Кирило-методиевска енциклопедия. Том II

Петър Динеков (гл. ред.)

 

 

 

__Л_

 

  1. Л  (П. Илчев, Б. Велчева)  492

  2. Лаврентий (IX в.)  (Ан. Милтенова)  493

  3. Лавров, Пьотър Алексеевич (6/18.IX.1856–24.XI.1929)  (Б. Райков)  493

  4. Лавровски, Пьотър Алексеевич (Лавровский, П.А.) (13/25.V.1827–28.II/12.III.1886)  (В. Велчев, Ел. Томова)  497

  5. Ламански, Владимир Иванович (Ламанский, В. И.) (26.VI/8.VII.1833–19.XI/2.XII.1914)  (В. Велчев)  499

  6. Ласков, Данаил (1871–9.VII.1922)  (Ан. Милтенова)  502

  7. Латинизми в старобългарския език  (П. Пенкова)  502

      - „Лауреат на международна награда „Братя Кирил и Методий”” — вж. Награди кирило-методиевски

  8. Лацко, Михал (Lacko, M.) (19.I.1920–21.III.1982)  (Б. Мирчева)  504

  9. Лвов, Андрей Степанович (Львов, А.С.) (5/18.X.1905–10.X.1979)  (Е. Мирчева)  506

10. Legenda aurea, Златна легенда  (Сл. Бърлиева)  510

      - Legenda brevis — вж. Краковска легенда

      - Легенда за свети Вацлав и света Людмила — вж. Кристианова легенда

11. Леграйд, Аннелиз (Lägreid, A.) (13.X.1935)  (Р. Златанова)  512

12. Леже, Луи (Leger, L.) (13.I.1843–30.IV.1923)  (М. Райкова)  514

13. Леков, Иван Димитров (4.III.1904–4.VIII.1978)  (Ив. Буюклиев)  517

      - Ленинградски октоих — вж. Ленинградски палимпсест

14. Ленинградски палимпсест, Ленинградски октоих  (Б. Велчева)  519

15. Леонид, архимандрит (светско име: Лев Александрович Кавелин) (22.II/6.III.1822–22.X/3.XI.1891)  (Н. Дилевски, Кл. Иванова)  521

15б. Леписие, Жак (Lépissier, J.) (1.I.1925—20.V.1971)  (Р. Златанова)  525

16. Лер-Сплавински, Тадеуш (Lehr-Splawiński, T.) (20.IX.1891–17.II.1965)  (Ив. Гугуланова)  525

17. Лескин, Август (Leskien, A.) (8.VII.1840–20.IX.1916)  (Р. Златанова)  528

18. Летоброене  (К. Куев)  531

      - Летопис на дуклянския поп — вж. Дуклянска хроника

      - Летописи — вж. Исторически съчинения

      - Лѣтописьцъ въкратцѣ — вж. Исторически съчинения, Никифор I

19. Листове на Ундолски  (Анг. Минчева)  535

20. Литаврин, Генадий Григориевич (6.IX.1925)  (П. Ангелов)  538

      - Литомержиц — вж. Проучвания на археологическите паметници от IX-X в. на територията на Велика Моравия

21. Литургия на свети Петър  (Ст. Смядовски)  541

22. Литургия старобългарска  (Бл. Чифлянов)  543

23. Лиудпранд (Liudprandus) (ок. 920–οκ. 970)  (Ил. Илиев)  545

24. Лихачов, Дмитрий Сергеевич (Лихачев, Д.С.) (15/28.XI.1906)  (Св. Николова)  547

25. Логотет (грц. λογοθέτης) (Ил. Илиев)  553

26. Лос, Ян (Łoś, J.) (2/14.V.1860–10.XI.1928) (Д. Станишева)  554

27. Лудвиг Немски (Ludwig der Deutsche) (ок. 804–28.VIII.876)  (М. Йонов)  555

28. Лудвиковски, Ярослав (Ludvikovský, J.) (4.VI.1895–23.X.1984)  (Г. Карабелова)  557

29. Лукиан (Λουκοανός) (между 240 и 250–7.I.312)  (Б. Пиперов)  560

30. Лъв Математик, Лъв Философ (Λέων Φιλόσοφος) (кр. на VIII или нач. на IX в.–ок. 869-870)  (Б. Николова)  561

31. Лъв Остийски (Leo Ostiensis) (ок. 1046–22.V.1115 или 1117)  (Сл. Бърлиева)  562

32. Лънт, Хорас (Lunt, H.) (3.IX.1918)  (Ан. Милтенова)  564

33. Льовочкин, Иван Василевич (Левочкин, И.В.) (3.XI.1934)  (Л. Грашева)  567

34. Людмила (Ludmila) (ок. 860–16.IX.921) — чешка княгиня  (Г. Сотиров)  569

35. Люксьой (Luxeuil) — манастир в Средна Франция  (М. Ваклинова Б. Джонов)  570

36. Лютиброд (грц. Βάλβαι — ‘Врата’)  (М. Ваклинова)  570

37. Ляпунов, Борис Михайлович (25.VII/6.VIII.1862–22.II.1943)  (Ел. Томова)  571

 

 

 

    (1). Л — четиринайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо знакът за л, наречен ламед, е на дванайсето място; в старобълг. азбуки преди л са вмъкнати нови букви). Нарича се людие (съществително име в мн. ч. ‘люде, хора’). Има числена стойност 50 (в кирилицата — 30, както е и в грц. числена система).

 

Глаголическото л има сравнително сложна структура и е твърде близко до фигурите за м и особено за ж: долната част и на трите букви е хоризонтална двойка петлици, съединени в най-високите си вътрешни точки (сх. ). По вид, големина и раздалеченост петлиците изразяват цялостния стил на всеки отделен текст. Горната част също е петлица; нейните варианти могат да се обобщят в 2 конструктивни типа. Третата петлица може да бъде отдалечена от долната част и да се свързва с нея посредством лигатурно щрихче (дистактен или маюскулен тип, сх. ), а може да лежи и направо върху нея (контактен тип, сх. ). Поради характерното за старобълг. глаголица вертикално сплескване на начертанията първият вариант се среща в много ограничен брой ръкописи — Зогр. ев., Охридските листове, Киевските листове. При втория вариант, който се среща значително по-често, горната част е изградена от 2 почти отвесни щриха, съединени чрез хоризонтална или леко изпъкнала нагоре чертица. Двата странични щриха могат да бъдат обърнати с вдлъбнатата си страна един към друг (сх. ) — в Асем. ев., Мар. ев., Рилските глаголически листове; възможно е и обратното (сх. ) — срв. Син. пс., Клоц. сб. и някои по-късни текстове. Компромисен вариант (нещо средно между първия и втория конструктивен тип) представя начертанието на л в някои малки откъси от Син. пс. (почерк № 3, № 9, 9 — сх. ). Долните краища на тези щрихчета обикновено са ориентирани към горните вътрешни ъгли на петлиците и може да се създаде впечатление, че има непрекъсната линия (сх. ). Много често обаче един от щриховете, обикновено левият, е малко по-навътре (сх. — напр. в Асем. ев., Рилските глаголически листове, Клоц. сб., Мар. ев., Син. пс., Зогр. ев.; същото може да стане и с десния щрих. Възможен, но по-рядък е и обратният случай — щрихчето да докосва някоя петлица не само странично, но и малко отгоре (сх. ) — напр. в двата последни главни почерка в Син. пс. и в Рилските глаголически листове, спорадично в Мар. ев., Клоц. сб., Син. евх. Линийката, която съединява двете щрихчета отгоре, може да бъде съвсем права (сх. ) — напр. в Син. пс., Охридските листове, нерядко и в Клоц. сб., Мар. ев., Син. евх., но и изпъкнала навън дъга — в Клоц. сб., Асем. ев., Рилските глаголически листове, Син. пс. (част № 3). За възможната мотивировка на глаголическия знак за л вж. Глаголица.

 

В старобълг. кирилски паметници старинна особеност на формата на л е късата лява линия, която не допира линията на реда. Подобно начертание се среща в старобълг. и в среднобълг. паметници до XIV в. (Супр. сб., Хилендарските листове, Самуиловия надпис от 993 г. — един пример, Сав. кн., Ен. ап., Шафариковия (Струмишкия) апостол, Томичовия псалтир, Лесновския паренесис и др.). Обикновено начертанието на л в старинната кирилица има сходство с начертанията на а.

 

В развоя на кирилското уставно и полууставно писмо разлика в начертанията на л се наблюдава главно по отношение на наклона на двете линии — среща се л с наклонена и с отвесна дясна линия. Вторият тип е сравнително по-характерен за т. нар. народни почерци, често се среща наред със старинното симетрично начертание.

 

 

493

 

Различието в наклона на дясната линия намира успоредици в начертанието на буквата д. Сходство между л и д се наблюдава често и по отношение на мястото на пресичане на двете линии, които образуват горния ъгъл. В калиграфското кирилско писмо (срв. Супр. сб., Иван Александровото евангелие и др.) се среща често типът и с по-дълги десни линии, излизащи над левите. В някои паметници (характерни са случаите в Охридския апостол) има особено начертание на л, в което дясната линия завива вляво и образува стряха над буквата (срв. също д в Охридския апостол).

 

Като знак за палатално л (от *lj) в Хилендарските листове се употребява буква л с диакритичен знак () — горната част на буквата завършва с малка кука вдясно. Този знак съответствува на апострофа, употребяван като знак за мекост в други ръкописи (срв. Зогр. ев., Супр. сб. и др.).

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). ЛАВРЕНТИЙ (IX в.) — един от петимата известни по име ученици на Кирил и Методий, включен сред т. нар. Седмочисленици. Сведенията за него са съвсем оскъдни. Името му се споменава в три извора. В Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски Л. е посочен сред учениците на Кирил и Методий, които са имали учителски чин:

 

„Тези, които имали длъжност на учители, какъвто бил известният Горазд, . . . също и презвитер Климент, ... и още Лаврентий, и Наум, и Ангеларий — и тях, и много други именити мъже ги оковали във вериги, като ги затворили в тъмница. . .” (Ал. Милев. Гръцките жития. . ., с. 111).

 

Предполага се, че Л. е сред най-близките следовници на слав. първоучители, поради което е подложен на жестоки гонения. В текста на паметника при изброяване на Седмочислениците името на Л. се заменя със Сава, което дава основание на някои изследователи да предполагат, че става дума за едно и също лице. В Сказание за превода на Свещеното писание по Хилендарския му препис от XVI в. са изброени имената на Седмочислениците, сред които е и Л. Смята се, че Сказанието е възникнало в манастирите на Атон преди средата на XV в. като компилация от съчинението „За буквите“ на Черноризец Храбър и „Сказание за буквите“ на Константин Костенечки. В Почаевския препис от XVI в. на „За буквите“ се посочват имената на Кирило-Методиевите ученици, сред които са тези на Сава и на Л.: „Кϋриль и брата моу Меѳодїе. Горазд,о. Клїментъ. Наоумъ. Аггеларїе. Сава. λавретїе“ (К. Куев. Черноризец Храбър, с. 221). Въз основа на данни от един полски летописен текст от XIII в. и на Каталога на епископите в Краков някои учени допускат възможността част от учениците на Кирил и Методий, сред които Горазд, а може би и Л. (под името Лампертус), да са намерили подслон в Малополша (Vistulanians) през 995. Това предположение не е подкрепено от други документални свидетелства.

 

 

    Лит.:

·   Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 76—79;

·   Георгиев Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 270—271;

·   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 171—172;

·   Grivec Fr. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 150;

·   История на българската литература. 1. С., 1963, с. 85;

·   Macůrek I. La mission byzantine en Moravie au cours des années 863—885 et la portée de son héritage dans l’histoire de nos pays et de l’Europe. — Magna Moravia, p. 17—69;

·   Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 111;

·   Ангелов Б. Ст. Константин Костенечки — Сказание за буквите. — В: Из старата българска, руска и сръбска литература. 2., С., 1967, с. 207—208, 229;

·   Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 221;

·   Dvornik F. Byzantine missions among the Slavs. SS. Constantine-Cyrill and Methodius. New Jersey, 1970, p. 198, 246.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (3). ЛАВРОВ, Пьотър Алексеевич (6/18.IX.1856—24.XI.1929) — руски филолог и фолклорист. Роден в гр. Ярославъл, където завършва гимназия (1875). Висшето си образование получава в Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1879) като ученик на А. Л. Дювернуа, Н. С. Тихонравов, В. Ф. Милер и Н. А. Попов. Твърде рано насочва научните си интереси към изследването

 

 

494

 

на езика, литературата и фолклора на южните славяни. След завършването на университета е зачислен като стипендиант към Катедрата по слав. филология, за да се подготви за професорско звание. През 1887 получава магистърска степен и е назначен за приват-доцент в Московския унив. Преподавателската си дейност започва с лекционен курс по бълг. език. Междувременно, след смъртта на Дювернуа (1886), довършва започнатото от него издание на многотомния „Словарь болгарского языка“ (Μ., 1885—1889), като го допълва и разширява значително. През 1892 е поканен за професор във Варшавския унив., но отхвърля предложението, тъй като по това време усилено се занимава с проучване на бълг. ръкописи в московските книгохранилища. През 1893 защитава докторската си десертация „Обзор звуковых и формальных особенностей болгарского языка“, която значително надхвърля рамките на описателната граматика чрез истор. осветляване на редица съвременни явления.

 

Пьотър Лавров

 

През 1894 по време на научната си командировка из балк. страни Л. се запознава обстойно с южнослав. ръкописни сбирки в Б-я, Сърбия и п-в Света гора. От 1898 е професор в Новоросийския унив. в Одеса, от 1900 — в Петербургския унив., където наследява катедрата на В. И. Ламански; чете курсове по история на слав. литератури, по слав. езици и южнослав. палеография. Член-кор. на Петербургската АН (от 1902). През 1900 (заедно с Η. П. Кондаков) и 1906 участвува в научни експедиции на Балканите, по време на които прави важни археографски открития: най-стария препис от поучението на Климент Охридски за Преображение; сръбски препис от XIII в. на Изборника от 1073; старото житие на Наум Охридски (намерено най-напред от Й. Иванов); Зографските листове и др.

 

През 1903—1904 Л. преподава слав. палеография в Археологическия инст. в Петербург, от 1911 до 1919 е професор към Висшите женски курсове, като междувременно чете лекции и в Пермския унив. През 1923 е утвърден за действ. член на Научноизследователския инст. „А. Н. Веселовски“ и е освободен от преподавателска работа в университета; на 1 дек. е избран за действ, член на АН. Член-кор. на Сръбската (1906), Чешката (1907) и Югославянската (1911) АН. Л. е автор на ок. 200 научни труда (публикувани и неотпечатани). Умира в Ленинград.

 

В разностранната многогодишна научна дейност на Л. проблемите на кирилометодиевистиката и палеобългаристиката заемат основно място. Приносите му в тази област се заключават в издирване, публикуване и анализиране на изворите за делото на Кирил и Методий, на техните оригинални и преводни трудове и на съчиненията на техните ученици и последователи от класическата старобълг. епоха. Още през 1898 в сб. „Кирилл и Мефодий первоучители словянские“ („Книга для чтения по истории средних веков“, т. 2) той обнародва свои преводи на руски език на ЖК и ЖМ, като прави полезен коментар, в който изтъква македонобълг. характер на езика на Кирил о-Методиевите преводи. През 1899 публикува въз основа на

 

 

495

 

Успенския сборник от XII — началото на XIII в. ЖМ и Похвалното слово за Кирил и Методий. В кн. му „Жития херсонских святых в греко-славянской письменности“ (1911) са събрани почти всички известни дотогава паметници за Климент Римски, чието име е тясно свързано с жизнения път, мисионерската и книжовната дейност на солунските братя.

 

Завършек и синтез на научното дело на Л. в кирилометодиевистиката представляват двутомникът „Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности“ (1930) и „Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві“ (1928). В първия труд са публикувани основните слав. извори за създаването и ранната история на слав. писменост: пространните и проложните жития, похвалните слова и службите на Кирил и Методий; Сказанието за намирането на мощите на Климент Римски, Успение Кирилово, Солунската легенда, част от пролога към Богословието на Йоан Екзарх, славословието на Кирил и Методий в Синодика на цар Борил от 1211, съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“, част от Сказанието на Константин Костенечки, Написание за правата вяра на Кирил Философ, житията на Наум и Климент Охридски, Проглас към евангелието и Азбучната молитва. Втората книга предлага задълбочен истор., литературен и текстологичен анализ на цитираните извори. Л. застъпва схващането за ранния моравско-панонски произход на ЖК и ЖМ; разглежда ги като „единно цяло“, при което оценява ЖМ като „додатък“ към ЖК.

 

Според него двете жития са основни и достоверни истор. източници. Въз основа на съпоставителен стилистичен анализ със словата на Климент Охридски Л. стига до извода, че авторът им е една и съща личност — „Климент Славянски“. Подобен възглед — за моравско-панонски произход — Л. прокарва и по отношение на старите слав. служби на Кирил и Методий, но с уговорката, че те са преработвани на бълг. почва. Смята Черноризец Храбър за отделен книжовник, непряк ученик на Кирил и Методий, който обаче е познавал завърналите се в Б-я техни последователи. Според Л. Написание за правата вяра действително принадлежи на Константин Философ. Докато по въпроса за авторството на Проглас към евангелието той се колебае между Константин-Кирил и Константин Преславски, за създател на Азбучната молитва определено счита „презвитер Константин“. Специален раздел Л. посвещава на въпроса за пренасянето на слав. писменост от Велика Моравия в Б-я. Към труда са прибавени няколко ценни приложения. В първото са публикувани откъси от най-известните творби за солунските братя от слав. поети (Св. Чех, А. Ашкерц, Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ст. Михайловски, П. Прерадович, А. С. Хомяков, Ф. И. Тютчев и др.). Второто приложение предлага своден текст на ЖК и публикация на ЖМ (по преписа в Успенския сборник), съпроводени с превод на украински език. Във връзка с ЖК заслужава внимание важното текстологично наблюдение на Л., че преписите на Владислав Граматик от 1469 и 1479 (за разлика от руските) са издържани „в духа на реформата на патриарх Евтимий“. Добавен е и ценен указател на използуваните в Пространните жития библейски текстове. Изданието е снабдено с обстоен обзор на най-старите слав. писмени паметници и на най-важната кирило-методиевска библиография.

 

Голяма част от многогодишната дейност на Л. е посветена на проучването на ранния период от историята на старата бълг. литература. Той открива, изучава и обнародва редица слова на Климент Охридски. Други негови публикации са свързани с Наум Охридски, Черноризец Храбър, Презвитер Козма, с преводната старобълг. литература, с апокрифите и т. н. Л. издава множество текстове и отделни паметници, между които и Зографските листове.

 

Л. е един от най-добрите познавачи на южнослав. палеография. Приносите му в

 

 

496

 

тази област са много значителни. По време на научните си пътувания и занимания в редица книгохранилища той ексцерпира богат материал от бълг. и сръбски кирилски ръкописи, който е събран и обобщен в специализираните му палеографски изследвания и албуми. Съществено място в научното наследство на Л. заемат и публикациите му, посветени на историята на славистиката и кирилометодиевистиката (за Й. Добровски, Ю. Венелин, П. Й. Шафарик, А. Ф. Гилфердинг, А. А. Шахматов, Ф. И. Буслаев, П. А. Сирку, Η. М. Петровски, В. Ягич и др.). Той е автор и на множество рецензии, обзори и бележки с кирило-методиевска проблематика, съдържащи редица важни оценки, допълнения, поправки и препоръки (за трудове на В. Ягич, Фр. Снопек, В. Вондрак, Μ. Н. Сперански, Сава Хилендарец, Г. Баласчев, Б. Цонев, Ал. Теодоров-Балан, Ст. Младенов, Л. Стоянович, Й. Вилперт, Л. Нидерле, Ив. Франко, А. И. Яцимирски, С. Н. Северянов, С. М. Кулбакин, Г. А. Илински, Н. Л. Туницки, В. Н. Шчепкин, В. М. Истрин, Фр. Пастърнек, Фр. Дворник и др.).

 

 

    Съч.:

o   Обзор звуковых и формальных особенностей болгарского языка. Μ., 1893, 5+235+176 с.;

o   Второе издание кодекса Glagolita Clozianus (рец.). —Древности. Труды Славянской комиссии Московского археологического общества, 1, 1895, с. 249—255;

o   Климент епископ словенский. Труд В. М. Ундольского с предисловием П. А. Лаврова. М., 1895, с. 3—46;

o   Зографский список сказания о письменах Черноризца Храбра. — ИОРЯС, 1, 1896, с. 582—586;

o   Жизнь и ученая деятельность П. И. Шафарика. М., 1897, 104 с.;

o   Югославянская переделка Зонары. — ВВр, 4, 1897, с. 452—460;

o   Новое похвальное слово Климента Словенского. — ИОРЯС, 3, 1898, 4, с. 1086—1109, 1335—1336;

o   Житие святого Мефодия и Похвальное слово св. Кириллу и Мефодию по списку XII в. М., 1899, 3+23 с.;

o   Апокрифические тексты. — СОРЯС, 67, 1899, 3, с. I—XXVII, 1—162;

o   Охридский список первоевангелия Иакова. — ИОРЯС, 6, 1901, 1, с. 9—36;

o   Zur Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache von V. Jagić. Wien, 1900 (рец.). — ИОРЯС, 6, 1901, 1, с. 242—324;

o   Похвала Илье пророку. Новое слово Климента Словенского. — ИОРЯС, 6, 1901, 3, с. 236—280;

o   Югославянская палеография. СПб., 1904, 67+2 с.+ 19 табл.;

o   Die neuesten Forschungen über den slavischen Klemens. — ASPh, 27, 1905, p. 350—372;

o   Zwei Lobreden, vielleicht von Klemens geschrieben. — ASPh, 27, 1905, p. 373—384;

o   С. Северьянов. Памятники старославянского языка. 2., 1. Супрасльская рукопись. СПб., 1904 (рец.). — ЖМНП, 1905, 8, с. 452—459;

o   Љ. Стојановић. Новые слова Климента Словенского (рец.). — ИОРЯС, 11, 1906, 1, с. 440—448;

o   Научная деятельность П. А. Сырку. — ЖМНП, Н.С., 1, 1906, 2, с. 62—83;

o   Жития св. Наума Охридского и служба ему. — ИОРЯС, 12, 1907, 4, с. 1—51;

o   Franko. Beiträge zur Quellenkritik der Cyrillo-Methodianischen Legenden. ASPh, 28 (рец.). — ЖМНП, н.с., 2, 1907, 8, с. 391—401;

o   Fr. Snopek. Studie Cyrillo-Methodějské. Brno, 1906 (рец.). — ЖМНП, Н.С., 2, 1907, 8, с. 383—391;

o   К вопросу о времени изобретения письмен и перевода священного писания. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 355—358;

o   Где была переведена Александрия первой редакции. — В: Сборник статей по славяноведению, посвященных проф. Марину Ст. Дринову его учениками и почитателями. Харьков, 1908, с. 281—285;

o   Жития херсонских святых в грекославянской письменности. Памятники християнското Херсона. 2. М., 1911, 185 с.;

o   Отрывки из бесед Козмы пресвитера против богомилов. — РФВ, 69, 1913, 2, с. 380—384;

o   Н. Л. Туницкий. Климент епископ словенский. Сергиев Посад, 1913 (рец.). — ЖМНП, 1914, 7, с. 168—177;

o   Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914 (Энциклопедия славянской филологии, 4., 1), 342 с.;

o   Альбом снимков с югославянских рукописей болгарского и сербского письма. Петроград, 1916 (Энциклопедия славянской филологии. Приложение към 4., 1), 4 с. + 97 табл.;

o   Кульбакин С. М. Сербский язык. Фонетика и морфология. Харьков, 1915. Сербский язык. Хрестоматия. Составил проф. С. М. Кульбакин. Харьков, 1915 (рец.). — Библиографическая летопись, 3, 1917, с. 5—7;

o   Первые годы научной деятельности А. А. Шахматова. — ИОРЯС, 25, 1920, с. 44—60;

o   Кирилломефодиевские вопросы в трудах Ягича. — ИОРЯС, 28, 1923, с. 375—393;

o   Памяти Л. Леже. — ИОРЯС, 28, 1923, с. 427—441;

o   Георгий Амартол в издании В. М. Истрина. — Slavia, 4, 1926, р. 461—484, 657—683;

o   Евангелие и псалтырь, „роусьскыми“ (роушкими) письмены писанные, в Житии Константина Философа. — И по РЯС, 1, 1928, 1, с. 38—48;

o   F. Dvornik. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926 (рец.). — И по РЯС, 1, 1928, 1, с. 255—292;

o   Кто был Черноризец Храбр? — ДАН СССР, серия В, 1928, 1, с. 13—15;

o   Кирило та Методій у давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, 3+421 с. +12 табл.;

o   Ученая деятельность Иосифа Добровского. К столетию со дня его кончины. — И по РЯС, 2, 1929, 2, с. 528—620;

o   Труды Добровского по вопросам древнеславянской письменности и их влияние на труды русских ученых в той же области. — In: Josef Dobrovský. 1753—1829. Praha, 1929, p. 193—234;

o   Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Ленинград, 1930 (Труды Славянской комиссии, 1), 50+200 с.;

o   Les Règles de saint Basile en vieux slave: les Feuillets du Zograph [Vaillant A., P. Lavrov]. — RES, 10, 1930, p. 5—35.

 

 

497

 

    Лит.:

·   Императорское Московское археологическое общество в первое пятидесятилетие его существования (1864—1914 гг. ). М., 1915, с. 128—129;

·   Истрин В. [и др.] Записка об ученых трудах проф. П. А. Лаврова. — ИРАН, серия 6, 17, 1923, с. 455—459;

·   Iljinskij G. † П. А. Лавров. — Bsl, 2, 1930, р. 108—111;

·   Ляпунов Б. П. А. Лавров. Живот и трудове. — БПр, 1, 1930, 3, с. 459—463;

·   Ляпунов Б. Μ. П. А. Лавров. — ИАН СССР, серия 7. Отделение гуманитарных наук, 1930, 8, с. 547—557;

·   Сперанский М. Н. Палеографические труды П. А. Лаврова. — ИАН СССР, серия 7. Отделение гуманитарных наук, 8, с. 559—572;

·   Чернобаев В. П.А.Лавров как историк литературы. — ИАН СССР, серия 7. Отделение гуманитарных наук, 1930, 8, с. 573—583;

·   Державин Н. Труды академика П. А. Лаврова в области древнеславянской письменности. — ИАН СССР, серия 7. Отделение общественных наук, 2, с. 137—169;

·   Архив Академии наук СССР. Обозрение архивных материалов. 2. М.—Л., 1946, с. 129—131;

·   Цейтлин Р.М. Лавров, Петр Алексеевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 209—211;

·   Лаптева Л. Изучение истории Болгарии в Московском университете в конце XIX — начале XX веков. — Palaeobulgarica, 13, 1989, р. 24—38.

 

Божидар Райков

 

 

    (4). ЛАВРОВСКИ, Пьотър Алексеевич (Лавровский, П. A.) (13/25.V.1827—28.II./12.III.1886) — руски филолог и литературен историк, специалист по слав. езици и слав. култура, лексикограф, просветен деец. Роден в с. Видропуск, Тверска губ. Завършва семинария, учи в Главния педагогически инст. в Петербург (1842—1851). Под влияние на И. И. Срезневски се насочва към славистиката. Получава магистърска степен за труда си „О языке севернорусских летописей“ (1852). Ръководи Катедрата по слав. езици в Харковския унив., където е проф. от 1855. Чете лекции по слав. езикознание, етнография, история и др. Защитава докторска дисертация на тема „Исследование о летописи Иоакимовской“ (1855). Изследването му „Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян“ (1863) е наградено от Петербургската АН с Уваровска премия. Ректор на Варшавския унив. (1869—1872). От 1866 е член-кор. на Петербургската АН и на Югославянската академия на науките и изкуствата. Инспектор по просветата в Петербургский (1873—1874), Оренбургский (1875) и Новоросийския (1880) учебен окръг и в Одеса (до 1885). Идеологически е близък до славянофилите. Умира в Петербург.

 

Пьотър Лавровски

 

Важно значение има трудът на Л. върху имената за родствени отношения в слав. езици. Той поддържа идеята за единството на източнослав. езици до XIV в., доказва самостоятелността на украинския език. Неправилно е схващането му за характера на Кирило-Методиевия език — нарича го старославянски, а по народностна основа го счита за старочешки. С кирилометодиевистиката са свързани няколко изследвания на Л. Полемичният труд „Действительно ли св. Кирилл Солунский автор латинских апологов (притчей)?“ (1868) е насочен срещу схващането на А. И. Соболевски (формулирано за пръв път от Б. Балбин в 1677), че на перото на слав. първоучител принадлежи лат. сборник от 95 притчи басни, запазени в ръкописи и в печатни издания от XV до XVIII в.

 

 

498

 

Наред с двамата автори на този труд — Кирил Александрийски и Кирил Ерусалимски, се сочи още един автор, наречен doctor Graecorum. Този факт навежда Соболевски на мисълта, че същинският автор на тези произведения е Константин-Кирил Философ. Л. с право отрича този възглед. В монографията си „Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян“ Л. показва отлична осведоменост върху известните по негово време лат., виз. и слав. извори, отразили пряко или косвено дейността на солунските братя в земите на западните славяни. В труда са засегнати въпросите за взаимоотношенията между двете вселенски църкви, за истор. обстановка във Велика Моравия по времето на Кирил и Методий, изяснени са позициите на двамата слав. просветители спрямо Рим, анализирана е оценката, дадена от двете църкви на съчиненията им. Л. отбелязва, че Кирил и Методий остават верни на Източноправославната църква. Според него отношението на римските папи към тяхната мисия е непоследователно и е продиктувано от политически съображения. Той подчертава факта, че докато Рим изгонва Кирило-Методиевите ученици и забранява съществуването на слав. църква, народната памет пази спомена за солунските братя. Обявеното от католическите сановници еретичество на Кирил и Методий не може да изкорени спомена за тях в моравските земи. Л. подчертава, че единствено Б-я приема с чест Кирило-Методиевите ученици, високо оценява заслугите им и ги превръща в народни светци. От съвременна гледна точка книгата на Л. има методологически недостатъци — извън вниманието на автора остават социалните процеси в западнослав. общество, вместо тях на преден план е изтъкнат като движеща сила конфликтът между слав. и немския елемент, обрисуван донякъде в романтична светлина. Наред с това обаче в този труд убедително се изяснява, че религиозно-църковните спорове са били форма на разгръщане на политически съображения.

 

Обект на научните интереси на Л. е Италианската легенда. Добре запознат с публикациите на текстовете и проучванията върху този паметник, Л. изгражда своя теза за неговата литературна история. Той счита, че заглавието на легендата не може да бъде свързано нито с мястото на произхода ѝ, нито с литературните ѝ извори. Сред тях посочва Пространното житие на Константин-Кирил, историята на Климент Римски от епископ Гаудерик, грц. съчинения за откриването на мощите и източни сказания за чудесата на Климент Римски. Според Л. споменаването за епископския сан на Кирил потвърждава късния произход на легендата, а авторът ѝ вероятно е славянин от западните католически страни. Л. изказва хипотезата, че Италианската легенда е възникнала не по-рано от XIII—XIV в. и е свързана с първите разпоредби на римските църковници, разрешили слав. богослужение на адриатическия бряг (по глаголически книги). Новите изследвания показаха, че Италианската легенда е била създадена в IX в.

 

Разглеждайки проблема за църковно-йерархическия сан на Кирил, Л. подчертава, че във всички паметници, свързани с неговото име и създадени до XIV в., липсват данни за неговото епископство. Сведенията в подобен смисъл той определя като късни или възникнали в резултат на грешки на преписвачите и смесване на имена. Според него късен произход имат и изображенията на слав. първоучители в църквата „Св. Климент Римски“ в Рим. Л. е убеден, че Кирил умира като обикновен свещеник и монах, отказал се от предложения му от римските свещеници епископски сан.

 

Л. се проявява като критик на трудове в областта на кирилометодиевистиката. На подробен анализ подлага публикациите на И. И. Поплонски за Супр. сб., на Л. Леже за дейността на Кирил и Методий сред западните славяни и др. Според него съчинението на Л. Леже за Кирил и Методий открива път за запознаването на Западна Европа с един от най-съдбоносните моменти от историята

 

 

499

 

на слав. народи. От друга страна, Л. посочва неточности и противоречия у френския славист: предубеденост към изследванията на някои руски учени по кирило-методиевски проблеми, пристрастие към католическите автори, недостатъчно прецизиране на отделни сведения за живота и делото на солунските братя (напр. неточно определяне на годината на смъртта на Кирил) неразбиране на отношението на папа Йоан VIII към Методий и др. Л. неправилно подкрепя Леже в разграничаването на старослав. и старобълг. език, както и становището му за приоритета на кирилицата. Необоснована е тезата на Л. за глаголицата като по-късно измислена „тайна азбука, предназначена да спаси националната литургия“.

 

Една от основните идеи в проучванията на Л. е убедителната защита на слав. единство. Според него Кирило-Методиевото дело е залог за обединяването на славянството на базата на литературата и науката. По този повод той остро критикува отчуждеността на някои западни славяни от техния общ корен, но се противопоставя на предложението на А. С. Будилович за изпращане на руска делегация за тържествата във Велеград по случай 1000-годишнината от смъртта на Методий, защото счита, че участниците няма да намерят мощите поради неуточненото място на Методиевото погребение, а и австрийските власти няма да разрешат да се разположи „руска походна църква“; тържествата ще се превърнат в сблъсък между православни и католици. Л. предлага идеята за слав. единство да намери израз в издигането на храмове в чест на Кирил и Методий в гр. Херсон и на други места.

 

 

    Съч.:

o   Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян, в связи с современной им историей церковных несогласий между востоком и западом. Харьков, 1863, 588 с.;

o   Св. Кирилл и Мефодий как православные проповедники и учители у западных славян, в связи с современной им историей церковных несогласий между востоком и западом. — Духовный вестник, 5, 1863, 5, с. 83—141; 6, с. 155—252; 7, с. 315—422; 8, с. 475—579; 6, 1863, 9, с. 1—86; 10—11, с. 135—270;

o   Действительно ли св. Кирилл Солунский автор латинских апологов (притчей)? — ЖМНП, 139, 1868, с. 297—307;

o   Кирилл и Мефодий во французском сочинении. — ЖМНП, 141, 1869, с. 203—233;

o   Речь ректора Варшавского университета П. А. Лавровского в день 11-го мая. Варшава, 1872, 22 с.;

o   Речь в День святых Кирилла и Мефодия, 11-го мая 1872 г. — ЖМНП, 161, 1872, с. 111—119;

o   Значение настоящего времени (praesentis) в классификации славянских глаголов и образование его сравнительно с родственными языками. — ЖМНП, 166, 1873, с. 311—341;

o   Был ли святой Кирилл Солунский епископом? — ЖМНП, 238, 1885, с. 161—175;

o   По поводу заметки г. Будиловича о праздновании тысячелетия со дня кончины св. Мефодия. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 2, с. 87—90;

o   Итальянская легенда. СПб., 1886, 86 с.;

o   Итальянская легенда. Критический обзор исследований и мнений о ней; значение ее для истории жизни и деятельности славянских первоучителей. — ЖМНП, 246, 1886, с. 17—59; 247, 1886, с. 234—275;

o   О византийском элементе в языке договоров русских с греками. — РФВ, 52, 1904, с. 1—153.

 

    Лит.:

·   Бодянский О. М. Разбор сочинения П. А. Лавровского „Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян“. — В: Отчет о седьмом присуждении наград графа Уварова. СПб., 1864, с. 56—91;

·   Паплонский И. И . Известие о Супрасльской рукописи. — Варшавские университетские известия, 1872, 4, с. 1—5;

·   Бычков А. Ф. П. А. Лавровский [некролог]. — ЖМНП, 244, 1886, с. 54—71;

·   Jagić V. — ASPh, 10, 1887, р. 305—310 (рец.);

·   Кочубинский А. А. Начальные годы русского славяноведения. Одесса, 1887—1888, с. 321;

·   Кочубинский А. А. Памяти Петра Алексеевича Лавровского. — Записки Имп. Одесского общества истории и древностей, 15, 1889, с. 847—856;

·   Грот К. Я. Братья П. А. и Н. А. Лавровские как деятели науки и просвещения (К столетним годовщинам их рождения). — И по РЯС, 2, 1929, 2, с. 401—443;

·   Лавровский Петр Алексеевич. — В: Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976, с. 140—142;

·   Гудков В. П. Лавровский Петр Алексеевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 213—214;

·   Иванов Ю. Ф. Великая Моравия в русской дореволюционной историографии. — В: Великая Моравия. Ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 52—53.

 

Велчо Велчев, Елена Томова

 

 

    (5). ЛАМАНСКИ, Владимир Иванович (Ламанский, В. И.) (26.VI./8.VII.VII.1833—19.XI./2.XII.1914) — руски историк, езиковед, етнограф и общественик. Роден в Петербург. Син на висш чиновник, по-късно сенатор. Завършва Историкофилологическия фак. на Петербургский унив. (1854).

 

 

500

 

Ученик на И. И. Срезневски. Известно време работи в Императорската публична библиотека в Петербург. Заемал и други административни длъжности. Магистър (от 1860). От 1862 до 1864 пътува из слав. страни, в Италия, Гърция, Турция; в библиотеки и архиви събира материали за историята на славяните, за дейността на Кирил и Методий. Доц. (от 1865), след това е извънреден и редовен проф. по слав. филология в Петербургския унив. От 1872 преподава и в Петербургската духовна академия, където 25 г. ръководи Катедрата по руски и църковнослав. език и история на руската литература. Проф. в Академията на Генералния щаб (1890 до 1900), където чете лекции по съвременното състояние на слав. народи. Акад. (от 1900). Дългогодишен председател на Етнографското д-во и редактор на неговия орган „Живая старина“. Л. е между най-дейните членове на Слав. благотворително д-во. Развива широка публицистична дейност по време на Руско-турската освободителна война (1877—1878). Избиран е за член на много чуждестранни научни организации и университети. Умира в Петербург.

 

Владимир Ламански

 

Научните и публицистичните трудове на Л. са главно в областта на славянознанието. От чуждестранните слависти той цени Й. Добровски, П. И. Шафарик, Фр. Миклошич. В Русия създава голяма школа от слависти, разработващи проблемите на славянознанието в много университети. Неблагоприятно отражение върху научната му дейност имат консервативните му славянофилски възгледи, послужили за основа на реакционния панславизъм, макар че с времето те се изменят. Основният му възглед е, че славянството в етническо и културно отношение представлява единен свят, основан на източното православие и противостоящ на романо-германския. В дейността на Кирил и Методий Л. вижда пример за единство на славянството („Кирилло-Методиевская идея“, 1885). Западното и част от южното славянство, останало в сферата на романо-германския културен регион, трябва да се приобщи към православния слав. свят. Чрез единството може да се достигне „висшия славянски етап“ в развитието на културата — „до чист израз на народния дух“. В трудовете си „Разпространение русского языка у славян“ (1867) и „Об общеславянском значении русского литературного языка“ (1887) Л. развива мисълта, че в далечно бъдеще в името на културното сближаване на славянството руският литературен език може да се приеме за общославянски. Славянофил ските идеи на Л. се активизират особено много в публицистичната му дейност по време на Руско-турската освободителна война (1877—1878), когато той пропагандира идеята за „великата историческа мисия на Русия по отношение на славяните“. Най-разгърнато те са изложени в магистърската му дисертация „О славянах в Малой Азии, Африке и Испании“ (1859) и в „Три мира азийско-европейского материка“ (1892). Най-голяма научна стойност има докторската му дисертация „Об историческом изучении греко-славянского мира в Европе“ (1871), в която наред с характеристиката на православния слав. свят Л. се опитва да установи ролята на славянството в европ. култура.

