей. — Bsl, 3, 1931, р. 1—5;

o   Мадаро-могилското плато. — Bsl, 4, 1932, р. 85—130;

o   Материали към въпроса за „съдбата на прабългарите и на северите“ и към въпроса за „произхода на днешните българи“. — Bsl, 5, 1933—1934, р. 162—182;

o   Укрепления на Първата българска държава в Северна Добруджа, край Дунав и Черноморския бряг. — ИИД, 16—18, 1940, с. 525—535.

 

            Лит.:

·       Златарски В. Н. Карел Шкорпил. — ЛБАН, 4, 1915—1917 (1919), с. 78—83;

·       Милетич Л. — МкП, 11, 1934, 3—4, с. 185—194 (рец.);

·       Стоянов Ив. Карел Шкорпил и българската археологическа и историческа наука. По случай неговата петдесетгодишна дейност в България. — Bsl, 5, 1934, р. 162—234;

·       [Дуйчев Ив.] Карел Шкорпил. Един от основателите на нашата археологическа наука (По случай неговата 80-годишнина). — Прометей, 4, 1939—1940, 1, с. 3—7;

·       Мирчев М. Карел В. Шкорпил (некролог). — ИБАИ, 15, 1946, с. 162—165;

·       Dimitrov D. I. Karel Škorpil. — Slovanský přehled, 45, 1959, p. 201—204;

·       Mаслев Ст. Карел Шкорпил и археологическата наука у нас. — Славяни, 16, 1960, 3, с. 14—17;

·       Бешевлиев В. К. Шкорпил като епиграф. — В: Изследвания в памет на Карел Шкорпил. С., 1961, с. 25—27;

·       Велков В. Библиография на трудовете и статиите на Карел Шкорпил. — В: Изследвания в памет на Карел Шкорпил. С., 1961, с. 73—85;

·       Изследвания в памет на Карел Шкорпил. С., 1961, 438 с.;

·       Мирчев М. К. Шкорпил като музеен деятел и общественик. — В: Изследвания в памет на Карел Шкорпил. С., 1961, с. 15—23;

·       Миятев Кр. Научното дело на Карел Шкорпил. — В: Изследвания в памет на Карел Шкорпил. С., 1961, с. 5—14;

 

 

547

 

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 456—458;

·       Пенкова П. Плиска, Мадара и Преслав през погледа на Карел Шкорпил. — Годишник на музеите в Северна България, 7, 1981, с. 198—204;

·       Анчева Р. Из преписката на българския царски дворец с Карел Шкорпил. — Археология, 37, 1995, 1, с. 53—59;

·       Лечев Д. Карел Шкорпил и сдружение „Българска старина“. — В: Чехи в България и българи в Чехия. Шумен, 1998, с. 279—285;

·       Рашев Р. Карел Шкорпил и старите български столици. — В: Чехи в България и българи в Чехия. Шумен, 1998, с. 273—278;

·       Георгиев П. 100 години Абоба-Плиска. — В: Културната интеграция между чехи и българи в европейската традиция. С., 2000, с. 152—163;

·       Рашев Р. Карел Шкорпил — изследовател на ранносредновековната българска култура. — В: Културната интеграция между чехи и българи в европейската традиция. С., 2000, с. 146—151.

 

Павел Георгиев

 

 

    (8). ШЛАЙХЕР, Аугуст (Schleicher, А.) (19.II.1821—6.XII.1868) — немски езиковед. Роден в Майнинген, Германия. Следва богословие в Лайпциг и Тюбинген. През 1843 постъпва във Философския фак. на Бонския унив., където изучава класическа и германска филология, санскрит и арабски език. Завършва с докторска степен (1846) и започва работа като доц. по сравнително езикознание. През 1850 е поканен за преподавател в Катедрата по класически филологии в Пражкия немски унив., а две години по-късно преминава в Катедрата по санскрит и сравнително езикознание. По време на престоя му в Прага се появяват първите му трудове по слав. езикознание. От 1857 чете лекции по немски език и литература, общо езикознание, история и сравнителна граматика на индоевроп. езици в Унив. в Йена. През 1856 заедно с А. Кун започва да издава поредицата „Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung auf dem Gebiete der arischen, celtischen und slawischen Sprachen“, от която до 1868 излизат пет тома. Член на Петербургската АН (1857). Умира в Йена.

 

Аугуст Шлайхер

 

Научната дейност на Ш. обхваща главно изследвания в областта на общото и индоевроп. езикознание. Той е един от създателите и главните представители на натуралистичното разбиране за езика. Под влияние на новопоявилата се теория на Ч. Дарвин за развитието на видовете разглежда езика като жив организъм, който трябва да се изследва с методите на естествените науки. Създава концепцията за т. нар. родословно дърво на индоевроп. езици, които според него са се развили на основата на един общ праезик. Ш. за пръв път поставя задачата да се установят общите закони в развитието на езика. Сравнителният му метод за изучаване на езиците подготвя почвата за появата на младограматическата школа в езикознанието, чийто изтъкнат представител е един от най-изявените негови ученици — А. Лескин. Трудовете на Ш. по общо и сравнително индоевроп. езикознание имат основно значение в индоевропеистиката, чиято задача той вижда в реконструкцията на общоиндоевроп. праезик.

 

Важна заслуга на Ш. е въвеждането на литовския език в сравнителното изучаване на езиците, с което той полага началото на балтослав. езикознание. В тази насока са редица трудове на Ш.

 

 

548

 

върху литовския език и фолклор и литовската литература. Едно от основните му съчинения — неговата сравнителна граматика на индогерманските езици (1861), обобщава изследванията му върху общите въпроси, историята и граматиката на индоевроп. езици. Тази книга, в която една от най-добрите части е посветена на славяно-литовските проблеми, завършва цял период в историята на езикознанието.

 

Първите резултати от заниманията на Ш. със слав. езици са малки статии в периодичното издание „Časopis Českého Musea“, посветени на чешката граматика, на падежните форми в някои слав. езици, на инфинитива и супина и др. Трудът му върху морфологията на църковнослав. език („Die Formenlehre der kirchenslavischen Sprache“, 1852) е резултат от задълбочено сравнително проучване на всички вече изследвани индоевроп. езици и църковнослав. език. Написана главно въз основа на материали от трудовете на Фр. Миклошич „Lautlehre der altslowenischen Sprache“ (1850) и „Formenlehre der altslowenischen Sprache“ (1850) и отчасти върху кратките граматически очерци от изданията на Клоц. сб. от Б. Копитар (1836), на Остромировото евангелие от А. X. Востоков (1843) и съчиненията на П. И. Шафарик, книгата на Ш. поставя началото на цялостното сравнително-истор. изложение на старобълг. граматика. Той възразява срещу някои постановки на Миклошич (напр. за звуковата стойност на еровете, съпровождащи сонантните р и л). Особено важно е неговото разбиране за характера на църковнослав. език. Противопоставяйки се на теорията на Миклошич, че Кирило-Методиевият език е общият за всички слав. племена от старобаварската граница до п-в Пелопонес „старословенски“ език, Ш. обосновава старобългарския му произход. На този проблем е посветена и полемичната статия „Ist das Altkirchenslawische altslowenisch?“ (1858).

 

Ш. издава трудове върху историята на слав. езици и фонетичните закони в старобълг. език (1858), върху склоненията в балтослав. и немския език (1866), както и върху други въпроси, свързани със слав. езикознание. След смъртта му излиза негова граматика на полабския език (1871). Недовършена остава една сравнителна граматика на слав. езици.

