Кирило-методиевска енциклопедия. Том II

Петър Динеков (гл. ред.)

 

 

 

__Н_ 

  1. Н  (П. Илчев, Б. Велчева)  780
  2. Награди кирило-методиевски  (Ан. Милтенова)  781

      - Надпис на Иван Владислав — вж. Битолски надпис на Иван Владислав
  3. Надпис на Чъргубиля Мостич  (М. Станчева)  783
  4. Назор, Аница (Nazor, A.) (2.II.1935)  (Н. Иванова)  786
  5. Написание за правата вяра, Слово за правата вяра  (К. Куев)  789
  6. Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий”  (Б. Райков, Б. Христова)  793
  7. Наум Охридски (ок. 830–23.XII.910)  (Ст. Кожухаров)  795
  8. Наумов, Александър (Naumow, A.) (6.VII.1949)  (Кр. Станчев)  798
  9. Нахтигал, Райко (Nahtigal, R.) (14.IV.1877–29.III.1958)  (В. Менкаджиева)  800

      - „Небеса” — вж. Йоан Екзарх
10. Невоструев, Капитон Иванович (1815–29.XI/11.XII.1872)  (Б. Христова)  802
11. Неделкович, Олга (Неделковић, О.) (2.III.1937)  (Ст. Смядовски)  804
12. Несебър (грц. Μεσεμβρία)  (М. Ваклинова)  807
13. Никифор I (758–2.VI.828 или 829)  (В. Тъпкова-Заимова)  810
14. Николай I Велики (Nicolaus) (ок. 800–13.ΧΙ.867) — римски папа  (М. Кискинова)  812
15. Николова, Светлина (Св. Н. Тодорова) (1.I.1942)  (Ан. Милтенова)  815
16. Николски, Николай Константинович (Никольский, Н.К.) (17/29.VII.1863–23.IV.1936)  (В. Велчев)  817
17. Нитра, Нитрахва, Нитрава (Nitra)  (К. Меламед, М. Младенова)  820
17б. Нихоритис, Константинос (Νιχωρίτης, Κ.) (2.I.1955)  (Ан. Милтенова)  (Т. IV. Допълнение, 713)

18. Новгородски листове, Куприянови листове  (И. Христова)  822

      - Новозаветни книги — вж. Библия
19. Номоканон (грц. νομοκανόν)  (Ив. Добрев)  825
20. Носовки  (П. Илчев, Б. Велчева)  833

 

    (1). Н — шестнайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо знакът за н, наречен нун, е на четиринайсето място; в старобълг. азбуки преди н са вмъкнати нови знакове). Нарича се нашь (притежателно местоимение ‘наш’). Има числена стойност 70 (в кирилицата — 50, както е и в грц. числена система).

 

За разлика от повечето глаголически буквени фигури начертанието за н не показва нито вертикална, нито хоризонтална симетрия (срв. напр. близкото в азбучната поредица начертание за к); по структура глаголическият знак за н има някои съществени общи черти с фигурата за друга сонорна съгласна — p.

 

Конструкцията на н се състои от 2 части — горна и долна. Горната част е затворена фигурка от типа на петлиците с доста разнообразна форма — разностранен четириъгълник (напр. понякога в Клоц. сб., редовно у първия калиграф на Киевските листове), квадрат (най-често в Боянския палимпсест), някъде триъгълник (редовно в четвъртата главна част на Син. пс., в Охридските листове — по-едър); по-рядко ъглите (по принцип десните) са омекотени и тази част се доближава до овал (в Зогр. ев., Асем. ев., Рилските глаголически листове, първата главна част на Син. пс., Син. евх. и другаде). Горната част варира и по големина — обикновено тя се помества в горната половина на реда (сх. ), но понякога се спуска по-ниско (напр. в дребния почерк на Син. евх.), а в Охридските листове заема цялото пространство между горната и долната редова линия (тип ). Долната част на буквата е права чертица, често представена като продължение от левия щрих на горната половина (сх. ), но обикновено по-близка до вертикално положение (сх. ). При закръглената петлица на фигурата в Мар. ев. крачето се третира като нейна опора (сх. ), подобно и в Син. евх.; така е и в Син. пс., особено във втория и третия почерк, но тук крачето е силно наклонено (сх. ). Отляво на крачето се изписват 2 хоризонтални чертици, чиято дължина се определя от различни фактори (големината на петелката, изправеността на щрихчето и др.); едната е нанесена по долната редова ос, а другата — около средната. В различните старобълг. глаголически почерци втората чертица е малко по-ниско (напр. в Клоц. сб., във втория и третия главен почерк на Син. пс. и другаде; срв. и първия древен почерк на Киевските листове: сх. ) или по-високо (напр. в Асем. ев., Син. евх.). За възможната мотивировка на глаголическия знак за н и за неговите връзки с други буквени фигури вж. Глаголица.

 

В старобълг. и среднобълг. кирилско писмо свързващата линия на н е наклонена. До средата на XIII в. буквата е

 

 

781

 

обикновено водоравно и отвесно симетрична — свързващата черта е в средата. В паметници от втората половина на XIII и особено от XIV в. се наблюдава тенденция буквата да се стесни и средната черта да се издигне по-високо (срв. развоя на и). Високото начертание на _N води до намаляване на наклона на средната черта и постепенно буквата се променя в н. Както издигането на свързващата линия на буквата, така и измененията в нейния наклон се наблюдават като по-бърз процес при н, отколкото при _N. Случаи със старо _N наред с н се срещат чак до XVII в.

 

Неравномерен е развоят на измененията на буквата н и в най-ранните кирилски ръкописи. Слаба тенденция към „повишаване“ на _N се наблюдава в отделни паметници още в старобълг. период (в Сав. кн., Надписа на чъргубиля Мостич, в много староруски ръкописи, по-късно в Погодиновия псалтир, Боянското евангелие и другаде). Подобна тенденция отсъствува напълно в много от среднобълг. „народни почерци“ (срв. Даниловата приписка в Болонския псалтир, Битолските листове, Аргировия триод, Драгииното евангелие, втория почерк в Рилското б евангелие от началото на XIV в., Троицкия надпис от 1264, Ръждавичкия сборник от XIV в.). Симетрично _N (без издигната средна черта) е характерно и за босненската кирилица. Характерно начертание на н — със свързваща черта в средата на буквата и с много намален наклон, се среща в Добромировото евангелие.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). НАГРАДИ кирило-методиевски. През 1865 Слав. комитет в Санкт-Петербург учредява награда в чест на Кирил и Методий за научен труд на тема „О трех первых попытках государственного объединения западных славян“. Поканата за участие в конкурса е отправена към студентите от университетите и духовните академии в страната, срокът за представяне на работите е до 1 ян. 1871. Първата награда е спечелена от Ф. И. Успенски, бъдещ виден византолог, по онова време студент в Санктпетербургския унив. и един от най-надеждните ученици на В. И. Ламански. Премираният труд е отпечатан под заглавие „Первые славянские монархии на Северо-западе“ (СПб., 1872). Според съобщение в „Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества“ (1865, 3, с. 158) по случай хилядолетието от смъртта на Кирил във Варшава се учредява медал с неговото изображение и с надпис: „Святые славянские первоучители“; предвижда се медалът да се връчва за приносни изследвания на кирило-методиевска тема. Същото периодично издание през окт. 1883 огласява конкурс и парична награда в чест на 1000-годишнината от смъртта на Методий за написване на биографично съчинение за слав. просветители. В състезанието участвуват анонимно 36 кандидата. Рецензирането е възложено на И. С. Палмов. В подробен писмен отзив той излага своите впечатления с оглед следните основни изисквания: истор. достоверност на съобщените факти, простота и достъпност на изложението (съчиненията са ориентирани към широка публика), умерено и критично използуване на легендарни сведения, обхващане по възможност и на събитията след смъртта на Методий — „гонението на учениците му, които преминават от Моравия в България“. Палмов отделя 19 от постъпилите работи като заслужаващи внимание и изтъква сред тях три (№ 17, 18 и 19 в неговото подреждане), които препоръчва по-специално пред Съвета на Слав. благотворително д-во.

 

През май 1885 Слав. благотворително д-во обявява още една еднократна награда за научноизследователски труд, посветен на Кирил и Методий (първо място — 2000 рубли, второ — 1500 рубли, трето — 500 рубли) (вж. Известия СанктПетербургского славянского благотворительного общества, 1885, 7—8, с. 333).

 

В Б-я се присъждат няколко H.

 

Орденът „Св. св. равноапостоли Кирил и Методий“ е учреден на 18 май 1909 (Държ. вестник, бр. 104, 21 май 1909)

 

 

782

 

в чест на провъзгласяването независимостта на Б-я (22 септ. 1908) като най-високото бълг. отличие. През 1910 е утвърден със закон от XIV обикновено народно събрание. Статутът му предвижда да се присъжда „в редки случаи, за велики заслуги спрямо отечеството“. С него се награждават лица, достигнали най-високо място в държ. йерархия и получили най-високи степени на други бълг. ордени. Броят на живите наградени не може да надминава 15 души. Орденът има една степен; знаците му са кръст и звезда. Кръстът е детелинообразен, със светлосин емайл и златен кант. На аверса, между рамената на кръста, има стилизирани пламъци от червен емайл и върху тях — четири бурбонски златни лилии. В медальона са изобразени фигурите на Кирил и Методий, а в позлатен пръстен около него е изписан девизът „Ех oriente lux“ („Светлината е от изток“). На реверса в медальона от червен емайл е поставен златният вензел на учредителя на ордена, а в пръстена около него със сини букви е изписана датата на учредяването. Звездата на ордена представлява сребърен малтийски кръст с червени пламъци между рамената и сребърни бурбонски лилии. В средата е монтиран серафим. Орденът се носи на лента с портокалов цвят, през лявото рамо. Има и Голямо и Малко огърлие.

 

Според Указа за ордените, медалите и почетните звания на Президиума на Народното събрание (Известия на Президиума на Народното събрание, бр. 6, 19 дек. 1950) орденът се запазва под названието „Кирил и Методий“. Новият по вид и устройство орден е изработен през 1952. Правно е регламентиран с Указа на Държ. съвет за духовното стимулиране в НРБ (1974), с правилник за прилагането му (1975) и с отделен статут. Има I, II и III степен. Присъжда се на бълг. граждани и на граждани на други държави, на научни, просветни, културни и обществени дейци, институти и организации за дългогодишна и предана дейност в областта на науката, просветата и културата и за големи заслуги за възпитанието на бълг. народ и особено на младежта.

 

Кирило-Методиевска награда на БАН и Софийския унив. се присъжда редовно на основание т. 2 от Решение № 14 на Държ. съвет на НРБ от 29 юни 1974 за специфичните духовни стимули в отделни министерства, ведомства и обществени организации и чл. 60 от Устава на БАН. С нея могат да бъдат удостоявани бълг. и чуждестранни учени, които имат публикувани научни трудове с оригинален и голям принос в проучването на старобълг. писменост, литература и култура, средновековната бълг. история и в други области на бълг. обществознание и изобщо в областта на българистиката. Присъжда се всяка година в навечерието на 24 май. Включва почетен знак, грамота и материално поощрение. Носителите се известяват със съвместна заповед на председателя на БАН и ректора на Софийския унив. С наградата са удостоени: И. Заимов и В. Тъпкова-Заимова (за „Битолски надпис на Иван Владислав — самодържец български. Старобългарски паметник от 1015—1016 година“. С., 1970) през 1971; Д. Иванова-Мирчева (за „Йоан Екзарх Български. Слова“. 1. С., 1971) през 1972; през 1973—1976 наградата не е присъждана; Д. С. Лихачов (за „Големият свят на руската литература“. С., 1976) през 1977; Б. Ангелов, К. Куев, Хр. Кодов, Кл. Иванова (за „Климент Охридски. Събрани съчинения“. 1—3. С., 1970—1977) през 1978; Р. Айцетмюлер (за „Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft“. Freiburg i. Br., Weiher, 1978) през 1979; П. Динеков (за „Похвала на старата българска литература“. С., 1979) през 1980; Е. Георгиев (за „Люлка на старата и новата българска писменост“. С., 1980) през 1981; А. Джурова (за „Хиляда години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра“. С., 1981) през 1982; Й. Заимов и М. Капалдо (за „Супрасълски или Ретков сборник“. С., 1982) през 1983; Ив. Георгиева (за „Българска народна митология“. С., 1983) през 1984; А. Мединцева,

 

 

783

 

К. Попконстантинов (за „Надписи из Круглой церкви в Преславе“. С., 1984) през 1985; Д. Ангелов (за „Българинът в Средновековието (Светоглед, идеология, душевност“. Варна, 1985) през 1986; P. М. Цейтлин (за „Лексика древнеболгарских рукописей X—XI вв“. С., 1986) през 1987; Д. Петканова-Тотева (за „Старобългарска литература“. Ч. 1. С., 1986; Ч. 2. С., 1987) през 1988; Kp. Станчев и Г. Попов (за „Климент Охридски. Живот и творчество“. С., 1988) през 1989; Д. С. Лихачов, Ив. Дуйчев, М. А. Салмина, О. В. Творогов (за „Среднеболгарский перевод Хроники Константина Манассии в славянских литературах“. С., 1988) през 1990.

 

Почетното звание „Лауреат на Международна награда „Братя Кирил и Методий“ е учредено с Указ № 648 на Държ. съвет на НРБ от 29 апр. 1979 (Държ. вестник, бр. 41, 25 май 1979). Веднъж на две години, в навечерието на 24 май, със званието се удостояват „видни бълг. и чуждестранни учени и специалисти за крупни научни и публицистични трудове в областта на старобългаристиката и славистиката“. Предложенията постъпват от Министерството на народната просвета, Комитета за култура, Министерството на външните работи, БАН, висшите учебни заведения, обществени организации, Съюза на бълг. писатели, Съюза на бълг. журналисти, Съюза на научните работници, отделни граждани от страната и чужбина. Включва грамота, златен почетен знак и материално поощрение. На 23 май 1979, в навечерието на голямото чествуване по случай 1300-годишнината на бълг. държава, с Указ № 814 на Държ. съвет на НРБ почетното звание се присъжда за пръв път на Д. С. Лихачов и Р. Бернар „за техните изключителни заслуги за развитието на старобългаристиката и славистиката, за изучаване и популяризиране делото на братята Кирил и Методий“. Званието е присъдено на Л. Садник и на Р. Пикио през 1983, на Г. Г. Литаврин през 1984, на П. Кирай през 1985, на Р. Айцетмюлер през 1989.

 

 

            Лит.:

·       Отзыв И. С. Пальмова о сочинениях, представленных на соискание Кирилло-Мефодиевской премии. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 2, с. 42—48;

·       Рескрипт [за учредяване на „Орден на Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“]. — Държавен вестник, бр. 104, 21 май 1909, с. 1;

·       Указ [за утвърждаване на ордена „Кирил и Методий“]. — Известия на Президиума на Народното събрание, бр. 6, 19 дек. 1950, с. 2;

·       Указ № 648 на Държавния съвет на Народна република България за учредяване на почетно звание „Лауреат на Международна награда „Братя Кирил и Методий“. Държавен вестник, бр. 41, 25 май 1979 (също в: За буквите. Кирило-Методиевски вестник, бр. 2, 2 дек. 1979, с. 3);

·       Канева К. Първите лауреата на Международната награда „Братя Кирил и Методий“. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 349—351;

·       Иванов Ю. Ф. Великая Моравия в русской дореволюционной историографии. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 54—55;

·       Радев В. Кирило-методиевите наградни отличия в музейната експозиция. — Изв. на Националния истор. музей, 7, 1988, с. 226—243.

 

Анисава Милтенова

 

 

    НАДПИС НА ИВАН ВЛАДИСЛАВ — вж. Битолски надпис на Иван Владислав.

 

 

    (3). НАДПИС НА ЧЪРГУБИЛЯ MОСТИЧ — кирилски надпис от X в. върху надгробна плоча от Преслав. Открит през 1952 от Ст. Ваклинов при проучване на църква в местността Селище (във Външния град на стария Преслав). Дн. се съхранява в Националния археол. музей в София (Инв. № 3962). Текстът гласи:

 

(Тук лежи Мостич, който бе чъргубиля при цар Симеон и при цар Петър. На осемдесет години, като остави чъргубилството и всичкото си имущество, стана монах и така завърши своя живот.)

 

Църквата е триапсидна, кръстовидна, куполна, от типа на т.нар. църкви с вписан кръст, със свободни междураменни пространства. Въпреки че останките ѝ са запазени много ниско, късовете от мраморна архитектурна декорация, от стенни и подови мраморни облицовки и мозайки показват,

 

 

784

 

че е била сред най-представителните и богато украсени преславски църкви. Тя е манастирска и Мостичевият гроб не е единствен. В нея са намерени четири малки камери с кости, вероятно на светци, една разрушена и ограбена гробница в притвора, а отвън — още една пристроена гробница и други гробове. В камерите със събрани кости са намерени късове керемиди с имена на светци. Малки късове от мраморна плоча с кирилски надпис са може би от градената в притвора гробница. Във втората външна зидана гробница е погребан висш църковен служител, поставен в нея в седящо положение.

 

Надпис на чъргубиля Мостич, X в.

 

Тази обстановка изяснява много факти около личността на Мостич. Обстоятелството, че толкова високопоставено лице е погребано извън църквата, а архиереят — във втората, пристроена отвън гробница, показва, че гробът в църквата е на покойник с още по-висок ранг.

 

Гробницата на Мостич представлява пристройка, отворена от изток. Гробната камера е иззидана в западната част. Плочата с надписа е била поставена наравно с пода на цялото помещение. По находките се разбира, че то е било покрито с мрамор, а над гроба е висяло кандило. Мостич, чийто череп и скелет са изследвани и консервирани, а образът му е възстановен по метода на М. М. Герасимов, е бил човек със среден ръст. Страдал е от деформиращ артрит, имал е изкривен гръбнак и поради това е бил погребан в свито положение в сравнително малката гробна камера (дължина 76 см, ширина 45 см, дълбочина 50 см). Надгробната плоча е от мек сив глинест варовик. Размерите ѝ са: дължина 1,02—1,035 м, ширина 0,58—0,55 м, дебелина максимално 10 см. Надписът е разположен на 12 пълни реда. Буквите са ясно и дълбоко очертани с длето и личат всички — въпреки грапавата повърхност и пукнатините на плочата. Височината им се движи между 6,5 и 3 см. Първите четири реда са с по-едри букви от останалите, с най-големи букви е изписан редът с името на цар Симеон. В началото на първия ред е изрязана осмолистна розета.

 

По съдържание надписът е лаконичен, но е пълен и свързан разказ за Мостич. В първата му част (ред 1—5) се обяснява кой е Мостич, каква длъжност е заемал и при кои бълг. царе. Във втората част се съобщава за постъпването му в манастира и за смъртта му. В съдържанието се чувствува както влиянието на античните надгробни надписи (тук лежи — hic iacet), така и традицията на монументалните прабългарски надписи, особено на тези, в които се съобщава за смъртта на служило при хана лице. Фактът, че този сдържано-

 

 

785

 

тържествен и съдържателен текст е написан върху скромна плоча, недобре огладена и от нетраен камък, показва колко дълбоко е залегнала в практиката на епохата тази традиция. Надписът съдържа богата информация. Той съобщава името на лице, което заема висока длъжност при управлението на цар Симеон и на цар Петър I. Въпреки привидно слав. звучене на името Мостич изследванията показват, че то се свързва с прабълг. антропонимия. Антропологичното изследване на Мостичевия скелет потвърждава принадлежността му към прабълг. расов тип. Титлата ичиргу боила (вътрешен боил) се явява за първи път в този надпис в славянизирана форма. От текста се разбира, че това е длъжност при царския двор, от която Мостич се отказва, едновременно изоставяйки и състоянието си, което без съмнение е свързано с нея. Отбелязването на възрастта, на която той прави това — 80 г., както и служенето при цар Симеон и цар Петър I дават възможност да се датират приблизително надписът и времето на Мостичевото служене — общо ок. 40 г., които завършват в средата на X в. Надписът е поставен вероятно през 50-те или най-късно до края на 60-те г. на века. Като отразява установени феодални отношения, той документира и традицията, създадена от княз Борис I, знатни лица да се оттеглят в края на живота си в някои от столичните манастири. Липсата на каквито и да е находки в гроба показва, че в тази епоха е било съблюдавано монашеското отричане от земните блага.

 

В палеографско отношение надписът разкрива редица характерни черти за епиграфската практика през X в. Осмолистната розета е всъщност един усложнен кръстен знак, чрез който се предава символична инвокация. Буквите се отличават с издълженост и заостреност. В първите шест реда на надписа се спазват най-ясно формите на т.нар. млад унциал. Следващите редове имат слаб наклон надясно. Съкращения се срещат само при царските титли. Правописът свидетелствува, че текстът е съставен от образовани лица. Употребата на причастия, поради което синтаксисът е малко тежък, и архаизиращият правопис отразяват книжовен стил, а не говорим език. Фразата е тържествена и сбита. С всички свои особености надписът разкрива много добре характера на официалния лапидарен език и стил от средата на X в.

 

Значението на Мостичевия надпис изпъква по-добре, когато той се разглежда в светлината на ранната старобълг. епиграфика. Той е най-дългият от известните досега старобълг. и изобщо от ранните слав. епиграфски паметници. По-ранни от него са графитите от Кръглата църква и надписите по керамични плочки от Преслав, а вероятно (в зависимост от точната дата на Мостичевия надпис) и Добруджанският надпис от 943; значително по-стар е обаче от Самуиловия надпис. Особено важно е, че е намерен на мястото, където е поставен, и заедно с цялата среда, в която е открит, с непокътнатия гроб на Мостич разкрива богато истор. и културноистор. обстановка в столицата. Надписът продължава голямата традиция на първобълг. надписи, издавани от ханската канцелария, и отразява същевременно измененията, настъпили с утвърждаването на слав. писменост, феодалните отношения и християнската религия в Б-я.

 

 

            Лит.:

·       Станчев Ст. Надгробният надпис на чъргубиля Мостич от Преслав. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 3—42;

·       Иванова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 43—144;

·       Балан Μ., П. Боев. Антропологично проучване на скелета на чъргубиля Мостич. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 145—160;

·       Dujčev I. Mostič un haut dignitaire Bulgare du X^e siècle. — Bsl, 29, 1968, p. 281—289;

·       Влахов K. Етническа принадлежност на името Мостич, „чъргубиля при цар Симеон“. — Археология, 11, 1969, 4, с. 1—4;

·       Гюзелев В. Ичиргу-боилите на Първата българска държава (VII—XI в.). — ГСУфиф, 65, 1971 (1973), 3, с. 123—180;

·       Malingoudis Ph. Die mittelalterlichen kyrillischen Inschriften der Hämus-Halbinsel. 1. Die bulgarischen Inschriften. Thessaloniki, 1979, p. 32—36;

·       Бешевлиев В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, с. 51—52;

·       Йорданов ѝ. Портретна реконструкция на лицето и главата по четири прабългарски черепа от IX и X в. или за физическия облик на прабългарите. — В: Плиска-Преслав. 2. С., 1981, с. 206—211.

 

Магдалина Станчева

 

 

786

 

 

    (4). НАЗОР, Аница (Nazor, A.) (2.II.1935) — хърватска филоложка-славистка. Родена в Потоци, община Титов Дървар, бивша СР Босна и Херцеговина. Завършва реална гимназия в Осйек (1954). Виеше образование получава във Философския фак. в Загреб (1954—1959) по специалността сърбохърватски език и югославска литература, руски език и литература. През 1959—1962 е асистентка във Философския фак. в Задар, където преподава старослав. език и защитава докторска дисертация на тема „Senjski „Transit sv. Jerolima“ iz 1508“ (1965). В Старославянския инст. в Загреб работи като асистентка (1962— 1965), н.с. (1965—1971), ст.н.с. (1971—1978), научен съветник (от 1978). Изпълнява длъжността директор на Старослав. инст. (1967—1977) и на новооснования Инст. за филология и фолклористика (1977—1978), към който с още два института е интегриран Старославянският инст. под името Старославянски инст. „Светозар Ритиг“; от 1986 е директор на Инст. за филология и фолклористика. Преподава слав. палеография във Философския фак. в Задар (1985/1986). Член-кор. на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб (1977), акад. (1992); редовен член на „Матица сръбска“ в Нови Сад; член, от 1986 и зам.-председател на Международната комисия за Речник на църковнослав. език; главен редактор на сп. „Slovo“ и член на редколегията на сп. „Croatica“; председател на Хърватското филологическо д-во (1978—1981).

 

Изследователската работа на Н. разкрива убеждението за уникалността на хърватската средновековна глаголическа книжнина, в която си взаимодействуват традициите на слав. и на западноевроп. словесна култура. Н. има заслуги както за издирването на глаголически инкунабули в хърватските манастири, за систематизираното опознаване на хърватските глаголически паметници извън границите на Югославия, така и за създаването на обобщаващи, панорамни студии за цялостното развитие на хърватската глаголическа книжнина. Съвместно с Б. Грабар и М. Пантелич през 1973 тя издава един от най-ценните и най-богато украсените мисали от началото на XV в. — Мисала на Хървой Вукчич Хърватинич, в който са запазени обреди, възхождащи към началото на старобълг. книжнина. Заедно с М. Пантелич Н. подготвя фототипното издание на Втория новлянски бревиар от 1495, излязло през 1977. Тя осъществява (заедно с Н. Гошич, Б. Грабар, В. Йеркович и X. Куна) издание на босненския кирилски ръкописен сборник на Хвал Християнин от 1404, писан за Хървой Вукчич, който е препис от по-стар глаголически ръкопис и запазва много негови особености. Н. съдействува за издаването на ценни глаголически инкунабули от печатниците в Сен и Риека — „Spovid opena“ (1496), „Korizmenjak“ (1508), „Knjižice krsta“ (1531) на Шимун Кожичич, сътрудничи и в изработването на представителната христоматия от хърватски средновековни текстове „Hrvatska književnost srednjega vijeka“ под редакцията на В. Щефанич (1969).

 

Научните интереси на Н. са насочени главно към историята на хърватската глаголическа книжнина от XV—XVI в., когато в нея се очертава сложна жанрова разчлененост — наред с литургичните книги се разпространява и народнорелигиозна литература, като в книжовната норма се наблюдава преплитане на старобълг. и говорими чакавски особености с елементи на лат. и италианско езиково влияние. Н. проявява предпочитание към най-трудните за изследване паметници — сборниците с хибриден език като Петрисовия, Колуничевия, Иванчичевия, Жгомбичевия, Тконския и др. Тя установява причините за смесения характер на езика, свързани с различията в образците, характера на съдържанието, предназначението на сборниците, техниката на тяхното създаване, както и с езиковото съзнание на книжовниците. Отчита и извънлингвистичните фактори за постепенната ерозия на старобълг. писмена норма, които са свързани с влиянието на Хуманизма и Ренесанса и водят до приоритета на лат. и народния език,

 

 

787

 

както и до появата на книгопечатането. На тази основа Н. търси тенденциите във функционирането на хибридната писмена норма; тя се наблюдава в различни етапи от историята и на другите слав. книжовни езици, по отношение на които старобълг. език е изпълнявал своите международни функции. Спирайки се на методите за изследването на този сложен книжовен феномен, Н. посочва задължителното въвеждане на статистическия метод, благодарение на който може да се определи старинността на глаголическите текстове и съответно да се обособят онези от тях, които трябва да бъдат ексцерпирани за изготвяне на речник на хърватската редакция на старобълг. език. Н. определя звената на колебание на книжовната норма — преди всичко в областта на лексиката. От фонетичните особености посочва като симптоматични отбелязването на ятовата и еровата гласна (ь) и техните застъпници, проявите на ротацизъм, резултата от йотуването на групата *dj, появата на протетично j и на промяната ѧ > а. На морфологично ниво според нея са показателни колебанията в окончанието за род. пад. ед.ч. м.р. на прилагателните, местоименията и редните числителни; наличието на непалатални окончания в склонението на съществителните от ж.р. в ед.ч. и от м.р. мн.ч. вин.пад.; при глаголите — окончанията за сег. вр., аорист и условно наклонение, а в сферата на синтаксиса — употребата на dativus absolutus. На практика Н. прилага тези критерии при анализа на Иванчичевия сборник и установява господството на хърватската редакция на старобълг. език в 1/3 от частите му.

