__Ф_
1. Ф (П. Илчев, Б. Велчева) 255
2. Фасмер, Макс (Vasmer, M.) (28.II.1886–30.XI.1962) (И. Христова) 256
3. Федер, Уилям (Veder, W.) (26.V.1942) (Св. Николова) 259
4. Физиолог (Ана Стойкова) 264
5. Филарет (светско име: Димитрий Григориевич Гумильовски) (1805–1866) (Ан. Милтенова) 267
6. Filioque (Т. Коев) 269
7. Филов, Богдан Димитров (28.III.1883–1.II.1945) (Ел. Мусакова) 271
8. Философски възгледи на Константин-Кирил Философ (Св. Николова) 274
9. Флорински, Тимофей Дмитриевич (Флоринский, Т.Д.) (28.X/9.XI.1854–1919) (Ан. Милтенова) 282
9б. Флоровски, Антоний Василевич (Флоровский, А. В.) (14.ХІІ.1884—27.ІІІ.1968) (Цв. Янакиева) 28610. Флоря, Борис Николаевич (8.XII.1937) (В. Вълчанов) 287
11. Формоза (Formoso) (ок. 816–4.IV.896) (Ел. Велковска) 290
12. Фортунатов, Филип Фьодорович (2/14.I.1848–20.IX/3.X.1914) (М. Райкова) 292
13. Фотий (Φώτιος) (ок. 810 или ок. 820 – между 891 и 897) (Ил. Илиев) 296- Фрагмент на Кодов — вж. Триоден фрагмент с глаголическа приписка
14. Фрайданк, Дитрих (Freydank, D.) (29.VI.1928–5.X.1999) (Ана Стойкова) 302
15. Фрайзингенски молитви, Фрайзингски откъси (Ив. Добрев) 306
16. Франко, Иван Яковлевич (26.VIII.1856–28.V.1916) (Ан. Милтенова) 315
17. Франкска империя (Г. Сотиров) 318
18. Францев, Владимир Андреевич (4/16.IV.1867–19.III.1942) (Цв. Янакиева) 325
19. Фръчек, Ян (Frček, J.) (12.VI.1896–8.VI.1942) (В. Василев) 327
20. Фулско племе (В. Измирлиева) 330
21. Фучич, Бранко (Fučić, B.) (8.IX.1920–1.II.1999) (Н. Иванова) 333
(1). Ф — двайсет и третата буква в старобълг. азбуки (в грц. азбучна последователност знакът ф е непосредствено след υ). Както при повечето букви от втората половина на азбуките, името ѝ, фрьтъ, е с неясна етимология (в Парижкия абецедар е fort, в Бандуричевия — φέρωτ). Числена стойност на знака не е документирана в никой от старобълг. глаголически ръкописи; въз основа на данни от по-късни слав. ръкописи за него се постулира числено значение 500, каквото имат грц. ϕ и буквата за ф в кирилицата.
Въпреки че в старобълг. език не е съществувал звук ф (беззвучният лабиален спирант ф, респ. ϕ, се е появил, при това не навсякъде, едва след изпадането на слабите ерове), знакът се явява във всички достатъчно големи стари текстове, колкото и архаични да са те. С него се предава чуждото ф в собствени и нарицателни съществителни имена, голяма част от които се срещат само по два-три пъти, напр. антифон, Ефес, Ефрем, Евтим (Ефьтимъ в Син. евх.), Йосиф, Кайафа, Рафаил, Стефан, серафим, Трифон, фарисей (най-честата дума с ф в Евангелието), фараон, Филип и др. Как старобълг. книжовници са произнасяли тази буква, е въпрос на истор. фонетика.
Глаголическата фигура се състои от корпус, който се помества изцяло между горната и долната ос на реда (освен в Син. евх.) и конструктивно е много близък до един от вариантите на знака за з; от двете си страни той има по една петлица.
Корпусът е изграден от две четириъгълничета, поставени едно над друго
256
(сx.
), но и в това отношение Син. евх. прави изключение.
Конструкцията има два основни варианта — изправен и наклонен. Първият е
представен в Син. пс., Map. ев., Клоц. сб. (в тези ръкописи долната част
може да бъде и трапец) и, както изглежда, в Боянския палимпсест (тип
, респ.
). Този именно тип трябва да се смята за първичен. В споменатите
паметници се срещат и начертания с незначителен наклон надясно. Съвсем друго
е положението в Зогр. ев.: същата конструкция в него е силно наведена
наляво, като дясната и хаста сключва с вертикалата ъгъл не по-малък от 45°,
а лявата — и по-голям (тип
). Начертанието е твърде необикновено (типична
особеност на редките знакове) и може да се съпостави само с фигурите в
Киевските листове, но в тях наклонът, също наляво, обикновено не е
толкова голям. Още по-специфично е начертанието в Син. евх. При него
корпусът е оформен като тесен триъгълник, чийто остър ъгъл е насочен надолу;
фигурата никога не се побира между горната и долната редова линия (тип
).
Вариабилност показват и петлиците по отношение на големина,
отдалеченост от корпуса и начин на свързване с него. По начало те са от
висящ тип, но в Зогр. ев. дясната е обърната нагоре (както при маюскулните
рисунки за з в Син. евх.); често едната е по-близо до корпуса, а понякога се
допира до него, каквито са начертанията в Клоц. сб. (тип
, респ.
).
Някои ръкописи нямат свой знак за ф — в тях се
използва обикновеното виз. унциално начертание, т.е. приблизително такова,
каквото е и в кирилицата; само такова ф познават Асем. ев. и интерполираните
листове на Зогр. ев., едно подобно ф се вижда в заглавие на
Рилските глаголически листове; един път се среща виз.-кирилско ф
и в Киевските листове, но с добавена горна лява петлица към хастата,
пак в заглавие (1b16:
) — може би опит за глаголическа стилизация или
навей от страна на виз. минускулно начертание. Употреба на виз.-кирилски
знакове в заглавие има и при т. За възможната мотивировка на
глаголическия фзнак и за връзките му с други буквени фигури вж. Глаголица.
Кирилската буква за ф има малко варианти. Обикновена е
формата с дълъг стълбец, излизащ под и над останалите букви в реда. Много
рядко се среща ф, написано в реда или с кръг, който не достига до долната
линия на реда, каквото е начертанието в Мирославовото евангелие и в
Копитаровия триод. Често се среща украсена в средата буква ф. В
Битолските листове от XII в. има един пример —
араѡна,
с вм. ф, който
може да се обясни с грешка или с глаголическо влияние.
Петър Илчев, Боряна Велчева
(2). ФАСМЕР, Макс (Vasmer, Μ.) (28.II.1886—30.XI.1962) — немски езиковед. Роден в Санкт Петербург. Завършва Санктпетербургския унив. (1908), ученик на Ян Бодуен де Куртене. Проф. по слав. филология в Санкт Петербург (от 1909), в Саратов (1917), в Тарту (1918— 1921), в Лайпциг (1921—1924), в Берлин (1925—1947). След Втората световна война (1939—1945) преподава в Стокхолм (1947—1949), през 1949 се установява в Свободния унив. в Западен Берлин. Основател и издател на сп. „Zeitschrift für slavische Philologie“ (1924), което замества „Archiv für slavische Philologie“, основано от В. Ягич. Редактор (заедно с Е Траутман) на поредицата „Grundriß der slavischen Philologie und Kulturgeschichte“. Почетен д-р на АН на СССР Чуждестр. член на БАН (1926). Умира в Берлин.
Интересите на Ф. са насочени главно към етимологията, лексикологията и ономастиката на слав. езици и на грц. език. Още като студент публикува своя ценен труд „Греко-славянские этюды“ (в три части).
257
Втората част е посветена на грц. заемки в старобългарски. Ф. отбелязва, че в старобълг. език има два вида грц. заемки — навлезли по книжовен и по народен път. Въз основа на богат материал, извлечен от всички познати тогава старобълг. паметници и от различни други източници — старобълг. текстове, познати в по-късни преписи, речниците на И. И. Срезневски и на Фр. Миклошич, и др., той прави подробен фонетичен и словообразувателен анализ на грц. заемки в старобългарски, който дава ценна информация както за старобълг. фонетика, така и за някои фонетични промени в грц. език в първата половина на виз. период. Ф. отнася грц. заемки в старобългарски към три периода: общославянски, предхристиянски и християнски. Дава етимологичен анализ на всички думи, като посочва източниците, от които те са извлечени. Интересът му към гръцко-слав. езикови връзки поражда изследванията му върху слав. топонимия в Гърция. Те са представени в книгата му „Die Slaven in Griechenland“ (1941), която също съдържа подробен и задълбочен фонетичен анализ на местните имена. Ф. посвещава свои статии и на слав. заемки в гръцки.
Етимологичните проучвания на Ф. обхващат всички слав. езици, но са насочени най-вече към руски език. Има и статии, посветени на етимологията на някои старобълг. думи. Резултат от дългогодишните му занимания по слав. етимология е неговият фундаментален труд „Russisches etymologisches Wörterbuch“ (1953—1958) (преведен на руски език и допълнен от О. Н. Трубачов под редакцията на Б. А. Ларин).
Макс Фасмер
Ф. работи и в областта на слав. и на грц. фонетика и граматика. Посвещава свои статии на слав. причастия и на някои граматически модели в старобългарски.
В юбилеен сборник от 1929, посветен на 1000-годишнината от смъртта на цар Симеон, издаден от Немско-българското д-во, Ф. помества статия за бълг. литература по времето на този владетел и нейното значение за източноправославните славяни. Той оценява делото на Константин-Кирил и Методий като основополагащо за културния подем в Б-я през Ранното средновековие. Езика на преведените от първоучителите и техните ученици богослужебни книги нарича старобългарски („Altbulgarisch“) и го определя като разбираем национален език („Nationalsprache“). Ф. посочва още тясната връзка между църковнославянския и старобългарския език, както и широкото разпространение на старобълг. писменост в Русия. Според него „...и днес още можем да твърдим, че наченките на руската литература биха били напълно неизяснени, ако не се вземе под внимание Симеоновата писменост. Обратното влияние на руската литература върху България е още дълго време незначително и несравнимо с активното въздействие
258
на старобългарската литература върху големия съсед на Изток“ (с. 30).
Ф. има значителни приноси в областта на историята на славистиката. Подготвя и издава кореспонденцията между Б. Копитар и Я. Грим, публикува статии за видни езиковеди — Бодуен де Куртене, А. Лескин, Ф. Ф. Фортунатов, Е. Бернекер, Ягич, Ал. Брюкнер, Я. Мелих, Е. Швицер, Траутман и др.
Съч.:
o К вопросу о славянских заимствованиях в греческом языке. — Живая старина, 15, 1906, с. 277—280;
o Греко-славянские этюды. 1. Основные вопросы из области греко-славянских отношений. — ИОРЯС, 11, 1906, 2, с. 386—412;
o Грекославянские этюды. 2. Греческие заимствования в старославянском языке. — ИОРЯС, 12, 1907, 2, с. 197—289;
o Zwei kleine Abhandlungen. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung auf dem Gebiet der indogermanischen Sprachen, 41, 1907, p. 154—164;
o Kritisches und Antikritisches zur neueren slavischen Etymologie. — RS, 3, 1910, p. 244—283; 4, 191 l,p. 151—189; 1912, p. 119—152; 6, 1913, p. 172—214;
o Überden Wert der altrussischen Azbukovniki für die mittelgriechische Wortforschung. — In: Actes du XVIе Congrès International des Orientalistes à Athènes. Athènes, 1912, p. 161—163;
o Отрывки B. H. Бенешевича по истории русской церкви XIV века (Посвящается В. Н. Бенешевичу). — ИОРЯС, 21, 1916, 1, с. 48—70;
o Osteuropäische Ortsnamen. Dorpat, 1921 (Acta et Commentationes Universitatis Dorpatensis. Serie 1, 1., 3), 16 p.;
o Philipp Fortunatov. — Indogermanisches Jahrbuch, 8, 1922, p. 266—271;
o Ältere griechische Lehnwörter im Slavischen. — ASPh, 38, 1923, p. 282—283;
o Untersuchungen über die ältesten Wohnsitze der Slaven. 1. Leipzig, 1923, 80 p.;
o Zur slavischen Grammatik. — Indogermanische Forschungen, 42, 1924, p. 179—182;
o Sprachgeschichtliche Anmerkungen. — Berichte über die Verhandlungen der Sächsischen Akademie der Wissenschaften, 76, 1924 (1925), 2, p. 55—59;
o Die altslavischen Verstexte von Kiew and Freising. Leipzig, 1925 (Berichte über die Verhandlungen der Sächsischen Akademie der Wissenschaften zu Leipzig. Philologisch-historische Klasse, 72., 2), 59 p. [Vasmer M., F. Sievers, G. Gerullis];
o Altbulgarisches. — ZSPh, 1, 1925, p. 156—164;
o Zur alten Geographie der slavischen Länder. — ZSPh, 3, 1926, p. 155; 4, 1927, p. 93—94;
o Nachtrag zu Gamillscheg: Ana Rbina. — ZSPh, 4, 1927, p. 142—143;
o Etymologisches. — ZSPh, 4, 1927, p. 144, 376, 412;
o Studien über die germanischslavischen Beziehungen. — ZSPh, 4, 1927, p. 359—361;
o Vermeintliche Gräzismen. — ZSPh, 4, 1927, p. 411;
o Altbulgarisches. — ZSPh, 5, 1928, p. 134—136;
o Griechisch-slavisches. — ZSPh, 5, 1928, p. 410;
o Zu den slavischen Ortsnamen in Griechenland. — In: Symbolae Grammaticae in honorem I. Rozwadowski. 2. Kraków, 1928, p. 153—157;
o Die bulgarische Literatur im Zeitalter des Zaren Symeon. — In: Tausendjahrfeier. Berlin, 1929, p. 16—32;
o Wiederum die Unterschrift der Anna Regina. 2. — ZSPh, 8, 1931, p. 127—128;
o Altgermanische Lehnwörter im Slavischen. — ZSPh, 9, 1932, p. 367—370;
o Jan Baudouin de Courtenay. — Indogermanisches Jahrbuch, 16, 1932, p. 338—340;
o Edlinge-Kazaze. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 164—168;
o Beiträge zur slavischen Grammatik. — ZSPh, 10, 1933, p. 95—97;
o Ältere germanische Lehnwörter im Slavischen. — ZSPh, 11, 1934, p. 50—51;
o Urslav. anlautendes „j“ im Russischen. — ZSPh, 12, 1935, p. 301—302; Beiträge zur slavischen Altertumskunde. — ZSPh, 13, 1936, p. 329—337;
o Alte slavische Partizipia. — In: Mélanges linguistiques offerts à M. Holger Pedersen à l’occasion de son soixante-dixième anniversaire 7 avril 1937. Köbenhavn, 1937, p. 393—396;
o B. Kopitars Briefwechsel mit Jakob Grimm. Ed. M. Vasmer. Berlin, 1938 (Abhandlungen der Preußischen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-historische Klasse, 7), 38 + 217 p.;
o Vatroslav Jagić. Zur 100. Wiederkehr seines Geburtstages. — ZSPh, 15, 1938, p. 259;
o Bausteine zur Geschichte der deutsch-slavischen geistigen Beziehungen. 1. Berlin, 1939, 44+168 p.;
o Die slavischen Ortsnamen in Griechenland. — Forschungen und Fortschritte, 16, 1940, p. 227;
o Die Slaven in Griechenland. Berlin, 1941, 350 p.;
o August Leskien. Zur 100. Wiederkehr seines Geburtstags. — ZSPh, 17, 1941, p. 1;
o Balkangermanisches. — Arkiv för nordisk filologi, Femte följden, 58, 1944, p. 87—92;
o Altbulgarisches. — ZSPh, 19, 1947, p. 325—326;
o Altbulgarisch kъžьdo ,jeder“ und seine Sippe. — ZSPh, 20, 1950, p. 321—323;
o Beiträge zur slavischen etymologischen Wörterbuch. — ZSPh, 21, 1951, p. 132—138;
o Russisches etymologisches Wörterbuch. Heidelberg, 1., 1953, 712 p.; 2., 1955, 712 p.; 3., 1958, 690 p. (на руски ез.: Этимологический словарь русского языка. Перевод с немецкого и дополнения О. Н. Трубачева. М., 1., 1964, 563 с.; 2., 1967, 672 с.; 3., 1971, 828 с.; 4., 1973, 856 с.; 2 изд. 1—4. М., 1986—1987).
Лит.:
· Карский Е., Б. Ляпунов. Записка об ученых трудах проф. M. Р. Фасмера. — ИАН СССР огн, 1, 1928, 10, с. 475—478;
· Романски Ст., Ст. Младенов. [Доклад за избор на нови редовни и дописни членове на БАН]. — ЛБАН, 24, 1940—1941 (1945), с. 87—93;
· Jаkоbsоn R. — Word, 7, 1951, p. 187—191 (рец.);
· Festschrift für Max Vasmer zum 70. Geburtstag am 28. Februar 1956. Wiesbaden, 1956, 576 p.; Schriftenverzeichnis von Max Vasmer (1906—1955). — In: Festschrift für Max Vasmer zum 70. Geburtstag..., p. 1—22;
· Schmid H. Max Vasmer zum 75. Geburtstag. — Osthefte, 3, 1961, p. 168—169;
· Siegmann F. Max Vasmer. — Onoma, 8, 1961, p. 364—368;
· Лeков Ив. Макс Фасмер (1886— 1962). — ЕЛ, 18, 1963, 3, с. 95;
· Wоllnеr M. Max Vasmer †. — ZSPh, 31, 1963, p. 1—21;
· Schmid H. F. Max Vasmer [Nekrolog]. — Osthefte, 5, 1963, p. 70;
· Akademische Gedenkfeier der Freien Universität Berlin für Max Vasmer am 6. Februar 1963 im Osteuropa-Institut an der Freien Universität Berlin. Berlin, 1963, 27 p.;
259
· Max Vasmer zum 100. Geburtstag. Berlin-Wiesbaden, 1987 (Veröffentlichungen der Abteilung für slavische Sprachen und Literaturen des Osteuropa-Instituts (Slavisches Seminar) an der Freien Universität Berlin, 66), 70 p.;
· Schаller H. W. Max Vasmer zum 100. Geburtstag. Hrsg. v. N. Reiter. Berlin-Wiesbaden, 1987 (рец.). — БалкЕ, 32, 1989, 2, с. 150—154;
· Sławski F. Dzieło Maksa Vasmera. — In: Slawistyka niemecka a kraje słowiańskie. Die deutsche Slavistik und die slavischen Länder. Warszawa, 1998, p. 17—19.
Искра Христова
(3). ФЕДЕР, Уилям (Veder, W.) (26.V.1942) — нидерландски филолог славист. Роден в Амстердам. Завършва средно образование в Бъркли, САЩ (1960), и във Френския колеж в Берлин (1961) и слав. филология в Държ. унив. в Утрехт, Нидерландия (1971). От 1967 до 1977 преподава руско езикознание и бълг. език и литература в Катедрата по слав. езици и литератури в Държ. унив. в Утрехт, където става д-р по филология (1976). Работи в Католическия унив. в Неймеген, Нидерландия, като лектор (1977—1979) и проф. (1980—1988) по слав. филология. От 1988 е проф. по слав. и балтийско езикознание в Унив. в Амстердам. Член на Нидерландската асоциация на преводачите (от 1988 — президент), на Нидерландската държ. изпитна комисия за учители по руски език и преводачи от руски език (от 1973; вицепрезидент от 1982), на ръководството на асоциацията „Нидерландия-България“ (от 1981). От 1978 издава съвместно с М. Капалдо информационния бюлетин за изследване на средновековните слав. книги, текстове и литератури „Полата кънигописьнаı-а“, от който са публикувани 28 кн. Д-р хонорис кауза на Великотърновския (1993) и на Софийския (2002) унив..
Уилям Федер
Ф. е специалист в областта на текстологическото проучване на старобълг. преводни и оригинални литературни съчинения, възникнали през ΙΧ—Χ в., на археографското, кодикологическото и палеографското изследване на слав. ръкописна традиция от източноправославния регион през Средновековието и на езика на старобълг. текстове (той използва термина „църковнославянски“). За основна задача на текстологията той смята установяването на текстовете на творбите и тяхната история. Първостепенно значение отдава на реконструкцията на незапазените хипархетипове и на архетипа чрез посредничеството на т. нар. еталон на текста. Прилагайки теоретичните си схващания в областта на текстологията при анализа на конкретни произведения на старобълг. литература, осъществяван след извършване на техническите операции по сравняването на техните преписи с помощта на компютърен софтуер (напр. старобълг. превод на Скитския патерик, „За буквите“ от Черноризец Храбър, Азбучната молитва), въз основа на характерни текстови и структурни белези представя своята реконструкция на хипархетиповете и архетиповете на част от тях и очертава кръг от оригинални, компилативни и преводни творби и книги, недостигнали до наши дни в
260
автентичния си вид, но безспорно съществували според него по времето на Първото бълг. царство, който обогатява научното познание върху писмената култура на славяните през началния етап на нейното развитие.
Ф. открива един от най-старите известни днес преписи на Скитския патерик в сбирката на Университетската библиотека в Лайден, Нидерландия (Codex Scaligeri, № 74), ръкопис от втората половина на XIII в., произхождащ от Северна Русия (вж. Патерик). Той подготвя цялостно палеографско, езиково и структурно описание на ръкописа, поставя го в основата на своите проучвания върху този преводен паметник и установява, че в него е представен един от най-старите етапи от историята на текста отпреди 950, развил се в Преслав. Като проучва повече от 30 бълг., руски и сръбски ръкописа (от ок. 70 известни днес), които съдържат Скитския патерик, започвайки от най-стария от края на XII в. (№ 93 от сбирката на Дечанския манастир) и достигайки до преписите от ХVІ—ХVІІ в., Ф. установява структурата на патерика и подробно анализира неговия текст. Той разпределя преписите в няколко структурни и текстови семейства, разкрива взаимоотношенията между тях, привежда доказателства, че те представят независими кирилски транскрипции (седем или осем, три от тях изготвени в преки контакти между преписвачите) от един глаголически протограф, като отнася възникването на най-ранната към времето преди 950, а най-късната — не след ок. 1050. Подробно е аргументирано становището, че Скитският патерик е най-рано преведеният слав. патеричен сборник и негов преводач по всяка вероятност е бил Методий, записал текста с глаголица през 883— 884. Наблюденията на Ф. показват, че Скитският патерик има затворена текстова традиция, че нито един от запазените преписи не може да се смята за codex Optimus, върху чиято основа да бъде реконструиран текстът, а всяко текстово семейство или комбинация от семейства може да пази чертите на първоначалния превод или да ги деформира. Ф. издирва грц. извори на Скитския патерик и определя първоначалния състав на включените в превода творби, като заключава, че вероятно е бил използван много стар итало-грц. ръкопис (почти сигурно отпреди средата на IX в.). Според него Скитският патерик е важно свидетелство за първоначалното състояние на текста на грц. патерик, в който творбите са били подредени тематично.
Предмет на специални текстологически проучвания на Ф. е трактатът „За буквите“ на Черноризец Храбър, написан по негово мнение от неизвестен автор с глаголическо писмо в Преслав ок. 900, не по-късно от ок. 919 до 935, докогато най-късно са били живи ученици на Кирил и Методий. Той изследва много подробно текстовата традиция на произведението въз основа на повече от 80 от нейните издирени до днес ок. 120 преписа и очертава следната картина на нейната история: глаголическият оригинал е обхващал не повече от една тетрада; предаването на текста се основава на три глаголически антиграфа, два от които са свързани помежду си, докато третият е независим от тях и е свързан с тях само чрез използването на един и същ грц. извор (от него произлиза смятаният досега за преработка на „За буквите“ текст, който Ф. приема за отделна творба и назовава „О грамотѣ“); съществували са седем независими една от друга кирилски транскрипции, които са архетиповете на ръкописната традиция; те произхождат от времето преди 971, когато Преслав е разрушен и неговата библиотека престава да съществува като културен център; при разпространението им могат да се установят 30 хипархетипа; три от кирилските архетипове са били пренесени в Киевска Русия
261
не по-късно от 1100; в глаголическия период на разпространение на трактата е проведена само една основна редакция на текста с подновяване на лексиката на пълния текст и съкращаването му; след възникването на кирилските архетипове няма никакво редактиране — не се правят опити текстът да се приспособи към новите среди на битуване, да се осъвремени езикът или да се провери или осмисли съдържанието и всъщност оттогава текстът остава непроменен. Реконструираните от Ф. хипархетипове на „За буквите“ му дават основания да твърди, че нито един от тях не е запазил напълно текста на глаголическия оригинал и не бива да се взема за основа на изданието на текста, който трябва да бъде изцяло реконструиран. Според него възможна е достоверна реконструкция на архетипа на творбата въз основа на текстовете на реконструираните кирилски архетипове, но не е възможна реконструкция на протографа (или антиграфа), следователно и на авторския текст, нито на автографа на автора, защото днес не са достатъчно проучени проблемите на глаголическата графика и правопис; реконструкцията всъщност представя само най-ранния текст, до който може да се достигне. Публикуваната от Ф. през 1999 реконструкция на архетипа на „За буквите“ е придружена с глаголическа транслитерация, превод на английски език и богат текстологически коментар.
Ф. отделя много внимание за текстологически анализ на Азбучната молитва по нейните познати до момента 43 преписа. Според него тя е написана не по-късно от 893, когато Наум напуска Преслав, в чийто район е създадена творбата (най-вероятно в бившата столица Плиска). Тъй като най-ранният запазен препис (в ръкопис ГИМ, Син. 262) — руски от втората половина на XII в., е писан в Кевска Русия, а в него няма никакви следи от глаголица, може да се смята, че апографът на кирилския му архетип, който принадлежи на най-старото текстологическо поколение, е от преди 1100. Ф. предполага, че глаголическият кодекс, съдържащ Азбучната молитва, е бил пренесен директно от Преслав в Киевска Русия, много вероятно в самия Киев, и че това е бил самият автограф. Той разграничава четири независими кирилски архетипа на текстовата традиция, които вероятно датират от средата на XI в., и съответните хипархетипове, първите два от които са възникнали през XI в. и между 1250 и 1300, а другите два — между 1250—1300 и 1500—1550. Освен това той установява, че текстовата традиция на Азбучната молитва е частично затворена, частично отворена и два от кирилските архетипове са съдържали пълния текст на Учителното евангелие, а в другите два от него е бил извлечен само текстът на молитвата. Авторският текст е възстановим, обаче не могат да се възстановят напълно нито глаголическият азбучен ред, нито глаголическият правопис на автора. Ф. реконструира текста на творбата (на глаголица и на кирилица) и прави превод на английски език и текстологически коментар.
Важна тема в изследванията на Ф. е Изборникът от 1076. Като проучва принципите на съставянето му, структурата и изворите му, както и голям брой от включените в него текстове, той достига до заключение, че ръкописът е дело на двама неизвестни преписвачи и е цялостен апограф на готов антиграф, копиран без никаква намеса в текстовете. Няма данни за антиграфа, но протограф е била бълг. компилация (създадена вероятно в Преслав преди опустошаването на дворцовата библиотека в 969—972), наречена от Ф. „Изборник на грешния Йоан“ по името на книжовника, засвидетелствано в бележката към Изборника от 1076; не е изключено антиграф да е самият протограф. Като проследява руската, бълг. и сръбската традиция на текстовете от Изборника от 1076 по
262
сборници от XI до XVII в., Ф. установява, че той е пряко копие от незапазения Изборник на грешния Йоан, съставен от няколко слав. извора, които от своя страна са били компилации, реконструирани от Ф.: т. нар. Протопатерикон Скалигери, Златоструя, т. нар. Княжески изборник и неидентифицирани текстове. Тези извори също са черпели от други слав. компилации, чийто състав е възстановен от Ф.: Протопатерикон Скалигери, съставен в Б-я преди 972 от близо 500 отделни текста, е представлявал книга, в която са били подвързани заедно Скитският патерик, Краткият Египетски патерик (преработка на Египетския патерик, където по-големите по обем творби са раздробени и приведени към облика на творбите в Скитския патерик, като са подбрани тематично само произведения за външните прояви на аскетизма), Лествицата на Йоан Синайски и някакъв неидентифициран текст. Княжеският изборник, съставен също в Б-я между 919 и 972 от агиографски, проповеднически, въпросо-ответни и др. творби, е бил компилиран от предходни компилации: Изборника на цар Симеон (сам той представляващ грц. компилация), няколко подбрани комплекса от произведения на Йоан Златоуст и може би други компилации от преводи на творби от виз. писатели, библейския текст на Книгата на Иисус, Син Сирахов, преконфигуриран в няколко тематични групи, и др.
Проучвайки структурата на Изборника от 1076 и неговите източници, Ф. изразява убеждението си, че текстологическите данни могат да дадат много важни доказателства (макар и косвени, поради което — не безспорни) за по-пълното очертаване на обема на книжовната дейност в Първото бълг. царство и някои от нейните основни принципи (един от тях е компилирането на големи сборници). Той разграничава 12 компилации, възникнали между 919 и 969, и посочва принципите, по които са изградени: раздробяване на изворовите текстове; избор на цялости за включване в компилациите; прегрупиране на избраните откъси в нов ред. Подчертава се, че тематиката им се свежда до поучителна и дидактична и вместо за монашески среди те биват предназначавани за светски лица; моделите, по които се съставят, са Скитският патерик, учителните книги на Библията и хомилиите на Климент Охридски и Йоан Екзарх. Според Ф. тези компилации са осъществени от книжовници от „втория ешелон“ в бълг. държава, които вече не са знаели грц. език и са използвали преводите на предшествениците си.
Текстологическите проучвания на Ф. го довеждат до заключението, че в историята на църковнослав. текстове доминира обикновеното повреждане на текста, а не съзнателното му променяне, което гарантира, че в процеса на възпроизвеждането им няма загубена информация. Това е една основна разлика от текстовата традиция на творбите от Античността и на Западноевропейското средновековие, написани на народен език, които се отличават с различни степени на интерпретация и отклонения и поради това са трудни за възстановяване. Неговите изследвания го убеждават, че езикът, на който са написани църковнослав. текстове, е свещен език, очевидно свързан с говоримия народен език, но също така — очевидно различен от него поне в случаите, които той анализира.
Ф. подготвя самостоятелно или в съавторство редица статии върху принципите за описване на слав. средновековни ръкописи, каталози на такива ръкописи в някои европ. страни (Нидерландия, Германия), както и издания на конкретни текстове (на Скалигеровия патерик, Протопатерикон Скалигери, Краткия Египетски патерик, Троицкия сборник № 12 от РГБ). Той е един от първите специалисти в областта на Слав. средновековие,
263
който работи върху създаването на компютърен софтуер за нуждите на медиевистите и го използва в своите трудове.
Съч.:
o The Scaliger Paterikon. — Tijdschrift voor Slavische taal-en letterkunde, 2, 1973, p. 111—119;
o Was ist Methods Väterbuch? — In: Dutch Contributions to the Seventh International Congress of Slavists. The Hague, 1973, p. 153—162;
o Една новооткрита сбирка старобългарски хомилии. — ЕЛ, 29, 1974, 1, с. 11—38;
o La tradition slave des Apophtegmata Patrum. — Slovo, 24, 1974, p. 59—94;
o Сведения о славянских переводных патериках. — В: Методические рекомендации по описанию славянорусских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 2., 1. М., 1976, с. 211—223;
o The Scaliger Patericon. 1. Palaeographic, Linguistic and Structural Description. Zug, 1976, 190 p. (Microfishes); 2. Texts in Facsimile, Transcription and Translation. Zug, 1978, 402 p. (Microfishes); 3. Indices. Zug, 1981, 196 p. (Microfishes); 4. Facsimile of Cod. Moskva, CGADA , MGAMID 603/11 and Reconstruction of the Hyparchetype. Zug, 1985, 123 p. (Microfishes) [Veder W. R., R. Novak];
o Slavic Manuscripts and Their Study in the Netherlands. — Поллтл къынгопнсьнлгл, 1, 1978, с. 39—44;
o Welche Paterika lagen vor 1076 in slawischer Übersetzung vor? — Slovo, 28, 1978, p. 25—34;
o Патерик Египетский краткий. Переделка Патерика Египетското до 1076 года. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 1, р. 8—34;
o Der glagolitische Archetyp des Paterik Skitskij. — In: Dutch Contributions to the Eighth International Congress of Slavists. Lisse, 1979, p. 339—346;
o Der sündige Johannes und das Russisch des 11. Jahrhunderts. — Studies in Slavic and General Linguistics, 1, 1980, p. 433—437;
o Elementary Compilation in Slavic. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 49—66;
o La description des manuscrits dans le catalogue collectiff des monuments narratifs concernant l’histoire et la culture des pays balkaniques. — Bulletin d’information CIBAL, 5, 1981, p. 12—18;
o Le Sistematiéeskij Paterik (Collection systématique dérivée du SkP et du AIP). — Полата кънигописьнаı-а, 4, 1981, с. 73—75;
o Le Skitskij paterik (Collection systématique slave des Apophtegmata patrum). — Полата кънигописьнаı-а, 4, 1981, с. 51—72;
o Le Protopaterikon Scaligeri. — Полата кънигописьнаı-а, 4, 1981, с. 76—78;
o Мелецкий сборник и история древнеболгарской литературы. — Palaeobulgarica, 6, 3, p. 154—165;
o Matériaux pour la bibliographie générale des manuscrits slaves cyrilliques et glagolitiques. 2. — Полата кънигописьнаı-а, 6, 1982, с. 40—50;
o La basse littérature du premier empire bulgare. — In: Atti dell’Otto congresso internationale di studi sull’alto medioevo. Spoleto, 1983, p. 359—367;
o The Izbornik of John the Sinner: a Compilation from Compilations. — Полата кънигописьнаı-а, 8, 1983, с. 15—37;
o The Treatment of Texts in Early Slavic Literature. — In: Miscellanea Slavica to Honour the Memory of Jan M. Meijer. Amsterdam, p. 487—496;
o How to Write an Original Old Russian Text. — In: Signs of Friendship to Honour A. G. F. van Holk, Slavist, Linguist, Semiotician. Amsterdam, 1984, p. 333—338;
o The Slavic Manuscripts in the Federal Republic of Germany [Miklas H., J. N. Ščapov, W. R. Veder]. — Полата кънигописьнаı-а, 9, 1984, с. 39—58;
o Text-Oriented Indices to Early Slavic Manuscripts. — Полата кънигописьнаı-а, 9, 1984, с. 68—74;
o К изучению орфографии Изборника 1076 года и его антиграфа. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., с. 145—166;
o Paléographie et codicologie de la „Slavia orthodoxa“ [Veder W., R. Martі]. — Gazette du livre médiéval, 1985, 6, p. 5—7;
o The Protopaterikon Scaligeri: Text in Transciption [Nowak R., W. R. Veder]. — Полата кънигописьнаı-а, 12, 1985, с. 2—77;
o Three Old Slavic Discourses on Reading. — In: Studia Slavica Mediaevalia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata. 2. Roma, 1986, p. 717—730;
o A Certain Father’s Edifying Words to His Son. — Slavica Gandensia, 13, p. 85—94;
o За приноса на Методиевите ученици в тълкувателната литература [Федер У, Е Новак]. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 304—310;
o The Study of Slavic Cyrillic and Glagolitic Manuscripts outside the Slavic Countries. — In: Ontsluiting van middeleeuwse handschriften in de Nederlanden. Nijmegen-Grave, 1987, p. 101—102;
o Codicography and Computer — Кодикография и компьютер [Geurts A. J., A. Gruijs, J. van Krieken, W. R. Veder]. — Полата кънигописьнаı-а, 17—18, 1987, с. 4—29;
o Über Kompilationen, die altrussischen Literati zugeschrieben werden. — Studia Slavica et Baltica, 8, 1987, p. 241—244;
o The Troickij Sborník (Cod. Moskva, GBL, F. 304 (Troice-Sergieva Lavra) N 12). Text in Transcription [Popovski J., F. J. Thоmsоn, W. R. Veder]. — Полата кънигописьнаı-а, 21—22, 1988, с. II—ІV, 1—202;
o Археография и ‘канон’ старославянских памятников. — Symposium Methodianum, p. 693—702;
o Kirchenslavische Hanschriften und Texte im Werk Nicolaas Van Wijk. — Studies in Slavic and General Linguistics, 12, 1988, p. 151—159;
o Text of Closed Tradition — the Key to the Manuscript Heritage of Old Rus. — Harvard Ukrainian Studies, 12—13, 1988—1989, p. 323;
o Конструкция еталона — предпосылка реконструкции текста. — Die slawischen Sprachen, 17, 1989, p. 119—131;
o Literature as a Kalеidoscope: The Structure of Slavic Cheti Sborniki. — In: Semantic Analysis of Literary Texts. Amsterdam, 1990, p. 599—613;
o The Merciful Nestor and Sozomen: Early Russian Text Transmission in a Stratigraphie Perspective. — Studies in Slavic and General Linguistics, 17, 1992, p. 321—382;
o One Translation — Many Transcriptions. — Studies in Slavic and General Linguistics, 22, 1994, p. 433—465;
o Old Russia’s Intellectual Silence Reconsidered. — In: Medieval Russian Culture. 2. Berkeley—Los Angeles—London, 1994, p. 18—28;
o Славянска текстология. — Проглас, 3, 1994, 3, с. 15—31;
o Die Collatio XII Anachoretarum: Zur Rekonstruktion einer Methodianischen Übersetzung und ihrer Überlieferung ca. 884—1050 [Balljes H., Z. Ηοnsеlaar, D. Pineda, B. Rullenbеrg, Y. Vоgеls, W. R. Veder]. — AnzSPh, 22, 2, p. 177—197;
264
o Кодикологическая структура Саввиной книги. — Полата кънигописьнаı-а, 27—28, с. 164—167;
o Der bulgarische Ursprung des Izbornik von 1076. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 82—87;
o The Slavic MS Codices of Harvard College Library [Veder W. R., A. Pliguzov]. — Полата кънигописьнаı-а, 27—28, 1995, с. 27—34;
o Two Hundred Years of Misguided Philological Research. — RSlav, 42, 1995, p. 103—109;
o За проблема за несъвместимостта на текстовете на същата творба. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 98—105;
o Преслав — място на светостта. — В: Свети места на Балканите. Благоевград, 1996, с. 277—280;
o Textual Incompatibility and Many-Pronged Stemmata. — In: Studies in Stemmatology. Amsterdam, 1996, p. 233—245;
o The Earliest Attested Text of Treatise О Pismenex. — Studies in Slavic and General Linguistics, 23, 1996, p. 221—254;
o Linguistic Problems in the Transmission of О Pismenex. The Paradosis of Text Family α before ca. 1250. — Slavica Gandensia, 23, 1996, p. 7—29;
o Текстологията в действие: примерът на О писменехъ. — Проглас, 6, 1997, 1—2, с. 32—47;
o Вариация в кругу семьи О писменехъ. — In: Text Variety in the Witnesses of Medieval Texts. Sofia, 1997, p. 110—125;
o Redaction in Old Slavic Texts. The Paradosis of О Pismenex Text Family γ before ca. 1300. — In: Tematy. Księga jubileuszowa w 70. rocznice urodzin profesora Leszka Moszyńskiego. Gdańsk, 1998, p. 432—450;
o Защо и как да се реконструира старославянски текст (Парадозата на Пролога към Учителното евангелие). — В: Преславска книжовна школа. 3. Шумен, 1998, с. 3—27;
o Что такое „русская редакция“ церковнославянского текста? — In: Dutch Contributions to the 12th International Congress of Slavists, Cracow. Linguistics. Amsterdam, 1998 (Studies in Slavic and General Linguistics, 24), p. 429—463;
o Utrum in alterum abiturum erat? A Study of the Beginnings of Text Transmission in Church Slavic. Bloomington, 1999, 242 p.;
o Semantische Motivation: mangelhaft. Über tiefe Verderbnis in der Überlieferung kirchenslavischer Texte [Bakker H. P. S., J. G. van der Tak, W. R. Veder]. — In: Ars Philologica. Festschrift für Baldur Panzer zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M.—Berlin—Bern—New York—Paris—Wien, 1999, p. 593—603;
o Das glagolitische Alphabet der Azbučna Molitva. — In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000 (Schriften der Balkan-Komission. Philologische Abteilung, 41), p. 77—87;
o Die Freiburger Diskussionsrunde zur Entstehung der Glagolica [Veder W. R., R. Marti]. — In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000 (Schriften der Balkan-Komission. Philologische Abteilung, 41), p. 227—243;
o Диктуване и възпроизвеждане на църковнославянски текстове. — В: Кирило-Методиевски студии. 14. С., 2001, с. 32—39;
o Защо и как да се установят идиолектите на Кирило-Методиевите ученици? — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 9—24;
o Peter the Monk’s Homily on the Conflict in Every Day. — B: Slavia Orthodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова. С., с. 399—410.
