Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__Ц_

 

  1. Ц  (П. Илчев, Б. Велчева)  459
  2. Цариград, Константинопол  (В. Гюзелев)  460
  3. Цейтлин, Раля Михайловна (11.VII.1920–2.IX.2001)  (М. Райкова)  469
  4. Център за културни изследвания „Свети Кирил и Методий” (Κέντρο Πολιτιστικών Μελετών „Ἀγιοι Κύριλλος και Μεθόδιος”)  (Ан. Милтенова)  474
  5. Цибулка, Йозеф (Cibulka, J.) (1.VII.1886–2.IV.1968)  (Д. Атанасова)  475
  6. Цонев, Беньо Стефанов (12.I.1863–5.X.1926)  (Ст. Смядовски)  477
  7. Цухлев, Димитър Николов (25.XII.1864–12.VIII.1932)  (Ан. Милтенова)  481
  8. Църковно строителство в България през IX-X век  (Н. Чанева-Дечевска)  483
  9. Църковно строителство във Велика Моравия през IX век  (М. Начева)  487
10. Църковнославянски език  (Д. Мирчева)  492

 

 

    (1). Ц — двайсет и седмата буква в старобълг. азбуки; един от знаковете, с които се предават чисто славянски, т.е. липсващи в грц. език фонеми. Носи неясното по етимология название ци (τζῆ в Бандуричевия абецедар; в Парижкия е дадено погрешното име ре). Числената му стойност не е документирана в старобълг. глаголически ръкописи, но вероятно е била 900 (такова значение има в по-късни кирилски и хърватскоглаголически текстове).

 

Най-важната графична особеност на фигурката за африката ц е наличието на единична лява петлица в горната ивица на реда; по това тя се отличава от всички останали глаголически знакове, които имат горна петлица — при тях тя винаги е уравновесена чрез още една петлица (срв. начертанията за в, десетирично и, м, г, също за о и производните му).

 

Конструктивно начертанието стои най-близо до лявата половина на в-знака. То е изградено от петлица и два наклонени един към друг щриха, между които може да има още една хоризонтална чертица, съединяваща ги в долната им част (сх. ). В повечето текстове формата на петлицата не показва нищо специфично — тя е кръгче (най-правилно в Парижкия абецедар), елипса или съответната за графичния стил на всеки ръкопис фигурка от този тип. Малко поинтересна е в Охридските листове — четириъгълник с много къса долна основа, та цялото наподобява триъгълник (тип ). От най-вътрешната (дясната) част на петлицата тръгва надолу щрих, който в известни случаи изглежда като продължение на дясната ѝ стена. Наклонът и дължината на тази чертица са различни — най-често тя слиза от ляво към дясно, но в първия и във втория главен почерк на Син. пс. е обратното (сх. ).

 

Дясната черта започва от горната хоризонтална ос; само в Син. евх. е значително по-висока (тип ). Тя може да се срещне с лявата или в областта на средната ос (тип ), както е в Зогр. ев., Мар. ев. и Асем. ев., или на долната линия (тип ); както бе отбелязано, двете хасти може и да не се докосват непосредствено, а да ги съединява трета чертица. Дясната хаста изобщо липсва в почерка на втория главен писач на Син. пс. — ролята на дясна половина се изпълнява само от разположената върху долната ос тънка хоризонтална чертица, в чийто външен край се забелязва леко удебеляване (тип ). Малък сериф може да се яви и в горния край на дясната чертица; в Map. ев. той е превърнат в добре оформено клинче (тип ). За възможната мотивировка на глаголическия знак за ц и за отношението му към някои семитски букви вж. Глаголица.

 

Формата на кирилската буква за ц е един от важните белези за датиране на кирилицата до XIII в. Най-старото начертание е „маломащабно“ — буквата не излиза под равнището на останалите букви. Десният стълбец е изправен и буквата прилича на съвременно ч (напр. в Супр. сб., Листовете на Ундолски, Добромировото евангелие). Още през X—XI в. се появява и тенденция стълбецът да бъде удължен под реда. Това е било писане, което се е наложило първоначално в някои престижни скриптории (примери предлагат Сав. кн. и Остромировото евангелие). През XIII в. се появява и ц с пречупен стълбец. Новото написание има начало в отделното прибавяне на опашката на буквата под реда. Ясно се вижда подобен начин на изписване още в староруски ръкописи от XI в.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

460

 

 

    (2). ЦАРИГРАД, Константинопол — град, разположен край пролива Босфор, на границата между Азия и Европа; столица на три империи — Византийската (330—1204, 1261—1453), Латинската (1204—1261) и Османската (1453—1923). Името на първоначалното тракийско селище на западния бряг на Босфора не е известно. През 658 пр. н. е. жители на грц. гр. Мегара създават на това място колония, наречена Византион (Βυςάντιον) в чест на нейния легендарен основател Визас; в истор. извори селището се споменава най-рано с това име. Ролята му на търговски полис постепенно нараства, особено след като е присъединено към Римската империя. През 324, когато имп. Константин I Велики (306— 337) става едноличен владетел на империята, той прозорливо превръща града, предпочетен пред Ниш и Сердика (дн. София), в нова имперска резиденция. След усилено строителство на имп. дворец, крепостна стена, обществени сгради и християнски храмове, в което участват и 40 000 готски воини федерати, на 11 май 330 тържествено е обявено преместването на столицата от стария езически Рим в християнския Византион, назован скоро Константинопол (Κωνσταντινούπολις). Оттогава е наричан и Нов Рим (Νέα Ῥώμη). У арабите, тюркските народи и турците е известен като Кустантия; китайците през Средновековието го наричат Фулин (както и самата империя). Средновековните българи въвеждат названието Цариград (Цариградъ, Цароградъ, Царскıи градъ). В книжовни паметници то се среща от XI в., но вероятно е по-ранно; в някои текстове (главно преводни) е засвидетелстван и буквалният превод на Константинопол — Константинград (Кѡнстантин’градъ). След превземането му от турците в средата на XV в. се налага името Истанбул (от грц. ἐις τὴν Πόλιν ‘в града’). При имп. Валент (364—378) в Ц. е разширен римският акведукт и е докарана в обилие вода от Странджа и Родопите. По-късно са построени внушителни цистерни водохранилища. При имп. Теодосий II (408—450) е изградена нова крепостна стена, западно от Константиновата — площта на столицата нараства от 600 на 1200 ха и е защитена от две крепостни стени и ров пред Теодосиевата стена. При управлението на имп. Лъв I (457—474) е построен хиподромът — едно от най-важните средища на обществения и политическия живот на Ц. през ранновиз. период. За да се противопостави на зачестилите набези на прабългарите, славяните и другите варварски народи откъм Балк. п-в, през 513 имп. Анастасий I нарежда да се издигне стена от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море, наречена от неговите съвременници „паметник на страхливостта“ (вж. Византия и славяните и Славяните на Балканския полуостров). Усиленото строителство по времето на имп. Юстиниан I (527—565) оформя цялостния облик на Ц. в архитектурно-планово отношение и го превръща в най-значителния столичен център на средновековния свят. Тогава е съградена в окончателния си вид и катедралата „Света София", най-голямата християнска църковна сграда в Европа през Средновековието.

 

Средищното териториално положение на виз. столица обуславя централизма като основна тенденция в развитието на империята, както и хармонията и взаимодействието между светската и църковната власт върху основата на специфичен цезаропапизъм от източен тип. Ц. се управлява от епарх, комуто са подчинени множество муниципални служби и градски дейности. Съсредоточаването на върховните органи на управлението (имп. власт, сенат-синклит, военно командване и войска) и градското управление става по подобие на старата столица Рим. Постепенно нараства и значението на града като църковен център на християнството. По силата на 3-тия канон

 

 

461

 

на Втория вселенски събор архиепископът на Константинопол придобива правото да бъде патриарх и втори по значение църковен глава след римския папа; според 27-ия канон на Четвъртия вселенски събор (451) той е обявен за равностоен по значение на папата като наследник на Катедрата на Христовия ап. Андрей. Това го поставя в първенствуващо положение спрямо патриарсите на другите най-ранни източни православни църкви (Александрийската, Антиохийската и Ерусалимската) и го издига за икуменически църковен глава. Постепенно броят на църквите във виз. столица и околностите ѝ нараства на 485, на манастирите — на 325. Ок. 125 от църквите са посветени на Св. Богородица, която е смятана за покровителка на града. Силно развитият култ към нея има отражение както в цялата империя, така и сред народите, които са включени във виз. църковна и духовна общност. Ролята на цариградските манастири (особено на Студийския манастир, на Пантократор, Мангана, Христос Спасител и др.) за развитието на византийската литература, византийското изкуство и музика е изключително голяма. Значението на Ц. като християнски църковен център се дължи и на организираните в него вселенски събори: Втори (381), Пети (553), Шести (680—681), Пето-шести (692), Осми (869—870), на т. нар. Фотиев събор (879—880), а и на важни поместни събори. В Ц. обикновено заседава и Синодът на Цариградската патриаршия, чиито решения понякога засягат и бълг. епархии.

 

Скица на Константинопол

 

Демографското развитие на Ц. бележи възходи и спадове в зависимост от политическата обстановка в империята. При провъзгласяването му за столица населението на града е ок. 20 000 души, към средата на IV в. то наброява 90 000, столетие по-късно става близо 200 000, по време на Юстиниановото управление (преди чумната епидемия през 541—544) е 500 000, поради което императорът ограничава притока на нови жители от провинцията към столицата със специална новела. В периода VІІ—ХІІ в. жителите са между 200 000 и 400 000 души. След превземането на Ц. от латинците те намаляват на 100 000, преди завладяването му от турците са едва 50 000. В годините на максималната си населеност Ц. е най-многолюдният европ. град през Средновековието.

 

В етническо отношение виз. столица се отличава с голяма пъстрота. Преобладават гърците, но значителен е броят на арменци, араби, евреи, етиопци, грузинци, руси, латинци (италианци, германци, каталани, французи и др.), варяги, кумани, също и на българи. През ХІ—ХІІ в. чужденците са около 60 000.

 

 

462

 

Св. Богородица. Мозайка от Кахрие джами, 1315—1320 г.

 

Градските стени на Константинопол от V в.

 

През XIII — средата на XV в. твърде многобройни колонии в Ц. създават венецианците, които обитават Галата, и генуезците, чийто квартал Пера е своеобразен „град в Града“.

 

Периодите на голям подем, на кризи и падения в истор. живот на Ц. са обусловени както от вътрешнополитическото, стопанското и църковното развитие на Византия, така и от отношенията ѝ с балканските, с останалите европейски и с азиатските държави и народи. Изключително благоприятното географско местоположение на града, големите му богатства и великолепните сгради и съоръжения го правят често притегателна цел за завладяване. В повечето случаи опитите на завоевателите се разбиват в цариградските стени и в отпора на неговите бранители, два пъти той е превземан. Неговите поражения имат съдбоносно значение не само за Виз. империя, но и за държавите и народите на Балк. п-в и отчасти за Европа. Както при никоя друга европ. средновековна държава, историята на Виз. империя е свързана тясно и неотделимо с историята и съдбата на нейната столица. В първите векове от своето съществуване Ц. неведнъж устоява на опитите на хуни и готи да го завоюват. Той е особено застрашен по време на обсадата през 626, когато срещу него са обединени силите на Аварския хаганат и Персийското царство, подпомагани от славяни и прабългари. Тогава е създаден известният Акатист, посветен на Св. Богородица, на която се приписвало чудодейното спасение на града. През VII в. обединените сили на арабите неколкократно го щурмуват без успех. Най-значителната арабска обсада (717—718) е отблъсната не само чрез употребата на „гръцкия огън“, поради чумата, глада и непристъпните цариградски крепостни стени, но и поради значителната военна помощ, оказана от българите под предводителството на хан Тервел (ок. 700 — ок. 721). Създаденото в края на VII в. в непосредствения хинтерланд на Ц. Българско ханство обаче твърде скоро предявява претенции за неговото завладяване. Те са изразени най-силно през 813—814 от хан Крум (803—814) и

 

 

463

 

по-късно от цар Симеон (893—927), който не само прави настойчиви опити да покори Ц., но и мечтае да влезе в ролята на виз. василевс. Руските набези към Ц. през IX—XI в., извършвани главно по море, имат грабител ски характер. Единствено киевският княз Светослав Игоревич през 969—971 се опитва да осъществи намерението на Симеон; според него мястото на византийците било в Азия, а не в Европа. В хода на първите три кръстоносни похода сред някои от предводителите им — владетели на Френското кралство и Германската империя, назрява идеята за завладяване на Ц. Тя е реализирана през 1204 от западните рицари — участници в Четвъртия кръстоносен поход, с помощта на папството и на Венецианската република. Създаването и половинвековното съществуване на Латинската цариградска империя, противопоставила се на балк. и азиатските държави, довежда до голямо и варварско разграбване на Ц. и на съхраняваните в него светини и шедьоври на изкуството, до унищожаване на църкви, манастири и книжовни паметници. Годината 1204 бележи коренен поврат в отношенията между Византия и Рим, Изтока и Запада, православието и католицизма в европ. история. През 1261 византийците от Никейската империя си възвръщат Ц., прогонват латинците и възстановяват своята империя. Но лишена от малоазийските си владения, значително отслабнала политически и стопански, през последните два века от своето съществуване Византия вече не представлява основен фактор в балк. и европ. история. Това се отразява и върху ролята на Ц. Редица европ. градове (Венеция, Флоренция, Рим, Милано, Виена, Прага, Париж, Амстердам, Лондон и др.) започват да го превъзхождат както по числеността на своето население, така и по значението си като стопански и културни средища. Центърът на тежестта в европ. развитие се премества от Изток на Запад, от Черноморието към Средиземноморието и Атлантика, от Ц. към Венеция и Париж. Настанили се през средата на XIV в. трайно на Балк. п-в, османските турци се превръщат в заплаха за виз. столица, която няколко пъти се опитват да превземат. Това им се удава на 29 май 1453. Макар да превръща „града край Босфора“ в своя столица, Османската империя не може да бъде смятана за истор. метаморфоза на Византия, защото в същината си тя е отрицание и спънка за развитието на създадената през вековете християнска виз.-слав. цивилизация. Ц. на османците се превръща в символ и средище на победоносния ислям, стъпил здраво на Балканите и устремен към вътрешността на Европа.

 

Мястото на Константинополския хиподром (централните колони)

 

Поради благоприятното си географско и стратегическо разположение Ц. е не само „златният мост между Азия и Европа“, но и най-забележителният търговски център през Средновековието, където се стичат търговци и стоки отвсякъде. Историкът Никифор Григора (1294—1359) го характеризира като „общ пазар за целия свят“. Търговската активност превръща града и във важен занаятчийски център, в който се произвеждат изключително качествени и високоценени копринени платове, скъпоценни украшения,

 

 

464

 

Колона на имп. Константин Велики, издигната в Константинопол през IV в.

 

оръжия и изделия на приложното изкуство. От X в. във виз. столица започват да се настаняват венециански, генуезки, каталански, флорентински, френски и други западни търговци, мореплаватели, банкери, занаятчии, духовници и др., което е продиктувано главно от стопански и църковно-религиозни причини. Интегрирал богатия селскостопански черноморски хинтерланд, Ц. се стреми да го запази единствено за себе си и превръща Черно море във „византийско езеро“. Пробивът в него и богатите му пристанища е извършен от венецианците по време на лат. владичество. По-късно като съюзници на Никейската империя и на византийците в града се настаняват генуезците. През ХІV—ХV в. съперничеството между двете морски търговски републики за износ на зърнени храни, восък, мед, сребро и други стоки от черноморските пристанища през Ц. за Западна Европа е крайно изострено. Цариградските василевси, длъжници на банкерите на двете доминиращи вече в търговията сили, са принудени да се примирят с тяхната търговска хегемония. Търговският обмен, превърнал в по-ранни времена Ц. в най-важен европ. център, сега го преобразява в средище на транзитната търговия от Азия към Европа, от Източна към Западна Европа.

 

Скоро след създаването на Българското ханство в земите по Долния Дунав Ц. става основното тържище на бълг. селскостопански продукти. Търговските клаузи на сключения през 716 българовиз. договор предвиждат износ на бълг. стоки именно към виз. столица. Според „Книгата на епарха“ (X в.) бълг. търговци внасят в града големи количества лен, ленени тъкани и мед. Своеволното преместване на тържището за бълг. стоки от Ц. в Солун довежда през 894 до война, която историците характеризират като „първата търговска война през Европейското средновековие“. Голямата роля на бълг. земи за снабдяването на Ц. с жито и други селскостопански продукти проличава най-ясно, когато империята загубва своите малоазийски провинции. През ХІ—ХІІ в. плодородните бълг. равнини са основен източник на храни; по думите на Михаил Аталиат (XI в.) „вместо предишната оскъдица, настъпило благополучие и спокойствие“ за столицата. Когато през 1305—1307 в Ц. започва небивал глад, неговото население е спасено благодарение на изпратеното от Б-я през черноморските пристанища жито; по израза на съвременника на тези събития Георги Пахимер (1242—1310) то било „лекарство срещу глада“. В съставен през 1332 трактат френският монах Гийом Адам известява, че през

 

 

465

 

пристанищата на Б-я и на други черноморски страни „в Цариград се докарват жито, солено месо, мед, восък, солена риба, бобови растения, ечемик и овес, и то не в малко, а в голямо количество“. Сведения за износ на тези продукти и особено на жито от бълг. черноморски пристанища през XIII—XV в. се съдържат в редица публикувани и непубликувани венециански и генуезки документи. Една част от стоките оставали във виз. столица, а друга била доставяна в метрополиите на двете републики. По този начин Бълг. Черноморие и неговият богат селскостопански хинтерланд са включени в тогавашната световна търговия.