 

 

            Съч.:

o   Sprachvergleichende Untersuchungen. 1. Zur vergleichende Sprachgeschichte. Bonn, 1848, 8 + 166 p.; 2. Die Sprachen Europas in systematischer Übersicht. Bonn, 1850, 10+270 p. (reprint: Frankfurt а. M., 1983);

o   O infinitive a supinum v jazyku slovanském. — CCM, 23, 1849, 3, p. 153—157;

o   Die Formenlehre der kirchenslavischen Sprache. Bonn, 1852, 23+376 p. (reprint: Hildesheim, 1976);

o   Lituanica. — SAWW, 11, 1853, p. 76—156;

o   O jazyku litevském zvláště ohledem na slovanský. — CCM, 27, 1853, 2, p. 320—334;

o   Über v (-ov, -ev) vor den Casus-Endungen im Slawischen. Wien, 1852, 19 p.;

o   Das Futurum im Deutschen und Slawischen. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 4, 1855, p. 187—197;

o   Handbuch des litauischen Sprache. 1. Grammatik. Prag, 1856, 17+351 p.; 2. Litauisches Lesebuch und Glossar. Prag, 1857, 14+351 p.;

o   Kurzer Abriß der Geschichte der slawischen Sprachen. — Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung, 1, 1858, p. 1—26;

o   Ist das Altkirchenslawische altslowenisch? — Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung, 1, 1858, p. 319—327;

o   Das Auslautgesetz des Altkirchenslawischen. — Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung, 1, 1858, p. 401—425;

o   Zur Morphologie der Sprache. St. Petersburg, 1859 (Mémoires de l’Académie Impériale des Sciences de St.-Pétersbourg, série 7, 1., 7), 38 p.;

o   Compendium der vergleichenden Grammatik der indogermanischen Sprachen. Kurzer Abriß einer Lautund Formenlehre der indogermanischen Ursprache. Weimar, 1861; 2 изд. Weimar, 1866, 856 p.; 3 попр. и доп. изд. Weimar, 1871, 48+829 p.; 4 изд. Weimar, 1876 (reprint: Hildesheim-New York, 1974);

o   I ě. — Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung, 2, 1861, p. 122—123;

o   Die Untersuchung von Nomen und Verbum in der lautlichen Form. — Abhandlungen der philologischhistorischen Classe der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften, 5, 1865, 91 p.;

o   Über die Bedeutung der Sprache für die Naturgeschichte des Menschen. Weimar, 1865, 29 p.;

o   Краткий очерк доисторической жизни северо-восточного отдела индо-германских языков. — ЗИАН, 8, 1865, 2, с. 1—64;

o   Всеславянский словарь. — ЗИАН, 9, 1866, 2, с. 206—210;

o   Тэмы имен числительных (количественных и порядочных) в литво-славянском и немецком языках. — Приложение к 10-му т. ЗИАН, 1866, 2, с. 1—69;

o   Indogermanische Chrestomathie. Schriftproben und Lesestücke mit erklärenden Glossaren zu A. Schleichers Compendium der vergleichenden Grammatik der indogermanischen Sprachen. Bearbeitet von H. Ebel, A. Leskien, J. Schmidt und A. Schleicher. Weimar, 1869, 5+378 p.;

 

 

549

 

o   Мнение о словаре славянских наречий. С приложением сведений о трудах А. Б. Шлейхера. — СОРЯС, 1, 1872, 2, 48 с.;

o   Die Darwinsche Theorie und die Sprachwissenschaft. 2 изд. Weimar, 1873, 33 p.

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. О трудах д-ра А. Шлейхера. — ЗИАН, 9, 1866, с. 246—253;

·       Срезневский И. И. Несколько елов в дополнение к статье „О трудах А. Б. Шлейхера“. — ЗИАН, 10, 1867, с. 117—120;

·       Hallala М. August Schleicher und die slavischen Consonantengruppen. Praha, 1869, 94 p.;

·       August Schleicher zur Erinnerung. Berlin, 1962;

·       Synchronischer und diachronischer Sprachvergleich. Bericht über der Wissenschaftlichen Arbeitstagung „Probleme des synchronischen und diachronischen Sprachvergleichs“ von 25. bis 27. Mai 1971 zu Ehren des 150. Geburtstags von August Schleicher. Jena, 1972.

 

Ана Стойкова

 

 

    (9). ШЛЬОЦЕР, Аугуст Лудвиг фон (Schlözer, А. L. v.) (5.VII.1735—9.IX.1809) — немски историк, филолог, статистик, един от основоположниците на руската историография. Роден в Яхщат, Германия. През 1751—1754 следва в Богословския фак. на Вюртембергския унив., където защитава дисертация на тема „De vita Dei“. Разностранните му интереси го отвеждат в Унив. в Гьотинген, където изучава филология и естествени науки. През 1755—1759 живее в Стокхолм, работи като учител, учи шведски, готски, исландски, фински, лапландски и полски език и издава първия си научен труд. През тези години у Ш. се оформя интересът към историята. Завърнал се в Гьотинген, той продължава университетското си образование, а в 1761 заминава за Русия като домашен учител в семейството на руския историограф Г. Ф. Милер. Усвоил руски език, през 1762 Ш. постъпва като адюнкт (асистент) в Петербургската АН; от 1764 е професор, от 1765 — член на Академията. Въз основа на заниманията си с руска история и статистика публикува няколко изследвания, с които полага началото на статистиката на населението в Русия и изтъква възможностите, които дава статистическият материал за истор. проучвания изобщо.

 

Аугуст Лудвиг фон Шльоцер

 

Пръв в руската историография Ш. обръща внимание на необходимостта от критическо изследване на истор. извори. Още в съчинението си „Реriculum antiquitatis russicae, graecis, collustratae luminibus“ (1764) посочва важността на сравнителния метод при изучаването на руската история и на историята на свързани с нея страни и народи — византийската, татарската, славянската и др. В този дух той съпоставя два пасажа от Повесть временных лет със съответните места от виз. летопис на Георги Кедрин с цел да обясни значението на някои думи, употребени от съставителя на слав. текст. По същото време обмисля широка програма за подготвителна работа по руска история и набелязва три основни насоки, в които трябва да се анализират домашните и чуждите истор. извори: критическа (събиране и сравняване на ръкописите за установяване на текста), граматическа (изучаване на формите на езика им) и историческа (съпоставяне на всички известни сведения за едно и също събитие). Тези възгледи намират отражение в многобройните

 

 

550

 

му трудове, посветени на руската история. През 1767 Ш. се завръща в Гьотинген, където остава до края на живота си като професор по статистика, политика и история на европ. държави в Гьотингенския унив. Издава още редица съчинения, в които отрежда значително място на историята на слав. народи.

 

Най-важният труд на Ш., плод на 40-годишна работа (останал недовършен), е петтомното издание на Хрониката на руския летописец Нестор, което излиза на немски език в периода 1802—1809, а през 1809—1819 е преведено на руски език в три тома. За този труд имп. Александър I (1801—1825) награждава Ш. с орден и го прави дворянин (в герба му е изобразен Нестор с разтворена книга в ръце). Изданието представлява реконструкция, направена въз основа на тринадесет преписа, които Ш. сравнява внимателно, за да отстрани всички напластявания върху първоначалния текст и да възстанови изпуснатите пасажи. Както сам подчертава, целта му е да представи изчистен, а не своден текст. Коментарът към отделните глави, на които Ш. разделя летописа, съдържа съпоставка на известните истор. извори, анализ на научната литература и подробно изложение на неговото мнение по всеки въпрос.

 

На проблемите, свързани с делото на Константин-Кирил и Методий, Ш. се спира в уводната част, но им отделя специално внимание в коментара към гл. 10, посветена на покръстването на моравците, началото на слав. писменост и превода на Библията. Той посочва, че тези събития, които имат пряко отношение и към руската история, са отнесени от Нестор към епоха, по-ранна от исторически достоверната. Според Ш. Кирил и Методий пристигат в Моравия, изпратени от имп. Михаил III (842—867), в първите месеци на 863. Там те проповядват сред покръстеното вече население и започват да превеждат свещените книги от грц. на слав. език. За тях, родените в Солун, недалеч от който живее бълг. население, не е било трудно да научат добре слав. език. Ш. не се съмнява, че слав. азбука, наречена кирилица, е заимствана от грц. писмо, към което двамата братя добавят знаци за специфичните слав. звукове. По негово мнение глаголицата е късна измислица на неизвестен автор. Ето защо той се противопоставя на И.-Ф. Добнер, според когото най-старите преписи на Псалтира са написани на глаголица. Дело и на двамата слав. първоучители, създадената в средата на IX в. кирилица приема това название случайно. Методий, който живее и работи в Моравия много по-дълго от брат си, несъмнено има по-голям дял в изграждането на слав. книжовен език и в превода на библейските книги. Ш. дава много висока оценка на делото на Кирил и Методий, които създават един от най-развитите нови езици.

 

Интерес представляват разсъжденията на Ш. за езика, на който са направени Кирило-Методиевите библейски преводи. Той смята, че този древен слав. език е бил говорим и вероятно е бил общият народен език на Моравия и Б-я. Ш. се съмнява, че същият език се е говорел и в Русия (поради големите разлики между него и съвременния руски език), но смята, че буквите, с които пишат съвременните руси, са същите, които е въвел Кирил. Съвременната руска Библия обаче едва ли съдържа Кирило-Методиевия превод.

 

Като проследява всички достъпни нему сведения за живота и дейността на слав. просветители и за тяхната епоха, Ш. стига до няколко важни извода. Той отхвърля възможността Кирил да е ходил в Хазария, тъй като според него не съществуват никакви доказателства, че хазарите са били християни. Кирил не е покръстил и българите, защото при описанието на това събитие виз. хронисти не споменават неговото име. Ш. категорично обявява за измислица легендата,

 

 

551

 

според която живописецът Методий, склонил бълг. княз Борис да се покръсти, и слав. първоучител Методий са едно и също лице. Той оспорва и мнението на Добнер, че Методий е покръстил чешкия княз Борживой.

