Кирило-методиевска енциклопедия. Том II

Петър Динеков (гл. ред.)

 

 

 

__О_ 

  1. О  (П. Илчев, Б. Велчева)  836
  2. Облак, Ватрослав (Oblak, V.) (15.V.1864–15.IV.1896)  (Анг. Даскалова)  837
  3. Оболенски, Димитри (Оболенский, Д.; Obolensky, D.) (1.IV.1918)  (Ив. Божилов)  841

      - Обретение на мощите на Климент Римски — вж. Херсонска легенда
  3б. Овчаров, Димитър Савов (28.IV.1931)  (В. Нешева)  (Т. IV. Допълнение, 715)

  4. Огиенко, Иван (Митрополит Иларион) (Огіенко, І.; Ohienko, I.) (15.I.1882–29.III.1972)  (Б. Велчева)  843
  5. Октоих (грц. ὠκτώηχος)  (Ст. Кожухаров)  846
  6. Олгу таркан  (Г. Цанкова-Петкова)  848
  7. Олимп (грц. Ὄλυμπος)  (Кл. Иванова)  848
  8. Оловни пластини с надписи  (К. Попконстантинов, В. Константинова)  850

      - Омега — вж. О
  9. Омуртагов аул на река Тича  (М. Ваклинова)  853
10. Описи на славянски ръкописи  (Б. Христова, Св. Николова)  855

      - Ораторска проза — вж. Проповедническа литература
11. Организации кирило-методиевски  (Д. Димитрова)  863
12. Орнамент (лат. ornamentum)  (Ив. Добрев)  867
13. Осемте части на граматиката  (Ив. Добрев)  880
14. Остромирово евангелие  (М. Деянова)  882

      - Отговори на папа Николай I по допитванията на българите — вж. Николай I
15. Отечески книги  (Св. Николова)  886
16. Оти, Робърт (Auty, R.) (10.X.1914–18.VIII.1978)  (Я. Бъчваров, К. Смядовска)  892
17. Охрид (грц. Λυχνιδὸς, Ἀχρὶδα; лат. Lignidum, Lychnidus)  (М. Ваклинова)  893
18. Охридска архиепископия, Охридска архиепископия-патриаршия, Охридска патриаршия, Архиепископия охридска на Първа Юстиниана и на цяла България  (Тр. Кръстанов)  899

      - Охридска легенда — вж. Кратко житие на Климент Охридски
19. Охридски листове, Охридски глаголически листове, Охридско евангелие  (Ек. Дограмаджиева)  903
20. Охридско книжовно средище, Охридска книжовна школа  (Кр. Станчев)  905

 

    (1). О — двете старобълг. азбуки имат повече от един знак за фонемата о (срв. и отбелязването на звука и). В глаголицата те са 2. Първото о (фигурата ) е на седемнайсето място. Нарича се онъ (показателно местоимение „онзи“), има числена стойност 80 (о в кирилицата означава 70, както е и в грц. числена система). Начертанието за това о в глаголицата е твърде близко по структура до начертанието за е — конструкцията е триетажна, има хоризонтална симетрия и е отворена наляво. Състои се от 2 петлици, поставени една под друга и съединени отдясно чрез вертикално шрихче (сх. ). Като цяло буквата обикновено е права, но в някои почерци има постоянен десен наклон (Клоц. сб., Охридските листове, Зогр. ев.). Отдалечеността на петлиците една от друга е различна в старите текстове. Поради типичното за старобълг. глаголица вертикално сплескване на фигурите петлиците са се доближавали все повече една до друга; в Син. пс. се срещат често и о-знакове с плътно допрени петлици (контактен тип, сх. , особено в частта В, но и в другите почерци). Конструкцията е послужила за основа на 6 други глаголически знакове: еровете, ери, у, широко о и ижица. За възможната мотивировка на глаголическия знак вж. Глаголица.

 

Другата буква за о е на двайсет и пето място. Нарича се отъ (предлог „от“). Има числена стойност 700 в глаголицата, в кирилицата — 800; в кирилска транслитерация това о се

 

 

837

 

предава с грц. знак ω (омега); нарича се широко о. Конструкцията може да се схваща като вариант на първото о: изградена е от 2 петлици, които стоят една под друга; те са малко по-дребни, отколкото в състава на , следователно разстоянието помежду им е по-голямо. Освен това петлиците са съединени не само отдясно, но и отляво (сх. ). Доста често те не са и така еднакви по форма и по големина. Специфична особеност на начертанието е и висулката под долната петлица — вертикално шрихче, обикновено със сериф, която в отделни почерци може да се превърне в трета петлица (напр. в първата главна част на Син. пс. — тип , в четвъртата — тип ). Знакът широко о се явява във всички по-големи глаголически ръкописи, макар че е много рядък (фреквентността му е ок. 100 пъти пониска, отколкото на ). Употребата му е регламентирана от строги правила; най-важното от тях е, че той може да се напише почти изключително в началото на текстов отрязък, респ. след пунктуационна точка (оттук и рядката му поява след вокал в чужди имена — нещо, което в кирилските ръкописи става редовна практика).

 

Разпределението на двете букви за о в старобълг. кирилска писменост е приблизително същото, каквото е в глаголическата. ѡ се предпочита в чужди думи — особено след буква за гласна (напр. иѡанъ, евреѡмъ). В някои кирилски паметници (напр. Ен. ап.) употребата на w е разширена в домашни думи — особено в начална позиция и в думи, които съдържат повече от едно о (благоѡбразно, словѡ и др.). Употребата на ѡ в предлог отъ като редовно написание ѡ^т е белег за сравнително късен произход на паметниците (не по-ранен от началото на XII в.).

 

в ранните кирилски ръкописи се среща главно в 2 типа начертания — кръгло и стеснено (срв. също типовете е и с). Стеснено о се явява в калиграфското уставно старобълг. и среднобълг. писмо (в Супр. сб., Хилендарските листове, Сав. кн., Погодиновия псалтир, Норовския псалтир, Иван Александровото евангелие и другаде). Среща се и в Ен. ап., Остромировото евангелие и другаде. Тясно о е характерно и за късните ръкописи, писани с красив полуустав след XIV в. Тенденцията към стесняване на о не се открива или се открива в слабо изразена форма в старобълг. и среднобълг. „народни почерци“ (срв. напр. Листовете на Ундолски, Охридския апостол, Аргировия триод, Битолския триод, Троицкия надпис от 1264, втория почерк на Рилското евангелие и др.).

 

Още в най-старите бълг. кирилски ръкописи започват да се явяват разнообразни варианти на буквата, често пъти приличащи на междинни форми с ѡ. Така напр. широко о с форма на окръжност се появява няколко пъти в началото на дума в Супр. сб. Като малки орнаментирани букви се явяват кирилско о, сходно с глаголическа омега (), о с точка в средата () и др. (вж. напр. Ен. ап.). Постепенно разнообразието във формите на буквата о става много голямо — особено в ръкописите след XIII в. Появяват се о с триъгълна форма, „осмерично о“ (), о с точка или с две точки в средата, употребявани главно в око и очи („очковидно о“), „осмерично о“ с точка или две точки, о с кръст, о с две ограничителни точки и др. Разнообразието във формите продължава и в ранната новобълг. писменост от XVII и XVIII в.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). ОБЛАК, Ватрослав (Oblak, V.) (15.V.1864—15.IV.1896) — словенски езиковед-славист. Роден в гр. Целе, Словения. Учи в гимназията в родния си град, продължава образованието си в гимназията в Загреб. Още като ученик се отличава с интерес към славистиката. Завършва Философския фак. на Виенския унив. (1891); О. е един от талантливите ученици на В. Ягич. През 1892 предприема пътешествие с научна цел в Македония, което завършва преждевременно поради затруднения, създадени от турските власти. Въпреки това О. успява да се запознае с основните особености на

 

 

838

 

говорите в югоизточната част на областта Македония, да събере достоверен материал, който използува в своите изследвания. С научни задачи пътува и до островите в Адриатическо море и по хърватско-далматинското крайбрежие. За труда си върху Апокалипсиса е удостоен със степента д-р (1890). През 1893 става доц. по слав. филология в унив. в гр. Грац, където преподава южнослав. езици. Назначен е за извънреден проф. във Философския фак. (1895), но не успява да заеме тази длъжност поради влошеното си здравословно състояние. Умира в родния си град.

 

Ватрослав Облак

 

Още по време на следването си О. е в центъра на научния живот във Виена и се изявява със самостоятелни оригинални идеи. За девет години научна дейност е автор на 88 публикации (крупни изследвания, статии, бележки, рецензии). Печата трудовете си на немски, словенски, бълг. език. Сътрудничи в издаваното от Ягич списание „Archiv für slavische Philologie“, в словенските списания „Ljubljanski zvon“, „Letopis Matice slovenske“, в бълг. „Сборник за народни умотворения“. По проблематика трудовете на О. се отнасят до историята на слав. езици, съвременното състояние на слав. диалекти, старобългаристиката. Голямо място в неговата научна дейност заемат изследванията му над словенския език. Въз основа на богат материал, почерпан от стари източници, той разглежда историята на именното склонение в словенски език, като третира не само фонетични и синтактични проблеми, но и много въпроси на общослав. етимология. Голямо е значението на трудовете му по словенска диалектология. О. се противопоставя на делението, което прави Фр. Миклошич на словенските диалекти въз основа на застъпника на праслав. ѣ и смята, че техен основен делитбен белег трябва да бъдат рефлексите на ъ и ь, които още в най-древна епоха са се слели в словенската говорна група в един звук.

 

В историко-диалектоложките си изследвания О. засяга и въпроси на южнослав. езици, като използува не само данните от издадените паметници, но и личните си наблюдения. Той проучва развитието на рефлексите на редуцираните гласни в бълг. и сръбски език, съдбата на сричкотворните р, л и др. Проявява интерес и към проблеми на руския език. Основна черта на неговите диалектоложки изследвания е идеята за постепенния преход между слав. диалекти. О. се противопоставя на теорията на Б. Копитар и Миклошич за стари различия между двата клона слав. езици на Балк. п-в. Според него между славяно-бълг. и сръбско-хърватската група не съществува изконна противоположност. Македонските говори принадлежат към бълг. говорна група, защото притежават нейните главни признаци.

 

В своите филологически трудове О. показва основно познаване на най-старите слав. текстове. Изследва слав. превод на Апокалипсиса и стига до извода, че за негова основа е взет виз. текст, както е при превода на Евангелието и Псалтира. Установява зависимост в превода на Апокалипсиса от превода на Евангелието. Според него различието в езика на Апокалипсиса и произведенията на Йоан Екзарх

 

 

839

 

трябва да се търси в диалектната им основа, а не във времето на появата им. Той свързва възникването на превода на Апокалипсиса с п-в Атон, като не изключва възможността той да е преведен в области, където е било силно влиянието на богомилите, сред които тази книга се е ползувала с голяма популярност.

 

Въз основа на наблюдения във фонетично и лексикално отношение над Супр. сб., Клоц. сб., Сав. кн., Пражките листове, Киевските листове О. решава въпроса за родината на т. нар. старослав. език, който определя като български. Така той опровергава панонската теория на Миклошич. О. посочва следните най-характерни белези на старобълг. паметници: правилна употреба на носовките, последователна употреба на съчетанията шт и жд (характерен белег и за класификацията на слав. езици), доста правилна употреба на ъ и ь. Тъй като старобълг. паметници представляват преписи от по-стари ръкописи, той смята, че в нито един от тях старобълг. език не е запазен в първоначалната си форма. О. се противопоставя на названието „панонски“ паметници, което отстоява Миклошич, тъй като нито един от тези паметници не се е появил в Панония. Според него Киевските листове не могат да се отнесат към старобълг. паметници, тъй като се отклоняват от тях по една много важна езикова черта — употребата на ц, з, шч. Освен това в този паметник той открива и други особености на чешки и словашки: оу вм. ѫ в тв. п. ж.р. ед.ч. на сложното склонение (небесьскоуѫ), форми циркъвнаѣ, циръкъве. Киевските листове и Пражките листове отделя в една група паметници, които нарича „моравско-словашки“ .

 

Въз основа на случаите със замяна на ѫ с оу О. допуска, че Клоц. сб. е писан в хърватска област, но оригиналът му възниква на бълг. почва: отразява смесване на носовките, замяна на о с оу в някои случаи, вокализация на ъ > о, ь > е. Двата моравизъма розьство и въниесе му помагат да отнесе оригинала към много стара епоха (след панонския период), когато в книжовната дейност са участвували и ученици на Методий.

 

О. отрича панонския произход на аористната форма сѧть, която е характерна за Син. пс., Супр. сб., Пандектите на Антиох, глаголическите хърватски текстове, Михановичевия псалтир от XIII в., Македонския апостол и др., а не се среща в най-старите паметници; позната е само на някои бълг. диалекти и е проникнала в текстовете на бълг. почва през много стар период. Според него Супр. сб. е представителен паметник на новата редакция на преводите от епохата на цар Симеон (893—927). Преводът му се появява в Б-я, а преписът, стигнал до нас, според О. възниква на север от Дунав, в Източна Словакия. Той счита, че Сав. кн. е преписвана в област, намираща се в най-близко съседство с Панония.

 

О. отбелязва съществуването на две книжовни школи в старобълг. писменост: източнобългарска, която допуска появяването на паметници с господство на ь, и западнобългарска, в която преобладава ъ. Сръбското ь той извежда от източнобълг. школа.

 

Обект на изследване в много трудове на О. са най-важните и най-интересните части от бълг. фонетика и морфология. Той смята, че старобълг. и среднобълг. паметници са от един и същ езиков тип, а различията между тях се дължат главно на различното време на възникване и на различната диалектна основа, отразена в тях. За своите наблюдения и изводи използува данните на най-старите източници, събраните лично от него материали от говорите на бълг. население в селата Сухò, Ново село, Градобор, Бугариево, Ватилък, Вардаровци — северно от Солун, Галичник и Кленйе — Дебърско, и материали от източните бълг. говори, отразени в различни публикации. О. разглежда рефлексите на носовките в бълг. говори (в каква степен е запазен назализмът), пътищата, по които бълг. език стига до съвременните рефлекси на носовите гласни, отражението в съвременните бълг. говори на замяната на двете носовки

 

 

840

 

и нейната връзка със замяната им в среднобълг. паметници. Според него в бълг. говори назалните гласни не са запазени в стария си изговор, а представляват съчетание от носова съгласна и гласен елемент пред нея: ъм, ън, ъ^м, ъ^н, ам, ан. Назализмът се е запазил само в средисловието, а е изчезнал в отворени срички и в краесловието. Той не е разпространен на цялостна територия, а се среща в области с центрове с. Сухò и гр. Костур — гр. Корча. В някои говори е изчезнал напълно поради промените, които е претърпяло населението в Солунско след преселвания от север. В запазените случаи с назализъм О. забелязва строго различие между рефлексите на ѫ и ѧ. Той предполага, че през XI в. в някои бълг. диалекти ѧ вече е преминало в е, в неударените срички — в и, а промяната ѫ > ъ отнася към XII—XIII в. Назализмът най-напред е изчезнал в окончанията, а през XII в. ѫ в средисловието се е променило в ъ в цялата бълг. говорна област; впоследствие този ъ се е подлагал на същите промени, както и етимологичното ъ. Следователно за съвременното разнообразие от застъпници на ѫ в средисловието в бълг. език трябва да се излиза от замяната на ѫ с ъ. Голямата носовка в бълг. език е звучала като носово о (o̧), а в по-късна епоха гласният елемент се изравнява с ъ поради силния носов резонанс. О. проследява исторически разликата в изменението на ѫ в края и средата на думите въз основа на данните от писмените паметници и критикува теорията на А. Калина за развитието на ѫ в отделните бълг. диалекти.

 

В развитието на редуцираните гласни в бълг. език О. различава три периода: 1. ъ и ь се развиват в пълни гласни, като ъ се изяснява в о, ь — в е. Това е т. нар. първична вокализация, която се появява още в най-старите паметници с изключение на Киевските листове. На този етап двете полугласни все още се отличават една от друга. 2. Еровете съвпадат в един двук — ъ. 3. Общият звук ъ се развива в пълни гласни в диалектите (а, о^а, о) — т. нар. вторична вокализация. Първичната вокализация е известна по цялата бълг. говорна територия, някъде — в малко примери. Спрямо нея бълг. говори се разделят на източни и западни. Тя се свързва с новите условия на квантитет: в кратките затворени срички еровете се запазват, като ь се променя в ъ, а в дългите срички ъ се изяснява в о, ь — в е. По-рядката проява на първичната вокализация в източните говори според О. е в резултат на по-малкия размер на новия квантитет. Вторичната вокализация е най-новият стадий в развитието на еровите гласни. Тя също обхваща главно западните говори, по-малко — източните. О. смята, че тя не зависи от ударението и като че ли в бълг. говори още не е завършила. Въпреки че случаите с вторична вокализация се откриват в паметниците едва от XVI в. нататък, той допуска, че се е появила и по-рано в някои бълг. говори, приема, че промяната ъ > a е настанала още към края на XIII в.

 

О. прави задълбочено и обширно изследване на слав. говори в Македония, отпечатано след смъртта му в „Macedonische Studien“ (1896). Въз основа на богат езиков материал, лично събран от него, той доказва бълг. характер на тези говори, несъмнената връзка и единството между източнобълг. и западнобълг. диалекти. Още от Солун (по времето на своята научна командировка) О. съобщава на Ягич за говора на с. Сухò: „Само още няколко отломки на склонението и добра фантазия, и в диалекта на Сухò би могло да се открие езикът на Кирил и Методий“ (писмо, отпечатано в приложение към „Macedonische Studien“, с. 135). За това негово изследване Ягич пише, че не се затруднява да го причисли „к лучшим сочинениям по диалектологии славянской вообще, оно может послужить образцом всем будущим исследователям как великолепный пример объективного, чисто научного отношения к предмету исследования“ („История славянской филологии“, 1, с. 381). Висока оценка на научния принос на О. за решителното опровергаване на панонската хипотеза, за решаването на

 

 

841

 

въпроса за родината и произхода на старобълг. език дава и Ст. Младенов:

 

„. . . след откритията на Облак в околностите на Солун стана на всички ясно, че въпросът за родината и произхода на староцърковнославянския език може да бъде решен само в полза на българомакедонското наречие. От високонаучното описание на Облак може лесно да се видят българските черти както на източнобългарските говори североизточно от Солун (Сухò), така и на западнобългарските северозападно от този град и накрай на най-отдалечените македонски говори на границата на Албания и Сърбия — в Дебър и Галичник“ („История на българския език“. С., 1979, с. 46).

 

 

            Съч.:

o   Ein Beitrag zum slavischen Imperativ. — ASPh, 10, 1887, p. 143—151;

o   Das altslovenische Imperfect ресааЬъ. — ASPh, 10, 1887, p. 354—355;

o   Die kirchenslavische Übersetzung der Apokalypse. — ASPh, 13, 1891, p. 321—361;

o   Zur Geschichte der nominalen Declination im Slovenischen. Leipzig, 1890, 247 p.;

o   Das älteste datierte slovenische Sprachdenkmal. — ASPh, 13, 1891, p. 192—235;

o   Zur Würdigung des Altslovenischen. — ASPh, 15, 1893, p. 338—370;

o   Няколко бележки върху старословенските паметници. — СбНУ, 9, 1893, с. 3—20;

o   Die Halbvocale und ihre Schicksale in den südslavischen Sprachen. — ASPh, 16, 1894, p. 153—197;

o   Zum silbenbildenden L im Slavischen. — ASPh, 16, 1894, p. 198—209;

o   Принос към българската граматика. — СбНУ, 11, 1894, с. 517—561;

o   Einige Capitel aus der bulgarischen Grammatik. — ASPh, 17, 1895, p. 129—185, 430—477;

o   Zur Provenienz der Kejever und Prager Fragmente. — ASPh, 18, 1896, p. 106—112;

o   Macedonische Studien. Wien, 1896 (SA WW, 134, 8), 156 p.;

o   Kleine grammatische Beiträge. — ASPh, 19, 1897, p. 321—338;

o   Eine Notiz zur kroatischen Glagolica. — ASPh, 22, 1900, p. 617—618.

 

            Лит.:

·       Ляпунов Б. M. Д-р Ватрослав Облак (1864—1896). — ИОРЯС, 1, 1896, 4, с. 928—951;

·       Ляпунов Б. М. Д-р Ватрослав Облак. Критикобиографический очерк. Харьков, 1896, 19 с.;

·       Jagić V. Dr. Vatroslav Oblak. [Nekrolog]. — ASPh, 18, 1896, p. 631—635;

·       Murko M. D-r Vatroslav Oblak. Ljubljana, 1900, 173 p.;

·       Murko M. Vatroslav Oblak. Ein Beitrag zur Geschichte der neuesten Slavistik. Wien, 1902, 62 p.;

·       Ягич В. История славянской филологии (Энциклопедия славянской филологии, 1). СПб., 1910, с. 837—842;

·       Младенов Ст. История на българския език. С., 1979, с. 45—48;

·       Мурдаров В. Виена и началото на българската наука. С., 1988, с. 96—104.

 

Ангелина Даскалова

 

 

    (3). ОБОЛЕНСКИ, Димитри (Оболенский, Д.; Obolensky, D.) (1.IV.1918) —

английски византолог и славист от руски произход. Роден в Петроград. Образованието си получава в лицея „Пастьор“ (Париж) и в Trinity College (Кеймбридж). Стипендиант в Trinity College (1942—1948) и лектор в Кеймбриджкия унив. (1944—1948). Лектор (1949—1961) и проф. (1961—1985) по руска и балк. средновековна история в Оксфордския унив. От 1985 е заслужил проф. в оставка в същия унив. Няколко пъти работи в Dumbarton Oaks Center (Център за виз. проучвания) към Харвардския унив. във Вашингтон (1952, 1964, 1977, 1981—1982), гост-проф. в Йейлския унив. в Ню Хейвън (1957) и в Унив. в Бъркли, Калифорния (1973), в Wellesley College в Масачузетс (1982) и в Instutute for Advanced Study в Принстън (1985—1986). Д-р по философия на Унив. в Кеймбридж, д-р по литература на Унив. в Оксфорд; почетен д-р на Парижкия унив. (Сорбоната) (1980) и на Университета в Бирмингам (1988). Член на Британската академия (от 1974) и неин вицепрезидент (1983—1985), на Кралското истор. д-во в Лондон. През 1984 удостоен с високото звание „Рицар“ (Knight).

 

Димитри Оболенски

 

Първите научни изследвания на О. са върху историята на дуалистичните еретически учения и движения през Средновековието.

 

 

842

 

Започнал с малка статия за богомилството (1945), той скоро излага възгледите си върху тази важна проблематика в монографията „Богомилите. Изследване на Балканския неоманихеизъм“ (The Bogomils. А Study in Balkan Neo-Manichaeism. Cambridge, 1948; 2 изд. Twickenham, 1972). Този труд е сред най-добрите изследвания, посветени на богомилското движение. Изследователските интереси и преподавателската дейност на О. са свързани трайно със средновековната история на Балканите и с историята на Русия до XV в. Неговите публикации разкриват важни страни от източноевроп. Средновековие — политическо развитие, религиозен живот, културни процеси. Безспорен връх сред тях е книгата „Византийската общност: Източна Европа, 500—1453“ (The Byzantine Commonwealth : Eastern Europe, 500—1453, 1971). Тя не е само обобщение на дългогодишната научна дейност на О., но и израз на добре обмислена концепция. Изхождайки от историята на Византия, и главно от виз. универсализъм (основата на виз. политическа идеология), О. постепенно стига до идеята за възникването и развитието на забележителния свят, наречен от него виз. общност, който включва империята и приобщените към нея държави и народи от Източна Европа. В книгата подробно се разглежда неговата структура въз основа на основно проучване на политическите взаимоотношения между Византия и източноевроп. страни (от варварските нашествия до Късното средновековие), на факторите за разпространението на културните явления и процеси, на религията и правото, литературата и изкуството. Своеобразно продължение на това важно изследване е книгата „Шест византийски портрета“ (Six Byzantine Portraits, 1988). Тя съдържа биографични очерци за Климент Охридски, Теофилакт Охридски, Владимир Мономах, Сава Сръбски, Киприан и Теофан Грек. Разкривайки живота и дейността на шестимата бележити дейци в областта на политическия, религиозния и културния живот на Б-я, Византия, Русия и Сърбия, О. доразвива редица свои възгледи, залегнали в предишната му книга.

 

Една от важните теми в научната дейност на О. е делото на Константин-Кирил и Методий; тя е в центъра на неговата концепция за историята на виз. общност. Пристъпвайки към кирилометодиевската проблематика, в повечето случаи О. се насочва към такива страни от нея, които не са забелязани от неговите предходници или не са осветлени според него по убедителен начин. Първата група въпроси, на които отделя внимание, са свързани с личността на двамата слав. първоучители и с тяхната дейност. Подчертавайки, че Кирил и Методий са граждани на империята, представители на виз. интелектуален елит, едновременно мисионери и дипломати, изразители и пропагандатори на виз. универсализъм, О. обсъжда сложните проблеми за библейските основи на тяхното дело, за отношението на Византия към него във връзка с позициите на двете идейно-политически групировки в империята, за отношението на средновековния слав. свят към двамата просветители. Той не проучва специално ЖК и ЖМ, но има определено мнение за времето и мястото на възникването им: според него първото житие е създадено малко преди 882, а второто — най-късно до края на IX в.; и двете са написани във Велика Моравия.

 

Обособена тема в творчеството на О. е съдбата на Кирило-Методиевото дело. Той изтъква ролята на Б-я за неговото съхраняване и развитие и без колебание възприема формулировката на Фр. Дворник, че то е „спасено от българите“; годините на разцвета на бълг. християнска култура в края на IX и началото на X в. са „първата глава в историята на пренасянето на византийската култура сред славяните“. О. отделя специално внимание на творци като Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх и особено на Климент Охридски. Неколкократно и обстойно се занимава и с въпроса за Кирило-Методиевото наследство сред източните славяни.

 

 

843

 

Вещо и задълбочено проучва християнизацията на Киевска Русия, отражението на отделни елементи от делото на двамата братя в руските земи преди 988—989, периода след въвеждането на християнството като официална религия. Особен интерес представляват създадените от него портрети на Владимир Мономах, Киприан и Теофан Грек.

 

В труда си, посветен на виз. общност, О. излага своите възгледи по някои основни въпроси на слав. културно развитие, каквито са въпросите за книжовния език, използуван от двамата братя, и за развитието на слав. литератури. Езикът на Кирил и Методий и на най-ранните слав. книжовни паметници, наричан от него „староцърковнославянски“ (Old Church Slavonic), е възникнал на базата на южномакедонския слав. диалект. До XII в. той е наднационален литературен език и играе роля, аналогична на ролята на lingua franca. След това започва да се проявява националното своеобразие на отделните слав. езици. Но тези изменения в никакъв случай не пречат на по-нататъшното съществуване на наднационалния език, който запазва функцията си на литературен език и който О. нарича вече „църковнославянски“ (Church Slavonic). Особена роля в развитието на този език според него имат дейците на Търновската книжовна школа и особено патриарх Евтимий. В историята на източноевропейската слав. литература О. разграничава два основни етапа. Първият (IX в.—1100) се характеризира с хомогенност, здрави връзки с кирило-методиевската традиция, използването на общ език (Old Church Slavonic). През това време се извършват основните преводи от гръцки, създава се жанровият облик на слав. литератури и е особено интензивна миграцията на ръкописи. Тази литература се разпространява на териториите на Моравия, Чехия, Хърватско, Б-я и Русия. Вторият период обхваща времето до началото на XV в.

 

 

            Съч.:

o   The Bogomils. А Study in Balkan NeoManichaeism. Cambridge, 1948, 317 p.;

o   Byzance et la Russie de Kiev. — Messager de l’Exarchat du Patriarche Russe en Europe Occidentale, 29, 1959, p. 20—35;

o   The Penguin Book of Russian Verse. London, 1962, 58+444 p.;

o   Sts. Cyril and Methodius, Apostles of the Slavs. — St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 7, p. 1—11;

o   The Principles and Methods of Byzantine Diplomacy. — In: Actes du XII^e Congrès International d’Etudes byzantines. 1. Belgrade, 1964, p. 43—61;

o   The Heritage of Cyril and Methodius in Russia. — Dumbarton Oaks Papers, 19, 1965, p. 47—65;

o   The Empire and its Northern Neighbours. — In: Cambridge Medieval History. 4., 1. Cambridge, 1966, p. 473—518;

o   Cyrille et Méthode et la christianisation des Slaves. — In: La conversione al Cristianesimo dell’alto medioevo. Settimane di studio del Centro italiano di studi sull’alto medioevo. Spoleto, 1967, p. 587—609;

o   The Christian Centuries. 2. The Middle Ages. London, 1969, 519 p. [Obolensky D., D. Knowles];

o   Byzantium and the Slavs: Collected Studies. London, 1971, 651 p.;

o   The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe — 500—1453. London, 1971, 445 p.;

o   Companion to Russian Studies. 1—3. Cambridge, 1976—1980;

o   The byzantine Inheritance of Eastern Europe. London, 1982, 313 p.;

o   К вопросу о путешествии русской княгини Ольги в Константинополь в 957 г. — В: Проблемы изучения культурного наследия. М., 1985, с. 36—47;

o   The Cyrillo-Methodian Mission. The Scriptural Foundations. — St. Vladimir’s Theological Quarterly, 30, 1986, 2, p. 101—116;

o   Six Byzantine Portraits. Oxford, 1988, 12+228 p.

 

            Лит.:

·       Angelov D. — Bsl, 10, 1949, p. 303—312 (рец.);

·       Božilov I. — BHR, 1, 1973, 2, p. 90—96 (рец.);

·       Dujčev I. — Byzantine Studies, 1, 1974, 1, p. 85—89 (рец.);

·       Guillou A. L’Europe centrale et balkanique au Moyen Age. — RES, 50, 1977, p. 133—139;

·       Debrett’s Handbook 1984. London, 1984. p. 1409;

·       The International Who’s Who 1988—1989. London, 1988, p. 1121.

 

Иван Божилов

 

 

    ОБРЕТЕНИЕ НА МОЩИТЕ НА КЛИМЕНТ РИМСКИ — вж. Херсонска легенда.

 

 

    (4). ОГИЕНКО, Иван (митрополит Иларион) (Огіенко, I.; Ohienko, I.) (15.I.1882—29.III.1972) — славист от украински произход. Роден в Брусилов край Киев, Украйна. Постъпва в Киевското фелдшерско училище (1896); практикува като лекарски помощник (1900). През 1903 полага матура и постъпва в Историко-филологическото отделение на Киевския университет. Ученик на В. Н. Перетц. Преподавател (1909), частен доц. (1915) и проф. (1918) в Киевския унив.; ректор на Украинския държавен унив. в Каменец-Подолски (1919). През 1926—1932 е проф. по църковнослав. език

 

 

844

 

и палеография в Православния богословски факултет на Варшавския унив. и в Слав. инст. в Прага. Архиепископ (1940) и митрополит (1943). От 1947 живее и работа в гр. Уинипег, Канада. Глава на Украинската грц.-православна църква в Канада (1951—1972), декан на Фак. по теология в колежа „Св. Андрей“ (1951—1967) и почетен проф. на Унив. на щата Манитоба в Уинипег (1963—1972). Член на Украинското научно дружество „Т. Шевченко“ в Киев (1909); на Дружеството на Нестор летописец в Киев (от 1912); на Дружеството на любителите на древната писменост в Санкт Петербург (от 1912); на Украинското дружество „Т. Шевченко“ в Лвов (от 1923); на Слав. инст. в Прага (от 1929); на Полското дружество на езиковедите (от 1931) и др. Умира в Уинипег.

 

Иван Огиенко

 

О. е автор на изследвания в областта на палеославистиката, историята на украинския литературен език, историята на украинското книгопечатане, ономастиката, теологията. Най-важни за палеославистиката са неговите проучвания върху живота и делото на Кирил и Методий, събрани главно в поредицата „Історія церковнослов’янської мови“ (замисълът за 12 т. не е изпълнен изцяло). О. си поставя задачата да осветли данните за живота на Кирил и Методий (главно свидетелствата на техните жития) върху широкия фон на културния и политическия живот през IX в. Това е едно от най-богатите по съдържание обобщителни изследвания, в което се прави всестранен анализ на слав., грц. и лат. извори за делото на Кирил и Методий. Работата на О. съдържа много нови за времето си обяснения и хипотези. Той смята напр., че още в Константинопол Константин-Кирил започва да работи върху създаването на слав. писменост. Много голямо значение О. отдава на дейността на Кирил и Методий в малоазийския Олимп, където е имало слав. среда, много манастири с голямо книжовно богатство, силна иконописна традиция. Дейността на слав. просветители в Олимп той свързва с годината 855, а отиването им във Велика Маровия — с 863. Според него „моравският път“ е Константинопол — Тракия — Румелия — Западна Б-я — Дунав; по този път Кирил и Методий са се отбили при майка си в Солун. Така О. тълкува думите от гл. 18 на ЖК „Майка ни ни е заклела, който от нас пръв почине, [другият] да го пренесе в братовия му манастир и там да го погребе“. Според О. този манастир е на Олимп. С хипотезата, че на път за Велика Моравия Кирил и Методий минават през Б-я, О. свързва и разказа от Успение Кирилове, според което Кирил е „създал бели църкви по Брегалница“ и написал „книги на славянски език“; той категорично приема, че братята работят сред бълг. славяни.

 

О. изследва специално въпроса за азбуките и особено въпросите около създаването, характера и ранния развой на първия слав. литературен език. За този език той приема термина „старославянски“, като многократно пояснява неговото съдържание. За О. това е „живият език, на който са говорели Кирил и Методий и на който са направили своите преводи“. С термина „старославянски“ той означава „солунския говор на южнославянското македонско

 

 

845

 

наречие на българския език от средата на IX в., което е станало литературен и църковен език на всички славянски народи“ (Історія, т. 5, с. 10). Двамата братя са говорели „тею саме мовою, що ѝ слов’яне болгарсью“ (Історія. . ., т. 1, с. 198). О. смята, че най-старите слав. писмени паметници, които са стигнали до нас (Зогр. ев., Киевските листове), са едва от края на X — началото на XI в. В това отношение той приема погрешно твърде късната и вече остаряла датировка, която по негово време е разпространена в славистиката. Затова смята, че запазените писмени паметници са отдалечени твърде много по език и правопис (и най-малко по своя речников състав) от оригиналите на солунските братя. О. търси в проучваните от него ръкописи (до XII в.) диалектни черти, въз основа на които говори за „рецензии“ на старослав. език. Сред тях различава: А. Южнославянска. 1. Българска (с най-голям брой паметници), 2. Сръбска, 3. Словенска (към която отнася Фрайзингенските молитви и Abecenarium bulgaricum); Б. Западнославянска. 1. Преходна по език южнославянска-западнославянска (Киевски листове), 2. Чешка (Пражки листове); В. Източнославянска. 1. Украинска, 2. Северноруска, 3. Източнославянска с неустановена локализация. О. изяснява, че поради това, че паметниците от „бълг. рецензия“ са найблизо до т. нар. старослав. език, „обикновено названията старославянски и старобългарски се употребяват едно вместо друго, защото те са в най-голяма степен наистина еднакви“ (бо вони до певноі мїри справді однакови) (Історія. . ., т. 5, с. 12).