 

Много проблеми на кирилометодиевистиката Л. засяга в труда си

 

 

501

 

„Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник“. В увода към него той обосновава методологически важното становище, че на житията трябва да се гледа като на литературни произведения — религиозен епос, а не като на хроники, летописи, в които по принцип авторите се стараят да бъдат максимално точни в сведенията, които дават; това не е задължително за създателите на литературни произведения на истор. тема. Ръководен от този възглед, Л. придава стойност на разглежданите паметници „изобщо“, но не и на редица подробности в тях. Той оспорва тяхната буквална достоверност. Л. счита, че съставянето на слав. азбука и преводите на първите богослужебни книги стават през 855, както мислят Й. Добровски, А. Ф. Гилфердинг и А. А. Куник, а не през 863, както смятат Шафарик, Миклошич и В. Ягич. Решително, но необосновано мнение изказва по спорния въпрос за „рушките букви“, споменати в ЖК (защитава възгледа, че в случая става дума за езика на варягите-руси, които се поселват в Таврическия п-в наред с готите; Константин е срещнал в Херсон варяго-рус с готско евангелие и псалтир). Схващането си за възникването на слав. писменост през 855 Л. подкрепя с факта, че в препис на „Сказание за буквите“ от Черноризец Храбър се говори, че това е станало по времето на виз. имп. Михаил и неговата майка Теодора. Тъй като се знае, че тя е изпратена в манастир през 856, може да се направи изводът, че събитието е станало преди това — през 855. Доказателство в подкрепа на това си разбиране Л. вижда и в Дриновия препис на Бориловия синодик от 1211, където също се отбелязва, че писмеността възниква още при царуването на императрица Теодора. По-късни научни трудове дават други решения на редица въпроси на кирилометодиевистиката, засегнати от Л. Изследването на чешкия византинист Фр. Дворник „Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance“ (Prague, 1933) потвърждава достоверността на много сведения от ЖК, разгледано в монографията на Л.

 

 

    Съч.:

o   О славянах в Малой Азии, Африке и Испании. СПб., 1859, 227 с.;

o   О некоторых славянских рукописях в Белграде, Загребе и Вене с филологическими и историческими примечаниями. — ЗИАН, 5, 1865, 1, с. 1 — 167;

o   Распространение русского языка у западных славян. — ЖМНП, 1867, 134, май, с. 441—447;

o   Непорешенный вопрос. 1. Об историческом образовании древле-славянского и русского языка. — ЖМНП, 1869, 141, январь, с. 122—163;

o   Непорешенный вопрос. 2. Болгарское наречие и письменность в XVI—XVII веках. — ЖМНП, 1869, 143, июнь, с. 349—378; 144, июль, с. 84—123;

o   Болгарская словесность в XVIII в. — ЖМНП, 1869, 145, сентябрь, с. 107—123;

o   Об историческом изучении греко-славянского мира в Европе. СПб., 1871, 316 с.;

o   Новейшие памятники древле-чешского языка. Критические заметки о древлем и новом по истории славистики. — ЖМНП, 1879, 201, январь, с. 131—160; февраль, с. 312—366; 202, март, с. 118—159; 203, июнь, с. 247—276; 204, июль, с. 1—33; 1880, 209, июнь, с. 312—353;

o   Кирилло-Мефодиевская идея. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 4, с. 208—212;

o   Об общеславянском значении русского литературного языка. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 4, 1887, 7—8, с. 451—454;

o   Три мира азийско-европейского материка. СПб., 1892, 132 с.;

o   Появление и развитие литературных языков у народов славянских. — ИОРЯС, 6, 1901, 4, с. 312—339;

o   Славянское житие Св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 1903, 346, апрель, с. 345—388; 347, май, с. 136—161; 347, июнь, с. 350—388; 350, декабрь, с. 350—405; 1904, 351, январь, с. 137—173; 352, апрель, с. 215—239; 353, май, с. 131—168;

o   Vita Cyrilli. Kritische Bemerkungen. — ASPh, 25, 1903, p. 544—553.

 

    Лит.:

·   Пыпин А. H. Русское славяноведение в XIX столетии. 3. — Вестник Европы, 24, 139, 1889, 9, с. 283—289;

·   Шахматов А. А. Записка об ученых трудах заслуженного профессора В. И. Ламанского. — СОРЯС, 69, 1901, с. XXXIX—XLVII;

·   Францев В. А. Академик В. И. Ламанский [некролог]. — РФВ, 73, 1915, 1, с. 143—146;

·   Грот К. Я. В. И. Ламанский. — Исторический вестник, 36, 1915, 1, с. 208—229;

·   Императорское Московское археологическое общество в первое пятидесятилетие его существования (1864—1914 гг.). М., 1915, с. 259—264;

·   Очерки истории исторической науки в СССР. 2. М., 1960, с. 487—489;

·   Лаптева Л.П. В. И. Ламанский. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 214—217.

 

Велчо Велчев

 

 

502

 

 

    (6). ЛАСКОВ, Данаил (1871—9.VII.1922) — бълг. богослов. Роден в с. Доганхисар, Дедеагашко (Гърция). Учи в родното си село, в бълг. свещеническо училище в Одрин, в Цариградската семинария. Завършва петокласния курс на семинарията в Петроград; през 1902 — Киевската духовна академия. Учителствува в родното си село, в Цариградската семинария, в бълг. гимназия в Солун, във Варна и в Софийската семинария (1909—1921). Известно време е началник на отдел при Синода на Бълг. православна църква. Сътрудник и редактор на „Църковен вестник“. Умира в София.

 

Данаил Ласков

 

Л. изследва книжовното наследство на Климент Охридски и популяризира съчиненията му, като ги превежда на новобълг. език. Интересите му се оформят още по време на следването му в Киев, когато подготвя магистърската си теза „Живот и литературна дейност на св. Климент Охридски“. Л. попада на един препис от общото Климентово поучение, пригодено за празника на ап. Тома, което по-късно издава в превод на новобълг. език в навечерието на 1000-годишнината от смъртта на Климент Охридски („Живот и дейност на Климент Охридски с една негова проповед“). Л. превежда от грц. език и Житието на Климент Охридски от Теофилакт, издава го през 1916 с бележки и коментар. В „Църковен вестник“ обнародва преводи на Климентовите похвални слова за пророк Захарий и за раждането на Йоан Кръстител, за Четиридесетте мъченици, за Възкресение Лазарово и Климентовите поучения за Преображение господне и за Неделния ден.

 

 

    Съч.:

o   Живот и дейност на св. Климент Охридски с една негова проповед. С., 1915, 40 с.;

o   Житие на св. Климента Охридски. Написал блажения Теофилакт. . . Прев. от гръцки Д. Т. Ласков. По случай 1000-годишнината от смъртта на св. Климента. С., 1916, 12+80 с.;

o   Две слова на св. Климента Охридски. Поучение за Преображение господне; Похвално слово на четверодневния Лазар. — ЦВ, 18, 1917, 33, с. 258—260;

o   Из старобългарската църковна проповед. Поучение на епископ Климента за св. Възкресение. — ЦВ,  18, 1917, 41, с. 330;

o   Слово похвално, написал Климент епископ в памет блаженаго пророка Захария и за рождението на Йоана Кръстителя. — ЦВ, 18, 1917, 43, с. 338-339; 44, с. 346—347; 45, с. 354—355;

o   Заслугите на св. Кирил и Методий. — ЦВ, 18, 1917, 59, с. 3—4;

o   Из проповедите на св. Климента Охридски. Похвално слово за св. 40 мъченици, написал Климент. — ЦВ, 19, 1918, 20, с. 154—156;

o   Теодоров-Балан Ал. Климент Охридски в книжовния помен и научното дирене, (рец.) — ЦВ, 20, 1919, 7, с. 52—53.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (7). ЛАТИНИЗМИ в старобългарския език — думи, заети направо или чрез грц. посредничество от балкано-лат., както и думи, проникнали в старобълг. паметници при превода им във Велика Моравия или при сверяването им с лат. източници. Предполага се, че от езиковото кръстосване на славянобългарите с местното романизувано население е настъпила промяна в граматическия строеж на старобълг. език (поява на членна форма, разпадане на падежите). Към балкано-лат. заемки отнасят старобълг. думи клеврѣтъ ‘съдружник, събрат по работа’, котъıга ‘горна дреха’, заматорѣти ‘остарея’, банı-а, оцьть, мрѣкориı-а и др.

 

 

503

 

Фонетичният облик на тези думи говори за старинност: предаване на кратко а със старобълг. о и на о с ъ (напр. къмотра ‘ кръщелница’  commatre, поганъ  pagánus), наличие на носовки и втора палатализация (напр. колѧда < caléndae, скѫдьлъ < scandula, цѣсарь < caesar). С грц. посредничество проникват лат. имена на месеците (напр. еноуарь, феυроарь, ферварь), думите рака < грц. ἄρκα, лат. arka, папа < грц. πάπας, лат. papa и др. През старовисоконемски проникват лат. думи като папежь ‘папа’, олътарь < altári(a), крамола, крамольникъ < carmula (с метатеза), старобаварски karmala, хрьстъ, кръстъ  krist, christ, крижьнъ от лат. вин. пад. crucem (вж. Германизми в старобълг. език). По книжен път прониква част от лат. религиозна терминология — още преди Моравската мисия на Кирил и Методий в западнослав. области (напр. в епископствата Аквилея, вж. Аквилейска патриаршия, Залцбург, вж. Залцбургска архиепископия и др.) са работили лат. и баварски мисионери, които са превели на слав. език някои молитви. Има истор. данни (напр. в ЖМ, в една лат. бележка от 870 в Conversio Bagoariorum et Carantanorum — Залцбургския меморандум и другаде), че Методий е знаел лат. език и е превел missae (сакраментар) и евангелистар. С името му се свързва и преводът на Заповедите на светите отци в Син. евх. (според С. Суворов, X. Шмиц, В. Вондрак — превод от лат. епитимейник). Въпреки възраженията на А. С. Павлов, А. И. Алмазов, отчасти и на А. И. Соболевски, мнението на Вондрак е прието от Н. Ван Вейк, Р. Нахтигал и др. П. Й. Шафарик допуска, че първоучителите са използували и лат. Вулгата при превеждането на слав. език. В. А. Погорелов развива хипотезата, че отклоненията на слав. от грц. текст се дължат на лат. влияние. Напр. фразата от „Отче наш“ нe въведи насъ въ напасть съответствува на лат. „ne nos inducas in temtationem“ вм. очакваното не вънеси наcъ. . . за грц. μὴ ἐισενέγκῃς. A. В. Исаченко поддържа предположенията на Й. Добровски, Шафарик, В. А. Погорелов; Μ. М. Копиленко, Д. Хънтли, Е. М. Верешчагин ги отхвърлят, като приемат отклоненията от грц. език за слав. фразеологизъм. Й. Вайс говори само за сверка на слав. превод с Вулгата, а Ст. Слонски и А. Мейе изцяло не приемат хипотезата за лат. влияние върху Кирило-Методиевия превод. Погорелов сочи като Л. съчетания, които превеждат една грц. дума (напр. хвалѫ въздавъ за gratias agens вм. εὐχαρίστησας, прѣлюбъı творити за adulterium committere вм. μοιχάω, миръ имѣти за pacem habere вм. εἰρηνεύω и др.). Лат. синтактично влияние може да се проследи в Киевските листове при превода на конюнктив със съюза ut, предаден на старобълг. език с повелителна форма или с да + изявителна глаголна форма; контаминацията от да + императив обаче може да се разглежда и във връзка с развитието паратаксис — хипотаксис. Книжните Л. остават ограничени в отделни паметници (мьша, прѣфациı-а в Киевските листове) или се заменят със слав. думи (комъканиѥ с брашьньце, клеврѣть с подроугъ, скриница с ковьчежьць и др.).

 

 

    Лит.:

·   Romanski St. Lehnwörter lateinischen Ursprungs im Bulgarischen. — Jahresberichte des Instituts für rumänische Sprache, 15, 1909, p. 89—134;

·   Погорелов В. А. Из наблюдений в области древнеславянской переводной литературы. 1. Латинское влияние в переводе Евангелия. 2. Употребление форм прошедшего сложного в тексте Евангелия. — SFFUKB, 3, 1925, 32(6), р. 207—226;

·   Meillet A. L’hypothèse d’une influence de la Vulgate sur la traduction slave de l’évangile. — RES, 6, 1926, p. 39—41;

·   Vajs J. Jaký vliv měla latinská Vulgáta na staroslovanský překlad evangelní. — Slavia, 5, 1926—1927, p. 158—162;

·   Słoński St. О rzekomym wpływie łacińskiej Vulgáty na starosłowiański przekład Ewangelji. — Slavia, 6, 1927, p. 246—264;

·   Scheludko D. Lateinische und rumänische Elemente im Bulgarischen. — BalkA, 3, 1927, p. 252—289;

·   Huntley D. G. Is Old Church Slavonic „Lead us not into temptation“ a Latinism? — Slavia, 35, 1966, p. 431—435;

·   Matějka L. On Translating from Latin into Church Slavonic. — In: American Contributions to the Sixth International Congress of Slavists. Prague, 1968, August 7—13. 1. Linguistic Contributions. The Hague, 1968, p. 247—274;

 

 

504

 

·   Horálek K. Zur Frage der lateinischen Einflüsse in der altkirchenslavischen Bibelübersetzung. — In: Cyrillo-Methodianische Fragen. Acta Congressus in memoriam ss. Cyrilli et Methodi anno 1963 celebrati. Wiesbaden, 1968, p. 29—42;

·   Симеонов Б. Към въпроса за ранните латински заемки в старобългарски. — СФ-С, 10, 1968, с. 121—131;

·   Matějka L. К syntaxi církevněslovanských překladů z latiny. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 227—236;

·   Верещагин Е. M. Из истории возникновения первого литературного языка славян. М., 1972, с. 22, 120;

·   Скупский Б. И. К вопросу о латинском влиянии на славянский перевод евангелия. — Slovo, 27, 1977, р. 5—26;

·   Večerka R. К vlivu latiny na staroslověnštinu. — Slavia, 47, 1978, p. 340—344;

 

Пиринка Пенкова

 

 

    „ЛАУРЕАТ НА МЕЖДУНАРОДНА НАГРАДА „БРАТЯ КИРИЛ и МЕТОДИЙ““ — почетно звание. Вж. Награди кирило-методиевски.

 

 

    (8). ЛАЦКО, Михал (Lacko, М.) (19.I.1920—21.III.1982) — италиански богослов от словашки произход, историк на църквата. Роден в Красна над Хорнадом (близо до гр. Кошице, Словакия). Учи богословие в Загреб (1938—1943). През 1943—1945 е преподавател в училищата на Йезуитския орден в Словакия. След Втората световна война (1939—1945) се премества в Рим, където следва във Фак. по църковна история на Папския Грегориански унив. и в Папския източен инст. (1950—1954). Защитава дипломна работа на тема: „Unio Užhorodensis Carpaticorum cum Ecclesia Catholica“, публикувана през 1955 като т. 143 на „Orientalia Cristiana Analecta“. В същото време защитава в Римския държ. унив. втора дипломна работа на тема: „I Papi е la Grande Moravia nel secolo IX, alla luce dei documenti della Curia Romana“, по-късно преведена на английски и публикувана в „Slovak Studies“ (т. 12, 1972, с. 9—133). През 1954 е назначен за преподавател в Папския източен инст. по дисциплините увод в източните науки и история на източните църкви на Балканите. Умира в Рим.

 

 

Л. проучва предимно историята на църквата, по-специално на словашката църква. Той разглежда конкретни въпроси, свързани с дейци на църквата, църковни празници, тълкуване на библейски епизоди. Участвува в съставянето на няколко енциклопедии („Enciclopedia Cattolica“, I—III, Città del Vaticano, 1948—1954; „New Catholic Encyclopedia“, I—XVI, New York, 1976; „Lexicon für Theologie und Kirche“). Издава „История на Балканите“ в 3 т. („Historia Balcanica. Ad instar manuscripti ad usum auditorium Pontificii Instituti Orientalium Studiorum“. Pars I. Historia antiquior. Roma, 1964; Pars II. Historia recentior, 1967; Pars III. Historia Moderna, 1977).

 

В трудовете си Л. нееднократно засяга и някои проблеми от дейността на Кирил и Методий във Велика Моравия. През 1964 в Рим излиза неговата книга „Sv. Cyril а Metod“, която представлява обобщителен труд върху живота и делото на слав. първоучители. Редица възгледи на Л. в нея не са убедително обосновани. Според него в началния период от развоя на слав. писменост

 

 

505

 

съществуват два типа слав. богослужение — по виз. и по римски образец, чиито създатели са Кирил и Методий. Преводите на богослужебните книги са направени още в Цариград, където са пригодени за римокатолическия обред, използуван сред западните славяни. Това се отнася и до превода на Литургията на свети Петър. Въпреки че подчертава близостта на двете църкви по онова време, Л. поддържа мнението, че Кирил и Методий предприемат първото си пътуване до Рим с цел да бъде осветена не виз.-слав., а римско-слав. литургия. Той смята, че първите преводи са на наречието на солунските славяни, но не уточнява към коя езикова група принадлежи то. Според него при връщането си от второто пътуване до Рим Методий преминава през хърватските земи и там разпространява глаголическата римско-слав. служба, която се пази и до днес. След неговата смърт тези от учениците му, които произхождали от Македония, се връщат там. Л. не отбелязва имената и народността им, не посочва и в границите на коя държава се намира тогава Македония. Опитва се само да докаже, че Горазд — наследникът на Методий, е от словашки произход. Въпреки липсата на сведения за съдбата на Горазд след разгрома на Кирило-Методиевото дело през 885 Л. изказва мнението, че през 898 папа Йоан IX (898—900) изпраща свои легати и поставя Горазд за архиепископ на Велика Моравия; след нашествието на маджарите и разрухата на страната през 907 той се установява в Полша. Единственото доказателство за това твърдение на Л. е отбелязването на паметта на Горазд в някои лат. канонични книги от полски произход.

 

Л. проследява съдбата и на някои други ученици на Методий, като отбелязва, че Климент, Наум и Ангеларий се отправят за Б-я, където са посрещнати с големи почести. Във връзка с това той разглежда Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски, в което според него споровете на Кирил и Методий по въпроса за filioque са представени подробно, докато в действителност те не са били толкова разгорещени в онази епоха. Л. твърди, че споровете са в основата на този извор и че Теофилакт не споменава за слав. литургия (което не отговаря на съдържанието на Пространното Климентово житие). Л. дори не отбелязва пасажите, в които се говори за бълг. характер на езика, на който пише Климент, премълчава и факта, че цялата литература, създадена и преведена от Климент, е предназначена за бълг. население. Без да споменава изрично, че по това време Охрид се намира в границите на бълг. държава, Л. отбелязва изпращането на Климент в града. Той не разкрива връзката между двете старобълг. книжовни школи в Охрид и Преслав и се опитва да прокара схващане, което не се подкрепя в съвременната наука — че в Преслав е получила разпространение кирилицата, а в Охрид Климент продължава традицията на глаголицата и с това остава верен на делото на Кирил и Методий. Л. не споменава и за големия разцвет на бълг. литература по времето на цар Симеон (893—927) и разпространението ѝ по целия източен слав. свят.

 

Основната тенденция в изследванията на Л. е да подчертае връзката на Кирил и Методий с Рим и да омаловажи виз. и бълг. характер на тяхната дейност.

 

 

    Съч.:

o   Najstarši originálnij zápis v staroslovienskej reči (Svatoemerámske glosy). — Most, 1, 1954, 2, p. 29—31;

o   Slovensko a začiatky křesťanstva v Pol’sku. — Most, 1, 1954, 2, p. 37—40;

o   L’Episcopat de St. Cyrille dans le Codex Vaticanus Latinus 9668. — OChP, 22, 1956, 3-4, p. 386—388;

o   Nové liturgické texty na sviatok sv. Cyrila a Metoda. — Most, 5, 1958, p. 84—87;

o   Výskům cyrilometodského obdobia počas rokov 1946—1958. — Most, 6, 1959, 1—2, p. 50—60;

o   De recentibus investigationibus epochae cyrillomethodianae. — Antemurale, 5, 1959, p. 124—126;

o   The Cyrilomethodian Mission and Slovakia. Cleveland, Ohio, 1959;

o   Glagolská alebo rimsko-slovanska bohoslužba. — Most, 6, 1959, 3, p. 121—134;

o   East Meets West in Sts. Cyril and Methodius. — American Ecclesiastical Review, 141, 1959, 4, p. 241—245;

o   The Cyrilomethodian Mission and Slovakia. — Slovak Studies, 1, 1961, p. 23—49;

o   Klemens der Bulgare. — In: Lexikon für Theologie und Kirche. 6. Freiburg i. Br., 1961, col. 333;

o   Prva cesta sv. Cyrila a Metoda do Rima. — In: Studi in onore di Ettore Lo Gatto e Giovanni Maver. Roma, 1962, p. 375—380;

 

 

506

 

o   Sv. Cyril a Metod. Na pamáť 1100. výročia příchodu Sv. Cyrila a Metoda к našim predkom. 863—1963. Rim, 1963, 222 p. (2 изд. 1963; 3 изд. 1971);

o   Či sv. Cyril a Metod zapojili Slovákov na Západ? — Most, 10, 1963, 1—4, p. 175—182;

o   Hrob a pozostatky sv. Cyrila v Římě. — Most, 10, 1963, 1—4, p. 230—235;

o   Sts. Cyril and Methodius: their first Trip to Rome. — Slovakia, 13, 1963, p. 58—63;

o   A Brief Survey of the History of the Slovak Catholics of the Byzantine-Slavonic Rite. — Slovak Studies, 3, 1963, p. 199—224;

o   The Cyrilo-Methodian Origin of the Byzantine-Slavonic and the Roman-Slavonic Liturgy. — Slovak Studies, 3, 1963, p. 79—87;

o   Sv. Cyril a Metod a Slovensko. — Most, 10, 1963, 1—4, p. 207—229;

o   Revised Liturgical Texts for the Feast of Sts. Cyril and Methodius. — Fialky, 41, 1963, p. 6—13;

o   Undicesimo centenario della Missione dei SS. Cirillo e Metodio presso i popoli slavi. Palermo, 1963, 26 p. (Същото в: Oriente Christiano, 3, 1963, p. 31—47);

o   Životopis sv. Cyrilla a Metoda. — Hlazy z Rima, 11—12, 1963—1964;

o   Bol sv. Metod v Chorvatsku? — Most, 11, 1964, p. 137—140;

o   Il metodo missionario dei SS. Cirillo e Metodio. — In: Cirillo e Metodio, i santi apostoli degli slavi. Roma, 1964, p. 51—70;

o   Slovensko-Mácedonske vzťahy v cyrilometodskom období. — Most, 11, 1964, 1—2, p. 27—30;

o   Bibliografia slovenských publikach z příležitosti cyrilometodského jubiljného roku 1963. — Most, 11, 1964, 1—2, p. 54—65;

o   1100 godišnjica prvog dolaska sv. Cyrila i Metoda u Rim. — Vjesnik Djakovačke biskupije, 20, 1967, 9, p. 151—156;

o   Sv. Cyril a Rim. — Most, 16, 1969, p. 56—63;

o   Jedenásť storoči od smrti sv. Cyrila. Oslavy v Rime. — Hlasy z Rima, 18, 1969, 2—3, p. 11—24;

o   Great Moravian and Cyrilo-Metodian Era Researched. Synthesis of Studies from 1959—1970. — Slovak Studies, 10, 1970, p. 193—217;

o   Misijná metoda sv. Cyrila a Metoda. — Echo duchovného prúdentia dneška, 3, 1972, p. 45—54;

o   Early Iconography of Sts. Cyril and Methodius in Slav Eastern Churches. — Slovak Studies, 12, 1972, p. 193—200;

o   Výskům Velkomoravského a cyrilometodského obdobia v rokoch 1959—1970. — Most, 20, 1973, p. 23—43;

o   O sviatku sv. Cyrila a Metoda. — Hlasy z Rima, 23, 1974, 2, p. 5—6;

o   The Connections of Sts. Cyril and Methodius with Rome. — Diakonia, 9, 1980, p. 66—69;

o   I Ss. Cyrillo e Metodio proclamati compatroni ďEuropa. — Oriente Christiano, 21, 1981, 1, p. 2—9;

o   I Santi Cirillo e Metodio vincono fra Constantinopoli e Roma. — In: Pontifical Lateran University and Catholic University of Lublin. Common Christian Roats of the European Nations. An International Colloquium in the Vatican. Florence, 1982, p. 37—42;

o   I Concili di Spalato e la liturgia slava. — In: Vita religiosa, orale e sociale ed i Concili di Split (Spalato) dei secc. X—XI. Atti dei Symposium Internazionale di storia ecclesiastica. Split, 26—30 settembre 1978. Padova, 1982, p. 195—203.

 

    Лит.:

·   Němec L. — Catholic Historical Review, 50, 1964, 2, p. 217—218 (рец.);

·   Patock C. — Östkirchliche Studien, 13, 1964, 2—3, p. 224—225 (рец.);

·   Mareš F. V. — ZS, 9, 1964, p. 785—787 (рец.);

·   Lunt H. G. — Slavic Review, 24, 1964, 4, p. 739 (рец.);

·   Gautier P. — REB, 12, 1964, p. 296 (рец.);

·   Dittrich Z. R. — The Slavonic and East European Review, 43,1965, p. 452—453 (рец.);

·   Litva F. Fr. Michael Lacko S. J. (19.I.1920—21.III.1982). Bibliography of Fr. Michal Lacko. — OChP, 50, 1984, 2, p. 261—290.

 

Бойка Мирчева

 

 

    (9). ЛВОВ, Андрей Степанович (Львов, A.C.) (5/18.Х.1905—10.Х.1979) — руски езиковед — русист и старобългарист. Роден в с. Кашмаш, Моргаушки район, Чувашия, Русия. През 1929 завършва Историко-фил о логическия фак. на Казанския унив., специалност руски език и литература. През 1931—1934 е аспирант в Москва в Централния научноизследователски педагогически инст. на народностите при Народния комисариат на просветата на РСФСР (научната степен кандидат на филологическите науки получава през 1938). През периода 1934—1951 е доц. по руски език във висши учебни заведения в Чебоксари, Новозибков, Ярославъл и Черновци. От 1951 до 1958 работи като старши научен сътрудник в Инст. по езикознание при АН на СССР в Москва, а от 1958 до края на живота си е старши научен сътрудник в Инст. за руски език при АН на СССР. В 1963 за монографията „Очерки по лексике памятников старославянской письменности“ му е присъдена степента д-р на филологическите науки. Умира в Москва.

 

Още с първите си публикации Л. насочва вниманието си към старата слав. писменост. В близо 40-годишната си научна дейност той се спира на различни страни на кирило-методиевската проблематика. Автор е на многобройни изследвания в областта на графиката, морфологията и лексикологията. Основен проблем, към който той се връща нееднократно, е въпросът за основата и характера на старобълг. език. Л. се придържа към погрешното становище, че македонските говори и в миналото, и в наши дни имат небълг. характер. Като взема за основа това противоречащо на истор. факти схващане, той заключава, че солунският диалект, на който слав. първоучители правят първите преводи от грц. език, е езикът на македонските славяни.

 

 

507

 

Андрей Лвов

 

По-късно този език се е използувал в чужда среда във Велика Моравия, Хърватско, Русия. Според Л. той се е използувал в „чужда среда“ и в Източна Б-я. В назоваването на този пръв, незапазен в чист вид език на първите преводи Л. е последовател на Н. С. Трубецкой, който въвежда термина „прастарославянски“ (терминът не се използува в палеославистиката поради неточността и непригодността си). В живота и развитието на старобълг. език на бълг. почва Л. вижда „приспособяване на старославянския език“ към езиковите особености на местното население в Източна Б-я.

 

От първостепенно значение в творчеството на Л. са работите, посветени на етимологията и истор. лексикология. Автор на многобройни извънредно интересни етимологии, той изяснява и доуточнява произхода на редица думи, между които са и някои прабългарски. В своите трудове Л. отделя място и на западнославянизмите — на т. нар. моравизми в старобълг. език. По негово мнение във Велика Моравия старобълг. език се е изменял съзнателно, бил е попълван от книжовниците с нови, местни думи. Покрай действителни моравизми като крижна, мьша, неприѣзнь, папежь, малжена и др. Л. неоснователно обявява за моравизми и значителен брой старобълг. думи като рачити, велми, воинъ, жидъ, законьникъ и др., широко разпространени в бълг. диалекти. Той открива западнослав. думи в паметниците на старата руска литература, но без да познава достатъчно добре книжовната продукция на Б-я през X, XI и XII в., изказва мнението, че всички обявени от него за моравизми думи са проникнали в Русия направо, без посредничеството на Б-я, и значително преувеличава съществувалите преки културни връзки между западните и източните славяни.

 

Л. нееднократно се спира и на въпроса за лексикалните варианти в старобълг. език. На него е посветена монографията му „Очерки по лексике памятников старославянской письменности“. В тези изследвания Л. най-често взема за основа класическия труд на В. Ягич „Entsteungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache“. Той се отнася критично към определението на Ягич за сравнително по-стар и сравнително по-нов тип на паметниците. В много случаи Л. внася корекции в заключенията на Ягич, но като не отчита действителния народностен характер на старобълг. език и истор. единство на бълг. езикова територия, достига до следното обяснение на известните в науката синонимии двойки от Охрид/Преслав: охридските са „старославянски“, а преславските — „източнобългаризми“. Л. се опитва да обясни кое в лексиката на старобълг. паметници е праславянско, кое — „старославянско“, кое — диалектно и кое е създадено чрез калкиране по чужд модел. В тези свои изследвания Л. защитава неубедителното становище, че тази лексика, която не е запазена досега в съвременните слав. езици, е „старославянска“.

 

По въпроса, какъв трябва да бъде кръгът от паметници, по които да се възстановява Кирило-Методиевият език, Л. изказва мнение, че към старобълг.

 

 

508

 

паметници трябва да се добавят произведенията на богомилската книжнина, руските и др. преписи от по-късните векове. В конкретните си изследвания той определя паметници като Асем. ев., Зогр. ев., Син. евх. като „македонски“, а паметници като Сав. кн., Супр. сб., Остромировото евангелие — като „източнобългарски“, без да се съобразява с единния езиков материал в противопоставените от него групи паметници. За най-близки до първообраза на първите преводи Л. смята Мар. ев. и Зогр. ев. и е убеден, че апракосевангелията са били сравнени с текста на превода на четириевангелията и редактирани наново и че това е било извършено във Велика Моравия.

 

Един от основните проблеми, с който Л. се занимава в своите трудове, е въпросът за пътя на създаването и разпространението на старата литература. Такива са статиите, посветени на Изборника от 1073 и на Речта на Философа от Повесть временных лет. С помощта на езиков и културно-истор. анализ Л. прави заключение, че Изборникът от 1073 има източнобълг. оригинал и похвалата на княз Светослав в оригинала е била посветена на бълг. цар Симеон, а в езика на Речта на Философа според него има западнославянизми и не е изключено тя да се е появила още във Велика Моравия като превод от грц. език; по-късно е била преписвана и редактирана в Източна Б-я и накрая е била русифицирана и включена в състава на руския летописен свод.

 

В много от публикациите си Л. се обръща към Пространните жития на Кирил и Методий и търси в тях податки за истор. обстоятелства около създаването на слав. книжнина. Той се придържа към становището, че ЖК е съществувало преди 882, защото материал от него е използуван в Италианската легенда. Въз основа на преписа на ЖК от 1469 Л. прави извод, че негов автор е Методий. Методий е превел и Стария завет, и Номоканона. Наред с това без достатъчно убедителна мотивировка Л. прави следните заключения: ЖК и ЖМ, както и съобщението на Черноризец Храбър, че Константин-Кирил е създал азбуката и е превел първите книги, не отразяват истината. Това са по-късни източнобълг. интерполации. Методий е и създател на азбуката, и автор на първите преводи от грц. език. Тази негова дейност е протекла в периода, когато той е бил игумен на манастира Полихрон. По-късно (857—860) в преводаческата дейност се включва и Кирил. В 880, по време на посещението си в Рим, Методий е прехвърлил авторството на азбуката и превода на първите книги на починалия вече Кирил, който се е ползувал с уважението на Римската църква, за да защити по този начин слав. богослужение и слав. писменост във Велика Моравия. Тези схващания противоречат на установените факти и затова не са приети от учените кирилометодиевисти.

 

Още в ранните си работи — напр. „К вопросу о происхождении русской письменности“ (1951) и др., Л. обръща внимание на старобългарските азбуки. Той анализира израза „рушки (роски) писмена“ от гл. 8 на ЖК и смята, че евангелието и псалтирът, които Кирил е намерил в Херсон, са били глаголически ръкописи и че глаголицата е старата руска писменост (вж. Рушки писмена). По-късно Л. се отказва от това схващане. В по-новите си работи застъпва мнението, че глаголицата отразява особеностите на т. нар. македонски език. За кирилицата поддържа становището, че в Източна Б-я векове наред е била използувана грц. азбука и че при пристигането си в Плиска Кирило-Методиевите ученици прибавили към грц. азбука недостигащите 14 букви, които взели от глаголицата.

 

В работата си „Старославянское въ своѣ сі“ (1971) Л. взема отношение по въпроса за балканизмите в старобълг. паметници. Обратите въ своѣ си, самъ си, мѫжа си, рѫка си, сн҃а си и т. н. за него не са присъщи на първите преводи, а са допълнително привнесени при „българизацията“ на текстовете.

 

 

509

 

    Съч.:

o   К вопросу о происхождении русской письменности. — Русский язык в школе, 12, 1951, 6, с. 17—23;

o   Из наблюдений над лексикой старославянских памятников. — Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 9, 1954, с. 139—181;

o   Исторїя слова вельми. — Українська мова в школї, 1955, 6, с. 70—74;

o   История слова зело в русском языке. — Доклады и сообщения Института языкознания АН СССР, 8, 1955, с. 88—100;

o   Старославянское натроути-напитѣти. — Slavia, 25, 1956, р. 241—249;

o   Из старославянската лексика. — БЕ, 7, 1957, с. 31—46;

o   Особености в лексиката на Остромировото евангелие. — БЕ, 8, 1958, с. 209—233;

o   Старославянское година-часъ. — Краткие сообщения Института славяноведения, 25, 1958, с. 45—54;

o   [Какой из славянских алфавитов древнее — глаголица или кириллица; какой из этих алфавитов создан Кириллом и Мефодием?]. — В: Сборник ответов на вопросы по языкознанию (к IV Международному съезду славистов). М., 1958, с. 318—319;

o   Из наблюдений над лексическими вариантами памятников старославянской письменности. — Slavia, 28, 1959, р. 489—506;

o   История слова весьма. — В: Сборник статей, посвященных Яну Эндземену в связи с 85-летием со дня рождения. Рига, 1959, с. 163—171;

o   Старославянское ашють-спытитоуне. — Доклады и сообщения Института языкознания АН СССР, 7, 1959, с. 50—70;

o   Славянские слова с корнем chal/chol. — В: Этимологические исследования по русскому языку. 1. М., 1960, с. 27—38;

o   Старославянское кънигы — боукъви. — Краткие сообщения Института славяноведения, 28, 1960, с. 61—69;

o   К истории слова мятуситъ (-ся). — В: Лексикографический сборник. 4. М., 1960, с. 163—165;

o   Някои въпроси от кирило-методиевската проблематика. — БЕ, 10, с. 297—319;

o   Елкина H. М. Старославянский язык. М., 1960, 223 с. (рец.) — Научные доклады высшей школы. Филологические науки, 1, 1961, с. 142—148;

o   Очерки по лексике памятников старославянской письменности. — В: Исследования по лексикологии и грамматике русского языка. М., с. 45—131;

o   Старославянское печать — печатьлѣти. — В: Этимологические исследования по русскому языку. 2. М., 1962, с. 93—108;

o   [По повод на доклада на Й. Курц]. — В: IV Международный съезд славистов. Материалы дискуссии. 2. Проблемы славянского языкознания. М., 1962, с. 151—152;

o   К истории и этимологии слова гулять. — В: Этимология. Исследования по русскому и другим языкам. М., 1963, с. 110—115;

o   [Какъв трябва да бъде кръгът от паметници (с техните хронологически и локални граници), който следва да се привлича за възстановяване на езика от Кирило-Методиевия период?]. — СФ-С, 1, 1963, с. 10—11;

o   Две русские этимологии. Багрец, сапог. — В: Этимологические исследования по русскому языку. 4. М., 1963, с. 66—86;

o   К вопросу о моравизмах в языке памятников старославянской письменности. — Slavia, 34, 1965, р. 263—272;

o   Значение чувашского языка в определении этимологии некоторых слов старославянского языка. — Ученые записки Научно-исследовательского института при Совете Министров Чувашской АССР, 28, 1965, с. 47—54;

o   О западнославянских словах в памятниках древнерусской письменности. — В: Проблемы современной филологии. Сборник статей к семидесятилетию академика В. В. Виноградова. М., 1965, с. 199—203;

o   К истории слова грамота в древнерусской письменности. — В: Исследования источников по истории русского языка и письменности. М., 1966, с. 88—103;

o   Голбец. — В: Этимологические исследования по русскому языку. 5. М., 1966, с. 60—70;

o   Очерки по лексике памятников старославянской письменности. М., 1966, 320 с.;

o   Изборник 1076 года (рец.). — СС, 1966, 6, с. 84—87;

o   Из лексикологических наблюдений. 1. К этимологии старославянского коумирь, -ръ εἴδωλον; 2. Еще раз об этимологии очень. — В: Этимология 1965. Материалы и исследования по индоевропейским и другим языкам. М., 1967, с. 189—195;

o   К. Куев. „Черноризец Храбър“. С., 1967, 454 с. (рец.). — СС, 4, 1968, 6, с. 105—108;

o   „Сказание о преложении кънигъ на словѣньскіи ı-азыкъ“ — сочинение русского книжника. — ИАН СССРоля, 27, 1968, 1, с. 27—37;

o   Выражение понятия времени „Повести временных лет“. — В: Русская историческая лексикология. М., 1968, с. 20—39;

o   Исследование речи Философа. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 333—396;

o   Из лексикологических наблюдений. 3. О словах с основой škared- в славянских языках; 4. Об этимологии слова ковригь, -га. — В: Этимология 1966. Проблемы лингвогеографии и межъязыковых контактов. М., 1968, с. 149—158;

o   Чешскоморавская лексика в памятниках древнерусской письменности. — В: Советское языкознание. VI Международный съезд славистов. М., 1968, с. 316—338;

o   По поводу упоминания о Мефодии в календаре Охридского апостола. — В: Изучение русского языка и источниковедение. М., 1969, с. 40—54;

o   Об учете вспомогательных приемов при этимологизировании. — В: Этимология 1967. Материалы международного симпозиума „Проблемы славянских этимологических исследований“. М., 1969, с. 180—191;

o   Симпозиум, посвященный 1100-летию глаголицы. — СС, 1970, 3, с. 123—124;

o   Глаголица и некоторые проблемы прастарославянской фонетики. — Slovo, 21, 1971, р. 41—70;

o   О пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон. — СС, 1971, 5, с. 80—86;

o   Старославянское въ своѣ сї. — В: Проблемы истории и диалектологии славянских языков. Сборник статей к 70-летию члена-корреспондента АН СССР В. И. Борковского. М., 1971, с. 182—188;

o   Из лексикологических наблюдений. 5. Артачиться; 6. Старославянское соче. — В: Этимология 1970. М., 1972, с. 217—227;

o   Старославянское ли слово мечьникъ? — В: Русское и славянское языкознание. К 70-летию члена-корреспондента АН СССР Р. И. Аванесова. М., 1972, с. 180—184;

o   Иноязычные влияния в лексике памятников старославянской письменности (тюркизмы). — В: Советское языкознание. VII Международный съезд славистов. Варшава, август 1973. Доклады советской делегации. М., 1973, с. 211—228;

o   Старославянское невѣдьство — невѣзьство — невѣждъствье. — В: Исследования по славянской филологии. Сборник, посвященный памяти академика В. В. Виноградова. М., 1974, с. 220—226;

 

 

510

 

o   Из лексикологических наблюдений. 7. невѣгласъ / невѣголось; 8. прабошьнı-а; 9. скоморохъ; 10. сѫпостатъ. — В: Этимология 1972. М., 1974, с. 103—113;

o   Варьирование средств выражения в памятниках старославянской письменности. — ВЯ, 23, 1974, 6, с. 78—90;

o   Лексика „Повести временных лет“. М., 1974, 368 с.;

o   Тюркизм ли старославянское тѣло? — В: Этимология 1973. М., 1975, с. 61—64;

o   К истокам старославянской письменности. — Slavia, 44, 1975, р. 274—283;

o   О записи про Константина-Кирилла Философа в календаре Остромирова евангелия. — СС, 1976, 1, с. 88—97;

o   Старославянские ништь — оубогъ — небогъ — бѣдьнъ — маломошть. — Slovo, 25—26, 1976, р. 151—168;

o   О чтении одного места Жития Мефодия. — В: Источники по истории русского языка. М., 1976, с. 79;

o   Праславянский слой старославянской лексики. — ВЯ, 25, 1976, 2, с. 71—85;

o   Из лексикологических наблюдений. 11. Старославянское обоуѣти; 12. отъштетити. — В: Этимология 1974. М., 1976, с. 80;

o   Из лексикологических наблюдений. 13. Старославянское ı-ать — хоульница. — В: Этимология 1975. М., 1977, с. 77—80;

o   Старославянские сѫбота / собота и недѣлı-а — In: Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik. Ljubljana, 1977, p. 183—199;

o   Об ѡмеге и глаголической букве ‘отъ’. — В: Восточнославянское и общее языкознание. М., 1978, с. 7—14;

o   К этимологии слав. chrěn. — В: Этимология 1976. М., 1978, с. 73—76;

o   Общеславянское и диалектное в лексике памятников старославянской письменности. — В: Славянское языкознание. VIII Международный съезд славистов. Загреб—Любляна, сентябрь 1978. Доклады советской делегации. М., 1978, с. 265—284;

o   Из лексикологических наблюдений. 14. Старославянское насѫштьныи; 15. намѣстьнїкъ; 16. О старославянских словах с основой багър-, передающих греч. πορφύρα. — В: Этимология 1977. М., 1979, с. 60—65;

o   О переводе отдельных мест евангельских текстов. — В: Памятники русского языка. Исследования и публикации. М., 1979, с. 186—192;

o   Исследование Похвалы великому князю Святославу и царю Симеону. — В: История русского языка. Исследования и тексты. М., 1982, с. 162—197.