 

Н. разрешава и по-частни проблеми, напр. при характеристиката на Московския откъс от глаголически мисал от XV в., намиращ се в Държ. истор. музей в Москва. Тя не само внася яснота относно съдържанието на паметника, но въз основа на точното познаване на неговите езикови и палеографски особености и чрез целенасочено използуване на данни от истор. и културното развитие създава убедителна хипотеза за локализацията на ръкописа и за идентифицирането на неговия автор, комуто отрежда място сред останалите негови съвременници глаголаши.

 

Специално място в изследователските интереси на Н. заемат първопечатните глаголически книги. Тя е авторка на обзорни изследвания върху историята на глаголическото книгопечатане в Хърватско от неговото зараждане до XIX—XX в. В тях се осветлява особено най-старият период: от Мисал а от 1483 до Бревиара на Брозич от 1561. Според нея литургичните печатни книги по съдържание, език и външно оформление следват и доразвиват традицията на глаголическите ръкописни образци и на хърватската редакция на старобълг. език. Богословските наръчници и дидактично-религиозните съчинения са предимно преводи от италиански и лат. език на съвременни западноевроп. популярни произведения. Тези нелитургични глаголически печатни книги от първия период според Н. са писани на книжовен чакавски език, в който спорадично се явяват старобълг. елементи. Разностранната книжовна продукция на глаголическите печатници е плод на своеобразния облик на хърватската глаголашка интелигенция, на нейната филологическа и общокултурна платформа. Хърватските глаголаши следят съвременните европейски и местни културни традиции, добре владеят книжовния старобълг. език, но също италианския и латинския, от които превеждат правилно. Като тяхна главна заслуга Н. изтъква факта, че в началото на европейското книгопечатане те въвеждат най-старото слав. писмо — глаголицата и общослав. (старобълг.) език.

 

По-детайлно Н. изследва езика на нелитургичните издания, правени в Сен (1494—1508), и описва отразените в тях фонетични, морфологични и синтактични особености на средночакавския, икавско-екавски диалект, като обособява старобълг. и италианските наслоения. Тя отбелязва интересни тенденции в стилистичната специализация на

 

 

788

 

старобълг. езикови черти. Така напр. системната употреба на dativus absolutus в „Транзита на св. Йеролим“ (1508) е послужила на преводача-глаголаш да избегне монотонността в последователната употреба на италианските причастни форми. Взаимодействието на традиционните старобълг. особености с чакавските иновации е изразено особено в графиката и правописа на паметниците. Италианското влияние се проявява в областта на лексиката и синтаксиса. „Транзитът на св. Йеролим“ е разгледан в контекста на по-ранните ръкописни глаголически преводи, към които възхождат отделни негови части, съпоставен е и със съществуващите лат. и италиански издания. Съобразявайки се със структурата на сборника и езиковите му особености, Н. доказва, че той е преведен от италиански език, от Фоксиевото издание от 1487 или от издание, идентично на него. Тя изразява мнение и относно предположението, че сплитският ренесансов поет М. Марулич е сътрудничил в превеждането на „Транзита“. Наличието на западночакавски езикови черти, както и на доста старобълг. особености, а също и самото качество на превода не потвърждават евентуалното участие на Марулич. Други проблеми поставя „Легендата за св. Йероним“, отпечатана в края на сборника и написана в дванадесетосрични стихове. Съпоставяйки прозаичната и стихотворната част на текста, Н. установява, че легендата не е преведена от италиански източник, преводачът на „Транзита“ и авторът на легендата са различни лица и тъй като поетичният текст съдържа източночакавски езикови особености, негов автор би могъл да бъде Марулич.

 

Освен на научни студии, статии и обзори Н. е авторка на многобройни рецензии по проблемите на старобългаристиката — за учебници и помагала по старобълг. език, както и за издания на старобълг. паметници.

 

 

            Съч.:

o   Jezični kriteriji pri određivanju donje granice crkvenoslovenkog jezika u hrvatskoglagoljskim tekstovima. — Slovo, 13, 1963, p. 68—86;

o   Dvanaesteračka legenda о svetom Jeronimu. — Slovo, 15—16, 1965, p. 214—224;

o   О словаре хорватскоглаголической редакции общеславянского литературного (церковнославянского) языка. — ВЯ, 15, 1966, 5, с. 99—105;

o   Osvrt na povijest naših najstarijih štamparija. — Vjesnik bibliotekara Hrvatske, 13, 1967, 1—2, p. 1—22;

o   Praca nad Słownikiem języka cerkiewno-słowiańskiego redakcji chorwackiej w Instytucie Starosłowiańskim im. Svetozara Ritiga w Zagrzebiu. — Sprawozdania z posiedzień Komisji naukowych PAN, 11, 1967, p. 176—179;

o   Izložba o glagoljici u Rijeci. — Slovo, 18—19, 1969, p. 444—445;

o   Senjski Transit svetoga Jerolima i njegov predložak. — Slovo, 18—19, 1969, p. 171—188;

o   Rad na Rječniku crkvenoslavenskog (općeslavenskog književnog) jezika. — Slovo, 18—19, 1969, p. 439—441;

o   Moskovski odlomak glagoljskog misala XV st. — Slovo, 20, 1970, p. 103—109;

o   Kulturnopovijesno značenje izdanja glagoljske tiskare u Senju g. 1494—1508. — Slovo, 21, 1971, p. 415—444;

o   Otvorena pitanja oko nastanka misala iz godine 1483. — In: Misal 1483. Misal po zakonu rimskoga dvora. Biblioteka pretisaka „Liber Croaticus“. Zagreb, 1971, p. 81—84;

o   О potrebi kritičkih ili faksimiliranih izdanja senjske glagoljske tiskare. — In: Senjski zbornik. 6. Senj, 1975, p. 15—22;

o   Izdavanje glagoljskih i ćirilskih jezičnih spomenika poslije Nahtigala. — In: Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik. Ljubljana, 1977, p. 293—321;

o   Книгопечатание глаголическим шрифтом на территории Хорватии. — В: Славянские культуры и Балканы. 1. С., 1978, с. 375—390;

o   Zagreb — riznica glagoljice (katalog izložbe). Zagreb, 1978, p. 5—10, 21—82+58 ii.;

o   Spovid općena. Latinička transkripcija glagoljskog teksta tiskanog god. 1496. u Senju. Priredila A. Nazor. Senj, 1979, 30+99 p.;

o   Senjska Spovid općena kao izvor Akademijina Rječnika hrvatskoga ili srpskoga jezika. — In: Senjski zbornik. 8. Senj, 1980, p. 369—375;

o   Hrvatskoglagoljski rukopisi izvan domovine. — Istra, 18, 1980, 3—4, p. 55—68;

o   Glagoljski rukopisi u koricama i hrptovima knjiga. — Istra, 19, 1981, 5—6, p. 51—58;

o   Croatian glagolitic Manuscripts. A Survey of their Repositories. — Полата кънигописьнаı-а, 5, 1981, p. 54—64;

o   Duro Daničić kao izdavač srednjovjekovnih bosanskih rukopisa. — В: Зборник о Ђури Даничићу. Загреб —Београд, 1981, с. 415—424;

o   Otkrivena rijetka glagoljska inkunabula. — Naša knjiga, 1, 1982, 2, p. 36—37;

o   Divkoviceva djela u glagoljskim rukopisima 17. i 18. stoljeća. — In: Zbornik radova о Matiji Divkoviću. Sarajevo, 1982, p. 163—173;

o   Cijena glagoljskih kodeksa iz 14. i 15. stoljeća. — В: Зборник во чест Блаже Конески по повод шеесетгодишнината. Скопје, 1984, с. 193—201;

o   Tiskana glagoljska knjiga od prvotiska Misala 1483 do Brozićeva brevijara 1561. — Slovo, 34, 1984, p. 7—16;

o   O pewnych związkach głagolaszy z Polską. — Zeszyty naukowe wydziału humanisticznego. Slawistika, 3, 1982 (Polskie kontakty z piśmiennictwem cerkiewnosłowiańskim do końca wieku XV), p. 107—112;

o   Ćirilica u glagoljskim rukopisima. — In: Litterae Slavicae medii aevi Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 241—252;

o   La scrittura glagolitica. Presso i Croati. — In: Tre alfabeti per gli Slavi. Catalogo della mostra allestita nella Biblioteca Vaticana per l’undicesimo centenario della morte di san Metodio. Biblioteca Apostolica Vaticana, 1985, p. 57—65;

 

 

789

 

o   The Old Testament in Croato-glagolitic manuscript Translation. — In: Proceedings of the Ninth World Congress of Jewish Studies. Division D, 1. Hebrew and jewish languages. Other Languages. Jerusalem, 1986, p. 69—75;

o   Obilježavanje 1100 obljetnice Metodijeve smrti u Jugoslaviji. — Slovo, 36, 1986, p. 264—275;

o   The Heritage of Cyril and Methodius in the Art of Printing. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyril and Methodius. Roma, 1988, p. 283—290.

 

Найда Иванова

 

 

    (5). НАПИСАНИЕ ЗА ПРАВАТА ВЯРА, Слово за правата вяра — предполагаем книжовен труд на Константин-Кирил Философ. Според Краткото Кирилово житие в предсмъртния си час слав. първоучител повикал своите ученици, за да им изложи православната вяра:

 

В ръкописната традиция съчинението е известно под заглавието Написание ѡ  правѣй вѣрѣ, изȣщеное кѡнстантиномъ блаженѣмь фїлософомъ. оучителемь о б҃зѣ словѣн͐скомоу ѫзыкоу. Засега науката разполага с два преписа от този труд: 1. Лаврентиев (Иван Александров) препис, поместен в Иван Александровия сборник от 1348 (сега в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург, сигн. F.1.376). Открит е от К. Ф. Калайдович, който и обнародва първите няколко реда в книгата си за Йоан Екзарх (М., 1824, с. 89—90). Целият текст е публикуван за пръв път в руски превод (вероятно от Инокентий Херсонски) в Киев, в сп. „Воскресное чтение“ (№ 45, 1841, с. 407—412). 2. Барсов препис — в руски сборник от XVI в. (от сбирката на Е.В. Барсов в Държ. истор. музей в Москва, сигн. Барс. 1498). Обнародван е от Барсов през 1885 в ЧОИДР. Преписът е използуван от Г.А. Илински и Д. Дюлгеров за разночетения.

 

Написание за правата вяра, препис от Иван Александровия сборник от 1348 г.

 

Н.п.в. е труд с чисто догматическо съдържание. Като литературно произведение то не представлява нещо ново в историята на християнската книжнина. Авторът му следва вековна традиция, широко разпространена в християнския свят до ново време. В жанрово отношение Н.п.в. спада към т.нар. вероизповедни формули, символи на вярата, изложения на вярата, които наред със Св. писание и Св. предания стават норми на вяра, около които вярващите се групират и обединяват. Вероизповедните формули се появяват още през първите векове на християнството. Първоначално те се употребяват предимно във връзка с тайнството кръщение. Такава формула например е „Канон на истината“ (Κανῶν τῆς ἀληθεῖας) от Ириней Лионски (починал в 202). От III в. е „Изложение на вярата“ от Григорий Чудотворец (213—270), одобрено по-късно от второто правило на Шестая вселенски събор (Цариград, 680—681). Това изложение по-късно става образец в Понтийската църква (в североизточната част на Мала Азия). Своя символ на вярата Григорий Богослов също свързва с тайнството кръщение и затова го помества в едно слово за кръщението (Творения Григория Богослова. 1. СПб., 1912, с. 573—574). Вероизповедните формули са израз на единомислието на вярващите

 

 

790

 

по религиозните въпроси. На тази основа се появяват вероопределения, които обединяват отделните поместни църкви и им служат за ръководно начало. Такива символи са: Символ на Кесарио-Палестинската църква, Символ на Антиохийската църква, Символ на Александрийската църква, Символ на Кипърската църква, Символ на Римската (Апостолска) църква (Чельцов Н. Древние формы символа веры православной церкви. СПб., 1869); Попов В. Апостолский символ. — ТКДА, 1, 1908, с. 381; Цоневски И. Апостолският символ. — ГСУбф, 20, 1942—1943). Разлика по същество в тези отделни символи няма; те разкриват едни и същи основни положения на православната догматика.

 

След Миланския едикт (313) положението на християнската религия коренно се променя. От преследвана тя става господствуваща в гръко-римския свят. Догматико-философската мисъл през .този период бележи значително развитие. Това обстоятелство поставя началото на разцвета на вероизповедната книжнина. Докато през първите три века от н.е. вероизповедните формули се свързват с отделни лица или църкви, от IV в. насам влиза в действие вселенската догматическа мисъл чрез т.нар. вселенски събори, които имат последната дума по догматическите въпроси (7 правило на Третия вселенски събор — Ефес, 431) и техните определения и формулировки стават задължителни норми за всички, които държат да се запази вселенското единство. Така на Първия вселенски събор (Никея, 325) в резултат на победата над арианството се изработва т.нар. Никейски символ на вярата, а на Втория вселенски събор, свикан срещу македонианството (Цариград, 381), се изработва т.нар. Цариградски символ. По-късно чрез сливане на тези два символа се получава т.нар. Никео-Цариградски символ, състоящ се от 12 члена, който става основното верую на Вселенската църква и всяко отклонение от него се третира като ерес (Лебедев А.П. О нашем символе веры. — БВ, 1902, январь, с. 40—66; февраль, с. 266—298; Спаский А. История догматических движений в эпоху вселенских соборов. 1. Сергиев Посад, 1914, с. 209—270, 351—474). Този символ се помества не един път и в слав. ръкописи като ръководно начало на вярата. (Вж. Генез А. История славянского перевода Символа веры. СПб., 1884.)

 

През следващите векове обаче се появяват нови ереси, които предизвикват свикването на нови вселенски събори, на които също се вземат определени решения и се излага православното становище по съответни въпроси. Определенията на тези събори не влизат в състава на някакъв нов, допълнителен символ, но също стават задължителни за целия православен свят. Смятало се, че отклонението от тях води към ерес. Наред с вселенските догматически определения и изложения на вярата през патристичния период (IV—VIII в. ) продължава и старата практика при известни обстоятелства частни лица да излагат в писмена форма своето верую. Но докато по-рано това става главно във връзка с тайнството кръщение, сега появата на вероизложенията се обуславя преди всичко от борбата срещу ересите, която понякога взема много остри форми. Така напр. Атанасий Александрийски, един от най-ревностните защитници на православието и борец срещу арианството, пише „Пространно слово за вярата“, в което излага православното схващане за Христа; Василий Велики е автор на едно кратко изложение на вярата; във формата на въпроси и отговори е „Кратко изложение на православната вяра“ от Анастасий Синаит (VII в.), който се бори главно срещу монофизитите; вероизложението на Теодор Студит (759—826) завършва с осъждане на иконоборството, и т.н.

 

След IX—X в. появата на подобни вероизложения намалява, тъй като православието вече е взело връх над ересите и догматическите спорове до голяма степен утихват. От друга страна, след определянето и формулирането на православните догми се явява нужда от

 

 

791

 

тяхното разяснение и философска обосновка. Именно в тази насока започва да се развива догматиката като наука. Възниква въпросът, какви догматически различия и борби в средата на IX в. обуславят появата на Н.п.в.?

 

На първо място трябва да се помни, че споровете между иконоборци и иконопочитатели продължават. След Седмия вселенски събор (Никея, 786/787) иконоборството се подкрепя от най-високи инстанции — императорите Лъв V Арменец (813—820), Михаил II (820—829) и Теофил (829—842). Константин-Кирил води спор с иконобореца патриарх Йоан VII Граматик. Иконоборството пуска дълбоки корени, борбата срещу него е продължителна и нелека. Остри спорове се водят между Рим и Цариград и по въпроса за Filioque. А тези спорове са чисто догматически. Стига се дотам, че през пролетта на 867 патриарх Фотий праща Окръжно послание до източните патриарси и настоява за свикване на събор. Тъй като решенията на Седмия вселенски събор не са приети навсякъде, той настоява и за тяхното признаване (Български старини, 5, 1917, с. 121—130). В Рим от своя страна също недоволствуват; през 868 в гр. Вормс се свиква събор, който осъжда „гръцката ерес относно вярата в Св. Троица“. Фотий обвинява папата и в редица други отклонения. Отношенията между Рим и Цариград така се изострят, че се слага началото на разделянето на църквата на две — католическа и православна. От ЖК е известно, че Константин-Кирил води остър спор с някои представители на Римската църква по въпроса за триезичната ерес. В Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите се сочат редица други разногласия от обреден характер (ИВИ, 7. С., I960, с. 65—125). В писмо от 879 папа Йоан VIII обвинява Методий в нарушаване на вярата (Пак там, с. 167—170). Краткото Кирилово житие съобщава, че в Рим слав. просветител спорил с еретически епископи.

 

При изострената борба между Изтока и Запада, която включва и дейността на двамата братя, напълно естествено е, че от тях било поискано в определен момент да изложат своята вяра. Това се налагало особено от обстоятелството, че те били повикани в Рим именно за да се провери тяхното вероизповедание. И това те правят в края на 868. От друга страна се знае, че в последните дни от своя живот Кирил получава по-висш монашески сан (т.нар. схима) и променя името си. Така че твърде е възможно и във връзка с това свещенодействие да се е явила нужда той да изложи своето верую. Трябва да се има предвид, че при аналогични случаи са се появили редица други частни вероизложения.

 

Н.п.в. е изложение на християнските догми, установени и формулирани от вселенските събори, като е спазена и хронологията. Разграничават се четири части съобразно с четирите догматически въпроса, които стават предмет на остри спорове през вековете и причина за свикването на вселенските събори: 1. Тринитарен въпрос, т.е. въпросът за Св. Троица (по повод на арианството и македонианството); 2. Въпросът за двете природи у Христа (по повод на несторианството и монофизитството); 3. Въпросът за двете воли и действия у Христа (по повод на монотелитството); 4. Въпросът за иконопочитанието. Изложението на въпросите е подчинено на строга композиция: най-напред се излага православното учение, а след това се отричат еретическите схващания. Последното положение липсва само в главата за иконопочитанието.

 

Поставянето на тринитарния въпрос на първо място не е само спазване на хронологията и не е станало случайно. Догмата за Св. Троица е най-важната християнска догма, тя е същността на християнската религия. Затова всеки, който влиза в лоното на църквата, приема кръщение в името на Св. Троица. Затова и Кирил се нарича „ученик на Св. Троица“ и действува в нейно име. При оспорването на християнството ударите се насочвали преди всичко срещу учението за троичността на Бога. В пренията си с юдеите и сарацините

 

 

792

 

Кирил е принуден да разяснява и да защитава именно тази догма. В Н.п.в. той се позовава на Никео-Цариградския символ на вярата, както и на словото на Григорий Богослов, в което той излага своето становище за Св. Троица (Творения Григория Богослова. 2. СПб., 1912, с. 298—302). Знае се, че Григорий Богослов е един от онези догматически мислители, които най-много допринасят за изяснението на тринитарния въпрос и за утвърждаването на православното схващане за Св. Троица на Втория вселески събор (Събев Т. Влияние на св. Григорий Назиански върху св. Кирил Славянобългарски. — ГДА, 18, 1971).

 

Христологическите ереси (несторианство, монофизитство, монотел итство) ревизирали православното учение за съединението на двете природи у Христа. Според несторианството Христос не е бог, а само човек, който е надарен с особена благодат, с особени дарби. При това положение и Дева Мария не е Богородица, а само Христородица. Несторианството бива осъдено на Третия вселенски събор. Решенията на този събор са изложени в т.нар. Антиохийско изповедание, което после става правило на вярата в цялата църква по въпроса за двете естества у Христа. Като ерес обаче несторианството продължава да съществува и след Ефеския събор. Монофизитството пък проповядва, че у Христа се е проявило само божеското начало; човешката природа у него е погълната така от божеската, както океанът поглъща капка вода. Тази ерес бива осъдена на Четвъртия вселенски събор (Халкидон при Цариград, 451). Несторианството и монофизитството водят към отричане на догмата за изкуплението от първородния грях. Следователно в това отношение те стоят на едни позиции, образуват един лагер, имат едно и също острие. Затова и Кирил ги поставя в една група — втората.

 

Като естествен резултат от монофизитството през VII в. се появява нова христологическа ерес — монотелитството (едноволието). Щом у Христа има едно естество, то следва, че ще има и една воля, едно действие. Спорът взема големи размери. Затова с цел да се въдвори спокойствие в империята, обезпокоявана външно от перси и араби, а вътрешно от религиозни борби, имп. Ираклий (610—641) решава да направи отстъпки на монофизитите, като провъзгласи техните схващания за официална догма. Лагерът на православните обаче вижда в това измяна на вярата и остро протестира. В защита на православието излизат видни за времето си църковни дейци и книжовници, като Софроний Ерусалимски (починал в 640), императорският секретар Максим Изповедник (580—662) и др. Стига се до свикването на Шестия вселенски събор, който осъжда монотелитството и провъзгласява православната догма за двете воли у Христа. Като продължение на този събор се счита съборът през 692 (Трулският събор), който допълва догматическите определения за двете воли у Христа.

 

На последно място е поставен въпросът за иконопочитанието. Борбата между иконоборци и иконопочитатели предизвиква свикването на Седмия вселенски събор, на който иконоборството бива осъдено и провъзгласено за ерес. Но и след това то продължава да се разпространява и да бъде силно. На събора обаче през 843, свикан в Цариград от имп. Теодора, догмата за иконопочитанието бива възобновена в православния свят. На събора биват потвърдени и всички решения на предшествуващите вселенски събори.

 

Н.п.в. е вероизложение не само на Кирил, но същевременно и на Методий, както се чете в края на произведението: сице азъ своѫ вѣрѫ исповѣдаѫ и съ присным моимъ братомъ меөодїемъ и пос͐пѣшникомъ въ б҃жїи слоужбѣ (така аз изповядвам своята вяра заедно с моя рожден брат Методий и сътрудник в божията служба). Произведението е завет на слав. първоучители, отправен към новопокръстения слав. народ. Такова вероизложение Методий прави през 879 и пред папа Йоан VIII, както се чете в писмото на папата до моравския княз Светополк от юни—юли 879 (ИБИ, 7. С., 1960, с. 168).

 

 

793

 

В последно време във връзка с авторството на Η.п.в. се излагат нови факти и съображения в публикации на А.И. Юрченко и Е.М. Верешчагин (1987, 1989, 1990) и на Н. Кочев (1993).

 

Н.п.в. е първото систематично изложение на основните православни догми в слав. литератури. То свидетелствува както за голямата богословска ерудиция на Кирил, така и за грижите му да остави на своите последователи догматическо ръководство по верските въпроси. Наред с Никео-Цариградския символ на вярата (той бива съобщен на княз Борис I от Фотий още през 866; съобщени биват същевременно и решенията на вселенските събори) Н.п.в. става верско ръководство на новоприелото християнската религия славянство. Най-сетне то е важен документ, който свидетелствува за полагането на основите на слав. догматическа терминология. Тук се откриват някои догматически термини, които не се намират в други произведения от онова време: трьмѣсѧчьнъ, тръслънечьнъ, равьнопрѣстольныи и др. Константин-Кирил, Константин Преславски и Йоан Екзарх са първите ковачи на слав. термини за отвлечени понятия.

 

 

            Лит.:

·       Калайдович К. Ф. Иоанн, Ексарх болгарский. Исследование, объясняющее историю славянского языка и литературы IX и X столетий. М., 1824, с. 89—90;

·       Инокентий Херсонский. Начертание правой веры, изложенное блаженным Константином Философом, учителем народа славянского. — Воскресное чтение, 1840, 45, с. 407—412;

·       Князев А. С. Святые равноапостольные Кирилл и Мефодий, просветители славян, и влияние их подвигов на народное образование как всего славянского мира вообще, так и России в частности.СПб., 1866, с. I—VIII;

·       Срезневский И. И. Сведения и заметки о неизвестных и малоизвестных памятниках. СПб., 1867, с. 47—52;

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по документальным источникам. СПб., 1868, с. 18—19;

·       Воронов А. Д. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 250—265;

·       Барсов Е. В. Написание о правой вере Константина Философа, славянского первоучителя. — ЧОИДР, 1885, 1, с. 1—11;

·       Ангелов Б., М. Генов. Стара българска литература. С., 1922, с. 10—20;

·       Ильинский Г. А. „Написаніе о правой въръ“ Константина Философа. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 63—89;

·       Никольский Н. К. К вопросу о сочинениях, приписываемых Кириллу Философу. — И по РЯС, 1, 1928, 2, с. 446—450;

·       Grumel V. Le „Napisanie o právej věrě“ de Constantin le Philosophe. — Echos d’Orient, 28, 1929, p. 283—294;

·       Лавров П. A. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 175—180;

·       Дюлгеров Д. Рим и св. братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 11, 1933—1934, с. 1—68;

·       Трифонов Ю. Съчинението на Константина Философа (св. Кирила) „Написаніе ѡ правѣй вѣрѣ“. — СпБАН, 52, 1935, с. 1—85;

·       Киселков В. Славянските просветители Кирил и Методий. С., 1946, с. 408—417;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 221—230;

·       Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 19—23;

·       Tkadlčik V. Das Napisanije о právej věrě: seine ursprüngliche Fassung und sein Autor. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969, p. 185—209;

·       Куев К. Иван Александровият сборник от 1348 година. С., 1981, с. 141—148, 149—165, 167—182;

·       Юрченко А. И. К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. — В: Балтославянские исследования, 1985. М., 1987, с. 221—232;

·       Верещагин Е. М., А. И. Юрченко. Греческий источник „Написания о правой вере“ Константина-Кирилла Философа. — СС, 1989, 3, с. 54—63;

·       Юрченко А. И. К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. — В: Герменевтика древнерусской литературы XI—XVI века. М., 1989, с. 19—39;

·       Юрченко А. И. К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. — ТОДРЛ, 43, 1990, с. 255—262;

·       Кочев Н. Еретичните учения в ареала на византийската ортодоксия през VIII—IX век и появата на защитни текстове на църковната вероизповед („Написание за правата вяра“ от Константин Философ — св. Кирил). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 78—87.

 

Куйо Куев

 

 

    (6). НАРОДНА БИБЛИОТЕКА „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“ (НБКМ) — бълг. национална библиотека в София, най-голямата универсална научна библиотека в Б-я. НБКМ е архив на бълг. книга, национален библиографски център; методически и координационен център на единната библиотечна система в Б-я (от 1953); ръкописно-документален център за епохата на Средновековието, османското владичество и Възраждането; средище на Бълг. археографска комисия (от 1977).

 

НБКМ е един от най-старите бълг. културни и научни инст. Основана е на 10 дек. 1878 под името Софийска публична библиотека с участието на първия губернатор на София П. В. Алабин и М. Дринов. От 17 юни 1879 е под ведомството

 

 

794

 

на Министерството на народното просвещение и е назована Бълг. народна библиотека. Началният ѝ фонд е формиран главно чрез дарения предимно от Б-я и от Русия. През 1897 по инициатива на К. Величков е въведен Законът за депозиране на печатни издания в народните библиотеки; библиотеката започва да получава задължителен библиотечен депозит и да събира и библиографира националното книжовно наследство. Историята на НБКМ през периода 1878—1944 е свързана с дейността на видни бълг. учени, общественици и писатели — П. Р. Славейков, Π. П. Славейков, Н. Михов, Ив. Шишманов, Б. Цонев, Ст. Чилингиров, В. Златарски, Б. Ангелов, В. Йорданов и др.

