Кирило-методиевска енциклопедия. Том III

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__С_ 

  1. С  (П. Илчев, Б. Велчева)  504
  2. Сава (IX в.)  (Ан. Милтенова)  505
  3. Савина книга  (Ек. Дограмаджиева)  506
  4. Садник, Линда (Sadnik, L.) (13.XII.1910–7.V.1998)  (Р. Златанова)  515

      - Сазаво-Емаузко евангелие — вж. Реймско евангелие
  5. Сазавски манастир, Сазава  (Ив. Павлов)  520
  6. Сакач, Стефано (Sakač, S.) (10.X.1890–23.VIII.1973)  (Б. Мирчева)  524
  7. Салайка, Антонин (Salajka, A.) (25.ΙΧ.1901–2.VIII.1975)  (Д. Атанасова)  527
  8. Самаритански език  (Б. Пиперов)  528
  9. Сампи  529
10. Самуилов надпис  (К. Попконстантинов)  529
11. Сан на Кирил  (Д. Атанасова)  531
12. Сарацинска мисия  (Ил. Илиев)  534
13. Сасинек, Франтишек Витязослав (Sasinek, F.V.) (псевдоним: Франко Хвойницки, Franko Chvojnický) (11.XII.1830–17.XI.1914)  (Ив. Буюклиев)  537

      - Сбирки на славянски ръкописи — вж. Книгохранилища на славянски ръкописи
14. Сване, Гунар Илаф (Svane, G.O.) (25.IX.1927)  (Ан. Милтенова)  538

      - Света Гора — вж. Атон
15. „Света Екатерина”, Синайски манастир „Света Екатерина”  (Б. Христова)  542
16. „Света София” — катедрална църква в Цариград  (Ел. Бакалова)  546
17. „Света София” — църква в Охрид  (Е. Бакалова)  550
18. „Свети Георги” — църква в София  (Е. Бакалова)  555
19. „Свети Климент Римски” („San Clemente”) — църква в Рим  (В. Пандурски, Б. Пенкова)  556
20. „Свети Наум” — манастир в Охрид  (Т. Тотев)  563
21. „Свети Пантелеймон” — бълг. манастир, Преславско  (Т. Тотев)  564

      - „Свети Свети Равноапостоли Кирил и Методий” — орден; вж. Награди кирило-методиевски

      - Свети Седмочисленици — вж. Седмочисленици
22. Светѝлен (грц. φωταγωγικόν)  (М. Йовчева)  567
23. Светополк (Svatopluk) (неизв.–894)  (Г. Сотиров)  569

      - Светославов изборник — вж. Изборник от 1073

      - Светославов изборник от 1073 — вж. Изборник от 1073

      - Светославов изборник от 1076 — вж. Изборник от 1076
24. Севериан Гавалски (неизв.–след 408)  (Цв. Чолова)  572
25. Северянов, Сергей Николаевич (Северьянов, С.Н.) (40-те г. на XIX в.–1918)  (Т. Попова)  574
26. Седàлен (грц. κάθισμα)  (М. Йовчева)  575
27. Седмочисленици, Свети Седмочисленици  (Л. Грашева)  576
28. Седмочислениците в изобразителното изкуство  (Ел. Бакалова)  580
29. Селишчев, Афанасий Матвеевич (Селищев, А.М.) (11/23.I.1886–6.XII.1942)  (В. Мичева)  585
30. Семитизми в старобългарския език  (П. Пенкова)  589

      - Септемврийска година — вж. Летоброене

      - Sermo declamatorius — вж. Херсонска легенда
31. Симеон (ок. 863-864–27.V.927)  (Ив. Божилов)  591
32. Симеон Логтет (Συμεὼν Λογοτέτης), Симеон Метафраст (Συμεῶν Μεγαφράστης)  (Ел. Велковска)  600

      - Симеонов сборник от 1073 — вж. Изборник от 1073

      - Симеонов сборник от 1076 — вж. Изборник от 1076

33. Синайски глаголически палимпсест, Синайски фрагмент  (Ек. Дограмаджиева)  603
34. Синайски евхологий, Синайски молитвослов, Синайски молитвеник, Синайски требник, Синайски служебник  (П. Пенкова, М. Цибранска)  604
35. Синайски малък миней  (Б. Велчева)  614

      - Синайски манастир „Света Екатерина” — вж. „Света Екатерина”
36. Синайски мисал  (Б. Велчева)  615
37. Синайски псалтир  (П. Пенкова, Ив. Карачорова)  616
38. Синаксар (грц. συναξάριον)  (Л. Тасева)  622

      - Сирмиум — вж. Илирик
39. Скоропис  (Б. Христова)  624
40. Славейков, Петко Рачов (17.XI.1827–1.VII.1895)  (Юл. Николова)  624
41. Славиния (грц. Σκλαβηνία, Σκλαβινία, лат. Sclavinia)  (Д. Ангелов)  626
42. Славова, Татяна Димова (9.II.1957)  (М. Йовчева)  629

      - Slavorum apostoli — вж. Папски енциклики и писма
43. Славски, Францишек (Sławski, F.) (13.V.1916–19.I.2001)  (М. Кърпачева)  633
44. Славяните в Мала Азия през VII-X век  (Ил. Илиев)  636
45. Славяните на Балканския полуостров през ΙΧ и Χ век  (П. Петров)  639

      - Слово за правата вяра — вж. Написание за правата вяра

      - Слово за пренасяне на мощите на Климент Римски — вж. Херсонска легенда
46. Слонски, Станислав (Słoński, S.) (9.X.1879–8.III.1959)  (М. Иванова)  644
47. Служба, последование (грц. ἀκολουθία)  (М. Йовчева)  646

      - Служба за Иван Рилски — вж. Иван Рилски, Химнография старобългарска

      - Служба за Кирил — вж. Служби за Кирил и Методий

      - Служба за Методий — вж. Константин Преславски, Служби за Кирил и Методий

      - Служба за цар Петър — вж. Химнография старобългарска
48. Служби за Кирил и Методий  (Сл. Бърлиева)  648
49. Служби за Кирил и Методий старобългарски  (Г. Попов)  652
50. Служби за Кирил и Методий хърватски  (Кр. Станчев)  666
51. Служби за Климент Охридски  (М. Йовчева)  671
52. Служби за Наум Охридски  (М. Йовчева)  676
53. Служби за Свети Седмочисленици  (Сл. Бърлиева)  680
54. Слуцки псалтир  (Анг. Даскалова)  682
55. Смядовски, Стефан Веселинов (1.IV.1948)  (Ел. Мирчева)  685
56. Снегаров, Иван Йончев (30.IX/12.X.1883–1.III.1971)  (С. Зафирова)  687
57. Снопек, Франтишек (Snopek, F.)  (М. Начева, Д. Атанасова)  691
58. Соболевски, Алексей Иванович (Соболевский, А.И.) (26.XII.1856/7.I.1857–24.V.1925)  (В. Измирлиева)  694
59. Соколов, Матвей Иванович (7/19.XI.1854–17/29.VI.1906)  (Д. Димитрова)  699
60. Соломонова чаша  (Ст. Смядовски)  701
61. Солун (грц. Θεσσαλονίκη, Σαλονίκη)  (В. Тъпкова-Заимова)  704
62. Солунска легенда  (Ив. Добрев)  707
63. Солунски говор  (Ив. Кочев)  715
64. Спасова, Мария Антонова (17.II.1947)  (Т. Попова)  721
65. Сперански, Михаил Несторович (Сперанский, М.Н.) (19.IX/1.V.1863–12.IV.1938)  (А. Милтенова, Кр. Минкова)  723
66. Сплитски събори  (Сл. Бърлиева)  726
67. Срезневски, Измаил Иванович (Срезневский, И.И.) (1/13.VI.1812–9/21.II.1880)  (М. Йовчева, Л. Тасева)  729

      - Сръбска редакция — вж. Редакции на старобългарски език
68. Станислав, Ян (Stanislav, J.) (12.XII.1904–29.VII.1977)  (И. Христова)  736
69. Станчев, Красимир Стефанов (9.III.1949)  (Ан. Милтенова)  739

      - Старе место — вж. Велеград
70. Старобългарски език  (Ек. Дограмаджиева)  743
      - Старобългарски надписи — вж. Битолски надпис на Иван-Владислав, Графити, Добруджански надписи, Епиграфика старобългарска, Керамични надписи, Надпис на чъргубиля Мостич, Равненски манастир, Самуилов надпис, Старобългарски паметници
71. Старобългарски паметници  (Ек. Дограмаджиева)  747

      - Старозаветни книги — вж. Библия

      - Старославянски език — вж. Старобългарски език

      - Староцърковнославянски език — вж. Старобългарски език
72. Стефан V, Стефан VI (Stephanus) (починал на 14.IX.891) — римски папа  (Ил. Илиев)  753
73. Стихѝра (грц. στιχηρόν)  (М. Йовчева)  755
74. Стихирар (грц. στιχηράριον)  (М. Йовчева)  759
75. Стихосложение старобългарско  (Кр. Станчев)  761
76. Стоянович, Любомир (Стојановић, Љ.) (6.VIII.1860–6.VI.1930)  (С. Райчинов)  764
77. Стримон (грц. Στρῆμόν, лат. Strymon)  (П. Коледаров)  766
78. Струмица  (П. Коледаров)  769
79. Стршедовски, Ян Иржи (Středovský, J.J.) (1679–15.VIII.1713)  (Ив. Павлов)  771
80. Студийски манастир, Студион  (Г. Бакалов)  773
81. Супрасълски сборник  (Л. Стефова)  776
82. Съкровище от Наг Сент Миклош  (М. Ваклинова)  784
83. Сърбия през IX и X век  (П. Петров)  788
 

 

    (1). С — двайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо заема предпоследното, двайсет и първото, място ѝ се нарича шин или син; в грц. азбучна последователност съответният знак, σ, е веднага след ρ). Названието ѝ е слово (съществително име в ср. р. ‘слово’, ‘дума’; ‘причина’), а числената ѝ стойност и в двете азбуки е 200, както е и в грц. числена система.

 

Близостта между начертанията на глаголическото с и двайсетиричното и не подлежи на никакво съмнение. Древните глаголити са чувствали тази връзка; в най-старата епоха калиграфите са изграждали двата знака от едни и същи фигури — и за тях единият е бил огледално обръщане на другия (по хоризонталата). Конструктивната близост става по-малка в ръкописите, които са преход към хърватската глаголица, и все повече намалява след това. Но и в някои ранни старобълг. глаголически текстове (най-много в Син. евх.) са налице по-чувствителни отлики между двете фигури.

 

Конструкцията е изградена от две части, горна и долна. Долната е затворена геометрична фигура, която има два основни типа; при единия тя е оформена като триъгълник (сx. ), при другия начертанието е трапецовидно (сх. ). Първият е документиран най-добре в Син. пс. (във всички части), също в Клоц. сб., Охридските листове, интерполираните листове на Зогр. ев., а така също и в двата старинни почерка на Киевските листове; подобна на триъгълник е тази част още в Пражките листове и във Виенските листове. Трапецовидният тип има повече разновидности: горната му чертица може да не е напълно хоризонтална (сх. ), както е напр. в Мар. ев., често в Зогр. ев. и другаде, а може там да има не едно, а две съвсем къси щрихчета, така че цялата долна част става неправилен петоъгълник (сх. ) — такива начертания се виждат в почти всички глаголически почерци и особено добре личат при маюскулите. Едва ли може да има съмнение, че първичен е триъгълният тип и че другият се е появил в резултат от характерната за бълг. глаголица след втората половина на X в. тенденция към вертикално сплескване на буквените начертания, която е налагала или двата долни ъгъла да стават все по-остри (а това е пораждало възможност мастилото там да се разлее), или страничните чертици да се изправят и да бъдат съединени в горните си точки от допълнителна линийка, т. е. върхът на триъгълника да се отсече. Именно конструкцията с паралелни странични линийки се е утвърдила в хърватския глаголически унциал. Неин предшественик е чертежът за с в Син. евх., където долната част понякога е почти квадратче, забележимо по-тясно от горната част.

 

Горната част на знака се състои от две обърнати една срещу друга дъговидни линии, съединени отгоре чрез трета чертица, която може да бъде и права, и леко изпъкнала нагоре (или надолу). При минускулните начертания горната фигурка никога не е окръжност; когато е без резки ъгли, представлява неправилна елипса (сх. ), която най-много се доближава до кръг в Асем. ев., често и в дребните начертания на буквата в Син. евх., където цялата фигурка наподобява силуета на гъбка (тип ). В почерците на Син. пс. горната лигатурна линийка по принцип е права и докосва върха на триъгълничето (тип ). За възможната мотивировка на глаголическия с-знак и за връзката му с начертанието за двайсетиричното и вж. и Глаголица.

 

 

505

 

В ранния развой на буква с в кирилицата няма съществени промени. Известно вариране се наблюдава в извивката на буквата, както при изписването на е и о.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). САВА (IX в.) — един от петимата известни по име ученици на Константин-Кирил и Методий, включен сред т. нар. Седмочисленици. Сведенията за него са твърде оскъдни. Името му се споменава в следните извори:

 

            1. Пространното житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт Охридски. В Житието С. е посочен сред най-близките последователи на солунските братя:

 

„И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава“.

 

В текста на същия паметник името С. се заменя с Лаврентий, когато се описват гоненията, на които са подложени най-близките последователи на слав. първоучители. Това дава основание за предположението, че става дума за едно и също лице, сменило името си при монашеско пострижение.

 

            2. Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово). В него името е наред с имената Климент, Ангеларий, Горазд и Наум.

 

            3. Грц. Служба за св. Седмочисленици (Ἀκολουύια τῶν ἀγίων ἑπταρίθμων), издадена в гр. Мосхопол през 1742. Името на С. се среща на няколко места заедно с имената Кирил, Методий, Климент, Горазд, Наум и Ангеларий.

 

            4. Бориловия синодик — т. нар. Дриновски препис от XVI в., № 432 (634), л. 201 б, съхраняван в НБКМ в София. В славословие на Кирил, Методий и учениците им е включен и С.:

 

 

            5. Съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър (т. нар. Почаевски препис от XVI в.). Изреждат се имената на Седмочислениците, като след С. е добавен и Лаврентий:

 

 

            6. Грц. Служба за Климент Охридски от Димитър Хоматиан (препис от края на XIV — началото на XV в. в ръкопис № 1134 от сбирката на Ватопедския манастир в Света гора). Съответният текст гласи:

 

„Ти си тръгнал от Рим, Клименте блажени, // заедно с божествените мъже и твои съратници // Методий, Горазд, Наум и Сава...“

 

М. И. Манусакас съобщава за кратко житие на С., поместено заедно със Службата за свети Седмочисленици в малко известно издание, отпечатано във Венеция вероятно в началото на XVIII в. (срв. Ив. Дуйчев, с. 271—272). За книжовна дейност на С. са изказвани само догадки. Въз основа на акростих с името Сава в осма и девета песен на канона в Службата за Кирил Др. Костич (1937—1938) приема, макар и с уговорки, че тя е дело именно на този Кирило-Методиев ученик. Някои недостатъци в предложеното от Костич разчитане на акростиха изтъква Г. Попов (1988) — става дума за непоследователност при възстановяването на началните словоформи и при включването на богородичните тропари. Нов опит за възстановяване на акростиха прави Тр. Кръстанов (2000). Според него службата е колективно дело — първоначално С. е написал канона от осем песни с по три тропара, а Климент Охридски е добавил други песнопения. Не се изключва участието и на други автори.

 

В съвременния църковен календар С. е сред св. Седмочисленици, чиято памет се чества на 27 юли.

 

 

            Лит.:

·       Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 76—79;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 287—288 (фототипно изд. С., 1970);

 

 

506

 

·       Kostič D. Бугарски епископ Константин — писац службе св. Методу. — Bsl, 7, 1937—1938, р. 199—201;

·       Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски. Прев. от гр. оригинал, увод и бележки Ал. Милев. С., 1955, с. 81;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 270—271;

·       Grivec Fr. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 150;

·       История на българската литература. 1. С., 1962, с. 85;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 81, 111;

·       Дуйчев Ив. Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 271—272;

·       Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова. С., 1986, с. 66;

·       Станчев К., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 113—114, 152;

·       Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 227, 232;

·       Кръстанов Тр. Неизвестен препис от Службата за св. Кирил Философ от XVI в. в празничен миней № 113 от сбирката на Църковноисторическия и архивен институт в София. — В: Климент Охридски — живот и дело. С., 2000 (Кирило-Методиевски студии, 13), с. 200—208;

·       Кръстанов Тр. Сава Седмочисленик — старобългарски книжовник и светец от IX—X век. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 176—195.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (3). САВИНА КНИГА — старобълг. кирилски ръкопис от X—XI в., по съдържание кратко изборно евангелие. От първоначалната книга са съхранени 129 листа. Паметникът е запазен като част от ръкопис Ф. 381 № 14, който сега се намира в РГАДА в Москва. Открит е от И. И. Срезневски (1866) в библиотеката на Московската синодална типография; на него принадлежат първото известие за С. к. и първата ѝ публикация (1868). Изданието е съпроводено от кратка кодикологическа, археографска, палеографска, правописна и езикова характеристика на ръкописа. Срезневски дава и наименованието на паметника — по името на поп Сава, отбелязано в две приписки, съвременни на основния текст, в полетата на л. 49а и 54а. По палеографски и правописни данни той датира С. к. от XI в.

 

Савината книга, X—XI в.

 

Поправки към публикацията прави В. Ягич (1881). Ново, с висока научна стойност издание подготвя В. Н. Шчепкин (1903). То съдържа кратко предисловие с основни данни за ръкописа и за издателските принципи, два словоуказателя — за евангелския текст и за богослужебните заглавки, две таблици с инициалите и заставките, снимки на четири страници от ръкописа: 127б, 133б, 134а, 142б. Поправки към издадения текст са направени от H. М. Карински (1914). Изданието на Шчепкин е възпроизведено в Грац (1959). През 1999 е публикувано поправено и допълнено издание на С. к. заедно с древноруските добавки от XI—XII и от края на XIII в. В него са отстранени грешките в подредбата на листовете, текстът е издаден по новата им номерация, за връзка с първото издание е добавена и старата пагинация. Приложено е пълно фототипно възпроизвеждане на ръкописа. Изданието е подготвено от

 

 

507

 

О. А. Князевская, Л. А. Коробенко и Е. Дограмаджиева. Кодикологическото и палеографското описание е направено от Князевская.

 

С. к. е обект на многобройни проучвания. След публикацията на текста ѝ материал от нея е включен във всички кодикологически, археографски, палеографски, изкуствоведски, правописни, езикови и текстологически изследвания върху старобълг. език и неговите паметници. Данни са привлечени и във всички обобщителни трудове за старобълг. език — граматики, речници, описи, каталози, палеографии. Има и значителен брой публикации, специално посветени на нея. След кратката характеристика на Срезневски Шчепкин (1899 и 1901) прави задълбочено изследване върху състава и историята на ръкописа и текста, пергамента, почерка, украсата и езиковите особености. В. А. Погорелов (1927) съсредоточава вниманието си върху своеобразието на ръкописа и морфологичните му особености. К. Хоралек (1948) анализира езика на ръкописа с оглед на текстовата история на евангелския превод и на същественото значение на паметника за реконструкцията на първоначалния старобълг. евангелски текст. В. Папазисовска (1970) обобщава дотогавашните изследвания за С. к.: кодикологически, археографски, палеографски, правописни, езикови. Останалите специално предназначени за С. к. проучвания са посветени на отделни проблеми. Ягич (1881) разглежда историята на ръкописа, А. Лескин (1905) — еровите гласни, И. Бърбулеску (1937) и Е. Врабие (1971) — произхода му, В. В. Бородич (1951) — сегашните форми от св. вид на глагола, Фр. Славски (1963 и 1978) — лексикалните архаизми и иновации, А. С. Новикова (1967, 1968, 1979) — употребата на падежите, К. Щайнке (1984) — причастните конструкции с оглед на грц. им съответствия, Е. Дограмаджиева (1991, 1993, 1995, 2000) — състава, историята на текста и календара.

 

Ръкопис Ф. 381 № 14, включващ С. к., е нееднороден по състав. Той съдържа четири части от различно време и различно място. Първите три дяла са последователни части на изборно евангелие: л. 1б—24б е древноруски препис от XIII—XIV в., л. 25а—151б и 164аб — старобълг. препис от X—XI в. (именно С. к.), л. 152а—163а — древноруски препис от X-XII в. Четвъртият дял — л. 165, съдържа апостолско и евангелско четиво за освещаване на храм от показалеца „Евангелия различни на всяка потреба“. Разлиновката на листа е същата като на С. к. — 19 линии, но са изписани 21 реда. Почеркът е подобен на почерка в С. к., но се отличава в изписването на някои букви, думи и съкращения. Поради това Шчепкин приема, че указателят е писан през XI в. във връзка със С. к. от преписвач от същата школа и в същата страна.

 

Нееднородният състав на книгата е последица от нейната съдба. С. к. е писана в Източна Б-я през X или XI в. Ягич (1881, р. 583) и Г. А. Илински (1908, с. 5) изказват предположение, че ръкописът е попаднал най-напред в Света гора и оттам е пренесен от руски монаси в Русия. Предположението е правдоподобно, но липсват доказателства за него. Сигурно е, че през XI в. книгата вече се е намирала в Русия. По това време са били загубени листове в края на ръкописа, съдържащи единадесетте утринни възкресни евангелия. На руска почва те са преписани изцяло, без да се използва запазената в С. к. част на десетото утринно евангелие (л. 164, Йоан 21: 4—14). Ранната древноруска част възхожда пряко или косвено към старобълг. протограф, за което свидетелства добре запазената правописна и езикова основа (И. Тот, 1977, 1982, 1985; Князевская, 1998, 1999). Този етап от историята на книгата е доказателство за ранните книжовни връзки между Източна Б-я и Киевска Русия. Изборното евангелие на поп Сава е използвано в богослужебната практика на Руската църква няколко века.

 

 

508

 

Това личи от по-късните поправки, добавки и приписки. Към XIII—XIV в. е било загубено началото на книгата. То е било допълнено със специално преписан за тази цел текст върху пергаментни листове с изтрит древноруски богослужебен текст. Листовете са били подрязани според формата на С. к., а и почеркът след първите пет реда съзнателно е архаизиран. Псковските черти в езика на тази древноруска добавка дават основания да се приеме, че през XIII—XIV в. книгата се е намирала в Псковска област. До XVII в. тя се е пазила там. През 1679 по разпореждане на патриарх Йоаким от новгородски и псковски манастири и църкви са били изпратени ръкописни книги за „книжна справа“ в библиотеката на Печатния двор (по-късно Синодална типография) в Москва. При приемането на книгите по тях са отбелязвали откъде са изпратени (вж. „Каталог...“, 1, 1988). Сред тези ръкописи е била и С. к., изпратена от псковския Серьодкин манастир, както свидетелства бележката от това време (л. 16). Отначало ръкописът е получил № 15, а след това № 14. След Окт. революция (1917) ръкописите от библиотеката на Синодалната типография са пренесени в Централния държ. архив за древни актове (дн. РГАДА). Днес от С. к. не са запазени листове между л. 24 и 25 (между късната древноруска добавка и С. к.), 46 и 47, 47 и 48, 48 и 49, 120 и 121, 129 и 130, 149 и 150, 150 и 151, 151 и 123, 123 и 164, 123 и 152 (между С. к. и ранната древноруска добавка).

 

С. к. включва двата основни за Изборното евангелие цикъла: 1) цикъл на подвижните празници — от Пасха до Велика събота: л. 25—27, 140, 141, 28—122а; 2) цикъл на неподвижните празници — месецослов от 1 септември до запазения край — 13 юли: л. 122б, 124—138, 139 А и Б, 142—151, 123. Единадесетте утринни възкресни евангелия са били написани след месецослова. От тях е останал само един лист — 164, съдържащ края на X и заглавката на XI утринно евангелие. Текстът на л. 164б завършва с концовка, след която следва неизписано поле до края на страницата. Това дава основания на Срезневски и Шчепкин да приемат, че така е завършвала първоначално книгата. Литургичните указания са съвременни на евангелския текст в ръкописа. В тях са означени Амониевите глави. Месецословът на С. к. е кратък. Вероятно има за първоизточник древен грц. месецослов от VIII или IX в. (срв Сергий архиепископ, 1901, с. 117—118). Й. Врана (1956) изказва предположение, че месецословът на С. к., както и на Мирославовото евангелие и Остромировото евангелие, се е развил от първоначалния слав. Месецослов през една обща за посочените евангелия редакция и по-късно през една обща за С. к. и Мирославовото евангелие редакция. Както установява Шчепкин, в С. к. е съхранена нова редакция на Кирило-Методиевия превод, направена в Преславското книжовно средище по времето на цар Симеон (893—927). Тя е осъществена чрез сверка с грц. текст и е съпроводена с навлизане на нови особености от източнобълг. диалектна среда. Засегнати са както евангелският текст, така и богослужебните указания. Новото редактиране е проведено по-последователно в първата част на текста. Това заключение е подкрепено от Погорелов (1927, с. 115) и от Хоралек (1948, р. 46). Изказаното от Погорелов мнение, че С. к. представлява чернови автограф на редактора от времето на цар Симеон, остава без поддръжка в научната литература. Шчепкин убедително мотивира с материал предположението си, че С. к. е непосредствен препис от глаголически оригинал от групата на запазените старобълг. глаголически ръкописи (Зогр. ев., Мар. ев., Асем. ев., Клоц. сб., Син. евх. и Син. пс.). Нов материал в подкрепа на това схващане привежда Погорелов (1927, с. 82—83). Особено съществена е констатацията на Хоралек

 

 

509

 

(1948, с. 6; 1954, с. 267—268, 291), че успоредно с новите черти С. к. съдържа и много архаизми, възхождащи към първоначалния превод, поради което може да предостави ценен материал за неговата реконструкция. Този извод е подкрепен с конкретен материал от Фр. Гривец (1956) и от Славски (1978). Обратно мнение изказва Л. Мошински (1968) на основата на индивидуалните лексикални особености на С. к. Но както показват изследванията, част от индивидуалните лексикални особености на С. к. са архаични и са свидетелство именно за близост до първоначалния евангелски превод. Различие в мненията има и относно типа апракос, представен в С. к. Според В. Облак (1893) тя е единственият запазен представител на особен тип апракос с многобройни поправки и изменения. Противоположен възглед застъпва Врана (1957, с. 334). Според него С. к. наред с Остромировото, Мирославовото и други евангелия е представител на по-нов общоупотребителен официален тип апракос за разлика от Асем. ев., което е представител на някакъв остарял тип апракос. Опит за реконструкция на предисторията на С. к. прави Е. Дограмаджиева (1991).

 

Подвързията на С. к. е от ново време — от края на 50-те г. на XX в. Пергаментът е некачествен — ту дебел и твърд, ту тънък и прозрачен, с дупки още при създаването на ръкописа. Това показва, че книгата е била предназначена за непретенциозна всекидневна употреба. Първоначална номерация имат само тетрадите. Тя е съхранена частично на л. 25а, 31а, 39а, 49а, 57а, 95а, 105а, 113а, 121а, 146а. Според нея и според цялостното разположение на текста Шчепкин установява, че в първоначалния си вид книгата е съдържала 25 тетради, 24 от тях по 8 л., само XX тетрада е имала 9 л., всичко 201 л. Загубени са 6 тетради: I-V и XIX, и отделни листове: шест от IX, по два от XXI и XXIII и по седем от XXIV и XXV тетрада. Запазени са всичко 19 тетради, 14 от тях пълни: по сегашния ред I—III, V—XIV, XVI (от 9 л.). От IV тетрада са съхранени два л., от XV — шест, от XVII — шест, от XVIII и XIX — по един. Номерацията на листовете е от XIX в. и отчасти е погрешна: със 139 са означени два последователни листа; л. 140 и 141 по текст трябва да се намират между л. 27 и 28; л. 124 трябва да следва непосредствено след л. 122, а л. 123 — след 151. След новото подвързване през 50-те г. на XX в. л. 151 е означен като 156. След реставрацията от 1988—1991 е възстановена правилната последователност на листовете, която е отразена и в изданието от 1999. Размерът на листовете е 17 X 13—14 см, а на писменото поле — 13 x 9 см. Обичайната височина на буквите е 3,5 мм, а широчината се колебае между 3 и 4 мм в зависимост от характера на буквата. Буквите на червенослова не се отличават по размер от буквите, изписани с мастило. Разлиновката на С. к. е обичайната за старобълг. ръкописи. С острие е разчертана едната страна на разтворения двоен лист. Хоризонтално са отбелязани две линии — на 1,5 см от горния край на листа и на 2,5 см от долния край на листа. Вертикално са прокарани четири линии — вляво и вдясно, на по 3,5 см съответно от левия и десния край на листа и вляво и вдясно от прегъвката на разстояние 1,5 см от нея. В така очертаните две полета на двете страници са разчертани редовете — обикновено по 19, само на двойните листове 89—96, 90—95, 91—94, 92—93 и на единичния лист 107 — по 20. При разчертаване на 19 реда са писани по 20 реда на л. 31а, 32а, ЗЗав, Збаб, 42а, 43а, 466, 112а, 122а, 1296, 1376, 146аб, 147аб, 148аб, 149аб, 150аб, 151аб. Основният текст е написан с черно мастило, придобило с течение на времето кафеникава отсянка, но буквите отчетливо се четат. Богослужебните указания са написани с червено мастило — сурик, с розова отсянка.

 

 

510

 

Избледняло е в различна степен до пълно изличаване, което е отбелязано още от Срезневски и Шчепкин. Сравнението на разчетеното от тях с днешното състояние на ръкописа показва, че за изминалите стотина години процесът значително е напреднал. В орнамента са използвани черно мастило, сурик и жълта боя, също силно избледняла.

 

Ръкописът е писан само от един преписвач. В двете приписки от една и съща ръка от времето на самия ръкопис (на л. 49а в долното поле: по^п сава ѱалъ, и на л. 54а също в долното поле: помози г͆и рабоу твоемоу савю), изписани с по-дребно писмо, се споменава името на поп Сава. Срезневски и Ягич допускат, че поп Сава е или преписвачът, или притежателят на книгата. По почерка и правописните особености Шчепкин заключава, че авторът на двете приписка поп Сава може да е преписвачът. Върху ръкописа има и по-късни поправки и приписки. Шчепкин (1899 и 1900, с. 70—71) отделя четири хронологически слоя: 1) от XI—XII в. — поправки към езика и приписката на л. 936: еуг̄лие на оумъвение ногамъ, с почерк, приличен на почерка от основния текст, и с типична бълг. форма на дателен притежателен; 2) от XI—XIII в. с червено мастило — езикови поправки след л. 110, приписка на л. 123а долу:

3) от XIII—XIV в. — от л. 90 нататък поправки към текста и приписки на л. 103а: криво, ил. 115а долу с евангелски текст:

4) от XV—XVI в. — приписка на л. 1306: евнг̄елие серги и вахоу. Приписки има и върху староруските добавки. На л. 1а горе Шчепкин разчита приписка от XIV в.: престою твоѥю, която днес почти не се чете. На л. 1б горе има приписка от XVII в.: сер^декина. На л. 154б, 156б, 159б, 162а на външните полета с устав от XII—XIII в. са добавени указания към четивата, на л. 162а долу има рисунка на зверче, а на л. 163а долу — рисунка на зверче и на мъж с шапка, подобна на чалма.

 

С. к. е със скромна украса в „примитивно-фантастичен и предимно народен стил“, основан на провинциалния виз. стил с народен характер от предходните векове. Орнаментът е изпълнен от самия преписвач със сурик, черно мастило и жълта боя. Предназначението му е повече функционално, отколкото декоративно. Състои се от два вида художествени елементи: концовки-заставки и инициали. Концовките-заставки представляват тесни правоъгълници на цял или на непълен ред (когато предходното четиво завършва по средата на реда). Във втория случай вляво от правоъгълника е прокарана проста мастилена линия под текста до началото на реда. Вътре в правоъгълниците орнаментът е няколко типа: плетеница, коси черти, змиевидни линии, шахматно разположени квадрати, зигзаг. Встрани правоъгълниците завършват обикновено с опашки, обърнати нагоре. Чрез концовки-заставки пасхалният цикъл е разчленен на две части — до Поста и след Поста (л. 73б), и е отделен от месецослова (л. 122б), а месецословът е разделен на месеци (л. 131а, 133б, 134а, 144а, 150а, 151аб). С концовка (л. 164б) е означен и краят на изборното евангелие. С инициалите се отбелязва началото на четивата. В инициалите са включени три типа орнамент: растителен, зооморфен и геометричен. В С. к. са използвани и инициали,

 

 

511

 

плътно запълнени със сурик, съвършено лишени от украса. Скромният характер на украсата подкрепя извода, че ръкописът е бил с делово предназначение.

 

Писмото на С. к. е старинен, леко наклонен надясно устав. Почеркът шма подчертано делови характер и показва опитен преписвач. Отсъства рязко различие между дебелите и тънките линии на буквите. Своеобразна особеност на писмото в С. к. е наличието на многобройни графични варианти на ъ и ь с постепенен преход помежду им.

 

Графичната система на С. к. се състои от буквени, надредни и препинателни знаци. В нея се употребяват 49 букви за 41 графеми:

Употребата на лигатури в С. к. е ограничена до обичайните и ȣ, в богослужебните указания се използва още ѿ (еднократно и в евангелския текст — 87а9). Титлите са два основни вида: хоризонтална черта и дъга. Хоризонталната черта се явява в няколко графични варианта с различна дължина без установено функционално разграничение: . Употребява се над букви с цифрова стойност и над съкратени думи. По-често се поставя над съкращения без изнесена буква, но се среща и в случаи с изнесена буква. Дъговидната титла се употребява само с изнесена буква. Освен титлите има още само един надреден знак — отворена надясно запетайка, понякога съкратена почти до точка. Употребява се над гласни в поствокална, рядко в постконсонантна позиция и над съгласни след изпуснат слаб ер, рядко върху първата от две последователни съгласни. Средната точка, рядко две точки, отделя синтагми вътре в текста. С комбинация от знаци се отбелязват границите на богослужебните текстови цялости: означава началото на богослужебното указание, а отбелязват края на насловите и четивата.

 

Правописът на С. к. се отличава със следните по-важни особености. Малка носовка след съгласна се означава с графичните дублети , , (м, 101б13), а след гласна — с ѧ. Еровете в повечето случаи се пишат на етимологичните си места. Има случаи с комбинаторен преход на ъ в ь и на ь в ъ. Слабите ерове в средисловие отчасти се изпускат, а в краесловие се изписват, понякога се смесват. Има случаи с изпускане на силен ер в средисловие, напр. всь, днь. Графичните дублети , ı, ї са разграничени в правописа на съюза , относителното местоимение иже и анафоричното местоимение ı. Диграмата ъı еднократно е изписана ъї (въїѭ 68a16), еднократно оı (ѧзоıкомъ 142б12) — грешка под влияние на глаголическата подложка според Шчепкин. Буквата о се пише обикновено в слав. думи, по изключение в грц. заемки, а ѡ — по правило в грц. заемки, по изключение в слав. думи. Съчетанието шт се предава с лигатура щ, еднократно с ш^т (имѫш^тюмоу 63a11).

 

Езиковият фонд на С. к. е съхранил както първоначалната езикова основа на Кирило-Методиевия превод, така и по-късните промени, настъпили в речта в резултат от естествените развойни процеси или вследствие изграждането на книжовния език. Носовките са съхранили старинния си носов гласеж. Замяна на носовки е установена в два случая: стоѧщ (87a14), местоименна форма ѧ от ѭ (131б14). Шчепкин с основание тълкува тези случаи като начало на комбинаторните промени на старобълг. носови гласни, довели до т.нар. среднобълг. смесване. В С. к. е отразен старобълг. говор, в който при изравняване на гласежа си с нормалните гласни силните ерове не са се променили качествено съответно в о и е, а са запазили първоначалния си еров характер.

 

 

512

 

Гласната „ят“ се пази непроменена. Установени са пет случая с преглас на сричка -ръı- в -ри- пред мека сричка. Интересно явление са случаите с ро- вместо очакваната сричка ра- като резултат от ликвидна метатеза: розга (27a18, 27б8, 102б6 и 15), розгѫ (27а13, 102а18), рождиѥ (27б3, 102б10, 133б8). Подобни отклонения са засвидетелствани и в други старобълг. ръкописи, срещат се и в съвременните бълг. диалекти. Означаването на епентетично л е непоследователно. В областта на морфологията заслужава да се отбележат наченките на формирането на членна морфема и случаят с прилагателно с окончание от местоименното склонение — живого (56а8). При глаголите интерес предизвикват както съхранените архаични облици като супин, формите за сег. време 1 л. ед. ч. вѣдѣ (112б1), повѣдѣ (106а19), провѣдѣ (75а17—18), прост аорист потъкѫ (32б7), така и възприетите нови явления: форми за сег. време 3 л. ед. ч. е (36a11, 39б4, 46а5) и нѣ (125б14); повелително окончание за 2 л. мн. ч. при глаголи от III спр.; господството на втори сигматичен аорист при глаголите с инфинитивна основа на съгласна; превесът на спомагателни форми с корен бъı- в условното наклонение, и др. В областта на синтаксиса важно е, че в сравнение с останалите старобълг. евангелски текстове в С. к. се наблюдава засилена употреба на падежни форми, които биха могли да свидетелстват за начало на разпадане на синтетизма. Лексикалното своеобразие на С. к. се дължи, от една страна, на съхранени архаизми, като господа, прахнѣнъ, плем, прѫгъ и др., а от друга — на по-късно въведени в книжовния език думи, като пещера, дѣлı-а, тъчьѭ.

 

Въпросът за мястото на възникване на С. к. е обсъждан от много учени. Срезневски дава косвено определение: „паметник с не руско и не сръбско писмо“. Шчепкин локализира С. к. в Източна Б-я. В. Вондрак изказва различни предположения. През 1886 той нарежда ръкописа между паметниците, преписвани от българи. През 1890 изказва хипотезата, че С. к. е преписана от бълг. подложка от руснак. Като доводи привежда 14 случая с окончание -ть за сег. време 3 л. ед. и мн. ч., местоименна форма ихъ за вин. пад. мн. ч., грешката речещи (Мт 9:7), наречието издалеча и лексемата господа. Тази хипотеза остава без последователи в науката, а и самият автор се отказва от нея в следващите публикации. Облак, възразявайки срещу мнението на Вондрак за руски произход, изказва предположение, че паметникът е преписан в Северна Дакия в близост до словашката и чешката езикова област. Основанията му са наличието на лексемите господа и прахнѣнъ, които той свързва с посочената област. Без да го коментира, Ягич (1895) изказва предположение, че С. к. и Супр. сб. „биха могли да бъдат и дакийски“. Идеята подема Вондрак. В рецензия върху книгата на Шчепкин „Рассуждение о языке Саввиной книги“ в своята „Altkirchenslavische Grammatik“ той излага схващането си, че С. к. е писана в бълг. езикова област, но в нейния краен североизток до границата с руски, белоруски и словашки говори в старата истор. област Дакия. За новата си хипотеза той използва доводите, чрез които по-рано обосновава руския произход. С още по-голяма настойчивост поддържа тази хипотеза румънският славист Бърбулеску в редица свои публикации и най-подробно през 1937. Той привежда следните доводи в подкрепа на схващането си: наличие на специфични лексеми в С. к., които според него я противопоставят на останалите старобълг. паметници и я сближават със словашки и украински: господа, прахнѣнъ, пастоухъ, ѫродивъ, невѣстьникъ, жидовинъ; форми с начално ро- като резултат от ликвидна метатеза; българо-словашко-румънски -

 

 

513

 

общности — лексеми, форми, фразеологизми. Хипотезата на Бърбулеску е опровергана убедително от румънския славист Врабие. На основата на богат и точен материал от старобълг. паметници и от съвременни бълг. диалекта, опирайки се на резултатите от предходните изследвания на авторитетни слависта, той доказва, че Бърбулеску е представил хипотезата си „без необходимата научна обективност“ (1971, с. 187), с неточни езикови данни и несигурни тълкувания на фактите, за които са изказани много по-убедителни и по-добре обосновани обяснения. Врабие доказва, че противопоставянето, което Бърбулеску прави между С. к. и Супр. сб., от една страна, и останалите старобълг. паметници, от друга, е изкуствено и не се опира на материала, тъй като използваните от него лексикални двойки не разграничават посочените две групи, а са различия между единични ръкописи, понякога са свойствени и на един и същ ръкопис. Обявяваните за проява на словашко влияние лексеми — господа, прахнѣнъ, намират по-правдоподобно обяснение като великоморавизми (Хоралек, 1948; Гривец, 1956 и 1957), а обявяваните за проява на руско влиянине думи — пастоухъ, ѫродивъ, невѣстьникъ, робъ, имат паралели в среднобълг. ръкописи и в съвременните бълг. диалекти. Приеманите от Бърбулеску българо-словашко-румънски паралели се оказват или резултат на погрешно етимологизуване, или са общности с много по-широк ареал и затова не могат да имат доказателствена стойност. Н. ван Вейк (1920) споделя заключението на Шчепкин, че по развоя на силните ерови гласни С. к. е представител на старобълг. диалект, различен от югозападните бълг. говори, представени в Зогр. ев., Мар. ев., Клоц. сб., Син. ев. с преход на ъ в о и на ь в е, и от североизточните бълг. говори, представени в Супр. сб., където ъ се пази непроменен, а ь преминава в е. Той предполага, че е възможно С. к. да произхожда от родопската област, където днес ъ и ь са съвпаднали в един вокал с разлика съответно в твърдостта или мекостта на предходната съгласна. В подкрепа на тази хипотеза той привежда и наченките от смесване на носовките, също типично родопско явление. Ван Вейк не отхвърля и друго възможно обяснение — че С. к. представя по-старинно състояние на диалект, в който по-късно е настъпила промяна на еровите гласни. Нови данни в подкрепа на предположението за родопски произход на С. к. привеждат Б. Велчева и Т. Бояджиев (1966). Те откриват прилики между старобълг. говор, представен в С. к., и съвременния родопски говор на с. Годешево, Гоцеделчевско: под ударение е от е, ѧ, ь се променя в о; ѣ — в ʼа; ъ и ѫ — в о; и — в ы. Погорелов локализира С. к. в книжовния център на цар Симеон. Опитите за по-тясна локализация на С. к. нямат достатъчно подкрепящи факти. Затова преобладаващото число палеослависти приемат локализацията на Шчепкин, която е с по-широки граници, но за която има сигурни езикови данни — Източна Б-я.

