Кирило-методиевска енциклопедия. Том III

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__Р_

  1. Р  (П. Илчев, Б. Велчева)  422
  2. Равненски манастир „Света Богородица”  (К. Попконстантинов)  423
  3. Радойчич, Джордже (Радојчић, Ђ.) (19.VIII.1905–28.I.1970)  (Н. Гагова)  428
  4. Райков, Божидар Николов (8.I.1939–3.I.1995)  (Ел. Томова)  430
  5. Райнхарт, Йоханес (Reinhart, J.) (2.III.1951)  (А. Бояджиев)  433
  6. Райхенау  (Б. Джонов)  436
  7. Райхрадски глоси  (М. Младенова)  439
  8. Раковски, Георги Стойков (истинско име: Съби Стойков Събев) (2.IV.1821–9.X.1867)  (П. Колева)  440

      - Расате — бълг. княз; вж. Владимир

      - Растица — великоморавски княз; вж. Ростислав
  9. Раткош, Петер (Ratkoš, P.) (22.VII.1921–1.IX.1987)  (М. Начева)  443
10. Рачки, Франьо (Rački, F.) (25.XI.1828–13.II.1894)  (Л. Лашкова)  446
11. Редакции на старобългарския език  (Д. Мирчева)  449
12. Реймско евангелие, Сазаво-Емаузко евангелие  (Г. Минчев)  456
13. Речници старобългарски  (П. Пенкова)  459
14. Решетар, Милан (Rešetar, M.)  (Л. Лашкова)  466
15. Рилски глаголически листове  (Ст. Смядовски)  468
16. Рилски манастир „Успение Богородично”  (Б. Христова)  473
17. Рим (Roma)  (В. Тъпкова-Заимова)  476

      - Римска легенда — вж. Италианска легенда
18. Рогов, Александър Иванович (30.III.1935–9.VII.1996)  (С. Зафирова)  479
19. Розвадовски, Ян Михал (Rozwadowski, J.M.) (7.XII.1867–14.III.1935)  (Ел. Томова, П. Пенев)  482
20. Роман Сладкопевец (Ὁ Ρωμανὸς ὀ Μελωδός)  (Г. Попов)  485
21. Романски, Стоян Маринов (24.II/8.III.1882–26.II.1959)  (Ана Стойкова)  487
22. Ростислав (Rostislaw) (IX в.)  (Ана Стойкова)  490
23. Ружичка, Рудолф (Růzička, R.) (20.XII.1920)  (Л. Лашкова, В. Мичева)  493

      - Румънска редакция — вж. Редакции на старобългарския език

      - Руни — вж. Прабългарски рунически знаци
24. Русек, Йежи (Rusek, J.) (9.X.1930)  (М. Младенов, Ел. Томова)  494

      - Руска редакция — вж. Редакции на старобългарския език
25. Рушки писмена  (Кр. Костова)  500

 

 

    (1). Р — деветнайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитската азбучна последователност заема дванайсето място, непосредствено след , и се нарича реш; в грц. азбука съответният знак, ρ, стои след π). Старобълг. наименование на буквата е рьци (повелителна форма от глагола решти, т. е. ‘кажѝ!’; срв. израза рьци слово тврьдо, който може да се образува от названията на трите съседни букви). Численото значение на старобълг. р ив двете азбуки е 100; така е и в грц. числена система.

 

Начертанието на глаголическото р е асиметрично и по графичен състав е много близко до фигурката, предаваща звука н, също сонор — и двата знака са изградени от едни и същи елементи: заемаща пространството между две редови линии петлица и свързано с нея изправено стълбче в другата половина на реда, така че глаголическото р може да се третира като огледално обръщане (по хоризонталата) на н. Единствената структурна разлика са двата леви хоризонтални щриха при рисунката за н.

 

Конструкцията за глаголическото р се състои от две части, горна и долна. по-съществена и по-сложна е долната. Тя е изградена от три (или четири) чертици. Първа е лявата, която започва от средната редова линия и отива надолу, а втората се нанася върху долната ос, като ъгълът между тях е винаги по-малък от 90°; третата чертица започва от горния край на първата и върви първоначално надясно, а после повече или по-малко рязко завива надолу, за да затвори цялата петлица. Именно от начупеността или плавността на тази линийка, както и от наклона на лявата зависи външният вид на така образуваната фигурка. В едни случаи това е трапезоид; този тип е сравнително рядък — има го, но не редовно, в Киевските листове (и в двата старинни почерка), в Клоц. сб., понякога в първите три главни части на Син. пс. (сх. сд). Ако десният щрих завива много плавно или изобщо е права линия, получава се триъгълна фигура с различна дължина на страните; такова триъгълниче се явява и в Асем. ев., и в Син. евх., и в Зогр. ев. (по-подчертано в интерполираната част). Когато калиграфът се е стремял да начертае горната страна на петлицата като хоризонтална линийка, фигурката може да стане почти трапец, както се вижда най-добре в Охридските листове; в единични случаи изправените страни може да станат паралелни, та да се получи ромб, дори квадрат, но в старобълг. ръкописи това е изключително рядко. Обичайното начертание там е фигурка, получена от някой от описаните варианти, но с туширани и загладени десни ъгли; нерядко и левият долен ъгъл е омекотен, а ако и лявата чертица е дъговидна, цялата петлица наподобява неправилен кръг или елипса. Във всички типични старобълг. глаголически текстове петлицата на р-знака редовно е по-широка, отколкото висока, независимо от формата си; единственото по-редовно изключение се намира в допълнително написаните колони на Асем. ев. (л. 29c, 29d и 30а).

 

Горната част на начертанието се състои от едно изправено стълбче; възможно е то да се е изписвало най-после. Калиграфите са гледали да нанесат горната чертица така, че да образува с лявото долно щрихче цяла хаста, но твърде често между тях се явява ъгъл, различен от 180°; най-чувствителен е той в третия главен почерк на Син. пс. (тип ). по-различен е чертежът в Асем. ев. — петлицата е доста окръглена, включително и лявата ѝ част, а горното стълбче

 

 

423

 

често е почти вертикално и докосва долната фигурка приблизително в средата, та рисунката може да придобие вида . Горното щрихче започва с едва забележим сериф; в отделни почерци той може да е малко по-голям (сх. ), а дори и удължен вдясно, което е типично за трите първи главни части на Син. пс., но се среща и другаде, напр. в Охридските листове (тип ), в Зогр. ев., понякога и в Син. евх. (във Виенските листове — преходен паметник към хърватската глаголица, начертанието е стилизирано именно в този вид — като ). За възможната мотивировка на глаголическата р-фигура и за нейните връзки с други буквени начертания вж. Глаголица.

 

В кирилицата за най-древно се смята т. нар. маломащабно р — с малка главица, която не достига плътно до долната линия на реда, и с къса опашка. Тези старинни черти на буквата се пазят сравнително по-дълго в ръкописи с висящо кирилско писмо (Енинския апостол, Добромировото евангелие, Битолските листове, един от почерците на Вълкановото евангелие). Високо р, написано в границите на реда, е характерно за епиграфиката (надписи от Преслав, Самуиловия надпис, Търновския надпис на Иван Асен II от 1230). За развоя на калиграфската кирилица в ръкописите е присъща тенденцията към удължаване на стълбеца на р, а понякога и към красивото му извиване вляво. Най-ранни подобни начертания могат да се видят още в Супр. сб.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). РАВНЕНСКИ МАНАСТИР „Света Богородица“ — книжовно и просветно средище в средновековна Б-я през X в. Възниква в последните години от управлението на княз Борис I (852—889) и съществува докъм края на X — началото на XI в. Намира се до с. Равна, Провадийско, на ок. 25 км югоизточно от средновековна Плиска и на 18 км западно от гр. Провадия. Манастирът е открит случайно през 1978, като археол. обект е проучен през периода 1979—1989 и е уникален сред известните старобългарски манастири по своята планова схема. В централната част е изграден храмът (с базиликален план), фланкиран от север с училище и скрипторий, и от юг — с трапезария, магерница, жилищни помещения, баня, тоалетни. Комплексът от сгради е ограден от крепостна стена и обхваща площ от близо 10 дка. В манастира се е влизало от запад през порта, осъществяваща връзка с пътя към столицата Плиска, и от югоизток — връзка с пътя към средновековния гр. Проват (дн. Провадия).

 

По стените на манастирските сгради са открити приблизително 280 надписа и 3600 рисунки. За пръв път в Б-я са установени на едно място толкова много епиграфски паметници от края на IX — началото на X в., достигнали до наше време неподправени и непосредствено свързани с определена археол. и архитектурна среда. Разнообразието на надписите, врязани по стените на манастирския храм и прилежащите му постройки, върху покривни керемиди, прешлени за вретена, глинени съдове, въвежда в атмосферата на обителта, в която вероятно е било събрано доста пъстро по етнически и социален състав общество. За това свидетелстват твърде различните по съдържание надписи: кратки бележки на отделни лица, християнски формули, богослужебни текстове, имена на светци, на богомолци, „счетоводни сметки“ и много други. В епиграфския материал са използвани няколко вида графични системи — руническа, гръцка, латинска, глаголическа, кирилска. Те дават възможност да се изяснят редица въпроси, свързани с развитието и разпространението на писмеността в средновековна Б-я — съдбата на прабългарските рунически знаци, влиянието на грц. лапидарно писмо върху кирилското, непрекъснатата графична традиция от времето

 

 

424

 

на първите ханове до възприемането на кирилската писменост, преводаческата дейност и обучението, и др.

 

Църквата в Равненския манастир

 

При с. Равна са намерени ок. 40 рунически знака и 3 рунически надписа. Като цяло два от руническите надписи от Р м. имат най-близки паралели с орхоно-енисейските и таласките рунически надписи, с надписите върху съкровището от Наг Сент Миклош, отчасти с надписите от скалния манастир при с. Мурфатлар, дн. с. Басараб, Северна Добруджа, Румъния. Някои от руническите знаци от Р. м., както и повечето от руническите надписи от Мурфатлар и върху бронзовата розета от Плиска (паметници от втората половина или края на IX и началото на X в.) се покриват напълно или отчасти с начертанието на отделни знаци от кирилската азбука — (произходът на тези графеми в кирилицата все още не е достатъчно изяснен). Използването на знаци, познати от глаголическата и кирилската писменост, само в руническите надписи в Мурфатлар и върху бронзовата розета от Плиска, отчасти в R м. и в нито един от известните орхоно-енисейски и таласки надписи и в надписите от съкровището от Наг Сент Миклош показва, че носителите на тази писменост, неправилно отнасяна към същинските руни, са познавали еднакво добре три графични системи. Руническите надписи в тези манастири вероятно са оставени от монаси и поклонници от прабълг. произход. Това предположение е подкрепено и от обстоятелството, че някои от имената на светците са предадени с

 

 

425

 

рунически знаци, каквито се срещат и при изписването на IC ХС NH КА. Това показва, че техните автори са християни, последователи на някои от религиозните течения и ереси, появили се в средновековна Б-я твърде скоро след покръстването през 864.

 

Не по-малък интерес представляват надписите на грц. език. Един от тях дава възможност да се уточни и патронът на манастирската църква; в надписа (с лат. букви на грц. език) се говори за освещаването на храма, посветен на Божията майка. Отчетливо се чете първият рεд, който гласи: [ENE] CENI ASΘI O NAOS T̅U Θ̅U MI[TE] R.... В друг надпис на грц. език се сочат месецът, денят, индиктът и годината на освещаването: ENEKAINIAS Θ̅H O NAOS OUTOS M(HNI) АПРИЛѠ К̅Г INΔ(IKTIѠNOS) I̅Z ETOUS S̅C̅Z. Надписът е много важен по съдържание и единствен досега, съобщаващ за освещаване на храм. Съкратеното изписване на индикта (с първите две букви и надредно Δ) е явление, непознато за паметниците до VII в. и често срещано в епиграфските паметници след VIII в. (надписа от 870 от Червен, надписите от Плиска, Тмутараканския надпис от 1068, кръста с надпис от 1067 от средновековна Алания и др.). Надписът не съдържа името на ктитора. От посочената година става ясно, че храмът е осветен тъкмо когато Борис I отстъпва престола на сина си княз Владимир (889—893). Не е изключено обителта да е била предназначена за видна личност от княжеската фамилия, евентуално за княз Симеон, завърнал се по това време от Византия, а същевременно и за някого от Кирило-Методиевите ученици.

 

Между редовете на един от надписите са врязани имената МАРТА, ПЕТРОС, ТЕКЛА, ЛЕВОТА. Сред тях се откроява името ЛЕВОТА, което се свързва със старинни имена на -ТА (Енравота, Страхота, Тихота, Босота и др.). Срещат се още ок. 60 имена. Повечето от тях са изпълнени с курсивно писмо: ПЕТРОС, МАКАРНОС, ANTONHOC, КОСМАС, ЛОУКА и др. Интересен е и фактът, че преобладават женските имена: ANA, КЕЛАРА, СОФНА, ВАРВАРА, МАРТА и много други, като пред тях не е поставен епитетът АГНА или АГНОС, който стои обикновено пред имената на светците, чиито образи са врязани по стените на манастирския храм — АГНОС ВАСНЛЕОС, АГНОС АЛЕКСОС и др. Би могло да се предположи, че това са имена на светци, но надписи като КУРIЕ EЛEHCON ΘЕКЛА, КУР1Е ΒΟΗΘΗ ΤΗΝ КЕЛАРА и др. показват, че се касае за имена на богомолци. Това се потвърждава и от няколкото случая, в които имената са написани по две: ПЕТРОС-МАРНА, КОСМАС-МАРТА, ΕΡΗΝΗ-ДAMHAN — вероятно съпружески двойки. Срещат се и неизвестни от други паметници имена (прабългарски и славянски): ПИСА СѪЧѪКА, ТОЧЕНА, БОЛНС, ЖДІМІР, ГРАДІNА, ПНЛНПЪ, ДѢДЬНА. Би могло да се предположи, че това са своего рода „автографи“, оставени като ‘правило не от скука или заради обучение в писане, а с молитвена цел, за което говорят и изображенията на кръстния знак пред много от тях или епитети като „грешния, недостойния“. Многобройните имена и надписи, изпълнени с различни почерци, са свидетелство за сравнително широката грамотност не само сред монасите и учениците в манастира, но и сред посетителите богомолци от двата пола.

 

Сред богослужебните текстове от палеографска и езикова гледна точка са важни билингвите. Единият от тях е върху камък с много и разнообразни рисунки: орли, плаващи птици, маски, дракони. Състои се от пет реда, като грц. текст предхожда старобългарския. Буквите в целия надпис са с почти еднакви размери, ясни и четливи. Текстът на гръцки гласи: O Θ(ЕО)С EN TO ONOMATH COU COCON МЕ KE ΕΝ ΤΗ ΔΗΝΑΜΗ COU KPHNHCME. След изписването на грц. текст писачът го е оградил с неправилна

 

 

426

 

правоъгълна рамка, нарушена от МЕ в третия ред. От старобълг. текст липсват само няколко букви, чието възстановяване не представлява трудност. След попълването на отчупената част текстът добива следния вид: БОЖЕ ВЪ НМѦ Т[В]ОЕ СПАСН МѦ ВЪ СНΛѢ ТВОЕН СѪДН МН („Боже, чрез твоето име спаси ме и с твоята сила ме съди“). Надписът е един от вечерните прокимени, взет от 53-и псалом. Както в много от случаите, съдържанието на надписа не предлага преки указания за датировка. Начертанието на повечето от буквите е характерно за надписите от 921 от манастира при с. Крепча, Търговищко, от 931 от Преслав, за ктиторския надпис от с. Избул (на 6 км от Плиска), за редица надписи от Плиска, Преслав — все паметници от първата половина на X в. (вж. Епиграфика). В дясната част на същото надписно поле, между изображението на маска и на дракони, е вместен друг надпис: KΛHMЕNTOC ПАПА РОМНС, а в десния долен ъгъл — Б҃ЖЕ, в превод на гръцки — О ΘЕОС. Култът към св. Климент Римски, останал доста време в забвение, не е бил широко разпространен в Източноправославната църква. Неговото почитане в Бълг. църква се дължи най-вече на дейността на Кирило-Методиевите ученици в Б-я. Появата на името му сред епиграфските паметници от Р. м. е още едно потвърждение за водещата роля на кирило-методиевските традиции в богослужебната практика в ранносредновековна Б-я. Другият двуезичен надпис е врязан върху лицевата част на камък от сградата, в която се е помещавал скрипторият. Надписът е триредов, водещ е грц. текст. Авторът вероятно е знаел само формулата на гръцки, поради което изписва само нея — COCON Ο Θ̅Ε ΤΗΝ MHRHNA. Затова и старобълг. текст не повтаря гръцкия. Той гласи: БОЖЕ ТН ПОМОЛИ MAPHNЕ ПРАВЬ ТН ВЕШТАѦ[ТЪ]. Надписът свидетелства за грамотността през IX—X в. в средновековна Б-я и сред женското население. Как се е извършвало обучението в Е м. става ясно от близо 30-те абецедара, също врязани по стените на скриптория, манастирското училище, храма и останалите сгради и най-вече от намерените 25 стилуса (бронзови писала).

 

Старобълг. надписи са разнообразни, напр.:

 

По стените на сградите има и рисунки с орнаменти, характерни за украсата на книжовните паметници от този период, както и надписи с т. нар. развито минускулно писмо, което възниква в първата половина на IX в. Особено място сред рисунките заемат човешките фигури — на шамани, християнски светци, евангелски сцени. Представен е св. Василий в цял ръст, с островърха шапка, облечен с връхна дреха и подобие на потури, обут в ниски меки обувки и с кръст на гърдите. Св. Алексий е в бюстово изображение. Сред евангелските сцени се открояват Възнесение Господне, Лазар в пещерата, увит в саван, обесването на Юда, и др. При някои от изображенията на шамани и маски има и рунически надписи и знаци.

 

Р. м. и археол. проучвания в него потвърждават тезата, че някои от бълг. манастири са били своеобразни училища, събрали опита и знанията на поколенията.

 

След откриването на манастира при Голямата базилика в Плиска и с проучването на манастира при Равна може с увереност да се локализират сградите,

 

 

427

 

в които са били училището и скрипторият. В тях са намерени писала, използвани през Античността и Средновековието за писане най-вече върху пчелен восък, нанесен върху дървени дъсчици, които са служели за обучаване в писане, водене на сметки и т. н.

 

Едва ли трябва да има съмнение, че надписите и рисунките са дело на ученици, подготвяни по старобълг. и грц. език, миниатюриста (вероятно техни са образите на светците, драконите и растителните орнаменти в редица книжовни паметници), книжовници, богомолци и монаси. В по-голямата си част рисунките от Равна пресъздават елементи от прабълг. и слав. фолклор, също и някои религиозни сцени. Понякога в тях се открива и по-особен смисъл — вероятно отглас от магически обреди, свързани с фолклора и религиозните представи на обитателите на манастира.

 

 

            Лит.:

·       Бешевлиев В. Гръцки надпис с дата от старобългарския манастир при Равна. — Известия на народния музей — Варна, 18 (33), 1982, с. 118;

·       Попконстантинов К., Т. Смядовски. За почитането на Климент, папа Римски, в средновековна България (По епиграфски данни от IX—X век). — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, р. 86—92;

·       Попконстантинов К. Двуезични надписи и абецедари от старобългарския манастир при с. Равна, Варненско. — Известия на народния музей — Варна, 20 (35), 1984, с. 65—81;

·       Попконстантинов К. Старобългарската епиграфика през последните 10 години (1974— 1984). — Археология, 26, 1984, 4, с. 33—45;

·       Михайлов Ст. За автентичността на надписа за освещаването на манастирската църква край с. Равна. — Известия на народния музей — Варна, 20 (35), 1984, с. 83—89;

·       Георгиев П. Манастирската църква при с. Равна, Провадийско. — Известия на народния музей — Варна, 21, 1985, с. 71—98;

·       Popkonstantinov К. Die Verbreitung des altbulgarischen Schrifttums. — Die slawischen Sprachen, 8, 1985, p. 167—200;

·       Попконстантинов K. Още веднъж за надписа с дата от старобългарския манастир при с. Равна, Варненски окръг. — Археология, 28, 1986, 1, с. 8—19;

·       Popkonstantinov К. Traditionen von Kyrill und Methodius im altbulgarischen Literaturund Ausbildungszentrum des 9. und 10. Jahrhunderts beim Dorf Ravna, Bezirk Varna (nach epigraphischen Angaben). — Symposium Methodianum, p. 491—511;

·       Попконстантинов К. За два паметника от IX—X в. с псалтирни текстове от Равна. — В: Приноси към българската археология. 1. С., 1992, с. 113—119;

·       Бояджиев Р. Някои аспекта на християнската символика в рисунките-графити от старобългарския манастир край с. Равна, Провадийско. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, с. 261—270;

·       Георгиев П. Историята на Равненския манастир. — Епохи, 1, 1993, 2, с. 57—68;

·       Костова Е Апокрифи и рисунки-графити в българската средновековна култура (По материали от манастира при с. Равна). — Известия на Историческия музей — Кюстендил, 5, 1993 (1998), с. 325—331;

·       Георгиев П. Хронологически проучвания върху датирания надпис от Равна. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., с. 273—280;

·       Костова Р. За библейския смисъл на един ранносредновековен символ. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 3. Велико Търново, 1994, с. 81—99;

·       Попконстантинов К. Епиграфски бележки за Иван, Царсимеоновия син. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 3. Велико Търново, 1994, с. 71—78;

·       Popkonstantinov K., O. Kronsteiner. Altbulgarische Inschriften. 1. Salzburg-Wien, 1994 (Die slawischen Sprachen, 36), p. 207—233;

·       Georgiev P. La signification historique et architecturale de l’église près de Ravna. — In: La culture matérielle et l’art dans les terres Bulgares VI^e-XVII^e s. Sofia, 1995 (ИАИ, 38), p. 48—58;

·       Popkonstantinov K. Das altbulgarische Kloster bei Ravna — das Schrifttums- und Kulturzentrum. — In: Actes du Premier Colloque International du L.A.R.H.C.O.R. Wroclaw-Ksiaz, 30 novembre — 4 decembre 1994. Wroclaw, 1995, p. 691—701;

·       Костова P. Една хипотеза за поклонничеството в България през X в. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 5. Велико Търново, 1996, с. 149—173;

·       Костова Р. Представата за Бог в прехода езичество — християнство (по материали от манастира при с. Равна). — В: Бог и Цар в българската история. Пловдив, 1996, с. 63—69;

·       Костова Р. Център и периферия в Равненския манастир (По археологически данни). — В: Светогорска обител Зограф. 2. С., 1996, с. 221—242;

·       Попконстантинов, К. Прабългарските имена от манастирите при Мурфатлар и Равна. — В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. 5. Велико Търново, 1996, с. 101—108;

·       Попконстантинов К. Рунически надписи и знаци от манастира при Равна, Провадийско, и техните аналози. — В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Шумен, 1997, с. 110—118;

·       Kostova R. А Tenth-Century Graffito of St. Basil the Great in the Light of His Cult in Eastern Monasticism. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 1, p. 75—95;

·       Kostova R. Topography of Three Early Medieval Monasteries in Bulgaria and the Reasons for Their Foundation: A Case of Study. — Archaeologia Bulgarica, 2, 1998, 3, р. 108—125;

 

 

428

 

·       Попконстантинов К., R Костова. Скрипторият в Равненския манастир: още веднъж за украсата на старобългарските ръкописи от IX—X век. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 719—725.

 

Казимир Попконстантинов

 

 

    (3). РАДОЙЧИЧ, Джордже (Радојичић, Ђ.) (19.VIII.1905—28.I.1970) — сръбски историк и историк на литературата. Роден в Белград. Завършва Истор. отделение на Философския фак. в Белградския унив. (1929). Секретар на Университетския инст. за събиране на истор. извори за периода 1908—1918 (1923—1924), библиотекар на Истор. отделение на Сръбския семинар (1924—1929), асистент в Университета (1929—1933), библиотекар в Народната библиотека на Сърбия в Белград (1934—1945), н. с. в Инст. за проучване на литературата при Сръбската академия на науките и изкуствата (1948— 1951). Проф. във Висшето педагогическо у-ще в Белград (1951—1954), редовен проф. по история и история на старите южнослав. литератури във Философския фак. в Нови Сад (1954—1967). Дописен член на Сръбската академия на науките и изкуствата (1955), редовен член (1965). Умира в Белград.

 

Научните интереси на Р. са насочени преди всичко към историята на сръбската литература през периода XII—XVIII в. Той се стреми да обогати фактологическата ѝ основа с оглед на синтетичното ѝ интерпретиране, а също да популяризира и актуализира изучаването на средновековната книжовна продукция в светлината на специфичната ѝ художественост и полагащото ѝ се място в общата литературна история.

 

Р. посвещава голям брой публикации на нови данни за историята на старата сръбска литература. Като проучва множество ръкописни и старопечатни книги в Сърбия, Света гора (1952, 1953), София (1957), Ватикан (1958—1959), Москва (1964), Париж (1965), той открива неизвестни имена на преписвачи и книжовници и преписи на отделни творби, издава текстове и определя отношението между различни преписи, редакции и произведения. Като историк R изяснява истор. и политически събития, които оказват влияние върху създаването и функционирането на средновековната литература. Добър познавач на ръкописната сбирка на Народната библиотека в Белград, изгоряла по време на Втората световна война (1939—1945), той успява да запази за науката множество сведения, както и текстове и фотокопия от унищожените ръкописи. По време на научните си пътувания до Света гора за пръв път открива цялото богатство на ръкописната сбирка на Хилендарския манастир и на други манастирски сбирки, от които прави фотокопия и микрофилми и публикува отделни текстове. Дело на Р. са основни изследвания върху първите сръбски печатници и старопечатни книги, а също и портрети на отделни книжовници и характеристики на жанрове. по-важните му обобщаващи работи и някои проучвания по частни въпроси са събрани в книгите „Творци и дела старе српске књижевности“ (1963) и „Књижевна збивања и стварања код Срба у средњем веку и у турско доба“ (1967). Р. представя сръбската литературна история през Средновековието в по-широк балкански и слав. контекст; на славяно-виз., сръбско-руските и сръбско-румънските културни връзки през тази епоха посвещава и отделни изследвания. В предговорите на книгите си „Развојни лук старе српске књижевности“ (1962) и „Књижевна збивања ..." излага своя концепция и конкретна схема за обща история на старата сръбска литература, каквато обаче не успява да напише.

 

Работата на Р. като преводач и популяризатор на старата сръбска литература намира израз в няколко антологии, които изиграват важна роля за повишаване на интереса към нея като към художествено творчество.

 

 

429

 

В „Antologija stare srpske književnosti (XI—XVIII veka)“ (1960) събира и превежда само оригинални произведения на сръбски книжовници — от Дуклянския презвитер до Гаврил Стефанович и Григорий Рачанин. В „Разводни лук включва и делови текстове, както и преводи от виз. литература, приписки и др. с коментар и изборна библиография. В „Старо српско песништво IX—XVIII века“ (1966) представя образци на старата южнослав. и сръбска поезия, богослужебна и светска, в собствен поетически превод. Към несъмнено поетическите творби добавя ритмизирани откъси от прозаически произведения (Житие на Симеон Неманя от Стефан Първовенчани, Пандехово сказание, Александрия и др.).

 

Кирило-методиевска проблематика Р. засяга в няколко публикации; произнася се по основни дискусионни въпроси. Той смята, че ЖК е създадено в периода 869—876; че Константин-Кирил и Методий са били гърци, които владеели езика на „македонските славяни“ от околностите на Солун; че работата върху слав. азбука е започната от Кирил по време на заточението му на Олимп, Мала Азия, с участието на Методий и Климент Охридски, които го придружават, и е завършена много по-късно, непосредствено преди Моравската мисия, когато са преведени от грц. език и първите слав. книги. Р. е убеден, че първата азбука е глаголицата и тя е преработка на грц. минускулно писмо. Кирилицата е създадена по-късно, в Б-я, от Климент Охридски въз основа на грц. унциал; след официалното решение на Преславския събор (893), когато слав. език се въвежда като богослужебен в Бълг. църква и като официален в държ. администрация, тя измества глаголицата. Добре обоснована е тезата на Р., че Черноризец Храбър е създал апология на глаголицата, а не на кирилицата; в кратко научно съобщение той отбелязва и наличието на глаголическа буква д (в два случая) в един от хилендарските преписи на „За буквите“ (1954).

 

Джордже Радойчич

 

В разрез с категорично установени факти обаче е представата му, че дейността на Константин Преславски е протекла в Брегалнишката област (1963). Р. локализира епископията на Климент — Дрембица (Велика), в Тракия, в областта около Пловдив („Климент Охридски и кирилицата“, 1966; „О Константину-Ћирилу и Методију и о почецима словенске писмености“, 1970). Проследявайки развитието на кирилометодиевските традиции в средновековна Сърбия, той изразява мнение, че слав. глаголическа писменост прониква там твърде рано от Велика Моравия, но конкретни данни за книжовния живот по сръбските земи от този период липсват. Като продължение на традициите и в зависимост от тях разглежда значението на Преславското книжовно средище и Охридското книжовно средище за културното развитие на сръбските земи, възникването на южнослав. произведения, посветени на светците от Рилско-Осоговско-Лесновския район, апокрифите от епохата на виз. владичество,

 

 

430

 

както и цялостното развитие на сръбската литература и нейния език през периода XIII—XVIII в. Р. издирва и публикува и многобройни споменавания на Кирил и Методий в сръбски ръкописни книги („Традицще Ъирило-Методщанске код Срба“, 1966).

 

 

            Съч.:

o   Избор патриарха Данила III и канонизација кнеза Лазара. — Гласник српског научног друштва, 21, 1940, с. 33—81;

o   Историјски развитак српске рукописне и штампане књиге. — В: Рукописна и штампана књига. Београд, 1952, с. 3—39;

o   Глагољска слова у Хиландарском рукопису Црнорисца Храбра. — Зборник Матице Српске за књижевност и језик, 2, 1954, с. 184—186;

o   О старом српском књижевнику Теодосију. — Историјски часопис, 7, 1954, 4, с. 13—42;

o   Српске архивске и рукописне збирке на Св. Гори. — ГСАН, 7, 1956, 1, с. 97—99;

o   Један досад непознат спис старог српског књижевника Теодосија (Канон општи Христу, Симеону и Сави). — Зборник Матице Српске за књижевност и језик, 3, 1955 (1956), с. 48—54;

o   Srpsko-rumunski odnosi XIV—XVII veka. — Годишњак филозофског факултета у Новом Саду, 1, 1956, с. 13—29;

o   Први почеци словенске писмености у IX веку — Књижичар, 23—24, 1957, с. 692—694;

o   Књижевни рад код македонских словена (IX—XVIII века). — Књижевност и језик, 5, 1958, 1—2, с. 60—63;

o   Antologija stare srpske književnosti (XI—XVIII veka). Beograd, 1960, 373 p.;

o   Политичке тежње у српској cpeдњoвeковнoj историографии. — Књижевност, 16, 1961, с. 150—161;

o   Спалење збирке Народне библиотеке у Београду. — Библиотекар, 13, 1961, 5, с. 373—377;

o   Књижевност византијска и књижевности словенске. — ГСАН, 250, Одељ. друштвених наука, 10, 1961, с. 161—170;

o   Развојни лук старе српске књижевности. Нови Сад, 1962, 309 с.; Школување Константина-Ћирила, студента и професора Високе школе у Цариграду. — В: Радојћић Ђ. Сп. Развојни лук старе српске књижевности. Нови Сад, 1962, с. 48—49;

o   Константин Млађи. — Књижевност, 18, 1963, 9, с. 240—243;

o   Да усхвалимо Методија. — Књижевност, 18, 1963, 9, с. 243—246;

o   Источна и западна компонента старих јужнословенских књижевности. — ГСАН, 256, Одељење друштвених наука, 12, 1963, с. 1—24;

o   Југословенска средњевековна књижевност. — Зборник Матице Српске за књижевност и језик, 11, 1963, с. 17—32;

o   Хиландарски рукописи о постанку словенске писмености. Нови Сад, 1963, 96 с.;

o   Творци и дела старе српске књижевности. Титоград, 1963, 324 с.;

o   Преглед развоја и подела старе српске књижевности. — Књижевност, 20, 1965, 3, с. 237—241;

o   Јужнословенско-руске културне везе до почетка XVIII века. — Зборник Матице Српске за књижевност и језик, 13, 1965, 2, с. 261—309;

o   У истоков славянской литературы (К вопросу о датировке „Жития“ Константина-Кирилла). — В: Вопросы истории славян. 2. Воронеж, 1966, с. 110—113;

o   Климент Охридски и кирилицата. — Гласник на Институтот за национална петорна, 10, 1966, 2—3, с. 227—229;

o   Традиције Ћирило-Методијанске код Срба. — Књижевност, 43, 1966, 12, с. 431—449;

o   Старо српско песништво IX—XVIII века. Крушевац, 1966, 205 с.;

o   Traditions cyrillo-méthodiennes chez les serbes. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 183—209;

o   Књижевна збивања и стварања код Срба у средњем веку и у турско доба. Нови Сад, 1967, 383 с.;

o   О Константину-Ћирилу и Методију и о почецима словенске писмености. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 205—218.

 

            Лит.:

·       Schmaus А. — Südost-Forschungen, 14, 1955, p. 303 (рец.);

·       Маринковић Б., В. Гаврилов. Библиографија радова академика Ђорђа Сп. Радојчића. — Годишњак Филозофског факултета у Новом Саду, 13, 1970, с. 5—35;

·       Богдановић Д. Ђ. Сп. РадојичићЬ (1905—1970). — Историјски гласник, 23, 1970, 1—2, с. 289—292;

·       Митровић J. Д. Ђорђе Сп. Радојичић (19.VIII.1905—28.I.1970, Београд). — Библиотекар, 22, 1970, 4, с. 323—325;

·       Rеdep D. Đ. Sp. Radojičić. — In: Jugoslovenski književni leksikon. Novi Sad, 1970, p. 442—443 (2 изд. 1984, p. 684).

 

Нина Гагова

 

 

    (4). РАЙКОВ, Божидар Николов (8.I.1939—3.I.1995) — бълг. литературен историк, археограф и палеограф. Роден в Смолян. Завършва средно образование в София (1956) и бълг. филология в Софийския унив. (1961). От 1963 е на работа в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София, където е н. с. (1970), ст. н. с. (1974), ръководител на Отдел „Ръкописи и старопечатни книги“ (1974—1977) и на Научната секция по книгознание, палеография, архивистика и ориенталистика (от 1985); заместник-директор на Библиотеката (1988—1992). Заместник-председател (1977—1987) и председател (от 1988) на Бълг. археографска комисия. Защитава кандидатска дисертация на тема „Етрополският книжовен център през XVI—XVII в.“ (1973) и хабилитационния труд „Славянската ръкописна сбирка на Рилския манастир в българската и балканската книжовна и културна история“ (1986);

 

 

431

 

ст. н. с. I ст. (1987). Чете курс лекции по бълг. и слав. палеография в Софийския и в Охайския унив. в гр. Кълъмбъс, САЩ (1974). Председател на Научния съвет на НБКМ и член на научните съвети на Църковния историко-архивен инст., Кирило-Методиевския научен център при БАН и Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ при Софийския унив. Умира в София.

 

Изследователската дейност на Р. е в областта на слав. палеография, кирилометодиевистиката, бълг. литература от Средновековието и Ранното възраждане. Съществен е приносът му в изработването на бълг. концепция за описване на слав. ръкописи и в практическото ѝ прилагане при разкриването на особеностите на бълг. ръкописна книжнина през епохата на Средновековието. Подготвя първия цялостен научен опис на книжовното богатство на Зографския манастир „Свети Георги" (1985, съвместно с Хр. Кодов и Ст. Кожухаров) и първия подробен опис на единствената органична сбирка от слав. средновековни ръкописи в Б-я — сбирката на Рилския манастир (1986, съвместно с Б. Христова и Хр. Кодов).

 

Р. публикува и анализира два преписа от Службата за Кирил (в миней от XIII в., НБКМ, № 895, и в миней от XVII в., НБКМ, № 141). Като привлича и познатите преписи на Службата, той изяснява промените в състава и композицията на творбата. Въз основа на ранни календарни вести проследява зараждането и развитието на култа към Климент Охридски. Открива неизвестен препис от 1640 от Повест за кръстното дърво на поп Йеремия, дело на Никита, книжовник от Етрополската школа, и публикува неговия текст.

 

Божидар Райков

 

P. проучва Етрополската калиграфско-художествена школа, украсата и подвързията на бълг. ръкописи от XVXVIII в., развитието на кирилското писмо и взаимоотношенията между двете слав. азбуки, тайнописа, историята на ресавския правопис в бълг. писмена традиция, обособяването на средновековни бълг. културни средища и книжовните връзки между тях, характеризира литературните контакти между сръбски и бълг. книжовници през XVI в. Солидно аргументирана и многопосочна е публикацията му за приписките в системата на старата бълг. книжнина (1992).

 

Централна тема в трудовете му върху литературата на Ранното бълг. възраждане е личността на Паисий Хилендарски и неговата „История славеноболгарская“. Особено значителни са разработките му върху първия ѝ препис (1765) и Зографската ѝ чернова (1762), както и уточненията около биографията на Паисий в светлината на нови истор. документи.

 

 

            Съч.:

o   Ранни календарни вести за Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 321—325;

o   Към въпроса за мястото на „Абагара“ в старата българска литература. — ИИЛ, 18—19, 1966, с. 279—286;

o   Опис на славянските старопечатни книги от XV и XVI в. в Народна библиотека „Кирил и Методий“ в София. — ИНБ „КМ“, 7 (13), 1967, с. 225—253;

 

 

432

 

o   Два новооткрити преписа на службата на Кирил Философ и няколко бележки върху нейния състав. — ККФ 1, с. 203—218;

o   Един среднобългарски фрагмент от XIII век (Геров евангелски къс). — ИНБ „КМ“, 9 (15), 1969, с. 353—374;

o   Неизвестно проложно житие на Иван Рилски. — ЕЛ, 25, 1970, 3, с. 57—61;

o   Йеромонах Даниил и Етрополският книжовен център през първата половина на XVII в. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 263—287;

o   Етрополската калиграфско-художествена школа през XV—XVII век. Към историята на българския ръкописен орнамент. г ИНБ „КМ“, 12 (18), 1971, с. 19—41;

o   Академик Йордан Иванов. — Библиотекар, 1971, 12, с. 14—16;

o   Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. Първи Софрониев препис от 1765 г. 1. Увод, новобългарски текст и коментар. 2. Фототипно издание. С., 1972, 176 с.;

o   За старите български художествени подвързии и обкови. — Зборник Музеја примењене уметности, 18, 1974, с. 33—38;

o   Българският първопечатник от XVI в. Яков Крайков и неговите венециански издания [Драголова Л., Б. Райков]. — Векове, 4, 1975, 4, с. 17—30;

o   Нови исторически документи за живота и смъртта на Паисий Хилендарски. — ИНБ „КМ“, 14 (20), 1976, с. 25—33;

o   Принципи и методи на описване на славянските ръкописи с оглед на съставяне каталог на българските ръкописи от X до XVIII век [Кодов Хр., Б. Райков]. — ИНБ „КМ“, 14 (20), 1976, с. 55—82;

o   Към историята на ресавския правопис в България. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 213—222;

o   Българска ръкописна книга. X—XVIII век. Каталог. [Колектив]. С., 1976, 206 с.;

o   Първото българско печатно съчинение — житието на Петка Търновска от Патриарх Евтимий [Драголова Л., Б. Райков]. — В: Прослава на Велико Търново. С., 1978, с. 236—239;

o   Абагар на Филип Станиславов. Рим, 1651. Представен от Б. Райков. Фототипно издание. С., 1979, 54 с.;

o   Орнамент и миниатюра в българските ръкописи от XV—XVII век. С., 1979, 28 с.;

o   Българската палеография като помощна историческа дисциплина и поглед върху проблема за произхода и авторството на българските азбуки. — В: Помощни исторически дисциплини. 1. С., 1979, с. 176—189;

o   Бележки към историята на българския тайнопис. — В: Помощни исторически дисциплини. 2. С., 1980, с. 237—241;

o   Един документ за Паисий Хилендарски от неговото пребиваване в Сремски Карловци през 1761 г. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 118—123;

o   Банишко евангелие. Среднобългарски паметник от XIII век. Подг. за печат с увод и коментар Е. Дограмаджиева, Б. Райков. С., 1981, 517 с.;

o   Славянски ръкописи в Елена [Кодов Хр., Б. Райков, Б. Xристова]. — ИНБ „КМ“, 16 (22), 1981, с. 247—281;

o   Професор Христо Кодов. — Старобългарска литература, 11, 1982, с. 3—7;

o   Животът на Паисий. — ИНБ „КМ“, 18 (24), 1983, с. 25—49;

o   Гръцки извори на „История славяноболгарская“. — ЕЛ, 38, 1983, 5, с. 32—38;

o   Bemühungen um die Entdeckung, Aufbewahrung und Propagierung alter bulgarischer Handschriften in den Bibliotheken der VR Bulgarien. — Zentralblatt für Bibliothekwesen, 1984, 2, p. 506—509;

o   Книжовни връзки между Търново и Рилския манастир през Средновековието. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 3—21;

o   Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Зографския манастир в Света гора. 1. С., 1985, 270 с. [Кодов Хр., Б. Райков, Ст. Кожухаров];

o   Панегирикът на Мардарий Рилски от 1483 г. — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 143—149;

o   Развой на българското кирилско писмо през Средновековието. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 9—22;

o   Славянски ръкописи в Рилския манастир. С., 1986, 129 с. [Райков Б., Хр. Кодов, Б. Христова];

o   Два ръкописа на Йоан Кратовски в Зографския манастир. — В: Хиландарски зборник. 6. Београд, 1986, с. 297—307;

o   Нови данни и резултати от проучването на славянската ръкописна сбирка на Рилския манастир [Райков Б., Б. Христова]. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 129—140;

o   Композиция и структура на Паисиевата „История славяноболгарская“ (1762 г.). — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. С., 1987, с. 420—432;

o   Паисиевият ръкопис на „История славяноболгарская“, 1762. Наборно и фототипно издание на Зографската чернова. С., 1989. 1., 124 с.; 2., 61 л.;

o   Светото Кирило-Методиево дело в Отец Паисиевата история. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 257—261;

o   Приписките в системата на старата българска книжнина. — Раlaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 38—49;

o   Етрополският ръкописен сборник от 1640 г. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 263—276;

o   Със Стефан Кожухаров на Света гора. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 3—9;

o   Текстологични наблюдения върху ранната служба на Константин Философ-Кирил. — ИНБ „КМ“, 22 (28), [за 1994], 1996, с. 9—18.