 

Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София

 

По време на Втората световна война сградата ѝ е напълно разрушена (1944), при което са унищожени каталозите, инвентарните книги, архиви и справочният ѝ апарат. След войната НБКМ получава широки възможности за развитие и се изгражда като първостепенен научен и културен инст. В началото на 1950 е преименувана Държ. библиотека „В. Коларов“, а от 12 септ. 1963 носи името Н.б. „К. и М.“. Дн. сграда на библиотеката, изпълнена по проект на архитектите Ив. Васильов и Д. Цолов, е официално открита на 16 дек. 1953. През 1975 пред сградата е издигнат паметник на Кирил и Методий (скулптор Вл. Гиновски, архитект Ив. Иванчев). През 1954 НБКМ е призната за научен институт, през 1963 се слива с Бълг. библиографски инст. „Елин Пелин“, като поема и неговите функции.

 

Към 1991 фондът на НБКМ наброява ок. 3 400 000 книжни единици, като средно годишно нараства с ок. 90 000 регистрационни единици. Библиотеката осъществява широка информационна и издателска дейност — издава текущата „Национална библиография на HP България“ , ретроспективни библиографии, „Известия“ в две поредици, сп. „Библиотекар“ и др. Развива научна дейност в областта на библиотекознанието, библиографията, книгознанието, палеографията, архивистиката и ориенталистиката.

 

С оглед на кирило-методиевската проблематика специален интерес представлява Ръкописният отдел на НБКМ, където се съхранява най-голямата сбирка от слав. ръкописи в страната, наброяваща към 1988 ок. 1500 паметника с хронологически обсег от XI до XIX в. Между тях заслужава да се споменат Енинският апостол от XI в. (№ 1144), апостол от XIII в. (№ 880), Банишкото евангелие от XIII в. (№ 847), в месецослова на което е отбелязана паметта на Кирил, на Методий и на цар Петър I; Скопският миней от XIII в. (№ 522), включващ старобълг. акростихове с глаголическа подредба на буквите, два преписа от Синодика на цар Борил (в единия от тях — Дриновия от XVI в. (№ 432), е запазено славословие за Седмочислениците). В сбирката фигурират и няколко преписа от Службата за Кирил — Софийски от XIII в. (№ 895), препис в празничен миней от XV—XVI в. (№ 140), Врачански препис от 1608 (№ 141), препис в миней за февр.—март от XVII в. (№ 902). Колекцията включва и преписи на творби от Климент Охридски — в сборник от XIV в. (№ 307), в миней от XVI в. (§ 155) и др., акростишни песнопения от Константин Преславски в Аргировия триод от XIII в. (№ 933), част от Беседата против богомилите от презвитер Козма — в миней за апр. от XVI в. (№ 917) и др. Редица ранни преписи

 

 

795

 

на библейски и богослужебни книги предлагат важен текстов материал за проучване на историята на Кирило-Методиевите преводи.

 

Множество ръкописни, архивни и печатни материали, съхранявани в НБКМ, съдържат сведения за развоя на култа към Кирил, Методий и техните ученици и приемници през Средновековието, епохата на османското владичество и Възраждането.

 

 

            Лит.:

·       Цонев Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. 1. С., 1910, 555 с. + 18 табл.;

·       Цонев Б. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. 2. С., 1923, 553 с.+52 табл.;

·       Йорданов В. История на Народната библиотека в София. По случай 50-годишнината ѝ. 1879—1929. С., 1930, 8+360 с.;

·       Стоянов М. Българска възрожденска книжнина. 1. С., 1957, 664 с.; 2. С., 1959, 958 с.;

·       Стоянов М., Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. 3. С., 1964, 492 с.+40 табл.; 4. С., 1971, 174 С. +16 табл.;

·       Калайджиева K. Народна библиотека „Кирил и Методий“. 1878—1978. С., 1978, 47 с.;

·       Сто години Народна библиотека „Кирил и Методий“. С., 1978 (Библиотекар, 25, 10), 68 с.

 

Божидар Райков, Боряна Христова

 

 

    (7). НАУМ Охридски (ок. 830—23.XII.910) — един от най-приближените ученици и съратници на първоучителите Константин-Кирил и Методий от периода на създаването на слав. писменост и на Моравската мисия; виден представител на старата бълг. литература от Златния век. Оскъдни сведения за живота му се съдържат в посветените му жития (вж. Жития на Наум Охридски) и служби (вж. Служба за Наум Охридски), в пространните жития на Методий и на Климент Охридски.

 

Св. Наум Охридски. Икона от църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид, XIV в.

 

Св. Климент Охридски и св. Наум Охридски. Икона от манастира „Св. Наум“ край Охрид, XIV в.

 

Изворите позволяват да се твърди, че Н.О. произхожда от солунските славяни. Вероятно той е един от тримата ученици на Кирил и Методий, ръкоположени от папа Адриан II (867—872) за свещеници в Рим (в края на 867 или началото на 868). След смъртта на Кирил (февр. 869) Н.О. продължава делото на слав. просвета и богослужение в Панония и Велика Моравия като близък съратник на Методий. Преживява трагичните перипетии и разгрома на слав. богослужение във Велика Моравия и преследванията, на които са подложени Кирило-Методиевите ученици след смъртта на Методий (апр. 885).

 

 

796

 

Канон за апостол Андрей от Наум Охридски, препис от XIII в.

 

С Климент и Ангеларий преплава р. Дунав върху примитивен сал и пристига в Б-я. В столицата Плиска тримата са посрещнати радушно от княз Борис I (852—889). Наум и Климент са настанени в дома на болярина Есхач, осигурени са им найдобри условия за живот и книжовен труд. След като Климент е изпратен да работи в областта Кутмичевица, Н. О. развива широка дейност за организирането на църковния и просветния живот в столичната област. Ценно свидетелство за високото му положение в княжеския двор и за авторитета му като ръководна личност в книжовния живот оставя Константин Преславски, който в предговора към Учителното евангелие съобщава, че е подготвил този труд по изричното настояване на Н. О. През 893, когато Климент Охридски е провъзгласен за „пръв епископ на славянския език“, Наум напуска Преслав, за да продължи неговата дейност в Югозападна Б-я, в областта Кутмичевица с главен град Девол.

 

Св. Наум Охридски. Икона от църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид, XVI в.

 

Ок. 900 се оттегля в манастир край Охрид, където продължава просветителското си дело. Ок. 905 със съдействието на княз Борис I и на цар Симеон (893—927) построява манастир край Охридското езеро („на изхода на Бялото езеро“), посветен на архангел Михаил (дн. известен с името „Свети Наум”). Умира в своя манастир. Канонизиран е за светец. До 1720 паметта му се чествува на 23 дек., след това — на 20 юни, а заедно с Кирил и Методий и учениците им, образуващи групата на светите Седмочисленици — на 27 юли.

 

Някои изследователи (М. Вайнгарт, А. Мазон, Р. Нахтигал, Д. Глумац), които считат, че името Черноризец Храбър е псевдоним, предполагат, че зад него се крие личността на Н.О. Хипотезата им има значение повече на опит да се издигне престижът на Наум като творческа личност, тъй като доскоро не бе известно нито едно негово произведение. Тя основателно е отхвърлена в монографията на К. Куев „Черноризец Храбър“ (1967).

 

 

797

 

Истор. извори не съдържат сведения за книжовна дейност на Н.О., поради което в литературноистор. трудове той обикновено се оценява като организатор на книжовния живот. Допуска се и участието му в превода на съчинения от грц. ез., които обикновено не съобщават името на преводача. През 1978 бе намерена химнографска творба, чийто акростих съдържа името на Н.О. и документира творческа изява на книжовника в областта на църковнопесенната поезия. Това е Канонът за апостол Андрей, чийто акростих гласи: првааго хрстова сла хвали нишчии наум (Първия Христов апостол възхвалява нищият Наум). Канонът е намерен в препис от XIII в. в сръбски ръкопис, съхраняван в сбирката на Зографския манастир. Езикът на произведението носи белезите на дълбока старинност. В думата нишчии от акростиха е запазен уникален пример за преглас (*tj > шч, което е мек вариант на шт; предполага се, че глаголическата графема за шт е лигатура на шч). Връзка с езика на класическите старобълг. паметници (Мар. ев., Супр. сб., Син. пс.) показва и формата хрстов (от хръст) в акростиха. Изборът на темата и нейната интерпретация насочват към епохата на Кирил и Методий, отразяват патоса на тяхната покръстително-просветителска мисия. Според раннохристиянските предания, отразени в житието му и в апокрифите за него, ап. Андрей проповядва в северните страни, просвещава скитите, пътува до Грузия и Армения, покръства на мястото, където векове по-късно възниква гр. Киев, бил е затварян и измъчван. Умира в Патра, където е разпънат на кръст. В просветителската дейност на ап. Андрей Н.О. намира пълна аналогия на живота и делото на слав. първоучители и на техните ученици, които векове по-късно проповядват между северните народи, претърпяват гонения и мъчения и се вдъхновяват от идеята, че са продължители на делото на ап. Андрей. Н.О. изгражда неговия образ с традиционни, характерни за типа светец метафори-символи. Изобразява го като препълнена с животворни води река, която напоява вселената; над цялата земя се носи неговият глас и пробужда спящите в неверие; апостолът блясва като мълния от изток до запад, като орел прелита над цялата вселена и поразява заблудите. Анализът на творбата, както и на евентуалната ситуация, при която би могла да възникне, насочват към Рим и годината 868 — след като папа Адриан II благославя слав. книги, е извършено богослужение (според съобщението в ЖК, гл. 17) в църквите на ап. Петър, св. Петронила и ап. Андрей.

 

Св. Наум Охридски. Стенопис от църквата „Успение Богородично“ в Зографския манастир, 1764 г.

 

С името на Н.О. се свързва и един Канон за пренасяне мощите на Йоан Златоуст, изграден в акростих: златооустааго прѣнесение мошчии поѭ (Пренасянето на Златоустовите мощи възпявам). Акростихът не съобщава името на автора, но за вероятно авторство на Наум говори същото фонетично явление в думата мошчии. Единствено в разглежданите две произведения има подобен преглас, който документира описан във филологическите проучвания фонетичен процес.

 

 

798

 

Във връзка с възникването на канона за Йоан Златоуст най-вероятна е хипотезата за творческа проява на Н.О. в Плиска—Преслав може би по повод завършването на преводи от творби на Йоан Златоуст и съвпадение със съответния негов празник.

 

Значението на Н.О. за историята на старобълг. литература и култура се определя от големите му заслуги като съратник на Кирил и Методий, като неуморен борец и труженик за тържеството на тяхното дело в пределите на бълг. държава — в Плиска—Преслав—Охрид, като строител на Бълг. църква в процеса на нейната славянизация, като един от първите бълг. поети-песнописци.

 

 

            Лит.:

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927 (2 изд. С., 1971, с. 244—247, 278—279);

·       Иванов Й. Български старини из Македония. 2. изд. С., 1931, с. 305—313 (фототипно изд. С., 1970);

·       Киселков Сл. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 51—56;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература през IX—X в. С., 1962, с. 156—160;

·       Романска Цв. Климент и Наум в народните предания. — Хиляда и сто години, с. 380—382;

·       Снегаров Ив. Манастирът „Свети Наум“ при Охридското езеро. С., 1972, с. 7—15;

·       Кожухаров Ст. Хилядолетното българско слово. Новооткрити произведения на Наум Преславско-Охридски и Константин Преславски. — АБВ, бр. 21, 22 май 1979, с. 1—2;

·       Иванова Кл. Състрадалец на блажения Климент. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 225—228;

·       Кожухаров Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. — Литературна история, 12, 1984, с. 3—19;

·       Николова Св. Наум Охридски — велик просветител на България. — Българистика, 5, 1990, 3—4, с. 9—15;

·       Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. [Доклади от Международния симпозиум по случай 1080 години от смъртта на св. Наум Охридски. Етрополе, 10—13 октомври 1990 г.]. С., 1993, 278 с.

 

Стефан Кожухаров

 

 

    (8). НАУМОВ, Александър (Naumow, А.) (6.VII.1949) — полски славист — медиевист и българист. Роден в гр. Орнета, Северна Полша. Завършва слав. филология в Ягелонския унив. в Краков (1971). Специализира в Софийския унив. (1969 — 1870). През 1971 става асистент по слав. литератури в Инст. за слав. филология при Ягелонския унив. През 1974 защитава докторска дисертация върху апокрифната литература (издадена през 1976).

 

Александър Наумов

 

През 1982 защитава хабилитационен труд за библейските елементи в структурата на средновековните слав. литературни произведения (издаден през 1983). От 1986 е доц. в Ягелонския унив. През 1974—1977 е лектор по полски език в Белградския унив., през 1981 — 1984 — в унив. в Пиза, като през учебната 1983 — 1984 е и гостпроф. по слав. филология в унив. в Генуа. Активен член на Комисията за ръкописи при Международния информационен център за изворите по история на Балканите и Средиземноморието към ЮНЕСКО (CIBAL, седалище в София).

 

Научноизследователската дейност на Н. е насочена преди всичко към историята на старите слав. литератури, която той разглежда със засилен интерес към теоретичните проблеми. Обнародва редица изследвания, свързани с Кирило-Методиевото дело и с проблемите на старобълг. литература в системата на средновековните слав. литератури. В повечето от публикациите си Н. си служи с термина „църковнославянска литература“, като още през 1973 изтъква, че това е „едно условно понятие“, обхващащо изявите на „многонародностната,

 

 

799

 

но по принцип едноезична литература“ на славяните от виз.-слав. културна общност. През същата година Н. се включва в международната дискусия за системата на старите слав. литератури, като развива мисълта, че корелацията „народностно — наднародностно“ (и лансираният във връзка с това термин „литература посредница“) е проблем не на литературната система, а на структурата на отделната творба, в която винаги присъствува един универсален „пласт посредник“.

 

Анализирайки идейно-образната система на най-старите слав. текстове, Н. посочва, че тяхно генериращо ядро са идеите и образите, появили се в слав. свят благодарение на преводното и личното творчество на Кирил и Методий и на техните ученици и преки последователи. С това той подчертава неповторимата роля на старобълг. литература в историята на слав. култури. Н. обръща специално внимание на функцията на преведените от Кирил и Методий библейски и богослужебни текстове в слав. писмена традиция. По дискусионния въпрос за възможен Методиев превод на Патерика Н. предлага принципно нова хипотеза. Според него изразът от ЖМ (гл. 15) „преведе и номоканона, сиреч църковните правила, и отеческите книги“ не е указание за два превода — на Номоканон и на Отечески книги, а съдържа разширено пояснение на понятието „номоканон“: „сиреч съборни правила и канонически послания на църковните отци“.

 

През 1985 в чест на 1100-годишнината от смъртта на Методий излиза от печат антологията „Пастири на верните славяни“, в която за пръв път на полски език е представен почти целият цикъл от средновековни слав. произведения, свързани с Кирил и Методий. Съставителството, всички преводи и обстойният коментар, който придава висока научна стойност на книгата, са дело на Н.

 

В теоретичните си книги, както и в отделни студии, статии и доклади, Н. има ценни приноси към проучването на апокрифите на старобълг. поезия, на средновековната жанрова система, на теорията и практиката на превода в Средновековието, на отделни старобълг. автори (Климент Охридски, Йоан Екзарх, Григорий Цамблак, Константин Костенечки), на редица проблеми на сръбската и руската средновековна литература (често в съпоставка с българската) . Съставител е на антология на средновековната сръбска литература (1984).

 

Голям дял в научноизследователската работа на Н. заема археографско-текстологичната проблематика. През 1986 в София излиза съвместно издание (реализирано от CIBAL) на Църколежкия апостол — бълг. паметник от XIII в. В него основна част от изследователския текст принадлежи на Н. Прецизният анализ на ритуалната употреба на библейските текстове в това издание е продължение на дълголетната работа на Н. по изготвянето на функционална и топографска картотека на употребата на библейските текстове в слав. богослужение и литература през Средновековието. Н. работи върху пълното каталогизиране на слав. ръкописи, съхранявани в Полша, като в процеса на тази работа обогатява кирилометодиевистиката със сведения за нови преписи на произведения за Кирил и Методий и календарни вести за тях.

 

 

            Съч.:

o   Prawosławna literatura języka cerkiewnosłowiańskiego a komparatystyka literacka. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji Naukowych PAN. Oddział w Krakowie, 15, 1971, 2, p. 424—425;

o   Literatura cerkiewnosłowiańska a komparatystyka literacka. — Slavia, 42, 1973, p. 149—156;

o   Przekład z języka cerkiewnosłowiańskiego wobec problemów warstwy pośredniczącej i segmentacji tekstu. — In: Z teorii i historii przekładu artystycznego. Kraków, 1974, p. 85—93;

o   Najstarsze słowiańskie rozważania o sztuce tłumaczenia. — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace historycznoliterackie, 33, 1975, p. 9—17;

o   Apokryfy w systemie literatury cerkiewnosi owiańskiej. (Prace Komisji słowianoznawstwa, 36). Kraków, 1976, 122 p.;

o   Fenomen gestu stwórczego Braci Soluńskich. — In: Slavica 1968—1974. Kraków, 1976, p. 20—25;

o   Kilka uwag o metodologii badań starej literatury Bulgarskiej (streszczenie). — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace językoznawcze, 53, 1977, p. 97—98;

o   Miejsce pateryka w systemie literatury cerkiewnosłowiańskiej. — Slovo, 28, 1978, p. 57—65;

o   systemowości literatury cerkiewnosłowiańskiej. — Z polskich studiów slawistycznych, 5, 1978, 2, p. 85—93;

 

 

800

 

·       Мисли върху старославянската и старобългарската теория на превода. — ЕЛ, 34, 1979, 5, с. 13—19;

·       Апокрифите в системата на старата славянска литература. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, с. 71—74;

·       По въпросите на най-старата славянска поезия. — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 37—45;

·       Свето Писмо и богослужбени текстови као компонента црквенословенских књижевних дела (издавачка пракса и постулата). — В: Текстологија среднювековних јужнословенских књижевности. Београд, 1981, с. 43—47;

·       Il motivo del sangue in alcuni slavo-ecclesiastici. — In: Atti della Settimana di studio. Sangue e Antropologia Biblica nella Patristica. 2. Roma, 1982, p. 763—768;

·       Najstarsze rękopisy cyrylickie w dziejszych bibliotekach polskich. — Zeszyty naukowe wydziału humanistycznego Uniwersytetu Gdańskiego. Slawistyka, 3, 1982, p. 183—189;

·       Il culto di san Benedetto da Norci presso gli Slavi ortodossi. — In: Atti del 8° Congresso internazionalle di studi sull’Alto Medioevo. Spoleto, 1983, p. 213—223;

·       Dar słowa: ze starej literatury serbskiej. Wyb. i oprać. Al. Naumow. Lódz, 1983, 247 p.;

·       Biblia w strukturze artystycznej utworów cerkiewnoslowiańskich. (Rozprawy habilitacyjne Uniwersytetu Jagiellońskiego, 75). Kraków, 1983, 165 p.;

·       Указатель начал библейских стихов, выборочно употребляемых в церковнославянском богослужении. — Полата кънигописьнаı-a, 7, 1983, с. 57—76;

·       Глаголъ бlаговѣствоуѭщиимъ. О średniowiecznym kulcie słowa. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., с. 140—144;

·       За функционалната част на библейската картотека. — Palaeobulgarica, 8, 3, р. 74—77;

·       За литературно-естетическите възгледи на Григорий Цамблак. — В: Търновска книжовна школа. 3. С., 1984, с. 165—168;

·       Pasterze wiernych słowian: święci Cyryl i Metody. Teksty wybrał, tłumaczył i opracował Al. Naumow. Kraków, 1985, 154 p.;

·       Metody jako święty. — Cerkiewny wiestnik, 31, 1985, 4—12, p. 36—44;

·       Fragmenty psalmowe Ewangeliarza Ostromira. — In: Litterae slavicae medii aevi F. V. Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 231—240;

·       Терминология описания книг Священного писания. Проект для Комиссии по рукописям CIBAL. — Полата кънигописьнаı-а, 14—15, 1985, с. 4—7;

·       Баницкое евангелие как богослужебный памятник. — Palaeobulgarica 9, 1985, 1, р. 73—101 [Наумов А., Л. Скоморохова-Вентурини];

·       Славянските ръкописи в Полша и някои терминологични проблеми при описването им. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 280—283;

·       Нови сведения за кирилски ръкописи в Полша. Берлинската сбирка в Краков. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 1, p. 73—75;

·       Болгарский апостол XIII века: рукопись Дечани-Црколез 2. Исследование и микрокарточное воспроизведение рукописи. С., 1986, 151 с. + 5 микрофиша [Богданович Д., Б. Велчева, А. Наумов];

·       „Veselije i věnecь radosti“, czyli o niektórych koncepcjach Riccarda Picchia. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. Roma, 1986, p. 527—538;

·       За спецификата на църковнославянската литература в Жеч посполита. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 82—87;

·       przekładaniu starych tekstów cerkiewnych na język polski. — Zeszyty naukowe Widziału humanistycznego Universytetu Gdańskiego. Slawistyka, 6, 1992, p. 195—202.

 

            Лит.:

·       Михайлова К. Интересно изследване на апокрифите. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 122—124;

·       Минчев Г., Кр. Станчев. Принос за изучаване структурата на средновековното художествено произведение. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 2, p. 128—130;

·       Rapacka J. Bóg, diabeł i historia. — Literatura na świecie, 4, 1986, 177, p.339—343.

 

Красимир Станчев

 

 

    (9). НАХТИГАЛ, Райко (Nahtigal, R.) (14.IV.1877—29.III.1958) — словенски филолог. Роден в гр. Ново Место, Словения. През 1895 завършва гимназия в Любляна и заминава за Виена, където следва слав. филология и сравнително езикознание. Завършва през 1900 с докторат, след което две години специализира в Русия. Тук се запознава с Ф. Ф. Фортунатов и А. А. Шахматов и сътрудничи на Слав. комисия на Московското археол. дружество. От 1902 до 1913 е лектор и доц. по руски език в различни висши учебни заведения във Виена. През 1913 е назначен за извънреден проф. по слав. филология в унив. в Грац, а през 1917 става редовен проф. От 1919 до 1953 е редовен проф. по слав. езикознание, старобълг. и руски език в Люблянския унив. Умира в Любляна.

 

Н. се оформя като учен под влияние на школата на В. Ягич, за която са характерни широките славистични интереси, основани на безупречното познаване на старобълг. език, търсенето на езикови и културно-истор. връзки между старите слав., грц. и др. текстове, стремежът към реконструкция на Кирило-Методиевия език в най-чистия му вид. Многостранната научна дейност на Н. обхваща редица въпроси из областта на сравнителното слав. езикознание и етимологията, словенския и руския език, историята на слав. филология, но в центъра на научните му интереси стоят лингвистичните и филологическите проблеми на старобълг. език и старобълг. писменост. На тази проблематика са посветени още първите му научни съчинения: докторската му дисертация „Ein Beitrag zu den Forschungen über die sogenannte „Беседа трех святителей“ (1901 — 1902) и „Несколько заметок о следах древнеславянского паримейника

 

 

801

 

в хорватско-глаголической литературе“ (1902). В „Oblike po osnovah na -ũ- v starocerkvenoslovanskih spomenikih“ (1921) въз основа на обширен материал от паметниците и съвременните слав. езици Н. разглежда влиянието на старите й-основи върху старите о-основи, като се опитва да намери и причините за тези аналогии. Студията „Doneski k vprašanju о postanku glagolice“ (1923) е посветена на някои недостатъчно осветлени проблеми на глаголическата палеография. Най-голямо място Н. отделя на буквата „ре“, за която предполага, че е включена от Константин-Кирил в глаголицата под влияние на евр.-самаританската азбука. Въз основа на палеографски анализ той изяснява някои негрц. елементи в т. нар. гръцка част от глаголицата, като се спира и на въпроса за индивидуалната стилизация на глаголическите букви. В изследването си „Starocerkvenoslovanski evhologij“ (1925) въз основа на задълбочени палеографски и лингвистични проучвания Н. убедително доказва, че трите листа от глаголически служебник, описани от И. И. Срезневски, са част от Синайския евхологий и заедно с него са принадлежали към един и същи глаголически евхологий „в по-широкия и стар смисъл на думата“. В „Starocerkvenoslovanske studije“ (1936) H. се спира върху етимологията на някои недостатъчно изяснени думи от Киевските листове, Клоцовия сборник и други паметници (vъsǫdъ, rovaniję, potьpěga — podъběga, dzěluto).

 

Райко Нахтигал

 

През 1938 излиза капиталният труд на Н. „Slovanski jeziki“. В увода към него са засегнати въпросите за най-стария книжовен слав. език, за който Н. вече е възприел наименованието „староцърковнославянски“, и за двете слав. азбуки — глаголицата и кирилицата. Застъпено е схващането, че глаголицата, създадена от Кирил, е по-стара и представлява оригинална стилизация на грц. минускулни и ориенталски, евр.-самаритански и коптски букви, докато кирилицата възниква в Източна Б-я към края на IX в. на основата на грц. унциални и глаголически (за специфичните слав. звукове) букви. Първата част на труда е посветена на т. нар. доистор. период, осветлен чрез фонетичните и морфологичните особености на старобълг. език като най-близък до праслав. състояние. Във втората част е проследен синтетично истор. развой на отделните слав. езици.

 

Връх в изследователската дейност на Н. в областта на старобълг. език бележи изданието „Euchologium Sinaiticum“ (1941—1942). Първата част на този труд възпроизвежда фототипно глаголическия оригинал, а във втората е публикувана кирилската транскрипция на паметника с изчерпателен критически апарат. В коментара към изданието Н. обхваща цялостната филологическа и текстологическа проблематика на паметника и с голяма компетентност я решава в контекста на други старобълг. паметници.

 

В труда си „Rekonstrukcija treh starocerkvenoslovanskih izvirnih pesnitev“ (1942) след обстойно изясняване на палеографските, фонетичните, стиховите и др. особености на текстовете Н. прави прецизна реконструкция на Азбучната молитва, Прогласа към евангелието и Похвалата за цар Симеон.

 

 

802

 

На някои специфични въпроси на старобълг. морфология са посветени две кратки, но ценни изследвания на Н.: „Starocerkvenoslovanski imperativ s formantem а(ê)“ и „Starocerkvenoslovanski part, praes. act. grȩdȩi: grȩdy“ (1944).

 

В студията „Otьčьsky kъńigy“ (1950) H. отхвърля тезата, че т. нар. Отечески книги, за които се споменава в ЖМ, са идентични с превода на грц. патерик. Прототип на Методиевите Отечески книги той вижда в Клоц. сб. Същевременно Н. се присъединява към мнението на Фр. Гривец и А. Ваян, че Анонимната хомилия, чиято втора част е запазена в този паметник, е дело на Методий.

