Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

__Х_

 

  1. Х  (П. Илчев, Б. Велчева)  336
  2. Хавлик, Лубомир Емил (Havlik, L.E.) (30.VIII.1925–5.III.2000)  (Ив. Павлов)  338
  3. Хавранек, Бохуслав (Havranek, B.)  (Ив. Буюклиев)  342
  4. Хазария, Хазарски хаганат  (Хр. Димитров)  345
  5. Хазарска мисия  (Ив. Добрев)  347

      - Хазарски хаганат — вж. Хазария
      - Халифат на Абасидите — вж. Багдадски халифат
  6. Халоупецки, Вацлав (Chaloupecký, V.) (12.V.1882–22.XI.1951)  (Г. Карабелова)  354
  7. Хам, Йосип (Hamm, J.) (3.XII.1905–23.XI.1986)  (Л. Лашкова, М. Димитрова)  358
  8. Ханзак, Ернст (Hansack, E.) (2.XII.1947)  (Р. Златанова)  362
  9. Ханик, Кристиан (Hannick, Chr.) (3.IX.1944)  (Ел. Велковска)  365
10. Ханка, Вацлав (Hanka, V.) (10.VI.1791–12.I.1861)  (Д. Атанасова)  367

      - Ханон (Hanno) — фрайзингенски епископ. Вж. Анон
11. Хартофилакс (грц. χαρτοφύλαξ)  (Б. Николова)  371
12. Хатала, Мартин (Hattala, M.) (4.XI.1821–11.XII.1903)  (М. Младенова)  371
13. Хатон (Hatho Moguntiensis, Hatto von Mainz) (ок. 850–15.V.913)  (Ил. Илиев)  373
14. Хауптова, Зое (Hauptova, Z.) (9.II.1929)  (Р. Златанова)  374
15. Херманрих, Хемерих, Ерменрик (Hermanricus, Hemericus, Ermenricus) (неизв.–26.XII.874)  (Ил. Илиев)  380
16. Херсон, Корсун (грц. Χερςόνησος Ταυρική, Χερσῶν, lat. Cerson)  (Хр. Димитров)  382
17. Херсонска легенда  (Хр. Трендафилов)  384
18. Херцихоня, Едуард (Hercigonja, E.) (20.VIII.1929)  (Ел. Томова, М. Димитрова)  389
19. Хилендарски листове  (Анг. Минчева)  392
20. Хилендарски манастир „Въведение Богородично”, Хилендар, Хиландар  (Н. Гагова)  395
21. Химнография старобългарска през IX-X век  (Г. Попов)  400
22. Хинкмар (Hincmar, Hinkmar) (806–21.XII.882)  (Хр. Димитров)  414

       Хомилия — вж. Проповедническа литература в България през IX-X век
23. Хоралек, Карел (Horalek, K.) (4.XI.1908–26.VIII.1992)  (М. Начева)  415

      - Хорутани — вж. Каринтийци
24. Храмове с имената на Кирил и Методий  (П. Колева, Анг. Кръстев)  419
25. Християнство  (Г. Каприев)  426
26. Христоматии старобългарски  (Р. Александрова)  442

      - Хроники — вж. Исторически съчинения в българската литература през IX-XII век
27. Хроники с вести за Кирил и Методий  (Сл. Бърлиева)  453

      - Хърватска редакция — вж. Редакции на старобългарския език

 

 

    (1). Х — двайсет и четвъртата буква в старобълг. азбуки (в грц. знакова последователност χ идва веднага след ϕ). Нарича се хѣръ — название с неясна етимология, но явно неславянско по произход (срв. първата дума в съответния стих на Азбучната молитва — херовьскѫ; думата херовимъ се явява в една от редакциите на „За буквите“ от Черноризец Храбър, а също и в някои абецедари, така че не е невъзможно от първата и сричка да се е получило названието на буквата, както не е изключено ѣ да е имал стойност на е). В Парижкия абецедар е посочено името hier, в Бандуричевия — χέρ. В старобълг. глаголически ръкописи не е засвидетелствано числено значение на знака; чрез косвени данни му се приписва стойност 600, каквато имат грц. χ и буквата х в кирилицата.

 

Старобълг. звук х се отбелязва с буква, която по графичен строеж е несъмнено много близка до глаголическото начертание за г; може да се третира като лишен от лявата си петлица г-знак. Конструкцията има две части — горна и долна. Горната се състои от обикновена чертица, която започва от горната редова ос и свършва в областта на средната; в повечето старобълг. глаголически почерци под това щрихче се нанася още едно, малко по-късо, и така се образува двусъставната хаста на начертанието. От всички древни глаголически текстове само в Map. ев., Син. пс. и в трите по-късни колони на Асем. ев. (л. 29c, 29d и 30а) фигурката няма долна чертица (сх. ). Като цяло хастата по принцип има по-голям или по-малък наклон, най-чувствителен в Клоц. сб. и Асем. ев.

 

 

337

 

(тип ); почти изправена може да се види в Син. евх. и в четвъртата главна част на Син. пс. (тип ). Горната чертица обикновено има малък сериф, който в някои паметници се е развил в удължена (повече надясно) хоризонтална черта със самостоятелно значение (тип ), напр. в Син. евх. (в него същото щрихче има фигурката за р), в първия главен почерк на Син. пс., Охридските листове и интерполираните листове в Зогр. ев.

 

Долната част е петлица, чиято заобленост или ъгловатост зависи от общия стил на всеки отделен паметник: в Асем. ев. тя се доближава до окръжност, в Рилските глаголически листове, Зогр. ев., Клоц. сб. и другаде е все по-сплескана фигура, а в Map. ев. наподобява правоъгълник с малки разлики в дължината на хоризонталните и вертикалните стени. Съединителното щрихче между хастата и петлицата започва от долния край било на горната, било на долната чертица (сх. ); първият вид свързване е по-чест. За мотивировката на глаголическия х-знак и за връзките му с други буквени фигури вж. Глаголица.

 

Освен описаната рисунка за х, в два от глаголическите паметници се среща и друго, съвсем различно начертание — т. нар. паяковидно х. То е много рядко: намира се три ггьти в Син. пс. (в първата и в последната главна част) и веднъж в Асем. ев., но фигурира и в Парижкия абецедар (в него е след ф и много пред х — разделят ги три други знака) и, както изглежда, в Мюнхенския абецедар (в него е още по-далече — между ѣ и ш, т.е. между двата знака за х има десет букви). За текстовата поява на тази буква са интересни някои позиционни особености: в регистрираните случаи паяковидното х е употребено само в началото на дума и винаги пред л (все в думата хлъм-). Начертанието не е инициално — навсякъде е вътрешно в синтагматичната група и пред него е невъзможно да се постави точка; в три от примерите думата се предхожда от проклитичния съюз н, в четвъртия изразът е подобен. По размер обаче буквата е по-голяма, главно заради четирите камшичета, които излизат извън очертанията на реда.

 

Начертанието се състои от основната част във вид на леко сплескано неправилно кръгче и четири извити линийки, които излизат от срещуположни точки на корпуса. В Асем. ев. и в първия главен почерк на Син. пс. горните две са обърнати наляво (сх. ); така е и в Парижкия абецедар; у четвъртия главен писач на Син. пс. се извиват една към друга (сх. ), но при единия от двата примера дясната дъгичка не е нанесена; писачът на Мюнхенския абецедар се е опитал да направи нещо като петлици на тези места, както и при долните щрихчета. Долните линийки в Асем. ев. са изпъкнали наляво, обратно на горните (сх. ), а в Син. пс. едната е почти права къса чертица (два пъти лявата и веднъж дясната), а другата е огъната наляво; в Парижкия абецедар тези дъги са обърнати една срещу друга. В неясния чертеж на Мюнхенския абецедар долните чертици са почти прави, но имат в края си по една петлица.

 

Фактът, че паяковидното х се явява в три различни глаголически почерка, а също и в двата най-стари абецедара, показва, че буквата е имала по-широко разпространение в някои древни книжовни школи, но сравнително рано е започнала да изчезва (третият от главните кописти на Син. пс. не я е употребявал, срв. 88b11, където е написал ï  лъми, т.е. объркал е паяковидното х от оригинала си с близката по вид конструкция за широко о, срв. и названието, което е дал на буквата писачът на Парижкия абецедар — то е ot). Наличният днес палеографски материал не позволява да се определят нито изконността, нито ортографските функции на този чудноват знак. Фонетичната му стойност може би отразява някакво

 

 

338

 

по-особено звучене в групата хl̥, напр. засилена лабиализираност.

 

Най-старата кирилска буква за х има две характерни черти — двете съставящи я линии се пресичат в границите на буквения ред, а под реда излиза само линията отляво (Сав. кн., Ен. ап., надписите от Преслав). Още в най-стария период се оформя тенденция точката на пресичане на двете линии да слезе на долната линия на реда и двете линии да се удължат надолу (така е в Супр. сб., Остромировото евангелие, Хилендарските листове, Погодиновия псалтир, Шестоднева от 1263). Високо х документират до късно ръкописи с т.нар. народни почерци и ръкописи с висящо писмо (Слепченският апостол, Добромировото евангелие, Аргировият триод и др.). Линиите на X могат да бъдат различно извити, като по-права е лявата, а по-извита — дясната линия.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). ХАВЛИК, Лубомир Емил (Havlík, L. Е.) (30.VIII.1925—5.III.2000) — чешки историк медиевист. Роден в Зноймо, Чехия. Гимназия завършва в родния си град и в Кромнержиж (1944). Следва философия, английска филология и история в Бърненския унив. (1945—1951); получава докторат по философия (1952). Започва работа в Слав. институт при Чехословашката АН в Бърно (1956). Кандидат на истор. науки (1959). Работи в Инст. за европ. социалистически страни (от 1964), в Чехословашко-съветския инст. (от 1969), където става ст. н. с., и в новооснования Инст. по славистика при Чехословашката АН в Бърно (от 1988). Д-р на истор. науки (1987) с дисертация на тема „Geneze feudální společnosti а státu ve slovanském prostředí“. През 1963—1985 чете лекции във Философския фак. на унив. „Я. Е. Пуркине“ в Бърно, където се хабилитира в научния сектор „История на Византия и славяните през Средновековието“ (1978). Главен редактор на поредиците извори за историята на Велика Моравия: Magnae Moraviae fontes historici (I. Annales et chronicae. Brno, 1966; II. Textus biographici, hagiographici, liturgici. Brno, 1967; III. Diplomata, epistolae, textus historici varii. Brno, 1969; IV. Leges-textus iuridici. Supplémenta. Brno, 1971; V. Indices. Brno, 1977). Умира в Бърно.

 

Основната специализация на X. е в областта на историята на обществото, държавите и културата в Централна, Югоизточна и Източна Европа през Ранното средновековие. Изследванията му засягат по-точно историята на старите славяни по течението на Дунав и чешко-полските взаимоотношения, чешко-южнослав. връзки през вековете и историята на народите на бивша Югославия, миналото на полабско-прибалтийските славяни, на Чехия, Византия, Грузия, Б-я, както и на някои народности, живеещи на територията на бившия СССР.

 

X. представя историята на Велика Моравия главно с оглед на нейното международно правно и политическо положение в тогавашна Европа, като свързва възгледите си за общественото и държ. ѝ устройство и за културното ѝ състояние с дейността на Константин-Кирил и Методий. За него политическите връзки между Б-я и Велика Моравия са част от сложните взаимоотношения между Византия, Западната римска империя и папата. През 60-те г. на IX в. двете страни проявяват подчертан стремеж за отърсване от политическия натиск на своите съседи. За X. фактът, че Византия изпраща във Велика Моравия своя религиознокултурна мисия, има дълбоки външнополитически причини. Според виз. стратегия Б-я е трябвало да бъде обхваната „в клещи“, чиито северозападен край е заемала Велика Моравия. Тя пък, от своя страна, се е стремяла да си осигури подкрепата на Византия при защитата си от франките, както Б-я е полагала усилия да се предпази от виз. експанзия.

 

 

339

 

Походът на Лудвиг Немски (843—876) срещу Моравия през 864 няма успех и бързо е сключен мир без териториални промени. Не се осъществява и помощта за франките от страна на бълг. княз Борис I, който е принуден да се завърне в Б-я поради нахлуването в нея на виз. войски. Съвпадането на двете акции по време според X. ясно говори за два антагонистични съюза: българо-франкски и моравско-византийски. На тези проблеми са посветени много негови статии и студии; в обобщен вид те са разгледани в книгите му.

 

Моравската мисия на Кирил и Методий X. обсъжда във връзка със значението ѝ за държ. организиране на моравяните. Според него много важен е фактът, че Методий е имал опит като бивш военачалник и управител на виз. провинция. Той допуска, че Методий е бил наричан още Михаил по името на виз. имп. Михаил III (842—867), с когото е поддържал тесни връзки. По негово убеждение освен църковните книги през 863 слав. първоучители донасят в Моравия сборници с виз. светски закони (Еклога) и изложение на църковното право (Номоканон), на чиято основа на слав. език и със слав. азбука (глаголицата) Кирил изготвя сборник със светски, а Методий — с църковни правни предписания. Макар и косвено, тази дейност засилва стремежите във Велика Моравия и Б-я за външнополитическа независимост. X. прави паралел между князете Борис I (852—889) и Ростислав (846—870) като изключителни истор. фигури, чиято цел е да укрепят положението в своите държави чрез християнската религия и книжовността на роден слав. език.

 

Лубомир Хавлик

 

В „Geneze feudální společnosti а státu ve slovanském prostředí“ (1987) политическото и общественото устройство на славяните в Централна, Източна и Югоизточна Европа от VIII до XI в. са разгледани в сравнителен план върху по-широк европ.-азиатски фон, включващ както западноевроп. въздействие, така и културното влияние от Иран и от Източната римска империя. Този подход позволява да се уточнят границите на най-ранните слав. държави и да се определи тяхната роля в ероп. и в световната история. X. проследява приключването на периода на военна демокрация при славяните и оформянето на белези на раннофеодални обществени отношения, появата на династии и на военноадминистративен апарат, разделението на държ. територия, организацията на поземлената собственост и първите прояви на социално напрежение. При тези условия, изяснява той, възникват огромни по територия, но политически нестабилни държави. В труда „Slovanské státní útvary raného středověku“ (1987) е констатирано, че в бълг., хърватската и великоморавската държава в началото на IX в., в руската, чешката и сръбската през X в. и в полската през втората половина на X в. се оформя окончателно система от владетел и васали, от техните заместници и началници на гарнизони. Усъвършенстват се начините на събиране на преки и непреки данъци, извършва се преразпределение на частната собственост в полза на властващата династия и свързаната с

 

 

340

 

нея администрация; завоюваните територии се включват към управленската система на държавата метрополия. В този контекст са разгледани подробно причините за разпадането на Велика Моравия и устройството на бълг. държава, като се подчертава нейният слав. характер. И тук мисията на Кирил и Методий е характеризирана във връзка с християнизацията на Велика Моравия и Б-я и като важна част от тяхната държ. политика. Основното в оценката на X. се свежда до „непреходната заслуга“ на мисията — нейната културна дейност, доколкото Великоморавското княжество става първият слав. просветен център. Важен резултат от тази дейност е и установяването, по-късно и задълбочаването на контакта с Римската курия. Княз Ростислав свързва подвластната му територия със западната част на „Римския универзум“, постига и създаването на отделна архиепископия (функционирането ѝ всъщност започва от 873). Идеологическата поддръжка от страна на Рим осигурява териториалното разширение на Велика Моравия през 874—885. При обсъждането на тази фактология X. подчертава и положителната роля на княз Светополк (870—894). Във всички случаи X. подкрепя своите изводи с многобройни доказателства, почерпани от основните кирило-методиевски извори.

 

Книгата на X. „Kronika o Velké Moravě“ (1987) съдържа откъси от хроники, летописи, документи, писма, юридически източници, географско-етнографски описания, биографии, трактати, агиографски паметници, календари, литургични текстове с български, чешки, руски, хърватски, унгарски, англосаксонски, арабски и персийски произход, посветени на съдбата на Велика Моравия. Делото на Кирил и Методий отново е преценено като мощен фактор, консолидиращ моравската държава и културния облик на тогавашното славянство. Въз основа на сведения от Beatus Cyrillus и Чешката легенда за покръстването на Моравия и Чехия X. допуска, че Кирил и Методий на път за Велика Моравия са работили известно време в бълг. земи.

 

Според X. създаването на трайни държ. формации в края на XI и началото на XII в. в Централна, Източна и Югоизточна Европа обуславя появата на обемни епически книжовни произведения. По този начин той разглежда напр. Дуклянската хроника (1976) и между другото сочи влиянието на старата бълг. литература върху нея — особено при описанието на дейността на Константин-Кирил. И тук той търси обяснение за срещаното в средновековни чешки паметници твърдение, че Кирил християнизира първо Б-я и после Велика Моравия. X. смята, че преди включването на Далматинската легенда (възникнала след описвания от нея период 925—1060) в Дуклянската хроника, тя е била самостоятелно компилативно произведение с кирило-методиевска тематика. Нейната филиация и генеалогия е свързана със споровете за слав. литургия в Далмация, започнали към края на управлението на крал Томислав (910—928). Те стават причина в образите на Кирил и Методий и на някои от великоморавските владетели от двете произведения да се включат елементи от биографията на по-късни истор. личности. За X. „Светопелек“ очевидно е Светополк, но с допълнителни черти от хърватската действителност. Определянето на Методий като еретик отразява гледището на латинизираното далматинско духовенство. Другата част от духовенството, признаваща единствено Константин-Кирил за родоначалник на слав. литургия, смята, че той е утвърден отдавна от Църквата като творец на слав. писмо и затова глаголицата не е еретическа. Всичко това дава основание на X. да допусне, че същността на Далматинската легенда се свежда до полемиката и обясненията за слав. литургия. Сред възможните извори на легендата вероятно

 

 

341

 

са ЖК, ЖМ, Италианската легенда, папската кореспонденция до моравските владетели; не е изключено и влияние на Пространното житие на Климент Охридски и на Успение Кирилово.

 

В отделна публикация (1983) X. анализира писмото на папа Йоан VIII „Industriae tuae“ от 880 до княз Светополк, което осигурява на моравския владетел височайше покровителство. Като изяснява голямото значение на документа в политическата история на княжеството, X. се спира по-специално на папските обръщения „dilectus filius“, „gloriosus comes“ и особено на „unicus filius“. Според него те разкриват отношението на Римската курия спрямо Каролингите и утвърждават независимостта на Велика Моравия и позиците ѝ в Централна Европа. Светополк, смята X., има една от най-важните роли във външната политика на папата в последната трета на IX в.

 

 

            Съч.:

o   Uzemní rozsah Velkomoravské říše v době vlády krále Svatopluka. — In: Slovanské štúdie. 3. Bratislava, 1960, p. 9—79;

o   Tři kapitoly z nejstařích českopolských vztahů. — Slovanské historické studie, 4, 1961, p. 5—86;

o   Staří Slované v rakouském Podunají v 6.—12. století. Praha, 1963, 100 p.; Velká Morava a Franská říše (K otázce vzájemných politických vztahů). — Historické štúdie, 8, 1963, p. 129—180;

o   Slované ve Východní marce v 9.—11. století. — Slavia antiqua, 11, 1964, p. 245—299;

o   Velká Morava a středoevropští Slované. Praha, 1964, 490 p.;

o   Constantine and Methodius in Moravia. — SPFFBU, 13, С 11, 1964, p. 27—50;

o   Slované v anglosakské chronografii Alfréda Velikého. — In: Vznik a počátky Slovanů. 5. Praha, 1964, p. 53—85;

o   The Relationship between the Great Moravian Empire and the Papal Court in the Years 880—885 A. D. — Bsl, 26, 1965, p. 101—122;

o   České a jihoslovanské země ve středověku. — In: Československo a Juhoslávia. Bratislava, 1968, p. 37—63;

o   Der päpstliche Schutz und die slavischen Völker. — Annales Instituti slavíci, 2, 1969, 2, p. 10—32;

o   Представление о родственности славянских народов. — СС, 1969, 3, с. 27—40;

o   Učitelé — křesťané z Vlach a z Řecka a z Němec. — In: Sborník Josefu Poulíkovi k šedesátinám. Praha, 1970, p. 117—120;

o   Pravlast a jednota Slovanů — představy a historie. — Slovanský přehled, 57, 1971, 3, p. 210—223;

o   Moesie a listy pasovského biskupa Pilgrima. — Jižní Morava, 8, 1972, p. 7—20;

o   Dubrovnické kroniky a tradice o Svatoplukovi. — Slovanský přehled, 58, 1972, 3, p. 197—200;

o   Roman Universalism and the 9th-Century Moravia. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 14—22;

o   Slovanské raněfeudální národností a otázky jejich geneze. — Slovanský přehled, 60, 1974, 1, p. 44—56;

o   První slovanské státy. — Slovanské historické studie, 10, 1974, p. 5—49;

o   Problematika raněfeudálního vědomí slovanského příbuzenství. — In: Z tradic slovanské kultury v Čechách. Sázava a Emauzy v dějinách české kultury. Praha, 1975, p. 15—22;

o   Моравская народность в эпоху раннего феодализма. — В: Вопросы этногенеза и этнической истории славян и восточных романцев. М., 1976, с. 156—185;

o   Das Pannonische Erzbistum im 9. Jahrhundert. — Annales Instituti Slavíci, 9, 1976, p. 45—60;

o   Dukljanská kronika a Dalmatska legenda. Praha, 1976, 96 p.;

o   Вопросы типологии генезиса феодализма в Европе и Передной Азии и славянские народы. — В: Восточная Европа в древности и средневековье. М., 1978, с. 131—143;

o   Morava v 9.—10. století. Praha, 1978, 160 p.;

o   Geneze feudalismu a Slované. — Slovanský přehled, 65, 1979, 1, p. 38—48;

o   Přehledné dějiny Byzance. Brno, 1979, 142 p.;

o   Dějiny středověké Gruzie. Brno, 1980, 140 p.;

o   Moravská společnost a stát v 9. století. — Slavia antiqua, 27, 1980—1981, p. 1—42; 28, 1981—1982, p. 71—92;

o   Mähren und Kiewer Rus’ im 9.—10. Jahrhundert. — In: Gesellschaft und Kultur Rußlands im frühen Mittelalter. Halle, 1981, p. 234—246;

o   King Sventopluk’s Image in the Middle Ages. — Critica storica, 38, 1981, p. 164—179;

o   Vznik a počátky bulharského státu a národností. (K 1300 jubileu založení Bulharska). — Slovanský přehled, 67, 1981, 2, p. 134—143;

o   Die Byzantiner über die Verfassung der Slawen im 6. Jahrhundert. — In: From Late Antiquity to Early Byzantium. Praha, 1983, p. 173— 178;

o   Kyjevská Rus a Velká Morava. — Slovanský přehled, 69, 1983, 4, p. 273—286;

o   The Roman Privilege „Industriae tuae“ for Moravia. — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 23—31;

o   Slované a Maďaří ve středním Podunají v IX—X. století. — In: Současný stav a úkoly československé hungaristiky. Brno, 1985, p. 65—82;

o   Государство и держава мораван (К вопросу о месте Великой Моравии в политическом и социальном развигии Европы). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 96—101;

o   Velká Morava v kontextu evropských a obecných dějin. — In: Velká Morava a počátky československé státností. Praha, 1985, p. 187—214;

o   Velká Morava — historie a legenda. — Slovanský přehled, 71, 1985, 2, p. 158—176;

o   Pojetí počátku třídní společnosti a státu ve slovanském prostředí. — В: Зборник посветен на Бошко Бабик. Прилеп, 1986, с. 237—249;

o   Proměny společnosti а postavení Moravy v 10—12. století. — In: Moravica historica. Brno, 1986, p. 46—71;

o   Kronika o Velké Moravě. Brno, 1987, 276 p.;

o   On the Dating in the Old Slav Literary Monuments and on the Primary Slav Chronography. — Studia žródloznawcze, 30, 1987, p. 1—28;

o   Geneze feudální společnosti a státu ve slovanském prostředí. Praha, 1987, 172 p.;

o   Slovanské státní útvary raného středověku. Praha, 1987, 252 p.;

o   Etnogeneze Slovanů a hospodářskospolečenské základy formování raného feudalismu a státu ve slovanském prostředí. — In: Československá slavistika. Praha, 1988, p. 221—230;

o   Bulgaria and Moravia between Byzantium, the Franks and Rome. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, р. 5—20;

 

 

342

 

o   Politische Züge der Tätigkeit Konstantins und Methods in Mähren. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1986 г. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 235—244;

o   Ibn Rusta o králi Svatoplukovi a jeho sídelním městě. — Jižní Morava, 26, 1990, p. 9—17;

o   Svatopluk Veliký, král Moravanů a Slovanů. Brno, 1994, 132 p.

 

            Лит.:

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 147—148;

·        Galuska L. Havlík [Nekrolog]. — ČČH, 98, 2000, 3, p. 664—666.

 

Иван Павлов

 

 

    (3). ХАВРАНЕК, Бохуслав (Havránek, В.) (30.I.1893—2.III.1978) — чешки езиковед, специалист по сравнително езикознание, теория и история на слав. книжовни езици. Роден в Прага. Баща му е гимназиален учител по чешки език и по класически езици, а майка му, също учителка, пази традициите на своето музикално семейство. Увлеченията на X. се движат между филологията и изкуството. Първите си научни занимания започва още в Пражката академична гимназия, където преподават специалисти като келтолога и индоевропеиста И. Баудиш, бохемиста M. Кашпар и латиниста Ц. Кржиш. След завършването на гимназията X. постъпва в Карловия унив. в Прага — първоначално в специалността история на изкуството и естетика. Главно под влияние на И. Зубати насочва интересите си към класическата и слав. филология, като едновременно се занимава с балтийска и староиндийска филология. Негови учители са Й. Поливка и И. Крал. От 1915 е сътрудник в канцеларията на Речника на чешкия език към Чешката академия на науките, литературата и изкуствата. Привиква да свързва изследователската си дейност с наблюдения върху богат конкретен материал, което остава характерен признак на цялата му научна дейност. С работата му над речника е свързана и първата му публикация (Topivo а palivo. — Naše řeč, 2, 1918, с. 161-—164). През 1917 X. завършва следването си с докторат по философия. След края на Първата световна война (1914—1918) прекарва един семестър в Белград, където слуша лекции при А. Белич и Г. Барич. По-късно на собствени разноски посещава и други страни — Германия (главно за изучаване на лужишките езици), Полша, отново Югославия, Б-я; през 1923 предприема дълго пътуване из Русия. От 1917 до 1929 учителства в различни пражки гимназии. Хабилитира се в Карловия унив. през 1928 с тема из областта на сравнителното слав. езикознание. От 1929 е извънреден проф., от 1934 — редовен проф. по слав. езикознание във Философския фак. на Бърненския унив. Декан на Факултета (1939—1945). През 1929 е привлечен и в дейността на Пражкия лингвистичен кръжок. В Бърненския унив. написва главната си монография — „Genera verbi v slovanských jazycích“ (1928— 1937) и няколко от най-важните си бохемистични работи — „Úkoly spisovného jazyka а jeho kultura“ (1932), „Nářečí česká“ (1934), „Vývoj spisovného jazyka českého“ (1936). През 1939, след смъртта на Μ. Вайнгарт, получава покана да оглави Катедрата по слав. филология в Карловия унив. Началото на Втората световна война през 1939 и окупацията на Чехословакия провалят плановете му. X. се връща в Прага през 1945. От 1950 е ръководител на Катедрата по чешки език и общо езикознание в Карловия унив. През 1953 е назначен за ректор на Висшето училище за руски език и литература в Прага. През 1946 организира първия научноизследователски езиковедски център към Чешката академия на науките, литературата и изкуствата — Инст. за чешки език, чийто директор е до 1964. Участва в дейността на Славянския инст. Съавтор и редактор до края на живота си на „Slovník jazyka staroslověnského“, главен редактор на „Slovo a slovesnost“, редактор на „Slavia“, „Byzantinoslavica“, „Naše řeč“. Член на редакционните съвети на чуждестр. лингвистични

 

 

343

 

органи „Zeitschrift für Phonetik“, „Sprachwissenschaft und Komunikationsforschung“, „Acta Linguistica Hafniensia“, „Word“ и др. При основаването на Чехословашката АН (1952) е избран за академик. Чуждестранен член на пет академии, между които е и БАН (1958). Орден „Кирил и Методий“ I ст. Умира в Прага.

 

Главната научна област, в която X. оставя трайни следи, е сравнителното слав. езикознание. Широка известност му донасят изследванията, посветени на залога в слав. езици. Големи са заслугите му за проучването на сравнителния слав. синтаксис. С тази проблематика са свързани международните конференции, организирани периодично в Бърно под негово ръководство. Особено ценна е работата му, посветена на слав. книжовни езици; X. създава програма за изследване на междуслав. езикови контакти на книжовна основа и на условията за изграждане на слав. книжовни езици. Специално внимание заслужава статията му „Základní konfrontace podmínek а výsledků vývoje češtiny a bulharštiny“ (1963), в която развитието на двата езика се разглежда на фона на сходните обществени условия (преди всичко в зависимост от чуждите въздействия, на които са били изложени).

 

Друга област, в която X. оставя важни приноси, е историята на слав. филология. Той осветлява нови и малко известни черти от дейността на Й. Добровски, задълбочено преценява делото му и определя трайното му значение за слав. цивилизация (1940, 1953). На подобен анализ подлага и ролята на П. Й. Шафарик в историята на слав. филология.

 

Бохуслав Хавранек

 

Много съществени са изследванията на X. върху слав. книжовни езици. Той е един от създателите на теорията за културните наддиалекти (наричани още културни езици), чиято поява предхожда писмената култура. С тази теория поестествено се обясняват много явления в старите книжовни езици от епохата на ранния феодализъм. В такава светлина X. разглежда езиковата картина във Велика Моравия, както и цялостния обществен подем в страната след 863. Като привлича археол., езикови и литературни свидетелства, той представя този напредък като закономерно явление с корени във времето преди началото на Кирило-Методиевата мисия, но същевременно стимулирано от наличието на писмен „домашен“ език, който притежава и обредни функции. Именно достъпният език, смята X., не е позволявал духовните ценности да се затварят в тесни обществени прослойки. Наследник на тази традиция в западнослав. свят става Пршемисловата чешка държава („Počátky slovanského písma а psané literatury v době velkomoravské“, 1963; „Die Bedeutunng Konstantins und Methods für die Anfänge der geschriebenen Literatur in Grossmähren“, 1968; „Vznik slovanského písma а psané literatury před 1100 lety“, 1963). B студията „Au sujet du caractère et de l’évolution convergente des langues balkaniques“ (1967) X. твърди, че на Балканите през IX в. е съществувал културен говорен език, който той нарича македоно-български.

 

 

344

 

В околностите на Солун според него трябва да се предполага билингвизъм, на основата на който се осъществява влиянието на говоримия грц. език върху говоримия слав. (бълг.) език. Тази постановка създава възможност гърцизмите в старобълг. текстове да се разглеждат не като насилие над слав. начин на езиково изразяване, а като резултат от естествено взаимодействие, при което те получават определена стилистична функция.

 

Проблеми на старобълг. език X. разглежда и в други трудове — „Aspect et temp du verbe en vieux slave“ (1932), „Залог (genus verbi) в старославянском языке в сравнительном плане“ (1963) и др. В статията „Otázka existence církevní slovanštiny v Polsku“ (1956) е застъпено гледището, че кирило-методиевската традиция е оказала известно влияние върху формирането на полския книжовен език през Средновековието. Това въздействие X. открива по-определено в характера на религиозната терминология и в ограничен кръг текстове с лексикални реминисценции от рода на tworzec, gospodin, rozgreszyć и др.

 

Съществен дял от творчеството на X. предствляват изследванията върху езика на видни чешки писатели. Той участва като съредактор в изданията на чешки книжовни паметници, сред които е изданието на Далимиловата хроника (1957, 1988).

 

 

            Съч.:

o   Vyučování jazykům slovanským na střední škole a knihy k němu potřebné. — Střední škola, 1, 1921, p. 63—68;

o   K názvům lingua sclavonica, boemo-slavica — český jazyk a Sclavus, Slavus — Cech, Slovák. — LF, 52, 1925, p. 111—120;

o   Přehled vědecké činnosti Josefa Zubatého. — Časopis pro moderní filologii, 1 1, 1925, p. 193—205;

o   Genera verbi v slovanských jazycích. 1. Praha, 1928, 184 p.; 2. Praha, 1937, 205 p.;

o   Aspect et temp du verbe en vieux slave. — In: Mélanges Bally. Genève, 1932, p. 223—230;

o   Expanze spisovné češtiny ve středověku. Vývoj spisovného jazyka českého. — In: Československá vlastivěda (dodatky). Praha, 1936, p. 44—48;

o   Staročeská literatura v hlaholském písemnictví charvátském. — In: Co daly naše země Evropě a lidstvu. 1. Praha, 1939, 52 p.;

o   Josef Dobrovský, zakladatel vědecké slavistiky. — In: Čo daly naše země Evropě a lidstvu. 2. Praha, 1940, p. 10—15;

o   Naše pojetí slovanské filologie a její dnešní úkoly. — Slavia, 18, 1947—1948, p. 249—268;

o   Kritické poznámky k první staroslověnské legendě o sv. Václavu. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 139—143;

o   Význam Josefa Dobrovského pro slovanskou jazykovědu. — In: Josef Dobrovský 1753—1953. Praha, 1953, p. 97—116;

o   Otázka existence církevní slovanštiny v Polsku. — Slavia, 25, 1956, p. 300—305;

o   Nejstarší česká rýmovaná kronika t. řeč. Dalimila. Praha, 1957, 308 p. [Havránek B., J. Danhelka];

o   Charakter a úkoly srovnávacího studia spisovných jazyků slovanských. — Slavia, 27, 1958, p. 153—160;

o   Metodická problematika historickosrovnávacího studia syntaxe slovanských jazyků. — In: K historickosrovnávacímu studiu slovanských jazyků. Praha, 1958, p. 77—88;

o   Залог (genus verbi) в старославянском языке в сравнительном плане. — В: Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага, 1963, с. 15—100;

o   Místo Pavla Josefa Šafaříka ve vývoji jazykovědné slavistiky. — Slovanské štúdie, 6, 1963, p. 241—251;

o   Počátky slovanského písma a psané literatury v době velkomoravské. — In: Velká Morava. Tisíciletá tradice státu a kultury. Praha, 1963, p. 77—96;

o   Studie o spisovném jazyce. Praha, 1963, 372 p.;

o   Vznik slovanského písma a psané literatury před 1100 lety. — Nová mysl, 1963, 6, p. 671—680;

o   Základní konfrontace podmínek a výsledků vývoje češtiny a bulharštiny. — In: Československo-bulharské vztahy v zrcadle století. Praha, 1963, p. 369—373;

o   Au sujet du caractère et de l’évolution convergente des langues balkaniques. — Les études balkaniques tchécoslovaques, 2, 1967, p. 5—10;

o   Die Bedeutung Konstantins und Methods für die Anfänge der geschriebenen Literatur in Grossmähren. — In: Cyrillo-Methodianische Fragen. Wiesbaden, 1968, p. 1—12;

o   Vztahy kláštera Na Slovanech k jazyku a literatuře charvátskohlaholské. — In: Z tradic slovanské kultury v Čechách. Sázava a Emauzy v dějinách české kultury. Praha, 1974, p. 145—148;

o   Staročeská kronika tak řečeného Dalimila. Vydání textu a veškerého textového materiálu. K vydání připravili J. Daňhelka, K. Hádek, B. Havránek, N. Kvítková. 1. Praha, 1988, 308 p.

 

            Лит.:

·       Иванчев Св. Академик Бохуслав Хавранек на 60 години. — БЕ, 3, 1953, 1, с. 82—83;

·       Нorálеk К. Přehled Havránkové vědecké činnosti. — In: Studie a práce lingvističke. 1. Praha, 1954, p. 11—35;

·       Studie a práce lingvističke. 1. K šedesátým narozeninám akademika Bohuslava Havránka. Praha, 1954, 552 p.;

·       Hausenblas K. K sedmdesátinám akademika Havránka. — SaS, 24, 1963, p. 1—8;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 148— 152;

·       Dokulil M. 80 let akademika Bohuslava Havránka. — SaS, 34, 1973, p. 1—14;

·       Tylová M. Soupis prací akademika Bohuslava Havránka za leta 1963—1972. — SaS, 34, 1973, p. 14—20;

·       Буюклиев Ив. Бохуслав Хавранек (1893—1978). — Paiaeobulgarica, 2, 1978, 4, p. 93—96;

·       Леков Ив. Бохуслав Хавранек (1 893— 1978). — БЕ, 28, 1978, 5, с. 494—495; Sborník k poctěstého výročí narození akademika Bohuslava Havránka. Praha, 1990 (Acta Universitatis Carolinae, Philologica, 1—3. Slavica Pragensia, 34), 435 p.;

 

 

345

 

·       Tуlová M. Bibliografický soupis publikovaných prací akademika Bohuslava Havránka. — In: Sborník k poctě stého výročí narození akademika Bohuslava Havránka. Praha, 1990, p. 309—358;

·       Урбан З., Л. Ржехачек. Прага и българската филология. С., 1992, с. 176—179;

·       Slavica na Masarykově univerzitě v Brně. Literární věda, jazykověda, historiografie, uménovedy. 2 изд. Brno, 1993, p.130—132.

 

Иван Буюклиев

 

 

    (4). ХАЗАРИЯ, Хазарски хаганат — средновековна номадска държава на хазарите. Възниква ок. средата на VII в. в съседство с Кубратова Б-я върху останките на Западнотюркския (Тюркютския) хаганат. Първоначално обхваща земите на дн. Дагестан; столица е гр. Беленджер (на мястото на дн. гр. Буйнакси). Още тогава хазарите влизат в продължителен и остър конфликт с Кубра товите българи, който довежда до разпадането на „Старата“, „Голямата“ Б-я. Една част от тях, вероятно начело с най-възрастния Кубратов син Баян (Батбаян), признава върховенството на хазарския хаган и започва да се нарича „черни“ или „вътрешни“ българи. Останалата част от българите и особено тези, които се изтеглят на запад към Долни Дунав под предводителството на Аспарух, продължават борбата с хазарите. В една от битките с тях може би загива и основателят на средновековната бълг. държава. В началото на своята политическа самостоятелност X. се разширява на запад главно за сметка на българите. В зората на своето съществуване тя изпитва и първия удар на арабската експанзия в Закавказиего, който застрашава столицата Беленджер, но е отблъснат от хазарите.

 

Хазарското настъпление към Северното Причерноморие представлява опасност за виз. интереси по тези места и особено на п-в Крим. Към края на VII в. хазарите овладяват северните и средните райони на полуострова, населени предимно с готи, алани и тюрко-българи, а империята запазва своето влияние само над южната му част около Херсон. В 695 там е заточен сваленият виз. имп. Юстиниан II (685—695; 705—711), който не след дълго се оженва за сестрата на хазарския хаган. През 705, когато хаганът се опитва да го предаде на неговия съперник, Юстиниан И избягва в Б-я и с помощта на хан Тервел (ок. 700 — ок. 721) си възвръща престола в Константинопол. Междувременно херсонци организират местно самоуправление под протектората на X., предизвиквайки по този начин отмъщението на императора и едва ли не избухването на виз.-хазарска война. След продължителна и драматична борба, от която най-много пострадва Херсон, хазарите подкрепят въстаналите срещу централната власт негови граждани и без да претендират за техния град, помагат на новия кандидат за престола Филипик Вар дан, който през 711 сваля в Константинопол Юстиниан II. X. си осигурява здрав и дълговременен съюз с ромеите, съвместна борба против общия враг — арабите, и разделяне на сферите на влияние в Закавказието и Северното Причерноморие.

 

Междувременно арабите засилват своя натиск към хазарските владения в Прикаспието. През 713—714 арабският пълководец Маслама извършва първото значително нападение отвъд прохода Дербент. Особено силен е арабският удар през 721—722, ръководен от арменския наместник Джаррах, при който арабите, макар и временно, успяват да овладеят Беленджер. През 730—731 хазарите организират мощно настъпление срещу Азърбайджан и Армения, при което достигат чак до Иранското плато, но са спрени, принудени са да се оттеглят и претърпяват значителни поражения от последвалата арабска контраофанзива. Най-голям удар обаче X. понася през 737, когато ок. 150 хилядна

 

 

346

 

арабска армия под предводителството на Мервана навлиза в нейните предели, завладява новата столица Семендер и прониква на север по поречието на Волга. Поражението е толкова голямо, че само липсата на достатъчно арабски сили не довежда до гибелта на X. Макар че хазарският хаган е принуден да приеме исляма, арабското завоюване на страната се оказва краткотрайно поради невъзможността там да бъде поддържан силен военен арабски контингент. След като основните сили се изтеглят, X. отново се чувства независима. Въпреки че запазват мира с арабите до 762, към края на VIII в. хазарите подновяват своята борба за господство над Закавказието. Това намира подкрепата на Византия, която цени усилията на своя съюзник да отвлича вниманието на враговете ѝ на север — дори когато хазарите застрашават господството ѝ по Северното Причерноморие. Напр. Византия не само не подкрепя антихазарското въстание през 80-те г. на VIII в. начело с кримския епископ Йоан Готски, но и прави всичко възможно за неговото предотвратяване. Заедно с това Византия успява да получи от хазарите смекчаване на участта на Йоан и значителни отстъпки, в крайна сметка изгодни за империята, в полза на хазарските християни.

