Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__Ч_

 

  1. Ч  (П. Илчев, Б. Велчева)  495
  2. Часослов (грц. ὡρολόγιον)  (Ел. Велковска)  496

      - Черковно сказание — вж. Герман I и Константин Преславски
  3. Черноризец Храбър (края на IX – нач. на X в.)  (Л. Грашева)  497
  4. Чеслав  (Ил. Илиев)  505
  5. Чети-миней (църковнослав. чьтоу ‘чета’ и грц. μῆν, μηναίον ‘месечник’)  (Кл. Иванова)  506

      - Четири слова против арианите — вж. Атанасий Александрийски и Константин Преславски

      - Четириевангелие — вж. Евангелие
  6. Чешка легенда, Legenda Bohemica  (М. Младенова)  509
  7. Чешко, Елена Владимировна (30.XII.1916)  (Б. Мирчева)  512
  8. Чивидалско евангелие  (Ст. Смядовски)  514
  9. Чижевски, Дмитро Иванович (Ćyzavs’kyj, D.; Tschižewskij, D.) (23.III/5.IV.1894–18.IV.1977)  (Ана Стойкова)  516
10. Читалища с имената на Кирил и Методий  (О. Пърличева, П. Колева)  519
11. Чрънчич, Иван (Ćrnčić, I.) (2.V.1830–7.I.1897)  (Л. Лашкова, Ел. Томова)  521

 

 

    (1). Ч — двайсет и осмата буква в старобълг. азбуки; намира се в групата на онези знакове, с които се отбелязват специфични слав. фонеми. Нарича се чрьвь (в старобълг. език има такава дума със значение ‘червей’, срв. и названието в Бандуричевия абецедар — τζέρβη, където τζ = ч; в Парижкия абецедар е дадено неясното saraue, в което s = ш). Не е засвидетелствана в старобълг. ръкописи с числена стойност; в по-късната хърватска глаголица има числено значение 1000, а кирилското ч е 90 заради приликата си с виз. знак копа.

 

Глаголическият знак за ч има по принцип същата конструкция, която е характерна за начертанията на ѕ и з : корпус и единична петлица, но разположена под него. Обикновено корпусът има форма на трапец, при това доста правилен; най-често по-къса е горната хоризонтална стена (сх. ), но понякога той е близък до правоъгълник, както напр. в Map. ев., в Рилските глаголически листове (така е и в първия старинен почерк на Киевските листове) и особено във втората главна част на Син. пс., където може да се видят и начертания с по-къса долна основа (сх. ). Индивидуална особеност отличава начертанието за ч в Син. евх.: двете странични чертици на корпуса са удължени и може да стигнат до долната редова ос (сх. ); подобна тенденция има и при фигурата за а в същия паметник (тип ). Вътре в корпуса има къса средна чертица, както е и при начертанията на ѕ и з (сх. ); това щрихче почти никога не е напълно вертикално. Общо взето то е в средата на чертежа, но в Рилските глаголически листове и в Охридските листове е малко по-наляво. Важна характеристика на корпуса са двете стърчащи от горните му ъгли щрихчета, които се чертаят като продължения на страничните стени (сх. ). Споменатите рогчета се явяват във всички глаголически ръкописи и липсата им във втората главна част на Син. пс. е изключение.

 

Долната част на ч-знака е петлица, поставена под корпуса. Тя има две основни разновидности: същинска (цяла, самостоятелна) петлица (сх. ) и несъщинска (нецяла, несамостоятелна) петлица (сх. ). Разликата се определя от наличието или липсата на горна страна, т.е. от дистактното или контактното отношение към горната буквена част. Вторият вид е много по-разпространен. При него петлицата е долепена до корпуса, като в едни случаи (напр. в Мар. ев. и в Асем. ев.) стои симетрично под вътрешната чертица (сх. ), но по-често е изместена леко вдясно (сх. ), каквото е обикновено начертанието в Клоц. сб., нерядко в Зогр. ев. и в Син. евх., а в Рилските глаголически листове и в Охридските листове, където вътрешното щрихче е по-наляво, начертанието придобива вида .

 

Вариантът с цяла, самостоятелна и отделена от корпуса петлица е засвидетелстван само в няколко старинни почерка (два старинни почерка в Киевските листове, първият и вторият в Син. пс. и в същия паметник в малкия откъс № 4 и понякога у четвъртия главен писач). В този случай между корпуса и петлицата има вертикално или леко наклонено лигатурно щрихче, което в същите ръкописи понякога може да изчезне. Поради факта, че в типичните бълг. глаголически текстове относителната височина на буквите е по-малка от широчината им в резултат от тенденцията към вертикално сплескване на начертанията, дистактният тип може да се приеме за по-старинен. Относно мотивировката на глаголическия ч-знак и връзките му с различни начертания от глаголическата или от други азбучни системи вж. Глаголица.

 

 

496

 

Предполага се, че най-старото ч в кирилицата е било свързано по произход с глаголическото. То е имало четвъртита и симетрична форма на чашката, като стълбецът е бил точно в средата. Такова старинно начертание има в Ен. ап.; открива се в отделни случаи и в старобълг. и среднобълг. ръкописи, както и в староруски паметници от XI в. Най-често в кирилската писменост до XIII в. се среща симетрично ч със закръглена чашка, която стига до средата на буквата. В развоя на написанието се очертават най-общо два типа. Първият е с по-висока чашка, която има тенденция да стане незатворен триъгълник. Началата на това ч могат да се видят в старобълг. паметници с красив устав, напр. Супр. сб. и Хилендарските листове. През среднобълг. период тази форма на буквата се открива предимно в ръкописи, свързани със столицата Търново и със Света гора. Характерна е и за рашките ръкописи. При втория тип чашката е удължена, като в късните ръкописи понякога почти достига долния край на буквата (такова „вилообразно“ ч се среща напр. в Григоровичевия паримейник и в Струмишкия апостол). Случаи, при които отвесният стълбец се пресича от чертица под чашката, макар и рядко, има в Рилското б-евангелие, Драгииното евангелие и в някои босненски паметници.

 

Белег за датиране на пергаментните ръкописи е появата на несиметрично ч през втората половина на XIII в. При високото чашковидно написание несиметричният тип със стълбец от дясната страна на буквата се развива по-рано и главно в ръкописи с наклонено писмо.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). ЧАСОСЛОВ (грц. ὡρολόγιον) — книга за денонощното богослужение (литургията на часовете) на виз. църкви (манастирска вечерня, повечерие, полунощница, утринна, първи, трети, шести и девети час, като този ред може да се променя). Съдържа непроменливите елементи (псалми и химнография) и променливи приложения, които са различни в отделните ръкописи и издания. Най-старият запазен Ч. е от IX в. — Sin. gr. 863, издаден от X. Матеос. Първият печатен Ч. е славянски (Краков, 1491); на грц. език Ч. е публикуван във Венеция (1509).

 

Ч. възниква в манастира „Map Сава“ в Ерусалим като книга на часовете на палестинското монашество. Първоначално не предвижда задължително присъствие на свещеник при богослужението. След края на иконоборския период (842) е подложен на различни изменения под влияние на константинополското катедрално богослужение, като в този процес се превръща в Студийски Ч., разпространен в две редакции — константинополска и южноиталианска. След реформата на патриарх Филотей Кокин (1353—1354, 1364—1376) и разпространението на т. нар. Саваитски типик (XIV в.) Ч. става предимно манастирска книга, като запазва само някои елементи от катедралното богослужение. Тази традиция е в сила и в наши дни във всички църкви, които следват виз. обред, с изключение на Гротафератския манастир близо до Рим, който продължава да следва Студийския часослов. Екзегетични коментари върху Ч. са запазени в ръкописа Vat. gr. 339 (XI в.) и у Марк Ефески (PG, 160, col. 1163—1194).

 

В редакционно отношение елементи на денонощното богослужение могат да се срещнат и като приложения към литургичния псалтир както от катедрален, така и от катедрално-манастирски тип. Най-ранни примери са Хлудовият псалтир (IX в.) и Барберинският псалтир (X в., Г. М. Ханке, 2000). От XI в. са откритите през 1975 части от глаголическия Синайски псалтир с елементи на студийска вечерня (Фр. В. Мареш, 1997; Е. Велковска, 2000).

 

 

497

 

В кирилометодиевистиката въпросът за Ч. се поставя във връзка със свидетелството на гл. 15 от ЖК, където между другото се съобщава, че след пристигането си в Моравия Константин-Кирил превежда „целия църковен чин“, събира ученици и ги учи „на утринната, часовете, вечернята, повечерието и литургията“. Това са терминология и елементи от манастирската вечерня, познати както от старосаваитската, така и от студийската традиция на денонощното богослужение. Въпросът подлежи на по-нататъшно проучване.

 

 

            Лит.:

·       Никольский К. Пособие к изучению Устава богослужения Православной Церкви. 7 изд. СПб., 1907, с. 98—100 (фототипно изд. М., 1995);

·       Borgia N. Ὡρολόγιον. Diurno delle Chiese di rito bizantino. Roma, 1929 (Orientalia Christiana, 56), p. 152—254;

·       Black M. А Christian Palestinian Syriac Horologion (Berlin MS. Or. Oct. 1019). Cambridge, 1954 (Texts and Studies, 1), 457 p.;

·       Mateos J. Un Horologion inédit de Saint-Sabas. Le codex sinaïtique grec 863 (IXe siècle). — In: Mélanges Eugène Tisserant. 3. Orient chrétien. 2. Città del Vaticano, 1964 (Studi e Testi, 233), p. 47—76;

·       Egender N. Le texte de l’horologion. — In: La Prière des Heures: Ὡρολόηαον. Chevetogne, 1975 (La prière des Eglises de rite byzantin, 1), p. 49—56;

·       Appaнц M. История Типикона. Л., 1978, с. 50—64;

·       Аpранц М. Как молились Богу древние византийцы. Суточный круг богослужения по древним спискам византийского Евхология. Л., 1979, 309 с.;

·       Taft R. F. Selected Bibliography on the Byzantine Liturgy of the Hours. — OChP, 48, 1982, p. 358—370, No. 62, 63, 67, 70, 73, 75, 76, 88, 90, 94, 101, 108, 110;

·       Taft R. The Liturgy of the Hours in East and West. Collegeville, Minnesota, 1986, 421 p.;

·       Taft R. The Liturgy of the Hours in East and West: The Origins of the Divine Office and Its Meaning Today. 2 поправено изд. Collegeville, Minnesota, 1993, 442 p. (същото на руски език: Μ., 1999 [Subsidia Byzantinorossica, 4]);

·       Psalterii Sinaitici pars nova (monasterii s. Catharinae codex slav. 2/N). Ad editionem praeparaverunt P. Fetková, Z. Hauptová, V. Konzal, L. Pacnerová, J. Švábova. Sub redactione F. V. Mareš. Wien, 1997, p. XV—XVI, 122—131, 136—138;

·       Beлковска Е. Денонощното богослужение в Синайския евхологий. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 4, p. 19—34;

·       Hanke G. M. Der Odenkanon des Tagzeitenritus Konstantinopels im Licht der Beiträge H. Schneiders und O. Strunk — eine Relecture. — In: Crossroad of Cultures. Studies in Liturgy and Patristics in Honor of Gabriele Winkler. Rome, 2000 (Orientalia Christiana Analecta, 260), p. 345—367;

·       Велковска Е. Система на византийските и славянските богослужебни книги в периода на възникването им. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 220—236.

 

Елена Велковска

 

 

    ЧЕРКОВНО СКАЗАНИЕ — вж. Герман I и Константин Преславски.

 

 

    (3). ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР (края на IX — началото на X в.) — старобълг. писател, монах, представител на Преславското книжовно средище, емблематична фигура от Златния век на бълг. литература. Известен само с едно съчинение — „О писменехь“ („За буквите“), категорично възприето в науката като основен кирилометодиевски извор и уникален паметник на най-ранното слав. писмено изкуство. Авторството на Храбър е засвидетелствано в заглавието на творбата (в част от преписите ѝ): О писменехь чръноризца Храбра. Не са познати никакви други вести за живота и дейността му.

 

Включените в Храбровото съчинение сведения му придават висока документална стойност. Те се отнасят до предисторията на слав. писменост (времето, когато славяните езичници четели и гадаели „с черти и резки“), засягат също началната фаза на тяхната писмена култура след покръстването им (употребата на „римски и гръцки букви без устроение“), сътворената от „свети Константин Философ, наречен Кирил,... и неговия брат Методий“ азбука и обстановката, при която тя се усвоява в земите на бълг. славяни след неблагоприятния край на Моравската мисия. „За буквите“ е единственият истор. извор, който пряко посочва годината, в която е съставена Кириловата азбука — „6363 от създаването на света“, т. е. 863 (ако се изчислява по александрийското летоброене) или 855 (ако се пресмята по византийското). Налице са и допълнителни хронологически координати — „времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса, българския княз, и на Растица, моравския княз, и на Коцел, блатенския княз“

 

 

498

 

Лаврентиевият препис на „Сказание за буквите“, 1348 г.

 

(Стара българска литература. 2. Ораторска проза. С., 1982, с. 27—29). Храбър привежда доводи за популярността на първоучителите сред слав. население и това също е първостепенно изворово свидетелство. В този смисъл палеославистите оценяват още един елемент от съдържанието на творбата — изреждането на слав. букви. Макар че броят на графичните знаци в отделните ѝ преписи не е еднакъв, създава се възможност тя да бъде изследвана в съпоставка с останалите абецедари, както и с акростихови творби с оглед на първоначалния състав на слав. азбуки и на техните взаимоотношения (вж. напр. Н. Дурново, 1929).

 

Смисловите акценти на Храбровото съчинение са леснодоловими и респектират със своята хуманистична насоченост. Не е случайно, че то се възприема като светски текст (на моменти с неизбежното за епохата мислене в религиозни категории), който е резултат на осведоменост, здрава логика и полемично умение. Целта на автора е да защити слав. писменост (азбуката и книгите) от нападките на определени виз. политически и културни среди (евентуално и на техни съмишленици в Б-я), да се противопостави на влиянието на триезичната ерес и в крайна сметка да съдейства за внедряването на слав. писменост в църковния живот и книжнината на бълг. държава. Храбър изяснява, че между слав. и грц. азбука няма принципна разлика по отношение на възникването им; обезсилва твърденията за допълнителни мними предимства на грц. азбука; на средновековния традиционализъм противопоставя съображения за равноправието на народите в духовната сфера; позовава се на авторитета и светостта на създателя на слав. азбука; убедително доказва, че всяко човешко творение подлежи на усъвършенстване. С всичко това неговото съчинение очертава обстановка, подобна на тази, в която протича Моравската мисия на първоучителите Константин-Кирил и Методий, и не може да има съмнение, че Храбър е сред първите носители на кирило-методиевските традиции. За науката обаче са от значение и някои различия в истор. ситуация, определила съдържанието на „За буквите“. В сравнение с възпроизведения в ЖК (гл. 16) диспут на Константин Философ с триезичниците във Венеция Храбър оспорва преди всичко практическите (формалните) съображения на своите опоненти, каквото е напр. възражението им срещу по-големия брой на буквите в слав. азбука (Б. Н. Флоря, 1981, с. 60); за „елинизиране“ на полемиката у Храбър споменава и Р. Пикио, според когото „в средата, в която е било сътворено Сказанието, принципът на трите свещени езика съвсем не е притежавал дълбоки идеологически корени“ (1993, с. 289—290).