 

    Лит.:

·   Mihaila Е.-С. — RESEE, 6, 1968, р. 695—697 (рец.);

·   Moszyński L. — RS, 29, 1969, p. 97—104 (рец.);

·   Nedeljković О. Ze studiów nad słowanictwem starocerkiewno-słowiańskim. — RS, 30, 1969, p. 71—90;

·   Tachiaos A.-E. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 194 (рец.);

·   Трубачев О. H. К изучению советской палеословенистики. — ИАН СССР оля, 34, 1975, 5, с. 463—464;

·   Логачев К. И. К вопросу о том, кто был изобретателем первоначального славянского алфавита. — СС, 1976, 4, с. 92—94.

 

Елка Мирчева

 

 

    (10). LEGENDA AUREA, Златна легенда — един от най-популярните сборници от произведения на средновековната агиографска проза, достигнал неимоверно широко разпространение както на лат. език, така и на отделните

народностни езици в Западна Европа. Известен е под заглавията Legenda sanctorum, Vitae, Speculum, Flores, Nova legenda. Заради един разказ за лангобардите, вмъкнат в легендата за папа Пелагий, много разпространено е и наименованието Historia Lombardica. В L.a. е включена кратката редакция на т.нар. Италианска легенда (Vita cum Translatione s. Clementis) — най-значителният измежду лат. извори за делото на Кирил и Методий.

 

Редакцията на Quemadmodum в Legenda aurea, препис от XV в.

 

Автор на L.a. е Яков Ворагински, роден през 1229 във Варацо, близо до Генуа. Постъпил през 1244 в могъщия орден на доминиканците, през 1283—1285 той изпълнява длъжността на негов главен майстор. Умира като епископ на Генуа на 13 юли 1298, а през 1816 е обявен за светец заради заслугите си на църковен реформатор и миротворец. Литературното му наследство включва

 

 

511

 

четири сборника проповеди, една история на Генуа и L.a. Според съобщението на автора L.a. е най-ранното му произведение. Съставена е вероятно след 1250, но преди 1267. Запазена е в повече от 1000 ръкописа, като най-старият датиран ръкопис е от 1281 (Nouv. acq. lat. 1800 от Парижката национална библиотека).

 

L.a. съдържа четива за светци от типа на т.нар. кратки легендарии. За разлика от пълните легендарии, които обединяват в едно цяло текстове от различни автори, кратките легендарии са компилации, в които отделните творби са преработени според предварителния замисъл на автора на сборника. Като използува ок. 250 източника, Яков Ворагински компилира ок. 150 кратки жития на светци и ги подрежда заедно с четивата за празниците на Исус Христос и Богородица и за други празници в цикъла на църковната година. Така за първи път в структурата на легендария отделното четиво се поставя в перспективата на описанието на живота и страданията на Христос. Разказвателните компоненти в L.a. се съчетават с поучително съдържание. То е вложено в „етимологичните“ обяснения на имената на светците, предхождащи почти всяко житие, в множеството цитати от съчинения на отците на Църквата и особено в нежитийните четива за празници като Разпети петък, Всички светии и др. Така L.a. изпълнява едновременно и функциите на литургичен наръчник.

 

L.a. съдържа житие на Климент Римски, което завършва с кратък разказ за намирането на мощите му от Константин-Кирил Философ. Според този разказ „един свещеник на име Философ“ пристигнал в Херсон и търсейки мощите на светеца, с химни и молитви ги открил заедно с котвата, с която Климент бил хвърлен в морето. По-късно ги пренесъл в Рим. Текстът всъщност е кратката редакция на Италианската легенда, подложена на значително преработване. Изпуснати са големи откъси от нея, които нямат пряко значение за основната цел на компилатора — животописа на Климент Римски. Не са включени разказът за хазарите, молещи виз. император за учител в истинската вяра; посрещането на саркофага с тялото на Климент от управителя Никифор и полагането му в храма „Св. Созонт“, а после в църквата „Св. Леонтий“; описанието на Хазарската мисия и Моравската мисия; разказът за смъртта на Кирил в Рим и полагането на тялото му в базиликата „Св. Климент Римски“. Съкратени са и всички пасажи, съдържащи обръщения, молби и похвали, които не допринасят за развитието на действието. По този начин Италианската легенда е превърната в сбит разказ за пренасянето на мощите, чиято езикова форма почива върху заетите части от оригинала, цитиран с името на автора му Лъв Остийски.

 

Освен в L.a. така съкратеният текст е засвидетелствуван с малки различия и в няколко лекционария, най-старият от които е архетипният лекционарий на ордена на доминиканците (ръкопис от Главния архив на ордена, Санта Сабина в Рим — MS XIV L I, 225 б). Той е написан преди 1257, т.е. преди L.a. Възможно е Яков Ворагински да не е използувал като извор самата Италианска легенда, а само кратката ѝ редакция от официалния лекционарий на собствения си орден, където тя е вписана като девето четиво за празника на Климент Римски.

 

Краткият разказ за пренасянето на мощите на Климент Римски от L.a. е публикуван от боландистите в Acta sanctorum, Martii II между писмените паметници за Кирил и Методий и е интересно свидетелство за кирило-методиевските традиции в Западна Европа през XIII в.

 

През следващите столетия основният състав на творбата на Яков Ворагински се обогатява с много нови четива, като броят им в някои преписи надхвърля 400. Новите добавки са предизвикани от нуждите на отделните диоцези или епархии и са предназначени да обслужват местните култове. По този начин L.a. е приспособена и към условията в чешките земи, където често е преписвана, а по-късно и превеждана.

 

 

512

 

Прибавени са четива за чешките светци, между които и четива за Кирил и Методий. Като изследва над 50 лат. преписа на L.a., които са от чешки произход, А. Видманова открива в десет от тях четива за двамата слав. първоучители. В осем от тези ръкописи е поместена легендата Quemadmodum, а в останалите два — Моравската легенда. Освен тях чешките преписи на L.a. съдържат и други извори за делото на Кирил и Методий, включени изцяло или с отделни свои части. Така напр. Чешката легенда е поместена като четиво за св. Людмила в два от ръкописите, в други тринадесет са използувани части от Кристиановата легенда. В чешките преписи на L.a. е поместено и житието на св. Вацлав, чийто автор е Карл IV. Между 29 ноем. 1356 и 28 авг. 1365 един образован доминиканец от обкръжението на Карл IV съставя старочешката преработка на L.a. — старочешкия Пасионал (Видманова, 1982). Като преправя Чешката легенда, Quemadmodum и Моравската легенда, той съставя старочешкото житие на Кирил и Методий — „Život svátých Crha а Strachoty“.

 

 

    Изд.:

o   Jacobi a Voragine Legenda Aurea vulgo Historia Lombardica dicta. Rec. Th. Graesse. Dresdae-Lipsiae, 1846, 10+958 p. (2 изд. 1850; 3 изд. 1890; фототипно изд. 1965);

o   Wyzewa Th. de. Le Bienheureux Jaques de Voragine la Légende dorée. Trad. du latin. Paris, 1902, 28+748 p.;

o   Jacobus de Voragine Legenda Aurea. 1. Jena, 1917, 28+760 col.; 2. Jena, 720 col. (фототипно изд. 1955, 1965);

o   Voragine J. de. La Légende dorée. Trad. de J.-B. M. Roze. Chronologie et introd. H. Savon. 1. Paris, 1967, 507 p.; 2. Paris, 1967, 508 p.;

o   Jacub de Voragine. Legenda aurea. Praha, 1984, 343 p.+20 ill.

 

    Лит.:

·   Acta sanctorum. Martii II. Antverpiae, 1668, p. 15;

·   Zuidweg J. A. De werkwijze van Jacobus de Voragine in de Legenda aurea. Diss. Amsterdam, 1941;

·   Meyvaert P., P. Devos. Trois énigmes Cyrillo-Métodiennes de la „Légende Italique“, résolues grâce à un document inédit. — AB, 73, 1955, p. 381;

·   Meyvaert P., P. Devos. Autour de Léon d’Ostie et de sa „Translatio s. Clementis“. — AB, 74, 1956, p. 236;

·   Devos P. Textes dérivés de la „Légende Italique“. — AB, 93, 1975, p. 261—268;

·   Boyle L. E. Dominican Lectionaries and Leo of Ostia’s Translatio s. Clementis. — In: San Clemente Miscellany. 2. Romae, 1978, p. 195—214;

·   Vidmanová A. K dataci staročeského Passionálu. — LF, 105, 1982, p. 200—208;

·   Kunze K. Jacobus de Voragine. — In: Die deutsche Literatur des Mittelalters. 4. Berlin—New York, 1983, p. 447—466;

·   Бърлиева Сл. За кратката редакция на Италианската легенда и за един неин неизвестен препис. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 156—162;

·   Бърлиева Сл. Новооткрити преписи на латински агиографски творби за Кирил и Методий в полската Legenda aurea. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 264—278;

·   Fleith В. Studien zur Überlieferungsgeschichte der lateinischen Legenda Aurea. Bruxelles, 1991, (Subsidia Hagiographica, 72), 1 + 529 p.;

·   Barlieva S. Abschriften böhmischer Quellen über die Heiligen Kyrillos und Methodios in polnischen Legenda aurea-Handschriften. — Listy filologické, 117, 1994, p. 26—31.

 

Славия Бърлиева

 

 

    LEGENDA BREVIS — вж. Краковска легенда.

 

    ЛЕГЕНДА ЗА СВЕТИ ВАЦЛАВ И СВЕТА ЛЮДМИЛА — вж. Кристианова легенда.

 

 

    (11). ЛЕГРАЙД, Аннелиз (Lägreid, А.) (13.Х.1935) — австрийска славистка. Родена в гр. Санкт Файт на Глан, Австрия. Следва в Грац славистика (при Л. Садник и Й. Матл), индоевроп. езикознание, англистика и фолклористика. През 1961 защитава при Л. Садник дисертация на тема „Риторичният стил в Шестоднева на Йоан Екзарх“ (отпечатана във Вийсбаден през 1965). От 1965 до 1969 е асистентка по старобълг. език в Заарбрюкен, ФРГ; след напускането на Л. Садник (1968) чете лекции по сравнителна слав. граматика и слав. литературознание. Хабилитира се през 1968 в Заарбрюкен с изследването „Руски заемки в словенския литературен език от първата половина на XIX в.“ (отпечатано през 1973 в Мюнхен). Частен доц. в Заарбрюкен (1968), н.с. (wissenschaftliche Rätin) (1970) и проф. (1973) в Манхайм, ФРГ.

 

В увода на изследването си върху стила на Шестоднева Л. проследява формирането на античното учение за риторичното изкуство от V в. пр.н.е. до появата на първия учебник на Анахимен (340 пр.н.е.) и влиянието му върху изработването на екзегетично-поучителния стал на християнската проповед; изяснява и значението на Византия за създаващите се слав. култури, както и мястото на Йоан Екзарх сред старобълг. книжовници. Конкретният анализ е изграден

 

 

513

 

върху умело подбрани примери от пролога и първото слово. Разделена на три глави, първата част е посветена на начина, по който Йоан Екзарх възпроизвежда риторичните схеми на преведените части от произведения на големите раннохристиянски писатели Теодорит Кирски, Севериан Гавалски и Василий Велики. След кратка характеристика на стила на съответния автор са приведени примерите (виз. образец и старобълг. му превод), съпроводени от изчерпателен и точен коментар. Обобщени са важни наблюдения върху преводаческото изкуство на Йоан Екзарх. Според Л. Теодорит и Севериан показват в по-ниска степен стилистични умения; Йоан Екзарх превежда точно тези автори, като нерядко съкращава самоцелно употребени и смислово ненужни риторични фигури, за да постигне подобро равновесие между съдържание и формални изисквания. Изкусният стилист Василий Велики вдъхновява Йоан Екзарх за търсене на високохудожествени преводачески еквиваленти — не само при подбора на риторичните фигури, но и при логичното изграждане на обичайните за него дълги периоди. Във втората част се анализират самостоятелно съчинени от Йоан Екзарх части на Шестоднева (от пролога и първите три слова). Специално внимание е отделено на обичайните повторения на изразни средства и на многобройните синоними. Примерите показват убедително стилистичното майсторство на Йоан Екзарх, който владее правилата на античната риторика и умело ги прилага в творчеството си. Той използува изкусно не само фигурите изоколия, хомеотелеутон, анафора, епифора, полиптотон, но и стилистични средства като риторичен въпрос, апостроф, епифонедо, изреждане и др. В богато оцветения поетичен израз на логично изградени периоди, сравнения, антитези и пр. се долавя влиянието на неговия безспорен образец — Василий Велики.

 

Наблюденията над стилистиката на старобълг. текстове дават възможност на Л. да предложи приносни тълкувания към някои неизяснени форми и стилистични фигури в Слово о полку Игореве. Тя изследва и стилистичните особености на исихастките преводи по време на разцвета на книжнината във Второто бълг. царство. За целта анализира (1979) житието на Григорий Синаит, създадено от патриарх Калист I и преведено на среднобългарски вероятно от Теодосий Търновски. Въз основа на теоретично-философските представи на исихастите за словото и божествената му същност Л. характеризира особения преводачески стил на житието (изобилието на гърцизми, дословност, книжни конструкции с причастии и инфинитивни форми, предаване на грц. членна форма и на субстантивиран инфинитив с иже и др.). По-късно тя разглежда специално предисловията на това житие и на житието на Теодосий Търновски от Калист I (запазено само в среднобълг. превод) и обосновава някои принципи на исихастката агиография (1981).

 

Траен е изследователският интерес на Л. към въпросите на слав. сравнителноистор. граматика, на слав. лексикология и лексикография (1967, 1973) и специално на словенския език. Тя приема, че известни латентни категории в руски език като остатъци от по-стари езикови състояния продължават да бъдат релевантни при определяне на функцията и семантиката на съответните категории в по-късен период от тяхното развитие (1977). Пример за това са кратките и дългите форми на прилагателните имена в съвременния руски език, разгледани в тясна зависимост от особеностите на категориите определеност — неопределеност, атрибутивност — предикативност в старобълг. език.

 

Върху материал от слав. езици Л. посочва основания за ревизия на статично-синхронния езиков модел, застъпван от радикалните представители на структурализма и на генеративната граматика, и за изместването му от динамичноеволюционни концепции за езиково описание.

 

Л. изтъква приноса на Я. Грим като основоположник на славистиката в Германия (1975)

 

 

514

 

в началото на миналия век. Многостранните славистични интереси на Грим са отразени в многобройните му рецензии и предисловия (събрани в Kleinere Schriften. Berlin, Bd. 1—8, 1864—1890), в които той взема отношение почти по всички дискусионни за онова време въпроси на славистиката: балтослав. езикова общност и класификацията на слав. езици; християнизирането на славяните; произхода на Кирило-Методиевия език (първоначално той възприема панонската теза на Б. Копитар, но още през 1824 признава за правилни основанията на Й. Добровски за българския му етнически характер; същевременно той подчертава ролята му на наднационален културен език на славянството през Средновековието — особено при формиране на книжовния език в Русия и в Сърбия). Л. изтъква, че Грим прави едни от първите опити за включването на слав. езици в сравнително-истор. изследвания на индогерманистите. Заедно с Добровски и А. X. Востоков, но и независимо от тях, той идва до важни заключения за природата и функционирането на еровите гласни, нееднократно подчертава родството между слав. и германските езици с примери от областта на етимологията, лексикалното заемане и словообразуването. В спора за слав. азбуки Грим е първият, който още през 1836 се застъпва енергично за по-голямата старинност на глаголицата (20 г. преди П. Й. Шафарик). Именно той насочва вниманието на Добровски към Фрайзингенските молитви. Л. се спира и на специалните интереси на Грим към сръбския език, които намират отражение в изготвения от него немски превод (1824) на граматиката на В. Караджич и особено в заниманията му върху сръбската народна песен.

 

Л. е авторка на редица рецензии и отзиви върху палеославистични изследвания.

 

 

    Съч.:

o   Der rhetorische Stil im Šestodnev des Exarchen Johannes. Wiesbaden, 1965, 10+90 p.;

o   Hieronimus Magister. Slovenisch-Deutsch-Lateinisches Wörterbuch. Neugestaltung und Faksimile der ersten Ausgabe aus dem Jahre 1592, Einleitung und sprachgeschichtliche Bearbeitung. Wiesbaden, 1967, 200 p. + 188 Faks.;

o   Einige Bemerkungen zum Igorlied. — AnzSPh, 2, 1967, p. 67—73;

o   Geschichte, Kultur und Geisteswelt der Slowenen. Bd. 1, 2. Freisinger Denkmäler. München, 1968 (рец.). — AnzSPh, 4, 1970, p. 179—184;

o   Die russischen Lehnwörter in der slovenischen Schriftsprache. München, 1973, 134 p.;

o   Fr. Siefkes. Zur Form des Žitije Feodosija. Vergleichende Studien zur byzantinischen und altrussischen Literatur. Bad Homburg v.d.H., 1970 (рец.). — AnzSPh, 7, 1974, p. 192—196;

o   Jacobs Grimm Beitrag zur Begründung der Slavistik in Deutschland. — Mannheimer Berichte, 10, 1975, p. 289—293;

o   Latente Kategorien im Russischen als Reste älterer Sprachzustände. — AnzSPh, 9, 1977, p. 209—226;

o   M. Rammelmayer. Die deutschen Lehnübersetzungen im Serbokroatischen. Beiträge zur Lexikologie und Wortbildung. Wiesbaden, 1975 (рец.). — Südost-Forschungen, 36, 1977, p. 324—325;

o   Die kirchenslavische Vita des Grigorios Sinaites und ihre griechische Vorlage. Überlegungen zum Stil hesychastischer Übersetzungen. — In: Festschrift für Rupprecht Rohr zum 60. Geburtstag. Heidelberg, 1979, p. 293—311 [Lägreid A., R. Glöckner, H. Walter];

o   Einige Grundsätze hesychastischer Hagiographie nach den Proömien zweier Viten des Patriarchen Kallistos. — In: Festschrift für Linda Sadnik zum 70. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1981 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 15), p. 231—311;

o   The Scandinavian in Russia. On the extra-linguistic factors in the Language contact between North Germanie and East Slavic peoples in the early middle ages. — In: Scandinavian Language Contacts. Cambridge, 1984, p. 97—110;

o   Auf der Suche nach Alternativen in der Geschichte: Auswahl und Prüfung in der Kirche des Ostens. — Mannheimer Berichte, 25, 1984, p. 21—23;

o   Morphologische Tiefenstruktur oder urslavisches Wurzelmorphem? — AnzSPh, 17, 1986, p. 21—33;

o   Der Weg von den Warägern zu den Griechen. Die Entstehung des Kiewer Reiches im Schnittpunkt des Handels zwischen Nordeuropa und dem Orient. — Mannheimer Berichte, 35, 1989, p. 11—20.

 

    Лит.:

·   Bláhová Е. — Bsl, 27, 1966, p. 362—365 (рец.);

·   Molnar. H. — StS, 13, 1967, p. 160—162 (рец.);

·   Jaksche H. — Kratylos, 12, 1967, p. 217—219 (рец.);

·   Kürschners Deutscher GelehrtenKalender. 12 изд. Berlin—New York, 1976, p. 1803;

·   13 изд. Berlin—New York, 1980, p. 2207;

·   Zlatanova R. Ein Kapitel von der Geschichte der Slawistik in der BRD (Paläoslawistik an der Universität des Saarlandes. 1959—1969). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, p. 88—105.

 

Румяна Златанова

 

 

    (12). ЛЕЖЕ, Луи (Leger, L.) (13.I.1843—30.IV.1923) — френски славист. Роден в гр. Тулуза. Завършва лицея в родния си град (1863). От 1863 следва в Колеж дьо Франс (Collège de France) курса на Ал. Ходзко по слав. езици и литератури. През 1864 и 1866 посещава Чехия, през 1867 — Загреб и Белград. След Френско-пруската война (1870—1871) прекарва повече от година в Прага като редактор на френско-чешкия вестник „Correspondance Slave“.

 

 

515

 

Луи Леже

 

След това, като минава през Варшава, се установява за по-дълго в Москва, където се сближава с И. С. Тургенев, А. Ф. Писемски, И. И. Срезневски, Μ. П. Погодин, Ф. И. Буслаев и др. През юли 1882 предприема пътуване до София и Пловдив. Постепенно авторитетът на Л. в Париж укрепва. През 1868 той започва да чете факултативен курс по руска граматика и по слав. литератури в Сорбоната. През същата година получава от Сорбоната званието д-р на филологическите науки за творбите си „Кирил и Методий“ и „Хрониката на Нестор“. От 1872 изнася лекции в Националното училище за живи източни езици (École nationale des langues orientales vivantes) като проф. по сръбски, а после и по руски език. През 1885 като признат авторитет, посочен от Френската академия, е поканен да заеме Катедрата по слав. езици и литератури в Колеж дьо Франс. Почетен член е на Чешката, Петербургската, Бълг., Югославянската, Сръбската, Румънската и др. АН. Умира в Париж.

 

Л. е славист с разностранни интереси. Автор е на огромен брой трудове в различни области на славистиката, на някои истор. съчинения и на пътеписни бележки. Превежда слав. народни песни и приказки на френски език. Много от трудовете му са посветени на Чехия и на чешкия език. Издава героични и народни песни на славяните от Бохемия, история на Австро-Унгарската империя от възникването ѝ до 1878, статии за Фр. Палацки, Ян Хус, Ян Жижка, Ян Колар, описания на пътуванията си из Чехия, книга за Прага. Особено внимателно Л. се занимава с руския език, с руската литература и история. Публикува пътеписни бележки за Киев, Ярославъл, Нижни Новгород, Казан, Волга и др., руска христоматия, руска граматика, книга за Москва, статии за началото на руската литература, за руската комедия през XVIII в. и др. През 1899 излиза осъщественото от Л. факсимилно издание на Реймското евангелие. Във въведението Л. изтъква, че евангелието се състои от две части — кирилска и глаголическа, които не са писани от една и съща ръка и не произхождат от една и съща страна. Според него използуването на цветовете, формата и употребата на буквите показват, че кирилското евангелие е от XII или XI в. и съдържа всички особености, характерни за руските ръкописи от тази епоха. Л. определя глаголическата част като доста интересен паметник на католическата слав. литургия в Чехия и приема хипотезата за по-древния характер на втората част. Л. отделя внимание и на полския език и литература, пише статии и студии за Ал. Фредро, Ян Кохановски, А. Мицкевич и др. Културно-истор. живот на южните славяни също намира място в произведенията на Л. Той проучва въпроса за автентичността на „Веда Словена“, занимава се с живота и дейността на Й. Щросмайер, с модерната драма в Сърбия и др. По време на Априлското въстание (1876) и след потушаването му публикува във френския печат статии и апели, в които протестира срещу турските зверства и горещо подкрепя освободителната борба на бълг. народ. Л. издава книги за Б-я, пише студии за З. Стоянов, Паисий Хилендарски, Ив. Вазов, за старото бълг. право и др.

 

 

516

 

 

Учен с широки интереси, Л. е автор и на някои изследвания с кирило-методиевска проблематика. През 1873 в книгата си „Le monde slave“ той пише: „От Солун, от българска земя, тръгват през IX в. двамата славянски апостоли за Моравия.“ В книгата си за Кирил и Методий (1868) въз основа на трудове на П. Й. Шафарик, Фр. Палацки, И. Лелевел и др. той дава сведения за етнографията, религиозните и социалните институции на славяните до IX в., след което излага според познатите му истор. свидетелства житейския път на слав. първоучители, историята на слав. богослужение и дейността на учениците им. В последната, 13 глава — „Литературни произведения на Кирил и Методий. Въпросът за азбуките“ (с. 194—223), той се спира на книжовното дело на солунските братя и на въпроса за слав. азбуки. Тук по думите на Ст. Младенов (Луи Леже и въпросът за македонските говори. — В: Сборник в чест и в памет на Луи Леже, с. 159—168) Л. „заема ясно и определено становище и към въпроса: езикът на кой славянски народ е станал първи книжовен език у славяните чрез деятелността на Кирила и Методия“. Според Л. проблемът съдържа три въпроса — кои са работите, които могат да се припишат на Кирил и Методий, и каква е била тяхната съдба; на какъв слав. език са били писани тези работи; коя от двете азбуки — кирилица и глаголица, е тази, която с по-голяма възможност може да бъде приписана като изобретение на Константин. Според Л. литературната дейност на Кирил и Методий обхваща преди всичко преводи на свещените книги и е само допълнение към тяхната апостолска дейност, но важно е, че за пръв път слав. език влиза в литературния живот. Това води към втория въпрос — за езика, на който са писали Кирил и Методий. Освен деветте (според Й. Добровски) живи слав. езика съществува още един език в литургията на много нелатински народи и в голям брой религиозни, политически и литературни документи от средните векове. Този език играе спрямо живите слав. езици същата роля, както лат. спрямо романските. След като разглежда мненията на Добровски, Б. Копитар, П. Й. Шафарик, Фр. Миклошич по въпроса, дали това е език-майка или език-сестра на слав. езици, Л. смята, че най-старите текстове, тези на Остромировото и на Асеманиевото евангелие, са писани на изключително хубав език, който „може да бъде наречен без преувеличение санскрит на славяните“ (с. 203). Понататък авторът пише: „Кирил започва своя превод в Константинопол. На какъв славянски език? Очевидно на езика на славяните от Полуострова, език, който, приет малко по малко от туранийските българи, взима името български език.“ Като разглежда накратко глаголицата и аргументите и контрааргументите за по-ранния ѝ произход, Л. изтъква, че му изглежда невъзможно създаването на глаголицата да се свърже с Константин-Кирил, и счита, че въпросът се нуждае от допълнително изучаване. След като през 1868 Л. подчертава изключителното

 

 

517

 

значение на Кирило-Методиевия език, в продължение на повече от половин век, по думите на Ст. Младенов, той „не пропущаше и случайте да отбележи езиковата неразделност на българите в Мизия, Тракия и Македония“ („Луи Леже и въпросът. . .” с. 163). През 1888 във френската „La Grande Encyclopédie“ (t. 8, p. 401) Л. пише, че „македонските славяни се броят и чувствуват българи и говорят български диалект“.

 

През 1884 Л. издава Несторовата хроника (Повесть временных лет). Изданието включва превод на текста с въведение и критически коментар, както и библиография, история на Русия и на съседните ѝ народи за период от почти два века и половина (до началото на XII в., т.е. отразения в хрониката), хронологичен и критичен индекс. Според Л. хрониката не се е запазила в наше време във формата, в която е била написана; „първоначалният текст е бил допълван или изменян от по-късни намеси“.

 

 

    Съч.:

o   Chants héroïques et Chansons populaires des slaves de Bohême. Paris, 1866, 305 p.;

o   La Bohême historique, pittoresque et littéraire. Paris, 1867, 4+472 p. [Friez J., L. Leger];

o   Cyrille et Méthode. Étude historique sur la conversion des Slaves au christianisme. Librairie France, 1868, 35+230 p.;

o   Le monde slave. Voyages et littérature. Paris, 1873, 33+338 p.;

o   Les Prussiens en Alsace-Lorraine. Librairie Plon, 1876;

o   О некоторых отрывках славянского письма, хранящихся в турской библиотеке. — В: Труды Третьего археологического съезда в России, бывшего в Киеве в августе 1874 года. 2. Киев, 1878, с. 253—255;

o   Itinéraires de l’Asie centrale. Librairie Ernest Leroux, 1878;

o   La Russie et l’exposition de 1878. Paris, 1878, 264 p.;

o   Histoire de l’Autriche-Hongrie depuis les origines jusqu’à l’année 1878. Paris, 1879, 2+641 p.;

o   Nouvelles études slaves. Histoire et littérature. Paris, 1880, 3+406 p.;

o   Contes slaves. Librairie Ernest Leroux, 1882;

o   Recueil de contes populaires slaves. Paris, 1882, 4+261 p.;

o   Esquisse sommaire de la mythologie slave. Librairie Ernest Leroux, 1882;

o   La Save, le Danube et le Balkan. Voyage chez les Slovènes, les Croates, les Serbes et les Bulgares. Paris, 1884, 3+275 p.;

o   Chronique dite de Nestor (Несторова или первоначальная летопись). Traduite sur le texte slavon-russe avec introduction et commentaire critique. Paris, 1884, 28+399 p.;

o   Les Slaves au dixneuvieme siècle. Cerf, 1885;

o   La Bulgarie. Cerf, 1885; Grammaire russe. Librairie Maison neuve, 1886;

o   Литературното възраждане на българите. Шумен, 1889, 75 с.;

o   Le monde slave. Etude politiques et littéraires. 2 изд. 1. Paris, 1897, 22+344 p.; 2. Paris, 1902, 311 p.;

o   L’évangéliaire slavon de Reims, dit Texte du sacre. Reims—Prague, 1899, 41+62 p.;

o   Russes et Slaves. Etudes politiques et littéraires. Paris, 1899, 273 p. Serbes, croates et bulgares. Etudes historiques, politiques et littéraires. Paris, 1913, 6+222 p.

 

    Лит.:

·   Лавровский П. Кирилл и Мефодий во французском сочинении. — ЖМНП, 141, 1869, с. 209—233;

·   Сырку П. Вступительная лекция по славяноведению проф. Луи Леже в Париже. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 2, 1885, 7—8, с. 364—365;

·   Императорское Московское археологическое общество в первое пятидесятилетие его существования (1864—1914 гг.). 2. М., 1915, с. 200;

·   Dzivgoff A. La vie et l’œuvre de Louis Leger. Sofia, 1923, 39 p.;

·   Бобчев H. Луи Леже. — ЛБАН, 7, 1923—1924 (1926), с. 52;

·   Стоянов К. Славянофилството на Луи Леже и Македония. — МкП, 1, 1924, 1, с. 62—69;

·   Сборник в чест и в памет на Луи Леже (1843—1923). С., 1925, 335 с.;

·   Йонков Хр. Приятели на българския народ. С., 1971, с. 135—146.

 

Мария Райкова

 

 

    (13). ЛЕКОВ, Иван Димитров (4.III.1904—4.VIII.1978) — бълг. езиковед, специалист по сравнително слав. езикознание, история на слав. филология и история на бълг. език. Роден в София. Завършва слав. филология в Софийския унив. (1927). През 1925/1926 специализира в Ягелонския унив. в Краков. По време на втората си специализация там (1928—1931) е назначен за лектор по бълг. език. През този период написва първата си задълбочена студия (Lingwisticzna analiza rymów W. Kochowskiego. — PF, 15, 1930, 1, p. 131—168), в която предлага оригинални решения на някои спорни въпроси от полската езикова история. Асистент (1931) и частен доц. (1935) по слав. филология в Софийския унив. През зимния семестър на 1937/1938 специализира в Берлин при проф. М. Фасмер, а по-късно във Виена при проф. Н. С. Трубецкой. Запознава се отблизо с постиженията на пражката лингвистична школа, които оставят трайни следи в цялостната му научна дейност. Редовен доц. (1941), проф. (1945), член-κορ. на БАН (1945). Ръководител на Катедрата по слав. езикознание в Софийския унив. (1948—1974) и на Секцията по слав. езикознание в Инст. за бълг. език при БАН (от 1954).

 

 

518

 

Иван Леков

 

Член на Кралското чешко д-во на науките (1947) и на Международния комитет на славистите (1955). Димитровска награда (1959). Три ордена „Кирил и Методий“ I ст. Заслужил деятел на науката (1977). Умира в София.

 

Л. изгражда собствена хипотеза за границите на слав. прародина въз основа на тълкуването на праслав. фитонимия. Занимава се с произхода и разпространението на окончанието за род. пад. мн.ч. -ov в слав. езици, разработва проблеми на слав. и бълг. лексикология и етимология. Широко известна е монографията му „Праславянските глаголни форми и отраженията им в днешните славянски езици“ (1934). В основата ѝ е залегнал въпросът за контаминацията на формите и значението им за праслав. морфология. В монографията му „Фонологична стойност на удължените и удвоените съгласни звукове в славянските езици“ (1940) за пръв път на широка теоретична основа и върху богат фактически материал от всички слав. езици се разкрива фонологичното значение на квантитета и геминацията на консонантите, като се прокарва тънка разлика между тези две явления. През този период се появява и друга важна публикация на Л. — „Характеристика на общите черти в български и източнославянски“ (1942), която представя един от първите опити за съпоставително проучване на родствени езици. В редица фундаментални изследвания, като „Единство и национално своеобразие на славянските езици в техния основен речников фонд“ (1955), „Словообразователни склонности на славянските езици“ (1958), „Общност и многообразие в граматичния строй на славянските езици“ (1958), „Насоки в развоя на фонологичните системи на славянските езици“ (1960) и др. Л. осветлява пренебрегвани дотогава области на слав. езикознание. Бълг. акцентна система и типологията на съвременните слав. езици от акцентологично гледище са характеризирани в изследването „Към моделиране на историята на славянската акцентологична система“ (1965). Обобщаващ, в много отношения оригинален е подходът на Л. към проблемите на слав. езикознание в цялото им разнообразие в „Кратка сравнително-историческа и типологическа граматика на славянските езици“ (1968).

 

Широката осведоменост на Л. му дава възможност да се произнася върху основни проблеми на кирилометодиевистиката: състоянието на кирило-методиевските проучвания, народността на Константин-Кирил и Методий, предкириловото писмо, родината и народностната принадлежност на старобълг. език (Л. поддържа господствуващото в науката схващане, че старобълг. книжовен език се оформя през IX в. въз основа на бълг. диалекти от околностите на Солун), възникването на глаголицата и кирилицата, влиянието на старобълг. език като пръв писмен език върху развоя на слав. езици и неговата културноистор. стойност, и др.

 

 

519

 

Изследователското дело на Л. е свързано със задачи, поставени от специалните комисии към Международния комитет на славистите. Като член на Фонологическата комисия и на Комисията за структурен анализ на граматическия строй на слав. езици той съсредоточава усилията си предимно върху отношението между фонетичното и фонологичното развитие и преминаването на фонетичните изменения във фонологични. В последните години от живота си Л. се насочва и към социолингвистиката и възможностите ѝ да обясни някои аспекти на взаимоотношенията между слав. езици, както и към някои по-специфични прояви на типологично сходство между изолирани слав. езици.

 

 

    Съч.:

o   Праславянските имена на растения (Към въпроса за славянската прародина). — БПр, 1, 1931, с. 473—526;

o   Праславянските глаголни форми и отраженията им в днешните славянски езици. — СпБАН, 50, 1934, с. 1—186;

o   Отношението на среднословашки към южнославянската езикова група. — СпБАН, 55, 1938, с. 203—236;

o   Фонологична стойност на удължените и удвоените съгласни звукове в славянските езици. — ГСУифф, 36, 1939—1940, 4, с. 1—110;

o   Характеристика на общите черти в български и източнославянски. — СбБАН, 37, 1942, с. 1—104;

o   Изразителност и употреба на фонологическите опозиции. — СпБАН, 63, 1942, с. 24—36;

o   Старобългарски език. С., 1949, 129 с. [Леков Ив., K. Мирчев];

o   Единство и национално своеобразие на славянските езици в техния основен речников фонд. С., 1955, 108 с.;

o   Общност и многообразие в граматическия строй на славянските езици. С., 1958, 128 с.;

o   Словообразователни склонности на славянските езици. С., 1958, 78 с.; Кирилометодиевото дело и неговото значение за славяноведението. — ЕЛ, 13, 1958, 1, с. 3—13;

o   Насоки в развоя на фонологичните системи на славянските езици. С., 1960, 116 с.;

o   Строежът на думата в Кирило-Методиевия език и съвременните славянски езици. — Хиляда и сто години, с. 179—189;

o   Умеренная степень архаичности и инновации староболгарского (старославянского) языка согласно количественным и качественным критериям. — В: Проблемы современной филологии. М., 1965, с. 192—196;

o   Делото на Кирил и Методий в славистиката. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост (863—1963). Доклади и материали. С., 1965, с. 77—87;

o   Към моделиране на историята на славянската акцентологична система. — ЕЛ, 20, 1965, 4, с. 1—10;

o   Кратка сравнително-историческа и типологическа граматика на славянските езици. С., 1968, 212 с.;

o   Външна структура на думата в славянските езици. С., 1971, 330 с.;

o   Особености на синтактичния тип на славянските езици. С., 1972, 102 с.;

o   Наследствени и по-нови тенденции на словообразуване при главните славянски етничнолични наименования за народностна принадлежност. — БЕ, 23, 1973, с. 3—9;

o   Компенсацията — развоен фактор в славянските езици. — СФ-С, 12, 1973, с. 17—26;

o   Из близкото минало на славянското езикознание. Дейци и насоки. С., 1983, 205 с.

 

    Лит.:

·   Георгиев Ем. Проф. Ив. Леков на 60 години. — Научен живот, 1964, 2, с. 22;

·   Иванчев Св. Проф. Ив. Леков на 60 г. — ЕЛ, 19, 1964, 1, с. 3—10;

·   Попов К. Виден наш езиковед. — ИИБЕ, 11, 1964, с. 3—12;

·   Станкулова Е. Библиография на трудовете на проф. Иван Леков (1925—1963). — ИИБЕ, 11, 1964, с. 13—35;

·   Андрейчин Л. Виден български славист (Чл.кор. проф. Иван Леков седемдесетгодишен). — БЕ, 24, 1974, с. 119—121;

·   Хаджиева Д. Научни трудове на чл.—кор. проф. Иван Леков (1964—1973). — БЕ, 24, 1.974, с. 122—129;

·   Bačvarov I. Profesor Ivan Lekov sedmdesátiletý. — SPFFBU, Řada jazykovědná (А), 21, 1973, p. 126—127;

·   Буюклиев Ив. Иван Леков — бележит представител на българската славистика. — ЕЛ, 29, 1974, 3, с. 16—21;

·   Станишева Д. Проф. Иван Леков. — Palaeobulgarica, 3, 1978, 1, р. 107—108;

·   Дуриданов Ив. В памет на проф. Иван Леков (1904—1978). — ЕЛ, 33, 1978, 4, с. 136—138;

·   Милева В. Последните научни трудове на чл.-кор. проф. Иван Леков (1974—1978). — БЕ, 29, 1979, с. 6—8;

·   Kufnerova Z. Ivan Lekov (4.III.1904—4.VIII. 1978). — Slavia, 48, 1979, p. 109—110;

·   Ondruš S. Za profesorem Ivanom Lekovom (1904—1978). — Slavica Slovaca, 15, 1980, 1, p. 88;

·   Попов К. Иван Леков (1904—1978). — В: Попов К. Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982, с. 125—135;

·   Буюклиев Ив., Я. Бъчваров. Мястото на Иван Леков в развитието на българската славистика. — В: Леков Ив. Из близкото минало на славянското езикознание. Дейци и насоки. С., 1983, с. 5—11;

·   Динеков П. Професор Иван Леков — размисли и спомени. — Съпоставително езикознание, 9, 1984, 3, с. 78—85.