 

            Лит.:

·       Динеков П. Ново издание на Паисиевата история. — ИНБ „КМ“, 14 (20), 1976, с. 755—757;

·       Синдик Н. Паисий Хилендарски. История славяноболгарская. — Археографски прилози, 2, 1980, с. 355—356;

·       Жечев Н. — ИНБ „КМ“, 14 (20), 1976, с. 809—812 (рец.);

·       Банков Тр. Ценно издание на среднобългарски ръкопис. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 1, р. 98—100;

·       Гандев Хр. — ИНБ „КМ“, 18 (24), 1983, с. 556—557 (рец.);

·       Динеков П. — ИНБ „КМ“, 18 (24), 1983, с. 535—537 (рец.);

·       Минчева А. — ИНБ „КМ“, 18 (24), 1983, с. 542—545 (рец.);

·       Грицкат И. Језичка анализа јужнословенских Абагара. — ЛФ, 41, с. 36—40;

 

 

433

 

·       Демина Е. И. Тихонравовский дамаскин. 3. С., 1985, с. 87—89;

·       Mulc I. — Slovo, 35, 1985, р. 161—163 (рец.);

·       Христова Б. Принос в българската археография. — Palaeobulgarica, 10, 2, р. 113—115;

·       Великов Ст. — ИП, 62, 1986, 2, с. 84—85 (рец.);

·       Минчева А. Към въпроса за езиково-правописната характеристика на старите славянски ръкописи в описите. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 157—162;

·       Христова Б. Професия „ръкописник“. Професор Божидар Райков на петдесет години. — Библиотекар, 36, 1989, 2, с. 42—44;

·       Шнитер М. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 186—188 (рец.);

·       Божидар Райков (1939—1995). — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, р. 3;

·       Вутова Н. Памет за проф. Божидар Райков. — ЕЛ, 50, 1995, 1, с. 136—138;

·       Kuna Н. — Slovo, 44—46, 1996, р. 285—289.

 

Елена Томова

 

 

    (5). РАЙНХАРТ, Йоханес (Reinhart, J.) (2.III.1951) — австрийски езиковед славист. Роден във Виена, където завършва средно образование (1969). Следва във Виенския унив. (славистика и общо езикознание, 1970—1973), Бонския унив. (през летния семестър на 1973) и в Карловия унив. в Прага (1973—1974). Лектор по немски език в Москва (1976— 1977, 1978—1979). През 1979 защитава във Виенския унив. дисертацията „Studien zur Übersetzungstechnik der tschechisch-kirchenslavischen Homilien („Homiliae in euangelia“) Gregors des Großen“; научен ръководител Фр. В. Мареш. От 1979 работа в Инст. за славистика на Виенския унив. като сътрудник лектор (1980), асистент (1983), доц. (1993) с хабилитационен труд върху синтаксиса на хърватския църковнославянски („Untersuchungen zur Syntax des Kroatisch-Kirchenslavischen. Das glagolitische Missale romanum“). Преподавател по слав. езикознание и филология (от 1994); извънреден проф. (1997). Член на Индогерманското д-во и на Библейската комисия при Международния комитет на славистите.

 

Научните трудове на Р. са главно в областта на текстологията на ранната слав. книжнина, на истор. лексикология и граматика на слав. езици, на етимологията, както и върху проблеми на индоевроп. езици. Голяма част от публикациите му са посветени на чешкия вариант на църковнослав. език и на проблема за моравски черти в първоначалните слав. текстове. Той продължава изследванията на Мареш върху слав. преводи на произведенията на папа Григорий I Велики, като прилага методите на текстологията и на сравнителното слав. езикознание. В специална статия (1986) анализира стилистичните особености на слав. текст на неговите Беседи върху Евангелието и по-точно стилистичната фигура „едно чрез две“ (предаване на една дума чрез бином или двоен превод) — подход, който има важни паралели в грц. и лат. литература. Р. показва връзката на този модел с Псалтира и Притчи Соломонови. Паралелите не са случайни; те са реминисценции от много добре познати текстове на Свещеното писание. В този подход на преводача прозира стремеж да се придържа към теологическо-интерпретативни принципи. Първото пълно издание на Беседите в мартенския том на Великите чети-минеи на митрополит Макарий (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 42, 2000) дава повод на P. да направи подробно текстологическо изследване на съществуващите преписи (12 ръкописа) и като резултат от него да обоснове стема на преписите, допълнена с предполагаемите архетипи и хипархетипи (подархетипи) в развойните линии на ръкописната традиция на църковнослав. превод на Беседите.

 

С вещина и последователност Р. подхожда и към проблемите, породени от слав. преводи на Диалозите на Григорий I Велики. Направени от грц. версия на лат. оригинал („Sancti Gregorii Papae Dialogorum Libri IV, de Vita et Miraculis Patrum Italicorum, et de Aeternitate Animarum“), те са известни в слав. средновековна книжнина и като Римски патерик. Според Р. преводите са най-малко пет, като два от тях са староцърковнославянски. В студия от 1983 вниманието му

 

 

434

 

е насочено към най-стария пълен превод на Диалозите (версия А в класификацията на Мареш), за който съществува мнение (А. И. Соболевски, Мареш), че може да е дело на слав. първоучител Методий. Р. уточнява доказателствата за ранното му датиране и посочва граматическите особености, които изключват неговото възникване след началото на X в.; коригира възприетото по традиция мнение на Соболевски за Синодалния препис на Диалозите (Син. 265) като „codex optimus“ и разпределя ръкописите от версия А в две групи — А1 и А2; препис Погод. 909 с още четири ръкописа отнася към втората група, а Син. 265 и Увар. 202 — към първата; установява, че за реконструкцията на архетипа са необходими и двете групи ръкописи. След подробен анализ на различните лексикални пластове в превода на Римския патерик Р. изказва предположение, че линиите А1 и А2 възхождат към обща традиция; първата част на встъплението към Диалозите (представено само в А1), която е преведена от латински, отразява вероятно вторичен и допълващ превод, а цялото встъпление, както и останалата част от Диалозите са преведени от гръцки. Като изхожда от някои слабости в предаването на грц. текст, Р. изключва Методий като възможен автор на старослав. версия на Римския патерик. В опита за реконструкция на нейния хипархетип с помощта на наличния ръкописен материал той стига до заключението, че този хипархетип съвпада в лексикално отношение с очаквания (ако се имат предвид най-старите църковнослав. текстове). Все пак, смята Р., има указания, че хипархетипът е твърде отдалечен от архетипа. Опора за такава хипотеза остава архаичният характер на граматиката. Цялостен преглед на разпространението на Диалозите в църковнослав. литература и на спорните въпроси около тях Р. прави по повод монографията на Г. Биркфелнер „Das römische Paterikon“, като съчетава критичната си оценка за това изследване с излагането на редица съществени факти, осветляващи историята на слав. превод на Диалозите и ръкописната му традиция (1985).

 

Йоханес Райнхарт

 

В редица статии Р. се спира на конкретни лексикални проблеми от най-ранната история на слав. езици. Обикновено това са малки по обем, но задълбочени проучвания върху началните етапи от историята на чешкия, руския, хърватския и бълг. език на индоевроп. фон. В тях той се проявява като етимолог и семантик с възможности да долавя и разграничава архаичните от по-новите значения.

 

Много важни са и научните занимания на Р. с хърватската глаголическа традиция. На ранните зависимости между глаголическата писменост в хърватските земи, Кирило-Методиевите преводи на библейските текстове и влиянието на Вулгатата при преработването им е посветена ценната му работа върху най-старото свидетелство за влиянието на Вулгатата върху глаголическата хърватска Библия (1990). В нея Р. установява, че редактирането на слав. текст от Евангелието на Матей от Башчанските откъслеци

 

 

435

 

(паметник от XII в., възникнал в илирийските области) е извършено според лат. текст на Вулгатата. Това наблюдение слага началото на серия от публикации, посветени на библейските части в хърватските глаголически мисали. В процеса на проучванията си Р. се стреми да докаже, че още през XII в. е осъществена редакция на техния първоначален Кирило-Методиев превод в хърватските мисали. Според него тя е била свързана с лат. текст, но не всички нововъведения са произтичали пряко от сверката с него. Тези наблюдения на Р. са изложени най-последователно в студия върху църковнослав. библейски текстове в Хърватско през XII в. (1990). Значението на това изследване се състои в многобройните съпоставки и разночетения със старобълг., старосръбски и староруски паметници. На тази основа Р. изготвя индекс на разночетенията от новозаветните перикопи в мисалите. Последователното изучаване на хърватските глаголически паметници позволява на Р. за пръв път подробно да аргументира разликата на архаичната (северната) група мисали от по-новата (южната) група. Изследванията му върху хърватската писменост обхващат не само лексиката, но и синтактичната структура на текстовете, която е основната тема на неговия хабилитационен труд.

 

Към друг проблемен кръг от интересите на Р. се отнася неговият анализ на стария слав. текст на книгата Кормчая, в който той излага интересни и дискусионни наблюдения върху взаимните влияния между южно- и източнослав. книжнина през Средновековието (1983, 1985). На историята на старите слав. юридически съчинения е посветена и статията му „Библейские цитаты в Мефодиевском переводе Синтагмы L титулов“ (2000). Като изразява съгласие с наложеното в палеославистиката становище, че Методиевият Номоканон всъщност е превод на Синтагмата от 50 титула на Иоан Схоластик, Р. проследява библейските цитати в достъпните преписи на слав. версия на този труд и установява пълната им зависимост от грц. текст, в който цитатите в редица случаи се различават съществено от съответните текстове на грц. Библия. Цитатите не съвпадат и със слав. библейски текст, което се дължи на по-късни изменения, но и на принадлежността им към Методиевия превод, който не съответства на запазените текстове на слав. библейски преводи. Приносни са и проучванията му върху ранните слав. преводи на агиографски съчинения (напр. на Житието на Симеон Стълпник въз основа на Будапещенските глаголически откъслеци).

 

Р е много плодовит рецензент. В повечето случаи отзивите му са самостоятелни изследвания, написани критично и с много добро познаване на дискутираната проблематика.

 

 

            Съч.:

o   Studien zur Übersetzungstechnik der tschechisch-kirchenslavishen Homilien („Homiliae in euangelia“) Gregors des Großen (mit besonderer Berücksichtigung der Verbalpräfigierung). [Dissertation]. Wien, 1979, 551 p.;

o   Methodisches zu den lexikalischen Bohemismen im Tschechisch-Kirchenslavischen am Beispiel der Homilien Gregors des Großen. — WSJ, 26, 1980, p. 46—102;

o   Altkirchenslavisch сѧтъ/сѧти redivivum. — WSJ, 27, 1981, p. 59—62;

o   Rekonstruktion des Archetypus der altkirchenslavischen Übersetzung der Dialoge Gregors des Großen auf der Grundlage zweier russisch-kirchenslavischer Handschriften des 16. Jahrhunderts. — In: Philologie und Sprachwissenschaft. Akten der 10. Österreichischen Linguistentagung. Innsbruck, 1983, p. 255— 266;

o   Восточнославянское влияние в древнесербской Кормчей. — В: Венские доклады к IX Международному съезду славистов в Киеве. Wien, 1983, р. 1—80;

o   Ђ. Трифуновић, Т. Јовановић, Љ. Јухас. Азбучни показател, речи у списима светога Саве. Београд, 1980 (рец.). — WSJ, 29, 1983, р. 154—157;

o   Ein vernachlässigter Textzeuge des kirchenslavischen „Römischen Paterikons“. — In: Litterae slavicae medii aevi Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 275—297;

o   Лексички слојеви у Светосавској Крмчији. — Научни састанак слависта у Букове дане, 14, 1985, 1, с. 67—78;

o   Hrvatskoglagoljsko inьtalьnь. — Slovo, 35, 1985, p. 147—149;

o   I cimeli glagolitichi della letteratura paleoslava [Mareš F. V., J. Reinhart]. — In: Tre alfabeti per gli Slavi. Roma, 1985, p. 24—35;

o   Die „Dialoge“ Gregors des Großen in der kirchenslavischen Literatur. — Österreichische Osthefte, 27, 1985, p. 231—249;

o   Une figure stylistique dans la traduction vieux-slave des Homélies sur les Evangiles de Grégoire le Grand en comparaison avec les texts scripturaires. — In: Grégoire le Grand. Chantilly, Centre culturel Les Fontaines, 15—19 septembre 1982. Paris, 1986, p. 597—606;

 

 

436

 

o   The Sapiential Collection in the Chroatian Glagolitic Missal. — In: Proceedings of the Ninth World Congress of Jewish Studies. Division D. 1. Hebrew and Jewish Languages — Other Languages. Jerusalem, 1986, p. 77—84;

o   Gab es ein urslavisches Wort zьmja? — Die Sprache, 32, 1986, 1, p. 58—62;

o   Über den Ursprung des adjektivischen Wortbildingstyps -telьnь im Kroatisch-Kirchenslavischen. — WSJ, 32, 1986, p. 65—70;

o   J. Schütz. Die Lehrer der Slawen Kyrill und Method. St. Ottilien, 1985 (рец.). — WSJ, 32, 1986, p. 174—179;

o   Nejstarší doklad stč. luňák. — LF, 110, 1987, p. 40—41;

o   J. Rusek. Studia historii słownictwa Bulgarskiego. Wroclaw etc., 1984 (рец.). — WSJ, 33, 1987, p. 189—196;

o   Holzwege der nostratischen Sprachwissenschaft. — In: Akten der 13. Österreichischen Linguistentagung. Graz, 1988, p. 275—285;

o   Slav. vyja. — Münchener Studien zur Sprachwissenshaft, 49, 1988, p. 97—100;

o   Ein unbemerkter Archaismus des Kroatisch-Kirchenslavischen: 1. Person Dual des thematischen Aorists. — WSJ, 34, 1988, p. 133—136;

o   Eine Innovation bei der Aoristbildung im Kroatisch-Glagolitischen. — ZSPh, 48, 1988, p. 298—303;

o   Slav. zajęcь. — WSJ, 35, 1989, p. 155—158;

o   A. Lamprecht. Praslovanština. Brno, 1987 (рец.). — WSJ, 35, 1989, p. 231—240;

o   Russisch krysa ‘Ratte’. — ZS, 35, 1990, p. 146—148;

o   Будапештенский глаголический отрывок: древнейший славянский список Жития Симеона Столпника [Райнхарт Й., А. А. Tурилов]. — Slovo, 39—40, 1989—1990, р. 37—44;

o   Najstarije svjedočanstvo za utjecaj Vulgate na hrvatskoglagoljsku bibliju. — Slovo, 39—40, 1989—1990, p. 45—52;

o   Altkroatisch tanac ‘Tanz’ — In: Chroatica — Slavica — Indoeuropea. Wien, 1990 (Festschrift für R. Katičić zum 60. Geburtstag), p. 201—203;

o   Eine Redaktion des kirchenslavischen Bibeltextes in Kroatien des 12. Jahrhunderts. — WSJ, 36, 1990, p. 193—241;

o   O. Kronsteiner. Житие блаженааго Меөодиа архиепискоупа моравьскааго. Das Leben des hl. Method, des Erzbischofs von Sirmium. Salzburg, 1989 (рец.). — WSJ, 36, 1990, p. 252—260;

o   Vokalprozesse im Polabischen — Akzentunabhängige Reduktionen? — Phonetica Francofortensia, 5, 1991, p. 51—66 [Reinhart J., H.-C. Luschützky];

o   Die Geschichte des slawischen sigmatischen Aorists. — In: Rekonstruktion und relative Chronologie. Akten der VIII. Fachtagung der Indogermanischen Gesellschaft. Leiden, 31. August — 4. September 1987. Innsbruck, 1992, p. 367—381;

o   Zur urwestslavischen Verbum. — Wiener slawistischer Almanach, 30, 1992, p. 287—327;

o   Untersuchungen zur Syntax des Kroatisch-Kirchenslavischen. Das glagolitische Missale romanum. Wien 1993, 540 p.; A. R. Corin. The New York Missal: A Paléographie and Phonetic Analysis. Columbus, Ohio, 1991 (UCLA Slavic Sériés, 21) (рец.). — WSJ 39, 1993, p. 225—233;

o   Slav. pyjь ‘membrum virile’. — In: Iranian and Indo-European Studies. Memorial Volume of Otakar Klíma. Praha, 1994, p. 219—223;

o   Die tocharischen Entlehnungen im Altaischen und die Chronologie der tocharischen Lautgesetze. — In: Akten der Fachtagung der Indogermanischen Gesellschaft. Berlin, September 1990. Reykjavik, 1994 (Tocharian and Indo-European Studies, Supplementary Series, 4), p. 73—92;

o   Aksl. соуринга — σύριγξ. — Slavia, 63, 1994, p. 173—176;

o   Извлечения из Бесед на Евангелие Григория Двоеслова в Изборнике XIII века. Текстологические наблюдения. — Полата кънигописьнаı-а, 25—26, 1994, с. 129—145;

o   Brižinski spomeniki. Znanstvenokritična izdaja. Ljubljana, 1993 (Slovenska akademija znanosti in umetnosti, Razred za filološke in literarne vede. Dela 39) (рец.). — Südost-Forschungen, 54, 1995, p. 406—412;

o   (Alt)kirchenslavisches tetegъ ‘Sänfte’. — WSJ, 41, 1995, p. 135—142;

o   Zur Quellenkunde von Miklosichs Lexikon palaeoslovenico-graeco-latinum: die Dezembermenäe der Österreichischen Nationalbibliothek (cod. Vindob. slav. 33). — WSJ, 41, 1995, p. 193—197;

o   Altrussisch tota ‘Papagei’. — ZSPh, 55, 1995—1996, p. 343—349;

o   Hrvatskoglagoljski zbornik Tomaša Petrinića iz god. 1503 (cod. Vindob. slav. 78). — Croatica, 42—44, 1996, p. 391—421;

o   Kroatisch und serbisch majstor, meštar, mojstar. — WSJ, 42, 1996, p. 161—172;

o   M. Eggers. Das Erzbistum des Method. Lage, Wirkung und Nachleben der kyrillomethodianischen Mission. München, 1996 (рец.). — WSJ, 42, 1996, p. 292—300;

o   Zwischenslavische Übersetzungen im Mittelalter. — WSJ, 43, 1997, p. 189—203;

o   Die Textologie der kirchenslavischen Übersetzung der Evangelienhomilien Gregors des Großen. — In: Abhandlungen zu den Großen Lesemenäen des Metropoliten Makarij. Kodikologische, miszellanologische und textologische Untersuchungen. 1. Freiburg i. Br., 2000 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 42), p. 245—295;

o   Библейские цитаты в Мефодиевском переводе Синтагмы L титулов. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, p. 109—124;

o   Ко је моравски краљ Методевог житија. — В: Словенско средновековно наслеђе. Зборник посвейен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 541—553;

o   Ein weiterer Bohemismus in den tschechisch-kirchenslavischen Homilien Gregors des Großen: snětь ‘folia4. — In: Cyrillomethodiana. In honorem Aemiliae Bláhová et Venceslai Konzal. Praha, 2001, p.439—446.

 

Андрей Бояджиев

 

 

    (6). РАЙХЕНАУ — манастир в бившия диоцез Констанца (дн. в диоцеза Баден). Разположен е на едноименния остров в Боденското езеро срещу Санкт Гален, Швейцария. Според някои изследователи Методий е бил заточен в Р. след процеса срещу него през 870 и престоява в манастира от началото на годината до март 873.

 

 

437

 

Манастирът е основан в 724 от бенедиктинския епископ Примин, който е и пръв негов абат. През 826 в резултат на манастирската реформа на Лудвиг Благочестиви всички побратимени монаси от Франкската империя се обединяват в „молитвени сдружения“. Те изпращат списъците на живите и покойните монаси от своите манастири в централния манастир Р. С това се поставя началото на т.нар. Книга на побратимените монаси от Райхенау (или Поменик от Райхенау, Reichenauer Verbrüderungsbuch), която се превръща в изключително важен културен и истор. паметник.

 

В списъка на живите монаси от Р. (Nomina vivorum fratrum Insulanensium) на челно място са вписани имената на тогавашния абат на манастира епископ Ебербалд и на бившия абат епископ Хейто. След пристигането на Методий и на придружаващите го лица — Игнат, Леон, Йоаким, Лазар и Симеон, в манастира името Methodius (на с. 4) бива вписано на най-почетно място — непосредствено след имената на абатите на манастира. На подобаващо място биват нанесени и имената на Методиевите ученици: Choranzanus, Ignatius, Leo, Joachim, Lazarus, Simon (на c. 5). Имената на тези ученици на Кирил и Методий, с изключение на Лазар, не са известни от други източници. В списъка те са изписани от една и съща ръка с каролингски минускул.

 

Монахът Лазар е лицето, което съобщава на нововъзкачилия се папа Йоан VIII (872—882) за незаконното задържане на Методий. За тази постъпка, както свидетелства писмо на папата от май 873 до Павел от Анкона, той заплаща с живота си:

 

„De percussoribus vero Lazari monachi vide, ut secundum apostolorum canones a vobis iudicium proferatur“

(„А що се отнася до убийците на монаха Лазар, имай грижата да бъде произнесена от вас присъда така, както е според апостолските канони“)

(MGH, Epistolarum, t. 7; Epistolae Karolini aevi, t. 5, 1974, p. 285).

 

Миниатюра от ръкопис от манастира Райхенау, 1001 г.

 

В списъка на побратимените живи монаси от Р. името на Лазар е заличено от живите чрез подчертаване, а това е едно от обстоятелствата, с които се установява крайната дата на пребиваването на Методий в манастира.

 

В списъка на покойните монаси от Р. (Nomina defunctorum fratrum Insulanensium) от същата ръка и със същото мастило е нанесено и името на Константин-Кирил — Kyrilos (на с. 6). То също е поместено на почетно място — непосредствено след името на страсбургския епископ Пернолд (починал между 832 и 840) и пред имената на вюрцбургските епископи Арнд (855—892) и Рудолф (892—908) и на кьолнския архиепископ Вилиберт (870—880).

 

 

438

 

Вписването е станало една година след смъртта на Кирил. Трябва да се приеме, че този източник предлага най-ранното документално фиксирано свидетелство за монашеското име на Константин Философ. В Книгата на побратимените монаси от Райхенау имената на Методий и петима негови ученици се срещат още веднъж, но написани с грц. букви извън основния текст и с известни промени върху с. 153, където са имената на монасите от манастира Люксьой.

 

Пребиваването на Методий и неговите ученици в различни манастири на Франкската империя е оставило трайни следи в духовния живот на страната. Така напр. под влияние на слав. богослужение в Германия се въвежда нова богослужебна форма — т. нар. открита или обществена изповед (Confessio publica или generalis), като изповедната молитва, която е трябвало да произнесат богомолците, била преведена от старобълг. на старонемски. С това в лат. богослужение в Германия се внася една съставна част на роден немски език. Преписите от старонемския превод на тази изповедна молитва са открити в манастирите, в които се предполага, че е пребивавал Методий по време на неговото арестуване и заточение — Санкт Емерам (при Регенсбург), Алтайх, Р. и Люксьой, респ. Сен Фльори (Средна Франция). В Р. и Санкт Гален освен това по подражание на Източноправославната църква Ноткер I Балбулус от Санкт Гален (840—912) въвежда различни богослужебни песнопения. Мотивите на тези песнопения, както отбелязва френският музиковед А. Гастуе, са заимствани от народни мелодии и биват обозначавани като sequentia bulgarica, sequentia graeca и пр.

 

От старите сгради в манастира са запазени съборната църква „Св. Георги“ в местността Оберцел (IX в.), камбанарията на трикорабната кръстокуполна базилика в местността Мителцел (ок. 980—1048), съборната църква в местността Нидерцел (XI—XII в.). Разкопките, които се правят в наши дни, разкриват състоянието на манастира по времето, когато в него е пребивавал Методий.

 

 

            Лит.:

·       Libri confraternitatum sancti Galii Augiensis Fabariensis. Berolini, 1884 (Monumenta Germaniae historica inde ab anno Christi quingentesimo usque ad annum millesimum et quingentesimum. Antiquitates), p. 145—352 (reprint: 1983);

·       Lapôtre A. L’Europe et le saint Siège à l’époque Carolingienne. 1. Le pape Jean VIII (872—882). Paris, 1895, p. 117—120;

·       Burr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den Bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 56;

·       Mareš F. V. Die Namen des Slavenapostels Methodius von Saloniki und seiner Gefährten im Verbrüderungsbuch des Reichenauer Klosters. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 107—112;

·       Maß J. Bischof Anno von Freising — Richter über Methodius in Regensburg. — Methodiana, p. 31—44;

·       Džonov В. Die angeblichen gotischen Entlehnungen im Sankt Emmeramer Gebet. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3, p. 60—89;

·       Das Verbrüderungsbuch der Abtei Reichenau. Herausgegeben von J. Autenrieth, D. Geuenich, K. Schmid. [6.M.], 1979, 119+231 p., 2+164 facs.;

·       Джонов Б. Следите на Методий от времето на неговото заточение. — За буквите. Кирило-Методиевски вестник, бр. 8, май 1983, с. 4—5;

·       Zettler A. Cyrill und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — Frühmittelalterliche Studien, 17, 1983, p. 280—298;

·       Джонов Б. Zettler A. Cyrill und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch (Frühmittelalterliche Studien, 17, 1983, p. 280—298) (рец.) — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 133—135;

·       Пейчев Б. Имената на Методий, Кирил и учениците им в „Книгата на побратимените монаси от Райхенау“. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 136—140;

·       Sasel J. О kraju Metodijevega izgnanstva: nemška raziskovanja. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, 2, p. 193—196;

·       Ziegler A. W. Ellwangen und Reichenau. — Jahrbücher für Geschichte Österreichs, 33, 1985, p. 546—548;

·       Pejčev В. ДРАГАIС, DRAGAIS, und die Stellung Methods in Reichenau. — Symposium Methodianum, p. 213—215;

·       Zettler A. Bemerkungen zur Deutung und zum Quellenwert der Einträge im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — Symposium Methodianum, p. 367—379;

·       Zettler A. Die Slavenapostel Cyrill und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechisch-deutschen Initiative. Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.-27. Juli 1985 zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, p. 127—139;

·       Вашилевски T. Двойните имена — светските (кръщелните) и монашеските — на славянските апостоли Константин-Кирил и Методий и въпросът за идентификацията на членовете на манастирското братство, заточени заедно с Методий в Райхенау. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 1, р. 18—25.

 

Боян Джонов

 

 

439

 

 

    (7). РАЙХРАДСКИ ГЛОСИ — кирилски приписки към лат. сборник „Martyrologium Adonis“ („Martyrologium Odonis“). Правени са неколкократно, през неравномерни интервали от време. Смятат се за убедително доказателство, че кирилската азбука се е използвала в чешките земи. Сборникът е бил собственост на Райхрадския бенедиктински манастир край Бърно.

 

Приписките са открити на 14 авг. 1837 от Фр. Палацки, който по това време работи в манастирската библиотека в Райхрад. Той съобщава за тях на П. Й. Шафарик, който има намерение да им посвети специална студия. По-късно, вероятно под влияние на Б. Копитар, който ги смята за фалшификат, Шафарик се отказва от идеята си. Текстът на обемистия лат. сборник (141 листа, сигн. в манастирската библиотека I/MSS 388, sign. D/К lal 1) завършва с хроника, в която е датиран към началото на IX в. Кирилските приписки са правени в полетата, в повечето случаи са непълни, тъй като части от тях са отрязани при по-късното подвързване на ръкописа. Писани са от обиграна ръка. Изключение прави само един свързан откъс, поместен в края на частично изписан с лат. текст лист (л. 701 с продължение на следващата страница). Откъсът е на старобълг. език, писан е от неопитен писач, съдържа началото на хомилия за Рождество Богородично, превод от слабо известен текст на Йоан Златоуст (К. Хоралек, 1939) или оригинален текст на Климент Охридски (А. И. Соболевски, 1910).

 

От думите, писани в полетата, се четат: /твахъ скотъ, /жыраѭтъ (л. 21), кюрил- (л. 651) и на 12 места е добавена думата папа (папѣ — дат. падеж), респективно — част от нея. Думата папа е добавена навсякъде, където става дума за римския папа. Вторият лист на сборника представлява препис на текста от първия лист, който е бил изтрит от употреба и след преписването му е бил използван при подвързването на книгата. В непрекъснатия лат. текст на втория лист вътре в реда е написана с кирилица думата латриı-а. От анализа на текста К. Хоралек стига до извода, че преписвачът на този лист е смятал кирилицата за грц. азбука и чрез нея е искал да отдели думата като грц. цитат. Той смята това за доказателство, че листът е преписван в Чехия от чех, тъй като бълг. или руски монах не би могъл да сбърка кирилицата с грц. писмо. Почеркът издава еднакво висока обиграност при писане с латиница и кирилица.

 

Локализирането на приписките в Чехия (или поне на вътрешнотекстовото aat(hła) е аргументирано с това, че няколко лат. приписки, които са едновременни с кирилските, споменават чешки реалии: Ipso Die. In Boemia festa venceslai recolitur beati. Quem gladius fratris bolezlavi gaudentem miserat astris (л. 107¹), Demetrii m̅r (л. 1171); eodem die scti hemmerami m̅r atque (л. 103¹).

 

Въз основа на съвременния анализ на палеографските особености М. Флодър датира основния лат. текст към средата на IX в., заключителната бележка хроника — към началото на X в., преписания л. 2 и л. 70 с кирилския откъс от хомилия на Йоан Златоуст — към втората половина на X в., а лат. приписки — към края на XI и началото на XII в. От датировката на отделните части и от палеографските особености на основния лат. текст на ръкописа може да се заключи, че той произхожда от Северна Италия и че вероятно ок. средата на XI в. е попаднал в Чехия, по-конкретно в Сазавския манастир, където са били направени кирилските приписки. След 1097, когато окончателно се забранява слав. литургия в Чехия, цялото имущество на манастира остава на Бржевновския манастир край Прага. Той от своя страна участва в основаването на манастира в Райхрад, където е открит ръкописът. За такава съдба на ръкописа най-силен аргумент е вписването с кирилски букви на думата латриı-а като грц. цитат.

 

 

440

 

Свързването на кирилската азбука с гръцката е било възможно в чешка среда, където живата глаголическа традиция не е позволявала кирилицата да се свърже с името на Константин-Кирил.

 

Съществува мнение, че кирилските глоси са фалшификат, дело на чешки възрожденци, по-специално на В. Ханка. Съмнението е изказано за пръв път от Копитар. В ново време това мнение се поддържа от Фр. Ришанек. С помощта на палеографски анализ на лат. текст и на приписките към него Флодър доказва, че мнението не е добре аргументирано и не съответства на съвременните постижения на палеографията за този период. Като цяло съдържанието на Р. г. и връзката им с основния лат. текст, както и хронологическото им несъвпадение говорят в полза на тяхната автентичност. Признаването им за автентични или не е от голямо значение, когато се определя мястото на кирилската азбука и на старобълг. книжовен език в средновековната чешка култура, тъй като това е единственият писмен паметник, който свидетелства за реалното им битуване, а не само за спорадичното им пренасяне в чешките земи.

 

 

            Лит.:

·       Kopitar В. De fragmento cyrilliano Raygradensi in Moravia. — In: Коpitar B. Hesychii glosographi. Appendix miscelanea. Vindobonae, 1839, p. 25—27;

·       Halabala M. Martyrologium Odonis, čili kniha mučednická, na pergamene v Rajhradě. — Sborník Velehradský, 3, 1883, p. 296—303;

·       Соболевский А. И. Райградский сборник. — В: Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910, с. 154—161;

·       Симони П. К. Райградская латинская рукопись 850—900 г. с церковнославянскими приписками. 1. — ИОРЯС, 16, 1911, 3, с. 133—142;

·       Добиаш-Рождественская О. А. К вопросу о Райградской рукописи. — Доклады АН СССР серия В, 1928, 9, с. 192—199;

·       Дурново Н. Н. Райградский сборник (Martyrologium Odonis). — В: Сборник статей в честь академика А. И. Соболевского. Л., 1928, с. 310—313;

·       Horálek К. Rajhradské Martyrologium Adonis a otázka české cyrilice. — LF, 66, 1939, p. 23—43;

·       Ryšánek Fr. Kyrillské a jiné přípisky v rajhradském Martyrologiu Adově — padělky Hankovy. — LF, 76, 1953, p. 249—279;

·       Flodr M. Paleografické poznámky к rajhradskému rukopisu Adova Martyrologia. — ČMM, 75, 1956, p. 323—338;

·       Horálek K. Tři drobné příspěvky šafaříkovské. 1. P. J. Šafařík a cyrilské přípisky v rajhradském kodexu. — Slavia, 30, 1961, p. 242—247;

·       Horálek К. К otázce české cyrilice. — In: Z tradic slovanské kultury v Cechách. Praha, 1975, p. 23—25.

 

Маргарита Младенова

 

 

    (8). РАКОВСКИ, Георги Стойков (истинско име: Съби Стойков Събев) (2.IV.1821—9.Х.1867) — първият идеолог, организатор и ръководител на бълг. националноосвободително революционно движение, писател, историограф, етнограф. Роден в Котел. Завършва местното килийно училище, учи в Карлово (1834—1835) при Е Попович и в грц. училище в Куручешме в Цариград (1837—1840). В началото на 40-те г. на XIX в. се приобщава към борбата за духовно и политическо освобождение на Б-я. С изключително динамичната си и многостранна дейност стимулира и насочва освободителното движение и се утвърждава като най-авторитетната обществено-политическа и културнотворческа личност в Б-я ок. средата на XIX в. През целия си живот — от подготовката на т. нар. Браилски бунтове (1841—1842) и предвождането на чета в Балкана (1854) до създаването през 1862 на Първата бълг. легия и на Привременното бълг. началство, формулирането на идеята за освобождение чрез общонародно въстание, учредяването на Върховно бълг. тайно гражданско началство (1866) и опита да координира четническото движение чрез своя „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето“ (1867) — Р. отдава всичките си сили на мислител и организатор на освободителното дело на българите и на другите балк. народи. Умира от туберкулоза в Букурещ.

 

На идеята за освобождение е посветена и цялата журналистическа и книжовна дейност на Р. — вестниците му „Българска дневница“ (1857), „Дунавски лебед“ (1860—1861), „Бъдущност“ (1864), „Бранител“ (1864), сп. „Българска старина“ (1865),

 

 

441

 

неговите мемоарни, исторически, сатирично-политически, поетически, публицистични, етнографски и други съчинения — „Предвестник Горскаго пътника“ (1856), „Горский пътник“ (1857), „Показалец или ръководство как да ся изискват и издирят най-стари чърти нашего бития, язика, народопоколения, старого ни правления, славного ни прошествия и проч.“ (1859), „Българский за независимо им священство днес възбуден въпрос и нихна народна чърква в Цариград“ (1860), „Няколко речи о Асеню първому...“ (1860), „Българский вероизповеден въпрос...“ (1864), „Българските хайдути...“ (1867) и др.

 

Филологическата дейност на Р. е част от проучванията му върху цялостното минало на бълг. народ и също е поставена в служба на бълг. национална кауза. Р. пръв от бълг. възрожденци се опитва да приложи сравнително-истор. метод, въведен в езикознанието от немския езиковед Фр. Боп, но в основни линии остава подвластен на истор. романтизъм. Основната му цел е да изтъкне голямото значение на бълг. език за другите слав. езици и народи, но убеждението му, че той е най-старият в Европа, по-стар и с по-богата словесност от гръцкия, че чуждите думи имат непременно корени в бълг. език, че той може да се мери с най-древни „обработени езици“, често дава неправилна насока на издирванията му.

 

Георги Раковски

 

Въпросите за произхода на бълг. азбука, за началото на бълг. писменост, за Кирил и Методий и тяхното дело Р. неведнъж засяга в своята кореспонденция и в свои публикации. по-пълно те са изложени в книгите му „Отговор на богословская гръцка брошура“ (1860) и „Ключ българскаго язика, написан в Букурещ 1865. Започнат же в Одеса 1858“ (1880, поем.). В „Отговор...“ Р. спори с автора на брошурата „Изследование за каноническое право вселенскаго патриаршескаго стола над православная в Българин черкова. От Григория първаго писаря свещеннаго събора великия христовия черкви“, пълна с „калугерски легенди“, писани „с обичайний гръцки дух противобългарски“ (Раковски, Г. С. Съчинения, 3, с. 239). Р. иска да обори две становища в брошурата — че грц. език е богоизбран и гърците са предопределени да просветят цял свят в християнството и че гърците „кръстили българите, дали им писменост, просвещение и всяко друго нравствено добро“ (с. 240). Р. твърди, че преди гърците е имало много по-просветени народи (ариянските, вавилоняни, египтяни и др.), че българите имат древен произход, идват на Балканите от Индия и приемат християнството направо от ап. Павел. Свещеното писание оттогава почнало да се пише на бълг. език; кирилицата е създадена няколко века преди Христа. В Солун имало училища, в които се е учил и обработвал слав. език, а в Охрид — слав. независима патриаршия няколко века преди покръстването на Преславския двор. Преславските българи „еще преди кръщения си знаели да четат и пишат, имали книги..., писменост им била еще Зендская, коя

 

 

442

 

Черноризец Храбър споменува под именем резки и черти“ (с. 256). Р. не се спира подробно на Кирило-Методиевата дейност, но не подценява ролята ѝ в бълг. културна история: „Ние с том не повреждаме Кирилово и Методиево достойнство и заслуги им българъм. Тии, като българи учени в Солун, дошли в Преслав, довели от Охрида и няколко бързопихци, българи попове, кръстили преславци, седнали и преписали няколко си екземпляра свещенаго писания за новопокръставши се преславци. И това може да стане и да се изпълни за седемдесет дни. Няколко бързопихци попове за седемдесет дни, под управлением Кирила или Методия, се равно, много нещо преписват!“ (с. 257). С горест Р. разказва за злата „съдбина“ на старобълг. книги, някои изгаряни като „нечестиви“ от бълг. йерарси, други унищожавани от гърци или отнасяни в Русия след падането на Б-я под турска власт — „Колко е страдала наша старобългарска книжнина!“ Дълбока е покрусата му от „изтребването на тях драгоценни старобългарски наши древности“ (с. 258). Обнадеждава го само мисълта, че „еще се нахожда по нещичко, кое ще открие ученому свету наша най-стара народност в Европа, както и наша най-стара книжнина“ (с. 258).