Лит.:
· Милтенова А. Уилям Федер на 60 години. — Българистика, 2002, 5, с. 65—70.
Светлина Николова
(4). ФИЗИОЛОГ — популярно богословско съчинение, разпространено в целия християнски свят през Средновековието. В неговата най-старинна редакция са представени ок. 50 реално съществуващи или митични животни, растения и камъни с техните отчасти истински, отчасти баснословни свойства, разтълкувани в алегорично-символична форма като подобия на Христос и християните, на дявола и на църковния живот. Ф. (грц. ὁ Φυσιολόγος) е бил наречен авторът на естественонаучното съчинение, послужило за основа на познатото днес християнско произведение, който в науката се свързва с името на Болос от Мендес (град в делтата на Нил), живял през III в. пр. н. е. В неговите съчинения се съчетават античната наука и народните вярвания. По-късно към тях се прибавят талмудически предания, а през християнската епоха целият материал се подлага на християнско тълкуване. Възникнал анонимно, Ф. се приписва на различни личности — цар Соломон, Аристотел, Епифаний Кипърски, Василий Велики, Григорий Богослов, Иероним, Йоан Златоуст, Петър Александрийски — чието авторство през отделни етапи от проучванията върху тази книга се е смятало за допустимо.
Написан на несложен грц. език в Александрия вероятно през II в., Ф. очевидно е бил предназначен за широк кръг читатели. Б. Е. Пери го нарича „непретенциозен труд с практическа цел и може би предназначен да служи за учебник в училищата и за поучение на народа“. по-вероятно е да е бил свързан с целите на раннохристиянската проповед, когато
265
е било необходимо да се разясняват в достъпна форма основните догми на християнството. Характерът на Ф. отговаря на проповедническите тенденции на епохата, в която алегорията започва да се използва при тълкуването на Библията. Ф. става главен източник на християнската животинска символика; тя се превръща в съставна част на църковното учение в старата грц. и лат. патристика (напр. у Климент Александрийски, Григорий Богослов, Ориген, Тертулиан, Амброзиус и др.).
Ф. е познат в три основни редакции, възникнали през продължителен период от време. Най-старинната — Александрийската редакция от II в., съдържа строго определен състав от слова, които следват установен ред и имат еднаква структура. Те започват с цитат от Библията, следва формулата „ὁ Φυσιολόγος ἔλεξεν περὶ ... “ („Физиологът каза за ...“), в която се назовава животното (или растението, камъкът), на което е посветена главата. Основната част съдържа описание на подбрани качества и свойства („φύσεις“), които се приписват на животното, и поучение (или обяснение — „ἑρμηνεία“) в духа на християнската религия, произтичащо от тези качества. Главата завършва с изречението: „καλῶς οὗν εἶπεν ὁ Φυσιολόγος περὶ ...“ („Хубаво разказа Физиологът за ...“). М. Велман смята, че тази структура на словата е свързана с приетата от юдейско-християнската екзегеза форма, която се среща у Филон Александрийски в неговите съчинения за библейските отци. Втората, т. нар. Византийска редакция на Ф., възниква вероятно ок. XI в. В нейните текстове се въвеждат нови персонажи, нови глави за животни, изградени по същата схема, а се изпускат главите за растения и камъни. Религиозно-догматическите обяснения се превръщат в алегорично-морализаторски поучения, които засягат повече сферата на човешките взаимоотношения. Третата, т. нар. Псевдо-Василиева редакция на Ф., се създава ок. XII в. и с голяма вероятност може да се предполага, че произходът ѝ е атонски. Тя е сравнително най-слабо разпространена.
Изображение на лъв. Миниатюра от Физиолога, гръцки ръкопис от XVI в.
След V в. Ф. в най-старинната му редакция е преведен на множество езици и добива широка известност в целия тогавашен културен християнски свят — както на Изток, така и на Запад. Сред най-ранните преводи са етиопският, коптският, два сирийски, два арабски, арменският, от който произлиза грузинският, и няколко латински. Лат. преводи дават начало на твърде обширната традиция на бестиариите — едни от най-популярните книги на западноевропейското Средновековие. От лат. език Ф. и неговите преработки се превеждат в романските и германските средновековни литератури. Познати са преводи на англосаксонски, старогорнонемски, исландски, френски, провансалски, испански, италиански език.
В средновековните слав. литератури Александрийската редакция на Ф. прониква първоначално чрез старобълг. преводи на грц. енциклопедични сборници, Тълковната палея и др. съчинения, в чийто състав са включени отделни глави от Ф.
266
Лъвът вдъхва живот на лъвчето. Миниатюра от Физиолога, руски ръкопис от XV в.
Така напр. през Симеоновата епоха в Б-я се превежда един откъс от Ф., поместен в съставен на грц. почва сборник. В този ранен старобълг. превод откъсът от Ф. започва да се разпространява самостоятелно и по-късно прониква и в другите балк. литератури.
Познат днес само в няколко руски преписа, слав. превод на пълния текст на Александрийската редакция е направен също по времето на Първото бълг. царство (681—1018) и в неговите предели. Редица изследователи на слав. Ф. — А. Карнеев, Ст. Гечев, Г. Сване и др., установяват неоспоримия старобълг. произход на превода и го отнасят преди XIII в. (Карнеев) или към Х—ХII в. (Гечев, Сване). Някои изследователи са склонни да го свържат с времето на цар Симеон, вероятно поради характера на Ф. като съчинение, което по своето предназначение съответства на епохата, когато християнството се утвърждава.
Основната част от създадените в слав. средновековни литератури преписи възхождат към виз. редакция на Ф., преведена също в Б-я ок. ΧΙΙΙ-XIV в. Чрез тези преводи Ф. получава широко разпространение в руската, сръбската и румънската литература. Слав. превод на Псевдо-Василиевата редакция на Ф. е известен засега само по един сръбски препис, който, както и голяма част от грц. преписи, има атонски произход.
Лит.:
· Jagić V. Ćirilski zbornik ХVІ—ХVІІ stoljeća u biblioteci Kukuljević1evoj. — Književnik, 3, 1866, р. 121—131;
· Novaković S. Physiologus. Слово о вештехь ходештихь и летештихь. — Starine, 11, 1879, р. 181—203;
· Lauchert F. Geschichte des Physiologus. Straßburg, 1889, 312р.;
· Мочульский В. Происхождение „Физиолога“ и его начальные судьбы в литературах Востока и Запада. — РФВ, 11, 1889, 22, с. 50—111;
· Начов Н. Една нашенска ръкопис. — Книжици за прочит, 1, 1889—1890, 1, с. 42—44;
· Начов Н. Нещо за „физиологът“. — Книжици за прочит, 1, 1889—1890, 4—7, с. 192—202;
· Карнеев А. Материалы и заметки по литературной истории физиолога. СПб., 1890, 393 + 55 с.;
· Роliѵkа J. Geschichte des Physiologus in den slavischen Literaturen. — ASPh, 14, 1892, p. 374—404; 18, 1896, p. 523—540;
· Александров А. Физиолог. Казань, 1893, 61 с.;
· Карнеев А. Физиолог Московской Синодальной библиотеки. — BZ, 3, 1894, p. 32—63;
· Ягич В. Разбор книги А. Карнеева „Материалы и заметки по литературной истории физиолога“. — В: Отчет о тридцать пятом присуждении наград графа Уварова. СПб., 1895 (Прил. к ЗИАН, 25, 5), с. 90—146;
· Лавров П. А. Апокрифические тексты. — СОРЯС, 67, 1899, 3, с. ХХ—ХХV;
· Wellmann М. Der Physiologus. Eine religionsgeschichtlich-naturwissenschaftliche Untersuchung. Leipzig, 1930 (Philologus, Supplementband 22, 1), 116 p.;
· Sbordone F. Physiologi graeci singulas variarum aetatum recensiones. Mediolani-Genuae-Romae-Neapoli, 1936, 119+332 p.;
· Perry В. E. Physiologus, ed. F. Sbordone (рец.). — American Journal of Philology, 58, 1937, p. 488—496;
· Гечев Ст. Към въпроса за славянския Физиолог. С., 1938, 128+27 с.;
· Perry В. Е. Physiologus. — In: Paulys Real-Encyclopädie des classischen Altertumswissenschaft. N. B. 20. Stuttgart, 1941, col. 1074—1129;
· Дуйчев Ив. Физиологът. — В: Кристанов Цв., Ив. Дуйчев. Естествознанието в Средновековна България. С., 1956, с. 158—181;
· Христосков Д., М. Младенов. Един новооткрит български ръкопис от XVII в. — БЕ, 7, 1957, с. 228—237;
· Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 215—220 (2 изд. С., 1967, с. 261—266);
· Динеков П. Старобългарски страници. Антология. С., 1966, с. 461—465, 499—500;
· Beck H.-G. Geschichte der byzantinischen Volksliteratur. München, 1971, p. 33—35;
· „Физиолог“. Подготовка текста, перевод и комментарий О. А. Белобровой. — В: Памятники литературы древней Руси. XIII век. М., 1981, с. 474—485, 613—614;
· Олтяну П. Физиологът от стилистическо гледище (С данни и от неизвестни старобългарски и румънски преписи). — Старобългарска литература, 16, 1984, с. 41—55;
267
· Олтяну П. К истории „Физиолога“ в славянских и румынской литературах (Неизвестная среднеболгарская версия из Трансильвании). — Palaeobulgarica, 8, 1984, 2, р. 38—58;
· Сване Г. Славянский Физиолог (александрийская редакция). По рукописи Королевской библиотеки в Копенгагене Ny kongelig Sämling 147b. Slavisk Institut. Aarhus Universitet, 1985, 3+211 p.;
· Cване Г. Славянский Физиолог (византийская редакция). По рукописи Королевский библиотеки в Копенгагене Ny kongelig Sämling 553с. Slavisk Institut. Aarhus Universitet, 1987, 2+122 p.;
· Сване Г. Един ръкопис c по-късната редакция на славянския „Физиолог“ в Копенхагенската Кралска библиотека. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 23.V.—3.VІ.1986. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на българското Възраждане. С., 1987, с. 285— 308;
· Чолова Цв. Естественонаучните знания в Средновековна България. С., 1988, с. 38—40, 270—274;
· Физиолог. Александрийска редакция. Византийска редакция. Прев. на новобългарски, бележки и коментар А. Стойкова. — В: Стара българска литература. 5. Естествознание. Съст. и ред. А. Милтенова. С., 1992, с. 211—244, 442—455;
· Стойкова А. Физиологът в южнославянските литератури. С., 1994, 130 с.;
· Белова О. В. К вопросу об изучении славянского „Физиолога“. — Славяноведение, 1995, 2, с. 38—45;
· Физиолог. Изд. подготовила Е. И. Ванеева. СПб., 1996, 168 с.;
· Физиолог александрийской редакции. Перевод на русский язык Я. И. Смирнова. М., 1997, 67 с.;
· Белова О. В. Славянский бестиарий. Словарь названий и символики. М., 2000, 320 с.;
· Vеlculеscu C., М. Anton. Physiologus. — In: Enzyklopädie des Märchens. 10. Berlin-New York, [б. г.], col. 1035—1047;
· Fiziolog. Bestiar. Ed. de C. Velculescu, V. Guruianu. Cu un excurs de M. Anton. Bucureşti, 2001, 112 p.;
· Mirandоla L. Chimere divine. Storia del Fisiologo tra mondo latino e slavo. Bologna, 2001, 223 p.
Ана Стойкова
(5). ФИЛАРЕТ (светско име: Димитрий Григориевич Гумильовски) (1805—1866) — руски богослов и църковен деец. Роден в с. Конобеево, Шацки уезд (дн. Рязанска област), в семейството на свещеник. Завършва Семинарията в Тамбов и Московската духовна академия. Преди дипломирането си приема монашество под името Ф. Започва преподавателска работа в Московската духовна академия, където по-късно става проф., инспектор и ректор. Отличава се с оригинален подход при преподаването на богословие и църковна история, има широки познания за виз. и за старите слав. литератури. Основава сп. „Творения св. отцов в русском переводе, с прибавлениями духовното содержания“. Архимандрит (от 1835); през 1841 е ръкоположен за рижки епископ. През 1848 е преместен в Харков. Получава сан архиепископ (1857). През 1859 е назначен в Чернигов, където разгръща широка просветна и църковноорганизаторска дейност, допринася за създаване на женски духовни учебни заведения, основава периодичното издание „Черниговские епархиальные известия“. Умира в Чернигов.
Ф. е автор на ок. 160 публикации по богословие, история на Руската църква, за живота и делото на слав. светци и църковни дейци и др. Сред най-значителните му трудове се открояват „История Русской церкви“, „Обзор русской духовной литературы“ и „Православное догматическое богословие“. Ф. за пръв път внася в изложението на догматиката въпроси на съвременната му богословско-философска мисъл. Един от най-ранните църковни историци в Русия, в петтомната си история той си поставя за задача да обхване цялостното развитие на Руската църква до 1826. Проследяват се преди всичко животът и духовните подвизи на руските светци и на йерарсите на Руската църква, както и развоят на ересите и разколите като отклонения от православното християнско учение. Липсва анализ на причините за пораждането на еретическите и разколническите движения. Съчинението се е ползвало в продължение на няколко десетилетия с голям авторитет; от 1859 в съкратен вид играе ролята на учебник за висшите духовни учебни заведения. Ф. посвещава на руската църковна история и редица студии и статии, като обръща внимание на неизследвани дотогава съчинения на стари руски книжовници. Проучва живота и делото на Максим Грек и печата негови съчинения;
268
обнародва Житието на Теодосий Печерски в превод на съвременен руски език и др. Особено го занимават въпросите, свързани с най-ранния период на богослужението в Русия и по-сиециално с приемането на християнството. Обобщение на проучванията му за руските светци е съчинението „Русские святые, чтимые всею церквию или местно. Опыт описания жизни их“, а на средновековната слав. книжовна традиция — „Обзор русской духовной литературы“, замислен като справочно пособие, което да обхване всичко, известно дотогава за периода 862—1720. В него са представени накратко първоучителите Константин-Кирил и Методий, Климент Охридски, цар Симеон, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Григорий презвитер, Черноризец Храбър, Презвитер Козма и др. Основополагащо значение има студията на Ф. „Святый великомученик Димитрий Солунский и солунские славяне“ — първото научно съчинение на тази тема. В нея се разглеждат грц. извори за Димитър Солунски; привличат се всички известни истор. свидетелства за слав. нападения срещу Солун и за наличието на слав. население в града и около него; проследява се развоят на култа към светеца и значението му за слав. култура. Ф. има принос и в проучването на средновековната химнография с ценната си книга „Исторический обзор песнивцев и песнопений греческой церкви“, единствена по рода си за епохата.
Кирило-методиевската проблематика в научното творчество на Ф. е представена преди всичко с истор. монография „Кирилл и Мефодий, славянские первоучители“. В нея са използвани сведенията от известните дотогава грц. и лат. извори (Италианската легенда, Дуклянската хроника, посланията на римските папи, чешки и моравски легенди и др.), както и текстът на ЖК и ЖМ по публикацията на А. В. Горски в сп. „Москвитянин“ (1843, 6), данните от Повесть временных лет, свидетелствата на Йоан Екзарх (според книгата на К. Ф. Калайдович) и др. Авторът добре познава трудовете на своите предшественици в разработката на темата и по-специално становищата на Й. Добровски. В редица случаи отбелязва, че мнението на Добровски е остаряло, тъй като той не е бил запознат с Пространните жития на Кирил и Методий. След като проследява всички по-важни моменти от живота и дейността им, Ф. се спира на съдбата на техните ученици. В съчинението не е отделено специално място на работата на Климент и Наум в Б-я, но се подчертава, че те неслучайно се насочват към отвъддунавските земи (Мизия). Следвайки Й. Асемани, Добровски и др., Ф. поддържа хипотезата, че Константин-Кирил е покръстил княз Борис I (852—889) преди Моравската мисия. Като допълнително доказателство в полза на това твърдение той привежда текст от старобълг. разказ „Чудото с българина“ по най-ранния препис в пролог от XIV в. (Ф. го датира XIII в.) — № 5 от Троицко-Сергиевата лавра край Москва. Това е първото споменаване на тази творба в научната литература — няколко десетилетия преди тя да бъде публикувана от Хр. Лопарев. Ф. смята, че текстът е възникнал ок. 904. Специално място е отделено на писмените паметници и на съчиненията, които могат да се отнесат към творчеството на Кирил и Методий. Ф. причислява към тях „Изповедание на правата вяра“, преводите на Изборното евангелие и на Йзборния апостол, като допуска, че към тях трябва да се причислят и първоначалните преводи на всички текстове, необходими за богослужението. Според него към тях спадат и Общият миней, Стихирарът и някои канони на Козма Маюмски и Йоан Дамаскин. Към творчеството на Методий той включва каноничните книги на Стария завет и изобщо на Библията, както и превода на Номоканона.
269
Ф. дава за пръв път системно описание на календарните празници в православната южнослав. традиция в справочника „Святые южных славян“. Кирил и Методий като слав. просветители са включени и в труда „Историческое учение об отцах церкви“.
Съч.:
o Максим Грек. Историческое исследование. — Москвитянин, 1842, 11, с. 45—95;
o Откуда коренные жители Лифляндии первоначально получили христианство — с Востока или с Запада? — Москвитянин, 1843, 7, с. 85—102;
o Богослужение русской церкви домонгольского времени. — ЧОИДР 2, 1846—1847, 7, с. 1—42 (същото: М., 1847, 42 с.);
o Кирилл и Мефодий, славянские первоучители. — ЧОИДР 2, 1846—1847, 4, с. 1—28; 5, с. 29—30 (същото в: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 43—80);
o История Русской церкви. 1. Харьков, 4+7+280 с.; 2. Харьков, 1848, 175 с.; 3. Харьков, 1848, 180+4 с.; 4. Рига, 1847, 216+4 с.; 5. Рига, 4+198+6 с. (2 изд. М., 1850; 4 изд. Чернигов, 1862; 6 изд. М., 1894);
o Святый великомученик Димитрий Солунский и солунские славяне. — ЧОИДР 3, 1947—1948, 6, с. 1—43;
o Житие преподобного отца нашего игумена печерского Феодосия († 3 мая 1074 г.), описанное преподобным Нестором, в переводе на современный русский язык. — Ученые записки Второго отделения Имп. Академии наук, 2, 1856, 2, с. 129—192;
o Историческое учение об отцах Церкви. 1—3. СПб., 1859 (2 изд. 1882);
o Обзор русской духовной литературы. 1. СПб., 1859, 228 с.; 2. Харьков, 1863, 4+5+310 с. (2 изд. Чернигов, 1863; 3 изд. СПб., 1884, 1., 273 с.; 2., 511 с.);
o Исторический обзор песнивцев и песнонений греческой церкви. СПб., 1860 (2 изд. Чернигов, 1864, 6+46+4 с.; 3 изд. 1902; фоготипно изд. 1995);
o Кирил и Методий, славянски просветители: подвизите и животът им. — Български книжици, 2, 1860, 11, с. 69—80; 12, с. 108—120; 14, с. 185—191; 3, 1860, 17, с. 17—23;
o Русские святые, чтимые всею церквию или местно. Опыт описания жизни их. 1—12. Чернигов, 1861—1865 (2 изд. Чернигов, 1865; 3 изд. СПб., 1882, 220 с.);
o Православное догматическое богословие. 1. Чернигов, 1864, 5+9+375 с.; 2. Чернигов, 1864, 3 + 12+527 с. (3 изд. СПб., 1882. 1., 3 + 7+227 с.; 2., 326+4 с.);
o Святые южных славян. 1. М. январь—июнь. Чернигов, 1865, 5+39+112 с.; 2. М. июль—декабрь. Чернигов, 1866, 290 с.;
o Сокращенная история Русской церкви. СПб., 1869, 232+4 с.;
o Святые подвижницы Восточной церкви. СПб., 1871, 326 + 3 с.;
o Жития свв. Кирилла и Мефодия славянских просветителей, в память тысячелетия кончины св. Мефодия. СПб., 1885, 40 с.
Лит.:
· [б. а.] Кирилл и Мефодий, славянские первоучители, соч. Филарета епископа Рижского (рец.). — ЖМНП, 56, 1847, ноябрь, с. 108—109;
· Хоротунов С. Ф. Филарет Гумилевский, архиепископ Черниговский. — Русская старина, 1881, 30, с. 781—798; 32, с. 805—816;
· Листовский И. Филарет, архиепископ Черниговский. Чернигов, 1895, 432 с.;
· Энциклопедический словарь. Изд. Ф. А. Брокгауз, И. А. Ефрон. 35. СГІб., 1902, с. 738—739;
· Полный православный богословский энциклопедический словарь. 2. [б. м.], [б. г.], стлб. 2232—2233;
· Христианство. Энциклопедический словарь. 3. М., 1995, с. 111—112.
Лнисава Милтенова
(6). FILIOQUE (от лат. filius и -que — ‘и от Сина’). Изразът се употребява в Западната църква при разкриване на учението и за третото лице на Св. Троица — Св. Дух. Според това учение Св. Дух извечно изхожда не само от Отца, но и от Сина. В Символа на вярата, изработен и приет на първите два вселенски събора — Никейския (325) и Първия цариградски (381), се казва, че Св. Дух „изхожда от Отца“. Източната църква и до днес остава вярна на този символ, без да внася в него каквито и да било изменения. Западната обаче е внесла добавката „и от Сина“.
На Запад пръв Августин Блажени (354—430) изразява ясно мисълта, че Св. Дух, като ипостасна любов между Отца и Сина, изхожда и от двамата. Тази мисъл намира благоприятна почва най-напред в Испания. Третият поместен събор в Толедо (589) одобрява представеното от испанския крал Рекаред (586—601) и някои готски епископи Изповедание на вярата, в което е включено и F. Осмият толедски събор (653) внася F. в Символа на вярата и то става официално учение на Църквата в Испания. Към края на VIII в. от Испания добавката прониква във Франкската империя. Неин ревностен защитник там е имп. Карл Велики (768—814). Той нарежда Символът на вярата да се чете в придворната му църква и в подчинените му области с добавката F. Съборът в Аахен (809), свикан и председателстван от Карл Велики, приема учението за F. и го обявява за задължително в Галската църква.
270
След събора императорът изпраща делегация при папа Лъв III (795—816) в Рим с писмо, в което, като изтъква съображенията си в полза на F., моли папата да внесе добавката в Символа на вярата, за да стане това учение задължително и за цялата Римска църква. Въпреки че Лъв III споделя мнението на Карл Велики относно F., той енергично се противопоставя да го внесе в Символа и с това отказва да го признае като официално църковно учение. Основанията му са да не се усложняват отношенията с Източната църква, която категорично отхвърля това нововъведение. За да запази Символа от изменения и добавки, папата нарежда текстът му да се напише върху две сребърни плочки, съответно на грц. и на лат. език, без добавката F. и да се постави на видно място в катедралата „Св. Петър“ в Рим. Тези плочки са били там продължително време. За тях свидетелстват Анастасий Библиотекар (ок. 879) и епископът на Остия Петър Дамиани (ок. 1006—1072).
Макар че през IX в. учението за двойно изхождение на Св. Дух се налага на Запад и добавката F. намира място в Символа на вярата в Испания, Франция, Германия и дори в Северна Италия, Римската курия се въздържа да я приеме официално, отчитайки реакцията на източните църкви и особено на Константинополската. Кога точно и при какви обстоятелства Рим отстъпва и внася F. в Символа, все още не е напълно изяснено. Приема се, че това е станало при папа Бенедикт VIII (1012—1024) под натиска на германския имп. Хенрих II (1014—1024).
На Изток реагират остро срещу въвеждането на F. Причините за този спор, продължил няколко столетия, са от езиков, богословско-философски, национален и ритуален характер. От съществено значение са първите две от тях. Така напр. в термините αἲτία — ‘причина’, ἐκπορεύεσθαι (от ἐκπορεύομαι — ‘излизам’, ‘изхождам’) и др. гърците влагат чисто тринитарно-богословско съдържание, докато на Запад съответните лат. термини имат по-широка употреба. Така сходството между термините се заличава. Спорът показва, че докато виз. богословска мисъл е насочена предимно към специфичното в лицата на божествената Троица, латинската поставя на преден план божествената субстанция на трите лица. След Августин Блажени западното богословие се развива на психологическо-тринитарна основа, която за източното столетия наред остава чужда. На Изток и на Запад разликата между вечното изхождение на Св. Дух и временното му изпращане в света се разбира нееднакво. Гърците обикновено отричат връзката между двете постановки, латинците пък приемат, че първото съществено обуславя и предполага второто. На Изток постепенно се утвърждава станалата по-късно класическа формула, според която Св. Дух изхожда вечно „от Отца“ (έκ τοῦ πατρὸς), а се изпраща временно в света от Отца „чрез Сина“ (διὰ τοῦ υἱοῦ). Древните западни мислители отчитат разликата между грц. ἐκ (от) и διὰ (чрез) — на лат. съответно ex и per. По-късно обаче на Запад надмощие взема e filio (от Сина), което постепенно измества per filium (чрез Сина). Така се стига до F.
Първоначално реакцията на Източната църква е не толкова срещу учението за F., колкото срещу внасянето му в Символа на вярата. По-късно критиката е насочена и срещу самото учение. През IX в. в Константинопол най-ярък противник на F. е патриарх Фотий (858—867, 877—886). Това особено ясно личи от неговото Послание до източните патриарси (867), което съдържа и сведения, че папските мисионери в Б-я по това време наред с другите западни нововъведения проповядват и F.
Константин-Кирил Философ, като ученик на Фотий и като източен богослов,
271
е против F. Той изучава старателно догмата за троичността на Бога, която заема централно място в системата на християнското богословско мислене, следва учението на Григорий Богослов и Никео-Цариградския символ на вярата. Те са залегнали в Написание за правата вяра, намират отражение и в гл. 6 на ЖК. Отношението му към въпроса за F. е изразено ясно и без полемичен елемент в началото на Написание за правата вяра. Правата вяра според него е
„в единия Бог Отец... и в единия Господ Исус Христос, единороден Син... и в единия Св. Дух, изхождащ (единствено) от Бога Отца...“
Тази част от текста е почти дословен превод от вероизповедта на патриарх Методий I (843—847), чиито възгледи Константин Философ приема. Всяка фраза в Написанието е синтез от богословско-философски анализи и размишления в духа на източното богословие. Значимостта на Написание за правата вяра и на изразеното в нея по косвен път отрицателно отношение към F. се дължи може би на това, че текстът е бил прочетен от Константин Философ не в Константинопол или някъде другаде на Изток, а в Рим, където привържениците на F. по това време са вече доста силни. Някои учени предполагат, че това е станало в 868 пред папа Адриан II.
Отрицателното отношение на Методий към F. е отразено в ЖМ, чието начало може да се възприеме и като своеобразна вероизповедна формула. Житието свидетелства по неоспорим начин, че Методий, бидейки коректен към папството, същевременно е непоколебим противник на немското духовенство с оглед на учението му за изхождението на Св. Дух не само от Отца, но и от Сина. Това западно нововъведение той смята дори за еретическо, което се доказва от израза „йопаторска ерес“ (ЖМ, гл. 12), отнесен към F. В Пространното житие на Климент Охридски драматичните събития във Великоморавското княжество след смъртта на Методий са представени като широко разгърнат диспут между защитниците и отрицателите на F. (гл. 8 и 9). Позицията на Методиевите ученици е изразена най-ясно с думите:
„Ние вярваме, че Духът произхожда от Отца и че бащата на Сина е негов виновник и изводител, но че е присъщ и на Сина и винаги чрез него се раздава на достойните. Едно е обаче изхождението, а друго е раздаването...“
(Ал. Милев, 1966, с. 101).
Лит.:
· Окръжно послание на цариградския патриарх Фотия до източните патриарси, александрийския и други. Преведе от гръцки Варненски и Преславски митрополит Симеон. — БСт, 5, 1917, с. 121—134;
· Дюлгеров Д. Рим и св. братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 9, 1934, с. 24—26;
· Дюлгеров Д., И. Цоневски. Наръчник на мисионера. С., 1937, с. 49—51;
· Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 306—310;
· Милев А. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 99—109;
· Kelly J. N. Altchristliche Glaubensbekenntnisse. Geschichte und Theologie. Göttingen, 1972, p. 69—70;
· Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 120—141, 196—203;
· Коев Т. Светите братя Кирил и Методий и проблемът „Filioque“. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 15—21;
· Христианство. Энциклопедический словарь. 3. Μ., 1995, с. 372—374.
Тотю Коев
(7). ФИЛОВ, Богдан Димитров (28.III.1883—1.II.1945) — бълг. археолог и историк на изкуството. Роден в Стара Загора. Завършва класическия отдел на Първа мъжка гимназия в София (1900). Следва като държ. стипендиант класическа филология, стара история и археология в унив. във Вюрцбург, Лайпциг и Фрайбург (1901—1906). Получава докторат във Фрайбургския унив. с изследването „Die Legionen der Provinz Moesia von Augustus bis auf Diokletian“, отпечатано в отделен брой на „Klio“ (Лайпциг, 1906). В Б-я е назначен за учител и командирован в Народния музей, където е уредник
272
Богдан Филов
на Средновековния и нумизматичен отдел, по-късно и директор (1914). Специализира археология и история на изкуството в Бон, Париж и Рим, изучавайки фондовете на големите музеи и тяхната практика (1907—1909). Като изследовател, организатор и популяризатор полага систематичното начало на античната и старобълг. археология (1910—1920). Създател на Бълг. археол. инст. (1921) и пръв негов директор. Хабилитира се в Историко-филологическия фак. на Софийския унив. с труда си „Археологически паралели. Студии върху историята на античното изкуство в България“. Частен хоноруван доц. (1914), редовен проф. и титуляр на Катедрата по археология и история на изкуството (1920—1939); декан на Историко-филологическия фак. (1924—1925), ректор на Университета (1931—1932). Чете курсове по увод в археологията, история на старогрц. изкуство, история на елинистичното изкуство, архаизъм и класицизъм в грц. пластика от V в. пр.н.е., кригско-микенска култура, антична митология, антично изкуство в Б-я, старо бълг. изкуство, римски оброчни релефи от Б-я.
Доп. (1918) и действ. (1929) член на БАН и неин председател (1937), почетен д-р на Атинския унив., член-кор. на Пруската АН в Берлин, на Баварската АН в Мюнхен, на Научното д-во в Гьотинген, действ. член на Германския археол. инст. в Берлин, на Австрийския археол. инст. във Виена, на Кондаковия инст. в Прага-Белград, на Руския археол. инст. в Константинопол, почетен член на Грц. археол. д-во, на Унгарското археол, д-во и др. Министър на народното просвещение (1938—1940), министър-председател и министър на народната просвета (1940—1942), министърпредседател и министър на външните работи и изповеданията (1942—1943), а след смъртта на цар Борис III (1918—1943) — един от тримата регенти на Б-я (9 септ. 1943 — 9 септ. 1944). Осъден на смърт от Народния съд и разстрелян в София.
Ф. е първият бълг. изкуствовед и археолог с европ. ерудиция и методология. Родоначалник е на тракологията в Б-я. Основен предмет на научната му работа са грц., римските и тракийските паметници в бълг. земи. Изследва църковната и гробничната архитектура, скулптурата, живописта, нумизматични и епиграфски паметници. И до днес не са загубили актуалността си редица негови студии, между които са изследванията му за софийските църкви „Света София“ (1913, 1918) и „Свети Георги“ (1918, 1921, 1933). Тези важни паметници на изкуството се описват и датират въз основа на направени от него разкопки. Изследванията на Ф. върху средновековното бълг. изкуство са сравнително по-малко, но голяма негова заслуга са акцентирането върху старобълг. археология, популяризирането ѝ в Б-я и Европа и положените усилия във връзка със съхраняването на средновековното изкуство като изключителна ценност и белег на високодуховната бълг. култура. През 1912—1913 и 1915—1916 Ф. е командирован заедно с други бълг. учени да документира и събира бълг. старини в Македония и Тракия.
273
Богатият материал, значителна част от който постъпва в Народния музей в София, става основа на книгата му „Die altbulgarische Kunst“, излязла и на френски и английски език, а през 1924 — на български. Според периодизацията на Ф. старобълг. изкуство обхваща времето от създаването на бълг. държава до Възраждането; същинското старобълг. изкуство се развива в хронологическите граници на Първото бълг. царство (VІІ—ХІ в.), а през следващите си периоди (ХІ—ХІІ и ХІІІ—ХІV в.) то е силно византинизирано. Ф. за пръв път характеризира старобълг. изкуство от VІІІ—ХІ в. с подчертаване на сасанидския елемент в него, донесен от прабългарите. Тезата за оригиналния му характер като вариант на византийското с преобладаващи специфични местни особености — тракийски, римски, късноантични и източни, е поддържана от него в редица публикации и е принципна постановка в по-късни работи на бълг. изкуствоведи. В изследването си върху Кръглата църква в Преслав (1933) Ф. се противопоставя на мнението, че тя е имала виз. (константинополски) модели, и изтъква сходството в нейния план с римската архитектура, обосновавайки се с приемствеността между ранносредновековното изкуство и заварените художествени традиции в бълг. земи. Много съществена фактология и заключения, основани на собствени проучвания, се съдържат и в статията му за базиликата „Свети Климент Римски“ в Рим и гроба на Константин-Кирил Философ (1938). Основно място в нея заема информацията за стенописите в старата църква, тематично свързани с живота на слав. първоучители. Ф. представя гледищата на Дж. Батиста де Роси и Дж. Вилперт, като поддържа първия от тях. Изтъква се убеждението, че създателите на фреските не следват точно истор. действителност, а се отнасят свободно към нея. Между другото Ф. се присъединява с по-подробен коментар към интерпретацията на Де Роси за фреската от IX в., на която е представен св. Кирил, коленичил пред виз. имп. Михаил III, тълкува и смисловото значение на друга композиция, от преддверието на църквата, изобразяваща според него пренасянето на тялото на Кирил от Ватикан в църквата „Св. Климент Римски“, а не посрещането на мощите на св. Климент Римски в Рим.
На Ф. принадлежат и първите монографии върху два от най-значителните ръкописи от времето на цар Иван-Александър (1331—1371) — Лондонското четириевангелие и Манасиевата хроника. Освен пълния опис на миниатюрите той въвежда в научната литература въпроса за произхода на Лондонското евангелие, което според него е копие на загубен препис от прототипа от Антиохийска редакция, послужил за създаването и на Парижкото евангелие (Par. gr. 74 от XI в.).
Съч.:
o Die Legionen der Provinz Moesia von August bis auf Diokletian. Leipzig, 1906 (Klio, Beiheft 6), 10+96 p.;
o Една проблема из историята на Абоба. — Българска сбирка, 15, 1908, 7 с.;
o Избрани паметници на античното изкуство в България. — ИБАД, 1, 1910, с. 1—22;
o Два могилни гроба в Балкана. — ИБАД, 1, 1910, с. 155—158;
o Старото изкуство в България. — Архив на Министерството на народното просвещение, 2, 1910, с. 313;
o Археологически паралели. Студии върху историята на античното изкуство в България. — СбНУ, 26, 1910—1911 (1912), дял историко-филологичен, с. 1—80, 8 табл.;
o Находка при Акалан. — ИБАД, 3, 1912—1913, 2, с. 324;
o Софийската църква Св. София. С., 1913, 172 с. + 21 табл. (Материали за историята на София, 4);
o Църквата Св. Петър и Павел в Търново. — ИБАД, 4, 1914, с. 255—256;
o Старата крепостна стена в Преслав. — ИБАД, 4, 1914, с. 251;
o Разкопки при църквата Св. Четиридесет мъченици в Търново. — ИБАД, 5, 1915, с. 210—211;
o Софийските църкви Св. Георги и Св. София. — Развитие, 1, 1918, 5, с. 144—147;
o Die altbulgarische Kunst. Bern, 1919, 8+88 p. + 58 ill.;
o Разкопки в църквата Св. Георги в София. — Годишник на народния музей за 1921, с. 183—197;
o Археологически изучавания в Тракия и Македония през време на общоевропейската война 1916—1918 год. — ИБАИ, 1, 1921—1922, 1—2, с. 223—228;
274
o Старобългарско и византийско изкуство. — Златорог, 3, 1922, 5, с. 363—370;
o L’Ancien art bulgare. Paris, 1922, 103 p.+ 16 ill.;
o Altchristliches aus Macédonien — In: Studien zur Kunst des Ostens, J. Strzygowski gewidmet. Wien, 1923, p. 33—39;
o За конгреса по визангология в Букурещ, — ЛБАН, 7, 1923—1924, с 63—67;
o Старобългарското изкуство. С., 1924, 8 + 128 с.+58 табл. (2 изд. С., 1993);
o Портретът на Иван-Александра. — В: Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 499—504;
o Старорумънско и старобългарско изкуство — Златорог, 6, 1925, 4, с. 191 — 200;
o L’Art antique en Bulgarie, Sofia, 1925, 76 p.;
o Византия и Елада. — Българска мисъл, 2, 1927, 1, с. 32—41; 2, с. 125—135;
o Старобългарски фрески. — Златорог, 8, 1927, 2—3, с. 108—113;
o Миниатюрите на Манасиевата хроника във Ватиканската библиотека (Cod. vat. slav. II). С., 1927 (Codices le Vaticanis selecti, 17), 88 C. + 44 табл.;
o Die archaische Nekropole von Trebenište am Ochrida See, Berlin—Leipzig, 1927, 110 p. [Filov В., K. Skorpil];
o Die Miniaturen des Evangeliums Ivan Alexanders in London — Byzantion, 4, 1927—1928. p. 313—319;
o Стари паметници в София. — В; Юбилейна книга на гр. София (1878—1928). С., 1928, с. 46—55;
o Два гръцко-български надписа от Филипи, — ИБАИ, 5, 1928—1929 (1929), с. 365—366;
o Произхождението на старобългарското изкуство. — Златорог, 10, 1929, 6, с. 294—300;
o Разкопките в Мадара и Преслав. По повод на хилядогодишнината от царуването на Симеона. — Българска мисъл, 4, 1929, 5—6, с. 360—369;
o Лондонското евангелие на Иван Александра и неговите миниатюри. — СиБАК, 38, клон историко-филологичен и философско-обществен, 20, 1929, с. 1—32+6 табл.;
o Der Ursprung der altbulgarischen Kunst. — BZ, 30, 1929—1930, p. 523—528;
o Старобългарската живопис през XIII и XIV век. — БИБ, 3, 1930, 1, с. 52—95;
o Старобългарската църковна архитектура. — СпБАН, 43, клон историко-филологичен и философско-обществен, 21, 1930, с. с. 1—59+20 табл.;
o Chapiteaux de marble avec décorations de feuilles devigne en Bulgarie. — In: Mélanges Ch. Diehl. 2. Paris, 1930, p 11—18;
o Les palais vieux-bulgares et les palais sassamdes. — In: L’Art byzantin chez les slaves. 1. Paris, 1930. p. 80—86;
o Die Erforschung der altbulgarischen Kunst seit 1914. — ZSPh, 8, 1931, p. 131—143;
o Geschichte der bulgarischen Kunst. 1. Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken. Berlin, 1932, 7+100+48 p.;
o Археологическите паметници от времето на Омуртага и Симеона. — Българска мисъл, 8, 1933, 1, с. 36—44;
o Кръглата Преславска църква и нейните предшественици. — СпБАН, 45, клон историко-филологичен и философско-обществен, 22, 1933, с. 75—106;
o Софийската църква Св. Георги. С., 1933 (Материали за историята на София, 7), 8 + 80 C.+ 12 табл.;
o Мадарският конник. — В: Мадара. Разкопки и проучвания. 1. С., 1934, с. 255—267;
o Les miniatures de l’evangile du roi Jean Alexandre à Londres. Sofia, 1934 (Monumenta Artis Bulgariae, 8), 12+56 p. + 123 ill.;
o Надгробните могили при Дуванлий в Пловдивско. С., 1934, 245 с. [Филов, Б., И. Велков, В. Миков];
o Гръцкият надпис в църквата Св. Георги в София. — ИБАИ, 11, 1937, с. 303—305;
o Архитектурният тип на големия дворец в Абоба — СпБАН, 55, клон историко-филологичен и философско-обществен, 27, 1937, с. 1—17;
o Симеоновият надпис от Солунско. — ИБАИ, 11, 1937 (1938), с. 302—303;
o Църквата на св. Климента и гробът на св. Кирила в Рим. — Родина, 1, 1938, 1, с. 5—23;
o Старобългарските царски одежди. — Родина, 2, 1939, 1, с. 5—11;
o Бележки върху новооткритото изображение на конник от Преслав. — СпБАН, 58, клон историко-филологичен и философско-обществен, 29, 1939, с. 215—220;
o Дневник. С., 1986 (2 изд. 1990, 815 с.); Пътувания из Тракия, Родопите и Македония 1912—1916. Подг. за печат П. Петров. С., 1993, 222 C.+40 ил.