 

Иван Буюклиев

 

 

    ЛЕНИНГРАДСКИ ОКТОИХ — вж. Ленинградски палимпсест.

 

 

    (14). ЛЕНИНГРАДСКИ ПАЛИМПСЕСТ, Ленинградски октоих — фрагмент от глаголически паметник от началото на XII в. Съдържа 8 пергаментни листа във формат 19x13,5 см. Съхранява се в Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в С. Петербург под сигн. Qn I 64. Фрагментът е намерен в Синайския манастир „Света Екатерина“

 

 

520

 

през 1859 от К. Тишендорф, който го пренася в Русия. Основната част на ръкописа се пази в манастира под № 34. Горният слой на Л.п. е кирилски с бълг. правопис от XIII в. Запазеният глаголически текст е на 28—34 реда върху сегашните страници, като на всеки ред липсват от 3 до 7 букви. Текстът представлява 59 пълни и 8 непълни тропара от канони, съдържащи ирмоси. Първоначално листовете са били по-големи — преди да пише, кирилският писач е подрязал и обърнал листовете обратно. Глаголица се разчита само на едната страна на пергаментните листове — на л. 1б, 2а, 3б, 4а, 5б, 6а, 7б и 8а. Възможно е някога глаголическият ръкопис да е представлявал свитък, който по-късно е бил нарязан и използуван за кирилска книга.

 

Ленинградски палимпсест — горен слой, XIII в.

 

По писмо и правопис глаголическият паметник показва общи черти с бълг. ръкописи от края на XI — началото на XIII в., писани с късна юсова глаголица — глаголическия текст на Боянския палимпсест, добавената страница в Киевските листове, късната глаголица в Асеманиевото евангелие и Зографското евангелие, глаголицата в Охридския апостол и др. Срещат се отделни кирилски букви. Употребява се само един ер — (ъ); (ъи) за „ери“; употребява се буква за нейотувана вместо буква за йотувана малка носовка, например при ш, же, земънън наред с рождъш, (оу)съпъш. След букви за меки сонорни съгласни се употребява буква за нейотувана голяма носовка — (земл м̅л в(о)н). Не е проведено правописното правило за т.нар. смесване на носовките. Среща се само един пример с употреба на (ѭ) вместо (ѩ) — растощи. Има почти редовни примери с изясняване на еровете. Рядка езиково-правописна особеност на паметника е писането на буква за и след веларни съгласни. В лексикално отношение представя интерес думата

 

 

521

 

*вътѧти, употребена с форма (въ)тѧтъ 4.33 грц. ἐνέπειρε, която е отбелязвана в старобълг. речници. Л.п. е проучен от X. Г. Лънт, който през 1958 разчита и частично публикува текста в лат. транскрипция.

 

 

    Лит.:

·   Ягич В. И. Глаголическое письмо. — В: Энциклопедия славянской филологии. 3. СПб., 1911, с. 72, 230;

·   Лавров П. А. Палеографическое обозрение кириллического письма. — В: Энциклопедия славянской филологии. 4., 1. Петроград, 1914, с. 135, 170;

·   Сперанский Μ. Η. К истории взаимоотношений русской и югославянских литератур. — ИОРЯС, 26, 1921, с. 198—200;

·   Сперанский Μ. Н. Славянская письменность XI—XIV вв. на Синае и в Палестине. — ИОРЯС, 32, 1927, с. 116;

·   Гранстрем Е. Э. Описание русских и славянских пергаменных рукописей. Л., 1953, с. 80;

·   Lunt H. G. On Slavonic Palimpsests. — In: American Contributions to the 4th International Congress of Slavicists. Moskow, September 1958. Mouton & Co, s’Gravenhage, 1958 (Slavistic printings and reprintings, 21), p. 191—209;

·   Гранстрем E. Э. Славяно-русские палимпсесты. — AE за 1963, 1964, с. 220;

·   Загребин В. М. О происхождении и судьбе некоторых славянских палимпсестов Синая. — В: Из истории рукописных и старопечатных собраний (Исследования. Обзоры. Публикации). Л., 1979, с. 61—80;

·   Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР (XI—XIII вв.). М., 1984, с. 276—277.

 

Боряна Велчева

 

 

    (15). ЛЕОНИД, архимандрит (светско име: Лев Александрович Кавелин) (22.II./6.III.1822—22.X./3.XI.1891) — руски археограф, писател, историк на църквата, филолог. Роден в с. Грива, Калужка област, Русия. През 1840 завършва Първи московски кадетски корпус, след което служи в Лейбгвардейския литовски полк. През 1852 напуска военната служба и под влиянието на славянофилските идеи и духовната среда става послушник, а от 1857 — монах в манастира „Оптина пустынь“, близо до имението на родителите си (Калужка област). Член на руската духовна мисия в Ерусалим (1857—1859); началник на мисията (1863—1869), настоятел на руската посолска църква в Цариград (1865—1869), игумен на Възкресенския манастир „Нови Ерусалим“ край Москва (1869—1877). Наместник в Троицко-Сергиевата лавра в Сергиев Посад (дн. гр. Загорск). Член-кор. на Археографската комисия (от 1863), действ, член на Общество истории и древностей российских (от 1867), член на Московското Общество любителей духовного просвещения (от 1869), член-кор. на Петербургската АН (от 1886); член на Сръбското научно д-во. Умира в Сергиев Посад.

 

Архимандрит Леонид Кавелин

 

Л. е известен като широко образован изследовател. Той владее много езици (западни, слав., класически, турски и арабски), автор е на голям брой научни трудове, монографии и статии по руска и южнослав. църковна история, по църковна история на Близкия изток. Дългогодишната му работа в книгохранилища, недостъпни или труднодостъпни за специалистите, му дава възможност да обнародва важни староруски и старослав. паметници. Научноизследователската и издателската дейност на Л. е призната и високо оценена от научните кръгове в Русия и в чужбина. По време на своето пребиваване в Цариград той се интересува живо от хода на бълг. църковни борби и застава изцяло на

 

 

522

 

страната на българите в борбата им за църковна самостоятелност.

 

Л. е сътрудник на повече от десет руски списания, на белградския „Гласник Српског ученог друштва“. Научното му наследство е обемисто. Важен дял от приносите му заемат проучванията в областта на старата слав. и бълг. писменост. Изследванията на Л. съдържат някои неизвестни по-рано факти и сведения или представят известните в нова светлина и интерпретация. Голяма научна стойност имат описанията на богати манастирски или частни книгохранилища (ок. 30 публикации), между които трябва да се отбележат съобщенията за колекциите на манастири и църкви в Калужка и Владимировска област, на Московската духовна академия, на ризницата на Троицко-Сергиевата лавра, на Възкресенския (Новоерусалимския) манастир (ок. 20 публикации), на Боровско-Пафнутиевия манастир. Най-ценният археографски труд на Л. е „Систематическое описание славяно-русских рукописей собрания графа А. С. Уварова“ (1893—1894), в който са описани 2243 ръкописа, като е разкрито аналитично съдържанието на сборниците и са направени достояние на науката неизвестни дотогава преписи от произведения на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Козма, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и др. старобълг. писатели. Л. е автор и на един кратък каталог на 91 сръбски ръкописа, съхранявани в Московска област („Рукописи сербского письма XIII—XVIII вв.“, 1891). По време на пребиваването си в Цариград и в Палестина той има възможност да се запознае непосредствено със запазилите се в тях ценности. За кратко време работи в слав. манастири Хилендар, Зограф и „Св. Пантелеймон“. На светогорските манастири и на книжовните им богатства той посвещава няколко статии, поместени главно в ЧОИДР („Историческое обозрение афонских славянских обителей“, „Историческое описание сербской царской лавры Хиландаря“, „Славяно-сербские книгохранилища на святой Афонской горе в монастырях Хиландаре и святом Павле“ и др.).

 

Част от научните публикации на Л. са в областта на палеославистиката и българистиката. За интереса му към бълг. църковна история свидетелствува издаденият от него кратък обзор („Исторический очерк древней болгарской церковной иерархии“), който обхваща времето от покръстването до завладяването на Б-я от османските завоеватели, както и проучванията му по конкретни въпроси за културното влияние на Охридската архиепископия върху слав. население, за култа към княз Владимир сред южните славяни и др. Л. насочва вниманието си към тези проблеми, за да докаже правото на бълг. църква на независимост.

 

Приносен характер имат изследванията на Л. с кирило-методиевска проблематика. Той има възможност да работи с нови археографски материали и открива в тях неизвестни факти за Кирил и Методий и за първите стъпки на слав. писменост. През 1867 Л. открива в атонския манастир Дохиар икона на св. Николай, върху която има изображение на първоучителите („Изображение св. Кирилла и Мефодия в Афонском Дохиарском монастыре“ — ЧОИДР, 1868, 1). Той преписва и изпраща на О. М. Бодянски текста на службата за Кирил и Методий от Зографския празничен миней (Драгановия миней), интересува се и от проблема за двете слав. азбуки — кирилицата и глаголицата („О родине и происхождении глаголицы и об ее отношении к кириллице. Историко-литературное исследование“; „Заметка о слове „ис коуриловице“), следи спора за произхода и времето на създаване на двете азбуки и изучава непосредствено глаголическите паметници. В писмо до Бодянски (1869) Л. пише:

 

„Напал на след двух еще неисследованных глаголических рукописей. . . и тянет вслед за Шафариком признать глаголицу прабабушкой славянской письменности и что к ней собственно относится сказание „обрел ту книгу писану рушьскем языком“

 

 

523

 

(Л. Минкова. Осип Максимович Бодянски и Българското възраждане. С., 1978, с. 74).

 

Ценни са и приносите на Л. в изучаването на книжовното наследство на Климент Охридски („Поучение на Богоявление господне, современное паннонским житиям св.св. славянских первоучителей Кирилла и Мефодия, приписываемое ученику их св. Клименту“; „Библиографические разыскания в области древнейшего периода славянской письменности IX—X вв.“). Л. разширява представата на съвременната му наука за обема на Климентовото наследство, като прибавя към известните тогава 15 слова и поучения още 2 (за Богоявление и за Зачатие на Йоан Предтеча). Специален интерес проявява и към друг книжовник от Симеоновата епоха — презвитер Григорий. Той е склонен да тълкува приписката му в Архивния хронограф в смисъл, че Григорий е преводач на всички статии, включени в него. Според Л. Григорий е работил в Киев, в двора на руската княгиня Олга, като неин духовен наставник. Тези становища на Л. не се подкрепят от съвременната наука.

 

В областта на книжнината от IX—XI в. Л. има и публикации за Житието на Василий мних (с издание на текст), Шестоднева на Йоан Екзарх („Филологическая заметка“, 1890), Посланието на ерусалимския монах Атанасий до Панко (вж. поп Йеремия), слав. преводи на църковния устав и др. Л. е автор на редица изследвания върху бълг. литература от по-късните векове. Той проучва творчеството на Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

 

 

    Съч.:

o   Обозрение рукописей и старопечатных книг в книгохранилищах монастырей, городских и сельских церквей Калужской епархии. — ЧОИДР, 1865, 4, с. 1—115;

o   Архиепископия первой Юстинианы Охридская и ее просветительное влияние на южных славян, болгар и сербов. — ЧОИДР, 1866, 4, с. 1—75;

o   О славянских переводах церковного богослужебного устава. — ЧОИДР, 1867, 2, с. 1—10;

o   Киприан до восшествия на Московскую митрополию. — ЧОИДР, 1867, 2, с. 11—32;

o   Историческое описание сербской царской лавры Хиландаря и ее отношений к царствам сербскому и русскому. — ЧОИДР, 1867, 4, с. 1—138;

o   Хан Нагай и его влияние на Русь и южных славян. — ЧОИДР, 1868, 3, с. 30—42;

o   О соединении под общим управлением Болгарского Рыльского и Русского Афонского монастырей. — ЧОИДР, 1869, 3, с. 1—6;

o   Греческие книгохранилища Востока и их рукописи, осмотренные одним английским путешественником в 1858 г. — ЧОИДР, 1870, 4, с. 1—32;

o   Сочинения блаженного Феофилакта Болгарского, архиепископа первой Юстинианы. — ЧОИДР, 1870, 4, с. 6—12;

o   Память о св. великом князе Владимире у южных славян. — Московские епархиальные ведомости, 2, 1870, 45, с. 7;

o   Послание Иерусалимского монаха (болгарина) Афанасия о древе познания добра и зла к некоему болгарскому книжнику Панько — XIV века. — Московские епархиальные ведомости, 2, 1871, 3, с. 28—29;

o   Иерусалим, Палестина и св. Афонская гора по русским паломникам XIV, XV, XVI и XVII веков. — ЧОИДР, 1871, 1, с. 1—122;

o   Описание славяно-русских рукописей книгохранилища ставропигиального Воскресенского Новый Иерусалим именуемого монастыря. Заметки о старопечатных церковно-славянских книгах того же книгохранилища. — ЧОИДР, 1871, 1, с. 1—71;

o   Надгробное слово Григория Цамблака Российскому архиепископу Киприяну. — ЧОИДР, 1872, 1, с. 25—32;

o   Историческое описание ставропигиального Новый Иерусалим именуемого монастыря (составленое по монастырским актам). — ЧОИДР, 1874, 3, с. 1—4, 1—124; 4, с. 125—366; 1875, 1, с. 367—464; 2, с. 465—543; 3, с. 545—767;

o   Славяносербские книгохранилища на св. Афонской горе, в монастырях Хиландаре и св. Павле. — ЧОИДР, 1875, 1, с. 1—80;

o   Историческое описание СвятоТроицкой Сергиевской лавры, составленое по рукописным и печатным источникам профессором Московской духовной академии А. В. Горским в 1841 году, с приложениями архимандрита Леонида. 1. Историческое описание славянских рукописей библиотеки Троице-Сергиевской лавры. — ЧОИДР, 1878, 2, с. 1—204; 2. — ЧОИДР, 1878, 4, с. 1—240; 3. Приложения к историческому описанию Свято-Троицкой Сергиевской Лавры. — ЧОИДР, 1879, 2, с. 1—207, библиогр. с. 1—44;

o   Новые сведения о Троицком списке Несторовой летописи, погибшей в Московском пожаре 1812 г. — ЧОИДР, 1880, 2, с. 47—50;

o   Славянские рукописи, хранящиеся в ризнице Свято-Троицкой Сергиевской лавры. — ЧОИДР, 1880, 4, с. 1—49;

o   По поводу одного спорного выражения в надписи на списке „книг пророческих с толкованиями“, писанном в Новгороде „попом Упырем Лихим“ в 1047 году. — ЗИАН, 47, 1883, 1, с. 61—63;

o   Поучение на Богоявление господне, современное паннонским житиям св.св. славянских первоучителей Кирилла и Мефодия, приписываемое ученику их св. Клименту славянорусского извода (печатается с рукописи начала XVI века). — ПДПИ, 1885, с. 1—30;

o   Житие преподобного Василия мниха. Памятник словено-болгарской письменности IX века — из рукописной четьи-минеи XV в. — ПДПИ, 65, 1887, с. 1—22;

o   Откуда родом была св. великая княгиня русская Ольга? — Русская старина, 1888, 59, 7, с. 215—222;

 

 

524

 

o   Древняя рукопись. 1. Изборник Болгарского презвитера-мниха (иеромонаха) Григория и уцелевшая часть памятника. Первоначальный Славянский хронограф или „Еллинский летописец“ — болгарской редакции X века; 2. О трех сочинениях, входивших в состав „Изборника Григориева“ по списку XIII века. — Русский вестник, 201, 1889, 4, с. 3—24;

o   Два памятника древнерусской Киевской письменности XI—XIII вв. — ЧОИДР, 1890, 2, с. 1—26;

o   Сведения о славянских и русских переводов Патериков различных наименований и обзор редакций оных. — ЧОИДР, 1890, 4, с. 1—3;

o   Филологическая заметка. — РФВ, 24, 1890, 3, с. 154;

o   Филологическая заметка. — РФВ, 24, 1890, 4, с. 325—331;

o   Библиографические разыскания в области древнейшего периода славянской письмености IX—X вв.: памятники сих веков по сохранившимся спискам XI—XVII вв. — ЧОИДР, 1890, 3, с. 1—28;

o   Заметка о слове „ис коуриловицъ“. — РФВ, 25, 1891, 1, с. 135—137;

o   О родине и происхождении глаголицы и об ее отношении к кириллице. Историко-литературное исследование. — СОРЯС, 53, 1892, 3, с. 1—47;

o   Систематическое описание словено-российских рукописей собрания графа А. Уварова. 1—4. М., 1893—1894, 2197 с.

 

    Лит.:

·   Дмитриевский А. А. Очерк жизни и деятельности архимандрита Леонида (Кавелина) — третьего начальника Русской духовной миссии в Иерусалиме и его труды по изучению православного Востока. (Государственная публичная библиотека им. Салтыкова-Щедрина, фонд 253, № 176);

·   Опись библиотеки архимандрита Леонида, бывшаго наместника Свято-Троицкия Сергиевы Лавры. XIX в., бързопис, 12+446 л. (Государственная библиотека им. В. И. Ленина, фонд 304/ 11, № 361);

·   Архимандрит Леонид. [Некролог]. — РФВ, 26, 1891, с. 264;

·   Корсаков Д. А. Архимандрит Леонид (Кавелин). — ЖМНП, 1891, 278, декабрь, с. 126—146;

·   Воскресенский Г. А. Памяти о. архимандрита Леонида, наместника св. Троице-Сергиевой лавры. — ЧОИДР, 1892, 2, с. 1—34;

·   Субботин Н. Воспоминание об архимандрите Леониде. — В: Памяти отца наместника Леонида. М., 1893, с. 307—314;

·   Корсунский И. Н. Наместник Сергиевой лавры архимандрит Леонид. — В: Памяти отца наместника Леонида. М., 1893, с. 315—348;

·   Шереметев Г. С. Архимандрит Леонид (Кавелин). М., 1901, 24 с.;

·   Языков Д. Д. Обзор жизни и трудов русских писателей и писательниц. 11. СПб., 1909, с. 91—116;

·   Никольский А. Леонид (в мире Л. Ал. Кавелин). — В: Русский биографический словарь. 10. СПб., 1914, кол. 846;

·   Просвирин Ан. Труды архимандрита Леонида (Кавелина) (1822—1891). — Богословские труды, 9, 1972, с. 226—240;

·   Пашаева Н. М. Кавелин Лев Александрович (архимандрит Леонид). — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 169—170.

 

Николай Дилевски, Климентина Иванова

 

 

    (15б). ЛЕПИСИЕ, Жак (Lépissier, J.) (1.I.1925—20.V.1971) — френски езиковед-славист. Роден във Вержини, област Йон, Франция. Завършва класическа филология в Париж (1945). По същото време изучава руски език при П. Паскал в Инст. за живи източни езици и се насочва към славистични и езиковедски занимания. Преподава класически езици в парижки гимназии (1948—1954) и същевременно завършва слав. филология в Сорбоната (1951). Под ръководството на А. Ваян задълбочава познанията си по палеославистика, бълг. език, сърбохърватски език и сравнително слав. езикознание. Доц. по истор. граматика на руския език, старобълг. език и съвременен руски език в Сорбоната (1959—1969). След А. Ваян поема ръководството на Institut d’Etudes slaves към Ecole pratique des hautes études (1962), секретар на RES (1961—1964), главен секретар, а след хабилитацията си — директор на Institut d’Etudes slaves в Сорбоната (1968). Член на Националния център за научни изследвания (C.N.R.S.) от 1959. Умира в Париж.

 

Основните трудове на Л. са посветени на старобълг. език, историята на слав. преводи, палеографията, староруския и съвременния руски език. Сред тях са: едно сравнително-историческо изследване върху старобълг. бъдеще предварително време (1960), статиите за родително-винителната форма за предмети в старобълг. език (1964), за старобълг. превод на Псалтира (1964), за Изборника от 1076 (1966), за затвърдяването на съгласните в старобълг. език (1968), за употребите на старобълг. „герундиум“ (1971) и др. Приносът му „Коментарите към псалмите на Теодорет в старобългарски превод“ (1968) представя изчерпателен палеографски, филологически и езиков анализ на Псалтира и посочените коментари, който допринася за осветляването и решението на редица въпроси от една по-късна епоха в развоя на старобълг. език. Л. се базира на критическо издание на текста (запазен в два преписа — от XI—XII в. и от XV в.), придружено от грц. оригинал. Той оставя незавършено проучване на Синайския патерик.

 

 

525

 

Детайлният текстологически анализ и сравнението с грц. образец му дават възможност да изкаже предположението, че оригиналът на старобълг. превод е бил глаголически.

 

 

    Съч.:

o   De l’omission du pronom sujet en russe. — RES, 34, 1957, p. 95—102;

o   Le futur antérieur en vieux slaves. — RES, 37, 1960, p. 89—100;

o   De l’élimination de quelques présents. — RES, 38, 1961, p. 129—133;

o   Philologie russe. Textes d’étude. Paris, 1961, 160 p. [Johannet J., J. Lépissier];

o   Les tolkoviny de la Chronique de Kiev. — RE S, 42, p. 107—108;

o   La deuxième année de russe. Paris, 320 p. [Pogarieloff N., J. Lépissier];

o   Du génitif-accusatif inanimé en vieux slave. — RES, 40, 1964 (Mélanges André Vaillant), p. 126—137;

o   La traduction vieux-slave du psautier. — RES, 43, 1964, p. 59—72;

o   La traduction vieux-slave du psautier. — СФ-С, 7, 1965, c. 32—33;

o   Une source de l’Izbornik de 1076. — RES, 45, 1966, p. 39—47;

o   Pages russes. Paris, 1967, 271 p. [Lépissier J., N. Pogarieloff];

o   Les Commentaires des Psaumes de Théodoret (version slave). 1. Etude linguistique et philologique. Paris, 1968, 334 p.; 2. Elemente d’édition critique. Psaumes I—XX. Paris, 1968, 184 p.;

o   Du durcissement des consonnes en vieux slaves. — RES, 47, 1968, p. 67—74;

o   La légende de Banduri et sa valeur historique; le frère de Constantin-Cyrille s’appelait-il Athanase? — Slavia, 38, 1969, 4, p. 533—541;

o   Этимология русск. потолок. — В: Проблемы истории и диалектологии славянских языков. М., 1970, с. 170—174;

o   Rapport sur les conférences. Langues et littératures slaves du moyen âge. — Annuaire. Ecole pratique des Hautes études, IVe section, 102, 1969—1970, p. 452; 103, 1970—1971, p. 494—496;

o   Les emplois du gérondif en vieux slaves. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 215—221;

o   Questions de grammaire russe posées à l’oral des concours d’agrégation et de C.A.P.E.S. Paris, 1972, 110 p.;

o   Quelques passages de l’Izbornik de 1076 avec leur source grecque. — Bsl, 34, 1973, p. 28—32.

 

    Лит.:

·   Johannet J. Jacques Lépissier (1925—1971). — RES, 48, 1969, p. 355—357;

·   Dostál A. — Bsl, 31, 1970, p. 69—71 (рец.);

·   Vodov W. Jacques Lépissier (1925 — 1971). — Annuaire. Ecole pratique des Hautes études, IVe section, 106, 1973—1974, p. 51—55.

 

Румяна Златанова

 

 

    (16). ЛЕР-СПЛАВИНСКИ, Тадеуш (Lehr Splawiński, T.) (20.IX.1891—17.II.1965) — полски славист. Роден в Краков. Завършва Ягелонския унив. в Краков (1909—1913). Работи като гимназиален учител в Закопане. Проф. в Познанския (1918—1921), Лвовския (1921—1929) и в Ягелонския унив. (1929—1961), чийто ректор е през 1938—1945. Умира в Краков.

 

Тадеуш Лер-Сплавински

 

Основни проблеми в трудовете на Л.-С. са родството на слав. езици и реконструирането на праслав. езикова система — на нейните най-стари периоди на развитие, на диалектното ѝ диференциране и връзките ѝ с другите индоевроп. езици. Особено много се интересува от проблематиката, свързана с възникването на слав. писменост и с дейността на нейните създатели. Л.-С. проследява трудностите, които Кирил и Методий е трябвало да преодоляват в своята Моравска мисия, като се спира подробно на политическата обстановка, на изострянето на римско-виз. конфликт, на нерешителното становище на моравския княз Ростислав и на политиката на Светополк. Интересува се и от дейността на цариградския патриарх Фотий, тъй като е пряко свързана със слав. въпроси. Според него Моравската мисия не е изолирано събитие по времето на Фотий; преди нея той е търсил начин за християнизацията на Б-я и вероятно, за да улесни своята мисия в страната, е възложил на Кирил да създаде слав. азбука и да преведе Евангелието.

 

 

526

 

С това се обяснява фактът, че след пристигането на пратениците на Ростислав в Цариград Кирил и Методий почти веднага се отправят за Велика Моравия.

 

Л.-С. разглежда споменаването в ЖМ на вислянски княз, който, победен от Светополк, е принуден да се покръсти. Според него въз основа на това сведение са направени неоснователни изводи за мисионерска дейност на Методий в Полша. Този момент в житието, както и всички езикови аргументи не доказват съществуването на слав. обредност в Малополша.

 

Л.-С. участвува в дискусията по въпроса, дали дейността на Кирил и Методий във Велика Моравия е обхващала територии, на които са живеели словаци, или е била съсредоточена в долината на р. Морава, т.е. на територии, в които са се говорели чешки диалекти. Той отхвърля някои аргументи на Ян Станислав, но се съгласява с него, че съществуват езикови и други следи, които доказват, че дейността на слав. апостоли е обхващала словашките земи. По-трудно е да се установи дали политическите и културните центрове на Велика Моравия са били на територията на днешна Словакия. Кирил и Методий са работили в земи, наричани славянски и моравски, но названието славяни не може да означава днешните словаци; по това време то се е употребявало за всички слав. племена.

 

Л.-С. се обявява против хипотезите на А. В. Исаченко и H. Н. Дурново, според които реконструираният първичен тип на езика на солунските братя не познава рефлексите št, žd на праслав. групи *tj, *dj. Наличието на рефлексите с, dz или z той обяснява с факта, че по времето на Кирил и Методий великоморавското население изговаря като всички западни славяни с, dz, z на мястото на *tj, *dj. Според него Фрайзингенските молитви са текст, възникнал във Велика Моравия, върху който е извършена словенска редакция. Л.-С. взема отношение и по въпросите на дискусията, започната от А. Брюкнер и Фр. Дворник преди Втората световна война във връзка с Кирило-Методиевите мисии преди 863. Като разглежда истор. обстановка, в която братята развиват своята просветителска и мисионерска дейност, Л.-С. стига до заключението, че не е имало официална Сарацинска мисия, но за Хазарската мисия не могат да съществуват съмнения. Той изключва допускането на Брюкнер, че Кирил и Методий идват неканени в Моравия, отхвърля и твърдението на Дворник за сключване на военен съюз между гърци и моравци против българонемското споразумение.

 

Композицията на ЖК и ЖМ, критикувана от Брюкнер, според Л.-С. е подчинена на идеята да се открои дейността на слав. просветители в цялата ѝ слава. Житията имат предимно литературен характер, но от това не следва, че всичко в тях е измислено. Той ги смята за най-старите слав. литературни произведения, чието авторство може да се определи след основен езиков и стилистичен анализ. Л.-С. смята, че авторите са двама; авторът на ЖМ е моравец, съвременник на Методий, но едва ли е Горазд, интересувал се е живо от църковните проблеми, езикът му е по-скромен, но по-стегнат и по-жив от езика на автора на ЖК. И двамата автори са славяни, но не се знае дали всички ученици на Кирил и Методий са славяни; само за Климент и Наум в среднобълг. произведения се твърди, че са братя и славяни. За по-сериозен аргумент в полза на хипотезата, че Климент е автор на ЖК, Л.-С. смята факта, че съществува тясна езиково-стилистична връзка между житието и Похвалното слово за Кирил. През 1959 той издава в полски превод Пространните жития на Кирил и Методий заедно с реконструкция на старобълг. текст и с индекс на словоформите.

 

Л.-С. подчертава, че е необходима основна ревизия на изворите, за да се премахнат всички съмнения и неточности, свързани с дейността на двамата братя.

 

 

527

 

Своя интерес към езика на Кирил и Методий Л.-С. засвидетелствува в редица специални публикации и в своята граматика на този език. Тя е предназначена за учебно помагало, но е написана на широк сравнителен слав. и индоевроп. фон. Подчертава се, че това е граматика на езика, на който Кирил и Методий са превели първите църковни слав. книги; той е в близка генетична връзка с бълг. езикова територия, за което свидетелствуват истор. и езикови факти. Терминът „староцърковнославянски“ според Л.-С. подчертава ролята на този език за цялото славянство.

 

През последните години от живота си Л.-С. подготвя книга, в която се стреми да обхване пълно дейността на слав. апостоли и да вземе критично отношение към някои по-нови изследвания. Авторът не успява да довърши труда си; той излиза от печат през 1967, довършен е от Фр. Славски („Konstantyn i Metody. Zarys monograficzny z wyborem źródeł“). Това е монография за дейността на Кирил и Методий, опряна на Пространните жития, които са написани според него в Рим (ЖК) и в Моравия (ЖМ).

 

Л.-С. се присъединява към хипотезата, че свидетелството на ЖК за намерените от Кирил евангелие и псалтир с „руски“ букви означава „сирийски“ букви. Според Л.-С. кирилицата възниква по пътя на спонтанна и непрекъсната адаптация на грц. писмо към слав. наречие и поради това не е така последователно съобразена със слав. звукова система, както глаголицата, с основание считана за дело на един човек — на Кирил. Л.-С. смята, че като системна азбука кирилицата е създадена в края на X в. от Константин Преславски.

 

Като подчертава огромното значение на мисията на Кирил и Методий в Моравия, Л.-С. разкрива историко-политическите причини, поради които тя не постига успех и разцвет; делото на двамата братя обаче се оказва жизнена и плодотворна идея, която по-късно става основен фактор в културното развитие на южните и източните славяни.

 

 

    Съч.:

o   Zarys gramatyki języka staro-cerkiewnosłowiaóskiego na tle porównawczym. Poznań, 1923, 101+2 p. (2 изд. Lwów, 1930, 101 p.; 3 изд. Wrocław—Kraków, 1949, 110 p.; 4 изд. 1959, 146 p.; 5 изд. 1965, 168 p.; 6 изд. Wrocław—Gdańsk, 1973, 187 p.) [Lehr-Spławiński T., Cz. Bartula];

o   Misja słowiańska św. Cyryla i Metodego. — Ruch Teologiczny, 2, 1931, p. 17—24;

o   Cyrillo-Methodiana. — Collectanea Theologica, 17, 1936, p. 41—50;

o   Има ли следи от моравската дейност на Методия в Полша? — СпБАН, 58, 1939, с. 73—83;

o   Wann entstand die erste slavische Schrift (Glagolica)? — WSJ, 12, 1945, p. 5—12;

o   Początki Słowian. Kraków, 1946, 72 p.;

o   Dzialność Konstantyna i Metodego a Slowaczyzna. — RS, 16, 1948, p. 116—138;

o   Zagadnienie jeżyka kulturalnego Rusi przedchrześciańskiej. — RS, 16, 1948, p. 152—162;

o   Konstantyn i Metodiusz w walce o liturgię słowiańską. — Przegląd Zachodni, 5, 1949, p. 626—638;

o   Patriarchat Focjusza a sprawy słowiańskie w IX wieku. — Życie i myśl, 1, 1950, 1—2, p. 23—32;

o   Powstanie, rozrost i rozpad wspólnoty prasłowiańskiej. — Przegląd Zachodni, 7, 1951, p. 350—378;

o   Rozprawy i szkice z dziejów kultury Słowian. Warszawa, 1954, 311 p.;

o   Przyczynek do badań nad żywotem Konstantyna-Cyryla (tzw. obszernym). — В: Сборник в чест на акад. А. Теодоров-Балан по случай 95-годишнината му. С., 1955, с. 307—310;

o   Czy sa ślady istnienia liturgii cyrylo-metodejskiej w dawnej Polsce? — Slavia, 25, 1956, p. 290—299;

o   Nowa faza dyskusji o zagadnieniu liturgii słowiańskiej w dawniejszej Polsce. — Nasza przeszłość, 7, 1958, p. 253—256;

o   Żywoty Konstantyna i Metodego (obszerne). Poznań, 1959, 40+152 p.;

o   Pierwszy chrzest Polski. — Slavia, 29, 1960, p. 341—349;

o   Dokoła obrządku słowiańskiego w dawnej Polsce. — In: Księga pamiątkowa ku czci St. Pigonia. Kraków, 1962, p. 127—132;

o   Jedenastowiecze misji słowiańskiej Konstantyna i Metodego. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji PAN, 1961, p. 161—166;

o   Poczętki pisma słowiańskiego (Przed misję morawskę). — Życie i myśl, 14, 1964, 3—4, p. 163—167;

o   Die Sprachenfrage der Bewohner Großmährens. — In: Das Großmährische Reich. Praha, 1966, p. 392—393;

o   Konstantyn i Metody (Zarys monograficzny z wyborem źródeł). Warszawa, 1967, 320 p.

 

    Лит.:

·   Kurz J. — LF, 51, 1924, p. 309—314 (рец.);

·   Słoński St. — Przeględ Pedagogiczny, 15, 1931, 14, p. 326—327 (рец.);

·   Klemensiewicz Z. Na dwie rocznice prof. T. Lehra-Spławińskiego. — Język Polski, 31, 1951, 5, p. 193—196;

·   Milewski T. Badania Tadeusza Lehra-Spławińskiego nad kontaktami słowiańsko-germańskimi. — Przeględ Zachodni, 7, p. 593—600;

·   Kuraszkiewicz W. Czterdziestolecie działności naukowej T. Lehra-Spławińskiego. — Przeględ Zachodni, 7, 1951, p. 601—609;

·   Milewski T. T. Lehr-Spł awiński jako lingwista. — Pamiętnik Słowiański, 3, 1952, p. 21—26;

·   Widaj ewicz J. Lehr-Spławiński jako historyk. — Pamiętnik Słowiański, 3, p. 7—20;

·   Радева С. Два юбилея на видни полски езиковеди (Академик Тадеуш Лер-Сплавински и академик Зенон Клеменсевич — 70-годишни). — БЕ, 12, 1962, с. 246—250;

·   Hamm J. — Slovo, 11—12, 1962, p. 191—195 (рец.);

·   Deboveanu E., O. Stoicovici. — Rsl, 6, 1962, p. 281—283 (рец.);

 

 

528

 

·   Stieber T. Lehr-Spławiński jako slawista i polonista. — Język polski, 42, 1962, 1, p. 1—7;

·   Vracin A. — Studii şi cercetäri §tiinpfice. Filologie, 1962, 2, p. 262—264 (рец.);

·   Studia linguistica in honorem Thaddaei Lehr-Spławiński. Warszawa—Kraków, 1963, 512 p.;

·   Zwoliński P.Tadeusz Lehr-Spławiński jako badacz języka polskiego. — PJ, 1965, 3 (223), p. 97—101;

·   Zaręba A. Tadeusz Lehr-Spławiński jako badacz języków słowiańskich. — Zeszyty Naukowe Wyższej Szkoły Pedagogicznej w Katowicach. Prace językoznawcze, 3, 1966, p. 151—164;

·   Zaręba A. T. Lehr-Spławiński (Twórczość naukowa i działność organizacyjna). — ЈФ. 27, 1966—1967, 1—2, c. 225—235;

·   Суботин Cr. — ПЮИФ, 35, 1969, 1—2, c. 113—114 (рец.);

·   Urbańczyk S. Lehr-Spławiński T. — In: Encyklopedia wiedzy o języku polskim. Wrocław, 1978, p. 172;

·   Bartula C. Zagadnienia paleoslawistyczne i cyrylometodiańskie w pracach Tadeusza Lehra-Spławińskiego. — In: Dziedzictwo misji słowiańskiej Cyryla i Metodego. Materiały sesji naukowej w WSP w Kielcach 4—5.XII. 1985 r. Kielce, 1988, p. 183—195.

 

Иванка Гугуланова

 

 

    (17). ЛЕСКИН, Август (Leskien, A.) (8.VII.1840—20.IX.1916) — немски езиковед славист. Роден в Кил. Следва класическа филология и общо и индоевропейско езикознание в Кил и Лайпциг, където получава докторат (1864) с изследването „За съображенията на Й. Бекер при реконструкцията на дигама“, публикувано през 1866 в Лайпциг. Две години (1864—66) преподава в известната Томас гимназия в Лайпциг, след което продължава езиковедските си занимания в Йена. Под ръководството на А. Шлайхер се насочва към балто-славистични изследвания. Хабилитира се (1867) в Гьотинген. След преждевременната смърт на Шлайхер е поканен за негов заместник в Йена като извънреден проф. (1869) по сравнително езикознание и санскрит. През 1870 му е поверена новооткритата Катедра по слав. филология в Лайпциг, където става редовен проф. (1876). Член на академиите в Берлин, Виена, Мюнхен, Лайпциг, Петербург, Прага, Загреб, Белград, Осло, почетен член на БКД (дн. БАН, 1884) и др. Умира в Лайпциг.

 

Август Лескин

 

Л. е един от основателите на младограматическата школа. Основните му трудове са в областта на индоевроп., балтийското и слав. езикознание. Първите му славистични публикации — полемичната студия „Към най-новата история на славистичните изследвания“ (1868) и „Диалектът на руските народни песни от областта Олонец“ (1870), подсказват между другото за специалните му занимания със старобълг. текстове. Последвалите студии върху еровете в Зогр. ев., Мар. ев. и Супр. сб. разкриват задълбочените познания на автора в областта на палеославистиката. Л. изучава фонетиката на слав. и балтийските езици и способствува за създаването на техните сравнителни граматики.

 

В 1871 издава Ръководство по старобългарски език („Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache“). Това е първият систематичен и обстоен учебник по старобълг. език, който оказва решително влияние при разработката на всички по-късни научни пособия по старобълг. и който претърпява до 1910 пет, а до 1969 девет издания (вж. Граматики старобългарски). В основата на първото издание е езикът на староруското Остромирово евангелие. Публикуването от В. Ягич на нови старобълг. паметници и специално на Зогр. ев. (1879) води до основна преработка и принципно ново съдържание

 

 

529

 

на второто издание (1886). То обхваща: писмо и произношение, фонетика, морфология, синтактични бележки (177 с.), текстове, речник (364 с.). Нов е прегледът на местоименията, разширен и допълнен е делът за вида на глагола, който, за разлика от всички съществуващи дотогава слав. граматики (от Й. Добровски до Фр. Миклошич и В. Вондрак), е класиран не по инфинитивната, а по сегашната му основа. Тази подялба се прилага по-късно широко в славистиката. Другите издания съдържат допълнения, уточнения, но никакви съществени промени в оценката и разглеждането на езиковия материал. „Ръководството“ на Л. е образец на учебник за един език, написан във формата на описателна граматика. Тази му главна особеност и последвалите издания са причина за широкото използуване на учебника и за разпространението му в превод на други езици (напр. на руски). Ценно допълнение към учебника е „Граматика на старобългарския език“ („Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache“) (1909). Този сполучлив труд е по-изчерпателен при сравнението на старобълг. звукове и форми с индоевропейските, но като сравнителна граматика е останал незавършен. Л. не успява да осъществи замисляното по-разширено второ издание. Като подготовка за написване на старобълг. синтаксис може да се разглеждат двете му критични статии за Супр. сб. (1909, 1910) и изследването му върху преводаческото изкуство на Йоан Екзарх (1903). Чрез детайлен анализ на превода и посочване грешките на старобълг. преводачи те спомагат за сигурното използуване на тези текстове в „Ръководството“.