 

О. се занимава подробно с въпроси на датировката на вокализацията на езиковоистор. паметници, с проблемите на правописа и езика, с издателски въпроси и др. Т. 5 на неговата „Історія церковнослов’янської мови“ и досега е образец за издаване и проучване на древни текстове. За всеки ръкопис там са дадени подробни археографски сведения, палеографско описание, бележки за правописа и езика, пълна библиография до 1928, снимки и разчетен текст в кирилска транскрипция. Кратките откъси са издадени изцяло, пространните са представени с отделни страници. Много от включените в изданието на О. ръкописи са проучени системно за първи път (това важи особено за някои от източнослав. преписи), за други данните са обобщени. При проучването на южно- и северноруските ръкописи от XI в. О. търси старателно и описва подробно техните ранни диалектни черти (Изборника от 1073, Туровските листове и др.), открива успоредици в правописа. Живо се интересува от отношението на преписите към техните старобълг. източници. О. вижда връзка с глаголически текстове (преки или непреки предходници) или следи от глаголица в много източнослав. ръкописи от XI в.: Архангелското евангелие, Новгородските (Куприянови) листове, Евгениевия псалтир, Толстовския псалтир, Словата на Григорий Богослов, Пандектите на Антиох. Минеите от 1095, 1096, 1097 разглежда като богати извори за проучването на грц.-виз. химнография, като смята, че преводът им възниква в Б-я в края на X — началото на XI в. Този труд на О. и до днес не е загубил своята стойност както като изворов материал, така и с анализа на конкретните данни.

 

 

            Съч.:

o   Новочасний церковно-слов’янський правопис. Історичний нарис з палеографії та палеотипії. — Ἐλπίς, 1926, 2, р. 16—39 (отд. отпеч. Варшава, 1926, 28 с.);

o   Великі роковини 827—1927. Значення праці св. Костянтина і Мефодія. Варшава, 1927, 8 с.;

o   Св. Мефодій у в’язниці. Історичний нарис з часу боротьби триязичників проти Богослужения живою мовою. Варшава, 1927, 19 с.;

o   Руські переклади в Херсонесі в 860 р. Київ, 1927, 21 с.;

o   Костянтин Философ. Спроба характеристики на основі історичних матерїялів. Варшава, 1927, 8 с.;

o   Історія церковнослов’янської мови. 1. Констянтин і Мефодій, їх життя та діяльність. Історично-літературна монографія. 1. Варшава, 1927, 324 с.; 2. Варшава, 1928, 400 с.; 4. Повстання азбуки й літературної мови у слов’ян. Варшава, 1927, 274 с. (2 изд. Жовква, 1937, 300 с.). Приложение: Powstanje alfabetu oraz języka literackiego u słowiań. Warszawa, 1927, 53 tabl.; 5. Наиважніщі пам’ятки церковно-слов’янської мови. 1. Пам’ятки старослов’янські X—XI віків. Варшава, 1929, 493 с.; 6. Фонетика церковно-слов’янської мови. Варшава, 1927, 455 с.; 10. Слов’янська палеография. Раlеоgrafia cyrylicka. Warszawa, 1928, 95 р. (2 изд. Варшава, 1929, 134 с.);

 

 

846

 

o   Триязична єресь за часів Костянтина й Мефодія. Історично-літературна розвідка про боротьбу живої мови за право бути мовою церкви в IX віці. Варшава, 1927, 45 с.;

o   Wzory pism cyrylickich X—XVII ww. Seminarium paleografji cyrylickiej. — Ἐλπίς, 1927, 2, p. 55—106; 3, p. 33—56 (отд. отпеч. Варшава, 1927, 144 c.);

o   Оповідання ченця Хороброго про письмена слов’янські. 1. Текст і додатки. Варшава, 1927, 27 с. + 9 литогр.; 2. Історично-литературна студія. — Записки Історико-філологічного відділу Української академії наук, 16, 1928, с. 26—47 (отд. отпеч. Київ, 1928, 22 с.);

o   Слов’янське письмо перед Константином. — В: Юбилейний збірник на поштану М. С. Грушевського. Київ, 1928, с. 156—169;

o   Wzory pism cyrylickich X—XVIII ww. Seminarium paleografij cyrylickiej. 1. Warszawa, 1928, p. 1—56; 2. Warszawa, 1932, p. 57—120;

o   Język cerkiewno-słowianski na Litwę i w Polsce w ww. XV—XVIII. — PF, 14, 1929, p. 525—543;

o   Українська літературна мова XVI-го ст. і Крехівський апостол 1560-х р. Варшава, 1930. 1., 520 с.; 2., 192 с.;

o   Історія церковно-слов’янської мови. Короткий науково-популярний нарис. — ’ЕХлід, 5, 1931, р. 20—37;

o   Cum trebuesc editate documentele moldoveneşti. Observaţii critice paleografo-diplomatice. — Archiva, 38, 1931, p. 518—542, 658—661;

o   Західньо-болгарська рецензія церковнослов’янської мови. — Bsl, 4, 1932, р. 212—213;

o   Помилки в виданні „Ізборника“ 1073 р. — Bsl, 4, 1932, с. 213—214;

o   Стосунок „Збірника царя Святослава“ 1076 р. до “Збірника“ 1073 р. — Bsl, 4, 1932, с. 214—215;

o   Akzentzeichen in mittelbulgarischen Sprachdenkma— lern. — ZSPh, 9, 1932, p. 395—399;

o   Вербська євангелія, 1560 року. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 208—241;

o   Нові Cyrillo-Methodiana. Нариси, замітки и рецензії. І—XIV (Бібліотека записки Чина св. Василія Великого, 12). Жовква, 1933, 44 с.;

o   Недокладності в видаванні кирилівських пам’яток. Критичний палеографічно-методологічний нарис. — Slavia, 14, 1936—1937, р. 58—70;

o   Глаголица не повстала з грецького мінускульного письма. Історично-палеографічний нарис. — Наша культура, 3, 1937, с. 73—80, 145—153;

o   Die sprachliche Zugehórigkeit der Vitae Konstantins und Methods. — ZSPh, 16, 1939, p. 69—76;

o   Повторний інфінітив у слов’янських мовах. Старослов’янсько-давньо-еврейські порівнання. — LS, 3, 1941, р. 61—72;

o   Die Hebraismen in der altkirchenslavischen biblischen Sprache. — In: Münchener Beiträge zur Slavenkunde. Festgabe fur Paul Diels. Munchen, 1953, p. 163—178;

o   Monk Chrabr on Slavic writings. The oldest Cyrillic version of 1348. Edited with notes and commentaries in Ukrainian (Reading in Slavic literaturę, 4). Winnipeg, 1964, 28 p.

 

            Лит.:

·       Милетич Л. — МкП, 9, 1935, 3—4, с. 194—201;

·       Которович Г. Життя і діяльність проф. д-ра Івана Огіенка. — В: Науковий збірник в 30-річницю наукової праці проф. д-ра Івана Огіенка. Варшава, 1937, с. 3—6;

·       Грицак Е. Проф. І. Огіенко як популяризатор мовознавства.

·       В: Науковий збірник в 30-річницю наукової праці проф. д-ра Івана Огіенка. Варшава, 1937, с. 7—9;

·       Коровицький І. Чин ученого. Додатки: Список друкованих праць проф. д-ра Івана Огіенка. — В: Науковий збірник в 30-річницю наукової праці проф. д-ра Івана Огіенка. Варшава, 1937, с. 10—33;

·       Нестеренко А. Митрополит Іларион, служитель Богови і народови: біографічна монографія. Winnipeg, 1958;

·       Енциклопедія українознавства. 2., 3. Paris—New York, 1959, р. 863.

 

Боряна Велчева

 

 

    (5). ОКТОИХ (грц. ὠκτώηχος, старобълг. октоихъ, осмогласьникъ) — богослужебна книга на Православната църква. Съдържа изменяемите песнопения на различните последования за дните от седмичния цикъл — вечерня, повечерие, утринна. О. е разделен на осем части (осем гласа) според осмогласната виз. музикална система. Подредбата на текстовете във всеки глас следва реда на денонощния цикъл — започва от събота вечер и завършва с утринната на следващата събота. Следва се естественият ред на гласовете — от първи до осми. Във всяко последование текстовете на О. се съчетават с текстове от други богослужебни книги {миней, часослов, евангелие и др.). Като тях структурата на О. се съотнася с изискванията на църковния типик (устав) и затова се говори за О. по Ерусалимския или за О. по Студийския устав. Изпълнението на целия О. за осем седмици се нарича стълб; за цялата година тия стълбове са шест. Типикът определя и периодите от годината, когато се пее по О.: от понеделника на Неделята на всички светци до съботата на Неделя месопустна. О. не се употребява още на господските и богородичните празници и на празниците на най-известните светци.

 

Възникването на О. и развитието на неговия състав са резултат на дълга еволюция. Традицията приписва неговото съставяне и систематизацията на виз. осмогласие на Йоан Дамаскин. Известно е, че той е автор на основните песнопения на възкресните служби, но в изграждането на О. (по-късно и едновременно с него)

 

 

847

 

участвуват забележителни виз. поети като Козма Маюмски, Стефан Саваит, Андрей Критски, Михаил Синкел, Теофан, Митрофан, императорите Лъв VI Философ Константин VII Багренородни и др., а Йосиф Химнописец създава „нов октоих“, чиито текстове се вливат в създадените по-рано. Службите в О. са изградени от познатите жанрови форми — стихира, тропар, канон и др.

 

Октоих, препис от средата на XIII в.

 

Във виз.-слав, ръкописна традиция съществуват няколко структурни разновидности на О. Освен пълен О. (параклитик), който може да бъде разделен на две книги, обхващащи текстовете съответно на I—IV, V—VIII глас), известен е т. нар. възкресен О., който съдържа песнопения за неделните (възкресните) дни, а така също и съкратен (кратък) О., наричан още шестоднев служебен (освен възкресните служби той съдържа по една служба за останалите шест дни на седмицата: за понеделник — на I глас, за вторник — на II глас, за сряда — на III глас, за четвъртък — на IV глас, за петък — на V глас, а за събота на VI или VIII глас). Богородичникът е разновидност на О. — в него са събрани и подредени по познатата система богородичните канони за всички дни от седмицата.

 

На старобълг. език О. е преведен още по времето на Константин-Кирил и Методий — това положение се възприема от мнозина изследователи, но не е изяснено коя негова разновидност е преведена най-рано. Предполага се, че най-подходяща разновидност на О. за първоначалните нужди на Великоморавската мисия е бил съкратеният О., тъй като той може да се използува през всички периоди на църковната година, когато употребата на О. е регламентирана. Най-ранните запазени фрагменти от старобълг. текст на О. се датират към XII в. Те носят архаични езикови белези, които доказват връзката на превода с IX—X в. Освен това някои паметници — Синайският евхологий, Енинският апостол, Синайският псалтир и др., както и оригиналното химнографско творчество на старобълг. писатели, свидетелствуват за творческото използуване на осмогласната система. Нова редакция на О. в съответствие с Ерусалимския устав се създава в бълг. традиция през XIV в. — на п-в Атон и в Търновската книжовна школа.

 

 

            Лит.:

·       Jagić V. Bugarsko-slovenski oktoih kolekcije nekoć Mihanovićeve sada akademické u Zagrebu. — Starine, 10, 1878, p. 127—156;

·       Wellesz E. Die Struktur des serbischen Oktoechos. — Zeitschrift für Musikwissenschaft, 2, 1919—1920, p. 140—148;

·       Tillyard H. J. W. The Hymns of the Octoechos. — In: Monumenta Musicae Byzantinae. Kobenhavn, 1940;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 251, 705;

·       Мирковић Л. Православна литургика или наука о богослужењу Православие источне цркве. 1. Београд, 1965, с. 155—156;

·       Михајловић Ж. Одломак македонског рукописног октоиха с Kpaja XIII и почетка XIV века. — В: Симпозиум 1100-годишнина на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 197—215;

·       Штавльанин-Ђорђевић Љ. Београдски македонски октоих (из средине XIII в.). — В: Симпозиум 1100-годишнина на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 419—430;

 

 

848

 

·       Husmann Н. Die oktomodale Stichera und die Entwicklung des byzantinischen Oktoechos. — Archiv für Musikwissenschaft, 27, 1970, p. 304—325;

·       Hannick Ch. Le texte de l’Oktoechos. — In: La prière des Eglises de Rite Byzantine, 3, 1972, p. 37—60;

·       Tomadakis E. Κανόνες τῆς Παρακλητικῆς. — Ἐπετηρὶς Ἐταιρείας Βυζαντινῶν σπουδῶν, 39—40, 1972—1973, p. 253—274;

·       Шеламанова Η. Б. Славяно-русский Октоих (ненотирован) XII—XIV вв. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 2., 2. Москва, 1976, с. 340—388;

·       Petrović D. Osmoglasnik u muzičkoj tradiciji Južnih Slovena. Beograd, 1982. 1., 330 p.; 2., 170 p.

 

Стефан Кожухаров

 

 

    (6). ОЛГУ ТАРКАН — прабълг. титла от тюркски произход. Среща се в терминологията на Първото бълг. царство. О. т. принадлежи към най-висшите кръгове в държавата. Титлата е употребена единствено в бълг. надпис, издълбан върху мраморна колона, който е намерен при с. Наръш (дн. Нея Филаделфия, Гърция), на 22 км северно от Солун (дн. се съхранява в Археологическия музей в Цариград). Надписът е на грц. език. С него е означена границата между Византия и Б-я според мирния договор, сключен при цар Симеон (893—927) през 904. В бълг. превод надписът гласи:

 

„Лято 6412 от сътворението на света (904), индикт седми, граница между ромеи и българи при Симеон, от Бога владетел на българите, при Теодор олгу таркан и при комит Дристър.“

 

Според някои изследователи първата част на титлата се свързва обикновено с тюркското прилагателно име олгу — „голям“, „велик“; според други — с тюркското съществително име — огул — „син“, „момче“. Понеже в надписа олгу таркан Теодор е споменат веднага след името на цар Симеон като негов висш сановник и навярно пълномощник при сключването на договора, по-приемливо остава първото тълкуване. На второ място е споменат комит Дристър, който вероятно е бил областен управител на един от десетте комитата — военно-административни области в бълг. държава при управлението на княз Борис I (852—889).

 

Втората съставка на титлата — таркан, се явява и при други прабълг. титли: бори таркан (в Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт, вж. Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 121, в текста бори такан), зера таркан (В. Бешевлиев. Първобългарски надписи.

 

С., 1979, № 60) и жупан таркан (пак там, № 61). Като благородническа титла таркан се среща и в писмени паметници на други тюркски народи. С нея се означава висш ранг в държ. и военната йерархия.

 

 

            Лит.:

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 121;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, № 46, с. 170—171; № 60, с. 214—216; № 61, с. 216—218;

·       Бешевлиев В. Прабългарски епиграфски паметници. С., 1981, с. 28, 116—118.

 

Геновева Цанкова-Петкова

 

 

    (7). ОЛИМП (грц. Ὄλυμπος) — планина в северозападната част на Мала Азия в областта Витиния (О. витинийски), на юг от гр. Бурса; дн. Кешишдаг (Улудаг), Турция. През IX в. е в границите на темата Опсикия. Географското разположение и благоприятните природни условия правят О. удобен за монашески живот. Между VII и XI в. О. е най-авторитетното след Константинопол средище на манастирски живот. Чак до средата на XI в. О. се нарича още и Света планина (Света гора), название, което след това официално и окончателно се закрепва към п-в Атон. През IX в. в планината има над 20 манастира и много метоси, населени с монаси от различни народности. Пазят се монашеските традиции на Изтока. Същевременно тук се създава мощна опозиция срещу иконоборството. През иконоборския период манастирите на О. приютяват иконопочитателите, доброволно или принудително напуснали столицата. На О. живеят известно време Теодор Студит и Николай Студит, подвизават се Петър Атройски и Иоаникий Велики, чието влияние върху олимпийските монаси е изключително силно. Когато патриарх Игнатий (847—858, 867—877) е насилствено свален, те се обявяват

 

 

849

 

срещу патриарх Фотий (858—867, 877—886).

 

На О. прекарват известно време Константин-Кирил и Методий. Изворите за живота им сочат, че Методий е потясно свързан с О. В един от тамошните манастири той се замонашва, след като се е оттеглил от заеманата военноадминистративна длъжност като архонт на слав. област. Приема се, че това е станало към края на 856, когато логотетът Теоктист е убит от кесаря Варда, и че има връзка с последствията от дворцовия преврат на Варда. Според ЖМ Методий остава на О. до Хазарската мисия, по време на която той придружава Кирил. След завръщането си е пак във Витиния, но не на О., а в областта Сигриани (на юг от О.), където става игумен на манастира Полихрон. Следователно Методий прекарва на О. ок. 4 г. (856—860). В ЖМ се споменава, че на О. Методий изпълнява „напълно цялото монашеско правило и се занимава усърдно с книгите“, без да се посочва за какви занимания и за какви книги става дума. В периода между Сарацинската мисия и Хазарската мисия Кирил също прекарва известно време на О. Причините за неговото оттегляне от Константинопол не са известни, но се предполага, че това е станало приблизително по същото време (ок. 856—860) и по същия повод, както и замонашването на Методий. Междувременно Варда детронира патриарх Игнатий (858) в полза на Кириловия учител Фотий. Възможно е това обстоятелство да е улеснило помиряването на братята с официалната власт (ако изобщо приемем, че престоят им на О. има политически причини). Те обаче остават близо още две години на О.; ЖМ е категорично в известието, че от О. Методий заминава при хазарите. Някои учени смятат, че пребиваването на Методий на О. трябва да се тълкува като израз на неговата дистанцираност от Фотий (П. А. Лавров). Противоположно е мнението на Ф. Дворник и П. Христу, според които Методий изпълнява на О. ролята на доверено лице на Фотий. И двете схващания не са подкрепени със сигурни доказателства.

 

Според мнението на редица изследователи пребиваването на двамата братя на О. е свързано с работата по съставянето на слав. азбука и с първите преводи от грц. на старобълг. език (М. Генов, Цв. Тодоров, А. С. Лвов). За О. (по-точно за Полихрон) като за място, където е създадена слав. азбука, пише и В. Киселков, който смята, че там Кирил е сътворил кирилицата. В последно време (1971) „малоазийската“ хипотеза за съставянето на азбуката на О. или в манастира Полихрон е развита от А.-Е. Тахиаос. Той се основава на няколко предположения: 1. Методий се замонашва на О., тъй като преди е бил архонт не в балк. земи, а във Витиния, в област, населена с бълг. славяни, преселили се от Солунско и отчасти от Североизточна Б-я през VII и VIII в. в резултат на българо-виз. войни. 2. Методий владее слав. език по-добре от Кирил и помага на брат си именно в тази насока и с опита си от управлението на слав. княжество. Затова и Кирил идва на О. и тук започва да работи върху слав. азбука заедно с брат си и с други славянимонаси. (Тахиаос счита, че споменаването на книжовните занимания на Методий на О. се отнася до слав. писменост и книги.) 3. Създаването на азбуката е станало с оглед на някои особености на старобълг. език, говорен от малоазийските славяни, което личи от отделни особености на фонетиката. 4. Сред най-близките ученици на Кирил и Методий, които участвуват и в Моравската мисия, има и малоазийски славяни. За славянин от тези краища Тахиаос приема и Климент Охридски. Хипотезата на Тахиаос засяга много важни моменти от дейността на първоучителите; в отделни пунктове обаче се нуждае от повече доказателства. На вероятността именно на О. Кирил и Методий да са имали възможност да се занимават повече със слав. реч, обръща внимание и К. Куев (1940). Той не отнася създаването на азбуката към този период от живота на слав. просветители, но счита, че на О. те са могли да се запознаят с езика на бълг. славяни от различни краища на бълг. държава, включително и от Източна Б-я.

 

 

850

 

В последно време изследователите, които приемат 855 за начало на слав. писменост, по логически път считат О. за мястото, където са започнали опитите за създаване на слав. писменост и за превеждане на първите книги (срв. напр. коментара към ЖК и ЖМ в „Климент Охридски. Събрани съчинения“, т. 3. С., 1973). Като категорично и доказано твърдение тази хипотеза е представена в „История на България“ (т. 2. С., 1982, с. 245). Засега в науката няма достатъчно солидна аргументация нито в подкрепа, нито за опровергаване на хипотезата за О. като място, където са правени някакви опити за записване на слав. реч с писмени знаци. Въпросът се нуждае от допълнителни проучвания.

 

 

            Лит.:

·       Малышевский Ив. Св. Кирилл и Мефодий — первоучители славянские. Киев, 1886. Приложение: Олимп, на котором жили св. Константин и Мефодий. — Труды Киевской духовной академии, 1886, с. 549—586; 1887, с. 265—297;

·       Панченко Б. А. Памятник славян в Вифинии VII века. — ИРАИК, 8, 1902, с. 16—62;

·       Лопарев Хр. Византийские жития святых VIII —IX веков. 2. — ВВр, 18, 1911, с. 67—137 (отд. отпеч. СПб. 1911);

·       Лавров П. Кирило та Методій у давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 61;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933, p. 114—117, 211 (2 изд. Hattiesburg, 1969);

·       Куев К. Малоазийската теория за езика на св. Кирила и Методия. — Училищен преглед, 39, 1940, 1, с. 25—36;

·       Laurent V. La Vie merveilleuse de saint Pierre d’Atroa. — Subsidia Hagiographica, 29, 1956, p. 65—225;

·       Χρήστου Π. K. Ἐπιδιώξεις τῆς ἀποστολῆς Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου εἰσ τὴν Κεντρικὴν Εὐρώπην. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτιος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἐκατοστῇ ἐτηρίδι. 1. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 8;

·       Львов А. С. О пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон. — СС, 7, 1971, 5, с. 80—86;

·       Тахиаос А.-Е. Создание и деятелность литературного круга Константина-Кирилла до Моравской миссии. — ККФ2, с. 285—293;

·       Wasilewski Т. Byzancjum i słowiane w IX wieku. — In: Studia z dziejów stosunków politycznych i kulturnych. Warszawa, 1972, p. 131—138;

·       Tachiaos A.-E., А. С. Львов. O пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон (СС, 7, 1971, 5, с. 80—86) (рец.). — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, р. 194;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 148—149, 205—206;

·       Schoenert-Geiss Е. Bithyniеп. — Chiron, 8, 1978, р. 607—658;

·       Menthon В. Τὰ μοναστήρια καὶ ἅγιος τοῦ Ὀλύμπου τῆς Βιθυνίας. Θεσσαλονίκη, 1980, 320 p.

 

Климентина Иванова

 

 

    (8). ОЛОВНИ ПЛАСТИНИ с надписи — старобълг. епиграфски паметници (ок. 20), върху които са врязани текстове, чието съдържание се свързва с апокрифните молитви. Всички О. п. са носени като амулети — нагънати на три части или навити на руло. Носенето на амулети с врязани върху тях знаци, текстове, формули за прогонване на злите сили е традиция, позната от древни времена (в Италия — от IV в. пр. н.е., на о-в Крит, в Испания, Египет, Иран и другаде — от II в.). Такива амулети са познати и в Б-я — от старобълг. епоха.

 

Основните амулети с надписи се разделят на две групи в зависимост от съдържанието на текста: амулети, предназначени да съпътствуват мъртвите в отвъдния свят; намират се в гробове; амулети с предпазно значение за живите хора и животни. Според Д. Петканова-Тотева във втория вид амулети могат да се различат няколко типа молитви: муски и рецепти; обръщения към различни светци; заклинания към болести, дявола или друга сила; повествования (вж. Апокрифи). Сред тях интерес представляват молитвите против нежит, някои от които са сходни само в отделни моменти. Досега бяха известни ок. 13 молитви против нежит, открити в различни сборници от XVI—XVII в. През последните години са открити по-ранни молитви против нежит върху О. п., използувани като амулети през X—XI в.

 

Една от О. п. с молитва против нежит е намерена близо до средновековния гр. Дръстър (дн. Силистра), където върху остров е построена старобълг. крепост, известна в науката като „крепост на остров Пъкуюл луй Соаре“. Това е вероятно дворецът на хан Омуртаг, за който се говори в прабълг. надпис. Тя е сравнително малка по размери: ширина 3,5 см, дължина — 7,5 см, сгъната е на три по дължината си. На лицевата страна има осем реда, на обратната — четири. Буквите са дребни (2—3 мм), повредени на места в горния ляв край на пластинката. Лицевата част съдържа текста:

 

 

 

851

 

 

(Когато слезе Исус от седмото небе. . . [и] като ходеше, нежитът срещна Исус и Исус му рече: къде отиваш, нежите? Каза му нежитът: аз отивам в човешката глава, мозъка да изпия, в костите — да разруша, очите да ослепя, ушите да оглуша. И каза му Исус: върни се в . . .гора и в еленовата глава и в овнешката, защото той (еленът, овенът) е търпелив, сега и винаги и во веки веков. Амин. Исус Христос побеждава.)

 

Оловна пластина с надпис от XI в. — лицева страна

 

Текстът на молитвата е изграден изцяло върху диалога между Исус и нежита, в който са персонифицирани абстрактни неща като смъртта и болестите. Молитвата върху О. п. от Пъкуюл луй Соаре е от типа на молитвите-повествования и следва често срещаната сюжетна схема: тръгнали (уроките, нежитът, вихрите, тресавиците); срещнали (Богородица, Христос, Архангел Михаил); попитали къде отива; отговор; прогонване.

 

О.п. е използувана за амулет, носен върху глава (в друга молитва изрично е отбелязано: сıа молитва отъ нежита пиши на олово и положи на главе) или на гърдите за предпазване от болест. По своите палеографски особености тя показва прилика с писмото на Ен. ап. (аналогична е графиката на в, м, д, т, с, ъ, ѣ, ѫ, ч). Този факт, както и стилизираното начертание на ѫ, което се среща в един точно датиран надпис (Битолския), а липсва в по-голямата част от надписите, ни кара да предположим, че О.п. и надписът върху нея са от втората половина на X в. или най-късно от началото на XI в., което не е в противоречие с езиковите особености на надписа. В текста се наблюдава употребата само на голям ер (ъ). От общо 21 случая, в които се среща ерова гласна, 20 пъти тя е на своето етимологично място и само веднъж (в тръпѣливъ) е употребена вместо малък ер (ь). Това свързва надписа с останалите едноерови (ъ) надписи от IX—XI в. Досега са открити 8 такива надписа. Едноеровата правописна система е тясно свързана с проблема за ранните школи на старобълг. книжовен език. Цялостното оформяне на надписа,

 

 

852

 

приликата с писмото на Ен. ап., някои езикови особености (редовната и правилна употреба на супин, на дативус абсолутус), дават основание да се счита, че нейният автор е вещ книжовник, който познава добре литературния език и съблюдава всички негови изисквания. Съвсем съзнателно той не е дал място на промените в употребата на еровете и само в три случая е отстъпил пред силата на живата реч. Нови данни дава и лексиката: налице са четири думи, непознати на класическите старобълг. паметници — исмръцатъ, нежитъ, оглоушитъ, мозгъ.

 

Друга О.п. с молитва против нежит е открита в жилище от X—XI в. в крепостта при с. Одърци, Варненска област. Амулетът е с размери: височина 57 мм, ширина 45 мм, с овална в долния край форма и шарнир за окачване на връв (за носене на врата). Надписът е разположен в 28 реда, по 14 от двете страни. Всеки ред съдържа средно по 15—17 букви, общо 429 знака. Буквите са дребни — височината им варира между 1—2 мм. Лицевата част на пластината съдържа текста:

 

 

а обратната страна —

 

 

(Господи Боже Христе, победи./ Нежитът идваше от Червено/море и срещна/ Исус и рече му Исус: къде отиваш/ той нежитът каза: отивам в човека/ мозъка му да изпия, кръвта му/ да пролея, костите да стро/ша. И рече му Исус: Закли/нам те, нежите, да не/ отиваш в човека, но да отидеш/в пусто място. . ./ да намериш. . ./елена. . . и да влезеш/в техни глави/и на тях мозъка да/ изпиеш, костите да стро/шиш, жилите да скъсаш/, защото те търпят вся/какви болести. Иди и не се връ/щай във вековете до приготвя/ния ден за съд срещу него/бой се от Бога, седещ на/ херувимския престол/ от него се бои [всичко]/види/мо и невидимо ти най/ много се бой от Бога/нему слава във вековете/амин.)

 

Писмото на апокрифната молитва от с. Одърци се отличава с опитност и сигурност, издава обиграна ръка на твърде грамотен автор, съумял да вмести толкова текст върху такава малка площ. Без да е разчертавал полето на редове, той е предал всички букви с една и съща височина. Почеркът, леко наклонен надясно, се доближава до писмото на книжовните паметници, което подсказва, че авторът владее с еднаква сигурност лапидарното и книжовното писмо. Палеографските особености на надписа са в тясна връзка с епиграфските паметници от края на X — началото на XI в.; датировката не е в противоречие и с археол. среда, в която е открит амулетът.

 

По съдържание апокрифната молитва върху амулета от с. Одърци се отличава в известна степен от познатите досега молитви против нежит. Особен интерес представлява началото: г̅и: ө̅ȣ х̅е н̅к оделѣ / нежитъ идыше отъ ч/ръмънаго морѣ. Обикновено формулата ıс хс ника стои в края на молитвата, а тук е поставена в началото, като е добавено и оделѣ — старобълг. превод на грц. νικάω. Глаголът оделѣти е известен от един надпис от скалния манастир при с. Мурфатлар (дн. с. Басараб, Румъния) и от приписката на Тодор Доксов. За първи път в молитва против нежит се упоменава мястото, откъдето той идва — отъ чръмънаго морѣ. Това навежда на мисълта, че първоизточникът на тези молитви вероятно трябва да се търси в писмените извори и в устната традиция на източните народи.

 

Срещат се и О.п. с текстове на молитви за благополучие на отделни стопани. Известна е такава молитва от Перник (XI—XII в.). Фрагментарното състояние на пластината (с приблизителни

 

 

853

 

размери 7x11 см, височина на буквите до 5 мм) и на надписа не позволява пълното възстановяване на текста, но все пак дава възможност да се разбере, че се отнася за пожелание за благоденствие и изобилие в дома на божия раб Захари. Текстът на молитвата е врязан върху двете страни на пластината и е вместен приблизително в 45 реда. Почеркът е неравен, издължен и ъгловат; палеографските особености на някои букви ни насочват към книжовни паметници от XI—XII в. — Листове на Ундолски, Сав. кн., Македонски кирилски лист, Ен. ап., Супр. сб., Добромирово евангелие и др. Макар и не цялостно запазена, пластината предлага интересен текст, в който има елементи от псалмите, от молебен за освещаване на дом; това показва, че съчинителят на текста е бил добър познавач на старобълг. книжнина и е имал професионален опит.

 

От XIV в. до днес е достигнала О.п. от археол. проучвания на хълма Царевец във Велико Търново, с приблизителни размери 6,3 x 4,4 см. Текстът е изписан от опитна ръка, обиграна в начертанието на буквите. Молитвата от едната страна е свързана с пчеларството (срещу урочасване на пчели или за улавяне на пчелен рой). В нея са упоменати имената на св. Зосима и св. Пахомий, вероятно покровители на пчеларството. На обратната страна е запазен текст без начало и без край — молитви за предпазване от зло на зърнените храни (пшеница и просо), на добитъка (говеда, овце, коне и свине), на пчелите, на близките и на самия притежател на пластината — раба божи Йован. Молитвите са с личен характер; не се срещат в официалния църковен молитвеник. Една от молитвите се приписва на цар Соломон, а в третата се споменават Седемте небеса. Пластината е била амулет-муска, тъй като в молитвата на три пъти е споменато името на молителя — раба божи Йован. Този амулет свидетелствува за значението на пчеларството в Б-я през Средновековието.

 

Откриването на молитви върху О.п. показва, че разпространението им през Средновековието обхваща много голям район от страната. Те са твърде разнообразни по форма и по съдържание и представляват голям интерес, тъй като съдържат автентични текстове от X—XI, XII—XIV в., които за разлика от книжовните паметници не са подлагани на промени.

 

 

            Лит.:

·       Алмазов A.H. К истории молитв на разные случаи. Заметки и памятники. — ЛИФОНУ, 6. Византийское отделение, 3, 1896, с. 380—432;

·       Маринов Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. — СбНУ, 28, 1914, с. 149—150 (2 изд. С., 1981, с. 227);

·       Ангелов Б., М. Генов. Стара българска литература (IX—XVIII в.) в примери, преводи и библиография. С., 1922, с. 364—370;

·       Цонев Б. Опис на ръкописите в Софийската народна библиотека. 2. С., 1923, с. 132—138;

·       Ангелов Д. Апокрифната книжнина като отражение на феодалната действителност и светогледа на експлоатираната класа в средновековна България. — ИП, 6, 1950, с. 493—508;

·       Гълъбов Ив. Ранни школи на стария български книжовен език. — БЕ, 18, 1968, с. 141—148;

·       Боголюбов М. Н. Арамейская надпись на серебряной пластинке из Ирана. — ПСб, 21 (84), 1970, с. 87—90;

·       Бешевлиев В. Първобългарски амулети. — Известия на Народния музей — Варна, 9, 1973, с. 53—63;

·       Попконстантинов К. Новооткрити надписи от X в. в Североизточна България. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 228—295;

·       Стара българска литература. 1. Апокрифи. Съставителство и редакция Д. Петканова. С., 1981, с. 301—314;

·       Квинто Л., Б. Драганов. Оловна пластинка с молитви и заклинание от Търновград (XIV в.). — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 239—245;

·       Константинова В., К. Попконстантинов. Апокрифна молитва от X в. върху оловна пластина. — Die slawischen Sprachen, 13, 1987, p. 45—54.

 

Казимир Попконстантинов, Величка Константинова

 

 

    ОМЕГА — вж. О.

 

 

    (9). ОМУРТАГОВ АУЛ на река Тича — старобълг. укрепление, разположено на пътя между старопланинските проходи Ришки и Върбишки и първата бълг. столица Плиска. Останките от него са открити върху полегат склон на 2 км югоизточно от с. Хан Крум, Варненска област, в местността Хисаря, близо до р. Камчия (през Средновековието Тича).