 

Дискусионен е и въпросът за времето на възникване на С. к. По палеографски и езикови данни Срезневски (1868, с. 6) и Шчепкин (1903, с. I) я датират през XI в. Повечето специалисти приемат тази датировка. Погорелов отнася ръкописа към началото на X в., като обръща внимание върху старинността на писмото и необработеността на графиката. Предположение за X?/XI в. се прави от съставителите на „Сводний каталог...“ (1984) и „Каталог...“ (1, 1988, с. 23).

 

 

            Изд.:

o   Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма с описанием их и с замечаниями об особенностях их правописания и языка. СПб., 1868, с. 5—20, 1—154;

o   Щепкин В. Н. Саввина книга. СПб., 1903 (Памятники старославянского языка. 1., 2), 7+235 с., 6 ил. (reprint: Graz, 1959);

o   Князевская О. А., Л. А. Коробенко, Е. П. Дограмаджиева. Саввина книга. Древнеславянская рукопись XI, XI—XII и конца XIII века. 1. Рукопись. Текст. Комментарии. Исследование. М., 1999, 703 с.

 

 

514

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. СПб., 1866, № XXV, с. 44—57;

·       Jagić V. Das altslovenische Evangelistarum Pop Sava’s. — ASPh, 5, 1881, p. 580—612;

·       Стасов В. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени. 1. СПб., 1884, табл. 1, № 4—17;

·       Vоndrák V. Zur Kritik der altslovenischen Denkmale. — SAWW, 112, 1886, 2, p. 743—784;

·       Vondrák V. Altslovenische Studien. — SAWW, 122, 1890, 7, 90 p.;

·       Oblak V. Zur Würdung des Altslovenischen. — ASPh, 15, 1893, p. 338—370;

·       Jagić V. Ein Kapitel aus der Geschichte der südslavischen Sprachen. — ASPh, 17, 1895, p. 47—87;

·       Щепкин В. H. Рассуждение о языке Саввиной книги. СПб., 1899, 21+349 с. (същото в: СОРЯС, 67, 1901, 25+341+9 с.);

·       Jagić V. Einige Streitfragen. 3. Eine einheitliche slavische Ursprache? — ASPh, 22, 1900, p. 11—45;

·       Vondrák V. В. H. Щепкин. Рассуждение о языке Саввиной книги. СПб., 1899 (рец.). — ASPh, 22, 1900, р. 247—255;

·       Сергий архиеп. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. Владимир, 1901, с. 117—118;

·       Карский Е. Ф. Образцы славянского кирилловского письма с X по XVIII вв. Варшава, 1901, с. 8;

·       Лавров П. А. Палеографические снимки с юго-славянских рукописей болгарского и сербского письма. 1. XI—XIV вв. СПб., 1905, табл. 1;

·       Lеskiеn A. Noch einmal Ъ und Ь in den altkirchenslavischen Denkmälern. 1. Das Sava-Evangelium. — ASPh, 27, 1905, p. 1—30;

·       Ильинский Г. А. Значение Афона в истории славянской письменности. — ЖМНП, н. с., 18, 1908, ноябрь, с. 1—41;

·       Vondrák V. Altkirchenslavische Grammatik. 2 изд. Berlin, 1912, 656 р.;

·       Сборник снимков с русского письма XI—XVIII вв. Под ред. И. Ф. Колесникова. 2 изд. М., 1913, табл. 4;

·       Каринский H. М. Перечень важнейших неточностей последнего издания Саввиной книги. — ИОРЯС, 19, 1914, 3, с. 206—216;

·       Лавров П. А. Альбом снимков с юго-славянских рукописей болгарского и сербского письма. Петроград, 1916 (Энциклопедия славянской филологии. Приложения к вып. 4), табл. 1;

·       Покровский А. А. Древнее псковско-новгородское письменное наследие. Обозрение пергаменных рукописей Типографской и Патриаршей библиотек в связи с вопросом о времени образования этих книгохранилищ. М., 1916 (Труды XV археологического съезда в Новгороде, 2), с. 31, 36, 54, 71, 175, 176, 183, 186;

·       Van Wijk N. Zu den altbulgarischen Halbvokalen. — ASPh, 37, 1920, p. 330—377;

·       Кul’bakin S. Du classement des textes vieux-slaves. — RES, 2, 1922, p. 175—205;

·       Погорелов В. Из наблюдений в области древне-славянской переводной литературы. 3. Опыт изучения текста Саввиной книги. — SFFUKB, 5, 1927, 46 (1), р. 1—119;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 33, 94, 113, 116, 132, 145, 227, 304, 326, 368 (фототипно изд.: М., 1979);

·       Младенов Ст. Последните възражения против старобългарското име на Кирило-Методиевия език с оглед към новобългарски. — PF, 15, 1937, 2, р. 305—335;

·       Bărbulescu I. Iarăşi despre Savina kniga şi Codex Suprasliensis in Dacia Traiană. — Archiva Societăţii istorico-filologice din Jaşi, 44, 1937, p. 59—75;

·       Цонев Б. История на българский език. А. Обща част. 1. 2 изд. С., 1940, с. 153—154;

·       Horálek К. Význam Sawiny knigy pro rekonstrukci stsl. překladu evangelia. Praha, 1948, 125 р.;

·       Бородич В. В. К истории форм настоящего времени глаголов совершенного вида в древнеболгарском языке. — Ученые записки Института славяноведения, 3, 1951, с. 345—393;

·       Horálek К. Evangeliáře a čtveroevangelia. Příspěvky к textové kritice а к dějinám starolověnského překladu evangelia. Praha, 1954, 316 p.;

·       Grivec F. O svobodnih prevodih v staroslovenskih evangelijih. — Slavia, 25, 1956, p. 194—197;

·       Vrana J. O odnosu Miroslavljeva evanđelia prema starososlovenskim evandelistarima i četveroevandeljima. — Slavia, 25, 1956, p. 306—312;

·       Grivec F. Cyrillo-Methodiana. 1. Drêvo prahnéno — jagoda izgnila. — Slovo, 6—8, 1957, p. 24—34;

·       Vrana J. O typovima, redakcijama i međusobnom odnosu staroslovenskih evanđelja. — Slavia, 26, 1957, p. 321—336;

·       Sławski F. Uwagi o słownictwie Księgi Sawy. — In: Studia linguistica in honorem Taddaei Lehr-Spławiński. Warszawa, 1963, p. 205—208;

·       Mошин В. Палеографски албум на jyжнocлoвeнcκoτo кирилско писмо. Скопје, 1966, с. 7;

·       Велчева Б., Т. Бояджиев. Развойни тенденции във вокалната система на един южнородопски говор. — ЕЛ, 21, 1966, 2, с. 49—58;

·       Новикова А. С. О некоторых отличиях Саввиной книги в области употребления падежей. — ВМХ серия 10, Филология, 3, 1967, с. 47—59;

·       Новикова А. С. О своеобразии употребления предложно-падежных форм в Саввиной книге. — ВМУ, серия 10, Филология, 4, 1968, с. 32—46;

·       Moszyński L. Pokreweństwo najstarszych staro-cerkiewno-słowiańskich tekstów ewangelijnych w świetle statystyki słownikowej. — Slavia Occidentalis, 27, p. 153—158;

·       Moszyński L. Zróżnikowanie leksykalne najstarszych staro-cerkiewno-słowiańskich tekstów ewangeijnych. — In: Z polskich studiów slawistycznych. Seria 3. Językoznawstwo. Warszawa, 1968, p. 195—204;

·       Nedeljković O. Vukanovo jevanđelje i problem punog aprakosa (Povodom izdanja J. Vrane, Vukanovo jevanđelje. Beograd, 1967). — Slovo, 18—19, p. 41—90;

·       Папазисовска В. За Савината книга. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 301—319;

·       Vrabie E. Au fost copiate „Sawina Kniga“ şi „Codex Suprasliensis“ in Dacia Traiană? — SCL, 22, 1971, 2, p. 185—198;

·       Тот И. Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 12, 1977, p. 177—206;

·       Sławski F. O archaizmach i innovacjach Księgi Sawy. — Slavia, 47, 1978, p. 338—339;

·       Куeв К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 157—159;

·       Новикова А. С. О соотношении форм определения имени в Саввиной книге. — СФ-М, 11, 1979, с. 189—206;

 

 

515

 

·       Джурова А. 1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, с. 21, ил. 35—37;

·       Тот И. Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 15, 1982, p. 193—245;

·       Добрев Ив. Кои старобългарски текстове са най-близо до Кирило-Методиевия евангелски превод. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 3—9;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР XI—XIII вв. М., 1984, с. 30—33;

·       Щайнке К. Наблюдения над употребата на старобългарските причастия (върху материал от Савината книга). — Palaeobulgarica 8, 1984, 2, p. 78—85;

·       Тот И. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985, с. 63—64, 114—126, 176, 198—199, 300—302, 307, 343;

·       Каталог славяно-русских рукописных книг XI—XIV вв., хранящихся в ЦГАДА СССР 1. М., 1988, с. 23—31;

·       Дограмаджиева Е. Разграничителни сигнали за текстовото деление в Савина книга. — БЕ, 40, 1990, 5, с. 425—428;

·       Дограмаджиева Е. За предисторията на Савина книга. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, р. 25—34;

·       Дограмаджиева Е. Две характеризиращи черти в Месецослова на Савина книга. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 90—94;

·       Дограмаджиева Е. Неточности и описки в календаре Саввиной книги. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 3, р. 36—40;

·       Дограмаджиева Е. Ролята на л. 165 в състава на Савина книга. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 4, р. 16—21;

·       Дограмаджиева Е. Своеобразие на календара в Савина книга. — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 211—222;

·       Тот И. Древнейшая русская часть Саввиной книги. Сегед, 1995, 51 с.;

·       Темчин С. Реликты трехъюсовой глаголической орфографии в Саввиной книге. — В: Общност и многообразие на славянските езици. Сборник научни доклади от международните софийски славистични четения (май 1994), посветени на 90-годишнината от рождението на проф. Иван Леков. С., 1997, с. 314—317;

·       Князевская О. А. Древнеславянская рукопись „Саввина книга“. — В: Международный филологический сборник в ознаменование 150-летия со дня рождения Ф. Ф. Фортунатова. М., 1998, с. 7—54;

·       Дограмаджиева Е. Лекционарные справочники Саввиной книги с древнерусскими дополнениями. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, р. 66—75;

·       Вláhоvá Е. Саввина книга. Древнеславянская рукопись XI, XI—XII и конца XIII века. М., 1999 (рец.). — Slavia, 69, 2000, р. 467—470;

·       Славова Т. Една дълго чакана книга (рец.). — Palaeobulgarica, 24, 2000, 2, p. 120—124;

·       Костова Kp. Саввина книга. Древнеславянская рукопись XI, XI—XII и конца XIII века. М., 1999 (рец.). — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 135—137;

·       Костова Kp. Савината книга в контекста на ранната кирилска книжовна традиция. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 3, p. 13—19.

 

Екатерина Дограмаджиева

 

 

    (4). САДНИК, Линда (Sadnik, L.) (13.XII.1910—7.V.1998) — австрийска славистка. Родена в Петау, Австро-Унгария (дн. Птуй, Словения). Следва славистика и индоевроп. езикознание в Грац, където защитава дисертация при X. Ф. Шмид върху бълг. народни гатанки (1943). От 1940 е лектор по бълг. и сърбохърватски език в Славистичния инст. и в Инст. за преводачи в Грац, същевременно е хоноруван преподавател в Търговската академия в Грац (до 1948) и неин директор (1945—1948). Хабилитира се през 1947 с изследване върху югоизточноевропейските народни гатанки („Südosteuropäische Rätselstudien“), съществена част от което излиза от печат през 1953. Доц. (1947, Грац), извънреден (1955) и редовен проф. в Саарбрюкен (1959—1968) и Грац (1968—1975). Член на Научния съвет на Д-вото за Югоизточна Европа (Südosteuropäische Gesellschaft в Мюнхен) от 1963, чуждестр. член на БАН (1985). Международна награда „Братя Кирил и Методий“ за 1986. Умира в Линц.

 

С. започва научната си дейност с публикации, в които разглежда въпроси във връзка с религията на славяните и по-специално на православните славяни в древността (1948, 1951), религиозните и социалните реформационни движения сред славяните (1952), между които и богомилството (1956), ролята на старите източни цивилизации (1948) и на Византия при формирането на слав. народни култури на Балканите (1951, 1954). Постепенно интересите и се насочват към палеославистични проблеми. В 1959 С. публикува изследването си върху слав. акцент от предисторическата епоха („Slavische Akzentuation I. Die vorhistorische Zeit“), c което се поставя началото на нова поредица върху историята на акцента в слав. езици, обнародвана в издателство „Харасовиц“, Висбаден. Отделно разглежда ударението на праслав. n-основа м.р. и *dymъ (1957), както и индоевроп. *ei — слав. *ĭı̯ в хетеросилабична позиция (1967).

 

 

516

 

Линда Садник

 

Важно място в научната дейност на С. заемат старобълг. език и старите слав. писмени паметници в езиково, формално, текстуално и културно-истор. отношение. През 1955 излиза (в съавторство с Р. Айцетмюлер) предназначеният за учебни цели, но превърнал се в незаменимо пособие за слависти и индоевропеиста справочник „Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten“, който съдържа лексикален материал от старобълг. ръкописи от X—XI в. с основните значения (на немски език) на лексемите (с. 1—170), ценен за по-нататъшни лексикални проучвания обратен речник — пръв по рода си в палеославистиката (с. 171—207), етимологични данни към събраните в 1180 групи сродни думи с общ произход (с. 209—341).

 

Резултат на траен интерес към лексикографски и етимологични проблеми са поредица етимологични бележки на С. (1950, 1956, 1972, 1991). Тя подчертава необходимостта от разкриване на етимологично-граматическите връзки (1971), когато се обясняват семантични проблеми, напр. в случая с изчезването на непрефигираните недуративни глаголи в процеса на формиране на слав. видова система. В областта на най-стария слав. литературен език семантичните изследвания са от първостепенно значение за правилния превод на многозначни и трудни за разбиране текстове. В тази недостатъчно разработена в славистиката област С. има приносни лексикално-истор. наблюдения както върху превода на πάθος (1962) и φαντασία (1987) в най-старите слав. паметници и специално в старобълг. език, така и върху цяла редица други лексеми. Такива са старобълг.: отрочьникъ — отрокъ (1954); оусрехльство ‘ἀνωμαλία’ (1959); чисти, чисма; краса, красота, красити (сѧ); любъı, сълюблѥниѥ за грц. σχέσις (1985); съкѫтати, въскѫтати, красити сѧ : радовати сѧ, красити : τέρπεσθαι, (не) радити, (не) родити (1986); просторъ (1986), по вьлоу, вьловьнъ; посѣтити / посѣштати; присѣтити / присѣштати (1987); съмотрити, съмотре̑ниѥ, съмотръ (1989); истѧскнѫти, истѧсклъ, дебелъ (1990).

 

В лексикалните проучвания на С. е представен за пръв път в съответната широта богатият материал от произведенията на Йоан Екзарх, на когото посвещава и специална студия („Zur Lexik des Exarchen Johannes“, 1979). Според нея на истор. проучване следва да се подложат не само цели словни единици, но и отделни морфеми, като напр. старобълг. представки из- и раз-, за които тя установява, че в своя развой са неподатливи на радикална семантична промяна (1982).

 

Във връзка с широко дискутирания въпрос за произхода и същността на слав. категория глаголен вид и особено въз основа на осветляването му в работите на X. Шелезникер и Ю. С. Маслов С. се спира специално върху историята на този тип проучвания.

 

 

517

 

На широка сравнителна основа и с оглед на индоевроп. праезик тя проследява оформянето на новата праслав. парадигма на имперфекта (1960), като разграничава строго вида на глагола от начините на глаголното действие и видовото съотношение между имперфекта и комплексивния аорист при дуративните глаголи; мястото на назалните сегашни форми (образувани с помощта на назален инфикс, тип сѣсти, сѧдетъ, или суфикс — тип ринѫти, двигнѫти) в праслав. темпорална система (1962); наличието на старобълг. рекѫ : рьци (1966), които свързва с аспектната употреба на глагола решти, както и типичното за историята на редица слав. езици изместване на аориста и имперфекта от аналитичните форми на слав. перфект (1966). Постигнатите резултати в тази област са отразени и в статиите на оригинално замисления и подготвен съвместно с Айцетмюлер „Сравнителен етимологичен речник на слав. езици“, от който излизат седем свезки през периода 1963—1975 („Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen“. Bd. 1, A-В). В тях широко е застъпена и старобълг., и среднобълг. лексика.

 

От 1954 С. е сред издателите на важната поредица „Editiones monumentorum slavicorum veteris dialecti“ (EMSVD, Herausgegeben vom Institut für Slavistik der Universität Graz), която чрез фототипни издания дава възможност за занимания с основни за славистиката, но отдавна изчерпани трудове. Сред над 20-те тома са напр.: Синайският псалтир (1954), Материалите за староруски речник на И. И. Срезневски (1955—1956), Супрасълският сборник (1956), Хомилиарът на Миханович (1957), Шестодневът на Йоан Екзарх (1958—1975), Савината книга (1959), Мариинското евангелие (1960), Речникът на Дж. Даничич от 1863 (1962) и др. През 1964 С. основава (съвместно с Айцетмюлер и Й. Матл, след 1975 и с Е. Вайер) друга забележителна поредица — „Monumenta linguae slavicae dialecti veteris: fontes et dissertationes“ (MLS, Wiesbaden, Würzburg, Freiburg i. Br.), която има задачата да насърчи изследователската работа със средновековните книжовни паметници като основен източник при проучването на духовното развитие на слав. народи. Тази цел поредицата постига чрез преиздаване на изчерпани по-стари изследвания и материали, нови обработки и издания на книжовни паметници и нови проучвания върху тези паметници. Между тях са Остромировото евангелие (1964), описанието на слав. ръкописи от А. В. Горски и К. И. Невоструев (1964) с указател към него от Е. М. Витошински (1966), Изборникът от 1073 (1965), изследването върху риторичния стил на Йоан Екзарх от А. Леграйд (1965), изданието на слав. преработка на т. нар. Диалектика на Йоан Дамаскин — на Вайер (1969), Житието на Йоан Златоуст от Георги Александрийски — издание на Е. Ханзак (1975—1984), Словникът на старобълг. глаголни форми (1977) и Старобългарската граматика (1978) на Айцетмюлер, Паренесисът на Ефрем Сирин — издание на Г. Бойковски и Айцетмюлер (1984—1988), и др.

 

В поредицата излиза и подготвеното от С. образцово критическо издание (т. I—III, 1967—1983) на най-известното догматическо съчинение на виз. писател Йоан Дамаскин „Извор на знанието“ (Πηγὴ γνώσεως), познато в слав. ръкописна традиция като „Богословие“ или „Небеса“. Привлечени са девет руски преписа от XIV до XVII в., които се свеждат към по-ранен руски апограф от XIII в. (№ 155 от Държ. истор. музей в Москва), който за С. не е бил достъпен в оригинал, а по изданието му от О. М. Бодянски (и коректурите към него от А. Н. Попов) от 1877. Тази липса обаче не намалява стойността на изданието, тъй като С. е имала за цел да издаде текста, а не конкретния препис. За разлика от изданието на Айцетмюлер на Шестоднева тя не реконструира старобълг. текст — не само защото всяка

 

 

518

 

реконструкция на текст от Преславската школа може да се оспорва, но и защото установява, че руският препис е точен и не показва някакви съществени промени. Извършена е задълбочена текстологическа обработка. Привежда се паралелен грц. текст (по Migne, т. 94), за цитирането на който са използвани и резултатите от работата по грц. издание на съчиненията на Йоан Дамаскин (подготвено от Б. Котер). Оказва се, че слав. текст е най-близък до преписа от Ватиканската библиотека Cod. Vat. gr. 491. Немският превод, който следва славянския, а не грц. текст, представя отчасти реконструкция, благодарение на което редица неясни места и сложни синтактични конструкции и отклонения от грц. оригинал стават разбираеми. Цялото издание, както и изработените към него от Айцетмюлер (т. IV 1983) индекс на словоформите и обратен речник обогатяват палеославистиката и разкриват същностни езикови особености от тази важна епоха на интензивна слав. преводаческа дейност. Към същия тематичен кръг се отнася и изданието на откъсите от други патриотични текстове (шест глави), които се намират непосредствено след превода на „Богословието“ на Йоан Дамаскин според преписа от XIII в. Това са части от творби на Теодорит Кирски, Григорий Ниски и на неизвестен автор. Към тях е добавен подбор от цитати за Възкресението (Приклади о въстании — Symbole für die Auferstehung, 1977) (1977—1981).

 

Във връзка c работата си над Πηγὴ γνώσεως С. съобщава и за наличието на по-късен южнослав. превод на Йоан Дамаскин направен независимо от превода на Йоан Екзарх и съответстващ на пълния грц. текст, но отстъпващ по качество на старобълг. превод (вероятно поради изискванията на Търновската преводаческа среднобълг. школа) (1963).

 

От 1963 С. е сред издателите на наброяващата днес над 145 т. поредица „Slavische Propyläen. Texte in Neu- und Nachdrucken“ (Мюнхен). От 1966 издава (съвместно с Айцетмюлер и С. Хафнер, по-късно — с К. Трост и В. Айсман) едно от най-важните списания с палеославистична насоченост — „Anzeiger für slavische Philologie“ (Висбаден, Грац). От 1968 е съредактор и на поредицата „Geschichte, Kultur und Geisteswelt der Slowenen“ (Мюнхен).

 

Като университетски преподавател С. създава забележителна палеославистична и палеобългаристична школа в Западна Европа със значителен брой ученици и последователи в науката, между които са X. Шелезникер, Р. Айцетмюлер, X. Якше, К. Трост, А. Леграйд, Е. Вайер, В. Айсман, Р. Баур, Б. Анемюлер, X. Миклас, М. Хендлер, X. Кемерер, М. Трумер и др.

 

 

            Съч.:

o   Das Schiksal der Apokryphen im Slawentum. — Universitas, 2, 1947, p. 1051—1054;

o   Einflüsse der Hochkulturen des Ostens auf das Weltbild der südosteuropäischen Volkskulturen. — Wissenschaft und Weltbild, 1, 1948, p. 295—301;

o   Die Religion der Slaven im Altertum im Lichte der heutigen Forschung. — Blick nach Osten, 1, 1948, 1, p. 38—45;

o   Religiöse und soziale Reformbewegungen bei den slavischen Völkern. 1. Das Bogomilentum in Bulgarien. — Blick nach Osten, 1, 1948, 3—4, p. 46—54;

o   Die Muttergottes bei den orthodoxen Slawen. — Austria, 3, 1948, 7, p. 247—251;

o   Zur Herkunft der Windvorstellungen und Windbezeichnungen bei den Südslaven. — WSJ, 1, 1950, p. 131—133;

o   Zur Frage des slavischen enoSuffixes. — SR, 3, 1950, p. 297—300;

o   Der Regenboden in der Vorstellung der Balkanvölker. — BZ, 44, 1951, p. 482—486;

o   Die Religion der Slaven. — In: Christus und die Religionen der Erde. 2. Wien, 1951, p. 367—379;

o   Bernd von Arnim. [Nekrolog]. — WSJ, 2, 1952, p. 1—5;

o   Religiöse und soziale Reformbewegungen bei den slavischen Völkern. 2. Die bosnische Kirche. — Blick nach Osten, 2, p. 261—266;

o   Etymologisches. — ZSPh, 21, 1952, p. 342—343;

o   Südosteuropäische Rätselstudien. Graz-Köln, 186 p.;

o   Byzantinisches Vorbild und arteigene Geistigkeit. Dienstadel und Familienverbände. — In: Handbuch der Weltgeschichte. 1. Olten-Freiburg i. Br., col. 892—893, 894—895;

o   Der Balkan und die Hochkulturen des Vorderen Orients. — Saeculum, 1, 1954, p. 34—40;

o   Slaven (Die Frau in Mythos und Sage der slavischen Völker). — In: Lexikon der Frau. 2. Zürich, 1954, col. 1292—1293;

o   Отрочьникъ — отрокъ. Ein Beitrag zur Kulturgeschichte der südslavischen Wortschatzes. — In: Festschrift Julius Franz Schütz. Graz-Köln, 1954, p. 154—157;

 

 

519

 

o    Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten. Heidelberg, 1955, 20+341 p. [Sadnik L., R. Aitzetmüller];

o   Bogomilen. Slaven. — In: Religionswissenschaftliches Wörterbuch. Freiburg i. Br., 1956, col. 122—124, 827—828;

o   Abg. васнь. — In: Festschrift für Max Vasmer zum 70. Geburtstag. Wiesbaden, 1956 (Slavistische Veröffentlichungen, 9), p. 432—433;

o   Akzentstudien. — SR, 10, 1957, p. 230—236;

o   Slavische Akzentuation. 1. Die vorhistorische Zeit. Wiesbaden, 1959, 16+172 p.;

o   Kirchenslavisch usrechlьstvo ‘ἀνωμαλία’. — WSl, 4, 1959, p. 448—449;

o   Das slavische Imperfekt. Ein Beitrag zur Erforschung des urslavischen Verbalsystems. — WSl, 5, 1960, p. 19—30;

o   Zur Wiedergabe von πάθος und ihm verwandter Wörter in den ältesten slavischen Denkmälern. — ZSPh, 30, 1962, p. 242—249;

o   Die Nasalpräsentia und das frühurslavische Verbalsystem. — Die Sprache, 8, 1962, p. 238—249;

o   Eine zweite südslavische Übersetzung des Johannes Damascenus. — In: Slavistische Studien zum 5. Internationalen Slavistenkongreß. Göttingen, 1963, p. 281—284;

o   Slav. рекѫ : рьци. — In: Orbis scriptus. Dmitrij Tchižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 659—662;

o   Der Ersatz von Aorist und Imperfekt durch die 1—Periphrase, namentlich im Russischen. — AnzSPh, 1, 1966, p. 16—30;

o   Des Hl. Johannes von Damaskus Ἔκθεσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως in der Übersetzung des Exarchen Johannes. Herausgegeben von L. Sadnik. 1. Wiesbaden, 1967, 36+322 p.; 2. Freiburg i. Br., 1981, 412 p.; 3. Freiburg i. Br., 1983,302 p.; 4. Index und rückläufiges Wörterverzeichnis. Zusammengestellt von R. Aitzetmüller. Freiburg i. Br., 1983, 279 p. (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 5, 14, 16, 17);

o   Idg. *ei – slav. *ii̯ in heterosyllabischer Stellung. — AnzSPh, 3, 1967, p. 1—4;

o   К проблеме этимологическо-грамматических связей. — В: Этимология 1968. М., 1971, с. 3—10;

o   Zur Frage volkssprachlicher Wortneubildungen. — AnzSPh, 6, 1972, p. 104— 118;

o   Die Slavistik an der Universität Graz nach 1918. — AnzSPh, 6, 1972, p. 14—19;

o   Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen [Sadnik L., R. Aitzetmüller]. 1. A-В. Wiesbaden, 1975, 643 + 50+10 p.;

o   Prikladi o vъstanii — Symbole für die Auferstehung. — AnzSPh, 9, 1977, p. 247—254;

o   Die Bruchstücke aus Väterschriften im Anschluß an die Übersetzung der Ἔκθεσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως des Exarchen Johannes. — AnzSPh, 9, 1977, p. 429—444; 10—11, 1979, p. 163—187; 12, 1981, p. 133—169;

o   Zur Lexik des Exarchen Johannes. — StS, 25, 1979, p. 345—351;

o   Bedeutungsbeziehungen bei altbulgarischen und kirchenslavischen Zusammensetzungen mit den Präfixen раз- und из-. — In: Festschrift für Wilhelm Lettenbauer zum 75. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1982, p. 223—233;

o   Wortschatzstudien: 1. Abg. ksl. čisti, čismę... 2. Abg. ksl. krasa, krasota, krasiti (sę)... 3. Abg. ksl. ljuby, sъljubljenie für σχέσις. — AnzSPh, 15—16, 1985, p. 17—30;

o   Zur Übersetzung von abg. просторъ. — In: Pontes Slavíci. Festschrift für Stanislaus Hafner zum 70. Geburtstag. Graz, 1986, p. 359—362;

o   Wortschatzstudien: 4. sъko͔tati, vъsko͔tati. 5. Zum Verhältnis krasiti sę : radovati sę, krasiti sę: τέρπεσθαι. 6. (ne)raditi, (ne)roditi. — AnzSPh, 17, 1986, p. 3—20;

o   Wortschatzstudien: 7. Abg. po vьlu, vьlovьnь u.a. 8. Abg. aksl. posětiti / posěštati, prisětiti / prisěštati... — AnzSPh, 18, 1987, p. 33—49;

o   Zur Übersetzung von griech. φαντασία im Altbulgarischen. — In: Dona slavica Aenipontana. In honorem Herbert Schelesniker. München, 1987, p. 183—189;

o   Wortschatzstudien: 9. Abg. aksl. ksl. sъmotriti, sъmotrenije, sъmotrъ... 10. Zur Etymologie von abg. sъmotriti. — AnzSPh, 19, 1989, p. 1—24;

o   Wortschatzstudien: 11. Abg. ksl. istękno͔ti, istęklъ. — 12. Beobachtungen zu abg. ksl. debelъ. — AnzSPh, 20, 1990, р. 1—8;

o   Gesammelte Aufsätze zur slavischen Lexik und Semantik. Freiburg i. Br., 1991 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 29), 198 p.

 

            Лит.:

·       Dostál А. — Slavia, 25, 1956, p. 611—614 (рец.);

·       Sławski F. — Język polski, 36, 1956, с. 153—156 (рец.);

·       Hamm J. — Slovo, 6—8, 1957, p. 368—372 (рец.);

·       Rothe H. — ZSPh, 26, 1957, p. 225—231 (рец.);

·       Kurz J. — WSJ, 6, 1957—1958, p. 145—165; 7, 1959, p. 162—163 (рец.);

·       Kiss L. — StS, 10, 1964, p. 190—195 (рец.);

·       Kronasser H. — Die Sprache, 1 1, 1965, p. 186—188 (рец.);

·       Kronsteiner О. — WSJ, 14, 1967—1968, p. 151—153 (рец.);

·       Bláhová Е. — IJSLP, 12, 1969, p. 175—177 (рец.);

·       Lépissier J. — AnzSPh, 3, 1969, p. 135—142 (рец.);

·       Гълъбов Ив. — БЕ, 19, 1969, с. 85—87 (рец.);

·       Vaillant А. — BSLP, 63, 1969, р. 146; 64, 1970, р. 98—99 (рец.);

·       Kürschners Deutscher Gelehrten-Kalender. 11 изд. Berlin, 1971, p. 25—17; 15 изд. 1987, p. 38—82;

·       Zlatanova R. Ein Kapitel Geschichte der Slawistik in der BRD. Paläoslawistik an der Universität des Saarlandes (1959—1969). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, p. 88—106;

·       Festschrift für Linda Sadnik zum 70. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1981 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 15), 389 p.;

·       Jaksche H. Vorwort. — In: Festschrift für Linda Sadnik..., p. 1—8;

·       Schriftenverzeichnis von Linda Sadnik 1947—1980. — In: Festschrift für Linda Sadnik..., p. 9—13;

·       Златанова Р. Творчески юбилей на Линда Садник. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 2, p. 120—123;

·       Zlatanova R. Die Schule von Prof. Linda Sadnik und ihr Beitrag zur Paläobulgaristik. — In: Bulgarien: Internationale Beziehungen in Geschichte, Kultur und Kunst. Neuried, 1984, p. 251—260;

·       Schriftenverzeichnis. — In: Sadnik L. Gesammelte Aufsätze zur slavischen Lexik und Semantik. Freiburg i. Br., 1991, p. 9—10;

·       Eismann W., K. Trost. In memoriam Linda Sadnik. — AnzSPh, 26, 1998, p. 7—13;

·       Schriftenverzeichnis von Linda Sadnik 1947—1991. — AnzSPh, 26, 1998, p. 15—20;

·       Trost K. Nachruf auf Linda Sadnik. — Bulletin der deutschen Slavistik, 5, 1999, p. 5—7.

 

Румяна Златанова

 

 

    САЗАВСКО-ЕМАУЗКО ЕВАНГЕЛИЕ — вж. Реймско евангелие.

 

 

520

 

 

    (5). САЗАВСКИ МАНАСТИР, Сазава — много известен през Ранното средновековие религиозен и културен център. Разположен е в Централна Чехия, на р. Сазава, десен приток на Вълтава. Основан е през 1032 като средище на слав. литургия във връзка със стремежите на чешкия княз Олдржих (1012—1032, 1034) за политическа и църковна самостоятелност с активното съдействие на монаха отшелник Прокоп — първия абат на манастира.

 

Прокоп е роден ок. 980—990 в с. Хотоун, Коуржимско. Тази област е свързана с Велика Моравия, поради което влиянието на кирило-методиевската традиция върху житейския му път е значително. Образование получава във Вишехрадската школа „Св. Климент“, чието местоположение е спорно — според някои изследователи тя е била близо до владетелската крепост Вишехрад край Прага, а според други — става дума за някой от многобройните слав. манастири в унгарските земи. Фр. Дворник допуска, че се касае за бенедиктинския манастир в Бржевнов в Прага, който, макар и латинизиран, е бил толерантен към литургията на местен език и е подготвял мисионери за източните славяни. По време на изостреното съперничество между привържениците на лат. и на слав. писменост в Чехия (X—XI в.) Прокоп усвоява слав. писмо. Според летописа на т. нар. Сазавски монах, запазен в препис от XII—XIII в.,

 

„абатът Прокоп бил в славянското писмо, открито някога и канонизирано от най-светия епископ Кирил, много образован“.

 

Тези познания вероятно са една от причините той да бъде определен за абат на новооснования, четвърти по старшинство в Чехия манастир. Първоначално Прокоп принадлежи към светското духовенство, има семейство, но скоро полага монашески обет и заживява в една пещера до р. Сазава. Ръкоположен е за абат на С. м. от пражкия епископ Шебирж (1030—1067), радва се и на благосклонността на папа Бенедикт IX (1033—1044). Предполага се, че Прокоп произлиза от семейство на свободни земевладелци и манастирът е основан на земи, които са били негова собственост. Това обяснява пряката му роднинска връзка със следващите абати — след неговата смърт (1053) абат става неговият племенник Вит, а след него — синът на Прокоп — Емерам (Имерам), починал вероятно през 1085. Грц. произход на името Прокоп поражда предположения за някаква връзка с източнохристиянското монашество, като не се изключват и евентуални пътувания на Прокоп в Слав. югоизток.

 

Въпреки че не успява да удовлетвори желанието на княз Олдржих за създаване на независима Чешка църква, Прокоп отстоява съществени културни и религиозни позиции срещу проникващото немско политическо и духовно влияние. На тази основа култът към него поддържа патриотични настроения през Средновековието и Възраждането чак до ново време (срв. напр. стихосбирката „Митове“, 1879, от Я. Връхлицки). Прокоп е провъзгласен за един от католическите патрони на Чехия и е канонизиран на 4 юли 1204 от папа Инокентий III (1198— 1216) по искане на чешкия крал Пршемисъл I Отакар (1198—1230). Съществуват многобройни доказателства, че още през първата половина на XIII в. новият светец е широко честван в Чехия и Моравия. През 1588 тленните му останки са пренесени в Прага.

 

В С. м. се въвежда бенедиктинският монашески устав, установен в Чехия през X в. Издигнатата църква, посветена на Св. Богородица и св. Йоан Кръстител, придобитите манастирски имоти и най-вече оживената книжовна дейност на слав. език обясняват определянето на манастира като чешки архиманастир. Първоначалните строежи са в романски и готически стил (готическото преустройство започва през 1315).

 

 

521

 

Днес са останали само някои от ранноготическите аркади. При археол. разкопки (започнали през 1960 и продължаващи до днес) в северната част на манастира е открит фундаментът на куполообразен храм с четвъртита основа, разширена с четири полукръгли апсиди — т. нар. тетраконха, най-старата в Чехия, която се отнася несъмнено към XI в. Вероятно това са останки от манастирската църква „Светия кръст“, построена през 1070 по подобие на слав. манастири в Унгария (подобни тетраконхи са характерни за Източната църква и за Югоизточна Европа). Сазавската тетраконха става образец за по-късни строежи от този тип на чешка територия.

 

Стремежът на Римската курия за догматическо и литургично единство на Западната църква особено след схизмата (1054) и Сплитския събор (1060) обрича на неуспех опитите в Далмация и Чехия да бъде възобновена масово слав. литургия. След разцвета на С. м. по време на Бржетислав I (1034—1055) неговият наследник Спитихнев II през 1055—1056 изгонва слав. монаси и ги заменя с латинизирани бенедиктинци от пражкия Бржевновски манастир. Сазавското братство начело с абата Вит се оттегля в някои слав. манастири, в това число и в манастира Вишехрад край Дунав. Установените тук контакти с руски монаси полагат основата на отношенията между С. м. и Русия.

 

Абат Прокоп, основател на Сазавския манастир. Картина от началото на XIX в.

 

Монасите са върнати в манастира през 1061 от княз Вратислав II (1061—1092, през 1085 провъзгласен за първи чешки крал). Въпреки протестното писмо от 2 ян. 1080 на папа Григорий VII (1073—1085) до Вратислав II по повод на слав. литургия, С. м. изживява период на небивал разцвет — особено по времето на абата Божетех (1090—1096), известен средновековен художник, скулптор, резбар, строител, допринесъл много за разширяването на манастира с нови олтари, за обзавеждането и за художествената му украса. Зад външния блясък обаче се крият засилващи се лични свади между монасите. След смъртта на Вратислав II неговият наследник Бржетислав II (1092—1100) със специален указ от 3 ян. 1097 изгонва всички монаси от С. м. и го дава на бенедиктинци от Бржевновския манастир, с което се слага край на литургията на слав. език в Чехия. Макар и изменена в лат. дух, създадената културна и книжовна традиция се запазва — главно в областта на илюстрирането и преписването на богослужебни книги. Ок. началото на XIV в. започва готическо преустройство на манастирските сгради. През хуситските войни манастирът е изоставен, но през 1663 е обновен. Реформите на австрийския имп. Йосиф II (1780—1790) го засягат изцяло и от него остава само църквата, превърната през 1788 в енорийски храм с патрон св. Прокоп. Новите собственици на бившия манастирски комплекс го превръщат в замък резиденция със стопански пристройки. Създадената от абата Регинхард (1162—1173) традиция за производство на стъкло и стъклена мозайка се развива и през XIX в. в околностите на недействащия манастир се появяват стъкларски манифактури.

 

 

522

 

Сазавският манастир

 

През 1962 С. м. е обявен за национален културен паметник; уредена е богата експозиция за началото на слав. култура в чешките земи.

 

По времето на своя разцвет през XI в. С. м. е посредник в културните връзки между Чехия и Слав. югоизток. Създаваните там книжовни паметници са свързани с отзвука от Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий. Книжовната дейност в манастира се изразява в преписване на стари слав. ръкописи с различен произход, в преводи и създаване на оригинални произведения. За нуждите на слав. литургия е съществувал пълен комплект от богослужебна литература. От него е запазен единствено превод на грц. литургични молитви, наситен с бохемизми и известен под името Пражки листове, които заедно с Киевските листове са най-старите съхранени глаголически паметници от чешката редакция на Кирило-Методиевия книжовен език. Пражките листове са използвани за подвързия на средновековен ръкопис вероятно след изгонването на слав. монаси и разпиляването на техните книги. Според В. Вондрак те възхождат към бълг. основа, проникнала на чешка почва. Очевидно сазавските монаси са осъществявали връзки с други слав. религиозни центрове. Така може да се обясни напр. наличието на т. нар. бълг. мотиви в чешки паметници, поддържащи кирило-методиевската традиция (сведенията за мисионерска дейност на Константин-Кирил в Б-я, за създаването на слав. писменост първоначално в бълг. земи и др.). Не са изяснени обстоятелствата около възникването на т. нар. Сказание о преложении книг, което попада в състава на Повесть временных лет. Б. Н. Флоря напр. излага съображения в полза на становището, че то е дело на сазавски монаси и е написано най-късно в края на XI в. (1985).

