Кирило-методиевска енциклопедия. Том II

Петър Динеков (гл. ред.)

 

 

 

__И_

 

  1.  И  (П. Илчев, Б. Велчева)  23

      - Иван Владиславов надпис — вж. Битолски надпис на Иван Владислав
  2.  Иван Рилски (ок. 70-те г. на IX в.–946)  (П. Динеков)  25
  3.  Иванов, Йордан (Й. Ив. Николов) (25.XII.1870/6.I.1871–29.VII.1947)  (П. Динеков)  33
  4.  Иванова, Климентина Илиева (13.II.1940)  (Ан. Милтенова)  39
  5.  Иванова-Мавродинова, Вера Йорданова (21.IV/8.V.1896–23.VII.1987)  (А. Джурова)  41
  6.  Иванова-Мирчева, Дора (Тодорка Маринова Мирчева) (18.I.1920)  (Ем. Кочева)  42
  7.  Иванчев, Светомир Тодоров (10.VII.1920–5.II.1991)  (Л. Лашкова)  45
  8.  Игнатий (Ἰγνάτιος) (798–877)  (Кл. Иванова)  47
  9.  Ижица  (П. Илчев, Б. Велчева)  49
10.  Изборник от 1073, Светославов изборник  (Кл. Иванова)  50
11.  Изборник от 1076, Сборник на княз Светослав  (П. Динеков, Кл. Иванова)  56

      - Изборно евангелие — вж. Евангелие
12.  Извод  (Кл. Иванова)  59
13.  Извори за делото на Кирил и Методий  (Св. Николова)  60

      - Източна марка — вж. Панония
14.  Източни православни църкви  (Т. Коев)  88
15.  Иконоборство  (Т. Коев)  95
16.  Икос (грц. ὀίκος)  (Ст. Кожухаров)  100
16б. Илиев, Илия Георгиев (21.III.1954)  (Ани Данчева-Василева)   (Т. IV. Допълнение, 695)

16в. Илиевски, Петар (2.VII.1920)  (Л. Грашева)   (Т. IV. Допълнение, 697)
17.  Илински, Григорий Андреевич (Ильинский, Г.А.) (11/23.III.1876–1937)  (Ан. Милтенова)  101
18.  Илирик, Илирия (грц. Ἱλλυρίς, лат. Illyria, Illiricum)  (П. Коледаров)  106
19.  Илчев, Петър Стефанов (9.XI.1927–2.I.1994)  (Г. Герджиков)  109
20.  Именник на българските ханове, Именник на първобългарските ханове, Именник на първите български князе  (Хр. Димитров)  110
21.  Индекс на забранените книги (лат. index ‘заглавие, надпис’)  (Ст. Кожухаров)  114
22.  Индикт (грц. ἴνδικτος, лат. cyclus indictionum)  (К. Куев)  115
23.  Инокентий IV (Innocentius IV) (ок. 1195–7.XII.1254) – римски папа  (Ана Стойкова)  116

     - Инструкции на папа Стефан V... — вж. Стефан V
24.  Иречек, Константин (Jireček, K.), Йозеф Херменгилд, Йозеф Константин (24.VII.1854–10.I.1918)  (Ан. Милтенова)  118
25.  Иречек, Херменгилд (Jireček, H.) (13.IX.1827–29.XII.1909)  (Ан. Милтенова)  120
26.  Ирландски мисии  (Г. Сотиров)  122
27.  Ирмос (грц. εἰρμός)  (Ст. Кожухаров)  125
28.  Исаченко, Александър Василевич (21.XII.1910–19.III.1978)  (Р. Златанова)  126

      - Историкии — вж. Исторически съчинения, Константин Преславски
29.  Исторически съчинения в българската литература през IX-XII век  (Св. Николова)  129
30.  Истрин, Василий Михайлович (29.I/10.II.1865–19.IV.1937)  (Ан. Милтенова)  138
31.  Истрин, Виктор Александрович (23.II.1906–30.V.1967)  (К. Мечев)  140
32.  Италианска легенда, Vita cum translatione s. Clementis  (Сл. Бърлиева)  141
 

 

Cв. Кирил и cв. Методий. Икона от Княжевския манастир в София, 1978 г.

 

 

    (1). И — двете старобълг. азбуки имат по повече от един знак за фонемата и (срв. и отбелязването на звука о); в глаголицата те са 3, като към тях може да се добави и знакът ижица. Два от тези знакове са почти идентични по конструкция, имат едно и също название — ıже (относително местоимение ‘който’) или ı (съединителен съюз ‘и’) и еднаква числена стойност — 10, откъдето идва названието десетирично и (в северносемитското писмо знакът, наречен йод, от който е произлязло грц. начертание ι (йота), също е на десето място). При транслитериране на глаголически текст с кирилица десетиричното и се предава с ı или ι, ï.

 

Глаголическото десетирично и е изградено от хоризонтална двойка петлици, поставени в горната част на буквеното поле. Формата им изразява специфичния за всеки глаголически ръкопис графичен стил; тя може да бъде близка до окръжност, елипса, леко ъгловата, дори и четириъгълна. Петлиците са съединени в най-високите си точки (сх. ), понякога малко по-ниско (сх. , напр. в Зогр. ев. и Асем. ев.). Разликата между двата варианта на глаголическото десетирично и се носи от долната част на знака: в единия случай тя е триъгълник, обърнат с върха нагоре (сх. ), в другия — фигурката е подобна, но с върха надолу (сх. ). Триъгълникът от първата разновидност (може да се нарече инициално, респ. поствокално десетирично и) е съединен с горната част чрез 2 къси лигатурни щрихчета; самият той може да бъде по-широк или по-тесен, а понякога е превърнат в трапец (сх. , характерна особеност на Мар. ев.). Триъгълникът във втората разновидност (неинициалното десетирично и) е образуван от 2 спускащи се надолу лигатурни чертици, които могат да се срещнат ниско — в областта на долната редова линия (сх. ), или високо — на средната ос (сх. ); двата вида свързване се явяват и при глаголическата фигура за ц. При високо скачване на чертиците от върха на триъгълничето излиза надолу още едно щрихче (сх. ), което понякога се спуска под реда (типично за Асем. ев.). Наличието на десетирично и в двата му варианта е особеност само на старинните глаголически ръкописи; хърватските текстове са запазили само функцията му като число, а някои от най-старите — и като единичен маюскул, т.е. като главна буква (докъм средата на XIV в.).

 

Съвсем друга е конструкцията на втория глаголически и-знак, който в глаголицата има числена стойност 20 и е на единайсето място в азбучната последователност. Нарича се иже () някъде ижеи (); в кирилска транслитерация се предава с и (). Това начертание също е изградено от 2 части — горна и долна. Горната е триъгълниче, насочено с върха си надолу (сх. ), а когато двете наклонени щрихчета не са се съединили (поради характерното за бълг. глаголица вертикално сплескване на буквените начертания), между долните им краища има още една чертица (сх. ); първият вид е типичен за Зогр. ев. и е чест в Син. евх., Клоц. сб. и другаде, а вторият — за Асем. ев., Мар. ев. и др. Долната част на знака се състои от 2 обърнати една срещу друга дъговидни линии, които заедно образуват една повече или по-малко неправилна елипса. Понякога графичната линия е по-осезателно начупена и вместо елипса фигурата се доближава до ромб или триъгълник (срв. и в Син. евх., подобно и в първата главна част на Син. пс. и Охридските листове). Като цяло схемата на фигурата за това и е 180-градусово обръщане на глаголическия знак за с (срв. извънредно честото сакрално съкращение и҃с — Исус).

 

Употребата на двата вида и-знакове се регулира от правила, които не са напълно еднакви за всички старобълг. глаголически ръкописи. Най-общо може

 

 

24

 

да се каже, че и с числена стойност 20 се появява почти изключително след съгласна; подобно е и разпределението на знаковете за о (срв. и алограмите на тези знакове в кирилицата, също и на буквите за е, с, у и др. в кирилските текстове). За възможната мотивировка на глаголическите и-знакове вж. Глаголица.

 

В старобълг. кирилски паметници се употребяват 3 знака за и: — с числена стойност 8 и с название иже (), и ı, ї — с числена стойност 10 и с название и или йота (двата последни знака се смятат за варианти на една и съща буква). В разпределението им се наблюдава голямо разнообразие; навсякъде обаче преобладава . От двата варианта — ı и ї, кирилските паметници, особено среднобългарските, предпочитат ї. За някои древни кирилски паметници (Супр. сб.) е характерна употребата на ı, като знакът се открива главно в думата ı҃съ и в края на реда за икономия на място (срв. също разпределението на оу и ȣ). Ї се среща рядко в Супр. сб. — главно в началото на чужди думи (напр. їосифъ) и след (напр. съмотриїмъ). Знак ı познават и някои от най-старите кирилски епиграфски паметници — надписите върху керамични плочки от Преслав, оловният печат на Георги Синкел, Темничкият надпис и др. Особено честа е употребата на ı като елемент на букви за йотувани гласни (ı-а, ѥ, ѭ и др.) в старобълг. и среднобълг. паметници и като елемент на ъı (за разпределението на ъı, ъї и ъ вж. статията за ъı). Ї се открива в Надписа на чъргубиля Мостич, в Битолския надпис на Иван Владислав, в Ен. ап. (в ок. 100 случая), в много от староруските ръкописи — в Изборника от 1076, в Минея от 1095 и другаде. Характерен паметник, в който е сравнително честа употребата на двата варианта — ı и ї (с известно предпочитание на ı за акузативното третолично местоимение), е Сав. кн.

 

Общо взето, в употребата на ı и ї в кирилските паметници се наблюдават (понякога смесено) 3 тенденции: употреба на ı (и ї) в началото на чужди думи и в края на реда; употреба на ı или ї в началото на чужди и домашни думи, в края на реда и след гласна (Сав. кн., Добромирово евангелие, старобълг. кирилски приписки на л. 119а и 93а в Асем. ев., Ен. ап. и др.); употреба (нередовна) на ї (рядко ı) след съгласна (напр. в Ен. ап., Слепченския апостол, Григоровичевия паримейник, Болонския псалтир, Пирдопския апостол, Банишкото евангелие, Рилското б евангелие и другаде).

 

В среднобълг. ръкописи от последните десетилетия на XIII и началото на XIV в. употребата на ї след съгласна пред друга гласна (включително ю) става много честа и все по-последователна (срв. напр. отглаголни съществителни като житїе, житїа, житїю и др. — в Драгановия миней, Рилското б евангелие и другаде). За много ръкописи от XIV в. писането на ı в началото на чужди думи и на ї като постоянен знак за и пред буква за гласна става правописна норма (Ватиканския препис на Манасиевата хроника, Иван Александровото евангелие, Томичовия псалтир, Рилския паренесис и др.). Това правописно правило се открива в съчиненията на писателите от Търновската книжовна школа, чрез преписите на които прониква в Русия. Характерно е за правописа на църковнослав. книжнина и за евтимиевско-ресавския правописна бълг. книги от XV—XVIII в. Правописът с ї пред гласна е характерен и за ранните новобълг. по език паметници от XVII и XVIII в. Под тяхно влияние и под влияние на църковнослав. книжнина правилото за ї прониква и в правописа на някои от ранните бълг. възрожденци.

 

Известни малки различия се наблюдават в начертанието на . За ранните кирилски паметници, общо взето, е характерна водоравната и отвесната симетрия на буквата — с пресечна черта в средата, за късните паметници — несиметричното начертание с приближени отвесни линии и пресечна черта в горната част на буквата (срв. също начертанието на , където този процес е сравнително по-бавен). Като хронологически белег тази особеност се прилага внимателно, тъй като тенденцията към

 

 

25

 

„повишаване“ на буквата има значение и при групирането на типовете ранна кирилица. В ръкописите с „народни почерци“ тенденцията е много по-слабо изразена в развоя на писмото, отколкото в калиграфската, официалната кирилица (срв. напр. Супр. сб., Погодиновия псалтир, Търновското евангелие, Норовския псалтир, от една страна, и Листовете на Ундолски, Битолските листове, втория почерк в Рилското б евангелие и др.). В някои ръкописи се открива особено начертание на н с широка водоравна черта, пресечена с точка ( — напр. в Болонския псалтир, в Песнивеца на Иван Александър, в Иван Александровото евангелие, в Севастияновия сборник и другаде. Това калиграфскиманиерно написание има често пъти успоредица в .

 

Съвременното начертание на и с наклонена пресечна черта се появява с отделни примери през XIII в. Един от ранните ръкописи, за които е характерно новото начертание, е Бориловият синодик. В някои ръкописи от края на XIV и от XV в. това и вече става основно — напр. в Кремиковското евангелие от XV в.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    ИВАН ВЛАДИСЛАВОВ НАДПИС — вж. Битолски надпис на Иван Владислав.

 

 

    (2). ИВАН РИЛСКИ (ок. 70-те г. на IX в.—946) — един от най-ярките представители на монашеското движение в Б-я, зародило се веднага след официалното покръстване през 864. За неговото развитие има многобройни свидетелства: строежът на манастири от Плиска и Преслав до Охрид; приемането на монашески сан от видни представители на царския двор — княз Борис I, неговия брат Докс, Тодор Доксов и др.; монаси са голяма част от старобълг. книжовници през IX—X в. За широкото развитие на монашеството говори Презвитер Козма в Беседа против богомилите. Монашеското движение прониква и в народните среди, за което свидетелствува животът на И. Р. Много често заедно с него се прославят и други трима отшелници, основатели на манастири — Гавриил Лесновски, Йоаким Осоговски и Прохор Пшински. И. Р. излиза от народните низини; през вековете се превръща в символ и нравствена опора на бълг. народ. Основаният от него Рилски манастир привлича поклонници от всички бълг. краища.

 

Св. Иван Рилски. Икона от Рилския манастир, XIII в.

 

Животът на И. Р. се възстановява трудно, въпреки че той е бълг. светец, на когото са посветени най-голям брой писмени паметници. Действителните факти с течение на времето са се смесили с предания и легенди, широко разпространени както в книжовната традиция, така и в устното народно творчество; по този начин действителният образ се е слял с легендарния. Между изворите за И. Р. най-важно място заемат достигналите до нас над десет жития. Най-старото от тях е Народното житие, написано вероятно през XI—XII в.

