КМЕ, II

Кирило-методиевска енциклопедия. Том II

Петър Динеков (гл. ред.)

__М_

1. М (П. Илчев, Б. Велчева) 573
2. Мавродинов, Никола Петров (2/15.XI.1904–28.II.1958) (Акс. Джурова) 575

      - Мавродинова, Вера — вж. Иванова-Мавродинова, Вера
3. Мавродинова, Лиляна Николова (25.II.1932) (Ив. Гергова) 576
4. Магнаурска школа (Сл. Бърлиева) 578
5. Мадара (Ир. Щерева) 580

      - Маджари — вж. Угри
6. Мазон, Андре (Mazon, A.) (7.XI.1881–13.VII.1967) (М. Райкова) 582
7. Майер, Карл (Meyer, K.) (15.XII.1890–4.V.1945) (Г. Попов) 584
8. Макавейски книги (Б. Пиперов) 585
9. Макарий, митрополит (1481/1481–31.XII.1563) (Н. Дилевски, Св. Николова) 586
10. Македония (грц. Μακεδονία, лат. Macedonia) (П. Коледаров) 589

      - Македонски глаголически лист — вж. Рилски глаголически лист
11. Македонски кирилски лист (Анг. Минчева) 595
11б. Макробърт, Кетрин Мери (MacRobert, C.M.) (21.XII.1951) (М. Димитрова) (Т. IV. Допълнение, 706)

12. Малецки, Мечислав (Małecki, M.) (14.VII.1903–3.IX.1946) (Бл. Лингорска) 598
13. Малишевски, Иван Игнатиевич (Малышевский, И.И.) (13/25.VII.1828–11/23.I.1897) (К. Мечев) 600
14. Манастири старобългарски (Т. Тотев) 601
15. Мануил, магистър (неизв.–838) (Хр. Кодов) 606
16. Маргулиес, Алфонс (Margulies, A.) (17.VII.1897–13.XII.1928) (Р. Златанова) 607
17. Маречкова, Дагмар (Marečková, D.) (20.XII.1924) (М. Начева) 609
18. Мареш, Франтишек Вацлав (Mareš, F.V.) (20.XII.1922–3.XII.1994) (Анг. Минчева) 609
19. Мариинско евангелие, Атонско евангелие, Григоровичево евангелие (Т. Мострова) 617

      - Марин, дякон — вж. Посолства на Рим в България
20. Марко (края на IX–X в.) — ученик на Климент Охридски (Г. Цанкова-Петкова) 625

      - Мартенска година — вж. Летоброене
20б. Марти, Роланд Валтер (Marti, R.W.) (А. Бояджиев) (Т. IV. Допълнение, 709)

21. Мартинов, Иван Метвеевич (7.X.1821–26.IV.1894) (Р. Заимова) 625
22. Мейе, Пол-Жул-Антоан (Meillet, P.-J.-A.) (11.XI.1866-21.IX.1936) (Ив. Буюклиев) 627
23. Мелих, Янош (Melich, J.) (16.IX.1872–20.XI.1963) (С. Павлова) 629
24. Месецослов (Кл. Иванова) 630
25. Методий (ок. 810-820–6.IV.885) (Св. Николова) 632
26. Методий I (между 788-790–14.VI.847) (В. Тъпкова-Заимова) 650
27. Мечев, Константин Стоянов (25.VII.1928) (Тр. Банков) 651
28. Мешчерски, Никита Александрович (Мещерский, Н.А.) (1/14.I.1906–3.III.1987) (Д. Димитрова) 653
29. Мизия (грц. Μυσία, лат. Moesia и Mysia) (П. Коледаров) 656
30. Миклас, Хайнц (Miklas, H.) (28.X.1948) (Б. Велчева) 659
31. Миклошич, Франц (Франьо, Франтишек) (Miklosich, F.) (20.XI.1813–7.III.1891) (Л. Лашкова) 661
32. Микола, Йосепи Юлиус (Mikkola. J.J.) (6.VII.1866–28.IX.1946) (Бл. Лингорска) 666
33. Микулчице (Mikulčice) (М. Младенова) 667
34. Милаш, Никодим (4.IV.1845–20.III.1915) (Р. Поптодоров) 672
35. Милев, Александър (А.М. Иванов) (Св. Николова) 673
36. Милетич, Любомир Георгиев (1/13.I.1863–1.VI.1937) (Ем. Кочева) 676
37. Миней (грц. μῆν, μηναίον – „месец”, „месечник”) (Ст. Кожухаров) 679
38. Миниатюра (фр. miniature от лат. minium, червена боя, цинобър) (Акс. Джурова) 681
39. Минчева, Ангелина Цонева (30.XII.1933) (Т. Мострова) 682
40. Мирославово евангелие (М. Деянова) 685
41. Мирчев, Кирил Спиридонов (3.XII.1902–21.XII.1975) (Ек. Дограмаджиева) 688

      - Мирчева, Дора — вж. Иванова-Мирчева Дора
42. Мисии византийски през IX век (Ил. Илиев) 691
43. Митрофан Смирненски (IX в.) (В. Тъпкова-Заимова) 699
43б. Михаил III, виз. император (842—867) (В. Тъпкова-Заимова) 700

44. Михаила, Георге (Mihăilă, G.) (7.IX.1930) (Ек. Дограмаджиева) 701
45. Михайлов, Александър Василевич (10/22.III.1859–10.VIII.1927) (Л. Грашева) 702
46. Михайлов, Стамен Дамянов (24.VI.1914) (В. Нешева) 706
47. Михановичев апостол, Михановичеви листове (Б. Велчева) 707
48. Миятев, Кръстю Иванов (19.I.1892–24.VIII.1966) (В. Нешева) 708
49. Младенов, Стефан (С.М. Стоянов) (15/27.XII.1880–1.V.1963) (Ем. Кочева) 711

      - Моймир I — вж. Велика Моравия

      - Моймир II — вж. Велика Моравия

      - Молитвослов — вж. Евхологий
50. Момчилов, Иван Николов (19.X.1819–8.XII.1869) (Зл. Спасова) 715
51. Монашевство (грц. μόνος – сам, μοναχός – инок, μοναχισμός – иночество) (Бл. Чифлянов) 717
52. Моравизми в старобългарския език (П. Пенкова) 719

      - Моравия — вж. Велика Моравия
53. Моравска Кирило-Методиевска книжовна школа (И. Христова) 722
54. Моравска легенда, Legenda moravica, Legenda sanctorum Cyrilli et Metudii patronorum Moraviae, Tempore Michaelis imperatoris (Г. Сотиров) 728
55. Моравска мисия (Г. Сотиров) 732

      - Моравска редакция на старобългарския език — вж. Редакции на старобългарския език

      - Моравска служба — вж. Служби за Кирил и Методий

      - Мостичев надпис — вж. Надпис на чъргубиля Мостич
56. Мошин, Владимир Алексеевич (29.IX/9.X.1894–4.II.1987) (Б. Христова) 740
57. Мошински, Лешек (Moszyński, L.) (19.II.1928) (М. Деянова) 743
58. Музика византийска (Ел. Тончева) 747
59. Музикални знаци (Ел. Тончева) 753
60. Музиката в България през IX–X век (Ел. Тончева) 762
61. Мурко, Матия (Murko, M.) (10.II.1861–11.II.1952) (Ана Стойкова) 773
62. Мутафчиев, Петър Стоянов (4/16.VII.1883–2.V.1943) (Ил. Илиев) 775
63. Мутимир (IX в.) (Г. Сотиров) 777

      - Мюнхенски абецедар — вж. Абецедар

      - Мюнхенски молитви — вж. Фрайзингенски молитви

    (1). М — петнайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо знакът за м, наречен мем, е на тринайсето място; в старобълг. азбуки преди м са вмъкнати нови букви). Нарича ce мъıслите (глагол, 2 л., мн.ч., сег. време ‘мислите’). Има числена стойност 60 (в кирилицата — 40, както е и в грц. числена система).

Глаголическото начертание за м съдържа максималния брой петлици — 4 (2 двойки); това се среща и при знака за у, но там двойките са еднакви и вертикални, а не хоризонтални и различни по големина, както в състава на знака за м. Характерна особеност на фигурата е отношението между височината и широчината на полето, заемано от буквата. Докато в Киевските листове страните на буквеното поле за м се отнасят, общо взето, както 1 към 2 (сх. ), a в ръкописите от XII в. личи определено тенденцията очертанията на полето да бъдат доближени до квадрат, в паметниците от класическия старобълг. канон отношението е винаги по-голямо от 1 : 2,5 (в Асем. ев. обикновено е ок. 1 : 2,75, в Зогр. ев., Мар. ев., първия и четвъртия главен почерк на Син. пс. и Охридските листове — 1 : 3, в третата главна част на Син. пс. и в Син. евх. — към 1 : 3,5; в Клоц. сб. на отделни места достига 1 : 4, а във втория почерк на Син. пс. и в Рилските глаголически листове се срещат и съвсем необичайните измерения 1 : 5, дори 1 : 6; в Син. пс., почерк В, понякога е много повече, т.е. фигурката за м е много по-широка, отколкото е висока. Причините за това са както собственият графичен състав на знака, изискващ в тясното редово пространство да се обединят в едно цяло 4 петлици, които при това не бива да се докосват, така и специфичното за старобълг. глаголица вертикално сплескване на знаковите начертания. Сложният знак за м в хърватската глаголица доста рано е заменен със съответната латинска (или грц.) унциал на буква (още във Виенските листове; след XII в. в хърватските текстове глаголическият знак се задържа само когато участвува в лигатура).

Както повечето глаголически букви, и начертанието за м е двусъставно — то има горна и долна част. Горната част се състои от 2 петлици, чиято форма е напълно в стила на съответния глаголически почерк:

574

по принцип те са малко по-отдалечени, отколкото напр. петлиците на десетиричното и. Съединени са чрез хоризонтална линийка, която минава по горната редова ос и в старинните ръкописи винаги е двусъставна — образувана е от 2 отделни чертици, между които може да се появи ъгъл (сх. ). Долната част също е съставена от 2 петлици, които се отличават от горните по това, че редовно са по-близко една до друга (сх. ), дори понякога се докосват (сх. — спорадично в Син. пс., Охридските листове, а също в Асем. ев. и Син. евх.), обикновено са по-малки от горните, не са така добре оформени, могат дори да не бъдат на една и съща хоризонтална линия. Двете буквени части са съединени чрез щрихчета, ъгълът между които може да бъде поразително различен (от 0° до 180°); срещат се почти успоредни (сх. ) или като продължение едно на друго (сх. — спорадично в Охридските листове и редовно в Гръшковичевия апостол). В горния си край лигатурните щрихове могат да се докосват на самата съединителна чертитта (сх. ) или малко под нея (сх. ), а може да започват от различни точки (сх. — редовен тип само в Рилските глаголически листове и в Син. евх.). В повечето същински старобълг. глаголически ръкописи преобладава първият вариант. За възможната мотивировка на глаголическия знак м — вж. Глаголица.

В кирилските паметници се наблюдават разлики в написанието на буквата: в наличието или отсъствието на рамене в мястото, където страничните линии се свързват със средните; в посоката на страничните линии; в големината и формата на средната част.

Хронологически значим елемент са раменете на м. Широката буква , с водоравни горни свързващи черти е старинна по начертание, макар че не се среща във всички ранни кирилски паметници (не е характерна за Листовете на Ундолски, Добромировото евангелие, Охридския апостол). Типично древно широко начертание на м има в Ен. ап., където на места двете рамене се сливат в една водоравна черта и буквата напомня глаголическо (). Подобни кирилски начертания се откриват и в Сав. кн., Слепченския апостол, Добрейшовото евангелие, в руски ръкописи от XI и XII в. и другаде. Сравнително почесто се среща м с едно рамо. Така например в Супр. сб., Хилендарските листове, Търновското евангелие буквата има по-широка лява свързваща част, в Слепченския апостол и в едно от начертанията на Самуиловия надпис от 993 буквата е с дясно рамо. Широко ж с рамене не е характерно за полууставното писмо.

Старобълг. и среднобълг. калиграфско писмо предпочита м с изправени, успоредни една на друга странични линии и с извита свързваща линия (срв. Супр. сб., Хилендарските листове, Ен. ап., Погодиновия псалтир, Търновското евангелие, Иван Александровото евангелие и др.). Начертание на м с неуспоредни странични линии („разкрачено м“) е по-характерно за полууставното, отколкото за уставното писмо. Все пак тази особеност не може да бъде хронологически показателна — открива се още в Листовете на Ундолски, среща се и в първия почерк на Болонския псалтир, в Аргировия триод, в Кюстендилския палимпсест от XII в., като едно от начертанията в Добрейшовото евангелие, в Пловдивското евангелие от XIII в. и другаде. Особено характерна е формата на буквата в Банишкото евангелие, където страничните линии са извити и начертанието е сходно със съвременното ръкописно м. У някои народни по почерков стил преписвачи (на Рилското б евангелие, Аргировия триод, Добромировото евангелие, Битолските листове от XII в. и др.) се среща м с изправено дясно и наклонено ляво краче. Това написание е често и в полууставното писмо след XV в. Подобна типологическа отлика показва и формата на свързващата средна линия на м. В калиграфски изисканата кирилица тази линия е извита. В много ръкописи тя е удължена и излиза под буквения ред (на места в Супр. сб. и Добрейшовото евангелие, в Кюстендилския палимпсест,

575

във Ватиканския препис на Манасиевата хроника и другаде). Пречупената под остър ъгъл свързваща линия се среща в Листовете на Ундолски, Охридския апостол, почерка на Белослав в Болонския псалтир, Добромировото евангелие, Битолските листове, Шафариковия (Струмишкия) апостол, Драгииното евангелие, втория почерк на Шафариковия триод, Троицкия надпис от 1264, кирилските приписки от XII—XIII в. в Асем. ев., в късната бълг. кирилица след XIV в. Пречупената свързваща линия в м, която е удължена и излиза под буквения ред, е сравнително рядка (характерни примери има в Орбелския триод от XIII в.).

Петър Илчев, Боряна Велчева

    (2). МАВРОДИНОВ, Никола Петров (2/15.XI.1904—28.II.1958) — бълг. изкуствовед и археолог. Роден в Тутракан. Основно образование получава в Горна Оряховица и София. Завършва история на изкуството и археология в гр. Лиеж (Белгия) с титлата „лисансие“ (1926). Уредник на Археологическия музей в Пловдив (1926—1928), асистент (1928—1934), уредник на Художествения отдел (1934—1944) и директор (1944—1949) на Народния археологически музей в София. Чете лекции по старобълг. архитектура в Инст. за висши науки към Сорбоната (1936—1937). Учил е при Л. Ван Пьовелт, Ж. Kanap, М. Лоран, Ж. Досен, Г. Мийе, П. Грендор. Доц. (1949) и проф. по история на изкуството във Висшия инженерно-строителен инст. (1953—1958) и във Висшия инст. за изобразителни изкуства в София (1955—1958). Член-кор. на БАН (1946). Умира в София.

Никола Мавродинов

М. е един от първите бълг. изкуствоведи, които разглеждат историята на бълг. и европ. изкуство с оглед на ролята на обществените отношения в развитието на общественото съзнание. Той не е привърженик на крайните оценки и на конюнктурните естетически схващания, при които се отричат цели периоди в европ. изкуство и се изтъкват несъществуващи тенденции в бълг. изкуство. Въпреки емоционално-експресивния стил на писане, особено в областта на съвременното бълг. изкуство, М. спазва в общи линии релативния изкуствоведски подход; неговите изследвания поставят основите на съвременното бълг. изкуствознание. В духа на бълг. научна и критическа мисъл от първата половина на XX в. той проучва както средновековното, така и по-късното бълг. изкуство. Сред трудовете му, посветени на старобълг. изкуство, на първо място трябва да се отбележи книгата, посветена на съкровището от Наг Сент Миклош (1943). М. пръв обръща сериозно внимание върху прабълг. художествена индустрия, и по-точно — върху дребната металопластика. Наблюденията в тази област му помагат да докаже прабълг. характер на съкровището от Наг Сент Миклош. Интересът на М. към сравнителни проучвания се проявява още в първия му голям труд върху църковното строителство в бълг. земи до края на XIV в. (1931), в който е привлечен за съпоставка богат материал из историята на виз. архитектура. В областта на старобълг. изкуство М. се опира не само върху

576

теоретични постановки, но и върху теренни проучвания, затова някои негови заключения не са загубили значение и до днес. Така в изследването си върху външната украса на бълг. църкви той очертава зараждането и развитието на един псевдоконструктивен тип, раздвижен по отношение на композицията и състоящ се от разнообразни като материал съставки. М. доказва, че този тип украса става характерен за църквите през XIV в. Изследването му върху стенописите на Боянската църква разкрива хуманистични тенденции в живописта и в третирането на образите.

В три от трудовете на М. са обобщени резултатите от многогодишните му изследвания върху старобълг. изкуство — „Старобългарската живопис“ (1943, 2 изд. 1946), „Връзките между българското и руското изкуство“ (1955) и „Старобългарско изуство“ (1959). Според М. извънредно интензивното влияние на Б-я върху Киевска Русия през годините около нейното покръстване се дължи на това, че Източна Б-я в това време е възстановила градовете си и че в границите на бълг. държава продължава нормалният икономически и културен живот. Тази хипотеза не е подкрепена с достатъчно доказателства, но няма и доказателства, които категорично да я отричат. За по-късния период (до края на XIV в.) М. отбелязва значителни взаимодействия между архитектурата на бълг. църковни постройки и руските храмове. В изследването са обобщени и всички по-важни факти за руско-бълг. връзки в епохата на турското робство. Книгата „Старобългарската живопис“ систематизира богатството на старобълг. иконна и фрескова живопис. Въпреки че отделни нейни постановки са вече остарели, тя бележи етап в проучването на старобълг. изкуство.

М. работи и върху възрожденска проблематика. В труда му върху изкуството на Бълг. възраждане за първи път е обобщено развитието на културата и изкуството през този период. В студиите си върху изкуството на Захари Зограф, Ст. Доспевски, Н. Павлович, Д. Добротич, Хр. Цокев и др. М. проследява изживяването на средновековния религиозен мироглед и наченките на светско светоусещане.

            Съч.:

o   Проучване на църквата във „Вънкашния град“ на Преслав. — ГНАМ, 5, 1926—1931, с. 223—228;

o   Църкви и манастири в Мелник и Рожен. — ГНАМ, 5, 1926—1931, с. 285—306;

o   Еднокорабната и кръстовидната църкви по българските земи до края на XIV в. С., 1931, 188 с.;

o   Скулптурата на Жеко Спиридонов. С., 1933, 188 с.;

o   Върху произхода на Шереметското съкровище. — ИБАИ, 8, 1934, с. 254—261;

o   Външната украса на старобългарските църкви. — ИБАИ, 8, 1934, с. 262—330;

o   Прабългарската художествена индустрия. — В: Мадара. Разкопки и проучвания. 2. С., 1936, с. 155—273;

o   Проучвания върху старобългарското изкуство. — ГНАМ, 6, 1936, с. 323—380;

o   Византийската и старобългарската архитектура. — Родина, 1, 1938—1939, 2, с. 140—155;

o   Базиликата в Плиска и българският дворцов церемониал. — ИБАИ, 13, 1939, с. 246—252;

o   Любомир Далчев. С., 1942, 50 с. +105 табл.;

o   Le tresor protobulgare de Nagy-Sent Mikloš. Budapest, 1943, 232 p.;

o   Боянската църква и нейните стенописи. С., 1943, 53 с. + 24 ил.;

o   Старобългарската живопис. С., 1943, 196 с. (2 изд. 1946);

o   Новое болгарское искусство. С., 1946, 57 с. + 69 ил.;

o   Новата българска живопис. С., 1947, 90 с. + 127 ил.;

o   Основни познания за изобразителните изкуства. С., 1948, 155 с. + 66 табл. [Цончева М., Н. Мавродинов];

o   Разкопки и проучвания в Плиска. — РП, 3, 1949, с. 159—179;

o   Обща история на изкуството. 1. С., 1950, 137 с. + 180 ил.; 2. С., 1950, 108 с. + 157 ил.; 3. С., 1952, 127 с. + 157 ил.;

o   Майстор Никола Иванович Фичев (Уста Кольо Фичето) (1800—1881). С., 1953, с. 9—22 [Мавродинов Η., Г. Козаров, Е. Момиров];

o   Връзките между българското и руското изкуство. С., 1955, 180 с.;

o   Византийската архитектура. С., 1955, 177 с.;

o   Иван Фунев. С., 1956, 54 с.;

o   Изкуството на българското Възраждане. С., 1957, 459 с.;

o   Старобългарското изкуство. С., 1959, 309 с.;

o   Старобългарското изкуство XI—XIII век. С., 1966, 160 с.;

o   Боянската църква. С., 1973, 118 с.

            Лит.:

·       Паскалева К. Никола Мавродинов. — Изкуство, 18, 1968, 3, с. 36—40.

Аксиния Джурова

    МАВРОДИНОВА, Вера — вж. Иванова-Мавродинова, Вера.

    (3). МАВРОДИНОВА, Лиляна Николова (25.II.1932) — бълг. изкуствоведка. Родена в София, в семейството на видните бълг. учени Н. Мавродинов и В. Иванова-Мавродинова, специалиста по средновековна бълг. археология и изкуство.

577

Лиляна Мавродинова

Завършва бълг. филология в Софийския унив. (1953). Защитава дисертация на тема „Стенописите в църквата при Земенския манастир“ (1965). Н. с. (1970) и ст.н.с. (1978) в Инст. за изкуствознание при БАН. От 1988 работи в Научния център за славяно-виз. проучвания „Акад. Ив. Дуйчев“, а от 1993 — в Кирило-Методиевския научен център към Президиума на БАН; ст. н. с. I ст. (1994). Д-р на изкуствознанието (1992) с дисертация на тема „Стенната живопис в България до края на XIV в.“

М. изследва историята на бълг. средновековна монументална живопис и прави иконографски анализ на непознати, непубликувани, неправилно датирани или погрешно интерпретирани паметници, повечето от които дн. са в лошо състояние. Тя публикува монографии за църквите „Св. Никола“ край Мелник (XII—XIII в.) и „Св. четиридесет мъченици“ във Велико Търново (1230), Земенската църква (XIV в.), църквата в с. Долна Каменица (XIV в.) до гр. Княжевац, Сърбия, скалните църкви край с. Карлуково, Ловешка област (XIII—XIV и XVII в.) и с. Иваново, Разградска област (XIII и XIV в.), църквата при Асеновата крепост (XIV в.) до гр. Асеновград. В други публикации разглежда важни проблеми на средновековното изкуство — за обема на понятието Търновска живописна школа, за връзките между бълг., грузинското, руското и арменското изкуство, за пространствените проблеми в източнохристиянската живопис, за иконографията на св. Теодор, за стенописния орнамент и др.

Особено важни са разработките на М., в които се доказват връзките и приемствеността в изкуството и културата на Второто бълг. царство с традициите на Първото бълг. царство. Наблюденията ѝ в това отношение засягат главно украсата на книжовни паметници — глаголически и кирилски, от Ранното бълг. средновековие. Специално внимание отделя на Асем. ев., Мар. ев., Син. евх., Син. пс., Супр. сб., Изборника от 1073. Тя разглежда ръкописната украса във връзка с други видове изкуства — мозайка, каменна пластика, тъкани, и търси първоизточниците на орнаментиката; разкрива връзките на най-старите бълг. ръкописи с античното и с източното изкуство. Въз основа на паралели с епиграфски и други паметници М. уточнява датировките на някои ръкописи; така всеки изследван ръкопис намира точното си място в бълг. културна съкровищница.

            Съч.:

o   Земенската църква. С., 1966, 72 с.;

o   Останки от стенописи в църквата при Асенова крепост. — ИИИИ, 10, 1967, с. 63—80;

o   Св. Теодор — развитие и особености на иконографския му тип в средновековната живопис. — ИИИИ, 13, 1969, с. 33—52;

o   Църквата в Долна Каменица. Стенописи от времето на Михаил Шишман. С., 1969, 96 с.;

o   Към въпроса за съществуването на Търновската живописна школа — стенописите на Трапезица. — ИИИИ, 14, 1970, с. 85—116;

o   Пространството и архитектурният декор в източнохристиянската средновековна живопис. — Изкуство, 23, 1973, 2, с. 29—34;

o   Стенописите на църквата „Св. четиридесет мъченици“ във Велико Търново. С., 1974, 120 с.;

o   Църквата „Св. Никола“ при Мелник. С., 1975, 108 с.;

o   Стенописи от времето на цар Иван-Асен II при Иваново. — Изкуство, 26, 1976, 9, с. 7—13;

o   Традиция и нови моменти в българската монументална живопис през XIII в. — В: Традиция и нови черти в българското изкуство. Сборник от научни изследвания и съобщения. С., 1976, с. 7—20;

o   Ранни стенописи. — В: История на българското изобразително изкуство. 1. С., 1976, с. 101—103;

o   Общие иконографические особенности в средневековой монументальной живописи Грузии и Болгарии. Тбилиси, 1977, 14 с. (II Международный симпозиум по грузинскому искусству);

578

o   Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 190—202 [Иванова-Мародинова В., Л. Мавродинова];

o   Земенската църква. История, архитектура, живопис. С., 1980, 216 с.;

o   Стенописите в църквата при Господев дол до Иваново. — Изкуство, 30, 1980, 10, с. 10—14;

o   Изкуството на Втората българска държава. — В: България 681—1981. С., 1981, с. 160—169;

o   L’école de peinture de Tirnovo à la lumière des recherches récentes. — In: XVI internationaler Byzantinistenkongreß. Akten II. 5. Wien, 1981, p. 225—229 (Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik, 32, 1982, 5);

o   3a украсата на Супрасълския сборник. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 165—174; [Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова];

o   За декоративната система и идейно-смисловото съдържание на Боянските стенописи. — Проблеми на изкуството, 16, 1983, 2, с. 40—45;

o   Украсата на Синайския псалтир. — Старобългарска литература, 13, 1983, с. 74—90;

o   Скалните скитове при Карлуково. С., 1985, 112 с.;

o   Образците на старобългарската ръкописна украса и нейните паралели в други изкуства. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 193—213;

o   Стенописен орнамент. С., 1985, 440 с. [Рошковска А., Л. Мавродинова];

o   Les modèles de l’ancienne enluminure bulgare et ses parallèles dans les autres arts. — Bbg, 8, 1986, p. 206—226;

o   Пещерные церкви y села Иваново. — В: Болгарский вклад в мировое наследие. С., 1989, с. 169—240 (на англ, език С., 1989);

o   Коя е лаврата „Архангел Михаил“, където е писан Висарионовият патерик? — ГСУ. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987 (1990), с. 407—419;

o   Украсата на Светославовия изборник. — В: Симеонов сборник (По Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 113 —129;

o   Sur la datation des peintures murales de l’église-ossuaire de Baèkovo. — In: Ἁρμός. Θεσσαλονίκη, 1991, p. 1121—1140;

o   Новооткрити средновековни стенописи в църквата „Св. Георги“ в Колуша, Кюстендил. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 194—210;

o   Sur le sujet de quatre miniatures dans le Florilège de Sviatoslav (A. D. 1073). — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 545—564.

            Лит.:

·       Пандурски В. Български паметник на родното ни изкуство от средновековието. — Проблеми на изкуството, 14, 1981, 1, с. 57—58;

·       Пуцко В. Г. Новые исследования о памятниках монументальной живописи южных славян. — СС, 19, 1983, 6, с. 116—117.

Иванка Гергова

    (4). МАГНАУРСКА ШКОЛА — възприето в научната практика обозначение на едно от образователните средища в Цариград, възникнало през X в., в което изследователите влагат различно съдържание — от университетски тип държ. училище, достигнало разцвет през XI в., до краткотрайно съществувала школа, основана на частно дарителство. М.ш. получава името на една от дворцовите сгради — Магнаура (лат. Magna aula — Голям дворец), където се провеждали занятията. Сведения за преподавателска дейност в Магнаура се съдържат в летописите на Продължителя на Теофан, на Йосиф Генезий, на Йоан Скилица и на други виз. хронисти. Те я свързват главно с личността на прочутия учен Лъв Математик (или Философ) и с меценатството на императорския сродник и бъдещ кесар Варда. Отначало Лъв обучава срещу заплащане по всички искани дисциплини в мизерна частна школа; през 30-те г. на IX в. имп. Теофил (829—842), вероятно за да го възпре да приеме поканата на багдадския халиф, го дарява щедро и му предоставя възможността да преподава δεμοσία (публично) в църквата „Св. четиридесет мъченици“ (според Р. Броунинг вероятно това е църквата „Τεσσαράκοντα μάρτυρες τῆς Μὲση“ недалеч от „Св. София“. Това училище престава да съществува след издигането на Лъв за архиепископ на Солун, а когато след победата над иконоборците през 843 му е отнета митрополитската катедра, той, подпомаган от Варда, започва да преподава в двореца Магнаура. Тъй като изворите почти винаги споменават „кесаря Варда“, в много изследвания основаването на школата се датира след 862, когато Варда е издигнат в този ранг. Други специалисти (Л. Брейе, 1927—1928, Г. Острогорски, 1963, и П. Льомерл, 1971) приемат за най-ранна възможна дата годината, в която е убит логотетът Теоктист — 855; смята се, че Варда вече е утвърдил своето положение на съимператор, за да си позволи такава стъпка. Ако се вземат предвид сведенията на хронистите, че той се е грижел за науката „προς επίδειξιν“ (за показ), по-логично е създаването на училището да се отнесе към първия период от кариерата му (843—856), и то повече към 843

579

(С. Импелицери, 1969—70 и П. Шпек, 1974). Продължителят на Теофан изтъква Лъв Математик като пръв преподавател в школата на Варда, но не защото той я ръководел, а поради това, че преподавал най-важната дисциплина: „τῆς κατὰ τὴν Μαγναύραν μὲν οὗτος ἦρχε φιλοσόφου σχολῆς“ („той ръководеше в Магнаура философската школа“). Хронистът изброява и останалите учители: Теодор — начело на отделението по геометрия, Теодегий — по астрономия, и Комета — по граматика. У Скилица тези факти се повтарят, споменава се и името на още един преподавател — Сергий, отбелязва се, че за всяка дисциплина има отделно училище, като философското е в императорския дворец — в Магнаура.

Съпоставката на изворите позволява да се направят следните заключения. След 843 Варда, за да повдигне собствения си престиж и да увеличи влиянието си, подпомага най-видните учени във Византия, като основава школи, в които се преподават светски науки — философия, геометрия, астрономия, аритметика, граматика. Начело на школата по философия, която вероятно единствена се е намирала в императорския дворец, е Лъв Математик. Застъпен е традиционният още от античността принцип: един учител — едно училище. Това е начинание, свързано с личността на основателя Варда и на учителите, към които той се проявява като меценат с цел да печели популярност. Сведението, че философското отделение се е намирало в императорския дворец, не дава основание да се говори за държавна институция — като член на императорското семейство Варда е могъл да използува сградата за своя частна инициатива. Фактът, че в школата не се преподават други дисциплини и липсата на сведения за продължителното ѝ съществуване правят неточна характеристиката ѝ на образователно средище със значение на университет. Някои изследователи обаче (А. Лебедев, Дж. Бъри, В. Златарски, Ф. Фукс, Фр. Дворник и др.) категорично я определят като учебно заведение именно от университетски тип. Все пак М.ш. би трябвало да се подреди начело в системата на частните учебни заведения, а не като административно оформена държ. образователна институция (Х.-Г. Век, Льомерл, Шпек).

Уточняването на фактите около М. ш. има важно значение за изясняването на някои въпроси от областта на кирилометодиевската проблематика, най-вече на Кириловата биография. Често като преподавател в школата се посочва патриарх Фотий (Лебедев, Бъри, Фукс, Дворник, Ив. Дуйчев, Фр. Гривец, Златарски, Хр. Кодов). Като доказателство за това се приема гл. 4 от ЖК, където се казва, че Константин-Кирил изучава диалектика „при Лъв и при Фотий“. Този пасаж не може да бъде доказателство, че и двамата са го обучавали в Магнаура, особено ако се съпостави с писмото на Фотий до папа Николай I, в което той описва уреденото в дома си училище. Освен това изглежда невероятно хронистите да са пропуснали да отбележат между преподавателите такава видна личност, каквато е бъдещият патриарх. По-възможно е младият Константин да е учил и в Магнаура при Лъв, и в дома на Фотий. Едно хипотетично, но не недопустимо разсъждение може да свърже това твърдение със сведението от гл. 3 на ЖК, че той е доведен от логотета Теоктист, за да учи заедно с императора („та да се учи с царя“) — т.е. с 9 или с 12 г. по-младия Михаил III. Не е изключено малолетният владетел да е поверен за обучение именно на Фотий (това по-трудно може да се предположи за бившия иконоборски архиепископ Лъв), а Константин, като напреднал ученик в същото училище, да е натоварен със специална отговорност спрямо Михаил. Това не противоречи и на сведенията, с които науката разполага относно вътрешната организация на училищата през тази епоха.

Ако въпросът за обучението на Константин в М.ш. е безспорен, твърдението на Гривец, Фукс, Златарски, Кодов, Дуйчев, че е бил и преподавател в нея, е дискусионно. В някои изследвания той е представен като наследник на Фотий в

580

един основан от Теоктист университет, който предшествува създадената от Варда школа (Дворник, 1931 и 1933); в други въобще се отрича дейността му като преподавател по философия с аргумента, че сведенията в житието са повлияни от прозвището Философ (Льомерл). Съществува и мнението, че Константин е имал самостоятелна преподавателска катедра, предоставена му от Теоктист и Теодора като от частни меценати, с цел да се приглуши пропагандният ефект, постигнат от Варда като основател на школата в императорския дворец (Шпек, 1974).

В науката е наложено становището, че в М.ш. получава образованието си бълг. цар Симеон (893—927). Някои изследователи предполагат, че в нея е учил и Йоан Екзарх.

            Лит.:

·       Georgii Cedreni Compendium Historiarum. Venetiis, 1729, p. 404, 430—431;

·       Georgius Cedrenus — Joannis Scylitzae Corpus scriptorum historiae byzantinae. Ed. I. Bekker. Bonnae, 1839, p. 99—100, 165—166;

·       Theophanes continuatus. 4. 185—192. — PG, 109, 1863, col. 197—208;

·       Josephi Genesii Historia de rebus Constantinopolitanus. 4. 98. — PG, 109, 1863, col. 1116—1117;

·       Лебедев A. Очерки внутренной истории византийско-восточной церкви в IX—XI в. М., 1878, с. 172—173;

·       Bury J. В. A. History of the Eastern Roman Empire from the Fali of Irene to the Accession of Basil I (802—867). London, 1912, p. 435—439;

·       Златарски В. История на българската държава през Средните векове. 1., 2. С., 1920, с. 281 (2 изд. С., 1971);

·       Fuchs F. Die Höheren Schulen von Konstantinopel im Mittelalter. Leipzig—Berlin, 1926, p. 18—22. (Byzantinisches Archiv, 8);

·       Bréhier L. Notes sur l’histoire de l’enseignement supérieur à Cotantinople. 3. La légende de Léon l’Isaurien, incendiaire de l’Université de Constantinople. — Byzantion, 4, 1927—1928, p. 13—28;

·       Dvornik Fr. La carrière universitaire de Constantin le Philosophe. — Bsl, 3, 1931, p. 59—67;

·       Grumel V. Les regestes des actes du patriarcat de Constantinople. 1. Les actes des patriarches. 1. Les regestes de 381 à 715. Socii Assumptionistae Chalcedonenses, 1932, 34+130 p.;

·       Dvornik Fr. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 79—83;

·       Kolias G. Léon Choerosphactès. (Texte und Forschungen zur byzantinisch-neugriechischen Philologie, 31). Athen, 1939, 129 p.;

·       Dvornik F. Photius et la réorganisation de l’académie patriarcale. — AB, 68, 1950, p. 108—125;

·       Browning R. The Correspondence of a Tenth-Century Byzantine Scholar. — Byzantion, 24, 1954, p. 397—452;

·       Grivec Fr. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 27—28;

·       Browning R. The Patriarchal School at Constantinople in the Twelfth Century. — Byzantion, 32, 1962, p. 167—202; 33, 1963, p. 11—40;

·       Ἀναστασίου Ἱ.Е. Ή κατάστασις τῆς παιδείας εἰς το Βυζάντιον κατὰ τὴν διάρκειαν τοῦ Θ’αἰῶνος. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτος ἐπὶ τῇ χιλιοστῇ καὶ ἐκατοστῇ ἐτηρίδι. 1. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 50—62;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 355—356;

·       Dujčev I. Constantino Filosofo nella storia della letteratura bizantina. — In: Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 2. Roma, 1968, p. 94;

·       Impellizieri S. L’umanesimo bizantino dell X secolo e la genesi della „Biblioteca“ di Fozio. — Rivista di studi bizantini neoellenici. N. S., 16—17, 1969—1970, р. 9—69;

·       Кодов Xp. Около житието на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 53—57;

·       Lemerle P. Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et culture à Byzance des origines au Xe siècle. Paris, 1971, p. 153, 159—165, 167, 200;

·       Μανάφη K. A. Αἱ ἐν Κωνσταντινουπόλει βιβλιοθῆκαι. Αὐτοκρατορικαὶ καὶ πατριαρχικῆ καὶ περὶ τῶν ἐν ἀγίαις χειρογράφων μεχρὶ τῆς ἀλώσεως (1453). Ἀθῆναι, 1972, 168 p.;

·       Климент Охридски. Пространно житие на Константин-Кирил Философ. Гл. III—IV. — В: Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 90—92, 121—123, 142—144;

·       Speck Р. Die Kaiserliche Universität von Konstantinopel. München, 1974, 12+120 p.;

·       Speck P. P. Lemerle. Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et culture à Byzance des origines au X^e siècle. Paris, 1971, 326 p. (рец.). — BZ, 67, 1974, 2, p. 384—393;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 279;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927). Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 35—36.

Славия Бърлиева

    (5). МАДАРА — бълг. национален историко-археол. резерват. Разположен е близо до с. Мадара, Шуменска област, в подножието и върху скалистото Мадарско плато. Името М. се споменава в писмени извори във връзка с похода на полско-унгарския крал Владислав III Ягело в Северна Б-я през 1444. Среща се и в турски регистър от края на XV в. За произхода на името съществуват няколко хипотези: 1) свързва се с името на римския пълководец Moдар; 2) произхожда от името на известната крепост Мундрага, дала убежище на цар Симеон (893—927) в борбата му срещу маджарите; 3) извежда се от славянската дума „матера“ или „матора“ в смисъл на стара; 4) произхожда от гръцката дума μάδαρος, означаваща плешив, гол.

Археол. проучвания в М. започват в края на XIX в. и с известни прекъсвания продължават до наши дни (вж. Проучвания на археологическите паметници от XI век на територията на България).

581

Мадарският конник, началото на VIII в.

Разкрити са много движими и недвижими паметници, свързани с различни истор. епохи. Най-старите културни пластове датират от времето на халколита (IV—III хилядолетие пр. н. е.). С живота на тракийското племе гети, обитавало земите на дн. Северна Б-я през V в. пр.н.е., се свързват останките на голямо селище, разположено на платото близо до две надгробни могили, в едната от които е открито богато погребение.

Към епохата на римското владичество се отнасят останките от голяма римска вила, разположена непосредствено източно от дн. с. М. Вилата е построена през II в. и е просъществувала до началото на V в. С течение на времето около нея се е създало обширно селище, съществувало до VI в. Към римската епоха принадлежи и един нимфеум, разположен под масивен скален навес, известен под името Голямата пещера.

През ранновиз. епоха, в началото на V в., на платото е изградено каменно укрепление. Крепостта има неправилен план, съобразен с конфигурацията на терена. Градена е от дялани каменни блокове, споени с хоросан, има една порта, фланкирана от две петоъгълни кули. Трета правоъгълна кула е разположена в североизточния ъгъл на укреплението. Северният крепостен зид от север е бил засилен от единичен и двоен землен вал, укрепен с камъни. Крепостта е използувана през дълъг период — до XIV в.

С най-голямо значение са паметниците от Средновековието, когато М. се превръща в културно-религиозен център на бълг. държава. Сред тях се откроява т.нар. Мадарски конник — изсечен в скалите релеф, представящ образа на триумфиращ владетел. Датира се в началото на VIII в. и трябва най-вероятно да се свърже с името на хан Тервел (701—721). Около релефа и под него са изсечени надписи на грц. език с важни сведения за ранната бълг. история.