 

 

499

 

Тази най-обща представа за Храбровото съчинение се оформя след близо двувековен процес на проучвания, който винаги е имал подчертано дискусионен характер. Успоредно с нея обаче в наши дни съвсем основателно съществува и убеждението, че много въпроси около творбата и нейния автор (в това число и някои от най-важните) засега остават нерешени и са с ненадеждни перспективи за пълно изясняване. Причините са две: липсата на странични изворови данни и състоянието на ръкописната традиция. Резултатните издирвания на К. Куев през 60-те г. на XX в. и особено появата на монографията му „Черноризец Храбър“ (1967) бележат нов етап в осветляването на проблематиката по тази тема във всичките ѝ аспекти. Куев основава изследването си върху свидетелствата на 73 преписа от XIV до XIX в. и разкрива широката популярност на „За буквите“ в източноправославния свят — „от Северния Ледовити океан до Атон и от Уралските планини до Адриатическо море“; обръща внимание и на обстоятелството, че съчинението се обнародва „вече 500 години“, ако се вземат предвид и старопечатните му издания (с. 5). Двадесетина години по-късно Я. Трембоволски (1989) работи с 89 преписа, Дж. Дзифер (1995) в публикация за Хилендарския препис № 481 на паметника споменава за 95 преписа, А. Ю. Степанова (1997) — за около 100, У. Федер (1997) — за над 100, а през 1999 изрежда (с. 18—20) ок. 120 преписа, включвайки сред тях и преработките на творбата. Успехите на съвременните археографски проучвания са очевидни. Увеличеният брой преписи обаче не омаловажава факта, че най-старият от тях — Лаврентиевият, поместен в бълг. Иван-Александров сборник от 1348 (РНБ, F.I.376), е отдалечен с около четири столетия от предполагаемото време, когато възниква Храбровото съчинение. Пикио напр. разглежда тази „празнота от четири века“ като „препятствие пред всяка атрибуционна теза“ и дори говори за „недоказуема авторска традиция“ (1993, с. 272—273). Както и да се оценява ситуацията, тя затруднява опитите да се проучи цялостно историята на текста и съответно силно намалява възможностите за реконструкция на по-стари звена в неговото развитие. Тъкмо затова историографията върху този толкова значителен старобългарски книжовник в преобладаващата си част представлява поредица от хипотези, често незначително нюансирани, но понякога и рязко противопоставени; съвсем естествено е, че според заложената в тях аргументация те са неравностойни.

 

Почти всички изследователи на Храбър участват в обсъжданията около неговата личност и закономерно ги съчетават с опити за конкретната му идентификация и за определяне на времето и мястото на появата на „За буквите“. П. И. Шафарик първоначално го отнася към X или XI в. По-късно остава „приятно изумен“ от съобщените му данни за Московския препис, в който открива „признаци на дълбока старинност“. Особено впечатление му прави изразът „сѫтъ бо еще живи, иже сѫтъ видѣло охъ“, който визира непосредствени ученици на Кирил и Методий и ролята им на преки свидетели на тяхната дейност; въз основа на него през 1848 той свързва Храбър с времето преди смъртта на цар Симеон (927). Второ авторитетно мнение е оповестено през 1895: изхождайки „от съдържанието и тенденцията“ на творбата, В. Ягич се ориентира „приблизително“ към X в. и уточнява, че има предвид „първия голям разцвет на славянската писменост сред българските славяни“ (с. 311); по отношение на коментирания от Шафарик израз обаче изразява резерви, допускайки, че той е късна добавка (като основание за съмнението си сочи факта, че в други от познатите му преписи той не съществува). Наред с това Ягич предполага, че „Храбър“ е псевдоним (с. 310—311). Така още преди края на XIX в. двамата именити

 

 

500

 

слависти установяват централните моменти в дискусията за книжовника. Междувременно се появява и тенденция за отъждествяването му с известни истор. личности. И. Хануш (1860) смята, че споменатият в заглавието черноризец Храбър е самият Константин-Кирил; във връзка с тази възможност мнозина се стараят да уточнят дали със словосъчетанието в род. пад. чръноризца Храбра е означен авторът на съчинението (това би било род. пад. за авторство) или създателят на слав. букви (род. пад. за притежание). Фр. Снопек (1886, 1908) заема позиция, според която Климент Охридски — авторът на ЖК и ЖМ, и Храбър са едно и също лице, а двете жития са продължение на „За буквите“. Г. А. Илински (1917) приема, че в случая трябва да се мисли за Йоан Екзарх. М. Вайнгарт (1915) пръв лансира предположението, че псевдонимът е на Наум Охридски; с различна степен на убеденост го поддържат А. Мазон (1925), Фр. Гривец (1962), В. Ткадълчик (1964), Р. Марти (1981) и др. Е. Георгиев (1962) допуска, че с това име е нарекъл себе си братът на княз Борис I — черноризец Докс. С редки изключения в наши дни тези логически построения нямат поддръжници. Това се отнася и за най-жизненото от тях, изложено от В. Златарски през 1927 и получило широка известност: Храбър е цар Симеон, който прикрива авторството си със сполучлив псевдоним, съответстващ на най-характерното в живота и дейността му — смелостта (1971, с. 829).

 

Отдавна остава изолирано в науката предположението, че Храбър живее и работи в Солун (А. И. Соболевски, 1910). Не са актуални също опитите да се обосноват западнославянското му потекло и възникването на „За буквите“ в моравските земи; тяхната несъстоятелност показва напр. Б. М. Ляпунов (1904), срв. и Куев (1967, с. 34—36). Заглъхва и практиката името Храбър да се тълкува като псевдоним. Обратно, все повече се налага убеждението, че „на Храбър трябва да се гледа като на отделен старобългарски книжовник със собствена физиономия“; самото име е лично, образувано от прилагателно, и се среща както сред западните, така и сред южните славяни (Куев, с. 40—44; срв. и Д. Петканова, 1984, с. 8283). Вариант на това становище предлага Ц. Цанев: „За буквите“ е плод от труда на анонимен средновековен бълг. писател, а в заглавието е налице метафора, заместваща името на Константин-Кирил; дългогодишната традиция обаче ни дава право да наричаме неизвестния автор с прозвището Черноризец Храбър, което той е „заслужил с въведената от самия него метафора“ (2002, с. 126).

 

Много продължително и амбициозно са разглеждани тясно свързаните въпроси за азбуката, която защитава Храбър, и за опонентите, с които той спори. По първия от тях още Ягич проявява пълен скептицизъм, като подчертава, че в съчинението няма и намек за това, коя от двете старобълг. азбуки е обект на полемиката; сведението, че славянските „писмена“ още се нагласяват (доустрояват), в случая не може да бъде от полза, защото не се отнася за буквите, смята той, а за превода на Свещеното писание; не дават резултат и различните изреждания на слав. букви в преписите (1895, с. 315—317). Според Ягич обаче творбата безспорно е насочена срещу гърците, които са представени като противници на слав. писменост — явление ново и непривично за тях (с. 311). Прегледът на дискусията по тези въпроси показва, че мнения в полза на кирилицата се срещат по-рядко (Соболевски, 1910; В. Киселков, 1956; Георгиев, 1962, и др.). С разнообразни доводи противоположната теза застъпват В. А. Погорелов (1901), С. Г. Вилински (1901), Р. Абихт (1910), В. Вондрак (1910), С. М. Кулбакин (1935), Р. Матиесен (1971), Дзюн-ити Сато (1982) и много други. Често е коментирано предположението на И. Вайс (1937—1938) за това, че пасажът в

 

 

501

 

Храбровото съчинение, според който слав. букви се делят на две групи (24+14), подхожда на кирилската азбука и следователно е интерполация в първоначално създадения глаголически текст. В кръга на тези разсъждения се откроява становището на Ткадълчик (1964). Той намира, че Храбър е проявил забележителна смелост, тъй като, защитавайки глаголицата, се е обявил срещу владетеля Симеон и приближените му аристократи, които пишели с грц. букви. В духа на тези разсъждения той предполага още, че кирилицата се появява след възникването на „За буквите“ ок. 893 като компромис между гледните точки на Храбър и Симеон. До нестандартни изводи за адресата на Храбър достига Марти (1981). Въз основа на семантичен анализ той разграничава три групи лица, към които са насочени посланията на автора: противници „пилатовци“ (триезичниците), новатори от обкръжението на цар Симеон (привържениците на кирилицата) и консерватори единомишленици на Храбър (защитниците на глаголицата като творение на Константин-Кирил); вторите и третите са съюзници в защитата на слав. просветна кауза.

 

Няма единство и в обясненията за встъпителното наречие оубо („прочее“), както и за обобщаващата фраза сѫть же и ини ѿвѣти, ѧже и инде речемъ, а нинѣ нѣстъ врѣмѧ („Има и други отговори, които другаде ще кажем, а сега няма време“). Мнозина специалисти тълкуват оубо като знак за резюмиращата същност на „За буквите“, а фразата — като указание за предстояща книжовна проява на автора, в която тезата му е трябвало да бъде разгърната (срв. напр. Куев, 1967, с. 45). Въпреки че превежда нинѣ нѣстъ врѣмѧ не като „няма време“, а като „не е време“, „не му е времето“, „неуместно е да се повтаря нещо, което е казано на друго място“, М. Дамянова (1978, с. 81—82) също допуска, че е съществувало по-обширно произведение по темата, вероятно от същия автор. Други изследователи обаче възразяват с аргументите, че оубо няма обезателно заключителен характер (А. Джамбелука-Коссова, 1980, с. 8), а и доколкото е съхранил автентичността си в наше време, текстът на Храбър е завършено смислово цяло и не предполага допълнителна мотивировка (Петканова, с. 27). На съвсем друго смислово равнище пренася интерпретацията Пикио. Тъй като открива израза нинѣ же нѣстъ врѣмѧ в староруското Сказание за Борис и Глеб, при това не в края, а в началото му, той е склонен да мисли, че става дума за топос.

 

Традиционното жанрово определение на Храбровото съчинение е апология — един от двата вида на полемичното слово в старобългарската литература (Кр. Станчев, 1985, с. 75). Защитата на слав. писменост в него е осъществена в остър спор с опитни идейни противници и засяга най-злободневния проблем на бълг. общество от края на IX и началото на X в., поради което нерядко му се приписва и публицистична насоченост (това обаче го модернизира в терминологичен план). В по-нови публикации то е разгледано като „политически актуализирано предисловие към определен граматически труд“ с първоначална граматическа функция (Хр. Трендафилов, 1987, с. 95—96), а също и като своеобразна енциклопедическа статия по въпросите за началото на слав. писменост и нейното право на съществуване (Цанев, 2002, с. 99—100). И в двата случая се отчитат доминиращият апологетичен тон на текста и рецептивните промени в многовековното му съществуване.

 

Началната постановка на въпроса за изворите на Храбър се съдържа в труда на Ягич от 1895. Важни допълнения към нея правят А. Достал (1963) и Куев (1967); системни проучвания по темата обобщава Дзифер (1995, 2001), отделни уточнения внася Ив. Добрев (1978). Очертана е следната картина: сигурни източници са граматически трудове на

 

 

502

 

Псевдо-Теодосий (главно по отношение на данните за грц. писмо) и Дионисий Тракийски (включително и схолии към неговата граматика); Храбър е извличал също сведения от Теодорит Кирски (за старшинството на сирийския език, най-вероятно с посредничеството на друг източник), Климент Римски, Епифаний Кипърски (за преводите на Свещеното писание на грц. език), Евсевий Кесарийски. Не е изключено Храбър да е познавал и Хрониката на Георги Амартол. Кл. Иванова (1983) открива сходства между „За буквите“ и Слово срещу Юлиан от Григорий Богослов, фрагменти от което са поместени в Изборника от 1073; възможни са и заемки от апокрифи (Петканова, 1984, с. 47—48). Във всички случаи Храбър използва изворите си подборно, почти винаги не буквално, умело.

 

За широкото разпространение на „За буквите“ свидетелства богата фактология, която обхваща не само значителния брой на преписите и най-старите преработки на творбата (срв. Б. Стипчевич, 1964; Н. Драгова, 1969; Джамбелука-Коссова, 1978), но и данни за приспособяването ѝ към разнообразна макрожанрова среда, влиянието ѝ върху оригинални (не преводни) съчинения и компилации в източнослав. литератури, използването ѝ с различни цели в развоя на църковни и обществени движения (Иванова, 1971; А. Икономова, 1985; Трембоволски, 1989; Степанова, 1997; Я. Стратий, 1999, и др.). В този тип изложения напредъкът на славистичната наука е несъмнен.

 

„За буквите“ е най-често публикуваният старобълг. книжовен паметник. Ако се вземат предвид и преводите му на съвременни езици в учебни пособия, обнародванията му са почти необозрими. Научните издания обаче, които отразяват съвременни гледища за историята на текста и предлагат негови реконструкции, не са много, а и са направени от различни методологически позиции (оценка на възможните подходи вж. напр. у Св. Николова — И. Тодоров, 1982). През 1967 Куев се ориентира към възпроизвеждането на известните му 73 преписа в хронологически ред, но монографията му включва специална глава, озаглавена „За авторския текст“, в която са разграничени отделни автентични според него четения от по-късни наслоения; в специално изследване (1966) той обосновава принадлежността на израза „сѫтъ бо еще живи ...“ към авторския текст, тъй като го познава вече по три преписа, които по други белези се отличават помежду си. Като изхожда от убеждението, че ръкописната традиция на „За буквите“ свидетелства за „вярно препредаден текст“, т. е. че тя е от типа на „затворените“ традиции, Джамбелука-Коссова (1980) изготвя критическо издание „въз основа на критериите, които се позовават на обединяващи грешки или характерни отличия“ (с. 22—23). Марти (1981) публикува реконструиран текст след семантичен анализ на „централното словесно поле“ на творбата, чиито главни елементи са думите боукъı, кънигъı, писма; с това обосновава мнението си, че отличителна особеност на апологията е съзнателно търсена амбивалентност. В поредица от статии и в книгата си от 1999 Федер излага текстологическите си проучвания върху „За буквите“ с оглед на убеждението, че архетипът съществува в „несъвместими хипархетипни текстове“; нито един от тях като цяло не може да се изведе от другите (1996, с. 98—100). Пределът, до който според него е стигнала науката, е точката на основното разклонение на традицията, т. е. преходният момент от глаголическа към кирилска писмена традиция; тогава именно текстовата традиция се е отворила. Федер обособява седем кирилски архетипа, които въпреки обвързаността помежду им не може да бъдат обединени в един архетипен текст; в досегашните издания, смята той, личат субективни предпочитания, което ги прави уязвими

 

 

503

 

(1997, с. 46). Заслужава внимание наблюдението на Федер, че нито един от хипархетиповете не е съхранил изцяло глаголическия оригинал. Предложената по-късно от него реконструкция (1999) въз основа на кирилските архетипове (представена и в глаголическа транслитерация) според разбиранията му не означава, че може да се реконструира авторският текст.