 

 

26

 

Трябва да се предполага, че е съществувало и по-старо житие, съставено наскоро след смъртта на светеца. Народното житие (наричано още Безименно) е написано най-късно през XII в., защото в него не се говори за пренасянето на мощите на И. Р. в Унгария през 1183 и в Търново през 1195. То е стигнало до нас в шест по-късни преписа (от XV—XVIII в.), от което личи твърде широкото му разпространение; преписите са от Рила, с. Герман (Софийско), Самоков, Габрово и др. Най-старият е от Рилския манастир (№ 1/26). Анализът на преписите показва, че през XIV в. вече са съществували две версии на житието (налице са различия в местните наименования). Житието ще е било написано в Рилския манастир или в София, където са били пренесени мощите на светеца; в една от службите за него той е наречен срѣдеческыи свѣтилникъ, похвала срѣдеческаı-а. Житието е възникнало в народна среда, за което говорят съдържанието и самобитната му форма. В него са използувани безспорно и някои писмени извори, но то е основано главно върху народни предания, изпълнено е с редица апокрифни елементи, разказано е просто и твърде наивно. Житието не отговаря на познатите виз. композиционни схеми, разказът за живота на И. Р. започва без всякакъв увод. За да придаде достоверност на творбата си, авторът често отбелязва, че и до днес личат следите от действията на И. Р. в Рила. Появата на житието през виз. робство свидетелствува за стремежа да бъде изтъкнат един забележителен българин; светецът се прославя като народен закрилник, към него се отправят молитвите на автора. Образът на бълг. светец в настъпилите бедствия и страдания е изпълвал народа с вяра в бъдещето. По основното си настроение Народното житие се сродява със Солунската легенда и Българския апокрифен летопис.

 

Проложно житие на св. Иван Рилски в Драгановия миней, XIII в.

 

Житието, написано от Георги Скилица, е един от най-старите извори за живота на И. Р. Неговият автор е грц. сановник и писател, управител на Средецката област през втората половина на XII в. В Средец (дн. София) той идва преди 1173; неговият престой като управител не бил особено продължителен. Георги Скилица много скоро научава, че в града се намират мощите на бълг. светец. Интересът му към него може да се обясни с признанието му, че неговите чудотворни мощи го излекували от ревматични болки; още повече, че градът по негово време бил посетен от имп. Мануил I Комнин (1143—1180), чиято схваната ръка била излекувана по същия чудотворен начин. Георги Скилица написва житието по-късно (вероятно между 1166 и 1183), когато се завръща в Цариград; за пребиваването си в Средец той говори като за минало: нѣкога бо въ срѣдець послани бѣхомь ѡ^т самодрьжца манȣилѣ. Житието било написано на гръцки, както добре се вижда от анализа на слав. текст; вече е съществувала традиция грц. книжовници и духовници да възславят бълг. светци на грц. език (архиепископите Теофилакт Охридски, Димитър Хоматиан). Грц. оригинал не е намерен, но житието става известно на българи,

 

 

27

 

живеещи може би във виз. столица, и е преведено на български; преводачът е срещнал трудности при предаване на грц. оригинал, което се вижда от много неясни места в бълг. текст. Житието е запазено в над 15 преписа. Вероятно Скилица не е имал под ръка бълг. житие на И. Р.; той е използувал главно устни разкази и предания и личните си наблюдения от Средец. Казаното за живота на светеца и за съдбата на мощите му преди пренасянето им в Средец има твърде общ характер; не се говори, че И. Р. е живял по времето на бълг. цар Петър I (927—970); не е посочена датата на смъртта на светеца. Дадени са обаче ценни сведения за църквите, в които са престояли мощите в София, за изцелението, което са давали, за отношението на населението към тях. Житието е построено по познатата виз. схема, с витиеват стил и много цитати от Писанието. В това отношение то се отличава коренно от Народното житие. Житието на Скилица е оказало известно влияние при съставянето на по-късните жития на рилския светец.

 

Съществуват няколко проложни жития на И. Р. Първото е запазено в девет преписа (от XIV—XVII в.). То разказва за живота на светеца до пренасянето на мощите му в Търново през 1195 включително; понеже завършва с молитва към бълг. цар, писано е най-късно до падането на Второто бълг. царство. Вероятно е от първата половина на XIII в. — от времето на подема на бълг. държава при Асеновци, когато е съставен и бълг. Пролог. Като основен извор е използувано житието на Скилица, като авторът го съкращава и преработва; налице е стремеж да се внесе повече точност в изложението. В житието е изразено бълг. народностно съзнание, което говори, че е написано от българин. В някои по-късни преписи от края на XV в. е вмъкната добавка за турското нашествие и за връщането на мощите на светеца в Рилския манастир. Второто проложно житие е известно по един препис в Драгановия миней от XIII в. Написано е вероятно в края на XII или началото на XIII в., защото службата, в която е включено, има общи изрази със Средецката служба (съставена, когато мощите са били в Средец). За мощите на светеца в житието има вести, които другаде не се срещат (тялото на И. Р. било пренесено в Средец от пратеници на цар Петър; маджарският епископ, който не вярвал в светеца, ослепял; в Търново за мощите бил съграден манастир на Трапезица). Вероятно житието възниква набързо след пренасянето на мощите в Търново; оттук и неточността на някои податки. От края на XII или началото на XIII в. е проложното житие, открито от Кл. Иванова в т. нар. Норов пролог от XIII в. За две по-късни проложни жития съобщават Б. Райков и Б. Христова съответно през 1970 и 1976.

 

Важно място сред писмените извори заема житието на И. Р., написано от Патриарх Евтимий в Търново. То е познато по над 10 преписа (XIV—XV в.) и представя една от най-забележителните творби на бълг. литература през XIV в. Евтимий е познавал дотогавашните жития на И. Р. и ги използува (Народното житие, житието на Скилица, Първото проложно житие). Той се отнася критично към своите извори — искал е да създаде нов тип житийна творба, която да отговаря на изискванията на тогавашния естетически канон. Още в увода той отбелязва, че се е по-старал да опише живота на светеца „художествено, както подобава“ (по лѣпотѣ, ı-ако же ключимо естъ), защото преди него житиеписците са разказвали „неумело и грубо“ (не хытрѣ нѣкако и грѫбѣ). Евтимий създава житие от Метафрастов тип и по виз. образци от XIV в., със засилване на аскетичните и мистичните елементи. Житието не съдържа нови подробности от живота на И. Р., но е построено в типичната за Евтимиевата школа житийна схема; в образа на светеца са включени чертите на съвременен на автора исихаст. До известна степен Евтимий ограничава чудотворния елемент. За постигане на по-голяма достоверност той вмъква послания и писма на цар Петър, И.Р.,

 

 

28

 

цар Асен I (1187—1196), които обаче са фиктивни. Не може да не се приеме, че в своята художествена задача Евтимий се ръководи от стремежа да изобрази такива личности от миналото, които в тежкия момент, преживяван от бълг. държава, могат да бъдат морална подкрепа и надежда.

 

Житието на Евтимий е продължено през XV в. от Владислав Граматик с обширно описание на тържественото пренасяне на мощите на светеца от Търново в Рилския манастир през 1469. Описанието излиза от рамките на житийната форма и се превръща в повест, изключително ценна като литературна творба и истор. извор. Позната е в две редакции — първична (рилска), запазена в Рилския панегирик от 1479 (автограф на Владислав Граматик), и по-късна (белградска или софийска), която съдържа някои допълнителни сведения. Впрочем по въпроса за времевата последователност на двете редакции в науката не съществува единомислие. Известна е и трета преработка на повестта, за която е използувано житието на И. Р. от Димитър Кантакузин. Създадена три века след появата на съчинението на Владислав Граматик, тя свидетелствува за това, че историята на мощите на И. Р. е играла значителна роля за поддържане на бълг. народностно съзнание векове наред.

 

Св. Иван Рилски. Икона от параклиса „Св. Лука“ до Рилския манастир, 1799 г.

 

Между 1469 и 1479 възниква житие с похвала на И. Р., написано от Димитър Кантакузин и произнесено от него на празника на светеца. Житието е преписано от Владислав Граматик и поместено в Рилския панегирик (1479). Димитър Кантакузин използува главно Георги Скилица и Патриарх Евтимий, но е разполагал и с други писмени извори и с някои предания. Той е по-самостоен в описанието на турското владичество и пренасянето на мощите в Рила. Авторът търси обяснение на нещастията, сполетели балк. народи, в техните грешки, слабости и взаимни вражди, оплаква тежката им съдба, но я представя като божие наказание. Димитър Кантакузин е бил свързан с турската власт, което личи от възхвалата на султан Мехмед II (1451—1481). Житието завършва с похвала на светеца. Авторът показва известна начетеност, но в риторичния му стил се забелязва твърде силно грц. влияние.

 

Запазено е житие на И. Р., написано в Рилския манастир от монаха Даниил. Времето на написването не може да се установи точно поради съществуването на двама книжовници с името Даниил през XVI и XVII в. Авторът се отклонява често от известните данни за рилския светец, вмъква разсъждения, изразява някои патриотични мисли. Очевидно житието е писано в по-късна епоха. През XVIII в. написва житие на И. Р. и книжовникът поп Пунчо от с. Мокреш, Ломско, като използува Първото проложно житие.

 

В началото на XIX в. се появява ново грц. житие на И. Р., обнародвано в книгата на Никодим Светогорец „Συναξαριστὴς τῶν δώδεκα μηνῶν τοῦ ἔνιατοῦ“ („Синаксар на дванадесетте месеца от годината“) — Венеция, 1819.

 

 

29

 

Житието е кратко и представя компилация от Първото проложно житие и житието на Патриарх Евтимий; преведено е от хилендарските братя Серафим и Йона. То не съдържа нови данни за светеца, но е указание за нарастващия култ към него.

 

В старата бълг. литература съществува удивително богат цикъл от песенно-поетически произведения за И. Р. Началото на този цикъл е поставено в Рилския манастир скоро след смъртта му, а неговото окончателно оформяне и кодифициране се осъществява през втората половина на XV в. от рилската химнографска школа. Органичното му развитие е свързано с развитието на култа към отшелника и на празничния цикъл за него. Най-ранната служба е възникнала в Рилския манастир и е посветена на празника Успение на И. Р. — 18 авг. Тя е известна в преписи от XIII в., които носят следи от допълнителна обработка след пренасянето на мощите в София. Пренасянето на мощите на И. Р. в Търново става повод за възникване на нов празник — на 19 окт., и на нова служба за него. В Търново през XIII в. възниква Търновска служба, запазена по най-ранен препис в Драгановия миней. Известна е и втора редакция на тази служба, в която е включен канон за прослава на чудесата му в Унгария. Промяната на църковния устав през втората половина на XIV в. довежда до необходимостта от нова редакция на службата за 19 окт., съобразена с изискванията на Ерусалимския типик. В Търново през втората половина на XIV в. по времето на Патриарх Евтимий се появява първата триделна химнографска композиция за И. Р., известна по преписи от XV в. Нов тласък за развитието на цикъла дава връщането на мощите от Търново в Рилския манастир. Денят на пристигането на мощите в манастира — 1 юли, е определен за нов празник на отшелника. За този празник Димитър Кантакузин написва нова служба. Същевременно безименните химнописци от Рилския манастир, чието творчество от втората половина на XV в. се определя като рилска химнографска школа, пристъпват към цялостна художествена обработка на химнографския цикъл във връзка с празничния цикъл. Те усвояват търновската редакция на службата за 19 окт. с някои добавки, създават нова, пространна служба с триделна композиция за празника Успение. Към тези три еднакви по структура празнични служби (за Успението, пренасянето на мощите в Търново и връщането им в манастира) рилските химнописци добавят няколко канона, оформени композиционно като параклиси (молебни канони), използуват и канони, възникнали по-рано, за да попълнят цикъла на параклисите според броя на гласовете в октоиха. Така се оформя своеобразен октоих от осем канона на осемте гласа, посветен на И. Р. Химнографският цикъл за И. Р. получава широко разпространение в слав. ръкописна традиция. На Балканите и на п-в Атон се преписват рилските редакции на службите му (предимно службата за 19 окт.), а в староруската ръкописна традиция се усвоява търновската редакция от XIV в., разпространява се в две редакции и късната Рилска служба.

 

Интересен писмен паметник е Заветът на И. Р., запазен по късни преписи от XIX в. Макар да има съмнения в неговата автентичност, смята се, че от стигналите до нас късни текстове може да се съди за схващанията на И. Р. за монашеския живот.

 

За личността и делото на рилския отшелник съществуват многобройни устни предания и легенди, разпределени в два цикъла: Рилски и Софийски, според локализацията на живота на светеца. Те съдържат богат материал и сочат, че неговият образ е навлязъл дълбоко в народното съзнание. Легендите и преданията могат да бъдат използувани като биографичен материал само след строг критичен анализ.

 

От многото подробности, които откриваме в изворите, не е лесно да установим действителния жизнен път на бъдещия светец.

 

 

30

 

Св. Иван Рилски. Икона с житийни сцени от Иван Образописец в църквата „Успение Богородично“в Копривщица, 1838 г.

 

И. Р. е роден в с. Скрино, Кюстендилско, разположено на десния бряг на р. Струма, недалече от с. Бобошево. Твърдението, че по рождение е свързан със Средецката област, се обяснява с обстоятелството, че в Средновековието Скрино е влизало в тази област. Оттук и преданията за рождението на светеца в околностите на Средец. Годината на раждане не е посочена в изворите, но понеже в житията на Скилица и Евтимий се съобщава, че в 946 светецът починал на 70 години, може да се предположи, че е роден към края на 70-те г. на IX в. Следователно той е живял в изключително важен период — в годините след покръстването, в периода на възход на бълг. държава и култура. По отношение на детството на светеца писмените и устните извори се раздвояват. Според житията той произхожда от българи средно заможни — нито много богати, нито бедни (според Скилица: ни зело богати, ниже пакы до конца нищетоѫ страждаща, нѫ доволно имѧща трѣбованїе). Според преданията малкият Иван е бедно дете или сираче, което е принудено да стане говедарче. Още от детски години му се приписват чудотворни дела — с божия помощ преминава притеклата Струма върху горната си дреха. След това идват епизодът с пещерата на планината Руен, откриването на усамотилото се момче от ловци (чисто фолклорен мотив), прогонването му от местните жители, уплашени от чудотворните му способности (смятали ги за дяволска работа); литването от бряста към Рила, на високата скала Орлица над с. Рила, и т.н. Преданията се пренасят и в Софийско — за родно място на Иван се сочи с. Курило; пътуванията се свързват с р. Искър; обсегът им се разширява и стига до Етрополско.