 

От ролята на Ц. като основен център за Източна Европа в църковно-религиозно отношение произтича неговото огромно значение за културното развитие на народите от източноправославната общност, а до известна степен и на цяла средновековна Европа. Съсредоточил преобладаващата част от високообразованото виз. духовенство, светската интелигенция и зографите, той имал мощно духовно излъчване и влияние в средновековна Б-я, особено в елитарната ѝ култура (вж. Българската църква през IX—X век). Географската близост на най-важните бълг. политически и църковни средища (Пловдив, Сердика, Плиска, Велики Преслав, Търново, Варна, Несебър, Анхиало и др.) до Ц. обуславя силата на това влияние. От една страна, то има положително въздействие, защото приобщава бълг. средновековна култура към високи постижения. От друга страна обаче, то я обрича на подражание и стремеж към следване на цариградските модели, смятани за символ на съвършенството. След покръстването на българите (864) влиянието на Ц. нараства и прониква в различни сфери на бълг. духовна и материална култура.

 

Интериор на църквата „Св. Апостоли“ в Константинопол (според миниатюра в ръкопис от XII в.)

 

В дворцовото и църковното строителство на бълг. владетелски резиденции в Плиска, Преслав, Охрид, Преспа и Търново се наблюдава често възпроизвеждането на цариградски архитектурни образци. То е особено забележимо при строителството на църкви в Бълг. Черноморие (най-силно в Несебър, където господства бълг. архитектурна школа в цариградски стил). Най-ценните паметници на монументалната църковна живопис, като стенописите в църквата „Свети Георги“ в София (X в.), в Бачковската костница (XI в.), в Боянската църква (1259), в Ивановските скални църкви (XIV в.), в църквата „Св. св. Петър и Павел“ в Търново (XIV—XV в.) и др. са създадени под забележимото влияние на цариградски образци или от зографи от виз. столица. В украсата на най-изящно илюстрираните средновековни бълг.

 

 

466

 

ръкописи — Ватиканския препис на Манасиевата хроника (1345), Лондонското евангелие на цар Иван-Александър (1356) и Томичовия псалтир (ок. 1360), е очевидно използването на модели, създадени в цариградски манастирски скриптории и художествени ателиета. Огромната част от богатата преводна старобълг. книжнина възниква въз основа на грц. оригинали от виз. дворцови и манастирски скриптории. Особено силно влияе цариградската дворцова култура. „Варварското ѝ подражателство“ пуска корени в бълг. владетелски двор далеч преди покръстването. През езическия период бълг. ханове възприемат инсигниите на цариградските василевси, въвеждат грц. език в своята канцелария, имат печати и издълбават надписи, подобни на византийските, въвеждат елементи от цариградския дворцов церемониал, обличат се в цариградски копринени одежди и предявяват искания за тях в договорите с Виз. империя, довеждат учители за своите деца от виз. столица и т. н. След налагането на християнството и тясното обвързване с Цариградската патриаршия и цариградския владетелски двор византинизацията на бълг. столична култура се задълбочава. Нейни действени фактори стават виз. принцеси и техните многобройни свити, които успоредно с донесената покъщнина въвеждат в бълг. царски двор облеклото, обноските, нравите, морала, вкусовете, а и проблемите на цариградския дворцов живот. За пръв път в европ. междудинастически отношения през 927 бълг. цар Петър I (927—969) сключва брак с виз. принцеса. През XIII—XIV в. това явление се превръща в правило: седем от съпругите на тогавашните бълг. царе са византийки от владетелските родове Комнин, Ласкарис и Палеолог. Византинизираната бълг. дворцова култура се изявява най-силно в духовното развитие на царското семейство, аристокрацията и духовенството.

 

Бълг. етническо присъствие в Ц. има дълга история. Прабългарите са известни в него още през IV в. и нерядко са използвани от василевсите като съюзници. През 528 в Ц. прабълг. вожд Грод е покръстен и приобщен към империята. Владетелят на Старата голяма България хан Кубрат (починал през 665) прекарва детството и младините си във виз. столица и тогава е спечелен за християнството. Заради голямата си дружба с имп. Ираклий (610—641) през 635 той е почетен с високата титла патриций. Хан Тервел, провъзгласен през 705 за виз. кесар (втората титла след титлата на василевса), произнася реч и получава много голям данък в известната цариградска дворцова базилика със златен покрив. През втората половина на VIII в, междуособиците в Б-я принуждават някои бълг. ханове — Сивин (Сабин) с целия си род, Телериг, както и боили да потърсят убежище в Ц., където са покръстени и включени във виз. аристокрация чрез придобиване на длъжности и титли. Пленената към средата на IX в. сестра на княз Борис I (852—889) е покръстена в имп. двор и след завръщането си в Б-я изиграва съществена роля за решението на брат си да избере за своя народ християнската религия. Бъдещият бълг. цар Симеон прекарва във виз. столица дълги години в учение и монашество. Заради високата му елинска образованост съвременниците му го наричат емиаргос (полугрък). Негови синове и внуци също дълго време или до края на живота си остават в двора на василевсите. Когато през 1018 имп. Василий II Българоубиец (976—1025) завладява Б-я, целият царски род и голяма част от бълг. аристокрация са откарани в Ц. Получили виз. титли, те бързо се откъсват от народа си, а потомците им стават част от виз. аристокрация и само личните и родовите им имена напомнят за произхода им. През ХІІІ—ХV в. бълг. присъствие в Ц. е още по-осезателно. Във виз. столица пребивават

 

 

467

 

представители на владетелските родове Асеновци, Тертеровци и Шишмановци — като политически бегълци или като вече приобщили се към империята нейни служители. Търговци, членове на царски пратеничества, занаятчии допълват картината на бълг. присъствие; в околността на имперската столица живеят и се трудят бълг. селяни. През втората половина на XIV и през XV в. на цариградското робско тържище значително нараства броят на българите, купувани като роби от венецианци, генуезци, каталани и отвеждани в различни страни на Западна Европа.

 

В Ц. пребивават бълг. духовници, книжовници и зографи, някои от които оставят следа както в българската, така и във виз., сръбската, руската и влахомолдовската средновековна култура. В началото на IX в. „духовни чеда“ на виз. църковен деец и богослов Теодор Студиш са монахът от Студийския манастир Тадей Скитът (Българинът) и новопокръстеният боила Теодор, станал виз. патриций. След покръстването млади българи получават образование и църковна подготовка в цариградските обители. Дълго време в учение и в средите на висшите светски и църковнически кръгове в Ц. прекарва и слав. първоучител Константин-Кирил Философ, възпитаник на цариградския патриарх Фотий (858—867, 877—886). От виз. столица той потегля заедно с брат си Методий и с най-близките си ученици за изпълнение на забележителната за историята на славянството и особено за Б-я Моравска мисия. През 1111 в Ц. е осъден на смърт чрез изгаряне богомилският водач и учител Василий Врач. Особено осезателно е присъствието във виз. столица на бълг. духовници, книжовници и химнографи през XIV в. В цариградските манастири (в Студийския, Пантократор, Мамант и др.) пребивават Йоан Кукузел, Григорий Акиндин, Закхей Философ Загорянин, монахът Фудул, Теодосий Търновски, бъдещият бълг. патриарх Евтимий Търновски, Дионисий Дивни, митрополит Киприан, Григорий Цамблак и др., отдадени на книжовна работа редом не само с византийски, но и със сръбски и руски книжовници. Проникването и разпространението на исихазма, навлизането на нови еретически учения в бълг. столица Търново и проявата на предренесансови тенденции в областта на книжнината и изкуството в много отношения се дължат на престоя на бълг. дейци в Ц. или на виз. богослови и ересиарси в бълг. земи (напр. Григорий Синаит, монаха лекар Теодорит, Лазар и Кирил Босота и др.). Не е случаен фактът, че цариградският патриарх Йосиф II (1416—1439), привърженик на унията с Римската църква, е от бълг. произход.

 

Ц. оставя трайни следи в старобълг. книжнина и в старинния епос. С въвеждането на слав. писменост към края на IX в. започва изграждането на литературния образ на прочутия град. Първоначално главна роля играят виз. преводни истор. съчинения и легенди, някои от които имат апокрифен характер. Една от легендите има оригинална интерпретация в Българския апокрифен летопис от XI в. Тя отразява основаването на виз. столица от имп. Константин I Велики, намирането на „честния кръст Христов“ от него и съзиждането на бълг. град Бдин (дн. Видин). В някои творения на старобълг. литература Ц. е представен редом с Рим и Ерусалим като място за свято преклонение и като град, който няма равен на себе си. Виз. столица е намерила място и в някои бълг. истор. и юнашки песни, чиято първооснова може да се търси в Средновековието. В тях се говори преди всичко за „цар Костадин“ — името, с което в народната памет е останал имп. Константин I Велики, но и за действията на народни герои — реални истор. лица от XIV в. (Момчил юнак, Крали Марко и др.). Съхранена е в различни варианти истор. песен за

 

 

468

 

завладяването на виз. царство от турците при цар Костадин, т. е. имп. Константин XI Палеолог (1449—1453).

 

Няколко паметника и места в Ц. и неговата околност са свързани със спомени за българите, напр. дворцовата златопокривна базилика; изгореният от войските на хан Крум през 813 имп. палат до манастира Мамант; акведукта, който докарвал вода от планините на Б-я; статуята на българин като орач; Влахернската врата, наричана още Българска врата, защото обикновено там се разполагала на стан обсаждащата Ц. бълг. войска; църквата „Св. Богородица“ край Пиги, където цар Петър бил венчан от патриарх Стефан на 8 окт. 927 за внучката на император Роман I Лакапин (920—944) Мария-Ирина, и т. н.

 

Както евреите се смятали за богоизбрания народ на старозаветното човечество, така византийците отреждали за себе си подобна роля в рамките на Новия завет. Поради това съществувала вярата, че Ц. е „свято място“, „божи град“, поставен под „божия закрила“. Множество са епитетите за него в творчеството на виз. писатели: „Нов Ерусалим“, „богохраним град“, „великият град“, „майка на градовете“, „украшение на света“, „око на вселената“ и др. Виз. държавник и писател Теодор Метохит (1270—1332) определя Ц. като „идеалното средище и най-хубавото място на вселената“, „всеобщо училище на света“; кардинал Висарион (1403—1472) го смята за „всеобщ център на християнството“.

 

 

            Лит.:

·       Cousin L. Histoire de Constantinople depuis Justinien jusqu’à la fin de l’empire. 1—8. Paris, 1671—1674;

·       Du Cange Ch. du Fresne. Historia Byzantina duplici commentario illustrata. Constantinopolis Christiana seu Descriptio urbis Constantinopolitanae Libri Quattuor. Paris, 1680, 372+180+203 p.;

·       Banduri A. Imperium orientale, sive Antiquitates Constantinopolitanae. Parisiis, 1711, 1016 p.;

·       Путешествие новгородского архиепископа Антония в Царьград в конце 12-го столетия. СПб., 1872, 187 стлб.;

·       Oberhummer Е. Constantinopolis. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Herausgegeben von G. Wissowa. [4.] Stuttgart, 1900, col. 963—1013;

·       Ebersolt J., A. Thiers. Les églises de Constantinople. Paris, 1913, 376 p. +123 П1.+58 tabl. (reprint 1979);

·       Weingart M. Bulhaři a Cařihrad před tisíciletím. List z dějin byzantských vlivů na osvětu slovanskou. Praha, 1915, 28 p.;

·       Ebersoll J. Constantinople byzantine et les voyageurs du Levant. Paris, 1918, 282 p. + 58 ill.;

·       Haчов H. Цариград като културен център на българите до 1877 г. — СбБАН, 19, 1925, с. V—XIV, 1—206;

·       Шкорпил К. Славянски научно-културен център в Цариград. — В: Юбилеен сборник на Славянското дружество в България 1899—1924. С., 1925, с. 95—101;

·       Κονσταντινούπολις. — In: Μεγάλη ἐλληνικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 15. Ἀθῆναι, 1931, p. 583—635;

·       Die Landmauer von Konstantinopel. Unter Mitwirkung v. Deutscher Forschungsgemeinschaft. 1. Zeichnerische Wiederherstellung. Mit Beitrag von F. Krischen, Th. v. Lüpke. Berlin, 1938, 8+18 p.+45 ill. (reprint: 1974); 2. Aufnahme, Beschreibung und Geschichte. Mit Beitrag v. Meyer-Plath, A. M. Schneider. Berlin, 1943, 10+170 p.+65 tabl. (reprint: 1978);

·       Mayer R. Byzantion, Konstantinupolis, Istanbul. Eine genetische Stadtgeographie. Wien, 1943 (DAWW, 71., 3), 390 p.;

·       Janin R. La géographie ecclésiastique de l’Empire byzantin. 3. Les églises et les monastères (de Constantinople). Paris, 1953, 17 + 610 p.+ 4 maps;

·       Volk О. Die byzantinischen Klosterbibliotheken von Konstantinopel, Thessalonike und Kleinasien. Ph.D. Dissertation. München, 1954, 163 p.;

·       Ζακυθηνός Δ. Ἡ ἀλωστῆς τῆς Κωνσταντινουπόλεως ἡ Τουρκοκρατία. Ἀθῆναι, 1954, 143 p.;

·       Dvornik F. The Idea of Apostolicity in Byzantium and the Legend of the Apostle Andrew. Cambridge, Mass., 1958 (Dumbarton Oaks studies, 4), 342 p.;

·       Jacoby D. La population de Constantinople à l’époque byzantine: un problème de démographie urbaine. — Byzantion, 31, 1961, p. 81—109;

·       Janin R. Constantinople byzantine. Développement urbain et répertoire topographique. Paris, 1964, 542 p.;

·       Гюзелев В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. С., 1969, с. 129—141;

·       Guilland R. Etudes de topographie de Constantinople byzantine. Berlin, 1969 (Berliner byzantinische Arbeiten, 37). 1., 595 p.; 2., 184 p.;

·       Hauptová Z. Jméno města Konstantinь gradъ a Cěsarjь gradь v staroslověnských památkách. — In: Onomastické práce. 3. Sborník k sedmdesátým pátým narozeninám univ. prof. dr. Vladimíra Smilauera, DrSc. Praha, 1970, p. 71—77;

·       Рънсиман C. Падането на Константинопол. С., 1971, 278 с. (2 изд. С., 1984, 200 с.);

·       Hotz W. Byzanz, Konstantinopel, Istanbul. Handbuch der Kunstdenkmäler. München, 1971, 208 p.;

·       Μανάφης K. Αἰ ἐν Κωνσταντινουπόλει βιβλιοθῆκαι αὐτοκρατορικαὶ πατριαρχικὴ καὶ περὶ τῶν ἐν αὐταῖς χειρογράφων μεχρὶ τῆς ἁλώσεως (1453). Ἀθῆναι, 1972, 168 p.;

·       Dagron G. Naissance d’une capitale. Constantinople et ses institutions de 330 à 451. Paris, 1974, 579 p.;

 

 

469

 

·       Speck P. Die kaiserliche Universität von Konstantinopel. München, 1974, 12+120 p.;

·       Pertusi A. La caduta di Costantinopoli. 1—2. Verona, 1976;

·       Tsangadas B. The Fortification and Defense of Constantinople. New York, 1980, 332 p.;

·       Van der Vin J. P. A. Travellers to Greece and Constantinople. Ancient Monuments and Old Traditions in Medieval Travelers Tales. 1—2. Istanbul, 1980, 328 p.;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927). Златният век на средновековна България. С., 1983, с. 106—145;

·       Dagron G. Constantinople imaginaire. Études sur le recueil des Patria. Paris, 1984, 358 р.;

·       Гюзелев B. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България ХІІІ—ХІV век. С., 1985, с. 79—97;

·       Стойкова Ст. Към проучването на една обща тема в българския и гръцкия фолклор (Песента за падането на Цариград). — Български фолклор, 1 1, 1985, 3, с. 29—43;

·       Hunger Н. Der Kaiserpalas zu Konstantinopel. — JOB, 36, 1986, p. 1—11;