Лит.:
· Myslivec J. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 495 (рец.);
· Алманах на Софийския университет Св. Климент Охридски. Животописни и книгописни сведения за преподавателите. Второ издание за петдесетгодишнината на Университета 1888—1938. С., 1940, с. 627—629;
· Димитров И. Професор Богдан Филов и неговият дневник. — В: Филов Б. Дневник, 2 изд. С., 1990, с. 5—188;
· Паунов Е. Кой бе Богдан Филов? (Кратка негова био- и библиография). — Анали, 1, 1994, 1, с. 82—93;
· Овчаров Д. Богдан Филов и българската средновековна археология. — Минало, 3, 1996, 2, с. 29—33.
Елисавета Мусакова
(8). ФИЛОСОФСКИ ВЪЗГЛЕДИ НА КОНСТАНТИН КИРИЛ ФИЛОСОФ — теоретични схващания по основните въпроси на битието, познанието и човешкото мислене. Същността и обхватът на понятието се определят от значението на термина „философия“ по времето на слав. просветител и като специфичен ограничител — от възгледите в съвременната наука за философията през Средновековието. Като се вземат предвид образователната система във Византия през IX в. и най-близкото по време до Константин-Кирил свидетелство за обхвата на философията, което се намира в съчинението на Йоан Дамаскин (ок. 675 — преди 753) „Диалектика“, първа част от „Извор на знанието“, отразени в съобщенията за обучението на Константин в ЖК (гл. 4), би трябвало да се приеме,
275
че за него понятието „философия” е включвало като подготвителна степен „диалектиката” (отговаряща на съвременното понятие „логика”), богословието и естествените науки като нейна теоретична част, и практическата ѝ част, в състава на която със сигурност може да се постави само етиката. В процеса на изследването на проблема, продължил столетие и половина, някои учени причисляват възгледите на Константин-Кирил по въпросите на битието, познанието и човешкото мислене към сферата на богословието (напр. Фр. Гривец, Н. К. Николски, Дж. Водопивец, Т. Събев, П. Илиевски), други ги включват в обсега на философията (напр. М. В. Безобразова, Ю. Трифонов, И. Шевченко, Л. Вайсилов, Б. Пейчев, В. Велчев, М. Бъчваров и др.), трети ги разпределят между сферите на философията и богословието (напр. Фр. Перко, Ив. Панчовски).
Ф. в. К.-К. Ф. са отразени в редица средновековни слав. и лат. творби: негови собствени трудове и произведения от други автори, в които според научните изследвания теоретичните му схващания са представени достоверно и са съобщени някакви данни за тях. Сред съчиненията на Константин-Кирил най-голямо значение имат Написание за правата вяра, чийто текст, написан като извлечение от съчинението на константинополския патриарх Никифор I (806—815) „Апологетик”, представя и възгледите, към които се е придържал слав. първоучител; Херсонската легенда, за която се приема, че отразява две от Кириловите творби, посветени на намирането на мощите на св. Климент Римски по време на Хазарската мисия; преводите на Константин-Кирил Философ, които са важен извор за установената от него философска терминология.
Първостепенно значение сред произведенията на други автори заема ЖК, което е най-богатият по съдържание източник на данни, а понякога се смята и за най-важния. Приема се, че то отразява вярно сведения за образованието му, за даденото от него определение на философията, за диспутите му с патриарх Йоан VII Граматик, със сарацините и юдеите. От особено значение е специалното определение на философията, съобщено в гл. 4:
Божьı-амъ и чловѣчамъ вештьмъ разоумъ, ѥлико можетъ чловѣкъ приближити сѧ боѕѣ, и ı-ако дѣтѣльѭ оучитъ чловѣка по образоу и по подобью бъıти сътворьшоуѥмоу и
(„познаване на божиите и човешките неща, което учи доколко човек може да се приближи към Бога и как чрез дела да стане образ и подобие на онзи, който го е създал”).
Важни извори са също две съчинения на Анастасий Библиотекар: предговорът към неговия превод на лат. език на решенията на Четвъртия константинополски (Осмия вселенски) събор (869), в който са представени възраженията на Константин към Фотий по повод учението на патриарха за двете души у човека (едната грешна, а другата — не), и писмото му до имп. Карл II Плешиви от 23 март 875, с което той изпраща до западнофранкския владетел лат. превод на съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит, направен от Йоан Скот Ериугена, и съобщава, че Константин е знаел наизуст тези съчинения и ги е смятал за най-доброто оръжие в борбата с ересите. За голямата ерудиция на Константин в областта на християнската философска литература и на древногрц. философски традиции свидетелства Пространното житие на Климент Охридски, смятано за дело на архиепископ Теофилакт Охридски
(гл. 2: Κύριλλος, ὁ πολὺς μὲν τὴν ἔξω φιλοσοφίαν, πλείων δὲ τὴν ἔσω, καὶ τῆς τῶν ὄντων ὄντως φύσεως ἐπιγνώμων, μᾶλλον τοῦ ἑνὸς ὄντος, ᾧ τὰ πάντα ἐκ μὴ φαινομένων τὸ εἶναι ἄλαβον)
(„Кирил, който бил велик в езическата философия, а още по-велик в християнската, и познавал природата на съществуващите неща,
276
а още повече единия съществуващ, от когото всичко е получило съществуването си от невидимото“).
От определението на философията в гл. 4 на ЖК повечето изследователи заключават, че според слав. просветител предмет на философията са познанието на света (гносеологията и логиката), основните принципи на света (онтологията) и етиката (човешките неща, нравственият живот и поведението на хората). Анализът на изворите за това определение показва, че във философската книжнина до IX в. не съществува нито един текст, който буквално съвпада с Константиновия, но то носи отпечатъка както на схващания, появили се далеч преди неговото време, така и на собствените му предпочитания. От изворите личи, че са налице многобройни паралели с първата част от определението в предходната философска литература, но за следващия текст липсват точни съответствия и възможните източници се покриват с Кириловото определение твърде приблизително. Ето защо може да се смята за установено, че първата част от определението не е дело на Константин-Кирил, че следващата част изразява разбирания на слав. първоучител, които носят личен отпечатък, а дефиницията в цялост е творчески съставена.
Буквалните съвпадения с първата част на определението на философията, открити от Шевченко (1956), дават основания за непосредствени негови източници да се смятат две произведения. Първото е съчинението на елинизирания арменец Давид Анахт, познат и като Давид Непобедими и Давид Нергинаци (ок. 475 — първата половина на VI в.), изтъкнат неоплатоник от александрийската школа, „Увод във философията“ (Τὰ προλεγομένα τῆς φιλοσοφίας) или според названието в арменската версия — „Определенията на философията“, използвано като учебно пособие по висша философия във Византия, извънредно популярно през Средновековието и оказало влияние върху видни представители на виз., арабската и арменската философска мисъл. В него се чете:
φιλοσοφία ἐστὶ... γνῶσις θείων τε καὶ ἀνθρωπίνων πραγμάτων... ὁμοίωσις θεῷ κατὰ τὸ δυνατὸν ἀνθρώπῳ
(„философията е ... познание на божиите и човешките неща... уподобяване на Бога, доколкого е възможно на човека“);
οὕτως οὖν καὶ τὴν φιλοσοφίαν ὁριζόμεθα ἀπὸ μὲν τοῦ ὑποκειμένου, ὡς ὅταν εἴπωμεν φιλοσοφία ἐστὶ γνῶσις θείων τε καὶ ἀνθρωπίνων πραγμάτων, ἀπὸ δὲ τοῦ τέλους ῾φιλοσοφία ἐστὶν ὁμοίωσις θεῷ κατὰ τὸ δυνατὸν ἀνθρώπῳ, ἀπὸ τοῦ συναμφοτέρου δὲ, ὡς ὅταν εἴπωμεν ῾φιλοσοφία ἐστὶ γνῶσις θείων τε καὶ ἀνθρωπίνων πραγμάτων ὁμοίωσις θεῷ κατὰ τὸ δυνατὸν ἀνθρώπῳ
(„определяйки философията според предмета, ние казваме, че философията е познание на божиите и човешките неща, а според целта философията е уподобяване на Бога, доколкото е възможно на човека, а според двете — казваме, че философията е познание на божиите и човешките неща и уподобяване на Бога, доколкото е възможно на човека“).
Вторият източник е творбата на Йоан Дамаскин „Диалектика“, в която шестте определения на философията са изцяло заимствани от Давид, а второто и четвъртото от тях могат да се причислят към изворите на текста в ЖК:
φιλοσοφία ἐστὶ γνῶσις θείων τε καὶ ἀνθρωπίνων πραγμάτων
(„философията е познание на божиите и човешките неща“),
φιλοσοφία αὖτίς ἐστὶν ὁμοιοῦσται θεῷ ὁμοιούμεθα δὲ θεῷ κατὰ τὸ δυνατὸν
(„философията е и уподобяване на Бога; ние се уподобяваме на Бога, доколкото е възможно“).
Днес не е установено с кой от двата труда е свързано непосредствено Кириловото определение на философията. Анализът на „Увод във философията“ от
277
Давид Анахт обаче дава възможност да се посочат не само текстови паралели, а и някои особености на определението на философията в ЖК, които са останали извън вниманието на учените: голямото теоретично значение, което той е придавал на философията (ог шестте дефиниции, две от които Давид отнася към теоретичната част на философията, две — към практическата, една — и към двете части, и една, която изразява господстващото положение на философията, Кирил избира една от теоретичния дял и една, причислена и към двата дяла); Кириловото определение напълно се покрива с разбирането на Давид Анахт за това, що е определение, и отговаря на условията, които според Давид трябва да удовлетворява всяко определение, като спазва дори изискванията за съвършено определение (в гл. 5 и 6 на грц. текст на творбата на Давид подробно е обяснено що е определение, как трябва да бъдат формулирани определенията, кои определения могат да се смятат за съвършени, като за пример се използват и двете определения, в които се открива най-голяма близост с текста от ЖК; единственият античен философ, с чието определение на философията Кириловата дефиниция няма нищо общо, е Аристотел (Давид изрично отбелязва, че първото, второто и шестото определение са установени от Питагор, според свидетелството на питагорееца Никомах, II в.; третото и четвъртото — от Платон в диалозите „Федон“ и „Теетет“, а петото — от Аристотел).
По отношение на същността на Кириловата дефиниция на философията най-широко разпространено в науката е мнението, че тя съдържа стоически („познаване на божиите и човешките неща“), платонически („доколко човек може да се приближи към Бога“) и християнски („чрез дела да стане образ и подо бие на онзи, който го е създал“) елементи (за пръв път това мнение е формулирано от Фр. Гнидовец, 1942). Безспорно е, че в определението на философията се преплитат схващания на виз. богослови и философи, които от своя страна могат да се разглеждат „като отражение и на древногръцки философски концепции, идващи от платонизма и школата на стоиците, но пречупени през наследството и интерпретацията на неоплатонизма“ (Бъчваров, 1980, с. 71).
Константиновите схващания за същността на света, за общата картина на мирозданието и мястото на човека в нея отразяват възгледите на съвременното му богословие (в изворите са приведени негови изявления за Бога, за Св. Троица, ангелите и човека и др.). Определяйки, че Константин решава основния въпрос на философията в онтологически аспект от гледната точка на обективния идеализъм, някои учени отбелязват, че неговите схващания по отношение на онтологическото значение на общите идеи (т. нар. универсални), един основен въпрос за западноевроп. схоластика в края на XI — началото на XII в., могат да се определят като близки до умерения номинализъм (т. нар. концептуализъм), според който универсалиите съществуват във вещите (universalia in rem) (Велчев, Пейчев, Вайсилов). Посочва се също, че той допуска идеята за развитие както на природата, така и на обществото, че не са му чужди известни догадки за взаимна връзка и обусловеност на явленията, за съществуването на противоположности и единство между тях (А. Бънков, Вайсилов, Велчев, Панчовски).
При изследването на гносеологическите схващания на Константин-Кирил досега е установено, че той дава положителен отговор на въпроса за познанието, обяснявайки взаимоотношенията между абсолютното и относителното в познанието, отдава решаващо значение на разума за разкриването на истината в познавателния процес и смята ролята на чувствата в процеса на познанието за вредна,
278
изтъква голямата стойност на словото и изображението в познавателната дейност на човека (Бънков, Вайсилов, Велчев).
Много малко е направено за изясняването на възгледите на Константин-Кирил в областта на логиката. Отбелязва се, че създателят на слав. писменост използва както дедукцията, така и индукцията, служи си с добре построени силогизми и привежда доказателства (с догматически характер и основани на факти от действителността) в подкрепа на всяко свое твърдение (Велчев). Посочва се, че в диспутите си Константин изобличава логическите грешки на своите противници (напр. погрешното прилагане на изводите от един род явления в сферата на качествено различна действителност — т. нар. екстраполация) и че за него основна цел на „диалектиката“ е доказването и утвърждаването на истината, при което мисълта се движи от нисшите към висшите понятия (А. Хубанчев).
В етическите възгледи на Константин се отдава основно значение на принципа за активно действие, активна любов към човека, насочена към неговото издигане. Смята се, че категорията „дейност, дело“ лежи в основата на цялостната му философска концепция. Доказва се, че „идеалът на Константин-Кирил Философ за съвършения в нравствено отношение човек е изграден върху две изисквания: абсолютното овладяване на всички науки и изкуства и пълното, безусловно отдаване на Бога съобразно предписанията на „правата вяра“ (Сл. Славов, 1981, с. 103). В Константиновите етически възгледи изследователите подчертават идеята за равенството на всички народи, която играе важна роля при осъществяването на главния принос на солунските братя в развитието на европ. цивилизация — създаването на слав. писменост.
Слабо са разработени въпросите, свързани с естетическите схващания на Константин-Кирил. Споменава се, че той „предава на своите ученици и последователи и една ясна система от възгледи за красотата и изкуството,съгласувани с ортодоксалната догматика“ (Кр. Станчев, 1983, с. 201), но в тази система досега е разкрит единствено Кириловият възглед за образното въвеждане към трансцендентните първообрази чрез техните материални, зрими форми, отразен в изявленията му относно иконопочитанието (Станчев). Предполага се, че от Константиновите възгледи за съотношението между изображението и изобразяваното произтичат принципите, чието спазване довежда слав. първоучител до създаването на фонологично писмо, добре отразяващо особеностите на старобълг. език (И. Тот).
Не са били досега предмет на специално изследване възгледите на Константин относно закономерностите, механизмите и фактите на психическия живот на човека. Само мимоходом е обърнато внимание върху представите му за взаимната зависимост между душевно и телесно, проявяваща се както във влиянието на телесното състояние върху душевното преживяване, така и в обратното въздействие на психическото състояние върху физическото, за връзката между възприятията, емоциите, волята и външния свят (Велчев).
В науката са изразени много мнения по въпроса, как са се изградили философските концепции на слав. първоучител. Търсят се, от една страна, философските школи, автори и съчинения, които са могли да окажат влияние върху изграждането на Константиновия мироглед, а от друга, възможни съответствия във виз. книжнина на негови философски схващания, като много рядко се откриват конкретни сходства и влияния, а най-често се изхожда от преки указания на изворите и от най-общи впечатления от представените в тях възгледи на Кирил. Според някои учени те са оформени под непосредственото влияние на Лъв Математик
279
(края на VIII или началото на IX в. — ок. 869—870) и особено — на патриарх Фотий (858—867, 877—886) (Вайсилов, Велчев, Събев, Бъчваров, Пейчев, Тот). Отбелязва се обаче и наличието на противоречия между Константин и Фотий по философски въпроси (П. А. Лавровски, Станчев), от които се достига до извода, че слав. просветител не е бил привърженик на Фотий (В. Грюмел) и дори че между двамата не е съществувала никаква близост (Гривец). Някои изследователи твърдят, че Константин не е бил ученик нито на Лъв, нито на Фотий (П. Льомерл). Широко разпространено е схващането за решаващото значение на Григорий Богослов при изграждането на Константиновите теоретични възгледи (най-пълно то е обосновано от Гривец и Гнидовец); мнозина подчертават специално голямото значение на Псевдо-Дионисий Ареопагит за идейното формиране на Константин-Кирил, а някои достигат до мисълта за доминиращата роля на влиянието на този представител на късната патристика (връзката между философските възгледи на Константин и на Псевдо-Дионисий е забелязана за пръв път от Гривец). Мотивират се също твърденията за въздействието на творчеството на Йоан Дамаскин (за пръв път от Николски), за основното влияние на библейските книги (най-подробно от Гривец и Ст. Кос) и др. Отбелязва се изрично и фактът, че Кириловите теоретични схващания имат индивидуален облик (Гривец).
Не е решен еднозначно и въпросът, към кой етап от историята на философията принадлежат теоретичните схващания на Константин и по-конкретно — към коя философска школа може да бъде причислен. Изказвани са мнения, че той е представител на схоластиката (Пейчев), на платоническо-неоплатоническите тенденции (Станчев), на „еклектическага школа на онова време“ (Хр. Кодов) и др.
Константиновите философски възгледи са част от традициите на виз. философия през IX в., когато няма нито един оригинален мислител (последният виден виз. философ до тази епоха е Йоан Дамаскин). Философската проблематика, разглеждана от Константин-Кирил, по необходимост е била свързана с нуждите на едно новоириобщаващо се към християнството общество, което е трябвало в кратки срокове да достигне равнището на тогавашната европ. философска мисъл, и този факт дава отражение както върху подбора на разработваните от слав. първоучител философски въпроси, така и върху характера на изразяваните от него теоретични възгледи. С него може да се обясни вниманието му към проблеми, характерни за различни етапи от развитието на виз. философска мисъл, и решаването им в зависимост от отговорите, давани на тези въпроси през различни периоди от историята на философията. Затова у Константин-Кирил съжителстват големият интерес към въпроса за Бога като висша субстанция, първопричина на света, и за неговата същност — въпрос, твърде разискван от представителите на апологетиката (II—III в.) и по времето на разцвета на патристиката и на християнския неоплатонизъм (ІV—VІ в.), и изключителното внимание към въпросите на иконопочитанието, характерни за епохата на слав. първоучител и за заключителния етап на патристиката изобщо, особено за нейния систематизатор Йоан Дамаскин, чиито трудове са равносметка на вековното развитие на патристиката и същевременно поставят основите на следващия етап от историята на философията — схоластиката. Един от основните принципи на Константин-Кирил — за активността на субекта, заема важно място във философската система на апологетите: като се разграничават от античния тип философи, стоящи над живота и съзерцаващи го отстрани,
280
апологетите разбират своята философия като философия на делото, на конкретната, практическата организация на „правилния“ живот на обществото от позициите на субекти, намиращи се вътре в жизнените ситуации и действащи активно за постигането на знание и виеше съвършенство. Тези белези на Константин-Кириловите възгледи дават основание да се смята, че те представляват синкретична система, която съчетава черти от различни етани и школи на виз. философия и е оформена вследствие на голямата стадиална разлика в развитието на виз. и слав. философия по времето на Константин-Кирил.
Във всички научни изследвания се дава висока оценка на значението на Ф. в. К.-К. Ф. То се определя както от факта, че той е първият слав. и бълг. философ, така и от други обстоятелства: неговите схващания стават основа за развитието на философската мисъл в православните слав. страни, създадената от него терминология се възприема във всички философски съчинения, появили се по-късно в старобълг. и в старата слав. книжнина. Кириловите трудове поставят основите и на историко-философските традиции в Б-я, а цялостната му дейност в тази област дава основания той да бъде смятан за основоположник на бълг. философска култура изобщо. Константин-Кирил има свое място и в историята на виз. философия.
Лит.:
· Добровский И. Кирилл и Мефодий, славянские первоучители. М., 1825, с. 45—47;
· Сухомлинов М. И. О нсевдонимах в древнерусской словесности. — ИИАН по РЯС, 4, 1855, 3, с. 117—159 (същото в: Сухомлинов М. И. Исследования по древней русской литературе. СПб., 1908 (COP ЯС, 85, 1), с. 441—493);
· Лавровский П. Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян, в связи с современной им историей церковных несогласий между востоком и западом. Харьков, 1863, с. 201—210;
· Коларь И. О притчах св. Кирилла. — Русский архив, 1864, 5, с. 434—446;
· Соболевский С. Притчи святого Кирилла-Философа, учителя славянското. — Русский архив, 1864, 2, с. 172—177;
· Лавровский П. Действительно ли св. Кирилл Солунский автор латинских апологов (притчей)? — ЖМНП, 139, 1868, с. 297—307;
· Платонов И. Исследование об апологах или пригчах св. Кирилла. — ЖМНП, 139, 1868, с. 378—404;
· Малышевский И. Святые Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. Киев, 1886, с. 17, 165—167;
· Петухов Е. В. К вопросу о Кириллах-авюрах в древней русской литературе, — СОРЯС, 42, 1887, 3, с. 1—33;
· Безобразова М. В. Изречения св. Кирилла. — ИОРЯС, 3, 1898, 4, с. 1072 1079;
· Sоbоlеvskij А. Kyrills Sprüche (Притчи). — ASPh, 31, 1910, р. 443—447;
· Griѵес F. Pravovernost sv. Cirila in Metoda, — Bogoslovni vestnik, 1, 1921, p. 1—43;
· Grivec F. Viri Ciril-Metodove teologije. — Slavia, 2, 1923-1924, p. 44—60;
· Ильинский Г. „Написание о правой вѣрѣ“ Константина Философа. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. 63—89;
· Лавров П. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 11, 184—187, 244;
· Никольский Н. К. К вопросу о сочинениях, приписываемых Кириллу Философу. — И по РЯС, 1, 1928, 2, с. 421—422;
· Grumel V. Le „Napisanie о pravěj věrě“ de Constantin le Philosophe. — Echos d’Orient, 28, 1929, p. 283—293;
· Лавров П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. Г—66, 148—153, 175—180;
· Дюлгеров Д. В. Рим и св. братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 11, 1933—1934, с. 26—29, 32—41;
· Трифонов Ю. Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. — СпБАН, 48, 1934, с. 192—206;
· Grivес F. Iz teologije sv. Cirila in Metoda. — Bogoslovni vestnik, 14, 1934, p. 181—189;
· Grumel V. Byzance et Photius dans les légendes slavonnes des saints Cyrille et Méthode. — Échos d’Orient, 33, 1934, p. 343—353;
· Трифонов Ю. Съчинението на Константина Философа (Св. Кирила) „Написание ѡ правѣи вѣрѣ“. — СпБАН, 52, 1935, с. 1—85;
· Griѵес F. Iz teologije sv, Cirila Solunskega. — Bogoslovni vestnik, 15, 1935, p. 211—216;
· Гeоpгиев Е. Произведенията, приписвани на св. Кирила. С., 1939, с. 20—39;
· Grivеc F. Vitae Constantini et Methodii. 3. De theologia ss. Cyrilli et Methodii. Relatio ss. Cyrilli et Methodii. — AAV, 17, 1941, p. 202;
· Gnidovec F. Vpliv sv. Gregorija Nazianškega na sv. Cirila in Metodija ter na njini Zitii. Ljubljana, 1942, p. 7—39;
· Kоs S. De auctore expositionis verae fidei S. Constantino Cyrillo adscriptae (Napisanie o pravej věrě). Dissertatio ad lauream in Facultate Theologica Pontificae Universitatis Gregorianae. Ljubljana, 1942, 223 p.;
· Vašica J. Slovo na prenesenie moštem preslavnago Klimenta neboli Legenda Chersonska. — AAV, 19, 1948, 1—2, p. 73—80;
· Grivec F. De ss. Cyrilli et Methodii amicitia dubia cum Photios. — OChP, 17, 1951, p. 192—203;
· Събев T. Богословието на светите братя Кирил и Мето дий. — ДК, 34, 1954, 5, с. 26—32;
· Георгиев Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 221—238;
281
· Šеvčenko I. The Definition of Philosophy in the Life of Saint Constantine. — In: For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Sixtieth Birthday, 11 October 1956. The Hague, 1956, p. 449—457;
· Grivec F. Constantinus Philosophus — amicus Photii. — OChP, 23, 1957, p. 415—422;
· Grivec F. Konstantin-Cyrills Freundschaft mit Photios. — Südost-Forschungen, 17, 1957, p. 46—51;
· ЛИБИ, 2. C, 1960, c. 195—196, 207—208;
· Grivec F. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 28—29, 233—239;
· Grivec F., F. Tоmši Ć. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960 (Radovi Staroslavenskog instituta, 4), p. 174—175, 242;
· Grivec F. Vprašanja o Konstantinu in Metodu. — Slovo, 11—12, 1962, p. 139—140;
· Novak J Theologie moravsko-panonských životu Konstantina a Methode. — Náboženská revue, 1963, 1—2, p. 73—79;
· Perko F. Filozofia in theologija sv. Čiřila in Methoda. Ljubljana, 1963, 213 p.;
· Grivec F. Erlebnisse und Forschungsergebnisse. — Cyrillo-Methodiana, p. 156—158;
· Vodоpivec G. La teologia e la spiritualita dei ss. Cirillo e Metodio. — In: Cirillo e Metodio i santi apostoli degli slavi. Roma, 1964, p. 103—133;
· Weiher Е. Studien zur philosophischen Terminologie des Kirchenslavischen. — WSl, 9, 1964, p. 147—175;
· Die Korsuner Legende von der Überführung der Reliquien des hl. Clemens. Hrsg. J. Vašica. München, 1965 (Slavische Propyläen, 8), 81 p.;
· Бьнков А. Развитие на философската мисъл в България. С., 1966, с. 19—24;
· Милев А. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 71;
· Vаšica J. Literární památky epochy velkomoravské 863—885. Praha, 1966, p. 185;
· Ἀναστασίου Ἰ. E. Ἡ κατάστασις τῆς παιδείας εἰς τὸ Βυζάντιον κατὰ τὴν διάρκειαν τοῦ Θ’ αἰῶνος. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίου τόμος ἑόρτιος 1, p. 29—77;
· Събев Τ. Влияние на св. Григорий Назиански върху св. Кирил славянобългарски. — ГДА, 18 (44), 1968—1969, с. 255—279;
· Вайсилов В. Константин-Кирил Философ. — Философска мисъл, 25, 1969, 4, с. 48—54;
· Георгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 253—267, 268—277;
· Пейчев Б. Българската философска мисъл през средновековието. — Политическа просвета, 4, 1969, 5, с. 75—83;
· Пейчев Б. Кириловото определение на философията. — ККФ 1, с. 69—74;
· Серафим архим. Св. Кириловото съчинение „Написание о правѣи вѣрѣ“ и св. Три светители. — ДК, 48, 1969, 1—2, с. 23—34;
· Tkаdlčík V. Das Napisanije о pravěj věré: seine ursprüngliche Fassung und sein Autor. — In: Konstantin-Cyrill aus Thessalonike. Würzburg. 1969, p. 185—209;
· Weiher E. Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung. Wiesbaden, 1969, p. 21, 23;
· Гeоpгиев Е. Философско-богословските възгледи на Кирил и Методий. — В: История на философската мисъл в България. 1. С., 1970, с. 30—37;
· Трифуновић Ђ. Константинова (Ћирилова) књижевна дела у светлости неких Фотијевих књижевноестетичких погледа. — В: Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 249—259;
· Dvornik F. Byzantské misie u slovanů. Praha, 1970, p. 78—79;
· Велчев В. Делото на славянския просветител Константин-Кирил Философ в историята на културата. — ККФ 2, с. 215—250;
· Иванова-Константинова Кл. За началото на славянската писменост. Цикъл сведения в средновековната руска книжнина. — ЛМ, 15, 1971, 1, с. 108—110;
· Anastasiоu I. L’éducation de Saint Constantin-Cyrille le Philosophe. — ККФ 2, c. 79—90;
· Lacko M. Sv. Cyril a Metod. 3 изд. Rim, 1971, p. 24—25, 27—30;
· Lemerle P. Le premier humanisme byzantine. Paris, 1971, p. 160—167;
· Пейчев Б. Кириловото определение на философията. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 268—274;
· Die Pannonischen Legenden. Das Leben der Slavenapostel Kyrill und Method. Aus dem Altslavischen übertragen und herausgegeben von N. Randow. Berlin, 1972, p. 68—69 (2 изд. 1977);
· Аревшатян С. С. Формирование философской науки в древней Армении (V—VІ вв.). Ереван, 1973, с. 269—323;
· Бъчваров М. Българската философска мисъл през Средновековието и Възраждането. — В: Антология на българската философска мисъл. С., 1973, с. 14—15;
· Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 52—55, 60—119, 122, 144;
· Одиннадцать веков болгарской философской мысли. С., 1973, с. 12—27;
· Пейчев Б. О філософіи (За философията) — текст от XVII век. — Философска мисъл, 31, 1975, 6, с. 111;
· The Vita of Constantine and the Vita of Methodius. Translated with commentaries by M. Kantor and R. S. White. Introduction by A. Dostal. Ann Arbor, 1976 (Michigan Slavic Materials, 13), p. 9;
· Xубaнчев А. Диалектиката на св. Константин Кирил — Философ. — ДК, 58, 1978, 1, с. 26—30;
· Peitchev В. The First Definition of Philosophy in Slav. — Studia Mediewistyczne, 19, 1978, p. 39—48;
· Станчев Kp. О философско-эстетических взглядах Константина-Кирилла Философа, Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, р. 7—11;
· Аревшатян С. С. Давид Негпбедимый. М., 1980, с. 17, 40;
· Бичваров М. Д. Константин Кирил Філософ і філософська думка Київськоі Русі. — Філософська думка, 1980, 3, с. 87—93;
· Бъчваров М. Константин Философ — Кирил и българската философска култура. — Проблеми на културата, 3, 1980, 6, с. 67—74;
· Давид Анахт. Сочинения. М., 1980, с. 5—100;
· Кочев Н. Ц. Философската мисъл във Византия IX—XII в. С., 1981, с. 70—71;
· Куев К. Иван-Александровият сборник от 1348 г. C., 1981. с. 141 —148;
· Пейчев Б. Константин-Кирил — основател на българските философски традиции през средновековието — Философска мисъл, 37, 1981, 4, с. 30—42;
· Сказания о начале славянской письменности. Μ., 1981. с. 73, 109—110;
282
· Славов Сл. Етични аспекти във философско-богословската концепция на Константин-Кирил Философ. — Проблеми на културата, 4, 1981, 1, с. 100—111;
· Тот И. Константин-Кирил като философ. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, р. 33—35;
· Кочев Н. Към въпроса за характера на Константин-Кириловото определение за философията. — Проблеми на културата, 5, 1982, 2, с. 69—84;
· Трендафилов Хр. Кириловото определение на философията — кратка и пространна редакция. — ЕЛ, 37, 1982, 1, с. 49—53;
· Dimitrov М. В. The Philosophical Conception of Constantine-Cyril the Philosopher. — In: Actas del V Congreso international de filosofia medieval. 1. Madrid, 1982, p. 535—540;
· Станчев Kp. Константин-Кирил Философ и формирането на естетическите възгледи в средновековна България. — ККФ 4, с. 195—203;
· Тот И. X. Константин-Кирилл — ученый. — StS, 29, 1983, p. 3—31;
· Мечев К. „Мъдри мисли“, свързани с името на Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 140—145;
· Философия Давида Непобедимото. М., 1984, 272 с.;
· Кочев Н. Към въпроса за житието на Константин Философ — св. Кирил като историко-философски извор. — Известия на Българската патриаршия, Църковно-историческия и архивен институт, Централния църковен историко-археологически музей, 3, 1985, с. 30—43;
· Панчовски Ив. Философски и богословски концепции на св. Константин-Кирил Философ. — Известия на Българската патриаршия, Църковно-историческия и архивен институт, Централния църковен историко-археологически музей, 3, 1985, с. 44—108;
· Петканова Д. „Премъдростите“ на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 107—114;
· Славов Сл. Нравствената проблема в българската философска мисъл. Средновековие и Възраждане. С., 1986, с. 23—38;
· Юрченко А. И. К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. — В: Балто-славянские исследования 1985. М., 1987, с. 221—232;
· Николова Св. Проблемът за философските възгледи на Константин-Кирил. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 17—48;
· Кочев Н. Еретичните учения в ареала на византийската ортодоксия през VIII—IX век и появата на защитни текстове на църковната вероизповед („Написание за правата вяра“ от Константин Философ — св. Кирил). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 78—87;
· Илиевски П. Хр. Константин-Кирил „Философ“ — ортодоксен теолог. — Прилози. Македонска академија на науките и уметностите. Одделение за лингвистика и литературна наука, 19, 1994, 1—2, с. 77—103 (същото в: Илиевски П. Хр. Светила незаодни. Словенските првоучители и нивните ученици. Студии. Скопје, 1999, с. 96—123);
· Тóth I. H. Constantine and Patriarch Photius. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Opuscula byzantina, 9, 1994, p. 33—40;
· Панчовски Ив. Философски и богословски концепции на св. Константин-Кирил Философ. — ГСУбф, н. с., 2, 1995, с. 227—299;
· Славов Сл. Антропологически идеи на Константин-Кирил Философ (826—869). — Философия, 1996, 2, с. 45—52;
· Тоth I. Saint Cyril (Constantin) on the Importance of Icons. — In: East and West. Szeged, 1996, p. 156—158;
· Слaвов Сл. Философско-исторически идеи в средновековната българска духовна култура. — СпБАН, 110, 1997, 1, с. 14—22;
· Коев Т. Написание о правѣи вѣрѣ на св. Константин-Кирил Философ (Богословско-догматически анализ на части от текста). — Трудове на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Годишник на Православния богословски факултет, 2, 1992—1993 (1998), с. 53—97;
· Тот И. Светите братя Константин-Кирил и Методий. С., 2002, с. 91—119.
Светлина Николова
(9). ФЛОРИНСКИ, Тимофей Дмитриевич (Флоринский, Т. Д.) (28.Х/9.ХІ.1854 — 1919) — руски славист. Роден в Санкт Петербург в семейство на свещеник, магистър на Санктпетербургската духовна академия. Завършва Исгорикофилологическия фак. на Петербургския унив. (1876). Преподавател по история във Висшите женски курсове (1880—1881). Защитава магистърска дисертация „Южные славяне и Византия во второй четверти XIV в.“ (издадена през 1882) и докторска дисертация „Памятники законодательной деятельности Душана, царя сербов и греков“ (издадена през 1888). Доц. (1882) и проф. (1888) в Киевския унив.; декан на неговия Историко-филологически фак. Член-кор. на Руската АН, Кралската сръбска АН и на Югославянската академия на науките и изкуствата. Умира в Киев.
Ф. се формира под влиянието на В. И. Ламански и В. Г. Василевски като славист с широк профил, чиито проучвания имат подчертано извороведска насоченост. Интересите му обхващат проблеми на славяно-виз. отношения, анализа и издаването на документални източници за законодателството, юридически паметници, историографски и археографски свидетелства от манастирите
283
на п-в Атон. Важно значение има трудът му „Афонские акты и фотографические снимки с них в собраниях П. И. Севастиянова“ (1880), в който са публикувани голяма част от южнослав. и грц. документи, съхранявани в атонските манастири; изследването съдържа ценни археографски сведения за ръкописи, опазени в Света гора. В магистърската дисертация на Ф. се разглеждат обстойно сложните политически борби през втората половина на XIV в. в контекста на виз.южнослав. отношения. Изследването не е загубило значението си и днес като характеристика на Сръбското царство през този период. В студията „Политическая и культурная борба на греческом Востоке в первой половины XIV в.“
Ф. продължава проучването си на историята и културата на Сръбското царство, завършек на което е докторската му дисертация. Новите акценти в дисертационния труд се отнасят не само до характеристиката на управлението на Стефан Душан (сръбски крал — 1331—1345, и цар — 1345—1355), основана на непубликувани и непроучени дотогава документални източници: хрисовули, юридически сборници и др., но и до методиката на изследването като цяло. Принципно важен е изводът, че Законникът на Душан (1349) е свързан, от една страна, с виз, паметници, преведени в Сърбия през XIV в. (Синтагмата на Матей Властар и Законника на цар Юстиниан), а от друга — с формулите и юридическите казуси, съдържащи се в царствените грамоти, които общо представляват единен юридически свод. Приносен характер има „История сербо-хорватской литературы“ (1909), в която за пръв път Ф. прави професионален анализ на формирането и развитието на сръбската и на хърватската писменост и книжнина.
Тимофей Флорински
Ф. публикува учебно пособие по слав. езикознание („Лекции по славянскому языкознанию“, 1895—1897), което в продължение на няколко десетилетия остава основно помагало по сравнителна граматика на слав. езици. Той е автор на курс по история на слав. филология („Славяноведение“, 1911), в който са изложени най-съществените моменти от началото и развоя на интереса към слав. културно наследство. Специално място е отделено на дейността на Константин-Кирил и Методий и на нейната съдба според известните по времето на Ф. данни. Негови очерци са посветени на Фр. Рачки (1895) и на Фр. Миклошич (1891). Като редактор (от 1884) на поредицата „Славянский ежегодник“ на Киевското слав. д-во Ф. печата в него редица обзори с популяризаторски характер („Западные славяне в начале и конце XIX столетия“, 1895; „Зарубежная Русь и ее горькая доля“, 1900; „Славянское племя“, 1907, и др.), които (както и многобройни негови публицистични прояви) имат ярко изразена панславистична насоченост.
В областта на кирилометодиевистиката Ф. е автор на няколко публикации върху взаимоотношението между кирилица и глаголица, преобладаващата част от които са рецензии. Анализирайки новооткрития по това време Самуилов надпис
284
от 993 („К вопросу о древности и взаимных отношениях кириллицы и глаголицы“, 1900), той прави опит за реконструкция на липсващите части от текста и характеризира начерганията на буквите. Въз основа на съпоставка с глаголически паметници Ф. защитава гледището, че кирилицата е почти толкова ранна, колкото и глаголицата. Същата хипотеза обосновава в статията си „Несколько замечаний о надписи царя Самуила“ (1899) и в рецензиите си върху монографии на В. Ягич, А. И. Соболевски и др. В студията „Новое открытие в области глаголицы и вопрос о произхождении славянского миссала“ (1890), написана по повод изследването на Ягич „Glagolitica. Würdigung neuentdeckter Fragmente“ (1890), Ф. се присъединява към привържениците на становището, че глаголицата е била създадена като мисионерска азбука, а кирилицата е възникнала по истор. път от грц. писмо. Възгледите си за формирането на слав. писмо и неговата бълг. диалектна основа той излага в рецензията си (1899) за „Domov slovanskej cirkevnej reci a maďarské zanjatie vlasti“ от П. Крижко. Φ. отразява всички по-значителни издания на най-старите слав. паметници и основополагащите трудове с по-общ характер: книгите на Ягич „Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache“ (1900, рецензия от 1901), „Глаголическое письмо“ (1911, рецензия от 1913), студията на Ягич „Einige Streitfragen. 5. Welcher von den slavischen Schriften soll die Priorität zuerkannt werden“ (1901, рецензия от 1901) и др.; трудовете по слав. палеография на Соболевски и Е. Ф. Карски (рецензия от 1902); изданията на Хилендарските листове от С. М. Кулбакин (рецензия от 1900), на Супрасълския сборник от С. Н. Северянов (рецензия от 1905), на Листовете на Ундолски, изследвани и издадени от Карски (рецензия от 1905) и др. Ф. проявява интерес и към въпроса за мисията на Кирил и Методий сред западните славяни и хипотезата за моравски произход на част от преводните текстове (рецензия от 1901 на студията на Соболевски „Церковнославянские тексты моравското произхождения“, 1900, и др.), както и към паметниците с хърватски и босненски произход, написани с глаголица (рецензия от 1892 за книгата „Missale glagoliticum Hervoiae ducis Spalatensis. Auctoritate et impressis regiminis publici Bosniae et Herzegovinae“, 1891; за изданието на Сенския глаголически мисал от Фр. Пастърнек, и др.). Свои наблюдения върху босненската книжовна традиция и по-специално върху грамотите той споделя в студията „Глаголический миссал Хервои, воеводы Боснийского и герцога Сплитского“ (1892). Ф. рецензира и трудове на Й. Иванов, Г. Баласчев и К. Иречек, свързани с историята на Б-я и старобълг. писмени паметници. Специално привлича вниманието му въпросът за етническата принадлежност на македонските славяни („К вопросу о народности македонских славян“, 1906; „Новая этнографическая карта Южной Македонии“, 1914, и др.), решен от него категорично в полза на становището, че населението в този регион има бълг. произход. Ф. прави анализ и на някои старобълг. преводни юридически паметници, като на Законъ соудный людъмъ посвещава специално изследване (1904). В него отстоява мнението, че паметникът не представлява буквален превод на титул XVII от виз. Еклога, а слав. компилация, която възхожда към най-ранната епоха на старобълг. книжнина, и го характеризира като ценен извор за историята на Първото бълг. царство.