 

Книгата си „Ключ...“ Р. определя като част от разсъжденията си „за най-стара българска повестност“. „Ключа българскаго язика — пише той — е съставен от цялото старобългарско азбуки и той отваря сичките български речи, т. е. показва им първобитното значение не само до слоговете, но и до най-малкий гласец“ (Раковски, Г. С. Съчинения, 4, с. 196). В първата глава на съчинението, озаглавена „Старобългарското азбуки“, Р. посочва буквите на азбуката според известните дотогава най-стари писмени паметници и изразява мисълта, че някои от тях са излишни. Той споделя мнението на някои слав. учени, че названията на буквите разкриват „едно съкращение на старобългарското вярване преди християнства“ (с. 200). То, сравнено със санскритския език (Р. употребява формата самскрит — чисто бълг. реч според неговата етимология), гласи: „Аз книгите вярвам (зная) за свети; който чете и изучи книгите, добре е за него, той живее светло на земята. И що мислите вие люде, блаженството человека само тук, на тойзи свят, ли е? Бъди твърд, постоянен в речта си! Учений се преобразява в светлост“ (с. 212, 213, 214). И в тази книга, ръководен от целта си да утвърждава бълг. национално съзнание, чрез подробни филологически и истор. разсъждения Р. разработва хипотезата си, че българите са имали писменост преди покръстването на Преславския двор, че Евангелието и Псалтира не са преведени от гръцки и т. н. В заключение Р. пише: „Мислите и уверенията, които са имали досега сичките почти учени славяни, както и другите, поведени от тях, че нашата писменост се появява не по-напред от кръщението Преславскаго двора..., падат и изчезват веки завсегда като едни слаби въздушни паяжини, духнати от най-малкий ветрец. При такива необорими доказателства мнимото изобретение на българската писменост от Кирила и Методия, чак в девятий век, пада и остава като една чиста басня, сплетена от свещенството под влиянието на гърците, кои всякоги са искали да затаят и изтребят сичко друго, що не е тяхно, и да остане на света всичко еленско!“ (с. 264). В следващите редове обаче Р. изтъква значението на паметниците, „появивши се същовременно почти с кръщението Преславскаго двора и съхранивши се разсеяни тук-таме в отломки“, като ги нарича „драгоценни“.

 

Р. участва живо и в споровете за характера на бълг. книжовен език, който се изгражда през XIX в. В своите теоретични изказвания (главно в полемиката си с Г. Кръстевич и в преписката си с Ал. Екзарх)

 

 

443

 

и в писателската си практика той твърдо защитава становището, че неговата основа може и трябва да е старобълг. език, тъй като той е „съобразен“ с целокупния бълг. език в цялата му етническа територия, а не само с говорите в Котел, Копривщица или Карлово. Освен това неговите структури са все още живи в народните говори, което дава възможност да се усвои новобълг. език със старобългарска основа (с падежни форми, лексикални архаизми, без членуване и т. н.). Много важен довод на Р. е фактът, че старобълг. език има богата писмена традиция и богати изразни средства, продължител на които трябва да бъде новобълг. книжовен език. По тоя начин бълг. народ ще се приобщи към другите слав. народи, чиито езици имат общ лексикален фонд с общ извор — старобълг. език. Р. го разграничава от черковнославянския и държи новобългарският да се доближава до истинския си първообраз — езика на Кирил и Методий.

 

Филологическите занимания на Р. са оценявани различно — като напълно лишени от научна стойност (Б. Пенев), като им се признават известни научни достойнства от истор. гледище (М. Арнаудов, Л. Андрейчин), като научни (К. Иречек); съвременни изследователи намират в тях рационални идеи и верни научни и истор. изводи (Ст. Жерев).

 

 

            Съч.:

o   Отговор на богословская гръцка брошура. Белград, 1860, 38 с. (същото в: Раковски Г. С. Съчинения. 3. С., 1984, с. 239—259);

o   Ключ българскаго язика. Одеса, 1880, 179+12 с.;

o   Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов. С., 1922 (Университетска библиотека, 18), с. 156—159, 421—425;

o   Архив Г. С. Раковски. 1. Писма и ръкописи на Раковски. Събрал и подготвил за печат Г. Димов. С., 1952, с. 160, 161, 190, 370;

o   Съчинения в четири тома. Редакционна колегия В. Трайков, К. Топалов, Св. Гюрова. 1. Проза. Поезия. С., 1983, 590 с.; 2. Публицистика. С., 1983, 605 с.; 3. Историография. С., 1984, 598 с.; 4. Езикознание. Етнография. Фолклор. С., 1988, 646 с.

 

            Лит.:

·       Ангелов Б. Ст. Г. С. Раковски. — В: Ангелов Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969, с. 69—79;

·       Жерев Ст. Г. С. Раковски и българският книжовен език от средата на XIX век. — В: Раковски Г. С. Съчинения. 4. С., 1988, с. 500—515.

 

Петрана Колева

 

 

    РАСАТЕ — бълг. княз; вж. Владимир.

 

 

    РАСТИЦА — великоморавски княз; вж. Ростислав.

 

 

    (9). РАТКОШ, Петер (Ratkoš, P.) (22.VII.1921—1.IX.1987) — словашки историк. Роден в с. Виходна, окръг Липтовски Микулаш, Словакия. Завършва Философския фак. на Вратиславския унив. (1945). През 1945—1950 работи като асистент в Истор. семинар на Философския фак., от 1950 е в Истор. инст. на Словашката АН. Д-р по философия (1948), кандидат на науките (1959), доц. по обща и средновековна история (1966), д-р на науките (1968). Член на Чехословашката комисия по балканистика, на Чехословашко-полската истор. комисия, на Словашкия научен архивен съвет, председател на Комисията по истор. археология. Умира в Братислава.

 

Р. е автор на научни и научнопопулярни публикации, посветени на средновековната история на Словакия от епохата на заселването на славяните в днешните словашки земи до началото на XVII в. и на историята на Велика Моравия. Той взема участие в редица дискусии в съвременната историография — напр. за началото на феодалните отношения в Словакия, за пред кирилометодиевската християнизация на Велика Моравия, за югоизточните граници на Велика Моравия, за възникването на глаголицата, за етногенезиса на словаците и др.

 

В научното творчество на Р. основен дял представляват изследванията, свързани

 

 

444

 

с Ранното средновековие, по-точно с началото и развитието на феодализма в областите, населявани от словашки и чешки племена. Чрез анализ, основан на археол., истор., езиков и етнографски материал, той проследява икономическите и социалните условия, които довеждат до установяване на феодалните отношения и до възникване на феодалните западнослав. държави — Великоморавското и Блатненското княжество („Počiatky feudalizmu na Slovensku“, 1954; „Problematika raného feudalizmu“, 1965; „O hospodárskom a sociálnom vývoji Slovenska v 9.—13. storočí“, 1976, и др.). Тази тематика е застъпена и в труда му „Dějiny Slovenska“ (1961, 1986). Проблеми, свързани с определянето на границите на Велика Моравия, Р. разглежда в статиите „Uzemný vývoj Vel’kej Moravy (fikcie a skutečnost)“ (1985) и „К otázke hranice Vel’kej Moravy a Bulharska“ (1955), като във втората от тях, опирайки се предимно на източници от IX—X в. и най-вече на Географията на англо-саксонския крал Алфред Велики (871—900 или 901), той предполага наличие на бълг. население само на левия бряг на р. Тиса. Границата между Велика Моравия и Б-я според него е преминавала по нейното средно течение. Поради неблагоприятните природни условия през Ранното средновековие тези области са били слабо населени и по тази причина границата между двете държави е била естествена и постоянна (с. 216). В статията си „Kristianizácia Vel’kej Moravy pred misiou Cyrila a Metoda“ (1971) P. застъпва схващането, че пребиваването на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия е било по-скоро с културно-политически, отколкото с мисионерски цели, тъй като християнизацията на предвеликоморавските и нитранските области е започнала още преди 796 от Залцбург и Пасау. Християнизацията на Велика Моравия през 833—863 е ръководена от Пасау; при пристигането си Кирил и Методий заварват функционирането на слаба църковна организация в рамките на Пасауското епископство. Ето защо Р. допуска, че и след покръстването на Велика Моравия, извършено от слав. първоучители и техните ученици, паралелно са съществували и други християнски арианизирани секти.

 

Петер Раткош

 

На живота и делото на слав. първоучители Р. се спира по-специално в няколко свои публикации. Още в книгата си „Sv. Cyril а Metod. Počiatky křesťanstva u Slovákov“ (1947) той изяснява истор. корени, които обуславят общите моменти в християнизацията на словашките славяни и на Велика Моравия, а изключителната истор. роля на Константин-Кирил за началото на старослав. писменост и култура разглежда в статията „Konstantin-Cyril, zakladatel’ slovienského učilišta na Vel’kej Moravě“ (1969). В две публикации — „Über die Interpretation der Vita Methodii“ (1967) и „Stretnutie Metoda s načelnikom Jührov. К interpretácii „Korolь ugъrьskyj“ v Živote Metoda“ (1969) обсъжда достоверността на гл. 16 от ЖМ, която съдържа информация за срещата на Методий с „угърски крал“ в „дунавските земи“.

 

 

445

 

В основата на разискванията по този въпрос стои хипотезата на А. Брюкнер, според когото титулуването „крал“ през IX в. е могло да означава само франкски владетел, следователно житийният текст визира Карл III Дебели, а „угърски“ е интерполация. С помощта на аргументи от областта на унгарската политико-административна терминология Р. обосновава мнението, че терминът е имал и значение на „владетел“, „военачалник“. Вероятно, смята той, Методий действително се е срещнал с маджарски военачалник през 883—884 в област, която той локализира по долното течение на р. Тиса над Дунав.

 

Р. се включва активно в дискусията за етногенезиса на словаците. Той разглежда чешката и словашката народност като истор. наследници на великоморавската народност, която се формира през IX в. като надплеменна етническа общност. Във връзка с това се спира и на генезиса на раннофеодалната унгарска народност с убеждението, че в белобърдската култура в областта на керамиката и средствата за производство се съдържат доказателства за приемственост между нея и великоморавската култура („Die grossmährische Slawen und die Altmagyaren“, 1966; „Kontinuita slovenského osídlenia v 9. — 11. storočí“, 1984; „К diskusii o vznikaní národností na našom území“, 1963, и др.).

 

P. е съставител на сборника с документи „Pramene k dějinám Vel’kej Moravy“ (1964) и на още няколко истор. антологии и христоматии, посветени на великоморавската и средновековната словашка история.

 

 

            Съч.:

o   Sv. Cyril a Metod. Počiatky křesťanstva u Slovákov. Bratislava, 1947, 84 p.;

o   Počiatky feudalismu na Slovensku. — Historický časopis, 2, 1954, p. 252—276;

o   К otázke hranice Vel’kej Moravy a Bulharska. — Historický časopis, 3, 1955, p. 206—218;

o   К otázke etnického charakteru Vel’kej Moravy. — In: O vzájomných vzťahoch Čechov a Slovákov. Sborník materiálov z konferencie Historického ústavu SAV. Bratislava, 1956, p. 24—37;

o   Velkomoravské obdobie v slovenských dějinách. — Historický časopis, 6, 1958, p. 3—31;

o   Obdobie ranofeudálnecho zriadenia na Slovensku (9.-12. storočie). — In: Dějiny Slovenska. 1. Bratislava, 1961, p. 85—142;

o   К diskusii o vznikaní národností na našom území. — Historický časopis, 11, 1963, p. 268—277;

o   Východně oblastí Vel’kej Moravy a stari Maďaři. — In: Konferencia o Vel’kej Moravě a Byzantskej misii, Brno — Nitra 1963. Nitra, 1963, p. 103—116;

o   Pramene k dějinám Vel’kej Moravy. Bratislava, 1964, 460+16 p.;

o   Podmanenie Slovenska Maďarmi. — In: O počiatkoch slovenských dějin. Bratislava, 1965, p. 141—178;

o   Problematika raného feudalizmu. — In: O počiatkoch slovenských dějin. Bratislava, 1965, p. 7—18;

o   Die großmährischen Slawen und die Altmagyaren. — In: Das Großmährische Reich. Tagung der wissenschaftlichen Konferenz des Archäologischen Instituts der Tschechoslowakischen Akademie der Wissenschaften. Brno-Nitra, 1.-4. X. 1963. Praha, 1966, p. 227—255;

o   Nový pohl’ad na vznik a funkciu Prayovho kodexu. — Slovenská archivistika, 1, 1966, p. 98—120;

o   L’ère d’Antioche et Père de Constantinople dans quelques ouvrages vieux-slaves. — Bsl, 27, 1966, p. 350—357;

o   Über die Interpretation der Vita Methodii. — Bsl, 28, 1967, p. 118—123;

o   Das altslawische Poenitenzial. — In: Beiträge zur materialen und geistigen Kultur der Slawen. Wiesbaden, 1969, p. 164—171;

o   Die groß mährischen Slawen und die Altmagyaren. — In: Studijné zvěsti archeologického ústavu Slovenskej akademie vied. 16. Nitra, 1968, p. 193—219;

o   Konštantín-Cyril, zakladatel’ slovienského učilišťa na Vel’kej Moravě. — Slovenské pohl’ady, 85, 1969, p. 3—9;

o   Stretnutie Metoda s načelnikom Uhrov. К interpretácii „Korolь ugъrьskyj“ v Živote Metoda. — In: Ročenka. 4. Bratislava, 1969, p. 309—318;

o   Kristianizácia Vel’kej Moravy pred misiou Cyrila a Metoda. — Historický časopis, 19, 1971, p. 71—83;

o   O služobných miestných názvoch v Dunajskej kotline. — Historický časopis, 19, 1971, p. 385—396;

o   Otázky vývoja slovenskej národnosti do začiatku 17. storočia. — Historický časopis, 20, 1972, p. 19—64;

o   Die slawische liturgische Sprache im Lichte der päpstlichen Politik in den Jahren 869—880. — Studia historica Slovaca, 7, 1974, p. 185—204;

o   Z prameňov našich dějin. Bratislava, 1974, 416+14 p. [Ratkoš P., J. Butvin, M. Kropilák, M. Vartíková];

o   Cenný prirastok k pramenom о Vel’kej Moravě. List grófa Aribu královi Arnulfovi z roku 891. — Slovenská archivistika, 11, 1976, p. 177—179;

o   O hospodárskom a sociálnom vývoji Slovenska v 9.—13. storočí. — Historický časopis, 24, 1976, p. 571—597;

o   Vznik kultu Ondreja Svorada a Benedikta vo zagrebských pamiatok. — Historijski zbornik, 29—30, 1976—1977, p. 77—86;

o   Naše sídliskové útvary v latinskej terminologii. — Archaelogia historica, 3, 1978, p. 247—254;

o   Vznik hlaholiky vo svetle nových pramenných edícií. — Historický časopis, 30, 1982, p. 451—454;

o   Anonymové Gesta Hungarorum a ich pramenná hodnota. — Historický časopis, 31, 1983, p. 825—870;

o   Kontinuita slovenského osídlenia v 9.-11. storočí. — In: Slovenský l’ud po rozpade Vel’komoravskej riše. Bratislava, 1984, p. 13—38 (същото в: Historické štúdie, 27, 1984, 2);

o   Problémy výskumu včasnofeudálného Slovenska. — Archaelogia historica, 9, 1984, p. 7—20;

o   Z klenotnice staršieho slovenského písomnictva. 1. Antologia středověkých literárných textov. Bratislava, 1984, 160 p.;

 

 

446

 

o   Великая Моравия — территория и общество. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 81—96;

o   Die Sankt-Petrus-Kirmes in Großmähren gemäß der Vita Methodii. — Bsl, 46, 1985, p. 61—66;

o   Územný vývoj Vel’kej Moravy (fikcie a skutečnost). — Historický časopis, 33, 1985, p. 200—223;

o   Obdobie včasného feudalizmu. 1. Velkomoravské obdobie (do roku 907). 2. Slovensko v 10.—12. storočí. — In: Dějiny Slovenska. 1. Bratislava, 1986, p. 85—220;

o   Slovensko v dobe vel’komoravskej. Košice, 1988, 212 p.

 

            Лит.:

·       Borodovčák V. Rátkoš Peter. — In: Československé práce o jazyce, dějinách a kultuře slovenských národu od roku 1760. Biograficko-bibliografický slovník. Praha, 1972, p. 407—408;

·       Marsina R. Doc. Ph.Dr. Peter Ratkoš, DrSc., šesťdesiatročný. — Historický časopis, 29, 1981, p. 615—616;

·       Ratkoš Peter. — In: Enciklopédie Slovenska. 5. Bratislava, 1981, p. 401;

·       Horvath P. Za doc. dr. Petrom Ratkošom, DrSc. — Historický časopis, 35, 1987, p. 661—664;

·       Slovenský biografický slovník. 5. R-Š. Bratislava, 1992, p. 46.

 

Мира Начева

 

 

    (10). РАЧКИ, Франьо (Rački, F.) (25.XI.1828—13.II.1894) — хърватски историк и общественик. Роден във Фужине, Хърватия. Завършва гимназия във Вараждин и семинария в Сен, като още тогава възприема идеологията на илиризма, чете трудовете на П. И. Шафарик и Фр. Палацки, изучава слав. езици. Тези интереси се разширяват и задълбочават във Виена, където следва в Богословския фак. на Виенския унив. (1849—1852), защитава докторат по богословие (1855) и публикува първите си статии. Междувременно е ръкоположен в свещенически сан в Сен (1852). Към историята и културата на южните славяни се насочва под влияние на изтъкнатите дейци на илиризма Ив. Кукулевич и И. Ю. Щросмайер. Сред ранните му работи е животопис на Константин-Кирил и Методий („Viek i djelovanje sv. Cyrilla i Methoda slovjenskih apoštolov“), върху който работи продължително и го издава в Загреб в две части (1857, 1859). От 1855 е преподавател в Сенската семинария по църковна история и каноническо право и се насочва към издирване и издаване на глаголически паметници (сред тях са повече от 100 глаголически грамоти). По време на тригодишния си престой в Рим (1857—1860) се запознава с документи по историята на южните славяни от няколко манастирски библиотеки и главно от архива на Ватикана, събира данни за дейността на слав. първоучители, за историята на глаголическата писменост, за богомилството, изучава палеография и други помощни исторически дисциплини, преписва и издава паметници на старата книжнина, като отделя най-голямо внимание на Асеманиевото евангелие. След завръщането си се установява в Загреб и заедно с Щросмайер се заема с активна политическа дейност за създаване на независима хърватска държава, за обединение на славянството, за южнослав. солидарност. Сътрудничи активно на загребското „Društvo za jugoslavensku poviestnicu i starine“ и на неговия орган „Arkiv za poviestnicu jugoslavensku“. По негова инициатива през 1863 в Загреб се чества хилядолетието на слав. писменост и е издаден юбилейният сб. „Tisućnica slovjenskih apostola sv. Čiřila i Metoda“ (1863). P. е основател на Загребския унив. (1874) и заедно с Щросмайер — на Югославянската академия на науките и изкуствата (1867), чийто председател е през периода 1867—1886, а до смъртта си ръководи в нея Историкофилологическото отделение. През 1877 заема и държ. длъжност — загребски каноник. Основател на сп. „Književnik“, в което привлича за сътрудник В. Ягич; редактор на поредицата „Stari pisci hrvatski“, главен редактор на периодичното издание „Starine“. Под непосредствените му грижи протича и издаването на „Rad Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti“ (от 1867), както и на литературното сп. „Vienac“ (от 1871). Действителен член на Московското археол. д-во (1865) и на Д-вото на любителите на руската словесност при Московския унив. (1867). Почетен член на БКД (дн. БАН, 1884). Умира в Загреб.

 

Р. е един от създателите на модерната южнослав. историография.

 

 

447

 

Заниманията му с кирило-методиевски въпроси се основават на задълбочено познаване на цялостната европ. история и са израз на нестихващ интерес към миналото на славянството. Обширното му изследване върху живота и дейността на Кирил и Методий е първият написан с модерен научен подход южнослав. труд на тази тема. Е прави опит за критическо осветляване не само на дейността на слав. просветители, но и на политическата и културната история на южните славяни от времето преди IX в. Богата на информация е частта, посветена на заселването на славяните на Балк. п-в. Значително място е отделено на характеристиката на епохата и средата, в която са работили солунските братя. Важен момент в изследването е и цялостната оценка на делото на Кирил и Методий — изтъкват се неговият общослав. характер, значението му на основополагащо начало на слав. езикознание, на нова епоха в народната просвета. Е обосновава лингвистичното съвършенство на създадената от Константин-Кирил азбука, привежда данни от различни източници за обема на книжовната дейност на Кирил и Методий, като се опитва да установи тяхната достоверност и същевременно да определи в какво се е състояло участието на техните ученици в общото дело. Във връзка с тези въпроси Р. анализира и съпоставя части от най-стария пълен превод на Евангелието и аргументира убеждението си, че те не са превеждани едновременно и източникът им не е един и същ.

 

Франьо Рачки

 

Като допълнение към този труд може да се разглеждат монографията на Е „Pismo slovjensko“ (1861) и статията „Književan rad sv. Ćirila i Methoda“ (1863), в които се доразвиват и обосновават някои известни вече идеи. Главната цел е въз основа на широка аргументация да се подкрепи схващането на Шафарик, че глаголицата е по-старата от двете слав. азбуки и е дело на Кирил. Е я характеризира като оригинална и монолитна писменост, съобразена напълно с особеностите на живия език, която по научни качества не отстъпва на нито една европ. писменост. Според него грц. азбука е използвана само като образец при подреждане на знаците, установяване на названията и числените стойности. Съпротивата срещу слав. азбука показва, че тя е възприемана като нова, различна от грц. и лат. писменост, но това се отнася само до глаголицата. по-голямата старинност на глаголицата се доказва и от сравнението между най-ранните глаголически и кирилски паметници. Според Р. кирилицата е създадена от Климент Охридски в Б-я по подобие на грц. азбука, понеже в бълг. държава вече е съществувала традицията тя да се използва. Затова в Б-я възникват паметници и на двете азбуки. Изследването на Е съдържа подробен палеографски и езиковедски анализ на глаголицата — дават се произношението на съответните звукове в слав. езици, класификацията на съгласните по място на образуване, съпоставка на глаголическите и кирилските знаци със съответните грц. знаци. Като източник на глаголицата се определя грц. писмо

 

 

448

 

от много ранен стадий на развитието му. По отношение на названията на буквите Р. застъпва схващането на Шафарик, който открива различни източници — заемки, калки и нововъведени слав. названия. Р. смята, че кирилицата е усъвършенствана въз основа на глаголицата, а не обратно (напр. липсата на йотувани а, е в глаголицата изключва възможността за евентуална кирилска основа).

 

Р. подготвя издания на важни средновековни паметници, осъществени на високо научно равнище — с подробен коментар, библиография, индекси, биографии на създателите им, понякога и с палеографски анализ и оценка на тяхната достоверност. Сред тях се откроява изданието на Асеманиевото евангелие (1865), което и до днес не е загубило научно значение. Върху проблематиката на кирило-методиевските извори са проучванията на Р. върху Дуклянската хроника (1864) и хрониката Historia salonitana на архидякон Тома Сплитски (подготвеното от Р. издание излиза посмъртно — през 1894), студията „Novo najdeni spomenici iz IX. i X. vieka za panonsko-moravsku, bugarsku i hrvatsku poviest“ (1880), статията „Je li podmetnuta poslanica Hadriana II. na Rostislava i Kocelja što se nalazi u panonskoj legendi?“ (1857) и „Njekoje opazke vrhu dvujih legendah о slovjenskih apostolih“ (1857). P. e автор на рецензии и портрета за кирилометодиевисти, като И. М. Мартинов, Фр. Миклошич, П. Й. Шафарик, В. Ягич, Л. Леже, Дж. Даничич, Л. Гайтлер, П. А. Лавровски и др.

 

 

            Съч.:

o   Nabožne misli na dan sv. Ćirilla i Methoda. — Zagrebački katolički list, 5, 1854, 12, p. 89—91;

o   Zapad i Iztok. — Zagrebački katolički list, 5, 1854, 25, p. 201—204; 26, p. 209—211; 28, p. 217—219; 29, p. 225—228; 30, p. 231—234; 31, p. 240—242; 32, p. 248—251;

o   Pregled glagoljske crkvene književnosti s osobitim obzirom na Sveto pismo i liturgické knjige. — Zagrebački katolički list, 7, 1856, 34, p. 269—271; 35, p. 277—281;

o   Je li podmetnuta poslanica Hadriana II. na Rostislava i Kocelja što se nalazi u panonskoj legendi? — In: Arkiv za poviestnicu jugoslavensku. 4. Zagreb, 1857, p. 281—298;

o   Njekoje opazke vrhu dvujih legendah о slovjenskih apostolih. — In: Arkiv za povjestnicu jugoslavensku. 4. Zagreb, 1857, p. 98—108;

o   Viek i djelovanje sv. Cyrilla i Methoda slovjenskih apoštolov. 1. Nacrt jugoslovjenskih povjestij do IX. stoljetja. Zagreb, 1857, 11+77 p.; 2. Život sv. Cyrilla i Methoda slovjenskih apoštolov. U Zagrebu, 1859, 420 p.;

o   Pismo slovjensko. Zagreb, 1861, 144 p.; Književan rad sv. Ćirila i Methoda. Zagreb, 1863, 84 p.;

o   Assemanov ili Vatikanski evangelistar. Zagreb, 1865, 119 + 216 p.;

o   Riedko slovjensko pismo u vatikanskom rukopisu. — RJAZU, 2, 1868, p. 36—39;

o   Leger L. Cyrille et Méthode. Étude historigue sur la conversion des Slaves au Christianisme. Paris, 1868 (рец.). — RJAZU, 5, 1868, p. 229—233;

o   Bogomili i Patareni. Zagreb, 1870 (RJAZU, 7, 8, 10), 269 p.;

o   Najnovija izdanja izvora za život sv. Ćirila i Metoda. — RJAZU, 15, 1871, p. 166—178;

o   Dopunjci i izpravci za stariju povjest Hrvatsku. Zagreb, 1872, 43 p.;

o   Rukopisi tičući se južno-slovinske povjesti u arkivih srednje i dolnje Italije. — RJAZU, 18, 1872, p. 205— 258;

o   Borba južnih slovena za državnu neodvisnost v XI. vieku. Zagreb, 1874, 36 + 599 p.;

o   Staro-hrvatski glagoljski nadpis u crkvi sv. Lucije kod Baške na Krku. — Starine, 7, 1875, p. 130—163;

o   Stari prepisi hrvatskih izprava do XII. vieka prema maticam. Zagreb, 1876 (RJAZU, 36), 32 p.;

o   Documenta historiae chroaticae periodum antiquam illustrantia. 1. Acta. 2. Rescripta et synodalia. 3. Excerpta e scriptoribus. 4. Index. Zagrabiae, 1877 (Monumenta spectantia historiam slavorum meridionalium, 7), 35 + 544 p.;

o   Mihail Petrović Pogodin, počastni član JAZU. [Nekrolog]. Zagreb, 1877, 28 p.;

o   Prilog za poviest hrvatskih uskoka. Zagreb, 1877, 85 p.;

o   „Scriptores rerum croaticarum“ pred XII. stoljećem. Zagreb, 1880, 70 p.;

o   Novo najdeni spomenici iz IX. i XI. vieka za panonskomoravsku, bugarsku i hrvatsku poviest. — Starine, 12, 1880, p. 206—224;

o   Najstarija hrvatska ćirilicom pisana listina. — Starine, 13, 1881, p. 196—210;

o   Hrvatska prije XII vieka glede na zemljišni obseg i narod. Zagreb, 1881 (RJAZU, 56), 128 p.;

o   Šesti arheološki sastanak v Odesi. Izvestio Dr. Franjo Rački. V Zagrebu, 1885 (RJAZU, 76), 71 p.;

o   Proslava tisućgodišnjice smrti sv. Metodija. — Vienac, 17, 1885, 12, p. 186—188;

o   Stara slika slovjenskih prvoučitelja. Na uspomenu tisućgodišnjice smrti sv. Metodija. — Vienac, 17, 1885, 14, p. 216—219;

o   Statuta lingua croatica conscripta. Hrvatski pisani zakoni: vinodolski, poljički, vrbanski, a donekle i svega krčkoga otoka, kastavski, veprinački i trsatski. Uredili Fr. Rački, V. Jagić, I. Črnčić. V Zagrebu, 1890 (Monumenta historico-iuridica Slavorum meridionalium, 1. Statuta et leges, 4), 82 + 265 p.;

o   Glagolitica. — Vienac, 22, 1890, 30, p. 480; Josip Josipović Pervolf. — Vienac, 24, 1892, 5, p. 72—73;

o   Thomas Archidiaconus. Historia Salonitana. Zagreb, 1894 (Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, 26. Scriptores, 3), 225 p.;

o   О Jagićevoj historiji književnosti naroda hrvatskoga i srpskoga. — In: Pet stoljeća hrvatske književnosti. 3. Franjo Rački, Mihovil Pavlinović, Natko Nodilo, Blaž Lorković. Izbori iz djela. Zagreb, 1969, p. 37—39.

 

            Лит.:

·       Jagić V. Dr. Franz Rački, gestorben in Agram am 13. II. 1894. — ASPh, 16, 1894, p. 320;

·       Smičiklas T. Život i djela Dra Franje Račkoga. V Zagrebu, 1895, 7 + 219 p.;

 

 

449

 

·       Флоpинский Т. Д. Жизнь и труды Д-ра Франьо Рачкого, первого председателя Югославянской академии. — Университетские известия, 35, 1895, 12, с. 103—150 (същото на бълг. език в: ПСп, 52—53, 1896, с. 576—628);

·       Ламанский В. Рачкий Ф. (Franz Rački). — В: Энциклопедический словарь Брокгауз-Ефрон. СПб., 1899, с. 392—394;

·       Zagorsky Vl. François Rački et la renaissance scientifique et. politique de la Croatie (1828—1894). Paris, 1909, 8 p.;

·       Šišić F. Život i rad Franje Račkoga. — Naša sloga, Sušak, 1909, p. 210—213;

·       Novak V. Franjo Rački u govorima i raspravama. Zagreb, 1925, 26 + 262 p.;

·       Šišić F. Rački historik. — In: Proslava stogodišnjice rodjenja Franje Račkoga u Zagrebu, 1—2 juna 1929. Zagreb, 1929, p. 26—38;

·       Новак В. Фрањо Рачки (1828—1894). Београд, 1958, 369 с.;

·       Erceg I. Djelatnost Dra Fr. Račkoga odražena u njegovoj korespondenciji. — Zbornik Historijskog instituta Jugoslavenske akademije, 6, 1959, 2, p. 263—288;

·       Šidak J. Franjo Rački. — In: Enciklopedija Jugoslavije. 7. (R-Srbija). Zagreb, 1968, p. 5—6;

·       Ravlić J. Franjo Rački. — In: Pet stoljeća hrvatske književnosti. Franjo Rački, Mihovil Pavlinović, Natko Nodilo, Blaž Lorković. Izbori iz djela. Zagreb, 1969, p. 7—23;

·       Rački Franjo (1828—1894). — In: Leksikon. Jugoslavenski leksikografski zavod. А-Ż. Zagreb, 1974, p. 805—806;

·       Gulin A. Bibliografija radova Franje Račkoga i bibliografija radova о njemu. — Zbornik radova za povjesne znanosti istraživačkog centra JAZU, 9, 1979, p. 275—370;

·       Petrović I. Franjo Rački — otac hrvatske Cyrillo-Methodiane. — Zbornik radova za povjesne znanosti istraživačkog centra JAZU, 9, 1979, p. 47—99;

·       Rački Franjo. — In: Opća Enciklopedija. Jugoslavenski Leksikografski Zavod. 6. (Nih — Ras). Zagreb, 1980, p. 711—712;

·       Рачки Франьо (1828—1894). — В: Мала енциклопедија. 4 изд. 3. (По-Ш). Београд, 1986, с. 163.

 

Лили Лашкова

 

 

    (11). РЕДАКЦИИ на старобългарския език — локални типове на книжовния старобълг. език. Още с появата си в средата на IX в. Кирило-Методиевият старобълг. език надхвърля етническите си граници. Освен функцията на книжовен език на бълг. славяни той получава и функция на международен книжовен език, обслужващ други народи. Тъй като книжовната дейност по това време се осъществява чрез преписване на ръка, в текстовете постепенно проникват езикови особености от родния език на преписвачите от чуждите, макар и сравнително близки езикови системи. Най-съществени са промените в правописа и фонетиката. Морфологичната, синтактичната и лексикалната структура се пазят по-строго, защото се възприемат като присъщи на сакрален литературен език, различен от разговорната реч.

 

Плод на международната функция на старобълг. книжовен език са моравско-панонската, хърватската, сръбската, руската и румънската Р. Всяка от тях възниква и завършва по различно време, достига различна степен на развитие и е обусловена от конкретни обществени и културно-истор. фактори.

 

Книжовният език, донесен от Константин-Кирил, Методий и техните ученици във Велика Моравия и Панония, има кратък, но извънредно интензивен живот на моравска и панонска почва. След смъртта на Методий (885) са унищожени не само създадените църковни и просветни институции, но и слав. книги. Незначителните следи, останали от Кирило-Методиевото дело, не дават възможност да се реконструира загубеното. Въпреки това в Моравия и Чехия слав. писменост и слав. книжовен език не изчезват напълно. Те продължават да съществуват в отделни книжовни огнища през периода Х-ХII в. Такова книжовно средище е Сазавският манастир. Учените предполагат, че в него се е служела литургия не само от западен, но и от източен тип. Към възникналите в Сазавския манастир творби се отнасят Житието на св. Вит, преведено от лат. език, и един сборник с молитви. Чешкослав. основа имат и Беседите (хомилиите) на папа Григорий I Велики (590—604) върху Евангелието, преведени също от лат. език, които съдържат интересни лексикални паралели с Киевските листове (X в.). Най-старите паметници, които се свързват с моравския период, са Киевските листове и Пражките листове (XI в.). С основание се предполага, че през моравския период са били създадени много повече произведения. Киевските листове и Пражките листове пазят чешко-моравски езикови черти: ц вм. щ от *tj, *kt (помоць, просı-аце); з вм. жд от *dj

 

 

450

 

(дазь); шч вм. шт от *stj, *skj (очишчениѣ); ѣ вм. а след стари меки съгласни ч, ш, ж, получени след йотация, и след ц н з, получени от трета палатализация, и др.; окончанието за твор. пад. ед. ч. на о-основи — ъмь (въсѫдъмь, образъмь). В Пражките листове, които съдържат песнопения по източния обред, се откриват: неетимологично дл и тд на мястото на старобълг. л (модлитва); ш вм. с; отсъствие на епентетично л (прѣставениѥ, земı-а); гласна оу, ю вм. ѫ, ѭ и др. Кирило-Методиевата книжова традиция е оставила следи и в Панония, в княжеството на княз Коцел (861—874), където е бил диоцезът на Методий, обхващал областите Щирия, Каринтия и Крайна. От панонския период са запазени само Фрайзингенските молитви (края на X — началото на XI в.).

 

Въпреки крайно оскъдните паметници, с които разполага науката, някои специалисти са на мнение, че трябва да се говори за отделна моравско-панонска Е и за моравизми, навлезли в старобълг. книжовен език. Към посочените фонетични моравизми се добавят думи като циркъı, папежь, рованна, крижьнъ, срѣда, комъкати, рѣснота, отълѣкъ и др. Някои от тях са от лат. или старонемски произход, а други са западнославянски.

 

Кирило-Методиевият книжовен език намира почва за развитие в Хърватско върху сравнително ограничена територия — п-в Истрия, Хърватското крайбрежие, Северна Далмация и далматинските острови. В многобройни изследвания се правят опити за периодизация на това развитие, за установяване на езиковите белези и правописните норми, а също и за литературно-истор. характеристика на запазените паметници. Предполага се, че след смъртта на Методий част от прогонените негови ученици се оттеглят към областта Далмация и към Венеция, достигат до някои от островите на Адриатическо море (напр. о-в Крък). Преобладава схващането, че пътят на създаването на хърватската Р. минава от Моравия и Панония към Хърватско. Не се изключва и възможността за евентуално влияние и от юг, от бълг. земи. Има сведения, че в отделни хърватски средища се е служела литургия не само от западен, но и от източен тип. Запазената писменост е на глаголица. Книжовната традиция се е поддържала от хърватски монаси, известни като „хърватски глаголаши“. В книжовните текстове се пази Кирило-Методиевата лексика — година вм. По-късното оура; црквь; нıколиже; жизнь, житıе, животъ; ашче; кто; зачетı, поуть и др.

 

Най-старите хърватски глаголически паметници датират от края на XI и XII в. (Виенски листове, Гръшковичев апостол). Хърватската глаголическа писменост се развива, като свободно са използвани за преписване старите подложки. Постепенната хърватизация на книжовните норми и на книжовния език се изразява предимно във фонетичната система: замяна на ѫ с оу, ѧ с е; и се употребява вм. ъı, пазят се еровете — характерно явление в паметниците от по-стария период (дьнь, д’нь, съсоудъ, а не данась, дань, сасоудь). За принадлежността на хърватските глаголически паметници към най-стария период от развитието на глаголическата писменост говори наличието на ê на етимологичното му място; в изговора то е заменено с и или е. Важно значение има наличието на жд от *dj. Тази особеност се пази в хърватските паметници до XVI в. До късно се пази и българизмът щ (летоуще).

 

Към морфологичните архаизми в хърватската Р. се отнася запазването на окончанията -аго, -ого, -его при прилагателните имена (добраго, доброго). Архаична черта е и употребата на неконтрахираните окончания.

 

Вторият период от развоя на хърватската глаголическа писменост обхваща времето от средата на XIV в., откогато датират Пашманският бревиар и

 

 

451

 

Илирийският бревиар, до появата на първите печатни книги, когато е предприета ревизия на текстовете и се подмладява езикът им. От края на XV и първата половина на XVI в. се засилва процесът на приспособяване на езика на хърватската глаголическа писменост към нормите на хърватския говорим и книжовен език. На хърватската кръгло-ъгловата и ъглеста глаголица е била създадена богата литература (в някои публикации напр. се говори за „златен век“ на хърватския глаголизъм). Основна е била преводната литература от лат. език, предназначена за църквата. Според общото мнение хърватската Р. е изградена върху Кирило-Методиевия старобълг. език, в който навлизат хърватско-чакавски иновации. Близки по правопис до хърватската Р са кирилските паметници от XIII и началото на XIV в., писани в Босна. Според някои изследователи те могат да се разглеждат като кирилска транслитерация на старохърватските глаголически текстове.

 

Кирило-Методиевият книжовен език се възприема заедно с богослужението по източен обред и в сръбските земи. Постепенно на сръбска почва се появяват кирилски паметници от старобълг. произход, в които бавно навлизат елементи от народния сръбски език. По този начин възникват няколко разновидности на сръбската Р Ранната сръбска (зетско-хлъмска) Р обхваща паметници, произхождащи от Западна (Крайморска) Сърбия, от областите Хлъм и Зета. Най-известният ѝ паметник е Мирославовото евангелие (1180—1190). В началото на XIII в. възниква рашката старосръбска Р., през втората половина на XIV в. се оформя ресавската Р. (определяна често и като ресавски правопис). Отличителни черти на сръбската Р. са: отсъствие на назални гласни, наличие само на един ер, отпадане на ъı, рефлекс на въ в оу, наличие само на непалатални р и л, отсъствие на палатални съгласни, вторична вокализация на р и л (крьсть, кръвь), развитие на ѣ в е, промяна на групата -вь- в средата на думата между съгласни в -ьв- (жрьтьвникь), наличие на консонантите ђ и ћ в чужди думи (главно от грц. произход), в които г и к са адаптирани към домашните африкати, отсъствие на старото склонение от типа съıнъ, окончания на прилагателните от м. р. -ога, -ега (славнога, тога, вашега), окончание -ому във формите на дат. пад. (младому), окончание -ми < -мъı за 1 л. мн. ч. на глаголите (ı-ами, eсми), сливане на формите на инфинитива и на супина. Повечето от тези особености са заети от сръбските народни говори, от щокавските диалекти, които лягат в основата на стария сръбски книжовен език. До средата на XIV в. старосръбският книжовен език се стабилизира не само като църковен език, но и като език на книжнината. След падането на Б-я под турско робство (1396) в Сърбия намират спасение много бълг. книжовници. Чувства се силното влияние на Търновската книжовна школа и на нейните норми.