 

 

            Съч.:

o   Ein Beitrag zu den Forschungen über die sogenannte „Бесѣда трех святителей“. — ASPh, 23, 1901, p. 1—95; 24, 1902, p. 321—408;

o   Несколько заметок о следах древнеславянского паримейника в хорватско-глаголической литературе. — Древности. Труды славянской комиссии Имп. Московского археологического общества, 3, 1902, с. 175—221;

o   Freisingensia. Doneski k razlagi jezika brižinskich spomenikov. 1. V uzmazi — v uzmaztve. — Časopis za zgodovino in narodopisje, 12, 1915, p. 1—12; 2. Zastopniki prvotnih slovan nosnih samoglasnikov v brižinskih spomenikih. — Časopis za zgodovino in narodopisje, 12, 1915, p. 77—122;

o   Dodatek k Freisingensia 2. — Časopis za zgodovino in narodopisje, 12, 1915, p. 155—156;

o   Važnost latinskega děla brižinskega kodeksa in njegovih pripiskov za vprašanje o postanku in domovini slovenskih odlomkov. Freisingensia 3. — Časopis za slovenski jezik, kniževnost in zgodovino, 1, 1918, p. 1—63;

o   Oblike po osnovah na -ũ- v starocerkvenoslovanskih spomenikih. — In: Zbornik filoloških i lingvističkih studija A. Beliću. Beograd, 1921, p. 87—96;

o   Instrumental sing. fem., -oi̯o̧ -oo̧ -o̧. Donesek k hajakteristiki in klasifikaciji slovanskich jezikov. — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 3, 1921—1922, p. 1—23;

o   Doneski k vprašanju о postanku glagolice. — Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 1, 1923, p. 135—178;

o   Programatične in druge opazke k Kosovi razpravi о freisinških spomenikih. (Dodatek k moji razpravi “Freisingensia 3.“. Freisingensia 4.). — Časopis za slovenski jezik, književnost in zgodovino, 4, 1924, p. 171—184;

o   Starocerkvenoslovanski euhologji. — Razprave Zvanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 2, 1925, p. 221—288;

o   Starocerkvenoslovanske študije. Ljubljana, 1936, 77 p.;

o   Slovanski jeziki. 1. Ljubljana, 1938, 32+355 p.;

o   Euchologium Sinaiticum. Staroslovanski glagolski spomenik. 1. Fotografski posnetek. Ljubljana, 1941, 26+106 p.; 2. Tekst s komentarjem. S priligo posnetka prvega lista odlomka Sinajskega služebníka. Ljubljana, 1942, 72+423 p.;

o   Rekonstrukcija treh starocerkvenoslovanskih izvirnih pesnitev. — Razprave. Akademija znanosti in umetnosti v Ljubljani, 1, 1943, p. 43—156;

o   Starocerkvenoslovanski part, praes. act. grȩdȩi: grȩdy. — Razprave. Akademija znanosti in umetnosti v Ljubljani, 2, 1944, p. 97—109;

o   Starocerkvenoslovanski imperativ s formantom a(ê). — Razprave. Akademija znanosti in umetnosti v Ljubljani, 2, 1944, p. 77—96;

o   Nekaj pripomb k pretresu Hrabrovega spisa о azbuki KonstantinaCirila. — SR, 1, 1948, p. 5—18;

o   Uvod v slovansko filologijo. Ljubljana, 1949, 123 p.;

o   О imenu Косьl’ь. — SR, 2, 1949, p. 303—305;

o   Otьčьsky kъnigy (Žitije Metodovo pogl. XV). — Razprave Slovenske akademije znanosti in umetnosti. Razred za filološke in literarne vede, 1, 1950, p. 1—24;

o   Rasticь za Rastislav. — SR, 3, 1950, p. 140;

o   Dudleipa—Dudlěbi—Dulěbi. — SR, 4, 1951, p. 95—99;

o   Slovanski jeziki. Druga popravliena in pomnožena izdanja. Ljubljana, 1952, 24+336 p.;

o   Slovo o polku Igorevě. Ljubljana, 1954, 136 p.;

o   О etimologiji izraza Kosez. — SR, 8, 1955, p. 164—168;

o   Svȩtovitъ. — SR, 9, 1956, p. 1—9;

o   Die slavischen Sprachen. Abriß der vergleichenden Grammatik. Wiesbaden, 1961, 14+270 p.

 

            Лит.:

·       Kolarić R. Prof. dr. Rajko Nahtigal. Življenje in dělo. — SR, 1, 1948, p. 95—100;

·       Bizjak Z. Spisi prof. dr. R. Nahtigala. — SR, 1, 1948, p. 100—104;

·       Tomšic F. Prof. dr. R. Nahtigal osemdesetletnik. — SR, 10, 1957, p. 1—9;

·       Jakopin F. Spisi prof. dr. R. Nahtigala od leta 1948 dalje. — SR, 10, 1957, p. 333—334;

·       Hamm J. Rajko Nahtigal. In memoriam. — Slovo, 9—10, 1960, p. 144—145;

·       Jakopin F. Krog Nahtigalovih korespondentov-jezikoslovcev in filologov. — In: Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik od stoletnici rojstva. Ljubljana, 1977, p. 119—133;

·       Pogorelec B. Nahtigalova Freisingensia v luči novejših študji. — In: Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik od stoletnici rojstva. Ljubljana, 1977, p. 389—405;

·       Toporišič J. Slovenski jezik v Nahtigalovih Slovanskih jezikih—imensko oblikoslovje. — In: Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik od stoletnici rojstva. Ljubljana, 1977, p. 465—482.

 

Виктория Менкаджиева

 

 

    „НЕБЕСА“ — вж. Йоан Екзарх

 

 

    (10). НЕВОСТРУЕВ, Капитон Иванович (1815—29.XI./11.XII. 1872) — руски филолог и археограф. Роден в гр. Елабуга (дн. в Татарска автономна република в Руската федерация), в семейството на свещеник — учител във Вятската семинария. Завършва Елабужкото духовно училище, Вятската семинария и Московската духовна академия, където е ученик на А. В. Горски. Получава степен магистър по богословие и става преподавател в Сибирската семинария (1840). През 1849 заминава за Москва по покана на Горски за подготовката на Описа на слав. ръкописи от Московската синодална библиотека. По-късно работа в Чудовския манастир в Кремъл. Член-кор. на Петербургската АН (1861), член на

 

 

803

 

Сръбското научно д-во в Белград (1870), почетен член на Югославянската академия на науките и изкуствата в Загреб. Умира в Москва.

 

Най-известният научен труд на Н. е подготвеното съвместно с Горски „Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки“ в 6 тома (1855 — 1917; последният том е издаден посмъртно по черновите на авторите), което през 1867 е удостоено с първата Ломоносовска премия, присъдена от Петербургската АН за високо научно постижение. Тук се въвеждат за първи път в научно обръщение редица важни паметници на старобълг. книжнина (напр. Шестодневът на Йоан Екзарх, преводът на Четирите слова против арианите от Атанасий Александрийски, направен от Константин Преславски, и на Лествицата на Йоан Синайски, и др.) и се поставят основни текстологически проблеми, свързани с първите бълг. преводи на някои широко разпространени философски и богословски съчинения. Неслучайно за това описание Ф. И. Буслаев пише: „Это описание принадлежит к числу тех сочинений, которые составляют эпоху в изучении того предмета, которому они посвящены.“ Основната заслуга за подробността и изчерпателността на Описанието принадлежи безспорно на Н., тъй като през 1862 Горски е избран за ректор на Московската духовна академия и престава да работа активно по тези проблеми. От другите трудове на Н., свързани с кирило-методиевската проблематика, особено значителна е статията му за първоначалния евангелски превод (1865). В нея той застъпва становището, че Кирил и Методий са започнали с превода на Изборното евангелие, като се обосновава с богат фактически материал, за да докаже, че този превод е много ясен и същевременно напълно точен и близък до грц. оригинал. В подробното и обширно изследване на Мстиславовото евангелие (1860) Н. установява, че паметникът е съхранил в известна степен първоначалния превод на Евангелието. Съпоставката с Остромировото евангелие му дава основание да твърди, че последното е запазило по-малко архаични черти. Някои въпроси, свързани с първоначалния превод на евангелските текстове, както и с разпространението на Четириевангелието и на Изборното евангелие, Н. изяснява в обстойния си отговор на критиките и рецензиите, посветени на Описа на ръкописите от Синодалната библиотека (1870). В него той утвърждава и идеята за първоначалния Кирило-Методиев превод на Изборния апостол, като прави съпоставки между глаголическите и ранните кирилски ръкописи. В отговора наред с основния проблем за пълните руски преписи на Библията се дават и някои разяснения за предисловията на архиепископ Теофилакт Охридски към евангелските текстове и се пояснява методът на работа върху Описа.

 

Останалите печатани трудове на Н. са посветени предимно на описания на руски манастири и на публикуването на отделни ценни текстове на слова, поучения и молитви. Сред тях е изследването на Словото за антихриста, удостоено с Уваровска премия (1872). С проучванията си, с описанията на отделни московски, сибирски и вятски ръкописни паметници и със статиите си по стара руска литература, по църковна история и археология Н. оставя трайна следа в руската и слав. археография и текстология. Част от проучванията му не са публикувани; дн. се пазят в архива му в Руската държ. библиотека в Москва (ф. 193 — 194) и в Държ. архив на Уляновска област (ф. 719).

 

 

            Съч.:

o   Описание симбирского Спасского девичьего монастыря. Μ., 1852, 73 с.;

o   Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. 1—3. М., 1855—1917 (2изд. Wiesbaden, 1964) [Горский А. В., К. И. Невоструев];

o   Описание Спасочигасской церкви в Москве. М., 1858, 24 с.;

o   Описание евангелия, писанного для Новгородского князя Мстислава Владимировича в начале XII века. — ИОРЯС, 9, 1860, 2, с. 66—79;

o   Вновь открытое поучительное послание святого Алексия, митрополита Московского и всея России. — Душеполезное чтение, 1, 1861, с. 449—467;

o   Древнерусские поучения и послания об иноческой жизни. Харьков, 1862, 92 с.;

o   Записка о переводе евангелия на славянский язык, сделанном св. Кириллом и Мефодием. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 209—234;

 

 

804

 

o   Три молитвы: а) о поставлении царя, б) кесаря и деспота, в) князя. — Гласник српског ученог друштва, 5, 1867, с. 24—32;

o   Историческое описание бывших в городе Самаре мужского Спасо-Преображенского и женского Спасского монастырей. М., 1867, 14 с.;

o   Слово св. Ипполита об антихристе в славянском переводе по списку XII века. М., 1868, 256 с.;

o   Рассмотрение рецензий, явившихся на Описание рукописей Синодальной библиотеки (О составе библии в древней России и о других предметах). — СОРЯС, 7, 1870, 6, с. 1—78;

o   Ананьинский могильник. — В: Труды Первого Археологического съезда. М., 1871, с. 75 — 112;

o   О городищах древнего волжско-болгарского и казанского царства. М., 1871, 75 с.;

o   Pogled na historiju istočne crkve u Ćescoi. Zagreb, 1872, 76 p.;

o   Елабужские древности. — Труды Московского археологического общества, 3, 1873, 2, с. 183—189.

 

            Лит.:

·       Срезневский И.И. Отчет о первом присуждении Ломоносовской премии. — СОРЯС, 7, 1868, 1, с. 1—16;

·       Срезневский И. И. Записки, поданные во второе отделение Академии наук о труде гг. Горского и Невоструева. — СОРЯС, 7, 1868, 1, с. 17—80;

·       К. И. Невоструев. Записка академика И. И. Срезневского (Некролог). — ЗИАН, 22, 1873, 1, с. 129—132;

·       Срезневский И. И. Сказания об Антихристе в славянских переводах. СПб., 1874, с. 3—32;

·       Смирнов С. История Московской духовной академии до ее преобразования (1814—1870). М., 1879, с. 490—497;

·       Шилов А. Невоструев К. И. — В: Русский биографический словарь. 12. СПб., 1914, с. 180—183;

·       Алексеев А. Невоструев К. И. — В: Славяноведение в дореволюционной России. М., 1979, с. 248;

·       Собрание К. И. Невоструева. — В: Рукописные собрания Государственной библиотеки СССР имени В. И. Ленина. Указатель. 1., 2 (1917—1947). М., 1986, с. 153—159.

 

Боряна Христова

 

 

    (11). НЕДЕЛКОВИЧ, Олга (Недељковић, О.) (2.III.1937) — американска езиковедка-славистка от сръбски произход. Родена в Сараево, бивша CP Босна и Херцеговина, СФРЮ. Завършва гимназия в Дубровник и Философския фак. в Белград (1960) със специалност източни и западни слав. езици. През периода 1961—1968 е асистентка по старослав. (старобълг.) език и сравнителна граматика на слав. езици в Катедрата по южнослав. езици във Филологическия фак. в Белград, като междувременно защитава докторска дисертация в Скопие (1967) на тема: „Акценатски знаци у јужнословенским средњевековним рукописима“. Специализира в Ягелонския унив. в Краков (1967—1968), в Мичиганския и в Йелския унив. в САЩ (1972—1973). След 1968 работи последователно като доц. във Философския фак. в Задар (преподава предимно история на руския език), в Старославянския инст. в Загреб и в САЩ, където е проф. по славистика в Йелския унив. в Ню Хейвън (1975—1976) и в Илинойския унив. в Чикаго (от 1976).

 

Олга Неделкович

 

Привлечена като сътрудничка в превеждането на Пространните жития на Кирил и Методий на сърбохърватски език (1964), Н. проявява специално внимание към текстологическия анализ. Плод на продължителната ѝ работа върху ЖК и ЖМ е статията „Prilog proučavanju leksike Panonskih žitija“ (1963). Анализът на лексикалните различия в преписите насочва Н. към по-точен превод на някои места — въ стропътъı в ЖК, гл. 4 в препис от XV в. = in devia ‘в страни от пътя’; дивъı творѧще (дивъı творити) в ЖК, гл. 6 = ‘глумя ce’, ‘подигравам се’; изницѧ в ЖМ, гл. 9, е сметнато за хаплография от изницаѧ = ‘умолително’, ‘смирено’; оусоужьше в ЖМ, гл. 17 = ‘като (го) поставиха в ковчег’.

 

Коренните различия в схващанията на езиковедите относно диакритичните знаци в Киевските листове подтикват Н. да направи подробен преглед на различните хипотези (1964).

 

 

805

 

Като отхвърля категорично твърденията, че се касае за невмена нотация (Ф. Ф. Фортунатов), особено от западен тип (Е. Зиверс), Н. доразвива успешно тезата, че става дума за система от прозодически знаци, създадена под влияние на виз. ръкописна традиция, но основана на слав. фонетика. Наблюденията си върху този паметник тя излага по-късно в статиите за хронологичното старшинство на глаголицата (1965) и за иновациите във фонологичната система на ранната глаголица (1971). В първата статия Н. систематизира аргументите за приоритета на глаголицата, които са главно от истор., филологически и географски характер. Тя подчертава специално оригиналността на структурата на глаголическите букви, численото им значение в сравнение с кирилицата, която е акомодация на грц. числено-буквена система, симбиозата на глаголицата и кирилицата по ръкописите и засяга няколко важни въпроса: 1) корелацията твърдост — мекост на съгласните в старобълг. език, като мекостта може да бъде отбелязвана на базата на съседни гласни; 2) р’, л’, н’ като остатъци от съгласни с етимологична палаталност; 3) наличието на < *dj и < *tj в числената система на глаголицата свидетелствува за изконното им присъствие в Кириловата азбука. Според Н. особен интерес буди отбелязването на палаталите като процес на използуване и приспособяване на грц. прозодически знаци в старобълг. правописна система. Именно в Киевските листове тя е изкристализирала — познатите грц. диакритични знаци за придихание тук играят роля за маркиране на палатална съгласна, а знаците за ударение са увеличени с още един —  (вариант на циркумфлекса във виз. ръкописи), за отбелязване дължината на гласните. Наличието на част от тази система с известни промени, срещана в много малко кирилски ръкописи (в Остромировото евангелие и в Новгородските листове), Н. разглежда като доказателство за генетичния приоритет на глаголицата.

 

Статията на Н. „Poluglasovi u staroslovenskim epigrafskim spomenicima“ (1967) е една от малкото публикации в славистиката, посветени на фонетиката на старобълг. епиграфски паметници като основа за проучване на важния въпрос за съдбата на еровете. На основата на оскъдния материал Н. прави следните заключения: 1) в края на IX и началото на X в. двете ерови гласни са се употребявали етимологично правилно; 2) около средата на X в. се появяват: а) едноерови текстове, дължащи се на диалектни особености; б) двуерови с взаимни замени — свидетелство за изравняването на гласежа им; 3) в края на X в. се появяват примери с вторичен ер в грц. думи, както и с изпаднал ер в средисловие или в края на думата. Към XI в. тези явления се разгръщат особено в епиграфиката и отговарят на засвидетелствуваните в ръкописите данни. Последните открития (Крепчанските надписи, Преславският надпис с дата 930/931 и някои от надписите в с. Равна) потвърждават хипотезата на Н.

 

Работата на Н. върху редакциите на старобълг. превод на Евангелието (1970) е построена с оглед на лексикалните изменения, неделими от еволюцията на общата структура на евангелския текст. Според нея историята му е преминала през следните етапи: 1) първоначален апракос, преведен от Константин-Кирил преди Моравската мисия (най-близък текст до първоначалния е представен главно в Асеманиевото евангелие ); 2) тетраевангелски текст, преведен във Велика Моравия, създаден чрез допълване на недостигащото на апракоса (той е отразен главно в Мариинското евангелие и в Зографското евангелие ); 3) особена разновидност на първоначалния апракосевангелски текст — със свободни изменения под влияние на тетраевангелските и хомилетичните текстове (засвидетелствуван най-общо в Савината книга); 4) пригаждане на моравската редакция на тетраевангелието в Б-я след пристигането на Кирило-Методиевите ученици; 5) редакция на пълния апрокосевангелски текст по времето

 

 

806

 

на Ярослав Мъдри в Русия (XI в.), която по-късно е пренесена в Б-я и Сърбия; 6) балк. редакция на тетраевангелския текст (XIII в.) под влияние на пълния апракос; 7) реформирана редакция на тетраевангелието (втората половина на XIV в.). Тази подялба има известни различия с проучванията на Л. П. Жуковска, особено що се отнася до пълния апракос (Жуковская, Л. П. Текстология и язык древнейших славянских памятников. Μ., 1976, с. 121—128, 264). Затова интерес буди проучването на Н. върху Вълкановото евангелие (1969), старосръбски препис със следи в първата си част от преславската (втората) редакция на евангелския текст. Именно във връзка с нея Н. смята, че докато л. 2а—10d от Вълкановото евнгелие имат сходни черти с тетраевангелския текст, отразен в Мар. ев. и Зогр. ев., текстът на л. 10d1—28d26 следва пак тези паметници, но с влияние и от хомилетичната литература, чиито следи се откриват според Н. в Сав. кн. Що се отнася до втората част на Вълкановото евангелие, тя също е основана върху първоначалния тетраевангелски превод, но вече с отклонения към пълния апракос, създаден според Н. на руска почва, за което говорят лексикалните особености. Неубедително е твърдението ѝ, че Вълкановото евангелие е препис, възхождащ към редакцията на апракосевангелекия текст, направен в Русия през XI в.

 

От по-общ характер, но в съгласие с наблюденията ѝ върху превода на Евангелието, е статията на Н. за редакциите на слав. правод на Апостола (1972). Тя разграничава: 1) пълен апостол (представители: Христинополският апостол — XII в., Гръшковичевият апостол, Вранешничкият апостол — XIII в., и др.); 2) кратък служебен апостол (Енинският апостол, Охридският, Михановичевият, Струмишкият, Хлудовият № 31, Верковичевият № 46 и др.); 3) пълен служебен апостол (Слепченският, Карпинският, Шишатовачкият и др.). Проучванията на Н. върху Евангелието и Апостола ѝ дават основание да твърди, че всички изброени структурно различни типове на тези две библейски книги са преведени още във Велика Моравия и че всеки опит да се отдели старшинството на един тип е спорен (Slovo, 29, 1979, р. 149). Наблюденията ѝ върху лексикалните варианти в преписите на Евангелието и Апостола са синтезирани в статията за старослав. синонимика и за старослав. езикови редакции (1970).

 

Н. разглежда и въпроса за преводите на патеричните творби (1974). Тя не изключва възможността Методий да е превел Синайския патерик и Римския патерик. Последното твърдение аргументира с обстоятелството, че Моравската църква е била под върховна римска юрисдикция, и с всепризнатия авторитет на папа Григорий Велики.

 

Н. е авторка на критични и задълбочени рецензии, повечето от които имат характер на самостоятелни проучвания.

 

 

            Съч.:

o   Prilog proučavanju leksike Panonskih žitija. — Slovo, 13, 1963, p. 194—202;

o   Ћирило и Методије. Житија. Службе. Канони. Похвале. Приредио Ђ. Трифуновић. Превели И. Грицкат, О. Недељковић, Ђ. Трифуновић. Београд, 1964, с. 45—120, 145—172;

o   Akcenti ili neume u Kijevskim listićima. — Slovo, 14, 1964, p. 25—51;

o   Još jednom о hronološkom primatu glagoljice. — Slovo, 15—16, 1965, p. 19—58;

o   Poluglasovi u staroslavenskim epigrafskim spomenicima. — Slovo, 17, 1967, p. 5—36;

o   K. Mirčev, Hr. Kodov. Енински апостол, старобългарски паметник от XI в. БАН, С., 1965, 264 с. (рец.). — Slovo, 17, 1967, р. 191—195;

o   Ze studiów nad słownictwem starocerkiewnosłowiańskim. — RS, 30, 1969, 1, p. 71—90;

o   Vukanovo evanđelje i problem punog aprakosa (povodom izdanja J. Vrane, Vukanovo evanđelje. Beograd, 1967). — Slovo, 18—19, 1969, p. 41—90;

o   Staroslavenska sinonimika i problem staroslavenskih jezičnih redakcija. — Radovi Filozofskog fakulteta univerziteta v Zadre. Radzio lingvističko-filološki, 5, 1970, p. 41—54;

o   Редакције старословенског јеванђеља и старословенска синонимика. — В: Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 269—279;

o   J. Kurz. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969 (рец.). — Slovo, 20, 1970, p. 126—134;

o   F. Dvornik. Byzantské misie u slovanů. Praha, 1970, 393 p. (рец.). — Зборник за славистику, 1971, 2, с. 176—181;

o   Neke inovacije u fonološkom sistemu prvobitne glagoljice. — Slovo, 21, 1971, p. 79—93;

o   Problem strukturnih redakcija staroslavenskog prijevoda Apostola. — Slovo, 22, 1972, p. 27—40;

o   Е. И. Верещагин. Из истории возникновения первого литературного языка славян. М., 1972 (рец.). — Slovo, 23, 1973, р. 213—222;

o   Problem tipologije slavenskog paterika. — Slovo, 24, 1974, p. 7—16;

o   Славянская филология в трудах итальянского слависта профессора Риккардо Пиккио. — Slovo, 29, 1979, р. 97—132;

 

 

807

 

o   Л. П. Жуковская. Текстология и язык древнейших славянских памятников. М., 1976 (рец.). — Slovo, 29, 1979, р. 145—150;

o   The Vita of Constantine and the Vita of Methodius. Translated with commentaries by M. Kantor and R. S. White (рец.). — Slovo, 29, 1979, p. 141—145;

o   The Linguistic Dualizm of Gavrilo Stefanović Vendović and „Prosta Mora“ in the Literature of the Orthodox Slavs. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Piccio dicata. Roma, 1986, p. 539—557.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (12). НЕСЕБЪР (грц. Μεσεμβρία; старобълг. Несебрь, Месебрь) — античен, средновековен и съвременен град, дн. в Б-я. Разположен е на западния бряг на Черно море, в северната част на Бургаския залив; заема п-в Н. и част от сушата западно от полуострова, с която е свързан чрез провлак с дължина 400 м (дн. укрепен). Споменава се от Херодот (Μεσαμβριη), от Овидий (Mesembria) и от виз. хронисти. В един средновековен чешки ръкопис е засвидетелствувана формата Nesebr grad.

 

Несебър — общ изглед

 

Създаването на селището се свързва с дорийски заселници от Мегара, Халкедон и Византион, установили се тук към последното десетилетие на VI в. пр.н.е. Най-голям разцвет укрепеният град достига ок. III в. пр.н.е. През римската епоха е пристанище в провинциите Мизия, Тракия, а след реформата през IV в. — в новосъздадената провинция Хемимонт. Укрепленията на града са разрушени в 587 от аварите във връзка с обсадата на Анхиало (дн. Поморие). През VII—VIII в. той е силна виз. крепост на пътя от Константинопол към Б-я; в него има императорски складове и чиновници. Н. играе важна роля в българовиз. отношения. На 4 ноем. 812 след обсада е завзет от бълг. хан Крум (803 — 814) и влиза в пределите на Б-я; в него се установяват бълг. гарнизон и бълг. население. Градът става отново виз. гранично владение през 863. Предприети са работи по възстановяването на крепостта, за което свидетелствуват откъслеци от два надписа. С победни войни цар Симеон (893—927) включва към първите години на X в. цялата Черноморска област в пределите на Б-я. Близо до Н., при р. Ахелой, на 20 авг. 917 става битка между виз. и бълг. войска, в която Византия претърпява тежко поражение. Н. се превръща отново в център на контакти между Б-я и Византия и играе важна роля в отношенията им през IX—X в. В пределите на бълг. държава остава до 971. През това време е важно пристанище и търговско средище. През X в. се сочи като едно от последните пристанища на прочутия път „из варяг в греки“ — от Новгород към Цариград. През този период в града се извършват значителни строителни работи. Н. запазва значението си и през периода X—XIII в. Крепостта му често е военна база и укритие, като през XIII—XIV в. преминава ту в бълг., ту във виз. ръце в резултат на бойни действия, мирни договори, владетелски бракове. Градът пострадва от силно земетресение през 1063, след което в него се предприемат възстановителни работи. През 1079 населението на Н. и околните райони се вдига на бунт против виз. власт под водачеството на Добромир. След това Н. е временно седалище на виз. флот, насочен срещу нападенията на късните номади. Запазени са сведения за стопанската, културната и църковната история на Н. от втората половина на XII в. В продължение на 62 г. (1201—1263) Н. е непрекъснато в бълг. ръце и се свързва с различни събития от бълг. история. През 1257 е ограбен от венецианците, като са отнесени ценни светини от църквите му.

 

 

808

 

Заради неустояване на договора Н. да бъде предаден на българите, през 1271 — 1276 българо-виз. отношения силно се изострят. Градът става средище в трафика на венециански и дубровнишки кораби от Цариград за Н. и други пристанища, а връзките с генуезки търговци са регистрирани в много писмени сведения. В края на XIII в. Н. се сочи в карти (Пизанска карта) и наръчници по корабоплаване. Династията на Асеновци е свързана, както изглежда, със значителна строителна дейност в Н. през XIII в. През царуването на цар Иван Александър (1331—1371) Н. и неговите манастири се намират в привилегировано положение. В периода 1341—1366 са давани грамоти на манастирите „Св. Богородица Елеуса“ и „Св. Никола Емонски“, възобновяват се църкви и се строят нови — „Св. Пантократор“, „Св. Иван Неосветени“, даряват се икони (напр. за това свидетелствува дарителският надпис върху сребърната обкова на иконата „Св. Богородица Умиление“ от името на царевия чичо Самуил). В този период градът, превърнат във военно-административен и религиозен център, достига голям разцвет. През 1366 Н. е превзет от Амедей VI Савойски и е ограбен и опустошен, част от населението е избита. Продължилото само няколко месеца пребиваване на кръстоносците в града довежда до неговия упадък. Първото му превземане от турците е между 1396 — 1403. Окончателно пада под турска власт през 1453; тогава се изселва част от населението му.

 

В Н. има добре запазени средновековни църкви, известни са достатъчно данни за миналото на селището, за укрепленията и строителната им история, за живота и бита на населението му през Средновековието. Първите системни археол. проучвания (вж. Проучвания на археологическите паметници от IX—X век на територията на България) се извършват на останките от ранносредновековна виз. базилика на северния бряг на полуострова през 1920 от Ив. Велков. Счита се, че тази църква, използувана продължително време през Средновековието, е била „Богородица Умиление“ („Богородица Елеуса“). Предположението, че чичото на бълг. цар Иван Александър е подарил споменатата икона именно на тази църква, не е потвърдено. Разчистванията на някои от сравнително запазените църкви и заснемането на плановете им от Ал. Рашенов и С. Покровски е следващ етап в проучването на несебърските старини. В процеса на тази дейност се определя и характеризира групата от архитектурни паметници, известни като несебърски църкви. Системни разкопки на територията на укрепения град, придружени с подводни проучвания и изследвания на промените, настъпили през вековете в бреговата линия, започват след 1949 и продължават до днес. Установени са периодизацията на поселенията, на чието място е Н., строителните етапи в укрепителната система, различни факти от топографията на града през различни периоди, наличието на неизвестни култови и граждански постройки във вътрешността му, изяснен е обликът на материалната и духовната култура на населението му през античността и Средновековието.

 

Църквата „Св. Пантократор“ в Несебър, XIV в.

 

Укрепителната система, опасваща полуострова, възниква и се оформя още през античността. И досега от стените, строени в различни епохи, са запазени части с височина до 8 м. Главната порта е в западната част, срещу провлака; защитена е от две кули и по две от всяка страна по куртината на стената.

 

 

809

 

Засега се набелязват шест периода на пристрояване и заздравяване на стените само през Средновековието; от тях два са през IX и два през XIV в. — през 30-те г. и в края на века.