 

 

854

 

В очертанията му се включват останки от раннохристиянски църкви, късноантично селище, тракийски могилен некропол, слав. селище от VII—VIII в. Слав. поселение е разположено на площ около 2600 м² и не е било укрепено. Жилищата са полувкопани в земята, разположени на групи на известно разстояние една от друга. Стените им са изградени от плет, измазан с глина, а покривът е покрит със слама. В землянките има пещи и огнища. Това е най-старото известно засега слав. поселение в района.

 

Укреплението, проучвано след 1958, е издигнато през първата четвърт на IX в. Според надпис на колона, открита близо до него през 1905 (Чаталарска колона, висока 3,83 м, сега в Националния археол. музей в София, инв. № 697), това е станало през 822, по времето на бълг. хан Омуртаг. Надписът е на грц. език. В превод гласи:

 

„Кан сюбиги Омуртаг е от Бога архонт в земята, гдето се е родил. Обитавайки стана на Плиска, съгради малък стан на Тича и премести (там) войската си срещу гърци и славяни. И направи изкусно мост на Тича заедно с малкия стан и постави в този малък стан четири колони, а върху колоните два лъва. Нека бог удостои поставения от Бога архонт, като гази (или — да гази) добре с крака си императора, докато тече Тича и докато. . . , като владее над многото българи и като подчинява враговете си, да проживее в радост и веселие сто години. Времето пък, когато се съгради (това), беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индиктион.“ (Бешевлиев, В. Първобългарски надписи, с. 200—201).

 

До извършването на разкопките и откриването на части от скулптура на лъв, която е била поставена върху колона и върху чиято грива е гравиран първобълг. рунен знак, е считано, че надписът се отнася до създаването на укрепление, на чието място по-късно се издига втората столица Преслав. Съществуват различни тълкувания на съдържанието на думата ἀυλή (аул), използувана в първобълг. надписи. Изказани са мнения, че така най-общо се определя старобълг. укрепление (ИРАИК, 1905, с. 3; Д. Овчаров, 1982), селище от номадски тип (В. Тъпкова-Заимова, 1956), военен лагер и укрепена резиденция за централната власт (Ст. Михайлов, 1972; Ст. Ваклинов, 1972, 1977; В. Бешевлиев, 1981). Очевидно става дума за укрепления с военно-представителен характер, свързани с отбраната на държавата и нейните центрове и на централната власт. Укреплението е съществувало до XI в. като част от укрепителната линия на ранносредновековна Б-я по р. Тича, на пътя към Преслав. В него е имало постоянен военен гарнизон.

 

Отбранителната система напомня на системата на Плиска. Състои се от две защитни линии — землено укрепление и включена в него каменна крепост. Ров и вал по старобълг. традиция ограждат правоъгълно пространство (515 x 405 м). В него, почти в центъра, има каменна крепост (114 x 93 м) със стени от дялани блокове, дебели до 1,90 м. Единствената порта е на източната стена. Няма кули по ъглите и фронта на стената. Изглежда, портата е била украсена с колони и лъвски скулптури, както в Плиска. Военният характер на укреплението се подчертава от характера и предназначението на откритите във вътрешността строежи и съоръжения. Централната и по-значителна част от площта е заета от двор с тухлена настилка (военен плац?). В северозападния ъгъл са разкрити постройки, вероятно казармени помещения, пред които е имало навес върху дървени стълбове. Двуетажната сграда с пет помещения на долния етаж, разкрита до източната стена, може да бъде определена като резиденция на управителя. Наблизо до нея, в северната част,

 

 

855

 

е имало баня (13,50 x 4-4,80 м) с три помещения — съблекалня, топло отделение с останки от отоплителна инсталация (хипокауст) под пода и басейн и пещ с помещение за складиране на дървата. Има останки от пейки и резервоар за вода. Банята е от тип, известен от Плиска и Преслав, и характерен за старобълг. центрове. След приемането на християнството като официална религия в бълг. държава останките на едната от трите известни раннохристиянски църкви, включени в очертанията на аула (тази, която е на север от каменната крепост), са били поправени и разширени. Църквата е била възстановена и използувана през IX—X в. Разрушена е след опожаряване към 971.

 

На около 2 км югоизточно от аула, до десния бряг на Камчия, са запазени устоите на мост, изграден вероятно заедно с укреплението, ако се съди по надписа на Чаталарската колона.

 

Районът е обитаван интензивно и след разрушаването на укреплението. На 2 км северно от с. Хан Крум в платото има останки от скални манастири от XII—XIV в.

 

 

            Лит.:

·       Шкорпил К. В. Окопы и землянные укрепления в Болгарии. — ИРАИК. 10, 1905, с. 503—543;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. — ГСУифф, 31, 1934, 1, с. 43, 85—98;

·       Тъпкова-Заимова В. Първоначалното българско селище и въпросът за аулите. — ИИБИ, 6, 1956, с. 439—452;

·       Антонова В., Цв. Дремсизова. Аулът на Омуртаг край с. Цар Крум, Коларовградско (проучвания през 1958 г.). — Археология, 2, 1960, 2, с. 28—39;

·       Дремсизова-Нелчинова Цв. Проучване на аула на Омуртаг през 1959 г. — В: Изследвания в памет на К. Шкорпил. С., 1961, с. 111—129;

·       Антонова В. Нови проучвания в старобългарското укрепление при с. Цар Крум (Чаталар) през 1959 г. — В: Изследвания в памет на К. Шкорпил. С., 1961, с. 131—153;

·       Антонова В. За мястото на аула на хан Омуртаг. — ИП, 18, 1962, 5, с. 84—86;

·       Антонова В. Аулът на Омуртаг при с. Цар Крум. — Археология, 5, 1963, 2, с. 49—59;

·       Дремсизова-Нелчинова Цв. Омуртаговият аул на Тича. — ИАИ, 28, 1965, с. 5—23;

·       Antonova V. Beitrag zur Frage der Eigenart der bulgarischen Aule im Licht der archäologischen Untersuchungen im Aul von Chan Omurtag bei Station Zar Krum. — In: Actes du I Congrès International des études balkaniques et sud-est Européennes. 2. Sofia, 1969, p. 647—652;

·       Михайлов Ст. За аулите и пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав. — Археология, 14, 1972, 1, с. 1—8;

·       Ваклинов Ст. За характера на раннобългарската селищна мрежа в Североизточна България. — Археология, 14, 1972, 1, с. 9—14;

·       Дремсизова-Нелчинова Цв., В. Антонова. Каталог на археологическите паметници в Шуменски окръг. С., 1975, с. 61—63;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VI—XI век. С., 1977, с. 96;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 200—209;

·       Бешевлиев В. Прабългарски епиграфски паметници. С., 1981, с. 130—140;

·       Овчаров Д. Византийски и български крепости. V—X век. С., 1982, с. 91—92.

 

Маргарита Ваклинова

 

 

    (10). ОПИСИ на славянски ръкописи — специализирани научни публикации, съдържащи общи първоначални сведения за средновековните слав. писмени паметници. Създават се в резултат на палеографски проучвания. В истор. развитие на археографията се различават четири основни форми на О.: свръхкратки О., означавани дн. най-често с термина инвентар (разкриват ръкописните сбирки на списъчно ниво; отбелязват се само видът на ръкописа, датировката и обемът му); О., в които се съдържа кратка палеографска характеристика и пълно описание на съдържанието; кратки О., означавани дн. най-често с термина каталог (включват кратко палеографско описание на паметника и най-общи сведения за съдържанието и историята му); пълни О. (съдържат пълни и всестранни данни за всеки паметник).

 

От средата на XVIII в. до дн. са публикувани близо 3000 О. на слав. ръкописи. Те са извънредно разнообразни както по макроструктурата, така и по микроструктурата си. Според макроструктурата се разграничават няколко вида О.: според количеството на ръкописите — описания на един или на група ръкописи, подбрани според различни принципи, цялостни описания на отделни колекции; според принципа на подбор на ръкописите — описания на еднородни по съдържание ръкописи, на ръкописи от една и съща епоха, на ръкописи с единен произход, на ръкописи

 

 

856

 

на отделни книжовници, на ръкописи, създадени върху един и същ материал, на ръкописи ç еднакво местонахождение; според начина на подреждане на ръкописите в О.— описания, в които ръкописите са подредени систематично, според номерацията им в съответното хранилище, според материала, на който са написани, по хронологията на написването им, по формат, по произход, по азбучен ред на названията на ръкописите и т.н.

 

 

Различията в микроструктурата на О. (т.е. в състава на съдържанието, който има описанието на отделния ръкопис) също са значителни. Най-старият тип се отличава със свръхкраткост на сведенията във всички елементи на описанието, констативен характер на изложението и липса на някои от елементите на О. Той се появява още с първите публикации за сбирките от слав. ръкописи и възникването му е обусловено както от ниската степен на развитие на палеографията, така и от стремежа побързо да се приведат в известност откритите ръкописи. Този тип О. се ползува дн. с голяма популярност, която е предизвикана от необходимостта да се изгради в кратки срокове пълна обща представа за наличните слав. ръкописи. Най-често използуваните О. от този вид са предварителните списъци на слав. ръкописи, съхранявани в бившия СССР от Н. Б. Шеламанова (XI—XIV в.) и от А. А. Турилов (XV в.); списъкът на кирилските ръкописи в Югославия от Д. Богданович; кратките отчети за новите постъпления в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С. Петербург и в Руската държ. библиотека в Москва, публикувани съответно в „Труды Отдела рукописей“ и „Записки Отдела рукописей ГБЛ“; обзорите на ръкописите, събрани при археографските експедиции в бившия СССР (публикувани главно в ТОДРЛ); списъкът на слав. ръкописи във ФРГ и ГДР от К. Гюнтер и др.

 

 

 

857

 

 

Тъй като данните от този тип О. не са в състояние да осигурят на изследователя необходимите предварителни сведения за ръкописа, още от средата на XIX в. започва процес на обогатяване на състава на описанията. Първоначално той засяга само представянето на съдържанието на ръкописите. Така се оформя втори тип О., в който съвършено краткото описание на палеографските белези на ръкописа се съчетава с пълно разкриване на съдържанието му. Най-характерните образци на този тип О. се явяват през последната четвърт на XIX в. и в началото на XX в.: описанието на руските ръкописни сборници в Публичната библиотека в Петербург от А. Ф. Бичков, на слав. ръкописи от библиотеката на Троицко-Сергиевата лавра от йеромонасите Иларий и Арсений, на ръкописите на Д-вото на любителите на древната писменост в Петербург от X. М. Лопарев, на колекцията на Л. Д. Богданов от И. А. Бичков, на сбирката на Сръбската АН в Белград от Л. Стоянович и др. Дн. този тип О. не се изработва (с малки изключения, напр. описанието на Устцилемските ръкописни сборници от XVI—XX в. от В. И. Малишев).

 

Необходимостта от по-разгърнато описание на слав. ръкописи поражда и третия тип О., които условно могат да бъдат наречени „кратки описания“. Явяват се през последната четвърт на XIX в. и дн. се използуват широко. За тях е характерно равномерното разширяване на състава им както по посока на разкриване на съдържанието на ръкописа, така и на палеографската част от описанието. Те се различават от първия тип О. не само по увеличения брой елементи на описанието, но и по аргументирания характер на изложението, а от втория тип — не само по разширяването на палеографската част на описанието, но и по непълното представяне на съдържанието.

 

 

 

858

 

 

Принципите и структурата им все още не са напълно изяснени и унифицирани. Представители на този тип О. са описанията на сбирките на В. И. Григорович и П. И. Севастиянов в Румянцевския музей (дн. в Руската държ. библиотека в Москва) от А. Е. Викторов, на сбирките на Ст. Веркович и Т. Сарафов в Публичната библиотека в Петербург, на колекцията на И. Я. Лукашевич и Н. А. Маркевич в Руската държ. библиотека в Москва от Я. Н. Шчапов, на неописаната от А. В. Горски и К. И. Невоструев част от Синодалната сбирка и на Чудовската сбирка от Т. Н. Протасиева, на сбирката на Хилендарския манастир от Д. Богданович, сводният каталог на слав. ръкописи от XI —XIII в., съхранявани в бившия СССР, и др.

 

През XIX в. се появява и четвъртият тип О. — пълните, в които въз основа на пълно проучване се съобщават изчерпателни предварителни данни за всеки ръкопис. Класически представители на пълните описания от тази епоха са описът на слав. ръкописи в Румянцевския музей от А. X. Востоков, описът на слав. ръкописи в Московската синодална библиотека от Горски и Невоструев и описът на колекцията на А. И. Хлудов от А. Н. Попов. Важни пълни О. публикуват и М. Н. Сперански (на ръкописите в Тверския музей), А. И. Яцимирски (на ръкописите от румънските и задграничните библиотеки), Вл. Мошин (на кирилските ръкописи в Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб, в Истор. музей на Хърватско и в Македония), В. Щефанич (на глаголическите ръкописи в Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб), Г. Биркфелнер (на глаголическите и кирилските ръкописи в Австрия), А. Ю. Бубнов, О. П. Лихачова, В. Ф. Покровски (на пергаментните ръкописи в Библиотеката на АН на СССР в С.-Петербург), Н. Б. Тихомиров (на слав. пергаментни ръкописи от XI—XII в. в Руската държ. библиотека в Москва), Л. Щавлянин-Джорджевич, М. Грозданович-Паич и Л. Цернич (на слав. ръкописи в Народната библиотека в Белград) и др. Макар че не всички описи са еднакви по структура и по степен на пълнота спрямо различните белези на ръкописите, видът, в който са засвидетелствувани досега, показва, че именно те са най-важният тип О. и единствената сигурна гаранция за успешното проучване на слав. ръкописно наследство.

 

Бълг. наука има дългогодишни традиции в описването на слав. ръкописи. Най-ранният опит в това отношение е направен от К. Фотинов, който публикува през 1844 в сп. „Любословие“ статията „Старославенобългарски книги“ със сведения за 19 ръкописа от Ватиканската библиотека. По-късно О. на ръкописни колекции правят Й. Хаджиконстантинов-Джинот, В. Чолаков, К. Петкович и др. възрожденски дейци от XIX в. Тези публикации обаче са любителски. Първият истински научен подход към бълг. ръкописно наследство принадлежи на М. Дринов, който се стреми да даде и

 

 

859

 

някои методически указания на работещите в бълг. библиотеки и читалища. Принос в съставянето на О. дават Л. Милетич и Е. Спространов. Б. Цонев има големи заслуги за развитието на бълг. археография с първите научни О, на най-големите бълг. сбирки — на Народната библиотека в София и на Народната библиотека в Пловдив; той е автор и на описания на по-малки колекции в Б-я и в чужбина. Описанията му се характеризират с пълнота и с прецизна езиково-правописна характеристика на паметниците. Делото му е продължено от М. Стоянов и особено от Хр. Кодов, подготвил научни О. на редица слав. паметници в страната и в чужбина. Значително постижение в това отношение е неговото описание на слав. ръкописи в Библиотеката на БАН.

 

От съвременните бълг. О. голямо значение имат каталогът на бълг. ръкописи от XI—XVIII в., запазени в Б-я, от Б. Христова, Д. Караджова и А. Икономова, О. на сбирката на Μ. П. Погодин в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчердин“ в С.-Петербург от Кл. Иванова, О. на ръкописната сбирка на Зографския манастир от Хр. Кодов, Б. Райков и Ст. Кожухаров, О. на слав. ръкописи в Рилския манастир от Б. Райков, Хр. Кодов и Б. Христова и О. на слав. ръкописи от Ватиканската апостолическа библиотека от А. Джурова, Кр. Станчев и М. Япунджич. Тези публикации отразяват съвременното равнище на бълг. археография, в тях личи стремеж към изчерпателност и обективност при решаването на някои спорни въпроси. Направени са много атрибуции и идентификации; при датирането и локализирането им много ръкописи са свързани с определен книжовен кръг и с определен книжовник; прецизирани са датировките и палеографските характеристики на ръкописите; приведени са наблюдения върху различни преводи и компилации; публикувани са изцядо новооткрити оригинални слав. съчинения. Благодарение на активната работа на бълг. археографи са направени печатни О. на голяма част от слав. ръкописи от X—XVIII в., съхранявани в Б-я.

 

 

Съвременната схема на пълните бълг. О., изработена в резултат на дълга изследователска традиция, обогатявана и развивана от различни поколения изследователи, включва следните елементи: 1. Сигнатура. 2. Название — отразява съдържанието по същество, според приетата в световната славистика и археография практика. Към съответното родово или видово название се посочва и специалното име, под което е познат паметникът. 3. Датировка — по възможност с точност до четвърт век, ако липсва точната година на написване. 4. Физическо описание. То се изгражда от няколко основни компонента: брой на листовете; размер на листовете и на текстовото поле; указание за липсите в книгата; сведения за материала (при хартиените ръкописи се сочат и идентифицират и всички водни знаци); характеристика на подвързията и на украсата (отбелязват се стиловете и техните особености);

 

 

860

 

 

подробно описание на писмото и по възможност разграничаване на почерците на отделните преписвачи; принадлежност на писмото към определена школа или скрипториум. Привеждат се също сведения за везаното писмо и за мастилата, употребени при изписването на ръкописа. 5. Правопис и език. Изтъкват се всички основни и специфични правописни и езикови характеристики на текста. От по-старите и ценни в езиково отношение паметници се привеждат проби от текста. 6. Съдържание — разкрива се навсякъде с необходимата пълнота. Обширно се разкрива съдържанието на сборниците с постоянен и изменящ се състав, монашеската книжнина и творенията на различните църковни писатели. Специално внимание се отделя на оригиналния слав. материал. Отъждествяват се и се посочват съответните грц. оригинали. При работата върху съдържанието се прилага литературноистор. и текстологически подход, който да осигури възможност за наблюдения върху цялата текстова традиция. Някои неизвестни творби могат да се публикуват изцяло, за да бъдат въведени в науката. 7. Приписки. Привеждат се всички извънтекстови записи и бележки, като на първо място се извежда приписката на книжовника с рубриката „Бележка на писача“. 8. История на паметника. Съобщават се известните данни за движението на ръкописа, за читателите и притежателите му в различни епохи, за начина на постъпване в съответното книгохранилище. 9. Библиография. Посочват се основните изследвания, свързани с конкретния паметник. 10. Справочен апарат и хронологични таблици. 11. Палеографски албум. В него се представят черно-бели копия не само от всеки отделен ръкопис, но и от почерка на всеки преписвач, както и цветни копия — образци от богато украсените паметници. Желателно е да се поместват и някои срещнати неизвестни водни знаци.

 

О. на слав. ръкописи са научни справочници с голяма стойност, основа за осъществяването на всички изследвания върху слав. ръкописно наследство.

 

 

            Изд.:

o   Востоков А. Описание русских и словенских рукописей Румянцевского музеума. СПб., 1842, 899 с.;

o   Горский А., К. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки. I. Священное писание. М., 1855, 14+399 с.;

o   II. Писания святых отцев. 1. Толкование священного писания. М., 1857, 5 + 199 с.; 2. Писания догматические и духовнонравственные. М., 1859, 12+687 с.; 3. Разные богословские сочинения (Прибавление). М., 1862, 7+841 с.; III. Книги богослужебные. 1. М., 1869, 22+584 с.; 2. М., 1917, 528 с.;

o   Леонид архим. Историческое обозрение афонских славянских обителей: болгарской — Зографа, русской — Русика, сербской — Хилендаря. Херсон, 1867, 93 с.;

o   Ундольский В. М. Славяно-русские рукописи В. М. Ундольского, описанные самим составителем и бывшим владельцем собрания. М., 1870, 468+64 с.;

o   Попов А. Описание рукописей и каталог книг церковной печати библиотеки А. И. Хлудова. М., 1872, 664+54 с.;

o   Леонид архим. Славяно-сербские книгохранилища на святой Афонской горе в монастырях Хилендаре и Святом Павле. М., 1875, 80 с.;

o   Амфилохий архим. Описание Воскресенской Новоиерусалимской библиотеки. М., 1875, 214 с.;

o   Петров Н. И. Описание рукописей церковно-археологического музея при Киевской духовной академии. 1—3. Киев, 1875—1879, 683 с.;

o   Бычков А. Ф. Описание славянских и русских рукописных сборников Императорской публичной библиотеки. 1. СПб., 1878, 176 с.; 2. СПб., 1880, с. 177—352;

 

 

861

 

o   Описание славянских рукописей Библиотеки Свято-Троицкой Сергиевой лавры. 1. М., 1878, 19+352 с.; 2. М., 240 с.; 3. М., 1879, 267+44 с.;

o   Викторов А. Е. Собрание рукописей В. И. Григоровича. М., 1879, 60 с.;

o   Леонид архим. Славянские рукописи, хранящиеся в ризнице Свято-Троицкой Сергиевой лавры. М., 1880, 41 с.;

o   Викторов А. Московский публичный и Румянцевский музей. Собрание рукописей П. И. Севастьянова. М., 1881, 116 с.;

o   Попов А. Н. Описание сборника № 20 Чудова монастыря. — В: Библиографические материалы, собранные А. Н. Поповым. 20. Изд. В. Щепкин (ЧОИДР, 1889, 3), 31 + 152+39 с.;

o   Бычков И. А. Каталог собрания славяно-русских рукописей П. Д. Богданова. 1. СПб., 1891, 202 с.; 2. СПб., 1893, 333 с.;

o   Сперанский М. Н. Описание рукописей Тверского музея. 1. М., 1891, 329 с.; 2. Тверь, 1903, 107 с.;

o   Лопарев X. Описание рукописей Императорского общества любителей древней письменности. 1. СПб., 1892, 373 с.; 2. СПб., 1893, 409 с.; 3. СПб., 1899, 227 с.;

o   Леонид архим. Систематическое описание славяно-российских рукописей собрания графа А. С. Уварова. 1. М., 1893, 694 с.; 2. М., 1893, 577 с.; 3. М., 1894, 364 с.; 4. М., 1894, 562 с.;

o   Спространов Е. Опис на ръкописите в библиотеката при Св. Синод на българската църква в София. С., 1900, 234 с.;

o   Стојановић Љ. Каталог рукописа и старих штампаних књига. Збирка Српске Краљевске академије. Београд, 1901, 267 с.;

o   Спространов Е. Опис на ръкописите в библиотеката на Рилския манастир. С., 1902, 136 с.;

o   Стојановић Љ. Каталог Народне библиотеке у Београду. 4. Рукописи и старе штампане књиге. Београд, 1903, 445+23 с.;

o   Яцимирский А. И. Славянские и русские рукописи румынских библиотек. СПб., 1905 (СОРЯС, 79), 40+965 с.;

o   Абрамович Д. И. Описание рукописей Санкт-Петербургской духовной академии — Софийская библиотека. 1. СПб., 1905, 10+141+76 с.; 2. СПб., 1907, 330 с.; 3. СПб., 1910, 408 с.;

o   Сырку П. А. Славянские и русские рукописи Британского музея в Лондоне. СПб., 1908, 86 с.;

o   Сырку П. А. Заметки о славянских и русских рукописях в Bodleian Library в Оксфорде. СПб., 1908, 75 с.;

o   Ильинский Г. А. Рукописи Зографското монастыря на Афоне. — ИРАИК, 13, 1908, с. 253—276;

o   Ильинский Г. А. Пергаменные рукописи П. А. Сырку. — РФВ, 49, 1908, с. 350—361;

o   Срезневский В. И., Ф. И. Покровский. Описание рукописного отделения Библиотеки Императорской академии наук. 1. СПб., 1910, 525 с.; 2. СПб., 1915, 540 с.;

o   Цонев Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. 1. С., 1910, 555 с.; 2. С., 1923, 552 с.;

o   Розов В. А. Болгарские рукописи Иерусалима и Синая. — Минало, 3, 1914, 9, с. 16—35;

o   Петковић С. Опис рукописа манастира Крушедола. Сремски Карловци, 1914, 262 с.;

o   Цонев Б. Опис на славянските ръкописи и старопечатни книги в Пловдивската народна библиотека. С., 1920, 291 с.;

o   Яцимирский А. И. Описание южнославянских и русских рукописей заграничных библиотек. 1. Виена, Берлин, Дрезден, Лейпциг, Мюнхен, Прага, Любляна. Петроград, 1921, 912 с.;

o   Сперанский М. Н. Славянская письменность XI —XIV вв. на Синае и в Палестине. — ИОРЯС, 32, 1927, с. 43—118;

o   Иванов И. Български старини из Македония. С., 1931, 672 с. (фототипно изд. С., 1970, 704 с.);

o   Гошев Ив. Църковни старини из Врачанска епархия. — ГСУбф, 11, 1933—1934, с. 1—28;

o   Snoj A. Staroslovenski rokopisi v sinajskem samostanu Sv. Katarine. — Bogoslovni vestnik, 16, 3, p. 161—180;

o   Вуксан Д. Рукописи манастира Пейке патрщаршще. — Зборник за историју јужне Србије и суседњих области, 1, 1936, с. 133—189;

o   Цонев Б. Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека. — СбБАН, 31, с. 1—79;

o   Ђоровић В. Рукописи Универзитетске Библиотеке у Београду. — Споменик. Српска Краљевска академија, 87, 1938, други разред, 68, с. 93—104;

o   Петковић С. Збирка рукописа манастира Кувеждина, Дивше, Шишатовца и Гргета. — Споменик. Српска Краъевска академија, 101, 1951, с. 3—88;

o   Гранстрем Е. Э. Описание русских и славянских пергаменных рукописей. Рукописи русские, болгарские, молдовлахийские, сербские. Л., 1953, 130 с. + 19 ил.;

o   Mošin Vl. Ćirilski rukopisi Jugoslavenske akademije. 1. Opis rukopisa. Zagreb, 1955, 258 p.; 2. Reprodukcije, 1952, 149 p.;

o   Mošin VI. Inventar ćirilskih rukopisa Muzeja Srpske pravoslavne crkve u Beogradu. — Ljetopis Jugoslavenske Akademije znanosti i umjetnosti za godinu 1953, 60, 1955, p. 220—226;

o   Теодоровић-Шакота M. Инвентар рукописних књига Дечанске библиотеке. — Саопштења заводе за заштиту и научно проучавагье споменика културе Народне Републике Србије, 1, 1956, 1, с. 198—211;

o   Vašica J., J. Vajs. Soupis staroslověnských rukopisů Národního musea v Praze. Praha, 1957, 20+527 p.;

o   Panaitescu P. Manuscrisele slave din biblioteca Academiei RPR. 1. Bucureşti, 1959, 20+406 p.;

o   Щапов Я. H. Собрание И. Я. Лукашевича и Н. А. Маркевича. М., 1959, 143 с.;

o   Копыленко М. М., М. В. Рапоппорт. Славяно-русские рукописи Одесской государственной научной библиотеки имени А. М. Горького. — ТОДРЛ, 16, 1960, с. 543—553;

o   Малышев В. И. Усть-цилемские рукописные сборники XVI—XX вв. Сыктывкар, 1960, 213 с.;

o   Stefanić Vj. Glagolski rukopisi otoka Krka. — Djela Jugoslavenske Akademije znanosti i umjetnosti, 51, 1960, 455 p.+32 ill.;

o   Черепнин Л. В. Славянские и русские рукописи Парижской национальной библиотеки. — АЕ за 1961, с. 215—235;

o   Розов H. Н. Южнославянские рукописи Синайского монастыря. — Филологические науки. Научные доклады высшей школы, 4, 1961, 2, с. 129—138;

o   Тихомиров Н. Б. Каталог русских и славянских пергаменных рукописей XI—XII веков, хранящихся в Отделе рукописей Государственной публичной библиотеки имени В. И. Ленина. — Записки отдела рукописей, 25, 1962, с. 143—183; 27, 1965, с. 93—147; 30, 1968, с. 87—156; 33, 1972, с. 213—220;

o   Бельчиков Η. Ф., Ю. К. Бегунов, Η. П. Рождественский. Справочник-указатель печатных описаний славяно-русских рукописей. М.—Л., 1963, 360 с.;

o   Jufu I. Manuscrise slave în bibliotecile din Transilvania şi Banat. — Rsl, 8, 1963, p. 450—490;

o   Королькова E. Г., Ж. H. Кравченко. Славянские рукописи нерусского происхождения Одесской государственной научной библиотеки им. А. М. Горького. — ИНБ „КМ“, 3 (9), 1963, с. 29—41;

 

 

862

 

o   Щепкина М., Т. Н. Протасьева, Л. М. Костюхина, В. Голышенко. Описание пергаменных рукописей Государственного исторического музея. 1. — АЕ за 1964, с. 135—234; 2. — АЕ за 1965, с. 273—309;

o   Стоянов М., Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна билиотека. 3. С., 1964, 496 с.; 4. С., 1971, 172 с.;

o   Шеламанова Н. Б. Предварительный список славяно-русских рукописей, хранящихся в СССР. — АЕ за 1965, с. 177—272;

o   Витошанский Е. М. Указатель именной и предметный к труду А. В. Горского и К. И. Невоструева „Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки“. М., 1855—1869. Freiburg i. Br., 1966 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 6), 316+6 с.;

o   Трифуновић Ђ. Словенски рукописи у манастиру Ивирону на Светој гори. — Библиотекар, 19, 1968, 5, с. 425—431;

o   Moшин Вл. Рукописи Пећке Патриаршије. — Старине Косова и Метохиje, 4—5, 1968—1971, с. 5—136;

o   Кодов Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, 294 с.;

o   Stefanić V. Glagolski rukopisi Jugoslavenske akademije. 1. Zagreb, 1969, 267 p.; 2. Zagreb, 1970, 298 p.;

o   Иванова-Константинова Кл. Об одной рукописи XIV в. Погодинского собрания. — ТОДРЛ, 26, 1970, с. 294—308;

o   Протасьева Т. Н. Описание рукописей Синодального собрания. 1. М., 1970, 211+25 с.; 2. М., 1973, 163 с.;

o   Велчева Б., Е. Кочева, Ст. Кожухаров. Ръкописната сбирка на Троянския манастир. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 461—497;

o   Мошин Вл. Ћирилски рукописи у повијесном музеју Хрватске. Копитарева збирка словенских рукописа и Цојсов ћирилски одломак у Лубљани. Београд, 1971, 206 с.;

o   Мошин В., Л. Славева, С. Кроневска, J. Јакимова. Словенски ракописи во Македонија. 1. Скопје, 1971, 429 с.; 2. Скопје, 1971, 182 с.;

o   Мошин Вл. Южнославянские рукописи в архиве Ленинградского отделения Института истории СССР Академии наук СССР. — АЕ за 1973, с. 200—202;

o   Birkfellner G. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975, 540 p.;

o   Бубнов H. Ю., О. П. Лихачева, В. Ф. Покровская. Пергаменные рукописи Библиотеки Академии наук СССР. Л., 1976, 235 с.;

o   Богдановић Д. Каталог Ьирилских рукописа манастира Хиландара. 1. Београд, 1978, 323 с.; 2. Палеографски албум. Београд, 1978, 252 с.;

o   Николова Св. Славянските ръкописи в Румъния. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 107—112;

o   Николова Св. Една неизвестна сбирка от славянски ръкописи в Румъния. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 74—100;

o   Станчев Kp., Тр. Банков. Славянските ръкописи в Музея на Възраждането — Варна. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 101—114;

o   Altbauer М. Slavic manuscripts on Sinai. — Полата кънигописьнаı-а, 2, 1979, с. 6—10;

o   Фет Е. А. Прологи в собрании Пушкинского дома. — ТОДРЛ, 34, 1979, с. 357—361;

o   Linţa Е. Catalogul manuscriselor slavo-române din Iaşi. Bucureçti, 1980, 163 p.;

o   Linţa E. Catalogul manuscriselor slavo-române din Cluj-Napoca. Bucureşti, 1980, 247 p.;

o   Швеция — България. Гласове от седем века. Славянски ръкописи, стари карти на България и българските земи, дневници на шведи, посетили България, официални документи и стари книги от български, шведски и други автори. Каталог. С., 1980, 142 с.;

o   Петков Г. Из ръкописната сбирка на манастира Драгомирна (Румъния). — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 50—67;

o   Милтенова А. Ръкописната сбирка на Свищовското читалище. — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 68—104;

o   Описание рукописей Чудовского собрания. Сост. T. Н. Протасьева. Новосибирск, 1980, 232 с.;

o   Пушкарев Л. Н. Рукописные сборники нравственнопоучительного характера собрания ЦГАЛИ в ЦГАДА. — ТОДРЛ, 35, 1980, с. 397—416;

o   Иванова Кл. Български, сръбски и молдовлахийски кирилски ръкописи в сбирката на М. П. Погодин. С., 1981, 576 с.;

o   Linţa E., L. Djamo-Diaconija, О. Stoicovici. Catalogul manuscriselor slavo-române din Bucureçti. Bucureşti, 1981, 325 p.;

o   Кодов Хр., Б. Райков, Б. Христова. Славянски ръкописи в Елена. — ИНБ „КМ“, 16 (22), 1981, с. 247—281;

o   Станчев Кр. Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, p. 85—97;

o   Станчев Кр., А. Джурова. Археографски бележки от Националната библиотека в Атина. — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 33—75;

o   Тодоров Ил. Из ръкописната сбирка на манастира Путна. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 71—87;

o   Станчев Кр. Опис на славянските ръкописи в Пловдивската народна библиотека „Иван Вазов“, постъпили след 1920 г. С., 1982, 124 с.;

o   Ойтози З. Итоги и задачи исследования восточнославянских старопечатных книг и славянских рукописей местной редакции в северовосточной Венгрии. — Полата кънигописьнаı-а, 6, 1982, с. 30—40;

o   Богдановић Д. Инвентар ћирилских рукописа у Југославији (XI—XVII века). Београд, 1982, 289 с.;

o   Караджова Д. Славянски ръкописи в Окръжната библиотека във Велико Търново. — Старобългарска литература, 13, 1983, с. 144—159;

o   Рукописные собрания Государственной библиотеки СССР имени В. И. Ленина. Указатель. 1., 1. М., 1983, 254 с.; 1., 2. М., 1986, 381 с.;

o   Христова Б. Ръкописната сбирка на П. А. Сырку в Ленинград. — ИНБ „КМ“, 18 (24), 1983, с. 253—282;

o   Куев К. Старобългарски ръкописи в Полша. — In: Trzynaście wieków Bulgarii. Wrocław —Warszawa—Kraków—Gdańsk—Łódź, 1983 ,p. 29—34;

o   Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI —XIII вв. М., 1984, 405 с.;

o   Кодов Хр., Б. Райков, Ст. Кожухаров. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Зографския манастир в Света гора. 1. С., 1985, 270 с.;

o   Джурова А., Кр. Станчев, М. Япунджич. Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека. С., 1985, 462 с.;

o   Linţa Е. Catalogul manuscriselor slavo-române din Braşov. Bucureşti, 1985, 189 p.;

o   Предварительный список славяно-русских рукописных книг XV в., хранящихся в СССР (для Сводного каталога рукописных книг, хранящихся в СССР). Составитель А. А. Турилов. М., 1986, 374 с.;

 

 

863

 

o   Райков Б., Хр. Кодов, Б. Христова. Славянски ръкописи в Рилския манастир. 1. С., 1986, 129 с.;

o   Штављанин-Ђоревић Л., М. Гроздановић-Пајић, Л. Цернић. Опис ћирилских рукописа Народне библиотеке Србије. 1. Београд, 1986, 473 с.;

o   Джурова А., Кр. Станчев. Славянските ръкописи в Папския източен институт в Рим. — СИБАЛ. Информационен бюлетин, 10, 1986, с. 49—51;

o   Сване Г. Предварителен списък на славянските ръкописи в Кралската библиотека в Копенхаген. — СИБАЛ. Информационен бюлетин, 10, 1986, с. 46—48;

o   Каталог славяно-русских рукописных книг XI—XIV вв., хранящихся в ЦГАДА СССР. 1. М., 1988, 122 с.; 2. М., 1988, 349 с.;

o   Рукописные книги собрания Μ. П. Погодина. Каталог. 1. Л., 1988, 342 с.; 2. СПб, 1992, 304 с.;

o   Tarnanidis I. С. The slavonic manuscripts discovered in 1975 at the St Catherine’s monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 361 p.;

o   Matejic M., D. Bogdanovic. Slavic Codices of the Great Lavra monastery. A Description. Sofia, 1989, 595 p.;

o   Овчинникова-Пелин В. Сводный каталог молдавских рукописей, хранящихся в СССР. Коллекция Ново-Нямецкого монастыря (XIV—XIX вв.). Кишинев, 1989, 438 с.;

o   Райков Б., Ст. Кожухаров, X. Миклас, Хр. Кодов. Каталог на славянските ръкописи в библиотеката на Зографския манастир в Света гора, С., 1994, 447 с.