В подножието на платото вляво от Мадарския конник е разположен сложен комплекс от постройки. Сред тях се откроява монументална постройка, аналогична по план и начин на градеж на езическите култови сгради във Вътрешния град в Плиска. Капището в М. се датира в VIII—IX в. След приемането на християнството в Б-я (864) светилището е било разрушено до основи. Върху останките му през IX в. е построена църква — трикорабна базилика. Около тези строежи са разположени многобройни сгради с верижно подредени помещения. На същото място е разкрит обширен некропол с погребения предимно от XIII—XIV в. Открити са и езически погребения от VIII—IX в.

Северно от този архитектурен комплекс са разкрити останките на група монументални сгради, в чийто план са включени огромни скални отломъци със следи от обработка. Сградите по план и градеж са близки до дворцовите постройки в Плиска. За предназначението им съществуват две становища. Едни изследователи ги считат за жилища, а други — за езически храмове, свързани с религията на прабългарите.

Наред с раннобълг. паметници в М. са разкрити и останки от сгради и паметници от времето на развития феодализъм в Б-я (XIII—XIV в.) — църкви, скални манастири.

В М. са открити и много средновековни монети, оръдия на труда, предмети на бита, оръжие. От особен интерес са двете златни коланни гарнитури (т. нар. Мадарски гарнитури), които се свързват с прабълг. приложно изкуство.

582

            Лит.:

·       Попов Р. Материали за проучването на селището „Под града“ при Мадара, Шуменско. — ИБАД, 3, 1912, с. 90—107;

·       Фехер Г. Прабългарски паметници при Мадара и принос към религията на прабългарите. — Годишник на Народния музей — Бургас, 1927, с. 145—164;

·       Дечев Д. Мадара-Матора. — В: Сборник в чест на Ат. Иширков. (Известия на българското географско дружество, 1). С., 1933, с. 181—186;

·       Мадара. Разкопки и проучвания. 1. С., 1934, 447 с.; 2. С., 1936, 273 с.;

·       Мадарският конник (Проучвания върху надписите и релефа). С., 1956, 234 с.;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 54—60, 69—75, 78—81;

·       Маслев Ст. Пустинножителска Мадара. — Археология, 1, 1959, 3—4, с. 24—34;

·       Дремсизова Цв. Нови данни за икономиката на Долна Мизия през Римската епоха. — Известия на Народния музей — Шумен, 1, 1960, с. 1—18;

·       Антонова В. Новооткрити обекти от Римската епоха в Мадара. — Известия на Народния музей — Шумен, 1, 1960, с. 19—54;

·       Дремсизова-Нелчинова Цв., Св. Нелчинов. Скален манастир край Мадара. — ИАИ, 24, 1961, с. 61—87;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 8, 46—47, 74—77;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VI—XI век. С., 1977, с. 93—103;

·       Антонова В. Мадара. Пътеводител. Окръжен исторически музей — Шумен. С., 1977, 40 с.

Ирина Щерева

    МАДЖАРИ — вж. Угри.

    (6). МАЗОН, Андре (Mazon, А.) (7.XI.1881—13.VII.1967) — френски славист. Роден в Париж. Завършва Филологическия фак. на Парижкия унив. (1902), Националното училище за живи източни езици в Париж, специалност руски език (1905) и курсовете в Историко-филологическата секция на Ecole pratique des hautes études, като същевременно специализира слав. филология при П. Боайе и А. Мейе и слуша лекциите на Л. Леже в Collège de France. След това има възможност да допълни знанията си по слав. езици и литератури при А. А. Шахматов, Е. Бернекер, С. М. Кулбакин и др. в Петербург, Прага, Харков. М. започва да се занимава с научно-педагогическа дейност в Русия като преподавател по френски език в Харковския унив. (1905—1909). След завръщането си във Франция постъпва на работа в Националното училище за живи източни езици като секретар-библиотекар (1909—1914). Защитава докторска дисертация на тема „Иван Гончаров — майстор на руския роман“ (1914). По време на Първата световна война за повече от половин година (от края на окт. 1916 до края на авг. 1917) е в гр. Лерин, а през 1920 е в Костурска област. След Първата световна война е проф. по слав. филология в Страсбургския унив. (1919—1923) и в Collège de France (1924—1952). Член на Академията за надписи и изящна литература (1941), почетен проф. на Collège de France (1952), почетен председател на Инст. за славистични проучвания в Парижкия унив., председател на Международния комитет на славистите (1958—1967) и почетен член на Президиума му. Чуждестр. член на Полската АН (1927), на АН на СССР (1928), на Чешката АН (1929), дописен член на БАН (1930). Умира в Париж.

М. има големи заслуги за създаването и развитието на славистиката във Франция. Взема активно участие в работата на основания през 1921 от Мейе, Е. Дени, Боайе и Л. Айзенман Инст. за славистични проучвания, отначало като секретар, а по-късно като негов директор (1937—1959). През 1921 заедно с Мейе и Боайе слага началото на сп. „Revue des études slaves“, което излиза два пъти годишно като орган на този инст. М. е и един от редакторите (заедно с А. Ваян) и директор на списанието до края на живота си. Заедно с М. Рок организира издаването на поредицата „Библиотека за балкански проучвания“. М. е автор на голям брой трудове, посветени на руския език и руската литература, на чешкия език и др. Занимава се и с някои въпроси на бълг. фолклор и на бълг. езикознание, главно в областта на бълг. диалектология. През 1923 излиза монографията му „Славянски приказки от Югозападна Македония“. Освен с многообразния бълг. фолклорен материал трудът е интересен и от гледна точка на бълг. диалектология, тъй като публикуваните приказки произхождат от диалектоложки напълно непроучена дотогава област — Леринско и Воденско.

583

По време на двумесечна командировка в Южна Албания (1933) и посещение на преселници от с. Бобошица в Букурещ (1934) М. събира материал за книгата си „Славянски документи, приказки и песни от Южна Албания“ (1936). Предмет на изследването са двете южноалбански села Бобошица и Дреновяне, чиито жители единствени между жителите на многобройните села със слав. имена в южните околности на гр. Корча са запазили „македонския говор, и то един и същ (говор)“; от обяснението се вижда, че става дума за бълг. говор. Събраният материал от говора на Бобошица — Дреновяне включва документи с грц. и албанско писмо и фонетични записки. Между документите с грц. писмо е и евангелието от Бобошица. М. подчертава народностната принадлежност на говора на двете села, като пише, че „евангелието от Бобошица попълва вече многобройната серия от опити за превод на евангелския текст на различни местни български говори“ („Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud“, c. 11). Той продължава проучванията си върху говора на двете села и през 1965 излиза трудът му „Славянски документи от Южна Албания — допълнителни части“ (съвместно с М. Филипова-Байрова), който съдържа нов материал за Бобошица и Дреновяне. Като шести том от поредицата „Библиотека за балкански проучвания“ М. издава заедно с Ваян „Кулакийското евангелие, един славянски говор от Долни Вардар“ (1938), бълг. ръкопис от XIX в., написан с грц. букви.

М. отделя внимание и на някои кирило-методиевски въпроси, главно в библиографския отдел на сп. „Revue des études slaves“ при рецензии на трудове с кирило-методиевска проблематика. В рецензията за учебника на Ваян „Manuel de vieux slave“ (1930) изтъква необходимостта от използуване на данни от многобройните църковнослав. документа при точното изучаване на твърде „малобройните документи от чиста старославянска редакция“; в рецензията си от 1937 за статията на И. Огиенко за глаголицата (сб. Наша культура, Львов, 1937, с. 73—88) той засяга въпроса за произхода на глаголицата и др. въпроси. По-голямо внимание М. обръща на проблема за личността на Черноризец Храбър в статията „Le moine de Chrabré et Cyrille“ (1925). След като разглежда мнението на чешкия учен Й. Хануш, поддържано по-късно от Г. А. Илински че монахът Храбър всъщност е Константин-Кирил, и се спира на аргументите в полза на това мнение (формата на заглавието, което се тълкува като „Трактат за буквите, изобретени от монаха Храбър“; съюзът оубо в началото на трактата и др.), М. излага своето схващане по въпроса. Той предполага, че някой от преписвачите е направил грешка в заглавието, като е пропуснал крайната дума слово, която впоследствие не е била коригирана, т.е. заглавието би трябвало да бъде О писменехь чръноризца храбра слово. М. подчертава, че „употребата на името на автора в родителен падеж непосредствено след заглавието не е толкова изненадваща през XIV в., колкото ни се иска да си го въобразим. . . и нищо не ни позволява да твърдим, че синтактичното нововъведение, което показва заглавието на трактата и което съвременните езици отбелязват като придобито, не е започнало да получава право на гражданственост още оттогава“ (с. 120). Според него съюзът оубо в началото на текста не стои в тясна връзка със заглавието. От една страна, той въвежда в материята; от друга страна, оубо дава известен нюанс на настойчивост, който го прави първи член на опозиция с втори член нѫ, и така той съдействува за свързване на двете изречения от началната фраза, като същевременно леко ги противопоставя. М. счита, че „името Храбър вероятно е един чисто локален прякор, чието райониране не е трябвало да се разпростира извън чертите на някой манастир от района на Охрид или Солун; това е фамилиарно назоваване на един монах от другарите му в манастирския живот, в строго ограничена, почти затворена от външния свят среда“ (с. 122). Според него монахът Храбър трябва да се търси

584

„по-скоро към Южна Македония, на югозапад, към районите, където Климентовата школа е донесла чистата Кирило-Методиева традиция, между учениците, които са били заобиколили Климент и Наум, може би дори между старите участници в Моравската мисия. Малко вероятно е Храбър да е бил самият Климент, защото Климент не е бил квалифициран така явно като чьиорнзьцъ, но Храбър е могъл да бъде Наум или някой непознат ученик, свързал се по-отблизо или по-отдалече с Охридската школа“ (с. 122).

            Съч.:

o   Morphologie des aspects du verbe russe. Paris, 1908, 168 p.;

o   La notion morphologique de l’aspect des verbes chez les grammairiens russes. — In: Mélanges offerts à M. É. Picot. Paris, 1913, 25 p.;

o   Emplois des aspects du verbe russe. (Bibliothèque de l’Institut français de Saint-Pétersbourg, 4). Paris, 1914, 15+257 p.;

o   Un maître du roman russe. Ivan Gontcharov (1812—1891). (Bibliothèque de l’Institut français de Saint-Pétersbourg, 12). Paris, 1914, 474 p.;

o   Lexique de la guerre et de la Révolution en Russie (1914—1918). (Bibliothèque de l’Institut français de Petrograd, 6). Paris, 1920, 65 p.;

o   Grammaire de la langue tchèque. Paris, 1921, 252 p.;

o   Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale. Paris, 1923, 236 p.;

o   D’une formation verbale slave d’origine gréco-turque. — In: Mélanges linguistiques offerts à M. J. Vendryes par ses amis et ses élèves. Paris, 1925, p. 265—273;

o   Le moine Chrabré et Cyrill. — В: Сборник в чест на проф. В. Н. Златарски. С., 1925, с. 119—122;

o   Manuscrits parisiens d’Ivan Tourguenev. Paris, 1930, 202 p.;

o   Documents, contes et chansons slaves de l’Albanie du Sud. (Bibliothèque d’études balkaniques, 5) Paris, 1936, 7+463 p.;

o   L’évangéliaire de Kulakia. Un parler slave du Bas-Vardar. 1. Paris, 1938, 360 p. [Mazon A., A. Vaillant];

o   Le Slovo d’Igor. Paris, 1940, 2+182 p.;

o   Grammaire de la langue russe. Paris, 1943, 368 p.;

o   La Comédie d’Artaxerxès (Артаξерξово дѣйство) présentée en 1672 au Tsar Alexis par Gregorii le Pasteur. Paris, 1954, 296 p. [Mazon A., F. Cocron];

o   Νεστραμιωτικά. — B: Езиковедски изследвания в чест на академик Ст. Младенов. С., 1957, с. 247—250;

o   L’aspect des verbes slaves (principes et problèmes). (Communication au IV Congrès international des slavistes). M., 1958, 64 p.;

o   Νεστραμιωτικά. — В: Езиковедско-етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, с. 393—399;

o   Deux Russes écrivains français. Paris, 1964, 429 p.;

o   Temps et aspect en russe, en polonais et en tchèque. — PF, 18, 1964, 2, p. 67—72;

o   Лингвистика, филология, история. — В: Проблемы современной филологии. М., 1965, с. 423—426;

o   Documents slaves de l’Albanie du Sud — pièces complémentaires. Paris, 1965, 185 p. [Mazon A., M. Filipova-Bajrova].

            Лит.:

·       Ляпунов Б. М. Записка об ученых трудах проф. А. Мазона. — ИАН СССР, серия 7. Отделение гуманитарных наук, 1928, 8—10, с. 466—470;

·       Филипова-Байрова М. Професор Андре Мазон (1881—1967). — БЕ, 17, 1967, с. 575—577;

·       Vaillant A. André Mazon (1881—1967). — RES, 48, 1969, p. 7—10;

·       Aslanoff S. Bibliographie des ouvrages et articles d’André Mazon. — RES, 48, 1969, p. 11—21.

Мария Райкова

    (7). МАЙЕР, Карл (Meyer, К.) (15.XII.1890—4.V.1945) — немски славист. Роден в Петерсхаген на р. Везер. По образование класик. През 1920 се хабилитира за частен доц. към Катедрата по слав. филология в Лайпцигския унив. Проф. (1929) в Университета в гр. Мюнстер (Германия), а по-късно — титуляр на Катедрата по слав. филология в Кьонигсбергския унив. Чуждестранен член на БАН (1941). Умира в Кьонигсберг.

Научноизследователската си дейност като славист започва със студия върху слав. ударение. По-късно насочва изследователските си усилия към старобълг. език и историята на бълг. език. През 1920 в гр. Хайделберг (Германия) излиза от печат хабилитационният му труд, посветен на въпроса за изчезването на склонението в бълг. език. Въз основа на примери от старобълг. и среднобълг. писмени паметници М. изтъква засилената употреба на предлозите като главна причина за разпадането на падежните форми. Интереса си към старобълг. ръкописно наследство М. проявява в няколко изследвания, посветени на Супрасълския сборник. Особено важно значение за славистиката има излезлият през 1935 старобълг.-грц. речник — индекс към паметника. На въпроса за качеството на превода в Супр. сб. М. посвещава специална студия, а в друго изследване разглежда замяната на ѣ и ı-а в ръкописа. М. е автор на истор. граматика на руския език, на студии за лужишките сърби, слав. митология и др.

            Съч.:

o   Slavische und indogermanische Intonation. Heidelberg, 1920, 53 p.;

o   Zur Geschichte der bulgarischen Nominalflexion. Der Untergang der Deklination im Bulgarischen. Heidelberg, 1920, 75 p.;

o   Nachträgliche Bemerkungen zum Untergang der Deklination im Bulgarischen. — ASPh, 38, 1923, p. 139—143;

o   Historische Grammatik der russischen Sprache. 1. Einleitung. Laut-, Formen- und Akzentlehre. Bonn, 1923, 246 p.;

585

o   Der Wechsel von e und ı-а Codex Suprasliensis. — In: Symbolae grammaticae in honorem Joannis Rozwadowski. 2. Cracoviae, 1928, p. 193—203;

o   Das Imperfekt von byti „sein“ im Altkirchenslavischen. — Annales Academiae scientiarium Fennicae. Seria В. Humaniora, 27, 1932, p. 160—174;

o   Altkirchenslavisch-greichisches Wörterbuch des Codex Suprasliensis. Glückstadt, 1935, 11+302 p.;

o   Altkirchenslavische Studien. 1. Fehlübersetzungen im Codex Suprasliensis. Halle, 1939, 6+33 p.; 2. Das Supinum. — Schriften der K. gelehrten Gesellschaft. Geisteswissenschaftliche Klasse, 18, 1944, 3, p. 268—290.

            Лит.:

·       Соболевский А. И. — ИОРЯС, 29, 1924, с. 394 (рец.);

·       Meyer, К. (Heinrich). — In: Kürschners Deutscher Gelehrtenkalender. Berlin —Leipzig, 1931, col. 1948;

·       Meyer, Karl Heinr. — In: Degeners Wer ist’s? Berlin, 1935, p. 107;

·       Meyer Karl (Heinrich). — In: Kürschers Deutscher GelehtenKalender. Berlin, 1940—1941, col. 187;

·       Романски Ст., M. Арнаудов. Карл X. Майер. — ЛБАН, 24, 1940—1941, с. 95—97;

·       Schaller Н. Die Geschichte der Slawistik in Deutschland und in der Bundesrepublik. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik in nichtslawischen Ländern. Wien, 1985, p. 122.

Георги Попов

    (8). МАКАВЕЙСКИ КНИГИ — част от старозаветния корпус на Библията. Наречени са така според прозвището на Юда (1 Мак. 3:1—9) — един от петимата синове на почитания от всички юдеи свещеник Мататия. Отначало Макавей е наричан само Юда, но след това Макавей се наричат всички потомци на Мататия, които се борят за чистотата на вярата, завещана от отците им. Макавеите са известни и с името Асмонеи, защото един от дедите им се наричал Асмоней. Затова евреите наричат макавейските книги сифре хахашмоним — книгите на Асмонеите.

За значението на прозвището Макавей има много обяснения. Най-вероятни са две: а) „чук“, „изтребител“, т.е. Юда нанасял на враговете си унищожителни удари като с чук; б) прякорът „макави“ е съставен от началните букви на евр. израз „Кой е, Господи, като тебе между боговете?“ (Изх. 15:11), който е бил лозунг на Макавеите ѝ е стоял върху знамето им.

Известни са четири М.к., написани на грц. език. В бълг., слав. и грц. библия са налице три, считани за неканонични, а четвъртата се смята за апокрифна. В лат. библия има само две, които католиците числят към т.нар. девтероканонични книги, а третата отнасят към апокрифите. В някои критични издания на грц. библия е напечатана и четвъртата.

Първата М.к. описва събития от периода между 175 и 135 пр.н.е. Според Ориген и блажения Йероним първоначално е била съставена на евр. или на арамейски език, а след това преведена на грц. (ок. 100 пр.н.е.). В нея се разказва главно за съдбата на палестинските юдеи по времето на сирийския цар Антиох I Епифан (175—164 пр.н.е.), за борбата на юдеите за религиозна и политическа свобода и за поемането на първосвещеническата власт от семейството на свещеник Мататия. Отразени са геройските дела на трима от неговите синове — Юда, Йонатан и Симон Макавей. Авторът ще да е бил палестински юдей, горещ привърженик и вдъхновен ревнител на Мойсеевия закон.

Втората М.к. не е продължение на първата, а само допълва и разяснява събитията, описани в нея. Засяга периода от 175 до 161 и излага главно борбата на Юда Макавей срещу сирийските царе, които притеснявали юдеите. В нея преобладава религиозно-поучителният елемент. Втората М.к. не е самостоятелно творение, а съкратено извлечение от истор. труд на Йасон от Кирена, главен град на Киренайка или Пентаполис (2 Мак. 2:24). Ще да е написана на грц. език в Александрия от някой юдейелинист вероятно през I в. пр.н.е.

Третата М.к. разказва за случки, станали преди времето на Макавеите, но се нарича „макавейска“, защото главните теми в нея са борбата за юдейската вяра срещу грц. езичество и изгонването на юдеите в Египет от Птолемей IV Филопатор (221—204 пр.н.е.). Има легендарен характер, макар и някои от легендите да не са лишени от истор. основа. Писана е преди 70-а г. от н.е., защото се споменава за Ерусалимския храм като за неразрушен.

586

В синайския и александрийския грц. кодекс (от IV и V в.) и у Йосиф Флавий се споменава и за четвърта М.к. под заглавие Μακκαβαίων δ’ или Περὶ αὐτοκράτορος λογισμοῦ („За господството на разума“). По форма тази кн. е реч, а по съдържание — философски трактат за разума като владетел над различните склонности и като сила, която води към благочестие. Наречена е „макавейска“ само защото авторът доказва своите твърдения чрез примери, взети от втората М.к. Може би е написана в Александрия. Според ЖМ, когато Методий извършва превода на Библията, той не превежда М.к. (прѣложı въ бързѣ вьсѧ книгъ-ı вьсѧ испъл’нь Макавѣи). Не е уточнено времето, когато М.к. са преведени на старобълг. език.

            Лит.:

·       Schürer Em. Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi. 1. Leipzig, 1901, p. 165—256;

·       Eissfeldt O. Einleitung in das Alte Testament. Tübingen, 1934, p. 634—639 (3 изд. 1964, р. 781—789, 831—834);

·       Марковски Ив. Частно въведение в Св. писание на Вехтия завет. С., 1957, с. 253—262;

·       Haag H. Dizionario biblico. Publicato da H. Haag in collaborazione con A. van den Born e numerosi specialisti. la edizione ampliata italiana а cura di p. Giuliano Gennaro. Torino—Genova—Milano, 1960, p. 584—585;

·       Rienecker F. Lexikon zur Bibel. 3 изд. Wuppertal, 1961, col. 876—878;

·       Robert A., A. Feuillet. Einleitung in die Heilige Schrift. 1. Allgemeine Einleitungsfragen und Altes Testament. 2 изд. Wien—Freiburg—Basel, 1963, p. 105, 106;

·       Haag H. Bibel-Lexikon. Leipzig, 1970, col. 1080—1085.

Боян Пиперов

    (9). МАКАРИЙ, митрополит (1481/1482—31.XII.1563) — руски църковен деец и книжовник. Новгородски и псковски (от 4 март 1526) архиепископ, всеруски и московски митрополит (от 1542), бележит църковен йерарх и държавен деец на Московска Русия. М. е сподвижник на цар Иван IV Грозни (1533—1584) през първата половина от управлението му, деен поддръжник на идеята и процеса на централизирането на руската държава и укрепването на политическия ѝ авторитет. Автор е на няколко десетки произведения, предимно публицистични. По негов почин и под непосредственото му ръководство в средата на XVI в. са съставени 12-томната колекция, позната под названието „Велики чети-минеи“, и т.нар. „Степенная книга царского родословия“. М. редактира т. нар. „Стоглав“ (решения на църковния събор от 1551), той е един от организаторите на руското летописание, съдействува за организирането на първата руска печатница, участвува в редактирането на многобройни литературни съчинения, като ги обработва в стила на панегирично-тържествената риторика, автор е на няколко десетки послания и грамоти (ок. 30).

Най-значителният книжовен труд на М. са „Великите чети-минеи“, чрез които той си поставя задача да събере цялата книжовна продукция (преводна и оригинална, с изключение на летописите), разпространявана в Русия и предназначена за индивидуално четене. „Великите чети-минеи“ са изключителен по своя замисъл и грандиозен по изпълнение литературен труд, неосъществяван откъм съдържание и по обем не само в книжнината на Русия, но и на всички слав. народи до този момент. Те представляват част от политиката на централизиране на руската държава и са до голяма степен един от изразите на стремежа да се контролира развитието на руската литература и култура през този период. Събраният и подбран от М. четивен материал е разположен по дни и месеци (оттук и насловът на труда — „Минеи“, от грц. μηναῖος — „месечен“) в 12 книги и обхваща целогодишния месечен кръг. В събирането и обработката на четивата вземат участие много руски писатели, преводачи, книжовници и преписвачи (дяк Дмитрий Герасимов, Новгородският воевода Василий Тучков, йеромонах Илия, епископ Сава и др.). Оформянето на колекцията продължава повече от 20 години (от 1529 до 1541 в Новгород и до 1552 в Москва). Тя обхваща ок. 27 000 страници голям формат (37 x 25 см).

В основата на „Великите чети-минеи“ стои преведеният от грц. по-рано текст на Чети-минея, който е разширен с много жития на руски и слав. светци. Във „Великите чети-минеи“ са включени и книгите на Стария и Новия завет с

587

тълкувания, четива от Пролога, съчинения на ранновиз. писатели, църковнополемични творби, географски съчинения, дори някои апокрифни произведения, разпространявани под заглавия, различни от названията в индексите на забранените книги, пътеписи, послания и грамоти на руските князе, митрополити и епископи и др. Със своето богато съдържание „Великите чети-минеи“ на М. представляват своеобразна литературна енциклопедия на Късното средновековие, отразяваща цялостно литературната култура на образования руски книжовник от XVI в.

Макариевите „Велики чети-минеи“ са известни днес в три ръкописа от XVI в. : 1) Софийски, завършен в 1539 в Новгород (с 8 запазени книги — без томовете за декември, януари, март и април; дн. 7 от тях се намират в Софийската сбирка на Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С. Петербург и 1 в Централния държ. архив за древни актове в Москва), който представлява разширен и допълнен предмакариев Чети-миней; 2) Успенски, написан в 1552 (подарен от М. на Успенската съборна църква в Московския Кремъл), който е по-пълен от софийския и съдържа много четива не от минеен характер; 3) Царски, преписан за цар Иван IV Грозни в 1558, непълен, без книгите за март и април, но съдържащ жития на наскоро канонизирани руски светци (дн. Успенският и Царският ръкопис се съхраняват в Синодалната сбирка на Държ. истор. музей в Москва).

Миней за септември, царски препис от 1558 г.

От 1868 Археографската комисия при Министерството на народната просвета по почин на нейния председател А. С. Норов започва да публикува „Великите чети-минеи“ на М. При печатането се вземат предвид и трите им преписа, запазват се основните особености на оригиналния правопис с известни графически отклонения и уточнена пунктуация („Великие Минеи Четии, собранные всероссийским митрополитом Макарием. Сентябрь. Дни 1 — 13. СПб., 1868, с. 2). Печатането продължава до 1916, но изданието остава недовършено. Излизат от печат само книгите за септ., окт., ноем. (1—25), дек., ян. (1—11) и апр.

С оглед на кирило-методиевската проблематика Макариевите чети-минеи представляват интерес с поместените в тях житийни и проповеднически старобълг. литературни творби от IX—X в.: житията на Константин-Кирил Философ и Методий (пространни и проложни), Похвалното слово за Кирил и Методий, слова на Климент Охридски, Шестоднев от Йоан Екзарх.

ЖК е поместено два пъти във „Великите чети-минеи“ в две различни редакции: при четивата за 14 окт. в Софийския препис на л. 284а — 293а и в Успенския препис на л. 881а — 9096; при четивата за 14 февр. в Успенския препис на л. 900б—922б и в Царския препис на л. 642б—666а. Тези преписи са публикувани от О. М. Бодянски в ЧОИДР, 1863, 2, с. 97—161; 1864, 2, с. 225—251, 328—362.

588

Текстът от четивата за 14 окт. е поместен и в изданието на „Великите чети-минеи“ (СПб., 1874, с. 976—1010). ЖМ е поместено в Успенския препис на „Великите чети-минеи“ на л. 93а—96б при четивата за 6 апр. Този препис е публикуван първоначално от О. М. Бодянски в ЧОИДР, 1865, 1, с. 15—24, а след това в изданието на колекцията за апр. (М., 1910, колона 268—295). Похвалното слово за Кирил и Методий е поместено във „Великите чети-минеи“ при четивата за 14 окт., 14 февр. и 6 апр. При четивата за 14 окт. то е включено в Софийския препис на л. 299а—301а и в Успенския на л. 909б—918б; при четивата за 14 февр. — в Успенския препис на л. 922б—929а и в Царския от л. 636а; при четивата за 6 апр. — в Успенския препис на л. 97а—100б. Петте преписа на Похвалното слово за Кирил и Методий от „Великите чети-минеи“ на М. са публикувани от О. М. Бодянски в ЧОИДР, 1865, 2, с. 12—44, 55—64; 1866, 2, с. 85—94. Два от тях (включените в томовете за окт.) са напечатани и в изданието на колекцията (1874). Редакторите на изданието на „Великите чети-минеи“ (ЖК и Похвалното слово за Кирил и Методий в тома за окт. са редактирани от члена на Археографската комисия българина С. Н. Палаузов) не съобщават нищо за използуваните от тях ръкописни материали (преписи на „Великите чети-минеи“), нито за предварителната им текстологическа обработка, което затруднява точното установяване на протографа на публикуваните текстове. Във „Великите чети-минеи“ на М. са поместени също Проложното житие на Кирил (при четивата за 14 февр.) и Проложното житие на Методий (при четивата за 11 май). Проложното житие на Методий е поместено в Успенския ръкопис на л. 432б—433а и в Царския препис — на л. 694б—695а. Текстовете им съвпадат с текстовете на по-голямата част от по-ранните руски преписи на Пролога.

В Макариевите чети-минеи са включени също 6 похвални и поучителни слова на Климент Охридски: за пророк Захарий и за зачатието на Йоан Кръстител (5 септ.), за Димитър Солунски (26 окт.), за Михаил и Гавриил (8 ноем.), за Климент Римски (25 ноем.), за Преображение (6 авг.), за Успение Богородично (15 авг.), както и Шестоднев от Йоан Екзарх. В тях са намерили място и редица други творби на старобълг. литература: жития на Иван Рилски (18 окт. — от Георги Скилица, 19 окт. — Първо проложно житие); Беседата против богомилите от Козма презвитер (31 авг.), Житието на Филотея от патриарх Евтимий Търновски (28 май), повече от 20 произведения на Григорий Цамблак.

Засега не е ясно дали всички произведения с бълг. тематика и от бълг. автори са се намирали в предходните четиминейни сборници. Несъмнено е обаче, че М. е използувал и се е основавал на разпространяваните преди него в Новгород ръкописи, в които са се намирали много бълг. или с бълг. тематика произведения. В това отношение от особено значение е дейността на новгородский архиепископ Генадий, на игумена на Соловецкия манастир Доситей и на Йосиф Волоцки, които са разпространявали старобълг. полемични съчинения в края на XV в. във връзка с борбата срещу ереста на „жидовствуващите“. Оттук може би е възникнал интересът към старобълг. литература изобщо, още повече, че в средата на XIV — началото на XV в. Новгород е имал самостоятелни църковни и културни връзки с южните славяни.

Дейността на М. е високо оценена още от неговите съвременници: за него се говори в новгородско-псковските летописи; цар Иван IV Грозни в посланието си до казанския архиепископ Гурий от 5 апр. 1557 пише: „Колко би била честита руската земя, ако би имала такива владици като преосвещения Макарий !“ „Великите чети-минеи“ на М. имат непреходна стойност. Посредством тях грамотните руси получават възможност да се запознаят с много забележителни литературни паметници от предходни епохи, намиращи се в труднодостъпни църковни сбирки.

589

Неслучайно те получават по-нататъшно широко разпространение именно в редакцията на М., а колекцията като цяло става образец за създаване на подобни сборници по-късно (на митрополит Дмитрий Ростовски, 1684—1689, и на свещеник Иван Милютин, 1646—1654). Историко-литературното значение на Чети-минеите на М. се определя и от запазването в някои техни четива на стари редакции, останали непознати или забравени. Те представляват ценен литературен източник, запознавал руския читател с живота и дейността на слав. първоучители Константин-Кирил Философ и брат му Методий и на техните ученици и последователи.

            Изд.:

o   Великие Минеи Четии, собранные митрополитом Макарием, сентябрь, дни 1 — 13. СПб., 1868; сентябрь, дни 14—24. СПб., 1869; сентябрь, дни 25—30. СПб., 1883; октябрь, дни 1-3. СПб., 1870; октябрь, дни 4-18. СПб., 1874; октябрь, дни 19—31. СПб., 1880; ноябрь, дни 1 — 12. СПб., 1897; ноябрь, дни 13—15. СПб.,1899; ноябрь, день 16. М., 1910; ноябрь, дни 16—17. М., 1911; ноябрь, дни 16—22. М., 1914; ноябрь, дни 23—25. М., 1916; декабрь, дни 1—5. М., 1901; декабрь, дни 6—17. М., 1904; декабрь, дни 18—23. М., 1907; декабрь, день 24. М., 1910; декабрь, дни 25—31. М., 1912; декабрь, день 31. М., 1914; январь, дни 1—6. М., 1910; январь, дни 6—11. М., 1914; апрель, дни 1—8. М., 1910; апрель, дни 8—21. М., 1912; апрель, дни 22—30. М., 1916.

            Лит.:

·       Ундольский В. Оглавление Четьих Миней всероссийского митрополита Макария, хранящихся в московском Успенском соборе, составленное справщиком, монахом Евфимием. — ЧОИДР, 1847, 4, с. III—VIII, 1-78;

·       Лебедев Н. Макарий, митрополит всероссийский. — ЧМОЛДП, 1877, ч. 2, 9, с. 392—406; 10, с. 444—478; 1878, ч. 1, 1, с. 391—429; 1880, ч. 2, 9, с. 286—310; 1881, ч. 2, 7, с. 47—69; Заусцинский К. Макарий митрополит всея России. — ЖМНП, 217, 1881, с. 209—259; 218, 1881, с. 1—38;

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание Великих Четьих Миней Макария, митрополита всероссийского. — ЧОИДР, 1884, 1, с. I—XIX, 1—64; 1886, 1, с. 65 — 184;

·       Иосиф арх. Подробное оглавление Великих Четьих Миней всероссийского митрополита Макария, хранящихся в Московской Патриаршей (ныне Синодальной) библиотеке. М., 1892, IVс. + 502 стлб.;

·       Голубинский Е. История русской церкви. 2. Первая половина тома. М., 1900, с. 744—875;

·       Шестаков Д. Заметки о греческих текстах в Макарьевских Минеях Четиих. — БВ, 1914, февраль, с. 369—382;

·       Орлов А. С. Книга русского средневековья и ее энциклопедические виды. — Доклады АН СССР, серия В, 1931, 3, с. 37—51;

·       Будовниц И. У. Русская публицистика XVI века. М.—Л., 1947, с. 188—198;

·       История русской литературы. 1. Литература X—XVIII веков. М.-Л., 1958, с. 231—233;

·       Зимин А.А. И.С. Пересветов и его современники. М., 1958, с. 71—90;

·       История на руската литература. 1. С., 1960, с. 231—236;

·       Гудзий Н. К. История древней русской литературы. Изд. 7. М., 1966, с. 337—341;

·       Робинсон А. Н. Макарий. — В: Краткая литературная энциклопедия. 4. М., 1967, с. 511;

·       Протасьева Т. Н. Описание рукописей Синодального собрания, не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева. 1. М., 1970, с. 170—208;

·       Кучкин В. А. О формировании Великих Миней Четиих митрополита Макария. — В: Проблемы рукописной и печатной книги. М., 1976, с. 86—101;

·       История русской литературы X—XVII веков. Под ред. Д. С. Лихачева. М., 1980, с. 291—294;

·       Казакевич А. Н. Произведения старинной болгарской литературы в Четьях-Минеях митрополита Макария (К изучению новгородского наследия в ВЧМ). — В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, с. 155—159;

·       Дробленкова Η. Ф. Великие Минеи Четьи. — ТОДРЛ, 39,1985, с. 238—243;

·       Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вып. 2, ч. 1. A-К. Л., 1988, с. 126—133; ч. 2. Л-Я. Л., 1989, с. 76—88.

Николай Дилевски, Светлина Николова

    (10). МАКЕДОНИЯ (грц. Μακεδονία, лат. Macedonia) — историко-географска област, обхващаща долината на р. Марица, Родопите и Беломорието в Тракия. Етимологията на името не е ясна; извеждано е от легендарен епоним. В най-старото споменаване („Κατάλογον γυναικῶν“ на Хезиод) Македон е син на Зевс от Деукалионовата дъщеря Тюия; други автори сочат различни митологични личности като родоначалници на старите македонци.

Пръв Г. Кацаров изтъква, че частицата -ονία е наставка („Цар Филип II Македонски“, с. 22). Върху първичността на суфикса - ον обръща внимание В. Бешевлиев, който обяснява стратификацията на суфиксите с хронологията на тяхното появяване: първият определя народностното име, а вторият (-ία) — територията. Като се отделят двата суфикса, отчетливо се определя коренът Μακεδ- („Към въпроса за народността на старите македонци“, с. 30). Η. П. Андриотис извежда името М. от старогрц. μάκος (μῆκος) със суфикс -δ- и окончание -νός, като го свързва с физическата характеристика на древните македонци,

590

т.е. високият им ръст като планинци в сравнение със съседите им в равнината („History of the Name „Macedonia“, p. 143). Би могло да се допусне, че името М. е дадено от съседен етнос. Най-вероятно е то да е носено от най-известното племе или от ядрото, около което постепенно се образува македонската племенна общност, а след това и етнос през античността.

Изследванията на Н. Хамънд и последните археол. разкопки изясняват, че ядрото на древното македонско царство е областта между долното течение на р. Халиакмон (Бистрица), пл. Ликостомон (Темпе) и Бяло море. Географските данни у античните писатели позволяват да се очертаят границите на същинска Стара М.: на юг — планините Олимп, Темпе, Камбуница и Пинд (която я отделя от Тесалия и Епир, принадлежащи към Елада), беломорският бряг между устията на реките Пеней (Пиниос) и Нестос (Места), включително Халкидическия п-в; на запад — реките Халиакмон, Еригон (Черна), Аксий (Вардар) и други, образуващи граница със земите на илирите и епириотите; на север — веригата от планини с дн. имена Турйе — Баба — Голешница, образуваните от Вардар теснини Стене (Демиркапия), които я отделят от земите на дарданите и пеоните. Оттам границата на М. с тракийските племена върви в югоизточна посока през т.нар. дн. Овче поле до югозападните склонове на планините с дн. имена Осоговска и Плачковица, Огражден, Беласица (античния орографски комплекс Орбелос) до Рупелския пролом. По южните склонове на Пирин, а може би през пл. Мраморица (Боздаг, грц. Фалакрон) границата достига долното течение на р. Места.

Постепенно на изток към македонските земи са присъединени земите на редица тракийски племена до р. Стримон (Струма). При Филип II (359—336 пр.н.е.) М. обхваща и териториите до р. Долна Места (това междуречие тогава е наречено М. Adjecta). Филип II разпростира властта си извън пределите на същинска М. — до Адриатика (наричана от римляните „Македонско море“), Хемус (Стара планина), Скард (пл. Шар със Скопска Черна гора — като орографски комплекс), Пропонтида (Мраморно море) и Евксинския понт (Черно море); той поставя под своя зависимост и Епир, Дардания, Тракия и Елада. Александър Македонски създава мимолетна световна империя между реките Морава и Инд. Тогава името М. от етническо придобива значението на държ. понятие, с твърде разширен, но променлив обхват.

През 146 пр.н.е. М. е превърната в първата римска провинция на Балк. п-в. Нейните граници се менят от Адриатика и Олимп до Пропонтида, Дунав и Евксинския понт. След обособяването на провинция Мизия и след покоряването на Тракия и превръщането ѝ в провинция (45) римската административна единица М. почти запазва първоначалните си граници.

591

Временно Тесалия и Ахая са присъединени към М. Така разграничените провинции просъществуват с малки изключения докъм края на III в., когато се извършва важно административно преустройство в Римската империя, започнато от имп. Диоклециан (284—305) и завършено при имп. Константин I Велики (306—337). Ок. 386 М. е разделена на две провинции: Първа и Втора (наричана и Салутарис) с главни градове съответно Солун и Стоби (дн. Пустоградско). От 395 е в границите на Източната Римска империя (Византия). В нея името М. се дава на различни по териториалния си обхват административни единици; от I в. загубва първоначалния си

592

етнически смисъл, свързан с държавата на старите македонци.

Заселването на Балк. п-в от югоизточната група славяни (бъдещия основен компонент на бълг. народност) и образуването на бълг. държава към 681 внасят коренни етнически и обществено-политически промени в Югоизточна Европа. Антична М. се превръща в база за разселване на славяните в останалите територии на полуострова и започва да се нарича Склавинии. Империята загубва властта си във вътрешността на Балканите. От диоцеза М., който през VI в. освен антична М. обхваща и Континентална Гърция с много от егейските острови, Византия запазва контрола си само върху Солун с околността му и п-в Атика с Източен Пелопонес. Значителна част от населението на диоцеза М. се изтегля в запазилите се имперски твърдини или търси убежище в Италия, Мала Азия и в околностите на Цариград. Едва в края на VIII в. Византия успява да си възвърне част от Тракия. От началото на IX в. тя минава в настъпление и започва да утвърждава новата си военно-административна система в европ. владения — т. нар. „темна организация“, опираща се на военни поселници от различен произход.