 

Особено внимание заслужават средновековните несебърски църкви, които образуват обособена група в средновековната балк. архитектура. Църквите на Н. се отличават с изискана, леко издължена линия в пропорциите, извън правоъгълния им план се издават само апсид ите към изток. Притворите са покрити със скрити куполи между две масивни арки. Понякога над тях са издигани кули-камбанарии („Св. Пантократор“), като стълбите към тях са скрити в източната стена на притвора („Св. Пантократор“, „Св. Архангели Михаил и Гавриил“, „Св. Параскева“). Почти никога не се отделя и не се оформя архитектурно предолтарно пространство. Характерен за църквите на Н. от този период е и слепият купол, подкрепен с две арки и полуцилиндрични сводове от двете страни на притвора („Св. Иван Неосветени“, „Св. Параскева“). Често типът на църквите в Н. се приближава до архитектурните паметници от този вид в Константинопол и Гърция. Църквите на Н. имат богата пластична и керамична полихроматична украса, слепи овални ниши („Св. Йоан Кръстител“) или добре оформени ломбардски арки („Св. Стефан“ — Новата митрополия). Под покривите минава зъбчат тухлен подпокривен корниз. Люнетите се украсяват с различни мотиви от тухли, по архиволтите минават редове от декоративни глинени и разноцветно глазирани розетки и панички. В различните постройки отделните характерни белези в украсата се срещат в различни комбинации.

 

Съществува мнение, че първоначалните сгради на църквите „Св. Йоан Кръстител“ и „Св. Стефан“ са издигнати още по времето на княз Борис I, след приемането на християнството от българите в IX в. (Н. Мавродинов, 1959, с. 104). Тази идея се дължи на известен архаизъм в плана на двете постройки. „Св. Стефан“ е трикорабна базилика с по-висок от страничните среден кораб, а „Св. Йоан Кръстител“ — преходен тип между базилика и кръстокуполна църква. Тази теза не може засега да бъде подкрепена с нови преки или косвени данни.

 

Църквата „Св. Йоан Кръстител“, построена в действителност към края на X—XI в., засега се приема за най-ранна църква в групата (Кр. Миятев , 1965, с. 106—108; Н. Чанева-Дечевска, 1984, с. 108). Това се потвърждава и от строителната техника и началните фази на декоративно оформление на постройката, и от преходния тип в развитието на кръстокуполната постройка в бълг. земи, който представя. Онези белези, които се регистрират в този строеж вече развити, стават характерни за несебърските църкви от следващите периоди.

 

Църквата „Св. Стефан“ (Новата митрополия) е строена ок. XII в., ако се съди по строителните особености, по строителната техника, по появата на декоративни мотиви като керамичната украса, зъбчатите подпокривни корнизи, „ломбардските арки“ и типовото сходство все още с Плиска и Преслав и тяхното църковно строителство (Кр. Миятев, 1965, с. 145—146).

 

Църквите „Св. Пантократор“ и „Св. Йоан Неосветени“ („Св. Йоан Алитургитос“) са представители на типа на кръстокуполните църкви от XIV в. с четири стълба. Тези сгради вече са богато украсени. Именно в „Св. Йоан Неосветени“ се вижда в завършен вид цялата концепция за декоративно богатство на църквите в Н. Към другите декоративни елементи са се прибавили двустъпалните слепи аркади върху фасадите и нишите със заоблено дъно. Арките лягат върху конзоли от камък с релефни растителни, животински и антропоморфни мотиви.

 

Типът на постройката „стегнат кръст“, увенчана с купол, се представя от един от най-красивите образци — църквата „Св. Архангели Михаил и Гавриил“, която също е богато украсена.

 

 

810

 

Издължените пропорции и богатата украса характеризират и еднокорабните църкви „Св. Тодор“ и „Св. Параскева“, които могат да бъдат отнесени към XIII—XIV в.

 

Трябва да се има предвид, че преизползувани и преустроявани още през Ранното средновековие, както изглежда, са били раннохристиянските и ранновиз. църкви на града. Такъв е случаят с ранновиз. базилика, известна под името Стара митрополия (по всяка вероятност е била посветена на Св. София — Божествената мъдрост), или с базиликата при морето, където според предположенията е бил манастирът „Богородица Елеуса“.

 

На мястото на останки от по-стари, средновековни църкви през османското владичество са били построени „Св. Спиридон“ и „Св. Георги Стари“.

 

Следите от стенописи от Средновековието, запазени в несебърските църкви, са малко; повечето са от XVI—XVIII в. (в „Св. Стефан“, „Св. Спас“, „Св. Георги Стари“, „Св. Георги Нови“). Някои от стенописите имат значителна художествено-истор. стойност (в „Св. Стефан“, „Св. Георги Нови“).

 

Заслужават внимание частите от надписи, свързани с възстановяването на града (В. Бешевлиев, 1960, с. 292—293), грц. надпис-графит в църквата „Йоан Кръстител“, обковата на иконата „Св. Богородица Умиление“ — дар от Самуил, текстовете на грамотите, оставени на месемврийските манастири от бълг. владетели, вградената в пода на църквата „Св. Спас“ мраморна плоча с надгробен надпис на Матаиса Кантакузина Палеологина (1441), както и значителните на брой, датиращи от османския период грц. надписи, произхождащи от Н.

 

 

            Лит.:

·       Рашенов А. Месемврийски църкви. С., 1932, 110 с.;

·       Мавродинов Н. Външната украса на старобългарските църкви. — ИБАИ, 8, 1934, с. 262—330;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 2. С., 1945, с. 70, 140—149, 177, 380—383;

·       Покровски С. Археологически проучвания на църковните старини в Несебър в миналото и предстоящи задачи. — РП, 4, 1949, с. 245—255;

·       Василиев Ас. Църкви от по-ново време в Несебър и Созопол. — Известия на народния музей — Бургас, 1, 1950, с. 53—65;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 103—107, 109—113;

·       Gălăbov I. Das antike und mittelalterliche Nesebăr. — In: Antike und Mittelalter in Bulgarien. Berlin, 1960, p. 306—328;

·       Бешевлиев В. Три приноса към българската средновековна история. — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960, с. 291—299;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 106, 145, 156—165, 173—178, 202;

·       Nesebre. 1. Sofia, 1969, 234 p.; 2. Sofia, 1980, 257 p.;

·       Мутафчиев П. Към историята на месемврийските манастири. — В: Мутафчиев П. Избрани произведения. 1. С., 1973, с. 653—678;

·       Иречек К. Пътувания по България. С., 1974, с. 848—879;

·       Гюзелев В. Несебър. — В: Български средновековни градове и крепости по Дунав и Черно море. Варна, 1981, с. 325—355;

·       Velkov V. Die Bedeutung von Nessebär in der Übergangsperiode von der Antike zum Mittelalter. — Bbg, 7, 1981, p. 137—140;

·       Stančeva M. Sur certains traits de la culture médiévale de Nesebär et Sofia. — Bbg, 7, 1981, p. 334—340;

·       Dimova V. Gemeinsame Züge der Kirchenarchitektur von Červen und Nessebär. — Bbg, 7, 1981, p. 341—344;

·       Bojadžiev St. La tectonique de l’église St. Jean Aleitourgetos de Nessèbre. — Bbg, 7, 1981, p. 351—357;

·       Чанева-Дечевска H. Църковната архитектура на Първата българска държава. С., 1984, с. 49—51.

 

Маргарита Ваклинова

 

 

    (13). НИКИФОР I (758—2.VI.828 или 829) — цариградски патриарх (806—815). Роден в Цариград. Баща му е дворцов служител, изпаднал в немилост при имп. Константин V Копроним (741—775), понеже бил иконопочитател. Ок. 780 H. I също се издига в дворцовата йерархия и става близък на бъдещия патриарх Тарасий, който също е иконопочитател. Участвува в Седмия вселенски събор от 786/787, когато се възстановява иконопочитанието. Основава манастир в Проконез (Мала Азия), откъдето имп. Никифор I Геник (802—811) го извиква в Цариград и му поверява приютите за бедни (802). След смъртта на Тарасий е избран за патриарх. Провежда някои реформи, които не са по вкуса на крайните иконопочитатели от Студийския манастир. При имп. Лъв V Арменец (813—820), който отново провежда иконоборска политика, H. I се отказва от патриаршеския престол, оттегля се в манастира „Св. Теодора“ на Босфора, където умира. Патриарх Методий I (843—847) пренася тленните му останки в Цариград — в църквата „Св. апостоли“. В църковните календари паметта на H. I се отбелязва на 2 юни и на 13 март (деня на пренасяне на мощите му).

 

 

811

 

Патриарх Никифор. Изображение в Хлудовия псалтир, гръцки ръкопис от IX в.

 

Книжовното наследство на H.I обхваща богословски и истор. съчинения. Основният му богословски полемичен труд „Ἀντίρρησις καὶ ἀνατροπή“ (817) е в три части, насочен е срещу политиката и иконоборските възгледи на имп. Константин V Копроним. Η. I е известен като автор на две истор. съчинения: „Ἰστορία σύντομος“ (Кратка история“) и „Χρονογραφικὸν σύντομος“ (Кратка хронография). „Кратката история“ е един от основните извори за бълг. история. Тя обхваща събитията от смъртта на имп. Маврикий (602) до 769. Изложението на места почти дословно съвпада с Хрониката на Теофан (вж. Исторически съчинения). „Кратката хронография“ е хронологичен списък с указание за годините на живот и царуване на старозаветните личности, като се започне от Адам, на царете от Юдейското царство и Персия, на владетелите от династията на Птолемеите, на римските и виз. императори. Посочени са някои много важни събития, изброени са патриарсите на петте вселенски патриархата. Въпросът за проникването на „Кратката хронография“ в старите слав. литератури не е окончателно изяснен. Повечето изследователи са категорични, че е съществувал старобълг. превод на съчинението, който не е оставил следи в бълг. ръкописна традиция, но е проникнал рано в руската книжнина и под заглавието „Летописец вскоре“ е познат в няколко версии. Заемки от него се откриват в Повесть временных лет, в хронологичните бележки на новгородеца Кирик (XII в.), в текста на Житието на Александър Невски и др. Е. К. Пиотровска, която изследва историята на „Летописец вскоре“ в руската литература, разделя известните ѝ 48 текста на три редакции: Първа (Неразширена), Втора (Разширена) и Трета (Сводна). Първата редакция отразява най-пълно текста на оригинала и е позната само в два ръкописа от последната четвърт на XV в., но вероятно тя ни засвидетелствува най-добре старобълг. превод. Втората редакция възхожда към превода на Първата, но съдържа и допълнения, заети от други истор. съчинения. Тя е известна в 30 преписа от XIII до XVIII в. Времето и мястото на възникването ѝ не са уточнени, но във всички случаи тя е започнала да се разпространява преди XIII в., откогато датира най-старият ѝ препис. Третата редакция е създадена в Русия през втората половина на XV в.

 

            Лит.:

·       Νικηφόροι ἀρχιεπίσκοπου Κονσταντινοπόλεως. Ἀντίρρηις καὶ Ἀνατροπή.— PG, 100, 1865, col. 205—533;

·       Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani opuscula historica. Ed. C. de Boor. Lipsiae, 1880, p. 1—77, 79—135;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897, p. 349—352;

·       Степанов H. В. Летописец вскоре патриарха Никифора в Новгородской Кормчей. — ИОРЯС, 17, 1912, 2, с. 250—293; 3, с. 256—320;

·       Weingart М. Byzantské kroniky v literatuře církevněslovanské. Přehled a rozbor filologický. 1. Bratislava, 1922, p. 55—62;

·       Трифонов Ю. Византийските хроники в църковнославянската книжнина. — ИИД, 6, 1924, с. 170;

·       Липшиц Е. Э. Никифор и его исторический труд. — ВВр, 3, 1950, с. 85—105;

·       Липшиц Е. Э. Никифора патриарха Константинопольского краткая история со времени после царствования Маврикия. — ВВр, 3, 1950, с. 349—387;

 

 

812

 

·       Alexander P. J. The patriarch Nicephorus of Constantinople. Ecclesiastical policy and image worship in the Byzantine empire. Oxford, 1958, 287 p.;

·       Moravscik Gy. Byzantinoturcica. 1. Berlin, 1958, p. 456—459;

·       Патриарх Никифор. — ИБИ, 6. С., 1960, с. 290—306;

·       Липшиц Е. Э. Очерки истории византийского общества и культуры VIII — первая половина IX в. М.—Л., 1961, с. 268—296;

·       Тихомиров М. Н. Забытые и неизвестные произведения русской письменности. — АЕ за 1960, 1962, с. 234—243;

·       Beševliev V. Deux corrections aux „Breviarium“ du patriarche Nicephore. — REB, 28, 1970, p. 153—159;

·       Пиотровская E. K. K изучению „Летописца вскоре“ Константинопольского патриарха Никифора. — ТОДРЛ, 29, 1974, с. 170—177;

·       Пиотровская Е. К. О третьей русской редакции „Летописца вскоре“ Константинопольского патриарха Никифора. — ВВр, 36, 1974, с. 147—153;

·       Щапов Я. Н. Византийские хронографические сочинения в древнеславянской Кормчей Ефремовской редакции. — В: Летописи и хроники. М., 1976, с. 230—263;

·       Пиотровская Е. К. Летописец вскоре Константинопольского патриарха Никифора и Изборник Святослава 1073 г. — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1977, с. 317—331;

·       Пиотровская Е. К. „Летописец вскоре“ константинопольского патриарха Никифора и „Учение о числах“ Кирика Новгородца. — В: Византийские очерки. М., 1977, с. 216—224;

·       Baudinet М.J. La relation iconique à Byzance au 9^e s. d’après Nicéphore le Patriarche; un destin de l’aristotélisme. — Les études philosophiques, 1978, 1, p. 85—106;

·       Καραγιαννόπουλος I. Πήγαι τῆς Βυζαντινῆς ἱστορίας. Θεσσαλονίκη, 1978, p. 223—224;

·       Щапов Я. Η. Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в XI—XIII вв. М., 1978, с. 199—205;

·       Чичуров И. С. Византийские исторические сочинения. Хронография Феофана, Бревиарий Никифора (текст, перевод, комментарий). М., 1980, 214 с.;

·       Beševliev V. Textkritisches zu Theophanes und Nikephoros. — Byzantina, 13, 1985, 1, p. 45—53.

 

Василка Тъпкова-Заимова

 

 

    (14). НИКОЛАЙ I Велики (Nicolaus) (ок. 800—13.XI.867) — римски папа (24.IV.858—13.XI.867). Роден в Рим. Произхожда от знатен римски род. Честолюбив и властен, той се заема енергично с укрепването на авторитета на папската власт, която до негово време е разклатена от борбите между феодалите и от острата им намеса при избора на папите. H.I остава в историята като най-ярък изразител на идеята за вселенска теократична монархия. Умира в Рим.

 

Папа Николай I

 

H.I встъпва на папския престол със съдействието на имп. Лудвиг Немски (843—876). Неговата идея, че „сам Бог е възложил на плещите на папата грижата за църквата и го е направил неин неограничен господар“, се основава на думите на Исус Христос към ап. Петър: „Ти си Петър и на тоя камък ще съградя църквата си; и портите на ада няма да ѝ надделеят. Ще ти дам ключовете на небесното царство“ (Мт 16:18—19). Според H.I до Христа съществува обединение на духовната и светската власт в ръцете на владетелите, но Христос разделя двете власти и занапред нито император може да си присвоява ролята на понтифика, нито папа — титлата император. Според тълкуването на H.I проведеното от Христос разделение е направено в ущърб на светската власт: християнските владетели се нуждаят от папите заради вечния живот, но папите се ползуват от императорите и кралете само за земните си нужди. Надарен с големи умствени и дипломатически качества, с политически такт, упорит в преследването на целите си, H.I успява да наложи всеобщо признание на своя авторитет. Той поставя съборите в подчинено на папите положение, превръща ги в безмълвни свидетели на папските решения, които по неговите

 

 

813

 

думи притежават безпрекословна сила за цялата църква; папата подхранва вярата и тълкува нейните догми, той има правата на върховен цензор и може да налага най-сурови наказания на отстъпниците от „истинната вяра“.

 

Мощта на папството по времето на H.I до голяма степен може да се обясни със слабата власт на най-близките приемници на франкския имп. Карл Велики (800—814), наследили отделните части на неговата огромна, вече разпадаща се империя. За активната намеса на H.I в светските дела свидетелствува напр. фактът, че той успява да принуди краля на Лотарингия Лотар II (855—869) да напусне втората си жена Валдрада, въпреки че този брак е бил признат за законен не само от архиепископите на Кьолн и Трир, но и от църковен събор в Аахен, и задължава Лотар да върне първата си жена Тойтберга.

 

Много остър е сблъсъкът между H.I и Константинополската църква. Макар че в хода на тази борба се правят опити разногласията да се сведат до богословски спорове, свързани главно с въвеждането на filioque в Символа на вярата, в действителност се касае за чисто политически и териториални интереси. Папата се възправя срещу своя достоен по амбиции и политическа гъвкавост противник — константинополския патриарх Фотий (858—867, 877—886), който енергично и успешно се противопоставя на папската експанзия. H.I постига свалянето на Фотий на организирания в Рим събор (863), с което дава повод за голямата източна схизма. Главният стремеж на H.I е да откъсне от Константинопол Бълг. църква и българите, сред които, според някои изследователи, през тези години започват успешна мисионерска дейност Кирил и Методий (вж. Брегалнишка мисия). Привържениците на хипотезата за апостолството на братята сред бълг. население считат, че H.I ги извиква в Рим, за да използува техния авторитет и да присъедини трайно новопокръстения народ към Римската курия.

 

Основни свидетелства за повикването на Кирил и Методий в Рим от H.I са два от изворите, създадени на лат. език — Италианска легенда и Моравска легенда, а също ЖК и ЖМ. Причините, поради които Константин-Кирил и Методий са били призовани от H.I, са изложени различно в двата лат. извора. Докато в Италианската легенда се споменава само за задоволството на папата от тяхната дейност в Моравия, анонимният автор на Моравската легенда изтъква два мотива — радостта на H.I от успехите на братята в покръстването на българи и моравци и от откриването на мощите на Климент Римски и, от друга страна, недоволството му, че „са се осмелили да пеят каноническите часослови на славянски език“. И двете легенди единодушно известяват, че Кирил и Методий са пристигнали в Рим след смъртта на H.I и че там са били приети от новоизбрания папа Адриан II (867—872). За това, че повикването е истор. факт, а не агиографска легенда, свидетелствува косвено Анастасий Библиотекар. В писмото си до Карл Плешиви от март 875 той споменава за пристигането на двамата слав. апостоли в Рим по времето на папа Адриан II. Съществува и писмо на Адриан II до Ростислав, Светополк и Коцел, чийто текст е предаден само в ЖК.

 

Действителните мотиви на H.I да повика Константин-Кирил и Методий в Рим засега са неизвестни. Много вероятно е това да е израз на цялостната му политика за привличане на християнизираните моравски славяни към Римската църква. Според някои автори слав. първоучители са били повикани, за да дадат обяснение за своята дейност или даже за да бъдат осъдени поради влошените отношения между двете църкви.

 

Многобройни свидетелства доказват живия интерес на H.I към покръстването на българите и към тяхната църковна принадлежност. За него споменават: Анастасий Библиотекар (в животоописанията на H.I и на Адриан II и в писмо до папа Адриан II) и папа Йоан VIII (872—882) в няколко свои писма (напр. до архиепископите и епископите на Галия и Германия от 876, до княз Борис I от 878 и 879,

 

 

814

 

до Василий I Македонянин от 879, до патриарх Фотий от 879. Във всички тези документи под една или друга форма се изтъква, че Н.I е посветил с апостолско учение бълг. княз и бълг. народ, кръстил ги е посредством свои епископи, дал им е всички църковни правила и канони и всичко, отнасящо се до богослужението. За тези събития говорят и две писма на H.I. Едното (от 864) е адресирано до Лудвиг Немски. В него се споменава за намерението на княз Борис I да приеме християнството от немски духовници. Другото (от окт. 866) е отправено до архиепископа на Реймс Хинкмар (845—882). То се отнася до спора между Римската курия и Константинопол ската патриаршия, породен между другото и от подчиняването на българите на Константинополската патриаршия. Във второто писмо H.I говори за бълг. пратеничество до Апостолическия престол (свързано с допитванията по верски въпроси) и за дейността на папските легати — епископите Павел Популонски, Формоза Портуенски, Донат Остийски, презвитер Лъв и дякон Марин в Б-я (вж. Посолства на Рим в България). В Окръжното послание до източните патриарси патриарх Фотий свидетелствува за активна дейност на папските легати по покръстването на българите. Той посочва, че българите вече са били покръстени от грц. презвитери, но че лат. епископи не се поколебали „да миропомажат отново [вече] миропомазаните от презвитерите“. Според Фотий това е светотатство. В практиката на Западната църква обаче повтарянето на тайнството миропомазване е възможно, тъй като то е валидно, когато се извършва от лице с епископски сан, а не от презвитер.

 

Доказателство за активната политика на H.I в привличането на българите към Западната църква са и т. нар. „Отговори на папа Николай I по допитванията на българите“ (Responsa Nicolai I Papae ad consulta Bulgarorum), в които се дават насоки за държ., църковното и битовото устройство на новопокръстена Б-я. „Отговорите“ са изключително важен за бълг. история извор. Бълг. пратеници представят запитванията на княз Борис I през авг. 866 и получават отговорите на 13 ноем, същата година; те съдържат 106 глави и имат първостепенна стойност за изучаване на римското каноническо право. Освен това те дават достоверна представа за бита, за материалната и за духовната култура на българите през IX в. От „Отговорите“ може да се съди и за характера на недостигналите до нас въпроси, тъй като в текста често се съдържа формулировката на запитването. Въз основа на „Отговорите“ може да се направи извод и за основната цел, която Борис I преследва с това пратеничество — ударението е поставено върху организацията на новосъздадената Бълг. църква (вж. Посолства на българите в Рим). Като използува очевидния интерес на Папската курия и на Константинополската патриаршия към покръстената бълг. държава, Борис I се стреми да изтръгне признаване на автономия на Бълг. църква и патриаршески сан за нейния духовен глава. Това искане обаче противоречи на идеята на H.I за създаване на вселенска теократична монархия. Затова той отговаря уклончиво и предлага да се ръкоположи първоначално за духовен глава на българите епископ или най-много архиепископ. Архиепископ изобщо не е изпратен от Рим. След продължителните неуспешни преговори с Папската курия Борис I променя ориентацията си и се насочва към Константинопол; в крайна сметка той успява да постигне пълна политическа и църковна независимост на Б-я. Със своя отговор на въпроса за бълг. духовен глава и с настояването изпратеният в Б-я епископ да бъде подчинен на Апостолическия престол, H.I заявява категорично своя стремеж към църковно и политическо подчинение на Б-я.

 

Борбата за Б-я, започната от H.I, продължава и по-късно. Тя все повече засилва противоречията между Западната и Източната църква и приближава окончателния разрив между тях. Той настъпва през 1054, когато по повод на официално приетото от Римската

 

 

815

 

църква filioque — допълнение към 2-рия член на Символа на вярата, папа Лъв IX (1048—1054) и патриарх Михаил I Кируларий (1043—1058) взаимно се отлъчват от църквата.

 

 

            Лит.:

·       Josephi Simonii Assemani Kalendaria ecclesiae universae. 3. Romae, 1755, p. 47;

·       Jaffé Ph. Regesta Pontificum Romanorum ab condita ecclesia ad annum post Christum natum 1198. 1. Berolini, 1851, p. 237—254;

·       Anastasii Bibliothecarii Vita Nicolai I Papae. — PL, 128, 1852, col. 1373—1374;

·       Nicolai I Papae. Epistolae et letera. — PL, 119, 1852, col. 769—1211;

·       Lämmer N. Papst Nikolaus der Erste und die byzantinische Staatkirche seiner Zeit. Berlin, 1857, 8+51 p.;

·       Acta Sanctorum. Martii, 2. Parisiis—Romae, 1865, p. 20—22, 22—24;

·       Héfélé Ch. J. Les Bulgares et le Pape Nicolas I. — In: Histoire des Conciles. 5. Paris, 1870, p. 566—579;

·       Бильбасов В. A. Кирилл и Мефодий. 2. По западным легендам. СПб., 1871, с. 220—227, 228—237, 314—320, 320—326;

·       Вalan Р. Delle relazioni fra la chiesa cattolica e gli Slavi della Bulgaria, Bosnia, Serbia (Saggio). Roma, 1880, p. 15—23, 27;

·       Langen J. Geschichte der römischen Kirche. 3. Von Nikolaus I. bis Gregor VII. Bonn, 1892, p. 1—113;

·       Liber Pontificalis. Ed. L. Duchesne. 2. Paris, 1892, p. 151—172;

·       Mann H. K. Lives of the Popes in the Early Middle Ages from 590 to 1304. 3. London, 1902, p. 1—148;

·       Hartmann L. M. Geschichte Italiens im Mittelalter. 3., 1. Gotha, 1908, p. 244—269, 303 (фототипно изд. Hildesheim, 1969);

·       Greinacher A. Die Anschauungen des Papstes Nikolaus I über das Verhältnis von Staat und Kirche. Berlin—Leipzig, 1909, p. 69;

·       Pereis E. Papst Nikolaus I. und Anastasius Bibliothecarius. Ein Beitrag zur Geschichte des Papsttums im neunten Jh. Berlin, 1920, 339 p.;

·       Seppelt F. X. Nikolaus I. — In: Papstgeschichte von den Anfängen bis zur französischen Revolution. 1. München, 1921, p. 105—112;

·       Nicolai I papae epistolae. Ed. E. Pereis. — In: Monumenta Germaniae historica. Epistolae. 6. Hannoverae, 1925, p. 257—690;

·       Drovnik Fr. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 88, 136, 165, 173—179, 186, 189, 191—194, 196—198, 250—252;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 104—152 (2 изд. С., 1971, с. 105—165);

·       Ioanis VIII Papae Epistolae passim collectae. Ed. E. Gaspar. — In: Monumenta Germaniae historica. Epistolae. 7. Hannoverae, 1928, p. 1—333;

·       Anastasii Bibliothecarii Epistola ad Hadrianum papam. — In: Monumenta Germaniae historica. Epistolae. 7. Hannoverae, 1928, p. 407—415;

·       Seppelt F. X. Das Papsttum im Frühmittelalter. — In: Geschichte des Papsttums. 1. Leipzig, 1934, p. 241—284;

·       Morghen R. Niccolö I. — In: Enciclopedia Italiana di Scienze, Lettere ed Arti. 24. Roma, 1935, col. 584—585 (2 изд. 1951, col. 764—765);

·       Schiefer Th. Nicolaus I. — In: Lexikon für Theologie und Kirche. 7. Freiburg i. Br., 1935, col. 584—585;

·       Detschev D. Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum. Serdicae, 1939, 145 p.;

·       Мутафчиев П. История на българския народ. 1. С., 1943, с. 177—179;

·       Norwood F. A. The Pontifical Pretensions of Pope Nicholas I. — In: Church History. 15. Philadelphia, 1946, p. 271—285;

·       Brezzi P. Roma e l’Impero medioevale (774—1252). Bologna, 1947, p. 61—65, 70, 72, 85, 87;

·       Dvornik Fr. The Photian Schism — History and Legend. Cambridge, 1948, p. 91—131;

·       Hauck A. Kirchengeschichte Deutschlands. 2. Leipzig, 1958, p. 549—572;

·       Войнов M., Ал. Милев. Папа Николай I. — ИБИ, 7. С., 1960, с. 60—61;

·       Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите. — ИБИ, 7. С., 1960, с. 65—125;

·       Анастасий Библиотекар. Животоописание на папа Николай I (откъси). — ИБИ, 7. С., 1960, с. 184—187;

·       Италианска легенда. — ИБИ, 7. С., 1960, с. 294—302;

·       Лозинский С. Г. История папства. М., 1961, с. 105—107;

·       Dvornik Fr. The Patriarch Photius and the Roman Primacy. — Chicago Studies, 2, 1963, p. 94—107;

·       Кратка българска енциклопедия. 3. С., 1966, с. 586;

·       Beck H.-G. Nicholas I, Pope, st. — In: New Catholic Encyclopedia. 10. New York—St. Louis—San Francisco—Toronto—London—Sydney, 1867, p. 441;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий. С., 1969, с. 68—69;

·       Гюзелев В. Княз Борис I. С., 1969, с. 141—323;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 107, 139, 188, 198;

·       Кодов Хр. — В: Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 158, гл. XVII, бел. 2;

·       Franzen A. Kleine Kirchengeschichte. 4 доп. изд. Freiburg i. Br.—Basel—Wien, 1973, p. 163—166;

·       Franzen A., R. Bäumer. Papstgeschichte. Das Petrusamt in seiner Idee und seiner geschichtlichen Verwirklichung in der Kirche. Freiburg i. Br.—Basel —Wien, 1974, p. 128—131;

·       Gligora Fr., B. Catanzaro. Breve Storia dei Papi da S. Pietro a Giovanni Paollo II. Padova, 1984, p. 97—99;

·       Сотиров Г. Методий и римските папи. — История и обществознание, 28, 1985, 2, с. 3—5.