 

            Лит.:

·       Ангелов Б. Ст. Български описи на старославянски ръкописи. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, с. 236—238;

·       Дуйчев Ив. Български описи на славянски ръкописи. — Годишник на Българския библиографски институт за 1956—1957, 6, 1959, с. 43—65;

·       Богдановић Д. Метод описа рукописа. — Библиотекар, 19, 1968, 5, с. 361—390;

·       Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 1. М., 1972, 210 с.; 2., 1. М., 1976, 256 с.; 2., 2. М., 1976, 483 с.;

·       Кодов Хр.. Б. Райков. Принципи и методи на описване на славянските ръкописи с оглед на съставяне на каталог на българските ръкописи от X до XVIII век. — ИНБ „КМ“, 14(20), 1976, с. 55—82;

·       Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, 323 с.; 2. С., 1985, 235 с.;

·       Проблемы научного описания рукописей и факсимильного издания памятников письменности. Л., 1981, 264 с.;

·       Николова Св. Опит за класификация на описанията на славянските ръкописи. — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 107—116;

·       Райков Б. Работа Болгарской Археографической комиссии по каталогизации и описанию славянских рукописей. — СИБАЛ. Информационен бюлетин, 9, 1985, с. 64—67.

 

Боряна Христова, Светлина Николова

 

 

    ОРАТОРСКА ПРОЗА — вж. Проповедническа литература.

 

 

    (11). ОРГАНИЗАЦИИ кирило-методиевски. По-голямата част от О. и д-вата с имената на Кирил и Методий са просветно-благотворителни. Тяхната дейност се състои в издаването и разпространяването на литература, в откриването и поддържането на училища, в организирането на сказки и др. Политическите О. и д-ва с имената на Кирил и Методий си поставят за цел да се борят за национално и социално освобождение, но методите на тази борба обикновено също са просветни. И в двата случая изборът на патроните свидетелствува за наличието на общослав. идеи сред основателите и членовете на О. и д-вата или за стремеж за приобщаване към общослав. културни постижения.

 

Киевското кирило-методиевско дружество е основано нелегално през дек. 1845 — ян. 1846 от Н. И. Костомаров, Н. И. Гулак, В. М. Белозерски и др. То съществува до апр. 1847, когато поради провокация са арестувани неговите членове Костомаров, Гулак, Белозерски, П. А. Кулиш, А. Маркович, Т. Г. Шевченко, Н. Савич, О. Навроцки, Д. Пилчиков, И. Посяда. Допуска се, че в него са участвували и други представители на украинската интелигенция, тъй като всеки негов член е имал право да приема нови членове, след като ги запознае с основните програмни документи. Д-вото има две крила — буржоазно-либерално и революционно-демократично. Идеите, целите и задачите на д-вото са изложени в специален „Устав общества св. Кирилла и Мефодия“ и в „Закон божий“. Идеологическите му основи се градят върху християнския демократизъм. Подчертаването на свободолюбивия дух на Украйна и на евангелските идеи за човешко равенство определят политическите цели на д-вото — стремеж към национално освобождение и към премахване на крепостното право. В устава се посочва, че се приема духовното и

 

 

864

 

политическото обединение на славяните в рамките на единна слав. федерация, съставена от автономни демократични републики, както и премахването на класовите различия и издигането на образоваността. Д-вото се смята за наследник на декабристите, приема някои от техните идеи, но остава на поразлични позиции. По-голямата част от членовете му не одобряват откритите революционни действия. Според тях основните методи на борба са пропагандирането на идеите чрез просветна дейност, разпространяването на литература, увеличаването на броя на членовете и др. На открито революционни позиции стои Шевченко. Някои революционни възгледи са присъщи и на Гулак. Киевското кирило-методиевско д-во е О. с буржоазнодемократичен характер. Това определя и сравнително снизходителното отношение на съда към него. Единствено Шевченко и Гулак са осъдени на заточение.

 

Народното дружество „Св. Кирил и Методий“ в Моравия (Národní jednota sv. Cyrilla a Methuda na Moravě, Moravská národní jednota) възниква през 1849 като резултат на чешкото народно движение в моравските земи през революционната 1848 и си поставя за цел да повишава народностното и общественото съзнание и да води борба срещу германизацията. Поради установената реакционна политическа обстановка обаче то се оформя по единствено възможния начин — като д-во с научен и хуманитарен характер, което включва в програмата си издаване на книги, подпомагане на библиотеки, читални, природонаучни сбирки и др. В него се обособяват шест отдела — исторически, филологически, природонаучен, художествен, хуманитарен и отдел за издаване на календари. Пръв председател на д-вото е Ф. М. Клацел, след него — Й. Хитил, а от 1850 — Ян Хелцелет. Започнала многообещаващо, дейността на д-вото среща съпротивата на бърненския епископ с германофилска ориентация Антонин Арнощ Шафгоч, който през 1850 принуждава духовниците да излязат от него. От 1850 до 1858 д-вото издава само коледни календари, а през 1853 и 1854 се реорганизира в д-во Матица моравска и стеснява програмата си. Дейността на Матица моравска придобива съществено значение от края на 60-те г. на XIX в., когато става център на чешката наука в Моравия. Като институция, ориентирана към истор. проучвания, тя съществува и днес.

 

Д-вото на моравските духовници „Наследството на св. Кирил и Методий“ (Dědictví svátého Cyrila а Metodeje) за писане и издаване на религиозно-възпитателна литература се създава в Бърно през авг. 1850 по инициатива на Ян Били. Пръв негов председател (до 1868) е видният просветен деец и събирач на народни песни Фр. Сушил. Д-вото издава обикновено по една книга годишно, а през периода 1852 — 1872 — и календари (през 1857 напр. излиза книгата на В. Шулц за живота на Кирил и Методий, допълнена от художествени творби на кирилометодиевска тема). Културно-просветното значение на д-вото е най-голямо през 50-те и 60-те г. на XIX в.; по-късно дейността му се ограничава в издаването само на католическа литература (при това с по-консервативен характер). След 1948 правата на д-вото са отнети и то се разпада (1951).

 

През 1865 се създава Острожкото кирило-методиевско дружество под попечителството на графиня А. Д. Блудова. Негови основателки са 21 руски аристократки, между които княгините Е. Д. Долгорукова, М. А. Мешчерска, А. Г. Шереметева и др., които чрез доброволни вноски поставят началото на паричния му фонд. Негови сътрудници са статският секретар Корнилов, сенаторът Ремер, М. Молчанов, И. В. Платонов и др. Д-вото е източноправославно и има изцяло благотворителнопросветителски характер. То си поставя задачи, свързани с построяването на храм в гр. Острог (дн. в Украйна), посветен на Кирил и Методий, създаването на девическо училище, библиотека,

 

 

865

 

болница и старопиталище, разпространяването на християнска православна литература. За изходна база се използува бившият капуцински манастир в града. Средствата за осъществяването на тези задачи се набавят чрез годишни вноски от постоянните членове на д-вото и чрез еднократни доброволни дарения. В устава са залегнали идеите за християнско смирение и за необходимостта от източноправославна просвета.

 

Този тип благотворителни д-ва са обичайни за последната четвърт на XIX в. в Русия. През 80-те г. развива дейност и Арзамаското кирило-методиевско просветно-благотворително дружество. Нови д-ва се основават в навечерието на 1000-годишнината от смъртта на Методий. По това време Одеското славянско благотворително дружество приема за свои патрони слав. просветители. Създават се Астраханското кирило-методиевско просветно дружество и др.

 

На 6 апр. 1885 във Вилно (дн. Вилнюс, Литва) се основава д-вото „Кирил и Методий“. То има антикатолически характер; целите му са просветителски — издаване и разпространяване на книги и брошури с религиозно източноправославно съдържание, откриване на начални училища, преподаване на църковнослав. език и църковнослав. пеене, откриване на училищни хорове и др. Антикатолическата му пропаганда отговаря на интересите на руското правителство, поради което е покровител ствувано от него.

 

През 1885 в Любляна И. Хрибар, И. Мурик, Л. Светец, И. Вошняк и Т. Жупат създават Словенско патриотично дружество „Кирил и Методий“. Негови цели са издигането на националното самосъзнание на словенците, противодействие на немското влияние, защита на словенския език. Задачите му са просветни; една от тях е създаването на словенска училищна „Матица“.

 

На 11 май 1891 в София се огласява основаването на Благодетелно дружество „Св. св. Кирил и Методий“ под председателството на столичния кмет Д. Петков. Сред неговите членове са видни бълг. учени и общественици — Ив. Шишманов, Ал. Теодоров-Балан, Ив. Георгов, М. Георгиев, Ив. Е. Гешов, В. Стоянов, ѝ. Ковачев, Сп. Вацов, С. Станимиров, Ив. Андреев и др. Д-вото си поставя просветноблаготворителни цели, като издаване на книги и учебници, купуване на учебни пособия, църковни книги и одежди, предназначени за нуждаещи се бълг. общини извън границите на страната. Същевременно то отпуска помощи с учебно предназначение и поддържа стипендианти в чужбина. Средствата се набират чрез месечни вноски, дарения, благотворителни сказки и вечеринки. Дейността му се ръководи от столичните кметове. Специално внимание към д-вото проявява министър-председателят Ст. Стамболов. От клоновете на д-вото в страната най-важен е Търновският, учреден на 21 февр. 1898 под председателството на търновския митрополит Климент. Дейността на д-вото замира в началото на XX в.

 

В края на 1902 в Петербург се създава Славяно-македонско научно-литературно дружество. Молбата за основаването му, отправена към Петербургското слав. благотворително д-во, е от окт. 1902, а през дек. 1903 е подадена молба за утвърждаване на устава на д-вото. Тогава се уточняват и неговите патрони — Кирил и Методий. Д-вото не е свързано пряко с Вътрешната македоно-одринска революционна организация; поставя си за цел обединението на македонската колония в Петербург.

 

На 1 март 1926 в София се основава Солунско благотворително братство „Св. св. Кирил и Методий“. Пръв председател е Щ. Божинов, подпредседател — Ат. Ангелов и секретар — Ал. Самарджиев. Братството обединява емигранти и бежанци от Солун и околностите му и има просветно-благотворителен характер. Една от целите му е събирането и съхраняването

 

 

866

 

на материали за историята на Солунската област. Средства се набират от членски внос, приходи от вечеринки, утра, сказки, представления. Братството съществува до 1934; последен председател е Б. Танчев.

 

Българското студентско дружество „Св. св. Кирил и Методий“ в Бърно функционира от 1 апр. 1932. Основават го бълг. студенти от всички висши учебни заведения в града. Уставът му го определя като неполитическо. Главната му цел е да създаде и затвърди културни и научни контакти между студентските среди на Б-я и Чехословакия. Д-вото подпомага и материално своите членове, облекчава ги със създаването на бълг. студентска менза. Последното му общо събрание е през 1944. Поради постепенното завръщане на неговите членове в Б-я дейността на д-вото се преустановява на 19 февр. 1947.

 

Българската културно-просветна организация „Кирил и Методий“ във Виена води началото си от „Бълг. антифашистки клуб“, основан през окт. 1945. През 1949 той прераства в Бълг. културно-просветна организация „Девети септември“, която от 25 апр. 1965 носи името на слав. първоучители. Организацията разполага със собствени помещения на „Шварценбергплац“ 10/2 и развива културна дейност — урежда концерти, сказки, литературни и филмови вечери, чествувания на бележити годишнини и национални празници. От 1962 има свой печатен орган — сп. „Новини“, което се списва на бълг. и немски език. Организацията е установила взаимодействие с Бълг. студентско д-во „Проф. Асен Златаров“, Бълг. градинарско д-во „Трифон Зарезан“, Бълг. църковна община „Св. Иван Рилски“ и Австро-бълг. д-во. През последните десетина години активно сътрудничи с Културната служба на Посолството на Република България в Австрия („Дом Витгенщайн“), както и с Бълг. изследователски инст. в Австрия.

 

Културно-просветното Дружество „Кирил и Методий“ в Болград е организация на българи, живеещи на територията на бившия СССР, създадена за съдействие на националното им културно развитие. Д-вото се заражда в края на 70-те години на XX в., регистрирано е официално през 1988. Един от инициаторите за създаването му и дългогодишен негов председател е В. Стоянов. Въз основа на подписка, организирана през 1986 в Украйна и Молдова от негови членове, се въвежда факултативно изучаване на бълг. език в VII клас. Д-вото активно сътрудничи на вестниците „Родно слово“ (Кишинев) и „Роден край“ (Одеса), на отделни рубрики в списвани на руски език вестници и на българоезичните емисии на радиоцентровете в ЧадърЛунга, Тараклия, Кишинев и Одеса. Д-вото има многобройни изяви в областта на музейното и етнографското дело, на художествената и театралната самодейност. Негови членове полагат грижи за реставриране на бълг. църкви.

 

Кирило-методиевското общество в Девин, Братислава (Cyrilometodská spoločnosť v Devine), възниква и се регистрира като независима културно-самодейна организация през окт. 1990. То обединява представители на словашката научна и културна общественост, проявяващи интерес към великоморавската история, към генезиса на словашкия народ, език и културен развой, както и към духовния живот на цялото славянство. Обществото няма твърдо определена структура и не събира членски внос. Финансира се от доброволни вноски, дотации и дарения. Членството в него е колективно и еднолично. Основната му цел е да поддържа и развива кирило-методиевската традиция сред слав. народи чрез издателска дейност, разпространение на разнообразни материали (печатни издания, филми, видеокасети) и огранизиране на симпозиуми, дискусии, лекции, изложби. Дейността му протича в няколко секции — международна, религиозна, художествена, научна, спортна. Обществото работи в сътрудничество с „Матица словенска“, с научни институти,

 

 

867

 

културни организации и учебни заведения в Словакия и в чужбина.

 

 

            Лит.:

·       Платонов И. В. Известие о Кирилло-Мефодиевском братстве. Харьков, 1865, 13 с.;

·       Известие о Словинском патриотическом обществе имени св. Кирилла и Мефодия. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 2, с. 92—93;

·       Известие о Кирилло-Мефодиевском обществе в Вильно. — Литовские епархальные ведомости, 1885, 10, с. 93;

·       Отчет Арзамаского Кирилло-Мефодиевского братства за 1883—1884 г. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 2, с. 92—93;

·       Известие о Кирилло-Мефодиевском обществе в Вильно. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 3, с. 159;

·       О назначении премии Одесского славянского благотворительного общества имени св. св. Кирилла и Мефодия. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 4, с. 228;

·       Отчет Одесского славянского благотворительного общества имени св. св. Кирилла и Мефодия. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 9, с. 376—379;

·       Кирилло-Мефодиевское братство в Астрахани. — Московские церковные ведомости, 1885, 15, с. 278;

·       Р—Р. Družba sv. Cirila in Metoda. — Slovan, 1, 1885, 1, p. 9—10;

·       В. „Свобода“, бр. 524, 13 май 1891, с. 1—3;

·       Из истории „Общества св. Кирилла и Мефодия“ (1847). 1. Устав и правила. 2. Прокламации. — Былое, 1906, 2, с. 66—68;

·       Устав состоящегося под высочайшим его Императорского величества государя и императора покровительством Острожского Св. Кирилло-Мефодиевского православного церковного братства. СПб., 1913, 12 с.;

·       Быков Η. П. Пятидесятилетие состоящего под высочайшим его Имп. величества государя императора покровительством Острожского св. Кирилло-Мефодиевского православного церковного братства. 1865—1915 гг. Историческая записка. Петроград, 1915, 429 с.;

·       Семеневский В. И. Кирилло-Мефодиевское общество 1846—1847 гг. М., 1918, 62 с.;

·       Возняк М. Кирило-Методіівське брацтво. Львів, 1912, 238 с.;

·       Ефремов С. Біля початків украінства. Генезис ідеі Кирило-Методіівського Братцтва. — Украина, 1924, 1—2, с. 88—96;

·       Gotçibek J. Bractwo Św. Cyryla i Metodego w Kijowie. Warszawa, 1935, 390 p.;

·       Воротников А. И. Кирилло-Мефодиевское общество (Главнейшие идеи и цели). — Труды исторического факультета Киевского государственного университета им. Т. Г. Шевченко, 1, 1939, с. 221—271;

·       Зайончковский П. А. Кирилло-Мефодиевское общество. — Ученые записки историко-архивного института, 3, 1947, с. 172—216;

·       Зайончковский П. А. Кирилло-Мефодиевское общество (1846-1847). М., 1959, 171 с.;

·       Лапе Л. Создавање на славјано-македонското научно-литературно другарство по Петроград и неговиот устав. — Современост, 14, 1964, 2, с. 206—219;

·       Лапе Л. Документи за формирање на славјано-македонското научно-литературно другарство и неговиот устав. — MJ, 16, 1965, с. 191—202;

·       Сергіенко Г. Я. Т.Г. Шевченко i Кирило-Мефодіівське товариство. Київ, 1983, 205 с.;

·       Mokry W. Romantyczna myśl ukraińska Bractwa Cyrylo-Metodiańskiego. — In: Dziedzictwo misji słowiańskiej Cyryla i Metodego. Materiały sesji naukowej w WSP w Kielcach 4-5 XII 1985 r. Kielce, 1988, p. 97—122.

 

Димитринка Димитрова

 

 

    (12). ОРНАМЕНТ (лат. ornamentum) — украсата на ръкописна книга. В бълг. писменост О. се появява с възникването ѝ в средата на IX в. Най-ранни илюстратори на старобълг. книги са Константин-Кирил, Методий и техните сподвижници — изключително красивият глаголически шрифт, в който всичко е симетрия и хармония, доказва, че неговият създател Константин Философ има художествени заложби, които изявява при създаването на първите старобълг. ръкописи. Фактът, че до наше време не са стигнали старобълг. паметници от IX в., е пречка да се установят типът и художественото достойнство на най-стария , Кирило-Методиевия ръкописен О. Без отговор остават въпросите: 1) въз основа на какъв стил е създаден той; 2) доколко отразява, от една страна, раннохристиянското (доиконоборческото) изкуство да се украсяват книгите, а, от друга страна, новите художествени търсения на просветеното цариградско общество из областта на ръкописната украса през втората половина на IX в., откогато датират началата на същинското виз. умение да се орнаментират книгите; 3) какви съставки на западноевроп. (меровингската и каролингската) ръкописна украса възприема старобълг. писменост през моравско-панонския период от своето съществуване; 4) каква орнаментална традиция донасят Кирило-Методиевите ученици в Б-я през 886; 5) как тя успява да се съчетае не само с цариградското ръкописно изкуство от края на IX и началото на Хв., което по времето на цар Симеон (893—927) и цар Петър I (927—970) прониква и в бълг. царски скрипторий, но и с по-старинната и попростата украса на грц. богослужебни книги в бълг. земи през първите десетилетия след покръстването.

 

 

868

 

Заглавна буква „В” с образите на Христос и самарянката от Асеманиевото евангелие, X—XI в.

 

Рисковано е да се предполага, че в старобълг. глаголически текстове от X—XI в. е възпроизведено без съществена промяна илюстративното богатство на Кирило-Методиевите оригинали или че О. на староруските преписи от втората половина на XI в. е точно копие от творбите на книжовниците-рисувачи в Симеонова Б-я. Стилово нееднородната украса на оцелелите глаголически ръкописи не може да се изведе от общ първоизточник и отразява разнопосочните културни влияния върху бълг. книга през X в. Редица особености сближават О. на Остромировото евангелие, староруски препис от преславски оригинал, и на Изборника от 1073, староруски препис от Симеоновия сборник, с виз. ръкописен О. след средата на X в., когато вече не съществува преславска книжнина (в украсата на Остромировото евангелие има ирански съставки — напр. птицата-куче Сенмурв, староруско симарглъ, които по-скоро са следа от сарматското културно влияние в Южна Русия; те трудно биха могли да се изтълкуват като сасанидски елементи в старобълг. изкуство, проникнали чрез богослужебната книжнина в Киевското княжество, а оттам в Новгород). Ето защо не може да се приеме, че най-старият руски ръкописен О. е пряко свидетелство за естеството на украсата в бълг. книги от първата половина на Хв., създадени в Преслав. Необходимо е да се остане в строгите рамки на автентичното старобълг. наследство от X—XI в. и на ранните среднобълг. паметници, за да бъде намерено точното място на старобълг. О. в средновековната християнска украса на ръкописите.

 

Старобълг. О. е свързан в тематично и изобразително отношение с виз. и източнохристиянската традиция; наблюдава се известно влияние и от страна на западното изкуство (навярно още през Кирило-Методиевата епоха), а по-късно и от страна на грц. ръкописна украса в Южна Италия (това се отнася преди всичко за паметниците, които възникват в югозападните бълг. земи). Със западно влияние трябва да се обяснят и наченките на т. нар. гротесков стил, който е една от предпоставките за появата на т. нар. народна тератология в югозападнобълг. ръкописно изкуство през XIII в. В някои старобълг. и среднобълг. ръкописи се срещат и чертите на т. нар. суров стил, характерен за паметниците с по-скромна, обикновено монохромна украса, който е запазил най-много следи от О. на раннохристиянските пергаментни богослужебни книги (IV—V в.). Украсата на старобълг. ръкописи се състои от миниатюри, малки и големи заставки и инициали.

 

Заставка от растително-геометричен тип в Изборника от 1073 г.

 

Ръкописната илюстрация се заражда в папирусните свитъци на древния Египет през епохата на фараоните („Книга на мъртвите“).

 

 

869

 

Заглавна буква „Е“ от геометрично-растителен тип с антропоморфен елемент „ръка“ от Битолския триод, XII в.

 

През елинистичната епоха, по време на Птолемеевата династия, в Александрия възникват илюстрирани папирусни свитъци с грц. научни съчинения и литературни творби (Омировите поеми). След I в. миниатюрите са пренесени в дохристиянските пергаментни кодекси, които са прототип на средновековните християнски илюстровани ръкописи (оказало се, че пергаментът много по-лесно от папируса поема боите) — илюстрованите пергаментни кодекси на елинизираните юдеи и на християните са създадени по подражание на късноантичните образци. Главни центрове на християнската пергаментна живопис са Александрия, Сирия и Антиохия. В Александрия миниатюрите се разполагат в текста (по-рядко на цяла страница), в Сирия се появяват и ръкописи с илюстрации по полетата. През епохата на императорите и патриарсите иконоборци (730—787; 815—843) виз. ръкописи престават да се украсяват с миниатюри, голяма част от илюстрованите книги е унищожена. Пергаментната християнска живопис обаче продължава да съществува в завоюваната от арабите Сирия, където иконопочитанието се запазва. След като то е възстановено ѝ във виз. столица (843), за образци на по-новите илюстровани цариградски ръкописи, главно псалтири и истор. съчинения, служат по-старите сирийски и александрийски оригинали.

 

В старобълг. ръкописи има портрети на евангелистите Марк, Лука и Йоан в Мар. ев., един общ портрет на апостолите Петър и Павел и една миниатюра, изобразяваща блюдото с главата на Йоан Кръстител — във вмъкнатата част на Зогр. ев. Фигурите със своите груби и лишени от движение очертания, без опит за обемно моделиране, с непропорционално големите си глави (особено в портретите на евангелистите), с неумело нарисуваните гънки на дрехите напомнят изображенията в старото източнохристиянско изкуство, които също са без цветен фон. Източнохристиянските портрети на евангелистите в цял ръст, възникнали въз основа на късноантичния авторски портрет, който от своя страна е подражание на скулптурните изображения на оратори и поети, влияят и върху някои западноевроп. миниатюри от меровингската епоха, сходни с портретите на Лука и Йоан в Мар. ев. (евангелист Матей в Бургундското евангелие от 754 — табл. 117 у Браунфелс). Не е изключено Мар. ев., което в кодикологическо отношение има западноевроп. особености (архаична квадратна форма, лат. способ за подреждане на разчертаните листове в тетради), да пази следа от моравско-панонската орнаментална традиция, донесена в Б-я от Кирило-Методиевите ученици. Пряко влияние от страна на доиконоборческата архаика едва ли е възможно — по време на династията с родоначалник Василий I Македонянин (867—886) особеностите на ранния източнохристиянски портрет не се утвърждават като официален стил. В цариградското изкуство от X и началото на XI в. правият евангелист се изобразява

 

 

870

 

в изящна неуравновесена поза, свидетелство за вдъхновение и емоционален порив. Портретът му, за който е характерна и богатата гама от цветове (с течение на времето основен тон става златният), се различава коренно от почти монохромните рисунки на човешки фигури в оцелелите старобълг. ръкописи, където цветът е само спомагателно декоративно средство. В Мар.и ев. черно-белите портрети на Лука и Йоан са колорирани със светломалинови и светлозелени акварелни петна, които са положени свободно, без оглед на тъмните и светлите ивици в миниатюрата. В случая боите не са употребени за живописен ефект, а за хроматично акцентуване, чиято цел е да насочи погледа на четеца към черно-бялата илюстрация. Това са образци на т. нар. простонароден или провинциален стил, който и след появата на разкошния цариградски стил през последната четвърт на IX в. продължава да си служи с примитивните средства на източнохристиянската миниатюра.

 

Заставка, както показва названието (от старобълг. заставити — ‘поставям след, поставям зад’), се е наричала украсата след отделните глави на ръкописите (в Архангелското евангелие от 1092 вм. по-новата дума заставка е употребена думата заставица). Най-примитивната заставка е породена от желанието да се запълнят със знаци полупразните редове в края на относително самостоятелните откъси (horror vacui) — срв. с неколкократните начертания на пунктуационния знак в полуредовете след края на стиховете в Син. пс. и неколкократните употреби на пунктуационния знак в полуредовете от списъка на главите у евангелист Марк в Мар. ев. (л. XLIII, XLIV). По такъв начин възниква полузаставката — украса-допълнение към не дописания ред, която е засвидетелствувана в Листовете на Ундолски, в Сав. кн. (напр. л. 1336 и 134) и на отделни места в Супр. сб. (напр. с. 278). По-често обаче заставката заема цял ред след края на четивото, както е на много места в Супр. сб. (с. 68, 119, 174, 185, 342, 384 и др.).

 

Важна роля при изграждането на линейните полузаставки и заставки в раннохристиянските кодекси играят параграфните знаци. Те стоят в лявото поле, пред последния ред на самостоятелния откъс. В оцелелите старобълг. паметници параграфните знаци се срещат много рядко (напр. в Супр. сб., с. 278); характерни са за раннохристиянските ръкописи и за някои среднобълг. паметници (Охридски апостол, Болонски псалтир, Аргиров триод). Параграфни знаци са ἡλιακόν (фиг. 1), ἀστερίσκος (фиг. 2), който често се заменя с четириточие (), κορωνίς (начертанието ), διπλή (фиг. 4). Както показват названията ἡλιακόν и ἀστερίσκος, съответните знаци са стари символи на небесни светила, а знакът според Мелеагер (I в.) изобразява извивката на змията (друго изображение на змията е спиралата) — прастар символ на земята и земното плодородие (срв. общия корен в бълг. земя и змия). Освен неолитен по потекло аграрен символ е и διπλή; и двата са застъпени широко в ранногрц. керамика (1000—750 пр.н.е.); докъм началото на XX в. те са запазени в бълг. женски костюм, предимно в Източна Б-я.

 

В старобълг. паметници знаците ἀστερίσκος, и се употребяват в края на самостоятелни откъси от текста (последният знак само в Сав. кн.); ἀστερίσκος и стоят и в началото на някои заглавия (във Ватиканския палимпсест ἀστερίσκος се употребява в значение на пунктуационния знак точка).

 

Параграфният знак κορωνίς, изобразяващ птица (названието κορωνίς идва от κορώνη — ‘врана, скоба, кука’), който се среща в грц. папируси от III и IV в., е произлязъл от огледалносиметричното преобразуване на десемантизирания змийски (аграрен) знак чрез прибавяне на човка и крака (фиг. 3). Така в раннохристиянските ръкописи се появява орнитоморфното (птичето) изображение, което заедно с изображението на рибата (старохристиянски символ, ἰχθύς = Ἰησοῦς Χριστός θεοῦ υἱός σωτήρ) играе важна роля в източнохристиянския и в меровингския О. И рибата, и птицата са заимствувани от раннохристиянската епиграфика — още в дохристиянските епитафии под текста се рисува птица, символизираща отлетялата душа на починалия.

 

 

871

 

В някои дохристиянски и старохристиянски надписи в началото или в края на текста стои малък растителен знак (трилистник), който може да се употреби и в значение на точка. В старобълг. паметници се среща в Супр. сб. (с. 142, 278, 498) и в Сав. кн., където обаче се свързва с полузаставката чрез линия, минаваща под реда.

 

Най-простата заставка се състои от повторението на едни и същи параграфни знаци в хоризонтална посока. Найчесто това е параграфният знак , обикновено наклонен, в огледална проекция (фиг. 5), или знакът διπλή, обикновено котвообразен, в огледална проекция (фиг. 6). В края на заставките има растителен орнамент — трилистник (друг стар параграфен знак). Такива са напр. заставките в Супр. сб. (с. 23, 185, 243 и др.), Син. пс. (л. 70), Син. евх. (л. 59), Асем. ев. (л. 146). За да се подсили чувството за ритъм (последователно редуване), поредиците от δίπλας съразмерно се прекъсват от κορωνίδες (напр. с. 68, 124, 168 и др. в Супр. сб.), понякога след всеки знак или след всеки три котвообразни δίπλας се поставят три вертикални чертици (Асем. ев., л. 1356 и 145, на много места в Болонския псалтир). За полузаставки служат V-образно начупената линия (фиг. 7 — вж. с. 41 и 75 в Болонския псалтир) и поредицата от ромбове (фиг. 8 — вж. Листовете на Ундолски). И двете геометрични форми произхождат от неолитната и енеолитната аграрна символика, оцеляла като везмо и керамична традиция и пренесена в ръкописите.

 

От линеен О. раннохристиянската заставка постепенно се превръща в О., който образува полузатворено, а след това и затворено пространство. Този развой е в несъмнена връзка с особеността на старите ръкописи да поставят заглавието след откъса (вж. напр. Map. ев., където означението еваньћелие отъ маръка се намира и преди, и след текста на евангелист Марк). В редица грц. раннохристиянски ръкописи (Codex Sinaiticus от IV в., Codex Alexandrinus от началото на V в.) заключителното написание попада непосредствено след заставката; постепенно около него започва да се изгражда -образна или Г-образна орнаментална рамка, чиято хоризонтална част е самата заставка (фиг. 9—15). Освен от параграфни знаци ( и δίπλας) хоризонталната заставка, съответно хоризонталната и вертикалната част на -образната и Г-образната рамка, може да се състои от една вълнообразна линия (синусоида) или от две противоположно разположени вълнообразни линии, от V-образно начупената линия, подсилена с V-образни фигури (δίπλας) — вж. фиг. 12. Този орнамент — поредица от ромбове — се среща още в ранногрц. керамика. По потекло вълнообразната линия се родее с параграфния знак и със спиралата — това са трите символа на змията в енеолитния керамичен орнамент, които по-късно се превръщат в чисто декоративно средство. Още в раннохристиянските кодекси вълнообразната линия е украсена със спирали (фиг. 11). Такава украса има и в Супр. сб. (с. 144, фиг. 16). Тя може да бъде украсена и с трилистници (Супр. сб., с. 209, фиг. 17). В други ръкописи (Супр. сб., с. 15, фиг. 18) вълнообразната линия е двойна, а цялото  пространство между извивките е -изпълнено с трилистници. Една от заставките в Асем. ев. (л. 151, фиг. 19) е комбинация от спирали и трилистници. На раннохристиянската заставка от фиг. 14 пространството между извивките на синусоид ата е изпълнено с дъги, чиито очертания следват посоката на синусоидата. Дъги, но разположени в параграфния знак , , има в Супр. сб. (с. 68, 124 и др., фиг. 20). В някои случаи (Син. евх., л. 116, 59, 816, Син. пс., л. 70) най-простите заставки са нарисувани небрежно, без да се подчертават геометричните съставки на О., но и в тази най-примитивна форма ясно личи конструктивното значение на вълнообразната линия (синусондата), спиралата, знака и котвообразния знак διπλή, наследено от раннохристиянската ръкописна украса. Към тези единици, които са основата на т. нар. геометричен стил, трябва да се добавят трилистникът (основният конструктивен елемент на т. нар. флорален стил) и птицата (един от основните елементи на т. нар. зооморфен стил), за да се получи почти

 

 

872

 

пълният регистър на източнохристиянския О.

 

В източнохристиянските ръкописи докъм VIII в. украса се поставя в завършека на самостоятелните откъси и в началото на относително нов дял от текста. Заставката се заражда при декоративното оформяне на края на разделите — от завършителните знакове διπλή, ἀστερίσκος и най-рано са създадени заставки с Г-образно, а по-късно и с П-образно начертание. Едва през VIII—IX в. в сирийските ръкописи тясната украсена ивица в края на приключилия раздел се пренася на нова страница като украса към началото на следващия раздел.

 

В Асем. ев. някои от заставките предхождат завършително-начинателната бележка, напр.