 

Християнството и ислямът намират добър прием в X., която е представлявала пъстра федерация от племена, запазващи не само вътрешната си самостоятелност, но и част от собствената си външнополитическа дейност, поради което е съществувала и значителна веротърпимост. Нито една от двете религии обаче не успява да заеме господстващо положение в държавата. Предпочетен е юдаизмът. Приемането му се свързва с името на Булан, но всъщност действителното му превръщане в държ. религия към началото на IX в. е резултат от реформите на Обадий. Той е бек, съуправител (както и в други тюркски номадски държави, в X. съществувала титулатурата на двойните владетели), който става първият хазарски цар, като принизява ролята на хагана до положение на сакрален владика. Същността на религиозната реформа е въвеждането на равинизма. Недоволни от новите преобразования, които силно ограничават властта им, част от хазарските аристократи вдигат въстание, което довежда до избухване на гражданска война. Има основание да се смята, че към тези събития не е безразлична и средновековната бълг. държава по времето на хан Омуртаг (814—831). Византия също не остава безучастна и първоначално окупира Кримска Готия, но впоследствие (към 834) подпомага хазарите в укрепяването на границата им по р. Дон (крепостта Саркел), която е застрашена от угрите. По-голямата част от кримските градове, в които живеели много християни, остават все още под хазарска зависимост. Заинтересувана от съюза си с X., империята е можела да им окаже само морална и дипломатическа помощ. Такава е целта на т.нар. Хазарска мисия начело с Константин-Кирил Философ, най-вероятно през 860—861, при която навярно са били възстановени свободата на вероизповеданието за християните и тяхната църковна организация.

 

След нашествието на печенезите ок. 889 Хазарският хаганат загубва властта си над степите на Северното Причерноморие. Това дава повод на Византия да скъса съюза си с хазарите и да възстанови влиянието си над Кримския п-в. От началото на X в. империята последователно подбужда околните тюркски племена, аланите и Киевска Русия да воюват срещу хаганата. Особено катастрофален в това отношение се оказва ударът на руския княз Светослав I през 965, който завладява и столицата Итил. Към края на X в. X. престава да съществува в резултат на експанзията на Хорезъм, киевския княз Владимир I (980—1015) и огузите.

 

 

            Лит.:

·       Moravczik Gy. Byzantinoturcica. 1. Berlin, 1958, p. 81—86;

·       Артамонов M. И. История хазар. Л., 1962, 524 с.;

·       Гумилев Л. Н. Древние тюрки. М., 1967, 540 с.;

 

 

347

 

·       Dunlор D. М. The History of the Jewish Khazars. New York, 1967, 293 р.;

·       Дуйчев Ив. Едно легендарно сведение за Аспарух. — В: Дуйчев Ив. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културната история на средновековна България. С., 1972, с. 122—133;

·       Кочев Н. Хазарите и мисията на Константин-Кирил. — ИП, 28, 1972, 6, с. 54—67;

·       Вožilov I. One of Omurtag’s Memorial Inscriptions. — BHR, 1, 1973, p. 72—76;

·       Pletnjowa S. A. Die Chasaren. Mittelalterliches Reich an Don und Wolga. Leipzig, 1978, 172 p.;

·       Gоlden P. B. Khazar Studies. An Historico-Philological Inquiry into the Origins of the Khazars. Budapest, 1980, 1., 291 p.; 2., 252 р.;

·       Гюзелев B. Два еврейски извора от X в. за произхода на прабългарите. — В: Средновековна България в светлината на нови извори. С., 1981, с. 120—129;

·       Магомедов М. Е. Образование Хазарского каганата (по матералам археологических исследований и письменным данным). Μ., 1983, с. 175—195;

·       Димитров Хр. Болгария и хазары в VІІ—VІІІ вв. — BHR, 17, 1989, 2, р. 47—66;

·       Dzіffer G. Konstantin und die Chazaren. — WSl, 34, 1989, p. 354—361;

·       Nооnan Th. S. Byzantium and the Khazars: a Special Relationship? — In: Byzantine Diplomacy. Papers from the Twenty-fourth Spring Symposium of Byzantine Studies, Cambridge, March 1990. Aldershot, 1992, p. 109—132;

·       Zuckerman C. On the Date of the Khazars’ Conversion to Judaism and the Chronology of the Kings of the Rus Oleg and Igor. — REB, 53, 1995, p. 237—270;

·       Chekin L. S. Christian of Stavelot and the Conversion of Gog and Magog: A Study of a Ninth-Century Reference to Judaism among the Khazars. — Russia Mediaevalia, 9, 1997, 1, p. 13—34;

·       Nikоlov S. The Magyar Connection or Constantine and Methodius in the Steppes. — Byzantine and Modem Greek Studies, 21, 1997, p. 79—92;

·       Shepard J. Byzantine Relations with the Outside World in the Ninth Century: An Introduction. — In: Byzantium in the Ninth Century: Dead or Alive? Aldershot, 1998, p. 167—180;

·       Shepard J. The Khazars’ Formai Adoption of Judaism and Byzantium’s Northern Policy. — OSP, New Sériés, 31, 1998, p. 11—34;

·       Nοοnan Th. S. The Khazar-Byzantine World of the Crimea in the Early Middle Ages: The Religious Dimension. — Archivum Eurasiae Medii Aevi, 10, 1998—1999, p. 207—230;

·       Трендафилов Хр. Хазарската полемика на Константин-Кирил. С., 1999, 254 с.

 

Христо Димитров

 

 

    (5). ХАЗАРСКА МИСИЯ — втората по време мисия на Константин-Кирил Философ, с участието и на Методий; осъществена най-вероятно през 860—861 при хазарите — тюркска народност, населявала територия между Каспийско и Черно море. Подробни сведения за нея съдържа ЖК (гл. 8—12). В ЖМ е спомената бегло (гл. 4).

 

Според ЖК хазарски пратеници очер тават пред виз. император следната ситуация: хаганът желае да изостави езичеството, сродно с вярата на старите азиатски тюрки; за да затвърди международното положение на своята страна, която по онова време играе важна роля във военния и политическия живот на Източна Европа, той трябва да избере една от трите световни религии, в преимуществата на всяка от които се стараят да го убедят мохамедански, юдейски и християнски мисионери. Отправените към Византия молби за верска мисия безспорно са били и част от хазарския план за траен политически съюз, нужен и на двете преговарящи страни.

 

По онова време в Хазария нахлуват печенезите и въпреки че главните градове не са засегнати, много пастирски поселища са опустошени, а угрите — военни съюзници на хагана, са принудени да побягнат на запад — от Дон покрай северните брегове на Азовско море към Днепър. В началото на 861 Константин Философ се среща с една унгарска дружина на п-в Крим. Много по-страшен враг са норманите варяги, наричани още руси, които се разполагат по устието на Днепър, по бреговете на п-в Крим и на Азовско море. През пролетта на 860 към Босфора се отправят 200 (според Йоан Дякон — 360) варяжки ладии. Точната дата на варяжкото нападение срещу Цариград — 18 юни 860, е посочена в Σύνοψις χρονική — виз. хронограф от IX в., наричан още Anonymus Bruxellensis (Cumont F. Analecta Bruxellensia. 1. Gant, 1894, p. 33). Преди да обсадят града, норманите руси опустошават бреговете и островите на Пропонтида (Мраморно море). Имп. Михаил III (842—867) незабавно прекратява похода си срещу сарацините, за да се върне в столицата и да присъства на големия молебен, който патриарх Фотий (858—867, 877—886) отслужва

 

 

348

 

във Влахернския храм „Св. Богородица“. От църквата е изнесена честната риза (светият мафорий) на Богородица; с тържествени песнопения и горещи молитви за избавление шествието минава по крепостните стени. Продължителят на Георги Амартол (PG, 110, col. 1053) разказва, че полите на божествената риза били потопени във водите, коиго се укротили, но веднага след това се надигнала страшна буря, която преобърнала и разбила ладиите на нашествениците и малцина от тях успели да се спасят. Според друга легенда (Nunсk A. Lexicon Vindobonense. Petropoli, 1897, p. 222) варварите сами снели обсадата. В Anonymus Bruxellensis се свидетелства, че ромеите дори надвили неприятеля. Найобективен е Йоан Дякон, капелан на венецианския дож Пиеро Орсело. Според неговото истор. съчинение Chronicon Venetum, писано между 980 и 1008, норманското племе дръзнало да нападне Цариград, но понеже не могло да напакости на непобедимия град, завоювало крайградските имения, избило мнозина и се завърнало с плячка у дома си (PL, 139, col. 905).

 

Скоро след това в ромейската столица пристигат хазарските пратеници. Тяхното посещение вероятно е повод за Византия да влезе във военни преговори с хагана и да намали опасността от ново варяжко нападение. Константин Философ тръгва за Хазария като обикновен мисионер — пеш и бос, но Михаил III го изпраща да представлява царската власт и достойнство: „Иди със съответните почести и с царска помощ“ (ЖК, гл. 8). Несъмнено е, че Византия се е стремяла да покръсти северните варварски народности — българи, хазари и тавроскити, т. е. нормани или руси. Достъпните извори обаче не съдържат преки данни за причините и целите на виз.-хазарското сближение. Те не личат и от посланието на хазарския хаган до виз. император, съставено, когато Кирило-Методиевата мисия е приключила работата си: „Всички ние сме приятели на твоето царство и сме готови да ти служим, където поискаш“ (ЖК, гл. 11). Ясно е, че срещу богати дарове Хазария е съгласна да предостави военна сила в полза на виз. интереси. По настояване на Константин Философ хаганът освободил 200 души грц. пленници. Ако сведението от ЖК е достоверно, то показва стремеж да се установят междудърж. връзки, породени от общ интерес. Но ще е пресилено да се твърди, че виз. пратеничество е пристигнало в Хазария с ясно поставена политическа задача и че само покрай другото е бил засегнат и въпросът за официалната религия в страната.

 

Централни за вътрешния живот на хазарската държава през 861 са дискусиите между представителите на трите вероучения. Те са отразени от различни гледни точки и с различна степен на достоверност в слав., евр. и арабски извори, които някъде си противоречат, а другаде взаимно се допълват. Несъмнено ЖК е главен и най-ценен документ, създаден по пресните спомени на съвременниците и въз основа на беседите на Константин-Кирил срещу юдаизма. То съдържа автентични сведения за вероизповеданията в Хазария през втората половина на IX в. Част от семитските извори имат легендарен характер.

 

От ЖК е известно, че на път за Хазария, в Херсон, Константин Философ започва усилено да изучава евр. език. За да вникне още по-дълбоко в текста на Стария завет, той се сдобива и с книги на самаритански език. Съществува предположение, че той предварително се е запознал с т. нар. Таргум на Акила или на Онкелос — халдейско-арамейски преразказ на Петокнижието и Пророците, изпълнен с месиански идеи и със старинни тълкования, удобни за целите на християнската апологетика. Очевидно под аргумента акѷла бѡ тако гл҃ѥть (ЖК, гл. 9), използван в един от споровете на Кирил

 

 

349

 

с привържениците на юдаизма, не бива да се подразбира библейският превод от еврейски на гръцки, извършен от Акила през II в., а Акиловата парафраза на Мойсеевото Петокнижие, особено свободна при поетическите текстове. Самите полемически беседи са изложени в ЖК в съкратен вид (вж. Полемически трудове на Константин-Кирил Философ). Но житиеписецът отбелязва, че в пълнота те могат да се намерят в Кириловите съчинения, които събрал архиепископ Методий, като ги разделил на осем части. Според ЖК (гл. 8) в Херсон Константин Философ намира евангелие и псалтир, „написани с руски букви44, и среща човек, говорещ на тоя език, на който философът скоро започнал „да чете и да говори” (вж. Рушки писмена). В гл. 8 от ЖК се разказва също как са намерени мощите на св. Климент Римски.

 

Константин Философ намира мощите на св. Климент Римски. Илюстрация от М. Хишпанска-Нойман

 

При хазарите Константин Философ е поканен от хагана на тържествен обед, по време на който се водят теософски спорове. След това участва в голям двудневен верски диспут. През първия ден той оспорва мнението на защитник на юдаизма, че християнството е несъвършено, а през втория ден, призовавайки за съдия самия хаган, спечелва словесната борба с един хазарски сановник, познавач на Корана, който твърдял, че Мохамед е последният по време пророк. Антиюдейската полемика засягала шест основни теми — учението за Св. Троица, възможността Божият син да бъде роден от жена, въпроса за обрязването, втория закон след Мойсеевия, т. е. Новия завет, времето, когато ще дойде Месията, иконопочитанието. В разискванията Константин Философ изявява дарбата си на блестящ диалектик и с умело поставени въпроси подтиква опонентите си към отговори, които отричат собствената им теза. Той изтъква преимуществата на християнското смирение и доказва, че Христовото учение е по-висше от вярата на юдеи и сарацини. Първият съветник на хагана заявява, че Константин

 

 

350

 

„с божия помощ повалил на земята цялата юдейска гордост“, с което било признато и предимството на християнството. На виз. император хаганът написал: „Ти, господарю, ни изпрати такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери, че християнската вяра е свята. Като се убедихме, че тя е истинската вяра, ние наредихме всички да се покръстят доброволно, като се надяваме и ние да направим същото“. Но обещанието, че ако виз. мисионери оборят юдеите и сарацините, християнството ще стане официална религия в хазарската държава, не е изпълнено. Дадена е само светска свобода на онези, които искат да се покръстят по своя воля, да постъпят така. Кръщение приемат около 200 езичници, които се отказват от „поганските мерзости и от беззаконните женитби“. За останалите е решено да приемат християнската вяра постепенно, а всички, които се покланяли на запад, молели се по евр. обичай или пък изповядвали мохамеданството, са заплашени със смъртно наказание (ЖК, гл. 11).

 

ЖК свидетелства, че в Хазария по времето на солунските братя юдаизмът вече е пуснал здрави корени сред управляващото съсловие. В обкръжението на хагана са го изповядвали мнозина, а други са били мохамедани. Когато по време на диспута Константин Философ се докосва до старозаветна тема, опонентите му не изпадат в недоумение и на всяко занитване той бързо получава търсения отговор. Многобройните библейски намеци, някои твърде далечни, с които са изпълнени беседите му, тутакси се разбират от всички. Многократно упоменаваните юдеи едва ли са били дошли отвън мисионери, по-скоро те са били местни люде, които са изповядвали и проповядвали юдейска вяра. Хаганът обаче все още е бил привърженик на пратюркския монотеизъм. На тържествения обед неговият тост е: „Да пием в името на единия бог, който е създал всяка твар“ (ЖК, гл. 9). Хазарският (тюркският) бог създател е известен и от други източници. Хаганът обаче е бил запознат и със старозаветната традиция: „...вие славите Троица, а ние само един [бог], придържайки се о Писанието“ (ЖК, гл. 9).

 

Според Проложното житие на Кирил хазарският хаган носи старозаветното име Захария и следователно вече е юдеизиран. Несъответствието с ЖК отпада, ако се приеме, че първоначалният текст е бил: послани же бъıша посланници ѿ хазарїѧ кнѧѕа гаггана къ михаилоу ц҃рю, както се чете в Лвовския препис (Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 286), т. е. ако захарїѧ е метатеза от хазарїѧ. Явяват се обаче спънки от синтактично естество, поради което текстовата критика не е в състояние да реши кое от двете четения е по-първично — ѿ хазарїѧ кнѧѕа гаггана може би е по подражание на тюркското съчетание „хазар каган“ със съществително определение на първо място. От оскъдните и несигурни извори за историята на хазарите не е познат хаган на име Захария. Въпросът се усложнява и от характера на държ. институции у хазарите, при които властта е разпределена между двама владетели — един изборен (бег) и един наследствен (хаган).

 

През 861, когато Константин Философ и Методий са в хазарската столица, въпросът за официалната религия на владетеля още не е окончателно решен. Докато хаганите, потомци и наследници на пратюркските ябгу-хагани от VI-VII в., се придържат към старата тюркска вяра, беговете (наместниците на хагана, упражняващи реалната власт) и знатното съсловие са привърженици на юдаизма. Много е възможно обаче това да не е официалният ортодоксален юдаизъм, основан на Талмуда, чиято най-важна част Мишна (V-IV в. пр. н. е.) тълкува религиозно-нравствените норми на Мойсеевото Петокнижие. Талмудизмът не допуска прозелитизъм — приобщаване на

 

 

351

 

хора от неюдейска народност към юдейско вероизповедание, и следователно не би могъл да се разпространи сред хазарите тюрки. В Херсон Константин Философ се запознава със самаританския текст на Библията, който от IV в. пр. н. е. не бил променян и в някои отношения се различавал от официалния масоретски текст на юдеите. Този факт не е маловажен — Константин е осведомен, че му предстои диспут срещу представители на секта, която пази и тачи древната библейска традиция, и се ностарава да се подготви за него колкото може подобре. Противниците му не са равинисти и талмудисти, крепители на еврейския монотеизъм, който отъждествява вяра и народност. В Хазария юдаизмът бил вероизповедание, но не и народностен признак, ето защо хазарската верска община не поддържала връзка с централната юдейска организация в Ирак и по-често се споменава у караи гските автори, отколкото у равините.

 

Караитите (от семитския корен kr- ’чета, изучавам’ — подразбира се Свещеното писание) са юдейска антиравинска секта, възникнала към средата на VIII в. отчасти въз основа на садукейската традиция (но караитите, за разлика от садукеите, вярват във възкръсването на мъртвите и в безсмъртието на душата), отчасти под влияние на мутазилизма — арабска теософска и философска школа, признаваща един-единсгвен, лишен от човешки черти бог, който може да се възприеме само със сърце, но не и с разум. Според караитите пряк извор на религиозно знание и на нравствено законодателство е библейската традиция на евр. език, но разбирана предимно като устно слово, а не като писание — всеки вярващ е длъжен да осмисли това слово сам за себе си, без посредници, тълкуватели и учители. Не може да се докаже, че по време на X. м. Константин Философ е спорил с караити, но между опонентите му е имало хора, които са споделяли възгледите на караитството. Един от въпросите, зададени от знатния и хитър мъж, който тръгнал да го посрещне, е: „Защо вие изказвате всичките си доводи, като държите Библията в ръка? Ние не постъпваме така, а изнасяме цялата мъдрост от гърдите си и не се гордеем с книгите като вас“. Този изказ съдържа библейско загатване (Иеремия 15: 16), но едновременно с това и едно от ръководните начала на караитството — Писанието трябва да се изучава и наизустява грижливо и самостоятелно, със собствена преценка и разбиране, без да се следват чужди мнения. Отличителна черта на някои от късните секти на юдаизма (исуитство, караитство, хазарски юдаизъм), възникнали в Персия (дн. Иран) и Предна Азия, е и тяхната веротърпимост.

 

Всички семитски извори, независимо от вложената в тях тенденция (равинска, караитска, мохамеданска), потвърждават, че юдаизмът става официална религия в Хазария едва след големия диспут с участието на християнски, мохамедански и юдейски представители. Според ЖК главният спор е между юдеи и християни. Сарацинско пратеничество (за каквото съобщава Кеймбриджкият аноним) няма, наложило се обаче Константин Философ да обори един царедворец мохамеданин. Юдаизацията на Хазария ок. 861—865 е била частична и е засегнала предимно знатното съсловие, сред което юдейското вероизповедание е имало многобройни привърженици и преди идването на Константин и Методий. С юдейско верско убеждение е бил най-висшият сановник — бегът. Всъщност за юдейската вяра е трябвало да бъде спечелен върховният символичен владетел, хаганъг, който и според ЖК бил склонен да стане християнин. Но за да се изпълни даденото от него обещание, не е имало същински предпоставки — той не бил суверенен в решенията си, с християнството не били съгласни царедворците,

 

 

352

 

в страната имало твърде много мохамедани, мохамеданска била и гвардията, и търговско-занаятчийската корпорация. Държавническите решения пряко или косвено трябвало да се съобразяват с всичко това. Поради веротърпимостта си юдейската секта в Хазария имала предимство пред мюсюлманския фанатизъм и непримиримото ромейско православие. Съществували и династични съображения — властта на хагана задължително се предавала по наследст во; за хазарите патриархалната библейска традиция била много по-приемлива от виз. практика, при която онаследяването на престола по мъжка линия не било строго спазван принцип (напр. поставеният на 2 окт. 811 имп. Михаил I Рангаве не е царски потомък, а царски зет; на 11 юли 813 император става стратегът Лъв Арменец; за следващ владетел на 24 дек. 820 е поставен полуграмотният аморейски страгиот Михаил Травел, дядо на имп. Михаил III, и т. н.). Динасгичният въпрос е обсъждан по време на X. м. Първото запитване, което Константин Философ чува още по пътя към хазарската столица, е: „Защо вие имате лошия обичай да поставяте на мястото на един цар друг цар, от друг род? Ние [винаги] нравим това според рода“. А Философът отговаря: „И Бог на мястото на Саула, който не вършеше нищо благородно, избра Давида, който угаждаше Богу, и неговия род“ (ЖК, гл. 9).

 

X. м. не завършва с успех за Фотиевата политика, която се е стремяла да обвърже чрез християнската вяра северните варварски народности с интересите на виз. държава. Похвалите, които Константин Философ получава, и двестата спечелени за християнството езичници не означават, че надеждите, възлагани от Виз. църква и държава, са оправдани. Но хазарското пратеничество дава възможност на Константин Философ още веднъж да изяви таланта си на полемист, основно да проучи библейския текст в оригинал и да се запознае със старата семитска писмена култура; то разширява кръгозора и жизнения опит на солунските братя, утвърждава ги като мисионери, с което ги подготвя и улеснява за предстоящата Моравска мисия.

 

 

            Лит.:

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по западным легендам. СГ16., 1871, с. 376—456;

·       Гаркави А. Н. Сказания еврейских писателей о хазарах и хазарском царстве. СПб., 1874, с. 137—138;

·       Altjudische Denkmäler aus der Krim. Mitgeteilt von A. Firkowitsch (1839—1872) und geprüft von A. Harkavy. — Mémoires de l’Académie Imp. des Sciences de Saint-Pétersbourg, 7 série, 24, 1877, 1, 288 p. (фототипно изд. Wiesbaden, 1969);

·       Cassel P. Der Chazarische Königsbrief aus dem 10. Jahrhundert. Ein Beitrag zur Geschichte des Südlichen Rußland. Berlin, 1877, 104 p.;

·       Гаpкави А. Сообщение о хазарах. (По рукописям Имп. Публичной библиотеки). — Еврейская библиотека, 7, 1879, с. 143—165; 8, 1880, с. 135—159;

·       Гаркави А. Известия караима АбуЮсуфа Якуба аль-Киркисани об еврейских секгах. — Записки восточного отделения Имп. Русского археологического общества, 8, 1894, с. 247—321;

·       Петров А. К вопросу о проповедническо-проевятительной деятельности св. славянских апостолов у хазар (по новым данным). — Странник, 2, 1896, 5—7, с. 145—153;

·       Marquart J. Osteuropäische und ostasiatische Streifzüge. Leipzig, 1903, p. IX—X, 18, 21—23;

·       Вестберг Ф. К анализу восточных источников о Восточной Еврогіе. 23. Когда хазары приняли Закон Моисея. — ЖМНП, н. с., 14, 1908, март, с. 34—36;

·       Schechter S. An Unknown Khazar Document. — Jewish Quarterly Review, New Series, 3, 1912—1913, p. 181—219;

·       Коковцов П. K. Новый еврейский документ о хазарах и хазаро-русско-византийских отношениях в X в. — ЖПМН, н. с., 48, 1913, ноябрь, с. 150—172;

·       Бруцкус Ю. Д. Письмо хазарского еврея X в. — Еврейская мысль, 1, 1922, с. 31—71;

·       Μіnns Е. H. Saint Cyril Really Knew Hebrew. — Mélanges publiés en l’honneure de M. Paul Boyer. Paris, 1925, p. 94—97;

·       Mošin V. Hipoteza Lamanskoga о hazarskoj misiji sv. Cirila. — ЈФ, 6, 1926—1927, c. 133—152;

·       Ильинский Г. Один эпизод из корсунского периода жизни Константина Философа. — Slavia, 3, 1926—1927, р. 45—64;

·       Мошин В. Еще о новооткрытом хазарском докуменге. — В: Сборник Русского археологического общества в Королевстве Сербохорватском. Белград, 1927, с. 41—60;

·       Мошин В. Ἐπαρχία Γοτθίας в Хазарии в VIII веке. — В: Труды Съезда русских академических организаций за границей. 1. Белград, 1929, с. 149—156;

·       Мошин В. Питање о првом покрштењу Руса. — Богословље, 5, 1930, 1, с. 51—72; 2, с. 122—143;

·       Encyclopaedia judaica. 5. Berlin, 1930, col. 338—350;

·       Mošin V. Kad su Hazari prešli na židovsku vjeru. — Riječ, 27, 1931, 45, p. 8—10; 46, p. 2—5; 47, p. 7—10; 48, p. 6—9; 49, p. 6—8;

·       Mošin V. Les Khazars et les Byzantins d’après l’Anonyme de Cambridge. — Byzantion, 6, 1931, р. 309—325;

 

 

353

 

·       Трифонов Ю. Константин Философ (Свети Кирил) като царски пратеник при сарацини и хазари. — В: Сборник в чест на проф. Любомир Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863— 1933). С., 1933, с. 307—320;

·       Grégoire H. La vérité sur le judaisme des Khazares. — Byzantion, 9, 1934, p. 484—488;

·       Лавровский Л. Я. Колі хазари перейшли на жидівство. — Богословіе, 12, 1934, с. 66—69, 193—206, 295—299; 13, 1935, с. 47—49;

·       Hаléѵу М. А. Le problème des Khazares. — ИБАИ, 9, 1935, с. 384—388;

·       Grégoire H. Le ‘GlozeP Khazare. — Byzantion, 12, 1937, p. 225—266;

·       Vernadsky G. The Date of the Conversion of the Khazars to Judaism. — Byzantium, 15, 1940—1941, p. 72—86;

·       Vasiliev A. A. The Russian Attack on Constantinople in 860. Cambridge, Mass., 1946, 12 + 245 p.;

·       Zajączkowski A. Ze studiów nad zagadnieniem chazarskim. Kraków, 1947, 99 p.;

·       Левчeнко М. В. Фальсификация истории византино-русских отношений в трудах А. Васильева. — ВВр, 4, 1951, с. 149—159;

·       Grégoire H. Le Gens de la Caverne, les caraites et les Khazares. — Le Flambeau, 35, 1952, p. 477—485;

·       Rozenkranz H. Das Chazarenproblem im Lichte der historischen Entwicklung des Judaismus und Chazaro-Judaismus. Univ. Diss. Wien, 1953, 3+264 p.;

·       Szyszman S. Le roi Bulan et la problème de la conversion des Khazars. — Ephemerides Theologicae Lovanienses, 33, 1957, p. 68—76;

·       Szyszman S. Les Khazars, problèmes et controverses. — Revue de Phistoire des religions, 152, 1957, р. 171—221;

·       Заходep Б. H. Каспийский свод сведений о Восточной Европе. 1. Горган и Поволжье в ІХ—Х вв. М., 1962, с. 117—229;

·       Артамонов М. И. История хазар. Л., 1962, 524 с.;

·       Оbolenskу D. The Empire and its Northern Neighbours 565—1018. — In: The Cambridge Medieval History. 2 изд. 4., 1. Ed. J. Bury. Cambridge, 1966, p. 473—518;

·       Филаpeт архиеп. Труды святых Кирилла и Мефодия на территории русского государства в русской исторической литературе. — Журнал Московской патриархии, 1967, 3, с. 55—58;

·       Dunlоp D. М. The History of the Jewish Khazars. New York, 1967, 293 p.;

·       Panzer B. Der Chazaren-Disput (Kap. IX—XI). — ZSPh, 34, 1968, p. 78—84;

·       Никодим митроп. Миссионерское дело святого Кирилла среди хазар. — Журнал Московской патриархии, 1969, 7, с. 31—41;

·       Събев Т. По някои въпроси на хазарската мисия. — ККФ 1, с. 105—125;

·       Събев Т. Пространното житие на Константин-Кирил първостепенен исторически извор за хазарската мисия. — ККФ 2, с. 305—315;

·       Szyszman S. Où la conversion du roi khazar Bulan a-t-elle eu lieu? — In: Hommages à André Dupont-Sommer. Paris, 1971, p. 523—538;

·       Dunlоp M. Khazars. — In: Encyclopedia Judaica. 10. Jerusalem, 1971—1972, p. 945—954;

·       Nagrodzka-Majchrzyk T. Chazarowie. — In: Hunowie Europejscy, Protobulgarzy, Chazarowie, Pieczyngowie. Wroclaw-Warszawa-Kraków-Gdańsk, 1975, p. 377—477;

·       Szyszman S. Les inscriptions funéraires découvertes par Abraham Fircowicz. — Journal asiatique, 263, 1975, p. 231—264;

·       Pritsak O. The Khazar Kingdom’s Conversion to Judaism. — Harvard Ukrainian Studies, 3, 1978, 2, p. 261—281;

·       Gоlden P. B. Khazar Studies. An Historico-Philological Inquiry into the Origins of the Khazars. Budapest, 1980, 1., 291 p.; 2., 252 p.;

·       Mоpиясy T. Хазарская миссия Константина (Ee значение в Житии Кирилла). — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 39—51;

·       Магомедов Μ. Г. Образование хазарского каганата. М., 1983, 224 c.;

·       Šаšеl J. Die Beweggründe für die Übersetzung der griechisch verfaßten Disputation des Konstantinos Philosophos über den wahren Glauben ins Altslavische (Vita Const. 9—11). — BZ, 80, 1987, p. 77—79;

·       Кочев H. Хазарската мисия на Константин Философ — Кирил в светлината на Кембриджския аноним и известията на Йехуда Алеви. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., с. 91—97;

·       Pritsak O. Turkological Remarks on Constantine’s Khazarian Mission in the Vita Constantini. — Orientalia Christiana Analecta, 231, 1988, p. 295—298;

·       Dziffer G. Konstantin und die Chazaren. — WSl, 34, p. 354—361;

·       Трендафилов Xp. Хазарската полемика на Константин-Кирил и старобългарската култура от края на IX — началото на X век. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 138—149;

·       Butler F. The Representation of Oral Culture in the Vita Constantini. — SEEJ, 39, 1995, p. 367—384;

·       Zuckerman C. On the Date of the Khazars’ Conversion to Judaism and the Chronology of the Kings of the Rus Oleg and Igor. — REB, 53, 1995, p. 237—270;

·       Chekin L. S. Christian of Stavelot and the Conversion of Gog and Magog: A Study of a NinthCentury Reference to Judaism among the Khazars. — Russia Mediaevalia, 9, 1997, 1, p. 13—34;

·       Nikоlov S. The Magyar Connection or Constantine and Methodius in the Steppes. — Byzantine and Modem Greek Studies, 21, 1997, p. 79—92;

·       Zuckerman C. Two Notes on the Early History of the Thema of Cherson. — Byzantine and Modem Greek Studies, 21, 1997, p. 210—222;

·       Ha-Levi Y. The Kuzari: In Defense of the Despised Faith. Transi, by D. Korobkin. [б. м.], 1998, 544 p.;

·       Rostkowski G. Konwersja Chazarii na mozaizm na przełomie VIII i IX w. — In: Z dziejów średniowiecznej Europy Środkowowschodniej. Warszawa, 1998, p. 7—15; Shepard J. Byzantine Relations with the Outside World in the Ninth Century: An Introduction. — In: Byzantium in the Ninth Century: Dead or Alive? Aldershot, 1998, p. 167—180;

·       Shepard J. The Khazars’ Formal Adoption of Judaism and Byzantium’s Northern Policy. — OSP, New Sériés, 31, 1998, p. 11—34;

·       Nοοnan Th. S. The Khazar-Byzantine World of the Crimea in the Early Middle Ages: The Religious Dimension. — Archivům Eurasiae Medii Aevi, 10, 1998—1999, p. 207—230;

·       Трендафилов Xp. Хазарската полемика на Константин-Кирил. С., 1999, 254 с.

 

Иван Добрев

 

 

354

 

    ХАЗАРСКИ ХАГАНАТ — вж. Хазария.

 

    ХАЛИФАТ НА АБАСИДИТЕ — вж. Багдадски халифат.

 

 

    (6). ХАЛОУПЕЦКИ, Вацлав (Chaloupecký, V.) (12.V.1882—22.ХІ.1951) — чешки историк. Роден в Детенице, Ичинско, Чехия. Учи гимназия в Ичин. Завършва философия във Философския фак. на Карловия унив. в Прага, където през 1907 защитава докторска дисертация на тема „Jan IV z Dražíc, poslední biskup pražský“, издадена през 1908. През периода 1907—1919 работи като управител на архива на князете Лобковиц в библиотеката в Роуднице на Елба, където написва няколко различни по тематика и значение работи: монография за Фр. Палацки (1912), изследване върху чешкото въстание от 1619— 1620 в Подрипско (1918), книгата със страноведски характер „O Řípu“ (1919), монография за Прага (1919). След Първата световна война (1914—1918), в която участва, X. се установява в Братислава (1919) като инспектор на архивите и библиотеките. През 1922 се хабилитира по чехословашка история в Вратиславския унив. От 1923 е редовен проф. в него. Председател на Шафариковото научно д-во; декан и ректор на Университета. От 1938 е проф. по чехословашка история във Философския фак. на Карловия унив. Член на Чешката академия на науките, литературата и изкуствата. Редактор на „Český časopis historický“ (от 1945). Умира в Детенице.

 

Възгледите на X. в областта на кирило-методиевската проблематика са синтезирани в обширния му труд „Prameny X. století. Legendy Kristiánovy o svátém Václavu a svaté Ludmile“ (1939), посветен на учителя му И. Пекарж. В „Nejstarsí kronika česká“ (1903) Пекарж доказва, че Кристиановата легенда не е фалшификация от XIV в., както я определят Й. Добровски и последователите му, а автентична творба, създадена в края на X в. Пекарж е сигурен и в това, че при написването на легендата Кристиан е използвал по-стари извори (имал е пред себе си легенда за Кирил и Методий, обширната легенда за Людмила, а от легендите за Вацлав — Crescente fide и Гумполдовата легенда). X. достига в изследването си до аналогични изводи, но докато Пекарж поставя акценти върху доказването на старинността и автентичността на легендата, X. потвърждава извода му за съдаването ѝ по времето на епископ Войтех и поставя тежестта в работата си главно върху реконструкцията на нейните извори, историческото ѝ тълкуване и ръкописната и традиция. Значението на направените заключения е голямо — както за старата чешка история, която има вече опора в паметници от X в., създадени по времето на описваните събития, така и за кирилометодиевистиката, тъй като Кристиановата легенда е един от най-старите извори за живота и делото на създателите на слав. писменост. X. смята, че първата част на Кристиановата легенда, посветена на св. Людмила (съпруга на чешкия владетел Борживой и баба на княз Вацлав), има за основа (както предполага и Пекарж) пространната легенда за св. Людмила, която се среща самостоятелно в средновековни ръкописи и започва с думите „Fuit in provincia Bohemorum“. X. отнася нейното възникване към времето на княз Вацлав (921—929). Към тази легенда е присъединен друг текст, разказващ за покръстването на Борживой и Людмила. Това е легендата Diffundente sole, апология на слав. християнство от втората половина на X в., както я определя X. (вж. Чешка легенда). Изучавайки нейните преписи, той достига до извода, че тя не образува цялост с хомилията Factum est; според него това са две самостоятелни произведения, възникнали в различно време и в различна среда. Той отнася хомилията Factum est към края на XI в. В процеса на проучванията си открива легендата за

 

 

355

 

Кирил и Методий Beatus Cyrillus, която издава за пръв път в труда си. Датира я към началото на XII в.

 

Към историята за покръстването на Борживой в Кристиановата легенда, смята X., е прибавено доста обширно апологетично описание за началото на християнството в Моравия и идването на солунските братя, за въвеждането на слав. богослужение и неговото победоносно признаване и утвърждаване. Разказът за Кирил и Методий според него има за основа незапазеното до днес съчинение Privilegium Moraviensis ecclesiae от края на X в. Това са според X. истор. извори за първата част на Кристиановата легенда. Що се отнася до втората ѝ част, посветена на св. Вацлав, X. поддържа становището (пак в съгласие с Пекарж), че тя е литературна обработка на две по-стари легенди за Вацлав — Crescente fide и Гумполдовата легенда. Така X. разглежда Кристиановата творба като хроника, създадена върху по-стари текстове, разказващи за началото на християнството в чешките земи. Втората част на труда на X. съдържа текстовете на легендите, като освен споменатите по-горе е включена още Моравската легенда (Tempore Michaelis Imperatoris), която той смята за възникнала към края на XIII или началото на XIV в. в Чехия или Моравия. X. предполага, че тази легенда и Beatus Cyrillus имат общ първоизточник (т. нар. Privilegium). Книгата включва още стихове и антифони за св. Людмила. Наред с основните глави в труда е включена и глава за политическото, културното и истор. значение на слав. богослужение в Чехия през X и XI в. X. поддържа мнението за широко и непрекъснато разпространение на слав. богослужение в Чехия през този период.

 

Вацлав Халоупецки

 

X. изследва и отношението на някои чешки владетели към слав. богослужение. Той анализира критично напр. съобщението, което се съдържа в хронограф, публикуван от Μ. П. Погодин в 1825 по ръкопис от 1494. В него се говори за създаването на слав. писмо и разпространението му в Моравия, Чехия, Полша и Русия. А преследването на слав. богослужение се приписва на владетеля Войтех (края на X в.). Въпреки че хронографът е запазен по късни преписи, придавано му е голямо значение, посочвани са прилики между него и Повестъ временных лет и е изразявано предположението, че двамата автори са използвали вероятно някаква по-стара слав. легенда. X. излага аргументи в защита на св. Войтех, като подкрепя и доразвива мнението на Й. Калоусек, изразено още през 1882, което последователно поддържат и биографите на Войтех Фр. Крал и Й. Йежек. X. смята, че авторът на хронографа е заемал сведения от Моравската легенда. Съобщението във втората му част, където се говори за антислав. дейност на Войтех, е възникнало според X. чрез изопачаване на първоначалния текст, което доказват някои от преписите му. В тях, смята той, всъщност се говори за лат. войски, а не за Войтех.

 

 

356

 

Словосъчетанието „voje latinské“ е било променено и всичко, казано за латинците, е било приписано на личността на Войтех. Съобщението в хронографа X. отнася към края на XIV или XV в. и следователно то няма никаква стойност за действителното отношение на Войтех към слав. литургия. X. напомня, че Войтех се нарежда между светците и мъчениците на Православната църква, т. е. почитането му в Русия се основава именно на факта, че е бил доброжелател на слав. богослужение. Освен това в двете негови жития — от Канапарий и от Бруно, той е обрисуван като човек, който има слав. съзнание. От особена важност според X. е и отношението на съвременника на Войтех — Кристиан, който посвещава своята легенда — открита апология на слав. литургия, на Войтех. X. се позовава и на факта, че старата народна традиция приписва на Войтех авторството на най-старата слав. църковна песен „Hospodine, pomiluj ny“. Със своята солидна защита на св. Войтех X. не само изразява мнение за недостоверността на хронографа като истор. източник в случая, но преди всичко категорично отхвърля становището на онези изследователи, които смятат Войтех за неприятел на слав. литургия.

 

Личността на Войтех е обект и на други изследвания на X., в които се осветляват процесите, свързани с началото и организацията на християнството в Централна Европа, антагонизмът между двата чешки княжески рода — Пршемисловци и Славниковци, взаимоотношенията между Чехия, Унгария, Полша.

 

В монография от 1941 X. представя личността на първия пражки архиепископ Арнощ (1346—1364), оценява ролята му в духовния живот на епохата като представител на средновековното просвещение, разглежда обществената му дейност, както и влиянието му върху крал Карл IV (1347—1378). Анализирайки реформаторската дейност на Арнощ, X. очертава съдържателна картина на църковните отношения в Чехия ок. средата на XIV в. В специална публикация (1949) X. споделя мнението, че Морава е освободена от полско господство и присъединена към чешката държава в 1018 във връзка с пренасочването на политическите интереси на полския княз Болеслав I Храбри (992—1025) на изток към Киевска Русия.

 

Значителен принос в изследването на старата чешка литература представлява трудът на X. „Středověké legendy prokopské“ (1953). Идеята за цялостно проучване на ръкописната традиция на житийните текстове за св. Прокоп възниква по време на работата на X. над реконструкцията на т. нар. Privilegium Moravensis ecclesiae. Връзката на този предполагаем документ с легендата за св. Прокоп събужда интереса му за по-обстойно изследване на литературния развой на цяла група от текстове от XI до XIV в. Голямата пъстрота в мненията за тях X. обяснява с две обстоятелства — първо, с огромния брой ръкописи, в които легендите за основателя на Сазавския манастир са достигнали до наше време, и второ, с липсата на критически издания на някои от основните им текстове. X. се заема със задачата да направи подобно издание, като използва всички известни му ръкописи. Преди да пристъпи към истор. анализ на преписите, той прави цялостен преглед на мненията върху генезиса на легендите. За него те са мост между старата Моравия със слав. християнство от Кирило-Методиевата епоха и Чехия на първите Пршемисловци. X. смята, че между 1061 и 1067 в Сазавския манастир е създадена слав. легенда за св. Прокоп. Тя не е запазена и макар да липсва каквато и да е следа от нея, той, както и други учени, допуска по логически път нейното съществуване, тъй като манастирът е бил славянски и е имал твърде богата литературна дейност на старослав. език. След латинизирането

 

 

357

 

му слав. житие вероятно е преведено на лат. език — това е легендата Vita s. Procopii antiqua, която според X. е създадена на прелома между XI и XII в. X. намира, че въпреки някои интерполации от по-късно време този текст има старинен облик и е много близък до първоосновата на легендата за св. Прокоп, а неговият автор очевидно още е помнел най-старата история на Сазавския манастир. В научната литература тази легенда се среща и като Legenda F (по името на своя издател Юл. Фейфалик). Към началото на XII в. X. отнася възникването на Vita s. Procopii minor, известна и като Legenda Р. Тя представлява стилистична редакция на Vita antiqua. X. я определя като една от най-важните не само в литературната история на легендите за св. Прокоп, но и в историята на слав. богослужение и на традициите на християнството в Чехия изобщо. Като следваща редакция X. определя De exordio monasterii Zazavensis от началото на втората половина на XII в. Тази лат. история за основаването на Сазавския манастир се съдържа в Letopis Mnicha sázavského, написан според X. през втората половина на XII в., вероятно около 1177. Житието на св. Прокоп, включено в Летописа на Сазавския монах, често е означавано като Legenda S. X. отбелязва, че този текст е смятан от много учени от времето на Й.Добровски насам за първоосновата на легендите за св. Прокоп. Друга редакция на Житието е по-късният чешки превод на Vita minor — Život sv. Prokopa от средата на XIV в. Освен Летописа на Сазавския монах особено известна е била следващата в класификацията на X. обработка на Житието, запазена в много ръкописи — т. нар. Голяма легенда за св. Прокоп — Vita s. Procopii maior, издадена още в 1721 от боландистите в „Acta sanctorum“ и поради това известна в литературата като Legenda В. Основа на Голямата легенда за св. Прокоп според X. са Vita minor и Letopis Mnicha sázavského. Възникването и той отнася към средата на XIV в. Два от запазените ѝ преписи съдържат втори пролог към читателите, в който се споменава, че лат. легенда за св. Прокоп е преведена от съчинение, написано на слав. език. В края на класификацията X. поставя свързаната по съдържание с Vita major Стихотворна чешка легенда за св. Прокоп (Veršovaná legenda česká o sv. Prokopovi), която датира към третата четвърт на XIV в., и Прозаичната чешка легенда (Prozaická legenda česká — rukopis Dzikovských) от края на XIV в. X. посочва и други обработки на Житието на св. Прокоп от XIII и XIV в., а и от по-късно време — стихове и антифони за светеца или редакции на легендата в чешки и полски ръкописи.

