Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

ДОПЪЛНЕНИЕ

 

  1. Алексеев, Анатолий Алексеевич (13.XII.1941)  (В. Вълчанов, Ан. Милтенова)  593
  2. Бакалова, Елка Георгиева (8.XII.1938)  (Б. Пенкова)  597
  3. Бегунов, Юрий Константинович (20.X.1932)  (Н. Гагова)  601
  4. Бенешевич, Владимир Николаевич (9/21.VIII.1874–27.II.1938)  (М. Цибранска)  604
  5. Бернщейн, Самуил Борисович (Бернштейн, С.Б.) (3.I.1911–6.X.1997)  (И. Христова)  608
  6. Билярски, Пьотър Спиридонович (Билярский, П.С.) (29.VI/11.VII.1817–2/14.I.1867)  (Б. Мирчева)  612
  7. Биркфелнер, Герхард (Birkfellner, G.) (11.VIII.1941)  (Ана Стойкова)  614
  8. Боба, Имре (Boba, I.) (23.X.1919–11.I.1996)  (П. Коледаров)  616
  9. Братулич, Йосип (Bratulić, J.) (13.II.1939)  (Ел. Томова)  619
10. Будапещенски глаголически откъслек  (Б. Велчева)  623
11. Буланин, Дмитрий Михайлович (21.II.1953)  (Хр. Трендафилов)  623
12. Буюклиев, Иван Иванов (14.V.1932)  (Н. Иванова)  625
13. Бърлиева, Славия Георгиева (4.VIII.1955)  (Л. Грашева)  628
14. Вайер, Екхард (Weiher, E.)  (Т. Мострова)  630

      - Ватикански палимпсест — вж. Ватиканско евангелие
15. Ватиканско евангелие, Ватикански палимпсест  (А.-М. Тотоманова)  634
16. Велимирович, Милош (Velimirović, M.) (10.XII.1922)  (Св. Куюмджиева)  640
17. Георгиев, Павел Петков  (К. Тотев)  644
18. Грабар, Бисерка (Grabar, B.) (2.VI.1932–28.VIII.1986)  (Ст. Смядовски, Н. Иванова)  647
19. Графенауер, Иван (Grafenauer, I.) (7.III.1880–29.XII.1964)  (Н. Гагова)  650
20. Григорий I Велики, Григорий Диалог, Григорий Двоеслов (Gregorius magnus) (ок. 540–12.III.604)  (Ст. Смядовски)  652
21. Григоровичев лист  (Ст. Смядовски)  655
22. Грозданов, Цветан (5.III.1936)  (Ел. Бакалова)  657
23. Давидов, Ангел Асенов (21.VI.1931)  (Ел. Мирчева)  659
24. Дамянович, Степан (Damjanović, St.) (2.XI.1946)  (Ел. Томова)  662
25. Державин, Николай Севастиянович (3/15.XII.1877–26.II.1935)  (Н. Гагова)  665
26. Десподова, Вангелия (16.I.1941)  (Б. Мирчева)  667
27. Джурова, Аксиния Добрева (18.IX.1942)  (Ел. Мусакова)  670
28. Дзифер, Джорджо (Ziffer, G.) (1.XI.1960)  (Н. Гагова)  673
29. Димитрий Ростовски (светско име: Даниил Савич Туптало) (1651–29.X/10.XI.1709)  (Н. Дилевски)  676
30. Димитров, Пейо (П.Д. Пеев) (22.VII.1944–1.XII.1992)  (Д. Димитрова)  679

      - Diffundente sole — вж. Чешка легенда
31. Длугош, Ян (Długosz, J., Johannes Longinus) (1415–19.V.1480)  (Г. Минчев, Ел. Томова)  681
32. Дьопман, Ханс-Дитер (Döpmann, H.-D.) (15.V.1929)  (Р. Дикова) 683
33. Дюмлер, Ернст Лудвиг (Dümmler, E.L.) (2.I.1830–11.IX.1902)  (Ана Стойкова)  686

      - Ери — вж. Ъ, Ь
34. „За буквите”, Кирило-Методиевски вестник  (Ил. Пехливанов)  689
35. Златанова, Румяна Христова (12.IX.1945)  (Ек. Дограмаджиева)  690
36. Зор, Янез (Zor, J.) (8.VI.1926)  (Ел. Томова)  693
37. Илиев, Илия Георгиев (21.III.1954)  (Ани Данчева-Василева)  695
38. Илиевски, Петар (2.VII.1920)  (Л. Грашева)  697
39. Кланица, Зденек (Klanica, Z.) (28.XI.1938)  (Ив. Павлов)  701
40. Кос, Милко (Kos, M.) (12.XII.1892–24.III.1972)  (Ел. Томова)  702
41. Макробърт, Кетрин Мери (MacRobert, C.M.) (21.XII.1951)  (М. Димитрова)  706
42. Марти, Роланд Валтер (Marti, R.W.)  (А. Бояджиев)  709
43. Нихоритис, Константинос (Νιχωρίτης, Κ.) (2.I.1955)  (Ан. Милтенова)  713
44. Овчаров, Димитър Савов (28.IV.1931)  (В. Нешева)  715

 

 

    (1). АЛЕКСЕЕВ, Анатолий Алексеевич (13.XII.1941) — руски филолог, библеист. Роден в Пятигорск. Завършва средно образование в Красноярск (1961) и виеше във Филологическия фак. на Ленинградския (дн. Санктпетербургски) унив. (1967). Ученик на Н. А. Мешчерски. Аспирант в ленинградския Инст. по езикознание към АН на СССР (дн. РАН) (19671970). Защитава кандидатска дисертация на тема: „Из истории общественнополитической лексики русского языка XVIII века (гражданин и гражданское общество)“ (1973) и докторска дисертация на тема: „Переводческое наследие свв. Кирилла и Мефодия и его судьбы в славянской письменности (Песнь песней в древней славянорусской письменности)“ (1984). От 1971 работа като н. с. и ст. н. с. в Сектора за речници на Инст. по езикознание; сътрудничи в изданието „Словарь русского языка XVIII в.“ (1970—1989). От 1989 е сътрудник в Отд. за стара руска литература на Инст. за руска литература към РАН (Пушкинския дом в Санкт Петербург). От 1994 ръководи Отд. на Руското библейско д-во. Проф. в Духовната академия в Санкт Петербург (1988). Оглавява Слав. библейска комисия при Международния комитет на славистите (1988). Член на Патриаршеската синодална библейска комисия (1990), на Комитета на Обединените библейски д-ва със седалище в Амстердам (1991), Д-вото на православните библейски богослови в Гърция (1995), Д-вото на изследователите на Новия завет (Societas Novi Testamenti Studiorum) (1997).

 

Анатолий Алексеев

 

А. работа по въпроси из историята на руския език и руската литература от XI до XVIII в., в областта на лексикологията, теорията и практиката на средновековния превод. Значителен дял в научните му интереси заемат преводите на библейските текстове от Стария и Новия завет на слав. езици от Средновековието до Новото време с централен обект хронологията на Кирило-Методиевото преводаческо наследство и неговата истор. съдба. Изданията на А. са подчинени на две основни задачи: да се привлекат максимален брой запазили се ръкописи и да се усъвършенства методиката за изучаване на Кирило-Методиевите преводи, базираща се на комплексен анализ на археографски, текстологически и езикови данни, както и на съпоставка на текстовете с техните грц. първообрази.

 

В проекта си за текстологическо изследване на Евангелието (1985) А. формулира като критерии при определянето на най-ранните слав. библейски преводи наличието на: преписи в хърватски глаголически ръкописи, чието съставяне се отнася към времето преди Сплитския събор (925); ранни езикови черти, комбинирани с някои типични грешки в превода; грц. първообрази, чиято рецензия насочва към константиноиолска традиция; дихотомия в лексиката (кирило-методиевска и следкирило-методиевска). Подчертава се, че основната задача на библейската текстология е да се определи „среден“ (типичен) препис, който да

 

 

594

 

отговаря на изискването за пълен и ненакърнен текст и да представя състоянието на паметника в дадена епоха. В резултат на по-нататъшното изследване трябва да се формира схемата на текстовата традиция, като се установят разклоненията и групите преписи, възхождащи към тях. Тази методика според А. създава надеждни условия за възстановяване на архетипа на текста. Цялостна картина на историята на слав. библейски преводи е очертана в монографията на А. върху текстологията на слав. Библия (1999). В книгата се обръща специално внимание върху характера на слав. преводи, в които се допускат по-голяма вариативност и свобода на превода, отколкото в грц. традиция. Проследява се формирането на първоначалния кирило-методиевски корпус от богослужебни книги. Той не трябва да се разбира като последователно предаване на текста от един период в развитието на книжовния език в друг, от един център към друг, от една диалектна среда — в друга. Взаимоотношението и преплитането на различни клонове на ръкописната традиция е значително по-сложно. Първоначалните кирило-методиевски преводи включват следните библейски текстове: псалтир, паримейник, апракос евангелие (кратък апракос), апракос апостол (кратък), четириевангелие и четиапостол (1988). Последните две книги са посочени предположително, тъй като според него те не са изучени с необходимата изчерпателност. Като втора група преводи А. отделя тези, за които смята, че принадлежат на Методий: Рут, Притчи Соломонови, Еклесиаст, книгите на пророците Даниил, Софоний, Агей, Захария, Малахия, Песен на песните, Иисус син Сирахов. Важни признаци за принадлежността им към Методиевото наследство са свободата на преводаческата техника и приликата с глаголическите хърватски бревиари и с текстовете в Паримейника. Към трета група А. отнася библейски текстове, които нарича „околометодиевски“ — книгите Царства, Йов и Откровение на Йоан Богослов (Апокалипсис); според него те са създадени от непосредствени Методиеви ученици. За тези книги се намират доказателства в ЖМ, където се казва, че Методий е осъществил превода на Библията с помощта на „попове бързописци“. Отделно са разгледани тълковният тип текстове, обособени в две групи: 1) Тълкованията на Атанасий Александрийски върху Псалтира, Тълкованията на Андрей Кесарийски върху Апокалипсиса, Тълкованията на Олипиодор Александрийски върху Книгата Йов (характерно за тази група е, че тълкованията са добавени към вече направен слав. превод на посочените библейски текстове); 2) Тълкованията на Иполит Римски върху Книгата на пророк Даниил и Тълкованията към Апостола (тези преводи по един или друг начин се свързват с Преславската книжовна школа). Към времето на цар Симеон (893—927) А. отнася и преводите на 4-те големи и 12-те малки пророци с тълкования, Тълкованията на Теодорит Кирски върху Псалтира, както и Пълното апракос евангелие и пълния превод на Осмокнижието. Отделно са анализирани източнослав. преводи на библейски текстове — тълкованията върху книгите Битие, Еклесиаст, Песен на песните (втори превод след Кирило-Методиевия); третия превод на Песен на песните, както и превода на Книгата Естир той смята за произхождащ от староевр. оригинал.

 

В изследването на Евангелие от Йоан от колектив под ръководството на А. (1998) се изясняват четири основни проблема: генеалогична класификация на евангелските ръкописи, формиране и взаимоотношения на функционалните типове евангелия, грц. основа на превода, история на слав. евангелски текст. Обяснение за разнообразието на евангелските четения е контролираният характер

 

 

595

 

на текстологическата традиция. Класификацията на слав. евангелски текст е направена по над 1000 преписа. Отделят се седем групи и се характеризират главните редакционни отличия на всяка от тях. Обосновава се схващането, че първоначално Кирил и Методий са превели т. нар. служебно Четириевангелие, а едва след събора в 893 в Б-я са се оформили Краткият и Пълният апракос. Вниманието на авторите е съсредоточено върху въвеждащата формула на перикопите в апракосите и началото на съответните четива в четириевангелията, като се достига до извода, че слав. кратки и пълни апракоси са съставяни въз основа на готово слав. служебно Четириевангелие. Доказателство за това са данни от изворите за „двойни“ четения по време на богослужението в Моравия и Панония — последователно на латински и на слав. език. Изследвани са детайлно взаимоотношенията между Map. ев., Зогр. ев., Типографското и Галичкото евангелие и се подчертава особеното място на Типографското евангелие като свидетел за ранния превод. По отношение на грц. първообраз на превода е извършена значителна работа върху непубликуван материал; критическото издание на Евангелието от Йоан е опит за реконструкция на слав. архетип. То съдържа текста по преписа в Map. ев. от XI в. с разночетения по ръкописи от XI—XVI в.

 

Анализът на езика на слав. преводи на библейската книга Песен на песните, цитатите от нея в други ранни текстове, общият грц. оригинал с други слав. преводи дават основание на А. да разглежда текста, предназначен за четене, като вероятен преводачески труд на Методий и на неговите ученици. Въз основа на правописа, лексиката и литературната му история А. заключава, че преводът на тълковния текст на Песен на песните (втори по ред) има източнослав. произход и е направен през втората половина на XII в. Като има предвид състава на тълкованията (в грц. традиция не са открити катени от този тип), той твърди, че слав. текст не е буквален превод от грц. оригинал, а е дело на слав. компилатор. Въз основа на ръкопис на Песен на песните от XVI в., който значително се отличава от слав.-грц. традиция както по състав, така и по език, А. приема, че неговият превод възхожда към староевр. оригинал. Определяйки го като източнославянски от киевския период, той подкрепя тезата на Мешчерски, че през XII—XIII в. в Киевска Русия са се извършвали преводи от староеврейски. Това твърдение предизвиква критиката на М. Таубе, X. Лънт и Фр. Томсън.

 

А. изразява мнение, че преводите на Апокалипсиса и на тълковната му форма са независими един от друг (1987). Той изследва българската, сръбската и източнославянската разновидност на тази библейска книга и стига до извода, че и в трите има следи от много ранен слав. превод. Тълковната форма обаче има само източнослав. вариант, чиито характерни черти му дават основание да изключи южнослав. ѝ произход. Не се дава отговор на въпроса, дали тълкованията на Апокалипсиса са преведени в западните или в източните слав. земи.

 

Относно произхода на Острожката библия (1580—1581), нейния състав и мястото ѝ сред останалите слав. текстове А. смята, че в основата ѝ е положен препис на Генадиевската библия от 1499; библейските книги, преведени от латински, са преведени наново от гръцки на руски, като наред с това са привлечени ръкописни източници, въз основа на които се е подлагал на преработка текстът на Генадиевската библия. Издателите са въвели някои пояснения и тълкования, тъй като корпусът е имал неслужебно предназначение. Той е в основата на всички следващи печатни издания. Като основна черта на по-късните преводи се изтъква пренебрежението към традицията и буквалното копиране на грц. образци.

 

 

596

 

            Съч.:

o   Новое исследование Кирилло-Мефодиевской проблемы. — CC, 1973, 2, с. 100—103 [Aлекcеев A. A., H. А. Мещерский];

o   А. И. Соболевский — историк русского литературною языка. — ВЯ, 1975, 5, с. 127—139;

o   Супрасльский сборник 1507 года [Алексеев А. А., О. П. Лихачева]. — В: Материалы и сообщения по фондам Отдела рукописной и редкой книги Библиотеки АН СССР. 2. Л., 1978, с. 54—88;

o   Александр Васильевич Горский. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, р. 34—41;

o   Песнь песней в древней славянорусской письменности. 1—2. Μ., 1980 (Предварительные публикации Института русского языка АН СССР 133—134), 64+64 с.;

o   „Песнь песней“ по русскому списку XVI века в переводе с древнееврейского оригинала. — ПСб, 27 (90), 1981, с. 63—79;

o   К определению объема литературною наследия Мефодия (Четий перевод Песни песней). — ТОДРЛ, 37, 1983, с. 229—255;

o   „Песнь песней“ в чешской библии и восточнославянские переводы ХV—ХVІ веков. — Slavia, 52, 1983, р. 283—289;

o   Принципы историко-филологического изучения литературною наследия Кирилла и Мефодия. — СС, 1984, 2, с. 94—106;

o   О греческой основе славянских библейских переводов. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 1, р. 22;

o   Лексическая вариантность и текстология. — В: Тезисы международной конференции по лексикологии, этимологии и лексикографии. М., 1984, с. 56—57;

o   Песнь песней в Острожской библии. Состав и источники текста. — В: Федоровские чтения за 1981 г. М., 1985, с. 116—124;

o   Проект текстологического исследования кирилло-мефодиевского перевода Евангелия. — СС, 1985, 1, с. 82—94;

o   Цитаты из Песни песней в славянской письменности (цитаты и текстология). — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 74—92;

o   Греческий лекционарий и славянский апракос. — In: Litterae slavicae medii aevi, Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 11—17;

o   Терминология описания книг Священною Писания. Проект для комиссии по рукописям CIBAL [Алексеев А. А., Μ. Капалдо, А. Е. Наумов]. — Полата кънигописьнаı-а, 14—15, 1985, с. 4—7;

o   Филологические критерии выявления библейских переводов св. Мефодия. — Полить къыигописьнт, 14—15, 1985, с. 8—14;

o   Почему в древней Руси не было диглоссии. — В: Проблемы исторического языкознания. 3. Литературный язык древней Руси. Л., 1986, с. 3—11;

o   Опыт текстологического анализа славянского Евангелия (по спискам из библиотек Болгарии). — Palaeobulgarica, 10, 1986, 3, р. 8—19;

o   Der Stellenwert der Textologie bei der Erforschung altkirchenslavischer Übersetzungstexte. — WSl, 31, 1986, p. 415—438;

o   Библия [Алекcеев А. А., О. П. Лихачева]. — В: Словарь книжников и книжности древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.). Л., 1987, с. 68—83;

o   К текстологической истории древнеславянского Апокалипсиса [Алексеев А. А., О. П. Лихачева]. — В: Материалы и сообщения по фондам Отдела рукописной и редкой книги Библиотеки АН СССР 1985. 3. Л., 1987, с. 8—22;

o   Языковой вопрос у славян (по поводу книги „Aspects of the Slavic Language Questions“). — Russian Linguistics, 10, p. 307—331;

o   Пути стабилизации языковой нормы в России XI—XVl вв. — ВЯ, 1987, 2, с. 34—46;

o   И. Тот. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985 (рец.). — ИАН СССР сля, 46, 1987, 1, с. 86—89;

o   Переводы с древнееврейских оригиналов в древней Руси. — Russian Linguistics, 1 1, 1987, p. 1—20;

o   К истории русской переводческой школы XII века. — ТОДРЛ, 41, 1988, с. 154—196;

o   Цели и методы текстологического исследования лингвистических источников ХІ—ХVІІ веков. — В: Русистика сегодня. М., с. 188—209;

o   Задачи научного издания славянских и русских источников ХІ—ХVІ веков. — ВЯ, 1988, 4, с. 26—36;

o   Кирилло-мефодиевское переводческое наследие и его исторические судьбы (Переводы св. Писания в славянской письменности). — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 124—145;

o   Neues Testament des Čudov-Klosters (рец.). — ВЯ, 1990, 5, с. 142—144;

o   Место Острожской библии в истории славянского текста св. Писания. — В: Острожская библия. Сборник статей. М., 1990, с. 48—74;

o   Dativus ethicus в „Слове о полку Игореве“. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 3—8;

o   Apostolus Sišatovacensis. Wien, 1989 (рец.). — ZSPh, 51, 1991, p. 203—208;

o   Die Kuttenberger Bibel, 1489. Paderborn, 1989 (рец.). — Славяноведение, 1992, 6, с. 113—115;

o   Св. Писание как памятник древнерусской письменности. — Русская литература, 1992, 4, с. 202—213;

o   Русскоеврейские литературные связи до 15 века. — In: Jews and Slavs. 1. St. Petersburg-Jerusalem, 1993, p. 75;

o   Молитва Иуды. — ТОДРЛ, 48, 1993, с. 238— 241;

o   Лидия Петровна Жуковская (некролог). — Slovo, 44—46, 1994—1996, p. 205—210;

o   The Slavonic Bible and Modem Scholarship. — In: ΙΟΥΔΑΙΚΗ ΑΡΧΑΙΟΛΟΓΙΑ. In Honour of Professor Moshé Altbauer. Jerusalem, 1995 (Jews and Slavs, 3), p. 25—39;

o   Литературный язык Киевской Руси. — В: Энциклопедия „Слова о полку Игореве“. 3. СПб., 1995, с. 166—172;

o   От Нестора до Фонвизина. Новые методы определения авторства. М., 1994 (рец.). — Русская литература, 1995, 4, с. 172—175;

o   Библейская филология в Новгороде Великом. — В: Новгород в культуре Древней Руси. Материалы Чтений по древнерусской литературе, Новгород, 16—19 мая 1995 года. Новгород, 1995, с. 22—33;

o   Кое-что о переводах в Древней Руси (по поводу статьи Фр. Дж. Томсона „Made in Russia“). — ТОДРЛ, 49, 1996, с. 278—296;

o   „Невегласъ“, или Похвала невежеству. — ТОДРЛ, 50, 1996, с. 83—91;

 

 

597

 

o   The Song of Songs in the Slavonic Bible Tradition. — The Bible Translator (Technical Papers), 47, 1996, 1 (January), p. 101—107;

o   Христианская терминология русского языка. — В: Язык: История и современность. Сборник научных статей. СГІб., 1996, с. 81—88;

o   Праведники славянской библеистики. — В: Русское подвижничество. М., 1996, с. 270—278;

o   Библейский перевод как форма религиозной деятельности. — В: Перевод Библии. Лингвистические, историко-культурные и богословские аспекты. М., 1996, с. 43—50 (същото на немски език: Bibelübersetzung — Ausdruck religiöser Kreativität. — Stimme der Orthodoxie, 1998, 2, p. 29—33);

o   The Epistle to the Galatians in the Old Slavonic Christian Literature. — In: Η πρός Γαλατάς Επιστολή τού Αποστόλου Παύλου (Προβλήματα, Μεταφραστικά, Φιλολογικά, Ιστορικά, Ερμηνευτικά, Θεολογικά). Θεσσαλονίκη, 1997, p. 41—46;

o   Перевод Священного Писания в культурно-историческом освещении. — Церковь и время, 1 (4), 1998, с. 74—89 (същото на англ, език: Holy Scripture and Its Translation. — In: Interpretation of the Bible. Ljubljana, 1998, p. 1387—1400);

o   Ранняя история славянского текста Евангелия от Иоанна согласно евангельским цитатам. — In: Citazioni е reminiscenze bibliche nella letteratura Slava Ortodossa. Tavola rotonda, XII Congresso Internazionale degli Slavisti, Cracovia — 31 Agosto 1998. Napoli, 1998, p. 25—32;

o   John 1:1—5 in Russian: А Survey of Translating Problems. — In: ΕΠΙ ΤΟ ΑΥΤΟ. Studies in Honour of Petr Pokorny on His Sixty-fifth Birthday. Praha, 1998, p. 5—8;

o   Богословская литература Киевской Руси [Г. Подскальски. Християнство и богословская литература в Киевской Руси. СПб., 1996] (рец.). — Русская литература, 1998, 2, с. 192—196;

o   Хазарско-еврейские документы X в. из Киева [Н. Голб, О. Прицак. Хазарско-еврейские документы X века. М.-Иерусалим, 1997] (рец.). — Русская литература, 1998, 3, с. 274—276;

o   Greek New Testament, Nestle-Aland, Textus Receptus и русское религиозное сознание. — Церковь и время, 2 (5), 1998, с. 111—127;

o   Rječnik crkevnoslavenskoga jezika hrvatske redakcije. 1—5 (рец.). — Славяноведение, 1998, 2, с. 130—132;

o   The Five Biblical Scrolls in a 16th-Century Jewish Translation into Belorussian (Vilnius Cod. 262) with Inroduction and Notes by M. Altbauer. Jerusalem, 1992 (рец.). — Славяноведение, 1998, 2, с. 132—135;

o   Текстология славянской Библии. СПб., 1999, 254 с.; О времени произнесения Слова митрополита Илариона. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 289—291;

o   По поводу статьи Г. Г Ланта „Еще раз о мнимых переводах в Древней Руси“. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 442—445;

o   Русские граффити цареградской Софии. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 321—323;

o   Zwischen Masoretischem Text und Septuaginta: Die russische Übersetzung des Alten Testamentes in der Synodalausgabe. — Stimme der Orthodoxie, 1999, 3, p. 35—40;

o   Притча о соли (Мф 5:13) и некоторые другие. — В: Традиция и литературный процесс. Новосибирск, 1999, с. 9—12;

o   Вопросы текстологии и перевода Священного Писания. — Церковь и время, 2 (11), 2000, с. 51—85 Предисловие [Алексеев А. А., Е. И. Ванеева]. — В: Новый Завет в переводе Российского Библейското общества. Репринтное воегіроизведение издания 1824 г. М., 2000, с. 5—30;

o   Сербская традиция славянского евангелия. — В: Словенско средновековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорћу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 35—43.

 

            Лит.:

·       Bláhová Е., А. Turilo ѵ. — Slavia, 69, 2000, р. 361—370 (рец.);

·       Јовановић Т. — ПКЈИФ, 65—66, 1999—2000 (2001), с. 211—213 (рец.).

 

Валентин Вълчанов, Анисава Милтенова

 

 

    (2). БАКАЛОВА, Елка Георгиева (8.ХІІ. 1938) — бълг. изкуствоведка медиевистка. Родена в София, където получава гимназиално образование. Завършва руска филология (1963) и изкуствознание (1964) в Московския унив. Защитава дипломна работа върху стенописите в църквата до с. Беренде при В. Н. Лазарев (1964). Редовна аспирантка (1963—1966) в Инст. за изобразителни изкуства (от 1968 Инст. по изкуствознание) при БАН с научен ръководител Ат. Божков. Кандидатска дисертация „Стенописите в Костницата на Бачковския манастир“ защитава през 1973. Н. с. (1970) и ст. н. с. (1977) в Института; ръководител на Секцията „Старо и средновековно изкуство“ (1988—1994). Д-р на изкуствознанието (1990) с дисертация на тема „Аспекти на съотношението словесен текст — изображение в Българското средновековие“. Ст. н. с. I ст. (1992). Специализира при X. Белтинг в Инст. за история на изкуството при Мюнхенския унив. (1981), работи по научни проекти в департаментите по византология на университетите в Кьолн, Мюнхен и Берлин (1997), в Institute for Advanced Study в Принстън (1999), в Департамента по византология в Берлинския свободен унив. (2003); гостпроф. в Ecole pratique des Hautes Etudes към Сорбоната в Париж (2000) и в Центъра за византоложки проучвания (Dumbarton Oaks Center) към Харвардския унив. във Вашингтон (2002). -

 

 

598

 

Елка Бакалова

 

От 1970 води основни лекционни курсове в Художествената академия в София (по виз. изкуство, западноевроп. средновековно изкуство и изкуство на Италианския ренесанс). Проф. в Нов бълг. университет в София (от 2000). Главен редактор на сп. „Проблеми на изкуството“ (от 1989).

 

Б. е активно изявена специалистка в областта на средновековното изкуство (българско, византийско и балканско). Авторка е на монографиите „Стенописите в църквата при село Беренде“ (1976) и „Бачковската костница“ (1977) и на голям брой студии и статии предимно върху изкуството и литературата в Б-я през XIV в. (напр. за общността на идейно-художествените процеси в литературата и изобразителното изкуство, за съотношението общество-изкуство, за царската идеология и портретите на цар Иван-Александър). Обнародва и иконографски изследвания за житийните цикли на св. Петка Търновска, Йоан Кукузел, св. Иван Рилски, св. Йоан Сучавски, св. Сава Сръбски. За пръв път в бълг. наука поставя в теоретичен план и конкретизира чрез убедителни интерпретации проблема за съотношението словесен текст — изображение в паметници на средновековното бълг. изкуство (1991). В методологическо отношение приносни са постановките ѝ за взаимодействието на литургичната поезия и църковната стенопис (1994), за функцията и символиката на жеста в средновековното изкуство (1989), за стенописните надписи като изкуствовед ски проблем (1995) и др. В последно време Б. насочва вниманието си към темата за мощите и реликвите и ролята им в развитието на култовете в Б-я и Византия (2000, 2002).

 

Публикациите на Б. в областта на кирилометодиевистиката се отличават също с новаторски подход и теоретични акценти. Познанията ѝ върху културата на Византия ѝ позволяват да представи нетрадиционно проблема „Кирил и Методий в изобразителното изкуство“. Тя се опитва да установи какъв тип произведения на изкуството (евентуално и кои конкретно) са оказали влияние върху възпитанието и духовното развитие на слав. апостоли. Чрез съпоставка на моменти от ЖК и ЖМ с явления от художествения живот на Виз. империя от средата на IX в. се набелязват някои от възможните фактори за формирането на богословско-естетическите възгледи на двамата братя (1987). Между изброените култови съоръжения специално е изтъкната солунската базилика „Св. Димитър“, изградена през V в., която според Б. несъмнено е сред реалните, свидетелстващи за душевното състояние на Методий в последните години на житейския му път (сравнението е с ЖМ, гл. 15, и с Методиевия Канон за Димитър Солунски). Характеризирани са личността и обкръжението на патриарх Фотий, стимулирали създаването на най-значителните произведения на изкуството във виз. столица след победата над иконоборството, на първо място декоративната система на църквата „Света София“ и продукцията на патриаршеския скрипторий.

 

 

599

 

В няколко илюстрирани ръкописа са потърсени доказателства за възможностите на „абстрактното“, „извънвременно“ и „канонично“ християнско изкуство да отразява събития от тогавашната действителност и да бъде оръжие в идеологическата борба; посочени са и аналогии с гл. 5, 6 и 10 от ЖК.

 

В рамките на по-общите разсъждения за историята на култовете на първоучителите и техните най-близки ученици Б. изяснява възникването и разпространението на техните „портретни“ изображения в монументалната църковна живопис на южните славяни (1994). Чрез конкретни анализи на „сакрализираните“ образи са очертани хронологията, типологията, устойчивите и променливите белези в тази много жизнена и функционална традиция. Б. допълва представата за живописните ликове на Кирило-Методиевите ученици с проучването на една рядка житийна икона на св. Наум Охридски от XVIII в. от Софийския археол. музей, която според наблюденията ѝ е късна проява на вековна практика, просъществувала толкова дълго между другото и поради активното фолклоризиране на култа към светеца (1993).

 

 

            Съч.:

o   За някои типологични особености на стенописите в църквата на с. Беренде. — Известия на Института за изобразителни изкуства, 8, 1965, с. 193—221;

o   Murals in the Bachkovo Ossuary. Sofia, 1967, 60 p.;

o   Sur la peinture bulgare de la seconde moitié du XIV^e siècle. — In: L’école de la Morava et son temps (Symposium de Resava). Beograd, 1972, p. 61—77;

o   Cypriot Saints in Medieval Bulgarian Painting. — In: First International Congress of Cypriot Studies. Nicosia, 1972, р. 7—11;

o   Изображения на грузински светци в Бачковската костница. — Известия на Института за изобразителни изкуства, 16, 1973, с. 87—109;

o   Фрески церкви-гробницы Бачковского монастыря и византийская живопись XII века. — В: Византия. Южные славяне и Древняя Русь. Западная Европа. (Сборник статей в честь В. Н. Лазарева). М., 1973, с. 216—234;

o   Към въпроса за отражението на исихазма върху изкуството. — В: Търновска книжовна школа (1371—1971). С., 1974, с. 373—389;

o   La société et Part en Bulgarie au XIV^e siècle (L’influence de l’hésychasme sur l’art). — In: Actes du XIV^e Congrès international des études byzantines. 2. Bucarest, 1971—1975, p. 32—38;

o   Стенописите в църквата при село Беренде. С., 1976, 144 с.;

o   Промени в българското изкуство през XIV век. — В: Традиции и нови черти в българското изкуство. С., 1976, с. 33—40;

o   Ивановските стенописи и идеите на исихазма. — Изкуство, 26, 1976, 9, с. 14—21;

o   Бачковската костница. С., 1977, 248 с.;

o   Някои методологически проблеми на съветското и българското изкуствознание при изследване на средновековното изкуство. — Проблеми на изкуството, 11, 1978, 2, с. 16—27;

o   La Vie de Sainte Parascève de Tirnovo dans l’art balkanique du Bas Moyen Age. — Bbg, 5, 1978, p. 175—211;

o   Образът на Йоан Кукузел и византийската традиция за представяне на певци. — В: Йоан Кукузел. Живот, творчество, епоха. С., 1980 (Музикални хоризонти, 1981), с. 169—245;

o   La peinture monumentale en Bulgarie au Moyen Age (X—XIV s.) — In: La civilisation médiévale bulgare. Sofia, 1981, p. 25—32;

o   Общност на идейнохудожествените процеси в литературата и изкуството през XIV век (Методологически подстъпи). — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 175—182;

o   Scenes from the Life of St. Gerasimus of Jordan in Ivanovo. — Зборник Матице Српске за ликовне уметности, 21, 1985, с. 105—122;

o   Ктиторските портрети на цар Иван Александър като израз на политическата и религиозната идеология на епохата. — Проблеми на изкуството, 18, 1985, 4, с. 57;

o   Society and Art in Bulgaria in the 14th Century. — Bbg, 8, 1986, p. 17—22;

o   Приносът на Андре Грабар към методологията на съвременното изкуствознание. — Изкуство, 36, 1986, 7, с. 29—30;

o   Към интерпретацията на най-ранния житиен цикъл за Иван Рилски в изобразителното изкуство. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 146—154;

o   Предговор. — В: Лихачова В. Етюди по средновековно изкуство. С., 1986, с. 11—15;

o   Славянските апостоли Кирил и Методий и византийското изкуство от IX век. Към въпроса за формирането на естетическите им възгледи. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 23—34;

o   Принос към изследване на царската идеология в средновековна България (Стенописите в църквата „Св. Архангел Михаил“ край Иваново). — Проблеми на изкуството, 21, 1988, 3, с. 31—46;

o   Die Slavenapostel Куrill und Method und die byzantinische Kunst des 9. Jahrhunderts. — Symposium Methodianum, p. 33—63;

o   Zur Interpretation des frühesten Zyklus der Vita des Hl. Ivan von Rila in der bildenden Kunst. — In: Festschrift für Klaus Wessel zum 70. Geburtstag (In memoriam). München, 1988, p. 39—48;

o   L’art bulgare du IX^e au XIV^e siècle [Prashkov L., Е. Bakаlоvа]. — In: Trésors d’art médiévale bulgare VII^e—XVII^e siècle. Catalogue de l’exposition: Musée d’art et d’histoire. Genève-Bern, 1988;

o   Функция и символика на жеста в средновековното изкуство. — Изкуство, 39, 1989, 5, с. 2—10;

 

 

600

 

o   Hagiographical Narrative and Pictorial Interpretation (On Matter Taken from Balkan 14th— 17th Century Art.) — In: Sixième Congrès international d’études Sud-est européennes. Résumés des communications. Arts, Droits, Ethnologie, Instruments de Travail, Littérature, Tables Rondes, Linguistique. Sofia, 1989, p. 10—12;

o   Роженският манастир. С., 1990, 107 c.;

o   Цамблаковото „Мъчение на св. Йоан Нови Сучавски“ в румънската монументална живопис от ХV—ХVІІ век. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, p. 56—77;

o   Аспекти на съотношението ‘словесен текст — изображение’ в българското средновековие (Песеннопоегична образност — визуални съответствия). — Проблеми на изкуството, 24, 1991, 1, с. 3—20;

o   Житиеписно повествование и изобразителна интерпретация. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 173—187;

o   Манастирите в България [Прашков Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев]. С., 1992, 286 с.;

o   Мозаичната икона „Св. Богородица Одигитрия“ от Националния археологически музей в София. — Проблеми на изкуството, 25, 1992, 3—4, с. 54—61;

o   Една неизвестна житийна икона на св. Наум Охридски от Софийския археологически музей. — Проблеми на изкуството, 26, 1993, 4, с. 12—21;

o   Диалектика на отношението „изкушение — о гречение“ (Към интерпретацията на една сцена от Драгалевския манастир). — В: Българският петнадесети век. С., 1993, с. 331—340;

o   Литургична поезия и църковна стенопис (Текст от октоиха в Боянската църква). — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 143—152;

o   Zwei Ikonen der Gottesmutter Portaitissa (von Iviron) aus Bulgarien. — Της χριστιανικής αρχαιολογικής εταιρίας, 4, 18, 1994, p. 347—358;

o   Живописна интерпретация на сакрализирания образ в средновековното изкуство. Св. Кирил и Методий и техните ученици. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 96—107;

o   Ивановските стенописци надписи — текст и функция [Бакалова Е., Ст. Смядовски]. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, р. 22—65;

o   За Константинополските модели в стенописите на Боянската църква. — Проблеми на изкуството, 28, 1995, 1, с. 10—20;

o   A Cycle of the Holy Archangels in a Thirteenth Century Rock-cut Chapel near Ivanovo. — In: Byzantine East, Latin West: Art Historical Studies in Honour of Kurt Weitzmann. Princeton, 1995, p. 215—219;

o   Житието на св. Петка Търновска в късносредновековното изкуство на Балканите. — Родина, 1996, 2, с. 57—83;

o   Свети Спиридон в православната църковна традиция и фолклора. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 319—326;

o   Апокалипсисът в църквата „Св. Йоан Предтеча“ в с. Бистрица, Благоевградско. — Проблеми на изкуството, 32, 1999, 1, с. 30—38;

o   Литургия и искусство в XII веке (По материалам памятников живописи на территории Болгарии). — В: Древнерусское искусство. Русь и страны византийското мира: XII в. СГІб., 1999, с. 57—75;

o   Вклад Андрея Грабаря в развитие методологии современного искусствознания. — В: Древнерусское искусство. Византия и Древняя Русь: К 100-летию А. Н. Грабаря. СПб., 1999, с. 52—59;

o   Реликвите като фактор за структуриране на култовото пространство. — В: Мит. Изкуство. Фолклор. 6. На проф. Богдан Богданов. С., 2000, с. 19—46; 

o   Култът към светците. — В: Бpаун П. Култът към светците. Възход и функции в латинското християнство. С., 2000, с. 7—12;

o   The Earliest Surviving Icons in Bulgaria. Eleventh to Fourteenth Century. — In: Perceptions of Byzantium and Its Neighbours (843—1261). Metropolitan Museum of Art — Yale University Press, 2000, p. 118—136;

o   Qui prendra soin du patrimoine culturel des pays posttotalitaires? — In: Colloque international: Le patrimoine culturel national. La stratégie de la préservation — une stratégie de l’intégration parmi les valeurs européennes. Bucureşti, 2000, p. 62—67;

o   Житијни циклус св. Саве y Рилском манастиру. — В: Осам векова Хиландара. Историја, духовни живот, књижевност, уметност, архитектура. Београд, 2000, с. 489—494;

o   La pittura medievale. Immagini devozionali e committenza. — In: Tesori dell’arte eristiana in Bulgaria. Sofia, 2000, p. 78—101;

o   La vénération des icônes miraculeuses en Bulgarie: aspects historiques et contemporains d’un pèlerinage. — Ethnologie française, 2001, 2, p. 261—275;

o   Ars moriendi. — В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. С., 2001, с. 448—458;

o   Портретът на цар Иван Александър от Софийския песнивец: „реализъм“ или компилация от топоси? — В: Словенско средновековно наслеЬе. Зборник посвећен нрофесору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 45—58;

o   Култът към мощите и реликвите: Изток — Запад. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 605—617;

o   Il Viaggio dell’icona. Dalle origini alla caduta de Bisanzio. Milano, 2002, 240 p. [Bakalova E., G. Passarеlli, S. Petkovic, A. Vasiliu, T. Vеlmans, R. Vocotopoulos] (същото на нем. ез.: Ikonen. Ursprung und Bedeutung. Stuttgart, 2002; на фр. ез.: Le grand livre des Icônes. Paris, 2002);

 

            Лит.:

·       Пpaшков Л. Принос към историята на българската средновековна живопис. — Проблеми на изкуството, 10, 1977, 4, с. 60;

·       Глигоријевић-Максимовић М. — Зограф, 8, 1977, с. 70—71 (рец.);

·       Глигоријевић-Максимовић Μ. — Зограф, 9, 1978, с. 75—76 (рец.);

·       Panayotova-Piguet D. — REB, 37, 1979, p. 289 (рец.);

·       Флорева Е. — Изкуство, 26, 1979, 1, с. 43—44 (рец.);

·       Пуцко В. — СС, 1980, 2, с. 114— 115 (рец.);

·       Беридзе В., Г. Алибегашвили. — ВВр, 42, 1981, с. 224—227 (рец.);

·       Пуцко В. Новые исследования монументальной живописи южных славян. — СС, 1983, 6, с. 116 (рец.);

·       Геров Г. Нова поредица на издателство „Септември“. — Проблеми на изкуството, 24, 1991, 2, с. 60—62;

 

 

601

 

·       Маразов Ив. Епистемологично и епистоларно. — Проблеми на изкуството, 31, 1998, Извънреден брой, с. 6;

·       Пенкова Б. Школата “Елка Бакалова”. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 2, р. 104—111.