За отбрана на столицата срещу Б-я наред със създадената към 681 тема Тракия между 799 и 803 е учредена военно-административна единица на юг от Стара планина под името М. с главен град Одрин. Тя обхваща долината на Марица с Беломорската низина и Родопите, долните течения на Струма и Места и Черноморското крайбрежие между носовете Емона (Емине) и Тиниада (Иниада). Ако се съди по името ѝ, ядрото и най-сигурната за Византия част от войнишкото ѝ население са жителите на бившия диоцез М. Името М. се налага след началото на IX в. върху по-голямата част от антична Тракия. (Обяснения за това разширение на името М., както и други мнения по въпроса вж. у П. Коледаров — „Името Македония в историческата география“, с. 52—87.)

Важните изменения в макротопонимията и изобщо в географската номенклатура от Ранното средновековие се обясняват най-приемливо с извършените коренни етно-политически промени. Съобразно с новите си обитатели антична Мизия и Скития (Северозападното Черноморие със Северна Добруджа — бившата провинция Scythia Minor) започнали да се наричат Б-я, антична М. (от средата на VII до средата на IX в.) — Склавинии. С идването на прабългарите от Панония начело с Кубер през втората половина на VII в. в Битолско-Прилепското поле и в част от Солунско този дял от антична М. се нарича Б-я. С окончателното и доброволно присъединяване на Склавиниите към бълг. държава през IX и началото на X в. името се разпространява и върху останалите части от бившата провинция М. Изчезват както събирателното име Склавинии, така и названията на отделните слав. племена. Обитателите на бившата антична провинция М. започват да наричат родината си Долна земя или Долна България, а владяната от Византия част (заедно с главния ѝ град Солун) — Тесалия.

Вследствие на етническите и военно-административните преобразования от 800 е известна само една М. — темата в долината на Марица. Постепенно името на тази виз. военно-административна единица се налага и утвърждава като областно име на по-значителната част от антична Тракия, която съставлява територията ѝ. Поради пъстрия народностен състав и войнишкото ѝ население, а главно поради преобладаването на славянския над останалите елементи в тази област, връзката със стария македонски етнос съвсем се прекъсва; елинизираните елементи от него се претопяват от същинските гърци, дошли с тях от бившия диоцез М., наричайки се общо „ромеи“. По този начин името М. през Средновековието окончателно престава да се свързва с определена народност, защото и останалите в родината си потомци на неелинизираните древни македонци постепенно се претопяват и се сливат със слав. маса.

593

То остава само административно и географско понятие — областно име на част от антична Тракия.

В продължение на близо цяло хилядолетие името М. е напълно забравено както от местното население, така и от останалите народности на Балканите, а също от тези, които влизат в досег с тях. То запазва древното си географско значение само в старите ръкописи (кодекси и карти) и се появява спорадично като анахронизъм. С него продължават да си служат още едно-две столетия единствено някои по-консервативни църковни среди, понякога и отделни виз. книжовници, когато се налага да се напомни за славата на М., Елада и Рим, за да се повдигне патриотичното самочувствие на ромейското население в империята.

Особено важен е въпросът за съдържанието на името М. в старобълг. книжнина. Влиянието на виз. стил с неговия консерватизъм и придържане към традицията, както и склонността към архаизация в църковната литература, се долавят както в преводните, така и в оригиналните творби, появили се след въвеждането на слав. писменост. Това се отнася особено до традицията за римските провинциални и областни имена, свързани с църковно-административното устройство на епархии. Така напр. в Пространното житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан страните (областите) са наречени според античните имена на провинциите — Мизия, Илирик, Панония, Далмация, Тракия, Европа и т.н.; употребата на термина „Македонска страна“ наред със „Солунска страна“ дава основание да се приеме, че в случая се означават тогавашните теми М. (в антична Тракия) и Тесалоника (Солун и областта му) — те са дадени след по-общото посочване на провинциите Илирик, Панония, Далмация, Тракия (последните две тогава вече теми). Във Второто житие на Наум Охридски вместо М. е употребен изразът „страна Лихнидска“. Това определение трябва да се свърже с грамотата на цар Константин Асен, старобълг. превод на Манасиевата хроника и др., където се говори за „Долна земя Охридска“. В бълг. паметници от Средновековието името М. се употребява само като име на тема и географска област. Това се наблюдава особено ясно в достигналите до нас съчинения от XIII и XIV в., а дори и в творби от XV—XVI в. Евтимий Търновски напр. употребява името М., когато има предвид виз. тема. От разказа на Исай Серски за разорението на М. от турците по повод на Черноменската битка от 1371 е ясно, че под това областно име също трябва да се разбира темата, т.е. Одринска Тракия. В Българската хроника от XV в. под „Романия“ и „Македония“ се разбира дн. Тракия: „. . .Турците си засвоиха града Галиполи и околните му села, завзеха Македония и така започнаха да воюват, както им бе угодно. . .“ Подобни примери се срещат и в писмени паметници, възникнали в сръбски земи през Средновековието. В договора от 1396 между княгиня Милица и Немановите синове, от една страна, и игумена на светогорския манастир „Св. Пантелеймон“, от друга, се изброяват от запад към изток Солун (т.е. градът и едноименната тема), М. (също като военноадминистративна единица или територията ѝ, схваната като област) и Анатолия (т.е. азиатските владения на Византия). В т.нар. Дечански синодик на православната неделя се отправят проклятия срещу еретици „иже во македоніи болгарскіи въ филипо[по]лѣх и окресть“, т.е. става дума за северната част на бившата виз. тема със средище Пловдив — един от районите, в които богомилството е широко разпространено. (Още примери за названието на М. сред бълг. население вж. у П. Коледаров — „Името Македония в историческата география“, с. 90).

През втората половина на XIV в. османските турци унищожават темата М. и превръщат средището ѝ Одрин в своя столица. Значителните промени обаче не заличават средновековната традиция в областната географска номенклатура, включително и името М.

594

Редица западноевропейски пътешественици отбелязват Одрин и Пловдив като главни градове на М., въпреки че по правило се придържат към римското провинциално деление и към други понятия на античните географи.

Решителната промяна в макротопонимията на Балк. п-в е наложена от Западна Европа. Поради изолираността на султанските владения етническият състав и произходът на населението в тях, както и османското административно деление остават неизвестни за свободния християнски свят. Балк. народи и по-специално българите постепенно възприемат имената на римските провинции като областна географска номенклатура на своите земи чрез преводните учебници по география и изобщо чрез книжнината, идваща от Западна Европа. Областното име М. за териториите, обозначавани с него през античността, бавно си пробива път сред жителите на Югозападна Б-я (Долна земя). В процеса на националноосвободителните борби то се налага окончателно и определя обхвата си в края на XIX и началото на XX в. като име на западната бълг. област, останала подвластна на султана.

            Лит.:

·       Ioannis Cantacuzeni eximperatoris Historiarum libri IV. Cura L. Schopeni. Bonnae (Corpus scriptorum Historiae Byzantinae. Ed. B. G. Niebuhrii C. F., 20-22). 1., 1828, p. 36, 37, 259, 275, 455, 520, 521, 537; 2., 1831, p. 161, 180, 323, 326, 371, 389, 390, 461, 470, 548, 550, 551; 3., p. 31, 49, 94, 104, 118, 148, 150, 156, 188, 204, 348;

·       Nicephori Gregorae Byzantina historia graece et latine. Cura L. Schopeni. Bonnae, 1., 1829, 568 p.; 3., 1830, p. 569—1385;

·       Ducae Mihaelis Ducae nepotis Historia Byzantina. Rec. et interprete italo addito suppl. I. Bekkerus. Bonnae, 1834, p. 89;

·       Pachymeris G. De Michaele et Andronico Palaeologis libri tredecim. Rec. I. Bekkerus. 1. Bonnae, 1835, 12+766 p.; 2. Bonnae, 1835, 10+905 p.;

·       Tafel Th. L. F. Constantinus Porphyrogenitus de provinciis regni byzantini liber secundus, Europa. Tubingae, 1847, p. III, VIII—IX, XIII—XXXVI, 1—4, 12, 29—31, 46;

·       Lelewel J. Géorgaphie du Moyen âge. Bruxelles. 3., 1852, p. 46—47, 132—145; 4., 1852, p. 42—43;

·       Atlas., 1850, p. X, XII, tabl. 10—13, 15, 38;

·       Nicephori Gregorae Historia a Byzantinae libri postremi ab I. Bekkero nunc primum ed. Bonnae, 1855, 8+587 p.;

·       Kałużniacki E. Aus der panegyrischen Literatur des Südslaven. Wien, 1901, p. 86—88;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1908, 310 с. (2 доп. изд. С., 1931, 671 с.; фототипно изд. С., 1970);

·       Кацаров Г. Етнографското положение на старите македонци. — Минало, 1, 1909, 2, с. 156—175; 3, с. 265—281;

·       Милев Н. Кубрат от историята на Кубер в „Чудесата“ на св. Димитрия Солунски. — ПСп, 71, 1910, с. 577—586;

·       Кацаров Г. Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 год. пр. Христа. С., 1922, 319 с.;

·       Geyer F. Makedonia. — In: Paulys Real-Encyclopädie der Classischen Altertumswissenschaft. Herausg. W. Kroll. 14. Stuttgart, 1928, col. 638—771;

·       Бешевлиев В. Към въпроса за народността на старите македонци. — ГСУифф, 28, 1932, 8, с. 1—76;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С., 1943, с. 125—128; 134, 138, 203, 228;

·       Κυριακίδου Στ. Βυζαντιναὶ μελέται. 6. Θεσσαλονίκη, 1947, p. 29, 42, 44, 67, 75—78, 89;

·       Извори за старата история и география на Тракия и Македония. Избраха и прев. Γ. И. Кацаров, Д. Дечев и др. 2 разш. изд. С., 1949, 487 c.;

·       Solovjev A. Autour des Bogomiles. — Byzantion, 22, 1952, p. 81—90;

·       Lewicki T. Źródła arabskie do dziejów słowiańszczyzny. 1. Wrósław—Kraków, 1956, p. 87, 106, 107, 194, 251, 280—282, 293;

·       Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. — ГСУфф, 54, 1959—1960, 3, 407 с.;

·       Мошин В. А. Сербская редакция Синодика в Неделю Православия. Тексты. — ВВр, 17, 1960, с. 347—348;

·       Литаврин Г. Г. Болгария и Византия в XI—XII вв. М., 1960, с. 78—97, 133—140;

·       Critobul din Imbros. Din domnia lui Mahomed al II-lea anii 1451—1467. Ed. V. Grecu. Bucureşti, 1963, p. 60, 61, 184, 185, 192—199, 216, 232, 233, 294—295, 350—355;

·       Fragmenta Hesiodica. Ed. R. Merkelbach, M. L. West. Oxford, 1967, p. 6;

·       Hammond N. G. The Archaeological Background to the Macedonian Kingdom. — In: Ancient Macedonia. Ἀρχαία Μακεδονία. Ἀνακοινώσεις κατὰ τὸ πρώτον διεθνές συμπόσιον ἐν Θεσσαλονίκη, 26—29 αὔγουστου 1968. Θεσσαλονίκη, 1970, p. 53—67;

·       Коледаров Π. Образуване на тема „Македония“ в Тракия. — ИИИ, 21, 1970, с. 219—243;

·       Коледаров П. Първата българска държава в средновековната картография. — Векове, 2, 1973, 1, с. 11—22;

·       Коледаров П. Втората българска държава в старинните карти от XIII—XIV в. — Векове, 2, 1973, 4, с. 15—26;

·       Koledarov P. Traditions of Antiquity and the Middle Ages in the Regional Nomenclature in the Modern Map of the Balkans. — Bbg, 4, 1973, p. 145—174;

·       Koledarov P. Thrace as a Name in Historical Geography. — In: Thracia. 2. Serdicae, 1974, p. 111—118;

·       Koledarov P. Ethnical and Political Preconditions for the Regional Names in the Central and Eastern Parts of the Balkan Peninsula [Seventh to Fourteenth Centuries A. D.]. — In: An Historical Geography of the Balkans. London — New York — San Francisco, 1977, p. 293—317;

·       Lilie R.-J. „Thrakien“ und „Thrakesion“. Zur byzantinischen Provinzorganisation am Ende des 7. Jahrhunderts. — JOB, 26, 1977, p. 7—47;

·       Македония. Сборник от документа и материали. С., 1978, 822 с.;

·       Коледаров П. Името Македония в историческата география. С., 1985, 209 с.

Петър Коледаров

595

    МАКЕДОНСКИ ГЛАГОЛИЧЕСКИ ЛИСТ — вж. Рилски глаголически листове.

    (11). МАКЕДОНСКИ КИРИЛСКИ ЛИСТ, Лист на Гилфердинг — един пергаментен лист от старобълг. писмен паметник; размери 27,5 x 21,9 см. Пергаментът е силно повреден, бил е в подвързията на друг ръкопис. Писмото е кирилско, уставно, 30 реда на страница. Почеркът е със силен наклон надясно. Текстът на места е размит и заличен поради обработка с химически реактиви при първоначалните опити за разчитането му. М.к.л. е открит от А. Ф. Гилфердинг по време на неговата научна обиколка из слав. земи на Балк. п-в (1857). Липсват конкретни данни, при какви обстоятелства и къде е намерен М.к.л. Има предположение, че е открит в географската област Македония, според която той получава името си от първите си изследователи. Гилфердинг подарява М.к.л. на И. И. Срезневски, който го издава няколко пъти. След това за известно време М.к.л. се счита за изгубен. Г. А. Илински го открива у В. И. Срезневски (1905), фотографира го и го издава (1906). В 1910 М.к.л. е предаден заедно със сбирката на Срезневски в Ръкописния отдел на Библиотеката на АН в С.-Петербург, където се съхранява и сега под сигн. 24.4.16 (Срезн. 63). Паметникът е отбелязан в „Предварительный список славяно-русских рукописей XI—XIV вв., хранящихся в СССР“ (АЕ, 1966) под № 43; в „Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI—XIII в.“ (1984) под № 46.

За датировката на М.к.л. и за съдържанието на текста му няма единно мнение. Според Илински и А. Ваян той е от края на XI или от началото на XII в. Авторите на „Пергаменные рукописи. . .” и на „Сводный каталог. . .“ го отнасят също към XI—XII в. Според Ив. Добрев М.к.л. е възникнал в началото на X в. или дори в края на IX в.

Македонски кирилски лист, XI в.

Анализът на правописа и на фонетичните особености на М.к.л., извършен от Добрев (1981) в съпоставка с останалите старобълг. ръкописи и въз основа на паралелите в преславската епиграфика (вж. Епиграфика старобългарска), дава основание на Добрев да коригира предположението за по-късен произход на паметника и да го свърже с Преславското книжовно средище. Доводи за по-късно датиране Илински и Ваян виждат в наличието на знак (подвиахьмь, ьвѣзда), съчетания ьр и ьл за сонантни р и л (вьрхь, дьрзостиѫ и др.), едноеров правопис (само ь), написания с ь вм. о (положихьмь, быхьмь, глагольмь). Проучванията на епиграфския материал от Преслав и проследяването на посочените явления в други старобълг. паметници показват, че тези черти не могат да бъдат основание за късно датиране на М.к.л. При едноеровия правопис и ьр, ьл за означаване на сонантни р, л не може да има съмнение, че става дума за твърде ранна правописна практика; едноеров правопис е могъл да възникне както в източнобълг., така и в западнобълг. среди. М.к.л. не съдържа примери за изясняване на ь в силна позиция

596

(елиньскь, красьнь), липсва ѭ (молѫ, тъчиѫ, исповѣдаѫть) — знак, който по всяка вероятност не е бил присъщ на най-старата кирилица, липсва в Самуиловия надпис от 993, в палимпсестните части на Зографското евангелие, а в Надписа на чъргубиля Мостич от средата на X в. е без съединителна хоризонтална чертица. Древна палеографска черта е употребата на знак ѥ — в ранната кирилица появата му стои в несъмнена връзка с йотацията на е, отразяваща източнобълг. диалектен изговор (сьмѣниѥмь, истовоѥ). Липсва знак ı-а (пише се ѣ или а — ѣкоже, акоже, ськазаниѥ). Употребява се знак след гласна и съгласна, липсва знак ю, а два пъти се среща глаголическата буква за ю — (еулоги, ... жени). В транскрипцията на някои грц. имена се откриват преславски правописни навици (еу- срещу ев- : еуангелие, еулоги).

Текстът, който се съдържа в М.к.л., има паралел само в пролога към превода, направен от Йоан Екзарх на Богословие от Йоан Дамаскин. Поради това още в 1863 (първото публикуване на текста от Срезневски) в науката се утвърждава мнение, че М.к.л. съдържа фрагмент от пролога на Йоан Екзарх, към който анонимният автор е показал по-свободно отношение. В 1948 Ваян отхвърля това мнение и прави своя реконструкция на текста, като използува най-добре запазените редове от М.к.л., които съпоставя със съответни цитати и части от пролога на Йоан Екзарх. Той обръща внимание, че в запазените пасажи на М.к.л. се имат предвид Евангелието и преводът на евангелския текст, а примерите за разлика в граматическия род и оттук — за трудност при превода (различни в М.к.л. и в пролога), в М.к.л. са взети от текста на Изборното евангелие и имат алегорично значение. Въз основа на своя логичен и подробно обоснован анализ Ваян стига до заключение, че в М.к.л. се е запазила част от предговор към превода на Изборното евангелие, а негов автор е Константин-Кирил. Това предисловие е било написано най-напред на грц. език, а скоро след това е било преведено, неособено добре, на старобълг. език. Този именно текст е бил използуван от Йоан Екзарх. Мнението на Ваян се възприема след това от много слависти (Й. Вашица, Фр. Славски и др.). Следващото проучване на немския славист К. Трост (1973) пренася тежестта върху преводаческите концепции, които се излагат в М.к.л. и в пролога към Богословието. Трост посочва, че в двете съчинения се защитават различни преводачески принципи, като при М.к.л. те съвпадат с преводаческата практика на Константин-Кирил, за която водещо е търсенето на идентичен по смисъл, но възможно най-точно съответствуващ и по израз превод, докато в пролога на Йоан Екзарх — също в духа на неговата преводаческа практика, се развива идеята за интерпретиращо, вариращо в езиковите средства отношение към грц. оригинал. Трост предполага, че предисловието на Константин-Кирил е съставено на грц., но е адресирано към слав. сътрудници и ученици на Кирил и Методий. Пак с оглед на средновековните преводачески концепции и отношението на М.к.л. и пролога към тях полският палеославист А. Наумов (1975) посочва, че става дума за два различни текста, но приема, че едно по-общо съчинение за принципите на първите слав. преводи (може би написано на грц. език) е интерпретирано по различен начин в Преславския и в Охридския книжовен център. Наумов обръща внимание, че Йоан Екзарх е използувал предисловието към кн. на Сирах, а въведените от него примери рѣка и жаба също могат да бъдат преводачески проблем, защото стоят заедно в кн. Изход (8:3, 8:9) и в Псалтира (77:44,45).

Още по-категорично отрича предположението за предговор, „проглас“ към Евангелието Р. Айцетмюлер (доклад на международния симпозиум „Йоан Екзарх Български“ в Шумен, 1979). Според него Константин-Кирил е посветил своя трактат на теоретичните проблеми на превеждането на Евангелието на език, който не е имал дотогава литературни функции, но не го е предназначил за „проглас“ към самия евангелски превод.

597

С това може да се обясни обстоятелството, че този текст изчезва в ръкописната традиция и никъде не се появява като добавка към евангелския превод.

При формулирането на тези мнения изследователите на М.к.л. се опират на четенето на текста в изданието на Илински и на реконструкцията на Ваян, с която той предлага допълнителни аргументи за авторството на Константин-Кирил и за предназначението на това негово съчинение.

Последното критично издание на М.к.л., осъществено от А. Минчева (1978), дава допълнено и коригирано разчитане на текста. Освен сверка с ръкописа за него са използувани и специални снимки, изпълнени в Лабораторията за консервация и реставрация на документи при Библиотеката на Руската АН в С. Петербург под ръководството на Д. П. Ерастов. По този начин обемът на разчетения текст е увеличен, което създава възможност за проверка на някои пунктове в изказаните хипотези, а не на последно място — и за нови мнения за времето и мястото на възникване и за автора на това съчинение. Сверката, направена от Добрев въз основа на ръкописа и на същите снимки, в общи линии потвърждава разчитането на Минчева, въпреки че Добрев има отделни свои варианти на разчитането. Повече разногласия между двамата изследователи се наблюдават в реконструираните места (срв. напр. А 21, 22, 23, 28 и Б 20, 21, 22, 27 по изданието на Минчева).

Минчева се присъединява към мнението за по-късно датиране на ръкописа, но свързва съдържащия се в него текст с името на Константин-Кирил и приема, че това е бил трактат по въпросите на превода, в който става дума за евангелския текст. Съчинението според нея е написано на грц. език, а по-късно е преведено и на старобългарски. Според Минчева езиковите особености на текста свидетелствуват за преславски превод, но от онова течение в рамките на Преславската школа, чиито представители се стремят да спазват в по-голяма степен Кирило-Методиевите норми на превод. Тя изказва предположение, че авторът на превода би могъл да бъде Константин Преславски, който следва преводаческите принципи на Константин-Кирил и проявява интерес към „учителна“ литература.

Добрев отнася всички нива на ръкописа — текст, езиков облик, правописно-фонетични особености и т.н., към книжнината, създавана в Североизточна Б-я (столичните градове Плиска и Преслав и околностите им). Според него паметникът е откъс от защитна реч срещу духовници, които са обвинявали старобълг. превод на Евангелието в догматично-богословско и езиково несъвършенство. Текстът на М.к.л. не е съчинение на Константин-Кирил, а е писан от човек, който в края на IX в. е участвувал във възстановяването на първоначалния Кирило-Методиев превод или по-точно — в т.нар. втора, или преславска редакция на старобълг. богослужебни книги. Според Добрев М.к.л. е по-ранен от предговора към Богословие, но е възможно и двата паметника да са дело на Йоан Екзарх.

Трето мнение изказва Ф. В. Мареш. Той проследява примерите, цитирани в М.к.л. и в пролога на Йоан Екзарх, в целия библейски корпус и намира само едно място, където и шестте думи-примери за превод, посочени у Йоан Екзарх, се появяват заедно. Това е последната новозаветна кн. — Откровението на Йоан или Апокалипсисът (15:4—16:3—14). Мареш смята, че и Апокалипсисът е преведен още през моравския период, и приема, че преводът е извършен от Методий. Съгласно с това в М.к.л. според Мареш се съдържа откъс от епилог на Методий към превода на Новия завет (евентуално — на цялата Библия). Версията на Йоан Екзарх (преславски вариант) и версията на М.к.л. (охридски вариант) водят началото си от един архетип, като първоначалният текст е запазен повярно при Йоан Екзарх, а в охридския вариант е претърпял съзнателно редактиране. Второто твърдение на автора (за редактиране на първоначалния

598

Методиев текст в Охридския книжовен център) не е специално мотивирано с езиков анализ. То обаче противоречи на твърде съществени особености на онзи текст, който е съхранен в М.к.л. — съюз небонъ, съюз то, форма та за тъı, тъıѩ, — които го свързват преди всичко с преславската книжнина.

По графични особености и характер на почерка М.к.л. показва близост с почерците от типа на Савината книга и Енинския апостол, а, от друга страна, в начертанията и размерите на отделни букви се забелязват сходства с двата ватикански палимпсеста (V. Graeco 2502 и V. Barberini gr. 388). Архаичният почерк на М.к.л. свидетелствува за връзка с древен протограф, но самият ръкопис е препис от по-късно време, най-вероятно от XI в.

            Изд.:

o   Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников. 8. — Известия Императорского археологического общества, 5, 1863, 2, с. 66—68;

o   Срезневский И. И. — В: Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 276—279;

o   Срезневский И. И. Македонский листок. — В: Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма с описанием их и с замечаниями об особенностях их правописания и языка. СПб., 1868, с. 192—193;

o   Ильинский Г. А. Македонский листок. Отрывок неизвестного памятника кирилловской письменности XI—XII в. (Памятники старославянского языка, 1., 5). СПб., 1906, 28 с.;

o   Минчева А. Старобългарски кирилски откъслеци. С., 1978, с. 76—89.

            Лит.:

·       Ягич И. В. Рассуждения южнославянской и русской старины о древне-церковнославянском языке. — В: Ягич В. Исследования по русскому языку. СПб., 1895, с. 325;

·       Огіенко I. Пам’ятки старослов’янської мови X—XI віків. 1. — В: Огіенко I. История церковнослов’янської мови. 5. Варшава, 1929, с. 48—50;

·       Vaillant A. La préface de l’Évangeliaire vieux-slave. — RES, 24, 1948, 1—4, p. 5—20;

·       Горалек К. Св. Кирилл и семитские языки. — В: For Roman Jakobson. The Hague, 1956, p. 230—234;

·       Vašica J. Dvě předmluvy Konstantina Cyrila k slovanskému překladu evangelia. — In: Vašica J. Literární památky epochy velkomoravské. 863—885. Praha, 1966, p. 25—26;

·       Sławski F. Początki piśmiennictwa starobulgarskiego. — Zeszyty naukowe Universytetu Jagiellońskiego. Prace historyczno-literackie, 17, 1970, p. 27;

·       Trost К. Die übersetzungstheoretischen Konzeptionen des Cyrillisch-mazedonischen Blattes und des Prologs zum Bogoslovie des Exarchen Joann. — In: Slavistische Studien zum VII. Internationalen Slavistenkongreß in Warschau 1973. München, 1973, p. 497—525;

·       Пергаменные рукописи Библиотеки Академии наук СССР. Описание русских и славянских рукописей XI—XVI вв. Сост. Н. Ю. Бубнов, О. П. Лихачева, В. Ф. Покровская. Л., 1976, с. 11;

·       Naumov А. Najstarsze słowiańskie rozważania о sztuce tłumaczenia. — Zeszyty naukowe Universytetu Jagiellońskiego. Prace historyczno-literackie, 33, 1979, p. 9—17;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 79—80 (2 изд. С., 1986, с. 80—81);

·       Минчева А. За текста на Македонския кирилски лист и неговия автор. — Старобългарска литература, 9,1981, с. 5—20;

·       Добрев И. Съдържа ли Македонският кирилски лист откъс от произведение на Константин Философ — Кирил за преводаческото изкуство? — Старобългарска литература, 9, 1981, с. 22—23;

·       Мареш Ф. В. Потеклото на текстот на Македонското кирилско ливче. — Slovo, 32—33, 1982—1983, р. 5—14;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI —XIII вв. М., 1984, с. 85—86;

·       Hansack Е. Das Kyrillisch-mazedonische Blatt und der Prolog zum Bogoslovie des Exarchen Johannes. — WSl, 31, 1986, p. 336—414;

·       Freydank D. Bemerkungen zum Text des Kyrillischen mazedonischen Blattes. — In: Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, p. 599—605.

Ангелина Минчева

    (12). МАЛЕЦКИ, Мечислав (Małecki, Μ.) (14.VII.1903—3.IX.1946) — полски езиковед-славист. Роден в гр. Мелец. Следва полска и романска филология в Ягелонския унив. в Краков (1923—1927). Ученик на Я. Лос, Я. Розвадовски, К. Нич. Специализира в Дижон, Франция (1925). Магистър по полска филология (1926), д-р по слав. филология (1927), проф. по южнослав. филология (1937). От 1945 е проф. в Катедрата по слав. диалектология в Ягелонския унив. Заедно с други професори от университета на 6 септ. 1939 е арестуван от хитлеристките окупатори и затворен в концлагера „Заксенхаузен“, по-късно — в „Дахау“, откъдето е освободен в края на 1940. До края на Втората световна война (1939 — 1945) организира и ръководи нелегалната научна дейност в Ягелонския унив. Умира в гр. Клодзко.

М. проучва полските диалекти в Подкарпатието, хърватските и словенските говори в Истрия, бълг. диалекти в Солунско и Костурско. Автор е на оригинални изследвания върху бълг. диалектни акцентни системи, транзитивните диалекти на полско-чешкото и

599

полско-словашкото езиково пограничие, вокалните системи на бал к. езици. В кръга на интересуващата го проблематика са и въпросите за балк. езикова общност, за балк. езикови черти от областта Македония и др.

Мечислав Малецки

В недовършената си монография „Najstarszy literacki język słowiań“ (1947), посветена на старобълг. език (у него „староцърковнославянски“), М. се спира на значението му за славистиката и полонистиката в светлината на известните данни за живота и дейността на Константин-Кирил и Методий. Той изтъква, че към бълг. език се отнася и старобълг. език като най-ранен писмен слав. език. М. сочи селища в околностите на Солун (Айватово, Гордобор, Клисели, Негован и особено Сухо, Висока и др.), в които и дн. може да се чуе слав. (бълг.) реч; според него това свидетелствува за народностната основа на старобълг. език. За нея говорят и характерните особености на диалектите в Солунско (щ жд, носовки, ят, заемки от грц. език, които са могли да проникнат само по устен път, и т.н.). По този начин М. отхвърля панонската хипотеза за произхода на старобълг. език, макар че предпочита като по-популярно названието староцърковнославянски. В статията „Czy św. Cyryl i Metody byli słowianami?“ (1946) M. подчертава, че създателите на глаголицата Кирил и Методий са били надарени с изключителни езиковедски способности, притежавали са проникновен усет за звуковите особености както на слав., така и на грц. език; двамата братя са израсли в двуезична слав.-грц. среда, владеели са еднакво съвършено и двата езика и постоянно са задълбочавали познанията си върху тях, тъй като са били в непрекъснато общение със славяни и гърци дори и когато са били на Олимп. Все във връзка с истор. съдба на старобълг. език М. проявява интерес към южнобълг. и югозападните бълг. говори, по-точно към характера и състоянието на носовите гласни в Костурско-Леринско; от говорите на Сухо и Висока той публикува изключително богати диалектни материали — речник и отлично записани текстове. М. формулира първата принципна постановка за старобълг. език като балк. език. Той изтъква, че само 150—200 г. след появата на преводите на слав. първоучители в старобълг. език са се зародили характерни балканизми — появата на задпоставения член и тенденцията към загубване на инфинитива. Тези наблюдения се оказват много плодотворни за по-нататъшните изследвания на старобълг. език.

            Съч.:

o   Archaizm podhalański wraz próbki wyznaczenia granic tego dialektu. Kraków, 1928 [PAN. Monografie polskich cech gwarowych, 4], 46 p.;

o   Przegląd słowiańskich gwar Istrji. Kraków, 1930 [PAN. Prace Komisji językowej, 17], 160 p.;

o   Drobiazgi z Macedonji. — Lud Słowiański. 3, 1. Dialektologia, 1933, p. A106—Al 19;

o   zróżnicowaniu Bogdańska w południowo-wschodniej Macedonji. — Lud Słowiański. 3, 1. Dialektologia, 1933, p. A90—A106;

o   Systemy wokalne języków bałkańskich. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii Umiejętności, 38, 1933, 8, p. 3—6;

o   Atlas językowy polskiego Podkarpacia. 1., 2. Kraków, 1934, 112 p.;

o   Dwie gwary macedońskie. (Suche i Wysoka w Sołuńskiem). 1. Kraków, 1934, 90 p.; 2. Kraków, 1936, 135 p.;

o   Osservazioni sull’unione linguistica balkanica. — In: Atti del III Congresso internationale dei linguisti. Firenze, 1935, p. 72—76;

o   Język polski na południe od Karpat. Kraków, 1938, 108 p.;

o   Systemy akcentowe gwar Bulgarskich. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii Umiejętności, 43, 1938, p. 6—7;

600

o   Zagadnienia sporne lingwistyki bałkańskiej. — In: Zbirka odgovora na pitanja. 1. (III Međunarodni kongres slavista). Beograd, 1939, p. 216—217;

o   ojczyźnie języka starocerkiewnosłowiańskiego. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii Umiejętności, 46, 1945, p. 35—36;

o   Czy św. Cyryl i Metody byli Słowianami? — In: Inter Arma. Zbiór prac ofiarowany prof. Kazimierzowi Nitschowi w siedemdziesiątą rocznicę urodzin. Kraków, 1946, p. 51—57;

o   Славяни ли са били св. Кирил и Методий. — ЕЛ, 2, 1947, 1, с. 54—58;

o   Najstarszy literacki język Słowian. Kraków, 1947, 42 p.

            Лит.:

·       Nitsch K. Mieczysław Małecki (14.VII.1903 — 3.IX. 1946). — Język polski, 26, 1946, 5, p. 129—134;

·       Мирчев К. Професор Мечислав Малецки. — ЕЛ, 2, 1947, 1, с. 68—69;

·       Nitsch К. Mieczysław Małecki. — RES, 26, 1950, p. 306—312;

·       Karaś M. Kartka z dziejów krakowskiej lingwistyki. W 30-lecie śmierci Mieczysława Małeckiego. — Życie literackie, No 1295, 21.11.1976, p. 12;

·       Видоески Б. M. Мјечислав Малецки како славист и испитувач на македонските диалекти. — В: Свечен собир, посветен на Мјечислав Малецки, одржан на 27 декември 1976. Oconje, 1977, с. 7—20;

·       Бояджиев Т. Мечислав Малецки и българската диалектология. — В: Od Wisły do Maricy. 681—1981. От Висла до Марица. Kraków, 1981, p. 182—188;

·       Moszyński L. Znaczenie badań dialektologicznych Grigoroviča i Małeckiego dla ustalenia praojczyzny języka starocerkiewno-słowiańskiego. — Acta Universitatis Lodziensis. Folia linguistica, 12, 1986, p. 125—132.

Благовеста Лингорска

    (13). МАЛИШЕВСКИ, Иван Игнатиевич (Малышевский, И. И.) (13/25.VII.1828—11/23.I.1897) — руски историк на църквата, славист. Роден в с. Негневич, Новогрудски уезд, Минска губерния. Завършва Минската духовна семинария (1849) и Киевската духовна академия със степен магистър (1853). Бакалавър (1853—1861), проф. (1862—1897) в Киевската духовна академия. Д-р по богословие (1873). Действ, член на Московското археол. д-во, на Руския археол. инст. в Цариград, на Киевската археографска комисия, на Киевския клон на Санктпетербургското слав. благотворително д-во и др. Умира в Киев.

Иван Малишевски

М. проявява траен интерес към кирило-методиевската проблематика. По различни поводи обнародва своите беседи за Кирил и Методий (1868, 1869, 1876). В центъра на неговите издирвания са източниците за живота и делото на слав. първоучители, както и някои по-частни въпроси (за логотета Теоктист, за пребиваването на слав. просветители на планината Олимп и др.). Обобщаващ характер има студията на М. „Святые Кирилл и Мефодий, первоучители славянские“. Тя е едно от основните проучвания в тази област през 80-те г. на XIX в. Изследването е изградено върху фактологията и хронологията на ЖК и ЖМ, които М. приема и цени като достоверни източници за живота и делото на солунските братя. То е своеобразен етап в развитието на кирилометодиевистиката, макар че филологическите и лингвистичните страни на кирило-методиевското изворознание по това време не са достатъчно разработени.

По въпроса за началото на слав. писменост М. е на мнение, че Черноризец Храбър си е служел с александрийското летоброене, следователно азбуката е била създадена през 863; счита, че автор на Азбучната молитва е Константин Преславски и че чрез това стихотворение той подражава на Константин-Кирил Философ. Убеден е, че ЖК и ЖМ са написани не на грц., а на слав. език — и то на онзи слав. език, който по-късно добива известност като старобълг. литературен език. Според М. авторът на житията владее и гръко-виз. литературен

601

стил и фразеология. М. е склонен да приеме, че слав. просветители по народност са гърци; за първично в ЖМ смята четенето „гьрьци“, а не „пьрьци“. Той тълкува този пасаж в смисъл, че гърците наистина са обикнали Методий още от дете, без това да означава, че етнически той е различен от тях (според него етнически от гърците се различава авторът на житието).

М. е автор и на няколко публикации за връзките между източните и южните славяни.

            Съч.:

o   Беседы на память св. Кирилла и Мефодия, просветителей славянских. — Воскресное чтение, 1868—1869, 6, с. 166—178; 8, с. 245-251; 10, с. 297—306; 12, с. 357—366; 14, с. 413—420; 15, с. 433—440;

o   Вопросы критики некоторых источников для истории святых Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 19, 1878, 3, с. 791—799;

o   Св. Кирилл и Мефодий, первоучители славянские. — ТКДА, 26, 1885, 1, с. 84—121, 149—208, 380—410, 526—581; 3, с. 49—105, 275—310, 424—469;

o   Судьба славянской церкви в Моравии и Паннонии при учениках св. Кирилла и Мефодия. — ТКДА, 27, 1, с. 417—456; 2, с. 73—110, 198—230;

o   Олимп, на котором жили св. Константин и Мефодий. — ТКДА, 27, 1886, 3, с. 549—586;

o   Логотет Феоктист, покровитель Константина Философа. — ТКДА, 28, 1, с. 265—297;

o   Патриарх Фотий. — Церковные ведомости, 1891, 11, с. 372—382; 12, с. 374—382.

            Лит.:

·       Будилович А. С. — ЖМНП, 251, 1886, с. 373—385 (рец.);

·       Барац Г. М. Заметки дилетанта на сочинение проф. Малышевского. — ТКДА, 30, 1889, 1, с. 484—508;

·       Oblak V. — ASPh, 12, 1890, р. 216—221 (рец.);

·       Pastrnek Fr. — ČMM, 15, 1891, p. 133—138, 207—215 (рец.);

·       Vondrák V. — ČCM, 71, 1897, p. 324—352 (рец.);

·       Корольков И. Иван Игнатьевич Малышевский, заслуженный профессор Киевской духовной академии. Киев, 1897, 34 с.;

·       Титов Ф. Памяти Ивана Игнатьевича Малышевского. Киев, 1898, 15 с.;

·       Логачев К. И. Малышевский Иван Игнатьевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 233.

Константин Мечев

    (14). МАНАСТИРИ старобългарски. Появата на М. в Б-я е естествен резултат от приемането на християнството (864). Първите манастирски ансамбли са групирани главно в столиците Плиска и Преслав и в техните околности. Те стават предмет на археол. разкриване и изучаване в началото на XX в., когато Ф. И. Успенски, директор на Руския археол. инст. в Цариград, К. Шкорпил и преславският учител и археолог Й. Господинов откриват М. на княз Борис I (852—889) при Голямата базилика в Плиска и два преславски М. в местностите Черешето и Патлейна. След известно прекъсване проучванията се съсредоточават в Преслав, където под ръководството на В. Иванова-Мавродинова са разкрити още няколко М. Лошото състояние и особено непълното разкриване на паметниците дълго време не дават възможност да се направят точни изводи за ролята, която старобълг. М. играят в живота на Първото бълг. царство. Системното им разкриване и изучаване започва едва след 1970. Успоредно с доразкриването на някои известни М. (напр. ансамбъла при Голямата базилика) се проучват и новооткрити — в обширната територия на Външния град в Преслав и в землището на с. Равна, Варненска област. По-добре запазени и богати на археол. находки, новооткритите М. позволяват да се проникне по-дълбоко в живота и разностранната дейност на техните обитатели, от една страна, и, от друга — по-релефно да се открои приносът им за високите постижения на старобълг. материална и духовна култура през IX—X в.

План на манастира при Голямата базилика в Плиска (без външния двор), IX—X в.

М. при Голямата базилика е издигнат извън очертанията на каменната крепост. Той е заобиколен от каменна ограда, чиито порти, подпорни стълбове

602

и зъбери показват, че тя е имала защитно предназначение. Сградите на ансамбъла са разположени в обширен, разширяван на два пъти откъм север манастирски двор.

Част от манастира при Голямата базилика в Плиска, IX—X в.

План на Дворцовия манастир в Преслав, IX—X в.

Разпределението им около Голямата базилика е съобразено с функциите, които този пръв княжески М. и обитателите му — видни представители на феодалната аристокрация, играят в държ. и църковния живот на Б-я през последните десетилетия на IX в. За постоянните контакти на М. с владетелския дворец свидетелствува каменният път, който го свързва с източната градска порта. В М. са живели видни йерарси на Бълг. църква; в него княз Борис I посреща учениците на Кирил и Методий, поставят се основите на изключително активен книжовно-просветен живот, който се развива по-късно в М. в новата столица Преслав. М. при Голямата базилика е образец на възникналите след него старобълг. М. За съжаление знанията за повечето от тях са все още ограничени, а понякога и спорни поради недостатъчните археол. проучвания.