 

През 1095 в С. м. е осветен олтар в памет на руските първосветци Борис и Глеб, канонизирани от Източната църква след схизмата. Участието на светски лица, особено от княжеската фамилия, в издръжката на манастира му осигурявала известна самостоятелност спрямо папата. В светлината на тази политика може да се обясни фактът, че в Сазава попадат и паметници с руски произход. Сред тях е и кирилската част на Реймското евангелие, за която през Средновековието се е смятало, че е написана от Прокоп. По-късно тя е откупена от имп. Карл IV (1347—1378) и е подарена на Емаузкия манастир в Прага, където към нея се добавя и глаголическата част. На кирилица са и приписките към лат. мартиролог — т. нар. Райхрадски глоси. Предполага се, че ръкописът, в който са запазени, е от втората половина на XI в.

 

 

523

 

и е принадлежал на С. м., където очевидно са били познати и двете слав. азбуки.

 

Със С. м. са свързани преводът на Житието на св. Бенедикт, познат по сръбски препис от XIV в., и преводът на Беседите на Григорий I Велики — най-обширният старослав. паметник от чешка редакция, познат по руски преписи (най-ранните са от XIII в.). Преведени от лат. език и от различни преводачи, двете произведения езиково и тематично говорят за разширяващата се книжовна и каноническа дейност в манастира. Според В. Новотни, Д. Тржещик, Е. Блахова и др. в него е преведена от лат. език Книга за страданията на светия княз Вацлав (Kniha o utrpení sv. knížete Václava), наричана още Втора славянска легенда за основателя на чешката държава — Вацлав, позната по руски преписи. Лат. легенда за Вацлав (921—929) е създадена от мантуанския епископ Хумполд през 975 по поръчка на немския имп. Отон II (973—983). За разлика от чешката Първа старославянска легенда за Вацлав в нея има значителен фантастичен елемент, свързан с изложението и описанието на различни чудеса. Съотношението между превод и авторски текст дава представа за по-елементарната, но въздействаща с лаконизма си слав. стилистика.

 

Много ценен е оригиналният цикъл от написани на лат. език легенди за основателя на манастира Прокоп. Те са съставени вероятно и на основата на по-стари слав. текстове, запазили своя престиж след премахването на слав. литургия. Най-ранната от тях е т. нар. Кратка легенда за св. Прокоп (Vita minor), която възниква може би скоро след 1200 в С. м. и независимо от влиянието на лат. легенда за св. Бенедикт и латинизирането на монасите продължава традицията за възхвала на Прокоп, като подчертава неговия чешки произход и слав. му образование. Легендата е основен източник за живота на първия сазавски абат и свързаната с него слав. литургия в манастира. Включена е към манастирската история, написана от анонимния Сазавски монах — допълнение към неговия препис на първата чешка хроника от Козма Пражки. Макар и дело на латинизиран монах, тази най-ранна история на С. м. обективно оценява значението на създаваните в него слав. духовни ценности и е признание за устойчивостта на кирило-методиевската традиция в чешките земи. Летописното изложение на Сазавския монах, чийто най-стар препис се датира на границата на XII и XIII в. и дн. се съхранява в Дрезден, приключва с назначаването на Регинхард за абат на манастира.

 

През XIV в. Кратката легенда е разширена с описания на чудеса и други данни според изискванията на епохата — така се създава т. нар. Голяма легенда за св. Прокоп (Vita major), известна в 28 преписа предимно от XIV и XV в. Преработена от неизвестен чешки автор през средата на XIV в., тя става една от най-внушителните чешки стихотворни легенди — от нея са запазени 1084 стиха. Със своя разговорно-народен стил тя обогатява средновековната чешка стихотворна епика. Теологическите въпроси в нея остават на заден план, основната идея е свързана с представянето на слав. литургия и С. м. като символи на чешкия народен дух. Стихотворният ритъм е нарушен, което улеснява появата на прозаичен вариант на легендата през втората половина на XIV в.

 

Виенските листове и Григорианските глоси вероятно също са дело на прокудени или върнали се в латинизирания манастир сазавски монаси. Във Виенските листове В. Ягич вижда хърватско влияние; това означава, че в С. м. може би е имало южнослав. монаси, които не са могли да свикнат с лат. богослужебни текстове. Григорианските глоси са повече от 200 и са поместени между редовете

 

 

524

 

на популярните тогава в църковните среди Диалози на папа Григорий I Велики. Предполага се, че са възникнали през XII в. в Островския манастир край Давле (Чехия). Издадени са за пръв път от А. Патера през 1878 и според него са дело на сазавски монах, който, учейки се на лат. език, е писал между редовете „чешки и старобълг. думи“.

 

Възможно е през X и XI в. да е имало повече центрове със слав. литургия в чешките земи, но единствено съществуването и ролята на С. м. са документирани исторически и филологически. Неговата дейност засилва отзвука от Моравската мисия на Кирил и Методий в чешките земи. Сазавските писмени паметници имат голямо значение за слав. културни взаимоотношения през Ранното средновековие и оказват влияние върху по-нататъшното развитие на чешкия обществен и духовен живот.

 

 

            Лит.:

·       Höfler K. A. С, P. J. Šafařík. Glagolitische Fragmente. Prag, 1857, 62+5 p.;

·       Patera A. České a starobulharské glossy XII. století v latinském kapitulní knihovny v Praze. — ČČM, 52, 1878, 4, p. 536—557;

·       D’Avril A. St. Cyrille et st. Méthode — premjere lutte des Allemands contre les Slaves. Paris, 1885, p. 217—225;

·       Vondrák V. O původu Kijevských listů a Pražských zlomků. V Praze, 1904, p. 76—78;

·       Novotný V. České dějiny. 1., 2. V Praze, 1913, 1215 p.;

·       Chaloupecký V., B. Ryba. Středověké legendy prokopské. Praha, 1953, p. 83—90, 175—180;

·       Dvorník F. Les bénédictins et la christianisation de la Russie. — In: L’Eglise et les églises. 2. Chevetogne, 1954, p. 326—329;

·       Dějiny české literatury. 1. Praha, 1959, p. 54—56, 157—163; Králík O. Sázavské písemnictví XI. století. — RČAV, 71, 1961, 12, p. 1—94;

·       Králík O. Cyrilometodějské dědictví a sázavské písemnisctví. — In: Příspěvky ke starší literatuře na Moravě. Brno, 1964, p. 12—20;

·       Králík O. O existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 33, 1964, p. 443—448;

·       Jelínek K. Slovanská a latinská Sázava. — Slavia, 34, 1965, p. 123—131;

·       Fiala Z. Hlavní problémy politických a kulturních dějin českých v 9.—10. století podle dnešních znalostí. — ČČH, 14, 1966, 1, p. 54—65;

·       Graus Fr. Slovanská liturgie a písemnictví v přemyslovských Čechách 10. století. — ČČH, 14, 1966, 4, p. 473—496;

·       Kadlec J. К poměrům na Sázavě v 2. polovině XI. století. — Slavia, 35, 1966, p. 266—268;

·       Králík O. Znovu o existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 35, 1966, p. 259—265;

·       Rуneš V. Několik poznámek k počátkům svatoprokopské úcty. — Slavia, 36, 1967, p. 271—279;

·       Večerka R. Jazykovědný příspěvek k problematice staroslověnského písemnictví v Čechách X. а XI. století. — Slavia, 36, 1967, p. 421—428;

·       Večerka R. Problematika stsl. písemnictví v přemyslovských Čechách. — Slavia, 39. 1970, p. 223—237;

·       Reichertová U. Přínos archeologie ke středověké podobě bývalého slovanského kláštera na Sázavě. — In: Z tradic slovanské kultury v Čechách. Sázava a Emauzy v dějinách české kultury. Praha, 1975, p. 27—37;

·       Ryneš V. Emauzy, Vyšehrad a sv. Prokop. — In: Z tradic slovanské kultury v Čechách. Sázava a Emauzy v dějinách české kultury. Praha, 1975, p. 39—40;

·       Večerka R. Slavistický příspěvek k latinské legende Kristiánově. — Slavia, 1976, p. 132—136;

·       Purš J., M. Кropilák. Přehled déjin Československa. L, 1. Praha, 1980, p. 126, 128;

·       Boba I. The Monastery of Sázava: Methodian Continuity North of the Danube? — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, p. 84—87;

·       Kyas V. Ke kulturním poměrům na Moravě v 10. a 11. století. — Slavia, 50, 1981, p. 1—7;

·       Флоpя Б. H. Сказание о преложении книг на славянский язык. Источники, время и место написания. — Bsl, 1985, р. 121—130;

·       Павлов И., В. Тодоров. История на чешката литература. 1. С., 1986, с. 27—28;

·       Reichertová К., Е. Bláhová, V. Dvořáková, V. Huňáče k. Sázava. Praha, 1988, 454 p.;

·       Toth I. Вышеград на Дунае и Сазава. — StS, 38, 1993, 1—2, p. 191—202;

·       Младенова М. Кирило-методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., 1999, с. 77—91.

 

Иван Павлов

 

 

    (6). САКАЧ, Стефано (Sakač, S.) (10.Х.1890—23.VIII.1973) — италиански богослов от хърватски произход, историк на църквата. Роден в Капела Калничка, Хърватско. Средно образование завършва в Загреб. Продължава учението си в Папския Григориански унив. в Рим (1910—1915), но след избухването на Първата световна война (1914—1918) е принуден да прекъсне и да се завърне в родината си. Член на Йезуитския орден (1915). Разширява образованието си в Инсбрук, Австрия (1916—1918). Преподавател и префект на Семинарията в Сараево (1918—1919) и неин ректор (1922—1924). Два пъти (1919—1921, 1924—1925) учи в Папския източен инст. в Рим. На 2 апр. 1925 защитава дипломна работа на тема „De Synodi Quinisextae approbatione“. През същата година преминава на източноправославен ритуал. От 1926 до 1929 е секретар на Микеле д’Ербини, ректор на

 

 

525

 

Папския източен инст. и по-специално отговаря за сп. „Orientalia Christiana Реriodica“. Преминава през различни степени на теологична кариера в Дубна (1931—1933), Албертин (1933—1935) и Загреб (1935—1937). От 1937 е първият преподавател по история на християнството на Балканите (без Византия) в Папския източен инст. Води специализирани курсове по кирилометодиевистика и различни семинари. Почетен проф. (professor emeritus, 1966). Умира в Рим.

 

Основните трудове на С. са посветени на истор. дело на Константин-Кирил и Методий, на етническия произход и християнизирането на хърватите. Той е един от най-убедените привърженици на тезата, че преди смъртта си Константин Философ е бил удостоен с епископски сан (вж. Сан на Кирил). Дори след откриването на Пражкия препис на Италианската легенда, който до голяма степен внася яснота в дискусиите по този въпрос, С. продължава да отстоява своето мнение. В подкрепа на тезата си той търси доказателства в други кирило-методиевски извори. Според него сведенията от гл. 17 на ЖК и от гл. 6 на ЖМ за освещаването на слав. книги, ръкополагането на Кирило-Методиевите ученици и отслужването на слав. литургия в Рим показват извършването на специален ритуал, който предшества посвещаването в епископски сан. Тъй като, твърди С., не е възможно папата да не е оказал съответното уважение на основателите на новата слав. църква, посветеният за епископ е бил Константин-Кирил, а брат му Методий е получил само свещенически сан. Доказателство за това са събитията от последните дни на Кирил, изложени в гл. 18 на ЖК, и най-вече предсмъртната му молитва — израза в нея еже мнѣ бѣ даль, ı-ако твоı-а тебѣ прѣдаю той тълкува като отказ на болния слав. първоучител от епископството и връщане отново в монашеството. Въпреки отказа папа Адриан II (867—872) устройва тържествено погребение на Кирил, достойно според С. не само за епископ, но дори и за папа. Това становище е подкрепено с анализ на определенията „пастир“ и „учител“, употребени в Похвалното слово за Кирил от Климент Охридски. Определянето на двамата братя като „пастири“, а техните ученици като „стадо“ в Похвалното слово за Кирил и Методий С. приема като указание за това, че произведението е посветено на личности с по-висок, епископски сан. При това положение той се чувства длъжен да обясни липсата на каквито и да е сведения за епископски сан на Кирил в някои основни кирило-методиевски извори, като ЖК, ЖМ и Италианската легенда (написани според него между 869 и 885). За С. този факт трябва да се свърже с решенията на Цариградския събор (879—880). На заседанието от 26 ян. 880 под натиска на патриарх Фотий (858—867; 877—886) съборът взема решение, с което се цели да се спре безразборното издигане в епископски сан. Това решение не засяга пряко Константин-Кирил, тъй като той още приживе се е отказал от този сан, но за да бъдат избягнати всякакви недоразумения, Методий и неговите сподвижници решават да премълчат този факт.

 

След смъртта на Константин-Кирил Методий, който според С. тогава е обикновен свещеник, се отправя към Панония, където е поканен от княз Коцел. Той е носел писма от папа Адриан II до Ростислав и Светополк и по всяка вероятност се е отбил и във Велика Моравия, но поради избухналата там след 869 немско-моравска война и под натиска на силния епископ на Пасау Херманрих е бил принуден да се върне в Панония. Според С. само там е било възможно да се изпълни взетото в Рим решение за възобновяването на старата Сремска митрополия. Коцел изпраща Методий отново в Рим, този път за да получи епископски сан.

 

 

526

 

Въз основа на това свое твърдение С. отрича възможността задържането на Методий от немските епископи да е станало във Велика Моравия, тъй като тогава той все още не е бил епископ. След анализ на някои лат. документи — писмата на папа Йоан VIII (872—882) до анконския епископ Павел и до немските епископи, както и на съответните пасажи от гл. 10 на ЖМ, С. лансира тезата, че по всяка вероятност слав. първоучител е бил задържан някъде в Бавария половин година преди процеса, т. е. през пролетта на 870. Част от писмото на Йоан VIII до тримата епископи — Анон от Фрайзинг, Адалвин от Залцбург и Херманрих от Пасау, дава основание на С. да направи извода, че главен виновник за гоненията срещу Методий е Анон, който го е задържал във Фрайзинг; въпросният пасаж обвинява направо и единствено Анон и не се отнася до другите двама, а това от своя страна води до заключението, че Методий е бил държан от Анон във Фрайзинг през цялото време, т. е. през всичките три години, а процес срещу него през есента на 870 не е имало.

 

С. изразява становище и относно авторството на някои кирило-методиевски извори. Той отхвърля тезата на П. А. Лавров, Фр. Гривец и др., че Похвалното слово за Кирил и Методий е било написано във Велика Моравия. Според него литургичните особености на това произведение сочат, че то е възникнало поскоро във виз.-слав. Б-я, отколкото в римско-слав. Моравия. Неизвестният автор говори за Моравия и Панония като за „далечни западнославянски страни“, което за С. доказва, че той не е принадлежал към тяхното население. Освен това умишленото премълчаване на Константинопол и съответното подчертаване на предимствата на папския престол подсказват, че похвалата е възникнала в Б-я именно в периода на предприетата славянизация на Бълг. църква. Като взема предвид общите черти между нея и Службата за Кирил и Методий, С. посочва като най-вероятен автор и на двете произведения Кирило-Методиевия ученик Константин Преславски, който единствен би могъл да въведе общ празник на двамата братя.

 

В изследванията си за етническия произход и християнизацията на хърватите С. излага тезата си, че те са от ирански произход (аргументите са някои общи думи и самото етническо название). Малка група хървати пристигат на Балк. п-в и подчиняват завареното тук слав. население, но с течение на времето са асимилирани от него. Според С. християнизацията на хърватите е започнала по-рано в сравнение с покръстването на останалите славяни на Балк. п-в. Като се опира на някои истор. извори и най-вече на Константин VII Багренородни, той предполага, че началото на този процес трябва да се търси ок. 641, а през 679 вече е съществувал договор за ненападение между тях и Ватикан.

 

 

            Съч.:

o   Ugovor Pape Agatona i Hrvata proti navalnom ratu oko g. 679. — Croatia sacra, 1, Zagreb, 1931, p. 1—84;

o   Što smo primili od Sv. Braće Cirila i Metoda. — Život, 17, 1936, 3, p. 97—112; 6, p. 258—271;

o   О kavkazkoiranskom podrijetlu Hrvata. — Život, 18, 1937, 1, p. 1—25;

o   Apostol Hrvata Ivan Ravenjanin, prvi nadbiskup splitski. — Život, 19, 1938, p. 401—421;

o   Historijski razvoj imena „Hrvat“ od Daria I. do Konstantina Pofirogenita. — Život, 23, 1942, p. 1—18;

o   Tragovi staroiranske filozofije kod Hrvata. О dvojno-petornom sistemu naziva 7 dana u tjednu i 12 mjeseci u godini. — Život, 24, 1943, 1, p. 9—24;

o   Iranische Herkunft des iranischen Volksnamens. — OChP, 15, 1949, p. 313—340;

o   L’Origine del rito Romano-Slavo e i SS. Cirillo e Metodio. — Unitas, 4, 1949, p. 47—56;

o   De dignitate episcopali S. Cyrilli Thessalonicensis. — OChP, 16, 1950, p. 237—266;

o   Bemerkungen zum Methodiusprozeß in Bayern. — OChP, 20, 1954, p. 175—180;

o   The Iranian Origins of the Croats according to C. Porphyrogenetus. — In: The Croatian Nation. Chicago, 1955, p. 30—46;

o   Novissima de „Legenda Italica“ et de episcopatu S. Constantini-Cyrilli. — OChP, 22, 1956, p. 198—213;

o   Die kürzere slavische Fassung des Briefes „Gloria in excelsis Deo“ Hadrians II. — Cyrillo-Methodiana, p. 411—431;

o   I santi Cirillo e Metodio a Roma. — In: Cirillo e Metodio i Santi Apostoli degli Slavi. Roma, 1964, p. 71—101.

 

 

527

 

            Лит.:

·       Laсkο M. In memoriam p. Stefano Sakač S. J. — OChP, 39, 1973, p. 492—494;

·       Зыков Э. Г. О литературном наследии Константина Преславското. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 34—48.

 

Бойка Мирчева

 

 

    (7). САЛАЙКА, Антонин (Salajka, А.) (25.IV.1901—2.VIII.1975) — чешки теолог, ориенталист и славист. Роден в Моравска Нова Вес, окръг Бржецлав, Чехия. Следва в Богословския фак. в Прага (д-р по теология е от 1936) и в Инст. по ориенталистика в Рим (1930). Доц. по ориенталска теология в Богословския фак. на Карловия унив. в Прага (1945). От 1950 е проф. по догматична теология и старослав. език в Римокатолическия кирило-методиевски богословски фак. в Прага, чието седалище е в Литомнержисе. През периода 1945—1950 е лектор по руски език в Богословския фак. в Прага. Умира в Прага.

 

Научните интереси на С. са насочени към теологията и ориенталистиката. Специално го занимават въпроси из историята на Руската църква. Изследванията му в областта на кирилометодиевистиката имат главно обзорен и обобщаващ характер.

 

През 1954 С. публикува статията „Literarna činnost’ sv. Cyrila a Metoda“, в която са представени преводните и оригиналните произведения на слав. първоучители. В специална публикация от 1961 той оценява делото на П. Й. Шафарик от гледна точка на кирилометодиевистиката, като подчертава факта, че за големия учен първоначалният източник на книжовния старослав. език е македонско бълг. наречие. С. се позовава на основните му трудове, посветени на този въпрос. Подробно са изложени доводите на Шафарик за това, че глаголицата е съставена от Константин-Кирил и е изцяло негово творение, а кирилицата е вероятно дело на Климент Охридски. С. изброява издадените от Шафарик старослав. ръкописи и се спира на мнението му по въпроса за слав. богослужение в Чехия, Моравия и Словакия. Според С. Шафарик може да се смята за основател на глаголическата палеография. Обзорен характер има и статията на С. „Prameny k životu а dějinám Konstantina-Cyrila a Metoděje“ (1963), в която накратко са посочени всички извори за живота и дейността на двамата братя. С. ги обособява в общоприетите три групи — славянски, латински и гръцки, и коментира техни преписи, издания и преводи. Обсъдени са мнения и възгледи по някои спорни въпроси на кирилометодиевистиката.

 

Книгата на С. „Úvod do studia staroslověnského jazyka a písemnictví“ (1967), възникнала въз основа на лекции по старослав. език, е продължение на делото на Й. Вайс и Й. Вашица, както отбелязва авторът в увода, и е предназначена за учебни цели — главно за аудиторията в Римокатолическия кирило-методиевски богословски фак., както и за студента от Филологическия фак. В първата част С. се спира на живота и дейността на Кирил и Методий според данните от Пространните им жития. по-нататък се изказва в подкрепа на мнението на Й. Цибулка по въпроса за първоначалната християнизация на Моравия: славяните край р. Морава приемат християнството от Франкската империя, където проповядват ирландски и англо-саксонски мисионери. Като се позовава на истор. и археол. данни (промяната на погребалния ритуал на територията на Моравия в началото на IX в.), С. смята, че около стотина години преди пристигането на Кирил и Методий Моравия е била християнска страна; в Панония възникват първата западнослав. християнска терминология и първият западнослав. културен език. Във връзка с началната християнизация в западнослав. земи С. прави и кратък преглед на основните резултати от археол. проучвания

 

 

528

 

(разкопките в Старе место, църквите в Модра, при Микулчице, при Ухерске Храдище и другаде).

 

Втората част на книгата представя старослав. писменост, както и главните обстоятелства около възникването ѝ. За нейна основа според С. може да се смята старо южномакедонско наречие, което е принадлежало към бълг. езикова територия. Подробно са изложени теориите около т. нар. рушки писмена (ЖК, гл. 8). С. разглежда различните мнения за създаването на двете азбуки и приема доводите за първенството на глаголицата. По-подробно той се спира на мнението на Е. Георгиев и оборва аргументирано неговите тези за съотношението глаголица — кирилица. В третата част на книгата подробно са представени старослав. писмени паметници, придружени с преглед на съществуващите мнения по спорните въпроси. Трудът на С. и до днес не е изгубил значението си на университетски учебник, запознаващ с основите на кирилометодиевистиката и славистиката. Недостатък на книгата е липсата на библиография.

 

 

            Съч.:

o   50 výročí encykliky „Grande mimus“. — Časopis katolického duchovenstva, 72, 1931, p. 1—11, 532—543; 73, 1932, p. 33—41, 245—249, 304—310, 631—636;

o   Nauka východních odloučených theologů o posledních věcech člověka a sveta. — Časopis katolického duchovenstva, 74, 1933, p. 35—40, 117—129;

o   Fides et auctoritas ecclesiastica in conciliis oecumenicis. — In: Acta VI. Conventus Velehradensis anno 1932. Olomouc, 1933, p. 168—186;

o   Nauka východních odloučených theologů, zvláště ruských, o Kristové vykoupení. Praha, 1936, 172 p.;

o   Je patriarcha Fotios autorem spisku: К těm, kteří praví, že Rím je prvním Stolcem? — Časopis katolického duchovenstva, 80, 1940, p. 389—392;

o   Pojem (definice) církve u východních odloučených theologů. — Časopis katolického duchovenstva, 81, 1941, p. 281—288;

o   Bohosloví východních křesťanů. — In: Bohosloví. Úvod do studia II. Praha, 1946, p. 49—61;

o   Studium křesťanského Východu. Praha, 1948, 30 p.;

o   Význam studia křesťanského Východu. — Časopis katolického duchovenstva, 88, 1948, p. 1—9;

o   Autokefalie ruské pravoslavné církve. — Časopis katolického duchovenstva, 89, 1949, p. 1—11;

o   Literarna činnost’ sv. Cyrila a Metoda. — Duchovný pastier, 31, 1954, 6, p. 80—81;

o   Význam P. J. Šafaříka pro staroslověnský jazyk a písemnictví (K 100. výročí jeho úmrtí). — Duchovní pastýř, 11, 1961, 10, p. 183—185;

o   Prameny k životu a dějinám KonstanlinaCyrila a Metoděje. — In: Solunští bratři. Praha, 1963, p. 192—237;

o   Úvod do studia staroslověnského jazyka a písemnictví. Praha, 1967, 240 p.;

o   Der Aufenthalt des Hl. Konstantin-Kyrill in Rom (867—869). — In: KonstantinKyrill aus Thessalonikc. Würzburg, 1969, p. 61—75;

o   Der Sinn der großmährischen Gesandschaft und der byzantinischen Mission der Brüder von Thessalonike. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969, p. 159—184;

o   Die Quellen zum Leben und zur Geschichte von Konstantin-Kyrill und Method. — In: KonstantinKyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969, p. 1—60.

 

Десислава Атанасова

 

 

    (8). САМАРИТАНСКИ ЕЗИК — език на жителите на областта Самария в Палестина, образували в епохата на Втория ерусалимски храм особена религиозна секта. Самаританите (самарянците) са остатък от жителите на някогашното Северно (Израилско) евр. царство (ок. 928—722 пр. н. е.), примесени с няколко езически племена (колонисти от Вавилон, Кута, Авва, Хамат и Сефарваим). Самаританите се споменават в евр. Библия като „шомроним“, а те самите се наричат „шомрим“ (т.е. пазители на Мойсеевия закон). Според талмудистите са „кутеи“ — по името на едно от споменатите племена. Според Стария завет (IV Цар. 17: 23—24) самаританите са преселени от асирийците на мястото на изселените израилтяни, след като столицата им Самария е превзета и унищожена (722 пр. н. е.). Към края на IV в. пр. н. е. те са окончателно отхвърлени от юдейската религиозна община и затова построяват свой храм на планината Гаризим. Религиозните им възгледи са много сходни с еврейските и се отклоняват от тях само в няколко пункта; напр. те отричат пророците (с изключение на Иошуа — Исус Навин), възкресението на мъртвите и почитат планината Геразим като свято място. До наши дни остатък от самаританите има в гр. Наблус (древния Сихем). От евр. свещени книги те приемат само Мойсеевото петокнижие, но самаританският му текст се различавал в някои отношения от официалния масоретски

 

 

529

 

текст на юдеите. Няма точни сведения за времето, когато Петокнижието е прието от самаританите. Характерът на писмото, с което е написано, е близък до т. нар. квадратен еврейско-ханаански шрифт, но самаританският шрифт е по-архаичен.

 

С. е. спада към западноарамейската езикова общност и е сроден с ханаанските диалекти, към които се числи и староевр. библейски език. Характерно за С. е. е смесването или по-точно пропускането на гърлените звукове в изговора. В това отношение той напомня за галилейския диалект. На С. е. се създава книжнина, състояща се от литургични произведения, химни, псалми и таргуми (преводи) на Петокнижието. От преводите на Петокнижието най-известни са преводът на Азатир и Агадата на Марка (IV в.), когото самаританите смятат за най-древния и най-големия самаритански писател. Коментарите на Марка обхващат несистемно библейския текст с дълги разсъждения по повод на отделни цитати от Свещеното писание. Марка е автор на значителна част от поезията в т. нар. Дефтер — сборник с литургични произведения, писани на С. е.; той се попълва от IV до XIV в., когато получава окончателна форма. Наред с литургичните творби от XII в. се появяват и хроники, които предават във вид на легенди много събития от библейската история. След като арамейският език става общоприет и от евреите (от IV в. пр. н. е.), самаританите и евреите се разбират без затруднения (срв. Йоан 4: 1—48).

 

За С. е. се споменава два пъти в ЖК. Според житието (гл. 8) в Херсон Константин-Кирил усилено се занимава с евр. език и с преводи от него. По същото време един самаританин, спорейки с него, му донася самаритански книги, които Константин-Кирил бързо започва да чете правилно. Удивен от чудото, самаританинът се покръства. Според някои изследователи пасажът свидетелства, че Константин-Кирил се е запознал със самаританската редакция на Мойсеевото петокнижие и е успял да се справи със С. е. и писмо благодарение на знанията си по евр. език и на отличното познаване на библейския текст. Същото умение той проявява при разчитането и тълкуването на надписа „с еврейски и самаритански букви“ върху потир със скъпоценни камъни в църквата „Св. София“ в Цариград (гл. 13). Сред различните интерпретации на този епизод повече внимание заслужава предположението за влияние на апокрифно пророчество върху житийния текст (вж. Соломонова чаша).

 

 

            Лит.:

o   Montgomery J. A. The Samaritans. The Earliest Jewish Sect. Their History, Theology and Literatlire. Philadelphia, 1907, 358 p. (2 изд. New York, 1968);

o   Von Gall F. Der hebräische Pentateuch der Samaritaner. Giessen, 1914—1918, 70+112 p. + 4 tabl.;

o   Gaster М. The Samaritans, Their History, Doctrines and Literature. London, 1925, 6 + 208 p., 18 ill.;

o   Minns E. H. Saint Cyril Really Knew Hebrew. — In: Mélanges publiés en Phonneure de M. Paul Boyer. Paris, 1925, p. 97;

o   Horálek К. Св. Кирилл и семитские языки. — In: For Roman Jakobson. The Hague, 1956, p. 230—234;

o   Eissfeldt O. Einleitung in das Alte Testament. Tübingen, 1964, p. 942—944;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 96, 150;

o   Масuсh R. Grammatik des samaritanischen Aramäisch. Berlin, 1982, 72 + 427 p.

 

Боян Пиперов

 

 

    (9). САМПИ — старогрц. буква (), наследена от финикийското писмо, без звукова стойност. Употребявала се е за означаване на числото 900. В глаголицата е заменена с (ц), а в кирилицата — с ц или ѧ.

 

 

    (10). САМУИЛОВ НАДПИС — старобълг. епиграфски паметник от 993; един от най-старите датирани надписи на кирилица. Открит е през 1888 при строежа на църквата „Св. Герман“ в с. Герман, близо до Преспа (Македония). Състои се от 11 реда; издълбан е върху правоъгълна плоча от бяло-синкав мрамор (с размери: дължина 1,30 м, ширина 0,67 м и дебелина 0,07 м) по нареждане на цар Самуил (997—1014)

 

 

530

 

в памет на родителите му и на най-големия му брат — Давид. Публикуван е за пръв път през 1899 от директора на Руския археол. инст. в Константинопол Ф. И. Успенски, според когото в надписа е допусната грешка на ред 3: името на бълг. цар Самуил е изписано като самоипъ и след това е направена поправка, като над п е врязана буквата л. Допуска се, че в края на ред 8 вероятно е стояло името на майката на Самуил. Имената на родителите на Самуил се възстановяват убедително благодарение на ръкописа от Виенската придворна библиотека Cod. Vindobonensis hist. gr. — препис от Хрониката на Йоан Скилица.

 

Самуиловият надпис от 993 г.

 

Едновременно с Успенски свои наблюдения върху С. н. излага и Т. Д. Флорински. По отношение на текста той предлага (под въпрос) в края на ред 8 да се възстанови името мариѣ, а въз основа на палеографския анализ стига до извода, че писмото е едър устав и рисунъкът на буквите напомня графиката на Супрасълския сборник. В съвсем кратката езикова характеристика Флорински обръща внимание на някои черти на С. н., които преценява като диалектни особености, присъщи едновременно на Сав. кн. и на Супр. сб. През 1899 за надписа се произнася и Л. Милетич; той изтъква значението му във връзка с въпроса за „старостта на кирилицата в България и особено в Югозападна България“. Според него С. н. е убедително доказателство, че и в Западна Македония началото на кирилската писменост трябва да се постави поне в средата на X в.; графиката на буквите разкрива ранна кирилица, в която още няма знаци за йотуваните гласни и в която ясно се чувства зависимостта от глаголическите правописни начала.

 

Въз основа на публикуваните през 1906 добавки на епископ Михаил Деволски (началото на XII в.) към Виенския препис на Хрониката на Йоан Скилица (вж. Б. Прокич, 1906, с. 28 (1), от които става известно, че името на майката на Самуил е Рипсимия, Й. Иванов (1931, с. 25) възстановява текста на надписа по следния начин:

 

 

С. н. е изпълнен в стила на т. нар. стар унциал, характерен за надписите от X в., силно повлиян от ръкописния литургичен унциал. Смесеният характер на буквите в него говори и за влияние на античните форми. Езикът на надписа отразява особеностите в говора на бълг. население от X в. Особено важни са истор. данни, които се съдържат в текста, макар че по-голямата част от тях са известни и от други истор. извори.

 

Десетилетия наред С. н. остава най-старият точно датиран кирилски текст. Това обуславя големия научен интерес към него. Засега науката разполага с три

 

 

531

 

по-ранни датирани кирилски епиграфски паметника, най-старият от които е надписът от скалния манастир до с. Крепча, Търговищка област, от 921 (вж. Епиграфика старобългарска).

 

 

            Лит.:

·       Карский Е. Ф. Надпись Самуила 993 года. — РФВ, 42, 1899, с. 231—236;

·       Милетич Л. Към Самуиловия надпис от 993 г. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 14—20;

·       М[илетич] Л. Старобългарски надпис от цар Самуил. — БПр, 5, 1899, 9—10, с. 274—278;

·       Успенский Ф. И. Надпись царя Самуила. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 1—4;

·       Флоринский Т. Д. Несколько замечаний о надписи царя Самуила. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 5—13;

·       Jireček К. Die cyrillische Inschrift vom Jahre 993. — ASPh, 21, 1899, p. 543—551;

·       Jagić V. Die cyrillische Inschrift vom J. 993. 2. Zur Paläographie der Inschrift. — ASPh, 21, 1899, p. 551—557;

·       Флоринский T. Д. К вопросу о древности и взаимных отношениях кириллицы и глаголицы. (Кирилловская надпись Самуила 993 г.). — Чтения в Историческом обществе Нестора летописца, 14, 1900, 2, с. 73—84;

·       Prokić В. Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Scylitzes Codex Vindobonensis hist, graec. LXXIV. Ein Beitrag zur Geschichte des sogenannten westbulgarischen Reiches. Diss. München, 1906, p. 19—20;

·       Иванов Й. Цар Самуиловата столица в Преспа. — ИБАД, 1, 1910, с. 55—80;

·       Diеls Р. Die Inschrift des Caren Samuel. — ASPh, 41, 1927, p. 317;

·       Кос M. О натпису царя Самуила. — Гласник Скопског научног друштва, 5, 1929, с. 209—213;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 23—25 (фототипно изд.: С., 1970);

·       Иванова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 60;

·       Томовић Г. Морфология ћириличких натписа на Балкану. Београд, 1971, с. 152.

 

Казимир Попконстантинов

 

 

    (11). САН НА КИРИЛ. Истор. извори предоставят оскъдни и противоречиви сведения за духовния сан на Константин-Кирил. В гл. 4 на ЖК се съобщава, че младият Философ нямал влечение към богатството и светската власт, поради което логотетът Теоктист препоръчал да бъде „постриган“ и „посветен на духовно звание“, както и да му бъде дадена служба „библиотекар на патриарха“ —

 

нъ постригʹше его, ѿдадимь на поповʹство и слȣжбȣ да боудеть вивлотикарь оу патріарха (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 91);

 

в гл. 18 на житието е допълнено, че преди смъртта си слав. първоучител приел „светия монашески образ“ и името Кирил и така прекарал 50 дни —

 

въ с҃тыи мнишьскыи ѡбразь облѣче се и ... нарече си име Кѵрілль. И въ томь ѡбразѣ прѣбысть д҃ни н҃ (с. 108).

 

Италианската легенда предлага следната информация: когато пораснал и родителите му го завели в столицата, той бил

 

„дълбоко проникнат от благочестие и мъдрост и по повеля господня приел там свещенически сан“ —

„hic cum adolevisseť atque a parentibus fuisset in urbem regiam ductus, essetque insuper magna religione ac pudentia preditus, honorem quoque sacerdotii ibidem, ordinante Deo, est adeptus“;

 

преди смъртта си

 

„с позволение на върховния първосвещеник приел името Кирил и така след 50 дни приел успокоение в Господа“ —

„ex concessione summi pontificis inposuit sibi nominem Cyrillus, et sic post quinquaginta dies dormitionem accepit in Domino“ (ЛИБИ, 2, c. 295, 300).

 

Успение Кирилово повтаря единствено второто съобщение от ЖК. Според Пространното житие на Климент Охридски, когато предусетил края на живота си, слав. първоучител

 

„приел монашеска схима“ —

„τῶν μοναχῶν σχῶμα ἐπαμφιέννυται“ (Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 84).

 

Други извори го определят като монах, но и като „епископ в град Канаон“ (Проложно житие на Кирил), като презвитер (Проложно житие на Кирил и Методий), като „постриган в монашество“, а след това „поставен за свещеник“ (Второ слав. житие на Наум — вж. Жития на Наум Охридски). Няколко западнослав. писмени паметника също приписват на Константин-Кирил епископски или архиепископски сан. Това са чешките лат. жития Моравска легенда, Quemadmodum, Beatus Cyrillus;

 

 

532

 

лат. и хърватските глаголически служби за Кирил и Методий, някои от лат. жития на св. Прокоп Сазавски; истор. съчинения на Мартин от Опава и Пршибик Пулкава. Сведението за епископски сан е познато и в западноевроп. късносредновековна и ренесансова историография.

 

До средата на XIX в. Италианската легенда е смятана за най-важния и достоверен кирило-методиевски извор. В единствения известен тогава препис (издадения в Acta Sanctorum от 1668) се казва, че Кирил е ръкоположен за епископ в Рим (consecraverunt ipsum et Methodium in episcopos). Научните спорове около епископския му сан започват след публикуването на Пространните жития на Кирил и Методий (1843), които не потвърждават това известие и пораждат скептицизъм спрямо истор. стойност на Италианската легенда. В бурните полемики относно нейното авторство и отношението ѝ към ЖК се налага мнението, че тя е късен паметник (от XIII—XIV в.), който заема второстепенно място сред кирило-методиевските извори. Това становище сериозно разколебава тезата за епископски С. К., още повече че тя не намира потвърждение нито у западните съвременници на солунските братя (напр. у Анастасий Библиотекар), нито в произведенията на старобълг. писатели Климент Охридски, Константин Преславски и Черноризец Храбър. Известията на Италианската легенда и старобълг. проложни жития на Кирил и Методий в това отношение се обясняват като интерполации под влияние на битуващата традиция в първия случай (А. Д. Воронов) и като грешки, възникнали поради неосведомеността на късните преписвачи във втория (П. А. Лавровски). Въпреки опитите да се възстанови истор. стойност на Италианската легенда и на сведението за епископството на Кирил (И. К. Мартинов, Т. Лемпъл), повечето специалисти или категорично отхвърлят тази теза, или са скептично настроени към нея (Фр. Дворник, 1933; Ив. Гошев, И. Огиенко, Фр. Гривец). В принципно новото проучване на Е. Георгиев върху Италианската легенда (1939) се доказват авторството на Гаудерик и нейният ранен произход, но тя не се причислява към първостепенните кирило-методиевски извори, а сведението за епископско ръкополагане на Кирил се обяснява като умишлена или неволна грешка на нейния автор. Въз основа на това Георгиев гради и схващането, че за ЖК не е използвана Италианската легенда, тъй като в него липсва такова сведение. След откриването на Ватиканския и Пражкия препис на Италианската легенда (1954—1955), с което старинността и авторството на паметника са безусловно доказани, възприетата от всички по-нататъшни издатели реконструкция на спорния пасаж по Пражкия препис гласи:

 

„consecraverunt fratrem eius in sacerdotem“ —

„ръкоположиха брат му за свещенослужител (епископ)“,

 

което решава въпроса за епископския С. К. Независимо от това, някои изследователи смятат, че сведенията от останалите изводи, макар и да са късни, непременно имат истор. обосновка (П. Кирай). Други не приемат за правилно новото разчитане на спорното място в Италианската легенда, което е основният аргумент на тезата за епископски С. К. В нейна подкрепа се сочат също и някои „преки свидетелства“ и „косвени указания“ в ЖК, както и податки у авторитетни старобълг. писатели, като Климент Охридски и Константин Преславски. Съгласно това виждане, макар и да не съдържа сведения за епископство на Кирил , ЖК не само не го обезсилва, а недвусмислено го потвърждава, попълва и пояснява (Ст. Сакач). Обратното становище по въпроса обаче има солидна опора във факта, че нито най-ранните жития на Кирил и Методий, нито документите от папската канцелария, нито кореспонденцията на

 

 

533

 

Анастасий Библиотекар, нито месецословите към най-древните старобълг. евангелия, нито останалите ранни паметници на старата бълг. литература съдържат преки указания по този въпрос (Гошев, Дворник, Ал. Милев). По-късните текстове, в които се срещат такива известия, имат компилативно-легендарен характер и поради това се приемат за недостатъчно надеждни извори (Хр. Кодов). Въпреки това въпросите за времето и причините за появата, а също и за посоката на взаимодействие на подобни сведения в агиографски и историографски източници заслужават допълнително проучване (Сл. Бърлиева).