 

Бисерка Пенкова

 

 

    (3). БЕГУНОВ, Юрий Константинович (20.Х. 1932) — руски славист медиевист. Роден в Ленинград (дн. Санкт Петербург), където получава средно образование (1950). Завършва Истор. фак. на Ленинградския унив. (1955). Редовен аспирант по стара руска литература в Инст. за руска литература (Пушкинския дом) при АН на СССР в Ленинград (1955—1958) с научен ръководител Д. С. Лихачов. Защитава кандидатска дисертация (1960) на гема „Памятник русской литературы XIII в. „Слово о погибели русской земли“. Н. с. в Института (от 1958, от 1984 — водещ н. с.). Докторска дисертация на тема „Козма Пресвитер в славянских литературах“ защитава в Инст. за литература при БАН (1983). Чете лекционни курсове по стара руска литература в университетите във Волгоград и Свердловск, в педагогическите институти в Чита, Череповец и другаде. Автор е на публикации по староруска, старобълг., славяно-румънска литература, по украинска литература от XVII в., руска литература от XVIII и XIX в., изворознание по история на Русия от периода на феодализма.

 

Юрий Бегунов

 

Научните интереси на Б. са разнопосочни — литературноисторически, културноисторически, текстологически, археографски. Едни от постоянните му изследователски обекти са книжовни паметници, свързани с имената и делото на слав. първоучители Константин-Кирил и Методий. Анализирайки „Слово за пренасяне мощите на Климент Римски“ (т. нар. Херсонска легенда) и мненията относно връзката му с трите известни от други извори произведения на Кирил за същия светец (кратък разказ, похвално слово и химн), Б. приема тезата за твърде ограничено, дори съмнително присъствие на похвалното слово и химна в текста на Херсонската легенда и подчертава необходимостта от тяхното издирване в старите слав. ръкописи (1972). Разглежда подробно и „Слово похвально священномученику Клименту, ученику святаго апостола Петра“ — анонимно произведение, поместено в текста на Макариевите чети-минеи при четивата за 25 септ. (ръкопис от ГИМ, Синодална сбирка, № 988, 10, л. 1187— 1201 об., 1552), споменавано от изследователите като произведение, което би могло да принадлежи на Кирил Философ. Той го определя като напомнящо „късноантичен роман от християнски тип“ и твърде близко до обширното Житие на Климент Римски, което се намира непосредствено пред него. Отбелязва също липсата на конкретни доказателства за авторството на слав. първоучител, включително на името му в заглавието

 

 

602

 

и на старобълг. езикови черти, както и посочването в Херсонската легенда на друга дата за паметта на мъченика (намирането на мощите — 30 ян.). Освен това смята, че не е възможно то да е дело на руски книжовник, и търси връзката му с времето на Кирило-Методиевата мисионерска дейност в съвпадането на някои общи указания от увода на Словото със сведения от известното писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик за участието на слав. първоучител в откриването на мощите (1977, 1981). На въпроса за разпространението на култа към Климент Римски в Русия и връзката му с Хазарската мисия Б. се спира и в друга своя работа, където изследва две староруски произведения — „Слово на обновление Десятинной церкви“ и „Чудо св. Климента, папы римското, о отрочати“, публикувайки ги паралелно по ръкописи съответно от XVI и XV в. Той определя текстовете като възникнали най-вероятно през третата четвърт на XI в. и повлияни от кирило-методиевската традиция в най-широк смисъл, макар и да не открива текстови съвпадения нито с Херсонската легенда, нито с Похвалното слово за Климент Римски от Климент Охридски (1974). Б. изследва и публикува открит от него текст на покайна молитва, съдържаща в заглавието си името на Кирил Философ (по т. нар. Шестаковски ръкопис, съхраняван в Инст. за руска литература при АН на СССР Красноборска сбирка, № 75, л. 1—15 об.), датиран от него в първата четвърт на XVII в. (1970). В анализа си отбелязва отсъствието на доказателства за Кирилово авторство, но и близостта на молитвата до други подобни текстове, приписвани на Кирил в руската традиция. Той смята, че текстът е по-стар от XIII в. и препоръчва издирването на неговите източници сред „традиционните гръко-славянски (включително български) химнографски текстове“, което би допринесло да се изясни неговият произход. Към този тематичен кръг се отнася и статията на Б. „Ростовская сказочная повесть о Кирилле и Мефодии“ (1994), в която е представен занимателен фолклорно-литературен факт от историята на късната руска кирило-методиевска традиция (края на XVII или началото на XVIII в.).

 

Последователният интерес на Б. към жанра на тържественото красноречие намира израз в изследването му за Похвалното слово за Кирил и Методий с оглед на неговите художествени особености (1988). Той приема мнението, че похвалата е писана в Б-я в края на IX или началото на X в. най-вероятно от Константин Преславски. Времето на възникването ѝ се опитва да уточни и чрез допълнителни аргументи, свързани с начина на датиране при посочването на годината, в която е починал Методий. Б. предполага, че похвалата е посветена само на Методий, а в художествено отношение я определя, макар и с доста общи доводи, като повлияна от „Надгробно слово за Василий Велики“ от Григорий Назиански. Б. се занимава и със сравнително изучаване на южнослав. и руското тържествено красноречие, но опитите му да състави обща сравнително-типологична класификация на жанра се нуждаят от допълнително прецизиране.

 

Несъмнено най-задълбочените и приносни изследвания на Б. в областта на старобълг. литература от най-ранния период на нейния развой се отнасят до презвитер Козма и неговата Беседа против богомилите — ок. 20 статии, обобщени в капиталния му труд „Козма Пресвитер в славянских литературах“. Б. въвежда в научно обръщение 12 нови пълни преписа на Беседата (всички руски, от XV до XIX в.) и изследва историята на нейния текст през вековете. Той приема, че произведението е възникнало вероятно ок. 969—970 и разглежда подробно мненията за неговите източници, мястото на създаването му, личността на неговия автор.

 

 

603

 

В отделна глава осветлява литературните особености на Беседата (жанр, композиция, стил), спира се и на въпроса за социалната позиция на Козма като писател, както и на общественото значение на неговото съчинение. Текстологическото изследване е разположено в две глави, посветени на балк. и руската традиция; разгледани са хронологически пълните преписи на Беседата, компилациите и извлеченията от нея (като отделни текстове и в състава на различни типове сборници), въпросите за мястото и причините за тяхното възникване, за авторството им и др. Значително внимание е отделено на съдбата на Беседата в украинската писменост в края на XVII—XVIII в. Във втората част на труда са публикувани пълният текст на Беседата по най-стария точно датиран препис от 1491 (с разночетения по 14 преписа) и текстовете на 30 компилации и извлечения. Приложен е археографски обзор на ръкописите, съдържащи пълния текст на Беседата.

 

 

            Съч.:

o   Малоизвестные рукописи Славянской библиотеки в Праге. — ТОДРЛ, 25, 1970, с. 327—329;

o   Покаянная молитва с именем Кирилла Философа (Шестаковский список). — WSl, 15, 1970, р. 26—50;

o   Обзор собраний древнерусских рукописей г. Перми. 1—2.-WSl, 15, 1970, р. 191—213; 16, 1971, р. 20—41;

o   К истории старославянского слова „мамона“. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 31—36;

o   Κύριλλος ὁ Φιλόσοφος εἰς τὰς εἰκόνας παλαιοπίστου εἰκονογράφου. — Μακεδονικὰ, 12, 1972, p. 509—513;

o   „Слово похвальное Клименту Римскому“ — предполагаемо съчинение на Константин-Кирил Философ. — ЕЛ, 27, 1972, 2, с. 83—88;

o   Козма Пресвитер в славянских литературах. С., 1973, 559 с.;

o   Гербът на Григорий Цамблак. — ЕЛ, 28, 1973, 4, с. 66—71;

o   О завершенки издания текста древнеславянской Кормчей в XIV титулах без толкований [Щапов Я. Н., Ю. К. Бегунов]. — Bbg, 4, 1973, р. 105—112;

o   К стилистике торжественного красноречия: Кирилл Туровский и Григорий Цамблак. — В: Търновска книжовна школа. 1. С., 1974, с. 39—51;

o   Русское слово о чуде Климента Римского и кирилломефодиевская традиция. — Slavia, 43, 1974, p. 26—46;

o   „Азбучная молитва“ Константина Преславского в исследовании болгарского ученого [К. Куев. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974] (рец.). — СС, 1975, 4, с. 108—110;

o   Греко-славянская традиция почитания Димитрия Солунското и русский духовный стих о нем. — Bsl, 36, 1975, р. 149—172;

o   Типология торжественного красноречия Болгарии и Киевской Руси (ІХ—XII вв.). — AnzSPh, 8, 1975, р. 133—150;

o   Древнерусские рукописи фонда Синода в Центральном государственном историческом архиве СССР в Ленинграде. — ТОДРЛ, 30, с. 332—338;

o   Александр Невский в Псковской литературе ХV—ХVІ вв. — ZS, 21, 1976, р. 311—318;

o   Был ли Константин-Кирилл Философ автором „Слова похвального священномученику Клименту“? — RSlav, 22—23, 1977, р. 61—80;

o   „Мучение Йоанна Нового“ Григория Цамблака в сборнике первой трети XV в. из собрания Η. П. Лихачева. — СС, 4, с. 48—56;

o   Малоизвестные и неизвестные произведения Григория Цамблака. — Bsl, 40, 1979, р. 311—322;

o   Алексей Жемчужин о Григории Цамблаке. — Старобългарска литература, 7, 1980, с. 63—71;

o   Болгарские богомилы и русские стригольники. — Bbg, 6, 1980, р. 63—72;

o   К вопросу о церковно-политических планах Григория Цамблака. — СС, 1981, с. 57—64;

o   „Слово похвално Клименту Римскому“ — предполагаемо съчинение на Константин-Кирил Философ от мисията му при хазарите. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 48—51;

o   Выборочный библиографический список литературы об Изборнике 1073 г. — В: Изборник Святослава 1073 г. Научный аппарат факсимильною издания. М., 1983, с. 75—79;

o   Академик Н. К. Никольский о Григории Цамблаке. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 1. Roma, 1986, p. 30;

o   Стефан Пермский и Козма Пресвитер. — В: Руско-български връзки през вековете. С., 1986, с. 55;

o   О сербском периоде жизни и творчества Григория Цамблака. — In: Pontes slavíci. Festschrift für Stanislaus Hafner zum 70. Geburtstag. Graz, 1986, p. 17—32;

o   Aleksandr Nevskij im künstlerischen und geschichtlichen Bewußtsein Rußlands bis zum Beginn des 19. Jahrhunderts. — In: Literaturbeziehungen im 18. Jahrhundert. Studien und Quellen zur deutsch-westeuropäischen Kommunikation. Berlin, 1986, p. 81—127;

o   Древнеславянская кормчая XIV титулов без толкований. Труд В. Н. Бенешевича. 2. Подг. к изданию и снабжен дополнениями Ю. К. Бегуновым, И. С. Чичуровым, Я. Н. Щаповым. С., 1987, 332 с.;

o   Кирилло-Новоезерский список поэтического произведения Димитрия Кантакузина. — Palaeobulgariса, 11, 1987, 2, р. 60—73;

o   Похвальное слово Мефодию как произведение художественной ораторской прозы. — Symposium Methodianum, p. 403—414;

o   Ростовская сказочная повесть о Кирилле и Мефодии. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., 1994, с. 146—154;

o   „Беседа на новоявившуюся ересь Богомилу“ Козмы Пресвитера Болгарского в Византии и Германии. — Bsl, 56, 1995, p. 605—615;

o   Новое о болгарском богомильстве. — В: Slavia Orthodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова. С., 2003, с. 39—43.

 

 

604

 

            Лит.:

·       Изследване на съветски учен за Презвитер Козма. — ЛМ, 13, 1969, 1, с. 162—163;

·       Куев К. — Литературен фронт, бр. 13, 23 март 1974, с. 7 (рец.);

·       Трифуновић Ђ. — ПКЈИФ, 40, 1974, с. 280—282 (рец.);

·       Mečev К. — ЕВ, 11, 1974, 1, р. 126—127 (рец.);

·       Mulić М. — Slovo, 25—26, 1976, р. 421—428 (рец.);

·       Список научных работ Юрия Константиновича Бегунова 1956—1985. — Полата кънигописьнаı-а, 13, 1985, с. 95—102.

 

Нина Гагова

 

 

    (4). БЕНЕШЕВИЧ, Владимир Николаевич (9/21.VIII.1874—27.II.1938) — руски византолог и палеославист, историк на правото. Роден в Друя, Виленска губ. Завършва гимназия във Вилно (дн. Вилнюс, Литва) (1893) и Юридическия фак. на Санктпетербургския унив. (1897). Продължава образованието си в чужбина, като посещава лекции по философия и история на правото в Лайпциг, Берлин и Хайделберг. Стипендиант по църковно право в Юридическия фак. на Санктпетербургския унив. (1899—1901) при канониста М. И. Горчаков. От 1901 датира интересът му към кормчиите книги и други грц., слав. и грузински паметници с юридическо съдържание, поради който предприема научноизследователски задгранични пътувалия до големи библиотеки — в Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Виена, Париж, Рим, Атон, Ерусалим, Синай, Александрия, Кайро, Патмос и другаде. След защитата на магистърската си дисертация на тема „Канонический сборник XIV титулов со второй четверти VII в. до 883 г.“ (1905) е частен доц. в Историко-филологическия фак. на Санктпетербургския унив., където чете лекции по грц. палеография и история на Византия; от 1911, след смъртта на титуляра Горчаков оглавява Катедрата по църковно право в Юридическия фак. Преподава църковно право в Духовната академия (1907—1909) и във Военноюридическата академия (1909—1911) в Санкт Петербург. По-късно чете лекции по история на Византия в Истор. фак. на Ленинградския държ. унив. (1934—1937). От 1925 до 1937 с известни прекъсвания работи в Отдела за ръкописи на Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ (дн. РНБ) в Ленинград, където се занимава с изследователска работа, с подготовката на печатния каталог на ръкописните сбирки и организира дейността на фотокабинета, насочена главно към заснемането на палимпсеста и редки ръкописи. Член-кор. (1924) на АН на CCCI? почетен д-р по правни науки на Атинския унив. (1912), чуждестр. член на Баварската АН (1927) и на Берлинската АН (1929). Мястото на смъртта му не е установено.

 

В своята автобиография, написана през 1937, Б. определя като сфера на основния си изследователски интерес църковното право — „област науки совершенно неразработанная в отношении греческой и русской церкви“ („Древне-славянская Кормчая XIV титулов...“, 2, 1987, с. 254). Изучаването и издаването на юридически паметници от гръко-римската епоха, на старослав. и староруското право се превръщат в първостепенна задача за целия му научен път. Необходимостта от езикова и истор. подготовка при разработването на сложната юридическа тематика превръща Б. в учен с енциклопедични интереси, научна обективност и пиетет към изворовия материал. Забележителни са приносите му в описването на грц. ръкописи с църковноюридическо съдържание от манастира Ватопед и Лаврата на св. Атанасий на Атон (1904). Б. продължава и значително разширява описанието на грц. ръкописи в манастира „Света Екатерина“ на Синай, започнато от Порфирий Успенски. Един от конкретните резултати на широките му познания в тази насока е изданието на грц. текст на Тактикона на антиохийския монах Никон Черногорец по ръкопис № 441 от синайската сбирка (1916). Магистърската му дисертация предшества най-забележителния му принос в областта на палеославистиката — отпечатания през

 

 

605

 

1906—1907 първи том от монографията „Древне-славянская Кормчая в XIV титулов без толкований“. Виз. оригинал на т. нар. трета редакция на Синтагмата от 14 титула (между 787—861) и нейният старослав. превод поставят възлови проблеми от областта на слав. юридически съчинения. Въпреки че най-архаичният препис от слав. превод на Синтагмата — руската пергаментна Ефремовна кормчая от XII в. (Москва, ГИМ, Син. 227), предизвиква интереса на изтъкнати руски историци и филолози още в средата на XIX в., на Б. принадлежи не само цялостното изследване на историята на грц. оригинал, но и осъществяването на образцово, макар и непълно, издание на Ефремовския препис с разночетения по други руски преписи от XIII— XVI в.

 

Владимир Бенешевич

 

В съвременната палеославистика надделява тезата, че слав. превод на Синтагмата от 14 титула е всъщност старобългарски (Симеонов, или Преславски). Неговата поява може да се отнесе най-вероятно към последното десетилетие от управлението на цар Симеон (893— 927), когато се създават автокефална бълг. църковна организация и необходимата ѝ канонична книжнина. Б. не успява да приключи втората част от широко замисления си проект върху старослав. Кормчая от 14 титула, в която според намерението му трябвало да бъде проследена съдбата на кормчиите книги сред южните славяни и в Русия във връзка с историята на техния грц. прототип. Той обаче извършва задълбочена предварителна текстологическа работа по отделянето на първоначалния състав на Кормчаята от 14 титула от по-късните текстови наслоения както в грц. оригинал, така и в слав. превод. Въз основа на неговите идеи и на архивни материали в 1987 авторски колектив под ръководството на Я. Н. Шчапов издава втория том на „Древне-славянская Кормчая в XIV титулов без толкований“, в който се включват още статии от състава на юридическия сборник (календарно-хронологически съчинения, извадки от Прохирона и Еклогата, „Изложение на вярата“ от Михаил Синкел, послания и правила на отделни събори или църковни лица, и др.).

 

Докторската дисертация на Б. (1914) е посветена на Синагогата от 50 титула и другите юридически сборници на виз. юрист и цариградски патриарх Йоан III Схоластик (565—577). В нея не само е разгледано за пръв път и многостранно юридическото наследство на Йоан III Схоластик, но е разработен и сложният проблем за симбиозата между светското и църковното законодателство. Грц. оригинал на Синагогата, придобил официално канонично значение в християнския свят и на Запад, и на Изток, има пряко отношение към славистичните проучвания, тъй като въз основа на някои от преписите на Схоластиковия прототип възниква първият превод на слав. Номоканон, осъществен от Методий във Велика Моравия ок. 880—883. На тази тема през 1923 Б. публикува рецензия върху труда на X. Ф. Шмид за Методиевия превод на Номоканона „Die Nomokanon- Übersetzung der Methodius“ (1922).

 

 

606

 

Приемайки тезата на Шмид за Методиевото авторство на превода и за неговия моравски произход, Б. същевременно повдига някои и до днес спорни въпроси, напр. за обема на понятието Методиев номоканон и доколко то се покрива или различава от състава на Устюжката кормчая от XIV в., в която е запазен най-архаичният слав. препис на Синагогата от 50 титула. Той обръща внимание и на текстовите сходства между Устюжкия препис и някои части на Ефремовската кормчая. Неговото обяснение на този факт е, че преводът на Синтагмата от 14 титула в третата ѝ редакция също е направен в Кирило-Методиевата епоха, вероятно от Константин-Кирил, и е предназначен за Б-я. В непубликуваната си приживе статия „Миражи в истории древней Руси и южных славян“ Б. допуска, че и в двата превода е взел участие някой от сподвижниците на двамата братя. Въпреки че някои от тези предположения не намират сериозна научна подкрепа, те илюстрират задълбоченото внимание на Б. към руските и южнослав. кормчии и към виз. влияние върху тях. Магистърската и докторската дисертация на Б. получават признанието на най-авторитетните канонисти от началото на XX в. и са удостоени с академичната Уваровска премия.

 

Резултат от заниманията на Б. със слав. правни текстове са редица издания на конкретни извори: двата преписа от Синтагмата на Матей Властар от Санктпетербургската Синодална библиотека, по единия от които (№ 302, бълг. редакция от втората половина на XIV в.) Б. издава Правилата на цариградския патриарх Никифор Изповедник (1901); ранната руска компилация върху старобълг. редакция на Заповедите на св. отци (1917); Никифоровата кормчая — руски препис от XVI в. (1903), и др. Интересите на Б. към средновековното ръкописно наследство се простират не само върху грц. и слав. извори, но и върху староарменската и старогрузинската писменост, т. е. върху писмената традиция на различни народи от виз. културен кръг. Б. издава за пръв път старогрузинския превод на Четириевангелието и изследва грузинския Велик номоканон, а като илюстрация на духовното общение между православните народи въвежда в научно обръщение арменския превод на Сказанието за Борис и Глеб и издава новооткрити грц. надписи от Армения.

 

 

            Съч.:

o   Два списка славянского перевода Синтагмы Матфея Властаря, хранящиеся в Санкт-Петербургской Синодальной библиотеке. Описание их и тексты неизданных статей. — ИОРЯС, 6, 1901, 4, с. 150—227;

o   Кормчая Никифорова. Описание. — ИИАН, 18, 1903, 4, с. 21—45;

o   Codex Iustineus? — Zeitschrift der Savigny-Stiftung für Rechtsgeschichte. Romanistische Abteilung, 24, 1903, p. 409—414;

o   А. И. Алмазов. Законоправильник при русском требнике. Критикобиблиографический очерк по поводу книги проф. А. С. Павлова „Номоканон при Большом Требнике“. М., 1897 (отд. отп. СПб., 1902) (рец.). — ЖМНП, 353, 1904, июнь, с. 397—425;

o   Сведения о греческих рукописях каноническото содержания в библиотеках монастырей Ватопеда и Лавры св. Афанасия на Афоне. — ВВр, 11, 1904, 3—4, прил. 2, с. 1—90;

o   Канонический сборник XIV титулов со второй четверти VII века до 883 г. К древнейшей истории источников права греко-восточной церкви. СПб., 1905, 335 с.+ 101 прил.;

o   Древне-славянская Кормчая XIV титулов без толкований. 1. СПб., 1906, 5 + 837 с. (2 изд. Leipzig, 1974, 840 р.); 2. С., 1987, 332 с.;

o   Завещание византийското боярина XI в. — ЖМНП, Н.С., 9, 1907, с. 219—231;

o   Молитва отцов Никейского первого вселенското собора. — ИИАН, 23, 1908, с. 73—74;

o   Отчет о поездке в Синайский монастырь св. Екатерины летом 1908 г. — ИИАН, 1908, с. 1145—1148;

o   Die „Gebete der heiligen Väter“ nach dem Euchologium Sinaiticum. — In: JagićFestschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, p. 591—596;

o   Армянский пролог о свв. Борисе и Глебе. — ИОРЯС, 14, 1909, 1, с. 201—236;

o   Прохирон (ὁ πρόχεριος νόμος) в новейшей русской литературе. — Юридические записки, 1 (3), Ярославль, 1909, с. 102—110;

o   Отзыв о книге свящ. Д. Ф. Стефановича „Стоглав: его происхождение, состав и значение в истории древнерусского церковною права и богослужения“. — Журнал заседаний Совета Санкт-Петербургской духовной академии за 1909—1910 учебный год, с. 318—324;

o   Четвероевангелие в древнем грузинском переводе по рукописям 913 и 995 годов. 1—2. Под ред. В. Н. Бенешевича. СПб., 1909—1911;

 

 

607

 

o   Отрывок греческой литургии в латинской транскрипции. К истории Синайского монастыря. — ИИАН, 1910, 15, с. 1233—1244;

o   Описание греческих рукописей монастыря св. Екатерины на Синае. 1. Замечательные рукописи в Библиотеке Синайского монастыря и Синаеджуванийского подворья (в Каире), описанные архимандритом Порфирием Успенским. Под редакцией и с дополнениями В. Н. Бенешевича. СПб., 1911, 28+663 с.; 3., 1. Рукописи 1224—2150. Под редакцией В. Н. Бенешевича. Петроград, 1917, 4+354 с.;

o   Изображение грузинского царя Давида Строителя на иконе Синайского монастыря. — Християнский Восток, 1, 1912, 1, с. 62—64;

o   О древнем иерусалимском сгшске грузинской минеи-четьи. — Християнский Восток, 1, 1912, 1, с. 65—88;

o   Очерки по истории Византии. Под редакцией и с предисловием В. Н. Бенешевича. 1—4. СПб., 1912— 1915;

o   Памятники Синая археологические и палеографические. Под ред. В. Н. Бенешевича. 1. Л., 1925; 2. СПб., 1912;

o   Грузинский великий номоканон по спискам Тифлисского церковного музея. — Християнский Восток, 2, 1913, 3, с. 349—377; 5, 1916, 2, с. 112—127;

o   Синагога в 50 титулов и другие юридические сборники Иоанна Схоластика. К древнейшей истории источников права грековосточной церкви. СПб., 1914;

o   Сборник памятников по истории церковного права, преимущественно русской церкви до эпохи Петра Великого. 1—2. Составил В. Н. Бенешевич. Петроград, 1914— 1915;

o   Устав святого великого князя Владимира о церковных судах и о десятинах. Издание Имп. Археографической комиссии. Петроград, 1915;

o   Номоканон Иоанна Комнина, архиепископа Архидского. — ВВр, 22, 1915—1916, с. 41—61;

o   Тактикой Никона Черногорца. Греческий текст по рукописи № 441 Синайского монастыря св. Екатерины. 1. Петроград, 1916 (Записки Историко-филологического факультета Петроградского университета, 139), с. 1—120;

o   „Заповеди св. отец“ до-монгольского периода. — ИОРЯС, 22, 1917, 1, с. 10—15;

o   Митрополита Алексея „Слово о новых постах“. — Библиографическая летопись, 3, 1917, с. 105—110; Московский собор конца XVI в. о церковном вине. — ИОРЯС, 22, 1917, 1, с. 1—9;

o   Памятники древнерусского канонического права. 2., 1. Петроград, 1920;

o   Die türkischen Namen der Tore von Konstantinopel. — BZ, 33, 1920, p. 408;

o   Три анийские надписи XI в. из эпохи византийского владычества. Петроград, 1921;

o   Алексей Александрович Шахматов [некролог]. — Русский исторический журнал, 1921, 7, с. 7;

o   H. F. Schmid. Die Nomokanonübersetzung des Methodius. Leipzig, 1922 (рец.). — Slavia, 2, 1923—1924, p. 135—138;

o   Sur la date de la mosaïque de la transfiguration au Mont Sinai. — Byzantion, 1, 1924, p. 145—172;

o   Russisch-Byzantinische historisch—Lexikalische Kommission der Russischen Akademie der Wissenschaften. — BZ, 25, 1925, p. 507—509;

o   Spuren der Werke des Ägypters Rhetorios, der Livius Andronicus und des Ovidius in altslavischer Übersetzung. — BZ, 25, 1925, p. 310—312;

o   K истории евреев в Византии VI—X веков. — Еврейская мысль, 1926, с. 197—224, 305— 318;

o   Русско-византийская комиссия Glossarium Graecitatis. — ВВр, 24, 1926, с. 115—130;

o   Вазелонские акты. Материалы для истории крестьянского и монастырского землевладения в Византии XII —XV вв. Л., 1926, 2 + 124+102 с.+ 11 табл. [Бенешевич В. Η., Ф. И. Успенский];

o   Заметки к текстам Notitiae episcopatuum. — In: Seminarium Kondakovianum. 1. Praha, 1927, p. 65—72;

o   Новые данные для исторической географии Ближнего Востока (из греко-сирийского списка отцов Никейского первого вселенского собора). — Известия Кавказского историко-археологического института в Тифлисе, 2, 1917—1925 (1927), с. 111—134;

o   Monumenta Vaticana ad ius canonicum pertinentia. — Studi bizantini, 2, 1927, p. 121—191;

o   Из истории переводной литературы в Новгороде конца XV столетия. — В: Сборник статей в честь акад. А. И. Соболевского. Л., 1928 (СОРЯС, 101, 3), с. 378—380;

o   Ф. И. Успенский как основатель и руководитель русско-византийской комиссии Академии наук. — В: Памяти академика Федора Ивановича Успенского. Л., 1929, с. 67—74;

o   Ein neuer Codex de Acta Patriarchatus Constantinopolitanus. — BZ, 34, 1934, p. 479;

o   Corpus scriptorum iuris graeco-romani tam canonice quam civilis. — In: Actes du IV^е Congrès international des études byzantines, Sofia, Sept. 1934. 1. Sofia, 1935 (ИБАИ, 9), p. 137—144;

o   Zur slavischen Scholie angeblich aus der Zeit der Slavenapostel. — BZ, 36, 1936, p. 101—105; Ioannis Scholastici synagoga L titulorum ceteraque eiusdem opera iuridica. 1. München, 1937 (ABAW, N. F., 14), 281 p.;

o   Письма к В. H. Златарскому (9 писем, 1927— 1935 гг.). — В: Българо-руски научни връзки XIX —XX век. Писма и документи. С., 1968, с. 17—19, 25;

o   Из незавершенной и непубликованной работы В. Н. Бенешевича под названием „Миражи в истории древней Руси и южных славян“. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 249—253.

 

            Лит.:

·       Большая советская энциклопедия. 5. М., 1927, с. 537—538;

·       Советская историческая энциклопедия. 2. Μ., 1962, с. 330—331;

·       Ульяновская В. А. Формирование научной интеллигенции в СССР 1917—1937. М., 1966, с. 153—154;

·       Удальцова З. В. Византиноведение. — В: История исторической науки в СССР 4. М., 1966, с. 625—626;

·       Вайнштейн О. Л. История советской медиевистики. 1917—1966. Л., 1968, с. 72—73;

·       Удальцова 3. В. Советское византиноведение за 50 лет. М., 1969, с. 10, 11, 14—16, 23, 32, 37;

·       Гранстрем Е. Э. Владимир Николаевич Бенешевич (к 100 летию со дня рождения). — ВВр, 35, 1973, с. 235—243;

·       Щапов Я. Н., Ю. Бегунов. О завершении издания текста Древнеславянской кормчей в XIV титулах без толкований. — Bbg, 1973, р. 105—112;

 

 

608

 

·       Щапов Я. Н. Сборники византийского права в исследованиях и изданиях проф. В. Н. Бенешевича. — Klio, 61, 1979, 1, р. 233— 240;

·       Биобиблиографические материалы В. Н. Бенешевича. Автобиография. Список опубликованных работ. Избранные Personalia В. Н. Бенешевича. — В: Древнеславянская кормчая XIV титулов без толкований. Труд В. Н. Бенешевича. 2. Подг. к изданию и снабжен дополнениями Ю. К. Бегуновым, И. С. Чичуровым, Я. Н. Щаповым. Под общим руководством Я. Н. Щапова. С., 1987, с. 254—264;

·       L. В. Hommage à Vladimir Nikolaevič Beneševič. — Rechthistorisches Journal, 7, 1988, p. 3—12.

 

Марияна Цибранска

 

 

    (5). БЕРНЩЕЙН, Самуил Борисович (Бернштейн, С. Б.) (3.I.1911—6.Х.1997) — руски езиковед славист. Роден в гр. Баргузин в Забайкалието. Завършва Слав. отдел на Историко-етнологическия фак. на Московския унив. От 1931 е аспирант в Московския научноизследователски инст. по езикознание, от 1933 — в Инст. по езикознание в Ленинград (дн. Санкт Петербург). Защитава кандидатска дисертация върху езика на дамаскините от XVII—XVIII в. (1934). Ръководител на Катедрата по бълг. език и литература в Одеския педагогически инст. (1934—1939) и на Катедрата по езикознание в Одеския унив. (1938—1939), в който същевременно е декан на Литературния фак. От 1939 работи в Московския инст. по философия, литература и история (от 1941 — в състава на Московския унив.). През 1941—1943 оглавява Катедрата по славяно-руско езикознание в Унив. и е декан на Филологическия фак., от 1943 е в Катедрата по слав. езикознание, която ръководи от 1947 до 1970. През 1946 защитава докторска дисертация върху езика на влахо-бълг. грамоти от XIV—XV в.; д-р на филологическите науки (1947), проф. (1948). От 1946 работи в новосъздадения Инст. по славянознание при АН на СССР; едновременно е проф. по слав. езикознание в Московския унив. (1948). Редактор на периодичните издания „Вопросы славянского языкознания“, „Статьи и материалы по болгарской диалектологии“ (1950—1962), „Славянское и балканское языкознание“, „Славянская филология“. Чуждестр. член на БАН (1963) и на Македонската академия на науките и изкуствата (1969). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1969). Умира в Москва.

 

Б. работи в областта на сравнителната и истор. граматика на слав. езици, историята на бълг. език и на бълг. писмени паметници, бълг. и слав. диалектология, бълг. лексикография, историята на славистиката. Конкретната проблематика в изследванията му се отнася главно към южно- и западнослав. езици; най-много трудове посвещава на бълг. език, за чието изследване в истор. план препоръчва ретроспективния метод — да се започне от състоянието на езика през XVII—XVIII в., отразено в дамаскините и в други новобълг. паметници, за да се реконструира неговото по-старо състояние, като се използват данните от диалектите и руските преписи на среднобълг. паметници. Той обръща внимание и на ценната информация, която дават влахо-бълг. грамоти. Според него особено важно е историята на говоримия език да се разграничава от историята на книжовния език — въпреки неразривната връзка между тях. Б. предполага, че старобълг. паметници съдържат твърде голям брой чисто книжовни елементи и не представят вярно картината на живия език от съответната епоха. Причините за специфичната структура на бълг. език в сравнение с останалите слав. езици той търси в развитието на вътрешни езикови тенденции, като допуска, че те са във връзка с трако-илирийския субстрат. Специалистите, които не приемат тази теза, изтъкват, че Б. преувеличава ролята на чисто книжовния пласт в старобълг. паметници и отдава твърде голямо значение на субстрата, без да е добре известно какъв точно е бил съставът

 

 

609

 

на балк. население и до каква степен то е било елинизирано и романизирано.

 

По инициатива на Б. и под негово ръководство се събират и обработват материалите за няколко диалектни атласа: „Атлас болгарских говоров в СССР“ (1958), „Български диалектен атлас“ (т. I, 1964, в съавт. със Ст. Стойков), „Карпатский диалектологический атлас“ (ч. 1—2, 1967). Той е един от инициаторите и авторите на концепцията на „Общеславянский лингвистический атлас“ (1965). Б. изтъква необходимостта при класификацията на диалектите да се отчитат не само фонетични, а и граматични, лексикални и семантични признаци. Въз основа на картографските данни приема мнението, изказано от Ст. Стойков, че южните бълг. говори по много свои черти се обединяват със западните и че типологически стоят по-близо до тях, отколкото до североизточните. Според него бълг. диалекти могат да се разделят на две големи групи: едната обхваща говорите на североизток от линията Никопол—Пазарджик—Бургас, а другата — всички останали. Това състояние на говорите отразява старо племенно деление.

 

Б. прави обстоен анализ на праслав. фонологична система. Специално внимание обръща на характера на сричката в праслав. език, като разглежда палатализационните процеси като частен случай от по-общата тенденция към групов или сричков синхармонизъм, а нея свързва с тенденцията към възходяща звучност и предполага взаимно влияние на двата процеса. Като обсъжда въпросите за праслав. език, за слав. прародина и за балто-слав. взаимоотношения (застъпвайки тезата за балто-слав. общност), Б. анализира езиковите факти на широк културно-истор. фон, привличайки истор., етнографски и археол. материал. Изследва подробно редуванията в слав. езици и ролята на фонетичните процеси за изграждането на морфемата.

 

Самуил Бернщейн

 

През 1966, по време на организираните от БАН и Софийския унив. юбилейни тържества за Климент Охридски, Б. обосновава убеждението си, че и в средата на XX в. славистиката все още е в дълг пред големите заслуги на Кирило-Методиевите ученици, и набелязва изследователска програма, чрез която трябва да се осъществи нов етап в осветляването на Климентовата просветителска и писателска роля (Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 години от смъртта му. С., 1968, с. 83—84). Собственият му принос в тази проблематика е главно книгата „Константин-Философ и Мефодий. Начальные главы из истории славянской письменности“ (1984), която има обзорен характер. В предисловието към нея Б. уточнява, че от обширния комплекс на кирило-методиевските въпроси избира за обект на своето изложение истор. извори и житейския път на първоучителите и техните непосредствени ученици. Коментирайки изворовите текстове

 

 

610

 

от различен тип, той се стреми да посочва интерполациите и легендарните моменти, както и да оценява изследователските тези с оглед на евентуалните влияния на „национални предразсъдъци, политически възгледи и религиозна принадлежност“ (с. 8). Според него в състоянието на кирилометодиевистиката през XIX и XX в. ясно се очертава по-високото равнище на филологическата критика в сравнение с историческата. Сред незадоволително проучените проблеми той поставя политиката на виз. светска и църковна власт спрямо всички етапи от дейността на солунските братя (в тази тема включва и отношенията между патриарх Фотий и Константин Философ). Б. се присъединява към традиционното мнение за голямата достоверност на ЖК и ЖМ, но уточнява, че това се отнася в по-висока степен за първото от тях; ЖМ според него е завършено в Б-я, където е добавена и цялата гл. 13 за пътуването на моравския архиепископ в Константинопол. От останалите извори по-подробно са представени Пространното житие на Климент Охридски и някои „български тенденции“ в по-късни паметници. Научният коментар върху биографичните сведения за първоучителите (отчасти и за техните ученици) следва плътно фабулната линия на ЖК и ЖМ. Заключителната глава е с историографско съдържание. Специално внимание се обръща на непрекъснатостта в поддържането на култа към Кирил и Методий и на интереса към делото им, като се изтъква значението на дейците на Руската църква от XVII—XVIII в. за събирането и систематизирането на слав. кирило-методиевски извори. Субективната теза за попълването на ЖМ в Б-я с недостоверни сведения Б. застъпва и в публикация от 1992.