 

Писмените извори рисуват по друг начин жизнения път на Иван. Те също се различават в редица подробности, но са единни в основните етапи от развитието и дейността на светеца. Под влияние на християнската проповед след смъртта на родителите си момъкът напуска бащиния дом (според Скилица бил на 25 години) и се отправя да се замонаши в един от близките манастири. Изворите не дават сведения, къде се е намирал този манастир. Отрекъл се от света, светецът се усамотява във „висока и пуста планина“. Тук започват изпитанията от разбойнически нападения. Отшелникът е принуден да бяга и да обикаля манастирите край Струма и Витоша. В онзи период на просветен напредък тези манастири са културни огнища. Търсейки все по-голямо усамотение, светецът се насочва към недостъпната Рила, където намира възможност да се отдаде на духовно съзерцание. Той минава от местност в местност и навлиза все по-дълбоко в планината: Голец, където се намира брат му; пещерата на един час над сегашния манастир, където живее с братовия си син Лука; Осеново (между пещерата и манастира); високата скала над пещерата. Според житието на Скилица той живее в хралупата на дърво и

 

 

31

 

отново се премества в пещерата, където прекарва дванадесет години заедно с учениците си; там и умира. Евтимий дава други сведения за И. Р. Народното житие съобщава още един интересен епизод, непотвърден от истор. данни: посещението на бълг. цар Петър I в Рила. Неуспял да се срещне със светеца поради непристъпността на планината, царят му изпраща писмо и злато в чаша. Светецът също написва писмо до царя, като задържа чашата, но връща златото. Евтимий повтаря този разказ с множество подробности. В достоверността на разказа можем да се съмняваме, но той е свидетелство за голямата слава, която рилският отшелник добива приживе и след смъртта си. Със своето благочестие той привлича не само пастирите, обикновените хора от селата, които лекува, наставлява и благославя, но и управляващите (ако се вярва на житиеписците — дори самия цар). Постепенно около него се образува монашеско братство, вероятно ръководено по правилата, изложени в Завета на светеца. Следователно още тогава е поставено началото на Рилския манастир.

 

Св. Иван Рилски. Икона с житийни сцени от Ц. Захариев в църквата „Въведение Богородично“ в Чирпан, XIX в.

 

Почитта към И. Р. намира израз и в съдбата на неговите мощи. През X в. те са пренесени в Средец; тук за тях е изградена отделна църква (в едно от проложните жития е наречена прѣкраснаа). Предполага се, че тогава е било извършено канонизирането на И. Р. Най-ранното му споменаване като светец е в Зографското евангелие (края на X или първата половина на XI в.). В 1183 унгарският крал Бела III (1173—1196) завладява Средец, взема мощите и ги поставя в съборната църква на гр. Гран. Легендата разказва, че католишкият епископ отказал да почете мощите, поради което онемял. Уплашен, в 1187 кралят връща ковчега в Средец. В 1194 цар Асен I завладява града и за да утвърди своята царска власт (бѡлшѫѫ ради чьсти и ȣтвръжденїе своего цр^с҄тва), пренася мощите през 1195 в Търново; те са поставени в новопостроения в чест на светеца манастир на Трапезица. Тук мощите остават до 1469, когато специална монашеска делегация със султанско разрешение пристига в Търново, за да ги върне във възстановения Рилски манастир. В чудесно написаната си творба Владислав Граматик разказва за тържественото пътуване на мощите и за вълнението на бълг. население, което ги посреща в села и градове.

 

Славата на светеца намира още един израз — създаването на Рилския манастир, който просъществува повече от десет века като религиозно и просветно средище и продължава да бъде светиня на бълг. национална култура. Неговата история в много отношения отразява съдбата на бълг. народ. Първоначално манастирът е построен под постницата „Св. Лука“ над сегашната манастирска сграда. В началото на XIV в. е издигната нова манастирска сграда на сегашното място от севаст Хрельо, с каменна

 

 

32

 

църква и висока кула. В 1378 цар Иван Шишман (1371—1393) издава специална грамота на манастира. След завладяването на бълг. земи от турците Рилският манастир претърпява сериозни щети, от нападения и грабежи е разорен. При султан Мехмед II манастирът е възобновен, мощите на светеца отново намират своето първо обиталище и през вековете на робството привличат хиляди поклонници от всички бълг. краища. В 1833 манастирът изгаря. Възстановен е със средства и дарения на бълг. народ.

 

Рилският манастир е не само място на религиозен култ, но и център, в който през Средновековието и Възраждането се извършва голяма книжовна, просветна, културна и обществено-политическа дейност. Тук работят писатели, учители, художници, композитори, строители, създава се богата библиотека от ръкописи. Тук се поддържа интересът към делото на Кирил и Методий — чрез преписване на произведения, свързани с живота и с култа им, чрез художествени изображения, чрез чествуване на тяхната памет. В ръкописната сбирка се намират преписи на ЖК и на Похвалното слово за Кирил и Методий (в Панегирика на Владислав Граматик, 1479), на слова от Климент Охридски, Рилските глаголически листове и т. н. През XIV и XV в. сбирката се увеличава с преписи от съчинения на Търновската книжовна школа; тук през XV в. работят писателите Владислав Граматик, Димитър Кантакузин, Мардарий, Теофан и др. Манастирът е свързан с книжовни средища не само в страната, но и извън нея: п-в Света гора, Русия, Румъния и др. През целия период на Средновековието Рилският манастир е хранилище на традициите на старобълг. култура.

 

Големият брой книжовни произведения, посветени на светеца, интересът към мощите, създаването на манастир с голямо национално значение, необикновената популярност и трайното присъствие в народната памет чрез многобройни предания и легенди — всичко това хвърля светлина върху личността на И. Р. Рилският светец не е обикновен отшелник. В неговия образ има нещо изключително, без да можем, разбира се, да установим какво в него иде от автентичното битие и какво е привнесено от времето, писмените творби и народната мълва. И. Р. живее преди всичко в епоха на духовен и просветен подем — IX и X в., най-тясно свързан с дейността на Кирил и Методий и техните ученици. Животът му отразява този подем по своеобразен начин — чрез участието в монашеското движение, чрез създаването на един от най-значителните монашески центрове в историята на бълг. общество. И. Р. не е книжовник, нямаме сведения да се е занимавал с писателска дейност. Неговото културно значение е другаде: той въплъщава в личния си живот духовните търсения и нравствените идеали на ранното развитие на християнството в бълг. земи. Тъкмо с нравствените си черти той е привличал вниманието и почитта на съвременниците и на по-късните поколения. Именно практическото осъществяване на нравствените идеали е действувало върху човешкото съзнание и поведение. Отдалечаването в недостъпната планина не е било отдалечаване от човека, от мисълта за човешкото битие; още по-малко би трябвало да се приеме като бягство от живота. То може да се тълкува като противопоставяне на една действителност, в която идеалите са в упадък (а такива моменти вече има при царуването на Симеон (893—927) и Петър I); у И. Р. безспорно има непримирение със злото, близко до своеобразен обществен протест. Оттук и особеното обаяние на личността му в продължение на векове. Дълбоко свързан с народа, със съдбата на бълг. държава, с културното наследство на бълг. народ, с неговия нравствен стоицизъм в моменти на бедствия, страдания и робство, образът на И. Р. надхвърля рамките на своето време и се превръща в надвременен, истор. национален символ. С тази си роля той се свързва с друг голям национален символ — делото на Кирил и Методий. Много интересно е съвместното отбелязване на тези три

 

 

33

 

имена — Кирил, Методий и И. Р. в Григоровичевия триод (XII—XIII в.):

 

похвалами да вѣнчѣѫтъ сѫ Къриилъ Философъ новоизбранное множьство приведъ господеви словѣньскаго ѩзыка съ братомъ Меѳодиемъ, с’ нима же пѣтъ бѫди ѡ^тцъ ıѡанъ поустъıнѧ ръıлскѫѫ

(Нека с похвали бъде увенчан Кирил Философ, който заедно с брата си Методий доведе при Господа новоизбраното множество на славянския народ, а с тях да бъде възпяван и отецът Йоан от Рилската пустиня).

 

 

            Лит.:

·       Неофит Рылец. Описание болгарского священного монастыря Рыльского. С., 1879, 9+134 с.;

·       Иванов Й. Северна Македония. С., 1906, с. 85—90;

·       Ихчиев Д. Турски документи в Рилския манастир. С., 1907, 4 с. (отд. отп. от ПСп, 68, 1907—1908, с. 311—314);

·       Иванов Й. Св. Иван Рилски и неговият монастир. С., 1917, 164 с. + 19 табл.;

·       Златарски В. Георги Скилица и написаното от него житие на св. Ивана Рилски. — ИИД, 13, 1933, с. 49—80;

·       Мутафчиев П. Поп Богомил и св. Иван Рилски. — Философски преглед, 6, 1934, 2, с. 97—112;

·       Жития на св. Ивана Рилски. С уводни бележки от Й. Иванов. — ГСУифф, 32, 1936, 13, 109 с.;

·       Трифонов Ю. Бележки върху известията за св. Ивана Рилски. — МкП, 11, 1939, 3—4, с. 77—112;

·       Киселков В. Сл. Свети Иван Рилски. Жития. С., 1940, 88 с.;

·       Снегаров Ив. „Завет“ на Ивана Рилски. — ИИД, 16—18, 1940 [Сборник в памет на проф. Петър Ников], с. 462—475;

·       Трифонов Ю. Софийската редакция на Владислав-Граматиковия разказ за връщането мощите на св. Иван Рилски от Търново в манастира. — СпБАН, 60, 1940, с. 67—94;

·       Дылевский Н. Рыльский монастырь и Россия в XVI и XVII веке. С., 1946, 175 с.;

·       Киселков В. Сл. Владислав Граматик и неговата Рилска повест. С., 1947, с. 47—70;

·       Гошев И. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от IX—XIV век. — ГДА, 4, 1954—1955, с. 429—508;

·       Христов Хр., Г. Стойков, Kp. Миятев. Рилският манастир. История. Архитектура. Резби. Стенописи. С., 1957, 320 с.;

·       Ангелов Б. Ст. Ново житие на Иван Рилски. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, с. 69—97;

·       Ангелов Б. Ст. Стари славянски текстове. Нова редакция на повестта за Иван Рилски. — ИИБЛ, 9, 1960, с. 247—255;

·       Ангелов Б. Ст. Нови вести за книжовното дело на Георги Скилица. 1. Неизвестни преписи на житието за Иван Рилски. — ЛМ, 12, 1968, 2, с. 113 — 118;

·       Дылевский Н. Жития Иоанна Рыльского русских древлехранилищ и их болгарские источники. — В: Литературные связи древних славян. М., 1968 (ТОДРЛ, 23), с. 276—292;

·       Данчев Г. Владислав Граматик — книжовник и писател. С., 1969, с. 85—118;

·       Камбурова-Радкова Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972, 221 с.;

·       Иванова-Константинова Кл. Неизвестни служби на Иван Рилски и Михаил Воин. — ИИБЕ, 22, 1973, с. 211—236;

·       Дылевский Н. Рыльский монастырь и Россия-Украйна в XVI—XVII веках. С., 1974, 126 с.;

·       Ангелов Б. Ст. Старинна служба за Иван Рилски. — ЛМ, 19, 1975, 1, с. 115—118;

·       Иванова Кл. Две неизвестни старобългарски жития. — Литературна история, 1, 1977, с. 59—61;

·       Ангелов Б. Ст. Повествователни съчинения за Иван Рилски в старобългарската литература. — ЕЛ, 32, 1977, 1, с. 66—71;

·       Фекелджиев Ив. Народни легенди за Иван Рилски. С., 1979, 180 с.;

·       Данчев Г. Димитър Кантакузин. С., 1979, с. 67—71, 90—110;

·       Кожухаров Ст. Служба за успението на Иван Рилски (новооткрита най-ранна редакция от XIII в.). — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език (Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев). С., 1979, с. 217—234;

·       Христова Б. Ново статно проложно житие на Иван Рилски. — ИНБ „КМ“, 16 (22), 1981, с. 311—319;

·       Кожухаров Ст. Приносът на Димитър Кантакузин в развитието на химнографския цикъл за Иван Рилски (Служба за 1.VII). — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 74—105;

·       Томова Е. Нови проложни стихове за Иван Рилски, Иларион Мъгленски и Петка Търновска в руската ръкописна традиция. — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 172—177.

 

Петър Динеков

 

 

    (3). ИВАНОВ, Йордан (Й. Ив. Николов) (25.XII.1870/6.1.1871—29.VII.1947) — бълг. литературен историк, археолог, историк и фолклорист, един от най-добрите познавачи на бълг. средновековна литература и култура. Роден в Кюстендил. През 1889 завършва Педагогическото училище в родния си град. През 1889 — 1892 следва слав. филология във Висшето училище в София (във втория му випуск). Негови учители са А. Теодоров-Балан, Л. Милетич, Б. Цонев, Ив. Д. Шишманов и др. През 1892—1894 специализира в Лозанския унив., където се запознава с езиците и литературите на романските народи, изучава лат. език и лат. палеография, усвоява основно френски език. До 1898 е гимназиален учител в Сливен по френски език и литература. От 1899 е лектор по френски език в Софийския унив.; подготвя голям брой учебници по френски език за ученици и студенти. През 1906—1908 става секретар на Бълг. търговско агентство в Солун, което му дава възможност да пътува из Македония, да проучва нейната история, етнография, стари писмени паметници;

 

 

34

 

Йордан Иванов

 

изучава добре грц. език, посещава Света гора, където работи в манастирските книгохранилища. През 1909 е избран за частен хоноруван доцент при Катедрата по бълг. и слав. литература в Софийския унив., от 1911 е редовен доцент, през 1912 е избран за извънреден професор, през 1925 — за редовен професор. От 1909 е редовен член на БКД (от 1911 БАН). В Софийския унив. чете следните курсове: „Френски език“ (като лектор); „Извори и помагала за старата бълг. литература“; „Бълг. литература от IX до XVIII в.“; „Извори за делото на Кирил и Методий“; „Житие на Иван Рилски“; „Патриарх Евтимий и неговата школа“; „Истор. трудове в бълг. литература“; „Старобълг. разкази“; „ Апокрифи“; „Богомилска литература“; „Кирил и Методий“; „Климент Охридски“; „Начало на литературата у слав. народи“; „Слав. палеография“; „Сръбска литература“; „Бълг. народна поезия“. През 1920—1923 и 1927—1930 е командирован като професор по бълг. език в Националното училище за живи източни езици в Париж. През 1917 заедно с група бълг. учени е изпратен в Швейцария за защита на бълг. национална кауза. Той изнася доклади и публикува на френски език няколко важни, богато аргументирани трудове по бълг. национален въпрос: „Bulgares et Grecs devant l’opinion publique suisse“ (1918), „La région de Cavalla“ (1918), „Les Bulgares et leurs manifestations nationales. Documents historiques, ethnographiques et diplomatiques“ (1919) и др. През 1942 И. напуска Софийския унив. поради пределна възраст, но продължава научната си работа в БАН. Умира в София.