 

Коментарът на Ш. към гл. 10 от Повесть временных лет е високо оценен от И. Добровски, който подчинява цялата си монография за книжовната дейност на Кирил и Методий на задачата да анализира изводите на Ш., да ги коригира и допълни.

 

Независимо от ограничения брой извори, които са му били известни, в резултат на богатата си ерудиция и задълбочения анализ на текстовете Ш. достига до редица верни заключения. Осъщественото от него първо критическо издание на руски средновековен летопис проправя пътя както на редица по-късни изследователи на Кирило-Методиевото дело, така и на развитието на руската историография като цяло.

 

 

            Съч.:

o   Повесть временных лет. СПб., 1767;

o   Русская правда. СПб., 1767, 15 с.;

o   М. Johann Joseph Haigolďs Beylagen zum Neuveränderten Rußland. Riga-Mietau, 1., 1767 (1769), 432+29 p.;

o   Probe Russischer Annalen. Göttingen, 1768, 235 p.;

o   Kleine Weltgeschichte. 2. Geschichte Russlands. 1. Bis auf die Erbauung von Moskau im Jahre 1147. Göttingen-Gotta, 1769, 116 p.;

o   Annales Russici slavonicae et latinae cum varietate lectionis ex codd. X. Imperio Catharinae II. Russiae omnis augustae magnae piae fol. auspiciis Academiae Scient. Imper. Petropolitanae exscripsit, transtulit, digessit, edidit A. L. Schlözer, academicus Petropol., Gotting., Stockholm. 1. Liber 1., resantiquissimas Russiae, initiae reipublicae, vitam que Rurici, qui primus eam imperio rexit, usque ad ann. 879 exponens. Göttingae, 1770, p. 9—17;

o   Изображение российской истории. СПб., б. г., 15 с.;

o   Allgemeine Nordische Geschichte. Halle, 1771, 8+636 p.;

o   Historische Untersuchung über Rußlands Reichsgrundgesetz. Gotha, 1777, 7+118 p.;

o   Перечень российской истории от князя Рюрика до настоящето ныне времени. СПб., 1783, 15 с.;

o   Geschichte von Lithauen. Halle, 1785, 544 p.;

o   Kritische Sammlungen zur Geschichte der Deutschen in Siebenbürgen. Göttingen, 1795, 14+712 p.;

o   A. L. Schlözer’s öffentliches und Privat—Leben, von ihm selbst beschrieben. Göttingen, 1802, 308 p.;

o   Russische Annalen in ihrer slawonischen Grundsprache verglichen. Nestor. Übersetzt und erklärt von A. L. Schlözer. 1.—5. Göttingen, 1802—1809 (същото на рус. ез.: Нестор. Русские летописи на древле-славянском языке. Пер. с нем. Дм. Языков. 1—3. СПб., 1809—1819);

o   Представление всеобщей истории. СПб., 1809, 227 с.;

o   Общественная и частная жизнь Августа Людвига Шлецера, им самим описанная. Пребывание и служба в России от 1761 до 1765 г. Известия о тогдашней русской литературе. Пер. с нем., с прим. и прил. В. Кеневича. СПб., 1875 (СОРЯС, 13), 531 с.;

o   August Ludwig v. Schlözer und Russland. [Briefe]. Hrsg. v. E. Winter. Berlin, 1961 (Quellen und Studien zur Geschichte Osteuropas, 9), 6+341 p.;

o   Lomonosov. Schlözer. Pallas. Deutsch-russische Wissenschaftsbeziehungen im 18. Jahrhundert. Berlin, 1962 (Quellen und Studien zur Geschichte Osteuropas, 12), p. 107—244.

 

            Лит.:

·       Dobrovský J. Schlözers Klassifikation der slavischen Dialekte, mit Anmerkungen und Zusätzen. — In: Dobrovský J. Slovanka. Zur Kenntniss der alten und neuen slavischen Literatur, der Sprachkunde nach alten Mundarten, der Geschichte und Alterthümer. 1. Prag, 1814, p. 166—167;

·       Dobrovský J. Cyrill und Method der Slaven Apostel. Prag, 1823, 133 p.;

·       Bock A. Schlözer. Ein Beitrag zur Literaturgeschichte des achtzehnten Jahrhunderts. Hannover, 1844, 5 + 169 p.;

·       Попов А. Шлецер. Рассуждение о русской историографии. — В: Московский литературный и ученый сборник. М., 1847, с. 399—483;

·       Соловьев С. Шлецер и анти-историческое направление. — Русский вестник, 2, 1856, 1, с. 431 — 480;

·       Wesendonk Н. Die Begründung der neueren deutschen Geschichtsschreibung durch Gatterer und Schlözer. Leipzig, 1876, 280 p.;

·       Лятошинский H. Л. А. Л. Шлецер и его историческая критика. Киев, 1884, 80 с.;

·       Милюков Π. Н. Главные течения русской исторической мысли. 1. М., 1898, с. 71—146;

·       Лучинский Г. А. Л. Шлецер. — В: Энциклопедический словарь. Изд. Ф. А. Брокгауз, И. А. Ефрон. 39. М., 1903, с. 698—701;

·       Модзалевский Б. Л. К биографии А. Л. Шлецера. СПб., 1903, 32 с.;

·       Шаxматов А. Сказание о преложении книг на словенский язык. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 172— 188;

·       Иконников В. С. А. Л. Шлецер. Историко-биографический очерк. Киев, 1911, 72 с.;

·       Майков П. Шлецер, Август-Людвиг. — В: Русский биографический словарь. 23. СПб., 1911, с. 339— 345;

·       Bräker H.-G. A. L. v. Schlözers Rußland- und Slavenbild. Phil. Dissertation. Göttingen, 1950, 203 p.;

·       Müller L. Schlözer und die Nestorchronik. — In: Lomonosov. Schlözer. Pallas. Deutsch-russische Wissenschaftsbeziehungen im 18. Jahrhundert. Berlin, 1962, p. 138—149;

·       Моисеева Г. Н. Шлецер Август-Людвиг. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 372—373;

·       Меčеv К. Das Werk Kyrill’s und Methoďs in der Schätzung August Leopold Schlözer’s. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 2, p. 56—62;

 

 

552

 

·       Lauer R. Schlözer und die Grundlegung slavistischer Methodologie. — ZS, 30, 1985, p. 634—644;

·       Pražák R. Dobrovský und Schlözer. — ZS, 30, 1985, p. 590—601;

·       Pražák R. Dobrovský, Schlözer a Nestor. — In: Československá slavistika. Praha, 1988, p. 287—295.

 

Ана Стойкова

 

 

    (10). ШЧАПОВ, Ярослав Николаевич (Щапов, Я. H.) (6.V.1928) — руски историк медиевист. Роден в Москва, където завършва средно образование (1947) и история в Московския унив. (1952). Специализира история на древна Русия под ръководството на Б. Д. Греков; допълнително проучва руско-виз. и руско-слав. културни връзки през Средновековието. Работи като старши библиотекар и описва староруски ръкописи в Ръкописния отдел на РГБ (1952—1957). Н. с. в Инст. за история (1957—1970) и в Инст. за история на СССР при АН на СССР (от 1970). Защитава кандидатска дисертация на тема „Церковь как феодальная организация в древней Руси“ (1964) с ръководител А. А. Зимин и докторска дисертация на тема „Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси“ (1975). През 1974 е в научна командировка по византология в Б-я и работи под ръководството на Ив. Дуйчев. Проф. по история в Московския унив. (1980). Член-кор. на РАН (1987). Председател на научния съвет „Роль религий в истории“ в Инст. за история на РАН. Ръководител на Центъра по история на религията и Църквата в Инст. за руска история при РАН. Председател на Руското д-во на историците архивисти (от 1990). Ръководител на научния колектив за издаването на Древнеславянская кормчая..., т. 2. Носител на премията на РАН на името на Б. Д. Греков (1994).

 

Научните занимания на Ш. са в областта на средновековната политическа, църковна и културна история на Русия, слав. страни и Византия. Той проучва по-специално развитието на староруската държавност, спецификата на градското управление, отражението на южнослав. политика върху Русия през XV в., отношението между светска и църковна юрисдикция в руските земи през XIIXIV в., както и някои типологични сходства в истор. път на Русия и Полша през същия период. Част от публикациите му имат археографски характер — Ш. описва ръкописните сбирки на И. Я. Лукашевич и Н. А. Маркевич в РГБ (1959) и попълва сведенията за фондовете на значителен брой руски, полски и немски книгохранилища (1971, 1976, 1984).