 

Съобщенията в ЖК, че след като завършил образованието си Константин бил „постриган“ и даден „на поповство“, а 50 дни преди смъртта си приел „монашески образ“ и новото име Кирил, на свой ред повдигат въпросите за ръкополагането му за свещеник, за уточняването на йерархичната степен на сана му, за времето и мястото на замонашването му. По тях се правят редица предположения и догадки, често твърде противоречиви. Някои изследователи са на мнение, че Константин е въведен в сан презвитер и като такъв е назначен за хартофилакс (Бл. Чифлянов, 1976; Д. Глумац). Други тълкуват „поповство“ като ръкополагане в степен дякон, като се позовават на каноническите правила на Църквата относно възрастовите изисквания за презвитерите и забраната те да заемат административни постове в Патриаршията (Дворник, 1966). Трети смятат, че на младини Константин е постриган за йеромонах, а преди смъртта си е приел строг монашески обет (Милев). Не липсват и мнения, че „постригване в поповство“ не означава ръкополагане на духовник, а постригване в монашество, т. е. Кирил е приел малка схима, а в края на живота си — велика монашеска схима (Гошев). Очертава се тенденция изразът „ѿдадимь на поповʹство“ да бъде тълкуван като посвещение на духовно звание в общия смисъл на думата, а не като въвеждане в духовен сан. По този начин се оформя становището, че слав. първоучител не е бил свещеник, а е прекарал живота си като обикновен монах или расофор, а преди смъртта си в Рим е приел истински монашески образ (Кодов). На последните две интерпретации се противопоставят аргументите за единната по това време монашеска схима, както и за промяната на името при малката, а не при великата схима. В съответствие с това схващане Кирил приема двете части на монашеския обет преди смъртта си в Рим, а спорният израз от ЖК (гл. 4) се тълкува в смисъл, че е постриган за клирик (служител на патриаршеската администрация) и едновременно е въведен в първата степен на свещенството — анагност (Чифлянов, 1977, 1979). Разнородните мнения налагат впечатлението, че проблемите, свързани с постригването в монашество и с йерархическите степени на духовенството и църковната администрация през IX—X в. засега остават открити.

 

 

            Лит.:

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 315—331;

·       Лавровский П. Был ли святой Кирилл Солунский епископом? — ЖМНП, 238, 1885, отд. 2, с. 161—175;

·       Martynov J. A propos de la légende dite italique. — Revue des Questions Historiques, 41, 1887, p. 221;

·       Lempl T. V obrambo škofovskega reda sv. Cirila. — Voditelj v bogoslovnih vedah, 5, 1902, 4, p. 437—464;

·       Огieнко I. Костянтин i Мефодій, їх життя та діальність. 1. Варшава, 1927, с. 288—289; 2. Варшава, 1928, с. 276;

·       Dvornik Fr. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 49—66, 291;

·       Гошев И. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 52, бел. 7, с. 69—77;

·       Georgiev Е. Die Italienische Legende. Sofia, 1939 (Studia historico-philologica Serdicensia. Supplementi, 4), p. 81—82;

·       Grivec Fr. De probitate ac sanctitate Cyrilli et Methodii in fontibus palaeoslavicis et documentis Ecclesiae. — AAV, 19, 1948, p. 13;

·       Sakač S. De dignitate episcopali S. Cyrilli Thessalonicensis. — OChP, 16, 1950, p. 237—266;

·       Sakač S. Novissima de „Legenda Italica“ et de episcopatu S. Constantini-Cyrilli. — OChP, 22, 1956, p. 198—213;

 

 

534

 

·       Кодов Хр. Духовният чин на св. Кирила. — ДК, 40, 1960, 5, с. 16—20;

·       ЛИБИ, 2. С., 1960, с. 294—302;

·       Dvornik F. Two Problems in the History of St. Constantine-Cyril. — In: Orbis Scriptus. Festschrift für Dmitrij Tschižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 181—186;

·       Tkadlčik V. Byl sv. Cyril biskupem? — Via, 2, 1969, p. 23—27;

·       Кодов Хр. Около житието на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 59—64;

·       Глумац Д. О времену монашегьа Константина Солунског и рукоположету Методгуа за свештеника. — Зборник Филозофског факултета Универзитета у Београду, 12, 1974, 1, с. 227—249;

·       Чифлянов Бл. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия. — ГДА, 22, 1972—1973 (1976), 4, с. 239—240;

·       Чифлянов Бл. Още за духовния сан на св. Кирил. — ДК, 57, 1977, 1, с. 23—32;

·       Чифлянов Бл. Пак за духовния сан на св. Кирил. — ДК, 59, 1979, 6, с. 1—9;

·       Милев Ал. Два латински извора за живота и делото на Кирил Философ. — ККФ 4, с. 316—321;

·       Куев К. Проложните жития на Кирил и Методий в ленинградските книгохранилища. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, р. 22—23;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda Aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 38—52;

·       Кирай П. Истиннаа повесть ѡ Курїллѣ и Меөодїи. С., 2001, с. 112—113.

 

Десислава Атанасова

 

 

    (12). САРАЦИНСКА МИСИЯ — виз. дипломатическо пратеничество до столицата Самара на арабските халифи от Абасидската династия, в което според ЖК, гл. 6, участва Константин-Кирил Философ. От житийния текст става ясно, че мисията е осъществена по искане на „агаряните, наричани сарацини“, и че императорът лично възлага на 24-годишния Константин отговорната задача да защити „единната божественост на Св. Троица.“ Предадени са и някои от допълнителните въпроси, разисквани по време на диспута. Житиеписецът подчертава, че Константин постига пълна победа в религиозния спор и се завръща невредим в Константинопол, въпреки че привържениците на исляма се опитват да го отровят. Сведенията за С. м. в Успение Кирилово, Проложното житие на Кирил и Проложното житие на Кирил и Методий са съвсем лаконични.

 

Този епизод от живота на слав. първоучител е обсъждан многократно и противоречиво в науката. Съвременните изследователи са склонни да приемат истор. основа на житийния разказ. По времето на императорите от Аморийската династия (820—867) между арабите и Багдадский халифат и Византия действително са водени многобройни войни с променлив успех, които предизвиквали върховно напрежение и в двете враждуващи страни. Всеки техен етап приключвал с примирие и с размяна на делегации, които обсъждали условията за прекратяване на военните действия и за размяна на пленници. Привърженици на две различни религии, представителите на двете страни често влизали помежду си в спорове по религиозни въпроси. Понякога дори владетелите или висшите сановници си разменяли послания, съдържащи упреци към чуждата вяра и апология на собствените религиозни убеждения. За тези прояви във виз.-арабските отношения през първата половина на IX в. са запазени много известия в писмени извори — както византийски, така и арабски. На фона на тези факти С. м. изглежда напълно реална. Съществуват обаче основания разказаното от житиеписеца в някои отношения да се коригира, а в други — да се допълни. Преди всичко трябва да се има предвид, че младият философ е можело да бъде само един от членовете на виз. делегация, а нейното ръководство е било възложено със сигурност на някой висш виз. сановник, опитен в дипломатическите преговори, напр. на Георги Асикрит, който изрично е споменат в житието. Все още се спори върху превода и тълкуването на следната фраза, позната в две разновидности: припослаше же съ нимъ ассуг’крита и Гѥѡргіа Полашоу (според южнослав. група преписи) и приставльше же немоу асигкрита Георгїа и послаша ı-а (според руските преписи).

 

 

535

 

Не е ясно дали става дума за едно или за две лица (за асикрита Георги, изпратен заедно с Константин Философ, или за анонимен асикрит и за Георги, наречен в южнослав. преписи Полата). По-приемливо е първото твърдение: че се споменава само за асикрита Георги. Що се отнася до хипотезата, че зад неизвестния асикрит се крие патриарх Фотий (858—867, 877—886), Фр. Дворник убедително доказва, че той не е участвал в една и съща мисия при арабите заедно с Константин Философ.

 

Константин Философ спори със сарацински мъдреци. Гравюра от Л. Серяков, 1886 г.

 

Сложен е и въпросът за годината, през която е организирана С. м. Тъй като житиеписецът отбелязва, че по това време Константин бил 24-годишен, а въз основа пак на данни от житието се приема, че е роден през 827, мисията най-често се отнася към 851. Но нито византийските, нито арабските извори споменават за подобно събитие в двора на абасидските халифи през тази година. Най-близката по време размяна на пленници между двете страни става през 845—846. След тази дата не са известни военни действия на Византия срещу Багдадския халифат — усилията на империята се насочват към о-в Сицилия. Не са известни враждебни действия от страна на арабите и през периода 846—851. В гл. 6 на ЖК се споменава, че арабите попитали между другото виз. пратеници:

 

„Христос е дал данък за себе си и за другите; вие защо не вършите неговите дела? Ако вие не плащате данък за себе си, понеже се браните, защо не давате данък на тъй великия и силен исмаилтянски народ поне за вашите братя и близки? Та ние искаме малко — само по една жълтица. И тогава, докато свят светува, ние ще пазим мир между нас, както никой друг народ“

(Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 125).

 

Този текст дава основание на Дворник да предположи, че през първите години от управлението на халифа Мутавакил (847—861) между двете страни възниква някакъв инцидент, останал неспоменат от изворите. Виз. император е искал да уреди своите отношения с багдадските араби, за да насочи вниманието си към борбата със сицилийските араби. Това е причината да изпрати мисия в двора на халифа през 851, а твърдението, че инициативата принадлежала на арабите, може да се приеме като една от обичайните неточности на виз. хронисти, намерила отражение и в старобълг. житие (Дворник, 1933, с. 86—103). В подкрепа на предположението, че през първите години от управлението на Мутавакил е имало някакъв конфликт между араби и византийци, е и друго известие от гл. 6 на ЖК — по вратите на християните, живеещи в столицата на халифа, били изрисувани „демонски образи“. Такива действия, насочени срещу християните, наистина е имало през 849—850. Предполага се, че противохристиянската вътрешна политика на халифа е във връзка с арабо-виз. военен конфликт по същото време.

 

Други автори (В. И. Ламански, Ю. Трифонов, Й. Иванов, Л. Юркович, Ив. Дуйчев) приемат, че Константин Философ е участвал във виз. мисия при арабите през 855—856, когато според изворите сред виз. пратеници е имало лице с име Георги. Относно изричното споменаване в житието, че по време на пратеничеството

 

 

536

 

Константин е бил 24-годишен, някои специалиста допускат, че в процеса на преписването първоначалното к҃д (24) е предадено погрешно с к҃ө (29) (Константин е бил 29-годишен през 856). В случая оказва влияние и предположението, че в мисията през 855—856 е участвал и бившият учител на Константин — Фотий. Спорът около датировката на С. м. с участието на Константин Философ не може да бъде разрешен при настоящото състояние на изследванията и изворовите данни. Засега няма достатъчно основания да се подлагат на съмнение хронологическите посочвания в ЖК, според които младият философ и бъдещ слав. първоучител посещава столицата на абасидските халифи през 851. В периода 836—889 тя се намира в гр. Самара (дн. в Ирак, на стотина километра северозападно от Багдад). Б. Ангелов и Хр. Кодов очертават два възможни маршрута на пратеничеството. Единият пресича на югоизток Мала Азия и достига до р. Ламус (в Киликия), където по традиция били разменяни виз. и арабските военнопленници; оттам в същата посока достига до средното течение на р. Тигър, където се намира Самара. Другият предполагаем път минава през северните части на Мала Азия (Понт) и се спуска на юг по течението на р. Тигър до столицата.

 

Анализът на гл. 6 показва, че религиозните спорове са били съпътстващо явление в официалните разговори на мисията. Всъщност основният въпрос, който е трябвало да бъде уреден, е бил мирният договор между Византия и Багдадския халифат. Това обаче не е било постигнато поради отказа на виз. пратеници да приемат условието на халифа да бъде плащан годишен данък. В резултат още през 851, както и през следващите две години арабите нахлуват в малоазийските виз. владения и ги опустошават. Както правилно е забелязал още Иванов, пренията са имали повече политически и културен оттенък, отколкото чисто богословски характер. Това е в унисон с насоките на цялостната дипломатическа дейност на Константин Философ, който и при сарацини, и при хазари, и при моравци изпълнява преди всичко политическа мисия, а богословската и филологическата му начетеност са само една от сигурните гаранции за успеха на предприетите начинания.

 

 

            Лит.:

·       Васильев А. А. Византия и арабы. Политические отношения Византии и арабов за время аморийской династии. СПб., 1900, с. 177—181; Приложение 4, с. 53—54;

·       Ламанский В. И. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 346, 1903, апрель, с. 346—353;

·       Трифонов Ю. Константин Философ (Св. Кирил) като царски пратеник при сарацини и хазари. — В: Сборник в чест на нроф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863— 1933). С., 1933, с. 307—320;

·       Dvornik Fr. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 85—111;

·       Дурковић Љ. Прва дипломатска мисија Константина Филозофа-Ћирила, просветитеља словена. — Зборник Матице Српске за друштвене науке, 13—14, 1956, с. 29—37;

·       Иванов Й. Сарацинска (арабска) мисия на Кирил Философ. — ИИЛ, 16, 1965, с. 91—104;

·       Dvornik Fr. The Embassies of Constantine-Cyril and Photius to the Arabs. — In: To Honor Roman Jakobson. 1. The Hague, 1967, p. 569—576;

·       Dujčev I. The Embassy of Constantine the Philosopher to the Arabs. — In: Горски вијенац. A Garland of Essays offered to Professor Elisabeth Mary Hill. Cambridge, 1970, p. 100—104;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подготвили за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 146—148;

·       Vеrstееgh С. Η. M. Die Mission des Kyrillos im Lichte der arabo-byzantinischen Beziehungen. — Zeitschrift der Deutschen morgenländischen Gesellschaft, 129, 1979, 2, p. 233—262;

·       Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 112—113;

·       Смядовски Ст. Георги Полаша (?) в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 98—101.

 

Илия Илиев

 

 

    (13). САСИНЕК, Франтишек Витязослав (Sasinek, F. V.) (псевдоним: Франко Хвойницки, Franko Chvojnický) (11.XII.1830—17.XI.1914) — словашки историк, публицист и писател. Роден в Скалица, Западна

 

 

537

 

Словакия. Първоначално образование получава в родния си град, след което учи в унгарска гимназия в Солнок и в Братислава. През 1848 влиза в Капуцинския орден. Изучава теология в австрийския гр. Шейбс. През 1863 решава да напусне ордена и на 10 дек. с благословията на папа Пий IX (1846—1878) се отказва завинаги от манастирския живот. От 1864 до 1869 е преподавател в Банскобистрицката семинария, наставник (ексхортатор) в гимназията и проповедник в главния храм на града. Междувременно през 1866 отива в Прага, дипломира се по догматика и след завръщането си се отдава на научна работа. Става инициатор за издаването на „Pešťbudínske vědomosti“ и „Matica Slovenská“. Участва в редактирането на списанията „Slovesnost“ (1863—1865) и „Letopis Matice slovenskej“ (1874—1875). Умира в Алгередорф, Австрия; през 1930 останките му са пренесени в родния му град.

 

Научно-публицистичното творчество на С. е белязано от романтични увлечения, които често надделяват над научните истини. Широко място в него заемат проблемите, свързани с Кирило-Методиевото дело и славянството. В книгата „Život SS. Cyrilla а Methoda, apoštolov slovanských“ (1885) той допуска, че славяните са приели кръщение пряко от Христовите апостоли. Посочва, че от Славянското море (така нарича Балтийско море Адам Бременски) през поречието на Висла минава път към Карпатите, от там пък (според свидетелствата на Плиний) — към Прешпорк (дн. Братислава), към Ихон (Аквилея) и Италия. Според С. възниква въпросът, дали апостолите не са използвали този път, за да спечелят за Господа Исуса Христа славянските народи. Като потвърждение на такава възможност се привежда твърдението в Повесть временных лет, че ап. Андрей е проповядвал в Русия. От друго сведение в Corpus rerum bohemicarum (Prameny Dějin českých, 1, 47, 48) C. заключава, че „нашите деди са приели кръщение от св. Петър“. Позовава се и на Първото послание на ап. Павел, където между вярващите се споменават и варвари, и скити, „под които (скитите) старият свят разбира славяните, с тях в съседство открай време живеят римляни и гърци“. По любопитен, но неправдоподобен начин С. обяснява произхода на глаголицата: „Най-старото свидетелство за Улфила говори, че изнамерил гетски (getické — sic!), значи славянски гетски, а не немски готски“ (с. 5). по-нататък се посочва, че св. Йоан Златоуст определил за гетите (славяните) специален храм, където свещениците, бъдещи мисионери, можели да се упражняват в католическата вяра и в славянскогетското (глаголическото) богослужение (с. 6).

 

По въпроса за произхода на Кирил и Методий С. има категорично мнение. Според него те са били бълг. славяни и поради това са допринесли за съживяването на отдавнашната глаголическа литургия в Моравия и Словакия. Възможно е, смята той, бълг. и моравско-словашката реч да са били твърде сходни. Ако живата бълг. реч (domáca bulharčina) се е различавала от моравско-словашката, църковната глаголическа реч (mluva) на българите е била близка до църковната глаголическа реч на моравяни и словаци (с. 10). Глаголическото богослужение пък според него е дело на св. Йероним, който по произход също бил славянин (rodzeného Slovana) (с. 14—15). Когато идват в Моравия, слав. първоучители намират литургия на славянски според източния обред, както показват Пражките глаголически фрагменти (вж. Пражки листове). Константин-Кирил извършва само това, че вместо глаголическото писмо съставя ново писмо по образец на грц. букви (с. 16). Между другото С. е убеден, че в Рим, в манастира „Св. Алексий“, където монах глаголаш (mnichom glagolským) е бил и св. Войтех,

 

 

538

 

по-късно пражки епископ, под една стряха живеели и „кирилски“ базилиани, и „глаголически“ бенедиктинци.

 

Подобни идеи С. развива и в по-късните си работи. В книгата „Obrana Svätého Methoda“ (1907) той твърди, че най-старата азбука на моравските славяни е глаголицата, а кирилицата е пренесена от Кирил. Разсъжденията му имат следната насока: ако моравяните, както пише Ростислав в своето послание до виз. имп. Михаил III, са били християни, те не са били без писменост и литургия; писмото им е било староглаголическо, а не латинско, което Моймир I, предшественикът на Ростислав, не търпял в своята държава. Но Константин, обучен в грц. писмо и на литургия по източен обред (vychodnú liturgiu), съставил и допълнил новото гръцко писмо за извършването на грц. литургия.

 

В друг кръг научно-публицистични работи С. се занимава с историята на Велика Моравия, с историята на древните народи, живели на територията на днешна Унгария, с църковната история на славяните, разглежда специално Улфила (ок. 311 — ок. 383), първия готски епископ, като създател на глаголическото писмо, и т. н.

 

Спекулациите, които се откриват в част от съчиненията на С. и се отклоняват значително от утвърдени далеч преди него постановки в слав. филология, са продиктувани от патриотизъм, насочен към самоутвърждаването на словашкия народ като част от слав. семейство. По този романтичен уклон той напомня бълг. поет, революционер и публицист Г. С. Раковски.

 

 

            Съч.:

o   Chválospev ku cti slovanských Blahozvestov S. S. Cyrilla a Methoda věnovaný ku meninám. — Katolické Noviny, 6, 1854, No. 9;

o   Dejopis slovanský a pochybnosti nektoré. — Slovesnosť, 1, 1863, No. 14;

o   Dějiny drievnych národov na území terajšieho Uhorska. Skalica, 1867, 4+254 p. (2 изд. Turčiansky Sv. Martin, 1878, 252 p.);

o   Väčšia legenda o sv. Klementovi biskupovi bulharskom. — Letopis Matice Slovenskej, 5, 1868, 1, p. 33—36;

o   Záhadné dějepisné otázky. 1. Kde bolo sídlo kráťov velkomoravských? 2. Kde bolo sídlo sv. Methoda a suffraganov? 3. Synovia Svatopluka I. 4. Kedy zahynul Mojmír II.? 5. Rozchytanie moravskej državy. 6. O smrti Svatopluka II. 7. Morava a Slovensko po páde Veľmoravy. 8. Osudy Slovenska po páde Moravskej državy. 9. Zdaliž Maďaři vychubili Slovákov? 10. Zdaliž Maďaři vytisli Slovákov k horám? 11. Zdaliž Maďaři vyhubili křesťanstvo? 12. Účinkovanie cyrillo-methodejskej církve. 13. Zdaliž cyrillo-methodejská církev bola spojená s Rimom? 14. Účinkovanie církve gréckej. — Slovenský letopis, 3, 1879, p. 1—14, 110—126;

o   Glagolica a Kirilica. — Slovenský letopis, 5, 1881, p. 10—46;

o   Sv. Cyrill a Method. 1.-18. — Slovenský letopis, 5, 1881, p. 193—210, 287—300; 6, 1882, p. 41—47;

o   Církev cyrillomethodějská. — In: Sborník Velehradský. 3. Praha, 1883, p. 49—106; 4. Praha, 1885, p. 45—68;

o   O „Panonské“ legendě sv. Methoda. К pramenům dějin slovanských. — Vlast, 1, 1884, 1, p. 26—29; 2, p. 111—115;

o   Sv. Method a Uhorsko. Turčiansky sv. Martin, 1884, 19 p.;

o   Život SS. Cyrilla a Methoda, apoštolov slovanských. Trnava, 1885, 44 p.;

o   Čechy v IX. století. Praha, 1886, 67 p.;

o   Ulfilas a glagolske písmo. Praha, 1886, 50 p.;

o   Jako povstala slovanská bohoslužba. Pittsburg, 1892, 40 p.;

o   Država Vefkomoravská. Ružomberok, 1896, 37 p.;

o   Osud Gorazda a soudruhů. — In: Sborník Velehradský. 6. Praha, 1896, p. 133—141;

o   Obrana Svátého Methoda. Turčiansky Sv. Martin, 1907, 47 p.

 

            Лит.:

·       Vajanský Sv. H. František V. Sasinek. — Slovanské pohl’ady, 7, 1887, 7, p. 164—165;

·       Кolisek A. František Víťazoslav Sasinek. К. V. F. ku 100. narodeninám a uloženiu pozostatkov v Skalici. Skalica, 1930, p. 5—23;

·       Rizner L. Bibliografia pisomníctva slovenského. 5. Turčiansky Sv. Martin, 1933, p. 11—40;

·       Kučera M. Profil historického diela Františka Viťazoslava Sasinka. — Historický časopis, 29, 1981, p. 195—207 (същото на англ, ез.: Studia historica slovaca, 13, 1983);

·       Slovenský biografický slovník. 5. Matica Slovenská, Martin, 1992, p. 179—181.

 

Иван Буюклиев

 

 

    СБИРКИ на славянски ръкописи — вж. Книгохранилища на славянски ръкописи.

 

 

    (14). СВАНЕ, Гунар Улаф (Svane, G. О.) (25.IX.1927) — датски славист. Роден в Копенхаген. Завършва гимназия през 1945 и слав. филология през 1950 в Копенхагенския унив. с титлата магистър; там защитава и докторска дисертация върху окончанията в щокавските текстове от периода 1350—1400 (1958). Проф. по слав. езици и литератури в Орхуския унив.

 

 

539

 

(1965—1994). Член на Кралското датско научно д-во (от 1979). Председател на Скандинавското славистично д-во (1990— 1994). Евтимиевска награда на Великотърновския унив. (1988).

 

С. е автор на граматики и на значителен брой лингвистични и литературоведски студии върху старите и съвременните слав. и балк. езици. Проявява по-специален интерес към балканистичния аспект в глаголната система на албански, бълг., сръбски и хърватски език, към словообразуването и произхода на членната форма. Години наред изучава ръкописната сбирка на Копенхагенската кралска библиотека, изследва подробно Копенхагенския глаголически мисал от XIV в. и подготвя каталози на стари слав. ръкописи и старопечатни книги (1968, 1986), както и на късносредновековни албански ръкописи.

 

Гунар Сване

 

В областта на кирило-методиевската проблематика С. публикува антологии от текстове, преведени на датски език и снабдени с уводи и изчерпателен коментар. Книгата му „Konstantinos (Kyriilos) og Methodios, slavernes apostole“ (1969) съдържа Пространните жития на Кирил и Методий, Пространното житие на Климент Охридски, Проглас към Евангелието и Написание за правата вяра (за автор е посочен Константин-Кирил), Анонимната хомилия в Клоц. сб., свързана с името на Методий, както и „За буквите“ от Черноризец Храбър. Преводите са съпроводени от обширна студия за слав. първоучители, за ролята на Моравската мисия и за съдбата на слав. писменост сред западните славяни. Коментарът към текстовете включва някои оригинални тези, изградени след наблюдения върху езика и композицията на запазените преписи и редакции на кирило-методиевските извори. Така напр., като сравнява композицията на ЖК, на Климентовото житие от Теофилакт Охридски и на трактата „За буквите“, С. изказва мнението, че ЖК е построено върху антитезисен паралелизъм. Той намира прилика между ЖК и „За буквите“, като посочва, че Храбровото съчинение е оригинално не толкова със съдържащите се в него културно-истор. факти, колкото с постройката на изложението върху антитезисен принцип с цел да бъдат изложени аргументите за предимството на Кириловата азбука. С. привежда доказателства в полза на твърдението, че Пространното житие на Климент Охридски съдържа в преработен вид по-старинно слав. животоописание за светеца, както и слав. „литературен материал“ за Кирил и Методий, който в творбата на Теофилакт се разраства в 15 глави (гл. 2—16). По този начин „се губи паралелизмът между въведението и панегирика на Климент в заключителната двадесет и девета глава на биографията“. С. предполага още, че е съществувало общо пространно житие на първоучителите, недостигнало до наши дни, което е възникнало чрез добавяне на сведения за Методий към вече оформеното с „издържана с учудваща сигурност композиция“ ЖК.

 

 

540

 

Кириловите ученици (вероятно и Методий като ръководна фигура) са написали ЖК още в Моравия; във вида, в който е познат, текстът представя закръглено цяло и може би пази в голяма степен първоначалната си форма; след смъртта на Методий учениците допълват ЖК с материал за него, но не е имало нито време, нито възможност това да стане в Моравия или в Панония — този замисъл се осъществява едва в Б-я; добавеният текст е бил отделен от общото житие, когато започва честването на първоучителите в различни дни. Именно поради това, смята С., ЖМ е със слаба структура и съставките му са подредени до голяма степен случайно. Като стил обаче то е близко до ЖК и обяснението на този факт се корени в произхода на двете творби от една и съща литературна школа.

 

С. посвещава отделна книга на Беседа против богомилите от Презвитер Козма. Изследвайки полемиката против еретиците през X в., той сравнява съчинението на Козма с преведените от Константин Преславски Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски, както и с преводния философски трактат „За самовластието“ от Методий Олимпийски (Патарски). Той оприличава Беседата на Козма с трилогия, чиято тема са броженията в бълг. общество през втората половина на X в., и допуска, че първите две части със самостоятелен увод и епилог са писани по времето, когато Козма е бил обикновен презвитер, а третата с авторитетния си тон подхожда на епископския му сан. Според него една молитва и една от анатемите в текста не са литургични заемки, а собствени композиции на самобитния бълг. автор. С. смята, че въз основа на Беседата и на други извори може да се заключи, че ок. 970 все още не е съществувал оформен богомилски молитвен ритуал. Изменението на истор. условия по време на виз. владичество моделира нови функционални признаци на богомилството, което през този период според него става белег за народностна (бълг.) принадлежност.

 

С. изследва риторическите похвати на Константин Преславски и Климент Охридски, като анализира системата от символи в техните проповеди. Обоснован е изводът, че както в своята композиционна техника, така и в употребата на езикови средства Константин Преславски продължава традицията на късноантичната и патристичната риторика, адаптирайки стилистиката на виз. проповед към бълг. среда. Изтъкнати са черти на образната система в текста на Учителното евангелие, които свидетелстват за стремежа на старобълг. писател да намали дистанцията между егзегетичния виз. модел и бълг. аудитория. В аналогичен план е разгледана стилистичната специфика в словата на Климент Охридски и особено тенденцията за опростен, ясен и близък до слушателя езиков израз. Според С. най-популярните Климентови хомилии са израз на цялостна ораторска програма, която е в съответствие с политическата и църковната идеология на епохата. Така напр. в Слово за архангелите Михаил и Гавриил основната идея е, че социалната структура на обществото се определя от Бога, а в Слово за св. 40 мъченици се възхвалява армията като стожер на християнската държава; еталон за християнски пастир може да се открие в словата, посветени на ап. Павел, св. Николай Мирликийски, св. Климент Римски, и особено в Словото за св. Димитър Солунски, в чийто образ С. вижда „автопортрет“ на Климент Охридски. Специално е мястото на Похвално слово за Кирил — то представя Климентовия идеал за църковен деец.

 

Приносен характер имат публикациите на С. върху преводите на александрийската и на виз. редакция на Физиолога в

 

 

541

 

слав. книжовна традиция, в които анализира нови преписи на произведението. С. има разработки върху въпроси около структурата на средновековната поезия и връзката между нейната композиционна и стилистична характеристика. Занимава се и с възможните модели за реконструкция на химнографията; в тази насока посвещава отделна студия на Канона за Димитър Солунски, в която подкрепя становището на Р. Якобсон за авторството на Методий и излага свои съображения около появата на старобълг. версия на Ирмология.

 

С. публикува датски превод на Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенсчки, прави стилистичен анализ на съчинението и подчертава приемствеността между културните центрове на Балканите. Автор е на няколко студии за езика и творчеството на Григорий Цамблак и по-специално за Житието на Стефан Дечански.

 

 

            Съч.:

o   Grammatik der slowenischer Schriftsprache. København, 1958, 151 p.;

o   К вопросу о происхождении члена в восточной группе южнославянских языков. — Scando-Slavica, 4, 1958, р. 149—165;

o   О konstrukciji budem + particip na -l u srpsko-hrvatskom jeziku. — Scando-Slavica, 5, 1959, p. 30—51;

o   О синтаксическом применении болгарского члена в тринадцатом веке. А. Чергедские тексты. Б. Добрейшово евангелие. — Scando-Slavica, 7—8, 1961—1962, р. 233—251, 224—238;

o   Grundbog i russisk grammatik. Kpbenhavn, 1963, 248 p.;

o   Russiske tekster. Kpbenhavn, 1. 1963, 163 p.; 2. 1964, 76 p.; 3. 1963, 99 p. [Stief C., G. Svane];

o   Kopenhagenski glagoljski misal. — Slovo, 15—16, 1965, p. 59—93;

o   Neke naročite mise iz glagoljskog rukopisnog misala Ny kongelig Samling, 41 b. Scando-Slavica, 11, 1965, p. 132—154;

o   Движения в области албанской глагольной системы. — Studia albanica, 1, 1965, p. 109—116;

o   Календарь Копенгагенского глаголического миссала. — Scando-Slavica, 13, 1967, р. 147—180;

o   Старе штампане кшиге и рукописи из )угославенских земаља у Копенхагенској Краљевској библиотеци. — Зборник за филологију и лингвистику, 11, 1968, с. 271—277;

o   Kilka prób rekonstrukcji cerkiewnoslowiańskiej poezji liturgicznej. — RS, 29, 1968, p. 29—38;

o   Konstantinos (Kyrillos) og Methodios slavernes apostole. Syv kyrillomethodianske tekster i oversaettelse og med komment. ved Gunnar Svane. Copenhagen, 1969, 211 p.+2 facs.+ 1 ill.;

o   Константин Преславский и его Сказание святого евангелия. — Scando-Slavica, 17, 1971. р. 113—134;

o   Климент Охридски и неговото слово О свѧтѣи троици. — ЕЛ, 26, 1971, 5, с. 41—56;

o   Kozma Presbyterens traktat mod dc bulgarske kaettcre (bogomilerne). Oversat og komment. G. Svane. Copenhagen, 1971, 143 p.;

o   Кирил и Методий, славянски апостоли. — В: Делото на Констаптин-Кирил Философ. С., 1972, с. 213—218;

o   Crkvnobesednički program Klimenta Ohridskog. — SR, 22, 1974, p. 425—444;

o   Den serbiske Despot Stefan Lazarevics liv og lcvned. Konstantin fra Kostenec. Oversat og kommenteret af Gunnar Svane. Kpbenhavn, 1975, 243 p.;

o   Nekoliko srpskohrvatskih derivata sa -l-. — Зборник за филологију и лингвистику, 19, 1976, 1, с. 7—17;

o   Традиционалио и ново у делу Константина Косгенског. — ПКШФ, 43, 1977, 3—4, с. 163—180;

o   Константин Костенечский и его биография сербского деспота Стефана Лазаревича. — В: Славянские культуры и Балканы. 1. С., 1978, с. 321—339;

o   Сложните думи в биографията на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 314—320;

o   Русский „Хронограф“ и „Биография“ Стефана Лазаревича. — В: Търновска книжовна школа. 2. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. С., 1980, с. 109—113;

o   Новосъздадено и унаследено в езика на Григорий Цамблак. — БЕ, 31, 1981, 2, с. 95—115;

o   Verbet i serbokroatisk. Morfologi 1; Flexion. A. Verbets konjugation. Arhus Universitet, 1983 (Arbejdspapirer, Slavisk Institut, 1—3), 141 p.;

o   Nestors Krønike. „Beretningen om de Svundne år“. Oversat og kommenteret af Gunnar O. Svane. København, 1983, 320 p.;

o   Заметки о метафорике в Учительном евангелии Константина Преславского. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 63—68;

o   Житије Стефана Дечанског Григория Цамблака — композиция текста. — В: Търновска книжовна школа. 3. Григорий Цамблак. Живот и творчество. С., 1984, с. 74—101;

o   Old Bulgarian Temporal Clauses with (vъn)jegda(‘ze). Some Formal and Semantic Observations. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985;

o   Verbet i serbokroatisk. Morfologi 1; Flexion. B. Brugen af verbets former. Arhus Universitet, 1985 (Arbejdspapirer, Slavisk Institut, 4—5), 253 p.;

o   Libra dhe doreshkrime te vjetra shqipe ne Biblioteken Mbreterore ne Kopenhage. — Studime filologjike, 1985, 3, p. 133—138;

o   Славянский Физиолог (александрийская редакция). По рукописи Королевской библиотеки в Копенгагене Ny Kongelig Sämling 147 b. Slavisk Institut, Aarhus Universitet, 1985, 211 p.;

o   Предварителен списък на славянските ръкописи в Кралската библиотека в Копенхаген. — СИБАЛ. Информационен бюлетин, 10, 1986, с. 46—48;

o   Славянский Физиолог (византийская редакция). По рукописи Королевской библиотеки в Копенгагене Ny Kongelig Sämling 553 с. Slavisk Institut, Aarhus Universitet, 1987, 112 p.;

 

 

542

 

o   Един ръкопис c по-късната редакция на славянския „Физиолог“ в Копенхаген ската кралска библиотека. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на българското Възраждане. С., 1987, с. 285—308.

 

            Лит.:

·       Пенкова П. — ЛМ, 14, 1970, 6, с. 161—162 (рец.);

·       Пенкова П. Нов значителен принос за популяризацията на старобългарската култура. — БЕ, 21, 1971, 1, с. 104—107;

·       Пенкова П. Старобългарският класик Козма Презвитер на датски. — ЛМ, 18, 1974, 2, с. 174—175;

·       Пенкова-Педерсен П. Професор Гунар Сване. — Литературна история, 12, 1984, с. 68—71;

·       Милтенова А. Гунар Сване на 75 години. — Българистика, 2002, 4, с. 81—84.

 

Aнисава Милтенова

 

 

    СВЕТА ГОРА — вж. Атон.

 

 

    (15). „СВЕТА ЕКАТЕРИНА“, Синайски манастир „Света Екатерина“ — един от най-големите манастири през раннохристиянската епоха, важно книжовно средище от IV до XIX в., хранилище на извънредно ценни сбирки от ръкописи. Намира се в подножието на връх Джебел Муса в планинската група Синай в южната част на Синайския п-в (Египет), разположен между заливите Суецки и Акаба в Червено море. Местността се отъждествява с библейската планина Хорив, на която според преданието Мойсей получава от Яхве законите на израилтянския народ. Още през първите векове от разпространението на християнството в Синай започват да се събират отшелници. През II-III в. той постепенно се превръща и в убежище за преследваните от Рим християни, за които през IV в. имп. Елена, майката на виз. имп. Константин I Велики (324—337), основава малък манастир. През 527 имп. Юстиниан I (527—565) издига каменните сгради на манастира, които с малки промени са запазени до днес, като настанява в тях и 200 роби със семействата им за неговото поддържане. През VIII в. египетски християни пренасят в манастира мощите на великомъченица Екатерина и обителта приема името ѝ. На 3 км от „С. Е. “ е построена кула, посветена на пророк Илия; близо до нея се намира малката църква „Преображение“.

 

С манастира се свързва дейността на някои от най-видните църковни дейци и писатели, най-известен от които е Анастасий Синайски (VII в. — ок. 700). В края на живота си синайски игумен е и Йоан Лествичник (ок. 579 — ок. 649 или между 660 и 680). През VII в. Йоан Мосх (ок. средата на VI в. — 619) завършва в манастира своя патерик, наречен Синайски. Голяма част от монасите и книжовниците, работили в обителта, се обособяват като „синаити“, т. е. принадлежащи към една традиция.

 

„С. Е.“ възниква като грц. манастир, но постепенно братството му се оформя като многонационално — освен от гърци, сирийци и араби се откриват следи от пребиваването на грузинци, арменци, латини, а и на сърби, българи и руси. В резултат на това в манастира се поставят основите на богата и разнородна по състав ръкописна колекция, която съдържа някои уникални паметници. Библиотеката на „С. Е.“ не един път е разграбвана и унищожавана от завоеватели на п-ва и от пирати, но независимо от това до днес в нея е запазена сбирка от 3300 писмени паметника на единадесет езика. Основната част от тях — общо 2291, са гръцки; има и латински, славянски, арменски, грузински, арабски, персийски, етиопски, сирийски, коптски и даже турски. Научният интерес към ръкописния фонд на „С. Е.“ датира от XVIII в. (1725), когато Йезуитският орден започва проучването на грц. и източните ръкописи, но особено се засилва през XIX в. През 1844 К. Тишендорф открива в библиотеката знаменития Синайски кодекс — препис на Библията от IV в. (дн. в Британския музей в Лондон). Първият изследовател, обърнал специално внимание на слав. сбирка и отделил в нея през 1845 ок. 40 паметника, е епископ Порфирий Успенски;

 

 

543

 

вторият им проучвател — архимандрит Антонин (Капустин), посещава Синай през 1872. През 1975 в криптата на църквата „Св. Георги“ в „С. Е.“ са намерени неизвестни ръкописи, чието значение се оценява като „епохално за славистиката“ (Б. Велчева, 1988, 1999). М. Алтбауер съобщава за тях най-общо на Първия колоквиум по старобългаристика в София (1978), Й. Тарнанидис започва системното им изследване през 1982 и публикува резултатите от него в книгата си от 1988.

 

Синайският манастир „Св. Екатерина“

 

Днес „старата част“ на слав. колекция на „С. Е.“ (Sin. Slavicus) обхваща 48 ръкописа с хронологически обхват от XI до XVIII в.; в книгата на Тарнанидис са включени описания на 41 ръкописа (5 глаголически и 36 кирилски), възникнали в периода от X—XI до XVI в. В колекцията преобладават паметниците с южнослав. произход. Редица изследователи са на мнение, че първите слав. книги, проникнали на Синай, са български, което е доказателство за авторитета на бълг. култура. Пътищата за появата на бълг. книги в „С. Е.“ са три — чрез Атон (доказано е съществуването на книжовни връзки между големите атонски манастири и Синай); чрез българи поклонници, които носят ръкописи като дар за библиотеката на „С. Е.“, и по всяка вероятност чрез бълг. книжовници, пребивавали в манастира — към XIV в. в него се оформя и слав. колония. По-късно в „С. Е.“ проникват сръбски и руски писмени паметници. По такъв начин в продължение на осем века слав. ръкописна сбирка добива свой облик и в жанрово отношение; запазени са не само богослужебна и монашеска книжнина — творби на Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Макарий Египетски, Ефрем Сирин и др., а и преписи на апокрифи, като Откровение Варухово, Слово за дванадесетте петъци, Послание на Пилат до Тиберий, и др., които се намират предимно в ръкописи с бълг. произход. Съдържанието на монашеската книжнина от „С. Е.“ дава богат материал за изследване на миграционните пътища и процеси, свързани с отделни сюжети и произведения на патристиката и агиографията, както и за наблюдения върху гръко-слав. културни и книжовни връзки през различни епохи.