 

В 1876 Л. завършва важното изследване „Склонението в славянски, литовски и германски“, в което критикува „вълновата теория“ на немския езиковед Й. Шмид (1843—1901) и утвърждава строгото прилагане на сравнителните методи с отчитане на точните фонетични съответствия и аналогии в развитието на езиковите форми. С еднаква стойност както за индоевроп. граматика, така и за изучаването на отделните езици са изследванията му върху фонетичните закони в слав., старобълг., германски и литовски; обяснението му за влиянието на сричковото ударение върху дължината на гласните в края на думата и сричката в литовски (1881), слав. (1898, 1902) и специално в сръбски (1885, 1893). На сърбохърватския език Л. посвещава обширна „Граматика“ (1914), чиято първа част (600 с.) обхваща фонетика и ударение, основообразуване, морфология. В научното му наследство остават големи части от неиздадения втори дял — „Синтаксис“. Между многобройните други приноси на Л. са изследвания върху: далматинско-сръбски кирилски служебник (1881), старохърватския поет М. Марулич (1885), хърватската диалектология (1888), техниката на сръбската народна поезия (1912), вокализма на среднобълг. паметници (1877, 1880), акцентните типове на бълг. глагол (1898) и много други, публикуването на част от лужишки новозаветен текст от 1548 (1875). В 1915 излизат в негов превод на немски език „Балкански приказки“ (от Албания, Б-я, Сърбия и Хърватско) като отделен том от поредицата „Приказките в световната литература“.

 

Не по-малко обширна е дейността на Л. в областта на балтийските езици и специално на литовския, който той, наред с всички слав. и редица други езици, е говорел свободно. През 1882 издава с К. Бругман литовски народни песни и приказки. Изключително богата и критически обработена сбирка са студиите му върху прегласа на коренните срички (1884) и образуването на частите на речта в литовски (1891), статиите за литовските частици и съюзи (1903), за литовските лични имена (1910, 1911, 1914), както и литовската христоматия с подробна граматика (1915), излязла от печат в 1919.

 

В свободното владеене на материала, в задълбочения анализ, критичната острота и яснота на изложението се крият непреходната стойност на творческото

 

 

530

 

дело на Л. и решителното влияние, което оригиналната му личност оказва върху формирането на новите изследователски методи в езикознанието в края на XIX в.

 

 

    Съч.:

o   Rationem quam J. Bekker in restituendo digammo secutus est. Leipzig, 1866, 53 p.;

o   Zur neuesten Geschichte der slavischen Sprachforschung. — Beiträge zur vergleichenden Sprachforschung auf dem Gebiete der arischen, celtischen und slavischen Sprachen, 5, 1868, p. 403—444;

o   Indogermanische Chrestomathie. Schriftproben und Lesestücke mit erklärenden Glossaren zu A. Schleichers Compendium der vergleichenden Grammatik der indogermanischen Sprachen. Weimar, 1869. 4. Altgriechisch, p. 159—189; 5. Altlateinisch, p. 189—203; 6. Oskisch, p. 203—213; 7. Umbrisch, p. 213—227; 9. Altbulgarisch, p. 259—295; 10. Gotisch, p. 323—337;

o   Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Grammatik, Texte, Glossar. Weimar, 1871, 7+245 p. (2 изд. 1886; 9 изд. 1969, 24+364 p.; pyc. прев. M., 1890, 192 c.);

o   Die Vokale ъ und ь in den sogenannten altslovenischen Denkmälern des Kirchenslavischen. — Berichte der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, 27, 1875, p. 35—137;

o   Ein altbulgarischer Lautgesetz. — ASPh, 1, 1875, p. 58—59;

o   Das sorbische Neue Testament von 1548. — ASPh, 1, 1875, p. 161—249 (2 изд. 1963, 35+158 p.);

o   Die Deklination im Slavisch-Litauischen und Germanischen. Leipzig, 1876, 29+158 p.;

o   Bemerkungen über den niedersorbischen Dialekt des Tharaens. — ASPh, 2, 1877, p. 125—129;

o   Zograph. Evang. Marc. I. 6. — ASPh, 2, 1877, p. 191—192;

o   Bemerkungen über den Vocalismus der mittelbulgarischen Denkmäler. — ASPh, 2, 1877, p. 269—288;

o   Zur Kritik der kürzeren Legende vom H. Clemens. — ASPh, 3, 1879, p. 79—83;

o   Spuren der stammabstufenden Deklination im Slavischen und Litauischen. — ASPh, 3, 1879, p. 108—111;

o   Abagar — ein neubulgarischer Druck aus dem 17. Jahrhundert. — ASPh, 3, 1879, p. 518—521;

o   Der bulgarische Artikel mit V oder N. — ASPh, 3, 1879, p. 522—523;

o   Die Unterschrift des Evangeliums von Trnovo. — ASPh, 4, 1880, p. 512—513;

o   Bemerkungen über den Vokalismus der mittelbulgarischen Denkmäler. — ASPh, 4, 1880, p. 565—574;

o   Litauische Volkslieder aus Wilkischken. — ASPh, 4, 1880, p. 590—610;

o   Das dalmatinischserbische cyrillische Missale romanum in der Leipziger Stadtbibliothek. — Berichte der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, 33, 1881, p. 199—250;

o   Die Quantitätsverhältnisse im Auslaut des Litauischen. — ASPh, 5, 1881, p. 188—190;

o   Die Präsensbildungen im Slavischen und ihr Verhältnis zum Infinitivstamm. — ASPh, 5, 1881, p. 497—533;

o   Litauische Volkslieder und Märchen aus dem preußischen und russischen Litauen. Strassburg, 1882, 8+587p. [Leskien А., K. Brugmann];

o   Altkroatische geistliche Schauspiele. Leipzig, 1883—1884, 39 p.;

o   Die Partikel -am in der Deklination. Ein Beitrag zur Analyse der indogermanischen Casusendungen. — Berichte der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, 36, 1885, p. 95—105;

o   Untersuchungen über Quantität und Betonung in den slavischen Sprachen. 1. Quantität im Serbischen. — Abhandlungen der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, philosophisch-historische Klasse, 10, 1885, p. 69—220; 13, 1893, p. 527—610;

o   Zu den Werken des altkroatischen Dichters M. Marulić. — Berichte der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, 37, 1885, p. 285—295;

o   Zur kroatischen Dialektologie Dalmatiens. — Berichte der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, 40, 1888, p. 203—208;

o   Die Bildung der Nomina im Litauischen. — Abhandlungen der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, philosophisch-historische Klasse, 12, 1891, p. 151—618;

o   Die Betonungstypen des Verbums im Bulgarischen. — ASPh, 21, 1898, p. 1—10;

o   Untersuchungen über Betonungs- und Quantitätsverhältnisse in den slavischen Sprachen. — ASPh, 21, 1898, p. 321—398; 24, 1902, p. 104—137;

o   Die Übersetzungskunst des Exarchen Johannes. — ASPh, 25, 1903, p. 48—66;

o   Litauische Partikeln und Konjunktionen. — Indogermanische Forschungen, 14, 1903, p. 89—113;

o   Zum Šestodnev des Exarchen Johannes. — ASPh, 26, 1904, p. 1—70;

o   Noch einmal ъ und ь in altkirchenslavischen Denkmälern. — ASPh, 27, 1905, p. 1—41;

o   Zur glagolitischen Schrift. — ASPh, 27, 1905, p. 161—168;

o   Die Vokale ъ und ь im Codex Suprasliensis. — ASPh, 27, 1905, p. 481—513;

o   Die Vokale ъ und ь in den Codices Zographensis und Marianus. — ASPh, 27, 1905, p. 321—350;

o   Der aristotelische Abschnitt im Hexameron des Exarchen Johannes. — In: Jagić-Festschrift. Berlin, 1908, p. 97—112;

o   Zur Kritik des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis. 1.—2. — Abhandlungen der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, philosophisch-historische Klasse, 27, 1909, p. 445—465; 28, 1910, p. 3—26;

o   Litauische Personennamen. — Indogermanische Forschungen, 26, 1909, p. 325—352; 28, 1911, p. 390—396; 34, 1913, p. 296—333;

o   Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Heidelberg, 1909, 52+260 p. (руски прев. Казань, 1915);

o   Über Dialektmischung in der serbischen Volkssprache. — Berichte der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler, 62, 1910, p. 129—160;

o   Grammatik der serbo-kroatischen Sprache. 1. Heidelberg, 1913, 46+588 p.;

o   Balkanmärchen aus Albanien, Bulgarien, Serbien und Kroatien. Jena, 1915, 3+332 p.;

o   Litauisches Lesebuch. Mit Grammatik und Wörterbuch. Heidelberg, 1919, 20+312 p.;

o   Slavische und baltische Forschungen (Sämtliche Leipziger Akademieschriften 1875—1911. 1—2.). Leipzig, 1975, 1., 610 p.; 2., 565 p.

 

    Лит.:

·   Бодуен де Куртене И. H. — ЖМНП, 188, 1871, с. 152—167 (рец.);

·   Streitberg W. August Leskien. — Indogermanisches Jahrbuch, 7, 1919, p. 138—143;

·   Jagić V. August Leskien. — ASPh, 37, 1920, p. 270—280;

·   Streitberg W. August Leskiens Schriften. — ZSPh, 9, 1932, p. 1 —10;

·   Bielfeldt H. H. — ZS, 9, 1964, p. 278—280;

·   Müller K. — Deutsche Literatur-Zeitung, 85, 1964, p. 520—522 (рец.);

·   Schlimpert G. August Leskien und die Gründung des Lehrstuhls für slawische Sprachen an der Universität Leipzig. — In: Beiträge zur Geschichte der Slawistik. Berlin, 1964, p. 226—238;

·   Fischer R. August Leskien (1840—1916). — In: Bedeutende Gelehrten in Leipzig. 1. Leipzig, 1965, p. 57—62;

 

 

531

 

·   Streitberg W. August Leskien. — In: Portraits of Linguists. A Biographical Source Book for the History of Western Linguistics 1746—1963. Bloomington—London, 1966, p. 469—473;

·   Bielfeldt H. H. Johann August Heinrich Leskien. 8.7.1840—20.9.1916. — In: Leskien A. Slavische und baltische Forschungen. (Sämtliche Leipziger Akademieschriften 1875—1911, 1). Leipzig, 1975, p. VII—XI;

·   Keipert H. Leskiens Altbulgarisch-Vorlesung von 1877/78. — In: Bulgarische Sammlung, 2. 1300 Jahre Bulgarien. Studien zum 1. Internationalen Bulgaristikkongreß, Sofia, 1981. 1. Neuried: Hieronymus, 1981, p. 17—35;

·   Zeil W. Slawistische Forschung und Lehre in Leipzig 1870—1917 und ihr Platz in der internationalen Slawistik. — В: История на славистиката от края на XIX и началото на XX век. С., 1981, с. 225—250;

·   Schröter G. Bibliographie der Veröffentlichungen August Leskiens. 1. Monographien und Aufsätze. 2. Rezensionen. 3. Übersetzungen / Herausgeberschaft. 4. Literatur über A. Leskien. — ZS, 26, 1981, p. 271—278;

·   Эйхлер Э. Научный коллоквиум, посвященный творческому наследию Августа Лескина. — СС, 18, 1982, 2, с. 90—92;

·   Eicher Е., G. Schröter. Nachträge zur Bibliographie der Veröffentlichungen August Leskiens. 1. Monographien und Aufsätze. 2. Rezensionen. (3. Übersetzungen / Herausgeberschaft: keine Nachträge). 4. Literatur über A. Leskien. — ZS, 28, 1983, p. 280—283;

·   Schröter G. 30 Leskien-Breife aus Jena, Göttingen und Bautzen (1866—1870). — ZS, 30, 1985, p. 361—401;

·   Schaller H. W. August Leskien und die bulgarische Sprachwissenschaft. — In: Kulturelle Traditionen in Bulgarien. Göttingen, 1989, p. 281—293.

 

Румяна Златанова

 

 

    (18). ЛЕТОБРОЕНЕ — система на броене на годините с начало някое важно събитие. През различни епохи и у различни народи изходните точки за определяне на реда на събитията са различни. Най-старото изчисление на годините е ставало по родове и човешки възрасти (Бит. 5:3, 11:10 и др.), а по времето на Макавеите (II в. пр.н.е.) летоброенето у евреите започва от освобождението им от сирийско робство при първосвещеника Симон (143 пр. н.е.). След това те възприемат ерата на Селевкидите, когато Селевк Никанор нанася победа над Димитрий Полиоркет при Газа (1 окт. 312 пр.н.е.). Тази ера се среща често у източните народи и главно в сирийските паметници. Римляните изчисляват броя на годините от „основаването на Рим“ („ab urbe condita“ — 753 пр.н.е. по Катон, 754 пр.н.е. по Барон) и по консули. Изчислението по консули е по-популярно и трае по-дълго време. То бива забранено с указ от виз. имп. Лъв VI Философ (886—912). Древните гърци броят годините по олимпиади, които започват от 4733 от „сътворението на света“ (776 пр.н.е.). По времето на римския имп. Диоклециан (284—305) се въвежда т.нар. Диоклецианова ера (ἀπὸ Διοκλητιανοῦ), която започва от 284, т.е. от възкачването на Диоклециан на престола. Тази ера е позната още и като „ера от мъчениците“ (χρόνοι ἀπὸ τῶν μαρτύρων). Употребява се дълго време в Египет и Етиопия. Мохамеданското Л. започва от 15 юли 622, когато Мохамед се преселва от Мека в Медина. Тази хронологическа система е наречена „Хидржа“. По времето на Френската революция се въвежда Републиканска ера, която започва от 22 септ. 1792. Това Л. трае до 1806. Някои отделни по-големи градове или центрове използуват своя местна хронологическа система. Такъв е случаят с Антиохия. Според антиохийската ера от „сътворението на света“ до н.е. са изминали 5968 години.

 

Днес в науката са известни ок. 200 хронологически системи, по-голямата част от които вече не са валидни.

 

Във виз. книжнина, откъдето се възприемат и в старобългарската, са разпространени две хронологически системи: 1) „от сътворението на света или от Адам“: ἀπὸ κτίσεως κόσμου, ἀπὸ τοῦ Ἀδάμ, ἀπὸ τοῦ κόσμου; 2) от новата ера (т.е. от предполагаемото време на раждането на Христос). Идеята за Л. „от сътворението на света“ се заражда през I в. пр.н.е. и намира израз в труда на Йосиф Флавий „Археология“, но се оформя след н.е. В случая се използува библейската хронология, като за отправна точка се взема „сътворението на света“, началото на човешкия род според Библията. Библейският текст е запазен в различни редакции, поради което изчисленията по тази хронологическа система невинаги съвпадат. Така напр. според евр. изчисление началото на човешкия род е годината 3761 пр.н.е. Това число лежи в основата на т.нар. математически календар на евреите, съставен от равина Хилел II.

 

 

532

 

Според евр. талмудисти от „сътворението на света“ до н.е. има 4004 години, според 70-те тълковници — 5508, според йезуитския богослов и астроном Петавиус (XVII в.) — 3984. Във виз. и слав. книжнина се използуват различни стойности (коефициенти) за отбелязване броя на годините от „сътворението на света“ до н.е.:

 

    1. Коефициент 5502. Въведен е от Секст Юлий Африкан (II —III в.), по народност римлянин, но живял повече в Палестина и писал на гръцки, в съчинението му „Πεντάβιβλον χρονολογικόν“ („Хроника в пет книги“), в което се представят събитията от „сътворението на света“ до 221. С течение на времето тази система става широко популярна и традиционна. Цели векове тя дава тон на виз. хронологическа практика и е указател на хронистите от по-късно време. Африкановата ера е най-старата християнска хронологическа система. Затова Африкан е наречен „баща на християнската хронологическа литература“.

 

    2. Коефициент 5200. Ерата на Африкан бива подложена на критика от църковния историк Евсевий Кесарийски (260—340), който решава да съкрати библейската хронология с 300 години, т.е. времето от Адам до Авраам, тъй като данните за този период са твърде несигурни. Така се получава числото 5199 години или кръгло 5200. Тази ера не получава популярност.

 

    3. Коефициент 5493. Ерата на Евсевий Кесарийски бива подложена на критика от александрийския монах Панодор (IV—V в.). За основа на своите изчисления Панодор взема не само Библията и сведенията у Африкан, но и астрономическия канон на Птолемей (II в.). Началото на света той поставя на 29 авг. 5493 пр.н.е. Панодоровата ера се среща у някои виз. хронисти (Теофан и др.), но рядко. У Теофан Панодоровият вариант е наречен александрийски.

 

    4. Коефициент 5501. Опит за поправяне на хронологическата система на Панодор прави египетският монах Аниан (V в.). В своите пасхални изчисления той идва до заключението, че от „сътворението на света“ до н.е. са изминали 5501 години, или кръгло 5500. Аниан поставя началото на годината не на 29 авг., както Панодор, а на 25 март. За да придаде по-голям авторитет на своята система, Аниан твърди, че тя е съобразена с църковното предание, че се опира на Свещеното писание и т.н. Той критикува остро системата на Евсевий Кесарийски, свързвайки я с неговите ариански възгледи. Така Евсевиевата система губи последователи, а Аниановата се утвърждава. С течение на времето хронологическата система на Аниан се налага все повече, като се възприема, че от „сътворението на света“ до н.е. са изминали 5500 години. Аниановото Л. се нарича също „александрийско“ Л. или „александрийска ера“.

 

Александрийското Л. се използува през Средновековието както на Изток, така и на Запад. То е приложено от Анастасий Библиотекар (ок. 800—817 — ок. 877—879) в „Хронография трипертита“. Голяма роля играе в сирийската истор. книжнина. През VI в. е използувано в хрониката на сирийско-виз. хронист Йоан Малала. През първата половина на VII в. се среща в „Computus“ на Максим Изповедник (580—662). Употребява се и от по-късните виз. хронисти: Георги Синкел, Теофан, патриарх Никифор, Георги Амартол, Симеон Метафраст и др. Виз. хронисти считат това Л. за най-точно. Патриарх Никифор I (806—815) изрично бележи, че Христос се е родил „според най-голямата точност“ през 5500 г. Теофан (VIII—IX в.) пише: „Годината, в която Зенон умря. . . според точното и вярното пресмятане на александрийците е 5983. . ., а според божественото въплъщение е 483.“

 

От Византия александрийската ера се възприема и в слав. свят (Б-я, Сърбия и Русия), но се употребява по-рядко. Тя е използувана в Именника на българските ханове наред с лунните години. Според повечето изследователи годината 6363, посочена у Черноризец Храбър

 

 

533

 

като година на създаването на слав. писменост, също е изчислена по александрийското Л. В Първия Симеонов сборник, запазен в руски препис от 1073 (Изборник от 1073), също е застъпено александрийското летоброене:

 

    5. Коефициент 5508. На виз. почва александрийската ера претърпява някои промени във връзка с индикта, който играе голяма роля във виз. хронологическа практика: годината 5500 се променя на 5508. Тази промяна е добре обяснена от В. В. Болотов: „Дата 5508, по счислению византийскому или κατὰ ρωμαίους была лишь простой, хотя и очень употребительной, ее модификацией. Изменение цифры 5500 в 5508 произошло не вследствие каких-либо глубоких изысканий, а в интересах летосчисления: благодаря этой прибавке 8 лет, год от сотворения мира κατὰ ρωμαίους, разделенный на 15, дает в остатке индикт, столь важный в византийском летосчислению (Лекции по истории древней церкви. Т. 1. СПб., 1907, с. 94). Цифрата 5508 намира опора и в грц. библейски превод на 70-те тълковници. Така през VII в. се появява Л., според което от „сътворението на света“ до предполагаемото раждане на Христос са изминали 5508 години. В науката това Л. се нарича обикновено византийско (още ромейско, цариградско). За пръв път то се среща в „пасхални таблици“ от ок. 630—641. След това получава широко разпространение, без обаче да измества александрийското. Така александрийското и виз. Л. съжителствуват векове наред. Виз. ера се употребява също в Сицилия и Италия. Тя се възприема и от балк. народи заедно с покръстването им. Гърците я употребяват дори и след падането на Константинопол под турска власт (1453). След това обаче си пробива път Л. с начална дата предполагаемото раждане на Христос. В средновековна Б-я виз. Л. е основната хронологическа система.

 

    6. Коефициент 5505. Употребява се във виз. книжнина много рядко. Оттук го възприема Константин Преславски в своите Историкии. За този коефициент по-пълно се говори в едно виз. похвално съчинение от XI в. и у Никита Сеид от Икония — „За Пасха“ („Περὶ Πάσχα“). Това Л. е резултат от критиката срещу александрийската хронологическа система, която се засилва през XI—XII в. във връзка с полемиката между Западната и Източната църква.

 

    7. Коефициент 6000 и 7000. Най-старият слав. писмен паметник, в който се говори за коефициента 6000, е Първият Симеонов сборник: исухиѥво отъ того ѥже о х҃совѣ рождении. . . въ шестоуѭ же тысѧштѫ вьси съгласѫѭть. . . въ . s̃ . тысѧштѫ ı-авивъша са господа (л. 250). За коефициента 7000 се говори в някои староруски грамоти и договори (В. С. Иконников. Опыт русской историографии. T. 1, кн. 1. Киев, 1891, с. 150).

 

Според Ив. Добрев съществуват основания да се говори и за други стари хронологически системи, напр. моравско-панонската (с коефициент за преизчисляване 5501) и българската летописна ера (коефициент 5513). Първата е резултат на „добре обмислен синтез на християнското и историческото летоброене, който превъзхожда във всяко отношение хронологическите дирения на епохата“; тя е създадена от Константин-Кирил Философ и е „безукорна от историческо и астрономическо (пасхално) гледище“. Втората е дело на лице със слаби хронологически познания, което не е имало пълна и точна представа за основните принципи на александрийското, виз. и Дионисиевото летоброене.

 

Л. от новата ера (ерата от Рождество Христово) възниква през VI в.

 

 

534

 

През 531 се завършват пасхалните таблици на александрийския патриарх Кирил Александрийски (412—444), изчислени по Диоклециановото Л. Предстояло да се изработят нови таблици за определен срок, които да влязат в сила през 532. С тази задача се залавя западният монах Дионисий Мали (Dionysius Exiguus) през 525. Но той не иска да изчислява по Диоклециановата ера, тъй като Диоклециан е един от най-жестоките гонители на християните. Дионисий търси нов изходен пункт и идва до идеята, че за християнина най-уместно е да започне да брои годините от раждането на Христос („ab incarnatione Domini nostri Jesu Christi“ — „от въплъщението на господа нашего Исуса Христа“). Така годината 284 по Диоклециановата ера, когато е трябвало да влязат в сила новите пасхални таблици, отговаря на 532 от Рождество Христово (284 + 248 = 532). По този начин се явява първата в историята дата от Рождество Христово. Дионисиевата хронологическа система бързо се разпространява и започва да измества останалите Л. Скоро след това тази ера бива приета в Рим и Италия, през 589 — и в Испания. В британските владения тя се налага през 729. По времето на Карл Велики (768—814) става официална ера в цяла Западна Европа, използува се и на Изток.

 

След приемането на Дионисиевата ера на Изток старите хронологически системи не изчезват изведнъж. Във виз. книжнина в много случаи сега дадено събитие се определя и от „сътворението на света“, и по н.е. Така е у редица видни хронисти: Йоан Малала, Георги Синкел, Теофан, Георги Амартол, Симеон Метафраст и др. (У Георги Амартол: „През 6316 г. от сътворението на света, или през 816 от божественото въплъщение, се възцари Михаил Травел Аморееца“; у Симеон Метафраст: „През годината 6323 от сътворението на света, или през 823 г. от божественото въплъщение, цар на ромеите бе Теофил, син на Михаил Травел“). Двойната датировка на едно и също събитие има важно значение, тъй като чрез нея се открива хронологическата система, по която са правени изчисленията. От XVI в. в грц. книжнина се използува повсеместно н.е. Днес тази ера е приета във всички страни, в които християнството е било или е официална религия.

 

Слав. страни, които са по-близо до Рим и са изпитвали неговото непосредствено влияние, приемат н.е. по-рано от онези, които са в съседство с Византия. Най-старият слав. писмен паметник, датиран според н.е., е Бан-Кулиновата грамота (1189). Сред западнослав. инкунабули н.е. се среща в октоих, печатан в Цетина през 1494. През XVII в. вече има значително разпространение. В Русия н.е. се въвежда най-напред в западните руски земи, граничещи с Полша и Литва. Най-старият руски паметник, датиран по н.е., е от 1229 (договорът на смоленския княз с Рига). Когато западните руски земи влизат в състава на Литовската държава, н.е. вече е официално летоброене. В Москва виз. Л. се запазва до втората половина на XVII в. Н.е. се въвежда официално в Русия с указ на Петър I от дек. 1699, като началото на годината се поставя на 1 ян., а не на 1 септ., както е било дотогава. Прилагането на този указ започва от 1 ян. 1700.

 

В Б-я единични случаи на използуване на н.е. започват да се появяват от XIV в. Н.е. се среща в бележка към преписа на Завета на Иван Рилски, но същевременно е посочена и датата от сътворението на света: „В годината от създаването на света 6893, а от Рождество Христово в 1385 г.“ В надпис от Слимнишкия манастир в Преспанско също са употребени двете Л. В Б-я практиката да се изчислява и от сътворението на света, и по н.е. едновременно продължава до XIX в., след което се възприема само н.е.

 

Разнообразие има и по въпроса за началото на календарната година. Във Византия ерата от сътворението на света поставя началото на годината на 1 септ. („начало на индикта“). Това е т.нар. септемврийска година. Така е и в Б-я. Това е т.нар. виз. индикт.

 

 

535

 

Има още императорски индикт, който започва от 25 септ., и папски индикт, който започва от т.нар. мартенска година. Така е до падането на Венецианската република през 1797. В Папския двор това явление се наблюдава до XVI в. В Русия също се употребява мартенската година. Едва към края на XIV в. се преминава към септемврийска година. До 1753 в Англия новата година започва на 25 март. Същото положение се наблюдава и във Флоренция. В Рим отдавна за начало на годината се поставя 25 дек. Януарската година най-напред си пробива път на Запад, но твърде бавно. В Германия и Франция тя се приема едва към XVI в.

 

 

    Лит.:

·   Ideler L. Lehrbuch der Chronologie. Berlin, 1831, p. 339—455;

·   Grotefend H. Handbuch der historischen Chronologie des deutschen Mittelalters und der Neuzeit. Hannover, 1872, 18+200 p.;

·   Geizer H. Sextus Julius Africanus und die byzantinische Chronographie. 1. Die Chronographie des Julius Africanus. Leipzig, 1880, 283 p.; 2., 1. Die Nachfolger des Julius Africanus. Leipzig, 1885, 426 p.; 2., 2. Leipzig, 1898, p. 427—500;

·   Brinkmeier E. Praktisches Handbuch der historischen Chronologie aller Zeiten und Völker. Berlin, 1882, 14+504 p.;

·   Иконников В. С. Опыт русской историографии. 1, 1. Киев, 1891, с. 150;

·   Rühl Fr. Chronologie des Mittelalters und der Neuzeit. Berlin, 1897, p. 157—200;

·   Степанов H. Таблицы для решения летописных „задач на время“. — ИОРЯС, 13, 1908, 2, с. 83—132;

·   Лебедев Д. Средники. — ЖМНП, н.с., 33, 1911, май, с. 106—156;

·   Преображенский П. Г. Летописное повествование св. Феофана Исповедника. Исследование из области византийской историографии. Вена, 1912, 12+264с.;

·   Златарски В. Най-старият исторически труд в старобългарската книжнина. — СпБАН, 27, 1923, с. 132—182;

·   Марковски Ив. За древнобиблейската хронология. - ГСУбф, 7, 1929-1930, с. 1—34;

·   Grumel V. La chronologie. Paris, 1958, 12+487 p.;

·   Куев K. Към въпроса за началото на славянската писменост. — ГСУфф, 54, 1960, 1, с. 1—108;

·   Куев K. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 85—148;

·   Събев Т. Църковно-календарният въпрос. С., 1968, 80 с.;

·   Добрев Ив. За александрийското и моравско-панонското летоброене и за някои дати в старата славянска писменост. — ГСУфсф, 69, 1977, 2, с. 121—174;

·   Добрев Ив. Как да тълкуваме датите в старите писмени паметници. — В: Славянска палеография и дипломатика. Доклади и съобщения от Семинара по славянска палеография и дипломатика. София, септември 1979. С., 1980, с. 153—165;

·   Добрев Ив. Още една дата по моравско-панонското летоброене на Константин Философ — Кирил (Св. Вацлав Чешки е убит на 2. VII.936 г.). — ГСУфсф, 74, 1984, 1, с. 3-30.

 

Куйо Куев

 

 

    ЛЕТОПИС НА ДУКЛЯНСКИЯ ПОП — вж. Дуклянска хроника.

 

    ЛЕТОПИСИ — вж. Исторически съчинения.

 

    ЛѢТОПИСЬЦЪ ВКРАТЦѢ - вж. Исторически съчинения, Никифор I.

 

 

    (19). ЛИСТОВЕ НА УНДОЛСКИ — два пергаментни листа от старобълг. кирилски ръкопис от XI в. (фрагмент от синаксарната част на евангелие-апракос); размери 18,7 (18,9) х 15,5 см, уставно писмо, 19 реда на страница. Част от текста е повредена. Намерени са от В. М. Ундолски вероятно малко преди 1845 в подвързията на друг ръкопис. Заедно с останалите ръкописи от сбирката на Ундолски дн. се съхраняват в Ръкописния отдел на Руската държ. библиотека в Москва под сигн.: фонд 310, № 961. Отбелязани са в „Предварительный список славяно-русских рукописей XI—XIV вв., хранящихся в СССР“ (АЕ, 1966) под № 18 и в „Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI-XIII вв.и (1984) под № 11.

 

Л. У. съдържат две евангелски четива: Мт 13:24—30, 36—43 (вероятно за 8 ноем., празника на св. архангели) и Мк 5:24—34 (за 4 дек., празника на мъчениците Варвара и Юлиания) и указания за евангелските четива от 11 ноем, до 4 дек. (не за всички дни). Почти всички изследвани отнасят паметника към XI в. Само В. Н. Шчепкин е на мнение, че ръкописът е от първата половина или началото на XII в. Основание за това му дават известни прилики в начертанието на буквите и в правописа със среднобълг. паметници и нарушената етимологична употреба на еровете в полза на ъ.

 

Детайлното изучаване на Л. У. от Е. Ф. Карски, Н. Б. Тихомиров и В. Стойчевска-Антич дава възможност да се очертае много добре тяхното място сред останалите старобълг. паметници. Съпоставянето им със старобълг. паметници и с руските паметници от XI в., чието уставно писмо зависи все още от

 

 

536

 

Листове на Ундолски, XI в.

 

 

южнославянското и преди всичко — от българското, показва, че палеографските особености на ръкописа, които има предвид Шчепкин, се срещат в различна степен и в по-старите ръкописи — начертанието на а, у, з, ж, д; ъı със съединителна черта, наклонът на буквите надясно. Тяхната характеристика показва следните особености: а — изписването с плоска петлица на средата на мачтата е характерно и за най-старите южнослав. надписи (Надпис на чъргубиля Мостич, Преславски надпис на Павел Хартофилакс, Самуилов надпис от 993, Темнички надпис; вж. Епиграфика старобългарска), и за някои ръкописи (Супр. сб., Хилендарски листове, Охридски апостол, Добромирово евангелие, подписа на Анна Ярославна на грамотата от 1063); у — с опашка със завит край (Супр. сб., Архангелско евангелие); з — с плавно преминаване на мачтата в опашката (Архангелско евангелие); ж — с асиметрично езиче, което започва встрани от пресичането на наклонените линии (Сав. кн.); д — с нарушена геометричност на формата и с крачета, които не излизат от реда (Самуиловия надпис, Супр. сб.); ъı — със съединителна черта (един път и ы) — тази особеност е свойствена в различна степен на редица паметници от XI в., особено руски (напр. в третия — по Карински — почерк на Остромировото евангелие, Минея от 1097); ы със съединителна черта се употребява в Преславския надпис на Павел Хартофилакс, в парчетата от керамични плочки с рисуван текст; ь и ı, свързани с точка по средата, са нормален знак в кирилската част на Реймското евангелие. При другите букви трябва да се отбележат старинните начертания на ж, к, м, н, п, о; ц и щ имат опашки в реда (щ няма паралели в кирилските ръкописи, но може да се свърже с глаголическото щ, което също е в реда); при ц такова начертание е засвидетелствувано в Самуиловия надпис, Супр. сб., Добромировото евангелие; ѣ е винаги в реда; при ѡ трите вертикални черти са еднакви по височина (както в Самуиловия надпис, Остромировото евангелие (средния почерк), Изборника от 1073, грц. ръкописи от това време). Общото в изписването на буквата е малката разлика между дебели и тънки черти (подобно и в Супр. сб.). По наклона на буквите надясно Тихомиров определя почерка като наклонен устав. Важна особеност на почерка на Л. У. е висящото писмо (освен в глаголически паметници като Киевските листове, Клоц. сб., Син. пс. писмо под линията имат някои листове от Вълкановото евангелие, Ен. ап.).

 

При формата на титлите Карски също установява „древен рисунък“ (подобен в Самуиловия надпис, Супр. сб., Сав. кн.), а двойните титли при означаването на числа са характерни за Асем. ев. По орнамента си (заставката на л. 2 и инициалите на л. 1 и 2 б са писани с червена и зелена боя и мастило) Л. У. показват близост с Ен. ап., Охридския апостол, Добромировото евангелие, Сав. кн.;

 

 

537

 

зелена боя се използува в: Син. пс., Син. евх., Асем. ев., Охридския апостол, кирилската част на Реймското евангелие, руските Новгородски минеи (1095—1096). В. Стойчевска-Антич установява, че има много големи прилики в палеографско отношение между Л. У. и Ен. ап. (писмо под линията, начертанието на буквите б, в, ж, з, ѡ, орнамент). Общо взето, това са архаични белези, които се срещат и в Самуиловия надпис, Сав. кн. и Хилендарските листове. Близост се наблюдава и при палеографското сравнение на Л. У. с Битолския надпис на Иван Владислав (при ц и щ, ч, ѡ, ж, ѫ, ѣ, м).

 

По правопис Л. У. спадат към групата на едноеровите старобълг. паметници (само ъ, два пъти ь); в това отношение също най-много се свързват с Ен. ап. (другия старобълг. ръкопис с употреба само на ъ). Въвеждането на правопис само с един еров знак и в други старобълг. ръкописи, както и особено показателният факт за наличие на твърде ранни епиграфски паметници с едноерова правописна система на Балканите (в преславската епиграфика от X в. — ь, в Хумската плоча от X—XI в. и в Башчанската плоча от ок. 1100 — ъ) дават основание Л. У. да се датират в рамките на старобълг. период. Като свидетелство за „дълбока древност“ на листовете Карски посочва липсата в тях на йотувани гласни (освен ю), употребата на ѣ за гл. ı-а, ѫ за ѭ, отсъствието на грц. буква за кс, абсолютно правилната употреба на ѫ и ѧ. Той заключава, че в говора, отразен в Л. У., вече не се е чувствувала разлика между ъ и ь, но смята, че не може да се каже точно къде би трябвало да се локализира този говор, тъй като подобни процеси при еровите гласни са били характерни както за източнобълг., така и за западнобълг. диалектни области и с едноеров правопис би могъл да се отличава още протографът на Л. У.

 

Морфологичната система на Л. У. се характеризира с изключително стегнати форми в склонението и спрежението (както в Сав. кн.), в синтаксиса се употребява дат. пад. за принадлежност, с един случай е засвидетелствуван и dativus absolutus. Интересно е, че с оглед на превода на грц. форма за вин. пад. мн. ч. при местоименията се използува слав. начин с форма за ед. ч. (свое, въсе). Индивидуална особеност по отношение на другите евангелски преписи е усилващото и на второ място в изречението.

 

Поради малкия обем на Л. У. не могат да се правят заключения за лексикалните особености на паметника. Сравнението, което Карски прави в текстологично отношение на запазените четения с Асем. ев., Остромировото евангелие, Зогр. ев., Мар. ев., Сав. кн., му дава основание да твърди, че Л. У. имат такива черти, които са свойствени изключително на тях, и в никакъв случай не са по-близо напр. до Асем. ев., отколкото до Остромировото евангелие. Карски заключава, че „преписвачът на Листовете е имал оригинал, който не е съвпадал нито с един от запазените до наше време най-стари (XI в.) кодекси“ (1962, с. 598).

 

По съвкупност на палеографските, правописните и езиковите белези Л. У. принадлежат към XI в. или, както смята П. А. Лавров, може би към втората половина на XI в., но не по-късно. Авторите на „Сводный каталог славянорусских рукописных книг“ датират Л. У. от втората половина (края?) на XI в.

 

Що се отнася до мястото, откъдето произхожда евангелският препис, съответно достигналият до нас фрагмент Л. У., има основание да се приеме, че това би могла да е областта Македония. Същото мнение споделят А. И. Соболевски, Шчепкин, H. Н. Дурново. Н. Ван Вейк и А. М. Селишчев причисляват Л. У. към източнобълг. паметници. Според Тихомиров „измежду основните старославянски паметници, писани с кирилица, само Листовете на Ундолски с най-голяма вероятност могат да бъдат отнесени към написаните в Македония“ (1962, с. 163), поради което е естествено, от една страна, да съдържат черти, сходни със среднобълг. паметници като Болонския псалтир и Охридския апостол,

 

 

538

 

написани в същата област, а, от друга страна, да имат и особености, общи с чертите на най-известните старобълг. паметници Сав. кн. и Супр. сб., които се отнасят към Източна Б-я или към съседните ѝ области (1962, с. 163). Някои особености в дуктуса на Л. У. отразяват регионалното развитие на по-стар, вече установен кирилски шрифт, който по съвкупност от белези може да се локализира в западните бълг. предели. В индивидуалните особености на този тип кирилица се наблюдават все още незаглъхнали черти на глаголическата традиция в начина на изписване на отделните буквени елементи, на специфичните слав. кирилски знаци (ѣ, ж, ъ, щ), на грц. знаци, възприети в кирилицата.

 

 

    Изд.:

o   Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма. С описанием и с замечаниями об особенностях их правописания и языка. 2. СПб., 1868, с. 194—196;

o   Карский Е. Ф. Листки Ундольского. Отрывок кириллического евангелия XI в. Фототипическое воспроизведение текста и исследование письма и языка. — В: Памятники старославянского языка. 1. СПб., 1904, 3+41 с.;

o   Каринский Η. М. Хрестоматия по древнецерковнославянскому и русскому языкам. СПб., 1904, с. 25—28;

o   Огіенко I. Пам’ятки старословянської мови X—XI віків. — В: Пам’ятки старословянської мови X—XI віків. Варшава, 1929, с. 53—56;

o   Романски Ст. Старобългарски език в образци. С., 1945, с. 572—575;

o   Weingart М. Texty ke studiu jazyka a písemniství staroslověnského. Druhé, revidované vydání nově upravil Josef Kurz. Praha, 1949, p. 98—100;

o   Минчева A. Старобългарски кирилски откъслеци. С., 1978, с. 18—24.