 

Кирило-методиевската проблематика в публикациите на Ш. е следствие от интереса му към ранните слав. преводи на виз. юридически паметници — църковни и светски, към тяхната филиация и преработка и особено към ролята им в източнослав. обществена действителност. Основните му наблюдения в този тематичен кръг са изложени в монографията „Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в ХІ—ХІІІ вв.“ (1978). В няколко публикации и най-подробно в статия от 1985 Ш. представя становището си за Номоканона на Методий (превод на т. нар. Свод от 50 титула на константинополския патриарх Йоан III Схоластик) и за съкратените му редакции в руската книжнина през XII—XIII в. Като подлага на лингвистичен анализ главно преписа в Устюжкия сборник от XIII в., Ш. подчертава, че преводът трябва да се отнесе именно към моравския период на слав. писменост. За разлика от И. Вашица, който предполага, че Методий е съкратил значително текста на Йоан Схоластик, Ш. определя съкратената версия като руско явление от първата половина на XIII в., възникнало в някоя от столиците на руските княжества в резултат на оживените контакти със западнослав. културни центрове. Вероятното обстоятелство, че Методий е превел съчинението на Йоан Схоластик в пълния му обем, би могло, смята Ш., да се тълкува като доказателство

 

 

553

 

за значителния социален напредък на великоморавската държава през IX в., както и за приноса на слав. първоучител в създаването на книжнина за църковноадминистративна дейност.

 

Ярослав Шчапов

 

Сред най-ранните слав. правни паметници Ш. отделя дължимото внимание на Законъ соудный людьмъ и слав. Еклога, възхождащи „по своята първоначална основа“ към виз. Еклога на законите. Текстологическите му проучвания върху Кратката редакция на ЗСЛ и на нейните взаимоотношения със слав. Еклога го насочват към заключението, че въпреки близостта помежду им двата паметника не са свързани от общ превод. С това становище Ш. се противопоставя на В. Ганев, който приема, че създаденият по-рано ЗСЛ е повлиял върху превода на слав. Еклога. Не така категоричен е Ш., когато се произнася по въпроса за появата на слав. Еклога — според него тя възниква в Б-я през IX в. или в Русия в края на X — първата половина на XI в. Аналогично е положението със ЗСЛ — Ш. подкрепя тезата на М. Н. Тихомиров, който отнася появата на архетипа на руските му преписи преди 1237. Историята на този паметник, твърди Ш., е много сложна и „междуславянска“ и за реконструкцията на първоначалния му текст, излязъл от ръцете на неговите съставители „в Моравия или България“, е нужна още много работа. („Закон Судный Людем и Славянская Эклога“, 1985, с. 139).

 

Един от централните изследователски обекти за Ш. е Кормчаята (от т. нар. Ефремовска редакция) — „старославянски (старобългарски)“ превод на виз. компилация, обединил църковно-юридическия сборник „Синтагма от 14 титула“ с хронографски, календарни, църковнодисциплинарни и църковнополитически статии. Като приема, че нейният превод е направен през първата четвърт на X в. „очевидно в Преслав“, по времето на цар Симеон (893—927), Ш. изследва следите от разпространението и в Русия и разглежда три нейни съставки: „Летописец вскоре“ на патриарх Никифор I (ранна редакция с допълнения), Списък на константинополските епископи и патриарси (приписван също на патриарх Никифор) и Сведения за седемте вселенски събора („Разум 7 събор“). Изтъква се голямото значение на тези съчинения за историята на южнослав. и староруското летописание, отчасти и на виз. хронография (доколкото на тяхна основа може да бъдат реконструирани несъхранени грц. текстове). С включването им в източнослав. ръкописна традиция те се оказват не само извори при съставянето на сборници и компилации, но и носители на основна истор. информация, която обединява в един историко-културен регион слав. балкански народи, Русия, Византия и страните от Предна Азия и Средиземноморието („Византийские хронографические сочинения...“, 1976, с. 251).

 

 

554

 

            Съч.:

o   Новое о списках Русской правды, — Исторический архив, 4, 1959, июль-август, с. 202—211;

o   Собрание рукописных книг И. Я. Лукашевича и Н. А. Маркевича. Описание. М., 1959, 144 с.;

o   К истории текста Новгородской Синодальной кормчей. — В: Историко-археологический сборник, посвященный А. В. Арциховскому. М., 1962, с. 295—301;

o   Новый список Новгородского устава князя Святослава Ольговича (из собрания Е. Е. Егорова). — Записки Отдела рукописей. Государственная публичная библиотека СССР им. В. И. Ленина, 26, 1963, с. 395—398;

o   Редакция устава князя Ярослава Владимировича. — В: Проблемы источниковедения. 9. М., 1963, с. 481—513;

o   Смоленский устав князя Ростислава Мстиславича. — АЕ за 1962 (1963), с. 37—47;

o   Туровские уставы XIV в. о десятине. — АЕ за 1964 (1965), с. 252—273;

o   Церковь в системе государственной власти Древней Руси. — В: Древнерусское государство и его международное значение. М., 1965, с. 279—352;

o   „Правило о церковных людях“. — АЕ за 1965 (1966), с. 72—81;

o   Из истории городского управления в Древней Руси (служба мер и весов). — В: Города феодальной России. Сборник статей памяти Н. В. Устюгова. М., 1966, с. 99—104;

o   Южнославянский политический опыт на службе у русских идеологов XV в. — Bbg, 2, 1966, р. 199—214;

o   О составе древнеславянской кормчей Ефремовской редакции. — В: Источники и историография славянского средневековья. М., 1967, с. 207—215;

o   Новый список кормчей Ефремовской редакции. — В: Источники и историография славянского средневековья. М., 1967, с. 258—276;

o   Новый памятник русского права XV в. (Запись „О разлучении“). — В: Славяне и Русь. К шестидесятилетию академика Бориса Александровича Рыбакова. М., 1968, с. 375—382;

o   Варсонофьевская кормчая. — АЕ за 1968 (1970), с. 93—96;

o   Материалы по истории народов СССР в Польской Народной Республике. — История СССР 1971, 5, с. 233—240;

o   Устав князя Ярослава и вопрос об огношении к византийскому наследиш на Руси в середине XI в. — ВВр, 31, 1971, с. 71—78;

o   Русская летопись о политических взаимоотношениях Древней Руси и Византии. — В: Феодальная Россия во всемирно-историческом процессе. М., 1972, с. 201—208;

o   О завершении издания текста древнеславянской Кормчей в XIV титулах без толкований [Щапов Я. Н., Ю. К. Бегунов]. — Bbg, 4, 1973, р. 105—112;

o   Некоторые юридические и канонические памятники в славянской письменности XIIXV вв. — В: Методическое пособие по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 1. М., 1973, с. 261—273;

o   К истории соотношения светской и церковной юрисдикции на Руси в ХІІ—ХІV вв. — В: Польша и Русь. Черты общности и своеобразия в историческом развитии Руси и Польши ХІІ—ХІV вв. М., 1974, с. 172—189;

o   Похвала князю Ростиславу Мстиславичу как памятник литературы Смоленска XII в. — ТОДРЛ, 28, 1974, с. 47—59;

o   Le Nomokanon grec en traduction slave dans les pays Roumain. — In: Actes du XIV^e Congrès International des Etudes byzantines. 2. Bucarest, 1975, p. 595—599;

o   Рецепция сборников византийското права в средневековых славянских государствах. — ВВр, 37, 1976, с. 123— 129;

o   Византийские хронографические сочинения в древнеславянской кормчей Ефремовской редакции. — В: Летописи и хроники 1976. М., 1976, с. 230—263;

o   Восточнославянские и южнославянские рукописные книги в собраниях Польской Народной Республики. 1. Рукописи собраний Варшавы и Кракова. М., 1976, 161 с.; 2. Рукописи Люблина, Перемышля, Санока, Познани, Вроцлава и Курника. М., 1976, 201 с.;

o   „Написание о правой вере“ Михаила Синкелла в Изборнике 1073 года и древнеславянской кормчей Ефремовской редакции. — В: Изборник Святослава 1073 года. Сборник статей. М., 1977, с. 332—341;

o   Номоканон Иоанна Схоластика и Синтагма 14 титулов у славян в IXX вв. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.—11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 378—411;

o   Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в ХІ—XIIІ вв. М., 1978, 291 с.;

o   Древнеримский календарь на Руси. — В: Восточная Европа в древности и средневековье. М., 1978, с. 336—337;

o   Сборники византийското права в исследованиях и изданиях проф. В. Н. Бенешевича. — Klio, 61, 1979, 1, р. 233—240;

o   Памятники церковною права ІХ—ХII вв. Древней Руси и славянских стран (Опыт сравнительно-исторического изучения). — Исторические записки, 107, 1982, с. 303—331;

o   The Slavic Manuscripts in the Federal Republic of Germany [Miklas H., J. N. Sčapov, W. R. Veder]. — Полата кънигописьнаı-а, 9, 1984, с. 39—58; „Номоканон“ Мефодия в Великой Моравии и на Руси. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 238—248;

o   Закон Судный Людем и Славянская Эклога. К истории Краткой редакции Закона на Руси. — Bsl, 46, 1985, р. 136—139;

o   К изучению ранних славянских переводов византийских памятников права. Славянская Эклога и проблема ее возникновения. — In: The 17th Internatoinal Byzantine Congress. Abstracts of short papers. Washington, 1986, p. 310—311;

o   Древнеславянская кормчая XIV титулов без толкований. Труд В. Н. Бенешевича. 2. Подг. к изданию и снабжен дополнениями Ю. К. Бегуновым, И. С. Чичуровым, Я. Н. Щаповым. Под общим руководством Я. Н. Щапова. С., 1987, 332 с.;

o   К истории болгарской рукописи, бывшей протографом Рязанской кормчей 1284 г. — В: Studia slavico-byzantina et mediaevalia europensia. Исследования по славяно-византийскому и западноевропейскому Средневековью. Посвящается памяти Ивана Дуйчева. 1. С., 1989, с. 309—316;

o   Die slavische Ecloga. Nach der russischen Überlieferung. Hrsg, von J. N. Sčapov in Zusammenarbeit mit L. Burgmann. Frankfurt а. Μ., 1991;