 

Маргарита Кискинова

 

 

    (15). НИКОЛОВА, Светлина (Св. Н. Тодорова) (1.I.1942) — бълг. лит. историк. Родена в гр. Враца. Средно образование получава в родния си град (1955—1959). Завършва бълг. филология в Софийския унив. (1964), където става редовна аспирантка по старобълг. литература (1965—1967); кандидатската си дисертация на тема „Патеричните разкази в старата българска литература“ защитава през 1970. От 1971 е н.с., а от 1982 — ст.н.с. в Кирило-Методиевския научен център при Президиума на БАН; директор на Центъра (1994). Зам.-председател на Славянската библейска комисия към Международния комитет на славистите (от 1988). Главен редактор на сп. „Palaeobulgarica“ (от 1992).

 

Н. е специалистка по старобълг. литература. Интересите ѝ са насочени

 

 

816

 

главно към кирило-методиевската проблематика, към текстологически и археографски проблеми на старобълг. книжнина, към кратките повествователни жанрове в старите слав. литератури и връзките между старобълг. литература и фолклора. Н. е авторка на първото поцялостно бълг. изследване върху патеричните разкази, в което разглежда обстойно хронологията на първите преводи, художествените особености на патеричните творби и тяхното разпространение в бълг. ръкописна традиция. Тя поддържа хипотезата, че преводът на Сводния патерик, чийто текст представлява избор от различни патерични сборници, е дело на Методий. В приложение към изследването е поместено издание на този най-широко разпространен в Бълг. средновековие сборник, изработено след критичен анализ на ръкописната традиция на паметника. Н. проучва преводната белетристика, летописните традиции в старобълг. литература, сбирките от слав. ръкописи в Румъния. Изказва становище за типовете описания на слав. ръкописи, като въз основа на класификацията им очертава съвременните изисквания към тях.

 

Светлина Николова

 

В областта на кирилометодиевистиката Н. е автор на обобщителни студии за съвременното състояние на кирило-методиевските проучвания, за постиженията и перспективите в тази област. В два представителни обзора са обхванати голям брой новоизлезли публикации по кирило-методиевски въпроси в Б-я и в чужбина („Съвременно състояние на Кирило-Методиевите проучвания в чужбина”, 1973; „Nouvelles recherches sur la vie et l’oeuvre de Cyrille et Méthode”, 1977). H. отделя специално място на въпроса за пълното критическо издание на изворите за живота и дейността на Кирил и Методий, като защитава гледището за по-стеснен обхват на понятието „кирило-методиевски извори44; според нея по обем то трябва да се разграничи от съчиненията, възникнали като резултат от развитието на кирило-методиевските традиции в отделните страни. Н. разглежда най-съществените принципи, върху които трябва да бъде изградено изданието: критически анализ на всички съществуващи преписи, изчерпателен текстологически и реалноистор. коментар, включването само на реално съществуващи съчинения и т.н. Н. разработва идеята за осъществяване на пълно научно издание на съчиненията на Кирил и Методий (оригинални и преводни), като определя принципите на подбор на материала, който трябва да се включи в него, както и основните изисквания към представянето му. Приносен характер имат изследванията на Н. върху Проложното житие на Методий. Издирен и обработен е обемист изворов материал (82 неизвестни преписа), извършен е текстологически анализ, въз основа на който се правят изводи за времето на създаване на произведението; според нея то е написано през XII—XIII в. от бълг. книжовник. Важно място в проучванията на Н. върху паметници от кирилометодиевската епоха заемат произведенията на Климент Охридски: върху материал от „Похвално слово за пророк Илия” тя поставя въпроса за авторския текст на творбите, хронологията на запазените днес редакции на текстовете; обосновава изискването за осъществяването на критическо издание въз основа на проучването на историята на текстовете

 

 

817

 

като надеждна основа за литературноистор. изследвания. В научното дело на Н. се включват важни студии върху източниците за живота и делото на Методий, проблема за философските възгледи на Константин-Кирил, кирилометодиевските традиции във Влахия, Молдова и Трансилвания, творчеството на Кирил Туровски и др.

 

Н. е авторка на редица научнопопулярни статии, на рецензии в областта на старобълг. литература, както и на преводи от старобълг. на новобълг. език.

 

 

            Съч.:

o   Патеричните разкази и фолклорът. — В: Фолклор и литература. С., 1968, с. 61—67;

o   Ранните старобългарски преводи на патеричните сборници. — ККФ 1, с. 218—236;

o   Патеричните разкази в историята на старата българска литература. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 167—191;

o   Съвременно състояние на Кирило-Методиевите проучвания в чужбина. — СпБАН, 19, 1973, 2, с. 21—40; 3, с. 20—43 (същото: ККФ 4, с. 334—396);

o   Търновската книжовна школа и преводната белетристична литература. — В: Търновска книжовна школа. С., 1974, с. 263—275;

o   Nouvelles recherches sur la vie et l’oeuvre de Cyrille et Méthode. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 4, p. 34—49;

o   Славянските ръкописи в Румъния. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 107—112;

o   Една неизвестна сбирка от славянски ръкописи в Румъния. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 74—100;

o   Постижения и задачи на изследванията върху преводните патерици в старите славянски литератури. — СФ-С, 16, 1978, с. 54—65;

o   Проблемът за издаването на Сводния патерик. — Slovo, 28, 1978, р. 17—24;

o   Патеричните разкази в българската средновековна литература. С., 1980, 425 с.;

o   Летописни традиции в старобългарската литература. — Библиотекар, 27, 1980, 1, с. 37—41;

o   Постижения и перспективи на Кирило-Методиевските изследвания. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, р. 36—40;

o   Кирило-Методиевските традиции във Влахия, Молдова и Трансилвания. — Старобългарска литература, 12, 1982, с. 100—114;

o   За възникването на Проложното Методиево житие. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 89—92;

o   Делото на Кирил и Методий и развитието на българската средновековна литература. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 280—284;

o   Някои текстологически проблеми в панегиричното творчество на Климент Охридски (По материали от „Похвално слово за пророк Илия“). — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 63—119;

o   Делото на великия славянски просветител Методий. — ЛМ, 29, 1985, 6, с. 3—16;

o   Опит за класификация на описанията на славянските ръкописи. — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 107—116;

o   Переводная беллетристика в древнеболгарской литературе. — В: Проблемы изучения культурного наследия. М., 1985, с. 107—113;

o   Проблемът за пълното издание на кирило-методиевските извори. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 9—17;

o   Проблемът за изданието на съчинениятта на Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, p. 72—78;

o   Източници за живота и делото на Методий — проблеми и перспективи на изследванията. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 57—64;

o   Кирил Туровски и южнославянската книжнина. — СФ-С, 20, 1988, с. 21—26;

o   Кирил Туровски и южнославянската книжнина. I. Кирил Туровски и старобългарската литература. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 2, р. 25—44; II. Кирил Туровски и южнославянската ръкописна традиция. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, р. 38—51;

o   К истории текста Проложного жития Мефодия. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis. 24 April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 473—484;

o   Проблемът за философските възгледи на Константин-Кирил. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 17—48;

o   Распространение и значение литературного творчества Климента Охридского в эпоху средневековья. — В: Литература и искусство в системе культуры. М., 1988, с. 135—143;

o   Разпространение на Проложното житие на Методий в Русия. — В: 1100 години от блажената кончина на Св. Методий. 2. С., 1989, с. 98—107;

o   Повестта „Стефанит и Ихнилат“ в българската средновековна литература и книжнина. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 3, p. 20—42;

o   За българския текст на повестта „Стефанит и Ихнилат“. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 115—123;

o   Повестта „Стефанит и Ихнилат“ в ръкопис № 13.5.15 от Библиотеката на Академията на науките в Санкт Петербург . — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, р. 23—27;

o   Zum Fortwirken des Werkes Kyrills und Methods: Die Überlieferung des Werkes von Kliment Ochridski wärend des Mittelalters. — In: Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Münsterschwarzach, 1991, p. 87—93;

o   Дело Кирилла и Мефодия и развитие болгарской средневековой литературы. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 6—15;

o   За един непознат препис от Службата на св. Наум Охридски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 31—57.

 

            Лит.:

·       Куев К. Монографичен труд върху патеричните разкази в старобългарската литература. — ЕЛ, 36, 1981, 1, с. 111—113;

·       Петканова Д. Принос в изследването на патеричните разкази. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, p. 122—124;

·       Милтенова А. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 114—117 (рец.);

·       Bláhová Е. Zwei neue Arbeiten über das slawische Patericon. — Bsl, 42, 1981, p. 64—67;

·       Mihail P. — Re vista de istorie şi teorie literara, 31, 1982, 2, p. 233—235 (рец.).

 

Анисава Милтенова

 

 

    (16). НИКОЛСКИ, Николай Константинович (Никольский, Н. К.) (17/29.VII.1863—23.IV.1936) — руски литературен историк и археограф, специалист

 

 

818

 

по средновековна слав. книжнина и култура. Роден в Петерхоф, СПб. губ. Произхожда от семейство на духовник. Завършва Петербургската духовна академия (1887), където по-късно чете лекции (до 1909). По препоръка на Академията на науките (1889) е освободен от преподаване и командирован да събира материали за поръчаното му от Отделението за език и словесност издирване и описание на ръкописи от XI—XIV в. Проф. в Петербургския унив. (от 1909). Директор на Библиотеката на АН и на Книжната палата (1920—1925). Чл.кор. (1900) и акад. (1916). Умира в Детское село (сега Пушкин), С.-Петербургска област.

 

Николай Николски

 

Изследванията на Н. в голямата си част са останали в ръкопис. Между печатаните му трудове е магистърската му дисертация „О литературных трудах Климента Смолятича“ (1893), в която е обърнато внимание повече на светската страна на творчеството на този писател. Напечатана е и докторската му дисертация „Описание рукописей Кирилло-Белозерского монастыря, составленное в конце XV века“ (1897). Капитално значение има неговото изследване върху началното руско летописание, в което Н. подлага на съмнение и опровергава теорията на А. Шльоцер за основите на руската култура, свързани с норманите и Византия. От този труд е обнародвана само първата част — „Повесть временных лет“ (1930). Втората и третата му част са останали в ръкопис и се пазят в архива на Н. в С.-Петербург. Несъмнен интерес представлява трудът на Н. „Задачи и краткий очерк деятельности Комиссии по изданию памятников древнерусской литературы“ (1929), в който твърде категорично се оспорва дълго господствуващата традиционна схема на курса по история на старата руска литература, в който не са достатъчно застъпени светските книжовни произведения поради това, че не са приведени в известност. Изключително значение има Картотеката на Н., която наброява 174 000 бележки, отнасящи се към цялостната култура на Русия от X до средата ва XVIII в., между които около 40 000 фиша с описания на ръкописи. В нея наред с описанията на ръкописите, сведенията за преписвачите, притежателите им и др. се намират сведения и за ръкописи от бълг., чешки, сръбски, лат. и др. съчинения, запазени само в руски преписи. Сред безспорните заслуги на Н. се нареждат публикациите му, в които той поставя на обсъждане важната тема за западнослав. влияние върху руската книжнина от началния период на развитието ѝ.

 

Непосредствено отношение към кирилометодиевистиката има обширната студия на Н. „К вопросу о русских письменах, упоминаемых в Житии Константина Философа“ (1928). В нея се разглежда многостранно онзи епизод от ЖК, според който по време на Хазарската мисия Константин Философ срещнал човек в Херсон, който носел евангелие и псалтир, написани „роуш’кими письменами“. Като отхвърля мнението на А. В. Горски, че това място е късна добавка в житието, а също така и готската теория, че в случая става дума за съставената от Улфила азбука, Н. прави опит да защити т. нар. руска теория. Виждайки съществена пречка за поддържането ѝ в това,

 

 

819

 

че през втората половина на IX в. източните славяни са били наричани не руси, а нормани-варяги, Н. прибягва до легендарни извори и допуска, че наименованието „руски“ е остатък от името на Рус, считан според легендата за Пан и неговите синове Чех, Лях и Рус за родоначалник на източните славяни, наричани по негово име преди идването на варягите. Друга пречка за приемането на руската теория Н. вижда в това, че след като вече е имало слав. азбука (според него — руската), в ЖК се говори нашироко за Моравската мисия, за която е било съставено писмо, изграден книжовен език, преведени книги и т.н. Това затруднение Н. се стреми да преодолее, като поддържа становището, че в случая става дума не за букви (писмени знаци), а за книги. Според него Константин Философ просто е използувал намерената в Херсон азбука, дори „се оказал и с готов превод на Евангелието на славянски език“ (с. 15). Найголямата слабост в защитаваната от Н. теория се крие в това, че той не посочва писмени паметници или литературни произведения от предкирилска руска писменост. Известно е, че в кириломето диевистиката като най-правдоподобно се приема обяснението на френския славист А. Ваян, който с доказателства от лингвистично естество застъпва възгледа, че въпросният текст в ЖК трябва да се чете като „сурьскыми письменами“ (сирийски букви), които преписвачите на житието са заменили с „роуш’скыми“. Тази теория, подкрепена и допълнена с още доказателства, поддържат Р. Якобсон и други слависти.

 

В специална студия върху приписваните на Константин-Кирил съчинения (1928) Н. прави опит да осветли принципни въпроси около литературната дейност на слав. първоучител, като съпоставя истор. извори със свидетелствата на ръкописната традиция. Той намира, че не съществуват „достатъчно твърди основания“, които биха позволили „Слово на пренесение мощем преславнаго Климента, историческую имуще беседу“ (т.е. Херсонската легенда) да бъде смятано за оригинален труд на Кирил; че независимо от целенасочената си идеологическа обработка ЖК е надежден източник за типа полемично майсторство на Кирил, съчетаващо лапидарии библейски тълкувания с остроумни иносказания; че част от творческата му дейност е била осъществена в областта на „притъчно-гномологическата“ и екзегетическата литература, и др. Включвайки в разсъжденията си някои момента във връзка с книжовното наследство на Методий, Н. обосновава възгледа, че изразът „отечески книги“ в ЖМ означава не някой от слав. патерици, а „отечески тълкувания“ върху библейските книги.

 

 

            Съч.:

o   Описание рукописей Кирилло-Белозерского монастыря, составленное в конце XV в. СПб., 1897, 378 с.;

o   Материалы для повременного списка русских писателей и их сочинений (X—XI вв.). СПб., 1906, 596 с.;

o   Легенда Мантуанского епископа Гумпольда о св. Вячеславе Чешском в славянорусском переложении. — ПДПИ, 174, 1909, 99 с.;

o   Где находится триодь XII—XIII вв. из собрания В. И. Григоровича. — Библиографическая летопись, 1, 1914, с. 128—130;

o   Рукописная книжность древнерусских библиотек (XI—XVII вв.). Материалы для словаря владельцев рукописей, писцов, переводчиков, справщиков и книгохранителей. 1. (А—Б). СПб., 1914, 163 с.;

o   К истории славянорусской письменности. Заметки и материалы. 1. К вопросу о западном влиянии на древнерусское право. 2. К вопросу о „Чуде св. Климента, папы Римского, о отрочати“. — Библиографическая летопись, 3, 1917, с. 110—134;

o   К вопросу о русских письменах, упоминаемых в Житии Константина Философа. — И по РЯС, 1, 1928, 1, с. 1—37;

o   К вопросу о сочинениях, приписываемых Кириллу Философу. — И по РЯС, 1, 1928, 2, с. 446—450;

o   Задачи и краткий очерк деятельности Комиссии по изданию памятников древнерусской литературы (со времени ее возникновения до 1 января 1929 г.). Л., 1929, 24 с.;

o   Повесть временных лет как источник для истории начального периода русской письменности и культуры. К вопросу о древнейшем русском летописании. — С по РЯС, 2, 1930, 1, с. 1—108;

o   К вопросу о следах мораво-чешского влияния на литературные памятники домонгольской эпохи. — Вестник АН СССР, 1933, 8—9, с. 5—18.

 

            Лит.:

·       Кочубинский А. А. Начальные годы русского славяноведения. Одесса, 1887—1888, с. 192;

·       Императорское Московское археологическое общество в первое пятидесятилетие его существования (1864—1914 гг.). М., 1915, с. 134—140;

·       Розов Вл. — Slavia, 9, 1931, р. 826—830 (рец.);

·       Vaillant A. Les „lettres russes“ de la Vie de Constantin. — RES, 15, 1935, p. 75—77;

·       Зарубин H. H. Академик H. К. Никольский. — ИАН СССР. Отделение общественных наук, 1936, 4, с. 119—124;

 

 

820

 

·       Покровская В.Ф. Картотека академика Н. К. Никольского. — Труды Библиотеки АН СССР, 1, 1948, с. 143—151;

·       Адрианова-Перетц В. П. Картотека Н. К. Никольского. — ВЯ, 10, 1961, 1, с. 121—125;

·       Велчев В. Съществувало ли е развито славянско писмо и книжнина преди дейността на Константин-Кирил и Методий в Моравия. — ЕЛ, 20, 1965, 5, с. 61—71;

·       Розов Н. Академик Н. К. Никольский и его научное наследие (К 30-летию со дня смерти). — ИАН СССР сля, 25, 1966, 3, с. 256—258;

·       Розов Н. Н. Никольский Николай Константинович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 249.

 

Велчо Велчев

 

 

    (17). НИТРА, Нитрахва, Нитрава (Nitra) — град в Словакия. Население 76 743 (1981), площ 5643 ха. Разположен е върху гористи тераси от двете страни на р. Нитра. През Средновековието е важен търговски и производствен център. По времето на Велика Моравия е едно от главните ѝ средища. Селището съществува още от палеолита, за което има данни от археол. разкопки, правени системно от 1957. Те показват последователно и непрекъснато съществуване на поселения на мястото на днешния град. От времето на най-ранното заселване на славяните са разкрити две селища, в които са намерени керамика „пражки тип“ и некропол с трупоизгаряне. От средновековния град (VIII—XI в.) са проучени следните обособени части: 1. Квартал, укрепен с широк ров, двоен землен вал и палисада, площ 13 ха (около центъра на съвременния град); 2. Вероятно централната част, укрепена с ров от трите страни, с дървено-землен вал и каменна стена, площ 20 ха (на дн. Мартински хълм); в нея е проучена еднокорабна църква с апсида от великоморавския период; 3. Външен укрепен квартал, заобикалящ централната част, площ 60 ха, със стопанско-занаятчийски характер (в него са разкрити зърнени ями, частично вкопани в земята специализирани работилници — ковашки, за обработка на камък и кост, металургично, стъкларско и ювелирно производство);

 

Славяни. Фрагмент от „Бронзови врати в Нитра“ от Л. Цвенгрошова, 1980—1982 г.

 

4. Специализиран квартал за производство на керамика, укрепен с вал и ров (на дн. хълм Лупка); в него са регистрирани най-голям брой съдове с печати върху дъната; 5. Квартал, укрепен с каменна стена и дървена конструкция, с три входа, защитени с кули; площ 11,25 ха (на дн. хълм Забор); укреплението се е използувало за убежище, охранявало е достъпа до Н. и е контролирало търговските и военните пътища, минаващи под хълма; 6. Няколко помалки квартала със стопански характер; 7. Некрополи. Основният погребален обред е трупополагането. Погребалните дарове — керамика, украшения, оръжия, оръдия на труда, монети — датират сигурно отделните некрополи от VIII—XI в. Разликите в начина на погребване, подкрепени от антропологичните проучвания, разкриват сложни етнически отношения (преобладаващо слав. население с примеси от авари, монголоиди и др.). Едновременно с християнските са съществували и големи езически некрополи (до началото на XI в.) — свидетелство за неединно в религиозно и етническо отношение население. Без да бъде значителен административен и политически център през VIII—XI в., Н. вероятно е задоволявала нуждите на Нитранското княжество, а по-късно —

 

 

821

 

на Велика Моравия, от суровини и готови занаятчийски произведения. Присъединяването на Нитранското княжество към Велика Моравия става през 833, когато княз Моймир I (822—846) превзема Н. и прогонва неговия княз Прибина. След бягството си Прибина основава нова крепост — Mosapurc (дн. Залавар), на югозападния бряг на езерото Балатон. По археол. данни от великоморавския период (предимно погребални дарове, украшения и оръжие) може да се съди за това, че материалната култура на Н. е своеобразна, но е твърде близка до великоморавската и до панонската. След смъртта на Прибина княжеството му е наследено от сина му Коцел, който подкрепя делото на Кирил и Методий; според писмени данни по време на престоя им в неговото княжество той им предоставя много ученици и ги подпомага в стремежа им да утвърдят слав. език в литургията.

 

Прибина. Автор В. Мошинец, 1985 г.

 

Въпросът за Н. като духовен християнски и книжовен център във Велика Моравия е дискусионен. Съществува предположение, че там са отседнали Константин-Кирил и Методий по време на Моравската мисия, но няма сигурни доказателства за това. Безспорен е само фактът, че Н. е център на епископия (по данни от писмени извори) и че ок. 830 залцбургският архиепископ Адалрам (821 — 836) осветява църква в града (предполага се, че това е църквата, разкрита през 30-те г. в околностите на Нитранския замък). Въпросът, дали Велика Моравия е имала постоянен административен център, кой е той и дали съвпада с някои от архиепископските центрове, е дискусионен. Поради това представата за Н. и за нейното място в управлението на Великоморавското княжество също е обект на спорове. Несъмнено е обаче, че в нея трайно се съсредоточава управлението на източната част на Велика Моравия, запазила се като самостоятелна икономическа и политическа единица и след разпадането на великоморавската държава. Дискусионен е и въпросът за отношението на Кирил и Методий към Н. и особено за центъра на дейността на Методий във Велика Моравия.

 

Косвени данни относно дейността и седалището на Методий като архиепископ на Велика Моравия и Панония могат да се извлекат от Пространното житие на Методий, Второто слав. житие на Наум (вж. Жития на Наум Охридски), Дюканжовия списък.

 

В житието на Методий се съобщава, че папата ръкополага Методий за „епископ на Панония — на престола на свети Андроник, апостол от седемдесетте“. Св. Андроник е първият епископ на Илирийската област, към която спада и Панония. Седалището му е в гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица). Във второто слав. житие на Наум се казва: „. . . Методий. . . отиде в Панония с всичките си ученици, в града Морава, който наследи чрез архиерейството.“ В Дюканжовия списък се отбелязва: „Методий, рожден брат на свети Кирил Философ, ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска.“ Тези сведения не са достатъчни, за да се отъждестви центърът на

 

 

822

 

наследената от Методий архиепископия с Н. В традиционните архиепископски центрове се предполага по-значително църковно строителство, от което в Н. не са открити следи. От друга страна, през 800 презвитерът в Пасау Вихинг е ръкоположен от папа Йоан VIII (872—882) за епископ и е изпратен в Н. като помощник на Методий; той е един от петимата немски епископи, които се обявяват против слав. просветител. След прогонването на Горазд, когото Методий преди смъртта си посочва за заместник, Вихинг заема неговото място (срв. във Второто слав. житие на Наум Охридски: „След смъртта на Методий в архиерейство встъпи някой си маг на име Виглиско [Вихинг]. . . И той съсипа цялото Методиево учение, а учениците му, след като ги мъчи много, предаде ги на тъмници и тежки окови“). Тези факти могат да се тълкуват и като доказателство за средищното място на Н. в архиепископията, тъй като Вихинг Нитрански след смъртта на Методий управлява църковните дела в Н. Обобщаването на известията за връзката между Н. и дейността на Методий като архиепископ на Панония и Велика Моравия не дава достатъчно основания да се приеме хипотезата, че Н. е център на архиепископията по времето на Методий.

 

 

            Лит.:

·       Weingart М. Pribina, Kocel’ a Nitra v zrkadle prameňov doby cyrilometodejskej. — In: Ríša Velkomoravská. Praha, 1933, p. 319—353;

·       Stanislav J. Slovenská liturgia na Slovensku a sídlo Metodovo a Gorazdovo. Bratislava, 1941, 118 p.;

·       Kniezsa I. Cirill és Metod mükôdésének kérdése a Nyitravidéken. — Századok, 78, 1944, p. 263—269;

·       Havlík L. O vzniků moravského státu. Brno, 1954, p. 12—13, 22;

·       Belovič J. Nitra. Nitra, 1960, 112 p.;

·       Havlík L. Morava a Frankská říše. — Historické štúdie, 8, 1963, p. 129—178;

·       Havlík L. Velká Morava a středoevropští slované. Praha, 1964, 490 p.;

·       Chropovský B. The Situation of Nitra in the Light of Archaeological Finds. — Historica, 8, 1964, p. 5—33;

·       Havlík L. Politické osudy a zahraničně vztahy Velké Moravy. — In: O počiatkoch slovenských dějin. Bratislava, 1965, p. 104—140;

·       Chropovský B. Das frühmittelalterliche Nitrava. Vor- und Frühformen der europäischen Stadt im Mittelalter. Göttingen, 1974, p. 159—175;

·       Poulík J. Svědectví výzkumů a pramenů archeologických o Velké Moravě. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha— Bratislava, 1985, p. 9—81;

·       Chropovský B. Včasnoslovanský a předvelkomoravský vývoj na území Československa. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha—Bratislava, 1985, p. 81—107;

·       Kučera M. Velká Morava a slovenské dějiny. — In: Velká Morava a počátky československé státnosti. Praha—Bratislava, 1985, p. 245—273.

 

Катя Меламед Маргарита Младенова

 

 

    (18). НОВГОРОДСКИ ЛИСТОВЕ, Куприянови листове — два пергаментни листа с размери 345x285 мм и 345x260 мм, писани на кирилица през XI в. Били са притежание на И. К. Куприянов, от когото през 1865 ги откупува Имп. публична библиотека (дн. Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург, където се пазят и сега под сигн. F. п. I. 58). Куприянов ги открива в библиотеката на Новгородский храм „Св. София“. Пръв ги нарича Новгородски листове И. И. Срезневски. Н.л. съдържат четива от изборно евангелие за шестата и седмата (Страстната) седмица от Великия пост. Първият лист започва с края на Мк. 10:45, следва четивото за Лазаровата събота — Йоан 11:1 — 16. Вторият лист съдържа края на четивото за Страстния понеделник и началото на четивото за Страстния вторник — Мт. 24:25—37.

 

Н.л. са писани в две колони по 20 реда на страница със среден, прав, изискан литургически устав. Характерни начертания — ниска петлица на ѣ (в реда), петлица на з под прав ъгъл, симетрична плитка чашка на ч, симетрично изписване на двете части на носовките и на ж. Знакът за ъı навсякъде е съчетание от ъ и ı. Почеркът е от типа на Ретковия в Супрасълския сборник. Украса — коленчати инициали в и р от ремъци и флорални мотиви във виз. геометричен стил, оцветени в синьо, зелено, бяло и златно. Следи от златно се пазят и в заглавията на четивата.