 

 

            Съч.:

o   Jan IV. z Dražíc, poslední biskup pražský. Praha, 1908, 79 p. (zvláštní otisk z Časopisu společnosti přátel starožitností českých v Praze, 16);

o   František Palacký. Praha, 1912, 196 p.;

o   Česká rebelie na Podřipsku. Praha, 1918, 70 p.;

o   O Řípu. Praha, 1919, 120 p.;

o   Praga caput regni. Praha, 1919,74 p.;

o   K nejstarším dějinám Bratislavy. Bratislava, 1922, 23 p.;

o   Staré Slovensko. Bratislava, 1923 (SFFUKB, 3), 423 p.;

o   Selská otázka v husitství. Bratislava, 1926, 64 p.;

o   Radla-Anastasius, druh Vojtěhův, organizátor uherské církve. Několik kritických poznámek. — Bratislava, 1, 1927, p. 210—228;

o   Slovenské dioecese a tak řečená apoštolská práva. — Bratislava, 2, 1928, p. 1—69;

o   Martinská deklarace a její politické osudy. Praha, 1928, 23 p.;

o   Zápas o Slovensko 1918. Praha, 1930, 251 p.;

o   Svatý Vojtěch a slovanská liturgie. — Bratislava, 8, 1934, p. 37—47;

o   Kniha Žilinska. Bratislava, 1934, 239 p.; Svatopluk, král moravský. — In: Rohden P. R., K. Stroukal. Tvůrcové dějin. 2. Praha, 1934, p. 61—68;

o   Dva články o Pribinovi. Nitra a počátky křesťanství na Slovensku. Napisal V. Chaloupecký. Nitranské pamiatky. Napisał J. Hofman. Praha, [b.r.], 25 p.;

o   Anastasius, bibliotekář římský, o Cyrilovi. — Bratislava, 10, 1936, p. 446—447;

o   Dějiny lidstva od pravěku do dneška. 3. Základy středověku. Napsali J. Bidlo, J. Cibulka, V. Chaloupecký, J. Macůrek, J. Schránil, K. Stroukal, J. Šusta, F. Tauer. Praha, 1937, 46+768 p.+23 tabl.;

o   Středověké listy ze Slovenska. Bratislava-Praha, 1937, 266 p.;

o   Palackého dějiny národa českého a jejich význam pro minulost a přítomnost. — In: Palacký F. Dějiny národa českého v Čechách a na Moravě. 6. Praha, 1939, p. 657—698;

o   Prameny X. století. Legendy Kristiánovy o svátém Václavu a svaté Ludmile. Praha, 1939 (Svatováclavský sborník. 2., 2), 630 p.;

o   Arnošt z Pardubic, první arcibiskup pražský (1346—1364). Praha, 1941 (2 изд. Praha, 1946, 164 p.);

o   Na úsvitu křesťanství. Z naší literárně tvorby románské v století IX.—XIII. Uspořádal V. Chaloupecký za spolupráce J. Ludvíkovského, B. Ryby, F. Stiebitze a J. Vašíci. Praha, 1942, 295 p.;

 

 

358

 

o   Karel IV a Čechy (1316—1378). — In: Vlastní životopis Karla IV. Z latiny přeložil dr. Jakub Pavel. Úvodní studií doprovodil prof. dr. Václav Chaloupecký. Praha, 1946, p. 5—87;

o   Kníže svaty Václav. — ČČH, 28, 1946, p. 4—54;

o   Valaši na Slovensku. Praha, 1947, 116 p.;

o   Karlova universita v Praze 1348—1409. Praha, 1948, 144 p.;

o   Praha románská, historický úvod. — In: Chaloupecký V., J. Květ, V. Menel. Praha románská. Praha, 1948, p. 7—41;

o   Kdy byla Morava připojena k českému státu. — ČČH, 29, 1947—1948 (1949), p. 241—247;

o   Slovanská bohoslužba v Čechách. — Věstník České akademie věd a umění, 59, 1950, p. 65—80;

o   Středověké legendy prokopské. Jejich historický rozbor a texty. Vydání textů dokončil, z dalších rukopisů rozmnožil a kritickým aparatem opatřil B. Ryba. Praha, 1953, 285 p.

 

            Лит.:

·       Holinka R. K šedesátinám univ. prof. Dr. Václava Chaloupeckého. — Časopis společnosti přátel starožitností, 1941—1942 (1946), p. 266—272;

·       Urbánek R. Legenda t. zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend Ludmilských i Václavských a její autor. 1. Praha, 1947, 216 p.; 2. Praha, 1948, 550 p.;

·       Urbánek R. O Kristiána (Diskuse). (Ke statím V. Chaloupeckého a Záv. Kalandry v ČČH 1947—1948). — ČČH, 30, 1948— 1949, p. 337—345;

·       Pražák A. Prof. dr. Václav Chaloupecký. — Slovesná věda, 4, 1951, p. 238—239;

·       Holinka R. Chaloupeckého příspěvek k vlastivědě. — Časopis společnosti přátel starožitností, 60, 1952, p. 172—176;

·       Enciklopédia slovenska. 2. Bratislava, 1978, p. 393.

 

Гинка Карабелова

 

 

    (7). ХАМ, Йосип (Hamm, J.) (3.XII.1905—23.XI.1986) — хърватски филолог славист. Роден в Гат на Драва, Славония, Австро-Унгария (дн. в Хърватия). Завършва класическа гимназия в Осиек, следва славистика и германистика в Загреб; през 1934 защитава докторат по философия. Към изследване на глаголическата писменост го насочват неговите преподаватели Ст. Ившич и Др. Боранич. Специализира в Краков, Лвов и Варшава, където се запознава с научната дейност на Т. Лер-Сплавински, Я. Розвадовски, М. Малецки, Ст. Шобер и др. Работи като гимназиален учител в Прищина, Карловац и Загреб (1931—1934). Лектор по полски език и литература (от 1932), редовен преподавател по църковнослав. (старобълг.) език (1941), доц. (1948), извънреден (1954) и редовен (1958) проф. по слав. филология в Загребския унив. През 1948 заедно със Св. Ритиг и В. Щефанич възобновява кръчката Старослав. академия, която в 1952 е трансформирана в Старослав. институт в Загреб, и поставя началото на неговите периодични издания „Slovo“ (отговорен редактор на кн. 1—13 и 21) и „Radovi Staroslavenskog instituta“. От 1959 организира работата в Старослав. институт по ексцерпирането на словното богатство на хърватските глаголически ръкописи, създавайки основа за изработването на „Rječnik crkvenoslavenskog jezika hrvatske redakcije“. От 1960 е проф. във Виенския унив. и ръководи Инст. по слав. филология, като продължава създадените от Н. С. Трубецкой и Р. Якобсон традиции чрез участието си в Международната асоциация по фонология и същевременно оглавява описването на слав. ръкописи в Австрия. Редактор на списанията „Wiener slavistisches Jahrbuch“ и „International Journal of Slavic Linguistics and Poetics“. Член-кор. (1956) и редовен член (1976) на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб, член-кор. (1964) и действ. член (1966) на Австрийската АН, в която ръководи езиковедския сектор на Балк. комисия, почетен д-р на университетите в Киев и Вроцлав. Представител на Австрия в Международния комитет на славистите, председател на Международната комисия за транскрипция, член на международните комисии за общослав. лингвистичен атлас, за фонетика и фонология, за история на слав. филология, за речник на църковнослав. език, и др. Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1963). Умира във Виена.

 

Многостранната научна дейност на X. обхваща въпроси на сравнителното слав. езикознание (често пъти с общолингвистична ориентация), сърбохърватския език (диалектология, фонология и акцентология), полския език и литература; в центъра на вниманието му са лингвистични и филологически теми из най-ранната история на слав. книжовен

 

 

359

 

език и слав. писменост, както и на по-късните южнослав. редакции на този език и оформилите се книжовни школи. X. е автор на старобълг. граматика — труд с важно теоретико-методологическо значение, който обобщава тогавашните постижения в науката и предлага оригинални решения на редица въпроси (1947, 2 изд. 1958, и др.; X. използва за езика названието „starocrkvenoslavenski“ в първото издание, в следващите — „staroslavenski“). Важно място в нея се отделя на старинността на двете слав. азбуки., като се посочват критериите, от които трябва да се ръководят изследванията в тази насока. Обосновава се схващането, че глаголицата е по-стара от кирилицата и че е създадена от един човек, докато кирилицата е колективно дело, при което е много вероятно заимстването от глаголицата (на графеми и образци). В кирилицата азбучният ред е възприет от глаголицата, но при стилизацията на глаголицата не са използвани като образец нито кирилицата, нито грц. източници. Според X. езикът в глаголическите паметници е по-старинен. Принос е палеографският анализ на глаголицата, при който знаковете се разглеждат като корелации от графеми — примарна и секундарна. По богатство на форми и съвършенство на организацията по-старата азбука може да бъде сравнявана с всяко европ. писмо и е неправилно да бъде смятана за по-усложнена от кирилицата. В граматиката се застъпва схващането, че езикът на Кирил и Методий трябва да се нарича „староцърковнославянски“, защото е запазен цялостно само в богослужебните книги. Авторът приема названието „старославянски“ условно, като по-общо. В граматиката се съдържат данни за всички източници за живота на Кирил и Методий, както и кратък коментар за основните глаголически и кирилски паметници. Посочена е и обширна библиография — общи трудове, граматики, палеографски изследвания, христоматии, речници. Изложението на материала е подчинено на структурен подход (система от алтернации, опозиции, варианти). Като допълнение към граматиката X. съставя христоматия — „Čitanka starocrkvenoslavenskog jezika s rječnikom“ (1947). В нея са включени нормализирани откъси от глаголически и кирилски паметници, придружени с бележки и речник. Някои от тях са транслитерирани с латиница.

 

Йосип Хам

 

На проблемите, свързани с датирането на глаголическите текстове от периода ХІ—ХV в., е посветена обширна студия на X. (1952), която съдържа указания за конкретна работа с паметниците и за установяване на хронологията чрез косвени данни (бележки, знаци, размери и форма на буквите, характерни за времето и школата графически особености, календар и др.). Тези методологически положения са използвани при палеографския анализ на най-стария датиран глаголически надпис — Башчанската плоча (ок. 1100), при който се установяват пет графогенетични части, дело на различни автори.

 

 

360

 

Според X. всяка от тях има самостоятелна хронология (от края на XI до XII в.).

 

Дългогодишни са усилията на X., вложени в проучването на библейските текстове в старите слав. ръкописи; техен резултат са осъществените от него критически издания. Той издава Песен на песните по хърватски глаголически ръкописи от XIV и XV в., като се съсредоточава върху отношението на преводния текст към лат. оригинал (1957). Подробно се занимава и с библейската кн. Юдит в хърватската глаголическа традиция; текста ѝ издава въз основа на ексцерпция на 16 ръкописа от XIII до XVI в. и на два печатни бревиара от XV—XVI в. (1958). В анализа си подчертава, че в направените от хърватските глаголаніи преводи, както и в по-късните редакторски промени личи висока книжовна култура — преди всичко умение да се предават адекватно смисълът и различни по тип стилистични особености. На X. принадлежи и критическото издание (с лат. транслитерация) на единствения псалтир с тълкования в хърватската глаголическа книжнина — Фрашчичевия псалтир от 1463, чийто текст е съпоставен със старобълг. Синайски псалтир. Непубликуван остава подготвеният от X. за издаване Бревиар на Вид Омишлянин от 1396 — един от най-архаичните като текст хърватски глаголически паметници. X. издава критически и Апокалипсиса (1960) по три босненски кирилски сборника — Хвалов, Венециански и Радославов, като обосновава мнението, че основата на босненските текстове е хърватскоглаголическа (тезата за влиянието на хърватската глаголическа традиция върху босненската кирилска книжнина през Средновековието е предмет на негова специална студия — „Der Glagolismus im mittleren Balkanraum“, 1956).

 

През 1979 X. издава Киевските листове (с лат. транслитерация, успореден лат. текст и цветни снимки), разглежда палеографските и езиковите им белези и подробно обсъжда различните становища за времето и мястото на тяхното възникване. Въпреки че се съмнява в автентичността на фрагментите (това убеждение не намира подкрепа сред специалистите), той предлага немалко наблюдения с научна стойност.

 

Изследователските интереси на X. засягат и следните палеославистични проблеми: преводаческите решения на отделни книжовници; Патерика в хърватското книжовно наследство; вариантите в средновековните слав. ръкописи (и особено произтичащите от стихийни промени); отношенията графема-фонема (по-конкретно дистрибуцията на буквите за и в Клоцовия сборник и тяхната фонетична стойност); евентуалното готско (на готите ариани и на евангелския превод на Улфила) влияние върху ранната слав. писмена култура, т. е. върху глаголицата и старобълг. преводи; фазите във функционирането на глаголицата в хърватските земи, пренасянето ѝ от хърватски глаголаши в Прага през 1347, ролята ѝ в писмеността на южнослав. протестанти, и др.

 

 

            Съч.:

o   Ze studiów nad akcentem serbsko-chorwackim. — PF, 17, 1937, p. 66—75;

o   Postanak glagoljskog pisma u svijetlu paleografije. — Nastavni vjesnik, 46, 1937— 1938, 1—5, p. 39—61;

o   Glagoljica i sv. Braća. — Hrvatska smotra, 7, 1939, 9, p. 435—448;

o   Über den gotischen Einfluß auf die altkirchenslavische Bibelübersetzung. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung auf dem Gebiete der indogermanischen Sprachen, N. F., 67, 1940, p. 112—128;

o   Iz prošlosti glagoljske azbuke. — Nastavni vjesnik, 49, 1941,4, p. 239—267;

o   Etymologicon Illyricum. — Nastavni vjesnik, 51, 1942, 1—2, p. 12—36;

o   Čitanka starocrkvenoslavenskog jezika s rječnikom. Zagreb, 1947, 136 p.+ 15 tabl. (2 изд. Staroslavenska čitanka. Zagreb, 1960, 160 p. + 20 tabl.; 3 изд. 1970);

o   Gramatika starocrkvenoslavenskog jezika. Zagreb, 1947, 4+182 p. (2 изд. Staroslavenska gramatika. Zagreb, 1958, 203 p.; 3 изд. 1963; 4 изд. 1971; 5 изд. 1974);

o   Štokavština Donje Podravine. — RJAZU, 275, 1949, p. 5—70;

o   Vatroslav Jagić i Poljaci. — RJAZU, 282, 1951, p. 75—222;

o   Datiranje glagoljskih tekstova. — RSslI, 1, 1952, p. 5—72+8 ill.;

o   Glagolitika u fototekama Jugoslavenske akademije i Sveučilišne knjižnice u Zagrebu. — Slovo, 1, 1952, p. 83—85;

o   Varijante u prijepisima hrvatskih glagoljaša. — Slovo, 2, 1953, р. 13—36;

 

 

361

 

o   Der Glagolismus im mittleren Balkanraum. — WSl, 1, 1956, p. 265—276;

o   Glagolizam i njegovo značenje za Južne Slavene. — Slavia, 25, 1956, p. 313—321;

o   Starohrvatski prijevod „Pjesme nad pjesmama“. — Slovo, 6—8, 1957, p. 195—230;

o   Akcenatske opozicije u slavenskim jezicima. — RSslI, 2, 1958, p. 61—73;

o   Judita u hrvatskim glagoljskim brevijarima. — RSslI, 3, 1958, p. 103—201;

o   Jedna glagoljska dvanaesteračka pjesma iz XIV. stoljeća. — RSslI, 4, 1959, p. 91—99;

o   Apokalipsa bosanskih krstjana. — Slovo, 9—10, 1960, p. 43—104;

o   Register der Korrespondenz von Vatroslav Jagić im Besitz der Universitätsbibliothek in Zagreb. — WSJ, 8, 1960, p. 75—111;

o   Rückblick auf die Geschichte der Slavistik und die Slavistik in Jugoslavien. — WSJ, 8, 1960, p. 61—74;

o   Iz prošlosti slavenske fleksije. — SPr, 4, 1962 (Věnováno akademiku Bohuslavu Havránkovi k sedmdesátým narozeninám), p. 157—162;

o   Zur Periodisierung der südslavischen Spachen. — WSJ, 9, 1962, p. 5—31;

o   Hrvatski tip crkvenoslavenskog jezika. — Slovo, 13, 1963, p. 43—67 (същото на немски език в: WSJ, 10, 1963, p. 11—39);

o   Сербская и хорватская редакции общеславянского литературното языка. — ВЯ, 13, 1964, 3, с. 84—87;

o   Phonologie und Phonematik. — WSJ, 11, 1964, p. 74—78;

o   Structure and Typology of Dialectal Différentiations. — In: Proceedings of the IXth International Congress of Linguists, Cambridge, Mass. Den Haag, 1964, p. 123—127;

o   Zur Verskunst Konstantin-Kyrills. — Cyrillo-Methodiana, p. 382—392;

o   Некоторые замечания к диахроническим исследованиям. — ВЯ, 14, 1965, 1, с. 22—36;

o   Общеславянский лингвистический атлас и славянские поселения в неславянских странах. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материали и исследования. М., 1965, с. 48—60;

o   Развитие стихотворной формы в хорватской литературе XV в. — В: Проблемы современной филологии. Сборник статей к семидесятилетию акад. В. В. Виноградова. М., 1965, с. 457—461;

o   Сумерки глаголической письменности. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост. 863—1963. Доклади и материали. С., 1965, с. 89—92;

o   Z fonematyki cerkiewnosłowiańskiej. — In: Studia z filologii polskiej i słowiańskiej. 5. Warszawa, 1965, p. 123—127;

o   Adhortatio ad poenitentiam. — RJAZU, 344, 1966, p. 37—62;

o   Entropy in Slavic Morphology. — IJSLP, 10, 1966, p. 39—51;

o   Textkritische Erwägungen. — WSJ, 13, 1966, p. 54—72;

o   Verborgene Quellen. — In: Orbis scriptus. Dmitrij Tschizhewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 341—348;

o   Psalterium Vindobonense. Der kommentierte glagolitische Psalter der Österreichischen Nationalbibliothek. Wien, 1967 (Schriften der Balkan-Komission, Linguistische Abteilung, 19), 371 p. + 16 tabl.;

o   Grammatik der serbokroatischen Sprache. Wiesbaden, 1967 (Slavistische Studienbücher, 5), 9+124 p. (2 изд. Wiesbaden, 1975);

o   Kratka gramatika hrvatskosrpskog književnog jezika za srance. Zagreb, 1967, 122 p.;

o   Об обследовании некоторых неславянских территорий для Общеславянского лингвистического атласа. — В: Материалы и исследования по общеславянскому лингвистическому атласу. М., 1968, с. 122—126;

o   Thessaloniki’s Sendung im Norden und Osten. — Balkan Studies, 9, 1968, 1, p. 91—100;

o   Die Verschiebung der Velarkonsonanten. — WSJ, 15, 1969, p. 38—58;

o   Phonologische Erwägungen: Das Urslavische. — WSJ, 16, 1970, p. 55—76;

o   Das Rätsel der Kiewer Blätter. — Anzeiger der Österreichischen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 20, 1970, p. 175—177;

o   Hrvatski glagoljaši u Pragu. — Зборник за славистику, 1, 1970, с. 84—99;

o   Glagoljica u predrenesansno doba. — In: Studia palaeoslovenica. Sborník studii věnovaných sedmdesátinám Univ. prof. Dr. Josefa Kurze, DrSc. Praga, 1971, p. 95—104;

o   Ruska redakcija u glagoljskim spomenicima. — Slovo, 21, 1971, p. 213—222;

o   DvamaDvime. — В: В памет на проф. Стойко Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, с. 501—507;

o   Paterik kod Hrvata. — Slovo, 24, 1974, p. 189—201;

o   K истории древнеславянского перевода Псалтыри. — В: Культурное наследие Древней Руси. М., 1976, с. 359—363;

o   Старобългарското стъ, мн.ч. сти. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 370—373;

o   Das glagolitische Missal von Kiew. Wien, 1979, 152 p.;

o   Роль мнимых мелочей в изучении культурного наследия. — В: Проблемы культурного наследия. М., 1985, с. 369—373;

o   Morfonologia slavenskih jezika i njezino značenje za opću lingvistiku. — In: Litterae slavicae medii aevi, Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 97—106;

o   Transkripcija i slojevitost u opisivanju slavenskih rukopisa. — B: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 276—279;

o   Макавейските книги (Оценка). — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 254—258;

o   Randbemerkung zur Entstehung und Entwicklung der serbokroatischen Schriftsprache. — In: Sprachen und Nationen im Balkanraum. Köln, 1987 (Slavistische Forschungen, 56), p. 65—76;

o   Hamm J. Pojava i razvitak ćirilometodskog pisma na hrvatskom tlu i njegove veze s Makedoniom. — B: Кирило-методиевскиот (старословенскиот) период и кирило-методиевската традиција во Македонија. Прилози од научниот собир одржан по повод 1100-годишнината од смртта на Методиј Солунски. Скопје, 1—3 октомври 1985 година. Скопје, 1988, с. 167—175.

 

            Лит.:

·       Freydank D. — ZS, 13, 1968, p. 766—767 (рец.);

·       Dostál A. — Bsl, 30, 1969, p. 130—134 (рец.);

·       Hauptová Z. — Slavia, 38, 1969, p. 656—660 (рец.);

·       Bereiche der Slavistik. Festschrift zu Ehren von Josip Hamm. Wien, 1975, 360 p.;

·       Mareš F. Josef Hamm. — WSJ, 21, 1975, p. 9—17;

·       Bibliografija znanstvenih i stručnih radova Josipa Hamma. — Slovo, 25—26, 1976, p. 5—16;

·       Damjanović S. Josip Hamm (1905—1986). In memoriam. — Croatica, 24—25, 1986, p. 202—205;

·       Лашкова Л. Йосип Хам (19051986). — Съпоставително езикознание, 12, 1987, 4, с. 127—128;

 

 

362

 

·       Минчева А. Йосип Хам. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, р. 129—130;

·       Nazor А. Josip Hamm (3. ХИ. 1905 — 23. XI. 1986). — Slovo, 37, 1987, р. 7—12;

·       Hercigonja Е. Josip Hamm — paleoslavist, istraživač glagolizma, tekstolog i arheograf. — In: Josip Hamm (1905—1986). Zagreb, 1990, p. 31—40;

·       Hercigonja E. Josip Hamm. Jedan ot utemeljitelja Staroslavenskog instituta u Zagrebu, urednik „Slova“, paleoslavist i istraživač hrvatsko-glagoljske jezično-književne baštine. — Slovo, 44—46, 1994—1996, p. 425—436.

 

Лили Лашкова, Маргарет Димитрова

 

 

    (8). ХАНЗАК, Ернст (Hansack, Е.) (2.XII.1947) — немски славист. Роден във Фар, Германия. Следва славистика, германистика и история във Вюрцбург, по-късно и философия в Мюнхен. През 1973 защитава дисертация върху Житието на Йоан Златоуст от Георги Александрийски („Die Vita des Johannes Chrysostomos des Georgios von Alexandrien in kirchenslavischer Übersetzung“), която излиза от печат в три тома през периода 1975— 1984. Занимава се с библиотекознание в Мюнхен и Вюрцбург, от 1977 работи в Университетската библиотека на Регенсбург. Н. с. в Инст. по славистика на Регенсбургския унив. (от 1988), където от 1985 води занятия по старобълг. и староруски език и по слав. езикознание. Хабилитира се през 1997 с труда „Die altrussische Version des „Jüdischen Krieges“: Untersuchungen zur Integration der Namen“.

 

X. изявява интереси в областта на палеославистиката (специално с оглед на издаването и изследването на стари текстове), историята на философските разбирания за езика и преводаческата теория и практика, сравнителноистор. езикознание, слав. лексикология и библиография. Още с дисертационния си труд той въвежда в славистиката непроучен превод, направен в Преславското книжовно средище; за автора смята, че е грц. монах, живял в Италия в края на VII и началото на VIII в., а в осъществяването на превода предполага участие и на Йоан Екзарх. Текстът представлява компилация от всички важни извори за живота на Йоан Златоуст, към които слав. преводач е добавил и част от „Църковната история“ на Созомен. В обширния увод (с. 11—100) към изданието на слав. превод X. разглежда изворите на грц. житие и въпроса за неговото авторство, представя трите най-ранни запазени слав. преписа — два сръбски от XIV и XVI в. и един руски от XVI в., изследва стила и преводаческата техника, датира превода като старобългарски от X в., описва ръкописа от XIV в. и проследява по-късните преработки на текста, изяснява принципите на изданието. Трудът на X. се отличава със задълбочен текстологически анализ (старобълг. текст не е реконструиран). Към излезлите досега три тома X. подготвя още два и един индекс на словоформите. Изданието на този пръв слав. превод на Житието на Йоан Златоуст е не само принос към осветляването на преводаческите принципи на преславските книжовници, но има първостепенно значение и за разбирането на първоначалния виз. текст.

 

по-нататъшните публикации на X. показват задълбочаване на интереса му към езиково-философските основи на старобълг. преводаческа техника. В студиите си върху преводаческия стил на Йоан Екзарх (1977, 1979) той коригира досегашните представи за наличие на синоними в творбите на този писател. Богатият материал от над 1000 лексикални единици (включително и от Житието на Йоан Златоуст), от които са цитирани над една пета, дава за пръв път в славистиката убедителна представа за техниката на двойния превод, на стилистичните дублети, които не са свързани с литературния похват на синонимите в грц. риторика. Очертани са три типа преводачески дублети: 1) двойката лексеми представя дословен и смислов превод на една и съща дума; 2) при една от лексемите дублети е налице пренос на значението; 3) при една от лексемите дублети

 

 

363

 

значението се предава чрез описание. X. анализира теоретичните основи на преводаческия стил на Йоан Екзарх в неговия Шестоднев (1981, 1986) във връзка с особеностите на ранносредновековната теория на превода и схващанията на виз. неоплатонизъм за езика. Според него Екзарх следва изискването на най-изявения му представител Дионисий Ареопагит — да се предава не само формата на лексемата, а нейният смисъл; да се търсят не само идентични по структура, т. е. по „етимология“ (пословен превод), но преди всичко по значение и смисъл съответствия (смислов превод). Именно това изискване за адекватност и еднозначност на превода обуславя техниката на лексикалните варианти, на употребените по двойки лексеми дублети, характерни за християнската преводаческа техника на Европ. средновековие изобщо и отличаващи в по-висока степен преводаческия стил на Йоан Екзарх от стила на Константин-Кирил. Философско-филологическият метод за постигане на истината в преводаческата практика на средновековния книжовник е подчинен на една цел — познанието на Бога чрез езиково-философска оценка на Свещеното писание като божествено откровение. Според X. решаващ критерий за разбиране на Йоан-Екзарховите езиково-философски изказвания е употребата на централния термин „истина“ (във философско-познавателен смисъл — онтологична истина, етимология), чрез постигането на която се цели познанието на същността. Според Платоновата теория на отражението названията на нещата изразяват тяхната същност. Проблема за едновременното отразяване на същността на предмета (която е иманентна) и неговото „име“ (което представя произволно означение според християнската антична философия), т. е. проблема за смисъла и формата на думата, Йоан Екзарх разрешава изискано чрез техниката на отделното им отразяване, на двойния превод въз основа на типичната за неговото време двузначна оценъчна логика. Интерес представляват: приведените от X. паралели между старобълг. и староанглийската преводаческа практика; проследеното развитие на философските представи за преводаческите принципи от предхристиянската епоха до Ранното средновековие; очертаната промяна на античната „метафорична“ интерпретация на словото в „алегорична“ (при църковни писатели като Ориген, Касий, но също така и Августин, Амброзий, Йероним, Григорий I Велики и др.); отношението на Йоан Екзарх към въпроса за етимологичния подход (застъпван от Исидор Севилски, 560—636, и широко дискутиран на Запад и през XII—XIII в.); ролята на смисъла в преводаческата практика на неговата епоха. Подчертават се големите заслуги на Константин-Кирил и Йоан Екзарх за приобщаването на слав. народи към мисловните структури на християнска Европа, обособени по грц.-лат. образец.

 

Натрупаните познания върху „техниката на двойния превод“ (1987) дават възможност на X. да направи важни наблюдения върху първото ѝ описание на европ. почва в лат. препис на едно Предисловие (Praefatio Brixiana, подвързано по-късно заедно с Codex Brixianus, възникнало в средата на V в. и вероятно предхождало готския превод на Стария завет или на цялата Библия) и приложението ѝ в преводаческия стил (от латински на старовисоконемски) на Ноткер Немски (950—1022). Приведените паралели с преводаческата концепция и техника на Йоан Екзарх говорят недвусмислено за явление от общоевроп. мащаб, изявено широко в първите християнски преводи на народностни езици.

 

Важен принос към тълкуването на Македонския кирилски лист е новото издание на този текст (1986), в което X. за пръв път осъществява разделянето му на думи и изречения, изготвя коментар

 

 

364

 

към всеки ред и превод на немски език. Според него езиковите особености на паметника изключват авторството на Константин-Кирил, тъй като са налице типичните за Преславското книжовно средище лексикални и правописни черти; застъпва се тезата, че Македонският кирилски лист е представлявал увод към коментар на евангелски текст от голямата група на оучител̑ьскаı-а съказаниı-а, направен от Йоан Екзарх (или от някой от учениците му). С това си схващане X. се присъединява към мнението на И. И. Срезневски, В. Ягич и Г. А. Илински.

 

В няколко статии X. сравнява новозаветни преводи на Западната църква със старобълг. текстове, за да коригира преводачески грешки в немския текст на библейската кн. Деяния апостолски 28:30 (1975, 1977) и в евангелския текст на Лк 2: 14 (1977).

 

X. издава индекс на словоформите (1990) и Обратен речник (1990) към слав. превод на „Юдейската война“ от Йосиф Флавий, изследва неговата лексика в областта на личните имена (1991, 1999), както и пълногласните форми в основния препис от Вилнюс (1991).

 

X. е автор и на рецензии върху важни палеославистични изследвания.

 

 

            Съч.:

o   Die Vita des Johannes Chrysostomos des Georgios von Alexandrien in kirchenslavischer Übersetzung. 1. Würzburg, 1975, 255 p.; 2. Freiburg i. Br., 1980, 396 p.; 3. Freiburg i. Br., 1984, 266 p. (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 10, 13, 18);

o   „Es lebte ... von seinem eigenen Einkommen“ (Apg. 28.30). Zu einem Übersetzungsfehler in der Bibel. — Biblische Zeitschrift, 19, 1975, p. 249—253;

o   Luk 2.14: „Friede den Menschen auf Erden, die guten Willens sind“? Ein Beitrag zur Übersetzungstechnik der Vulgata. — Biblische Zeitschrift, 21, 1977, p. 117—118;

o   Nochmals zu Apostelgeschichte 28.30. — Biblische Zeitschrift, 21, 1977, p. 118—121;

o   Der Übersetzungsstil des Exarchen Johannes. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3, p. 33—59;

o   H. Kämmerer. Untersuchungen zur Flexion der Substantive in der bulgarischen Schriftsprache des 14./15. Jahrhunderts. München, 1977 (рец.). — WSl, 22, 1977, p. 218—221;

o   Zum Übersetzungsstil des Exarchen Johannes. — WSl, 24, 1979, p. 121—171;

o   Die theoretischen Grundlagen des Übersetzungsstils des Exarchen Johannes. — WSl, 26, 1981, p. 15—36;

o   Materialien zu einer slavistischen Bibliographie. Arbeiten der in der Bundesrepublik Deutschland, Österreich und der deutschsprachigen Schweiz tätigen Slavisten (1973—1983). München, 1983, 424 p. [Hansаck Е., E. Kaiser];

o   Das Kyrillisch-mazedonische Blatt und der Prolog zum Bogoslovie des Exarchen Johannes. — WSl, 31, 1986, p. 336—414;

o   Sprachphilosophie im Hexaemeron des Exarchen Johannes. — AnzSPh, 17, 1986, p. 57—100;

o   Zur Technik der Doppelübersetzung. Zwei Beiträge aus slavistischer Sicht: 1. Die Praefatio Brixiana. 2. Notker der Deutsche. — AnzSPh, 18, 1987, p. 79—127;

o   W. Baumann. Die Faszination des Heiligen bei Kliment Ochridski. Neuried, 1983 (рец.). — Kirche im Osten, 31, 1988, p. 190—191;

o   Die Lexik der altrussischen Version des „Jüdischen Krieges“ des Flavius Josephus. 1. Belegstellenverzeichnis. Regensburg, 1990, 232 p.; 2. Rückläufiges Belegstellenverzeichnis. Regensburg, 1990, 319 p.; 3. Namen (1). Regensburg, 1991,328 p.;

o   Der altrussische „Jüdische Krieg“. Zu den Polnoglasieformen der Wilnaer Handschrift. — In: Festschrift für Erwin Wedel zum 65. Geburtstag. München, 1991, p. 85—92; Paläoslavistik und Computer: die Erschließung des kirchenslavischen Erbes. — AnzSPh, 22, 1993, p. 87—96;

o   H. A. Мещерский. История иудейской войны Иосифа Флавия в древнерусском переводе. М.-Л., 1958 (рец.). — AnzSPh 21, 1993, р. 87—96;

o   Теоретични предпоставки за преводаческия стил на Йоан Екзарх. — В: Преславска книжовна школа. 1. Изследвания и материали. С., 1995, с. 192—197;

o   Psalterii Sinaitici pars nova (рец.). — AnzSPh, 25, 1997, p. 219—220;

o   Das Kirchenslavische des 14. Jh. — In: Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, 1999 (WSl, Sammelbände, 5), p. 73—81; ie altrussische Version des „Jüdischen Krieges“: Untersuchungen zur Integration der Namen. Heidelberg, 1999, 560 p.

 

            Лит.:

·       Herodes S. — Bsl, 37, 1976, p. 62—63 (рец.);

·       Budich W. — AnzSPh, 22, 1977, p. 432—436 (рец.);

·       Wedel E. Zur Entwicklung der Slavistik an der Universität Regensburg. — In: Materialien zur Geschichte der Slavistik in Deutschland. 1. Berlin, 1982, p. 173—183.

 

Румяна Златанова

 

 

    (9). ХАНИК, Кристиан (Hannick, Chr.) (3.IX.1944) — белгийски славист и византолог. Роден в Ньовшато, Белгия. Изучава богословие и музикознание в белгийския бенедиктински манастир Шевтон. Учи славистика, семитска филология, индоевроп. езикознание (включително арменология и балтийски езици) в Бонския унив. (1964—1967) и византинистика, слав. филология и философия във Виенския унив. (1967—1969), където през авг. 1969 става д-р на филологическите науки

 

 

365

 

с дисертация върху анастасимите в синайските ръкописи. От 1971 до 1979 е научен асистент в Инст. за изследване на текста на Новия завет към Мюнстерския унив. и съиздател на пълната Симфония на грц. Нов завет. През това време изнася лекции върху виз. и слав. музика в Поатие, Франция, и по арменология в Семинара по индоевропейско езикознание в Мюнстерския унив. Хабилитира се през март 1979 с дисертацията „Maximos Holobolos in der kirchenslavischen homiletischen Literatur“ и става доц. във Виенския унив. Проф. по слав. филология в Унив. в Трир, Германия (от 1981). От 1976 оглавява Комисията за издаване на старослав. музикални паметници към Международния комитет на славистите. Съиздател на международната серия „Monumenta Musicae Byzantinae“ (от 1984). Член на Комисията по византинистика на Австрийската АН (от 1982), на Комисията за слав. ръкописи на СИБАЛ към ЮНЕСКО (от 1985) и на Библейската комисия при Международния комитет на славистите.

 

Кристиан Ханик

 

Интересите на X. са в областта на византинистиката и славистиката и на пограничната им проблематика. Започнал като езиковед и археограф, постепенно той става признат специалист в комплексното изследване на слав. и грц. богослужебни книги — текстолог, литургист, музиковед. По тази причина кирило-методиевските въпроси заемат важно място в научните му занимания. X. изследва както общи истор. и културни проблеми (Кирил и Методий и виз. мисионерство, мястото на Солун в историята на виз. църковна музика и др.), така и конкретни факти и явления из историята на старобълг. литература (акростиха в химнографските текстове, най-старите библейски преводи, историята на ранното слав. богослужение). Специално внимание посвещава на преводната литература: проучва текстовете на Патерика, на „Диалектиката“ на Йоан Дамаскин, на Октоиха и Ирмология. Като сравнява от лексиколожка гледна точка преводаческите методи, приложени спрямо „Диалектиката“ на Йоан Дамаскин в слав. и в грузинската средновековна литература, X. намира, че слав. превод се характеризира с дословност и с известна изкуственост, а езикът и съдържанието на това съчинение не оказват силно влияние върху философската мисъл сред славяните. Грузинските мислители установяват по-тясна връзка с виз. философска система, като използват и антични грц. съчинения. Тяхната изходна позиция е по-плодотворна за развитието на философската терминология в Грузия. X. смята, че първите слав. преводачи на Ирмология вземат от грц. ръкописи само онези части, които остават в употреба след богослужебната реформа при възстановяването на иконопочитанието и така съставят слав. книги. Ценни са приносите на X. към изучаването на панегиричната литература; в книгата си за Максим Оловол той прави пръв по рода си опит да реконструира библиотеката на Студийския манастир,

 

 

366

 

като насочва усилията си главно към омилетично-агиографската и част. В резултат на проучванията на голям брой слав. и грц. ръкописи възстановява хомилиара за 12-те месеца и посочва слав. съответствия на всяко грц. слово.

 

Много резултатни са дългогодишните изследвания на X. в областта на средновековната източна църковна музика. Отличен познавач на виз. и слав. музикални паметници, той тълкува от неизползван досега ъгъл данните за най-стария период на бълг. и слав. писменост и особено за възникването на слав. химнография. X. подчертава настойчиво методическото значение на музикалните (напр. невмологичните) компоненти, неотделими от историята на литургичните форми и отражението им във всички разновидности на химнографските сборници. Понякога неочаквани, изводите му хвърлят нова светлина върху големия въпрос за грц. влияние в бълг. културна история. Според X. наличните старобълг. химнографски паметници отразяват много древно (от IX в.) състояние на виз. църковна музика, което в самите грц. ръкописи не е запазено и поради това слав. материал е незаменим при възстановяването ѝ. Като взема предвид обаче отсъствието на сигурно датирани бълг. химнографски ръкописи преди началото на Второто бълг. царство, ясното определение за Климент Охридски в Пространното му житие като „пръв епископ на българския език“ и предположението, че през 886 той е изпратен в Кутмичевица поради това, че в Плиска се е служело на грц. език, X. заключава, че като литургичен език, на който се е пеело, старобълг. език е въведен широко в практиката на богослужението в Б-я едва в края на XII в., т.е. след освобождението ѝ от виз. владичество; ако преди това той се е използвал, това е било епизодично. Това заключение се оспорва от редица учени, не са общоприети и възгледите на X. за обема на най-старото бълг. химнографско творчество (преводно и оригинално). Сигурно е обаче, че грц. влияние в бълг. земи има многовековна история и съществени негови периоди са именно епохите на най-голям разцвет на старобълг. култура: IX—X в. и XIV в. При това характерът на рецепцията не е пасивен — влиянието е по-скоро мощен импулс за развитие.