 

 

            Съч.:

o   К вопросу об источниках славянской письменности в Валахии. — ИАН СССР оля, 6, 1947, 2, с. 125—135;

o   В. Н. Щепкин — историк болгарского языка. — Доклады и сообщения Филологического факультета Московского университета, 1, 1947, 2, с. 84—87;

o   Селищев — балкановед. — Доклады и сообщения филологического факультета Московского университета, 1, 1947, 4, с. 11—30;

o   Разыскания в области болгарской исторической диалектологии. 1. Язык валашских грамот XIV—XV веков. М.–Л., 1948, 372 с.;

o   Лингвистический атлас болгарских юворов СССР — ИАН СССР оля, 8, 1949, 3, с. 245—253;

o   Из истории конъюнктных местоимений в болгарских говорах. — ВМУ 4, 1949, с. 81—88;

o   Задачи изучения болгарских говоров СССР — Ученые записки Института славяноведения АН СССР 2, 1950, с. 219—224;

o   К вопросу о периодизации истории болгарского языка. — ИАН СССР оля, 9, 1950, 2, с. 108—118;

o   Об одном чехоморавизме в памятниках старославянского языка. — Ученые записки Института славяноведения АН СССР 3, 1951, с. 320—327;

o   Болгарские говоры южною Буджака. — В: Статьи и материалы по болгарской диалектологии. 2. М., 1952, с. 4—20;

o   О некоторых вопросах сравнительно-исторического метода в языкознании. — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР 2, 1952, 7, с. 3—13;

o   Славянские элементы в молдавском языке. — В: Вопросы молдавского языкознания. М., 1953, с. 150—158;

o   Основные задачи, методы и принципы „Сравнительной грамматики славянских языков“. — ВЯ, 3, 1954, 2, с. 49—67;

o   Вячеслав Николаевич Щепкин. М., 1955, 43 с.;

o   Задачите по картографирането на българските народни говори. — БЕ, 5, 1955, 4, с. 297—307;

o   Вклад ученых Московского университета в изучение болгарского языка. — ИИБЕ, 5, 1957, с. 383—392;

o   К изучению редакций болгарских списков „Сокровища“ Дамаскина Студита. — В: Езиковедски изследвания в чест на академик Стефан Младенов. С., 1957, с. 215—224;

o   Из истории изучения южных славянских языков в России и в СССР. — ВСЯ, 2, 1957, 2, с. 123—152;

o   Атлас болгарских говоров в СССР [Бернштейн С. Б., Е. В. Чешко, Э. И. Зеленина]. 1. Вступительные статьи, комментарии к каргам. М., 1958, 84 с.; 2. Карты. М., 1958, 109 карт.;

o   Методы и задачи изучения истории значений и функций падежей в славянских язъках. — В: Творительный падеж в славянских языках. М., 1958, с. 5—40;

o   Бальто-славянская языковая сообщность. — СФ-М, 1, 1958, с. 45—67;

o   Из истории болгарских поселений в Крыму (по материалам Одесского исторического архива). — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, с. 273—281;

o   Към историята на българската диалектология. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960, с. 345—348;

o   Очерк сравнительной грамматики славянских языков. Введение. Фонетика. Μ., 1961, 351 с.;

o   Некоторые проблемы сравнительно-исторического изучения славянских языков. — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР 33—34, 1961, с. 179—186;

 

 

611

 

o   Очередные проблемы сравнительно-исторического изучения славянских языков. — В: Координационное совещание по актуальным ироблемам славяноведения. М., 1961, с. 47—51;

o   Slovník jazyka staroslověnského — Lexicon linguae palaeoslovenicae. Hlav. red. J. Kurz (рец.). — Slavia, 30, 1961, p. 318—325;

o   Об одной особенности глагольной флексии 1 л. ед. ч. настоящего времени в юго-восточных говорах Болгарии. — SPr, 4, 1962, р. 241—254;

o   К изучению истории болгарского литературното языка. — В: Вопросы теории и истории языка. Сборник в честь профессора Б. А. Ларина. Л., 1963, с. 34—41;

o   К истории слога в праславянском языке. — В: Славянское языкознание. V Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1963, с. 53—69;

o   Карпатский диалектологический атлас. — ВЯ, 12, 1963, 4, с. 72—84;

o   Български диалектен атлас. 1. Югоизточна България. Съставен под ръководството на Ст. Стойков и С. Б. Бернщейн. 1. Карти. С., 1964, 288 л.; 2. Статии. Коментари. Показалци. С., 1964, 207 с.;

o   К истории праславянского аблаута (ступень редукции). — В: Проблемы сравнительной грамматики индоевропейских языков. Научная сессия. Тезисы докладов. М., 1964, с. 78—79;

o   Изучение диалектов карпатското ареала. — В: XII Республіканська діалектологічна нарада. Тези доповідей. Київ, 1965, с. 13—14;

o   К изучению польско-южнославянских языковых связей. — Studia.z filologii polskiej i słowiańskiej, 5, 1965, p. 33—36;

o   Неславянские языки в Общеславянском лингвистическом атласе. — В: Общеславянский лингвистический атлас. М., 1965, с. 36—47;

o   О некоторых вопросах теории чередований. — СС, 1965, 5, с. 45—52;

o   К. Мирчев, Хр. Кодов. Енински апостол. Старобългарски паметник от XI век. С., 1965 (рец.). — СС, 1966, 1, с. 264;

o   Болгарско-русский словарь. Μ., 1966, 768 с.;

o   Les langues turkes de la péninsule des Balkans et „l’union des langues balkaniques“. — In: Les problèmes fondamentaux de la linguistique balkanique. Sofia, 1966, p. 82—91;

o   Карпатский диалектологический атлас. Μ., 1967. 1., 271 с.; 2. Карты. 212 карт; Советской славянской филологии 50 лет. — СС, 1967, 5, с. 77—93; Контракция и структура слога в славянских языках. — В: Славянское языкознание. VI Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1968, с. 19—31;

o   Zum Studium der altslavischen ostbulgarischen Redaktion des IX.—X. Jahrhunderts. — Annuaire de l’Institut de Philologie et d’Histoire Orientales et Slaves, 18, 1968, p. 55—63;

o   К проблеме именных основ в праславянском. — Зборник за филологију и лингвистику, 12, 1969, с. 7—19;

o   Очерки славянской морфологии (чередование в парадигме настоящею времени). — ВМУ, Филология, 1970, 3, с. 3—18; 4, с. 45—58;

o   Следы консонантных именных основ в славянских языках (следы основ на -s). — ВЯ, 19, 1970, 3, с. 71—96;

o   К вопросу о научных школах и направлениях в языкознании. — В: Общее и романское языкознание. М., 1972, с. 137—143;

o   Очерки славянской морфологии (чередования согласных в именах на -а). — СФ-М, 8, 1973, с. 89—96;

o   Проблемы интерференции языков Карпатско-дунайского ареала в свете данных сравнительной диалектологии. — В: Славянское языкознание. VII Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1973, с. 25—41;

o   Очерк сравнительной грамматики славянских языков. Чередования. Именные основы. М., 1974, 380 с.;

o   Сравнительная грамматика славянских языков (Программа курса. Комментарий к программе. Методические заметки). — ВМУ, Филология, 1976, 6, с. 45—62;

o   Памяти профессора Кирилла Мирчева. — ВМУ, Филология, 1976, 5, с. 94—95;

o   О некоторых вопросах изучения истории русского славяноведения. — ВМУ, Филология, 1979, 4, с. 3—18;

o   Афанасий Матвеевич Селищев. — ВМУ, Филология, 1979, 6, с. 55—58;

o   Главни проблеми на историята на българския език. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 46—52;

o   Предисловие редактора. — В: Можаева И. Е. Библиография по кирилло-мефодиевской проблематике 1945— 1974 гг. М., 1980, с. 3—20;

o   Основные этапы переселения болгар в Россию в ХVIIІ—ХІХ веках. — СС, 1980, 1, с. 42—59;

o   Академик П. С. Билярский и его вклад в изучение языка среднеболгарской письменности. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 131—144;

o   Западнославянские (моравские) элементы в сказании „О письменах“ Черноризца Храбра. — MJ, 32—33, 1982, с. 43—48;

o   Актуальные задачи изучения истории болгарского языка. — ВМУ, Филология, 1983, 4, с. 3—13;

o   К вопросу о членении болгарских диалектов. — ВЯ, 32, 1983, 4, с. 10—18;

o   Константин-Философ и Мефодий. М., 1984, 166 с.;

o   Еще раз о Срезневском. — СС, 1984, 2, с. 87—93;

o   Несколько слов о иостратической гипотезе. — ВЯ, 35, 1986, 3, с. 38—41;

o   Начало изучения языков западных и южных славян [Бернштейн С. Б., В. П. Гудков, С. В. Смирнов]. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 54—61;

o   Славянское языкознание. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 368—372;

o   Трагическая страница из истории славянской филологии (30-е годы XX века). — СС, 1989, 1, с. 77—82;

o   Южные славяне в балканской перспективе. — СС, 1989, 4, с. 64—66;

o   Паннонские жития святых Кирилла и Мефодия в контексте славяно-визаптийских отношений в конце IX в. — В: Болгарская культура в веках. Тезисы докладов научной конференции, Москва, 26—17 мая 1992 г. М., 1992, с. 3—5.

 

            Лит.:

·       Бродич В., И. Шептунов. Новое исследование по истории болгарского языка. — Славяне, 1948, 11, с. 52—55;

 

 

612

 

·       Nandris S. Bernschtein S. В. — Slavonic and East European Review, 30, 75, 1951—1952, p. 617—621;

·       Horálek K. Sovětská práce o periodizaci dějin bulgarštiny. — Slavia, 21, 1952, p. 50—62;

·       Стойков Ст. Атлас на българските говори в Съветския съюз. — БЕ, 9, 1959, 2, с. 182—188;

·       Sander М. Zum Atlas der bulgarischen Mundarten in der Sowjetunion. — ZS, 4, 1959, p. 745—748;

·       Добрев Ив. Нов принос към сравнително-историческото проучване на славянските езици. — ЕЛ, 17, 5, с. 77—83;

·       Vаillant A. Slave commun. — RES, 41, 1962, p. 168;

·       Kiparsky V. Comparativ and Historical Slavistics. — In: Current Trends in Linguistics. 1. The Hague, 1963, p. 103—104;

·       Veyren c J. — BSLP, 58, p. 159—163 (рец.);

·       Мирчев K. Български диалектен атлас. Том I. Югоизточна България (рец.). — ЕЛ, 20, 1965, 4, с. 90—94;

·       Бояджиев Т. Голямо научно дело. — БЕ, 16, 1966, 1, с. 73—80;

·       Sławski F. — Rsl, 26, 1966, p. 141—149 (рец.);

·       Младенов М. Сл. Научни трудове на проф. д-р С. Б. Бернштейн по българистика. — БЕ, 1971, 3, с. 136—143;

·       Можаева И. Е. Библиография трудов проф. С. Б. Бернштейна (1935—1970). — В: Исследования по славянскому языкознанию. Сборник в честь шестидесятилетия профессора С. Б. Бернштейна. М., 1971, с. 5—17;

·       Аванесов Р. И. Сорок лет в славистике. — В: Исследования по славянскому языкознанию. Сборник в честь шестидесятилетия профессора С. Б. Бернштейна. М., 1971, с. 18—27;

·       Можаева И. Е. Библиография трудов проф. С. Б. Бернштейна (1970—1990). — В: Studia slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. Μ., 1991, с. 5—15;

·       Можаева И. Е. Литература о проф. С. Б. Бернштейне. — В: Studia slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 16—18;

·       Толстой Н. И. 60 лет служения славистике. — В: Studia slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 19—26;

·       Самуилу Борисовичу Бернштейну 85 лет. — Славяноведение, 1996, 1, с. 142;

·       Смирнов Л. Н. Самуил Борисович Бернштейн (1911—1997). — Славяноведение, 1998, 1, с. 123—125;

·       Христова И. Самуил Борисович Бернщейн. — ЕЛ, 53, 1998, 2, с. 162—164.

 

Искра Христова

 

 

    (6). БИЛЯРСКИ, Пьотър Спиридонович (Билярский, П. С.) (29.VІ/11.VІІ.1817—2/14.I.1867) — руски филолог славист. Роден в с. Биляр озеро, Чистополски уезд, Казанска губ., в семейството на свещеник. Завършва семинария в Казан (1834) и Духовната академия в Москва (1838), като същевременно посещава и лекции по слав. филология в Московския унив. През 1840 поради здравословни причини е освободен от духовно звание. От 1838 до 1843 живее в Москва; издържа се от частни уроци. През 1843 се премества в Санкт Петербург, където е назначен за чиновник в Петербургската АН (1844). Започва да сътрудничи на ЖМНП. През 1847 публикува изследване върху езика на Манасиевата хроника, а през 1848 — монография за Реймското евангелие, за които по предложение на А. X. Востоков му е присъдена Демидовска премия. През 1850 е назначен за протоколист в Сената. След смъртта на И. И. Введенски Б. става главен наставник наблюдател за преподаването на руски език и руска литература във военните училища (1855). По инициатива на Востоков е избран за академик (1860). През 1862 започват да излизат „Записки Императорской академии наук“; за редактор е назначен Б. Поради влошеното си здравословно състояние и неразбирателство с някои членове на Академията той приема поканата на В. И. Григорович да чете лекции в Катедрата по история на руския език и литература в новосъздадения Новоросийски унив. в Одеса, където се премества през април 1865. През учебната 1865/1866 чете курс по история на руския език. Умира в Одеса.

 

Основно значение за формирането на филологическите интереси на Б. има сближаването му в Москва с Μ. П. Погодин, който го учи да разчита старите текстове, с В. М. Ундолски, който насочва вниманието му към бълг. език и литература, и с А. А. Куник — първия му учител в областта на теоретичното езикознание. Той запознава Б. с лингвистичните възгледи на В. Хумболт. В Санкт Петербург неговият изследователски метод се оформя под влиянието на П. И. Прейс и на аналитичния подход към материала, характерен за Востоков.

 

Според Б. филологическата изследователска работа трябва да се подчинява

 

 

613

 

на два основни принципа: най-напред да се проучат данните на изследвания език и чак след това да се привличат факти от сродни езици; преди да се изследва който и да било древен слав. писмен паметник, той трябва да се подложи на всестранен филологически анализ, чрез който да се „очисти“ от разнородни по-късни промени. В развитието на руската филология Б. пръв разглежда старобълг. паметници от позициите на историк на българския, а не на руския език. Той смята, че за да се реши спорът на какъв език са направени преводите на Константин-Кирил и Методий, трябва да се изхожда от старото състояние на бълг. език, а не от особеностите му през XIX в.; нужно е да се проследят и обяснят промените в него, настъпили през среднобълг. период, затова се насочва към ръкописи от XII— XIV в., които още не са загубили свойствата на стария език и същевременно съдържат черти на новобългарския.

 

Едно от основните постижения на Б. е изследването му върху езика на Манасиевата хроника по среднобълг. препис от 1345. Монографията е печатана два пъти (1847, 1858), като втория път е допълнена и преработена. Въз основа на основните палеографски особености на ръкописа Б. обосновава мнение, че той е дело на двама преписвачи. Негова заслуга е и датирането на ръкописа от XIV в. (за разлика от А. Д. Чертков, който смята, че паметникът е от XII в.). Основната част на изследването е посветена на среднобълг. вокализъм, отразен в преписа. Особено внимание Б. обръща на свръхкратките ъ и ь. Противопоставяйки се на разпространеното и до днес мнение, че тези звукове са неясни и непостоянни, той за пръв път в науката ги разглежда като самостоятелни, а не като вариантни фонеми. Б. посочва и ново доказателство, подкрепящо теорията на Востоков за носовия характер на звуковете ѫ и ѧ (става дума за редуванията от типа жѧти/жьнѭ). Като отбелязва една от характерните особености на среднобълг. паметници — смесването на носовките, той за пръв път дава точно описание на всички позиции, в които се наблюдава това явление, и се опитва да го обясни с характера на предшестващата съгласна. В края на книгата е поместено приложение, в което Б. спори с Фр. Миклошич по въпроса за езика на семиградските българи. Като представител на течението, което приема становището на Востоков за бълг. диалектна основа на най-стария слав. книжовен език, Б. се обявява против Панонската хипотеза на Б. Копитар и Миклошич и убедително показва несъстоятелността й.

 

Пряка връзка с тези възгледи на Б. има и изследването му върху езика на кирилската част на Реймското евангелие. По мнението на В. Ханка тази част е дело на Прокоп (умрял през 1053) и е пряко доказателство за разпространението на православието в чешките земи. Като анализира характерните особености на паметника, Б. оборва теорията на Ханка и доказва, че въпросният текст е преписан през XIV в. във Влахия от южноруски препис на старобълг. оригинал.

 

Дейността на Б. не се ограничава само със славистични изследвания. През 1858 излиза преводът му на руски език на известното съчинение на В. Хумболт „Über die Verschiedenheit des menschlichen Sprachbaues und ihren Einfluss auf die geistige Entwicklung des Menschengeschlechts“. Този превод е изисквал не само да се преведе точно сложната теория на Хумболт, но и да се създадат и нови езиковедски термини, несъществували до този момент в руския език. Б. издава и фундаментален труд с материали за биографията на М. В. Ломоносов (1865), както и програма за съставяне на речник на големия учен.

 

 

            Съч.:

o   Судьбы церковного языка. Историкофилологические исследования. 1. О среднеболгарском вокализме по патриаршему списку летописи Манассии. СГІб., 1847, 144 с. (2 изд. 1858);

 

 

614

 

2. О кирилловской части Реймского евангелия. СПб., 1848, 7+283 с.;

o   Материалы для биографии Ломоносова. СПб., 1865, 104+820 с.;

 

            Лит.:

·       Петр Спиридонович Билярский [некролог]. — ЖМНП, 134, 1867, 2, с. 248—250;

·       Маркевич А. И. Двадцатипятилетие Имп. Новороссийского университета. Одесса, 1890, с. 213—217;

·       Истрин В. М. Письма к академику Петру Спиридоновичу Билярскому, хранящиеся в Ими. Новороссийском университете. Одесса, 1906, 43 + 318 с.;

·       Ягич В. И. Энциклопедия славянской филологии. 2. СПб., 1910, с. 545—548;

·       Попова В. А. Жизненный путь и научная деятельность академика Петра Спиридоновича Билярского. — В: Наукова конференція присвечена 100-річчю Одеського університету ім. I. 1. Мечникова. Одесса, 1965, с. 44—46;

·       Бернштейн С. Б. Билярский Петр Спиридонович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 72—73;

·       Бернштейн С. Б. Академик П. С. Билярский и его вклад в изучение языка среднеболгарской письменности. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 131—144;

·       Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 166—167.

 

Бойка Мирчева

 

 

    (7). БИРКФЕЛНЕР, Герхард (Birkfellner, G.) (11.VIII.1941) — австрийски славист. Роден в Санкт Пьолтен Фийхофен, Долна Австрия. Следва слав. филология и германистика във Виенския унив. (1960—1966). Като студент специализира два семестъра русистика, полонистика и украинистика във Варшавския унив. (1961 — 1962) и един семестър сърбохърватистика в Загребския унив. (1963), където се насочва към проблеми на палеославистиката (проучва хърватскоглаголически и сръбски кирилски средновековни паметници, занимава се с палеография и текстология). През 1966 защитава докторска дисертация във Виенския унив., чийто обект са неизвестни глаголически фрагменти в Австрия, а през 1977 се хабилитира по слав. филология с труд върху Римския патерик („Das Römische Paterikon“, 1979). Доц. по слав. филология в Инст. по славистика на Виенския унив. (1978—1982). От 1982 като редовен проф. ръководи Катедрата ио славистика в унив. в Мюнстер, Германия; от 1983 е изпълнителен директор на Славяно-балтийския семинар при университета. Отговорен редактор на „Wiener slavistisches Jahrbuch“ (1979—1983), секретар на Австрийския комитет на славистите (1978—1983). Извънреден проф. по слав. филология във Виенския унив. (1983).

 

Научните интереси на Б. обхващат историята на езика и литературата на източните и южните славяни и се развиват в три главни насоки: описване на слав. ръкописи, текстологически проучвания върху средновековни произведения и издания на глаголически и кирилски средновековни писмени паметници. Най-значителният археографски принос на Б. е трудът му за глаголическите и кирилските ръкописи в Австрия (1976). Той съдържа информация за 19 глаголически и 214 кирилски ръкописа. Известните от по-ранните описи кодекси от виенските библиотеки са представени изчерпателно според изискванията на съвременната палеография и кодикология. За пръв път са включени и ръкописи, които се намират в провинциални книгохранилища — обществени и частни библиотеки и манастирски сбирки.

 

Централно място в кирило-методиевските проучвания на Б. заемат въпросите около проникването и разпространението на „Диалозите“ на папа Григорий I Велики (590—604) в средновековните слав. литератури. В редица публикации той проследява три независими превода на „Диалозите“ (един пълен и два фрагментарни), направени от грц. език в различни епохи. На първо място се разграничава пълната слав. редакция на произведението (Version I) — среднобълг. превод от средата на XIV в. Нейният грц. първообраз обаче не е идентичен с ранния превод на латински, направен от папа Захарий (741—752) в средата на VIII в.

 

 

615

 

Вторият слав. превод (Version II) е ранен, но е известен изключително по късни (от XVI—XVIII в.) руски преписи и текстът му е силно и грубо съкратен. Третата редакция (Version III) представлява независимо възникнал старобълг. превод на по-късен грц. текст. Тя включва 30 глави от кн. III и две глави от кн. IV на „Диалозите“ и е сред агиографско-апофтегматичните компилации в състава на един обособен тип на Сводния патерик.

 

Б. посвещава редица изследвания на текстовата традиция на всеки отделен превод на „Диалозите“, тъй като те са свързани с важни за палеославистиката проблеми, включително със сложния и все още неизяснен въпрос за характера на „отеческите книги“, преведени от Методий (ЖМ, гл. 15). Като се присъединява към изследователите, които смятат, че под „отечески книги“ трябва да се разбират четирите книги на „Диалозите“ на папа Григорий I Велики, той оспорва хипотезата, изказана за пръв път от А. И. Соболевски и подкрепена по-късно от Фр. В. Мареш, че Методиевият превод е съхранен във втората слав. редакция. Тази хипотеза е породена от факта, че в преписи на втория превод се среща заглавието Патерикъ римъскъı. Според Б. това название е вторично и късно, не отговаря по смисъл на споменатите в ЖМ „отечески книги“ и не се среща в нито една друга слав. редакция на „Диалозите“. Той не се съгласява и с предположението на Соболевски, че преводачите на текста на втората слав. редакция на „Диалозите“ са използвали в работата си вече готов слав. превод на Стария и Новия завет, т. е. че те са разполагали с превода на Методий.

 

В резултат на своите проучвания Б. стига до извода, че Методий е познавал добре литературното наследство на папа Григорий I Велики и действително е превел „Диалозите“ от гръцки на старобълг. език. Този превод според него може би е запазен частично в третата слав. редакция. Б. установява, че 20 от включените в нея 30 (32) глави, подбрани заради тяхната есхатологична проблематика, са преведени на старобългарски от преработения през XIV в. грц. текст на обемистия антологичен сборник „Синагога“ на Павел Евергетски (починал през 1054), игумен и патрон на манастира „Св. Богородица Евергетска“ в Цариград. Останалите 10 глави от „Диалозите“ обаче не се срещат в преработката на сборника на Павел Евергетски, а са налице в старобълг. текст на третата слав. редакция. Според Б. няма съмнение, че компилаторът (или по-точно преводачът) на тази редакция е имал на разположение както грц. антологичен текст, така и пълен грц. (или слав.) текст на „Диалозите“.

 

Б. прави първото критическо издание на „Диалозите“ на папа Григорий I Велики на основата на текста на третата слав. редакция, като създава възможност да се разграничат текстовете на третата редакция от текстовете на по-стария грц. превод на папа Захарий и на директно възхождащите към него първа и втора слав. редакция.

 

Б. участва и в дискусията по още един важен за кирилометодиевистиката проблем — за местоположението на Методиевата архиепископия. Тази дискусия е започната в началото на 70-те г. на XX в. от И. Боба (Вobа I. Moravia’s History Reconcidered. The Hague, 1971) и други изследователи, които предлагат тезата, че Моравската държава от IX в. трябва да се търси на Балк. п-в, в земите край южносръбската р. Морава, чийто главен град по онова време е Сирмиум. С конкретни аргументи Б. защитава позициите на традиционното в науката схващане, че Методий е бил архиепископ в земите северно от средното течение на р. Дунав, по поречието на р. Морава, където,

 

 

616

 

както приемат повечето специалисти, в началото на IX в. възниква и се развива Велика Моравия.

 

 

            Съч.:

o   Das Güssiger Brevierfragment. — WSJ, 12, 1 965, p. 67—100;

o   Unerschlossene glagolitische Handschriften in Österreich. Dissertation. Wien, 1965; Ein älteres glagolitisches Pergament (Missale Romanum) in der Österreichischen Nationalbibliothek. — WSJ, 20, 1974, p. 7—21;

o   Gregorius I. der Große und die slavischen „Paterika“ (Anmerkungen zu einer Theorie). — Slovo, 24, 1974, p. 125—133;

o   Die kyrillischen und glagolitischen Handschriften der Österreichischen Nationalbibliothek (Die bisherigen Hilfsmittel zu ihrer Erforschung). — Österreichische Osthefte, 17, 1975, p. 57—67;

o   Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1976 (Philologisch-historische Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften. Schriften der Balkankomission, 23), 540 p.;

o   Zur Literaturgeschichte einiger kirchenslavischer Codices vom Berge Athos in der Österreichischen Nationalbibliothek. — In: Prof. Josipu Hammu о sedamdesetoj obljetnici života. Zagreb, 1976 (Slovo, 25—26), p. 241—254;

o   Ein unbekanntes serbischkirchenslavisches Pergamentfragment. — Wiener slavistischer Almanach, 2, 1978, p. 269—278;

o   Paulos Euergetinos und die dritte kirchenslavische Übersetzung der „Dialoge“ Gregors der Großen. — Slovo, 28, 1978, p. 45—56;

o   Slavistische Editionstechnik. — WSJ, 24, 1978, p. 22—28;

o   Zur patristischen Überlieferung im Kirchenslavischen. Aus der slavischen Forschung. — Österreichische Osthefte, 20, 1978, p. 274—283;

o   Anmerkungen zu slavischen Editionsprobleme. — Wiener slavistischer Almanach, 3, 1979, p. 289—293;

o   Das Römische Paterikon. Studien zur serbischen, bulgarischen und russischen Überlieferung der „Dialoge“ Gregors des Großen mit einer Textedition. Wien, 1979 (Philologisch-historische Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften. Schriften der Balkankomission, 27). 1., 241 p.; 2., 91 p.;

o   Über das sogenannte „Römische Paterikon“. Ein Beitrag zum Studium der Kirchenväterliteratur bei den Slaven im Mittelalter. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, p. 23—27;

o   Am Beginn der modernen russischen Lexikographie. Das deutsch-russische handschriftliche Wörterbuch der Zentralbibliothek des Wiener Minoritenkonvents — Cod. XVI. — Österreichische Osthefte, 22, 1980, p. 99—112;

o   Einmal mehr zur Frage der „отьчьскъıѧ кънигъі“ (Vita Methodii, XV). (Literaturund wirkungsgeschichtliche Erwägungen) — WSJ, 26, 1980, p. 112—133;

o   Jernej Kopitar und die Wiener slavistischen Schriftaltertümer. Literaturgeschichtliche Aspekte. — Österreichische Osthefte, 22, 1980, p. 302—310;

o   А. Минчева. Старобългарски кирилски откъслеци. София, 1978 (рец.). — WSJ, 26, 1980, р. 219—221;

o   А. Е. Naumow. Apokrify w systemie literatury cerkiewno-slowiańskiej. Wrocław etc., 1976 (рец.). — WSJ, 26, 1980, p. 221—223;

o   The Old Church Slavonic Translation of the Ἀνδρῶν ἁγίων Βίβλος in the Edition of N. van Wijk. Ed. by D. Armstrong, R. Pope and C. H. van Schooneveld. The Hague, 1975 (рец.). — WSJ, 26, 1980, p. 223—225;

o   Bulgarische Schriftaltertümer in Österreich. — Österreichische Osthefte, 23, 1981, p. 345—355;

o   Materialien zur russischen Literatur- und Geistesgeschichte: Unbekannte Maksim Grek-Überlieferung. — Wiener slavistischer Almanach, 10, 1982, p. 21 —42;

o   Notabilia historica slavicae oder über Grausame Zeiten in der Moldau oder über die Aussage handschriftlicher Kleinchroniken. — Österreichische Osthefte, 25, 1983, p. 338—340;

o   Deutscher und russischer Dictionarium (Dictionarium Vindobonense). Das Wiener deutsch-russische Wörterbuch (Cod. Conv. FF. Minorum Vindobonensis XVI.). Herausgegeben und eingeleitet von G. Birkfellner. Berlin, 1984, 931 p.;

o   Methodius Archiepiscopus Superioris Moraviae oder Anmerkungen über die historisch-geographische Lage Altmährens (Vorläufige Stellungnahme zu jüngsten hyperkritischen Lokalisierungsversuchen). — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der Griechisch-deutschen Initiative, Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.—27. Juli 1985, zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 33—38;

o   Hilandarski rukopisi u Beču. — В: Проучавање средњовековних јужнословенскихрукописа. Београд, 1995, с. 45—52;

o   Slavistik. — In: Веуеr H.-J., A. K. Nörenberg. Studienführer Sprachund Literaturwissenschaften. 2 изд. München, 1995, p. 151—164;

o   Altruss. „tlkoviny“ (Nestorchronik und Igorlied) — Dolmetscher, Nomaden oder gar vazierendes Gesindel. — In: Philologische Beiträge. Münster, 1999 (Münstersches Logbuch zur Linguistik, 6), p. 95—105.

 

            Лит.:

·       Grabar B. — Slovo, 27, 1977, p. 208—211 (рец.);

·       Frеydank D. — ZS, 26, 1981, p. 296—297 (рец.).

 

Ана Стойкова

 

 

    (8). БОБА, Имре (Boba, I.) (23.Х.1919—11.I.1996) — американски историк медиевист от унгарски произход. Роден в Гьор, Унгария. Завършва гимназия в Полша (1939), допълнително учи в лицей в Унгария; виеше образование по специалността история получава в Унив. в Будапеща (1946). През 1956 се установява в САЩ. Защитава докторат в Унив. в Сиатъл, щат Вашингтон (1962), където е избран за доц. (1962), хоноруван проф. (1967) и редовен проф. (1971). Преподава източноевроп. средновековна история и проучва широк кръг въпроси: произход, структура и институции на държавите; християнизация, църковна история и култура на народите в Източна и Средна Европа; отношения между славяни, нормани и номадските етноси от

 

 

617

 

Изтока през IX в., и др. През 1990 е гост проф. в Унив. в Тюбинген. Сътрудничи с много висши учебни заведения, академии на науките и научни издания в Европа (вкл. и в Б-я), като дейно участва с доклади и в дискусиите на международни конгреси, симпозиуми и конференции по славистика, българистика, ориенталистика, слав. археология, църковна история. Умира в Сиатъл.

 

В областта на бълг. история Б. има приноси с изясняването на произхода на хан Крум (803—814) от среднодунавските прабългари в Аварския хаганат, на названията и на заеманите територии от северозападните слав. племена от бълг. група, на отношенията между бълг. държава и Унгарското кралство при управлението на Арпадите (889—1301) и др.

 

С кирилометодиевска проблематика Б. се занимава по-специално от 70-те г. на XX в. Основните му интереси са насочени към Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий. Въз основа на нов прочит и съпоставка на средновековни извори (летописи, жития, официална кореспонденция на папството, немското духовенство и други документални материали от южнослав., западнослав., източнослав., виз., западноевроп., арменски, арабски и друг произход) той застъпва нетрадиционни гледища по отношение на локализацията на моравската държава, на нейните владетели, както и по редица въпроси, засягащи дейността на слав. първоучители. Името Моравия извежда от латинизираната форма на названието на съществувалата през IX в. слав. политическа формация, която в историографията обикновено се свързва с едноименната област по течението на левия горнодунавски приток Морава и се нарича Великоморавия — според него произволен модерен превод на употребения към 950 от виз. имп. и писател Константин VII Багренородни (913—959) израз Μεγάλη Μοραβία в смисъл на „Старата Моравия“, тъй като крепостта е била вече разрушена от маджарите. Б. отъждествява Велика Моравия с политическата единица със средище засвидетелстваната в различни извори крепост Морава (дн. квартал Мачванска в гр. Сремска Митровица), разположена на южния бряг на р. Сава, в Източна (Долна) Панония от Илирик. Според него Моравия се е разпростирала от Белград към далматинския бряг, включвала е понякога земи от Горна Панония и е била част от по-обширното наследствено владение, известно като Славония. Спомената е за пръв път във връзка със събития от 822; формацията престава да съществува ок. 900 в резултат на последователни франкски нашествия през 864, 869, 871, 892, 893, 898 и 900, последните с унгарско участие. В борбата си срещу върховенството на Източнофранкската империя моравският княз Растислав (Б. предпочита тази форма, която е засвидетелствана в изворите, а не традиционно възприетото от изследователите Ростислав, 847—870) търси подкрепа от Римската църква и Византия. Като не успява да се сдобие със самостойна архиепископия от папата, той се обръща към Цариград, откъдето са изпратени с църковно-политическа мисия Константин Философ и брат му Методий. След убийството на имп. Михаил III (842—867) и свалянето на патриарх Фотий в 867 Кирил и Методий поставят мисията си под закрилата на Рим. Методий получава от папата свещенически чин и назначение за архиепископ на гр. Сирмиум, който е бил вече във владение на Растислав и където е било седалището на раннохристиянските епископи св. Андроник и приемника му — мъченик Ириней. Въз основа на граматически анализ на засвидетелстваните в старобълг., виз. и папски източници данни Б. смята, че Методий не е бил епископ без постоянно седалище или с мисия (хорепископ), а епископ на гр. Морава в Панония. Той сочи, че традиционната теза се основава

 

 

618

 

върху тълкуванията на погрешния лат. превод в PG, 126, col. 1129 на Vita Clementis „episkopos Moraviae et Pannoniae“ („епископ на Моравия и Панония“), като по този начин градът се превръща в страна, а епископската катедра — в обща за една несъществуваща страна Моравия извън Панония и за самата Панония, без да се държи сметка за църковната практика да се назовават епископите по името на катедралния град в диоцеза.

 

При археол. разкопки през 60-те г. на XX в., извършени от Л. Попович от Сръбската АН в Мачванска Митровица, в разкрития трети по хронологически ред на строежа си храм (Б. го датира от IX в. и го отъждествява с Методиевата катедрала) е намерено погребение на виеше духовно лице. Разположението на гроба съответства на сведението в Проложното житие на Кирил и Методий, че моравският архиепископ „лежи във Великата моравска църква от лявата страна, в стената зад олтара“ (Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 78). Поради това Б. приема, че намерените останки са на слав. просветител.

 

След опустошаването на Морава южно от р. Сава и на областта Панония от маджарите наследникът на Растислав Свентополк (Б. приема тази форма, която се среща в изворите, вместо по-често използваните в изследванията Сватоплук и Светополк, 870—894), който е бил свързан с управляващия франкски дом, потвърждава зависимостта си от източнофранкския владетел Арнулф (887—899) и получава в 890 като владение Бохемия. С подкрепата на чехите той завладява значителни територии в североизточна посока, включително и областта Моравия на север от Горни Дунав. След неуспешното си противопоставяне на Арнулф той загубва Бохемия, но след смъртта му в 894 неговите приемници запазват контрола си върху земите по горното течение на Морава и Висла. Остатъците от владенията му на юг, контролирани от синовете му, са завзети от маджарите след 895. От тези факти, както и с други доводи Б. прави основния си извод, че Моравската мисия и епархията на Методий нямат връзка с дн. територии на Чехия и Словакия, а са явления от историята на моравската държава, разположена южно от р. Сава.

 

Хипотезата на Б. има много критици, но и привърженици. Трудно е да се прогнозира в каква насока и с каква интензивност ще се развива дискусията. Заслужава обаче внимание становището на един от участниците в нея, според което „южната локализация на Велика Моравия е интересна като възможност за ново виждане на европейската история от IX в., но поражда повече противоречия и въпроси без отговор, отколкото класическата, чиито недостатъци се стреми да отстрани“ (М. Младенова, 1997, с. 51).

 

 

            Съч.:

o   Nomads, Northmen and Slavs: Eastern Europe in the 9th Century. The Hague-Wiesbaden, 1967, 138 p.;

o   The Episcopacy of Saint Methodius. — Slavic Review, 26, 1967, 1, p. 85—93 (същото на бълг. език в: ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 4—12);

o   Moravia’s History Reconsidered. А Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971, 167 p. (същото на хърватски ез.: Novi pogled na povijest Moravie. Preispitivanje povijesnih izvora о Moravskoj, Rastislavu, Sventoplku i sv. braći Ćirilu i Metodu. Split, 1986, 167 p.);

o   The Cathedral Church of Sirmium and the Grave of St. Methodius. — In: Berichte über den II. Internationalen Kongreß für slawische Archäologie. 3. Berlin, 1973, p. 393—397 (същото на хърватски език в: Nova et Vetera, 27, 1977, 2, p. 191—195; на бълг. език; Епископската епархия и гробът на свети Методий. — ДК, 66, 1986, 12, с. 11—18; Катедралната църква в Сирмиум и гробът на св. Методий. — ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 13—17);

o   Przyczynek do dyskusji na temat śladów działności świętego Metodego nad Wisłę. — In: American Contributions to the Seventh International Congress of Slavists, Warsaw, August 1973. 3. History. The Hague-Paris, 1973, p. 11—15;

o   Methodian and Moravian Continuity and Tradition in Poland. — In: VII Międzynarodowy kongres slawistów. Warszawa, 21—27 VIII 1973. Streszczenia referatów i komunikatów. Warszawa, 1973, p. 969—971;

o   Saint Andreas-Zoerard: a Pole or an Istrian? — Ungarn-Jahrbuch, 7, 1976, p. 65—71;

o   Tło historyczne kultury bijelobrdowskiej. — Studia historyczne, 21, 1978, p. 623—628;

o   The Bijelo Brdo Culture and Ethnie Changes in the Danubian Basin in the 9th Century. — In: Rapports du III^e Congrès International ďArcheologie de Slave. 1. Bratislava, 1979, p. 105—107;

 

 

619

 

o   Between Poland and Bohemia. The Realm of the Slavniks. — In: Symposiones. Publications of the Polish University. 1. London, 1981, p. 193—198;

o   The Monastery Sázava: Methodian Continuity North of the Danube? — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, p. 84—87;

o   A Twofold Conquest of Hungary or „Secundus Ingressus“. — Ungarn Jahrbuch, 12, 1982—1983, p. 23—41;

o   „Caranthan Marahenses“ and „Moravi sive Karanthi“. — Slovene Studies, 4, 1983, 2, p. 83—90;

o   The Pannonian Onogurs, Khan Krum and the Formation of the Bulgarian and Hungarian Polities. — BHR, 1 1, 1983, 1, p. 73—76;

o   Great (Old) Moravia. — In: Dictionary of Medieval History. 3. New York, 1985, p. 658—659;

o   Constantine-Cyril, Moravia and Bulgaria in the Chronicie of the Priest of Dioclea (Comments on a Controversial Source). — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, p. 59—72;

o   Sveti Metodi nad biskupsko sjedište u Sirmium. — In: Symposium Internationale d’Histoire Ecclesiastique. Split, 1985, p. 386—400;

o   Константин Багрянородни за Μεγάλη Μοραβία. — Старобългарска литература, 21, 1988, с. 67—79;

o   Die ältesten Benennungen für slawische Sprachen. — Die slawischen Sprachen. 1 7, 1989, p. 5—12.

 

            Лит.:

·       Ivánkа E. v. Das „Mährische Reich“. — Österreichische Osthefte, 15, 1973, 1, p. 101—102;

·       Lewis А. P. — Speculum, 1973, 1, p. 112—113 (рец.);

·       Младенова M. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 30—38;

·       Коледаров П. Съдбата на северозападните български предели през IX век. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 165—175;

·       Вowlus Ch. R. Imre Boba’s Reconsiderations of Moravia’s Early History and Arnulf of Carinthia’s Ostpolitik. — Speculum, 62, 1987, p. 552—574;

·       Kronsteiner O. Житие блаженааго Меөодиа архиепискоупа моравьскааго. Das Leben des hl. Method des Erzbischofs von Sirmium. Salzburg, 1989 (Die slawischen Sprachen, 18), p. 17—20, 93—108, 109, 11 1—125, 127—202;

·       Birkfellner G. Methodius Archiepiscopus Superioris Moraviae oder Anmerkungen über die historisch-geographische Lage Altmährens (Vorläufige Stellungnahme zu jüngsten hyperkritischen Lokalisierungsversuchen). — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der Griechisch-deutschen Initiative, Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.—27. Juli 1985, zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 33—38;

·       Младенова M. Пак за диоцеза на първоучителя Методий. — ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 40—51;

·       Юxас П. Къде е била епископската епархия на св. Методий? — ЕЛ, 52, 1997, 3—4, с. 18—39;

·       Birnbaum Н. Some Remaining Puzzles in Cyrillo-Methodian Studies. — Slovo, 47—49, 1997—1999, p. 15—23;

·       Младенова M. Кирило-Методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., с. 16—17, 33—40;

·       Birnbaum Н. Where Was the Missionary Field of SS. Cyril and Methodius? — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 47—52;

·       Eggers M. The Historical-Geographical Impliphications of the Cyrillo-Methodian Mission among the Slavs. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 65—86;

·       Lunt H. G. Cyril and Methodius with Rastislav Prince of Morava: Where Were They? — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 87—112;

·       Юxаc П. Кирил и Методий в българската Моравия. С., 2000, 214 с.;

·       Чешмеджиев Д. „Моравия“ и „Велика Моравия“ в средновековната българска традиция. — В: Чешмеджиев Д. Кирил и Методий в българската историческа памет през средните векове. С., 2001, с. 172—181.