 

От XV в. се наблюдава процес на сближаване между сръбската и бълг. книжнина, което довежда до възприемане на ресавския правопис в бълг. книжовни средища. Този безюсов правопис (без носовки) измества търновския юсов правопис от XIII—XIV в. В научната литература бълг. паметници, написани на ресавски правопис, се означават като паметници от сръбска Р. Мнозина обаче намират този термин за не съвсем точен и предпочитат названието „паметници от сръбско-българска редакция“, от „западнобългарска редакция“ или „български паметници с безюсов правопис“. Най-важната отличителна черта на ресавския правопис е съдбата на малкия ер в слабо положение. Предполага се, че отначало той се е произнасял (сьтворити, вьнук, вьносити, вьсако, вьси, величьство, множьство, рождьство).

 

 

452

 

От XV в. този ер ce явява в паметниците вече вокализуван (сатворити, ванук, ваносити, вазрадовати се, вазбудити, множаство, рождаство).

 

Сред източните славяни старобълг. книги — носителите на Кирило-Методиевия старобълг. книжовен език, идват от бълг. предели. В руските земи се разпространява кирилското писмо, но има данни, които свидетелстват, че старите руски книжовници са познавали и глаголицата. Заедно с книжнината от бълг. предели идват и бълг. книжовници, под чието ръководство са подготвяни първите староруски преписвачи, преводачи и учители. Макар и твърде близък и много разбираем, старобълг. книжовен език в много отношения е бил чужд и труден за произношение, особено за свещениците, които е трябвало да извършват църковната служба на старобълг. език. По тази причина възниква руската Р., която съществува на руска почва в продължение на векове, като обогатява развиващия се успоредно староруски книжовен език. Руско-бълг. езикови връзки са израз на този двустранен културноистор. процес.

 

Редица истор. свидетелства внушават предположението, че сред източните славяни Кирило-Методиевият език и старобълг. книжнина проникват и получават известно разпространение още преди официалното покръстване на Русия през 988. Киевските князе поддържат разнообразни връзки не само с Византия, от която приемат официално християнството, но и с Б-я, която е покръстена ок. 120 г. по-рано. Разцветът на бълг. книжнина в края на IX и през X в. намира силно отражение в Киевска Русия. Предполага се, че огромната библиотека на цар Симеон (893—927) е била пренесена в Киевското княжество посредством виз. двор. В Киев се създава внушително книжовно средище, в което се преписват дошлите от Б-я книги, правят се нови преводи, възникват оригинални произведения, обучават се книжовници, свещеници и учители. Руската Р. се създава постепенно, чрез бавно навлизане на елементи от руския език в системата на пренесения от юг старобълг. книжовен език. Взаимодействието на двете езикови системи е зависело от степента на образованост на староруския книжовник, но и от характера на текста. В духа на Средновековието е доминирал стремежът да се спазват стриктно книжовноезиковите норми на подложката, от която се е преписвало, особено когато са се възпроизвеждали канонични книги. Изследователите на руската Р. са склонни да отделят два периода в нейния развой. През първия (края на X — XIII в.) старобълг. голяма носовка се заменя с оу (моужь < мѫжь, роука < рѫка). Отпада като звук и малката носовка, като се заменя с ı-а. Съчетанията ър, ьр, ъл, ьл между съгласни се пазят (скърбь, зьрно, вълкъ срещу домашните руски скорбь, зерно, волкъ). В началото на думите праслав. съчетания *or, *ol се заменят с руските ро, ло (роботати, розбоиникъı, лодиı-а) покрай запазените старобълг. ра, ла (разоумъ, рало, лакътъ, ланита). Старобълг. съчетание жд от *dj е било чуждо на русина и той го замества с ж (прихожѫ, прѣже, рожениѥ, жажа, дажь, вижь). В много от преписите на старобълг. произведения обаче се пазят по традиция и старобълг. варианти (прѣжде, жажда, рожденъıи и др.). Вместо типичните старобълг. заместници на *tj и *kt (*gt) също някъде се появява руското ч (хочю < хощѫ, хочеши < хощеши, ночь < нощь). В тези случаи се явяват и старобълг. варианти с щ, произнасяно като шч. Ятовата гласна като буквен знак се пази по традиция, но се е произнасяла като е. Като буквен знак със стойност е на места ѣ замества ѧ (троицѣ < троицѧ). Праслав. съчетания *or, *ol, *er, *еl между съгласни се запазват в старобълг. си звучене — като ра, ла, рѣ, лѣ, но се наблюдава и руското

 

 

453

 

пълногласие оро, оло, ере (перегнѫвъ, вередити, череплı-а, полонъ, по берегоу, оумерети, веремı-а наред с младъ, градъ). По-голямата част от староруските ръкописи са двуерови. Най-старият ръкопис с такава употреба е Остромировото евангелие (1056—1057). В друга група ръкописи почти изключително се употребява ь, в трета — само ъ. По-незначителни са промените в областта на морфологията. Окончанието за твор. пад. ед. ч. м. р. е -ъмь, -ьмь (доухъмь, отьцьмь). Глаголното окончание за 3 л. сег. вр. ед. и мн. ч. е -ть (есть, имѫть). В най-старите преписи се пазят неконтрахираните окончания на имперфекта (идѣаше, бѣахоу).

 

Към първите паметници от руска Р. освен Остромировото евангелие се отнасят Архангелското евангелие (1092), кирилската част на Реймското евангелие (края на XI в.), служебни минеи от 1095—1097, Чудовският псалтир (XI в.), Евгениевският псалтир (XI в.), Изборникът от 1073, Изборникът от 1076, Синайският патерик (края на XI в.), Хилендарските листове (XI или първата половина на XII в.), слова на Григорий Богослов (XI в.), Алфавитар (XI в.), Галицкото евангелие (1144), Ефремовската кормчая (XII в.), Успенският сборник (края на XII — началото на XIII в.), Мстиславовото евангелие (до 1117), Юриевското евангелие (1119—1128), Добриловото евангелие (1164), Христианополският апостол (средата на XII в.), Толстовият псалтир (XI—XII в.) и др.

 

Разцветът на бълг. литература и на бълг. книжовен език по време на Второто българско царство и особено мощното влияние на представителите на Търновската книжовна школа създават условия за т. нар. второ южнослав. влияние в Русия. Езикът на паметниците от търновски тип въздейства с нова сила върху руската Е, която се разпространява и в Московското княжество, и в княжествата Влахия и Молдова. Проучванията установяват изменения в начертанията на буквите в, е, а, л, м, т, ч, ѵ, ѡ; употреба на грц. ψ и ξ; възстановяване на носовките ѫ и ѧ; изчезване на йотацията пред а (своаа, добраа); написание ы вм. ъı. Става норма архаичната употреба на ъ, ь след р, л (врьхъ, трьгъ, прьви). В края на думите стои ь вм. ъ както в среднобълг. и старосръбските паметници от същото време. В думите от грц. произход вм. нг се пише гг (аггелъ). Възвръща се употребата на българизмите жд и щ (хождение, помощь). Разпространяват се непълногласните варианти на мястото на руските с пълногласие (градъ, злато, младость). От граматическите българизми се среща окончанието -еı-а (-еа) вм. еѣ (твоеа), окончанието на сложните форми на прилагателните имена е -ыи вм. домашното руско -ои (злыи). Явяват се окончания за мн. ч. -ыı-а (добрыı-а, новыѣ). Възвръща се употребата на отмрелите в говоримия бълг. език форми на супина, инфинитива, някои форми на аориста, имперфекта, двойственото число. Увеличава се фреквентността на иже, еже под влияние на виз. гръцки език — според нормите на Търновската школа. Активизират се книжните причастии обрати и инфинитивните конструкции. В словообразуването се засилва употребата на някои типично книжовни способи за създаване на сложни думи. Настъпват сериозни изменения в лексиката, по-точно навлиза бълг. книжовна лексика от търновски тип (прѣзъ вм. черезъ, цъфтоу вм. цветоу, могоущество, имоущество, достоı-ание, жоупель, лепта, соуеверие, роукоплескание, громогласнıи, вероломство и пр.). Под влияние на Търновската школа процъфтява и витиеватият стил. През XVI—XVII в. руската Р. все повече стеснява своята функция, постепенно се затваря в рамките на каноничната литература и се превръща в т. нар. църковнославянски език.

 

 

454

 

В развитието си през XVIII и XIX в. бълг. книжовен език изпитва както обратното му въздействие, така и значителното влияние на руския литературен език.

 

В продължение на четири века (XIV—XVIII в.) Кирило-Методиевият книжовен език функционира и на неслав. територия — в румънските земи. В румънската наука тази Р. е известна като „книжнославянски език“. През този период слав. културно влияние се осъществява от дошлия от юг (от Б-я и по-малко от Сърбия) книжовен език — и като култов, и като официален (държавен). В Румънската църква богослужението се извършва на бълг. книжовен език от среднобълг. тип, а в румънските княжества Влахия и Молдова той се използва за канцеларски цели. Общият брой на документите (влахо-бълг. грамоти и др.), написани на румънска Р., надвишава 7000. В продължение на четири века са преписвани и истор. трудове (хроники), белетристични произведения (апокрифи, книги с поучително съдържание), юридически трудове, агиографски произведения и др. Писарите в канцелариите и преписвачите са били предимно българи, избягали от турското нашествие в румънските земи; наред с тях са работили и румъни, възпитаници на слав. книжовни средища в Румъния. Малко на брой са оригиналните румънски съчинения, написани на този език. Приема се, че общият брой на запазените славяно-румънски текстове достига до 10 000. По-голямата част от тях произхожда от Влахия и Молдова, останалите се свързват с Трансилвания. Славяно-румънският тип книжовен език е предимно на бълг. основа. Специалистите разграничават три подтипа: от Влахия, от Молдова и от Трансилвания. Констатират се различия между „книжнославянския език от румънски тип“, използван за религиозни нужди, и езика, отразен в канцеларските документи. Във Влахия книжнослав. езикова основа е с преобладаващи среднобългарски и сравнително малко сръбски елементи. В Молдова в книжноезиковата основа се вплитат източнослав. и полски елементи. Типичният облик на паметниците се изгражда от заместниците на *tj > шт, ч, з; на *dj > жд, ж, з; ѫ се заменя с е, ı-а; ъ се запазва или се изяснява в о; ь се заменя с е; ѣ се запазва или се заменя с е; ъı последователно е изместено от и; застъпниците на сонантните r̥ и l̥ са ър, ъл, и др. Наблюдават се и типични за книжовния бълг. език от XIII—XIV в. морфологосинтактични особености. В слав. лексикална система навлизат множество румънски лексикални елементи.

 

 

            Лит.:

·       Востоков А. X. Рассуждения о славянском языке, служащее введением к грамматике сего языка, составляемой по древнейшим оного письменным памятникам. — Труды Общества любителей российской словесности при Московском университете, 17, 1820, с. 5—61 (същото в: Ученые записки 2—го отделения Академии наук, 2, 1856, 1, с. 1—27);

·       Новаковић Ст. Примери књижевности и језика старог и српскословенског. Београд, 1877, 27 + 593 с. (2 изд. Београд, 1889);

·       Соболевский А. И. Церковнославянские тексты моравского происхождения. — РФВ, 43, 1900, с. 152—217;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. С., 1919, с. 31—32;

·       Трифонов Ю. Сръбскобългарска безюсова редакция в старата книжнина на южните славяни. — МкП, 12, 1940, 2, с. 27—55;

·       Бернштейн С. Б. Разыскания в области болгарской исторической диалектологии. 1. Язык валашских грамот XIV—XV вв. M.-Л., 1948, 370 с.;

·       Horálek К. К otázce lexikálních bohemismů v staroslověnských památkách. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 115—119;

·       Vaillant A. Manuel du vieux-slave. 1. Grammaire. Paris, 1948, 369 p.; 2. Textes et glossaire. Paris, 1948, 127 p. (на рус. ез. Μ., 1952);

·       Селищев Μ. А. Старославянский язык. 1. Фонетика. М., 1951, 336 с.; 2. Тексты. Словарь. Очерки морфологии. М., 1950, 208 с.;

·       Hamm J. Glagolizam i njegovo značenje za Južne Slavene. — Slavia, 25, 1956, p. 313—321;

·       Štefanić Vj. Glagoljski rukopisi otoka Krka. Zagreb, 1960, 455 p.;

·       Mapеш Ф. В. Древнеславянский язык в Великоморавском государстве. — ВЯ, 1961, 2, с. 12—23;

·       Курц Й. Роль церковнославянского языка как международного культурного (литературного) языка славян. — В: Проблемы славянского языкознания. IV Международный съезд славистов. М., 1962, с. 134—136;

·       Дмитриев А. А. Роль и значение митрополита Киприана в истории древнерусской литературы (К русско-болгарским литературным связям XIV—XV вв.). — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 223—224;

 

 

455

 

·       Джамо Л., О. Стойкович, М. Осман, А. Миту. Характерни черти на книжовно-славянския език, румънска редакция (XIV—XVI в.). — Rsl, 9, 1963, р. 109—161;

·       Hamm J. Hrvatski tip crkvenoslavenskog jezika. — Slovo, 13, 1963, p. 43—67;

·       Mareš F. V. Česká redakce církvení slovenštiny v světle Besed Řehoře Velikého (Dvojeslova). — Slavia, 32, 1963, p. 417—451;

·       Nazor A. Jezični kriterii pri određivanju donje granice crkvenoslovenskog jezika u hrvatskoglagoljskim tekstovima. — Slovo, 13, 1963, p. 68—86;

·       Хамм Й. Сербская и хорватская редакции общеславянского литературного языка. — ВЯ, 13, 1964, 3, с. 84—87;

·       Михаила Г. Славяно-румынские тексты как источник для словаря книжно-славянского языка. — Rsl, 12, 1965, р. 21—34;

·       Paдojчиh Ђ. Књижевна збивања и стварања код срба у средњем веку и у турско доба. Нови Сад, 1967, 383 с.;

·       Hamm J. Ruska redakcija u glagoljskim spomenicima. — Slovo, 21, 1971, р. 213—222;

·       Лихачев Д. С. Развитие русской литературы X—XVII вв. Эпохи и стили. М., 1973, 254 с.;

·       Младеновић А. Напомене о српскословенском језику. — Зборник за филологију и лингвистику, 20, 1977, 2, с. 1—20;

·       Райков Б. Към историята на ресавския правопис в България. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 213—222;

·       Младеновић А. О неким питањима и особинама славеносрпског типа књижевног језика. — Зборник за филологију и лингвистику, 21, 1978, 1, с. 93—112;

·       Tandarić J. Staroslavenski jezik hrvatskih glagoljaša. — In: VIII Međunarodni slavistički kongres, Zagreb, 3—9. IX. 1978. Prilozi. Hrvatsko filološko društvo. Zagreb, 1978, p. 115—124;

·       Павлова Р. Болгарско-русские и русско-болгарские языковые связи. С., 1979, с. 22—25;

·       Филин Ф. П. Что такое литературный язык. — ВЯ, 1979, 3, с. 3—13;

·       Соболевский А. И. История русского литературного языка. Л., 1980, 195 с.;

·       Малкова О. В. О связи церковнославянского языка древнерусской редакции со старославянским языком. — ВЯ, 1981, 4, с. 83—92;

·       Успенский Б. А. Старославянский и церковнославянский. — В: Актуальные проблемы изучения и преподавания старославянского языка. Материалы Первого научно-методического совещания-семинара преподавателей старославянского языка университетов. М., 1981, с. 43—53;

·       Филин Ф. П. Истоки и судьбы русского литературного языка. М., 1981, 328 с.;

·       Иванов В. В. Диалектные членения славянской языковой общности и единство древнего славянского языкового мира в связи с проблемой этнического самосознания. — В: Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего Средневековья. М., 1982, с. 212—236;

·       Иванова — Мирчева Д. Задачи на изучаването на руската редакция на старобългарския език. — СФ-С, 17, 1983, с. 77—83;

·       Hercigonja Е. Nad iskonom hrvatske knjige. Razprave о hrvatskoglagoljskom srednjovjekovlju. Zagreb, 1983, 449 p.;

·       Тот И. К изучению русской редакции древнеболгарского языка. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 4, р. 93—98;

·       Damjanović St. Tragom jezika hrvatskih glagoljaša. Zagreb, 1984, 191 p.;

·       Младеновић A. Неколико мисли о српскословенском, рускословенском и славеносрпском типу књижевног језика. — Зборник Матице Српске за филологију и лингвистику, 27—28, 1984—1985, с. 501—505;

·       Jовановић Г. Да ли je jeвaнђeљcκa лексика редакцијски обележена? — Научни састанак слависта у Вукове дане, 14, 1985, 1, с. 59—65;

·       Пешикан М. О ортографским видовима српске редакције. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 14, 1985, 1, с. 45—51;

·       Тот И. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985, 358 с.;

·       Тотоманова А.-М. Редакции на старобългарския език. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 192— 203;

·       Арполенко Г. П., В. Л. Карпова, З. Г. Козырева, Е. С. Симонова, Π. П. Чучка, Г. X. Щербатюк. Словарь старославянского языка восточнославянской редакции X—XIII века (Проспект). Киев, 1987, 179 с.;

·       Живов В. М. Проблемы формирования русской редакции церковнославянского языка на начальном этапе (По поводу книги И. Тота „Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв.“. С., 1985). — ВЯ, 1987, 1, с. 46—65;

·       Жуковская Л. П. Еще раз о старославянском языке. — ИАН СССР сля, 46, 1987, 1, с. 79—85;

·       Иванова — Мирчева Д. Снова о терминологии и еще кое о чем... (По поводу статей Л. П. Жуковской и В. М. Живова). — Palaeobulgarica, II, 1987, 3, р. 105—112;

·       Филкова П. Староболгаризмы и церковнославянизмы в лексике русского литературного языка. Учебный словарь. 1—3. С., 1987, 1502 с.;

·       Дунков Д., P. Станков. К вопросу об основных положениях становления и развития литературно-письменного языка и его изводов. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, р. 9—28;

·       Павлова Р. Въпроси на редакциите на старобългарския език. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 125—130;

·       Добрев Ив. Рашката писменост и българският правопис през Средновековието. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 216—252;

·       Иванова-Мирчева Д. Печатните книги от XVI в. и т. нар. „сръбска редакция“ (проблеми и задачи на бъдещите изследвания). — В: Лингвистични студии за Македония. С., 1996, с. 57—75;

·       Младеновић А. Погледи неких старих српских писара на зajeднишτвo и разлике међу редакцијама старословенског језика. — В: Общност и многообразие на славянските езици. Сборник в чест на проф. Иван Леков. С., 1997, с. 298—301;

·       Veder W. Что такое „русская редакция“ церковнославянского текста? — In: Dutch Contributions to the 12th International Congress of Slavists, Cracow. Linguistics. Amsterdam, 1998 (Studies in Slavic and General Linguistics, 24), p. 429—463;

 

 

456

 

·       Клепикова Г. П. Наблюдения над лексикой румынских переводов славяно-румынских текстов конфесионального характера (XVI—XVII вв.). — В: Folia slavistica. Рале Михайловне Цейтлин. М., 2000, с. 53—60;

·       Младеновић Ал. О неким питањима стварања српске редакције старословенског језика. — In: Acta palaeoslavica. 1. Sofia, 2000, p. 41—45.

 

Дора Мирчева

 

 

    (12). РЕЙМСКО ЕВАНГЕЛИЕ, Сазаво-Емаузко евангелие — средновековен слав. пергаментен кодекс конволют, 23,5 х 17,5 см, съхраняван в Градската библиотека на гр. Реймс, Франция, под сигн. Ms. 255. Ръкописът се състои от две части: кирилска и глаголическа. Кирилската (л. 1—16) е фрагмент от евангелие апракос от края на XI в. Текстът е в две колони, по 20 реда на страница и обема две коли, писани с уставно писмо. Правописът е двуюсов, едноеров. Фрагментът съдържа евангелски четения за периода от 1 ноем. (Св. безсребреници Козма и Дамян) до 9 март (Св. 40 мъченици). Глаголическата част (л. 131) е фрагмент от мисал, датиран от 1395. Текстът е в две колони, по 20 реда на страница. Писмото е хърватска ъглеста глаголица, устав. Фрагментът съдържа лекционарий — старозаветни и новозаветни четения за периода от 27 окт. до 9 март, с хърватски езикови белези. В края на текста има приписка, според която кирилската част е създадена от основателя на Сазавския манастир св. Прокоп (началото на XI в.) и е подарена от имп. Карл IV (1347—1378) на бенедиктинските монаси от Емаузкия манастир. Там е завършена втората част (1395). Двата фрагмента са зашити в едно книжно тяло. Богатите инкрустации не са запазени. Днес ръкописът е подвързан с дъски, покрити с карминова кожа.

 

Целият текст на Р е. е публикуван три пъти: от чешкия палеограф Я. Силвестър (1832, 1843), литографско издание с много грешки; от В. Ханка (1846), глаголическата част е транслитерирана на кирилица; от Л. Леже (1899), хелиографско издание. Само кирилската част е публикувана от П. С. Билярски (1848), Л. П. Жуковска (1978) и Т. Рот-Жебровски (1985).

 

Много от въпросите, свързани с историята на Р. е., с неговия език и състав, все още не са напълно решени. Приписката в края на ръкописа съдържа данни за времето и мястото на написване само на глаголическата част. Патрони на Емаузкия манастир са били св. Йероним, Кирил и Методий. Чрез създаването на манастира Карл IV си поставя амбициозната задача да продължи великоморавската традиция, затова привлича бенедиктински монаси от Хърватско, които пренасят в Чехия глаголическата традиция и богослужението на слав. език. По време на хуситските войни (1419—1434) манастирът е разграбен, а Р. е. (вече допълнено с глаголическата част) се озовава в Цариград. Обстоятелствата около тези събития не са ясни. Р. е. вероятно е пренесено от емаузки монаси, които са имали контакти с виз. столица. Леже споменава за една делегация от Емауз в Цариград (1452). През 1469 виз. книжовник Михаил Палеокапа, спасявайки се от турското нашествие, пренася Р. е. заедно с други ръкописи във Франция, където вероятно го продава. Трудно защитима е възникналата през XIX в. романтична хипотеза, споделяна в по-ново време от Жуковска, според която Р е. е донесено във Франция от Ана Ярославовна, дъщеря на киевския княз Ярослав Мъдри (1019—1054), която през 1044 се омъжва за крал Анри I (1031—1060). Инвентарните книги на Реймската катедрала от 1622 и 1669 изрично посочват Михаил Палеокапа като притежател на донесения от Цариград ръкопис. Съмнително е предположението на Жуковска, че кирилската част на Р. е. е пренесена от Франция в Чехия от Карл IV, след което комплектуваният с глаголическия лекционарий кодекс попада в Цариград.

 

 

457

 

През 1574 кардиналът на Лотарингия Карл, архиепископ и херцог на Реймс, подарява кодекса на катедралата в Реймс. До XVII в. французите не са знаели какви са езикът и писмото на ръкописа — смятали са Р. е. за свещена книга, изписана с индийски, сирийски, грц. или слав. букви. Според инвентарните книги подвързията на Р. е. е била изкусно инкрустирана, вероятно от пражки златари. Върху листовете от позлатено сребро са били разположени скъпоценни камъни. В четирите краища на лицевата страна е имало емайлирани миниатюри със символите на евангелистите. Под четири кристала са били поставени много реликви. Скъпият кодекс е използван при коронацията на някои френски крале; пръв полага клетва над него Анри III (1575—1589). Богатата украса на Р е. е ограбена по време на Великата френска революция (1789—1794).

 

Езикът и писмото на кирилската част са идентифицирани за пръв път от вицеканцлера на руския цар Петър I (16821725), който през 1717 минава през Реймс. Оттогава Р. е. е постоянен обект на научен интерес. Още през XVIII в. се появяват над десет изследвания върху паметника. Но сериозните проучвания започват в края на 30-те г. на XIX в., когато С. М. Строев и Л. Корвин-Ястшембски идентифицират глаголическата част. За работата с Р. е. помага донякъде и литографското издание на Силвестър. При копирането на паметника обаче той допуска много неточности, които по-късно затрудняват палеославистите. Голяма част от грешките са поправени в студията на полския славист Я. Лос (1886). Подробен анализ на допуснатите от Силвестър неточности прави и Жуковска (1978).

 

Реймското евангелие, глаголическата част, 1395 г.

 

Интересът към Р. е. не отслабва през целия XIX в. За него пишат известни слависти — Б. Копитар, А. И. Соболевски, В. Ягич и др. Предмет на изучаване са главно историята на Р. е. и езикът на кирилската му част. Изключение е статията на Соболевски (1887), който прави опит за атрибуция на ръкописа и според палеографските и кодикологическите му особености. След издаването на Р. е. от Леже в споровете около езика и произхода му се намесва с големия си авторитет и Ягич. В рецензия за изданието на Леже (1899) той определя Р. е. като не особено значимо от лингвистична гледна точка. След присъдата на Ягич страстите около паметника утихват. През първата половина на XX в. се появява само студия от Н. Н. Дурново (1924). Няколко десетилетия по-късно интересът към Р е. отново се засилва. През 70-те и 80-те г. се появяват студии от Г. И. Шевельов (1975), И. Тот (1979), Жуковска, Рот-Жебровски (1985), посветени най-вече на езика на ръкописа.

 

Все още не са решени три основни въпроса: за езика, времето и мястото на написване на кирилската част.

 

 

458

 

Мненията за езиковата принадлежност на кирилския фрагмент са няколко:

   1. Паметникът е руски (според Билярски южноруски) с бълг. протограф. Тази хипотеза поддържат повечето от учените през XIX в., изследвали Р. е. най-вече откъм езиковата му страна. Соболевски смята, че кирилската част е „паметник на руската писменост от XI—XII в., запазил много особености на южнослав. оригинал“. В по-ново време подобно схващане застъпват Тот, който дори прави опит за локализация на протографа, и К. Куев. Като най-съществен довод привържениците на подобна атрибуция посочват наличието на носовки (наистина не винаги на етимологичните им места), южнослав. рефлекси на групите *tort, *tolt, напр. младеньць, злато, града и др.

   2. Шевельов смята, че Р. е. е най-ранният сръбски паметник, възникнал още преди Мирославовото евангелие и Вълкановото евангелие. Той не е работил с целия ръкопис, а само с копия от отделни негови части. Признава, че кирилската част има и руски черти, но настоява за старосръбска атрибуция на паметника.

   3. В каталога на изложбата „Съкровища от Градската библиотека в Реймс“ (1978) се цитира мнението на френския историк В. Водов, който определя кирилската част като руска, писана по всяка вероятност през XIV в.

   4. Сред посочените мнения особено място заемат изследванията на Жуковска и Рот-Жебровски. Жуковска се придържа към схващането за староруски произход на Р. е. (подобно мнение застъпва и Дурново). Тя никъде не споменава за южнослав. протограф, независимо че в края на нейното изследване е приложена статията на Соболевски, според когото става дума за паметник на руската писменост от XI—XII в. Жуковска смята, че Р. е. е писано още преди Остромировото евангелие (т. е. преди 1056—1057), като диалектните особености позволяват да се определи и мястото на преписване — Киев.

 

Рот-Жебровски прави много задълбочен анализ на езика на кирилския фрагмент, откривайки в него три пласта: старобългарски, източнославянски и сръбско-източнославянски. Въпреки че признава сложния езиков облик на Р. е., в края на студията си той се съгласява с Шевельов и определя паметника като старосръбски, очертавайки историята на въпроса по следния начин: протографът на кирилската част, преписан в Русия от неизвестен старобълг. оригинал, попада в Сърбия през първата половина на XI в. и оттам е отнесен в Сазавския манастир; в манастира възниква известната днес кирилска част, преписана от сръбски монах, владеещ чакавско наречие. За сръбско-източнослав. езиков слой Рот-Жебровски дава следните примери: едновременна употреба на ѫ и оу, напр. голѫбь и голоубъ, прѣмоудрости. Според него за сърбохърватски езиков слой свидетелстват случаи на сливане на двата ера в ь, липса на йотувани носовки и др.

 

Езиковият анализ на кирилската част на Р. е. очертава като най-правдоподобно становището, че тя е преписана в Русия в края на XI в. от неизвестен южнослав. протограф. Налице са два (или три) езикови пласта. За мястото на нейното възникване не може да се каже нищо определено. Преобладават мненията, че е преписана в Сазавския манастир или в Русия (може би в Киев).

 

Съставът на паметника почти не е проучван в сравнение с други подобни ръкописи. Както фрагментът от евангелие апракос, така и глаголическият лекционарий притежават много архаични черти, което показва, че преписвачите и на кирилската, и на глаголическата част са използвали по-стари протографи.

 

 

            Лит.:

·       Evangéliaire slave de Reims, ou Texte du Sacre, fac-similé et publié par J. B. Silvestre. Paris, 1832 (2 изд. Paris, 1843, 62 p.);

·       Строев С. M. Славянское евангелие, на котором присягивали короли французские при своем короновании. — ЖМНП, 21, 1839, 2, 1—3, с. 78—103;

 

 

459

 

·       Строев С. М. Несколько слов о глаголической части славянской рукописи, на которой присягивали короли французские при короновании своем. — Северная пчела, 260, 1839, с. 1037—1038;

·       Corvinus Jastrzębski J.-L. Notice sur le Texte du Sacre. Paris, 1839, 11+3 p.;

·       Срезневский И. И. Предположение о Реймском евангелии. — Отечественные записки, 10, 1840, отд. 7, с. 2—10;

·       Строев С. М. Замечания на статью Г. А. о Реймском евангелии. — Северная пчела, 1840, 33, с. 129;

·       Строев С. М. Письмо к В. Н. Ганке в Прагу. — Северная пчела, 1840, 41, с. 161—162;

·       Строев С. М. Описание памятников славянорусской литературы, хранящихся в публичных библиотеках Германии и Франции. М., 1841, с. 6—30;

·       Hanka V. Sazavo-Emauzskoje svjatoje blagověstvovanije nynéže Remeskoe (Сазаво-Еммауское святое благовествование ныне же Ремское). Praha, 1846, 22+200 р.;

·       Билярский П. С. Судьбы церковного языка. Историко-филологические исследования. 2. О кирилловской части Реймского евангелия. СПб., 1848, 7+283 с.;

·       Паплонский И. О Реймском евангелии. — ЖМНП, 1848, 57, февраль, 2, с. 105—156; март, с. 191—251; 58, апрель, 2, с. 1—31;

·       Лавровский П. А. О Реймском евангелии. — В: Опыты историко-филологических трудов студентов Главного Педагогического института. 6. СПб., 1852, с. 1—141;

·       Barthélemy Е. Inventaire du mobilier de la cathédrale de Reims en 1622. — Revue des sociétés savantes des départements. Septième série, 6, 1882, p. 236—296;

·       Loś J. Berichtigungen zum Reimser Evangelium. — ASPh, 11, 1886, p. 478—486;

·       Соболевский A. И. Кирилловская часть Реймского евангелия. — РФВ, 18, 1887, 3—4, с. 143—150;

·       Pastrnek F. Evangelium sázavo-emauzské čili remešské. — ČMM, 15, 1891, p. 331—340;

·       Leger L. Evangéliaire slavon de Reims, dit Texte du Sacre. Paris-Reims-Prague, 1899, 45 p., 1 tabl.;

·       Jagić V. Leger L. Evangéliaire slavon, dit Texte du Sacre. Paris-Reims-Prague, 1899 (рец.). — ASPh, 21, 1899, p. 635—636;

·       Leger L. Notes complémentaires sur le Texte du Sacre (Evangéliaire slave). Reims, 1901, 16 p.;

·       Menu H. L’évangéliaire slave de la Bibliothèque de Reims devant la critique. Reims, 1908, 48 p.;

·       Дypновο H. Н. Русские рукописи XI—XII вв. как памятники старославянского языка. — ЈФ, 4, 1924, с. 83;

·       Топенчаров В. Константин-Кирил Философ. АБВ на Ренесанса. С., 1970, с. 172;

·       Мihailă G. Evangeliarul slavon de la Reims. — SCL, 21, 1970, p. 565—576;

·       Shevelov G. Y. The Gospel of Reims and the History of the Serbo-Croatian Language. — In: Xenia Slavica. Papers Presented to Gojko Ružičić on the Occasion of His 75 Birthday. The Hague-Paris, 1975, p. 194;

·       Жуковская Л. П. Реймсское евангелие. История его изучения и текст. М., 1978 (Предварительные публикации, 14), 64 с.;

·       Tresors de la Bibliothèque municipale de Reims. Catalogue d’exposition. Reims, 1978, No. 60;

·       Тот И. Редуцированные гласные в Реймсском евангелии. — StS, 25, 1979, р. 427—439;

·       Тот И. О протографе и протерографе кирилловской части Реймсского евангелия. — Раlaeobulgarica, 6, 1982, 3, р. 180—182;

·       Vrana J. О postanku ćirilskoga teksta Reimskog evanđelja. — Slavia, 53, 1984, p. 113—123;

·       Ротт-Жебровский T. Кирилловская часть Реймского евангелия. Лингвистическое исследование. Lublin, 1985, 229+32 р.;

·       Тот И. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII века. С., 1985, с. 52—60;

·       Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. 2 изд. С., 1986, с. 16—17;

·       Богданов Ив. Реймско евангелие. — ЛМ, 34, 1990, 5, с. 156—165;

·       Пуцко В. Иллюминация Реймского евангелия (кирилловская часть). — Bsl, 56, 1995, р. 579—592;

·       Bláhová Е. Über den kyrillischen Teil des Reimser Evangeliums oder über die Resuszitation eines Mythos. — Bsl, 56, 1995, p. 593—599.

 

Георги Минчев

 

 

    (13). РЕЧНИЦИ старобългарски. Старобълг. лексика е описана и разтълкувана лексикографски в различен тип Р.: общи и частни, двуезични и многоезични, сравнителни и етимологични.

 

 

 

460

 

 

 

Първоначално тя е включвана в църковнослав. старопечатни азбучници и лексикони поради недостатъчното разграничаване на двата езика (срв. В. Ягич, 1895; С. К. Булич, 1904; А. С. Ковтун, 1975). Днес те имат главно библиографска стойност. Тази практика се запазва и през XIX в. В подготвения под редакцията на А. X. Востоков „Словарь церковнославянского и русского языка“ (1847) старобълг. лексикален пласт е назован църковнославянски, но е съотнесен с говора на солунските славяни. В „Словарь церковнославянского языка“ (1858—1861) на Востоков е привлечен материал от 130 ръкописа от X—XIII в., общо 22 000 лексеми с грц. и лат. превод и точно документиран илюстративен материал. Най-значителното постижение от този период е „Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum emendatum auctum“ (1862—1865) на Фр. Миклошич, който се използва постоянно и до днес. Авторът се опира на много широк материал — 139 руски, 86 сръбски, 38 български, 10 хърватски, един словенски, един чешки и 7 смесени ръкописа. Речниковата статия съдържа граматическа характеристика, лат. превод, грц. съответствие, илюстративни примери, варианти, фразеологични съчетания, етимологични бележки. Съответните имена и названия на реалии са представени с лат. еквивалент без енциклопедични разяснения. Р. е преведен на руски и допълнен под заглавие „Русско-церковнославянско-болгарско-сербско-чешско-польско-французско-немецкий“, сост. Ф. Миклошич, В. Никольский, Ст. Новакович, А. Маценбауер, А. Брюкнер (1922). В тритомния Р на И. И. Срезневски „Материалы для словаря древнерусского языка по письменным памятникам“ (1893—1912) старобълг. лексика

 

 

461

 

е включена чрез руски преписи на старобълг. книжовни паметници. Ексцерпиран е богат материал — 2700 ръкописа от XI—XVII в. Значенията са представени с руски превод и илюстративен материал. Собствени имена не са включени.

 

 

От средата на XX в. се съставят специално посветени на старобълг. език Е В „Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten“ (1955) на Л. Садник и P. Айцетмюлер са използвани 16 старобълг., два моравско-чешки и един руски ръкопис. Речниковата статия включва граматическа характеристика, немски превод, списък на текстовете, в които се съдържа лексемата, препратка към етимологичното гнездо. Втората част на книгата е обратен Р. Третата част съдържа етимологичните гнезда на включения лексикален материал. Р. е послужил като основа на старобълг.-английския Р. на Т. А. Лайсет „Old Church Slavonic — English Dictionary“ (1983; 2 изд. 1987). От 1958 са публикувани 52-те свезки на „Slovník jazyka staroslověnského — Lexikon linguae palaeoslovenicae“ под главната редакция на И. Курц (от 1983– на З. Хауптова). Изворовата основа е относително широка. Тя включва 106 източника: старобълг. ръкописи и по-късни преписи на текстове, възникнали през най-ранния период на слав. писменост. Речниковата статия съдържа граматическа характеристика, варианти, разпространение по паметниците; значения в превод на чешки, руски и немски език; грц., лат. или старовисоконемски съответствия; илюстративни примери със сигнатура; фразеологични съчетания; синоними. От „Старобългарски речник“ с отговорен редактор Д. Иванова-Мирчева досега са публикувани „Встъпителен том“ (1984) и „Т. 1. A-N“ (1999), в уводната част на който са изяснени лексикографските проблеми на труда — източници, обем, състав и структура на речниковата статия. Р. включва всички старобълг. ръкописи и надписи. За всяка лексема се посочват граматическа характеристика, лексикографско тълкуване на бълг. език, илюстративни примери със сигнатура, регистрация по изворите, съвременно бълг. съответствие в книжовния език, диалектите или ономастиката. За собствените имена се добавят енциклопедични сведения. През 1994 е отпечатан „Старославянский словарь (по рукописям Χ—ΧΙ веков)“ с редактори Р. М. Цейтлин, Р. Вечерка и Е. Блахова. Той съдържа около 10 000 лексеми от 17 старобълг. и един западнослав. ръкопис. В речниковата статия се посочват граматическа характеристика, грц. или лат. съответствие, руски и чешки превод, правописно-фонетични варианти, количествени данни, регистрация по ръкописите, синоними, илюстративни примери. В края на книгата са приложени морфологични таблици за склоненията и спреженията на глаголите.

 

 

462

 

 

У Тайсен публикува „Deutsch-altbulgarisches Wörterbuch. Zweite, verbesserte und erweiterte Auflage. 11 567 Stichwörter“ (2001). За пръв път словникът е изграден върху лексемите на превеждащия език, а срещу тях се изреждат старобълг. думи с посоченото значение. По този начин са събрани синонимии гнезда. Необичайна е и изворовата база. Подбрани са оригинални и преводни старобълг. творби, запазени в по-късни преписи: Апостол, Написание за правата вяра, Пространните жития на Кирил и Методий, „За буквите“ на Черноризец Храбър, Шестоднева на Йоан Екзарх, Азбучната молитва на Константин Преславски, Номоканона на Методий, старобълг. епиграфика и др.

 

Учебни Р. на старобълг. език са съставени от А. Илиев (1901), Ст. Стоянов и М. Янакиев (1955), Ж.-П. Дешлер (1987). Ценен е статистическият справочник за най-обемните старобълг. ръкописи, изработен от Н. Радович (1974). „Малък речник на старобългарския език“ (2001) на Д. Иванова-Мирчева и А. Давидов обхваща 8200 думи, извлечени както от т. нар. класически старобълг. паметници, така и от старобълг. съчинения, съхранени до наши дни в по-късни преписи. Извън обсега на речника остават ясните по структура и семантика за съвременния читател думи (като благодать, врагъ, икона, мѫчитель).