 

 

            Съч.:

o   Cyrillo-Methodiana. — Irénikon, 41, 1968, р. 97—105;

o   Studien zu den liturgischen griechischen und slavischen Handschriften der Österreichischen Nationalbibliothek. Wien, 1972, 175 p.;

o   Cyrillo-Methodianische Fragen. Wiesbaden, 1968 (рец.). — Irénikon, 45, 1972, p. 435—436;

o   Das Neue Testament in altkirchenslavischer Sprache. — In: Die alten Übersetzungen des Neuen Testaments, die Kirchenväterzitate und Lectionare. Berlin-New York, 1972, p. 403—435;

o   Fragmenta Chilandarica Palaeoslavica. — Irénikon, 45, 1972, p. 371—375;

o   Le texte de l’Oktoechos. — In: Dimanche. Office selon les huit tons (ΟΚΤΩΗΧΟΣ). Chevetogne, 1972 (La prière des Eglises de rite byzantin, 3), p. 37—60;

o   Zur Schreibertätigkeit des Ieromonach Mefodie. — WSl, 17, 1972—1974, p. 408—416;

o   Die Akrostichis in der kirchenslavischen liturgischen Dichtung. — WSJ, 18, 1973, p. 151—162;

o   Die griechische Überlieferung der Dialogi des Papstes Gregorius und ihre Verbreitung bei den Slaven im Mittelalter. — Slovo, 24, 1974, p. 41—57;

o   The Old Slavonic Version of the New Testament. — The Bible Translator, 25, 1974, p. 143—146;

o   La version slave des Paterika. — Irénikon, 47, 1974, p. 355—359;

o   Erwin Koschmieder et la musique ecclésiastique slave ancienne. — Irénikon, 50, 1977, p. 210—221;

o   Die byzantinischen Missionen. — In: Kirchengeschichte als Missionsgeschichte. 2., 1. München, 1978, p. 279—359;

o   Aux origines de la version slave de l’Hirmologion. — In: Fundamental Problems of Early Slavic Music and Poetry. Copenhagen, 1978 (Monumenta Musicae Byzantinae. S. Subsidia, 6), p. 5—120;

o   Die Übersetzungen ins Altkirchenslavische. — In: Theologische Realenzyklopädie. 6. Berlin, 1980, p. 200—205, 213—215;

o   Maximos Holobolos in der kirchenslavischen homiletischen Literatur. Wien, 1981 (Wiener Byzantinische Studien, 14), 439 p.;

o   Cyrillus und Methodius. — In: Theologische Realenzyklopädie. 8. Berlin, 1981, p. 266—270;

o   Jakov von Serres und der Codex Sin. slav. 21. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 137—142;

o   Das slavische Buch im Spiegel der Geistesgeschichte. Trier, 1982, 56 p.;

o   Bibeldichtung (Süd- und Ostslavische Literatur). — In: Lexikon des Mittelalters. 2. München, 1982, p. 82;

o   Biographie (Slavische Literatur). — In: Lexikon des Mittelalters. 2. München, 1982, p. 209—211;

o   Thessalonique dans l’histoire de la musique ecclésiastique byzantine. — In: Ἡ Θεσσαλονίκη μεταξὺ ἀνατολῆς καὶ δύσεως. Thessalonike, 1982, p. 111—120;

 

 

367

 

o   Zur Tonalität im Bolgarskij rospev. — В: Първи международен конгрес по българистика. Симпозиум Болгарский роспев. С., 1982, с. 7—11;

o   Byzantinische, altslavische, georgische und armenische Musik. — In: Lexikon des Mittelalters. 2. München, 1983, p. 1208—1221;

o   Byzantinische Literatur bei den Slaven. — In: Lexikon des Mittelalters. 2. München, 1983, p. 1204—1208;

o   Chrabr. — In: Lexikon des Mittelalters. 2. München, 1983, p. 1895;

o   Clemens von Ochrid. — In: Lexikon des Mittelalters. 2. München, 1983, p. 2146—2148;

o   Die Entstehung des bulgarischen Artikels im Licht der Akzentverhältnisse in der Nominaldeklination im Russischen und im Bulgarischen. — Die slawischen Sprachen, 3, 1983, p. 15—26;

o   Ioannes Kukuzeles und die byzantinische Kirchenmusik des 14. Jahrhunderts. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich, 6, 1984, 2, p. 55—58;

o   Eine südslavische Epitome der Homilie der Ps.-Chrysostomos auf die Theophanien (BHG 1928). — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, p. 339—354;

o   Kyrillos und Methodios in der Musikgeschichte. — Musices aptatio. Liber Annuarius, 1, 1984—1985, p. 168—177;

o   Gabriel Hieromonachos. Abhandlungen über den Kirchengesang. Wien, 1985 (Monumenta Musicae Byzantinae. Corpus scriptorum de re musica, 1), 157 p.;

o   Текстолошки развитак ирмоса у старословенских литургијских рукописа. — Научни састанак слависта у Букове дане, 14, 1985, с. 39—44;

o   Heiligenverehrung in der orthodoxen Kirche. — In: Theologische Realenzyklopädie. 14. Berlin, 1985, p. 660—664;

o   Der liturgische Standort der Prager glagolitischen Fragmente. — In: Litterae slavicae medii aevi, Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 107—117;

o   Musiques grecque et slavonne. — Le monde de la Bible, 37, 1985, p. 48—50;

o   Enzyklopädie (Byzantinische Literatur, Slavische Literatur). — In: Lexikon des Mittelalters. 3. München, 1986, p. 2036—2038;

o   Grégoire Camblak, métropolite de Kiev. — In: Dictionaire d’histoire et de géographie ecclésiastique. 21. Paris, 1986, p. 1486—1488;

o   Historische Wörterbücher der slavischen Sprachen. — Mitteilungsblatt des Mediävistenverbandes, 3, 1986, 3, p. 34—40; 4, 1987, 1, p. 19—23;

o   Диалектика Иоанна Дамаскина в старославянском и грузинском переводе: опыт сравнения методов переводов. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, р. 67—71;

o   Byzantinische Hagiographie aus der HämusHalbinsel in den südslavischen Homiliarien. — In: Miscellanea Bulgarica. 5. Wien, 1987, p. 131—137;

o   Russische Geschichte bis zur Christianisierung: Das russischorthodoxe Christentum und der Einfluß von Byzanz bis zum Tatarensturm. — In: Das Heilige Rußland — 1000 Jahre Russisch-Orthodoxe Kirche. Freiburg, 1987, p. 10—23;

o   Das musikalische Leben in der Frühzeit Bulgariens. — Bsl, 49, 1988, p. 23—37;

o   Das „Slovo na přeneseme moštem sv. Klimenta“ als liturgiegeschichtliche Quelle. — In: Christanity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyril and Methodius. Acts of the International Congress Held on the Eleventh Centenary of the Death of St. Methodius, Rome, October 8—11, 1985. Rome, 1988 (Orientalia Christiana Analecta, 231), p. 227—236;

o   Sъbor-Synode in den Vitae der Slavenlehrer. — Symposium Methodianum, p. 607—612;

o   Das Hirmologion in der Übersetzung des Methodius. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 109—117;

o   Der Einfluß von Byzanz auf die Entwicklung der bulgarischen Kirchenmusik. — In: Kulturelle Traditionen in Bulgarien. Bericht über das Kolloquium der Südosteuropa-Kommission, 16.—18. Juni 1987. Göttingen, 1989, p. 91—102;

o   Die byzantinischen liturgischen Handschriften. — In: Kaiserin Theophanou. Begegnung des Ostens und Westens um die Wende des ersten Jahrtausends. Gedenkschrift des Kölner Schnütgen-Museums zum 1000. Todesjahr der Kaiserin. 2. Köln, 1991, p. 33—40;

o   Liturgische Merkmale einer Bestimmung der kirchlichen Einflüsse in der kiever Rus’. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Proceedings of the International Congress on the Millenium of the Conversion of Rus’ to Christianity. Thessaloniki, 26—28 November 1988. Thessaloniki, 1992, p. 305—319;

o   Early Slavic Liturgical Hymns in Musicological Context. — RSlav, 41, 1994, p. 9—30;

o   Die Freisinger Denkmäler innerhalb der Entwicklung des slavischen christlichen Wortschatzes. — In: Zbornik Brižinski spomeniki. Ljubljana, 1996, p. 239—243;

o   Начала славянской гимнографии в кирилломефодьевскую эпоху. — In: Tessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Tessaloniki 16—19 October 1997. Tessaloniki, 1999, p. 347—354;

o   Достижения Горското и Невоструева в сравнении с методами и целями описания греческих и славянских лигургических рукописей западными исследователями. — В: Рукописные собрания церковного происхождения в библиотеках и музеях России. Сборник докладов конференции (17—21 ноября 1998 года, Москва). М., 1999, с. 9—22.

 

Елена Велковска

 

 

    (10). ХАНКА, Вацлав (Hanka, V.) (10.VІ.1791—12.I.1861) — чешки славист, поет, преводач. Роден в Хоржиневес, област Храдец Кралове, Чехия. Завършва гимназия в Храдец Кралове (1809). Висше образование (право) получава в Прага и Виена (1814), където сътрудничи на виенски вестници. От 1819 е уредник на Пражкия истор. музей; в него работи от 1823 до края на живота си като библиотекар и архивист. Издирва много стари ръкописи и книги и попълва с тях библиотеката му. От 1848 е частен доц. в Пражкия унив., където преподава старослав. език, руски, полски и чешки език и литература. Поради широките си връзки със слав. свят е бил смятан за глава

 

 

368

 

на чешката славистика. Член-кор. на Петербургската АН (1840). Умира в Прага.

 

Вацлав Ханка

 

X. е представител на възрожденската генерация чешки интелигенти, която се посвещава изцяло на националните идеали. Автор е на няколко фалшификата на „старочешки“ текстове, създадени от него, за да внушат патриотичната идея за древността на чешкия народ и старинната му културна традиция подобно на останалите слав. и други европ. народи. Фалшификатите „Rukopis Královédvorský“, „открит“ от X. през 1817, и „Rukopis Zelenohorský“, „изпратен анонимно“ до X. през 1818, представляват „откъси от по-големи старочешки ръкописи“ в стихотворна форма, отнасящи се до XIII и XIV в. Други мистификации на X. са „Milostné písně krále Václava“ (1819), „Evangelium svatojanské“ (1828) — фалшификат по Остромировото евангелие, „Proroctví Libušino“ (1849) — със сюжет от XIV в., и др. Тези съчинени от X. произведения дълги години са били смятани за автентични документи — въпреки изричното предупреждение на Й. Добровски, който нарича Зеленогорския ръкопис още при появата му „литературно мошеничество“, и са изиграли съществена роля за осъзнаването на чешкия народ в духа на национално-романтичните идеали. Първият ръкопис е издаден в специален многоезичен подбор — „Polyglotta Králodvorského rukopisu“ (1852), в който преводите на бълг. език са направени от възрожденците Ив. Шопов и К. Петкович. Р. Жинзифов включва свой превод в книгата си „Новобългарска сбирка“ (1863).

 

Докато по времето на Добровски по-голям авторитет в славистиката имат лат. книжовни паметници, X. и неговите съмишленици разкриват и популяризират значението на слав. ръкописно наследство. Важно място в това отношение имат неговите публикации (предимно преводи от руски език), отнасящи се до Кирило-Методиевото дело, благодарение на които вниманието на учените се насочва към слав. извори. В „Petrohradská Legenda o svátém Václavu. Ze staroslovanského přeložena a některými poznamenánjmi opatřena od Vaclava Hanky, Bibliotekáře českého národnjho Museum“ (1830) X. представя своя превод на съвременен чешки език, снабден с кратки коментари, на т. нар. Второ старославянско житие на св. Вацлав. Той защитава становището на А. X. Востоков, според когото лат. произведение е превод от слав. оригинал.

 

През 1841 под заглавие „Životové slovanských učitelův Kyrilla i Methoda“ X. публикува своя чешки превод на Проложното житие на Кирил и Проложното житие на Методий по текста им в книгата „Кирилл и Мефодий. Славянские первоучители“ (М., 1825) — руски превод на труда на Добровски, допълнен от Μ. П. Погодин с редица неизвестни до момента паметници, между които са и двете проложни жития по два ръкописа — единия от 1432, другия от XVI в. В краткия коментар са отбелязани различията между тях, от една страна, и старинните ЖК и ЖМ, от друга. X. допуска възможността загадъчният град Канаон/Каон,

 

 

369

 

споменат в проложните жития, да е слав. название на селището Мозабург — седалището на панонския княз Коцел (861—874) на брега на Балатонското езеро.

 

X. подготвя обширен превод — подбор от съдържанието на сп. „Москвитянин“ (№ 6, 1843), озаглавен „O sv. Kyrille i Methodiu“ и прочетен на сбирка на Кралското чешко научно дружество на 27 февр. 1845 (издаден е през 1846). С този превод той насочва вниманието на чешката научна общност към Пространните жития на Кирил и Методий като към първостепенни извори за живота и делото им, противопоставяйки се на едностранчивото им възприемане в изследванията на Добровски и на други автори от неговото поколение, които приемат за съществени единствено латиноезичните паметници. Важността на слав. извори според X. се определя от тяхната старинност — ЖМ е написано скоро след смъртта му, а авторът му вероятно произхожда от Коцелова Панония. Близко по време и място на създаване е и ЖК, макар че в него има и някои руски интерполации. X. смята, че значението на житията се потвърждава и от съпоставянето им с други ранни истор. извори и събития. Той предава в подробности съдържанието на двете агиографски творби и прави многобройни истор. коментари и бележки по редица дискусионни по негово време въпроси.

 

Сред славистичните изяви на X. са и две граматики. В „Mluvnické přednosti řeči české v přirovnání s jejími slovanskými sestrami“ (1835) се изтъкват предимствата на чешкия език по отношение на останалите слав. езици. „Počátky posvátného jazyka slovanského (Начала священнаго языка словян)“ (1846) е много кратка граматика на „църковнославянския език“ с упражнения и таблици на двете слав. азбуки. X. разделя слав. езици на две групи, а всяка от тях на пет наречия. В югоизточната група включва руското, църковнослав. (българското), сръбското, хърватското и словенското наречие, а към западната причислява словашкото, чешкото, полското и горнои долнолужишкото. За създател на двете слав. азбуки X. сочи Константин-Кирил Философ. Дадени са различията в числените съответствия между глаголическите и кирилските букви. Важно място в славистичните занимания на X. имат и подготвените от него издания на стари слав. паметници. Макар и да не са критически и да не се отличават с прецизност, те са важни явления в чешката възрожденска славистика. Сред тях е „Святое евангелие по Остромирову списку“ (1853), нормализирано издание на текста (с. 1—194) с разночетения (с. 195—203). Във въведението X. дава кратко описание и сведения за ръкописа и неговата история, като подчертава, че това е най-старият известен датиран кирилски ръкопис, който освен това е и най-близо по езиковоправописните си особености до най-ранния период на слав. писменост.

 

По-специално внимание X. отделя на въпросите около историята на Емаузкия манастир в Прага и неговата книжовна дейност. През 1839 излиза статията му „O slovanském evangelium v Remeši“, в която той съобщава за ръкописа по публикацията на П. М. Строев в сп. „Северная пчела“ (№ 260, 1839), като включва и добавки. X. препечатва приписката към глаголическата част на Реймското евангелие в кирилска транслитерация, внася в разчитането на Строев някои корекции и прави новочешки превод на неговото и своето разчитане. X. се присъединява към мнението на Строев, че приписката опровергава всички дотогавашни теории за произхода на ръкописа и категорично доказва неговия чешки произход, като го свързва с Карл IV и св. Прокоп. X. приема безрезервно известието в приписката, че автор на кирилската част на ръкописа е св. Прокоп. Той е убеден, че тя е доказателство за наличието на

 

 

370

 

слав, писмена традиция в Сазавския манастир. Прилага и подбрани откъси от лат. жития на св. Прокоп, а след това се спира по-подробно върху историята на Емаузкия манастир. В края сравнява няколко пасажа от кирилската част на Реймското евангелие с Острожката библия и стига до заключението, че големите разлики в двата превода доказват по-голямата старинност на евангелието. Като допуска възможността св. Прокоп да е написал текста още преди времето на своето отшелничество, X. заключава, че най-старото известно за момента кирилско евангелие — Реймското, е чешко по произход и го датира поне половин столетие преди Остромировото евангелие (1056—1057).

 

В книгата си „Sazavo-Emauzskoje svjatoje blagověstvovanije nynéže Remeskoe (Caзаво-Еммауское святое благовяствование ныне же Ремеское)“ X. публикува кирилската част на Реймското евангелие (с. 2—188) с паралелна транслитерация на латиница и с дадени под линия съответстващи пасажи по Остромировото евангелие (без месецословните указания). Във въведението представя историята на ръкописа и дава кратко описание на неговото съдържание и палеографските му особености. Той отново защитава становището, че кирилската част е автограф на св. Прокоп, дарен от Карл IV на новооснования Емаузки манастир. Представено е и парижкото издание на евангелието, а накрая са добавени кратка история и описание на Остромировото евангелие.

 

В книгата на X. „Ostatky slovanského bohoslužení v Cechách“ (1859) са събрани всички известни дотогава чешки глаголически паметници, създадени в Емаузкия манастир — десет глаголически фрагмента (от Псалтира и старозаветните книги) с паралелен кирилски текст (по Остромировото евангелие и Острожката библия) и с лат. транслитерация. Включени са и кратки сведения за историята на всеки фрагмент. X. застава зад схващането за пряка приемственост между Велика Моравия и Чешкото княжество (смята, че княз Борживой е покръстен от Методий, а първите чешки храмове имат „народен характер“ и от тях „християнството се разпространява на славянски език по цялата територия на княжеството“); тя е прекъсната в периода XII—XIII в., но обновена в епохата на имп. Карл IV (1347—1378). Много разпалено X. защитава старинността на кирилската част на Реймското евангелие, за чийто автор мнозина по това време смятат Прокоп Сазавски. В статията „Zrnéčka k paleografii staroslovanské“ (1851) X. прави кратко описание на ортографските особености на намерените от него два и половина пергаментни листа, съдържащи два текста на кирилица — приписка към Деяния на апостолите, според която ръкописът се датира от 1277, и част от молитва. Заключението му е, че правописните различия между тези текстове и кирилската част на Реймското евангелие доказват нейната по-голяма старинност. В подкрепа на тази теза той припомня и приписката към глаголическата част на Реймското евангелие, според която първата част на паметника е автограф на самия св. Прокоп.

 

От днешни позиции X. може да бъде възприет по-скоро като популяризатор, отколкото като продължител на делото на Добровски, но и като един от най-значителните представители на Чешкото възраждане.

 

 

            Съч.:

o   Petrohradská Legenda o svátém Václavu. Ze staroslovanského přeložena a některými poznamenánjmi opatřena od Václava Hanky, Bibliotekáře českého národnjho Museum. — ČČM, 4, 1830, p. 453—462;

o   O slovanském evangelium v Remeši. — ČČM, 13, 1839, 4, p. 491—499;

o   Životové slovanských učitelův Kyrilla a Methoda. — ČČM, 15, 1841, 4, p. 464—467;

o   Počátky posvátného jazyka slovanského (Начала священного языка словян). Praha, 1846, 47 p.;

o   O sv. Kyrille i Methodiu. — ČČM, 20, 1846, 1, p. 5—33;

o   Sazavo-Emauzskoje svjatoje blagověstvovanije nynéže Remeskoe (Сазаво-Еммауское святое благовествование ныне же Ремеское). Praha, 1846, 22+200 р.;

 

 

371

 

o   Zrnéčka k paleografii staroslo vanské. — ČČM, 25, 1851, 1, p. 155—157;

o   Святое евангелие по Остромирову списку. Praha, 1853, 12+206 р.;

o   Ostatky slovanského bohoslužení v Čechách. Praha, 1859, 21+74 p.

 

            Лит.:

·       Строев С. M. Письмо к В. H. Ганке в Прагу. — Северная пчела, 1840, 41, с. 161—162;

·       Срезневский И. И. — ИИАН, 8, 1859—1860, с. 296—302 (рец.);

·       Vrťátko A. J. Hanka a Dobrovský v poměru k sobě a rukopisům Královédvorskému a Zelenohorskému. — ČČM, 45, 1871, p. 287—307;

·       Truhlář J. Desatero falsifikátů musejních. — Atheneum, 3, 1886, p. 355—356;

·       Hanuš J. Literatura česká devatenáctého století. Praha, 1902, p. 940;

·       Jakobson R. K časovým otázkám nauky o českém verši. 1. Staročeský verš a rukopisy. 2. Český verš před tisíci lety. — SaS, 1, 1935, p. 46—53;

·       Ryšánek F. Kirillské a jiné přípisky v rajhradském Martyrologiu. — LF, 76, 1953, p. 249—279;

·       Pražáková B. Václav Hanka (1791—1861). Literární pozůstalost. — In: Literární archív Památníku národního písemnictví v Praze. Praha, 1986, p. 3—63;

·       Урбан З., Л. Pжеxачек. Прага и българската филология, С., 1992, с. 179—180;

·       Lexicon české literatury. 2., 1. H-J. Praha, 1993, p. 57—63.

 

Десислава Атанасова

 

 

    ХАНОН (Hanno) — фрайзингенски епископ. Вж. Анон.

 

 

    (11). ХАРТОФИЛАКС (грц. χαρτοφύλαξ) — църковна длъжност във Виз. империя, заемана при патриарха или в епархиалните църкви. Означава надзорник и ръководител на служебните списъци. В Патриаршията X. първоначално е завеждал архива към църквата „Света София" и същевременно е бил секретар на патриарха, следователно и негов непосредствен помощник. На тази служба обикновено се назначавали доверени на императорския двор лица, посочвани често от самия император. Това е указание за важността на X. както в духовните, така и в светските дела и в отношенията между императора и патриарха.

 

В гл. 4 на ЖК се посочва, че логотетът Теоктист посетил императрицата и пожелал Константин да бъде посветен в духовно звание, като получи службата библиотекар на патриарха при храма „Св. София“, за да може да бъде спечелен за полза на Църквата. Това сведение не се съдържа в другите житийни и химнографски творби за Константин-Кирил. В съответния текст на Житието е употребена думата бибклиотекарь (лат. еквивалент на термина), която не е чужда на гръкоезичната виз. литература.

 

Константин е роден ок. 827. Назначен е за X. ок 843—850, т. е. когато е бил между 16и 23-годишна възраст, вероятно по-близо до втората. В ЖК е казано още, че той се постригал и посветил в духовно звание (попов’ство). Това място поражда известни колебания у изследователите на творбата. Според постановленията на църковните събори възрастта, на която едно лице може да се постриже, за свещеник е 30 г., за иподякон — 20 г. и за дякон — 25 г. Това правило рядко е било нарушавано. Следователно би могло Константин да е посветен за дякон или за иподякон. Когато се оценява степента на истор. достоверност на сведението, трябва да се изхожда от двете основни идейни насоки на ЖК — първо, да се представи светецът като лице, което се движи в кръга на висшата дворцова аристокрация и дори в непосредствена близост с императора, т. е. като доверен на дворцовия кръг, и второ, да се изтъкне, че той е безупречно образован и неотклонно православен в убежденията си. Като се има предвид значението на длъжността за Църквата и двореца, както и липсата на опит в тези дела от страна на Константин, може да се изрази съмнение в абсолютната достоверност на известието. За да отстранят противоречието, някои изследователи допускат, че той е бил само библиофилакс, т. е. библиотекар в днешния смисъл на понятието към Патриаршеската църква. Не е изключено обаче авторитетът на Теоктист и дарбите на Константин да са допринесли за назначаването на младия философ за X. Константин обаче не остава дълго на тази служба. По неизвестни днес причини той се оттегля в манастир (вероятно Клидион) на Босфора.

 

 

372

 

            Лит.:

·       Тheodoros Balsamonis, Zоnarae et Aristeni. Commentaria in canones ss. apostolorum, conciliorum et in epistolas canonicas ss. patrum. In can. IX conc. VII oecum. — PG, 137, p. 920 et not. 26;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Methode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 52;

·       Pseudo-Kodinos. Traité des offices. Introduction, texte et traduction par J. Verpaeaux. Paris, 1966, p. 291, 318;

·       Darrouzés J. Recherches sur les όφφίκια de l’Eglise byzantine. Paris, 1970, p. 19—28, 53—59, 345—349, 508—525, 538—525;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 145.

 

Бистра Николова

 

 

    (12). ХАТАЛА, Мартин (Hattala, Μ.) (4.XI.1821—11.XII.1903) — словашки езиковед славист, един от главните кодификатори на съвременния словашки книжовен език. Роден в с. Тръстена, окръг Долни Кубин, Словакия. Ученическите си години прекарва в Братислава и Търнава, по-късно завършва теология във Виена, където изучава лингвистика при Я. Грим и Ф. А. Пот. При по-нататъшните си занимания по препоръка на П. И. Шафарик специализира славистика и сравнително езикознание при А. Шлайхер и В. Ханка в Карловия унив. в Прага, където през 1854 се хабилитира и през същата година е назначен за извънреден проф., а от 1861 е редовен проф. През цялото време на преподавателската си дейност (1857—1892) чете лекции по фонетика, морфология и синтаксис на слав. езици, а през учебната 1865—1866 води курсове върху произхода на слав. азбуки, история на слав. езикознание, сравнителна фонетика и сравнителна морфология на „главните“ слав. езици. Член на Кралското чешко научно д-во и на Чешката академия на науките, литературата и изкуствата, член-кор. на Петербургската АН (1862). Почетен член на БКД, дн. БАН (1884). Умира в Прага.

 

Първоначалните лингвистични занимания на X. са съсредоточени върху граматиката на словашкия език и особено върху съпоставянето на неговата граматическа структура със структурата на чешкия и на немския език. Подобно на Шафарик той се занимава и с някои от основните за славистиката през XIX в. проблеми, на първо място с отношението на старобълг. книжовен език към останалите слав. езици, с произхода и взаимоотношенията на слав. азбуки и др. При анализа на фонетичните особености на отделните слав. езици X. стига до извода, че Кирило-Методиевият език не е майка на всички съвременни слав. езици (наречия по неговата терминология) и че за негово продължение трябва да се смятат само българският и словенският; съвременният руски език е най-малко свързан с него. Общия и единен древен слав. език, от който са се развили всички слав. наречия, X. нарича „кирилски“, а самите наречия класифицира в две големи групи: езици от първи ред — кирило-методиевски, български, словенски, хърватски, сръбски и руски; езици от втори ред — словашки, чешки, полски и лужишки.

 

X. разглежда известните и публикувани по негово време преписи на съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър, въз основа на които обяснява произхода на слав. писмо. Според него преписите са направени от кирилски оригинал и самата творба е написана в защита не на глаголицата, а на кирилицата; в нея не се споменава, че създадената от Кирил азбука е нова, а изброяването на буквите следва последователността на грц. азбука. Следите от глаголица, посочени от А. В. Горски, той приема за грешки на преписвачите.

 

X. участва дейно в обсъждането на лингвистични и културно-истор. въпроси, някои от които получават широк обществен отзвук (сред тях е напр. полемиката около фалшифицираните от В. Ханка ръкописи — Зеленогорския и Краледворския). Научните му интереси засягат и въпроси из областта на сравнителната индоевропеистика.

 

 

373

 

В трудовете си по синтаксис той се ориентира към модерната методика, в трудовете си по граматика надраства позициите на своя учител Шлайхер — отхвърля разбирането на езика като организъм и прилагането на биологически методи при неговото проучване. Връх в неговите професионални занимания са работите му върху развоя на групите съгласни в слав. езици. Те се основават на богат езиков материал и отразяват стремеж да се въведат новите за лингвистиката по онова време статистически методи. След трудовете на Л. Щур и М. Ходжа граматическите постановки на X., особено в областта на словашкия език, допринасят решително за утвърждаването на съвременната му книжовна норма.

 

Мартин Хатала

 

 

            Съч.:

o   Grammatica linguae Slovenicae collatae cum proxime cognata Bohemica. Schemnicii, 1850, 20+178 p.;

o   Čechisch-slovakische und deutsche Aufgaben beiderseitigen Übersetzen und Lesestücke. Pressburg, 1851, 112 p.;

o   Krátká mluvnica slovenská. Bratislava, 1852, 71 p.;

o   Oprava posúdenie mojej mluvnice. — Slovenské pohl’ady, 3, 1852, č. 9—11;

o   Zvukosloví jazyka staroi novo-českého a slovenského. 1. Praha, 1854, 8+109 p.;

o   Posouzení Frant. Lad. Celakovského Čtení o srovnávací mluvnici Slovanské. — ČČM, 28, 1854, p. 103—142 (отд. отп. Praha, 1854, 40 p.);

o   Skladba jazyka českého. 1. Praha, 1855, 105 p.;

o   O poměru cyrillčiny k nynějším nářečím slovanským. — ČČM, 29, 1855, p. 81—104 (отд. отп. Praha, 1855, 24 p.);

o   Obrana skladby prof. M. Hattaly proti panu J. Frantovi Šumavskému a proti jakémusi panu N, sepsaná jím samým. Praha, 1855, 32 p.;

o   Srovnávací mluvnice jazyka českého a slovenského. Praha, 1857, 330 p.;

o   O ablative ve slovančině a litvančině. — ČČM, 31, 1857, p. 227—250, 564—580;

o   32, 1858, p. 347—357, 518—533 (отд. отп. Praha, 1858, 65 p.);

o   Mnich Chrabr. Příspěvek k objasnění původu písma slovanského. — ČČM, 32, 1858, p. 117—129;

o   Obrana Libušina soudu ze stanoviska filologického. — ČČM, 33, 1859, p. 326—346; 34, 1860, p. 59—81;

o   Obrázek azbuky. Praha, 1860, 1 f.;

o   O enklitickém ž a t’ co důkaze přesnosti rukopisu Zelenohorského a Královédvorského. — ČČM, 34, 1860, p. 313;

o   Výklad počátků mluvnice československé, přidaných ku prvé čítance slovenské. Vídeň, 1860, 87 p.;

o   Výsledky historického jazykozpytu a mluvnice ruská. — ČČM, 38, 1864, p. 187—212, 227—249;

o   Mluvnica jazyka slovenského. 1. Pešt, 1864, 156 p.; 2. B. Bystrica, 1865, p. 157—268;

o   Původ gótského naus a slovanského паѵь. — Krok, 1, 1865, p. 166—172, 211—221;

o   De mutatione continguarum consonantium in linguis slavicis. Praha, 1865, 104 p.;

o   O nosních samoglasih u bugarštini u obče i nepose u novoj. — Književnik, 2, 1865, p. 414—421, 461—476; Početne skupine suglasah hrvatskih i srpskih. — RJAZU, 4, 1868, p. 104—175;

o   O jazykozpytě a přírodozpyte. — ČČM, 43, 1869, p. 211 —242, 332—365;

o   August Schleicher und die slavischen Consonantengruppen. Praha, 1869, 94 p.; Počátečné skupiny souhlásek československých. Praha, 1870, 88 p.;

o   O všeslovanském jazyku a písmě. — Osvěta, 1, 1871, p. 707—724; 2, 1872, p. 207—220, 297—312, 379—392, 622—636;

o   Brus jazyka českého. Příspěvek k dějinám osvěty vůbec a slovanské i české zvláště. Praha, 1877, 309 p.;

o   O pavlače Dalimilovi kroniki. — ČČM, 60, 1886, p. 444—448;

o   Příspěvek k obraně Rukopisu Královédvorského. — Světozor, 21, 1887; č. 43—51;

o   Obrana rukopisu Královédvorského. Praha, 1911, 408 p.

 

            Лит.:

·       Vlček J. Hattaliana. — LF, 31, 1904, 1, p. 34—38;

·       Rizner L. Bibliografia pisomníctva slovenského. 2. Turčiansky Sv. Martin, 1931, p. 71—73;

·       Bánsky J. O Hattalovi po pätdesiatich rokoch. — Kultúrný život, 9, 1954, 3, p. 11;

·       Jóna E. M. Hattala a spisovná slovenčina (1821—1903). Martin, 1961, 32 p.;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 144—146.

 

Маргарита Младенова

 

 

    (13). ХАТОН (Hatho Moguntiensis, Hatto von Mainz) (ok. 850 — 15.V.913) — архиепископ на Майнц. Роден в Швабия. Възпитан в манастира Райхенау, където получава духовно звание. През 888 е издигнат от баварския крал Арнулф I (887—899) за абат на манастира. Наред с това става

 

 

374

 

доверен съветник на краля и до смъртта си играе важна роля в политическия живот на страната. През 894—895 Арнулф, придружаван от X., предприема два похода в Италия, властта над която по това време осигурява признаване на имп. титла. Стремежите на немския крал към тази титла са подкрепяни и от римския папа Формоза (891—896). При втория поход през 895 X. е приет от папата и получава палиум в тържествена обстановка, въпреки че кралят го определя за архиепископ на Майнц още в 891. X. се намесва енергично в сложните отношения между съперничещите си партии на знатните в немската държава. Той председателства събора в Трибур (897) и успява да осигури правото на престолонаследие за сина на Арнулф — Лудвиг, а по-късно е регент настойник на малолетния владетел. След смъртта на Лудвиг Младши (899—911) — последния представител на Каролингската династия, на събора във Форхайм X. осигурява престолонаследието за Конрад I Франконски (911—918).

 

Авторитетът на X. в политическата дейност рефлектира и върху значението на Архиепископията на Майнц за останалите немски църкви. Ето защо баварските епископи, обединени в Залцбургската архиепископия, търсят неговото застъпничество пред папа Йоан IX (898— 900). Конфликтът между папството и немските епископи има дълга история и се свежда до съперничество за духовно и политическо влияние в земите на различни народи, приели християнството от някой от големите религиозни центрове на християнска Европа. По времето на папа Николай I (858—867) интересите на Немската църква са накърнявани два пъти. Веднъж — в Хърватска Далмация с учредяването на Нинската епископия под папска юрисдикция (около 860) и втори път — в Б-я, където папските легати Формоза Портуенски и Павел Популонски изпреварват с не повече от месец немските мисионери, пристигнали там в края на 866, водени от епископа на Пасау Херманрих. При папа Адриан II (867—872) за архиепископ на среднодунавските слав. страни в качеството на апостолически легат е определен слав. първоучител Методий (870). Той обаче е арестуван от баварските епископи почти веднага след пристигането си в Моравия и прекарва около три години затворен в манастира Елванген. Моравските земи по традиция се смятали за мисионерска област на Пасауското епископство и тогавашният епископ Херманрих Пасауски не се подвоумил да си послужи с груба сила за защита на своите интереси. Съборът на Залцбургската архиепископия протестира пред папата и относно областите Панония и Каринтия, които влизат отчасти в диоцеза на Методиевата църква. През 871 в Рим е изпратен по този случай Залцбургският меморандум. Конфликтът временно е разрешен в полза на Методий и на неговия могъщ покровител папа Йоан VIII (872—882), който издейства от края Лудвиг Немски (843—876) слав. архиепископ да бъде освободен и да оглави Моравската църква. След смъртта на Методий обаче (6 апр. 885) само за няколко месеца със слав. богослужение и просвета в среднодунавските земи е приключено. За моравски архиепископ е определен немецът Вихинг — един от най-яростните врагове на Методий и неговото дело.

 

Баварските епископи, решени да бранят своите интереси в Моравия с всякакви средства, убеждават X. да се застъпи за тяхната кауза. Така през 900 в Рим се получава дълго писмо от X. Във втората му част архиепископът съобщава следното:

 

 „...Освен това доверяваме на вашата благочестивост, че отците и наши баварски съепископи ни се оплакаха с дълбоки въздишки и стенания, че моравците се вдигнали на въстание против могъщия народ на франките, отделили се от общността си с тях и се хвалели

 

 

375

 

възгордяни от (поставения им) отделен, с ваше благоволение, митрополит, след като никога у тях не е съществувала митрополитска катедра, но винаги техните [на баварци и моравци] провинция и диоцез са съвпадали. Оплакаха ни се още, че поради някаква тяхна [на моравците] машинация са изобличени в голямо безчестие пред ваше височество, т.е. че сключвали мир и съюз с езичниците [в случая с маджарите] и че самите езичници по техен [на моравците] съвет извършват множество непозволени и безбожни неща...Онези пък, моравците, както достигна до нашите уши, възползвайки се от случая, добавят още към своето високомерие, понеже казват, че поради вашето благоволение са получили митрополит, и като живеят в уединение, отхвърлят общението с другите епископи. Ако продължават да се пъчат с тази самоувереност, те скоро ще прибегнат и до проливане на кръв, както смятат мнозина...Понеже, ако вашето напомняне не ги поправи, щат-не щат, ще превият врат пред франкските князе...“ (Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи, 2, с. 241—242).

 

На Фр. Дворник принадлежи хипотезата, че въпросният митрополит, ръкоположен от папските легати в Моравия, е видният Кирило-Методиев ученик и последовател Горазд. Моравец по произход, от знатно потекло, добре обучен в слав. богослужение и книжовност, владеещ както гръцки, така и лат. език, той бил най-подходящият човек за заместник на Методий на моравския архиепископски престол. Дали той наистина е бил ръкоположен с волята на княз Моймир II (894 — ок. 906) за моравски архиепископ от папските легати в 900, това засега не може да се докаже с преки изворови данни. Последвалите през първото десетилетие на X в. бурни събития в Централна Европа довеждат не само до унищожаването на самостоятелната Моравска църква, но и до окончателното разпадане и унищожаване на Велика Моравия през 907—908 под ударите на маджарското нашествие.

 

 

            Лит.:

·       Heidemann J. Hatto I., Erzbischof von Meinz. Berlin, 1865, 41 p.;

·       Böhmer J. E Regesta archiepiscoporum maguntinensium. Regesten zur Geschichte der Mainzer Erzbischöfe von Bonifatius bis Uriel von Gemmingen 7427—1514. 1. Von Bonifatius bis Arnold von Selehofen 7427—1160. Mit Benützung des Nachlasses von J. E Böhmer. Bearbeitet und herausgegeben von C. Will. Innsbruck, 1877, p. XXVII—XXXI, 84—96;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 240—242;

·       Alexander P. J. The Papacy, the Bavarian Clergy, and the Slavonic Apostles. — SEER, 20, 1941, p. 266—293;

·       Dvornik E Byzantine Missions among the Slavs. SS. Constantine-Cyril and Methodius. New Brunswick-New Jersey, 1970, p. 360.

 

Илия Илиев

 

 

    (14). ХАУПТОВА, Зое (Hauptová, Z.) (9.II.1929) — чешка палеославистка. Родена в Бърно. Следва славистика (1948—1952) в Карловия унив. в Прага при Б. Хавранек, К. Хоралек, Вл. Шмилауер, които насочват интересите ѝ в областта на сравнителното езикознание, етимологията и палеославистиката. Завършва с дипломна работа върху словашкия разговорен език. Защитава дисертация на тема върху унгарските заемки в словашкия език (1952). по-нататъшните ѝ занимания с унгарския език и отношението му към слав. езици се задълбочават по време на специализацията ѝ при И. Кнежа в Инст. по езикознание при Унгарската АН в Будапеща (1953—1956). Н. с. и ст. н. с. в Чехословашката АН — в Славянския инст. (до 1963), в Инст. за език и литература (до 1970), в Центъра за чужди езици (до 1982) и в Инст. за чешки език (от 1982) във връзка с работата над „Slovník jazyka staroslověnského“ („Старославянски речник“), на който е главен редактор от 1972. Същевременно (от 1979) чете лекции по увод в славистиката и по старобълг. език в Педагогическия фак. на Унив. в Усти над Лабем.

 

Изследванията на X. са в областта на кирилометодиевистиката и палеославистиката

 

 

376

 

Зое Хауптова

 

(отнасят се както до езика, така и до литературата), текстологията, слав. стихосложение от най-ранния период, сравнителното слав., индоевроп. и угрофинско езикознание, лексикологията и лексикографията, етимологията, издаването на текстове, историята на славистиката.

 

Първоначалните ѝ публикации отразяват заниманията ѝ с етимологични, лексикални и ономастични теми и свързаните с тях проблеми от историята на славистиката. В прегледа на унгарската етимологична литература от XVII в. до днес, направен по повод на етимологичните опити на Фр. Миклошич в областта на унгарския език (1957), заслужава внимание критичният анализ на X. на слав. заемки št, žd, интерпретирани от Миклошич според застъпваната от него панонска хипотеза като старословенски. Както изтъква и X., още в края на XIX столетие О. Ашбот логично ги свързва с езика на бълг. славяни, с които угрите влизат в контакт преди IX в.

 

Важни за историята на славистиката са издадената от X. (съвместно с В. Бехиньова) кореспонденция на П. И. Шафарик с Фр. Палацки (1961), както и статиите ѝ за словашкия език в делото на Шафарик (1961), за разработките му с етимологичен характер (1964) и за забележителния му труд от 1848 „Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku“ (1996). C дългогодишната работа на X. над „Старославянски речник“ са свързани специалните ѝ наблюдения над старобълг. лексика. Богатият и обширен материал от архива на речника ѝ дава възможност да направи разностранни и добре обосновани анализи и да разкрие нови страни от формирането и развитието на старата слав. лексика. X. я изследва с оглед на труднопреводимите грц. думи (1968). Вниманието ѝ се съсредоточава върху лексикални заемки от областта на християнската терминология, администрацията, растителния и животинския свят; наименования на мерки, теглилки, монети; книжовни думи с неясно значение. При наличие на домашна дума и лексикална заемка тя установява различни взаимоотношения. Редуването на заемка — домашна дума в първите преводи се обуславя от богатия на гърцизми слав. диалект на Константин-Кирил и Методий (вж. Гръцко влияние върху старобългарския език). Поради стремежа към по-точно смислово разграничение по-късно домашни думи се изместват от нови заемки, тип антраксъ вм. ѫгль. В други случаи X. отбелязва локални и стилистични различия в употребата на заемката и домашния ѝ дублет, напр. в Псалтира и Апостола дворъ, в Паримейника епавль; в Супр. сб. капиште, в други паметници идолъ, и др. Редуването заемка — калка не засяга много лексеми и показва, че калкирането хронологически е по-ново явление, което обикновено води до изместване на стари заемки, тип олокавътомата — вьсесъжагаѥмаı-а, по-късно олокавьтось, нова калка вьсоплодиѥ. Калките са ограничени по количество в първоначалния евангелски превод.

 

 

377

 

Най-старият пласт от калки прониква от монашеската и духовната литература в основния речников състав на най-стария слав. литературен език. Редуването на калка — домашна дума се отбелязва в ограничени случаи. При новите ревизии (според грц. оригинал) на по-рано преведените текстове се въвеждат вторични гърцизми — заемки и калки. Редуването калка-калка е свързано с действието на различни фактори — жанрови особености на текста, индивидуален преводачески стил и др. Ограничено е наличието на хибриди, при които част от думата е заемка, част — превод, тип паднı-акъ/подьı-акъ за ὑποδιάκονος. Върху материал от същия речников архив X. разглежда фонетичните промени, на които се подлагат гласните (грц. кратки и дълги гласни, ипсилон, дифтонги, гласна + н) и съгласните (грц. b, g +предни гласни, f, th, kt —> cht, ks —> sk) при предаването на грц. лични имена в старите слав. паметници (1970). В друга своя публикация тя проследява застъпването на двете наименования константинь градъ и цѣсарь градъ в най-старите слав. паметници (1968), между които са Асем. ев., Мар. ев., Клоц. сб., Син. пс., Киевските листове, Пражките листове, Остромировото евангелие, Охридският апостол, Слепченският апостол, ЖК, ЖМ и др., и установява съотношението и промените в употребата на двете форми.