 

Петър Коледаров

 

 

    (9). БРАТУЛИЧ, Йосип (Bratulić, J.) (13.II.1939) — хърватски филолог, литературен историк, културолог и изкуствовед. Роден в Свети Петър в Шума край Пазин, Хърватия. Завършва гимназия в Пазин и сърбохърватски език с южнослав. литератури и сравнително литературознание във Философския фак. на Загребския унив. (1963). Защитава докторска дисертация на тема: „Istarski razvod kao književni spomenik srednjovjekovne Istre“ (1975). Асистент и н. с. в Старослав. институт „Светозар Ритиг“ в Загреб (1963—1977). Асистент (1977), доц. (1978), извънреден (1981) и редовен (1987) проф. в Катедрата за стара хърватска литература във Философския фак. на Загребския унив. Декан на Факултета (1990—1992). Председател на Матица хърватска (от 1996). Член на Хърватската академия на науките и изкуствата.

 

Б. работи в областта на хърватската литература и култура предимно от предренесансовия период, на слав. средновековни литератури и езици. На Кирило-Методиевото наследство и свързаната с него хърватска глаголическа традиция посвещава изследвания върху житията

 

 

620

 

на Константин-Кирил и Методий, старослав. аскетско-поучителна литература, глаголическото писмо и др. Издава свои преводи на съвременен хърватски език на ЖК и ЖМ, както и на други извори за делото на Кирил и Методий (Италианска легенда, Проглас към Евангелието, Похвално слово за Кирил, Похвално слово за Кирил и Методий, Азбучна молитва, „За буквите“ на Черноризец Храбър, хърватски глаголически служби за Кирил и Методий, и др.).

 

Йосип Братулич

 

Обобщаваща оценка на Кирило-Методиевото дело Б. предлага в статията си за книжовното наследство на двамата първоучители сред южните славяни (1990). В нея той откроява основните насоки в кирилометодиевистиката: през първата половина на XIX в. се изучават главно мисионерската и просветителската мисия на солунските братя сред западните славяни, по-късно — изворите за тяхното дело и филологическата кирило-методиевска проблематика. Б. подчертава преосмислянето на Методиевата дейност в изследванията по повод на 1100-годишнината от неговата смърт: опазването на мисията след 869, правното ѝ обосноваване, дипломатическия подход на слав. архиепископ към отношенията между Рим и Византия. Акцентира се върху основните заслуги на Константин-Кирил и Методий в развитието на слав. и общоевроп. култура — мисията им има обединяваща роля за Европа в критичния период на нейното разделяне на православна и католическа; те организират училищно обучение във Велика Моравия и Панония и създават местна интелигенция, която развива култура на слав. език, като същевременно познава лат. език и култура; мисията им е основана на писмеността, което осигурява непрекъснатост на традицията. Особено е изтъкнат уникалният филологически подход на Константин-Кирил при създаването на глаголицата като нов състав от знаци, отразяващи слав. фонологична система. Специално внимание се отделя на заслугите на хърватските глаголаши (главно бенедиктинци) за опазване на глаголическата писменост в ръкописната и старопечатната книжнина чак до XIX в. Според Б. Кирило-Методиевите преводи и техният „общопознат“, „общоразговорен“ и „общоразбираем“ книжовен език (претърпял известни промени в Моравия и Панония) стават основа за развитието на езика и литературата на южните и източните славяни. Изводът му е, че хърватската глаголическа книжнина заема специфично положение в контекста на източното и западното християнство — от една страна, тя възприема от Slavia Orthodoxa определени текстове (апокрифи, легенди), а от друга, посредничи за проникването на съчинения (роман, новела) от Slavia Romana сред източноправославните славяни.

 

Цялостна концепция за средищното положение на хърватската книжнина между източно- и западноевроп. култура Б. излага в статията си „Hrvatska glagoljska književnost između Istoka i Zapada“ (1990). Основната му теза е, че от XIII в.

 

 

621

 

на хърватска почва Кирило-Методиевото наследство претърпява значителни промени — заедно с основния грц. репертоар се възприема и лат. литературна продукция. Тази особеност се обяснява с Кирило-Методиевата преводаческа идея — подготвената от слав. просветители богослужебна литература е базирана както на грц. книжнина (Отечески книги, Патерик, Хомилиар), така и на западната Литургия на св. Петър. Отново се посочват заслугите на хърватските глаголаши за опазването до XII в. на най-старите глаголически литургични образци.

 

В монография (1996) и статия (1997) Б. представя схващанията си за рецепцията и съхраняването на Кирило-Методиевите библейски преводи в Хърватско. Той изяснява в по-широк истор. и културен аспект „троичността“ на хърватската култура: триписменост, триезичност и тридиалектност. Подобни явления установява и по отношение на библейските преводи, които са триезични — на лат., старослав. и хърватски език, и битуват в триединно кралство: Хърватско, Далмация и Славония. Най-старите запазени в хърватските земи преводи на Библията са нейните лат. преписи — Радоновата библия (XI в.), препис от Дубровник (XI в.), Scriptura sacra от Шибеник (XI в.) и др. Обръща се внимание на факта, че в мисали и бревиари, в откъслеци от литургични текстове са се запазили Кирило-Методиевите библейски текстове. От друга страна, лат. лекционари, съставени въз основа на глаголическата традиция, като библейски четива се употребяват и разпространяват из всички хърватски земи (Лекционар на Бернардин Спличанин, печатан във Венеция през 1495). Подчертават се заслугите на хърватските глаголаши, които при съставянето на Бревиара и Мисала са използвали глаголическите сборници Лекционар, Пасионал, Хомилиар; така старите преводи влизат в новите църковни книги и запазват Кирило-Методиевия превод на Библията. Анализирани са и проблеми, отнасящи се до по-късните хърватски преводи на Свещеното писание и влиянието на библейските текстове върху творчеството на хърватски писатели.

 

В труда си „Hrvatska propovijed od svetoga Metoda do biskopa Strossmayera“ (1996) Б. разглежда проповедническата литература в Хърватско от нейното зараждане след Кирило-Методиевата мисия през втората половина на IX в. до XIX в. Публикувани са кратки данни за Клоцовия сборник. Проследява се възникването на многобройни хърватски глаголически преписи на сборници с проповеди, преводи, тълкования на библейски текстове, които преминават в глаголическите бревиари или се запазват като отделни книги. В раздела за Методий са обнародвани кратки сведения за него, старобълг. текст (по изданието на Клоц. сб. на А. Достал, 1959) и превод на съвременен хърватски език на Анонимната хомилия — предполагаема Методиева творба.

 

В монографията си „Leksikon hrvatske glagoljice“ (1995) Б. представя над 250 основни понятия, разкриващи мястото на глаголицата в хърватската култура, същността ѝ като писмо, знак и образ, теориите за произхода на азбуката, терминологията на глаголическата палеография. Подкрепена е тезата за Кириловото авторство на глаголицата и за хърватските книжовници като нейни най-верни последователи. Характеризирани са приносите в палеохърватистиката на И. Чрънчич, Ст. Дамянович, Бр. Фучич, Е. Херцигоня, А. Назор и др.). Към енциклопедичното издание са приложени графични изображения на обла глаголица (от Киевските листове, Пражките листове, Map. ев., Зогр. ев., Асем. ев., Син. пс., Син. евх., Клоц. сб. и др.), ъглеста глаголица (от Башчанската плоча, Виенските листове, Ватиканския мисал и др.), курсивна глаголица (от Петрисовия сборник,

 

 

622

 

Винодолския закон, Истърския развод и др.), компютърна глаголица.

 

С оглед на главната тема в медиевистичните си разработки — глаголическия период в хърватската литература, Б. изследва миналото на средновековна Истрия. В изданието „Istarske književne teme“ (1987) са поместени най-значителните му студии и статии за културата на този район. Разностранно са проучени глаголическото писмо в Барбанщина, Средна Истрия и Бузещина, историята на хърватските глаголически печатни книги (изданията на Шимун Гребал и Юрий от Роч, 1482), предлага се нов прочит на Башчанската плоча (ок. 1100). През 1978 излиза подготвеното от Б. критическо издание (с лат. транслитерация, палеографски, езиков и литературен анализ, ръкописна традиция, преводи) на Istarski razvod — първия хърватски документ с международно значение (протокол за разделянето на Истрия между трима владетели: аквилейския патриарх, Венеция и горишко-пазинските князе); писан е на хърватски език с канцеларски тип глаголица и е датиран от Б. към 1325. Отхвърля се тезата на М. Кос и др., че текстът е фалшификат. Б. го разглежда в групата на хърватските правни съчинения и заключава, че най-старите от тях с подобно съдържание се отличават от паметниците от ХVІ—ХVII в. главно по отношение на силното влияние на народните обичаи и вярвания (подялбата на Истрия в Istarski razvod се третира като култов акт). Обогатява се тезата на В. Ягич (1867), че хърватските правни паметници освен правноистор. и социално значение имат и естетическа стойност.

 

През 1983 Б. осъществява издание на най-ранното от запазените хърватски пособия за изучаване на глаголицата под заглавие „Prva hrvatsko-glagoljska početnica 1527“. Той проследява историята на хърватската печатна глаголическа книга с акцент върху кодикологията ѝ през XIX в. (1994).

 

Дело на Б. е и критическото издание (1988) на най-ранния хърватски правен кодекс Vinodolski zakon (1288). Направен е опит да се реконструира първоначалният текст въз основа на най-стария запазен препис от XVI в. (R 4080 от Националната и университетска библиотека в Загреб), като са привлечени и части от латинския Търсатски препис от XVII в.; включен е и превод на съвременен хърватски език.

 

Б. анализира и хърватското поетическо творчество през средните векове (Франо Франкопан, Янус Панониус, Стипан Истриян и др.). Съавтор е на проекта „Алея на глаголашите Роч-Хум“ (в Истрия, 1983), чиято цел е чрез поредица от каменни паметници, отразяващи преломните моменти в историята на слав. и хърватската книга, да се покажат корените и континуитетът на слав. култура от Кирило-Методиевата епоха до наше време.

 

 

            Съч.:

o   Žitja Konstantina Čiřila i Metodija i staroslavenska asketskopoučna literatura. — Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 75—83;

o   Najstarija hrvatska poezija i začinjavci. — Dometi, 3, 1970, 9, p. 90—100;

o   Stogodišnjica Naše sloge. Pazin-Rijeka, 1970, 30 p. [Bratulić J., P. Strcić];

o   Glagolica i glagoljaši u Poljicama. — In: PoIjički zbornik. 2. Zagreb, 1971, p. 141—149;

o   Die glagolitische und die kyrillische Schrift in der Bohorič’schen Grammatik. — In: Adam Bohorič: Arcticae horuale. 2. München, 1971, p. 109—121;

o   Povijesne odrednice istarskoga glagolizma. — Slovo, 21, 1971, p. 333—346;

o   Apokrif ο prekrasnom Josipu v hrvatskoj književnosti. — RSslI, 7, 1972, p. 31—122;

o   Iz problematike proučavanja hrvatskih pravnih spomenika kao spomenika književnosti. — Slovo, 25—26, 1976, p. 363—382;

o   Aleja glagoljaša Roč — Hum. Roč, 1983, 88 p. (2 изд. 1994) [Bratulić J., Z. Janez];

o   Prva hrvatskoglagoljska početnica 1527. Transliteracja i pogovor, pretisak. Zagreb, 1983, 22 p.+ 11 facs.;

o   Žitja Konstantina Cirila i Metodija i druga vrela. Zagreb, 1985, 204 p. (2 изд. 1992);

o   Rimska kurija i misija Konstantina-Ćirila i Metodija. — Slovo, 36, 1986, p. 45—50;

o   Istarske književne teme. Zagreb-Pula, 1987, 214 p.;

o   Istarski razvod. Studia i tekst. Pula, 1987, 297 p.;

o   Vinodolski zakon. Zagreb, 1988, 132 p.;

o   Konstantin-Ćiril i Metod i njihova baština kod južnih Slavena. — In: Bratulić J. Sjaj baštine. Split, 1990, p. 5—14;

o   Hrvatska glagoljska književnost između Istoka i Zapada. — In: Bratulić J. Sjaj baštine. Split, 1990, p. 93—100;

o   Sjaj baštine. Split, 1990, 238 p.;

 

 

623

 

o   Glagoljaštvo i protestanti zam. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 27, 1993, p. 231—235;

o   Mrvice sa zagrebačkog stola. Zagreb, 1994, 175 p.;

o   Leksikon hrvatske glagoljice. Zagreb, 1995, 188 p.;

o   Hrvatska propovijed od svetoga Metoda do biskupa Strossmayera. Priredio i predgovor napisao J. Bratulić. Zagreb, 1996, 148 p.;

o   Prijevodi biblijskih tekstova u razvitku hrvatskog književnog jezika. — Croatica, 45—46, 1997, p. 9—15.

 

            Лит.:

·       Aleksandrov-Pogačnik N. Bratulić, Josip. — In: Leksikon pisaca Jugoslavije. 1. (A-Dž). Zagreb, 1972, p. 333;

·       Režić K. Krčki zbornik Povijesnog društva otoka Krka. — Slovo, 25—26, 1976, p. 454;

·       Damjanović S. — Dometi, 11, 1978, 12, p. 109—112 (рец.);

·       Nemec K. — Most, 1979, 3—4, p. 170 (рец.);

·       Župan I. — Istra, 17, 1979, 5—6, p. 139—144 (рец.);

·       Pranjković I. — Slovo, 31, 1981, p. 141—145 (рец.);

·       Tandarić J. Slovo, 32—33, 1982—1983, p. 255—261 (рец.);

·       Lisac J. Šest hrvatskih filologa u ediciji Pet stoljeća hrvatske književnosti. — Dubrovnik, 27, 1984, 1—2, p. 193—197;

·       Damjanović S. Poziv u zavičaj duha. Čitajući i slušajući Bratulića. — Istra, 24, 1986, 3—4, p. 15—26;

·       Bertoša M. Josip Bratulić godine 1975: u traganju za suštinom Istarskog razvoda. — Istra, 24, 1986, 3—4, p. 27—31;

·       Fališevac D. Josip Bratulić — povjesničar hrvatske književnosti. — Istra, 24, 1986, 3—4, p. 32—36;

·       Vlašek J. — Slavia, 56, 1987, p. 408—410 (рец.);

·       Bogišić R. Bratulić, Josip. — In: Hrvatski biografski leksikon. 2. (Bj-C). Zagreb, 1989, p. 279—280;

·       Damjanović S. — Slovo, 39—40, 1989— 1990, p. 206—208 (рец.);

·       Damjanović S. Prvi libar od „grozda“. — Istra, 28, 1990, 1—2, p. 119—120;

·       Hrvatski leksikon. 1. (A-K). Zagreb, 1996, p. 149;

·       Damjanović S. Poziv u zavičaj duha: Josip Bratulić. — In: Damjanović S. Filološki razgovori. Zagreb, 2000, p. 281—302;

·       Hrvatska enciklopedija. 2. (Be-Da). Zagreb, 2000, p. 306.

 

Елена Томова

 

 

    (10). БУДАПЕЩЕНСКИ ГЛАГОЛИЧЕСКИ ОТКЪСЛЕК — пергаментен лист с глаголица, открит от В. Фракной. През 1877 той го дава временно на Фр. Миклошич, а след това го подарява на Националната библиотека в Будапеща, в чиято инвентарна книга листът фигурира като „българско-глаголически фрагмент“ Vet. Slav. Duod. 2. Проучен е и е издаден от П. Кирай, който го датира XI—XII в. Й. Курц го отнася към XII—XIII в., а авторите на „Slovník jazyka staroslověnského“ — към края на XII в. Правописът на паметника е едноеров; случаи, изискващи употреба на юсове, в краткия текст няма. Кирай определя ръкописа най-общо като южнославянски. Въз основа на мястото на откриването му (в подвързията на католически кодекс), както и на примера игоумънъ повечето изследователи смятат Б. г. о. за хърватски. Според Кирай и Й. Хам съдържанието показва връзка с легендата за св. Макарий Александрийски в Египетския патерик. През 1989 А. А. Турилов открива, че Б. г. о. представя откъс от Житието на Симеон Стълпник. През 1990 Турилов и Й. Райнхарт издават текста с разночетения по седем слав. преписа и приложен грц. текст. Те отнасят откъса към XI—XII в. и доказват, че Б. г. о. е най-ранният запазен препис от слав. превод на Житието на Симеон Стълпник.

 

 

            Лит.:

·       Király Р. Das Budapester glagolitische Fragment. — StS, 1, 1955, p. 311—332;

·       Kurz J. — Slavia, 26, 1957, p. 410—413 (рец.);

·       Hamm J. — Slovo, 6—8, 1957, p. 377—379 (рец.);

·       Slovník jazyka staroslověnského. 2.Úvod. Praha, 1959, LXIX, No 76;

·       Pайнxаpт И., A. A. Турилов. Будапештский глаголический огрывок: древнейший славянский список жития Симеона Столпника. — Slovo, 39—40, 1989—1990, р. 37—44.

 

Боряна Велчева

 

 

    (11). БУЛАНИН, Дмитрий Михайлович (21.II.1953) — руски литературовед медиевист. Роден в Ленинград, дн. Санкт Петербург, където получава средно образование (1970) и завършва Филологическия фак. на Ленинградския (дн. Санкт — петербургски) унив., Отделение за руски език и литература (1975). След редовна аспирантура (1975—1978) в Инст. за руска литература (Пушкинския дом) към АН на СССР (дн. РАН) защитава кандидатска дисертация на тема „Максим Грек и византийская литературная традиция“ (1978) и остава на работа в Института последователно като младши, старши и водещ н. с. През 1989 защитава докторска дисертация „Античные традиции в древнерусской литературе XI—XVI вв.“.

 

 

624

 

Дмитрий Буланин

 

През 1992 основава съвместно с Т. В. Буланина Изд. „Дмитрий Буланин“ за научна и научнопопулярна литература с хуманитарна насоченост.

 

Б. е изследовател с широка специализация — археография (теренна и камерална), кодикология и текстология на староруската и старослав. литература, виз.-слав. литературни връзки, теоретични проблеми, преводи. Съществени са наблюденията му върху някои особености на средновековното словесно творчество и наложената от тях специфика на изследователската методика — напр. за познанията по класическа култура в Древна Русия (1979), за принципите в работата на книжовниците (1983), за трудностите при възстановяването на биографиите им (1980). Пряко отношение към теоретично-методологическата страна на изследователската практика има и полемичната му статия от 1979, в която се обсъжда становището на Ф. Томсън за характера на староруската култура — за нейното „интелектуално мълчание“, обусловено от присъщия и начин за възприемане на виз. духовни ценности.

 

В редица публикации Б. засяга въпроси на Кирило-Методиевото и преславското книжовно наследство и неговата рецепция и актуализация в староруската литература. Проучва топиката в гл. 3 и 4 на ЖК (по-специално сведенията за образованието на слав. първоучител) и нейните паралели в староруската литература (1986). Установява, че етикетният разказ на житиеписеца, както и подобни агиографски пасажи от виз. литература се отразяват с различна степен на пълнота в руската книжовна практика от XI—XIII в. и дори се възраждат в късната старообрядческа традиция от втората половина на XVIII в. Особено внимание Б. отделя на старослав. преводи на две от посланията на константинополския патриарх Фотий (858—867, 877—886) и мястото им в староруския книжовен живот: Окръжното послание до източните патриарси, написано през 873 във връзка с бълг. църковен въпрос (1981), и Посланието до аквилейския архиепископ, датирано 883—884 и посветено на проблема за произхода на Св. Дух (1985). Според наблюденията на Б. посланията влизат в устойчив полемически комплекс, който е съставен и редактиран от Максим Грек с оглед на борбата срещу католическата пропаганда в Московска Русия през XVI в. Пак във връзка с преводаческата дейност на Максим Грек е разгледан и неговият превод на законите на бълг. хан Крум (803—814) като част от превода на Лексикона на Свидас (1984).

 

В монографията си „Античные традиции в древнерусской литературе XI—XVII вв.“ (1991) Б. отделя значително място на старобълг. литература от времето на цар Симеон (893—927). С издания и разбор на неизвестни или слабо проучени старобълг. преводни съчинения е показана основополагащата роля на старобълг. литература за развитието на староруската литература. Същевременно са изтъкнати липсата на класическа

 

 

625

 

образованост и строгият конфесионален подбор на преводите в Б-я — особеност, която се предава и на другите православни слав. литератури.

 

Върху основата на новооткрит от него източник („Наставлението на Агапит“) и на прецизен текстологически анализ Б. прибавя нови убедителни доводи към гледището за наличието на старобълг. протограф на Изборника от 1076 (1990). Проучва и публикува старобълг. превод на Житието на Павел Тивейски, който според него е осъществен през X в. в Б-я и представлява важно звено в налагането на аскетско-отшелническата тенденция (1995). Привличайки широка литературна и фолклорна аргументация, Б. изследва символиката на пчелата в т. нар. Народно житие на Иван Рилски.

 

Б. е автор на значителен брой статии в енциклопедични издания — Словарь книжников и книжности Древней Руси (М., 1987—), Литературный энциклопедический словарь (Μ., 1987), Энциклопедия Слова о полку Игореве (T. 1—5. СПб., 1955); издава, превежда на съвременен руски език и коментира произведения в поредицата „Памятники литературы Древней Руси“.

 

 

            Съч.:

o   Комментарии Максима Грека к словам Григория Богослова. — ТОДРЛ, 32, 1977, с. 275—289;

o   Классическая культура в Древней Руси и проблемы ее изучения. — В: Русская и грузинская средневековые литературы. Л., 1979, с. 30—39;

o   Пятнадцать вопросов проф. Томсону из университета в Антверпене. — Русская литература, 22, 1979, 1, с. 97—101;

o   Некоторые трудности изучения биографии древнерусских писателей. — Русская литература, 23, 1980, 3, с. 137—142;

o   „Окружное послание“ константинопольского патриарха Фотия в древнерусских рукописях ХVІ—ХVІІ вв. — Раlаеоbulgarica, 5, 1981, 2, р. 35—54;

o   О некоторых принципах работы древнерусских писателей. — ТОДРЛ, 37, 1983, с. 3—13;

o   Переводы и послания Максима Грека. Неизданные тексты. Л., 1984, 277 с.;

o   Древнерусский перевод законов хана Крума. — Раlаеоbulgarica, 8, 1984, 1, р. 47—58;

o   Послание патриарха Фотия архиепископу Аквилейскому в древнерусском переводе. — В: Древнерусская книжность. По материалам Пушкинского дома. Л., 1985, с. 220—229;

o   Несколько параллелей к главам III—ІV Жития Константина-Кирилла. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 91—107;

o   К интерпретации „Народного“ жития Иоанна Рильского. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, р. 57—67;

o   Реконструкции древнерусского сборника XIII в. — В: Исследования по древней и новой литературе. Л., 1987, с. 342—345;

o   Неизвестный источник Изборника 1076 г. — ТОДРЛ, 44, 1990, с. 161—178;

o   Античные традиции в древнерусской литературе ХІ—ХVII вв. München, 1991 (Slavistische Beiträge, 278), 465 р.;

o   Житие Павла Фивейского — болгарский перевод X века. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 5—21;

o   Мифы о Григории Цамблаке и мифоборчество Ф. Томсона. — Русская литература, 43, 2000, 2, с. 211—216.

 

Христо Трендафилов

 

 

    (12). БУЮКЛИЕВ, Иван Иванов (14.V.1932) — бълг. езиковед славист. Роден в с. Самоводене, Великотърновска област. Завършва средно образование в Търново (1952) и бълг. филология в Софийския унив. (1960), където остава за едногодишна специализация с Баланова стипендия по старобълг. език и слав. палеография. През 1961—1963 работи в НБКМ в София (Отдел за ръкописи, старопечатни и редки книги), от 1963 е асистент в Катедрата по бълг. език във Великотърновския унив. В Братиславския унив. специализира увод в славистиката при Ян Станислав (пет месеца през 1966) и е лектор по бълг. език (1967—1971). Междувременно защитава кандидатска дисертация върху структурата на относителните изречения в Супр. сб. (1970, на словашки език). Асистент (1972), доц. (1977) и проф. (1992) в Катедрата по слав. езикознание при Факултета по слав. филологии в Софийския унив. Преподава сравнителна граматика на слав. езици, старобълг. език, теория и практика на превода, словашки език. През 1991 защитава докторска дисертация на тема „Езиковата култура на Българското средновековие“. Лектор по бълг. език в Унив. в Неапол (1984—1988), редовен проф. по слав. филология в Унив. в Триест (от 1995).

 

 

626

 

Иван Буюклиев

 

За дейността си като преводач е удостоен с орден „Кирил и Методий“ I ст. (1984); Златен орден от Братиславския унив. за заслуги в развитието на славистиката и за преводи на словашка художествена литература (1994). Член на Италианската асоциация на славистите (1998).

 

Б. проучва относителното подчинение в старобългарския и в слав. езици. Разглеждайки проблема в индоевроп. и праслав. перспектива, той стига до извода за наличието на две фази в развитието на относителното подчинение: 1) господство на показателността като основен източник за въвеждащи връзки и 2) постепенно изместване на относителните местоимения с анафоричен корен от относителни местоимения с въпросителен корен. Според него появата на новия тип *k^w-основа придобива системен характер в Супр. сб. Спецификата на тези процеси в по-късното индивидуално развитие на слав. книжовни езици е проследена в отделна диахронна студия за относителното подчинение в среднобълг. и старобелоруския език. Б. изследва оригиналните свойства на старобълг. синтаксис и в контекста на теорията за актуалното членение на изречението. Той предлага хипотеза за ролята на актуалното членение при оформянето на абсолютните конструкции в слав. езици, които определя като транзитивни части с темпорално или каузално значение.

 

Съдбата на Кирило-Методиевата традиция в старите слав. книжовни езици заема средищно място в научните занимания на Б. В това понятие по отношение на западните славяни той обособява два основни аспекта: от една страна, тя се проследява в сферата на езиковата дейност като реминисценция върху първите преводи на народностните западнослав. езици, а от друга — като отражение върху езиковото мислене и езиковата идеология. Опирайки се на редица факти в областта на християнската терминология, ономастиката и на езиковите особености на религиозните химни „Hospodine, pomiluj ny“ и „Bogurodzicza dziewicza“, Б. разработва подробна периодизация на старобълг. присъствие и влияние в западнослав. ареал. В публикациите му са посочени пасажи от средновековни хроники и летописи, където ясно е изтъкнат бълг. характер на слав. книги и на слав. писмо. Според него истор. недостоверност на някои от тези паметници не намалява тяхната стойност за проучването на езиковата идеология от съответния период.

 

Б. не изключва старобълг. влияние върху старочешкия, а по-късно и върху старополския превод на Библията. По негово мнение редица библейски термини и конструкции са били твърдо установени и са се помнели, поради което са могли да преминат при непосредственото превеждане на библейските книги от латински на старочешки; в старополски през XIII—XIV в. единствен посредник на реминисценции от великоморавската епоха са могли да бъдат старочешките текстове.

 

 

627

 

Б. анализира подробно старобълг. и старополския превод на Псалтира и установява наличието на постоянни съответствия в тях поради общата преводаческа техника, наложена от каноничния текст. Същевременно допуска възможността за съжителство между Кирило-Методиевите преводи (макар и в ограничена устна употреба) и лат. текстове в западнослав. ареал.

 

В монографията си върху езиковата култура на Бълг. средновековие Б. изследва съхранените до днес граматични и стилистични трактати, както и творческата езикова дейност на книжовниците в широк социокултурен контекст (възгледите за смисловия превод, развитата терминологична система за назоваване на основни езикови понятия и стилистични фигури, разгърнатата езикова идеология, насочена към защита на старобълг. език като литургичен, и др.). Според Б. разцветът на бълг. книжовен език до голяма степен е свързан с превода, схващан не като подражателна, а като творческа дейност, при която превежданото съчинение се превръща в интегрална част от приемащата култура.

 

Б. е съавтор в академичните трудове „Увод в изучаването на южнославянските езици“ (С., 1986) и „Граматика на старобългарския език“ (С., 1991).

 

 

            Съч.:

o   Към въпроса за съществуването на нова редакция на славянския превод на псалтира. — Хиляда и сто години, с. 171—177;

o   Шопов псалтир (Текст и коментар). — БЕ, 13, 1963, 3, с. 234—254;

o   Среднобългарски псалтирен откъс от XIV век (Шопов псалтир). — ТВПИ „КМ“, 2, 1965, с. 49—94;

o   Към характеристиката на локативните пояснения в старобългарски език. — Slavica Slovaca, 2, 1967, 4, р. 351—363;

o   Антецедентна позиция и атракция на относителното местоимение в старобългарски език. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 411—416;

o   Структура на относителните изречения в Кирило-Методиевския превод на евангелския текст. — ККФ 1, с. 389—401;

o   La nouvelle rédaction de traduction slave du Psautier et son rapport avec le fond grec. — In: Actes du Premier congrès international des études balkaniques et sud-est européennes. 3. Sofia, 1969, p. 381—384;

o   K vývojů a ustaleniu vztažných viet v starobulharčine. — Slavica Slovaca, 5, 1970, 3, p. 257—263;

o   Към характеристиката на относителните изречения с оглед структурата им в старобългарски език. — БЕ, 22, 1972, 3, с. 202—209;

o   Върху някои проблеми на старобългарския синтаксис и възможностите за тяхното решение в светлината на актуалното членение. — В: Актуалното членение на изречението в български език. С., 1976, с. 10—23;

o   Развой на относителните изречения с въвеждащи връзки от k^w-основа и съдбата на иже в славянските езици. — В: Закономерности на развитието на славянските езици. С., 1977, с. 83—120;

o   Следите от Кирило-Методиевата традиция в старите славянски книжовни езици. — СФ-С, 15, 1978, с. 301—307;

o   Манасиевата хроника и проблемите на българския книжовен език през Средновековието. — Старобългарска литература, 6, 1980, с. 25—50;

o   Спецификата на старобългарския синтаксис и проблемите на актуалното членение. — SPFFBU, А 28, 1980, р. 99—106;

o   Кирилло-Мефодиевская традиция и возникновение древних западнославянских литературных языков. — CC, 1981, 6, с. 103—108;

o   Манасиевата хроника и средновековното езиково и литературно съзнание. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 52—58;

o   Старобългарският език и старите западнославянски книжовни езици. — Съпоставително езикознание, 6, 1981, 3—5, с. 35—41;

o   Преводът на Манасиевата хроника и средновековното езиково и литературно съзнание. — В: Първи международен конгрес по българистика. 2., 2. Доклади от симпозиума по кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 346—365;

o   Константин Манасий. Историческо сказание. Новобългарски превод с реконструкция на Манасиевата хроника по среднобългарския текст от XIV в. и бележки към текста. — В: Стара българска литература. 3. Исторически съчинения. С., 1983, с. 241—343, 404—410;

o   Наблюдения върху превода на Манасиевата хроника. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 59—64;

o   Следите от Кирило-Методиевата традиция в старополски. — В: Кирило-Методиевите традиции в славянските езици (Първи полско-български сборник). С., 1985, с. 5—57;

o   Праславянският период в развоя на южнославянската езикова група. — В: Увод в изучаването на славянските езици. С., 1986, с. 7—42;

o   Върху старобългарския и старополския превод на псалтира. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 2, р. 9—14;

o   Преводът в развитието на българския книжовен език през средновековието. — СФ-С, 19, 1988, с. 153—158;

o   O starobułgarskim i staropolskim przekładzie Psałterza. — In: Tradycje Cyryla i Metodego w językach i literaturach słowiańskich. Warszawa, 1988, p. 84;

o   Понятията — ѧзъıкъ (γλῶττα) и гласъ (φωνή) в средновековната българска книжовна традиция. — Съпоставително езикознание, 15, 1990, 4—5, с. 125—128;

o   Изоколните структури в средновековните български текстове и квантитетният стих в чешки и словашки. Опит за сравнение. — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 34—46;

 

 

628

 

o   Названия, свързани със средновековния артизъм в българския превод на Манасиевата хроника. — ЕЛ, 45, 1990, 2, с. 28—38;

o   Antika а středověká bulharská jaziková kultúra. — Slavica Slovaca, 25, 1990, 1, p. 56—63;

o   Езиковата култура на Българското средновековие. С., 1992, 192 с.;

o   Хрониката на Константин Манаси (Зората на българския език). С., 1992, 248 с.;

o   За следите от античността в православните славянски текстове. — СФ-С, 21, 1993, с. 49—57;

o   Книжовният език на Средновековието с очите на книжовниците. — Съпоставително езикознание, 18, 1993, 4, с. 62—66;

o   Лингвистични аспекти на Пролога на Йоан Екзарх към превода му на части от Богословие на Йоан Дамаскин. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 161—172;

o   Лингвистичните идеи на Константин Костенечки. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 285—290;

o   Проф. д-р Ян Станислав — формирането на учения. — ЕЛ, 49, 1994, 2, с. 134—138;

o   Книгописни бележки. — RSlav, 42, 1995, р. 103—109;

o   Езиковата философия на славянското Средновековие. — СФ-С, 22, 1998, с. 151—160 (също в: Slovensko-bulharské jazykové а literarne vzťahy. Bratislava, 1998, p. 12—19);

o   Тълкуването на митически и класически мотиви в българския превод на Манасиевата хроника. — В: Търновска книжовна школа. 6. Велико Търново, 1999, с. 151—153;

o   La civiltà mediterranea е la cultura linguistica del Medioevo Slavo. — In: Le due sponde del Mediterraneo: l’immagine riflessa. Trieste, 1999, p. 285—293.

 

            Лит.:

·       Иванова H. Иван Буюклиев на шейсет години. — Съпоставително езикознание, 19, 1994, 2, с. 78—84;

·       Железарова R Библиография на трудовете на Иван Буюклиев. — Съпоставително езикознание, 19, 1994, 2, с. 84—88.

 

Найда Иванова

 

 

    (13). БЪРЛИЕВА, Славия Георгиева (4.VIII.1955) — бълг. медиевистка. Родена в София, където завършва Немската езикова гимназия (1974) и класическа филология в Софийския унив. (1980). Започва работа в Катедрата по история на бълг. земи в древността, през 1981 е назначена в Кирило-Методиевския научен център на БАН като специалист; н. с. (1990) и ст. н. с. (1998). Специализира лат. и грц. палеография в Библиотеката на АН на СССР в Ленинград (дн. Санкт Петербург) през 1986, в държ. архиви на Бари (1988) и Венеция (1990) и в Оксфордския унив. (2000), както и изворознание в Monumenta Germaniae Historica (1991). Защитава дисертация на тема „Агиографски творби за св. Кирил и Методий в латинската Legenda aurea на Яков Ворагински“ (1994), хабилитира се с изследване върху лат. палеография и палеографските проблеми на лат. кирило-методиевски извори (1998). От 1999 е научен секретар на Кирило-Методиевския научен център. В Софийския унив. чете лекции по лат. палеография (от 1992) и лат. език (от 1996); води и спецкурсове по средновековна истор. хронология (от 2000) и по средновековна германска култура (от 2002).

 

Основен обект на изследване за Б. са лат., грц. и романо-германските извори за делото на Кирил и Методий. Тя участва в изработването на техния предварителен списък (1987) и продължава да се занимава най-вече с лат. агиографски паметници. Въз основа на убеждението, че култът към Кирил и Методий в Западната църква възниква във връзка с култа на Климент Римски, чиито мощи слав. апостоли пренасят от Херсон в Рим, тя проучва системно литературните паметници, посветени на този много популярен светец. Изследването на четивата за него в Legenda aurea на Яков Ворагински, които тя нарича Кратка редакция на Италианската легенда, ѝ дава възможност да намери кирило-методиевски елементи както в лат. текст на творбата, така и в нейните преводи на средновековни народностни езици в Европа — на тоскански, каталонски, старовисоконемски, старочешки, шведски. Анализирайки състава на ръкописни сборници Legenda aurea, възникнали в западнослав. земи, Б. открива неизвестни преписи на някои от най-значимите лат. кирило-методиевски извори от чешки и полски произход, поместени като четива за слав. първоучители: шест преписа на Моравската легенда и един на легендата Quemadmodum (в такава светлина разглежда и пет преписа на това житие,

 

 

629

 

проучвани във връзка с историята на старочешкия Пасионал, но непознати в кирилометодиевистиката) (1998). Издирванията, свързани с лат. текстове за Климент Римски, я довеждат и до откриването на единствената известна засега поема от епохата на същинското Средновековие, създадена за прослава на Кирил Философ. Тя е част от Хрониката на манастира Казаурия (ръкопис от последната четвърт на XII в., Cod. Lat. 5411 на Парижката национална библиотека) — писмен паметник, неколкократно интерпретиран в кирилометодиевистиката, при което обаче поемата е останала незабелязана поради особеното си разположение върху вътрешните полета на кодекса (1998). Б. определя като извори за западноевропейската кирило-методиевска традиция и няколко латиноезични паметника от XV в., като публикува техните кирило-методиевски текстове с превод на бълг. език: похвално слово за Кирил и Методий от сбирката проповеди на Ян Шчекна (1998), разказа за покръстването на българите с кирило-методиевски мотив от Хрониката за папи и императори на Томас Ебендорфер и Бенедиктинската хроника на Петър Вагнер (2002).

 

Славия Бърлиева

 

Няколко статии на Б. са посветени на грц. ръкописна традиция. Тя описва грц. ръкописи в Рилския манастир (1991); превежда на бълг. език Пространното житие на Наум Охридски по изданието на атинския му препис (1987); представя подробно като паметник на каноничното право виз. ръкопис (Син. гр. 286) от ГИМ (2001), който съдържа втория препис на хронологическия списък на охридските архиепископи, известен като Дюканжов списък, и обнародва неговия текст (2000). Б. е автор и на значителен брой рецензии в бълг. и чуждестранни медиевистични издания върху публикации по кирилометодиевистика.