 

Информация за произхода на старобълг. лексеми се съдържа в етимологични и сравнителни Р на слав. езици: „Etymologisches Wörterbuch der slavischen Sprachen“ на Миклошич (1886), „Slavisches etymologisches Wörterbuch“ на Е. Бернекер (1908—1913), „Этимологический словарь русского языка“ на А. Г. Преображенски (1910—1918), „Baltisch-slavisches Wörterbuch“ на Р. Траутман (1923), „Słownik etymologiczny języka polskiego“ на Брюкнер (1927), „Етимологически и правописен речник на българския книжовен език“ на Ст. Младенов (1941), „Indogermanisches etymologisches Wörterbuch“ на Й. Покорни (1948—1958), „А Dictionary of Selected Synonyms in the Principal Indo-European Languages“ на Бък (1949), „Słownik etymologiczny języka polskiego“ на Фр. Славски (1952), „Russisches etymologisches Wörterbuch“ на M. Фасмер (1950—1958), „Etymologický slovník jazyka českého a slovenského“ на В. Махек (1957), „Słownik etymologiczny języka drzewian polabskich“ на T. Лер-Сплавински и К. Полански (1962), „Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen“ на Садник и Айцетмюлер (1963—1975), „Słownik prasłowiański“ под редакцията на Славски (1974—1984). Специално посветен на старобълг. език е „Etymologický slovník jazyka staroslověnského“ (1989—1995), който се изработва от чешки палеослависти под главната редакция на Е. Хавлова върху материал от „Slovník jazyka staroslověnského“.

 

 

463

 

Речниковата статия включва значения на чешки и немски, варианти, деривати, композита, експанзия, етимологична интерпретация, библиография.

 

 

В словоуказатели е описан лексикалният състав на отделни старобълг. ръкописи или творби. Р. индекси съставят: Ягич за Мар. ев. (1883), С. М. Кулбакин за Хилендарските листове (1900), В. Н. Шчепкин за Сав. кн. (1903), Е. Ф. Карски за Листовете на Ундолски (1904), Г. А. Илински за Македонския глаголически лист (1909), С. Н. Северянов за Син. пс. (1922), Ст. Слонски за Син. евх. (1934), К. Майер за Супр. сб. (1935), Ив. Гошев за Рилските глаголически листове (1956), К. Достал за Клоц. сб. (1959), Гошев за старобълг. глаголически и кирилски надписи (1961), К. Мирчев и Хр. Кодов за Ен. ап. (1965), Й. Заимов за Битолския надпис (1970), Ив. Добрев за Боянския палимпсест (1972), А. Минчева за старобългарските кирилски откъслеци (1978). К. Кох е автор на словоуказател от нов тип за Асем. ев. (2000). Нововъведение са палеографските, граматическите и текстологическите коментари под линия, които са съставени въз основа на съпоставка с 285 издадени слав. ръкописа. Кирилицата е транслитерирана с латиница. Всяка лексема е представена с граматическа характеристика, грц. съответствия, граматически и графични форми с топографска сигнатура. Приложени са обратен индекс, предметен регистър, списък според произхода на думите, регистър на текстовите фрагменти. Словоуказатели на оригинални и преводни творби са изработени от: Иванова-Мирчева и Ж. Икономова за Епифаниевата хомилия за слизането в ада (1975); Айцетмюлер за Шесто днева (1975); А. Давидов за Презвитер Козма (1976, 1981); Садник за Богословието на Йоан Дамаскин (1983); Г. Попов за Акростиха на Константин Преславски (1985); Айцетмюлер за старобълг. превод на Паренесиса на Ефрем Сирин (1990); авторски колектив за Симеоновия сборник (1993); И. Христова за словата на Климент Охридски (1994), и др.

 

 

            Лит.:

·       Востоков А. X. Словарь церковнославянского и русского языка. СПб., 1847.1., 417 с.; 2., 473 с.; 3., 391 с.; 4., 498 с.;

·       Miklosich F. Vergleichende Formenlehre der slavischen Sprachen. Wien, 1856, 16+582 р.;

·       Востоков А. X. Словарь церковнославянского языка. 1. СПб., 1858, 255 с.; 2. СПб., 1861, 295 с.;

·       Μiklosiсh F. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum emendatum auctum. Vindobonae, 1862—1865, 22+1171 p. (reprint: Aalen, 1963);

·       Miklosich F. Die christliche Terminologie der slavischen Sprachen. — DAWW, 24, 1876, p. 1—58;

·       Ягич В. Мариинское четвероевангелие. Памятник глаголической письменности с примечаниями и приложениями. (Quattuor evangeliorum versionis palaeoslovenicae. Berolini). СПб., 1883, 30+607 с. (фототипно изд. Graz, 1960);

·       Miklosich F. Dictionnaire abrégé de six langues slaves (russe, vieux-slave, bulgare, serbe, tchèque et polonais) ainsi que français et allemand. St. Petersbourg et Moskou, Vienne, 1885, 955 p. (Краткий словарь шести славянских языков (русского с церковнославянским, болгарского, сербского, чешского и польского), а также французский и немецкий. СПб. и М., Вена, 1885, 955 с.);

 

 

464

 

·       Miklosich F. Etymologisches Wörterbuch der slavischen Sprachen. Wien, 1886, 8 + 547 р.;

·       Булич С. К. Церковнославянские элементы в современном литературном и народном русском языке. 1. СПб., 1893, 10+409 с.;

·       Срезневский И. И. Материалы для словаря древнерусского языка по письменным памятникам. 1. A-К. СПб., 1893, 9 С.+ 1420 стлб.+49 с.; 2. Л-П. СПб., 1895, 1802 сглб.; 3. Р-Я. СПб., 1908, 1684 стлб.; Дополнения. A-Я. СПб., 1912, 272 стлб. + 13 с. (фототипни изд.: М., 1958; Graz, 1960; М., 1989);

·       Ягич В. Рассуждения южнославянской и русской старины о церковнославянском языке. — В: Исследования по русскому языку. 1. СПб., 1895, с. 289—1023;

·       Кульбакин С. М. Хилендарские листки, отрывок кирилловской письменности XIro века. СПб., 1900 (Памятники старославянского языка, 1), 34 с.;

·       Илиев А. Старобългарски речник. Помагало за изучаване старобългарски език и новобългарски правопис. Пловдив, 1901, 119 с.;

·       Меillet A. Etudes sur l’étimologie et le vocabulaire du vieux-slave. 1—2. Paris, 1902—1905, 12 + 511 p.;

·       Щепкин B. H. Саввина книга. СПб., 1903 (Памятники старославянского языка. 1., 2), 7+235 с. (фототипно изд. Graz, 1959);

·       Булич С. К. Очерк истории языкознания в России (XIII в. — 1825). СПб., 1904, 1248 с.;

·       Карский Е. Ф. Листки Ундольского, отрывок кирилловского евангелия XIro века. Фототипическое воспроизведение текста и исследование письма и языка. СПб., 1904, 3+41 с.;

·       Фасмер М. Греко-славянские этюды. 1. Основные вопросы из области греко-славянских отношений. — ИОРЯС, И, 1906, 2, с. 386—412; 2. Греческие заимствования в старославянском языке. — ИОРЯС, 12, 1907, 2, с. 197—289 (същото в: СОРЯС, 86, 1909, 1, с. I—VII, 1—236);

·       Berneker E. Slavisches etymologisches Wörterbuch. 1—2. Heidelberg, 1908—1913, 760 p.;

·       Ильинский ГА. Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема Сирина XI в. СПб., 1909 (Памятники старославянского языка, 1., 6), 32 с.;

·       Погорелов В. Словарь к толкованиям Феодорита Киррского на Псалтырь в древнеболгарском переводе. Варшава, 1910, 7+245 с.;

·       Преображенский А. Этимологический словарь русского языка. 1. М., 1910, 674 с.; 2. М., 1918, 416 с.;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, 961 с.;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. 2 изд. Berlin, 1913, 552 p.;

·       V. J. Zur Quellenkunde des Miklosichen altkirchenslavischen Wörterbuches. — ASPh, 36, 1915—1916, p. 581—583;

·       Petersson H. Baltische und slavische Wortstudien. Lund, 1918, 80 p.;

·       Jagić V. Zum altkirchenslavischen Apostolus. 2. Lexikalisches. Die Physiognomie der slavischen Übersetzung (1). 3. Lexikalisches. Die Physiognomie der slavischen Übersetzung (2). — SAWW, 193, 1919, 128 p.; 197, 1920, 133 p.;

·       Севepьянов С. Н. Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922, 7 + 392 с. (фототипно изд. Graz, 1954);

·       Trautmann R. Baltisch-slavisches Wörterbuch. Göttingen, 1923, 382 p. (2 изд. Göttingen, 1970);

·       Brückner A. Słownik etymologiczny języka polskiego. Kraków, 1927, 805 p.;

·       Lavrov P. Le lexique du vieuxslave. — RES, 7, 1927, p. 199—216;

·       Sloński S. O rzekomym wpływie łacińskiej Vulgáty na starosłowiański przekład ewangelji. — Slavia, 6, 1927, p. 246—264;

·       Кульбакин С. M. O речничкој страни старословенског језика. — ГСАН, 138, други разред, 73, 1930, с. 85—144;

·       Von Arnim В. Beiträge zum Studium der altbulgarischen und altkirchenslavischen Wortbildung und Übersetzungskunst. — SPAW, 32, 1931, p. 952—1024;

·       Skardzius P. Die slavischen Lehnwörter im Altlitauischen. Kaunas, 1931, 252 p.;

·       Kiparskу V. Die gemeinslavischen Lehnwörter aus dem Germanischen. Helsinki, 1934 (Annales Academiae Scientiarum Fennicae, serie В, 32, 2), 329 p.;

·       Sloński S. Indeks verborum do Euchologium Sinaticum. Warszawa, 1934, 8+152 p.;

·       Meyer K. H. Altkirchenslavisch-griechisches Wörterbuch des Codex Suprasliensis. Glückstadt—Hamburg, 1935, 12 + 302 p.;

·       Mеyer K. H. Altkirchenslavische Studien. 1. Fehlübersetzungen im Codex Suprasliensis. Halle, 1939, 6+33 p.;

·       Weingart M. Le vocabulaire du vieux-slave dans ses relations avec le vocabulaire grec. — In: Atti del V Congresso internationale di studi bizantini. 1. Roma, 1939, p. 564—577;

·       Младенов Ст. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. С., 1941, 20+704 с.;

·       Gerov В. Die griechischen, semitischen und lateinischen Nomina im Altbulgarischen. — ГСУифф, 39, 1942—1943, c. 1—36, 37—38;

·       Horálek К. К otázce lexikálních bohemismů v staroslověnských památkách. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 115—119;

·       Pokorný J. Indogermanisches etymologisches Wörterbuch. 1.-12. Bern, 1948— 1958, 1136 p.;

·       Вuсk С. D. A Dictionary of Selected Synonyms in the Principal Indo-European Languages. Chicago, 1949, 1515 p.;

·       Vasmer M. Russisches etymologisches Wörterbuch. Heidelberg. 1., 1950, 712 p.; 2., 712 p.; 3., 1958, 690 p. (на руски ез.: Этимологический словарь русского языка. Перевод с немецкого и дополнения О. Н. Трубачева. М. 1., 1964, 563 с.; 2., 1967, 672 с.; 3., 1971, 828 с.; 4., 1973, 856 с.);

·       Sławski F. Slovník etymologiczny języka polskiego. 1 —. Kraków, 1952—;

·       Ohijenkо I. Die Hebraismen in der altkirchenslavischen biblischen Sprache. — In: Münchener Beiträge zur Slavenkunde. Festgabe für Paul Diels. München, 1953, p. 163—178;

·       Horálek К. Evangeliáře a četveroevangelia. Příspěvky k textové kritice a dějinám staroslověnského překladu evangelia. Praha, 316 p.;

·       Стоянов Ст., M. Янакиев. Старобългарски език. Текстове и речник. С., 1955, 196 с. (2 изд. С., 1960, 232 c.);

·       Sadnik L., R. Aitzetmüller. Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten. Heidelberg, 1955, 341 p.;

·       Гошев Ив. Рилски глаголически листове. С., 1956, 149 с.;

·       Масhek V. Etymologický slovník jazyka českého a slovenského. Praha, 1957, 628 р.;

 

 

465

 

·       Schumann К. Die griechischen Lehnbildungen und Lehnbedeutungen im Altbulgarischen. Berlin-Wiesbaden, 1958, 79 p.;

·       Slovník jazyka staroslověnského — Lexicon linguae palaeoslovenicae. Hlav. red. J. Kurz; 1983: Z. Hauptová. 1—52. Praha, 1958—1997;

·       Dostál A. Clozianus. Staroslověnský hlaholský sborník, Tridentský a Innsbrucký. Praha, 1959, 401 p.;

·       Pokorný J. Indogermanisches etymologisches Wörterbuch. Bern. 1., 1959, 1183 p.; 2., 1969, 495 p.;

·       Достал A. Вопросы изучения словарного состава старославянского языка. — В Я, 1960, 6, с. 3—16;

·       Бернштейн С. Б. Slovník jazyka staroslověnského — Lexicon linguae palaeoslovenicae. Hlav. red. J. Kurz (рец.). — Slavia, 30, 1961, p. 318—325;

·       Гошев Ив. Старобългарски глаголически и кирилски надписи IX—XI в. С., 1961, 146 с.;

·       Мареш Ф. В. Древнеславянский литературный язык в Великоморавском государстве. — ВЯ, 1961, 2, с. 12—33;

·       Цейтлин R М. О принципах составления словаря старославянского языка. — ВСЯ, 6, 1962, с. 112—139;

·       Lehr-Sрlawiński T., K. Polański. Slovník etymologiczny języka drzewian połabskich. Wrocław-Warszawa-Kraków, 1962, 143 p.;

·       Stefanić Vj. Problem rječnika južnoslavenskih redakcija staroslavenskog jezika. — Slovo, 11—12, 1962, p. 181—187;

·       Иванова-Мирчева Д. Старобългарски, старославянски и среднобългарска редакция на старославянски. — ККФ 1, с. 45—62;

·       Sadnik L., R. Aitzetmüller. Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen. 1 .-5. Wiesbaden, 1963—1975, 378 p.;

·       Mирчев К., Хр. Кодов. Енински апостол. С., 1965, 235 с.;

·       Пернишка Е. Сто години Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum от Франц Миклошич. — БЕ, 15, 1965, с. 279—282;

·       Kuna H. Redakcije staroslovenskog kao literarni jezik srba i hrvata. — Slovo, 15—16, 1965, p. 183—199;

·       Львов А. С. Очерки по лексике памятников старославянской письменности. М., 1966, 320 с.;

·       Миxаилэ Г. О работе над собиранием материала для составления словаря книжнославянского языка румынской редакции. — ВЯ, 1966, 5, с. 105—109;

·       Мошинский Л. Отношение словаря церковнославянского языка к словарям отдельных славянских языков. — ВЯ, 1966, 5, с. 81—85;

·       Назор А. О словаре хорватскоглаголической редакции общеславянского литературного (церковнославянского) языка. — ВЯ, 1966, 5, с. 99—105;

·       Vaillant A. Slovník jazyka staroslověnského. Lexicon linguae palaeoslovenicae. 11, 12, 13. Prague, 1965 (fasc. 11), 1966 (fasc. 12 et 13) (рец.). — BSLP, 63, 1968, p. 150—153;

·       Заимов И., В. Заимова. Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Старобългарски паметник от 1015—1016 година. С., 164 с.;

·       Верещагин В. М. Из истории возникновения первого литературного языка славян. 1. Переводческая техника Кирилла и Мефодия. М., 255 с.; 2. Варьирование средств выражения в переводческой технике Кирилла и Мефодия. М., 199 с.;

·       Добpев Ив. Глаголическият текст на Боянския палимпсест. Старобългарски паметник от края на XI век. С., 1972, 126 с.;

·       Пенкова П. Старобългарските синоними и лексикографската практика. — ЕЛ, 28 1973, 6, с. 17—34;

·       Słownik prasłowiański. Red. F. Sławski. 1—5. Wrocław-WarszawaKraków-Gdańsk, 1974—1984;

·       Radovich N. Analisi insiemistica del lessico slavo-ecclesiastico antico (Archivio elettronico del lessico paleoslavo, 1). Padova, 1974, 29+213 p.;

·       Ивановa-Mиpчева Д., Ж. Икономова. Хомилията на Епифаний за слизането в ада. С., 1975, 214 с.;

·       Ковтун Л. С. Лексикография в Московской Руси XVI — начала XVII вв. Л., 1975, 352 с.;

·       Aitzetmüller R. Das Hexaemeron des Exarchen Johannes. 7. Graz, 1975, 515 p.;

·       Дaвидов А. Речник-индекс на Презвитер Козма. С., 1976, 376 с.;

·       Zaimоv J. Die bulgarische Onomastik als Spiegel des altbulgarischen und urslavischen Wortschatzes. — ZS, 21, 1976, p. 806—813;

·       Цейтлин P. M. Лексика старославянского языка. Опыт анализа мотивированных слов по данным древнеболгарских рукописей X—XI вв. М., 1977, 336 с.;

·       Добрев Ив. Гръцките думи в Супрасълския сборник и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 28, 1978, 2, с. 89—98;

·       Минчева А. Старобългарски кирилски откъслеци. Български езикови паметници. 1. С., 1978, 260 с.;

·       Пенкова П. Лексикографическая характеристика Синайского евхология. — СС, 1978, 2, с. 83—88;

·       Давидов А. Обратен речник на „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма. — Трудове на Великотърновския университет „Кирил и Методий“, 16, 1981, 2, с. 91—115;

·       Sadnik L. Des Hl. Johannes von Damaskus Ἔκτησις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως in der Übersetzung des Exarchen Johannes. 4. Index und rückläufiges Wörterverzeichnis zusammengestellt von R. Aitzetmüller. Freiburg i. Br., 1983 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 17), 279 p.;

·       Старобългарски речник. Отг. ред. Д. Иванова-Мирчева. Встъпителен том. С., 1984, 227 с.; 1. А-Н. С, 1999, 1027 с.;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 722 с.;

·       Цейтлин Р. M. Лексика древнеболгарских рукописей X—XI вв. С., 1986, 356 с.;

·       Арполенко Г. П. , В. Л. Карпова, З. Г. Козырева, Е. С. Симонова, П. П. Чучка, Г. Х. Щербатюк. Словарь старославянского языка восточнославянской редакции X—XIII века (Проспект). Киев, 1987, 179 с.;

·       Desсhler J.-P. Kleines Wörterbuch der kirchenslavischen Sprache. München, 1987, 259 p.;

·       Lysaght T. A. Old Church Slavonic (Old Bulgarian) — Middle Greek — Modem English Dictionary. 2 изд. Wien, 1987, 471 p.;

·       Богaтовa Г. А. Академик И. И. Срезневский и славянская историческая лексикография. — Вестник АН CCCR 1988, 4, с. 109—117;

·       Etymologický slovník jazyka staroslověnského. Hlavní red. E. Havlová. 1—5. Praha, 1989—1995, 316 p.;

 

 

466

 

·       Aitzetmüller R. Paraenesis. Die altbulgarische Übersetzung von Werken Ephraims des Syrers. 5. Index, rückläufiges Wörterbuch. Faksimiles der Paraenesen aus den Handschriften F und S, die in den Handschriften P und Z fehlen. Freiburg i. Br., 1990 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes und dissertationes, 28), 662 p.;

·       Tpиφуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. 2 изд. Београд, 1990, 388 с.;

·       Mareš F. V. Miklošičovy staroslověnské slovníky. — In: Miklošičev zbornik. Ljubljana, 1992, p. 1—5;

·       Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). В три тома. Под общата ред. на акад. П. Динеков. 2. Речник-индекс. С., 1993, 219 с.;

·       Старославянский словарь (по рукописям X—XI веков). Под ред. Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки и Э. Благовой-М., 1994, 842 с.;

·       Xристова И. Речник на словата на Климент Охридски. С., 1994, 320 с.;

·       Дограмаджиева Е. Авторитетен труд в областта на славянската историческа лексикография. [Старославянский словарь (по рукописям X—XI вв.). Под редакцией Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки, Э. Благовой. М., 1994]. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 3, р. 109—113;

·       Мирчева Д. Нов старобългарски речник. [Старославянский словарь (по рукописям X—XI веков). Под ред. Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки и Э. Благовой М., 1994]. — МкП, 1995, 4, с. 35—54;

·       Коссек Н. В. Старославянский словарь (по рукописям X—XI вв.). Под ред. R М. Цейтлин, Р. Вечерки, Э. Благовой. М., 1994 (рец.). — Славяноведение, 1996, 2, с. 100—102;

·       Тот И. Словарь-индекс русской редакции древнеболгарского языка конца XI — начала XII века. Приложение. Источники. Сегед, 1997, 73 с.;

·       Косh Ch. Kommentiertes Wort- und Formenverzeichnis des altkirchenslavischen Codex Assemanianus. Unter Mitwirkung von E.-M. Kintzel und A. Schröder. Freiburg i. Br., 2000 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, 43), 909 p.;

·       Mareš F. V. Staroslověnská lexikografie. In: Mareš F. V. Cyrilometodějská tradice a slavistika. Praha, 2000, p. 632—649;

·       Иванова-Мирчева Д., А. Давидов. Малък речник на старобългарския език. Велико Търново, 2001, 496 с.;

·       Thеissеn U. Deutsch-altbulgarisches Wörterbuch. 11 567 Stichwörter. 2 попр. и доп. изд. Sofia, 2001, 501 p.

 

Пиринка Пенкова

 

 

    (14). РЕШЕТАР, Милан (Rešetar, Μ.) (1.II.1860—14.I.1942) — хърватски филолог славист. Роден в Дубровник, където завършва гимназия. От 1877 следва слав. и класическа филология във Виена; посещава лекциите на Фр. Миклошич, от чиито идеи се влияе в научната си работа. След една година се премества в Грац; там завършва образованието си с изпит за учител по сърбохърватски език и класически езици. Учителства в Копар (1882), Задар (1883) и Сплит (1884—1891), където написва докторска теза върху границите на чакавския диалект — „Die Cakavština und deren einstige und jetzige Grenzen“ (1891). През 1891 се установява във Виена. Работи в Министерството на вътрешните работи като редактор на хърватското издание на „Peichsgesetz Blatt“. Хабилитира се с труда „Die Ragusanischen Urkunden des XIII—XV Jahrhunderts“ (1894—1895); доц. (1895) по слав. филология (сърбохърватски език и литература) във Философския фак. на Виенския унив. По покана на Балк. комисия при Виенската АН предприема теренни диалектоложки проучвания (1897, 1898, 1901) в Хърватско, Босна и Черна гора и изследва говора на преселническата колония в Молиса, Южна Италия (1907). Извънреден (от 1904) и редовен проф. (от 1908) в Грац. Проф. в Загребския унив. (1919—1928). След това до смъртта си живее във Флоренция.

 

Р. е един от най-значителните представители на южнослав. филология от времето на позитивизма и сравнителноистор. езикознание. Научните му интереси са насочени към сърбохърватския език (история, диалектология, акцентология, граматика) и към историята на хърватската литература и култура (главно към проблематика, свързана с родния му град). Важни за славистиката са трудовете му върху развоя и разпространението на сърбохърватските диалекти, включително и върху състоянието им в неслав. езикови територии; безспорен е приносът му в проучването на щокавския говор. Р. анализира явления в сърбохърватската акцентуация, особено значителни за възстановяване на праслав. и индоевроп. ударение, и установява, че старото ударение се среща по цялата сърбохърватска езикова територия, намирайки естествено продължение в словенския и в бълг. език. Главната област, в която са съсредоточени усилията на Р., е издирването, изследването и

 

 

467

 

критическото издаване (образцово и до наши дни) на стари дубровнишки книжовни паметници — кирилските грамоти, писани или преписвани през XIII—XV в., преписите на Бернардиновия лекционар, Молитвеника от 1512, кирилския сборник „Либро од мнозијех разлога“ от 1520 и др.

 

Пряко отношение към кирило-методиевската проблематика имат няколко публикации на Р. Едната от тях е рецензия (1902) за първото издание на Граматиката на старобълг. език от В. Вондрак. Друга, също с характер на отзив (1906), съдържа оценка за изследване на Дж. Вилперт върху гроба на Константин-Кирил Философ в Рим. Р. е привлечен от оригиналните изводи на известния изследовател на старото християнско изкуство и изтъква важността им за славистиката. От своя страна той свързва интерпретацията на автора с данни от житията на слав. първоучители и с мненията на други специалисти, като посочва отделни грешки и неточности в тълкуването на надгробния надпис.

 

Милан Решетар

 

Р. има принос в изследването на глаголицата. Разглеждайки Abecenarium Bulgaricum, който отнася към време не по-късно от XII в., той излага следните изводи: писачът е най-вероятно грък, защото при предаването на имената на буквите с латиница допуска специфични грешки (поставя t между s и l, заменя v с b и др.); многосричните названия на буквите имат ударения и е трудно да се каже дали те почиват на някакво по-старо южнослав. акцентуване, защото не са запазени свидетелства за подобни названия в по-старата южнослав. традиция; не е възможно имената на буквите да са възникнали по-късно от самата глаголическа азбука, както смятат някои изследователи — най-вероятно Константин-Кирил, възпитан в грц. граматическа традиция, ги е създал сам и съчинението на Черноризец Храбър е доказателство за съществуването им в най-ранния етап от развитието на слав. писменост. Р. се произнася и по някои от най-дискутираните проблеми във връзка с първоначалното състояние на глаголическата графична система — наличието на двете х, значението на пѣ, появата на третото и (ипсилон след т), като за сравнение използва данни от Бандуричевия абецедар, някои азбучни песнопения и съчинението на Черноризец Храбър.

 

В специална статия (1913) Р. анализира гл. 15 от ЖМ, която съдържа сведения за преводаческата дейност на слав. първоучител. Той намира, че посоченият в Житието срок — 6 месеца, в течение на които моравският архиепископ превел „всичките библейски книги в пълнота, с изключение на Макавеите“, с помощта на „двама свещеници, добри скорописци“ — е малък за този обем на работата. Обяснението за появата на числото 6 е в глаголическия оригинал на ЖМ: в кирилска транслитерация числото 8 (по-достоверното) би било предадено с 6; изписването на 6 с дума вероятно е дело на късен преписвач. Р. смята още, че двамата помощници на Методий са били не само „скорописци“, но и участници в

 

 

468

 

превода — в такъв случай трудът на трима души за седем или осем месеца би бил достатъчен за превода на цитираните в Житието библейски книги. Според Е фактът, че цялостният слав. превод на Библията е известен от по-късно време, означава, че Методиевият не е запазен, а не че не е съществувал (между доказателствата в това отношение са свидетелството на Йоан Екзарх в Пролога към Богословие и важната бележка в Охридския апостол от края на XII в., във връзка с която Р. оспорва четенето на С. М. Кулбакин).

 

 

            Съч.:

o   Die Cakavština und deren einstige und jetzige Grenzen. — ASPh, 13, 1891, p. 93—109, 161—199, 361—388;

o   Zadarski i Ranjinin lekcionář. Zagreb, 1894 (Djela JAZU, 13), 53 + 330 p.;

o   Антологија дубровачке лирике. Београд, 1894 (Српска књижевна задруга, 15), 28+182 с.;

o   Primorski lekcionáři XV. vijeka. — RJAZU, 134, 1896, p. 80—160; 136, 1898, p. 97—199;

o   Südslavische Dialektstudien. 1. Die serbokroatische Betonung südwestlicher Mundarten. Wien, 1900 (Schriften der Balkankommission. Lingustische Abteilung, 1., 1), 6 + 222 p.;

o   W. Vondrák Altkirchenslavische Grammatik. Berlin, 1900 (рец.). — Allgemeines Literaturblatt, 11, 1902, Nr. 21, col. 655;

o   Das Grab und die Grabinschrift des hl. Cyrill in Rom. — ASPh, 28, 1906, p. 421—429;

o   Der štokavische Dialekt. Mit 2 Karten. Wien, 1907 (Schriften der Balkankommission. Lingustische Abteilung, 1., 4), 7+320 p.;

o   Die serbokroatischen Kolonien Süditaliens. Wien, 1911, 5+402 p.;

o   Prikazanje kako bratja prodaše Jozefa. U Zagrebu, 1912, 304 p.;

o   Zur Übersetzungstätigkeit Methods. — ASPh, 34, 1913, p. 234—239;

o   Zum ältesten slavischen Alphabet. — ASPh, 35, 1914, p. 62—67;

o   Bibliografski prilozi. Zagreb, 1915, 7 p.;

o   Fr. Stroh. Die altslavische Besiedlung des Oberen Mühlviertels. Linz, 1914 (рец.). — ASPh, 36, 1916, p. 1—2;

o   A. Leskien. Grammatik der serbokroatischen Sprache. 1. Lautlehre, Stammbildung, Formenlehre. Heidelberg, 1914 (рец.). — ASPh, 36, 1916, p. 538—550;

o   Elementar-Grammatik der kroatischen (serbischen) Sprache. Zagreb, 1916, 11+209 p.;

o   Либро од мнозијех разлога. Дубровачки ћирилски зборник од г. 1520. Београд-Сремски Карловци, 1926, 27+221 с.;

o   Бернардинов лекционар и његови дубровачки преписи. Београд, 1933, 3 + 127 с.;

o   Dubrovački zbornik od g. 1520. Beograd, 1933, 10+296 p.;

o   Autorstvo pjesama Rańinina Zbornika. — RJAZU, 247, 1933, p. 92—147;

o   Bernardins Lectionarium und dessen ragusanische Abschriften. Belgrad, 1934, 4 p.;

o   Jezik pjesama Rańinina Zbornika. — RJAZU, 255 (114), 1936, p. 77—220;

o   Два дубровачка језична споменика из 16. века. Београд, 1938, 71+206 с. [Ђанели Ћ., М. Решетар];

o   Jezik srpskog Molitvenika od g. 1512. Beograd, 1938, 69 p.;

o   Mluvnice jazyka srbocharvátského. Praha, 1945, 186 p.;

o   Најстарија дубровачка проза. Београд, 1952, 4+116 c.;

o   Elementar-Grammatik der serbokroatischen Sprache. 4 изд. Halle, 1959, 128 p.;

o   Izabrana djela. Zagreb, 1983 (Pet stolećja hrvatske književnosti, 121., 1), 501 p. [Rešetar M., T. Matič, F. Francev, J. Badalič, S. Ježić, J. Ravlić].

 

            Лит.:

·       Maretić T. Dr. Milan Rešetar. — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 39, 1924—1925, p. 48;

·       Zbornik iz Dubrovačke prošlosti: Milanu Rešetaru о 70oj godišnjici života (Rešetarov zbornik). Dubrovnik, 1931, 495 p.;

·       Bibliografija Milana Rešetara. — In: Rešetarov zbornik. Dubrovnik, 1931, p. 3—11;

·       Štefanić V. Milan Rešetar (nekrolog). — Književni tjednik, 2, 24. siječnja 1942, 6, p. 3;

·       Deanović M. Milan Rešetar. — Ljetopis Jugoslavenske akademije znanosti i umjetnosti, 54, 1949, p. 336—361;

·       Berkopec O. Jugoslávská literatura ve slovanské knihovně. Rešetarova knihovna Ragusion.Výběrový soupis vzácných knih a rukopisů. Praha, 1967, 57 p.; Rešetar Milan (1860—1942). — In: Leksikon. Jugoslavenski leksikografski zavod. A-Z. Zagreb, 1974, p. 829;

·       Rešetar Milan (1860—1942). — In: Mala splošna enciklopedija. 3. (P-Z). LjubljanaBeograd, 1976, p. 233;

·       Bratulić J. Milan Rešetar. — In: M. Rešetar, T. Matič, F. Francev, J. Badalič, S. Ježić, J. Ravlić. Izabrana djela. Zagreb, 1983, p. 1—52;

·       Иванова H. Милан Решетар (1860—1942). — Съпоставително езикознание, 17, 1992, 2, с. 104—109.

 

Лили Лашкова

 

 

    (15). РИЛСКИ ГЛАГОЛИЧЕСКИ ЛИСТОВЕ — остатък от обемист старобълг. сборник, написан на глаголица най-вероятно през XI в. Запазени са три листа (л. II, V, VII по изд. на Ив. Гошев), два отпечатъка върху дъсчената подвързия на кирилски ръкописен сборник (л. IV VIII) и няколко изрезки от листове (между тях л. I, III, VI). Л. I и л. II се пазят в Библиотеката на РАН в Санкт Петербург под № 24.4.15. Останалите части са в библиотеката на Рилския манастир (№ 3/6). Листовете I и II са намерени в Рилския манастир от В. И. Григорович през 1845, когато той приключва пътешествието си по бълг. земи. През 1880 при посещение в манастира К. Иречек открива глаголически откъслеци в подвързията на сборника „Андрианти“, преписан през 1473 от Владислав Граматик. Още на самото място Иречек се опитва

 

 

469

 

да разчете текста и фактически става откривателят на л. IV, VI и VIII. В своя „Опис на ръкописната сбирка на Рилския манастир“ (1902) Е. Спространов съобщава мимоходом, че по подвързията на ръкопис 3/6, т. е. в същия Владиславов сборник, личат глаголически букви; именно тази ценна забележка подтиква Й. Иванов при една научна екскурзия със студенти през 1936 да разтвори подвързията на кодекса. Така 50 г. след Иречек той намира л. III, V и VII. По предположения на И. И. Срезневски (1866, с. 242), В. Ягич (1911, с. 128) и Ст. Смядовски (1980) Григоровичевият лист е оставил отпечатъка върху подвързийната дъска, определен като л. VIII.

 

Намерените от Григорович листове предизвикват голям интерес сред славистите. За пръв път л. I и II са обнародвани с оскъдни бележки от Срезневски в „Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы“ (1866). По-подробно той се спира на тях в своите „Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках“ (1867), като съвсем точно определя съдържанието на листовете. Поради това, че изданието на Срезневски не е удовлетворително (липсват напр. надредните знаци), а и публикацията на Ягич в „Specimina linguae palaeoslovenicae“ (1882) страда от по-свободна трактовка на текста (развързване на титлите, игнориране на надредните знаци, печатане на текста не по редове), през 1909 Г. А. Илински решава да издаде текста наново. Той прави критическа публикация, без грешките на предшествениците, и снабдява старобълг. текст с грц. съответствия. След откритието на Иванов става ясно, че всички листове имат някаква текстуална връзка, което налага да бъдат наново изследвани. Това осъществява през 1956 Гошев, който разчита и издава всички намерени дотогава листове. Според него те са част от обемист глаголически сборник, създаден през втората половина на X в. Р. г. л. са писани с обла глаголица, в две колони, по 37 реда на страница, височина на буквите 2—2,5 и 3 мм.

 

Л. I (3,8 х 21 см) е фрагмент, върху който са запазени шест реда, толкова силно пострадали, че се четат само отделни букви и думи. При крайно трудното разчитане Тошев успява да определи, че това е част от словото „За покаянието“ от Ефрем Сирин. На л. II (27,5 х 21,3 см) — т. нар. Македонски глаголически лист — е изписан краят на 78—ото слово от Паренесиса на Ефрем Сирин „За съда, за любовта и за покаянието“. Грц. текст е намерен и публикуван още от Илински. Фрагментът и листът са били използвани при подлепването на подвързия и затова по л. II има изрязани четири ромбовидни отвора, край които текстът е силно пострадал; останалата част от листа е сравнително добре запазена. На р. 16 от втората колона започва 79-ото слово от Паренесиса „За възвръщането назад към езическите дела“. Л. III всъщност е малка изрезка, използвана за хастар при подвързването на сборника „Андрианти“. По него са запазени следи от пет реда, които издават заглавието на 80-ото слово — „За божествената просфора или за комкането“. Л. IV е отпечатък, който се е превадил от влагата върху корицата на задната дъска от подвързията. Не е ясно какво обхващат първите шест реда — там текстът е изтрит, но от р. 7 от първата колона започва част от словото на Ефрем Сирин „За Антихриста“. Л. V (27,7 x 15 см) е силно повреден при подвързването и има малко следи от текст, който Гошев свързва със словото „За любовта, за кръщението, за изповедта, похвала на кръста и за бъдещия съд“. Грц. паралел не е намерен. Л. VI, на който продължава същото слово, е тясна ивица със запазени три реда. Л. VII (27 х 14,8 см) е тънък и прозрачен. Бил е залепен между външната подвързийна кожа и дъската от подвързията на Владиславовия сборник. Първата и втората колона са в много лошо състояние,

 

 

470

 

но от другите две става ясно, че това е част от съвършено непозната изповедна молитва на покаяние. Грц. текст не е намерен. Л. VIII е отпечатък и на него изповедната молитва продължава. Запазени са още три изрезки, по които едва се четат отделни букви.

 

Рилските глаголически листове, XI в.

 

Въпреки че състоянието на някои от листовете е увредено и че са намерени в подвързиите на два различни сборника (не се знае от кой ръкопис Григорович е извадил л. I и II), може да се установи, че те са писани с обиграна ръка от едно и също лице. Буквите на обикновения текст са минускулни, а заглавията на словата, отделни места, както и началата на поученията са изписани с маюскулни букви. Писмото е над прочертания ред, което е характерно за виз. ръкописи докъм края на X в., обратно на т.нар. висящо писмо от по-късна епоха.

 

В начертанието на буквите заслужават внимание редица особености. () и в двата вида писмо е със спуснати почти до реда серифи от втора степен. Това очертание е непознато за другите глаголически старобълг. паметници. () в минускулния вид е с твърде плоска средна дъга, а в маюскулния облик дъгата прилича на остър ъгъл, както е в същия вид писмо на Зогр. ев., но с по-малки петлици. () е твърде интересна поради механизма на изписване — вероятно без отделяне на перото от пергамента, с един замах. П () е със спусната ниско до реда широка петлица и без напречна чертица вляво — също непознат вариант от ръкописите; в маюскулното писмо чертицата се поставя. () се изписва в два варианта. Единият от тях е показателен — в него липсва познатата напречна чертица. По графичните белези на останалите букви Р. г. л. стоят най-близо до Асем. ев., отчасти до Мар. ев. и Охридските листове.

 

Специално внимание заслужават лигатурите в текста. Те изясняват и начертанието на съответните кирилски графеми от ранните кирилски ръкописи. Лигатурите показват, че възможността за свързване на глаголическите графеми с обща примка, т. е. пригаждането им за лигатурно писане, е наследена в кирилицата, която преобразява скаченото писане на графемите като съчетание от редна и надредна буква. Типичен е също случаят с предлога отъ (ѡтъ), който по подражание на глаголическото се изписва ѿ още в ранните кирилски ръкописи. Твърде показателните свързани букви в Р. г. л. са всъщност прототип на графическото стъкмяване на редица думи от кирилските старобълг. паметници. Това има голямо значение като доказателство за старшинството на глаголицата.

 

Употребени са в голямо количество придихания, ударения, знаци за мекост,

 

 

471

 

някои от които вероятно са имали значение на знаци за йотация. Като словоразделителен знак най-често се среща средно висока точка. Пред заглавия се поставя звездица във форма на св. Андреевски кръст с четири точки във вътрешните части на ъглите ().

 

Украсата на Р. г. л. е твърде скромна. Запазени са четири двуцветни (в жълто и киновар) инициала — два пъти на л. II² 20, II³ 16; на л. III 5 и на л. IV¹ 8. Ятовият инициал е най-близо до „лапидарната“ плетенична украса на Асем. ев.