Съч.:
o Вступительная лекция по славяноведению. — Университетские известия, 22, 1882, 4, с. 63—99;
o Св. Кирилл и Мефодий, просветители славян, 6 апр. 1885. — Кіевлянин, 21, № 78, 9 апреля 1885, с. 2;
o Мефодиевский юбилейный сборник, изданный Имп. Варшавском университетом к 6 апр. 1885 г. под ред. А. Будиловича. Варшава, 1885 (рец.) — ЖМНП, 240, 1885, с. 325 —343;
o Новые книги по славяноведению. 1. Капитальный труд о Болгарии. — Университетские известия, 29, 1889, 1, с. 15—40;
285
o Новое открыгие в области глаголицы и вопрос о происхождении славянского миссала. — Университетские известия, 30, 1890, 11, с. 153—168;
o Капитальный сербский труд по систематической обрабогке канонического права православной церкви [Н. Милаш. Православно црквено право. Задар, 1890]. — Университетские известия, 31, 1891, 7, с. 40—41;
o Памяти Миклошича. — Университетские известия, 31, 1891, 4, с. 1—14;
o Глаголический миссал Хервои, воеводы Боснийского и герцога Сплитского. — Университетские известия, 32, 1892, 1, с. 1—16;
o V. Jagić, L. Thallóczy, F. Wichoff. Missale glagoliticum Hervoiae ducis Spalatensis. Auctoritate et impressis regiminis publici Bosniae et. Herzegovinae. Vindobonae, 1891 (рец.). — Университетские известия, 32, 1892, 1, с. 1—16;
o Новейшие груды по изучению южнославянской старины и народности. — Университетские известия, 34, 1894, 12, с. 393—441;
o Лекции по славянскому языкознанию. Болгарский язык. — Университетские известия, 34, 1894, 2, с. 157—189;
o Жизнь и труды д-ра Фр. Рачкого, первого председателя Югославянской академии. — Университетские известия, 35, 1895, 12, с. 103—150 (същото на бълг. език: Д-р Франц Рачки, първият председател на Югословенската академия. — ПСп, 10, 1896, с. 576—628);
o Лекции по славянскому языкознанию. 1. Киев, 1895, 526 с.; 2. Киев, 1897, 703 с.;
o Известия и заметки о новейших грудах и изданиях по славянской истории и филологии. — Университетские известия, 37, 1897, 2, с. 1—41;
o Несколько замечаний о надписи царя Самуила. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 5—13;
o Р. Křižko. Domov slovanskej cirkevnej řeči a maďarské zaujatie vlasti (Slovenské Pohťady, 18, 1898; 19, 1899) (рец.). — Университетские известия, 39, 1899, 3, с. 15—18;
o Г. Баласчев. Климент епископ словенски и службата му по стар словенски превод с една част гръцки паралелен текст и едно факсимиле. С., 1898 (рец.). — Университетские известия, 39, 1899, 9, р. 251—253;
o П. Лавров. Житие св. Мефодия и похвальное слово св. Кириллу и Мефодию по списку XII в. М., 1899 (рец.). — Университетские известия, 39, 1899, 9, с. 249—250;
o С. Кульбакин. Хиландарские листки, отрывок кирилловской письменности ХІ-го века. СПб., 1900 (рец.). — Университетские известия, 40, 1900, 6, с. 191 —192;
o К вопросу о древности и взаимных отношениях кириллицы и глаголицы (Кирилловская надпись Самуила 993 г.). — В: Чтения в Историческом обществе Нестора Летописца, 14, 1900, 2, с. 73—84;
o V. Jagić. Einige Streitfragen. 5. Welcher von den slavischen Schriften soll die Priorität zuerkannt werden. 1901 (рец.). — Университетские известия, 41, 1901, 9, с. 112—117;
o V. Jagić. Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Wien, 1900 (рец.). — Университетские известия, 41, 1901, 4, с. 1—14;
o А. Соболевский. Церковнославянские тексты моравското происхождения (РФВ, 43, 1900) (рец.). — Университетские известия, 41, 1901, 4, с. 18—21;
o F. Pastrnek. Charvátsko-hlaholský rukopis Sienský. Praha, 1900 (рец.). — Университетские известия, 41, 1901, 4, с. 21—22;
o Отзыв о сочинении г. Фридриха Вестберга „Комментарии на записку Ибрагима ибн-Якуба о славянах“. 1899. (Рукопись 4 тетради 274 стр.) (рец.). — В: Отчет о 42-м присуждении наград графа Уварова. СПб., 1902;
o F. Pastrnek. Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda s rozborem a otiskem hlavních pramenů. Praha, 1902 (рец.). — Университетские известия, 42, 1902, 9, с. 101—104;
o H. Начов. Време и живот на св. Борис Михаил. Варна, 1901 (рец.). — Университетские известия, 42, 1902, 3, 38—39;
o А. Соболевский. Славянорусская палеография. СПб., 1901 (рец.). — Университетские известия, 42, 1902, 2, с. 25—27;
o Е. Карский. Очерк славянской кирилловской палеографии. Варшава, 1901 (рец.). — Университетские известия, 42, 1902, 3, с. 27—29;
o Древнейший памятник болгарского права. — В: Сборник статей по истории права, посвященный Μ. Ф. Владимирскому-Буданову. Киев, 1904, с. 404—429;
o В. Щепкин. Саввина книга. СПб., 1903 (рец.). — Университетские известия, 44, 1904, 8, с. 81—82;
o С. Северьянов. Супрасльская рукопись. СПб., 1904 (рец.). — Университетские известия, 45, 1905, 5, с. 38—41;
o Е. Карский. Листки Ундольского, отрывок кирилловского евангелия ХІ-го века. СПб., 1904 (рец.). — Университетские известия, 45, 1905, 5, с. 41—43;
o V. Jagić. Kirchenslavisch-böhmische Glossen saec. XI—X1I. Wien, 1904 (рец.). — Университетские известия, 45, 1905, 3, с. 45—49;
o К вопросу о народности македонских славян. — В: Чтения в Историческом обществе Нестора Летописца, 19, 1906, 7, с. 39—46;
o Славяноведение. Киев, 1911, 224 с.;
o В. Ягич. Глаголическое письмо. СПб., 1911 (рец.). — Университетские известия, 53, 1913, с. 41—52;
o Новая этнографическая карта Южной Македонии. — Университетские известия, 54, 1914, 1, с. 1—8.
Лит.:
· Д. М. — БПр, 2, 1895, 8, с. 124—127 (рец.);
· Брандт Р. Ф. Отзыв о первой части труда орд. проф. Т. Д. Флоринского „Лекции по славянскому языкознанию“, Киев, 1895. СПб., 1898;
· Polívka J. Proti T. D. Florinskému po vydání Lekcij po slav. jazykoznaniju. 2. Kyjev, 1897. — LF, 25, 1898, p. 208—215;
· Брандт Р. Ф. Отзыв о второй части труда орд. проф. Т Д. Флоринского „Лекции по славянскому языкознанию“, Киев, 1895. СПб., 1900;
· Науменко В. П. Решен ли проф. Т. Д. Флоринским вопрос о книжной малорусской речи? — Киевская старина, 68, 1900, 1, с. 125—155;
· Изборник Киевский, посвященный Т. Д. Флоринскому. Киев, 1904, 4+356 с.;
· Соболевский А. R Проф. Т. Д. Флоринский. — Славянские известия, 1914, 6, с. 96—97;
· Успенский Ф. И. Еще о Т. Д. Флоринском. — Вестник литературы, 7, 1919, с. 15;
· Сперанский М. Н. Проф. Тимофей Дмитриевич Флоринский (1854—1919). — В: Научные известия. 2. Μ., 1922;
286
· Шклифов Бл. Руски слависти за югозападните български говори. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 480;
· Наумов Е. П. Флоринский, Тимофей Дмитриевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. М., 1979, с. 342—344.
Анисава Милтенова
(9б). ФЛОРОВСКИ, Антоний Василевич (Флоровский, А. В.) (14.ХІІ.1884—27.ІІІ.1968) — руски историк. Роден в Елизаветград (дн. Кировоград, Украйна). Завършва класическа гимназия и Историкофилологическия фак. на Новоросийския унив. в Одеса. Доц. (1911—1917) и проф. (1917—1922) в Новоросийския унив. В началото на 20-те г. на XX в. емигрира и след кратък престой в Истанбул, София и Белград се установява в Прага (1923). Включва се в научната дейност на организации на руски учени в чужбина — Руския народен унив., Руското истор. д-во, Руския задграничен истор. архив, Слав. инст. Преподава история във Философския фак. на Карловия унив., от 1945 е проф. в него. Умира в Прага.
В началото на изследователската си работа Ф. разглежда социално-икономически въпроси на руската история през втората половина на XVIII в. Първата му книга — „Из истории Екатерининской Законодательной комиссии 1767 г. Вопрос о крепостном праве“, е издадена през 1910; защитена е като магистърска дисертация. На същата тема са посветени и по-малки изследвания, както и монографията „Состав Законодательной комиссии 1767—1774 гг.“ (1915), наградена с Уваровската премия на Петербургската АН и защитена в Московския унив. като докторска дисертация (1916). В поредица статии Ф. прави преглед на руската истор., литература, публикувана в Съветския съюз и извън неговите граници в периода 1921—1931. В издадена на френски език библиография намират място и сведения за трудове, посветени на средновековната литература и изкуство в Б-я и Русия.
След установяването си в Прага Ф. обстойно проучва чешките извори за руската история. В значителен брой публикации осветлява чешко-източнослав. отношения в периода ХІ—ХVІІІ в., като поставя комплексния им анализ на достоверна научна основа. В двутомната монография „Чехи и восточные славяне“ (1935—1947) разглежда чешко-руските връзки в областта на политиката, търговията и културата. Особено внимание отделя на кирило-методиевските традиции в Чехия и Русия, които според него са в основата на християнската култура на двете страни. Той е убеден, че писмената слав. традиция прониква в руските земи главно чрез бълг. посредничество, но не подценява и ролята на чехо-моравската културна среда. В обобщаването на тази проблематика (1939, 1958) Ф. подчертава няколко основни положения. По хронология и език разграничава два съществено различни типа литературни явления, станали известни сред източните славяни: църковнослав. паметници от моравски и чешки произход, създадени на лат. език или преведени от лат. език във Велика Моравия и Чехия през IX—XII в., и литературни текстове, възхождащи към чешки по произход и по език творби от ХV—ХVІІ в. Те характеризират двата различни етапа в усвояването на чешката книжнина в руските земи. Ф. напомня за противоположните научни становища за континуитета в моравско-чешките кирило-методиевски (богослужебни и литературни) традиции; според него преодоляването на разногласието в значителна степен зависи от точното датиране на няколко важни писмени извора за началната история на Чехия (първостепенно място сред тях заемат Кристиановата легенда, Първото слав. житие на св. Вацлав, проложните жития на св. Вацлав и св. Людмила). Периодът Х—Х1І в. е особено благоприятен за възприемането на чешки църковнослав. произведения в Киевска
287
Русия — преди всичко поради общите условия за културно развитие и за контакти между двете слав. княжества.
Антоний Флоровски
Църковното разделение от 1054 не прекъсва този процес. Новата вълна на чешко литературно влияние през XV—XVI в. (с някои „вторични“ моменти и през XVII в.) засяга предимно белоруски среди в границите на Великото Литовско княжество, отразява опита на хуситското движение и в значителна степен се осъществява чрез полско посредничество. Най-съществените факти през този етан са свързани с делото на Фр. Скорина, т. е. с влиянието на Чешката библия, както и с повествователно-поучителната литература (в основата си със светскоавантюристични сюжети). Като цяло обаче полско-чешката културна експанзия през този период има периферен характер и не повлиява на религиозната и църковно-историческа ориентация на Русия.
Съч.:
o Г. М. Барац. О составителях „Повести временных лет“ и ее источников, преимущественно еврейских. Берлин, 1924 (рец.). — Slavia, 6, 1927— 1928, р. 172—179;
o La littérature historique russe. Emigration. Compte-rendu 1921—1926. — Bulletin d’information des sciences historiques en Europe Orientale, 1, p. 83—121;
o La Russie et les tchèques dans l’histoire de leurs rapports culturels et politiques. — In: Conference des historiens des états de l’Europe Orientale et du monde Slave. 2. Warszawa, 1928, p. 85—96;
o Почитание св. Вячеслава, князя чешского, на Руси. — Научные труды Русского народного университета в Праге, 2, с. 305—325;
o Россия и южные славяне в царствование имп. Александра I. — В: Прослава на Освободителната война 1877—1878 г. С., 1929, с. 54—65;
o Карпаторусский список проложною жития св. Вячеслава, князя чешского. — В: Карпаторусский сборник: Подкарпатская Русь, В честь президента Т. Г. Масарика. 1850—1930. Ужгород, с. 88—90;
o Очерк русско-чешских отношений. — Славянски глас, 24, 1930, с. 8—19, 56—68;
o Чехи и восточные славяне. Очерки по истории чешскорусских отношений (Х—ХVІІІ вв.) 1. Praha, 1935, 16+527 р.; 2. Praha, 1947, 8+548 р.;
o Чешские элементы в старорусской литературной традиции. — В: III Међународни конгрес слависта (словенских филолога). 18—25. IX. 1939. Саопштења и реферати. 2. Београд, [1939], с. 111—113;
o Vliv staré české literatury v oblasti ruské. — In: Co daly naše země Evropě a lidstvu. Praha, 1939, p. 139—143;
o Чешская библия в истории русской культуры и письменности (Фр. Скорина и продолжатели его дела). — Sborník filologický, 12, 1946, 4, p. 153—259;
o Církevněslovanská tradice v Cechách v dějinném pojetí „Palinodie“ Zachariáše Kopystenského (1621) (Z dějin slovanské védy). — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 226—231;
o K изучению истории русско-византийских отношений, — Bsl, 13, 1952—1953, p. 301—311; 20, 1959, p. 63—74;
o Чешские струи в истории русского литературною развития. — СФ-М, 3, 1958, с. 211—251.
Лит.:
· А[ндреева] М — Bsl, 6, 1935—1936, р. 355—357 (рец );
· Нájеk Z. — ČĆH, 42, 1936, p. 363—370 (рец.);
· Lappо J. — ZSPh, 13, 1936, p. 264—271 (рец.);
· Попруженко M., Ст. Романски. Кирило-методиевска библиография за 1934—1940 год. С., 1942, с. 102—103, 116—117;
· Зайончковский П. А. Антоний Васильевич Флоровский. — История СССР 1969, 2, с. 251;
· Zástěrová В. А. V. Florovskij (14.XII.1884—27.III.1968). — Slavia, 38, 1969, p. 176—177;
· Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 117—120.
Цветанка Янакиева
(10). ФЛОРЯ, Борис Николаевич (8.XII.1937) — руски историк славист. Роден в Москва, където получава средно образование. През 1960 завършва Историческия фак. на Московския унив. със специалност изворознание по история на СССР.
288
Борис Флоря
Защитава кандидатска дисертация върху руско-полските отношения и балтийския въпрос (1969) и докторска дисертация на тема „Русско-польские отношения и политическое развитие Восточной Европы во второй половине XVI — начале XVII в.“ (1980), Работа като научен сътрудник в Археографската комисия при АН на СССР в Москва (1960—1965); от 1966 е ст. н. с. в Инст. по славянознание и балканистика при Академията, Член-кор. на РАН (2001).
Основните научни интереси на Ф. са в три области: етническа история на славяните през Средновековието; кирило-методиевска проблематика; международни отношения в Централна и Източна Европа по времето на късния феодализъм. Главната му специалност е история на западните славяни през Средновековието; същевременно значителен дял в изследванията му заемат научни разработки върху зараждането и разпространението на слав. писменост. Темата за християнизацията на Велика Моравия, Чехия и Полша Ф. обсъжда в светлината на основната предпоставка от социално-икономически характер в тези страни — степента на развитие на езическото общество (промени в обществената структура, в идеологическата система и др.); в тази обстановка според него писмеността на роден език не е изиграла ролята на определящ фактор при разпространението на новата религия, а само е облекчила възприемането на християнското духовно наследство. Като има предвид съвършенството на първите преводи на Константин-Кирил и Методий, Ф. поддържа тезата, че работата върху създаването на слав. писменост е започната дълго преди 863, най-вероятно на Олимп. Той споделя мнението на Ив. Дуйчев, че първоначално виз. правителство е целяло да се изобрети някакъв вид графическа система за славяните в пределите на империята, но заедно с това подчертава, че ако при създаването ѝ инициативата е била от страна на Византия, то възникването и широкото разпространение на първите писмени паметници са били обусловени от потребностите на раннофеодалните слав. държави. Във връзка с изясняването на тези развойни тенденции Ф. отбелязва една съществена особеност на социалната структура във Византия: за разлика от Запада в империята не е съществувал особен, специален език, чието владеене би отделило духовническото съсловие от останалите обществени слоеве и би закрепило привилегированото му положение; не е съществувала рязка граница между образованата светска прослойка и църковните среди, липсвала е и почва за формиране на система от възгледи, каквато е характерна за подчертаната духовна йерархия на католическия Запад. При тези условия висшите власти във Виз. империя не противодействат на опита да бъде създадена слав. писменост („К оценке исторического значения...“, с. 213—214).
Ф. отделя голямо внимание на основните извори за делото на Кирил и Методий.
289
Наблюденията върху текста на ЖК и ЖМ, съчетани с истор. сведения за обстановката във Велика Моравия, му дават основание да застъпи становището, че ЖК е написано в края на 70-те г. на IX в. и има предназначение да защити идеята за пълно равноправие на слав. писменост, а ЖМ е създадено веднага след смъртта на Методий (885) в кръга на неговите ученици в Моравия и е адресирано до моравската аристокрация с цел да бъдат опровергани обвиненията срещу него и дейността му. Въз основа на анализ на съдържанието и издирване на възможните извори Ф. аргументира схващането, че Успение Кирилово възниква в Б-я най-вероятно през XIII в., а проложните жития на слав. първоучители — в края на XII в., също в Б-я. Ф. е автор на подробен реалноистор. коментар към ЖК, ЖМ, Похвалното слово за Кирил и Методий, проложните жития на Кирил и Методий, „За буквите“ на Черноризец Храбър (1981, 1986). Нему принадлежат преводи на тези кирилометодиевски извори на съвременен руски език. Между другото в научните си постановки той споделя мнението на В. А. Погорелов и В. Ткадълчик, че Храбър води полемика не с виз. духовенство, заинтересувано от монополното положение на грц. език в Б-я, а с образовани представители на бълг. аристокрация и бълг. духовенство, които възразяват срещу използването на глаголицата. Според Ф. в края на 90-те г. на IX в. проблемът за начина на записване на слав. реч е разрешен — опонентите на Храбър полагат в основата на азбуката грц. писмо и под влияние на глаголицата добавят редица нови графеми за предаване на звукове, характерни за бълг. говори.
В публикациите на Ф. многообразната и сложна проблематика около кирилометодиевските традиции присъства в два плана — като проследяване на явления, произтичащи от основополагащото дело на първоучителите, и като съвкупност от конкретни представи за това дело в определена страна, епоха, книжовническа среда. В тези две насоки напр. той изтъква чрез нови подробности и акценти специфичната форма, в която бълг. книжовници през XII и XIII в. осмислят значението на Б-я като първостепенно огнище на слав. писменост и отразяват противопоставянето ѝ на културната експанзия на Византия. Вариантите, в които съществуват кирило-методиевските мотиви, и зависимостта им от местните условия са основата, върху която Ф. изгражда тезите си за генеалогията и хронологията на редица важни книжовни паметници. По този начин е обсъдена (1985) появата на т. нар. Сказание о преложении книг на славянский язык. Ф. поддържа гледната точка на онези изследователи (напр. О. Кралик), които свързват този текст с територията на старочешката държава — всепризнатия приемник на Велика Моравия. Почти е сигурно, смята Ф., че Сказанието е възникнало в Сазавския манастир въз основа най-вече на ЖМ. Това става най-късно до 1096, когато от манастира са изгонени монасите, използващи слав. писмо. Сказанието е опит да се отстоява правото за превод и тълкуване на лат. и грц. книги на слав. език, като за истор. прецедент се сочи извършеното от Кирил и Методий. Ф. е склонен да изключи Кристиановата легенда от кръга на неговите източници. В сферата на кирилометодиевските традиции Ф. разглежда и вероятните влияния (преки и типологични) върху Кристиановата легенда от страна на старобълг. паметници от X в. (1995). Проучванията по този въпрос го водят до убеждението, че в Пршемисловска Чехия не само са знаели за съществуването на центрове на слав. писменост в Б-я, но и са поддържали контакти с тях. Същевременно Ф. набелязва някои специфични за чешката държава обстоятелства през тази епоха, които налагат
290
като първостепенна нужда не защитата на слав. азбука и слав. книжнина, а отстояването на идеята за богослужение на роден език.
В отделна книга (2000), подготвена в съавторство с А. А. Турилов и С. А. Иванов и посветена на съдбата на кирилометодиевските традиции в бълг. земи от края на IX до средата на XIII в., Ф. представя литературното творчество на Климент Охридски, някои проблеми около неговия култ, Краткото му житие и неговия създател Димитър Хоматиан, Първото житие на Наум Охридски. Дело на Ф. в книгата са също преводите на двата житийни текста на съвременен руски език и поместената като приложение статия „Римская курия и запрет славянской литургии в Великой Моравии в 885 г.“.
Съч.:
o О реконструкции состава древнерусских библиотек. — В: Древнерусское искусство. Рукописная книга. Μ., 1972, с. 52—59;
o Русско-польские отношения и балтийский вопрос в конце XVI — начале XVII в. М., 1973, 221 с.;
o Русско-польские отношения и политическое развитие Восточной Европы во второй половине XVI — начале XVII в. М., 1978, 299 с.;
o Václavská legenda а Borisovsko-Glebovský kult (schody a rozdíly). — ČČH, 26, 1978, p. 82—95;
o K вопросу o целях моравското посольства в Константинополе (начало 60-х годов IX в.). — В: Славянские древности. Этногенез. Материальная культура Древней Руси. Киев, 1980, с. 107—117;
o Сказания о начале славянской письменности. Вступительная статья, перевод и комментарии. М., 1981, 197 с.;
o Древнерусские традиции и борьба восточнославянских народов за воссоединение. — В: Древнерусское наследие и исторические судьбы славянства. М., 1982, с. 151—238;
o К оценке историческото значения славянской письменности в Великой Моравии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 195— 217;
o Славянская письменность и европейская культура раннего средневековья. — СС, 1985, 2, с. 66—70;
o Сказание о преложении книг на славянский язык. Источники, время и место написания. — Bsl, 46, 1985, p. 121—130;
o Россия и чешское восстание против Габсбургов. М., 1986, 207 с.;
o К вопросу о датировке „Успения Кирилла“. — СС, 1986, 6, с. 63—69;
o Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 25—40, 94—130, 212—246, 252—256, 260—264;
o Две церковные миссии в Великой Моравии. — В: Введение христианства у народов Центральной и Восточной Европы. Крещение Руси. М., 1987, с. 54—58;
o Кирилло-Мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов, София, сентябрь 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 159—168;
o Общее и особенное в гіроцессе христианизации стран региона и Древней Руси [Литаврин Г. Г., Б. Η. Флоря]. — В: Принятие христианства народами Центральной и Юго-Восточной Европы и крещение Руси. М., 1988, с. 235—262;
o Принятое христианства в Великой Моравии, Чехии и Польше. — В: Принятое христианства народами Центральной и Юго-Восточной Европы и крещение Руси. М., 1988, с. 122—158;
o Christianisation оГ the Nations of Central and South-East Europe and the Conversion of Old Rus [F;oria B. N., G. G. Litavrin]. — Bsl, 49, 1988, p. 185—199;
o Рассказы о Кирилле и Мефодии в „Прениях о вере с греками“ Арсения Суханова. — В: Studia Slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 314—318;
o Кирилло-Мефодиевские традиции в „Легенде Кристиана“. — Bsl, 56, 1995, р. 571—577;
o Памяти Александра Ивановича Рогова. — В: Славяне и их соседи. 7. Межконфессиональные связи в странах Центральной Восточной и ЮгоВосточной Европы в ХV—ХVІІ веках. М., 1999, с. 3—14;
o Судьбы Кирилло-Мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия. СПб., 2000, 315 с. [Флоря Б. H., А. А. Tурилов, С. А. Иванов].
Лит.:
· Борис Николаевич Флоря. — В: Florilegium..., с. 9—16;
· Труды Бориса Николаевича Флори. — В: Florilegium..., с. 16—28;
· Florilegium. К 60-летию Б. Н. Флори. М., 2000, 478 с.
Валентин Вълчанов
(11). ФОРМОЗА (Formoso) (ок. 816 — 4.ІV.896) — римски папа (6.X.891—896), един от най-видните църковни дейци в римската политика през втората половина на IX в. Роден вероятно в Рим. Портуенски епископ (от 864). През ноем. 866 папа Николай I (858—867) изпраща епископите Ф. и Павел Популонски в Б-я да занесат отговорите му на писмото на бълг. княз Борис I (852—889). Тази мисия е успешна за Папската курия. Борис I заменя грц. духовници в страната с римски, а Ф. спечелва симпатиите на княза до такава степен, че той поставя пред папата въпроса за неговото назначаване за архиепископ на Б-я. Амбициозен и интелигентен политик, настроен враждебно
291
към Цариград, Ф. мечтае за независима дейност като църковен глава на силна държава, но среща твърда съпротива от Рим. Както Николай I, така и приемникът му папа Адриан II (867—872) се боят от честолюбивите му стремежи. За Б-я заминава нова мисия начело с епископите Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски, а Ф. е повикан в Рим под предлог, че вече заема епископския престол на Порто и не може да го изостави заради българския (вж. Посолства на Рим в България). В писмо на папа Йоан VIII (872—882) се споменава, че Ф. поискал клетва от княз Борис I да не допуска друг римски духовник да стане бълг. архиепископ. Това е ключов момент в отношенията между Б-я и Рим — папското решение да не се назначава Ф. е една от главните причини да се прекратят връзките на Борис I с Апостолическия престол.
Епископ Формоза Портуенски
Според Фр. Дворник (1926) Ф. е начело на антигрц. движение в Рим, което не признава слав. литургия и слав. език за богослужебен. Неговата позиция обаче е неблагоприятна — той е в лоши отношения с Адриан II както поради лични причини, така и поради компрометираното си положение по бълг. въпрос. Папата решава проблема, като го натоварва заедно с велетрийския епископ Гаудерик да ръкоположи тържествено учениците на Константин-Кирил и Методий, които ги придружават при посещението им в Рим, за свещеници; това става през февр. 868. През 869 Ф. заедно с епископ Павел Популонски представя на папата болярина Петър — пратеник на княз Борис I (вж. Посолства на българите в Рим). По-късно бълг. владетел отново пише до Рим с молба Ф. да бъде назначен за архиепископ в Б-я; окончателният отказ на Адриан II е финалът на този етап в българо-римските отношения.
При папа Йоан VIII Ф. отново се опитва да се намеси в бълг. църковна политика, като иска за това позволение и средства. Папата пресича тези честолюбиви стремежи; той подозира, че Ф. участва в антипапското дело на братята Григорий и Георгий Авентински, лишава го от сан и го отлъчва от църквата (апр. 876). Ф. е изгонен от Италия и става лаик, но папа Марин I (882—884) го възстановява в сан през 883 и той се връща в Рим.
Изборът на Ф. за папа през 891 е канонически оспорван, поради което възникват големи смутове, неутихнали и след смъртта му. Вероятно във връзка с това той се стреми и успява да си осигури подкрепата на Цариград. Виз. църква никога не изразява съмнение в законността на избора му за папа. Намесата му във вътрешновиз. спор за каноничността на ръкополаганията на патриарх Фотий (858—867; 877—886) и опитът му да примири фотианци и игнатианци са безуспешни. Цариград обаче не може да му прости намесата в бълг. работи през 867 и изгонването на виз. духовенство — може би затова на грц. почва възниква легендата за „латинската ерес“ на Ф. (вж. Filioque).
В борбата между фриуланците и сполетанците Ф. взема страната на фриуланците. Когато каринтският владетел
292
Арнулф (887—899) по внушение на своя канцлер Вихинг, бивш моравски епископ, започва война с Велика Моравия, той спечелва на своя страна Ф., като в тази коалиция е привлечен и бълг. княз Владимир (889—893). През 896 Арнулф достига до Рим, където Ф. го коронясва за крал. Ф. умира в Рим. Папа Стефан VI (896—897), от партията на сполетанците, устройва над извадения от гроба труп на Ф. подобие на синодален съд: съблича му папските одежди, облича го в лаически дрехи, отсича двата пръста на десницата му и обявява ординациите му за недействителни. Папа Теодор II (897) реабилитира Ф. и връща тялото му в църквата „Св. Петър“. Реабилитацията е подновена от папа Йоан IX (898—900) на съборите в Рим и Равена през 898.
Съществува легенда за отлъчването на група фотианци от Ф., но тя е недостоверна. Смята се, че в началото на управлението си Ф. нарежда да изпишат в една римска църква в Монтечелио (дн. разрушена) фреска, на която редом с него е изобразен варварски княз. Най-вероятно това е бълг. княз Борис I.
Съч.:
o Epistolae et privilegia. — PL, 129, col. 837—855.
Лит.:
· Dümmler E. Aurilius und Bulgarius. Quellen und Forschungen zur Geschichte des Papsttums im Anfänge des 10. Jhs. Leipzig, 1866, 6+162 p.;
· Hergenröter J. Photius, Partiarch von Konstantinopel. Regensburg, 1867, p. 616—617;
· Anastasius Bibliothecarius. Praefatio in Synodum Octavam. — PL, 129, col. 19—20;
· Johannes papae VIII. Epistola 24 ad universus Gallos et Germanos. — PL, 126, col. 675—679;
· Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai I Papae. — PL, 128, col. 1373—1376;
· Anastasius Bibliothecarius. Vita Adriáni II Papae. — PL, 128, col. 1393—1394;
· Jaffé Ph. Regesta Pontificum Romanorum ab condita Ecclesia ad annum post Christum natum 1198. 2 изд. Leipzig. 11885, p. 435—439; 2., 1888, p. 705, 746;
· Duchesne L. Le Liber Pontificalis. Paris, 1892, p. 227—230;
· La pôtre A. L’Europe et le Saint-Siège à l’époque Carolingienne. 1. Le pape Jean VIII (872—882). Paris, 1895, p. 43—44, 56—61;
· Héfélé Ch. J. v. Histoire des conciles d’après les documents originaux. Trad. par H. Leclercq. 4. Paris, 1907, p. 648—649, 708—709;
· Симеон митроп. Посланието на Цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса. — БСт, 5, 1917, с. 13, 29;
· Грабар А. Портрет на българския княз Борис I в Рим? — ИБАИ, 1, 1921—1922, с. 232—233;
· Domenici G. Il papa Formoso. — La Civiltà Cattolica, 75, 1924, 1, p. 106—120, 518—530; 2, p. 121—135;
· Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, p. 190—199;
· Mercati A. Frammenti in papiro di un diploma imperiale a favore della chiesa Romana. — In: Papsttum und Kaisertum. Festschrift P. Kehr. München, 1926, p. 163—167;
· Златарски В. H. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 107—116, 123—128, 137, 158, 799 (2 изд. С., 1971, с. 125—133, 140—144, 152, 171, 756);
· Duhr J. Le concile de Ravenna 898. La réhabilitation du pape Formose. — Recherches de science religieuse, 22, 1932, p. 541—579;
· Dvornik F. Etudes sur Photios. 1. — Byzantion, 11, 1936, p. 6—19;
· Dvornik F. The Photian Schism. Cambridge, 1948, p. 251—262;
· Dujčev I. Testimonianza epigrafica della missione di Formosa, Vescovo di Porto, in Bulgaria (a. 866—867). — Epigraphica, 12, 1950, p. 49—59;
· Haller J. Das Papsttum. 2. Stuttgart, 1950, p. 188—194, 545—547;
· Duhr J. Humble vestige d’un grand espoir déçu. Episode de la vie de Formose. — Recherches de science religieuse, 42, 1954, p. 361—387;
· Seppelt F. X. Geschichte der Päpste. Von den Anfängen bis zur Mitte des 20. Jahrhunderts. 2. [2 изд.] München, 1954, p. 281, 283, 298, 309—310, 331—332, 337—347, 350;
· Sydow J. Die Gegenkaiser Arnulfs von Kärnten. — Verhandlungen des historischen Vereins für Oberpfalz und Regensburg, 96, 1955, p. 431—436;
· Sydow J. La dignità imperiale di Guido e Lamberto duchi di Spoleto. — Spoletium, 3, 1956, p. 7—11;
· Dujčev I. Due note di storia medievale. — Byzantion, 29—30, 1959—1960, p. 259—266;
· Житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски. — В: Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 82;
· Дуйчев Ив. Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културна история на средновековна България. С., 1972, с. 358—360;
· Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 108, 140, 158;
· История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 223—225, 229, 237, 249;
· Драгова Н. Нов прочит на епископската титулатура на св. Климент. — В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. С., 1997, с. 79—90.
Елена Велковска
(12). ФОРТУНАТОВ, Филип Фьодорович (2/14.I.1848—20.ІХ/3.Х.1914) — руски езиковед — индоевропеист и славист. Роден във Вологда. Завършва гимназия в Петрозаводск (1864) и Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1868). През 1871, след успешно издържани
293
магистърски изпити, заминава заедно с В. Ф. Милер за Литва, където записва литовски народни песни с цел да бъде изучена живата диалектна реч и изследва старопечатни книги. От 1871 до 1873 слуша лекции в университетите на Тюбинген, Лайпциг, Париж, Берлин, Лондон, Кьонигсберг (дн. Калининград). През 1875 защитава магистърска дисертация, посветена на ведийски и санскритски текстове и на въпроси от сравнителната граматика на индоевроп. езици. По предложение едновременно на Киевския и на Московския унив. получава научната степен д-р по сравнително езикознание на Московския унив. без защита на дисертация (1884). Доц. (1876), проф. (1894—1902) в Историко-филологическия фак. на Московския унив., където оглавява Катедрата по сравнителна граматика на индоевроп. езици (1876—1902). През 1902 преминава на работа в Петербургската АН, където участва в дейността на ОРЯС и редактира академични издания. Зам.-председател на Правописната комисия (1904), член и почетен член на Московския, Одеския и Санктпетербургския унив., д-р по философия на Унив. в Кристиания (дн. Осло)
(1911), действ. член на Кралската сръбска академия (1907) и на Фино-угорското д-во в Хелзинки (1908). Акад. (1902). Умира в с. Косолма, близо до Петрозаводск.
Филип Фортунатов
Ф. работи в различни области на езикознанието — разглежда проблеми на сравнително-истор. фонетика и на палеографията, поставя начало на проучванията по истор. акцентология, редактира издания на старобълг. и литовски писмени паметници, възглавява подкомисията на Петербургската АН за подготовка на правописна реформа, става един от организаторите на важни международни славистични прояви, като издаването на Енциклопедия на славянската филология, подготвянето на Международния славистичен конгрес (1905) и др. Като основоположник на Московската лингвистична школа, която се ръководи от принципа лингвистичните задачи да се решават с лингвистични методи, Ф. е възприеман като учител и наставник на видни руски и чуждестранни учени — А. А. Шахматов, В. К. Поржезински, М. М. Покровски, М. Н. Петерсон, Н. Н. Дурново, Н. С. Трубецкой, О. Брок, А. Белич, Е. Бернекер, Н. ван Вейк, И. Микола, X. П. Педерсен, Й. Богдан и др.
В продължение на 26 г. Ф. чете лекции по старобълг., готски и литовски език, по общо езикознание, по сравнителна фонетика и морфология на индоевроп. езици, по староиндийски език, води и спецсеминари по езикознание. Създадената от него система за преподаване на езиковедски дисциплини се основава както на солидна теоретична подготовка, така и на изучаването на древни и живи езици (литовски, готски, санскрит). Неголемият брой на неговите публикации (приживе отпечатва ок. 30 статии, предимно критически разбори и рецензии; двата му основни труда излизат посмъртно) се обяснява с неговата висока самовзискателност.
294
Името на Ф. се свързва с няколко конкретни открития, които стоят в основата на фонетиката и акцентологията на съвременната славистика и индоевропеистика — за подвижното s, за съчетаемостта на сонантите, за различието между първата и втората палатализация на задноезичните съгласни в праслав, език, за слабата степен на редуване на кратките индоевроп. гласни и др. През 1897 едновременно с Ф. де Сосюр той открива закона за преместването на ударението от кратка или дълга сричка с низходяща интонация върху дълга сричка с възходяща интонация, известен в лингвистиката като закон на Фортунатов.
Ф. работи още над редица проблеми от общ характер, като отношението на езика към мисленето, произхода на езика, класификацията на езиците, учението за словосъчетанията като минимални единици на синтактичната структура, отделянето на морфологията като самостоятелна научна дисциплина, ролята на езика в процеса на познанието и др.
В кръга на научните интереси на Ф. се включва закономерно и кирило-методиевска проблематика. Неговите „Лекции по фонетике старославянското (церковнославянского) языка“ (1919) са своеобразен увод в историята на праслав. език и на сравнително-истор. граматика на слав. езици. Курсът обхваща процеса на преход от „общоиндоевропейско“ към праслав. състояние. Ф. използва понятието старослав. (църковнослав.) език и го определя като „несъмнено“ южнослав. език, на който през IX в. е било преведено Свещеното писание; според него той е „родствен по най-близък начин с българския език“, но „засега“ няма основания да се утвърждава, че старослав. език е старобълг. език; още по-малко са основанията в него да се вижда „старословински“ език, за какъвто са го вземали някои слависти“. Ф. определя три типа редакции на старослав. език — руска (представена от Изборника от 1073 и от Остромировото евангелие, предмет на специални негови изследвания), сръбска (Симеоново евангелие) и българска (Болонски псалтир). При езиковата характеристика на Кирило-Методиевите преводи и на пряко свързаните с тях старобълг. паметници, като Сав. кн., Зогр. ев., Мар. ев., Супр. сб., Асем. ев., Ф. прилага названието „чист старославянски език“ и приетото за онова време определение „панонски“ паметници или „панонски“ текстове, като смята това определение за чисто условно. Същевременно отбелязва наличието на известни диалектни различия още в самите „панонски паметници“, а в по-голяма степен — при представителите на отделните редакции. Ф. изтъква сред основните си постановки и следното положение: „Определяя редакцию того или другого старославянского текста, мы не должны забывать, что один и тот же текст может представлять смешение одной редакции с другими, позднейшими. Так, рукопись, писанная в России, кроме русской редакции представляет болгарскую, если последняя существовала в том оригинале, с которою был списан русским писцом данный текст“ (1919, с. 3). В свои статии Ф. се спира и на някои конкретни въпроси из областта на старобългаристиката, като напр. за окончанието -тъ в 3 л. на глаголите, отбелязвайки, че още в балтослав. език в мин. вр. освен старата форма на слабо -t е имало и нова форма на -täs, която в праслав. дава *tos, *tus, a по-късно -tъ.
Интересите на Ф. към старобългаристиката намират израз и в неговата редакторска дейност в ОРЯС. Той се занимава с издаване на старобълг. паметници, подготвяни под негово наблюдение от негови ученици и последователи. С името на Ф. се свързват ценните издания на Супрасълския сборник, Синайския псалтир и др.
295
Съч.:
o Литовские народные песни, собранные Ф. Ф. Фортунатовым и Всев. Миллером. — Известия Московского университета, 1872, 1, с. 125—165; 2—3, с. 427—531;
o Samaveda-Aranyaka-Samhita. Приложение: Несколько страниц из сравнительной грамматики индоевропейских языков. Магистерская диссертация. Μ., 1875, 180+67 с.;
o Индоевропейские плавные в древнеиндийском языке. — В: Сборник статей в честь Ф. Е. Корша (Χαριστήρια). Μ., 1875, с. 457—490;
o Zur vergleichenden Betonungslehre der lituslawischen Sprachen. — ASPh, 4, 1880, p. 575—589;
o Abaktr. garezu. — ASPh, 7, 1883, p. 172—173;
o Доклад ординарного профессора Ф. Ф. Фортунатова о преподавании грамматики русского языка в низших и старших классах общеобразовательной школы. — В: Совещания по вопросу о средней школе. 5. М., 1889, Приложения, с. 65—68;
o Об ударении и долготе в балтийских языках. 1. — РФВ, 23, 1895, с. 252—297;
o Из лекций Ф. Ф. Фортунатова но фонетике литовското языка по записи В. К. Поржезинского. — РФВ, 38, 1897, с. 210—230;
o Über die schwache Stufe der uridg. ă-Vocale. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung auf dem Gebiet der indogermanischen Sprachen, 36, 1898, p. 38—54;
o О залогах русского глагола. — ИОРЯС, 4, 1899, с. 1153—1158;
o Отзыв о сочинении В. Н. Щепкина „Рассуждение о языке Саввиной книги“. — В: Отчет о присуждении премий гр. Д. А. Толстого в 1900 г. СПб., 1900 (СОРЯС, 19), с. 102—105;
o Состав Остромирова евангелия. — В: Сборник статей в честь В. И. Ламанского. 2. СПб., 1908, с. 1416—1479;
o Старославянское -тъ в З-м лице глаголов (Посвящается Игнатию Викентьевичу Ягичу). — ИОРЯС, 13, 1908, 2, с. 1—44;
o А. Leskien. Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslawischen) Sprache. Heidelberg, 1909 (рец.). — Deutsche Literaturzeitung, 12, 1910, p. 737—741;
o О происхождении глаголицы. — ИОРЯС, 18, 1913, 4, с. 221—256;
o Лекции по фонетике старославянското (церковнославянского) языка. Петроград, 1919, 295 с. (фототипно изд. Leipzig, 1972);
o Краткий очерк сравнительной фонетики индоевропейских языков. ІІетроград, 1922, 6+281 с.;
o Избранные труды. Μ., 1., 1956, 450 с.; 2., 1957, 472 с.;
o Лекции но сравнительному языковедению. Сравнительное склонение. Курс 1884/85 года. — ВМУ, Серия 9: Филология, 1990, 2, с. 61—85; 3, с. 71—88.