 

 

            Съч.:

o   Paraenesis. Die altbulgarische Übersetzung von Werken Ephraims des Syrers. 1. Band, herausgegeben von Georg Bojkovski. Freiburg i. Br., 1984 (рец.). — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 138—140;

o   Предварителен списък на кирило-методиевските извори [Мирчева Б., Сл. Бърлиева]. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 486—515;

o   Пространното гръцко житие на Наум Охридски. Увод, превод и бележки. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 129—144;

o   За кратката редакция на Италианската легенда и за един неин неизвестен препис. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 156—162;

o   Проблеми при съставянето на корпуса от извори за живота и делото на Кирил и Методий [Мирчева Б., Сл. Бърлиева]. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 202—207;

o   G. Podskalsky. Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus’ (988—1237). München, 1982 (рец.) [Стойкова А., Сл. Бърлиева]. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 181—185;

o   К. Reichertová, Е. Bláhová, V. Dvořáková, V. Huňáček. Sázava, památník staroslověnské kultury v Čechách. Praha, 1988 (рец.). — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 195—197;

o   Гръцките ръкописи в Рилския манастир. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 226—232;

o   Новооткрити преписи на латински агиографски творби за Кирил и Методий в полската Legenda aurea. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 264—278;

 

 

630

 

o   Преписи на латински извори за св. Кирил и Методий от сбирката на Библиотека Vallicelliana в Рим. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 3, р. 41—54;

o   Заметки к содержанию латинской рукописи F.157 (F.IO). — В: Материалы и сообщения по фондам отдела рукописной и редкой книги Библиотеки Российской Академии наук. 1990. СПб., 1993, с. 187—193;

o   Осемдесетгодишният юбилей на боландиста Пол Девос. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 118—120;

o   Le origini е lo sviluppo della cristianità slavo-bizantina. Roma, 1992 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 49, 1993, p. 714—715;

o   Abschriften böhmischer Quellen über die Heiligen Kyrillos und Methodius in polnischen Handschriften. — LF, 117, 1994, p. 26—31;

o   Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechisch-deutschen Initiative zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 50, 1994, p. 312;

o   Оломоуцкият и Пражкият мисал и службите за св. Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 1, р. 12—25;

o   Една хомилетична творба за св. Кирил и Методий (Към въпроса за латинските cyrillo-methodiana в Полша). — Palaeobulgarica, 22, 1998, 2, р. 40—49;

o   Латинско стихотворение от XII в. — още един кирило-методиевски извор. — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 3—15;

o   Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 5—120;

o   М. Eggers. Das Erzbistum des Method. Lage, Wirkung und Nachleben der kyrillomethodianischen Mission. München, 1996 (рец.). — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 135—144;

o   Климент Римски, Климент Охридски и кирило-методиевската традиция. — В: Кирило-Методиевски студии. 13. С., 2000, с. 159—166;

o   Московският препис на Дюканжовия списък. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, р. 50—65;

o   Eine Handschrift des byzantinischen Rechts aus der Sammlung des Staatlichen Historischen Museums in Moskau (GIM, Syn.Gr. 286). — В: В памет на Петър Динеков. Традиция, приемственост, новаторство. С., 2001, с. 94—99;

o   Покръстването на българите в хронографията на Западното средновековие [Бърлиева Сл., Ст. Баталова]. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 418—432;

o   G. Podskalsky. Theologische Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien 865—1459. München, 2000 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 58, 2002, p. 428;

o   Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999 (рец.). — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 58, 2002, p. 329—330.

 

            Лит.:

·       Атанасова Д. Кирило-методиевската традиция като културен феномен в епохата на късното западноевропейско Средновековие. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, p. 118—123;

·       Младенова М. — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 150—152 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 66, 1999, р. 352—355 (рец.);

·       Barlieva Slavia Gheorghieva. — In: International Who’s Who of Professional and Buziness Women. 7 изд. Raleigh, NC, 2000, p. 123.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (14). ВАЙЕР, Екхард (Weiher, Е.) (29.XII.1939) — немски славист. Роден в Кьонигсберг, дн. Калининград, Русия. Гимназиално образование получава в Хамбург и Харбург (1952—1959). Завършва с магистърска степен слав. филология (като ученик на Р. Айцетмюлер и Л. Садник), германистика, сравнително индогерманско езикознание, класическа филология и философия в Унив. в Саарбрюкен (1963). Асистент на Айцетмюлер в Унив. в Тюбинген (1964—1967) и в Унив. във Вюрцбург (1967—1970). Д-р по филология (1965) с дисертацията „Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung“ (1969). През 1970 се хабилитира по слав. филология с труда „Der negative Vergleich in der russischen Volkspoesie“. Преподавател в Гисен (1970—1971), гост доц. в Гьотинген (1971 — 1972), главен асистент във Вюрцбург (1971); доц. (1972), извънреден проф. (1975), зам.-ръководител на Катедрата по слав. езици (1975—1976), редовен проф. и директор на Слав. семинар (1977) в Унив. във Фрайбург. Почетен д-р на Шуменския унив. (2002). От 1977 е член на редакционната колегия и съиздател на научната поредица „Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, fontes et dissertationes“ (т. 11—46), основана от Айцетмюлер, Й. Матл и Садник; от 2000 е неин единствен редактор и издател.

 

Научното дело на В. обхваща изследвания върху преводни и оригинални произведения на старобълг. литература (включително откриване и идентифициране на нови преписи и издаване на по-късни южнослав. преводи), проучвания върху възникването на староруската литература и рецепцията на старобълг. литературен

 

 

631

 

език и старобълг. литература в Русия.

 

Екхард Вайер

 

Още с първата си публикация „Studien zur philosophischen Terminologie des Kirchenslavischen“ (1964) той навлиза в областта на старобълг. лексикология, като поставя на преден план въпроса за възпроизвеждането на грц. философски термини в Кирило-Методиевия превод на евангелския и апостолския текст и функционирането им в по-късни преводи (в Супр. сб., Шестоднева и Богословието на Йоан Екзарх, Изборника от 1073). Плод на интереса му към тази проблематика са и студиите „Altbulgarische, kirchenslavische und russische wissenschaftliche Literatur“ (1967) и „Zur sprachlichen Rezeption der griechischen philosophischen Terminologie im Kirchenslavischen“ (1972) — приносни за осветляването на старобълг. книжовна лексика. В Изборника от 1073 В. идентифицира заетите откъси от 17 глави на Диалектиката на Йоан Дамаскин и ги изследва в съпоставка с произведенията на Йоан Екзарх, Паренесиса на Ефрем Сирин и др. преводи от Преславското книжовно средище. Според него специализираните философски термини не трябва да се разглеждат изолирано, а в рамките на цялостната книжовна дейност през ІХ—Х в. и на преводаческата концепция, застъпена в отделните произведения. Заключението му е, че слав. терминология в Изборника е много по-единна в сравнение с произведенията на Йоан Екзарх и това се дължи на различията във възприетите преводачески принципи. В Изборника от 1073 се наблюдава в много по-голяма степен стремеж към пословен превод и позиционна съгласуваност на гръцката и съответната слав. дума, което може да се свърже с преводаческата концепция на Константин-Кирил, докато Йоан Екзарх само частично е възприел този начин на превеждане. Важни са и наблюденията на В., че в областта на философската терминология в Изборника напълно липсват чужди думи, а грц. композита се превеждат в повечето случаи член по член, за разлика от практиката на Йоан Екзарх, който използва относителни изречения. В Изборника, съчиненията на Йоан Екзарх и други преславски преводи той установява и общи езикови особености. Заслуга на В. в изучаването на Симеоновия сборник е откриването и идентифицирането на Зографския му препис, включен като първа част в състава на руски ръкопис от ХVІ—ХVІІ в. (№ 223 II и 12) от библиотеката на Зографския манастир (1994). Според него по текстологическите си белези и най-вече по структурата и съдържанието си той се свързва с групата западноруски преписи (като Лвовския, Вилнюския и Варшавския), които произхождат от дефектен протограф. Във връзка с въпроса за първоначалния текст на Похвалата за цар Симеон, поместена в Изборника от 1073, В. разглежда Кирило-Белозерския ѝ препис от XV в., в който ясно личи „името на първоначалния адресат — българския цар Симеон“; той изтъква, че това е ясен пример за един от начините на разпространение на старобълг. литература в Киевска Русия (1985, с. 417, 421—422).

 

 

632

 

Тезата за директното приемане на азбуката, на старобълг. ръкописни книги и старобълг. книжовен език от Б-я в Русия В. застъпва в две изследвания, посветени на началния етап от историята на староруската литература (1985, 1988). В специални раздели, озаглавени „Старобългарският, езикова основа на киевската литература“ и „Преводна литература“ (1985, с. 415—423) се изяснява, че Кирило-Методиевото дело и съхраняването му в Б-я са основни предпоставки за появата на литературна дейност в Киевското княжество в началото на XI в., а старобълг. преводи в областта на омилетиката и агиографията са послужили за образци при създаването на оригинални руски произведения. В областта на монашеската литература се посочва, че в основата ѝ стои преведеното в Преслав Житие на Антоний Велики, а в Киево-Печерския патерик се откриват сходства със старобълг. превод на Синайския патерик. В. привежда почти пълен списък на преславските преводи, запазени в руски преписи, за които със сигурност е установено, че са от старобълг. произход (1985, с. 417—431; 1988, с. 20—27). От тази принципна позиция той изхожда и в подробните си критични рецензии за „Словарь русского языка ХІ—ХVІІ вв.“ (1979) и „Изборник Святослава 1073 года“ (1986), в които отбелязва като недостатък отсъствието на руските преписи на старобълг. текстове при подбора на източниците на речника и възразява остро срещу замяната на термина „българизми“ със „старославянизми“ в изследването на И. В. Льовочкин и представянето на Изборника единствено като паметник на руската литература.

 

Друга част от статиите на В. засягат принципни положения около издаването на най-ранните старобълг. текстове. Той се обявява против тяхната реконструкция и разглежда в дискусионен план проблемите, които крият такъв тип издания. Като пример са приведени спорните четения от началото на гл. 15 от ЖМ и са предложени други възможни решения за някои от тях (1999). По повод изданието на Паренесиса на Ефрем Сирин В. прави ценни допълнения, като представя пет южнослав. преписа, които не са включени в коментара към основния текст. Становището му е, че по текстологическите си особености те се отнасят към старобългарския, а не към нов южнослав. превод, както смятат А. И. Яцимирски, Хр. Кодов и М. Мулич (1990, с. 145).

 

Централно място в трудовете на В. заемат изследванията и изданията на пълния южнослав. превод от XIV в. на „Извор на знанието“ („Πηγὴ γνώσεως“) на Йоан Дамаскин. След докторската си дисертация той подготвя и превод на теологичните глави — „Die Dogmatik des Johannes von Damaskus in der kirchenslavischen Übersetzung des 14. Jahrhunderts“ (1987, в сътрудничество с X. Миклас и Ф. Келер). Двете изследвания включват подробно кодикологическо, палеографско и правописно описание на основния, най-пълен препис от манастира в Крушедол и на останалите ръкописи, използвани в справочния апарат. В. насочва вниманието си преди всичко към взаимоотношенията между отделните преписи от гледище на текстологическата им характеристика и техните генеалогични връзки. За „Догматика“ са проучени осемте запазени преписа. Обект на изследване са и въпросите за произхода и особеностите на превода и неговия грц. прототип. Според В. преводът е осъществен ок. средата на XIV в. в южнослав. езикова среда, вероятно в Лаврата „Св. Атанасий“ на Атон и още в самото начало е възникнал в две самостоятелни версии — сръбска и българска. Като най-съществена особеност на техниката на превода В. посочва наличието на точни слав. съответствия (1:1) за всяка словообразувателна грц. единица, при което значението на грц. дума се превежда

 

 

633

 

само с едно значение в слав. текст. Наборните издания на текста на „Диалектика“ и „Догматика“ следват най-добрите едиционни принципи на немската славистика. Богатият справочен апарат (в „Догматика“ е включен и преводът на 48-те глави на Богословието, преведени още от Йоан Екзарх), изчерпателният коментар, паралелният грц. текст, немският превод и приложените славяно-грц. и грц.-слав. индекси дават възможност за по-нататъшни изследвания на специалисти от различни области. Текста на южнослав. превод на „Извор на знанието“ В. използва и като основа за сравнение в проучванията си върху специализираната лексика в старобълг. книжовен език и преводаческите похвати на Йоан Екзарх (1986). Специално за превода на Богословието той изтъква не само неговата по-голяма архаичност, но и по-голямата му независимост от грц. оригинал. Различията в двата превода определя чрез синтактични и лексикални критерии.

 

От особена важност за съвременната славистика е поредицата „Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, fontes et dissertationes“, в която излизат основни трудове по старобълг. граматика (напр. на Айцетмюлер и Р. Вечерка), изследвания и издания на старобълг. текстове (Богословието на Йоан Екзарх, Житието на Йоан Златоуст, Паренесиса на Ефрем Сирин и др.). От 1977 тя включва и Великите чети-минеи на митрополит Макарий и съпроводителни томове с изследвания върху тях. В публикациите си върху това издание В. отделя специално внимание на големия брой оригинални и преводни старобълг. творби, съхранени в преписите на минеите, и на проблемите, свързани с възпроизвеждането на правописните им особености в руската ръкописна традиция.

 

 

            Съч.:

o   Studien zur philosophischen Terminologie des Kirchenslavischen. — WSl, 9, 1964, p. 147—175;

o   Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung. Phil. Diss. Saarbrücken, 1965, 42+216 p.;

o   Die Entwicklung der Nasalvokale im Polnischen. -AnzSPh, 2, 1967, p. 1—10;

o   Urslavisch — Gemeinslavisch — Dialekte des Gemeinslavischen (?) (Zu H. Birnbaum, The Dialects of Common Slavic. — In: Ancient IndoEuropean Dialects. Proceedings of the Conference on Indo-European Linguistics Held at the University of California, Los Angeles, April 25—27, 1963. Berkeley—Los Angeles, 1966, p. 153—197). — AnzSPh, 2, 1967, p. 82—100;

o   Altbulgarische, kirchenslavische und russische wissenschaftliche Literatur. — AnzSPh, 2, 1967, p. 101—121;

o   Die Dialektik des Johannes von Damaskus in kirchenslavischer Übersetzung. Wiesbaden, 1969 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 8), 47+312 p.;

o   Nochmals zu H. Birnbaums „Dialekte des Gemeinslavischen“. — AnzSPh, 5, 1971, p. 117—119;

o   Zur sprachlichen Rezeption der griechischen philosophischen Terminologie im Kirchenslavischen. — AnzSPh, 6, 1972, p. 138—159;

o   H. Schelesniker. Schriftsysteme bei den Slaven. Innsbruck, 1972 (Innsbrucker Beiträge zur Sprachwissenschaft, Vorträge 4) (рец.). — Kratylos, 17, 1972 (1973), 2, p. 212—214;

o   Die älteste Handschrift des grammatischen Traktats „Über die acht Redeteile“ (Rukopis’ No. 84 iz sobranija A. F. Gil’ferdinga Gosudarstvennoj Publičnoj biblioteki, S. 378—382) [Zagrebin V. M., E. Weiher]. — In: Gedenkschrift für Josef Math Graz, 1977 (AnzSPh, 9), p. 367—427;

o   Slovarь russkogo jazyka XI—XVII w. Vypusk 1. (A-B). Moskva, 1975; vyp. 2. (V-Vologda). M., 1975; vyp. 3. (Voloděnbe-vjaščina). M., 1976; vyp. 4. (G-d). M., 1977. Ukazatelь istočnikov v porjadke alfavita sokraščennych oboznačenij. Μ., 1975 (рец.). — AnzSPh, 10—11, 1979, p. 223—239;

o   Die Damascenus-Kapitel im Anhang einiger slavischen Nomokanonhandschriften. — In: Festschrift für Linda Sadnik zum 70. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1981 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 15), p. 254—308;

o   H. Keipert. Die Adjektive auf ЧеГпъ. Studien zu einem kirchenslavischen Wortbildungstyp. 1. Wiesbaden, 1977 (ред.). — AnzSPh, 12, 1981, p. 197—199;

o   K. Trost. Untersuchungen zur Übersetzungstheorie und -praxis des späteren Kirchenslavischen. Die Abstrakta in der Hexameronübersetzung des Zagreber Zbornik von 1469. München, 1978 (рец.). — AnzSPh, 7, 1981, p. 199—202;

o   Die altrussische Literatur der Kiever Zeit. — In: Neues Handbuch der Literaturwissenschaft. 6. Wiesbaden, 1985, p. 411—435;

o   Преводачески похвати в Богословието на Йоан Екзарх в сравнение с по-късни паралелни преводи [Вайеp Е., X. Миклас]. — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 29—59;

o   Izbornik Svjatoslava 1073 goda. Faksimil’noe izdanie. Naucznyj apparat faksimil’nogo izdanija. Moskva, 1983 (рец.). — AnzSPh, 17, 1986, p. 198—201;

o   H. Keipert. Die Adjektive auf -tеlьnъ. Studien zu einem kirchenslavischen Wortbildungstyp. 2. Wörterverzeichnis. Wiesbaden, 1985 (рец.). — AnzSPh, 17, 1986, p. 196—197;

o   Die Dogmatik des Johannes von Damaskus in der kirchenslavischen Übersetzung des 14. Jahrhunderts. Herausgegeben unter Mitarbeit von F. Keller und H. Miklas. Freiburg i. Br., 1987 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 25), 60+ 841 p.;

 

 

634

 

o   Die Christianisierung und die Anfänge der Literatur in Rußland. — In: Tausend Jahre Christen in Rußland. München-Zürich, 1988, p. 8—28;

o   Einige Anmerkungen und Ergänzungen zu neueren Arbeiten über die altbulgarische Übersetzung der „Paränesis“ Ephraims des Syrers und ihre Überlieferung. — AnzSPh, 20, 1990, p. 135—145;

o   Verzeichnis der Wörter aus slavischen Sprachen. — In: Aitzetmüller R. Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft. 2 прераб. и разш. изд. Freiburg i. Br., 1991, p. 271—291;

o   Ein weiterer Textzeuge für den Simeonischen Kodex. — AnzSPh, 22, 1994, p. 199—205;

o   Die neue Edition der „Großen Lesemenäen“ des Metropoliten Makarij und Probleme der Wiedergabe altbulgarischer Texte in russisch-kirchenslavischer Überlieferung. — In: Wechselbeziehungen zwischen slawischen Sprachen, Literaturen, Kulturen in Vergangenheit und Gegenwart. Akten der Tagung aus Anlaß des 25-jährigen Bestehens des Instituts für Slavistik an der Universität Innsbruck, 25.—27. Mai 1995. Innsbruck, 1996, p. 57—71;

o   Die großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Uspenskij spisok. Herausgegeben von E. Weiher, S. O. Smidt, A. I. Skurko. 1.—3. Herausgegeben unter Mitarbeit von Th. Daiber, Y. Daiber, T. V. Dianova, F. Keller, N. A. Kobjak, L. M. Kostjuchina, A. C. Minčeva, A. I. Pliguzov, Е. I. Serebrjakova, Е. V. Sul’gina, Ch. Voss, E. Weiher. (1). 1.—11. März. Freiburg i. Br., 1997, 107+ 688 p.; (2). 12.—25. März. Freiburg i. Br., 1998, 689—1250 p.; (3). 26—31 März. Freiburg i. Br., 2001, 21 + 1251—2024 p. (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 39, 41, 45);

o   Великие Минеи Четьи в кругу московских политических, идеологических и культурных традиций. — АЕ за 1997, с. 96—102;

o   Die Frage der Rekonstruktion altbulgarischer Texte und Kapitel XV der Vita Methodii. — In: Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, 1999, p. 331—339;

o   Zu den Abhängigkeitsverhältnissen der drei Fassungen der Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. — In: Abhandlungen zu den Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Kodikologische, miszellanologische und textologische Untersuchungen. 1. Freiburg i. Br., 2000, p. 139—159.

 

            Лит.:

·       Hafner S. — AnzSPh, 4, 1970, p. 143—149 (рец.);

·       Бегунов Ю. K. — CC, 1971, 1, с. 118—120 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 40, 1971, p. 115—120 (рец.);

·       Jurčevič L — SaS, 39—40, 1990, p. 201—203;

·       Мострова T. Образцово издание на „Догматиката“ на Йоан Дамаскин. — Palaeobulgariса, 15, 1991, 1, р. 117—120.

 

Татяна Мострова

 

 

    ВАТИКАНСКИ ПАЛИМПСЕСТ — вж. Ватиканско евангелие.

 

 

    (15). ВАТИКАНСКО ЕВАНГЕЛИЕ, Ватикански палимпсест — старобълг. кирилски ръкопис от началото на X в. Открит е през 1982 от Тр. Кръстанов в грц. фонд на ръкописната сбирка на Ватиканската апостолическа библиотека, където се пази под № 2502 и откъдето идва името му. Старобълг. текст се намира под по-късен грц. текст от XII—XIII в. и е разположен на 99 от общо 139-те листа на целия грц. ръкопис. Изданието на В. е., осъществено от Тр. Кръстанов, А.-М. Тотоманова и Ив. Добрев (1996), включва реконструирания текст с изключение на 6 листа (17, 20, 89, 94, 96, 103), където следите от първоначалния текст са толкова малко, че не е възможно да се разбере какви четива е съдържал. В. е. е изборно евангелие с уникален за старобълг. традиция състав, тъй като Страстните евангелия не са разположени на традиционното си място след По омовении от Велики четвъртък и пред Велики петък, а след месецослова. Текстът е съдържал и четения за часовете на Велики петък, което също рядко се среща в слав. книжовна практика. Откъс от тях е разположен на с. 104—106 от изданието (л. 4ѵ и 41 от ръкописа). Неприемливо е твърдението на Е. Дограмаджиева, че текстът на тези страници е част от VI, VIII и IX страстно евангелие и трябва да се разположи след с. 184 на палимпсеста, тъй като л. 41 (с. 105—106) образува бифолио с л. 40 (с. 107—108), чието място в четенията за Велики петък не подлежи на съмнение. Възкресните евангелия са след четенията за Велика събота и завършват на същата страница, където започва месецословът. Началото на евангелието е изгубено и текстът започва от Лк 24:23 с четене за вторник от Светлата неделя. Следват четения за съботите и неделите до Петдесетница, след Петдесетница, след новата година и на Великия пост.

 

В. е. е написано от двама преписвачи. На първата ръка принадлежат началните

 

 

635

 

64 с. от ръкописа. Вторият преписвач започва да пише от средата на с. 64 (л. 43v), където е началото на четивото за четвъртата неделя от новата година. Двата почерка са сходни. Първият е позакръглен, линиите са по-плътни, а буквите са с лек наклон надясно и със закръглени петлици. Доколкото личи, вторият е по-необработен и по-непредставителен, с по-тесни и ъгловати букви, пак с лек наклон надясно, петлиците обикновено клонят към триъгълник. На места почеркът на втория преписвач издребнява много — до 2 мм на л. 80, но като цяло големината на буквите и в двата почерка варира между 2,5 и 3 мм.

 

            Правописът на двамата книжовници обаче показва съществени различия, което помага за точното им идентифициране. За първия преписвач е особено характерна употребата на знак след гласна в начало на сричка и дума, докато вторият преписвач в тази позиция използва само знак за йотувано а. Вариантите на знака за малка носовка у първия преписвач са повече: затворена носовка или , обикновено след съгласна, и отворена носовка след гласна с най-разнообразни начертания, докато начертанията на същия знак у втория преписвач могат да се сведат изключително към варианта . Първата ръка употребява знаци ъı и ы без свързваща хоризонтална хаста, докато при втората преобладава начертанието ъ-ı със свързваща хоризонтална чертица, която невинаги ясно се различава. И двамата преписвачи предпочитат написанията с щ, а шт се среща само по изключение (срв. в Супр. сб. — само шт, и в Сав. кн. — само щ). И двамата последователно различават з и , а знака ѕ използват само като цифра. Начертанията на тези знаци обаче рязко се различават у двамата преписвачи. Освен интерпункционна точка първият преписвач използва много често комбинация от две пресечени черти с точки помежду им , а вторият — само комбинация от четири точки ·:· или по-рядко :: . Понякога се появява и комбинация от две и повече дребни дъгички — у първия преписвач отворени надясно, а у втория — наляво. Четири пъти в синаксарни означения и препратки на с.40/л.13ѵ, с.87/л.65r, с.155/л.83r и с.169/л.27r се среща особен разделителен знак, който може да бъде оприличен на двоен кръст и донякъде напомня начертанието, което се среща в Остромировото евангелие. Освен титлата други наредни знаци обикновено не се използват, но на някои места могат да се видят ударения, напр. на с.51/л.21r. На с. 64 в началото на четивото, където започва втората ръка, има шест двойни грависа. Спорадично се появяват и други диакритични знаци, като точки над отделни букви или придихания.

 

Двамата преписвачи са си служели не само с кирилицата, но и с глаголицата. На четири места в ръкописа (с.4/л.111ѵ, с.10/л.77ѵ, с.96/л.22ѵ, с.186/л.10ѵ) в полето се виждат следи от глаголически редове, от които могат да се разчетат само отделни букви.

 

В ръкописа няма приписки, но често в полето се откриват означения от типа на ева, заоу, имената на евангелистите и др. Понякога в полето се дописва нещо пропуснато. Внимание заслужават две добавки на лявата маргина на л. 22ѵ, където има и следи от глаголица. И двете са оградени с контур. Първата се намира срещу р. 10 и гласи

 

 

Два реда по-долу е втората добавка ЗаѴро и (ѵ над реда)

 

 

 

636

 

            Украсата на паметника е типична за изборните евангелия, с множество инициали, изнесени извън текстовото поле (предимно В и Р), и заставки от плетеничен тип. Заглавията и богослужебните указания са писани с основното мастило и са върху жълто-кафява замазка.

 

В езиково отношение В. е. показва много архаични и своеобразни черти. Най-интересната особеност във фонетикатa, присъща на идиолекта и на двамата преписвачи, е липсата на епентетично л след старите лабиали, чиято мекост последователно се отбелязва със съответните знаци. Така напр. мекостта на съгласните пред гласна а и у двамата преписвачи се отбелязва изключително със знак ѣ — искрънѣго с.58/л.16ѵ, лазарѣ с.89/л.74r, геноуарѣ с.152/л.97ѵ, вьсѣ с.168/л.18ѵ, волѣ с.77/л.58r, молѣахѫ с.25/л.49r, на кръстителѣ с.140/л.46ѵ и др., по-рядко след стари палатали — коньчѣниѥ с.57/л.16ѵ и оц҃ѣ с.55/л.108r вм. редовното оц҃а. Знакове и ı-а се появяват спорадично в тази позиция, напр. хождше с.29/л.48r, родител с.33/л.44r у първия преписвач. Там, където се очаква появата на епентетично л след стари лабиали обаче, и двамата преписвачи пишат йотувано а — оусрамı-аѭтъ сѧ с.53/л.107r, дивı-аахѫ сѧ с.51/л.21r и др., но и ı-аковı-а с.11/л.47r при първата ръка и земı-а с.142/л.59ѵ, авраамı-а с.138/л.88ѵ, земı-а с.134/л.45ѵ, но и вънемѣте с.55/л.83r във форма за повелително наклонение при втората. Редовно се отбелязва мекостта на лабиалните съгласни и пред ѫ и е — въ земѭ с.147/л.95r, приѥмѭтъ с.65/л.38r, не ѥмѥте с.26/л.49ѵ, приѥмѥтъ с.25/л.49r, възлюбѥнъ, възлюбѭ с.172/л.60ѵ, тръпѭ с.85/л.2r, въ земѭ с.146/л.28ѵ. Очевидно мекостта на лабиалите се е усещала по-силно, отколкото мекостта на сонорните съгласни л, н, р и съгласната с, след като тя специално се подчертава със знак за йотувана гласна. В това отношение особено интересен е първият преписвач, който използва знака за йотувано а изключително само в тази позиция. Безспорно е също така, че съществителните, които са получили мек лабиал пред окончанията си, остават по мекото склонение, напр. въ кораба с.10/л.77ѵ, където отново е използван знак, който обикновено преписвачът употребява в началото на сричка и дума, т. е. след йота, срв. не имѣше земѧ с.134/л.45ѵ у втория преписвач. По тази си фонетична черта — липсата на епентетично л, В. е. прилича на Супр. сб., но там засилената мекост на лабиалите се отбелязва с еров знак пред знака на съответната гласна. В края на месецословната част на евангелието обаче, където са разположени четива за месеците от ян. до края на юни (между с. 147 и 163), спорадично се появяват и няколко форми с епентетично л — прославлѭ, клеплѧ, но отъ земı-а С.153/л.67r, ı-аковли с.157/л.53ѵ, избавлениѥ с.163/л.99r, но колѣбѥмъ-ı с.154/л.67ѵ. По начина на отбелязване на мекостта на съгласните пред гласна а B. e. e уникално сред старобълг. паметници, в които подобна правописна система ( у първия преписвач, ı-а у втория след йота в началото на сричка и дума, ѣ след всички останали съгласни) не се среща; този правопис е типичен за среднобълг. паметници.

 

Знакът за ѣ стои последователно на етимологичното си място, като след шушкави редовно се заменя с а — можаахѫ с.37/л.14r, слъıшавъ с.38/л.14ѵ, слъıшати с.60/л.57ѵ, чашѫ с.88/л.65ѵ, но веднъж у първия преписвач се среща мъножѣиша с.53/л.107r.

 

Формата за род.-вин. пад. на съществителното господь системно се изписва с ѣ — г҃ѣ ; това свързва В. е. с глаголическите старобълг. паметници, за които тя е обичайна, и го противопоставя на кирилските, където се намира окончание а. Във В. е. падежна форма на а се среща само веднъж на с.164/л.99ѵ — г҃а. Съвсем закономерна е и появата на ю без изключение

 

 

637

 

във формата за дат. пад. на същото име — г҃ю.

 

Буква ю се изписва редовно и след шушкави и съскави съгласни в окончанията за дат. пад. ед. ч. на мекото склонение на имената и на деятелните причастия от м. и ср. р. — слънъцю с.11/л.47ѵ, междю с.24/л.91ѵ, члчю с.37/л.14r, сътворьшю с.38/л.14ѵ, сѣдѧщю с.57/л.16r, обладаѭщю с.150/л.84r и др. Последователна е употребата на този знак и в корените на думите, напр. чюдщемъ с с.39/л.13r, о шюѭѭ с.87/л.65r, чюдеса с.94/л.15ѵ, чюждаахѫ сѧ с.24/л.91ѵ. Такава употреба на знака за ю е характерна за повечето старобълг. паметници с изключение на Супр. сб., където се среща оу след стари шушкави и съскави палатали, но никъде не е така последователно издържана, както във В. е.

 

В отбелязването на мекостта на съгласните р, л пред ѫ колебания има у първия преписвач, който като че ли предпочита нейотувания знак в сегашните форми на глаголати и творити / сътворити — гл҃ѫ, гл҃ѫщи, глѫ҃ще, гл҃ѫща, творѫ, сътворѫ.

 

Във В. е. е добре засвидетелствано началото на замените на силните ерове с чисти гласни. по-напреднали са промените със силния ь, който преминава в е предимно в суфиксални срички, напр. свѣтелъ с.166/л.100ѵ, праведъна с.167/л.18r, срьдецъ с.79/л.55r, младенечь с.92/л.76ѵ; също така дьнесь с.77/л.58ѵ пред стара енклитика, вѧщеи с.88/л.65ѵ, болеи с.23/л.91r, велеи с.96/л.22ѵ, омочеи с.97/л.178r, владъıчествиı-а с.150/л.84r, цѣсарествии с.155/л.83r пред редуцирано и. Вж. и в окончанията на старите i-основи — вещехъ с.159/л.26r, ı-аслехъ с.143/л.54r. В корена промяната е по-рядка — крестъ с.83/л.80r, весъ с.92/л.76ѵ, честънаго с.165/л.100r, наченъше с.40/л.13ѵ, пришедъи с.91/л.76r, ошедъшемъ с.148/л.95ѵ, въшедъшѧѧ с.106/л.41ѵ. Големият ер преминава в о само в няколко случая — вонъ с.173/л.73r в корена, любовъ с.170/л.27ѵ в старата наставка и пред енклитично употребено показателно местоимение — работь с.49/л.56r, родось с.59/л.57r.

 

Слабите ерове се пазят във всички позиции. При изписването на запазен коренен ер и двамата преписвачи предпочитат знака за голям ер независимо от етимологичния произход на гласната — тъма с.9/л.77r, оусъше с.134/л.45ѵ, оумърѣ с.10/л.77ѵ, посълавшаго с.7/л.63r, дъвѣма с.69/л.62r, чъто с.78/л.58ѵ, забъвена с.130/л.11ѵ, ръци с.81/л.8r и др. Знак за голям ер вм. етимологичен малък може да се изпише и на мястото на силна ерова гласна. Тази тенденция много ясно се проследява у втория преписвач, който в последователни ерови срички употребява предимно знаци за голям ер — събърашѧ, шъдъ с.81/л.8r, ошъдъ с.182/л.71ѵ, сънъмищихъ с.81/л.8r, съзъдати с.101/л.102r, събъравъ с.185/л.80r, двъръми с.81/л.8r, възъметъ с.83/л.80r, тъкъмо с.86/л.2ѵ и др. Срещат се и доста форми, където ерът стои на етимологичното си място. На фона на редовно запазените коренни ерове известно изключение представляват формите на глагола пьсати, които втората ръка обикновено изписва с начално ѱ — ѱа с.134/л.29r, ѱано с.144/л.59ѵ, с.176/л.70ѵ, наѱа с.158/л.53ѵ, наѱанѫ с. 185/л.10r, но и псано с.154/л.76ѵ, напсано с.104/л.4ѵ, напсана с.158/л.53ѵ. Същият глагол образува минали форми и от основа със запазено коренно и, както в сег. вр. — писано с.91/л.76r, написати с.142/л.59ѵ (два пъти). Появата на форми с изравнена коренна гласна добре се съгласува с тенденцията да се запазва коренният ер. Той обикновено се изписва; пропуснат е само в три случая във формите на прилагателното мъногъ. Веднъж се появява форма кто с.69/л.62r срещу редовното къто и у двамата преписвачи. Редовно се изписват еровете в края на предлозите и представките — въ-, съ-, къ-, отъ-, както и краесловните ерове на показателните местоимения тъ и сь и на противопоставител- ния съюз нъ.

 

 

638

 

Единственото изключение са формите створи с.140/л.46ѵ, створивѣ с.172/л.60ѵ. На етимологичното си място стоят и еровете, които въвеждат наставки, както и краесловните ерове. Случаите на объркване на еровете в тази позиция са единични, напр. лъжъ с.26/л.49ѵ, праведъна с. 167/л. 18r, отъчи с.126/л.52ѵ в наставки и неправьдьнь с.69/л.61r, моѥмъ с.142/л.59ѵ, о немъже с.154/л.67ѵ, прѣдь с.69/л.62r, пажитъ с.28/л.25ѵ. Само веднъж е изпуснат слаб ep пред наставка — ѧчьнньихъ с.7/л.25r.

 

В завършеците на формите за сложното склонение на прилагателните и причастията се предпочитат написания с ъи, ьи вм. ъıи и по-рядко вм. ии, напр. избранъихъ с.56/л.108ѵ, дроугъи с.63/л.43r, възъвавъи с.124/л.23ѵ, стъ҃имъ с.150/л.84r, ı-адьи, живьи, съшедьи с.17/л.50г, лѫкавьи с.49/л.156r, истиньньи с. 171/л.60r, больи с.155/л.83r, понякога и в повелително наклонение — оумьи с с.32/л.92ѵ вм. оумъıи с, и в род. п. мн. ч. на i-основи — пѫтьи с.56/л.108ѵ. Написанията с ьи вм. ъıи са по-чести в първия почерк. В корените на думите и въобще пред гласни, различни от и, на мястото на очакваното редуцирано и от етимологичен ь се предпочитат написанията с и — биı-ахѫ с.104/л.4ѵ, въпиѭштааго с.147/л.95r, абиѥ с.168/л.18ѵ. Форми като въпьасте с.50/л.56ѵ, каменьа с.150/л.84r са по-скоро изключение, отколкото правило. Същевременно вместо очакваното етимологично ери могат да се видят доста често написания като за редуцирано ери, напр. рабъи с.53/л.107r, грѧдъи с.154/л.67ѵ вм. грѧдъı, въи с.182/л.71ѵ вм. въı. Това означава, че преписвачите не различават етимологично ъı от съчетание ъıи на мястото на ъи.

 

При отбелязването на сонантичните р и л и двамата преписвачи отново отдават предпочитание на написанията с голям ер, но не са редки и случаите, в които се срещат съчетания на буквите за сонорни съгласни с малък ер, особено у първия преписвач, напр. дръжѧтъ с.4/л.111ѵ, исплъни с.19/л.75r, съвръшѫ с.25/л.49r, но дрьзнѫвъ с.10/л.77ѵ, прьвѣѥ с.15/л.39r; у втория преобладават написанията с голям ер.

 

Случаите с промени на носовките са само няколко. Веднъж на с.50/л.56ѵ стои пѧти вм. пѫти. Два пъти ѧ е заменена с ı-а — вѣръı ı-ати с.12/л.47ѵ, отъ земı-а с.153/л.67r. Тези примери свидетелстват за ранно смекчаване на съгласните пред ѧ, последвало изравняване на гласежа ѝ с гласежа на ѫ и промяна в задна гласна а.

 

 

            По отношение на морфологията В. е. също показва доста старинни особености. На първо място прави впечатление отсъствието на форми за II сигматичен аорист от глаголите с корен на шумова съгласна от I разред на I и II старобълг. спр. Тези глаголи са представени само с форми за прост и за I сигматичен аорист, срв. изидъ с.177/л.32r, ı-ас с.17/л.50r, принѣсѧ с.52/л.21ѵ, извѣсѧ с.53/л.107r, съблюсъ с.174/л.73ѵ, рѣхъ с.175/л.70r, исъхѫ, присвѧдѫ с.134/л.45ѵ, оусъше с.64/л.43ѵ и др. Глаголите от II спр. губят наставката си и при образуване на минало деятелно I причастие, напр. прозѧбъ с.64/л.43ѵ. Единичните форми за сег. вр. като исъшетъ с.173/л.73r свидетелстват за старинен тип глаголи от св. в. без наставка -нѫ. Липсата на ох-аорист е особеност, която не се споделя от нито един от известните старобълг. паметници. При глаголите от I разред на I спр. с корен на носова съгласна преобладават формите на аориста със запазена сигма — приѧсъ с.29/л.48r, начѧсѧ с.88/л.65ѵ, но се срещат и по-новите с променена сигма — начѧшѧ с.159/л.26r. Формите на минало деятелно I причастие на глаголите от II разред на IV старобълг. спр. също имат старинен облик, срв. сътвории с.47/л.34r, молше с.49/л.56r, не врѣждь с.62/л.33ѵ, обращь, възвращьше с.64/л.43ѵ, оударьи с.102/л.102r, омочеи с.97/л.178г, рождьшю сѧ с.144/л.54ѵ, испрошь с.162/л.19ѵ и др.

 

 

639

 

Форми на -ивъ изобщо не се срещат. В условно наклонение не се използват аористните форми на спомагателния глагол бъıти, а само старинните форми бимь, бисте, биша — вѣдѣлъ би с.124/л.23ѵ, любили мѧ бисте с.26/л.49ѵ, бисте имели с.27/л.25r, не биша прѣкратили са с.94/л.15ѵ. Старинна е и формата на сегашно деятелно причастие горъı с.1/л.104r. На фона на тези старинни черти още повече изпъкват отделни форми, които изглеждат иновации спрямо познатото старобълг. състояние. Така напр. сегашното деятелно причастие на глагола имѣти навсякъде е имѣѧ, макар че в текста не се срещат форми за сег. време по III спр. с изравнена основа. На с.88/л.65ѵ се среща формата за 1 л. ед. ч. сег. време пиваѭ вм. пиѭ, а на с.48/л.34ѵ сегашното деятелно причастие могѧи. Подобни сложни форми на сегашните деятелни причастия на глаголи от I спр. могат да се видят и в някои от познатите старобълг. паметници.

 

Склонението на съществителните във В. е. не е така архаично, както глаголното словоизменение. Съвсем ясно се проследява тенденцията към прегрупиране на склонението и обобщаване на еднакви окончания при имената с еднакъв граматичен род и еднакви завършеци в им. и вин. падеж. Ясно изразен е и стремежът да се подчертае мъжко-личният род на съществителното чрез род.-вин. окончание -а, взето от о-основите, и дат. окончание -ови, напр. редовното сн҃а, гѣ҃ в тази позиция, както и дат. форми иродови с.168/л.18ѵ, мѫжеви с.156/л.83ѵ и др. Форми като въ оцѣ вм. очесе с. 45/л.31r, словомь с.52/л.21ѵ вм. словесемь показват, че прегрупирането обхваща не само мъжкия, но и средния род. При местоименията особено архаична е употребата на обобщително местоимение със значение „всеки“ — и вьсь ижа речетъ слово с.131/л.72r, вьсь пиѧи с.23/л.91r и др. Местоименното прилагателно вьсѣкъ, което обикновено се употребява в останалите старобълг. паметници, се среща само веднъж — вьсѣкъ иже колижьдо с.131/л.72r. Старинни облици понякога имат и отрицателните местоимения — никъ же не придетъ къ оц҃ю с.170/л.27ѵ, никъ же с.175/л.70r, ничь же с.27/л.25r, с.134/л.45ѵ.