 

X. насочва вниманието си към основни, но все още недостатъчно изяснени текстологически проблеми на палеославистиката, какъвто е случаят с първоначалния слав. превод на Апостола. Тя започва с лексикален разбор на библейския текст в Енинския апостол (1971), като същевременно се стреми да определи типовете Изборен апостол и да изследва взаимоотношението между пълния и перикопния текст на Апостола (1971). С оглед на характеристиката на словния състав на Ен. ап. предприема анализ на лексикалните варианти на най-старите запазени текстове: а) кратък апракос — Охридския апостол (XII в.), Македонския или Струмишки апостол (XII в.); б) пълен апракос — Слепченския апостол (XII в.), Шишатовацкия апостол (1324); в) пълен апостол — Христинополския апостол (XII в.), откъсите от Гръшковичевия апостол (XII—XIII в.), Гилфердинговия апостол (XIV в.), Михановичевия апостол (XII—XIIII в.), Московския а-апостол и Московския б-апостол (XV в.). Лексикалният материал от Ен. ап. е съпоставен, от една страна, с посочените по-горе апостолски текстове, а от друга — с останалите паметници (по архива на „Старославянски речник“). Така X. стига до важни изводи за развоя на текста на слав. Апостол (1978): първоначално, вероятно още в Константинопол, е преведен Краткият апракос (по езикови особености сходен с текста на най-старите тетра- и апракосевангелски текстове); след това той е пренесен от Велика Моравия в Б-я, където е подложен на по-нататъшни редакционни промени (представител — Ен. ап.; Охридският апостол и Струмишкият апостол съдържат повече архаични черти). Същевременно е оформен пълният апракос. Слепченският апостол редом с очевидни първоначални архаизми и дори моравизми представя по-късната бълг. редакция, вариант на която е Шишатовацкият апостол (възникнал в сръбска езикова среда). Пълният текст на Апостола се появява вероятно също във Велика Моравия, но поради липса на преписи от тази епоха това предположение не може да бъде потвърдено. X. смята Христинополския апостол за представител на новата редакция. Той се основава на текст, редактиран в бълг. среда, но в него се предпочитат и някои характерни западнослав. елементи. Във връзка с предложената от П. Вискочил (Vyskočil Р. Rusismy v apostoláři Ochridském. — Slovo, 30, 1980, p. 7—14) интерпретация на протографа на Охридския апостол,

 

 

378

 

който той свързва с руска езикова среда, както и въз основа на някои особености и сходства в календара на Охридския апостол и Остромировото евангелие X. изказва ново предположение за най-стария слав. превод на апостолския текст (1984). Според нея той прониква по два пътя в Б-я: 1) чрез учениците на Методий от Велика Моравия; 2) вероятно след възприемането му в Чехия от Сазавския манастир (където календарът му е могъл да се обработва и допълва в зависимост от местните западни традиции, напр. с памет на св. Силвестър, св. Перпетуа и Викторина, св. Кандида, св. Еулалия, св. Кутберт и др.) той е пренесен в Киевска Русия, откъдето попада в Охрид; този тип е засвидетелстван в Охридския апостол.

 

Във връзка с мисионерската дейност на Константин-Кирил и с изворите на създаденото от него слав. писмо X. разглежда гл. 8 от ЖК, където се споменава за заниманията му с еврейски и самаритански език и за рушките писмена (1969). Тя предполага, че в случая е налице неволна или умишлена контаминация от страна на житиеписеца, който е свързвал цялостната филологическа дейност на Константин с п-в Крим, тъй като се е знаело, че дипломатическата му мисия е зависела пряко от руския въпрос и че по това време патриарх Фотий (858—867, 877—886) се е занимавал активно с християнизацията на Русия и е полагал усилия стремежът му да получи обществено признание. Става въпрос следователно за предвзета позиция на автора на ЖК, свързана с пропагандата на виз. християнизаторство през този период, но не и с личността на Константин-Кирил. Поради това рушките писмена не може да се използват като аргумент за източниците на слав. азбука.

 

През 1961 X. публикува първата кратка, но цялостна характеристика и описанието на Дебреценския кирилски ръкопис, състоящ се от 211 пергаментни листа, написани с полуустав и с осем различни почерка. По съдържание това е добре запазен празничен миней (липсват само началните 10 листа), който съдържа 24 служби, започващи от Рождество Богородично (8 септ.). В езиково отношение паметникът съдържа редица архаични особености, които не се отклоняват значително от старобълг. книжовни норми. Правописните и фонетичните му черти дават основание на X. да датира ръкописа във втората половина на XIII в. и да определи правописа му като йекавски сръбски (по среднобълг. основа). Тя не го отнася към архаичния тип на Ягичевите минеи, но същевременно не го свързва и с новия тип минеи, засвидетелстван от XIV в. насам, след въвеждането на Евтимиевата реформа.

 

X. прави опит да установи и взаимоотношенията между житията на Наум Охридски (1986). Тя смята, че може да се говори за зависимост между Второто житие, представено от сръбски препис от XVI в. със среднобълг. основа, и незапазен грц. текст, представлявал извлечение от грц. Пространно житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт. И в двете жития са използвани сведения от ЖК и ЖМ, които (заедно с незапазеното Климентово житие) са били преведени на грц. език след падането на Първото бълг. царство (1018). Особено място заема Третото Наумово житие, запазено в руски препис на църковнослав. език със среднобълг. основа, което е свързано с две грц. жития на Наум (обширно и проложно, в преписи от XVII и XVIII в.). То е по-късна обработка (в духа на късновиз. агиография) на обширния грц. вариант. Ако се приеме, че Второто житие на Наум първоначално е възникнало на грц. език, тогава тази обработка може би е представлявала основата за групата на грц. жития и на Третото слав. житие.

 

На IV международен колоквиум по старобългаристика в София (1985) X. излага

 

 

379

 

съображенията си относно произхода и авторството на трактата „Написание за правата вяра". След обстоен преглед на изказаните хипотези и въпреки аргументите на В. Ткадълчик X. смята, че в грц. си оригинал този трактат е дело на Константин-Кирил и че едва след всестранен езиков и лексикален анализ ще може да се отговори на въпроса, кога грц. текст е бил преведен на славянски.

 

Траен е интересът на X. към недостатъчно разработените проблеми на старобълг. стихосложение и неговия развой. Проследявайки античните традиции във великоморавската писменост (1978), тя очертава трите прозодически системи на виз. стихосложение: античното метрическо (използва най-вече шестстъпния ямб в 12 срички и цезура след седмата или осмата сричка, има задължителна парокситонна каденца, типично е за тържествената поезия), сирийското силабическо (образува сложни форми с акростихове, рефрени, различни риторични средства и поетически фигури, характерно е за литургичната поезия) и т.нар. политически стих (15-сричен с цезура след седмата или осмата сричка и парокситонна каденца, употребява се в светската поезия), основан на ударението. Първите слав. преводачи са свързани пряко с античната традиция. Според X. този факт може да бъде критерий при датирането на дадено произведение и свързването му с великоморавския период. Такива са Проглас към Евангелието и Азбучната молитва — със силабическото си стихосложение (в традицията на метрическия стих) и постоянното място на цезурата. Като анализира детайлно старослав. стих и неговите виз. образци (1978), X. прибавя към тези творби и пет канона — за Кирил, за Методий, общия за двамата братя, за св. Димитър Солунски, за св. Вацлав. Тя уточнява типологията на слав. химнография, която не следва правилата на грц. метрика и се различава значително от нелитургичната поезия; първите слав. автори използват 12-сричното стихосложение за дидактичната и тържествената поезия, а в църковната химнография стихът е по-свободен и близък до библейския (напр. в псалмите), свързан е с прозата, основана на изоколния принцип и граматическия паралелизъм. Според X. между проза и химнография няма големи формални различия. Различни са само произходът на тези форми и обкръжаващият ги контекст. Към този тематичен кръг се отнася и публикацията на X. за Похвалата за цар Симеон. Според нея както броят на строфите (27), така и нарушеното стихосложение я свързват по тип с дворцовата виз. поезия, която всъщност е по-късно явление. X. допуска, че похвалата е създадена като предисловие към съчинение на Василий Велики и не е била свързана с Изборника от 1073. Тъй като по времето на цар Симеон с преводи на Василий Велики се занимава Йоан Екзарх, тя вероятно е негово дело и първоначално може би е предхождала текста на Шестоднева или на други, недостигнали до наше време творби на Василий Велики.

 

X. е една от съставителките на първата по рода си антология с текстове от старобълг. литература в превод на съвременен чешки език (1982). В нея са представени творби от X до XV в., които са придружени от компетентно написани встъпителни бележки и коментари, съобразени с най-новите постижения на текстологията.

 

 

            Съч.:

o   Miklošičovy etimologické pokusy v maďarštině. — Slavia, 26, 1957, p. 57—78;

o   Příspěvek k výpůjčkám gramatických slov v neslovanských jazyků. — Slavia, 27, 1958, p. 410—414;

o   Významové skupiny maďarských slov přejatých do slovenštiny. — Slavia, 28, 1959, p. 519—532;

o   Korespondence Pavla Josefa Šafaříka s Františkem Palackým. Praha, 1961, 235 p. [Behyňov á V., Z. Hauptová];

o   Debrecínský rukopis církevněslovanských liturgických mineji. — Slavica, 1, 1961, p. 85—95;

o   Slovenština v díle P. J. Šafaříka. — Slavia, 30, 1961, p. 267—278;

o   Die etymologischen Arbeiten von P. J. Šafařík. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik. Berlin, 1964, p. 147—161;

 

 

380

 

o   Jánoš Melich. — Slavia, 34, 1965, p. 659—660;

o   István Kniezsa (1898—1965). — Slavia, 34, 1965, p. 660—661;

o   K analytickému vyjadřování frekventativa ve staroslověnštině. — StS, 12, 1966, p. 163—171;

o   Die Lautprobleme der ungarischen Lehnwörter im Slowakischen. — Slavica, 6, 1966, p. 3—31;

o   K otázce analýzy staroslověnského lexika. — Slavia, 37, 1968, p. 226—234;

o   Několik poznámek k přejímání řeckých osobních jmen do staroslověnštiny. — In: Onomastické práce. 2. Sborník rozprav k sedmdesátým narozeninám univ. prof. dr. Witolda Taszyckého. Praha, 1968, p. 53—58;

o   A magyar nyelv torténeti-etimológiai szótára [Historicko-etymologický slovník maďarského jazyka], sv. 1. Budapest, 1967 (рец.). — Slavia, 37, 1968, p. 522—526;

o   Словарь древнерусского языка ХІ—ХІV вв. Под ред. Р. И. Аванесова. Пробный выпуск (рец.). — Slavia, 37, 1968, р. 326—365;

o   Konstantinova misijní činnost а prameny slovanského písma. — Slavia, 38, 1969, p. 565—573;

o   Cyrilometodějské a Klímentské sborníky [Hauptová Z., I. Páсlová, E. Bláhová]. — Slavia, 38, 1969, p. 307—319;

o   Болонски псалтир. Изд. c увод и бележки от Ив. Дуйчев. J. Hamm. Psalterium Vindobonense (рец.). — Slavia, 38, 1969, p. 656—660;

o   Jméno města Konstantinь gradъ a Cěsarь gradъ v staroslověnských památkách. — In: Onomastické práce. 3. Sborník k sedmdesátým pátým narozeninám univ. prof. dr. Vladimíra Šmilauera, Dr. Sc. Praha, 1970, p. 71—77;

o   V. Kiparsky. Gibt es ein finnougrisches Substrat im Slavischen? (рец.). — Slavia, 39, 1970, p. 470—471;

o   K otázce vztahu perikopního a doplňkového textu staroslověnského apoštola. — In: Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 31—51;

o   Lexikální rozbor Apoštola Eninského. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 105—121;

o   Zwei karpatische Bergbautermini. — Etudes balkaniques tchechoslovaques, 4, 1972, p. 103—111;

o   Josef Kurz (1901—1972). — Bsl, 34, 1973, p. 85—86;

o   Staroslověnská a církevněslovanská problematika na VII. mezinárodním sjezdu slavistů. [Hauptova Z., I. Paclova] — Slavia, 43, 1974, p. 154—157;

o   F. Zagiba. Das Geistesleben der Slaven im Frühen Mittelalter. Wien-Köln-Graz, 1971 (рец.). — Bsl, 35, 1974, p. 61—64;

o   Antické tradice ve velkomoravském písemnictví. — LF, 101, 1978, p. 139—160;

o   Der altkirchenslavische Vers und seine byzantinischen Vorbilder. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.—11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 335—360;

o   Vývoj textu staroslověnského apoštola z hlediska lexikální analýzy. — Slavia, 47, 1978, p. 23—29;

o   Ph. Malingoudis. Die mittelalterlichen kyrillischen Inschriften der Hämus-Halbinsel. 1. Die bulgarischen Inschriften. Thessaloniki, 1979 (рец.). — Bsl, 41, 1980, p. 71—72;

o   Похвала царю Симеону, ee автор и византийские образцы. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 88—94;

o   Zlatý věk bulharského písemnictví. Výbor textů od X. do počátku XV. století. Výb. a přel. V. Bechyňová, Z. Hauptová. Praha, 1982, 440 p.;

o   Древнейший славянский перевод текста апостола. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 1, р. 59—63;

o   Staroslověnská а církevněslovanská tematika na IX. mezinárodním sjezdu slavistů v Kijevě. — Slavia, 53, 1984, p. 196—200;

o   Staroslověnské legendy o Naumovi. — Slovo, 36, 1986, p. 77—86;

o   Biserka Grabar. — Slavia, 56, 1987, p. 316—317;

o   Vladimír Kyas [Некролог]. — In: Palaeoslovenica. Praha, 1991, p. 127;

o   Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku. — Slavia, 65, 1996, p. 103—108; 

o   Adhortatio ad poenitentiam v církevněslovanské tradici. — In: Zbornik Brižinski spomeniki. Ljubljana, 1996, p. 377—382;

o   Paleoslovenistica v Slovanském ústavu. — Slavia, 68, 1999, p. 436—441;

o   Die altkirchenslavischen Akrostichien und die Glagolica. — In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000, p. 47—52.

 

            Лит.:

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biografickobibliografický slovník. Praha, 1972, p. 146;

·       Буюклиев Ив. Българският „Златен век“ на чешки език. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 3, р. 114—116;

·       Bláhová Е. — Slavia, 52, 1983, р. 202—205 (рец.);

·       Стойкова А. — Кръгозор, 1984, 1, с. 235—237 (рец.);

·       Урбан З., Л. Ржехачек. Прага и българската филология. С., 1992, с. 183—184;

·       Palaeoslovenica 1999 in honorem Zoe Hauptová. Praha, 1999 (Slavia, 68, 2, p. 189—302);

·       Taseva L., M. Yovcheva. The First Comprehensive Edition of a Slavonic Prophetologion Manuscript. — OChP, 67, 2001, p. 447—454.

 

Румяна Златанова

 

 

    (15). ХЕРМАНРИХ, Хемерих, Ерменрик (Hermanricus, Hemericus, Ermenricus) (неизв. — 26.XII.874) — пасауски епископ. Ок. средата на IX в. е монах в манастира Елванген в Швабия. Става известен на крал Лудвиг Немски (843—876) със своите организаторски и мисионерско-дипломатически качества, както и с начетеността си. През 866 е ръкоположен за епископ на Пасау (град при вливането на р. Ин в Дунав, дн. в Германия). През същата година между Византия, Папската курия и немските епископи избухва конфликт, породен от т. нар. бълг. църковен въпрос. Княз Борис I (852—889) току-що е въвел християнството в Б-я и е поканил виз. духовници да проповядват новата религия. Съвсем скоро обаче става ясно, че Византия гледа на своята мисионерска дейност в съседната страна като на средство за налагане на политическа и културна хегемония над българите. Затова княз Борис изпраща по едно и също време (866) свои представители при папа

 

 

381

 

Николай I (858—867) със запитвания по верски въпроси (вж. Посолства на българите в Рим) и при крал Лудвиг Немски. Основната му цел е да осигури автономия на Бълг. църква. Още през ноем. същата година от името на папата в Б-я пристига делегация начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Посолството на Рим в България донася на бълг. княз отговорите на папата. От своя страна Лудвиг Немски отправя молба до своя брат — френския крал Карл Плешиви (843—877), да му изпрати богослужебни съдове, одежди и книги, необходими за мисията в Б-я. X. заминава начело на внушителна делегация от немски духовници. Фулденските летописи под годината 867 съобщават следното: „Крал Людовик, удовлетворявайки българските искания, определил епископ Ерменрих заедно с презвитери и дякони да разпространяват християнската вяра между споменатото племе. Но когато пристигнали там, изпратените от римския първосвещеник епископи вече масово проповядвали и кръщавали цялата страна. Затова с позволението на краля те се върнали в родината си“ (ЛИБИ, 2, с. 45).

 

X. сметнал, че виновни за неуспеха му са папските легати. Три години по-късно той си отмъщава чрез гонението срещу Методий — папски пратеник в среднодунавските слав. страни. Дейността на слав. първоучител засягала най-пряко интересите на немската Залцбургска архиепископия. Понеже Моравия се смятала за мисионерска област, подчинена в духовно отношение на епископа на Пасау (суфраган на залцбургския архиепископ), в страната пребивава и X. За да осигури властта си в подчинените слав. земи, той заповядва да арестуват Методий. Откаран в Бавария, слав. първоучител е осъден в Регенсбург. От всички немски епископи, участвали в осъждането на Методий — Адалвин, Анон и др., X. е бил най-жесток със затворника. В писмото на папа Йоан VIII до X. от май 873 се чете:

 

„Ние вярваме, че само извор от сълзи, както казва пророк Иеремия, може да бъде достатъчен, за да оплаче твоето безобразие. Наистина, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да било светски човек, а дори и на тиранин, или чия зверска свирепост не надхвърли и не надмина със своята дързост, като подложи нашия брат и съепископ Методий на затворнически наказания, като най-сурово и безчовечно го наказа да стои продължително време под открито небе на зимен студ и дъждове, като го отдели от повереното му ръководство на Църквата и като достигна до безумието да го довлекат на епископски събор и да го биеш с конски бич, ако това не е било възпрепятствано от другите?“ (ЛИБИ, 2 , с. 142).

 

Папата налага на X. запрещение да свещенодейства и „да има общение със своите съслужители“, докато не се яви в Рим и даде сметка за своите деяния. През 873 случаят с незаконното сваляне на Методий от архиепископската катедра, малтретирането му и осъждането му на почти тригодишен затвор в Швабия е приключен в полза на слав. първоучител и неговите права са възстановени. X. умира в Пасау. Според ЖМ (гл. 10) немските епископи, виновни за проявената към Методий несправедливост, „не се отърваха от съда на свети Петра: защото четирима от тези епископи умряха“. В това сведение без съмнение се има предвид и смъртта на X., един от най-упоритите и безкомпромисни противници на слав. просвета и духовна независимост.

 

 

            Лит.:

·       Lapôtre A. L’Europe et le Saint-Siège à l’époque Carolingienne. 1. Le pape Jean VIII (872— 882). Paris, 1895, p. 55, 118—121;

·       Ermenrici Elwangensis epistoła ad Grimaldum abbatem. Ed. E. Dümmler. — MGH, Epistolae. 5. Berolini, 1899, p. 534—579;

·       Johannes VIII papa Hermenricum episcopum (Pataviensem) ob iniurias Methodio (archiepiscopo Pannoniae) illatas a ministerio séquestrât, donec Romam audiendus occurrerit. — MGH, Epistolae. 7. Berolini, 1912, p. 285—286;

 

 

382

 

·       Annales Fuldenses. Pars tertia auct inde ab a. 863 usque ad a. 882. — MGH, Scriptores. 1. Leipzig, 1925, p. 375—395;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantine et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 273;

·       Alexander P. J. The Papacy, the Bavarian Clergy, and the Slavonic Apostles. — SEER, 20, 1941, p. 266—293;

·       Ziegler A. Der Slawenapostel Methodius im Schwabenlande. — In: Dillingen und Schwaben. Festschrift zur Vierhundertjahrfeier der Universität Dillingen a. d. D. Dillingen a. d. D., 1949, p. 169—189;

·       Burr V. Ermenrich von Ellwangen. — Ellwanger Jahrbuch, 16, 1956, p. 3—15;

·       Йоан VIII папа. Писма. — ЛИБИ, 2, 1960, с. 141, 142—143;

·       Dittrich Z. Christianity in Great Moravia. Groningen, 1962, p. 186—200;

·       Burr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den Bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 39—56;

·       Dvornik F. Byzantine Missions among the Slavs. SS. Constantine-Cyril and Methodius. New Brunswick-New Jersey, 1970, p. 132, 134, 152—153;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 224, 250.

 

Илия Илиев

 

 

    (16). ХЕРСОН, Корсун (грц. Χερσόνησος Ταυρική, Χερσῶν, лат. Cerson, старобълг. Хер’сѡнь, Корсунь) — средновековен град, дн. развалини на п-в Крим в околностите на Севастопол. Основан е ок. 422—421 пр. н. е. от жители на грц. дорийска колония Хераклея върху мястото на предишно поселение, обитавано от таври. Намирал се е на северния бряг на Хераклейския п-в в североизточната част на Карантинския залив. В древноста се нарича Херсонес. Възникнал като неголямо търговско тавро-грц. селище, към III в. пр. н. е. X. се превръща в град държава от елинистически тип, който подчинява постепенно цялата територия на Хераклейския п-в и западното крайбрежие на Крим. До II в. пр. н. е. X. съществува като икономически силен и политически независим полис с високоразвита елинистична култура. Към края на същото столетие започва да търпи значителни удари от скитите, което го принуждава да потърси съюз с понтийския цар Митридат VI Евпатор. Това поставя града под негова зависимост особено след като центърът на неговите владения е пренесен през I в. пр. н. е. в съседния Боспор. В началото на I в. X. постепенно попада под римска зависимост, която се установява и върху Боспорското царство. През втората половина на столетието в града се настанява римски гарнизон, макар че формално X. остава все още „свободен“ град. През П-Ш в. той е важен опорен пункт на Римската империя в Крим; управляван е от прокурора на провинция Долна Мизия, в чийто състав влиза. През IV в. херсонските граждани няколко пъти подпомагат империята по време на войните ѝ с настъпващите варварски племена, за което получават привилегията да създадат гарнизон от местни жители. Към края на V в. X. влиза окончателно в Източната римска империя (Византия). През първата половина на VI в. се превръща отново в най-големия и най-важния пазар на империята по Северното Черноморие и в него се разгръща крепостно, жилищно и църковно строителство, особено по времето на имп. Юстиниан I (527—565). От средата на същото столетие обаче областта на X. понася отново удари — на преминаващите авари, а по-късно и на прабългарите, което довежда града до упадък. Към края на VII — началото на VIII в. X. попада до известна степен под хазарска зависимост (в него е настанен хазарски наместник — тудун). От друга страна, това положение му позволява да бъде закрепено местното самоуправление, оглавявано от протополит (първенец). През 695 в X. е заточен сваленият виз. имп. Юстиниан II (685—695; 705—711), който обаче успява да избяга оттам през 704 най-напред при хазарите, а след това в Б-я и през следващата година с помощта на хан Тервел си възвръща престола. През 710—711 Юстиниан II организира три наказателни експедиции срещу X. с цел да унищожи местното самоуправление и хазарската зависимост. С помощта на хазарите херсонци успяват да осуетят тези планове и подкрепят новия претендент

 

 

383

 

за престола Филипик Вардан. Впоследствие те постигат значителни отстъпки от новия император в полза на своето самоуправление, което се запазва непроменено поне до края на VIII в. От началото на IX в. обаче обстановката започва да се променя, особено след настаняването на угрите (маджарите) в степите на Северното Причерноморие. Създадена е Херсонската тема, която обхваща почти цялата южна част на Кримския п-в и влиза в състава на западните теми на империята. Начело на тази тема с център X. стои архонт, който на първо време не е назначаван направо от Константинопол, а се е избирал от средата на местните жители.

 

През 860—861 Константин Философ и Методий пристигат в X., след като им е възложена Хазарската мисия. Според ЖК в X. най-напред философът изучава евр. език и се запознава с евр. книжнина. След това той намира евангелие и псалтир, написани с рушки писмена. В X. Кирил развива и дипломатическа дейност, в резултат на която предотвратява едно хазарско нападение върху града и излага живота си на опасност при маджарско нападение. Според Италианската легенда в X. Кирил открива мощите на епископ Климент Римски (92—101), загинал мъченически на един остров близо до града по заповед на римския имп. Траян (98—117). Тези мощи (в действителност те били на местен мъченик) са пренесени от Кирил и Методий през 867 в Рим.

 

Към края на IX — началото на X в. стратегическото и политическото значение на X. за Виз. империя бързо нараства, най-вече поради близостта му с територията на печенезите — важен фактор във виз. външна политика. Затова X. е поставен под прякото управление на Константинопол, като местното самоуправление е почти изцяло ликвидирано. През втората половина на X в. областта на X. става главна арена на конфликтите между Византия и Киевска Русия, която все по-настойчиво търси стабилен излаз на Черно море именно през Кримския п-в. През 989 киевският княз Владимир I (980—1015) завзема и разрушава X., а впоследствие отново го връща на империята. Въпреки това обаче X. започва да губи своето значение на водещ виз. град в Крим, неговите граници се свиват чувствително, а опустошителен пожар слага началото на продължителна икономическа криза.

 

През 1016 в X. избухва въстание на гражданите начело със стратега Георги Цуло, който вероятно е произхождал от средата на местните „черни българи“ (потомци на старите Баянови българи, които след разпадането на Кубратова Б-я остават под хазарска зависимост и по-късно в по-голямата си част приемат християнството от Византия). Въстанието е потушено от императорски части и руски дружини. То съвпада с последните усилия на Б-я при цар Иван-Владислав (1015—1018) да противопостави на обединените усилия на Византия, Унгария и русите своя коалиция, в която е направен опит да се привлекат печенезите и вероятно черните българи от Кримския п-в.

 

Към средата на XI в. виз. власт над X. и неговата област е напълно възстановена, градът отново попада под прякото управление на Константинопол. По това време в X. е заточен самозванецът Лъв Диоген. В края на 60-те — началото на 70-те г. на XI в. избухва въстание против властта на имп. Михаил VII Дука (1071—1078), което завършва с успех и довежда до възстановяване на местното самоуправление. През XII в. започва последният стопански и културен подем на града. В началото на XIII в. (след завземането на Константинопол от кръстоносците през 1204) X. попада под зависимостта на Трапезундската империя. През 1222 Херсонската област е нападната от селджушки турци, а година по-късно — от татарите. От втората половина

 

 

384

 

на на същото столетие X. започва да се оформя като център на самостоятелно феодално владение. През 1299 е разгромен от татарските пълчища на хан Ногай. В течение на втората половина на XIV в. генуезците му нанасят силен икономически удар, след като установяват монопол върху търговията по Северното Причерноморие. От друга страна, генуезците не получават никакви привилегии за търговия в X., който остава изолиран, но чисто виз. център. Към 1397—1398 той е окончателно унищожен от татарските орди на хан Едигей, макар че споменът за града се запазва до средата на XV в., когато в Крим за пръв път стъпват османските турци.

 

 

            Лит.:

·       Белов Г. Д. Херсонес Таврический. Л., 1948, 147 с.;

·       Якобсон А. Л. Средневековый Херсонес. М.-Л., 1950, 260 с.;

·       Якобсон А. Л. Раннесредневековый Херсонес. М.-Л., 1959, 364 с.;

·       ЛИБИ, 2, 1960, с. 294—302;

·       Белов Г. Д. Херсонес — Корсунь, 1969, 48 с.;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 95—96, 126—127, 149;

·       Романчук А. И. Херсон (VI — первой половины IX в.). Свердловск, 1976, 42 с.;

·       Соколова И. В. Монеты и печаты византийското Херсона. Л., 1983, 176 с.;

·       Zuсkermаn С. Two Notes on the Early History of the Thema of Cherson. — Byzantine and Modem Greek Studies, 21, 1997, p. 210—222;

·       Романчук A. Каким мог увидеть Херсон-Херсонес Кирилл-Константин. — Трудове на катедрите по история и богословие, 1999, с. 7—11.

 

Христо Димитров

 

 

    (17). ХЕРСОНСКА ЛЕГЕНДА — старобълг. литературна творба, позната под заглавието Словѡ на пренесенїе моще^м преславнаго Климента, историчььскоую имоуще бесѣдоу. Възхожда към цикъла от произведения, написани на грц. език от Константин-Кирил Философ в чест на откритите от него мощи на римския епископ Климент Римски (92—101) в Херсон по време на Хазарската мисия. Според легендарни сведения Климент Римски пострадал мъченически за християнската вяра по времето на римския имп. Траян (98—117); възможно е обаче името му да се смесва с името на друг християнски мъченик — Климент Анкирски. Кирилометодиевските извори отразяват убеждението, че слав. първоучител е открил мощите на Климент Римски.

 

От писмото на Анастасий Библиотекар до велетрийския епископ Гаудерик е известно, че Константин-Кирил написва три произведения по повод откриването на мощите — Кратка история (Brevis historia), Похвално слово (Sermo declamatorius), и Химн (Himnus). Анастасий Библиотекар превежда на лат. език първите две, а от превода на третото се въздържа, затруднен да преведе адекватно „напева на хармонията“ в грц. оригинал. Според писмото Константин-Кирил премълчава в изложението своето име („tacito nomine suo“) в духа на средновековната авторска етикеция. Съществуването на произведение, създадено по повод откриването на мощите, е документирано и в ЖК (гл. 8). Описвайки накратко събитието, житиеписецът отпраща читателя към своя извор, наречен от него „Обретение“ (ı-акоже пишеть вь обрѣтенїи его).

 

X. л. е въведена в науката от О. М. Бодянски (1855). Текстът ѝ е публикуван в „Кирилло-Мефодиевский сборник“ (1865). Следващите издания са осъществени от И. Я. Франко (1904), П. А. Лавров (1911, 1930), Ал. Теодоров-Балан (1934), Ю. Трифонов (1934), И. Вашица (1948, 1965). X. л. е известна по десетина преписа в чети-минеи от ХVІ—ХVІІІ в., всички в руски книгохранилища; пет от тях не са издавани (вж. Ангелов Б. Страници из историята на старобългарската литература. С., 1974, с. 107—110; Иванова Кл. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин. С., 1981, с. 454, 455).

 

Бодянски предполага, че X. л. е дело на Климент Охридски. Същевременно той прави уговорката, че неин автор би

 

 

385

 

могъл да бъде и Константин-Кирил, и изказва съжаление, че старинната по език творба е загубила много при по-късното ѝ преписване. Горски свързва косвено нейното създаване с името на слав. първоучител. Сходно, макар и не категорично, е становището на Μ. П. Погодин. А. Е. Викторов съпоставя произведението с Италианската легенда и се опитва да определи жанровата му принадлежност. Според него X. л. „има вид на слово, предназначено за произнасяне от църковната катедра, написано е от очевидец и участник в събитието, защото „съчинителят“ говори за себе си в първо лице. X. М. Лопарев смята, че Кирил е защитил своето произведение за Климент Римски в Константинополския унив. за получаване на титлата „философ“. Това мнение остава изолирано в науката, но е вярно, че методиката на университетското обучение във Византия действително е изисквала познаването на всички творби за даден светец. Франко и Н. К. Николски се съмняват в авторството на Константин-Кирил, а Теодоров-Балан смята, че творбата съдържа целия Кирилов цикъл, посветен на Климент Римски. Много важно значение за изследването на езика на X. л., на въпроса за нейната атрибуция и за определянето на литературния ѝ състав има студията на Трифонов „Две съчинения на Константин Философ (св. Кирил) за мощите на св. Климент Римски“, в която убедително се поддържа тезата за Кириловото авторство, уточнени са редица неясни места в текста и е направен изводът, че X. л. съдържа две от произведенията на Кирил, посветени на Климент Римски — Кратката история и Похвалното слово. Трифонов публикува и своден текст, в който са отчетени всички езикови и смислови реконструкции.

 

Херсонската легенда, препис от XVI в.

 

През 1948 Вашица осъществява най-доброто засега критическо издание на X. л. с обстоен коментар и превод на лат. език. В по-късните изследвания усилията на славистите са насочени преди всичко към уточняване на включените в X. л. изходни текстове и към поставянето ѝ в контекста на виз.-слав. литературна традиция за Климент Римски. Е. Георгиев прави подробен литературен анализ на съчинението и намира пълно покритие между един негов пасаж и Общата служба за Климент Римски и цар Петър (1956, с. 76—87). Б. Ангелов съпоставя X. л. и старобълг. Канон за Климент Римски. Той допуска дори „пряко проникване“ на Кириловия химн в канона. На Ангелов, както и на Вашица принадлежи

 

 

386

 

диференцирането на включените в X. л. химнически пасажи. Ю. К. Бегунов търси следите на Кириловия цикъл за Климент Римски в Слово похвалное свѧщенномоученикȣ Климентоу, оученикоу свѧтаго апостола Петра, което е поместено в няколко ръкописа, напр. в Макариев четиминей от 1552 (ГИМ, Синодална сбирка, № 988, л. 1187—1201). Посоченото от Бегунов слово възхожда към слав. превод на т.нар. Климентина — ранновиз. роман за странстванията и мъченията на Климент Римски, написан във форма на писмо на самия Климент до ап. Яков. Връзката на неговия текст с текста на X. л. обаче е твърде обща.

 

След известно прекъсване в проучванията, в последно време X. л. е отново предмет на задълбочени изследвания. Анализирайки нейния текст от литургична гледна точка, К. Ханик изтъква значението и на първостепенен източник за виз.-слав. богослужебна история през втората половина на IX в. Μ. Ф. Мурянов публикува и коментира Службата в чест на откриването на мощите на Климент Римски, поместена в празничен миней от началото или средата на XIII в. (Москва, РГАДА, фонд 381, № 98, л. 65—67 об.). Тя се състои от седален, три стихири и канон; текстът на седалния напълно съвпада с един пасаж от гл. 7 на X. л., в който се предават част от песнопенията, изпети по повод внасянето на мощите на Климент Римски в херсонската съборна църква „Св. Леонтий“. Публикуваната служба, макар и да се нуждае от още по-детайлни езикови, текстологически и литературноистор. изследвания, насочва към възможността в X. л. да се съдържат откъси от две служби за Климент Римски: една предварително подготвена с оглед на експедицията по издирването на мощите и отразена частично в гл. 1—6 на съчинението, и друга — написана за честването на вече откритите мощи; откъс от нея е включен в гл. 7 на X. л.

 

Истор. и литературните свидетелства, както и научните изследвания върху X. л. позволяват да се възсъздаде по следния начин историята на нейното написване и разпространение. През 860 Константин-Кирил е изпратен от виз. правителство с дипломатическа мисия в Хазарския хаганат. По пътя си виз. пратеничество спира в Херсон, където Кирил усъвършенства своите познания по евр. език с оглед на предстоящите прения с привържениците на юдаизма. Там той научава от местните жители, че мощите на Климент Римски лежат в морето: слъıшав же, ı-ако ст҃ъıи Клименть еще въ мори лежить (ЖК, гл. 9). Този израз означава, че поради приливите и отливите през определени периоди мястото на погребението на светеца се оказвало откъснато от сушата. Фактът се потвърждава и от други извори. Още през VII в. грц. книжовник Теодосий говори за кръстни шествия за откриване на мощите на Климент Римски. Напълно е възможно мощите да са „откривани“ няколко пъти и преди Константин-Кирил. Податки за това се съдържат и в грц. проложни жития за Климент Римски, където е описана накратко аналогична ситуация на издирване на мощите. Въпросът не е изяснен напълно; вероятно Константин-Кирил е използвал не само литературни източници, но и опита на своите предшественици. Според свидетелството на заточения от патриарх Фотий (858—867; 877—886) в Херсон митрополит Митрофан Смирненски (857—880) споменът за Климент Римски бил вече избледнял сред местните жители — те научили за мощите му от Константин-Кирил. По инициатива на слав. първоучител християнското население на Херсон организира издирването им. Мощите са „открити“ и по повод на събитието той написва цикъла от три произведения. Две от тях, преведени на лат. език от Анастасий Библиотекар, са изпратени на велетрийския епископ Гаудерик, за да бъдат използвани

 

 

387

 

в подготвяната от него книга за Климент Римски. Части от тях са запазени в Италианската легенда — лат. преработка от XII в. на съчинението на Гаудерик, близка по съдържание до X. л. В двата паметника обаче датата на събитието е различна — 30 ян. 861 в X. л., 30 дек. (без година) в Италианската легенда.

 

По своите литературни особености X. л. следва като цяло виз. традиции и заедно с това е интересен пример за жанрова синкретичност. Своеобразна цялост от истор. разказ, похвално слово и химн се вписва в един от поджанровете на виз. епидейктическа ораторска проза — т. нар. слова за откриване и пренасяне мощите на светци. В тях са обединени енкомият (похвалата) и химнът; разпространяват се след V в. Съставните им части — narratio (разказ, сказание), argumentatio (похвала, отразяваща всенародния възторг от намирането на мощите) и peroratio (молитвено-химничен апел към светеца), в общи линии се покриват с литературната организация на X. л. Може да се каже, че тя е създадена в резултат на жанрова трансформация на Кириловия цикъл от творби за Климент Римски. Върху основата им се оформя ново произведение, принадлежащо към ораторската проза. Но в X. л. се долавя и силна химнографска струя, която — поради описаните всенародни шествия и песнопения — внася чертите на виз. литургична драма. Не е изключено синтезът между наративни, ораторски и литургично-драматически елементи да е осъществен от самия Константин-Кирил. Подобна трансформация е изисквала висока литературна школовка и преводачески опит. Независимо от съкращенията и неизбежната художествена ентропия, настъпила при превода на текста на старобълг. език и при по-нататъшното му преписване, X. л. е един от забележителните образци на раннослав. литература, който е бил ценен от книжовниците през следващите векове. Като израз на култа към Климент Римски в слав. земи се създава нов, слав. корпус от различни по жанр произведения за светеца. В Б-я е преведена много рано съкратена версия на Климентината, Климент Охридски пише Похвално слово за Климент Римски, може би и Кратка служба за него. Възможно е той да е приел духовното си име в знак на почит към Климент Римски. Грц. надпис от X в. с упоменаване на „Климент, папа Римски“, открит в с. Равна, Провадийско, е важно свидетелство за ранното разпространение на неговия култ в Б-я. В Киевска Русия през XI в. е създадена легенда за чудодейното спасение на дете при гробницата на светеца. Във Велика Моравия култът към Климент Римски се налага още по време на мисията на Константин-Кирил и Методий и във връзка с пренасянето на мощите на светеца в Рим. По всяка вероятност тогава е създадена и X. л.

 

 

            Изд.:

o   [Погодин М. П.]. Слово о перенесении мощей св. Климента Римското. — В: Кирило-Мефодиевский сборник в память о совершившемся тысячелетии славянской письменности. М., 1865, с. 319—326;

o   Франко I. Святий Климент у Корсунї. Причинки до істориї староруськоі легенди. Віднайдене мощий сьв. Климента. — Записки Наукового товариства імени Шевченка, 59, 1904, с. 181—208; 60, 1904, с. 209—256;

o   Лавров П. Слово на перенесение мощей св. Климента. — В: Памятники христианского Херсонеса. 2. Жития херсоиских святых в греко-славянской письменности. М., 1911, с. XІII—ХV, 127—139;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930 (Труды славянской комисии АН СССР 1), с. 148—153;

o   Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 123—128;

o   Трифонов Ю. Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. — СпБАН, 48, 1934, с. 159—240;

o   Vаšіса J. Slovo na prencsenie moštem preslavnago Klimenta neboli Legenda Chersonska. — AAV, 19, 1948, p. 38—80;

o   Die Korsuner Legende von der Überführung der Reliquien des hl. Clemens. Hrsg. J. Vašica. München, 1965 (Slavische Propyläen, 8), 81 p.;

o   Boronovskij E., J. Croonenbroeck, W. Schack, Scholz, R. Spieker, G. Stricker. Das erste Kapitel des „Slovo na prenesenie moštem preslavnago Klimenta“ (Korsuner Legende). — AnzSPh, 10—11, 1979, p. 147—162;

 

 

388

 

o   Butler T. Saint Constantin-Cyril’s „Sermon on the Translation of the Relies of St. Clement of Rome“. — Cyrillomethodianum, 17—18, 1993—1994, p. 15—39;

o   Трендафилов Xp. Три непубликувани преписа на Херсонската легенда. — В: Глѫбинъı кънижьнъıѩ. Шумен, 2003, с. 7—66.