 

 

            Изд.:

o   Калайдович К. Ф. Иоанн, ексарх болгарский. М., 1824, с. 189—192;

o   Бодянский О. О древнейшем свидетельстве, что церковнокнижный язык есть славяно-булгарский. — ЖМНП, 38, 1843, с. 147—157;

o   Срезневский И. И. Древние письмена славянские. — ЖМНП, 59, 1848, отд. 2, с. 29—39;

o   Šafařík P. J. Mnicha Chrabra О písmenech slovanských. Praha, 1851, 8 p.;

o   Палаузoв С. Н. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 120—123;

o   Буслаев Ф. Историческая хрестоматия. М., 1861, с. 426—428;

o   Дучић Н. Старине Хиландарске. — Гласник Српског ученог друштва, 56, 1884, с. 94—97;

o   Ягич В. Рассуждения южнославянской и русской старины о церковнославянском языке. СПб., 1895 (Исследования по русскому языку, 1), с. 297—319;

o   Вилинский С. Г. Сказание Черноризца Храбра О письменахъ славянских. — ЛИФОНУ 9. Византийско-славянское отделение, 6, 1901, с. 97—152;

o   Каринский Н. Хрестоматия по древне-церковно-славянскому и русскому языку. 1. СПб., 1904, с. 185—188;

o   Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1908, с. 75—81 (2 изд. С., 1931, с. 442—446);

o   Vоndrák V. Kirchenslavische Chrestomathie. Göttingen, 1910, p. 107—110;

o   Бaгpий А. Вопрос о Сказании Черноризца Храбра и Киевские списки „Сказания“. — Филологические записки, 52, 1912, 2, с. 269—275;

o   Ангелов Б., М. Генов. Стара българска литература (ІХ—ХV1ІІ в.) в примери, преводи и библиография. С., 1922, с. 371—375;

o   Vondrák V. Církevněslovanská chrestomatie. Brno, 1925, p. 136—141;

o   Лавров П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 162—164;

o   Weingart М. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1949, p. 189—192;

o   Hamm J. Staroslověnská čitanka. Zagreb, 1960, p. 51—54;

o   Kуев K. Два нови преписа наХрабровото съчинение. — ИИИ, 10, 1962, с. 225—244;

o   Радојичић Ђ. Сп. Хиландарски рукописи о постанку словенске писмености. Београд, 1963, с. 91—96;

o   Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 185—448;

o   MMFH, 3, 1969, р. 364—376;

o   Дамянова М. Об одном интересном момейте в неисследованном списке сочинения Черноризца Храбра „О письменах“. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, р. 80—86;

o   Черноризец Храбър. О писменехь. Критическо издание, подготвила А. Джамбелука-Коссова. Словоуказател, подготвила Е. Дограмаджиева. С., 1980, 189 с.;

o   Куев К. Иван Александровият сборник от 1348 г. С., 1981, с. 196—210;

o   Марти Р. Стилистические особенности апологии Храбра. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 59—70;

o   Куев К. Нов препис от Храбровото сказание. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 77—81;

o   Куев К. Черногорският препис на Храбровото сказание. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, р. 103—112;

o   Трендафилов Хр. Три непубликувани преписа на трактата „За буквите“ от Черноризец Храбър. — В: Преславска книжовна школа. 5. С., 2001, с. 230—242.

 

            Лит.:

·       Шафарик П. И. Расцвет славянской письменности в Булгарии. — ЧОИДР 3, 1848, 7, с. 53—54;

·       Hanuš I. J. Der bulgarische „Mönch Chrabrb“ (IX.—X. Jahrhundert). Ein Zeuge der Verbreitung glagolischen Schriftwesens unter den Slaven bei deren Bekehrung durch die Heiligen Kyrii und Method. — Archiv für Kunde österreichischer Geschichtsquellen, 23, 1860, p. 3—100;

·       Snopek F. Mnich Chrabr a pannonské legendy. — Časopis Vlasteneckého muzejního spolku olomouckého, 3, 1886, 9, p. 40—41;

·       Snopek F. Pannonské legendy a mnich Chrabr. Pokus rozřešiti otázku, kdo sepsal pannonské životy sv. Konstantina-Cyrilla a Methoděje. — Sborník historický, 4, 1886, p. 129—134;

·       Лавpoв П. Зографский список сказания о письменах Черноризца Храбра. — ИОРЯС, 1, 1896, с. 582—586;

·       Погорелов В. А. Заметка по поводу сказания Храбра о писменех. — ИОРЯС, 6, 1901,4, с. 340—345;

·       Ljарunov B. Ist die Form Растиць etwa beweisend für ihre westslavische Provenienz? — ASPh, 26, 1904, p. 564—568;

·       Лавров П. А. К вопросу о времени изобретения письмен и перевода Священного писания. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 355—358;

·       Snopek F. Konstantin-Cyrill a Methoděj, slovanští apoštolé. Olomouc, 1908, p. 14;

·       Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. — СОРЯС, 88, 1910, 3, с. 131—133;

·       Аbісht R. Das Alphabet Chrabrs. — ASPh, 31, 1910, p. 210—217;

·       Weingart M. Bulhaři a Cařihrad před tisíciletím. Praha, 1915, p. 9;

·       Ильинский Г. А. Кто был черноризец Храбър? — Византийское обозрение, 3, 1917, с. 151—156;

·       Mazοn A. Le moine Chrabr et Cyrille. — В: Сборник в чест на Васил H. Златарски по случай на 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 119—122;

·       Лавров П. А. Кто был черноризец Храбр? — ДАН СССЦ серия В, 1928, 1, с. 13—15;

·       Durnovo N. Мысли и предположения о происхождении старославянското языка и славянских алфавитов. — Bsl, 1, 1929, р. 48—83;

·       Vаn Wijk N. Geschichte der altkirchenslavischen Sprache. Berlin—Leipzig, 1931, p. 14;

·       Гошев Ив. Монашеско храбро „воюване“ и Черноризец Храбър. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 639—644;

 

 

504

 

·       Куљбакин С. Белешке о Храбровој апологији. — ГСАН, 168, други разред, 86, 1935, с. 41—77;

·       Vajs J. Chrabrova apologie „O písmenech“ a grafika. — Bsl, 7, 1937—1938, p. 158—163;

·       Nahtigal R. Nekaj pripomb k pretresu Hrabrovega spisa o azbuki Konstantina Čiřila. — SR, 1, 1948, p. 5—18;

·       Радојичић Ђ. Сп. Глагољска слова у хиландарском рукопису Црнорисца Храбра. — Зборник Матице српске за књижевност и језик, 2, 1954, с. 184—186;

·       Киселков В. Сл. Черноризец Храбър. — В: Киселков В. Сл. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 82—95;

·       Куев К. По кое летоброение се е ръководил Черноризец Храбър. — ИП, 12, 1956, 5, с. 83—93;

·       Куев К. По въпроса за началото на славянската писменост с оглед на датата у Черноризец Храбър. — БЕ, 9, 1959, с. 403—415;

·       Куев К. М. Към въпроса за началото на славянската писменост. — ГСУфф, 54, 1960, 1, с. 1—108;

·       Куев К. Отново за годината, когато е била съставена славянската азбука. — ИП, 16, 1960, 3, с. 107—112;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература в ІХ—Х в. С., 1962, с. 329;

·       Grivес F. Vprašanja o Konstantinu in Metodu. — Slovo, 11—12, 1962, p. 131—147;

·       Динeкoв П. Особености на старобългарската публицистика през ІХ—ХІІ в. — СФ-С, 5, 1963, с. 289—302;

·       Куев К. М. К истории издания П. И. Шафариком сказания черноризца Храбра „О письменах“ (страничка из русско-чешских научных связей XIX в.). — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 448—451;

·       Снегаров Ив. Черноризец Храбър. — Хиляда и сто години, с. 319;

·       Dostál А. Les origines de l’apologie slave par Chrabr. — Bsl, 24, 1963, p. 236—246;

·       Куев K. Нови преписи от Храбровото съчинение. — ЕЛ, 19, 1964, 6, с. 57—61;

·       Stiрčević B. Marčanska varijanta „Skazanja o sloveseh“ Crnorisca Hrabra. — Slovo, 14, 1964, p. 52—58;

·       Tkadlčík V. Le moine Chrabr et l’origine de l’écriture slave. — Bsl, 25, 1964, p. 75—92;

·       Куев K. За времепоявата на Храбровото съчинение. — ЕЛ, 20, 1965, 2, с. 56—68;

·       Кueѵ К. М. Zur Frage der Beurteilung der Worte „сѫтъ во еще живи, иже сѫтъ видѣли ихъ“ in der Schrift „О писменьхъ“ des Mönches Chrabar. — ZS, 11, 1966, p. 238—242;

·       Куев К. M. Черноризец Храбър. С., 1967, 454 с.;

·       Vlášek J. Quelques notes sur l’apologie slave par Chrabr (Essai d’une conception nouvelle). — Bsl, 28, 1967, p. 82—97;

·       Русев Р. Една англо-българска успоредица: крал Алфред и Черноризец Храбър. — ЕЛ, 23, 1968, 1, с. 66—68;

·       Рiссhiо R. On the Textual Criticism of Xrabr’s Treatise. — In: Studies in Slavic Linguistics and Poetics in Honor of Boris O. Unbegaun. New York—London, 1968, p. 139—147;

·       Драгова H. Втората апология на българската книга и нейните извори. — ККФ 1, с. 347;

·       Златарски В. Н. Кой е бил Черноризец Храбър? — В: Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 2 изд. 1., 2. С., 1971, с. 820—829;

·       Иванова-Константинова Кл. За началото на славянската писменост. Цикъл сведения в средновековната руска книжнина. — ЛМ, 15, 1971, 1, с. 105—113;

·       Конески Б. За Храбровата апологија и за зборот боукарь во неа. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, р. 175—178;

·       Mathiesen R. A Note on О писменехъ črьnorizьca xrabra. — In: Symbolae in Honorem Georgii Y. Shevelov. München, 1971, p. 317—320;

·       Tkadlčik V. System hlaholské abecedy. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 357—377;

·       Mošin V. Još o Hrabru, slavenskim azbukama i azbučnim molitvama. — Slovo, 23, 1973, p. 5—73;

·       Василев Xp. Понятията ‘parole — реч’ и ‘langue — език’ у Черноризец Храбър. — БЕ, 25, 1975, с. 417;

·       Гечев Ст. Към въпроса за авторството на Храбровата апология. — ЛМ, 19, 1975, 4, с. 87—101;

·       Добрев Ив. За александрийското и моравско-панонското летоброене и за някои дати в старата славянска писменост. — ГСУфсф, 69, 1976, 2, с. 121—174;

·       Добрев Ив. За отношението на Черноризец Храбър към едно разсъждение на граматика Псевдо-Теодосий. — ЕЛ, 33, 1978, 3, с. 38—40;

·       Коссова А. Руската преработка на „За буквите“ от Черноризец Храбър. — ЛМ, 22, 1978, 4, с. 107—122;

·       Велчев В. Храбровото сказание „За буквите“ — защита и възхвала на българската и славянската култура. — В: Велчев В. От Константин Философ до Паисий Хилендарски. С., 1979, с. 56—84;

·       Жекова Л. Мястото на Черноризец Храбър в развитието на старобългарския книжовен език. — В: Вековни български езикови традиции. С., с. 47—49;

·       Ангелов Б. Черноризец Храбър. — В: Ангелов Б. Старобългарски писатели. С., с. 79—87;

·       [Флоря Б. Н.] Сказания о начале славянской письменности и современная им эпоха. — В: Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 55—63, 68—69, 174—189;

·       Бернштейн С. Б. Западнославянские (моравские) элементы в сказании „О письменах“ Черноризца Храбра. — MJ, 32—33, 1982, с. 43—48;

·       Велчева Б. Черноризец Храбър (ІХ—Х в.). — В: Строители и ревнители на родния език. С., 1982, с. 43—46;

·       Николова Св., И. Тодоров. За критическото издание на „О писменехь“. — ЕЛ, 37, 1982, 1, с. 108—113;

·       Сато Дзюн-ити. По поводу состава алфавита в списках сочинения Храбра „О писменехъ“. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 1981. Доклади. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 229—238;

·       Иванова Кл. Един вероятен източник на „За буквите“ от Черноризец Храбър. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 82—88;

·       Marti R. Textologische Probleme der Apologie Chrabrs. — AnzSPh, 14, 1983, p. 117—147;

·       Джамбелука-Коссова А. Литературознание или филология. — ЛМ, 28, 1984, 5, с. 83—105;

·       Петканова Д. Черноризец Храбър. С., 1984, 94 с.;

·       Икономова А. „Сказание за буквите“ и неговото проникване в старата руска литература. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 131—132;

 

 

505

 

·       Станчев Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1985, с. 74—76;

·       Tkadlčík V. Das slavische Alphabet bei Chrabr. — Bsl, 46, 1985, p. 106—120;

·       Николова Св. Проблемът за пълното издание на кирило-методиевските извори. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 14;

·       Смядовски Ст. За една мнима живописна успоредица на личности, познати от Храбровата апология. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 4, p. 67—72;

·       Трендафилов Хр. Сказание за буквите на Черноризец Храбър. Рецепция и функция. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1986 г. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 91—98;

·       Поленаковиќ X. Избрани дела. 1. Во мугрите на словенската писменост. Скопје, 1988, с. 311—316;

·       Трембовольский Я. Древнеболгарский памятник „О писменехъ чрьноризца Храбра“ на Руси. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 4, р. 68—90;

·       Александров Е. Към въпроса за идентичността на Черноризец Храбър и цар Симеон. — ЛМ, 36, 1992, 5—6, с. 106—115;

·       Керемидчиева Сл. За народното значение на думата храбър. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 3, р. 87—90;

·       Пикио Р Въпросът за езика и кирило-методиевското славянство. — В: Пикио Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция. С., 1993, с. 271—296;

·       Стратий Я. Кирилло-мефодиевская традиция в творчестве книжников Острожского культурно-просветительного центра. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 257—258;

·       Цанев Ц. За автора на „о писменехь чрьноризца храбра“. — Преслав. 5. С., 1993, с. 33—45;

·       Ziffer G. Sul těsto e la tradizione dell’ Apologia di Chrabr. — AION. Slavistica, 1, 1993, p. 65—95;

·       Спасова M. Към въпроса за значението на храбъръ, чрьта и прѣложениѥ кънигъ в препис от преславски превод на Словата на Григорий Богослов. — Проглас, 3, 1994, 2, с. 13—20;

·       Дзиффер Дж. Заметка о рукописной традиции Сказания „О писменех“ Черноризца Храбра (Хиландарский список № 481). — Славяноведение, 1995, 2, с. 71—75;

·       Цанев Ц. Славянските „черти и резки“ и въпросът за първата славянска азбука. — В: Преславска книжовна школа. 1.С., 1995, с. 174—180;

·       Ziffer G. Le fonti greche del monaco Chrabr. — In: ΣΤΕΦΑΝΟΣ. Studia byzantina ас slavica Vladimíro Vavrínek ad annum sexagesimum quintum dedicata. Praha, 1995 (Bsl, 56), p. 561—570;

·       Ziffer G. Zur Komposition des Traktats „Über die Buchstaben“ des Mönchs Chrabr. — WSl, 40, 1995, p. 58—75;

·       Трендафилов Хр. Новооткрити преписи на трактата „За буквите“. — Българистика и българисти, 1, 1996, 2, с. 42—43;

·       Трендафилов Хр. Новые списки „О письменах“ Черноризца Храбра. — В: Епископ-Константинови четения. 2. Шумен, 1996, с. 223—227;

·       Федeр У. За проблема на несъвместимостта на текстовете на същата творба. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 98—105;

·       Шойлева Н., И. Болчева, Т. Иванова. Текстологически бележки върху „За буквите“ на Черноризец Храбър. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 181—200;

·       Veder W. R. Linguistic Problems in the Transmission of О Pismenex. The Paradosis of Text Family α before ca. 1250. — Slavica Gandensia, 23, 1996, p. 7—29;