В правоъгълна заставка е затворен и завършителният текст на л. 1576 —

На с. 302, 312, 343 от Супр. сб. заставката е завършителна украса — тя не се отнася към заглавието на следващия текст, поместено на нова страница (в левия ѝ ъгъл има само параграфен знак). Тези особености спомагат да се изведе произходът на заставката от завършителната орнаментация.

 

Постепенно в ръкописната украса се въвежда и плетеницата — най-простата се е получила от многократното начертаване на параграфния знак наклонено, в огледална проекция (фиг. 21 — Супр. сб., с. 110). Впоследствие в заставките е въведена по-сложна плетеница (фиг. 22 и 23), заимствувана от късноантичните и раннохристиянските подови мозайки — неин прототип са плетениците от ранногрц. керамична украса. Навярно сирийска или малоазийска по произход е правоъгълната заставка с четири трапецовидно разположени ребра, през които са препъхнати ленти (фиг. 24). Такива заставки има в Зогр. ев., Син. евх., Асем. ев. Малоазийска по произход е и четириъгълната закопчалка при препъхването на лентите (фиг. 25) — в Зогр. ев., Асем. ев., Хилендарските листове, Супр. сб. Подобни закопчалки, но кръгли, има и в итало-грц., и в западноевроп. ръкописи от IX—X в. В една от заставките на Мар. ев., непосредствено след евангелието от Матей, плетеничните звена са по-сложни (фиг. 26). Най-близка успоредица са възлите в западноевроп. каменна пластика от първата половина на IX в., чийто прототип трябва да се търси в египетските християнски фрески.

 

Старобълг. заглавни букви (инициалите) в по-голямата част от глаголическите и в част от кирилските ръкописи се различават в много отношения от съвременните им виз. образци. Подобно на инициалите в лат. средновековни ръкописи заглавните букви в Зогр. ев., Map. ев., Син. пс., Син. евх., Ен. ап. не са поместени в празното ляво поле, а в графичния блок, където някои редове са по-къси. Виз. модел е спазен в Супр. сб. и Сав. кн. — в двата паметника инициалите са изцяло в лявото поле. В Асем. ев. те са наполовина в графичния блок и наполовина в полето. Разположението на заглавните букви в графичния блок е характерно и за грц. средновековни ръкописи от Южна Италия, които са повлияни от западното орнаментално изкуство. Друга черта, която сближава старобълг. инициали с инициалите в лат. книги и в грц. книги от Южна Италия, са скосените саблевидни завършеци на хастите (фиг. 27) — напр. в Асем ев. (л. 130), в Зогр. ев. (л. 131), Р в Сав. кн. и във Ватиканския палимпсест и др.; за виз. инициали е характерна правоъгълната форма. Също както в грц. ръкописи от Южна Италия цветните петна и ивици се използуват, без да бъдат подложки, за да отделят някой ред или буква от останалия текст, да насочат вниманието в определена посока; това е своеобразен начин за подчертаване, който се среща в Мар. ев., Син. пс., Син. евх., Асем ев. В Мар. ев. всяка малка буква, върху която е поставено розово петно, има значение на главна буква в началото на относително самостоятелен откъс. Подсилването със зелен цвят, което се среща в Мар. ев. и Син. евх., е присъщо и на грц. ръкописи от Южна Италия, а използуването в Мар. ев. и на

 

 

873

 

розов цвят (в Син. пс. той е заменен със светлочервен) сближава старобълг. ръкописна украса с каролингската илюстрация.

 

Важна конструктивна съставка на лат. хаста е тройната лента (две по-тесни ивици отстрани и една по-широка в средата); тази особеност се наблюдава и в Асем. ев. (инициалното Ь), но най-ясна е на няколко места в Син. пс. (л. 69, 114б, 123, 124б и др.). И тук, както и при саблевидния завършек (фиг. 27), първоизточникът е без съмнение коптски, без да се отрича с това западноевроп. посредничество. Западноевропейска по произход е и многостепенната подставка под хастата (л. 104б, л. 115б в Асем. ев., л. 64б, 70, 125б, 128б в Син. пс. и др.). В Супр. сб. (напр. на с. 214, 243) подставките са в по-късен, значително опростен вид, също чужд на виз. традиция. За западноевроп. влияние свидетелствува и височината на хастите — нерядко 8—10 реда, а понякога и половин страница (напр. л. 131 в Зогр. ев., 476, 1476 в Асем. ев.).

 

Заставка и заглавна буква от геометрично-плетеничен тип от Битолския триод, XII в.

 

В малко случаи формата на старобълг. инициали е в пряка смислова връзка с текста. Няколко примера има в Асем. ев., където инициалните букви , , Ь, , съдържат в петлиците си ликове от четивото (напр. л. 18б — Исус и самарянката; л. 24б — Исус и слепият; л. 37б — Исус и стотникът; л. 79 — Исус и Лазар) или образи на светци, в памет на които е то (л. 125б — Козма и Дамиан; 149б — Петър и Павел). Изобразителен инициал е и нарисуваното като котва Ч на л. 486 в Охридския апостол, без съмнение във връзка с Евр. 6:19 на същата страница. Инициалите-медальони не спадат към виз. ръкописна традиция. Техните успоредици са западноевроп. и северноафрикански (мозарабски) от VI—VIII в., южноиталиански и грц. ръкописи от старобълг. епоха.

 

В средната част на виз. инициално Е, когато с него е започвало εὐλόγει (Псалм 102:1 εὑλογεί ἡ ψυχή μου τὸν κύριον), е изобразявана благославяща ръка. По-късно тя е пренесена в глаголическото инициално , с което започва благословитъ. По-късно както грц. инициално Е, и глаголическото инициално с благославяща ръка започва да се употребява и в други случаи (напр. б̅ъ в Син. евх., л. 69) и дори служи за образец на нови инициали с благославяща ръка (напр. и в Син. евх., л. 49, л. 100).

 

В старобълг. и в ранните среднобълг. инициали господствуват три изобразителни принципа, които често се преплитат: геометрично-растителен — в основата си е източнохристиянски и византийски, с множество енеолитни по произход орнаментални съставки (живи форми, въведени през християнската епоха са рибата и птицата), тератологичен (животно с лента, животно, захапало лента или собствения си врат) — в основата си е западноевропейски, ирландско-скандинавски по произход, и гротесков — романски по произход.

 

Геометричното изобразяване се състои в уголемено начертаване на началната буква, което може да бъде допълнено с флорална украса (трилистник, петолистник), обикновено в долната част, спирала, също в долната част (Син. пс., л. 286), в хастата може да се разположи знакът (отвесно, хоризонтално, в огледална проекция; Асем. ев., л. 36, Син. евх., Ен. ап.), знакът διπλή (Син. пс., л. 114б, 121б, 124б, срв.

 

 

874

 

с котвообразната διπλή в горната част на инициала на с. 15 от Супр. сб.). Често знакът е преобразуван в ъглеста фигура с къса или издължена средна част (фиг. 28) и е поместен в хастата — тази форма е позната на енеолитния и ранногрц. керамичен О., както и на шевицата в бълг. народна женска носия. В хастата може да бъде разположена по-проста (фиг. 22) или по-сложна (фиг. 23) плетеница, а в окръжностите на инициалите Ь и в Асем. ев. са поставени старите аграрни символи + , х, двойно преплетените кръстовидни фигури (фиг. 29). Четирите (трите) концентрични кръга в инициалното на Асем. ев. са стар керамичен О., изобразяващ човешко око — срв. с чернофигурния кратер на Ексекий от средата на VI в. пр. н.е. и с концентричните кръгове около окото в бълг. народна кукерска маска. Съществува безспорна приемственост между бълг. ръкописен О. от X в. и старата балк. изобразителна традиция, оцеляла като керамично или текстилно украшение преди епохата на Кирил и Методий и дълго след нея. Посредническата роля на виз. изкуство невинаги може да се установи и докаже, което прави допустимо предположението, че бълг. рисувачи и преписвачи са черпали суров материал и геометрични идеи направо от народното художествено творчество. Така може да се обясни и приликата между вътрешното точкуване в част от инициалите на Син. пс. (напр. л. 11, 30, 39) и същото точкуване на схематично изобразените фигури от ранногрц. керамика, както и соларният знак Θ, който едновременно е символ на всевиждащото око (на Слънцето, което гледа от високо и вижда всичко) на няколко места в инициала Ь от Асем. ев. (напр. л. 556, 120) и в Син. пс. (л. 7б, 13, 135 и др.)· В среднобълг. писменост соларният знак се употребява като „очно о“ в началото на КО.

 

Заглавна буква „В“ в неовизантийски стил в Кюстендилския палимпсест, края на XII в.

 

Подложките, на които са стъпили хастите, в редица случаи имат стъпаловиден строеж, състоящ се от наставени един върху друг правоъгълници, триъгълници, трапеци, кълба и полукълба (фиг. 30—35). Геометричен първообраз, впоследствие силно усложнен и доразвит, е стъпаловидната вертикална част на -образната заставка (фиг. 13, 15), пренесена през VI в. в лат. ръкописи (от Италия) като конструктивен елемент — база на хастата (фиг. 36).

 

В основата на зооморфния О. (без изображенията на риби и птици, които в меровингската ръкописна украса са заимствувани от коптите) стои северноазиатското (сибирското) изкуство. Неговото влияние се разпространява не само върху Източна Европа (сред скитите и сарматите, а после и в т. нар. пермски стил от V в.), но и в Скандинавия, а след разселването на северногерманските племена — и в Британия. У старите алтайци зооморфната фигура контаминира с проникналия от юг, аграрен по произход знак ; така възникват

 

 

875

 

реалистичните или фантастичните (тератологичните) изображения на животни с извито туловище и обърната назад глава, характерни и за китайската, и за сарматско-кавказката пластика, а по-късно и за норвежките релефи от озенбергската находка. В ранносредновековна Ирландия тези изображения са допълнени с плетеница, която има месопотамски и египетски произход — тя е добавена към зооморфната фигура от арменските, сирийските и коптските монаси-мисионери, създатели на ирландската църква. Друг староегипетски изобразителен тип, пренесен не само в Ирландия, но и сред германските племена, е всеобемащият кръг — животното (изпърво драконът), което е захапало опашката си (по-късно собственото си туловище или собствения си врат, във вторична, десемантизирана вариация — туловището на себеподобно животно). Странствуващите ирландски монаси разпространяват образците на своето ръкописно изкуство из Западна Европа — ирландската миниатюра е повлияла върху меровингската и каролингската ръкописна илюстрация и върху украсата на ръкописните книги в Южна Италия.

 

Заглавна буква „Ч“ от геометрично-растителен тип с две изоморфни изображения на птици в Пандекти на Никон Черногорец, препис от XVI в.

 

Няма съмнение, че е съществувала старинна група бълг. ръкописи с явни признаци на западноевроп. прототип от IX в. Основен представител е Болонският псалтир, чиято встъпителна украса (л. 1) според С. Радойчич има най-близка успоредица в английския реликвиар от Гандерсхайм от ок. 800 (табл. 39 у В. Браунфелс). Животно, захапало собствения си врат, има на л. 16б в същия ръкопис, срв. с инициалното В на л. 23 от Григоровичевия паримейник (табл. III. 18 у В. Стасов). Най-близки успоредици предлагат Cod. gr. 375 от X в. в Парижката национална библиотека (фиг. 92 у К. Вайтцман) и Cod. Вα XX от Гротаферата (табл. ХСIII, пак там). Точките по шиите на животните и по лентите в Болонския псалтир (л. 1, 4, 6, 9, 15б, 16 и др.) са подражание на германската кована пластика (най-старите лангобардски образци датират от VI в.). Косвено указание, че захапването на шията и точкуването на лентите са древна черта на бълг. ръкописен О., е Новгородското евангелие от XII в. (евангелие № 7 в Централния държ. архив за древни актове в Москва), което е препис от старобълг. протограф (фиг. 1, 25, 28, 36 у Н. Кисельов). Евангелието показва, че съчетаването на животинска фигура и лента, което е характерно за редица среднобълг. паметници, също е особеност на най-ранната бълг. ръкописна украса.

 

Основен признак на гротесковия стил е стремежът да се оживи мъртвата или статичната природа, да се изобрази един интересен и необикновен тип движение — не вътрешното движение (повторение) на готовите геометрични форми, а вътрешното движение на самото битие, което минава от една форма в друга

 

 

876

 

 

 

877

 

 

 

878

 

 

(от растителна в животинска, от животинска в плетенична и обратно), да се подчертае неговата незавършеност, незатвореност. Според М. Бахтин в своя средновековен вид гротесковият стил смайва с необикновената си, причудлива и волна игра на растителните, животинските, понякога и на човешките форми, които преминават

 

 

879

 

една в друга и сякаш се раждат една от друга. По произход гротесковият стил е късноримски (италиански); названието гротеска идва от италианското la grotta — ‘пещера’ (така са наричани подземните части на една римска баня, разкопана през XV в., където е бил намерен неизвестен дотогава живописен О. с фантастично преплитащи се животински и растителни форми). Гротескови черти могат да се видят и в коптския християнски О. — орнитоморфни (птичи) изображения с опашки като трилистници, петолистници, изобразени като човешки ръце и др., а също и в германския средновековен О. през епохата до Кирил и Методий и по-късно — напр. цветна камбанка с око и уши. През X и XI в. гротескови инициали има и в малоазийския виз. О., както във виз. провинциален О. изобщо.

 

Най-ярък пример за примитивна гротеска са част от инициалите в Сав. кн. (буква В с животинска глава и с лист като опашка), листът с животински уши в същия паметник, разплетените ленти, които се превръщат в змийски тела в Охридския апостол. В част от инициалите в Зогр. ев., Асем. ев., Син. пс., Син. евх. геометричните начертания започват да придобиват зооморфни черти (напр. Син. пс., л. 31, 34б), явяват се животински глави с дълги (приличащи на хобот) носове или с изплезени езици (Син. пс., л. 54б, Асем. ев., л. 121б), листът се превръща във възел с драконова глава (Асем. ев., л. 147б), в контура на буквите се явяват странни изпъкналости (напр. Ь на л. 23, 32б, 33б, 46, 49б и т.н., на л. 75, 77, 78 в Асем. ев.), в самите букви се вписват очи. През XII и XIII в. бълг. гротесков инициал достига своето пълно развитие, строгата геометрична плетеница се разплита в неопределено кълбо от изпъкналости и израстъци, изплезеният език се превръща в лист, а листът във възел, изчезват границите, които разделят животинското, растителното и геометричното царство, животното е рисувано като растение, а растението като животно, готовият и устойчив свят се превръща във вътрешно движение, изразяващо се в преминаването от една форма в друга, в своеобразна незавършеност (Григоровичев паримейник, Врачанско евангелие).

 

 

            Лит.:

·       Buslaev F. I. Die Ornamentik in den slavisch-russischen Handschriften des XI—XIV Jahrhunderts. — ASPh, 4, 1880;

·       Стасов В. Славянский и восточньй орнамент по рукописям древнего и нового времени. 1. СПб., 1884, 5+14 с.+40 ил.; 2—3. СПб., 1887, 15+78 с.+ 116 ил.;

·       Щепкин В. Н. Рассуждение о языке Савиной книги. СПб., 1899, 3+21+349 с.+2 ил.;

·       Кондаков Η. П. Зооморфические инициалы греческих и глаголических рукописей Х-го и XI-го стол, в библиотеке Синайского монастыря. СПб., 1903, 8 с.+8 ил.;

·       Щепкин В. Н. Болонская псалтырь. — В: Исследования по русскому языку. 2., 3. СПб., 1906, 4+8+267 с.+ 15 ил.;

·       Цонев Б. Отзыв о сочинении В. Н. Щепкина „Болонская псалтырь“. СПб., 1906. — В: Сборник отчетов о премиях и наградах за 1907 г. Премия имени Котляревского. СПб., 1908, с. 35—62;

·       Кондаков Η. П. Македония. Археологическое путешествие. СПб., 1909, 308 с.+ 13 ил.;

·       Буслаев Ф. И. Исторические очерки по русскому орнаменту в рукописях. Петроград, 1917, 6+216 с.;

·       Грабарь А. „До-история“ болгарской живописи. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски. С., 1925, с. 555—573;

·       Friend А. М. The Portraits of the Evangelists in Greek and Latin Manuscripts. — Art Studies, 5, 1927, p. 115—147; 7, 1929, p. 3—27;

·       Кондаков H. П. Очерки и заметки по истории средневекового искусства и культуры. О зверином стиле в средневековом искусстве. Прага, 1929, с. 132—177;

·       Буслаев Ф. И. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени. — В: Буслаев Ф. Сочинения. 3. Л., 1930, с. 75—143;

·       Salin В. Die altgermanische Tierornamentik. 2 изд. Stockholm, 1935, 14+383 p.;

·       Weitzmann K. Die byzantinische Buchmalerei des IX und X Jahrhunderts. Berlin, 1935, 16+96 p.+93 ill.;

·       Åberg N. The Occident and Orient in the Art of the Seventh Century. 2. Lombard Italy. Stockholm, 1945, 122 p.;

·       Petersen Th. The Paragraph Mark in Coptic Illuminated Manuscripts. — In: Studies in Art and Archeology for Belle da Costa Greene. Princeton, 1954, p. 259—330;

·       Mošin V. Ornament južnoslovenskih rukopisa XI—XIII vijeka. — Radovi Naučnog društva Bosne i Herzégovine. Odjeljenje istoriskofiloloških nauka, 7, 1957, 3, p. 1—79;

·       Иванова В. Ктиторският образ в Иполитовия сборник на Историческия музей в Москва. — Археология, 1, 1959, 3—4, с. 13—23;

·       Иванова-Мавродинова В. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — Изкуство, 15, 1965, 7, с. 10—16;

·       Holter К. Insular oder italisch? Über die Grundlagen der karolingischen Buchmalerei in Salzburg. — Cyrillo-Methodiana, p. 178—198;

·       Мирчев К., Xp. Кодов. Енински апостол. Старобългарски паметник от XI в. С., 1965, с. 192—200;

·       Шмерлинг Р. Художественное оформление грузинской рукописной книги IX—XI вв. 1. Тбилиси, 1967, 226 с.; 2. Тбилиси, 1979, 239 с.+28 ил.;

 

 

880

 

·       Иванова-Мавродинова В. За украсата на ръкописите от Преславската книжовна школа. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 80—124;

·       Braunfels W. Die Welt der Karolinger und ihre Kunst. München, 1968, 403 p.+313 ill.;

·       Grabar A. Les manuscrits grecs enluminés de provenance italienne (X—XI siècle). Paris, 1972 (Bibliothèque des Cahiers archéologiques, 8), 104 p.+46 ill.;

·       Küppers-Sonnenberg G. A. — In: Flecht- und Knotenornament. Klagenfurt, 1972, p. 7—154;

·       Радојчић С. Наслоена застава хиландарског Шестоднева из 1263 године. — В: Хиландарски зборник. 2. Београд, 1971, с. 69—91;

·       Jansma N. S. H. Ornements des manuscrits coptes du Monastère Blanc. Groningen, 1973, 253 p.;

·       Иванова-Мавродинова В. Украсата на ръкописите. — В: История на българското изобразително изкуство. С., 1976, с. 103—119;

·       Ильина Т. В. Декоративное оформление древнерусских книг. Новгород—Псков XII—XV вв. Л., 174 с.;

·       Roth U. Studien zur Ornamentik frühchristlicher Handschrifen des insularen Bereiches. — Bericht der Römisch-Germanischen Komission, 60, p. 26—30;

·       Джурова А. Оформление и украса на старобългарските глаголически и кирилски надписи. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, p. 18—25;

·       Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 190—197;

·       Джурова А. 1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, 142 с.+317 ил. + 83 табл.;

·       Иванова-Мавродинова В., А. Джурова. Асеманиево евангелие. Старобългарски глаголически паметник от X в. Художественоисторическо проучване. С., 1981, с. 27—65;

·       Голейзовский Н. К. Семантика новгородского тератологического орнамента. — В: Древний Новгород. История, искусство, археология. М., 1983, с. 197—247;

·       Киселев Н. А. Орнамент малоизвестной новгородской рукописи XII века. — В: Древний Новгород. М., 1983, с. 165—187;

·       Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова. За украсата на Супрасълския сборник. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 165—174;

·       Пуцко В. Этюды об Остромировом евангелии. — В: Преслав. 3. С., 1983, с. 27—71;

·       Мавродинова Л. Украсата на Синайския псалтир. — Старобългарска литература, 13, 1983, с. 74—90;

·       Мавродинова Л. Образците на старобългарската ръкописна украса и нейните паралели в други изкуства. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 193—213;

·       Пуцко В. Изображения евангелистов на страницах древнеславянской рукописи. — Slovo, 35, 1985, p. 115—130.

 

Иван Добрев

 

 

    (13). ОСЕМТЕ ЧАСТИ НА ГРАМАТИКАТА — съчинение, което Константин Философ превежда от евр. на грц. език (според широко разпространено в кирилометодиевистиката мнение). Източник на това схващане е гл. 8 от ЖК. В нея се съобщава, че по пътя си към страната на хазарите Константин Философ пристига в Херсон, където се научава да говори и да чете по евр. език, като превежда („преобръща“, „превръща“) осемте части на граматиката и от това „възприема по-голям разум“: наоучи се тоу жидовьсцѣи бесѣдѣ и книгамь. осмь честни прѣложь граматикиѥ и оть того разоумь болии вьсприѥмь (Лвовски препис, изд. А. Т.-Балан, Кирил и Методи, I. С., 1920, с. 41). В най-стария датиран препис на ЖК (Загребски препис от 1469) между наоучи сѧ и прѣложи („преведе“, „превърна“, „преобърна“) има съчинителна връзка (съюз и). В този случай смисълът на текста е, че най-напред Константин Философ изучава евр. език, след което се заема да превежда (да преобръща) осемте части на граматиката, навярно от евр. на грц. език, а не обратно. В някои други южнослав. преписи на ЖК (Рилски от 1479, Лвовски), както и в руските преписи, които О. Бодянски издава в ЧОИДР, глаголът прѣложити е употребен безсъюзно, като минало деятелно причастие в апозиция: наоучи сѧ . . . прѣложь (‘научи се. . . като преведе’). Това дава основание да се предполага, че в първообраза на ЖК е стояло наоучи сѧ . . . прѣложь, както е в повечето преписи, а не наоучи сѧ . . . и прѣложи, както е в Загребския и Хилендарския препис. Едва ли Константин Философ усвоява писмено и говоримо евр. език чрез превод на едно граматическо съчинение от евр. на грц. език. За да превежда от евр. език, той би трябвало предварително да знае този език, но в такъв случай житиеписецът не би казал наоучи сѧ . . . прѣложь.

 

На предположението, че Константин Философ превежда от евр. на грц. език съчинението, противоречи и фактът (изтъкнат още от В. И. Ламански), че по времето на Кирил и Методий не съществува евр. граматична литература. Филологическите занимания с библейския текст датират от твърде ранна епоха, но те засягат само правоговора и правописа, защото библейският текст е трябвало да бъде четен без грешки по време на юдейското богослужение или пък с правна

 

 

881

 

и възпитателна цел. Най-старата евр. филологическа дисциплина (т.нар. масора) е по-скоро текстова критика, отколкото граматика. Тя не се занимава с морфологичните класификации, със словоизменението, със синтактичните правила. До X в. няма същинска евр. граматична книжнина, подобна на античните (грц. и лат.) граматични ръководства. Първите опити за граматично описание на евр. реч вероятно са последица от арабско влияние. През IX в. в багдадските училища има евреи, които изучават съчиненията на арабските граматици. Средновековната и съвременната хебраистика приемат, че основател на евр. граматика е Саадиа Гаон, чиито произведения датират от първата половина на X в. Основният му граматичен труд е „Kutub al-Lugha“ („Еврейски учебник“), който се състои от 12 глави (общо около 60 страници). В третата глава на съчинението са описани частите на евр. реч по образец на тричленната арабска граматика. Трите части на речта са името, глаголът и частицата. Определенията, които Саадиа Гаон дава, са заимствувани от арабските граматици. Той посочва и броя на формите, които могат да се получат от всяка част на речта поотделно, но в труда му няма склонения и спрежения.

 

През 860—861, когато Константин Философ е в Херсон, още не е съществувала евр. граматика, която той би могъл да преведе на грц. език. Но дори да е имало такова съчинение, то не би могло да се нарича О.ч.г. — евр. език принадлежи на семитското семейство, където според средновековните граматични описания има по-малко части на речта, отколкото в индоевроп. езици. Следователно преводна творба на Константин Философ с название О.ч.г. не е съществувала. Най-вероятно не е съществувал изобщо преводен граматичен труд на Константин-Кирил от евр. на грц. език, в който да се засягат въпроси на евр. език. Той му е приписан от по-новите изследователи, за които единственият смисъл на старобълг. глагол прѣложити в гл. 8 на ЖК е ‘превеждам от един език на друг език’. Всъщност житиеписецът навярно не употребява причастната форма прѣложь със значение ‘като преведе’, защото не иска да каже, че Константин Философ превежда от евр. на грц. някакво съчинение, озаглавено О.ч.г. С глагола прѣложити, който означава също ‘променям, премествам, превръщам, преобръщам’, той иска да подчертае, че Константин Философ придобива нова мъдрост, като вниква в граматичния строеж на евр. реч, сравнявайки я с гръцката, която се описва с помощта на осем части (съществително, глагол, причастие, член, местоимение, предлог, наречие и съюз). В такъв случай смисълът на съответния израз от гл. 8 на ЖК гласи:

 

„Когато дойде до Херсон, научи се тук на еврейски говор и на [еврейско] четмо, като преобърна осемте части на граматиката [сиреч приспособи гръцките граматични разреди към граматичните свойства на еврейската реч] и от това възприе по-голям разум.“

 

В посочения по-горе контекст „осемте части на граматиката“ е по-скоро научно название (термин), а не заглавие на книга, подобно на заглавието Ὠκτὼ μέρη τοῦ Λόγου, с което виз. граматици обикновено назовават съчиненията си.

 

Едва ли Константин Философ се е опитвал да изложи знанията си по евр. граматика в някакво свое съчинение. Сигурно е, че той не е използувал (превеждал, коментирал, редактирал) чужди съчинения по евр. граматика. Подобни мнения съществуват в славистиката, но те се опират единствено върху сведенията от гл. 8 на ЖК, където трудният текст дава повод за двусмислия и за различни догадки. Някои учени (А. В. Горски и особено Ламански) смятат, че този израз е вмъкнат по-късно в ЖК. Ламански дори се съмнява в достоверността на всички сведения за хебраистичните занимания на Константин Философ. Е. Е. Голубински, който не споделя съмненията на Ламански, допуска, че прѣложь в гл. 8 на ЖК означава ‘излагам’, ‘разказвам’. Според него Константин Философ не превежда евр. граматично съчинение,

 

 

882

 

а сам излага осемте части на евр. граматика, за да разбере и усвой по-добре евр. език. С други думи, Константин Философ си съставя помагало по евр. граматика, в което се говори за осемте части на речта. А. Теодоров-Балан допуска, че прѣложь може би стои на мястото на приложь. В такъв случай Константин научава евр. език, „като приложил, сиреч сравнил, осемте части на граматиката (гръцка спрямо езика еврейски)“.

 

Убеден, че Константин Философ превежда от евр. на грц. език съчинение, озаглавено О.ч.г., Е. Георгиев се опитва да открие следа от този превод в средновековната слав. компилация Осьмь честии слова ѥлико глаголѥмь и пишемь (вж. и Граматически съчинения) — сравнително късно произведение, което по композиция и съдържание се отличава доста от известните виз. граматики. По мнението на В. Ягич съчинението Осьмь честии слова е компилация, която датира вероятно от първата половина на XIV в. и се основава на по-късни виз. образци. Примерите са славянски, но изложението е съобразно граматичните свойства на грц. език (осем части на речта, три рода при съществителните, четири падежа и т.н.) и не отразява особеностите на евр. (семитския) език. Според Хр. Кодов смисълът на изречението наоучи сѧ . . . прѣложь осмь чѧстии граматикиѧ не е съвсем ясен и „най-правдоподобно би било да се предположи, че Константин Философ, използувайки някои намерени в Херсон бележки по еврейски език, ги е редактирал на гръцки, като ги е систематизирал в осем части според традиционната разпредялба на гръцката граматика“. Всъщност традиционните дялове на грц. граматична наука не са осем. В граматиката на Дионисий Тракийски те са шест: правоговор, тълкуване, езиково-истор. коментар, етимологично откритие, сравнение и пресмятане (преброяване на различните форми от една и съща дума). Частите на речта са осем (име, глагол, причастие, член и т.н.). Изглежда, най-близко до истината е тълкуването на И. И. Малишевски, според когото „как знаток основ грамматики, бывший профессор Константин изучал еврейский язык грамматически, вникая в грамматический состав речи и уяснил для себя обычные уже тогда восемь частей грамматики и в складе еврейской речи и через это сильнее уразумел смысл ее“.

 

 

            Лит.:

·       Горский А. В. О св. Кирилле и Мефодии. — Москвитянин, 3, 1843, 5, с. 414;

·       Малышевский И. Св. Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. Киев, 1886, с. 43;

·       Ягич И. В. О восьми частях слова. — В: Ягич В. Рассуждения старины о церковно-славянском языке (Исследования по русскому языку, 1). СПб., 1885, с. 328—334;

·       Bacher W. Die hebräische Sprachwissenschaft vom 10. bis zum 16. Jahrhundert. Trier, 1892, 114 p.;

·       Bacher W. Die Anfänge der hebräischen Grammatik. Leipzig, 1895 (Zeitschrift der Deutschen morgenländischen Gesellschaft, 49), p. 1—62;

·       Ламанский В. И. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 346, 1903, с. 362, 365—371;

·       Голубинский Е. По поводу перестрой В. И. Ламанским истории деятельности Константина Философа, первоучителя Славянского. — ИОРЯС, 12, 1907, 2, с. 369—371;

·       Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 41;

·       Георгиев Е. Пръв преводен труд на св. Кирила. Осемте части на граматиката. — В: Георгиев Е. Книжовното дело на славянските просветители Кирил и Методий. С., 1943, с. 18—26;

·       Concise Encyclopaedia of Arabic Civilization. The Arab East. By St. and N. Ronart. Amsterdam, 1959, p. 187;

·       Encyclopaedia Judaica. 16. Jerusalem, 1971, col. 1353;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Състав. Б. Ангелов и Хр. Кодов. С., 1973, с. 149—150;

·       Bacher W. Die Anfänge der hebräischen Grammatik und die hebräische Sprachwissenschaft vom 10. bis zum 16. Jahrhundert. Enlarged by Bibliographie der Schriften W. Bachers, compiled by L. Blau and supplemented by D. Friedman. Amsterdam, 1974, 13 + 57 + 235 p.

 

Иван Добрев

 

 

    (14). ОСТРОМИРОВО ЕВАНГЕЛИЕ — най-старият паметник от руската редакция на старобълг. писменост и първият голям точно датиран паметник на слав. писменост. О.е. е изборно евангелие (кратък апракос). Съдържа евангелски четения за всички дни от Пасха до Петдесетница и за Страстната седмица; за дните от Петдесетница до Страстната седмица — само съботните и неделните четения. В месецослова на О.е. е отбелязан Константин-Кирил. Преписано през 1056—1057 за Новгородския „посадник“ Остромир;

 

 

883

 

Изображение на евангелист Марк в Остромировото евангелие, 1056—1057 г.

 

има и приписка от XIV в. Пази се в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург под сигнатура F. п I 5. О.е. е намерено в Новгородска област. През XVI в. е принадлежало на Софийския храм (според надпис на първия лист). По-късно бива пренесено в Москва — във Възкресенската църква при Оръжейната палата на Московския Кремъл. През 1720 по нареждане на Петър I е пренесено в Петербург. Било е собственост на имп. Екатерина II (1762—1796), след това — на имп. Александър I (1801—1825), който го предава през 1806 в Императорската публична библиотека. Първото съобщение за О.е. се появява още през 1806 в периодичното издание „Лицей“, а първото кратко палеографско описание и откъси от текста публикува П. И. Кепен през 1822 и 1827. Издадено е през 1843 от А. X. Востоков успоредно с грц. текст, лингвистичен коментар и показалецречник, а през 1883 и 1889 — от И. К. Савинков (фотолитографски). О.е. бива проучено подробно от Востоков, който почти само на негова основа определя фонетичните и морфологичните особености на старобълг. език в „Рассуждение о славянском языке. . .“ (1820). Изследвано и от И. И. Срезневски (лексика и палеография), А. И. Соболевски, А. А. Шахматов, В.Н. Шчепкин, П.И. Саваитов, Н.С. Ланской, Г. Филимонов, Ф. Ф. Фортунатов, Н. М. Карински, Н. В. Волков, М. М. Козловски, А. С. Лео в, Л. П. Жуковска, Е. И. Мелников и др. Козловски прави най-подробното досега описание, опиращо се на ръкописа, при което обаче се интересува само от отклоненията от другите старобълг. паметници: Асем. ев., Мар. ев., Зогр. ев., Сав. кн., Супр. сб. и др. Описанието му съдържа фонетика и морфология, списъци на руските и „панонските“ езикови черти и др., но разглежда само графичната страна, без да поставя въпросите за проникването в ръкописа на живия говор на преписвача, за разграничаване на църковното руско произношение от старобълг. традиция и др. Сведения за известна роля на О.е. в историята на бълг. култура дава Н. Дилевски.

 

О.е. представлява много добре запазен пергаментен ръкопис, съставен от 294 л. с формат 35 х 30 см. Украсен е с три миниатюри — на евангелистите Йоан, Лука и Марк. В палеографско отношение в О.е. се наблюдават четири типа писмо: първият — в евангелските четения и златните заглавия на л. 1—23 и на всички следващи листове (без 21—40б и 131— 154б); вторият — от л. 25 докрая, писаните с мастило заглавия, месецослова и може би приписката; трети тип писмо се открива в златните заглавия на л. 21—40б и 131 — 154б, а четвърти — в надписите към изображенията на евангелистите. Основните преписвачи — първият и дякон Григорий, спадат към различни школи според формата на разделителните и надредните знаци, написанията на съкратените думи и начертанията на някои букви, но стилът на писмото е единен (Карински, Жуковска).