·       Dagrοn G. Constantinople: les sanctuaires et l’organisation de la vie religieuse. — In: Actes du XI^e Congrès international d’Archéologie chrétienne (Lyon, Vienne, Grenoble, Genève et Aoste, 21—28 septembre 1986). 2. Rome, 1989, p. 1069—1085;

·       Koder J. Zu den Folgen der Gründung einer zweiten Reichshauptstadt an der „Peripherie“ des Römischen Reiches am Übergang der Antike zum Mittelalter. — Südost-Forschungen, 48, 1989, p. 1—18;

·       Konstantinopel. — In: Theologische Realenzyklopädie. 19. München, 1989, p. 503—518;

·       Schreiner P. Eine chinesische Beschreibung Konstantinopels. — Istanbuler Mitteilungen, 39, 1989, p. 493—505;

·       Божилов Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995, 372 с.;

·       Konstantinopel / Istanbul (Byzantion, Byzanz). — In: Lexikon des Mittelalters. 5. München-Zürich, 1991, col. 1387—1397;

·       Dagron G. Ainsi rien n’échappera à la réglementation. État, Église, corporations, confréries: à propos des inhumations à Constantinople (IV^e—X^e siècles). — In: Hommes et richesses dans l’Empire byzantin. 2. Paris, 1991, p. 155—182;

·       Byzantine Tradition after the Fall of Constantinople. University Press of Virginia, 1992, 352 p.+ 152 ill.;

·       Mango C. Studies on Constantinople. London, 1993, 12 + 274 p.;

·       Constantinople and Its Hinterland. Ed. by C. Mango, G. Dagron, G. Greatrex. London, 1995, 11+426 p.;

·       Simeonova L. Constantinople, Rome and Bulgaria during the Second Patriarchate of Photios (877—886). — EB, 33, 1996, 3—4, p. 127—141;

·       Dagron G. Empereur et prêtre. Étude sur le „césaropapisme“ byzantin. Paris, 1996, 435 p.;

·       Божилов Ив. Византийският василевс. — В: Божилов Ив. Византийските василевси. С., 1997, с. 7—48;

·       Тъпкова-Заимова В. Рим и Цариград във византийската и българската историко-апокалиптична книжнина. — В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. С., 1997, с. 128—137;

·       Berger А. Regionen und Straßen im frühen Konstantinopel. — Istanbuler Mitteilungen, 47, 1997, p. 349—414;

·       Byzantine Court Culture from 829 to 1204. Ed. by H. Maguire. Washington, Dumbarton Oaks, 1997, 8 + 264 p.;

·       Tăpkova-Zaimova V. Rome et Constantinople dans la littérature exegétique et prophétique bulgare. — In: Oriente e Occidente tra Medioevo ed Eta Moderna. Studi in onore di Geo Pistarino. Genova, 1997, p. 1199—1207;

·       Гюзелев В. Цариград и българите през Средновековието (IV—XIV век). — Историческо бъдеще, 1, 1998, с. 3—11;

·       Божилов Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България (VIII — XIV в.), С., 1999, с. 167—646;

·       Berger А. Die Häfen von Byzanz und Konstantinopel. — In: Griechenland und das Meer. Symposion Frankfurt 1996. Mannheim-Möhnesee, 1999, p. 111—118;

·       Хунгер X. Империя на ново средище. Християнският дух на византийската култура. С., 2000, с. 65—88;

·       Byzantine Constantinople: Monuments, Topography and Everyday Life. Papers from the International Workshop held at Bogaziçi University, Istanbul, 7—10 April 1999. Leiden, 2001, p. 366 p. + 88 ill.

 

Васил Гюзелев

 

 

    (3). ЦЕЙТЛИН, Раля Михайловна (11.VIII.1920—2.ІХ.2001) — руска езиковедка палеославистка. Родена в Саратов. През 1938 постъпва в Московския инст. за история, философия и литература. През 1941 се евакуира с родителите си в Куйбишев (дн. Самара), където завършва Куйбишевския педагогически инст. (1942). От 1942 до 1945 е аспирантка към Катедрата по руски език на Московския унив. с научен ръководител Г. О. Винокур. Защитава кандидатска дисертация на тема „Употребление полногласных и неполногласных вариантов в языке Карамзынско-Пушкинского времени“ (1946). През периода 1945—1954 работи като старши научен редактор в Изд. „Руски и национални речници“, от 1955 е старши и водещ научен сътрудник в Инст. по славянознание и балканистика при АН на СССР (дн. РАН). Защитава докторска дисертация на тема „Лексика старославянского языка“ (1973, публикувана през 1977). Д-р хонорис кауза на Великотърновския унив. (1988). Член на редакционната колегия на „Словарь русского языка ХІ—ХVІІ вв.“, изд. на Инст. за руски език „В. В. Виноградов“ при РАН. Кирило-Методиевска награда (1987) (на БАН и Софийския унив.) за книгата

 

 

470

 

„Лексика древнеболгарских рукописей X—XI вв.“. Орден „Мадарски конник“ I ст. (2001) за особено големи заслуги към палеославистиката и по случай 80-годишнината ѝ. Умира в Звенигород.

 

Раля Цейтлин

 

Основните интереси на Ц. са в областта на старобълг. лексикология и лексикография, сравнителната лексикология и словообразуването на старите слав. езици, изследването на отделни писмени паметници с оглед на старобълг. словно богатство. Главните ѝ изследвания по старобълг. лексикология са монографиите „Лексика старославянското языка“ (1977) и „Лексика древнеболгарских рукописей Х—ХІ вв.“ (1986). Първата е посветена на речниковия състав на седемнадесетте запазени старобълг. ръкописа като лексикална система от определена епоха. Разгледани са различни типове мотивирани думи, т. е. такива производни лексеми, за които синхронно, в самия старобълг. език може да се посочат и мотивираща дума, и формант. Представени са 16 семантични групи (с подгрупи) съществителни имена от две категории — означаващи лица и с абстрактно значение, както и всички двукоренни композита. Подбраните суфиксални лексико-семантични групи са определящи за лексикограматическия клас, за словообразувателния тип и модел. Типовете мотивирани думи са достатъчно представителни като обем (изследвани са над 1500 старобълг. думи от общо 9616 лексеми, съдържащи се в старобълг. паметници) и показват характерен пласт от лексиката на старобълг. език.

 

Според Ц. изследването на семантично свързани мотивирани думи, групирани по обща морфема (коренна или афиксална) като задължителен и формално изразен елемент на лексикално значение, е неотложна задача. Към разрешаването ѝ тя пристъпва във втората монография, като разглежда лексикосемантичните групи, отделени по вътрешноезикови признаци. Изследвани са семантично свързани мотивиращи и мотивирани думи. Отново са анализирани двукоренните композита. Анализът дава възможност да се разширят сведенията за значенията на лексемите, получавани от преките източници за изучаване на старобълг. език, както и да се възстановят незасвидетелствани в паметниците думи по вторични, но напълно достоверни данни. Ц. се спира на три морфемни лексико-семантични групи — с общ корен (коренни), с общ префикс (префиксални) и с общ суфикс (суфиксални). Коренните лексико-семантични групи са ок. 850, а 350 корена са познати само от по една дума. Префиксалните лексико-семантични групи са 25, като представката уточнява значението на следващия я корен на думата. На суфиксалните лексико-семантични групи (ок. 100) е отделено повече внимание, защото те се характеризират с най-голяма информативност — суфиксът определя лексико-граматическия клас, семантичната категория, словообразувателния тип и модела на думата. От изложението става ясно, че старобълг. език се характеризира с ярко изразена мотивираност.

 

 

471

 

Ц. приема, че засвидетелстваните в старобълг. ръкописи лексеми достатъчно пълно отразяват формантите, словообразувателните типове и корените, типични за старобълг. език.

 

В статията „Из наблюдений над лексикой Добромирова евангелия“ (1982) обект на проучване са думите от този старобълг. паметник от XII в., които не се срещат в старобълг. евангелски текстове, но са засвидетелствани в Супр. сб. и в близките до него ръкописи. Избирателно са представени примери от различни лексико-семантични класове и семантични групи с цел да се извлекат косвени сведения за старобълг. и за другите стари слав. езици. В езика на Добромировото евангелие Ц. открива както югозападни и югоизточни, така и североизточни диалектни черти на бълг. език от началото на XII в. В статията „Из наблюдений над лексикой Вуканова евангелия“ (1972) по аналогичен начин тя съпоставя подробно основни типове лексикални различия между Вълкановото евангелие и старобълг. паметници, като достига до важни изводи за необходимостта от сравняване на текстове с различно съдържание, за ролята на неологизмите и на традиционните дублети, за използването на различните префиксални и суфиксални варианти при характеристиката на определена езикова система, за включване на лексикалните грешки в даден ръкопис при изследване на по-ранни паметници и др. В статията „О кирилло-мефодиевской традиции в древнечешской книжной лексике (по материалам Драждянского и Оломоуцкого евангелий)“ (1987) Ц. излага наблюденията си върху текстовете на двете най-стари чешки четириевангелия, преведени от лат. оригинал. Според нея езикът на Драждянското евангелие (70-те—80-те г. на XIV в.) е по-архаичен и се характеризира с употребата на повече лексеми, типични и за старобълг. евангелски ръкописи. Тя представя примери за различни видове лексикални дублети, типични, от една страна, за старобълг. евангелски текстове, а от друга — за преводите на аналогични паметници от латински на чешки език, отнасящи се към ХІV—ХV в. Значителната близост в речниковия състав на паметниците от двата кръга съществува успоредно с многобройни лексикални различия, израз на семантичното своеобразие на живата реч в съответните слав. ареали.

 

Във връзка с тези проучвания Ц. обръща внимание и на много важния въпрос за използването на косвени източници при изследване на старобълг. лексика. В статиите „Об одном приеме анализа значения древнеболгарского слова“ (1984), „Възстановяване на незасвидетелствувани старобългарски думи“ (1986) и др. тя изяснява, че има предвид грц. съответствия при преводните паметници, сведенията от църковнослав. ръкописи, еднакви по съдържание със старобългарските, информацията от по-късните периоди на бълг. езикова история и от другите слав. езици. Понякога значението им е първостепенно, но не могат да бъдат сравнявани с преките източници. Същевременно се обръща внимание на нуждата от възстановяване на старобълг. думи, които не са засвидетелствани в ръкописите от Х—ХІ в. или се срещат с други значения.

 

На въпросите на сравнителната лексикология на слав. езици Ц. посвещава статии и доклади и преди всичко монографията си „Сравнительная лексикология славянских языков Х/ХІ — ХІV/ХV вв. Проблемы и методы“ (1996). В нея тя обсъжда преди всичко методите за сравнително изучаване на лексикалните системи на близкородствени езици. Като изходни са използвани данни от три езика, представители съответно на трите групи слав. езици — български (от южната група), руски (от източната) и чешки (от западната). Изследването е с експериментален характер и се основава на

 

 

472

 

подборен анализ на речниковия състав на трите езика от началния период на тяхната книжовна история. Обоснованият метод за сравнителен анализ на морфемни лексико-семантични групи дава възможност да се определят структурни особености на езика, да се уточнят основни значения или семантични отсенки, да се разчетат неразбираеми места в ръкописите, да се изяснят спорни етимологии и др. Ц. се спира и на конкретни въпроси от сравнителната лексикология и словообразуването на слав. езици, като напр. значенията на някои приименни представки (1954, 1959). Към тази проблематика се отнасят и нейни публикации върху двустранните отношения между слав. езици (1964, 1974, 1985).

 

Интересите на Ц. към старобълг. лексикография датират от периода 1963— 1968, когато тя участва в съставянето на кратък „Учебный словарь старославянского языка“, включващ лексикален материал от старобълг. ръкописи и Киевските листове и подготвян под ръководството на проф. И. Курц, но останал незавършен. Десетина години по-късно започва работата върху „Старославянский словарь (по рукописям Х—ХІ веков)“, който излиза през 1994 като съвместно изд. на Славянския инст. на АН на Чешката република и на Инст. по славянознание и балканистика при РАН. Ц. е автор и редактор в него (вж. Речници на старобългарския език).

 

В своите изследвания Ц. нееднократно обръща внимание върху съдържанието на термина „старославянски език“. В монографията си от 1977 тя отбелязва, че под старославянски разбира „писмено-литературния език, който са владеели книжовниците от културните центрове на Югозападна (Македонска) и Източна България в края на Х—ХІ в. и на който са написани старобългарските ръкописи от това време“ (с. 12), но не приема названието „старобългарски“, защото според нея то „дава преди всичко локално-етническа характеристика на този език, отнемайки неговата определяща функционална особеност като първи писмено-литературен език на раннофеодалната епоха с общославянско разпространение и значение, изиграл първостепенна роля в историята на културата (не само на писмеността) на всички славянски народи без изключение“ (с. 13). В книгата си от 1986 тя подчертава, че старобългарският език от Х—ХІ в., т. е. от този период в историята на българския език, от който до нас са достигнали най-ранните писмени източници, е изключително важен етап от цялостното му развитие. Неговото внимателно и детайлно изследване на всички езикови равнища трябва да послужи като надеждна основа за решаването на проблема за възстановяване на загубените оригинали на паметници от началната (Кирило-Методиевата) епоха на писмеността и за обясняване на кардинални процеси от следващата история на българския език (с. 13). Ц. публикува и специална статия върху съдържанието на термина „старославянски език“ (1987). Според нея общите особености на солунския, охридския и плисковско-преславския говор „пронизват цялата структура на ръкописите на старославянския език на всички негови равнища“ (с. 48). Категорично е твърдението ѝ, че „югозападните (македонските) и североизточните български говори са били говори на един език — старобългарския“ (с. 49). Ц. формулира ясно значението на старобълг. език, който според нея „като писмен език, освен обслужването на нуждите на своя народ (държавни, богослужебни, литературни), е имал и грамадно международно значение като първи писмено-литературен език на средновековното славянство (и който в тази своя функция обикновено се нарича старославянски)“ (с. 53). По повод на статията на Л. П. Жуковская „Еще раз о старославянском языке“ (ИАН СССР сля, 46, 1987, 1) през 1988

 

 

473

 

Ц. публикува обоснован отговор, предизвикан от „безапелационния тон, недопустим в едно академично издание“ (с. 205). Тук тя отново изтъква, че „редица фундаментални изследвания на всички езикови равнища на 17-те старобългарски ръкописа от X—XI в. неопровержимо показват, че тяхната диалектна основа са българските говори“ (с. 207).

 

 

            Съч.:

o   К вопросу о значениях приименной приставки пà- в славянских языках. — Ученые записки Института славяноведения АН СССЦ 9, 1954, с. 204—224;

o   Материалы для изучения значений приименной приставки sq- в славянских языках. — Ученые записки Института славяноведения АН СССР 17, 1959, с. 208—247;

o   Краткий очерк истории русской лексикографии (Словари русского языка). М., 1958, 136 с.;

o   Вопросы изучения старославянското языка на IV Международном съезде славистов. — ВЯ, 8, 1959, 2, с. 157—160;

o   О принципах составления словаря старославянското языка. — ВСЯ, 6, 1962, с. 112—139;

o   Из истории употребления неполногласных и полногласных слов-вариантов в русской художественной речи конца XVIII — начала XIX века. — В: Образование новой стилистики русского языка в пушкинскую эпоху. Μ., 1964, с. 225—284;

o   Григорий Осипович Винокур (1896—1947). Μ., 1965, 93 с.;

o   О Словаре старославянското языка Чехословацкой академии наук (рец.). — СС, 1965, 3, с. 112—115;

o   Об употреблении термина „старославянизм“. — Краткие сообщения Института славяноведения АН СССР 43, 1965, с. 64—67;

o   О работе над однотомным словарем старославянското языка. — Краткие сообщения Института славяноведения, 43, 1965, с. 95—97;

o   Из опыта работы над словарем старославянското языка. — В: Славянская лексикография и лексикология. М., 1966, с. 227—268;

o   О лексических особенностях языка старославянских памятников. — ВЯ, 18, 1969, 6, с. 35—47;

o   J. Врана. Вуканово јеванђеље. Београд, 1967 (рец.). — СС, 1969, 2, с. 116—117;

o   Значение приадъективной приставки прив языке старославянских памятников. — В: Исследования по славянскому языкознанию. Сборник в честь шестидесятилетия профессора С. Б. Бернштейна. М., 1971, с. 92—100;

o   Старославянские прилагательные с приставкой прѣ-. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 65—71;

o   Из наблюдений над лексикой Вуканова евангелия (сравнительно со старославянскими памятниками). — В: Исследования по сербохорватскому языку. М., 1972, с. 240—275;

o   Заметки по старославянской лексикологии. — В: Этимология 1971. М., 1973, с. 102—114;

o   Характеристика лексических и словообразовательных средств старославянското языка (их семантика и стилистические функции). — В: Славянское языкознание. VII Международный съезд славистов, Варшава, август 1973. Доклады советской делегации. М., 1973, с. 414—434;

o   Профессор Й. Курц. — СС, 1973, 4, с. 143;