·       Veder W. R. The Earliest Attested Text of Treatise О Pismenex. — Studies in Slavic and General Linguistics, 23, 1996, p. 221—254;

·       Ziffer G. Per la storia del più antico alfabeto slavo. — В: Русистика. Славистика. Индоевропеистика. Сборник к 60-летию Андрея Анатольевича Зализняка. М., 1996, с. 169—177;

·       Степанова А. Ю. К литературной истории русских версий Сказания Черноризца Храбра „О письменах“: летописные редакции. — В: Книга и литература. Сборник научных статей. Новосибирск, 1997, с. 195—207;

·       Федер У. Текстологията в действие: примерът на О писменехъ. — Проглас, 6, 1997, 1—2, с. 32—47;

·       Veder W. R. Вариация в кругу семьи О писменехъ. — In: Text Variety in the Witnesses of Medieval Texts. Sofia, 1997, p. 100—115;

·       Veder W. R. Redaction in Old Slavic Texts. The Paradosis of О Pismenex Text Family γ before ca. 1300. — In: Tematy. Księga jubileuszowa w 70. rocznicę urodzin profesora Leszka Moszyńskiego. Gdańsk, 1998, p. 432—450;

·       Veder W. R. Utrum in alterum abiturum erat? A Study of The Beginnings of Text Transmission in Church Slavic. Bloomington, 1999, 242 p.;

·       Илиевски П. Хр. Појава и развој на писмото. Со посебен осврт кон почетоците на словенската писменост. Скопје, 2001, с. 34—37;

·       Кръстанов Тр. Кой е Черноризец Храбър. — ДК, 81, 2001, 6, с. 9—13;

·       Ziffer G. Ancora intorno alle fonti chrabriane. — В: Словенско средњовековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 707—710;

·       Цанев Ц. „За буквите“. Нови аспекти. Шумен, 2002, 172 с.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (4). ЧЕСЛАВ — бълг. болярин, приближен на княз Борис I (852—889). Името му е споменато два пъти в гл. 16 от написаното на грц. език Пространно житие на Климент Охридски. Грц. му форма е Τζασελάβος, а във въпросния пасаж става дума за настаняването на Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий в домовете на столични аристократи след пристигането им в Б-я — най-вероятно през ранната пролет на 886. Като изрежда проявите на изключителното

 

 

506

 

гостоприемство на княза и на голямата му радост от срещата с тези „благодетели на България“, „изповедници и мъченици“, житиеписецът уточнява, че Климент и Наум са приети с почит в дома на Есхач, и добавя:

 

„Осветил се и домът на Чеслав с посещението на Ангеларий, защото князът и нему оказал благоволение, когато той помолил да приеме този учител. Но Чеслав не можал дълго време да се наслаждава на неговото присъствие в живота. Ангеларий, като поживял малко време при него, с радост предал душата си в ръцете на светите ангели“ (Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 123).

 

Може би още през Средновековието възниква легенда, че мощите на Ангеларий почиват в югозападния бълг. средновековен град Белград (дн. гр. Берат, Албания). Въз основа на това С. Новакович (1893) създава хипотезата, че Есхач и Ч. трябва да са живели някъде в западните краища на Б-я, недалеч от този град. Още Н. Л. Туницки обаче (1913) справедливо отбелязва несъстоятелността на тази хипотеза и обяснява появата на споменатата легенда с влиянието на култа към св. Седмочисленици в югозападните бълг. земи по онова време. Днес е установено мнението, че както Есхач, така и Ч. са били представители на столичното бълг. болярство през IX в.

 

Името на Ч. говори за неговия слав. произход. Той очевидно е един от онези слав. благородници, които княз Борис I привлича за осъществяване на своята политика след приемането на християнството и последвалите го бурни събития в страната. Този велможа, както и много други, останали анонимни, са играли важна роля в стратегията на княза, насочена към създаване на единна бълг. народност — процес, от чиито резултати е зависела до голяма степен съдбата на бълг. държава през средните векове.

 

 

            Лит.:

·       Новаковић С. Први основи словенске књижевности међу балканским словенима. Легенда о Владимиру и Косари. Београд, 1893, с. 23, 54, 61, 64;

·       Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 155—156;

·       Византијски извори за историју народа Југославије. 2. Београд, 1959, с. 53, 56—57;

·       Теофилакт Охридски. Пространно житие на Климент Охридски. Гл. 16, § 51. — В: Милев А. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 122—123;

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 2. 2 изд. С., 1971, с. 228—232;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 254;

·       Историја српског народа. 1. Београд, 1981, с. 149, 158—167, 181.

 

Илия Илиев

 

 

    (5). ЧЕТИ-МИНЕЙ (църковнослав. чьтоу ‘чета’ и грц. μῆν, μηναίον ‘месечник’) — сборник с пространни жития и с някои проповеднически текстове, предназначени за богослужебно, обществено или индивидуално четиво и разположени в календарен ред според църковната година — от 1 септ. Ч.-м. допълват с прозаически и риторични творби химнографските текстове в Минея. Терминът е характерен главно за руската книжовна традиция, в която от XV в. благочестивото четиво добива голяма стойност наред с проповедта; поради това Ч.-м. става общоупотребявано археографско понятие.

 

Ч.-м. са част от виз. книжовна практика. Те се структурират сравнително късно — през VI — втората половина на VII в., въз основа главно на жития за мъченици. Към състава им постепенно се прибавят произведения за нови светци, монаси, отшелници, истор. лица и разкази за събития, намерили място в календара — пренасяне на мощи, повествования за реликви и т. н., затова наличието или отсъствието на някоя памет може да бъде датиращ признак за хронологията и редакцията на виз. Минологион (отговарящ на слав. Ч.-м.). А. Ерхард класифицира виз. Ч.-м. според типа и съдържанието им. Исторически във

 

 

507

 

Византия се оформят шестмесечни, тримесечни и месечни (т. е. за всеки от 12-те месеца) панегирико-минологиони и минологиони. В края на X в. Симеон Логотет ( Метафраст) започва реформа на Ч.-м., като преработва разностилните текстове, за да им придаде композиционно и стилово единство. Т. нар. Метафрастова реформа на Ч.-м. оформя 12-месечен цикъл от редактирани и кодифицирани текстове.

 

На старобълг. език Ч.-м. започва да се превежда в Б-я вероятно по времето на цар Симеон (893—927). Ч.-м. не спадат към задължителните богослужебни книги и възникват само в скрипториите на големи църковни центрове и на богати манастирски общежития. Част от материала, поместен в тях (най-вече творби за господските и богородичните празници), се среща и в друг тип книги — панегириците (вж. Проповедническа литература). Съдържанието на панегириците, които в слав. книжнина са много по-раз — пространени, отчасти се покрива с Ч.-м.; в старобълг. и сръбската традиция самоназванието на ръкописите, които науката днес определя като Ч.-м., е „панегирик“ или „панагирик“.

 

В книжовно обръщение са били триц шестмесечни Ч.-м. Едномесечните също са представени в традицията, напр. Ч.-м. за март (Супрасълски сборник), някои руски ръкописи, в което изследователите виждат късни отражения на бълг. протографи — Ч.-м. за май (Успенски сборник), Ч.-м. за февр. (№ 92.1 от Библиотеката на Духовната академия в Москва). Няма обаче данни за съществуването на пълен цикъл от месечни Ч.-м. в старобълг. литература до края на XI в.; липсват каквито и да са следи от тях и в по-късната балк. кирилска книжнина. Особеност на южнослав. Ч.-м. е, че сборниците за месеците от септ. до ян. съдържат пространни жития почти за всеки ден, докато Ч.-м. за февр. — авг. са редуцирани и са много по-близки до Панегирика. Това свидетелства за запазената до края на Средновековието връзка между Ч.-м. и богослужебната практика, забраняваща общото четене по време на постите на жития и похвали за светци в храмовете и в манастирските трапезарии.

 

Преписите от Ч.-м., запазени в репертоара на балк. кирилска книжнина, се разделят на староизводни и новоизводни. Староизводните, чието ядро е съставено от старобълг. преводи, са съхранени в сръбски преписи. Те се разделят на две групи. Езикът и на двете групи показва дълбока старинност на превода, но отношенията между тях не са изучени. Вероятно най-ранните преводи на Ч.-м. са редактирани и допълнени в Преслав по времето на цар Петър I (927—969). Най-старият запазен ръкопис, съдържащ извлечение от Ч.-м., е от Хилендарския манастир (№ 644 и фрагмент № 759/Ш), сръбски по правопис със следи от среднобълг. протограф. Отделните текстове от този ръкопис имат съответствие в Ч.-м. от манастира Цетина (№ 20). В друга староизводна редакция се обединяват няколко ръкописа от XIV в. — Ч.-м. за септ. — ноем. от НБКМ (№ 1039), два Ч.-м. от колекцията на Миханович, обхващащи статии както за зимното, така и за лятното полугодие, дн. в Загреб (III с22 и III с24), Ч.-м. за дек. от Виенската библиотека (S1 33) и др. В староизводните Ч.-м. са включени и творби на Климент Охридски и Йоан Екзарх. В Сърбия през втората половина на XIV в. староизводните Ч.-м. са все още в обръщение, докато на Атон и в Б-я те се заменят от „новоизводни“, с редактирани или новопреведени житийни и панегирични текстове.

 

През XVII в. сръбските книжовници съставят Ч.-м. (по традиция ги наричат „панегирици“) като свод от различни по време на възникване жития. Емблематични в това отношение са т. нар. Аверкиеви панегирици, които се пазят в Хилендарския манастир; в състава им влизат почти

 

 

508

 

всички пространни жития от староизводните Ч.-м. и част от новоизводните.

 

На руска почва Ч.-м. стават много популярни от XV в. насам. Първоначално те имат състав, подобен на състава на южнославянските. Промяната им е свързана със създаването на Великите чети-минеи, дело на Макарий, митрополит московски и всеруски (1542—1563). Структурирането на Макариевите четиминеи е подчинено едновременно на календарния принцип и на принципа за създаване на свод от цялата налична преводна и оригинална агиография и ораторска проза. В 12-томните обемисти Ч.-м. намират място много от старобълг. преводни и оригинални прозаически произведения, а някои от тях (напр. Херсонската легенда) се срещат за пръв път именно в тях. Макариевите чети-минеи с малки изменения се възпроизвеждат и по-късно (т. нар. Чудовски четиминеи, Ч.-м. от 1600 г., Ч.-м. на Г. Тулупов и на И. Милютин), а в края на XVII — началото на XVIII в. са съставени църковнослав. Ч.-м. на Димитрий Ростовски, преведени и на бълг. език.

 

Издание на текстове от Макариевите чети-минеи е предприето от Археографската комисия при Петербургската АН (1863—1916). От 1997 е продължено във Фрайбург.

 

 

            Изд.:

o   Великие Минеи Четии, собранные всероссийским митрополитом Макарием. Издание Археографической комиссии. Сентябрь, дни 1—13. СПб., 1868; Сентябрь, дни 14—24. СПб., 1869; Сентябрь, дни 25—30. СПб., 1883; Октябрь, дни 1—3. СПб., 1870; Октябрь, дни 4—18. СПб., 1874; Октябрь, дни 19—31. СПб., 1880; Ноябрь, дни 1—12. СПб., 1897; Ноябрь, дни 13—15. СПб., 1899; Ноябрь, дни 16—22. М., 1914; Ноябрь, дни 23—25. М., 1916; Декабрь, дни 1—5. М., 1901; Декабрь, дни 6—17. М., 1904; Декабрь, дни 18—23. М., 1907; Декабрь, день 24. Μ., 1910; Декабрь, дни 25—31. М., 1912; Январь, дни 1—5. М., 1910; Январь, дни 6—11. М., 1914; Апрель, дни 1—8. М., 1910; Апрель, дни 8—21. М., 1912; Апрель, дни 22—30. М., 1916;

o   Die Grossen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Uspenskij spisok. [1.] 1—11 März. Freiburg i. Br., 1997, 107+1—688 p.; [2.] 12—25 März. Freiburg i. Br., 1998, 22+689—1250 p.; [3.] 26—31 März. Freiburg i. Br., 2001, 21 + 1251—2024 p. (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 39, 41, 45).

 

            Лит.:

·       Сергий архиеп. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. М., 1875, 732+4 с.; 2. Святой Восток. М., 1876, 398 с.; 3. Святой Восток. М,, 1876, 700 с. (2 изд. Владимир, 1901, фототипно изд. М., 1997);

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание Великих четьих-миней Макария митрополита всероссийского. С предисловием и дополнениями Е. В. Барсова. — ЧОИДР 1881, 1, отд. 2, с. І—ХІХ, 1—64; 1886, 1, отд. 2, с. 65—184;

·       Указатели к первому, второму и третьему выпускам Великих Миней Четиих, собранных всероссийским митрополитом Макарием. Сентябрь, дни 1—30. СПб., 1889, 94 с.;

·       [Иосиф архим.]. Подробное оглавление Великих Четиих-Миней Всероссийского митрополита Макария, хранящихся в Московской гіатриаршей (ныне Синодальной) библиотеке. М., 1892, 4 с.+ 532 + 502 стлб.;

·       Сперанский М. Н. Сентябрьская минея-четья домакариевского состава. — ИОРЯС, 1, 1896, 2, с. 235—257; СОРЯС, 64, 1896, 4, с. 1—23;

·       Сперанский М. Н. Октябрьская минея-четья домакариевского состава. — ИОРЯС, 6, 1901, 1, с. 87;

·       Сперанский М. Н. Славянская Метафрастовская минея-четья. — ИОРЯС, 9, 1904, 4, с. 173—202;

·       Еhrhard А. Überlieferung und Bestand der hagiographischen und homiletischen Literatur der griechischen Kirche von den Anfängen bis zum Ende des 16. Jahrhunderts. 1. Leipzig, 1937, 717 p.; 2. Leipzig, 1938, 717 p.; 3. Leipzig, 1939, 144 p.;

·       Юфу Зл. За десеттомната колекция Студион (Из архива на румънския изследван Йон Юфу). — В: Studia Balkanka. Проучвания по случай Втория международен конгрес по балканистика. С., 1970, с. 299—343;

·       Успенский сборник XII—XIII вв. Издание подготовили О. А. Князевская, В. Г. Демьянов, М. В. Ляпон. М., 1971, 751 с.+ 14 сн.;

·       Иванова Кл. Структурно-типологична характеристика на четиминейните сборници в южнославянската и руската литература (ХІV—ХVІІ в.). — СФ-С, 16, 1978, с. 66—77;

·       Hаnniсk Ch. Maximos Holobolos in der kirchenslavischen homiletischen Literatur. Wien, 1981 (Wiener byzantinistische Studien, 14), 439 p.;

·       Добрев Ив. Агиографската реформа на Симеон Метафраст и съставът на Супрасълския сборник. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 16—38;

·       Иванова Кл. Агиографско-хомилитичните сборници с устойчив състав в южнославянските литератури. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 11—21;

·       Супрасълски или Ретков сборник. Увод и коментар на старобългарския текст Й. Заимов. Подбор и коментар на гръцкия текст М. Капалдо. 1. С., 1982 , 564 с.; 2. С., 1983, 602 с.;

·       Дробленкова Η. Ф. Великие Минеи Четии. — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 2. (Вторая половина ХІV—ХVІ в.). 1. А-К. Л., 1988, с. 126—133;        

 

 

509

 

·       Abhandlungen zu den grossen Lesemenäen des Metropo liten Makarij. 1. Freiburg i. Br., 2000 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 44), 375 р.;

·       Иванова Кл. „Западни“ светци в състава на староизводните чети-минеи (Предварителни бележки). — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 349—369.