 

 

555

 

o   Κ интерпретации елов „Христово имя“ в славянском иереводе византийской Эклоги. — Byzantinorussica, 1, 1994, р. 148—150;

o   Мазуринская Кормчая. Памятник межславянских культурных связей ХІV—ХVІ вв, Исследование. Тексты. Изд. подготовили Е. В. Белякова, К. Илиевская, О. А. Князевская, Е. И. Соколова, И. П. Старостина, Я. Н. Щапов. М., 2002, 853 с.+23 ил.

 

            Лит.:

o   Bogdan D.Analele romîno-sovietice, Seria istorie, 1961,3, p. 116—119 (рец.);

o   Поппе А. В. — АЕ за 1965 (1966), с. 59—71 (рец.);

o   А. К. — Bsl, 28, 1967, р. 231—231 (рец.);

o   Hellman М. — Jahrbücher für Geschichte Osteuropas, 16, 1968, p. 124—126 (рец.);

o   Chtchapov Iaroslav Nicolaievitch. — In: Repertoire international des médiévistes. 6 изд. 1. (A-K). Paris-München, 1987, p. 218—219;

o   60-летие Я. H. Щапова. — Вопросы истории, 1988, 4, с. 92;

o   Большой энциклопедический словарь в 2-х томах. 2. М., 1991, с. 675 (2 изд. 1997, с. 1384);

o   Горянинов А. Н. Щапов, Ярослав Николаевич. — В: Славяноведение в СССР. Изучение южных и западных славян. Библиографический указатель. Нью Йорк, 1993, с. 495—496;

o   Профессора и доктора наук МГУ им. Ломоносова. Биографический словарь 1997. М., 1997, с. 647;

o   Shchapov Yaroslav Nikolayevich . — In: The International Who’s Who. 1997—1998. 61 изд. London, 1997, p. 1374/2;

o   Саxаpов A. H., H. В. Сини ц ина. К 70-летию Я. Н. Щапова. — Отечественная история, 1998, 3, с. 151—154;

o   Чернобаев А. А. Историки России. Кто есть кто в изучении отечественной истории. Библиографический словарь. М., 1998, с. 421;

o   Найденова Д. Руският медиевист Ярослав Николаевич Шчапов на 75 години. — Palaeobulgarica, 27, 2003, 2, с. 100—106.

 

Елена Томова

 

 

    (11). ШЧЕПКИН, Вячеслав Николаевич (Щепкин, В. Н.) (25.V.1863—2.ХІІ.1920) — руски славист — лингвист, палеограф, изкуствовед, издател на старобълг. и среднобълг. паметници. Роден в с. Тимонино (Николское), Богородски уезд, Московска губ. Внук на известния руски драматичен артист Михаил Семьонович Шчепкин. В 1873 постъпва в класическото немско Петропавловско училище, където изучава грц., лат., немски език (и — самостоятелно — литовски). Завършва и класическа гимназия в Москва (1881). Следва в Историко-филологическия фак. на Московския унив. Ученик е на Ф. Ф. Фортунатов, Ф. Е. Корш, H. С. Тихонравов. Завършва с кандидатска степен (1885).

 

Вячеслав Шчепкин

 

За проявени научни интереси е оставен в Катедрата по славянознание, за да се подготвя за професорско звание. През 1887 постъпва на работа в Отдела за ръкописи и старопечатни книги на Истор. музей, където се затвърждават интересите му към слав. писменост. Заедно с другите ученици на А. А Дювернуа участва дейно в издаването на неговия речник на бълг. език (1885—1889). Член-кор. (1890) и действителен член (1898) на Московското археолог, д-во. Публикува и защитава дисертация на тема „Рассуждение о языке Саввиной книги“ (1899), за което е удостоен с научна степен магистър по слав. филология. Частен доц. в Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1900). Чете лекции по полска литература, въведение в славянознанието, слав. езици, води практически занимания, свързани с анализ на стари слав. текстове. В 1901 е командирован в Италия, за да наблюдава копирането на Асеманиевото евангелие и да се запознае с Болонския псалтир. В 1906 представя изследването „Болонская псалтырь“ за докторска дисертация по слав. филология. През същата

 

 

556

 

година започва да чете лекции във Висшите женски курсове в Москва. Редовен проф. в Московския унив. (1912), членкор. на Петербургската АН в Отделението за руски език и словесност (1913). Умира в Москва.

 

Основните изследвания на Ш. са в областта на палеографията, старобълг. език, историята на виз. и староруското изкуство. Големи са заслугите му като издател на стари паметници, както и на лекции по слав. езици и литератури, на учебници. Превежда на руски (заедно с А. А. Шахматов) и публикува граматиката на А. Лескин под название „Грамматика старославянското языка“ (1890) с предисловие от двамата преводачи. Като познавач на старобълг. паметници, истор. развой и диалектологията на бълг. език пише рецензия за труда на П. А. Лавров „Обзор звуковых и формальных особенностей болгарского языка“ (1893), в която разглежда подробно историята на носовите гласни и въз основа на данни от съвременните говори обяснява среднобълг. замяна на ѫ и ѧ. Специално внимание отделя и на други важни въпроси от истор. фонетика на бълг. език: промените на ъ, ь, ѣ, прехода на в в оу и др. Рецензията на Ш. има стойността на самостоятелен и изключително важен труд по истор. граматика на бълг. език.

 

В магистърската си дисертация Ш. изследва палеографията и фонетиката на старобълг. кирилски паметник от XI в. Савина книга от гледна точка на историята и диалектологията. Той характеризира говора на преписвача на паметника (поп Сава), който според него е възпроизвеждал родния си говор със смелост и точност, каквито не е проявявал нито един от преписвачите на останалите старобълг. паметници. Палеографската част съдържа последователно описание на състава, пергамента, разлиновката, почерка, заставките и инициалите, писмото, приписките на Сав. кн. В първата част на фонетичната характеристика е отделено място на смесването на носовките. В центъра на проучването е съдбата на ъ и ь. Ш. показва не само резултатите от изменението на еровете, но се опитва да изясни и законите на това изменение. Въз основа на рефлексите на еровите вокали извършва точна класификация на старобълг. паметници. Като отбелязва особеното положение на бълг. език по отношение на епентетичното л и подчертава, че с малки изключения то не е характерно за бълг. говори, Ш. отхвърля твърдението на В. Вондрак, че епентетичното л е влияние на „панонска фонетика“. В част IV на „Рассуждение...“, посветена на ѣ, пръв показва, че развоят на тази характерна гласна е тясно свързан с мекостта на предходната съгласна. През 1903 Ш. прави ново издание на Сав. кн. (за пръв път паметникът е издаден от И. И. Срезневски, 1868). Освен текста изданието съдържа и старобълг.-грц. речник индекс. Интересът на Ш. към истор. развой на бълг. език го насочва към проучване на Болонския псалтир (XII в.). Докторската му дисертация (1906) представлява задълбочено изследване на този паметник, осъществено според принципите на Фортунатовата школа в тясна връзка с диалектологията. Приписката в ръкописа, от която се разбира, че е бил писан в с. Равне, Охридско, от монасите Йосиф и Тихота, дава възможност на Ш. да направи важни съпоставки на езика на Болонския псалтир с охридския говор. Трудът съдържа изследване на почерка и орнамента, подробно описание на фонетиката (на носовките, ятовата гласна, мекостта на съгласните, епентетичното л, звука дз, групата sk’ и др.), на морфологията.