o   К истории слова драгоценный в русском литературном языке. — В: Вопросы исторической лексикологии и лексикографии восточнославянских языков. М., 1974, с. 179—184;

o   Сложные слова на вель-, вело-, велию-, велико- в языке старославянских памятников. — В: Древнерусский язык. Лексикология и словообразование. М., 1975, с. 184—190;

o   О старославянских словах, которых нет в рукописях старославянското языка. — В: Этимология 1975. М., 1977, с. 68—76;

o   Лексика старославянското языка. Опыт анализа мотивированных слов по данным древнеболгарских рукописей X —XI вв. М., 1977, 336 с.;

o   Значение А. X. Востокова в славянской филологии. — In: Stúdie z dějin světověj slavistiky do polovice 19. storočia. Bratislava, 1978, p. 317—330;

o   Некоторые проблемы старославянской лексикологии (по материалам древнеболгарских рукописей X —XI вв.). — В: Славянское языкознание. VIII Международный съезд славистов. Загреб-Любляна, сентябрь 1978. Доклады советской делегации. М., 1978, с. 428—449;

o   О значениях старославянских слов с корнем -прав-. — В: Этимология 1978. М., 1980, с. 59—64;

o   О современных проблемах древнеболгарской лексикологии. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, p. 43—51;

o   Из наблюдений над лексикой Добромирова евангелия (сравнительно с древнеболгарскими рукописями). — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 48—59;

o   Значение древнеболгарского языка в становлении славянских литературных языков (на уровне лексики). — В: Първи международен конгрес по българистика, София, 23 май—3 юни 1981. Доклади. Исторически развой на българския език. С., с. 75—81;

o   Сравнительная лексикология славянских языков Х—ХІ — ХІV—ХV вв. (проблемы и методы). — В: Славянское языкознание. IX Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1983, с. 288—306;

o   Об одном приеме анализа значения древнеболгарского слова (О роли косвенных источников). — Palaeobulgarica, 8, 3, р. 33—41;

o   К изучению лексико-семантических связей болгарского и русского языков XXIV вв. (слова говоръ, мдъва (мълва), млъвити (мълвити). — ГСУфсф, 3 (74), 1980 (1985), с. 5—27;

o   Лексика древнеболгарских рукописей Х—ХІ вв. С., 1986, 355 с.;

o   Възстановяване на незасвидетелствувани старобългарски думи (Способи и методи). — БЕ, 36, 1986, 2, с. 110—120;

o   О кирилло-мефодиевской традиции в древнечешской книжной лексике (по материалам Драждянского и Оломоуцкого евангелий). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 412—422;

o   О содержании термина „старославянский язык“. — ВЯ, 36, 1987, 4, с. 43—58;

o   Лексика славянских языков Х—ХІ — XIV—XV вв. (Результаты сопоставительной) исследования). — В: Славянское языкознание. X международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 369—388;

 

 

474

 

o   Письмо в редакцию журнала „Известия АН СССР. Серия литературы и языка“ (по поводу статьи Л. П. Жуковской). — ИАН СССР сля, 47, 1988, 2, с. 205—207;

o   Корневые лексико-семантические группы со значениями прямизны-кривизны в древних славянских языках. — Palaeobulgarica, 13, 1990, 1, р. 91—106;

o   Etymologický slovník jazyka staroslověnského. 1. Úvod, zkratky. A — blagъ. Praha, 1989 (рец.). — CC, 1991, 2, с. 113—114;

o   Старославянский словарь (по рукописям XXI веков). Под редакцией Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки и Э. Благовой. М., 1994, 842 с.;

o   Сравнительная лексикология славянских языков Х/ХІ — ХІV/ХV вв. Проблемы и методы. М., 1996, 232 с.;

o   Ценное исследование в области славянской лексикологии [Р. Станков. Лексика Исторической палеи. Велико Търново, 1994] (рец.). — Palaeobulgarica, 20, 1996, 1, р. 115—117;

o   О древних славянских словах мъıсль, мъıслити и мьнѣти, мѣнити. — Славяноведение, 1998, 3, с. 19—23;

o   Slovník jazyka staroslověnského — Lexicon linguae palaeoslovenicae. Red. J. Kurz, Z. Hauptová. 14. Praha, 1966—1997 (рец.). — Bsl, 9, 1998, p. 205—208;

o   Сколько было слов в книжном древнеболгарском языке? (О проблеме восстановления утраченного). — В: Търновска книжовна школа. 6. Велико Търново, 1999, с. 271—279;

o   О древнеболгарских существительном ѥдинакъ и суффиксе -акъ со значением лица (К проблеме восстановления утраченного). — В: Кирило-Методиевски студии. 14. С., 2002, с. 54—58.

 

            Лит.:

·       Давидов А. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 488—493 (рец.);

·       Иванова Т. А. — В: Этимология 1978. М., 1980, с. 193—196 (рец.);

·       Давидов А. Фундаментално изследване на старобългарската лексика. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, р. 113—118;

·       Кочева Е. — БЕ, 37, 1987, 1—2, с. 155—158 (рец.);

·       Дограмаджиева Е. Авторитетен труд в областта на славянската историческа лексикография. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 3, р. 109—113;

·       Коссек Н. В. — Славяноведение, 1996, 2, с. 100—102 (рец.);

·       Kuna Н. — Slovo, 44—46, 1996, р. 240—246 (рец.);

·       Мирчева Е. Раля Цейтлин на 80 години. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 4, р. 97—103;

·       Folia slavistica. Рале Михайловне Цейтлин. М., 2000, 158 с.;

·       Дограмаджиева Е. In memoriam. Раля Михайловна Цейтлин. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, p. 3—4;

·       Станчева Е. В памет на Раля Михайловна Цейтлин. — Българистика, 2002, 4, с. 89—90;

·       Bláhová Е. Ralja Michajlovna Cejtlin (11.8.1920—2.9.2001). — Slavia, 71, 2002, p. 119—120.

 

Мария Райкова

 

 

    (4). ЦЕНТЪР ЗА КУЛТУРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ „СВЕТИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ“ (Κέντρο Πολιτιστικών Μελετών „Άγιοι Κύριλλος και Μεθόδιος“) — организация с идеална цел, учредена през 1996 в Солун в рамките на Д-вото за културни инициативи на бизнесмените от Северна Гърция (регистрирано през 1995). Съсредоточава дейността си главно около проучването на живота и делото на солунските братя и на въздействието им върху религиозните и културните идеи в слав. свят, като инициира и поддържа проекти, публикации, научни форуми и др. Работата му се ръководи от международен Научен съвет с председател Д. Оболенски. Директор на Центъра през 1996—2000 е А.-Е. Тахиаос. През 2000 Центърът е реорганизиран, за да разшири обхвата на своите начинания. Председател на Научния съвет е X. Папастасис (от 2001), членове са Т. Kope, В. Кацарос, Й. Тарнанидис и др.; от страна на Д-вото на бизнесмените участва неговият директор Е. Хекимоглу. Първата международна проява на Центъра е конференцията „Солун — Велика Моравия“ (1997); докладите от нея са издадени (Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki 16—19 October, 1997. Thessaloniki, 1999, 354 p.). През 1997 Центърът осигурява отпечатването на труд върху епископията на Климент Охридски (Dеlikari A. Der Hl. Klemens und die Frage des Bistums von Velitza. Identifizierung, Bischofsliste (bis 1767) und Titularbischöfe. Thessaloniki, 1997, 162 p.), а през 2002 — на изследване за монасите славяни в светогорските манастири през Средновековието (Παυλικιάνωφ К. Σλάβοι μοναχοὶ στὸ Ἅγιον Ὄρος ἀπὸ τὸν Ι’ ὡς τὸν ΙΖ’ αἰώνα. Θεσσαλονίκη, 2002, 363 p.). По негова програма е изработен и публикуван кратък каталог на слав. ръкописи от сбирките в манастирите на Света гора

 

 

475

 

(Славянские рукописи Афонских обителей. Составители А. А. Турилов, Л. В. Мошкова. Под редакцией А.-Э. Н. Тахиаос. Фессалоники, 1999, 490 с.). От 1999 Центърът подготвя проект за събиране на съвременна научна литература по кирилометодиевистика.

 

 

            Лит.:

·       Το κέντρο Πολιτιστικών Μελετών Άγιοι Κύριλλος και Μεθόδιος. Θεσσαλονίκη, 1996, 32 p.;

·       Велинова В. А. Delikari. Der Hl. Klemens und die Frage des Bistums von Velitza. Identifizierung, Bischofsliste (bis 1767) und Titularbischöfe. Thessaloniki, 1997 (рец.). — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 98—100;

·       Thomson F. J. The Slavonic Manuscripts on Mount Athos. Some Remarks about a Recent Catalogue [Славянские рукописи Афонских обителей. Составители А. А. Турилов, Л. В. Мошкова. Под редакцией А.-Э. Н. Тахиаос. Фессалоники, 1999] (рец.). — AB, 119, 2001, р. 126—143.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (5). ЦИБУЛКА, Йозеф (Cibulka, J.) (1.VІІ.1886—2.ІV.1968) — чешки историк, археолог и изкуствовед. Роден в Усти над Орлице, Чехия. Следва философия и теология в Рим и история на изкуството във Виена. Д-р по теология (1910, Рим), проф. по религиозно изкуство и християнска археология в Богословския фак. в Братислава (1919). От 1922 се установява в Прага, където е доц. по християнска археология (от 1927) и проф. по църковно изкуство и християнска археология (от 1952) във Философския фак. на Карловия унив. От 1955 е ръководител на Катедрата по истор. и правни науки в Римокатолическия богословски фак. в Прага (център в Литомнержице). Зам.председател на Международния комитет по история на изкуството (от 1958). Умира в Прага.

 

Йозеф Цибулка

 

Ц. е специалист в областта на християнското изкуство. Част от публикациите му са посветени на Велика Моравия и по-точно на проблематиката около първоначалната ѝ християнизация. В специална статия от 1954 той разглежда въпроса за точното местонахождение на великоморавската столица Велеград въз основа на резултатите от археол. разкопки в Старе место (църквите На Валах, На Шпиталках и особено църквата в Модра, която според него е възникнала в началото на IX в. във връзка с мисионерската дейност на Кремсмюнстерския манастир). Ц. е сред привържениците на становището, че великоморавската столица и Кирило-Методиевска митрополия Велеград е била разположена именно на територията на Старе место.

 

Процесът на християнизация на великоморавските земи и условията, в които се развива Моравската мисия на слав. първоучители, са осветлени в книгата на Ц. „Velkomoravský kostel v Modré u Velehradu a začátky křesťanství na Moravě“ (1958). В нея са систематизирани истор. и археол. аргумента в полза на тезата, че в тази среднодунавска територия християнството се установява приблизително 70 г. преди идването на солунските братя. Ц. изяснява, че първите християнски мисии в Моравия са не баварски, а ирландско-шотландски. В центъра на изложението отново е църквата в Модра, определена по тип като

 

 

476

 

ирландско-шотландска (келтско-островна) и много характерна за келтското християнство от периода VІ—VIII в. Като проследява мисионерската дейност на Келтската църква, Ц. характеризира състоянието на двата баварски архиепископата (Залцбург и Пасау) и набелязва възможностите за проникването на християнството сред славяните в Панония, Хорутания и Моравия още в края на VIII в. Освен архитектурния облик на църквата в Модра важно доказателство за подобна постановка е и промяната на погребалния ритуал (трупоизгарянето е заместено от трупополагане) на територията на Моравия ок. 800 (напр. разкопките на гробището при църквата На Валах в Старе место, която е на 3 км от църквата в Модра). Очертана е ролята на Баварската църква (особено след 833, когато княз Моймир I (830—846) присъединява Нитра към територията на Моравия и назряват условията да се отстоява независимостта на Великоморавското княжество спрямо Франкската империя). Важна за общия смисъл на книгата е идеята на Ц., че Моравската мисия на Кирил и Методий се развива сравнително бързо и резултатно благодарение на предхождащата я християнизаторска дейност в този европ. регион.

 

В статията си „První tři velkomoravské kostely, objevené na hradišti u Mikulčic, jejich význam a otázka Metodějova hrobu“ (1963) Ц. отново застъпва тезата за ирландско-шотландския характер на първите християнски мисии в Моравия. В подкрепа на мнението си предлага подробен преглед на археол. разкопки на трите църкви при Микулчице, като се спира и на строителната им история. Според него те наподобяват ирландско-шотландското църковно разположение и се отличават със специфичната за келтско-островния тип църква удължена правоъгълна апсида, което е доказателство, че прототипът на този вид култова сграда, пренесен в Моравия в началото на IX в., се е възприел до такава степен, че е бил модел за наподобяване и когато дейността на първите мисии е била прекъсната. В пристройката към северната стена на апсидата на църква В е открито погребение (гроб № 283), което до голяма степен е идентично с описанието на гроба на Методий. Ц. смята, че начинът на погребение „в стената“ в конкретния случай трябва да се назове „в дебелината на стената“, тъй като става дума за мястото между двата зида, образуващи северната стена на църквата. Нормалната дебелина на зидовете на моравските храмове не дава възможност данните от Проложното житие на Кирил и Методий да се тълкуват буквално, т.е. не става дума за гроб вътре в стената, а за особен начин на погребение на знатни хора. В гроб № 283 в църква В вероятно са положени тленните останки на знатен велможа. В статията си Ц. разглежда и църквите На Валах и На Шпиталках в Старе место, църквата в Поханско Храдище, двойната църква при Ухерске Храдище, двуапсидната ротонда и трикорабната църква в крепостта при Микулчице, които насочват към аналози по долното течение на р. Дунав. Според Ц. няма примери за архитектура от цариградско-солунски тип, които пряко да говорят за мисията на солунските братя. Много от проучените досега църкви са от времето до 60-те г. на IX в.

 

Ц. не приема широко разпространеното мнение, че слав. първоучители са пристигнали във Велика Моравия през 863. Въз основа на няколко хронологически опорни точки (Хазарската мисия, предполагаемото време за подготовка на Моравската мисия и за пътуването им до Велеград, от една страна, и предполагаемото време за път от Велика Моравия до Рим, престоя им в Панония и Венеция и пристигането им в Рим в края на 867, от друга) той стига до заключението, че Кирил и Методий се появяват в столицата на княз Ростислав през втората

 

 

477

 

четвърт на 864 („Der Zeitpunkt der Ankunft der Brüder Konstantin-Cyrillus und Methodius in Mähren“, 1965).

 

В отделни публикации Ц. разглежда сведенията от ЖК (гл. 17) и ЖМ (гл. 6) за църквите, в които през 868 била отслужена литургия на слав. език (1964); за гроба на Константин-Кирил Философ в Рим (1965); за покръстването на княз Борживой според Кристиановата легенда (1965). Последната тема според анализа на Ц. се свързва със заключението, че трите фази в покръстването на Борживой напълно съответстват на мисионерските методи, използвани от Алкуин (730—804) — богослов, философ и книжовник в дворцовата школа на Карл Велики. Тези методи обаче в края на X в. вече не са прилагани. Следователно фактът, че те са известни на автора на Кристиановата легенда, говори в полза на нейния старинен произход.

 

 

            Съч.:

o   poloze kostela Panny Marie na Hradě pražském. Praha, 1923, 48 p.;

o   Starokřesťanská ikonografie a zobrazování ukřižovaného. Praha, 1924, 216 p.;

o   Přibina a jeho kostol v Nitre. — In: Ríša Velkomoravská. Praha, 1933, p. 25—52;

o   Václavova rotunda u sv. Víta. — In: Svatováclavský sborník. 1. Praha, 1934, p. 230—685;

o   Kostel svátého Jiří na Hradě pražském. Praha, 1936, 64+14 p.;

o   Církev, výtvarné umění a hudba vraném středověku. — In: Dějiny lidstva od pravěku k dnešku. 3. Základy středověku. Praha, 1937, p. 563—588;

o   Die kirchlichen Kuppelbauten der Karolingischen Zeit und ihr Verhältnis zu den Kuppelbauten des christlichen Altertums. — In: I. Congresso internazionale di archeologia cristiana, Roma 1938. 2. Roma, 1948;

o   Velkomoravské kostely, objevené v г. 1949 ve Starém městě. Praha, 1950 (ръкопис);

o   K novému archeologickému průzkumu na historické půdě Starého města — Velehradu. — Duhovni pastýř, 4, 1954, 6, p. 96—98;

o   Επιούσιος — старослав. насѫщьныи — quotidianus — vezdejší. — Slavia, 25, 1956, p. 406—415;

o   Velkomoravský kostel v Modré u Velehradu a začátky křesťanství na Moravě. Praha, 1958 (Monumenta archeologické, 7), 362 p.;

o   Zur Frühgeschichte der Architektur in Mähren (800—900). — In: Festschrift für Karl M. Swoboda. Wien, 1959, p. 55—74;

o   Le chiese della Grande Moravia. — In: Sancti Cyrillus et Methodius. Vita et opera. Praha, 1963, p. 46—109;

o   Přnví tři velkomoravské kostely objevené na hradišti u Mikulčic, jejich význam a otázka Metodějova hrobu. — In: Soluňští bratří. 1100 let od příchodu sv. Cyrila a Metoděje na Moravu. Praha, 1963, p. 85—157;

o   Římské kostely v nichž se na začátku r. 868 konala liturgie slovanská. — SPFFBU, Uměnovédná řada, 13, 1964, p. 15—17;

o   Der Zeitpunkt der Ankunft der Brüder KonstantinCyrillus und Methodius in Mähren. — Bsl, 26, 1965, p. 318—364;

o   Vypravování legendy Kristiánovy o pokřtění Bořivoje. — In: Sborník k sedmdesátinám J. Květa. Praha, 1965, p. 65—72;

o   Pohřbení Konstantina-Cyrila v Římě a osudy jeho ostatků. — Duchovní pastýř, 15, 1965, 8, p. 151—153;

o   Die Bekehrung des Böhmenherzogs Bořivoj und der Magnaten des Fürsten Ingo. — Österreich in Geschichte und Literatur, 1966, 3, p. 106—112;

o   Großmährische Architektur des 9. Jahrhunderts. — In: Stil und Überlieferung in der Kunst des Abendlandes. 1. Berlin, 1967, p. 73—84.