Лит.:
· Булич С. Фортунатов (Филипп Федорович). — В: Энциклопедический словарь. Изд. Ф. А. Брокгауз, И. А. Ефрон. 36. СПб., 1902, с. 322—323;
· Сборник статей, посвяіценных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Ф. Ф. Фортунатову по случаю тридцатилетней его ученой и преподавательской деятельности в Имп. Московском университете. Варшава, 1902;
· Лавров П. А. Памяти Ф. Ф. Фортунатова. — Известия Общества изучения Олонецкой губернии, 1914, с. 6—7;
· Поржезинский В. Ф. Ф. Фортунатов (Некролог). — ЖМНП, 54, 1914, декабрь, с. 67—81;
· Список печатных трудов Ф. Ф. Фортунатова. — ЖМНП, 54, 1914, декабрь, с. 82—85;
· Дурново Н. Н. — Slavia, 2, 1923—1924, р. 113—115 (рец.);
· Покровский Μ. М. Памяти Филиппа Федоровича Фортунатова. — Slavia, 3, 1924—1925, р. 776—786;
· Еремин С. А. Архив акад. Ф. Ф. Фортунатова. — И по РЯС, 1, 1928, с. 245—249;
· Виноградов Б. В. Современный русский язык. 1. Введение в грамматическое учение о слове. М., 1938, с. 37—59;
· Виноградов Б. В. Русская наука о русском литературном языке. — УЗМГУ, 106, 1946, с. 22—147;
· Жирмунский В. М. Неизданная книга акад. Ф. Ф. Фортунатова. — ВЯ, 1953, 1, с. 157—158;
· Нефедов Г. Ф. Неопубликованная статья Ф. Ф. Фортунатова „Язык Остромирова евангелия“. — ТОДРЛ, 14, 1953, с. 657—659;
· Кацнельсон С. Д. Теория сонантов Ф. Ф. Фортунатова и ее значение в свете современных данных. — ВЯ, 1954, 6, с. 47—61;
· Десницкая А. В. Вопросы изучения родства индоевропейских языков. М.-Л., 1955, с. 50—51, 77—78, 112—125, 132—137, 158—160;
· Петерсон М. Н. Акад. Ф. Ф. Фортунатов. — В: Фортунатов Ф. Ф. Избранные труды. 1. М., 1956, с. 5—16;
· Чемоданов Н. С. Сравнительное языкознание в России. М., 1956, с. 58—74;
· Стариков Д. В. Синтаксические воззрения Ф. Ф. Фортунатова и его школы. — Научные доклады высшей школы. Филологические науки, 3, 1960, 3, с. 144—154;
· Vаscenco V. F. F. Fortunatov şі lucrarea sa „Lingvistica comparată“. — Limba romînă, 9, 1960, 6, p. 30—39;
· Tолкачев А. И. Ф. Ф. Фортунатов (1848—1914). — ИАН СССР оля, 23, 1964, с. 402—410;
· Керт Г. Μ. Ф. Ф. Фортунатов и финно-угроведение. — Советское финно-угроведение, 1, 1965, с. 225—228;
· Балиашвили T. С. Категория залога в учении академика Ф. Ф. Фортунатова. — Ученые записки Юго-Осетинского педагогического института. Серия гуманитарных наук, 11, 1967, с. 235—240;
· Березин Ф. М. Очерки по истории языкознания в России (конец XIX — начало XX в.). М., 1968, с. 28—99, 285—286;
· Лоя Я. В. История лингвистических учений. М., 1968, с. 221—228;
· Гаспаров Б. М. Лингвистическая концепция Московской школы и проблема структурного описания языка. — Ученые записки Тартуского государственною университета, 247, 1970, с. 173—204;
· Чернышев В. И. Ф. Ф. Фортунатов и А. А. Шахматов — реформаторы русского правописания (По материалам архива Академии наук СССР и личным воспоминаниям). — В: Чернышев В. И. Избранные труды. 2. М., 1970, с. 557—652;
· Стеценко А. Н. Филипп Федорович Фортунатов. — Русская речь, 6, 1972, 4, с. 123—129;
· Дашкевич В. Я. Ф. Ф. Фортунатов (До 125 річчя з дня нарождення). — Українська мова і літерагура в школі, 23, 1973, 1 с. 83—84;
· Щерба Л. В. Ф. Ф. Фортунатов в истории науки о языке. — В: Щерба Л. В. Языковая система и речевая деятельность. М., 1974, с. 399—404;
296
· Колесов В. В. Фортунатов Филипп Федорович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 344—346;
· Журавлев В. К. Ф. Ф. Фортунатов и лингвистическая революция XX в. — ВМУ, Серия 9: Филология, 1990, 1, с. 22—30;
· Международный филологический сборник в ознаменование 150-летия со дня рождения Ф. Ф. Фортунатова. М., 1998, 208 с.
Мария Райкова
(13). ФОТИЙ (Φώτιος) (ок. 810 или ок. 820 — между 891 и 897) — виз. философ, богослов, писател и държавник; цариградски патриарх (858—867, 877—886). Сведенията за ранните му години са оскъдни. Произхожда от знатно семейство. Баща му — Сергий, е брат на патриарх Тарасий (784—806), майка му — Ирина, е в родствени връзки с имп. Теодора (842—856). Ф. има четирима братя. Получава образование в Цариград. Може да се предполага с голяма вероятност, че е посещавал дома наЛъв Математик, който преподавал традиционните за тогавашното време науки. Приблизително през 825—835 Ф. придобива твърде разностранни и задълбочени знания по антична грц. литература, философия и богословие, изучава добре и медицината и правото. Има данни, че към края на иконоборския период цялото му семейство е в немилост и даже за кратко време е в изгнание. След възстановяването на иконопочитанието Ф. започва кариера във виз. централна администрация. През 838 участва във виз. посолство, изпратено от имп. Теофил (829—842) при арабския халиф Мутасим (833—842), след като през 838 арабите превземат виз. гр. Аморион в Мала Азия. От ок. 845 до 858 Ф. заема длъжността протасикрит — началник на имп. канцелария. Предполага се, че сменя на този пост своя началник — протасикрит Зеликс, обвинен в ерес и отстранен. По време на светската си кариера Ф. създава около себе си интелектуален кръг от приятели и ученици, с които разговаря, спори, споделя знанията си. Смята се, че сред тях е бил Константин-Кирил Философ. Хипотезата, че Ф. е преподавал в някакво висше училище във виз. столица — светско или духовно, не се подкрепя от конкретни данни.
През 858, две години след идването на власт на кесаря Варда, цариградският патриарх Игнатий (847—858, 867—877) е свален. Решено е на негово място да бъде поставен Ф. Понеже той не бил духовно лице, трябвало само за шест дни да премине степените на църковната йерархия. Избран е за патриарх от Синода на Цариградската църква, в която в началото на Фотиевия патриархат се оформят две „партии“ — игнатианци и фотианци. Първите обвиняват новия патриарх, че е заел престола в нарушение на църковните канони и има толерантно отношение към привържениците на иконоборството. На фанатизираното духовенство не допада и славата на Ф. в светските науки. Срещу своя приемник агитира и сваленият патриарх Игнатий. На свой събор игнатианците обявяват Ф. за свален и отлъчен от Църквата. Привържениците му през есента на 859 на „фотиански“ събор отлъчват бившия патриарх Игнатий. Разногласията във Виз. църква римският папа Николай I (858—867) преценява като удобен момент да се намеси във вътрешните работи на Цариградската патриаршия. Той предявява възражения срещу избора на Ф. за патриарх. През 861 обаче във виз. столица се свиква събор на 318 епископи, на който присъстват и представители на другите източни патриарси и на папата; въпреки намесата на папските пратеници издигането на Ф. на патриаршеския престол е потвърдено. В писмо до папата той отстоява независимостта на своята църква и се обявява решително срещу всякакви претенции на Рим за върховенство. Това е началото на упорита борба между двете църкви, оглавявани от способни и енергични примати, която в крайна сметка довежда до пълното
297
им разделяне (1054). През 863 в Рим е свикан Латеранският събор, на който Ф. е обявен за незаконен похитител на патриаршеския престол, а правата на Игнатий са възстановени, което няма реална стойност в Цариград. Скоро след това българският църковен въпрос става причина за временно прекратяване на отношенията между двете църкви, известно като Фотиева схизма (867—870). Ок. средата на IX в. вече са известни намеренията на княз Борис I (852—889) да въведе християнството в Б-я. През 864 той приема виз. духовно пратеничество, чиято задача е да покръсти българите и да уреди тяхното църковно управление. В Цариград се надяват, че с това ще започне да се налага и виз. политическо и културно влияние в съседната страна. Ф. изпраща на бълг. владетел дълго послание, в което нашироко се обяснява в какво се състои работата на един християнски княз. Наред с това са изложени редица философски, богословски и други проблеми на християнската доктрина, както и споровете, възниквали в историята на Християнската църква по различни верски въпроси. Посланието фактически е отговор на бълг. запитване за уреждане на автокефална църква в страната. В писмото си Ф. с пренебрежение отклонява всякаква претенция за църковна самостоятелност на бълг. държава и изразява виз. концепция за върховенството на Цариградската църква над всички народи, влезли в кръга на виз. цивилизация. Абстрактните богословски разсъждения на патриарха и ясната сметка, която си дава бълг. княз, че Византия е далеч от удовлетворяване на неговите искания, стават причина за рязък обрат в бълг. политика по църковния въпрос. Тя е насочена към Рим и папа Николай I. Разменените пратеничества между папата и бълг. княз (вж. Посолства на българите в Рим и Посолства на Рим в България) довеждат до изгонване на виз. духовна мисия от Б-я и до приемане на римски духовници в страната (ноем. 866).
Патриарх Фотий. Изображение в службата за него от Константин Типалдо в превод на Неофит Рилски, 1849 г.
Това предизвиква енергични действия на Цариград срещу Римската църква. Още в края на 866 от името на имп. Михаил III (842—867) и кесаря Василий е изпратено писмо до бълг. владетел, в което се изобличават отклоненията на Римската църква от християнските догми и канони. Ф. изпраща до всички краища на своя диоцез и до източните патриарси окръжно послание, в което с най-силни изрази обвинява Римската църква за нейната намеса в Б-я. Между май и септ. 867 е свикан събор във виз. столица, на който Римската курия е осъдена сурово за „отклонения от правата вяра“ и за
298
нарушаване на църковните закони по повод на бълг. църковен въпрос. Папа Николай I е анатемосан заедно с цялата си църква. И тези решения както постановленията на Латеранския събор срещу Ф. нямат ефект. Те само показват за пореден път враждебните отношения между Виз. и Римската църква.
В инспирираната от Ф. политика на Цариград за възстановяване на Виз. империя в предишните ѝ граници основно място има църковното подчинение на земите, обект на виз. експанзия. В тази насока Ф. постига значителни успехи. През 860 внезапно нападение на русите застрашава виз. столица. Патриархът държи две проповеди по време на обсадата. Скоро след оттеглянето на нападателите, към Херсон (на п-в Крим) се отправя виз. мисия, изпратена при хазарите, съседи на русите. В нея участва и Константин-Кирил Философ, който успява да спечели много поданици на хазарския хаган за християнската вяра (вж. Хазарска мисия). Това укрепва виз. власт в Северното Причерноморие. Две години по-късно виз. мисионери са поканени във Велика Моравия да утвърждават християнството сред среднодунавските славяни. Така започва Моравската мисия на солунските братя, за която е използвана новосъставената слав. азбука. През 864 цариградският патриарх изпраща виз. духовници в Б-я. Към времето на първия Фотиев патриархат се отнасят и опитите на Византия за християнизаторски мисии в Армения и Русия. При мисионерската дейност на Виз. църква Ф. прилага съобразно с конкретната обстановка християнската теория словото божие да се разпространява на трите „свещени“ езика — еврейски, гръцки и латински. За отдалечената Велика Моравия е допусната употребата на слав. език и писменост. Това обаче не става по отношение на съседна Б-я. Тази гъвкава мисионерска дейност спомага много за осъществяване на амбициозните планове на виз. външна политика през втората половина на IX в. Успехите ѝ до голяма стенен се дължат и на факта, че начело на Цариградската патриаршия стои ерудиран, далновиден и енергичен политик и дипломат като Ф. Скоро след събора през 867 обаче във Византия настъпват промени, които слагат край на първия Фотиев патриархат.
Благоволението на имп. Михаил III преминава от кесаря Варда към имп. любимец Василий. Той е назначен за имп. паракимомен и със съгласието на Михаил III подготвя убийството на Варда (21 апр. 865). Скоро след това му е дадена титлата съимператор (26 май 866), но Василий устройва заговор и срещу своя благодетел. През нощта на 23 срещу 24 септ. 867 имп. Михаил III е убит, а властта преминава в ръцете на Василий I Македонянин (867—886), който основава нова, „Македонска“ династия. Той незабавно предизвиква свалянето на патриарх Ф., който е заточен в манастира Скепе на Босфора. На 23 ноем. 867 патриарх става отново Игнатий и контактите с Римската църква са възстановени. Папски легати присъстват на събор в Цариград (869—870), когато е потвърдено свалянето на Ф. До истинско сближаване на двете църкви обаче не се стига, тъй като на събора е решено Бълг. църква да се свърже отново с Византийската и да ѝ се осигури широка автономия.
През 873 се постига разбирателство между имп. Василий I и сваления патриарх, който се завръща във виз. столица и се заема с възпитанието и обучението на имп. синове. Има основание да се смята, че Ф. се помирява с патриарх Игнатий; след смъртта му (877) започва вторият Фотиев патриархат. За да се преодолеят последиците от грубата дипломатическа грешка на папа Адриан II (867—872), станала причина Б-я „да напусне лоното на Римската църква“, папа Йоан VIII (872—882) продължава политиката за привличане на българите към
299
Католическата църква и дава да се разбере, че ако Византия отстъпи на Рим юрисдикцията над бълг. диоцез, е готов да снеме анатемата, тегнеща над патриарх Ф. В Цариград са доволни от възможността за помиряване с Римската църква, но не възнамеряват да допуснат влиянието ѝ да достигне до самите граници на империята. На събор във виз. столица (879—880) папските легати произнасят благословията на римския първосвещеник за сваляне на анатемата срещу Ф. и за възстановяване на неговия патриаршески сан, но въпросът за бълг. диоцез е ловко избягнат и единственото решение е бълг. епархии да не се включват в списъка на Цариградската патриаршия, което на практика потвърждава автокефалността на Бълг. църква. Ф. продължава да се интересува и от виз. просветно-духовна мисия във Велика Моравия. Отношението на папите Николай I, Адриан II и Йоан VIII към виз. мисионери е положително. Даже Адриан II определя Методий за епископ на Панония (870), а Йоан VIII го ръкополага за архиепископ на Моравия (873). Положението на Методий е много деликатно. Той е виз. мисионер, но и папски архиепископ и легат; служи, учи и проповядва на слав. език в земи, които по традиция се смятат за области за евангелска проповед на немското духовенство. Съществуват и някои литургични и догматически различия между Римската и Цариградската църква. Тези сложни условия, изглежда, принуждават Методий да отиде във виз. столица и да се консултира с императора и патриарха за своята по-нататъшна работа. При това посещение в Цариград остават двама негови ученици — свещеник и дякон, снабдени със слав. книги. Не е известна целта, с която те са задържани; съществуват предположения, че Ф. е предвиждал близкия край на Методиевата мисия и е запазил на сигурно място част от плодовете ѝ.
Патриарх Фотий със св. Методий и св. Кирил. Триптих от Ф. Папула, 1969 г.
След залеза на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия най-видните Методиеви последователи търсят убежище в Б-я. Тяхната книжовна, просветна и църковноорганизаторска дейност създава условия грц. духовенство в страната да се замени от българско, а грц. език в църквите и училищата — с български. Протестите на грц. духовници остават без резултат; патриархът съзнава твърдата воля на Борис I да запази независимото положение на Бълг. църква. Израз на това е второто писмо на Ф. до бълг. владетел, в което деликатно се намеква, че възникналите недоразумения не трябва да слагат отпечатък върху добрите отношения между двете страни и двете църкви. Скоро Ф. е принуден за втори път да се раздели с патриаршеския сан. На 29 авг. 886 имп. Василий I загива при злополука по време на лов. Синът му имп. Лъв VI Философ (886—912) отстранява своя учител от патриаршеския престол и поставя на него най-младия си брат Стефан (886—893).
300
Ф. е обвинен от всесилния по това време василеопатор Стилиан Зауца в заговор и е заточен в манастир в Хиерия, до Цариград, където остава до смъртта си (вероятно на 6 февр. 893).
До днес е съхранено голямо книжовно наследство на Ф. в няколко жанра на богословската литература — екзегетика, догматика, паренетика и църковно право. На неговото перо принадлежат и много писма, единствената виз. творба по история на литературата, няколко поетически произведения. Към екзегетическите произведения на Ф. спадат неговите коментари на Новия завет, запазени във фрагментарно състояние. В този жанр той оставя и забележителен сборник от ок. 300 отговора на богословски въпроси, познат под името „Амфилохия“. От предговора се разбира, че тези свои бележки Ф. е събрал на едно място по молба на ученика си Амфилохий, който става митрополит на Кизик (на Малоазийския бряг на Мраморно море). Сборникът няма ясен план или някаква хронологическа последователност на статиите; те се различават по задълбоченост и обем. Почти всички са посветени на богословски въпроси. От езическите философи единствено Платон и Аристотел са застъпени по-подробно. „Амфилохия“ не е създадена изцяло в един период от време. Голяма част от сборника се заема от изложенията на Ф. по различни въпроси, задавани му от приятели и ученици от неговия интелектуален кръг. Произведението е подготвено след 867. Сред догматическите произведения на Ф. е трактатът му срещу манихейската ерес (всъщност срещу павликянството, широко разпространено по негово време). Към тях се отнася и негов трактат, посветен на Светия Дух. Разнообразни по тематика и съдържание са неговите проповеди, две от които са произнесени по време на руската обсада на Цариград през 860 и съдържат интересни сведения за това събитие. Значителен е приносът на Ф. за кодифициране на виз. църковно право — запазени са сбирка от църковни закони, Номоканон и Фотиевите отговори на десет въпроса по църковноправни проблеми. Смята се за сигурно, че Ф. е автор на увода и на една част от т. нар. Епанагога — широк корпус на виз. гражданско право, замислен от имп. Василий I и осъществен при сина му Лъв VI. В частта, написана от Ф., са изложени неговите схващания по въпроса за положението на императора и патриарха в държавата. Запазени са и няколко химнографски творби на Ф., писани по различни поводи, и голяма сбирка от негови писма, сред които са и двете писма до княз Борис I — важен извор за бълг. история от втората половина на IX в.
Най-ранното произведение на Ф., както той сам посочва в увода си, е неговият „Лексикон“ — сборник от обяснения на всякакви думи и изрази от произведенията, които е чел, подредени по азбучен ред. Лексиконът няма научно-теоретическа стойност; съставен е по-скоро с практическа цел. Може би Ф. е правил своите анотации с оглед на бъдещо систематизирано изложение. В увода е отбелязано, че няма да се включва поетическата лексика, а само прозаическата, и то най-употребяваните думи. Не може да се каже, че в своята работа Ф. е изпитал пряко влияние от предшестващи автори на речници, но неговият „Лексикон“ е използван от по-късните компилатори. Най-известният литературен труд на Ф. е „Мириовивлос“ („Библиотека“) — сборник от негови бележки върху произведения, които е чел. Те представляват единствената творба по литературна история, писана от виз. автор и запазена до наше време. Става ясно, че Ф. е притежавал много книги, които е анотирал и даже на места е имитирал стила на разглеждания автор. Описани са 279 произведения. В структурата на „Библиотека“ не личи никакъв
301
принцип при подреждане на бележките. Може би те следват реда на прочетените книги. Сред анотираните автори не се срещат Платон, Аристотел, поетите, които той често цитира в други свои произведения. Може да се каже, че е отдадено предпочитание на християнската литература, но е проявено ново, хуманистично отношение към езическата древност — оставени са бележки за над 60 нехристиянски произведения, недостигнали до наши дни.
В Супр. сб. е поместен старобълг. превод на Фотиевото Слово за Връбница и четверодневния Лазар.
Ф. е несъмнено една от най-ярките личности във Византия през IX в. и един от най-образованите хора в Европ. средновековие. Дори противниците му, които оставят преценки за него, не могат да скрият забележителните му качества на далновиден държавник и дипломат. На неговата енергия до голяма степен се дължат постиженията на Византия в междудърж. отношения по онова време. Неговото толерантно отношение към проповядването на християнството не само на езиците, определени от триезичната ерес, е благоприятно за появата на слав. азбука и нейното приложение.
Съч.:
o Lexicon. Rec. S. А. Naber. 1. Leidae, 1864, 458 p.; 2. Leidae, 1865, 454 p.;
o Commentariorum in novum testamentům. — PG, 101, col. 1190—1254;
o Amphilochia (in sacris litteras et quaestiones diatribae). — PG, 101, col. 46—1172;
o Carmina. — PG, 102, col. 576—584;
o Homiliae. — PG, 102, col. 547—576;
o Narratio de manichaeis recens repullulantibus. — PG, 102, col. 15—263;
o De spiritus sancti Mystagogia. — PG, 102, col. 264—400;
o Epistolarum libri tres. — PG, 102, col. 585—990;
o Myriobiblon sive Bibliotheca. — PG, 103, col. 42—1588; 104, col. 9—356;
o Nomocanon. — PG, 104, col. 975—1218;
o Sintagma canonium. — PG, 104, col. 441—976;
o Interrogationes decem. Cum totidem responsionibus. — PG, 104, col. 1219—1232;
o Златарски B. H. Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса в славянски превод. — БСт, 5, 1917, с. 3—64;
o Симеон митроп. Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса. — БСт, 5, 1917, с. 3—138;
o Epanagoga. — In: Zеpоs J., P. Zepоs. Ius graeco-romanum. 2. Athens, 1931, p. 236—368;
o Mango C. The Homilies of Photius, Patriarch of Constantinople. English Translation, Introduction and Commentary. Cambridge, Mass., 1958, 327 p.;
o Bibliothèque. Texte établi et traduit par R. Henry. 1—8. Paris, 1959—1977; [9]. Index. By J. Schamp. Paris, 1991;
o ГИБИ, 4. C., 1961, c. 104—106.
Лит:
· Порфирий Успенский. Четыре беседы Фотия, святейшего архиепископа Константинопольского, и рассуждение о них. СПб., 1864, 120 с.;
· Hergеnröther J. Photius, Patriarch von Konstantinopel. 1. Regensburg, 1867, 719 p.; 2. Regensburg, 1867, 758 p.; 3. Regensburg, 1869, 887 p.;
· Пальмов И. С. Цареградский патриарх Фотий и его отношение к современному ему славянству. СПб., 1890, 32 с. (същото в: Славянские известия, 13, 1891, с. 222—233);
· Малышевский И. И. Патриарх Фотий. — Церковные ведомости, 1891, 11, с. 372—382; 12, с. 374—382;
· Платонов Н. В. Патриарх Фотий: 891—1891. М., 1891, 146 с.;
· Красносельцев Η. Ф. Патриарх Фотий и византийское богослужение его времени. Одесса, 1892, 20 с.;
· Россейкин Ф. М. Первое правление Фотия, патриарха константинопольского. Сергиев Посад, 1915, 491 с.;
· Orth Е. Rhetorische Forschungen. 1. Photiana. Leipzig, 1928, 138 p.;
· Hartmann G. Photios’ Literarästhetik. Leipzig, 1929, 55 p.;
· Ziegler K. Photios. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Herausgegeben von G. Wissowa. 20. Stuttgart, 1941, col. 667—737;
· Dvornik F. The Photian Schism. History and Legend. Cambridge, 1948, 504 p.;
· Grivec F. Constantinus Philosophus — amicus Photii. — OChP, 23, 1957, p. 415—422;
· Grivec F. Konstantin-Cyrills Freundschaft mit Photios. — Südost-Forschungen, 17, 1957, p. 46—51;
· Каждан А. П. Социальные и политические взгляды Фотия. — Ежегодник музея истории религии и атеизма, 1, 1958, с. 107—136;
· Dvornik F. The Patriarch Photius in the Light of Recent Research. — In: Berichte zum XI. Internationalen ByzantinistenKongreß. München, 1958, p. 1—56;
· Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 520—528;
· Pоlitis L. Die Handschriftensammlung des Klosters Zavorda und die neuaufgefundene Photius-Handschrift. — Philologus, 105, 1961, p. 136—144;
· Diller A. Photius Bibliotheca in Byzantine Literature. — Dumbarton Oaks Papers, 16, 1962, p. 389— 396;
· Kustas G. L. Literary Criticism of Photius. A Christian Definition of Style. — Ἑλληνικά, 17, 1962, p. 169;
· Ангелов Д. Кирил и Методий и византийската култура и политика. — Хиляда и сто години, с. 58—69;
· Scharf J. Die Briefe des Patriarchen Photios an die italischen Bischöfe Marinus, Gauderich und Zacharias. — 36РВИ, 8, 1963, 1, c. 261—266;
· Ahrweiler H. Sur la carrière de Photius avant son patriarcat. — BZ, 58, 1965, p. 348—363;
· Beck H.-G. Die byzantinische Kirche im Zeitalter des photianischen Schismas. — In: Handbuch der Kirchengeschichte. 3., 1. Freiburg-Basel-Wien, 1966, p. 197—218;
302
· Τατάκη Β. N. Φώτιως, ὁ μεγάλος ἀνθρωπιστὴς. — Κυρίλλῳ και Μεύοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 79—111;
· Гюзелев В. Княз Борис I. България през втората половина на IX век. С., 1969, с. 164—190;
· Трифуновић Ђ. Константинова (Ћирилова) књижевна дела у светлости неких Фотијевих књижевноестетичких погледа. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 249—261;
· Dvornik F. Byzantine Missions among the Slavs. New Brunswick, 1970, p. 49—193, 230—296;
· Kaждaн A. П. Социальные и политические взгляды Фотия. — ККФ 2, с. 91—96;
· Lеmerle P. Le premier humanisme byzantin. Paris, 1971, p. 37—42, 177—204;
· Dvornik F. Photius’ Career in Teaching and Diplomacy. — Bsl, 34, 1973, p. 211—218;
· Dvornik F. Photius, Nicholas I and Hadrian 11. — Bsl, 34, 1973, p. 33—50;
· Speck P. Die Keiserliche Universität von Konstantinopel. München, 1974, p. 14—21;
· Hägg Th. Photios als Vermittler antiker Literatur. Untersuchungen zur Technik des Referierens und Exzerpierens in der Bibliotheke. Uppsala, 1975 (Acta Universitatis Upsaliensis, Studia Graeca Upsaliensia, 8), 218 p.;
· Mangо С. The Liquidation of Iconoclasm and the Patriarch Photius. — In: Bryer A., J. Herrin. Iconoclasm. Birmingham, 1977, p. 133—140;
· Prinzing G. Photios. — In: Biographisches Lexicon zur Geschichte Südosteuropas. 3. L-P. München, 1979, p. 453—455;
· Ангелов Б. Послание патриарха Фотия болгарскому князю Борису. — Bbg, 6, 1980, p. 45—50;
· Кочев Н. Философската мисъл във Византия IX—XII в. С., 1980, с. 47—66;
· Мечев К. Словото на патриарх Фотий за Връбница и четверодневния Лазар в Супрасълския сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник, старобългарски паметник от X век. С., 1980, с. 36—42;
· Trеadgоld W. T. The Nature of the Bibliotheca of Photius. — Dumbarton Oaks Papers, 18, 1980, p. 1—20;
· Буланин Д. M. „Окружное послание“ константинопольского патриарха Фотия в древнерусских рукописях XVIXVII вв. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 2, р. 35—54;
· Döpmann H.-D. Probleme der antilateinischen Polemik des Patriarchen Photios im Streit um die Christianisierung Bulgariens. — In: Byzanz in der europäischen Staatenwelt. Berlin, 1983, p. 205—209;
· Буланин Д. M. Послание патриарха Фотия архиепископу Аквилейскому в древнерусском переводе. — В: Древнерусская книжность. По материалам Пушкинского дома. Л., 1985, с. 220—229;
· Мейендорф И. Введение в святоотеческое богословие (Конспект лекций). 2 изд. Нью Йорк, 1985, с. 318—324;
· Бакалова Е. Славянските апостоли Кирил и Методий и византийското изкуство от IX век. Към въпроса за формирането на естетическите им възгледи. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 23—24;
· Алтъкова-Драганова М. Цариградският патриарх Фотий и българската история. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1.С., 1989, с. 138—144;
· Экономцев И. Н. Византинизм. Кирилло-Мефодиево наследие и крещение Руси. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 118—120;
· Тoth I. Constantin and Patriarch Photius. — In: Byzance et ses voisins. Rédigé par Thérèse Olajos. Szeged, 1991, p. 33—40;
· Поснов M. История на християнската църква. 2. С., 1993, с. 421—430;
· Янева Π. „Библиотеката“ на патриарх Фотий и Симеоновият сборник. — В: Медиевистични ракурси. Топос и енигма в културата на православните славяни. С., 1993, с. 28—32;
· Тоth I. Constantin and Patriarch Photius. — In: Byzance et ses voisins. Mélanges à la mémoire de Gyula Moravcsik à l’occasion du centième anniversaire de sa naissance. Szeged, 1994, p. 33—40;
· Νιχορίτης K. Ο πατριάρχης Φώτιος στη βουλγαρική παράδοση και γραμματεία. — In: Μνήμη Αγίων Γρηγορίου του Θεολόγου και Μεγάλου Φωτίου Αρχιεπισκόπων Κωνσταντινουπόλεως. Θεσσαλονίκη, 1994, p. 613—629;
· Ταρνανίδις I. Ο πατριάρχης Φιότιος και η διάδοση του Χριστιανισμού στους Σλάβους. — In: Μνήμη Αγίων Γρηγορίου του Θεολόγου και Μεγάλου Φωτίου Αρχιεπισκόπων Κωνσταντινουπόλεως. Θεσσαλονίκη, 1994, p. 483—491;
· Майендорф Й. Византийско богословие. Исторически насоки и догматически теми. С., 1995, с. 78—82;
· Шиваров Н. Св. патриарх Фотий и България. По случай 1100 г. от канонизирането му за светец. — ДК, 75, 1995, 10, с 1—9;
· Νιχορίτης К. Η σλαβική μετάφραση της Ακολουθίας του πατριάρχου Φωτίου. — In: Ο Μέγας Φώτιος. Πρακτικά συνεδρίου. Θεσσαλονίκη, 1995, p. 336—411;
· Simeonova L. Bulgaria, Constantinople and Rome during the Second Patriarchate of Photios (877—886). — EB, 33, 1996, 3—4, p. 127—141;
· Simeonova L. Diplomacy of the Letter and the Cross. Photios, Bulgaria and the Papacy, 860s—880s. Amsterdam, 1998, 7+439 p.;
· Tот И. Библейские цитаты в „вербальном поведении“ Константина-Философа. — В: Кирило-Методиевски студии. 14. С., 2001, с. 40—44;
· Тарнанидис Й. Вселенският патриарх Фотий и славянският свят. — В: ПѢТИ ДОСТОИТЪ. Сборник в памет на Стефан Кожухаров. С., 2003, с. 400—414.
Илия Илиев
ФРАГМЕНТ НА КОДОВ — вж. Триоден фрагмент с глаголическа приписка.
(14). ФРАЙДАНК, Дитрих (Freydank, D.) (29.VI.1928—5.Х.1999) — немски славист. Роден в Битерфелд, Германия. Завършва славистика, германистика и индогерманистика в Унив. в Хале на Заале (1952). След дипломирането си постъпва
303
като асистент и научен сътрудник в Инст. по славистика към Университета. Специализира в областта на русистиката. През 1957 защитава дисертация върху местните имена в окръг Битерфелд. Хабилитира се с труд за уводните думи у А. М. Курбски (1970), в който с лингвистични методи се изясняват централни понятия в идеологията и съчиненията на този писател. Доц. (1973), проф. (1981). Чете лекции по история на руския език, съвременен руски език, старослав. език и староруска литература в Хале и в Гьотинген, където е гост-проф. (1990—1991). Ръководи изследователската работа по славистика в Секцията за езикознание и литературознание в Инст. (1976—1983). Умира в Хале.
Научните интереси на Ф. обхващат широк кръг проблеми по слав. ономастика, съвременен руски език, история на слав. езици, староруска литература, изворознание. Ранните му публикации са посветени на топонимията в германослав. гранични области. От началото на 60-те г. на XX в. интересите му се насочват главно към историята на руския език и към старославянския (разбиран като старобългарски) език. Лингвистичните аспекти на заниманията му го отвеждат към литературоведски проблеми от областта на староруската и старобълг. книжнина, рецепцията на виз. и на лат. литература в културата на православното славянство. Изследванията му се характеризират с прецизна работа върху средновековните текстове, с конкретност на резултатите и ясни обобщения.
Дитрих Фрайданк
Палеославистичните занимания на Ф. са свързани с издирване на грц. източници на старобълг. и други стари слав. преводни произведения, с анализ на състава на някои важни паметници, с интерпретация на отразените в тях религиозно-философски тенденции. Един от обектите на неговите проучвания е староруският Успенски сборник от края на XII — началото на XIII в. Ф. публикува подробен списък на грц. паралели на всички преводни четива в сборника (1973), като посочва точното им място в печатните издания на грц. текстове, анализира състава му и стига до извода, че ръкописът е съставен въз основа на различни грц. източници. В друга публикация (1980) проучва отделни слова от този паметник, сравнява техния език с езика на слова от Супр. сб. и установява, че слово 24 от Успенския сборник — преводна хомилия на Йоан Златоуст за вторник от Страстната седмица, се отнася към групата от три слова (32, 38, 39) от Супр. сб., посочена още от Н. ван Вейк като близка по езикови белези до произведенията на Йоан Екзарх.
В няколко статии Ф. се спира на различни страни от проблематиката около Изборника от 1076. В една от тях (1976) търси грц. паралели на включените в Изборника текстове, като целта му е да установи дали при съставянето му са използвани нови или вече готови преводи на патеричните сборници.
304
Според него съставителят на Изборника цитира откъси от Apophthegmata patrum от готова грц. компилация, а анализът на намерените цитати показва, че не може да се говори за наличие на слав. превод на Apophthegmata преди 1076. В друга публикация (1967) Ф. се спира на едно от словата в Изборника и установява, че грц. му източник е откъс от Пролога към Historia ad Lausum на Паладий. Сравнението с източника показва, че преводачът тенденциозно е заменил някои понятия и термини, за да изрази различни философски разбирания. Аргументацията на Паладий, издържана в духа на стоическата философия, е отстъпила място на разсъждения, водещи към преосмисляне на общата насока на текста. Преводът е направен специално за Изборника, смята Ф., тъй като промененият текст отговаря на общата концепция на сборника. Една граматическа особеност е преценена като хиперкоректност на небългарин; тя позволява да се допусне, че преводът е направен от русин и че вероятно Изборникът е възникнал на руска почва. По-късно (1983) Ф. отново се връща към този въпрос и потвърждава становището си, че преводачът на откъса от Пролога към Historia ad Lausum не е българин, но оставя открит въпроса за народността му.
В няколко свои изследвания Ф. разглежда оригинални старобълг. паметници. В публикация за Македонския кирилски лист (1988) се присъединява към мнението, че по език, правопис и палеографски черти той не може да бъде отнесен към Кирило-Методиевата епоха и като цяло трябва да се свърже с Преслав. Според него текстът вероятно представлява предговор към евангелска катена, което отговаря на литературните насоки на преславския книжовнически кръг и е в съответствие с екзегетическия характер на трудовете на Константин Преславски.
В статия за литературните традиции на Похвалното слово за Кирил и Методий (1987) Ф. анализира структурата на текста му и прави опит да посочи използваните от автора източници. Сравнявайки го с шест виз. апостолски похвали, той открива редица сходства и посочва особената му близост с Похвалата за Петър и Павел, приписвана на Йоан Златоуст. Същевременно отбелязва, че авторът на старобълг. творба не използва дословно грц. източници, а изменя и адаптира към своята концепция апостолските топоси. Интерес представляват наблюденията на Ф. върху използването на слав. произведения като източници на похвалното слово. В първата му част той открива заемки от ЖМ и дословни цитати от Написание за правата вяра, а в края на първия абзац — пълно съвпадение с два стиха от Проглас към Евангелието. Тези факти го водят до заключението, че ако автор на Прогласа е Константин Преславски, то Климент Охридски не би могъл да е автор на Похвалното слово за Кирил и Методий.
Сред проучените от Ф. старобълг. творби е Хомилията за Възнесение, приписвана на Йоан Екзарх. При търсенето на грц. паралели към словата в Успенския сборник, където е поместена, той попада на две Псевдо-Златоустови хомилии за възнесение, части от които идентифицира като източници на старобълг. книжовник. Този факт категорично доказва, че Йоан Екзарх не е автор на текста, но остава въпросът, дали той е компилатор и преводач, или само преводач на грц. слова. Ф. установява, че и двете са съкратени от компилатора — както със стилистична цел, така и за да се промени идеологическата им насоченост. Разлики в превода на новозаветните цитати в компилацията сочат, че е възможно да са били използвани два вече преведени текста. Откриват се и редица
305
особености на езика, които са характерни за Йоан Екзарх или за близката до него школа, представена от слова 32, 38, 39 от Супр. сб.
Ф. разглежда и взаимните литературни влияния във виз.-слав. културна общност. В статия за виз. и бълг. традиции в староруската литература (1983) той посочва, че бълг. средновековна литература и бълг. книжовен език се развиват под влияние на Византия, но са резултат от стремеж към самостоятелност; същите процеси в Русия водят до възприемане на готовия вече книжовен език и литературни образци от Б-я. При започналия културен обмен между Русия и южните славяни старобълг. език играе ролята на международен слав. литературен език. Същевременно старобълг. литература е по-затворена и се концентрира върху репродуцирането на виз. образци, но именно поради това става важен посредник в грц.-руските литературни връзки.
Ф. прави опит да погледне Кирило-Методиевото дело и в по-широк европ. контекст. В отделна публикация (1986) той разглежда резултатите от дейността им в сравнение със западноевроп. средновековни опити за създаване на книжовни паметници. На този фон, където процесите са повече или по-малко стихийни, правят впечатление съзнателно създадената и прокарана от Кирил и Методий и техните ученици правописна система и систематичната репродукция на виз. литература в книжнината на средновековна Б-я. Проекцията на Кирило-Методиевата дейност на фона на най-високостоящия в културно отношение свят в онази епоха — византийския, показва значението ѝ както за запознаването на слав. народи с виз. литература и култура, така и за създаването на собствена литература, която запазва своята народностна специфика през вековете.