 

Древните слав. ръкописи, запазени в „С. Е.“, са едни от най-ценните за проучването на началния етап от развитието на слав. книжнина. Между тях са два от най-важните глаголически ръкописи от XI в. — Синайският псалтир и Синайският евхологий, който съдържа и някои косвени данни за книжовната дейност на Константин-Кирил и на Методий във Велика Моравия и за Климент Охридски. Засега не е известно как тези два кодекса са попаднали в библиотеката на „С. Е.“;

 

 

544

 

Синайският манас тир „Св. Екатерина “

 

на основата на характерната украса на Син. евх. са изказвани предположения, че е възможно двата ръкописа да са възникнали на Синай. Сред откритите през 1975 ръкописи са три много ценни старинни старобълг. глаголически паметника — Синайският мисал (5/N), Псалтирът на Димитър Олтарник (3/N) и Синайският малък миней (4/N). Други важни слав. паметници, които съдържат информация за ранните Кирило-Методиеви преводи, са откритата от Алтбауер част от т. нар. Бичков псалтир от XI в. (№ 6) и откъслек от сръбски апостол апракос от XII в. (№ 8). В „С. Е.“ през 1968 Алтбауер идентифицира 23 листа от един от най-известните бълг. паметници от XII в. — Добромировото евангелие (№ 43), които издава заедно с ленинградската част на този паметник. Оформлението и колоритът на Добромировото евангелие сочат голяма близост със Син. евх., което показва, че е възможно източникът, от който са постъпвали ръкописи в „С. Е.“ в продължение на няколко века, да е бил един и същ. В манастира се намира и основната част (81 пергаментни листа) от важен среднобългарски сборник с фрагменти от жития, беседи, слова и апокрифи — т. нар. Синайски палимпсест от XII—XIII в. (№ 34; други части от паметника се пазят днес в РНБ — Греч. 70, Q. п. 63 и Q. п. I. 64).

 

Основната част от синайската слав. ръкописна колекция обхваща ръкописи от XIV в., сред които най-много са бълг. паметници. Съхраняват се някои от автографите на йеромонах Методий —

 

 

545

 

ученик и последовател на стареца Йоан, бълг. преводач от XIV в. В един октоих от сбирката (№ 19) е запазена обстойна приписка от ръката на йеромонах Методий, в която са изброени всички книги, преведени от Йоан в Света гора; днес това е единствената информация за важната книжовна дейност, извършвана във Великата лавра „Св. Атанасий Атонски“. Други ценни бълг. ръкописи от XIV в. са един постен и един цветен триод, писани в Зографския манастир „Св. Георги” (№ 23 и № 24) и изпратени в „С. Е.“ през 1360 като дар от митрополит Яков Серски. В библиотеката на „С. Е.“ се съхранява и един ръкопис на бълг. книжовник и преводач Дионисий — празничен миней, писан ок. средата на XIV в. (№ 25).

 

Връзките на „С. Е.“ с бълг. земи не прекъсват и след османското нашествие на Балканите. През XV и особено през XVI и XVII в. продължават посещенията на бълг. поклонници (напр. върху един от листовете на Добромировото евангелие е запазена бележка за пребиваването в „С. Е.“ на поп Петър от Никопол през 1564). В манастира попадат и ръкописи от XVIII в. — напр. часослов, писан през 1775 в Сопот от даскал Тодор. В началото на XIX в. рилският монах Харитон занася като дар на „С. Е.“ автограф на Никифор Рилски от 1770. Очевидно връзките на обителта с бълг. книжовни средища продължават до началото на XIX в., което свидетелства за жизнеспособността на бълг. култура и нейните трайни контакти с най-авторитетните духовни центрове на източноправославната общност.

 

Четириевангелие, български ръкопис от Синайския манастир, XII в.

 

 

            Лит.:

·       Порфирий Успенский. Первое путешествие в Синайский монастырь в 1845 году. СПб., 1856, 351 с.;

·       Порфирий Успенский. Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 году с двумя картами Синая. СПб., 1856, 397 с.;

·       Антонин архим. [Капустин]. Из записок синайского богомольца. — ТКДА, 1873, 9, с. 348—354;

·       Кондаков Η. П. Путешествие в Синай в 1881 году. Одесса, 1882, с. 33—54, 67—156;

·       Описание греческих рукописей монастыря святой Екатерины на Синае. 1. Замечательные рукописи в библиотеке Синайского монастыря и Синаеджуванийского подворья (в Каире), описанные архим. Порфирием Успенским. Под редакцией и с дополнениями В. Н. Бенешевича. Петроград, 1911, 28+664 с.;

·       Розов В. А. Болгарские рукописи Иерусалима и Синая. — Минало, 3, 1914, 9, с. 16—35;

·       Описание греческих рукописей монастыря святой Екатерины на Синае. 3., 1. Рукописи 1224—2150. Под редакцией В. Н. Бенешевича. Петроград, 1917, 4+354 с.;

·       Розов В. А. Српски рукописи Јерусалима и Синаја. — JO, 5, 1925—1926, с. 118—129;

·       Сперанский Μ. Н. Славянская письменность XI—XIV вв. на Синае и в Палестине. — ИОРЯС, 32, 1927, с. 43—118;

·       Snoj A. Staroslovenski rokopisi v sinajskem samostanu Sv. Katarine. — Bogoslovni věstník, 16, 1936, 3, p. 161—180;

·       Garille G. Expédition paléographique au Sinai. — Museon, 63, 1950, 1—2, p. 119—121;

·       Checklist of Manuscripts in St. Catherine’s Monastery, Mount Sinai, Microfilmed for the Library of Congress, 1950. Prepared by K. W. Clark. Washington, 1952, 11+53 p.;

·       Pозов H. Н. Южнославянские рукописи Синайского монастыря. — Филологические науки. Научные доклады Высшей школы, 4, 1961, с. 129—138;

 

 

546

 

·       Clark К. W. Research resources in St. Catherine’s Monastery in Sinai. — B: Труды XXV Международного конгресса востоковедов. Москва, 9—16 августа 1960 г. 1. Общая часть заседания секций Ι-V. М., 1962, с. 517—522;

·       Horálek К. Les manuscrits slaves aurnormstère de Mont Sinaï. — Bsl, 26, 1965, p. 169—175;

·       Ševčenko 1. The Early Period of the Sinai Monastery in the Light of Its Inscriptions. — Dumbarton Oaks Papers, 20, 1966, p. 255—264;

·       Попов Г. Новооткрито сведение за преводаческа дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. — БЕ, 28, 1978, с. 402—410;

·       Altbauer М. Slavic manuscripts on Sinai. — Полата кънигописьнаı-а, 2, 1979, с. 6—10;

·       Загребин В. М. О происхождении и судьбе некоторых славянских палимпсестов Синая. — В: Из истории рукописных и старопечатных собраний. (Исследования, обзоры, публикации). Сборник научных трудов. Л., 1979, с. 61—80;

·       Ангелов Б. Ст. Търновският книжовник Дионисий Дивни. — Старобългарска литература, 7, 1980, с. 54—62;

·       Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. 2 изд. С., 1986, с. 73, 133—134, 150;

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, р. 126—129;

·       Tarnanidis I. С. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 361 p.;

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. — In: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze (1901—1972). Praha, 1991, p. 1—7 (същото в: Slavia, 60, 1991, p. 225—231);

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. К hlaholským rukopisům 3/N a 4/N. — Slavia, 62, 1993, p. 125—130;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 92—99, 102—107;

·       Велчева Б. Новые открытия и проблемы глаголицы. — In: Ötvennéves а szegedi szlavisztika. Пятьдесять лет сегедской славистике. Szeged, 1999, р. 43—46.

 

Боряна Христова

 

 

    (16). „СВЕТА СОФИЯ“ — катедрална църква в Цариград, посветена на Божията премъдрост. Замислена е от виз. имп. Константин I Велики (324—337), но е построена от сина му имп. Констанций (337—361) и осветена на 15 дек. 360. Първоначалната сграда е имала базиликален план, кръгла апсида и дървен покрив като другите ранновиз. църкви. Опожарена през 404 по време на бунта поради изгонването на Йоан Златоуст от имп. Аркадий (395—408) и възстановена през 445 от имп. Теодосий II (408—450) като петкорабна базилика с атриум, дървен покрив и подови мозайки. Отново изгорена през 532 по време на въстанието „Ника“ и изградена из основи от имп. Юстиниан I (527—565), като се променят типът и конструкцията ѝ, както и цялостният ѝ облик (запазен в основни линии до днес). Осветена е тържествено на 27 дек. 537. При земетресенията през 553 и 557 претърпява частични разрушения; след възстановки е осветена отново от Юстиниан I и патриарх Евтихий (552—565) на 24 дек. 562. Наричана е Великата църква (Μεγάλη ἐκκλησία); сегашното си название получава по-късно. Нееднократно възстановявана и частично обновявана при императорите Василий I Македонянин (867—886), Василий II Българоубиец (976—1025), Михаил VIII Палеолог (1259—1282), Андроник II Палеолог (1282—1328), Йоан VI Кантакузин (1347—1354). С падането на Византия под властта на турците (1453) султан Мехмед II Завоевател (1451—1481) превръща църквата в джамия, а султан Селим II (1568—1574) добавя минарета. Променя се и вътрешната ѝ декорация. Християнските мозайки са покрити с мазилка. Поставени са кръгли панели с турски надписи по време на реставрирането ѝ от архитекта Синан (1573) и голям турски надпис в купола по време на реставрацията (1847—1849), предприета от султан Абдул Меджид (1839—1861) и поверена на швейцарския архитект Гаспар Фосати. На 1 февр. 1935 по инициатива на Кемал Ататюрк е обявена за музей, какъвто е и днес.

 

Юстиниан I възлага изграждането на църквата на известния математик Антемий от Трал и на архитекта Изидор от Милет. В продължение на пет години 10 000 строители работят за издигането на новия храм. Създадено е уникално произведение на световната архитектура — куполна базилика с огромни размери (69,70 м х 74,60 м) — съчетание на

 

 

547

 

ранновиз. базилика и куполно съоръжение, познато от архитектурата на Изтока. То е високо постижение на инженерната мисъл, на приложната математика и механика, които са в разцвет през този период. Сериозният проблем, поставен пред архитектите, е покриването на големия централен квадрат с купол със съответна големина (диаметър 31 м). Гениалността на решението е в начина, по който тежестта на купола се разпределя върху осем подпорни стълба — тя се неутрализира чрез полукуполи със същия радиус, разположени от изток и от запад, които от своя страна я разпределят върху останалите подпори. Квадратното подкуполно пространство е затворено от север и от юг с колонади, а е отворено от изток и от запад така, че се акцентира лонгитудиалният план и се постига съвършено единство на вътрешното пространство. Интериорът на църквата е сложна система от разнообразни архитектурно-пространствени части, всяка от които има определено функционално предназначение. Минавайки от вътрешния притвор към същинския притвор, движейки се в огромното пространство на централния кораб и през преливащите се пространства на страничните кораби и галериите към олтара, човек се чувства в атмосфера на възвишена тържественост. Ритмичният полет на полукуполите и пандантивите води погледа към огромната полусфера на купола, който символизира небесния свод и се издига на огромна височина (54 м). Вътрешната конструктивна връзка между архитектурните елементи на църквата е скрита от погледа. Целта е да се създаде впечатление, че някаква свръхестествена сила поддържа купола. Мекото сияние на светлината от четиридесетте прозореца, прорязващи основата му, създава впечатлението, че той, по думите на виз. историк Прокопий Кесарийски, „свободно витае над храма“.

 

Църквата „Св. София“ в Цариград — интериор

 

Като най-важен култов център — императорски и патриаршески храм, църквата отговаря преди всичко на основните нужди на богослужението; в ранновиз. епоха то се разгръща като поредица от мащабни процесии и предполага участие не само на свещенослужителите, но и на многобройни верующи, които следват епископа с песнопения и молитви. Храмът има голям атриум, два притвора, просторен наос, солея и амвон. Олтарното пространство е било отделено със съвсем ниска олтарна преграда (сребърна с позлата), осигуряваща оптимална видимост. Запазени са стъпалата на синтрона, на който са сядали представителите на висшия църковен клир. -

 

 

548

 

Изграждането на църквата „Св. София“ в Цариград. Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, XIV в.

 

Светият престол е бил златен, върху него е бил поставен огромен златен кръст (откраднат по-късно от кръстоносците). В четирите ъгъла на сградата е имало рампи, които са осигурявали достъпа до галериите. Истор. извори съобщават, че през X в. императорът е участвал в тържественото богослужение във Великата църква деветнадесет пъти годишно. Първоначално неговото място е било в източната част (последния интерколумниум на колонадата) на южното крило, където са намерени останки от трона. С присъствието на императора е свързано използването на митатория — малко помещение за приемане на поклонници. Архитектурният комплекс на църквата е включвал и редица допълнителни помещения — патриаршия, библиотека и др., от които днес са запазени само баптистериумът (центрична сграда в югозападната част на комплекса), превърнат в мавзолей на султаните Мустафа и Ибрахим, и скевофилакият (центрична сграда на североизточния ъгъл на църквата), т. е. ризницата, в която са се пазели богослужебните съдове, утвари и много реликви.

 

Храмът е едно от най-значителните творения на виз. изкуство. За да го украси, Юстиниан I събира най-скъпите мрамори, порфири и други материали от обширната си империя. Разноцветните мраморни облицовки на стените и колоните, изящната каменна резба по канителите, включваща монограмите на Юстиниан и Теодора, подовите и стенните мозайки, многобройните златни и сребърни съдове, обсипани със скъпоценни камъни, допълват естетическото въздействие на архитектурата.

 

Първоначалната мозаична украса на църквата не е включвала антропоморфни изображения. Павел Силенциарий отбелязва, че куполът е бил украсен с мозаичен кръст в кръгъл медальон. Изпълнението на широка програма за украсяване на църквата с мозайки започва след победата на иконопочитанието при патриарх Фотий (858—867, 877—886), който „въвежда православието не само догматически, но и визуално“ (С. Манго). Седемнадесетата хомилия на Фотий е произнесена по случай откриването на 29 март 867 на едно мозаично изображение на Богородица с младенеца. Тя твърде добре съответства на стила на това изображение; приема се, че се отнася за току-що завършената апсидна мозайка на църквата. Същите стилови белези отличават и образа на архангела в олтарната част. По-нататъшното украсяване на църквата е свързано с реконструкцията на северния и южния тимпан след земетресението през 869. В четиринадесетте ниши (по седем от север и от юг) са били изобразени в цял ръст фигури на църковни отци, а над тях са били разположени фигурите на шестнадесет пророци. Запазени са само образите на Йоан Златоуст, Игнатий Богоносец и на цариградския патриарх Игнатий (847—858, 867—877). Създаването на тези мозайки се свързва c второто издигане на Фотий на патриаршеския престол. По-голямата част от изобразените патриарси се споменават в т. нар. Типик на Великата църква, запазен в ръкописа Patmos cod. 266 от X в. По същото време е била изпълнена украсата на помещението над югозападния вестибюл, считано за част от Патриаршията. В него са представени композицията „Дейсис“,

 

 

549

 

дванадесетте апостоли и четирима цариградски патриарси: Герман I (715—730), Тарасий (784—806), Никифор I (806—815) и Методий I (843—847). Ревностни защитници на иконопочитанието, те настойчиво напомнят за победоносната борба на Православната църква с иконоборците. Четиримата като група се изтъкват в Синодика на православието.

 

Богородица с младенеца, имп. Йоан II Комнин и имп. Ирина. Мозайка в църквата „Св. София“ в Цариград

 

Украсата на църквата продължава и по-късно. Редица императори оставят вотивни мозаични пана в различни части на интериора. В люнета над главния вход от притвора към наоса е представен имп. Лъв VI Философ (886—912), коленичил пред Христос. На северния стълб в северната галерия е мозаичният портрет на имп. Александър (912—913) в разкошно императорско облекло и инсигнии. В южния вестибюл, в люнета над входа, е представена Богородица с младенеца, на която императорите Константин I Велики и Юстиниан I поднасят своите творения: града Константинопол и храма „С. С.“. В южната галерия е изобразен Христос на трон; имп. Зоя (1042) и имп. Константин IX Мономах (1042—1055) му поднасят дарове за Великата църква. Същата иконографска формула е повторена около един век по-късно в мозайката, изобразяваща Богородица с младенеца, а от двете ѝ страни — имп. Йоан II Комнин (1118—1143) и съпругата му Ирина, дъщеря на унгарския крал Ладислав I (1077—1095). През 1122, когато Йоан II Комнин обявява сина си Алексий за съвладетел, на съседния пиластър е добавен и неговият портрет. Най-късното мозаично пано в украсата на църквата е композицията „Дейсис“ — също в южната галерия. Тя представя Христос Пантократор, Богородица и Йоан Кръстител в молитвени пози, застъпващи се за греховете на човечеството. Датира се от втората четвърт на XII в. или от времето ок. 1260 — след възстановяването на империята от Михаил VIII Палеолог. Това е едно от най-високите постижения на виз. мозаична живопис, с изтънчени ефекти от меки преходи на топли и студени тонове и с одухотворени образи. Днес по-голямата част от мозайките, украсявали някога Великата църква, са освободени от мазилка и раставрирани от специализирани екипи на Американския византоложки инст. Проучванията продължават и е възможно да бъдат открити още ценни детайли от сложния архитектурно-живописен ансамбъл.

 

„С. С.“ е спомената два пъти в ЖК. Преди да се уедини в манастир, Константин Философ заема „малко време“ службата библиотекар на патриарха в нея (гл. 4). Преобладава мнението, че с израза вивлиотикарь оу патріарха въ с҃тѣи Софіи е означена длъжността хартофилакс, т. е. доверен секретар на патриарха. По-трудно за тълкуване е съобщението, че Философът успява да прочете и разясни стиховете, написани с евр. и самаритански букви върху потир в църквата „С. С.“ (гл. 13). Въпросите за достоверността на този епизод, за генетичните и типологичните му връзки с други древни текстове и за символните му значения са част от проблематиката около т. нар. Соломонова чаша.

 

            Лит.:

·       Grelot G.-J. Relation nouvelle d’un voyage de Constantinople. Paris, 1681, p. 103—155;

 

 

550

 

·       Joannes Сantaсuzеnus. Historia. 3. Ed. L. Schopen. Bonn, 1828—1832, p. 29—30;

·       Constantinus VII Porphyrogenitus. De ceremoniis. 1. Bonn, 1829, p. 1—44; 2. Bonn, 1830, p. 125—166;

·       Geоrgius Pachymeres. De Michaele et Andronico Palaeologis. 1., 1. Bonn, 1835, p. 172—173;

·       Paulus Silentiarius. Descriptio sanctae Sophiae et ambonis. Ed. I. Bekker. Bonn, 1837, 180 p.;

·       Sаlzenberg W. Altchristliche Baudenkmale von Constantinopel vom V. bis XII. Jahrhundert. Berlin, 1854, 12+140+52 p.;

·       Chronikon Paschale. Ed. L. Dindorf. Bonn, 1863 (Corpus scriptorum historiae byzantinae, 1), p. 544;

·       Кондаков H. Византийские церкви и памятники Константинополя. Одесса, 1886, с. 121—129;

·       Красносельцев Н. Типик церкви Святой Софии. — ЛИФОНУ 2. Византийское отделение. 1, 1892, с. 162—196;

·       Evagrius. Historia ecclesiastica. 4. Ed. J. Bidez, L. Parmentier. London, 1898, p. 31;

·       Τοῦ ἐν ἁγίοις πατρός ἡμῶν Φωτιοῦ πατρίαρχου Κωνσταντίνου πόλεως Λόγοι καὶ ὁμίλιαι. 2. Ἐν Κωνσταντινουπόλει, 1900, p. 286—289;

·       Διήγησις περὶ τῆς οἰκοδομῆς τοῦ ναοῦ τῆς μεγάλης τοῦ θεοῦ ἐκκλησίας τῆς ἐπονομαζομένης ἀγίας Σοφίας. — In: Scriptores originum Constantinopolitanarum. Rec. Th. Preger. 1. Lipsiae, 1901, p. 74—108;

·       Antoniades E. Μ. Ἐκφρασις τῆς Ἁγίας Σοφίας. 3. Leipzig, 1909, 268 p.;

·       Ebersоlt J. Sainte-Sophie de Constantinople. Etudes de topographie d’après le Livre des Cérémonies. Paris, 1910, 135 p.;

·       Friedländer P. Johannes von Gaza und Paulus Silentiarius. Kunstbeschreibungen justinianischer Zeit. Leipzig-Berlin, 1912, p. 225—265, 267—305;

·       Ebersolt J., A. Thiers. Les églises de Constantinople. Paris, 1913, 57p.;

·       Procopius Caesariensis. Opera omnia. 3., 2. Libri περὶ κτισμάτων sive de aedificiis cum duobus indicibus et appendice. Lipsiae, 1913, p. 23—26;

·       Mercalli S.-G. Sulle iscripzioni di Santa Sofia. — Bessarione, 26, 1922, p. 206—207;

·       Schneider A. Byzanz; Vorarbeiten zur Topographie und Archäologie der Stadt. Berlin, 1936, 106 p.;

·       Založieсky W. Die Sophienkirche in Konstantinopel und ihre Stellung in der Geschichte der abendländischen Architektur. Città del Vaticano, 1936 (Studi di antichità cristiana, 12), 271 p. + 24 tabl.;

·       Schneider A. Die Hagia Sophia zu Konstantinopel. Berlin, 1939, 48 p. + 23 ill.;

·       Mamboury E. Topographie de Sainte-Sophie, le sanctuaire et la solea, le mi tatorium etc. — In: Atti del V Congresso di Studi bizantini. Roma, 1940, p. 203—214;

·       Лазарев В. История византийской живописи. 1.М., 1947, с. 51—52, 77, 84—90, 116—117;

·       Xуdes S. The Chancel Barrier, Solea and Ambo of Hagia Sophia. — The Art Bulletin, 29, 1947, p. 1—24;

·       Мавродинов H. Византийската архитектура. С., 1955, с. 17—24;

·       Strunk О. The Byzantine Office at Hagia Sophia. — Dumberton Oaks Papers, 9—10, 1956, p. 177—202;

·       Grabar A. L’iconoclasme byzantin. Dossier archéologique. Paris, 1957, p. 172—178, 185;

·       Кitzinger E. Byzantine Art in the Period between Justinian and Iconoclasme. — In: Berichte zum XI. Internationalen Byzantinisten-Kongreß. München, 1958, p. 1—50, 26 tabl.;

·       Mango C. The Brazen House. — Arkaeologisk Kunsthistoriske Meddeleser, 4, 1959, p. 182—183;

·       Фωτίου ὁμιλίαι. Ἔκδοσις κειμένου εἰσαγωγή καὶ σχόλια ὐπὸ Β. Λαούρδα. Θεσσαλονίκη, 1959, p. 74—75, 164—172;

·       Dirimtekin F. Le skevophylakion de Sainte-Sophie. — REB, 19, 1961, p. 390—400;

·       Dirimtekin F. Les fouilles faites en 1946—47 et en 1958—60 entre Sainte-Sophie et Sainte-Irène à Istanbul. — Cahiers archéologiques, 13, 1962, p. 161—185;

·       Mango C. Materials for the Study of the Mosaics of St. Sophia at Istanbul. Washington, 1962 (Dumbarton Oaks Studies, 8), 48 p.;

·       Agathiae Myrinaei Historiam libri quinque. 5. Ed. R. Keydell. Berlin, 1967, p. 2—5;

·       Jantzen H. Die Hagia Sofia des Kaisers Justinian in Konstantinopel. Köln, 1967, 113 p.;

·       Kähler H. Hagia Sofia. With a Chapter on the Mosaics by C. Mango. London, 1967, 75 p.;

·       Matthews T. F. The Early Churches of Constantinople. Architecture and Liturgy. Pennsylvania, 1971, p. 88—105, 133—134, 166—167;

·       Mango C. The Art of the Byzantine Empire (312—1453). Sources and Documents. New Jersey, 1972, p. 26, 72—102;

·       Van Millingen A. Byzantine Churches in Constantinople. Their History and Architecture. London, 1974, 352 p.;

·       Πασαδαίος A. Ὁ Πατριαρχικὸς οἴκος τοῦ Οἰκουμενικοῦ θρόνου. Θεσσαλονίκη, 1976, 160 p.;

·       Сοrmack R., E. Hawkins. The Mosaics of St. Sophia at Istanbul: The Room above the Southwest Vestibule and Ramp. — Dumbarton Oaks Papers, 31, 1977, p. 177—251;

·       Mango C. Architettura bizantina. Milano, 1978, p. 59—68;

·       Breckenridge J. Christ on the Lyre-Backed Throne. — Dumbarton Oaks Papers, 34—35, 1980—1981, p. 247—260;

·       Τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Φωτίου Λόγοι και ὁμιλίαι. Ed. S. Aristarches. 2. Constantinople, 1990, p. 369;

·       Berger A. Die Hagia Sophia in Geschichte und Legende. — In: Die Hagia Sophia in Istanbul. Akten des Berner Kolloquiums vom 21. Oktober 1994. Bern, 1997, p. 11—28;

·       Алексеев А. А. Русские граффити цареградской Софии. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 321—323.

 

Елка Бакалова

 

 

    (17). „СВЕТА СОФИЯ“ — църква в Охрид. От XI до края на XIV в. е главна църква на Охридската архиепископия. Предполага се, че това е една от седемте съборни църкви, издигнати от бълг. княз Борис I (852—889). Н. Мавродинов отъждествява споменатата от архиепископ Теофилакт Охридски съборна църква, построена от Борис I в Охрид, с църквата „Св. Богородица Челница“,

 

 

551

 

а изграждането на „С. С.“ отнася към времето на цар Самуил (997—1014). При извършените в началото на 50-те г. на XX в. археол. проучвания и консервационни работа се установява, че църквата е запазила основния си вид от втората четвърт на XI в. с някои по-късни добавки. Тя е основно преустроена по времето на архиепископ Лъв (ок. 1037—1056). Сградата е трикорабна базилика с галерии над притвора и над страничните кораби. Имала е голям купол (дн. разрушен) над мястото на пресичането на главния кораб с трансепта и кула камбанария пред западната фасада. Смесеният (клетъчен) градеж (т. е. редуването на камъни и тухли) е характерен за виз. (и по-специално за цариградската) архитектура през XI—XIV в. В източната част върху апсидите са запазени декоративни кръстове и полуарки, изпълнени в техниката на opus spicatum (т. е. със забити в стената тухли).

 

Архиепископ Лъв, бивш хартофилакс на цариградската „Света София“, посвещава обновената църква на Премъдростта божия по подобие на великата виз. светиня, както правят много други владетели и представители на висшия църковен клир в целия православен свят (в Сердика, Солун, Киев, Новгород, Никея, Трапезунд и другаде). Обновяването на църквата означава изработване на пластическата украса на олтарната преграда и амвона, но най-вече — цялостно изписване на храма. Създаден е единен живописен ансамбъл със сложно идейно съдържание и високи художествени достойнства.

 

Църквата „Св. София“ в Охрид

 

Премъдростта божия (св. София), на която е посветен храмът, е старозаветна тема, свързана с основната същност на християнската догматика и означава въплъщението на Христос-Логос. Тя е представена в църквата чрез изображението на Богородица (в олтарната апсида) като носителка на Логоса, въплътен в младенеца Христос (изобразен в овален щит на гърдите ѝ), комуто се покланят две редици леко наведени ангели, движещи се един зад друг в тържествен ритъм към олтара. Останалите старозаветни и литургични композиции („Жертвоприношението на Авраам“, „Гостоприемството на Авраам“, „Литургията на св. Василий Велики“, „Сънят на Яков“ и „Тримата еврейски отроци в огнената пещ“) също са изпълнени със символичен смисъл. Те са обединени около Евхаристията — най-важния момент в християнското богослужение. Наред с „Причастието на апостолите“ и „Службата на св. Василий Велики“, които са преки илюстрации на евхаристийното тайнство, изобразените старозаветни теми представляват своеобразно тълкуване на същата тема (така напр. „Жертвоприношението на Авраам“ е старозаветен първообраз на Христовата жертва; Авраам, който жертва Исаак, е първообраз на Бог отец, който жертва сина си за спасението на човечеството; Исаак сам носи дървата, на които ще изгори, както Христос сам носи кръста, на който ще бъде разпънат, и т. н.).

 

 

552

 

Св. Кирил и св. Климент. Стенопис в църквата „Св. София“ в Охрид, 1045 г.

 

В момента на остра полемика между Цариградската и Римската църква по въпроса за причастието, за квасния и безквасния хляб, непосредствено преди окончателния разкол (т. нар. схизма) в 1054 между Източната и Западната църква, акцентирането на отделни елементи на евхаристийното тайнство в стенописите на църквата придобива особено актуално значение.

 

Останалите изображения в другите части на храма също са подчинени на определена идеологическа тенденциозност. Представена е обширна галерия от образи на прочути църковни дейци на Православния изток: цариградски, ерусалимски, александрийски и антиохийски патриарси; епископи на известни малоазийски църковни центрове. Значително място заемат и портретите на шест римски папи, от които са идентифицирани Климент I (90—100), Лъв I (440—461), Григорий I Велики (590—604), Силвестър I (314—337) и вероятно Инокентий I (402—417). По времето, когато се изписва охридската „С. С.“, именно тези личности се разглеждат като идеални представители на Римската курия и заемащите папския престол Климент II (1046—1047), Лъв IX (1048—1054), Григорий VI (1045—1046) и Силвестър III (1045) носят имената на великите си предшественици. Както установява А. Грабар, образът на един от цариградските патриарси — св. Евстатий (1019—1025), може да служи като сигурен terminus post quem за датирането на стенописите в църквата. Особено важното значение на всички тези портрети (толкова много изображения на видни дейци на Християнската църква няма в никой друг живописен ансамбъл) би могло да се обясни определено с политически причини. По времето, когато Византия завладява Б-я и Охридската архиепископия, обръщането към другите църкви чрез изобразяването на техни представители по стените на охридската съборна църква е необходимо, за да се означи и изтъкне мястото на новата автокефална църква сред тях и преди всичко пряката ѝ връзка с Вселенската църква и Константинопол.

 

Сред портретите на изтъкнати църковни дейци са и най-ранните изображения на слав. просветители, най-пряко свързани с Охрид и Охридската църква — св. Кирил Философ и св. Климент. Те са изписани на южната стена на дяконникона (до Климент Охридски има още един много повреден неидентифициран лик, който би могъл да бъде на Методий). Св. Кирил е представен фронтално, с евангелие в лявата ръка. Облечен е в архиерейско облекло (въпреки липсата на сигурни данни за епископския му сан) — бял фелон с омофор, с наръкавници и набедреник.

 

 

553

 

Има гъста прошарена коса, покриваща горната половина на челото му, и къса, почти бяла брада. Запазеният надпис: „О А[ΓΙОС] KYP[IΛΛOC] ΔΙΔАСКАЛОС ΤΩΝ...“ го характеризира с обичайното му назоваване „учител“ на славяните. Св. Климент е също в епископско облекло. Типологичните особености на неговия образ, които не се променят през цялото Средновековие, са вече оформени — високо изпъкнало голо чело и заострен в долната си част овал на лицето, завършващ с права, също заострена брада. Включването на образите на св. Кирил и св. Климент в стенописната украса на „С. С.“ има голямо културноистор. значение. Появата им в изобразителното изкуство бележи последната фаза в оформянето на техния култ. Съвсем естествено е, че той се развива преди всичко в Преслав и Охрид, където се зараждат химнографските и агиографските произведения в тяхна чест. Изписването на ликовете на слав. светци в църквата по времето на архиепископ Лъв говори за силата на кирило-методиевските традиции, за необходимостта чрез тях да се изтъкне приемствеността в културно-просветната политика на Охридската архиепископия.

 

По стил стенописите в църквата представляват един от най-своеобразните варианти на класическото виз. изкуство от XI в. Единствени близки паралели за тях са намерени сред стенописите на солунската църква „Св. София“ от първата половина на XI в. Строгият и лаконичен художествен език, суровата тържественост на фигурите и жестовете, безкомпромисният аскетизъм и интелектуалното напрежение силно въздействат върху зрителя. Чрез сдържаните движения на отделните фигури, чрез деформацията на пропорциите и изразителността на ликовете, чрез суровия колорит се създава особен свят, необичайно внушителен поради пластическата яснота на всеки образ, поради силата и простотата на всеки лик.

 

В 1313—1314 към църквата е добавен голям външен притвор с галерия над него и с две крила с куполи от север и от юг. Изписани са нови фрески, добавена е скулптурна декорация. Тази художествена дейност се разгръща по инициатива на охридския архиепископ Никола след включването на Охрид в границите на сръбската държава (1334). За изписването на новопостроения външен нартекс е поканен един от най-добрите живописци на епохата, Йоан Теориан, който е оставил подписа си върху меча на архангел Михаил в сцената „Покаяние Давидово“. Запазена е голяма ктиторска композиция, представяща архиепископа пред Христос, воден от своя патрон св. Никола и придружен от най-популярния охридски светец Климент. Стенописите на галерията на външния нартекс имат своеобразно идейно съдържание, включващо илюстрации на стихирата за Рождество Христово, историята на Йосиф, сцени, представящи предсмъртните мигове на монаси според текстовете на Андрей Критски, и др. Сред допоясните изображения на светци — лечители и изповедници, е и образът на св. Наум Охридски, представен благославящ, в монашеско облекло и със свитък в лявата ръка. Този лик, заедно с лика от прочутата литийна икона, изпълнена също от ателието на Йоан Теориан, е един от най-ранните портрети на Наум Охридски. Изобразителният контекст подсказва, че в стенописите на галерията се изтъква преди всичко мисионерската дейност на Наум, както и широко разпространеното вярване в неговата изцеляваща сила.

 

Между 1346 и 1350 от същия зографски екип е изписан и малкият параклис „Св. Йоан Предтеча“ със средства на деспот Йоан Оливер, а през 1364—1365 други майстори украсяват със стенописи

 

 

554

 

северния параклис „Св. Григорий Богослов“, чийто ктитор е деволският епископ Григорий II.

 

 

            Лит.:

·       Милюков П. Христианские древности Западной Македонии. — ИРАИК, 4, 1899, с. 86;

·       Мillеt G. L’école greque dans l’architecture byzantine. Paris, 1916, p. 41;

·       Кондаков H. Македония. Археологическое путешествие. СПб., 1919, с. 228—231;

·       Schmidt-Annaberg R. Die Basilik Aja Sophia in Ochrida. — Deutsche Bauzeitung, 55, 1921, p. 193—211;

·       Иванова В. Стари църкви и манастири в българските земи (IV—XII в.). — ГНАМ, 4, 1922—1925, с. 523—524;

·       Оkunеv N. Fragments des peintures de l’église Sainte Sophie d’Ochride. — In: Mélanges Charles Diehl. Etudes sur l’histoire et l’art de Byzance. 2. Paris, 1930, p. 117—131;

·       Maвродинов Н. Еднокорабната и кръстовидната църква по българските земи до края на XIV в. С., 1931, 188 с.;

·       Filоv В. Geschichte der bulgarischen Kunst. 1. Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken. Berlin, 1932, p. 38—40;

·       Коцо Д. Црквата св. Софија во Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 2, 1949, с. 343—358;

·       Љубинковић Р. Конзерваторска испитивања и радови на цркве Свете Софије у Охриду. — Зборник заштите споменика културе, 2, 1952, 1, с. 201—210;

·       Forlati F., С. Brandi, Y. Froidеvaux. Saint Sophia of Ochrida: Preservation and Restoration of the Building and Its Frescoes. Report of the UNESCO Mission of 1951. Paris, 1953, p. 27;

·       Millet G. La peinture du Moyen âge en Yugoslavie. 1. Paris, 1954, p. VIII, tabl. 1—10;

·       Maвpодинов Н. Старобългарската живопис. С., 1956, с. 40—49;

·       Миљковиќ-Пепек П. Материали за македонската средновековна уметност. Фреските во светилиштето на црквата св. Софија во Охрид. — Зборник на Археолошкирт музеј во Скопје, 1, 1956, с. 37—67;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 264—268, 283—290;

·       Радојчић С. Фреска Покајања Давидовог у охридској Св. Софији. — Старинар, 9—10, 1959, с. 133—136;

·       Миљковик-Пепек П. Материали за историјата на средновековното сликарство во Македонија. 2. Циклусот страданија апостолски од Св. Софија во Охрид. — Зборник на Археолошкиоот музеј во Скопје, 3, 1961, с. 99—105;

·       Радојчић С. „Чин бивајеми на разлучение души от тела“ у монументалном сликарству XIV века. — ЗбРВИ, 7, 1961, с. 39—50;

·       Ljubinković R. La peinture murale en Serbie et en Macédoine aux XI^e et XII^e siècles. — In: Corsi di cultura sull’arte ravennate e bizantina, 9, 1962, p. 413—422;

·       Лазарев B. H. Живопись XI—XII веков в Македонии. — In: Actes du XII^e Congrès international d’études byzantines. 1. Beograd, 1963, p. 105—121;

·       Радојчић С. Прилози за историј најстаријег охридског сликарства. — In: Mélanges Georges Ostrogorsky. Beograd, 1964 (ЗбРВИ, 8., 2), p. 166—168;

·       Grabar A. Les peintures murales dans le coeur de Saint-Sophie d’Ochrid. — Cahiers archéologiques, 15, 1965, p. 257;

·       Грозданов Цв. Портретите на Климент Охридски во средновековната уметност. — В: Словенска писменост. Охрид, 1966, с. 101—102;

·       Грозданов Цв. Појава и продор портрета Климента Охридског. — Зборник за ликовне уметности, 3, 1967, с. 49—70;

·       Lazarev V. Storia della pittura bizantina. Torino, 1967, p. 158—160;

·       Миљковиќ-Пепек П. Материали за историјата на средновековното сликарство во Македонија. 3. Фреските во наосот и нартексот на црквата св. Софија во Охрид. — Културно наследство, 3, 1971, с. 1—25;

·       Ђурић В. Марков манастир — Охрид. — Зборник за ликовне уметности, 8, 1972, с. 151—154;

·       Ђурић В. Византийке фреске y Југославији. Београд, 1974, с. 9—11, 179—180;

·       История на българското изобразително изкуство. С., 1976, с. 154—155;

·       Hamann-McLean R., Н. Halensleben. Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert. Grundlegung zu einer Geschichte der mittelalterlichen Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien. Giessen, 1976, p. 15—17, 215—248;

·       Грозданов Цв. Охридско зидно сликарство XIV века. Београд, 1980, с. 24—28;

·       Грозданов Цв. Слика јављања Премудрости св. Јовану Златоустом у Св. Софији Охридској. — ЗбРВИ, 19, 1980, с. 147—155;

·       Wahrton Epstein А. The Political Content of the Paintings of Saint Sophia at Ochrid. — JOB, 29, 1980, p. 315—329;

·       Грозданов Цв. Портрети на светителите од Македонија од IX—XVIII век. Скопје, 1983, 321 c.+ 110 ил.;

·       Djurić V. Un courant stylistique dans la peinture byzantine vers le milieu du XIe s. — Зограф, 15, 1984, c. 15—24;

·       Лидов A. M. Образ „Христа-архиерея“ в иконографической программе Софии Охридской. — Зограф, 17, 1986, с. 5—20 (същото в: Византия и Русь. М., 1989, с. 65—90);

·       Schellewald В. Die Architektur der Sophienkirche in Ochrid. Bonn, 1986, 328 p.;

·       Грозданов Цв. Јавување на Премудроста на св. Јован Златоуст во Света Софија Охридска. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 35—42;

·       Грозданов Цв. Проучување на живописот на Света Софија Охридска. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 24—35;

·       Грозданов Цв. Циклусот на четириесетте маченици во Света Софија Охридска. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје 1990, с. 42—51;

·       Толстая Т.В. „Сорок севастийских мучеников“ в иконографической программе жертвенника Софии Охридской. — Bsl, 56, 1995, р. 743—752;

·       Грозданов Цв. Фреските на Св. Софија Охридска. Скопје, 1997, 64 с.;

·       Гулевски Ал. Пневматологијата на свети Василиј Велики и олтарскиот фреско-живопис во Света Софија Охридска. — Пелагонитиса, 3—4, 1997, с. 60—73;

 

 

555

 

·       Gerstel Sh. Beholding the Sacred Mysteries. Programs of the Byzantine Sanctuary. Seattle-London, 1999, p. 49—56, 83—84;

·       Миљковиќ-Пепек П. Иконографските представи на Софија — Премудрост Божија во Охридскиот катедрален храм „Света Софија“. — Пелагонитиса, 9—11, 2000, с. 97—110.

 

Елка Бакалова

 

 

    (18). „СВЕТИ ГЕОРГИ“ — църква в София; една от най-старите постройки с центричен план в бълг. земи. Изградена е върху квадратна основа с четири полукръгли ниши в ъглите на квадрата и една голяма четвъртита ниша на източната стена, която при превръщането на сградата в църква играе ролята на олтарна апсида. Горната ѝ част е оформена като цилиндрично тяло (ротонда) с диаметър 9,50 м, завършващо с барабан и голям полусферичен купол. Общата ѝ височина е ок. 14 м. Градежът е масивен, изпълнен изцяло с тухли.

 

Първоначалното предназначение и датировката на сградата все още са спорни. Някои автори (Б. Филов, Ал. Рашенов, А. Грабар, Ст. Бояджиев) смятат, че тя е римска обществена баня от II, III или началото на IV в., като се аргументират и с наличието на хипокаустна (отоплителна) инсталация, открита при археол. разкопки. Съществува и друго, по-убедително становище (С. Бобчев, Ив. Венедиков, Т. Петров и др.), според което от самото начало на изграждането си (първата половина на IV в.) тя е била култова сграда (мартирион или баптистерий), а откритата под ранната подова основа система от четвъртити стълбчета не е отоплителна, а дренажно-вентилационна.