 

Климентина Иванова

 

 

    ЧЕТИРИ СЛОВА ПРОТИВ АРИАНИТЕ — вж. Атанасий Александрийски и Константин Преславски.

 

    ЧЕТИРИЕВАНГЕЛИЕ — вж. Евангелие.

 

 

    (6). ЧЕШКА ЛЕГЕНДА, Lеgеndа Bohеmісa — старочешки книжовен паметник, писан на лат. език, един от изворите за делото на Кирил и Методий. В по-новата научна традиция е означаван с началните му думи „Diffundente sole“. Познат е още преди възникването на съвременната филологическа наука. Отбелязват го чешкият книжовник Б. Балбин (1621—1688) и боландистите, които го смятат за старинен паметник. Ч. л. е съхранена в няколко преписа. Два от тях са в библиотеката на Националния музей в Прага — първият (сигн. XII D 4, л. 315b—318а) се датира към края на XIV или началото на XV в., вторият (сигн. XV Е 5) се отнася също към XV в. Други два преписа са в Държ. и университетска библиотека на Вроцлав. Първият се намира в ръкопис от 1440 (сигн. IV F 183, л. 146b—152b), вторият (сигн. IV Q 156, л. 241b—254а) се датира ок. края на XV в. Препис от XV в., съхраняван в бившата библиотека на Бенедиктинския манастир в Райхрад, дн. е в Държ. архив в Бърно (сигн. Н1 6). Ръкопис от 1443 от Туновската библиотека в Дечин сега се пази в Държ. и университетска библиотека в Прага (сигн. № 211, л. 262а—266а). Там се намира още един препис от XV в. — в ръкопис X В 7, л. 114b — 118b. Ч. л. е издавана многократно. Най-старото издание е направено от Й. Добровски в „Kritische Versuche...“ (1803) — първите пет тави са включени в т. 1 — „Borzivojs Taufe“, с. 70—73, а останалите шест глави са в т. 2 — „Ludmila und Drahomir“, с. 17—20. Изданието на Добровски е препечатано без промени и от И. Гинцел в „Geschichte der Slavenapostel...“ (1861) (само първите глави, които Добровски включва в т. 1 на „Kritische Versuche“). Още едно издание на пълния текст на Ч. л., снабдено с превод на чешки език, е включено в сборника „Fontes rerum bohemicarum“ (1873) и също е съобразено с изданието на Добровски. Следващото издание осъществява В. Халоупецки — „Prameny X. století...“ (1939). Най-новото издание на паметника, снабдено с чешки превод, в което се посочва развитието на текста на легендата и на научните гледища върху него, е в „Magnae Moraviae fontes historici“ (т. 2, 1967). Като един от кирило-методиевските извори я сочат и Ал. Теодоров-Балан (1934), Фр. Гривец и Фр. Томшич (1960).

 

Тъй като всички преписи на Diffundente sole, както и нейният старочешки превод се състоят от едни и същи части, до 30-те г. на XX в. тя е смятана за единно и монолитно произведение. Едва през 1939 Халоупецки доказва, че същинската част на легендата се състои от две отделни произведения — житиен текст за св. Людмила Diffundente sole и хомилия за св. Людмила Factum est, към които е била присъединена и легендата за пренасяне на мощите на св. Людмила Recordatis avie sue.

 

Относно времето на възникване на паметника не е постигнато единство на мненията. Становищата на специалистите се разделят на две групи. Първоначалното схващане, което преобладава и в съвременната славистика, се оформя още през XVII в. Според него легендата е възникнала в края на XII — началото на XIII в., след Кристиановата легенда, от която е повлияна. Това мнение за

 

 

510

 

относителната хронология на двата паметника застъпват по-късно Й. Пекарж (1906), Я. Виликовски, Я. Лудвиковски (1951) и др. по-слабо застъпено е противоположното мнение — че връзката между текстовете на двете легенди се дължи на обратна хронология: Кристиановата легенда е повлияна от Diffundente sole. Мнението е изказано от Й.-Ф. Добнер (1785). Поддържа се с нови аргументи от Халоупецки (1942) и Р. Урбанек (1947— 1948). В резултат на анализ на ритмиката и на текстологически анализ надделява първото становище. Според Виликовски същинската легенда Diffundente sole е написана като увод към хомилията Factum est; тази хомилия е ядрото, около което се създава пълният текст на легендата.

 

Твърде рано започват да се появяват и нейни преводи на старочешки език. Най-ранният препис, с който е представена същинската легенда Diffundente sole, всъщност представлява съкратен старочешки превод на разширения лат. вариант. Той е включен в състава на старочешкия Пасионал. Известни са общо четири преписа на старочешкия превод на Diffundente sole. Тъй като възникването на старочешкия Пасионал обикновено се датира по времето на Карл IV (1347—1378), включеният в него старочешки превод на Diffundente sole също се датира към средата на XIV в. Известни са два ръкописа от библиотеката на Националния музей в Прага (сигн. III D 44, pag. 513, и III D 45, от 1379) и два ръкописа от Държ. и университетска библиотека в Прага (сигн. XVII С 52, от 1395, и XVII F 6). В тези ръкописи, където основното съдържание на лат. оригинал не е променено съществено, заглавието на легендата е предадено съответно с: „Život svátého Cirula“, „Život svaté Ludmily“, „Od svátého Kwyrylla“, „Život svátého Kwyrylla“. C по-късна приписка в третия ръкопис има добавка „Lidmily děvy“, а в четвъртия — „Lidmily kněz[ny]“. Въпреки ориентирането на заглавието към св. Кирил легендата е включена към четивата за 10 ноем. — празника на пренасяне мощите на св. Людмила, а по-късно — към четивата за деня на смъртта ѝ — 16 септ. Това намесване на агиографски мотиви за Кирил и Методий в един от най-старите чешки агиографски цикли — за св. Людмила, става типична характеристика на този цикъл. То се осъществява на основата на свързването на истор. събития от периода на консолидацията на чешката държава с кирило-методиевската традиция от Великоморавското княжество и подчертаването на участието на Кирил и Методий в покръстването на чешките земи. В този смисъл трайната тенденция на старобълг. агиография към засилване на истор. елемент има пряк паралел в целия агиографски цикъл за св. Людмила (а също и в родствения с него цикъл за св. Вацлав) — както в житията, писани на старочешки език, така и в писаните на латински. Може да се твърди, че Ч. л. е една от най-ярките прояви на тази идейна връзка между старочешката и старобълг. литература.

 

В ръкопис от Държ. архив в Бърно — сигн. G 10 с. 505 (стара сигн. М XIII 8), л. 78b—81b, старочешкият превод на Diffundente sole носи лат. заглавие „De sancto Cirillo et Methudio“ и е сходен с двете чешки старопечатни издания на Пасионала. Старочешкият превод е издаден за пръв път от П. Й. Шафарик („Výbor z literatury české“) със заглавие „Život svátého Kyrilla, sv. Metudia a svaté Ludmily tuto sě čte“ по ръкописа III D 44. По-късно е направено и ново издание в MMFH по Бърненския препис. Този текст оказва влияние и при компилирането на легендата за Кирил и Методий, включена във второто старопечатно издание на старочешкия Пасионал, озаглавена „Život svátých Crha а Strachoty“. В старочешките преводи на Diffundente sole, включени в Пасионала, имената на Кирил и Методий често се превеждат

 

 

511

 

или употребяват паралелно с чешките си варианти Crh[a] и Strachota (,jménem svaty Crh a neb Cirillus“, Jemužto sú Methudius, totiž Strachota řiekali“ (MMFH, 2, 1967, c. 284—288).

 

В първата глава на Diffundente sole се споменават редица събития от биографията на Константин-Кирил, известни от ЖК и от други агиографски извори. Изтъква се, че той е познавал добре грц. и лат. писмо. За мисионерската му дейност сред славяните и за ролята му като просветител е отбелязано, че е изнамерил ново писмо, превел е Стария и Новия завет и още много други произведения от грц. на слав. език и е въвел литургията и останалите служби на слав. език. Съобщава се, че и по времето, когато е писана легендата, богослужението в много слав. страни се извършва на слав. език, че преди Моравската мисия Константин-Кирил е покръстил българите, че в хода на мисията се е отправил за Рим сам, след като оставил брат си Методий в Моравия. Включен е момент от венецианския диспут на Константин, отразен в ЖК, отбелязва се смъртта му в Рим след замонашването му. Специално се споменават разрешението на папата да се служи слав. литургия, назначаването на Методий за архиепископ от княз Светополк (Swatopulc), подчинените му седем суфрагани.

 

Следващите глави на Diffundente sole отразяват създаването на чешката държава на Пршемисловците — включени са преданията за Либуше и Пршемисъл, за покръстването на чешкия княз Борживой от Методий при двора на княз Светополк и свързаното с това изпращане на слав. свещеници в Чехия. Споменава се изгонването на Борживой от страната и възстановяването му като чешки княз с помощта на Светополк. Специално внимание се обръща на християнските добродетели на Борживой и неговата съпруга Людмила, на синовете им Спитихнев и Вратислав.

 

Като източник на сведения за историята на Кирило-Методиевото дело Ч. л. не може да се причисли към най-старите и първостепенни по своята достоверност извори. За това говорят съобщението, че преди Моравската мисия Константин-Кирил е покръстил българите, многократно дискутираните и оспорвани в науката вести за покръстването на княз Борживой от Методий и за това, че като архиепископ той е имал седем суфрагани. по-голяма е стойността на паметника като проява на литературната и идейната страна на кирило-методиевските традиции в чешките земи. Съвпадането на някои факти с данни на други източници за живота на Кирил и Методий и свързването на двамата братя с ранната история на чешката държава, текстовата връзка с Кристиановата легенда и с останалите легенди от агиографския цикъл за св. Людмила показват, че в средновековната чешка книжнина, писана както на латински, така и на старочешки книжовен език, началните етапи от формирането на чешката държава и нейното християнизиране са били поставяни в зависимост от Кирило-Методиевото дело. Освен това в литературно и жанрово отношение Ч. л. също е белег за връзка с Кирило-Методиевото дело не само в идейно-политически, но и в културен план. Това определя паметника не толкова като истор. извор, колкото като литературно явление, показващо, че отгласи от Кирило-Методиевото дело съществуват в Чехия чак до XIV в.

 

 

            Изд.:

o   Dobrovský J. Kritische Versuche die alte böhmische Geschichte von späteren Erdichtungen zu reinigen. 1. Borzivojs Taufe. Prag, 1803, p. 70—73; 2. Ludmila und Drahomír. Prag, 1807, p. 17—20;

o   Šafařík P. J. Výbor z literatury české. 1. Od nejstarších časův až do počátku XV století. Praha, 1845, p. 308—313;

o   Legenda Bohemica (Exlegenda de S. Ludmila). — In: Ginzеl J. Geschichte der Slawenapostel Cyrill und Method und der slawischen Liturgie. Wien, 1861, Anhang 1, p. 19—20;

o   Prameny dějin českých. 1. Životy svátých a některých jiných osob nábožných. Praha, 1873 (Fontes rerum bohemicarum, 1), p. 193—195;

 

 

512

 

o   Теодоров-Балан A. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 208—209;

o   Chaloupecký V. Diffundente sole. Apologetický spis slovanské bohoslužby z druhé polovice X. století. — In: Chaloupecký V. Prameny X. století. Legendy Kristiánovy o svátém Václavu a svaté Ludmile. Praha, 1939 (Svatováclavský sborník. 2., 2), p. 478—493;

o   Krátké sepsání o sv. Cyrilovi a Metodějovi (Diffundente sole). — In: Výbor z české literatury od počátků po dobu Husovu. 1. Praha, 1957, p. 102—105;

o   Grivec F., F. Tomšič. Constantinus et Methodius Tessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960, p. 56; Magnae Moraviae Fontes Historici. 2. Textus biographici, hagiographici, liturgici. Brno, 1967 (OUPB, 118), p. 276—288.

 

            Лит.:

·       Dobner G. Über die Einführung des Christentums in Böhmen. — ABGW, 1, 1785, p. 394—444;

·       Pekař J. Die Wenzelsund Ludmila—Legenden und die Echtheit Christians. Prag, 1906, p. 72;

·       Chaloupecký V. Na úsvitu křesťanství. Praha, 1942, p. 96, 98—101;

·       Urbánek R. Legenda tzv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend ludmilslkých a václavských a její autor. 1. Praha, 1947—1948, p. 115—163, 210—216;

·       Ludvíkovský J. Ritmičke klausule Kristiánovy legendy a otázka jejího datování. — LF, 75, 1951, p. 169—190;

·       Ratkoš P. Pramene k dějinám Veťkej Moravy. Bratislava, 1964, 460 p.;

·       Якобсон P. O. Русские отголоски древнечешских памятников о Людмиле. — В: Культурное наследие Древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 46—50;

·       Kristiánova legenda. Život а umučení sv. Václava a jeho báby sv. Ludmily. K vyd. připravil, přeložil a poznámkami opatřil J. Ludvíkovský. Praha, 1978, p. 24—34;

·       Благова Э. Кирилло-Мефодиевская тематика в памятниках письменности средневековой Чехии до XIV в. (Обзор исследований последных десяти лет). — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 55—62;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda Aurea на Яков Bopaгински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 68—70.

 

Маргарита Младенова

 

 

    (7). ЧЕШКО, Елена Владимировна (30.ХІІ.1916) — руска езиковедка. Родена в Краснодар. Завършва руска филология във Фак. по история и литература на Московския инст. за философия, литература и история (1940). От 1940 е аспирантка в Катедрата по руски език на същия институт. През 1947 защитава кандидатската си дисертация на тема „Словообразование глаголов движения в современном русском литературном языке“. Работи в Инст. по славянознание и балканистика при РАН в Москва като младши н. с. (1947) и ст. н. с. (1951). От 1971 е д-р на филологическите науки. От 1980 до пенсионирането си през 1986 е на длъжност ст. н. с. консултант.

 

Основните занимания на Ч. са върху слав. превод на Псалтира. Според нея в Русия са известни две редакции на псалтирния текст, пренесени от Б-я — Светогорска и Киприановска. Свидетелства за това са употребата на еровите гласни по правилата на среднобълг. ортография, задпоставеността на ъ в съчетание с р и л, отсъствието на йотация пред а след гласна, среднобълг. смесване на носовките, съчетанието жд за *dj, употребата на ѫ. Ч. изяснява, че през XV в. все още е имало псалтири, съхранили тези особености на Светогорската редакция. Същевременно обаче се наблюдава и взаимодействие на двете редакции, напр. изместване на светогорските четения от киприановските. Особено внимание Ч. отделя на Томичовия псалтир. Изследванията ѝ върху този паметник включват подробно описание на ортографията му и съпоставка с ръкописи, писани за цар Иван-Александър (1331—1371), най-вече с Лондонското евангелие. Чрез сравнение на Синайския псалтир, Норовския псалтир и грц. текст тя стига до извода, че особеностите на Светогорската редакция са представени най-последователно в Томичовия псалтир, който е един от най-ранните нейни преписи, и че Светогорската редакция е по-близка до архаичната, отразена в Норовския псалтир. Текстологически Томичовият псалтир е близък до друг ранен препис — Шоповия псалтир от втората половина на XIV в., представляващ Злетовско-Кратовската школа. Редакцията на Норовския псалтир според Ч. е възникнала преди Светогорската и е един от първите опити за формиране на нормализиран книжовен език на основата на заимствани грц. модели. Оформена в Русия и написана със среднобълг. Евтимиев

 

 

513

 

правопис, Киприановската редакция е била вече факт през 1397. Според Ч. писачът на Норовския псалтир е показал завидна самостоятелност, която се изразява в приближаване към грц. текст, и е създал свой вариант на поправена редакция с калкиране на грц. падежен синтаксис, което противоречи на слав. практика и в старобългарския, и в съвременните слав. езици. Заключението на Ч. е, че писачът не е владеел употребата на тези падежи, тъй като те са липсвали в неговия жив език. На основата на словообразу вателната структура на думата Ч. достига до извода, че в редакциите на псалтирния текст се наблюдават съществени отклонения от Кирило-Мегодиевите принципи на превода чрез по-стриктно следване на грц. текст, но новата Атонска редакция представлява възвръщане към тези принципи, които се изразяват в по-точно предаване на лексикалното и граматическото значение, на формата и структурата на грц. текст. Киприановската редакция има повече калкиращи грц. синтаксис конструкции, които не са характерни за Светогорската и обединяват Киприановската с бълг. Норовска редакция.