 

Твърде забележителни са езиковите особености на Р. г. л. Като старобълг. паметник навсякъде на мястото на праслав. съчетания tj, kt, dj те имат щ и жд. Голяма архаичност издава редовната употреба на епентетичното л. Отдава се предпочитание на ь в представки, както и в предлога въ. Изясняване на силни ерове в о и е е необичайно за паметника — срещат се само четири случая: кротокъ VI² 2, словесехъ II³ 6, праведьнъих’ V³ 24 и тьченъ VII⁴ 9, което говори, че преписвачът е бил от област, където изясняването на тези гласни е било характерна черта, но не толкова, колкото в югозападните бълг. области. Затова се смята, че паметникът е преписан в Източна Б-я. Пред йотувана гласна обикновено се запазва ь — срв. бьдѣнье II⁴ 37, трѣбованьѣ II⁴ 9. Съзират се следи от старо разпределение на графемите за u-звука: се пише след съгласни, както се изписва (ън) за монофтонгично „ери“. Между двойното -аа- няма йотация — любимаа II² 28, тьм’наа II³ 28. Най-вероятно е, че тя се отбелязва с надреден знак. Смесване на носовки не се наблюдава. За разлика от Киевските листове се разграничават ѧ и ѩ (първата се среща само след съгласна, втората — само след гласна или в началото на думите). Навсякъде вместо ш се пише . Употребено е осем пъти ( — полььнъ II² 10—11, ѿвръым’ II³ 31, м’нои II⁴ 27 и 34—35, польа V⁴ 21, помои VII⁴ 32 и 34 и при VIII¹ 11. Разколебаването на съгласковото склонение е силно подчертано — срв. слова II² 35 род. пад. ед. ч. вм. словесе, словеси II³ 4 мест. пад. ед. ч. вм. словесе, и др. Интересна аористна форма за 3 л. дв. ч. представя съхранисте вм. съхраниста. Неочаквано за малкия обем на паметника лексиката се оказва много богата и разнообразна. От общо регистрираните около 450 думи Р. г. л. обогатяват старобълг. словно богатство с 20 думи —

 

богопротивьнъ, велезълоба, велененависть, вѣтитель, въорѫжати сѧ, въпречати сѧ, запинати, идолослоужитель, коньчьнъ, малъжена, мъногоглаголаниѥ, мѫчителѥвъ, нагло, неослабьнъ, нынѣчю, приблажнı-ати, слышатель, съваждати, щоудъ, юнотьнъ.

 

Най-голям интерес предизвиква съдържанието на ръкописа. Поради това, че той обема извадки от Паренесиса на Ефрем Сирин, както и изповедни молитви над каещ се човек, може да се заключи, че Р. г. л. са част от литургичен кодекс, отреден за служене през Великия пост. Съпоставката им с по-късни преписи на словата от среднобълг. епоха, напр. с Лесновския паренесис (№ 297 от 1353 от НБКМ) и със сборника със слова на същия писател (№ 298 от НБКМ), както убедително сочи Гошев, показва забележителна успоредност. Става дума за по-късни преписи на някакъв архетип, към който възхождат и Р. г. л., т. е. те са най-ранният запазен препис от старобълг. превод на проповедите на Ефрем Сирин. Този превод ще да е бил направен по грц. текст, а не по сирийския, което е ясно от сравнението с виз. преписи. Огромен интерес представлява преводът на молитвата за Св. Троица (Трисвятое, τρισάγιον):

 

(молитвата е установена с 81-ото правило на Трулския събор).

 

 

472

 

Това е най-ранният слав. превод на молитвата със звателен падеж на кратките прилагателни, който е съвършено непознат на по-късните преписи. Изглежда, че този превод, направен в старобълг. епоха, е бил забравен по-късно.

 

Присъствието на проповеди от Ефрем Сирин в Р. г. л. има важна доказателствена сила относно старинността и автентичността на Завета на св. Иван Рилски. Поради това, че той е запазен в твърде късен препис, макар и със старинни черти, редица изследователи, като напр. Ал. Теодоров-Балан, обявяват този документ за недостоверен. Основен довод в тази насока е фактът, че в Завета са преплетени извадки от Паренесиса на Ефрем Сирин, за който в миналото се предполага, че е бил непознат на рилския отшелник. С откриването на Р. г. л. става ясно, че словата на Ефрем Сирин са били известни и преписвани през старобълг. епоха. Оттук и възможността Заветът действително да е бил съставен от основателя на Рилския манастир. Ив. Дуйчев даже смята, че с голяма правдоподобност може да се приеме, че преводът на Паренесиса е бил направен преди 941, когато според него е бил съставен Заветът. Съпоставката на цитати от творбите на сирийския книжовник със старобълг. произведения, напр. с Проглас към Евангелието, несъмнено показва, че Паренесисът е бил популярен още през епохата на Първото бълг. царство.

 

Р. г. л. са били използвани и през по-късната епоха. За това говорят грц. и кирилските приписки, които са пръснати по целия л. II. Несъмнено те са били нанесени още преди листът да е послужил като материал за подвързия, т. е. преди XVII в. Палеографските им белези сочат, че те са писани не по-късно от XV в., а някои от тях — ок. XVI—XVII в. Със ситен полуизтрит почерк около третата колона е изписана някаква молитва, а по протежението на полето пред първата колона има извадки от Октоиха.

 

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, с. 63—74;

·       Григорович В. И. О древнейших памятниках церковно-славянской литературы. — ИИ АН по РЯС, 1, 1852, 7, с. 88;

·       Šafarík Р. Památky hlaholského písemnictví. V Praze, 1853, p. VII;

·       Šafařík P. Über den Ursprung und die Heimat des Glagolitismus. Prag, 1858, p. VII;

·       Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников. — Известия Ими. археологического общества, 4, 1863, с. 381—390;

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 220—224;

·       Срезневский И. И. Глаголический список поучений Ефрема Сирина. — В: Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. 1., 5. СПб., 1867, с. 27—36;

·       Jagić V. Specimina linguae palaeoslovenicae. Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности. СПб., 1882, с. 27—29;

·       Погорелов В. К вопросу о Македонском глаголическом листке. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Филиппу Феодоровичу Фортунатову. Варшава, 1902, с. 492—499;

·       Каринский Н. Образцы глаголицы. СПб., 1908, табл. 9;

·       Ильинский ГА. Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема Сирина, XI век. СПб., 1909 (Памятники старославянского языка. 1., 6), 32 с.;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Ягич В. Энциклопедия славянской филологии. 3. Графика у славян. СПб., 1911, с. 128;

·       Vondrák V. Über einige wichtigeren Publikationen älterer slavischen Texte der letzten Jahre — RS, 5, 1912, p. 75—76;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. С., 1919, с. 178—179 (2 изд. С., 1940, с. 147—148);

·       Огiенко I. Історія церковно-слов’янської мови. 5. Наиважніші пам’ятки церковно-слов’янської мови. 1. Пам’ятки старослов’янськи X—XI віків. Варшава, 1929, с. 44—47;

·       Гошев Ив. Ръкописите в Църковния историко-археологически музей при св. Синод в София. — In: III međunarodni kongres slavista (slovenskih filologa). 3. Odgovori na pitanja. Saopštenja i referati. Dopune. Beograd, 1939, p. 60—62;

·       Романски Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, с. 40—41, 437—439;

·       Дуйчев Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 162—164;

·       Гошев Ив. Рилски глаголически листове. С., 1956, 150 с.;

·       Милев А. Ив . Гошев. Рилски глаголически листове. С., 1956, 150 с. (рец.). — ЕЛ, 13, 1958, 2, с. 154—156;

·       Dostál A. Iv. Gošev. Рилски глаголически листове (рец.). — Bsl, 20, 1959, p. 99—101;

 

 

473

 

·       Hиколaй еп. Макариополски. И. Гошев. Рилски глаголически листове (рец.). — ДК, 39, 1959, 3, с. 31—32;

·       Велчева Б. Глаголическият ипроблем и Рилските листове. — БЕ, 27, 1977, с. 456—460;

·       Смядовски Ст. Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. — БЕ, 30, 1980, с. 500—501.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (16). РИЛСКИ МАНАСТИР „Успение Богородично“ — един от най-големите и най-древните бълг. мъжки ставропигиални манастири, важно духовно, книжовно и литературно средище през всички епохи от историята на Б-я, един от най-значителните скриптории на Балканите. Основан през X в. (по данни на виз. хронист Георги Скилица от XII в. — през 946) от учениците и последователите на първия бълг. светец отшелник Иван Рилски в северозападната част на планината Рила. Намира се на 3 км източно от дн. гр. Рила, на 1100 м надморска височина, между Рилска река и р. Друшлявица. Още със създаването си манастирът се превръща в книжовен и литературен център, в който възникват първите агиографски и химнографски творби, свързани с култа към рилския светец, и се преписват образци, характерни за книжнината на Първото бълг. царство. До последната четвърт на XV в. е даряван щедро от всички бълг. владетели като един от стожерите на православието по бълг. земи. След X в. обителта достига най-голям разцвет през XV и XVIII в. През XV в., след разрушаването на духовните и верските центрове в Източна Б-я, става водещо културно и книжовно средище за страната и основен хранител на постиженията на Търновската книжовна школа. С манастира е свързана дейността на всички по-известни южнослав. книжовници, като Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Мардарий Рилски и др. В него се събират ценни ръкописи от XIV в., преписват се библейски и богослужебни книги, съставят се сборници, съчиняват се оригинални литературни творби, посветени на едно от най-важните събития в духовния живот през XV в. — пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в манастира през 1469.

 

Рилският манастир

През XV—XVII в. той е и средището, чрез което се осъществяват връзките на бълг. книжовници с останалите балк. и слав. културни центрове и най-вече с манастирите на Атон. Особено нараства значението му през XVIII в., когато в него създава своята школа Йосиф Брадати и пребивава първият бълг. възрожденец Паисий Хилендарски, който в „История славеноболгарская“ включва специална похвала за обителта. И през XIX в. в нея работят изтъкнати възрожденски книжовници, като Авксентий Велешки, Неофит Рилски, Христаки Павлович и др., и стенописци, архитекти и иконописци, които го правят един от най-ценните паметници на бълг. и на европ. култура. Р. м. е включен в списъка на ЮНЕСКО на паметниците на световната култура (1983).

 

Днес едно от най-ценните достояния на Р. м. е неговата богата ръкописна колекция — единствената по рода си запазена органична манастирска библиотека в пределите на страната. Сбирката от слав. ръкописи, която наброява ок. 160

 

 

474

 

паметника, има първостепенно значение за бълг., балк. и слав. културна история. Най-голям дял в нея имат богослужебните книги — общо 66; по брой следват творенията на църковните писатели, сборниците, монашеската книжнина и библейските книги. Голямо внимание на рилската библиотека обръща още през 1845 В. И. Григорович, който дава най-ранните сведения за нейните ръкописни паметници, включително и интересни подробности за книги, заровени в подземието на църквата при старата постница, неоткрити и до днес. По-късно със сбирката работят А. Ф. Гилфердинг, П. А. Сирку, В. Чолаков, К. Иречек и др. Първи опити за описи на колекцията правят Б. Цонев и Л. Милетич; най-добрият опис от това време съставя Е. Спространов (1902). В библиотеката са работили множество видни бълг. и чуждестр. учени по различни проблеми на бълг. и балк. обща и културна история. Особено ценни са материалите за проучване на кирило-методиевската проблематика. Тук се съхранява единственият глаголически писмен паметник, запазен в пределите на страната — Рилските глаголически листове, открити в подвързията на сб. „Андрианти“ (1473) на Владислав Граматик. Сборникът обаче е писан от книжовника в Жеглиговския манастир Матейче, където вероятно е бил и подвързан, така че произходът на глаголическите фрагменти трудно може да се свърже с Р. м. Владислав Граматик е използвал пергаментните листове и като подлистник на музикални записки, които е оставил върху тях.

 

Мозаичен надпис от Хрельовата кула в Рилския манастир, 1334 г.

 

На перото на Владислав Граматик науката дължи и най-ранните южнослав. преписи на някои от основните творби, свързани с култа към слав. първоучители. В два от неговите сборници — т. нар. Загребски сборник (1469), пазен за известно време в Е м., и Рилски панегирик (1479), са поместени двата най-ранни точно датирани преписа от ЖК, представители на т. нар. южнослав. редакция на Житието, от която досега са известни общо осем преписа. Значителен е фактът, че между двата Владиславови преписа има доста различия. По-интересен в текстуално отношение е Загребският препис, който очевидно възхожда към търновски извод, „ресавизиран“ от книжовника. Само в този от всички преписи на творбата в гл. 7 е включен много важен пасаж, в който се говори за пребиваването на Константин-Кирил в манастира Полихрон в малоазийската планина Олимп:

 

 

Изследванията показват, че е голяма вероятността именно Владислав да е вмъкнал откъса. Той звучи напълно автентично, напълно в духа на Житието, и допълва с нови подробности съобщението за живота на Константин-Кирил, което показва, че не е изключено книжовникът да цитира някакъв неизвестен днес източник. Най-логично изглежда обяснението, че Владислав Граматик

 

 

475

 

е намерил препис от ЖК през 1469 в Търново, когато, както вече е съвсем сигурно, е отишъл там с делегацията за прибирането на мощите на св. Иван Рилски. По същото време той може би е открил и други съчинения, в които е било споменато делото на слав. първоучители, и с тях е попълнил текста на Житието. По-късно обаче, когато е подготвял преписа за Рилския панегирик, вече не е разполагал с тези допълнителни източници и затова посоченият пасаж, както и някои други дребни добавки, не се повтарят. Такава е напр. малката пояснителна бележка, която се среща само в Загребския препис в началото на гл. 5:

 

 

Съществуват и други особености, които са характерни само за двата Владиславови преписа. Те са наглед дребни, но са показателни за осмислянето на текста и личното отношение на книжовника. Напр. във всички преписи в гл. 1 се чете Житїе же его ı-авлı-аетъ, а във Владиславовите преписи е ı-авлı-аемъ; в гл. 3 във всички известни преписи стои О красотѣ бо его и моудрости, а във Владиславовите е О разоумѣ бѡ его и моудрѡсти; пак в гл. 3 срещу что есть оугодно тебѣ се открива что ѥ^с волı-а твоı-а, и др.

 

В споменатите сборници на Владислав Граматик са съхранени и два преписа от Похвалното слово за Кирил и Методий. Доскоро се смяташе, че тази творба има две редакции — първична, по-обширна, чийто най-ранен препис е от XII-XIII в. (в Успенския сборник), от която са запазени общо 27 преписа, всички от руски произход, и вторична, съкратена. Известните досега южнослав. преписи на творбата са общо четири (два на Владислав Граматик и два от сръбски произход, от XVI и XVII в.) и всички са от т. нар. вторична редакция. Внимателният текстологически анализ доказва, че едва ли може да става дума за две редакции. Вероятно Владислав Граматик е разполагал с дефектен извод, в който са липсвали листове, поради което в неговите преписи съвсем механично отсъства един голям пасаж от първата част на словото. Той е свързан главно с подробностите около Сарацинската мисия на двамата братя и не е логично да се мисли, че е съкратен нарочно, още повече, че без него се появяват някои неясноти в по-нататъшния текст. Така напр. се получава изречението

 

 

А името на Авраам всъщност се среща много по-късно в текста, където митарствата на двамата просветители се сравняват с неговите мъки по чужди земи. Това и някои други подробности доказват, че от извода на Владислав просто са липсвали един или два листа. Освен това при подробно сравнение между т. нар. две редакции се вижда, че, като се изключат механичните загуби, тъкмо Владиславовите преписи отразяват по-първичен и по-автентичен текст.

 

Извън тези пряко свързани с Кирило-Методиевото дело паметници рилската библиотека съдържа и една, може да се каже, почти пълна антология на старата бълг. литература. Особено важни са творбите, формиращи култа към рилския светец, както и множество ценни преписи и преводи на балк. литература. Поради това тя е богат извор за нови открития, анализи и реконструкции на средновековната източноправославна култура.

 

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. Очерк путешествия по Европейской Турции. М., 1877, с. 125—133;

·       Илков Д. Няколко паметници от Рилския манастир. — СбНУ 12, 1895, с. 615—629;

 

 

476

 

·       Цонев Б. Ръкописната сбирка в Рилския манастир. — БПр, 6, 1900, 10, с. 89—96;

·       Сырку П. А. Очерки из литературных сношений болгар и сербов в XIV—XVII веках. Житие св. Николая Нового Софийского (По единственной рукописи XVI в.). СПб., 1901, 176 с.;

·       Спространов Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския монастир. С., 1902, 136 с.;

·       Иванов Й. Св. Иван Рилски и неговият манастир. С., 1917, 164 с.;

·       Иванов Й. Жития на св. Ивана Рилски. С уводни бележки. — ГСУифф, 32, 1935—1936, с. 1—109;

·       Киселков В. Рилският манастир. Пловдив, 1937, 160 с.;

·       Трифонов Ю. Бележки върху известията за св. Иван Рилски. — МкП, И, 1939, 3—4, с. 77—112;

·       Дуйчев Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, 432 с. (фототипно изд. С., 1990);

·       Киселков В. Владислав Граматик и неговата Рилска повеет. С., 1947, 72 с.;

·       Гошев Ив. Трите най-стари пространни жития на преподобния Ив. Рилски. Текст и историко-литургически коментар. — ГСУбф, 25, 1947— 1948, 7, с. 3—72;

·       Mošin Vl. Ćirilski rukopisi Jugoslavenske akademije. 1. Opis rukopisa. Zagreb, 1955, p. 66—67;

·       Гошев Ив. Рилски глаголически листове. С., 1956, 150 с.;

·       Xристов Хр., Г. Стойков, Kp. Миятев. Рилският манастир. История, архитектура, резби, стенописи. С., 1957, 317 с.;

·       Снегаров Ив. Гръцки документи за Рилския манастир. — ГДА, 10 (36), 1961, с. 185—211;

·       Камбурова-Радкова Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972, 221 с.;

·       Богдановић Д. Историја старе српске књижевности. Београд, 1980, 312 с.;

·       Тончева Е., Е. Коцева. Рилски музикални приписки от XV в. — Българско музикознание, 13, 1983, 2, с. 3—44;

·       Николова Св. Някои текстологически проблеми в панегиричното творчество на Климент Охридски (По материали от „Похвално слово за пророк Илия“). — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 63—119;

·       Райков Б. Книжовни връзки между Търново и Рилския манастир през Средновековието. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 3—21;

·       Дуйчев Ив. Рилският манастир като книжовно и просветно средище през Средновековието. — В: Дуйчев Ив. Пътеки от утрото. С., 1985, с. 73—86;

·       Иванова В. Проблеми на авторството на Похвално слово за Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 4, p. 103—111;

·       Дылевский Η. Μ. Рыльский монастырь — „Великая Лавра“ славянского племени. — ЕВ, 22, 1985, 2, р. 28—44;

·       Райков Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Славянски ръкописи в Рилския манастир. 1. С., 1986, 128 с.;

·       Прашков Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев. Манастирите в България. С., 1992, с. 218—243;

·       Чешмеджиев Д. Към въпроса за състоянието на Кирило-Методиевата идея през XV век. — В: Българският петнадесети век. С., 1995, с. 129—136;

·       Енев М. Рилският манастир. С., 1997, 543 с.;

·       Xристова Б. Опис на ръкописите на Владислав Граматик. Велико Търново, 1996, 205 с.;

·       Дилевски Н. „Великата лавра на славянското племе“ на Балканите и нейният основоположник свети Иван Рилски извън пределите на отечеството през Средновековието. — В: Светогорска обител Зограф. 3. С., 1999, с. 32—43;

·       Рилският манастир. С., 2000, 271 с.

 

Боряна Христова

 

 

    (17). РИМ (Roma) — град на Апенинския п-в, край р. Тибър, на 27 км от Тиренско море; дн. столица на Италия. Според местно предание основан през 754/753 пр. н. е. Към средата на II в. пр. н. е. става най-голямият град държава в Средиземноморието. От края на III в. е център на Западната църква. Папската институция се узаконява чрез Миланския едикт (313). Р, една от петте вселенски патриаршии, заема първо място между тях, защото римският първосвещеник се смята за наследник на св. ап. Петър, загинал мъченически в Р. Първите църковни събори признават това първенствуващо положение, но Халкидонският (451) дава равни права на римския и на цариградския първосвещеник (вж. Вселенски събори).

 

При разделянето на Римската империя на Източна и Западна Р. изгубва значението си като политически център в полза на Цариград („Втория“ или „Новия“ Р). Р. често е обсаждан и ограбван от настанилите се в Италия германски дружини: от Аларих и вестготите през 410, от вандалите и Гензерих през 456. За последен западен владетел се смята Ромул Августул, който в 476 е свален от Одоакър — един от началниците на т. нар. варварски дружини. Особено тежък за града е периодът на Готската война на Юстиниан I (527—565). Завладян в 536 от византийците, Р. сменя господарите си петнадесет пъти, а в 547 населението е евакуирано за около един месец. Тези събития до голяма степен са причина за разрушаването на езическия Р: Капитолият е наречен Monte caprino, а Форумът — Campo vacino.

 

 

477

 

В църковно отношение Р. е разделен на седем района и в тях започват да се изграждат църкви. На мястото на Нероновия цирк е издигната Ватиканската базилика. Големите базилики „Св. Павел“, „Св. Лаврентий“, „Св. Агнеса“, „Св. Мария Маджоре“ и Латеранската църква стават до IX в. центрове на религиозни и монашески общества. Постепенно Р. получава облик на средновековен град, който теоретично е управляван от „дуксове“, зависещи административно от Равенския екзархат — административно управление, установено от Юстиниан I. В действителност обаче папската власт устоява на новите борби, които са насочени срещу Р. Папа Григорий I Велики (590—604) влиза в преговори с лангобардите и така спасява града от техните нападения, но до началото на VIII в. за него продължават да се борят Византия, от една страна, и лангобардите, от друга. В борбата срещу тях франкският крал Пипин Къси (751—768) завоюва града в 756 и го предава на папата, като така полага фактически началото на светската власт на папството. В 850 папа Лъв IV (817—855) издига на десния бряг на Тибър и около църквата „Св. Петър“ укрепен град, който става ядрото на Ватикан.

 

През 800 франкският владетел Карл Велики (768—814) е коронясан в Р. от папа Лъв III за император; така се слага началото на Западната римска империя. Но тя се разпада в 843, като срещу нея и срещу създадената по-късно Свещена римска империя (962) често се опълчват местните владетели. Тази борба продължава и през XI в. През 1084 градът е разграбен от норманите в о-в Сицилия, повикани от папа Григорий VII (1073— 1085) в борбата му срещу имп. на Свещената римска империя Хайнрих IV (1056—1106).

 

Основаването и изграждането на Рим. Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, XIV в.

 

През IX в. в Р. се редуват трима папи, чиято дейност е тясно свързана с мисията на Кирил и Методий: Николай I Велики (858—867), Адриан II (867—872) и Йоан VIII (872—882). След покръстването на българите княз Борис I (852—889) прави опит да влезе във връзка с папството в Р., за да се откъсне от духовното подчинение на Цариградската църква. Изпращани са две посолства на българите в Рим — през 866 и през 869. Те се движат по сухоземния път, който е по-сигурен от морския, контролиран от виз. власт. Първото пратеничество носи 115-те въпроса на княз Борис I относно църковното устройство, управлението на една новопокръстена държава и др., както и дарове. Второто пратеничество е във връзка с искането фортуенският епископ Формоза да бъде поставен за глава на Бълг. църква (вж. и Посолства на Рим в България).

 

През 867 папа Николай I кани в Р. Кирил и Методий, когато те пребивават в Панония при княз Коцел (861—874). Но поради смъртта на папа Николай I ги посреща папа Адриан II, който според ЖК, гл. 17, е бил придружен от „всички граждани със свещи в ръце“. Същото съобщава и Теофилакт Охридски в Пространното житие на Климент Охридски. Той добавя, че Методий бил ръкоположен в Р. за „моравски епископ в Панония“, а учениците на двамата братя били ръкоположени за свещеници (III, 9). Кирило-Методиевото пратеничество носи „превод на свещените книги“, които по нареждане на папата са поставени в олтара на църквата „Св. Мария Маджоре“.

 

 

478

 

Площадът „Св. Петър“ в Рим

 

Двамата братя извършват служба на слав. език в църквите „Св. Петър“, „Св. Андрей“, „Св. Петронила“ (във Ватикан) и „Св. Павел зад стените“ със съдействието на един от седемте епископи на Р. — Арсений, епископ на Орто, както и на Анастасий Библиотекар. Може би оттогава е по-тясната връзка на Кирил и Методий с Анастасий, който превежда две от Кириловите съчинения за Климент Римски от грц. на лат. език. Епископът на Велетри Гаудерик, който по-късно съставя Италианската легенда, също се среща с тях в Р. Кирил заболява по време на престоя си в Р. Той е постриган за монах на втория ден на Коледа в 869 и променя името си от Константин на Кирил. Умира на 14 февр. 869 и е погребан в църквата „Свети Климент Римски“ вдясно от олтара (вж. Гроб на Константин-Кирил Философ).

 

След смъртта на Кирил Методий остава известно време в Р. В ЖМ (гл. 6) е казано, че той бил посветен „в духовен сан“. Този пасаж се тълкува различно. Може би става дума за свещенически сан („попьство“), понеже, както личи от ЖМ (гл. 8), княз Коцел изпраща Методий повторно в Р., за да бъде издигнат в епископски сан; когато в 870 Методий е извикан на съд, той е съден като епископ. Методий отива и трети път в Р., както личи от няколко писма на папа Йоан VIII от 879, по повод на нови обвинения — че служи литургиите на слав. език. През същия период е направен нов опит за сближаване на княз Борис с Римската църква, но нова бълг. мисия не е посещавала Р., както личи от писмата на папа Йоан VIII от 879 до 882; изпращани са само дарове (ЛИБИ, 2, с. 160—181).

 

 

            Лит.:

·       Perwolf J. Bulhaři a stolice papežská. Historický nástin poměrův římských papežův k Bulharům. — Obecné listy, 2, 1861, 4, p. 77—81; 5, p. 102—104;

·       Gregorovius F. Geschichte der Stadt Rom im Mittelalter. 3. Stuttgart, 1862, 12+653 p. (reprint: München, 1978);

·       Бильбасов В. Римские папы и славянские первоучители. — ЖМНП, 138, 1868, с. 327—377;

·       Reumont A. v. Geschichte der Stadt Rom. 2. Berlin, 1870;

·       Armellini M. Le chiese di Roma dal secolo IV al XIX. Roma, 1891, 998 p. (reprint: Roma, 1982);

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe s. Paris, 1926, 360 p. (2 изд. Hattiesburg, 1970);

·       Дюлгеров Д, Рим и св. братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 11, 1933—1934, с. 1—67;

·       Šаkаč St. I Santi Cirillo е Metodio a Roma. — In: Cirillo e Metodio i Santi Apostoli degli Slavi. Roma, 1964, p. 71—101;

·       Havlik L. The Relationship between the Great Moravian Empire and the Papal Court in the Years 880—885. — Bsl, 26, 1965, p. 100—122;

·       Dujčev I. Constantin Philosophe — Cyrille à Rome au début de 868. — Slavia, 38, 1969, p. 521—527;

·       Marsina R. Povolenie slovanskej liturgie na Vel’kej Moravě. — Historický časopis, 18, 1970, p. 4—16;

·       Гeоpгиев Е. Последните часове на създателя на славянската писменост Константин Философ — св. Кирил в Рим. — RSlav, 17—19, 1970—1972, р. 205—216;

·       Rаtkoš P. Die slawische liturgische Sprache im Lichte der päpstlichen Politik in den Jahren 869—880. — Studia Historica Slovaca, 7, 1974, p. 185—204;

·       Пандурски В., Св. Босилков. Кирил и Методий в Рим. С., 1979, 112 с.;

·       Merсiеr J. Vingt siècles d’histoire du Vatican. Paris-Limoges, 1979, 529 p.;

·       Krautheimer R. Rome, a Profile of a City, 312—1308. New Jersey, 1980, 16+389 p. (на немски език: München, 1987, 424 p.; на френски език: Paris, 1999, 911 р.);

·       Сотиров Г. Методий и римските папи. — История и обществознание, 1985, 2, с. 3—9;

·       Forni A. La questione di Roma medievale: una polemica tra Gregorovius e Reumont. Roma, 1985 (Studi storici, 150—151), 152 p.;

·       Krautheimer R. S. Peter’s and Medieval Rome. Roma, 1985, 40 p.;

·       Tъпковa-Зaимова В., А. Милтенова. Идеята за християнския Рим и съответната терминология в късната средновековна българска книжнина. — В: Италия и Балканите. Комплексна българо-италианска конференция, София, 22—25 май 1984. С., 1988, с. 45—50;

·       Havlík L. Bulgaria and Moravia between Byzantium, the Franks and Rome. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, p. 5—20;

·       Гюзелев В. Кратък очерк върху отношението между Римската църква и Българското царство през Средновековието (IX—XIV в.). — В: Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България. С., 1992, с. 71—83;

 

 

479

 

·       Simeonova L. Bulgaria, Constantinople and Rome during the Second Patriarchate of Photius (877—886). — ЕВ, 33, 1996, 3—4, р. 141;

·       Тъпкова-Заимова В. Рим и Цариград във византийската и българската историкоапокалиптична книжнина. — В: Българи в Италия и италианци в България. Приноси. С., 1997, с. 135;

·       Tăpkova-Zaimova V. Rome et Constantinople dans la littérature exegétique et prophétique bulgare. — In: Oriente e Occidente tra Medioevo ed Eta Moderna. Studi in onore di Geo Pistarino. Genova, 1997, p. 1199—1207;

·       Ταχιάος A.-A. H μετάβαση των θεσσαλονικέων αδελφών Κυρίλλου και Μεθοδίου στη Ρώμη. — Θεσσαλονικέων πόλις, 2, 1997, 1, p. 143—152;

·       Gаllo L. Storia di Roma nel Medioevo. Roma, 1999, 220 p.;

·       Storia di Roma dall’antichità a oggi. Roma medievale. A cura di A. Vauches e G. Barone. Roma-Bari, 2001, 30+385 p.

 

Василка Тъпкова-Заимова

 

 

    РИМСКА ЛЕГЕНДА — вж. Италианска легенда.

 

 

    (18). РОГОВ, Александър Иванович (30.III.1935—9.VII.1996) — руски историк медиевист. Роден в Ленинград (дн. Санкт Петербург). Завършва средно образование в Москва (1952) и Истор. фак. на Московския унив. (1957; тясна специалност — изворознание). Работи в Археографската комисия към Отделението по история на АН на СССР (1957—1960). Аспирант в Инст. по славянознание и балканистика при АН на СССР в Москва (1960—1963) с научен ръководител М. Н. Тихомиров. През 1964 защитава кандидатска дисертация на тема „Хроника Стрыйсковского как исторический источник по истории России, Украины, Белоруссии и Литвы“. Младши н. с. (1963), старши н. с. (1976), водещ н. с. (1985) в Инст. по славянознание и балканистика. Главен редактор на сп. „Славяноведение“ (1993 — март 1996). Умира в Москва.

 

Научните интереси на Р. са много широки — обхващат дори въпроси от историята на музиката, изобразителното изкуство и архитектурата, но основните му занимания по тематика са свързани с духовните взаимоотношения на славяните през Средновековието и отражението им в различни по тип книжовни паметници. Чрез сравнителен анализ той характеризира слав. народности преди всичко на културологично равнище, проследявайки чрез богата фактология формирането на християнското светоусещане сред тях. Така напр. в статията „Первые славянские князья в памятниках древней письменности и искусства“ (1988) на основата на запазените истор. хроники на западните, южните и източните славяни P. се стреми да покаже как средновековният човек е изграждал образите и е възприемал дейността на първите слав. държавни строители. Обоснован е изводът, че за всички ранни слав. исторически съчинения е характерно рязкото разграничаване между държавниците преди и след християнската епоха — владетелите езичници са „хора груби и невежи“. Липсата на хроники за началния период на бълг. история Р. обяснява с тюркската етническа принадлежност на първите владетели. Сведенията, съдържащи се в Българския апокрифен летопис, приема за богомилски по произход и стига до извода, че в това съчинение е включен откъс от недостигнал до наше време паметник. Р. разглежда и легендата за приемането на християнството от княз Борис I, отразена в грц. източници (хрониките на Йоан Скилица, Продължителя на Теофан и Симеон Логотет). Освен на литературни източници той обръща внимание и на паметници на изобразителното изкуство — изследва иконографията на княз Борис I (852—889) и подчертава значението на най-ранните известни засега негови изображения. Убеден е, че сведенията за първите бълг. държавници, съхранени в литературата и изкуството на Средновековието, са изиграли важна роля при формирането на държ. идеология и обществено-политическата мисъл в другите слав. страни. В тази насока Р. поддържа популярната в науката хипотеза на А. А. Шахматов, че в Повесть временных лет

 

 

480

 

е използвано несъхранено днес съчинение (най-вероятно „български летописец“) със сведения за княз Борис, известни и на грц. хронисти.

 

Александър Рогов

 

В статията „Культурные связи восточных и западных славян в раннефеодальный период“ (1972) Р. проследява чешко-руските отношения в контекста на кирило-методиевското наследство в Русия. Особено внимание отделя на връзката между ЖМ, запазено в най-ранен препис в Успенския сборник от края на XII — началото на XIII в., и Сказание о преложении книг (898). Според него преводните и оригиналните съчинения на Кирил и Методий са най-важната част от т. нар. от него великоморавско наследство, която е усвоена напълно от древноруската култура. Присъединява се към поддържаното от някои учени мнение, че не само българите, но и чехите са посредници при разпространението на великоморавското наследство в Русия. Това негово становище е обосновано по-подробно в статията „Чешское наследие в культуре Древней Руси“(1968) и в предговора към книгата „Staroslověnské legendy českého původu“ (1976). P. се опитва да отговори на въпросите, в каква степен чешката култура е възприела кирило-методиевското наследство и може ли да се смята, че в Сазавския манастир се ражда и развива слав. чешка литература. Сходна проблематика е поставена на разискване в публикацията „Великая Моравия в письменности Древней Руси“ (1985). В нея са изложени становища във връзка с един от все още неизяснените в съвременната медиевистика въпроси — книжовните контакти между западните, южните и източните славяни през Ранното средновековие с оглед на възникването и движението на т. нар. кирилометодиевски мотиви. Между другото Р. установява важна тенденция — на фона на увеличаващите се истор. неточности интересът на руските хронисти се пренасочва от великоморавската към южнославянската и по-специално бълг. роля в пресъздаването и осмислянето на Моравската мисия. Развитието на кирилометодиевските традиции сред западните славяни (в чешките, словашките и полските земи) до края на XIV в. Р. представя в изчерпателна публикация (1991), като се позовава на разнообразни източници — литературни и езикови паметници на слав. и лат. език, археол. информация, данни за литургичната практика, документи за политически и идеологически мотиви в дейността на светските и църковните власти и за ролята на някои манастири, народни предания и др. Поради широките хронологически и географски рамки на изложението то има обзорен характер и на места не е аргументирано достатъчно — напр. не е ясно защо проложните жития на Кирил и Методий са отнесени „несъмнено“ към великоморавската книжнина (с. 175).

 

Р. сравнява известните в науката преводи на апокрифното Никодимово евангелие — руски, сръбски, гръцки, старобългарски и латински. Той смята, че лат. текст е превод от старобългарски, възникнал още във великоморавския кръг на слав. просветители.

 

Като член на Археографската комисия към АН на СССР Р. се занимава и с

 

 

481

 

описване на ръкописи. Книгата му „Сведения о небольших собраниях славянорусских рукописей в СССР“ (1962) съдържа данни за малките сбирки от библиотеки, музеи, манастири, църкви и у частни лица на територията на бившия СССР.

 

 

            Съч.:

o   Сведения о небольших собраниях славяно-русских рукописей в СССР. М., 1962, 300 с.; „Хроника“ Стрыйсковского как исторический источник по истории России, Украины, Белоруссии и Литвы. Автореферат диссертации. М., 1964, 20 с.;

o   Русско-польские культурные связи в эпоху Возрождения (Стрыйсковский и его „Хроника“). М., 1966, 310 с.;

o   Чешское наследие в культуре Древней Руси. — В: История, культура, фольклор и этнография славянских народов. VI Международный съезд славистов. Прага, 1968. Доклады советской делегации. М., 1968, с. 114—129;

o   Кириллические рукописи в книгохранилищах Польши. — Studia żródłoznawcze, 14, 1969, р. 154—155;

o   Ченстоховская икона Богоматери как памятник византийско-русско-польских культурных связей. — В: Древнерусское искусство (Художественная культура домонгольской Руси). М., 1969, с. 316—320;

o   Сказания о начале Чешского государства в древнерусской письменности. М., 1970, 127 с.;

o   Исследования по истории славянских и балканских народов. Эпоха средневековья. Киевская Русь и ее славянские соседы. М., 1972, 292 с.;

o   Культурные связи восточных и западных славян в раннефеодальный период (Задачи предстоящих исследований). — В: Становление раннефеодальных славянских государств. Киев, 1972, с. 150—165;

o   Минеи (Справка). — В: Методическое пособие по описанию славянорусских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 1. М., 1973, с. 297—305;

o   Музыкальная эстетика России XI—XVIII веков. Состав, текстов, перевод и общая вступительная статья. М., 1974, 239 с.;

o   Staroslověnské legendy českého původu (Nejstarší kapitoly z dějin česko-ruských kulturných vztahů). Praha, 1976, 399 p. [Rogov A., E. Вláhová, V. Кonzál];

o   К восходу „Предварительного списка славяно-русских рукописей XV в., хранящихся в СССР“ (для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР). — АЕ за 1977 (1978), с. 49—55 [Воробьев М. Н., А. И. Рогов];

o   Культурные связи Киевской Руси с балканскими странами. — В: Славянские культуры и Балканы. 1. С., 1978, с. 42—49;

o   Литературные связи Белоруссии с балканскими странами в XV—XVI вв. — В: Славянские литературы. VIII Международный съезд славистов. Загреб-Любляна, сентябрь 1978. Доклады советской делегации. М., 1978, с. 182—194;

o   Супрасль как один из центров культурных связей Белоруссии с другими славянскими странами. — В: Славяне в эпоху феодализма. К столетию академика В. И. Пичеты. М., 1978, с. 321—334;

o   Проблемы славянского барокко. — В: Славянское барокко. Историко-культурные проблемы эпохи. М., 1979, с. 3—12;

o   О понятии „Русь“ и „Русская земля“ по памятниками письменности XI — начала XII в. — В: Формирование раннефеодальных славянских народностей. М., 1981, с. 151—156;

o   Русско-болгарские культурные связи в конце XII—XIII в. — ЕВ, 17, 1981, 3, р. 86—91 (същото в: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 20—26);

o   Петка Тырновская в восточно-славянской письменности и искусстве. — В: Руско-балкански връзки през Средновековието. С., 1982, с. 160—181;

o   Формирование самосознания древнерусской народности (по памятникам древнерусской письменности Х-ХП вв.) [Рогов А. И., Б. Η. Флоря]. — В: Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего Средневековья. М., 1982, с. 96—120;

o   Великая Моравия в письменности Древней Руси. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 269—280;

o   Связи между Русью и балканскими странами в области общественно-политической мысли. — В: Идеология и общественнополитическая мысль в странах Центральной и Юго-Восточной Европы периода Средневековья. М., 1986, с. 28—29;

o   Соотношение и значение светских и церковных элементов в славянской культуре эпохи раннего средневековья. — In: Tipologie raně feodálných slovanských států. Praha, 1987, p. 293—304;

o   Культурные связи Киевской Руси с другими славянскими странами в период ее христианизации. — В: Принятие христианства народами Центральной и Юго-Восточной Европы и крещение Руси. М., 1988, с. 207—234;

o   Первые славянские князья в памятниках древней письменности и искусства. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. София, сентябрь 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 145—158;

o   Кирилло-Мефодиевские традиции у западных славян в эпоху Средневековья. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 174—187;

o   Русско-греческие культурные связи во 2-ой половине XV—XVII вв. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Proceedings of the International Congress on the Millenium of the Conversion of Rus’ to Christianity. Thessaloniki, 26—28 November 1988. Thessaloniki, 1992, p. 427—433.

 

            Лит.:

·       Памяти А. И. Рогова (1935—1996). — Славяноведение, 1996, 6, с. 120—121;

·       Флоря Б. Н. Памяти Александра Ивановича Рогова. — В: Славяне и их соседи. 7. Межконфессиональные связи в странах Центральной Восточной и Юго-Восточной Европы в XV—XVII веках. М., 1999, с. 3—14.

 

Соня Зафирова

 

 

482

 

 

    (19). РОЗВАДОВСКИ, Ян Михал (Rozwadowski, J. Μ.) (7.XII.1867—14.III.1935) — полски езиковед славист. Роден в Чарней, недалеч от Тарнов, Полша. Следва класическа филология в Ягелонския унив. в Краков и сравнително езикознание в Лайпциг. Хабилитира се през 1897. Проф. по сравнителна граматика в Ягелонския унив. (1899). След смъртта на Л. Малиновски временно преподава и полски език. Главен организатор на Центъра по езикознание в Краков в началото на XX в. Основател на изданията на Езиковата комисия при Полската АН, на Славистичния годишник, на Полското езиково д-во, на Д-вото на любителите на полския език, на сп. „Język polski“. Пръв въвежда изучаването на старобълг. език във Филологическия фак. на Ягелонския унив. Член на Полската АН (1903) и неин председател (1925—1929). Чуждестр. член на БАН (1926). Умира във Варшава.