 

Църквата „Св. Георги“ в София

 

Кога точно сградата е започнала да се използва като църква, остава неизвестно. по-определени заключения могат да се направят само въз основа на запазените в горната част на интериора стенописи. Първите два слоя стенописи са открити по време на реставрационните работи, завършили през 1971. Дотогава са известни само третият слой стенописи и няколко по-стари фрагмента, публикувани през 1934 от Филов. Към първия слой се отнасят изображенията в барабана на купола — шест фигури на ангели, съставляващи част от композиция, в която небесните сили се покланят на Христос Вседържител. Вероятно той е бил в зенита на купола (съществуващото днес изображение на Христос Вседържител е от XIV в.). Фигурите на архангелите са запазени само в долната си част, с изключение на една, чийто лик е забележителен с изключителното си съвършенство. Между прозорците са запазени и четири фигури на пророци, изтрити и избледнели от времето. При липса на точни истор. данни за първото изписване на църквата датирането на стенописите се основава на стиловия анализ и остава спорно. Според М. Цончева те са изпълнени през X в., докато Л. Прашков и др. приемат за по-вероятно началото на XI в. Монументалността на фигурите, подчертаната релефност на формите, тежките гънки на драпериите, които акцентират стереометричния характер на телата, и най-вече архангелският лик, поразяващ с класическата си красота и моделировка, говорят за връзките на тези фрески с най-антикизиращите образци на виз. изкуство от XI в.

 

 

556

 

Стенописите от втория слой представят църковните празници и няколко отделно стоящи фигури в цял ръст, между които са осем фигури на пророци, по двама между прозорците на барабана. С този слой е свързан и големият кръгов надпис на грц. език в основата на барабана, в който е било споменато името на епископа на Сердика (дн. изкъртено). От двете страни на олтарната апсида са изобразени Богородица и архангел Гавриил, съставляващи сцената „Благовещение“. Останалите празнични сцени са разположени по две в четирите ниши на църквата. „Успение Богородично“ е върху южната стена, а „Разпятие“ — върху северната. Към същия слой принадлежат образите на четиримата евангелисти, а на западната стена — на шестима монаси със свитъци в ръце. Под тях са запазени фрагменти от ктиторска композиция — горната част на фигура в архиерейско облекло с модела на църквата в ръка. И по иконография, и по стил тези стенописи отразяват най-характерните особености на живописта на границата между XII и XIII в., както единодушно ги датират всички специалисти.

 

Третият слой стенописи е запазен в най-горната част на църквата. Той включва фигури на пророци и образа на Христос Пантократор, които се датират от 80-те г. на XIV в.

 

За значението на църквата по време на османското владичество свидетелства Разказът на Владислав Граматик за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. Описвайки подробно пътя на процесията, авторът отбелязва, че тя е спряла в София за около шест дни, а останките на светеца са били изложени „в митрополитската църква „Св. Георги“ за всенародно поклонение. По традиция споменатата от Владислав Граматик митрополитска църква се отъждествява с църквата „С. Г.“. През XVI в. тя е превърната в джамия (т. нар. Гюлджамия); след Освобождението (1878) е отново църква.

 

 

            Лит.:

·       Иречек К. Пътувания по България. Пловдив, 1899, с. 16—17;

·       Спространов Е. Старовизантийски надписи в черквата „Св. Георги“ в София. — ПСп, 62, 1901—1902, с. 410—413;

·       Grabar A. La peinture religieuse en Bulgarie. Paris, 1928, p. 86—88;

·       Филов Б. Софийската църква Св. Георги. С., 1933 (Материали за историята на София, 7), 8 + 80 с., 12 табл.;

·       Κονσταντόπουλος К. Μ. Ἐπιγραφὴ δυσαναγνώσιος. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 11, 1935, p. 416—420;

·       Πεζόπουλος Ε. Ἐπιγραφῆς δυσαναγνώστου ἀνάγνοσις. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 12, 1936, p. 433—439;

·       Рашенов А. Църквата „Св. Георги“ в София. — Родина, 2, 1939, 2, с. 62—66;

·       Карасимеонов П. Църквата „Св. Георги“ в София. — ГНАМ, 7, 1942 (1943), с. 185—231;

·       Карасимеонов П. Начало на славянобългарската архитектура и история. С., 1943, с. 43—44;

·       Мавродинов Н. Старобългарската живопис. С., 1943, с. 54;

·       Венедиков Ив., Т. Петров. Църквата „Св. Георги“ в София. — В: Сердика. 1. С., 1964, с. 77—108;

·       Иванов Т., С. Бобчев. Разкопки върху площта на хотел „Балкан“ в центъра на София през 1952—1953 г. — В: Сердика. 1. С., 1964, с. 9—76;

·       Кръстев К. Стенописите в софийската църква „Св. Георги“. — Изкуство, 14, 1964, 7, с. 26—33;

·       Прашков Л. За средновековната живопис в църквата „Св. Георги“ в София. — Изкуство, 16, 1966, 10, с. 32—35;

·       Красовска-Райнова Л. Нови проучвания и консервации на стенописите в църквата „Св. Георги“ в София. — Музеи и паметници на културата, 16, 1971, 4, с. 38—40;

·       Янев Ст. Нови данни за църквата „Св. Георги“ в София. — Музеи и паметници на културата, 16, 1971, 4, с. 42—46;

·       Красовска-Райнова Л. Най-ранната стенопис в ротондата „Св. Георги“. — Музеи и паметници на културата, 18, 1973, 3, с. 15—17;

·       Бояджиев Ст. Църквата „Св. Георги“ в София. — Архитектура, 21, 1974, 2, с. 38—39;

·       История на българското изобразително изкуство. С., 1976, с. 101—103;

·       Цончева М. Църквата „Св. Георги“ в София. С., 1979, 276 с.

 

Елка Бакалова

 

 

    (19). „СВЕТИ КЛИМЕНТ РИМСКИ“ („San Clemente“) — църква в Рим. Намира се на ъгъла на ул. „Сан Джовани ин Латерано“ и площад „Сан Клементе“ на ок. 270 м по пътя от Колизея към църквата

 

 

557

 

 „Сан Джовани ин Латерано“. Най-ранното ниво на застрояване е открито на 20 м под съвременната църква и е било съставено от жилищни постройки, изгорели през 64 при запалването на Рим от имп. Нерон. След пожара на мястото им са построени малък храм на Митра (края на II в.) и жилищна сграда, може би принадлежала на консула и мъченик Титус Флавиус Клеменс, съвременник на архиепископ Климент Римски. Една от залите вероятно е била предназначена за събиране на християни (в края на I или началото на II в.). Смята се, че тя е една от 18-те титулни базилики в Рим, за която се съобщава в извори от 390. При папа Сириций (384—399) на това място била построена раннохристиянска базилика, която в 1084 била разрушена при нашествието на норманите. Нейните останки се виждат днес в т. нар. долна църква, която е била разкопана едва в средата на XIX в. При папа Пасхалис II (1099—1118) върху засипаните останки от раннохристиянската постройка е издигната днешната базилика, наречена горната църква, осветена в 1128. През 1403 тя е поверена на грижите на Августинския орден. През 1645 е предадена на Доминиканския орден, чиято собственост е до 1667. От 1667 до днес за нея се грижат ирландските доминиканци.

 

Базиликата „Св. Климент Римски“

 

През 1867 в „С. К. Р.“ по повод 1000-годишнината от пристигането на Кирил и Методий в Рим италианският археолог Дж. де Роси и ирландецът Дж. Мълули започват разкопки. Тогава са открити някои от най-ранните постройки и долната църква от IV в. Тя е трикорабна базилика с малко преддверие (притвор), свързвало средния кораб с атриума посредством четири колони. Представлява истинска съкровищница на римската монументална живопис от раннохристиянския период до края на XII в. Открити са фрагментарно запазени стенописи от VIII в. („Мадона с младенеца на трон“, „Диалозите на папа Григорий I Велики“), от средата на IX в. („Възнесение Христово“, „Слизане в ада“), от XI и XII в. (сцени от Житието на Климент Римски и от Легендата за св. Алексий, человек Божий, са датирани ок. 1200).

 

По време на разкопките в източния край на северния кораб на долната църква е открит иззидан и навремето облицован с мрамор гроб, за който Де Роси изказва мнението, че това е гробът на Константин-Кирил Философ. Той се основава на сведенията от Италианската легенда и на фреските в близост, за които смята, че са част от цикъл за Кирил. В началото на XX в. Дж. Вилперт отхвърля идеята и предлага гробът да се търси в притвора под композицията „Частния съд“. Разкопки от 1929 доказват, че между останките от погребенията на това място не може да бъде

 

 

558

 

гробът на Константин-Кирил. В книгата си за беневентската живопис X. Белтинг пръв изказва предположението, че изобразеният в аркосолия върху южната стена на олтара до сцената „Слизане в ада“ е уважаван грц. свещеник, който би могъл да е дошъл в Рим с Кирил, или е именно Кирил. Десет години по-късно Дж. Осбърн се връща към фреската с портрета и предположението за мястото на гроба, основавайки се отново на Италианската легенда. В началото на 90-те г. двама учени, независимо един от друг, продължават изследването на останките от гроб в южната част на олтара. Ф. Гуидобалди, който по това време дейно участва, а след това и ръководи разкопките в „С. К. Р..“, също се насочва към Италианската легенда и заедно с Осбърн предполага, че гробът е бил в мраморен саркофаг под фреската „Слизане в ада“. Доказателства, че именно това са гробът и образът на Кирил П. Милкович-Пепек обаче търси в текста на слав. житие на светеца. Според неговата реконструкция гробът е бил зидан, с мраморен капак, а в него е бил положен дървеният ковчег с останките на светеца, за който се говори в житието. Той предполага, че в Италианската легенда става дума за втори гроб с мраморен саркофаг, който е бил разположен на по-достъпно за увеличаващия се брой поклонници място, а именно за гроба в северната част на олтара. В лат. текст, както и в житийния слав. текст, не се говори за надгробна икона на светеца. Пепек смята, че изображението на източен монах с кукул на главата, отбелязан с правоъгълен нимб, характерен за западната живопис от X в., в долния ляв ъгъл на композицията в аркосолия е на Кирил. Правоъгълният нимб е характерен за изображенията не само на живи личности, но и на починали, но неканонизирани. Своеобразният кукул с украса от кръстове е характерен за изображенията на източни монаси и особено на Кирил Александрийски, патрон на Константин-Кирил. Монахът е издигнал дясната си ръка с обърната към зрителя длан в ораторски жест, а в лявата държи богато украсен кодекс. Според виз. иконография само епископите държат евангелие. В случая то е знак за мисионерската, проповедническата дейност на Кирил.

 

По другите стени и в притвора на долната църква са открити стенописни фрагменти и сцени, сред които са и образите на Кирил и Методий. На стената до предполагаемия гроб на Константин-Кирил и по западната стена сред част от библейската композиция „Сънят на Яков и разпятието на ап. Петър“ са запазени сцените „Кирил Философ приема от император Михаил III мисия за апостолство сред хазарите или в Моравия“ и „Св. Климент Римски покръства езичник“. В сцената с имп. Михаил III (842—867) Кирил е представен в тържествено облекло — с богато спуснат маниакон (огърлие) с много бисери. На табиона на императора има лъчист кръст. Не може да се приеме, както мисли Вилперт, че коленичилата фигура в тази сцена, чието лице в стенописа почти е изтрито, представлява Естир пред персийския цар Асуир, молеща го да пощади от погубване юдеите. В сцената може да е представен само Константин-Кирил, тъй като Де Роси е прочел зад коленичилата фигура остатък от надпис „CIR...“, който в направеното веднага копие е допълнен — „S[A] CIRILL“ („Св. Кирил“). Веднага след откриването на тази сцена са направени копия и от всички други новооткрити стенописи в църквата, които днес се пазят в Папския инст. по християнска археология в Рим. Сравнени с копията, оригиналните стенописи в църквата „С. К. Р.“ са вече значително избледнели вследствие на ерозията и допира им с въздуха.

 

Стилово фреските принадлежат към края на IX в. — началото на X в. В същия стил е и сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“

 

 

559

 

на източната стена в притвора. В сцената „Св. Климент Римски покръства езичник“ изображението на светеца е много близко до изображението от сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“ и до рисувания през VI в. бюст на Климент Римски в притвора на същия храм. Светецът е с папски палиум, украсен с кръстове и орнаменти; няма съмнение, че това е Климент Римски. Сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“ представлява голямо пано, което се е намирало срещу централния кораб в долната църква (дн. то е преместено отляво на входа за нея, за да се предпази от разрушаване). На него се виждат образите на Кирил и Методий и това са най-старите засега техни изображения. Според някои изследователи сцената е рисувана непосредствено след смъртта на Кирил, а според други — след смъртта на Методий. Методий е представен като свещеник — без епископски омофор. Пред седналия на трон Христос е фигурата на коленичилия Кирил. Той е представен от архангел Гавриил и св. Климент (означени са имената им — S. Clemente и G — Gabriel). От другата страна е коленичилият Методий — с потир в ръце, а до и зад него са ап. Андрей и архангел Михаил (техните имена също са посочени — S. Andreas и М — Mihael). Липсват обаче надписи при образите на Кирил и Методий. Сцената представлява несъмнено „частен съд“, т. е. съденето на душа след смъртта пред Христос. Подобни сцени и епитафии се срещат още от раннохристиянско време. Застъпниците на Кирил пред Христос са св. Климент, ап. Андрей и архангелите Михаил и Гавриил, а може би и Методий. Лицето на Константин-Кирил, малко измъчено, е твърде изразително. Слав. първоучител е с високо и широко чело. Погледът е меланхоличен, лицето — възпродълговато и изтощено. Брадата и косите са посивели. Всичко говори за мъж в зряла възраст — аскет, интелектуалец, мислител.

 

Базиликата „Св. Климент Римски“, интериор

 

Методий е изобразен също с издължено лице и доста прилича на брат си. И двамата са с тонзури — знак за тяхното посвещение. В епитафията, от която под сцената са останали само няколко думи, възстановени напълно от Вилперт, се говори за един „грешник“ („peccatori“) — това е несъмнено Кирил, който може би преди смъртта си лично е съставил собствената си епитафия, започваща със съвсем подходящите в случая думи на ап. Павел от Второто му послание до Тимотей (4: 7—8). Във възстановка епитафията гласи:

 

„[Bonum certamen certavi, cursum consumavi, fidem servavi. In reliquo reposita est mihi corona sustitiae, quam] redde[t mihi in illa die Domi]nus justus judex. D[eus hominum reparator benignus] ac [rector, pre]ces nostras e[xaudi, ut Cyrillus miseratio — или — in tuo nomijne, sanctorum tuorum socie

 

 

560

 

[tate laetetur per Jesus Christ]um Dominum nostrum qui venturus est [iterum. Lector die: Deus da Cyrill]o peccatori requiem aeternam. Amen“.

 

(„[C добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих, прочее очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден] Господ праведният съдия. [Боже, щедри човешки отсъдник и управител], послушай нашите молитви, [за да може Кирил под твоето милосърдие (или — в твое име) да се възрадва в сомна на твоите светци чрез Иисуса Христа], нашия Господ, който ще дойде [пак. Четецо, кажи: Боже, дай на Кири]ла грешника вечен покой. Амин“).

 

Св. Кирил и св. Методий. Мозайка от Ст. Куюмджиев и И. Спиров в базиликата „Св. Климент Римски“, 1975 г.

 

Следващата сцена с образите на Кирил и Методий представя пренасянето на мощите на св. Климент от Ватикан в църквата, посветена на светеца. Тя се намира в притвора на постройката от IV в., на юг спрямо „Частният съд“ на Кирил пред Христос“. По стил се свързва с три други сцени, две от които илюстрират Житието на св. Климент: чудото с намирането на детето на гроба на светеца в Херсон живо и чудото с излекувания от слепотата си римски патриций Сизиний. Третата сцена представя три момента от живота на св. Алексий, человек божий. Ктитор на тези сцени е Бено от Рапица с цялото си семейство: жена му Мария и децата му Клеменс и Алтилия. Може би тук става дума за същата Мария Мацелария, която се сочи в ктиторския надпис под сцената с пренасянето на мощите на св. Климент. Установено е, че Бено от Рапица (име със слав. произход) е живял към 1080. Следователно всички еднакви по стил и художествено изпълнение стенописи са рисувани в края на XI в.

 

Ктиторският надпис под сцената „Пренасяне мощите на св. Климент“ гласи:

 

„Huc a Vaticano fertur papa Nicolaus [cum] hymnas divinis atque aromatibus sepelevit“

(„Тук се пренесе [тялото или мощите] от Ватикана със свети химни, при папа Николай, който [го или ги] погреба с аромати“).

 

И още:

 

„Ego Maria Маcellaria pe[ro]rtimore Dei et remedio animae, mee hec p[ro] g[ratia] r[ecepta] L[ieri] c[uravi]“

(„Аз, Мария Мацелария, за чест на Бога и за спасение на душата си поръчах да се направи това“).

 

Някои изследователи (Де Роси, Мълули и др.) смятат, че тази сцена представя погребалното шествие на Кирил — от Ватикан към църквата „С. К. Р.“. Вилперт обаче твърди, че това е пренасянето на мощите на св. Климент от Ватикан в неговата църква. Мощите, носени на ракла, са напълно материализирани — те са представени в одеяния (палиум). Подобно изображение се намира и в сцената с покръстването на езичник от Климент Римски, в сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“, в бюста му от VI в. в притвора. То е напълно идентично и с неговите образи в другите две запазени сцени от житието му в стенописите от XI в.

 

 

561

 

Името на папа Николай I, който умира на 3 ноем. 867, в ктиторския надпис е анахронизъм. Станало е объркване с името на папа Адриан II (867—872), който е посрещнал слав. просветители. Мощите на Климент Римски отначало са положени във Ватикан, където се погребват папите, а след това са пренесени в неговата църква. Тъкмо този момент е изобразен в църквата „С. К. Р.“. Сцената е внушителна, импозантна. След носената ракла, от която се вижда лицето на св. Климент, начело на плътната процесия стои папа Адриан II, обкръжен от двама духовници в източни одеяния. Това са Кирил и Методий. Кирил е от дясната страна на папата. Той е с ореол. Образите на братята имат връзка със сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“. Художникът е имал възможност да гледа тези по-стари изображения, вероятно по-близки до реалните образи на двамата братя. И в тази сцена Кирил е със сравнително въздълго лице, сива брада и одухотворен поглед. Одухотворен е и образът на Методий, който е с по-къса брада. Папа Адриан II е представен повторно като извършващ заупокойна литургия.

 

През XII в. мощите на Кирил били пренесени в „Киеза нуова“, а на следващата година са отнесени в неизвестна посока. През 1962 част от тях е намерена в гр. Реканати, Италия (на Адриатическо море, близо до гр. Анкона), и е поставена отново в църквата „С. К. Р.“ от папа Павел VI на 23 ноем. 1963.

 

Мозайка в базиликата „Св. Климент Римски“

 

В началото на XII в. по нареждане на Атанасий, кардинал, титуляр на църквата (1099—1125), тя е затрупана, след което върху основите на старата църква е построена сегашната. Тя повтаря напълно плана на старата с възстановка и на атриума отпред. Най-ранна е мозаичната живопис върху източната стена. В конхата е представена композицията „Триумф прослава на кръста с Разпятието Христово“, която датира от XII в., но е тясно свързана с традициите от IV—V в. и може да се предполага, че представлява копие от мозайката от старата църква. Под нея е представена традиционна за римските паметници композиция с дванадесетте агнеци и символичното изображение на Христос сред тях и двата свещени града Витлеем и Ерусалим. Върху триумфалната арка от двете страни на апсидата са изобразени св. Павел и св. Лаврентий, и св. Петър и св. Климент, както и пророците Исая и Иеремия.

 

Между 1428 и 1431 са създадени стенописите в намиращата се северно от входа капела „Бранда Кастилиони“, посветена на св. Екатерина, изпълнени от М. да Паникале и Мазачо (рисувал в капелата между 1425 и 1428). Върху олтарната стена е изобразено внушително многофигурно „Разпятие Христово“, а върху стените — сцени от житието на светицата. Капелата е първата, създадена след връщането на папите от изгнание, и отбелязва навлизането на флорентинската ранноренесансова живопис в Рим.

 

Следващото голямо обновление на „С. К. Р.“ в духа на късния римски барок се извършва в началото на XVIII в. при папа Климент XI (1700—1721). През 1713—1719 К. Фонтана изработва тавана,

 

 

562

 

оформя фасадата откъм улица „Сан Джовани ин Латерано“ и построява камбанарията.

 

В капелата „Св. Доминик“, намираща се вдясно от входа на църквата, където дълго време са били мощите на Кирил, изнесени от долната църква, стенописите представят сцени от Житието на св. Доминик, рисувани от С. Конча през 1715. Северно от апсидата на базиликата се намира капелата „Розарио“, в която същият художник е изобразил през 1714 сцената „Мадоната с младенеца“. От другата страна на олтара на базиликата се намира капелата „Сан Джовани“, датираща от XV в. В главния кораб стенописите са разположени предимно високо горе, в полетата между прозорците и на тавана. Представени са сцени и отделни изображения, свързани с църквата „С. К. Р.“: патронът на църквата св. Климент, св. Сервилус (погребан в края на VI в. в долната църква; произнесено е слово за случая от папа Григорий I Велики), св. Игнатий (в 637 неговите мощи от гр. Антиохия, където светецът мъченически загива, са пренесени в Рим и поставени в църквата „С. К. Р.“; до тях са били положени донесените от Константин и Методий мощи на св. Климент), сцените „Св. Климент изкарва вода от скалата“, рисувана от Конча, „Св. Климент посвещава Флавия Домицила“, „Мъченическата смърт на св. Климент“ и „Пренасяне мощите на св. Климент в Рим от Кирил и Методий“, рисувана от Дж. Одачо, „Прослава на св. Климент“ и „Смъртта на св. Сервилус“ от Дж. Гиари, „Срещата на св. Игнатий и св. Поликарп“ от Дж. Трига, „Мъченическата смърт на св. Игнатий“ от Б. Чези. П. Расини рисува отделно братята Кирил и Методий в цял ръст в епископски одеяния и в позата на праведници на стената над входа за атриума в близост до капелата „Св. Доминик“.

 

През 1882—1886 със средства на папа Лъв XIII (1878—1903) и загребския епископ Й. Ю. Щросмайер е построена капелата „Св. св. Кирил и Методий“ с вход откъм северния кораб на църквата и в съседство с нейния олтар. Стенописите от Л. Нобили са посветени на Кирил и Методий: в апсидата — „Св. св. Кирил и Методий пред Христос, представени от папа Лъв XIII“, на дясната страна — „Св. св. Кирил и Методий пред папа Адриан II“, а на лявата — „Погребението на св. Кирил“. Композициите са внушителни, изпълнени с голяма артистичност. Братята са представени в архиерейски одежди, а в сцената на погребението му Кирил е дори с папска тиара.

 

През 1929 до гроба на Кирил в олтара на долната църква по случай 1060 г. от смъртта му е поставено мозаично изображение на светеца от скулптора Ат. Далчев. Монументално мозаично пано икона с образите на слав. просветители в цял ръст, дело на художниците Ст. Куюмджиев и Й. Спиров, е поставено през 1975 срещу гроба на Кирил. Паметният надпис гласи: „На славянските просветители Кирил и Методий от признателния български народ“.

 

 

            Лит.:

·       De Rossi G. B. Del sepolcro di s. Cirillo nella basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 1, 1863, 2, p. 9—14;

·       De Rossi G. B. Le pitture scoperte in s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 2, 1863, 1, p. 1—6;

·       De Rossi G. B. Prime origine del basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 1, 1863, 2, p. 25—31;

·       De Rossi G. B. Roma. Basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 3, 1865, 4, p. 32;

·       Mulоoly J. A Brief Notice of the Ancient Paintings Founded in the Subterranean Basilica of S. Clement in Rome. Roma, 1866, 22 p.;

·       Mulоoly J. S. Clement Pope and Martyr, and His Basilica in Rome. Roma, 1869, 3+342 p.;

·       De Rossi G. В. I monumenti scoperti sotto la basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, sec. serie, 1, 1870, p. 129—168;

·       Armellini M. Le chiese di Roma dalle loro origine al secolo XVI. Roma, 1887, p. 191—195;

·       Armellini M. Le chiese di Roma dal secolo IV al XIX. Seconda editione accresciuta e migliorata. Roma, 1891, p. 124—135;

·       Wilpert J. Le pitture della basilica primitiva di San Clemente. Roma, 1906, 61 p.;

·       Mитов A. Базиликата св. Климент в Рим и образи на св. Кирил и Методий в нея. — Художествена култура, 1, 1910, 3, с. 35—39;

·       Nolan L. The Basilica of S. Clemente in Rome. Roma, 1910, 21 +238 p. (2 изд. Roma, 1914, 23+266 p.; 3 изд. Roma, 1925, 8+222 р.; 4 изд. Roma, 1934, 191 р.);

 

 

563

 

·       Wilpert J. Die römischen Mosaiken und Malereien der kirchlichen Bauten vom IV. bis XII. Jahrhundert. 1.-4. Freiburg i. Br., 1916—1917, p. 94, 112, 117, 121, 515—547, 892, 987, 1021—1025, 1032—1038, 1134, 1148, 1199, 1201—1202, tabl. 117—118, 207—217, 229, 239, 240—242;

·       Филипов Вл. Стенописите за св. Кирил и Методий в базиликата св. Климент в Рим. — ДК, 32—33, 1927, с. 65—86; 36, 1928, с. 77—85;

·       Огiенко I. Історіа церковнослов’янськсоїн мови. 1. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльність. 1. Варшава, 1927, с. 298—301, 340—344;

·       Junyent Е. La primitiva basilica di S. Clemente e le costruzioni antiche cirkostanti. — Rivista di archeologia cristiana, 5, 1928, p. 231—278;

·       Cechеlli C. San Clemente. Roma, [1933], 192 p.;

·       Филов Б. Църквата на св. Климента и гробът на св. Кирила в Рим. — Родина, 1, 1938—1939, 1, с. 5—23;

·       Armellini М. Le chiese di Roma dal sec. IV al XIX. Nuova edizione eon aggiunte inédite dell’autore. Appendici critiche e numerose illustrazioni a cura di C. Cecchelli e una nota biografica scritta da P. Tacchi Venturi. 1.-2. Roma, 1942, p. 164—176, 1278—1279;

·       Пандурски В. Поглед върху иконографията на св. св. братя Кирил и Методий. — ДК, 33, 1953, 5—7, с. 51—55;

·       Воуlе L. А Short Guide to St. Clement’s, Rome. Roma, 1960, 63 p. (2 изд. 1982; същото на итал. ез. Roma, 1962, 72 p., 2 изд. 1976; на фр. ез. Roma, 1963, 77 p., 2 изд. 1976; на нем ез. Roma, 1964, 84 p., 2 изд. Roma, 1978);

·       Милев Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 76, 153;

·       Василиев А. Образи на Кирил и Методий в чуждото и нашето изобразително изкуство. — Хиляда и сто години, с. 393—404;

·       Sakač S. I Santi Cirillo e Metodio а Roma. — In: Cirillo e Metodio i Santi Apostoli degli Slavi. Roma, 1964, p. 71—101;

·       Gugliеlmi C. F. Roma — San Clemente. — In: Tesori d’arte cristiana. A cura di Stefano Bottari. 1. Bologna, 1966, p. 309—336;

·       Пандурски В., Св. Босилков. Кирил и Методий в Рим. С., 1970, 115 с.;

·       Wilpert J., W. N. Schumacher. Die römischen Mosaiken der kirchlichen Bauten vom IV—XIII. Jahrhundert. Freiburg i. Br.-Basel-Wien, 1976, p. 82—84, 337—338, tabl. 117, 118;

·       Воjkov A. La Basilica „San Clemente“ a Roma e le immagini di Cirillo e Metodio nell’arte Bulgara antica. Sofia, 1976, 49 p.;

·       Воyle L. San Clemente Miscellany. 1. The Community of SS. Sisto e Clemente in Rome, 1677—1977. With a chapter by H. Fenning. Roma, 1977, 12+276 p.; 2. Art, Archeology [by] L. E. Boyle, E. M. C. Kane, F. Guidobaldi. Roma, 1978, 10+314;

·       Guidobaldi F. Il complesso archeologico di S. Clemente. Risultati degli slavi più recenti e riesame dei resti architettonici. Roma, 1978, 101 p.;

·       Osbоrn J. The Painting of the Anastasis in the Lower Church of San Clemente, Rome. A Re-examination of the Evidence for the Location of the Tomb of St. Cyrill. — Byzantion, 51, 1981, p. 255—287;

·       Guidobaldi F. S. Clemente (scavi). — Archeologia medievale, 10, 1983, p. 482;

·       Милковиќ-Пепек П. Нови сознанија од анализи на гробовете на св. Кирил Солунски, св. Климент Охридски и св. Наум Охридски. — Историја, 28, 1992, 1—2, с. 21—41;

·       Guidobaldi F. San Clemente. Gli edifici Romani, la Basilica Paleocristiana e le fasi altomedievali. Roma, 1992 (San Clemente Miscellani, 4., 1), 375 p.+272 ill.;

·       Guidobaldi F. S. Clemens. — In: Lexicon topographicum urbis Romae. 1. Roma, 1993, p. 278—279;

·       Милковиќ-Пепек П. Нови научни сознанија за првобитниот гроб на св. Кирил Солунски. — Културен живот, 37, 1993, 2 (април-јуни), с. 36—39;

·       Милковиќ-Пепек П. Христијански светителски култови во Македонија. — Културно наследство, 19—20—21, 1992—1993—1994 (1996), с. 64;

·       Guidobaldi F. La tomba di S. Cirillo nella basilica paleocristiana di S. Clemente e la capella di S. Cirillo nella chiesa medievale. — In: Roma magistra mundi. Itinerarium culturae medievalis. Mélanges offerts au Père Léonard Boyle à l’occasion de son 75ème anniversaire. Louvain-la-Neuve, 1998, p. 301—322;

·       Милковиќ-Пепек П. Постхумната икона (образ, лик) над гробницата на св. Кирил Солунски во Рим (869/870 г.). — Пелагонитиса. Списание за православна вера, култура, образование и уметност, 6, 2001, 12, с. 101—114.

 

Васил Пандурски, Бисерка Пенкова

 

 

    (20). „СВЕТИ НАУМ“ — манастир в Охрид, един от най-старите бълг. манастири. Според данни, съдържащи се във Второто слав. житие на Наум Охридски, той е основан със средства и по повеля на владетелите Борис I (852—889) и неговия син Симеон (893—927) през 905 на южния бряг на Охридското езеро:

 

„Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидонски земи. И в Ливание Деволско, при края на езерото на Охридския град, в междуречието, Наум изгражда голям манастир и храм на чиноначалника архангел Михаил и на всички небесни сили с богатството и по повелята на благочестивия български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Симеон. Тогава течеше 905 година“

(Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 83).

 

През 910, когато Наум Охридски умира, Климент Охридски го погребва в гроб, разположен откъм дясното крило на храма.

 

Манастирският храм „Св. Архангели“ принадлежи към един от вариантите на триконхалния тип църковни постройки.

 

 

564

 

Манастирът „Св. Наум“ в Охрид

 

За разлика от най-простото негово решение с пряко свързани конхи (осъществено напр. при църква № 28, проучена във Външния град на Плиска) и от втората му разновидност (засвидетелствана в Климентовата църква „Свети Пантелеймон“ в Охрид) неговата планова композиция и архитектурният му образ са по-сложни. Трите конхи се свързват не пряко, а посредством вдаване на ъглите на подкуполния квадрат. При това положение тежестта на купола се носи от изток от широка арка, от север и от юг — от страничните конхи, а от запад — от цилиндричен свод. С изградените по такъв начин конхи храмът има подчертана близост с групата на вградените триконхални църковни постройки. Според Н. Мавродинов църквата се свързва с архитектурата на Симеоновата епоха (налице е полукръгла ниша в западната стена на църковния наос). Мавродинов допуска, че тя първоначално е имала не два, а три чифта колони и е представлявала всъщност „съкратена“ базилика, чиито план и размери са били много сходни с плана и размерите на кръстовидните църкви. Във вътрешното оформяне на храма заслужава да се отбележи входът, отвеждащ в същинската църква.

 

Гробът на Наум е разположен в правоъгълно помещение, увенчано с широк купол, чийто барабан е с осем нееднакви страни. Първите четири са с оставени в тях отвори за прозорци, а останалите са украсени с аркирани ниши с двойни архиволти.

 

През хилядолетното си съществуване манастирската обител със средищната си църква е подлагана няколко пъти на преправки. Надеждна опора за изясняването им са резултатите от археол. разкопки и заключенията, основани върху техния анализ. Сериозен принос в това отношение са наблюденията на Д. Коцо и планът, изготвен от него според съвременния му етап на проучванията.

 

 

            Лит.:

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 305—314 (фототипно изд. 1970);

·       Коцо Д. Проучувања и археолошки испитувања на манастирот „Св. Наум“. — Зборник на Археолошкиот Музеј во Скопје, 2, 1958, с. 56—80;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 175—178;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 102;

·       Снегаров Ив. Манастирът „Св. Наум“ при Охридското езеро (Произход, развитие и културно значение). С., 1972, 72 с.;

·       Коцо Д., А. Николовски. Манастирот Свети Наум. — В: Триесет години заштита на спомениците на културата. Скопје, 1983, с. 185—186.

 

Тотю Тотев

 

 

    (21). „СВЕТИ ПАНТЕЛЕЙМОН“ — един от най-старите бълг. манастири. Разположен е на 2—2,5 км южно от Преслав върху тераса в първата гънка на Преславско-Драгоевската планина, Източния Предбалкан. Като отглас от името на неговия патрон местността и до днес се назовава Патлейна. Манастирският ансамбъл е разкрит през 1909 при разкопки на изследователя на преславското минало Й. Господинов. Теренните проучвания са правени с продължителни прекъсвания

 

 

565

 

и още не са напълно завършени. Тяхното възобновяване в края на 80-те г. на XX в. доизяснява плановата композиция на ансамбъла и осветлява с неизвестни досега материали мястото и значението му за преславската материална култура и изкуството на Първото бълг. царство през IX—X в.

 

Манастирските постройки (в основата си на площ от 1000 м²) са в подножието на стръмен планински хребет. Църквата и килиите в сградите на монашеското общежитие южно от нея заемат западния край на планинската тераса. Останалите постройки са притиснати по склоновете откъм запад и север. В пространствената композиция на манастирския ансамбъл не се вижда типичният манастирски двор. Планинската конфигурация на терена е попречила на строителите да следват приетата за манастирите в източнохристиянския свят (Палестина, Сирия, Египет, Мала Азия) и за някои от атонските ансамбли затворена планова схема. Кръгъл контрафорс, тълкуван при откриването му като „кула“, е изграден в началото на долната редица помещения, за да подпира манастирската църква по склона на терена от евентуално свличане. Северно от църквата се е намирала манастирската костница от шест зидани гробни камери. На етажа в две от дългите верижни постройки са били килиите на членовете на братството, а в техните приземия, вкопани до нивото на скалния венец, са се вмествали кухнята, складовете за хранителни припаси и др.

 

Ателие за рисувана керамика при манастира „Св. Пантелеймон“

 

Важно сведение за облика и характера на манастира дават разкритите основи на няколко постройки и съоръжения с производствено предназначение. Долната редица помещения в двора на монашеското общежитие се е заемала от ателиета на манастирските керамици, където се е произвеждала преславската рисувана керамика. За промиване, утаяване и пречистване на основния материал — бялата, с високи пластически свойства преславска глина, е служело съоръжението, разкрито при първите проучвания в северния край на манастирската поляна, покрай Патлейнска река. Някои от изследователите неправилно са го смятали за винарница на манастира. Недалеч от него и на още няколко места около манастира са разкрити пещи за опалване на керамичната продукция.

 

Най-представителна от постройките е била църквата. От разкопките категорично личи, че с богатството и великолепието на архитектурната си декорация (мраморна и керамична) тя е представлявала нещо като показна витрина за производството на манастирското братство. Първоначално манастирската църква е била кръстокуполна постройка от съкратения вариант,

 

 

566

 

Рисуван керамичен корниз от Патлейна

 

с две свободни подпори, с притвор от запад. След време тя е претърпяла някои промени: подсилени са били страничните стени, прибавен е бил втори притвор и са били изградени две странични апсиди към олтарната част. Богатата вътрешна декорация на църквата е била изпълнена с рисувана керамика, рязана мраморна подова мозайка от типа опус сектиле (opus sectilae) и каменна пластика. Цели пана от керамични плочки, запълнени с разноцветни геометрични, растителни и други орнаменти, са покривали църковните стени над мраморния цокъл. Сред затворените от орнаментални фризове стенни пространства са били представени образи на светци и мъченици от календара на Православната църква. В стила и иконографското решение на много от тях се наблюдава взаимодействие между илюстраторите от манастирския скрипторий и манастирските керамици.

 

Разкрит и проучен в голямата си част преди 80-те г. на XX в., когато археол. сведения за втората бълг. столица Преслав са твърде бегли, манастирът прибързано е обявен от повечето изследователи (историци и филолози) за център на дейността на Преславското книжовно средище. Твърди се, че там са работили книжовниците, имената на които са известни от писмените паметници, че там е живял, починал и дори е погребан княз Борис I (852—889). Причината за тази невярна хипотеза се корени в обстоятелството, че при първите разкопки в Преслав са намерени много обезличени паметници, които не предлагат материални доказателства, за да бъдат свързани със съобщеното в изворите за книжовна дейност, протичала в неговите манастирски ансамбли. С разкриването на сравнително добре оцелелите до днес постройки на „С. П.“ и с постъпването на голям брой интересни находки от археол. проучвания всички сведения за богатството и измеренията на преславската култура безкритично се отнасят към манастира. Увлеченията в това отношение стигат до там, че някои изследователи на Преслав и старобълг. култура отъждествяват неголямата и преправяна няколко пъти манастирска църква с „новата златна“ църква при устието (или теснината) на р. Тича (дн. р. Голяма Камчия) от приписката на Тудор Доксов, която княз Симеон (893—927) построил в годината, когато умрял баща му княз Борис.

 

С разкритите и проучени през 80-те г. няколко внушителни по размери градски манастирски ансамбъла, които са предлагали много добри условия за книжовен труд, мнението, че всички книжовници от Преслав са работили в „С. П“, трябва да бъде коригирано. Този манастир, както посочват многобройните археол. резултати, е бил свързан преди всичко с преславската рисувана керамика. Досега не е известен друг град в Европа, в който толкова рано да е застъпено и доведено до съвършенство това изкуство. Ръководният културен център

 

 

567

 

за източноправославната общност по онова време — Цариград, познава този тип керамично производство от X в., докато в Преслав то е било вече напълно развито в края на IX в. Рисуваната керамика от манастирските ателиета в Патлейна отбелязва връхната точка в развитието на този художествен занаят. Керамичният шедьовър — иконата на св. Теодор от „С. П.“, с право се възприема като една от неповторимите творби на изкуството на Европ. Югоизток през IX—X в.

 

 

            Лит.:

·       Господинов Й. Разкопките в Патлейна (до Преслав) и значението им за българската история — ИВАД, 3, 1910, с. 93—100;

·       Господинов Й. Разкопки в Патлейна. — ИБАД, 4, 1914, с. 113—128;

·       Златарски В. Към историята на открития в местността Патлейна стар български манастир. — ПАИ, 1, 1922, с. 146—162;

·       Grabar A. Recherches sur les influences orientales dans l’art balkanique. Paris, 1928, p. 7—55;

·       Господинов Й. Преслав, минало, старини. Шумен, 1928, с. 26—36;

·       Миятев Кр. Преславската керамика. С., 1936, с. 68;

·       Господинов Й. Керамична работилница в Патлейна. — ИИД, 14—15, 1937, с. 201—204;

·       Nikov Р. Die neuesten archäologischen Funde in Patleina und ihre kulturhistorische Bedeutung. — ИИД, 14—15, 1937, c. 197—200;

·       Мавродинов H. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 167—170;

·       Бояджиев Ст. Църквата в Патлейна в светлината на нови данни. — Археология, 2, 1960, 4, с. 23—33;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 125—126;

·       Станчев Ст. Велики Преслав. С., 1966, с. 38;

·       Акрабова-Жандова Ив. Ново в Патлейна след Йордан Господинов. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 69—80;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VIXI век. С., 1977, с. 204—207;

·       Тотев Т. Преславските манастири, средища на художествен живот през IX—X век. — Векове, 9, 1980, 5, с. 46—53;

·       Тотев Т. Преславските манастири в светлината на най-новите археологически проучвания. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 81—84;

·       Тоtеv T. Les monastères de Pliska et Preslav aux IX^e-X^e siècles. — Bsl, 47, 1987, p. 185—200;

·       Тотев T. Преславската керамична икона. С., 1988, с. 45;

·       Тотев Т. Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

·       Тotеv T. The Ceramic Icon in Medieval Bulgaria. Sofia, 1999, 156 p.+99 tabl. (на бълг. език: Тотев Т. Керамичната икона в средновековна България. С., 2001, 160 С.+99 табл.).

 

Тотю Тотев

 

 

    „СВЕТИ СВЕТИ РАВНОАПОСТОЛИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ“ — орден; вж. Награди кирило-методиевски.