 

            Лит.:

·       Бодянский О. М. О времени происхождения славянских письмен. М., 1855, с. 27—28;

·       Викторов А. Е. Кирилл и Мефодий. Новые источники и ученые труды для истории славянских апостолов. — В: Кирило-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 407—411;

·       Погодин М. П. Речь, произнесенная в заседании Московского общества любителей российской словесности. — В: Кирилло-Мефодиевской сборник. М., 1865, с. 82;

·       Пальмов И. Кирилло-мефодиевские предания у югозападных славян латинского обряда. — ХЧ, 1885, 1, с. 741—770;

·       Бертье-Делагард А. Л. Древности Южной России. Раскопки Херсонеса. СПб., 1893 (Материалы по археологии России, 12), с. 58—63;

·       Соболевский А. Мучение св. Климента, папы Римското. СПб., 1903 (Памятники древней письменности и искусства, 149), с. 1—16;

·       Латышев А. Жития св. епископов Херсонских. Исследование и тексты. — ЗИАН, 8, 1906, 3, с. 81;

·       Шестаков С. К истории текстов Жития св. Климента, папы римского, пострадавшего в Херсонесе. — ВВр, 14, 1908, 2—3, с. 215—226;

·       Соболевский А. Житие папы Климента в древнем церковно-славянском переводе. — В; Сборник статей, посвященнных почитателями академику и заслуженному профессору В. И. Ламанскому по случаю пятидесятилетия его ученой деятельности. СПб., 1907, с. 294—310;

·       Лопарев X. М. Византийские жития святых VІІІ-ІХ веков. — ВВр, 17, 1910, 1—5, с. 37;

·       Маркевич А. И. Островок в Казачьей бухте, как предполагаемое место кончины св. Климента, папы римского. — Известия Таврической Ученой архивной комиссии, 23, 43, 1909, с. 105—114;

·       Никольский H. К. К вопросу о сочинениях, приписываемых Кириллу Философу. — И по РЯС, 1, 1928, с. 446—450;

·       Van Wijk N. О языке Слова на перенесение мощей св. Климента. — Bsl, 1, 1929, p. 10—15;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 190—197;

·       Pechayre A. P. Les écrits de Constantin de Philosophe (saint Cyrille) sur les reliques de saint Clément de Rome. — Echos d’Orient, 35, 1936, p. 12—25;

·       Georgiev E. Die Italienische Legende. Sofia, 1939, p. 28—36;

·       Dujčev I. Zur literarischen Tätigkeit Konstantins des Philosophen. — BZ, 44, 1951, p. 105—110;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 76—87;

·       Ангелов Б. Ст. Канон на Климент Римски. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, с. 7—18;

·       Италианска легенда (пренасяне мощите на папа Климент). — ЛИБИ, 2, 1960, с. 294—302;

·       Dujčеv I. Constantino-Filosofo nella storia della leteratura bizantina. — In: Studi in onore di Ettore Lo Gatto e Giovanni Maver. Roma, 1962, p. 216—219;

·       Esser A. Wo fand der hl. Konstantin-Kyrill die Gebeine des hl. Clemens von Rom? — Cyrillo-Methodiana, p. 126—147;

·       Vašiса J. Literární památky epochy velkomoravské 863—885. Praha, 1966, p. 54—62, 139—147;

·       Dujčev I. Die Hymne von Konstantin-Kyrill dem Philosophen zu Ehren des hl. Klemens. — In: Festschrift für Margarete Woltner zum 70. Geburtstag. Heidelberg, 1967, p. 46—53;

·       Ангелов Б. Ст. За едно още неиздирено съчинение на Кирил Философ. — Археология, 11, 1969, 2, с. 6—9;

·       Ангелов Б. Ст. Кириловият химн в чест на Климент Римски. — ККФ 2, с. 255—269 (същото в: Ангелов Б. Сг. Страници из историята на старобългарската литература. С., 1974, с. 92—110);

·       Бегунов Ю. К. „Слово похвальное Клименту Римскому“ — предполагаемо произведение на Константин-Кирил Философ. — ЕЛ, 27, 1972, 2, с. 83—88;

·       Бегунов Ю. К. Русское слово о чуде Климента Римского и Кирилло-Мефодиевская традиция. — Slavia, 43, 1974, р. 26—46;

·       Попконстантинов К., Т. Смядовски. За почитането на Климент, папа Римски, в средновековна България. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, р. 86—92;

·       Трендафилов Хр. Жанрът на Херсонската легенда. — В: Наука и общество. Сборник в чест на акад. Е. Георгиев. С., 1986, с. 232—239;

·       Stichel R. Die „Hohe Rede“. Zum Verständnis eines Begriffs in der Predigt auf die Auffindung der Gebeine des hl. Clemens. — Symposium Methodianum, p. 557—561;

·       Hannick Ch. Das „Slovo na přeneseme moštem sv. Klimenta“ als liturgiegeschichtliche Quelle. — In: Christanity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyrill and Methodius. Acts of the International Congress Held on the Eleventh Centenary of the Death of St. Methodius, Rome, October 8—11, 1985. Rome, 1988 (Orientalia Christiana Analecta, 231), p. 227—236;

·       Мурьянов Μ. Ф. Страницы гимнографии Киевской Руси. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 102—108, 129—143;

·       Верещагин Е. М. Последование под 30-м января из минеи № 98 (ф. 381) РГАДА (Москва) — предполагаемый гимн первоучителя славян Кирилла. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 3—21;

·       Лурье В. М. Святой Кирилл перед мощями святого Климента. — В: Общото и специфичното в балканските култури до края на XIX век. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Василка Тъпкова-Заимова. С., 1997, с. 62—86;

·       Уханова Е. В. Служба св. Клименту, папе Римскому, в контексте крещения Руси великим князем Владимиром. — В: Историческому музею 125 лет. М., 1998, с. 143—152.

 

Христо Трендафилов

 

 

389

 

 

    (18). ХЕРЦИГОНЯ, Едуард (Hercigonja, Е.) (20.VIII.1929) — хърватски палеославист. Роден в Загреб. Завършва славистика в Загребския унив. (1953). От 1957 е асистент на Й. Хам в оглавяваната от него Катедра за старослав. език в Университета. От 1961, когато Хам отива във Виена, до 1970 ръководи Катедрата, а от 1980 — Катедрата за слав. писмени системи в Отд. за информационни науки във Философския фак. Доц. (1970), извънреден (1974) и редовен (1977) проф. Ръководител на Семинара по преди следдипломна подготовка в Загребския унив.; преподава палеославистика, слав. палеография, кирилометодиевистика и други дисциплини. Чете курсове по старослав. език и в педагогическите фак. в Осиек и Риека. Главен редактор на списанията „Radovi Zavoda za slavensku filologiju“ и „Croatica“, член на редакционните колегии на изданията „Enciklopedija Leksikografskog zavoda“, „Istra kroz stoljeća. Hrvatski bibliografski leksikon“ и др. Член на Д-вото на приятелите на глаголицата. Извънреден (1986) и редовен (1991) член на Хърватската академия на науките и изкуствата. Носител на Наградата на гр. Загреб (1976), на наградите „Божидар Аджия“ (1976), „Владимир Назор“ (1984), „Степан Ившич“ (1995). Почетно звание „Университетски съветник“ на Унив. в Осиек (1993).

 

Едуард Херцигоня

 

Научното дело на X. обхваща широк кръг от проблеми на средновековната и но-специално на глаголическата хърватска книжнина. В езиковедските и литературноисторическите си изследвания, обикновено основани на предварителна текстологическа и палеографска работа, той третира важна кирило-методиевска проблематика. Дисертацията на X. върху глаголическата нелитургична книжнина от XV в. и Петрисовия сборник от 1468 — най-големия и най-значителен неин представител, включва детайлен палеографски, кодикологичен и лингвистичен анализ (1970). Варирането на книжовни и народни елементи в нелитургичните ръкописи е обобщено в няколко студии, посветени на различни лингвистични проблеми — правопис, морфология на имената, синтаксис, стилови особености. Изследванията са приносни и по отношение на разработената в тях методология за описване и анализиране на съдържанието и езика на нелитургичната книжнина. Систематизирайки народните черти в този тип паметници, X. проследява промените в говоримия език — рефексите на ятовата таена в ръкописната традиция, развоя на местоименията, уеднаквяването на простите и сложните форми на прилагателните в чакавските диалекти и др. Същевременно сочи умението на хърватските глаголаши да използват Кирило-Методиевия книжовен език. Отделни публикации посвещава на конкретни текстове, като Видение Варухово в Петрисовия сборник, Апокалипсиса на ап. Павел в пазения в Оксфорд ръкопис Ms. Can. lit. 414, Книгата Юдит, Службата с легенда за св. Маргарита в Дабарския бревиар. Той сравнява хърватски текстове с кайкавски черти

 

 

390

 

(превод от латински и с лат. писмо) — Романа за Троя, Александрията, Повестта за Акир от Деречкия ръкопис (1622), с паралелни текстове от глаголическите Винодолски сборник (XV в.) и Петрисов сборник и от хърватския кирилски Роуднички ръкопис (XVI в.) с оглед на използването на народни елементи в писмените паметници.

 

В монографията на X. „Srednjovekovna književnost“ (1975) са обосновани неговите основни концепции за старата хърватска книжнина (периодизация, истор. и социологически аспекти, време и място на възникване и разпространение на книжовните паметници, език и стил на литературните жанрове), за значението и мястото ѝ в системата на слав. писмени култури (ранни хърватско-чешки и хърватско-руски връзки) и др. X. изказва хипотеза за създаването на лат. предкирилова хърватска литература, но е по-скептичен от В. Щефанич, който в „Pet stoljeća hrvatske književnosti“, 1 (1969, с. 5) твърди, че през VІІІ—ІХ в. е съществувала хърватска литература. Според X. първите контакти с Кирило-Методиевото дело не могат да бъдат изяснени докрай поради несигурността и легендарния характер на кирило-методиевските извори; кирило-методиевските традиции проникват в хърватските земи по пътя Македония-Зета-Хум-Босна-Хърватско. Като доказателства сочи подредбата на четивата според източния обред в двата най-ранни хърватскоглаголически фрагмента на Апостола (Гръшковичевия и Михановичевия), особеностите на техния правопис и графика (преходен тип глаголица — между късната обла глаголица, наречена от X. „македонска“, и ранния устав на ъглестата хърватска глаголица), както и апокрифни глаголически текстове от ХІ—ХІІ в. (напр. Видение Варухово), които (включително и с кирилските си версии) според него са прониквали на северозапад от Македония. X. се разграничава от становището на Щефанич относно смесването на „църковнославянския“ език с елементи на чакавския, кайкавския и щокавския диалект поради непознаване на църковнослав. езикова норма и поддържа тезата на Хам, според която глаголашите са имали ясна представа за тази норма и през XV в. преписват литургични кодекси, в които я спазват. Той подчертава, че структурата на хибридния език (с книжовни и диалектни хърватски черти) зависи от езика на преписа, послужил за подложка, от целите на текста и от образоваността на книжовника. Изразява мнение, че по своята старинност хърватскоглаголическият фонд на библейски перикопи и отделни литургични обредни текстове възхожда към времето на първите слав. преводи. В отделна глава, посветена на изворите на старото слав. наследство (с. 81—194), след анализ на конкретни паметници X. прави опит да изгради цялостна картина на хърватската средновековна книжнина и изразява свои становища по редица литературноистор. проблеми. Така напр. разкрива специфичната ритмическа структура на Башчанската плоча (ок. 1100), включва се в дискусията за наличието на ритмически структури в оригиналното творчество и преводите на Константин-Кирил Философ, като заключава, че ритмическата организация в слав. средновековна книга от нейния най-ранен период се отличава с наличието на две структури — силабическа и несилабическа (изоколна); при по-нататъшното развитие се забелязва отклонение от рано въведената виз. изосилабика, към която трудно се е пригаждала мелодиката на слав. език (с. 143). Като анализира старохърватския превод на Песен на песните (направен от лат. оригинал), X. стига до извода, че неговата ритмика е изградена по църковнослав. литературни образци (псалмодия). X. се интересува и от специфичните черти на поетиката на Шибенската молитва (XIV в.) — най-старата писана на латиница хърватска поетическа творба.

 

 

391

 

Във връзка със структурата на прозаическите средновековни текстове той въвежда в научно обръщение термина „инертност на времето“ и прави паралели с неговото сходно значение в терминологията за средновековната иконна живопис (с. 257).

 

В изследването на X. „Nad iskonom hrvatske knjige“ (1983) са представени вижданията му за прилагане на нова методика при изучаването на хърватските глаголически нелитургични текстове, за принципите на езиковия анализ на глаголическите сборници от ХІV—ХVІ в., за особеностите на хърватската глаголическа графична система и старопечатните глаголически книги и др. Критично са оценени постановките на Ив. Кукулевич, Д. Фалишевац, Ившич, Ив. Милчетич, Хам и др. за стила и синтаксиса на нелитургичната проза от XV в.

 

Сложна и пряко свързана с кирилометодиевските традиции е тематиката, разгледана основно от X. в книгата му „Tropismena i trojezična kultura hrvatskoga srednjovjekovlja“ (1994). Той предлага теоретична обосновка на понятията „триезичност“ и „триписменост“, като определя особеностите на трите писмени езика, употребявани в Хърватското средновековие: „хърватскоглаголически“, „хърватскостарославянски“ и латински. Разсъжденията му са изградени главно върху два текста със значение на символи за хърватското средновековно наследство: Търпимировия надпис от Рижиниц край Клис (средата на IX в.), написан на лат. език, и Мисал по закона на римския двор (1483) — първата печатна глаголическа книга на „хърватскостарославянски“ език и първия в Европа мисал, който не е напечатан с латиница. Въз основа на текстологически и широк езиков анализ на различни хърватски паметници: Валунската плоча от XI в. (с глаголически и лат. текст), Повалската грамота (1184, с хърватска кирилица), Бан-Кулиновата грамота (1189) — най-стария датиран кирилски паметник на хърватски език, и други паметници и надписи от Ранното средновековие до XVII в. е направено заключението, че за по-големия брой средновековни текстове, писани с латиница и на хърватски език, може да се каже, че са преписи от глаголически оригинали или са имали глаголически подложки.

 

X. отделя внимание и на хърватските правни текстове, на белетристични произведения, графити и други паметници на хърватското средновековно наследство. Автор е на енциклопедични статии (за глаголицата, глаголашите, глаголизма, Черноризец Храбър), засягащи Кирило-Методиевото дело, както и на научни портрети на изтъкнати кирилометодиевисти (В. Ягич, Хам, Фр. Миклошич и др.).

 

 

            Съч.:

o   Tko je bio Crnorizac Hrabar? — Otkrića, 5, 1958, 2, p. 124—126;

o   О nekim značenjima osnovnih preteritalnih vremena u jeziku Zografskog kodeksa. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 4, 1961, p. 87—124;

o   „Viđenje Varuhovo“ u Petrisovu zborniku iz 1468. godine. — Зборник за филологију и лингвистику, 7, 1965, р. 63—93;

o   Glagoljska verzija pune redakcije Pavlove apokalipse iz oxfordskog kodeksa Ms. Can. lit. 414. — RSslI, 6, 1967, p. 209—255;

o   Elemente der syntaktischstilistischen Struktur der Adhortatio ad poenitentiam in ihrer Beziehung zur altkirchenslawischen literarischen Tradition. — In: Freisinger Denkmäler — Brižinski spomeniki — Monumenta Frisingensia (Literatur, Geschichte, Sprache, Stilart, Texte, Bibliographie). Entwurf und Redaktion J. Pogačnik. München, 1968, p. 157—174;

o   Društveni i gospodarski okviri hrvatskog glagoljaštva od 12. do polovice 16. stoljeća. — Croatica, 2, 1971, 2, p. 7—100;

o   Napomene uz transliteraciju odabranih tekstova Misala. — In: Misal po zakonu rimskoga dvora, 1483. [Dodatak]. Pretisak. Zagreb, 1971, p. XV—XVIII;

o   Hrvatska književnost srednjega vijeka (do kraja 14. stoljeća). — In: Zbornik Zagrebačke slavističke škole, 1, 1973, 1, p. 25—66;

o   Hrvatska književnost srednjega vijeka. Problemi i metode lingvostilističkog pristupa. — Dometi, 6, 1973, 7—8, p. 3—10;

o   Kajkavski elementi u jeziku glagoljaške književnosti 15. i 16. stoljeća (Prilog istraživanju kontinuiteta hrvatskog književnog jezika). — Croatica, 4, 1973, 5, p. 169—245;

o   Srednjovjekovna književnost. Zagreb, 1975, 480 p.;

o   Prinosi studiju ortografije srednjovjekovnih hrvatskoglagoljskih tekstova (neliturgijski fond). — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 15, 1977, p. 69—82;

o   Metodološke pretpostavke jezikoslovne analize hrvatskoglagoljskih zbornika 14—16. stoljeća. — Filologija, 8, 1978, p. 147—152;

o   Mjesto i udio hrvatske književnosti u književnom procesu slavenskog srednjovjekovlja. — In: Hrvatska književnost u evropskom kontekstu. Zagreb, 1978, p. 85—136;

 

 

392

 

o   The Place and the Role of Croatian Literature in the Literary Development of the Slavonic Middle Ages. — In: Comparative Studies in Croatian Literature. Zagreb, 1981, p. 9—62;

o   Bosančica. — In: Enciklopedija Jugoslavije. 2. Zagreb, 1982, p. 88—92;

o   Jagić i počeci hrvatske književne historiografije. — Gesta, 4, 1982, 10—11, p. 5—14;

o   Tendencije dijakronijskog razvitka fleksije pridjeva i zamjenica u jeziku hrvatskoglagoljskih zborničkih tekstova 15. st. — Filologija, 11, 1982—1983, p. 9—73;

o   Nad iskonom hrvatske knjige. Rasprave о hrvatskoglagoljskom srednjovjekovlju. Zagreb, 1983, 448 p.;

o   Vatroslav Jagić — povjesnik hrvatske glagoljske književnosti. — In: Varaždinski zbornik. Varaždin, 1983, p. 381—389;

o   Glagoljaštvo. — In: Enciklopedija Jugoslavije. 4. Zagreb, 1986, p. 379—391;

o   Josip Hamm (1905—1986). — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 90, 1986 (1987), p. 627—630;

o   Povaljska listina i Natpis Povaljskog praga u hrvatskoj kulturnoj i književnoj povijesti. — Brački zbornik, 15, 1987, p. 60—77;

o   Paleoslavistika, cyrilo-methodiana, glagolitika i književna medijevistika u djelu Vatroslava Jagića. — Radovi Zavoda za znanstveni rad u Varaždinu Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 3, 1989, p. 13—21;

o   Neke jezičnostilske značajke Vinodolskoga zakona (1288) i Krčkoga (Vrbanskoga) statuta (1388). — Slovo, 39—40, 1989—1990 , p. 87—125;

o   Josip Hamm — paleoslavist, istraživač glagolizma, tekstolog i arheograf. — In: Josip Hamm (1905—1986). Zagreb, 1990, p. 31—40;

o   Glagoljaštvo u društvenom životu i kulturi Hrvata od IX. do XVII. stoljeća. — RSlav, 38, 1991, p. 53—90;

o   Miklošič i paleoslavistika. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 27, 1992, p. 25—69;

o   Tropismena i trojezična kultura hrvatskoga srednjovjekovlja. Zagreb, 1994, 277 p.;

o   Der kroatische Glagolismus. Die tausendjährige Kontinuität einer Tradition. — In: Kroatien. Landeskunde, Geschichte, Kultur, Politik, Wirtschaft, Recht. Wien-Köln-Weimar, 1995, p. 301—332.

 

            Лит.:

·       Damjanović S. I gdo knige poč’tue. — Umjetnost riječi, 20, 1976, p. 363—372 (рец.);

·       Dragojlović D. — Književna istorija, 8, 1976, 32, p. 679—682 (рец.);

·       Auty R. — British-Croatian Review, 13, 1977, 4, p. 27—29 (рец.);

·       Kvapil Μ. — Slavia, 48, 1979, p. 78—83 (рец.);

·       Damjanović S. Temeljito о našim počecima. — Croatica, 13, 1982, 17—18, p. 162— 168 (рец.);

·       Stojčevska-Antik V. — Spektar, 1, 1983, 2, p. 139—142 (рец.);

·       Kessler W. — Südost-Forschungen, 44, 1985, p. 377—378 (рец.);

·       Вrezak-Stаmаć D. Filolog i kultorolog. — Forum, 34, 1995, 67, p. 910—913 (рец.);

·       Zagar M. Miljokazi jezične i književne povijesti. — Republika, 51, 1995, 11—12, p. 188—197;

·       Hercigonja V. Životopis Eduarda Hercigonje. — Croatica, 26, 1996, 42—43—44, p. 9—11;

·       Hercigοnja V. Bibliografija radova Eduarda Hercigonje. — Croatica, 26, 1996, 42—43—44, p. 13—23;

·       Hercigonja V. Bibliografija prikaza i recenzija o knjigama E. Hercigonje. — Croatica, 26, 1996, 42—43—44, p. 25—27.

 

Елена Томова, Маргарет Димитрова

 

 

    (19). ХИЛЕНДАРСКИ ЛИСТОВЕ — два пергаментни листа от Огласителните поучения на Кирил Ерусалимски с размер 25,5 х 18,6 см, силно повредени. Пазят се в Одеската държ. научна библиотека „Максим Горки“ под сигн. 1/1 (533). Намерени са от В. И. Григорович в Хилендарския манастир (1844). В 1865 Григорович ги подарява на Новоросийския унив. в Одеса, откъдето преминават в Одеската библиотека. Изследователите предлагат датировка на X. л., която се колебае: края на X — началото на XI в. (В. А. Мошин, Г. Георгиевски, В. Десподова — Л. Славева); първата половина на XI в. (С. М. Кулбакин, П. А. Лавров, М. М. Копиленко — М. В. Рапопорт, А. Минчева); XI в. (Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, № 27). X. л. съдържат част от третото поучение (л. 2—26, края на § 10, § 11, 12, 13) и началото на четвъртото поучение (л. 1, 16; грц. текст вж. в PG, 33, col. 440, 454). За пръв път X. л. са издадени от Григорович (1852) с допълване на повредените места по руски ръкопис от XVI в. и с паралелен грц. текст по едно от изданията на Огласителните поучения (Париж, 1720). Григорович прави кратка характеристика на правописно-езиковите особености на X. л. и дава свои бележки за отношението на слав. текст към грц. оригинал. Ранен препис на същия слав. превод се съдържа в ръкопис от края на XI — началото на XII в. от Държ. истор. музей в Москва, Синодална сбирка, сигн. Син. 478 (у Горски А. и К. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки. Отд. 2, ч. 2. М., 1859, с. 44—62, датировката е XII — началото на XIII в.). По този ръкопис в изданията на X. л., осъществени от И. И. Срезневски (1868) и Кулбакин (1900) са допълнени нечетливите и липсващите места.

 

X. л. са писани в две колони по 23—25 реда с уставно писмо с лек наклон надясно.

 

 

393

 

В началото на л. 1а има заставка и инициал í I. Заставката е от плетен имен тип, контурна (мастило, оцветяване — в зелено и синьо), инициалът също е пле теничен, с мастилен контур, леко оцветен в червено. Най-близките паралели на този плетеничен тип се намират в глаголически ръкописи като Асем. ев. и Зогр. ев. — ъглесто преплетени ленти, оформящи рамката на заставката. Хастите на инициала, запълнени с шнурообразна плетеница, както и лентата в рамките на заставката показват близост със Син. евх. и Зогр. ев., където орнаменталните елементи, включени в композиция, са шнурообразни плетеници. Като паралели могат да се посочат още два синайски ръкописа — евхологият Ms 1/N и псалтирът Ms 2/N (срв. Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Tessaloniki, 1988, p. 185, 190, 192).

 

Хилендарските листове, XI в.

 

В ръкописа се използват 40 графеми от кирилската азбука и още един специален знак за меко л, който се среща 11 пъти в позиция пред е, ь, ѣ, ю. За означение на дз се употребява вариант на знака за з (), пише се щ и само един път — шт, по един път ȣ и ѵ̈. В окончания на сложното склонение вместо ъı се пише ъи. Носовките стоят на етимологичните си места, употребата на еровете общо взето е правилна. Според изчисленията на Георгиевски от 171 случая с ъ в 29 има неправилна употреба — смесване на ъ и ь най-вече при означаване на сонантни р и л. Ь се среща 57 пъти (в 7 случая е употребен неетимологично). При изпускане еровете винаги се маркират с паерчик. Вокализацията на ь е рядка, а на ъ липсва. Само два пъти е употребено ѥ, а в няколко случая вместо ı-а се пише а; с ѣ се отбелязва и ı-а. В окончанията на сложните прилагателни и на имперфекта има неконтрахирани форми на -аа-. Знакът има функции на ѩ (ѩ не се среща в ръкописа). В твор. п ад. м. р. ед. ч. о-основи са представени окончания -ъмь и -омь.

 

В ръкописа се употребяват четири надредни знака: титла, хоризонтална чертица, наклонена вдясно чертица (обикновено между две букви) и наклонена чертица с извивка в началната горна част. Знак за интерпункция е точка в средата на реда.

 

Някои изследователи, като напр. Кулбакин, виждат в графичния тип на буквите на X. л. прилика с начертания в Самуиловия надпис от 993, Сав. кн., Супр. сб., Остромировото евангелие от 1056—1057 (Кульбакин С. М. Охридская рукопись апостола конца ХИ века. С., 1907, заб. 12, с, LIII, XLI—LX). Кулбакин изказва предположение, че приликата се дължи на общност в буквените начертания, които са били характерни за по-стария оригинал на Остромировото евангелие,

 

 

394

 

и отнася и трите ръкописа към първата половина на XI в. Особеност на писмото в X. л. са краищата на буквите з, р, д, у, ф, х, ц, щ, които се спускат под реда, а дясната различителна чертичка на з като знак за дз лежи долу на реда. Ж е пропорционално, писано е с три движения на перото, ч е чашковидно. Спуснатите черти на рамената на т и ъ са къси, буквата м има ниска, силно заоблена дъга, която опира до реда, горната хоризонтална черта на б е удължена вдясно. Петлицата на а е леко повдигната нагоре, а страничната черта е коса. Хастата на к леко се отделя от втората част. В различна степен при тези начертания може да се открие сходство с керамичната плочка от Преслав — фрагмент с текст на прокимен на старобългарски и гръцки от края на IX — началото на X в. (Петров Ст., Хр. Кодов. Старобългарски музикални паметници. С., 1973, с. 86—87), Самуиловия надпис от 993, Сав. кн., Супр. сб., Македонския кирилски лист, Ватиканското евангелие. Знак за меко л се среща още в Темничкия надпис от X в. в лични грц. имена и в Изборника от 1073.

 

Както повечето старобълг. ръкописи, X. л. съдържат редица хапакси — 22 думи от общо 249 (за списъка и съпоставките по отношение на паметниците, включени в Речника на Л. Садник — Р. Айцетмюлер, вж. Rаdovich N. Analisi insiemistica ciel lessico slavo-ecclesiastico antico. Padova, 1974, p. 127—131, 192): безълобивъ, благочьстовати, благотворивъ, гоубительнъ, зизаниѥ, изобличати, крадоводити, навъıчениѥ, непокаı-аньнъ, невѣдьство, обливати, обрътити, помрачениѥ, прѣобразовати, рюти, расъмотрьливъ, стухиѥ, оучутельство, оуı-асти, хоботъ, хоуловати, цѣломѫдровати. В. Ягич, Кулбакин, В. Вондрак, А. Ваян и други изследователи отбелязват архаичността на лексиката на X. л. Съпоставени с останалите старобълг. паметници (според речника на Садник — Айцетмюлер), X. л. показват най-много общи думи (118) с общия словен фонд на Изборното евангелие, Син. евх., Син. пс. и Супр. сб.

 

Макар и фрагмент, X. л. съдържат достатъчно единично засвидетелствани думи, за да бъдат съпоставени с други старобълг. преводи и по-късни техни преписи. Получените по този път сведения стават още по-важни, ако се вземе предвид установеният от Горски и Невоструев факт, че текстът на X. л. е идентичен с по-късния пълен руски препис на Оглашенията от края на XI — началото на XII в., а според Ваян създател на този превод би могъл да бъде Константин Преславски. Думите, които не се срещат в останалите старобълг. ръкописи, най-често (според данните на „Slovník jazyka staroslověnského“) намират място в текста на редица по-късни преписи на Апостола. Това е посочено и от Десподова и Славева, които смятат, че става дума за лексикални особености, характерни за преписи на Апостола и Псалтира, произхождащи от македонските области. От друга страна обаче, същите думи са засвидетелствани в Шестоднева на Йоан Екзарх, Изборника от 1073, Учителното евангелие на Константин Преславски: гоубитрльнъ (Шестоднев); безълобьнъ (Богословие и Шестоднев); непокаı-аньнъ (Шестоднев и Изборник от 1073); обрътити сѧ (Шестоднев); прѣобразовати (Изборник от 1073, Шестоднев — прѣобразити), сѫпостатьнъ (Шестоднев и Йзборник от 1073); оучительство (Шестоднев и у Константин Преславски); зизаньı-а (Шестоднев); стухиѥ (Шестоднев); философиı-а (Шестоднев); философъ (Шестоднев и у Константин Преславски). Тези съпоставки дават основание да се предположи, че преводът на Огласителните поучения на Кирил Ерусалимски е бил направен в края на IX — началото на X в. в Преславското книжовно средище. Негов вероятен автор би могъл да бъде Константин Преславски. В списъка на изворите към „Slovník jazyka staroslověnského“

 

 

395

 

X. л. са отнесени към източнобълг. краища. Въпреки че връзката им с ранния тип кирилско писмо, документирано в източнобълг. ръкописи и в ранната епиграфика, е несъмнена, а правописно-езиковите им белези свидетелстват в полза на източнобълг. традиция, все пак краткостта на фрагмента не позволява той да бъде категорично локализиран като източнобългарски или като западнобългарски.

 

 

            Изд.:

o   Григорович В. И. О древнейших памятниках церковно-славянских. — ИИАН по РЯС, 1, 1852, с. 86—103 (същото в: Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянското языка. Казань, 1852, с. 76—94);

o   Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма с описаниями и с замечаниями об особенносгях их правогіисания и языка. СПб., 1868, с. 37—38, 187—191;

o   Ягич В. Specimina linguae palaeoslovenicae. Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности. СПб., 1882, с. 64—66;

o   Кульбакин С. И. Памятники старославянского языка. 1. Хилендарские листки, отрывок кирилловской письменности ХІ-го века (С фотографическими репродукциями). СПб., 1900, 34 с.;

o   Минчева А. Старобългарски кирилски откъслеци. С., 1978, с. 24—39.

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. Очерк путешествия по Европейской Турции. Казань, 1848, с. 35;

·       Vоndrák W. Palaeographisches und Sprachliches anläßlich der neuen Publikation der Blätter von Chilandar. — ASPh, 22, 1900, p. 542—553;

·       Кульбакин С. M. Лексика Хиландарских отрывков XI века. — ИОРЯС, 6, 1901, 4, с. 131—139;

·       Карский Е. Ф. Образцы славянското кирилловского письма с X по XVIII в. Варшава, 1902, с. 7;

·       Погирелов В. К вопросу о Македонском глаголическом листке. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Ф. Ф. Фортунатову по случаю тридцатилетия его ученой и преподавательской деятельности в Имп. Московском универсигете. Варшава, 1902, с. 492—499 (същото в: РФВ, 49, 1902, с. 24—31);

·       Лавров П. А Палеографическое обозрение кирилловского письма. — В: Энциклопедия славянской филологии. 4. Пегроград, 1915, с. 10, 17, 28, 40;

·       Лавров П. А. Альбом снимков с югославянских рукописей болгарского и сербского письма. Петроград, 1916 (Энциклопедия славянской филологии. Приложения к вып. 4), табл. 130, № 3;

·       Vаіllant А. La traduction vieuxslave des Cathéchèses de Cyrille de Jérusalem. — Bsl, 4, 1932, p. 253—302;

·       Копыленко Μ. Μ., Μ. B. Рапопорт. Славяно-русские рукописи Одесской государственной научной библиотеки им. А. М. Горькою. — ТОДРЛ, 16, 1960, с. 544;

·       Королькова Е. Г., Ж. Н. Кравченко. Славянские рукописи нерусского гіроисхождения Одесской государственной научной библиотеки им. А. М. Горькою. — Известия на Народната библиотека и библиотеката на Софийския държавен университет, 3 (9), 1963, с. 30;

·       Шеламанова Н. Б. Предварительный список славяно-русских рукописей, хранящихся в СССР — Археографический ежегодник за 1965, с. 188;

·       Мошин В. Палеографски албум на јужнословенското кирилско писмо. Скопје, 1966, табл. 3;

·       Георгиевски Г. Хилендарските ливчигьа. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 67—81;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР XI—XIII вв. М., 1984, с. 70—71, № 27;

·       Пуцко В. Художественное оформление древнейших славянских рукописей. — Slovo, 37, 1987, p. 55—90;

·       Десподова В., Л. Славева. Македонски средновековни ракописи. 1. Прилеп, 1988, с. 56, 57.

 

Ангелина Минчева

 

 

    (20). ХИЛЕНДАРСКИ МАНАСТИР „Въведение Богородично“, Xилендар, Хиландар — православен манастир в източната част на п-ов Атон, голям книжовен и културен център през Средновековието с важно значение за отделните православни територии (особено за Сърбия и Б-я) и за връзките между тях в периода от XIII до XIX в. Според предание е основан през 1198 на мястото на по-стар, запустял грц. манастир с името Хеландариос, познато от грц. документи от XI и XII в. Негови обновители и първи ктитори са сръбският велик жупан Стефан Неманя (ок. 1170—1196), в монашество Симеон, и най-малкият му син, бъдещият сръбски архиепископ Сава I (тогава монах в манастира Ватопед). С личното съдействие на виз. имп. Алексий III Ангел (1195—1203) X. м. получава статут на независим. С хрисовул на Симеон Неманя е конституиран като сръбски манастир (1198) и ктиторско наследство на рода Неманичи и е образувано ядрото на манастирските владения. Уредбата му е санкционирана в Хилендарския типик, съставен от Сава въз основа на т.нар. Евергетски типик.

 

 

396

 

Хилендарският манастир

 

Исус Христос. Икона от Хилендарския манастир, третата четвърт на XIII в.

 

Непосредствено свързани с X. м. са множество килии и пиргове (кули), строени със средства на сръбското владетелско семейство. През 1199 Сава основава в Карея килия (исихастирия, испосница), посветена на неговия патрон св. Сава Ерусалимски, и урежда нейния статут в Карейския типик (принадлежащ към скитските „пустиннически“ типици). През XIII в. със средства на крал Стефан Урош I (1243—1276) е изграден пиргът „Преображение“ в местността Спасова вода, а в началото на XIV в. крал Милутин (1282—1321) построява още два пирга — „Хрусия“ (Василиев пирг) на Хилендарското пристанище и т. нар. Милутинов пирг.

 

X. м. е един от най-богатите атонски манастири през Средновековието, щедро даряван и от други православни владетели. В периода на най-големия му разцвет (XIV — началото на XV в.) неговият имот обхваща значителни територии в Печка и Хвостанска област, в Поморавието, в Солунска и Струмска област и включва повече от 30 метоха с 360 села. В периода на османското владичество икономическото положение на манастира рязко се влошава; ролята му на културен и книжовен център обаче дори нараства, тъй като, от една страна, са унищожени важни градски културни центрове в православните земи, а от друга, манастирът става зависим от бедни, но многобройни дарители. С тези процеси вероятно е свързано постепенното попълване на манастирското братство с бълг. монаси, което довежда до „побългаряване“ на X. м. през XVIII и XIX в. По това време той вече има метоси в почти всички градове и в множество села по бълг. етнически територии Мизия, Тракия и Македония, постоянно обикаляни от Хилендарски монаси таксидиоти. С X. м. са свързани забележителни църковни дейци и книжовници през Средновековието и Възраждането. Вероятно поради непосредствените взаимоотношения на братството със сръбския владетелски дом петима от сръбските архиереи през Средновековието са били Хилендарски монаси: Сава II, Иоаникий I,

 

 

397

 

Евстатий I, Данило ІI и Арсений; част от историята му представляват и видни сръбски писатели — Сава I, Доментиан (който е бил игумен на манастира), Теодосий, Данило II. Хилендар е доминиращото сръбско културно средище, без съмнение посещавано и от множество книжовници от останалите православни страни, между които са и дейците на Ранното бълг. възраждане Паисий Хилендарски, Йосиф Хилендарец, Пантелеймон Хилендарски, Софроний Врачански, рилският книжовник йеромонах Никифор и др. Свидетелства за изпълнената с превратности, но забележителна съдба на X. м. днес се пазят в манастирската ризница, в архива и библиотеката му.

 

Св. Богородица с младенеца. Мозаична икона от Хилендарския манастир, края на XII в.

 

Библиотеката на X. м. се състои от ръкописи и печатни книги в няколко колекции: слав. (кирилски) ръкописи от ХІІ—ХІХ в. — ок. 1000; грц. ръкописи — повече от 150 кодекса и фрагмента от ХІ—ХІХ в.; старопечатни сръбски книги от ХV—ХVІІ в.; старопечатни сръбски книги от XVIII в.; старопечатни руски и грц. книги в отделни фондове, нови книги на слав., грц. и други европ. езици. Архивът съдържа сбирка от сръбски, грц. и влашки грамоти, османогурски документи; архивни материали от ХVІІІ—ХІХ в. — главно сръбски, гръцки и турски. Библиотеката е органична; създаването ѝ е започнало със създаването на манастира в края на XII в. Изследвана е през XIX в. от архимандрит Леонид, Порфирий Успенски, В. И. Григорович, А. А. Дмитриевски, Г. А. Илински, К. П. Дмитриев-Петкович, П. А. Лавров и др. Първият опис е изготвен през 1896 от Сава Хилендарец. Системна работа за каталогизирането и описването на хилендарските ръкописи се извършва от 50-те г. на XX в. от сръбските учени Д. Богданович, Д. Медакович и техните колеги от Унив. в Кълъмбъс, щат Охайо (САЩ), М. Матеич и П. Матеич. Публикувани са двутомен каталог на кирилските ръкописи (1978) от Д. Богданович (с допълнение за старопечатните сръбски книги от XV и XVI в. от Д. Медакович) и инвентар на кирилските ръкописи от М. Матеич (1976), както и множество изследвания върху X. м. (в многотомната поредица на Сръбската академия на науките и изкуствата „Хиландарски зборник“ и другаде). Благодарение на усилията на М. Матеич и П. Матеич, които микрофилмират ръкописите и организират към Унив. в Кълъмбъс т. нар. Хилендарска стая, тази извънредно ценна сбирка става достъпна за медиевисти от много страни.

 

С X. м. са свързани множество ценни паметници, някои от които вече не се намират там: Хилендарските листове

 

 

398

 

(най-вероятно първата половина на XI в.), открити през 1844 от Григорович, дн. в Одеската държ. научна библиотека „Максим Горки“ (1/1 (533)); двата най-стари сръбски ръкописа — Мирославовото евангелие (ок. 1180—1190), подарено през 1896 заедно с Хилендарската грамота на Стефан Неманя на сръбския крал Александър I Обренович (1889—1903), дн. в Народния музей в Белград (№ 1536), и Вълкановото евангелие (90-те г. на XII в.), отнесено в Русия, дн. в Санкт Петербург, в РНБ (F. п. I. 82). В X. м. се съхранява под № 18 (7) Четириевангелиего на бълг. цар Георги II Тертер (1322—1323), написано през 1322; обстоятелствата около изнасянето му от столицата Търново не са известни.

 

Хилендарската сбирка има огромно значение за изследването на сръбската литература през Средновековието и Възраждането — нейният репертоар е представен почти без празноти и е допълнен с множество документи и документални записи. Поради редица истор. обстоятелства изучаването на ръкописната сбирка има голямо значение и за старобългаристиката. В нея са запазени оригинални старобълг. творби, напр. преписи от слова на Климент Охридски (Похвално слово за Михаил и Гавриил, Похвално слово за св. 40 мъченици, Похвално слово за Успение Богородично, Похвално слово за Кирил и Методий с предполагаем автор Климент — № 322, 441, 444, 457, 485, 489, 496); Молитви от Петър Черноризец (№ 356, 362); препис на Слово за Сретение от Йоан Екзарх (№ 444); препис на „За буквите“ на Черноризец Храбър (№ 463). Два от четирите известни досега преписа на Учителното евангелие на Константин Преславски се съдържат в ръкописи от X. м. — единият в ръкопис № 385 (в Каталога на Богданович е отбелязан като „Неделен Златоуст“, идентифициран е от Кл. Иванова през 1979), другият сега се съхранява в Австрийската национална библиотека във Виена (Cod. slav. № 12). В хилендарския пирг „Преображение“ е създаден и най-старият известен досега препис на Шестоднева (от 1263) на Йоан Екзарх, дн. в ГИМ (Син. 345); изработен е от Теодор Граматик по поръка на хилендарския игумен Доментиан.

 

Два Хилендарски ръкописа от XIII в., писани с рашки правопис, имат важно значение за изучаването на т.нар. Симеонови сборници. Първият от тях (№ 386) съдържа единствения засега препис на една от редакциите на Симеоновия Златоструй, включително единствената проповед от пълния Златоструй, която е частично позната в старобълг. текст (фрагмент от XI в., известен като Златоструй на Бичков); при това двата текста съвпадат. Ръкопис № 382 (означен в Каталога като Златоструй) се състои от две части. Първата (до л. 1986) съдържа сборник, който може да бъде определен като редакционен вариант на Изборника от 1073, възхождащ към същия преводачески, а вероятно и съставителски кръг, към който принадлежи неговият архетип. Частта от л. 926 до л. 1986 съвпада с текста на Изборника от 1073. Във втората част на ръкопис № 382 (от л. 199а до края, л. 2576) е поместена малка част от пълната редакция на Златоструя, неизвестна засега по други южнослав. преписи. Специален интерес с оглед на ранния старобълг. книжовен репертоар представляват и други сборници, съхранили изцяло или отчасти преславски преводи на житийна и ораторска проза.