 

 

            Лексиката на В. е. още не е проучена, но и сега са ясни съществени разночетения на ключови места от евангелския текст. Така напр. в Мат. 19:24 се използва грц. дума камѣлъ (оудобѣѥ ѥстъ камѣлоу сквозы оуши игьлинѣ проити. неже богатоу въ црс҃о бжиѥ вънити) срещу вельблѫдь в бстаналите старобълг. евангелия. Вероятно не е случайно, че в тази част на месецослова, където се появява епентетично л, на с.147/л.95r се среща прилагателното вельблѫжди. Като се вземе предвид, че тук се появява и форма цъсарьствиѥ с.155/л.83r срещу редовното цѣсарьство в останалите части на В. е., може да се предположи, че тези четива са преписвани от друга подложка, което означава, че евангелието е сглобявано от различни фрагменти. Пак на л. 83r се вижда и ясно изписаното амеı-ан срещу амин във всички останали случаи. Отново в тази част на с.160/л.26ѵ, в началото на Евангелието от Лука стои непреведена грц. дума еулогисте теофиле, докато останалите ранни слав. евангелия показват разночетения славьнъ — дрьжавьнъ, които възхождат към грц. κράτιστος. Присъствието на тази дума свидетелства за неизбистреност при предаването на грц. прилагателни с представка ευ-, които по-късно категорично се превръщат в прилагателни с ясен словообразувателен модел с първа съставка благо-. Взети заедно, тези факти, съсредоточени в една част от месецослова, говорят за ранен, вероятно моравски произход на тази част и, разбира се, за бързане и разсеяност от страна на преписвача, който тук се отклонява от собствената си правописна и лексикална норма.

 

 

640

 

В такъв случай четенията за Рождество Христово, Богоявление, Благовещение и Рождество на Йоан Кръстител, които се съдържат в тази част на месецослова, може би са едни от най-рано преведените месецословни части. Това предположение косвено се подкрепя и от факта, че имената на големите старобълг. писатели, непосредствените Кирило-Методиеви ученици Константин Преславски и Климент Охридски са свързани със създаването на песнопения за Рождество и Богоявление. Достатъчно е да се напомни за Хвална пı-аниı-а Константинова и Климента пı-асну прı-адъ̄п̄раздьна Хрь̅стовоу poзь̅ствоу, открити от Г. Попов. Най-силно впечатление прави разночетенето на с.77/л.58r в текста на Господнята молитва Мат. 6:11 хлѣбъ нашь епиоусии даждь намъ дьнесь. То отвежда към много ранен превод на молитвата със запазена непреведена трудна грц. дума. За старинността на лексиката на В. е. говори и редовната употреба на съществителното господь със значение господар, докато в останалите старобълг. паметници се предпочита господинъ (във В. е. лексемата се среща само веднъж във форма за дат. пад. дв. ч. господинома с.69/л.64r).

 

Архаичните езикови и правописни особености на В. е. позволяват да се допусне, че то е възникнало в сравнително ранна епоха, когато нормите на старобълг. книжовен език все още са се създавали. Детайлното му проучване тепърва ще промени представите за изграждането на старобълг. език, за Кирило-Методиевия превод на Евангелието, за начина, по който са били съставяни първите слав. книги, и т. н., но и въз основа на известното досега може да се твърди, че В. е. е по-старо от познатите старобълг. паметници и със сигурност трябва да се отнесе към началото на X в.

 

 

            Изд.:

o   Кръстанов Тр., А.-М. Tотоманова, Ив. Добрев. Ватиканско евангелие. (Старобългарски кирилски апракос от X в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr. 2502). С., 1996, 215 с.

 

            Лит.:

·       Кръстанов Тр. Неизвестен старобългарски ръкопис-палимпсест, вероятно от XI в., във Ватиканската библиотека. — ДК, 62, 1982, 7, с. 32;

·       Кръстанов Тр. Следи незаличими. Новооткрити български палимпсести във Ватиканската библиотека. — За буквите. Кирило-Методиевски вестник, бр. 8, 23 май 1983, с. 6;

·       Джурова А., Кр. Станчев, М. Япунджич. Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека. С., 1985, с. 196—201;

·       Кръстанов Тр. Българският Ватикански палимпсест. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, р. 38—66;

·       Mussakova Е. Der kyrillische Palimpsest in Cod. Vat. Gr. 2502 und sein Schmuck. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, p. 37—57;

·       Дограмаджиева Е. Драгоценен старобългарски ръкопис вече достъпен за изследване (рец.). — Palaeobulgarica, 21, 1997, 4, р. 120—123;

·       Кръстанов Тр. Откритието във Ватикана на най-стария препис на славянското евангелие от св. св. Кирил и Методий (Cod. Vatican, gr. 2502). — В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. С., 1997, с. 118—125;

·       Bláhová Е. Т. Кръстанов, А.-М. Тотоманова, И. Добрев. Ватиканско евангелие. (Старобългарски кирилски апракос от X в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr. 2502). С., 1996 (рец.). — Slavia, 67, 1998, p. 358—360;

·       Мъжлекова M. Архаични морфологични черти във Ватиканското евангелие. — В: Матеріали міжнародної славістичної конференцїі пам’яті професора Костянтина Трофимовича 1—3 квітня 1998 року. 1. Львів, 1998, с. 59—64;

·       Темчин С. Ю. Редкие лексические варианты Ватиканското палимпсеста. — В: Съкровиціе словеснок. Studia slawistyczne ofiarowane profesorowi Jerzemu Ruskowi na 70. urodziny. Kraków, 2000, p. 221—225;

·       Тотоманова А.-М. Текстологични бележки върху Ватиканския палимпсест. — В: Преславска книжовна школа. 5. Шумен, 2001, с. 185—197;

·       Джурова А. Украсата на Ватиканския кирилски палимпсест Vat. gr. 2502. С., 2002, 124 с. +47 табл.+ 70 ил. + 112 факс.;

·       Мъжлекова А. Аористните форми на тематичните глаголи с инфинитивна основа на съгласна във Ватиканския палимпсест. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 1, p. 93—112.

 

Анна-Мария Тотоманова

 

 

    (16). ВЕЛИМИРОВИЧ, Милош (Velimirović, Μ.) (10.ΧΙΙ.1922) — американски музиковед от сръбски произход, славист и византолог. Роден в Белград. Завършва Белградския унив. като бакалавър по изкуствата (1951) и Белградската музикална

 

 

641

 

академия като бакалавър по музика (1952). Веднага след това заминава за САЩ и постъпва в Харвардския унив., където през 1953 става магистър по изкуствата, а през 1957 защитава докторска дисертация върху виз. елементи в ранното слав. пеене (издадена в два тома в поредицата „Monumenta Musicae Byzantinae“, 1960). Преподава музика в Йейлския унив. (1957—1969), в университетите в Медисън, щат Уискънсин (1969—1973), и в Шарлотсвил, щат Северна Вирджиния (1973—1993). Член на Американското музиковедско д-во (1954), на Германското музиковедско д-во (1957), на Международното музиковедско д-во (1958), на Американската академия за средновековни проучвания (1972), на Американската асоциация за поощрение на славистични проучвания (1974) и на Северноамериканското д-во за сръбски проучвания (1978). Редактор на периодичните изд. „Collegium Musicum” (през 1958—1973 — главен редактор), „Studies in Eastern Chant“, „Repertoire international de literature musicale“ и др. Носител на международни награди и медали, между които „Фулбрайт“ (1963 и 1985), „1300 години България“ (1981), „Заслужил за полската култура“ (1988) и др.

 

Милош Велимирович

 

Основните научни интереси на В. са в областта на православната музика — славянска (сръбска, бълг. и руска) и византийска. Той е сред първите музиковеди медиевисти, които разглеждат старата слав. музика в контекста на византийската и чрез фундаментални съпоставителни изследвания я определят като част от православната музикална култура. Още в дисертационната си разработка от 1957 В. анализира структурата на един от основните нотирани певчески паметници — Ирмология, като сравнява славянските с гръцките му представители. Според него славяните са познавали и двата типа ранни ирмологии, употребявани в православния свят. Единият е използваният в Палестина, от който те възприемат реда на ирмосите, а другият е използваният на Атон, от който заемат броя на ирмосите и, което е по-важно, съставящите ги мелодически формули. В процеса на адаптация славяните усвояват модалната система, характерна за Ирмология, и невмената нотация, която е била от старовиз. тип Коален в ранния ѝ стадий. Подробното сравняване на песнопенията на глас първи в ирмологиите на слав. и грц. език показва, че са използвани едни и същи мелодически формули. В. ги разглежда като „музикална лексика“, съставяща песнопенията, като „ключ“ към транскрибиране на старослав. Ирмологий, доколкото мелодическата им картина е предадена чрез диастематични (интервални) невми в дидактическите певчески упражнения, помествани в музикалните ръководства (пападики) от XIV в. насам. Най-популярното от тях до XIX в. остава ръководството на българина Йоан Кукузел.

 

През 60-те и 70-те г. В. разработва въпроси от слабо проучените дотогава късновизантийски (XIV—XV в.) и пост-

 

 

642

 

византийски (след XV в.) период. Той изследва аколутиите-антологии, в чието компилиране към началото на XIV в. най-активна роля се приписва на Йоан Кукузел. В. разкрива богатството на тези певчески книги и поставя редица изследователски проблеми относно репертоарно-литургичната им обвързаност, авторството и композиционната им структура. Той е сред първите изследователи на вечерната служба, за пръв път нотирана в аколутиите съобразно музикално-литургичната практика на Ерусалимския устав. Проучванията му върху Предначинателния псалм 103 във Великата и всекидневната вечерня стават основа за по-нататъшни разработки на тази съществена част от богослужението.

 

Изследвайки аколутиите-антологии от XIV—XV в., В. се спира на особено важния в музикознанието въпрос за бълг. песнопения във виз. музикални ръкописи, като пръв го поставя на научна основа. Той транскрибира и издава шест неизвестни бълг. песнопения от жанра на полиелеите и кратимите с означения „βουλγαρικόν“, „ἡ βουλγάρα“ или „ἡ βουργάρα“, „βουλγαρίτσα“, „ἡ βουλγαρικόν και δισικόν“. Полиелейните песнопения, които В. посочва, са: по псалм 135.21а на втори плагален глас с атрибуции „българско“ (Атински ръкопис 2622 от средата на XIV в.) и „българско и западно“ (Атински ръкопис 2406 от 1453); по псалм 135.19а на глас първи с атрибуции „българско“ (Хилендарски ръкопис 97 от края на XIV и началото на XV в.) и „българката“ (Атински ръкопис 2622), приписано на Йоан Гликис (предполагаем учител на Йоан Кукузел); по псалм 134.136 на глас първи, също с атрибуция „българката“, свързано с името на Гликис в редица ръкописи от XIV—XV в. и с името на Йоан Лампадарий Клада в един ръкопис (Атински ръкопис 2401 от средата на XV в.); по псалм 135.13а и б на глас четвърти, означено като „западно и българско“ (Атински ръкопис 2406).

 

В жанра на кратимите В. дава две песнопения: на глас първи, приписано на Димитър Докиан (предполагаем ученик на Кукузел), с уникалния наслов „От Докиан, глас първи, по подражание на българска оплаквателна мелодия“ („Τοῦ Δοκειανοῦ ἦχ[ος] α’, μιμοῦμενος βουλγαρικόν σκοπ[όν] θρήνου“; Атински ръкопис 2599 в частта му от 1352) и на първи плагален глас, означено като „българчицата“ (Кутлумуш 399, от средата на XIV в.). В. коментира обозначението „българско“ и смята, че то може да бъде свързано, първо, с произход. Като аргумент за това привежда обозначението „западно“, често изписвано заедно с „българско“. Според В. в географските си измерения Б-я, гледана от Константинопол и респ. от Византия, се намира на запад. Второ, това може да означава начин на изпълнение, към което насочва цитираният наслов на кратимата на Докиан. Публикуваните „български“ песнопения от В. дават основание да се заговори за „силна българска струя“ в развитието на балк. православна музика от XIV в. насам.

 

Важни за историята на бълг. музика са и въпросите, поставени от В. във връзка с босненския митрополит Серафим. Проучванията му по тази тема започват след откриването на т. нар. от него Йейлски фрагмент — начална част от нотиран слав. ръкописен въскресник за събота вечер, произхождащ от втората половина на XVIII в. Въз основа на музикални ръкописи В. подчертава, че следите на митрополит Серафим през последните години от живота му отвеждат към Рилския манастир. Проучванията в последно време показват, че става дума за Серапион-Серафим, самоковско-дупнишки и босненски митрополит, по чиято инициатива през втората половина на XVIII в. започва системна работа по музикалния „превод“ на богослужебния песенен репертоар на новия за Балканите църковнослав. език.

 

 

643

 

Оформя се мнението, че тази инициатива е била предприета от Серафим, когато той вече е бил в Рилския манастир — ок. средата на 60-те г. на XVIII в.

 

От особено значение за кирилометодиевистиката са изследванията на В. върху Канона за Димитър Солунски. Методологическият му подход се оказва особено резултатен за мелодическото реставриране на творбата. Той анализира канона, за който е установено, че е послужил за модел при съставянето на творбата за св. Димитър, и от който има запазени невмени записи още от X в. в редица музикални ръкописи. Това е грц. канон на глас четвърти за празника Успение Богородично (15 авг.). Съпоставянето със слав. му еквивалент показва, че пълният текст на слав. канон има дължина и срички като гръцкия и че слав. мелодиен контур е съобразен с грц. модел. В. подчертава, че това не е процес на механично пренасяне, а акт на творческа адаптация. Той сравнява също слав. Богородичен канон и Канона за св. Димитър и заключава, че първият е станал модел за създаване на втория. Според него текстът на Канона за св. Димитър не е бил превеждан от грц. източници, а е новосъздаден. При сътворяването му Кирил и Методий са се съобразили с изискванията на съвременната им музикална практика. Творбата за св. Димитър Солунски В. разглежда като „славянски отговор“ на виз. култура, като едно от произведенията, с които солунските братя полагат основите на слав. традиция в православната музика.

 

 

            Съч.:

o   Byzantine Elements in Early Slavic Chant: the Hirmologium. Copenhagen, 1960 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Subsidia, 4). 1., 140 p.; 2., 8+75 + 12 p.;

o   Liturgical Drama in Byzantium and Russia. — Dumbarton Oaks Papers, 16, 1962, p. 351—385;

o   Stand der Forschung über kirchenslavische Musik. — ZSPh, 31, 1963, p. 145—169;

o   Study of Byzantine Music in the West. — Balkan Studies, 5, 1964, p. 63—76 (същото на грц. ез. в: Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, 47, 1964, p. 309—316, 395—405);

o   Ἰωακείμ μοναχὸς τοῦ χαρσιανίτου καὶ δομέσηκος Σερβίας. — ЗбРВИ, 8, 1964, 2, с. 451—458;

o   Two Composers of Byzantine Music: John Vatatzes and John Laskaris. — In: Aspects of Medieval and Renaissance Music: A Birthday Offering to Gustave Reese. New York, 1966, p. 818—831;

o   Структура старословенских музичких ирмолога. — В: Хиландарски сборник. 1. Београд, 1966, с. 139—161;

o   Peter Lampadarios and Metropolitan Serafim of Bośnia [Stefanović D., Μ. Vеlimirović]. — In: Studies in Eastern Chant. 1. London, 1966, p. 67—88;

o   Unknown Stichera for the Feast of St. Athanasios of Mt. Athos. — In: Studies in Eastern Chant. 1. London, 1966, p. 108—129;

o   Preparation of an Inventory of Sources of Old Slavic Music. — In: Anfänge der slawischen Musik. Bratislava, 1966, p. 173—178;

o   Byzantine Composers in MS Athens 2406. — In: Essays Presented to Egon Wellesz. Oxford, 1966, p. 7—18 (същото на рум. ез.: Compozitori bizantini in manuscrisul 2406 Atena. — Studii de muzikologie, 18, 1984 (1985), p. 149—168);

o   The Influence of the Byzantine Chant on the Music in Slavic Countries. — In: Proceedings of the XIIIth International Congress of Byzantine Studies. London, 1967, p. 119—140;

o   The Prooemic Psalm of Byzantine Vespers. — In: Words and Music. The Scholar’s View. A Medley of Problems and Solutions Compiled in Honour of A. Tillman Merritt. Harvard, 1972, p. 317—337;

o   The Present Status of Research in Slavic Chant. — Acta Musicologica, 44, 1972, p. 235—265;

o   The „Bulgarian“ Musical Pieces in Byzantine Musical Manuscripts. — In: Proceedings of the 11th International Musicological Society Congress. 2. Copenhagen, 1972 (1974), p. 790—806 (същото на бълг. ез.: „Българските“ песнопения във византийските музикални ръкописи. — Известия на Института за музикознание, 18, 1974, с. 197—208);

o   А Communication on а Bulgarian „Contrafactum“ of the „Star-Spangled Banner“. — Journal of the American Musicological Society, 28, 1975, p. 567—569;

o   The Attainments and Tasks in the Investigation of Contacts of Byzantium and the Slavs in the Eastern Mediterranean. — In: Proceedings of the 12th International Musicological Society Congress, Berkeley 1977. Kassel, 1981, p. 430—433;

o   The Slavic Response to Byzantine Musical Influence. — In: Musica Antiqua. 6. Materiały naukowe z VI międzynarodowego Kongresu muzikologicznego Musica Antiqua Europa Orientalis, Bydgoszcz, 1982. Bydgoszcz, 1982, p. 727—736;

o   Beginnings of National Music Cultures among the Southern Slavs. — Serbian Studies, 2, 1982, 1, p. 61—70;

o   The Melodies of the Ninth-Century Kanon for St. Demetrius. — In: Russian and Soviet Music. Essays for Boris Schwarz. Ann Arbor, 1984, p. 9—34 (същото на бълг. език: Мелодиите от канона на св. Димитър от IX век. — Българско музикознание, 11, 1987, 1, с. 45—63);

o   Италиански музикант в България през XVIII в.? — Българско музикознание, 13, 1989, 2, с. 97;

o   Byzantine Musical Traditions among the Slavs. — In: The Byzantine Tradition after the Fall of Constantinople. Charlottesville, VA, 1991, p. 95—105;

o   Originality and Innovation in Byzantine Music. — In: Originality in Byzantine Literature, Art and Music. Oxford, 1995, p. 189—199;

o   Balkan Music History in the Seventeenth and Eighteenth Centuries. Introductory Remarks. — Revista de musicologia, 16, 1995, p. 1703—1705;

 

 

644

 

o   Byzantine Influences on the Slavs. — In: Proceedings of the Patristic, Medieval and Renaissance Conference (Augustinian Historical Institute, Villanova University), 19—20, 1997, p. 101—115.

 

Светлана Куюмджиева

 

 

    (17). ГЕОРГИЕВ, Павел Петков (26.XII.1948) — бълг. археолог медиевист. Роден в с. Кортен, Сливенска област. Завършва история във Великотърновския унив. (1970). Работи в Преслав като специалист археолог в Базата музей на Археол. инст. с музей при БАН (1972—1975) и в Шумен като н. с. (1975) и ст. н. с. (1991) във Филиала на Археол. инст. с музей при БАН. Д-р на истор. науки (1982; защитава дисертация на тема „Ранносредновековни български бани VIH-Х в.“). Доц. по археология и бълг. средновековна история в Шуменския унив. (от 1991); ръководител на Катедрата по история (1991—1993), зам.-ректор (1996—1998).

 

Научните интереси на Г. са главно в областта на Ранното бълг. средновековие — културно-истор. наследство на прабългарите, славяните и бълг. градове. Теренната му дейност обхваща Плиска и Преслав и свързаните с тях Равненски манастир и манастира при с. Черноглавци, Шуменска област. Ръководи цялостното проучване на манастира при Голямата базилика в Плиска, изследва строежи и съоръжения в Дворцовия комплекс, Вътрешния и Външния град в първата бълг. столица. В публикациите си за старобълг. църкви и манастири се стреми към цялостно осветляване на археол. обекти — архитектура, мястото им в църковната организация, просветната и книжовната дейност в тях, значението им в бълг. културна и политическа история. Специално внимание проявява към епиграфските паметници и развитието на писмеността след приемането на християнството. Печата и материали, посветени на сфрагистични находки.

 

Въз основа на разкритите археол. паметници от епохата на Първото бълг. царство Г. изяснява от нови гледни точки редица въпроси на кирилометодиевистиката. Като съпоставя резултатите от литературоведските и истор. проучвания, той коментира проблема за началото на слав. просветна и книжовна дейност в Б-я (1987). по-приемлива според него е тезата, че гя започва не веднага след създаването на слав. писменост, а след приемането на прогонените от Велика Моравия Кирило-Методиеви ученици в Плиска, където между 886 и 893 възниква и се развива първото бълг. книжовно-просветно средище, най-напред вероятно в седалището на духовно-религиозната власт — Дворцовата църква, а след това — при Голямата базилика. Чрез решителни действия спрямо Византия и виз. духовенство в Б-я и срещу вътрешната опозиция, съчетани с успешна дипломация и разумни отстъпки, княз Борис I (852—889) успява да осигури на слав. просвета и книжовност безпрепятствено развитие в страната и международно признание още в началото на 887. Този факт има изключително значение за правилното разбиране на т. нар. прѣложениѥ книгъ, тълкувано от повечето специалисти като официален реформен акт, с който слав. език и писменост са въведени в Бълг. църква и държава на мястото на грц. език и писмо. Г. смята, че това е постепенен и непрекъснато разрастващ се процес, който протича в условията на билингвизъм и към 893 е достатъчно напреднал, за да бъде официално прогласен — подготвено е бълг. духовенство, завършен е преводът на свещените книги, написани на кирилица (според него графически променена глаголица, за да се зачете грц. традиция). Освен културните средища в Плиска и в югозападните бълг. земи (в Охрид или Девол) се появяват и други центрове, напр. манастирът край с. Равна, Варненска област,

 

 

645

 

в който са намерени пособия за писане, много надписи, включително и гръцко-старобългарски, следи от скоропис, рисунки, наподобяващи миниатюри от ръкописите, а сградите на училището и скриптория са аналогични по план и местоположение на съответните постройки при Голямата базилика в Плиска.

 

На манастира при Голямата базилика като просветно и книжовно средище през ΙΧ-Χ в. Г. посвещава отделна публикация (1995). Запазените основи на сграда южно от базиликата с по две големи зали на двата ѝ етажа той идентифицира (като има предвид и виз. строителна практика) с дидаскалия, т. е. с училище, в което са обучавани духовници за новосъздадената Бълг. църква (намерено е желязно стило за писане върху дъска, покрита с восък, и лопатка за заличаване на написаното). Допуска се и възможността там да се е помещавал скрипторий за книжовна дейност, косвени указания за което са останките от подвързия на книги, предполагаем инструмент за линиране на пергамент и др. Отначало дейността е водена на грц. език (още при първите разкопки се попада на грц. надписи), а след ръкополагането на бълг. архиепископ Йосиф (Стефан), вероятно преди 889 сградата се е превърнала в първото по големина и значение слав. книжовно-просветно средище в Б-я (свидетелство за това са откритите там старобълг. надписи и графити). При управлението на княз Владимир (889—893) работата на школата е била затормозена и сградата разрушена, но и след преместването на столицата в Преслав (893) просветната дейност в манастира не пресеква; находки от новоизградени помещения (метални писала, закопчалки на книги, издълбани на камък глаголически и специфични кирилски букви) показват, че манастирът не е загубил ролята си на духовно огнище и през X в.

 

Павел Георгиев

 

Археол. следа от книжовния труд на Константин Преславски в Плиска Г. вижда в графит върху каменен блок, намерен в руините на църква № 15 във Външния град през 50-те г. на XX в. (1994). В условното изображение на триапсиден църковен олтар и нанесените във всяко от отделенията му знаци със семантична стойност, изразяващи най-важните литургични действия от т. нар. проскомидиен чин, той вижда несъмнена реплика на описанието на този чин в Черковното сказание, преведено от Константин Преславски в местния скрипторий между 890 и 893—894. От друга страна, обобщеният образ на олтара съответства на обрисовката му в първата част на творбата като един от основните елементи на църковната сграда. Заключенията са обосновани с обширни данни за църковното строителство в Б-я през ІХ—Х в. и със сведения от книжовни източници.

 

В статия за Златната църква в Преслав (1993) Г. анализира подробно думите в приписката на Тудор Доксов за „светата честна златна и нова църква“ на „устието на Тича“ (с. 7). Поставя се въпросът за мястото ѝ — „устието“ би могло да се локализира на терасата с Кръглата църква,

 

 

646

 

обстойно се разглежда епитетът „златна“, като се търсят аналогии в названията на множество древни и виз. храмове и други сгради. Значително място е отделено на нови съображения и доводи за евентуална идентичност на Кръглата църква със Златната църква и за възможността определението „нова“ да е собственото ѝ име. Оригинално е тълкуването на надписа за участието на хартофилакс Павел в построяването на храма — посочва се вероятността той да е бил пълномощник на истинския ктитор цар Симеон.

 

С името на Тудор Доксов са свързани и разсъжденията на Г. за бълг. патронимия през Средновековието (1987). След преглед на дискусията по въпроса, какво означава прилагателното Доксов — син или духовник на Докс, чрез примери за наличието на патроними през Ранното средновековие решително е защитена тезата на В. Златарски, че името Доксов е патроним и показва близката роднинска връзка на старобълг. книжовник с владетелското семейство.

 

Като обсъжда някои архитектурни особености на църквата „Гебе клисе“ в Преслав, характерни за базилики от близкоизточен тип, построени в Рим, Адриатика и каролингските области, и намерения в нея уникален латиноезичен надпис (2002), Г. стига до важни констатации: църквата може би е била посветена на св. Петър на 28 апр. вероятно през 895; откритата от Дж. Чиампони през 1688 фреска от храма „Монте Челио“ в Рим, на която е изобразен бълг. пратеник в папския двор, и лат. надпис от „Гебе клисе“ също могат да се датират към понтификата на папа Формоза (891—896). Тези конкретни доводи са в основата на допустима хипотеза, че през 90-те г. на IX в. българо-римските културни, религиозни и политически връзки са били възстановени.

 

Интересът на Г. към прабълг. проблематика е изразен напр. в обяснението му на името Карвуна (2002), за което той смята, че е регионално заселническо название с прабълг. произход. След 680 името „земя Карвунска“, споменато напрано в Българския апокрифен летопис (към края на XI в.), навлиза в хронографите със значение „земя на стоте (многото) могили (укрепления)“. Зад това понятие следва да се търсят множеството землени и други укрепления в Добруджа и дн. Североизточна Б-я, издигнати като опорни пунктове на новата бълг. държава. Карвуна е име и на главното средище на тези земи.

 

 

            Съч.:

o   Eine zweisprachige Grabinschrift aus Pliska. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, p. 32—43;

o   Две църкви от Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Плиска — Преслав. 1. С., 1979, с. 18—31;

o   Нови данни за облика на някои манастири от Плиска и Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

o   Старобългарски писала от Плиска и Преслав. — Археология, 22, 1980, 3, с. 43—50;

o   Au sujet de l’interpretation des sceaux de plomb de l’archêveque George de Bulgarie. — EB, 17, 1980, 3, p. 129;

o   Ранносредновековно селище в района на Голямата базилика в Плиска. — В: Плиска — Преслав. 2. С., 1981, с. 190—198;

o   За първоначалното седалище на българската архиепископия. — В: Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 67—78;

o   Параклисът при Голямата базилика в Плиска [Георгиев П., Т. Смядовски]. — Археология, 24, 1982, 2, с. 13—27;

o   Плиска — първи християнски култов център в средновековна България. — В: България 1300. Институции и държавна традиция. 2. С., 1982, с. 245—255;

o   Приемственост между най-старите монументални строежи в Плиска. — В: Първи международен конгрес по българистика (23.V.—3.VI. 1981). Доклади. 2., 1. Славяни и прабългари. С., 1982, с. 106—121;

o   Манастирската църква при с. Равна, Провадийско. — Известия на народния музей — Варна, 21, 1985, с. 71—98;

o   Дворцовата църква в Плиска и църковното строителство във връзка с покръстването (864—870). — Векове, 14, 1985, 3, с. 54—61;

o   Новооткрит печат на княз Симеон. — Музеи и паметници на културата, 31, 1986, 4, с. 13—15;

o   Кой е Тудор черноризец Доксов? (Към въпроса за българската патронимия през Средновековието). — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 87—94;

o   За началото на славянската просветна и книжовна дейност в България (886—893). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 291—303;

o   Големият езически храм в Плиска. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 1. С., 1989, с. 338—354;

o   Оловни печати от манастира при с. Равна, Провадийско. — Известия на народния музей — Варна, 26, 1990, с. 103—109;

 

 

647

 

o   Титлата и функцията на българския престолонаследник и въпросът за престолонаследието при цар Симеон (893—927). — ИП, 48, 1992, 8—9, с. 3—12;

o   Дешифриране на загадъчния надпис от Плиска. — В: Приноси към българската археология. 1. С., 1992, с. 107—112;

o   Водоснабдяване и канализация в Дворцовия център на Плиска. — В: Плиска — Преслав. 5. Шумен, 1992, с. 77—104;

o   За столицата Преспа след Йордан Иванов. — Известия на Историческия музей — Кюстендил, 4, 1992 (1996), с. 289—299;

o   Историята на Равненския манастир. — Епохи, 1, 1993, 2, с. 57—68;

o   Неизползувано сведение за статута на Славиниите във Византия в началото на IX в. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 59—61;

o   Класификация и характер на гробничните постройки и съоръжения от Преслав. — В: Преслав. 4. С., 1993, с. 79—107;

o   Златната църква в Преслав. — В: Преслав. 5. С., 1993, с. 7—25;

o   Разкопки в Голямата базилика в Плиска през 1978 и 1979 г. — В: Плиска — Преслав. 6. С., 1993, с. 49—68;

o   Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. С., 1993, 143 с.;

o   Хронологически проучвания върху датирания надпис от Равна. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., 1994, с. 273—280;

o   Археологическа следа от книжовната дейност на Константин Преславски в Плиска. — В: Епископ-Константинови четения. 1. Шумен, 1994, с. 17—27;

o   La signification historique et architecturale de l’église prés de Ravna. — In: La culture materielle et l’art dans les terres bulgares VI^e—XVII^e siècle. Sofia, 1995, p. 48—58;

o   Богоспасеният град Велики Преслав. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 87—102;

o   Манастирът при Голямата базилика в Плиска — средище на просветна и книжовна дейност през IX—X в. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 332—337;

o   Нов прочит на гръкоезичния надпис от Външния град на Плиска. — В: Плиска — Преслав. 7. Шумен, 1995, с. 23—26;

o   The Bronze Rozette from Pliska (on Decoding the Runic Inscription in Bulgaria). — Bsl, 56, 1995, p. 547—555;

o   Дешифриране на загадъчния надпис ПЕМТЕ със знак от Преслав. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 294—302;

o   За един рунически надпис от Мурфатлар. — В: Епископ-Константинови четения. 2. Шумен, 1996, с. 188—193;

o   За произхода и семантиката на знака ипсилон в раннобългарската култура. — В: Българите в Северното Причерноморие. 5. Велико Търново, 1996, с. 89—100;

o   Бележки за култа към св. Климент в Охрид. — В: Епископ-Константинови четения. 3. Шумен, 1996, с. 22—33;

o   Дървеният орелеф на св. Климент Охридски — предназначение и история. — Годишник на Националния археологически музей, 10, 1997, с. 301—308;

o   Методологически основи в дешифрирането на руническото писмо в средновековна България. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 1, 1997, с. 67—74;

o   За характера на руническото писмо в средновековна България. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Шумен, 1997, с. 96—109;

o   Първият български архиепископ. — В: Преславска книжовна школа. 3. Шумен, 1998, с. 129—138;

o   Личността на архиепископ Йосиф — Стефан. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 2, 1998, с. 47—55;

o   Религия и ритуал в съкровището от Наги сен Миклош. — В: Религия и изкуство в културната традиция на Европа. С., 1999, с. 90—101;

o   ΙΣ ΤΗΣ ΠΛΣΚΑΣ TON ΚΑΝΠΟΝ. Градът Плисков (произход и значение на името). — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 3, 1999, с. 12—31;

o   Селищната структура на Абоба-Плиска. — Археология, 42, 3—4, с. 16—30;

o   Коронацията на Симеон през 913 г. — ИП, 57, 2001, 1—2, с. 3—20;

o   Мъченическият култ към Енравота: съмнения и историческа реалност. — В: Златоструй. 5. Шумен, 2001, с. 7—15;

o   Кръстовидната постройка и манастирът „Тузлалъка“ край столицата Преслав. — Археология, 43, 1—2, с. 117—124;

o   Началото на кръстокуполното строителство в България. — В: Преславска книжовна школа. 5. Изследвания в чест на 70-годишнината на проф. д-р Тотю Тотев. С., 2001, с. 59—75;

o   Архиепископията-манастир в Плиска. С., 2001, 234 с. [Георгиев П., Ст. Витлянов];

o   Базиликата „Гебе Клисе“ и въпросът за връзките между България и Рим в края на IX век. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 44—57;

o   Името Карвуна и прабългарите. — Palaeobulgarica, 26, 2002,2, с. 70—82.

 

Константин Тотев

 

 

    (18). ГРАБАР, Бисерка (Grabar, В.) (2.VI.1932—28.VIII.1986) — хърватска славистка. Родена в Загреб. Завършва класическа гимназия (1951) и класическа филология в Загреб (1957). Специализира глаголическа и кирилска палеография в Истор. инст. към Югославянската академия на науките и изкуствата при В. Щефанич и В. Мошин. От 1959 е сътрудник в Старослав. институт „Светозар Ритиг“ към Речника на хърватската редакция на църковнослав. език (от 1977 — негов главен редактор). Д-р по филология (1965). Директор на Института (от 1978). Умира в Загреб.

 

Основните приноси на Г. са в областта на хърватския глаголизъм.

 

 

648

 

Бисерка Грабар

 

Тя проучва грц., лат. и кирилските извори и паралели на хърватскоглаголически текстове. Особен интерес проявява към текстологическия анализ на хърватскоглаголически апокрифи (Деяния на апостол Павел и Текла, Деяния на апостолите Андрей и Матей, Деяния на апостолите Петър и Андрей, Псевдо-Прохоровото Деяние на апостол Йоан, Томиното евангелие, Протоевангелието на апостол Яков, апокрифните апостолски послания, апокрифния Апокалипсис), към агиографски и хомилетични текстове. До появата на докторската ѝ дисертация „Ароkrifi u hrvatskoglagoljskoj književnosti do 16 st. s osobitim obzirom na apokrifna Djela Apostolska“ (1970) темата за апокрифите в хърватската глаголическа книжнина е недостатъчно разработена. Тя продължава и задълбочава наблюденията на В. Ягич, И. И. Срезневски, Й. Вайс и М. Решетар и успява да идентифицира, систематизира и издаде близо 90 апокрифни текста от ок. 30 ръкописа. Г. се опитва да отговори на въпроси във връзка с мястото и времето, когато се появяват първите слав. преводни апокрифи; с отношението на хърватските глаголически апокрифи към кирилските протографи (съответно връзката им с бълг., сръбски и руски текстове); с отношението на хърватските глаголически апокрифи към грц. и лат. източници. Изводите си обосновава чрез сравнителен анализ с широко привличане на лингвистични аргументи и на основата на отлично познаване както на хърватските, така и на останалите южнославянски традиции. Тя смята, че някои от апокрифите биха могли да проникнат в хърватските земи чрез посредничеството на южнослав. преписи (напр. в един глаголически фрагмент от XV в., пазен в Загреб, идентифицира част от Псевдо-Томиното евангелие; преводът на тази творба според нея може да се датира към края на X — началото на XI в. и да е с бълг. произход). Същевременно в подобни текстове има особености, свидетелстващи за непосредствено влияние от лат. извори; следователно те са плод на по-сложни взаимодействия.

 

Г. проследява обстойно процеса на инкорпориране на слав. преводи от времето на Моравската мисия в хърватската глаголическа книжнина. Тя систематизира изследвания репертоар според неговата функционално-стилистична принадлежност и установява, че най-пълно са застъпени библейските текстове, като сред тях са запазени някои единствени или най-архаични преписи от Кирило-Методиевата библия. От особено значение за реконструкцията на превода са перикопите в глаголическите мисали и бревиари. Най-старите негови следи се установяват в Апостола. Г. предполага, че хърватите са притежавали Кирило-Методиевия превод на Апостола, който е бил приспособен към западната литургия (в основата на проучванията ѝ са най-древните фрагменти — Гръшковичевият и Михановичевият апостол от XII в., Омишалският лист от XIII—XIV в. и др.). Г. отделя внимание и на текстовата история на Псалтира. Според наблюденията ѝ върху лексиката на т. нар. Фрашчичев псалтир (1463) на някои места

 

 

649

 

паметникът се отличава с по-голяма стариниост на превода в сравнение със Син. пс. В редица хърватски глаголически текстове Г. открива източни елементи и остатъци от старослав. (старобълг.) Евхологий. Тя поддържа мнението на И. Тандарич, че е много вероятно пътят на проникването им да води началото си от Б-я и да минава през Босна до хърватските земи. Въз основа на агиографско-апокрифни текстове от XII—XIV в. е направен извод, че не е изключено хърватите да са притежавали сборници, подобни на Супр. сб. (едно от доказателствата са Познанските фрагменти, съдържащи лексикални моравизми, морфологични и синтактични архаизми).

 

Важна тема в изследователската работа на Г. е култът към Кирил и Методий сред хърватите. Тя установява, че той е отразен най-последователно в глаголическите календари. Видът на литургическия празник в чест на първоучителите е отбелязан в печатния Баромичев бревиар като du(pl) sv(oemu) ez(iku). Според Г. това литургично значение свидетелства, че Кирил и Методий са смятани за национални светци и техният празник е бил по-важен за глаголашите, отколкото напр. празниците на защитниците на отделни градове.

 

Г. подчертава значението на глаголическите служби за Кирил и Методий (към засвидетелстваните текстове в 11 глаголически бревиара тя добавя още една — службата в Оксфордския бревиар от XIV в.). Относно времето на възникването им тя е склонна да се присъедини към схващането на В. Ткадълчик, според когото най-ранната служба е съставена през 60-те—70-те г. на XIV в. в пражкия Емаузки манастир. След пренасянето ѝ сред хърватите се обособяват нейни три варианта. Значението на глаголическите служби Г. свързва и с факта, че в техните четения са запазени фрагменти от ЖК и Похвалното слово за Кирил от Климент Охридски. Тя коментира специално един факт в похвалата — споменаването на хърватския град Солим вместо Солун; според нея практиката чужди топоними да се заменят със сходни по звуков състав хърватски съответствия не е необичайна в глаголашките книжовнически среди.