 

И. проявява твърде рано научните си интереси. През 1894 публикува сериозното изследване „Критични бележки по фонетиката на кюстендилския говор“. В ранните му публикации голямо място заемат проблемите на слав. съдба и култура: „Славянската взаимност в миналото и сегашното“ (1899), „Славянската взаимност в борбите и съборите“ (1899), „Пангерманизма, панславизмът и югославянският съюз“ (1902). Той съставя учебници по слав. и обща литература: „История на славянските литератури“ (1896), „Всеобща история на литературата“ (заедно с Кл. Карагюлев и С. Барутчийски) (1900). Научните му интереси постепенно се насочват към старобълг. литература, история, етнография и фолклор. И. се подготвя всестранно; той познава старите езици, езиците на балк. народи, основните европ. езици; изучава палеографията; обикаля богати книгохранилища от Русия до Испания, за да търси слав. и виз. паметници; занимава се с археология и епиграфика. В тези широки рамки обнародва изследвания с голям научен принос. Някои от трудовете му имат комплексен характер — в тях се решават въпроси на историята, археологията, литературата, етнографията и фолклора. Такъв е първият му значителен труд „Северна Македония. Исторически издирвания“ (1906). Това е цялостна монография върху Кюстендилския край: засяга древната Пауталия, средновековния Велбъжд, Брегалнишката и Велбъждската епископия, съдбата на Кюстендил през епохата на османското владичество,

 

 

35

 

Кюстендил през Възраждането (особено развитието на учебното дело), надписите от Кюстендилско. Тази богата по съдържание книга е резултат от упорити самостойни изследвания, направени с голяма вещина и любов към родния край. Текстът е снабден с многобройни илюстрации на старини; някои от тях са от самия автор. Друг комплексен труд е книгата „Св. Иван Рилски и неговият манастир“ (1917) — обстойно изследване за живота и дейността на рилския светец, за историята на Рилския манастир и за значението му като книжовно и национално средище, за ръкописната сбирка на манастира, надписи и документи. И досега тази монография не е загубила научната си стойност.

 

В истор. си изследвания И. разглежда царуването на Самуил (997 — 1014), Асеновата крепост, Бачковския манастир, Охридската архиепископия, грц.-бълг. отношения преди църковната борба, историята на София, старинните църкви в Югозападна Б-я, старобълг. и виз. пръстени и др.

 

И. посвещава редица изследвания на теми из етнографията, диалектологията и фолклора: култа на Перун у южните славяни, северозападните македонски говори (Тетовско, Скопско, Кратовско), архаичните бълг. говори в Солунско, кюстендилския говор, областта на гр. Кавала, българите в Солунско; съставя етнографска карта на Южна Македония и др. Важно национално значение имат трудовете му „Българите в Македония“ (1915, 1917), „Les Bulgares devant le Congrès de la paix“ (1919), „La question macédonienne au point de vue historique, ethnographique et statistique“ (1920). И. e автор на един от най-ценните обобщителни трудове върху бълг. песенен фолклор — „Българските народни песни“ (излязъл посмъртно, 1959). В него са разгледани обстойно общи и по-частни въпроси, направена е цялостна характеристика на народните песни, проследена е историята на бълг. фолклористика, анализирана е народнопесенната поетика, издирено е истор. потекло на героите на юнашкия и хайдушкия епос.

 

 

Основна насока в научната дейност на И. е изучаването на старобълг. литература и старобълг. ръкописно наследство. Това е главното съдържание на университетските му лекции — история на старата бълг. литература и палеография. През целия си живот той издирва, анализира и изследва литературни паметници — в това отношение дава блестящ пример за следване от по-късните бълг. литературни историци. И. се насочва към изследване на цялостни епохи и направления в развитието на бълг. литература. Такъв е случаят напр. с проучването на богомилската книжнина — като проява на голямо обществено и идейно движение. Трудът му „Богомилски книги и легенди“ (1925) започва с обширна встъпителна студия върху богомилството, след което И. преминава към основните произведения на богомилите; в отделна част са разгледани бълг. дуалистични народни легенди.

 

 

36

 

Изданието на текстовете е съчетано с историко-литературен анализ. Същото отношение към издаваните паметници се наблюдава и в основния труд на И. — „Български старини из Македония“ (1908, 1931). Добре подготвен палеограф, отличен познавач на старобълг., виз. и новогрц. език, И. пристъпва към издаването на текстове като към научно изследване — както в областта на археологията, текстологията и палеографията, така и на цялостното литературно-истор. значение на текста. Той разширява проблематиката, като обнародва и анализира не само ръкописи, но и надписи на камък, на стена, на фрески, икони и т.н., за да обхване цялото национално писмено наследство. Върху широка основа е поставено и изданието на „История славеноболгарская“ (1914). Изданието на текста се предхожда от обширен увод за живота на Паисий Хилендарски и за значението на неговия труд. Отделни глави са посветени на откриването и описанието на Зографския текст, на доказателствата, че се касае за първообраз на „История славеноболгарская“. Изданието на житията на Иван Рилски (1936) се придружава от встъпителна студия, в която те се анализират внимателно, разкриват се връзките и отношенията между тях, характеризират се като литературни паметници.

 

Делото на Кирил и Методий заема важно място в научната дейност на И. В продължение на повече от 30 г. той чете лекции за двамата слав. просветители. Особено интересен е неговият курс „Извори за делото на Кирил и Методий“, който е много полезно въведение в проблемите на кирилометодиевистиката — с богатството на данните, с обстойния анализ на писмените паметници, с библиографския преглед на научната литература. Делото на солунските братя и на техните ученици И. разглежда и в лекциите си за развитието на бълг. литература през IX—X в.; дейността на Кирил и Методий е поставена в контекста на епохата, в рамките на цялостната история на бълг. литература и култура.

 

И. насочва рано вниманието си към издирване и обнародване на книжовни паметници, свързани с дейността на Кирил и Методий и на техните ученици. В тази насока неговите заслуги са много големи. В „Български старини из Македония“ (1931) той публикува: Солунска легенда, Успение Кирилово, Проложно житие на Кирил и Методий, служби на Кирил и Методий (Кириловата по Скопския и Драгановия миней, Методиевата по Драгановия миней), Похвално слово за Кирил от Климент Охридски, Проглас към евангелието. Това са произведения, които пряко засягат дейността на двамата братя. За основа на изданието на Солунската легенда И. взема Тиквешкия препис от XVI в., обнародван първоначално от Н. А. Начов в „Книжици за прочит“ (Солун, 1899, кн. 1); дават се разночетения от текста на Й. Хаджиконстантинов-Джинот и от ръкописа, намерен в с. Търново (Кривопаланско). Успение Кирилово се обнародва по Лвовския препис (за пръв път), а Проложното житие на Кирил и Методий — по Станиславовия пролог от 1330 (по сверен препис от ръкописа). Текстовете на службата за Кирил и службата за Методий са от XIII в. Похвалното слово за Кирил се печата успоредно по две версии — първична от XIII в. и вторична от XIV в. Прогласът към евангелието е обнародван по Хилендарския препис от XIII в. с разночетения от Печкото пергаментно четириевангелие от XIV в. и по препис от XIV в. в Хлудовата сбирка. В изданията си И. прави библиографски преглед, характеризира отделните преписи, разглежда спорните въпроси (напр. за времето на написването на Проглас към евангелието и за неговото авторство).

 

В „Български старини из Македония“ И. обнародва и произведения, свързани с преките ученици на Кирил и Методий: двете бълг. жития на Наум Охридски (първото (най-старо) житие на Наум, открито от него през 1906 в Зографския манастир по препис от XV в., но възникнало в първата половина на X в.; второто житие на Наум по препис от XVI в.), Краткото житие на Климент Охридски

 

 

37

 

от Димитър Хоматиан в паралелен бълг. и грц. текст; службата на Климент (по текст от XV в.); Похвално слово за Михаил и Гавриил от Климент Охридски (по преписа в Зографския сборник № 103); Сказание за буквите от Черноризец Храбър (по Хилендарския препис от XVI в. с разночетения от други четири преписа). Публикувани са и няколко произведения за Иван Рилски, Дюканжовият списък на българските архиепископи, в който са включени Методий, Горазд и Климент, грамоти и известия за Охридската архиепископия. В „Български старини из Македония“ са поместени грц. и кирилски надписи, свързани с бълг. история през IX—X в.: надпис на княз Борис I от с. Балши, Южна Албания, надписи от стълбовете на цар Симеон при Солун от 904, Самуиловият надпис от 993 и др.

 

И. е автор на статиите „Молитвен химн към св. Климент от неговите ученици“ (1936), „Нови вести за Кирила и Методия“ (1937) и „Сарацинска (арабска) мисия на Кирил Философ“ (1965, посм.). Той смята Канона за Димитър Солунски за общо дело на Кирил и Методий. Особено ценна е студията му за Сарацинската мисия, богато аргументирана с данни, извлечени от грц. и арабски извори; тя осветлява един от най-слабо проучените моменти от дейността на Константин-Кирил.

 

За големия интерес на И. към делото на Климент Охридски свидетелствува и обиколката му през 1914 из Русия и Австро-Унгария заедно с проф. В. Н. Златарски за издирване на материали за бележития бълг. просветител и книжовник по случай 1000-годишнината от неговата смърт.

 

Най-ранният период от историята на слав. просвета се засяга и в други трудове на И. В „Северна Македония“ (1906) обширно са разгледани въпросите за ранното покръстване на бълг. славяни през VII в. и за създаването на слав. писменост преди Кирил и Методий — въз основа на анализ на Солунската легенда, на грц. известие в архивите на Кастамонийския манастир в Света гора, на Успение Кирилово, на Житието на тивериуполските мъченици и др. Днес не може да се приемат всички изводи на И., но желанието му да изясни един от най-сложните въпроси за началната история на слав. писменост е полезно в научно отношение. Ранният период на бълг. просвета и литература се засяга и в други съчинения на И. („Богомилски книги и легенди“, „Св. Иван Рилски и неговият манастир“).

 

 

            Съч.:

o   Критични бележки по фонетиката на Кюстендилския говор. — СбНУ, 10, 1894, с. 345—361;

o   Славянската взаимност в миналото и сегашното. — БПр, 5, 1898—1899, 4, с. 99—122; 5, с. 54—66;

o   Славянската взаимност в борбите и съборите. — БПр, 5, 1898—1899, 7, с. 56—72;

o   Пангерманизмът, панславизмът и югославянският съюз. — Задружен труд, 1, 1902, 6, с. 493—517; 7, с. 591—608;

o   Архиепископията и градът Първа Юстиниана. — Библиотека. Приложение на ЦВ, 4, 1903, 10—12, с. 110—139;

o   Культ Перуна у южных славян. — ИОРЯС, 8, 1904, 4, с. 140—174;

o   Северна Македония. Исторически издирвания. С образци и карти. С., 1906, 7+420 с.;

o   Български старини из Македония. С., 1908, 5+311 с.;

o   Цар Самуиловата столица в Преспа. Историко-археологически бележки. — ИБ АД, 1, 1910, с. 55—80;

o   Отчет за разкопките при Кадин-мост (Кюстендилско). — ИБАД, 1, 1910, с. 163—201;

o   Гръцко-български отношения преди църковната борба. 1. Към въпроса за погръчването на българите. 2. Гръцки заемания из българската литература. С., 1911, 30 с.;

o   Епархии в Охридската архиепископия през началото на XI в. — СпБАН, 1, 1911, с. 93—112;

o   Асеновата крепост над Станимака и Бачковския манастир. Историко-археологически бележки. — ИБАД, 2, 1912, с. 191—229;

o   Старински църкви в Югозападна България. — ИБАД, 3, 1912—1913, 1, с. 53—72;

o   Carte ethnographique de la Macédoine du Sud représentant la répartition ethnique à la veille de la guerre des Balkans. Sofia, 1913, 4 p.;

o   Notes explicatives sur la carte ethnographique de la Macédoine du Sud. Sofia, 1913, 8 p.;

o   История славеноболгарская собрана и нареждена Паисием Йеромонахом в’ лето 1762. Стъкмил за печат по първообраза и увод Й. Иванов. С., 1914, 66+91 с.;

o   Поменици на български царе и царици. — ИИД, 4, 1915, с. 219—229;

o   Българите в Македония. Издирвания и документа за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика. С., 107+238 с. (2 доп. изд. С., 1917, 7+381 с.);

o   Доклад за научната обиколка в Русия през 1914 г. [Златарски В. Н., Й. Иванов]. — ЛБАН, 3, с. 99—108;

o   Св. Иван Рилски и неговият монастир. С., 1917, 6+164 с.;

o   Bulgares et Grecs devant l’opinion publique suisse. (A propos du meeting de protestation en faveur des Grecs, tenu à Genève le 17 mai 1918). Berne, 1918, 24 p.;

o   La région de Cavalla. Berne, 1918, 80 p.;

o   Les Bulgares et leurs manifestations nationales. Documents historiques, ethnographiques et diplomatiques. Berne, 1919, 7+225 p.;

 

 