 

            Лит.:

·       Dostal E. České rotundy. — Naše věda, 16, 1935, pv? 125—131;

·       Loriš J. Th. a PhDr. Josef Cibulka. — Časopis společnosti přátel starožitností, 54, 1946, p. 69—70;

·       Bibliografie prací prof. Dra Josefa Cibulky. — In: Umění věků. Věnováno k sedmdesátým narozeninám profesora Dra Josefa Cibulky. Praha, 1956, p. 231—233;

·       Hobzek J. Josef Cibulka. Nástin životopisný. — In: Umění věků. Věnováno k sedmdesátým narozeninám prof. Dra Josefa Cibulky. Praha, 1956, p. 7—20;

·       Masaryková A. Pedagogická činnost prof. Dra Josefa Cibulky. — In: Umění věků. Věnováno k sedmdesátým narozeninám prof. Dra Josefa Cibulky. Praha, 1956, p. 21—24;

·       Wirth Z. Profesor Dr. Josef Cibulka sedmdesátníkem. — Časopis společnosti přátel starožitností, 64, 1956, p. 122—123;

·       Grivec F. — Slovo, 9—10, 1960, p. 152—154 (рец.); Turek R. Josef Cibulka. — Slavia, 37, 1968, p. 678—680;

·       Myslivec J. Josef Cibulka (1884—1968). — Bsl, 30, 1969, p. 141 —145;

·       Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovanských národů od r. 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 70—71.

 

Десислава Атанасова

 

 

    (6). ЦОНЕВ, Беньо Стефанов (12.I.1863—5.Х.1926) — бълг. езиковед славист, един от създателите на бълг. филология, специалист по история на бълг. език, диалектолог и палеограф. Роден в Ловеч. Прогимназиално образование получава в родния си град (1876). По време на Руско-турската освободителна война (1877—1878) е писар. Със стипендия от Министерството на просвещението заминава за Хърватско, където завършва с висок успех Загребската класическа гимназия (1884). През учебната 1884/1885 е учител в Петропавловската духовна семинария край Лясковец, през 1885/1886 преподава в гимназията в Лом. Следва слав. филология във Виена (1886—1888),

 

 

478

 

където слуша лекциите на В. Ягич, и романска филология и философия в Лайпциг (1888—1890) при А. Лескин, К. Бругман и В. Вунт; докторската му дисертация, работена под ръководството на Лескин, е на тема „Източнобългарският вокализъм“ (1890). До 1893 е учител в Софийската държ. мъжка гимназия и същевременно е лектор във Висшето у-ще (дн. Софийски унив.), където чете лекции за ударението в бълг. език, по история на бълг. език и по немски език. Доц. (1893) и проф. (1895) във Висшето училище, титуляр на Катедрата по история на бълг. език (1895). Ректор на Софийския унив. (1910). Действ. член на БАН (1900). Умира в София.

 

Беньо Цонев

 

Основни за езиковедските занимания на Ц. са историята и диалектологията на бълг. език, както и археографските проучвания, чийто резултат са подготвените от него описи и издания на книжовни паметници. При наблюденията си върху източните бълг. говори той специално подчертава приемствеността между старобълг. и новобълг. език. Публикуваната му дисертация получава ласкава оценка от известния познавач на старобълг. езиково наследство и бълг. диалектология В. Облак (1893). Първостепенна за Ц. е проблематиката на среднобълг. езиков период, на чието проучване всъщност той полага основите. Езиковоистор. и диалектоложките му изследвания винаги са тясно свързани, взаимно се обясняват и са най-резултатните в неговата изследователска практика. Още през 1905, в самото начало от развоя на бълг. кирилска палеография, той прави опит за класификация на среднобълг. паметници според правописа им, като проучва над 500 ръкописа. Използването почти единствено на правописни факти, както и голямата сложност на проблематиката довеждат Ц. до някои формални изводи, което е слаба страна на класификацията; по-късно обаче неговите занимания се увенчават с успех чрез първите издания на важни езикови и културноистор. паметници, като Добрейшовото, Кюстендилското и Врачанското евангелие. Венец на неговите палеографско-езикови занимания са описите на ръкописи от бълг. и чуждестранни книгохранилища (Рилския манастир, библиотеки в София, Пловдив, Загреб, Берлин, Виена). При изследването на чуждестранните ръкописни фондове Ц. естествено проявява специален интерес към бълг. паметници. Напр. при работата си с кирилските ръкописи в загребските библиотеки той обръща внимание на няколко среднобълг. паметника: евангелие, апостол и псалтир от XIII в. и особено на Търновското евангелие (1273) и на Загребския сборник на Владислав Граматик (1469) — ръкописи, проучвани от видни слависти, като Лескин, Облак, И. И. Срезневски, М. Н. Сперански, но дотогава все още недостатъчно оценени с оглед на бълг. им характер. Тънкият му палеографски и езиков усет се проявява при определянето на типични бълг. черти в ръкописи от сръбска редакция, напр. употребата на средногорско к в сборника със Златоустови слова от XVII в. в Берлинската държ. библиотека (Вук. 44). Ясно формулирано е схващането на Ц.

 

 

479

 

за характера и названието на езика на бълг. писмени паметници от X—XI в.: „...Но днес, когато славистиката борави с толкова доказателства за произхода на Кирило-Методиевия писмен език, когато и българската диалектология се обогати с толкова ценно градиво от всички краища на нашето отечество, днес можем вече съзнателно да излезем пред науката и с крупни факти на ръце да докажем необоримото, че езикът на първите славянски просветители не е ни старославянски, ни старословенски, както го наричат някои, а чисто и просто старобългарски“ (История на българский език. 1. С., 1919, с. 66). В тази насока много важна е научнообоснованата представа на Ц. „за езика на Родопската област като най-вярна на стария вокализъм“, която подкрепя възгледите на Ягич „за близостта на тамошните диалекти с южнославянския говор, послужил като основа при формирането на първия славянски книжовен език“ (Вл. Мурдаров, 1999, с. 169). В този дух е написана и рецензията на Ц. за „Mecedonische Studien“ на Облак — труда, с който словенският учен окончателно обезсилва т.нар. панонска хипотеза. В рецензията ясно е определена високата научна стойност на постигнатите от Облак резултати — характеристиката на основни фонетични явления, установения „веднъж завинаги“ произход на старобълг. книжовен език и определянето на македонското население като българско (с. 140—141). Приносни, въпреки пионерския си характер, са публикациите на Ц. „За ударението в български език, сравнено с ударението в другите югоизточни славянски езици (руски, сръбско-хърватски и словенски“ (1891), „Увод в историята на българския език“ (1901) и „Към историята на българския език“ (1903), в които се прави опит да се уточнят границите на трите основни говорни области в бълг. език — западна, източна и югоизточна, подробно се разглеждат въпросите за мястото му сред другите слав. езици и въз основа на данни от писмените паметници и диалектите се подчертава неговото единство. Ерудицията на Ц. като диалектолог проличава особено в „Диалектни студии. 1. Поправки и допълнения към Милетичевата книга „Das Ostbulgarische“ (1904). През 1904 и 1905 той предприема научни пътувания из Западна и Югоизточна Б-я и обобщава наблюденията си в няколко статии, които са важни с оглед на определянето на границите между говорите и на миграционните процеси. Съществено методологическо значение за бълг. диалектология има и съставената от него „Програма за изучаване на българските народни говори“ (1900), която обхваща 272 въпроса с примери и подробни указания.

 

Ц. проявява интерес още към взаимните влияния между бълг. език и другите слав. и неслав. езици. В няколко последователни труда той се спира на близо 6000 лексикални заемки с типичен бълг. облик в румънския език, които засягат сферата на духовната и материалната култура; изследва унгарско-бълг. езикови връзки и доказва потеклото на ок. 600 думи, заети в унгарския език пряко или косвено чрез румънско посредничество. Естествено е някои негови постановки днес да се оспорват. Недовършено остава изследването му върху турската лексика в бълг. език; една малка студия е посветена на руско-бълг. езикови паралели.

 

Внимание заслужават и трудовете на Ц. из областта на старата и новата бълг. литература и на литературната критика. Той е убеден, че анализът на литературната творба трябва да се придружава от езиков, а и от текстологически разбор. По такъв начин са осъществени изследванията „За произхождението на „Троянска прича“ (1892) и „Новобългарската писменост преди Паисия“ (1894). Принос към опознаването на слав. литератури

 

 

480

 

в Б-я са заниманията му с творчеството на Фр. Палацки и А. Мицкевич. Познат е и като преводач от френски, немски и хърватски език на творби от Й. В. Гьоте, Е. Зола, А. Доде, П. Хайзе, А. Тресич-Павичич, П. Прерадович и др.

 

Схващанията на Ц. за съвременния бълг. книжовен език и правопис също почиват на здрава научна основа. Той нрави редица предложения за излизане от „правописния хаос“, които според него биха помогнали да се установят единни правописни принципи, обединяващи западните и източните бълг. говори.

 

 

            Съч.:

o   За източнобългарския вокализъм. — СбНУ, 3, 1890, с. 283—323; 4, 1891, с. 484—528;

o   За ударението в български език, сравнено с ударението в другите югоизточни славянски езици (руски, сръбско-хърватски и словенски). — СбНУ, 6, 1891, с. 3—82;

o   Някои бележки за българския език и правописанието му. — СбНУ, 4, 1891, с. 25—51;

o   За произхождението на „Троянска прича“. — СбНУ, 7, 1892, с. 224—244;

o   Новобългарската писменост преди Паисия. — БПр, 1, 1894, 8, с. 80—98;

o   V. Oblak. Macedonische Studien. Wien, 1896 (рец.). — БПр, 3, 1896, 12, с. 135—141;

o   Славянски великани. 1. Франтишек Палацки. 2. Адам Мицкевич. — БПр, 5, 1898, 1, с. 92—106;

o   Програма за изучаване на българските народни говори. — СбНУ 16—17, 1900, с. 879—911;

o   Ръкописната сбирка на Рилския манастир. — БПр, 6, 1900, 10, с. 89—96;

o   Правописни бележки. — Училищен преглед, 6, 1901, 2, с. 650—665;

o   Увод в историята на българския език. А. Преглед върху българските говори. — СбНУ, 18, 1901, с. 354—425;

o   Една особеност на враждебския говор. — ПСп, 63, 1902, с. 108—113;

o   Правопис и благозвучие. — Училищен преглед, 7, 1902, 2, с. 92—108;

o   Към историята на български език. Преглед върху българските говори. — СбНУ, 19, 1903, с. 1—88;

o   Руско-български паралели. — ПСп, 64, 1903, с. 249—259;

o   Диалектни студии. Поправки и допълнения към Милетичевата книга Das Ostbulgarische. — СбНУ 20, 1904, с. 1—96;

o   Добрейшово четвероевангелие. Среднобългарски паметник от XIII в. С., 1906 (Български старини, 1), 264 с.;

o   Кюстендилско четвероевангелие. Среднобългарски прототип на VI правописна школа. — ПСп, 66, 1906, с. 536—561;

o   Ръкописни сбирки в България. — БСб, 14, 1907, с. 645—649;

o   Хиляда години български език. — ЛБКД, 9, 1908, с. 113—115;

o   Опис на ръкописите и сгаропечатните книги в Народната библиотека в София. 1. С., 1910, 555 с.; 2. С., 1923, 553 с.;

o   Кирилски ръкописи и старопечатни книги в Загреб. — СбБАН, 1, 1913, с. 1—54;

o   Врачанско евангелие. Среднобългарски паметник от XIII в. С., 1914 (Български старини, 4), 236 с.;

o   Август Лескин. — ЛБАН, 4, 1915—1916 (1919), с. 110—114;

o   Кои новобългарски говори стоят най-близо до старобългарски в лексикално отношение. — СпБАН, 11, 1915, с. 1—32;

o   Славянски ръкописи в Българската академия. — СбБАН, 6, 1916, с. 1—86;

o   История на българский език. 1. С., 1919, 530 с. (2 изд. С., 1940, 476 с.); 2. С., 1934, 560 с.; 3. С., 1937, 505 с. (фототипно изд. 1—3. С., 1984);

o   Опис на ръкописите и старопечатните книги в Пловдивската библиотека. С., 1920, 292 с.;

o   Към правописна обнова. С., 1921, 14 с.;

o   Езикови взаимности между българи и руси. Памяти проф. А. К. Медведева. — В: Русско-болгарский сборник. С., 1922, с. 35—51;

o   Един български книжовник от края на XVIII в. — поп Пунчо от Мокреш. — Училищен преглед, 22, 1923, с. 1—10;

o   Ватрослав Ягич (1838—1923). — ЛБАН, 7, 1923—1924 (1926), с. 43—51;

o   Книжовни старини от Елена. — ГСУифф, 14, 1923, с. 1—61;

o   Какъв е сегашният „Правописен речник на българския книжовен език“. С., 1925, 59 с.;

o   Професор Вацлав Вондрак. — Българо-чехословашка взаимност, 1, 1925, 3—4, с. 6;

o   Славянски ръкописи във Виена. — ГСУифф, 9, 1929, 25, с. 1—28;

o   Един среднобългарски паметник от XIII в. (Кюстендилското четвероевангелие). — ГСУифф, 11, 1931, 27, с. 1—50;

o   Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека. — СбБАН, 31, 1937, с. 1—79.

 

            Лит.:

·       Oblak V. — ASPh, 15, 1893, p. 300—308 (рец.);

·       Jagić V. — ASPh, 23, 1901, p. 553—560 (рец.);

·       Соболевский А. — РФВ, 1906, 1—2, с. 321—322 (рец.);

·       Младенов Ст. Беньо Цонев (1863—1926). — ЛБАН, 10, 1926—1927 (1929), с. 25—54;

·       Мирчев К. Проф. Беньо Цонев. По случай тридесетгодишнината от смъртта му. — БЕ, 6, 1956, 4, с. 313—316;

·       Георгиева Е. Проф. Беньо Цонев и българската езикова наука. — БЕ, 27, 1977, 2, с. 97—100;

·       Ницолова Р. Беньо Цонев. — В: Строители и ревнители на родния език. С., 1982, с. 279—284;

·       Попов К. Беньо Цонев. — В: Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982, с. 43—53;

·       Иванова-Мирчева Д. Проф. Беньо Цонев и българският книжовен език от донационалната епоха. — БЕ, 33, 1983, 6, с. 485—492;

·       Кочева Е. Беньо Цонев и българската историческа диалектология. — БЕ, 33, 1983, 6, с. 493—496;

·       Стоянов Ст. Научното дело на проф. Беньо Цонев (По случай 120 години от рождението му). — БЕ, 33, 1983, 6, с. 473—484;

·       Първев Хр. Създатели и творци на българското езикознание. С., 1987, с. 333—335;

·       Мурдаров Вл. Виена и началото на българската езикословна наука. С., 1988, с. 47—54;

·       Жерев Ст. Беньо Цонев. С., 1989, 120 с.;

·       Пенев П. Проф. Беньо Цонев и българските книжовни старини. По случай седемдесетгодишнината от смъртта му. — Научни трудове на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, 34, 1996, 1, с. 17—30;

 

 

481

 

·       Мурдаров Вл. Виенската славистика и българското езикознание. 1822—1849—1918. Пловдив, 1999, с. 167—177;

·       Шимундич М. Беньо Цонев и Любомир Милетич в светлината на хърватско-българските отношения. — СпБАН, 112, 1999, 3—4, с. 77—83.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (7). ЦУХЛЕВ, Димитър Николов (25.XII.1864—12.VIII.1932) — бълг. църковен историк, краевед и просветен деец. Роден в Лясковец. Завършва Петропавловската духовна семинария край Лясковец (1884) и Духовната академия в Санкт Петербург, специалност история (1889). През 1891—1924 учителства в Сливен, Самоков, Разград, Търново, Русе, Видин, Солун и Браила; няколко пъти е училищен директор и инспектор. Награждаван е с „Народен орден за гражданска заслуга“ V ст. (1898) и VI ст. (1897). След пенсионирането си (1924) изцяло се занимава с научноизследователска дейност. Умира във Видин.