603

Игуменарницата на Дворцовия манастир в Преслав, IX—X в.

Към най-ранния период от историята на старобълг. М. се отнасят и двата М. в с. Мадара, Варненска област (върху терасата под конника), и в местността Кирика при гр. Каспичан. Интересни данни за облика на М. в околността на Плиска предлагат археол. находки от разкопките при с. Равна. Значителният епиграфски материал (неколкостотин надписа — кирилски, глаголически, гръцки, рунически и рисункиграфити) от манастирската базилика и от неразкритите постройки от ансамбъла свидетелствува за интензивния книжовно-просветен живот в М. и за неговите връзки с княжеския М. в Плиска и с някои М. в Преслав.

В Преслав са открити 8 манастирски комплекса. По топографията си те се делят на градски М. — М. в местността Черешето, М. около църквата с гроба на чъргубиля Мостич, М. около Кръглата църква и изцяло разкритият обширен манастирски ансамбъл на северозапад от владетелските дворци (в местността Манастира), и извънградски — най-рано откритият извънградски М. на Преслав в местността Патлейна и трите М., разположени на десния бряг на р. Тича (Камчия), върху високите тераси Аврадака, Под Вълкашина и Тузлалъка.

На изток от Преслав е имало още два М. Единият от тях се е издигал по средата на пътя между Преслав и Омуртаговия аул на Тича, при днешното с. Хан Крум, а вторият — върху равна тераса на левия бряг на реката, северно от аула. Сведенията за тях се основават преди всичко на данни от напълно разкритите им базиликални църкви. Заедно с М. в местността Черешето в Преслав тези ансамбли, съживяващи старата християнска монашеска традиция по долината на Тича, по редица белези могат да се свържат с църковното и манастирското строителство на княз Борис I. Останалите преславски М. по-вероятно са от времето на цар Симеон (893—927). В преславските М. прекарват последните години от живота си цар Петър I (927—970) и чъргубиля Мостич.

Извънградските М. на столицата не са затворени от оградна стена със защитни съоръжения. Това показва, че те са строени и просъществували в спокойно време,

604

План на манастира в Тузлалъка, IX—X в.

когато държавата е можела да им гарантира безопасност. В групирането на сградите от манастирския ансамбъл около главния композиционен център — църквата, се наблюдава пряка зависимост от теренната конфигурация. В местността Тузлалъка теренът не е пречка за строителите да следват плановата композиция, приета за М. в източнохристиянския свят и за някои М. в п-в Атон, т.е. да бъдат ограждани със стена. И в този случай оградният зид служи по-скоро за рамка на сградите на ансамбъла, без да има някакви защитни функции. По-различни са столичните М. Те са защитени от градската крепостна стена, някои от тях (напр. М. около Кръглата църква и в местността Манастира) са разположени близо до владетелските дворци, имат обширни размери и по-сложно планово-пространствено решение — както на целия ансамбъл, така и на представителните постройки (църква, крипта, трапезария, игуменарница, монашеско общежитие, баня и др.). В техните останки са намерени луксозни битови предмети (богато орнаментирани трапезни съдове, вносни белоглинени виз. блюда и чаши с рисувана и релефна украса, фаянсоподобни съдове от Близкия изток и рязано разноцветно сирийско стъкло), които свидетелствуват, че създателите на М. и техните обитатели — монасите, са видни представители на феодалната аристокрация в столицата.

Специално място сред градските М. заемат ансамблите около Кръглата църква и в местността Манастира. Първият от тях се очертава като родов М. на владетелите в Преслав. Вторият с разположението и огромните си размери, с оригиналните си планови схеми и богатата декорация на църквите, игуменарницата, манастирската баня, ателиетата, свързани с процъфтяването на редица художествени техники и с многобройните луксозни предмети, може да се счита за дворцов.

Археол. данни очертават М. в Преслав не само като средище на християнско благочестие и усърден религиозен живот, но преди всичко като центрове на интензивни книжовни занимания и на разностранна художествена дейност. В големите М. в столицата създават своите бележити творби (преводни и оригинални) Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий и др. На такива занимания се посвещават също цар Симеон и някои членове на владетелския род. Подобно на княжеския М. при Голямата базилика в Плиска някои преславски ансамбли вероятно са имали и представителни функции. В Дворцовия М. са живели и видни дейци на Бълг. църква. В повечето преславски М. процъфтяват рисуваната керамика, приложната скулптура, стъклената мозайка, художествената резба върху кост, металопластиката, емайлирането и др., които свидетелствуват за високите постижения на преславската цивилизация и позволяват да се очертаят мястото и приносът на Преслав в културата на Европ. югоизток през IX—X в.

В края на IX — началото на X в. възниква и първият бълг. отшелнически манастирски комплекс — скалният М.

605

при с. Мурфатлар, Северна Добруджа (дн. с. Басараб, Румъния). Археол. материали, разкрити в комплекса, са напълно еднакви с намерените в Плиска и Преслав. Многобройните епиграфски паметници, открити в селото (вж. Добруджански надписи), показват, че М. е значително книжовно средище.

Манастирът в Тузлалъка (на преден план са манастирските гробници), IX—X в.

Средища на книжовна и културна дейност в края на IX — началото на X в. са и двата М. в югозападните бълг. земи — „Св. Пантелеймон“, построен от Климент Охридски в Охрид (дн. в Македония), и „Св. архангел Михаил“, построен от Наум Охридски на брега на Охридското езеро. Останките от Климентовия М. са открити в Охрид, в местността Имарет, под развалините на джамията „Султан Мохамед“. Всъщност те са от манастирската църква — триконхална постройка без преддверие, с предапсидно олтарно пространство, разширена на запад и на изток по времето на Климент; в източния дял на пристроената част е открит неговият гроб. Предполага се, че църквата е реставрирана през XII, XIII и XIV в. По време на турското нашествие е превърната в джамия, след това е разрушена и върху останките е построена нова църква. През XVI или началото на XVII в. тя е разрушена и на найното място е построена джамия; останките на Климент, някои икони и църковни предмети са пренесени в друга църква в Охрид. Дн. не са запазени следи от манастирските сгради.

Наумовият М. също не е запазен в първоначалния си вид. Построената в него църква е повтаряла плана на църквата в М. „Св. Пантелеймон“. Вероятно е разрушена по времето, когато е била разрушена Климентовата църква. Обновена е през XVI—XVII в.,

606

но архитектурният ѝ облик е различен в сравнение с първоначалната постройка. В този вид църквата е запазена до наши дни. След смъртта на Наум (910) М. е преименуван в негова чест — „Св. Наум“; в него е гробът му.

През първата половина на X в. е основан Рилският манастир, важно книжовно средище през Средновековието, чийто първоначален вид също не е запазен.

През втората половина на X в. бълг. цар Роман (977—991) основава М. „Св. Георги Бързи“ край гр. Скопие (дн. в Македония), подарява му няколко села и го издига до положението на бълг. царски М. През втората половина на X в. възниква и Зографският манастир „Св. Георги“.

            Лит.:

·       Шкорпил К. В. Постройка в Абобском укреплении. — ИРАИК, 10, 1905, с. 144—152;

·       Господинов Й. Разкопките в Патлейна (до Преслав) и значението им за българската история. — Известия на Варненското археологическо дружество, 3, 1910, с. 93—100;

·       Господинов Й. Разкопки в Патлейна. — ИБАД, 4, 1914, с. 113—128;

·       Иванов Й. Св. Иван Рилски и неговият монастир. С., 1917, с. 21—25, 30—38;

·       Златарски В. Към историята на открития в Патлейна стар български манастир. — ИБАИ, 1, 1921—1922, с. 146—162;

·       Шкорпил К. Паметници от столица Преслав. — В: България 1000 години. С., 1930, с. 211—215;

·       Миятев Кр. Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска. - ИБАИ, 14, 1940—1942, с. 75—86;

·       Иванова В. Разкопки на Аврадака в Преслав. — РП, 3, 1948, с. 13—64;

·       Огненова Л., С. Георгиева. Разкопките на манастира под Вълкашина в Преслав през 1948—1949 г. — ИАИ, 20, 1955, с. 373—417;

·       Иванова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 49—51;

·       Петров П. Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и достоверността на съдържащите се в нея сведения. — ГСУифф, 51, 1957, 2, с. 219—225;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 147—149, 167—178, 186—196, 263;

·       Дремсизова-Нелчинова Цв., Св. Нелчинов. Скален манастир край Мадара. — ИАИ, 24, 1961, с. 61—87;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 122—126, 206—207;

·       Коцо Д. Климентовиот манастир „Св. Пантелејмон“ и раскопката при „Имарет“ во Охрид. — В: Книга за Климент Охридски. Скопје, 1966, с. 129—172;

·       Коцо Д. Триконхалните цркви во Климентовото време. — В: Словенска писменост. 1050-годишнината на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 91—100;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура. VI—XI в. С., 1977, с. 178, 203—208;

·       Тотев Т., П. Георгиев. Нови данни за облика на някои манастири в Плиска и Преслав. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

·       Тотев Т. Преславските манастири, средища на художествен живот през IX—X век. — Векове, 9, 1980, 5, с. 46—53;

·       Тотев Т. Преславските манастири в светлината на най-новите археологически проучвания. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 81—83;

·       Чанева-Дечевска Н. Църкви и манастири от Велики Преслав. С., 1980, 198 с.;

·       Тотев Т. Манастирът в „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през IX—X в. С., 1982, 78 с.;

·       Кузев Α.,Κ. Попконстантинов, П. Георгиев, А. Мединцева. Разкопки на манастира при с. Равна, Провадийско. — В: Археологически открития и разкопки през 1981. Михайловград, 1982, с. 67—68;

·       Църковната архитектура на Първата българска държава. С., 1984, 248 с.;

·       Тотев Т. Дворцовият манастир в Преслав. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 70—84;

·       Тотев Т. Родов манастир на владетелите в Преслав. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 120—128;

·       Тотев Т. Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

·       Прашков Л., Е. Бакалова, Ст. Бояджиев .Манастирите в България. С., 1992, с. 7—12, 22—36.

Тотю Тотев

    (15). МАНУИЛ, магистър (неизв. — 838) — виден и почитан патрикий при двора на виз. имп. Теофил (829—842). Арменец по произход, чичо на императрица Теодора, съпруга на Теофил. След смъртта на императора става член на регентския съвет на малолетния имп. Михаил III (842—867) заедно с брата на императрицата Варда и с вуйчо ѝ логотета Теоктист. М. взема дейно участие в борбите около възстановяването на иконопочитанието. В първите години на регентството са му поверени грижите по възпитанието на малолетния император, но Варда го измества. Поради интригите на Варда между М. и Теоктист възникват недоразумения. М. се отдалечава от двореца; възнамерява да се върне, когато отношенията се успокоят, но не успява да направи това. Усамотява се в частната си къща в

607

покрайнините на виз. столица; ок. 830 я превръща в манастир. Там умира и е погребан. Манастирът силно пострадва по време на земетресенията на 16 май 866 и на 9 ян. 867; реконструиран е от патриарх Фотий. Не се споменава след 1204.

            Лит.:

·       Theophanes continuatus, liber IV. Michaelis Theophili filii imperium. — PG, 109, 1863, col. 162—183;

·       J. Genesii Historia de rebus Constantinopolitanis, liber IV. De Michaele Theophili filio. — PG, 109, 1863, col. 1090—1110;

·       Peeters P. Bulletin de publications hagiographiques. — AB, 52, 1934, p. 145—147;

·       Grégoire H. Manuel et Théophobe ou la concurrence de deux monastères. — Byzantion, 9, 1934, p. 183—204;

·       Janin R. Μανουήλ. — In: La géographie ecclésiastique de l’empire Byzantin. 1. Le Siège de Constantinople et le Patriarcat oecuménique. 3. Les églises et les monastères. Paris, 1953, p. 331—333 (2 изд. 1969, p. 320—322).

Христо Кодов

    (16). МАРГУЛИЕС, Алфонс (Marguliés, A.) (17.VII.1897—13.XII.1928) — немски славист. Роден в Прага. Тук следва германистика, славистика и сравнително индоевроп. езикознание в Немския унив. при Р. Траутман и Фр. Спина, в Чешкия унив. слуша лекции при А. Фринта, М. Мурко, Фр. Пастърнек, И. Поливка, Й. Зубати. През летния семестър на 1921 следва при Г. Геземан, А. Хайзенберг и Е. Шварц в Мюнхенския унив. и продължава заниманията си в Кьонигсберг (дн. Калининград, Русия) при П. Рост, Г. Бергщресер и Траутман. През 1922 защитава дисертация на тема: „Възвратните глаголи в славянските езици“ (допълнена и публикувана през 1924). Като асистент на Е. Бернекер (1923) и частен доц. (1925) в Мюнхен задълбочава познанията си в областта на слав. и балтийската филология и на византологията. Проф. по слав. филология става (1926) с основния си труд върху Супр. сб. (отпечатан през 1927), за който дават положителна оценка в рецензиите си Бернекер, Хайзенберг и К. Фослер. Умира в Мюнхен.

В хабилитационния си труд М. анализира главно правописа и езика на Супр. сб. — най-обширния, най-трудния и до този момент все още недостатъчно проучен старобълг. паметник. За части от него открива неиздадени грц. образци. По този начин за 5/6 от старобълг. текст грц. съответствия стават достъпни и проучването на преводаческата техника се поставя на сигурни основи (неизвестен остава грц. оригинал само за глави 10, 12, 17, 37, 41, 47 и 48). След въвеждане в историята на изучаването на Супр. сб., характеристика на съдържанието му и определяне броя на писачите (липсва палеографска характеристика) М. разглежда в петте глави на монографията си следните въпроси: фонетични и морфологични особености, лексика (словоупотреба), синтаксис (по-точно преводаческа техника при предаване на определени граматични категории и форми от грц. оригинали), състав на сборника, диалект на последния преписвач и мястото на Супр. сб. сред старобълг. паметници. Приложен е и списък на грц. източници. Въпреки че М. невинаги привлича достатъчно материал за разрешаване на неизяснените проблеми, поради което допуска някои неубедителни заключения въз основа на единични форми, в по-голямата си част изводите му са нови и оригинални, синтезирано представени от него по следния начин:

„Оригиналните преводи от Супрасълския сборник са възникнали в първата половина на IX в. в няколко групи с ясно вариращ езиков характер, писани са на глаголица от българи. Направените от различни ръце преписи са били обединени в сборник от един редактор, който също е бил българин. В дошлия до нас вид Супрасълският сборник е преписан около 1010 г. от някой си Ретъко в западния край на Източна България — южните склонове на Стара планина, някъде около Панагюрище“ (с. 246—247).

М. установява със сигурност и следните особености на паметника: 1) той не е превод от едно грц. произведение,

608

а е съчетание от различни преводи на грц. текстове; 2) за изводи (протографи) на хомилетичната част са служили два различни превода: А — по-стар, направен с участието на повече книжовници, и В — по-късен, езиково по-хомогенен. Хомилетичната част следва по-буквално образците в езиково отношение, а при мартироложката е налице по-голяма преводаческа свобода (ценни са посочените правописни и езикови особености на всяка отделна глава, което позволява да се добие представа за нейните индивидуални черти); 3) сборникът е преписан от кирилски оригинал, който възхожда към няколко протографа, някои от които вероятно са били глаголически; 4) диалектът на преписвача (представен от три различни почерка) е югоизточнобългарски.

Хабилитационният доклад на М. е на тема „Движения за езиково и държавно единение сред южните славяни“, встъпителната му лекция е „България и Византия в техните културни взаимоотношения“ (пълният текст е поместен в кн. на X. Шалер, 1981, с. 209—225). М. проследява виз. културно влияние в областта на книжнината (първите преводи на богослужебна, историографска и апокрифна литература), строителството, архитектурата, живописта, езика, правото, нравите и обичаите. Плод на интереса му към културата, историята и книжовния живот на южните славяни и специално към старобълг. език са трите големи статии, публикувани в ASPh: за културните връзки между Б-я и Византия, за звуковата стойност на глаголицата (детайлно проучване на старобълг. глаголическа графика и фонетика), за южнослав. диалектно членение. Според него то е завършено вече през XIV в. и „застинало“ в периода след османското нашествие на Балк. п-в. М. смята, че решаващо значение за определянето на една диалектна област имат не истор., а езиковите критерии, подчертава единството и общите балк. особености на бълг. диалекти с диалектите от географската област Македония. М. развива с успех и в по-широк аскпект целенасочените си занимания с южнослав. езици и литератури както в педагогическата, така и в изследователската област, с което се утвърждава новата специалност южнослав. филология в Мюнхенския унив.

Останалите му публикации бележат и по-широки интереси — към общи проблеми на индоевроп. и слав. езикознание, към украинска и лехитска диалектология и др. Научната дейност на М. се отличава със задълбочена теоретична подготовка, основно познаване на материала, строги и смели оценки.

            Съч.:

o   Die Verba reflexiva in den slavischen Sprachen. Heidelberg, 1924 (Sammlung slavischer Lehrund Handbücher. 3. Reihe, 2), 16+283 p.;

o   Bulgarien und Byzanz in ihren kulturellen Beziehungen. — Zeitschrift der deutschen morgenländischen Gesellschaft, 5, 1926, 2, p. 172—188;

o   Historische Grundlagen der südslavsichen Sprachgliederung. — ASPh, 40, 1926, p. 197—222;

o   Der altkirchenslavische Codex Suprasliensis. Heidelberg, 1927 (Sammlung slavischer Lehrund Handbücher. 3. Reihe, 4), 15+253 p.;

o   Zum Lautwert der Glagolica. — ASPh, 41, 1927, p. 97—115, 168—209;

o   Palaeoslovenica. — ASPh, 42, 1929, p. 32—76;

o   Vermeintliche Gräzismen. — ASPh, 42, 1929, p. 123—125;

o   Entwicklungsphasen der südslavischen Kulturen (Vortrag in der Universität München. 30. November 1927). Ansbach, 1930, 28 p.

            Лит.:

·       Романски Ст. — МкП, 2, 1926, 4, с. 129—134 (рец.);

·       Кульбакин С. — 1Ф, 6, 1926—1927, с. 266—270 (рец.);

·       Tangl Е. — ZSPh, 4,1927, р. 226—245 (рец.);

·       Van Wijk N. —ZSPh,4, 1927, p. 475—485 (рец.);

·       Meillet A. — BSLP, 28, 1927, p. 194— 196 (рец.);

·       Kürschners Deutscher Gelehrten—Kalender. Berlin-Leipzig, 1928—1929, col. 1494;

·       Schmid H. F. Nécrologe. — RES, 9, 1929, p. 333—334;

·       Vasmer M. — ZSPh, 5, 1929, p. 523—524 (рец.);

·       Дурново H. — Slavia, 8, 1929—1930, p. 352—371, 667 (рец.);

·       Schaller H. Alfons Marguliés als Slavist an der Universität München. — Südost-Forschungen, 39, 1980, p. 227—232;

·       Schaller H. W. Gerhard Gesemann und Alfons Marguliés als erste Vertreter einer südslavischen Richtung in München. — In: Schaller H. W. Die Geschichte der Slavistik in Bayern. Neuried, 1981 (Selecta slavica, 5), p. 177—182, 202—208, 225, 226;

·       Мурдаров Вл. Мюнхен и развитието на българското езикознание. С., 1991, с. 47—66, 72—73, 88, 89, 90, 91, 111—112, 124.

Румяна Златанова

609

    (17). МАРЕЧKOBA, Дагмар (Marečková, D.) (20.XII.1924) — чешка филоложка — славистка и класичка. Родена в Прага. Завършва гимназия в родния си град (1943) и чешка и лат. филология във Философския фак. на Карловия унив. в Прага (1949). Д-р по философия (1952). Защитава кандидатска дисертация на тема „Petra Chelčického Výklad na evangelium sv. Jana v 1. kapitole“ (1952). През 1949—1953 се занимава c преподавателска дейност. В 1953 постъпва на работа в Кабинета за филологическа документация, който от същата година преминава към Инст. за чешка литература при Чехословашката АН; там остава до 1972. Работи дълги години върху изготвянето на Списък на изворите на старата чешка литература с подробно описание и библиография за тях.

Научните интереси на М. са насочени към изследването на старочешки, старобълг. и лат. средновековни писмени паметници. Тя проследява процеси в истор. развой на чешката фонетика и лексикология, превежда средновековна рицарска поезия от лат. език. Важно място в изследванията ѝ заема кирилометодиевската проблематика. М. разглежда от филологическо-истор. гледна точка ЖК и ЖМ и по-специално отразеното в тях послание на княз Ростислав до виз. имп. Михаил III. Като сравнява пасажите, отнасящи се до посланието в двете жития, с други, макар и по-късни виз. документи, тя стига до заключението, че то е изпратено в писмена форма на грц. език; написано е вероятно от лице, запознато отлично с виз. канцеларски стил и етикет и владеещо еднакво добре слав. и грц. език. М. дискутира с Й. Вашица по повод тълкуването на понятията правда и законъ. Според нея те са използувани от Ростислав в библейско-религиозен, а не в юридически смисъл; Ростислав се обръща към имп. Михаил III с молба да му бъдат изпратени духовни лица, проповядващи християнската вяра, а не Еклогата — цивилния виз. законодателен кодекс. М. спира вниманието си преди всичко върху някои характерни лексикални особености на старобълг. кирило-методиевски паметници — тълкува значението на думата оучнтель в ЖК и ЖМ като съпътствуваща високо църковно звание, съдържанието на словосъчетанието великаı-а црькы в Проложното житие на Кирил и Методий — като главен (катедрален) храм. Изводите ѝ почиват върху задълбочен анализ на материала в широк сравнителен план; обосновани са в съпоставка с други, предимно виз. ръкописи и документи и чрез издирване на паралелни конструкции и съответствия в тях.

            Съч.:

o   Petra Chelčického Výklad na evangelium sv. Jana v 1. kapitole. (Disertační práce. Archiv University Karlovy, č. 3063). Praha, 1952, 151 p.;

o   К interpretacím staroslovanských památek. — Dějiny a současnost, 6, 1964, 9, p. 46—47;

o   Contribution à la discussion du M. Emil Georgiev à la Conference sur la Grande Moravie à Brno et Nitra dans le recueil. — In: Das Großmährische Reich. Prag, 1964, p. 407—411;

o   Rostislavovo poselství v Životech Konstantinově a Metodějově ve světle středověkých listů a listin. — LF, 91, 1968, 4, p. 401—414;

o   Великаı-а црькы v Proložním životě Konstantinově a Metodějově. — Slavia, 37, 1968, p. 582—586;

o   Moravské poselství do Carihradu v jako řecký dokument. (K výkladu 5. kapitoly Života Metodějova, 14. kapitoly Života Konstantinova a začátku Žakona sudného ljudem). — Slovo, 18—19, 1969, p. 109—140;

o   Ještě k slovu „učitel“ v Životech Konstantinově a Metodějově. — Slavica Slovaca, 4, 1969, p. 225—235;

o   J. Kadlec. Svatý Prokop, český strážce odkazu cyrilometodějského. Řim, Křesřanská akademie, 1968 (рец.). — LF, 93, 1970, 1, p. 73—75;

o   Rytířské srdce majíce. Česká rytířská epika 14. století [Marečkova D., E. Petrů, J. Sobotka]. — In: Živa díla minulosti. 96. Praha, 1984, 360 p.

Мира Начева

    (18). МАРЕШ, Франтишек Вацлав (Mareš, F. V.) (20.XII.1922—3.XII.1994) — чешки и австрийски палеославист — филолог и езиковед. Роден в гр. Бенешов. Завършва гимназия през 1941. От 1945 до 1948 изучава бохемистика и русистика в Карловия унив. в Прага. През 1950 завършва с изпит по слав. филология и фонетика и с дисертация, посветена на фонетиката и лексиката на Пражките листове. Негови учители са Б. Хавранек, В. Шмилауер, Й. Курц.

610

Франтишек Вацлав Мареш

Като палеославист М. се формира под силното влияние на Й. Вайс и Й. Вашица. От 1950 работи в Отдела за съставяне на старослав. речник („Slovník jazyka staroslověnského“) при Чехословашката АН и е един от неговите дългогодишни сътрудници и редактори. Подготвя хабилитационен труд „Фонологичното развитие на праславянския“ (Slavia, 1956, 443—495). Дългогодишен редактор на сп. „Slavia“ (1955—1975) и на сп. „Wiener Slavistisches Jahrbuch“ (от 1978). От 1958 е председател на Комисията за църковнослав. речник при Международния комитет на славистите. Извънреден проф. по славистика във Виенския унив. (1968); от 1972 е редовен проф. Член-кор. на Австрийската АН (1972), член на Македонската академия на науките и изкуствата (1980). Умира във Виена.

М. е специалист по сравнително слав. езикознание и слав. филология, занимава се и с проблеми на общото езикознание. Неговата концепция за същността на фонемата и за фонологичната система на праслав. език е изложена найпълно в изследването „Диахронна фонология на праславянския и раннославянския“ (1969). Значителна част от публикациите му са посветени на проблемите на диахронната морфология (развитието на слав. склонение и спрежение). В областта на кирилометодиевистиката принос представляват изследванията му върху глаголицата, Литургията на св. Петър, Азбучната молитва, съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“, глаголическите евангелски фрагменти от Синай (палимпсест, Cod. Sin. 39), Киевските листове и Пражките листове, Пражката част на Хилендарския стихирар, Емерамските глоси, Виенските глоси. В обширната си студия „Глаголицата в Моравия и в Чехия“ (1971) М. прави разбор на най-важните извори за реконструкцията на първоначалното състояние на глаголическата азбука — „За буквите“ на Черноризец Храбър, Мюнхенския и Парижкия абецедар, акростиховите азбучни стихотворни творби. Очертавайки развоя на глаголицата, той изтъква значението на основния принцип на Константин-Кирил, който се възприема и в структурата на кирилицата — за всеки звук да има отделна буква (респ. за всяка фонема — графема), свидетелствуващ за съвършенството на новата писмена система и за независимостта ѝ от грц. азбука. Чрез анализа на общия текст и разликите между преписите на Храбровото съчинение (според изданието на К. Куев) М. убедително показва, че то е написано най-напред на глаголица и авторът му има предвид броя на буквите в глаголическата азбука — 38 (от тях 24 — според грц. букви, и 14 — за слав. звукове). Чрез съпоставката с данните на абецедарите и акростиховите азбучни стихотворения М. извлича сигурни данни за установяването на 24-те графеми, отговарящи на грц. букви. Те съвпадат и в трите паметника, включително и при изреждането им: а, в, г, д, е, з, ι, , к, л, м, , о, п, р, с, т, оу/у, φ1, х, ѡ, φ2, паяковидно х (). Броят на слав. 14 букви не съвпада никъде,

611

но редът им в азбуката при по-голямата им част се съгласува. Тук в най-голяма степен М. прибягва до реконструиране на първоначалния състав, фонетичната стойност и реда на глаголическите букви в азбуката. Групата на тези букви според него обхваща б, ж, ѕ, герв, ц, ч, ш, ъ, щ, ь, ѣ, (със стойност ö), ю (със стойност ü), (със стойност назален елемент — n). Според М. по замисъл и функция глаголическата азбука трябва да се разглежда като азбука на слав. език въобще, азбука на славяните. Поради това нейният състав е променян в съгласие с определена езикова територия, а същевременно създадените вече знаци остават в общия инвентар на буквите. От тази гледна точка М. обяснява наличието на три знака за и, два знака за х. Третият знак за и е мотивиран от чешко-моравската фонетична система и означава непозната за солунския диалект фонема ji. В паякообразното х (засвидетелствувано в думата хлъмъ 1 път в Асем. ев. и 3 пъти в Син. пс.) М. е склонен да вижда звучен вариант на х и предполага, че тази буква не е създадена от Кирил в самото начало, а е добавена по-късно, най-вероятно в Моравия. По спорните въпроси за звуковия гласеж на , , (и въобще означаването на носовките), ъı М. изказва редица съображения, с които мотивира своето мнение: знакът за ъı не означава цялостна фонема, а съчетание; с назална стойност от типа звук-буква е само , означава ö, — ü, а съчетанията с и не влизат в буквения състав на най-старата и на моравската глаголица. По въпроса за звуковата стойност на и М. споделя по принцип схващането на Н. Н. Дурново — Н. С. Трубецкой, възприето и от Вашица. Той постулира за солунския говор рефлекси на *tj, dj–k’ = t’, g’ = d’ и приема, че глаголическата буква е имала звукова стойност k’ = t’ (= щ = к’ = t’). В моравската писменост се е употребявала само с числова стойност, а по-късно, в бълг. книжнина, получава нова функция ( = št), дълго време обаче паралелно с шт. Знакът е създаден от Кирил за означаване на *dj > g’, защото Храбър го помества в групата на слав. звукове. Буквата за първоначалното к’ се е наричала в Б-я шть. За такава фаза според М. свидетелствуват Московският препис на Храбровото съчинение, глаголическата част на Мюнхенския абецедар и Азбучната молитва, където стихът за (= ) започва само с първата буква на неговото название (шьствоуѭ). По-късно ш става постепенно знак за бълг. št, може би и под влияние на грц. букви ξ и ψ, които изразяват съгласкови съчетания. М. отбелязва възможността да се контаминират схващанията на Дурново и Трубецкой и евентуално да се докаже, че в солунския диалект рефлексът за праслав. *dj е g’ = d’, но за *tj/kt — št, съвпадащо с рефлекса за *stj/skj. Въпреки категоричната форма, в която са изложени, тези възгледи на М. съдържат редица спорни моменти. Като концепция изследването му е един от опитите да се осветли моравският период от съдбата на Константин-Кириловата азбука.

М. прави един от най-значителните приноси в изучаването на азбучните акростихове. Той открива и публикува (1964) текста на непозната азбучна стихотворна творба, записана на последния лист (3676) в ръкопис Q I 1202 от Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С.-Петербург (архаичен руски препис от Беседите на Григорий Велики, XIV—XV в. ). Касае се за препис на единствено по рода си азбучно стихотворение, който е по-правилен и по-пълен от текста, издаден през 1910 от А. И. Соболевски (сръбски препис, запазен в Погодиновия псалтир с последования от XV—XVI в., № 337, л. 444б). Стиховете в тази творба започват с известните названия на старобълг. букви. Чрез текстологичен анализ М. показва, че азбучният акростих е създаден на глаголица, в 11-сричен стих, с доста

612

свободна цезура, за който са взети под внимание и слабите ерове. Въз основа на това той датира възникването на творбата най-късно до първата половина на X в., установява високо равнище на поетическата структура, характерно за най-ранния период на слав. писменост, и посочва, че откриването на този текст потвърждава хипотезата на Е. Георгиев за произхода на названията на старобълг. букви от някакво неизвестно азбучно стихотворение. М. отнася тази стихотворна творба към Кирило-Методиевата епоха и допуска, че неин автор би могъл да бъде Константин-Кирил.

М. предлага правилно четене на имената на Методий и на неговите спътници, записани в книгата на побратимените монаси от манастира Райхенау (1971): ΜΕΘΟΔΙΟС. ΛΕΟΝ, ΪΓΝΑΤΙОС, IOAKIN, CYMEON, ΔРАГАΪС. С това той коригира неточностите в изданието на П. Пипер (Monumenta Germaniae historica, Libri confraternitatum sancti galii Augiensis Fabariensis, 1884), a c публикуването на съответните места от Codex Augiensis (Pag. LIH, col. 211, linea 34—39 и Pag. IV, col. 15, linea 2) създава възможност за сигурна основа при по-нататъшните изследвания на записа. След палеографски и лингвистичен анализ на имената М. отнася записаните с грц. букви към втората половина на IX в. Той смята обаче, че начинът на писане отговаря на по-слабо образован писач, поради което не приема за вероятно, че в случая е документиран собственоръчен запис на Методий. От точното разчитане става ясно, че първите 4 имена са чисто гръцки. М. определя ΔРАГАΪС като слав. име и изказва различни предположения за произхода му от корен drag- (праслав. *darg-) — ‘драг, мил, скъп’, без да изключва възможността да му се търси обяснение и от някакъв друг, неслав. език.

М. проучва и разчита открития от М. Алтбауер глаголически палимпсест (л. 45 а—б) в Codex Sinaiticus 39 (кирилски текст на апракос-апостол) (Алтбауер-Мареш, 1980 и 1981). Въз основа на запазения свързан текст (от Мт 13:28 до Мт 13:42, Мк 5:26) и на части от съкратени литургични бележки той идентифицира Синайския глаголически фрагмент като част от изборно евангелие и в текстово отношение установява голяма близост с Асем. ев. Въз основа на езиковите данни М. го оценява като „канонически староцърковнославянски паметник“ (Алтбауер-Мареш, 1980, с. 148), който в състоянието на еровете стои близо до Клоц. сб., но докато там се пише последователно шт, в Синайския фрагмент е употребено щ. М. смята за малко вероятно предположението на Алтбауер, изказано в същата статия, че би могло да се касае за част от Боянския палимпсест; за разлика от Синайския фрагмент в Боянския палимпсест изчезването на слабите ерове е в пълен ход, има смесване на носовките. В палеографско отношение най-значителна е близостта с Клоц.сб. — по-скоро ъглеста глаголица, между типа на Клоц.сб. и на Охридското евангелие. М. смята, че обликът на текста отразява състоянието преди ново редактиране според грц. текст, и предполага, че паметникът възниква в среда, сходна с тази, в която се появява Клоц. сб., най-рано през втората половина на XI в. в Македония, и е по-старинен от Листовете на Ундолски (подробен разбор на четенето на М. и критични бележки вж. y Chr. Koch. Anmerkungen zum Fragmentům sinaiticum. — ZSPh, 43, 1983, 1, p. 6—27).

Централно място в научните занимания на М. заема проучването на Кирило-Методиевото дело с оглед на моравския период от историята на слав. писменост — развитието на чешката редакция на старобълг. език и продължението на кирило-методиевските традиции в чешката средновековна книжнина и култура. За означаване на Кирило-Методиевия език той възприема термина на Трубецкой „прастароцърковнославянски“ (uraltkirchenslavisch, респ. proto-Church Slavonic, прастарославянски) и

613

вижда в този език живия слав. солунски диалект от IX в., приспособен и усъвършенствуван от Константин-Кирил Философ и използуван от него и сътрудниците му като пръв слав. литературен език. Понеже преки писмени паметници от това време не са запазени, протоцърковнославянският според М. е реконструиран език (увода към An Anthology, с. II). В статията си за функциите на старобълг. книжовен език във Велика Моравия (1961) — за М. „древнеславянский“ обхваща „старославянский“ и „церковнославянский“ — той определя прастарославянския като език с фонетична, граматична и лексическа структура „македоно-болгарского типа южнославянской языковой группы IX в.“ (с. 17); по-точно: „. . . письменный и устный язык, с которым кирилло-мефодиевская миссия пришла в Моравию, был основан на солунско-македонском диалекте древнеболгарского языка“ (с. 13). „Прастарославянският“ играе във Великоморавското княжество „роль образцового литературного языка, нормы высокого книжно-письменного стиля“ (с. 22). На тази основа М. развива своята хипотеза за езика на Киевските листове — моравски старославянски от IX в. (Moravian OCS from the ninth Century); според него това е представителен текст за принципите на изграждане на литературния език във Велика Моравия. В новосъздадените там текстове се въвеждат елементи под влияние на местните диалекти (М. ги обозначава като прачешки или моравски — „диалекты западной группы севернославянской языковой области, легшие в основу сформировавшихся позднее чешского и словацкого языков“ — с. 14), само когато трябва да се избегнат неорганични, несистемни, трудни и непонятни за местното население елементи. Развитието на литературния език не е протичало стихийно, „скорее всего оно было закономерным и, может быть, протекало под сознательным научным руководством (в средневековом смысле слова) велеградского культурного центра“ (с. 22). До идването на Кирил и Методий е съществувала вече основна „моравска“ християнска терминология и прачешки (моравски) културен език само в мисионерската (пастирската) дейност, но не и в литургията. От гледна точка на функциите си Кирило-Методиевият език във Велика Моравия „был язык литературный в полном смысле слова: он всесторонне обслуживал культурные потребности того времени. . .“ (с. 13). Старобълг. език (старослав.) от IX в. М. разделя на два варианта: 1) моравски, използуван в Моравия и Бохемия през IX в.; 2) македоно-български, т. е. канонически старослав. от IX до XI в., език на най-големия брой ръкописи (An Anthology, с. 12). M. го определя като „протоцърковнославянски“ с някои други (немакедонски) черти от местните слав. диалекти. Проникването на локални елементи в него е било ограничено и до известна степен се е намирало под контрол. Езиковият стандарт на църковнослав. компонент се основава върху познаването и осъзнаването на живия език. Според М. „в основу дальнейшего развития и оформления древнеславянского (старославянского и позже церковнославянского) языка в тех странах, куда ушли в изгнание из Моравии ученики Мефодия, — в Болгарии, в Хорватии, в Чехии — лег не собственно прастарославянский язык, а скорее его великоморавский вариант“ (1961, с. 22). Чешкият църковнослав. е една от рецензиите (редакциите) на църковнослав. литературен и литургичен език в Бохемия през X и XI в. Текстовете на чешката редакция М. представя в антологията „An Anthology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin“ (1979). В подбора и оценката им той се опира почти безрезервно на изследванията на А. И. Соболевски (срв. „Черковно-славянские тексты моравского происхождения“, РФВ, 43, 1900). Включени са всички текстове, които са отнасяни по традиция към собствено моравския и чехо-моравския

614

период, включително и несигурните. За всички са дадени археографски и библиографски данни. Изданието на 15 текста е подготвено наново по ръкописите, в които се съдържат.

М. прави редица приноси в изследването на проложните жития на чешките светци и на първото житие на св. Вацлав, посвещава специална студия за белезите на чешката редакция в най-значителния превод от лат. език — Беседите на Григорий Велики върху Евангелието (преведени вероятно през XI в., най-старият препис е от руска редакция — XIII в.) и всестранно проучва чешко-църковнослав. химн „Hospodine pomiluj ny“. Във връзка с изследването на литературната дейност на Методий и тълкуването на израза отечески книги в ЖМ М. подкрепя тезата на Соболевски, че авторът на житието е имал предвид Римския патерик и че Методий е превел Диалозите на Григорий Велики. Според него Методий е автор на текста, запазен фрагментарно в Македонския кирилски лист.

Заслугите на М. за проучването на чешко-моравската книжнина като езиков, литературен и културен феномен са несъмнени. Редица проблеми в тази област обаче остават все още нерешени, атрибуцията на Соболевски—М. на някои текстове към историята на чешко-моравската литература може да бъде сериозно оспорена. Така по въпроса за житията („мъчения“) на св. Вит, св. Георги, Аполинарий от Равена, Анастасия Римлянка, папа Стефан I и житието на преподобния Бенедикт Нурсийски М. се придържа към широко възприетото мнение, че са преведени от латински. Той ги включва в Антологията като текстове, преведени в Чехия през X—XI в., но смята, че чешкият им произход, в който се съмняват някои изследвачи, трябва да бъде изяснен окончателно в бъдещите проучвания. В духа на това пожелание Фр. Томсън (1983, 1985) привежда важни доказателства в подкрепа на становището, че житията-мъчения на св. Георги и папа Стефан I са преведени от грц. език, житието на Бенедикт следва по-тясно лат. оригинал, но в някои пасажи отразява и грц. версия, а останалите три жития са преведени от лат. език. Независимо от това Томсън не вижда езикови белези, сочещи към Чехия или преди това — Моравия. Общото му заключение е, че въз основа на тези жития не може да се подкрепи тезата, че Бохемия е била център на преводите, направени от латински на славянски през X и XI в. Сериозни възражения са изказани и по повод на чешкия произход на Никодимовото евангелие (А. Ваян — 1948, Б. Грабар — 1978, А. Минчева — 1985). М. надценява реалните факти в ръкописите (старобълг. и староруски) с твърдението, че древнослав. език, пренесен от Велика Моравия „в Болгарию досимеоновской эпохи, сохранил после долгой миграции не одну моравскую черту, особенно в области лексики“. Конкретните изследвания показват, че броят на лексикалните моравизми е твърде ограничен и привличането на нови диалектни данни намалява все повече списъка на моравизмите, съставен от Соболевски. В него е включен несигурен материал, тъй като диалектните слав. ареали не са достатъчно проучени. От лексиката на Киевските листове може да се заключи, че местната слав. християнска терминология трябва да е имала по-широко приложение от ареала на моравските прачешки диалекти и като фонд, съдържащ главно старовисоконемски заемки, е останала свързана с богослужебната книжнина и литургията по западен ритуал.