 

Основният текст е писан с едър устав, в две колони по 18 реда; заглавията на евангелските четения и месецословът —

 

 

884

 

със среден устав, а приписката — с дребен устав. Началките са украсени с изящен уникален орнамент в злато и бои — изображения на човешки лица и глави на чудовища; но по-застъпени са елементите на растителния орнамент. Според Востоков О.е. „изобщо е запазило най-старинния правопис на църковнослав. език“. О.е. има особености, които го сближават с глаголическите паметници: ъ вм. la и обратно, правопис на повелително наклонение и др. общи черти с Мар.ев. От друга страна, то има черти, които го характеризират като произлизащо от Симеоновата школа: употреба на а, оу, ѧ след шушкави и африкати (а не ı-а, ю, ѩ), употреба на ъ вм. ь след шушкави, р вм. р’ от *rj и др. Първият преписвач и дякон Григорий употребяват ѡ и з. В О.е. не се срещат и , a ѕ има само числова стойност. В ъı участвува само ъ; в няколко случая намираме ъи. Характерна е замяната на оу с ȣ, както и на ъ с точка в края на реда. Системата на графиката и правописът на паметника като цяло спадат към неговите недостатъчно изследвани страни. О.е. е особено архаично по отношение на старобълг. паметници в употребата на ъ и ь, които се изпускат или смесват съвсем рядко. След ж, ч, ш, щ, жд, с, з стои ъ вм. ь: вашъ, чъто, вьсъ, блажънı-ааго и т.н. Рядко ъ > о и ь > е: мечи, се, ı-аслехъ, смоковьница. Среща се алк- без метатеза: алчѧ. Наред с рь, ръ, ль, лъ от метатеза се срещат и ьр, ър, ъл: вълкъ, скърбь, зьрьно, мълъва. След р, л, н правилно се пишат ı-а, ѥ, ю, ѩ, ѭ (но обикновено — ра: боура, ц҃ра) ; има обаче и рѣ, лѣ, нѣ: г҃лѣте, ц҃рѣграда, ближьнѣаго. Вместо ѥ често се пише е в началото на думата и след съгласни, включително там, където в руски има о-: еште, езеро, едъва. Както в Зогр.ев. пред йотувани гласни се пише и, а не ь: очию, биѭще, материѭ. Контракцията в окончанията на прилагателните не е последователна. По-важни руски черти в езика на О.е. са: смесване на ѫ (ѭ) и ѧ с оу (ю) и ѩ: пороученıе, почахъ и др.; поставяне на ъ, ь пред сонорните (от метатеза) — в 220 случая срещу 270 случая както в старобълг.; три случая на пълногласие, напр. перегнѫвъ в месецослова; примери на „второ пълногласие“ като пърьвъıи; ж вм. жд от *dj: прѣже; последователна употреба на епентетично л след устнени съгласни: корабль, землѭ; е вм. ѣ в случаи като несть; мекост на шушкавите и съскавите съгласни: чюдотворьца, нарицаѥмъıи; липса на смесване между ѫ и ѧ. Липсата на „цокане“ (срв. се коньчь) и замяната на ь с ъ — както в тъй наречените брезови грамоти (съзъда, дъни, осълъ), говорят в полза на хипотезата за новгородския произход на преписвачите, но има и данни в полза на киевския им произход. Според някои изследователи въпросът за диалектната принадлежност на преписвачите трябва да се постави отново (Жуковска).

 

Изображение на евангелист Йоан в Остромировото евангелие, 1056—1057 г.

 

В морфологията на О.е. господствуват старобълг. черти. Като руски се третират -ть вм. -тъ в 3 л. сег.вр. и 2—3 л. ед.ч. аорист; -ъмь, -ьмь вм. -омь, -емь в твор. пад. ед.ч. м.р. и др. Последователно е представено окончанието -аго в род.пад. и -оумоу в дат.пад. ед.ч. в

 

 

885

 

пълната форма на прилагателните от м.р. В дат.пад. ед.ч. на съществителните девет случая сыноу сочат продуктивността на окончанието -оу, което прониква дори в лексикалните групи по ŭ-основи. В окончанията на сегашните причастия не се срещат ѧ и ѫи. В 1 л. мн.ч. на сег. време не се среща -мъı. Формите за 2 л. на -та и 3 л. на -та и -те в дв.ч. често съвпадат с тези форми в Сав.кн. и Супр.сб. Имперфект се образува само от инфинитивната основа: зъвааста и пр. Силно преобладават нестегнатите форми. Относно образуването на аориста О.е. е най-близо до Супр.сб. Условно наклонение се образува само с аориста бъıхъ, бъı. Супин рядко се заменя с инфинитив. В речника си О.е. пази следи от първия превод на апракоса, но в основни линии е поправено според четириевангелията в Симеоновата школа. Изцяло или частично са заменени етеръ (само 3 пъти) с нѣкъıи (40 пъти), съньмъ (2) със съборъ (5) или съборище (24); грц. думи са заменени със слав.: стадии с поприще, ѵпокритъ с лицемъръ и пр.; отстранени са членове на синонимни двойки — грѧсти, искрь и пр., или — обратно — внасят се нови думи (горница и др.) според говорната практика в Източна Б-я. Според Лвов в лексикално отношение О.е. е най-близо до Сав.кн. Явно е, че О.е. е съставено от различни източници. Може би не е преписано направо от български антиграф, а чрез няколко източнослав. преписа (Жуковска). Според някои изследователи в О.е. е представен първичният текст на краткия апракос.

 

 

            Изд.:

o   Остромирово евангелие 1056—1057 года. С приложением греческого текста евангелий и с грамматическими объяснениями. Изданное А. Востоковым. СПб., 1843, 324 с.;

o   Остромирово евангелие 1056—1057 года, хранящееся в Имп. Публичной библиотеке. Фотолитографское издание И. К. Савинкова. СПб., 1883, 294 с. (2 изд. 1889; фототипно изд. Wiesbaden, 1964).

 

            Лит.:

·       Стасов В. В. Замечания о миниатюрах Остромирова евангелия. — Известия Императорского археологического общества, 4, 1862, с. 324—334;

·       Козловский М. М. Исследование о языке Остромирова евангелия. — В: Исследования по русскому языку. 1. СПб., 1885, с. 1—127;

·       Соболевский А. И. М.Козловский. Исследование о языке Остромирова евангелия. СПб., 1885 (рец.). — ЖМНП, 243, 1886, с. 172—178;

·       Шахматов А. А., В. Н. Щепкин. Грамматика старославянского языка А. Лескина. Перевод с немецкого, с дополнением по языку Остромирового евангелия. М., 1890, 16 + 192 с.;

·       Волков Н. В. О не-новгородском происхождении диакона Григория, писца Остромирова евангелия. — ЖМНП, 314, 1897, с. 443—446;

·       Каринский Н. М. Остромировое евангелие как памятник древнерусского языка. — ЖМНП, 347, 1903, с. 94—110;

·       Фортунатов Ф. Ф. Состав Остромирова евангелия. — В: Сборник статей, посвященных В. И. Ламанскому. 2. СПб., 1908, с. 1446—1479;

·       Каринский Н. М. Письмо Остромирова евангелия (Палеографический очерк). — В: Сборник Российской публичной библиотеки. 1., 1. Петроград, 1920, с. 168—192;

·       Розов Н. Н. Остромирово евангелие в Публичной библиотеке (150 лет хранения и изучения). — Труды Государственной публичной библиотеки имени М. Е. СалтыковаЩедрина, 5 (8), 1958, с. 9—32;

·       Жуковская Л. П. Задачи дальнейшего лингвистического изучения Остромирова евангелия. — Труды Государственной публичной библиотеки имени М. Е. Салтыкова-Щедрина, 5 (8), 1958, с. 33—45;

·       Свирин А. Н. Остромирово евангелие как памятник искусства. — Труды Государственной публичной библиотеки имени М. Е. Салтыкова-Щедрина, 5 (8), 1958, с. 47—55;

·       Трей Е. X. Реставрация Остромирова евангелия. — Труды Государственной публичной библиотеки имениМ. Е. Салтыкова-Щедрина, 5 (8), 1958, с. 57—61;

·       Розов Н. Н. Празднование Остромирова евангелия в Ленинграде. — Труды Государственной публичной библиотеки имени М. Е. Салтыкова-Щедрина, 5 (8), 1958, с. 63—68;

·       Лвов А. С. Особености в лексиката на Остромировото евангелие. — БЕ, 8, 1958, с. 209—233;

·       Думитреску М. Именное склонение в Остромировом евангелии в сопоставлении с данными старославянских памятников (имя существительное). Автореферат. М., 1958;

·       Жуковская Л. П. Значение и перспективы изучения Остромирова евангелия. — В: Исследования по лексикологии и грамматике русского языка. М., 1961, с. 14—44;

·       Мельников Е. И. К проблеме происхождения Остромирова евангелия. — Slavia, 37, 1968, р. 537—547;

·       Львов А. С. О записи про Константина-Кирилла Философа в календаре Остромирова евангелия. — СС, 12, 1976, 1, с. 88—97;

·       Груздева С. И. Заметки о существительных и прилагательных в сказуемом (на материале Остромирова евангелия). — В: История русского языка. Древнеславянский период. Л., 1976, с. 165—172;

·       Пуцко В. Этюды об Остромировом евангелии (Инициалы). — ЕВ, 1981, р. 70—91;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописьных книг, хранящихся в СССР (IX—XIII вв). М., 1984, с. 33—36;

·       Пуцко В. Остромирово евангелие и декор глаголической книги X—XI вв. — Palaeobulgarica, 12, 1988, р. 66—74.

 

Мария Деянова

 

 

886

 

    ОТГОВОРИ НА ПАПА НИКОЛАЙ I ПО ДОПИТВАНИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ — вж. Николай I.

 

 

    (15). ОТЕЧЕСКИ КНИГИ — название на преводи, осъществени от Методий във Велика Моравия между 882 и 884. Употребено в гл. 15 на ЖМ: тъгда же и номоканонъ. рекъше законоу правило. и отьчьскъıѩ кънигъı прѣложи.

 

През XIX в. Е. Дюмлер (1854) и В. А. Билбасов (1871) изключват възможността това название да се тълкува като указание за действително извършени от Методий преводи: според Дюмлер цялата гл. 15 от ЖМ е късна интерполация в текста на произведението, а според Билбасов късна прибавка в гл. 15 е последната фраза, която включва названието О.к. Поради липсата на доказателства това мнение остава изолирано и без изключение всички останали изследователи приемат данните от последната фраза на гл. 15 от ЖМ като достоверно свидетелство за книжовната дейност на Методий.

 

Названието О.к. винаги се е интерпретирало като самостоятелна смислова цялост, в която е използувано първото значение на старобълг. кънигъı — ‘книга, книги’. Съществува само един опит то да се тълкува не самостоятелно, а като втора определяща съставка на названието Номоканон, в която е използувано второто значение на старобълг. кънигъı — ‘послание’ (Ал. Наумов, 1978). Според това мнение с израза „номоканонъ. рекъше законоу правило. и отьчьскъıѩ кънигъı“ се означава съставът на Номоканона, преведен от Методий: първата му част (законоу правило) съдържала апостолските правила, каноните на вселенските и поместните събори, а втората му част (отьчьскъıѩ кънигъı) включвала каноническите послания на отците на църквата Василий Велики, Йоан Златоуст, Атанасий Александрийски. В слав. средновековна книжнина обаче названието Номоканон се предава само със законоу правило (напр. Новгородската кръмчая от 1280, съхранявана в Държ. истор. музей в Москва, Синод. 132, има заглавие: Книгъı г҃лемъıı-а кърмчиı-а, рекъше правило законоу, грецькъıмь ı-азыкомъ номоканонъ;

Рязанската кръмчая от 1284, която се намира в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург, F. п. II.1, е озаглавена: Начинаетсѧ кнїгъı сиı-а г҃лемъıı-а гречьскъıмь ı-азыкомь номоканоунъ, сказемъıı-а нашимъ ı-азыкомь законоу правило).

 

Скитски патерик, препис от края на XIV в.

 

Освен това едва ли е възможно в гл. 15 на ЖМ кънигъı да означава ‘послание’, тъй като от 8-те употреби на думата в ЖМ само две са в значение ‘послание’ (в гл. 12, 13), и то наред с епистолиı-а (в гл. 8 — два пъти, и в гл. 12), докато в значение ‘книги’ има четири безспорни употреби (в гл. 3, 13, 15, 17) извън названието О.к. Също така трябва да се има предвид, че в слав. средновековна книжнина досега не са издирени примери на подобно синтагматично разчленяване на текста. Поради всичко това дн. самостойното значение на названието О.к. в гл. 15 на ЖМ, както и употребата в случая на старобълг. кънигъı в значение ‘книга, книги’ се приемат за безспорни.

 

 

887

 

Освен в ЖМ, гл. 15, названието О.к. се употребява и в други паметници на слав. средновековна книжнина: 1) в Изборника от 1076 — и се не акы невѣрьно. нъ акы извѣсто паче полагаю ѥже обрѣтохъ главизноу зѣло въ исконьныихъ книгахъ оч҃ьскыихъ (л. 247а—247б); 2) в житието на игумена на Киево-Печерския манастир Теодосий, написано през 80-те години на XI в. и запазено в най-стар препис в руския Успенски сборник (XII—XIII в.), където е поместен и най-старият препис от ЖМ — и се же чюдьнѣѥ ı-акоже пишеть въ отьчьскыихъ кънигахъ (Държ. истор. музей, Москва, Син. 1063/4, л. 26 в); 3) в един от бълг. преписи на Скитския патерик (в гл. 4, № 1) от края на XIV в. — и сѣдаше вь кораби. гл҃аахѫ ѡ^т книгъ ѡтечьскы^х и пакы ѡ дѣлѣ^х рѫкь своихь (Държ. истор. музей, Москва, Увар. 1771 (510, 363), л. 896); 4) в произведение с неизвестно време на възникване, познато под названието „Дѣѧнїа ст҃ыхъ ап^стлъ тол͐кова^нѧ“ (а началната част от него — под заглавие „Наказание нѣкоего старца къ етеру брату сло^во от Чепи“), което е запазено в 2 руски преписа: частично в ръкопис от първата половина на XV в. и изцяло в ръкопис от третата четвърт на XVI в. —

 

(Руски държ. архив за древни актове, Москва, ф. 181, № 478, XVI в., л. 315б, 318а; Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“, С.-Петербург, Кир.-Белоз. 10/1087, XVв., л. 274а);

 

5) в преработка на посланието на Владимирския и Суздалски епископ Поликарп (1215—1226) до печерския монах Симон, преадресирана до монах Герасим, с неизвестно време на възникване, която е запазен в препис от XVII в. —

 

(Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“, С.-Петербург, Кир.-Белоз. 115/1192, л. 66).

 

Идентифицирането на О.к. е един от най-сложните и най-спорните проблеми в кирилометодиевистиката. Докато изследователите са почти единодушни, че названието трябва да се схваща като означение на една книга (само отделни учени изразяват становище, че е възможно О.к. да са включвали няколко книги — В. С. Преображенски, 1909; ѝ. Братулич, 1970; И. В. Льовочкин, 1985), мненията по въпроса за това, какъв тип произведения е съдържала тя, са най-различни.

 

Най-рано се явява схващането, че О.к. на Методий представляват патерик. То е изказано за първи път от П. Й. Шафарик в доклад, прочетен пред Чешкото кралско научно дружество на 25 ноем. 1847 и отпечатан в 1848. Мнението на Шафарик е възприето от Сп. Палаузов (1852), Фр. Рачки (1863), В. Ягич (1867), Ст. Новакович (1871), К. Иречек (1876), И. И. Срезневски (1882), архимандрит Леонид (1891), М. Мурко (1908) и др. Специално внимание на аргументирането на тази теза отделят по-късно В. С. Преображенски (1909) и особено Н. ван Вейк (от 1931 до 1942), а също така Св. Николова (1969) и У. Федер (1973). Това схващане се поддържа и от Д. Чижевски (1948), Фр. Дворник (1956), Т. Лер-Сплавински (1959), Дж. Трифунович (1972), Ф. В. Мареш (1974), Г. Биркфелнер (1974), М. Капалдо (1975) и др.

 

В подкрепа на мнението, че Методиевите О.к. са представлявали патеричен сборник, съществуват многобройни аргументи. Названието О.к. е очевиден превод от грц. πατερικόν (подразбира се βιβλίον), тъй като през IX в. във виз. книжнина названието е широко разпространено за означаване на възникналите

 

 

888

 

от IV до VII в. сборници с разкази и поучения, свързани пряко или косвено с живота на монасите (среща се за първи път у ава Доротей, края на VI — началото на VII в.). В единствените два пасажа от ЖМ, в които се говори за монаси (в гл. 3 и 4), те са наречени отци. В издирените досега примери за употреба на названието О.к. в слав. средновековна книжнина (с изключение на четвъртия пример, където значението не е напълно ясно) то се отнася за произведения на патеричната литература: в Изборника от 1076 с него е означен текст от АзбучноЕрусалимския патерик (в случая е без значение, че компилацията най-вероятно е дело на грц. книжовник); в Житието на Теодосий Печерски и в преработката на посланието на епископ Поликарп названието О.к. се отнася за произведения за основателя на монашеството Антоний Велики (ок. 250—356), които са включени в патериците (главно в Скитския и Азбучно-Ерусалимския); в преписа на Скитския патерик то също означава патерични произведения, тъй като в лат. текст на Скитския патерик (Vitae Patrum) съответствието е sermones Patrum — PL, 73, 1879, col. 864—865 (този разказ е включен също в грц. и лат. текст на Азбучния патерик (Apophthegmata Patrum) като 18-и разказ за ава Антоний — тук съответствието е λόγος πατέρως и sermones Patrum — PG, 65, 1858, col. 81—82). Със съществителното отьць и прилагателното отьчьскъ в слав. патерични сборници се означават винаги монаси и отнасящи се до монаси понятия (напр. азбучната част на Азбучно-Ерусалимския патерик завършва с фразата: кон͐ць приѧшѫ имена и словеса ѡтеч͐скаı-а, ѥже по азьбȣкби — по най-стария пълен бълг. препис на Азбучно-Ерусалимския патерик от третата четвърт на XIV в. от сбирката на Хилендарския манастир № 421, л. 111а); заглавието на Сводния патерик е: Съписанїа ѡ^т поȣченїи и ѡ^т повѣстїи и ѡ^т житїи прѣпо^дбныихъ и б҃гоносныхъ ѡ^тцъ нашихъ — по бълг. препис от Зографския манастир № 83 — 164 (II В 5) от 70-те г. на XIV в.; сбирката от патерични разкази и поучения, известна в науката под названието Скалигеров патерик (ръкописът е руски, от края на XIII в., съхранява се в Университетската библиотека в гр. Лайден, Холанрия, cod. Scaliger № 74), има название: ѡ^т отьчьскихъ пооучѣньи и житьı-а ихъ. на подвигъ чтоущимъ ı-а; сборникът от патерични поучения, съхраняван в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург, Гилф. 90, сръбски от XIV в., има заглавие: Сборникъ ѡ^тчьскыихъ д҃шепользнихь словесь сказаниı-а). Старобълг. текстове на някои патерици притежават архаични езикови черти, характерни за най-ранните Кирило-Методиеви преводи, особено в лексикално и граматично отношение, както и сходства с езиковите особености на старобълг. превод на Номоканона на Йоан III Схоластик, считан дн. от повечето изследователи за Методиево дело. В някои преписи на два от патеричните сборници (Скитския патерик и Синайския патерик) са запазени следи от глаголически оригинал. Интересът на Методий към патеричната литература е лесно обясним, като се има предвид, че той живее известно време в манастир на Олимп в Мала Азия, а според гл. 4 на ЖМ дори е поставен за игумен на манастира Полихрон. Едва ли може да има съмнение, че и във Велика Моравия Методий и неговите ученици са били организирани като монашески колектив. Съществуването на монашеството като институция в най-ранния период от развитието на слав. писменост се потвърждава от наличието на Молитва над хотѧщимъ приѩти ѡбразъ мнишъскы в Син. евх. (XI в.). Знае се, че патериците са използувани в богослужението и че типиците регламентират тяхната употреба: Лавсаикът се чете на утринната в дните на Великия пост, а патериците изобщо — на трапезата по време на обяд. Три от тях (Скитският, Синайският и Римският) са описани от партриарх Фотий, близък на Методиевия брат Кирил, в знаменитата му книга „Μυριοβίβλιον“ и едва ли може да се допусне, че слав. просветители не са ги познавали. Патериците са засвидетелствувани документално както в откъси, така и като

 

 

889

 

цялостни текстове в най-старите слав. ръкописи (от XI в.): в старобълг. Супр. сб. (разказа за Павел Препростия от Лавсаика); в Изборника от 1076 (староруски сборник, съставен от старобълг. преводи) — разказа за християнката, чиято дъщеря умряла некръстена, от Азбучно-Ерусалимския патерик; в Синайския патерик, староруски препис от края на XI в. от старобълг. протограф (Държ. истор. музей в Москва, Син. 551). Заимствувания от патеричната литература се откриват в произведения, появили се през най-стария период от развитието на слав. средновековни литератури (старобълг. писател от третата четвърт на X в. Презвитер Козма използува Скитския патерик). Накрая, изтъква се необходимостта във Велика Моравия от назидателна литература, чрез която да се разпространяват нормите на християнския морал в достъпна и занимателна форма, необходимост, на която отговарят именно патеричните произведения.

 

Изследователите, които идентифицират О.к. на Методий с патерик, застъпват различни становища по въпроса, кой от разпространените в слав. ръкописна традиция патерични сборници е преведен от Методий. Най-широко разпространено е мнението на Н. ван Вейк, че е превел Скитския патерик. Аргументирани са също мнения, че О.к. трябва да се идентифицират със Синайския патерик (архимандрит Леонид, 1891; Т. А. Иванова, 1965), с Римския патерик (А. И. Соболевски, 1904; Ф. В. Мареш, 1974), със Сводния патерик (Св. Николова) (вж. Патерик).

 

През XIX в. се явяват и други две становища за идентифицирането на О.к.: 1) О.к. са били жития на светци (С. П. Шевирьов, 1887; А. С. Орлов, 1916); в трансформиран вид това становище по-късно е отнесено само към Синаксара (А. Маргулиес, 1927); поради липса на аргументи в подкрепа на това мнение то не намира отзвук в по-късните изследвания; 2) О.к. са били съчинения на църковните отци (А. А. Арсениев, 1882; И. И. Малишевски, 1886; Е. Е. Голубински, 1901).

 

Второто мнение е обосновано и конкретизирано за първи път от Н. К. Николски през 1928. Според него О.к. са били тълкувания на библейски текстове, дело на отците на църквата. Аргументите на Николски са следните: 1) многобройните библейски цитати, придружени с тълкувания, които се срещат в описаните в ЖК и ЖМ диспути, свидетелствуват, че Кирил и Методий са разполагали със слав. преводи на подобни тълкувания; 2) слав. просветители са повикани във вече покръстената Моравия, за да тълкуват правилно на народа християнската вяра, Свещеното писание и църковните закони, поради което при малкия брой налични преводи в тях повероятно са били включени тълкувания на библейски текстове, отколкото монашеска литература; 3) в издирения от Николски пример на употреба на названието О.к. в „Наказание никоего старца къ етеру брату слово от Чепи“, което той счита за много старо произведение, О.к. според него безспорно означава тълкувания на библейски текстове; 4) в писмото на папа Йоан VIII до княз Светополк от юни 880, запазено в препис от XI в. (Industrie tue), библейските коментари изрично се споменават сред текстовете, които е позволено да се четат на слав. език

 

(„Nec sane fidei vel doctrine aliquid obstát sive missas in eadem Sclavinica lingua canere sive sacrum evangelium vel lectiones divinas novi et veteris testamenti bene translatas et interpretatas legere. . .“).

 

Възгледът за О.к. като съчинения на църковните отци е конкретизиран и обоснован и в друга посока: през 1950 Р. Нахтигал привежда доказателства в подкрепа на мнението, че О.к. трябва да се идентифицират със сборник от хомилии. На първо място той изтъква необходимостта от проповедническа литература при извъртане на богослужението; на второ място — съществуването на проповеднически сборници сред най-ранните слав. ръкописи (Клоц. сб. и Супр. сб.); на трето място — архаичния език на запазените ранни хомилиари. Според него О.к. са били незапазен до

 

 

890

 

днес сборник от хомилии, който е представлявал прототип на Клоц. сб. и е бил подобен по състав на хомилиара на Миханович от XIII в. Тезата на Р. Нахтигал развива през 1969 Е. Блахова. Към това мнение са склонни да се присъединят също Д. Иванова-Мирчева (1968) и Хр. Кодов (1973).

 

През 1970 Р. Айцетмюлер мотивира много предпазливо становището за О.к. като един вид „Пчела“, в която отделните теми са разгледани чрез изказвания на различни църковни отци — препоръки по отношение на християнския живот на непросветените. Той се основава на езиковия анализ на пасажа от Изборника от 1076, в който е употребено названието О.к., и на съдържанието на следващите го три произведения на л. 2476—249а. Според него зѣло в израза глaвiзноу зѣло трябва да се разбира като означение на номера на главата, към която принадлежи текстът (8 в глаголицата и 6 в кирилицата). В този случай ако названието О.к. се отнася за трите произведение на л. 247б—249а, би могло да се смята, че О.к. са били сборник от типа на „Пчела“. Тъй като обаче названието О.к. в случая може да бъде отнесено със сигурност само към първото произведение, Айцетмюлер изтъква, че този текст е твърде незначителен, за да може от него да се направят изводи за характера на О.к., и единственото сигурно заключение е: те са били разделени на глави, което изключва идентифицирането им с хомилиар, чиито части не се означават като „глави“.

 

Въз основа на критически анализ на аргументацията на изследователите, обосноваващи тези мнения, както и на собствени съображения, през 70-те г. на XX в. няколко учени мотивират и други становища: О.к. са били може би патерик, съчетан с хомилиар (У. Федер, 1973; това становище застъпва, без да привежда конкретни доказателства, Фр. Гривец след 1951); названието О.к. е общ термин, който се отнася до патристиката в най-общ смисъл, включвайки и агиографски, и неагиографски съчинения на църковните отци, и в този смисъл еднакво вероятни са три от досегашните схващания: идентифицирането им с патерик, с хомилиар и с тълкувания на библейски текстове (Р. Поп, 1975).

 

Някои изследователи без конкретен анализ привеждат най-общи съображения за идентифицирането на О.к.: през 1936 Гривец пише, че О.к. са били избрани произведения на отците на църквата или жития на най-ранните светци; според Ив. Гошев (1937—1938) О.к. могат да се считат за сборник от онези съчинения на църковните отци, които през IX в. са се чели във време на богослужение по нареждане на устава и традиционната практика на църквата; Ем. Георгиев смята (1956), че те са съдържали разкази за живота на известни християнски дейци или избрани произведения от отците на църквата; за З. Хауптова и И. Пацлова (1974) изразът О.к. не е точен термин, който означава определен тип сборник, а общо название на небиблейски, главно патриотични съчинения; И. В. Льовочкин предлага хипотезата, че О.к. са били протопротографът на Изборника от 1073, тъй като просветителската дейност на Методий се е състояла не само в създаването на християнска църква сред славяните, а и в общокултурното просвещаване на слав. народи, а за решаването на подобна задача най-добре подхождал именно този сборник.

 

Както се вижда от направения преглед, в съвременната наука са разпространени две основни мнения за идентифицирането на О.к. — отъждествяването им с патерик и с хомилиар, а найобширна е аргументацията в подкрепа на първото от тях, поради което дн. то има най-много привърженици.

 

 

            Лит.:

·       Šafařík Р. Rozkvět slovanské literatury v Bulharsku. — ČČM, 1, 1848, p. 8;

·       Палаузов С. H. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 71;

·       Dümmler Е. Die pannonische Legende vom heiligen Methodius. — Archiv für Kunde österreichischer Geschichtsquellen, 13, 1854, p. 197;

·       Rački F. Književan rad Sv. Ćirila i Metoda. — In: Tisućnica slavenskih apostolah sv. Ćirila i Metoda. Zagreb, 1863, p. 16, 26;

·       Jagić V. Historija književnosti naroda hrvatskoga i srpskoga. 1. Zagreb, 1867, p. 60;

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий. 2. СПб., 1871, с. 103—104;

 

 

891

 

·       Новаковић Ст. Историја српске књижевности. Београд, 1871, с. 50;

·       Jireček С. Geschichte der Bulgaren. Prag, 1876, p. 430;

·       Jireček K. Dějiny národa bulharského. Praha, 1876, р. 384;

·       Арсеньев А. А. Словарь писателей древнего периода русской литературы IX—XVII века (862—1700 гг.). СПб., 1882, с. 2;

·       Срезневский И. Славянорусская палеография. — ЖМНП, 222, 1882, с. 299, 319;

·       Малышевский Ив. Святые Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. Киев, 1886, с. 296;

·       Шевырев С. П. История русской словесности. Лекции. 3 изд. М., 1887, с. 107;

·       Леонид архим. Сведение о славянских и русских переводах патериков различных наименований и обзор редакций оных. — ЧОИДР, 4, 1891, с. 1;

·       Голубинский Е. Е. История русской церкви. 2 изд. 1., 1. М., 1901, с. 905;

·       Петухов Е. В. Материалы и заметки из истории древней русской письменности. — ИОРЯС, 9, 1904, 4, с. 153—156;

·       Соболевский А. Римский патерик в древнем церковно-славянском переводе. Киев, 1904, с. 1—28;

·       Murko М. Geschichte der älteren südslawischen Literaturen. Lepzig, 1908, p. 43;

·       Преображенский В. С. Славяно-русский скитский патерик. Опыт историко-библиографического исследования. Киев, 1909, с. 147—161;

·       Орлов А. С. Лекции по истории древней русской литературы. М., 1916, с. 3;

·       Margulies A. Der altkirchenslavische Codex Suprasliensis. Heidelberg, 1927, p. 221;

·       Никольский H. К. К вопросу о сочинениях, приписываемых Кириллу Философу. — И по РЯС, 1928, с. 442—446;

·       Огіенко I. Костянтин i Мефодий, ix життя та діяльність. Історично-литературна монографія. 2. Варшава, 1928, с. 81—82;

·       Van Wijk N. Studien zu den altkirchenslavischen Paterika. — Verhandelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen te Amsterdam. Afdeeling letterkunde, nieuwe reeks, 30, 1931, 2, p. 13—19;

·       Grivec F. Žitja Konstantina in Metodija. Celje, 1936, p. 144;

·       Гошев Ив. Кирил и Методий. — ГСУбф, 15, 1937—1938, с. 67;

·       Čiževskij D. Geschichte der altrussischen Literatur im 11., 12. und 13. Jahrundert: Kiever Epoche. Frankfurt am Main, 1948, p. 75;

·       Nahtigal R. Otьčьsky kъnigy (Žitije Metodovo pogl. XV). — Razprave. Slovenska Akademija znanosti in umjetnosti. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1950, p. 16—24;

·       Grivec F. Žitja Konstantina in Methodija. Ljubljana, 1951, p. 130—131;

·       Čyževskyj D. Studien zur russischen Hagiographie. Die Erzählung vom hl. Isaakij. — WSJ, 1952, p. 32;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 260;

·       Dvornik F. The Slavs: Their Early History and Civilization. Boston, 1956, p. 168 (2 изд. 1959);

·       Lehr-Splawiński T. Żywoty Konstantyna i Metodego. Poznań, 1959, p. 118;

·       Grivec F. Konstantin und Method. Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 135—136;

·       Grivec F. Slovanská blagovestnica sv. Ciril in Metod (863—1963). Celje, 1963, p. 155—156;

·       Иванова Т. А. Заметки о лексике Синайского патерика (К вопросу о переводе патерика Мефодием). — В: Проблемы современной филологии. Сборник статей к семидесятилетию акад. В. В. Виноградова. М., 1965, с. 149—152;

·       Иванова-Мирчева Д. Хомилиарът на Миханович. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 381;

·       Николова Св. Ранните старобългарски преводи на патеричните сборници. — ККФ 1, с. 229—230, 232—234;

·       Bláhova Е. К otázce „otbčbskyс1зъ LbnigV’. — Slavia, 38, 1969, p. 582—590;

·       Aitzetmüller R. Vermischte Beiträge. 1. Zu den Väterbüchern der Vita Methodii - AnzSPh, 4, 1970, p. 48—52;

·       Вratulić J. Žitija Konstantina-Ćirila i Metodija i staroslověnská asketskopoučna literatura. — In: Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 82—83;

·       Трифуновић Ђ. Отачник. — Књижевна историја, 4, 1972, 15, с. 516 (същото в: Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 208—211);

·       Mareš F. W. Welches griechische Paterikon wurde im IX. Jahrhundert ins Slavische übersetzt? — Anzeiger der österreichischen Akademie der Wissenschaften. Philosophisch-historische Klasse, 109, 1972, 19, p. 205—221;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 191, 202, 211;

·       Veder W. R. Was ist Methods Väterbuch? — In: Dutch Contribution to the Seventh International Congress of Slavists. The Hague, 1973, p. 157—158;

·       Birkfellner G. Gregorius I. der Grosse und die slavischen Paterika. — Slovo, 24, 1974, p. 125—126;

·       Hauptová Z., I. Páclová. Staroslověnská a církevněslovanská problematika na VII. mezinárodním sjezdu slavistů. — Slavia, 43, 1974, p. 157;

·       Mareš F. V. S. Gregorii Magni Dialogorum Libri IV — die „Bücher der Väter“ der Vita Methodii. — Slovo, 24, 1974, p. 17—39;

·       Nedeljkovič О. Problem tipologije slavenskog paterika. — Slovo, 24, 1974, p. 9—10;

·       The Old Church Slavonic Translation of the Ἀνδρῶν ἁγίων βίβλος. In the Edition of N. Van Wijk. Edited by D. Armstrong, R. Pope and C. H. van Schooneveld. The Hague—Paris, 1975, p. 1—24, 31—32;

·       Capaldo M. La tradizione slava della collezione Alfabetico-anonima degli Apophtegmata Patrum. — RSlav, 22—23, 1975—1976, p. 83;

·       Федер В. P. Сведения о славянских переводных патериках. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 2., 1. М., 1976, с. 213;

·       Rusek J, Czy Metody przetłumaczył pateryk i który? — Slavia orientalis, 25, 1976, 4, p. 483—491;

·       Симић П. Богослужбена читања. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 191;

·       Hamm J. Nesvršena trilogija (uz raspravljanje о Metodijevu pateriku). — Slovo, 28, 1978, p. 7—15;

·       Naumow A. E. Miejsce pateryka w systemie literatury cerkiewnosłowiańskiej. — Slovo, 28, 1978, p. 57—65;

·       Veder W. R. Welche Paterika lagen vor 1076 in slawischer Übersetzung vor? — Slovo, 28, 1978, p. 25—34;

·       Николова Св. Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, с. 17—19;

·       Birkfellner G. Einmal mehr zur Frage der „отьчьскыѩ кънигы“ (Vita Methodii XV). Literatur- und wirkungsgeschichtliche Erwägungen. — WSJ, 26, 1980, p. 112— 133;

·       Левочкин И. В. „Отеческие книги“ и Изборник Святослава 1073 г. — СС, 1985, 6, с. 76—80.