 

Основна тема на научните статии и монографии на Ц. е бълг. църковна история, но той засяга и въпроси от гражданската история, историята на старобълг. литература, бълг. фолклор, краезнанието и др. Голяма част от публикациите му представляват очерци и статии с обществен и училищен характер, както и фейлетони, печатани с псевдоним Целс във в. „Сливен“, чийто редактор е от 1894 до 1897; прави и художествени обработки на приказки, помествани в сп. „Извор“ (Русе, 1892—1893). В кръга на научните му интереси особено място заема старата бълг. литература. Най-ранно свидетелство за това е неговият превод на студията на архимандрит Антоний „Из истории древне-болгарской церковной проповеди. Константин, епископ болгарский и его Учительное евангелие“ (1885) под заглавие „Константин епископ Българский и неговото поучително Евангелие“ (ПСп, 21—22, 1887, с. 373—425). Дълги години Ц. събира материали за разпространението на християнството на Балканите, за покръстването на българите, за дейността на слав. просветители Кирил и Методий и на техните ученици и последователи, за културата на Първото бълг. царство. Плод на тези проучвания са няколко студии и статии, сред които се открояват „Духовно-литературният живот на българския народ при цар Симеона“ (1895), „Положението на Византия в IX век. Св. Кирил и Методий“ (1907), „Християнството между славяните и българите на Балкански полуостров до княз Бориса-Михаила“ (1910), „Кирилица или глаголица в старата българска книжнина“ (1923). Ц. познава съвременната му научна литература, посветена на кирилометодиевски въпроси, и прави опит да поднесе на бълг. читател общ преглед на различни мнения и хипотези, основан на сигурни истор. извори. Наред с това се стреми да внесе собствени гледища по някои проблеми, с което предизвиква основателна критика. Напр. в „Кирилица или глаголица...“ той категорично твърди, че през 863 Константин-Кирил Философ изнамира кирилицата; глаголицата според него има хърватски произход. По този повод Ст. Младенов посочва, че Ц. пренебрегва данните от глаголическите паметници, както и изследванията на редица учени върху тях, възраждайки една отречена хипотеза. В отговора си (1925) Ц. не се отказва от мнението, че кирилицата е по-стара от глаголицата.

 

През 1906 редакционният комитет „Българско отечество“ възлага на Ц. да напише история на Бълг. църква за периода на Първото и Второто бълг. царство. Въпреки сериозните финансови трудности той предприема необходимите задгранични пътувания за издирване на материали. През 1910 със средства на Ц. е издадена първата част на историята. Книгата е първият пространен обобщителен труд върху бълг. църковна история, продължение на най-добрите традиции

 

 

482

 

в тази област, създадени от изследванията на М. Дринов, Е. Е. Голубински, К. Иречек. В нея са обхванати най-съществените въпроси около християнизацията на Балканите и по-специално в Б-я преди 864, приемането на християнството и основаването на Бълг. църква, нейното устройство и положение спрямо Византия и Рим, вътрешното ѝ състояние и др. Подобаващо място е отделено на връзката между Бълг. църква и Кирило-Методиевото дело. Проследени са основните факти от жизнения път на солунските братя, чийто произход Ц. без съмнение определя като славянски (български). Той смята, че основно доказателство в тази насока е западнобълг. диалект (наречен от него „македонски“), на който е извършен преводът на богослужебните книги. Според Ц. сведенията от Успение Кирилово и други източници за покръстителска дейност на Кирил и Методий в области по течението на р. Брегалница преди Моравската мисия имат истор. стойност. И тук е лансирана хипотезата, че кирилицата е създадена от Константин-Кирил, а глаголицата — от хърватите и далматинските славяни. Във връзка с разпространението на Кирило-Методиевото дело Ц. отбелязва, че освен чехите и моравците Кирило-Методиевите ученици просвещават и поляците, а далматинците са посветени в християнската вяра от Методий още при неговото пътуване до Рим и обратно. Разглежда се съдбата на Кирило-Методиевите ученици; Ц. подчертава важното значение на Б-я за продължението на Кирило-Методиевите традиции, както и основополагащото значение на литературата и културата от Златния век. по-нататък той подробно се спира на духовния живот и състоянието на църковната организация по времето на цар Симеон (893—927), на цар Петър I (927—969) и на владетелите в западните предели на бълг. земи преди падането на Б-я под виз. владичество. Обширно е разгледано богомилството като еретическо движение и резултатите от него. Отделна част в труда е посветена на Бълг. църква в периода на виз. господство. Книгата на Ц. получава широк отзвук в научния печат. Сред положителните отзиви е и рецензията на К. Иречек. Вторият том от „История на българската църква“ е готов през 1920, но поради липса на средства остава неотпечатан. Авторът го подарява на Св. Синод в София (15 март 1930) заедно с допълнения и поправки към първия гом. Ръкописът е унищожен вероятно по време на Втората световна война (1939— 1945).

 

Ц. е автор и на други проучвания върху старобълг. литература: „Из Видинската агиология. Преподобни Ромил Видински“ (1904), „Охридският архиепископ Теофилакт (1084—1108)“ (1908), „Антицърковни движения в България през XIII и XIV векове“ (1925—1928), на изчерпателна рецензия (1926—1930) на книгата на Й. Иванов „Богомилски книги и легенди“ и др. В течение на десетилетия Ц. събира сведения за историята на Видинския край, въз основа на които написва значителното си изследване върху миналото на град Видин и неговата област (1932).

 

 

            Съч.:

o   Реч за значението на деятелността на св. Кирила и Методия за българския народ. Русе, 1892, 12 с.;

o   Духовно-литературният живот на българския народ при цар Симеона. — СбНУ, 12, 1895, с. 561—614;

o   Из видинската агиология. Преподобни Ромил Видински. — ЦВ, 5, 1904, с. 85—111;

o   Из външния живот на българската църква при Йоана Асена II (1218—1241). Унищожението на унията, сключена от цар Калояна. Припознаването на Търновската патриаршия от цариградската и другите източни църкви и задълженията, които гя е поела в случая. — Християнска мисъл, 1, 1907, 1, с. 53—66;

o   Положението на Византия в IX век. Св. Кирил и Методий. — Християнска мисъл, 1, 1907, 8, с. 534—549; 9, с. 590—611; 10, с. 653—669;

o   Църковна организация на Балканския полуостров до покръщаването на българите. — Християнска мисъл, 2, 1908, 2, с. 86—100; 3, с. 150—165; 4, с. 235—247; 3, 1909, 7, с. 421—435; 8, с. 488—504; 9, с. 526—539; 10, с. 643—656;

 

 

483

 

o   Охридският архиепископ Теофилакт (1084—1108). — ПСп, 69, 1908, с. 161—199;

o   Християнството между славяните и българите на Балкански полуостров до княз Бориса-Михаила. Видин, 1910, 69 с.;

o   История на българската църква. 1. С., 1910, 8+1153 с.;

o   Из вънкашния живот на българската църква при цар Михаила Шишмана (1323—1330 г.). — Бдински вести, 1915, 4, с. 169—180;

o   Кирилица или глаголица в старата българска книжнина. Видин, 1923, 40 с.;

o   [Отговор на Ст. Младенов]. — ДК, 20—21, 1924, с. 195—205;

o   Исторически поглед на Видинската епархия. — В: Неофит Видински. Видинска епархия. Историческо минало и съвременно настояще. Видин, 1924, с. 6—70;

o   Антицърковни движения в България през XIII и XIV векове. — ДК, 24—25, 1925, с. 64—79; 30—31, 1926, с. 204—232; 36, 1928, с. 65—76; 37, 1928, с. 167—183;

o   „Богомилски книги и легенди“ от проф. Й. Иванов (рец.). — ДК, 28—29, 1926, с. 117—128; 39, 1929, с. 82—91; 40, 1929, с. 187—191; 41, 1929, с. 273—288; 42, 1930, с. 88—95;

o   Български архиепископи-патриарси през Второто българско царство. — ЦВ, 28, 1927, с. 57—59, 76—78, 126—128, 139—140, 164—166, 221—222, 237—241, 427—428, 437—439; 29, 1928, с. 274—276, 286—287;

o   История на града Видин и неговата област (Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Оряховско, Врачанско, Фердинандско, Берковско и Крайна). Видин, 1932, 615 с.

 

            Лит.:

·       Младенов Ст. — ДК, 16—17, 1923, с. 161—164 (рец.);

·       Четиридесет и пет годишна книжовна деятелност на гимназиалния учител, общественик и писател Димитър Цухлев. Видин, 1931, 44 с.;

·       Чолов П. Български историци. Биографично-библиографски справочник. С., 1981, с. 425;

·       Лачев М. Половин столетие от смъртта на Димитър Цухлев. — ЦВ, 83, 1982, 30, с. 5—6.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (8). ЦЪРКОВНО СТРОИТЕЛСТВО в БЪЛГАРИЯ през ІХ—ХІ век. Приемането на християнството през 864 като официална религия и разпространението на слав. писменост след 886 стимулират силно строителната дейност в бълг. държава. Най-масовото обществено строителство става църковното. То се развива в съответствие с феодалните отношения въз основа на заетите от Византия християнски догми, иконография и строителни програми. Изграждат се монументални храмове с представителни функции, както и малки, скромни църкви, предназначени за верските нужди на населението. Появяват се няколко архитектурни църковни типа. Някои от тях стават специфични само за Б-я и дори за отделни нейни райони и центрове. Църковната архитектура достига най-високо развитие през X в.

 

От 866 до 870 изпратените от Римската курия в Б-я лат. духовници, изглежда, осъществяват не само религиозна, но и строителна дейност. Може би те препоръчват в наново покръстените от тях земи да се изграждат църкви от базиликален архитектурен тип, който е официалният за лат. Запад. Във Византия през IX в. вече не се строят базилики — там те са изместени от куполната църква. Съживяването на трикорабната елинистична базилика в Б-я се обуславя преди всичко от нуждите на истор. момент. За широкото разпространение на християнството са били необходими просторни църкви, в които да се събират голям брой богомолци. Базиликата с нейния голям обем и прости конструкции се оказва напълно подходяща за тази цел. Става възможно без особени затруднения за кратко време да бъдат изградени от местни майстори множество храмове. Базиликални църкви са повсеместно строени по бълг. земи още през IV—VI в., следователно те са могли да служат за образци на новото строителство. Над 40 църкви в разнообразни варианти свидетелстват за широкото разпространение на базиликата из всички краища на Б-я през ІХ—Х в. Само в Плиска са разкрити двадесет от тях. Най-величествена е Голямата базилика (29,50 м ширина, 99 м дължина); това е църквата на княз-Борисовия манастир, намиращ се на 1,5 км североизточно от каменната крепост. Останките показват нейната сложна строителна история и богатството на плана ѝ. Построена е върху разрушена по-стара от нея кръстовидна сграда — навярно мартирий. Базиликата има два главни строителни периода. Първият я представя като просторна трикорабна базилика, която завършва

 

 

484

 

от изток с голяма петстенна апсида, дълбоко предапсидно пространство и две обособени приолтарни помещения, а от запад — с неразчленен притвор, огромен атрий със странични портици и входна кула. Съществуват данни, че базиликата в първичния си вид е била разрушена и върху нея е изградена Голямата базилика със значително по-усложнен план. Преустройствата не са изменили архитектурния ѝ тип, но са го обогатили с нови пространствени елементи: триделен сложен олтар, митатории, триделен притвор, галериен етаж и стълбища, водещи към него, екзонартекс, кули в ъглите на атрия и помещения в западната му част. Украсата на базиликата е била богата, но сборна. Както показват археолог. проучвания, Голямата базилика е основно ядро на огромен манастирски комплекс, където са положени основите на първата бълг. книжовна школа, създадена след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Б-я. За нуждите на Дворцовия център в Плиска близо до Цитаделата е построена друга внушителна трикорабна базилика. Тя е издигната върху останките на по-стара еднокорабна църква, изградена върху основите на разрушен езически храм.

 

Плиска. Дворцовата църква

 

Няколко големи ранни базилики (в местностите Черешето, Гебеклисе, на Сакалова могила, край с. Осмар) са построени около Преслав, преди още той да стане столица на държавата. За базиликата в местността Черешето се предполага, че е била от дърво, което свидетелства за преминаване на слав. строителна техника в монументалната архитектура. Навярно по-късно е изградена огромната базилика южно от столичния дворец. Нейните фасади са извънредно пластични; допуска се, че през столичния период на града тя е била архиепископска.

 

В Западна Б-я са останали също солидни следи от базиликалното строителство на първите бълг. християнски владетели. Издигнати са като представителни царски и патриаршески църкви импозантните базилики „Св. Ахил“ в Преспа и „Света София“ в Охрид, две от предполагаемите съборни църкви на княз Борис I (852—889). Църквите в Девол и Брегалница (Баргала) имат също базиликален план.

 

Освен големите базилики с представителни функции, обслужващи висшите съсловия, за черкуване на обикновеното население се изграждат малки базилики, чийто скъсен наос се разделя на три кораба най-често само от две двойки зидани подпори. Типичен пример са деветте почти еднакви по план и размери скъсени базилики в Плиска. При тях са запазени особеностите на типа — една апсида от изток, две двойки зидани подпори между корабите, еднопространствен притвор с три входа (от запад, север и юг) — специфичен белег на ранните бълг. църкви. Още при базиликите в Плиска се появяват и други характерни черти — псевдоконструктивните слепи аркади по фасадите, които стават отличителни за бълг. църковна архитектура. В пространствената схема на скъсените църкви се долавя по-осезателно тенденцията за вертикално извисяване на църковните обеми и преодоляване на надлъжната насоченост на наосите.

 

 

485

 

Това особено проличава в малките, но много изящни и богато украсени базилики в Костур („Св. врачи Козма и Дамян“, „Св. Стефан“, „Св. Архангели“) и в „Св. Стефан“ в Несебър; средният кораб на тези църкви е твърде висок спрямо страничните кораби.

 

Ако се съди по малкия брой на откритите досега еднокорабни църкви, този тип не е бил особено характерен за периода на Първото бълг. царство (681 — 1018). Със своята скромна архитектура те са били предназначени главно за селищното и крепостното строителство. По-голямо разпространение получават малките триконхални църкви, които се срещат като компактна група в Западна Б-я. Тяхното строителство започва, когато към края на IX в. там се разгръща просветителската дейност на изпратените от княз Борис I ученици на Кирил и Методий. Климент Охридски и Наум Охридски проявяват изключително усърдие не само в просветното и книжовното дело, но и в организирането на църковно строителство. По това време с подкрепата на княза в югозападните бълг. земи са изградени много църкви и манастири. Между тях са триконхалните църкви „Св. Пантелеймон“ в Охрид, построена от Климент, и „Св. Архангели“ в манастира на южния бряг на Охридското езеро, построена от Наум. И двете църкви застъпват варианта на по-сложната разновидност на триконхалния план, при който куполът се поема на изток от полуцилиндричен свод, а не направо от олтарната конха. Църквите в местността Винени в с. Зглавеница и други църкви край Охрид представляват близки разновидности на това решение. Може би предпочитанието към триконхалния тип църкви, използвани като гробнични и манастирски във Византия, е стимулирано и от влиянието на църквите с кръгъл план от Великоморавското княжество, познати на Кирило-Методиевите ученици. Църквите от трите различни типа (базиликален, еднокорабен, триконхален) се отнасят към първия период на Ц. с. Б.

 

Вторият, най-творческият период на църковната архитектура през ІХ—ХІ в. се свързва със строителството на Велики Преслав. Доминиращ църковен тип в нея става централната църква с вариантите ѝ в кръгъл, кръстовиден и квадратен план с вписан кръст, увенчани с купол. Те изместват базиликата като главен архитектурен тип. Уникален образец на кръглия план — ротонда с ниши, е Кръглата църква в Преслав. Този шедьовър на бълг. архитектурна школа е осъществен с местни материали, техника на градеж и украса. Представлява сложно съчетание от архитектурни форми и обеми, като завършва на запад с декоративно оформен атрий. Ансамбълът има богата пластична украса от портали, екседри, колонни редове и др. В развалините са намерени множество фрагменти от изящно профилирани корнизи с каменна резба, различни архитектурни детайли с инкрустации, разноцветни рисувани керамични плочки, мозайка. Паметникът е завършено архитектурно произведение, в което са съчетани сполучливо красиви форми, чисти конструкции и пищна украса, т. е. осъществен е синтез на архитектурата с другите изобразителни изкуства.