 

 

            Съч.:

o   Apokrifna djela apostolska u hrvatskoglagoljskoj literaturi. 1. Djela Andrije i Mateja u gradu Ljudoždera. 2. Djela apostola Petra i Andrije. — RSslI, 6, 1967, p. 109—208;

o   Proslava 1100-godišnjice Ćirila i Metoda u Solunu. — Slovo, 17, 1967, p. 226—227;

o   Glagoljski odlomak Pseudo-Tomina jevanđelja. — Slovo, 18—19, p. 213—232;

o   Hrvatska književnost srednjega vjeka. Zagreb, 1969 (Pet stoljeća hrvatske književnosti. 1), 20+548 p. [Štefanić Vj., B. Grabar, А. Nazor, М. Panteljić];

o   Apokrifi u hrvatskoj srednjovjekovnoj književnosti. — Croatica, 1, 1970. p. 15—28;

o   Iz problematike slavenskih apokrifa. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 91—97;

o   Neuere Untersuchungen auf dem Gebiete der kroatisch-glagolitischen Apokryphen. — In: Acta II Congressus internationalis historiae Slavicae Salisburgo-Ratisbonensis anno 1967 celebrati. 2. Das heidnische und christliche Slaventum. 2. Wiesbaden, p. 201—205;

o   Apokrifna djela apostolska u hrvatskoglagoljskoj literaturi. 3. Djela Pavla i Tekle. — RSsll, 7, 1972, p. 5—30;

o   Mučenje sv. Jakova Perzijanca u hrvatskoglagoljskim odlomcima XIV st. — Slovo, 23, 1973, p. 141—160;

o   Vjekoslav Stefanić (1900—1975). In memoriam. — Зборник за славистику, 9, 1975, с. 222—224;

o   Legenda о sv. Aleksiju u hrvatskoj srednjovjekovnoj književnosti. — Slovo, 27, 1977, p. 61—84;

o   Izvori nekih hrvatskoglagoljskih legenda. — Зборник за славистику, 13, 1977, с. 95—104;

o   G. Birkfellner. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975 (рец.). — Slovo, 27, 1977, p. 208—211;

o   Les sources de certaines légendes croato-glagolitiques. — В: Славянские культуры и Балканы. 1. ІХ—ХVІІ вв. С., 1978, с. 239—243;

o   Über das Problem der längeren Fassung des Nikodimusevangeliums in der älteren slavischen Literatur. — In: Byzance et les Slaves. Etudes de civilisation. Mélanges Ivan Dujčev. Paris, 1979, p. 201—206;

o   Još jedna glagoljska verzija legende o sv. Aleksiju. — Slovo, 32—33, 1983, p. 85—102;

o   Osobitnosti grafije i jezika glagoljskog Fraščićeva psaltira. — In: Litterae slavicae medii aevi, Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 75—76;

o   Ćirilometodski i staroslavenski prijevodi u hrvatskoglagoljskim prijepisima. — Slovo, 36, 1986, p. 87—94;

o   Kult Ćirila i Metodija u Hrvata. — Slovo, 36, 1986, p. 141—145.

 

            Лит.:

·       Petrović I. Biserka Grabar ( 1932— 1986). In memoriam. — Slovo, 36, 1986, p. 240—254;

·       Hauptová Z. Biserka Grabar (2. VI. 1932—28. VIII. 1986). — Slavia, 56, 1987, p. 316—317.

 

Стефан Смядовски, Найда Иванова

 

 

650

 

 

    (19). ГРАФЕНАУЕР, Иван (Grafenauer, I.) (7.III.1880—29.XII.1964) — словенски литературен историк и фолклорист. Роден в с. Велика вас, Корошко, Австро-Унгария, дн. Лангдорф, Австрия. Следва славистика и германистика във Виена (19001904) при В. Ягич, В. Вондрак, М. Решетар, М. Мурко и др. Работи като гимназиален учител в Кран и в Любляна (1908—1940). През 1917 защитава докторат във Виена върху ударението в зилското наречие, през 1919 се хабилитира за проф. по словенска литература в Загребския унив. Дописен (1940) и редовен (1946) член на Словенската академия на науките и изкуствата в Любляна; през 1948 организира към нея Комисия за изучаване на словенския фолклор, която през 1951 прераства в институт. Умира в Любляна.

 

Научната си кариера Г. започва като лингвист с диалектоложки изследвания, но скоро се насочва към литературната история. Много популярни са неговата двутомна „История на най-новата словенска литература“ (1909—1911), преведена на няколко езика, и учебникът му за средните училища „Кратка история на словенската литература“ (1917—1919; 2 изд. 1920). През 1916 се заражда интересът му към най-старите словенски книжовни паметници (с изследването върху Стишкия ръкопис от XV в.), който е съчетан с изучаването на словенското устно народно творчество; постепенно преминава изцяло към етнографско-фолклористични занимания.

 

Първата статия на Г, която има определено отношение към кирило-методиевската проблематика, е върху историята на най-старата словенска писменост (1931). В нея са разгледани два ръкописа от XV в. — Целовишкият, принадлежащ на Корошкото истор. д-во, и Стишкият ръкопис, които Г. определя като преписи от много по-стари образци. Той анализира подробно текстовете на „Отче наш“ и „Изповедание на вярата“ от Целовишкия ръкопис и установява, че времето и обстоятелствата за създаването на техните преводи от латински и немски на словенски език трябва да се свържат с указите на Карл Велики (768—814), засягащи разпространението на християнството във Франкската империя, и с възникването на преводи на основни вероучителни и вероизповедни текстове на съответните народни езици като тяхно следствие. Г. обръща внимание върху съвпаденията между текстовете на Изповеданието от Целовишкия ръкопис, Изповедния чин от Син. евх. и третия фрагмент от Фрайзингенските молитви. „Аве Мария“ от същия ръкопис според него е преведена по-късно, през XI — края на XII в.; твърде интересна е голямата близост, която показва нейният текст с изключително популярната в Словения устна селска традиция на т. нар. Рожновенски молитви. По нататък Г. изследва текста на публичната изповед от Стишкия ръкопис, като заключава, че той е възникнал вероятно през XIII—XIV в. и е бил съставен въз основа на устно разпространявани словенски молитвени текстове; първоначалният им превод обаче е още по-стар и показва връзка с първия текст от Фрайзингенските молитви.

 

В монографията си за Каролингската катехеза като извор на Фрайзингенските фрагменти и на староцърковнославянския „Чин над изповедающим се“ (1936) Г. си поставя за цел да изследва подробно отношението между споменатите текстове, да определи времето на възникването им и западните им образци. Той продължава и допълва анализа на Вондрак на Фрайзингенските молитви в сравнение с изповедните молитви от Син. евх. и същевременно открива и подробно документира западните извори на слав. текстове. В изследването си изхожда от законодателството на Карл Велики. В първата глава разглежда подробно влиянието на това законодателство върху функционирането на изповедните образци и доказва, че те са били използвани

 

 

651

 

като учителни текстове (катехези), което е повлияло върху ранното им превеждане на съответните народни езици. Според Г. най-важните форми за колективно обучение са общата молитва в църква и публичната изповед (основният лат. текст е Exhortatio ad plebem christianam), които определят и характера на използваните текстове. Доказателство за това е употребата на най-старата изповедна молитва — Старобаварската (Сант-Емерамската) молитва като въведение или заключение на персоналната изповед в старонемската традиция и нейната преработка в староцърковнославянския Изповеден чин от Син. евх. Г. установява латинско-немски образец на втория фрайзингенски откъс и потвърждава мнението на Вондрак за неговото влияние (посредством словенския му превод) върху Изповедния чин от Син. евх. и Поучението в памет на апостол или мъченик от Климент Охридски. Той го нарича „Adhortatio ad poenitentiam“ и посочва сред изворите му църковните проповеди на св. Бонифаций, на св. Цезарий, Exhortatio ad plebem christianam и др. Според него словенският превод на тези изповедни образци трябва да е възникнал преди пребиваването на Кирило-Методиевите ученици в Панония (преди края на 60-те г. на IX в.), а латинсконемските текстове — преди средата на IX в. Във втората част на монографията подробно са изследвани отделните съставни части на Фрайзингенските молитви и тяхното отношение към съответните латинско-немски образци и към Изповедния чин от Син. евх., като особено внимание е обърнато на Сант-Емерамската молитва. Третата част е посветена на Катехезата за изповедта и покаянието в „Чин над изповедающим се“ от Синайския евхологий. Подчертана е нейната връзка с практиката на публично покаяние в Западната църква и със съответните латинско-немски литературни образци, най-вероятно посредством техни словенски преводи.

 

Иван Графенауер

 

Отделна статия Г. посвещава на Сант-Емерамската молитва на старокарантанско-словенски и на староцърковнославянски език. В резултат на подробни изследвания той изказва мнението, че най-старият слав. превод на молитвата е словенски, възникнал най-вероятно през първите десетилетия на IX в. в Карантания (Каринтия). Един клон от текстовата традиция на този превод остава там и е засвидетелстван по-късно в първия фрайзингенски фрагмент. След 813 преводът е бил употребяван от залцбургските мисионери в Панония, където е претърпял известни лексикални промени; от този нанонски текст (върху който според Г. е могла да повлияе и староцърковнослав. преработка на молитвата, изготвена от Методий и учениците му) са възникнали третият фрайзингенски фрагмент и Чин II от Син. евх. Понататък Г. анализира формулите за тайна изповед от староцърковнослав. изповеден чин (Чин I от Син. евх.), като заключава, че по език текстът стои между карантанския и панонския образец на словенския превод на старобаварската молитва (втори и трети фрайзингенски фрагмент),

 

 

652

 

а в съдържанието си е бил повлиян от два типа изповедни формули с различно подреждане на обстоятелствата, при които е бил извършен грехът (преди или след изброяването на греховете).

 

Специална статия Г. посвещава на коментар на по-новите изследвания на Фр. Гривец върху кирило-методиевските традиции в Панония („Вондраковите и Графенауерови грешки по въпроса за Климентовото поучение в памет на апостол или мъченик“, 1939—1940). В нея той обяснява или коригира някои свои постановки, засягащи старословенските паметници, като преди всичко приема поновото мнение за отсъствие на староцърковнослав. езиково влияние върху Фрайзингенскиге молитви.

 

 

            Съч.:

o   Zgodovina novejšega slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1909, 153 + 3 p.; 2. Ljubljana, 1911, 8+375 p.;

o   Stiski (ljubljanski) rokopis. — Dom in svet, 29, 1916, p. 239—243, 311—316;

o   Kratka zgodovina slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1917, 4+160 p.; 2. Ljubljana, 1919, 6+326 p. (2 изд. Ljubljana, 1920, 329 p.);

o   Poglavje iz najstarejšega slovenskega pismenstva. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 8, 1931, p. 68—117;

o   Karolinška kateheza ter izvor Brižinskih spomenikov in Чина надъ изповѣдаѫщиимь сѧ. Ljubljana, 1936 (Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 13. Filološko—Lingvistični odsek, 2), 165 p.;

o   Starobavarska (svetoemmeramska) molitev v starem slovenském in stcksl. jeziku. — Slovenski jezik, 1, 1938, p. 8—54;

o   Vondrákove in Grafenauerove zmote o zgradbi Klimentovega govora v spomin apostola in mučenca. — Čas, 34, 1939—1940, p. 350—364;

o   Lepa Vida. Studia o izvoru, razvoju in razkroju narodne balade o Lepi Vidi. Ljubljana, 1943, 399 p.;

o   Kratka zgodovina starejšega slovenskega slovstva. Celj, 1973, 221 p.; Literarnozgodovinski spisi. Izbral in uredil, uvodno študijo in opombe napisa! Jože Pogačnik. Zivlenjepis in bibliografijo sestavil Bogo Grafenauer. Ljubljana, 1980, 724 p.

 

            Лит.:

·       Leksikon pisaca Jugoslavije. Novi Sad, 1979, p. 283—285;

·       Pogačnik J. Ivan Grafenauer in literarna zgodovina. — In: Grafenauer I. Literarnozgodovinski spisi. Ljubljana, 1980, p. 5—45;

·       Bibliografija Ivana Grafenauera. — In: Grafenauer I. Literarnozgodovinski spisi. Ljubljana, 1980, p. 93—111.

 

Нина Рогова

 

 

    (20). ГРИГОРИЙ І Велики, Григорий Диалог, Григорий Двоеслов (Gregorius Magnus) (ок. 540 — 12.III.604) — римски папа (3 септ. 590 — 12 март 604). Роден в Рим в патрицианско семейство, от което произхождат и римските първосвещеници Феликс III (483— 492) и Агапит I (535—536). През 572—574 изпълнява гражданска административна длъжност — назначен е от имп. Юстин II (565—578) за praefectus Urbis, по-късно се отдава на подвижнически живот в основания от него манастир в бащината му къща. Ръкоположен за дякон (577); през 578 папа Пелагий II го изпраща като апокрисиарий в Цариград при имп. Тиберий II (578—582). През 585 се връща в манастира си в Рим и след трагичната смърт на папа Пелагий II (578—590) е избран от римското духовенство за папа.

 

Г. I поема Катедрата в тежко време — виз. територии на Апенините непрекъснато се стесняват под напора на нахлулите през 568 лангобарди, а на Пиренейския п-в се разпореждат вестготите. Г. I се проявява като духовен водач с висок морален авторитет и деен църковен организатор. Главното му поприще е мисионерството в Британия, но негови пратеничества действат и в Африка, Испания, Галия. Той следи внимателно развитието на властта на източните патриарси. Когато на Цариградския събор (587) Йоан IV Постник се провъзгласява за патриарх и се подписва като „вселенски патриарх“, Г. I, изтъквайки неуместността на това титулуване, започва да нарича себе си Servus servorum Dei по подобие на титулуването на Августин Блажени (345—430). Реформатор на църковното богослужение и песнопение, Г. I оставя и значително литературно наследство с огромно влияние през цялото Средновековие — писма, 40 хомилии, тълкование на Книгата Йов, съчинението „Regula pastoralis“ (или „Moralia“), превърнало се в

 

 

653

 

наръчник на всеки духовник и преведено на грц. език вероятно още преди смъртта му, прочутите „Диалози“ („Dialogi de vita et miraculis patru um Italicorum et de aeternitate animarum“) и др. Канонизиран e за светец. Паметта му се отбелязва от Източната църква на 12 март (или на 8 и 11 март, вж. Сергий. Полный месяцеслов Востока. Т. 2. Святой Восток. 2 изд. Владимир, 1901, с. 72, 104).

 

Има няколко сигурни указания, че личността на Г. I като най-почитан от Православната църква римски първосвещеник е била позната още в ранната старобълг. епоха. В Супрасълския сборник е поместено житието му заедно с кратък епилог като четиво за 11 март. Според гл. 16 от ЖК на диспута във Венеция привържениците на триезичната ерес изтъкват като главен довод против правото на славяните да имат своя богослужебна книжнина аргумента, че слав. книги не са създадени нито от апостолите и римския папа, нито от Йероним и блажения Августин, нито от Григорий Богослов. В най-стария познат препис на Житието, направен от Владислав Граматик през 1469, стои б҃гослѡвь Грігоріе (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 106). В редица други преписи обаче името е означено като дїалогъ Григорїи (Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 30 и бел. 19; срв. също Лавров П. Кирило та Методій в давньо-слов’янскому письменстві. У Київі, 1928, с. 47, 288; Сказания о начале славянской письменности. М„ 1981, с. 134—135 и бел. 2; Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 157). В един пасаж от Проложното житие на Кирил и Методий става дума за гонението на Методий от „епископи и презвитери, които се противели на правата вяра по изблѫдению глигорѣ диѡлога“ (Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 289; срв. Magnae Moraviae fontes historici. 2. Textus biografici, hagiographici, liturgici. Brno, 1967, p. 166). Споменаването на Григорий Диалог потвърждава както правилността на четенето Диалог вм. Теолог (Богослов) от преписа на Владислав Граматик, така и текстологическата връзка между ЖК и Проложното житие на Кирил и Методий.

 

Миниатюра към Беседите на Григорий Двоеслов, руски ръкопис от XII в.

 

В края на гл. 15 от ЖМ, след съобщението, че Методий е превел почти цялата Библия (без трите Макавейски книги) и Номоканона, се изтъква: ... и о҃чьскъıı-а книгъı прѣложи (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 191). Все още в науката се спори какво трябва да се разбира под „отечески книги“, но надделява мнението, че житийният текст свидетелства за патерична литература (преглед на мненията вж. у Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 17—18). Независимо от спорното положение със сигурност

 

 

654

 

може да се каже, че „Диалозите“ на Г. I, известни и под името Римски патерик, са преведени в ранната старобълг. епоха — в Моравия или в Б-я (срв. Маreš F. V. Welches griechische Paterikon wurde im 9. Jahrhundert ins Slavische übersetzt? — Anzeiger der Österreichischen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 109, 1972, p. 205—221), за което говорят архаични езикови особености.

 

Твърде неясно е дали има реминисценция от произведение на Г. I в пасажа за „обратното лекуване“ в ЖК, гл. 11. Хр. Кодов смята, че образният характер на текста горестію бѡ житїа сего похѡтное сласти достоить оумрьтвыти и смѣреніемь грьдость, противными противнаа врачююще (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 152, бел. 2) трябва да се свърже с 32-ата хомилия на Г. I: Dominus noster contraria opposuit medicametna peccatis, ut lubricis continentiam... elatis praeciperet humilitatem (Sancti Gregorii Magni XL homiliarum in evangelia. Lib. II. Homilia XXXII. — PL, t. 76, col. 1232). Е. Георгиев обаче твърди, че пасажът по-скоро напомня една от сентенциите на Григорий Богослов — τἀναντία γαρ τοῖς ἐναντίοις μάχη (Sancti Gregorii Theologi Carminum Liber I. Theologica. Sectio IL Poemata Moralia. — PG, t. 37, col. 919; Геоpгиев Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на славянската писменост. С., 1969, с. 111). Най-вероятно сентенцията противьнъıми противнаı-а врачоуѭще може да се свърже с един от четирите принципа на класическата медицина — Contraria contrariis curantur, приписван на Хипократ (Смядовски Ст. За „обратното лекуване“ в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — БЕ, 36, 1986, 2, с. 145—150). За частите от Григориевия (Римския) сакраментар, влезли в т. нар. Литургия на свети Петър (срв. гл. 11 от ЖМ и пасажа то петръ ап҃слъ нѣ литȣррı-а ли сътворилъ в Беседата на Презвитер Козма), вж. Киевски листове.

 

 

            Изд.:

o   PL, 75—79; Gregorii I Рарае Registrum Epistolarum. Ed. P. Ewald, L. M. Hartmann. — MGH. Epistolae, 1., 1.—2. Berlin, 1887—1891, 490 p.;

o   Gregorii Magni Dialogi. Libri IV. Ed. U. Moricca. Roma, 1924, 95 + 349 p.; Morales sur Job. 1—2. Ed. R. Gillet. Paris, 1950 (Sources Chrétiennes, 32), 268 p.;

o   Expositiones in Canticum Canticorum. In Librum Primum Regum. Ed. P. Verbraken. Turnholt, 1963 (Corpus Cristianorum, Series Latina, 144), 639 p.;

o   Dialogues. Texte critique et notes par A. de Vogué. Trad. par P. Antin. 2. (Livres I—III). Paris, 1979, 454 p.; 3. (Livre IV); Index et tables. Paris, 1980, 370 p.;

o   Moralia in Iob. Cura et studio M. Adriaen. Libri I—X. Turnholti, 1979, 31 +577 p.; Libri XI—XXII. Turnholti, 1979, p. 586—1135;

o   Registrum epistularum. Ed. D. Norberg. Libri I—VII. Turnholti, 1982, 12+505 p.;

o   Libri VIII—XIV. Appendix. Turnholti, 1982, p. 514—1183;

o   Commentaire sur le Cantique des Cantiques. Introd., trad., notes et index par R. Bélanger. Paris, 1984, 150 p.;

o   Homélies sur Ezechiel. Texte latin, introd., trad. et notes par Ch. Morel. 1. Paris, 1986, 541 p.; 2. Paris, 1990, 561 p.;

o   Commentaire sur le premier livre des rois. Introd., texte, trad. et notes par A. de Vogué. 1. Paris, 1989, 495 p.;

o   Registre des lettres. Introd., texte, trad., notes et appendices par P. Minard. 1., 1. Paris, 1991, 307 p.;

o   Патерик Римский. Диалоги Григория Великого в древнеславянском переводе. Греческий и славянский тексты. Изд. подготовил Кристиану Дидди. М., 2001, 546 с.

 

            Лит.:

·       Lаu G. N. Th. Gregor I. der Große. Leipzig, 1845;

·       Grisar H. San Gregorio Magno (590—604). Roma, 1904, 11+404 p.;

·       Dudden F. H. Gregory the Great, His Place in History and Thought. 1—2. London, 1905, 16+476+471 p.;

·       Vailhé S. Saint Grégoire le Grand et le titre de patriarche oecuménique. — Échos d’Orient, 11, 1908, p. 161—171;

·       Seppell F. X. Papstgeschichte von den Anfängen bis zur französischen Revolution. 1. Kempten-München, 1921, p. 48—54;

·       Batiffol P. Saint Grégoire le Grand. Paris, 1928, 233 p.;

·       Caspar E. Geschichte des Papsttums von den Anfängen bis zur Höhe der Weltherrschaft. 2. Tübingen, 1933, p. 306—514;

·       Bertоlini O. Roma di fronte а Bisanzio e ai Langobardi. Bologna, 1941, p. 231—286;

·       Fischer H. Gregor der Große und Byzanz. Ein Beitrag zur Geschichte der päpstlichen Politik. — Zeitschrift der Savigny-Stiftung für Rechtsgeschichte. Kanonistische Abteilung, 36, 1950, p. 15—144;

·       Chazottes Ch. Sacerdoce et ministère pastoral d’apres la correspondance de Saint Grégoire le Grand, 590—604. Lyon-Montpellier, 1955, 145 + 3 p.;

·       Halkin F. Bibliotheca Hagiographica Graeca. 1. Bruxelles, 1957, p. 234;

·       Mateоs J. Le Typicon de la Grande eglise. Ms. Sainte-Croix 40, X^e siècle. 1. Le cycle des douze mois. Roma, 1962, p. 246—247;

·       Mareš F. V. Welches griechische Paterikon wurde im IX. Jahrhundert ins Slavische übersetzt. — Anzeiger der Akademie der Wissenschaften in Wien. Philosophischhistorische Klasse, 109, 1972, 19, p. 205—221; -

 

 

655

 

·       Birkfеllner G. Gregorius I. der Grosse und die slavischen „Paterica“ (Anmerkungen zu einer Theorie). — Slovo, 24, 1974, p. 125—133;

·       Hannick Ch. Die griechische Überlieferung der Dialogi des Papstes Gregorius und ihre Verbreitung bei den Slaven im Mittelalter. — Slovo, 24, 1974, p. 41—57;

·       Mareš F. V. Gregorii Magni Dialogorum Libri IV — „Die Bücher der Väter“ der Vita Methodik — Slovo, 24, 1974, p. 17—39 (същото на чешки език: Čtyři knihy dialogů sv. Řehoře Velikého — „knihy Otců“ Života Metodějova. — In: Mareš F. V. Cyrilometodějská tradice a slavistika. Praha, 2000, p. 134— 152);

·       Birkfellner G. Paulos Euergetinos und die dritte kirchenslavische Übersetzung der Dialoge Gregors des Großen. — Slovo, 28, 1978, p. 45—56;

·       Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 12—13, 40—41;

·       Reinhart J. Methodisches zu den lexikalischen Bohemismen im Tschechisch-Kirchenslavischen am Beispiel der Homilien Gregors des Großen. — WSJ, 26, 1980, p. 46—102;

·       Сказания о начале славянской письменности. Вступительная статья, перевод и комментарии Б. Н. Флори. М., 1981, с. 134—135;

·       Rеinhart J. М. Rekonstruktion des Archetypus der altkirchenslavischen Übersetzung der Dialoge Gregors des Großen auf der Grundlage zweier russisch-kirchenslavischer Handschriften des 16. Jahrhunderts (cod. Sin 265, cod. Pogod 909) [Lexikon]. — In: Philologie und Sprachwissenchaft. Akten der 10. Österrechischen Linguistentagung. Innsbruck, 23.—26. Oktober 1982. Innsbruck, 1983, p. 255—266;

·       Reinhart J. Die „Dialoge“ Gregors des Großen in der kirchenslavischen Literatur. — Österreichische Osthefte, 27, 1985, p. 231—249;

·       Смядовcки Ст. За „обратното лекуване“ в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — БЕ, 36, 1986, с. 145—150;

·       Mareš F. V. De S. Gregorii Magni Dialogorum versione palaeoslovenica. — In: Colloques internationaux du CNRS — Grégoire le Grand. Paris, 1986, p. 569—574;

·       Карсавин Л. П. Григорий I Великий. — В: Христианство. Энциклопедический словарь. 1. Μ., 1993, с. 436—437;

·       Петков П. Два превода на Житието на Григорий Велики. — Раlaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 27—35;

·       Fеtková P. 40 homilii na Evangelia Řehoře Velikého v charvátském církevněslovanském překladů ve srovnání s překladem českocírkevněslovanským. — Slovo, 47—49, 1997—1999, p. 133—168;

·       Минчева A. Славянските преводи на Житието на Григорий Велики. — In: Abhandlungen zu den Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Kodikologische, miszellanologische und textologische Untersuchungen. 1. Freiburg i. Br., 2000 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 42), p. 187—208;

·       Reinhart J. Die Textologie der kirchenslavischen Übersetzung der Evangelienhomilien Gregors des Großen. — In: Abhandlungen zu den Grossen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Kodikologische, miszellanologische und textologische Untersuchungen. 1. Freiburg i. Br., 2000 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 42), p. 245—295;

·       Reinhart J. Ein weiterer Bohemismus in den tschechisch-kirchenslavischen Homilien Gregors des Großen: snětь ‘folia’. — in: Cyrillomethodiana. In honorem Aemiliae Bláhová et Venceslai Konzal. Praha, 2001, p. 439—446.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (21). ГРИГОРОВИЧЕВ ЛИСТ — пергаментен лист от старобълг. ръкопис (26,7 X 18,5 см), изписан с не съвсем обла глаголица в две колони по 37 реда; височината на буквите е 2—2,5 мм. Текстът е нанесен от лицевата страна, а обратната е съвършено изтрита. Съхраняван е отначало в сбирката на В. И. Григорович, по-късно преминава в колекцията на И. И. Срезневски; с нея през 1910 постъпва в ръкописния фонд на Библиотеката на Петербургската АН, дн. Библиотека на РАН, където се съхранява под № 24.4.17 (Срезн. 64).

 

Г. л. е намерен през 1845 от Григорович в библиотеката на Рилския манастир. По косвен път може да се предположи, че е бил подлепен към вътрешната страна на предната подвързийна дъска на ръкопис № 3/6 от Рилската ръкописна сбирка, преписан от Владислав граматик през 1473 — т. нар. сборник „Андрианти“, който съдържа слова от Йоан Златоуст. Откривателят на Г. л. прави опит да разчете текста (прочита задоволително колона А, ред 1—13 — вж. В. И. Срезневски, 1937, с. 81). През 1866 И. И. Срезневски издава Г. л. с незначителни разлики спрямо четенето на Григорович и пръв определя съдържанието му — „сохранился, вероятно, конец поучения с молитвою“ („Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы“, с. 235). Поради влагата и по-късно при отлепването на листа незначителни следи от текста остават прекопирани огледално върху дъсчената корица на Владиславовия сборник. През 1880 ги забелязва К. Иречек, а по-късно — Е. Спространов. Тези именно отпечатъци (без да знае тогавашното местонахождение и изданията на паметника)

 

 

656

 

с голям труд разчита Ив. Гошев и ги включва към остатъците от съществувалия някога глаголически сборник, известни днес като Рилски глаголически листове (Г. л. е л. VIII по изд. на Гошев).

 

Близостта в палеографско отношение между т. нар. Македонски глаголически лист, издаден от Г. А. Илински (Илинский Г. А. Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема Сирина XI века. Памятники старославянското языка. T. 1, вып. 6. СПб., 1909), който е л. II от Рилските глаголически листове по изд. на Гошев, и Г. л. е забелязана още от Срезневски: „Почти те же черты написания, которые выше отмечены в Македонском листке, повторяются и в этом отрывке“ („Древние глаголические памятники...“, с. 242). Същото отбелязва и В. Ягич: „Судя по почерку снимка, памятник подходил близко к Македонскому листку...“ („Глаголическое писмо“, с. 128). (азъ) е със спуснати ниско и равни серифи; ш (ша) е с наклон надясно; (оукъ) е без напречна чертица вдясно; (покои) е без странична чертица вляво и петлицата ѝ слиза почти до реда. Пише се изключително (както и в Рилските глаголически листове). Съвпадат броят на редовете и колоните, което подсказва вероятността да е използвана една и съща скара за разлиновка. Големината на текстовото поле също съвпада приблизително — 22,7 X 15,3 см срещу 23,6 X 15,8 см на Македонския глаголически лист.

 

При съпоставянето на осъществените от Срезневски и от Гошев издания се установява, че голяма част от липсващите по самия лист пасажи се допълва повече или по-малко успешно от огледално отпечаталите се върху корицата. Това е особено валидно за колона А, р. 10—17. Съпоставката дава основание да се мисли, че Г. л. е л. VIII от Рилските глаголически листове. Той съдържа непозната изповедна молитва на каещ се, чието начало Гошев вижда на л. VII. Съответен грц. текст досега не е намерен. Отбелязаната още от Р. Нахтигал близост между тази неизвестна молитва (Nahtigal R. Euchologium Sinaiticum. II del. Ljubljana, 1942, p. 366) и Син. евх. се наблюдава и в Г. л. — срв. ѥдиносѫщьна (ὁμοούσιος) в израза троице ѥдиносѫщьна А8—9, който се среща в Син. евх.: с҃тѣи единосѫщьнѣи троици 64b 2—3; също ѥдиночдъ (μονογενής) А22 се среща в Син. евх. 23 пъти срещу еднократно засвидетелстване в Зогр. ев., Асем. ев., Сав. кн., Супр. сб. Г. л. съдържа и рядката дума тръпѣльство Б25 — ‘търпение, търпеливост’, намерена само в Клоц. сб. — съ тръпѣльсвомъ 1b 37—38.

 

Днешното състояние на паметника е лошо — четат се отделни редове и букви, на места личат сини петна от химически реактив, употребен от Григорович и Срезневски при опитите им за разчитане.

 

 

            Изд.:

o   Срезневский И. И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 235—242, табл. XIII;

o   Гошев Ив. Рилски глаголически листове. С., 1956, с. 17—18, 34—35.

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. О древнейших памятниках церковно-славянской литературы. — УЗИКУ, 19, 1852, 1, с. 74, № 7;

·       Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, с. 74 (същото в: ИИАН, 1852, 1, с. 88);

·       Šafařík Р. Památky hlaholského písemnictví. Praha, 1853, p. X;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. Графика у славян. СПб., 1911, с. 128;

·       Иречек К. Български дневник. 1. С., 1930, с. 241;

·       Срезневский В. И. Переписка И. И. Срезневского с В. И. Григоровичем. — СпБАН, 54, 1937, с. 81, 88—89;

·       Бубнов Н. Ю., О. П.Лихачева, В. Н. Покровская. Пергаменные рукописи Библиотеки Академии наук СССР Описание русских и славянских рукописей ХІ—ХVІ вв. Л., 1976, с. 10—11;

·       Бубнов Н. Ю. Русские и славянские пергаменные рукописи Библиотеки академии наук СССР — В: Материалы и сообщения но фондам Отдела рукописей и редкой книги. Л., 1978, с. 209;

·       Смядовски Ст. Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. — БЕ, 30, 1980, с. 500—501;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР ХІ—ХІІІ вв. М., 1984, с. 84, № 44.

 

Стефан Смядовски

 

 

657

 

 

    (22). ГРОЗДАНОВ, Цветан (5.III.1936) — македонски изкуствовед. Роден в Охрид. Завършва история на изкуството във Философския фак. на Белградския унив. (1961). Специализира история на виз. изкуство в Колеж дьо Франс в Париж с френска държ. стипендия; работи при А. Грабар. Защитава докторска дисертация във Философския фак. на Белградския унив. Редовен проф. във Философския фак. на Университета в Скопие (1985). Доп. член на Македонската академия на науките и изкуствата (1991), акад. (1996). Почетен знак „Марин Дринов“ на БАН (2003).

 

Цветан Грозданов

 

Изследователската дейност на Г. е съсредоточена главно върху средновековното и късносредновековното изкуство в Македония и в съседните ѝ балк. страни и обхваща няколко тематични области. Най-значителни в нея са откриването, идентифицирането и документирането на портретите на Константин-Кирил и Методий и техните ученици. Между изследователите на визуалната интерпретация на сакрализирания образ на тези светци Г. има най-много съществени приноси, особено за ранната фаза в изграждането и разпространението на изображенията на първоучителите. Преди всичко той изтъква значението на Охрид като главен и постоянен култов център, където се формира иконографията и се създават първите им портрети. Обяснява липсата на техните образи в „официалната иконография“ на виз. изкуство, както и факта, че в Рим Кирил и Методий са почитани единствено поради заслугите си във връзка с намирането на мощите на св. Климент Римски и утвърждаването на неговия култ. Специално внимание отделя на портретите в катедралната църква „Света София“ в Охрид, чиито стенописи са създадени ок. 1040, по времето на архиепископ Лъв (1037— 1056). Г. подчертава, че добре запазеният образ на Кирил е сигниран като „дидаскалос“ („учител“) — епитет, с който той е назоваван и по-късно. Този портрет, силно повреденият лик на Методий и най-ранният портрет на Климент Охридски съставляват част от внушителната галерия от портрети на 60 архиереи, между които са и шест римски папи. Както и във всички останали портрети в Македония и Б-я, Кирил е представен в архиерейско облекло; това е знак за неговата ученост, въпреки че той не е притежавал архиерейско достойнство (вж. Сан на Кирил). Изключително важно значение имат откритите през 1991 портрети на Кирил и Методий в църквата „Св. Георги“ в с. Курбиново (край гр. Ресен, Македония), чиито стенописи са точно датирани (1191). Г. публикува изображенията в своята монография за Курбиново (1992, в съавторство с Л. Хадерман Мизгвиш). Добре запазените ранни портрети са съпроводени с грц. надписи, включващи отново епитета „дидаскалос“. Заедно с тях е представен и Климент Охридски; това потвърждава приемствеността на традицията, чиято начална фаза е засвидетелствана в охридската църква „Св. София“.

 

Г. системно изследва разпространението на изображенията на слав. първоучители в по-късни паметници, създадени на територията на Охридската архиепископия като резултат от специалната

 

 

658

 

политика на нейните предстоятели. Тя е продиктувана от необходимостта да поддържат връзка със слав. паство. Анализът на Г. включва и техни ликове извън тази територия, както и редките портрети (най-вече от XVI и XVII в.) на Кирил в монашеско облекло.

 

Г има заслуга и в изучаването на образите на Кирило-Методиевите ученици в изкуството. Той установява, че най-рано и успоредно с образите на солунските братя се появява образът на Климент Охридски, малко по-късно — образите на Наум Охридски и на Седмочислениците. Според Г. съществени промени в иконографията на Кирил и Методий настъпват след 1600. Той проследява еволюцията на композицията „Св. Седмочисленици“ през този период, като посочва, че най-старото изображение (1612) се намира в църквата „Св. Богородица“ в манастира над с. Слимница, Преспанско. През XVIII в. изписването на Седмочислениците става обичайно явление главно за региона на Охрид и териториите на Охридската архиепископия в Албания. Композицията с техните портрети (1806) в стенописите на манастира „Св. Наум“ край Охридското езеро представлява крайната фаза в изявите на характерната за корчанските и мосхополските майстори практика. Към средата на XIX в. се изработва и окончателната иконография на композицията „Св. Седмочисленици“, която е утвърдена чрез ерминията на Дичо Зограф. Успоредно с тази композиция Е разглежда и редките самостоятелни изображения на учениците на Кирил и Методий през XVIII и XIX в., като „Успение на св. Наум“, „Успение на св. Еоразд и св. Ангеларий“ и др.

 

Е публикува изследвания по темите за св. Симеон Неманя и св. Сава в македонското изобразително изкуство, за стенопис и иконопис в района на Струга, за южнослав. светци в православната иконография, за портретите на Теофилакт Охридски, за мъчениците от ХV—ХІХ в. в живописта на Македония, за локални култове и тематични особености в македонската живопис и др.

 

 

            Съч.:

o   Портретите на Климент Охридски во средновековната уметност. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 101—109;

o   Појава и продор портрета Климента Охридског у средњовековној уметности. — Зборник Матице Српске за ликовне уметности, 3, 1967, с. 47—72;

o   О портретима Климента Охридског у охридском живопису XIV века. — Зборник за ликовне уметности, 4, 1968, с. 101—118;

o   Прилози проучавању Св. Софије Охридске у XIV веку. — Зборник за ликовне уметности, 5, 1969, с. 35—56;

o   Односот мегу портретите на Климент Охридски и Климент Римски во живописот од првата половина на XIV век. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 99—107;

o   Најстарата претстава на Седмочислениците. — Културен живот, 24, 1979, 7—8, с. 32—34;

o   Црква Св. Климент Охрид. Охрид, 1979, 46 С. + 32 ил.;

o   Композицијата на Седмочислениците во живописот од ХVІІ—ХVІІІ век. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 5—6 (31—32), 1979—1980, с. 161—171;

o   Охридското зидно сликарство од XIV век. Охрид, 1980, 227 С.+208 ил. + 50 табл. (същото на сръбски език: Београд, 1980);

o   Слика јављања Премудрости св. Јовану Златоустом у Св. Софији Охридској. — ЗбРВИ, 19, 1980, с. 147—155;

o   Портретите на Климент Охридски од XIV век надвор од Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 7 (33), 1981, с. 79—92;

o   Култот на цар Самоил кон Ахил Лариски и неговият одраз во ликовната уметност. — Ликовна уметност, 6, 1981—1982, 8—9, с. 71—84;

o   Портрети на светителите од Македонија од ІХ—ХVІІІ век. Скопје, 1983, 321 с. + 110 ил.;

o   Јован Владимир и претставе Седмочисленика у македонској уметности ХVІІІ—ХІХ века. — Зборник за ликовне уметности, 20, 1984, с. 229—235;

o   Живописот на гробниот параклис на Свети Наум Охридски. — В: Наум Охридски. Научен зборник. Охрид, 1985, с. 85—98;

o   За портретите на Теофилакт Охридски. — Историја, 21, 1985, 2, с. 281—292;

o   Месецослов Асемановог јеванћеља и старије зидно сликарство у Македонији. — Зборник за ликовне уметности, 21, 1985, с. 13—27;

o   За графичките претстави на Климент Охридски во XVIII век и неговиот култ во Бер (Вериа). — В: Зборник посветен на Бошко Бабик. Прилеп, 1986, с. 71—74;

o   За литографијата на Седмочислениците во Преспа. — Историја, 22, 1986, 2, с. 275—279;

o   Света Софија Охрид. Охрид, 1986, 48 с.+36 ил.;

o   Орнаментиката на расцветани лисја во уметноста на Охрид во ХІ—ХІІ век. — В: Лихнид. Зборник на трудови. 6. Охрид, 1988, с. 11—22;

 

 

659

 

o   Требино. — В: Кирило-методиевскиот (старословенскиот) период и кирило-методиевската традиција во Македонија. Прилози од научниот собир одржан по повод 1100-годишнината од смртта на Методиј Солунски. Скопје, 1988, 3 октомври 1985 година. Скопје, 1988, с. 241—248;

o   Книжевно-историските основи на монашките претстави на св. Кирил Филозоф. — Спектар, 7, 1989, 14, с. 19—27;

o   Непознати и малку познати портрети на словенските учители во уметноста на XIX век. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развојот на словенската просвета. Материјали од научен собир одржан во Охрид од 25 до 27 септември 1986 г. Скопје, 1989, с. 239—249;

o   Словенските учители во живописот на Пречиста Кичевска и развојот на композицијата на Седмочислениците во втората половина на XIX век. — В: Манастир Света Пречиста Кичевска. Скопје-Дебар, 1990, с. 119—133;

o   Студии за охридскиот живопис. Скопје, 1990, 238 с. + 140 ил.;

o   Ћирило и Методије у уметности обновљене Пећке патријаршије. — Косовско-метохијски зборник, 1, 1990, с. 143—153;

o   Южнославянские святые в православной иконографии. — В: XVIII Международный конгресс византинистов, 8—15 августа 1991 г. Резюме сообщений. 1. А-К. М., 1991, с. 406—407;

o   Les représentations des Sept saints slaves dans l’art des pays balkaniques. — В: VI Мегународен конгрес за проучување на Југоисточна Европа (Софија 1989). Прилози на учесниците од Македонија. Скопје, 1991, с. 167—174;

o   Охридски архиепископ Прохор и његова делатност. — Зборник Матице српске за ликовне уметности, 27—28, 1991—1992, с. 271—287;

o   Kurbinovo. Skopje, 1992, 89 р. [Grozdanov C., L. Hadermann Misguich];

o   Ликовите на св. Кирил и св. Методиј во живописот на Македонија и соседните краишта. Појава, характеристики и еволуција. — В: Пристапни предавања, прилози и библиографија на новите членови на Македонската академија на науките и уметностите — Скопје. 11. Скопје, 1993, с. 20;

o   Sur les portraits des personnages historiques à Kurbinovo [G r o z d a n o v C., D. Bardžieva]. — ЗбРВИ, 33, 1994, c. 61—84;

o   Претставите на локалните култови и тематските особености на живописот во Македонија. — В: Содржински и методолошки прашања во истражувањето на историјата на културата на Македонија. Скопје, 1995, с. 97—108;

o   Св. Климент и св. Наум во уметноста на Македонија и на Охридската архиепископија. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Прилози од научен собир одржан на 13—15 септември 1993. Скопје, 1995, с. 31—43;

o   Свети Наум Охридски. Скопје, 1995, 239 с.;

o   700 години на црквата Свети Климент (Св. Богородица Перивлепта) во Охрид. — В: Светиклиментово слово. Црковен алманах. Охрид, 1995, с. 68—72;

o   Циклусот на животот на Богородица во црквата Свети Климент во Охрид. 1. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 26, 1995, 2, с. 41—60;

o   Страшниот суд во црквата Свети Климент (Богородица Перивлептос) во Охрид во светлината на тематските иновации на XVI век. — Културно наследство, 22—23, 1995—1996, с. 47—68;

o   Свети Астиј Драчки во средновековниот живопис. — В: Религиите и религиските аспекти на материалната и духовната култура на почвата на Република Македонија. Скопје, 1996, с. 23—32;

o   Тематските особености на средновековниот живопис на Охридскиот духовен и културен центар. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 28, 1997, 1—2, с. 69—84;

o   Фреските на Св. Софија Охридска. Скопје, 1997, 64 c.;

o   La composition de Sept saints slaves dans la peinture de l’Archevêché d’Ohrid. — Review. Institut of National History, 42 (4), 1998, 3 (4), p. 35—47;

o   Исус Христос цар над царевима у живопису Охридске архиепископије од XV—XVII века. — Зограф, 27, 1998—1999, с. 151—160;

o   Saint Constantin-Cyrille et saint Methode dans la peinture byzantine des pays Balkaniques. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 319—345;

o   За градителските и зографските потфати во манастирската црква Св. Јован Претеча (Продром) во Слепче, во втората половина на XIX век. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 31, 2000, 2, с. 25—41;

o   За портретите на св. Георгија Јанински во уметноста на Македонија. — Прилози МАНУ. Одделение за општествени науки, 31, 2000, 1, с. 101—125;

o   La composition des sept saints slaves (седмочисленици ἐπτάριθμοι) dans la peinture de l’archevêché d’Ochrid. — В: Кирило-Методиевски студии. 13. C., 2000, c. 41;

o   Триконхалната црква на Свети Наум Охридски. — В: Архитектурата на почвата на Македонија: прилози за исгражувањето на петорната на културата на почвата на Македонија. Сконје, 2000, с. 107—115.