 

Р. работи в областта на общото, индоевроп. и слав. езикознание. Важна негова заслуга е формулирането на т. нар. краковска теория (разработена и от Ян Лос), според която всички езикови категории (от звука до изречението) са изградени на основата на аперцепцията и формалната двучленност (наличие на разчленителен и отъждествителен член във всяка езикова цялост) („Wortbildung und Wortbedeutung, eine Untersuchung ihren Grundgesetze“, 1904). P. изгражда концепция за езиковите промени, в които посочва два основни момента: а) количествения закон за пропорционалните промени; б) т. нар. автоматизация и деавтоматизация на психичните процеси и свързаните с тях езикови явления. Привърженик е на възгледа за езика като най-точното отражение на духовната култура на човечеството.

 

Сравнително-истор. младограматическа методология, която усвоява в Германия, предоставя на Р. възможност да привлича и анализира фактически материал от старобълг. книжовен език за историко-генетични изследвания и за възстановяване на форми от индоевроп. праезик. Приносите му в кирило-методиевската научна проблематика са най-вече в областта на словния състав на старобълг. книжовен език и в умелото му включване в изследвания върху етимологията и историята на слав. езици. В поредица от етимологични и граматически издирвания (1896, 1897, 1899, 1900, 1902) той проследява произхода на отделни праслав. думи, които са подкрепени с форми от класическите старобълг. паметници (вабити, роуно, братъ, розга, голѫбь) или от старобълг. думи, включени в „Lexicon palaeo-slovenico-graeco-latinum“ на Фр. Миклошич (къıла, тѣсто, мьсть, роупа, коприва, осоѥ ‘усое’)· Посочени са успоредици на анализираните слав. думи в германски, келтски, староиндийски, ирански, литовски и други езици. Коментират се и взаимоотношенията между слав. и иранските езици („Stosunki leksykalne między językami słowiańskiemi a irańskiemi“, 1914—1915, s. 95—110) въз основа на голяма група общослав. и старобълг. думи (ради, слово, богъ, свѧтъ, коупъ, самъ, бо, ничь /-то/, власъ, гора, съдравъ, овъ, брити, въпити, гоı-ати, срамъ, дивъ /-о/, небо, зълъ, вѣтъ, вѣште, мѣсто, гатати, тѫжити, крагоун, чаша, чрьтогъ и др.).

 

Р. се занимава с въпроса за произхода на имената на големите планини, които ограждат полските земи: Татри (1908, 1914), Карпати (1914), Бескиди (1914), на етнонима caobng (1921, 1922), на другото известно племенно название на славяните — венети (1925). Особено внимание отделя на речните и водните имена в Полша и в други слав. и европ. земи (1900, 1901, 1905, 1913). Анализира и имена на бълг. реки (Луда Яна, Серет, Серава, Стряма). Голямо значение отдава на разпространението на старите слав. хидроними както за решаването на трудните въпроси около заселванията и преселенията на народите по земите на континентална Европа, така и за уточняването

 

 

483

 

на първоначалното място на слав. прародина. Езиковите факти му дават основания да предполага, че предците на славяните и балтите са съставяли една езикова общност, временно нарушена през II—I в. пр.н.е.

 

Върху основата на езикови факти, извлечени от старобълг. паметници, Р разглежда фонетични промени в праслав. език, хронологията на тяхното осъществяване и отражението им в истор. развой на отделни слав. езици. На такъв тип проблеми е посветена студията „Przyczynki do historicznej fonetyki języków słowiańskich” (1914—1915). В нея се обсъжда своеобразният развой на праслав. съединителна група jь в съпоставка с останалите слав. езици. Явлението се свързва с развоя на еровете; Р. смята, че у западните славяни те се запазват без промени по-дълго време. Проследява се и промяната на първичното изгласно -os в -о във връзка с т. нар. първа вокализация на еровете. Върху материал от езика на Зогр. ев., Мар. ев., Асем. ев., Клоц. сб., Син. пс., Син. евх., Супр. сб. и на староруското Остромирово евангелие е проследено разпространението на вокализацията на силните ерове в о и е в отделните ръкописи. Според Р. вокализацията не се превръща в общо правило и не е последователно прокарана. В студията се анализира и трудното за обяснение редуване на je : о в началото на думите. Р. смята, че то е обусловено до голяма степен от първичните т. нар. апофонични прегласи, които са наследени от по-древен период, а не е резултат от праслав. развой на гласните.

 

Ян Розвадовски

 

Отражението на отделни праслав. промени в полския език Р. разглежда в статията „Przyczynki do historycznej fonetyki języka polskiego” (1912). Той e автор на първия очерк по истор. полска фонетика — „Historyczna fonetyka czyli głosownia języka polskiego” (1915); проучва и средновековни полски писмени паметници от XII—XVI в. (Була от 1136 — най-стария паметник на полския език, Требник от 1204, Сборник от манастирски правила от 1540).

 

Плод на специалния интерес на Р. към бълг. език е публикацията „Wymowa Bułgarska” (1898). Особено ценни са наблюденията му върху бълг. фонетика. „Przyczynek do fonetyki (wymowy) bułgarskiej” (1911) е първото цялостно изследване върху ударението и изговора на гласните, сонантните и съгласните звукове в бълг. език.

 

Научното наследство на Р. е представено цялостно в тритомното издание „Wybór pism” (1959—1961), придружено с биографични данни, характеристика на научното му дело и коментар към отделните публикации.

 

 

            Съч.:

o   Universitas linguarum Litvaniae in principali ducatus eiusdem dialecto grammaticis legibus circumscripta et in obsequium zelosorum Neo-Palaemonum ordinata permissu superiorům anno a descriptione universi orbis 1737 Vilnae. Cracoviae, 1896, 2+81 p.;

o   Quaestiones grammaticae et etymologicae. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej akademii umiejętności, 1896, 8, p. 5;

o   Etymologica. — Rozprawy Wydziału filologicznego Akademii umiejętności w Krakowie, 25, 1897, p. 389—427;

o   Wymowa bułgarska. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej akademii umiejętności, 1898, 5, p. 3—4;

o   Quaestionum grammaticarum atque etymologicarum series altera. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Akademii umiejętności, 1899, 7, p. 7—8;

 

 

484

 

o   Ze studiów nad nazwami rzek słowiańskih. — In: Almae Matri Jagiellonicae qui ab ipsa multa olim in litteris perceperant quinque saecula féliciter peracta hoc munusculo ablato gratulantur. Leopoli, 1900, p. 107—114;

o   Studia nad nazwami rzek słowiańskih. 1. Dorzecze Wisły. — Sprawozdania z czynności i posiedzień Akademii umiejętności, 1901, 10, p. 2;

o   Quaestionum grammaticarum atque etymologicarum séries tertia. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Akademii umiejętności, 1902, 7, p. 4—5;

o   Wortbildung und Wortbedeutung. Eine Untersuchung ihrer Grundgesetze. Heidelberg, 1904, 8+109 p.;

o   De morte prologus i Żale konającego. — In: Materiały i Prace Komisji Językowej Akademii umiejętności w Krakowie. 1. Kraków, 1904, p. 177—206;

o   Ze studiów nad nazwami rzek słowiańskih. 1. — Sprawozdania z czynności i posiedzień Akademii umiejętności, 1905, 4, p. 4;

o   Krytyczne uwagi o praojczyźnie Słowian (Studia nad nazwami wód słowiańskich, 2). — Sprawozdania z czynności i posiedzień Akademii umiejętności, 1906, 3, p. 2;

o   O nazwie Tatr. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej akademii umiejętności, 9, p. 3;

o   Bulla z roku 1136 jako najstarszy zabytek języka polskiego. — In: Materiały i Prace Komisji Językowej Akademii umiejętności w Krakowie. 4. Kraków, p. 433—482;

o   Tekst dokumentu trzebnickiego z roku 1204. — In: Materiały i Prace Komisji Językowej Akademii umiejętności w Krakowie. 4. Kraków, 1909, p. 482—487;

o   Przyczynek do fonetyki (wymowy) bułgarskiej. — RS, 4, 1911, p. 27—79;

o   O pierwotnym stosunku wzajemnym języków bałtyckich i słowiańskih. — RS, 5, 1912, p. 1—24;

o   Przyczynki do historycznej fonetyki języka polskiego. 1. O zastępstwie grupy tort. 2. O zastępstwie prasłow. ę. — RS, 5, 1912, p. 37—55;

o   Kilka uwag do przedhistorycznych stosunków wschodniej Europy i praojczyzny indoeuropejskiej na podstawie nazw wód. — RS, 6, 1913, p. 39—73;

o   Nazwy geograficzne. 1. Tatry. — Język polski, 2, 1914, p. 11—14;

o   Nazwy geograficzne. 2. Karpaty. — Język polski, 2, 1914, p. 161—162;

o   Nazwy geograficzne. 3. Beskidy. — Język polski, 2, 1914, p. 162—164;

o   Przyczynki do historycznej fonetyki języków słowiańskih. 1. Prasłowiańskie jь-. 2. Rozwój pierwotnego wygłosowego -os w słowiańskiem i t. z. pierwsza wokalizacja jerów. 3. Oboczność je- // -о w językach słowiańskich. — RS, 7, 1914—1915, p. 9—21;

o   Stosunki leksykalne między językami słowiańskiemi a irańskiemi. — Rocznik Orientalistyczny, 1, 1914—1915, p. 95—110;

o   Stosunek języka polskiego do innych słowiańskich. — In: Encyklopedia polska. 2. Kraków, 1915, p. 36—72;

o   Historyczna fonetyka czyli głosownia języka polskiego. — In: Encyklopedia polska. 2. Kraków, 1915, p. 289—422 (същото в: Вenni T., J. Loś, K. Nitsch, J. Rozwadowski, H. Ulaszyn. Gramatyka języka polskiego. Kraków, 1923, p. 75—206);

o   Encore une etymologie — ou pseudologie — du nom slave. — В: Зборник филолошких и лингвистичких студија А. Белићу поводом 25 годишњице његова научног рада. Београд, 1921 (Zbornik Belića), с. 129—131 (същото на полски език: Jeszcze jedna etymologia — albo pseudologia nazwy Słowian. — In: Rozwadowski J. Wybór pism. 2. Warszawa, 1961, p. 327—329);

o   O nazwie Słowian. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej akademii umiejętności, 1922, 7, p. 4—5;

o   Semantyka a gramatyka. Nauka o znaczeniu w obrębie nauki o języku. — Język polski, 9, 1924, p. 97—108, 129—143;

o   O nazwie Wendów. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej akademii umiejętności, 1925, 2, p. 2;

o   Studia nad nazwami wód słowiańskich (dzieło pośmiertne). Kraków, 1948 (Prace Onomastyczne, 1), 22+344 p.;

o   O zjawiskach i rozwoju języka. 2 доп. изд. Kraków, 1950, 229 p.;

o   Wybór pism. 1. Pisma polonistyczne. Warszawa, 1959, 410 p.; 2. Językoznawstwo indoeuropejskie. Warszawa, 1961, 398 p.; 3. Językoznawstwo ogólne. Warszawa, 1960, 270 p.

 

            Лит.:

·       Symbolae grammaticae in honorem Ioannis Rozwadowski. 1. Cracoviae, 1927,24+336 p.; 2. Cracoviae, 1928, 652 p.;

·       Taszуcki W. Wykaz bibliograficzny prac naukowych Jana Rozwadowskiego. — In: Symbolae grammaticae in honorem Ioannis Rozwadowski. 1. Cracoviae, 1927, p. 13—24;

·       Jubileusz profesorów Łosia i Rozwadowskiego. — Język polski, 13, 1928, p. 1—4;

·       Nitsch K. Jan Michał Rozwadowski. — Przegląd współczesny, 1928, p. 3—10;

·       Младенов C. Българското произношение според последните приноси към неговото изучаване. — RS, 9, 1921—1922 (1930), р. 313—342;

·       Милетич Л., В. Н. Златарски. За Ян Розвадовски [Доклад за избор на дописен член на БАН]. — ЛБАН, 9, 1925—1926 (1927), с. 36;

·       Младенов С. Един бележит полски езиковед — професор Ян Розвадовски. — Славянски глас, 29, 1935, с. 88—91;

·       Kozaryn S. Jan Rozwadowski. — Archivio Glottologico Italiano, 27, 1935, p. 128;

·       Кrokiewicz A. Jan Michał Rozwadowski (1867—1935). — Rocznik Towarzystwa Naukowego Warszawskiego, 28, 1935, p. 103—106;

·       Nitsch K. Jan Michał Rozwadowski (7. XII. 1867—14. III. 1935). — Język polski, 20, 1935, p. 34—41;

·       Szober S. Jan Michał Rozwadowski. — Poradnik językowy, 1935, p. 69—71;

·       Wędkiewicz S. Jan Michał Rozwadowski. — Przegląd współczesny, (marzec) 1935, p. 448—450;

·       Романски Ст. Ян Розвадовски (7. XII.1867 — † 14.III.1935). — ЛБАН, 18, 1934—1935 (1936), c. 49—64;

·       Klich F. Działalność Jana Rozwadowskiego w zakresie polonistyki. — Slavia occidentalis, 15, 1936, p. 6—15;

·       Krokiewich A. Jan Michał Rozwadowski. — Przegląd współczesny, (listopad) 1936, p. 15—26;

·       Lehr-Spławiński T. Jean Michel Rozwadowski. — RES, 16, 1936, p. 185—189;

·       Lehr-Spławiński T. Plon prac językoznawczych Jana Rozwadowskiego. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 5, 1936, p. 3—21;

·       Jan Michał Rozwadowski [некролог]. — RS, 12, 1936, p. 5;

·       Szober S. Jan Michał Rozwadowski (1867—1935). — PF, 17, 1937, p. 189—195;

·       Романски Ст. Записки по история на славянската филология (с най-новите слависти). С., 1939, с. 164—165;

·       Urbańczyk S. Jan Rozwadowski (próba charakterystyki). — In: Jan Rozwadowski. Wybór pism. 1. Warszawa, 1959, p. 7—27;

 

 

485

 

·       Urbańczyk S. Działalność Jana Rozwadowskiego w zakresie językoznawstwa polskiego. — In: Jan Rozwadowski. Wybór pism. 1. Warszawa, 1959, p. 28—35;

·       Mańczak W. Zagadnienia ogólnojęzykoznawcze w pracach Jana Rozwadowskiego. — In: Jan Rozwadowski. Wybór pism. 3. Warszawa, 1960, p. 5—17;

·       Safarewicz J. Działalność Jana Rozwadowskiego w zakresie językoznawstwa indoeuropejskiego. — In: Jan Rozwadowski. Wybór pism. 2. Warszawa, 1961, p. 5—17;

·       Pусeк И. Из историята на българистиката в Краков. — Съпоставително езикознание, 4, 1979, 5, с. 56—57;

·       Супрун А. Е., А. М. Калюта. Введение в славянскую филологию. Минск, 1981, с. 331—332;

·       Jan Michal Rozwadowski. — In: Biogramy uczonych polskich. Materiały o życiu i działalności członków Akademii Umiejętności w Krakowie. 1. Nauki społeczne. 3. P-Z. Wrocław, 1985, p. 178—184;

·       Mańczak W. Prace etnogenetyczne Jana Rozwadowskiego. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji Naukowych PAN, 29, 1987, 1—2, p. 45—46;

·       Safarewicz J. Moje wspomnienie o profesorze J. Rozwadowskim. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 43—45, 1991, p. 15—16;

·       Rokoszowa J. Problemy ogólnojęzykoznawcze i filozoficzne w pracach Jana Michała Rozwadowskiego. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 43—45, 1991, p. 17—27;

·       Mańczak W. Prace etnogenetyczne Rozwadowskiego. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 43—45, 1991, p. 29—35;

·       Mańczak W. Prace indoeuropeistyczne Rozwadowskiego. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 43—45, 1991, p. 37—42;

·       Brzezina M. Prace polonistyczne Jana Rozwadowskiego. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 43—45, 1991, p. 43—56;

·       Bibliografia prac naukowych Jana Michała Rozwadowskiego. Opracował Władysław Sędzik. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 43—45, 1991, p. 57—72.

 

Елена Томова, Пеньо Пенев

 

 

    (20). РОМАН СЛАДКОПЕВЕЦ (Ὁ Ρωμανὸς ὁ Μελωδός) (втората половика на V в. — след 555) — един от най-големите поети песнописци в историята на виз. църковна поезия. Роден в гр. Емеса, Сирия. Предполага се, че има евр. произход. Известно е, че е бил дякон в църквата „Св. Възнесение“ в гр. Βерит (дн. Бейрут, Ливан). В Константинопол се установява при управлението на имп. Анастасий I (491—518) и служи в църквите „Св. Богородица Кириотиса“ и „Св. София“. Според легендарни сведения бил озарен от видение на Св. Богородица, която го дарява с таланта на изключителен химнописец.

 

Св. Богородица се явява на спящия Роман Сладкопевец. Миниатюра в Троицкия кондакар, руски ръкопис от началото на XIII в.

 

Името му се свързва с разцвета на една от големите полистрофични жанрови форми на класическата виз. поезия — кондака. Преди него тя е засвидетелствана в сирийската поезия. Предполага се, че P. С. я e познавал отлично от времето на пребиваването си в Сирия. Според виз. агиографи той има заслугата, че пръв я адаптира към виз. поезия. Така дейността му дава възможност да се определи времето на въвеждането на кондака във виз. богослужение — първото десетилетие на VI в. На P. С. се приписват около 1000 произведения, от които само 85 са запазени с неговото име. Авторството му се приема за 59 от тях, но споровете по този въпрос продължават.

 

 

486

 

В творбите си Р. С. въвежда теми от Стария и от Новия завет, от агиографията, но и от съвременната си действителност. От възпроизвеждането именно на съвременно събитие се определя приблизителната дата на смъртта му. В кондак, наречен „Псалм“, пят в сряда през третата седмица от Великия пост и свързан с неговото име, се описва земетресението през 555, което разрушава Константинопол. Предполага се, че той е написан непосредствено след бедствието. Не е известна творба на P. С., създадена след тази дата. P. С. умира в Константинопол.

 

Следвайки основните тенденции в православното богословие, P С. възпява раждането, живота и страстите на Христос, както и неговата божествена природа. В кондаците му преобладават тоническата система, изместила старогрц. метрически стих, азбучният пред фразовия акростих, действието и драмата пред съзерцанието, поетическото описание пред проповедта. P С. предпочита диалогична и стегната структура, често използва и ирония. Рефрените в неговите кондаци играят важна роля: в тях обикновено се експонира основната идея.

 

Сред по-известните творби на P. С. са Акатист химн за Св. Богородица — едно от най-проучваните негови произведения, което единствено запазва 24-те си строфи в нотиран вид до наше време, Химн за Второто пришествие на Христос, в който се открива влияние на Ефрем Сирин, Химн за Петдесетница, описващ чудото на идването на Светия Дух, Кондак за Рождество Христово (пят до XII в. всяка година на съответния ден по време на вечеря в императорския дворец в Константинопол от двоен хор певци, канени от църквите „Св. София“ и „Св. Апостоли“), Кондак за Христовото погребение, Кондак за Йосиф, и др. Славата на P. С. като химнописец е толкова голяма, че той е удостоен с една от най-високите титли в областта на химнографията през Средновековието — „Мелод“ („Мелодичен“, „Сладкопевец“).

 

След като през VIII в. се утвърждава новата поетическа форма — канон, кондакът постепенно се редуцира в двустрофична форма, съставена от кондак (проимион) и икос, на която се отрежда ново място в богослужението — след шестата песен на канона. В такъв редуциран вид кондаците на P. С., познати по ранните минеи и триоди, стават известни на старобългарските писатели. В Търновската редакция на Стишния пролог при датата 1 окт. са включени житие и проложни стихове за Р. С. (Г. Петков, 2000).

 

 

            Изд.:

o   Sancti Romani Melodi Cantica. 1. Cantica Genuina. Ed. P. Maas, C. A. Trypanis. Oxford, 1963; 2. Cantica Dubia. Ed. P. Maas, C. A. Trypanis. Berlin, 1970;

o   Romanos le Mélode. Hymnes. Ed. J. Grosdidier de Matons. 1—5. Paris, 1964—1981;

o   Kontakia of Romanos. 1—2. Transl. M. Carpenter. Columbia, Mo., 1970—1973.

 

            Лит.:

·       Цветков C. Кондаки и икоси св. Романа Сладкопевца. М., 1881, 8+201 +4 с.;

·       Воuwy Е. Poètes et mélodes. Etude sur les origines du rythme tonique Γ hymnographie de l’église grecque. Nimes, 1886;

·       Васильевский В. Г. Когда жил Роман Сладкопевец. — В: Труды IX Археологического съезда в Вилне 1893 г. 2. М., 1895, с. 104— 106;

·       Krumbacher К. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897 (2 изд. New York, [б. г.], p. 663—671);

·       De Boor C. Die Lebenszeit des Dichters Romanos. — BZ, 9, 1900, p. 633—640;

·       Цветков П. И. Песни св. Романа Сладкопевца на Страстную седмицу в русском переводе. М., 1900, 212 с.;

·       Васильев А. Время жизни Романа Сладкопевца. — ВВр, 8, 1901, с. 435—478;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 425—427;

·       Wellesz E. A History of Byzantine Musie and Hymnography. Oxford, 1961, p. 183—199;

·       История Византии. 1. Μ., 1967, с. 426—428;

·       Metsakes К. The Language of Romanos the Melodist. München, 1967, 217 p.;

·       Μητσάκη К. Βυζαντινὴ ὑμνογραφία. Θεσσαλονίκη, 1971, p. 483—509;

·       Аверинцев С. С. Поэтика ранневизантийской литературы. Μ., 1977, с. 210—220;

·       Grosdidier de Matons J. Romanos le Mélode et les origines de la poésie religieuse à Byzance. Paris, 1977;

·       Szövérffy J. A Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 1. Brookline, Mass.-Leyden, 1978, p. 144—175;

·       Аверинцев C. C. Культура Византии. 1. Μ., 1984, c. 318—327;

 

 

487

 

·       Попов Г. Триодни произведе-ния на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), с. 9—11;

·       Petersen W. The Dependence of Romanos the Melodist upon the Syriac Ephrem. — Vigilae christianae, 39, 1985, p. 171—187;

·       Майендорф Й. Византийско богословие. С., 1995, с. 43—44, 158—159;

·       Петков Г. Стишният пролог в българската, сръбската и руската литература. Археография, текстология и издание на проложните стихове. С., 2000, с. 147, 257.

 

Георги Попов

 

 

    (21). РОМАНСКИ, Стоян Маринов (24.II/8.III.1882—26.II.1959) — бълг. славист — езиковед и етнограф. Роден в Орхание (дн. Ботевград). Завършва Априловската гимназия в Габрово (1900) и слав. филология в Софийския унив. (1905). Специализира слав. филология и етнография в Лайпциг (1905—1907) при А. Лескин и Г. Вайганд. Защитава докторска дисертация на тема „Mahnreden des walachischen Wojewoden Něgoe Besarab an seinen Sonh Theodosios“ (1907). През следващите две години работи като асистент на Вайганд в Лайпцигския унив. и подготвя труд върху лат. заемки в бълг. език, с който се хабилитира през 1909 след завръщането си в Б-я. От 1915 е редовен доц. по слав. езикознание и етнография в Софийския унив., от 1915 — извънреден проф., от 1922 — редовен проф. и ръководител на Катедрата по бълг. и слав. етнография. От 1934 оглавява Катедрата по слав. езикознание и етнография (след Л. Милетич, до пенсионирането си през 1947). До края на живота си продължава да работи в БАН, където е член-кор. (1918) и акад. (1929). През 1941—1956 ръководи Историко-филологическия клон на БАН (по-късно Отделение за езикознание, етнография и литература). Е е инициатор за създаването на Служба за бълг. речник (1942), прераснала в Инст. за бълг. език при БАН (1947), чийто директор той е до 1951. Основател и ръководител (1948—1958) на Инст. за народоука (от 1949 Етнографски инст. с музей); съосновател на Инст. за бълг. история (1945), чиято главна задача вижда в събирането и издаването на изворите за бълг. история; един от основателите на Кирило-Методиевската комисия при БАН (дн. Кирило-Методиевски научен център към Президиума на БАН), в която работи заедно с Μ. Г. Попруженко; организатор на първия бълг. научноизследователски лексикографски архив в Инст. за бълг. език и главен редактор на първия академичен тълковен речник на бълг. език; автор на правописен речник на бълг. език. По негова инициатива и под негово ръководство започва работата по издаването на редица специализирани и двуезични академични речници. Р. е основател и редактор на първото в Б-я славистично списание „Български преглед“ (1929—1933), редактира и други списания, научни сборници, поредици. Умира в София.

 

Стоян Романски

 

Научното дело на Р. се отличава с широката си тематика в областта на езикознанието, етнографията, историята, литературната история, изворознанието, научната библиография. Публикациите му засягат въпроси на бълг. лексикография, на съвременната и истор. диалектология,

 

 

488

 

топонимията в бълг. земи, чуждите езикови влияния върху бълг. език в миналото. Р. изследва и проблеми на общоевроп., балк. и слав. езикознание. В етнографски план приносите му са свързани с разработването на проблеми за слав. прародина, за етносите на Балк. п-в, за тяхното разселване и взаимните им влияния през вековете. Е издава документи и фолклорни материали, в отделни публикации засяга борбите на бълг. народ за национално освобождение през първата половина на XIX в., българо-румънските литературни взаимоотношения, живота и дейността на Кирил и Методий и др. В областта на историята на науката Е. създава многобройни научни портрети на видни бълг. и чуждестранни учени.

 

Приносът на Р. към проучването на живота и дейността на слав. просветители Константин-Кирил и Методий е главно в сферата на библиографията и изворознанието. През 1934 заедно с Попруженко той редактира и издава основополагащия труд на Г. А. Илински „Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии“. През 1942 двамата съставят и издават допълнителен том, който обхваща научните публикации за шестте години след книгата на Илински. В новия том са поместени кратки анотации, опростена е систематизацията, в повечето случаи данните са сверявани с оригиналите.

 

Тъй като състоянието на проучванията върху кирило-методиевската проблематика показва незадоволителното равнище на изданията на изворите, Р. и Попруженко предлагат да се подготви ново издание на всички извори, което, „за да има истинска научна стойност и трайно значение като основа за бъдни изучавания, трябва да почива по възможност върху всички ръкописни текстове на всеки извор, които да бъдат издирени, и върху непосредно използуване на самите ръкописни текстове или фотографски снимки от тях“ („Библиографски преглед...“, с. 3). На състоялия се през септември 1934 в София Международен конгрес по византология двамата учени предлагат да бъде създадена Международна комисия за издаване на източниците за живота и дейността на Кирил и Методий. Създадената комисия включва М. Вайнгарт, Фр. Дворник, В. А. Погорелов, М. Кос, Й. Свенцицки, Попруженко и Р. На състоялия се по-късно през същата година във Варшава Конгрес на слав. филолози в нея влизат и Й. Вайс, Й. Курц, Ст. Слонски, И. Огиенко, Ст. Ившич, Ал. Теодоров-Балан, Й. Иванов, Ю. Трифонов. Още през следващата година Р. и Попруженко подготвят и публикуват като издание на Комисията „Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия“, където поместват пълен списък на известните им преписи на слав. кирило-методиевски извори, написани с кирилица. В предговора отбелязват, че томът се нуждае от допълнения и е само първата стъпка към подготовката на критическото издание на изворите. В техния списък, съставен с възможната прецизност, са посочени съчиненията, в които са издадени или използвани паметниците, и книгохранилищата, в които се пазят. Книгата е пръв опит в кирилометодиевистиката да се систематизират всички преписи на изворите с оглед на бъдещо критическо издание.

 

Р. посвещава няколко научни публикации на конкретни въпроси от кирилометодиевистиката. В статията „За народността на Кирила и Методия“ (1927) той подкрепя изказаната от Погорелов теза за слав. произход на братята. Като основни аргументи изтъква преди всичко съвършеното познаване на слав. език, позволило им да изградят буквена система, която отговаря точно на фонемната система на езика, и да преведат с голямо майсторство сложния текст на богослужебните книги. Важен момент според Р. представя космополитизмът на Виз. империя,

 

 

489

 

който е допускал на важни държ. постове и лица с негръцки произход. Що се отнася до характера на слав. език на Кирил и Методий, Е смята, че това е бил диалектът на славяните, населяващи земите около Солун, несъмнена част от групата на бълг. говори („Делото и езикът на Кирила и Методия“, 1940). На проблема за рушките писмена е посветена публикацията му „За един епизод из живота на св. Кирила в Крим“ (1924). Според Р. в случая става дума не за руски, а за готски писмени знаци, тъй като е известно, че през IX в. отдавна съществува готски превод на Библията, и именно смесването на готите, населявали п-в Крим, с варягите, родоначалници на руската държавност, е довело до възникването на названието „рушки писмена“ в ЖК.

 

Важен принос на Р в изучаването на паметниците и книжовния език от Кирило-Методиевата епоха е сборникът „Старобългарски език в образци“ (1945). В него са подбрани откъси от всички класически старобълг. паметници. Представени са и глаголическите паметници, като за целта е изработен специално глаголически шрифт. Подборът е направен така, че да пресъздаде пълния текст на старобълг. Четвероевангелие в най-ранните запазени преписи от X и XI в. Голямо значение за точността на издадените текстове има обстоятелството, че с всички ръкописи Р. е работил по фотокопия или, в отделни случаи, с оригинала. Приложени са и факсимилета от всички публикувани паметници.

 

 

            Съч.:

o   Библиография на славянската филология в българския печат от 1901 до 1904 г. — ИССФХ 1, 1905, с. 281—414;

o   Българската книжнина в Ромъния и едно нейно произведение. — ИССФХ 1, 1905, с. 1—100;

o   Едно изследване върху влашкото кирилско писмо (рец.). — ПСп, 66, 1905, с. 9—10, 743—753;

o   Mahnreden des walachischen Wojewoden Něgoe Besarab an seinen Sohn Theodosios. — Jahresbericht des Instituts für rumänische Sprache, 13, 1908, p. 113—194;

o   Lehnwörter lateinischen Ursprungs im Bulgarischen. — Jahresbericht des Instituts für rumänische Sprache, 15, 1909, p. 89—134;

o   Влахо-български ръкописи в Лъвовската университетска библиотека. — ПСп, 71, 1910, с. 587—610;

o   Книжовната дейност на проф. д-р Л. Милетич (1866—1911). — В: Сборник в чест на професор Любомир Милетич. С., 1912, с. III—XVI;

o   Добруджа в свръзка с въпроса за Дунава като етнична граница между българи и румъни. С., 1918, 40 с.;

o   Народностен характер на Добруджа. — В: Добруджа. География, история, етнография, стопанско и държавно-политическо значение. С., 1918, с. 235—280;

o   Slave comun et grec ancien. — RES, 2, 1922, p. 47—55;

o   Етнични проблеми y южните славяни от езиково гледище. — In: Sborník I Sjezdu slovanských geografů a etnografů v Praze 1924. Praha, 1924, p. 356—358;

o   За един епизод из живота на св. Кирила в Крим (рец.). — Училищен преглед, 23, 1924, с. 807— 813;

o   Културно-исторична и езикова взаимност у балканските народи. — Училищен преглед, 23, 1924, с. 1—12;

o   Нова книга за македонските говори (рец.). — Училищен преглед, 23, 1924, с. 79—82;

o   N. van Wijk. Zur Grenze zwischen dem Ostund Westbulgarischen (ASPh, 39, 1925, 3—4, p. 212—216) (рец.). — МкП, 1, 1925, 5—6, с. 169—172;

o   A. Marguliès. Historische Grundlagen der südslavischen Sprachgliederung (ASPh, 40, 1926, p. 197—222) (рец.). — МкП, 2, 1926, 4, с. 129—134;

o   V. Pogorělov. O národnosti apoštolov slavianstva (Bratislava, 1, 1927, p. 183—193) (рец.). — Училищен преглед, 26, 1927, с. 1482—1491;

o   Мними остатъци от краесловен ер в един български говор в Македония. — МкП, 3, 1927, 1, с. 23—32;

o   Имената на някои македонски градове. 1. Солун. 2. Охрид. 3. Битоля. 4. Скопие. 5. Велес. 6. Тетово и Полог. 7. Щип. — МкП, 5, 1929, 2, с. 78—84; 3, с. 71—76; 4, с. 70; 6, 1930, 2, с. 1—6; 7, 1931, 1, с. 1—6; 4, с. 1—10; 9, 1935, 3—4, с. 55—58;

o   Първият конгрес на славянските филолози в Прага. — БПр, 1, 1929, 2, с. 314—318;

o   Симеоновата титла цѣсарь. — БПр, 1, 1929, 1, с. 125—128;

o   Славяни на Дунава. — БПр, 1, 1, с. 80—99;

o   Славянската прародина. — Българска историческа библиотека, 2, 1929, 2, с. 79;

o   Българите във Влашко и Молдова. С., 1930, 685 с.;

o   Г. А. Илински. — ЛБАН, 13, 1929—1930, с. 31—33;

o   Станислав Слонски. — ЛБАН, 13, 1929—1930, с. 37—38;

o   Книжовни трудове на проф. Л. Милетич (1884—1933). — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. IX—XXX;

o   Правописен речник на българския книжовен език. С посочване на изговора и ударението на думите. С., 1933, 19+627 с.;

o   Й. Иванов. Български старини из Македония. 2 изд. С., 1931 (рец.). — БПр, 2, 1933, 1, с. 145—147;

o   Б. М. Ляпунов. — ЛБАН, 14, 1931—1932, с. 31—34;

o   Ильинский Г. А. Опыт систематической Кирилло-Мефодьевской библиографии (под ред. и с дополнениями М. Г. Попруженко и Ст. М. Романского). С., 1934, 43 + 303 с.;

o   Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия. С., 1935, 68 с. [Попруженко М., Ст. Романски];

 

 

490

 

o   Ян Розвадовски (7. XII. 1867 — 14. III. 1935). — ЛБАН, 18, 1934—1935, с. 49—64;

o   Милош Вайнгарт. — ЛБАН, 19, 1935—1936, с. 27—33;

o   Кирил и Методий българи. — Св. св. Кирил и Методий, 1, бр. 1, 24 май 1936, с. 11;

o   Любомир Милетич (1/13.I.1863—1.VI.1937). — ЛБАН, 20, 1936—1937, с. 81—196;

o   Български въпроси в преписката на И. И. Срезневски с В. И. Григорович. — СпБАН, 54, 1937, с. 95—176;

o   Книжовни трудове на проф. Л. Милетич (1934—1937). — МкП, 11, 1938, 1—2, с. 21—25;

o   Прародина и разселяне на славяните. — В: През вековете. 1. С., 1938, с. 1—32;

o   Записки по история на славянската филология (с най-новите слависта). С., 1939, 192 с. [литопечат];

o   Izveštaj Komisije za izdavanje ćirilo-metodskih izvora. — In: III Međunarodni kongres slavista (slovenskih filologa). 18—25. IX. 1939. Odgovori na pitanja. Saopštenja i referati. Dopune. Beograd, 1939, р. 31;

o   Веселин Бешевлиев. — ЛБАН, 24, 1940—1941, с. 75—80 [Романски Ст., П. Мутафчиев, Ю. Трифонов];

o   Делото и езикът на Кирила и Методия. — ГСУ официален отдел, 1940—1941, с. 219—225;

o   Иван Гошев. — ЛБАН, 24, 1940—1941, с. 81—86 [Мутафчиев П., Ст. Романски, Ю. Трифонов];

o   Макс Фасмер. — ЛБАН, 24, 1940— 1941, с. 87—93 [Романски Ст., Ст. Младенов];

o   Михаил Г. Попруженко. — ЛБАН, 24, 1940—1941, с. 69—74 [Романски Ст., Ю. Трифонов, Π. Мутафчиев];

o   Полска книжовна реч в образци. С., 1941, 8+464 с.;

o   Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 год. С., 1942, 28 + 166 с. [Попруженко М., Ст. Романски];

o   Ческа книжовна реч в образци. С., 1942, 420 с.;

o   Руска книжовна реч в образци. С., 1943, 626 с. [Попруженко М., Ст. Романски];

o   Старобългарски език в образци. С., 1945, 8+602 с.+24 табл.;

o   Правописен речник на българския книжовен език с посочване на изговора и ударението и пояснение на чуждите думи. С., 1951, 678 с.

 

            Лит.:

·       Ильинский Г. Славянские земли. — ВВр, 13, 1906, с. 634—635 (рец.);

·       Милетич Л. Ст. Романски. — ЛБАН, 12, 1928—1929, с. 46—48;

·       Милетич Л. — МкП, 10, 1935, 1—2, с. 219—221 (рец.);

·       д-р В. С. [С. С. Бобчев]. — Славянски глас, 29, 1935, с. 101—105 (рец.);

·       Динеков П. — Просвета, 1, 1935—1936, с. 376—378 (рец.);

·       Mladenov St. — ZSPh, 13, 1936, p. 361—384 (рец.);

·       Данчов Н. Г, И. Г. Данчо в. Българска енциклопедия. С., 1936, с. 1347 (фототипно изд. С., 1992);

·       Йоцов Б. — Родина, 1, 1939, 3, с. 175—176 (рец.);

·       Алманах на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 2 изд. за петдесетгодишнината на Университета. 1888—1939. С., 1940, с. 528—531;

·       Ковачев М. — Изкуство и критика, 5, с. 358—359 (рец.);

·       Lеkоv I. Südosteuropäische Probleme im Werke von Stojan Romanski. — Buletinul Institutului Roman din Sofia, 2—3, 1942—1943, p. 10—14;

·       Дуйчев Ив. — Годишник на Българския библиографски институт, 1, 1945—1946, с. 541—542 (рец.);

·       Стоичкова Л. Академик Стоян Романски. — ЕЛ, 12, 1957, 3, с. 161—170;

·       Fischer R. Stojan Romanski — Schüler Leskiens. — ZS, 2, 1957, p. 3—4;

·       75 let akademika Stojana Románského. — SP, 43, 1957, p. 204;

·       Kleine slavische Biographie. Wiesbaden, 1958, p. 1006;

·       Андрейчин Л. В памет на проф. Стоян Романски. 24.II/8.III.1882 — 26.II.1959. — Български език и литература, 2, 1959, 2, с. 59—63;

·       Леков Ив. В памет на академик Стоян Романски (1882—1959). — БЕ, 9, 1959, с. 113—118;

·       Стойков Ст. Две тежки загуби за българската филология. Акад. А. Теодоров-Балан и акад. Ст. Романски. — ЕЛ, 14, 1959, 3, с. 229—233;

·       Horálek К. Stojan Romanski (8/3 1882 — 26/2 1959). — Slavia, 38, 1959, p. 651—652;

·       Sander M. Alexander Teodorov-Balan und Stojan Romanski. — ZS, 4, 1959, p. 795—797;

·       Стоичкова Л. Академик Стоян Романски. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на академик Стоян Романски. С., 1960, с. 3—11;

·       Сто години Българска академия на науките. 1. С., 1969, с. 623—625;

·       Младенов М. Сл. Родолюбиво служене с живот и наука. Академик Стоян Романски — един от основоположниците на българската филология и езикознание. — Отечествен фронт, бр. 11340, 23 апр. 1982, с. 12;

·       Динеков П. Професор Стоян Романски (1882—1959). — Съпоставително езикознание, 7, 1982, 4, с. 39—46 (същото в: Динеков П. По следите на българската литература и наука. С., 1988, с. 182—192);

·       Младенов М. Сл. Книжовна дейност на акад. Стоян Романски (24.II.1882—26.II.1959). — Съпоставително езикознание, 7, 1982, 6, с. 50—66;

·       Първев Хр. Романски Стоян Маринов. — В: Създатели и творци на българското езикознание. С., 1987, с. 286—288;

·       Урбан З., Л. Ржехачек. Прага и българската филология. С., 1992, с. 152—154;

·       Русинов R Акад. Стоян Романски и българската топонимия (по случай 115 години от рождението му). — МкП, 20, 1997, 3, с. 45—54.