 

    Лит.:

·   Стасов В. В. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени. 1. СПб., 1884, табл. 1, № 2 и 3;

·   Буслаев Ф. И. Стасов, В. В. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени (рец.). — ЖМНП, 233, 1884, май, с. 54—104;

·   Карский Е. Ф. Очерк славянской кирилловской палеографии. Варшава, 1901, с. 350—351;

·   Карский Е. Ф. Образцы славянского кирилловского письма с X по XVIII в.Варшава, 1901,с. 4—5;

·   Щепкин В. Листки Ундольского. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Ф. Ф. Фортунатову. Варшава, 1902, с. 249—269;

·   Щепкин В. Н. Листки Ундольского. — РФВ, 48, 1902, с. 249—269;

·   Лавров П. А. Югославянская палеография. Курс, читанный в Санкт-Петербургском Археологическом институте в 1903—1904 году. СПб., 1904, с. 34—36;

·   Лавров П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. — В: Энциклопедия славянской филологии. 4., 1. СПб., 1914, с. 26, 29, 40—42;

·   Альбом снимков с югославянских рукописей болгарского и сербского письма. — В: Энциклопедия славянской филологии. Приложение к вып. 4., 1. Петроград, 1916, № 4;

·   Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 329—330, 369 (фототипно изд. Л., 1979);

·   Ухова Т. Б. Миниатюры, орнамент и гравюры в собрании В. М. Ундольского. Каталог. — Записки Отдела рукописей. Государственная публичная библиотека СССР им. В. И. Ленина, 18, 1956, 184, с. 115;

·   Тихомиров Н. Б. Каталог русских и славянских пергаменных рукописей XI —XII вв., хранящихся в Отделе рукописей ГБЛ. — Записки Отдела рукописей Государственной публичной библиотеки им. В. И. Ленина, 25, 1962, 1, с. 148—149, 159—165; 3, с. 104—105; 4, с. 214;

·   Карский Е. Ф. Труды по белорусскому и другим славянским языкам. М., 1962, с. 569—603;

·   Стојчевска-Антиќ В. Околу датирањето на Ундолските листови. — MJ, 20, 1969, с. 175—178;

·   Стојчевска-Антиќ В. Листовете на В. М. Ундолски. — В: Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 389—403;

·   Тот И. К изучению одноеровых памятников XI в. — StS, 24, 1978, р. 248—249, 254—258;

·   Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 84—85 (2 изд. С., 1986, с. 106);

·   Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР. XI—XIII вв. М., 1984, с. 52—53.

 

Ангелина Минчева

 

 

    (20). ЛИТАВРИН, Генадий Григориевич (6.IX. 1925) — руски медиевист, специалист по история на Византия и на средновековна Б-я. Роден в с. Абай Уст, Горноалтайска автономна област. Завършва история в Московския държ. унив.; специализира в Катедрата по история на средните векове (1946—1951). През 1951—1954 е аспирант към катедрата, защитава дисертация на тема „Борьба болгарского народа против византийского ига — XI—XII вв.“. Научен сътрудник в Сектора по византинознание към Инст. за история при АН на СССР (1955—1968). Проф. в Сектора по стара и средновековна история към Инст. по славянознание и балканистика (1970). През 1973 защитава като докторска дисертация книгата „Советы и рассказы Кекавмена“. От 1982 е ръководител на Сектора по стара и средновековна история към Инст. по славянознание и балканистика. Орден „Кирил и Методий“ I ст., лауреат на Международната награда „Братя Кирил и Методий“ (1984).

 

 

539

 

Генадий Литаврин

 

Още в началото на научната си дейност Л. насочва вниманието си към историята на средновековна Б-я. След кандидатската дисертация, посветена на един слабо проучен до този момент период от бълг. история (X—XII в.), публикува поредица от трудове с приносен характер: „Восстание болгар и влахов в Фессалии в 1066 г.“, „Крестьянство Западной и Югозападной Болгарии в XI—XII вв.“, „Болгария и Византия в XI—XII вв.“, „Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България в сравнение с Византия (от края на VII до края на XII век)“, „Особенности византийского и болгарского феодализма в конце XII—XIV вв. (К проблеме типологии феодализма)“, „О социальных воззрениях богомилов“, „Формирование этнического самосознания болгарской народности (VII — первая четверть X в.)“ и др. Хронологичният и проблемно-тематичният диапазон в изследванията на Л. върху средновековната бълг. история са твърде широки. В тях се разглеждат основни въпроси, свързани със заселването на славяните и прабългарите на Балк. п-в, със социално-икономическите условия в Първото бълг. царство, с културните постижения на бълг. народ през епохата на Средновековието, с борбите за освобождение от виз. власт и др. Важни са приносите на Л. в изясняването на социално-икономическите и политическите предпоставки за възприемането на слав. писменост в Б-я и на последвалия разцвет на старобълг. култура. Научните му интереси са насочени и към формирането на етническото самосъзнание на слав. народи, главно на българите. Л. отдава особено значение на делото на Кирил и Методий и на техните ученици за окончателното създаване на бълг. народност като славянска по език и самосъзнание. Той защитава тезата, че благодарение на дейността на старобълг. книжовници от IX—X в. древна Русия получава писменост, а с нея и условията за развитието на собствена слав. култура.

 

В изследванията си, посветени на борбите на бълг. народ срещу виз. владичество, Л. обосновава становището, че делото на слав. просветители съдействува в значителна степен бълг. народ да запази своята жизненост, твърдост и самобитност в условията на засиленото виз. духовно и културно влияние. Л. изследва и въпроси, свързани с възстановяването на бълг. държава през 1187. Нейното истор. развитие той разглежда като естествено продължение на политическите и културните традиции, създадени при хан Аспарух, хан Крум, хан Омуртаг, княз Борис I, цар Симеон, цар Самуил. Във връзка с това подчертава и важното значение на Златния век за разцвета на бълг. култура през XIII-XIV в.

 

 

    Съч.:

o   Крестьянство Западной и Юго-Западной Болгарии в XI—XII вв. — Ученые записки Института славяноведения, 14, 1956, с. 226—250;

o   Налоговая политика Византии и Болгарии в 1018-1185 гг. — ВВр, 10, 1956, с. 81—110;

o   Восстание болгар и влахов в Фессалии в 1066 г. — ВВр, 11, 1956, с. 123—134;

o   Очерки истории Византии и южных славян. Пособие для учителей. М., 1958, 325 с. [Литаврин Г. Г., А. П. Каждан];

o   Болгария и Византия в XI—XII вв. М., 1960, 470 с.;

o   Будапештская рукопись писем Феофилакта Болгарского. — В: Сборник трудове, посветени на академик Иван Снегаров по случай 80-годишнината му. С., 1964 (ИИИ, 14—15), с. 511—527;

 

 

540

 

o   История Византии. 2. М., 1967, с. 206—236, 262—277, 347—353; 3. М., 1967, 29—71, 123—160;

o   Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България в сравнение с Византия (от края на VII до края на XII в.). — ИП, 26, 1970, 6, с. 23—40;

o   Советы и рассказы Кекавмена. Сочинение византийского полководца XI в. Подготовка текста, введение, перевод и коментарий Г. Г. Литаврина. М., 1972, 742 с.;

o   Армянский автор XI столетия о Болгарии и болгарах. — В: Славяне и Россия. К 70-летию со дня рождения С. А. Никитина. М., 1972, с. 27—31;

o   Особенности византийского и болгарского феодализма в конце XII—XIV вв. (К проблеме типологии феодализма). — В: Юго-Восточная Европа в эпоху феодализма (Резюме докладов Кишиневского симпозиума 1973 г.). Кишинев, 1973, с. 52—60;

o   Славянските земи и Византийската империя в българската историография през последното десетилетие. — В: Проблеми на българската историография след Втората световна война. С., 1973, с. 203—212;

o   Как жили византийцы. М.. 1974, 191 с.; Проблема образования раннеславянских государств в современной советской историографии. — In: Studia Balkanica Bohemoslavica. 2. Brno, 1976, p. 81—97;

o   Некоторые особенности этнонимов в византийских источниках. — В: Вопросы этногенеза и этнической истории славян и восточных романцев. Методология и историография. М., 1976, с. 198—217;

o   Византийское общество и государство в X—XI вв. Проблемы истории одного столетия: 976—1081 гг. М., 1977, 310 с.; Этническое самосознание славян в VII—X вв. (К проблеме формирования раннефеодальных народностей). — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. VIII Международный съезд славистов, Загреб—Любляна, сентябрь 1978. Доклады советской делегации. М., 1978, с. 241—263;

o   Юридическият статут на българските земи в състава на византийската империя (1018—1185). — В: България в света от древността до наши дни. 1. С., 1979, с. 228—232;

o   Работы советских славистов и балканистов. [Литаврин Г. Г., В. А. Дьяков, А. Я. Манусевич]. — В: Советская историческая наука в 1975—1979 гг. М., 1980, с. 158—171;

o   Народы Балканского полуострова в составе Византийской империи в XI—XII вв. — В: Формирование раннефеодальных славянских народностей. М., 1981, с. 170—185;

o   К проблеме становления болгарского государства. — СС, 1981, 4, с. 29—48;

o   Условия развития болгарской культуры в XI—XII вв. — В: История и культура Болгарии. К 1300-летию образования болгарского государства. М., 1981, с. 293—303;

o   Введение. [Литаврин Г. Г., В. Д. Королюк]. — В: Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего средневековья. М., 1982, с. 3—9;

o   Древняя славянская этническая общность. [Литаврин Г. Г., В. Д. Королюк, Б. Н. Флоря]. — В: Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего средневековья. М., 1982, с. 10—33;

o   Формирование этнического самосознания болгарской народности (VII — первая четверть X в.). — В: Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего средневековья. М., 1982, с. 49—82;

o   Славяне нижнего Подунавья во время образования Болгарского государства. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. 1. Българската държава през вековете. С., 1982, с. 36—47;

o   Древняя Русь, Болгария и Византия в IX —X вв. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. IX Международный съезд славистов. Киев, сентябрь, 1983 г. Доклады советской делегации. М., 1983, с. 62—76;

o   Формирование этнического самосознания славян в эпоху раннего средневековья. — Общественные науки, 1983, 4, с. 101—117;

o   Особенности международной обстановки на Балканах во второй половине XIV — первой половине XV в. [Литаврин Г. Г., Е. П. Наумов, В. П. Шушарин]. — В: Османская империя и страны Центральной, Восточной и Юго-Восточной Европы в XV—XVI вв. Главные тенденции политических взаимоотношений. М., 1984, с. 42—48.

o   Как са живели византийците. С., 171 с.;

o   Славинии VII—IX вв. — социально-политические организации славян. — В: Этногенезис народов Балкан и Северного Причерноморья. Лингвистика, история, археология. М., 1984, с. 193—203;

o   Становление крестьянства в южнославянских и западнославянских странах (до конца XII в.). [Литаврин Г. Г., Ю. В. Бромлей, В. Д. Королюк]. — В: История крестьянства в Европе. 1. Формирование феодально-зависимого крестьянства. М., 1985, с. 350—372;

o   Введение. — В: Раннефеодальные государства на Балканах (VI—XII вв.). М., 1985, с. 3—7;

o   Восточноримская империя в V—VII вв. — В: Раннефеодальные государства на Балканах (VI—XII вв.). М., 1985, с. 8—33;

o   Славяне и Византия в VI—VIII вв. [Литаврин Г. Г., О. В. Иванова]. — В: Раннефеодальные государства на Балканах (VI—XII вв.). М., с. 34—98;

o   Формирование и развитие Болгарского раннефеодального государства (конец VII —начало XI в.). — В: Раннефеодальные государства на Балканах (VI—XII вв.). М., 1985, с. 132:—188;

o   Межэтнические связи и межгосударственные отношения на Балканах в VI—XII вв. [Литаврин Г. Г., Е. П. Наумов]. — В: Раннефеодальные государства на Балканах (VI-XII вв.). М., 1985, с. 285—313;

o   Место Первого болгарского царства в истории средневековой Европы. — В: Юбилеен сборник в чест на акад. Димитър Косев. С., 1985, с. 34—39;

o   Славяне и протоболгары. Традиции и реальность. — В: Втори международен конгрес по българистика. Пленарни доклади. С., 1986, с. 24—41;

o   Проблема „славиний“ как социально-политической организации славян в современной историографии. — В: Руско-български връзки през вековете. С., 1986, с. 7—11;

o   Византийцы и славяне — взаимные представления. — In: The 17th International Byzantine Congress. Major papers. New York, 1986, p. 369—382;

o   Культурный переворот в Болгарии и Древняя Русь. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 393—403; България—Византия XI—XII век. С., 1987, 383 с.;

o   Религия и политика в Болгарии накануне и в период утверждения христианства (VIII — конец IX в.). — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов. София, сентябрь, 1988 г. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 82—100;

 

 

541

 

o   Введение. [Литаврин Г. Г., Б. Н. Флоря]. — В: Принятие христианства народами Центральной и Юго-Восточной Европы и крещение Руси. М., 1988, с. 3—8;

o   Введение христианства в Болгарии (IX—начало X в.). — В: Принятие христианства народами Центральной и Юго-Восточной Европы и крещение Руси. М., 1988, с. 30—67;

o   Общее и особенное в процессе христианизации стран региона и Древней Руси. [Литаврин Г. Г., Б. Н. Флоря]. — В: Принятие христианства народами Центральной и Юго-Восточной Европы и крещение Руси. М., 1988, с. 235—262;

o   Лиутпранд Кремонский об одном из славянских обычаев. — В: Studia Slavica. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 311—313;

o   Византия и древняя Русь в конце IX—X в. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 225—232.

 

    Лит.:

·   Чолова Цв. Професор д-р Генадий Григориевич Литаврин на 60 години. — ИП, 41, 1985, 9—10, с. 128—130;

·   В. Р. Г.Г.Литаврин — лауреат международной премии им. братьев Кирилла и Мефодия. — CC, 1985, 3, с. 108.

 

Петър Ангелов

 

 

    ЛИТОМЕРЖИЦ — вж. Проучвания на археологическите паметници от IX—X в. на територията на Велика Моравия.

 

 

    (21). ЛИТУРГИЯ НА СВЕТИ ПЕТЪР — опростено грц. чинопоследование със старинен произход, с типичен източен (виз.) строеж и заемки от Литургията на св. Яков. Относно първообраза ѝ учените не са единодушни. Ф. Е. Брайтмън я определя като компилация на части от виз. и римския обред — виз. литургия със същината на римската меса, чиито формули са заменени с византийски. И. Вашица смята (1940, 1966), че тя не е нищо друго освен римската Литургия на Григорий Велики в грц. превод, чийто канон е поставен във виз. рамки. Това до известна степен е вярно, тъй като в анафората се срещат само някои формули от римския канон. Във втората част на обширната си студия за Л.с.П. Хансенс доказва, че и тези формули, наречени от Кодрингтън „инфилтрации“, както и специфичната лат. доксология са ориентализирани. Безспорно Хансенс е прав, като смята Л.с.П. за византийска. За това могат да се приведат още доказателства: 1) наличие на недоразвит проскомидиен чин, изтеглен в началото на службата (J. М. Hanssens, р. 117) — нещо недопустимо в структурата на римската литургия; 2) в три от четирите варианта, към които възхождат различните преписи, се среща характерният дяконски възглас Στῶμεν καλῶς (станѣмъ добрѣ), с който се съобщава, че настъпва времето за принасяне на даровете в жертва и който липсва в римския сакраментарий. Макар че е източна по произход и строеж, Л.с.П. се е отличавала от развитото и напреднало цариградско богослужение с архаичната си постройка, с липсата на двете проскомидийни молитви (след херувимската песен), със съкратеността си и с вмъкнатите пасажи от римския сакраментарий. За старинността ѝ говори и фактът, че в нито един от преписите, освен в късния слав. препис (XVII—XVIII в., от Хилендарския манастир, публикуван от Порфирий Успенски), няма указание за извършването на т. нар. Алегория на възнесението (отнасянето на остатъка от причастието от олтарната трапеза в протезиса — вж. Архиепископ Вениамин. Новая Скрижаль или объяснение о церкви, о литургии и о всех службах и утварях церковных. 15 изд. СПб., 1891, с. 225; Ив. Гошев. Старобългарската литургия. Според български и византийски извори от IX—XI в. — ГСУбф, 9, 1931—1932, 7, с. 52) — церемония, въведена през VIII в. във Великата църква и описана от Теодор Студит (вж. Theodori Studitae explicatio divinae liturgiae praesanctificatorum. — PG, 99, 1860, col. 1688—1689).

 

Л.с.П. е достигнала до нас в три версии — грц., грузинска и слав. Съществуването на слав. текст, наличието на Киевските листове (по същество част от типа литургични книги, наречени libelli missae), както и два пасажа от старобълг. книжнина свързват превода на Л.с.П. и употребата ѝ сред славяните с Кирило-Методиевата епоха. Предполага се, че Л.с.П. е преведена от Константин-Кирил и Методий по времето на Моравската мисия и представлява

 

 

542

 

последен етап от литургичното им творчество. (Първоначално те превеждат вероятно Златоустовата литургия, след това някакъв лат. обред, възприет във Велика Моравия от Северна Италия, чието отражение се открива в Киевските листове, но преводът не е бил дословен, а с виз. елементи в ред отделни западни молитви.) Според Вл. Вавржинек стремежът е бил да се постигне синтез от източни и западни елементи с цел да се създаде творба, която най-добре да отговаря на специфичните условия и нужди на моравското общество. За старинността на Л.с.П. говори слав. препис, който е от късна епоха, но който, както изтъква Вашица (Bsl, 8, 1939—1946, р. 20, 53), чрез ред езикови архаизми насочва към най-ранния период от старобълг. книжнина.

 

Косвено доказателство са пасажите от ЖМ (гл. 11):

и у презвитер Козма:

 

Подробният анализ на сведението от ЖМ навежда някои учени, като Й. Лауренчик и В. Ткадълник, на мисълта, че се касае не за Л.с.П., а за празника, на който се поменува св. Петър. Защитата на Л.с.П. от страна на презвитер Козма показва, че той поставя тази литургия редом с другите три виз. литургии (Василиевата, Златоустовата, Якововата). Подобна защита на догматичната законност на четирите литургии съдържа и едно писмо на Евтимий Атонски (починал през 1028), където редом с другите две цариградски литургии се препоръчва отслужването и на Л.с.П., и на Якововата литургия: „. . . а ако някой някога желае да служи, то всяка [литургия] е добра — Якововата и Петровата, Василиевата и Златоустовата“ (J. М. Hanssens, р. 121). Това същевременно е и указание за запазването до късно (началото на XI в.) на тази литургия в някои области на Виз. империя. Естествено, и Евтимий, и презвитер Козма не отъждествяват тази литургия с римската. Никога нито на Изток, нито на Запад римският сакраментарий не е бил свързван с името на ап. Петър. А трудно е да се предположи, че двама източни писатели ще препоръчват или защитават западно богослужение, което вече чувствително се е различавало от цариградското, и то пред духовенство и общество, което не е било латинизирано. Затова логично е да се мисли, че Козма има предвид в случая нещо, което е било прилагано някъде и някога по бълг. земи, а не само богослужението на славяните католици, хървати или чехи, както предполага Д. Чижевски.

 

Л.с.П., изглежда, е била в употреба в ония земи на Виз. империя, които до 732 са били на двойно подчинение — политически към Цариград, но църковно към Рим. От тези области поне произхождат повечето преписи — без грузинските. Промяната в църковното подчинение след едикта на имп. Лъв III (717—741) не довежда автоматически и до промяна на литургичната практика на споменатите диоцези. Било поради консерватизма на местните църкви, било поради някогашната търпимост на Патриаршията отслужването на тази литургия продължава и след 732. Това личи и от една забележка в един от т. нар. македонски (според термина на Кодрингтън) варианти, намерен в Атон: „Loco рарае mentio patriarchae.“ Прилагана в тези диоцези, Л.с.П. е била позната и употребявана, изглежда, и в областите, присъединени след 842 към Б-я. Тя е била в употреба сред покръстените преди 864 славяни от югозападните предели на Б-я (за християнизацията в църковната епархия Македония с център Солун и 18-те епископства, между които и Воден, Лерин, Костур, през втората половина на VIII в. вж. Д. Ангелов. Образуване на българската народност. С., 1971, с. 219).

 

 

543

 

По-късно вероятно е направен и старобългарският превод, от който според Вашица и Ф. В. Мареш произхожда и късният слав. препис от Хилендарския манастир.

 

 

    Лит.:

·   Вениамин архиеп. Новая скрижаль или объяснение о церкви, о литургии и о всех службах и утварях церковных. СПб., 1884, 126 с.;

·   Brightman F. Е. Liturgies Eastern and Western. 5., Eastern Liturgies. Oxford, 1896, p. XCI;

·   Codrington M. H. W. The Liturgy of Saint Peter. — Liturgiegeschichtliche Quellen und Forschungen, 30, 1936, p. 1936, p. 41;

·   Hanssens J. M. La liturgie romano-byzantine de Saint Pierre. — OChP, 4, 1938, p. 237—258; 5, 1939, p. 103—150; Vašica J. Slovanská liturgie sv. Petra. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 1—54;

·   Vašica J. Slovanská liturgie nové osvětlená Kijevskými listy. — SaS, 1940, p. 65—77;

·   Чижевский Д. К вопросу о литургии св. Петра. — Slovo, 1953, p. 37—41;

·   Gamber K. Das glagolitische Sakramentar der Slavenapostel Cyrill und Method und seine lateinische Vorlage. — Ostkirchliche Studien, 6, 1957, p. 165—173;

·   Soukupova D. Liturgie sv. Petra. — Náboženská revue církve československé, 32, 1961, p. 208—215;

·   Vašica J. Slavische Petrusliturgie. — In: Anfänge der slavischen Musik. Bratislava, 1966, p. 23—34;

·   Dvornik F. Byzantské misie u Slovanů. Praha, 1970, p. 124—131;

·   Laurenčik J. К otázce slovanské liturgie sv. Petra. — In: Studia palaeoslovenica. Josepho Kurz septuagenario dedicatum. Praha, 1971, p. 202—214;

·   Tkadlčík V. Byzantinischer und römischer Ritus in der slavischen Liturgie. — In: In Wegzeichen (Festschrift H. M. Biedermann). Würzburg, 1971, p. 313—332;

·   Mareš F. V. Die Anfänge des slavischen Schrifttums und die byzantinisch-griechische Literatur. — Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 1—4;

·   Buchta V. Súmrak legendy o liturgii sv. Petra ako liturgii cyrillometodejskej. — Pravoslavný kalendář na rok 1976, p. 106—116;

·   Смядовски T. Супрасълският сборник и богослужебното многообразие през ранното средновековие. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 110—112;

·   Smjadovski T. La liturgie de saint Pierre et son application chez les slaves. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, p. 68—77;

·   Вавржинек В. Культурные и церковно-политические предпосылки возникновения славянской литургии. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 136;

·   Христова И. Кога са преведени литургиите на св. Яков и на св. Петър? — В: Медиевистични ракурси. С., 1993, с. 33—42.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (22). ЛИТУРГИЯ старобългарска — литургията, преведена от Константин-Кирил и Методий и въведена в употреба в Б-я от техните ученици. Някои учени се стремят да докажат, че става дума за римската Л. Те изхождат от погрешната идея за един ритуален униформизъм (какъвто е съвременният), познат под названията римски ритуал (за всички римокатолици) и виз. ритуал (за всички православни). Всъщност богослужебно-каноническото предание от кирило-методиевската епоха подсказва съвсем друга действителност — по онова време процесът на интеграцията на източните и западните ритуали, при който римското богослужение се налага с малки изключения над целия римокатолически свят, а византийското — над целия православен свят, още не е завършен. Тогава е било възможно всяка поместна църква, дори всеки град и храм да притежава свои богослужебни формули, еднакво законни и действени в общата рамка на оформения в древността апостолски култ, ако са спазени двете основни правила: да са верни на догматиката и на добрия литературен вкус. Следователно нищо не е задължавало солунските братя да преведат и да въведат във Велика Моравия ритуал, който те самите не познават, а още повече да „научат“ (ЖК, гл. 15) и други да го извършват. Други учени се опитват да докажат, че Л., преведена от слав. първоучители, е т.нар. Литургия на свети Петър. Това е Л. от виз. тип, чиято анафора е заменена с римския канон; вероятно е създадена в Южна Италия и може би е употребявана в някои грц. църковни общини там и в Източен Илирик. До нас са стигнали 9 грц. преписа, най-ранният от които е от XI в. Намереният неин слав. превод е по-късен. Въз основа на пасажа от ЖМ, в който се говори, че Методий поканил моравския княз „на службата на свети Петър“ (гл. 11), както и въз основа на филологически разбор, при който се откриват общи думи в слав. превод на тази Л. и в Киевските листове, приписвани ту на Кирил, ту на Методий, Й. Вайс, Й. Вашица, П. Молберг, Й. Гинцел и др. смятат, че това е Л., преведена от слав. първоучители. Тезата е трудно доказуема, защото свидетелството в ЖМ най-вероятно се отнася не до литургийна формула, а до празника на ап. Петър.

 

 

544

 

Киевските листове са от времето след кирило-методиевската епоха, затова могат да съдържат думи, взети от по-ранни преводи.

 

Трета група изследователи се основават на факта, че солунските братя са виз. мисионери и познават виз. ритуал. Това обстоятелство според тях означава, че Кирил и Методий превеждат виз., а не римския или т.нар. римовизантийски ритуал. Доказателства се търсят в ЖК, в което при изброяването на богослужебните последования от денонощния кръг, в това число и Л., се използува цариградската терминология и се посочва преводът на виз. изборно евангелие. Прави се изводът, че старобълг. Л. е Л. на виз. ритуал, позната в три разновидности — Василиева, Златоустова и Преждеосвещена, които в истор. си развитие претърпяват известни изменения. Старобълг. им превод е направен според техния състав от IX в., който може да се намери в Барбериновия евхологий (VIII—IX) в. — най-древният евхологий, дошъл до нас, съдържащ чинопоследованията от денонощния кръг, тайнствата и обредите на виз. ритуал. В него Василиевата Л. има 20 молитви, Златоустовата — 16, Преждеосвещената — 8, голямо разнообразие от заамвонни молитви и молитви на дяконикона. В съвременните три литургии са запазени осемте молитви на Преждеосвещената Л., 19 на Василиевата и 11 на Златоустовата.

 

С положителност може да се твърди, че солунските братя са превели трите Л. на виз. ритуал в техния състав от IX в. до времето, когато техните ученици са дошли в Б-я. Основанията за това са следните: 1) Василиевата Л. докъм XII в. е на първо място в запазените до нас ръкописи и следователно е основна Л. във Византия (срв. Барберинов евхологий, Порфириев евхологий от IX—X в., евхологий кодекс № 15 на бившия Румянцевски музей в Москва от X—XI в., кодекс № 959 и 962 на Синайската библиотека от XI в., кодекс Г.В.IV на Криптоферата от XI в. и др.). 2) В старобълг. паметници са запазени молитви и фрагменти от молитви, които се намират само в Златоустовата Л. (срв. Синайския евхологий, Похвално слово за св. архангели от Климент Охридски). 3) Преждеосвещената Л. е била абсолютно необходима за великопостния период. Вярно е, че типикът на IX в. говори само за две Л. — ежедневна и преждеосвещена. Вероятно под ежедневна се разбира пълната Л., каквато е както Василиевата, така и Златоустовата. По това време няма уставно определение, което да регулира кога да се извършва всяка от двете пълни литургии; може би правото на избор се е предоставяло на служещия клирик. 4) За високите качества на най-ранния превод на Л. говори не само съвършено точното предаване на съдържанието на текста, но и спазването на неговата ритмическа организация. В евхаристийния канон на Л. на верните (по преписа в Син. евх.) Р. О. Якобсон реконструира стихов модел и убедително свързва този превод с името на Константин-Кирил (Таинаı-а слоужьба Константина Философа и дальнейшее развитие старославянской поэзии. — ЗбРВИ, књ. 8/1, 1963, с. 153—161).

 

Старобълг. пълна Л. съдържа трите основни части на християнската евхаристия: дидактическата (литургията на словото или на оглашените), приносителната (проскомидия) и тайнствената (литургията на верните). В нея проскомидийният комплекс е разпаднат, т.е. принасянето на хляб и вино от страна на народа, прибирането и подготовката на даровете от страна на дяконите и прочитането на молитвата на съсъдохранилището (или предложението) вече остават преди литургията на оглашените. Проскомидийният чин на подготовката на даровете е съвсем кратък.

 

Литургията на оглашените е започвала с една лития от някой пункт на селището или от атриума на храма, в който на тоя ден ще се извърши Л. По време на тази лития са четени трите ектении (две малки и една велика), трите молитви на антифоните и са се пеели трите антифони от съвременния чин.

 

Ектениите и молитвите на верните на втората половина от древната проскомидия

 

 

545

 

и на Литургията на верните са запазени в съвременния чин на Василиевата и Златоустовата Л.

 

Преждеосвещената Л. през IX—X в. има ектениите и молитвите от съвременния ѝ чин освен молитвата при издигането на хляба, която в съвременното богослужение е взета от двете пълни Л. Тя също е имала множество заамвонни молитви и молитви на дяконикона (или на скевофилакиона), от които до днес са запазени само общите.

 

 

    Лит.:

·   Ginzel J. А. Geschichte der Slavenapostel Cyrill und Method und der slavischen Liturgie. Leitmeritz, 1857 (2 изд. Wien, 1861; 3 изд. Osnabrück, 1968, 11 + 174 + 132 p.; същото: Amsterdam, 1969);

·   Mohlberg G. Il messale glagolitico di Kiew (sec. IX) ed il suo prototipo Romano del sec. VI—VII. Roma, 1928, p. 207—320 + 40 tabl. (Atti della Pontificia accademia Romana di Archeologia. Serie III. Memorie, 2);

·   Baumstark A. Missale Romanum. Seine Entwicklung, ihre wichtigsten Urkunden und Probleme. Eindhoven-Nijmegen, 1929, 238 p.;

·   Гошев Ив. Старобългарската литургия. Според български и византийски извори от IX—X в. — ГСУбф, 9, 1931—1932, 7, с. 1—79;

·   Nahtigal R. Euchologium Sinaiticum. 1. Fotografski posnetek. Ljubljana, 1941, 26 p. + 220 tabl.; 2. Tekst s komentariem. Ljubljana, 72 + 423 p.;

·   Frček J. Euchologium sinaiticum. — Patrologia Orientalis, 24, 1933, p. 611—802; 25, p. 489—617;

·   Vašica J. Slovanská liturgie sv. Petra. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 1—54;

·   Gamber K. Das glagolitische Sakramentar der Slavenapostel Cyrill und Method und seine lateinische Vorlage. — Ostkirchliche Studien, 6, 1957, p. 165—173;

·   Smržik S. The Glagolitic or Roman-Slavonic Liturgy. Cleveland—Rome, 1959, 120 p.;

·   Dittrich Z. Christianity in Great Moravia. Groningen, 1962, 33+316 p.;

·   Duthilleul P. L’évangélisation des Slaves: Cyrille et Méthode. Tournai, 1963 (Bibliothèque de Théologie, ser. 4. Histoire de la Théologie, 5), p. 109—112, 122—123, 144—155, 184—188;

·   Lengeling E. J. Konstitution des zweiten vatikanischen Konzils über die heilige Liturgie. Münster, 1964, p. 37—98;

·   Dostál A. The Origins of the Slavonic Liturgy. — Dumbarton Oaks Papers, 19, 1965, p. 66—87;

·   Zagiba F. Einige grundlegende Fragen des cyrillo-methodianischen liturgischen Gesanges. — SPFFBU, 14, Řada uměnovědná, F. 9, 1965, p. 403—415;

·   Θεοδῶρου Εὐ. Τὸ ἔργον τῶν ἁγίων Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου ἐξ ἐπόψεως λειτουργικῆς. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτιος. 1. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 113—137;

·   Чифлянов Б. Проскомидията. — ГДА, 17, 1967—1968, с. 357—419;

·   Dvornik Fr. Byzantské misie u Slovanů. Praha, 1970, p. 121—203;

·   Чифлянов Б. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната моравска мисия. — ГД А, 22, 1972—1973, с. 223—385;

·   Чифлянов Б. Богослужебният чин, преведен от братята Кирил и Методий в началото на моравската им мисия. — В: Славистичен сборник. С., 1973, с. 57—68;

·   Чифлянов Б. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия. — ДК, 58, 1978, 1, с. 16—21;

·   Konzál V. Die Entwicklung der byzantinischen Liturgie und die Slawen. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.—11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 283—299.

 

Благой Чифлянов

 

 

    (23). ЛИУДПРАНД (Liudprandus) (ок. 920—ок. 970) — кремонски епископ. Роден в гр. Павия (в Ломбардия, Северна Италия). Произхожда от знатно семейство, получава много добро образование. Отрано приема духовен сан. Младостта му преминава през годините на междуособни борби на северноиталианските феодални държавици. Първоначално Л. е съветник в двора на италианския крал Хуго (926—947). През 945, когато надмощието започва да клони на страната на Беренгар II от Иврея, преминава в неговия антураж и става негов съветник и довереник. Две години по-късно на престола се възкачва Лотар II (947—950) — син на Хуго. Беренгар II успява да организира неговото отравяне и арестува съпругата му Аделаида; макар и за кратко, той става крал на Италия (950—961). Непрекъснатите междуособици в Ломбардия използува владетелят на съседната германска държава Отон I (936—973), който нахлува с войската си, освобождава пленената Аделаида и обявява Беренгар II за свой васал. Ломбардия става съставна част от германското кралство, а Аделаида — съпруга на крал Отон I. Поставя се началото на походите на немските феодали в Италия, в резултат на които по-късно е създадена Свещената римска империя, обхващаща Германия и част от Италия и претендираща да е наследница на Карл Велики (768—814). Отон I си поставя и друга цел — да превърне църквата в защитник и крепител на кралските интереси. Първоначално той подчинява на своята воля епископите в Германия. Оставало да бъде подчинен и първосвещеникът на Западната църква — римският папа. Папството отдавна е в упадък и няма реална политическа подкрепа. Враждуващите партии на

 

 

546

 

римската аристокрация свалят и издигат свои протежета на престола на св. Петър. Отон I изчаква подходящия момент за решителна намеса в тези борби. Поводът оново е свързан с крал Беренгар II. През 959 папа Йоан XII (956—964) се оплаква на Отон I, че папската област е излагана редовно на набезите на Беренгаровите войски. През 961 Отон I прекосява границата, сваля Беренгар II от престола, стига в Рим и се коронясва (962) за император на Свещената римска империя. От този момент папите са избирани и сваляни от императорите от Саксонската династия (919—1024); те трябвало да полагат клетва за вярност пред императорите и са техни послушни оръдия в Италия.

 

Л. е непосредствен свидетел и участник в тези събития. През 949 той е изпратен от Беренгар II като посланик при виз. имп. Константин VII Багренородни (913—959). Кралят на Италия и виз. император имали общи интереси в Италия поради нарастващата арабска експанзия на полуострова. При престоя си в Константинопол любознателният пратеник на Беренгар II успява да добие известни познания по грц. език, които му помагат да опознае и опише действителността във виз. столица. След завръщането си от първата мисия във Византия Л. напуска двора на своя повелител и се премества в Германия. По това време той създава своето най-важно съчинение — „Антаподосис“ (история на събитията през периода 887—949), в което се отнася крайно критично към Беренгар II, изпаднал в немилост пред Отон I. От 960 Л. е довереник на Отон I и го придружава по време на втория му поход в Италия. След коронясването му за император на Свещената римска империя Отон I поставя Л. за епископ в гр. Кремона. Отношенията на императора с папството при престоя му в Италия (962—964) са описани подробно в друго съчинение на Л. — „История на Отон“. След присъединяването на Средна Италия германското кралство се оказва непосредствен съсед на виз. владения в южната част на полуострова. Агресивните планове и действия на Отон I сериозно обезпокояват Византия, която навлиза в период на подем и на териториално разширение. Основните сили са хвърлени на изток срещу арабите, виз. владения достигат Месопотамия и Сирия, Кипър и Крит. Но развитието на събитията в Италия не убягва от погледа на виз. правителство. Отон I се надява, че военният конфликт със силния съперник може да се избегне чрез дипломатически ход. Решено е да се поиска една виз. принцеса за съпруга на престолонаследника Отон II (973—983) и като зестра да бъдат получени виз. владения в Южна Италия. С тази задача е натоварен Л.; през 968 той се отправя за Константинопол. Там е посрещнат с нескривана враждебност от имп. Никифор II Фока (963—969) и от неговите приближени. На един прием той е поставен на много непочетно място на трапезата и е принуден да напусне. Мисията на Л. се проваля, но показва колко голяма е вече пропастта между Византия и западния свят. По същото време в Константинопол се явяват пратеници на папа Йоан XII с писмо до виз. император, препоръчващо личността и мисията на Л. В писмото Никифор II Фока е наречен „император на гърците“, а Отон I — „август, император на римляните“. Това е явно нарушаване на виз. претенции, според които единствено виз. император е наследник на титлата и правата на римските иператори. Пратениците на папата са хвърлени в затвора. Тези събития, съпътствуващи престоя му в Константинопол, Л. описва в съчинението си „Доклад за Константинополската мисия“. С жив и образен стил, често с нескривана ирония авторът създава неподражаем портрет на виз. дворцов живот от средата на X в. От друга страна, съчинението свидетелствува за нарастващите различия между виз. Изток и лат. Запад въпреки временното подобряване на отношенията при имп. Василий II (976—1025) и при Отон II, който се оженва за принцеса Теофано, племенница на имп. Йоан I Цимисхий (969—976). За уреждането на този брак,

 

 

547

 

състоял се на 14 апр. 972 в Рим, през 971 в Константинопол е изпратена друга мисия от страна на немския император; предполага се, че Л. взема участие и в нея.

 

Произведенията на кремонския епископ са не само много интересни по съдържание; те представят своя автор и като даровит писател. Неговите творби са основен извор за европ. история от средата на X в. В тях се съдържат уникални сведения и за бълг. история. Някои от тях са просто преразказани слухове, научени при престоя на Л. в Константинопол, каквото е напр. сведението, че синът на бълг. цар Симеон (893—927) Вениамин или Боян бил магьосник, който можел да се превръща във вълк или в каквото поиска друго животно. Друга част от сведенията се основават на конкретни впечатления или разкази на очевидци и представляват неподправена истор. истина. Напр. Л. съобщава, че Симеон „още като малък“ изучава „ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел“; че в средата на X в. в Константинопол още се говорело за него и за подготовката му в Магнаурската школа, където той толкова се отличил с познанията си по традиционните за грц. висше образование дисциплини, че бил наричан „полуелин“; че по-късно той се „отдал на свято подвижничество“, т.е. станал монах. От Л. научаваме и за преименуването на виз. принцеса Мария, съпруга на бълг. цар Петър I (927—970), която в чест на сключения между Византия и Б-я траен мир получава името Ирина (в бълг. превод означава „мир“). На друго място в доклада на Л. за пратеничеството му в Константинопол се говори за приема, състоял се през 968, когато на бълг. пратеници при императора е отредено най-лично място, а самият той — пратеникът на императора на Свещената римска империя, е поставен на унизително задно място на императорската трапеза. В своето раздразнение Л. описва бълг. пратеници като хора, облечени в груби дрехи и с твърде непривлекателен външен вид, с който те му напомняли за маджарите, нападали често немското кралство през първата половина на IX в. Сведенията на Л., отнасящи се до бълг. история, макар и малобройни и невинаги достоверни, дават ценни подробности за политическата и културната история на Първото бълг. царство.

 

 

    Лит.:

·   Köpke R. A. De vita et scriptis Liudprandi episcopi cremonensis. Commentario historica. Berolini, 1842, 204 p.;

·   Liudprandi episcopi Cremonensis opera omnia. Ed. E. Dümmler. Hannover, 1877, 17 + 181 p.;

·   Liudprandi episcopi Cremonensis. Opera omnia. — In: Monumenta Germaniae historica. Scriptores. 20. Hannoverae, 1877, 181 p.;

·   ЛИБИ, 2. C, 1960, c. 318—327;

·   Златарски В. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1971, с. 281—282;

·   История на България. 2. С., 1981, с. 279;

·   Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927). Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 34—36;

·   Литаврин Г. Г. Лиутпранд Кремонский об одном из славянских обычаев. — В: Studia Slavica. К 80-летию Самуила Борисовича Бернштейна. М., 1991, с. 311—313.

 

Илия Илиев

 

 

    (24). ЛИХАЧОВ, Дмитрий Сергеевич (Лихачев, Д.С.) (15/28.XI.1906) — руски литературен историк и текстолог. Роден в С.-Петербург. Завършва Ленинградския държ. унив. (1928). H.с. (1938) и ст.н.с. (1941) в Инст. за руска литература (Пушкински дом) на АН на СССР в Ленинград. Доц. (1946), проф. (1951) в Ленинградския държ. унив. Ръководител на Сектора по староруска литература в Пушкинския дом (1954). Член-кор. (1953), акад. (1970) на АН на СССР. Д-р на филологическите науки (1947). Почетен д-р на Торунския унив., Полша (1964), Оксфордския (1967), Единбургския (1970) унив. — Великобритания. Чуждестр. член на БАН (1963), на Сръбската (1971), Унгарската (1973) АН. Член-кор. на Австрийската (1968), Британската (1976) АН. Лауреат на държ. награда на СССР (1952 — за колективния труд „История культуры древней Руси“, т. 2. М.—Л., 1951; 1969 — за „Поэтика древнерусской литературы“). Член на редакционната колегия на международното сп. „Palaeobulgarica“ („Старобългаристика“), издавано в София (от основаването му, 1977). Кирило-Методиевска награда на БАН (1977 — за кн. „Големият свят на руската литература“).