Заключението на М. за великоморавския вариант като основа за развитието на древнославянски (т.е. на старобълг. и църковнослав.) в Б-я след идването на Кирило-Методиевите ученици почива само върху външната история на старобълг. писменост, с което се отричат пряката приемственост и връзка на старобълг. книжнина и старобълг. книжовна норма с Кирило-Методиевия език („собственно прастарославянский“). Нормите на „моравския старославянски“ са се изработвали в преводите от лат. език

615

и в създаваните от местни книжовници текстове, където естествено са могли да намерят място докирилометодиевата християнска терминология и влиянието на локалния културен диалект. Не бива да се забравя обаче, че те са били свързани със западния църковен ритуал. Няма основания да се смята, че донесените от Кирил и Методий преводи и новите преводи от грц. език в Моравия, които са могли да бъдат извършени само от солунските братя и от дошлите от Византия Кирило-Методиеви ученици и сътрудници, са изменяни от техните създатели в нормативно различен от тяхната слав. реч и преводачески постижения „великоморавски вариант“. Престижността на тези текстове поддържа устойчивостта на техния езиков облик — т.е. на старобълг. Кирило-Методиева норма. От друга страна, Кирило-Методиевата норма е представена в текстове от литургичния корпус на виз. (източния) ритуал. Както е известно, точно тези текстове образци стоят в началото на старобълг. литература и определят нейното развитие в Б-я от преките ученици на Кирил и Методий. Поради това връзката на старобълг. книжнина от IX — началото на X в. с Кирило-Методиевите текстове и с техния език не може да бъде опосредствувана от „моравския староцърковнославянски“ вариант като езикова основа на старобълг. паметници.

            Съч.:

o   Pražské zlomky а jejich předloha v světle hláskoslovného rozboru. — Slavia, 19, 1949, p. 54—61;

o   Pražské zlomky a jejich původ v světle lexikálního rozboru. — Slavia, 20, 1951, p. 219—232;

o   Dva objevy starých slovanských nápisů (v SSSR u Smoleńska a v Rumunsku). — Slavia, 20, 1951, p. 497—514;

o   Levínský nápis (Epigrafický doklad cyrilice v Čechách). — Slavia, 22, 1953, p. 473—483;

o   Nedělja cvětьnaja (Květná neděle — „Dominica in palmis“). — Slavia, 25, 1956, p. 258—259;

o   Vznik slovanského fonologického systému a jeho vývoj do konce období slovanské jazykové jednoty. — Slavia, 25, 1956, p. 443—495;

o   Rokycanský rukopis církevnéslovanského Apostola. — Slavia, 26, 1957, p. 180—191;

o   Vývoj skupiny gn (kn) v období slovanské jazykové jednoty. — In: Československé přednášky pro IV. Mezinárodní sjezd slavistu v Moskvě. Praha, 1958, p. 109—123;

o   Палатализация славянских велярных и альвеолярных согласных в сочетании с u̯ — v (cvěтъ, зvězda, umr̥’štvenъ). — In: Mélanges linguistiques offerts à E. Petrovici. Bucureçti, 1958, p. 345—351;

o   Pražská část sticheraria Chilandarského. — Slavia, 27, 1958, p. 538—555;

o   Nejstarší doklad slovanské prosodie časoměrné. — СФ-М, 2, 1958, с. 308—315;

o   Byzantský názor o totožnosti Slovanů a Skythů na staré Rusi. — Vznik a počátky Slovanů, 2, 1958, p. 7—12;

o   Střídnice i̯-ových a u̯-ových difthongů v období slovanské jazykové jednoty. — Slavia, 28, 1959, p. 347—349;

o   Fragment cerkiewno-słowiańskiego euchologium Biblioteki Jagiellońskiej (No 932, karta 26a). — RS, 21, p. 23—26;

o   Z badań starocerkiewno-słowiańskim textem Apostoła. — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace Językoznawcze, 3, 1960, 24, p. 275—277;

o   Древнеславянский литературный язык в Великоморавском государстве. — ВЯ, 10, 1961, 2, с. 12—23;

o   Славянское вдова — вдовица. — ВСЯ, 5, с. 138—148;

o   The Slavic verbal forms of the 3rd person plural bǫdǫ and bǫ. — IJSLP, 5, 1962, p. 28—30;

o   Emauzský hlaholský nápis — staročeský dekalog (Desatero). — Slavia, 31, 1962, p. 2—7;

o   Ранний период морфологического развития славянского склонения. — ВЯ, 11, 1962, 6, с. 13—21;

o   Греческий язык в славянских культурных центрах Чехии XI в. — Bsl, 24, 1963, р. 247—249;

o   Сказание о славянской письменности (по списку Пушкинского дома АН СССР). — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 169—176;

o   Могат ли да се смятат за славянски т.нар. руски писмена, споменати в пространното житие на Константин-Кирил? — СФ-С, 2, 1963, с. 68—69;

o   Vznik a raný vývoj slovanské deklinace. — In: Československé přednášky pro V. Mezinárodní sjezd slavistů. Praha, 1963, p. 51—69;

o   Происхождение славянского носового ö (jö). — ВСЯ, 7, 1963, с. 7—11;

o   Инструкция для составления каталогов древних славянских рукописей. — Slavia, 32, 1963, р. 240—249;

o   Powstanie i wczesny rozwój declinacji słowiańskiej. — Zeszyty Naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego, 60. Prace Językoznawcze, 5, 1963, p. 423—428;

o   Azbučna Mseń z rukopisu Státní veřejné knihovny Saltykovy-Ščedrina v Leningradě (sign. Q I 1202). (Původní text abecední básně?). — Slovo, 14, p. 5—24;

o   Stopa předcyrilometodějských moravských misií v česko-staroslověnské slovní zásobě? — Vznik a počátky Slovanů, 5, 1964, p. 7—11;

o   The Proto-Slavic and early Slavic declension system. — Travaux linguistiques de Prague, 1, 1964, p. 163—172;

o   De lingua et litteris Slavicis in Magna Moravia. — Zprávy Jednoty klasických filologů, 6, 1964, p. 122—123;

o   Die Entstehung des slavischen phonologischen Systems und seine Entwicklung bis zum Ende der Periode der slavischen Spracheinheit. München, 1965, 87 p.;

o   The Origin of the Slavic Phonological System and Its Development up to the End of Slavic Language Unity. Ann Arbor, 1965, 94 p.;

o   Проложные жития чешских святых в рукописях Пушкинского дома. — Slavia, 34, 1965, р. 353—363;

o   „Jestliže někdo zabije člověka (?) ať pije tři měsíce z dřevěné číše a skleněné ať se nedotýká“ (Vita Constantini 15, 10). — Slavia, 35, 1966, p. 525—529;

o   Analiza tekstologiczna pieśni Hospodine pomiluj ny. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji Naukowych PAN, 1967, p. 694—696;

o   Стих чешско-церковнославянской песни „Господине помилуй ны“. — In: То Honor Roman Jakobson. 2. The Hague—Paris, 1967, р. 1261—1263;

616

o   De hymni „Hospodine pomiluj ny“ lingua et versu. — Zprávy Jednoty klasických filologů, 9, 1967, p. 103—104;

o   The historic development of the Slavic noun declension I (The system of categories). — Slavia, 36, 1967, p. 485—506;

o   The historic development of the slavic noun declension II (The development of forms). — In: Československé přednášky pro VI. Mezinárodní sjezd slavistů. Praha, 1968, p. 37—46;

o   Quidnam litterae palaeoslovenicae in Magna Moravia excultae humanitati contulerint. — Zprávy Jednoty klasických filologů, 10, 1968, p. 92—93;

o   Diachronische Phonologie des Ur- und Frühslavischen. München, 1969, 126 p.;

o   The Slavic St. Emmeram Glosses. — IJSLP, 12, 1969, p. 8—18;

o   Josef Vašica. — Bsl, 30, 1969, p. 137—139;

o   Die glagolitische Schrift als Vorbild für das „Utopiensium alphabetum“ des Thomas Morus? — In: Slawisch-deutsche Wechselbeziehungen in Sprache, Literatur und Kultur (Veröffentlichungen des Instituts für Slawistik, 44). Berlin, 1969, p. 120—125;

o   Konstantinovo kulturní dílo po 1100 letech. Praha, 1970, 47 p.;

o   Die Namen des Slavenapostels Methodius von Saloniki und seiner Gefährten im Verbrüderungsbuch des Reichenauer Klosters. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 107—112;

o   Hlaholice na Moravě a v Čechách. — Slovo, 21, 1971, p. 133—200;

o   Vajsova česká redakce nové církevní slovanštiny. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 221—225;

o   Zur Frage des slavischen Verbalaspekts (J. Hamm zum 65. Geburtstag). — Slavia, 40, 1971, p. 371—372;

o   Kontrakce vokálů v slovanských jazycích. — Slavia, 40, 1971, p. 525—536;

o   Das Todesjahr des hl. Wenzels in der I. kirchenslavischen Wenzelslegende. — WSJ, 17 (Festschrift R. Jagoditsch), 1972, p. 192—208;

o   Welches griechische Paterikon wurde im 9. Jahrhundert ins Slavische übersetzt? — Anzeiger der philologisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 109, 1972, p. 205—221;

o   Josef Kurz. — Slavia, 42, 1973, p. 323—325;

o   Das slavische Kasussystem (B. Havránek zum 80. Geburtstag). — WSJ, 18, 1973, p. 56—95;

o   Die slavische Liturgie in Böhmen zur Zeit der Gründung des Prager Bistums. — In: Millenium dioeceseos Pragensis 973—1973 (Annales Instituti Slavíci, 8). Wien-Köln-Graz, 1974, p. 95—110;

o   S. Gregorii Magni Dialogorum libri IV — die „Bücher der Väter“ der Vita Methodii (V. Tkadlčík zum 60. Geburtstag). — Slovo, 24, 1974, p. 17—39;

o   Josef Hamm (Biographie zum 70. Geburtstag). — WSJ, 21, p. 9—17;

o   Die Anfänge des slavischen Schrifttums und die byzantinisch-griechische Literatur. — Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 1—12;

o   Die Metalle bei den alten Slaven im Lichte des Wortschatzes. — Anzeiger der philologisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften 113/11, p. 247—256;

o   Об одном неясном месте в Первом старославянском житии св. Вячеслава Чешского. — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 368—369;

o   André Vaillant. — Slovo, 27, 1977, p. 187—188;

o   Roman Jakobson and (Old) Church Slavonic Studies. — In: Roman Jakobson. Echoes of His Scholarship. Lisse, 1977, p. 253—257;

o   N. S. Trubetzkoy und das Altkirchenslavische und die künftigen Aufgaben der Paläoslovenistik. — WSJ, 23, p. 87—93;

o   The Prayer „Look, Lord, upon our Kingdom“ in the Kiev Fragments. — In: Folia Slavica. 2., 1. Festschrift H. G. Lunt. Columbus (Ohio), 1978, p. 240—244;

o   Fragments du Sticherarion de Chilandar à Prague. — In: Fundamental Problems of Early Slavic Music and Poetry (Monumenta Musicae Byzantinae. Subsidia, 6). Copenhagen, 1978, p. 121—141;

o   Alphabet. 3. Glagolitisches A. 4. Kyrillisches A. — In: Lexikon des Mittelalters. 1., 3. München—Zürich, 1978, col. 456—458;

o   Die slavischen Buchstabennamen jerъ/jerь. — In: Studia Linguistica Alexandro Vasilli filio Issatschenko a Collegis Amicisque oblata. Lisse, 1978, p. 249—252;

o   Das slavische Konjugationssystem des Präsens in diachroner Sicht (B. Havránek zum Gedenken). — WSJ, 24, 1978, p. 175—209;

o   An Antology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin (With an outline of Czech Church Slavonic language and literature and with a selected bibliography). München, 1979, 230 p.;

o   Bohuslav Havránek (30. Jänner 1893 — 2. März 1978). — Slovo, 29, 1979, p. 133—136;

o   Cyril — the monastic name of Constantine the Philosopher. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 259—260;

o   Textgeschichtliche Erwägungen zur I. kirchenslavischen Wenzelslegende im Lichte einer dunklen Stelle. — In: Byzance et les Slaves. Études de Civilisation. Mélanges I. Dujčev. Paris, 1979, p. 253—257;

o   Fragmentum glagoliticum evangeliarii palaeoslovenici in codice Sinaitico 39 (palimpsestum). — Anzeiger der philologisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 117, p. 139—152 [Altbauer M., F. V. Mareš];

o   Das Palimpsest-Fragment eines glagolitischen Evangeliars im Codex Sinaiticus 39. Ein neues altkirchenslavisches kanonisches Denkmal. — Wiener Slavistischer Almanach, 7, 1981, p. 253—258 [Altbauer M., F. V. Mareš];

o   Bibelüberlesungen. 15. Altkirchenslavische Bibelüberlesungen. — In: Lexikon des Mittelalters. 2., 1. München—Zürich, 1981, col. 105;

o   Karakteristika promene perfekta i kondicionala u slovenskim jezicima. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 7, 1981, с. 79—90;

o   Das Verhältnis des slavischen Textes der Petrusliturgie zum griechischen Original im Lichte der Rubriken. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 120—129;

o   Der Zusammenhang zwischen dem Phonem Jat und den Nasalvokalen in der Entwicklung des slavischen Vokalismus. — In: Studies in Ukrainian Linguistics in honor of George Y. Shevelov (The Annals of the Ukrainian Academy of Arts and Sciences in the U.S., 15), 1981—1983, p. 199—205;

o   Quomodo proprietates textibus missalium croatico-glagoliticorum et liturgiae S. Petri slavicae communes explicandae sunt. — In: Vita religiosa morale e sociale ed i concili di Split (Spalato) dei secc. X—XI. Padova, 1982, p. 155—161;

o   Потеклото на текстот на Македонското кирилско ливче. — Slovo, 32—33, 1982—1983, p. 5—14;

o   Раннее свидетельство теории о скифском происхождении славян на Руси и на Балканах. — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, р. 37—47;

o   Die älteste tschechische Psalterübersetzung und ihr Verhältnis zu der kirchenslavischen Psaltertradition. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985, p. 63—75;

o   Vom Urslavischen zum Kirchenslavischen. — In: Einführung in die slavischen Sprachen. Darmstadt, 1986, p. 1—19;

617

o   Quidnam S. Methodii opus primae linguae slavicae litterariae excolendae contulerit. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyril and Methodius. Roma, 1988, p. 119—129;

o   La tradizione cirillometodiana nei paesi cechi alla luce de i toponimi. — In: Filologia e letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 29—33;

o   Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. — In: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze. Praha, 1991, p. 1—7;

o   Miklošičovy staroslověnské slovníky. — In: Miklošicěv zbornik. Ljubljana, 1992, p. 1—5;

o   The New Russian Church Slavonic and its Relation to Greek. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 33—37.

            Лит.:

·       Vintr J. František Václav Mareš sexagenarius. — WSJ, 28, 1982, p. 145—150;

·       Vintr J. Schriftenverzeichnis von František Václav Mareš. — WSJ, 28,1982, p. 151—168;

·       Litterae slavicae medii aevi Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, 427 p.

Ангелина Минчева

    (19). МАРИИНСКО ЕВАНГЕЛИЕ, Атонско евангелие, Григоровичево евангелие — старобълг. глаголическо четириевангелие от края на X или началото на XI в. Съдържа 173 пергаментни листа 4° (21,2 — 21,5 х 17,2 — 18 см). Ръкописът се съхранява на две места: основната част (171 листа) е в Руската държ. библиотека в Москва, в сбирката на В. И. Григорович (Григ. 6; Муз. 1689), а два листа, известни под наименованието Михановичеви или Миклошичеви листове, се намират във Виенската национална библиотека (Cod. slav. 146). Паметникът е открит през 1845 от Григорович по време на неговата обиколка с научна цел из Балк. п-в; той го намира в скита „Св. Богородица“ на п-в Атон, откъдето кодексът получава своето име. След смъртта на Григорович М.е. постъпва заедно с цялата му сбирка от ръкописи в Румянцевския музей в Москва. Двата откъснати листа още преди 1845 са били притежание на австрийския консул в Цариград А. Миханович. По-късно те преминават у Фр. Миклошич, след това — във Виенската национална библиотека.

Мариинско евангелие, X—XI в.

Първото съобщение за откриването на ръкописа е направено от Григорович през 1852 („Предварительные сведения. . ., с. 62—63). През 1853 той подготвя и описание на паметника с кратка езикова характеристика, публикувано от И. И. Срезневски в т. 2 на ИОРЯС (1853). Текстът на М.е. е издаден от В. Ягич през 1883 с кирилска транслитерация; изданието включва палеографско и езиково описание на ръкописа и пълен индекс. През 1960 е преиздадено фототипно в гр. Грац. Снимки и откъси от текста са публикувани в повечето старобълг. граматики и ръководства, палеографски албуми и обзорни изследвания.

Ръкописът се състои от 23 тетради; няма начало и край. От първата тетрада са запазени само последните два листа — съхраняваните във Виена. Московската част на ръкописа съдържа следващите 22 тетради. Пълни са тетрадите от 2 до 21 включително, които съдържат по 8 листа, 22 тетрада има 7 листа, 23 — 4 листа. Върху по-голямата част от тетрадите са запазени цифровите им означения с глаголически букви под титла в горния десен ъгъл на листа. Листовете, които се съхраняват в Москва, имат отделна номерация. Тя е направена от А. Е. Викторов и завършва на л. 172, но листът след 166 е отбелязан с две цифри — 167 и 168. Първоначалният л. 134 е изгубен;

618

на негово място в текста е вмъкнат нов лист, попълнен с кирилица от XIV в. Липсва един лист след л. 166, който не е възстановен, и на това място в текста има прекъсване (Йоан 18:14—29). От последната 23 тетрада, която първоначално се е състояла от 6 листа, са изгубени последните два. В края на ръкописа Григорович и Викторов са забелязали откъслеци от кирилски месецослов, който вероятно е пришит допълнително към първоначалния текст. Днес от месецослова няма следи.

Първоначално М.е. съдържа пълния текст на четиримата евангелисти. Липсват части от началото (Мт 1—5:23), средата (Йоан 18:14—29) и края (Йоан 21:17—25) на текста. В сегашния си състав паметникът започва от Мт 5:23 и завършва с Йоан 21:17. Листовете на Миханович съдържат Мт 5:23 до 6:16. Останалата част от текста наи четириевангелието — от Мт 6:16 до Йо 21:17, се намира в московската част на ръкописа.

В текста на ръкописа и по полетата са нанесени по различно време множество глаголически и кирилски означения и приписки. Те са пряко свидетелство за дългогодишната употреба на М.е. като богослужебна книга. Със същия старинен глаголически почерк, с който е написан основният текст, са отбелязани в полетата цифровите означения на т.нар. Амониеви глави, буквите на Евсеевия канон, името на евангелиста, названията на главите, указанията за времето на евангелските четения и др. Не всички бележки могат да се прочетат. Някои са се изтрили или са избледнели, други са покрити с по-късни кирилски напластявания. На л. 150 в полето към Йоан 8:42 в бележката в понкъ д̃. нед. рече г҃ъ къ пришедшїıмь къ немоу июд., мь от думата пришедшїıмь е написано с кирилски букви. Кирилските приписки и бележки се разделят на няколко хронологични пласта. Ягич датира най-ранните от тях от края на XIII и началото на XIV в. Това са указанията за дните на евангелските четения, изписани с киновар, които предшествуват по време бележките с мастило. Най-късни, вероятно от края на XIV в., са втората група киноварни приписки, които предават заглавията на главите, изброени пред всяко от евангелията. Н. Б. Тихомиров предполага, че основната част от приписките са внесени в текста през XIII в. Известна корекция в датировката прави и Л. Мошински, който причислява към най-стария хронологичен пласт надписите към миниатюрите на евангелистите: маркь на л. 44, лу[ка] на л. 77б и ıоань на л. 133б. Той приема, че по всяка вероятност илюстрациите към текста и надписите им са възникнали едновременно със създаването на ръкописа. Като изследва украсата на М.е., А. Джурова също стига до извода, че миниатюрите и ръкописът са създадени по едно и също време. Към следващия хронологичен пласт принадлежат указанията за времето на евангелските четения с бележки за началото и края на четенето, доскоро неоправдано игнорирани от изследваните. Анализът на тези означения, които дават сведения за разделянето на евангелския текст на четения, може да допринесе за установяване на центъра, в който ръкописът е бил употребяван (L. Moszyński. Cyrylica. . ., р. 215). Литургичните бележки в М.е. хронологически са по-стари от разделянето на текста на т.нар. Амониеви глави, тъй като цифровите им означения на места заобикалят тези бележки.

В палеографско отношение кирилските литургични указания се разделят на две групи. В евангелията от Матей и Йоан те са изписани изцяло с киновар, а при Марк и Лука — с кафяво мастило и червени инициали. Някои изследователи свързват разграничаването на текста на два дяла (Матей — Йоан и Марк — Лука) с определен метод на работа при обозначаването на литургичните бележки от няколко преписвача, практикуван вероятно при четириевангелията (L. Moszyńsky. Cyrylica. . . , р. 216).

На л. 171б в паметника е оставена приписка с киновар и мастило, вероятно от преписвача, който е нанасял в полето цифрите на Амониевите глави: прости ме г[оспод]и пис[а]вша сиѥ числа ѥу[г҃].

619

Друга приписка на л. 133б с почерк от XIV в. свидетелствува, че по това време ръкописът се е намирал в скита „Св. Богородица“ на п-в Атон: чеда с[ве]те б[огоди]це.брать вашь грѣшныи германь м[о]лю се вь сласть примѣте. По палеографските особености на приписката Ягич допуска, че монахът Герман е същият, който е попълнил изгубения л. 134 от ръкописа с кирилица. Тихомиров не споделя това мнение, той вижда различия в двата почерка.

Украсата на ръкописа се състои от две заставки и два инициала, разположени в началото на евангелията от Марк и Лука на л. 44б и л. 78, и три заставки-концовки на л. 43, 76 и 132б. Късни допълнения към украсата, вероятно от XIV в., са кирилският инициал М, който се намира във външното поле на л. 91б, начертан с киновар и оцветен в синьозелено и жълто, плетеницата на л. 155б, изпълнена с мастило, киновар и жълта боя, и заглавието на л. 134 с везано писмо. Основният мотив, който преобладава в заставките и инициалите на ръкописа, е плетеницата, представена на тъмен фон. Тя е разработена по-свободно, без да бъде стилизирана в геометричен стил, както в Зогр.ев. М.е. се отличава от останалите глаголически ръкописи и по използуваните растителни елементи в орнаментиката. Конфигурацията на двата глаголически инициала е твърде усложнена от множество пъпки, листа, извивки на клонки и ленти.

Ръкописът съдържа три миниатюри на евангелистите Марк (л. 44), Лука (л. 776) и Йоан (л. 1336), нарисувани с мастило и оцветени в два цвята. Изображенията са предадени с характерна източна стилизация, с недодялани пропорции и жестове, с което напомнят миниатюрите на апостолите Петър и Павел в Зогр. ев., както и подобни изображения в грц. ръкопис № 149 от XI в., който се намира в Атинската национална библиотека. Особеностите в украсата на М.е. свидетелствуват за връзката му с ръкописи, създадени в източните виз. провинции преди X—XI в., т.е. преди окончателното оформяне и разпространение на виз. цветен стил в Цариград (А. Джурова. 1000 години. . . , с. 18-20).

Пергаментът на ръкописа се отличава с по-груба обработка. Той не е толкова тънък и гладък както пергаментът на Зогр.ев. На всеки двоен лист са разчертани по две еднакви четириъгълни рамки, чиито хоризонтални черти минават през целия лист на пергамента. Линиите на рамките и линиите на редовете, по 30 на всеки полулист, са дълбоко врязани с острие.

Писмото не е висящо. Буквите лежат на редовете. Целият ръкопис е написан от една ръка. На места почеркът е погруб — в зависимост от качеството на пергамента или от острието на перото. Главните букви в текста са двойно или тройно по-големи от обикновените. Инициалите в началото на евангелието са значително увеличени по размер и обхващат цялото пространство на текстовата колона.

Надредните знаци в ръкописа са много малко. Понякога над гласните се забелязва знак от рода на грц. spiritus asper. Основен пунктуационен знак е точката, разположена в средата на реда. Четириточието се използува в края на евангелското четене или на по-голяма цялост от текста.

В паметника се срещат постоянни съкращения и случайно съкратени думи. Много рядко се изнасят букви под титла над реда. Дори такива думи като бъıстъ се изписват цялостно.

По своите палеографски особености писмото на М.е. се отнася към т. нар. обла глаголица. То произлиза от същата школа на напълно кръгъл глаголически почерк, към която принадлежат и други паметници, създадени в Охридското книжовно средище, като Асем. ев., Зогр. ев., Боянският палимпсест. Почеркът на М.е. се отличава с правилна закръгленост на рисунъка. Той е най-близък до почерка на Асем. ев. и напълно съвпада с него в начертанията на буквите

При двете съставни части по-плътно прилепват една до друга;

620

гърбът ѝ не е овално свит, а се издига право. Буквата остава в рамката на реда, точно както , и . стои изправена или даже едва наклонена надясно, докато в Зогр. ев. тя има наклон наляво.

Правописът на паметника съдържа както някои старинни особености, така и някои по-нови черти. По отношение на носовките в М.е. е отразен по-новият глаголически правопис с четири знака. Въведено е различието между двете букви за малката носовка (ѩ) и (ѧ). Йотуваната голяма носовка се пише правилно на етимологичното ѝ място, с изключение на няколко примера — коуплѫ, сълѫ, творѫ, в които ѭ е предадена чрез ѫ. Йотуваната малка носовка се среща само в началото на думата или след гласни. След съгласни се употребява знакът (ѧ) . В последното правописно правило М.е. проявява сходство с основната част на Зогр. ев. Трите букви , и имат приблизително същата употреба както в Зогр. ев., но общият брой случаи (ι) в М.е. е значително по-малък, тъй като началното в паметника се предава чрез (ι) само след точка. Съюзът и се пише с ι само в случаите, когато свързва цели изречения или частите им. Между две думи той се изписва с (). Със същия знак се предават обикновено и различните падежни форми на местоимението же. Буквата (ı) се употребява предимно като втори компонент на гласната (ъı). За разлика от Зогр. ев. в М.е. не е запазена старинната правописна особеност, която различава два знака за ери — паметникът не познава знака (ъı). Във формите за вин.пад. на анафоричното местоимение, предимно след думи, завършващи на ъ, буквата се заменя с ı, така че двата знака заедно да образуват ъı (поемъı, оубиѭтъı). Понякога чрез буквата ı се предава и начално (и) от дума след предлога въ (въ имѧ, въ искоушение и др.). Характерна за паметника е правилната употреба на знака ѕ. Запазена е и старата графема , но Ш (шт) преобладава, особено във втората част на ръкописа.

Във фонетично отношение М.е. се характеризира с редица по-нови черти, свързани с по-нататъшния развой на старобълг. език и с ранните етапи на диалектното му разчленяване. Широко е отразено изясняването на еровите гласни в силна позиция в о и е (в коренни и суфиксни срички): кождо, роптаахѫ, весь, длъженъ и др. Примерите с изяснен ь са повече на брой. Вокализация на ъ се открива и в някои окончания на съществителните от м.р. пред показателните местоимения сь и ть: народось, чловѣкотъ, дьнесь. По отношение на тази фонетична особеност М.е. се свързва с Асем.ев. и Син.пс. Данните от изясняването на ъ и ь дават основание да се смята, че в езика на М.е. и Асем.ев. намират отражение говори от типа на югозападнобългарските (вж. Н. Ван Вейк. История. . . , с. 53; А. Селищев. Старославянский язык. 1, с. 277; Ив. Гълъбов. Старобългарски език. . . , с. 121). Много често в паметника е засвидетелствувано и смесване на слабите ерове в краесловието и в средата на думата: корабъ, кръвъ, заповѣдъ (но и корабь, кръвь, заповѣдь), въси, дъни и др. Слабите ерови гласни изпадат в единични случаи в отделни думи: пцѣте сѧ, но и пьцѣте сѧ, псомъ, пси (вм. пьсомъ, пьси), птенъца, птица, птицъ, но и пьтици и др. В М.е. е застъпен и т.нар. преглас на еровете в зависимост от характера на следващата сричка, но много по-непоследователно в сравнение със Зогр.ев.: вьнѣ вм. вънѣ, дьвѣ вм. дъвѣ и др. Постоянно с ь се изписват формите на бъдѣти: бьдите, бьдѣлъ, бьдѧштѧ и др. Интересна особеност на паметника е преходът на редуцираната гласна ъ в редуцирано ъı, проведен на границата между две думи в изречението: въı-истинѫ вм. въ истинѫ, осѫдѧтъıи вм. осѫдѧтъ и и др. Регистрирани са и случаи със замяна на ѫ с оу и о, както и примери, в които ѫ се явява на мястото на етимологично оу. Тези случаи отразяват деназализацията на гласната ѫ, която настъпва в някои старобълг. диалекти в края на старобълг. период (Ив. Гълъбов. Старобългарски език. . . , с. 142). Това фонетично явление се потвърждава и от

621

данните на Син. пс. и Клоц.сб. П. А. Бузук предполага, че в някои от говорите двата различни рефлекса за старобълг. ж са се обуславяли от акцентологичните отношения (П. А. Бузук. Замечания. . . , с. 365). Според Ив. Гълъбов в М.е. се установява определена закономерност в разпределението на рефлексите оу и о на задната носова гласна в зависимост от нейната ударена или неударена позиция. Подобни паралели се откриват в говори от типа на родопските, където под ударение старобълг. ѫ има рефлекс о, а без ударение ъ. Нова фонетична черта в езика на паметника е прогресивната асимилация при глаголите от 3 л. ед.ч. и 2 л. мн.ч. в сег. време: бѣгаатъ, дѣлаатъ, гнѣваате сѧ вм. бѣгаетъ, дѣлаетъ, гнѣваете сѧ, която Л. Милетич определя като диалектно явление в старобълг. език. Неасимилираните форми са рядко изключение. За пръв път в М.е. се срещат и много случаи с асимилация при глаголите от VI разряд на -оуѭ, -оуѥши: трѣбоуоутъ, радоуоутъ и др. Езикът на паметника отразява етап от развоя на старобълг. език, когато меките праслав. съгласни и съгласкови съчетания са започнали да губят палаталното си произношение. След шушкави и съскави съгласни в М.е. в повечето случаи се употребява ъ: отрочиштъ, повѣждъ, мѫжъ, даждъ и др. Мекостта на шушкавите съгласни се е запазила найдобре пред гласна оу: чюетъ, шюнца, бъıвъшю. Епентетично л стои доста последователно на етимологичното си място. Отсъствието му е регистрирано в ограничен брой примери във формите за предл. и дат. пад. на съществителното землı-а, както и при корабль, във формите на мин. действително причастие I при глаголите от IV спрежение: оставь, пристѫпь и др.

В областта на морфологията в М.е. са запазени едни от най-старинните особености на старобълг. език. Паметникът се отличава с изключително богатата употреба на формите на простия аорист: вьнидъ, обрѣтъ, сънидъ (1 л. ед.ч.), вънидете, придете (3 л. дв.ч.), идомъ, възмогомъ (1 л. мн.ч.), отидѫ, нападѫ (3 л. мн.ч.). Последователно са засвидетелствувани и формите на I сигматичен аорист със запазена сигма и удължена коренна гласна: привѣсъ, приѩсъ (1 л. ед.ч.), въвѣсомъ (1 л. мн.ч.), пропѧсѧ, възнѣсѧ (3 л. мн.ч.). Във 2 и 3 л. ед.ч. се срещат и аористни образувания с окончание -тъ: обитъ, повитъ, оумрѣтъ и др. В 3 л. ед.ч. сег. време господствуват по-архаичните форми с окончание -тъ. Изключения има само в три случая: е (вм. естъ), нѣ (вм. нѣстъ) и бѫде (вм. бѫдетъ). При сег. време на глагола искати в ръкописа е отбелязана старинната форма за 1 л. ед.ч. искѫ и сег. действително причастие искѫште в м.р. им.пад. мн.ч.

Лексиката на М.е. съхранява множество архаизми — напр. балии, жаль, кокотъ, миса, скръбьни, хъıштьникъ, шоун, за които се предполага, че принадлежат към езика на първия евангелски превод. В паметника се дава предпочитание и на някои старинни обрати, които се употребяват вместо съответните глаголни форми: вѣрѫ ѩти вм. вѣровати и др. В словообразувателно отношение той се характеризира с употребата на някои по-стари наставки като -ицеѭ вм. -жьдъı (въторицеѭ, мъножицеѭ) и -ьникъ вм. по-новата наставка -чии (кънижьникъ), характерна за произведения, възникнали в Преславското книжовно средище.

Цялостната палеографска и езикова характеристика на М.е. е използвана от специалистите като доказателствен материал при определянето на произхода на паметника. Изолираното разглеждане на някои езикови явления обаче довежда до изказване на дискусионни мнения. Въз основа на някои случаи със замяна на ѫ с оу и на ъı с и, предпочитането на съгласковата група сц пред ст и употребата на лексемата кокотъ вм. коуръ Ягич изказва мнението, че М.е. е създадено в границите на сърбохърватската езикова област. Към него се присъединяват В. Вондрак. А. И. Соболевски, С. М. Кулбакин, М. Вайнгарт, Ст. Слонски. Пръв А. С. Будилович възразява против предположението за сърбохърватския произход на паметника, като се позовава

622

на неговите типично бълг. черти, чужди на сърбохърватския език: изясняването на еровите гласни ъ и ь в пълноценни вокали о и е, асимилационните процеси в окончанията на глаголите за 3 л. ед.ч. и 2 л. мн.ч. под влияние на широкия характер на ѣ, правилната употреба на африката ѕ. Той изразява мнението, че М.е. е писано на почвата на бълг. говор или е преписвано от бълг. оригинал. Сърбохърватското влияние в паметника отхвърля и Милетич. Той изтъква, че примерите със замяна на ѫ с оу в М.е. се срещат и в много други старобълг. паметници, за които няма съмнение, че не са писани в сърбохърватска езикова област — напр. Супр.сб., Клоц.сб., Син.пс., Син. евх., Зогр. ев. Такива примери се откриват и в много среднобълг. и новобълг. ръкописи, също и в днешните северозападни диалекти и бълг. говори в областта Македония. Случаите с о вм. ѫ не могат да се приемат за грешки на преписвача, както смята Ягич. Те имат етимологично обяснение и са важно свидетелство за тогавашното състояние на ѫ в някои от бълг. говори. Същата особеност се среща в Син.пс., Син. евх. и в днешните родопски и югозападнобълг. диалекти. Смесването на звука ъı с и в М.е. също е отражение на народния старобълг. език, в който през XI в. гласната ъı започва да преминава в и. Малобройността на примерите доказва, че процесът е бил още в началото си. Това явление е засвидетелствувано в почти всички старобълг. паметници: Син.пс., Син.евх., Зогр.ев., Асем.ев., Супр.сб. От друга страна, замяната на ъı с ъ, която се открива в М.е., е характерна черта на някои бълг. говори в Солунско. Употребата на лексемата кокотъ също не може да се счита за отражение на сърбохърватския език в паметника, тъй като тя е налице в езика на гърците в п-в Пелопонес като заемка от бълг. славяни. Разгледаните от Милетич езикови особености на М.е. доказват, че „езикът в най-старите ни паметници не е мъртъв литературен език, пренесен от Панония и преписван по приет шаблон в чужда нему страна (Македония), а, обратно, че е жив народен говорим език, писмено фиксиран с всичките му пъстри диалектни особености“ (Л. Милетич. Особеностите. . . , с. 224—225). И според Ф. Ф. Фортунатов смесването на ѫ и оу не може да служи като доказателство за сърбохърватския произход на паметника, тъй като в него липсва замяната на гласната ѧ с е. Примерите с начално оу вм. въ, като оуселенѫѭ и оуорѫжь, също не са отражение на сърбохърватския език. Двете думи са известни и от други старобълг. паметници, напр. Клоц.сб. Формата сега вм. сего, считана за сърбохърватска особеност, може да бъде съпоставена с подобни примери от Супр.сб.: нѣкога, кога вм. нѣкого, кого. Бузук също смята, че гласната о на мястото на ѫ в паметника отразява диалектно явление на бълг. език. Той установява известна закономерност в рефлексите о и оу на голямата носовка в М.е. в коренни суфиксни срички и я свързва с появата на подобни рефлекси в дебърския говор. По отношение на групата ст Бузук изказва предположението, че тя е характерна за езика на бълг. преписвач на М.е., а съчетанието сц вероятно е съществувало в оригинала. Мнението, че М.е. е написано в югозападните предели на бълг. говорна област, изказват и И. Поливка, П. А. Лавров, Н. Ван Вейк, Ст. Младенов, Ст. Романски, А. М. Селишчев, Ст. Стоянов, М. Янакиев, Гълъбов. Най-убедителното доказателство в полза на бълг. произход на паметника е фактът, че М.е. споделя всички типични палеографски, правописни и езикови особености на останалите старобълг. паметници.

Като един от най-важните старобълг. ръкописи, М.е. е проучвано многократно. Пръв Ягич прави цялостна палеографска и езикова характеристика на паметника и подробно анализира приписките към основния текст (1883). Милетич отново разглежда езиковите му особености, като ги съпоставя с данните на другите старобълг. паметници и с бълг. диалекти (1886). Еровите гласни в М.е. и Зогр.ев. са проучени от А. Лескин (1905).

623

В две студии (1921 и 1925) Бузук се спира на някои фонетични и морфологични особености на паметника и привежда нови доказателства в полза на неговия бълг. произход. През 1962 Тихомиров прави подробно описание на ръкописа. Повторно са издадени и проучени в палеографско и езиково отношение всички кирилски приписки от Мошински през 1969. Съществителните с основи на -й в М.е. разглежда П. Лили (1973). Семантичната характеристика на глаголите за говорене в паметника е изследвана от М. И. Лекомцева (1971), а причастните конструкции — от М. А. Муталимова (1965—1970). Сложните изречения в М.е. и в Остромировото евангелие са описани от Е. И. Гурева (1967—1968). Материал от М.е. е използуван в многобройни изследвания върху текстологията, палеографията, правописа, фонетиката, морфологията, синтаксиса, лексиката на старобълг. паметници.