 

Към типа централна църква с купол се отнася и голямата група на кръстокуполните църкви. Една от най-ранните сред тях е построената още по времето на княз Борис I църква Водоча при едноименното село в Струмишко. Преходна форма в развитието на типа представлява църквата „Св. Йоан Кръстител“ в Несебър, която е запазена до наши дни с незначителни изменения. Кръстокуполният тип получава голямо разнообразие и развитие във Велики Преслав, където досега са разкрити над 25 църкви. Със степенуваните във височина обеми и пластично разработените фасади те са оказвали силно естетическо въздействие.

 

 

486

 

Църква № 3 в местността Бял бряг край Велики Преслав

 

Пространственият кръст, увенчан с купол, е бил изявен ясно във вътрешния и външния обем на сградите. Архитектурните особености на този тип отговарят напълно на развитото вече феодално общество с неговото характерно социално диференциране. За разлика от базиликата кръстокуполният храм не е предназначен за много хора. Неговият план дава възможност да се изтъкне йерархията между богомолците. Под купола застава най-знатният, а около и зад него — останалите, като всеки има свое място, определено от общественото му положение.

 

Макар че по конструктивната си система кръстокуполните църкви не се отличават съществено, все пак при тях се наблюдават разновидности, въз основа на които се обособяват три основни групи. С най-сложен план е групата на кръстокуполните църкви с четири свободни подпори и самостоятелно предапсидно пространство. Такива са преславските църкви в местностите Аврадака (№ 1 и № 2), Бял бряг (№ 1) и Дългата поляна, Църквата на чъргубиля Мостич и др. Поради развития си план църквите от тази група са по-удължени и имат по-големи размери от останалите. Въпреки строгата канонична схема отделните представители на групата имат свои характерни отлики. Повечето от тях притежават изящна архитектурна украса. Втората голяма група кръстокуполни църкви е представена от по-скромния двустълбен вариант на типа. Църквите № 3 и № 4 в местността Селище, № 3 в местността Бял бряг, в манастира в Патлейна, в манастира в местността Тузлалъка и др. отразяват етапите на развитие на този вариант във Велики Преслав. Те имат само две свободни подпори в квадратния си наос и не притежават самостоятелно предапсидно пространство. Третият преславски вариант е представен от най-малките по обем църкви, които са с кръстовиден план във вътрешността, с плътни междурамия и без предапсидно пространство. Такива са преславските църкви в местността Делидушка, № 2 в местността Селище, № 2 в местността Бял бряг и др. Използвани са главно за гробнични параклиси. Преславските кръстокуполни църкви се отличават със забележителните си скулптирани каменни корнизи, с керамичните си подови и стенни облицовки, с много керамични икони в интериора. В архитектурната им украса умело са използвани и сполии.

 

Третият период от развитието на църковната архитектура се отнася към началото на XI в. и се свързва със строителството в югозападните бълг. земи, където окончателно се пренася центърът

 

 

487

 

на бълг. държавност след падането на Североизточна Б-я под виз. владичество. През тези десетилетия архитектурата изгубва творческия си характер. Продължават да се строят познатите църковни типове на базиликата, еднокорабната, кръстокуполната и триконхалната църква, но в опростените им варианти.

 

Независимо от това, че останки от ранносредновековни църкви са разкривани на много места из Б-я, ясно е, че строителството им се съсредоточава главно в столиците на бълг. държава — Плиска, Велики Преслав, Преспа и Охрид. В техните църкви се проявяват най-ярко творческият дух и стремежът към експериментиране на нови решения и форми. Всяка сграда представлява реализация на определен църковен тип, но е различна от останалите. Изключение правят само деветте т. нар. типови базилики в Плиска. Строителната техника и конструктивните похвати в църковната архитектура през втората половина на IX и през X в. са в процес на създаване на собствена традиция, основана на строителното майсторство на славяни и прабългари, на местното трако-римско наследство, на връзките със съвременна Византия и с Близкия изток. В градежа на църквите се използват дяланият и почесто ломеният камък със спойка от варов разтвор, а от края на IX в. се появява и тухлата. Прилагат се и декоративните способи на градеж, включително клетъчната зидария и зидарията със скрити тухлени редове. Съзнателно се търси живописният ефект от пластично разработените фасадни плоскости с едностъпални или двустъпални аркирани ниши. Съществена роля в църковния интериор играят облицовката, декоративните керамични пана и живописта. Вж. и Архитектурата в България през IX—XI век, Проучвания на археологически паметници от IX—X век в бълг. земи.

 

 

            Лит.:

·       Мавродинов Н. Еднокорабната и кръстовидната църкви по българските земи до края на XIV в. С., 1931, 188 с.;

·       Филов Б. Старобългарската църковна архитектура. — СпБАН, 43, клон историко-филологичен и философско-обществен, 21, 1930, с. 1—59+20 табл.;

·       Мавродинов Н. Външната украса на старобългарските църкви. — ИБАИ, 8, 1934, с. 262—330;

·       Ivanova V. La grande basilique de Pliska. — ИБАИ, 12, 1938, c. 365—375;

·       Мавродинов H. Старобългарското изкуство. 1. С., 1955, с. 89—201, 257—293;

·       Кратка история на българската архитектура. С., 1965, с. 77—91;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 77—128;

·       Коцо Д. Триконхалните цркви во Климентовото време. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 91—98;

·       Xодинот Р. Ф. Западни влияния върху Кръглата църква в Преслав. — Археология, 10, 1968, 1, с. 20—32;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VI—ΧΙ в. С., 1977, с. 79—245;

·       Чанева-Дечевска Н. Църкви и манастири от Велики Преслав. С., 1980, 198 с.;

·       Чанева-Дечевска Н. Църковната архитектура на Първата българска държава. С., 1984, 248 с.;

·       Георгиев П. Златната църква в Преслав. — В: Преслав. 5. С., 1993, с. 7—25;

·       Атанасов Г. Кримски реални на еднокорабните едноапсидни църкви без притвор в Добруджа и Източна България през Х—ХІ в. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 3. С., 1994, с. 51—69;

·       Тотев Т. Някои наблюдения във връзка с типологизацията на преславските кръстокуполни църкви. — Старобългарска литература, 27, 1994, с. 3—11;

·       Бояджиев Ст. Култовата архитектура във Велики Преслав — историко-архитектурно и типологическо изследване. — В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, с. 109—114;

·       Георгиев П. Началото на кръстокуполното строителство в България. — В: Преславска книжовна школа. 5. С., 2001, с. 59—75;

·       Дончева Ст. Принципни положения при проектирането и изграждането на кръстокуполните църкви в Преслав. — Трудове на катедрата по история и богословие, 4, 2001, с. 164—180;

·       Дончева Ст. Роля на базиликалния тип храмове във втората българска столица. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 271—284.

 

Нели Чанева-Дечевска

 

 

    (9). ЦЪРКОВНО СТРОИТЕЛСТВО ВЪВ ВЕЛИКА МОРАВИЯ през IX век. Наличието на останки от църкви от времето на Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий е важно свидетелство за разпространението на християнството

 

 

488

 

в централноевроп. земи. В районите на великоморавските градове и селища, чиито основи са открити в Микулчице, Старе место при Ухерске Храдище, Поханско край Бржецлав, Братислава и Нитра, а също в Модра и Сади край Ухерске Храдище, са запазени следи от каменна църковна архитектура (ок. 20 постройки), почти неизвестна до 50-те г. на XX в. Дотогава се смята, че в Кирило-Методиевата епоха славяните са имали само дървени постройки. Откриването на великоморавската каменна архитектура предизвиква оживени дискусии сред археолози, архитекти и изкуствоведи. Въз основа на очертанията и плановете на сградите част от църквите може да бъдат отнесени към дейността на западните баварски мисии, докато произходът на други се свързва с българо-виз. и адриатическата архитектурна традиция.

 

Основите на откритите църкви и църковни постройки са силно повредени, най-вече от нееднократното използване на строителния материал от тях през по-късни епохи. Ето защо реконструкцията на техните надземни части е доста проблематична и дори субективна. Предполага се, че със своята архитектура великоморавските църкви са наподобявали известни за времето си по-големи църковни сгради, по които се е оформила местната строителна традиция. При строителството на църквите във Вали край Микулчице и в Старе место край Ухерске Храдище като строителен материал са използвани и римски кирпичи, според печата на които може да се допусне, че някъде близо до р. Морава се е намирала римска спирка, имаща непосредствени контакти с римския военен лагер и град от I-IV в. в Карнунт (разположен по десния бряг на Дунав на изток от Виена). Великоморавските църковни сгради са били украсени отвън и отвътре с орнаментална богата декорация, в интериора на някои от тях е имало стенописи с геометрични и растителни мотиви, за които се съди по някои от оскъдните останки от стени и стенни отпечатъци. Сред запазилите се фрагменти от фрески има и изображения на човешки лица.

 

Откриването на великоморавските църковни постройки създава основа за обсъждане на два важни въпроса: къде се е намирал главният храм и резиденция на моравския архиепископ и къде е гробът на Методий. Нито един от писмените паметници не съдържа конкретни сведения в тази насока. В ЖМ (гл. 10) за Методий се твърди: „Княз Светополк заедно с всички моравци го прие и му повери всички църкви и всички духовници по всички градове“. За местоположението на тези градове, за тяхната уредба и взаимоотношенията в тях в писмените източници няма данни. В ЖМ (гл. 17) се споменава още, че Методий е положен в „съборната църква“, а в Проложното житие на Кирил и Методий се казва, че Методий „лежи във Великата моравска църква от лявата страна, в стената зад олтара на Света Богородица“. Тази „Велика моравска църква“ се локализира от специалистите на няколко места в Средното Поморавие и в околностите на Ухерске Храдище. Засега обаче археол. находки не могат да предоставят задоволителни доказателства в полза на нито едно от мненията. Три от местата, където се търсят „Великата моравска църква“, както и гробът на Методий и Велеград (срв. текста от Моравската легенда, в който се казва, че Ростислав „довел светия мъж до своя Велеград и поискал разрешение от папата да построи катедрална църква на името на „Св. Богородица“), са археол. резервати Сади и Старе место край Ухерске Храдище и Микулчице. Църквата в Сади е по-малка (дължината ѝ е 22,65 м) в сравнение с трикорабната голяма базилика в Микулчице (с дължина 35 м и ширина 9 м), но привържениците на схващането,

 

 

489

 

че тази църква е била в Сади, смятат, че определението „велика“ би могло да се отнася не толкова до размерите, колкото до предназначението на църквата. Планът на църквата в Сади има общи елементи с други църковни сгради на Балк. п-в от този период. Находките от нейния некропол датират от IX в. Църквата в Сади с целия храмов комплекс от великоморавско време е значително отдалечена от центъра на областта Старе место (разстоянието между тях е 4 км) и следователно по-трудно би могла да изпълнява функциите на резиденция на Методий. Затова по-правдоподобна е хипотезата, свързваща Сади със седалището на знатен великоморавски род или с манастир на великоморавска община. Автор и на двете хипотези за Сади край Ухерске Храдище като резиденция на Методий или като резиденция на знатен род или манастирска община е чешкият археолог В. Хруби, който ръководи археол. разкопки и проучвания в районите на Сади и Старе место от 1948 до 1963.

 

Хруби локализира на базата на своите проучвания местоположението на великоморавския Ростиславов Велеград именно в района на Старе место. В същия район, на 4 км югоизточно от Старе место, се намира църковен архитектурен комплекс, за който сред местното население съществува преданието, че това е катедралата „Св. Богородица“ на княз Ростислав (846—870). Към църквата (вероятно първоначално частна църква на някой знатен великоморавски род) са били достроени притвор, помещение за кръщения (баптистерий) и гробница. Изказват се предположения, че църквата е била превърната в манастир — един от първите великоморавски манастири, в който се е намирала и „Великата моравска църква“ на Методий.

 

В самото Старе место и в близките околности са открити значителен брой църковни сгради, които могат да се свържат с периода непосредствено преди Моравската мисия или с времето на самата мисия. В югозападния край на Старе место, в местността Шпиталки, където са открити останките от земеделско и занаятчийско селище, има останки от църква, построена вероятно между 850 и 863, които говорят за втори период на строителство и преустройство (той може да бъде датиран след 864, когато храмът е пригоден към изискванията на слав. литургия). Изграждането на нартекси към църквите в Старе место може да се свърже по време само с Кирило-Методиевата мисия. Типът на притворите в църквите от Старе место е разпространен в земите по течението на Дунав, включително и в Б-я. Основите на ротонда от началото на втората половина на IX в. са разкрити в югоизточния край на Старе место. Ротондата е построена вероятно за нуждите на намиралото се там рибарско и земеделско селище. Основите ѝ сега са вградени над основите на църквата „Св. Михаил“, построена през XVIII в.

 

Обикновено изследователите отделят особено внимание на църквата, чиито основи са открити в централното градище На Валах. Типът на постройката отбелязва сходство със строежа на църкви от долното течение на Дунав и в Б-я и следователно също може да бъде свързан с Кирило-Методиевата мисия във Велика Моравия. Издигането ѝ се отнася към началото на втората половина на IX в. (докъм 864). Според Хруби този тип постройки става основа за самостоятелна школа на строителство на великоморавски храмове (напр. църквата в Шпиталки, църква № 2 в Ухерске Храдище, църквите 2, 3 и 4 в Микулчице и църквата в Поханско край Бржецлав). Съществуват предположения, че великоморавското Старе место е свързано с култа към Климент Римски. Според писмени легендарни източници именно тук трябва да се е намирала известната, но впоследствие изчезнала църква от

 

 

490

 

великоморавския период, носеща името „Св. Климент“. Хруби е уверен, че двете църкви в югоизточната част на селището-в местността На Зерзавици и в Осветиман — могат при всички случаи да се свържат с личността на Методий и с въведения от него във Велика Моравия култ към Климент Римски.

 

В Ухерске Храдище има още едни останки от великомаравска църква от средата на IX в., които са вградени в основите на готическата капела „Св. Иржи“, построена през 1257.

 

Недалеч от Ухерске Храдище се намира и друга църква от великоморавско време, свързана със слав. богослужебна традиция — църквата в Модра, проучена през 50-те г. на XX в. от Й. Цибулка. Тя е с правоъгълна олтарна част. Понякога се свързва с т.нар. островна ирландскошотландска мисия, действала в Бавария едва до края на VIII в., следователно присъствието на ирландско-шотландски свещеници в Моравия през втората поло-, вина на IX в. е доста неправдоподобно.

 

В Микулчице, най-богатия проучен досега селищен център на територията на Велика Моравия, са открити над 10 църковни сгради, разположени на близки разстояния една от друга, и княжески дворец. Богатите археол. находки от некрополите и общата архитектурна панорама на района също дават основание Микулчице да бъде смятано за едно от селищата, които може да бъдат идентифицирани с резиденцията на архиепископ Методий. Строителната картина от първата половина на IX в. е в подкрепа на предположението, че Микулчице е било седалището на княз Моймир I (830—846). Откривателят на княжеския център в селището — Й. Поулик, приема целия архитектурен комплекс за резиденция на Моймир I (без обаче да конкретизира названието на селището като Велеград). Археол. работи в района започват през 1954 и се водят от Поулик, З. Кланица и други научни сътрудници от Археол. инст. на Чехословашката АН в Бърно.