 

 

548

 

Дмитрий Лихачов

 

Пръв лауреат на Международната награда „Братя Кирил и Методий“ (1979, заедно с Р. Бернар). Награден е с бълг. орден „Кирил и Методий“ I ст. (1963, 1977). Председател на Съветския фонд на културата (от основаването му, 1986).

 

Специалист в областта на старата руска литература и култура, на старите слав. литератури и текстологията. Автор на трудове върху руските летописни традиции — особено върху класическото произведение „Повесть временных лет“ („Повест за изминалите години“), Словото за закона и благодатта от митрополит Иларион, Поучението на Владимир Мономах, Словото за похода на Игор, Молението на Даниил Заточник, Задоншчина, съчиненията на Иван Грозни и др.; от особена важност са приносите му в решаването на проблемите за Предвъзраждането и за т.нар. култура на смеха в старата руска литература, за прехода от старата към новата руска литература.

 

Върху материал от руската средновековна литература Л. поставя за пръв път в науката редица теоретични въпроси на средновековното книжовно творчество, чиито решения имат голямо значение и за осмисляне на състоянието и развитието на другите стари слав. литератури (в частност — на старата бълг. литература) . Основният му принос в това отношение е разработването на проблема за художествеността на това творчество, осветлен от различни аспекти в монографиите „Человек в литературе древней Руси“ (1958), „Поэтика древнерусской литературы“ (1967), „Развитие древнерусской литературы X—XVII вв. Эпохи и стили“ (1973), „Смеховой мир древней Руси“ (съвместно с А. М. Панченко, 1976). Л. отстоява възгледа, че средновековните книжовни произведения имат естетическо и литературно значение, очертава границите на художествеността в тях, изследва най-важните ѝ белези и развитието ѝ. Първостепенно значение при това има схващането му за идеализацията като основен метод на художествено обобщение през Средновековието, в чиито предели се реализират всички художествени завоевания на епохата. Той показва, че от идеализацията произтичат редица особености на средновековната литература — нормативност на изображението, предпочитание към художествената дедукция, статичност и абстрактен психологизъм при очертаването на образите на героите, и изтъква тясната им връзка с общественото битие през Средновековието. Л. разкрива подробно особеностите на литературния етикет и изработените от него канони и устойчиви формули като най-типична за Средновековието условно-нормативна връзка на съдържанието и формата, както и ролята на абстрахирането като основно средство за художествено обобщение, чрез което във всичко временно и тленно се търси знак на вечното, извънвременното, божественото. Той описва основните литературни средства на староруските писатели — метафорите-символи, стиловата симетрия, сравненията , нестилизационните подражания. В трудовете му се изгражда цялостна теория на средновековните литературни жанрове, в чиято основа лежат схващанията за тяхното делово, практическо предназначение и за извънлитературните фактори на жанрообразуването, за йерархичността на жанровете, наличието на обединяващи жанрове, стиловото различие

 

 

549

 

между жанровете, взаимното допълване между системите на литературните и фолклорните жанрове. Значително място в изследванията на Л. заемат отношенията между литературата и изобразителното изкуство; според него те са много тясно свързани помежду си в епохата на Средновековието, главно поради сюжетността на изобразителното изкуство, опиращо се на литературни източници.

 

Л. отделя специално внимание на проблемите, свързани с разрушаването на художествените принципи на средновековните литературни произведения. Във връзка с това той говори за елементи на реалистичност в старата руска литература, като подчертава, че в тях временно отстъпва идеализацията, отстранени са етикетните формули и каноните на изображението, проявяват се конкретизиращи тенденции, стремеж да се създаде илюзия за действителността. Той посочва, че тези елементи се явяват при описанието на единичното и в случаите на критично отношение на писателите към съвременността, вижда прогресивната им роля в това, че те разрушават абстрахиращите стилови системи и способствуват за възникването на нови. Подробно е изследван в трудовете на Л. комплексът от фактори, които водят до замяната на средновековните художествени норми със законите на новата литература: откриването на ценността на човешката личност и на човешкия характер, индивидуализацията на действуващите лица и на бита, засилването на индивидуалното авторско начало, промените в жанровата система.

 

Изградената от Л. система за разкриване и оценка на художествените ценности на средновековната руска книжнина се оказва валидна и по отношение на книжовните произведения в другите слав. страни през Средновековието и нейните главни принципни положения днес са възприети като критерии за анализ и средство за тълкуване на явленията и процесите в старите слав. литератури.

 

Л. систематизира цялостния опит на руската наука в изучаването на текстовете на староруските произведения и изграждането на принципно нова теория в тази област, изложена в кн. му „Текстология. На материале русской литературы X—XVII вв.“ (1962) и „Текстология. Краткий очерк“ (1964). Той се противопоставя на схващането, че целта на проучванията на средновековните текстове е тяхното издаване, осъществявано с помощта на спомагателната дисциплина, наречена „критика на текста“, и утвърждава за задача на тези проучвания изследването на историята на текста, което се извършва с помощта на самостоятелна наука; нейното найподходящо название според него е „текстология“. Основните ѝ принципи, формулирани от Л., са: научното издание е само едно от практическите приложения на текстологията; преди да се издаде текстът, трябва да се проучи неговата история; научното издание трябва да дава представа за историята на текста; всеки текстологически факт трябва да бъде обяснен от гледна точка на неговото възникване; при обяснението на текстологическите факти да се дава предпочитание на съзнателните промени в текста; текстът трябва да се анализира като единно цяло и на фона на неговото обкръжение; заедно с историята на текста на творбата трябва да се проучва отражението ѝ в други произведения, цялостната работа на преписвачите и на скрипториите, в които са възникнали преписите; реконструкцията на текста не може да замени реално запазения текст. Тези принципи се прилагат днес и при анализирането на текстовете на произведенията от всички средновековни слав. литератури, вкл. и от старобълг. литература. В слав. страни е общоприет и утвърденият от Л. термин „текстология“, който в последно време започва да се употребява и в някои неслав. страни.

 

Съществено значение за кирилометодиевистиката имат проучванията на Л. в областта на старобълг. литература от IX—X в. Те са отразени главно в публикациите му „Шестоднев“ Иоанна Экзарха и „Поучение“ Владимира Мономаха“ (1963), „Слово о погибели русской земли“ и „Шестоднев“ Иоанна Экзарха“ (1966), „Древнеславянские литературы как система“ (1968),

 

 

550

 

„Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература“ (1970), „Развитие русской литературы X—XVII вв.“ (1973), „Миссия древнеболгарской литературы и культуры“ (1974), „Големият свят на руската литература“ (1976), „Идея „саморегулирующейся природы“ в Шестодневе Иоанна Экзарха Болгарского“ (1980), „Передовая линия обороны болгарского государства духа“ (1981), „Най-съвършената азбука“ (1985). В тях Л. разкрива огромното значение на старобълг. литература от епохата на Златния век за възникването и развитието на литературите на южните и източните славяни. Той обяснява причините за това явление с характера на самата бълг. литература от IX—X в.; формирала се бързо, тя изведнъж става зряла, обгръща в себе си най-актуалните философски идеи на времето, характеризира се с чувството на величие и монументалност на стила, от самото си възникване отговаря не само на народностни, но и на общочовешки нужди, съчетава бълг. и общочовешки теми, отличава се с широта и откритост. Именно поради тези черти на бълг. средновековна литература става възможно пренасянето ѝ в Русия — с нейните идеи, жанрове, произведения, език и писмо. Във връзка с това Л. въвежда понятието „литературна трансплантация“; с него той обозначава процес, при който пренесени от Византия и Б-я явления продължават да живеят и да се развиват самостоятелно в Киевска Русия. Л. изтъква, че старобълг. литература е важен фактор в общуването на всички православни слав. страни през Средновековието, тъй като тя става основа на една обща за тях литература, наречена от него „литература-посредница“, и създава един общ литературен език, старобългарски по произход. Днес в науката идеята за съществуването на единна за южните и източните славяни „литература-посредница“ се оценява високо с оглед на безспорното съществуване на духовна общност между виз., старобълг. и другите стари литератури на православните славяни, определяща техните най-общи мирогледни и естетически белези. Същевременно обаче се обръща внимание на необходимостта от по-нататъшно уточняване на нейния състав и на критериите за неговото установяване, от изясняване на съотношението между „литературата-посредница“ и цялостната система на литературите на отделните слав. народи, както и от по-точното определяне на значението на всяка от тези литератури за „старославянската литература-посредница“, от избягване на надценяването на нейната роля, още повече, че тя трудно може да се разграничи като самостоятелна литературна структура.

 

Л. засяга специално някои проблеми, свързани с живота и делото на Константин-Кирил и Методий. Той подкрепя схващането за слав. им народностен произход, поставя ги в основата на развитието на бълг. литература и подчертава, че техните личности напълно съответствуват на истор. мисия на цялата старобълг. култура. Според него особен интерес за слав. просветители е представлявало словото: както по форма — фиксирано в буквите и писмеността, така и по съдържание — с точното определяне на смисъла. Л. счита, че именно тези компоненти на словото изиграват първостепенна роля за самосъхраняването на тяхното учение. От творците на Златния век Л. е привлечен най-силно от личността и делото на Йоан Екзарх. Той открива в пролога към Шестоднева схващането за „саморегулиране“ на природата и прави извод, че още през IX в. в Б-я е било ясно осъзнавано значението на саморегулиращите процеси в околната среда; установява, че староруският писател от края на XI — началото на XII в. Владимир Мономах е познавал добре Шестоднева и се е опирал на него не само в своите сведения за природата и в размислите си за красотата на устройството на света, но и в обществените си възгледи; посочва Шестоднева като образец и източник на описанията на природата в Словото за гибелта на руската земя от първата половина на XIII в.,

 

 

551

 

изтъква голямото му влияние върху цялата руска литература от XI до XVII в. Според него Шестодневът е един от най-поетичните паметници на световната литература.

 

Л. отделя много място в трудовете си за изясняването на ролята на старобълг. литература в единното културно движение, развило се в Югоизточна Европа през XIV—XV в., назовано от него с термина „Предвъзраждане“.

 

Обобщавайки схващанията си върху историята на бълг. средновековна литература, той аргументира идеята за съществуването на бълг. „държава на духа“, основана на бълг. език и писменост като крепители на бълг. народностно самосъзнание и важен фактор за вътрешното самосъхраняване на народа в критични за държавността периоди, „държава“, чиито основи са поставени още от Кирил и Методий, от техните ученици и последователи.

 

 

    Съч.:

o   Национальное самосознание древней Руси. Очерки из области русской литературы XI—XVII вв. М.—Л., 1945, 119 с.;

o   Русские летописни их культурно-историческое значение. М.—Л., 1947, 499 с. (фотот. изд. The Hague, 1966. Russian reprint series edited by A. V. Soloviev, 31);

o   Слово о полку Игореве. Историко-литературный очерк. М.—Л., 1950, 164 с. (2 доп. изд. М.—Л., 1955, 152 с.);

o   Повесть временных лет. По Лаврентьевской летописи 1377 г. 1. М.-Л., 1950, 295 с.; 2. М.-Л., 1950, 554 с.;

o   Возникновение русской литературы. М.—Л., 1952, 240 с.;

o   Человек в литературе древней Руси. М.-Л., 1958, 186 с. (2 изд. М., 1970, 180 с.);

o   Текстология. На материале русской литературы X-XVII вв. М.—Л., 1962, 605 с. (2 изд. Л., 1983, 640 с.);

o   „Шестоднев“ Иоанна Экзарха и „Поучение“ Владимира Мономаха. — В: Вопросы теории и истории языка. Л., 1963, с. 187—190;

o   Могат ли да се смятат за славянски т.нар. „руски писмена“, споменати в пространното житие на Константин-Кирил? Отговор на въпрос № 16. — СФ-С, 2, 1963, с. 68;

o   Текстология. Краткий очерк. М.—Л., 1964, 102 с.;

o   Етическата система на Владимир Мономах. — ЕЛ, 21, 1966, 4, с. 1—16;

o   „Слово о погибели русской земли“ и „Шестоднев“ Иоанна Экзарха. — В: Русско-европейские литературные связи. Сборник статей к 70-летию со дня рождения академика Μ. П. Алексеева. М.—Л., 1966, с. 92—96;

o   Поэтика древнерусской литературы. Л., 1967, 372 с. (2 изд. 1971, 414 с.; 3 изд. 1979, 359 с.);

o   Древнеславянские литературы как система. — В: Славянские литературы. VI Международный съезд славистов (Прага, август 1968). Доклады советской делегации. М., 1968, с. 5—48;

o   Старославянските литератури като система. — ЛМ, 13, 1969, 1, с. 3—38;

o   Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература. — ЛМ, 14, 1970, 2, с. 73—85 (същото в: Делото на Константин-Кирил Философ. С., 1972, с. 94—110);

o   Le rôle panslave de la Bulgarie médiévale. — Obzor, 4, 1970, 3, p. 59—62;

o   Развитие русской литературы X—XVII вв. Эпохи и стили. Л., 1973, 254 с.;

o   Миссия древнеболгарской литературы и культуры. — Болгария, 24, 1974, 9, с. 12—13;

o   Мисията на старата българска литература и култура. — Славяни, 30, 1974, 8, с. 19—21;

o   Мисията на старобългарската литература и култура. — Антени, бр. 21, 24 май 1974;

o   Великое наследие. М., 1975, 366 с. (2 изд. 1979, 414 с.);

o   „Дар за цялото славянство. . .“ [интервю: Ив. Германова]. — Народна младеж, бр. 102, 25 май 1975;

o   „Смеховой мир“ древней Руси. Л., 1976, 204 с. [Лихачев Д. С., А. М. Панченко];

o   Големият свят на руската литература. С., 1976, 672 с.;

o   К вопросу о судьбе Изборника 1073 г. в XIV в. — В: Русско-болгарские фольклорные и литературные связи. 1. Л., 1976, с. 42—44;

o   Подарок болгарских ученых. — Вестник АН СССР, 1976, 11, с. 90—92;

o   Кирил и Мефодий. — Смена, 53, 1976, 10, с. 24—25;

o   Слово о полку Игореве. Историко-литературный очерк. М., 1976, 175 с. (2 изд. 1982, 176 с.);

o   Подарък от българските учени. — Отечество, 2, 1977, 1, с. 30—31;

o   Прошлое должно служить современности! — Неман, 1977, 10, с. 168—171;

o   Да се лети! Разговор с акад. Дмитрий Лихачов [интервю: К. Канева]. — Антени, бр. 33, 16 авг. 1978 (същото в: Българистика и българисти. С., 1981, с. 331—335);

o   Забележителни десетилетия. — Антени, бр. 40, 4 окт. 1978 (същото в: Българистика и българисти. С., 1981, с. 112—118);

o   „Слово о полку Игореве“ и культура его времени. Л., 1978, 359 с. (2 изд. 1985, 351 с.);

o   Обичам България — древната, и съвременната, и бъдещата. — Антени, бр. 11, 14 март 1979;

o   Пишем е еднакви букви [интервю: К. Гергински]. — Антени, бр. 23, 6 юни 1979 (същото в: Българистика и българисти. С., 1981, с. 345—348);

o   Тысячелетие русской литературы. — Русская литература, 22, 1979, 1, с. 3—13 [Дмитриев Л. А., Д. С. Лихачев, О. В. Творогов];

o   България и световната култура [интервю]. — Земеделско знаме, бр. 121, 22 май 1980;

o   Идея „саморегулирующейся природы“ в Шестодневе Иоанна Экзарха Болгарского. — В: Българско средновековие. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 210—211;

o   Любов, поделена между старобългарската и староруската култура [интервю]. — Отечествен фронт, бр. 10839, 22 май 1980;

o   „Преодоление слова“ в стиле „плетения словес“ и историко-литературное значение этого явления. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 9—25;

o   Славното дело на първоучителите [интервю]. — Работническо дело, бр. 146, 25 май 1980;

o   Стройна и благородна хармония [интервю]. — АБВ, бр. 22, 27 май 1980;

o   В защита на българската държава на духа. — СпБАН, 27, 1981, 5, с. 6—12;

o   Истоки и характер содружества братских литератур Европы. — Иностранная литература, 27, 1981, 4, с. 188—192 [Лихачев Д ., Ю. Андреев];

o   Передовая линия обороны болгарского государства духа. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, p. 21—27;

o   Миналото и бъдещето са симетрични [интервю]. — Антени, бр. 47, 25 ноем. 1981;

 

 

552

 

o   Посветено на славянството, на цялото човечество [интервю]. — Студентска трибуна, бр. 34, 19 май 1981;

o   Передовая линия обороны болгарского государства духа. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Пленарни доклади. С., 1982, с. 95—109;

o   Тысячелетие письменной культуры восточного славянства и мир. — Иностранная литература, 28, 1982, 10, с. 180—183;

o   Удивление от света [интервю: К. Канева]. — Антени, бр. 49, 8 дек. 1982 (същото в: Българистика и българисти. Статии и изследвания. Българистиката в чужбина. Портрета на българисти. 1981—1986. С., 1986, с. 36—40);

o   Предната отбранителна линия на българската държава на духа. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 354—358;

o   Симетрия на времето. Срещи и разговори с академик Дмитрий Лихачов. Записа и подготви за печат Калина Канева. С., 1984, 256 с.;

o   Смех в древней Руси. Л., 1984, 295 с. [Лихачев Д. С., А. М. Панченко, Н. В. Понырко];

o   Письма о добром и прекрасном. М., 1985, 207 с.;

o   Най-съвършената азбука. — Литературен фронт, бр. 21, 23 май 1985;

o   Прошлое — будущему. Л., 1985, 576 с.;

o   Дело Константина-Кирилла Философа и его брата Мефодия. — В: Жития Кирилла и Мефодия. М., 1986, с. 6—17 [Динеков П. Н., Д. С. Лихачев];

o   Исследования по древнерусской литературе. Л., 1986, 406 с.;

o   Писма за доброто и прекрасното. С., 1986, 215 с.;

o   Великий путь. М., 1987, 302 с.;

o   Избранные работы в трех томах. 1. Развитие русской литературы X—XVII веков. Поэтика древнерусской литературы. Л., 1987, 655 с.; 2. Великое наследие. Смех в древней Руси. Заметки о русском. Л., 1987, 495 с.; 3. Человек в литературе древней Руси. О „Слове о полку Игореве“. Литература — реальность — литература. О садах. Л., 1987, 520 с.;

o   Заметки и наблюдения. Из записных книжек разных лет. Л., 1989, 608 с.

 

    Лит.:

·   Динеков П. Човекът в литературата на стара Русия. — ЛМ, 3, 1959, 2, с. 126—130;

·   Адрианова-Перетц В., Л. Дмитриев, Я. Лурье. Дмитрий Сергеевич Лихачев (К 60-летию со дня рождения). — Русская литература, 9, 1966, 3, с. 233—240;

·   Берков П. Н. Дмитрий Сергеевич Лихачев (К 60-летию со дня рождения). — ИАН СССР сля, 25, 1966, 5, с. 449—453;

·   Велчев В. Дмитрий Сергеевич Лихачов на 60 години. — ЕЛ, 22, 1967, 1, с. 81—83;

·   Динеков П. Общност и различия в развитието на старите славянски литератури. — СФ-С, И, 1968, с. 49—61 (същото в: Динеков П. Похвала на старата българска литература. С., 1979, с. 187—205);

·   Михайлов М. Проблемът за общността и различията в развитието на средновековните славянски литератури. — ТВПИ „КМ“, 5, 1968, 1, с. 197—224;

·   Куев К. По някои въпроси на старобългарската литература. — ЛМ, 13, 1969, 2, с. 57—61;

·   Грашева Л. Старославянските литератури в ново осветление. — ЛМ, 13, 1969, 3, с. 62—71;

·   Дуйчев Ив. По някои проблеми на старославянската и старобългарската литература. — ЛМ, 13, 1969, 5, с. 8—23;

·   Петканова-Тотева Д. По повод на някои мнения за старобългарската литература. — ЛМ, 13, 1969, 5, с. 24—40;

·   Младенов Ц. За някои основни понятия и за метода на сравнителното славянско литературознание. — ЛМ, 13, 1969, 6, с. 3—13;

·   Динеков П. Старобългарската литература — наша гордост и наша тревога. — ЛМ, 14, 1970, 2, с. 51—72 (същото в: Динеков П. Похвала на старата българска литература. С., 1979, с. 206—241);

·   Skaza A. Poetika D. S. Lihačova in prevrednotenje ruskega srednjeveškega slovstva. — SR, 18, 1970, p. 146—153; Грашева Л. — ЛМ, 18, 1974, 1, с. 140—145 (рец.);

·   Велчев В. Д. С. Лихачов на 70 години. — ЕЛ, 31, 1976, 5, с. 76—77;

·   Динеков П. Академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. — В: Лихачов Д. С. Големият свят на руската литература. С., 1976, с. 7—19 (същото в: ЛМ, 20, 1976, 8, с. 9—18);

·   Динеков П. Похвала на старата българска литература. С., 1979, с. 428—444);

·   Дмитриев Л. А., Я. С. Лурье, А. М. Панченко. Проблемы изучения древнерусской литературы. — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 3—23;

·   Obolensky D. Medieval Russian culture in the writing of D. S. Likhachev. — OSP, 9, 1976, p. 1—16 (същото в: Obolensky D. The Byzantine Inheritance of Eastern Europe. London, 1982, p. 1—16 (IX);

·   Георгиев Л. Историческите корени на нашата общност. При акад. Дмитрий Лихачов. — ЛМ, 21, 1977, 10, с. 25—29;

·   Данчев Г. — ЛМ, 21, 1977, 6, с. 127—130 (рец.);

·   Мечев К. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3, р. 90—93 (рец.);

·   Лотман Ю., Б. Успенский. Новые аспекты изучения культуры Древней Руси. — Вопросы литературы, 20, 1977, 3, с. 148—166;

·   Салмина М. А., Г. Н. Финашина. Дмитрий Сергеевич Лихачев. 2 изд. М., 1977, 160 с.;

·   Георгиев Вл. Лихачов за второто българско влияние в Русия. — Проблеми на културата, 1, 1978, 3, с. 112—119;

·   Динеков П. Дмитрий Сергеевич Лихачов. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 115—117;

·   Кожухаров Ст. Академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. — Литературна история, 1978, 2, с. 75—78;

·   Станчев Kp. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 123—125 (рец.);

·   Hughes О. The Rediscovery of Old Russian Literature. — The Russian Review, 38, 1979, 2, p. 215—219;

·   Метева Е. Капитален труд върху литературоведската медиевистика. — ЕЛ, 35, 1980, 5, с. 120—123;

·   Буланин Д. М. Академик Дмитрий Сергеевич Лихачев (К 75-летию со дня рождения). — ИАН СССР сля, 40, 6, с. 545—547;

·   Демкова Н. С., Г. П. Макагоненко. К семидесятипятилетию академика Дмитрия Сергеевича Лихачева. — Русская литература, 24, 1981, 4, с. 242—246;

·   Белов С. В. 75-летие академика Дмитрия Сергеевича Лихачева. — Книга. Исследования и материалы, 45, 1982, с. 124—129;

·   Божкова-Кавалджиева С. Академик Дмитрий Сергеевич Лихачов. 75 години от рождението му. — ЕЛ, 37, 1982, 6, с. 115—117;

·   Велчев В. Академику Дмитрию Сергеевичу Лихачеву семьдесят пять лет. — Palaeobulgarica, 6, 4, р. 3—15;

·   Канева К. Първите лауреати на Международната награда „Братя Кирил и Методий“. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 349—351;

·   Димитрова Бл. Срещи с академик Дмитрий С. Лихачов. — Родолюбие, 1985, 9, с. 34—37;

·   Князевская Т.Б. Д.С. Лихачев о культурном наследии. — В: Проблемы изучения культурного наследия. М., 1985, с. 9—13;

 

 

553

 

·   Сазонова Л. И. Принципы советской текстологии. — ИАН СССР сля, 44, 1985, 2, с. 172—181;

·   Рейсер С. Жизнь древних рукописей. — Звезда, 62, 1985, 8, с. 196—198;

·   Янакиева Т. Размисли за една книга и една професия. — Библиотекар, 32, 1985, 4, с. 37—38;

·   Динеков П. Личността на учения (Акад. Д. С. Лихачов на 80 години). — ЛМ, 30, 1986, 10, с. 5—8;

·   Дмитриев Л. А. Путь ученого (К 80-летию академика Д. С. Лихачева). — ИАН СССР сля, 45, 1986, с. 483—492;

·   Панченко А. М. Дмитрий Сергеевич Лихачев (К 80-летию со дня рождения). —

·   Русская литература, 29, 1986, с. 218—222;

·   Николова Св. Дмитрий Сергеевич Лихачов като изследовател на старите славянски литератури. — ЕЛ, 42, 1987, 4, с. 3—11;

·   Панченко А. М. Дорогу осилит идущий. О творчестве Дмитрия Сергеевича Лихачева. — В: Исследования по древней и новой литературе. Л., 1987, с. 6—17;

·   Салмина М. А. Список печатных трудов академика Дмитрия Сергеевича Лихачева за 1977—1987 гг. — В: Исследования по древней и новой литературе. Л., 1987, с. 365—416;

·   Салмина М. А. Литература о жизни и трудах академика Дмитрия Сергеевича Лихачева. — В: Исследования по древней и новой литературе. Л., 1987, с. 417—448.

 

Светлина Николова

 

 

    (25). ЛОГОТЕТ (грц. λογοθέτης) — титла на висш държ.служител във Виз. империя; от XIV в. има значение на министър. Л. са първоначално финансови чиновници, съществували още по времето на Римската империя. Обикновено събирали данъците, контролирали счетоводството на различните държ. учреждения, отговаряли за държ. плащания и т.н. Не били специализирани в своята дейност и се числели към преторианската префектура. Постепенно започват да им възлагат и други задачи извън финансовите. През VI в. придобиват по-голямо значение, заемат висши длъжности в държ. апарат. През VII в. е унищожена преторианската префектура и нейните функции поемат четири институции, наречени логотезиони, начело на всяка от които е стоял Л. — на армията, на съобщенията, на държ. съкровище и на държ. стада. По-късно възникват логотезионите на секрета и на частното императорско съкровище, появява се и длъжността велик Л. В църковната организация също е имало служба на Л., отнасяща се до финансовите въпроси.

 

Л. на държ. съкровище (λογοθέτης τοῦ γενικοῦ) отговарял за определянето на данъците, с помощта на сътрудници следял за тяхното събиране и внасяне в държ. каса, контролирал данъчните списъци, обновявал ги и ги попълвал. Най-голямо значение тази служба добива в периода VIII—X в., когато логотезионът на държ. съкровище се издига над всички други логотезиони. По времето на Комнините тя загубва временно своето значение, но след това отново бива възобновена и съществува до края на империята. В логотезиона на геника са се решавали по съдебен път и всички спорове по финансовите въпроси.

 

Л. на армията (λογοθέτης τοῦ στρατιωτικοῦ) имал най-важни функции, свързани със събирането, снабдяването, настаняването и заплащането на офицерите и войниците от редовната виз. армия. Той водел сложното счетоводство по време ва военните походи, контролирал наборните списъци и данъчните задължения на всички военнослужещи, грижел се за строителството на крепости и мостове.

 

За Л. на съобщенията (λογοθέτης τοῦ δρόμου) се споменава за пръв път през VIII в. Той поел най-разнообразни функции след изчезването на остатъците от римската административна структура през VII в.: грижел се за съобщенията, за вътрешната сигурност, приемал чуждите посланици и т.н. Свързването на тази служба с международните отношения на империята превръща постепенно Л. на дрома във външен министър на виз. правителство. Същевременно той изпълнявал функциите на министър на вътрешните работи и на съобщенията. Логотезионът на дрома се оформя окончателно през IX в.

 

Л. на държ. стада (λογοθέτησ τῶν ἀγελῶν) управлявал големите пасища в Мала Азия, където се отглеждали многобройни стада от магарета, мулета и коне, необходими за армията и транспорта във Византия. Той бил подпомаган в своята работа от двама протонотарии — на провинция Азия и на провинция Фригия, както и от надзиратели, инспектори, комити и др. Тази служба изчезва през XIV в., когато пасищата в Мала Азия стават плячка на османските турци.

 

Л. на секретите (λογοθέτης τῶν σεκρέτων) контролирал изцяло цивилната

 

 

554

 

администрация на Виз. империя и се ползувал с върховенство над останалите държ. служители. Той изпълнявал функциите на централизираща институция, съчетана с контролни функции, и заемал много високо място в системата на виз. рангове. Вероятно службата на Л. на секретите е прототип на институцията велик Л. След 1204 не се споменава повече в изворите. Създадено от Алексей I Комнин (1081—1118), това административно учреждение се грижело и за императорската кореспонденция.

 

Л. на частното съкровище (λογοθέτης του εἰδικοῦ) завеждал службата, която се грижела за личното съкровище на виз. император. Още в Римската империя съществували три различни каси, в които постъпвали всички доходи на държавата — държ. съкровище за парични приходи (сакеле), държ. съкровище за натурални приходи (вестиарион) и лично съкровище на императора (идикон). Тази система била възприета и във Византия. Първите две съкровища, държавните, били под управлението на специален служител — сакеларий, а частното съкровище на императора се завеждало от Л. на идикона и неговите служители. Основните средства, постъпващи в него, идвали от данъците върху производството в манифактурите. С тези и други приходи трябвало да се покриват разходите на императора, правени под формата на различни дарения, разноски по поддържане на хиподрума, за официални приеми и церемонии, за военни кампании и т.н.

 

Длъжността велик Л. се появява през XII в. Свързва се с функциите на посланик, първи министър, министър на външните работи, министър на вътрешните работи, финансов министър.

 

През XIII—XV в. се оформя тенденцията за изчезване на титлата Л. от структурата на виз. управление и за превръщането ѝ в почетно звание. През XIV в. единствено великият Л. запазва своите функции, като същевременно се издига неимоверно много в ранглистата на виз. йерархия и запазва тази позиция до края на съществуването на империята.

 

 

    Лит.:

·   Bury J. В. The Imperial Administrative System in the Ninth Century with a Revised Text of the Kletorologion of Philotheos. London, 1911, p. 86—93, 111;

·   Dölger Fr. Beiträge zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung besonders des 10. und 11. Jahrhunderts. Leipzig, 1927, p. 10 — 24, 38 — 49, 60—62, 79—112;

·   Constantini Porphyrogeniti De ceremonis aulae byzantinae. 1. Ed. I. I. Reiske. Bonn, 1929, p. 7, 61, 138, 193, 246, 274, 458, 681;

·   Bréhier L. Le monde byzantin. 2. Les institutions de l’empire byzantin. Paris, 1949, p. 300—328;

·   Ангелов Д. История на Византия. 2. С., 1963, с. 39—41;

·   Verpeaux J. Pseudo-Kodinos. Traité des offices. Paris, 1966, 420 p.;

·   Guilland R. Les logothètes. Etudes sur l’histoire administrative de l’Empire byzantin. — REB, 29, 1971, p. 5—115;

·   Oikonomidès N. Les listes de préséance byzantine des IX^e et X^e siècles. Paris, 1972, p. 311—314, 338.

 

Илия Илиев

 

 

    (26). ЛОС, Ян (Łoś J.) (2/14/.V.1860—10.XI.1928) — полски езиковед — славист и полонист. Роден в Келце. Завършва Историко-филологическия фак. на Петербургския унив. (1885), където специализира общо, индоевроп. и слав. езикознание при В. Ягич. Продължава образованието си във Франция и Германия. Доц. по слав. филология (1890) в Петербургския унив. Проф. и ръководител на Катедрата по слав. филология в Ягелонския унив. в Краков (1902) и действ, член на Полската академия на изкуствата в Краков. Декан на Философския фак. (1913 — 1915) и ректор (1923 — 1924) на Ягелонския унив. Чуждестр. член на БАН (1926) и на АН на СССР (1926). Умира в Краков.

 

Централно място в научната дейност на Л. заемат въпросите на истор. граматика на полския език, старополската писменост, словообразуването, лексикографията и старобълг. граматика. Л. е основател (заедно с Я. Розвадовски и К. Нич) на краковската лингвистична школа. Трудовете му се отличават с високо научно равнище и теоретична насоченост; значението им се е запазило до наши дни. Л. е автор на първата научна историческа граматика на полския език (1922—1927). В продължение на 25 г. събира материал и редактира речник на старополския език и едновременно подготвя за печат незавършения от Я. Карлович речник на полските диалекти (Słownik gwar polskich, t. 1—6, 1906—1911).

 

 

555

 

Ян Лос

 

Л. е автор на граматика на старобълг. език, в която обосновава становището, че езикът на преводите на Константин-Кирил и на Методий по своята диалектна основа е старобългарски. Към старобълг. източници той отнася и Остромировото евангелие. Граматиката съдържа описание на двете слав. азбуки, истор. фонетика, морфология и синтаксис. Принос в изучаването на старобълг. език е и статията на Л. „Об удвоении в области церковно-славянского языка“ (1890).

 

 

    Съч.:

o   Сложные слова в польском языке. Петербург, 1901, 8+141 с.;

o   Rodzaj i liczba w rzeczownikach polskich. — В: Статьи по славяноведению. 1. СПб., 1904, с. 273—297;

o   Przegląd językowych zabytków staropolskich do r. 1543. Kraków, 1915, 12+553 p.;

o   Syntaktyczne użycie form gramatycznych. — In: Encyklopedia Polska. 3. Kraków, 1915, p. 104—188;

o   Składnia zdania. — In: Encyklopedia Polska. 3. Kraków, 1915, p. 189—225;

o   Początki piśmiennictwa polskiego (Przegląd zabytków językowych). Lwów, 1922, 14+543 p.;

o   Gramatyka polska. 1. Głosownia historyczna. Lwów, 1922, 19+244 p.; 2. Słowotwórstwo. Lwów, 1925, 16+336 p.; 3. Odmiana (fleksja) historyczna. Lwów, 1927, 16+320 p.;

o   Gramatyka starosłowiańska. Lwów—Warszawa —Kraków, 1922, 321 p.;

o   Gramatyka języka polskiego. Kraków, 1923, 604 p. [Łoś J., T. Benni, K. Nitsch, J. Rozwadowski, H. Ulaszyn].

 

    Лит.:

·   Nitsch K. — Język Polski, 7, 1922, 1, p. 93—94 (рец.);

·   Vondrák V. — Allgemeines Literaturblatt, 19, 1922, 1, p. 752—753 (рец.);

·   Кульбакин С. — Jh, 3, 1922—1923, 1, с. 174—189 (рец.);

·   Кульбакин С. — Slavia, 2, 1923—1924, 1, р. 430—439 (рец.);

·   Kurz J. — LF, 51, 1924, p. 170—181 (рец.);

·   Taszycki W. — Biblijograficzny wykaz prac prof. Jana Łosia. — In: Prace Polonistyczne ofiarowane Janowi Łosiowi. Warszawa, 1927 (PF, 12), p. 13—27;

·   Ляпунов Б. M. Краткий обзор научной деятельности Яна Лося. — ИАН СССР, отделение гуманитарных наук, 1927, 18, с. 1496—1498;

·   Чернобаев В. Г. Научная и преподавательская деятельность И. Л. Лося в России. — И по РЯС, 2, 1929, 2, с. 690—697;

·   Jan Łoś (14.V. 1860—10.XI.1928). — RS, 10, 1931, p. 5—7;

·   Nitsch К. Jan Łoś. — In: Ze wspomnień językoznawcy. Kraków, 1960, p. 203—209;

·   Taszycki W. — Jan Łoś, twórca słownika staropolskiego. — In: Rozprawy i studia polonistyczne. 3. Historia języka polskiego. Wrocław—Kraków—Warszawa, 1965, p. 353—354;

·   Стрекалова 3. H. Лось, Иван Людвигович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 225—226.

 

Дина Станишева

 

 

    (27). ЛУДВИГ НЕМСКИ (Ludwig der Deutsche) (ок. 804 — 28.VIII.876) — крал на Източната франкска държава (843—876), внук на Карл Велики (768—814). Още приживе на баща си — имп. Лудвиг Благочестиви (814—840), получава за управление Бавария и други области на Каролингската империя и после участвува активно в междуособните борби в нея. През 829 заедно с братята си Лотар и Пипин вдига бунт срещу баща си и най-малкия си брат Карл Плешиви. По договора от Нимвеген, дн. гр. Неймехън, Нидерландия (831), Л. Н. получава Бавария, Тюрингия, Саксония и други източни владения. През 833, след като тримата братя въстават и пленяват баща си, Л. Н. получава и титлата крал на Алемания, Бавария, Тюрингия и др. немски земи. Това положение се затвърждава след смъртта на Лудвиг Благочестиви (840). През 842 при преговори с Карл Плешиви в Страсбург е произнесена клетва на старофренски и немски език, която е записана и е един от най-ранните запазени писмени документи на тези езици. През 843 по Вердюнския договор тримата братя си поделят владенията на Каролингската империя, като Л. Н. получава земите източно от р. Рейн.

 

 

556

 

Папа Николай I и имп. Лудвиг Немски. Миниатюра от Cartularium Prumiense от Градската библиотека в Триест

  

Впоследствие те образуват ядрото на средновековната немска държава. Някои хронисти от онова време го наричат „крал на немците“ („rex Germanorum“). Умира във Франкфурт на Майн.

 

Една от главните насоки във външната политика на Л. Н. е стремежът да възглави борбата на немските феодали за подчиняване на съседните западнослав. племена, както и да колонизира техните земи. През 828 и 829 Л. Н. е поставен начело на франкските войски, изпратени срещу войските на хан Омуртаг. Българите опустошават Горна Панония и поречието на Драва по повод преминаването на слав. племена тимочани, абодрити и браничевци на франкска страна. През 844 Л. Н. води война срещу абодритите и други слав. племена. В същата година в райхстага в резиденцията му в Падерборн се явяват пратеници на „славяните“ и на българите. С покръстването на 14 чешки племенни „велможи“ през 845 в Регенсбург пътят на немското влияние сред чехите е улеснен. В 846 Л. Н. извършва поход във Велика Моравия, сваля княз Моймир и поставя на негово място Ростислав. На връщане немските войски понасят големи загуби от чешките племена. През 848 един от синовете на краля повежда голяма войска срещу чехите. Те са принудени да искат мир, но след това въстават, немските войски са разбити и принудени да се изтеглят. През 851 Л. Н. лично предвожда нова наказателна експедиция срещу чехите. Още преди това с подкрепата на Л. Н. в Горна Панония е създадено васално слав. Блатненско княжество, което трябвало да улесни политиката на християнизация и немска колонизация на слав. земи. Най-сериозна съпротива на тази политика Л. Н. среща от страна на великоморавския княз Ростислав. През 855 срещу него е организиран поход. През следващата година срещу непокорните и въстанали слав. племена са изпратени три армии, водени от тримата синове на краля: една срещу Ростислав, друга срещу абодритите и линоните, трета срещу лужишките сорби. През 861 най-възрастният от синовете на Л. Н., подкрепян от Ростислав, вдига бунт.

 

Същевременно продължават войните между тримата братя Лотар, Л. Н. и Карл Плешиви. През 855 част от феодалите на Лотар обявяват Л. Н. за свой крал. През 858 Л. Н. завзема част от земите на Западното франкско кралство, но някои феодали, които му обещават подкрепата си, се отмятат и той едва се спасява с бягство. Л. Н. разделя държавата между тримата си синове, като запазва върховната власт за себе си. През 869—870 започва наново военни действия срещу Карл Плешиви заради владенията на починалия вече Лотар. По същото време почти всички военни сили на кралството са вдигнати срещу слав. племена: тюрингското и саксонското опълчение настъпват срещу сорбите; баварското — срещу нитранския княз Светополк, а франкската и алеманската войска — срещу Ростислав.

 

 

557

 

Свалянето на Ростислав и замяната му със Светополк довежда до бунт на великоморавците и до още по-голямо утвърждаване на великоморавската държава при Светополк.