            Лит.:

·       Miklosich Fr. Glagolitisches Fragment: Evang. Joann. 19.9 bis 19.28. — In: Slavische Bibliothek. Beiträge zur slavischen Philologie und Geschichte. 1. Wien, 1851, p. 261—263;

·       Григорович В. И. 1. Предварительные сведения, касающиеся литературы церковно-славянской. 2. О древнейших памятниках церковно-славянской литературы. — В: Григорович В. И. Статьи, касающиеся древнего славянского языка. Казань, 1852, с. 53—70, 74;

·       Шафарик П. И. Взгляд на древность глагольской письменности. — ИОРЯС, 1, 1852, столб. 369;

·       Срезневский И. И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. Вместо предисловия и примечания ко второй из указанных выше статей В. И. Григоровича. — ИОРЯС, 1, 1852, с. 85, 103—104;

·       Срезневский И. И. Исследования о древних памятниках старославянской литературы. 4. Глагольское четвероевангелие В. И. Григоровича. — ИОРЯС, 2, 1853, с. 241—247;

·       Šafařík P. J. Památky hlaholského písemnictví. Praha, 1853, p. VIII—IX, 47—50;

·       Berčić J. Chrestomathia linguae veteroslovenicae charactere glagolitico e codicibus, codicum fragmentis et libris impressis. Pragae, 1859, p. 66—69;

·       Срезневский И. И. Из обозрения глаголических памятников. — Известия Императорского археологическото общества, 4, 1863, 1, с. 1—16;

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники, сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 91—115, 157—162;

·       Викторов А. Е. Собрание рукописей В. И. Григоровича. М., 1879, с. 6;

·       Jagić V. Prolegomena. — In: Quattuor evangeliorum Codex glagoliticus olim Zographensis, nunc Petropolitanus. Berolini, 1879 ,p. XXXVIII—XLV;

·       [Ягич В.] Евангелие от Луки. Из глаголической рукописи XI в. СПб., 1880—1881, 110 с.;

·       Ягич В. Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности (Specimina linguae palaeoslovenicae). СПб., 1882, с. 9—13;

·       Ягич В. Мариинское четвероевангелие. Памятник глаголической письменности с примечаниями и приложениями. СПб. (Quattuor evangeliorum versionis palaeoslovenicae. Berolini), 1883, 30 + 607 с. (фототипно изд. Graz, 1960);

·       Будилович А. С. Мариинское четвероевангелие с примечаниями и приложениями. Труд В. Ягича. СПб., 1883 (рец.). — ЖМНП, 232, 1884, 3, с. 152—169;

·       Polívka J. Nejnovější publikace památek staroslověnského písemnictví. — LF, 11, 1884, p. 402—412;

·       Masing L. Quattuor evangeliorum. . . Codex Marianus. Edidit V. Jagić (рец.). — Göttingische gelehrte Anzeigen, 17, 1884, 2, p. 687—711;

·       Соболевский А. И. Кирилло-Мефодиевские вопросы. — Университетские известия, 25, 1885, 9, с. 304;

·       Милетич Л. Особеностите на езика в Марийнския паметник. Езикословна критична студия. — ПСп, 19—20, 1886, с. 219—252;

·       Leskien A. Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Weimar, 1886, p. 187—192;

·       Стасов В. В. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени. СПб., 1887, с. 152, табл. CVII;

·       Соболевский А. Новый труд г. Стасова. — Университетские известия, 27, 1887, 5, с. 49—57;

·       Муретов Н. А. Очерки грамматики старославянского языка с приложениями. М., 1887, с. 174—178, 179—185;

·       Соболевский А. И. Древний церковнославянский язык. Фонетика. М., 1891, с. 16;

·       Воскресенский Г. А. Древнеславянское Евангелие. Евангелие от Марка по основным спискам четырех редакций рукописного славянского евангельского текста с разночтениями из ста восьми рукописей Евангелия XI—XVI вв. Сергиев Посад, 1894, с. 19—20;

·       Berneker Е. Slavische Chrestomathie mit Glossaren. Strassburg, 1902, p. 7—12;

·       Каринский H. M. Хрестоматия по древнецерковнославянскому и русскому языкам. 1. Древнейшие памятники. СПб., 1904, с. 68—76;

·       Leskien A. Die Vokale ъ und ь in den Codices Zographensis und Marianus. — ASPh, 27, 1905, p. 321—350;

·       Фортунатов Ф. Ф. Состав Остромирова евангелия. — В: Сборник статей, посвященных В. И. Ламанскому. 2. СПб., 1908, с. 1470—1475;

·       Каринский H. М. Образцы глаголицы (25 автотипических снимков с рукописных и печатных памятников и транскрипция текстов кирилловскими буквами). СПб., 1908, с. 5, табл. XI;

·       Vondrák W. Kirchenslavische Chrestomathie. Göttingen, 1910, p. 7—8, 37—48;

·       Ягич В. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. Графика у славян. СПб., 1911, с. 127—128;

·       Кульбакин С. М. Древнецерковнославянский язык. 3. доп. изд. Харьков, 1917, с. 170—173, 224—225;

·       Бузук П. А. К вопросу о месте написания Мариинского евангелия. — ИОРЯС, 23, 1918, 2, с. 109—149;

·       Бузук П. А. Замечания о Мариинском евангелии. — ИОРЯС, 29, 1924, с. 307—368;

·       Кульбакин С. М. — ЈФ, 4, 1925, с. 219—222; 5, 1925—1926, с. 304—307 (рец.);

·       Лавров П. А. Кирило та Методш в давньослов’янськом письменствї. Київ, 1928, с. 340, 342—344;

624

·       Огіенко I. Історія церковнослов’янськоі мови. 5. Памятки старослов’янськой мови X—XI віків. Варшава, 1929, с. 62—67;

·       Diels P. Altkirchenslavische Grammatik. 2. Heidelberg, 1934, p. 12—15;

·       Weingart M. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1938, p. 27—33;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. 2 изд. С., 1940, с. 142—144;

·       Романски Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, с. 12—19;

·       Vaillant A. Manuel du vieux slave. 2. Paris, 1948, p. 19—27;

·       Селищев A. M. Старославянский язык. 1. Введение. Фонетика. Μ., 1951, с. 71, 272—277; 2. Μ., 1952, с. 11—17, 29;

·       Słoński St. Wybór tekstów starosłowiańskich (starobulgarskich). 2. Warszawa, 1952, p. 6—13, 18, 20, 22, 24, 26;

·       Repp F. Zur Kritik des Codex Marianus. — ZSPh, 24, 1956, p. 271—276;

·       Ван Вейк Н. История старославянского языка. М., 1957, с. 44, 5—53, 145, 149;

·       Hamm J. Staroslavenska gramatika. Zagreb, 1958, p. 657—658;

·       Lunt H. G. Contributions to the Study of Old Church Slavonic. 1. On Reading the „Marianus“. — IJSLP, 1—2, 1959, p. 9—15;

·       Бунина И. К. Система времен старославянского глагола. М., 1959, 160 с.;

·       Стоянов Ст., М. Янакиев. Старобългарски език. Текстове и речник. С., 1960, с. 34—43;

·       Garde P. Le conditionel en vieux slave dans les propositions finales et complétives. — RES, 39, 1961, р. 17—30;

·       Тихомиров H. Б. Каталог русских и славянских пергаменных рукописей XI—XII веков, хранящихся в отделе рукописей Государственной библиотеки СССР им. В. И. Ленина. 1. (XI век). — Записки отдела рукописей, 25, 1962, с. 144—148, 154—159;

·       Станівський Μ. Ф. Старослов’янська мова. Львів, 1964, с. 61, 69, 75—76, 77;

·       Широкова Н. А. Синтаксические конструкции, выражающие сравнение, в памятниках старославянского языка. — УЗИКУ, 125, 1965, 4, с. 297—309;

·       Муталимова М. А. Временные значения причастий (на материале Мариинского евангелия). — Исследования по русскому языку, 1, 1965, 1, с. 154—180;

·       Муталимова М. А. Переход причастий в другие части речи (по материалам Мариинского евангелия). — В: Материалы научно-теоретической конференции. Минск, 1965, с. 342—345;

·       Алексий Р. Б. Одбрани старославенски текстови са речником. Београд, 1966, с. 11—17;

·       Муталимова М. А. Составное причастное сказуемое в Мариинском кодексе. — В: Тыпалогія i гісторыя славянскіх моў i ўзаемасувязі славянскіх літаратур. Мінск, 1967, с. 107—110;

·       Гурьева Е. И. Предложения с атрибутивной зависимой частью в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 200. Труды по русской и славянской филологии, 10, серия лингвистическая, 1967, с. 46—84;

·       Гурьева Е. И. Употребление соотносительных слов в относительных конструкциях. На материале памятников старославянского языка. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 200. Труды по русской и славянской филологии, 10, серия лингвистическая, 1967, с. 84—107;

·       Гурьева Е. И. Гипотаксис предложения с зависимой объективной частью в старославянском языке (на материале Мариинского и Остромирова евангелий). — Ученые записки Тартуского государственного университета, 219 А. Труды по русской и славянской филологии, 12, серия лингвистическая, 1968, с. 3—35;

·       Гурьева Е. И. Прямая и косвенная речь в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 219 А. Труды по русской и славянской филологии, 12, серия лингвистическая, 1968, с. 36—54;

·       Муталимова М. А. Причастия в Мариинском евангелии. Автореферат. Л., 1968, 22 с.;

·       Kurz J. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969, p. 30, 180;

·       Moszyński L. Cyrylica w kodeksie Mariańskim. — SFPS, 8, 1969, p. 213—259;

·       Немченко В. Н. Памятники старославянской письменности. Горький, 1969, с. 11—12;

·       Муталимова М. А. Причастия в Мариинском кодексе и их соответствия в Евангелии В. Тяпинского. Автореферат. Минск, 1970, 23 с.;

·       Гурьева Е. И. Предложения со значением причины и следствия в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 266. Труды по русской и славянской филологии, 17, серия лингвистическая, 1971, с. 130—147;

·       Гурьева Е. И. Предложения со значением цели в старославянском языке. — Ученые записки Тартуского государственного университета, 266. Труды по русской и славянской филологии, 17, серия лингвистическая, 1971, с. 148—157;

·       Лекомцева М. И. К семантической характеристике глаголов говорения в Мариинском кодексе. — Ученые записки Тартуского государственного университета. Труды по знаковым системам, 284, 1971, 5, с. 437—462;

·       Мирчев К. Старобългарски език. Кратък граматичен очерк. С., 1972, с. 11;

·       Домбровский ѝ. К вопросу о выражении актуальности в языке (на материале Мариинского евангелия, большею частью св. Матфея). — StS, 19, 1973, с. 17—26;

·       Лили П. К вопросу о существительных с основой на -й (их роль и контаминация с основами на -о в Мариинском четвероевангелии). — StS, 19, 1973, р. 197—205;

·       Birkfellner G. Glagolitische und kyrillische Handschriften in Österreich. Wien, 1975, p. 67—68;

·       Българска ръкописна книга X—XVIII в. Каталог. Изложба. София, 1976, № 3;

·       Иванова-Мавродинова В. Културата и изкуството през време на Първата българска държава. Глаголически ръкописи. — В: История на българското изобразително изкуство. 1. С., 1976, с. 106—108;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 52, 148—151 (2 прераб. и доп. изд. С., 1986, с. 57, 187—189);

·       Младенов Ст. История на българския език. С., 1979, с. 58;

·       Гълъбов Ив. Старобългарски език с увод в славянското езикознание. 1. Увод и фонетика. С., 1980, с. 69, 132, 140—142;

·       Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова. Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 194;

·       Джурова А. 1000 години българска ръкописна книга: Орнамент и миниатюра. С., 1981, с. 17, 20, ил. 16, 17, 18;

·       Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI—XIII вв. М., 1984, с. 54—59;

·       Moszyński L. Zografskie i Mariańskie tetraewangelia jako księgi liturgiczne. — Полата кънигописьна, 14—15, 1985, с. 76—99;

·       Moszyński L. Die Tetraevangelien des Codex Zographensis und Codex Marianus als liturgische Bücher. — Bsl, 46, 1985, p. 78—88;

625

·       Николаева T. M. Метатекст и его функции в тексте (на материале Мариинского евангелия). — В: Исследования по структуре текста. М., 1987, с. 133—147.

Татяна Мострова

    МАРИН, дякон — вж. Посолства на Рим в България.

    (20). МАРКО (края на IX—X в.) — ученик на Климент Охридски, пряк продължител на просветителската дейност на Кирило-Методиевите ученици в югозападните предели на бълг. държава, деволски епископ. Единственото сведение за М. дава неизвестният автор на първото житие на Наум Охридски (вж. Жития на Наум Охридски), който съобщава, че е насърчаван да пише от М., епископ на Деволската епископия, ученик на блажения Климент и четвърти епископ на слав. народ:

(Й. Иванов. Български старини из Македония, с. 307—308).

Тъй като първото житие на Наум е създадено не по-рано от 924 и не по-късно от 969, към това време трябва да се отнесе и дейността на М. като епископ. С определението „словенскїи езыкь“ житиеписецът несъмнено означава българите, за което свидетелствува и начинът, по който са назовани маджарите: („пеонски“ тук стои вм. „панонски“, т.е. унгарски). Във връзка с определението „четвърти епископ“ се поставя въпросът, кои са другите трима епископи преди М. Ако за първи от тях житиеписецът приема Методий, споменат между „архиепископите на Б-я“ в т.нар. Дюканжов списък, вторият и третият очевидно са Климент Охридски и Константин Преславски. В Пространното житие на Климент Охридски той е наречен βουλγάρῳ γλώττῃ πρῶτος ἐπίσκοπος („пръв епископ на българския език“) (Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски, с. 128—129). В такъв случай втори епископ е Константин Преславски, а третият е неизвестен. В своята дейност като епископ М. е проявявал особени грижи за развитието на култа към Наум Охридски, към създателите на слав. писменост и техните ученици.

            Лит.:

·       Иванов И. Български старини из Македония. С., 1931, с. 305—311 (фототипно изд. С., 1970);

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 128;

·       Томоски Т. По трагата на средновековниот град Девол. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот. Скопје, 27, 1975, с. 196.

Геновева Цанкова-Петкова

    МАРТЕНСКА ГОДИНА — вж. Летоброене.

    (21). МАРТИНОВ, Иван Матвеевич (7.Х.1821—26.IV.1894) — руски филолог и историк. Роден в гр. Казан. Завършва философия в С.-Петербург (1843). През 1844 заминава като частен учител във Франция, където приема католицизма. На 18 септ. 1845 постъпва в йезуитския орден. Въпреки че прекарва 50 г. от живота си във Франция, М. запазва интереса си към руската култура и нейните представители — поддържа кореспонденция с бележити учени-слависти, като Η. П. Барсуков, Ф. И. Буслаев, А. Ф. Бичков, А. Н. Веселовскиу Π. П. Вяземски, Я. К. Грот, К. Я. Грот, В. С. Иконников, Л. Н. Майков, А. Н. Пипин, И. И. Срезневски, Ф. И. Успенски и др.; под заглавие „Courrier russe“ („Руска поща“) дава редовно информация във френския периодичен печат за руския литературен и научен живот. Умира в Кан.

Изследванията на М. са в областта на славистиката, теологията, изкуствознанието. Една от първите му публикации, която има значение и в наши дни, е описът на слав. ръкописи, съхранявани в Кралската библиотека в Париж (дн. Френска национална библиотека) (1858). През 1869 издава в съавторство с Ал. Ходзко „Grammaire paléoslave“, в която са включени текстове от ръкописи в Кралската библиотека в Париж и от Болонския псалтир.

626

Иван Мартинов

В сборника „Etudes de théologie, de philosophie et d’histoire“ („Изследвания по теология, философия и история“) от 1857 М. включва и глаголически откъси от IX в. През 1881 издава Бдинския сборник от 1360. Най-известен е трудът му „Annus ecclesiasticus graeco-slavicus“ („Гръцко-славянска църковна година“) (1864), който до издаването на „Православний месяцеслов“ на архимандрит Сергий е най-пълното съчинение по православна агиография, включващо списък на празниците и пълно житиеописание на светците (включително и на местни светци, почитани в Грузия, Б-я, Черна гора, в отделни руски градове и области).

В изследванията си за Италианската легенда М. се противопоставя на поддържаното от А. Д. Воронов и П. А. Лавровски становище, че тя е писмен паметник от XIV в. Той не само подчертава голямата ѝ старинност, но се опитва да докаже и независимостта ѝ от слав. извори, включително и от ЖК. Според него оригинални и поради това много ценни са следните сведения в нея: разпитването на херсонските жители за мощите на Климент Римски, което предприема Константин-Кирил; съобщението, че Константин-Кирил е ръкоположен за епископ; посочването на 30 дек. като ден, в който са открити мощите на Климент Римски (за разлика от 30 ян., който се сочи в слав. паметници). В студията „Saint Méthode, apôtre des slaves, et les lettres des souverains pontifes, conservées au British Museum“ („Св. Методий, апостол на славяните, и папските писма, съхранявани в Британския музей“) М. привежда много факти, свързани с дейността на Методий в Панония и със събитията до смъртта му. Той използува предимно кореспонденцията на папите Йоан VIII (872—882) и Стефан V (885—891), от която привежда данни за реабилитирането на Методий от папския легат в Панония, за позицията на Стефан V относно слав. богослужение и проповедническата дейност на Методий. М. сравнява и познатите обстоятелства около смъртта на Методий, като заключава, че годината на смъртта му (885) не може да бъде оспорвана.

М. издава кирило-методиевски сборник (1837) и участвува в създаването на Кирило-Методиевското дружество в Париж (впоследствие закрито от френското правителство заедно с други йезуитски институти). Публикува и трудове, които имат библиографски характер или разглеждат различни проблеми от историята на източното православие, руското изкуство, литература и език.

            Съч.:

o   Mélanges, extraits des „Etudes de théologie, de philosophie et d’histoire“: 1. Le Manuscrit de Rayhrad. 2. Fragments glagoli tiques du IX^e siècle. Le Pape Benoît et l’impératrice Elisabeth. 3. La Procession du Saint-Esprit figurée en peinture. 4. Le Vert de Chine [P. Hélot]. Paris, 1857, 34 p.;

o   Les Manuscrits slaves de la Bibliothèque impériale de Paris. Paris, 1858, 111 p.;

o   Annus Ecclesiasticus Graeco-Slavicus. Bruxelles, 1863, p. 7 + 338 p. + 12 tabl.;

o   Письмо к г. Аксакову в ответе на статью о иезуитах, помещенную в 12 номере газеты „День“. Paris, 1864, 50 p.;

o   Grammaire paléoslave, suivie de textes paléoslaves tirés, pour la plupart, des manuscrits de la Bibliothèque impériale de Paris et du Psautier de Bologne. Paris, 1869, 16 + 276 p. [Chodżko Al. ... I. Martinov];

o   Le Plan d’abolition de l’Eglise grecque unie, document historique. Paris, 1873, 33 p.;

o   De la langue russe dans le culte catholique. Lyon, 1874, 65 p.;

o   Saint Josaphat et ses détracteurs. Lyon, 1875, 23 p.; Le Saint-Siège et la Russie au XVIe siècle. Lyon, 1876, 24 p.;

627

o   Un nouveau plan d’abolition de l’Eglise romaine en Russie. Arras, 1877, 28 р.;

o   Un tétraptyque russe. Arras, 1877, 28 p.; „Courrier russe“. — Revue des questions historiques, 24, 1878, p. 296—297;

o   L’art russe. Arras, 1878, 66 p.;

o   Iconographie de St. Jean l’Evangéliste. Arras, 1879, 32 p.;

o   La Littérature slave depuis dix ans (livres et recueils périodiques). Paris, 1879, 29 p.;

o   Notice sur un monument illyrien. Arras, 1879, 4 p.;

o   Dernières publications relatives aux Croisades et à l’Orient latin. Paris, 1880, 20 p.;

o   La Société des anciens textes russes. Paris, 1880, 18 p.;

o   St. Méthode, apôtre des slaves, et les lettres des souverains conservées au British-Museum. — Revue des questions historiques, 28, 1880, p. 369—397;

o   Le trésor de la cathédrale de Gran. Arras, 1881, 56 p.;

o   Бдинский сборник (1360). Рукопись Гентской библиотеки. СПб., 1882, 8 + 28 с.;

o   La légende italique de SS. Cyrille et Méthode. — Revue des questions historiques, 36, 1884, p. 110—166;

o   A propos de la légende dite italique. — Revue des questions historiques, 41, 1887, p. 220—232;

o   Une lettre d’Anastase de Bibliothécaire. — Monde latin et Monde slave, 1894, janvier, p. 1—11.

            Лит.:

·       Булгаков Ф. И. Славяно-русские рукописи Парижской библиотеки. — ПДПИ, 4, 1879, с. 71—95;

·       Sommervogel Ch. Bibliothèque de la Compagnie de Jésus. 9. Paris—Bruxelles, 1892—1909, col. 645;

·       Энциклопедический словарь Брокгауз-Ефрон. 18. СПб., 1896, с. 701—702;

·       Sakać S. De dignitate episcopali S. Cyrilli Thessalonicensis. - OChP, 16, 1950, 3—4, p. 238—242;

·       Rouët de Journel M.—J. A propos du Voyage d’Antoine de Novgorod. — RES, 34, 1957, p. 112—118;

·       Vodoff V. Une description du fonds slave du Département des Manuscrits de la Bibliothèque nationale. — RES, 42, 1963, p. 129—132;

·       Dujčev I. La solution de quelques énigmes cyrillométhodiennes. — In: Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 2. Roma, 1968, p. 156, 210, 212;

·       Veyrenc J. Histoire de la slavistique française. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik in nichtslawischen Ländern. Wien, 1985, p. 245—303;

·       De vos P. Pourquoi l’Occident a-t-il si longtemps considéré Saint Constantin-Cyrille comme un évêque? — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 96—103;

·       Bonamour J.-P. L’œvre de Cyrille et Méthode: un siècle de réception en France. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 475—481; S hu г L. Un épisode mal connu de la slavistique française au XIX s. — RES, 60, 1988, p. 253—267.

Рая Заимова

    (22). МЕЙЕ, Пол-Жул-Антоан (Meillet, P.-J.-A.) (11.XI.1866—21.IX.1936) - френски езиковед — индоевропеист и славист, един от най-големите представители на т. нар. социологическо направление в езикознанието. Роден в Мулен. През 1889 завършва Сорбоната и Ecole Normale Supérieure, където става проф. (1891) и защитава докторат (1897). Проф. по сравнително езикознание в Collège de France (1906). Секретар на Парижкото лингвистично д-во (Société linguistique de Paris) и редактор на неговите „Бюлетини“ (от 1906 до 1936). Член-кор. на Петербургската АН (1906), член на Френската АН (1924), чуждестр. член на много други академии и д-ва. Умира в Шатомеян.

Антоан Мейе

М. е последовател на Ф. дьо Сосюр, макар че в научната си дейност се развива по самобитен път и не споделя крайностите, до които достигат другите привърженици и ученици на големия швейцарски учен — А. Сеше, III. Бали, Л. Елмслев и др. Автор е на фундаментални трудове по сравнителна граматика на индоевроп. езици, по сравнително германско езикознание, на граматики на старогрц., лат., староперсийски, староарменски, тохарски и др. езици; те оставят трайна диря в развитието на съвременната наука за езика.

Възгледите му на компаративист са разкрити най-добре в теоретичните му студии и статии, събрани в сборниците „Linguistique historique et linguistique générale“, т. 1, Paris, 1921 (2 изд. 1926) и

628

„La méthode comparative en linguistique historique“, Oslo, 1925. M. се развива като учен в епохата, когато младограматическото направление е в своя найголям разцвет. Той обаче много рано надживява ограничения емпиризъм на това лингвистично направление и под влияние главно на Сосюр въвежда в сравнително-истор. езикознание структурния подход. Не споделя и крайния оптимизъм при възстановяването на т. нар. праезици на родствените групи в индоевропейски, както и на самия праиндоевропейски. В своите изследвания Μ. насочва усилията си към установяването на система от закономерни съответствия между исторически засвидетелствуваните родствени езици. Неговият изследователски метод е описан много точно от Л.

В. Шчерба: „Он требовал, чтобы этимология просто продолжала историю данного реального слова, производя его от другого слова по могущим быть показанными типам. Деля этимологии на несомненные и возможные, он стремился к совершенному элиминированию этих последних, считая, что число таких возможных сопоставлений в сущности бесконечно велико для каждого случая, и что потому большинство „возможных“ этимологий лишено научного значения“ (Л. В. Щерба. Памяти A. Meillet, с. 101).

Този подход проличава ясно и в неговия класически труд „Le slave commun“ (съвместно с А. Ваян). В него праслав. процеси се описват преди всичко върху данните на старобълг. език и на тяхното отношение към състоянието в другите слав. езици и в индоевроп. езици, засвидетелствувани в древни писмени паметници. М. приема с известни ограничения и поправки някои идеи от теорията за вълнообразния развой на праиндоевропейски, респ. праславянски, разработвана от Й. Шмит. При разглеждането на праслав. развой М. изхожда от предпоставката за независимото възникване на слав. и балтийските езици. Според него те не са преживели общ балтослав. период, но са произлезли от един и същ индоевроп. диалект. Общите особености между двете родствени групи езици се дължат на продължително взаимодействие и на общото индоевроп. наследство. На тази основа М. се отнася критично към по-старите схващания, изразени най-определено от немския индоевропеист Фр. К. Бругман. На тези проблеми отделя голямо място в кн. си „Les dialectes indo-européenes“ (1922).

В много от трудовете си М. разглежда специфични проблеми на старобълг. език. Той описва пълно неговия граматичен строеж, като извлича най-характерните явления от старобълг. паметници („Le slave commun“, вж. Граматики старобългарски), тълкува явления от старобълг. лексика, опитва се да даде етимологията на редица неясни думи. По тези проблеми той публикува периодично бележки и материали в „Bulletin de la société linguistique de Paris“ и в „Revue des études slaves“. През 1902—1905 въз основа главно на тези материали той написва труда си „Etudes sur l’étymologie et vocabulaire du vieux-slave“. В него се съдържат редица верни тълкувания, но като цяло той има характер на предварителни материали за етимологичен речник. М. е автор и на монография, в която е проследено възникването на род.-вин. пад. в старобълг. език. Според него тази категория се проявява като реакция на падежния синкретизъм при имената от м. р., възникнал в резултат на измененията с индоевроп. и праслав. окончания -os, -оm>ъ в им. и вин. п. ед. ч. За модел е послужила парадигмата на въпросителното местоимение, където тези два падежа се изразяват с различни форми — къто/кого („Recherches sur l’emploi du génitif-accusatif en vieux-slave“).

Научното дело на M. представлява ценен влог в развитието на съвременната компаративистика и преди всичко в сравнителното индоевроп. и слав. езикознание. Но общотеоретичните му възгледи са силно повлияни от идеите на френския буржоазен социолог Е. Дюркхайм. Това определя слабите страни в неговите схващания — преди всичко

629

прекаления социологизъм, който му е попречил да вникне по-определено в закономерностите на истор. развой на езиците.

            Съч.:

o   Recherches sur l’emploi du génitif — accusatif en vieux-slaves. Paris, 1897, 193 p.;

o   Etudes sur l’étimologie et le vocabulaire du vieux-slave. 1—2. Paris, 1902—1905, 12+511 p.;

o   Sur l’initiale des mots vieux-slaves ece et — В: Статьи по славяноведению. 2. Под ред. В. И. Ламанского. СПб., 1906, с. 387—391;

o   Sur les désinences de 2^e et 3^e personnes du duel en slave. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 201—203;

o   Introduction à l’étude comparative des langues indoeuropéennes. Paris, 1908, 462 p. (2 изд. Paris, 1953, 516 p.);

o   Les premiers terms religieux empruntés par le slave au grec. — Mémoires de la Société de Linguistique de Paris, 20, 1916, 1, p. 58—60;

o   Linguistique historique et linguistique generale. 1. Paris, 1921, 334 p.; 2. Paris, 1936, 234 p.;

o   Les dialectes indo-européennes. Paris, 1922, 138 p.;

o   Le slave commun. Paris, 1924, 444 p.;

o   La méthode comparative en linguistique historique. Oslo, 1925, 7+116 p.;

o   Des présents grecs en -να-/-νά-. — In: Mélanges linguistiques offerts a M. J. Vendryes par ses amis et ses élèves. Paris, 1925, p. 275—285.

            Лит.:

·       Vendryes J. Antoine Meillet. — BSLP, 38, 1973, 1, p. 1—42;

·       Щерба Л. В. Памяти A. Meillet. — ВЯ, 15, 1966, 3, c. 97—104;

·       Бояджиев H. Антоан Мейе (1866—1936). — Съпоставително езикознание, 11, 1986, 1, с. 111—116.

Иван Буюклиев

    (23). МЕЛИХ, Янош (Melich, J.) (16.IX.1872—20.XI. 1963) — унгарски езиковед. Роден в гр. Сарваш. Следва слав. филология във Виена и Будапеща. Между преподавателите му е В. Ягич. Специализира слав. филология във Варшава, С.-Петербург и Москва. В Москва участвува в научния филологически кръжок на А. И. Соболевски. Владее словашки и немски език. Д-р на филологическите науки (1901). Създава Унгарското езиковедско д-во (1904). Извънреден (1911) и редовен проф. (1921) по слав. филология в Будапещенския унив., където в продължение на 20 години ръководи Катедрата по слав. филология. Чете лекции по старобълг. език (наричан от него „староцърковнославянски“), по история на словашката литература и специален курс върху слав. народи и езици. Редактор на езиковедското сп. „Magyar nyelv“ (1915—1942). Директор на Унгарската народна библиотека „Сечени“ (1943). Член-кор. (1902), редовен член (1920), почетен член (1949) на Унгарската АН. Удостоен е с почетната титла „доктор на езикознанието“ (1952). Печата предимно в „Magyar nyelv“ освен със собственото си име и с псевдонимите Пал Кеменеш (Pàl Kemenes или P. К.) и Янош Мелегди (Jànos Melegdi или Y. Μ.).

М. има значителни приноси в областта на унгарската лексикография и на унгарския правопис, но основните му занимания са в областта на етимологията и етимологичните връзки на унгарския език с немския и със слав. езици. Заедно със З. Гомбоц е автор на унгарски етимологичен речник (букви А—Д включително), започнат през 1914.

Изследвайки немските заемки в унгарския език, М. стига до извода, че те са толкова, колкото и славянските, и следователно немското влияние върху унгарския език е вероятно толкова голямо и толкова старо, колкото и славянското. По тези въпроси и по етимологиите на унгарските и слав. думи не споделя подхода и мнението на О. Ашбот и отчасти на Гомбоц и на Ягич. Наблюденията му върху слав. заемки в унгарски са доста своеобразни — счита, че след неговите изследвания едва ли ще останат в унгарски език думи от „панонските славяни“. Според М. унгарският език започва да заема слав. думи още по пътя към „извоюване на отечеството“ в земите на славяните. Заемките са от всички слав. езици, с които унгарският е влизал в съприкосновение в истор. си развитие. Тези свои възгледи той смята да развие в монографичен труд с общо заглавие „Славянски елементи в унгарския език“, който е трябвало да се състои от следните части: 1. История на въпроса; 2. Речников състав на старобълг. писмени паметници и на слав. заемки в унгарски; 3. Фонетика на слав. заемки; 4. Слав. заемки, представени в азбучен ред, допълнени със слав. думи от унгарски произход;

630

5. Отношение между слав. заемки и заетите от слав. езици унгарски местни имена. От това фундаментално по замисъл и обем изследване М. осъществява изцяло втората и отчасти петата част чрез двата си основни труда „Szláv jövevenyszavaink“ (т. I, ч. 1 — 1903 и ч. 2 — 1905) и в „Nyelviink szláv jövevenyszavai“ (1910).

В първата част на труда „Нашите славянски заемки“ (1903) М. се спира на най-важните моменти от живота и делото на Кирил и Методий, като изтъква, че те създават първия литературен слав. език — старобългарския, описва старобълг. писмени паметници, като ги разделя на глаголически и кирилски, дава сведения за главните писмени паметници от среднобълг. период в руска и среднобългарска редакция, като ги нарича „църковнославянски“. Във втората част на труда разглежда християнската терминология в унгарския език: формата и пътя на заимствуване на библейски имена, произхода на названията на дните от седмицата, произхода на названията на основните християнски празници, произхода на имената на месеците. Методологическа новост в тази част е представянето на географска карта на пътя и разпространението на заемката в изоглоса. В работата си М. стига до общия извод, че християнската терминология в унгарския език е изградена от няколко пласта: елементи от лат. произход чрез посредничеството на немски или на слав. език при наличие на католическо вероизповедание и елементи от гръцки чрез посредничеството на бълг. или сърбохърватски език, навлезли в унгарски с посредничеството на източноправославното вероизповедание.

Втората му цялостна работа „Славянски заемки в езика ни“ (1910) е значително по-малка по обем и е съставена от четири дяла. Именно в нея е обосновано подробно мнението, че слав. заемки в унгарски са от различни слав. езици. М. търси дълбоката им етимология още в предписмения слав. период, спира се отново на част от християнската терминология, както и на произхода на някои основни названия и изрази, като отделя в четвъртия дял специално внимание на заемките от езика на бълг. славяни през IX и X в. и ги разграничава от по-късните заемки от сърбохърватски или български.

Много от етимологиите на М., публикувани в „Magyar nyelv“, свидетелствуват за заниманията му и със слав. хидронимия и топонимия.

            Съч.:

o   Szláv jövevenyszavaink. 1., 1. Az óbolgár nyelvemlékek szokészlete és a magyar nyelv szláv jövevenyszavai. Budapest, 1903, 181 p.; 1., 2. A magyar nyelv keresztény terminológiája. Budapest, 1905, 448 p.;

o   Die Namen der Wochentage im Slavischen. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 212—217;

o   Nyelviink szláv jövevenyszavai. Budapest, 1910, 31 p.;

o   A honfoglaláskori Magyarország. 1—2. Budapest, 1925—1929, 434 p.

            Лит.:

·       Bujnák P. Slavistika u Maďarů v posledním desítiletí. — Slavia, 6, 1927—1928, p. 577—598;

·       Új magyar lexikon. 4. Budapest, 1961, p. 593;

·       Kiss Z. Gedenken an Johann Melich. Zur 100. Wiederkehr seines Geburtstags. — StS, 18, 1972, p. 397—411;

·       Kiss L. Melich Jánoš emlékezete születésének századik évfordulója alkalmából. Budapest, 1973, 17 p.;

·       Хелимский Е. А. Изучение ранних славяно-венгерских языковых отношений (Материалы и интерпретации. Вопрос об этноязыковых контактах венгров с восточными славянами). — В: Славяноведение и балканистика в странах зарубежной Европы и США. М., 1989, с. 184—190.

Сабина Павлова

    (24). МЕСЕЦОСЛОВ — християнски календар; репертоар на всички църковни празници по реда на дните и месеците на църковната година (от септ. до авг.). В по-тесен смисъл — кратки сведения за празнуваните дни и имена според практиката на дадена църква. Терминът отговаря на грц. συναξάριον (синаксар), μηνολόγιον (менологий), ’εκλογάδιον, но без да се покрива напълно с тях, тъй като първите два означават и сборници с кратки жития. В слав. палеография много често синаксар се употребява като синоним на М. Въпреки че най-ранните християнски календари датират от средата на IV в., като самостоятелен жанр М. се оформя значително по-късно. Ранните М. са много кратки. В тях се отбелязват ограничен брой празници — главно господски, т. е. свързани със

631

събития от живота на Христос, без богородичните и паметта на мъченици. Отличават се с твърде голямо разнообразие поради непосредствената си връзка с местните първохристиянски традиции. След VII в. М. се срещат главно като указатели към богослужебните книги. М. като отделен ръкопис се среща рядко. Постепенно М. се унифицират в зависимост от литургическата практика на отделните църкви и се попълват само след официална канонизация; те са в непосредствена зависимост от типиците (уставите). М. на Източноправославната църква се развива самостоятелно от западната агиология. Най-ранните запазени грц. М. (синаксари) са М. на Синайското евангелие от 715, на един грц. апостол от края на VIII в., на т. нар. Константинополско евангелие от края на VIII — началото на IX в. (подробно изследване на цялата грц. традиция, както и на източната традиция изобщо вж. у Архиепископ Сергий. Полный месяцеслов Востока, 1.).

В слав. книжнина М. се появяват едновременно с първите Кирило-Методиеви богослужебни преводи и са организирани според Устава на Великата цариградска църква. Много рано те започват да се попълват с имената на слав. светци. Съставът на старобълг. М. е изключително важен за датировката и локализацията на ръкописите и за проучване на бълг. агиографска традиция. Почти всички най-ранни М. към евангелия и апостоли са единни при отбелязването на паметта на Константин-Кирил (14 февр.), на Методий (6 апр.) и празника на намиране мощите на мъченика Климент (30 ян.). В М. на Асем. ев. освен посочените памети се отбелязва и Климент „епископ Велички“ (27 юли), а също и местни светци от Солунско. В ранните М. (включително и в руските) се намират имената на слав. и бълг. светци, които липсват в по-късните ръкописи, но са ценни свидетелства за бълг. културна история. Така в М. към Остромировото евангелие и в М. към Охридския апостол на 8 ян. стои името на Григорий епископ Мизийски; в руско евангелие от XII в. (от сбирката на Синодалната типография, ЦГАДА, Москва) на 31 юли е отбелязана паметта на Йоан Екзарх, което представя важно сведение за неговата канонизация. По-късният кирилски М. към Зогр. ев. включва и упоменание за Иван Рилски. М. към евангелията и апостолите, създадени през XIII в., отразяват новите истор. условия и домашната агиографска традиция, съчетаваща прославата на светците от Първото бълг. царство (най-вече на Кирил и Методий) с новите имена на светци, канонизирани през епохата на Асеновци. Извънредно ценен е напр. М. към Банишкото евангелие, който включва Петка Търновска (14 окт.), Иван Рилски (19 окт.), цар Петър (30 ян.), Константин-Кирил (14 февр.) и Методий (6 апр.). В М. към апостол от XIII в. (№ 882 от НБКМ, София) е запазено упоменание за Константин-Кирил, Методий, Климент Охридски и Петка Търновска. От XIII в. се наблюдава и разширение на М. към Апостола и Евангелието с тропари, включително и за бълг. светци (срв. М. към Шафариковия апостол, към апостол № 881 от НБКМ, София, и др.). Постепенно в бълг. М. започват да се отбелязват отделни руски и сръбски светци. През XIV в. и през следващите векове с въвеждането на Ерусалимския устав съдържанието на М. към евангелията и апостолите се унифицира, а отбелязването на бълг. светци от IX—X в. се среща рядко. Най-трайно остава включването на Константин-Кирил Философ и на Иван Рилски наред с Петка Търновска.

Освен към евангелия и апостоли М. се прибавят и към други богослужебни книги — към псалтири с последования, устави, часослови. Обикновено в М. от този тип не се посочват само имената, а се поместват тропари и кондаци, а понякога и слави. Така в псалтир с последования от XIII в. (№ 1138, от НБКМ, София) наред с преводните прослави се срещат тропари, кондаци и др. за Константин-Кирил, Иван Рилски

632

и Петка Търновска. Твърдо установеният М. към Ерусалимския устав, който е въведен официално в Б-я и в другите източноправославни църкви през втората половина на XIV в., закрепва един постоянен състав на преводните и домашните памети. В ръкописите този М. започва с наслова:

Обикновеният състав на южнослав. памети в него е следният: Петка Търновска, Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Арсений Сръбски, Стефан Дечански, Сава Сръбски, Симеон Сръбски, Константин-Кирил Философ и Йоаким Осоговски (с тропари и кондаци), но рядко се намира М., който отбелязва едновременно всички.

По времето на Киприан южнослав. традиция в състава на М. се пренася в Русия и се установява в М. към Ерусалимския устав, които възникват в руската книжнина. Въз основа на тези М. в Русия възникват т. нар. „святци“ — сборници с кратки житийни бележки, проложни жития, тропари и кондаци, обединяващи М. с някои редакции на пролозите. Ръкописната традиция на М. продължава и в репертоара на старопечатните издания.

            Лит.:

·       Вершинский Д. Месецослов православно-католической восточной церкви. Μ., 1856, 379 с.;

·       Филарет Черниговский. Святые южных славян. Опыт описания жизни их. Чернигов, 1865, 40+41+112+286 с.;

·       Сергий архиец. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. Владимир, 1901, 732 с.; 2. Святой Восток. Владимир, 1901, 700 с.;

·       Цухлев Д. История на българската църква. 1. С., 1911, с. 320—321;

·       Чифлянов Б. Триодът и месецословът на Великата църква през IX век. — ГДА, 19, 1969—1970, с. 267—414.

Климентина Иванова

    (25). МЕТОДИЙ (ок. 810-820—6.IV.885) — един от създателите на слав. писменост, брат на Константин-Кирил Философ, светец на Източноправославната и на Католическата църква, фигура с първостепенно значение в цялостния истор. път на Европа.

Св. Методий. Фрагмент от икона на Ив. Мърквичка в храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София, 1912 г.