 

    СВЕТИ СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ — вж. Седмочисленици.

 

 

    (22). СВЕТЍЛЕН (грц. φωταγωγικόν, старобълг. свѣтильнъ) — еднострофична жанрова форма на виз. химнография, компонент от утринната служба. Стои след IX песен на утринния канон и преди стиховете на хвалитните псалми. Причислява се към малките жанрови форми на химнографията и към допълнителния химничен репертоар. Названието се обяснява или със съдържанието му (в него преобладава светлинната образност), или с първоначалното му място в богослужението, когато С. се е изпълнявал на разсъмване. В грц. богослужебни източници терминът се прилага без изключение само за С. в службите на Великия пост, а заемащото тяхната позиция песнопение на неделните, делничните и празничните утринни се нарича ексапостиларий (грц. ἐξαποστειλάριον). В слав. книжовна практика обаче това терминологично разграничение не е издържано и двете названия са взаимно заменяеми. Богослужебната позиция на С. и на ексапостилария, както и тясната текстова обвързаност на най-архаичните им представители със стиховете от псалми 42: 3 и 98: 9 дават основания на специалистите да ги смятат за първоначален псалмов прокимен, постепенно развил се до тропар с относителна самостоятелност. Дискусионен е въпросът, дали двете песнопения са различни по произход; напоследък надделява изказаното още от Никифор Калист Ксантопулос (XIV в.) мнение за генетичната им връзка. Разграничаването става въз основа на тематични и стилистични особености, а също и според предназначението им за различен кръг празници.

 

 

568

 

С. се приема за по-архаичен по произход поради по-простия изказ и изпълнението му по време на великопостното богослужение. Групата от осем С. (по един за всеки глас) образува обособен дял в края на октоисите и триодите.

 

В средновековната книжнина се срещат богослужебни кодекси с жанрово структуриран репертоар, в които С. заедно с троичните тропари са в края на седалните за съответния глас (напр. в изборните октоиси). В съвременната практика ексапостилариите формират три основни групи в зависимост от богослужебното си предназначение. 1. Делничните ексапостиларии образуват група от шест броя за всеки седмичен ден (без неделя) и се съотнасят по тематика с първата тема от седмичното посвещение на съответния ден. Поместват се като отделна група в приложенията към октоисите. В средновековните слав. ръкописи могат да се включат и на богослужебното си място след IX песен. 2. Празничните ексапостиларии съдържат кратка похвала на празнуваното събитие и стоят на богослужебното си място в минеите и триодите. 3. Устойчива група са единадесетте възкресни ексапостиларии, които тематично и функционално се свързват с единадесетте възкресни евангелски четива. За техен автор се приема виз. имп. Константин VII Багренородни (913—959). Поместват се отделно в приложението към октоисите, а може да се намерят и в Стихирара заедно с евангелските стихири.

 

Първоначалното ядро на ексапостилариите в древната палестинска практика съставят група архаични самоподобии песнопения, всяко от които се свързва с определен празник от кръга на големите господски и богородични чествания. По-късно те стават модел за написване и изпълнение на изключително голям брой подобни ексапостиларии за останалите памети от годишния богослужебен цикъл. по-ранните студийски устави (Студийско-Алексеевският и донякъде Евергетидският) въвеждат твърде опростена система за изпълнение на ексапостилариите: или едно от тези архаични самоподобии песнопения, или Свѧтъ господь — Ἄγιος Κύριος (псалм 98: 9). За разлика от тях още най-архаичните представители на ерусалимските устави, а също и някои по-късни редакции на студийския тип (южноиталийските) препоръчват специални песнопения както за големите празници, така и за паметите извън техния кръг. За нуждите на тази практика през XII—XIII в. в италогрц. богослужебна книжнина се появява специален сборник, в който са събрани само ексапостиларии.

 

Музикалното изпълнение на С. и ексапостилария в средновековната практика остава неясно. Липсата на означения за гласа при редица песнопения и изключително рядкото им отбелязване с невмени записи насочват към извода, че те не се подчиняват на осмогласната виз. система на църковно пеене. Част от тях са изградени на изосилабическия принцип. Познати са ексапостиларии с осмосричен стих, приписвани на Софроний Ерусалимски, а неделните ексапостиларии на имп. Константин VII Багренородни следват структурата на виз. политически 15-сричков стих.

 

За ранния старобълг. превод на ексапостилариите свидетелстват Пражките листове, първият от които съдържа девет песнопения за някои празници от подвижния и неподвижния цикъл, означени в заглавието като свѣтилъна / свѣтидлъна. Тъй като за част от тези химни не са намерени грц. съответствия, предполага се, че листът съхранява архаични форми, някои от които са излезли по-късно от употреба. Наличието на специални С. за Неделята на слепия, Петдесетница, Рождество на Йоан Предтеча, ап. Петър и Павел, Преображение, Успение Богородично, а не на стиха от псалм 98: 9 или на някое от древните

 

 

569

 

самоподобни песнопения говори за влиянието на неконстантинополска богослужебна традиция и заемането на палестински (или ерусалимски) елементи в ранното старобълг. манастирско богослужение. За широкото разпространение на С. от Пражките листове може да се съди от староизводните южнослав. архаични минеи от XIII и XIV в., където същите химнографски творби стоят на богослужебната си позиция. За разлика от тази практика най-ранните руски химнографски кодекси в съгласие с правилата на използвания в Русия Студийско-Алексеевски устав не съдържат ексапостиларии; в някои от ръкописите те са добавяни по-късно в полето или на последните празни листове. Предполага се, че в своя първичен състав оригиналните служби за бълг. светци, сътворени от Кирило-Методиевите ученици, също са включвали специален ексапостиларий за празника.

 

 

            Лит.:

·       Ягич В. Служебные минеи за сентябрь, октябрь и ноябрь в церковнославянском переводе по русским рукописям 1095—1097 г. СПб., 1886, с. L;

·       Vоndrák V. О původu Kijevských listů a Pražských zlomků a o bohemismech v starších církevněslovanských památkách vůbec. Praha, 1904, 115 p.;

·       Скабалланович M. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 2. Киев, 1913, с. 294—299 (фототипно изд. М., 1995);

·       Гошев И. Светите братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 66—67;

·       Mareš F. Pražské zlomky a jejich předloha v světle hláskoslovného rozboru. — Slavia, 19, 1949—1950, p. 54—61;

·       Mareš F. Pražské zlomky a jejich původ v světle lexikálního rozboru. — Slavia, 20, 1951, p. 219—232;

·       Φουντούλης I. Ἐξαποστειλάριον. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 5. Ἀθῆναι, 1964, col. 712—716;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 41, 292;

·       Момина М. Песнопения древних славяно-русских рукописей. — В: Методические рекомендации по описанию славянорусских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. М., 1976, с. 470—471, 480—481;

·       Szövérffy J.A Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 2. Brookline, Mass. — Leyden, 1979, p. 301;

·       Mиpковић Л. Православна литургика или наука о богослужењу православие источне цркве. 1. Београд, 1982, с. 236—237;

·       Pеtrоvić D. Osmoglasnik u muzičkoj tradiciji južnih Slovena. 1. Beograd, 1982, p. 32—34;

·       Hannick Ch. Der liturgische Standort der Prager glagolitischen Fragmente. — In: Litterae slavicae medii aevi Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 107—117;

·       Йовчева M. Пражките глаголически листове в контекста на старобългарската химнография. — WSJ, 47, 2001, р. 51—72.

 

Мария Йовчева

 

 

    (23). СВЕТОПОЛК (Svatopluk) (неизв. — 894) — моравски княз (870—894) от династията на Моймировците, племенник на предишния княз Ростислав. В истор. извори името му е засвидетелствано по няколко начина, напр.: Zventapu[lcus] в писмо на папа Йоан VIII до С. от 879, Sphentopulchus в писмо на папа Йоан VIII до архиепископ Методий от 881, Pentepulcus в писмо на папа Йоан VIII до Павел Анконски от 873, Zventopolcus в писмо на папа Стефан V до С. от 885 (MGH, Epistolarum, t. 7; Epistolae Karolini aevi, 5, 1974, p. 160, 244, 285, 355); Svatopluc в Пражкия препис от XIV в. на Италианската легенда (ЛИБИ, 7, с. 208); Svatopluc в Житието на Църха и Страхота, препис от 1495 (MMFH, 3, р. 315); Стопълкъ в Успенския препис от края на XII — началото на XIII в. на ЖМ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 188); Σφενδοπλόκος в труда на виз. имп. Константин VII Багренородни „За управлението на империята“ (ГИБИ, 5, с. 215). Първоначално управлява Нитранската област. Несъмнено е, че веднага след прогонването на княз Прибина през 30-те г. на IX в. тази територия е имала определена автономност в рамките на държавата — свидетелство за федеративния принцип при изграждането на Великоморавския съюз. Този принцип е изразен ясно в представата за властта — Моймировци, подобно на повечето европ. владетели по онова време, управляват, опирайки се преди всичко върху патримониално-семейните си отношения. Според традицията на предишните военнодемократични порядки било е

 

 

570

 

възможно властта да се разделя (разбира се, често неравномерно) в рамките на княжеската фамилия. При тези обстоятелства отношенията между моравския владетел, назоваван в немско-лат. източници с титлата rex (крал), и другите властващи князе са имали различен оттенък: те са били отношения или на господство и подчинение, както е било в същинските моравски територии, или на васална зависимост, какъвто е случаят с Нитранското и с Чешкото княжество, или пък са били съюзни, както доказва историята на Долнопанонското княжество — независимото положение на долнопанонския маркграф Прибина и на неговия син княз Коцел (861—874).

 

Писмото на папа Йоан VIII до княз Светополк от юли 880 г.

 

В началото на 870 С. се сближава със сина на Лудвиг Немски — Карломан. С користна цел нитранският княз залавя своя чичо Ростислав, предава го на Карломан и заема моравския престол. С. се отказва от антифранкската политическа линия на своя предшественик, която изцяло залага на Моравската мисия и църковно-политическата подкрепа от страна на Папската курия.

 

Редица учени (напр. В. Бур, 1964) търсят политически мотиви в конфликта между Методий и баварското духовенство, в резултат на който архиепископ Методий е арестуван, незаконно осъден и затворен. Всъщност тези мотиви не са само в сферата на военно-политическите отношения мъжу Велика Моравия и Източнофранкската империя. Те се коренят и във вътрешнополитическите отношения, и в политиката на Папската курия. Отказът на С. от политическата линия на Ростислав и сближението му с Карломан предполагат определена вътрешна конфронтация между светската власт и Църквата, респ. между С. и Методий. За подобен конфликт може да се открият податки в Кристиановата легенда, в Моравската легенда и в легендата Beatus Cyrillus. Те обясняват, от една страна, бездействието на княза при осъждането на архиепископа, а от друга, факта, че вътрешните борби отслабват Великоморавското княжество и улесняват прякото му подчиняване през 871 на Източната франкска държава. Политиката на папството в този момент се отличава с частично снемане на неговата протекция над Моравския диоцез. В писмото си от 14 юни 879 папа Йоан VIII (872—882) забранява слав. литургия, като разрешава използването на слав. език само в проповедите и в поученията. В същото писмо той добавя, че още преди това, т. е. ок. 873, е забранил слав. богослужение. Но тази забрана, както предполага още А. Д. Воронов, е била от твърде общ характер — инспирирана от

 

 

571

 

баварското духовенство, тя била формална и едва ли е имало някакъв ефект от нея. За това говори и по-резкият тон на папското писмо от 879, в светлината на което едва ли е възможно да се мисли, че в последните шест години от своя живот Методий не би се съобразявал с волята на Папския престол.

 

През 871 без особена причина С. е арестуван и Велика Моравия започва да се администрира пряко от маркграфовете на Източната префектура. Но избухналото въстание начело с духовника Славомир отхвърля властта на Източнофранкската империя. С. е освободен и изпратен с войска срещу моравците. Той обаче се присъединява към въстаналите и успява да разбие нашествениците, като си възвръща княжеския престол. През 872—873 започват отново военни действия, които приключват с Форхаймския мир (874). Великоморавският владетел потвърждава васалната си зависимост, но практически запазва почти пълна самостоятелност поради кризата, в която постепенно изпада Източнофранкската държава и която лишава тази васална обвързаност от реално съдържание.

 

С. води съглашателска политика с немците най-вече по отношение на църковната ситуация и по-конкретно на Моравската мисия. Това дестабилизира вътрешната структура на великоморавската държава. Въпреки че папа Йоан VIII оправдава извикания в Рим Методий и го обявява за правоверен според учението на Римската църква, а с булата си от 880 дори поставя великоморавската държава под своя патронаж, подриването на вътрешнополитическите устои на Моравския диоцез и на слав. богослужение продължава. Моравската мисия отива към своя заник.

 

Княз Светополк и съпругата му. Детайл от релеф от Л. Цвенгрошова, 1984 г.

 

Външната политика на С. след 874, при започващото разграждане на империята, е до голяма степен успешна. В резултат от военните действия през 882—883 и 892—893 той присъединява към своите владения значителни територии — почти цяла Панония и част от земите на Източната марка, на север Вислянското княжество (Краковска област) и лужишките сърби. През 890 при среща с имп. Арнулф I (887—899) успява да получи признанието му за върховенството си над Чехия, която вече се намирала в сферата на неговото политическо влияние.

 

Политиката на С. е противоречива — в интерес на временните външнополитически успехи той подкопава вътрешната стабилност на държавата и практически слага край на Моравската мисия. Това в крайна сметка довежда Велика Моравия до окончателен упадък и до унищожаването ѝ от угрите. Независимо от това съвременната истор. наука оценява управлението на С. като време на „действителното политическо величие“ на Велика Моравия — заради „дълбоките последствия“ в държ. устройство, идеологията и писмеността на тази слав. страна (срв. сб. „Великая Моравия, её историческое и культурное значение“. Μ., 1985, с. 7).

 

 

            Лит.:

·       Novotný V. České dějiny. 1., 1. Praha, 1912, p. 350—418;

·       Chaloupecký V. Svatopluk, král moravský. — In: Rohden P. R., K. Stroukal. Tvůrcové dějin. 2. Praha, 1934, p. 61—68;

·       Havlík L. Uzemní rozsah Velkomoravské říše v době posledních let vlády krále Svatopluka. — In: Slovanské štúdie. 3. Bratislava, 1960, p. 38—40;

 

 

572

 

·       Вurr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den Bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 39—56;

·       Havlík L. The Relationship between the Great Moravian Empire and the Papal Court in the Years 880—885 A. D. — Bsl, 26, 1965, p. 100—122;

·       Magnae Moraviae fontes historici. 3. Diplomata, epistolae, textus historici varii. Brno, 1969 (OUPB, 134), p. 197, No. 90, 210, No. 94, 95;

·       Havlík L. Dukljanská kronika a Dalmatska legenda. Praha, 1976, p. 13—45;

·       Havlík L. King Sventopluk’s Image in the Middle Ages. — Critica storica, 38, 1981, p. 164—179;

·       Havlík L. The Roman Privilège „Industriae tuae“ for Moravia. — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 23—31;

·       Гaвлик Л. Государство и держава мораван (К вопросу о месте Великой Моравии в политическом и социальном развитии Европы). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. M. , 1985, с. 96—101;

·       Раткош П. Великая Моравия — территория и общество. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 84—87;

·       Сотиров Г. Методий и римските папи. — История и обществознание, 34, 1985, 2, с. 3—10;

·       Тржештик Д. Великая Моравия и возникновение государства Пржемысловцев (Святополк и Борживой). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 160—174;

·       Kučera М. Postavy vel’komoravskej historie. Martin, 1986, p. 168—221;

·       Allhoff G. Zur Bedeutung der Bündnisse Svatopluks von Mähren mit Franken. — Symposium Methodianum, p. 13—21;

·       Ratkoš P. Slovensko v dobe vel’komoravskej. Košice, 1988, p. 56—58, 107—116;

·       Havlík L. Ibn Rusta o králi Svatoplukovi a jeho sídelním městě. — Jižní Morava, 26, 1990, p. 9—17;

·       Димитрова Г. За вероятната фолклорна основа на легендата за Светополк. — В: Медиевистични ракурси. Топос и енигма в културата на православните славяни. С., 1993, с. 176—184;

·       Страхов А. Был ли пьяницей князь Святополк. — Palaeoslavica, 1, 1993, p. 223—232;

·       Havlík L. Svatopluk Veliký, král Moravanů a Slovanů. Brno, 1994, 132 p.;

·       Стойкoвa A. Първоучителят Методий. С., 1995, с. 70—105;

·       Tkadlčík V. Svatopluk I. a církevní činitelé na Velké Moravě. — In: Sborník Velehradský, třetí řada, 2, 1996, p. 59—66.

 

Георги Сотиров

 

 

    СВЕТОСЛАВОВ ИЗБОРНИК — вж. Изборник от 1073.

 

    СВЕТОСЛАВОВ ИЗБОРНИК ОТ 1073 — вж. Изборник от 1073.

 

    СВЕТОСЛАВОВ ИЗБОРНИК ОТ 1076 — вж. Изборник от 1076.

 

 

    (24). СЕВЕРИАН ГАВАЛСКИ (неизв. — след 408) — епископ на гр. Гавала, Южна Сирия, подчинен в църковно отношение на Антиохийската патриаршия. Родното му място не е известно. Спечелил си име на опитен тълкувател на Свещеното писание, С. Г. е канен от имп. Аркадий (395—408) и архиепископ Йоан Златоуст (398—404) да проповядва в Константинопол. Провинциалната епархия на Гавала не задоволява честолюбието му. Той става един от водачите на опозицията срещу Йоан Златоуст и организира интриги срещу него. Като си осигуряват подкрепата на имп. Евдоксия и на част от земевладелската аристокрация, враговете на Йоан Златоуст свикват събор в с. Дъб край гр. Халкидон. На него С. Г. е главен обвинител заедно с александрийския архиепископ Теофил. Йоан Златоуст е осъден по 29 обвинения и отстранен от Архиепископската катедра, но много скоро след това е върнат отново в столицата. С посредничеството на императрицата двете църковни партии се помиряват. По този повод са създадени словата „De recipiendo Severiano“ и „Sermo ipsius Severiano de расе“ — едното от Йоан Златоуст, другото от С. Г. (PG, t. 52, col. 423—428). Много бързо обаче интригите на С. Г. и критичните проповеди на Йоан Златоуст довеждат до второто изгнание на архиепископа. След неговата смърт за С. Г. няма вести. Предполага се, че със своите инсинуации той предизвиква недоволството на константинополските граждани и е принуден да се завърне в своята епархия.

 

Словата на С. Г. са достигнали до наше време в състава на различни ръкописни сборници на грц., слав. и източни езици. Част от тях са запазени дори между съчиненията на Йоан Златоуст и под негово име. Най-значителни са шестте хомилии за сътворението на света (Шестоднев) и коментарът върху библейската кн. Битие. В повечето ръкописи те са под името на Йоан Златоуст.

 

 

573

 

За идентифицирането им са помогнали големите откъси, включени в Християнска топография на Козма Индикоплевст (PG, t. 88, col. 320—326). Другите слова на С. Г. имат екзегетичен или морализаторски характер; едно от най-разпространените е Словото за кръстното дърво.

 

По метод на тълкование С. Г. се доближава най-много до Антиохийската богословска школа, но личи и пристрастието му към алегоричния метод, присъщ на александрийците. В своя Шестоднев той включва и някои естественонаучни въпроси, но дава предимство на богословските и на нравоучителните проблеми. С. Г. поддържа космографската теория, според която небето има форма на свод, а Земята не е кръгла (PG, t. 56, col. 452, 5). В други случаи обаче дава рационални обяснения, като това напр., че споменатият в Библията (Битие 1: 2) „Свети Дух“ е всъщност „въздух, вятър“ (PG, t. 56, col. 436).

 

С. Г. става известен в Б-я още в края на IX и началото на X в. чрез включването на големи части от неговия Шестоднев в Шестоднева на старобълг. писател Йоан Екзарх. Вероятно името му е присъствало в първообраза на старобълг. Шестоднев; в запазените по-късни преписи се среща объркано с името на Йоан Златоуст. При работата над първоизворите си Йоан Екзарх включва в своя труд почти всички тълкования на С. Г. по естественонаучни въпроси. От друга страна, старобълг. писател изпуска последната му хомилия, в която се тълкува библейският мит за създаването на човека, и принебрегва космографската му система. Без да спори пряко с него, той посочва множество аргументи на виз. и антични автори за сферичността на Земята.

 

Шестодневът на С. Г. е преведен цялостно в Б-я вероятно през XIV в., но от този превод са запазени само откъси (Срв. Горский, А., К. Невоструев. Описание, II, 2, № 38, 1345). Пълен препис е запазен в сборник от XV в., сръбска редакция, но с много българизми (Горский, A., K. Невоструев. Описание, 2, 2, № 203). В бълг., сръбски и руски сборници от XV—XVIII в. са запазени няколко пълни текста от Шестоднева на С. Г. и много откъси.

 

В различни бълг., сръбски и руски сборници се срещат преведени и други слова на С. Г. Сред предпочитаните са Слово за кръстното дърво и Притча за смокинята.

 

 

            Съч.:

o   Severiani sive Seberiani Gabalorum episcopi emeseusis homiliae nunc primum editae ex antiqua versione armena in latinum sermonem translatae per P. Jo. Baptistam Aucher. Venetiis, 1827, 448+25 p.;

o   Aucher J. B. Severiani episcopi Emeusis homiliae. Venetiis, 1828;

o   Severiani Gabalorum episcopi In mundi creationem. — PG, 56, col. 429—500;

o   Ad homiliam de serpente. — PG, 56, col. 500—516;

o   Sermo ipsius Severiano de расе. — PG, 52, col. 423—428;

o   Monitum in homiliam. — PG, 63, col. 531—544;

o   Aitzetmüller R. Das Hexaemeron des Exarchen Johannes. Graz, 1., p. 53—56; 2., 1960, p. 3—290; 3., 1961, p. 1—143; 4., 1966, p. 381—476; 5., 1968, p. 163—284; 6., 1971, p. 351—497.

 

            Лит.:

·       Горский A., К. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки. 2., 1. М., 1857, с. 1—44;

·       Zеllingеr J. Die Genesishomilien des Bischofs Severian von Gabala. Münster, 1916, 128 p.;

·       Leitzmann A. Severian von Gabala. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Herausgegeben v. G. Wissowa. Zweite Reihe. 2. Stuttgart, 1923, col. 1930—1932;

·       Zеllingеr J. Studien zu Severian von Gabala. Münster, 1926, 8+182 p.;

·       Marx B. Severiana unter den spuria Chrysostomi bei Montfaucon-Migne. — OChP, 5, 1939, p. 281—367;

·       Bardy G. Sévérien de Gabala. — In: Dictionnaire de Théologie Catholique. 14., 2. Paris, 1941, col. 2000—2006;

·       Altendоrf H. D. Untersuchungen zu Severian von Gabala. Dissertation. Tübingen, 1957;

·       Allaner B. Patrology. Edinburg-London, 1960, p. 387;

·       Lehmann H. L. Per Piscator. Studies in the Armenian Version of a Collection of Homilies by Eusebius of Emesa and Severian of Gabala. Dissertation. Aarhus, 1975, 425 p.;

·       Hannick Ch. Maximos Holobolos in der kirchenslavischen homiletischen Literatur. Wien, 1981 (Wiener Byzantinistische Studien, 14), p. 174—176;

·       Иванова Кл. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на Μ. П. Погодин. С., 1982, с. 365, 463, 468, 477;

·       Hannick Ch. Eine südslavische Epitome der Homilie des Ps.-Chrysostomos auf die Theophanie (BHG 1928). — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, p. 339—354;

 

 

574

 

·       Чолова Цв. Естествено научните знания в средновековна България. С, 1988, с. 21—22, 54, 87—88, 98—99, 102, 128—132, 140, 146, 150—154, 165, 191, 278;

·       Uthemann К.-Н. Kriterien zur Abgrenzung der Homilien Severians von Gabala unter den Pseudo-Chrysostomica. — Studia Patristica, 23, 1989, p. 61—69;

·       Vоicu S. J. Sévérien de Gabala. — In: Dictionnaire de Spiritualité. 14., 2., 1989, col. 752—763;

·       Regtuit R. F. Severian of Gabala and John Chrysostom: The Problem of Authenticity. — In: Philohistör. Miscellanea in honorem Caroli Laga septuagenarii. Ed. ab A. Schoors et P. van Deun. Leuven, 1994 (Orientalia Lovaniensia Analecta, 60),p. 135—149;

·       Барсов H. И. Севериан, епископ Гавальский. — В: Христианство. Энциклопедический словарь. 2. М., 1995, с. 533;

·       Uthemann К.-Н. Severian von Gabala. — In: Kirchenlexikon. 9., 1995, col. 1487—1504;

·       Carter R. An Index of Scriptural References in the Homilies of Severian of Gabala. — Theological Review, 54, 1999, p. 323—351;

·       Carter R. The Chronology of Twenty Homilies of Severian of Gabala. — Theological Review, 55, 2000, p. 1—17.

 

Цветана Чолова

 

 

    (25). СЕВЕРЯНОВ, Сергей Николаевич (Северьянов, С. Н.) (40-те г. на XIX в. — 1918) — руски палеограф, специалист по старобълг. език. Данните за живота и дейността му са твърде оскъдни. С. няма специално филологическо образования. Бивш офицер, той става слушател в Московския унив. едва в зряла възраст. Изучава самостоятелно старогрц. и лат. език. Ученик и впоследствие личен приятел на Ф. Ф. Фортунатов, който подпомага научните му занимания.

 

Централно място в научната дейност на С. заемат изданията на два старобълг. (у него „старославянски“) паметника — Супрасълския сборник и Синайския псалтир. С. прави пълно издание на Супр. сб. (1904) след Фр. Миклошич, който през 1851 издава частта, преписана от Б. Копитар. Изданието на С. се отличава с голяма точност — текстът се предава със строго съблюдаване на най-малките палеографски особености. Целта е да се покаже ръкописът „... такъв, какъвто е излязъл под перото на преписвача“. Под линия са дадени по-късните наслоения и изменения, грц. приписки на преписвача, както и забележките, свързани с дефектите на пергамента (зацапаните и скъсаните места). Където не е било възможно да се възстанови текстът, е оставено празно място, а под линия се дава вероятното четене. В първата част на изданието преобладават палеографските бележки — за употребата на широки о и с, за лигатурите, за излизането над реда на т и ъı, и др. Във втората част С. задълбочава изследванията си и системно сравнява текста с грц. оригинал, като привлича за съпоставка и много други паметници: Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Остромировото евангелие, Син. пс., Чудовския псалтир, Клоц. сб., Изборника от 1073, Григоровичевия паримейник и др. Правят се сравнения с изданието на Миклошич, като се отбелязват грешките му. Като втори том на изданието С. е подготвял речник на Супр. сб. В предговора към първия том подробно са описани принципите за съставяне на речниковите статии. След смъртта на С. картотеката на речника е предадена в Румянцевския музей в Москва, но до днес не е намерена. Има сведения, че С. е съставил и речник на евангелските цитати в Супр. сб.; той също остава непубликуван. В края на изданието са поместени три снимки от ръкописа.

 

Към издаването на Син. пс. С. пристъпва по поръка и под наблюдението на Фортунатов. Текстът на паметника в кирилска транслитерация е подготвен с палеографска точност и с отлично познаване на двете азбуки. На всеки лист от ръкописа съответства страница от изданието, в полето са дадени номерата на псалмите. Обширният коментар под линия съдържа палеографски бележки за ръкописа, грешките в изданието на Л. Гайтлер от 1883, разночетения от други псалтири — Чудовския, Болонския, Погодиновия, Софийския, а също и грц. съответствия. Текстът е отпечатан през 1922. В края на изданието са поместени 11 таблици със снимки от ръкописа. С. разграничава над 14 почерка, докато

 

 

575

 

Гайтлер допуска три или малко повече, В. Ягич — два или повече. Тази разлика е лесно обяснима, като се има предвид, че работи не с оригинала, а по снимки. Речникът индекс на Син. пс. е завършен от С. през окт. 1912, но излиза едва през 1922 не само поради печатарски трудности; през периода 1914—1920 умират Фортунатов, Ю. В. Петровска, А. А. Шахматов и самият С. Изданието е довършено от Е. Ф. Карски. Речникът съдържа всички думи и формите им, посочени са местата, на които те се срещат в текста; за съпоставка се привлича материал от други псалтири, включително и гръцки.

 

С. е автор на изследване върху т. нар. Кодекс на Гертруда, лат. пергаментен ръкопис от X—XI в., който се състои от псалтир и календар. Двете части на паметника са свързани помежду си с пет виз. миниатюри и Молитвите на Гертруда. Като се спира по-подробно на календара, проучвайки го в истор., политически и религиозен аспект, С. достига до извода, че календарният фрагмент е писан за Прага не по рано от 1004. Той установява, че виз. миниатюри изобразяват владимиро-туровския княз Ярополк, съпругата му княгиня Ирина и майка му, жена на великия киевски княз Изяслав Ярославич, наречена в молитвите Гертруда. Накрая съвсем накратко е дадено описание на кодекса. Работата остава незавършена. В непубликуваните трудове на С. са останали и други материали за този паметник.

 

 

            Съч.:

o   Евангельские листки Миклошича, среднеболгарское письмо XII в. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Ф. Ф. Фортунатову. Варшава, 1902, с. 377—400;

o   Супрасльская рукопись. СПб., 1904 (Памятники старославянского языка, 2., 1), 570 с.;

o   Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922 (Памятники старославянского языка, 4), 7 + 392 с., 11 снимки (фототипно изд. Graz, 1954);

o   Codex Gertrudianus. Петроград, 1922 (СОРЯС, 99, 4), 140 с.

 

            Лит.:

·       Карский Е. — РФВ, 53, 1905, с. 339—348 (рец.);

·       Лавров П. А. — ЖМНП, 360, 1905, с. 452—459 (рец.);

·       Флоринский Т. Д. — Университетские известия, 45, 1905, с. 38—41;

·       Ильинский ГА. Славянские земли (рец.). — ВВр, 13, 1906, с. 638—639;

·       Vоndrák V. — RS, 1, 1908, p. 143—145 (рец.);

·       Кульбакин С. — ЈФ, 4, с. 166—181 (рец.);

·       Дурново Н. Н. — Slavia, 3, 1924—1925, р. 138—139 (рец.);

·       Покровский М. М. Памяти Ф. Ф. Фортунатова. — Slavia, 3, 1924—1925, р. 779—780;

·       Dolobko М. — ZSPh, 2, р. 452—466 (рец.);

·       Słoński S. Z powodu słownika do Psałterza synajskiego. — PF, 16, 1934, p. 29—32;

·       Булахов M. Г. Северьянов С. Η. — В: Булаxов М. Г. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 3. Минск, 1978, с. 354—355;

·       Цейтлин RM. Северьянов С. Н. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 302.

 

Таня Попова

 

 

    (26). СЕДÀЛЕН (грц. κάθισμα, старобълг. сѣдильна, сѣдальнъ) — еднострофична форма на виз. химнография, обособена и характеризирана според начина на слушане, тъй като по време на нейното изпълнение е разрешено да се седи. Грц. термин κάθισμα е двузначен и се отнася както към деленето на Псалтира за богослужебни нужди, така и към тропарите след псалтирните катизми, но в слав. литургична традиция двете понятия се разделят — катизми се назовават псалтирните дялове, а С. — тропарите след тях. По произход С. е свързан с псалтирните катизми; в по-късната практика развива функцията да въвежда четивата от светоотеческите писания или други текстове, посветени на празника. От тази негова роля произтича съвременната му позиция винаги да предхожда четенията по време на службата. Според формалните и функционалните си признаци С. е близо до тропара като видово понятие и затова между тях в определени случаи съществува заменяемост. Сходството намира отражение в подредбата на изборните октоиси, където начело на С. се поставят отпустителните тропари за съответния глас. Близостта се отразява и в начина на изпълнение, тъй като част от С. имат за модел тропари за празници. По богослужебна позиция функционален аналог на С. е и химнографската

 

 

576

 

форма ипакои (грц. ὑπακοή, старобълг. ипакои, епакоуи, послоушаниѥ), която следва не поредни катизми, а XVII катизма, предназначена за неделната утринна служба и съставена изцяло от псалм 118 „Блажени непорочьнии“. Освен в неделя ипакоито се изпълнява и на най-важните господски и богородични празници, но след III песен на канона. От важността на предхождащите го псалмови стихове произтича и основната му отлика спрямо С. — начинът на слушане. При изпълнението на ипакоито Уставът налага богомолците да бъдат прави.

 

В структурирането на службата С. може да се появи в две позиции: след псалтирните катизми преди канона на утринната и след III песен в канона. По изключение може да се помести и след VI песен на канона и тогава ролята му е аналогична на кондака (напр. в троичните канони на полунощницата в неделя). В ранните служби според студийския тип устави броят на С. е по-малък в сравнение със службите, повлияни от ерусалимските устави, където увеличеният брой псалтирни катизми води и до нарастване на количеството на тропарите след тях. В студийските минеи с архаична подредба на материала С. се изписват в началото на службата, на първо място сред малките химнографски форми. Следи от друго по-архаично подреждане, при което С. завършават службата и заедно със стихирите са след канона, са засвидетелствани в южнослав. ръкописи — Синайския малък миней, Битолския триод от втората половина на XII в., Острожницките листове от XII в., минеи Q.n.1.25 и Q.n.1.28 от XII—XIII в. от РНБ в Санкт Петербург, а също и в руски източници с бълг. протограф: служебен миней за май — Путятин от XI в., празничен миней № 131 от XII в. от Синодалната типография на РГАДА. С. за делничните служби, подредени по гласове, образуват самостоятелна група в изборните октоиси или са след групата на стихирите за съответния глас. Позицията на С. в богослужебно структурираните химнографски сборници също носи известна датираща информация, тъй като в службите по Ерусалимския устав С. са поставени предимно преди канона, а в по-старата книжовна практика са вместени след III песен на канона и по-рядко (при големи празници или в неделните служби) — преди канона, или са разпределени и на двете позиции.

 

 

            Лит.:

·       Скабалланович М. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 2. Киев, 1913, с. 221—225, 236—238, 281—285 (фототипно изд. М., 1995);

·       Weber К. Oktoechos-Forschimgen. 1. Die Oktoechos-Handschrift Cod. Slav. 46 der Nationalbibiothek in Wien. Leipzig, 1937, p. 28—30;

·       Beck H.G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 249;

·       Wellesz E. A History of Byzantine Music and Hymnography. Oxford, 1961, p. 139, 239;

·       Μπεκατώρος Г. Κάύισμα. — In: Θρησκευτική και ήῦική έγκυκλοπαιδεία. 7. Ἀθῆναι, 1965, col. 165—168;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средшовековних књижевних појнова. Београд, 1974, с. 294;

·       Момина М. Песнопения древних славяно-русских рукописей. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. М., 1976, с. 471;

·       Szövérffy J. A Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 2. Brookline, Mass. -Leyden, 1979 (Medieval Classics: Texts and Studies, 12), p. 301;

·       Mиpковић Л. Православна литургика или наука о богослужегьу православие источне цркве. 1. Београд, 1982, с. 238;

·       Верещагин Е. Церковнославянская книжность на Руси. Лингвотекстологические разыскания. М., 2001, с. 257—259.

 

Мария Йовчева

 

 

    (27). СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ, Свети Седмочисленици — название на групата от седем светители, в която влизат слав. първоучители Константин-Кирил и Методий и петимата техни известни по име ученици: Климент Охридски, Наум Охридски, Горазд, Ангеларий, Сава (Лаврентий). В старобълг. писмени паметници понятието не е засвидетелствано.

 

 

577

 

Св. Седмочисленици. Стенопис в манастира „Св. Наум“ в Охрид, 1806 г.

 

Сравнително късната му поява в слав. извор (според Ф. В. Мареш това е т. нар. Хилендарско сказание от XVI в.) възхожда към гръкоезичната литургична практика, в която терминът е οἱ Ἑπτάριθμοι; лат. съответствие е Septenarii. В съвременния православен календар датата за честването им е 27 юли (на този ден се отбелязват също паметта на св. Пантелеймон и Успение на св. Климент Охридски).

 

Сборният образ на С. е едно от най-значителните явления в развитието на кирило-методиевските традиции сред южните славяни, поради което е изследван продължително и многостранно (още през 1848 П. Й. Шафарик го поставя като подзаглавие на част от прочутата си публикация върху разцвета на слав. писменост в Б-я). Независимо от все още съществуващите неясноти, в наше време са установени важни положения във връзка с породилата го истор. обстановка, момента на официалната канонизация на групата, документалната стойност на представящите я паметници на книжнината и изобразителното изкуство. Съществен резултат от проучванията е разграничаването между постепенното формиране на култа, което безусловно представлява процес от няколко столетия, и официалното установяване на празника, конституиращо групата като седемчленен състав с определено название.

 

Най-ранният паметник, в който се изреждат едно до друго имената на Кирило-Методиевите ученици (два пъти, в гл. 2 и 12), е грц. Пространно житие на Климент Охридски от края на XI — началото на XII в.:

 

 

578

 

„И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава“;

 

„Тези, които имали длъжност на учители, какъвто бил известният Горазд..., също и свещеник Климент..., Лаврентий, Наум и Ангеларий, тях и още мнозина други славни мъже оковали в железни вериги и ги поставили в затвор...“

(Ал. Милев, 1966, с. 81, 111).

 

Фактът, че имената на солунските братя не са вместени в изреждането, както и замяната на Сава с Лаврентий във втория случай, са белези на ранен стадий в оформянето на култа. Това се отнася и за Бориловия синодик, в който е поместено славословие за Кирил и Методий, Климент, Сава, Горазд и Наум. Изследвайки преписа на Синодика от XVI в., М. Дринов (1885) обосновава подробно убеждението си, че славословието е било внесено в бълг. текст още при превеждането на паметника от гръцки през 1211, и специално коментира отсъствието на името Ангеларий: „Пропуск имени Ангелария прямо указывает на состовление нашего памятника до возникновения особого чествования седмичисленников как одной нераздельной седмерицы, чествования, получившего широкое распространение на юге и тем сделавшего там св. Ангелария таким необходимым членом святой седмичисленной дружины, что ни один южнославянский книжник, ни один писец не мог уже умолчать о нем или опустить его имя при перечислении остальных седмичисленников“ (с. 184—185). Успение Кирилово разкрива същата ситуация — в него са споменати петима от членовете на бъдещата канонизирана седморка (Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 66); непълен брой (шест) са имената и в началната глава на Краткото житие на Климент Охридски от XIII в. (Милев, с. 174—175). Важни наблюдения излага Ив. Желев Димитров (1989, с. 204), като се позовава на грц. химнографски творби за Климент Охридски, Наум Охридски и С.: в тези текстове, дело на Константин Кавасила (XIII в.), Кирило-Методиевите ученици се възхваляват няколко пъти като „четворка“ (грц. τετρακτύς).

 

Мареш е само отчасти прав, когато твърди, че в Хилендарското сказание (Сказание о переводе Священного писания, в ръкопис № 482, XVI в., от Хилендарския манастир) понятието С. е „потвърдено за пръв път“ (1989, с. 107). В този писмен паметник действително са посочени седмина „богоизпратени“ и „равноапостолни“ преводачи — Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Лаврентий, но те не са определени като С., а като „седем на брой“ —  з҃ чи́слѡмь (срв. П. А. Лавров, 1930, с. 171). Все пак може да се мисли, че по това време в югозападните български и изобщо в южнослав. земи почвата за въвеждането на специален празник е напълно подготвена. Потвърждение за това е и най-ранното от известните засега стенописни изображения на С. (от 1612, в притвора на манастирската църква „Св. Богородица“ на източния бряг на Преспанското езеро до с. Слимница); именно през XVII и началото на XVIII в. се оформя окончателно иконографията на С. (Е. Бакалова, 1994, с. 102—103). Според Б. Конески (1976, с. 185—186) названието С. се появява „на македонски терен“ за пръв път в грц. облик в надписа над фреската от 1806 в нартекса на църквата „Св. Наум“ на Охридското езеро (ΟΙ ΑΓΙΟΙ ΕΠΤΑΡΙΘΜΙ). Мнозина представители както на по-старото, така и на съвременното поколение изследователи свързват официалната канонизация на С. с пределите на Охридската архиепископия и нейните предстоятели (по-точно с архиепископ Йоасаф, 1719—1745), също и с дейността на Мосхополската печатница, чиито издания актуализират култа на слав. и неслав. светители. Сред тях са и учениците на Кирил и Методий,

 

 

579

 

а едно от най-сигурните доказателства за нарасналата им популярност са Службите за Свети Седмочисленици (Ал. Теодоров-Балан, 1919; Ив. Снегаров, 1927; Б. Конески, 1976; К. Нихоритис, 1986; М. Д. Пейфус, 1989; П. Илиевски, 1994, и др.).