 

Светлина Николова

 

 

892

 

 

    (16). ОТИ, Робърт (Auty, R.) (10.X.1914—18.VIII.1978) — английски славист. Роден в гр. Родърам. Следва германистика и романистика в университетите в Кеймбридж (1932—1935) и Мюнстер (1935—1937). Д-р по философия на унив. в Мюнстер (1937). Магистър на изкуствата на университетите в Кеймбридж (1939) и Оксфорд (1965). Асистент (1937—1945) и доц. (1945—1962) по чешки и словашки език в Унив. в Кеймбридж, проф. по сравнителна слав. филология в Лондонския (1962—1965) и в Оксфордския (1965—1978) унив. Основател на Славистичното дружество на британските университети и негов пръв секретар, зам.председател на Международния комитет на славистите (1966—1978). Член-кор. на Австрийската АН (1975), член на Британската АН (1976). Умира в Оксфорд.

 

Започнал с германистични изследвания (получава докторат за монография върху старонемската рицарска любовна поезия), впоследствие О. се ориентира към славистиката, усвоява повечето от слав. езици. Развива значителна научноорганизаторска, библиографска и рецензентска дейност; активен член е на международните комисии за книжовни слав. езици и за слав. лингвистична терминология към Международния комитет на славистите.

 

Робърт Оти

 

В научните занимания на О. ясно се очертават два вида проучвания — върху старобълг. език и върху формирането на книжовните слав. езици. Той е автор на учебник по старобълг. език с текстове и речник, претърпял четири издания (1960, 1965, 1968, 1977), както и на изследвания по конкретни въпроси: за произхода на глаголицата, за латинизмите и германизмите в старобълг. паметници, за ЖК и др. На сложния въпрос в кирилометодиевистиката, отнасящ се до пасажа за загадъчните писмена в гл. 8 от ЖК, О. посвещава статията си „Евангелието и псалтирът от Херсон: сирийски или руски“ (1967), в която поддържа мнението, че по време на Хазарската мисия Константин-Кирил намира сирийски ръкописи — идея, изложена още през 1935 от А.

Ваян въз основа на срещаната в ръкописите метатеза соур —> роус, и по-късно подробно аргументирана от Р. Якобсон, Д. Герхардт, Ф. Мареш, X. Лънт, Ф. Гривец. О. смята за неправдоподобно тълкуването на този пасаж от В. А. Истрин (1963) и изводите му за съществуването на протокирилица у русите в средата на IX в. Като обръща специално внимание на популярността на цифровата символика през Средновековието, отразена и в ЖК (трите етапа в образованието на Константин-Кирил, трите мисии), той стига до извода, че в Херсон Кирил е научил три семитски езика и третият именно е сирийският. В статията „Славянската писменост преди св. Кирил: данни от ЖК“ (1971) подробно е анализирана гл. 14 от ЖК, в която се описва как Константин-Кирил приема императорската повеля да замине за Велика Моравия. Според О. въпросът за създаването на слав. писменост възниква пред слав. първоучител едва с възлагането на Моравската мисия. Предадените по този начин събития в ЖК той смята за исторически достоверни и отрича твърдението на Ив. Дуйчев, че преди да се отправи към земите на

 

 

893

 

западните славяни, Константин-Кирил само преработва вече създадената от него азбука.

 

Тясно свързана с тази проблематика е и статията на О. „Стари и нови идеи за изворите на глаголицата“ (1971). Без да обосновава нова идея, той прави критичен преглед на всички заслужаващи според него внимание теории за произхода на глаголицата, като отрича хипотезите, чиито автори виждат пряко заимствуване на глаголическите букви от други азбуки. О. намира, че всяко графическо сходство е случайно съвпадение. Според него влияние от грц. азбука може да се намери само в подредбата на буквите, в изписването на диграфа оукъ и използуването на два знака за един и същи звук и. О. подчертава, че създаването на глаголицата е самостоятелен творчески акт. В статията „Глаголическите и : факти, предположения и вероятности“ (1963) е изразено отношение към дискусията за фонетичната стойност на глаголическите букви и . За разлика от Н. Н. Дурново, Н. С. Трубецкой и др. О. полемизира в защита на традиционното схващане ( = г’, й; = шт). Заключението му гласи, че Константин-Кирил е създал като съответствие на грц. γ пред предна гласна, докато не е буква от оригиналната глаголица, а лигатура от Ш и „въведена през X в.

 

В статията си за старобълг. oplatъ ‘Hostie’ (1964) О. обяснява произхода му като латинизъм, наследен в старовисоконемски; в статията „Западни лексикални елементи в Киевските листове“ (1969) той посочва други десет думи като заемки от старовисоконемски. Синтез на тези негови проучвания е студията „Латински и старовисоконемски [компонент] в старобългарската лексика“ (1976). В нея лат. заемки са класифицирани като: а) общослав. заемки; б) балк.-лат. заемки (може би предкирило-методиевски); в) църковно-лат. думи, заети във Велика Моравия. От друга страна, определен брой предполагаеми латинизми могат да бъдат тълкувани и като германизми.

 

О. е автор на статиите „Старобългарска литература“, „Св. Кирил (Константин Философ)“ и „Св. Методий“ в „Cassell’s Encyclopaedia of World Literature“ (Лондон, 1973).

 

 

            Съч.:

o   Handbook of Old Church Slavonic. 2. Texts and Glossary. London, 1960, 10 + 148 p. (2 изд. 1965; 3 изд. 1968; 4 изд. 1977).

o   Glagolitic and : Facts, conjectures and probabilities. — In: Zbornik u čast Stjefana Ivšića. Zagreb, 1963, p. 5—11;

o   Old Church Slavonic oplatъ. — RES, 40, 1964, p. 13—15;

o   The Gospel and Psalter of Cherson: Syraic or Russian? — In: To Honor Roman Jakobson. 1. The Hague, 1967, p. 114—117;

o   The Western Lexical Elements in the Kiev Missal. — In: Slawisch-deutsche Wechselbeziehungen in Sprache, Literatur und Kultur. Berlin, 1969, p. 3—6;

o   Old and new ideas on the Sources of the Glagolitic Alphabet. — ΚΚΦ 2, c. 41—44;

o   Slavonic Letters before Cyril. The Evidence of the Vita Constantini. — In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 27—30;

o   Lateinisches und althochdeutsches im altkirchenslavischen Wortschatz. — Slovo, 25—26, 1976, p. 169—174;

o   Sixteen-century Croatian Glagolitic Books in the Bodleian Library. — Oxford Slavonic Papers, 11, 1978, p. 132—135.

 

            Лит.:

·       Jedlička A. Robert Auty (10.10.1914—18.8.1978). — Slavia, 48, 1979, p. 430—432;

·       Obolensky D., A. Pennington. Professor Robert Auty (1914—1978). Publications by Robert Auty. — The Slavonic and East European Review, 57, 1979, p. 89—102;

·       The Formation of the Slavonic Languages. Proceedings of a Conference Held in Memory of Robert Auty and Anne Pennington at Oxford 6—11 July 1981. Ed. G. Stone, D. Worth. Columbus, Ohio, 1985, 270 p.

 

Янко Бъчваров, Кармен Смядовска

 

 

    (17). ОХРИД (грц. Λυχνιδός, Ἀχρίδα; лат. Lignidum, Lychnidus; старобълг. Охтидъ) — античен, средновековен и съвременен град, дн. в Македония. Разположен е на североизточния бряг на Охридското езеро. Възниква на мястото на значително селище на илирийското племе дасарети (Titi Livi Ab urbe condita libri. Lipsiae, 1906, p. XXVII, 32, 9). Споменава се като Лихнидос в грц. текстове от III в. пр.н.е. През 349 пр.н.е. районът и селищата в него са завладени от Филип II Македонски (359—336 пр.н.е.). В 148 пр.н.е. селището е завладяно от римляните. През римско и ранновиз. време е важен търговски пункт на централния път Via Egnatia.

 

Според християнско предание християнството прониква тук към III в. чрез Еразъм Антиохийски. Градът е епископско

 

 

894

 

седалище от първата половина на IV в., когато влиза в провинцията Нов Епир. Устоява на вестготските нападения през втората половина на V в., но през VI в. е разрушен от голямо земетресение. Слав. колонизация на района продължава векове.

 

За пръв път старобълг. име О. е споменато през 879, когато епископ Гавриил участвува в Цариградския събор по времето на княз Борис I (852—889). Особено значене О. добива след 886, когато там започва просветителска и книжовна дейност ученикът на Константин-Кирил и Методий Климент Охридски, създател на Охридското книжовно средище, епископ на Дрембица и Великия (вж. Епархия на Климент Охридски). Заедно с него там между 893 и 910 работи и друг от учениците на първоучителите — Наум. През IX и X в. в О. настъпва разцвет на строителството, архитектурата, живописта. Запазени са различни паметници, свързани с дейността на Климент и Наум в града и околностите му. В края на X в. (997) бълг. владетел Самуил избира О. за столица на бълг. държава и седалище на бълг. патриарх и висшето духовенство. През 1018 виз. имп. Василий II Българоубиец (976—1025) влиза триумфално в града. Известни са патриарси със седалище в О.: през 1016 — Филип (Н. Gelzer. Der Patriarchat, р. 6), до 1019 — Давид (Cedrenus, Bonn II, p. 463, 467).

 

Входът на Самуиловата крепост в Охрид

 

Присъединен към Виз. империя, О. продължава да бъде център, в който се събират писатели, строители, художници, миниатюристи. Между 1018 и 1767 градът е център на Охридската архиепископия. Особено значение има книжовната дейност на архиепископ Теофилакт Охридски. От неговата кореспонденция става ясно положението на района през виз. владичество. През този период О. е голям град (πόλις) с акропол — укрепена цитадела (ἀκρόπολις) и гъсто заселени укрепени части, с виз. гарнизон, седалище на стратега на темата. Феодалната аристокрация има владения в града и извън него. Духовенството също е богато. Висшето духовенство е гръцко. Градът има известно самоуправление, в което най-значителна роля играе поземлената аристокрация. През Охридската тема минават важни пътища. След 1082 силно влияние в О. имат венецианските търговци.

 

По времето на бълг. цар Калоян (1197—1207) О. отново е в границите на бълг. държава (от 1203). В началото на XIV в., към 1334, сръбският владетел Стефан Душан включва района в държавата си. След разпадането на Сърбия О. минава в ръцете на местните феодали. Един от тях — Андрей Гропа, дори сече монети. През този период усилено се строят и се изписват църкви, а по изолирания бряг на езерото се създават скални монашески обители.

 

Ок. 1375 местните феодали предават без борба града на османските завоеватели. На мястото на част от големите стари църкви, които са разрушени до основи, се издигат джамии. Оформя се новият облик на града. През периода на Бълг. възраждане О. става един от центровете на бълг. просветно движение и на борбата за национална независимост.

 

Охридската крепост е разположена на брега на езерото. Има форма на неправилен четириъгълник. Застроена е на вдаващ се в езерото нос, образуван от два хълма, които от север и от изток са оградени с крепостни стени. В източната стена се намират две порти — „горна“ и „долна“.

 

 

895

 

Св. Богородица Одигитрия. Икона от църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид, XIII в.

 

Засвидетелствувани са три строителни периода: първи — от ранновиз. епоха, втори — вероятно от времето на бълг. княз Борис I, трети — вероятно съвпада с издигането на цитаделата и дворците по времето на цар Самуил (997—1014). Тогава градската стена е била подновявана и са били прибавени много нови кули. Стената огражда два високи хълма, по чиито склонове е разположен градът; на западния от тях, доминиращ над града, е била цитаделата, допряна до северната градска стена. Известна е под името Сарай (Дворец). Запазена е частично — стърчат нависоко стени и кули. Според сведение на виз. хронист Скилица:

 

„. . .Πόλις δὲ ἡ Ἀχρὶς ἐτὴ λόφου κείμενη ὐψήλου, ἔγγιστα λίμνης μεγίστης, ἐξ ἧς ποιεἶται τὰς ἐκβολὰς ὁ Δρῖνος ποταμὸς. . . , μητρόπολις οὖσα τῆς πάσης Βουλγαρίας, ἐν ᾑ καὶ τὰ βασίλεια τῶν βασιλέων ἵδρυντο Βουλγαρίας καὶ τὰ χρήματα ἀποτεθησαύριστο.“

„. . . а град Охрид е разположен на един висок хълм, близо до много голямо езеро, от което извира река Дрин . . . Охрид бил главен град на цяла България, там се издигали и дворците на царете на България и се съхранявали богатствата им“

(Scylitzes-Cedrenus. Historiarum compendium, 103 — ГИБИ, 6. С., 1965, с. 291).

 

Когато Василий II Българоубиец превзел О., той намерил в съкровищницата „несметни богатства“. Дворецът (по тип укрепен замък) е ограден от стена, засилена от кръгли и четвъртити кули. Входът е фланкиран от високи цилиндрични кули. Цитаделата-дворец се разделя от стена на два двора — северен и южен. Южният двор — с полукръгла форма, е най-добре укрепен и вероятно е мястото на резиденцията. Вторият вероятно е бил за гарнизона и прислугата на владетеля (Н. Мавродинов, 1959, с. 259). Поради липса на проучвания още не са ясни разпределението и видът на вътрешните постройки. Според Г. Баласчев видът на укреплението на замъка е променен при възстановяването му от византийците след 1073. Н. Мавродинов счита, че са били разрушени само стените на града, а замъкът е бил запазен в предишния си вид (Н. Мавродинов, 1959, с. 260). Във всеки случай Охридският замък е бил добре защитен, когато през 1081 в него се укрепява норманският военачалник Боемунд. През османското владичество укреплението служи за затвор.

 

Съществуването на християнска епископия още от IV в. се потвърждава от много култови постройки в О. и в околностите на езерото. За бълг. история и култура особено значение имат охридските църкви, свързани със строителната дейност на княз Борис I през втората половина на IX в., и църквите, които имат връзка с пребиваването на Климент и Наум.

 

Княз Борис I построява в Б-я (по сведения от писмените източници) седем съборни храма. Смята се, че едната от тези представителни постройки е в О. Като предполагаема Борисова църква Н. Мавродинов определя „Богородица Челница“. От нея са запазени само части от

 

 

896

 

северния и средния кораб и апсидата, която лежи върху старата крепостна стена и е свързана с поправките ѝ, направени, както се предполага, при този княз. Широка е 12 м и е дълга 30 м (сега 17 м). Базиликалният план и редуването на колони и стълбове в кораба са характерни за бълг. църковна архитектура през IX в. (пример е Голямата базилика в Плиска). Според други изследователи (Кр. Миятев, Ст. Михайлов, Д. Коцо, Н. Чанева) първата голяма църква на княз Борис I е пристрояваната и поправяна по-късно „Света София“. Съществува мнение, че „Св. София“ е построена при цар Самуил (П. Милюков, Н. Мавродинов). Може би църквата е издигната в XI в. от охридския архиепископ Лъв (1037—1056) (по-точно поправянето и изписването ѝ). Много вероятно е от края на X в. това да е катедралната църква на града. Строителната ѝ история очертава три строителни периода. Източната и средната ѝ част се определят като останали от Самуиловата строителна дейност. По времето на архиепископ Лъв са построени западната част и притворът и е била изписана вътрешността. Екзонартексът, крилата и галериите са строени ок. 1317 при архиепископ Григорий. С изяществото и красотата си неговите добавки се нареждат между шедьоврите на виз. архитектура. Към 1466, след военна експедиция на султана към О., над притвора на църквата са издигнати минарета, а фреските са покрити с мазилки. При консервационните работи е установено, че сегашният вид на църквата се дължи на оформлението ѝ през османския период, когато от трикорабна кръстовидна куполна базилика тя става трикорабна базилика под общ двускатен покрив. Така изглежда широка и къса, с неосветен среден кораб. Масивните стълбове преминават към арките без каквито и да било други архитектонични или украсни елементи. Над страничните кораби на горните етажи се оформят два параклиса. Цялата постройка е изцяло слабо осветена. Част от градежа ѝ е клетъчен, характерен за края на X—XI в.

 

Църквата „Св. Йоан Канео“ в Охрид

 

Планът се определя като стар провинциален план, характерен по нашите земи за VI в. (Н. Мавродинов). Прави се опит да се възстанови планът на постройката от времето на княз Борис I (Кр. Миятев, 1965, с. 94) като подобна на Голямата базилика в Плиска трикорабна базилика с галерии и два параклиса на изток.

 

Стенописите, покрити с вар през османския период, не са били проучвани до второто десетилетие на XX в. В следващия период се извършват сериозни проучвателски и консервационни работи. Най-добре са запазени стенописите в олтара. Н. Мавродинов смята, че стенописите в олтара от първия период на изписване са от времето на Самуил. Възстановяването и новото им изписване могат да се отнесат към 1037—1040, т.е. към началото на архиепископството на Лъв. Въпреки значителното цариградско влияние, което проличава в тях, тази живопис се смята като продължение на традициите на местната западнобълг. школа от X в. На развитите местни тенденции в живописта от времето на Самуил се дължат отликите на стенописите от съвременната им виз. школа. Смята се, че стенописите на „Св. София“ в О., както и стенописите на киевската „Св. София“, са забележителни по рода си ансамбли в монументалната виз. живопис от XI в. Създадени са на базата на стари традиции, които се отличават с уравновесяване в композицията, с монументални идеи, експресивни, героични и епични сцени, особено сцените „Успение Богородично“ и „Възнесение“.

 

 

897

 

На мястото, където народното предание определя останките от построения от Климент манастир „Св. Пантелеймон“, се проучват основите на една от кръглите църкви, споменати в житието на Теофилакт Охридски:

 

„. . . εν Αχρίδι τρεῖς ἐκκλησίαι, . . . δύο δὲ τοῦ ἱεροῦ Κλήμεντος. . . σχήμαι δὲ περιηγμένῳ καὶ κυκλοτερεῖ ταύτης ἐπιτερπεστέρα“

(„. . . в Охрид имало три църкви. . .а две на свети Климент. . . , но по-красиви от нея [от съборната църква] със своята кръгла и сферична форма“)

(срв. Ал. Милев, 1966, с. 134).

 

Южно от стените и кулите на Самуиловия замък, под и ок. североизточния ъгъл на джамията „Султан Мохамед“ — Имарет, стават известни останките от изцяло разрушена триконхална църква (Д. Коцо, 1948, с. 129—184). Апсидата отвън е тристенна. В двете странични конхи има две допълнителни по-малки апсиди. Църквата е била куполна. В пристроения притвор, в южната част, Климент саморъчно си бил иззидал гроб. В северната конха, където вероятно е бил митаторият на Климент, има отделен вход. Църквата е градена от камък и тухли. По-късно откъм запад към първоначалната постройка е прибавен големият манастирски притвор на четири колони, под който остава гробът на Климент. Изследваните откриват в тази постройка общи белези с архитектурата на преславските църкви с вълнообразното моделиране на фасадите. Съществува вероятност тази църква въпреки малките си размери да е служила за катедрална по времето на архиепископ Йоан преди възстановяването на „Св. София“. Според Ст. Михайлов изображението на Климент с двама ктитори и ктиторският надпис на северната стена на притвора, близо до входа, са от първата половина на XIII в.; според Д. Коцо те са от третия строителен период.

 

Планът на триконхалните постройки през тази епоха и в Охридско е бил особено популярен. На южния бряг на Охридското езеро през 905 Наум, с покрепата на княз Борис I и цар Симеон, построява манастира „Св. архангели“ („Свети Наум“). След смъртта си Наум е погребан в южното крило на храма (Д. Коцо, Н. Мавродинов, Кр. Миятев, Н. Чанева). Има много малко данни за архитектурата на първоначалната Наумова постройка, но се установява, че планът ѝ е бил подобен на Климентовата църква. Първоначалният гроб на Наум вероятно е бил взидан и над него е имало аркосолий. Намирал се е в тази част на притвора, която се е свързвала с южната конха на старата църква. По-късно е бил преместен и е бил построен параклис в чест на Наум (Д. Коцо, 1958, с. 56—80). Празен, грижливо зидан гроб, се посочва като гроб на Наум. В насипа се откриват и фрески, произхождащи от стенописите на конхалната постройка. Постройката има строг вид и каменен градеж. Куполи са били добавени през XIV в.

 

Преди турското завоевание в О. и най-близките му околности се наброяват около 40 църкви и манастири — резултат на интензивна художествена и строителна дейност през вековете преди нашествието.

 

Църквата „Св. Богородица Перивлептос“ (наричана още „Св. Климент“) е построена през 1295 от Прогон Згур, зет на виз. император Андроник II Палеолог (1282—1328). Отличава се със забележителните стенописи на майсторите Михаил и Евтихий — прочути художници, работили в района на О., ръководители на художествено ателие, което повече от 20 г. украсява църквите по тези места. Живописта на „Богородица Перивлептос“ е на границата между две епохи на изкуството и между два идеала за красота. Тя запазва последните отблясъци на виз. живопис от XIII в. и подсказва преминаването към класицизма на XIV в. Това е единствената охридска църква, която турците не превръщат в джамия. В нея се съхраняват ценни художествени паметници, икони, стари ръкописи, метални предмети и бродирани средновековни литургични тъкани. Там в началото на XX в. Η. П. Кондаков открива богата колекция от виз. икони от XIII и началото на XIV в. — едни от най-добрите образци на виз. иконопис. Най-старите образци — „Богородица с детето“, „Разпятие“

 

 

898

 

и „Благовещение“ поразяват с простотата, класическата деликатност, богатството на колорита и изискания си естетизъм. Някои от тези образци се отнасят към по-ранен период (Н. Мавродинов). Поставени са във великолепни обкови, най-старите от които са украсени с клетъчни виз. емайли и с релефни изображения. Смята се, че повече от иконите от края на XIII и началото на XIV в. са изпълнени от Михаил и Евтихий. В тях фигурите са рисувани грижливо, в рисунъка са използувани широки петна, подобно на петната във фреските. В обковите на иконите от XIV в. релефните изображения изчезват; преобладава орнаментът от флорални мотиви. В църквата „Св. Богородица Перивлептос“ е открита и една икона от първата половина на XI в. („Св. Василий и св. Никола“) — произведение на голямо цариградско ателие, вероятно подарък от архиепископ Лъв.

 

Известни са и значителен брой произведения на книжната илюстрация, които се свързват с О. Миниатюрите върху ръкописите с деликатността на златните фонове, на сините и виолетовите цветове говорят за вкусовете на висшето духовенство, свързано със столичната виз. култура. Но съществува и друга група произведения, която има пряка връзка с живата фантастична украса на слав. ръкописи, с наивното и свежо чувство, присъщо на местните художници-миниатюристи.

 

През цялото Средновековие О. е блестящ културен център за цялата югозападна част на Балк. п-в, наследник на традициите от времето на Климент и Наум. Вж. и Кирил и Методий в изобразителното изкуство, Климент Охридски в изобразителното изкуство.

 

 

            Лит.:

·       Theophilacti Bulgariae archiepiscopi. Epistolae. — PG, 126, 1864, col. 358—502;

·       Баласчев Г. Климент, епископ словенски и службата му по стар словенски превод. С., 1898, 47 с. + 46 ил.;

·       Милюков П. Н. Християнские древности Западной Македонии. — ИРАИК, 4, 1899, с. 21—151;

·       Баласчев Г.Г рад Охрид и котловините му в думи и образи. С., 1915, 48 с.;

·       Кондаков Η. П. Македония. Археологическое путешествие. СПб., 1919, с. 218—298;

·       Иванова В. Стари църкви и манастири в българските земи (IV—XII в.). — Годишник на Народния археологически музей, 4, 1922—1925, с. 521—526;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, 349 с.;

·       Fluss М. Lychnidus. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Neue Bearbeitung. 13. Stuttgart, 1927, col. 2111—2115;

·       Снегаров Ив. Град Охрид. Исторически очерк. — МкП, 4, 1928, 1, с. 91—138; 2, с. 65—98; 3, с. 57—88;

·       Gelzer R. Der Patriarchat von Achrida. — Abhandlungen der philologisch-historischen Classe der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften, 20, 1930, 5, 231 p.;

·       Симеон митрополит Варненски. Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ български. — СбБАН, 27, 1931, 2, 33 + 280 с.;

·       Мано-Зиси Ђ. „Св. Софија“ у Охриду. — Старинар, 1931, 6, с. 123—132;

·       Коцо Д. Климентовиот манастир „Св. Пантелејмон“ и раскопката при „Имарет“ во Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот — Скопје, 1, 1948, с. 129—182;

·       Коцо Д. Црквата Св. Софија во Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот — Скопје. Историкофилолошки отдел, 2, 1949, с. 341—358;

·       Љубинковић М., Б. Чипан. Досадашни радови на конзервацији Св. Софије и план будућих радова. — Зборник заштите споменика културе, 2, 1952, 1, с. 213—214;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 99, 175—178, 259—262, 264—268;

·       Љубинковић Р. „Св. Софија“ у Охриду. — Зборник заштите споменика културе, 5, 1955, с. 9—18;

·       Милковиќ-Пепек И. Материали за Македонската средновековна уметност. Фреските во светилиштето на црквата „Св. Софија“ во Охрид. — Зборник на Археолошкиот музеј во Скопје, 1, 1955—1956, с. 37—71;

·       Косо D. L’église du monastère de Saint Naoum. — In: Akten des XI. Internationalen Byzantinisten-Kongresses. München, 1958, p. 243—247;

·       Stričević Dj. Eglises triconques médiévales en Serbie et en Macédoine. Et la tradition de l’architecture paléobyzantine. — In: Actes du XII^e Congrès International d’études byzantines. Ochride, 1961, p. 224—240;

·       Павловић M., Цв. Грозданов. Охрид. Београд, 1961, 74 с.;

·       Bošković Đ., K. Tomovski. Средновековната архитектура во Охрид. — В: Зборник на трудови. Посебно издање. По повод 10-годишнината од основувањето на музерт, посветено на XII Мегународен конгрес на византолозите. Охрид, 1961, с. 71—100;

·       Љубинковић Р., М. Чоровић-Љубинковић. Средновековното сликарство во Охрид. — В: Зборник на трудови. Посебно издање. По повод 10-годишнината од основувањето на музејот, посветено на XII Меѓународен конгрес на византолозите. Охрид, 1961, с. 101—148;

·       Миятев Кр. Архитектурата на средновековна България. С., 1965, с. 41—42;

·       Georgii Cedreni — Ioannis Sсуlitzae Historiarum compendium, 103. — ИБИ, 11. C., c. 291;

·       Коцо Д. Триконхалните цркви во Климентовото време. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 91—98;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст и обяснителни бележки. С., 1966, 187 с.;

·       Панов Б. Охрид во крајот на XI и почетокот на XII в. во светлината на писмата на Теофилакт Охридски. — В: Зборник, посветен на Д. Коцо. Скопје, 1975, с. 181—195;

 

 

899

 

·       Михайлов Ст. Бележки за Климентовата църква „Св. Пантелеймон“ в Охрид и нейния ктиторски надпис. — Археология, 17, 1975, 3, с. 11—22;

·       Инокентий архим. Венецианският литургикон от 1554 година. — ДК, 55, 1975, 2, с. 7—18;

·       Панов Б. Охрид и Охридската област во првите векови по словенската колонизација (VI—VIII в.). Скопје, 1978, с. 120—137;

·       Панов Б. Од средновековното минало на град от Охрид (IX — поч. на XI век). — В: Предавања на XII семинар за македонски јазик, литература и култура. Скопје, 1979, с. 223—235;

·       Чанева-Дечевска Н. Църковната архитектура на Първата българска държава. С., 1984, с. 34—36.

 

Маргарита Ваклинова

 

 

    (18). ОХРИДСКА АРХИЕПИСКОПИЯ, Охридска архиепископия-патриаршия, Охридска патриаршия, Архиепископия охридска на Първа Юстиниана и на цяла България — независима (автокефална) православна църква, приемница на бълг. Преславско-Дръстърска патриаршия. Създадена през 1018 от Василий II Българоубиец, унищожена антиканонично от Цариградската патриаршия с помощта на султанската власт през 1767.

 

О.а. е духовна наследница на книжовно-просветното дело на Кирило-Методиевите ученици в бълг. земи Климент Охридски и Наум Охридски, чиято дейност е подчинена на културната политика на бълг. владетели Борис I и Симеон. По-късно многобройните им ученици и следовници утвърждават и разпространяват Кирило-Методиевото дело, както и култа към Седмочислениците. Продължителка на бълг. патриаршия (вж. Българската църква през IX—X век) и призната от Византия като автокефална църква на бълг. народ, О.а. включва в диоцеза си по-голямата част от бълг. земи, както и части от земи с друго население (албанци, власи, гърци, молдавци, сърби), сред които също се разпространяват делото на Кирил и Методий и култът към тях на старобълг. и виз.-грц. език, а по-късно — и на националните езици на тези народи.

 

Извори и сведения за О.а. са обнародвани рано, а научните изследвания за нея започват около средата на XIX в. И до днес са дискусионни въпросите за произхода ѝ, за титулатурата ѝ (особено включването на „Първа Юстиниана“ в названието й), за диоцеза ѝ, за антиканоничното ѝ унищожаване и др.

 

Дюканжовият списък на българските архиепископи, препис от XIII в.

 

Основните извори — Дюканжовият списък, трите грамоти на Василий II Българоубиец от 1020 (?), откритата наскоро Велбъждка нотация (А. Товар, 1962; Г. Принцинг, 1978) и др. — показват недвусмислено, че О.а. истор. и канонически е пряка продължителка на бълг. Преславско-Дръстърска патриаршия. След покоряването на Преслав (971) от виз. имп. Йоан I Цимисхий нейните патриарси преместват своето седалище в столиците на Западната бълг. държава — Триадица (дн. София), Воден, Мъглен и Преспа, докато към края на X в. се установяват в Охрид. Тук бълг. патриарси са Филип и Давид. Стремежът на някои автори да представят О.а. откъсната от бълг. църковна и държ. традиция и да я обявят за създадена

 

 

900

 

от цар Самуил и утвърдена от Рим е неоснователен и лишен от документална аргументация.

 

Титулатурата на О.а. е занимавала мнозина изследователи, предимно с елемента „архиепископия. . . на Първа Юстиниана“. Редица извори сочат, че първоначално главата на О.а. е наричан „ἀρχιεπίσκοπος Βουλγαρίας“ („архиепископ на България“), „ποιμήν Βουλγάρων“ („пастир на българите“), „πάσης Βουλγαρίας ἀρχιεπίσκοπος“ („на цяла България архиепископ“) и др. подобни. От средата на XII в. се среща допълнението „ἀρχιεπίσκοπος τῆς Πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας“ („архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България“) (X. Гелцер, Ив. Снегаров, 1924). Изследователи като З. фон Лингентал, М. Дринов, В. Златарски, Ив. Снегаров, Т. Събев, Принцинг и др. установяват, че Бълг. църква през 1018 е призната за автокефална с център гр. Охрид, но е понижена от патриаршия в архиепископия. Трите грамоти на Василий II Българоубиец утвърждават автокефалията ѝ и определят диоцез, какъвто тя има по времето на бълг. владетел Петър I (927—970) и Самуил (997—1014). След смъртта на Василий II Българоубиец (1025) независимостта и диоцезът на Охридската бълг. църква са застрашени от посегателства на влиятелната във Виз. империя Цариградска патриаршия, която, без да се съобразява с бълг. етническа основа на О.а., започва да си присвоява части от диоцеза ѝ и да се стреми да ѝ отнеме автокефалията. За да я предпази от тази опасност, архиепископ Йоан Комнин, близък до виз. императорски двор, в средата на XII в. прокарва възгледа, че бълг. архиепископия в Охрид е една и съща с архиепископията, наричана Първа Юстиниана (535 — началото на VII в.). Облягайки се на авторитета на виз. имп. Юстиниан I (527—565) и на римския папа Вигилий (537—555), той утвърждава независимостта на своята архиепископия. Този аргумент и по-късно е бил използуван за защита на независимостта на О.а. както от страна на Цариградската, така и от страна на Римската църква, а по време на бълг. църковно-национална борба през XIX в. той е аргумент на българите за възстановяване на независимата в миналото бълг. О.а. (Натанаил Стоянов, Г. Кръстевич и др.).

 

Архангел Гавриил. Икона от църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид, ΧΙ—ΧΙΙ в.

 

Важен е и проблемът за патриаршеския титул на предстоятелите на О.а. В началото те пазят своята независимост с авторитета и грамотите на имп. Василий II Българоубиец и с фикцията за идентичността на О.а. с архиепископията Първа Юстиниана — и двете учредени като архиепископии, а не като патриаршии (Цариградската патриаршия не допуска в империята да има две патриаршии). След завладяването на повечето балк. държави и включването им в многонародностната Османска империя,

 

 

901

 

в чиито предели влизат и древните Александрийска, Антиохийска и Ерусалимска патриаршия, Цариградската патриаршия загубва първоначалната си власт и влияние. През XVI в. някои от предстоятелите на О.а. възстановяват патриаршеския си титул. В документ от 1544 Прохор е наречен „охридски патриарх“ от султанската власт и от Цариградския патриарх Еремия (М. Максим, 1981), а през следващите векове и други предстоятели се назовават патриарси, а своята църква — патриаршия.

 

Списъкът на предстоятелите на Охридската църква до края на XII в. включва следните йерарси: Патриарси: 1. Филип — споменава се в 976. 2. Давид — 998, 1015—1018; Архиепископи (автокефални и със седалище в Охрид): 3. Йоан — от 1018 докъм 1037. 4. Лъв (Леон), първи бълг. архиепископ от грц. народност — 1043 — починал на 13 апр. 1056. 5. Теодул, приемник на Лъв — споменава се от 1054 до 1064. 6. Йоан Лампин — от април 1064, починал през септ. 1079. 7. Йоан IV Аинос (Трезвеният) — споменава се в 1075. 8. Теофилакт от Еврип на о-в Евбея, преди 1078 — докъм 1108. 9. Лъв II Мунг, от евр. произход — докъм 1020. 10. Михаил с прозвище Максим, евнух — споменава се към 1130. 11. Евстатий — споменава се в 1134 и в житието на Иларион Мъгленски от патриарх Евтимий Търновски. 12. Йоан Комнин, брат на виз. имп. Алексий I Комнин — споменава се в 1143, 1156 и 1157. 13. Адриан — споменава се в 1150. 14. Константин — споменава се в 1155, 1157, 1166 и 1170. 15. Василий — споменава се в 1160. 16. Неизвестен — споменава се в 1183. 17. Йоан Каматир — след 1183 и през 1213; станал по-късно цариградски патриарх.

 

Исус Христос. Икона от църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид, 1262—1263 г.

 

Диоцезът на О.а. е различен в различните епохи. Най-напред обхваща почти всички бълг. земи (по грамотите на Василий II той включва всички епархии от времето на Петър I и Самуил), както и части от Албания, Сърбия, Гърция (Е. Е. Голубински, Гелцер, Снегаров). По-късно диоцезът е ограничен от Цариградската патриаршия и от други съседни църкви. По време на османското владичество в диоцеза на О.а. са включени и области от Южна Италия, както и митрополиите на Влашко и Молдова. Опитите на някои румънски автори да оспорят това, се опровергават от обнародваните наскоро документи от М. Максим, които потвърждават каноническата им зависимост от О.а. в средата на XVI в. като несъмнен факт.