 

През 870 двамата синове на Л. Н. — Лудвиг Млади и Карл Дебели, вдигат бунт срещу баща си и брат си Карломан. През 875 немски войски навлизат в Италия с цел да я завладеят. Те са изпреварени от Карл Плешиви, който успява да получи и императорската корона, към която Л. Н. напразно се домогва. За сметка на това негови войски нахлуват в Западната франкска държава, опустошават земите ѝ, без обаче да постигнат други трайни успехи.

 

Една от задачите в политиката на Л. Н. спрямо слав. страни е да се постигне сближение с бълг. държава срещу засилилата се Велика Моравия. Бълг. княз Борис I (852—889), който преди това подкрепя великоморавците в борбата им срещу немците, през 855 също търси сближение с немския крал. Л. Н. приема бълг. пратеници в Тулн на Дунав. През 866 по искане на Борис I Л. Н. изпраща епископа на Пасау Херманрих със свещеници и утвари в Б-я, но когато немските мисионери пристигат там, вече са изпреварени от римски пратеници и трябва да се върнат. В науката е известно едно писмо на папа Йоан VIII от 873, с което той изпраща анконския епископ Павел като папски легат при Л. Н. и Светополк, за да отстоява правата на панонския диоцез, чийто архиепископ е Методий.

 

 

    Лит.:

·   Dümmler E. Geschichte des Ostfränkischen Reiches. 1. Ludwig der Deutsche. 1.—2. Berlin, 1862, 905 p.;

·   Quellen zur Karolingischen Reichsgeschichte. 3. Jahrbücher von Fulda. Regino Chronik. Notker Taten Karls. Berlin, 1960, 448 p.;

·   Bartmuss H. J. Die Geburt des ersten deutschen Staates. Berlin, 1966, p. 123—125, 157;

·   Spindler M. Handbuch der bayerischen Geschichte. 1. Das Alte Bayern. Das Stammesherzogtum. München, 1967, p. 163—539;

·   Magnae Moraviae Fontes historici. 3. Brno, 1969 (OUPB, 134), p. 27—50, 159, 174, 194, 214.

 

Михаил Йонов

 

 

    (28). ЛУДВИКОВСКИ, Ярослав (Ludvíkovský, J.) (4.VI.1895—23.X.1984) — чешки литературен историк. Роден в Стршелске Хощице, окръг Страконице. Завършва класическа филология в Карловия унив. в Прага. Хабилитира се през 1926, от 1928 е проф. по класическа филология в Вратиславския унив., а от 1939 работи в унив. в Бърно. Член на редакционната колегия на сп. „Listy filologické“. От 1956 е съавтор на издавания от Чехословашката АН „Slovník jazyka staroslověnského“. Носител на народен орден на труда (1969). Умира в Бърно.

 

Л. започва научната си дейност с изследвания върху Еврипид, грц. авантюристичен роман, Цицерон като философ и политик, философията на елинизма и с множество преводи (Епикур, Платон, Цицерон и др.). Постепенно интересите му се насочват към влиянието на античните традиции върху чешкото културно развитие. Във връзка с тази проблематика публикува редица статии за Й. Добровски, Фр. Палацки, Я. Колар. Значително внимание Л. отделя на делото на Я. А. Коменски. В областта на медиевистиката съсредоточава усилията си върху лат. извори за делото на Кирил и Методий, възникнали на чешка почва. През 1942 под редакторството на В. Халоупецки излиза антологията „Na úsvitu křesťanství“, за която Л. превежда няколко от творбите, посветени на св. Вацлав, св. Людмила, Кирил и Методий.

 

Дълги години в центъра на научните занимания на Л. стои Кристиановата легенда, която съдържа доста обширен разказ за Кирил и Методий, за историята на Велика Моравия при Ростислав и Светополк. Й. Добровски и някои други учени смятат легендата за късна фалшификация. Й. Пекарж отхвърля това становище. Неговото мнение поддържат по-късно именити слависти — М. Вайнгарт, Р. Якобсон, Й. Вашица, Р. Вечерка, както и Л., който отнася този литературен паметник към края на X в. С тази теза той излиза още през 1943 в статията си „Několik poznámek k výkladu legendy Kristiánovy“, в която прави критически разбор на превода на Кристиановата легенда от А. Стршиж. Няколко години по-късно Л. пише обширни

 

 

558

 

Ярослав Лудвиковски

 

 

рецензии за книгите на З. Каландра и Р. Урбанек, които отново свързват легендата с XIV в. В тях Л. представя нови доказателства в защита на своето мнение. Той изследва ритмичните клаузули в Кристиановата легенда и открива забележително сходство с други паметници от X в. (1951). Използувайки този метод и в по-късни свои проучвания, Л. доказва, че Ян от Стршеда не може да бъде автор на пространната редакция на легендата за св. Вацлав „Ut annuncietur“ (XIII в.) — независимо от утвърденото в науката схващане, и датира легендата към края на XIII, а не от XIV в., както се е смятало дотогава (1955). Нови доказателства за автентичността на Кристиановата легенда той представя в 1955 и 1958, като подчертава значението ѝ на изключително ценен истор. източник, създаден 130 години преди хрониката на Козма Пражки.

 

Л. се докосва и до проблематиката на по-късни паметници, поддържащи кирило-методиевските традиции. В статията си „Život svátých Crcha а Strachoty“ (1958) той се занимава с въпроса за изворите на тази легенда, включена в старочешкия пасионал от 1495, разглежда я като компилация от Quemadmodum, Моравската легенда и Чешката легенда и изтъква значението ѝ като литературно доказателство за продължителното съществуване на кирилометодиевските традиции. Л. подчертава и значението на лат. кирило-методиевски легендарни паметници за запазването на слав. културно наследство в Чехия.

 

През 1961 Л. отново (след Халоупецки) издава с най-голяма филологическа точност Beatus Cyrillus по новонамерен ръкопис, съхраняван сега в Унив. библиотека в Бърно. Чрез сравнителен критически разбор на част от текста (разказа за Светополк и Методий в Кристиановата легенда, Моравската легенда и Beatus Cyrillus) той доказва, че легендата Beatus Cyrillus е извлечение от Моравската легенда, а възникването ѝ отнася към края на XIV в. за разлика от О. Кралик, който я датира от XI в., а също и от П. Девос и П. Мейвер, които я смятат за извор на Моравската легенда. В последно време Девос установява, че извор на Beatus Cyrillus е легендата за св. Ливин, написана в Гентския манастир „Св. Бавон“ през XI в. Според Л. дори това сензационно откритие не е достатъчно, за да се установи с точност къде и с каква цел в чешките земи възниква Beatus Cyrillus, тъй като двата ръкописа на гентската легенда за св. Ливии, запазени в Прага, са едва от XV в.

 

Л. изразява несъгласие с опитите на Кралик да отъждестви автора на Кристиановата легенда с Радим, брат на епископ Войтех — чешки владетел от края на X в., и не приема тълкуването на думата „Christianus“ в израза Solo nomine Christianus от пролога на Кристиановата легенда като нарицателно име със значение „християнин“, както смята Кралик. Според него това е собственото име на автора на легендата. В студията си „Great Moravian Tradition in the 10th Century Bohemia and Legenda Christiani“ (1965) Л. прави критичен преглед на редица възгледи за същността на великоморавската култура и нейната рецепция в Пршемисловска Чехия. Студията съдържа и обобщен преглед на цялата проблематика около Кристиановата легенда и на всички доказателства в полза на автентичността ѝ.

 

 

559

 

Това са предимно филологически доказателства — напр. езиковото и стиловото единство на Кристиановата легенда; особеният ѝ словоред; единният ритмичен характер на цялото произведение, сходен с практиката на X в.; съществуването на фрагменти от нея в ръкописите от XII в., доказани чрез стилистичен анализ; зависимостта на легендите за св. Вацлав „Ut annuncietur“ и „Oriente iam sole“ (XIII в.) от Кристиановата легенда; старинните елементи в Кристиановия разказ за кръщението на Борживой, констатирани от Й. Цибулка, и др. Л. се придържа към мнението на Пекарж, основано на пролога на Кристиановата легенда, че Кристиан е бил Славниковец, чичо на Войтех. От това, че Кристиан посвещава произведението си на своя племенник епископ Войтех, Л. прави извод, че Войтех е споделял неговите симпатии към слав. литургия или ионе не е бил против нея. И макар Кристиановата легенда да се опира преди всичко на литературната традиция на западната агиография, тя съдържа според Л. забележителна и специфична кирило-методиевска съставка, включена чрез лат.слав. симбиоза. Първите две глави на легендата, които разказват за влиянието на Кирил и Методий във Велика Моравия, Л. издава в т. II на „Magnae Moraviae fontes historici“ (1967) в превод на чешки с увод и критически бележки. Томът съдържа и други агиографски текстове за Кирил и Методий с увод и чешки превод от Л.

 

Откривателите на пражкия препис на Италианската легенда Девос и Мейвер смятат, че тя е донесена в Чехия от Бокасини (по-късно папа Бенедикт XI) в началото на XIV в. и следователно Моравската легенда възниква след това. Л. възразява на това мнение, тъй като чешките истор. извори не съдържат сведения за престой на Бокасини в Чехия. Според него легендата на Лъв Остийски е могла да достигне Чехия, където отдавна е бил разпространен култът към Климент Римски, още през XII или XIII в. Освен това Л. смята като свидетелство за възникването на Моравската легенда най-късно през XIII в. факта, че в нея не се говори за велеградската традиция, която оживява в Чехия в края на това столетие. Що се отнася до отношението на Quemadmodum към Моравската легенда, Л. приема за решаващо обстоятелството, че във втория паметник никъде не се споменава за Велеград, докато в Quemadmodum това е най-важният мотив. Той смята, че ако авторът на Моравската легенда е използвал Quemadmodum, той не би изоставил този мотив.

 

Л. определя Чешката легенда като вторична стилизация на Кристиановата легенда, възникнала най-рано през XIII или XIV в., тъй като е написана в григориански стил, който не е характерен за по-ранната литература. Повод за анализ на този паметник му дава мнението на Халоупецки, който се връща към погрешното според Л. тълкуване на Добровски на Чешката легенда като извор на Кристиановата.

 

Възникналите в чешките и моравските земи лат. легенди за Кирил и Методий според дълбокото убеждение на Л. са достатъчно доказателство, че кирилометодиевските традиции са живи през цялото Средновековие, макар че официалният култ към солунските братя започва едва от времето на имп. Карл IV (1347—1378). Според него сензационните археол. открития в Южна Моравия и в Пражката крепост безспорно потвърждават становището на Пекарж, Халоупецки и други специалисти, които схващат великоморавската култура като симбиоза на лат. и виз. елементи и вярват в едновременното съществуване на слав. и лат. литературни паметници и на двойно (слав, и лат.) богослужение в Пршемисловска Чехия.

 

 

    Съч.:

o   Na úsvitu křesťanství. Uspořádal V. Chaloupecký za spolupráce J. Ludvíkovského, B. Ryby, F. Stiebitze a J. Vašíci. Praha, 1942, p. 78—86, 96—101, 102—133, 153—160, 161—167, 219—242;

o   Několik poznámek k výkladu legendy Kristiánovy. — Naše věda, 22, 1943, p. 17—24;

o   Kristiána. 1. (Záviš Kalandra: České pohanství. Praha, 1947). — Naše věda, 26, 1948—1949, 7—8, p. 209—239;

o   Kristiána. 2. (R. Urbánek. Legenda t. zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend ludmilských i václavských a její autor. 1—2. Praha, 1947—1948). — Naše věda, 27, 1950, 5—6, p. 158—173; 7—8, p. 197—216;

 

 

560

 

o   К václavské legendě Laurentina z Montecassina. — Slovesná věda, 3, 1950, p. 174—176;

o   La légende du princelaboreur Přemysl et sa version primitive chez le moine Christian. — In: Charisteria Thaddaeo Sinko. Varšava—Vratislav, 1951, p. 151—168;

o   Rytmické klausule Kristiánovy legendy a otázka jejího datování. — LF, 75, 1951, p. 169—190;

o   Crescente fide, Gumpold a Kristián. Příspěvek к datování legendy Kristiánovy s dodatkem o dnešním stavu této otázky. — SPFFBU, D 1, 1955, p. 48—66;

o   Václavská legenda XIII. století „Ut annuncietur“, její poměr к legendě „Oriente“ a otázka autorství. — LF, 3 (78), 1955, p. 196—209;

o   Václavská legenda XIII. století Ut annuncietur (Doplněk). - LF, 5 (80), 1957, p. 149—150;

o   Nově zjištěný rukopis legendy Crescente fide a jeho význam pro datování Kristiána. — LF, 6 (81), 1953, p. 56—68;

o   „Život svátých Crha a Strachoty“ v staročeském Pasionále. — In: Rodné zemi. Brno, 1958, p. 360—365;

o   Legenda Beatus Cyrillus. — SPFFBU, C 8, 10, 1961, p. 94—104;

o   Kristián či tzv. Kristián? — SPFFBU, E 9, 13, 1964, p. 139—147;

o   Great Moravia Tradition in the 10th Century Bohemia and Legenda Christiani. — Magna Moravia, p. 522—566;

o   Kristián či Radim? (O. Králík. Šest legend hledá autora. Praga, 1966;

o   Slavníkovske interludium. Ostrava, 1966). — Česká literatura, 15, 1967, p. 518—523;

o   Tunna und Gommon — Wikinger aus der Prager Fürstengefolgschaft? — In: Folia diplomatica. 1. Brno, 1971 (OUPB, 158), p. 171—188;

o   Civitas Pragensis a metropolis Pragensis v Kristiánové legendě. — SPFFBU, F 16, 1972, p. 7—16;

o   Souboj sv. Václava s vévodou kouřimským v podání václavských legend. — Studie o rukopisech, 12, 1973, p. 89—100;

o   Latinské legendy českého středověku. — SPFFBU, E 18—19, 1973 — 1974, p. 267—308;

o   Fiala Z. Hlavní pramen legendy Kristiánovy (рец.). — LF, 98, 1975, p. 164—172.

 

    Лит.:

·   Nechutová J. Profesor Jaroslav Ludvíkovský sedmdesátníkem. — LF, 88, 1965, 4, p. 365—371;

·   Nechutová J. Soupis děl Jaroslava Ludvíkovského. — SPFFBU, E 10, 14, 1965, p. 9—20;

·   Turek R. Jaroslav Ludvíkovský. — Zprávy Společnosti přátel starožitností za rok 1970, p. 30—35;

·   Classica atque mediaevalia Jaroslao Ludovíkovský octogenario oblata. Brno, 1975 (OUPB, 200), 304 p.;

·   Nechutová J. Operum Jaroslai Ludvíkovský conspectus inde ab anno 1965 continuatus. — In: Classica atque mediaevalia Jaroslao Ludvíkovský octogenario oblata. Brno, 1975 (OUPB, 200), p. 13—15;

·   Češka J. In memoriam Jaroslai Ludvíkovský. — LF, 108, 1985, p. 108—109.

 

Гинка Каравелова

 

 

    (29). ЛУКИАН (Λουκιανός) (между 240 и 250 — 7.I.312) — антиохийски презвитер. Роден в сирийския гр. Самосата. Учи в гр. Едеса, а след това се преселва в прочутия за времето си като просветен център гр. Антиохия. Тук основава т.нар. антиохийска богословска школа, която при тълкуването на библейския текст дава предпочитание на историко-буквалния смисъл. Л. е известен църковен учител, солидно подготвен богослов, авторитетен познавач на Библията и писател. Владее отлично староевр. език. Умира в Никомидия. Паметта му се празнува на 15 окт.

 

Най-значителното дело на Л. е неговата редакция на библейския текст. Познати са и редакциите на Ориген, на Евсевий Кесарийски, на Памфилий и на александрийския епископ Исихий. Всички редакции са съставени с цел да се установи до каква степен грц. превод на 70-те тълковници (направен в гр. Александрия през периода между първата половина на III в. и 130 пр.н.е.) отговаря на евр. оригинал. Лукиановата редакция се налага и е приета като авторитетна от много поместни църкви; според Йероним тя се разпространява „от Цариград чак до Антиохия”. Отличителните ѝ особености са следните: заемки от Оригеновата редакция (т. нар. Хексаплон); Л. прави превода направо от евр. език, но някъде личат заемки и от грц. превод на Симах; забелязват се стилистични подобрения; има много повторения. Издателите на библейските грц. текстове са откривали и определяли Лукиановия текст въз основа на следните показатели: 1. Многобройните цитати на църковни отци, свидетелствуващи за географските области, в които е приет този текст. 2. Още Яков Едески (640—708) посочва една типична особеност — вм. божието име Йахве Л. употребява Адонаи Кириос. 3. У антиохийските и цариградските църковни отци (особено у Теодорит Кирски и Йоан Златоуст) има много и пълни цитати по този текст. От IV до XV в. Лукиановата редакция е общоцърковният тип на грц. Библия. Доказано е, че Лукиановият текст се среща в много минускулни текстове. В съвременните издания на грц. Библия той е означен с готическата буква „К”.

 

Разпространено е схващането, че Кирило-Методиевият превод на Стария и Новия завет е направен именно по тази редакция, защото през IX в. тя е общоприета

 

 

561

 

и считана за официална в целия диоцез на Цариградската църква. Смята се, че тъй като Кирил и Методий са възпитаници и пратеници на тази църква, те не са могли да използуват друг грц. текст освен Лукиановия. Същевременно е известно обаче, че текстологичната картина на проучените грц. и старобълг. евангелски кодекси и на техните взаимоотношения е твърде сложна. От голямо значение е фактът, че съществуват разлики между тетраевангелските текстове, от една страна, и апракосевангелските, от друга. Поради това въпросът за връзката на Кирило-Методиевите преводи и на първо място на техния евангелски превод с Лукиановата редакция все още не може да се реши категорично (вж. и Евангелие).

 

 

    Лит.:

·   S. Joannes Chrysostomus. Homilia panegyrica in s. Martyrem Lucianum. — PG, 50, 1862, col. 519—526;

·   Евсеев И. E. Книга пророка Исаии в древнеславянском переводе. 2. СПб., 1897, с. 8—35;

·   Лебедев Д. Евсевий Никомидийский и Лукиан. К вопросу о происхождении арианства. — БВ, 21, 1912, 1, апрель, с. 722—737; 2, май, с. 180—189;

·   Introduction à la Bible. Sous la direction de A. Robert et A. Feuillet. 1. Introduction générale Ancien Testament. 2 изд. Tournai, 1959, p. 106—107;

·   Robert A., A. Feuillet. Einleitung in die Heilige Schrift. 1. Allgemeine Einleitungsfragen und Altes Testament. 2. Aufl. Wien—Freiburg—Basel, 1963, p. 105, 106;

·   Eusebius von Caesarea. Kirchengeschichte. München, 1967, p. 18—40, 50—53, 56, 66, 375—376, 393;

·   Пиперов Б. Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на Кирил и Методий. — ГДА, 18, 1968—1969, с. 281—298.

 

Боян Пиперов

 

 

    (30). ЛЪВ Математик, Лъв Философ (Λέων Φιλόσοφος) (края на VIII или началото на IX в. — ок. 869—870) — виз. учен, философ, астролог, математик, една от най-бляскавите фигури от интелектуалния елит на виз. столица през IX в. Роден е вероятно в Цариград. Произлиза от семейство, към което принадлежи и патриарх Йоан VII Граматик (837—843). Първоначалното си образование получава в столицата, където овладява граматиката и поетиката. За да задълбочи и разшири своите знания, заминава за о-в Андрос и при неизвестен дн. учител продължава да изучава философия, риторика, аритметика и музика. Богатата култура и широките му познания в областта на аритметиката, геометрията, астрономията му създават име и слава, пораждат легенди за неговия талант. Според най-разпространената легенда, която се среща в различни варианти (напр. в Хрониката на т. нар. Продължител на Теофан; в сведенията на виз. хронисти Георги Амартол, Симеон Логотет, Лъв Граматик), Л. се прочува със знанията си в двора на багдадския халиф ал Мамун (813—833). Халифът моли писмено имп. Теофил (829—842) да му изпрати учения. Така фактически преданието обяснява начина, по който Л. получава популярност в императорския виз. двор. Кога точно е станало последното събитие, все още не е установено. В биографията на Л. между 829/833 и 839 могат да се отбележат два съществени момента. Първият е свързан с основаното от него частно училище, което се помещава в собствената му къща. Тук той преподава светски дисциплини — аритметика, геометрия, астрономия и музика. Станал известен на имп. Теофил и приближен на неговия двор, вероятно Л. е назначен на държавна служба — преподавател към училището при църквата „Св. четиридесет мъченици“ в Цариград.

 

Независимо от увлечението си по τῆς ἔξω σοφίας (външната, т.е. светската мъдрост), ако се съди по някои истор. сведения, Л. притежава нужните християнски качества и обществени предпоставки, за да направи кариера в църковния живот. През 840 е избран на висока църковна длъжност — митрополит на Солун, но след събора през март 843 като личност, свързана с компрометирания период на преследване на иконите и родственик на сваления патриарх — иконобореца Йоан VII Граматик, Л. е лишен от митрополитската катедра. Всъщност той остава настрана от иконоборците и не проявява интерес към спора им с иконопочитателите (вж. Иконоборство).

 

След 843 Л. се завръща в Цариград, като подновява контактите си с двореца

 

 

562

 

и се сближава с кесаря Варда. Изследователите на Кирило-Методиевото дело приемат, че през този период той преподава в Магнаурската школа. Гл. 4 на ЖК свидетелствува, че Константин изучава „при Лъва и при Фотия диалектиката и всички философски науки“. Според П. Льомерл Л. е назначен за преподавател и ръководител на Катедрата по философия едва след възстановяването и реорганизацията на училището в двореца Магнаура ок. 855, т.е. той не е могъл да бъде учител на Константин. Съдбата на Л. след 869 не е известна. Счита се, че е починал наскоро след тази година.

 

Л. оставя значително творчество в различни области на знанието. Той се счита за автор на стихотворения, посветени на антични философи и математици, на риторични творби. За безспорния му принос в някои области на светските науки свидетелствуват малкото запазени съчинения, които със сигурност могат да се припишат на неговото научно творчество — Трактат върху значението на слънчевото затъмнение, Схолия към Порфирий, която коригира грешка при изчисляването на асценданта, както и някои спорни негови творби — Трактат за изчисляване на продължителността на управлението на императорите и един Сеизмологий. Техническият талант на Л. се проявява в конструирането на сложни технически съоръжения. Приписва му се създаването на оптически телеграф, чрез който в имперската столица са предавани събития от виз.-арабската граница. За негови творби се смятат прословутото златно дърво с пеещи птички и императорският трон с изправящи се и ревящи два лъва и два грифона, които са придавали особено респектиращ вид на приемната зала на императора в двореца Магнаура. Л. е добър познавач на античното културно наследство — изучавал е философията на Платон, на Аристотел, механиката на Киринос и Маркелос, астрономията на Теон от Александрия и Птолемей, съчиненията на Архимед и Евклид.

 

Съществуват различни мнения относно връзките на Константин-Кирил с Л., но несъмнено е, че личността и трудовете му имат определено влияние върху образованието и интересите на слав. просветител.

 

 

    Лит.:

·   Georgii Cedreni Compendium Historiarum. Venetiis, 1729, p. 430—431;

·   Theophanes Continuatus. Chronographia. Rec. I. Bekker. Bonnae, 1838, p. 185, 189—191, 197;

·   Georgius Cedrenus — Joannis Scylitzae. Corpus scriptorum historiae byzantinae. Ed. I. Bekker. Bonnae, 1839, p. 166—174;

·   Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur. 2 изд. München, 1897, p. 722—723;

·   Fuchs Fr. Die höheren Schulen von Konstantinopel im Mittelalter. Leipzig—Berlin, 1926, p. 18—21 (2 изд. Amsterdam, 1964);

·   Dvornik Fr. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 40—45;

·   Липшиц E. Э. Византийский ученый Лев Математик (Из истории византийской культуры в IX в.). — ВВр, 2(27), 1949, с. 106—149;

·   Mango С. The Legend of Leo the Wise. — ЗбРВИ, 6, 1960, c. 59—93;

·   Липшиц E. Э. Очерки истории византийского общества и культуры VIII — первая половина IX в. М.—Л., 1961, с. 338—366;

·   Ἀναστασίου Ἰ. Ἡ κατάστασις τῆς παιδείας εἰς τὸ Βυζάντιον κατὰ τὴν διάρκειαν τοῦ Θ’αἰῶνος. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἐόρτιος. 1. Θεσσαλονίκη, 1966, p. 52—55;

·   Lemerle P. Le premier humanisme byzantin. Paris, 1971, p. 148—177.

 

Бистра Николова

 

 

    (31). ЛЪВ ОСТИЙСКИ (Leo Ostiensis) (ок. 1046—22.V.1115 или 1117) — италиански църковен деец и книжовник. Роден в областта Марсика, ок. езерото Фучино, заради което често е наричан Лъв Марсикански (Marsicanus). Съвсем млад постъпва в бенедиктинския манастир Монте Касино, който тогава (по времето на абат Дезидерий, бъдещия папа Виктор III) придобива име на значителен религиозен и книжовен център. Става декан и библиотекар в манастира, а през 1101 е ръкоположен от папа Паскал II за епископ и кардинал на гр. Остия. Автор на слова за църковните празници, история на поклонничествата, житие на св. Мина и др. Най-значителното му съчинение е историята на манастира Монте Касино от основаването му от Бенедикт до 1075 (Chronicon Monasterii Casinensis), написана по поръка на абат Одеризий. Хрониката, съставена по документи от архива на манастира, които отчасти вече са загубени,

 

 

563

 

Глоса-автограф на Лъв Остийски в Хроника на манастира Монте Касино, XII в.

 

 

и по личните спомени на Л.О., е много важен извор за средновековната история.

 

Средновековната агиографска традиция свързва името на Л.О. със съчинението, посветено на пренасянето на мощите на Климент Римски в Рим — т.е. с Италианската легенда. Л.О. е цитиран като автор на това произведение в Legenda aurea на Яков Ворагински, в произведенията на Петрус де Наталибус и Цезар Бароний. Още боландистите, издали първи Италианската легенда през 1668, се усъмняват в авторството на Л.О. и посочват епископа на Велетри Гаудерик като създател на легендата. Този въпрос е решен в изследванията на П. Мейвер и П. Девос, които проучват две съчинения, поместени под името на Л.О. в ръкопис от XIV в. (cod. N XXIII от Митрополитската библиотека в Прага). Това са „De origine В. Clementis et conversione“ и „De translatione S. Clementis“, т.е. Италианската легенда. Двамата учени правят текстологично сравнение между „De origine В. Clementis et conversione“ на Л.О. и запазената едноименна част от трилогията на Гаудерик, посветена на Климент Римски. Анализът показва незначителни различия между двата текста, които не позволяват да се говори за нова творба, а по-скоро за нова редакция на текста. Този извод, както и интерпретацията на други лат. и слав. извори за Кирил и Методий дават основание на Девос и Мейвер да приемат, че Италианската легенда от пражкия ръкопис е третата част от трилогията на епископ Гаудерик, преправена от Л.О. и носеща характерните стилистични особености на неговите творби. Това дава основание да се твърди, че Л.О. е автор на втората редакция на един от най-значителните лат. извори за живота и делото на Кирил и Методий — Италианската легенда.

 

 

    Лит.:

·   De Sanctis episcopis Slavorum apostolis Cyrillo et Methodio. — In: Acta Sanctorum. Martii 2. Antverpiae, 1668, p. 12—25 (2 изд. Parisiis—Romae, 1865, p. 13—26);

·   Borgia Al. Istoria della chiesa e città di Veletri. Nocera, 1723, p. 212—216;

·   Petri Diaconi Liber de viris illustribus Casinensis coenobii. — PL, 173, 1854, col. 1038—1039;

·   Balzani U. Le cronace Italiane nel Medio evo. Milano, 1884, p. 149—157;

·   Manitius M. Geschichte der lateinischen Literatur des Mittelalters. 3. München, 1931, p. 76, 78, 321, 546—549;

·   Dvornik F. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 346;

·   Guggenberger K. Leo Marsicanus. — In: Lexikon für Theologie und Kirche. 6. Freiburg i. Br., 1934, col. 491;

·   Gaiffier B. de. Translations et Miracles de S. Mennas par Léon d’Ostie et Pierre du Mont Cassin. — AB, 62, 1944, p. 5—32;

·   Leone Marsicano. — In: Enciclopedia Italiana di Scienze, Lettere ed Arti. 20. Roma, 1950, p. 902;

·   Meyvaert P., P. Devоs . Trois énigmes cyrillo-méthodiennes de la „Légende Italique“ résolues grâce à un document inédit. — AB, 73, 1955, p. 375—461;

·   Meyvaert P., P. Devоs . Autor de Léon d’Ostie et de sa Translatio S. Clementis. — AB, 74, 1956, p. 189—240;

·   Gellhaus V. Leo Marsicanus. — In: New Catholic Encyclopedia. 8. New York, 1967, p. 652;

·   Iohannis Hymmonidis et Gauderici Veliterni, Leonis Ostiensis Excerpta ex Clementinis recognitionibus a Tyrannio Rufino translatis. Ed. I. Orlandi (Testi e documenti per lo studio dell’antichità, 24). Varese—Milano, 1968, 32 + 166 p.;

 

 

564

 

·   Winkelmann M. A. Leo Marsicanus. — In: Encyclopedic Dictionary of Religion. F.— N. Washington, 1979, p. 2099.

 

Славия Бърлиева

 

 

    (32). ЛЪНТ, Хорас (Lunt, H.) (3.IX.1918) — американски лингвист, изследовател на старобълг. език и на средновековните слав. писмени паметници. Роден в гр. Колорадо Спрингс, щат Колорадо, САЩ. Бакалавър на Харвардския унив. в гр. Кеймбридж, САЩ (1941); магистър на Калифорнийския унив. (1942). Специализира в Карловия унив. в Прага (1946—1947). Формира научните си интереси под ръководството на Р. Якобсон. Д-р на науките на Колумбийския унив. в Ню Йорк (1950) за дисертация на тема: „Правописът на руските ръкописи от XI в.“, издадена през 1976. В труда се разглеждат началото на слав. писменост, специфичните проблеми при изучаването на старите слав. ръкописи, отношението между звукове и букви, отразено в слав. азбуки, и на тази основа — правописните особености и развоят на правописната норма в руските ръкописи от XI в. Л. работи като лектор по сърбохърватски език в Колумбийския унив. (1948—1949); асистент (1949—1954) и проф. (от 1960) по слав. езици и литератури в Харвардския унив., където е избран за председател на Отделението за слав. езици и литератури (1965) и за член на Изпълнителния комитет при Руския изследователски център към унив. (1970); сътрудник на Украинския изследователски институт в Харвард от 1974. Чуждестр. член на Македонската академия за изкуства и науки в Скопие. Активно участвува в работата на Съюза на лингвистите в САЩ, в Асоциацията на американските преподаватели по слав. и европ. езици, в Асоциацията за славистични проучвания и др.

 

Хорас Лънт

 

Л. е автор на многобройни публикации в областта на слав. езици. Неговите основни трудове са върху старобълг. език, върху кирилски и глаголически паметници. Най-известният му труд „Old Church Slavonic Grammar“ (1955) претърпява 6 издания; по него се обучават всички американски слависти през последните десетилетия (вж. Граматики старобългарски). Учебникът включва следните части: „Въведение. Външна история и източници“; „I. Староцърковнославянската писмена система“; „II. Звукова система“; „III. Склонение“; „IV. Спрежение“; „V. Бележки върху синтаксиса“. Съдържа анализ на езиковите факти от старобълг. паметници, направен в духа на структуралното езикознание. Усилията на автора са насочени към описание на най-стария книжовен език като „синхронична лингвистична система“, към проучването ѝ с оглед на нейния произход и развой. Последното издание (1974) включва допълнително „Епилог. Към генеративната фонология на староцърковнославянски“ (70 с.).

 

Епилогът представлява оригинално изследване, което отразява съвременните възгледи за езика и неговото изучаване в американската лингвистика, изложени преди всичко в труда на Н. Чомски и М. Хале „The Sound Pattern of English“ (1968). Върху същите методологични принципи е изградена книгата на Л. „The Progressive Palatalization of Common Slavic“ (1981), която обобщава проучването му на едно от най-специфичните явления

 

 

565

 

в старите слав. езици — генезис, хронология, резултати от прогресивната палатализация, документирани в средновековните писмени паметници. Изводите, до които Л. достига, са твърде дискусионни и не се подкрепят от реалните езикови факти: той смята прогресивната (трета) палатализация за твърде ранна, исторически предхождаща регресивните (първа и втора) палатализации (вж. Старобългарски език).

 

В трудовете си, както и в много статии и студии Л. последователно се придържа към термина „староцърковнославянски“. Той смята, че най-старият писмен език не е съхранил собственото си име (в най-старите писмени паметници е наречен „словѣнски“) и поради употребата му и функцията на текстовете в писмената традиция трябва да се назове с този термин. Под „староцърковно славянски“ Л. разбира „литературната обработка на един праславянски диалект“ и „доколкото е литературен език, употребяван от славяни в много различни области, той представлява не един регионален говор, а една обобщена форма на ранен източнобалкански славянски (или българо-македонски), който не може специфично да се локализира“ („Old Church Slavonic Grammar“, p. 1). Този „стандартизиран“ и „вероятно хибриден тип на ранен източнобалкански, или южнославянски диалект“ („The Progressive Palatalization. . .“, p. 41) според Л. е използуван за нуждите на църквата пред IX—X в. не по-рано от 863 и не по-късно от 1025. В кръга на най-ранните писмени паметници, в които е зарегистриран, Л. включва не само старобълг. глаголически и кирилски ръкописи от посочения период, запазени днес, но и някои руски по произход ръкописи, за които предполага, че са преписани от старобълг. оригинали: Изборника от 1073, Архангелското евангелие, Лествицата от XII в., Хрониката на Георги Амартол, Шестоднева на Йоан Екзарх и др. От този кръг паметници Л. изключва Листовете на Ундолски и Енинския апостол, за които смята, че възхождат към по-специален пласт от текстове — следващи спрямо класическата кирилометодиевска езиково-правописна традиция („The Progressive Palatalization of Common Slavic“, p. 57, n. 3). Възгледите на Л. в това отношение се градят върху недостатъчно последователни критерии (вж. и Старобългарски паметници). За неточности в позициите на Л. е показателно мнението му, че „езикът, на който са писали Кирил и Методий, вероятно се е базирал на македонски вариант на неустановен югоизточен диалект в праславянски“. Л. всъщност посочва като единствено различие предполагаемия гласеж на *tj, *dj като шч’, ждж’ („Slavs, Common Slavic, and Old Church Slavonic“, p. 202, n. 43). Откриването на неизвестни произведения на Наум Охридски убедително показа, че рефлекс шч — особеност, смятана за характеристика на югозападните и южните бълг. говори, както и на солунския диалект, е бил разпространен в творбите на старобълг. писатели като вариант на писмена норма, а не само като локално явление. Наред с това Л. в много от своите трудове подчертава, че различията в диалектите през Кирило-Методиевата епоха не дават основание да се говори поотделно за „български“ диалекти и за „македонски“ диалект или те да се противопоставят („Old Church Slavonic Grammar“, p. 5, η. 4). Л. поддържа схващането, че изобщо различията между източноевроп. и балк. славяни по отношение на езиковите особености са минимални в IX—X в., което предпоставя възможността Кирило-Методиевата писмена система да бъде възприета от няколко слав. народа.

 

Приносите на Л. в областта на Кирило-Методиевата писменост са разнообразни. В редица студии и статии той разглежда въпроси на фонологичната система и тълкува хронологията на редица праслав. изменения, анализира недостатъчно ясни граматически явления, предлага ново обяснение на много старобълг. думи. Л. добре познава графическия и езиковия материал от най-старите писмени паметници и оттам черпи непрекъснато нови и малко известни данни.

 

 

566

 

Л. прави поправки в разчитането на В. Ягич на Мариинското евангелие; във фототипното издание на Синайския псалтир, подготвено от М. Алтбауер, включва палеографско изследване върху отделни части на паметника; извършва уточнения по отношение на превода на старобълг. хомилиар („One OCS Translation or Two?“, 1983); посвещава отделни изследвания на езикови особености в Асеманиевото евангелие, Зографското евангелие, Рилските глаголически листове, Псалтира на Бичков, Изборника от 1073, Изборника от 1076 и др. Проучва възможностите да бъдат уточнени хронологията и класификацията на старобълг. евангелски текстове, както и на правописните и лексикалните особености на Изборното евангелие в неговия Кирило-Методиев превод. Л. се занимава и с въпроси на глаголицата. Разчита Ленинградския палимпсест, който съдържа глаголически откъс от октоих, писан вероятно в края на XI в.; автор е на изчерпателно изследване върху лигатурите в глаголическите ръкописи и на други изследвания.

 

На кирило-методиевски въпроси е посветена и статията на Л. „The Beginning of Written Slavic“, c която участвува в дискусия с Ф. Дворник. Л. изрично набляга на дейността на Кирил и Методий не само като виз. мисионери, но и като основоположници на писмената култура на славяните. Като се спира на изворите за живота и делото на Кирил и Методий, Л. обръща внимание, че ЖК и ЖМ се нуждаят от ново критическо проучване, чрез което да се изяснят някои спорни места в текстовете. Едно от тях е за т.нар. роусьскыми писмены, които Л. категорично смята за сирийски, посочвайки паралели на преосмисляне на думата в други средновековни руски паметници. Засяга и въпроса за обема на преводаческото и оригиналното творческо литературно дело на Кирил и Методий. Като най-важна отличителна черта на Кирило-Методиевия книжовен език Л. изтъква факта, че той може да служи за всички нужди на слав. култура, че на него се създава богата книжнина, разпространена сред няколко слав. народа.

 

Л. посвещава няколко свои проучвания на староруския език и староруските писмени паметници; в тях изследва възприемането на Кирило-Методиевите традиции в Русия. Негово дело е учебникът „Fundamentals of Russian“ (1958).

 

Отличителни особености на трудовете на Л. са острата критичност и полемичният дух. Неговите многобройни рецензии засягат широк кръг въпроси във връзка със старите паметници и съвременните слав. езици, граматиката и лексиката, апокрифите, второто южнослав. влияние в Русия през XIV—XV в. и др. Голямо място в тях той отделя на едиционните принципи, според които трябва да се подготвят за издаване старите слав. паметници: анализ на цялата известна ръкописна традиция, научна обективност при предаването на текста, изчерпателен коментар на съвременно научно равнище и др. Крайната цел е изданията да служат на изследователите-езиковеди като основа за проучването на историята на езика, на измененията в неговата нормативна система. В някои от преценките си Л. проявява открито пристрастие („On Editing Early Slavic Manuscripts: The Case of the Codex Suprasliensis, the Mstislav Gospel, and the Banica Gospel“).

 

 

    Съч.:

o   A Grammar of Macedonian Literary Language. Skopje, 1952, 15+288 p. (2 изд. Skopje, 1954, 288 p.);

o   The Old Shurch Slavonic Phonemes: The Codex Zographensis. — World, 8, 1952, p. 311—321;

o   Old Church Slavonic „bedr’no“. — Language, 29, 1953, p. 128—133;

o   Old Church Slavonic Grammar. ‘s-Gravenhage, Mouton, 1955, 14+143 p. (2 изд. 1959; 3 изд. 1959; 4 изд. 1966; 5 изд. 1968; 6 изд., попр. и доп. е: Epilogue Toward а Generative Phonology of Old Church Slavonic. Hague—Paris, 1974, 18+221 p.);

o   On the Origins of Phonemic Palatalization in Slavic. — In: For Roman Jakobson. Cambridge, Mass., 1956, p. 306—315;

o   Ligatures in Old Church Slavonic Glagolitic Manuscripts. — SR, 10, 1957, 1—4, p. 253—267;

o   Again the „руськыми писмены“. — Cercetâri de lingusticä, 3, 1958, p. 324—326;

o   On Slavonic palimpsests. — In: American contributions to the Fourth International Congress of Slavicists. Mouton, 1958, p. 191—209;

o   Fundamentals of Russian. (First Russian course). ‘sGravenhage, Mouton, 1958, 11+320