 

Съществуват няколко гледни точки за връзката между названието С. и сакралното число 7, носител на мистичносимволични значения. Мареш смята, че то не е играло никаква роля при формирането на групата, тъй като С. всъщност са били 8 души според изреждането им в Почаевския препис (XVI в.) на Храбровото съчинение „За буквите“ (с. 109). Обратно, А. Зарадия (1989) долавя символична зависимост (своеобразна „трансмисия“) между С. и седем далечни техни предходници — ученици на св. Климент Римски, изпратени като мисионери в Галия. За тази своя догадка тя търси опора в гл. 6 на ЖМ, в която се съобщава, че папа Адриан II ръкополага „от славянските ученици трима свещеници и двама четци“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 199); заедно със солунските братя те фактически съставят канонизираната по-късно група. На широка сравнителна основа Илиевски осъществява филологическо-екзегетичен анализ на понятието С., като съсредоточава вниманието си върху старозаветното и новозаветното учение за Божията премъдрост (съответно за седемте стълба, утвърждаващи дома на Премъдростта), седемте тайнства, седемте дарове на Св. Дух, както и върху изобилието от други „седморки“ в библейските и патристическите текстове, олицетворяващи представите за съвършенство, комплексное пълнота. В съответствие със седморичната символика той дава сведения и за известните от Месецослова групи (общо 18 на брой, обособени в 3 категории) от по седем светители. Може да се твърди, че с публикациите си на тази тема Илиевски доказва убедително формалната (етикетната) обвързаност на понятието С. със средновековната литургична традиция и съответстващото ѝ художествено съзнание.

 

Св. Седмочисленици. Икона от Ст. Иванов в църквата „Св. Седмочисленици“ в София, 1903 г.

 

В кирилометодиевистиката не е изяснено задоволително противоречието между закономерното оформяне на канонизираната група от слав. просветители като седемчленна, от една страна, и появата на едно име в повече, от друга. Редуването на Сава и Лаврентий в изворите и дори в един и същ извор (Пространното житие на Климент Охридски) и особено случаят с Почаевския препис, в който имената Сава и Лаврентий са поставени едно до друго в изброяването на С. (т. е. ясното фиксиране на осем души), пораждат различни коментари. Някои изследователи предполагат, че съответните текстове визират едно и също лице, променило името си при монашеско пострижение; други са на мнение, че става дума за двама ученици на солунските братя, проявили се в различни моменти от протичането на Моравската мисия (в този смисъл напр. категорично се произнася Мареш). Илиевски тълкува явлението в духа на средновековната

 

 

580

 

нормативна естетика, на която е присъща и вариативност, и го определя като напълно допустима, позната и от други подобни случаи „замяна в рамките на седморката“. Това логично обяснение не отменя нуждата от допълнителни изследвания около образа на С. в насока на фактологическото му уплътняване — научна задача, която почти изцяло зависи от откриването на нови извори.

 

 

            Лит.:

·       Шафарик П. И. Расцвет славянской письменности в Булгарии. — ЧОИДЦ 3, 1848, 7, с. 37—59;

·       Дринов М. Новый церковно-славянский памятник с упоменанием о славянских первоучителях. -ЖМНП, 238, 1885, март-апрель, с. 174—205;

·       Теодоров-Балан Ал. Свети Климент Охридски в книжевния помен и в научното дирене. С., 1919, с. 11—12, 40, 59—61;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, с. 249, 283; 2. С., 1932, с. 354—356 (фототипно изд. С., 1995);

·       Снегаров Ив. Българският първоучител Св. Климент Охридски (Живот и дейност). — ГСУбф, 4, 1926—1927, с. 252—253, 325—327;

·       Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 171;

·       Калев Д. Св. св. Седмочисленици, славянски просветители. С., 1953, 56 с.;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 81, 111, 155;

·       Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 221;

·       Дринов М. Как са почитали старите българи паметта на словенските първоучители и техните ученици? — В: Дринов М. Избрани съчинения. 2. С., 1971, с. 235—238;

·       Кοnеski B. Sedmočislenici. — Slovo, 25—26, 1976, p. 185—191;

·       Калев Д. Църквата „Св. Седмочисленици“ — София. С., 1979, с. 47—74;

·       Калев Д. Богослужебна прослава на светите Седмочисленици. — ДК, 63, 1983, 7, с. 1—8;

·       Niсhoritis K. Cyril and Methodius in the Greek Literary Tradition. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 46;

·       Димитров Ив. Желев. Животописни сведения за свети Кирил и Методий и учениците им от гръцките служби за тях. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 204, 206—207;

·       Мареш Ф. В. „Седумте светители“ во старословенската и грчката книжевност. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Материали од научен собир одржан во Охрид од 25 до 27 септември 1986 година. Скопје, 1989, с. 101—110;

·       Станчев Кр. Образите на св. Кирил и Методий във византийската и гръцката литература (XIXIX век). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 155;

·       Pеyfuss M. D. Die Druckerei von Moschopolis, 1731—1769. Buchdruck und Heiligenverehrung im Erzbistum Achrida. Wien-Köln, 1989 (Wiener Archiv für Geschichte des Slawentums und Osteuropas, 13), p. 129—132;

·       Zaradija A. Sedam učenika sv. Klimenta Rimskog i Sedmočislenici. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Материали од научен собир одржан во Охрид од 25 до 27 септември 1986 година. Скопје, 1989, с. 261—266;

·       Подскалски Г. Бележки върху структурата и тълкуването на Първото гръцко житие на Наум (BHG 1316 z). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 7;

·       Бакалова Е. Живописна интерпретация на сакрализирания образ в средновековното изкуство (Св. Кирил и Методий и техните ученици). — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 102—103;

·       Илиевски П. Хр. Терминот ἑπτάριθμος и состав на групата „Свети словенски Седмочисленици“. — Прилози МАНУ Одделение за лингвистика и литературна наука, 18, 1993 (1994), 1—2, с. 5—31;

·       Iliеvski P. The Slavonic Holy Seven Saints (Sedmočislenici). — Macedonian Review, 24, 1994, 3, p. 185—194;

·       Сергий (Спасский) архиеп. Полный месяцеслов Востока. 2. Святой Восток. 1. М., 1997, с. 226;

·       Krastanov T. Vatican Sources on Velegrad — Belgrad — Berat: Clement of Velitza’s Episcopacy from 906 to 916 and on The Holy Seven Teachers of Bulgaria (Sv. Sedmochislenici). — BHR, 27, 1999, 3—4, p. 124—131.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (28). СЕДМОЧИСЛЕНИЦИТЕ в изобразителното изкуство. Като един от факторите, оформящи култа на Седмочислениците, груповите им изображения се появяват сравнително късно — след XV в., успоредно с обособяването на специален празник за тях (първоначално 17 юли).

 

Най-рано се оформят култовете на Кирил, Методий и Климент Охридски — в основните културни центрове Преслав и Охрид. Най-старите им запазени стенописни изображения се намират в църквата „Света София“ в Охрид и датират от времето на архиепископ Лъв (ок. 1037—1056). Култът на Наум Охридски и особено иконите, стенописите, гравюрите, чрез които той се утвърждава, датират от XIII в. и са свързани също с Охрид и територията на Охридската архиепископия. Особено значение за разпространението му през XVIII в. има гравюрата

 

 

581

 

на Хр. Жефарович, представяща Наум, сцени от житието му и панорама на Охрид, отпечатана през 1743 във Виена. Тази гравюра оказва особено влияние върху зографите от Мосхополския регион, които работят за православни ктитори на територията на Будимската епархия и Карловацката митрополия (Д. Давидов, 1980, с. 85—105). Отделни изображения на други Кирило-Методиеви ученици не са познати.

 

Св. Седмочисленици. Стенопис οι Слимнишкия манастир, 1612 г.

 

Най-ранният известен днес стенопис на Седмочислениците, представени фронтално в цял ръст един до друг, е от 1612 и се намира в притвора на манастирската църква „Св. Богородица“ в т. нар. Слимнички манастир — на източния бряг на Преспанското езеро над с. Слимница (дн. в Македония). В центъра е Кирил (който в Охридската архиепископия по традиция се изобразява с архиепископски одежди) и до него — Методий и Климент. Горазд е също в епископско облекло, а останалите — в монашеско. През първата половина на XVIII в. се наблюдават промени в композицията, която според Цв. Грозданов под западно влияние става „центрична“ (1990, с. 194). Новият иконографски вариант се среща в изображението на Седмочислениците от 1735 в църквата „Св. Никола“ в местността Драча, недалеч от Крагуевац (дн. в Югославия): в центъра фронтално е фигурата на Методий (като главно действащо лице в Моравската мисия) с модел на църква в ръце, а останалите са полуобърнати към него. Същата иконографска схема е налице и в най-известния „групов портрет“ на седемте светители от началото на XIX в. в нартекса на главната църква на манастира „Св. Наум“ на Охридското езеро. В нея те са нарисувани заедно и в сцената на опелото на Наум, изписана над гроба му по поръчка на игумена архимандрит Стефан (родом от Пловдив).

 

Нови импулси за популяризирането на слав. първоучители и на техните ученици дава творчеството на Жефарович. Той включва техните ликове сред изображенията на южнослав. владетели, църковни дейци и светители в своята

 

 

582

 

„Стематография“, създадена по поръчка на сръбския архиепископ Арсений IV и издадена във Виена през 1741. Както в XI в. охридският архиепископ Лъв чрез образите на православните архиереи, сред които са Кирил, Методий и Климент, изтъква приемствеността в традициите на своята архиепископия, така и Арсений IV седем века по-късно чрез галерията от портрети на свои велики предшественици се стреми да се утвърди като наследник на сръбските средновековни традиции — образите на солунските братя и техните ученици стават необходими за изграждането на сръбското национално самосъзнание. Разбира се, културноистор. значение на портретите в „Стематографията“ далеч надхвърля предназначението им да бъдат — илюстрация на политическите тежнения на Карловацката митрополия“ (Д. Медакович, 1988, с. 87). Те получават такава широка популярност на Балканите, че в много случаи служат, както и други гравюри на Жефарович, за образци на много зографи.

 

Опелото на св. Наум. Стенопис в главната църква на манастира „Св. Наум“ в Охрид, началото на XIX в.

 

През XVIII в. образите на С. — заедно или поотделно — се появяват не само в Северна Гърция и в някои светогорски манастири (от 1783 датира напр. образът на Наум в манастира Ксиропотам), но и на територията на дн. Албания. По това време Мосхополската грц. печатница два пъти (1740 и 1742) отпечатва житията и службите както за Климент и Наум, така и за Седмочислениците, Йоан Владимир, Никодим Елбасански и други светители, почитани от православното слав., румънско, грц. и албанско население на този някога цветущ търговски град. Горазд и Ангеларий стават патрони на бълг. югозападен гр. Белград (дн. гр. Берат, Албания), в чиято митрополитска църква „Успение Богородично“ се съхраняват техните мощи. Двете известни икони (1812—1814 и 1873) от иконостаса на църквата са друг вариант на композицията „Св. Седмочисленици“: в долната ѝ част е представено „Успение на св. Горазд и св. Ангеларий“ (двамата са в монашески облекла и лежат един до друг на фона на града), а в горната са останалите петима в цял ръст. Според Т. Попа (1964, с. 124—126) и Д. Калев (1970, с. 23—42) изображения на С. се срещат почти във всички църкви в региона на Музакия, Влоне и Берат, но те и до днес не са публикувани.

 

В средата на XIX в. настават известни промени в иконографията на С. Според Грозданов те са резултат от контактите на дебърските майстори с охридските традиции (1990, с. 191—198), свързани са и с честването през 1863 на хилядолетието от Моравската мисия и специално акцентират ролята на солунските братя като създатели на слав. азбука. Промените личат в творчеството на известния Дичо Зограф. Според досегашните проучвания той създава в Скопие през 1861 най-ранната икона на двамата първоучители, държащи свитъка със слав. азбука (М. Йованович, 1959, с. 397). Тази иконографска формула се повтаря и в композицията „Св. Седмочисленици“. Интересно е и изображението на С. в църквата „Св. Богородица-Пречиста Кичевска“ (в дн. Македония), чиито стенописи и икони са изпълнени от Дичо Зограф и неговия син Аврам между 1848 и 1880.

 

 

583

 

Композицията е разгърната по хоризонтала: в центъра е представен светият престол, зад него е Климент, сигниран като „патриарх охридски“; от двете му страни са Кирил и Методий, които държат разгънат свитък с буквите на слав. азбука. Останалите светители са отляво и отдясно, разделени на две групи. Към Седмочислениците е прибавен образът на св. Еразъм (Еразмо). Книжовната традиция не дава никакви основания за свързване на този светец със С. Но култът му е известен в Охридския диоцез и по традиция неговият образ се появява заедно с образа на Климент (напр. в църквата „Св. Йоан Канео“ в Охрид, XIII в.), а също и с образите на Теофилакт Охридски и Константин Кавасила (на Атон). В Западна Македония в края на XIX в. се наблюдава своеобразно разширяване на групата „Св. Седмочисленици“ чрез включване и на образа на св. Йоан Владимир. Има куриозни случаи, като напр. в църквата на с. Драслаица, Стружко, където вместо Сава и Ангеларий са изографисани св. Еразмо и св. Йоан Владимир, а названието на композицията е „Св. Седмочисленици“.

 

Св. Кирил и св. Методий и техните ученици Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Стенопис от Алекси Зограф в църквата „Св. Георги“ в с. Драгойново, Пловдивска област, 1870 г.

 

Св. Седмочисленици. Икона от С. Молеров в Зографския манастир, втората половина на XIX в.

 

Съществената отлика на късните изображения на С. — представянето в центъра им на Кирил и Методий със свитък с буквите на слав. азбука, е иконографският вариант, който е най-характерен за иконите на първоучителите. Подобна е композицията и в икони от Зографския манастир, напр. в известната икона на С. Молеров.

 

През XIX в. на Балканите се разпространява литография на С., отпечатана през 1869 в Москва от А. Морозов в два варианта — двуцветна и многоцветна. В нея седмината слав. просветители са представени до пояс в следния ред и със следните наименования: св. Горазд; св. Наум чудотворец Охридски; св. Кирил Солунски; св. Климент, патриарх Охридски; св. Методий Солунски; св. Сава Охридски; св. препод. Ангеларий Германски.

 

 

584

 

Св. Седмочисленици. Икона от G. Желязков, ок. 1934 г.

 

Св. Седмочисленици. Релеф от Ив. Лазаров, 1943 г.

 

Тази литография (екземпляри от нея са запазени в НБКМ) в миналото се е продавала в Самоков на поклонниците на Рилския манастир, в Преспа и другаде. Тя е била използвана като образец за икони на Седмочислениците, най-вече след създаването на Българската екзархия (1870). Д. Уста-Генчов публикува две икони със същата иконография — от Варна, рисувана от зографа Александър от Ямбол, и от тревненската църква „Св. Георги“ (1927, с. 99, обр. 8). Подобна икона се съхранява днес в ЦИАМ. Най-свободни от влиянието на графичните модели са самоковските художници, които стигат до свои решения на темата и ги изпълняват така убедително, че стават образци за други зографи. Такава е напр. иконата „Св. Седмочисленици“, рисувана през 1870 от Ив. Доспевски (дн. в Истор. музей в Самоков) — светителите са представени жестикулиращи край маса, върху която са свитъкът с азбуката и други книги.

 

В началото на XX в. строителството на големи църкви в новоосвободена Б-я стимулира и изобразяването на С. През 1903 живописецът Ст. Иванов ги рисува за Софийската църква „Св. Седмочисленици“. Той изхожда от принципите на академичния реализъм, но във фронталното разполагане на фигурите и в компактното им обединяване следва старата иконографска схема. Към този кръг произведения се отнасят и едноименните стенописи и икони от църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Зографския манастир. В храма паметник „Св. Александър Невски“ в София се изработва мозайка с изображението на С. по проект на Ст. Иванов. След Първата световна война (1914—1918) в обстановка на разочарования и покруса, но и на нараснал интерес към средновековните бълг. традиции се развива истор. живопис. Ок. 1934 Г. Желязков изписва иконата „Св. Седмочисленици“ за едноименната църква в София. С уважение към същите традиции скулпторът Ив. Лазаров създава релефната композиция „Св. Седмочисленици“ в дърво и бронз (1943).

 

 

585

 

След Втората световна война (1939—1945) темата за слав. просветители и техните ученици отново занимава бълг. творци. Важен етап в обогатяването ѝ е голямата изложба, уредена през 1985 по случай 1100-годишнината от смъртта на Методий. Различни варианти на изображенията на С. (индивидуални и групови портрети, сюжетни композиции) създават Ал. Поплилов, П. Кулеков, З. Йончев, Св. Русев, Д. Киров, Г. Трифонов, Т. Върбанов, Д. Лалев, Гр. Спиридонов, Д. Добрев, К. Исинов, Д. Бойков, Ив. Варчев, Вл. Гиновски, Д. Лалев и др. Сполучливи творби са показани и на изложбата „Образите на св. св. Кирил и Методий и на св. Седмочисленици в българското изобразително изкуство“, организирана в Националния истор. музей през 1993 по случай 1100-годишнината от обявяването на Велики Преслав за столица на Б-я.

 

 

            Лит.:

·       Уста-Генчов Д. Св. Климент и св. Седмочисленици в домашната ни иконография. — МкП, 3, 1927, 1, с. 75—104;

·       Јовановић М. Икона св. Наума из Народног Музејa у Београду. — Рад Војвођанских Музејa, 8, 1959, с. 240—244;

·       Popa Th. Glavénice médiévale et Ballsh actuel. — Studia Albanica, 2, 1964, p. 121—128;

·       Кaлев Д. Св. Горазд, славянски просветител. С., 1970, с. 23—42;

·       Божков Ат. Българска историческа живопис. 1. С., 1972, с. 269; 2. С., 1978, с. 369;

·       Давидов Д. Култ св. Наума у Будимској епархии. — Balkanica, 11, 1980, р. 85—105;

·       Божков Ат., Ас. Василиев. Художественото наследство на манастира Зограф. С., 1981, с. 370, обр. 233;

·       Грозданов Цв. Портрета на светителите од Македонка од IX—XVIII век. Скопје, 1983, 321 с. + 110 ил.;

·       Грозданов Цв. Јован Владимир и представе Седмочисленика у македонској уметности XVIII—XIX века. — Зборник Матице Српске за ликовне уметности 20, 1984, с. 229—235 (същото в: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 171—177);

·       Грозданов Цв. Живописот на гробниот параклис на свети Наум Охридски. — В: Наум Охридски. Охрид, 1985, с. 85—105;

·       Кисас С. Бакрорези XVIII века као сведочаство грчко-српских културних веза. — В: Српска графика XVIII века. Београд, 1986, 106 с.;

·       Кissas S. Représentations of Greek and Slav Saints from the Central and Western Balkans from the Ninth to the Eighteenth Century. — Cyrilomethodianum, 11, 1987, p. 249—251;

·       Meдaковић Д. Генеза барокно-византщске стилске симбиозе у cpncKoj уметности XVIII века. — В: Медаковић Д. Барок код срба. Београд, 1988, с. 61;

·       Грозданов Цв. Словенските учители во живописог на Пречиста Кичевска и развитокот на композицщата на Седмочислениците во втората половина на XIX век. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 191—200;

·       Грозданов Цв. За литографијата на Седмочислениците во Преспа. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 200—203;

·       Грозданов Цв. Непознати и малку познати портрети на Седмочислениците во Македонската уметност од XVIII—XIX век. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, 181—191;

·       Божков Ат., И. Гергова, Е. Генова. Образите на св.св. Кирил и Методий и на св. Седмочисленици в българското изобразително изкуство. С., 1993 [каталог на изложба];

·       Бакалова Е. Една неизвестна житийна икона на св. Наум Охридски от Софийския археологически музей. — Проблеми на изкуството, 26, 1993, 4, с. 12—20;

·       Гергова И. Графични модели във възрожденската иконография на славянските просветители. — Проблеми на изкуството, 26, 1993, 4, с. 8—11;

·       Бакалова Е. Живописна интерпретация на сакрализирания образ в средновековното изкуство. Св. Кирил и Методий и техните ученици. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, p. 96—107.

 

Елка Бакалова

 

 

    (29). СЕЛИШЧЕВ, Афанасий Матвеевич (Селищев, А. Μ.) (11/23.I.1886—6.XII.1942) — руски филолог славист. Роден в с. Волово, Орловска губ. Средно образование получава в Ливни, полага успешно изпити в гимназията в Курск и през есента на 1905 постъпва в Историко-филологическия фак. на Московския унив. През 1906 се премества в Казанския унив.; блестящо го завършва (1910) и остава да работа в него. От 1913 е доц. в Катедрата по слав. филология. Защитава магистърска дисертация (1918). Ръководител на Катедрата по руски език в новооткрития Иркутски унив. (1918—1920). Проф. в Казанския унив. (1920—1921) и в Московския унив. (от 1922). Чете лекции по увод в слав. филология, старобълг. език, история на бълг. език, сравнителна граматика на слав. езици и др. През 1937—1939 е проф. в Московския инст. за история, филология и литература. От 1939 до края на живота си чете

 

 

586

 

лекции в Московския държ. педагогически инст. „В. И. Ленин“. Член-кор. на Академичното фино-угърско д-во в Хелзинки (1926), на АН на СССР (1929), на БАН (1930). Умира в Москва.

 

Афанасий Селишчев

 

Важно място в разностранните по тематика изследвания на С. заема проучването на сравнителната граматика на слав. езици. Още в един от първите му трудове „Введение в сравнительную грамматику славянских языков“ (1914), за пръв път на руски език са анализирани особеностите на всички слав. езици, а също и на праслав. език, разгледани са и взаимоотношенията между слав. и балтийската езикова група. В обобщителния му труд по слав. езикознание (1941) описанието на С. на най-важните процеси и явления в западнослав. езици е допълнено с текстове и речници.

 

Особен интерес С. проявява към диалектологията. Освен със сибирските и други руски говори голяма част от научните му занимания са свързани с бълг. говори в слабо познати дотогава райони, каквито са Средна и Южна Албания, Горни и Долни Полог, Македония, Родопско-Беломорската област и Източна Тракия. Книгите „Полог и его болгарское население“ (1929), „Славянское население в Албании“ (1931) и „Македонские кондики XVI—XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии“ (1933) съдържат не само езиковедски проучвания, но и етнографски, географски, истор. и топонимични наблюдения. Въз основа на богат езиков материал от лични записи и писмени източници С. доказва, че говорите от тези области по система и истор. процеси принадлежат към бълг. група. Този свой извод той защитава и в полемичната си статия „Македонская диалектология и сербские лингвисты“ (1934).

 

Кирило-методиевската проблематика не заема централно място в значителното по обем научно дело на С., но тя присъства в много от трудовете му, посветени на други въпроси. Така напр. в „Очерки по македонской диалектологии“ (1918) С. оборва тезата на Н. С. Трубецкой и Η. Н. Дурново, че в основата на езика на Кирил и Методий са залегнали говори с рефлекси к’ и г’ от *tj и *dj, като показва, че изконните за солунския говор рефлекси са шт (шч) и жд (ждж). В рецензия от 1927 за книгата на Дурново „Очерк истории русского языка“ се противопоставя на отделянето на старобългарския („старославянския“) език от българския. С. употребява термина „старославянски“ за езика на Кирило-Методиевите преводи, като го смята за български по етническа принадлежност. Според него само недостатъчното познаване на бълг. диалектология и историята на бълг. език води до разграничаването на „старославянския“ от бълг. език. Внимателният анализ на тенденциите в развитието на силния ер показва, че те са общи за стария и за съвременния бълг. език. В статия за езика на „Русская правда“ (1957, посм.) С. засяга проблема за характера на най-стария тип руски литературен език.

 

 

587

 

Той критикува схващането на С. П. Обнорски, че в „Русская правда“ от XI в. е отразен литературен език, който не е свързан със старобългарския, а е изграден върху основата на жив северозападен руски диалект със старогермански заемки. С. изтъква, че в „Русская правда“ се употребяват форми с представка раз- (разбоиник, разграбление), думи като вражда, чpeво, среда, азъ, които са типични за старобълг. език. По този начин той доказва фонетичната и морфологичната близост на езика на „Русская правда“ до езика на старобълг. паметници: „... в основу языка древнерусской письменности был положен язык старославянских (древнеболгарских) рукописей“ (с. 57).

 

Изцяло посветен на Кирило-Методиевото дело е трудът на С. в две части „Старославянский язык“ (1951, 1952). В него е засегнат въпросът за началото на слав. писменост, което С. свързва не само с Моравската мисия, но и с предшестващите я филологически занимания на Константин Философ и Методий около формирането на книжовен слав. език, разбираем за бълг. славяни в пределите на Византия и в бълг. държава. Изчерпателно е аргументирана етническата принадлежност на Кирило-Методиевия език към езика на бълг. славяни. Доказателствата са от областта на лексиката (народни и книжовни грц. заемки, диалектни думи, тюркски думи), синтаксиса (двойни съществителни за предаване на диференцирана множественост), фонетиката (шт, жд, ѣ, ѫ, ѧ, ъ, ь и др.) и морфологията (формите на склонението и на аориста и имперфекта). Анализирана е преводаческата техника на Константин-Кирил и Методий, които, изяснява С., в своите преводи отстъпват от грц. оригинал, за да предадат особеностите на живата слав. реч — използват дв. ч. вместо грц. ед. и мн. ч., сравнителна степен на мястото на грц. положителна, показателно местоимение вместо грц. член. Подчертава се, че Кирило-Методиевите преводи се отличават с много по-голяма точност от по-късно направените в Преславското книжовно средище. Важно място е отделено на въпроса за двете азбуки — глаголицата и кирилицата. Разгледани са произходът, съставът и разпространението им. С. отстоява схващането, че глаголицата е по-старата азбука, създадена от Константин-Кирил, а кирилицата се появява в Източна Б-я по времето на цар Симеон (893—927). Източниците на глаголицата според него са грц. минускул, самаританското и коптекото писмо, а източниците на кирилицата са грц. унциално писмо и глаголицата, от която са заети буквите за специфичните слав. звукове, като са дооформени в стила на другите букви. С. прави пълен преглед на всички старобълг. паметници от X до XIII в., като към тях причислява не само българските, но и чешките, сръбските, хърватските и руските преписи. Описани са фонетичните черти на паметниците. Във втората част на изследването са подбрани текстове от старобълг. ръкописи. Интерес представлява съпоставката на текст на старобългарски с грц. език и с всички съвременни слав. езици. Разгледани са и морфологичните особености на старобълг. език — именни основи и образуването им, склонение на имената, глаголни времена и наклонения, причастия и неизменяеми глаголни форми.

 

Трайният интерес на С. към българистичната проблематика се проявява в значителен брой научнопопулярни публикации — енциклопедични статии, кратки очерци за представители на новата бълг. литература и за старопечатните бълг. книги.

 

 

            Съч.:

o   Введение в сравнительную грамматику славянских языков. 1. Казань, 1914, 123 с.;

o   Н. М. Каринский. Историческая хрестоматия по древнецерковнославянскому и русскому языкам. Для старших классов средних учебных заведений. Петроград, 1914 (рец.). — Труды и протоколы педагогического общества, состоящего при императорском Казанском университете, 3, 1914, 4, с. 17—19;

 

 

588

 

o   H. С. Державин. Болгарско-сербские взаимоотношения и македонский вопрос. Петроград, 1914 (рец.). — УЗИКУ 82, 1915, 6—7, с. 1—15;

o   Очерки по македонской диалектологии. 1. Казань, 1918, 284 с. (2 изд. С., 1981);

o   Памяти академика Алексея Александровича Шахматова. — Казанский библиофил, 1921, 2, с. 66—70;

o   Des traits linguistiques communs aux langues balkaniques: un balkanisme ancien en bulgare. — RES, 5, 1925, p. 38—57;

o   Новый сборник по диалектологии и фольклору Македонии. — Slavia, 4, 1925—1926, р. 350—364;

o   К изучению старопечатных болгарских книг. (По поводу „Описа“ проф. В. Погорелова. София, 1923). — Slavia, 5, 1926, р. 250—266;

o   H. Н. Дурново. Очерк истории русского языка. М., 1924 (рец.). — ИОРЯС, 32, 1927, с. 303—330;

o   Заметки по этнографии и диалектологии Македонии. Помяник монастыря Трескавца. — В: Сборник статей в честь акад. А. И. Соболевского. Л., 1928, с. 314—317;

o   Фольклорные и диалектологические материалы по Македонии (1924—1927). — Slavia, 7, 1928, р. 704—709;

o   Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии (с этнографическою картой Полога). С., 1929, 8+439 с. (фототипно изд. С., 1981);

o   О переселении македонских болгар в Россию и греко-болгарский спор в Битольской и Охридской областях (Из консульских донесений 1861—1874 гг.). — МкП, 5, 1929, 4, с. 27—45;

o   Семейната „служба“ (курбан) в България и Македония и сръбската „слава“. — МкП, 5, 1929, 2, с. 33—77;

o   Днешната югозападна граница на българската говорна област. — МкП, 6, 1930, 1, с. 1—24;

o   И. С. Ястребов о Македонии. — МкП, 6, 1930, 3, с. 11—14;

o   К изучению „службы“ и „славы“. — МкП, 6, 1930, 4, с. 1—22;

o   Отзыв профессора A. Meillet о моих очерках по изучению Полога. — МкП, 6, 1930, 4, с. 117—118;

o   О критических замечаниях H. Н. Дурново. — И по РЯС, 3, 1930, 2, с. 633—635;

o   Славянское население в Албании (с иллюстрациями в тексте и с картою Албании). С., 1931, 8+352 с. (фототипно изд. С., 1981);

o   Соканье и шоканье в славянских языках. — Slavia, 10, 1931, р. 718—741;

o   Говоры в области Скопья. — МкП, 7, 1931, 1, с. 33—82;

o   Й. Иванов. Български старини из Македония. С., 1931 (рец.). — МкП, 7, 1932, 4, с. 101—109;

o   Македонские кондики XVI—XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии. С., 1933, 262 с.;

o   Диалектологическое значение македонской топонимии. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 29—46;

o   К изучению македоноболгарских записей. — МкП, 8, 1933, 4, с. 20—24;

o   Критические заметки по македонской диалектологии (По поводу заметки проф. André Vaillant). — МкП, 8, 1933, 4, с. 139—149;

o   Македонская диалектология и сербские лингвисты. А. Белич и его последователи. — МкП, 9, 1934, 1, с. 53—88; 2, с. 56—87; 1935, 3—4, с. 21—54; (същото: С., 1935, 101 с.);

o   Славянское языковедение. 1. Западнославянские языки. М., 1941, 467 с.;

o   Старославянский язык. 1. Введение. Фонетика. М., 1951, 336 с; 2. Тексты. Словарь. Очерки морфологии. М., 1952, 208 с.;

o   О языке Русской Правды в связи с вопросом о древнейшем типе русского литературного языка. — ВЯ, 1957, 4, с. 57—63;

o   Избранные труды. М., 1968, 640 с.; Говоры области Скопья. — В: Чуждестранни учени за югозападните български говори. С., 1979, с. 110—120;

o   Юго-западная граница болгарской языковой области в настоящее время. — В: Чуждестранни учени за югозападните български говори. С., 1979, с. 121—136;

o   Полог и неговото българско население. С., 1981, 439 с.; Славянското население в Албания. С., 1981, 352 с.;

o   Приноси в българската диалектология и етнография. С., 1986, 413 с.

 

            Лит.:

·       [Милетич Л.] А. М. Селищев. — ЛБАН, 13, 1929—1930 (1931), с. 35—36;

·       Аванесов R И. Афанасий Матвеевич Селищев (18861942). — Бюллетень диалектологического сектора Института русского языка АН СССР 1, 1947, с. 126—134;

·       Аванесов Р И. Селищев — диалектолог. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ 1, 1947, 4, с. 50—59;

·       Бернштейн С. Б. Селищев — балкановед. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947,4, с. 11—30;

·       Бернштейн С. Б. Список печатных работ проф. А. М. Селищева. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947, 4, с. 85—90;

·       Виноградов В. В. Профессор А. М. Селищев как историк русского языка. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947, 4, с. 31—49;

·       Обнорский С. П. Памяти А. М. Селищева. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ 1, 1947, 4, с. 7—10;

·       Петерсон М. H. А. М. Селищев — деятель Высшей школы. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947, 4, с. 83—84;

·       Василевская Е. А. Профессор А. М. Селищев как лингвист и его статья о языке „Русской Правды“. — Ученые записки Московского государственного педагогического института им. В. И. Ленина, 132. Кафедра русского языка, 8, 1958, с. 45—51;

·       Василевская Е. А. Архив проф. А. М. Селищева. — ИАН СССР оля, 18, 1959, 1, с. 73—74;

·       Василевская Е. А. А. М. Селищев (1886—1942). — Русская речь, 1969, 2, с. 36—40;

·       Шклифов Бл. Руски слависти за югозападните български говори. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 481—482;

·       Заимов Й. Книгата на Селишчев за Полог. — В: Селищев А. М. Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии (с этнографическою картой Полога). Фототипно изд. С., 1981, 1 с.;

·       Младенов М. Българистични научни публикации на А. М. Селищев. — В: Селищев А. М. Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии (с этнографическою картой Полога). Фототипно изд. С., 1981, с. 20—26;        

   

 

589

 

·       Бернштейн С. Б. А. М. Селищев — славистбалканист. М., 1987, 112 с.

 

Ваня Мичева

 

 

    (30). СЕМИТИЗМИ в старобългарския език. Имената и граматическите конструкции, заимствани от семитски езици, са преминали в старобълг. език по книжовен път — посредством грц. текстове, от които са преведени богослужебните книги. Семитската лексика навлиза в грц. език както чрез цитати от Библията, така и чрез текстове, възхождащи към арамейски оригинал (част от евангелията на Матей, Марк и Лука — т. нар. синоптични евангелия, и Апокалипсиса). От езика на грц. сирийски общини фразеологичните и семантичните С. се вливат в съчиненията на християнските автори на Новия завет. На свой ред хебраизмите — думи и изрази от староевр. език (иврит), евраизми, в езика на Новия завет претърпяват различна степен на усвояване в грц. просторечие, свидетелстващо за пътищата на заимстване и за разговорността на изразите седем-осем века след появата на първите евангелски книги.

 

От гръцки в старобългарския език проникват всички лични имена и понятия, отнасящи се до юдейската религия. Познаването на юдейските ритуали прави разбираеми цели глави от Евангелието на Йоан (срв. напр. Йоан 7—8 за празника на плодородието през октомври, старобълг. скинопигиѣ — ‘празник на построяване на палатките по време на гроздобера’, и изразите азъ есмъ свѣтъ мироу и далъ ти би водѫ живѫ като пряк с от сцените на факелни шествия пред храма и ритуалното изливане на вода). Заетите значения като „чума“ за грц. θάνατος ‘смърт’ (в Апостола), „небесен свод, пантеон“ за οὐρανοί ‘небеса’ (срв. и Мт 24:31 отъ к҃нць н҃бсъ до конецъ ихъ също и Мк 13:27 от коньца зѣмлѧ до коньца небесе), „лицеприятствам, лицемеря“ за грц. πρόσωπον λαμβάνειν от nāśā fānīm, старобълг. на лица зьрѣти, и др. не са описвани самостоятелно. Въпреки огромната по обем теоретична литература върху преводаческата техника, върху обособяването на чуждоезичните пластове и реконструкцията на първообразците въпросът за С. е разгледан главно морфологично (с оглед на принадлежността на несклоняемите чужди думи към определена старобълг. граматическа категория). Случаите на двойно калкиране — и в гръцки, и в старобългарски, затъмняват ред пасажи, напр. псалм 117:23 отъ г̄ı бъıстъ си в Син. пс. 1536, ред 20, където си не се отнася до глава, а както и αὐτή отговаря на zōt с функция на ср. р. Подобни примери се срещат общо пет пъти в Син. пс. Дискусията относно грц. редакция на Псалтира — Лукианова (Й. Вайс, 1939) или западна с лат. и индиректно семитско влияние (Й. Леписие, 1964; М. Алтбауер, 1971), хвърля светлина и върху разночетения, които липсват в грц. и в семитски, но са налице в лат. западна редакция, напр. в Псалтериум Романум. Взаимното проникване на грц. койне и палестинския арамейски и принадлежността на ред С. към разговорния грц. език оставя възможност за спор дали думи като хитонъ, мнасъ, кѵминъ, вѵсонъ за заетите от семитски в гръцки χιτών, μνᾶ, κύμινον, βύσσος са книжовни или преки заемки в старобълг. език.

 

Основната група лексикални хебраизми в старобълг. език са лични и местни имена от библейски произход. По грц. образец са запазени и „ключовите“ думи от чудесата на Исус, напр. талитакоумъ Мк 5:41, елѡи елѡи лима савахтани Мк 15: 34 — по Мар. ев., с вариант лема в Мт 24: 46, ели ели в Зогр. ев., но вариативността е налице и в грц. евангелски текстове:

 

 

590

 

ἐλωὶ ἐλωὶ (вариант ηλι) λιμὰ (вариант λεμὰ, λειμὰ) σαβαχθάνι (вариант σαβαφθάνι). Изписването на С. следва правилата, характерни за заемките през гръцки. Графични варианти като давъıдъ, дауидъ, дауъıдъ, даѵдъ, д҃дъ за Δαβίδ илюстрират грц. истор. ортография. Живото произношение и книжовните варианти определят наличието на -ав-, -ев-, или -аѵ-, -еѵ- за -αυ, -ευ, срв. също -воу или оу, у за -βου след вокал, напр. вельзѣволъ, вельзѣоулъ, вельзѣолъ за βεελζεβούλ, савъловъ от Ζαούλ, оувъı за οὐαί. Старобълг. -зд- срещу гр. σδ може да съответства и на живо грц. произношение ζδ във витезда; появата на -д- в група -σρ- е познато както в гръцки, така и в старобългарски, срв. издраилъ и израилъ за Ἰσραήλ.

 

В морфологично отношение усвояването на С. е подчинено на старобълг. граматически норми, така напр. имената на -α от ж. и ср. р., които са несклоняеми и без окончание, и склоняемите имена от ср. р. от типа Σίκιμα, Σάρεπτα са минали в категорията на а-основите, срв. пасха и пасцѣ, синѣ от Σινᾶ, видъсаидж за Βηθσαιδα(ν). Грц. род. пад. на несклоняемите имена се предава обикновено с притежателно прилагателно, срв. списъка от библейски имена в Лк 3: 23—38, напр. малелеилевъ за τοῦ Μαλελεήλ или маинановъ за τοῦ Μαϊνάν, матоусалъ за τοῦ Μαθουσαλά.

 

За критерий при обособяването на чуждоезичните синтактични модели в заемащия език служи зачестяването на структури, които са били редки или непознати в този език до възникването на междуезиковите контакти. Отделни съчетания, смятани за С. в грц. език, са преминали при превода и в старобългарски, напр.: 1) партитив като субект или обект, срв. ı оумрътвѧтъ отъ васъ, Лк 21: 16, θανατώσσουσιν ἐξ ὑμῶν (scil. τινας); 2) повторение на числителните с дистрибутивно значение, дъва нъ дъва Мк 6:7, грц. δύο δύο вм. ἀnὰ δύο, подобно повторение и в Мк 6: 40 възлегѫ на лѣхъı на лѣхъı, πρασιαὶ πρασιαὶ; 3) повторение на обръщенията, срв. равви равви Мк 14: 45, ῥαββί ῥαββί, наставъниче настанвъниче Лк 8: 24 ἐπιστάτα ἐπιστάτα; 4) употреба на съществителни като предлози, напр. пѫтъ морю като буквален превод на ὁδὸν θαλάσσης за däräx; 5) форми за бъдеще време вм. заповедни форми; 6) превод на въпросителното τὶ с коль Мт 7: 14 по хебраизма māh; 7) добавяне на имена в елиптични конструкции, срв. с҃на заведеова за οἱ τοῦ Ζεβεδαίου с прибавка на υἱοί; 8) втори винителен при глаголи със значение „нарека някого (някому) име“; 9) въпросително вм. относително местоимение в изрази от типа ли кто естъ отъ васъ ч҃лвкъ. егоже аще проситъ с҃нъ свои хлѣба за τίς ἐστιν ἐξ ὑμῶν, ὃν αἰτήσει ὁ υἱὸς αὐτοῦ ἄρτον вм. τίς έξ ὑ. τῷ υἱῷ ἄρτον αἰτοῦντι, срв. и Лк 11:11 котерааго же отъ васъ о҃ца въспроситъ с҃нъ хлѣба; 10) ѣко като знак за пряка реч, грц. ὃτι за хебраизма kī, арамейски đī, напр. Иоан 10: 36 въı г҃лете ѣко власифимлѣеши. зане рѣхъ ѣко...; 11) съчинително вм. подчинително свързване във въпросителни изречения, напр. Мт 18: 21 коль кратъı съгрѣшитъ братръ мои въ мѧ. ı отъпоуштѫ емоу.

 

Опосредстваният характер на чуждоезичното влияние, възможно само по книжовен път, чрез грц. език, допуска заключения главно в сферата на предположенията. Такива тенденции, като предпочитане на род. пад. вм. притежателно прилагателно в гръцки под староевр. влияние или замяна на паратаксис с грц. хипотаксис, са заменени от обратни тенденции при превода от гръцки на старобългарски без връзка с чужди езикови структури, напр. притежателен род. пад. в гръцки с изпускане на членната форма се предава последователно с притежателно прилагателно по законите на старобълг. език.

 

 

591

 

 

Предпочитането на съчинителните конструкции е изобщо особеност на говоримия език.