 

Предстоятелите на О.а. са от различни народности. Както показва Дюканжовият списък, първите патриарси — Филип и Давид, както и първият архиепископ след падането на Б-я под виз. власт — Йоан, са от бълг. произход, защото за следващия Лъв изрично е отбелязано, че е „πρώτος ἐκ ρωμαίων“ — „пръв от ромеите“. Редица предстоятели са определяни от виз. император и са били гръцкоезични византийци, Лъв Мунг през XII в. е от евр. произход и т.н. Последният предстоятел Арсений (1763 — 16 ян. 1767) е останал в съзнанието

 

 

902

 

на съвременниците и на следващите поколения като бълг. патриарх, отстранен насилствено от Цариградската патриаршия и откаран с измама на заточение в бълг. Зографски манастир на п-в Св. гора, където починал.

 

Независимо от своя народностен произход повечето от предстоятелите на О.а. отстояват независимостта на своята църква срещу стремежите на други църкви да я подчинят. Така напр. Теофилакт Охридски, видният канонист Димитър Хоматиан и други охридски архиепископи изтъкват, че Цариградската патриаршия няма никакви основания да се намесва в работите на Бълг. църква, която сама ръкополага своите владици.

 

Забележителна заслуга на О.а. както за бълг. народ, така и за другите балк. народи в нейния диоцез е делото ѝ за утвърждаване и развитие на култа към Кирил и Методий и техните ученици. Това става не само на старобълг. език от многобройните ученици и последователи на Климент Охридски и Наум Охридски по време на Златния век на старобълг. култура, но и на грц. и по време на чуждестранно господство над бълг. народ.

 

По време на виз. управление езикът на висшето духовенство и на канцеларията на О.а. е традиционният виз. гръцки, както в Западната църква по същото време се използува лат. език. Но в манастирите и в повечето селища на диоцеза на О.а. продължава кирилометодиевската традиция на старобълг. език. За подобна едновременна употреба на двата езика, често от едни и същи двуезични книжовници, свидетелствуват редица ръкописи и надписи по архитектурни и художествени паметници, събрани от Й. Иванов и др. Има сведения за преводи от грц. език по заповед на архиепископа (Ив. Снегаров, История. . . , I, с. 264).

 

Запазени са данни за преписване на старобълг. ръкописи в диоцеза на О.а.: свещеник Георги от с. Въпа, Дебърско или Охридско, преписва известния Битолски триод на кирилица с глаголически части,

 

 

902

 

в Охрид Йосиф и Тихота преписват т.нар. Болонски псалтир „при българския цар Асен“ (Иван Асен II, 1218—1241); там са преписани и Охридският апостол, Охридският октоих, Слепченският апостол, Григоровичевият паримейник, Струмишкият октоих, Добромировото евангелие и др.

 

Редица гръцкоезични духовници от О.а. допринасят за утвърждаване и разпространение на култа към Кирил и Методий и техните ученици: Теофилакт Охридски се счита за автор на Пространното житие на Климент Охридски; Димитър Хоматиан (охридски архиепископ през 1216—1235) признава каноничността на бълг. църковни книги, пише Кратко житие на Климент Охридски и канони в негова чест, като го нарича „бълг. светилник“; Константин Кавасила (средата на XIII в.) е автор на канон за Климент Охридски, в който прославя Кирил и Методий като „български просветители“ и „апостоли“, „корифеи на българската земя“; архиепископ Григорий прославя Климент Охридски като бълг. просветител и апостол. По време на османското владичество кирило-методиевската традиция в О.а. продължава.

 

От предстоятелите на О.а. от слав. произход особено внимание заслужават патриарх Прохор, който пръв възстановява патриаршеската титла и обогатява Охридската църква с ценни слав. ръкописи, и последният патриарх Арсений. От гръцкоезичните предстоятели Йоасаф II (1719—1745) развива организаторска и политическа дейност. По негово време в албанския гр. Мосхопол са отпечатани жития и служби на Седмочислениците, а Дионисий III (1752—1756) иска слав. богослужебни книги от руската императрица Елисавета Петровна. Редица документи свидетелствуват за многовековните връзки на О.а. с Русия, които са поддържали надеждата на българите за духовно и политическо освобождение с нейна помощ.

 

В капиталния си труд върху историята на О.а. Ив. Снегаров подчертава: „Няма съмнение, че охридските архиепископи-

 

 

903

 

химнописци разбирали под „България“ и „българи“ своя диоцез и своето паство, а охридското паство е живяло с твърдото убеждение, че Охридската архиепископия е българска“ (с. 12).

 

Истор. заслуга на О.а. е многовековната ѝ традиция на утвърждаване култа към слав. просветители Кирил и Методий и техните ученици поотделно или общо като Седмочисленици, което от своя страна допринася за опазване на бълг. народност, за обогатяване на бълг. култура и за сродяването ѝ с културата на съседните балк. народи.

 

 

            Лит.:

·       Дринов М. Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало до днес. Виена, 1869, с. 4—6, 11—12, 34—38, 55—69, 125—157, 179—184;

·       Голубинский Е. Краткий очерк истории православных церквей Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-Валашской. М., 1871, с. 33—46, 56—58;

·       Стоянов Н. За Юстинианови права на Охридската архиепископия или за църковни независимост и самостоятелност на Охридско-българско свещеноначалие. Цариград, 1873, 67 с.;

·       Иванов Й. Епархиите на Охридската архиепископия през началото на XI век. — СбБАН, 1, 1911, с. 93—112;

·       Снегаров Ив. Охридската патриаршия (Нейният произход, граници и епархии). С., 1919, 78 с.;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, 349+17 с.; 2. С., 1931, 615 с.;

·       Златарски В. Н. Де се е намирала епископията на св. Климент Охридски. — МкП, 1, 1924, 1, с. 1—14;

·       Gelzer Н. Der Patriarchat von Achrida. Geschichte und Urkunden. — Abhandlungen der philologisch-historischen Classe der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften, 20, 1930, 5, 231 p.;

·       Златарски B.H. История на българската държава през средните векове. 2. България под византийско владичество (1018—1187). С., 1934, с. 252—366 (фототипно изд. С., 1972);

·       Снегаров Ив. Към историята на Охридската архиепископия-патриаршия. — МкП, 12, 1940, 1, с. 1—41;

·       Снегаров Ив. Първата българска патриаршия (Произход, патриарси и седалища). — ГСУбф, 26, 1948, с. 1—31;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des Byzantinischen Staates. München, 1952, p. 249, 259, 365, 417;

·       Tovar A. Nota sobre el arzobispado de Bulgaria en un manuscrito griego de Salamanca. — Emerita, 30, 1962, p. 1—7;

·       Милев Ал. Двете гръцки жития на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 143 — 160;

·       Дуйчев Ив. Краткото Климентово житие от Димитрий Хоматиан. — Кл. Охр., с. 161—164;

·       Войнов М. Преслав, Средец, Охрид — три средновековни престолни града на български царе и патриарси. — ИП, 24, 1968, 4, с. 72—76;

·       Маслев Ст. За ролята и значението на дейността на Теофилакт Охридски като архиепископ български. — ИИИ, 23, 1974, с. 235—247;

·       Маслев Ст. Проучвания върху някои произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български. — В: Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история. 1. С., 1974 (ГИБИ, 9), 182 с.;

·       Ταρνανίδης Ι.Χ. Ἡ διαμόρφωσις τοῦ αὐτοκέφαλου τῆς Βουλγαρικῆς ἐκκλησίας (864—1235). Θεσσαλονίκη, 1976, 187 p.;

·       Prinzing G. Entstehung und Rezeption der Justiniana-Prima-Theorie im Mittelalter. — Bbg, 5, 1978, p. 269—287;

·       Darouzes J. Notitiae episcopatuum Ecclesiae Constantinopolitanae. Texte critique, introduction et notes. Paris, 1981, p. 152—153;

·       Maxim M. Les relations des pays roumains avec l’archevêque d’Ochrid à la lumière de documents turcs inédits. — RESEE, 19, 1981, p. 653—671;

·       Събев T., Tp. Кръстанов. Охридската архиепископия-патриаршия. — В: Българската патриаршия през вековете. С., 1981, с. 10—15;

·       Кръстанов Тр. Споменът за древната патриаршия през време на османското иго. — В: Българската патриаршия през вековете. С., 1981, с. 22—30;

·       Ангелов Д. Организация на българската църква. — В: История на България. 3. Втора българска държава. С., 1982, с. 26—27;

·       Събев Т. Самостойна народностна църква в средновековна България. С., 1987, с. 9—11, 53—63, 128, 222, 246—247, 264—299, 304—307, 313—314.

 

Трендафил Кръстанов

 

 

    ОХРИДСКА ЛЕГЕНДА — вж. Кратко житие на Климент Охридски.

 

 

    (19). ОХРИДСКИ ЛИСТОВЕ, Охридски глаголически листове, Охридско евангелие — глаголически старобълг. паметник от XI в. Състои се от два листа: един запазен цял и една надлъжна лява половинка, които съдържат откъс от изборно евангелие. Открити са през 1845 в Охрид от руския учен В. И. Григорович при неговата научна обиколка из Балк. п-в. Названието си са получили от мястото, където са намерени. Съхранявали са се от Григорович до 1865, когато той ги подарява на новооснования унив. в Одеса заедно с други 59 ръкописа. Сега се пазят в Държ. научна библиотека „А. М. Горки“ в Одеса. Последната им сигнатура е 1/2 (532).

 

Кратки сведения за О.л. дават Григорович (1852), П. Й. Шафарик (1852), Л. Гайтлер (1883), В. Н. Мочулски (1890), Б. Цонев (1919). Сбита, но много съдържателна е характеристиката, дадена от В. Ягич (1911). О.л. са издавани няколко пъти. И. И. Срезневски (1866) публикува глаголическия текст и неговата кирилска транслитерация заедно с

 

 

904

 

кратка археографска, палеографска и езикова характеристика и снимка на част от оригинала. Н. К. Грунски (1906) издава текста в кирилска транслитерация и дава кратко описание на палеографските и езиковите особености на паметника. Най-прецизно научно издание подготвя Г. А. Илински (1915). То съдържа пълни сведения за откриването и съхраняването на ръкописа, критичен преглед на дотогавашните проучвания и издания. Текстът е предаден точно в кирилска транслитерация успоредно с грц. съответствия и с обяснителни бележки. Авторът обстойно проучва външния вид на ръкописа, мастилото, начертанията на буквите, езиковите и текстовите особености на паметника и стига до извода, че в палеографско отношение той е по-късен старобълг. паметник, а в езиково отношение съдържа архаични черти. Изданието включва словоуказател с пълно описание на формите и грц. съответствия. Публикувани са и снимки на целия текст. О.л. са издадени и от И. Огиенко (1929) с обобщена характеристика на съдържанието, палеографските и езиковите особености и с преглед на изданията и изследванията на паметника.

 

Охридски глаголически листове, XI в.

 

Запазените два листа съдържат откъс от първата тетрада на изборно евангелие: Лк. 24:19—35, Йоан 1:35—42, Йоан 3:30-33, Йоан 20:19-31, Йоан 2:1-7. Четивата са предназначени за вторник, сряда и събота от Светлата неделя, за първата неделя след Великден и за понеделник от втората неделя след Великден. Между двата листа има изгубен текст.

 

Ръкописът е в много лошо състояние. Първият лист допълнително е изрязван, така че са отрязани част от буквите на първия ред, на последните два реда и на дясното поле. От втория лист, който е отрязан по дължина до средата, също е откъснат горният десен ъгъл с част от буквите на първите три реда. Запазеният текст на много места е избелял, изтрит или зацапан и е трудно четлив* Поради вторичното изрязване не може да се установи първоначалният формат на ръкописа. В сегашния си вид първият лист има размери 19,5 х 16,9 см, а вторият — 19,7 х 10,7 см. Преписвачът е писал с черно мастило без украшения, с изключение на инициала С на л. 2. Писмото е висящо. Буквите имат отчетлива ъгловатост. Отсъствува знакът . Вместо него се употребява само (както в Син. пс., Киевския мисал). Преобладава , а знакът се употребява само с цифрова стойност. Не се срещат ф, ѡ, ө. Еднократно е употребено кирилско т в думата пастѣ 2, 9 (както в Син. пс., Син. евх., Мар. ев.). Има лигатури на м и л, т и в, г и д, п и о, ж и ı. От надредните знаци се употребява само полукръглата дъгичка почти изключително над и и ı. В палеографско отношение О.л. са късен старобълг. ръкопис.

 

Езикът на О.л. е много по-старинен от писмото му. Запазват се слабите ерове с единствено изключение на ь в думата псана 2610. Еровете се прегласят в зависимост от следващата сричка. Силен ь често се вокализира в е. Случаи със силен ъ не са засвидетелствувани. Еровете пред и и ı преминават съответно в ъı и и.

 

 

905

 

Сонантно р се отбелязва с ръ. Носовките се запазват непроменени. Заслужава внимание протетичното в в предлога вот[ъ] 1, 17. Разночетенията разкриват, че текстът по-често съвпада с Асем. ев. и Зогр. ев., отколкото с Мар. ев.

 

В допълнение към изследването на Илински З. Курцова отбелязва някои палеографски и граматични особености на паметника и анализира по-подробно фонетиката и текста. Тя стига до извода, че О.л. са запазили добре първоначалния превод на апракоса и същевременно съдържат свидетелства за по-късна редакция на текста; паметникът отразява напреднал стадий от развоя на езика и текста; близостта с Асем ев. е обусловена от общ за двата ръкописа протограф.

 

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, с. 63, 74;

·       Šafařík Р. Pohled na prvo věk hlaholského písemnictví. — ČČM, 26, 1852, 2, p. 81—108; 3, p. 64—80;

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 74—90;

·       Geitler L. Die albanesischen und slavischen Schriften. Wien, 1883, p. 185;

·       Мочульский В. Б. Описание рукописей В. И. Григоровича. — ЛИФОНУ, 1, 1890, с. 56;

·       Грунский H. К. Охридское евангелие. — ИОРЯС, 11, 1906, 4, с. 157—164;

·       Ягич В. Графика у славян. — В: Ягич В. Энциклопедия славянской филологии. 3. СПб., 1911, с. 132—133;

·       Vondrák V. Altkirchenslavische Grammatik. 2 изд. Berlin, 1912, p. 27;

·       Ильинский Г. А. Охридские глаголические листки. Отрывок древне-церковнославянского евангелия XI в. Петроград, 1915 (Памятники старославянского языка, 3., 2), 32 с.;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. С., 1919, с. 180 (2 изд. 1940, с. 151);

·       Vondrák V. Církevněslovanská chrestomatie. Brno, 1925, p. 15—17;

·       Огіенко І. Пам’ятки старо-слов’янськсої мови X—XI віків. Варшава, 1929, с. 50—53, 268—275;

·       Van Wijk N. Geschichte der altkirchenslavischen Sprache. Berlin—Leipzig, 1931, p. 25;

·       Diels P. Altkirchenslavische Grammatik. 1. Heidelberg, 1932, p. 6, 9 (2 изд. 1934, p. 23—25);

·       Weingart M. Rukovet jazyka staroslověnského. Praha, 1937—1938, p. 43;

·       Романски Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, с. 28—29, 370;

·       Weingart M., J. Kurz. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1949, p. 32;

·       Селище в A. Μ. Старославянский язык. 1. Μ., 1951, с. 73;

·       Копыленко Μ. Μ., М. В. Рапоппорт. Славянорусские рукописи Одесской государственной научной библиотеки им. А. М. Горького. — ТОДРЛ, 16, 1960, с. 544;

·       Королькова Е. Г., X. Н. Кравченко. Славянские рукописи нерусского происхождения Одесской государственной научной библиотеки им. А. М. Горького. — ИНБ „KM“, 3, 1963, 9, с. 30;

·       Kurz J. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969, p. 32;

·       Kurzová Z. Příspěvek k rozboru Ochridských listů. — В: Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 135—148;

·       Olteanu P., G. Mihǎilǎ, L. Djamo-Diaconiţa, E. Vrabie, E. Linja, O. Stoicovici, M. Mitu. Slava veche şi slavona româneascǎ. Bucureşti, 1975, p. 33;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI—XIII вв. М., 1984, с. 54;

·       Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. С., 1986, с. 69.

 

Екатерина Дограмаджиева

 

 

    (20). ОХРИДСКО КНИЖОВНО СРЕДИЩЕ, Охридска книжовна школа — едно от двете най-ранни книжовни средища в средновековна Б-я, наред с Преславското книжовно средище основен център на просветна и литературна дейност по време на Златния век на бълг. литература, авторитетен фактор в съхранението и развитието на кирилометодиевските традиции. О.к.с. започва развитието си, когато княз Борис I (852—889) изпраща Климент Охридски в областта Кутмичевица като учител (според едни изследователи — още в края на 886, според други — ок. година по-късно). Пространното житие на Климент дава следните сведения:

 

„Климент се изпращал за учител в Кутмичевица и се издало нареждане до всички жители на тази страна [област] да приемат светеца с почит. . . Борис предал като дар на триблажения Климент три къщи в Девол, отличаващи се по своя разкош и принадлежащи на комитски род. Освен това му подарил и места за почивка около Охрид и Главиница“ (Ал. Милев, 1966, с. 125).

 

В Девол, Охрид и Главиница Климент създава училища; в Охрид изгражда манастира „Св. Пантелеймон“, който до края на живота му остава негово любимо място за размисъл и книжовни занимания и който постепенно се превръща в нормиращ (в богослужебно и книжовно отношение) център на О.к.с. През 893—894, когато Климент става епископ, на учителското му място е изпратен Наум, който съгражда друг духовен и книжовен център — манастира „Св. архангели“ („Св. Наум“) край Охридското езеро. Доизграждането на Климентовия и построяването на Наумовия манастир стават с подкрепата на княз Симеон (893—927).

 

 

906

 

Църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид

 

Като цяло формирането на О.к.с. е плод на книжовната, просветната и църковно-организаторската дейност на видните Кирило-Методиеви ученици Климент и Наум и на културната политика на бълг. владетели Борис I и Симеон, провеждана енергично от новия управител на Кутмичевица — Домета, когото княз Борис I назначава едновременно с изпращането на Климент в Охридската област.

 

Първите центрове на книжовно-просветната дейност в О.к.с. са градовете Охрид, Девол и Главиница и двата манастира, построени от Климент и Наум. Но тази дейност обхваща много по-широк ареал. Според Пространното житие на Климент той е имал до 3500 ученици, по 300 във всяка област (Милев , 1966, с. 127). Цифрите вероятно са легендарно преувеличени, но те показват, че до късно е запазен споменът за разделяне на Кутмичевица на области (11 или 12). Възможно е това да са енориите, подчинени на Климент по времето, когато е епископ. И житието, и по-късните резултати от книжовно-просветната дейност на Климент и Наум свидетелствуват, че тя е разгърната по цялата територия на тогавашните югозападни бълг. земи. В този смисъл О.к.с. и неговото пряко въздействие не се ограничават в Охрид и Охридско (с Девол и Главиница), а обхващат целия район, който в културно-политическо отношенце е свързан с Охрид както през IX—X в., така и по-късно, когато се създава Охридската архиепископия.

 

За означаване на етнокултурното единство на книжовно-просветната дейност, развила се през IX—X в. в очертания регион, в славистиката по традиция се използува терминът Охридска книжовна школа. Той стеснява означавания с него обект, защото свързва цялата културна дейност, нормирана от един главен център, с понятието за книжнина, книжовност, т.е. преди всичко с преписването и разпространяването на ръкописи, като не обхваща такива явления, като литературна школа, просветна школа и др. Съвременната бълг. медиевистика предпочита да говори за книжовни средища, означавайки с този термин центровете, в които е съсредоточена книжовно-нормиращата дейност на определени литературни, просветни и общокултурни школи. Охрид е водещото книжовно средище както по времето, когато процъфтяват Климентовите литературна и просветна школа, така и в по-късни истор. периоди.

 

В края на IX и през X в. О.к.с. е един от приемниците на Кирило-Методиевите традиции; в него те намират продължение и по-нататъшно развитие. В практиката на О.к.с. по това време доминира глаголицата, макар че е позната и кирилицата. Най-ранните запазени книжовни паметници, произхождащи от региона на О.к.с., са глаголически: Асеманиевото евангелие, Зографското евангелие, Мариинското евангелие и др. Те отразяват етап, в който в О.к.с. се разпространява новата (преславската) правописна редакция, свързана и с някои промени в глаголическата графика (Б. Велчева, 1966). Запазените в кирилски преписи творби на Климент и Наум носят следи от глаголически протограф (това личи особено ясно при химнографските текстове).

 

 

907

 

Преките наблюдения върху Асеманиевото евангелие показват, че обичайното делнично писмо на неговия преписвач е кирилицата. Това са само част от проявите на преките и непрекъснати контакти и взаимодействия на О.к.с. с Преславското книжовно средище, в което глаголицата също е била използувана, но кирилицата се налага много бързо като доминираща азбука.

 

Литературно-просветната дейност в О.к.с. се развива на основата на старобълг. книжовен език и на всестранното познаване на грц. език. Езиковоправописната норма, която спазват книжовниците от О.к.с., е обща за Б-я през IX—X в. и се основава на Кирило-Методиевите традиции. Първоначално Климент, Наум и техните ученици използуват правописа, въведен от Кирил и Методий във Велика Моравия. В езика им, както и при останалите най-ранни старобълг. писатели (напр. Константин Преславски), се срещат отделни моравизми. Не по-късно от средата на X в. в О.к.с. се налага новата, преславската езиково-правописна норма, както и преславската редакция на библейските и богослужебните книги. Единични лексикални и графично-фонетични различия между паметниците от Охридското и от столичното книжовно средище отразяват ранното диалектно членение на бълг. език, без да нарушават единната старобълг. книжовна норма в граматическо отношение. За налагането ѝ в бълг. земи О.к.с. играе не по-малка роля от столичното книжовно средище.

 

В края на IX — началото на X в. в региона на О.к.с. процъфтява Климентовата просветна школа. В организираните от Климент училища се дава начална грамотност на старобълг. език; за по-изявените ученици курсът на обучение продължава с оглед на подготовката им за църковни и книжовни дейци. На тази втора степен обучението вероятно е включвало подготовка и по грц. език, литургика, основи на риториката и др. Монасите в манастира „Св. Пантелеймон“ в Охрид са обучавани и на църковния и манастирския устав и са подготвяни за изършване на богослужение на старобълг. език. За тези от своите ученици, които се подготвяли за свещеници, Климент създава поученияобразци, които те можели да адаптират към различни празници или по техен модел да създават свои произведения. Редица книжовни и епиграфски паметници от следващите векове свидетелствуват за широкото разпространение на писмената култура в Охридско — резултат от плодотворната дейност на Климентовата просветна школа и на създадените от нея традиции.

 

Охридски апостол, XII

 

Особено представителна за О.к.с. е литературната дейност на Климент и Наум, чието начало се полага във Велика Моравия и в Североизточна Б-я. За разлика от столичното книжовно средище, където социалната поръчка налага разгръщането на литературна (авторска и преводаческа) дейност в по-широк жанров обхват, в О.к.с. се развиват предимно богослужебните и дидактичните жанрове: агиография, химнография, тържествено и учително красноречие.

 

 

908

 

Особено значимо е развитието на ораторските жанрове, в които талантът на Климент се проявява найярко. Има достатъчно основания да се говори за Климентова ораторска школа: Климент създава похвални и поучителни слова, в които наред със спазването на нормативните жанрови изисквания се откриват и елементи, индивидуализиращи неговия ораторски стил. Подражавайки на учителя си, неговите ученици започват да пишат в същия стил, превръщайки особеностите му от индивидуални в нормативни за школата. Дн. са известни множество слова, които носят белезите на Климентовия стил, но няма достатъчно основания да бъдат считани за Климентови; познати са и няколко конкретизации и адаптации на негови общи слова, които, макар и да съхраняват изходния Климентов текст, са дело на негови ученици. Климентовият ораторски стил оказва влияние и върху посветената му Служба, писана от негови ученици в О.к.с. Анонимните автори възпяват Климент с изрази, заети от неговото Похвално слово за Кирил. Вероятно в този дух е била изградена и недостигналата до нас първоначална старобълг. Служба за Наум.

 

Както Климент и Наум се грижат за увековечаването на паметта на великите си учители Константин-Кирил и Методий, така и техните ученици им посвещават произведения, полагайки по този начин основите на техния култ. Освен Службата за Климент Охридски дело на книжовници от О.к.с. са и най-старите жития на Климент и Наум. Климентовото житие не е запазено — следи от него има в грц. му Пространно житие от Теофилакт Охридски и в житието на Наум. Т.нар. най-старо Наумово житие е много ценно свидетелство за дейността на възпитаниците на Климент и Наум. Анонимният автор съобщава:

 

„И с това [написването на житието] се залових сам, а повече ме подкани владиката, който също така беше ученик на блажения Климент — Марко, който бе епископ в Деволската епархия, четвърти епископ на славянски език в Девол.“

 

Този пасаж свидетелствува, че след смъртта на Климент (916) негови и Наумови ученици стоят начело на културния живот в югозпадните бълг. земи.

 

След покоряването на Североизточна Б-я от Византия (971) О.к.с. е основният духовен център на бълг. земи. При цар Самуил (997—1014) Охрид е столица на Б-я и седалище на бълг. патриарх. Засега не са известни литературни произведения, които със сигурност да се датират от това време. Запазени са надписи на бълг. владетели Самуил и Иван Владислав (1015 — 1018), в които е изразено формиралото се в битките срещу Византия бълг. патриотично съзнание, отразяващо окончателната консолидация на прабългари и славяни в единна бълг. народност.

 

След окончателното покоряване на страната от византийците (1018) Охрид става седалище на архиепископия Б-я (наричана в науката и Охридска архиепископия), обединяваща почти целия диоцез на бившата бълг. патриаршия. По време на първия охридски архиепископ — българина Йоан от Дебър, в О.к.с. все още има условия за книжовна дейност на старобълг. език. От 30-те г. на XI в. охридските архиепископи са гърци и възможностите за извършване на славяноезично богослужение и за създаване на книжнина на старобълг. език се ограничават. От последните десетилетия на XI в. О.к.с. става център на твърде активна гръкоезична литературна дейност, в която бълг. тематика заема съществено място. Архиепископ Теофилакт създава Пространно житие и Служба за Климент Охридски и Житие на 15-те тивериуполски (струмишки) мъченици. Димитър Хоматиан пише Кратко житие на Климент Охридски и три канона за него; той може би е автор и на някои стихири за Наум. Като струмишки епископ Константин Кавасила пише два канона за тивериуполските мъченици, а като охридски архиепископ — по един канон за Климент и за Наум. Архиепископ Григорий (началото на XIV в.) пише стихири за вечерния и утринния дял на Службата за Климент.

 

 

909

 

Св. Богородица-Душеспасителка. Икона от църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид, XIV в.

 

Както тези, така и други автори, работили в О.К.С., създават и произведения на грц. език: екзегетични, полемични (особено срещу латините), литургични и др. Така О.к.с. дава значителен влог в развитието и на виз. литература. Същевременно грц. творби с бълг. тематика не са само част от книжовния живот в югозападните бълг. земи, но имат свое място в цялостния литературен процес в средновековна Б-я.

 

По време на виз. владичество в О.к.с. се развива книжовен живот и на бълг. език, макар и с намалена интензивност. През XII и първата половина на XIII в. постепенно се извършва замяна на глаголицата с кирилица. За този процес свидетелствуват ръкописи като Добромировото евангелие и Битолският триод, кирилските добавки в Асеманиевото евангелие и др. По това време тук се оформя и тератологичният стил в украсата на ръкописите, който се разпространява широко както в бълг., така и в сръбските земи, а от Балканите преминава в Русия. Поради политическата си изолация от възстановената през 1185—87 бълг. държава О.к.с. по-дълго време запазва някои старинни черти в оформянето на ръкописите. Но постепенно и в него проникват новите тенденции, зародили се в Търново. През този период в О.к.с. се появява среднобълг. превод на Хоматиановото житие на Климент Охридски. Неизвестни книжовници съставят въз основа на грц. извори Второто слав. житие на Наум. През 30-те г. на XIII в. в охридското с. Равне (дн. Рамне) е написан среднобълг. Болонски псалтир. През XIII и началото на XIV в. възникват продуктивни скрипториуми във и около Скопие. В някой от тях е написан богатият на старобълг. текстове Скопски миней, в който освен другите творби от Златния век (Канон за Димитър Солунски, Канон за Климент Римски, Служба за Кирил, два цикъла стихири с азбучен акростих) напоследък са открити канон за архангел Михаил от Константин Преславски и канон за пренасяне мощите на Йоан Златоуст — хипотетична творба на Наум (според други изследователи — на Климент Охридски). В края на XIII и началото на XIV в. в Скопие работи книжовникът поп Никола — преписвач на Хлудовия паримейник; през 1313 той и един анонимен книжовник, който съобщава за себе си, че бил „на 120 години и отгоре“, преписват друг среднобълг. ръкопис — апостол и евангелие (дн. в светогорския манастир „Св. Пантелеймон“).

 

От 1334 Охрид и регионът на О.к.с. влизат в състава на сръбското царство на Стефан Душан, поради което в славяноезичната книжовна продукция на О.к.с. започват да съжителствуват две езиково-правописни норми — българска и сръбска. Активна книжовна дейност развиват скрипториумите във и около Скопие (особено манастирът „Св. Димитър“, т.нар. Марков манастир), Прилеп (манастирът „Успение Богородично“ — Трескавец),и Битоля (Слепченският манастир „Св. Йоан Предтеча“) и др. През 60-те г. на XIV в. сръбското царство

 

 

910

 

се разпада на отделни княжества. Регионът на О.к.с. в по-голямата си част попада във владенията на крал Вълкашин, а после на сина му Марко (Крали Марко). Между 1385 и 1395 Охрид, Битоля и Прилеп — основните центрове на Охридската архиепископия и на О.к.с., попадат под османска власт, от която са освободени едва през 1912.

 

В периода на османското владичество книжовно-просветната дейност в О.к.с. не прекъсва. Продължава съжителствуването на славяноезичната и гръкоезичната традиция. Особени заслуги за развитието на слав. книжнина в Охридско през втората четвърт на XVI в. има архиепископ Прохор, по произход славянин (според Й. Иванов българин). Запазени са приписки в слав. ръкописи, свидетелствуващи за подкрепата, която той оказва за създаване и разпространяване на славяноезични книги (Й. Иванов, 1931, с. 44—45). Насърчител на слав. книжнина е и охридският архиепископ Георги (второто десетилетие на XVII в.). На 16 ян. 1767 е детрониран последният охридски архиепископ — Арсений II, на 15 май Охридската архиепископия окончателно е закрита. Но книжовните и просветните традиции, създадени и съществували векове в О.к.с., не угасват — те се поддържат през епохата на Бълг. възраждане, в което културните дейци от Охридско играят голяма роля.

 

Своеобразно продължение на гръкоезичните традиции на О.к.с., свързани с бълг. тематика, са грц. печатни издания, реализирани в албанския гр. Мосхопол през 1740—1742. В тях са поместени жития и служби на Климент Охридски, Наум, Седмочислениците, Иван Владимир и др. Те изиграват съществена роля за по-нататъшната литературна и художествена интерпретация на култа към слав. първоучители през Възраждането, както и за запознаването на първите учени-слависти с някои от основните извори за дейността на Кирил, Методий, Климент и Наум.

 

О.к.с. е най-продължителното и практически непрекъснато съществувало книжовно средище в бълг. земи през Средновековието, пренесло своите традиции и във възрожденската епоха. Свързано през многовековната си история с културата на българи, гърци, сърби и албанци, то си остава преди всичко бълг. книжовно средище — забележителен център на културен живот и твърдина на бълг. народностно самосъзнание.

 

 

            Лит.:

·       Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деятельность. Сергиев Посад, 1913, с. 145—260;

·       Снегаров И. История на Охридската архиепископия. 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1924, 249 с.; 2. История на Охридската архиепископия от падането ѝ под турците до нейното унищожение. С., 1931, 615 с.;

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 202—277 (2 изд. С., 1971, с. 230—279);

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 34—55, 103—105, 290—295, 305—338, 452—468 (фототипно изд. С., 1970);

·       Киселков В. Свети Климент Охридски. Живот, дейност и жития. С., 1941, с. 26—33, 45—75;

·       Динеков П. Книжовни средища в средновековна България. — ИП, 3, 1946—1947, с. 407—435;

·       Динеков П. Стара българска литература. Кратък курс. 1. С., 1950, с. 49—73;

·       Георгиев Е. Създаването на Преславската и Охридската книжовни школи в средновековна България. — ГСУфф, 50, 1955, с. 1—71;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература в IX—X век. С., 1962, с. 69—74, 334—339;

·       Георгиев Е. Създаването на литературни школи в България през IX—X век. — В: История на българската литература. 1. С., 1962, с. 77—95;

·       Георгиев Е. Охридската книжовна школа. — Кл. Охр., с. 53—77;

·       Велчева Б. Глаголицата и школата на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 133—141;

·       Гълъбов И. Климент Охридски и ранните школи на стария български книжовен език. — БЕ, 16, 1966, с. 440—456;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, 190 с.;

·       Мирчев К. Климент Охридски и старобългарският книжовен език. — БЕ, 16, 1966, с. 417—420;

·       Мирчев К. Климент Охридски и развоят на българския език. — В: Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 години от смъртта му, С., 1968, с. 33—42;

·       Дуйчев Ив. Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 261—279;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. С., 1970, 778 с.; 2. С., 1977, 846 с.; 3. С., 1973, 262 с.;

·       Бончев А. Св. Климент Охридски. Слова и поучения. С., 1970, 356 с.;

·       Георгиев Е. Краткото житие на Климент Охридски в ново осветление. — ЛМ, 29, 1975, 4, с. 102—109;

·       Богданович Д. Книжовна школа и книжовно средище. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 4, р. 106—109;

·       Бошале Н. Климент Охридски и школата на хуманизмот. Охрид, 1983, 173 с.;

 

 

911

 

·       Кожухаров Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. — Литературна история, 12, 1984, с. 3—19;

·       Матанов Хр. Югозападните български земи през XIV век. С., 1986, с. 90—94;

·       Петканова Д. Старобългарска литература. 1. С., 1986, с. 168—200;

·       Чавръков Г. Средища на българската книжовност IX—XVIII век. С., 1987, с. 33—38, 47—51, 119—122, 145—152;

·       Станчев Кр., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, 219 с. + 24 ил.

 

Красимир Станчев