 

През 1910 Ш. пръв включва в Московския унив. курс по слав. палеография. Лекциите и изследванията му, в които с особено майсторство показва красотата на старото слав. изкуство, представляват

 

 

557

 

съществен принос по много въпроси на палеографията: произхода и развоя на слав. азбуки, орнамента, миниатюрите, характерните особености в начертанието на буквите по векове и др. Според Л. П. Жуковская особено важни са неговите проучвания на водните знаци и изводите му за тяхното значение при датировката на ръкописите, изложени в посмъртната му статия, довършена от М. В. Шчепкина — „Палеографическое значение водяных знаков“ (1958). Статията е еднакво важна както с теорията на водните знаци, така и с конкретните напътствия на автора. Курсът на Ш. „Русская палеография“ и до днес не е загубил своето значение с повечето от теоретичните си постановки, както и като практически палеографски наръчник. Ш. е автор на първия учебник по бълг. език за руси (1909).

 

 

            Съч.:

o   V. Jagić. Würdigung neuentdeckter Fragmente. Wien, 1890 (рец.) — ЧОИДР 1891, 1, отд. 4, с. 1—5;

o   Обзор звуковых и формальных особенностей болгарского языка. Составил П. А. Лавров. Критический разбор составлен В. Щепкиным. М., 1896, 45 с. (същото в: Отчет о присуждении премий проф. А. А. Котляревского в 1895 году. СПб., 1896, с. 20—64);

o   Два лицевых сборника Историческото музея. М., 1897, 32 с.;

o   V. Oblak. Macedonische Studien. Wien, 1896 (рец.) — ИОРЯС, 2, 1897, 1, с. 216—231;

o   Апокрифическое сказание о Лествице в изображениях иконописи. — Археологические известия и заметки, 1898, 11—12, с. 349—353;

o   Рассуждение о языке Саввиной книги. 1. Описание памятника. Его палеографические особенности. 2. Предполагаемый оригинал Саввиной книги. Приписки. Фонетика. — ИОРЯС, 3, 1898, с. 157—227, 374—471, 1180—1268; 4, 1899, с. 305—348 (същото: СПб., 1899, 21+349 с.);

o   Лицевой сборник имп. Российского историческото музея. — ИОРЯС, 4, 1899, с. 1345—1385;

o   Рассуждение о языке Саввиной книги с приложением двух фототипических снимков с рукописи Саввиной книги. — СОРЯС, 67, 1901, 25 + 341+9 с.+2 сн.;

o   Листки Ундольского. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Филиппу Феодоровичу Фортунатову. Варшава, 1902, с. 249—269 (същото в: РФВ, 24, 1902, 48, с. 249—269);

o   Второй отчет Отделения русского языка и словесности (за 1901 г.). Приложения. 1. Ассеманово Евангелие. 2. Болонская псалтырь. 3. Из сферы искусства. — ИОРЯС, 7, 1902, 3, с. 156—218;

o   Новгородские надписи Graffiti. М., 1902, 23 с.+ 9 ил.;

o   Саввина книга. СПб., 1903 (Памятники старославянското языка, 1., 2), 235 с.;

o   Cyrillische Ligaturschrift. — ASPh, 25, 1903, р. 109—128;

o   Болонская псалтырь. СПб., 1906, 8+267 с.;

o   Учебник болгарского языка. М., 1909, 4+106 с.;

o   История южных славян. Курс, читанный в имп. Московском университете в 1909/1910 акад. году. М., 1910, 332 с. [литогр. изд.];

o   А. Leskien. Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Heidelberg, 1909 (рец.). — RS, 3, 1910, p. 203—220;

o   Старославянское чтение. Пособие для просеминария. М., 1911, 28 с.;

o   Конспект курса славяно-русской палеографии. Курс, читанный в имп. Московском университете в 1910/ 1911 ак. г. М., 1911, 174 с.;

o   Обзор важнейших памятников Историческото музея. Исторический отдел 1883—1908 гг. М., 1912, 58 с.;

o   Рукописи имп. Российского историческото музея. М., 1913, 8 с.;

o   W. Vondrák. Altkirchenslavische Grammatik. Zweite Auf!. Berlin, 1912 (рец.). — RS, 6, 1913, p. 143—151;

o   Введение в славяноведение. Курс, изданный по запискам профессора. Μ., 1914, 149 с.;

o   [Рукописи Елпидифора Васильевича Барсова] [Щепкин В. Н., Г.Л. Малицкий]. — В: Отчет Российского историческото музея за 1914 г. М., 1915, с. 27—44;

o   Учебник русской палеографии. М., 1918, 7 + 182 с.+42 табл.;

o   Палеографическое значение водяных знаков [Щепкин В. Η., М. В. Щепкина]. — В: Проблемы источниковедения. 6. М., 1958, с. 325— 346; Русская палеография. М., 1967, 224 с.

 

            Лит.:

·       Соболевский А. И. — ЖМНП, 327, 1900, с. 399—404 (рец.);

·       Vondrák W. — ASPh, 22, 1900, p. 247—255 (рец.);

·       [Лавров П. А.]. В. Η. Щепкин. Болонская псалтырь. — В: Отчет о присуждении премий проф. А. А. Котляревского. СПб., 1907, с. 2—6;

·       Карский Е. Ф. — РФВ, 62, 1909, 3—4, с. 339 (рец.);

·       Щепкин Вячеслав Николаевич. — В: Словарь членов Общества любителей российской словесности при Московском университете. 1811—1911. М., 1911, с. 321—329;

·       Каринский Η. М. Перечень важнейших неточностей последнего издания Саввиной книги. — ИОРЯС, 19, 1914, 3, с. 206—216;

·       [Перечень сообщений и докладов, сделанных В. Н. Щепкиным в 1894—1909 годах]. — В: Имп. Московское археологическое общество в первое пятидесятилетие его существования (1864—1914 гг.). 2. Список трудов членов Общества, помещенных в изданиях Общества. М., 1915, с. 245—246;

·       В. Н. Щепкин (некролог). — В: Отчет Государственного исторического музея за 1916—1925 гг. М., 1926, с. 135—137;

·       Петерсон Μ. Н. Фортунатов и московская лингвистическая школа. — УЗМГУ 107, 3, 1946, 2, с. 33—34;

·       Роль русской науки в развитии мировой науки и культуры. 3. М., 1946 (УЗМГУ 107, 2), с. 25—35;

 

 

558

 

·       Памяти В. Н. Щепкина. Отчет о заседания кафедр русского языка и славянской филологии МГУ 8 января 1946 г. в связи с 25-летием со дня смерти В. Н. Щепкина. — Доклады и сообщения Филологическото факультета Московското университета, 1, 1947, 2, с. 80—81;

·       Бернштейн С. Б. В. Н. Щепкин — историк болгарского языка (к 25-летию со дня смерти). — Доклады и сообщения Филологическото факультета Московското университета, 2, 1947, с. 84—87;

·       Кузнецов П. С. В. Н. Щепкин как исследователь старославянското и русского языков. — Доклады и сообщения Филологическото факультета Московското университета, 1, 1947, с. 81—84;

·       Бернштейн С. Б. Вячеслав Николаевич Щепкин (1863—1920). М., 1955, 43 с.;

·       Жуковская Л. П. Развитие славяно-русской палеографии (В дореволюционной России и в СССР). М., 1963, с. 85—89;

·       Аванесов Р. И. В, Н. Щепкин. — В: Щепкин В. Н. Русская палеография. М., 1967, с. 1—3;

·       Шклифов Бл. Руски слависти за югозападните български говори. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 480—481;

·       Бернштейн С. Б. Щепкин Вячеслав Николаевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 376—377;

·       Лаптева Л. Изучение истории Болгарии в Московском университете в конце XIX — начале XX веков. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 3, р. 31—36.

 

Емилия Кочева

 

 

    (12). ШЬОБЕРГ, Андерш (Sjöberg, А.) (31.V.1926—30.VIII.1990) — шведски славист. Роден в Уванхьо, провинция Гестрикланд, Швеция. Завършва славистика в Стокхолмския унив. (1955), където е асистент (1960—1964), доц. (1964—1967) и проф. (от 1967) по слав. езици във Филологическия фак. През периода 19691972 е декан на Факултета. Доктор по философия (1964). Един от издателите на серията слав. ръкописи „Slavica Suecaпа“, публикувана под патронажа на шведската Кралска академия за литература, история и старина. Научен ръководител на серия дисертации, публикувани в поредицата „Slavonic Parchments Fragments in Sweden“.

 

Андерш Шьоберг

 

Научните интереси на Ш. са главно в областта на палеославистиката. Историята на езика е сред неговите приоритетни дисциплини. Утвърден познавач на връзките между старобълг. и грц. език, той е първият шведски славист, който използва статистически методи в своите изследвания (1981, 1987).