 

Елена Чешко

 

Ч. се занимава и с историята на бълг. склонение. Тя разграничава два вида глаголи — на активното действие и на възприятието и отношението, и два вида управление на обекта — силно и слабо. Според нея грешките в употребата на мест. пад. и твор. пад. в паметниците показват, че тези категории вече не са съществували в езика на преписвачите. Тя дава и система, в която всички семантични диференциални признаци на старобълг. падежи се конструират на базата на изразяваните от тях фундаментални синтактични отношения в изречението и съответстващата му логикограматическа структура.

 

 

            Съч.:

o   Система падежното синтаксиса старославянското языка. — CC, 1967, 2, с. 46—55;

o   Система падежей древнеболгарского языка. — ВЯ, 16, 1967, 2, с. 49—63;

o   История болгарского склонения. М., 1970, 320 с.;

o   Заметки о среднеболгарском Златоусте. — В: Исследования по славянскому языкознанию. Сборник в честь 60-летия С. Б. Бернштейна. М., 1971, с. 100—109;

o   Соотношение морфологического и синтаксического уровня в категории падежа (падежи старославянското языка) [Чешко Е. В., И. И. Ревзин]. — В: Славянское языкознание. VII Международный съезд славистов. М., 1973, с. 435—457;

o   Конференция, посвященная „Изборнику 1073“. — СС, 1975, 4, с. 127—129;

o   К вопросу о падежах в живом языке писца в связи с анализом особенностей среднеболгарской редакции славянското перевода псалтыри. — В: Лингвистическая география, диалектология и история языка. Ереван, 1976, с. 416—424;

o   История болгарского языка и этническое самосознание болгар в ХІІ—ХІV вв. — В: Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху зрелого феодализма. М., 1980, с. 77—93;

o   Рукописи митрополита Киприана и отражение в них орфографической реформы Евфимия Тырновского [Князевская О. А., Е. В. Чешко]. — В: Търновска книжовна школа. 2. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. С., 1980, с. 282—292;

o   Второе южнославянское влияние в редакции псалтырного текста на Руси (ХІV—ХV вв.). — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, р. 79—85;

o   Второе южнославянское влияние в истории псалтырного текста на Руси (ХІV—ХV вв.). — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 338—345;

o   Об афонской редакции славянското перевода псалтыри в ее отношении к другим редакциям. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 60—93;

 

 

514

 

o   Проблемы истории болгарского языка в советской науке. — В: Советская болгаристика. Итоги и перспективы. Материалы конференции, посвященной 1300-летию болгарского государства. М., 1983, с. 274—279;

o   Система письма Псалтыри Томича. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, p. 3—33;

o   Редакция и особенности перевода псалтыри Томича. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 37—58;

o   XII век в истории болгарского литературното языка. — В: Этнические процессы в странах Центральной и Юго-Восточной Европы. М., 1988, с. 140—159;

o   Кирилло-Мефодиевский перевод Псалтыри и среднеболгарские правленные редакции. Структура слова и реляционные элементы. — В: Исследования по славяно-византийскому и западноевропейскому Средневековью. Посвящается памяти Ивана Дуйчева. С., 1988 (Studia slavico-byzantina et mediaevalia europensia, 1), c. 217—230;

o   Норовская псалтырь. Среднеболгарская рукопись XIV века. Изд. подг. Е. В. Чешко, И. К. Бунина, В. А. Дыбо, О. А. Князевская, Л. А. Науменко. С., 1989. 1., 205 с.; 2., 743 с.;

o   Редакция, особености на превода и система на писмото на Томичовия псалтир. — В:Джурова А. Томичов Псалтир. 1. С., 1990, с. 28—35;

o   Теоретические проблемы исследования болгарского литературното языка периода средневековья. — В: Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 212—220;

o   Роль социолингвистических и культурно-исторических факторов в истории литературното болгарского языка периода средневековья и проблемы периодизации. — В: Болгарская культура в веках. Тезисы докладов научной конференции, Москва, 26—27 мая 1992. М., 1992, с. 41—43.

 

            Лит.:

o   Янакиев М. — БЕ, 21, 1975, 4, с. 377—389 (рец.).

 

Бойка Мирчева

 

 

    (8). ЧИВИДАЛСКО ЕВАНГЕЛИЕ — едно от най-старите четириевангелия на лат. език. Писано е ок. втората половина на V — началото на VI в. с уставно писмо на две колони върху пергамент, 270 л., с размери 29 X 25 см. Пази се в Националния археол. музей в гр. Чивидале, област Фриули — Венеция Джулия, Италия, като Codici sacri № 1. Представлява голям интерес за славистиката най-общо с маргиналните си бележки — редом с лангобардски имена в голяма част от приписките са отбелязани и имена на слав. владетели от IX в. и на членове на семействата им, които са ценни свидетелства за слав. ономастика.

 

Използвано отначало някъде из северните италиански манастири, след смъртта на аквилейския патриарх Паулин II (776—802) Ч. е. е пренесено в Аквилейската патриаршия (според Й. Иванов в Монастеро, според Р. Дела Tope — в Дуино, западно от Триест) и е използвано повече като поменик, тъй като е съществувала легенда, че Евангелието от Марк в него било изписано от самия евангелист; кодексът е бил предмет на сакрално поклонение. През ХІІІ—ХІV в. частта от Марковото евангелие е подвързана отделно. Две тетради от нея германският имп. Карл IV (1347—1378) отнася в Прага през 1354 и ги полага в архиепископския храм. През 1409, опасявайки се от военни безредици, аквилейският клир пренася църковните си съкровища в Чивидале и заедно с тях и ръкописа, но без Евангелието от Марк. През 1418 са пренесени и оцелелите пет тетради от него. Венецианската република обаче изисква и отнема през 1420 частта с текста на своя патрон св. Марк. След ново подвързване на останалата част, голям брой от ценните приписки са орязани и похабени. Тези бележки стават достояние на науката чрез коментарите на Дела Tope в изданието на ръкописа, осъществено от Дж. Бианкини (1749). В тях се споменават истор. личности от края на IX — началото на X в.: хърватските князе Браслав (880—897) и жена му, и Бранимир (879—892) и жена му, великоморавският княз Светополк (870—894), владетелите на Блатненското княжество Прибина (847—861) и Коцел (861—874). Най-голям интерес за бълг. историография представляват двете приписки на л. 3а и л. 4b:

 

„1. Hic sunt nomina de Bolgaria inprimis rex illorum Mihahel. et frater eius. Dox. et alius frater eius Gabriel et uxor eius. Maria, et filius eius. Rasáte. et alius Gab’riel. et tercius filius Simeon, et quartus filius. Iacob. et filia eius dei ancella. Praxi, et alia filia eius. Anna, zergobula S ...is;

2. De Bolgaria. qui primus venit in isto monasterio nomen eius. Sondoke. et uxor eius.

 

 

515

 

Anna, et pater eius Iohannes. et mater eius Maria, et fiflius eius] Mihael. et alius filius eius Ueelecneo. et filia eius Bogomila. et alia. Kalia, et tercia Mar[tha et quarta] Helena, et quinta. Maria, et alia uxor eius. Sobeslaua. et alius homo bonus. Petrus .... et Geor[g]ius. Petrus et uxor eius Sofia”

 

(„1. Тук са имената от България. Ha първо място техният [на българите] княз Михаил и брат му Докс, и другият му брат Гавриил, и съпругата му Мария, и синът му Расате, и другият Гавриил, и третият син Симеон, и четвъртият син Яков, и дъщеря му раба божия Пракси, и другата му дъщеря Ана. Зергобула [ичиргу боила] Стасис;

2. От България, който пръв дойде в този манастир, името му е Сондоке, и жена му Анна, и баща му Йоан, и майка му Мария, и синът му Михаил, и другият му син Велегнев, и дъщеря му Богомила, и другата Каля, и третата Марта, и четвъртата Елена, и петата Мария, и другата му съпруга Собеслава. И другият знатен мъж Петър ... и Георги. Петър и жена му София”).

 

 

Първата приписка с български имена в Чивидалското евангелие

 

Приписките са написани от неизвестен монах по нареждане на член на посолството на българите в Рим (867), когато на връщане към бълг. столица мисията преминава покрай Аквилея. Приписките са първостепенен официален документ, който съобщава:

 

а) целия род на княз Борис I (852—889);

б) рода на багатура Сондоке;

в) състава на пратеничеството в Рим през споменатата година.

 

Имената на кавхан Петър и Сондоке са познати и от друг извор — едно писмо на папа Йоан VIII (872—882). Името на ичиргу боила Стасис е четено отначало като Fi..is вм. St..is. То се възстановява благодарение на сведенията на Анастасий Библиотекар за българите, присъстващи на събора в Цариград през 869 — няколко години след покръстването. Единият от тях е Stasis zercoborlas (ЛИБИ, 2, с. 208; вж. и Г. Моравчик, 1958, с. 356). Недоразбраното име Functicus вм. Sunticus е равно на Sondoke, тъй като S и F в беневентанското писмо са твърде близки (Дуйчев Ив. Българско средновековие. С., 1972, с. 263).

 

 

            Изд.:

o   Вianсhini G. Evangeliarium quadruplex latinae versionis antiquae. Con premessa di F. Garbelli. Romae, 1749;

o   L’Evangeliario di San Marco. Riproduzione dell’originale del VI sec. Ed. C. Scalon. Udine, 2000, 72 p.

 

            Лит.:

·       Bethmann C. L. Die Evangelienhandschrift zu Cividale. — Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, 2, 1877, p. 111—128;

·       Rački F. Documenta historiae croaticae (periodum antiquam illustrantia). Zagrabiae, 1877 (Monumenta spectantia historiam slavorum maridionalium, 7), p. 382—386;

·       Mazzatini G. Inventari dei manoscritti delle biblioteche d’Italia. 3. Forli, 1893, p. 161—162;

·       Златарски В. H. Кой е бил Тудор черноризец Доксов? — БПр, 4, 1897, 3, с. 42—63 (същото в: Златарски В. Н. Избрани произведения. 2. С., 1984, с. 52—69);

·       Агура Д. Международен конгрес по история в Рим, 1901, 1 април. — Известия за командировките на Министерството на народното просвещение, 1, 1904, с. 1—2;

·       Коs F. Gradivo za zgodovino Slovencev v srednjem veku. 2. Ljubljana, 1906, p. 248—256;

·       Иванов Й. Българските имена в Чивидалското евангелие. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 626—638;

 

 

516

 

·       Stanislav J. Zo štúdia slovanských osobných mien v Evanjeliu cividalskom (Ev. Civ.). — Slavia, 18, 1947—1948, p. 87—100;

·       Cronia A. Revision der slavischen Eigennamen im alten Evangeliar von Cividale. — WSJ, 2, 1952, p. 6—21;

·       Сronia A. Revisione dei nomini slavi nell’antico codex Aquileiensis. — In: Studi Aquileiensi offerti al 7 ottobre 1953 a G. Brusin nel suo 70. compleano. Aquileia, 1953, p. 357—371;

·       Moravczik Gy. Byzantinoturcica. 2. Sprachreste der Türkvölker in den byzantinischen Quellen. Berlin, 1958, p. 356;

·       Венедиков Ив. Преслав, преди да стане столица на България. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 39—47;

·       Гюзелев В. Княз Борис I. България през втората половина на IX в. С., 1969, с. 230—231;

·       Дуйчев Ив. Българско средновековие. Проучване върху политическата и културна история на средновековна България. С., 1972, с. 263;

·       Венедиков Ив. Военното и административно устройство на България през IX и X в. С., 1979, с. 30—31;

·       Дуйчев Ив. По следите на документи и ръкописи за българското минало. — В: Дуйчев Ив. Страници от миналото. Очерци. С., 1983, с. 40—42.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (9). ЧИЖЕВСКИ, Дмитро Иванович (Суzevs’kyj, D.; Tschižewskij, D.) (23.III/5.IV.1894—18.IV.1977) — украински и немски славист. Роден в Александрия, Украйна. Следва математика, астрономия и философия в Санкт Петербург (1911—1913) и украинска филология и литература в Киев (1913—1917), където се дипломира по философия и слав. филология. Емигрира в Германия (1921) и специализира в Хайделберг и Фрайбург. Защитава докторат на тема „Хегел в Русия“ (издаден в 1934). Доц. (1924) и проф. (1926) в Украинския педагогически инст. в Прага. Доц. (1929) и проф. (1932) в Свободния украински унив. в Прага, проф. в Мюнхен (до 1960), хоноруван университетски преподавател по украински език и литература в Хале (1932—1945) и Йена (1935— 1937), хоноруван преподавател и зам.директор на Славистичния инст. в Марбург (1945—1949). Гост-проф. в Харвардския унив. в САЩ (1949—1955), пръв титуляр на Славистичната катедра в Унив. в Хайделберг (от 1956), където от 1968 до пенсионирането си е хоноруван проф. и изпълнява длъжността директор на Славистичния инст. Хоноруван проф. в Кьолн (от 1970). Съосновател и активен сътрудник на Свободната украинска АН във Федерална република Германия (1946—1953). Член на Свободната украинска академия в САЩ (1949), на Международната академия в Париж (1959), на АН в Хайделберг (1962), на Берлинското д-во за славистични изследвания, председател на Съюза на университетските преподаватели по славистика във Федерална република Германия и Западен Берлин (1962—1965). Участва в издаването на славистичните поредици „Musagetes“ (от 1957), „Heidelberger slavische Texte“ (от 1957), „Slavische Propyläen“ (от 1963) и др. Умира в Хайделберг.

 

Ч. изследва въпроси от развоя на слав. култура от Средновековието до епохата на романтизма — предимно из историята на руския и украинския език и руската и украинската литература в контекста на европ. и световния културен процес. Проучванията му, свързани с кирилометодиевистиката и палеославистиката, засягат живота и творчеството на Кирил и Методий, произхода и развитието на слав. азбуки и на първия слав. книжовен език, историята на Църквата и богослужението през IX — X в., старата слав. агиография и поезия, стилистиката и поетиката на старите слав. литератури.