Науката разполага със значителен брой извори за живота и делото на Μ. Най-важният от тях е неговото Пространно житие, написано най-вероятно в Б-я в края на IX в. от Климент Охридски. То е единственото средновековно съчинение, в което се излага цялостно жизненият път на слав. просветител. Отделни моменти от живота и делото му са осветлени и в други книжовни паметници: Пространното житие на Кирил, създадено във Велика Моравия преди 882, Службата за Методий от Константин Преславски, Похвалното слово за Кирил и Методий, Проложното житие на Кирил и Методий — всички написани в кръга на Кирило-Методиевите ученици; пролога към „Небеса“ от Йоан Екзарх, Проложното житие на Методий, създадено в Б-я по всяка вероятност през XIII в., чешкото житие на св. Църха и Страхота от втората половина на XIV в., и др. Извънредно съществени документални данни за дейността на М. след смъртта на Константин-Кирил се съдържат в някои ранни лат. извори (от IX в.): Поменика от Райхенау, посланията на папа Йоан VIII (872—882), Италианската легенда, Залцбургския меморандум. Сведения за М. са включени и

633

в някои по-късни съчинения с чешки, унгарски, немски и хърватски произход — напр. Кристиановата легенда (X в.), богословския трактат на марошварския епископ Гелерт (980—1046) върху първите три стиха от гл. 3 на библейската Книга на пророк Даниил, Beatus Cyrillus (XI—XII в.), Моравската легенда (между XII и XIV в.), Quemadmodum (XIV в.), Diffundente sole (XIII—XIV в.), хрониката на Козма Пражки (ок. 1045—1125), хрониката на презвитер Магнус, каноник на манастира в Райхсберг (починал през 1195), хрониката на сплитския архидякон Тома (починал през 1268) и др. В някои виз. творби също са представени частични данни за М.: преди всичко в Дюканжовия списък (XII в.), Пространното житие на Климент Охридски (XI—XII в.) и Краткото житие на Климент Охридски (XIII в.). Известията за М. от изворите, подложени на критически анализ, дават възможност да се изгради доста пълна представа за живота и творчеството на слав. просветител. (Вж. и Вести за Кирил и Методий.)

Не е известна точната рождена дата на М. Тя трябва да се търси няколко години преди рождената дата на Константин-Кирил (827), тъй като се знае, че той е най-малкият син в семейството. Братята произхождат от втория по големина и значение град на Виз. империя през тази епоха — Солун, важен търговско-занаятчийски, административен, военностратегически и културен център. Още през втората четвърт на VI в. в Солунската област започват да проникват слав. племена от бълг. група, компактни маси от които окончателно се установяват там през VII в. През IX в. бълг. славяни вече играят значителна роля в стопанския живот на града и очевидно семейството на друнгария Лъв, бащата на Кирил и Методий, който е един от висшите военни в Солун, неизбежно е общувало с тях. Неслучайно от ранно детство двамата братя отлично владеят говора на солунските славяни. За това свидетелствува ЖМ, гл. 5, където на виз. император се приписват думите:

„Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски“

(Въı бо ѥста селоунѧнина, да селоунѧне вьси чисто словѣньскъı бесѣдоують).

Съвършеното познаване на езика на бълг. славяни, което се проявява и във всички създадени по-късно книжовни трудове на двамата братя, дава основания да се предполага, че те произхождат от елинизирано слав. семейство или че поне майката е била славянка. В появилото се не преди XIII в. в Б-я Кратко житие на Кирил (Успение Кирилово) дори изрично се твърди, че Кирил е „родом българин“ (родо^м сыи блъгаринъ) — сведение, което несъмнено е далечен отглас на реалната и тясна връзка на Кирил и М. с бълг. славяни още през първата половина на IX в.

М. е монашеското име на слав. първоучител. Данни за светското (кръщелното) му име не са известни. Като изхождат от виз. практика при приемане на монашески обет да се възприема и ново име, започващо обикновено със същата буква, някои изследователи предполагат, че светското име на М. може да е било Михаил. Не са достатъчно обосновани и другите две мнения: че то е било Страхота (име с безспорно слав. произход, срещащо се в чешки паметници от XIV и следващите векове, което обаче е превод от лат. metus — ‘страх, боязън’) или Атанасий (въз основа на анализ на Бандуриевата легенда от XIII—XIV в.).

Съществуват малко данни за детството и младостта на М. Известно е, че неговите способности не остават незабелязани — знатните солунчани (първенците, учените люде, правниците или изобщо гърците според различните тълкувания на гл. 2 от ЖМ) го обичали от детството му и водели с него беседи (пьрьци, любѧще и из дѣтьска, чьстнъıı-а бесѣдъı дѣı-ахоу). М. привлича вниманието и на виз. император, който го назначава за управител на слав. княжество, включено в състава на Византия, но ненапълно подчинено на нейната военноадминистративна организация (терминът отговаря на грц. ἀρχοντία, виз. административна единица, по-малка от административната единица „тема“).

634

Ръкополагането на Методий за свещенослужител. Стенопис от Араповския манастир, 1864 г.

Изворите не посочват точното местонахождение на княжеството, управлявано от М., поради което по този въпрос има различни мнения: повечето учени го локализират в областта Стримон, на север от Солун, по долното течение на реките Струма и Брегалница, но някои изследователи са на мнение, че М. е бил управител в областта Витиния, в Мала Азия (дн. в Турция). Безспорно е, че княжеството е било населено с бълг. славяни: известно е, че още от VII в. в Стримонската област живее слав. племе струмци (от бълг. група), както и обстоятелството, че имп. Констант II (641—668) след 658 и имп. Юстиниан II (685—695) след 688—689 преселват значителни слав. маси от европ. предели на Византия (от Солунско и южните части на областите Тракия и Македония) в Мала Азия. Много вероятно е още тук М. да се е подготвял за своята бъдеща просветна работа сред славяните. На тази мисъл навежда гл. 2 от ЖМ, която не само известява за Методиевото назначение, но и коментира решението на виз. император така:

„Като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати за учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне“

Може да се предположи, че по това време М. е имал жена и деца (подроужие и дѣтиї) — за това се говори в Службата за Методий.

Трудно е да се определи колко време е прекарал М. сред бълг. славяни. Според ЖМ, гл. 3, в слав. княжество той бил „много години“ (лѣта многа), според Похвалното слово за Кирил и Методий — „малко време“ (воѥводьскъıи санъ приимъ, побъıсть в немь мало), а Проложного житие на Методий изрично уточнява, че той става „славянски княз“ на 20-годишна възраст и управлява 10 г.

В същото време изворите без особени различия обръщат внимание на мъдростта и начетеността му, на представителния му физически облик, на военната му храброст и на трайното му участие във военноадминистративния и културния живот на Византия. В Похвалното слово за Кирил и Методий се подчертава специално:

„Цъфтейки с мъдрост като благоуханно цвете, беше обичан от всички управници. В беседите си се представяше като Соломон, привеждайки чудни притчи, поучения и въпроси. . . и като служеше добре на всички, беше като крилат. На война беше страшен като Самсон, Гедеон и Иисус Навин“

Според Проложното житие на Методий

„от младини младежът беше мъдър и силен телом“

635

Така първите стъпки на М. в обществения живот очертават образа на човек умен и образован, силен и храбър, авторитетен, познаващ добре славяните, който се включва отрано в управлението на страната.

След този момент животът на М. рязко променя своята посока. Той напуска високия си пост, става монах и се оттегля от светския живот в манастир на планината Олимп, в областта Витиния, на юг от днешния гр. Бурса, Турция. В науката този поврат се свързва найчесто с променилите се в края на 855 и началото на 856 вътрешнополитически условия във Византия. Именно тогава се извършва дворцов преврат; константинополският велможа логотетът Теоктист, който фактически управлява държавата след смъртта на имп. Теофил (829—842) заедно с императрица Теодора вместо малолетния ѝ син Михаил III (842—867), е убит и властта преминава в ръцете на кесаря Варда, вуйчо на Михаил III; отстраняването на Теоктист, неизменен покровител на Методиевия брат Константин до това време, който може би е подпомогнал и административната кариера на М., разклаща позициите на по-големия брат и той е принуден да изостави поетия път. Показателно е, че приблизително по това време и Константин изоставя своите служебни задължения в столицата и отива при М. на Олимп. Според ЖМ, гл. 3, в манастира М. „се занимава усърдно с книгите“ (книгахъ прилежа), а според ЖК, гл. 7, там Константин „беседвал с книгите и денонощно се занимавал с тях заедно с брата си“ (тъкмо кнїгами бесѣдоуе, нощь ȣбо и днь выноу съ братѡ^м своимъ въ си^х ȣпражнı-ааше се). Това са указания, които могат да се тълкуват не само като свидетелство за трайните и дълбоки културни интереси на двамата братя. Въз основа на тях някои изследователи предполагат, че именно тук е възникнала слав. писменост, че тук М. е имал възможност да подбере ученици сред потомците на преселниците бълг. славяни и да организира книжовен кръг, с помощта на който двамата братя са направили първите преводи от грц. език и дори са ги използували за богослужение сред славяните във Витиния. Вероятно именно по това време, при приемането на монашески сан, слав. просветител е получил името Методий.

Няколко години по-късно М. подновява своята държавническа дейност. Този път той взема участие във важна църковно-религиозна и политическа мисия, изпратена от виз. император в Хазарския каганат — раннофеодално държавно образувание на тюркоезични полуномадски племена, обхващащо земите по долното течение на Днепър и Волга от Азовско до Каспийско море и Кавказките планини, което просъществувало от VII до средата на X в. В тази мисия М. участвува по покана на брат си Константин, който вече е проявил своите блестящи полемически способности и след краткотрайно отсъствие от сцената на църковно-политическия живот е натоварен с мисията при хазарите, вероятно по препоръка на патриарх Фотий (858—867; 877—886), един от най-забележителните виз. учени, църковни, политически и обществени дейци през IX в., бивш учител на Константин, а според някои изследователи — и негов приятел.

Виз. пратеничество потегля към Хазарския каганат през втората половина на 860, очевидно след някакъв конфликт между хазарите и Византия. Основните му задачи по всяка вероятност са да се постигне политическо сближаване, което да послужи на Византия като щит срещу нейния нов противник — източните славяни, а също — да се укрепят позициите на християнството в каганата, където са разпространени четири религиозни системи (езичество, юдейство, християнство и мюсюлманство), но от началото на IX в. господствуващо положение заема юдейството.

Животът на солунските братя по време на Хазарската мисия е изпълнен с важни събития. Преди да достигнат Хазарския каганат, те спират в гр. Херсон, център на виз. владения в Кримския п-в (в района на днешния гр. Севастопол, Русия).

636

Седемте римски църкви: „Сан Пиетро“, „Санта Мария Маджоре“, „Сан Джовани ин Латерано“, „Сан Лоренцо Фуори ле Мура“, „Сан Клементе“, „Сан Паоло Фуори ле Мура“ и „Сан Себастиано“. Гравюра от 1571 г.

Константин усъвършенствува знанията си по евр. език, които са му крайно необходими за работата сред юдеизираните хазари, изучава евр. книжнина и превежда на грц. език неизвестни днес съчинения по евр. граматика, проучва самаританската писменост, разновидност на еврейската, с която са записани текстове, значително по-старинни по език от тогавашния еврейски, запознава се със сирийската писменост и сирийския език, т. е. извършва задълбочена филологическа работа и проявява своите необикновени способности в овладяването на изключително трудна материя. В Херсон Константин открива мощите на мъченика Климент, считани тогава за останки на Климент I, римски епископ от 92 до 101, за когото съществувало предание, че е заточен в Крим и хвърлен в морето с котва на шията, и написва няколко великолепни произведения в негова чест, проявявайки се като способен археолог и талантлив писател (вж. Климент Римски). Тук той има възможност да използува опита си на дипломат и проповедник — успява да склони един хазарски вожд, обсадил населен с християни град, да се оттегли от града, справя се с помощта на проповедническото си изуство с нападателите-маджари и повежда виз. пратеници невредими към резиденцията на хазарския каган. През пролетта на 861 виз. мисия вероятно вече се е намирала в резиденцията Семендер, недалече от Дербентския проход, на мястото на съвременния аул Тарки в района на гр. Махачкала, дн. в Дагестанската автономна република на Русия

637

(според други мнения — в столицата Итил, дн. гр. Астрахан, Русия), близо до Каспийско море. Започват сложни и продължителни религиозни диспути, в които Константин доказва превъзходството на християнството над юдейството и мюсюлманството. В резултат на това се покръстват 200 хазари. Изпълнена е и политическата цел на мисията — освободени са 200 пленници и според изворите каганът отправя послание до виз. император, с което му засвидетелствува своето намерение да покръсти цялата страна и готовността си да поддържа добри отношения с Византия (ЖК, гл. 11). Изворите недвусмислено посочват, че в Хазарската мисия М. е бил помощник на по-младия си брат, но едва ли може да има съмнение, че е вземал активно участие и в проповедническата, и в политическата дейност на пратеничеството и че е имал значителни заслуги за успешната му работа. В това отношение категорично е свидетелството на ЖМ, гл. 4, според което след завършването на мисията имп. Михаил III и патриарх Фотий предлагат като награда М. да бъде ръкоположен за архиепископ.

С Хазарската мисия, от която солунските братя се завръщат ок. средата на 861, приключва важен етап в биографията на М. Като не приема предложената му висока църковна длъжност, той се съгласява да стане игумен на прочутия и богат манастир Полихрон (в него според гл. 4 на ЖМ имало повече от 70 монаси), който се намирал на юг от малоазийския Олимп, в областта Сигриани (дн. в Турция). М. обаче не остава дълго там. През 862 във виз. столица пристигат пратеници на моравския княз Ростислав (846—870) с молба да му бъде изпратен учител и наставник, който да разяснява християнската вяра на слав. език във Велика Моравия. Виз. император удовлетворява искането на Ростислав и натоварва с отговорната задача Константин и М. Изворите сочат, че в обкръжението на сътрудниците си Константин съставя веднага слав. азбука, превежда най-важните богослужебни текстове и братята незабавно поемат към великоморавската държава. Така започва най-важният период от живота и дейността на Константин-Кирил и М. — времето, когато те сливат съдбата си с истор. път на славянството и посвещават силите и способностите си на велика цел — разпространението и укрепването на слав. писменост във всички сфери на живота, изграждайки по този начин основите на нова цивилизация — славянската.

Началото на Моравската мисия поставя пред изследователите много проблеми. На първо място — възможно ли е било в кратък срок да се извърши толкова сложна работа като съставянето на азбука и превеждането на трудните богослужебни текстове? Очевидно нито необикновените способности на двамата братя, нито дори филологическият гений на Константин не са достатъчни, за да се обясни бързината, с която е изпълнена поставената задача. Единственото убедително обяснение в случая е да се приеме, че за предоставените им няколко месеца Константин и М. само са завършили и систематизирали резултатите от своята дългогодишна работа в това направление, протекла по време на продължителното им и пряко общуване с бълг. славяни във Виз. империя, сред които не е изключено да са си служили с някаква първоначална форма на слав. писменост. Тази дейност едва ли се е извършвала без знанието и съгласието на виз. власти, които в определена степен са били заинтересувани от използуването на слав. писменост за по-лесното християнизиране на слав. племена, които не са лишени през първата половина на IX в. от доста широка автономия и независимост, и за превръщането им във верни поданици на Виз. империя. В същото време обаче слав. писменост е криела опасността да се превърне във важен фактор, който запазва самобитността на виз. славяни; поради това управляващите среди не са предоставяли благоприятни условия за нейното създаване и разпространение.

638

Старата базилика „Сан Пиетро“ в Рим, опит за реставрация от арх. Бревер, 1891 г.

Може да се счита, че напредъкът в работата на Константин и Методий се дължи преди всичко на личната им активност, предизвикана от твърдото им убеждение за правото на всеки народ да твори собствена култура на родния си език. Така Константин и М. се оказват предварително подготвени и особено подходящи за изпълнители на молбата на Ростислав. Ето защо през 862 по изричното поръчение и при специалното покровителство на императора те успяват извънредно бързо да се подготвят за заминаване във Велика Моравия, като носят със себе си готовата вече слав. азбука, изградена върху основата и особеностите на живия говор на бълг. славяни, както и първите преводи от грц. език на богослужебни книги, в които те издигат говоримия народен език на бълг. славяни до степента на пръв книжовен слав. език.

Михаил III изпълнява желанието на княз Ростислав с готовност, тъй като то е съзвучно с целите на могъщата Виз. империя. Преживяваща епоха на възход и вътрешна стабилизация, през втората половина на IX в. Византия рязко засилва външнополитическата си активност и се стреми да разпростре и укрепи своето влияние далеч извън пределите на страната. С оживената си мисионерска дейност Виз. църква подготвя военнополитическите акции на управляващите кръгове. Част от тази напрегната борба за влияние са и стълкновенията между Виз. църква, от една страна, и Римската църква и източнофранкското духовенство, от друга, за господство над населените със славяни територии в Илирик, бивша църковна и административна област на късната Римска империя, и в Средна Европа, където се намира Велика Моравия; тези стълкновения безспорно са израз на съперничеството между Византия, Папската курия и Източнофранкското кралство за политическо надмощие в този район на Европа. При това положение без съмнение Михаил III е гледал на Моравската мисия като на средство за налагане на виз. влияние във Велика Моравия.

Великоморавският княз обаче има съвсем други намерения. В съществуващата от няколко десетилетия Велика

639

Моравия църковната институция, приобщаваща моравците към новата, християнската религия, е подчинена на баварската епископия в Пасау. Немските мисионери, активни проводници на франкското влияние в страната, се приемат главно като разпространители на нова идеологическа система, чрез която формиращата се феодална класа се надява да укрепи своите позиции както в държавата, така и на международната арена. Ето защо тяхната дейност протича напълно безпрепятствено. От средата на IX в. обаче политическото значение на великоморавската държава нараства, тя започва да разпростира своето влияние върху съседните слав. земи и се превръща в опасност за силната Източнофранкска империя. Започва продължителна борба между двете държави, в която франките се стремят да подчинят Велика Моравия, а младата слав. държава отстоява с всички сили своята независимост. В тези условия административната връзка между моравската и баварската църковна организация е нежелателна, още повече, че немското духовенство си служи с чуждия лат. език и по такъв начин успява винаги да държи управлението на църквата в свои ръце. В използуването на слав. език и писменост в църковната практика княз Ростислав несъмнено е виждал средство за славянизиране на църковната институция и откъсване от франкското влияние, а оттам — и важен фактор за отстояване на независимостта на своята държава. В същото време той очевидно е преценявал, че дошлата от Византия слав. писменост не би могла да доведе до църковна и политическа зависимост и затова се обръща без колебание към имп. Михаил III.

Константин-Кирил и Методий на прием при папа Адриан II. Стенопис от Нобили в параклиса „Св. Кирил и Методий“ в базиликата „Сан Клементе“ в Рим, 1885 г.

Надеждите на княз Ростислав се оправдават напълно. Тръгнали от Константинопол като виз. църковни мисионери, Константин и М. още с пристигането си на моравска земя през пролетта на 863 се заемат активно да осъществяват намеренията на моравския княз. С негова помощ те събират ученици, които запознават със слав. азбука, продължават превеждането на църковните книги, въвеждат слав. език и писменост в богослужението. Няма преки указания за точното място, където се е развивала дейността на слав. първоучители във Велика Моравия. Възможно е да са работили главно в столицата Велеград.

Слав. писменост се разпространява бързо и започва да застрашава сериозно позициите на франкското духовенство. Заплашена от поражение, Баварската църква поставя началото на организирана борба срещу просветителската дейност на солунските братя, издигайки в своя защита теорията на т. нар. триезична ерес. Според нея само три са „свещените“ езици в християнския свят: еврейски, гръцки и латински. Зародило се през IV в. и окончателно оформено към края на VI — началото на VII в., триезичието е резултат от борбите за централизиране на църковната власт в няколко по-големи средища. През VII в. тази борба завършва с победа на Рим и Константинопол, които разделят християнския свят на две сфери — източна и западна, като при това налагат мисълта за богоизбраността на трите езика, установяват практиката в Европа книжнината да се твори само на грц. и лат. език и отхвърлят използуването на

640

всякакъв друг език и писменост. Възникнало в сферата на църковния живот, триезичието се възприема и от управляващите светски среди като подходящо средство за осъществяване на политическите цели на силните феодални държави. И въпреки че никога триезичната теория не успява да се наложи като официален постулат на християнството и че през IX в. съществуват отделни, изолирани и несъвършени опити да се използува говоримият немски език в църковната книжнина, безспорен истор. факт е, че за пръв път в средновековна Европа слав. просветители Константин-Кирил и М. създават нова цялостна и завършена писмена система, която отразява по най-съвършен начин особеностите на един жив народен говор, за пръв път превеждат на говорим език всички най-важни богослужебни текстове и въвеждат изградения от тях нов книжовен език в богослужението, за пръв път целенасочено и системно разпространяват нова писменост и просвета. Цялата дейност на двамата братя влиза в противоречие с установените по онова време в Европа порядки и представлява дълбоко демократичен и хуманен акт, който свидетелствува, че слав. първоучители като личности далеч са надрасли своето време. Осъществяването на идеите им без подкрепата на Византия, в условията на тежка борба с триезичието продължава повече от двадесет години, дори когато след 864 крал Лудвиг Немски (843—876) поставя Велика Моравия във васална зависимост и лишава до голяма степен слав. просвета и култура от държ. покровителство на княз Ростислав, а и по-късно, когато променливите условия на църковния и политическия живот в Средна Европа след смъртта на Кирил често лишават М. от благоприятна обстановка за работа. Всичко това е недвусмислено свидетелство, че двамата братя действуват не толкова като виз. църковни мисионери или изпълнители на политиката на моравските князе, колкото по дълбоко вътрешно убеждение, че всички народи са равни, че в изграждането на културните ценности няма големи и малки народи. В изворите категорично е формулирано това тяхно становище:

„Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?“

Това са думите на Константин по време на най-ярката публична изява на слав. учители — диспута с триезичниците във Венеция (ЖК, гл. 16).

Идеята за равноправието на всички народи, по принцип неприсъща на средновековния мироглед, е основният двигател на действията на солунските братя. Разбрали, че делото им не може да постигне пълен успех, без да са им дадени пълномощия да ръководят църковния живот, вероятно през есента на 866 Константин и М. напускат Велика Моравия и тръгват да търсят подкрепата на висшите църковни власти. Изворовите данни за времето на учителската и проповедническата им дейност до заминаването им от Велика Моравия са противоречиви: според ЖМ, гл. 5, престоят им е бил 3 години (трѣмъ лѣтомъ ишьдъшемъ); според ЖК, гл. 15—40 месеца (м҃ же м^с^҇ць сътвори въ Морaвѣ), а според Италианската легенда — четири години и половина (manserunt autem in Moravia annis quatuor et dimidium). Не са ясни по-нататъшните намерения на слав. просветители. Поради липсата на преки данни мненията на изследователите по този въпрос се разделят: едни смятат, че те са потеглили обратно за Цариград, а други — че са тръгнали за Рим.

По пътя Константин и М. са поканени от панонския княз Коцел (861—874), владетел на слав. племена, предшественици на днешните словенци, за да обучат на слав. грамотност 50 ученици. Най-вероятно Коцел им осигурява условия за работа в своята столица Мошапурц

641

(на мястото на дн. унгарско селище Залавар, на брега на Балатонското езеро). Така той се стреми да подготви благоприятни условия за откъсването на своята страна от опеката на Залцбургската архиепископия, която ръководи църковния живот в Панония.

Оттук, след кратък престой във Венеция, Константин, М. и придружаващите ги ученици заминават за Рим по покана на папа Николай I (858—867). В края на 867, когато пристигат в града, вече има нов църковен глава — папа Адриан II (867—872). ЖК, гл. 17, ЖМ, гл. 6, и Италианската легенда рисуват тържественото посрещане на слав. апостоли в Рим, отбелязват, че папата се отнася благосклонно към техните искания, освещава слав. книги (според ЖК — в църквата на св. Мария, дн. „Санта Мария Маджоре“, според ЖМ — в църквата „Св. Петър“), след което в няколко църкви в Рим се извършва богослужение на слав. език, а М. и петима от учениците на двамата братя получават различни духовни санове. Тук се осъществяват първите непосредствени контакти на М. с висши духовници от Римската курия, с която до края на живота си слав. просветител вече е тясно свързан. Със сигурност е известно, че той е познавал освен папа Адриан II и епископа на Порто Формоза, епископа на Велетри Гаудерик (867—880), епископа на Орто Арсений и Анастасий Библиотекар.

Следващите действия на Римската църква спрямо слав. учители свидетелствуват за противоречиво отношение към тяхното дело, диктувано от нейните конкретни идеологически и църковнополитически цели. Докато са в Рим, Константин и М. се радват на всеобщо уважение и почит, ползуват се от покровителството и подкрепата на църковния глава; Кирил, който умира там на 14 февр. 869, е погребан с най-големи почести в една от най-старите църкви в града — „Свети Климент Римски“, където са положени и донесените от него мощи на нейния патрон. Но когато напуска папската столица, М. започва да среща все по-големи трудности при осъществяването на своите намерения.

Поменик от манастира Райхенау с името на Методий, IX в.

Папа Адриан II удовлетворява молбата на княз Коцел М. да бъде изпратен в Панония и може да се предполага, че това е станало още през втората половина на 869. Нещо повече, той пише специално писмо до Ростислав, Светополк и Коцел, с което ги уведомява, че

М. е негов пратеник (папски легат),за всички слав. племена в Моравия, Словашко и Панония и има право да обучава, да проповядва и да извършва богослужение на слав. език. В същото време това послание поставя пред М. първите папски ограничения: в него се предписва Апостолът и Евангелието да се четат на литургията първо на лат. език и след това на славянски, М. не е посветен във висок църковен сан. Очевидно княз Коцел, разчитащ на Методиевото дело в своята борба за самостоятелност,

642

не е могъл да се задоволи с подобно половинчато решение. Наскоро той отново изпраща М. в Рим със специалната цел да бъде ръкоположен за архиепископ на Панония. Сега Римската курия задоволява искането на панонския княз. Току-що, бавейки решението си да даде самостоятелност на Българската църква, тя е пропуснала възможността да наложи своето църковно управление в Б-я; в същото време победата на княз Ростислав над немците през авг. 869, която осигурява на Велика Моравия политическа независимост, представлява удобен случай да се създаде в слав. земи в Средна Европа отделна църковна единица, непосредствено подчинена на Римската църква, да се отслабят позициите на франкските църковни власти, действуващи твърде независимо, да се направи опит за привличане под папска власт на Източен Илирик и по този начин да се укрепи ролята на папетвото като висша църковна институция в християнския свят. Така интересите на Римската църква съвпадат с нуждите на княз Коцел и обективно са в полза на делото на слав. просвета. М. е поставен начело на възобновената архиепископия Илирик, унищожена през VI в., откогато западната ѝ част се намира под непосредствената власт на римския епископ, но фактически се управлява от немското духовенство, а източната ѝ част е под властта на Виз. църква.

Седалището на М. е трябвало да бъде в гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия), по долното течение на р. Сава. Слав. първоучител обаче не успява да стигне до своя епископски град. През пролетта на 870 немските епископи Адалвин Залцбургски (859—873), Херманрих Пасавски (866—874), Анон Фрайзингенски (854—875) и Ландфрид Сабионски организират залавянето на М. и след неколкомесечен предварителен затвор (съществуват мнения, че той е бил в някой от манастирите край Регенсбург или в църковен затвор около Залцбург, Пасау или Фрайзинг) устройват към края на годината църковен съд над него в Регенсбург (според някои учени — във Фрайзинг) в присъствието на крал Лудвиг Немски. М. е осъден и заточен в западната част на Бавария, най-вероятно в манастира Елванген, както сочат повечето съвременни учени (има също мнения, че това е бил манастирът Райхенау, на югозапад от Регенсбург, или манастирът Нидералтайх). По време на процеса и заточението М. се проявява като непоколебим защитник на правото на славяните да имат собствена църковна организация, отстояващ твърдо становището си да бъде разширен кръгът на образованите славяни, като блестящ полемист, смел, решителен и несломим човек, който в името на идеалите си издържа, без да се огъне, моралните и физическите унижения и страдания, на които е подложен. Те са описани доста подробно в посланието на папа Йоан VIII до епископ Херманрих от 873:

„Наистина, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да било светски човек, а дори и на тиранин, или чия зверска свирепост не надхвърли и не надмина със своята дързост, като подложи нашия брат и съепископ Методий на затворнически наказания, като най-сурово и безчовечно го наказа да стои продължително време под открито небе на зимен студ и дъждове, като го отдели от повереното му ръководство на църквата и като достигна до безумието да го довлекат на епископския събор и да го биеш с конски бич, ако това не е било възпрепятствувано от другите?“

(Cuius enim, ut non dicamus episcopi, secularis cuiusquam, immo tyranni se viđam temeritas tua non excessit vel bestialem feritatem non transcendit, fratrem et coepiscopum nostrum Methodium carceralibus penis afficiens et sub divo diutius acerrima hiemis et nimborum immanitate castigans atque ab ecclesie sibi commisse regimine subtrahens et adeo in insaniam veniens, ut in episcoporum concilium tractum equino flagello percuteres, nisi prohiberetur ab aliis?).

В тези трудни дни редом с М. са само учениците му. За това свидетелствува поменикът на манастира Райхенау, откъдето вероятно слав. просветител е минал при пътуването си в Бавария

643

— в него са вписани имената на М. и неговите ученици Леон, Игнатиос, Йоакин, Симеон и Драгайс.

Писмо на папа Йоан VIII до архиепископ Методий от 879 г., препис от XI в.

Няма данни папа Адриан II да е проявил по това време някакъв интерес към съдбата на архиепископа. Това не е изненадващо, като се знае, че от началото на 870 във Велика Моравия настъпват промени, засилили твърде много зависимостта на страната от Източнофранкското кралство: с помощта на нитранския княз Светополк (870—894), племенник на Ростислав, немците свалят от престола великоморавския княз и го заточават в Бавария; през 871 поставеният от тях за княз Светополк също е детрониран и страната попада изцяло под властта на немците. Положението се променя едва към средата на 872, когато Светополк, възвърнал си управлението на страната в резултат на въстанието на моравците, започва да печели военни победи и успешно отстоява независимостта на Велика Моравия. Именно тогава в защита на М. се обявява новият папа Йоан VIII (872—882). През 873 той пише специални писма до Херманрих Пасавски, Анон Фрайзингенски, Адалвин Залцбургски и до сина на Лудвиг Немски Карломан (876—880), в които осъжда поведението на Баварската църква, нарежда да бъде освободен М. и да му бъде дадена възможност свободно да изпълнява своите архиепископски задължения (напр. в писмото до Карломан:

„Нека бъде позволено на споменатия по-горе наш брат Методий, който беше назначен там от апостолическата катедра, свободно да изпълнява епископските си функции съобразно стария обичай“

— Liceat predicto fratri nostro Methodio, qui illic a sede apostolica ordinatus est, secundum priscam consuetudinem libere, que sunt episcopi, gerere;

в писмото до Анон:

„Ако не бъдат създадени на този уважаван епископ добри условия дотолкова, че той да може заради Бога да предаде на забвение цялата извършена спрямо него несправедливост, ти би трябвало да се явиш незабавно в Рим, за да дадеш сметка за всички тия неща“

— De quibus, omnibus nisi adeo fuerit eiusdem venerandi episcopi condicio sana effecta, ut ipse possit omnem suam oblivioni propter Deum iniuriam tradere, Romam rationem redditurus indifferenter occurre).

Нещо повече — по същото време той се обръща и към епископ Павел Анконски (ок. 869—872), папски легат в Източнофранкската държава и в Панония, с изрични указания да подпомогне освобождаването на М. и да го изпрати във Велика Моравия. Вероятно папа Йоан VIII е бил подтикнат към това решение и от искането на

644

моравците М. да бъде изпратен в тяхната страна като архиепископ и учител.

Архиепископ Методий и Горазд. Картина от Ян Троян, 1991 г.

През втората половина на 873 слав. първоучител е вече във Велика Моравия. Той подновява своята просветителска и проповедническа дейност. Княз Светополк, решен да се освободи от франкската зависимост, му поверява ръководството на църквата и очевидно М., въпреки категоричната забрана на папа Йоан VIII да използува слав. език в богослужението, продължава да служи на славянски (в писмото на папа Йоан VIII до М. от края на юни — началото на юли 879 се казва:

„Чуваме още, че служиш литургиите на варварски, т. е. на славянски език, поради което с писмо, изпратено до теб чрез анконския епископ Павел, ти забранихме да отслужваш божествените служби на тоя език“

— Audimus etiam, quod missas cantes in barbara, hoc est in Sclavina lingua, unde iam litteris nostris per Paulum episcopum Anconitanum tibi directis prohibuimus, ne in ea lingua sacra missarum solempnia celebrares).

Архиепископът усилено се занимава c християнизаторска дейност сред съседните езически племена, покорявани от Светополк (в ЖМ, гл. 11, се споменава за покръстването на силен езически княз, живеещ до Висла — погьньскъ кнѧзь, сильнь вельми, сѣдѧ въ Вислѣ — сведение, тълкувано като указание, че М. е покръстил полското племе висляни, населяващо земите по горното течение на р. Висла с център Краков). Той бди да бъдат съблюдавани моралните норми на християнството и осъжда рязко нарушаването им във висшите кръгове на аристокрацията.

Единодействието между М. и държавната власт обаче не трае дълго време. След 874, когато Светополк отново се признава за васал на франките, окураженото немско духовенство с всякакви средства се бори да изтласка слав. език и писменост и да привлече на своя страна моравската аристокрация; самият Светополк застава на страната на немците. Претенциите на Баварската църква са подкрепени и от Римската курия: в края на юни — началото на юли 879 папа Йоан VIII пише писма до княза и до М., в които изразява недоволството си от използуването на слав. език в богослужението и нарежда моравският архиепископ да се яви в Рим и да обясни своето поведение (в посланието до Светополк:

„Ние обаче сме много учудени, понеже чухме, че вашият архиепископ Методий, назначен и изпратен при вас от нашия предшественик папа Адриан, не проповядвал така, както с думи и писма е заявил пред апостолическата катедра, че вярва. Поради това му наредихме да се погрижи без каквото и да било забавяне да дойде при нас, за да чуем от неговата уста дали държи и вярва, както е обещал, или не“

— Quia vero audivimus, quia Methodius vester archiepiscopus ab antecessore nostro, Adriano scilicet papa, ordinatus vobisque derectus aliter doceat, quam coram sede apostolica se credere verbis et litteris professus est, valde mir amur;

645

tamen propter hoc direximus illi, ut absque omni occasione ad nos venire procuret, quatenus ex ore eius audiamus, utrum sic teneat et credat, sicut promisit, aut non).

Преводът на свещените книги от Методий и преписването им от двама скорописци. Миниатюра от Радзивиловския летопис, края на XV в.

Третото пътуване на M. до папската столица, осъществено вероятно през втората половина на 879 до средата на 880, завършва с частичен успех. Очевидно той успява да убеди папа Йоан VIII в правото си да употребява слав. език и слав. писменост в богослужението, обаче папата не накърнява и позициите на немско-лат. църковна организация. Свидетелство за това е специалното папско послание до княз Светополк от юни 880, в което се потвърждават правата на М. като архиепископ на Велика Моравия, позволява се употребата на слав. език в богослужението, но се нарежда Евангелието да се чете първо на лат. език, а освен това за епископ в Нитра, подчинен на М., се поставя немският духовник Вихинг, яростен противник на слав. богослужение. По този начин се създават благоприятни условия немското духовенство да продължи борбата си срещу М. и неговото дело. И наистина, от посланието на папа Йоан VIII до М. от 23 март 881 става ясно, че епископ Вихинг се противопоставя на М. и дори твърди, че това става с разрешението и по нареждането на папата.

В тази обстановка М. приема поканата на виз. император Василий I Македонянин (867—886) да посети Цариград. Съществуват различни мнения за времето, когато се е осъществило това пътуване: според едни учени това е станало към края на 881, според други — през 882, според трети — през лятото на 883. Ясно е обаче, че двадесет години след изпращането на Моравската мисия — период, за който истор. извори не са запазили сведения за какъвто и да било интерес на Византия към слав. просветители, нито за контакти с тях — могъщата империя отново проявява внимание към делото им. М. е посрещнат от императора с големи почести, дейността му е одобрена. Нещо повече, двама от неговите ученици заедно със слав. книги са оставени в столицата. Според някои изследователи имп. Василий I ги е изпратил в двора на бълг. княз Борис I (852—889), който е признал върховенството на Виз. църква. Предполага се, че единият от тях е бил бъдещият епископ Константин Преславски, когото изворите категорично назовават Методиев ученик.

646

След завръщането си от Византия М. се отдава на книжовна дейност. На първо място той се заема с преводаческа работа. До този момент от грц. език са преведени само текстовете на най-необходимите богослужебни книги — Евангелието, Апостола, Псалтира и избрани църковни служби. Сега заедно с учениците си той превежда за 8 месеца (според ЖМ, гл. 15 — от март до 26 окт.) почти изцяло Библията (без Макавейските книги), Номоканона — сборник от църковни и граждански закони, и Отеческите книги, които най-вероятно са съдържали разкази за живота на монасите. Може да се предполага, че по това време М. превежда и съчиненията на своя брат Кирил, като ги разделя на осем части, както свидетелствува ЖК, гл. 10. Слав. първоучител създава най-вероятно през този период и оригинални съчинения: Канона за Димитър Солунски — химнично произведение, изпълнено с носталгия по родния град и с огорчение от преследванията на триезичниците; предполага се също, че Методиево дело е и Анонимната хомилия, запазена в Клоцовия сборник (XI в.), в която се осъждат нарушенията на моралните норми на християнството и поведението на управляващата върхушка. Преди това вероятно М. е взел някакво участие в написването на житието на своя брат Кирил. Някои извори (напр. ЖМ, гл. 12, Залцбургският меморандум, посланието на папа Йоан VIII до Методий от края на юни — началото на юли 879, писмото на папа Йоан X (914—928) до сплитския архиепископ Йоан от 924/925) споменават за „учение“ (doctrina) на М. (doctrina Methodii philosophi според Залцбургския меморандум), което обикновено се интерпретира като указание, че М. е проявявал интерес към философските въпроси и е обосновавал посредством философски методи несъстоятелността на триезичието и правото на слав. език да бъде използуван като литургичен език. Не съществуват обаче никакви данни той да е писал подобни съчинения.

Св. Методий. Стенопис от главната църква на Зографския манастир, 1814 г.

Така в края на живота на М. книжовниците във Велика Моравия разполагат с голям корпус от преводни и оригинални слав. съчинения; в тях е фиксиран един напълно оформен книжовен език, който е могъл да обслужва всички сфери на обществения живот на равнището на „свещените“ грц. и лат. език.

Към този период от живота на М. ЖМ, гл. 16, отнася и срещата на слав. просветител с някакъв „унгарски крал“ в дунавските земи (пришъдъшю же на страны Доунаискъıı-а королю оугорьскомоу въсхотѣ и видѣти. . . иде къ нѣмоу). Няма единно тълкуване на този пасаж от ЖМ: той се счита или за интерполация в текста на творбата, или се посочва, че става дума за среща на М. с франкския крал Карл Плешиви (840—877), може би и с някой от вождовете на унгарските племена през есента на 884 в района на Средни Дунав. Вероятно към същото време трябва да се отнесе и покръстването на чешкия княз Борживой (ок. 873/874 — ок. 891/894) от М.; според някои учени това е станало в 874, други сочат по-общо периода 874—880/885 — за покръстването свидетелствуват многобройни

647

извори от чешки произход, главно латински, като се започне от Кристиановата легенда (края на X в.).

Плодотворната книжовна и обществена дейност на М. и неговите ученици във Велика Моравия продължава около две години, до смъртта му. Слав. учител е погребан с почести в главната моравска църква (от лявата страна в стената, зад олтара на св. Богородица) с опело на лат., грц. и слав. език (вж. Гроб на Методий).

„Събра се народ от безчислено множество, хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир: мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави — всички оплакаха оногова, който беше всичко за всички, за да спечели всички“

Така представя ЖМ, гл. 17, погребението на слав. първоучител, слял съдбата си с моравските и панонските славяни за повече от двадесет години.

Св. Методий. Фрагмент от икона на Ст. Доспев ски в църквата „Св. Неделя“ в София, 1857 г.

След смъртта на архиепископа за привържениците на неговото дело настъпват трудни дни. Папа Стефан V (885—891) не само не одобрява моравеца Горазд, когото М. посочва приживе за свой приемник, но поставя за архиепископ на Велика Моравия Вихинг, подновил борбата срещу слав. писменост веднага след смъртта на М. Нещо повече, в посланието си до княз Светополк от края на 885 той осъжда делото на М., разграничава се от него, забранява богослужението да се извършва на слав. език и нарежда всички нарушители на тази забрана след две предупреждения да бъдат отлъчвани от църквата и изгонвани от страната. За Вихинг и немските духовници папското послание е удобно прикритие в осъществяването на техните намерения. Учениците на Кирил и Методий (известни са имената на Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и Ангеларий) са хвърлени в затвор, подложени са на физически изтезания, а след това са изгонени от страната. Една част от тях са отправени в крайдунавските области, откъдето тръгват към Б-я, а друга част — продадени като роби, са откупени във Венеция от служител на виз. император и са заведени в Цариград; някои от тях остават там, а други заминават също за Б-я. Така в кратък срок слав. писменост и култура са ликвидирани във Велика Моравия, съборено е до основи внушителното здание, градено успешно, макар и с цената на много усилия, от гениалните създатели на слав. азбука.