 

Проучването и публикуването на слав. ръкописно наследство в шведските архиви е основната научна заслуга на Ш. (1980, 1985). Той успява да открие и идентифицира множество слав. пергаментни листове, използвани през XVII в. при подвързването на документи в Шведския държ. архив (1981, 1982). Сред откритите слав. ръкописи III. представя обстойно четири фрагмента от текста на Паримейника, които датира към XIV в. (1985, 1988). Установява и отношението им спрямо Григоровичевия, Захаринския и Лобковския паримейник. Според него единият от фрагментите се отнася към прототипа на Григоровичевия паримейник. III. е убеден, че т. нар. шведски паримейни откъслеци имат голямо значение при опитите да бъде реконструиран първоначалният Методиев превод на този паметник („Словенски пергаменски одломци из паримејника...“, 1985, с. 156).

 

 

559

 

Ш. уточнява текста на два пергаментни листа от Университетската библиотека в Упсала (1984—1985) като част от сборник, който е близък по състав до Изборника от 1073. Текстът върху двата листа е от Пандектите на Никон Черногорец (края на 40-а статия и първата половина на 41-а статия). Направеното сравнение показва много големи сходства между този текст и съответствията му в Изборника от 1073, което позволява на ш. да отнесе фрагментите към същия превод.

 

В процеса на заниманията си с историята на слав. ръкописно наследство Ш. попада на нови данни за живота на някои книжовници. Така напр. той намира основания да отъждестви староруския книжовник поп Упир Лихой (името му е споменато в приписка от 1047; поп Упир съобщава, че е преписвал „ис курилоцѣ“ — първоначалното според някои изследователи име на глаголицата) с известния шведски гравьор на рунически надписи Офейгър Упир (1982).

 

Като изхожда от научната представа за лексикалните варианти като явление, присъщо не само на отделен препис или на група преписи, но и на протографа (или на протографите) на даден книжовен паметник, Ш. излага своя хипотеза за преводаческата техника на слав. първоучители. Напълно възможно е, смята той, първоначалният старобълг. превод на евангелския текст да е бил диктуван едновременно на няколко преписвачи в скрипториум. В такъв случай може да се мисли за няколко протографа, особено ако още при диктовката са били давани алтернативи като еднозначни варианти. Подобно предположение „рационално обяснява“ варирането в познатите евангелски текстове, макар че трябва да се имат предвид „и други причини от външен характер“ („Некоторые замечания о лексическом варьировании...“, 1980, с. 42).

 

Ш. е автор на публикации върху историята на отделни думи в старите слав. текстове, каквото е напр. неговото проучване на думата „мачка“ (1971). Посмъртно е публикувано палеографското му изследване върху някои от начертанията на писмените знаци от староруските брезови грамоти като свидетелства за развоя на втората палатализация в новгородския диалект.

 

 

            Съч.:

o   Om bruket av genitiv-, adjektiv- och dativattribut i Codex Suprasliensis vid översättning av grekiskt genitivattribut. Stockholm, 1954, 54 p.;

o   Synonymous Ose of Synthetical and Analytical Rection in Old Church Slavonic Verbs. — Acta Universitatis Stockholmiensis. Etudes de Philologie Slave, 11, 1964, 136 p.;

o   Das Wort mačka in einem serb.-kirchenslawischen Stephanites-Text. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 309—312;

o   Документите разказват (Накратко за документите и тяхната история) [Шьоберг А., У. Еренсверд, А. Оберг, Ж. Дамянова]. — В: Швеция — България. Гласове от седем века. Славянски ръкописи, стари карти на България и българските земи, дневници на шведи, посетили България, официални документи и стари книги от български, шведски и други автори. С., 1980, с. 7—24;

o   Некоторые замечания о лексическом варьировании в переводах первоучителей Кирилла и Мефодия. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, p. 37—42;

o   Dokumenten berättar (negot om dokumentens Ursprung och innehell) [Sjöberg A., U. Ehrensvärd, A. Eberg, Zh. Damyanovа]. — In: Sverige — Bulgarien. Röster fren sju sekel. Stockholm, 1980, p. 9—23;

o   Slaviska handskrifter och fragment. — In: Sverige — Bulgarien. Röster fren sju sekel. Stockholm, 1980, p. 26—48;

o   Синонимическое употребление синтетического и аналитического управления глаголов verba dicendi в „Шестодневе“ Иоанна Экзарха. — В: Българистични изследвания. Първи българо-скандинавски симпозиум, 24—30 септември 1979 г. С., 1981, с. 38—44;

o   Славянские пергаменные отрывки в Швеции. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, р. 86—94;

o   Древнерусские пергаменные рукописи Швеции [Шоберг А., О. А. Князевская]. — АЕ за 1980 (1981), с. 167—171;

o   Pop Upir’ Lichoj and the Swedish Rune-carver Ofeigr Upir. — ScS, 28, 1982, p. 109—124;

o   Славянские пергаменные отрывки в Швеции. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 387—402;

o   Словенски пергаменски одломци из паримејника који се чувају y Шведској и њихов однос према другим словенским паримејницима. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 14, 1985, 1, с. 153—156;

o   Two Slavonic Parchment Folios in the Uppsala University Library. — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, p. 199—205;

o   Old Church Slavonic and Old English Translation Techniques. On Lexical Variants in the OCS Translation of the Gospels. — Studier in Modem sprekvetenskap, 27 (Acta Universitatis Stockholmiensis. Stockholm Studies in Modem Philology, New Sеriеs, 8), 1987, p. 146—150;

 

 

560

 

o   Four 14th-Century Slavonic Paroemiarion Fragments in Sweden and Their Relationship to Other Slavonic Paroemiaria. — Symposium Methodianum, p. 669—674;

o   Кѣле and хѣрь in the Birch Bark Letters. An Alternative Explanation. — Wiener slavistischer Almanach, 25—26, 1990 (Festschrift L’ubomir Durovič zum 65. Geburtstag), p. 421—426;

o   Два славянских пергаменных отрывка в Швеции и их особая связь со среднеболгарскими текстами. — В: Българистични изследвания. Трети българо-скандинавски симпозиум (20—26 септември 1985 г.). С., 1991, с. 173—178;

o   Синонимическое употребление синтетического и аналитического управления глаюлов verba dicendi в Шестодневе Иоанна Экзарха. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 240—244.

 

            Лит.:

·       А Bibliography of Anders Sjöberg’s Publications. — In: Подобаетъ памѧть сътворити. Essays to the Memory of Anders Sjöberg. Stockholm, 1995 (Acta Universitatis Stockholmiensis. Stockholm Slavic Studies, 24), p. 7—11;

·       Gustavsson S., G. Jacobsson. Anders Sjöberg In memoriam (1926—1990). — In: Подобаетъ памѧть сътворити. Essays to the Memory of Anders Sjöberg. Stockholm, 1995, p. 13—18.

 

Антоанета Андонова

 

 

    (13). ШЮЦ, Йозеф (Schütz, J.) (4.X.1922) — немски славист. Роден в Катрайнфелд, Банат. Учи в Сръбската гимназия в Сремски Карловци, завършва средното си образование във Върщац (1942). През 1945—1951 следва слав. филология, история, албанистика, индогерманистика и философия във философските факултети на Берлин и Лайпциг. Защитава докторат в Лайпциг върху географската терминология на сърбохърватския език (1954). Преподавател по руски, сърбохърватски и староцърковнослав. език в Унив. в Хале (1951—1954), лектор по руски език в Икономическия фак. на Лайпцигския унив. (1954—1957). През 1958— 1960 е стипендиант на Немското д-во за научни изследвания във ФРГ; през 1960 се хабилитира в Мюнхенския унив. с труда „Das handschriftliche Missale illyricum-cyrillicum Lipsiense“ (издаден през 1963). Асистент в Инст. по славистика в Мюнхенския унив. (1960—1964). От 1964 до пенсионирането си е редовен проф. в Катедрата по славистика на Унив. в Ерланген-Нюрнберг.

 

Научните интереси на Ш. са в областта на старобълг. (староцърковнослав.) език, руската литературна история, ономастиката, етимологията, акцентологията. Основните му приноси в кирилометодиевистиката са свързани с тълкуването на текста на Пространните жития на Кирил и Методий. Той прави опити да обнови методите, прилагани при интерпретацията и превода на тези творби, залагайки не на текстологически анализи, а на осмислянето на текста от гледна точка на философската херменевтика. Като прилага принципа за „възстановяване на смисъла на херменевтичното основно действие“, Ш. се стреми да вникне в житийния текст по начин, адекватен на епохата на създаването му, и да постигне „истинно възприемане на фактите“, за които той свидетелства. В духа на този принцип в немските преводи на ЖК и ЖМ, Проложното житие на Кирил и Методий, Похвалното слово за Кирил и Методий и Похвалното слово за Кирил, издадени от Ш. през 1985, са реконструирани някои изрази в старобълг. текст. Според него в тези случаи най-често са отразени грешки на преписвачите от по-късно време, които се дължат на преосмисляне. Ш. посвещава и специални статии на интерпретацията на отделни епизоди или изрази от текста на Пространните жития. В една от тях (1974), чиято тема са съборът в Регенсбург през 870 и Методиевото заточение в Швабия, е обърнато внимание на топонома въ швабско, употребен в ЖМ, който е отнесен към „баварската част на Швабия“. Подчертава се, че такава прецизна локализация на мястото на Методиевото заточение е обичайно уточнение за един моравец, което не би могъл да направи южнослав. книжовник. Това според Ш. доказва, че ЖМ е написано в Моравия.