 

Липсват буквите щ (навсякъде се пише съчетание шт) и ѕ. Употребява се ижица на мястото на гр. υ в думите е^г̑у и мурьмь. Системно се употребяват ѧ, ѩ, ѫ и ѭ. Йотацията е последователно прокарана. Има един случай на нейотувано начално е : егдa (Мт. 24:33).

 

 

823

 

Новгородски листове, XI в.

 

Йотувано е се употребява и след съгласната л : гл҃ѥть (Йоан 11:13). Често се изпускат еровете в слаба позиция в средисловие — многъı, двѣ, дне, кто, вса, небеснъıихъ и др. Честа е и взаимната замяна на двата ера в слаба позиция, най-вече в краесловие: болѣзнъ, конъцъ, съ (местоимение), небесънии, гласомъ великомъ. Тези случаи според някои изследователи показват затвърдяването на съгласните. Затвърдяването на сибиланта с е засвидетелствувано и във формите на местоимението вьсь : вса (3 пъти). По това Н.л. стоят близо до Супр. сб. Малкият ер почти винаги стои на мястото на големия в краесловие при формите за 3 л. ед. и мн.ч. сег.вр., а също и при 3 л. ед.ч. аорист (29 случая с ь срещу 4 случая с ъ): дасть, ѥсть (4 пъти), нѣсть (2 пъти), вѣсть, ходить, исходить, ı-авить сѧ (2 пъти), прославить сѧ, бѫдеть (2 пъти), мрькнеть, прозѧбнеть, мимоидеть (2 пъти), ı-авлѣѥть сѧ, потъкнеть сѧ (2 пъти), мимоидѫть, рекѫть, съберѫть, двигнѫть сѧ, съберѫть сѧ (2 пъти), прѣбъıсть срещу болитъ (2 пъти), видитъ, ходитъ. Няма нито един случай на изяснен ер. Срезневски посочва като примери за изясняване на ъ в о трите случая на наречието тогда и формата гласомъ (тв.п. ед.ч.), но тогда е дублетна форма на тъгда (в което ъ е в слаба позиция), а гласомъ е форма по -о-основи. Среща се замяна между ѣ и ı-а пред гласна: люблѣше вм. люблı-аше, болı-ааше вм. болѣаше, ı-авлѣѥть сѧ вм. ı-авлı-аѥтъ сѧ.

 

Употребява се окончание и за -ѕ- основи в м.п. ед.ч.: на небеси. Сложните форми на прилагателните в р.п. мн.ч. окончават на -ааго и -аго: чловѣчьскааго, чловычьскаго. Употребява се форма за 3 л. дв.ч. с окончание -тѣ, когато става дума за две жени: посъластѣ же сестрѣ ѥго къ немоу (Йоан 11:3). Има един случай на дателен атрибутивен: мьнѣша ı-ако о оусъпении съноу гл҃ѥть (Йоан 11:13). На едно място между причастието и личния глагол е поставен съчинителен съюз: си рекъ и по семь гл҃а имъ (Йоан 11:11). На това място в грц. текст стои лична глаголна форма ἐίπεν, а не причастие. В Йоан 11:1 се употребява ѭдинъ: бѣ ѥдинъ болѧ лазаръ, както и в Савината книга, Остромировото евангелие и Архангелското евангелие. На същото място в Зографското евангелие, Мариинското евангелие и Асеманиевото евангелие стои етеръ. В Мт. 24:31 е употребена лексемата великъ, която се сочи като преславско съответствие на велии: съ гласомъ великомъ трѫбьнъıимь. На това място във всички старобълг. евангелски паметници, а също в Остромировото евангелие стои велии.

 

Характерна особеност на Н.л. е употребата на екфонетична нотация. Единственият друг ръкопис от това време с екфонетична нотация е Остромировото евангелие, в което тя е употребена много по-непоследователно. Екфонетичната нотация означава промените в интонацията при четенето на богослужебните книги. Тя не означава смяна на мелодията и не е предназначена за пеене, а за изразително речитативно четене. Употребата на екфонетичните

 

 

824

 

знаци в слав. ръкописи съответствува на употребата на същите знаци в грц. ръкописи от това време. В Н.л. се употребяват девет (или десет според А. Минчева) от известните 11 екфонетични знака: / (оксия) означава повишаване на гласа, пише се над текста; (сирматики — според Минчева) означава вариране, издигане и спадане на гласа, пише се над текста, \ (вария) означава понижаване на гласа, пише се над текста; (катисти) означава продължителност на тона без промяна във височината, пише се под текста; (кремасти) означава повишаване на гласа с акцентиране, пише се над текста;  (апострофос) означава силно понижаване на тона, пише се под текста; (параклитики) означава вариране на гласа, пише се над текста; (телия) означава край на фразата, пише се в текста, на реда; (кендимата) означава вариране на гласа, обикновено на края на речитатива, пише се над реда; (ипокрисис) означава снижаване на гласа, обикновено при въвеждане на пряка реч, пише се в текста, на реда. Употребяват се още двойна оксия и двойна вария.

 

Повечето изследователи (В. Ягич, Н. М. Карински, П. А. Лавров, И. Огиенко, Е. Е. Гранстрем) смятат, че Н.л. са писани в Русия, като се основават на окончанието -ть за 3 л. ед. и мн.ч. и обикновено посочват близостта им до Остромировото евангелие. Но Ф. Ф. Фортунатов напомня, че окончанието -ть не е характерно само за руските ръкописи и дава примери от Сав. кн. и от Супр. сб. Случаи на оконачание -ть има също в Асем ев., но в посочените ръкописи тези случаи са единични, а в Н.л. окончанието се употребява последователно. Ф. В. Камински също е на мнение, че Н.л. по-вероятно имат южнослав. произход, тъй като в тях няма никакви други руски правописни особености. Минчева и К. Куев смятат, че Н.л. са старобълг. паметник. Заради някои архаични особености в начертанията на буквите и заради отсъствието на буква щ В. А. Мошин датира Н.л., за разлика от останалите изследователи, като по-ранни — от края на X в. Според него те произхождат от югозападните области на бълг. държава и са писани по времето на цар Самуил (997—1014). Във връзка с това свое предположение той развива тезата, че началото на руската книжовна традиция е свързано повече с югозападните книжовни центрове, отколкото с Преслав. Особеностите на писмото на Н.л. обаче не дават основание да се предполага, че те имат югозападен произход, нито да се датират по-рано от XI в.

 

 

            Лит.:

·       Бычков А. Ф. Отрывки евангелия XI в. — Известия Императорского археологического общества, 5, 1863, 1, с. 29—37;

·       Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма с описанием и с замечаниями об особенностях их правописания и языка. СПб., 1868, с. 25—26, 166—173;

·       Miklosich F. Altslovenische Formenlehre in Paradigmen mit Texten aus glagolitischen Quellen. Wien, 1874, p. XV, 6;

·       Ягич И. В. Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности. СПб., 1882, с. 50—51;

·       Wiedemann О. Beiträge zur altbulgarischen Conjugation. СПб., 1886, p. 3;

·       Jagić V. Ein verkanntes altslovenisches Denkmal. — ASPh, 5, 1881, p. 689—690;

·       Vondrák W. Altslovenische Studien. Wien, 1890, p. 67—69;

·       Каринский Η. M. Хрестоматия по древнецерковно-славянскому и русскому языкам. СПб., 1904, с. 107—109;

·       Пападопуло-Керамевс К. И. Происхождение нотного музыкального письма у северных и южных славян по памятникам древности, преимущественно византийским. — Вестник археологии и истории, 17, 1906, с. 134—142;

·       Лавров П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. — В: Энциклопедия славянской филологии. 4. СПб., 1914, с. 43—44;

·       Каминский Ф. В. Отрывки евангельских чтений XI в., именуемые Куприяновскими (Новгородскими). — ИОРЯС, 28, 1923, с. 273—320;

·       Каринский Н. М. Образцы письма древнейшего периода истории русской книги. Л., 1925, с. 11—12;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 17 (фототипно изд. М., 1979);

·       Огіенко І. Пам’ятки старослов’янськоі мови X—XI віків. (Огіенко І. І сторія церковно-слов’янськоі мови, 5., 1). Варшава, 1929, с. 153—156, 360—363;

·       Weingart М. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1949, p. 110—113;

·       Гранстрем E. Э. Описание русских и славянских пергаменных рукописей. Рукописи русские, болгарские, молдовлахийские, сербские. Л., 1953, с. 17;

·       Palikarova-Verdeil R. La musique byzantine chez les Bulgares et les Russes (du IX au XIV siècle). (Monumenta Musicae Byzantinae. Subsidia, 3). Copenhague, 1953, p. 132—135;

·       Wellesz E. A History of Byzantine Music and Hymnography. Oxford, 1961, p. 246—260;

·       Свирин A. H. Искусство книги Древней Руси XI—XVII вв. М., 1964, с. 61;

 

 

825

 

·       Успенский Н. Д. Древнерусское певческое искусство. М., 1965, с. 33—34;

·       Жуковская Л. П. Типология рукописей древнерусского полного апракоса XI—XIV вв. в связи с лингвистическим изучением их. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 320;

·       Стефановић Д. Екфонетска нотација у старим словенским рукописима. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 339—345;

·       Петров Ст., Хр. Кодов. Старобългарски музикални паметници. С., 1973, с. 27, 89—95;

·       Минчева А. Старобългарски кирилски откъслеци. Български езикови паметници. 1. С., 1978, с. 45—56;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 19 (2 прераб. и доп. изд.: Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. С., 1986, с. 20);

·       Мошин В. Новгородски листийи и Остромирово )еванеље. — Археографски прилози, 5, 1983, с. 7—64;

·       Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР ΧΙ—ΧΙΙΙ вв. М., 1984, с. 53—54 (№ 12).

 

Искра Христова

 

 

    НОВОЗАВЕТНИ КНИГИ — вж. Библия.

 

 

    (19). НОМОКАНОН (грц. νομοκανόν, старобълг. номоканонъ), Кръмчая (кормчая) книга — виз. юридически сборник. Н. се наричат възникналите през VII в. виз. правни сборници, съдържащи апостолски и съборни правила (κανόνες) относно строгия вътрешен ред на църквата като общност от вярващи, както и граждански (императорски) разпоредби (νόμοι) относно взаимоотношенията между църквата и държавата. Църковните правила, задължителни и за клира, и за миряните, са имали силата на постановление, чието неспазване се наказвало с лишаване от сан, епитимия (покаяние) или отлъчване. Степента на църковното наказание се определя от самите канони. Те посочват начина, по който се поставят епископи и презвитери, определят отговорността на духовенството пред епископа, или ако виновникът е епископ — пред църковния съд на равните му по сан, закрилят суверенитета на църковните области, които не могат да се поделят, да приемат външни свещенослужители или лица, наложени за йерарси от светската власт, както и да се изоставят своеволно от духовните си пастири. Част от каноните са разпоредби за брака, обредното ястие и поста, а също и за начина, по който християните трябва да празнуват Великден и да се молят. Правилата забраняват да се пиянствува, да се пре любодействува, да се правят магии, да се участвува в религиозните празненства на еретиците и езичниците; те определят и срока на църковното покаяние за онези миряни, които са извършили престъпление — убийство, грабеж, насилие.

 

 

Сборници от правила, приети на поместните църковни събори, са съществували още преди Първия вселенски събор в гр. Никея (325). Неоспорим е бил авторитетът на апостолите, чиито правила (κανόνες τῶν ʽαγίων ἀποστόλων) е започнал да събира и да систематизира Климент Римски. Съставеният в по-късно време свод съдържа 85 канона. Най-старите виз. сборници с църковни правила не са оцелели. Запазен е обаче сирийски превод-обработка, от който се вижда,

 

 

826

 

че принципът за подредба е систематичен, но не и строго хронологичен — правилата на една и съща тема са поместени последователно, като на първо място се поставя апостолският канон (ако има такъв канон по разглеждания въпрос), след него — никейското правило и чак тогава — правилата на поместните доникейски събори. Въз основа на подобен сборник, състоящ се от 60 титула (статии на църковното право), цариградският патриарх Йоан III Схоластик (565—577) съставя Синагога (Συναγωγή) от 50 титула — тематично подредени извадки от апостолските канони, от правилата на вселенските събори (от Първия никейски през 325 до Четвъртия (Халкидонския) през 451) и от „Нравствени правила“ на Василий Велики. Освен това Йоан III Схоластик съставя и сборник от 87 глави, известен в науката като Collectio 87 capitulorum (в една по-късна обработка с допълнение броят им е 93). Той съдържа извадки от дванадесетте Новели на имп. Юстиниан I (527—565), които имат пряко отношение към устройството на църквата и към брачното право. Впоследствие анонимен съставител е обединил Συναγωγή и Collectio 87 capitulorum в един сборник, наречен Н.

 

Скоро след съставянето на Συναγωγή от Йоан III Схоластик в Цариград е било изготвено второ подобно църковноюридическо пособие, наречено Σύνταγμα κανονικόν. Смята се, че това е станало ок. 580. Според Е. Хонигман то е било замислено от патриарх Евтихий (552—565; 577—582), когото през 565 Юстиниан I сваля, за да постави на негово място Йоан III Схоластик. Евтихий започва работата си като заточеник в Амасия, но когато след смъртта на Йоан III Схоластик през 577 отново се връща на патриаршеския престол, той възлага съставителството на своя приемник Йоан IV Постник (582—595), бивш сакеларий (ковчежник) на Йоан III Схоластик. Довод за участието на Евтихий е нескритото презрение към Συναγωγή и към нейния автор, изразено в предговора на Σύνταγμα κανονικόν. Предполага се, че същевременно Йоан IV Постник съставя и сборник с граждански постановления относно църковния ред. Този сборник, познат в науката като Collectio tripartita, съдържа не само откъси от Юстиниановото законодателство след 534 (Новели), но и откъси от Юстиниановия кодекс, придобил законна сила на 29 дек. 534, както и от Дигести (Пандекти), утвърдени на 16 дек. 533, и Институции, добили силата на държ. закон по препоръка на Юстиниан I от 30 дек. 533.

 

Първата част на Σύνταγμα κανονικόν представлява систематичен указател. Материалът е обединен от 14 заглавия (τίτλοι): 1) За ръкополагането (хиротонията); 2) За църквите и свещените съдове; 3) За храмовото богослужение; 4) За оглашението и кръщението; 5) За помена на починалите и братските трапези; 6) За носенето на дарове в храма; 7) За поста, Великден, Петдесетница, за съботите и неделите; 8) За общественото поведение на клира; 9) Дисциплинарни норми за епископи и клирици; 10) За църковното и епископското имущество и за унаследяването му; 11) За манастирите и монасите; 12) За еретиците и езичниците; 13 и 14) Дисциплинарни норми за миряните. Всеки раздел се състои от глави (общият им брой е 238), а всяка глава съдържа препратка към съответното апостолско или съборно правило. Втората част, към която първата част е ключ, се състои от самите апостолски правила и от пълния текст на каноните, приети на първите четири вселенски събора и на редица поместни събори докъм началото на V в. — Анкирски, Неокесарийски (тези два събора са по-ранни от Първия вселенски), Гангърски, Антиохийски, Сардикийски, Картагенски. Включени са и правилата на Василий Велики, както и откъси от други произведения на патристиката. Впоследствие към Σύνταγμα κανονικόν са добавени правилата на Пето-шестия (Трулския) вселенски събор, свикан през 692 в куполната зала (τροῦλλος) на цариградските палати (някои от тези правила не са приети от

 

 

827

 

Римската църква, тъй като са насочени против особеностите на западния църковен ред), както и правилата на Седмия (Втория никейски) вселенски събор, свикан в Никея през 786/787. Разширената редакция може да съдържа и Collectio 87 capitulorum на Йоан III Схоластик, с което се превръща в Н. През 692 Трулският събор утвърждава Σύνταγμα κανονικόν за основен виз. църковноправен сборник. През 883 той е обработен от патриарх Фотий (858—867, 874—886), който прибавя към първоначалния предговор второ предисловие, известно в науката под името Схолия от 883 г., както и правилата на цариградските събори, свикани през 861 и 879 (поради Схолията от 883 по-късно във Византия възниква мнение, че съставител на Н., включващ Σύνταγμα κανονικόν, е Фотий). В края на VIII или през първата половина на IX в. е имало и опит Σύνταγμα κανονικόν да се превърне в Συναγωγή от 14 титула и 238 глави, т.е. в сборник, подобен на Схоластиковия, съдържащ тематично подредени извадки от апостолските и съборните правила.

 

Съществува и Н., в който към Σύνταγμα κανονικόν е прибавена Collectio tripartita. Няма единство по въпроса за времето, когато е възникнал този сборник. Според Е. Хонигман компилацията е извършил Йоан IV Постник до възкачването си на патриаршеския престол през 582. Довод за епохата и авторството е фактът, че съставителят на Collectio tripartita познава съкратената редакция на Юстиниановите Новели от 578, дело на юриста Атанасий, но не се е възползувал от втората, много по-добра редакция от ок. 582, дело на Теодор. Според други изследвачи съставител е Енантиофан, живял по времето на имп. Ираклий (610 — 641) и патриарх Сергий I (610—638). С. В. Троицки смята, че Енантиофан е бил от патриаршеското обкръжение и ревностен защитник на правата на цариградската църква. Същият учен е склонен да види в Н., включващ Σύνταγμα κανονικόν, паметник на цариградската църковно-политическа идеология от 30-те г. на VII в., за разлика от Συναγωγή на Йоан III Схоластик, съставена в дух на равноправие между поместните църкви.

 

Още на Втория вселенски събор през 381 (трето правило) цариградската епископска катедра е призната за втора след римския папски престол, тъй като Цариград (Νέα Ῥώμη) е вече столица на Източната римска империя. Но по онова време Цариградска патриаршия все още не съществува — властта на местния епископ не се простира извън границите на собствения му диоцез. По-късно обаче Цариград успява да подчини митрополитските диоцези Асия и Понт в Мала Азия и Тракия и на Четвъртия вселенски събор през 451 дори му е признато правото да поставя там митрополити, с което се слага начало на източния папизъм. Макар че решението е взето в отсъствие на папските легати и на следващото заседание енергично е оспорено, то все пак влиза в грц. протоколи като решение (ψῦφος), но не и като правило (κανών), без да бъде включено в документацията на лат. език. Силното си недоволство изразява и папа Лъв I Велики (440—461), който заявява, че унищожава решението с властта на апостол Петър. Три десетилетия по-късно, през 484, по повод на издадения от имп. Зенон (474—475; 476—491) Хенотикон (документ, целещ да помири православните и монофизитите) настъпва първата схизма между Източната и Западната църква (484—518) — Хенотиконът е отхвърлен от Рим, а против цариградския патриарх Акакий (472—489), който го приема, е изречена анатема — в отговор на това Акакий отлъчва папа Феликс II или III (483—492) и зачертава името му в диптиха.

 

Междувременно, след като през 476 варварските пълчища на Одоакър превземат Рим, ролята на цариградската катедра се засилва — в много императорски документи все по-настойчиво започва да се подчертава значението на Великата столична църква и на нейния архиепископ. Навярно по времето на имп. Ираклий и патриарх Сергий I е

 

 

828

 

създаден трактатът „Περί προνομιῶν τοῦ ἀγιωτάτου θρόνου Κωνσταντινουπόλεως“, намерен като притурка към пет преписа на Συναγωγή, най-старият от които, флорентийският (Laur. V. 22), е от XII в. Трактатът е компилация от канони (9-о, 17-о и 28-о халкидонско правило) и извадки от Юстиниановите закони (Кодекс, Новели, Институции), придружени от схолии (тълкувания) на съответния юридически текст. Идейно ядро е четвъртият раздел — решението на Халкидонския събор, превърнато в 28-о правило, по силата на което Цариград има право да поставя митрополити в Понт, Асия, Тракия и във варварските области. Придружаващата го схолия (раздел пети) се стреми още по-силно да изтъкне виз. столица като глава на световната църква — Халкидонският събор сметнал, че Цариградската църква е втора след Римската, понеже по онова време Рим все още бил царски град (столица), но след 476 Цариград е без съперник.

 

Отношение към кирило-методиевската проблематика — спора за Илирик, има шестият раздел от трактата. Вмъкнатият в Юстиниановия кодекс декрет от 421 на римския имп. Хонорий (395—423) и виз. имп. Теодосий II (408—450) гласи, че Македония с Тесалия минават под църковната юрисдикция на Цариград, илирийските епископи са подвластни на римския папа, той обаче ги подчинява напълно на разпоредбите на цариградския епископ, който, за да се избегне двоеверието, едничък има правото да се занимава с църковното устройство на земите, присъединени още при имп. Аркадий (395—408) към Източната римска империя.

 

По времето на Кирил и Методий най-авторитетният църковноправен сборник във Византия е Σύνταγμα κανονικόν като част от официалния императорско-патриаршески Н. Но и Συναγωγή на Йоан III Схоластик не е още напълно загубила значението си, особено сред монашеството, което за разлика от патриаршеската администрация винаги се е стремило да ограничи намесата на монарха в църковните дела. На нея се позовават и Йоан Дамаскин (PG, XCIV, col. 1432), и папа Николай I (858—867) в посланието си до патриарх Фотий през 866, тъй като Συναγωγή е единствената виз. църковноюридическа книга, съдържаща правила, които са приети само до Четвъртия (Халкидонския) събор включително (в нея 28-ият канон липсва), и по тази причина признавана и от Рим.

 

В гл. 15 от ЖМ след съобщението, че архиепископ Методий е превел Библията, е добавено: тъгда же и номоканонъ. рекъше законоу правило. и отьчьскъıѧ кънигъı прѣложи. От тази кратка бележка на житиеписеца не става ясно какъв е бил съставът на Методиевия Н. — съдържа ли той в първата си част превод на Συναγωγή или пък превод на разширената редакция на Σύνταγμα κανονικόν и какви закони (νόμοι) е включвала втората му част. Старото слав. църковно право познава и превода на Συναγωγή (оцелели са два староруски преписа — Устюжки от XIII—XIV в. — № 230 в сбирката на Η. П. Румянцев в Руската държ. библиотека в Москва, и Йоасафовски от началото на XVI в. в сбирката на Московската духовна академия в същата библиотека), и превода на разширената редакция на Σύνταγμα κανονικόν (най-стар препис съдържа староруската Ефремовска кръмчая от началото на XII в. — № 227 от Синодалната сбирка в Държ. истор. музей в Москва). През 1869 историкът на руското църковно право А. С. Павлов изказва предположението, че за основа на Методиевия Н. е послужила Συναγωγή на Йоан III Схоластик; това негово мнение, единодушно прието в славистиката, се потвърждава и от анализа на езиковите особености на Н. Съпоставката с грц. текст на Συναγωγή показва, че Методий не само е превеждал, но и е подбирал нужните църковни правила. Пълният текст на Йоан III Схоластик (всичко 377 канона) не е предаден изцяло, а в значителна по обем извадка (235 канона в Устюжката кръмчая). Според Й. Вашица подобно свободно отношение към виз. църковен закон е било възможно само в област,

 

 

829

 

която не е подвластна на Цариградската патриаршия, а именно в моравско-панонския диоцез, чийто архиепископ, по силата на 38-ото апостолско правило, цитирано от папа Йоан VIII (872—882) в Industriae tuae от 880, сам е трябвало да се грижи за църковния ред в своята област.

 

Методий не е взел за основа разширената редакция на Σύνταγμα κανονικόν, т.е. пълния текст на апостолските и съборните правила на Виз. църква от Седмия вселенски събор включително, тъй като за практическите нужди на Моравско-Панонската църква е било достатъчно и ἐπιτομή, каквото е по същество Συναγωγή на Йоан III Схоластик. От друга страна, в превода на Σύνταγμα κανονικόν непременно е щяло да попадне и 28-ото халкидонско правило, но подобен юридически текст, абсолютно неканоничен от гледище на папската власт, е бил принципно невъзможен в пределите на Римската църква. Според И. И. Срезневски Методий е правел само онова, което му се е сторило необходимо и важно, и при това толкова свободно, че смисълът на някои от каноните се е променил и дори е станал по-ясен. Грц. църковна терминология е изцяло запазена, което също спомага юридическият текст да се тълкува правилно.

 

Като част от виз. Н., изпратен на княз Борис I (852—889) от патриарх Фотий, Σύνταγμα κανονικόν става бълг. църковен закон, на първо време на грц. език, още през 864—865 — непосредствено след покръстването. Това е един от основните юридически текстове, които княз Борис I е използувал, когато през 866 е обмислял своите запитвания до папа Николай I. В. Златарски предполага, че бълг. държ. глава е имал под ръка грц. текст на т.нар. трета редакция на Σύνταγμα κανονικόν. Според В. Бенешевич тя е възникнала по времето на патриарх Тарасий (784—806), може би с личното му участие. Първоначалният ѝ състав, установен от Бенешевич главно по грц. ръкопис F 74 в римската библиотека на Reale societa romana di storia patria, известна под името Bibliotheca Vallicelliana, и по Ефремовската кръмчая, е следният: 1) предисловие към 14-те титула, а подир него самите 14 титула — систематичният ключ към каноничния материал, който втората част съдържа; 2) сбирка от правилата на седемте вселенски събора и на дванадесетте поместни, както и от посланията на дванадесетте църковни отци, като се почне от „Нравствени правила“ на Василий Велики (посланието му до иконийския епископ Амфилохий) и се свърши с ямбичното слово на самия Амфилохий Иконийски към Селевк за състава на Стария и Новия завет; 3) допълнение, съставено от сказанието (ἀπόδειξις) за свободата на йереите от гражданска съдебна отговорност от антиохийския патриарх Анастасий Синаит, от неговата повест (διήγησις) за папа Григорий I Велики, от изложението на Епифаний Кипърски за ересите и на Тимофей, презвитер кипърски, за способите, как да се приемат еретиците. Много важна допълнителна част е Collectio 93 capitulorum, която в съчетание със Σύνταγμα κανονικόν превръща целия свод в Н.

 

Всъщност Фотий не е изпратил на княз Борис I прост H., а църковно-граждански законник, по който да се управлява новопокръстена Б-я. Както личи от Codex Vallicellianus, той е съдържал и Ἐκλογή τῶν νόμων — гражданския закон на имп. Лъв III. Йсавър (717—741) и имп. Константин V Копроним (741—775) — един от важните извори при съставянето на Допитванията на българите до папа Николай I, и притурката към Ἐκλογή — земеделския и морския закон (νόμος γεωργικός и νόμος ναυτικός). Ефремовската кръмчая е без край, но от съдържанието ѝ, поместено в началото, се вижда, че е включвала само νομος γεωργικός и νόμος ναυτικός (24 гл. има заглавие кд̄ иоустиана иже въ блаженнѣи памѧти ц^с҇рѧ костѧнтина града законъ. того же законъ морьскъı). Ἐκλογή пък е била заместена с Πρόχειρον, съставен по времето на имп. Василий I Македонянин (867—886) и синовете му Константин и Лъв VI (886—912) —

 

 

830

 

глава к̅е василиı-а костѧнтина. и льва. благочьстивъıихъ ц^с҇рь законъ. Това е кратък законник, който излага в 40 титула принципите на виз. право, възвръщайки се към нормите на Юстиниановата епоха; за разлика от Ἐκλογή, която се стреми да защити по законодателен път свободното селско стопанство, една от целите на Πρόχειρον е да укрепи едрото държ. -монархично земевладение.