 

            Лит.:

·       Лозанова P. — Проблеми на изкуството, 1997, 2, с. 61—62 (рец.).

 

Елка Бакалова

 

 

    (23). ДАВИДОВ, Ангел Асенов (21.VI.1931) — бълг. езиковед, специалист по старобълг. език и история на бълг. език. Роден в Полски Тръмбеш. Завършва гимназия в родното си място (1949) и бълг. филология в Софийския унив. (1953). През 1953—1963 е гимназиален учител в Полски Тръмбеш и Павликени. Асистент (от 1963), старши асистент (от 1966) и главен асистент (от 1969) по старобълг. език във Великотърновския унив. Специализира старобълг. лексикология

 

 

660

 

при Р. И. Аванесов и палеография при М. В. Шчепкина (Москва, 1967) и старослав. лексикология и текстология (Москва и Ленинград, дн. Санкт Петербург, 1969). През 1971 защитава кандидатска дисертация на тема „Лексиката на Презвитер Козма“. Доц. (1972), проф. (1977). Зам.декан на Филологическия фак. (1971 — 1973), зам.-ректор (1973—1979) и ректор (1979—1985) на Великотърновския унив.; ръководител на Катедрата по кирилометодиевистика (1978—1985) и на Катедрата по старобълг. език, общо и слав. езикознание (от 1989). Чете лекции по старобълг. език и история на бълг. език. Гост проф. в университетите в Хелзинки (1980), Пиза (1987), Амстердам (1991), Одеса (1992). Лектор по бълг. език в Римския унив. (1985—1988). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1980, 1985), медал „Za zasługi ziemi krakowskej“ (1984).

 

Ангел Давидов

 

Научните приноси на Д. са предимно в областта на бълг. и слав. истор. лексикология и лексикография. Той изхожда от тезата на В. М. Истрин за необходимостта от попълване на речниците на Фр. Миклошич и И. И. Срезневски. Особено важен е неговият анализ на ядро от думи, които не са отбелязани в известните старобълг. речници. В изследванията си върху лексиката на Презвитер Козма и Григорий Цамблак обосновава и прилага за пръв път в старобълг. лексикология статистически методи (т. нар. честотен речник), като доказва, че комплексното им използване дава възможност да се разкрие по-достоверно лексикалното богатство на анализираните произведения. Комплексен подход е характерен и за лексикографските трудове на Д. Неговият „Речник-индекс на Презвитер Козма“ е пръв по рода си опит да се оцени цялостно лексиката на оригинален старобълг. книжовник. Лексемите са представени в пълната им семантична структура, илюстрирани са с достатъчно материал, посочени са тяхната фреквентност, рекция, всички словоупогреби и фразеологични съчетания. На същите принципи се основават и другите речници на Д. — на „Похвално слово за Евтимий“ и „Мъчение на Йоан Нови“ от Григорий Цамблак. Важно методологическо значение имат и съставените от него още два речника на „Беседа против богомилите“ — обратен и честотен. Д. е съавтор и член на редакционната колегия на подготвения в Инст. за бълг. език при БАН „Старобългарски речник“ (1 -. С., 1999-). В съавторство с Д. Иванова-Мирчева издава „Малък речник на старобългарския език“ (2001), в който е включена лексика както от т. нар. класически старобълг. писмени паметници и епиграфски извори от Х—ХІ в., така и от старобълг. оригинални и преводни паметници, известни в по-късни преписи (творби на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Пандекти на Антиох, Синайски патерик и др.) — общо 8 200 думи.

 

Изводите на Д. от проучванията му върху речниковия състав на Беседа против богомилите са в няколко насоки: Презвитер Козма е един от творците на старобълг. книжовен език, самобитен писател

 

 

661

 

със собствен стил; езикът му безспорно може да се отнесе към преславския книжовен кръг; в Беседата хармонично се преплитат вече установени езикови особености и елементи на говоримата реч; в областта на морфологията се разкриват както архаични, така и нови черти; за синтаксиса са характерни причастните конструкции; най-често срещаните думи са стилистично неутрални и многозначни, което обуславя тяхната голяма валентна способност; лексикалните варианти в езика на Козма са израз на неговото разнообразие и богата синонимика, ориентирана към преславските разновидности, без да има отказ от т. нар. охридски думи, и т. н. Основната констатация на Д. е, че оригиналната старобълг. книжнина се отличава с не по-малко съвършен език от езика на старобълг. канон и че в областта на лексиката тя е дори по-богата от речника на каноничните книги.

 

Д. издава първото системно бълг. изследване в областта на бълг. истор. лексикология — „Старобългарска лексикология“ (1996). В него се разглежда въпросът за формирането на речниковия състав на старобълг. писмен и говорим език — праслав. лексика, лексиката на класическите старобълг. паметници, словното богатство на оригиналните творби на старобълг. писатели; отделя се специално внимание на старобълг. лексика, запазена в съвременните бълг. говори.

 

 

            Съч.:

o   Килифаревският октоих (Съдържание и палеографски особености на ръкописа). — ТВПИ „КМ“, 4, 1968, с. 501—538;

o   За някои аспекти при изучаването на старобългарската лексика (Върху материал от „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма). — ТВПИ „КМ“, 7, 1970, с. 105—160;

o   Към въпроса за старобългарския характер на лексиката на Презвитер Козма. — БЕ, 20, 1970, с. 343—344;

o   Речник-индекс на „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак“. — В: Русев П., Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 234—439;

o   Преписи и издания на „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак“. — В: Русев П., Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 91—110;

o   Текст и превод на „Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак“ [Русев П., А. Давидов, Г. Данчев]. — В: Русев П., Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 111—233;

o   „Беседа против богомилите“ и староруската лексика. — В: Филологически студии. Велико Търново, 1973, с. 135—162;

o   Статистические наблюдения над „Беседой“ Козмы Пресвитера. — В: Вопросы словообразования и лексикологии древнерусского языка. М., 1974, с. 285—303;

o   Речник-индекс на Презвитер Козма. С., 1976, 376 с.;

o   Глаголна синонимия в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма (Един синонимен ред от глаголите за говорене). — СФ-С, 15, 1978, с. 329—338;

o   История на българския език. Анотирани текстове, анализи и речник. Велико Търново, 1978, 143 с. [Давидов А., П. Ковачева, Ив. Харалампиев, М. Дамянова];

o   Някои лексикални варианти в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 120—124;

o   За късните преписи на старобългарските паметници и значението им за старобългарската лексикология (Сравнителни наблюдения върху изданията на „Беседа против богомилите“). — В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 65—71;

o   Речникът на „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма и Супрасълският сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник, старобългарски паметник от X век. С., 1980, с. 137—145;

o   Честотен речник на „Беседа против богомилите“. — ТВПИ „КМ“, 15, 1980, 2, с. 197—219;

o   Обратен речник на „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. — ТВПИ „КМ“, 16, 1980, 2, с. 91—116;

o   Презвитер Козма и старобългарският книжовен език. — ККФ 3, с. 284—292;

o   Синонимично-антономични отношения в старобългарския език (Върху материал от Беседата на Презвитер Козма). — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 176—187;

o   La tradition vieux Bulgare dans le lexique de L’ecole littéraire de Târnovo. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, p. 129—139;

o   Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С., 1983, 328 с. [Давидов А., Г. Данчев, Н. Дончева -Панайотова, П. Ковачева, Т. Генчева];

o   Към въпроса за старобългарското лексикално влияние при формирането на староруския книжовен език (Върху материал от „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма). — СФ-С, 17, 1983, с. 155—162;

o   Христоматия по история на българския език. С., 1983, 319 с. [Давидов А., Ив. Харалампиев, М. Дамянова];

 

 

662

 

o   Езикът на Григорий Цамблак с оглед на неговата лексика. — В: Търновска книжовна школа. 3. С., 1984, с. 207—219;

o   André Vaillant et les recherches sur la langue de Cosmas le Prêtre. — In: Actes du cinquantenaire de la chaire de bulgare à L’INALCO (1933—1983). Colloque tenu à Sèvres du 21 au 23 avril 1983. Paris, 1986, p. 253—264;

o   1. Книжнината през XIII век. 2. Книжнината през XIV век. 3. Търновската книжовна школа на Евтимий. — В: История на Велико Търново. 1. Праистория, античност и средновековие. С., 1986, с. 321—367;

o   Към характеристиката на Евтимиевата реформа. — ТВПИ „КМ“, 21, 1986, 2, с. 69—94;

o   Към въпроса за установяването на лексикалното богатство на старобългарския език. — В: Втори международен конгрес по българистика, София, 23 май — 3 юни 1986. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 13—20;

o   Григорий Цамблак и старобългарската лексикална традиция. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 235—246;

o   Евангелските цитати в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — В: Лингвистични студии. Велико Търново, 1994, с. 31—41;

o   Някои лексикални успоредици между Йоан Екзарх и Презвитер Козма. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 290—296;

o   Старобългарска лексикология. Велико Търново, 1996, 194 с.;

o   Ролята на косвените източници при определяне обема на старобългарската лексика. — СФ-С, 22, 1998, с. 146—150;

o   Старобългарската лексика в „Похвално слово за Евтимий“ от Григорий Цамблак. — В: Патриарх Евтимий и неговото време. Материали от националната научна сесия „600 години от заточението на Евтимий, патриарх Търновски“. Велико Търново, 1998, с. 137—150;

o   Betrachtungen über die Lexik des Simeonov Sborník aus dem Jahre 1073. — In: Studia linguistica in honorem Ivani Duridanov. Sofia, 1999 (Archiv für bulgarische Philologie, 3), p. 59—68;

o   Актуални задачи на старобългарската лексикология. — В: В памет на Петър Динеков. Традиция, приемственост, новаторство. С., 2001, с. 509—511;

o   Малък речник на старобългарския език. Велико Търново, 2001, 496 с. [Иванова-Мирчева Д., А. Давидов].

 

            Лит.:

·       Бегунов Ю. К. Новый труд болгарских ученых. — CC, 1967, 2, с. 84—85;

·       Бегунов Ю., П. Бойчева. Новый труд болгарских ученых о творческом наследии Григория Цамблака. — СС, 1974, 2, с. 87—89;

·       Bláhová Е. Bulharské edice starých textů vydaných v 1. 1970—1974. — Slavia, 44, 1975, p. 302—307;

·       Vasilev V. Ein wertvoller Beitrag zum historischen Wortbestand der bulgarischen Sprache, jPalaeobulgarica, 1, 1977, 3, p. 94—98;

·       Заимов Й. Ценен принос към старобългарското словно богатство. — СпБАН, 23, 1977, 6, с. 90—94;

·       Заимов Й. Ценен принос към старобългарската лексикология. — ЕЛ, 33, 1978, 3, с. 70—71;

·       Селимски Л. Помагало за начинаещия историк на българския език. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 1, р. 109—115;

·       Първев Хр. Създатели и творци на българското езикознание. С., 1987, с. 145—147;

·       Харалампиев Ив. Ангел Давидов на шестдесет години. — Съпоставително езикознание, 16, 1991, 4, с. 119—122;

·       Ковачев М. Ангел Давидов. Био-библиография. Велико Търново, 1994, 160 с.;

·       Иванова-Мирчева Д. — БЕ, 47, 1997, с. 101—104 (рец.);

·       Bláhová Е. — Slavia, 68, 1999, р. 124 (рец.);

·       Илиева Т. Професор д-р Ангел Давидов на седемдесет години. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 4, с. 96—103;

·       Куцаров Ив. Славяните и славянската филология. Очерк по история на славистиката и българистиката от втората половина на XIX до началото на XXI век. Пловдив, 2002, с. 294—295.

 

Елка Мирчева

 

 

    (24). ДАМЯНОВИЧ, Степан (Damjanović, St.) (2.ХІ.1946) — хърватски филолог — палеославист и историк на хърватския език. Роден в Стризивойна, Осиеко-Баранска област, Хърватия. Завършва гимназия в Пожега и специалностите хърватски език, южнослав. литератури и руски език и литература във Философския фак. на Загребския унив. (1970). Защитава магистърска дисертация върху средновековни хърватски глаголически текстове (1977) и докторска дисертация на тема „Interferiranje hrvatskih dijalekata i općeslavenskoga književnog jezika u hrvatsko-glagoljskim tekstovima XV. stoljeća“ (1982). Асистент (1971), редовен проф. (1986) и завеждащ Катедрата по общослав. литературен (старославянски) език (дн. Катедра по старослав. език и хърватски глаголизъм) във Философския фак. на Загребския унив. (1993). Член на Хърватската академия на науките и изкуствата (1998). Развива организаторска дейност в Загребската славистична школа и Хърватското филологическо д-во. Председател на Комитета на хърватските слависти и представител на Република Хърватия в Международния комитет на славистите. Главен научен секретар на Матица хърватска. Уредник на Академичната библиотека „Чуждестранни хърватисти“ в Загреб.

 

 

663

 

Степан Дамянович

 

Научноизследователските интереси на Д. са насочени към най-ранните периоди от развитието на хърватския език и книжнина, хърватското глаголическо наследство, хърватските филологически традиции, както и към общославистични въпроси. Основните му трудове обосновават концепцията му за историята на хърватската глаголица и свързаната с нея литературна традиция от втората половина на XI в. до началото на XVI в.

 

В монографията си „Jazik otačaski“ (1995) Д. разкрива най-ранната история на хърватския книжовен език, отразена в писмените паметници и истор. извори; проявява внимание към кайкавския компонент в глаголическите текстове и неговите сходства с лексиката на северната чакавщина. Отделна глава посвещава на особеностите на глаголизма в Загребската епископия. Приносни моменти в труда са определянето и анализът на езиковите норми, наложени от хърватските глаголаши при развоя на писмения език.

 

В раздела „Trojezična i tropismena književnost hrvatskoga srednjovjekovlja“ от книгата си „Filološki razgovori“ (2000) Д. се спира на важни лат. извори, свидетелстващи за разпространението на глаголическа писменост и слав. богослужение в хърватските земи през X в.: решението на Синода на Далматинската църква от 925 за забрана на слав. богослужение, писмото на папа Йоан X (914—928) до сплитския архиепископ Йоан и до сплитския епископат, в което се осъждат епископите и владетелите за тяхната благосклонност към Методиевата доктрина и допускането на „варварския език“ в Хърватската църква. Според Д. под понятието „хърватска средновековна литература“ най-често се подразбира „книжовната дейност, започнала от срещата на хърватската култура с делото на славянските първоучители Константин-Кирил и Методий“ (с. 19). Въз основа на езиковите и графичните черти на запазените в Хърватия писмени паметници Д. посочва, че тази книжнина се е осъществявала чрез три езикови форми: хърватски старославянски (силно хърватизиран старославянски), хърватско-старославянски („смесен“ език, съставен от старославянски и старохърватски елементи) и старохърватски. До XIII в. първата изпълнява всички функции на литературен език, а от XIV в. става език на литургичните текстове; втората форма преобладава в белетристиката, а старохърватският — в правните съчинения. По въпроса, дали става дума за три различни езика или за три разновидности на един език, Д. смята, че те представят единството на „езика на средновековната хърватска писменост“ (с. 32). По отношение на видовете писмо се отбелязва, че глаголически текстове има от XI в., кирилски (писани с босанчица) от XII в., а от XIV в. се използва латиницата (с. 19). Глаголическите текстове са най-важни, защото са най-древни и най-многобройни и защото голяма част от паметниците, писани на латиница и босанчица, са преписани от глаголически изводи.

 

 

664

 

Д. проучва и систематизира ранните латински (до X в.) и хърватски глаголически и кирилски (ХІ—ХV в.) паметници и надписи. Редица публикации посвещава на Башчанската плоча (ок. 1100), която според него поставя началото на истор. развой на хърватския език и е най-значителният хърватски текст, писан с преходен тип глаголица. Сред характерните му черти изтъква ритмическата организация на неговия език, основана на разговорната реч и на риторични похвати, сполучливо изразяващи съдържанието му. Обръща се внимание на факта, че в този каменен надпис за пръв път се споменава хърватски владетел („Звонимир, крал хърватски“) на хърватско-старославянски език (1991).

 

Д. характеризира дейността и анализира научните теории на Фр. Рачки, Й. Ю. Щросмайер, Е. Херцигоня, Р. Вечерка, Й. Хам, Й. Братулич, Ст. Ившич, И. Милчетич, Л. Пацнерова, А. Давидов и др. Посвещава монография на В. Ягич, когото определя като най-големия хърватски славист на всички времена (1988). При разглеждането на хърватско-чешките и хърватско-полските културни връзки през ХІV—ХV в. по-специално се спира на рецепцията на хърватската глаголица и на слав. богослужение в Чехия (в Сазавския и Емаузкия манастир) и в Полша (в манастира Клепаж край Краков) (1997).

 

В учебника си „Staroslavenski glasovi i oblici“ (2000) Д. систематизира становищата в славистиката за названията старославянски, староцърковнославянски, църковнославянски, старобългарски, старомакедонски, общославянски книжовен език. Теоретичните си постановки за фонетиката, граматиката и лексиката на старите слав. езици изгражда въз основа на т. нар. старослав. канон — най-ранните глаголически (Киевските листове, Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Син. пс., Клоц. сб., Рилските глаголически листове и др.) и кирилски (Сав. кн., Супр. сб., Ен. ап. и др.) паметници. Смята, че названието „глаголица“ е възникнало на хърватска почва. Кирилицата според него е резултат от продължителна дейност на много книжовници. Д. подкрепя мнението, че глаголицата е първата слав. азбука и неин автор е Константин-Кирил. Изяснява особеностите на четирите фази в развитието на облата глаголица: солунска (860—863), моравско-панонска (863— 885), чешка (885—1097) и охридска (886— XII в.). Високо оценява делото на Кирило-Методиевите ученици в Б-я, ролята на Преславската и Охридската книжовна школа в развитието на старобълг. култура. Ценно помагало за специалистите по палеославистика и хърватистика е трудът на Д. „Slovo iskona“ (2002), който съдържа граматически очерк за т. нар. старославянски език, транскрибирани и транслитерирани глаголически текстове и морфологичен, фонологичен и синтактичен анализ на избрани текстове. Д. е автор и на енциклопедични и речникови статии за основни понятия в кирилометодиевистиката и за старобълг. книжовници.

 

 

            Съч.:

o   Vokalizam Korizmenjaka Kolunićeva zbornika prema vokalizmu III. A 19 JAZU. — Filologija, 8, 1978, p. 67—74;

o   Josip Bratulić. Istarski razvod. Studija i tekst. Pula, 1978 (рец.). — Dometi, 12, 1978, p. 109—111;

o   Refleksi jata u Korizmenjaku Kolunićeva zbornika. — Radovi zavoda za slavensku filologiju, 16, 1979, p. 13—32;

o   A. Davidov. Rečnik-indeks na Prezviter Kozma (рец.). — Slovo, 29, 1979, p. 151—152;

o   Jezik hrvatske srednjovjekovne književnosti. — Istra, 18, 1980, 3—4, p. 17—24;

o   Kajkavski elementi u hrvatskoglagoljskim zbornicima XV. stoljeća. — Istra, 19, 1981, 5—6, p. 16—45;

o   To pisa meštar Branko. [B. Fučić. Glagolski natpisi. Zagreb, 1982]. — Oko, 286, 1983, p. 12;

o   Tragom jezika hrvatskih glagoljaša. Zagreb, 1984, 191 p.;

o   Jezik prvotiska u kontekstu književnojezične prakse hrvatskih glagoljaša. — Slovo, 34, 1984 (1985), p. 63—80;

o   Hrabri crnorizac. — Oko, 14—28 veljače, 1985, p. 14;

o   Glagolica i ćirilica. — Oko, 14—28 ožujka, 1985, p. 10;

o   Konstantinove polemike. — Oko, 350, 1985, p. 10;

o   R. Večerka. Staroslověnština. Praha, 1984 (рец.). — Slovo, 35, 1985, p. 204—208;

o   Glagoljska i ćirilska tabla za dieu. Predgovor, napomene uz transliteraciju, transliteracija. Zagreb, 1986, p. 47—75;

o   Ćirilometodska baština u prepisci Rački — Strossmayer. — Republika, 5—6, 1986, p. 632—646;

o   О staročeškim glagoljskim spomenicima [L. Pacnerová. Staročeské hlaholské zlomky. Kritické vydání. Praha, 1986]. — Croatica, 21—22, 1986, p. 200—201;

 

 

665

 

o   Josip Hamm (1905—1986). In memoriam. — Croatica, 21—22, 1986, p. 202—205;

o   Opširnost bez površnosti. Podsjetnik na život i djelo Vatroslava Jagića. Zagreb, 1988, 102 p.;

o   Vatroslav Jagič о Istri. — Istra, 26, 1988, 4, p. 5—12;

o   Языковые поиски хорватских глаголяшей. — In: Studia slavico-byzantina et mediaevalia europensia. 1. Sofia, 1989, p. 231—241;

o   Vinodolski zakon. Priredio J. Bratulić. Zagreb, 1988 (рец.). — Slovo, 39—40, 1989—1990, p. 206—208;

o   Prvi libar od „grozda“ [J. Bratulić. Istarski razvod. Bibliofilsko izdanje. Pula, 1989]. — Istra, 28, 1990, 1—2, p. 119—120;

o   Jedanaest stoljeća nezaborava. Osjek-Zagreb, 1991, 183 p.;

o   Jezik Bašćanske ploče. — Fluminensia, 1990 (1991), 1—2, p. 71—77;

o   Hrvatski glagoljaši i počeci hrvatskoga književnog jezika. — Croatica, 23—24, 1993, p. 93—106;

o   Fagičeve ocjene Miklošićevih djela. — In: Miklošičev zbornik. Ljubljana, 1993, p. 341—348;

o   Patriarh slavistike (Vatroslav Jagić). — In: Portreti hrvatskih jezikoslovaca. Zagreb, 1993, p. 105—112;

o   Hrvatsko književno srednjovjekovlje. Zagreb, 1994, p. 5—115; Biskup Strossmayer i ćirilometodska baština. — In: Rozumět jaziku. Zbornik k významnému životnomu jubileu univ. prof. Ph. Dr. Radoslavy Brabcové DSc. Praha, 1995, p. 81—87;

o   Jazik otačaski. Zagreb, 1995, 173 p.;

o   Od Lavoslava Geitlera do Eduarda Hercigonje. — Croatica, 26, 1996, p. 29—54;

o   Pouzdani vodič [J. Bratulić. Leksikon hrvatske glagoljice. Zagreb, 1995]. — Hrvatsko slovo, 1996, p. 14;

o   Slogotvorni rilu Korizmenjaku Kolunićeva zbornika. — Radovi Zavoda za slavensku filologiju, 15, 1997, p. 43—50;

o   Najstarije razdoblje hrvatske književnojezične povjesti. — In: Popularna srieda. Mostar, 1997, p. 107—110;

o   Hrvatski glagoljaši u središtu Svetoga Rimskoga Carstva. — Hrvatsko slovo, 6. lipnja 1997, p. 6—7;

o   Jezičnostilska raslojenost hrvatskoglagoljskih srednjovjekovih tekstova. — Croatica, 27, 1998, p. 57—69;

o   Rezultati i perspektive istraživanja jezika Bašćanske ploče. — In: 900 godina Bašćanske ploče. Baška, 2000, p. 57—67;

o   О potrebi novih jezikoslovnih proučavanja Bašćanske ploče. — Đakovski vezovi, 34, 2000, p. 51—52;

o   Staroslavenski glasovi i oblici. 3 попр. изд. Zagreb, 2000, 160 p.;

o   Filološki razgovori. Zagreb, 2000, 314 p.;

o   Jedan pogled u hrvatsko glagoljaštvo. — In: Muka kao nepresušno nadahnuće kulture. Zbornik radova međunarodnog znanstvenog simpozija, Zadar-Preko, 2000. Zagreb, 2001, p. 89—95;

o   Slovo iskona. Staroslavenska/starohrvatska čitanka. Zagreb, 2002, 295 p.

 

            Лит.:

·       Mihaljević M. — Slovo, 35, 1985, p. 208—215 (рец.);

·       Kolenić L. — Revija, 3, 1985, p. 51—52 (рец.);

·       Lukezić I. Jezik glagoljaša. — Dometi, 8, 1985, p. 81—84;

·       Lukezić I. — Fluminensia, 1991, 1—2, p. 225—229 (рец.);

·       Zagar M. Znanost i sjecanje. — In: Encyklopedia moderna. 1. Zagreb, 1992, p. 165—171;

·       Brezar D. — Forum, 12, 1992, p. 536—538 (рец.);

·       Šimić M. — Slovo, 44—46, 1994, p. 233—235 (рец.);

·       Tоmašić T. Znanstveno i toplo. — Kolo, 1, 2000, p. 510—514.

 

Елена Томова

 

 

    (25). ДЕРЖАВИН, Николай Севастиянович (3/15.ХІІ.1877—26.II.1953) — руски историк и филолог славист. Роден в приазовското бълг. с. Преслав, Бердянски уезд, Таврическа губ., където добре научава местното бълг. наречие. Завършва гимназия в Симферопол (1896) и Историко-филологическия инст. „Безбородко“ в Нежин (1900), където се запознава с М. Дринов. Осъществява научни командировки в Турция (1903) и Б-я (1910). Частен доц. в Петербургския унив. (1912—1917), проф. в Катедрата по славянознание (1917), ректор на Университета (1922—1925), директор на Инст. по славянознание при АН на СССР в Москва (1931—1934). Акад. (1931), член на Президиума на АН на СССР (от 1942). Доп. (1930) и почетен член на БАН (1945). Умира в Москва.

 

Първите научни издирвания на Д. са посветени на езика и бита на бълг. заселници в Южна Русия. Техен резултат са два капитални труда (1908 и 1915). След Окт. революция (1917) Д. разширява обхвата на славистичните си занимания. Добър познавач е на руската славистика от дореволюционния период.

 

Работата си върху бълг. история и култура от Средновековието до Новото време Д. продължава през целия си живот. Четиритомната му „История Болгарии“ (1945—1948) почти веднага е преведена на бълг. език. Занимава се и с бълг. фолклор, етнография, с някои проблеми на бълг. литература. На кирило-методиевската проблематика посвещава няколко статии, повечето с научно-популярен характер, както и отделни раздели във втория том на „История Болгарии“ (за литературата през епохата на Първото бълг. царство и нейните най-видни представители). Може да се каже, че те не съдържат нови данни и приносни интерпретации, а представляват идеологизиран вариант на известни тези в духа на

 

 

666

 

съветската културна политика по отношение на Б-я (с признаване на авторитета и влиянието на бълг. литература върху старата руска литература и с подчертаване на значението на богомилството като социално-класово движение, възникнало в Б-я).

 

Николай Державин

 

В статията си за литературната дейност на Климент Охридски (1929) Д. разглежда някои основни въпроси относно най-старите служби за Кирил и Методий. След като резюмира становищата на известни слависти за двата паметника, Д. категорично отхвърля възможността техните оригинали да са гръцки. Според него службите са съставени окончателно на Юг, в живата още атмосфера на панонските традиции и впечатления, във време, близко до времето на слав. просветители, и от техен непосредствен ученик. Изтъква се приликата им с ЖК и ЖМ по съдържание и композиция, силно изразената в тях слав. идеология и сходството им с ред Климентови творби по стил и език, за което се привеждат много примери. Д. стига до предположението, че посочените произведения са дело на един и същ книжовник и че би могло с голяма вероятност за техен автор да се приеме Климент Велички.

 

В отделна публикация (1941) Д. обосновава становището си за възникването на Синайския евхологий. Въз основа на поместеното на л. 5б—6а молитвословие, което преценява като отклонение от грц. формула, той отнася паметника към Западното бълг. царство и времето на цар Самуил (997—1014).

 

 

            Съч.:

o   Очерки быта южнорусских болгар. — Этнографическое обозрание, 1898, 3, с. 37—62; 4, с. 113—125;

o   Заметка о некоторых рукописях и старопечатных изданиях Софийской синодальной библиотеки. — РФВ, 52, 1904, 3—4, с. 175—180;

o   Болгарские колонии Новороссийского края. Херсонская и Таврическая губернии. Симферополь, 1908, 237 с.;

o   Болгарские колонии в России (Таврическая, Херсонская и Бесарабская губернии). Материалы по славянской этнографии. С., 1914, 12+259 с.;

o   Болгарско-сербские взаимоотношения и македонский вопрос. ГІетроград, 1914, 15 с.;

o   Болгарские колонии в России. 2. Язык. 1. Обзор говоров. 2. Общие итоги, выводы и наблюдения. 3. Тексты. Пегроград, 1915, 16 + 523+94+16 с.;

o   К вопросу о литературной деятельности Климента Величского. — МкП, 5, 1929, 3, с. 27—44;

o   Труды академика П. А. Лаврова в области древнеславянской письменности. — ИАН CCCR серия 7. Отделение общественных наук, 1931, 2, с. 137—169;

o   Наука на службе империализма. — ИАН СССР серия 7. Отделение обіцественных наук, 1932, 2, с. 125—149;

o   К вопросу о славянской колонизации Балканского полуострова. — Борьба классов, 1933, 10, с. 38—43;

o   Euchologium Sinaiticum (К вопросу о времени происхождения памятника). — В: ДержавинН. С. Сборник статей и исследований в области славянской филологии. М., 1941, с. 217—231;

o   Древние фракийцы и славяне. — ИАН СССР оля, 2—3, 1944, с. 60—77;

o   Племенные и культурные связи болгарского и русского народов. М.-Л., 1944, 88 с.;

o   Моравската мисия на солунските братя Константин и Методий. — Отечествен фронт, бр. 119, 25 май 1945, с. 4;

o   Произход на българите и образуване на първата българска държава. — ИП, 1, 1945, 1, с. 6—33;

o   Солунските братя Константин и Методий. — Южни славяни, 1, 1945, 2—3, с. 45—49;

o   История Болгарии. 1. М., 1945, 257 с. (на бълг. ез.: С., 1946, 288 с.; 2 изд. 1948); 2. М., 1946, 162 с. (на бълг. ез.: С., 1947); 3. М., 1947, 127 с.; 4. М., 1948, 242 с.;

o   Богомилство и богомили. — ИП, 2, 1945—1946, 1, с. 3—17;

o   Происхождение болгарского народа и образование первою болгарского государства на Балканском полуострове. — Советская этнография, 1946, 1, с. 59—83.

 

 

667

 

            Лит.:

·       Селищев П. — УЗИКХ 82, 1915, 6—7, с. 1—15 (рец.);

·       Милетич Л. [Доклади за избор на нови дописни членове на БАН]. За H. С. Державин. — ЛБАН, 13, 1929—1930 (1931), с. 28—31;

·       Берков П. Н. Академик Николай Севастьянович Державин (К 70-летию со дня рождения и 50летию научной деятельности). — ВЛУсиял, 2, 1947, 12, с. 119—123;

·       Николай Севастьянович Державин. М.-Л., 1949, 72 с.;

·       Николай Севастьянович Державин [Некролог]. Список трудов акад. H. С. Державина в области славяноведения (1898—1952). — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР, 3, 1953, 11, с. 84—94;

·       Академик Николай Севастьянович Державин [Некролог]. — ИП, 9, 1953, 2, с. 220—222;

·       Славяноведение в дореволюционной России. Изучение южных и западных славян. М., 1988, с. 6, 371.

 

Нина Гагова

 

 

    (26). ДЕСПОДОВА, Вангелия (16.I.1941) — македонска славистка. Родена в с. Галища, Костурско. Завършва слав. филология в Скопския унив. (1963). По време на следването си специализира палеография при В. А. Мошин. През 1964—1986 е асистентка в Инст. за македонски език в Скопие, където участва в международния научен проект „Църковнославянски речник“. Специализира лексикография в Старослав. инст. в Загреб (1964 и 1966) и в Инст. по славистика в Букурещ. Защитава магистърска теза „Лексиката на Добромирового евангелие“ (1973) и докторска дисертация на тема „Южнославянският пълен апракос“ (1981). От 1986 е н. с. в Инст. за старослав. култура в Прилеп, където ръководи научноизследователския проект „Писмени паметници на средновековната култура в Македония“. Изнася лекции по отделни въпроси от развоя на южнослав. книжовни езици в университетите в Букурещ (1969), Братислава (1970 и 1985) и Ерланген, Германия (1986). Член на Македонския славистичен комитет (1983— 1993), на Балк. съвет при Македонската академия на науките и изкуствата и на редакцията на сп. „Balcanoslavica“. Директор на Инст. за старослав. култура в Прилеп (от 1992).

 

Вангелия Десподова

 

Основните проучвания на Д. са върху истор. лексикография и текстологията на средновековните слав. ръкописи. През 1985 под нейно ръководство излиза колективният труд „Индекс кон речникот на македонските библиски ракописи“. Тя е автор на диференциалния речник към изданието на Добромировото евангелие (1992), в който е включена и лексиката от откритите по-късно листове (от Парижката национална библиотека и от манастира „Света Екатерина“ в Синай) и който включва 2815 лексеми с техните грц. съответствия и съпоставки с осем евангелски ръкописа (Асем. ев., Map. ев., Зогр. ев., Добрейшово, Радомирово, Йованово, Кратовско и Македонско евангелие). Д. издава Григоровичевото евангелие (1988), като в изследователската част на труда включва описание на ръкописа, фонетично-фонологичен, морфосинтактичен и текстологически анализ, диференциален речник и класификация на пълните слав. апракоси. В списъка на определените от нея като „македонски“ ръкописи

 

 

668

 

в Библиотеката на РАН в Санкт Петербург са включени 36 писмени паметника, между които са Драгановият миней, Службата за св. Димитър Солунски, Добромировото евангелие, Орбелският триод и др. „Македонски“ средновековни ръкописи според нея са отдавна известните в науката и многократно изследвани старобълг. паметници, като Зографските листове, Зографското евангелие, Асеманиевото евангелие, Мариинското евангелие, Рилските глаголически листове, Охридските листове, Синайският евхологий, Синайският псалтир и др. При работата си върху лексиката на Карпинското евангелие Д. стига до извода, че най-голяма близост то показва със Син. евх. и Супр. сб., без да определя какви са те по произход; от друга страна, като старославянски са определени Map. ев., Зогр. ев., Асем. ев. и Син. евх., а като македонски — Македонското, Слепченското, Лобковското и Добромировото евангелие. Основен диференциален признак според Д. е наличието на моравизми и гърцизми в „македонските“ паметици, за разлика от старославянските.

 

Д. проучва влиянието на грц. оригинали върху старите слав. преводи в лексикален, фразеологичен и семантичен план (1983, 1988). Тя установява навлизането посредством грц. образци не само на значително количество гърцизми и калки, но и на известен брой семитизми и арамейски заемки най-често из областта на религията, морала, църковното устройство, бита, топонимията и антропонимията в средновековната слав. книжнина (1997). Като част от речниковия фонд на преките Кирило-Методиеви ученици, усвоен във Велика Моравия, разглежда моравизмите и германизмите в „македонските“ ръкописи (1993, 1994, 1995). В публикация от 1996 проследява лексикалните средства за назоваване на астрономически явления (годишни времена, мерки за време, небесни тела и др.). В кръга на нейните лексикографски проучвания е и музикалната терминология в старата слав. книжнина

 

наименования на музикални инструменти и инструменталисти, термини от църковното пеене — особено в текста на Триода, Минея, Октоиха и др. Едно от централните места в научните занимания на Д. върху средновековното слав. речниково наследство заема монографията ѝ (1977) за лексиката на Добромировото евангелие, което тя разглежда като свързващо звено между старобългарските („старославянските“) и по-късните „македонски“ евангелски ръкописи. Голяма част от лексикографските изследвания на Д., публикувани през последните две десетилетия, са събрани в книгата „Студии за македонската средновековна лексика“ (1997).

 

Проучвания на Д. върху „македонски“ ръкописи в сбирки от различни книгохранилища са включени в книгата „Студии за македонското средновековно книжевно наследство“ (2000). В нея с археографски, кодикологически, правописни и езикови данни са представени 38 ръкописа от РНБ в Санкт Петербург, 8 ръкописа от Библиотеката на РАН в Санкт Петербург, 8 ръкописа от Ягелонската библиотека в Краков, както и ръкописи от други сбирки, а също и книжовни центрове във и около Битоля, Прилеп и Струга.