 

Ана Стойкова

 

 

    (22). РОСТИСЛАВ (Rostislav) (IX в.) — великоморавски княз (846—870). Племенник на първия исторически познат владетел на Моравия Моймир I (830—846). В изворите името му се среща в различни форми, напр.: Rastiz (Хрониката на Регино — MGH, Scriptores rerum Germanicorum. Hannoverae, 1890, p. 13, 78), Rasticium (Ксантенските анали — Annales Xantenses et Annales Vedastini. Hannoverae, 1909, p. 28, 30), Rastislaus (Италианската легенда — MMFH. 2. Brno, 1967, p. 124),

 

 

491

 

Растица („За буквите“ на Черноризец Храбър — Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 187).

 

През 846 Лудвиг Немски (843—876) завзема Моравското княжество, сваля Моймир I и поставя на престола Р., който е християнин и от него се очаква да сътрудничи с Източната франкска държава. Наследил силна централизирана власт, Р. обаче продължава политиката на чичо си за независимост спрямо източните франки и за териториално разширяване, като постепенно присъединява населените със славяни земи в Среднодунавската област към Велика Моравия.

 

Ростислав. Релеф от Л. Цвенгрошова, 1984 г.

 

През 855 Р. отхвърля васалната зависимост на страната от Лудвиг Немски, в 861 отстранява долнопанонския княз Прибина, негов съперник в борбата за обединяване на слав. земи по Средния Дунав и проводник на немските политически интереси. В опитите си да запази целостта и независимостта на своята държава R участва в междуособните борби на франкските владетели. Той се съюзява с най-големия син на Лудвиг Немски Карломан, който в 861 се обявява за баварски крал и се опълчва открито срещу баща си. Този епизод става повод Лудвиг Немски да предприеме действия и срещу Р., който заплашва да превърне Велика Моравия в първостепенна сила в Средното Подунавие.

 

Същевременно Р. осъзнава опасността от присъствието в страната на християнски баварски мисионери, които в продължение на десетилетия проповядват сред моравското население и прокарват франкското културно и политическо влияние. Възможност да постигне църковна самостоятелност Р. вижда във факта, че мисионерите от Пасау формално не са получили от папата, който има църковна юрисдикция над Велика Моравия, правото да разпространяват християнството в нейната територия. На това основание той се надява да извоюва самостоятелна моравска църковна епархия начело със собствен епископ. В посланието на папа Адриан II до Р., Светополк и Коцел (ЖМ, гл. 8) се припомня, че Р. се е обърнал към папа Николай I с молба да му бъде изпратен епископ от Рим, който да създаде и оглави самостоятелна моравска църковна организация. След отказа на папата, в 862 моравският княз изпраща до виз. имп. Михаил III послание с молба да му бъде изпратен добър проповедник и богослов, който да помогне за разпространението на християнството, да унифицира богослужението и да бъде опора на антифранкската му политическа ориентация. Посланието е цитирано в ЖК (гл. 14) и ЖМ (гл. 5) като причина за мисионерската дейност на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия. Може да се предполага, че обръщението на R до имп. Михаил III е съдържало и молба

 

 

492

 

за военно-политическа помощ, тъй като по това време целостта и независимостта на Велика Моравия са заплашени от сключения между Лудвиг Немски и бълг. княз Борис I военен съюз (862), който цели подялбата ѝ.

 

Княз Ростислав. Икона от Д. Левкис

 

В отговор на посланието Византия изпраща християнска мисия начело с Константин-Кирил и Методий, която с присъствието и работата си там да заяви интересите на Византия в Централна Европа. Така е положено началото на Моравската мисия (863—885), чиито резултати — създаването на слав. писменост, книжовен език и богослужение, имат трайни последствия в развитието на европ. християнска цивилизация. Дейността на виз. мисионери протича при силната подкрепа на Р., който очаква от тях да подготвят достатъчен брой слав. духовници, за да бъде създадена независима моравска църковна организация.

 

През 60-те г. на IX в. политическата история на Велика Моравия се развива противоречиво. В резултат на постоянните конфликти с Източната франкска държава на Р. се налага последователно да приема зависимост от нея и да я отхвърля, когато временно военно надмощие му дава такава възможност. В 864 Лудвиг Немски завзема обширни части от Велика Моравия; Р. е принуден да положи васална клетва и да разреши отново дейността на баварските мисионери в страната. През 866 Лудвиг Млади, син на Лудвиг Немски, предлага на Р. да участва в общи действия срещу баща му; няма обаче данни, че Р. се намесва. През 869 Лудвиг Млади предприема поход срещу Велика Моравия и навлиза дълбоко в територията ѝ, но се оттегля, без да извоюва победа. Формално е отхвърлен и васалитетът на Р.

 

Нахлуването на Карломан в моравските земи в началото на 870 е използвано от нитранския княз Светополк, племенник и васал на Р., който се стреми към пълна власт над Велика Моравия. Заедно с Карломан Светополк подготвя заговор; по време на лов Е е заловен и предаден на франките. Карломан поставя Светополк на моравския престол, а Р. изпраща на съд в Регенсбург. Съдът, ръководен от Лудвиг Немски, осъжда Р. на смърт. По-късно присъдата е заменена с ослепяване и Р. е изпратен в манастир.

 

 

            Лит.:

·       Novotný V. České dějiny. 1., 1. Praha, 1912, p. 294—349;

·       Stanislav J. Rastic. — Slovenská reč, 14, 1948—1949, 9—10, p. 272—274;

·       Havlík L. Velká Morava a Frankská říše. — Historické štúdie, 8, 1963, p. 129—180;

·       Burr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den Bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 39—56;

·       Гейль Ф. Византийское посольство в Великую Моравию на политическом фоне тогдашней Европе. — Magna Moravia, p. 85—119;

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 34—36, 40—44;

·       Поулик Й. Вклад чехословацкой археологии в изучение истории Великой Моравии. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 37—39;

·       Раткош П. Великая Моравия — территория и общество. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 81—84;

·       Kučera М. Postavy vel’komoravskej historie. Martin, 1986, p. 90—130;

·       Ratkoš Р. Slovensko v dobe vel’komoravskej. Košice, 1988, p. 42—56;

 

 

493

 

·       Стойкова A. Първоучителят Методий. С., 1995, с. 31—59, 74—75;

·       Vavřínеk V. Slovanský panovník jako „Nový Konstantin“. Boris Bulharský — Rastislav Moravský — Vladimír Kyjevský. — In: Cyrillomethodiana. In honorem Aemiliae Bláhová et Venceslai Konzal. Praha, 2001, p. 507—516.

 

Ана Стойкова

 

 

    (23). РУЖИЧКА, Рудолф (Růžička, R.) (20.XII.1920) — немски славист. Роден в Льобау, Саксония. Завършва средно образование в родния си град (1939). Следва в Лайпцигския унив. (1947—1950) и в Хумболтовия унив. в Берлин (1950— 1951), където се дипломира по специалностите славистика и философия (1951). Към проблемите на старобълг. език го насочват преподавателите му Р. Траутман и X. X. Билфелд. През 1951—1960 работи в Слав. институт към Лайпцигския унив.; защитава докторска дисертация върху вида на глагола в Хрониката на Нестор (1956) и се хабилитира с труд за синтактичната система на старослав. причастия (1960); доц. (1961), редовен проф. по слав. и общо езикознание (1963—1986), ръководител на Катедрата по славистика и общо езикознание (от 1963). Редовен член на Германската АН (1966) в Берлин, член на Саксонската АН в Лайпциг (1972), на Международната граматическа комисия към Международния комитет на славистите (1963) и на Италианското лингвистично д-во, почетен член на Лингвистичното д-во на Чешката република (1991). Дългогодишен съиздател на „Zeitschrift für Slavistik“ и на сп. „Russian Linguistics“.

 

Рудолф Ружичка

 

Първоначалните проучвания на Р. са свързани с проблемите на глаголния вид в старобълг. и староруския език, на които са посветени монографията му върху глаголния вид в староруската Повесть временных лет (1957, заключителната глава е преведена на руски език в 1962), както и няколко статии. по-значителна част от научната му дейност представляват трудовете му върху различни страни на старобълг. синтактична структура в светлината на взаимоотношенията със синтаксиса на грц. език. Р. описва видовете конструкции, заети от гръцки, проследява процеса на заимстване и определя от позициите на трансформационно-генеративния подход понятието „заимстван синтаксис“. Използването на трансформационно-генеративната теория при интерпретацията на фактите от старобълг. език и особено при реконструкцията на отделни фази от развоя му е принос както към методологията на неговото изследване, така и към общата езикова теория. За това свидетелстват публикациите му върху отношенията на старобълг. и грц. синтаксис с оглед на трансформационната граматика (1966) и за понятието „заимстван синтаксис“ съобразно с теорията на трансформационната граматика (1966).

 

В специална монография Р. разглежда синтактичната система на старобълг. причастия и тяхното отношение към грц. език (1963). Тя е един от най-значителните съвременни трудове в областта на старобълг. синтаксис. Изчерпателното описание на тази недостатъчно

 

 

494

 

изследвана материя е изградено върху дескриптивен методологически подход — използва се система от корелации. Чрез богат илюстративен материал Р. показва влиянието на грц. синтаксис за разпространението и оформянето на цялостната система от старобълг. причастни конструкции. В центъра на вниманието му е тяхното структурно описание като съществена страна от общата характеристика на старобълг. синтаксис. Трудът е значителен принос в изясняването на синтактичния развой на слав. езици.

 

В монографията са обосновани важни изводи относно високия ранг на преводаческото изкуство на Константин-Кирил и Методий и техните първи последователи. Р. е убеден, че за солунските братя грц. език е бил роден, а езика на славяните те са познавали до съвършенство. Особено значителна е напр. тяхната намеса при въвеждането на dativus absolutus в книжовния старобълг. език — според него замяната на грц. абсолютен генитив с абсолютен датив и неговото широко използване се дължи на „волевата сила и тежестта на великите личности“ на слав. първоучители. Билингвистичната практика на двамата братя ги е подтикнала към тази замяна, която е превърнала причастната конструкция в автентична съставна част на старобълг. синтактична система. Анализирайки три типа отклонения от грц. оригинал при превода на причастията, Р. обръща внимание на умението на преводачите да разширяват и трансформират определени езикови структури, за да постигат точния смисъл на превеждания текст. Едно от доказателствата за това е замяната в редица случаи на грц. причастии конструкции с подчинени изречения.

 

 

            Съч.:

o   А. Dostál. Studie o vidovém systému v staroslověnštině. Praha, 1954 (рец.). — ZS, 2, 1957, p. 606—621;

o   Der Verbalaspekt in der altrussischen Nestorchronik. Berlin, 1957 (Veröffentlichungen des Instituts für Slawistik der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin, 14), 107 p.;

o   Griechische Lehnsyntax im Altslavischen. — ZS, 3, 1958, p. 173—185;

o   Struktur und Echtheit des altslavischen Dativus absolutus. — ZS, 6, 1961, p. 588—596;

o   Глагольный вид в „Повести временных лет“. Глава XI. Заключение. — В: Вопросы глагольного вида. М., 1962, с. 308—319;

o   Греческие синтаксические заимствования в старославянском языке. — В: IV Международный съезд славистов. Материалы дискуссии. 2. М., 1962, с. 251—252;

o   Zur Genesis des slavischen Verbalaspekts. — IJSLP, 5, 1962, p. 16—27;

o   Das syntaktische System der altslavischen Partizipien und sein Verhältnis zum Griechischen. Berlin, 1963 (Veröffentlichungen des Instituts für Slawistik der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin, 27), 17+395 p.;

o   R. Večerka. Syntax aktivních participií v staroslověnštině. Praha, 1961 (рец.). — ZS, 9, 1964, p. 712—720;

o   О понятии „заимствованный синтаксис“ в свете теории трансформационной грамматики. — ВЯ, 15, 1966, 4, с. 80—96;

o   Beziehungen zwischen altslavischer und griechischer Syntax im Lichte der Transformationsgrammatik. — In: Actes du 1^er Congrès International des Etudes Balkaniques et Sud-Est Européennes, Sofia, 1966. 6. Sofia, 1968, p. 749—752;

o   Betrachtung zur Lehnsyntax im Altslavischen. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 303—308;

o   Typologie der Diathese slavischer Sprachen in parametrischen Variationen. — WSl, 31, 1986, p. 225—274;

o   Zur Problematik der Lehnsyntax im Altbulgarischen. — Symposium Methodianum, p. 657—662.

 

            Лит.:

·       Morálek К. Jazykovědná slavistika v neslovanských zemích. — Slavia, 33, 1964, p. 483;

·       Linguisten-Handbuch. Biographische und bibliographische Daten deutschsprachiger Sprachwissenschaftler der Gegenwart. 2. Tübingen, 1994, p. 788.

 

Лили Лашкова, Ваня Минева

 

 

    РУМЪНСКА РЕДАКЦИЯ — вж. Редакции на старобългарския език.

 

 

    РУНИ — вж. Прабългарски рунически знаци.

 

 

    (24). РУСЕК, Йежи (Rusek, J.) (9.Х.1930) — полски езиковед българист. Роден в Рушча Долна край Сандомиеж, Полша. Получава средно гимназиално и педагогическо образование, след което учителства. Завършва слав. филология (профил българистика) в Ягелонския унив. в Краков (1955). Като студент работи в Катедрата по слав. филология като младши асистент. През 1962 под ръководството на Т. Лер-Сплавински защитава докторска дисертация на тема

 

 

495

 

„Deklinacja i użycie przypadków w Triodzie Chłudowa. Studium nad rozwojem analityzmu w języku Bulgarskim“ (публикувана през 1964). Д-р на хуманитарните науки (1963). Специализира в Б-я, Югославия, Съветския съюз. Доц. (1968); през 1983 се хабилитира за проф. с труда си „Studia z historii słownictwa Bulgarskiego“ (публикуван през 1984); извънреден (1989) и редовен (1996) проф. Зам.-декан (1969—1971) и декан (1971—1978) на Филологическия фак. в Ягелонския унив.; зам.-директор (1974—1981, 1991—1993) и ръководител на Катедрата по бълг. и македонска филология (от 1994) в Инст. за слав. филология при Университета. Същевременно преподава в Шльонския унив. Член на Президиума на Комитета по славянознание при Полската АН, на Комисията по славистика и езикознание при Отдела на Полската АН в Краков; зам.-председател на Библейската комисия при Международния комитет на славистите. Участва в редакционните колегии на поредицата „Studia z Filologii Polskej i Słowiańskej“ и на cn. „Rocznik slawistyczny“. Евтимиевска награда на Великотърновския унив. (1977), д-р хонорис кауза на Софийския унив. (1997) и на Пловдивския унив. (1999). Носител на Кавалерски кръст на Полското възраждане. Орден „Кирил и Методий“ I ст.

 

Йежи Русек

 

Проучванията на Р. са съсредоточени в няколко тематични области от среднобълг. период на бълг. език: граматическата структура и нейните изменения, лексикалната система, езиковите особености на книжовни паметници, свързани с текстовата история на Триода и Патерика, езика на отделни книжовници, следите от взаимодействието на бълг. език с другите балк. езици (главно в лексикалната сфера). Частично в неговите изследвания намират място и други проблеми — успоредни явления в южнослав. и другите слав. езици, етимологически разработки и др.

 

Р. изследва монографично падежната система в Хлудовия триод, среднобълг. книжовен паметник от XIII в. При съществителните имена той открива особености, характерни изобщо за среднобълг. език: взаимодействие между различните типове склонения; обобщения на някои падежни окончания; отмиране на непродуктивни типове склонения и преход на съществителни от тях в други типове, и др. При прилагателните имена установява, че е изчезнала семантичната разлика между простите и сложните прилагателни, а при формите за мн. ч. са изчезнали родовите окончания. Съществени иновации Р. посочва при различните видове местоимения. Особено показателни са обобщенията му относно функционирането на падежната система. Той намира много грешки в употребата на падежите, които му позволяват да направи съществения извод, че езикът на авторите на Хлудовия триод отразява напреднала фаза в развитието към аналитизъм. Примери за аналитизъм при съществителните имена той намира при всички склонения в ед. и мн. ч. При съществителни от а-склонение и ja-склонение формата за вин. пад. изпълнява функция на общ падеж;

 

 

496

 

много е ограничена употребата на род. пад.; налице са случаи на употреба на предлог na с форма за общ падеж вм. форма за род. пад. с притежателна функция. Сравнително по-добре са запазени функциите на дат. пад., въпреки че се откриват случаи на аналитично изразяване. При личните имена много често се използва винителната форма вместо родително-винителната. Твърде напреднала е граматикализацията на предлога на покрай запазването на някои от конкретните му значения. С предлог съ и обща падежна форма се изразява старият социативен и инструментален твор. пад. Промяната към аналитизъм е обхванала и причастията: те се превръщат в несклоняеми и често се заменят с лични глаголни форми. Твърде важно е твърдението на Р., че във връзка с изчезването на склонението вече се появяват случаи на удвоено допълнение, с което се измества хронологическата граница на възникването на тази ярка балк. черта на бълг. език.

 

Многобройни и особено резултатни са изследванията на Р. върху проблеми на бълг. истор. лексикология. В монографията си „Studia z historii słownictwa Bulgarskiego“ той очертава няколко лексико-семантични групи (названия на части от човешкото тяло, на дома и неговото устройство, на животни, роднинска терминология, някои глаголи и др.), като обстойно разглежда думи с неосветлена дотогава история —

 

напр. бъбрек, шия, гръклян, къща, прозорец, куче, камила, баща, намеря, боледувам и т. н.

 

Предмет на други публикации са лексикални иновации в някои писмени паметници (напр. заборавям ‘забравям’, викам ‘зова, крещя’, ручък ‘закуска, обед’), семантични иновации (конец ‘нишка’, врат ‘шия’). В истор. план са изследвани думи като нине, сега, чуя, грижа и редки думи (напр. бръдоква и лощчие ‘маруля’, калежь ‘потир, чаша за причастие’, вѣжа, вежа ‘кухня’), обръща се внимание на лексикалните варианти (напр. моудити — къснѣти, кладѧзь — стоуденьць, рачити — водити, златарь — златникъ), набелязват се значителен пласт заемки от грц. език и прабълг. думи с крайно рядка употреба (бычмогъ ‘вид обувки’, соурница ‘вид музикален инструмент, тръба’, белчоугъ, коумиръ, капъ и др.). Като цяло историко-лексиколожките проучвания на Р. се характеризират с търсене на съответствия във всички известни писмени паметници и в другите слав. езици, издирване на континуанти в съвременните бълг. диалекти, документиране на лексемата в съседни (балк.) езици.

 

Обект на дългогодишен изследователски интерес на Р. е проблематиката около Патерика. Във връзка с двете основни концепции за същността на т. нар. отечески книги, които Методий превежда в края на живота си, той се присъединява към тезата на Н. ван Вейк, според която слав. първоучител превежда кратката редакция на Скитския патерик, запазена в среднобълг. ръкопис от XIII в. (Cod. slav. 152 от сбирката на Миханович в Университетската библиотека в Загреб). В две публикации (1973, 1976) Р. изтъква онези езикови черти на паметника, които му дават основание да го свърже с преводаческата дейност на Методий — голям брой архаични лексеми и граматически форми, както и редки моравизми. Според него лингвистичният анализ на Скитския патерик убедително свидетелства за връзката на превода с панонско-моравска среда. В защита на своята теза (и на становището на Е. Блахова и А. С. Лвов) той води полемика с Т. А. Иванова, отстояваща мнението, че Методий е превел Синайския патерик; за него Р. смята, че е възникнал на „българо-македонска територия“. Р. не приема и хипотезата на Св. Николова, която определя Сводния патерик от XIV в. (№ 1036 от НБКМ) като представител на Методиевия превод. Научните си аргументи за състава и времето на възникване на Сводния патерик той излага в

 

 

497

 

отделна статия (1974), свързвайки го с бълг. книжовническа среда от XIV в.; изразява дори и конкретно предположение — ръкопис № 1036 от НБКМ е създаден по времето на Иван-Александър (1331—1371) от високообразован книжовник, който може да се отъждестви със стареца Йоан от светогорската лавра „Св. Атанасий Атонски“.

 

Важно допълнение към разработките на Р. върху старобълг. превод на Патерика са археографският и езиковият анализ на ръкописа от 1380 (№ 2/25 от сбирката на Рилския манастир), определен от Хр. Кодов и Б. Райков като своден патерик от западнобълг. безюсова редакция. Според Р. кодексът значително се различава от познатите в медиевистиката ръкописи от този тип. Основание за този извод му дават главно иновациите при съществителните на -тель, глаголите и други особености. От гледна точка на синтаксиса той намира сходства между ръкопис № 2/25, Скитския и Синайския патерик. Класифицира архаизмите, новите и редките думи, чуждиците (латинизми, гърцизми, турцизми, германизми) и илюстрира изводите си с много примери, извлечени от бълг. диалекти и от лексиката на разнообразни паметници (патерик от Крък, Погодиновия псалтир, Син. евх., Асем. ев., ЖК и др.).

 

Р прави опит да очертае историята на първите преводи на Триода. В статията си „За езика на Битолския триод“ (1981) той изяснява, че този кодекс, възникнал в Западна Македония през XII в., не е пряк превод от грц. оригинал, а препис от по-стара слав. глаголическа подложка. Подробният езиков анализ на паметника му дава основание да изтъкне негови общи черти с Болонския псалтир и Охридския апостол — архаични морфологични форми: асигматичен аорист (нападѫ), I и II сигматичен аорист (пробасѧ, ȣкрадошѫ), ново глаголно окончание за 1 л. мн. ч. (плачиме сѧ) и рядката местоименна форма тоговъ. Според Р. честата употреба на обща форма след предлози (напр. иконѫ сь образъ, из ѫтробѫ) е доказателство за развоя на бълг. език от синтетизъм към аналитизъм. Специално внимание се обръща на лексиката, отличаваща се с многобройни архаизми и непреведени грц. думи, някои от които (напр. телонъ) се срещат само в най-старите слав. триоди (Шафариковия, Загребския, Орбелския), в Супр. сб. и в съчиненията на Йоан Екзарх. Акцентира се върху широко употребените в Битолския триод вторични итеративни глаголи на -ова, -ева (нарековати, разлѫчевати), характерни за говора на Кичево, и се подкрепя тезата на Й. Иванов за Битолския триод като отражение на прехода между старобълг. и среднобълг. езиков период, както и мнението на Кодов, че той е важно свидетелство за истор. диалектология на кичевския говор.

 

Р. проучва новозаветните текстове и паримиите в бълг. преписи на триодите, възникнали през XIII в.: ръкопис № 933 от НБКМ, Хлудовия, Пловдивския и Орбелския триод. Според него евангелските части в тях разкриват, от една страна, непосредствена връзка с най-старите глаголически паметници, отразяващи преводаческата дейност на Кирил и Методий, а от друга — зависимост от по-нови, прередактирани в Преслав евангелски текстове. Чрез съпоставителен анализ се доказва, че в Хлудовия триод и в триод № 933 от НБКМ са запазени най-архаичен превод и преславски превод на евангелския текст.

 

Вниманието на Р. привличат и проблеми от историята на слав. превод на аскетическата литература. Наблюденията му върху текста на Паренесиса от Ефрем Сирин в ръкопис от 60-те г. на XIV в. (№ 3/7/29 от сбирката на Рилския манастир) са от съществено значение за решаването на въпроса за слав. превод на Паренесиса. Р. доказва, че избрани слова от Рилския паренесис са преведени на старобълг. език по времето на Методий. Той подкрепя твърдението на Ив. Гошев за следи от Паренесиса в Рилските глаголически листове,

 

 

498

 

сравнява езиковите особености на Рилския и на Лесновския паренесис от 1353 (№ 297 в НБКМ). При направения от Р. първи опит за езиков анализ на Рилския паренесис се установява, че неговата морфология е типично среднобългарска, текстът изобилства с прабълг. (напр. клобоȣк, сокалница), грц. и тюркски лексеми, характерни за Симеоновия изборник от 1073, творбите на Йоан Екзарх, Супр. сб; добре са застъпени преславизмите (напр. лѣвъ, шоȣн, свѣне), богато е представена битовата лексика. Изводът е, че езиковите черти на Рилския паренесис отвеждат към Източна Б-я.

 

В отделни свои публикации Р. систематизира наблюденията си върху езика на Йоан Екзарх, Евтимий Търновски, Григорий Цамблак, Константин Костенечки. В публикацията „Из наблюденията върху лексиката на Екзарховия „Шестоднев“ (1995) очертава три семантични кръга в съчинението (части на тялото, птици и дървета, архитектура) и разглежда отделните лексеми, като привлича примери от други средновековни паметници (Евангелие, Псалтир, Апостол, творби на Презвитер Козма), от слав. (чешки, словенски, словашки, руски) и балк. (румънски, албански и новогрц.) езици, от съвременния бълг. език и негови диалекти (в Западна Б-я, Родопите, Егейска Македония). Според Р. лексикалното богатство на Шестоднева е ценен извор не само за бълг. истор. лексикология, но и за сравнителното слав. словообразуване. Р се занимава специално и с лексиката на Иван-Александровия сборник от 1348.

 

 

            Съч.:

o   Ze studiów nad nazwami czynności w języku Bulgarskim i macedońskim. — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagellońskiego. Filologia, 4, 1958, p. 203—244;

o   Krakowskie fragmenty średnioBulgarskiego Triodu z XIII w. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 6, 1962, p. 440—442;

o   За среднобългарските винителни форми на анафоричното и относителното местоимение в женски род еѫ, еѫже, неѫ. — БЕ, 12, 1962, с. 100—103;

o   Deklinacja i użycie przypadków w Triodzie Chłudowa. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 7, 1963, p. 166—169;

o   По въпроса за хронологията на удвояване на допълненията в българския език. — БЕ, 13, 1963, р. 141—143;

o   Deklinacja i użycie przypadków w Triodzie Chłudowa. Studium nad rozwojem analityzmu w języku Bulgarskim. Wrocław, 1964, 210 p.;

o   Formy czasownikowe w Triodzie Chłudowa. (Przyczynek do historii form czasownikowych w języku Bulgarskim). — RS, 26, 1966, p. 83—93;

o   Z historii komparatywu w językach Bulgarskim i macedońskim. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 10, 1966, p. 124—127;

o   Бележки върху развоя на причастията в българския език. — БЕ, 16, с. 477—490;

o   O języku Triodu Szafaryka. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 1967, p. 489—492;

o   Słownictwo średniobułgarskih Triodów. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 1967, p. 227—230;

o   Балканизмы в среднеболгарских памятниках XII—XIII вв. — In: Actes du Premier congrès international des études balkaniques et sud-est européennes. 6. Sofia, 1968, p. 145—148;

o   Из лексиката на среднобългарските триоди. — ИИБЕ, 17, 1969, с. 149—180;

o   Triod Orbelski. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 14, 1970, 1, p. 113—115;

o   Ze studiów nad słownictwem Bulgarskim. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 14, 1970, 2, p. 550—552;

o   Ze studiów nad słownictwem Eutymiusza. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 16, 1972, 1, p. 100—102;

o   Czy Metody przetłumaczył Pateryk i który ? — In: VII Międzynarodowy Kongres Slawistów w Warszawie 1973. Streszczenia referatów i komunikatów. Warszawa, 1973, p. 111—113;

o   Słowiańskie imperfektum na tъ. — Sprawozdania z posiedzeń komisji naukowych PAN, 17, 1973, 1, p. 114—116;

o   Към проблемата за гръцките заемки в българския език. — В: Славистични проучвания. Сборник в чест на VII Международен славистичен конгрес. С., 1973, с. 273—279;

o   Българското диалектно вързобъл. — В: Езиковедски изследвания. В памет на проф. д-р Стойко Стойков. С., 1974, с. 293—298;

o   Промени в лексиката на българския език и отношението на Патриарх Евтимий към тях. — В: Търновска книжовна школа. 1371—1971. С., 1974, с. 179—196;

o   O nazwie bułgarskiego miasta Vidin. — In: Studia indoeuropejskie. Wrocław, 1974, p. 197—203;

o   Кон проучувањата на јазичните контакти мегу Грците и јужните Словени. — MJ, 25, 1974, с. 99—107;

o   Przyczynki do historii języków macedońskiego i bułgarskiego. — Прилози на Македонската академија на науките и уметностите. Одделение за општествени науки, 5, 1974, с. 59—82;

o   О tzw. Pateryku Kompilacyjnym. — Slovo, 24, 1974, p. 93—104;

o   Czy Metody przetłumaczył Pateryk i który? — Slavia orientalis, 25, 1976, p. 483—491;

o   Z nawiązań leksikalnych ukraińsko-południowosłowiańskich. — SFFUKB, 36. Philologica, 1976, p. 69—79;

o   За българския превод на „Повест за Акир Премъдри“. — В: Славистични проучвания. В чест на VIII Международен славистичен конгрес. Велико Търново, 1978, с. 115—134;

o   Pateryk Rylski. Nr. 2/25. — Slovo, 28, 1978, p. 107—120;

 

 

499

 

o   Из историята на няколко български думи. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 299—308;

o   O pierwotnym przekładzie Triodu. — Slavia orientalis, 28, 1979, 4, p. 427—434;

o   O przedrostkowych formacjach gradacyjnych w języku bułgarskim. — In: Opuscula polonoslavica. Wrocław, 1979 (Munera linguistica Stanislao Urbańczyk dedicata), p. 313—320;

o   Из историята на българистиката в Краков. — Съпоставително езикознание, 4, 1979, 5, с. 56—62;

o   К древнейшим заимствованиям тюркского происхождения в болгарском языке: тлъпъıгъ ‘мешок из целой кожи’ [Русек Й., М. Рачева]. — БалкЕ, 23, 1980, 1 , с. 39—41;

o   80 години българистика в Краков. — ЕЛ, 35, 1980, 4, с. 118—122;

o   Старозаветните части в триода и значението им за реконструкцията на първоначалния превод на паримейника. — ГСУфсф, 74, 1980, 3, с. 37—41;

o   Из лексикалните особености на езика на Евтимиевите ученици и последователи. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 293—300;

o   Uwagi о Pateryku Rylskim z XIV wieku. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 20, 1, p. 79—80;

o   Uwagi o słownictwie Jana Egzarchy. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 23, p. 338;

o   Значението на по-късните преписи за реконструкцията на езика на Кирил и Методий. — ЕЛ, 36, 1981, 3, с. 67—69;

o   Šredniobulgarskie bukar, bukvar ‘grammateus’. — RS, 41, 1981, p. 43—48;

o   Šredniobulgarskie въıгни ’kuźnia’ — MJ, 30, 1981, с. 225—228;

o   За езика на Битолския триод. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 2, р. 72—78;

o   Język bułgarski XII—XIV wieku (na podstawie przypisków do zabytków). — In: Trzynaście wieków Bułgarii. Warszawa, 1983, p. 35—46;

o   Из историята на предложните конструкции със значение ‘praeter’ в българския и полския език. — Съпоставително езикознание, 8, 1983, 2, с. 45—50;

o   Лексиката на българския език като отражение на хиляда и триста годишното развитие на българския народ. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Исторически развой на българския език. 1. С, 1983, с. 247—271;

o   Из старобългарската лексика. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, р. 34—51;

o   Studia z historii słownictwa bułgarskiego. Wrocław-Warszawa-KrakówGdańsk-Lódż, 1984, 208 p.;

o   Literatura Rusi Kijowskiej w słowiańskim i światowym kontekście. — Biuletyn slawistyczny, 9, 1984, p. 47—51;

o   Ze studiów nad słownictwem najstarszych słowiańskich prologów. — MJ, 32—33, 1984, c. 623—636;

o   Słownictwo języka bułgarskiego zwierciadłem 1300-letnej historii narodu Bulgarskiego. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 26, 1984, 1, p. 97—98;

o   Jucho slanitkovo w Orbelskim Triodzie. — MJ, 34, 1985, p. 149—150;

o   W cieniu Wielkiego Brata (na 1100 rocznicę śmierci Metodego). — In: Od Wisły do Maricy. Kraków, 1985, p. 145—153;

o   Z historii kilku terminów chrześcijańskich (na materiale języka Bulgarskiego). — Die slawischen Sprachen, 9, 1985, p. 79—92;

o   Професор Франчишек Славски на 70 години. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 3, р. 3—7;

o   Чествуването на 1100-годишнината от смъртта на славянския първоучител Методий в Полша. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 4, р. 75—78;

o   Из старобългарската лексика. — В: Помагало по българска историческа лексикология. С., 1986, с. 131—142;

o   Z dziedzictwa Cyrylometodejskiego w językach Bulgarskim i polskim na przykładach grupy wyrazów terminologii chrześcijańskiej. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 29, 1986, p. 106—107;

o   Badania Małeckiego nad językiem staro-cerkiewno-słowiańskim. — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace językoznawcze, 85, 1987, p. 65—70;

o   Zapożyczenia romańskie w starych zabytkach bułgarskich. — Die slawischen Sprachen, 12, 1987, p. 123—137;

o   Формиране на лексиката на съвременния български език. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 2. История на българския език. С., 1987, с. 141—150;

o   Protobułgarzy i ich rola w dziejach języka bułgarskiego. — SFPS, 24, 1987, p. 231—244;

o   Z dziedzictwa Cyrylometodejskiego w językach bułgarskim i polskim na przykładzie wybranych grup semantycznych terminologii chrześcijańskiej. — In: Tradycje Cyryla i Metodego w literaturach słowiańskich. Warszawa, 1988, p. 23—36;

o   Leksykalne innowacje języków południowosłowiańskich. — In: Z polskich studiów slawistycznych. Seria 7. Językoznawstwo. Prace na X Międzynarodowy kongres slawistów w Sofii 1988. Warszawa, 1988, p. 351—362;

o   Das Problem der Teilnahme Methods an der Übersetzung liturgischer Bücher. — In: Selecta Slavica. 13. Neuried, 1988, p. 247—253;

o   Udział Metodego w przekładzie ksiąg liturgicznych. — SFPS, 26, 1990, p. 227—235;

o   Rok Metodiański. Próba podsumowania. — Biuletyn slawistyczny, 12—13, 1987—1988, p. 45—58;

o   Евангелските части в Триодите и най-ранните преводи на Евангелието. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, p. 19—24;

o   Pożegnanie profesora Kujo Kujewa. — Ruch literacki, 33, 1992, p. 168—170;

o   Из наблюденията върху лексиката на Йоан-Екзарховия „Шестоднев“. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 4, p. 27—33;

o   Die christliche Terminologie der slavischen Sprachen. — In: Miklošičev zbornik. Ljubljana, 1992, p. 29—40;

o   Svetomir Todorov Ivančev (1920—1991). — SFPS, 31, 1993, p. 7—10;

o   За славянския превод на Паренесиса от Ефрем Сирин. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 335—347;

o   Из наблюденията върху лексиката на Екзарховия „Шестоднев“. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 262—268;

o   Professional Names in Old-Church-Slavonic. — In: XII Międzynarodowy kongres slawistów. Kraków 27.VIII—2.IX.1998. Streszczenia referatów i komunikatów. Językoznawstwo. Warszawa, 1998, p. 180—181;

o   За Ягичевия Златоуст. — In: Acta palaeoslavica. 1. Sofia, 2000, p. 9—14;

o   Изток и Запад в лексиката на българския език през Средновековието. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 54—63.

 

            Лит.:

·       Куев К., Л. Шверчек. Проф. Йежи Русек — виден славист и българист. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, р. 115—116;

 

 

500

 

·       Куева Л., К. Бaxнева. Признание за професор доктор Йежи Русек (род. на 9.X.1930 г.). — Българска реч, 3, 1997, 1—2, с. 62—63;

·       Биолчев Б. Професор д-р Йежи Русек — доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. — Българска реч 5, 1999, 1, с. 44—45;

·       Бояджиев А. Професор Йежи Русек на 70 години. — Българистика, 1, 2000, с. 93—95;

·       Съкровище словесьноѥ. Studia slawistyczne ofiarowane profesorowi Jerzemu Ruskowi na 70. urodziny. Kraków, 2000, 244 p.;

·       Profesor Jerzy Rusek. Sylwetka Jubilata. — In: Съкровище словесьноѥ. Studia slawistyczne ofiarowane profesorowi Jerzemu Ruskowi na 70. urodziny. Kraków, 2000, p. 5—8;

·       Jerzy Rusek. Wykaz publikacji. — In: Съкровище словесьноѥ. Studia slawistyczne ofiarowane profesorowi Jerzemu Ruskowi na 70. urodziny. Kraków, 2000, p. 9—19.

 

Максим Младенов, Елена Томова

 

 

    РУСКА РЕДАКЦИЯ — вж. Редакции на старобългарския език.

 

 

    (25). РУШКИ ПИСМЕНА. В гл. 8 от ЖК се споменава за евангелие и псалтир, написани с Р. п., които слав. първоучител Константин-Кирил Философ намира по време на Хазарската мисия в Херсон, както и за човек, говорещ езика на тези книги:

 

(Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 96).

 

В преписите на ЖК се срещат още вариантите росьскы писмены, роусьскыми писмены, роушкыми писмены. Опити да се обяснят наименованието и езиковият характер на Р. п., както и достоверността на сведението изобщо се откриват: 1) в коментарите към гл. 8 на критическите издания на ЖК; 2) в по-общи изложения за живота и дейността на слав. първоучители; 3) в частни изследвания върху Хазарската мисия, началото на слав. писменост и евентуалното ѝ наличие преди Моравската мисия, връзките на глаголицата и кирилицата с други графични системи, истор. извори за живота и делото на Константин-Кирил Философ, и др.; 4) в статии, посветени специално на въпросния пасаж от ЖК.

 

Още А. В. Горски и О. М. Бодянски, по-късно и много други специалисти, напр. А. С. Лвов, разглеждат епизода за книгите, написани с Е п., като късна интерполация в ЖК. Въз основа на текстологически анализ Лвов изказва хипотезата, че всички случаи на употреба на лексемата писмѧ са късни вмъквания в ЖК, тъй като според него писмѧ и писмена със значение „буква“, „азбука“ са характерни само за източнобълг. ръкописи и не се срещат в Кирило-Методиевите преводи. Твърдението на Лвов обаче не е точно — писмѧ се открива в Зогр. ев., Асем. ев. и Супр. сб. Р. Оти приема епизода с Р. п. за житиеписен похват, свързан с цифровата символика и подчинен на канона за троичност при представянето на събития и действия в агиографския жанр.

 

Поради съвпадение на съвременното прилагателно „руски“ с наименованието на писмената от Херсон — роусьскы, роушкы, широко разпространение е получила хипотезата за руския характер на Р. п., която има няколко варианта. Съпоставката на знаци върху археол. находки от II—III в. от п-в Крим с глаголическото писмо на Константин-Кирил Философ довежда до формулирането на т. нар. руска глаголическа хипотеза за произхода на Р. п. Същите „загадъчни“ знаци от Крим се съпоставят с руническата писменост, при което част от тях, поради близостта в начертанията си с руническите графеми, се тълкуват като рунически „черти и резки“. Разновидност на руската руническа хипотеза е свързването на Р. п. с общогерманския футарк (старинна германска руническа азбука от 24 знака). В други изследвания Р. п. се отнасят към грц. курсивно писмо,

 

 

501

 

употребявано от гърците, живели в Херсон през VIII—IX в. Някои учени приемат, че азбуката, с която са били написани евангелието и псалтирът от Херсон, е кирилицата. Хипотезата за руски глаголически произход на Р. п. се възобновява след откриването на голямо количество грамоти върху брезови кори от XI—XIV в. Датировката на грамотите обаче ги отнася към по-късна епоха, след създаването на Кирило-Методиевата писменост и разпространението ѝ във Велика Моравия, Панония и Б-я, а наличието на ранна писменост в Новгород се свързва с преславската правописна нормативност. Привърженици на хипотезата за руския произход на Р. п. са В. И. Григорович, Е. В. Барсов, А. С. Архангелски, Μ. П. Погодин, Н. К. Николски, Н. А. Константинов, Г. Н. Коляда, П. Я. Черних, Е. И. Епщейн, В. А. Истрин, Е. Георгиев и др. Аргументацията в подкрепа на руския (глаголически, рунически или гръцки) произход на Р. п. е недостатъчно обоснована — не се знае какво са означавали „загадъчните“ знаци от Крим, критиката отбелязва, че между III и IX в. има необяснено прекъсване на традицията, сочи се, че съпоставянията имат формален характер, и т.н. Не са получили популярност в наук