 

Според Златарски сборникът от църковни и граждански закони, за който дава представа Codex Vallicellianus от Хв., е съставен по нареждане на патриарх Фотий, за да може новопокръстената бълг. държава по-лесно да се устрои по християнски образец. Особено внимание Златарски отделя на следната особеност: законите на имп. иконоборци Лъв III и Константин V са съчетани с правилата на Седмия вселенски събор (787), който осъжда иконоборството. Подобен сборник не би могъл да възникне нито до събора през 842, когато е възстановено иконопочитанието, нито след него — очевидно той е бил предназначен да се използува в страна, където обединяването на църковните закони на иконопочитателите със светските закони на иконоборците не би могло да породи недоумение и смут. В сборника е пропуснато и 69-ото правило на Трулския събор, което дава на виз. императори право да влизат в олтара и на големите празници да вземат участие в богослужението (напр. във Великия вход) и собственоръчно да възлагат своите дарове на светия престол. От тази църковна привилегия не са били лишавани дори императорите иконоборци — „аз съм цар и свещеник“, казва за себе си Лъв III (Второ писмо на папа Григорий I до Лъв III за иконите — Mansi, XII, 1901, 975D). През IX—X в. императорът имал свободен достъп до олтара на „Св. София“, вляво от който в специално помещение, наречено мутаторий, се преобличал по време на литургия, молил се, почивал си, закусвал и приемал царедворците. Правото, предоставено на божествения василевс, наричан втори Давид и равноапостолен, не се е отнасяло до владетелите на варварските народи. В писмото си до Борис I (§ 32) Фотий изтъква, че жертвите на светото богопоклонение се възлагат само на свещенослужителите — едничката прекрасна и преугодна жертва, която бълг. княз собственоръчно може да принесе, са чистият живот и правите мисли. С този съвет на бълг. владетел се отказва правото да принася своите дарове в олтара и следователно да бъде свещена особа.

 

Значително е променена и гл. 22 от Collectio 93 capitulorum. В Codex Vallicellianus (и в старобълг. превод, засвидетелствуван в Ефремовската кръмчая) липсва фразата τὸν ἀγιώτατον τῆς πρεσβυτέρας ʼΡώμης πάπαν πρῶτον εῖναι πάντων τῶν ἱερέων (пресветия папа на стария Рим да бъде пръв измежду всичките свещеници).

 

„Изпущайки думите за първенствуващото положение на римския папа, установено чрез 131-вата новела на Юстиниан, отдето е заимствувано горното 22-ро правило на 93 сар., Фотий очевидно е искал да не даде на Борис повод за колебание между двете църкви и по тоя начин да го задържи в лоното на цариградската църква. Посоченото изменение ясно показва, че нашата синтагма е била съставена или, по-добре, приготвена след Фотиевия събор в 861 г., на който бе провъзгласен пълният разрив на двете църкви, защото това изменение не би имало никакъв смисъл за едно по-ранно време и очевидно самата синтагма се е назначавала за страна, която се е оспорвала между двете църкви-съперници — римската и цариградската; следователно тук имаме още едно нагледно доказателство за съвременността на нашата редакция на синтагмата с българското покръщане.“ (В. Златарски. Избрани произведения. T. I. С., 1972, с. 253—254).

 

Десетилетия по-късно, по времето на цар Симеон (893—927), църковноканоничният дял на Фотиевия законник е бил преведен на старобълг. език. Навярно това е станало след 920, когато Фотиевата редакция на Σύνταγμα κανονικόν от 883 е била провъзгласена от Цариградския

 

 

831

 

събор за правен наръчник на всички християнски църкви. Този превод, запазен като староруски препис в Ефремовската кръмчая, не е обаче първият законник на старобълг. език, който е бил използуван в Б-я за църковни и държ. нужди. Много преди него, непосредствено след пристигането на Кирило-Методиевите ученици, по нареждане на Борис I е бил съставен поранен юридически сборник, за основа на който е послужил Методиевият превод на Συναγωγή. Няма съмнение, че старобълг. преводач на Σύνταγμα κανονικόν от Фотиевия сборник е познавал Методиевия текст или някаква негова обработка от учениците на Кирил и Методий в Б-я и е заимствувал оттам отделни части.

 

За състава на най-ранния старобълг. юридически сборник, възникнал още в края на IX вможе да се съди по Устюжката и Йоасафовската кръмчая. Първата от тях е препис от бълг. оригинал — в нея се откриват следи от среднобълг. замяна на носовките. Освен Συναγωγή на Йоан III Схоластик сборникът е включвал заповѣди свѧтъıихъ отьць и законъ сѫдьнъıи людьмъ, който е бил съставен в Б-я въз основа на Ἐκλογή и отговорите на папа Николай I. заповѣди свѧтъıихъ отьць са епитимийник (сборник от църковни наказания), сходен по тип със западните пенитенциали; най-близка успоредица е лат. Мерзебургски пенитенциал от средата на IX в. (освен в Устюжката и Йоасафовската кръмчая заповѣди свѧтъıихъ отьць са включени и в Син. евх.). Прекият лат. извор досега не е открит, предполага се, че старобълг. текст е извадка от пространния лат. пенитенциал. Той е бил донесен в Б-я през 866 от папските легати — в § 75 от Отговорите на папа Николай I по допитването на българите папата съобщава на Борис I, че Iudicium poenitentiae, който бълг. владетел искал, щял да бъде предоставен от изпратения римски епископ в писмено изложение (in scriptis). Добавено е, че епископът щял да го разяснява, когато потрябвало, защото не подобава такава книга да имат светските лица, на които не се вменява в длъжност да съдят когото и да било с него. И така, за известно време римският Iudicium poenitentiae, което ще рече съд за покаяние (на запад той е известен и под името libri poenitentiales — съответствуват му грц. κανονικά или κανονάρια), е определял в Б-я нормите на църковните наказания или епитимиите, които изповедниците налагали за тайни грехове и неоткрити престъпления.

 

Трактатът Περὶ προνομιῶν τοῦ ἁγιωτάτου θρόνου Κωνσταντινουπόλεως, който обикновено се прибавя към Συναγωγή на Йоан III Схоластик, не е включен нито в Устюжката, нито в Йоасафовската кръмчая. Под заглавие О строении прѣсвѧтаего прѣстола константина града той е оцелял в четири руски Н. от XV—XVI в. Всички те обаче след схолията към 28-ото халкидонско правило (пети раздел в трактата), която има виз. оригинал, съдържат като шести раздел т.нар. пропапска схолия, липсваща във виз. Н. В нея се казва, че халкидонското решение (по-сетнешният 28-и канон) не е било прието от блажения папа Лъв — в посланието си от 449 до патриарх Флавиан (446—449) за съединението на двете естества на Исус Христос (а по това послание Халкидонският събор изработва своето догматично определение) папата не е подтиквал към такова нещо (ни съвѣшта на се ст̄омоу въ калхидоноу събороу), напротив, в писмото си до събора през 451 той е оспорил решението му (нъ и въписа къ събороу ничьсоже такова приѧти), а и някои епископи не са се съгласили да приемат халкидонското решение (причьтъ). Рим, твърди схолията, е първопрестолен град не защото е столица, а по божия благодат, чрез властта на апостол Петър, предоставена му от Исус Христос (Йоан 21). Това, че Цариград е столица, не е никакъв довод —

 

 

(срв. с риторичните въпроси

 

 

832

 

на папа Геласий I (492—496) в полемичното му послание до епископите на Дардания срещу цариградския архиепископ Акакий (472—489):

 

Numquid apud Mediolanum, apud Ravenam, apud Greviros multis temporibus non constitit imperator? Numquianam horum urbium Sacerdotes ultra mensuram sibimet antiquitus deputatam quidpiam suis dignitatibus usurparunt?)

„Божественият дар и апостолската чест не могат да се подменят със земното, нито пък да се обновят повелите на непорочната вяра“ — неподвижимъı оубо до съконь чаниı-а сѫтъ старѣишаго рима чьсти.

 

Накрая схолията препоръчва на читателите да се обърнат към посланието на папа Лъв I Велики към имп. Маркиан (450—457), съпругата му Пулхерия и цариградския патриарх Анатолий (449—458), за да узнаят истината.

 

Според А. С. Павлов схолията е съставена от група виз. църковни дейци, които не са споделяли стремежа на цариградските патриарси за световно господство, преводът ѝ пък е дело на Методий, който я прибавил към Н. си, за да подчертае привързаността на Моравско-Панонската архиепископия към папския престол. Η. П. Рутковски е склонен да смята, че схолията е твърде стара, от V в., и има римски произход. Според Троицки схолията е написана през 866 от Анастасий Библиотекар, който добре познавал писмото на папа Лъв I Велики до Маркиан, Пулхерия и Анатолий. Тя е била занесена от папските пратеници в Б-я, където е попаднала в законника и после е била добавена към превода на трактата „Περὶ προνομιῶν τοῦ ἀγιωτάτου θρόνου Κωνσταντινουπόλεως“.

 

 

            Лит.:

·       Павлов А. С. Первоначальный славянорусский номоканон. Казань, 1869, 100 с.;

·       Zachariä v. Lingenthal E. Die griechischen Nomokanones. (Mémoires de l’Académie Imp. des sciences de St.-Pétersbourg, 7 série, 23, 7). St.-Pétersbourg, 1877, 18 p.;

·       Zachariä v. Lingenthal E. Über den Verfasser und die Quellen des (Pseudo-photianischen) Nomokanon in XIV Titeln. St.-Pétersbourg, 1885, 41 p.;

·       Суворов H. С. Следы западно-католического права в памятниках древнего русского права. Ярославль, 1888, 3+234+49 с.;

·       Павлов А. С. Мнимые следы католического влияния в древнейших памятниках югославянского и русского церковного права. М., 1892, 174 с.;

·       Суворов Н. С. К вопросу о западном влиянии на древне-русское право. Ярославль, 1893, 7+383+16 с.;

·       Halban-Blumenstik A. Beiträge zur Kenntnis der gegenseitigen Beziehungen des orientalischen und katholischen Kirchenrechts. — Deutsche Zeitschrift für Kirchenrecht, 3, 1893, p. 199—208;

·       Schmitz N. J. Spuren eines römischen Bussbuches im orientalischen Kirchenrecht. — Archiv für katholisches Kirchenrecht, 70, 1893, p. 287—290;

·       Павлов А. С. Анонимная греческая статья о преимуществах Константинопольского патриаршего престола и древне-славянский перевод ее с двумя важными дополнениями. — ВВр, 4, 1897, с. 143—154;

·       Павлов А. С. Номоканон при большом требнике. Его история и тексты, греческий и славянский, с объяснительными и критическими примечаниями. М., 1897, 14+520 с.;

·       Срезневский И. И. Обозрение древних русских списков Кормчей книги. СПб., 1897, 154 + 207 с.;

·       Суворов Н. С. Вопрос о номоканоне Иоанна Постника в новой постановке. (По поводу книги проф. А. С. Павлова „Номоканон при большом требнике“, изд. 1897 г.). Ярославль, 1898, 112 с.;

·       Суворов Н. С. Вероятный состав древнейшего исповедного и покаянного устава в восточной церкви. — ВВр, 8, 1901, с. 357—434; 9, 1902, с. 378—417;

·       Бенешевич В. Н. Древнеславянская кормчая XIV титулов без толкований. 1. СПб., 1906, 5 + 837 с. (2 изд. Leipzig, 1974, 840 р.); 2. С., 1987, 332 с.;

·       Соболевский А. И. „Заповедь св. отца“ и „Закон судный“. — В: Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. — СОРЯС, 88, 1910, 3, с. 113—116;

·       Соболевский А. И. Номоканон Иоанна Схоластика. — В: Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. — СОРЯС, 88, 1910, 3, с. 141—153;

·       Обнорский С. П. О языке Ефремовской кормчей XII века. СПб., 1912, 85 с.;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 88;

·       Златарски В. Какви канонически книги и граждански закони Борис е получил от Византия. — ЛБАН, 1, 1914, с. 79—116 (същото в: Златарски В. Избрани произведения. 1. С., 1972, с. 230—266);

·       Schmid N. F. Die Nomokanonübersetzung des Methodius. Die Sprache des Joannes Sholastikus. Leipzig, 1922, 8 +120 p.;

·       Бобчев C. Св. Кирил и Методий и най-ранният старобългарски номоканон. — ДК, 4, 1923, 18—19, с. 180—191;

·       Schmid H. F. Neuere Beiträge zur Frage nach der ältesten kirchenslavischen Nomokanonübersetzung. — ZSPh, 1, 1924, p. 198—210;

·       Лавров П. А. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 83—84;

·       Рутковский Η. П. Латинские схолии в кормчих книгах. — In: Seminarium Kondakovianum. 3. Praha, 1929, p. 149—168;

·       Grivec F. Orientalische und römische Einflüsse in Scholien der Slavenapostel Kyrillos und Methodios. — BZ, 30, 1929—1930, p. 287—294;

·       Beneševič V. Zur slavischen Scholie angeblich aus der Zeit der Slavenapostel. — BZ, 36, 1936, p. 101—105;

·       Beneševič V. Joannis Scholastici Synagoga L titulorum ceteraque eiusdem opera iuridica. 1. München, 1937 (ABAW, N.F., 14), 281 p.;

·       Vasica J. Metodějův překlad Nomokanonu. — Slavia, 24, 1955, р. 9—41;

 

 

833

 

·       Grivec F. Cyrillo-Methodiana. 2. O Methodovem nomokanonu. — Slovo, 6—8, 1957, p. 35—45;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 422—423;

·       Vašica J. Collectio 87 (93) capitulorum dans les nomokanons slaves. — Bsl, 20, 1959, p. 1—8;

·       Троицкий С. В. Из истории спора Старого Рима с Новым. — Вестник русского западноевропейского патриаршего экзархата, 30—31, 1959, 1—3, с. 2—23;

·       Троицки С. В. Спор старог Рима са новим на странама словенске Крмчије. Београд, 1960, 68 с.;

·       Троицкий С. В. Кто включил папистическую схолию в православную Кормчую. — Богословские труды, 2, 1961, с. 5—61;

·       Honigmann Е. Trois mémoires posthumes d’histoire et de géographie de l’Orient chrétien. 1. Le concile de Constantinople de 394 et les auteurs du „Syntagma des XIV titres“. (Académie Royale de Belgique. Classe des lettres. Mémoires, 54, 6). Bruxelles, 1961, p. 1—84;

·       Vašica J. Au sujet des degrés catéchuménat. — Bsl, 24, 1963, p. 254—257;

·       Вашица Й. Кирилло-мефодиевские юридические памятники. — ВСЯ, 7, 1963, с. 12—33;

·       Τροίτσκι Σ. Διὰ πςίον, πότε καὶ ποῦ συνέταξεν ὁ Ἄγιος Μεθόδιος τοῦ „Νόμου διὰ τεν δίκασιν τῶν ἀνθρώπων“. — Ἐκκλησία, 43, 1966, p. 16—17, 412—417;

·       Πανταζοπούλου N. I. Νομοθετικὸς ἀνταγωνισμὸς εἰς τὸ Βυζάντιον (ἀπὸ τοῦ 6ου ἔως τοῦ 10ου μ. Χρ. αἰ.). — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτιος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἑκατοστῇ ἐτηρίδι. 2. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 1—30;

·       Vašica J. L’oeuvre juridique de SS. Constantin-Cyrille et Méthode. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτιος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἑκατοστῇ ἐτηρίδι. 2. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 161—175;

·       Троицкий С. В. Номоканон св. Мефодия и его важность за наше время. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 261—273;

·       Vašica J. Nomokánon. — In: Magnae Moraviae fontes historici. 4. Leges textus iuridici supplementa. Brno, 1971 (OUPB, 156), p. 205—543;

·       Щапов Я. H. Некоторые юридические и канонические памятники в славянской письменности XII—XV вв. — В: Методическое пособие по описанию славянорусских рукописей для Сводного каталога рукописей хранящихся в СССР. 1. М., 1973, с. 261—273;

·       Παπαστάθη X. К. То νομοθετικόν εργον τῆς κυρίλλομεθοδιανής ιεραποστολής εν Μεγάλη Μοραβία. Θεσσαλονίκη, 1978, 142 р.;

·       Щапов Я. Η. Номоканон Иоанна Схоластика и Синтагма 14 Титулов у славян в IX—X вв. — В: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9. —11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 387—411;

·       Щапов Я. H. Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в ΧΙ—ΧΙΙΙ вв. М., 1978, 291 с.;

·       Щапов Я. Н. „Номоканон“ Мефодия в Великой Моравии и на Руси. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 238—248;

·       Панчовски И. Превод и обработка на Номоканона от св. Методий Славянобългарски. — ДК, 65, 1985, 9, с. 17—24;

·       Драгова H. Methodiana Juridica. Методиевото наследство в законодателството и в църковното строителство на Балканите. — Балканика, 2, 1987, с. 197—218;

·       Keipert N. Doppelübersetzung und Figura etymologica im Methodianischen Nomokanon. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyril and Methodius. Roma, 1988, p. 245—259.

 

Иван Добрев

 

 

    (20). НОСОВКИ. В старобълг. език има повече гласни, отколкото в новобългарски. Една от най-характерните особености на старобълг. вокална система е наличието на няколко вокала, при чието артикулиране издишната струя минава не само през устата, но и през носната кухина; това са така наречените назални гласни или Н. (вж. Старобългарски език). За отбелязване на назалните гласни и двете старобълг. азбуки притежават специални знаци, които се наричат Н. или юсове (вторият термин е църковнославянски и съответствува на старобълг. ѭсъ = йо^нс^ъ; вж. Редакции на старобългарския език).

 

Назалността (назалният призвук, по-добре компонент) на някои старобълг. гласни се изразява в първоначалната глаголица с отделен знак (назален индекс), който се поставя след буквата, предаваща вокалната съставка на носовката (т.е. така, както се пишат назалните вокали в днешната френска графика: o+n или o+m, e+n или e+m, i+n и т.н.); двата знака заедно образуват една диграма. В старобълг. език този начин за отбелязване на назалността е присъщ само на глаголицата; за назалните гласни ранната кирилица има единични (несъставни) букви — монограми (ѫ, , ѧ. . .).

 

В старобълг. глаголически ръкописи назалният показател се прибавя след 2 знака, всеки от които има и самостоятелна употреба — буквите за о и за е (съчетанието се нарича голяма или задна Н., — малка или предна Н.); наблюдава се и след една фигура, която не се среща сама, извън диграма (начертанието ). Няколко пъти показателят за назалност е прибавен и към знака за а; случаите са регистрирани само в един старобълг. текст (Син. пс., и то само в чуждицата ангел, при това не във всички почерци); може да се предполага, че това е била по-широко разпространена практика, свързана с някаква старинна

 

 

834

 

графична школа, но надали тази диграма е съществувала в първоначалната глаголица. В случая това е етап от отделянето (декомпозицията) на назалния индекс от състава на диграмите на Н. и превръщането му в отделен, самостоятелен знак.

 

Освен като втора съставка на диграма начертанието за назалния индекс може да се появи и в самостоятелна функция (като монограма) и тогава то се противопоставя на буквата . Всички древни глаголически ръкописи, с изключение на Киевските листове, Син пс., Охридските листове и Пражките листове, имат и , и ; първото е със значение на йотувана, а второто — на нейотувана малка H. (je^н : e^н). Явно е, че това не е първоначалното състояние на глаголическата графика — самостоятелната употреба на е малко по-късна (запазените ръкописи, които образуват класическия старобълг. канон, са възникнали най-малко един век след създаването на глаголическата писменост и кодифицирането на нейните правописни правила); тя е резултат от декомпозицията на от състава на диграмите и вероятно е свързана с използването на глаголицата за старобълг. диалекти, различни от онези, за които е била създадена.

 

В двете глаголически четириевангелия — Зографското и Мариинското, се среща и един вариант на знака за назалност, при който отляво е добавен извит навътре щрих (сх. ); в транслитерацията на В. Ягич буквата се предава с . Употребата на така модифицирания знак е много ограничена — той се явява двайсетина пъти в Зогр. ев. и 5 пъти в Мар. ев. винаги в една и съща граматична форма (м.р., ед. ч., им. пад. на няколко сегашни деятелни причастия).

 

Начертанието на индекса за назалност се състои от 2 хоризонтално разположени части: фигурка, подобна на виз. (или кирилското) е, и единична лява петлица. E-образната част е изградена от изправена хаста, която може да бъде леко изпъкнала вляво (в повечето глаголически текстове), но се среща и съвсем права (напр. в Охридските листове), дори с обратна извитост (често в третата главна част на Син. пс.); отдясно към нея са прибавени 3 хоризонтални (или близки до хоризонталността) щрихчета (сх. ). Горното и долното щрихче определят в значителна степен разнообразието на буквеното начертание, защото биват по-къси (напр. в Мар. ев. и в Зогр. ев. — сх. ) или по-дълги (напр. в Син. пс., сх. ) по-изправени или по-огънати и се свързват с хастата поплавно или по-остро. Средното шрихче обикновено е малко по-късо. В много редки случаи (у четвъртия главен преписвач на Син. пс., във втората част на Пражките листове и в главния глаголически почерк на Охридския апостол, когато назалният индекс е в състава на знака за ѫ) вм. едно се явяват 2 вътрешни чертици и така фигурата се доближава съвсем до конструкцията на глаголическото е.

 

Лявата част на начертанието — петлицата, е цялостна затворена фигурка, ако назалният индекс не се допира до предходната диграмна част (или ако е употребен самостоятелно). Когато обаче знакът е допрян до лявата съставка на диграмата, за лява стена на петлицата може да служи част от хастата на предната фигура (срв. тип , по-късно , и накрая ; същото сближаване на двете половини се наблюдава и в развоя на диграмата за у; в глаголицата от класическия старобълг. период преобладава вторият тип. Най-често петлицата е разположена на височината на средната редова линия, но може да слезе по-ниско (сх. ) или да се качи по-горе (сх. ). Мястото ѝ се определя не само от конкретния глаголически почерк, но и от това, след какъв вокал е употребен назалният индекс, ако е втори компонент на диграма. В първия и в третия почерк на Син. пс. има едно интересно начертание на показателя за назалност, при което петлицата не се допира до дясната част, а е малко по-вляво; съединява ги единично (рядко удвоено) хоризонтално щрихче (сх. , респ. ).

 

Когато участвува в диграма, назалният показател може да бъде в дистактна

 

 

835

 

или в контактна позиция; освен това (но в много редки случаи) той се изписва малко по-дребен (само у втория калиграф на Син. пс., редовно в първия старинен почерк на Киевските листове).

 

Лявата част на две от трите глаголически букви за Н. е съвсем ясна: в единия случай това е обикновеното начертание за е (), в другия — за о (). Загадъчен е знакът, който образува първата съставка на диграмата, предавана обикновено в кирилска транслитерация с ѭ. Този знак е съставен от хоризонтален корпус, поместен в горната част на реда, и петлица под него (сх. ); принципно същата структура се явява в още 3 глаголически знака: за ч, ѕ (хоризонтално) и з (вертикално). Явно е обаче, че при лявата част бележи не консонант, а вокал, и то такъв, който не е съществувал самостоятелно, т.е. без назализация. Да се определи достатъчно точно звуковата стойност на тази глаголическа буква е невъзможно; предполага се, че най-вероятно това е било назализирано ö. Начертанието на знака е твърде разнообразно. Корпусът има, общо взето, 2 основни варианта — симетричен (сх. ) и асиметричен (сх. ). Първият е представен в Клоц. сб., Син. пс. (преди всичко в почерка А), Рилските глаголически листове, Охридските листове, Киевските листове; в някои случаи двете половинки се доближават до триъгълничета (тип ), в други — до четириъгълничета (тип ). Вторият вариант характеризира преди всичко евангелските текстове и Син. евх., често се среща и в Син. пс. (втората главна част). Петлицата, както при знаците за ч и за щ, може да се докосва до корпуса (контактен тип, сх. ) или да бъде малко под него (дистактен тип, сх. ). Втората разновидност е много по-рядка — тя се среща у копистите А и В на Син. пс. и в Охридските листове (самостоятелна петлица има начертанието и в двата старинни почерка на Киевските листове). Поради вертикалното сплескване на фигурите в бълг. глаголица от края на X и XI в. всички останали текстове имат несамостоятелна (контактна) петлица. Лявата и дясната част на сложния знак обикновено са допрени, с изключение на Син. пс. (особено в първия и четвъртия главен почерк), рядко на Клоц. сб. и Охридските листове; дистактно е начертанието и във втория древен почерк на Киевските листове.

 

Кирилските букви за назални гласни са различни по брой и употреба в отделните старобълг. и среднобълг. паметници. По начертанията си те също се отличават с разнообразие. Така напр. буквата за предна назална гласна (малка H.) ȩ се среща като ѧ, , , и др.; буквата за задната назална гласна (голяма H.) o̧, ъ̧ или a̧ — като ѫ, и др. Йотуваните Н. също се отбелязват по различен начин — с ѧ, , ѩ, . Най-често срещаните знаци са 2 — ѫ за голямата Н. и ѧ — за малката Н. Предполага се, че в най-ранната кирилица не е имало букви за йотувани Н. Паметници само с 2 Н. са напр. Ен. ап. — с ѫ и , Македонският кирилски лист — с ѫ и , Листовете на Ундолски — с ѫ и ѧ и др. В среднобълг. писмени паметници преобладава правопис само с 2 букви за назални гласни (без йотувани Н.) В малко ръкописи се среща употреба на 3 Н. (в Добромировото евангелие — с ѫ, и ѧ, в Григоровичевия паримейник — с ѫ, и ѧ, и другаде). Правопис с 4 Н. — 2 за нейотувани и 2 за йотувани назални гласни, се наблюдава в Супр. сб. (ѫ, ; ѭ, а и следи от ѩ), Сав. кн. (), Хилендарските листове (ѫ, ѧ; ѭ, ), в много от ранните староруски ръкописи (напр. в Остромировото евангелие — ѫ, ѧ; ѭ, ѩ). Букви или следи от букви за йотувани Н. ѭ и ѩ има и в много среднобълг. ръкописи (ръкопис № 882 от НБКМ, Боянски псалтир, Станиславов пролог от 1330 и др.). Общо взето, за ранните ръкописи до началото на XIII в. се наблюдава една закономерност — употреба на 2 или 3 Н. има в паметници с едноеров правопис, а употреба на 4 Н. — в паметници с двуеров.

 

Повечето от паметниците от XII— XIV в. се характеризират с т. нар.

 

 

836

 

смесване на Н. Това е една характерна употреба на ѫ и ѧ, свързана по всяка вероятност с правописна реформа и засягаща разпределението на буквите за назални гласни след букви за етимологически меки съгласни. Така след букви за етимологически меки сонорни съгласни се пише само ѧ (за ѭ и за ѩ), след букви за шушкави съгласни ш, ж, а също и щ, жд — само ѫ, а след ч и в интервокална позиция (т.е. след *j) — или само ѫ (за ѭ и за ѩ), или само ѧ. Този правопис отразява живи бълг. диалектни черти.

 

През XIII в. започва смесване на правописните правила за употреба на ѫ и ѧ, срещат се чести грешки. Това се дължи, от една страна, на дефонологизацията на двете Н. и превръщането им в неназални гласни, а, от друга — на взаимодействието на различни правописни системи. През втората половина на XII в. съществува тенденция към уеднаквяване на начертанията на ѫ и ѧ. Появяват се многобройни варианти и двете букви често трудно се различават. Някои паметници от втората половина на XIII и XIV в. се характеризират с едноюсов правопис — в тях е употребена само една Н., най-често малката. Правописната реформа, свързана с името на патриарх Евтимий, създава нови правила за употреба на Н.; те имат сравнително кратък живот в книжовния език в Б-я, но се спазват стриктно в книжовните средища във Влашко, Молдова и Трансилвания през XV—XVII в. През XV—XVIII в. в бълг. книжовни средища се разпространява т. нар. евтимиевско-ресавски безюсов правопис (с у и е за ѫ и ѧ). В малко от тях се запазва напълно или частично употребата на старите букви ѫ и ѧ. В Троянския дамаскин от XVII в. напр. се среща ѧ със звукова стойност [jъ] и, спорадично, ѫ за [ъ].

 

Хронологически определящи белези на ѫ и ѧ са симетричността на начертанията и големината на главицата на ѫ — триъгълникът в горната част на буквата. Древните начертания обикновено се характеризират със симетричност, която в по-късните паметници се запазва напълно или отчасти главно в най-изисканите в калиграфско отношение ръкописи. Старобълг. симетричност е нарушена понякога в някои ръкописи, напр. в Ен. ап., Листовете на Ундолски, от т. нар. „пречупени“ (у В. Н. Шчепкин — „ломанные“) ѫ или ѧ — едното или двете крачета на буквата падат пречупени под ъгъл ( и др.).

 

Петър Илиев, Боряна Велчева

[Previous] [Next]

[Back to Index]