38

 

o   Les Bulgares devant le Congrès de la paix. Documents historiques, ethnographiques et diplomatiques. Berne, 1919, 8+304 p.;

o   La question macédonienne au point de vue historique, ethnographique et statistique. Paris, 1920, 7+292 p.;

o   Кюстендилският Хисарлък и неговите старини. — ИБАД, 7, 1920, с. 66—122;

o   Un parler bulgare archaïque. — RES, 2, 1922, 1—2, p. 86—103;

o   Произходът на павликяните според два български ръкописа. — СпБАН, 24, 1922, с. 22—31;

o   Българо-албанската етнична граница. — МкП, 1, 1925, 4, с. 36—48;

o   Богомилски книги и легенди. С., 1925, 7+388 с. (фототипно изд. С., 1970);

o   Ликът на св. княз Бориса във Верона. — ИБАД, 4, 1926—1927, с. 1—13;

o   Български народни песни, записани преди 200 години. — Училищен преглед, 26, 1927, 1, с. 42—50;

o   Средновековна София. София през турско време. — В: Юбилейна книга на град София 1878—1928. С., 1928, с. 31—45;

o   Български старини из Македония (2 доп. изд.). С., 1931, 8+672 с. (фототипно изд. С., 1970);

o   Проблемата за злото и за свободата на волята в старобългарската книжнина. — Философски преглед, 4, 1932, 1, с. 9 — 16;

o   Български имена в Чивидалското евангелие. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич 1863 — 1933. С., 1933, с. 626—638;

o   Българите в Солунско. Исторически бележки. — В: Сборник Солун. С., 1934, с. 133—148;

o   Неизвестен труд на Софрония Врачански. — Мир, бр. 10288, 31 окт. 1934;

o   Старобългарски разкази. Текстове, новобългарски превод и бележки. С., 1935, 6+322 с.;

o   Жития на св. Ивана Рилски. С уводни бележки. — ГСУифф, 32, 1935—1936, с. 1—109;

o   Нови вести за Кирила и Методия. — Зора, бр. 5404, 3 юли 1937;

o   Где се намира главата на св. Климент Охридски. — Зора, бр. 5842, 8 дек. 1938;

o   Неизвестен ръкопис на Софрония Врачански. — Родина, 1, 1938, 1, с. 159—162;

o   Родното място на отца Паисия се установява. — Зора, бр. 5591, 15 февр. 1938;

o   Родът на отца Паисия. — Зора, бр. 5596, 20 февр. 1938;

o   Облеклото у старите българи. — Родина, 3, 1941, 3, с. 5—12;

o   Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан (1375—1406). — ИИБЛ, 6, 1956, с. 25—79;

o   Български народни песни. С., 1959, 310 с.;

o   Сарацинска (арабска) мисия на Кирил Философ. — ИИЛ, 16, 1965, с. 91—104;

o   Livres et légendes bögomiles. Trad. du bulgare M. Ribeyrol. Paris, 1975, 400 p. (Collection des littératures populaire de toutes les nations, 22);

o   Избрани произведения. 1. Литература, история, фолклор. Съст. и ред. Б. Ст. Ангелов. С., 1982, 394 с.

 

            Лит.:

·       Цонев Б. Оценка за явилите се кандидати за вакантната катедра по българска и славянска литература (3. Йордан Иванов). — ГСУифф, 7, 1910—1911, с. 94—98;

·       Beaulieux L. En la personne de Jordan Ivanov. — RES, 24, 1948, р. 309—313;

·       Миятев Kp. Йордан Иванов. — ИАИ, 17, 1950, с. 191—192;

·       Велева Д. Йордан Иванов (1872—1947). — ИНА БАН, 1, 1957, с. 130—131;

·       Въгленов М. Йордан Иванов. По случай 10 години от смъртта му. — ЕЛ, 12, 1957, 6, с. 469—471;

·       Динеков П. Проф. Йордан Иванов — историк на българската литература. — ИИБЛ, 6, 1958, с. 5—19;

·       Бернар Р. Проф. Йордан Иванов. — ИИБЛ, 6, 1958, с. 21—23;

·       Русакиев С. Йордан Иванов. 1872—1947. — В: Иванов Й. Български народни песни. С., 1959, с. 3—6;

·       Иванова Кл. Двадесет години от смъртта на проф. Йордан Иванов. — СпБАН, 12, 1967, 2, с. 63—66;

·       Ангелов Д. Уводни думи. — В: Иванов Й. Богомилски книги и легенди. С., 1970, с. IX—XV;

·       Райков Б. Акад. Йордан Иванов. По случай 100 г. от рождението му. — Библиотекар, 1971, 12, с. 14—16;

·       Динеков П. Проф. Йордан Иванов — един от първите. — Пламък, 16, 1972, 1, с. 43—45;

·       Дейкова О. Йордан Иванов. — ЛМ, 16, 1972, 2, с. 105—108;

·       Грашева Л. Йордан Иванов. По случай 100 г. от рождението му (1872—1972). — Родна реч, 1972, 4, с. 62—66;

·       Ангелов Б. Първообразът на „История славеноболгарская” — Векове, 1, 1972, 4, с. 32—42;

·       Ангелов Д. Научното дело на проф. Йордан Иванов като историк и археолог. — Векове, 1, 1972, 4, с. 43—49;

·       Гечева Кр. Йордан Иванов. Биобиблиография. С., 1974, 110 с.;

·       Динеков П. Академик Йордан Иванов. — В: Гечева Кр. Йордан Иванов. Биобиблиография. С., 1974, с. 5—24;

·       Ангелов Д., Б. Ангелов. Научното дело на акад. Йордан Иванов. — В: Иванов Й. Избрани произведения. 1. С., 1982, с. 7—22;

·       Сефтерски Р. 120 години от рождението на акад. Й. Иванов. — Научен живот, 32, 1990, 5, с. 29.

 

Петър Динеков

 

 

    (4). ИВАНОВА, Климентина Илиева (13.11.1940) — бълг. литературна историчка. Родена в София. Завършва средно образование в родния си град (1957) и бълг. филология в Софийския унив. (1962). Учителствува в гр. Варна (1963). Аспирантка по старобълг. литература в Инст. за литература при БАН (1963—1966). Специализира в Сектора по стара руска литература в Инст. за руска литература (Пушкинския дом) при АН на СССР в Ленинград (1968—1969). От 1969 е филолог-специалист в Секцията за бълг. литература до Освобождението. Кандидатската си дисертация на тема „Агиографската продукция на Търновската книжовна школа“ защитава през 1979. Н. с. (1980), ст.н.с. (1986) в Инст. за литература. Чете лекции по старобълг. литература в Софийския унив. (от 1985).

 

Научните интереси на И. са съсредоточени главно върху археографски, текстологични и едиционни проблеми, свързани с цялостното развитие на бълг. средновековна литература.

 

 

39

 

Климентина Иванова

 

Тя издирва и обнародва неизвестни произведения и нови преписи на старобълг. съчинения. Един от централните проблеми в научното ѝ творчество е проучването и аналитичното описание на сбирки от слав. ръкописи и изясняването на важни терминологични въпроси, свързани с правописа, езика, произхода и редакциите на ръкописите. Авторка е на описание на ръкописите от сбирката на М. Н. Погодин, на археографски бележки за книгохранилищата на слав. ръкописи в Югославия, за Цетинския манастир и др. На И. принадлежат приносни публикации за източниците на агиографските творби на търновските книжовници, за спецификата на виз.-бълг. литературни връзки през XIV в., за житийно-панегиричното наследство на Патриарх Евтимий, за неговите ученици и последователи в балк. ръкописна традиция.

 

В областта на кирилометодиевистиката И. насочва вниманието си към издирване на нови преписи на творби за Кирил и Методий, на произведения от Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх и анонимни книжовници от X в. Участвува в издаването на събраните съчинения на Климент Охридски (заедно с Б. Ст. Ангелов, К. Куев и Хр. Кодов) с текстологична обработка и публикуване на предположително Климентовите слова от великопостния цикъл; издава пълния текст на Слово за Сретение и Слово за Преображение от Йоан Екзарх по най-ранни преписи; издирва нови преписи от Азбучната молитва и на съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър. Приносен характер имат публикациите ѝ за два неизвестни акростиха с оригинален старобълг. произход и с глаголическа подредба на буквите. Изказва предположение, че един от вероятните източници на „За буквите“ е Слово срещу Юлиан от Григорий Богослов. И. изучава кирило-методиевските традиции в руската книжнина. Според нея съществува руски компилативен цикъл, който тя нарича „За началото на славянската писменост“; в цикъла влизат извлечения от ЖК, „За буквите“, руски истор. съчинения, Азбучната молитва и др. Сериозно постижение представляват изследванията на И. върху състава и типологията на най-древните хомилиари и по-специално върху т.нар. триодни панегирици (златоструи, тържественици), преведени през Кирило-Методиевата епоха. И. реконструира с помощта на по-късни ръкописи предполагаемия състав на Златоструя, създаден в Симеоновия книжовен кръг, и на най-ранните панегирици; проучва в сравнителен план Михановичевия хомилиар, Златоуста на Ягич и др.; издирва ръкописи, сродни по тип с Изборника от 1073; търси теоретично обяснение за формирането на най-старите цикли от слова и източниците на техните преводи.

 

И. е авторка на библиография за Климент Охридски, на научнопопулярни книги и очерци за старобълг. писатели. Съставя и редактира т. 4 — „Житиеписни творби“ (С., 1986), от поредицата „Стара българска литература“, за който превежда преобладаващата част от текстовете.

 

 

            Съч.:

o   Климент Охридски. Библиография. 1878—1944. С., 1966, 59 с.;

o   Климент Охридски в българската художествена литература. — Кл. Охр., с. 405—414;

o   Пълен текст на Словото за Сретение от Йоан Екзарх. — ИИБЕ, 17, 1969, с. 105—147;

o   Нови данни за разпространението на Азбучната молитва в средновековната руска книжнина. — ЕЛ, 24, 1970, 6, с. 63—80;

o   Об одной рукописи XIII в. Погодинского собрания. — ТОДРЛ, 25, 1970, с. 294—308;

 

 

40

 

o   Два неизвестни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 341—365;

o   За началото на славянската писменост. Цикъл сведения в средновековната руска книжнина. — ЛМ, 15, 1971, 1, с. 105—113;

o   Археографски бележки от хранилищата на Югославия. — ЕЛ, 26, 1972, 4, с. 51—57;

o   Неизвестна редакция на Златоструя в сръбски извод от XIII век. — Зборник историје књижевности Српске академије наука и уметности, 1976, 10, с. 89—107;

o   Об уточнении времени написания некоторых славянских рукописей XIV—XV вв. — АЕ, 20, 1977, с. 148—152;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 2. С., 1977, с. 504—509, 546—560, 623—843;

o   Цикл великопостных гомилий в Гомилиаре Михановича. — ТОДРЛ, 32, 1977, с. 219—244;

o   Няколко наблюдения върху книжовното наследство на Климент Охридски. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 91—106;

o   Словото за Преображение от Йоан Екзарх (Текстологични бележки). — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 55—73;

o   За Хилендарския препис на първия Симеонов сборник. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 57—96;

o   Неизвестен препис на Екзархово слово в състава на Ягичевия Златоуст. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 182—196;

o   Правописно-езикови проблеми при описването на южнославянските кирилски ръкописи. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 102—110;

o   Агиографско-хомилитични сборници с устойчив състав в южнославянските литератури. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, р. 11—21;

o   Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на Μ. П. Погодин. С., 1981, 576 с.;

o   Един вероятен източник на „За буквите“ от Черноризец Храбър. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 82—88;

o   Класификация, типология и каталогизация на някои типове сборници в балканската славянска традиция. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. С., 1985, с. 173—182;

o   Значението на хилендарските ръкописи за изучаването на средновековната българска книжнина. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 154—162;

o   Болгарская переводная литература X—XIV вв. в контексте „Slavia Orthodoxa“. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 2. Roma, 1986, p. 361—371;

o   Angaben über Kyrill und Method in russischen Handschriften von der Sammlung von M. P. Pogodin. — Mitteilungen des bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, 9, 1987, 1, p. 45—58;

o   Неизвестна редакция на триодния панегирик в състава на триода. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 20—39;

o   Рукописи ѝ. И. Лаптева в собрании Μ. П. Погодина. — АЕ, 30, 1987, с. 188—191;

o   По следите на един недостигнал до нас текст на Методиево приложно житие. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 69—75;

o   Новоизводните търновски сборници и въпросът за ролята на Патриарх Евтимий в техния превод. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 124—134;

o   Симеоновият сборник като литературен паметник. — В: Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 18—33;

o   Неизвестна служба за св. Кирил в състава на Празничен миней от XVII в. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 16—32; 3, р. 37—40.

 

            Лит.:

·       Лихачов Д. С. За идните поколения. Литературен фронт, бр. 21, 26 май 1973;

·       Богдановий Д. — Археографски прилози, 4, 1982, с. 165—173 (рец.);

·       Лихачева О. П. Южнославянская книжность в ленинградском собрании. — Русская литература, 2, 1983, с. 232—234;

·       Коцева Е. — ЛМ, 27, 1983, 1, с. 158—161 (рец.);

·       Лихачева О. П. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 3, р. 111—113 (рец.);

·       Райков Б. Ценен археографски труд. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 123—124.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (5). ИВАНОВА-МАВРОДИНОВА, Вера Йорданова (21.IV./8.V.1896—23.VII.1987) — бълг. археоложка, епиграфка, изкуствоведка. Родена в Сливен в семейството на изтъкнатия бълг. учен проф. Й. Иванов. Завършва гимназия в София и слав. филология и етнография в Софийския унив. (1921). През 1923 постъпва на работа в Народния археол. музей в София (дн. Национален археол. музей). През 1926—1928 специализира в Ecole des Hautes Etudes при Сорбоната в Париж по виз. изкуство и история при Г. Мийе и Ш. Дил, по романско изкуство при А. Фосийон и по еретичните учения на Изтока при А. Байе. Уредничка (от 1928) на Ранносредновековния отдел в Археол. музей, ст.н.с. (от 1950 до 1966) в Археол. инст. към музея. Главна ръководителка на археол. разкопки в Преслав (1945—1966). Носителка на орден „Кирил и Методий“ I ст. (1986). Умира в София.

 

И.-М. работа дълги години и има научни приноси в областта на старобълг. изкуство — архитектура, стенописи, ръкописи, епиграфски материал. Филологическата ѝ подготовка е солидна основа за проучванията в различни области на истор. науки. Сравнително-истор. метод, който прилага, ѝ помага да направи верни изводи за редица явления от историята на материалната култура и изкуството. Нейната първа работа, представляваща свод на истор. и археол. данни за църковното строителство в

 

 

41

 

бълг. земи — „Стари църкви и манастири в българските земи (IV—XII в.)“, не е изгубила своето значение и до днес. За нея И.-М. получава премията за наука от фонд „Берлинов“ (1933). През 30-те и началото на 40-те г. интересите на И.-М. са насочени главно към раннохристиянската и ранносредновековната базилика и старобълг. епиграфика. Плод на системната ѝ работа на терена на различни археол. обекти са обнародването на конкретен материал и написването на обобщаващи трудове (напр. „Ореховският манастир и неговите грамоти“, „Двете старинни църкви при с. Иваняне“, „Две старохристиянски базилики“, „Les anciennes basiliques de Bulgarie“, „La façade romaine d’une basilique paléochrétienne“ и др.), които допринасят за разкриването на цялостната картина на истор. и културния живот на Първото бълг. царство (681—1018).