Данните от кирило-методиевските извори, както и досегашните изследвания за живота и делото на М., дават основания да се смята, че той съчетава качествата на организатор и практически деец с високи творчески постижения. Притежаващ силна воля и несломим характер, в историята на славянството М. заема мястото както на сътворец на слав. писменост и неин ревностен защитник, така и на главен неин разпространител

648

през по-голямата част от времето непосредствено след създаването ѝ. Работил неотлъчно в продължение на близо 15 г. редом с брат си Константин-Кирил, след 869 той става водеща фигура в Моравската мисия. В качеството си на върховен църковен глава на Моравската архиепископия М. има огромни заслуги като християнски мисионер, проповедник и деец на слав. църковна организация. Със своята цялостна дейност във Велика Моравия той прави опит да изгради духовен мост между Византия и Рим, между Източна и Западна Европа. В историята на Европа като негов творчески успех с изключително значение остава завършването на първия пълен слав. превод на Библията. Макар че дейността на М. във Велика Моравия като цяло приключва неуспешно, резултатите от Кирило-Методиевото дело биват спасени и доразвити след смъртта му главно в бълг. държава, а по-късно са възприети сред всички православни славяни.

            Лит.:

·       Ильинский Г. А. Опыт систематической кирилло—мефодьевской библиографии. С., 1934, с. 8—47, 63—90, 101—112, 115—131, 272;

·       Попруженко М.,Ст. Романски. Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 год. С., 1942, с. 21—33, 37—39, 53—65, 69—84;

·       Можаева И. Е. Библиография по кирилло—мефодиевской проблематике 1945—1974. М., 1980, с. 43—45, 46—110, 113—114;

·       Дуйчев Ив., А. Кирмагова, А. Паунова. Кирилометодиевска библиография 1940—1980. С., 1983, с. 32—102, 113—114, 337—340, 348—444, 449—450;

·       Stanislav J. Literarna činnost’ Konstantina a Metoda na Vel’kej Moravě a v Panonii. — In: Stanislav J. Staroslovienski jazyk. 1. Bratislava, 1978, p. 198—218;

·       Stanislav J. Metodova smr! a odchod jeho učeníkov z Vel’kej Moravy. — In: Stanislav J. Staroslovienski jazyk. 1. Bratislava, 1978, p. 171—177;

·       Vavřínek V. The introduction of the Slavonic liturgy and the Byzantine missionary policy. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.—11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 255—281;

·       Dorovsky J. Jaké bylo světské jméno Metoděvo? (Objev rukopisu kroniky „Kdy a kde Markomani prijali kreštanskou viru“)· — Universitas, 12, 1979, 6, р. 53—55;

·       Павлов Ив. Чешки доказателства за името Страхота. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, p. 68—72;

·       Смядовски Т. Един неизяснен израз в краткото житие на Методий. — БЕ, 30, 1980, с. 145;

·       Флоря Б. H. К вопросу о целях Моравского посольства в Константинополе. (Начало 60—х годов IX в.). — В: Славянские древности. Этногенезис. Материальная культура древней Руси. Киев, 1980, с. 107—117;

·       Gamber К. Der Erzbischof Methodius von Mähren vor der Reichsversammlung in Regensburg des Jahres 870. — Ostkirchliche Studien, 29, 1980, p. 30—38;

·       Grozdanović-Goss V. Moravia’s history recognifidered: the tomb of St. Methodius and the church of our Lady at Marovic (Yugoslavia). — East European quarterly, 14, 1980, 4, p. 487—495;

·       Stökl G. Kyrill und Method — Slawenlehrer oder Slawenapostel. Wirklichkeit und Legende. — Kirche im Osten, 23, 1980, p. 13—31;

·       Коларов Xp. Делото на Кирил и Методий и политиката на Източната и Западната църква към него. — ККФ 3, с. 134—138;

·       Милев А. Старобългарските жития на Методий. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 38—43;

·       Мориясу Т. Хазарская миссия Константина (Её значение в ЖК). — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 39—51;

·       Тот И. Константин-Кирил и Методий. С., 1981, с. 102—132;

·       Toth I. Konstantin-Cirill és Metod élete és müködese. Budapest, 1981, 219 p.;

·       Schütz J. Methods Grab in der Kathedrale von Morava. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 2, p. 28—33;

·       Ziegler A. W. Methodius in Ellwangen. — In: Land und Reich, Stamm und Nation. Probleme und Perspektiven bayerischer Geschichte. Festgabe für Max Spindler zum 90. Geburtstag. Hrsg, v. A. Kraus. 1. Forschungsberichte Antike und Mittelalter. München, 1984, p. 305—324;

·       Динеков П. Личността на първоучителя Методий. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 3—29; (същото в: Динеков П. По следите на българската литература и наука. С., 1988, с. 17—53);

·       Динеков П. Славянский просветитель Мефодий. Очерк. С., 1985, 56 с. (същото на итал. език: La personalita di Metodio, maestro degli slavi. Sofia, 1985, 59 p.; на нем. език: Method, ein bedeutender Slavenlehrer. Sofia, 1985, 63 p.; на фр. език: Méthode — zélateur de la culture slave. Sofia, 1985, 59 p.; на англ. език: Methodius, the slav enlightener. Sofia, 1985, 56 p.; на исп. език: Mehodio, el ilustre maestro eslavo. Sofia, 1985, 60 p.);

·       Мечев K. 3a датировката на Методиевото пространно житие. Според данни, съдържащи се в самото произведение. — ДК, 65, 1985, 2, с. 12—17;

·       Младенова М. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 30—38;

·       Мурьянов Μ. Ф. Мефодий Солунский и создание славянской письменности. — Вестник АН СССР, 1985,9, с. 114—119;

·       Николова Св. Делото на великия славянски просветител Методий. — ЛМ, 29, 1985, 6, с. 3—16;

·       Панов Б. Кон 1100-годишнината од смртта на македонскиот и сесловенски просветител Методи). — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот. Скопје, 12, 1985, с. 33—41;

·       Петканова Д. Житието на Методий като паметник на ранната славянска агиография. — Български език и литература, 28, 1985, 2, с. 2—10;

·       Сотиров Г. Методий и римските папи. — История и общество, 34, 1985, с. 3—10;

·       Трендафилов Хр. Книгите на Константин-Кирил и словата на Методий. Методий редактор на антиюдейското съчинение на Константин-Кирил. — Die slawischen Sprachen, 9, 1985, p. 105—118;

·       Щапов Я. Н. „Номоканон“ Мефодия в Великой Моравии и на Руси. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 238—253;

649

·       Aleš Р. Arcibiskup sv. Metodej zápas slovanskou bohoslužbu a cirkevni samostatnost. — In: Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Praha, p. 7—97;

·       Dorotej Metropolitan. Metodějův písňový kánon a služba na počest sv. Dimitrije. — In: Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Praha, 1985, p. 99—131;

·       Grivec Fr. Sveti Ćiril i Metod slavenski blagovjesnici. Zagreb, 1985, 237 p.;

·       Gstrein H. Kyrill und Method. Wien, 1985, 132 p.;

·       Jakovlević R. Svatí Cyril a Metoděj překladatelé Písma. — In: Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Praha, 1985, p. 133—138;

·       Jubilejní sborník к 1100. výročí smrti sv. Metoděje, arcibiskupa Velké Moravy. Uspoř. P. Aleš. Praha, 1985, 255 p.;

·       Kyas V. Problem původního textu Života Konstantinova a Metodějova. — Slavia, 54, 1985, p. 174—176;

·       Život a dielo Metoda, prvoučitel’a naroda Slovienského. Bratislava, 1985, 205 p.;

·       Ratkoš P. Die Sankt Petrus-Kirmes in Großmähren gemäß der Vita Methodii. — Bsl, 46, 1985, 1, p. 61—66;

·       Ziegler A. W. Ellwangen und Reichenau. — Jahrbücher für Geschichte Österreichs, 33, 1985, p. 546—548;

·       Боба И. Епископската епархия и гробът на свети Методий. — ДК, 66, 1986, 12, с. 11—18;

·       Паникян А. Художествени средства и похвати за изграждане образа на Методий в Пространното му житие. — Родна реч, 30, 1986, 5, с. 7—10;

·       Панчовски И. Св. Методий Славянобългарски. Живот и дейност. — ГДА, 28, 1986, с. 81—134;

·       Драгова Н. Познаваме ли обвинителния акт срещу архиепископ Методий от съда в 870 година? — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 35—47;

·       Методий — велик учител на славянството. Литературно-методични и библиографски материали за библиотеките. Състав. И. Иванов. С., 1986, 78 с., 24 ил.;

·       Кожухаров Ст. Методиевият канон за Димитър Солунски (Нови данни за историята на текста). — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., с. 72—78;

·       Пейчев Б. Процесът срещу Методий в Регенсбург и решенията на Константинополския събор от 869/870 г. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 28—34;

·       Петканова Д. Към въпроса за авторството на житието на Методий. — ЕЛ, 41, 1986, 2, с. 3—10;

·       Петканова Д. О некоторых особенностях Пространного жития Мефодия. — In: Cirill és Metod tevékénysége Pannóniában. Budapest, 1986, p. 66—75;

·       Тот И. X. Мефодий и его ученики в Паннонии. — In: Cirill és Metod tevékénysége Pannóniában. Budapest, 1986, p. 102—118;

·       Тот И. Мефодий в Паннонии. — In: Szlávok — Protobolgárok — Bizánce. Szeged, 1986, p. 119—127;

·       Ференц И. Место пролога в композиции Жития Мефодия. — In: Szlávok—Protobolgárok — Bizánce. Szeged, 1986, p. 259—264;

·       Юхас П. Методий при панонския княз Коцел. — В: Юхас П. Геният на България. Пловдив, 1986, с. 74—85;

·       Benedik М. Cerkveno-politično ozadje Kocljevega delovanja v okviru poslanstva Cirila in Metoda. — SR, 34, 1986, 1, p. 59—65;

·       Bratulić J. Rimska kurija i misija Konstantina-Cirila i Metodija. — Slovo, 36, 1986, p. 45—50;

·       Dolinar F. M. Posebnosti delovanja Cirila in Metoda na področju anglosaškega misijona salzburské cerkve. — SR, 34, 1986, 1, p. 25—33;

·       Döpmann H.-D. Beispiele der Bedeutung Bulgariens für das Verhalten von Papst Johannes VIII. gegenüber Erzbischof Method. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, 8, 1986, 1, p. 121—129;

·       Esbroeck M. van. La substrat hagiographique de la mission khazare de Constantin-Cyrille. — AB, 104, 1986, p. 337—348;

·       Horálek К. К metodějovskému jubileu. — Slavia, 55, 1986, p. 1—8;

·       Ojnik S. Cerkvenopravno in politično ozadje Metodovega poslanstva. — SR, 34, 1986, 1, p. 77—82;

·       Велимирович M. Мелодиите от канона на св. Димитър от IX век. — Българско музикознание, И, 1987, 1, с. 45—63;

·       Драгова H. Methodiana juridica. Методиевото наследство в законодателството и в църковното строителство на Балканите. — Балканистика, 2, 1987, с. 197—218;

·       Бътлър Т. Методиевият канон в чест на Димитър Солунски. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 259—264;

·       Дьопман Х.-Д. Значението на България за отношението на папа Йоан VIII към архиепископ Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 160—164;

·       Иванова Кл. По следите на един недостигнал до нас текст на Методиево проложно житие. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 69—75;

·       Николова Св. Източници за живота и делото на Методий — проблеми и перспективи на изследванията. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., с. 57—64;

·       Пенкова П. Методиево градиво в старобългарската литургична традиция. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 265—271;

·       Славски Ф. Езикът на Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 240—246;

·       Станчев Kp. Пространното житие на Методий — проблеми на структурата и семантиката. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 81—85;

·       Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), 519 с.;

·       Papastathis Ch. The procedural principles of Methodius’ Anonimous Homily. — B: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 272—273;

·       Wasilewski T. Le voyage de Méthode à Constantinople et le culte de saint Clément pape et martyre, à Byzance. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 103—110;

·       Мареш Ф. В. Јазикот на словенскиот првоучител Методиј. — В: Кирило-Методиевскиот (старословенскиот) период и Кирило-Методиевската традиција во Македонија. Скопје, 1988, с. 71—76;

·       Christianity among the Slavs. The Heritage of saints Cyril and Methodius. Acts of the International Congress held on the Eleventh Centenary of the Death of St. Methodius. Rome, October 8—11, 1985. Roma, 1988 (Orientalia Christiana Analecta, 231), 409 p.;

·       Mareš F. Quiduam S. Methodii opus primae linguae slavicae litterariae excolendae contulerit. — In: Christianity among the Slavs. Roma, 1988, p. 119—130;

·       Keipert H. Doppelübersetzung und Figura etymologica im Methodianischen Nomokanon. — In: Christianity among the Slavs. Roma, 1988, p. 245—260;

·       Tachiaos A.-E. The Cuit of Saint Methodius in the Byzantino-Slavic World. — In: Christianity among the Slavs. Roma, p. 131—142;

·       Бегунов Ю. К. Похвальное слово Мефодию как произведение художественной ораторской прозы. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 403—414;

650

·       Динеков П. Личность славянского просветителя Мефодия. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 67—86;

·       Baumann W. Die Gestalt Methods in der Preisrede Kliment Ochridskis. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 393—402;

·       Gamber К. Erzbischof Methodios vor der Reichsversammlung in Regensburg des Jahres 870. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 111—116;

·       Marti R. Besonderheiten der Sprache Methods. — In: Symposium odianum. Neuried, 1988, p. 613—622;

·       Panzer B. Zum Text der Method-Vita. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 647—655;

·       Pejčev В. Драгаїс, Dragais und die Stellung Methods in Reichenau. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 213—216;

·       Penkova P. Der Beitrag Methods zu den slavischen Totenoffizia. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 217—228;

·       Petkanova D. Zur Frage der Autorenschaft der Vita Methodii. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 485—490;

·       Rusek J. Das Problem der Teilnahme Methods an der Übersetzung liturgischer Bücher. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 247—251;

·       Schmücker A. Die Vita Methodii als hagiographischer Text. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 521—530;

·       Symposium Methodianum. Beiträge der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method. Neuried, 1988, 727 p.;

·       Zettler A. Methodius in Reichenau. Bemerkungen zur Deutung und zum Quellenwert der Einträge im Verbrüderungsbuch. — In: Symposium Methodianum. Neuried, 1988, p. 367—379;

·       Драгова H. Славянската църква на свети Кирил и Методий и нейните балкански традиции. — В: Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 33—57;

·       Савва епископ Бялостокски и Гдански. Следы миссионерской деятельности св. Мефодия на землях Польши. — В: Международен симпозуим. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 25—32;

·       Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, 279 с.; 2. С., 1989, 347 с.;

·       Николова Св. Разпространение на Проложното житие на св. Методий. — В: Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 100—109;

·       Шиваров Н. Ст. Към въпроса за архиепископството на св. Методий. — В: Международен симпозиум. 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 118—129;

·       Kronsteiner О. Житие блаженааго Меөодиа архиепискоупа Моравьскааго. Das Leben des heiligen Method des Erzbischofs von Sirmium. — Die slawischen Sprachen, 18, 1989, 202 p.;

·       Тот И. Doctrina Methodii Philosophi (Учение Мефодия философа). — В: Международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1986 г. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 225—234;

·       Ταχιάος А.-Е. Κύριλλος καὶ Μεθόδιος οὶ ἐκ Θεσσαλονικῆς: Ἡ βυζαντινὴ παιδεία τοῦς Σλαβοῦς. Θεσσαλονίκη, 1989, 229 p.;

·       Rusek J. Udział Metodego w przekładzie ksig liturgycznych. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 26, 1990, p. 227—235;

·       Василевски T. Славянское происхождение солунских братьев Константина-Кирилла и Мефодия. — СС, 1991, 4, с. 49—59;

·       Vlásek J. Staroslověnský život Metodějův jako dílo velkomoravské literární školy. — Slavia, 60, 1991, 3, p. 300—307;

·       Birkfellner G. Methodius Archiepiskopus Superiorus Moraviae oder Anmerkungen über die historisch-geographische Lage Altmährens (Vorläufige Stellungnahme zu jüngsten hyperkritischen Lokalisierungsversuchen). — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 33—38;

·       Leben und Werk der byzantinischen Slavenapostel Methodios und Kyrillos. Beiträge eines Symposions der griechisch-deutschen Initiative. Würzburg im Wasserschloß Mitwitz vom 25.—27. Juli 1985 zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Methodios. Münsterschwarzach, 1991, 148 p.;

·       Nichoritis K. Der hl. Methodios und sein altslavischer Kanon auf den hl. Demetrios. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 59—64;

·       Pejčev В. „Librum Sclavorum qui dicitur Methodius“ im Ljetopis popa Dukljanina. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 83—85;

·       Steinke K. Die Methodios-Vita als Apologie der Slavenmission. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 43—48;

·       Zettler A. Die Slavenapostel Cyrill und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — In: Leben und Werk. . . Münsterschwarzach, 1991, p. 127—139;

·       Вашилевски T. Двойните имена — светските (кръщелните) и монашеските — на славянските апостоли Константин-Кирил и Методий и въпросът за идентификацията на членовете на манастирското братство, заточени заедно с Методий в Райхенау. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 1, с. 18—25.

Светлина Николова

    (26). МЕТОДИЙ I (между 788—790 — 14.VI.847) — цариградски патриарх (843—847). Роден в гр. Сиракуза (на о-в Сицилия). Още млад отива в Цариград, където продължава образованието си и става монах в манастира Кенолакос; през 812 е архидякон на патриарх Никифор I (806—815). След низлагането на патриарх Никифор I по време на втория период от иконоборството М. I е принуден да напусне Цариград. Заселва се в Рим и повлиява на папа Паскал I (817—824) да не приема опитите за сближение, които иконоборската патриаршия в Цариград предприема. След смъртта на иконобореца имп. Лъв V (813—820) М. I се връща във виз. столица (821) с послание от папата до имп. Михаил II (820—829), когото се опитва да насочи към иконопочитанието и да го убеди да върне Никифор I на патриаршеския престол, но не само не успява, но е хвърлен в затвор и след това е заточен на о-в Св. Андрей до Витинското крайбрежие.

651

Там прекарва девет години (вероятно между 829 и 838), а след това е прехвърлен на един от Принцовите острови. Овободен е от имп. Теофил (829—842), комуто става съветник по въпросите на висшето образование. След смъртта на Теофил (20 ян. 842) М. I се връща в своя манастир, а когато иконоборският патриарх Йоан VII Граматик (837—843) е свален, М. I е призован да го замести. Като патриарх той възстановява почитането на иконите (843) със синодален акт (Хòрос); това се потвърждава по-късно с прочитане на официален синодикон. М. I се проявява като снизходителен пастир към разкаяните иконоборци — духовни лица, предизвиквайки с това си поведение недоволството на крайните иконопочитатели, каквито са монасите от Студийския манастир в Цариград. Канонизиран е за светец: паметта му се чествува според Православната църква и римския мартиролог на 14 юни, деня на смъртта му.

М. I е писал житийни текстове в чест на св. Марина, на св. Козма и св. Дамян, на Теофан Изповедник, на Евтимий Сардийски. Известен е и като химнограф: от него им канон за пророк Даниил, богородични тропари и др.

            Изд.:

o   Halkin F. Bibliotheca hagiographica graeca. 2. Bruxelles, 1958, p. 116;

o   Stiernon D. Methodius I. — In: Dictionnaire de spiritualité. 10. Paris, 1980, p. 1107—1109.

            Лит.:

·       Laurent V. Methodius I. — In: Dictionnaire de Théologie Catholique. 10, 1929, p. 1597—1606;

·       Grumel V. Les relations politicoreligieuses entre Byzance et Rome sous le règne de Léon l’Arménien. — REB, 18, 1960, p. 19—44;

·       Follieri H. Μεθόδιος. — In: Initia hymnorum ecclesiae graecae. 5., 1. Cité du Vatican, 1966, p. 293;

·       Dvornik F. Methodius I. — In: New Catholic Encyclopedia. 9. New York etc., 1967, p. 741—742;

·       Doens I., Ch. Hannick. Das Periorismos-Dekret des Patriarchen Methodius I. gegen die Studiten Naukratios und Athanasios. — JOB, 22, 1973, p. 93—102;

·       Stiernon D. Methodius I. — In: Catholicisme hier, aujourd’hui, demain. 9., 1. Paris, 1982, p. 45—46.

Василка Тъпкова-Заимова

    (27). МЕЧЕВ, Константин Стоянов (25.VII.1928) — бълг. литературен историк. Роден в с. Долни Марян, Ловешка област. Завършва гимназия в Елена

(1946) и бълг. филология в Софийския унив. (1950). Работи като учител в Елена (1952—1953) и в Перник (1962—1970) и като журналист в Благоевград (1953—1955) и в Перник (1956—1961). Старши научен сътрудник в Кирило-Методиевската комисия към Президиума на БАН (1971—1983) и в Инст. за литература при БАН (1984—1988).

Константин Мечев

М. изследва значителен брой въпроси, свързани с най-ранния период на бълг. литература, проследява кирилометодиевските традиции през Средновековието, творчеството на Кирило-Методиеви ученици и последователи. Към литературното наследство на Климент М. отнася и Похвалното слово за Кирил и Методий. Той поддържа, че ЖК и ЖМ са ранни и извънредно ценни паметници на старобълг. литература, създадени от Климент Охридски. В книгата си „Кирил и Методий. Исторически извори и литературни паметници“ прави разностранен анализ на изворите за Кирил и Методий. В нея той поставя въпроса, дали отразеното в ЖК твърдение на Кирил, че основната цел на живота му е да търси „прадядовската си чест“, е клише, свързано с библейски аналогии, или е метафора, в която Кирил влага друг смисъл. Тезата си М. излага по-обширно в студията

652

„Жребий на българите. Делото на Константин-Кирил Фолософ“ (1981), където прави опит да докаже, че двамата братя произхождат от средите на българските славяни. В издирванията си М. започва от думите на Кириловия житиеписец, че Кирил е изпратен в „родъ нашь“, за да просвети „ı-азыкь нашь“. Според него тези изрази не са стилни шаблони, а твърдения, които отразяват реални истор. факти. М. смята, че „родъ нашь “ е равнозначно на казаното в Успение Кирилово, че по произход слав. първоучител е бил „бльгаринъ родомь“. Във връзка с това М. поддържа мисълта за ранния произход на този паметник и за авторството на Климент Охридски.

М. смята, че Азбучната молитва и Прогласът към евангелието са дело на Константин-Кирил. Аргументацията му е свързана със стилните и идейните особености на стихотворенията. По отношение на слав. азбуки той е на мнение, че и двете са дело на Кирил и Методий. През 855 братята създават кирилицата за нуждите на балк. славяни, а през 863 глаголицата за моравците и панонците. Според М. тази постановка на въпроса дава основания да се приемат като исторически верни сведенията на Успение Кирилово и на Солунската легенда за проповедническа дейност на Кирил по р. Брегалница през 50-те г. на IX в. М. смята, че двамата братя създават своята азбука по собствена инициатива. Виз. власт е използувала тяхното откритие, едва когато в Константинопол пристига моравското пратеничество. Според М. липсата на сведения за Кирил и Методий във виз. историография от IX—X в. показва, че виз. духовни и административни власти не са имали нищо общо със създаването на слав. писменост.

М. предлага хипотеза за Кириловото авторство на Солунската легенда, която не е приета в науката. Пряко свързана с кирило-методиевската проблематика е и книгата му за презвитер Козма „В дни на ратни беди“ (1983), в която е вложен стремеж за нов прочит на „Беседа против богомилите“. М. е автор и на публикации върху по-късни периоди от историята на бълг. средновековна литература. Обект на неговото внимание са Разказът за зографските мъченици, Българската хроника от XV в., културната политика на цар Иван Александър (1331 — 1371), личността и делото на Григорий Цамблак и др.

В заниманията си със старобълг. литература М. често изгражда нови хипотези и взима категорично отношение по спорни въпроси. Доказателствата му обаче невинаги са убедителни и издържани в научно отношение.

            Съч.:

o   Към въпроса за авторството на Пространните жития на Кирил и Методий. — ИИБЛ, 16, 1965, с. 105—124;

o   Климент Охридски и общото похвално слово за Кирил и Методий. — Кл. Охр., с. 279—290;

o   Литературно-идейная традиция в трех произведениях древнеболгарской, русской и сербской литератур. — ЕВ, 4, 1966, р. 141—152;

o   Климент Охридски. Творчески образ. С., 1966, 150 с.;

o   Българската хроника от началото на XV в. (Историческо съдържание, идеен и художествен облик, въпросът за нейното авторство). — ИИИ, 19, 1967, с. 219—240;

o   Към литературната характеристика на общото похвално слово за Кирил и Методий. — ККФ 1, с. 95—104;

o   Кирил и Методий. Исторически извори и литературни паметници. С., 1969, 248 с.;

o   Григорий Цамблак. С., 1969, 323 с.;

o   Към тълкуването на два въпроса из историята на старобългарската литература. — В: Старобългарска литература. Изследвания и материали. 1. С., с. 193—208;

o   В борба за просвета на славяните. Черти от образа на Константин-Кирил Философ според някои негови мисли и постъпки. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. С., с. 278—283;

o   Личность Константина-Кирилла Философа (По данным его пространного жития, написанного Климентом Охридским). — В HR, 4, 3, р. 61—70;

o   Das Werk Kyrill’s und Method’s in der Schätzung August Leopold Schlözer’s. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 2, p. 56—62;

o   Климент Охридский. Пространные жития Кирилла и Мефодия. — В: Художественная литература Болгарии в современных исследованиях болгарских и советских ученых. М., 1977, с. 31—39;

o   Покровител на книжнината. С., 142 с.;

o   Юрий Иванович Венелин и вопрос о национальной принадлежности Кирилла и Мефодия. — BHR, 6, 1978, 2, р. 72—85;

o   Кирило-Методиевото дело и началното руско летописание (С оглед на летописната статия от 898 г.). — СФ-С, 16, 1978, с. 46—53;

o   Кирило-Методиева мозайка. Бележки и размисли от ръкописния отдел на Публичната библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград. — ЕЛ, 34, 1979, 5, с. 1—12;

o   Заметки к биографии Пресвитера Козмы. — BHR, 8, 1980, 2, р. 86—90;

o   Словото на патриарх Фотий за Връбница и четверодневния Лазар в Супрасълския сборник. — В: Проучвания за Супрасълския сборник. С., 1980, с. 36—38;

653

o   Народностният облик на Кирило-Методиевия език. Към тълкуването на понятието „свой ѩзык“ в „Пролога“ на Йоан Екзарх към превода му на „Небеса“ от Йоан Дамаскин. — ЕЛ, 36, 1981, 2, с. 1—8;

o   Старобългарско епическо сказание (Образът на Константин-Кирил Философ според пространното житие от Климент Охридски). — ЛМ, 25, 1981, 9, с. 9—21;

o   Жребий на българите. Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1981, 48 с.;

o   Топика и история (Към въпроса за историзма на едно стилно клише в Пространното житие на Константин-Кирил Философ). — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум по кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 84—95;

o   Българска фолклорна прослава на Русия от края на XVIII в. — В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, с. 183—190;

o   В дни на ратни беди. Очерк за времето и личността на Презвитер Козма. С., 1983, 218 с.;

o   „Мъдри мисли“, свързани с името на Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 140—145;

o   За датировката на Методиевото пространно житие. Според данни, съдържащи се в самото произведение. — ДК, 65, 1985, 2, с. 12—17;

o   Сознательная автобиографическая мифологизация: о хронологии, авторстве и жанре Солунской легенды. — В: Проблемы изучения культурного наследия. М., 1985, с. 30—36;

o   Юрий Иванович Венелин и заслугите му към българския народ. — В: Руско-български връзки през вековете. С., 1986, с. 146—159;

o   Храбрый прославляет храброго. (О сюжете и авторе староболгарского полемического трактата „О писменехь чрьноризца Храбра“). — В: Исследования по древней и новой литературе. М., 1987, с. 139—143.

            Лит.:

·       Ангелов Б. Ст. Григорий Цамблак не е автор на „Разказа за зографските мъченици“. — ЛМ, 12, 1968, 5, с. 119—121;

·       Ангелов Б. Ст. За автора на „Българската хроника“ от началото на XV в. — ЛМ, 13, 1969, 6, с. 77—81;

·       Наумов Е. П. Об авторстве анонимной болгарской хроники XV века. — СС, 5, 1969, 3, с. 41—42.

Трифон Банков

    (28). МЕШЧЕРСКИ, Никита Александрович (Мещерский, Н. А.) (1/14.I.1906 —3.III.1987) — палеославист от еврейски произход, историк на руския книжовен език, хебраист. Роден в с. Герчиково, Смоленска област, Русия. Завършва Петроградското реформатско училище (1922) и Ленинградския унив. — Факултет по обществени науки, Отделение по езикознание и литература, Секция по древни езици и култури (1925). Работа като сътрудник на Молдавския научен комитет (1929—1930), като асистент в Катедрата по чужди езици в Плановоикономическия инст. (1930—1932). От 1937 се установява в гр. Оренбург, където преподава в курсове за подготовка на учители и в Педагогическия инст. (1939—1941). Учител в с. Шарлик, районен инспектор и завеждащ педагогически кабинет (1941—1944), старши преподавател в Учителския инст. в гр. Бугуруслан (1944—1954). През 1946 М. защитава кандидатска дисертация на тема „Древнерусский перевод еврейской книги Есфирь“ в Инст. по изтокознание в Ленинград. От 1954 завежда Катедрата по руски език в Петрозаводский педагогически инст. Защитава докторска дисертация на тема „История иудейской войны“ Иосифа Флавия в древнерусском переводе“ (1958). От 1963 до пенсионирането си през 1978 оглавява Катедрата по руски език при Ленинградския унив. Умира в Ленинград.

Основните изследвания на М. са посветени на руския литературен език и на средновековната слав. преводна литература. В тази област неговият принос е значителен и безспорен. Той проявява подчертан интерес към ранните слав. преводи и особено към преводите, направени в Киевска Русия. Към староруската преводаческа традиция според него принадлежат библейската книга „Естир“, „История на юдейската война“ на Йосиф Флавий, междинната редакция на „Книга за Енох“ и др. М. доказва това чрез лексикални и синтактични примери и чрез историята на текста на съответните произведения. Аргументите му в полза на първичността на текста на междинната редакция на „Книга за Енох“ и за неговия превод от староеврейски на староруски са разколебани от изследването на С. Пайнз за слав. версия на „Книга за Енох“. Пайнз доказва първичността на пространната (старобълг.) редакция и посочва текстовите ѝ паралели с кумранските ръкописи. (Рines, S. Eschatology and the Concept of Time in the Slavonic Book of Enoch. — In: Types of Redemption. Contributions to the Theme of the Study-Conference Held at Jerusalem 14-th to 19th July 1968. Leiden, 1970, p. 72—87).

M. проучва историята на превода в старата слав. литературна традиция

654

Никита Мешчерски

(„Источники и состав древней славянорусской переводной письменности IX—XV вв.“). Той очертава пет основни периода. Първият, началният период (865—885) е свързан с дейността на Кирил и Методий и на техните най-близки ученици. М. допуска, че преводаческата дейност може да е започнала във Византия, след което се е съсредоточила в Моравия и Панония (с. 11). Вторият, старобългарският период (края на IX и X в.) започва с пристигането в бълг. столица на прогонените от Панония Методиеви ученици и бележи разцвет по време на царуването на Симеон („золотой век“ древнеболгарской литературы, с. 12). Към този период М. отнася преводите на Четириевангелието и Апостола, на тълкованията на библейските книги, на най-старите хроники идр. Третият период (средата на XI в.) е свързан с дейността на киевския княз Ярослав Мъдри и с територията на Киевска Русия („расцвет древнеславянской переводной письменности“, с. 13). Четвъртият период (XIII—XIV в., „серебрянный век“ болгарской письменности, с. 13) включва нови преводи от грц. език, предимно на произведения с аскетично и мистично съдържание, свързани с исихазма. Петият период (края на XIV—XV в.) е московски. Според М. „в этот период языковые и стилистические черты, выработавшиеся на столетие раньше у южных славян, переносятся на северовосток России и здесь находят свое воплощение в виде так называемого „второго южнославянского влияния на русскую письменность“ (с. 14). Що се отнася до езика на старата слав. преводна литература, М. смята, че „древнеславянский письменно-литературный язык в начальную эпоху своего общественного функционирования представлял собою единую и общую фонетическую, грамматическую и лексикально-стилистическую систему, понятную для всех носителей славянских наречий. Однако в частностях этот язык расходился в зависимости от территориальной и этнографической зоны распространения, образуя региональные варианты или изводы древне-славянского языка: восточнославянский (древнерусский), древнеи среднеболгарский, сербский, молдовлашский и др.“ (с. 15). Според него преписите от произведения, създадени или преведени на отделните наречия, съдържат различни езикови слоеве, резултат от ръкописната традиция. В изследванията си върху Изборника от 1076 М. изказва мнение, че сборникът е съставен в Русия от текстове, някои от които са преведени в Б-я, но са редактирани от руски книжовник с оглед включването им в сборника („О некоторых источниках „Изборника 1076 года“ в связи с вопросом о происхождении переводов“, с. 35).

Като изследва историята на руския книжовен език, М. отбелязва значението на древния църковнослав. писмен език, чиито паметници, проникнали в Русия, оформят, наред с руските народни говори, староруския литературен език („История русского литературного языка“, с. 39—40). В работите си върху възникването на литературния език и на писмеността в Русия М. поддържа тезата

655

за самозараждането на руската писменост в началото на X в. („История. . с. 21—27). Поради оскъдния доказателствен материал това становище има научно значение на хипотеза.

            Съч.:

o   Из наблюдений над древнерусским переводом „Истории Иудейской войны“ Иосифа Флавия. — Доклады АН СССР, сер. В, 1930, 2, с. 19—25;

o   „Рыдание“ Иоанна Евгеника и его древнерусский перевод. — ВВр, с. 7, 1953, с. 72—86;

o   Древнерусская повесть о взятии Царьграда фрягами в 1204 г. — ТОДРЛ, 10, 1954, с. 120—135;

o   К вопросу о датировке Виленского хронографа. — ТОДРЛ, 11, 1955, с. 380—386;

o   К вопросу о переводной письменности Киевского периода. — Ученые записки Карельского педагогического института, 2, 1956, 1, с. 198—219;

o   Два неизданных отрывка древнеславянского перевода „Хроники“ Иоанна Малалы. — ВВр, 11, 1956, с. 279—284;

o   Отрывок из книги „Иосиппон“ в „Повести временных лет“. — ПСб, 2—3 (64—65), 1956, с. 58—68;

o   Древнерусская повесть о взятии Царьграда фрягами как источник по истории Византии. — ВВр, 9, 1956, с. 170—186;

o   К вопросу об источниках „Повести временных лет“. — ТОДРЛ, 13, 1957, с. 57—65;

o   Новгородские грамоты на бересте как памятники древнерусского литературного языка. — ВЛУсиял, 1958, 1, с. 93—108;

o   „История Иудейской войны“ Иосифа Флавия в древнерусском переводе. М.—Л., 1958, 578 с.;

o   К вопросу о заимствованиях из греческого в словарном составе древнерусского литературного языка (По материалам переводных произведений Киевского периода). — ВВр, 13, 1958, с. 246—261;

o   Искусство перевода Киевской Руси. — ТОДРЛ, 15, 1958, с. 54—72;

o   Значение древнеславянских переводов для восстановления их архетипов (На материале древнерусского перевода „Истории Иудейской войны“ Иосифа Флавия). — В: IV Международный съезд славистов. Исследования по славянскому литературоведению и стилистике. М., 1960, с. 61—86;

o   К вопросу о византийско-славянских литературных связей. — ВВр, 17, 1960, с. 57—69;

o   Об образовании восточно-славянских национальных литературных языков. — ВЯ, 1960, 1, с. 62—64;

o   О синтаксисе древнеславянских переводных произведений. — В: Теория и практика перевода. Л., 1962, с. 83—103;

o   Находки и документы Кумрана (Новые материалы к вопросу о происхождении раннего христианства). — Ученые записки Карельского педагогического института, 12, 1962, с. 39—59;

o   К изучению языка и стиля новгородских берестяных грамот. — Ученые записки Карельского педагогического института, 12, 1962, с. 84—115;

o   Значение древнеславянских переводных памятников для реконструкции их греческих архетипов. — В: IV Международный съезд славистов. Материалы дискуссии. 1. М., 1962, с. 105—106;

o   Следы памятников Кумрана в старославянской и древнерусской литературе (К изучению славянской версии книги Еноха). — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 130—147;

o   К реконструкции текста „Слова о погибели Рускыя земли“. — ВЛУсиял, 1963, 14, с. 44—53;

o   О датировке новгородских берестяных грамот. — Советская археология, 7, 1963, 4, с. 249—252;

o   Новгородские грамоты на бересте как источник исторического изучения прибалтийскофинских языков. — В: Вопросы финно-угорского языкознания: грамматика и лексикология. М.—Л., 1964, с. 193—204;

o   Проблемы изучения славянорусской переводной литературы XI—XV вв. — ТОДРЛ, 20, 1964, с. 180—231;

o   К истории текста славянской книги Еноха. — ВВр, 24, 1964, с. 91—108;

o   К вопросу о ранних славяно-византийских связях. — В: VII Всесоюзная конференция византиноведов в Тбилиси. Тезисы. Тбилиси, 1965, с. 107—109;

o   К вопросу об источниках „Изборника 1076 г.“ — ТОДРЛ, 27, 1972, с. 134—139;

o   К изучению языка „Изборника 1076 г.“ — В: Русская историческая лексикология и лексикография. Л., 1972, с. 3—12;

o   К вопросу о культурноисторической общности литературнописьменных языков. — ВЛУсиял, 1973, 14, с. 103—110;

o   К вопросу о составе и источниках Академического хронографа. — В: Летописи и хроники. М., 1974, с. 212—219;

o   Древнеславянский — общий литературно-письменный язык на раннем этапе культурно-исторического развития всех славянских народов. — ВЛУсиял, 1975, 8, с. 132—140;

o   К изучению источников „Изборника 1076 г.“ в связи с проблемой установления места древнеславянского перевода. — В: Исследование языка художественной литературы. Куйбышев, 1975, с. 152—155;

o   О некоторых источниках „Изборника 1076 г.“ в связи с вопросом о происхождении их переводов. — В: Культурное наследие Древней Руси. М., 1976, с. 34—38;

o   Взаимоотношения „Изборника 1073 г.“ с „Изборником 1076 г.“ — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1977, с. 90—99;

o   Источники и состав древней славяно-русской переводной письменности IX—XV веков. Л., 1978, 112 с.;

o   Новое об источниках „Изборника 1076 г.“ — ВЛУсиял, 1978, 2, с. 60—69;

o   Текст древнерусского перевода книги „Есфирь“. — Dissertationes Slavicae, 13, 1978, р. 131—164;

o   „Поучение Владимира Мономаха“ и „Изборник 1076 г.“ — ВЛУсиял, 1980, 20, с. 104—106;

o   История русского литературного языка. Л., 1981, 279 с.;

o   О лингвистическом разграничении памятников древнеславянского языка русского извода и древнерусского литературного языка XI—XIV веков (К постановке проблемы). — В: Проблемы развития языка. Саратов, 1981, с. 3—11;

o   За прабългарския принос в общославянския език. — В: България 1300. Статии и изследвания на ленинградските българисти. С., 1983, с. 191—205;

o   Кирило-Методиевска енциклопедия. T. I. A—3. С., 1985 (рец.). — CC, 25, 1989, 1, с. 101—102.

            Лит.:

·       Дуйчев Ив. О древнерусском переводе „Рыдания Иоанна Евгеника“. — ВВр, 12, 1957, с. 198—202;

·       Дуйчев Ив. Одно неясное место в древнерусском переводе Иосифа Флавия. — ТОДРЛ, 16, 1960, с. 415—423;

·