Съч.:
o Die Ortsnamen des Kreises Bitterfeld. Dissertation. Halle, 1957;
o Interpretation einer griechischkirchenslawischen Übersetzung im Izbornik von 1076. — ZS, 12, 1967, p. 38—48;
o Изборник 1076 года. Μ., 1965 (рец.). — ZS, 12, 1967, p. 126—129;
o J. Hamm. Psalterium Vindobonense. Wien, 1967 (рец.). — ZS, 13, 1968, p. 766—767;
o A. Vaillant. L’évangile de Nicodéme. Genf-Paris, 1968 (рец.). — ZS, 15, 1970, p. 300—302;
o E. Weiher. Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung. Wiesbaden, 1969 (рец.). — ZS, 15, 1970, p. 772—775;
o A. I. Sobolevskij. Slavjano-russkaja paleografija 1908. Leipzig, 1970 (рец.). — ZS, 17, 1972, p. 760—761;
o Verzeichnis griechischer Paralleltexte zum Uspenskij sborník. — ZS, 18, 1973, p. 695—704;
o Bdinski Zbornik. London, 1972;
o Bruges, 1973 (рец.). — ZS, 19, 1974, p. 716—717;
o Die Himmelfahrtshomilie „Veselite sę nebesa“ des Exarchen Johannes und ihre griechischen Vorlagen. — ZS, 20, 1975, p. 382—390;
o Der Izbornik von 1076 und die Apophthegmata patrum. — ZS, 21, 1976, p. 357—365;
o E. Bláhová. Nejstarší staroslověnské homilie. Prag, 1973 (рец.). — ZS, 21, 1976, p. 410—412;
o Cyrillomethodianum I—III. Thessaloniki, 1971—1975 (рец.). — ZS, 23, 1978, p. 144—145;
o Der altrussische Uspenskij sborník und die Sprache des Codex Suprasliensis. — B: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 13—17;
o К сущности и предпосылкам стиля „плетения словес“. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 89—93;
o Akademiemitglied Dmitrij Sergeevič Lichačev — 75 Jahre. — ZS, 26, 1981, p. 802—803;
o Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.—11. Jh. Herausgegeben von V. Vavřínek. Prag, 1978 (рец.). — ZS, 26, 1981, p. 794—796;
o Der älteste serbische Psalter. Herausgegeben von M. Altbauer. Köln-Wien, 1980 (рец.). — ZS, 26, 1981, p. 796—797;
o G. Birkfellner. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975 (рец.). — ZS, 26, 1981, p. 296—297;
o K. Trost. Untersuchungen zur Übersetzungstheorie und -praxis des späteren Kirchenslavischen. München, 1978 (рец.). — ZS, 26, 1981, p. 791—794;
o Byzantinische und bulgarische Traditionen in der altrussischen Literatur. — In: Byzanz in der europäischen Staatenwelt. Berlin, 1983, p. 127—132;
o Заметки о стиле Жития Стефана Дечанского Григория Цамблака. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, с. 37—40;
o W. Baumann. Die Faszination des Heiligen bei Kliment Ochridski. München, 1983 (рец.). — ZS, 30, 1985, p. 611—613;
o Die altbulgarische Literatur. Paradigmatisches und Besonderheiten. — Das Altertum, 32, 1986, 2, p. 122—125;
o Das Nachleben der Antike bei den slawischen Völkern. — In: Einleitung in die klassischen Altertumswissenschaften. Berlin, 1986, p. 346—348;
o Das Wirken von Kyrill und Method im europäischen Kontext. — ZS, 31, 1986, p. 289—294;
o Zur Charakteristik der Sprache Grigorij Camblaks. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на българското Възраждане. С., 1987, с. 144—151;
o Литературные традиции Похвальной) слова Кириллу и Мефодию. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 91—95;
o Bemerkungen zum Text des Kyrillischen mazedonischen Blattes. — Symposium Methodianum, p. 599—605;
306
o Die kulturhistorische Bedeutung des Kirchenslavischen beim Aufbau des Russischen. — In: Tausend Jahre Christentum in Rußland. Göttingen, 1988, p. 348—355;
o Zur Sprache Grigorij Camblaks. — ZS, 33, 1988, p. 357—362;
o J. Schaeken. Die Kiever Blätter. Amsterdam, 1987 (рец.). — ZS, 33, 1988, p. 925—928;
o I. Ogren. K probleme ispol’zovanija pečatnych izdanij grečeskich tekstov pri issledovanii dřevních slavjanskich perevodov. Na primere slavjanskogo perevoda Parenesisa Efrema Širina. Uppsala, 1991 (рец.). — ZSPh, 52, 1992, p. 189—192.
Лит.:
· Fleckenstein Ch., H. Schmidt. Prof. Dr. Dietrich Freydank zum 60. Geburtstag. — ZS, 33, 1988, p. 943—944;
· Beiträge zur slawischen Philologie. Dietrich Freydank zum 60. Geburtstag. Halle a. d. Saale, 1989;
· Schriftenverzeichnis [von Dietrich Freydank]. Eine Auswahl. — In: Sprache, Literatur und Landeskunde slavischer Völker..., p. 7—11;
· Sprache, Literatur und Landeskunde slavischer Völker. Funktionale Aspekte in der Beschreibung und Didaktik. Dietrich Freydank zum 65. Geburtstag. Frankfurt a. M. etc., 1994;
· Keipert H. Die Stockholmer Russisch-Paradigmatik des 18. Jahrhunderts („Extranea 157 ; 6, 38“) als hallescher Druck. — ZSPh, 56, 1997, p. 159—180;
· Мъıслѧщю свободьно именьмь и нравомь, Zu Ehren von Dietrich Freydank. Münster, 2000, 328 p.;
· Fahl S. Dietrich Freydank, der Philologe. — In: Мъıслѧщю свободьно именьмь и нравомь..., p. 325—327;
· [Mengеl S.]. Laudatio auf Dietrich Freydank, gehalten auf dem Wissenschaftlichen Kolloquium des 70. Geburtstags von Prof, em. Dr. phil. habil. Dietrich Freydank, Halle, 29. 06. 1998. — In: Мъıслѧщю свободьно именьмь и нравомь..., р. 9—12;
· Sturm G. Dietrich Freydank zum Gedenken. — ZS, 45, 2000, p. 116—117; Verzeichnis wissenschaftlicher Veröffentlichungen von Prof, em, Dr. phil. habil. Dietrich Freydank. — Мъıслѧщю свободьно именьмь и нравомь..., р. 13—24.
Ана Стойкова
(15). ФРАЙЗИНГЕНСКИ МОЛИТВИ, Фрайзингски откъси — три кратки текста на старословенски език върху пергамент, написани от четирима души през Х—ХІ в. с латиница. Намерени са през 1803 във Фрайзингенския манастир, Бавария, в ръкопис Fris. 226 (по-късно Fris. 6426). Първият откъс е на л. 78а—78б (25 реда), вторият — на л. 158б— 160а (113 реда), третият — на л. 160б— 161а (74 реда). Първите кратки съобщения за тях се появяват в мюнхенски издания (1806, 1807). Й. Добровски и Б. Копитар им отделят звачително място в кореспонденцията си (1811—1826). През 1822 Копитар издава първия откъс във виенския „Jahrbücher der Literatur“, 17, p. 102—103. Цялостно ги издава с руска гражданска азбука П. Й. Кеппен (1827). Йзданието е придружено от езиковедска студия, написана от A. X. Востоков (с. 21—86) и препечатана през 1865. С латиница Ф. м. са издадени за пръв път цялостно от Копитар през 1836 в „Glagolita Clozianus“ под заглавие „Specimen dialecti carantanicae sec. X“, p. 33—47. Образцово е изданието на В. Вондрак (1896). То съдържа текста в оригинален правопис и в осъвременена лат. транскрипция и е придружено от лат. превод, литографски факсимилета, езиков и литературен коментар, речник индекс. Вондраковото издание е в основата на всички по-късни преиздавания и проучвания. Основни приноси в изследването на Ф. м. през XX в. са „Freisinger Denkmäler — Brižinski spomeniki — Monumenta Frisingensia. Entwurf und Redaktion Jože Pogačnik“ (1968), „Brižinski spomeniki. Znanstvenokritična izdaja“ (1993), както и „Zbornik Brižinski spomeniki“ (1996), в който Ф. м. са осветлени всестранно като феномен на историята, археологията, кодикологията, палеографията, генеалогията, типологията, филологията, тематологията, рецепцията, превода.
Първият откъс е църковна молитва преди тайнството изповед. Започва с обръщение към Бога, към светия кръст, Богородица, архангел Михаил и ангелите, св. Петър и всички божии пратеници, към мъчениците и праведниците и към свещенослужителя в храма с молба за изповед. Каещият се вярва в бъдния живот и в деня на Страшния съд, в опрощаването на греховете. И затова призовава Бога да приеме изповедта му за злините, които е сторил волно и неволно, съзнателно и несъзнателно (клевета и лъжа, кражба и завист, хула към светата неделя и постите, към Бога и кръста). Той се надява на божията милост и милостта на Богородица и всички светци,
307
на Бога отдава тяло и душа, слово, воля и дело, живот и вяра. Бог е слязъл от небето да страда за всички и да премахне всяко злодейство — молещият се вярва, че ще бъде изслушан в деня на Страшния съд и сам ще чуе божиите думи: „Елате, избрани бащини ми люде, приемете вечно веселие и вечен живот“ (Мт 25: 34).
Фрайзингенски молитви — третият откъс
Вторият откъс е поучение преди изповед. Ако прадедът Адам не бил съгрешил, щял е да живее вечно, без старост, печал и сълзи. Но след като бил прогонен поради дяволска завист от божията слава, човешкият род узнал що е страдание и скръб, немощ и безвременна смърт. Но нека людете се опомнят, за да се нарекат пак божии синове. Свещеникът приканва паството си да се откаже от гнусните, сиреч от дяволските дела — да не извършва езически жертвоприношения, да не клевети, краде, убива, да се въздържа от преяждане и от обещания, които няма да спази, а напротив, ще наруши, да бяга от всякаква ненавист, защото нищо не е по-срамно пред божиите очи от подобни постъпки. За пример са посочени раннохристиянските светци и изповедници, които са възненавидели сатаната и са възлюбили божията благодат — затова вярващите им се кланят в църква, молят им се и ги тачат, дават им обет, за да спасят тялото си и душата си. Но онези, които дирят съвършенство, ще станат като тях едва тогава, когато започнат да следват примера им — да насищат гладните и да поят жадните, да обуват босите и да обличат голите, да наглеждат немощните и да сгряват премръзналите, да приемат под стряхата си скитниците и да посещават онези, които са затворени в тъмница и оковани в тежки железа, за да ги утешат в божието име (Мт 25: 35—36). Всички трябва да молят Бога, за да бъдат приети в царството му, приготвено извечно и навечно за неговите избраници. Никой не ще може да избяга или пък да скрие лицето си, когато бъде призован да застане пред божия престол заедно със стария злодей — дявола, съперника на човешката добродетел. И всеки ще трябва да изповяда пред божиите очи със собствената си уста и със собствените си думи онова, що е сторил на този свят — добро и зло. За този съден ден трябва да се мисли, но не как той да бъде избягнат, а как да се застане пред божиите очи и да се спечели надпреварата с дявола. Христос е лечител на плътта и спасител на душата — той е предложил на хората най-сигурното средство да се избавят от сатаната и да се отрекат от него. Първите страдалци за вяра са бичувани и печени на ръжен, посичани и разпъвани, разчеквани с железни куки. Потомците могат да засвидетелстват същата вяра, за която някога са изтърпени толкова мъки — те трябва да повикат свещеника и да изповядат греховете си.
Третият откъс е отричане при изповед от злодея дявол и от всичките му дела и измами. Каещият се засвидетелства вярата си във всемогъщия Бог, в неговия Син и в Светия Дух — трите имена на единния и свят повелител, който е сътворил небето и земята. Той проси милостта му и моли Св. Богородица, св. Михаил и св. Петър, всички божии пратеници и мъченици, всички, които са били верни на божия закон, светите деви и
308
Фрайзингенски молитви — първият откъс
светите мощи да бъдат негови застъпници пред Бога заради сторените грехове — само така ще може да се изповяда чисто и да получи прошка. Пред Бога и Св. Богородица той изповядва всичките си грехове, неправедните си дела и помисли, всичко, което е извършил със или без умисъл, по принуда или по собствена воля, насън или наяве — напразни клевети и лъжливи слова, кражба и блудство, лакомия и преяждане, пиене без мяра, богохулство и всяко безчинство от деня, в който е бил кръстен, до часа на изповедта. Иска милосърдие, за да може без срам и студени тръпки да застане пред Бога, когато той дойде да съди живи и мъртви според делата им (1 Пет. 4: 5, Мт 16: 27, Никейски символ на вярата). На Бога поверява думи и дела, помисли и сърце, тяло, живот и душа. Моли Христос, който е слязъл на земята, за да отърве людете от дяволската власт, да го избави от всяко зло и да го спаси от съблазън (Мт 6: 13).
По език Ф. м. се отличават съществено от съвременните им старобълг. текстове. по-важните им фонетични и морфологични особености са следните:
1. В краесловие еровите гласни не се отбелязват, напр. zuet свѣтъ, moih моихъ, nenavist ненависть.
2. По правило слабите ерове не се отбелязват и когато не са в абсолютен изглас, напр. otze отьче, vuernicom вѣрьникомъ, mnozeh мънозѣхъ, но D pl zelom съломъ от сълъ ‘legatus’, GL sg dine дьне, D pl vuizem вьсѣмъ, ze nebeze съ небесе, zemirt съмрьть, ze zopirnicom съ сѫпьрьникомь.
3. В силна позиция и на двете ерови гласни съответства і или е, напр. diniznego дьньшьнı-аѥго, vuiz, vuez вьсь, G pl sil сълъ, nestiden нестыдьнъ, den дьнь.
4. Протетична гласна е или i между шумова и сонорна съгласна се наблюдава във формите на спомагателния глагол — 1 sg praes iezem, ieʃem, gezim ѥсмь.
5. Сонантното r се отбелязва с r, ir, ri, а сонантното l — с lu, напр. mrzna мрьзьна, zemirt съмрьть, zridce срьдьце, G sg p(u)lti плъти.
6. На голямата носовка съответстват о, u (v), по изключение on, un, напр.: zodit сѫдитъ, L sg zudinem сѫдьнѣмь, bodo бѫдѫ, zaglagolo заглаголѭ, tuoriv творѭ, vuolu волѭ.
7. Ha малката носовка съответства е, напр. zuetemu свѫтоуѥмоу, priel приѧлъ.
8. На ятовата гласна съответства е, напр. detd дѣдъ, pred прѣдъ, chotelo хотѣло.
9. На праслав. съчетание tj (респ. kt и предна гласна) съответства k, а на праслав. съчетание dj съответства j (g), напр. bozzekacho посѣштахѫ, zavuekati завѣштати,
309
daj даждь, ugongenige оугождениѥ, tamoje, tamoge таможде, toje тажде.
10. На праслав. съчетание jь съответства i, напр. imam имамь, part praes act imugi имъı, ime имѧ.
11. Праслав. съчетание or с циркумфлектова интонация преминава в га, напр. razumeti разоумѣти, raztrgachu растрьгахѫ.
12. Праслав. съчетание dl остава непроменено, напр. modliti молити, 3 sg praes vsedli въселитъ, но D pl crilatcem крилатьцемъ от праслав. kridlo.
13. На гласната ъı съответстват i, ui, u, напр. zinzi съıньци, nine нъıнѣ, pomislenie помъıшлениѥ, buiti бъıти, 1 sg mui мъı, muzlite мъıслите.
14. Интервокалното ж преминава в r — tere тѣже.
15. На съгласната j може да съответства g, напр. 1 sg praes gesim ѥсмь, 1 pl gezm ѥсмъ, 3 sg ge ѥ < ѥсетъ, 1 sg pomgnu помьнѭ, neprigemlioki непримлѭшти, ugongenige оугождениѥ, но обикновено j се предава с i, напр. ugotoulieno оуготовлѥно, iego ѥго.
16. Пред начална задна носова гласна се е развило протетично v — L pl vozich ѫжихъ.
17. На окончанието за 2 sg praes -ши (-си) съответства -š (-s), напр. ves вѣси, но poʃtediʃi поштѧдиши.
18. Местоименното окончание за G sg m, n вместо -go е -ga, напр. užega вьсего, mnogoga мъногаѥго.
19. В отделни случаи окончанието за A pl m о-основи е -е, напр. greche грѣхъı, te тъı.
20. Окончанието за I sg f е -о вместо -оѭ, -еѭ, -ѫѭ, напр. to тоѭ, neprijazninu неприı-азниноѭ.
21. Окончанията за G и D sg m, n в сложното склонение на прилагателните и причастията са -ega, -emu, напр. vsemogokemu вьсемогѫштоуѥмоу, vuirchnemo врьхынюѥмоу.
22. Гласната о в основата на притежателните местоимения *moj-, *tvoj-, *svoj- контрахира с окончанията им — tuima твоима, zuem своѥмь, tva твоı-а, mega моѥго, то моѭ, me моѥ, memu моѣмоу.
23. В отделни примери окончанието -t за 3 sg praes е изпаднало — ie, ge ѥстъ, ne нѣстъ, vsedli въселитъ, dostogi достоитъ.
24. В един пример представката iz- е заменена с vi-: vignan въıгънанъ, срв. с глаголната представка въı- в Син. пс. и Клоц. сб., която е панонизъм.
25. Личното местоимение за 1 sg е iaz ı-азъ вместо азъ, срв. с ѣзъ в Клоц. сб.
26. Формите за 1 pl praes на праслав. клас *-ajo завършват на -am, напр. klanam ze кланı-аѥмъ сѧ.
27. Вм. исповѣмь формата за 1 sg praes е ispovede исповѣдѣ, срв. с 1 sg praes вѣдѣ в откритата през 1975 част на Син. пс., което е панонизъм.
28. Формата на отрицателното местоимение е ničze вместо ничьтоже, срв. с ничьже в Клоц. сб. и Син. пс., което е панонизъм, както и с новословенското nič.
Като съвкупност посочените особености, част от които имат по-широко разпространение в слав. езици, са свойствени само на (старо)словенски и на неговите диалекти. Това е указание за езиковата среда, в която са възникнали Ф. м. Върху правописа им (особено във втория откъс) има баварско влияние, на което се дължи замяната на p с b в Anlaut и в съчетанието sp, на i с е и на u с o, напр. gozbod господь, boido поидѫ, vuirchnemo врьхънюѥмоу. За лексиката и фразеологията на Ф. м. са характерни редица калки от латински и старобаварски, които за удобство тук се цитират в осъвременен правопис — sel božii сълъ божии, boži rab божии рабъ, vsemogi (D sg usemogokemu) вьсемогъı omnipotens, allmahtîg, срв. с виз. παντοκράτωρ, старобълг. калка от което е вьсевладъıка, zakonnik законьникъ ‘свещеник’ от старогорнонемското êuuart ‘свещеник’, производно от ê, êо ‘закон’, lichojedenie лихоı-адениѥ ubarâzilî, lichopitije лихопитиѥ ubartrunchilî, biti ispoveden vseh moich grech, срв. с г̄ı бже всемогъи. тебѣ бѫдѫ азъ исповѣденъ. всѣхъ моихъ грѣхъ в Изповедния чин от Син. евх. л. 72, превод от баварски — Trohtin, dir uuirdu ih pigihtîg allerô mînerô suntôno (S. Emmeramer Gebet, IX в., ed. K. Müllenhoff — K. Scherer, 1, p. 248), česti pijem чьсти пиѥмъ minne trinkan. Типичен църковнохристиянски термин е krilatec крилатьць, съответстващ на новословенското krilatec ‘ангел’. Вж. и lepoća (D pl lepocam) лѣпота,
310
новословенски lepoča ‘великолепие, украса’. Вместо црыкъı, црькъв- се пише circuv- (u circuvah), срв. с цьркъв- в Син. пс., което е панонизъм, и с circev в западнохърватските и източнословенските земи, дошло от баварското kirika. В третия откъс лат. sanctus е останало непреведено, в лат. облик е и amen вместо виз. ἀμήν аминъ, срв. с аменъ в откритата през 1975 част на Син. пс., което също е панонизъм. Като панонизми следва да бъдат възприети bali вместо врачь (срв. с балии в Map. ев., Клоц. сб., Син. пс., Охридския апостол), bratr (срв. с братръ в Map. ев., Клоц. сб.), česti pijem (klanam se i modlim se im i cesti ich pijem II. 36—38 — в старобълг. паметници не е засвидетелствано подобно съчетание), do koni вм. до коньца, срв. със старочешкото do koni и със словенския производен глагол dokoniti, eče вм. аште, срв. с новословенското če ‘ако’ от eče, mrzneje ‘по-срамно’ (ničže tech del mrzneje pred božíma očima, II. 26—27, срв. с чьто бо ѥсть мьръзчѣѥ тацѣхъ дѣлъ въ чл̅вцѣхъ в Поучение за апостол или мъченик, Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 99), както и с новословенското mržnja ‘отвращение’ от *mrьzьn-, natruti (3 pl imperf natrovuechu) вм. напитати, срв. с Мар. ев., Зогр. ев. Мт 25: 37 г̄и когда тѧ видѣхомъ алчѫша ı натроухомъ, което е панонизъм, lačen, срв. с новословенското lačen ‘гладен’ вм. алъченъ, neprijaznin от neprijazn ‘сатана, дявол’ — старобълг. неприѣзнь (Мт 6: 13, Лк 11: 4) в тетраевангелската редакция е панонизъм, калка от старогорнонемското unholda, срв. с избави мѧ отъ лѫкаваѥго в първоначалния Кирило-Методиев превод на Апракоса, storiti вм. сътворити, срв. с новословенското storiti (вариантът „сторя“ се появява в бълг. книжовни текстове много по-късно), spiten ‘гневен’ (v spitnich rotach), rota ‘клевета’, срв. с новословенското rota.
Ф. м. са преведени от старобаварски оригинали и/или са съставени въз основа на старобаварски изповедни формули, понякога формули при покръстване, част от които са билингви (лат. и германски текст). Успоредиците са многобройни и убедителни. Напр.:
Bože milostivi primi moju ispoved moich grechov... eže iesem ne spasal nedela ni sveta večera ni mega posta (I. 10; 17—19).
Срв. Ih gihu gode almahtigen, uuanda ih sundig bin, daz ih heilegan sunnûndag unde andere heilige daga sô ne givirôda noh sô no gêrôda... noh mîna metdîna noh mîna messa ni gilosêda, sôse got habêt gebodan unde mîn sculd uuâri (Reichenauer Beichte, IX—X s., ed. K. Müllenhoff — W. Scherer, 1, p. 244).
Potom ostanem sich mrzkich del eže sunt delà sotonina: eže trebu tvoriti, bratra oklevetam, eže tatva, eže razboj, eže pulti ugojenie, eže roti, eže nenávist (II. 17—25).
Срв. Ita sunt criminalia peccata per quae diabolus mergit homines in infernum: Vitia carnis. âcusti thes lîchamen. Inmunditia. unhreinitha. Fornicatio. huar. Luxuria, furinlusti. Idolorum servitus. abgoto theonôst. Veneficia. eittarghebon. Inimicitia. fîantscaf. Contentiones. bâgâ. Aemulationes. antruoft. Irae. nîdhâ. Rixae. secchiâ. Dissensiones. fliiz. Sectae. striiti. Invidia. abunst. Obstinatus. einuuillig. Homicidia. manslagon. Anxius. angustentêr. Ebrietas. truncalî. Adulteria. mêrhuarâ. Furta. thiubheit
(Weissenburger catechismus, IX s., ed. K. Müllenhoff — W. Scherer, 1, p. 205).
Вж. и Поучение за апостол или мъченик — си же соуть дѣла сотонина. идоложьртвиı-а. братоненавидѣниı-а. клеветъi. гнѣводьржаниı-а. зависть. ı-арость. ненависть. татьбъı. разбои. пьı-аньство. обьı-адание. плъти оутожение. обидѣниı-а. пѣсни бѣсовьскъıх. плѧсаниı-а. хоулениı-а. срамословьı-а. вълшвениı-а. дѣтогоубьı-а. блоужениı-а. прелюбодѣı-аниı-а. гърдость. лъжа. клѧтвопрестȣплѥниѥ. и ѥже клати сѧ б̄жиимъ именьмь (Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 99; по Гал. 5: 19—21, 1 Kop. 6: 9—10).
Togo vsego izpoveden bodo bogu i sancte Marii i sancto Laurencu, gospodi, i vsem svetem, i tebe boži rabe. Kaju se moich grechov i rad se choću kajati (III. 41—48).
ih uuirdu gode almahtdîgen bigihdîc unde vrouûn sancta
311
Mariûn unde sancte Michahêle unde sancte Pêtre unde allên godes heilegon unde dir sinemo boden (вариант ente dî gotes scalche — Würzburger Catechismus, p. 245) (Reichenauer Beichte, p. 244)... Mînero missatâteo riuûn enti harmscara hapan môzi (S. Emmeramer Gebet, p. 248).
Срв. с Изтюведния чин в Син. евх. — ı да азъ еще на семь свѣтѣ. моихъ грѣхъ покаѫ сѧ. ı достоино покаание имѣти могѫ (л. 72а).
Da bim nesramen i nestiden na sudinem dine pred tvima očima stojal igdaže prideš sodit živim i mrtvim komuždo po svem dele (III. 52—59).
Daz ih fora dînên augôn unscamanti si (S. Emmeramer Gebet, p. 248)... Inde venturus iudicare vivos et mortuos. Dannân chumftîgêr ze irteillenne thanan quemendi ci ardeilenne quecchêm endi doodêm (Weissenburger Catechismus, p. 205).
Срв. с Изповедния чин в Син. евх. — да и азъ непосрамленъ прѣдъ очима твоима бѫдѫ (л. 72а).
В отделни случаи общият първоизточник (по предположение баварски) на Ф. м. и на Изповедния чин в Син. евх. не е оцелял, напр.:
Tebe bože milostivi, poručo vsa moja slovesa i moja dela, i moje pomišlenje, i moje srdce, i moje telo, i moj život, i moju dušu. Kriste, boži sinu, iže jesi ráčil na si svet priti grešnike izbaviti ot zlodejne oblasti, uchrani me ot vsega zla i spasi me v vsem blaze (III. 59—74).
Много важен е фактът, че във Ф. м. и в беседите и поученията на Климент Охридски има редица общи места, сходства в богословската идея и във фразеологията. Близостта на концепцията в двата типа произведения се състои в следното — подучен от дявола, прародителят Адам е съгрешил, но човечеството ще се избави от първородния грях чрез сълзите на собственото си страдание и покаяние и чрез милосърдието (sex opera misericordiae, Мт 25: 35—36) в деня на Страшния съд (пак по Мт 25: 31—46) Бог ще раздели праведните от неправедните и ще въздаде на всеки според делата му. Налице е не само единен замисъл, но и несъмнена текстологическа прилика.
Макар и кратки, Ф. м. са от изключително значение за кирилометодиевистиката. Те са единствените текстове, които дават относителна представа за християнската практика в слав. земи, завоювани от Карл Велики (768—814) и попаднали във франкската държава още в края на VIII в. Според тезата на Вондрак Ф. м. са възникнали след епохата на Кирил и Методий, изпитали са влияние от старобълг. (кирило-методиевската) книжнина и едни от техните извори са словата и поученията на Климент Охридски (в частност Поучение за апостол или мъченик), както и Изповедният чин (чинъ надъ исповѣдаѭщиıмь сѧ), засвидетелстван в Син. евх. (този чин на свой ред съдържа несъмнени компилации и/или преводи от старобаварски катехизиси и изповедни молитви). Подобна теза обаче не е в съгласие с езиковите факти. Не може да се установи старобълг. влияние нито върху лексиката, нито върху фонетиката на Ф. м. (възможно е обаче някой от преписвачите да е бил запознат със старобълг. граматическа норма, за което свидетелстват форми като jego вм. jega и poštediši вм. poštediš в третия откъс). В тях липсват и така характерните за Кирило-Методиевата църковна и християнска терминология грц. заемки, с изключение на sotonin (dela sotonina) от Σατανᾶς, познато и на лат. средновековна традиция (satanas); няма и грц. калки. Съставителите на Ф. м. не са заимствали нито от чинъ надъ исповѣдаѭщиıмь сѧ, нито от Климентовите беседи и поучения. Обратно, съставителят на чинъ надъ исповѣдаѭщиıмь сѧ и Климент са заимствали от панонската християнска традиция, по-точно имали са
312
общи източници със съставителите на прототипа на Ф. м., с което се обясняват и многобройните прилики и сходства. Общите източници са несъмнено от лат. и баварско потекло и датират откъм 60-те г. на VIII в. докъм епохата на Кирило-Методиевата Моравска мисия.
Пръв проповедник между каринтийците и хорутаните (по горното течение на Драва, северозападно и северно от дн. Любляна) бил епископ Модест, изпратен от Виргил, епископ на Залцбург (767—784) по времето на франкския крал Пипин Къси (751—768) (Excerptus de Karantanis, ИБИ, 7, с. 135). Самият Виргил (провъзгласен през 1233 за beatus Virgilius), по народност ирландец, през 743 вече е при двора на майордома Пипин. По настояване на Пипин баварският херцог (военачалник) Отилон поканил Виргил в Залцбург, закъдето той се отправил заедно с друг ирландец, епископ Добдагрек — „habuit secum proprium episcopum de patria nomine Dobdagrecus“, както свидетелства Залцбургският меморандум (гл. 2), за да намери там втората си родина. Виргил и Добдагрек са двама от многобройните ирландски странници (peregrini), участвали в т. нар. ирландски мисии в Шотландия, Исландия, дн. Швейцария, Германия, Австрия, Северна Италия. Това са пътуващи проповедници, посветили се на апостолска дейност сред езическите племена в Централна Европа, сред които разпространяват между другото и култа към архангел Михаил, нееднократно споменаван във Ф. м. Сътрудници на Виргил в Залцбург са множество ирландски монаси, чиито имена са запазени в Liber confraternitatum vetustior (784) на манастира „Св. Петър“ в Залцбург. Едно средновековно учение, изповядвано от Виргил, наричан от сънародниците си Virgilius Geometer, че съществува друг свят под земята, обитаван от друг вид хора, е решително осъдено от папа Захарий (741—752) в писмото му от 1 май 748. Това мнение на Виргил е отглас от античната представа за антиподите, следствие от питагорейската хипотеза за кълбовидната форма на Земята — тя е опасана отвсякъде от Световния океан, но отвъд него има друг свят, където живеят съвсем друг вид хора, намиращи се под нас. Това учение привържениците и последователите на Виргил разпространили и сред покръстените от тях славяни в Панония и Моравия, където се е наложило Константин Философ да се бори срещу него — нъ и иномȣ бесчьстїю ȣчаахȣ. глюще. ı-ако подъ землѥю живоут ч̄лвци вел̀главы (ЖК, гл. 15).
През Средновековието ирландците били наричани гърци, понеже ирландското монашество усилено изучавало грц. език, който в другите западноевроп. земи почти бил забравен — в лат. хроники, жития и писма Skotti нерядко се заменя с Graeci, самият спътник на Виргил е наречен Dobdagraecus, сиреч Dobda Graecus — собственото му име е всъщност Dobda или Dodo (ирландско Tuti). Споменатите в ЖМ (гл. 5) оучителе... из грькъ (и соуть въ нъı въшьли оучителе мнози крьстиı-ани из влахъ и из грькъ и из нѣмець оучѧще нъı различь), за които моравските пратеници разказват на имп. Михаил III (842—867), не са византийски, а ирландски мисионери, изпратени от Залцбург десетилетия преди Кирил и Методий — в реда на изброяването те са посочени преди баварското духовенство, но след оучителе... из влахъ (първоначално духовенството в Залцбург е било рето-романско).
Ирландците са първите западноевроп. свещенослужители, които извършват богослужение на родния си език. Отнасят се благосклонно към езика на варварските народи, сред които проповядват, и смятат за свое задължение да изучават местната реч. Навярно те първи започват да използват старонемски език за църковни нужди. На народен език те съставят преди всичко кратки текстове
313
(оглашения, молитви), с които новопосветените трябвало да се запознаят още преди да бъдат покръстени, но освен това и наставления, и изповедни формули. Първата Ф. м., която започва с Glagolite po nas redka slovesa (речитатив c паузи, повтарящ думите на свещеника), е по-скоро образец за публична или всеобща изповед, която се разпространява в Централна Европа през IX в. Възможно е обаче тя да е била последвана от частна (тайна) изповед, представена в третата Ф. м. Корените на европ. изповеден чин, представен в Син. евх., са ирландски. Ирландците са и първите съставители на Libri poenitentiales (образец от тях е засвидетелстван пак в Син. евх., чиято втора част е съдържателно свързана с панонската традиция). Няма съмнение, че доста рано слав. население в Каринтия (Карантания) и Долна Панония (между реките Дунав, Драва и Раб, при Балатонското езеро) е разполагало с кратки молитви на роден език, със списъци на греховете и с напътствия към добродетелност, с елементарна църковна терминология.
Разпространението на християнството се улеснява от завоевателната политика на Карл Велики. През 795 императорът на франките изпраща сина си Пипин в Хуния (Долна Панония), в държавата на аварите, с голяма войска. След пропъждането на аварите славяните отново започват да заселват земята, попаднала под църковната юрисдикция на Залцбург (Залцбургски меморандум, гл. 10). Духовното управление на Долна Панония е възложено на архиепископ Арнон, който в присъствието на Карл Велики ръкополага за поместен епископ Теодорик. Още през 798 самият Арнон е изпратен от императора в слав. земи, за да проповядва там божието слово (ехquirare voluntatem populi et praedicari verbum dei). Той освещава църкви, ръкополага свещеници и поучава народа. По-късни панонски епископи са Отон, ръкоположен от архиепископ Адалрам, Осбалд, ръкоположен от Лиупрам, и Адалвин, един от най-големите противници на Методий. Важни сведения за покръстването на славяните съдържа и един малко използван като истор. извор документ (PL, 105, coll. 641—644) — писмото на папа Евгений II (824—827) до някои епископи и до племенните вождове в Панония, Моравия и Горна Мизия, с което ги поставя под юрисдикцията си.
Още по времето на Карл Велики от слав. племена по Средния Дунав, които ставали поданици на Франкската империя, се изисквало при кръщение да се отрекат устно и на родния си език от дявола и от дяволските дела и да потвърдят вярата си във всемогъщия Бог Отец, в Христос и в Светия Дух, в божествената Църква, в задгробния живот. Според постановленията на църковния събор през 796/797 (Acta synodi Foroiuliensis) християните били длъжни да знаят на латински „Отче наш“ („Pater noster“) и „Символ на вярата“ („Credo in deo“) в опростена редакция. Баварските епископи допускали всеки да изрича тези текстове на собствения си език, като в тях понякога е бил поставян и списъкът на прегрешенията (Ita sunt criminalia peccata), както е във Вайсенбургския кагехизис. Подобни текстове, а също и формули при кръщение и изповед, както и кратки напътствени слова (Exhortationes) са съществували и на старословенски език, доказателство за което са Ф. м. Заучавано наизуст и широко разпространявано като устна традиция и като свитъци с лат. букви, това невизантийско християнско наследство е било заварено от Кирил и Методий и учениците им в моравско-панонските земи и е оказало известно въздействие върху Кирило-Методиевата писменост и върху литературните творби на Климент Охридски.
Лит.:
· [Dосеn J.] Anzeige einiger Denkmäler der slavischen Sprache aus dem X. Jahrh. — Neuer literarischer Anzeiger, 1807, 12, col. 190—191;
314
· Dobrovský J. Nachricht von drei slavischen Aufsätzen, welche in einer sehr alten lateinischen Handschrift der öffentlichen Bibliothek zu München gefunden worden sind. — In: Dobrovský J. Slovanka. Zur Kenntnis der alten und neuen slavischen Literatur, der Sprachkunde nach allen Mundarten, der Geschichte und Alterthümer. Prag, 1814, p. 241—259;
· Кеппен П. Собрание словенских памятников, находящихся вне России. СПб., 1827, 94 с.+9 прил.;
· Schleicher А. Ist das Altkirchenslawische altslowenisch? — Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung, 1, 1856, p. 319—327;
· Востоков А. Грамматические объяснения на три статьи Фрайзингенской рукописи. — В: Филологические наблюдения А. X. Востокова. СПб., 1865, с. 1—89;
· Срезневский И. И. Одна из Фрейзингенских статей и поучение Климента. — В: Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных гіамятниках. СПб., 1866 (ЗИАН, 9. Приложение 6), с. 58—60;
· Ундольский В. М. Об открытой и издании творений Климента, епископа словенска. 1. М., 1867, 8 с.;
· Braunе W. Die altslovenische Freisinger Denkmäler in ihrem Verhältnisse zur althochdeutschen Orthographie. — Beiträge zur Geschichte der deutschen Sprache und Literatur, 1, 1874, p. 118—132;
· Miklоsich F. Die christliche Terminologie der slavischen Sprachen. — DAWW, 24, 1876, p. 1—58;
· Ягич В. Письма Добровского и Копитаря в повременном порядке. СПб., 1885 (СОРЯС, 39), 751 с.;
· Vondrák V. Althochdeutsche Beichtformeln im Altkirchenslavischen und in den Freisinger Denkmälern. — ASPh, 16, 1894, p. 118—132;
· Vondrák V. Frisinské památky, jejich vznik a význam v slovanském písemnictví. Praha, 1896, 82 p.;
· Vondrák V. Althochdeutsches in den slavischen Freisinger Denkmälern. — Beiträge zur Geschichte der deutchen Sprache und Literatur, 22, 1896, p. 201—208;
· Vondrák V. Studie z oboru církevněslovanského písemnictví. Praha, 1903, p. 5—18, 45—66;
· Глоккe Н. Э. Разбор языка Фрейзингенских отрывок. — В: Изборник Киевский, посвященный Т. Д. Флоринскому. Киев, 1904, с. 207;
· Jаgić V. Meine Zusätze zum Studium der Werke des slavischen Klemens. — ASPh, 27, 1905, p. 384—411;
· Vondrák V. Zur Frage nach dem Verhältnisse des Freisinger Denkmals zu einer Homilie von Klemens. — ASPh, 28, 1906, p. 256—260;
· Nahtigal R. Freisingensia. Beiträge zur Erklärung der Freisinger Denkmäler. 1. Vuzmazi — vuzmaztue. 2. Zastopniki prvotnih slovan. nosnih samoglasnikov v brižinskih spomenikih. — Časopis za zgodovino in narodopisje, 12, 1915, p. 1—12, 77—122;
· Nahtigal R. Važnost latinskega delà Brižinskega kodeksa in njegovih pripiskov za vprašanje о postanku in domovini slovenskih odlomkov. Freisingensia 3. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 1, 1918, p. 1—63;
· Kos M. Paleografske in historične studije k Freisinškim spomenikom. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 4, 1924, p. 1—37;
· Nahtigal R. Programatične in druge opazke k Kosovi razpravi о Freisinških spomenikih (Dodatek k moji razpravi „Freisingensia 3“. Freisingensia 4.). — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 4, 1924, p. 171—184;
· Sievers E. Die altslavischen Verstexte von Kiew und Freising. — Berichte über die Verhandlungen der Sächsischen Akademie der Wissenschaften. Philologisch-historische Klasse, 76, 1924 (1925), 2, p. 1—54;
· Baesecke G. Die altdeutschen Beichten. — Beiträge zur Geschichte der deutschen Sprache und Literatur, 49, 1925, p. 268—355;
· Ušeničnik F. Slovenska „očitna izpoved“ v liturgiji. — Bogoslovni vestnik, 6, 1926, p. 265—301;
· Ramovš F. О jeziku v Brižinskih spomenikih. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 7, 1928, p. 160—168;
· Коs M. Nove studije k Freisinškim spomenikom. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 8, 1931, p. 126—146;
· Grafenauer I. Poglavje iz najstarejšega slovenskega pismenstva. 2. So li Freisinški spomeniki osamljen slučaj? — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 8, 1931, p. 103—106;
· Pirchegger S. Untersuchungen über die altslovenischen Freisinger Denkmäler. Leipzig, 1931, 150 p.;
· Stanislav J. Doterajšie výskumy о Frizinských pamiatkach. Kriticko-bibliografícký prehl’ad. — Bsl, 4, 1932, p. 303—334;
· Grafenauer I. Karolinška kateheza ter izvor Brižinskih spomenikov in Чина надъ изповѣдаѫщиимь сѧ. Ljubljana, 1936 (Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 13. Filološko—Lingvistični odsek, 2), 165 p.;
· Ramovš F., M. Kos. Brižinski spomeniki. Uvod. Paleografski in fonetični přepis. Převod v knjižno slovenščino. Faksimile pergamentov. Ljubjana, 1937, 31 p., 9 tabl.;
· Grafenauer I. Starobavarska (svetoemmeramska) molitev v starem slovenském in v stcsl. jeziku. — Slovenski jezik, 1, 1938, p. 8—54;
· Issatschenko A. Die althochdeutschen Beichten und ihre altslavische Übersetzung. — ZSPh, 18, 1942, p. 283—309;
· Issatschenko A. V. Jazyk a pôvod Frizinských pamiatok. Bratislava, 1943, 105 p.;
· Horálek K. K otázce jazyka a stylu Frisinkých památek. — LF, 70, 1946, p. 241—246;
· Marsinková M. A. K štylistickému rozboru Frizinských pamiatok. — LS, 4—6, 1946—1948, p. 347—353;
· Isačenko A. Nachträgliche Bemerkungen zur Frage der ältesten deutsch-slavischen literarischen Beziehungen. — ZSPh, 19, 1947, p. 303—311;
· Grivec F. О cerkvenoslovanskih prvinah v drugem Frisinškem spomeniku. — SR, 2, 1949, 1—2, p. 126—137;
· Grivec F. Frisingensia. 1—4. — SR, 3, 1950, p. 107—124, 419—420; 4, 1951, p. 71—76; 8, 1955, p. 169—182;
· Repp W. Deutsch-slavische Kulturbeziehungen auf dem Raume Österreichs vor Kyrill und Method. — In: Vorträge auf der Berliner Slavistentagung. Berlin, 1956, p. 176—189;
· Reiffenstein I. Das Althochdeutsche und die irische Mission im oberdeutschen Raum. Innsbruck, 1958 (Innsbrucker Beiträge zur Kulturwissenschaft. Sonderheft 6), 91 p.;
· Zagiba F. Zum Vortrag der ältesten Sprachdenkmäler bei den Völkern im Donauraum (Die außerliturgischen Texte in den Volkssprachen). — Die Sprache, 6, 1960, 1, p. 94—102;
· Исаченко А. В. К вопросу об ирландской миссии у паннонских и моравских славян. — ВСЯ, 1963, с. 43—72;
315
· Роgаčnik J. II Brižinski spomenik kot literarno-zgodovinski problem. — Slovo, 14, 1964, p. 78—100;
· Коlarić R. Ali so Brižinski spomeniki res starocerkvenoslovanski? — SFPS, 5, 1965, p. 145—153;
· Карлинский A. E. Проблематика Фрейзингенских отрывок. — В: Вопросы языкознания и методики преподавания иностранных языков. Алма-Ата, 1965, с. 7—18;
· Hаmm J. Adhortatio ad poenitentiam. — RJAZU, 344, 1966, p. 37—62;
· Карлинский A. E. Графические особенности Фрейзингенских отрывков (К вопросу о происхождении памятника). — Иностранные языки, 3, 1967, с. 4956;
· Коlarić В. Brižinski spomeniki. 2. Dodatek. — Годишњак Филозофског факултета у Новом Саду, 11, 1968, 1, с. 125—132;
· Freisinger Denkmäler — Brižinski spomeniki — Monumenta Frisingensia (Literatur, Geschichte, Sprache, Stilart, Texte, Bibliographie). Entwurf und Redaktion J. Pogačnik. München, 1968, 218 p.;
· Pogačnik J. Das zweite Freisinger Denkmal als literaturgeschichtliches Problem. — In: Cyrillomethodianische Fragen, slavische Philologie und Altertumskunde. Wiesbaden, 1968, p. 175—178;
· Tomšič F. Brižinski spomeniki. — Jezik in slovstvo, 13, 1968, 1, p. 203—207;
· Tomšič F. Freisinger Denkmäler im Licht der geschichtlichen Tatsachen. — In: Cyrillo-Methodianische Fragen, slavische Philologie und Altertumskunde. Wiesbaden, 1968, p. 169—174;
· Stanislav J. Zo štúdia spovedných textov spřed r. 863 na Vel’kej Moravě alebo v Panónii. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 335—340;
· Gvozdanović J. Akcenatski znakovi u prvom Brižinskom spomeniku. — Зборник за филологију и лингвистику, 17, 1973, 2, с. 23—30;
· Wiehl I. Untersuchungen zum Wortschatz der Freisinger Denkmäler. Christliche Terminologie. München, 1974 (Slavistische Beiträge, 78), 169 p.;
· Коrlandt F. Jers and Nasal Vowels in the Freising Fragments. — SR, 28, 1975, p. 405—412;
· Orožen M. Brižinski spomeniki in njihovo razmerje do stare cerkvene slovanščine. — In: Srednji vek v slovenském jeziku, književnosti in kulturi. Ljubljana, 1989, p. 87—101;
· Zor J. Brižinski spomeniki in slovenska redakcija cerkvene slovanščine. — Raziskovalec, 22, 1992, 1, p. 50—51;
· Brižinski spomeniki. Znanstvenokritična izdaja. Ljubljana, 1993 (Slovenska akademija znanosti in umetnosti, Razred za filološke in literarne vede. Dela, 39), 197 p.;
· Jež J. Brižinski spomeniki in sveta brata Ciril in Metod. — In: Dom in svet. Zbornik MCMXCV. Ob 50-Letnici zadnega letnika revije Dom in svet in konca druge svetovne vojne. 8. Maribor, 1995, p. 163—167;
· Rajhman J. Duhovna podoba Brižinskih spomenikov. — In: Dom in svet. Zbornik MCMXCV. Ob 50-Letnici zadnega letnika revije Dom in svet in konca druge svetovne vojne. 8. Maribor, 1995, p. 167—181;
· Zbornik Brižinski spomeniki. Ljubljana, 1996 (Slovenska akademija znanosti in umetnosti, Razred za filološke in literarne vede. Dela, 45), 498 p.