 

Вера Иванова-Мавродинова

 

От 1945 И.-М. се включва активно в системното проучване на археол. терен на Преслав; в продължение на две десетилетия нейното научно творчество почти изцяло е посветено на проучването на Преслав като политически, стопански и културен център в Б-я през X в. В публикациите ѝ не само се излагат новите факти, но се подлагат на задълбочен анализ и пълна интерпретация проблемите, които се поставят от новите находки. И.-М. проучва и паметниците на старобълг. епиграфика, открити в Преслав. Широтата на научните интереси и съчетаването на конкретните изследвания със сериозна теоретична подготовка ѝ позволяват да се насочи и към атрибутирането и предатирането на някои писмени паметници от X—XII в. Важен момент в работата ѝ е сравняването на ръкописното наследство с новооткритите каменни надписи. Нейните изводи се отличават с прецизност, яснота и разкриват широка осведоменост.

 

Последните публикации на И.-М. са посветени на най-ранните старобълг. писмени паметници — глаголически и кирилски. Тя насочва вниманието си върху източниците и традициите на ръкописната украса и връзките ѝ с източните грц. провинции, като в редица случаи предлага нови датировки. Специално внимание заслужава художествено-истор. проучване и издание на Асеманиевото евангелие, осъществено съвместно с А. Джурова.

 

 

            Съч.:

o   Стари църкви и манастири в българските земи (IV—XII в.). — Годишник на Народния археологически музей, 4, 1922—1925, с. 429—583;

o   Проучване на църквата в Гебе-Клисе. — Годишник на Народния археологически музей, 5, 1926—1931, с. 229—232;

o   Неиздадени църкви в Югозападна България. — Годишник на Народния археологически музей, 5, 1926—1931, с. 261—284;

o   Следите от глаголица в Източна България: 1. Глаголският надпис в Преслав. 2. Кирилският надпис над с. Калугерица. — Bsl, 4, 1932, 2, р. 227—235;

o   Старобългарски надпис от с. Теке Козлуджа. — ИБАИ, 7, 1932—1933, с. 319—321;

o   Les anciennes basiliques de Bulgarie. — In: Actes du IV^e congrès international des études byzantines. Sofia, 1934 (ИБАИ, 10, 1936), p. 211—215;

o   Образи на цар Петра в две старинни икони. — ИБИД, 21, 1945, с. 99—116;

o   Два надписа от Асеневци — Батошовският и Врачанският. — ИБАИ, 15, 1946, с. 114—145;

o   Разкопки на Аврадака в Преслав. — РП, 3, 1949, с. 13—64;

o   Базилика на Дели-Душка в Преслав. — РП, 3, 1949, с. 65—72;

o   Надписът на Мостич и Преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 43—144;

o   Велики Преслав. — В: Археологически открития в България. С., 1957, с. 161—195;

o   Ктиторският образ в Иполитовия сборник на Историческия музей в Москва. — Археология, 1, 1959, 3—4, с. 13—23;

 

 

42

 

o   Преслав. Водач на старините и музея. Варна, 1962, 60 с. (2 изд. С., 1963, 112 с.; 3 изд. Варна, 1966, 92 с.; 4 доп. изд. С., 1974, 76 с.);

o   Украсата на старобългарските глаголически ръкописи. — Изкуство, 15, 1965, 7, с. 10—16;

o   Искусство и культура Первого болгарского царства. С., 1967, 56 с. (същото на френски и английски език);

o   За украсата на ръкописите от Преславската книжовна школа. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 80—124;

o   Културата и изкуството през време на Първата българска държава. — В: История на българското изобразително изкуство. 1. С., 1976, с. 63—153;

o   Велики Преслав. Пътеводител. С., 1977, 52 с.;

o   Украсата на старобългарските глаголически ръкописи [Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова]. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 190—202;

o   Асеманиево евангелие. Старобългарски глаголически паметник от X век. Художествено-историческо проучване. С., 1981, 100 с. + 158 ил. [Иванова-Мавродинова В., А. Джурова];

o   За украсата на Супрасълския сборник [Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова]. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 165—174.

 

            Лит.:

·       Ваклинов Ст. Вера Иванова-Мавродинова. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 7—11.

 

Аксиния Джурова

 

 

    (6). ИВАНОВА-МИРЧЕВА, Дора (Тодорка Маринова Мирчева) (18.I.1920) — бълг. езиковедка, специалистка по старобълг. език и история на бълг. език. Родена в Шумен. Завършва средно образование в София (1938) и слав. филология в Софийския унив. (1942). Гимназиална учителка в София и Търговище (до 1945). От 1946 работи в БАН като асистентка в Службата за бълг.; речник, създадена през 1942 по инициатива на акад. Ст. Романски (от 1949 Институт за български език). Младши научен сътрудник (от 1950) в Секцията за лексикология и лексикография в Инст. за бълг. език. Научен сътрудник (от 1958), старши научен сътрудник (от 1963) в Секцията за история на бълг. език. Хоноруван доц. и проф. по история на бълг. език във Великотърновския унив. (1969—1976). Ръководителка на Секцията за история на бълг. език в Инст. за бълг. език при БАН (от 1976); директор на Инст. (1979—1989). Членкор. на БАН (1981). Член на Бълг. национален комитет на славистите, на редакционната колегия на сп. „Бълг. език“. Носителка на Кирило-Методиевската награда на БАН (1972). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1972).

 

Дора Иванова-Мирчева

 

Основните трудове на И.-М. са в областта на историята на бълг. език от Кирило-Методиевата епоха до Възраждането, на историята на съвременния бълг. книжовен език, бълг. лексикология и лексикография. В първите си публикации из областта на езиковата история — „За съдбата на един русизъм в българския език“ (1959), „Една неизследвана страна на руско-българските езикови връзки“ (1960), „Към историята на един архаизъм в българския език (обоуреваемъ)“ (1961), разработва проблеми на истор. лексикология. И.-М. поставя важни въпроси, свързани с истор. граматика, в монографията си „Развитие на бъдеще време (futurum) в българския език от X до XVIII в.“ (1962). Въз основа на много широк материал тя разглежда лексикално-граматичните средства за изразяване на бъдеще време в цялостния развой на бълг. език. При проследяването на лексикално-синтактичните съчетания или на граматичните форми се спира на тяхната темпорална стойност, определя мястото им в граматичната система на езика и очертава отношението на бъдеще време в бълг. език към другите балк. и слав. езици.

 

 

43

 

Изводът, че образуването на формите за бъдеще време в бълг. език не е свързано с глаголния вид (свършен или несвършен), е от особено значение, тъй като разкрива спецификата на бълг. бъдеще време. Проблемите на футурума занимават авторката и в статиите „Футурните форми на страдателно-безличния и възвратно-средния залог в историческия развой на българския език“ (1962), „Имперфективният praesens pro futura в старобългарския език“ (1963), „Сложните форми за бъдеще време в езика на Йоан Екзарх Български“ (1972).

 

И.-М. проявява траен интерес към проучването и издаването на старобълг. паметници. Приносът ѝ в изследването на старобълг. хомилиар е извънредно важен. В термина старобълг. хомилиар тя влага нов смисъл. Според нея този термин трябва да се употребява не само като название на всеки отделен сборник от слова (какъвто е напр. Михановичевият хомилиар), а и като означение на съвкупността от всички преводни и оригинални проповеди (слова, хомилии), които са възникнали през старобълг. период. Разширяването на значението на термина несъмнено води до разширяване на проблематиката, а също така и до установяване на специална методика за бъдещите изследвания.

 

Многобройни са проучванията на И.-М. върху езика на старата бълг. проповедническа литература: „Германов сборник“ — български писмен паметник от X в. в препис от 1359 година“ (1965); „За архаичността на Германовия сборник — старобългарски паметник от X в.“ (1966); „Климент Охридски и Йоан Екзарх като създатели на слова“ (1966); „За произхода на една анонимна хомилия в старата българска литература“ (1968); „Хомилиарът на Миханович“ (1969); „Среднобългарска преработка на похвалата на Йоан Екзарх за Йоан Богослов“ (1978). На тази проблематика са посветени и двата труда на И.-М. „Йоан Екзарх Български. Слова, т. I“ (1971) и „Хомилията на Епифаний за слизането в ада“ (1975, в съавторство с Ж. Икономова). С първия се поставя начало на систематичното издаване на словата на един от най-интересните представители на старата бълг. литература и забележителен строител на старобълг. книжовен език (докато двете главни съчинения на Йоан Екзарх — Шестоднев и Небеса, са многократно изследвани и издавани, неговите слова са една от слабо проучените страни на творчеството му). И.-М. разглежда две хомилетични творби на Йоан Екзарх (Словото за Преображение и Словотопохвала за Йоан Богослов) в бълг. препис от 1359. При обширната езикова характеристика успоредно с разкриването на особеностите на езика на Йоан Екзарх се правят по-големи обобщения, отнасящи се до езика на източнобълг. книжовен център. Като Екзархови и едновременно като източнобълг. говорни особености от X в. са разгледани глаголните форми с изпаднало окончание -тъ в сег. време 3 л. ед. ч., наличието на членоподобни конструкции и т.н. Задълбочено са анализирани лексикалните белези на словата. В богатата сбирка от интерпретирани думи са налице названия, които не са посочени досега в нито един речник. Сред тях заслужават специално внимание думите, които не се откриват в старобълг. паметници, или се откриват, но имат регионален, източнобълг. произход. Вторият труд („Хомилията на Епифаний за слизането в ада“) е важен преди всичко поради това, че се изследва и публикува нов старобълг. превод на една много разпространена и известна във виз. и слав. свят хомилия, смятана за дело на виз. писател от II в. Епифаний Кипърски. Авторката разглежда специално мястото на Епифаниевата хомилия в слав. литератури. Успоредно със старобълг. текст е отпечатан и грц. оригинал. Предложени са точни названия за различните редакции — източнобълг. и западнобълг. редакция. Откритият от И.-М. нов превод на хомилията е изследван с оглед на отношението му към по-стария. Посочени са типичните лексикални отлики между двата превода.

 

 

44

 

Направен е изводът, че новооткритият превод е също старобълг. по произход. Това личи от синтетичния строеж на фразата, от правилната употреба на падежите и от архаичните лексикални форми. Чрез изданието се разкрива богатството от лексикални, словообразувателни и морфолого-синтактични средства на старобълг. език при превеждането от един и същ грц. оригинал.

 

И.-М. отделя внимание на езиково-правописната реформа на Евтимий Търновски, смятана досега само за консервативна в езиково отношение, като посочва положителните ѝ черти и връзката ѝ с кирило-методиевските традиции („Евтимий Търновски, писател-творец на литературния български език от късното Средновековие“, 1971). Тя разработва важни теоретични проблеми от историята на бълг. език, като въпроса за непрекъснатостта в развитието на бълг. книжовен език, който се схваща като неделима общност по цялата етническа и истор. говорна бълг. територия, за периодизацията на историята на книжовния бълг. език до Възраждането и т.н. („Проблеми на българския книжовен език до Възраждането“, 1972; „Кирило-Методиевските традиции в българския книжовен език през вековете“, 1978; „Към периодизацията на литературния български език от донационалната епоха“, 1978).

 

Основно значение имат изследванията на И.-М. „За така наречената среднобългарска редакция на старославянски“ (1965), „Старобългарски, старославянски и среднобългарска редакция на старославянски“ (1969), „Задачи на изучаването на църковнославянския език“ (1977), в които се подлагат на критика различните несполучливи наименования на старобълг. език — „старославянски“, „старочерковнославянски“, „старомакедонски“ и др. Тези изследвания внасят с нужната научна аргументация порядък в термините, засягащи различните по-късни редакции на старобълг. език, и изясняват теоретически съдържанието на късното наименование църковнославянски език.

 

 

            Съч.:

o   Към въпроса за развоя на причастните конструкции в българския език. — ИИБЕ, 2, 1952, с. 212—218;

o   Преносно значение на думата и преносимост на значението. — ИИБЕ, 6, 1959, с. 3—37;

o   За съдбата на един русизъм в българския език. — БЕ, 9, 1959, с. 534—538;

o   Една неизследвана страна на руско-българските езикови връзки. — БЕ, 10, 1960, с. 130—147;

o   Към историята на един архаизъм в българския език (обуреваемъ). — Slavia, 30, 1961, р. 423—431;

o   Развой на бъдеще време (futurum) в българския език от X до XVIII в. С., 1962, 201 с.;

o   Футурните форми на страдателно-безличния и възвратно-средния залог в историческия развой на българския език. — ИИБЕ, 8, 1962, с. 63—73;

o   Имперфективният praesens pro futuro в старобългарски език. — В: Славистичен сборник. С., 1963, с. 86—103;

o   Стесняване на семантичната структура на думата като исторически процес. — ИИБЕ, 11, 1964, с. 151—160;

o   „Германов сборник“ — български писмен паметник в препис от 1359 година. — БЕ, 15, 1965, с. 308—325;

o   За така наречената „среднобългарска редакция на старославянски“. — Rsl, 24, 1965, р. 35—48;

o   Книжовни влияния върху Климент Охридски (Прокъл Константинополски). — БЕ, 16, 1966, с. 457—471;

o   За архаичността на Германовия сборник — старобългарски писмен паметник от X в. — БЕ, 16, 1966, с. 495—501;

o   Климент Охридски и Йоан Екзарх като създатели на слова. — Кл. Охр., с. 243—265;

o   За произхода на една анонимна хомилия в старата българска литература. — В: Славистичен сборник. С., 1968, с. 85—101;

o   Хомилиарът на Миханович. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 381—391;

o   Непознат вариант от старобългарския превод на Μαρτύριον τῶν ἀγιων καὶ ἐνδόξων τεσσαράκοντα μαρτύρων τῶν ἐν Σεβαστεία μαρτυρησάντων. — ИИБЕ, 17, 1969, с. 51—103;

o   Старобългарски, старославянски и среднобългарска редакция на старославянски. — ККФ 1, с. 45—62;

o   Из старобългарския хомилиар (Новооткрити преводи). — ККФ 1, с. 309—314;

o   Йоан Екзарх Български. Слова. 1. С., 1971, 202 с.;

o   Евтимий Търновски, писател-творец на литературния български език от късното Средновековие. — В: Търновска книжовна школа 1371—1971. С., 1971, с. 197—210;

o   Старобългарският хомилиар и изследванията на Кирило-Методиевия език. — ККФ 2, с. 109—120;

o   Сложните форми за бъдеще време в езика на Йоан Екзарх Български. — ИИБЕ, 19, 1972, с. 657—666;

o   Проблеми на книжовния български език до Възраждането. — БЕ, 22, 1972, с. 506—516;

o   Хомилията на Епифаний за слизането в ада (Неизвестен старобългарски превод) [Иванова-Мирчева Д., Ж. Икономова]. С., 1975, 214 с.;

o   Задачи на изучаването на църковнославянския език. — БЕ, 27, 1977, с. 447—455;

o   К вопросу о характеристике болгарских переводческих школ от IX—X до XIV века. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 37—48;