 

 

561

 

Този аргумент обаче може да бъде оспорен, тъй като пристигналите в Б-я след 885 Методиеви ученици са живели в моравските земи повече от две десетилетия и за тях е било естествено да възприемат западнослав. етногеографска понятийна система. В същата публикация се анализира и изразът сръдьце врагоу моравского королѧ, с който според Ш. е означен не моравският княз, а Карломан (876—880), синът на Лудвиг Немски. Тези проблеми се разискват и в публикуваната през 1976 статия върху ЖМ. От аналогична херменевтична позиция Ш. изяснява съобщенията в житията за местата, където са били погребани двамата слав. първоучители. Той търси понятийно съдържание в словосъчетанието съборьнаı-а църкъı, наричайки го „моравски терминус техникус“ за „архиепископската катедрала в Моравия“, където е погребан Методий. Съчетанието великаı-а цьркъı от Проложното житие на Кирил и Методий се обяснява с влиянието на грц. понятие Μεγάλη ἐκκλησία в книжовна среда, намираща се по-близо до Византия („Меthods Grab in der Kathedrale von Morava“, 1982).

 

Йозеф Шюц

 

В няколко публикации Ш. разглежда темата за философските възгледи на Константин-Кирил Философ. Той полемизира с редица изследователи на Пространните жития, които според него неправилно интерпретират сведенията от гл. 4 на ЖК, възпроизвеждаща Константиновото определение на философията. Според Ш. в текста на ЖК е казано, че Константин бил „назначен“ за философ и дори е цитиран буквално текстът на издадения за това документ („Bestellungsurkunde“):

 

оумолиша и оучительнъı санъ приѩти філосѡфіи своı земьсцѣи и страньнѣи съ вьсѣкѫѭ слоужбоѭ и моштьѭ

(„...помолиха го да приеме преподавателска катедра и да преподава философия на туземци и чужденци, със съответния служебен чин и заплата. Той прие това“ — Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 123).

 

В неговата реконструкция на този пасаж става дума не за „туземци и чужденци“, на които Константин трябва да преподава, а за неговите философски възгледи. Ш. се противопоставя категорично на традиционното (според него — погрешно) тълкуване на този израз, което води началото си от лат. превод на ЖК, направен от Фр. Миклошич. Той смята, че първоначалната морфологично-синтактична конструкция е предавала двойствено число и че става дума за Кириловата „двусъставна“ философия: земьсцѣи трябва да се разбира като „земна, екзистенциална“, а страньнѣи — като „отвъдна, трансцендентна [философия]“ („Konstantins Philosophie...“, 1985; „Die Lebensbeschreibungen...“, 1986; „Philosoph, ich weiß...“, 1988; „Die Lebensbeschreibungen und die ‘Legenden4 der Forschung...“, 1988; „Der Dialog...“, 1989—1990).

 

Друг въпрос, на който Ш. отделя значително място в публикациите си, е интерпретацията на израза, с който имп. Михаил III се обръща към Константин в гл. 14 на ЖК: Философе, вѣмь тѧ троудьна сѫща („Зная, философе, че си уморен“ — с. 136).

 

 

562

 

Според него тези думи са парафраза на текст от Хераклит, използван у Плотин: „Κάματὸς ἐστιν τοῖς αὐτοῖς μοχθεῖν καὶ ἄρχεσθαι“ („Уморително е да полагаш усилия за едно и също и да си завладян от него“). Умората на Философа следователно има духовна причина и в никакъв случай не е свързана с физическа немощ, както често се представя в съвременните преводи на ЖК. Ш. внася корекция в отговора на Константин: И троудьнъ съı и больнъ тѣлѡ^м, като посочва, че съществителното в твор. пад. тѣломъ е късна добавка на преписвача. Анализирайки философско-терминологичната, понятийната натовареност на прилагателното (троудьнъ), Ш. реконструира изходния текст на Константиновия отговор: *Καίπερ κάματος ᾤν καὶ νοσῶν („и именно бидейки уморен и болен“). Той смята, че Константин и императорът са свързани с една и съща философска традиция — неоплатоническата школа на Плотин. Непосредственото позоваване на Плотин в диалога между тях хвърля нова светлина и върху отношението на Философа към църковните отци, както и върху неговия мистичен съюз с мъдростта — σοφία („Philosoph, ich weiß...“; „И троудьнъ съı и больнъ“, 1989; „Der Dialog... ).

 

С кирило-методиевска проблематика са свързани и някои ономастични проучвания на Ш. Той се спира на имената на спътниците на Методий, които са го придружавали по време на заточението му. Включени в Поменика от Райхенау, те са анализирани от други изследователи, към чиито резултати Ш. прибавя своите наблюдения. По-голямо внимание той отделя на имената на противниците на Методий, които според принципите на средновековната агиография не се споменават в ЖМ. Списъкът от 14 имена, поместен в Поменика от Райхенау през IX в., започва с имената на Вихинг и Светополк („Methods Widersacher Wiching...“, 1977; „Die Slawen der Frühzeit...“, 1980). От позицията на просопографския интерес Ш. ги разглежда, идентифицирайки някои от тях и в други паметници от епохата — Чивидалското евангелие, писмата на папа Йоан VIII, Залцбургския меморандум; той посочва, че имената са както с германски, така и със слав. произход.

 

 

            Съч.:

o   Das handschriftliche Missale illyricumcyrillicum Lipsiense. 1. Philologisch—Linguistische Monographie. Wiesbaden, 1963, 16+323 p.; 2. Phototechnische Reproduktion des Kodex. Wiesbaden, 1963, 8+550 p.;

o   Die Reichssynode zu Regensburg (870) und Methods Verbannung nach Schwaben. — Südost-Forschungen, 33, 1974, p. 1—14;

o   Anmerkungen zur Vita Methodii. — Slovo, 25—26, 1976, p. 127—137;

o   Methods Widersacher Wiching und dessen Pannonisch-Mährische Gefährten. — Marburger Abhandlungen zur Geschichte und Kultur Osteuropas, 14, 1977 (Korrespondenzen. Festschrift für Dietrich Gerhardt), p. 390—394;

o   Die Slawen der Frühzeit zwischen Aquileja und Salzburg. — In: Rapports du III^е Congrès International d’Archéologie Slave. 2. Bratislava, 1980, p. 393—397;

o   Methods Grab in der Kathedrale von Morava. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 2, p. 28—33;

o   Die Lehrer der Slawen Kyrill und Method. Die Lebensbeschreibungen zweier Missionare. St. Ottilien, 1985, 152 p.;

o   Konstantins Philosophie und seine Bestallungsurkunde als Philosoph. — WSJ, 31, 1985, p. 89—98;

o   Die Lebensbeschreibungen Kyrills und Methods. Neues zum Textverständnis. — Slovo, 36, 1986, p. 51—58;

o   Begriff und Bezeichnung von „Intelligenz“ und „Kontemplation“ in den Lebensbeschreibungen Kyrills und Methods. — In: Dona Slavica Aenipontana. In honorem Herbert Schelesniker. München, 1987, p. 195—198;

o   Die Lebensbeschreibungen und die ,Legenden’ der Forschung. Text und Sache in unserer Zeit. — Symposium Methodianum, p. 531—540;

o   „Philosoph, ich weiß, daß du müde bist.“ — Bsl, 49, 1988, p. 200—204;

o   Prawda. Das Ringen um Gerechtigkeit. Die ethische Wurzel russischen Christentums. Erlangen, 1988 (Erlanger Universitätsreden, 23, 3. Folge), 19 p.;

o   И троудьнъ съı и больнъ. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 4, p. 47—50; Gospodь, Gott, der Herr? — ZSPh, 49, 1989, p. 117—121;

o   Der Dialog zwischen Kaiser Michael III. und Konstantin dem Philosophen. — Slovo, 39—40, 1989—1990, p. 27—35.

 

            Лит.:

·       Štefanić Vj. — WSl, 9, 1964, p. 328336 (рец.);

·       Štefanić Vj. — Slovo, 14, 1964, p. 147154 (рец.);

·       Rusek J. — RS, 28, 1967, p. 132—142 (рец.);

·       Reіnhart J. — WSJ, 32, 1986, p. 174—179 (рец.).

 

Славия Бърлиева

[Previous] [Next]

[Back to Index]