 

Пет от откритите в Микулчице църкви се намират именно в княжеската крепост. Между тях се откроява със своите по-големи размери преди всичко трикорабната базилика, която е най-голямата установена до този момент църковна сграда от великоморавския период в Чехия. Към базиликата е построен баптистерий. В стените на оградата има няколко каменни гробни камери, в които са погребани мъже и жени от висшите обществени съсловия. Но както в Сади и Старе место край Ухерске Храдище, и тук гробът на Методий не е открит. Сред ценните находки в базиликата на Микулчице прави впечатление масивната, изработена от бронз и след това позлатена катарама на кожен колан от разрушената гробна камера при апсидата на църквата. На неговата вътрешна повърхност има гравирана стилизирана фигура на човек с ръце, разперени в молитвен жест (т.нар. орант). В дясната си ръка той държи знаме (знака на княжеската власт), а в лявата — рог, който е допрян с широкия си край до главата му (знак за помазване, извършвано на владетелите). Позлатената катарама се смята за едно от доказателствата в подкрепа на хипотезата за Микулчице като княжеска резиденция през първата половина на IX в. Вторият аргумент за това е големият брой на църквите, разположени на една сравнително ограничена и компактна територия. Освен голямата трикорабна базилика, намираща се точно в центъра не само на княжеската крепост, но и на целия архитектурен църковен и крепостен комплекс, при това точно срещу княжеския дворец, извън оградния ров има още четири църкви, между които и една двуапсидна ротонда. Съществува предположение, че голямата трикорабна базилика в Микулчице е могла да бъде епископски храм и съответно — архиепископската резиденция на

 

 

491

 

Методий във Велика Моравия. Вероятността за това според Поулик се подкрепя и от конкретните истор. обстоятелства през IX в., когато както във Велика Моравия, така и в съседните слав. и неслав. държави политическата власт е била тясно свързана с църковната. Тези обстоятелства, засвидетелствани в писмените източници за ранната средновековна история на тези земи, намират потвърждение и от изводите, направени при археол. проучвания в Микулчице. Археол. изследвания засега доказват, че има съвпадение в местоположението на църковните сгради от първата половина на IX в. (напр. в Микулчице) и от втората половина на IX в. (напр. в Сади и Старе место) и на княжески резиденции или резиденции на знатни родове и феодални общности. От това следва заключението (подкрепяно и от агиографската литература), че християнството е било приемано най-напред от княжеското придворно общество, което е строило църковни сгради в своя непосредствена близост. Дълго време обаче редом с християнството са съществували и езически вярвания, което личи особено в погребалните ритуали. Така напр. в откритите близо до църквите некрополи или в самите църкви има останки от ок. 10 000 погребения — богати златни и сребърни украшения, позлатени шпори от бронз или желязо, железни мечове и копия, инкрустирани със сребро и мед, глинени съдове и обковани ведра и др. Докато по-голямата част от тези предмети са местно производство, предметите, свързани с християнската символика (напр. сребърният кръст с релефно изображение на Разпятието), са по всяка вероятност внос от Византия. Оловните кръстчета от Микулчице може би са изработвани от местни занаятчии. Сред находките от Микулчице особено интересни са позлатената медна обковка във вид на виз. кръст с фигура на човек, към краката на когото се доближава плуваща риба; сребърното копче с четири гравирани риби; позлатената мощехранителница във вид на богослужебна книга и др. Каменната църква в Поханско край Бржецлав е вероятно също от началото на първата половина на IX в. Допуска се, че е построена преди отиването на Кирил и Методий във Велика Моравия. Намира се на вътрешния централен площад на крепостта, която може би е била резиденция (кастелум) на член на рода Моймир или на член от придворната прослойка. В некропола край църквата има останки от погребения, извършвани през последната трета на IX в.

 

Подобно феодално укрепено селище с едноапсидна ротонда в центъра и с жилищни обекти на владетел са открити в с. Дуцов край Търнава (Западна Словакия).

 

Интерес представляват и археол. изследвания в Южна и Западна Моравия край Девин (мястото, където р. Морава се влива в Дунав) и в Нитра.

 

Останките от каменна църковна архитектура и съпровождащите я обекти с християнски облик свидетелстват, че великоморавското общество е отдавало голямо значение на изграждането на църкви. Строителните работи са изпълнени изкусно, използвани са фрагменти от декоративни архитектурни детайли, в които късноантични, виз. и каролингски образци се пречупват през погледа и естетическите потребности на местното население. Така през IX в. във Велика Моравия се формира самобитна централноевропейска слав. културна традиция, която оставя траен отпечатък върху строителството и архитектурата на Чехия и Словакия през следващите няколко столетия до налагането на готическия стил.

 

 

            Лит.:

·       Brandl V. Poloha Starého Velehradu. Brno, 1862, 43 p.;

·       Červínka J. Slované na Moravě a Říša Velkomoravská. Brno, 1928, 390 p.;

·       Zelnitius A. Staré Město — Velehrad, velkomoravský Velehrad. — Sborník Velehradský, 13, 1942, p. 33—55;

 

 

492

 

·       Dekan I.Začiatky Slovenských dějin a Ríša Vel’komoravská. Bratislava, 1951 (Slovenské dějiny, 2), 192+10p.;

·       Váňa Z. Maďaři a Slované ve světle archeologických nálezů X.—XI. století. — Slovenská archeologia, 2, 1954, p. 51—104;

·       Hrubý V. Staré Město, velkomoravské pohřebiště „Na Valach“. Pragae, 1955 (Monumenta archaeologica, 3), 539 p.;

·       Cibulka J. Velkomoravský kostel v Modré u Velehradu a začátky křesťanství na Moravě. Praha, 1958, 362 p.;

·       Poulik J. The Latest Archeological Discoveries from the Period of the Great Moravian Empire. — Historica, 1, 1959, p. 7—70;

·       Havlík L. Územní rozsah Velkomoravské říše v době posledních let vlády krále Svatopluka (Svetopblka). — In: Slovanské štúdie. 3. Bratislava, 1960, p. 9—79;

·       Eisner J. Slované a Maďaři v archologii. — Slavia antiqua, 7, 1960, p. 189—210;

·       Poulík J. Staří Moravané budují svůj stát. Gottwaldow, 1960, 303 p.;

·       Dillrich Z. Christianity in Great Moravia. Groningen, 1962, 316 p.;

·       Böhm I. Vznik feudalismu a Velkomoravský stát. — In: Československá vlastivěda. 2. Dějiny. 1. Praha, 1963, p. 107—127;

·       Kyjovská B. Minulost jižní Moravy. Archeologický výzkum Mikulčic, Pohanská a Starého Města. Brno, 1963, p. 29;

·       Poulík J. Archeologické objevy o Velké Moravě. — In: Konferencia o Veťkej Moravě a Byzantskej misii, Brno-Nitra 1.—4.X. 1963. Referáty. Nitra, 1963, p. 75—78;

·       Poulík J. Velká Morava ve světle nejnovějších archeologických objevů. — In: Velká Morava. Tisíciletá tradice státu a kultury. Praha, 1963, p. 39—76;

·       Vavřínek V. Die Christianisierung und Kirchenorganisation Grossmährens. — Historica, 7, 1963, p. 5—56;

·       Havlík L. Velká Morava a středoevropští Slované. Praha, 1964, 490 p.;

·       Ratkoš P. Prameny k dějinám Vel’kej Moravy. Bratislava, 1964, 459 p.;

·       Vavřínek V. Study of the Church Architecture from the Period of the Great Moravian Empire. — Bsl, 25, 1964, p. 301;

·       Hrubý V. Staré Město. Velkomoravský Velehrad. Pragae, 1965 (Monumenta archaeologica, 14), 467 p.;

·       Richter V. Die Anfänge der grossmährischen Architektur. — Magna Moravia, p. 121—360;

·       Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1—4. 10. 1963. Praha, 1966, 443 + 16 p.;

·       Pošmourný J. Die bautechnischen und architektonischen Erkenntnisse in der großmährischen sakralen Architektur. — In: Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1 —4. 10. 1963. Praha, 1966, p. 107—110;

·       Poulík J. Archäologische Entdeckungen und Großmähren. — In: Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1 —4. 10. 1963. Praha, 1966, p. 11—47;

·       Ratkoš P. Kristianizácia Vel’kej Moravy pred misiou Cyrila a Metoda. — Historický časopis, 19, 1971, 1, p. 71—83;

·       Поулик И. Вклад чехословацкой археологии в изучение истории Великой Моравии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 39—43;

·       Velká Morava а počátky československé státnosti. Praha-Bratislava, 1985, 300 p.;

·       Klanica Z. Slovanský templ, palác a kostel. — In: Rodná země. Sborník k 100. výročí muzejní a vlastivědné společnosti v Brně. Brno, 1988, p. 156—167.

 

Мира Начева

 

 

    (10). ЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИ ЕЗИК — езикът на корпуса от богослужебни книги, употребявани в източноправославното богослужение, отпечатани за пръв път в Русия в средата на XVII в. и използвани за култови цели в източноправославния регион (Б-я, Русия, Сърбия, Румъния). Ц. е. е резултат от развитието на руската редакция на старобълг. език в периода ХІ—ХVІ в., в което намират отражение белези както на българския, така и на руския книжовен език през Средновековието. Окончателното установяване на неговите норми става в края на XVI — началото на XVII в. с появата в Русия на църковнослав. граматически пособия, между които най-значителното е „Грамматика славянская“ (1619) на Мелетий Смотрицки, преиздадена през 1648 в Москва (с известни допълнения) и по-късно многократно отпечатвана в Молдавия за нуждите на православното население на Балк. п-в.

 

Правописната и фонетичната еволюция на Ц. е. продължава до средата на XVII в., когато при патриарх Никон (1652—1681) е извършена всеобща редакция на богослужебните книги. Независимо от промените обаче остават в сила основните църковнослав. граматически правила на Мелетий Смотрицки.

 

Ц. е. е език за църковни нужди. Никой не говори и не пише на него в чистия му вид. Той е затворена езикова система, lingua sacra. В специална публикация от 1987 X. Кайперт сравнява Ц. е. с латинския в качеството им на средновековни културни езици и установява някои общи черти, но и съществени разлики между тях. Според него Ц. е. не е „латинският на Изтока“,

 

 

493

 

създадените на него текстове са с по-слаба функционалност, словният му фонд е по-беден от латинския, историята му се отличава по-скоро с регионалност, отколкото с приемственост.

 

По фонетичните си особености, както и по правописните си норми Ц. е. не е напълно идентичен нито със старобългарския книжовен език и с книжовния бълг. език от т. нар. среднобълг. период, нито със староруския. Сред характерните му черти изпъква на първо място сложната графична система. Строго се спазват надредните знаци: придихания и три вида ударения — остро над ударена гласна, тежко в края на думата и извито , което има и смислоразличителна роля. Съкращенията под титла са точно определени. Правилата за употреба на букви и техни графеми в значителна степен съответстват на наложилите се тенденции в бълг. правописни школи през XIV в. (в отделни случаи познати като прояви и преди това).

 

За звука е се използват няколко графеми: є (широко), , ѣ, а употребата им е подчинена на правила, някои от които имат смислоразличителна функция. Широкото є е характерно и за среднобългарските, и за староруските паметници. Старобълг. гласна є се е изравнила по звуков гласеж с е, т.е. изгубила е специфичния си старобълг. гласеж, но се пази по традиция, и то обикновено на етимологичното си място. За звука и в Ц. е. се използват буквите: осмирично (с цифрова стойност 8), ї десетирично (с цифрова стойност 10). Употребата им е нормирана. За звука ери се употребява ы — както в среднобългарските и в староруските паметници. Звукът о се отбелязва с о и ѡ. Употребата им е подчинена на строги правописни правила, натоварена е и със смислоразличителна роля за случаите, в които различни падежни форми съвпадат по звуков състав. Звук я се означава чрез ı-a и ѧ — особеност, която отличава староруската правописна практика. Регламентирана е и употребата на буквите т и ө·. Старобълг. гласни ъ и ь се пазят по традиция. Големият ер в слаба позиция не се произнася, а с малкия ер се означава мекост на предходната съгласна (сынъ, конь, цѣльба). Под влияние на руското произношение ъ и ь в силно положение навсякъде се изясняват: ъ > о, ь > е (сонъ, день). Същото изясняване се наблюдава и при глаголните представки (воспитати, сохранити), при предлозите и в междусловието (предо мною). В Ц. е. се изясняват и еровете от сонантен произход (старобълг. дрьжати, църковнослав. держати; старобълг. влъкъ, църковнослав. волкъ). Изясняване на еровете има и в първичните съчетания ръ, рь, лъ, ль (старобълг. кръвь, църковнослав. кровь; старобълг. брьниѥ, църковнослав. брение). Върху този тип застъпници на еровете силно влияние е оказало руското произношение. Основна разлика между старобългарския и Ц. е. показват и застъпниците на старобълг. носовки ѫ и ѧ, които се заменят според гласежа им в руските говори: ѫ с оу (ȣ), а малката носовка се запазва само като буквен знак със звукова стойност, равна на българското я (старобълг. рѫка, църковнослав. роука, рȣка; старобълг. памѧть, църковнослав. памѧть, т.е. память). Буквата ѧ може да стои на мястото на старобълг. ı-а. Това е най-типичният и най-често цитиран белег на руската редакция на старобълг. език. Резултатите от метатезата на групите or, ol, er, el между съгласни в Ц. е. са еднакви със старобългарските. В Ц. е. не е отразено руското пълногласие (старобълг. глава, църковнослав. глава, руски голова; старобълг. брѣгъ, църковнослав. брѣгъ, руски берег). Следи от руско пълногласие в Ц. е. могат да се срещнат по изключение, лексикализирано, т.е. свързани само с определени думи, а не като звуков закон. Ц. е. отразява познатите от старобълг. език палатализации — първа и втора (врагъ, враже, врази; чл͆вѣкъ, чл͆вче, чл͆вцы (и); дȣхъ, дȣше, дȣси).

 

 

494

 

За разлика от старобълг. език склоненията се делят на твърдо, меко и смесено. Към новото(смесеното)склонение спадат имената на ж, ч, ц, ш, щ, меките падежни окончания -ѧ и -ю са заменени с твърдите -а и -ȣ, като след ц се пише ы. В тези случаи се наблюдават резултатите от процеса на затвърдяване на съгласни, познат и в българския, и в руския език. В Ц. е. се наблюдава стремеж към намаляване на склонитбените категории и унификация на типовете склонения. Имената от и-кратки основи си взаимодействат с о-основи (срв. в дат. пад. ед. ч. м. р. дублетните форми царю и царȣви, дȣхъ и дȣхъ; в род. пад. мн. ч. м. р. дублетните форми рабъ и рабѡвъ, дрȣгъ и дрȣгѡвъ или в род. пад. мн. ч. краи и краевъ, отецъ и отцевъ).

 

Ц. е. пази напълно и формите на двойственото число при имената и при глаголите. В Ц. е., както и в руския и в среднобълг. книжовен език не се допуска употреба на членната форма и на развилото се през вековете в бълг. език сложно бъдеще време с хощѫ и инфинитив; съхранена е цялата старобълг. система от глаголни времена, причастия и причастни обрати и конструкции, както те се срещат в старобълг. паметници и в среднобълг. паметници от търновски тип, под чието влияние е засилена и употребата на дат. самостоятелен (dativus absolutus). Инфинитивната форма се пази и по функция, както е в старобългарския език, в среднобълг. търновски паметници и в руския език. Чести са конструкциите дателен с инфинитив (dativus cum infmitivo). Върху строежа на изречението в Ц. е. е оказал влияние грц. език. Лексиката на корпуса от църковнослав. книги наброява над 25 000 лексикални единици. През XVII и XVIII в. Ц. е. задоволява нуждите на образованието и изиграва огромна роля във формирането на съвременния руски книжовен език. В същия период той се изучава и в бълг. килийни училища, от които излизат създателите на съвременния бълг. книжовен език. От Ц. е. и в руския, и в бълг. книжовен език навлизат лексика и фразеология, които носят названието „църковнославянизми“. Използвани отначало като неутрален езиков материал, постепенно те получават стилистична окраска на поетичност, тържественост и старинност, по-рядко на ирония или сарказъм. И в руския, и в бълг. книжовен език те се обособяват в отделен стилистичен пласт.

 

 

            Лит.:

·       Бончев А. Църковнославянска граматика със сборник от образци за превод и речник на църковнославянския език. С., 1952, 235 с.;

·       Андрейчин Л. Ролята на черковнославянския език за изграждането на съвременния български книжовен език. — БЕ, 8, 1958, 4—5, с. 309—320;

·       Алипий (Гиманович). Грамматика церковнословянского языка. М., 1964, 271 с.;

·       Бабов К. Езикът на дамаскините и въпросът за църковнославянското влияние върху българския книжовен език. — В: Славистични изследвания. Сборник, посветен на VI международен славистичен конгрес. С., 1968, с. 167—186;

·       Ларин Б. А. Лекции по истории русского литературното языка (X — середина XVIII в.). М., 1975, с. 258—280;

·       Иванова-Мирчева Д. Задачи на изучаването на църковнославянския език. — БЕ, 27, 1977, 6, с. 447—454;

·       [Андрейчин Л., В. Попова, Хр. Първев.] Някои въпроси около изграждането и развоя на българския книжовен език. — В: Христоматия по история на новобългарския книжовен език. С., 1978, с. 5—23;

·       Павлова Р. Болгарско-русские и русско-болгарские языковые связи. С., 1979, с. 104—142;

·       Соболевский А. И. История русского литературною языка. Л., 1980, 195 с.;

·       Филкова П. Староболгаризмы и церковнославянизмы в лексике русского литературною языка. Учебный словарь. 1—3. С., 1985—1987, 1502 с.;

·       Иванова-Мирчева Д. Проблеми на руската редакция на старобългарския език. — В: Въпроси на българския книжовен език до Възраждането. С., 1987, с. 327—332;

·       Иванова-Мирчева Д. Църковнославянският език. — В: Въпроси на българския книжовен език до Възраждането. С., 1987, с. 344—350;

·       Кеiреrt H. Kirchenslavisch und Latein. Über die Vergleichbarkeit zweier mittelalterlichen Kultursprachen. — In: Sprache und Literatur Altrußlands. Münster, 1987, p. 81—109;

·       Георгиева Е., Ст. Жерев, В. Станков. История на новобългарския книжовен език. С., 1989, с. 29—35;

·       Бончев А. Речник на църковнославянския език. 1. A-О. С., 2002, 352 с.

 

Дора Мирчева

[Previous] [Next]

[Back to Index]