Иван Добрев
(16). ФРАНКО, Иван Яковлевич (27.VIII.1856—28.V.1916) — украински писател, славист и обществен деец. Роден в с. Нагуевичи, дн. Ивано-Франково, Дрогобицки район, Лвовска област, Украйна. Средно образование завършва в Дрогобицката гимназия (1875), а виеше — във Философския фак. на Черновицкия унив. (1891). Защитава магистърска дисертация на тема: „Варлаам i Иоасаф, старохристиянський духовний роман и его літературна істория“ под ръководството на В. Ягич във Виенския унив. Издава украинското месечно списание „Житте i слово“ (1894—1897), сътрудничи в украинския, полския, руския и немския периодичен печат. От 1898 е член на Научното д-во „Т. Г. Шевченко“ в Лвов, активно участва и в Лвовското етнографско д-во. Умира в Лвов.
Като славист Ф. работи в областта на изворознанието и литературната история на слав. средновековни писмени паметници, на устното народно творчество на западните, източните и южните славяни, разработва въпроси на полско-украинските и чешко-украинските литературни връзки, на полската и чешката литература от края на XIX и началото на XX в., историята и етнографията на слав. народи, превежда на украински език произведенията на редица западнослав. автори. Ф. отделя специално внимание на бълг. и сръбския народен епос, изучава и превежда бълг. юнашки песни; кореспондира с Ив. Шишманов, Л. Милетич, Ст. Романски, П. Ю. Тодоров и др.
Ф. проявява интерес и към проблемите на кирилометодиевистиката. Най-обемното му изследване е посветено на Херсонската легенда („Святый Климент у Корсунї. Причинки до істopїі староруськоі легенды“); в него изчерпателно разглежда Словото за пренасяне на мощите на св. Климент Римски, изворите и хронологията му, както и разпространението му в старите слав. ръкописи.
316
Иван Франко
Според Ф. в основата на Словото, приписвано на Кирил Философ, е поставена легенда за мощите на Климент Римски, много по-стара от времето на мисията на слав. апостоли. Той защитава хипотезата, че инициатор за намирането на мощите е свещеник на име Филип, който след това сам разказал под формата на проповед към херсонците за резултатите от своите търсения. Ф. твърди, че именно този свещеник, херсонец по произход, е действал под покровителството на архиепископ Георги, съвременник на виз. император Никифор I в първите години на управлението му (802—803). Отъждествяването на Кирил с автора на легендата е станало според Ф. по-късно, в резултат на писмените сведения от велетрийския епископ Гаудерик и от Анастасий Библиотекар, които са дали отражение върху ЖК и върху Италианската легенда. Ф. наред с това е убеден, че докато ЖМ е писано недълго след смъртта на Методий и има несъмнена истор. стойност, ЖК му отстъпва по достоверност, което се отнася и до епизода с намирането на мощите на св. Климент Римски в Херсон.
Възгледите на Ф. за Херсонската легенда остават изолирани в науката, но представляват определен етап в развоя на кирилометодиевистиката от началото на XX в. Важен принос на Ф. е, че издава за пръв път препис на Словото по ръкопис от XVI в. (№ 91 от сбирката на Московската духовна академия, дн. в Руската държ. библиотека в Москва) — втори по ред след публикувания от А. В. Горски. Ф. се съмнява в достоверността на Италианската легенда. Като съпоставя свидетелства от ЖК, ЖМ, Херсонската легенда, писмото на Анастасий Библиотекар и др. с нея (ASPh, 28, 1906), той заключава че лат. текст очевидно е по-късен от слав. извори и че за възникването му има две възможни обяснения: или Италианската легенда представлява „бледа и доста повърхностна извадка“ от ЖК, или е зависима от прототипа на Слово за пренасяне на мощите на св. Климент Римски, представлявайки негов преразказ. В полемика с Й. Фридрих и К. Гьотц, които я смятат за предшестваща Пространните жития, той се опитва да докаже, че тя не само не дава повече истор. факти от ЖК, но ги предава невярно и шаблонно. Съпоставяйки Италианската легенда с Legenda aurea на Яков Ворагински, Ф. смята, че дори този популярен автор не е използвал легендата. Студията е рецензирана в критичен план от П. А. Лавров (ЖМНП, 1907).
Други кирило-методиевски извори, предизвикали интереса на Ф., са Азбучната молитва и Протаса към Евангелието. Той им посвещава две студии (1914, 1916), в които прави опит да разкрие тяхната хронология и история на текста. Анализирайки Азбучната молитва, Ф. за пръв път аргументира тезата за кириловото авторство на творбата. Той обръща голямо внимание на заглавието на Азбучната молитва, където не един път фигурира името на Кирил Философ; без да отчита възможността творбата да се
317
приписва на Кирил поради авторитета на слав. апостол, той смята, че това представлява съществено доказателство. Ф. разглежда пръв противоречието от граматическо естество в различните преписи по отношение на фразата: оучителı-а ...ѥго и оучителю ...ѥю; склонен е да допусне, че първичното четене е в ед. ч., а не в дв. ч., което е аргумент в полза на авторството на Кирил (под „учител“ се разбира Христос). Към студията на Ф. за Азбучната молитва е добавена критична бележка от Ягич под линия (ASPh, 35, 1914, с. 151), в която се отхвърля тази хипотеза. Аргументацията на Ф. за авторството на Азбучната молитва е доразвита от Е. Георгиев („Две произведения на св. Кирила“, 1938). В студията си за Проглас към Евангелието Ф. публикува преписа, който по-рано е издаден от И. И. Срезневски и от А. Ф. Гилфердинг (четириевангелие от XIV в., Печка (Ипекска) патриаршия, дн. в Руската национална библиотека в Санкт Петербург, Гилф. № 2), с разночетения по четириевангелие от. XIV в., сбирка на А. И. Хлудов, Държ. истор. музей в Москва, № 13; по-късно той публикува и руски препис от Троицко-Сергиевата лавра от XVI в. (дн. в РГБ, ф. 304, № 214) (ASPh, 36, 1916, с. 215—216). Ф. категорично смята за автор на Прогласа Кирил Философ, без да посочва конкретни доказателства. В критична бележка към текста на студията Ягич (ASPh, 36, 1916, с. 205—207) оспорва това гледище, но като отрича авторството на Кирил, не приема и авторството на Константин Преславски, а допуска, че творбата е дело на трети, неизвестен книжовник. Към мнението на Ф. се присъединяват редица видни учени — М. Вайнгарт, Н. К. Николски, Е. Е. Голубински, Срезневски, Георгиев, Р. Якобсон, В. Топоров и др. Въпросът за авторството на Прогласа и до днес остава дискусионен. Заслугата на Ф. е, че за пръв път обсъжда обема и характера на оригиналните произведения на Константин-Кирил. Той не само анализира вече известни преписи на Азбучната молитва и на Прогласа, но открива и нови (напр. преписа на Азбучната молитва в палея от Креховския манастир, Лвовска област, ХV—ХVІ в., южноруски по произход, публикуван в Памятки українсько-руської мови i литератури. 1. Львов, 1896, с. XLVIII—LVI; ASPh, 35, 1914, с. 159). Вниманието на Ф. привлича и краткото Кирилово житие, т.нар. Успение Кирилово (1916), което той смята за българско по произход и възникнало след идването на Кирило-Методиевите ученици в Б-я. Ф. разглежда два лвовски преписа от Житието: от Университетската библиотека (№ 1, XVI в.) и от сбирката на А. Петрушевич в Народния дом (дн. в Държ. библиотека на Украинската АН, № 2, ХV—ХVІ в.). Възгледите си за кирило-методиевските извори Ф. излага цялостно в рецензията си за студиите на Ал. Брюкнер (Mystifikationen. 1. Die Wahrheit über die Slavenapostel und ihr Wirken. — Beilage zur Allgemeinen Zeitung, № 163, 1903, p. 145—149; Cyril i Metody. — Przegląd Polski, 1, 1903, p. 427—474; Legendy o Cyrylu i Metodym wobec prawdy dziejowej. Szkic z dzejów chrześcijaństwa u Słowian. — Rocznik Towarzystwa Przyjaźni Nauki w Toruniu, 30, 1903, p. 1—49), където отново отдава приоритет на ЖМ и ЖК. Ф., както и много други учени, се отнася критично към оценките на Брюкнер, когото упреква във „вреден хиперкритицизъм“ (Записки Наукового Товариства імени Шевченка, 66, 1905, 4, с. 1—9).
Ф. има приноси в издирването и публикуването на преводни произведения в старите слав. литератури, най-често отнасящи се към дела на апокрифите и средновековната белетристика (напр. „Апокріфи i легенди з українських рукописів“, 1896—1906). При изследване на текстовете Ф. подчертава българския им произход и значението на старобълг. литература за разпространението им в други слав. литератури.
Съч.:
o Варлаам i Йоасаф, старохристиянський духовний роман i его литературна істория. — Записки Наукового Товариства імени Шевченка, 8, 1895, 4, с. 1—28, додаток I—XVI; 10, 1896, 2, с. 29—80; 18, 1897, с. 81—134; 20 1897, 6, с. 135—202;
318
o Притчата за еднорога и нейният български вариант. — СбНУ, 13, 1896, с. 570—620;
o Апокріфи i легенди з украінських рукописів. (Памятки українсъко-руської мови і литератури). 1. Апокріфи старозавітні. У Львові, 1896, 66+394 с.; 2. Апокріфи новозавітні. А. Апокріфічні евангелия. У Львові, 1899, 78+443 с.; 3. Апокріфи новозавітні. Б. Апокріфічні дїяня апостолів. У Львові, 1902, 68+360 с.; 4. Апокріфи есхатольогічні. У Львові, 1906, 47 + 524 с.; 5. Легенди про святих. 1. У Львові, 1910, 297 с.;
o Святый Климент у Корсунї. Причинки до історії староруської легенди. — Записки Наукового Товариства імени Шевченка, 46, 1902, 2, с. 1—44; 48, 1902, 4, с. 45—144; 56, 1903, 6, с. 145—180; 59, 1904, 3, с. 181—208; 60, 1904, 4, с. 209—256; 66, 1905, 4, с. 257—281; 68, 1905, 6, с. 281—310;
o Beiträge zur Quellenkritik der Cyrillo-Methodianischen Legenden. — ASPh, 28, 1906, p. 229—255;
o Нарис історїі українсько-руської літерагури до 1890 р. Львів, 1910, 5+444 с.;
o Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. 1. Konstantin’s „Alphabetisches Gebet”. — ASPh, 35, 1914, p. 150—179;
o Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. 2. „Vorrede zum Evangelium“. 3. Eine altbulgarische Redaktion der Vita Konstantini. — ASPh, 36, 1916, p. 201—222.
Лит.:
· Лавров П. — ЖМНП, н. с., 10, 1907, июль, с. 391—401 (рец.);
· Георгиев М. Две произведения на св. Кирила. С., 1938, с. 23—25, 66—68, 115, 119—120;
· Куев К. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974, с. 12, 18, 27—28, 133;
· Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 3. (Л-Я). Минск, с. 357—359;
· Санцевич А. В. Франко Иван Яковлевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., с. 346—349;
· Терзийска Л. Иван Франко и нашето литературно наследство. — ГСУфсф, 79, 1986, 2, с. 155—210.
Анисава Милтенова
(17). ФРАНКСКА ИМПЕРИЯ. Франкската държава се изгражда в края на V и през първата половина на VI в., като първоначално е военно-политическо обединение на т. нар. салически (приморски) франки. От средата на IV в. те владеят областта Токсандрия (между реките Маас и Шелда) и са федерати на Римската империя. С нейния упадък успяват да разширят владенията си в римска Галия. През 486 франкският крал Хлодвиг I (481—511) разгромява суасонския римски наместник Сиагрий и заема териториите на юг до р. Лоара, които имат ключово значение за контрола над цяла Галия. Поради това условно се приема, че франкската държава е образувана през 486. Същевременно Хлодвиг I успява да присъедини и кралството на т. нар. рипуарски франки по средното течение на р. Рейн, завладява и вестготското кралство на юг от р. Лоара, в Аквитания (508—509). Християнството е прието за официална религия (496). С основание този владетел от династията на Меровингите се смята за първи франкски крал. През следващите две столетия държавата е раздробена, водят се граждански войни между меровингските принцове. Но вече са създадени и етническите, и военно-политическите, и идеологическите предпоставки за издигането през IX в. на мощната държ.-политическа формация Ф. и.
Истор. перспективност на франкската държава се определя от няколко фактора. Първо, франките заемат територии, които имат благоприятно географско положение. Второ, същността на общественото развитие след настаняването на франките в Галия се заключава в симбиозата между донесените от тях германски отношения (общинната структура и дружинното политическо начало) и заварените късноримски отношения (робовладението и останките от идеологическата и политическата структура на домината). Тази симбиоза се извършва сравнително плавно и с предимство за германските отношения, особено през VI в. Вътрешната дисоциация се преодолява и към средата на VIII в. кралската власт на новата династия на Каролингите укрепва.
Всичко това, както и екстензивната същност на феодалния строй определят агресивната военно-политическа линия на франките спрямо техните съседи, особено в Централна Европа. След подчиняването на лангобардското кралство през
319
70-те г. на VIII в. най-важни за държавата са франко-аварските войни (791—802). Те завършват с пълно поражение за настанилите се в Панония авари и с унищожаване на някога могъщия Аварски хаганат от франкския крал Карл Велики. Приключва и последният етап от продължилите почти 30 г. саксонски войни, в хода на които саксите също са присъединени към франкската държава. С това се поставя началото на по-интензивни военно-политически контакти между франките и полабско-прибалтийските славяни.
На първо място между условията, които превръщат франкската държава в империя, е нейното превъзходство над останалите германски кралства, т. е. ранното укрепване на държавността, с което се създават предпоставки за решителните завоевания в края на VIII в. Ф. и. всъщност е изграденият от Карл Велики (768—814) военно-политически механизъм за господство и за управление на етническия конгломерат, който включва почти цяла Западна Европа, т.е. приблизително предишната Западна римска империя без Испания и Британия. Огромната територия и начините на нейното администриране са двата взаимнообуславящи се фактора на вътрешната имперска политика. С оглед на широкото разпространение на християнството в Европа през IX в. те определят насоката и на външната политика — стремеж към върховенство над все още неподчинените народи и племена. Раждането на имперската идея може да бъде обяснено чрез сравнително ранното разпространение на християнството сред франките и с продължителността на контактите им с късноримските институции. Франкската аристокрация познавала по традиция идеите на доминàта от Късната античност. Поради това именно франкските крале обличат стремежите си към военно-политическа хегемония в идеологическата обвивка на феодално-християнския римски универсализъм. Същността на тази доктрина, която консолидира вътрешно властта на новата феодална върхушка, е, че Римската империя не е загинала, а е пренесена (translatio imperii) при франките, а по-късно — в източната част на тяхната държава, т. е. в Германия.
През управлението на Карл Велики римският феодално-християнски универсализъм, допълнен със съюза между държавата и Църквата и с единодействието с Папската курия, се откроява най-релефно. Още при завладяването на лангобардското кралство през 70-те г. на VIII в. Карл Велики приема титлата „крал на лангобардите и патриций на римляните“. А през първия ден на Коледа през 800 (т. е. на 25 дек.) папа Лъв III (795—816) го коронясва за римски император, като титулатурата му се разширява: „крал на франките и лангобардите, император и покровител на Рим“. По този начин феодално-клерикалните универсалистки претенции на владетеля придобиват завършен вид. Императорската корона на Карл Велики е предимно плод на завоеванието. Същевременно неговият феодално-християнски универсализъм дава тласък за развитието на международните отношения в Централна и Западна Европа. Със своите имперски претенции той е един от първите радетели на идеята за културно и политическо единство на Западна Европа, въпреки че тази идея остава нереализирана през цялото Средновековие.
За да стабилизира Ф. и., Карл Велики се заема с нейното вътрешно устройство. Той се опитва да съгласува административния и политическия ред с мащаба на държавата и с дълбоките социално-икономически изменения в нея. По това време започва засилена инплантация на франкските институции в Аквитания, Северна Италия и другаде. По цялата територия се развиват васалноленните отношения и феодалният имунитет,
320
т. е. частната политическа власт на поземлените магнати. В тази насока важно значение има съдебната реформа на Карл Велики. Той одържавява имунитетните съдилища, като ги приравнява към центенарийните съдебни единици, а имунитетният съд е превърнат в задължителна съдебна инстанция. Всъщност частната власт на магнатите не само официално е призната, но поема и част от функциите на държ. власт. Главен белег на изграждащата се вътрешноадминистративна система на държавата е разделянето на страната на окръзи, т. нар. графства. В началото на IX в. те са около 230 на брой, като включват и пограничните военноадминистративни области, т. нар. маркграфства или марки. От тях с най-важно значение е образуваната след края на франко-аварските войни през 802 Панонска военна покрайнина, чието ядро е Източната марка в дн. Австрийско Приалпие. По на север е Сръбската марка с център крепост около дн. гр. Хале, а в Нордалбингия е разположена саксонската укрепена линия (Датската марка). В Северна Италия се намира една от най-рано образуваните марки — Фриулската. Управителите на тези окръзи, графовете, са предани на краля император и споделят неговите идеи за универсална християнска държава. Поради по-особеното положение, което заемат техните погранични владения, маркграфовете имат по-широки пълномощия и власт, особено в по-късния период.
По времето на Карл Велики и в началото на управлението на Лудвиг Благочестиви (814—840) във Ф. и. съществува значително социално сцепление, предизвикано от инерцията на завоеванието. Значителна роля изиграва нуждата от укрепване на вътрешната феодална структура, а етническите и другите различия остават на по-заден план. Скоро обаче във Ф. и. се зараждат разединение и несъгласия сред господстващата Каролингска династия. Несъмнено е, че Лудвиг Благочестиви, обявен за съимператор още през 813, като политик стои значително по-ниско от своя предшественик — вътрешнополитическите му начинания нямат успех, а във външнополитическата сфера те са минимални. Имперската идея вече е в упадък, което рефлектира и върху династията. Чрез редица реформи Лудвиг Благочестиви се старае да постигне единство на държавата, явно непосилна за него задача. Както пише Х.-Й. Бартмус, неговото желание било „чрез християнизация на цялостния държавнополитически живот да обнови Франкската империя“. Това „християнско“ единство трябвало да заличи етническите различия. В светската сфера от това време се откроява т. нар. Ordinatio imperii от 817. Според този документ най-големият син на Лудвиг — Лотар, е обявен за съимператор и наследник на трона. В случай, че Лудвиг умре, двамата братя на Лотар (Пипин и Лудвиг Немски) трябвало да признаят неговото върховенство, като запазвали кралските си титли. Освен това Пипин получавал като наследствено владение Аквитания, Лудвиг Немски — Бавария. Приживе Лудвиг Благочестиви запазвал върховната власт.
Събитията през 829 се оказват решаващи за разцеплението на Каролингската династия. На сейма във Вормс е обявено, че на родения през 823 син от втория брак на Лудвиг Благочестиви — Карл Плешиви, се дават като наследствени владения Елзас, Швабия, Реция и част от Бургундия, с което се нарушава Ordinatio от 817. Това предизвиква силно недоволство у неговите братя. През 830 се разбунтува войската, която трябвало да се отправи на поход срещу бретонците. Пипин, Лотар и Лудвиг Немски застават начело на бунта и се насочват към Париж. Лудвиг Благочестиви признава поражението си и на събора в Компиен през същата година обявява Лотар за регент, като фактически предава властта в неговите ръце.
321
Но несъгласия между братята позволяват на императора скоро да възвърне позициите си. През 832—834 се стига до нови противоречия между Лудвиг Благочестиви и неговите синове — тогава след несъстоялата се битка при Люгенфелд (до Колмар) той отново временно трябва да се откаже от властта. През 837 има пак конфликти с оглед на новата подялба, при която на Карл Плешиви са дадени Фрисландия и земите между Маас и Сена. Лудвиг Немски е недоволен, поради което императорът признава претенциите му във Francia orientalis. След смъртта на Пипин през 839 е извършена нова подялба само между Лотар и Карл Плешиви. Лудвиг Немски започва война срещу баща си, но е разбит.
Оловен печат на имп. Лудвиг Немски
След смъртта на Лудвиг Благочестиви Лотар, който наследява императорCKąja корона според Ordinatio и решенията от 829, се готви да управлява сам, като събира около себе си поддръжници на единството на Ф. и. от средите на едрата феодална аристокрация. Другите двама братя обаче нямат намерение да му се подчинят и започват да търсят подкрепа от магнатите в териториите, които владеят. Лудвиг Немски отстранява някои господари в земите между Майн и Рейн в Бавария, понеже не били склонни да му гласуват доверие в осъществяваната от него самостоятелна източнофранкска политика. Такъв е случаят напр. с абата на Сенгаленския манастир Бернвик. Лотар прави неуспешни опити да разбие войските на двамата братя поотделно. Военната конфронтация между войските на Лотар и Пипин (син на починалия Пипин), от една страна, и на Лудвиг Немски и Карл Плешиви, от друга, става неизбежна. На 25 юни 841 при Фонтанетум, след ожесточено и с много загуби за двете страни сражение Лотар претърпява тежко поражение, вследствие на което много негови васали преминават на страната на противниците му. Но укрепилият се в Нормандия и Аквитания Пипин непрекъснато безпокои Карл Плешиви, докато Лудвиг Немски трябва да потушава избухналото през 841 в Саксония въстание Стелинга. През февруари 842 чрез т. нар. Страсбургска клетва Лудвиг Немски и Карл Плешиви потвърждават съюза си. В Аахен двамата братя се споразумяват да поделят помежду си земите на север от Алпите, като същевременно Лотар е обявен за негоден да управлява държавата.
Гражданските войни във Ф. и. завършват с Вердюнския договор (авг. 843), по силата на който империята се разделя на три части. Карл Плешиви получава земите на запад от Маас, Шелда и Рона; Лудвиг Немски — на изток от Рейн и на север от Алпите, а Лотар — територията на запад от Рейн до владенията на Карл и Италия, т. е. Francia media. Вердюнският договор премахва династичните несъгласия, но и обуславя на практика по-късното им задълбочаване. Последствията от него всъщност са израз
322
на очертаващи се различия в икономическото и културно-политическото развитие на отделните части на Каролингската империя, т. е. на начална фаза от формирането на немската и френската народност. Но по отношение на IX в. издържани от научно гледище са термините Източнофранкска и Западнофранкска държава, както и констатацията, че е налице известно изоставане в развитието на териториите на изток от Рейн — приблизително с около половин век.
През втората половина на IX и началото на X в. се развива кризата на Източнофранкската държава; това е времето на крайния упадък на Каролингската династия. Важни негови симптоми са слабостта и бездействието на императорите, особено на владетелите след Лудвиг Немски (843—876), нарастващото могъщество на местните магнатски фамилии, образуването на т. нар. нови херцогства (Швабия, Франкония, Бавария и Саксония). При така сложилите се обстоятелства неспособността на Каролингите да се справят с външните неприятели (нормани, датчани) е от голямо значение за новите херцогства (особено за Бавария и Саксония), които от своя страна стават важен катализатор за пълното отграничаване на източните от западните части на империята в края на IX в.
Чрез военно-политическите си контакти с обитаващите на изток и югоизток слав. племена Ф. и. оказва решаващо влияние за състоянието на международните отношения в Централна Европа. Първостепенна е ролята ѝ в развитието на среднодунавските и на полабските славяни. През първата четвърт на IX в. центърът на тези отношения е на север, около полабските славяни. Главните групи от тези племена са сърбите (чието основно ядро заема територията между Елба и Заале), абодритите (на северозапад, по долното течение на Елба) и велетите (на изток от тях). Сърбите са в непосредствена близост до Ф. и. и в резултат на военно-политическия ѝ превес техният вътрешен строй е много бързо подрит — те не успяват да се консолидират нито етнически, нито политически; у тях не възникват наченки на държавност, поради което те не са и в състояние да гравитират политически към родствените си съседи — велети, чехи и абодрити. Преходът към ранни форми на държ. устройство при втората група полабски племена — велетите, се отнася към второто десетилетие на IX в. Той е автономен, тъй като сключеният през 808 съюз с датчаните е временен и едва ли е оказал някакво съществено влияние. Ок. 821 след неуспешна война с абодритите велетите попадат под върховенството на Лудвиг Благочестиви. През втората половина на IX в. вътрешните междуособици постепенно довеждат до упадък и изчезване на възникналата през второто десетилетие на века единна великокняжеска власт. Но по това време велетите са извън обсега на външната политика на Източнофранкската държава.
Най-рано, със сериозната подкрепа и влияние на франкската държава като раннофеодална структура се оформя княжеството на абодритите — ок. началото на IX в. Абодритите са традиционни съюзници на франките в крайната фаза на саксонските войни, а също и неприятели на датчаните, които винаги подкрепяли саксите, но избягвали открития конфликт с франките. Тежкото поражение на абодритите във войната с датчаните през 808 спира процеса на изграждане на единна княжеска власт — подкрепата от страна на франките често е користна и непостоянна. При това положение съюзните отношения продължават до 817. През 819 се стига до открит конфликт между империята и абодритите. В избухналата война абодритският княз Славомир (810—819) претърпява поражение и е пленен. Нов конфликт има през 826, а през 844 след
323
военна експедиция на Лудвиг Немски единната великокняжеска власт е ликвидирана и е възстановено управлението на племенните князе.
Завоеванията на Карл Велики в Централна Европа поставят началото на контактите на империята с друга голяма политическа сила на югоизток — Византия. Първоначално те имат почти формален характер — Византия отказва да признае на Карл императорската корона, поради което дори през 803 избухват военни стълкновения (в Италия). Конфликтът приключва през 812, когато пратениците на новия виз. имп. Михаил I Рангаве (811—813) са приети в Аахен и Карл Велики получава исканото от него титулуване — император и базилевс.
От 20-те г. на IX в. центърът на международните отношения на Ф. и. се измества към среднодунавските територии, където се достига до сблъсък с издигащата се бълг. държава. Първите контакти са по времето на хан Омуртаг (814—831) и Лудвиг Благочестиви. През 818 източнофранкският владетел приема пратеници на различни племена, между които и на отцепилите се от „българския съюз“ тимочани. През следващата година тимочаните се присъединяват към въстанието на княз Людевит Посавски (819—823) в Панонска Хърватия (вж. Мутимир). Въстанието е потушено с големи усилия от Лудвиг (822). Тези събития са използвани от българите, за да върнат отново тимочаните към държавата си. Около средата на 20-те г. на IX в., когато хан Омуртаг присъединява Банат и живеещите между долното течение на Тиса и Дунав славяни абодрити-преденеценти, се създават условия за нови несъгласия. Избухналата погранична война (827—828) протича благоприятно за бълг. владетел. Нападенията на българите показват слабостта на границата в Панония, което принуждава Лудвиг Благочестиви да извърши реорганизация на източните марки през 828. Сформирана е „източна префектура“, която се управлява от горнопанонския граф. Към тази военноадминистративна единица преминават Посавието (Панонска Хърватия) и Долна Панония (вж. Коцел), преди това подчинени на фриулския маркграф. По-голямата част от Панонска Хърватия от 829 до 838 се владее от княз Ратимир, който бил васал на българите. През 839 цялата територия е завладяна от управителя на Източната префектура Радбот. Лудвиг Немски също прави известни корекции в устройството на панонската военна покрайнина, но границата на империята в Панония през целия IX в. е нестабилна, което улеснява и идването на угрите.
В началните десетилетия на IX в. благодарение и на унищожаването на Аварския хаганат се издига Велика Моравия. Решителният ѝ обединителен акт е ок. 833, когато моравският княз Моймир I (830—846) завладява Нитранската област. Имперските претенции на Лудвиг Немски в средата на века вече срещат съпротивата на стабилно изградената държ.-политическа структура на среднодунавските славяни. Първите враждебни действия между двете страни са през 846 и 855—858, но те не довеждат до решително надмощие на франките. Моравският княз Ростислав (846—870) в началото на 60-те г. се ориентира към съюз с долнопанонския княз Коцел, като установява и дипломатически връзки с Византия. От своя страна Лудвиг Немски сключва съюз с българите. На този фон започва Моравската мисия на братята Константин-Кирил и Методий, която още повече изостря политическата обстановка в Централна Европа. През 869 конфронтацията е най-силна, а през следващата година идва на власт княз Светополк (870—894). По време на неговото управление поради непоследователната му политика и поради сложните взаимоотношения между немското духовенство и Папската курия се стига
324
до неуспешния край на Моравската мисия (885). Но Източнофранкската държава не е в състояние да се справи със Светополк. Ок. 883 той дори успява да отнеме всичките владения на империята в Панония.
Трябва да се приеме, че след 843 съществуват две преходни формации — Източнофранкска и Западнофранкска държава. Едва към края на века може да се отнесе изграждането на двете големи раннофеодални държави на Запад — Немското кралство и Франция. Свалянето през 887 на „императора на франките“ Карл III Дебели (881—887) и провъзгласяването за крал на Източнофранкската държава на Арнулф I (887—899) е важно събитие, но то свидетелства повече за разпадането на вътрешния порядък в източната част на Ф. и. и за процесите на дисоциация, които протичат и преди това. Някои специалисти (В. Шлезингер и др.) се съмняват в предварителните силни позиции на каринтийския маркраф Арнулф и подчертават, че идването му на власт е резултат на аристократически заговор, по-скоро случайно и внезапно.
Имперската политическа система на Ф. и. през IX в. е породена от специфичното социално-икономическо и политическо развитие на Европа през Ранното средновековие, но най-вече от същността на прехода от Античност към Средновековие. Политиката на франкските владетели спрямо живеещите в Централна Европа слав. народи е с противоречиви последици — и положителни, и отрицателни. Поради разпокъсаността на полабските славяни и географските особености на териториите, които те обитават, за този истор. период на преден план изпъкват негативните страни: силно се забавя формирането на държ. строй (като се изключат частично абодритите и то само за първото десетилетие на IX в.). При среднодунавските славяни обстановката е по-благоприятна. Ф. и. разгромява Аварския хаганат, който несъмнено би попречил на самостоятелното им развитие, и по стечение на обстоятелствата не е в състояние да предприеме сериозни агресивни действия срещу тях през първата половина на IX в., когато се консолидира Велика Моравия. Не трябва да се забравят и разпространението на християнството от германски духовни средища, влиянието на феодалните норми при установяването на военно-политическите контакти, възможността за връзки на великоморавския ареал с по-отдалечени центрове на средновековната цивилизация (Византия).
След разпадането на Ф. и. и възникването на силни раннофеодални държави в Централна Европа през X в. (Полша, Чехия, Унгарското кралство) имперската същност на Източнофранкската държава (респ. Немското кралство) се самоизчерпва.
Лит.:
· Dümmler Е. Geschichte des Ostfränkischen Reiches. 1. Ludwig der Deutsche. Berlin, 1862, 12+905 p.; 2. Die letzten Karolinger. Konrad I. Berlin, 1865, 10+71 1 p. (2 изд. Leipzig, 1887—1888; 3 изд. 1960);
· Abel S., B. Simson. Jahrbücher des Fränkischen Reiches. 2 изд. 1 .—2. Leipzig, 1883—1888, 650 p.;
· Schlesinger W. Die Entstehung der Landesherrschaft. Untersuchungen vorwiegend nach mitteldeutschen Quellen. Dresden, 1941 (reprint: Darmstadt, 1964, 22+265 p.);
· Lintzеl M. Die Anfänge des Deutschen Reiches. Über den Vertrag von Verdun und die Erhebung Arnulfs von Kärnten. München-Berlin, 1942, 95 p.;
· Ganshof F. L. La fin du règne de Charlemagne. Une décomposition. — Zeitschrift für schweizerische Geschichte, 28, 1948, p. 433—452;
· Lоt F. Naissance de la France. Paris, 1948, 863 p. (2 попр. изд. Paris, 1970, 728 p.); Ganshof F. Zur Entstehungsgeschichte und Bedeutung des Vertrags von Verdun. — Deutsches Archiv, 12, 1956, p. 313—330;
· Schlesinger W. Keiser Arnulf und die Entstehung des deutschen Staates und Volkes. — In: Schlesinger W. Die Entstehung des deutschen Reiches (Deutschland um 900). Ausgewählte Aufsätze aus den Jahren 1928—1954 mit einem Vorwort v. H. Kämpf. Darmstadt, 1956 (Wege der Forschung, 1), p. 94—109;
· Вeumann H. Nomen imperatoris. Studien zur Kaiseridee Karls des Großen. — Historische Zeitschrift, 185, 1958, p. 515—549;
· Ohnsоrge W. Abendland und Byzanz. Gesammelte Aufsätze zur Geschichte der byzantinisch-abendländischen Beziehungen und des Kaisertums. Weimar, 1958, 573 p.;
325
· Classen Р. Die Verträge von Verdun und von Coulaines 834 als politische Grundlagen des Westfränkischen Reiches. — Historische Zeitschrift, 196, 1963, p. 1—35;
· Havlík L. Velká Morava a Franská říše (K otázce vzájemných politických vztahů). — Historické štúdie, 8, 1963, p. 129—180;
· Deér J. Karl der Große und der Untergang des Awarenreiches. — In: Karl der Große. Lebenswerk und Nachleben. 1. Persönlichkeit und Geschichte. Düsseldorf, 1965, p. 719—791;
· Bartmuss H.-J. Die Geburt des ersten deutschen Staates. Berlin, 1966, 294 p.;
· Воsl K. Das Großmährische Reich in der politischen Welt des neunten Jahrhunderts. München, 1966 (Sitzungsberichte des Bayerischen Akademie der Wissenschaften zu München, Philosophisch-historische Klasse, 7), 33 p.;
· Gjuselev V. Bulgarisch-fränkische Beziehungen in der ersten Hälfte des IX. Jhs. — Bbg, 2, 1966, p. 15—39;
· Grafenauer B. Slovansko-nemska borba za Srednje Podonavje v 9. stoletju. — In: Hauptmannov zbornik. Ljubljana, 1966, p. 37—76;
· Bullough D. Karl der Große und seine Zeit. Wiesbaden, 1966, 212 p.;
· Epperlein S. Karl der Große: eine Biographie. Berlin, 1971, 163 p.;
· Ванечек В. Франкские пограничные марки и их соседи — чехи и моравы в IX в. — В: Славяне в эпоху феодализма. К столетию академика В. И. Пичеты. М., 1978, с. 150—163;
· Саливан А. Н. Самосознание ободритов (к вопросу об образовании ободритской раннефеодальной народности). — В: Формирование раннефеодальных славянских народностей. М., 1981, с. 130—151;
· Fuhrmann Н. Das Papsttum und das kirchliche Leben im Frankenreich. — Settimane di studio del Centro Italiano di studi sull’alto Medioevo, 27, 1981, p. 419—456;
· Glanz J., L. Häusler. Frankenreich Karls des Großen. — In: Deutsche Geschichte. 1. Vom Frankenreich zum Deutschen Reich 500—1024. Gütersloh, 1981, p. 21—76;
· Vоcke R. Vom Frankenreich zum Deutschen Reich. — In: Deutsche Geschichte. 1. Vom Frankenreich zum Deutschen Reich 500—1024. Gütersloh, 1981, p. 147—183;
· Bartmuss H.-J. Das Entstehen und die Festigung des deutschen Feudalstaates und die Herausbildung des deutschen Volkes (Mitte des 9. bis Mitte des 10. Jahrhunderts). — In: Deutsche Geschichte. 1. Von den Anfängen bis zur Ausbildung des Feudalismus Mitte des 11. Jahrhunderts. Köln, 1982, p. 348—366;
· Bartmuss H.-J. Der Beginn des Zerfalls des karolingischen Großreiches in der ersten Hälfte des 9. Jahrhunderts. — In: Deutsche Geschichte. 1. Von den Anfängen bis zur Ausbildung des Feudalismus Mitte des 11. Jahrhunderts. Köln, 1982, p. 323—332;
· Schneider R. Das Frankenreich. München-Wien, 1982, 196 p.;
· Пpимов Б. Византия, Франкската империя и България. — In: Trzynaście wieków Bulgarii. Wrocław, 1983, p. 191—205;
· Classen P. Karl der Grosse, das Papsttum und Byzanz: die Begründung des karolingischen Kaisertums. 2 изд. Sigmaringen, 1988, 13 + 107 p.;
· Сотиров Г. Франкската държава и полабско-прибалтийските славяни през IX в. — ГСУиф, 79, 1988, с. 18—59;
· Havlík L. Bulgaria and Moravia between Byzantium, the Franks and Rome. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, p. 5—20;
· Bowlus Ch. R. Franks, Moravians and Magyars. The Struggle for the Middle Danube, 788—907. Philadelphia, 1995, 18+420 p.;
· Fried J. The Frankish Kingdoms, 817—911: the East and Middle Kingdoms. — In: The New Cambridge Medieval History. 2. Cambridge, 1995, p. 142—168;
· Steinhübel J. Division of Pannonia among Franconian Marches. — Studia Historica Slovaca, 1, 1995, p. 7—34;
· Острогорски Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 256—261; Collins R. Charlemagne. Basingstoke, 1998, 15+234 p.;
· Nagеl H. Karl der Große und die theologischen Herausforderungen seiner Zeit: zur Wechselwirkung zwischen Theologie und Politik im Zeitalter des großen Frankenherrschers. Frankfurt a. M., 1998 (Freiburger Beiträge zur mittelalterlichen Geschichte, 12), 261 p.;
· Bowlus Ch. R. Frankish-Moravian Conflicts in the Ninth Century а Turning Point in the History of Carpathian Basin. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Thessaloniki, 1999, p. 53—63.