 

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. Очерк путешествия но Европейской Турции (с картой окрестностей Охридското и Преспанского озер). Казань, 1848 (2 изд. М, 1877, с. 29—50; фототипно изд. С., 1978);

·       Дмитриев-Петкович К. П. Обзор Афонских древностей. — ЗИАН, 6, 1865, 2, с. 5—10, 53—62;

·       Леонид архим. Историческое описание сербской царской лавры Хиландаря и ее отношения к царствам сербскому и русскому. — ЧОИДР 1867, 4, с. 1—138;

·       Леонид архим. Славяно-сербские книгохранилища на св. Афонской Горе, в монастырях Хиландаре и св. Павле. — ЧОИДР 1875, с. 1—80 (същото на срб. език в: Гласник Српског ученог друштва, 44, 1877, с. 232—271);

 

 

399

 

·       Сава Xиландарац. Историја и опис манастира Хиландара. Београд, 1894;

·       Лавров П. А. Записки о путешествии по славянским землям. — ИИАН, 3, 1895, 3, с. XXXVII1—XLIII;

·       Lambros S. P. Catalogue of the Greek Manuscripts on Mount Athos. 1. Cambridge, 1895, p. 28—30;

·       Sava Chilandarec, F. Pastrnek. Rukopisy a starotisky Chilandarské. — Sitzungsberichte der K. Böhmischen Gesellschaft der Wissenschaften. Klasse für Philosophie, Geschichte und Philologie, 6, 1896 (1897), p. 1—98;

·       Стојановић Љ. Мирослављево јеванђеље. Беч, 1897, 10 + 200 с.;

·       Кульбакин С. И. Памятники старославянского языка. 1. Хилендарские листки, отрывок кирилловской письменности ХІ-го века. (С фотографическими репродукциями). СПб., 1900, 34 с.;

·       Ильинский ГА. Значение Афона в истории славянской письменности. — ЖМНП, 18, 1908, 11, с. 1—41;

·       Actes de Chilandar. 1. Actes grecs. Ed. L. Petit. — BBp, 17, 1911, Приложение 1 (reprint: Amsterdam, 1975); 2. Actes slaves. Ed. B. Korablev. — BBp, 19, 1915, Приложение 1 (reprint: Amsterdam, 1975);

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 264—274;

·       Гранић Ф. Црквеноправне одредбе Хиландарског типика св. Саве. — В: Светосавски зборник. 1. Београд, 1936, с. 65—128;

·       Solovjev A. Un inventaire des documents byzantins de Chilandar. — In: Seminarium Kondakovianum. 10. Prague, 1938, p. 31—47;

·       Радојичић Ђ. Сп. Старе српске повеље и рукописне књиге у Хиландару. — Архивист, 1952, 2, с. 47—82;

·       Радојичић Ђ. Сп. Српске архивске и рукописне збирке на Светој гори. — Архивист, 5, 1955, 2, с. 3—28;

·       Радојчић С. Уметнички сиоменици манастира Хиландара. — ЗбРВИ, 1955, с. 163—192;

·       Vranа J. L’évangeliaire de Miroslav. Contribution à l’étude de son origine. s’-Gravenhage, 1961, 210 p.;

·       Paдоjичић Ђ. Сп. Хиландарски рукописи о постанку словенске писмености. Нови Сад, 1963, 96 с.;

·       Велимировић М. Структура словенских музичких ирмолога. — В: Хиландарски зборник. 1. Београд, 1966, с. 139—160;

·       Dujčеv I. Chilandar et Zographou au Moyen-age. — В: Хиландарски зборник. 1. Београд, 1966, с. 21—32;

·       Троицки С. Хиландарски номоканони. — В: Хиландарски зборник. 1. Београд, 1966, с. 51—78;

·       Хиландарски зборник. 1. Београд, 1966, 196 с.;

·       Врана J. Вуканово јеванћеље. Београд, 1967, 498 с.;

·       Радоjичић Ђ. Сп. Наслоена застава хиландарског Шестоднева из 1263. године. — В: Хиландарски зборник. 2. Београд, 1971, с. 69—89;

·       Стефановић Д. Црквенословенски превод приручника византијске неумске нотације у рукопису 311 манастира Хиландара. — В: Хиландарски зборник. 2. Београд, 1971, с. 113—129;

·       Tроицки С. Три главе Светосавски крмчије у Хиландарском зборнику бр. 477. — В: Хиландарски зборник. 2. Београд, 1971, с. 7—18;

·       Хиландарски зборник. 2. Београд, 1971, 200 с.;

·       Живојиновић М. Светогорске келије и пиргови у Средњем веку. Београд, 1972 (Византолошки институт. Посебна издања, 13), 153 с.;

·       Hilandar Slavic Manuscripts. А Checklist of the Slavic Manuscripts from the Hilandar Monastery Available on Microfilm at the Ohio State University Libraries. Compiled by M. Matejić, P. Matejić. Columbus, Ohio, 1972, 145 p.;

·       Maтеич М. Новооткрити писмени данни за Паисий Хилендарски. — ЕЛ, 29, 1974, 5, с. 10—15;

·       Ненадовић С. Архитектура Хиландара. Цркве и параклиси. — В: Хиландарски зборник. 3. Београд, 1974, с. 85—196;

·       Хиландарски зборник. 3. Београд, 1974, 208 с.;

·       Богдановић Д. Житије Георгија Кратовца. — Зборник историје књижевности Српске академије наука и уметиости, 10, 1976, с. 203—265;

·       Иванова Кл. Неизвестна редакция на Златоструя в сръбски извод от XIII в. — Зборник историје књижевности Српске академије наука и уметности, 10, 1976, с. 89—107;

·       Таxиаос А.-Е. „Песма Богородици“ Димитрија Кантакузина у хиландарским рукописима. — Зборник историје књижевности Српске академије наука и умегности, 10, 1976, с. 181—196;

·       Hilandar Slavic Codices. А Checklist of the Slavic Manuscripts from the Hilandar Minastery (Mount Athos, Greece). Prepared by M. Matejić. Columbus, Ohio, 1976, 155 p.;

·       Богдaновић Д. Српски апракоси у Хиландару. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 153—179;

·       Богдановић Д. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. 1. Београд, 1978, 322 с.; 2. Палеографски албум. Београд, 1978;

·       Богдановић Д. Песничка творенија монаха Јефрема. — В: Хиландарски зборник. 4. Београд, 1978, с. 109—129;

·       Богдановић Д., В. J. Ђурић, Д. Медаковић. Хиландар. Београд, 1978, 210 с.;

·       Јаковлевић А. Инвентар музичких рукописа манастира Хиландара. — В: Хиландарски зборник. 4. Београд, 1978, с. 193—233;

·       Хиландарски зборник. 4. Београд, 1978, 234 с.;

·       Ангелов Б. Ст. Хилендарската ръкописна сбирка. — ЛМ, 23, 1979, 3, с. 134—138;

·       Иванова Кл. За Хилендарския препис на първия Симеонов сборник. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 57—96;

·       Катић Р. Хиландарски медицински кодекс N 517. Негов садржај, порекло и значај. Београд, 1980, 80+414 с.;

·       Радовановић Ј. Руске и румунске штампане књиге XVII века у библиотеци манастира Хиландара. — Археографски прилози, 2, 1980, с. 229—297;

·       Matejić М. Hilandar at the Time of Paisij Hilendarski (1754—1773). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 3, p. 32—44;

·       Радовановић J. Неке реће руске и украјнске штампане књиге XVIII века у библиотеци манастира Хиландара. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 237—298;

·       Matejić Р. Water Marks of the Hilandar Slavic Codices. A Descriptive Catalogue. Sofia, 1981 (Balkanica, 3. Etudes et documents, 2);

·       Mатеич M. Хилендарски препис на „Слово за сретение“ от Йоан Екзарх. — Старобългарска литература, 9, 1981, с, 82—97;

 

 

400

 

·       Матеич П. Българският химнонисец Ефрем о г XIV в. Дело и значение. С., 1982, 344 с.;

·       Матеич П. Към въпроса за автографите на Паисий Хилендарски. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 253—257;

·       Хиландарски зборник. 5. Београд, 1985, 256 с.;

·       Тодоров И. Неизвестен препис на Паисиевата история в Хилендарския манастир. — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 193—203;

·       Ђоровић В. Света гора и Хиландар до шеснаестог века. Београд, 1985, 215 с.;

·       Иванова Кл. Значението на хилендарските ръкописи за изучаването на средновековната българска книжнина. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 154—162;

·       Litsas E. The Greek Manuscripts at Chilandar. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 191—193;

·       Родић Н., Г. Јовановић. Мирослављево јеванђеље. Критичко издање. Београд, 1986, 344 с.;

·       Тодоров И. Хилендарският манастир като българско книжовно средище през Възраждането. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 163—179;

·       Проловић Ј. Хиландарски рукописи XIII и XIV в. у Бечу и манастир Хиландар. — В: Хиландарски зборник. 6. Београд, 1986, с. 163—266;

·       Хиландарски зборник. 6. Београд, 1986, 306 с.;

·       Kämpfer Р. Die russischen Urkunden im Archiv des Klosters Hilandar. — В: Хиландарски зборник. 6. Београд, 1986, с. 271—295;

·       Stefanović D. An Additional Checklist of Hilandar Slavonic Music Manuscripts. — В: Хиландарски зборник. 7. Београд, 1989, с. 163—175;

·       Хиландарски зборник. 7. Београд, 1989, 259 с.;

·       Žiѵоjinoѵić М. Hilandar in the Middle Ages. — В: Хиландарски зборник. 7. Београд, 1989, с. 7—23;

·       Христианство. Энциклопедический словарь. 1. Μ., 1993, с. 142— 143;

·       Живojиновић М. Хиландарски и евергетидски типик. Подударности и разлике. — ЗбРВИ, 33, 1994, с. 85—102;

·       Birkfellner G. Ніlandarski rukopisi u Beču. — B: Проучавање средњовековних јужнословенских рукониса. Београд, 1995, с. 45—52;

·       Мaтејић II. Атрибуција рукописа помоћу анализа панира: Хиландар у XIV веку. — В: Проучавање средњовековних јужнословенских рукониса. Београд, 1995, с. 287—300;

·       Минчева А. Постнические слова Исаака Сирина в рукописном собрании Хиландарского монастыря. — В: Проучавање средњовековних јужнословенских рукописа. Београд, 1995, с. 301—311;

·       Проучавање средњовековних јужнословенских рукописа. Зборник радова са III међународне хиландарске конференције одржане од 28. до 30. марта 1989. Београд, 1995, 483 с.;

·       Синдик Н. Хиландарски писар Аверкије. — В: Проучавање средњовековних јужнословенских рукописа. Београд, 1995, с. 377— 393;

·       Стефановић Д. Стихире у част српских светитеља у хиландарским неумским рукописима. — В: Проучавање средњовековних јужнословенских рукописа. Београд, 1995, с. 403—418;

·       Twaróg L. Twenty Years of the Hilandar Research Project. — B: Проучавање средњовековних јужнословенских рукописа. Београд, 1995, с. 455—460;

·       Војводић Д. Ктиторски портрети и представе. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 249—262;

·       Тјенић Б. Архив. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 125—132;

·       Живојиновић М. Властелинство манастира Хиландара у Средњем веку. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 71—90;

·       Живојиновић М. Оснивање Хиландара. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 29—34;

·       Манастир Хиландар. Београд, 1998, 398 с.;

·       Миљковић Б. Библиографија. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 361—376;

·       Петровић Д. Појање у манастиру Хиландару. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 349—360;

·       Симић П. Молитвени живот хиландарских монаха. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 63—70;

·       Ферјанчић Б. Хиландар и Византија. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 49—62;

·       Хиландар у књигама. Хрестоматија и каталог изложбе. Београд, 1998, 246 с.+ 9 табл.;

·       Ћирковић С. Хиландар и Србија. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 35—48;

·       Шпадијер И. Књижевност. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 103—114;

·       Шпадиjер И. Рукописно наслеђе. — В: Манастир Хиландар. Београд, 1998, с. 115—124;

·       Међународни научни скуп Осам векова Хиландара. Историја, духовни живот, кгьижевност, уметност и архитектура. Октобар, 1998. Београд, 2000, 713 с.;

·       Турилов А. А., Л. В. Мошкова. Славянские рукописи Афонских обителей. Фессалоники, 1999, 490 с.;

·       Станковић Р. Водени знаци хиландарских српских рукописних књига XIV века. — Археографски прилози, 22—23, 2000—2001, с. 7—399;

·       Παυλικιάνωφ К. Κατάλογος τῶν Σλάβων μοναχῶν ποὺ ἐγκαταβίωσαν στὸ Ἄγιον Ὄρος ἀπὸ τὸ 1200 μὲχρι τὸ 1650 μὲ βάση τὰ σημειώματα σὲ σλαβικοὺς κώδικες. — In: Παυλικιάνωφ Κ. Σλάβοι μοναχοὶ στὸ Ἄγιον Ὄρος ἀπὸ τὸν I’ ὡς τὸν ΙΖ’ αἰώνα. Θεσσαλονίκη, 2002, p. 205—328;

·       Μелцер Б. Манастир Хиландар. Библиографија. Ниш–Косовска Митровица–Колумбус, Охајо-Београд, 2003, 296 с.

 

Нина Гагова

 

 

    (21). ХИМНОГРАФИЯ старобългарска през ІХ—Х век. X. (църковната песенна поезия) има важно място в историята на източноправославното християнско богослужение. Химнографските жанрови форми се изграждат и утвърждават чрез творчеството на Роман Сладкопевец, Андрей Критски,

 

 

401

 

Софроний Ерусалимски, Йоан Дамаскин, Козма Маюмски и други изтъкнати църковни поети. Първоначално песнотворческата дейност е съсредоточена в Сирия и Палестина. От края на VIII — началото на IX в. нейният център се пренася в Константинопол, където водеща роля играят Теодор Студит и неговите последователи — монаси от Студийския манастир. През IX в. се създават много нови произведения — не само за празничните, но и за делничните служби. Особено плодотворна е работата на Йосиф Химнописец. Неговото огромно песенно творчество обхваща почти всички жанрови форми и се простира върху целогодишното богослужение. Значителна по обем е и химнографската продукция на Теофан Начертани, който създава голям брой канони и стихири за различни богослужебни последования. През втората половина на IX в. във Византия вече е изградена цялостна система от църковни песнопения, които са основен компонент на богослужението и стават образец на по-късните творци (вж. Szövérffy J. А Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 1—2. Leyden, 1978—1979).

 

С християнизацията на слав. народи започва процес на пренасяне на виз. химнографска традиция на слав. почва. Първоучителите Константин-Кирил и Методий са познавали отлично постиженията на виз. църковни поети. Във връзка с Моравската мисия се налагало да бъдат преведени не само текстове от Свещеното писание, но и църковни песнопения. Съхранените истор. сведения са твърде оскъдни и не позволяват да се правят по-конкретни изводи относно обема и съдържанието на преведения от солунските братя песенен материал. В ЖК (гл. 15) се съобщава, че в Моравия слав. първоапостол превел „целия църковен чин“, без да се споменават конкретни богослужебни книги. От ЖМ (гл. 15) става известно, че до момента, когато бил предприет цялостният превод на Библията (т. е. ок. 881—883), за нуждите на богослужението сред западните славяни били преведени „само псалтира, евангелието с апостола и избрани църковни служби“. Върху тези сведения от двете жития са изградени редица хипотези, които засягат и въпроса за обема на преведените във Велика Моравия и Панония песенни текстове. Според Ив. Гошев (1938) за превода на конкретни богослужебни книги от типа на Октоиха, Триода и минеите в изворите не се говори нищо, тъй като през IX в. те все още не са били оформени като специализирани химнографски сборници; песенният състав, необходим за целогодишното богослужение, е съществувал във формата на книги от типа на т. нар. Тропологий. Бл. Чифлянов (1973) смята, че Кирил и Методий превели не компилирания богослужебен чин, нито чисто манастирския палестински репертоар на денонощните последования, а азматическото последование на Виз. църква; в него основните съставни елементи са псалми или библейски химни, изпълнявани антифонно с припеви или тропари, колективни молитви и четива от Библията, затова в изворите за Кирил и Методий се говори само за превода на Евангелието, Апостола, Псалтира и избрани църковни служби. На въпроса за превода на химнографските текстове във Велика Моравия и Панония се спира и Кр. Ханик (1989). Според него изразът „избрани църковни служби“ в ЖМ би следвало да се тълкува като указание за осъществения по това време превод на Ирмология.

 

В изворите липсват достатъчно данни и относно оригиналната песнотворческа дейност на първоучителите. По този въпрос съществуват недоказани хипотези. Следи от химнографско творчество на Кирил Философ се търсят преди всичко сред песнопенията, посветени на св. Климент Римски.

 

 

402

 

Основание за това е писмото на Анастасий Библиотекар до велетрийския епископ Гаудерик, в което се съобщава, че Константин-Кирил написал химн за светеца по повод на намирането на мощите му. Във Византия химнът добил широка популярност и се изучавал като песеннопоетичен образец. Редица слависти, като се започне още от края на XIX в., когато В. Ягич издава служебните минеи (1886), и се стигне до най-новите проучвания на Е. М. Верешчагин (1994, 2001), са склонни да приемат, че най-вероятно Кириловият химн лежи в основата на разпространявания в слав. ръкописна традиция Канон за Климент Римски. Предполага се, че Методий е автор на химнографски творби за св. Димитър Солунски. Още А. В. Горски открива и публикува Канон за Димитър Солунски (1865), за който и досега не е установено грц. съответствие. В продължение на близо 150 г. той привлича вниманието на изследователите и мнозина са склонни да приемат, че творбата е Методиево дело. Основание за това се търсят в ЖМ (гл. 15), според което, след като превели Библията, Методий и неговите ученици отдали богослужебна почит на св. Димитър в деня на неговата памет (26 окт.). От това следва заключението, че за прославата на светеца моравският архиепископ е създал специални химнографски текстове, между които е и канонът.

 

Макар и оскъдни, достигналите до наше време истор. сведения дават основание да се смята, че употребяваните по време на Моравската мисия слав. химнографски текстове са били в ограничено количество и не са покривали обхвата на целогодишното богослужение. Основната причина за това състояние вероятно трябва да се търси в отрицателното отношение на лат. духовенство към използването на извънбиблейски елементи в богослужението. В изследването си върху историята на църковния Устав М. Н. Скабаланович посочва постановления и решения на западни поместни църковни събори, които съдържат забрани или ограничения за богослужебната употреба на църковни песнопения (Скабалланович М. Толковый типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 1. Киев, 1910, с. 338). Някои от тези постановления са доста категорични, други имат предимно препоръчителен характер, но като цяло химнографските елементи не успяват да се наложат в западната литургична практика и да заемат мястото, което имат в източното богослужение. Такава е била ситуацията по време на Моравската мисия на Кирил и Методий и това несъмнено се е отразило върху тяхната книжовна продукция. Затова може да се твърди, че пренасянето на виз. химнографска традиция сред славяните започва да се осъществява последователно и планомерно след смъртта на моравския архиепископ Методий (885). Главни реализатори на това начинание са Кирило-Методиевите ученици и по-конкретно онези от тях, които успяват да намерят подслон и благоприятни условия за книжовна и просветна дейност в новопокръстената бълг. държава на княз Борис I (852—889). Не са известни точният брой и имената на всички, които успяват да достигнат страната. Според достоверни истор. извори (Пространното житие на Климент Охридски, приписката на Тудор Доксов, Първото слав. житие на Наум Охридски, и др.) освен Климент, Наум, Ангеларий, Константин Преславски в Б-я се установяват и някои от по-младите ученици — презвитери и дякони. Не по-късно от пролетта на 886 в столицата Плиска е имало вече немалък брой Кирило-Методиеви сподвижници. Несъмнено една от техните основни задачи е била изграждането на старобълг. богослужение, за нуждите на което е трябвало да бъдат комплектувани и необходимите химнографски текстове.

 

 

403

 

В палеославистиката въпросът за най-ранната старобълг. X. най-често се дискутира във връзка с проблематиката около службите за Кирил и Методий. Съхранени са две ранни служби и един общ канон за слав. първоучители, които се разглеждат като творби, създадени от непосредствени Кирило-Методиеви ученици. Важни указания за това могат да се намерят в Службата за паметта на Методий (6 апр.), в чийто канон, поместен в среднобълг. ръкописи от XIII в. Драганов миней и Добриянов миней, е открит акростих с авторския подпис на Константин Преславски — добро методи тѧ поѭ константин („Добре, Методи, те възпявам. Константин“) (Др. Костич, 1937-1938). За ново Последование за Методий (6 апр.), поместено в сръбски ръкопис от ХІІІ—ХІV в. — служебен миней № 156 от Хлудовата сбирка в ГИМ, съобщават Л. В. Мошкова и А. А. Турилов (1998). Наред с познатите от предишните два преписа песнопения новооткритият Хлудов препис съдържа и един напълно неизвестен канон, в който двамата изследователи разчитат следния акростих: ı-ак[ож] з[ар]имі влнамі пı-аснми п[о]ю ар[х]иѥр[ѥ]ѥ мѥто[д]иı-а. По-нататъшните проучвания на тази химнографска творба разкриват някои важни особености на структурата и състава ѝ, които водят до възстановяване на акростих с авторския подпис на Климент Охридски. Според новото четене акростихът включва съкратен вариант на авторското име — клим, което заедно с личното местоимение за 1 л. ед. ч. пред него — аз (според правописа на Хлудовия препис ı-аз) образува характерна средновековна езикова формула за авторско обозначаване — ı-аз (аз) к[л]им [х]в[а]лим[и]и пı-аснми п[о]ѭ ар[х]иер[еı-а] меето[д]иı-а („Аз, Климент, с хвалебни песнопения възпявам архиерея Методия“ (Попов Г. Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156, 2001).

 

Авторството на другата старинна служба — за паметта на Кирил Философ (14 февр.) засега остава неустановено. Запазени са много нейни преписи. Най-ранните се намират в руски нотирани минеи от XII—XIII в. Преобладава становището, че последованието е създадено от Климент Охридски. Той се сочи като най-вероятен автор и на Общия канон за Кирил и Методий. В канона, открит от Горски, има анонимен старобълг. фразов акростих, който гласи: кирила философа и блажена методиı-а поѫѭ („Възпявам философа Кирил и блажения Методий“) (Горски, 1865). От тази химнографска творба са известни два преписа (Б. Мирчева, 2001).

 

За действителните постижения на старобълг. църковни поети става възможно да се правят по-определени изводи едва през последните десетилетия, благодарение на редица важни открития. В запазените ръкописни книги (триоди, минеи, октоиси и др. химнографски сборници) е установено наличието на оригинални (непреводни) старобълг. химни, написани в акростих и предназначени за служби с общоцърковно съдържание — за Великопостния цикъл, празниците Рождество Христово, Богоявление, Успение Богородично, Въведение Богородично, последования за отделни светци, като св. Йоан Златоуст, св. ап. Андрей, св. Евтимий Велики, цикъл Общи служби, песнопения от Октоиха и др. Разчетените акростихове разкриват като автори Константин Преславски, Климент Охридски и Наум Охридски и променят утвърденото в славистиката становище, че този тип последования имат изцяло преводен характер.

 

Името на Константин Преславски е засвидетелствано в акростихове на няколко химнографски произведения в служби с общоцърковен характер. Сред тях се откроява акростиховият цикъл от трипеснеци и четирипеснеци, включен в състава на ръкописни триоди (Г. Попов, 1978, 1985).

 

 

404

 

Конкретното богослужебно предназначение на цикъла е за делничните служби на Великия пост. Според възстановения първоначален състав той обхваща 30 трипеснеца и 5 четирипеснеца. Общото количество на тронарите е ок. 450. Началните букви на всички тропари (без ирмосите) са обединени от общ акростих, който минава през целия цикъл и образува самостоятелна творба от 18 стиха с религиозно-просветителско съдържание. Авторът се обръща с възторжени слова към новопокръстените славяни: по всеи земли сберı-ате се словı-ани / хрста же поите и славите дрı-аво. Името на книжовника се чете в наслова, който гласи: гранеса добра константинова („Добри стихове Константинови“). Стихотворението е едно от най-значителните постижения на старобълг. църковна поезия и най-големият открит досега акростихов текст в историята на цялата средновековна християнска книжнина. Във великопостните тропари преобладава темата за покаянието. В тях звучат възвишени молитвени слова, които са в пълен синхрон с традицията на най-добрите виз. поетически образци — Великия канон на Андрей Критски, великопостните трипеснеци на Теодор Студит, Йосиф Химнописец и др. В тропарите са намерили отглас и някои тревожни мотиви, свързани с конкретни истор. събития. В един от тропарите Константин Преславски се обръща с молитва към възпяваните Христови апостоли и ги призовава „да закрилят разгонените от триезичници божии раби, които сега се скитат по чужди земи“. Тропар с подобно съдържание има и в Службата за Методий — налице е важна хронологическа податка, която отвежда непосредствено към гоненията на Кирило-Методиевите ученици от противниците на слав. писмо — привържениците на триезичната ерес.

 

Успоредно с великопостните трипеснеци и четирипеснеци Константин Преславски създава цикъл седални и стихири за Великия пост. Вероятно той е автор и на много от преведените за Триода виз. църковни песнопения. Друго върхово негово постижение е Канонът за Рождество Христово с акростихово поетическо послание до новопокръстените славяни (Попов, 1997, 1998). Творбата е запазена в слав. ръкописни минеи от ХІІ—ХV в. Неин образец е прочутият ямбически Канон за Рождество Христово на Йоан Дамаскин. Това виз. произведение е с по-особена структура — използвана е класическата квантитативна метрика (редуване на дълги и кратки срички, чийто брой е еднакъв във всеки стих — 12; стиховете са по 5 във всеки ирмос и тропар). Друга особеност на Йоан-Дамаскиновата творба е наличието на постихов акростих: началните букви на стиховете образуват отделна самостоятелна молитва. Това е един от най-сложните композиционни способи за образуване на канони. Във виз. химнография са известни сравнително малко такива примери. Константин Преславски възприема мелодията, структурата и образно-смисловата страна на виз. първообраз. Неговият Канон за Рождество Христово е съставен от 8 песни с по 3 тропара, всеки от които съдържа по 5 стиха. Стиховете са изградени по принципа на изосилабизма — 12 срички с цезура след петата, седмата или шестата сричка. Като начални ритмоопределящи строфи Константин е поставил ирмоси, които не са буквален превод на съответните начални строфи от канона на Йоан Дамаскин, а тяхна смислова преработка. На места отклоненията от изходния грц. текст са доста значителни и това е довело до появата на нови по съдържание ирмоси. Напълно оригинално е съдържанието на акростиха. От началните 120 букви на стиховете в тропарите е образуван скрит (допълнителен) старобълг. текст, който включва наслов и 3 стиха. В наслова са посочени името на автора и неговият духовен сан:

 

 

405

 

канон на рождство хрстово створен константином попом („Канон за Рождество Христово, създаден от поп Константин“). Отправя се призив към славяните да възпяват родения Христос: хрста рождена хвалите словени вси / ı-ако сниде на спасение наше. Поради липсата на един от тропарите в IX песен съдържанието на третия стих засега остава неизяснено. За реконструкцията на този стих са предложени различни четения (Попов, 1997, 1998; Верешчагин, 1999, 2001). Макар и кратко по обем, рождественското послание на Константин Преславски има изключително значение за науката. По идейна насоченост то се нарежда до най-древните старобълг. стихотворни творби и е ново потвърждение за големите поетически заложби на автора.

 

Константин Преславски е участвал в създаването на химни за Богоявление. Името му е засвидетелствано във фразов акростих, образуван от началните букви на 24 предпразнични стихири за службите от 2 до 5 ян. — хвална пı-аниı-а константинова („Хвалебни песнопения Константинови“) (Попов Г. Новооткрити химнографски произведения..., 1982). Пълен препис от този цикъл е запазен в руски пергаментен миней от XII—XIII в. — Типографски № 98, който е публикуван (Попов, Г. Хвална пı-аниı-а..., 1999). Отделни стихири от цикъла има в Драгановия миней и в миней Еп.1.72 от РНБ. Името на Константин Преславски се чете и в един предпразничен трипеснец за Успение Богородично. Засега от тази творба са известни два преписа. Единият се намира в миней за авг. от XIV в. в Парижката национална библиотека (№ 23), а другият — в миней от XVI в. в НБКМ (№ 516). И двата преписа са обнародвани (Попов, 1995).

 

Освен за господски и богородични празници Константин Преславски е писал химнографски творби и за други църковни памети. Откритият от Ст. Кожухаров Канон за св. архангел Михаил, запазен в Скопския миней, среднобълг. ръкопис от XIII в., съдържа следния фразов акростих: пı-ати достоит архистратига константин („Достойно е да се възпява Архистратига. Константин“) (Кожухаров, 1983). Частично запазен препис от тази творба се намира и в сръбски празничен миней от XIII в. (Попов, 1995; Г. Попатанасов, 1997).

 

Има основание да се предполага, че Константин Преславски е разкрил своя поетически усет и в химнографски творби, предназначени за Требника. Следи от цикъл стихири с частично запазен акростих са намерени от Турилов. Акростиховата фраза, която той успява да разчете, гласи: красна пѩнѩ коста... (Турилов, 1991, с. 94, бел. 14).

 

Многобройните факти, станали научно достояние през последните години, потвърждават думите на архиепископ Теофилакт Охридски, казани във връзка с песнотворческата дейност на Климент Охридски:

 

„Той богато снабдил църквата с певчески канони, едни от които са съставени за много от светиите, а други, молитвени и благодарствени, са в чест на всенепорочната Божия майка“ (Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 15).

 

Първата химнографска творба, в която името на Климент Охридски е открито в акростих, е цикъл трипеснеци, предназначени за Предпразненството на Рождество Христово (Попов Г. Новооткрити химнографски произведения...). Известният днес старобълг. текст на този цикъл е запазен в слав. ръкописни минеи от ХІІІ—ХV в. Той съдържа шест трипеснеца, написани последователно по реда на осмогласието — от първи до шести глас включително. Тази музикално-композиционна особеност е отбелязана и в авторския акростих, който обхваща последователно началните букви на тропарите във всички трипеснеци.

 

 

406

 

Разчетеният старобълг. текст гласи: климента пı-асни прı-адпраздна хрстовоу розствоу трипı-аснна осмоглас... („Песни на Климент. Предпразнични трипеснеци за Рождество Христово по реда на осмогласието...“). Рождественските песни на Климент са създадени с поетическо вдъхновение. Това са възторжени слова за радостта от великото събитие — раждането на Христос. От песенните строфи бликат тържествени звуци, в тях има много красота и празнична светлина, така характерна за Климентовия стил. Текстът на трипеснеците е публикуван въз основа на Хлудовия празничен миней № 166 от началото на XIV в. (Кр. Станчев — Г. Попов, 1988). С името на видния старобълг. книжовник се свързва и друг аналогичен цикъл от трипеснеци — за Предпразненството на Богоявление, поместен в Типографския миней № 98 и в среднобълг. Скопски миней от XIII в., № 522 от НБКМ (Попов Г. Новооткрити химнографски произведения...). И в двата преписа има липси, поради което акростихът се възстановява частично. Той представлява кратко молитвено двустишие, изпълнено с присъщата на Климентовия стил светлинна образност: троице свѧта просвı-ати мѧ с[вı-атом]... свı-атозарно пı-ати („Троице света, просвети ме със светлина..., за да възпявам светозарно“). Засега са издадени само инципитите на тропарите по Типографския препис № 98 (Попов Г. Хвална пı-аниı-а...). В някои химнографски творби Климент Охридски е удостоверявал своето авторство, като е вграждал името си в акростих, използвайки само отделни части от текста. Такъв акростих има в Канон за прослава на ризата и пояса на Св. Богородица (това празнично Богородично възпоминание се отбелязва на 2 юли и 31 авг.). Началните букви на тропарите в VIII и IX песен на канона образуват името климент. Текстът на творбата е издаден по един от най-старите запазени среднобълг. преписи от XIII в. (Станчев — Попов, 1988).

 

Благодарение на акростих, съдържащ името на автора, е доказана хипотезата на Б. Ангелов (1969) за участието на Климент Охридски в написването на цикъл Общи служби. Този вид служби, наречени още анонимни, не са прикрепени към определена дата и са обособени по съдържание според различните категории светци — пророци, апостоли, светители, мъченици и др. С оглед на това се изтъкват и възпяват общи черти и моменти от живота и подвизите им: за пророците — техният пророчески дар; за апостолите — заслугата им за разпространението на Христовото учение; за мъчениците — твърдостта и силната вяра, с която са понесли страданията заради Христа, и т. н. Общите служби били особено необходими в началния етап от разпространението на слав. богослужение, когато все още не съществували достатъчно преведени текстове за всички църковни памети. По същата причина били създадени и слова с обща религиозно-нравствена насоченост, които се произнасяли на църковни празници. При проучването на публикувания от Ангелов (въз основа на ръкопис от XV в.) предполагаем Климентов цикъл Общи служби е установено, че началните букви на тропарите в VIII и IX песен на канона в Общата служба за светител образуват акростих с името на автора — климент (Попов Г. Авторските подписи..., 1985). Така хипотезата на Ангелов е напълно потвърдена. Най-ранният препис от цикъла Общи служби на Климент Охридски е запазен в руски пергаментен ръкопис от XII—XIII в., притежание на Виенската национална библиотека (Cod. Slav. 37). Този препис е обнародван (Станчев — Попов, 1988).

 

В някои творби Климент Охридски е оставил в акростих съкратени варианти на своето име — най-често клим, по-рядко кли или кл (има основание да се предполага,

 

 

407

 

че вариантът кл е използван в Общата служба за пророк, вж. Станчев — Попов, 1988, с. 142—143). Името клим е открито за пръв път в акростиха на Канон за св. Евтимий Велики, запазен в няколко ранни слав. ръкописни минея от ХІ—ХІІІ в. Канонът съдържа старобълг. фразов акростих, който минава през всички песни, но в достигналите до наше време преписи целостта на текста е нарушена. Същият канон по-късно е бил преработен от неизвестен бълг. книжовник и приспособен за Службата на св. Йоаким Осоговски; най-ранният му препис е запазен в среднобълг. празничен миней от XIII в. (№ 113 от НБКМ). И двата варианта са публикувани по най-ранните запазени преписи (Станчев — Попов, 1988). Резултат на най-нови проучвания е откритият и издаден от Турилов и Мошкова Канон за Успение Богородично (1999). В IX песен на тази химнографска творба също се чете в акростих съкратеното авторско име — кднм. Канонът е публикуван по препис от XIV в. Следи от неговото разпространение се откриват и в по-ранни слав. ръкописни минеи от ХІІ—ХІІІ в. (среднобългарски и руски).

 

Особено резултатни напоследък се оказват изследванията върху състава на Октоиха. В слав. ръкописни октоиси от ХІІ—ХІV в. М. Йовчева (1999) открива Климентови химнографски творби: в Молебен канон за св. Йоан Предтеча, предназначен за вторник на глас първи, началните букви на тропарите в VIII и IX песен образуват в акростих името на автора в род. пад. — климента (канонът е запазен в руски пергаментен нотиран параклитик от XII в.). Други два канона съдържат името клнм. Те са предназначени за службите в четвъртък, съответно на глас шести и на глас осми. И двата канона са посветени на апостолите Петър и Павел. Преписите са запазени в ръкописни октоиси от ХІІІ—ХІV в. Съкратеното име клим се чете и в троичен канон на глас осми. От него са запазени два преписа. Сведения за новооткрити химнографски творби на Климент Охридски в Октоиха се съдържат и в най-нови публикации (О. А. Крашенинникова, 2000; Е. С. Федоскина, 2000). Продължава и регистрирането на Климентови песнопения в минейните служби (Йовчева, 2001, 2002).

 

Третото включено в акростих име е на Кирило-Методиевия ученик Наум Охридски. Неговият авторски подпис е открит от Кожухаров (1984) в Канон за апостол Андрей, поместен в ръкописен миней от XIII в. (№ 88 от библиотеката на Зографския манастир „Свети Георги“). Разчетена е следната акростихова фраза: првоаго хрстова сла хвали нишчии наоум  („Първия Христов апостол хвали нищият Наум“). Според Л. Матейко (1998) би могло да се предположи, че първоначално в канона е имало и втора песен, в резултат на което вместо првоаго в акростиха би следвало да се чете прво[зван]аго. Освен в Зографския миней, Наумовият Канон за апостол Андрей е запазен и в други ръкописни минеи от XIII, XIV и XV в. Може да се твърди, че тази творба не е изолирано явление в старобълг. X. Най-вероятно нейният текст е част от първоначалния минеен състав, възникнал и установен в Б-я в резултат на съвместната книжовна дейност на Кирило-Методиевите ученици (Попов, 1994).

 

В науката са познати и химнографски творби с азбучен акростих. В ръкописите те са означени като „азбуковници“ или „буковници“. Такива старобълг. цикли от азбучни стихири са установени в службите за честването на Рождество Христово и Богоявление. Циклите са общо четири; два от тях, открити и публикувани от Кл. Иванова (1971) по два среднобълг. празнични минея от XIII и XIV в., са намерени и в два от най-старите руски ръкописни минеи — Типографски 131 от XII в. и Типографски 98 (Попов Г. Новооткрити химнографски произведения...).

 

 

408

 

Другите два цикъла са застъпени частично само в отделни ръкописни минеи (среднобългарски и сръбски) от ХІІ—ХV в. (Попов Г. Новооткрити химнографски произведения...; Б. Йованович-Стипчевич, 1981; Иванова, 1994). И в четирите цикъла са отразени особеностите на глаголическата азбука, което е важно свидетелство за техния древен старобълг. произход. Най-вероятно те са възникнали във връзка с оформянето на празничния миней в процеса на съвместната книжовна дейност на Кирило-Методиевите ученици в Б-я (Попов Г. Новооткрити химнографски произведения...).

 

Стихири с азбучен акростих са открити и в състава на Требника. Препис от азбучен цикъл (24 стихири) е намерен от В. М. Загребин (1981) в сръбски требник от XIII в. Тъй като в подредбата на буквите се забелязва глаголическа първооснова, той изказва предположение за древен произход на текста.

 

В слав. ръкописна традиция са известни и опити за пренареждане на състава на виз. химнографски творби с азбучен акростих с цел техният текст да бъде приспособен към реда на старобълг. азбука. Такава практика разкриват някои ръкописни триоди при подредбата на химнографските строфи в Богородичния акатист (И. А. Карабинов, 1910, с. 291—292). Подобен опит е отбелязан и по отношение на стихирите след Великия канон на Андрей Критски (Кожухаров, 1977; Попов, 1985, с. 25).

 

Сред химнографските творби с анонимни акростихови фрази важно място заема Канонът за Богоявление, в който се чете: Богоı-авление ти поѭште христе славим („Богоявлението ти, като възпяваме, Христе, славим“) (Попов Г. Новооткрити химнографски произведения...). Възникването му е в непосредствена връзка с останалите старобълг. химни за Рождество Христово и Богоявление, дело на Кирило-Методиевите ученици. Подобно на Рождественския канон на Константин Преславски и тази творба е написана по виз. образец — ямбическия канон на Йоан Дамаскин за Богоявление. Ирмосите и тропарите са изградени по принципа на изосилабизма — по 5 стиха с преобладаващ 12-сричен размер. За да бъде нагласена ритмиката, изходният грц. текст на ирмосите е бил подложен на съзнателна преработка при превода (Попов, 1997, 1998). Канонът за Богоявление е запазен в редица преписи от ХІІІ—ХV в.

 

Старобълг. канон с анонимен фразов акростих е открит и в Службата за Въведение Богородично (Кожухаров, 1991). Акростихът гласи: приими прı-ачиста пı-ание принесениı-а твоего („Приеми, пречиста, песента за твоето въведение“). Канонът е доста широко разпространен в слав. ръкописна книжнина — запазен е в повече от 10 преписа (Попов, 1994, с. 14, бел. 12).

 

Друг канон с анонимен старобълг. акростих се намира в Службата за Пренасяне мощите на св. Йоан Златоуст, поместена в Скопския миней. Акростихът гласи: златооустаго прı-анесение мошчии поѭ („Пренасянето на Златоустовите мощи възпявам“). Според откривателя му Кожухаров (1984, с. 19) канонът би могъл да бъде отнесен към творчеството на Наум Охридски. Основание за това е потърсено в архаичния фонетичен облик на думата mohjyhh, която се свързва с фонетичния облик мошчии в Наумовия Канон за апостол Андрей. В същата служба обаче има и три стихири на „Господи возвах“, за които не е открито грц. съответствие. Техният глас е осми и съвпада с гласа на Канона. Началните букви на стихирите образуват кдн, което може да се разглежда като съкращение на името κλημ6ντ в акростих. Езикът и стилът на стихирите са твърде сходни с поетическия език и стил на Климент. Тези факти насочват към извода, че стихирите са негово дело, а по всяка вероятност на същия автор принадлежи и Канонът за

 

 

409

 

Пренасяне мощите на св. Йоан Златоуст с анонимния старобълг. фразов акростих (Станчев — Попов, 1988, с. 147—149). Следи от Канона са запазени и в Типографския миней № 98 (Попов Г. Хвална пı-аниı-а...). Трите стихири със съкратения вариант на името клм са вписани и в други ръкописи, напр. в Драгановия миней и в миней F.n.1.72. По всяка вероятност на Климент Охридски принадлежи още един канон, частично запазен в слав. ръкописна книжнина. Той е посветен на св. Симеон Богоприимец (включен е в службата на 3 февр.). От него са запазени преписи, които съдържат само първите четири песни. Началните букви на тропарите образуват в акростих думата просвети (Станчев — Попов, 1988; Попов, 2000).

 

В проучените химнографски сборници има и песнопения без акростих, за които не се откриват грц. съответствия. Би могло да се предположи, че някои от тези текстове също имат оригинален (не преводен) старобълг. произход, но за да се докаже това, са необходими специални съпоставителни текстологически изследвания върху основата на голям брой грц. и слав. ръкописни източници.

 

Старобълг. химнографски творби, предназначени за служби с общоцърковно съдържание, възникват успоредно с превода на необходимите за целогодишното богослужение виз. химнографски текстове. Работата на книжовниците е била много добре организирана по предварително съставен план. Красноречиво свидетелство за това са химнографските цикли за Рождество Христово и Богоявление, където творбите на Климент Охридски и Константин Преславски се редуват според схемата на богослужебното последование — Предпразнични трипеснеци за Рождество Христово с авторски акростих на Климент Охридски, Канон за Рождество Христово с авторски акростих на Константин Преславски, Предпразнични стихири за Богоявление отново с авторски акростих на Константин Преславски, Предпразнични трипеснеци за Богоявление, съдържащи анонимен акростих с несъмнени белези за принадлежност към Климентовия поетически стил. Подобна съгласуваност се наблюдава и по отношение на старобълг. песенен репертоар за Успение Богородично — Константин Преславски е автор на Предпразничен трипеснец, а Климент Охридски — на Канон за празника Успение Богородично.