 

 

45

 

o   Кирило-Методиевските традиции в литературния български език през вековете. — ЛМ, 22, 1978, 6, с. 80—90;

o   Към периодизацията на литературния български език от донационалната епоха (IX—X до XVII в.). — СФ-С, 15, 1978, с. 287—300 (същото в: ККФ 3, с. 139—151);

o   Среднобългарска преработка на Похвалата на Йоан Екзарх за Йоан Богослов. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 47—54;

o   Развитие от синтетического к аналитическому строю в литературный болгарский язык средних веков. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 4, р. 3—13;

o   Архаичен препис на слово № 21 от Супрасълския сборник. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., с. 177—181;

o   Познати ли са били на българите от X в. думите плъзати/лазити? — В: В чест на акад. Владимир Георгиев. Езиковедски проучвания по случай 70 год. от рождението му. С., 1980, с. 433—438;

o   Германовият сборник от 1359 г. като старобългарски паметник. — БЕ, 30, с. 193—200;

o   Супрасълският сборник и старобългарските преводачески школи. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 80—86;

o   Църковнославянският език. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум Кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 303—320;

o   Българският книжовен език от XIII—XIV в. — трети класически език в средновековна Европа. — БЕ, 32, 1982, с. 391—397;

o   Староболгарские литературные центры как „языковые школы“. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, р. 119—128;

o   Задачи на изучаването на руската редакция на старобългарския език. — СФС, 17, 1983, с. 77—83;

o   Исследования по истории болгарского языка в болгарской лингвистике до Второй мировой войны. — В: Советская болгаристика. Итоги и перспективы. Материалы конференции, посвященной 1300-летию Болгарского государства. М., 1983, с. 279—286;

o   Старобългарски речник. Встъпителен том. [Уводна част]. С., 1984, с. 5—125;

o   Из историята на българския книжовен език до Възраждането. — ГСУфсф, 74, 1985, 1, с. 105—111;

o   Въпроси на българския книжовен език до Възраждането. IX—X до XVIII в. С., 1987, 357 с.;

o   За думите-термини в старобългарски. — БЕ, 37, 1987, с. 18—22;

o   Отново за терминологията и за още нещо. . . (по повод на две статии на Л. П. Жуковская и В. М. Живов). — БЕ, 37, 1987, с. 179—189;

o   Характерни особености на лексиката на старобългарските паметници. — СФ-С, 19, 1988, с. 29—35;

o   Лексиката на класическите старобългарски паметници — източник за определяне етническата принадлежност на Кирило-Методиевия език. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 1986. Доклади. 21. С., 1989, с. 5—12.

 

            Лит.:

·       Křížková Н. Д. Иванова-Мирчева. Развой на бъдеще време (futurum) в българския език от X до XVIII в. — Slavia, 33, 1964, р. 468-470;

·       Велчева Б. Д. Иванова-Мирчева. Развой на бъдеще време (futurum) в българския език от X до XVIII в. — Rsl, 23, 1964, с. 155—162;

·       Кочева Е. Йоан Екзарх Български. Слова. T. I. — БЕ, 22, 1972, с. 137—140;

·       Духлева И. С пламъка на първоучителите. — Жената днес, 1972, 12, с. 12;

·       Bláhová Е. Дора Иванова-Мирчева. Йоан Екзарх Български. Слова. T. I. — Slavia, 42, 1973, р. 292—296;

·       Kostov К. Д. Иванова-Мирчева. Йоан Екзарх Български. T. I. — ZS, 18, 1973, р. 619—623;

·       Tandarić J. Д. Иванова-Мирчева, Ж. Икономова. Хомилията на Епифаний за слизането в ада. — Slovo, 25-26, 1976, р. 421—424;

·       Шклифов Б. Професор Дора Иванова-Мирчева. — Славяни, 32, 1976, 1, с. 22;

·       Тот И. Новые издания памятников болгарского языка. Д. Иванова-Мирчева, Ж. Икономова. Хомилията на Епифаний за слизането в ада. — StS, 22, 1976, с. 455—457;

·       Станчева-Даскалова А. Новый вклад в области палеославистики. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 103—106;

·       Bláhová Е. Д. Иванова-Мирчева, Ж. Икономова. Хомилията на Епифаний за слизането в ада. — Slavia, 46, 1977, р. 315—318;

·       Кочева Е. Новооткрит превод на Епифаниевата хомилия за слизането в ада. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 131—133;

·       Кочева Е. Дора Иванова-Мирчева. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 253—254;

·       Данаилова П. Дора Мирчева. Био-библиография. Велико Търново, 1990, 273 с.;

·       Кочева Е. Чл.-кор. Дора Иванова-Мирчева — изтъкнат български учен. — БЕ, 40, 1990, с. 184—186.

 

Емилия Кочева

 

 

    (7). ИВАНЧЕВ, Светомир Тодоров (10.VII.1920—5.II.1991) — бълг. езиковед, преводач. Роден в София. Завършва слав. филология в Софийския унив. (1947), където от 1952 е асистент по слав. езикознание. Специализира в Полша (1958-1959). Доц. (1963), проф. (1970). От 1974 е ръководител на Катедрата по слав. езикознание в Софийския унив. Главен редактор на сп. „Съпоставително езикознание“ от създаването му (1976), член на редакцията (от 1977) на сп. „Palaeobulgarica—Старобългаристика“, първи зам. главен редактор (от 1977) на сп. „Български език“. Директор на Инст. за бълг. език при БАН (1976). Преподава бълг. и старобълг. език в Прага (1963—1964), Упсала (1963—1964) и Страсбург (1970—1973). Носител на орден „Кирил и Методий“ I ст. и на званието „Заслужил деятел на културата“. Умира в София.

 

И. е специалист в областта на слав. езикознание и българо-чешките езикови взаимоотношения. Разработва основни проблеми на слав. граматични и лексикални

 

 

46

 

системи — аспектология, анафоричен механизъм, терминология, словообразуване, прояви на междуезикова интерференция и др. Към отделни проблеми на старобълг. език се насочва с оглед на неговия генезис и развой, както и на процесите, обусловили типологичното своеобразие на съвременния бълг. език.

 

Светомир Иванчев

 

В научните си изследвания обръща специално внимание на отношението български — праславянски, при което застъпва тезата за ранното отделяне на бълг. от праслав. език — от момента на обособяването на племенната и езикова общност на юг от Карпатите до п-в Пелопонес, от устието на Дунав до Будапеща и на юг до Драч. Основание за това му дава „ускореното развитие на българския език между всички славянски езици и особено отделно от южнославянските езици“. Като признаци с доказателствена стойност посочва: 1) развитието на *tj, dj през фазата *чч, и по-нататък — през фазата *шч, жд (в унгарски заемки); 2) ранното загубване на епентетичното л в определени позиции; 3) ранната поява на кратката форма на притежателното местоимение. Като най-ранни самобитни признаци на старобълг. език, отличаващи го от съседния сърбохърватски език, изтъква: 1) ранната загуба на квантитета и интонацията, за които в старобълг. паметници няма указания; 2) ранното широко произношение на ятовата гласна, споделяно само от полски език; 3) запазването до късно на носовите гласни (прави се паралел с полски); 4) запазването на противопоставянето на двете ерови гласни; 5) запазването на настъпилата в резултат от развитието на праслав. съчетания *ър, ъл, ьр, ьл метатеза на ликвидните — *търт, тълт, тьрт, тьлт — *трът, тлът, трьт, тльт; 6) развитието на пълногласие в групата *черт — *черет; 7) запазването на групата *чр.

 

Според И. в историята на слав. книжовни езици трябва задължително да се разграничават предписмен период (ранен — до формирането на държавата, и късен — до появата на писмените паметници) и писмен период, свързан изключително с наличието на паметници и развой на книжовна дейност. И. поддържа идеята за изграждането на история на бълг. книжовен език въз основа на типологична съпоставка с другите слав. книжовни езици, в която върху по-широк социолингвистичен контекст ще могат да бъдат интерпретирани основните специфични процеси и развойни тенденции. Според него слав. език на българите е по-стар от държавата им и още от самото начало се е отличавал с ярко индивидуално своеобразие, каквото по това време не е било характерно за езика на никоя друга група слав. племена. В случая той има предвид най-характерния белег на стария бълг. книжовен език — съчетанията шт, жд от *tj, dj, на които посвещава специално изследване. И. отново подчертава голямото значение на въпроса за посочените рефлекси като най-важен критерий за класификацията на слав. езици и като доказателство за ранното отделяне и обособяване на бълг. език, за чиято прародина смята северните или североизточните склонове на Карпатите.

 

 

47

 

Отделни разработки на И. са посветени на възникването на категорията „определеност — неопределеност“ и механизмите на действие на отделните ѝ средства в старобълг. език — показателните и относителните местоимения, определителния член, анафората. За неговите българистични изследвания като цяло са характерни някои оригинални, макар и дискусионни предложения и използуването на широк общослав. лингвистичен фон при типизирането на отделните явления. И. пръв въвежда в Б-я метода на актуалното членение на изречението и го прилага върху материал от бълг. език. В славистиката името му се свързва с редица приноси из областта на слав. глаголен вид, на темпоралността и свързаните с тях дискусионни проблеми.

 

 

            Съч.:

o   Развоят на *tj, *dj в шт и жд и етногенетичният процес на Балканите. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, р. 27—47;

o   Класически и екзотичен — българският език — по-стар от българската държава. — Съпоставително езикознание, 6, 1981, 3—5, с. 5—9;

o   Към въпроса за съчетанията ръ/рь, лъ/ль в старобългарските текстове. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, р. 103—107;

o   За появата и функционирането на определителния член. — Съпоставително езикознание, 8, 1983, 3, с. 63—66;

o   Български и праславянски. — СФ-С, 17, 1983, с. 17—32.

 

            Лит.:

·       Иванчев, Светомир Тодоров. — В: Биографско-библиографски сборник. Издаден по случай VI международен славистичен конгрес в Прага. С., 1968, с. 133—136;

·       Ivančev Svetomir Todorov. — In: Slovník spisovatelů, Bulharsko. Praha, 1978, p. 221;

·       Караангова M. Професор Светомир Иванчев на шестдесет години. — БЕ, 30, 1980, с. 373—375;

·       Лингорска Бл., Я. Бъчваров. Професор Светомир Иванчев на шестдесет години. — Съпоставително езикознание, 5, 1980, 3, с. 74—78;

·       Лингорска Бл., Я. Бъчваров. Библиография на трудовете на проф. Светомир Иванчев. — Съпоставително езикознание, 5, 1980, 3, с. 78—88;

·       Иванчев, Светомир. — В: Енциклопедия „България“. 3. С., 1982, с. 26;

·       Uhlířová L. Svetomir Ivančev (10.7.1920—5.2.1991). — In: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze (1901-1972). Praha, 1991, p. 128.

 

Лили Лашкова

 

 

    (8). ИГНАТИЙ ( Ἰγνάτιος) (798—877) — цариградски патриарх (847—858, 867—877). Син на виз. имп. Михаил I Рангаве (811—813). Още като юноша е скопен от имп. Лъв V Арменец (813—820). Мирското му име е Никита. Става монах на 14 г. и се издига в църковната йерархия като привърженик на консервативната църковна партия. И. е противник на културната политика на своя предшественик патриарх Методий I (843—847) и особено на патриарх Фотий (858—867, 877—886). Като патриарх И. води догматична и праволинейна политика, без да се съобразява със светската власт. Той е в опозиция на висшата военна и на провинциалната аристокрация, на които се опира кесарят Варда, и влиза в остър конфликт с него. Свален е в полза на Фотий, но И. се ползува с популярност и привържениците му свикват събор (859) срещу новия патриарх. На официалния събор през 861 обаче 318 епископи узаконяват под натиска на светската власт патриаршеството на Фотий. И. изпраща послание до папа Николай I (858—867) с молба да разследва свалянето му, с което фактически признава върховната юрисдикция на Римската църква. През 863 в Рим е свикан събор, който взема решение в полза на И. и се опитва чрез него да постигне свои политически цели. След убийството на имп. Михаил III (842— 867) и възцаряването на Василий I Македонянин (867—886) И. отново става патриарх. По време на второто си патриаршествуване той води по-гъвкава политика, въпреки че в своите действия продължава да се ръководи от омразата към Фотий и привържениците му. Отначало И. е в добри отношения с новия папа Адриан II (867—872), който също е настроен срещу Фотий; И. се опитва да постигне примирие с Рим, но без да отстъпва от политическите си позиции. Най-големият му дипломатически успех е победата в конфликта с Рим по въпроса за подчинението на Б-я на Византия. На извънредно заседание, свикано на 4 март 870 (след закриването на църковния събор през 869—870 в Цариград, на който присъствуват и представители на Римската църква), пратениците на Б-я начело с кавхан Петър искат официално да бъде решен въпросът за статута на Бълг. църква.

 

 

48

 

Естествено, решението е в полза на Византия. Така с неочаквана политическа ловкост И. извоюва подчинение на Б-я под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Той ръкополага и първия бълг. църковен глава Йосиф. След тази голяма дипломатическа победа разривът с Римската църква се задълбочава (вж. и Българската църква през IX—X век).