Георги Сотиров
(18). ФРАНЦЕВ, Владимир Андреевич (4/16.IV.1867—19.III.1942) — руски филолог славист. Роден в Новогеоргиевск край Варшава в семейството на руснак и полякиня. Завършва руска гимназия и Историко-филологическия фак. на Варшавския унив. със степен кандидат (1892). Ученик на А. С. Будилович и Й. Й. Перволф. Извънреден (1903) и редовен (1907) проф. във Варшавския унив., където чете лекции по нова чешка литература, истор. граматика на чешкия език, слав. древности, лингвистичен увод в славянознанието, истор. етнография на славяните, граматика на староцърковнослав. език. Работи в архивите на Петроград (дн. Санкт Петербург), Москва, Краков, Лвов, Загреб, Прага, Белград и София. През 1921 се установява в Прага. Като проф. в Карловия унив. чете лекции по история на руския език, руски фолклор, най-стара руска писменост, руска литература от XV—XVI в., история на слав. филология, кирилска палеография. В периода 1922—1937 ръководи Семинара по слав. филология към Философския фак. на Университета; работата в него е организирана в девет отдела, заниманията се
326
посещават не само от студенти и преподаватели, но и от т. нар. свободни слушатели. Когато в края на 20-те г. на XX в. в Прага е създаден Слав. институт като обединителен център на чешки и руски слависти (до 1941 го оглавява М. Мурко), Ф. се включва и в неговата дейност. Чуждестр. член на Чешката академия на науките, литературата и изкуствата (1904), Кралското чешко научно д-во (1913), БАН (1926); член-кор. (1915) и акад. (1921) на Руската АН. Умира в Прага.
Ф. е автор на повече от 300 публикации в областта на славянознанието. С най-значителен принос е работата му по издаване на извори. Обширен фактически материал съдържа публикуваната от него кореспонденция до В. Ханка (1905). През 1906 излиза на чешки език кореспонденцията на И. Добровски. Висока оценка от съвременниците получава и издадената кореспонденция на П. Й. Шафарик с руски учени (1927). С използване на нови извори се отличават двете значителни монографии на Ф. — магистърската и докторската му дисертация. В първата от тях — „Очерки по истории чешского Возрождения“ (1902), обстойно са осветлени факти за дейците на Чешкото възраждане. Привлеченият материал убедително представя въздействието на руската и полската култура върху процесите в чешките земи през разглеждания период. Според изследователите на делото на Ф. връх във варшавския период от неговата научна работа е докторската му дисертация „Польское славяноведение конца XVIII и первой четверти XIX столетия“ (1906). Монографията дава подробна, неизвестна дотогава информация за трудовете на полските слависти, за връзките им с учени от други слав. страни. Шестата глава от труда съдържа сведения за М. К. Бобровски, за направеното от него описание на слав. ръкописи във Ватиканската библиотека. Анализирани са възгледите на Бобровски за значението на старослав. език в културния живот и истор. съдба на слав. народи. В по-малки по обем работи Ф. се спира на неизвестни факти около историята на проучването и издаването на Реймското евангелие (1900), Флорианския псалтир (1923), Пражките листове (1948). Отделна студия посвещава на идеологията и творчеството на поета славянофил А. С. Хомяков, като изтъква специално характерните за него кирило-методиевски мотиви (1933). Образите видения, чрез които Хомяков възкресява мисионерското дело на Константин-Кирил и духовната атмосфера на епохата, са съпоставени с аналогични прояви в чешката и бълг. поезия (Ян Православ Коубек, Р. Жинзифов). Между другото Ф. не приема тълкуването на П. А. Лавров, според когото в стихотворението „На Прагу“ Хомяков поддържа с поетически средства популярното по негово време становище за епископски сан на Кирил.
Ф. публикува множество биографични бележки, библиографски обзори и рецензии. В голяма част от тях проявява интерес към трудове с кирило-методиевска проблематика (напр. към публикации на Й. Калоусек, Ч. Зибърт, Ст. Бобчев и др.). В статия, посветена на първите руски изследвания за славяните (1929), Ф. разглежда твърдението на А. Л. Шльоцер, че родината на църковнослав. език трябва да се търси в Б-я, и го оценява като един от първите проблясъци на основополагащ научен подход в славянознанието.
Съч.:
o К истории издания Реймското евангелия. СПб., 1900, 30 с.;
o К истории издания Реймского евангелия (доп. заметка) (По поводу издания проф. L. Leger. L’Évangéliaire slavon du Reims, dit Texte du sacre. Paris-Reims-Prague, 1899). — ЖМНП, 331, 1900, c. 126—155;
o Переписка П. И. Шафарика с П. И. Кеппеном. Три неизданных письма П. И. Шафарика. — ИОРЯС, 6, 1900, 2, с. 210—221;
o Главнейшие моменты в развитии чешского славяноведения. Вступительная лекция. Варшава, 1901, 43 с.;
o Очерки по истории чешского возрождения. Русско-чешские ученые связи конца XVIII и первой половины XIX столетия. Варшава, 1902, 2+386+77 с.;
327
o Апология св. Вячеслава. D-r Jozef Kalousek. Obrana knížete Václava Svatého proti smyšlenkám a křivým úsudkům o Jeho povaze. V Praze, 1901 (рец.). — ИОРЯС, 7, 1902, 2, c. 383—401;
o Prof. d-r Čeněk Zíbrt. Bibliografie české historie. 2., 1. Prameny. 2., 2. Zpracování. 1902 (рец.). — ИОРЯС, 7, 1902, 4, с. 420—422;
o Письма к Вячеславу Ганке из славянских земель. Варшава, 1905, 16 + 1296 + 5 с.;
o Польское славяноведение конца XVIII и первой четверти XIX столетия. Прага, 1906, 682 с.;
o Korespondence Josefa Dobrovského. 2. Vzájemné dopisy Josefa Dobrovského a Jiřího Samuele Bandtkého z let 1810—1827. Praha, 1906, 36+213 p.;
o Ст. C. Бобчев. История на старобългарското право. Лекции и изследвания. С., 1910 (рец.). — РФВ, 63, 1910, с. 190—191;
o И. И. Срезневский и славянство. Петроград, 1914, 74 с.; К истории издания Флорианской псалтыри. — Slavia, 1, 1922—1923, p. 600—604;
o Об одном старом общеславянском недуге. — В: Юбилеен сборник на Славянското дружество в България 1899—1924. С., 1925, с. 54—60;
o Korespondence P. J. Šafaříka. Vzájemné dopisy P. J. Šafaříka s ruskými učenci (1825—1861). 1. Praha, 1927, p. 1—480; 2. Praha, 1928, p. 481—1085;
o Болгарско-чешские литературные связи в половине XIX ст. Страница из истории болгарского возрождения. — СпБАН, 38, 1929, с. 33—80;
o Первые русские труды по изучению славянства, преимущественно южного. — В: Прослава на Освободителната война 1877—1878. С., 1929, с. 36—53;
o А. С. Хомяков, поет-славянофил. Неговите идеи и отражението им в славянските литератури. — БПр, 2, 1933, 1, с. 17—64;
o [Вступительная статья и примечания]. — В: Хомяков А. С. Стихотворения. Praha, 1934 (Knihovna Slovanského ústavu v Praze, 3), p. V—VIII, IX—LXXIV;
o Slaviste o hlaholských zlomcích Pražských v korespondencí s P. J. Šafaříkem. — In: Slovanské studie. Sbírka statí věnovaných prelátu univ. prof. Dr Josefu Vajsovi k uctění jeho životního díla. Praha, 1948, p. 138.
Лит.:
· Поливка Ю. И. Отзыв о сочинении В. А. Францева „Материалы для истории славянской филологии. Письма к Вячеславу Ганке из славянских земель“. 1911. — В: Отчет о двенадцатом присуждении премии митрополита Макария. СПб., 1911, с. 55—71;
· Lapteva L. P. V. А. Francev a jeho koncepce rusko-české vzájemností. — Acta universitatis Carolinae, Philosophica et Historica, 1964, p. 71—78;
· Лаптева Л. П. В. А. Францев (по материалам его литературною наследия). — Sborník Národního muzea v Praze, Rada C, 10, 1965, 1, p. 1—30;
· Лаптева Л. П. В. А. Францев. Биографический очерк и классификация трудов. — Slavia, 35, 1966, p. 79—95;
· Лаптева Л. П. B. A. Францев как историк славянства. — В: Славянская историография. Μ., 1966, с. 204—246;
· Кudělkа М. Francev V. A. — In: Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 121—122;
· Syllaba T. V. A. Francev. Bibliografický soupis vědeckých prací s přehledem jeho činnosti. Praha, 1977, 130 p.;
· Лaптева Л. П. Францев В. А. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 349—351;
· Pegierska-Piotrowska R. Znaczenie prac Włodzimierza Andriejewicza Francewa dla słowianoznawstwa polskiego. — Prace slawistyczne, 44, 1986, 159 p.;
· Урбан З., Л. Pжехачeк. Прага и българската филология. С., 1992, с. 172—173;
· Кишкин Л. С. Русская эмиграция в Праге: печать, образование, гуманитарные науки (1920— 1939-е годы). — Славяноведение, 1996, 4, с. 3—10.
Цветанка Янакиева
(19). ФРЪЧЕК, Ян (Frček, J.) (12.VI.1896—8.VI.1942) — чешки славист, византолог и фолклорист. Роден в Прага. Следва във Философския фак. в Прага и е сред най-добрите студенти на Фр. Пастърнек. Защитава университетски докторат по славистика и романистика (1921). Работи като гимназиален учител в Прага и Бърно; преподава чешки език в Париж (в École nationale des Langues Orientales Vivantes), където, подтикнат от A. Мейе, започва своите занимания по палеославистика и византология. По време на окупацията на Чехословакия от Германия (1938—1939) е библиотекар в Слав. библиотека в Прага; участва в антифашистката съпротива, получава смъртна присъда и загива в Прага.
Ф. има публикации в областта на лингвистиката, старобългаристиката, литературната история, фолклористиката. Някои от трудовете му са отпечатани посмъртно. В областта на русистиката е автор на литературно-истор. анализ (1948) на „Задонщина“ — най-значителния литературен паметник, който пресъздава борбата на русите срещу татарите през 1380, и на изследване върху съвременното развитие на руския литературен език (1937). В историята на чешката наука специално се изтъкват големите заслуги на Ф., който независимо от трудните политически условия става инициатор на подготовката за създаване на староцърковнослав. речник на Кирило-Методиевия език. В материалите от
328
Третия международен конгрес на славистите стават ясни възгледите на Ф. за издаването на подобен пълен речник. Според него той трябва да обхваща целия словарен материал от всички класически старобълг. текстове и на всяка цена трябва да има тълкувания на езиците, от които е превеждано: гръцки, латински и старовисоконемски. След няколко десетилетия чешките слависти осъществяват тази идея, изработвайки „Slovník jazyka staroslověnského. Lexicon linguae palaeoslovenicae. Praha, 1962—1997.“
Проблемите около начина на издаване на старите езикови паметници са също обект на научен интерес от страна на Ф. В материалите от Третия международен славистичен конгрес се вижда, че той разглежда и особеностите на дипломатическото, реконструираното и критическото издание на даден ръкопис. Забелязва се сходство в предложенията на Ф. с казаното и направеното вече в това отношение от Мейе, А. Мазон и А. Ваян. Ф. се застъпва изцяло за начала и принципи, утвърдени в класическата филология. Той изтъква предимствата на критическите издания с текстов коментар и подчертава, че задачата на издателя е да предаде не само с точност целия ръкописен материал, но и да проникне в текста чрез коментар и успоредявания, за да може ръкописът да се използва с разбиране и от филолога, и от нефилолога, и от слависта, и от неслависта. Специално внимание се обръща и на критическия апарат, който изданието трябва да съдържа: най-важните палеографски данни, значими за езика и за интерпретацията на текста; от правописните варианти да се предлагат само интерпретационно важните, а вариантите от общ характер да се привеждат в уводната част на паметника; задължително да се дават паралелни места с източниците, позовавания на библейски текстове и цитати; да има поправка на грешките на превода и на преписа, както и научен коментар на всяка неяснота или езикова неточност на текста, на разминаванията с оригинала, от който е превеждано, и т.н. Придържайки се към утвърдени едиционни принципи в славистиката, Ф. предлага и редица изменения и подобрения, които прилага в своята едиционна практика.
Изданието на Синайский евхологий в две части (1933—1939), осъществено от Ф., е връхна точка в научната му дейност. Наред с изданието на същия паметник от Р. Нахтигал (1941—1942) публикацията на Ф. е високо оценена в славистичните среди. Той внася корекции в изданието на Л. Гайтлер (1882), разчитайки точно оригинала на ръкописа по снимки; част от съществените поправки са направени въз основа на грц. текст. Изданието на Ф. наистина е образцово: тъй като повечето текстове са превод от гръцки, а по-малката част — от латински и старовисоконемски, след всеки текст, съставен от една или няколко смислови цялости, Ф. дава френски превод, коментар с варианти за лексикалните и граматическите особености в съпоставка със старобълг. паметници и оригинала, от който е превеждано, гръцки успореден текст и при възможност — лат. и старовисоконемски (старогорнонемски) еквивалентен текст, подбран от него. Грц. успоредици към старобълг. текст са много добре подбрани, френският превод е прецизен, разчитането на тази богослужебна старобълг. книга с молитви за различни частни поводи и пенитенциал (списък на наказания при нарушаване на християнския морал) е професионално.
Към голямата тема на научното дело на Ф. — Синайския евхологий, се отнасят още няколко негови изследвания. Той проучва детайлно старослав. (старобълг.) текст на обреда на Епифаний в Син. евх. и неговото положение между литературите на Християнския изток (1934). Особено ценна е и статията „К textové kritice Sinajského euchologia (Řeholní rituál)“ (1947).
329
Когато пише това изследване в отговор на отзивите за изданието, Ф. няма пред себе си, поради военните условия, неговата втора част. Той подчертава пред своите критици, че не е оставил нито един факт без внимание в изследователската част на изданието, изтъква необходимостта от съответните научни критики на текста и от правилния превод, без които езиковедското изследване не може да почива на здрава основа. Ф. разглежда подробно монашеския ритуал в Син. евх., застъпен в две молитви без заглавие и с два обредни текста (л. 80б—102а), като допълва с грц. текстове анализирания материал. Първият текст е молитва от втора степен, следват я молитва и обред от първа степен, като най-голямата част на целия ритуал е обредът от трета степен (л. 82а—101б). Ф. изследва най-детайлно обреда от трета степен и представя неговите грц. успоредици (и евентуални успоредици от старобълг. паметници, с. 34—35 в статията). Общият извод е, че тези текстове нямат онова преводаческо равнище, което е познато от старобълг. превод на Евангелието и от другите части на Син. евх. Според него на много места те са били погрешно разбирани и неточно тълкувани от изследователите, което е довело до грешни данни в словника и в граматиката.
Научните интереси на Ф. в областта на палеославистиката засягат и Пространните жития на Кирил и Методий. Потвърждение за това са неговите рецензии (1934 и 1935) за книгата на Фр. Дворник „Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance“ (1933) и за труда на М. Вайнгарт върху тях „Analyse philologique des légendes slaves de Constantin et de Méthode“ (1935).
Ян Фръчек
Ф. проучва щателно и молитвата за постригването (посвещаване някого за духовник) в Първото слав. житие на св. Вацлав (1948). Той изтъква, че тя няма паралел нито в лат., нито в грц. евхологии. Обаче някои мотиви в нея могат да се успоредят с виз. молитви за постригването, както и с текст от Син. евх. Аргументите на Ф. му дават право да твърди, че текстът на молитвата в обреда на постригването принадлежи към източния ритуал. Според него обредът в конкретния случай е бил извършен от епископ Нотар, който е представял слав. богослужение в Чехия, и Вацлав е бил постриган според виз.-слав. ритуал.
Съч.:
o R. P. D. Placido de Meester O. S. В. Liturgia bizantina. Studi di rito bizantino alla luce della Teologia, del Diritto Ecclesiastico, della Storia, dell’ Arte e dell’ Archeologia. 2., 6. Rituale — benedizionale bizantino. Roma, 1930 (рец.). — Bsl, 4, 1932, p. 187—190;
o Euchologium Sinaiticum. Texte slave avec sources greques et traduction française. [1.] Paris, 1933, 6+192 p. (същото в: Patrologia orientalis, 24., 5, p. 611—802); [2.] Paris, 1939, 186+6 p. (същото в: Patrologia orientalis, 25., 3, p. 487—617);
o Euchologium Sinaiticum. — Naše věda, 15, 1934, p. 141—145;
o F. Dvornik. Les Légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933 (рец.). — Naše věda, 15, 1934, p. 20—22;
o Staroslověnský text obřadu Epifanie v Sinajském euchologiu a jeho postavení mezi literaturami křesťanského východu. — In: II Międzynarodowy zjazd slawistów (filologów słowiańskich). Księga referatów. 2. Warszawa, 1934, p. 28—34;
330
o M. Weingart. Analýze philologique des légendes slaves de Constantin et de Méthode (Actes du IVe Congrès des études byzantines, 1934) (рец.). — Lidové noviny, 63, 1935, č. 579, 19. XI. 1935;
o Osudy jazyka v revoluci. Přítomný vývoj spisovného jazyka ruského. Praha, 1937, 35 p.;
o Izdavanje potpunog staroslovenskog řečníka. — В: Одговори на питања. Саопштења и реферати. Допуне. III Међународни конгрес слависта (словенских филолога). 18—25. IX. 1939. 3. Београд, [1939], с. 21;
o Način izdavanja starih jezičkih spomenika. — В: Одговори на питања. Саопштења и реферати. Допуне. III Међународни конгрес слависта (словенских филолога). 18—25. IX. 1939. 3. Београд, [1939], с. 25—27;
o К textové kritice Sinajského euchologia. — Slavia, 18, 1947, p. 31—46;
o Byl li sv. Václav postřižen podle ritu východního či západního. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 144—158;
o Zádonščina. Praha, 1948, 259 p.
Лит.:
· Weingart M. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 456—460 (рец.);
· Horálek K. Jan Frček (1896—1942). — Bsl, 9, 1947—1948, p. 406—408;
· Данилов В. B. Чешский славист Ян Фрчек. — ТОДРЛ, 12, 1956, с. 642—644;
· Kurz J. Uvod. — In: Slovník jazyka staroslověnského. Lexikon linguae palaeoslovenicae. 1. Praha, 1962, p. II;
· Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 123—124;
· Blažek V. Bibliografický soupis publikační činnosti doc. PhDr. Jana Frčka s přehledem jeho činnosti. — In: Bibliografie význačných slavistů — učitelů University Karlovy. 4. Praha, 1972 (1973), 37 p.;
· Уpбан З., Л. Ржехачек. Прага и българската филология. С., 1992, с. 175—176.
Васил Василев
(20). ФУЛСКО ПЛЕМЕ — според ЖК и Похвално слово за Кирил население на Кримския п-в, сред което Константин Философ проповядва в края на Хазарската мисия. В ЖК, гл. 12, житиеписецът съобщава:
бѣше же въ фоульсцѣ езыцѣ доубь велеи, сърасль же се съ чрѣшнѥю, и под ним’ же трѣби творахȣ, нарицающе того именем алеѯандрь, жен’скомȣ полоȣ не дающе пристоупити къ нѥмȣ, ни къ трѣбам его
(„Във Фулското племе имаше един голям дъб, сраснал с череша, под който извършваха обреди. Наричаха го с името Александър и не позволяваха на жени да пристъпват нито към него, нито към обредите“)
(Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 103, 135).
Чул за тези обичаи в Херсон при завръщането си от Хазария, Константин Философ отива при фулите и с проповед ги убеждава да отсекат дъба и да го изгорят. При покръстването на хазарите през VII в. основна дейност на християнските мисионери била именно изсичането и изгарянето на дъбове, почитани широко в п-в Крим като култови места на Тенгри-хан (С. А. Плетньова, 1976, с. 33—34, 67). Като се има предвид обаче следният пасаж от проповедта на Кирил:
се еѵг̑лїе новаго завѣта бж҃їа, въ ньже се есте и крс̑тили
(„Това е благовестието на Новия божий завет, в който сте се кръстили“),
може със сигурност да се твърди, че в случая не става дума за покръстване, а само за изкореняване на езически обичаи сред вече християнизираното население. Кратко сведение за дейността на Кирил сред фулите дава и Похвално слово за Кирил, като в първичната му версия то е сведено само до израза: вь фоульсцѣ же ѭзъıцѣ безбожнѫı-а льстъ разорь („Сред фулския народ унищожи безбожната измама“). ЖК и Похвално слово за Кирил са единствените познати извори за Ф. п.
Различните преписи на двата паметника предлагат различни форми на етнонима: фильсцѣ, фѵльсцѣ, фильстѣ, өильстѣ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 116). Издателите предпочитат формата фоульстѣ, която се среща в най-ранния препис на първичната версия на Похвалното слово (срв. И. Иванов, 1931) и само в някои късни преписи на ЖК (срв. П. А. Лавров, 1930, с. 25), защото тя се асоциира с името на средновековния кримски гр. Фула (Φούλαι). Той е засвидетелстван многократно в средновековни източници. За пръв сигурен извор се приемат Епархиалните списъци на Цариградската патриаршия (Notitiae episcopatuum), съставени вероятно
331
преди Седмия вселенски събор (786—787). В тях градът се споменава като център на хазарска епархия. Гр. Фула е споменат и в Житието на св. Йоан Готски от IX в. (В. Г. Василевски, 1878, с. 129, 151) като място на заточение на готския епископ след неуспеха на въстанието срещу хазарите през 80-те г. на VIII в. Ймето Фула постоянно се появява в нотициите чак до началото на XV в., което обаче не е сигурно доказателство за реалното съществуване на града през късния период, като се има предвид консерватизмът на църковната номенклатура (В. В. Кропоткин, 1958, с. 218).
Предполага се, че Ф. п. е населявало околностите на града, но местоположението на Фула все още е неуточнено. Според двете основни мнения градът се локализира или в източната част на Кримския п-в, на запад от гр. Кафа, дн. Феодосия (срв. Василевски, 1878, с. 152; Ю. А. Кулаковски, 1898, с. 198; Кропоткин, 1958, с. 202), или в западната част на п-ва, в околностите на гр. Бахчисарай (срв. А. Л. Бертьо-Делагард, А. Л. Якобсон). Въз основа на тези хипотези се правят различни опити за идентификация на Фула, най-популярни сред които са идентификацията със селището Коктебел, дн. Планьорское (Кропоткин), и с пещерния град Чифуткале близо до Бахчисарай (Бертьо-Делагард, Якобсон). Аргументите в подкрепа на двете хипотези се основават върху различно тълкуване на едни и същи факти от изворите — изборът на Фула като място за заточение на Йоан Готски и появата на обединени Кафо-Фулска и Сугдо-Фулска епархии след XII в. Археол. находки на християнски комплекс край Планьорское също не могат да бъдат сигурно доказателство за отъждествяването му с Фула, защото данните показват упадък на селището след X в., което противоречи на истор. сведения за епархиалния център.
Константин Философ отсича дъба. Илюстрация от М. Хишпанска-Нойман
Не е изяснен и етническият характер на Ф. п. Василевски говори за готски произход, докато Кулаковски, П. А. Лавров и Фр. Дворник допускат алански състав (Кулаковски, с. 201; Лавров, с. 33; Дворник, с. 206). Евентуалният готски произход на названието Фула (готското Fula, германското Fohlen, грц. πῶλος ‘малко жребче’, ‘двегодишно животно’ — С. Файст, с. 126) едва ли може да хвърли светлина върху този проблем.
Относно названието на дъба Александър Ив. Дуйчев предполага, че е съществувал изгубен грц. източник за Хазарската мисия, използван в ЖК, в който грц. дума ἀλεξανδρός е била употребена като нарицателно име („защитник на мъжете“). Поради непълно разбиране на грц. текст думата е била схваната като собствено име и не е била преведена (1951). Това тълкуване съответства на сведението от ЖК, че дъбът е бил табуиран
332
за жени — типично явление за подобни култови практики в Северозападна Азия (Й. Г. Фрейзер). От друга страна, според животописа на Александър Македонски от Плутарх (гл. 9) край гр. Херсон (Гърция) имало дърво, наречено Дъб на Александър, тъй като под него била ръзпъната неговата шатра по време на битката при Херонея през 338 пр. н. е. Възможно е името да е пренесено от дъба в Беотия върху дъба в Таврида, включително и по чисто литературен път. Формалната връзка би могла да стане въз основа на общия топоним в двете области — гр. Херсон (срв. аналогични примери у Иречек К. Пътувания по България. С., 1974, с. 73—74, 560—561).
Изследователите обръщат внимание и върху цитата от Исая 66:18—19, използван в проповедта на Константин пред Ф. п. Във всички преписи на ЖК (с четири изключения — срв. Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 116) в цитата се среща името фоуль. Същата форма се открива само в евр. оригинал, докато в превода на Септуагинтата формата е Φούδ. Според Е. Мин (1925) формата „фул“ е резултат от механична грешка — става дума за етнотопонима „фуд“, познат още от Битие 10:6, и съответно грешката е коригирана в грц. превод. Словесната игра на Константин с този незначителен детайл на евр. оригинал се смята за доказателство на твърдението, че той е владеел евр. език (ЖК, гл. 8). Освен това пасажът е свидетелство за неговия ораторски талант — той използва всичките си знания, за да намери argumentum ad hominem (доказателство, валидно за даден човек): в проповедта е използвана тъкмо формата от евр. оригинал, за да се повдигне племенната гордост на фулите и по този начин да се укрепи тяхната християнска вяра.
Лит.:
· Васильевский В. Г. Руссковизантийские отрывки. 7. Житие Иоанна Готского. — ЖМНП, 195, 1878, с. 86—154;
· De Boor С. Nachträge zur Notitia episcopatuum. — Zeitschrift für Kirchengeschichte, 12, 1891, p. 591;
· Кулаковcкий Ю. А. Где находились фуллы? — В: Кулаковский Ю. А. К истории готской эпархии в Крыму в VIII в. СПб., 1898 (ЖМНП, 315), с. 173—202;
· Кулаковский Ю. А. Прошлое Тавриды. Краткий исторический очерк. Киев, 1906, с. 77, 106—107;
· Frazer J. G. The Golden Baugh. 1., 2. London, 1913, p. 10;
· Беpтье-Дeлaгapд A. Л. Исследование некоторых недоуменных вопросов средневековья в Тавриде. — Известия Таврийской ученной археологической комиссии, 51, 1920, с. 1—135;
· Feist S. Etymologisches Wörterbuch der gotischen Sprache mit Einschluß des Krimgotischen und sonstiger gotischen Sprachreste. Halle, 1923, p. 126;
· Minns Е. H. Saint Cyril Really Knew Hebrew. — In: Mélanges publiés en l’honneur de M. Paul Boyer. Paris, 1925, p. 94—95;
· Васильев A. A. Готы в Крыму. 2. Время византийского, хазарского и русского влияния (с VI до начала XI в.). — Известия Российской Академии истории материальной культуры, 5, 1927, с. 179—282;
· Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 33—34;
· Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930 (Труды славянской комиссии, 1), с. 25;
· Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 330 (фототипно изд. С., 1970);
· Мошин В. А. Николай, епископ Тмутороканский. — In: Seminarium Kondakovianum. 5. Praha, 1932, p. 51 —55;
· Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933, p. 206;
· Dujčev I. Zur literarischen Tätigkeit Konstantins des Philosophen. — BZ, 44, 1951, p. 105—110;
· Кропоткин В. В. Из истории средневекового Крыма (Чуфут-кале и вопрос о локализации города Фуллы). — Советская археология, 28, 1958, с. 198—218;
· Якобсон А. Л. К вопросу о локализации средневекового города Фуллы. — Советская археология, 29—30, 1959, с. 108—113;
· Дуйчев Ив. Към тълкуванието на пространните жития на Кирила и Методия. — Хиляда и сто години, с. 103—105;
· Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 152—153;
· Плетнева С. А. Хазары. М., 1976, с. 33—34, 67;
· Pletnjowа S. А. Die Chasaren. Mittelalterliches Reich an Don und Wolga. Leipzig, 1978, 172 p.;
· Сказания о начале славянской письменности. Вступит. статья, перевод и комментарии Б. Н. Флори. М., 1981, с. 122—123;
· Трубачев О. Н. Несколько лингвистических глосс к моравско-паннонским житиям. — В: Древнерусский литературный язык в его отношении к старославянскому. М., 1987, с. 30—31.
Валентина Измирлиева
333
(21). ФУЧИЧ, Бранко (Fučić, В.) (8.ІХ.1920—1.II.1999) — хърватски историк на изкуството и културата. Роден в Дубашница на о-в Крък, Хърватско. Висше образование завършва през 1944 във Философския фак. на Унив. в Загреб, където изучава история на изкуството и културата, класическа археология, национална и обща история, помощни истор. дисциплини и италиански език. През 1965 става д-р на науките в Люблянския унив., а през 1986 е избран за д-р по теология в Богословския фак. на Унив. в Загреб. Извънреден член на Югославянската академия на науките и изкуствата (1983), член-кор. на Словенската академия на нуките и изкуствата (1989). Носител на Хердерова награда (1985), както и на Републиканската награда на СР Хърватско за цялосттната си дейност (1988). Умира в Риека.
Ф. е специалист по история на хърватската средновековна култура. Автор е на ок. 300 публикации в областта на хърватското средновековно изобразително изкуство и на хърватската глаголическа епиграфика. Теоретичните му приноси се основават на резултатите от конкретни теренни изследвания. Той е инициатор и активен участник в археол. експедиции из п-в Истрия, Кварнерските острови и Хърватското Приморие, по време на които издирва и реконструира много глаголически надписи — вградени в подови настилки, стъпала и стени на сгради, съзнателно разбити на парчета, променили до неузнаваемост първоначалния си облик, място и функции.
Бранко Фучич
Ф. е убеден, че от чисто филологически позиции епиграфският материал е непривлекателен поради лапидарния характер на паметниците, т. е. тяхната бедност откъм буквени знаци и думи, затова търси пътища за новата им интерпретация, основана на филологически, археол. и изкуствоведски критерии. Изследвайки най-старите епиграфски паметници от Кварнерския залив и Истрия, той установява зависимост между тяхното топографско разпространение и някои етно-социални процеси, свързани със слав. заселване в тези земи, както и с функционирането на средновековната хърватска държава. В този тип проучвания той използва и данни от най-старата слав. топономастика.
Ф. извлича нова информация дори от силно повредени надписи, съдържащи съвкупност от букви, които не могат да се допълнят в смислени думи. Един от многото подобни паметници е Сенската плоча. Ф. успява да възстанови първоначалната ѝ функция като плутеум на църковна преграда, а вследствие на палеографски анализ я отнася към формативния период на хърватската глаголица. При насилствено унищожените Хумски надписи (1552, 1562 и 1609) въз основа на цялостното познаване на принципите и духа на глаголическата епиграфика и особено на формулите за персонално датиране той реконструира титли, имена и дати. Така надписите хвърлят светлина върху етапите на изграждане на най-важните комунални постройки в Хум, дават нови сведения за местните майстори строители и градските управници. Ф. не се отказва дори от изследване на изгубени паметници, за които може да се съди по съществуващите публикации.
334
Такъв е случаят с глаголическия надпис от Зрене (XVI в.). Вследствие на критически анализ на научната литература Ф. успява да възстанови първоначалното предназначение на плочата и изказва ценни предположения за личността на нейния автор. Въпреки че съществено предимство на епиграфските паметници в сравнение с ръкописната книжнина е тяхната неподвижност, фиксираност във времето и пространството, често те се откриват на вторично място (напр. надписът от о-в Крък от XI в.). В подобни ситуации Ф. идентифицира първоначалната им функция и ги датира чрез широк съпоставителен анализ с други паметници от съответния период.
Ф. се занимава и с Валунската надгробна плоча, отразяваща едновременното съществуване на стария романски и на новозаселения хърватски етнически елемент през XI в. на о-в Црес. Въз основа на епиграфската традиция за анализ на билингвистични надписи той разчита и коригира нейния глаголически текст. Когато анализът на типа и стилизацията на всеки буквен знак не е достатъчен за датирането на паметника, прибягва до по-широко сравнение с палеографските особености на ръкописната книжнина (срв. напр. Гръдоселския отломък). Забелязаната от Ф. паралелна употреба на слав. графични системи — кирилицата и глаголицата, отразена в Супетарския отломък от XII в., му дава основание за важна констатация относно центровете за тяхното разпространение. Наличието на кирилица в най-старите глаголически епиграфски паметници от Истрия и Кварнер потвърждава южния път на слав. писменост, по който тя идва от Охридското книжовно средище в хърватските земи през XI—XII в. Въпроси около разпространението на глаголическата традиция се разискват и в изследването на Ф. за възникването на бенедиктинските манастири в Хърватско (1988), в което хърватският глаголизъм се тъкува като синтез между източните и западните културни влияния в слав. земи. Според Ф. той е бил възможен само в област, където е съществувала постоянна конфронтация между Изтока и Запада и където противоположните влияния непрекъснато са се преплитали. В процеса на реконструкция Ф. често прибягва до съпоставка с данни от хърватската антропонимия, какъвто е случаят с глаголическия надпис от Щерна, Северозападна Истрия, от 1541. Чрез използването на стилистичната аналогия в текста на надписа и чрез сравнителен анализ на наименования за звания и длъжности от края на Средновековието той стига до приносни резултати в областта на истор. лексикология.
Палеографският и филологическият анализ в публикациите на Ф. най-често се допълват или коригират от наблюдения над археол. и художествените особености на паметника. Именно този комбиниран подход в най-голяма степен изразява творческата индивидуалност на Ф. и допринася за пълноценното преосмисляне на епиграфския материал. Така е осъществено проучването върху Пломинския надпис (1962). Той е открит до късноантичен релеф, изобразяващ прастария „Зелен Юрай“ — езическия Силван, върху една надгробна плоча. Ф. установява, че глаголическият надпис е вторичен графит, а релефът е допълнително вграден в църковната стена поради настъпилата контаминация на изображението на Силван с образа на св. Юрай.
Приносните моменти в подхода на Ф. особено отчетливо се проявяват при анализа на известни, фундаментални за хърватската култура паметници с повече от едновековна история на изследване, каквато е Башчанската плоча. Към направеното филологическо, палеографско и истор. проучване на нейното текстово съдържание Ф. добавя идентифицирането и като археол. обект в неговата материална предметност, първоначална функция и пространствено разположение. В украсата ѝ той открива типични
335
регионални явления в оформянето на плутеум, наблюдавани в паметниците от о-в Крък и Хърватското Приморие от края на XI и началото на XII в. Тъй като плочата е регистрирана на вторично място — в пода на църквата „Св. Луция“, Ф. реставрира нейното пространствено битие от създаването ѝ до средата на XIX в. В Юрандворските отломъци той успява да възстанови елементи от текста на част от другата изгубена „Башчанска плоча“. Надеждността на неговите изследвания се потвърждава и от някои по-късно издирени сведения за Башчанската плоча (едно новооткрито описание на църквата „Св. Луция“, направено от Б. Балби през XVIII в., напълно съвпада с реконструкцията на септума, предложена от Ф.).
Ф. решава сложни проблеми около датирането на някои архитектурни паметници, произтичащи от разнообразни промени в съотношението между времето на съответния строеж и изработването на текста. При надписа от с. Камнея на о-в Крък неговото датиране на постройката според архитектурния ѝ стил и на текста — чрез палеографски анализ, потвърждава принадлежността им към различни хронологически пластове.
Ф. отделя специално внимание на глаголическите графити, като изтъква спецификата им по отношение на надписите — при графитите авторът на текста е същевременно и негов непосредствен изпълнител. Това ги превръща в ценен извор за нови данни относно развоя на глаголическото писмо. Сред множеството графити, открити и изследвани от Ф., се откроява т. нар. Рочки абецедар, съдържащ глаголическата азбука (вж. Абецедар). На основата на палеографски анализ с оглед на морфологическото развитие на отделните буквени знаци и състоянието на ръкописната продукция той датира надписа ок. 1200, което потвърждават и архитектурните особености на постройката. Както изяснява Ф., оформеният от опитна ръка на глаголаш от истренския Роч паметник е ценен образец на хърватската глаголическа азбука от по-стария период, защото съдържа важни сведения за последователността на буквите и за тяхната числена стойност.
Дългогодишните проучвания на Ф. в областта на хърватската глаголическа епиграфика са обобщени в неговата монография „Glagoljski natpisi“ (1982), къдеτο всички известни надписи и графити са систематизирани, изчерпателно описани и анализирани. В този труд е представена обобщена картина на топографията на глаголическите надписи от XI до XVIII в., очертан е развоят на глаголическото писмо в неговата хилядолетна употреба, като са обособени етапите на обла глаголица, писмо от формативния период, устав (хърватска ъглеста глаголица), полуустав и курсив, характеризиран е хърватският глаголизъм, изредени са ценни сведения за съставителите и изпълнителите на текстовете, както и за средищата, където са създадени.
Съч.:
o Izveštaj о putu po otocima Crezu i Lošinju. — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 55, 1949, p. 31—76;
o Izveštaj о putu po Istri 1949 godine (Labinski kotar i Kras). — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 57, 1953, p. 67—140;
o Bašćanska ploča kao arheološki predmet. — Slovo, 6—8, 1957, p. 247—262;
o Glagoljski natpis iz Šterne (1541). — Slovo, 11—12, 1962, p. 167—180;
o Glagoljski rukopisi. — In: Minijatura u Jugoslaviji. Katalog izložbe. Muzej za umjetnosti i obrt. Zagreb, 1964, p. 25—32;
o Sv. Foška kod Peroja. — Bulletin Zavoda za likovne umjetnosti JAZU, 13, 1965, p. 23—26;
o Karolinška zidna slika iz crkve sv. Andrije na otoku kod Bovinja. — Bulletin Zavoda za likovne umjetnosti JAZU, 13, 1965, p. 107—111;
o Humski grafit. — Riječki list, 1. I. 1969, p. 1;
o Najstariji hrvatski glagoljski natpisi. — Slovo, 21, 1971, p. 227—254;
o Senjska ploča. — Senjski zbornik, 5, 1971—1973, 5, p. 121—132;
o Ročki glagoljski abecedarij. — Slovo, 25—26, 1976, p. 193—201;
o Glagoljski natpis XVI st. iz Zrenja. — Slovo, 25—26, 1976, p. 383—387;
o Prostor Istarskog glagolizma. — Vijesti muzealaca i konzervatora Hrvatske, 26, 1977, 2, p. 14—20; Natpisi 1—13. — In: Nazоr A. Zagreb, riznica glagoljice. Katalog izložbe. Zagreb, 1978, p. 11—19;
o Arhivski podatak о Bašćanskoj ploči. — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 78, 1978, p. 573—576;
o Rekonstrukcija glagoljskih natpisa u Humu. — RJAZU, 381, 1978, Razred za likovne umjetnosti, 8, p. 127—135;
o Leksikon ikonografije, liturgikę i simbolike zapadnog kršćanstva. Zagreb, 1979, 621 p. [Badurina A., B. Fučić, M. Grgić, R. Ivančević, Е. Cevc, D. Nežić, D. Baričević];
336
o