 

Полемизирайки с И. Огиенко, Е. Георгиев и др., Ч. обосновава несъстоятелността на възгледа за предкириловия характер на глаголицата (1940, 1948). Той не споделя изложената от Огиенко „руска“ теория за произхода на слав. азбука, според която още преди глаголицата източните славяни са имали своя писменост, станала основа на сгарослав. книжовна традиция. Според него в защита на „руската“ теория не могат да се посочат никакви фактологични доказателства, защото тя се опира единствено на обстоятелството, че не съществува убедително обяснение на сведението в гл. 8 на ЖК, в която се говори за написани с

 

 

517

 

„руски“ букви евангелие и псалтир. Дори да се допусне съществуването на някакво „руско“, т. е. източнослав. писмо, това не означава, че именно то е станало основа на глаголицата, респ. на старослав. писменост. Аргументите на Огиенко в подкрепа на теорията, че най-старата слав. писменост е резултат от продължителна и постепенна еволюция, Ч. определя като неубедителни и противоречащи на резултатите от проучванията в областта на етнографията и културната история. В рецензия от 1953 за труда на Георгиев за старобълг. азбуки той отново се противопоставя на възгледа за по-голямата старинност на кирилицата в сравнение с глаголицата. Същевременно споделя схващането на Георгиев, че имената на слав. букви са изведени от началните думи в стиховете на Азбучната молитва, която и двамата изследователи свързват с творчеството на Константин-Кирил Философ.

 

Резултат от интереса на Ч. към най-старата слав. поезия е статията му върху едно предполагаемо стихотворение на Методий (1970). Той смята, че предсмъртните думи на Кирил към брат му, поместени в гл. 9 на ЖМ, са съставени от кратки синтактични единици, които са завършени семантични цялости и съдържат приблизително еднакъв брой срички. Ч. реконструира текста с незначителни промени и той придобива формата на 6-стишна епиграма, чийто размер има паралели във виз. литература. Според него вероятно самият Методий е дал стихотворна форма на завещанието на своя брат, следвайки традицията на виз. епиграматика. Въпросът, дали стихотворението е било написано първоначално на гръцки или на слав. език, остава открит.

 

Ч. отделя внимание на личността и делото на Методий, като посочва неговите качества на богослов, организатор и творец. Той смята, че Методий взема участие в Моравската мисия поради значителния си дипломатически и организационен опит, който липсва на Кирил. След смъртта на Кирил (869) начело на мисията застава той, защото вероятно знае източни езици, познава църковната история и богословието. Според Ч. ЖК е написано ок. 882 от Методий или с негова активна помощ. Аргументи в подкрепа на тази хипотеза могат да се намерят в съдържанието на Житието, където отделни епизоди с негово участие са разказани пестеливо или само са споменати. Няма съмнение обаче, че предаването на Кириловите диспути с патриарх Йоан VII Граматик, с арабите, с хазарите, както и обобщението на Стария завет в Речта на философа от Повестъ временных лет, което съдържа цитати от ЖК, са дело на богослов, вероятно Методий.

 

Ч. високо оценява значението на Методиевите преводи и оригинални съчинения за формирането на слав. книжовен език. Анализирайки Канона за Димитър Солунски (1955), той стига до извода, че само основната част от текста принадлежи на Методий, а онова, което той нарича „допълнения“, вероятно е написано от някого от учениците му. Към преводите на Методий Ч. причислява сборници с църковни и светски закони (Номоканон и Закон соудный людьмь), Анонимната хомилия в Клоцовия сборник, пенитенциала, запазен в Син. евх., и, поне отчасти, Фрайзингските откъси. Според него под „отечески книги“, за които става дума в ЖМ, трябва да се разбира Римският патерик. По отношение на библейските преводи на Методий Ч. проявява предпазливост, като обръща внимание на обстоятелството, че в края на XV в., по времето на новгородския митрополит Генадий, преводи на истор. библейски книги не са налице. Това обстоятелство според него показва, че у южните славяни също не е бил направен такъв превод. Като моравски архиепископ Методий превежда литургични и църковноправни текстове от грц. език, като ги преработва и въвежда

 

 

518

 

в тях определени елементи от западния църковен ред; той се стреми да сближи двете църковноправни традиции и се проявява като привърженик на икуменическата гледна точка.

 

В кръга на научните интереси на Ч. попадат и въпроси, свързани с историята на Църквата и богослужението. В статия върху Литургията на свети Петър (1953) той се спира на функционирането ѝ сред славяните и заключава, че запазеният до днес текст е имал чисто литературно значение и вероятно никога не се е използвал в богослужебната практика. В Беседа против богомилите на Презвитер Козма, която приема за съставена от отделни поучения, Ч. намира указания за употребата на Литургията на св. Петър. Според него думите на Козма, че „преди Златоуст апостол Петър е сътворил литургия, която и до днес използват римляните“, са свидетелство за богослужебната ѝ употреба през X в. сред християни католици (може би етнически славяни). Указанията у Козма за съществуването на по-стари литургии от Златоустовата са навярно отговор на богомилското схващане, че литургията не е създадена в началото на християнската епоха, а съществува едва от времето на Йоан Златоуст.

 

Ч. има и редица публикации върху отделни съчинения на старата слав. поезия, агиография и омилетика, в които търси техните грц. образци и показва обвързаността на старата слав. литература с виз. книжовна традиция.

 

 

            Съч.:

o   Hegel in Rußland. — In: Hegel bei den Slaven. Freiburg i. Br., 1934, p. 145—396 (на руски език: Гегель в России. Paris, 1939, 360 р.);

o   Briefwechsel Bodjans’kyjs mit dem Cechoslovakischen Verein in Bratislava. — Sborník Matice Slovenskej, 15, 1938, 1—2, p. 168—171;

o   Князь H. С. Трубецкой [некролог]. — Современные записки, 63, 1939, с. 464—468;

o   Zu der Entstehung des Alphabets und der Literatursprache bei den Slaven. — Südost-Forschungen, 5, 1940, p. 607—612;

o   J. Vašica. Slovanská liturgie nově osvětlena Kijevskými listy (SaS, 6, 1940, p. 65—77) (рец.). — Südost-Forschungen, 7, 1942, p. 358—359;

o   Geschichte der altrussischen Literatur im 11., 12. und 13. Jht. Kiever Epoche. Frankfurt a. M . 1948, 465 p.;

o   K otázce původu slovanského písma. — In: Slovanské studie. Sbírka statí věnovaných prelátu univ. prof. Dr Josefu Vajsovi k uctění jeho životního díla. Praha, 1948, p. 52—57;

o   On Alliteration in Ancient Russian Epic Literature. — In: Russian Epie Studies. Philadelphia, 1949 (Memoirs of the American Folklore Society, 42, 1947), p. 125—130;

o   Anklänge an die Gumpoldlegende des hl. Václav in der altrussischen Legende des hl. Feodosij und das Problem der „Originalität“ der slavischen mittelalterichen Werke. — WSJ, 1, 1950, p. 71—86;

o   Studien zur russischen Hagiographie. Die Erzählung vom hl. Isaakij. — WSJ, 2, 1952, p. 22—49;

o   K вопросу о литургии св. Петра. — Slovo, 2, 1953, p. 37—41;

o   A. V. Isačenko. Jazyk a povod frizinských pamiatok. Preßburg, 1942 (рец.). — Südost-Forschungen, 12, 1953, p. 377—379;

o   E. Georgiev. Načaloto na slavjanskata pismenost’ v Búlgarija. Starobůlgarskitě azbuki. Sofia, 1942 (рец.). — Südost-Forschungen, 12, 1953, p. 404—407;

o   On the Question of Genres in Old Russian Literature. — Harvard Slavic Studies, 2, 1954, p. 105—115;

o   Neue Lesefrüchte. 1. Eine Predigt über den Reichen und Lazarus. 2. Die Erzählung vom Blinden und Lahmen. 3. Die altslavische Wiedergabe des griechischen Hexameters. 4. Dyšuščee more = ὠκεανός. 5. Ein Zitat aus Aristophanes. 6. Mickiewicz und Plutarch. 7. Hegel und die Slaven. 8. Hl. Dimitrij. 9. Griechische Entlehnungen bei den Westslaven. — ZSPh, 24, 1955, p. 68—82;

o   D. S. Lichačěv. Vozniknovenie russkoj literatury. MoskauLeningrad, 1952 (рец.). — Südost-Forschungen, 14, 1955, p. 342—346;

o   Epiphanius the Wise, a Medieval Russian Hagiographer. — St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 3, 1956, 3—4, p. 15—26;

o   Zur Stilistik der altrussischen Literatur. Topik. — In: Festschrift für Max Vasmer. Berlin, 1956, p. 105—112;

o   Die Handschriftensammlung des Slavischen Instituts der Universität Heidelberg. — Ruperto Carola. Mitteilungen der Vereinigung der Freunde der Studentenschaft der Universität Heidelberg, 22, 1957, p. 45—51;

o   [Въведение]. — В: Сборник XII века Московското Успенского собора. 1. Издан под наблюдением А. А. Шахматова и П. А. Лаврова. М., 1899 [Фототипно изд.]. s’-Gravenhage, 1957, р. V—VІІІ;

o   Das heilige Rußland. Russische Geistesgeschichte. 1. 10.—17. Jahrhundert. Hamburg, 1959, 170 p.;

o   History of Russian Literature from the Eleventh Century to the End of the Baroque. s’-Gravenhage, 1960, 452 p. + 34 tabl.;

o   Neues über die Philosophie im alten Rußland. — Archiv für Geschichte der Philosophie, 43, 1961, p. 209—213;

o   Gab es im alten Rußland echte Mystiker? — Evangelische Theologie, 22, 1962, p. 304—309;

o   Zur slavischen Bibliographie. 1. Altčechische Drucke in den Bibliotheken der Bundesrepublik. 2. Einige Verbesserungen zu der Liste der slavischen Handschriften. — WSl, 7, 1962, p. 375— 386;

o   Erzählungen über altrussische Heilige aus dem Kiewer Paterikon. Einführung, Erläuterungen und Anmerkungen. — In: Russische Heiligenlegenden. Freiburg i. Br., 1963, p. 99—120, 177—178;

o   Ein kirchenslavisches Gedicht vermutlich ein Werk des hl. Method. — Slovo, 20, 1970, p. 29—37;

o   Der hl. Method — Organisator, Missionar, Politiker und Dichter. — Methodiana, p. 7—21;

 

            Лит.:

·       Vasmer M. — ZSPh, 20, 1950, p. 459—467 (рец.);

·       Neumann F. W. — Deutsche Literaturzeitung für Kritik der internationalen Wissenschaft, 72, col. 209—219 (рец.);

 

 

519

 

·       Jagoditsch R. — WSJ, 2, p. 209—221 (рец.);

·       Festschrift für Dmytro Cyževs’kyj zum 60. Geburtstag am 23. März 1954. Berlin, 1954 (Veröffentlichungen der Abteilung für slavische Sprachen und Literaturen des Osteuropa-Instituts (Slavisches Seminar) an der Freien Universität Berlin, 6), 306 p.;

·       Gerhardt D. Schriftenverzeichnis von D. I. Čyzevs’kyj (1912—1954). — In: Festschrift für Dmytro Cyževs’kyj zum 60. Geburtstag am 23. März 1954. Berlin, 1954, p. 1—34;

·       Orbis scriptus. Dmitrij Tschizhewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, 987 p.;

·       Zum Winkеl H.-J. Schriftenverzeichnis von D. I. Tschižewskij (1954—1965). — In: Orbis scriptus. Dmitrij Tschizhewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 35—48;

·       Lachmann R. Begegnungen mit D. I. Tschižewskij. — WSl, 46, 2001, p. 123—128.

 

Ана Стойкова

 

 

    (10). ЧИТАЛИЩА c имената на Кирил и Методий. Ч. са „традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи“ (Закон за народните читалища, 1996). Целите им са да развиват и обогатяват културния живот; да запазват обичаите и традициите на бълг. народ; да разширяват знанията на гражданите и да ги приобщават към постиженията и ценностите на науката, изкуството и културата; да възпитават и утвърждават националното самосъзнание. Ч. уреждат и поддържат библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмои видеотеки; развиват и подпомагат любителското художествено творчество; организират школи, кръжоци, курсове, кинои видеопоказ, празненства, концерти, чествания; развиват краезнанието; създават музейни сбирки; извършват и други дейности, които подпомагат изпълнението на основните им функции.

 

Ч. възникват през епохата на Бълг. възраждане на широка демократична основа. Те са израз на просветните, социалните и политическите стремежи на формиращата се бълг. нация и въплъщават връзката между възрожденските културни процеси и националноосвободителното движение. Първите Ч. са създадени през 1856 в Лом, Свищов и Шумен. До Освобождението (1878) броят им достига почти 100. Избирането на Кирил и Методий за патрони на Ч. показва традиционната почит към личностите и делото им. Асоциацията между читалищното дело и Кирил и Методий, дали на българите азбука и книги на роден език, е съвсем естествена.

 

Първото Ч., свързано с имената на първоучителите, е основано в Карлово на 11 май 1861. В дописка във в. „Дунавски лебед“ (бр. 36 от 29 май 1861) се съобщава, че по-младите жители на града се събрали в училището и решили да се учреди Карловско училищно читалище, което да се посвети на бълг. просветители. На 11 май, макар че не носят техните имена, е положено началото на редица Ч. През 1860 е открит първообразът на Ч. в Панагюрище — отворена била „голямата училищна стая, украсена с богата библиотека и с образите на св. просветители“, и в нея училищните надзиратели и градоначалниците приемали поздравления (България, бр. 62 от 25 май 1860, с. 146); основани са Ч. в Шумен (1856), „истинското“ Ч. в Панагюрище (1865), в Берковица (1872) и другаде; подема се почин за учредяване на Ч. в Криворечна паланка, Македония (1869), Етрополе (1871), Крайова, Румъния (1871), и другаде. Навсякъде Ч. са съорганизатори на Празника на Кирил и Методий. На 14 ян. 1862 е създадено Ч. в Карнобат, което през 1864 получава името „Св. св. Кирил и Методий“ (помещавало се в специално пригодена училищна стая и главната му цел била в него да се прочитат вестници и полезни книги; между тях имало и препис на „История славяноболгарская“ от Паисий Хилендарски). Ч. в Самоков (1864) е наречено „Св. Седмочисленици“ (Кирил и Методий и учениците им Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий), след Освобождението се среща и с името „Св. св. Кирил и Методий“; през 1874 ръководството му решава да подпомага Бълг. читалище в Цариград с 15 % от

 

 

520

 

годишния си приход. През 1869 българите в Солун основават д-во „Св. св. Кирил и Методий“ за разпространяване на „знание сред народа“.