 

През втората половина на IX в. не са съществували строги правила за придържане към определен богослужебен репертоар, което е предоставяло сравнително по-голяма творческа свобода на преводачите и е стимулирало техните стремежи да създават оригинални (не преводни) химни с общоцърковно съдържание. Конкретните мотиви, които са пораждали песнотворческите цели и решения на Кирило-Методиевите ученици, може да се търсят в две основни насоки. На първо място — в спецификата на химнографските жанрови форми, които освен съдържателна имат и чисто формална страна. Обикновено формалните белези на химнографските текстове са били възприемани като показатели за изисканост и съвършенство. Това се отнася напр. за акростиха, който през IX в. достига връхна точка на развитие и се налага като висша поетическа форма. Произведение, написано в акростих, се означавало с епитета καλός ‘добро, изискано, подобаващо’. Кирило-Методиевите ученици, които са познавали отлично формалните особености на виз. химнография, пренасят на старобълг. почва не само съдържателната, но и формалната страна на химнографските текстове. Това не би могло да бъде постигнато само с обикновен смислов превод, особено когато ставало въпрос за пренасяне на такива белези, като акростих, определена ритмика и др. Най-вероятно именно поради

 

 

410

 

тази причина преводачите често заменяли виз. текстове със свои произведения, в които вграждали необходимите формални белези въз основа на старобълг. езикови особености. На второ място мотивите за създаване на нови творби се обуславяли от конкретната истор. обстановка на слав. религиозна просвета. Разясняването на религиозните понятия и идеи се осъществявало и чрез формални похвати и външни ефекти. Красноречиви примери в това отношение са поетическите акростихове, създадени като послания или като възвишени молитвени възгласи. Такъв е Триодният акростих на Константин Преславски, в който поетическата възхвала многократно надвишава литературните достойнства на виз. първообраз — кратките акростихови фрази на Йосиф Химнописец във великопостните трипеснеци. С поетическо майсторство се отличават също Рождественският канон на Константин, както и Климентовите молитвени стихове за Рождество Христово и Богоявление.

 

Създадената през ІХ—Х в. старобълг. химнографска продукция има сравнително краткотрайна употреба в официалната богослужебна практика. Още през X в. започват реформи, чрез които се целяло слав. богослужебни книги да бъдат уеднаквени по състав и структура със съответните грц. оригинали. Постепенно творбите на Кирило-Методиевите ученици излизат от употреба и се заменят с новопреведени виз. песнопения. Реформите не протичат едновременно и по еднакъв начин навсякъде. На много места, особено в по-отдалечените книжовни центрове, продължават да се преписват и разпространяват книги, съставени въз основа на по-стари нередактирани източници. Благодарение на това до наши дни са достигнали ръкописи, в които са запазени преписи от химнографските творби на Кирило-Методиевите ученици. В цялостен вид реформата на химнографските сборници се осъществява през XIV в. с появата на новоизводните среднобълг. текстове на Триода, минеите, Октоиха и на други богослужебни книги. Началото на тази реформа е поставено на Атон от бълг. светогорски монаси, живели и творили през първата половина на XIV в. (Попов Г. Новооткрито сведение..., 1978).

 

Промените в състава на слав. богослужебни книги ограничават творческите стремежи за създаване на оригинални химни с общоцърковно съдържание. Новите текстове са предназначени преди всичко за служби, свързани с честването на слав. светци и църковни събития. Такава е старобълг. Служба за Климент Охридски, открита в ръкописен миней от 1435, № 122 от НБКМ (Е. Спространов, 1912). Тя е написана от непосредствен Климентов ученик, най-вероятно скоро след смъртта на охридския архиепископ, и се отличава с особености, характерни за песеннопоетическия стил на Климент Охридски и неговата школа (Й. Иванов, 1931). Заедно с Климент неизвестният автор е възпял и солунските братя, представяйки се като наследник и продължител на техните духовни и просветни традиции.

 

В слав. ръкописни източници са запазени песнопения за паметта на бълг. цар Петър I (30 ян.). В Драгановия миней на 30 ян. е поместен канон за светеца, към който е добавен и светилен. Тропарите в отделните песни се редуват с тропари за Климент Римски. В друг миней от ХІІІ—ХІV в. (№ 434 от Белградската народна библиотека, унищожен по време на Втората световна война, 1939—1945) под същата дата са поместени стихири и слави за св. цар Петър отново в съчетание с песнопения за Климент Римски. Иванов, който издава текстовете, разглежда двата запазени преписа като две отделни служби (1931, с. 383—394). В действителност обаче двата преписа отразяват различни съставни елементи на

 

 

411

 

последование за 30 ян. и няма основание да бъдат разглеждани като две отделни служби (Кожухаров, 1974, с. 288, бел. 28). Особености в съдържанието насочват към заключението, че Службата за св. цар Петър е възникнала в средата на негови „съмонаси“ и ученици в манастира, където бълг. владетел се е подвизавал като монах (Иванов, 1931, с. 384).

 

Към втората половина на X в. изследователите отнасят и възникването на най-древния слой от химнографския цикъл за св. Иван Рилски. Приема се, че в основата на службата за неговото успение (18 авг.) лежат химнографски текстове, включително и канон на глас втори, създадени в Рилския манастир от последователи, и ученици на светеца (Кожухаров, 1979). Проучвания на Ив. Добрев (2002), основани на метода за обратен превод от старобългарски на грц. език, налагат извода, че канонът на глас втори е всъщност творба на Георги Скилица. Следователно въпросът за съществуването на старобълг. химнографски текстове за Иван Рилски, създадени през втората половина на X в. в средата на монаси песнописци от Рилския манастир, остава открит.

 

 

            Лит.:

·       Горский А. В. О древних канонах святым Кириллу и Мефодию. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 271—296;

·       Ягич И. В. Служебные минеи за сентябрь, октябрь и ноябрь в церковнославянском переводе по русским рукописям 1095—1097 г. СПб., 1886, 608 с.;

·       Карабинов И. Постная триодь. Исторический обзор ее плана, состава, редакций и славянских переводов. СПб., 1910, 10+294 с.;

·       Спространов Е. Неизвестна служба на Климента, епископ словенски. — В: Сборник в чест на професор Л. Милетич по случай 25-годишната му книжовна дейност (1886—1911) от учениците му. С., 1912, с. 349—351;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 290—305, 322—327, 345—369, 383—394;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. Набожен помен и исторични свидетелства за Кирила и Методия. С., 1934, с. 54—77;

·       Раvić J. Staroslovenski pjesnički kanon u čast sv. Metodija i njegov autor. — Bogoslovska smotra, 24, 1936, p. 59—86;

·       Kостић Д. Бугарски епископ Константин — писац Службе св. Методију. — Bsl, 7, 1937—1938, p. 187—211;

·       Гошев Ив. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 1—160;

·       Ангелов Б. Ст. Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 79—105;

·       Ангелов Б. Ст. Климент Охридски — автор на общи служби. — ККФ 1, с. 237—259;

·       Иванова-Константинова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 341—365;

·       Чифлянов Бл. Богослужебният чин, преведен от братята Кирил и Методий в началото на Моравската им мисия. — В: Славистичен сборник. С., 1973, с. 57—68;

·       Hannick Ch. Die Akrostichis in der kirchenslavischen liturgischen Dichtung. — WSJ, 18, 1973, p. 151—162;

·       Кожухаров Ст. Търновската книжовна школа и развитието на химничната поезия в старата българска литература. — В: Търновска книжовна школа. 1. С., 1974, с. 277—309;

·       Момина М. Песнопения древних славянорусских рукописей. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. Μ., 1976, с. 448—482;

·       Кожухаров Ст. Към въпроса за обема на понятието „старобългарска поезия“. — ЛМ, 20, 1976, 7, с. 35—54;

·       Кожухаров Ст. Типологические параллели между византийской и славянской гимнографиями. — В: Славянские культуры и Балканы. 1. С., 1978, с. 254—260;

·       Попов Г. Новооткрито сведение за преводаческа дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 402—410;

·       Попов Г. Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на Триода. — БЕ, 28, 1978, 6, с. 497—507;

·       Кожуxаров Ст. Служба за успението на Иван Рилски (новооткрита най-ранна редакция от XIII в.). — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 217—234;

·       Загребин В. М. Заупокойные стихири ььвоѵковне в сербском требнике XIII века. — Археографски прилози, 3, с. 65—91;

·       Jовановић-Стипчевић Б. Текстолошка условљеност састава и броја слова старослованске азбуке према стихирама на Рођење и Крштење у српском препису. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 93—121;

·       Попов Г. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — БЕ, 32, 1, с. 3—26;

·       Попов Г. О наличии древнеболгарской гимнографической части в триоди. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 122—131;

·       Момина М. А. Греческие разночтения в славянских гимнографических текстах. — ВВр, 44, 1983, с. 126—134;

·       Кожухаров Ст. Пѣти достоитъ архистратига. (Новооткрито произведение на Константин Преславски). — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 59—62;

 

 

412

 

·       Кожухаров Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. — Литературна история, 12, 1984, с. 3—19 (същото в: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 85—95);

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 620 с.+ 100 факс.;

·       Ханик К. Текстолошки развитак ирмоса у старословенских литургијских рукописа. — Научни састанак слависта у Букове дане, 14, 1985, с. 39—44;

·       Станчев Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1985, с. 68—71;

·       Попов Г. Прославата на Кирил и Методий в канона за Събота сиропустна. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 79—90;

·       Кожухаров Ст. Методиевият канон за Димитър Солунски. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 72—78;

·       Момина М. А. Об одном фрагменте из болгарской рукописи ХІ—XII в. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 109—130;

·       Станчев Kp., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 112—219;

·       Кожухаров Ст. Мефодий и Наум Охридский и формирование славянской гимнографической традиции. — Symposium Methodianum, р. 421—430;

·       Popov G. Das hymnographische Werk von Methods Schüler Konstantin von Preslav. — Symposium Methodianum, p. 513—520;

·       Попов Г. Старобългарският триод в светлината на най-новите открития. — RS, 46, 1986, 1, р. 29—43;

·       Hannick Ch. Das Hirmologion in der Übersetzung des Methodius. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 109—117;

·       Ефендулов Д. „Гранеса добра“ на Константин Преславски в отношение към химничната поезия. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 53—63;

·       Минчева А. Бележки към четенето на акростиховата похвала Гранеса добра Константинова. — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 3—7;

·       Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 39—108;

·       Кожухаров Ст. Преславският канон за Въведение Богородично (Към проблема „акростих — реконструкция на състава“). — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, р. 28—38;

·       Турилов А. А. Памятники письменности восточных славян в южнославянской рукописной традиции (Проблемы и перспективы изучения). — Информационный бюллетень МАИРСК, 25, 1991, с. 94, бел. 14;

·       Момина М. А. Проблема правки славянских богослужебных гимнографических книг на Руси в XI столетни. — ТОДРЛ, 45, 1992, с. 200—219;

·       Минчева А. Разночетенията в триодните песнопения на Константин Преславски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 88—96;

·       Сырцова Е. Канон апостолу Андрею Наума Охридского (Опыт философско-апокрифического комментария к поэтике христианской гимнографии). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 58—68;

·       Добрев Ив. Климентовою химнографско творчество и Октоихът. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 107—123;

·       Πопов Г. Следи от разпространението на Наумовия Канон за св. апостол Андрей. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 10—22;

·       Верещагин Е. М. Последование под 30-м января из минеи № 98 (Ф. 381) РГАДА (Москва) — предполагаемый гимн первоучителя славян Кирилла. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, p. 3—21;

·       Иванова Кл. За един ръкопис с палимпсест от библиотеката на Иерусалимската патриаршия. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 2, р. 3—31;

·       Добрев Ив. Климент Охридски — автор на цикъл азбучни стихири за Рождество Христово. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 157—173;

·       Попов Г. Из химнографското наследство на Константин Преславски (Новооткрит грипеснец за предпразненство на Успение Богородично). — Palaeobulgarica, 19, 1995, 3, р. 3—31;

·       Поп-Атанасов Г. Химнографското творешгво на Константин Презвитер. — Годишен зборник. Богословски факултет „Св. Климент Охридски“, 3, 1997, с. 157—164;

·       Попов Г. Новооткрит канон на Константин Преславски с тайнописно поетическо послание. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 4, р. 3—17;

·       Верещагин Е. М. Особый парафраз канона на Рождество Христово в Декабрьской служебной минее конца XII — начала XIII века. Публикация источника. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 4, p. 18—36;

·       Попов Г. Канон за Рождество Христово от Константин Преславски. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, р. 3—26;

·       Верещагин Е. М. Древний список последования св. Димитрию Солунскому. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, p. 27—41;

·       Момина М. А. Самоподобные песнопения αὐτόμελα в церковнославянских богослужебных рукописях. — В: Русь и южные славяне. Сборник статей к 100-летию со дня рождения В. М. Мошина (1894— 1987). СПб., 1998, с. 165—184;

·       Мошкова Л., А. Турилов. „Моравьскые земле велеи гражданин“ (неизвестная древняя служба первоучителю Мефодию). — Славяноведение, 1998, 4, с. 3—23;

·       Matejko L’. К poezii Zlatého veku. — In: Slovenskobulharské jazykové a literarne vzťahy. Bratislava, 1998, p. 25—31;

·       Верещагин E. M. Дальнейшие исследования Рождественского парафрастического канона Константина Преславского с иным прочтением концовки ею акростиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, р. 25—40;

·       Верещагин Е. М. Новонайденные тексты гимнографии Кирилло-Мефодиевского времени: исчезнувший жанр праздничных блаженн. — Bsl, 60, 1999, р. 495—538;

·       Йовчева М. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 3, р. 3—30;

 

 

413

 

·       Мошкова Л. В. Гимнографические произведения Климента Охридското (Структурно-содержательные особенности). — Славяноведение, 1999, 1, с. 5—21;

·       Мошкова Л. В., А. А. Турилов. Неизвестный памятник древнейшей славянской гимнографии (Канон Климента Охридското на Успение Богородицы). — Славяноведение, 1999, 2, с. 24—36;

·       Попов Г. Хвална пı-аниı-а Константинова (Богоявленски предпразнични стихири на Константин Преславски в руски миней от XII—XIII в.). — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 3—23;

·       Hannick Ch. Начала славянской гимнографии в кирилломефодьевскую эпоху. — In: Tessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Tessaloniki 16—19 October 1997. Tessaloniki, 1999, p. 347—354;

·       Popov G. Über einen neuentdeckten Kanon zu Christi Geburt mit Akrostichon von Konstantin Preslavski. — In: Ars Philologica. Festschrift für Baldur Panzer zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M.-Berlin-Bern-Bruxelles-New York-Wien, 1999, p. 654—659;

·       Попов Г. Химнографското наследство на св. Климент Охридски. — В: Кирило-Методиевски студии. 13. С., 2000, с. 42—57;

·       Мошкова Л. В. Два комбинированных канона на успение Богородицы (принципы объединения). — Palaeobulgarica, 24, 2000, 1, p. 53—76;

·       Крашенинникова О. А. Три канона из Октоиха Климента Охридското (Неизвестные страницы древнеславянской гимнографии). — Славяноведение, 2000, 2, с. 29—41;

·       Федоскина Е. С. Покаянный канон Климента Охридското в составе древнеславянского Октоиха. — ВМУ серия 9, Филология, 2000, 3, с. 75—83;

·       Верещагин Е. М. Аристратига поѭ свѣтло... Древнейшая служба архистратигу Михаилу. — В: Folia Slavistica. Рале Михайловне Цейтлин. М., 2000, с. 13—29;

·       Пентковский А., М. Йовчева. Праздничные и воскресные блаженны в византийском и славянском богослужении VІІІ—ХІІІ вв. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, р. 31—60;

·       Верещагин Е. М. Церковнославянская книжность на Руси. Лингвотекстологические разыскания. М., 2001, с. 94—148, 251—450;

·       Йовчева М. Старобългарската служба за първомъченик Стефан и Стефан I папа Римски. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 21—44;

·       Мирчева Б. Канонът за Кирил и Методий и Службата за Кирил в славянската книжнина. Велико Търново, 2001, 308 с.;

·       Πопов Г. Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 3—20;

·       Matejko Е. Отъ мьглъı лютъıѧ и невѣждьствиѣ очисти нъı. — In: Cyrillomethodiana. In honorem Aemiliae Bláhová et Venceslai Konzal. Praha, 2001, p. 383—403;

·       Попов Г. Химнографското творчество на Кирило-Методиевите ученици. — Богословска мисъл, 6, 2001, 1—4, с. 5—20;

·       Йовчева М. Старобългарската служба на св. Аполинарий Равенски от Климент Охридски. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 1, p. 17—32;

·       Добрев Ив. Каноните за св. Иван Рилски от Георги Скилица. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 3, р. 3—12;

·       Пοпов Г. Византийската химнографска традиция и песнотворческите прояви на Кирило-Методиевите ученици. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 370—381;

·       Досева Ц. Еще один список Последования св. Димитрию Солунскому. — В: Slavia Orthodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова. С., 2003, с. 120—136;

·       Йовчева М. Календарните особености на Путятиния миней — отправна точка за многопосочни разисквания. — В: Slavia Orthodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова. С., 2003, с. 182—193;

·       Йовчева М. Проблемы текстологического изучения древнейших памятников оригинальной славянской гимнографии. — In: La poesia liturgica slava antica. Древнеславянская литургическая поэзия. XIII Congresso Internazionale degli Slavisti (Lubiana, 15—21 Agosto 2003). Blocco tematico n° 14. Relazioni. Roma-Sofia, 2003, p. 56—78;

·       Койчева P. Великопостните канони на Константин Преславски и византийската химнична традиция (св. Теодор Студит и св. Йосиф Песнописец). — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 178—185;

·       Наумов А. Библейская поэзия и литургическая поэзия. — In: La poesia liturgica slava antica. Древнеславянская литургическая поэзия. XIII Congresso Internazionale degli Slavisti (Lubiana, 15—21 Agosto 2003). Blocco tematico n° 14. Relazioni. Roma-Sofia, 2003, p. 23—29;

·       Hихоритиc К. Из Атонската книжовна балканска традиция. — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 36—45;

·       Нововыявленные оригинальные произведения древнеславянской гимнографии ІХ—Х веков. — In: La poesia liturgica slava antica. Древнеславянская литургическая поэзия. XIII Congresso Internazionale degli Slavisti (Lubiana, 15—21 Agosto 2003). Blocco tematico n° 14. Relazioni. Roma-Sofia, 2003, Приложение, p. 109—112;

·       Попов Г. Акростих в гимнографическом творчестве учеников Кирилла и Мефодия. — In: La poesia liturgica slava antica. Древнеславянская литургическая поэзия. XIII Congresso Internazionale degli Slavisti (Lubiana, 15—21 Agosto 2003). Blocco tematico n° 14. Relazioni. Roma-Sofia, 2003, p. 30—55;

·       Попов Г. Канонът за св. апостол Андрей от Наум Охридски в Хлудовия празничен миней № 166. — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 15—24;

·       Станчев Кр. Литургическая поэзия в древнеславянском литературном пространстве (История вопроса и некоторые проблемы изучения). — In: La poesia liturgica slava antica. Древнеславянская литургическая поэзия. XIII Congresso Internazionale degli Slavisti (Lubiana, 15—21 Agosto 2003). Blocco tematico n° 14. Relazioni. Roma-Sofia, 2003, p. 5—22;

 

 

414

 

·       Турилов А. Хлудовский глаголический палимпсест — отрывок болгарской минеи праздничной XIXII вв. (предварительные наблюдения). — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 25—35.

 

Георги Попов

 

 

    (22). ХИНКМАР (Hincmar, Hinkmar) (806 — 21.XII.882) — архиепископ (845—882) на Реймс, дн. във Франция. Произхожда от франкски благороднически род. Получава теологическо и юридическо образование в Сен Дьони. Шестнадесетгодишен заема служба в двора на крал Лудвиг Благочестиви (814—840). X., известен познавач на църковното право по онова време и много способен историк, е една от най-значителните личности в империята на Карл Плешиви (840—877). Смятан е за третия продължител на Бертинските анали (861—882), които съдържат сведения за покръстването на българите при княз Борис I (852—889) и бунта на 52-мата велики боляри срещу този акт — информация, която X. явно получава от бълг. пратеничество на Запад.

 

На 22 окт. 866 папа Николай I (858— 867) уведомява с писмо X. и другите висши духовници в империята на Карл Плешиви за посолството на българите в Рим, в чийто състав влизали болярите Петър, Иван и Мартин, пристигнали още през август същата година и представили списък от въпроси върху вярата, църковната и държ. уредба на българите, на които било отговорено с т.нар. Отговори на папа Николай I по допитванията на българите. В същото писмо папата уведомява X., че е изпратил свои мисионери — епископите Павел Популонски и Формоза Портуенски, които да съдействат в Б-я за преминаването ѝ към Римската църква (вж. Посолства на Рим в България), а също и за пратениците си епископ Донат Остийски, презвитер Лъв и дякон Марин, които трябвало през Б-я да отидат в Цариград. На българо-виз. граница обаче те са задържани от ромеите 40 дни, след което се завръщат безуспешно в Рим. По този повод се засилват споровете между Римската курия и Цариградската патриаршия, което намира отражение и в писмото на Николай I до X.

 

X. е твърд и последователен борец за самостоятелността на Западнофранкската църква — както срещу домогванията на папата, така и против зависимостта ѝ от императора. За постигането на тази цел той не се спира пред нищо, служи си дори с фалшификации. Бертинските анали обаче не съдържат фалшификации и въпреки че не са лишени от субективност, представляват ценен истор. извор. X. може да се смята и за автор на Житие на св. Ремигий и Житие на блажения Санктиний, считани от някои изследователи за фалшификати.

 

Особено остър характер придобива борбата между X. и папа Адриан II (867—872). Папата открито заплашва X., че ще го отстрани като архиепископ на Реймс, ако не престане да подкрепя вътрешната и външната политика на Карл Плешиви и ако не се подчинява само нему като върховен първосвещеник на Римската църква. X. отговаря на писмото на папа Адриан II, изпълнено с претенции за светска власт, по много достоен начин и същевременно в забележително учтива форма. Той отхвърля и претенциите на Адриан II, основани на Лъжеисидоровите декреталии, да бъде арбитър в споровете между висшите духовници, като не само отрича правото му на намеса в църковните дела на западнофранкската държава, но и нарича Лъжеисидоровите декреталии „дело на ада“.

 

Със своята специфика на граничен диоцез между Франция и Германия Реймската архиепископия позволява на X. да заема независима позиция не само по отношение на папата, но и спрямо политиката на Карл Плешиви. Така напр., когато католическите среди не

 

 

415

 

одобряват експедицията на краля в Италия, амбициите му срещат разбирането и подкрепата на X. От друга страна, X. не пропуска да обърне внимание на владетеля и дори да го укори, че е забравил да се консултира по някои въпроси със съвета, в който самият X. заема важно място. Като вещ познавач на църковното и светското право X. изразява становището си и при бракоразводното дело на крал Лотар II, а така също и в споровете около учението за предопределението. Смятан е и за преводач на Трактата за церемониала от времето на Карл Велики (768—814) за нуждите на двора на Карл Плешиви. X. загива при нападение на норманите. Погребан е в Реймската катедрала.

 

 

            Лит.:

·       Wattenbach W. Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter. 1. Berlin, 1866, p. 295—296;

·       Schrörs H. Hinkmar, Erzbischof von Reims. Sein Leben und seine Schriften. Freiburg i. Br., 1884, 12+588 p.;

·       Златарски В. H. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 45—46 (2 изд. С., 1971, с. 69—70);

·       Wattenbach W. Das Schriftenwesen im Mittelalter. Graz, 1958, p. 411—412;

·       ЛИБИ. 2, 1960, с. 62—65, 288;

·       Гюзелев В. Княз Борис I. С., 1969, с. 163;

·       Biographisches Wörterbuch zur deutschen Geschichte. 1. München, 1975, p. 1170;

·       Devisse J. Hincmar, Archevêque de Reims 845—882. 1.—3. Genève, 1975—1976, 1585 p.;

·       Tusculum—Lexicon griechischer und lateinischer Autoren des Altertums und des Mittelalters. München-Zürich, 1982, p. 341—342;

·       Repertorium fontium historiae medii aevi. 5. Fontes. Romae, 1984, p. 498—508;

·       Von Beauvais О. Hinkmar von Reims und die kirchenpolitischen Auseinandersetzungen im westfränkischen Reich. — In: Ecclesia et Regnum. Festschrift Schmale. Bochum, 1989, p. 39—59;

·       Stratmann M. Hinkmar von Reims als Verwalter von Bistum und Kirchenprovinz. Sigmaringen, 1991, 11+85 р.;

·       Чешмеджиев Д. Към въпроса за култа на Архангел Михаил в средновековна България. — Palaeobulgarica, 20, 1996, 1, р. 52—61.

 

Христо Димитров

 

 

    ХОМИЛИЯ — вж. Проповедническа литература в България през IX—X век.

 

 

    (23). ХОРАЛЕК, Карел (Horálek, K.) (4.XI.1908—26.VIII.1992) — чешки славист и балканист — езиковед, литературовед и фолклорист. Роден в Райхрад, Чехия.

 

Карел Хоралек

 

Завършва гимназия в Бърно (1927). Следва философия и слав. филология в Бърненския унив. (1935—1939), където негови преподаватели са Р. Якобсон, Б. Хавранек, Ф. Травничек. В края на следването си специализира един семестър в Софийския унив. (1938). След дипломирането си е асистент във Философския фак. на Бърненския унив. От 1940 сътрудничи в работата по изготвянето на Речника на чешкия език в Чешката академия на науките, литературата и изкуствата. От 1945 е асистент в Карловия унив. в Прага. През същата година защитава докторат по философия. Доц. (1946) и проф. (1947) в Карловия унив. Член-кор. на Чехословашката АН (1956). Един от основателите на Слав. семинар в Карловия унив. (1945). Дълги години ръководи Катедрата по славистика в Университета и Отделението за езикознание в Инст. за чешки език и литература, а по-късно — и отделенията за сравнително изучаване на слав. езици и за сравнително слав. литературознание. Директор на Инст. за чешки език при Чехословашката АН (1972—1978). Член на Чехословашкия комитет на славистите. Главен редактор на „Jazykovědné aktuality“ и „Les Études balkaniques tchécoslovaques“, член

 

 

416

 

на редакционните колегии на „Slovo а slovesnost“, „Slavia“, „Československá rusistika“, „Studie a práce lingvističke“, „Slavica Pragensia“ и др. Почетен член на чуждестранни академии и други научни институции, носител на бълг. орден „Кирил и Методий“ I ст. (1963), на Хердерова награда (1984) и на Почетна юбилейна премия на Софийския унив. (1988). Умира в Прага.

 

Научното дело на X. се отличава с голямо тематично разнообразие. Той се интересува от сравнително слав. езикознание, балканистика, индоевропеистика, философия на езика, семиотика, теория на книжовния език, теория на превода, бохемистика и българистика. Още по време на студентския си престой в София разширява познанията си върху теми из историята на бълг. език и бълг. литература. Те са обект на вниманието му постоянно и му отреждат място на един от челните представители на чешката българистика. Многобройни са приносите на X. в областта на сравнителното слав. литературознание, на поетиката и стилистиката, литературната теория и литературната семиотика, на фолклористиката, етнографията, историята на славистиката.

 

Палеославистичната проблематика заема едно от централните места в публикациите на X. Вниманието му привличат въпроси, свързани със старите писмени паметници, произхода на слав. писмо, старобълг. (старослав.) език, културната и обществено-политическата обстановка през великоморавския период, развитието на кирило-методиевските традиции и на историята на слав. богослужение в Чехия. Докторската му дисертация е посветена на ръкописа „Martyrologium Odonis“, открит през 1837 от Фр. Палацки в Райхрадския бенедиктински манастир. В нея X. защитава тезата за автентичния стар произход на кирилските глоси на някои от страниците в написания на лат. език текст, постигайки задълбочен палеографски, лексикален, текстов и културноистор. анализ на ръкописа. В т.нар. Райхрадски глоси той вижда ценно доказателство за употребата на кирилската азбука по време на управлението на Пршемисловската династия. Според него те са несъмнено малко по-късни от възникването на самия ръкопис, чийто автор е виенският архиепископ Адо, роден ок. 800. X. предполага, че глосите са вероятно от края на X — началото на XI в. и произхождат от област, където лат. и слав. култура са били в тесен контакт; не е изключена и евентуална връзка със Сазавския манастир. Части от дисертацията си X. публикува като статии — „Rajhradské Martyrologium Adonis а otázka české cyrilice“ (1939) и „Съдбата на кирило-методиевската традиция в Чехия и въпросът за чешката кирилица“ (1939).

 

X. разглежда отношението между грц. оригинал и първоначалния старобълг. превод на Евангелието в редица публикации, началото на които поставя статията „Řecká předloha staroslověnského překladu evangelia“ (1943). Следват „K naším nejstarším dějinám staroslověnského překladu evangelia“ (1944), „K otázce poměru staroslověnského evangeliáře a tetra“ (1947), „K dějinám textu staroslověnského evangelia“ (1948), „Řecké ταῦτα v staroslověnském překlade evangelia“ (1948), „La traduction vieux-slave de l’Evangile — sa version originale et son développement ultérieur“ (1959), „Zum heutigen Stand der textkritischen Erforschung des altkirchenslavischen Evangeliums“ (1959) и др. В студията си „Význam Sawiny knigy pro rekonstrukci stsl. překladu evangelia“ (1948) въз основа на задълбочен текстов анализ X. обосновава значението на Савината книга като важен истор. документ при опитите за реконструкция на първоначалния превод на Евангелието на старобълг. език. В обширната си монография „Evangeliáře а čtveroevangelia“ (1954) прави сравнителен лексикален и граматически разбор на

 

 

417

 

повече от двадесет и пет ранни слав. преписа на Евангелието (изборни евангелия и четириевангелия), между които са Асем. ев., Остромировото, Архангелското, Врачанското, Мирославовото, Мстиславовото, Юриевското, Добриловското, Симеоновското, Map. ев., Зогр. ев., Добрейшовото, Търновското, Николското, Шафариковото четириевангелие, Сав. кн. и др. В книгата се проследяват лексикалният състав и редакциите на старобълг. език, изтъкват се високите художествени достойнства на по-свободния превод на Константин-Кирил Философ и влиянието на следващите преписвачи, тяхната редакция и „поправки“ върху евангелския текст. X. се спира на голямото езиково и стилово разнообразие на различните типове евангелия и на самостоятелната в значителна степен обработка на почти всеки един от текстовете. Той е убеден, че съхранените евангелски кодекси съдържат повече отклонения от първоначалния слав. превод в сравнение със създадената за тях представа в по-ранните изследвания, и смята за проблематично определянето на точния грц. оригинал — именно поради факта, че и възстановяването на първоначалния старобълг. превод е много трудно. Независимо от това становище обаче в публикациите му настоятелно се подчертава нуждата от привличане на все повече лексикални варианти, които биха очертали по-точно филиацията на ръкописите. В пряка връзка с тази проблематика X. привежда факти и доводи в полза на тезата, че Константин-Кирил е имал познания по сирийски и арамейски език, които са били от значение в работата му на преводач, при това по-скоро в екзегетически, отколкото в езиков смисъл („Св. Кирилл и семитские языки“, 1956).

 

Началото на писмеността и на писмената традиция у славяните е една от областите, на които X. отделя значително внимание. В поредица от статии — напр. „Начало на писмеността у славяните“ (1955), „К počátkům knižní vzdělanosti u Slovanů“ (1955), „Počátky knižní vzdělanosti u Slovanů, zvláště východních“ (1955), „Zum Verhältnis der Kyrillica und Glagolica“ (1958) и др., той се спира на въпроса, дали е било възможно възникването на писменост и формирането на книжовен език у славяните преди Кирил и Методий. Отговорът му е категоричен — няма нито достатъчно културноистор. основания, нито убедителни писмени доказателства в подкрепа на такова предположение.

 

Проблеми от историята на старата бълг. литература занимават X. години наред. Обобщаващо значение има статията му „Die cyrillo-methodianische Literatur und ihre kulturgeschichte Bedeutung“ (1966). Влиянието на виз. културна традиция върху слав. култура се проследява и в някои от фолклористичните му приноси.

 

В кн. „Základy staroslověnštiny“ (1953), която по-късно влиза в състава на сборното издание „Základy staroslověnské mluvnice“ (1961, осъществено съвместно с И. Курц и А. Достал), X. прави системен фонологичен анализ на фонетиката на старобълг. език, опирайки се на разбора преди всичко на глаголическите варианти. На старобълг. морфология, по специално на нейната глаголна система, са посветени статиите му „К otázce významu stsl. praeterit“ (1948) и „K otázce staroslověnského infinitivu“ (1948), a на лексикалния състав на старобълг. език се спира още и в „К otázce lexikálních bohemismů v staroslověnských památkách“ (1948) и „K lexikálnímu složení staroslověnštiny“ (1956).

 

X. е автор на рецензии и обзори върху кирило-методиевска научна литература, както и на портрети на кирилометодиевисти.

 

 

            Съч.:

o   Rajhradské Martyrologium Adonis a otázka české cyrilice. — LF, 66, 1939, p. 23—43;

o   Съдбата на кирило-методиевската традиция в Чехия и въпросът за чешката кирилица. — Училищен преглед, 38, 1939, с. 150—157;

 

 

418

 

o   Е. Georgiev. Dve proizvedenija na sv. Kirila. Sofija, 1938 (рец.)· — Bsl, 8, 1939—1946, p. 297—304;

o   České legendy X. století a slovanská bohoslužba v Čechách (V. Chaloupecký. Prameny X. století legendy Kristiánovi o sv. Václavu a sv. Ludmile. Svatováclavský sborník II, 2;

o   J. Vašica. Slovanská bohoslužba v českých zemích. Praha, 1940). — SaS, 7, 1941, p. 94—98;

o   K otázce měkkostní korelace souhláskové ve spisovné bulharštině. — Časopis pro moderní filologii, 28, 1942, p. 362—367;

o   Literární činnost sv. KonstantinaCyrila (E. Geogiev. Proizvedenijata, pripisvani na sv. Kirila. Sofija, 1939; Die italienische Legende. Sofia, 1939). — SaS, 8, 1942, p. 213—214;

o   Postavení bulharštiny v jazykovém svazu balkánském. — LF, 69, 1942, p. 128—147;

o   Rozbor verše a staročeský přízvuk. — SaS, 8, 1942, p. 57—80;

o   Řecká předloha staroslověnského překladu evangelia. — SaS, 9, 1943, p. 218—220;

o   Z nového bádání o otázce cyrilometodějské. — ČMM, 65, 1943, p. 144;

o   K naším nejstarším dějinám staroslověnského překladu evangelia. — Naše věda, 23, 1944, p. 79—85, 116;

o   K otázce jazyka a stylu Frisinských památek. — LF, 70, 1946, p. 241—246;

o   O lexikální složení staroslověnského evangelia. — Časopis pro moderní filologii, 29, 1946, p. 78—79;

o   Studie o slovanském verši. 1. Počátky umělého verše u Slovanů. — SF, 12, 1946, p. 261—344;

o   K otázce poměru staroslověnského evangeliáře a tetra. — Časopis pro moderní Filologii, 30, 1947, p. 102—105;

o   Jan Frček (1896—1942). — Bsl, 9, 1947—1948, p. 406—408;

o   Význam Sawiny knigy pro rekonstrukci stsl. překladu evangelia. Praha, 1948, 125 p.;

o   A. V. Isačenko. Jazyk a póvod Frisinských pamiatok. Bratislava, 1943 (рец.). — Slavia, 18, 1948, p. 483—485;

o   K dějinám česko-ruských styků v 10.—18. století. (A. V. Florovskij. Čechy i vostočnyje slavjane. Praha, 1947). — SaS, 10, 1948, p. 246—247;

o   K dějinám textu staroslověnského evangelia. — AAV, 19, 1948, p. 208—229;

o   K otázce lexikálních bohemismů v staroslověnských památkách. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 115—119;

o   K otázce staroslověnského infinitivu. — In: Pocta Fr. Travníčkovi a Fr. Wollmanovi. Brno, 1948, p. 159—165;

o   K otázce tvarového charakteru „Slova o pluku Igorově“. — SaS, 10, 1948, p. 112—114;

o   K otázce významu stsl. praeterit. — Slavia, 18, 1948, p. 269—289; Nikolas van Wijk (1880—1941). — Bsl, 9, 1948, p. 409—411;

o   R. Nahtigal. Rekonstrukcija treh starocerkvenoslovanskih izvirnih pesnitev. (Razprave. Filozofskofilološko-historični razred Akademije znanosti in umetnosti, 1948) (рец.). — Slavia, 18, 1948, p. 480—482;

o   Recke ταῦτα v staroslověnském překlade evangelia (Příspěvek k textově kritice staroslověnských evangelských kodexů). — LF, 72, 1948, p. 91—97;

o   Staré veršované legendy a lidová tradice. Praha, 1948, 78 p.;

o   Stsl. dochъtorъ (dъchъtorъ). — Slavia, 18, 1948, p. 57—60;

o   O církevněslovanskou tradici v českých dějinách (1. R. Jakobson. Moudrost starých Čechů. New York, 1943; 2. K. Krofta. Naše staré legendy a začátky našeho duchovního života. Praha, 1947; 3. R. Urbánek. Legenda t. zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend ludmilských a václavských a její autor. L, 1; 2., 1. Praha, 1947; 4. Z. Kalandra. České pohanství. Praha, 1948). — SaS, 11, 1949, p. 32—36;

o   K nové literatuře o staroslověnštině. (A. Vaillant. Manuel du vieux-slave. 1—2. Paris, 1948;

o   St. Romanski. Starobalgarski ezik v obrazci. Sofija, 1949;

o   J. Hamm. Gramatika starocrkvenoslavenskog jezika. Zagreb, 1947; J. Hamm. Čitanka starocrkvenoslavenskog jezika s rječnikom. Zagreb, 1947;

o   M. Małecki. Najstarszy literacki język Słowian. Kraków, 1947) (рец.). — Slavia, 19, 1950, p. 434—442;

o   Kiril Mirčev. Употреба на възвратно-притежателно местоимение свой в старо- и новобългарски език (ГСУифф, 42, 1945—1946) (рец.). — Slavia, 19, 1950, р. 249—251;

o   Kořeny charvátsko-hlaholského písemnictví. — Slavia, 19, 1950, p. 285—292;

o   M. Weingart. Československý typ cirkevnej slovančiny. Jeho pamiatky a význam. Bratislava, 1949 (рец.). — Slavia, 19, 1950, p. 442—448;

o   Murkovy Paměti (M. Můrko. Paměti. Praha, 1949). — SaS, 12, 1951, p. 48—49;

o   Sovětská práce o periodizaci dějin bulharštiny (S. B. Bernštejn. K voprosu o periodizacii istorii bolgarskogo jazyka. Izvestija AN SSSR, otdelenie literatury i jazyka 9, 1950). — Slavia, 21, 1952, p. 50—62;

o   Josef Dobrovský: Rossica. Spisy a projevy J. Dobrovského. Sv. XIII. Praha, 1953, 160 p. [Horálek K., Μ. Heřman];

o   K otázce Dobrovského třídění slovanských jazyků. — In: Josef Dobrovský 1753—1953. Praha, 1953, p. 117—120;

o   Základy staroslověnštiny. Praha, 1953, 98 p. (2 изд. Praha, 1954, 109 p.);

o   Evangeliáře a čtveroevangelia. Příspěvky k textové kritice a k dějinám staroslověnského překladu evangelia. Praha, 316 p.;

o   Úvod do studia slovanských jazyků. Praha, 487 p.;

o   Начало на писмеността у славяните. — В: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 417—424;

o   К otázce počátku knižní vzdělanosti u východních Slovanů. — In: Pražská universita Moskevské universitě. Sborník k výročí 1755— 1955. Praha, 1955, p. 65—72;

o   K počátkům knižní vzdělanosti u Slovanů. — Slavia, 24, 1955, p. 169—178;

o   Počátky knižní vzdělanosti u Slovanů, zvláště východních. — Sovětská jazykověda, 5, 1955, p. 262—268;

o   K lexikálnímu složení staroslověnštiny. — Universitas Carolinae. Philologica, 2, 1956, p. 1—18;

o   K překladatelské činnosti Metodějově. — Slavia, 25, 1956, p. 191—193;

o   Nový staroslověnský slovník (L. Sadník — R. Aitzetmüller. Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten. Heidelberg, 1955). — Československá rusistika, 1, 1956, p. 175— 176;

o   Св. Кирилл и семитские языки. — In: For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Sixtieth Birthday, 11 October 1956. The Hague, 1956, p. 230—234;

o   E. Георгиев. Кирил и Методий основоположници на славянските литератури. София, 1956 (рец.). — Bsl, 19, 1958, р. 319—322;

o   Zum Verhältnis der Kyrillica und Glagolica. — WSl, 3, 1958, p. 232—235;

o   La traduction vieux-slave de l’Evangile — sa version originale et son développement ultérieur. — Bsl, 20, 1959, p. 267—284;

o   Zum heutigen Stand der textkritischen Erforschung des altkirchenslavischen Evangeliums. — ZSPh, 27, 1959, p. 255—274;

o   Základy staroslověnské mluvnice. Praha, 1961, 180 p. [Horálek K., J. Kurz, A. Dostál];

o   Tři drobné příspěvky šafaříkovské. 1. P. J. Šafařík a cyrilské přípisky v rajhradském kodeksu. — Slavia, 30, 1961, p. 242—247;

 

 

419

 

o   Zur Frage der byzantinischen und orientalischen Elemente in der slavischen Literatur und Volksdichting (Auf dem Beispiel der Volksdichtungen über die Untreue der Frauen). — Bsl, 23, 1962, p. 285—316;

o   Cyrilometodějská literatura a její společenský význam. — In: Konferencija o Veťkej Moravě a byzantskej misii. Brno-Nitra, 1 .—4. X. 1963. Referáty. Nitra, 1963, p. 117—127;

o   K problematice cytilometodějské literatury. — Slavia, 32, 1963, p. 327— 330;

o   Les manuscrits slaves au monastère de Mont Sinaï. — Bsl, 26, 1965, p. 169—175;

o   Die cyrillo-methodianische Literatur und ihre kulturgeschichtliche Bedeutung. — In: Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1.—4. X. 1963. Praha, 1966, p. 319—328;

o   Nové práce o vývoji staroslověnských evangeliářů. [Bláhová E., K. Horálek]. — Slavia, 37, 1968, p. 378—382;

o