 

След Освобождението броят на Ч. расте много бързо. През 1914 те са 1170, през 1928 — 2224, през 1987 има 4288 Ч. с 1,057 млн. членове. С имената на солунските братя са наречени много възстановени и новоосновани Ч. „Св. св. Кирил и Методий“ е назовано възстановеното през 1885 Ч. в Свищов, създадено през 1856 като „библиотека-музеум“. Така се наричат и Ч. в градовете Кубрат (основано през 1891), Попово (1891, основано през 1882 като Ч. „Съгласие“), Самоков (1893), Пловдив (квартал Генерал Николаево, 1907), Костинброд (1920), София (създадени през 20-те г. на XX в. в кварталите Модерно предградие, Красна поляна и Възраждане, на булевард „Възкресение“ 64 и на булевард „Европа“ 20), Русе (квартал Средна кула, 1924), Силистра (1966), Белово (1969), Бургас (жилищен комплекс Меден рудник, 1982). Имената на първопросветителите приемат и Ч. в много села в различни краища на Б-я:

 

-      в дн. Старозагорска област — в Александрово, Павелбанско (1896), Александрово, дн. Петрово (1927), Винарово (1927), Яздач (1928);

-      Добричка област — Кованлък, дн. Пчеларово (1897), Байрам бунар, дн. Фелдфебел Денково (1900), Екисче, дн. Бенковски (1901), Байраклар, дн. Ефрейтор Бакалово (1941);

-      Русенска област — Две могили, дн. град (1907), Пиргос, дн. Пиргово (1922);

-      Ловешка област — Велчево (1908);

-      Пловдивска област — Чепино, дн. квартал на Велинград (1907), Калъчлии, дн. квартал Генерал Николаево на гр. Раковски (1908), Ново село (1910), Мечка, дн. Оборище (1912), Баня (1914), Автоево, дн. Шишманци (1929);

-      Търговищка област — Ак Мехмеди, дн. Подгорица (1909), Бостанкьой, дн. Бостан (1909), Омур бей, дн. Захари Стояново (1927), Церовище (1956);

-      Пазарджишка област — Мененкьово (1910), Дорково (1919), Айдъново, дн. Исперихово (1925), Кьосе Муратово, дн. Братаница (1933);

-      Хасковска област — Малко градище (1912), Елена (1924), Кириловец, дн. Стамболийски (1927), Соуджак, дн. Студена (1928), Козлец (1930), Рабово (1959);

-      Сливенска област — Твърдица, дн. град (1913), Атлоолу, дн. Коньово (1922), Богданово (1939), Прохорово (1939), Боров дол (1939);

-      Великотърновска област — Буйновци (1918);

-      Софийска област — Драгалевци (1921) и Враждебна (1926) — дн. квартали на София, Ярлово (1927), Зимевица (1933);

-      Разградска област — Джеферово, от 1934: Савин, дн. квартал на Кубрат (1921), Дущубак, дн. Ясеновец (1921), Копривец (1922), Манастирско (1936);

-      Бургаска област — Кирил, дн. Радойново (1923), Кьопеклии, дн. Пещерско (1929), Билка (1961), Соколец (1965);

-      Габровска област — Бичкиня, дн. квартал на Габрово (1924), Стоките (1924);

-      Шуменска област — Бекирлие, дн. Конево (1924), Кадър ашик, дн. Гуслар (1941), Горни Иджик, дн. Васил Друмев (1950), Каралар, дн. Черна (1950);

-      Ямболска област — Дермен дере, дн. Мелница (1924), Яйладжик, дн. Горска поляна (1929);

-      Благоеврадска област — Враня (1926), Сатовча (1926), Сугарево (1984);

-      област Монтана — Баурене (1926), Киселево (1928);

-      Врачанска област — Радовене (1927), Голямо Бабино (1929);

-      Кърджалийска област — Горно Суванли, дн. Горно Луково (1927), Егрек (1952), Самодива (1979), Самокитка (1979);

-      Кюстендилска област — Долно село (1927), Ръсово (1942);

-      Плевенска област — Търнене (1927), Черчелан, дн. Дъбован (1929);

-      Варненска област — Сандъкчии, дн. Цонево (1932);

-      Силистренска област — Сарсанлар, дн. Зафирово (1941), Скала (1948), и другаде.

 

Според „Единен класификатор на предприятията, организациите и учрежденията в НРБ“ (1970) имената на Кирил и Методий носят 98 Ч.

 

Обществено-политическите, икономическите и демографските промени в Б-я след 1990 влияят върху броя на Ч.

 

 

521

 

(през 2000 те са 3620) и върху тяхната дейност. Те постепенно се адаптират към новите условия — в работата им се въвеждат форми, съобразени с местните нужди, със съвременното състояние на културата и на информационните технологии. Независимо от всичко това традицията Ч. да се назовават с имената на Константин-Кирил Философ и Методий остава ненакърнена. През 2002 те са патрони на 73 Ч.

 

 

            Лит.:

·       Дринов М. Писмо до българските читалища [поди. Божков]. — В: Съчинения на М. С. Дринова. 2. С., 1911, с. 259—263;

·       Чилингиров Ст. Български читалища преди Освобождението. Принос към историята на Българското възраждане. С., 1930, 683 с.;

·       Чилингиров Ст. Читалища след Освобождението. Б. м., б. г., 23 с.;

·       20 години в служба на родната култура и просвета. 1920—1940. Костинброд, Читалище „Св. св. Кирил и Методий“, 1940, 48 с.;

·        75 години народно читалище „Кирил и Методий“ — Попово. 1881—1956. Попово, 22 дек. 1956, 2 с.;

·       Пенев Ст., Ст. Дженев. Из героичната летопис на с. Винарово, окр. Старозагорски. Чирпан, 1964, 48 с.;

·       Сираков Ст. В кондиката пише... (1856 — 1966. Сто и десет години от основаването на първите читалища). С., 1965, 84 с.;

·       80 години Народно читалище „Кирил и Методий“ в гр. Кубрат. Юбилеен вестник. Издава Образцово народно читалище „Кирил и Методий“, Кубрат, 22 май 1971, 4 с.;

·       Кондарев Н., Ст. Сираков, П. Чолов. Народните читалища в България. 1. Народните читалища преди Освобождението. С., 1972, 337 с.; 2. Народните читалища след Освобождението. С., 1979, 339 с.;

·       Пърличева О. Към светла бъднина. Български училища и читалища с имената на Кирил и Методий. — За Буквите. Кирило-Методиевски вестник, бр. 10, 1985, с. 11;

·       Кръстев А. Св. Кирил и Методий — патрони на храмове, училища и читалища в България от Възраждането до днес. — В: Международен симпозум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 238—247.

 

Олга Пърличева, Петрана Колева

 

 

    (11). ЧРЪНЧИЧ, Иван (Crnčić, I.) (2.V.1830—7.I.1897) — хърватски историк и филолог, специалист в областта на глаголическата книжнина. Роден в Поле на о-в Крък в Адриатическо море, Хърватско. Учи в гимназия в Риека; завършва средното си образование в Сен (1853) и богословие в Духовната академия в Горица, Словения (дн. в Италия) (1856). Назначен е за свещеник. Още като семинарист пише първите си статии и ги публикува във в. „Neven“ в Загреб и в „Novice“ в Любляна (1853—1856). Продължава специализацията си в Инст. „Аугустинеум“ във Виена, където посещава лекционните курсове на Фр. Миклошич и сътрудничи на хърватското периодично издание „Zagrebački katolički list“. През 1861 защитава докторат и е назначен за секретар на И. Витезич, епископ на о-в Крък. През 1862 е изпратен от Й. Ю. Щросмайер да заеме мястото на каноник в Ордена на св. Иероним в Рим. От 1863 до края на живота си е ректор и архипрезвитер в Института (Колегиума) към Ордена. Член-кор. на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб (1882) и на Хърватското археол. д-во (1884). Умира в Рим.

 

Интересът на Ч. към средновековната история и книжнина и особено към глаголическата писменост до голяма степен се оформя под въздействието на неговите преподаватели Фр. Курелац, палеограф, деец на Хърватското възраждане и илиризма, и Миклоптич. От съществено значение за насоките в изследователския път на Ч. е неговата монография (1867) върху най-ранната история на основните хърватски епископии, съдържаща резултатите от изследванията му за хърватската култура и църковна литература, както и издания на изворов материал. Главна област в научното му дело е хърватската глаголическа традиция и свързаната с нея кирило-методиевска проблематика. ГГриносни са палеографските му описания и идентифицирането на хърватски глаголически паметници от XIV и XV в., сред които са Бревиарът на Вид Омишлянин от 1396 и Фрашчичевия г псалтир от XV в. Публикациите на Ч. за глаголически надписи и за малки по обем книжовни глаголически паметници и откъслеци имат съществено значение за проучването на историята на хърватската глаголическа традиция в Кварнер и Истрия.

 

 

522

 

Иван Чрънчич

 

Плодотворни са заниманията му с епиграфските (латински и глаголически) паметници, открити на о-в Крък; Ч. обнародва т. нар. Кръчки надпис от XI в., писан с обла глаголица (1875). Той е сред първите епиграфи, чието разчитане на текста на Башчанската плоча (заедно с прочита на Фр. Рачки) през втората половина на XIX в. става основа за но-нататъшните изследвания на ценния надпис. В статия за облата глаголица на о-в Крък (1875) Ч. излага тезата си за нейния хърватски произход, като извлича аргументи въз основа главно на три глаголически надписа, открити на острова — два в Башка (в църквата „Св. Луция“) и един върху каменна плоча, вградена в задната стена на дома на славянина Фран Воларич. Според него тези и други подобни паметници не са пренесени от Б-я. Възникването и активното използване на разглеждания тип писмо той отнася към по-ранна епоха (IX—XII в.) и го поставя в зависимост от обстановката след Сплитския събор от 1059, поради което смята, че основателно е определението „хърватска“ (евентуално „обла“, „първоначална“, „старинна“), а не „българска“ глаголица.

 

Специално място в проучванията си Ч. отделя на култа към слав. първоучители в хърватските земи, отразен в хърватскоглаголически литургични паметници. В т. нар. Виенски бревиар от XIV в. открива фрагмент от Служба за Кирил и Методий; публикува го през 1882. По този начин обогатява представата за разпространението на химнографските произведения за солунските братя в старата хърватска книжнина и допълва с нови данни текстовете на Службата, събрани от М. Месич (1863) и И. Берчич (1870).

 

През 1874 Ч. издава Дуклянската хроника. Трудът съдържа лат. и хърватския ѝ текст, както и филологически анализ. Проследена е историята на хърватския препис, направен от поп Иеролим Калетич през 1546. За разлика от изследователите, работили преди него върху паметника (напр. Рачки, Ив. Кукулевич, В. Ягич), Ч. смята, че оригиналът на Хрониката е бил славянски (записан с кирилица), лат. текст е вторичен, а преписът на Калетич е архаизиран съзнателно.

 

По молба на Миклошич Ч. разчита и издава Асеманиевото евангелие (1878). Текстът е транслитериран с латиница (по съвет на Миклошич) и е придружен от съпоставителен палеографски анализ (използват се данни от Клоц. сб., Остромировото евангелие и др.); отделни думи са повторени с кирилска графика. Проследява се и историята на ръкописа. Като прави опит да установи и отстрани грешките и пропуските в по-ранните частични публикации на паметника, както и в изданието на Рачки, Ч. коментира приписките в паметника и неговия език, който определя като по-стар от езика на Остромировото евангелие. Според него ръкописът е създаден между 916 и 1050.

 

 

            Съч.:

o   Dva slovjenska spomenika glagolicom pisana u Dubrinju 1. 1100. i 1230. — Zagrebački katolički list, 11, 1860, 29, p. 226—229;

o   Hrvatska škola u Priku. — Zagrebački katolički list, 11, 1860, 1, p. 1—4;

o   Theses ех universa theologia, quas in caesareo-regia antiquissima ас celebrerima scientiarum universitate Vindobonensi pro gradu academico doctoris in ss. theologia. Vindobonae, 1861, 14 p.;

o   Krčke starine. — Književnik, 2, 1865, p. 1—23;

 

 

523

 

o   Najstarija poviest о krčkoj, osorskoj. rabskoj, senjskoj i krbavskoj biskupiji. V Rimu, 1867, 169 p.;

o   Dvie razprave: Slovinski sveti Jerolim u Rimu a Rieka; i drugo je Senj a drugo Segni. V Trstu, 1868, 26 p.;

o   Popravci ka glagoljskim spomenicima. — RJAZU, 16, 1871, p. 1—6;

o   Brojna vriednost slova. — RJAZU, 23, 1873, p. 18—23;

o   Popa Dukljanina Letopis po latinsku i toga nekoliko još nešto po hrvatsku, po přepisu popa Jerolima Kaletića. V Kraljevici, 1874, 26+59 p.;

o   Još oble glagoljice na Krčkom otoku. — Starine, 7, 1875, p. 1—12;

o   Assemanovo izborno evangjelje. V Rimu, 1878, 76+184 p.+ l facs.;

o   Rimskoslovinska služba sv. Kurilu i Metodu. — Starine, 14, 1882. p. 210—220;

o   Prilozi k razpravi: Imena Slovjenin i Ilir u našem gostinjcu u Rimu poslije 1453 godine. V Zagrebu, 1886 (RJAZU, 79, 1886), 164 p.;

o   Još о glagoljskom napisu u crkvi sv. Lucije u draži bašćanskoj. — Starine, 20, 1888, p. 33—49;

o   Statuta lingua croatica conscripta. Hrvatski pisani zakoni; vinodolski, poljički, vrbanski, a donekle i svega krčkoga otoka, kastavski, veprinački i trsatski. Uredili F. Rački, V. Jagić, I. Crnčić. V Zagrebu, 1890 (Monumenta historico-iuridica Slavorum meridionalium. 1., 4), 82+265 p.;

o   Paoporuka Ivana Lučića, trogiranina, našega povjesnika, od 1679 godine. — Starine, 26, 1893, p. 20—26;

o   Još dvoje о slovjenskom gostinjcu u Rimu izopačeno. — RJAZU, 125, 1896, p. 1—32.

 

            Лит.:

·       Rački F. Staro-hrvatski glagoljski nadpis u crkvi sv. Lucije kod Baške na Krku. — Starine, 7, 1875, p. 130—165;

·       Smičiklas T. Dr Ivan Crnčić. — Ljetopis Jugoslavenske akademije, 1898, 12, p. 244—262;

·       Spinčić V. Crtice iz hrvatske književne kulture Istre. Zagreb, 1926, p. 89—91;

·       Štefanić V. Opatija sv. Lucije u Baški i drugi benediktinski samostani na Krku. — Croatia sacra, 6, 1936, p. 1—86;

·       Hamm J. Datiranje glagoljskih tekstova. — RSslI, 1, 1952, p. 5—72;

·       Vitezić I. Hrvatski zavod sv. Jeronima u Rimu i otok Krk. — Krčki kalendar, 1954, p. 40—49;

·       Stefanić V. Glagoljski rukopisi Jugoslavenske akademije. 2. Zagreb, 1970, p. 97;

·       Crnčić Ivan (1831—1897). — In: Mala splošna enciklopedija. 1. A-G. Ljubljana-Beograd, 1973, p. 284;

·       Воlοnić Μ., I. Žiс-Rоkov. Otok Krk kroz vjekove. Zagreb, 1977, p. 189;

·       Bratulić J. О čitanju Bašćanske ploče. — Istra, 16, 1978, p. 28—36;

·       Fučić I. Glagolski natpisi. Zagreb, 1982, p. 44—63, 223—224;

·       Petrović I. Sadržajne i literarne osobine odlomaka „Zitija Konstantina-Cirila“ u hrvatskoglagoljskim i ruskim tekstovima. — Croatica, 19, 1983, p. 113—129;

·       Peričić E. Sclavorum regnum Grgura Barskog. Ljetopis popa Dukljanina. Zagreb, 1991, p. 127—128;

·       Petrović I. Crnčić Ivan (Crnčić). — In: Hrvatski biografski leksikon. 3; (Č-Đ). Zagreb, 1993, p. 100—101;

·       Petrović I. Ivan Crnčić — hrvatski povijesnik i glagoljaš. — Slovo, 44—46, 1994—1996, p. 372—383;

·       Crnčić Ivan. — In: Hrvatski leksikon. 1. A-K. Zagreb, 1996, p. 219;

·       Crnčić Ivan. — In: Hrvatska enciklopedija. 2. (Be-Da). Beograd, ’000. p. 699.

 

Лили Лашкова, Елена Томова

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]