 

Изворите за живота и делото на Константин-Кирил и Методий не съдържат преки свидетелства за отношението на И. към слав. просветители. Като имат предвид антагонизма между партиите на Фотий и И. и факта, че Константин е бил Фотиев ученик, някои автори предполагат, че след възкачването на И. на патриаршеския престол Константин е бил принуден да напусне Цариград и да се оттегли в манастир към Тясно море — т.е. Босфора (Фр. Дворник, 1933). По-подробно на този въпрос се спира Хр. Кодов (1971). Като привежда свидетелството на Анастасий Библиотекар за спора на патриарх Фотий с Константин и думите на Фотий:

 

„Non studio quemqam laedendi talia, inquit, dieta proposui, sed probandi quid patriarcha Ignatius ageret, si suo tempore quaelibet haeresis per syllogismos philosophorum exorta patesceret, qui scilicet viros exterioris sapientiae repulisset“

(„Аз правя това не от желание да навредя някому, а само да видя какво ще прави патриарх Игнатий, ако по негово време се разпространи някаква ерес, възникнала от силогизмите на философите, щом като той явно изгони хората със светската наука“),

 

Кодов изказва хипотезата, че „Кирил именно е онзи мъж или един от онези мъже със „светска наука“, които са били изгонени от Игнатий. И това навярно е станало още в първите дни, т.е. някъде към средата на 847 г.“ (с. 58). Друго становище по въпроса за отношението на Константин-Кирил и Методий към И. изказва Фр. Гривец (1964, посм.). Според него слав. просветители са били привърженици на И., но не са се присъединили към противниците на Фотий, т.е. заемали са неутрална позиция спрямо двете партии.

 

Въпросът за отношението между И. и Константин-Кирил и Методий се поставя и във връзка с пребиваването на братята на Олимп. Според П. А. Лавров монасите в манастира Полихрон са привърженици на И. и отиването на Методий в манастира трябва да се тълкува като израз на несъгласието му с политиката на Фотий (вж. Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 206).

 

И. е канонизиран скоро след 887. Паметта му се празнува на 23 окт. Съществува едно обширно негово животоописание, дело на Никита Пафлагон (издадено в PG, 105, col. 487—574). Според Хр. Лопарев (1911) основната цел на Никита Пафлагон е да порицае патриарх Фотий и само като антитеза на порицанието е възникнала идеята за житието на И. В. Г. Василевски (1899) определя житието на И. като „пасквил срещу Фотий“. А. Пападопулос-Керамевс (1899) изказва съмнение в авторството на Никита Пафлагон и отнася написването на житието значително по-късно, но неговата хипотеза е отхвърлена аргументирано от Василевски и Лопарев. На И. е посветено и едно похвално слово от Михаил Синкел, което е запазено само във фрагмент (срв. Нalkin, Fr. Bibliotheca Hagiographica graeca. 3. Bruxelles, 1957, 1, p. 262).

 

 

            Лит.:

·       Τοὺ εν ἄγιος πατρὸς ημῶν Ἰγνατίου αρχιεπισκόπου Κονσταντινοπόλεως βίος ὴτοι αβλησις. Συνεγράφη δὲ παρὰ Νικήτα τοῦ Παφλαγόνος. — PG, 105, col. 487—574;

·       Византийские патриархи до Фотия. Сочинение Гергенретера. 1. — ХЧ, 1868, 2, с. 243—330;

·       Παπαδόπουλος-Κεραμεύς Ἀ. Ψευδονικήτας ὁ Παφλαγὼν καὶ ὁ νόθος βίος τοῦ πατριάρχου Ἰγνατίου. — ВВр, 6, 1899, с. 13—38;

·       Васильевский В. В защиту подлинности жития патриарха Игнатия и принадлежности его современному автору Никите Пафлагону. — ВВр, 6, 1899, с. 39—56;

·       Лебедев А. П. История разделения церкви в IX, X и XI веках. М., 1900, с. 1—233;

·       Православная богословская энциклопедия. 5. Петроград, 1904, с. 785—787;

·       Лопарев Хр. Византийские жития святых VIII—XI веков. 2. — ВВр, 18, 1911, с. 42—67;

·       Лавров П. Кирило та Методій у давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 60;

·       Moravcsik Gy. Die Namenliste der bulgarischen Gesandten am Konzil vom J. 869/70. — ИИД, 13, 1933, c. 8—23;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 69—70;

 

 

49

 

·       Dvornik Fr. The Photian Schism. History and legend. Cambridge, 1948, 504 p.;

·       Halkin Fr. Bibliotheca Hagiographica graeca. 3. Bruxelles, 1957, 1, p. 262, No 817, 818;

·       Grivec F. Erlebnisse und Forschungsergebnisse. — Cyrillo-Methodiana, p. 148—160;

·       Dvornik Fr. Patriarch Ignatius und Caesar Bardas. — Bsl, 27, 1966, p. 7—22;

·       Кодов Xp. Около Житието на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 57—58.

 

Климентина Иванова

 

 

    (9). ИЖИЦА — последният знак в глаголическата азбука, няма числена стойност. Явява се почти изключително в чужди думи, навлезли в старобълг. език с превода на основните християнски текстове, и то не само срещу грц. υ, а и за ου, ι, οι. В положение между съгласни се е произнасяла като и или като у, може би през ранния старобълг. период от някои книжовници и като ü (след а и е е звучала като в, вероятно все още билабиално, напр. паулъ, гауриилъ, еуа в Супр. сб. и другаде; след о е част от диграмата за у).

 

Основа на начертанието за И. е глаголическият знак за о: 2 поставени една над друга петлици, съединени вдясно чрез права или дъговидна чертица (сх. ); към тази фигура е добавено щрихче, което свързва петлиците и отляво, а също така малка хоризонтална чертица вдясно (), както е при втората част от диграмата за у. По всяка вероятност като отделна буква И. се е появила малко по-късно и е декомпозирана от състава на знака за у (какъвто е случаят с , вж. Носовки).

 

Кирилската И. е буквата у с числена стойност 400. Самостоятелно се употребява в думи с неслав. произход и предава главно грц. υ (напр. еуангелие, Сумеѡнъ, Мѡуси и др.)· Заедно с о образува диграмата оу, напр. оученикоу, боукъı, оукъ, на която съответствува съвременната кирилска буква у. Както в старобълг., така и в среднобълг. паметници се наблюдава колебание в предаването на грц. υ — срещат се написания с у, и, ї, оу, ȣ, рядко и о (напр. Диѡнусии и Диѡнисии, туръ и тоуръ и др.). В някои паметници (напр. Ен. ап.) разнообразието в това отношение е голямо, срв. Вавилона (за Βαβυλών), Диѡдоума (за Δίοδυμος), въ Хрȣсополи (за Χρυσόπολις), Дороумѣдонтъ и Дородоментоу (за Δορυμέδων). Срещат се и погрешно предадени грц. форми с оу (аласоури вм. Ἀσοῦρ). В някои староруски кирилски ръкописи това разнообразие е усложнено допълнително от смесването на оу и ѫ, ю и ѭ (срв. Сѫмеон’ѧ наред със Сумеѡн’ѧ в Изборника от 1073).

 

Варианти с еу и ев, ау и ав (грц. ευ-, συ-) се наблюдават и в кирилските паметници (срв. Паулъ и Павьлъ в Супр. сб., еуангелие и евангелие и др.). Преобладават написанията с ев, ав (лавра, авгоустъ, Евъстатие) и дори еф за грц. ευφ- (Ефимиѧ в Ен. ап., Ефимиѫ в Банишкото евангелие и др.). След букви за веларни съгласни ясно е изразена тенденцията да се пише ю (срв. Егюпетъ наред с Егупетъ, Егıпетъ, Егоупетъ, дори ѥѭптѧты в Изборника от 1073, кюрȣ ц҃роу в Ен. апостол, кюриѣка в Ен. ап., наред с кирь в кирилска приписка на поп Стан в Асем. ев., кирика в Банишкото евангелие и др.).

 

Предаване на оу с у в слав. думи може да се срещне само като много рядко явление в ранните писмени паметници. Засвидетелствувано е напр. в Златоструя на Бичков от XI в., в частта на главния преписвач на Изборника от 1073, където има написания като бура, вѣтри бурьнии и др. Старобълг. и среднобълг. паметници познават употреба на у за оу, главно в съкращения като лу^к (= лоукъı), ра^дуи сѧ (= радоу сѧ), б̅у (= богоу) (в Търновския надпис на Иван Асен II), г̅и їÿ х̅е (в много ранна кирилска приписка в Асем. ев.), Iу̅с наред с Iс̅ (евангелие на Георги Тертер от 1322) и др. От такива написания са се създали лигатурите и , особено обикнати от среднобълг. преписвачи (срв. и др.). И. вм. оу може да се срещне, макар и доста рядко, в края на реда за икономия на място — написана обикновено като дъга над последната буква ( и др.). От дъговидни или ъгловидни начертания на И. над о води началото си и лигатурата , която в някои ранни

 

 

50

 

ръкописни книги се пише главно в края на реда за икономия на място вм. оу. Както в ранни, така и в късни кирилски ръкописи се открива като нередовно прокарана черта една характерна особеност — сравнително често над у (порядко над оу) стоят 2 точки (напр. Мѡÿси, Сÿмонъ и др.). Може би първоначално това писане е сближавало при четене буквата с и (ї).

 

В начертанието на у се наблюдава разнообразие още в най-ранните паметници. Разликите са в различната дължина на буквата по отношение на буквения ред, посоките и дебелината на линиите, формата на лявата част и др. — напр. в Сав. кн. дългата дясна линия на у има ясно изразена посока наляво, докато в Супр. сб. линията на лявата част е извита, а дясната започва с кръгово движение и отразява тенденция към почти вертикално спускане надолу. Тези 2 най-общо определени типа на у се откриват различно проявени в други ранни и по-късни кирилски паметници. Общо взето, с малоразмерност се характеризира повече първият тип — буквата е сравнително къса и в някои ръкописи пресечната точка може да бъде над линията на реда (в Добромировото евангелие, Григоровичевия паримейник, главния почерк на Слепченския апостол, Драгииното евангелие и другаде).

 

Късни палеографски черти на у характеризират някои писмени паметници главно след XII в.: 1) ъгловàта форма на лявата част на у — буквата започва да прилича на ц (в Карпинското евангелие, Норовското евангелие, Радомировия псалтир, Погодинския триод и другаде); подобни написания се срещат често наред с „пресеченото у“ — ; 2) извита дясна линия — (също не се явява повсеместно). По всяка вероятност това начертание на И. е резултат от смесването на двата стари типа — .

 

И., написана като ѵ, се среща рядко и предимно в заглавия.

 

Петър Илиев, Боряна Велчева

 

 

    (10). ИЗБОРНИК ОТ 1073, Светославов изборник — ръкопис от руски произход, препис от недостигнал до наши дни старобълг. сборник, преведен от грц. език по нареждане на цар Симеон (893—927). В науката този протограф на И. се определя като Симеонов сборник. И. е най-старият от преписите, които бележат традицията на разпространение на старобълг. текст сред източните славяни. Той е вторият по старинност датиран слав. ръкопис след Остромировото евангелие. Открит е през 1817 в библиотеката на манастира „Възкресение Христово“ (Воскресенски манастир) край Москва от П. М. Строев и К. Ф. Калайдович. От 1834 е в Московската синодална библиотека, от 1920 — в Държ. истор. музей в Москва, където се пази под сигн. Син. 1043 (Син. 31-д). От кодекса са запазени 266 пергаментни листа с размери 33,6 х 24,8 см. Липсват няколко листа и цялата 18 кола. Писан е с нисък кирилски устав в две колони от двама преписвачи. Името на единия — дяк Йоан, е запазено в приписка на л. 263b-c. В нея е посочена годината 6581 (= 1073). Ръкописът е изготвен за киевския велик княз Светослав II Ярославович (1073—1076).

 

Украсата на И. е богата: пет миниатюри на цяла страница, една орнаментирана заставка — рамка на похвалата на владетеля (при първия ѝ препис), две големи заставки в началото на всяка от двете части, четири орнаментирани концовки, инициали, от които са сложно орнаментирани само два — в началото на двете части. Тя е изпълнена в разкошен виз. стил. Има и графични, допълнително оцветени рисунки на две от страниците в полето (зодиакалните знаци) и „корониса“ във вид на дългоопашат звяр в началото на Летописец вкратце. По-старинна по тип е украсата на втората част. Цялото оформление на И. има определени паралели с украсата на виз. паметници, не по-късни от средата на X в. Забелязва се интерес към декоративното начало и към цветовата гама, характерни за бълг. художествена

 

 

51

 

продукция до падането на Б-я под виз. власт. Портретът на владетелското семейство е рисуван под влияние на бълг. образец (Л. Мавродинова). Друго мнение изказва В. Д. Лиханова, която намира, че украсата на паметника е създадена под влияние на виз. образци от XI в. Според Ив. Добрев рисунките на знаците на зодиака имат някои особености, отразяващи бълг. действителност през X в.

 

Текстът на И. пази езиковата основа на своя бълг. протограф, а правописът на двамата преписвачи отразява в различна степен руски правописни черти. Характерна особеност е разделянето на текста на две части, оформени като самостоятелни цялости както чрез украсата, така и чрез отделното съдържание на втората част и със самостоятелната номерация на статиите. Причината за тази композиция не е напълно ясна, но най-вероятна изглежда хипотезата, че изводът на И. е бил двутомен кодекс (Р. Уитман, X. Лънт и др.).

 

Като литературен паметник старобълг. протограф на И. принадлежи към жанра на антологиите. Почти всички изследователи приемат, че той е преведен от грц. език по времето на цар Симеон. Изолирано остава мнението на Л. П. Жуковска, че преславският произход на протографа е „умозрителна хипотеза“ (1987, с. 55). Не е подкрепена с достатъчно основания и хипотезата на И. В. Льовочкин за превода на Изборника още във Велика Моравия от Методий (1985).

 

В науката са познати десет виз. сборника, сходни по текст и възхождащи към един тип, който е архетип на Симеоновия сборник. Те са близки помежду си, но нито един от тях засега не е определен като грц. оригинал на старобълг. сборник. Най-ранните грц. преписи се датират от X в. (четири преписа). Счита се, че най-близко до Изборника са грц. ръкописи Codex Coislinianum № 120 от Парижката национална библиотека и № 423 от Ватиканската библиотека (X. Лънт).

 

Заставка с образи на светци в Изборника от 1073 г.

 

Основен дял от съдържанието на Изборника съставя едно еротапокритическо (съставено от въпроси и отговори) съчинение, носещо в наслова си името на Анастасий Синаит. За личността на неговия автор съществуват две мнения. В по-старите изследвания се сочи монахът Анастасий, живял през втората половина на VI в., умрял скоро след 700. По-вероятно е обаче автор на съчинението да е Анастасий II Синаит, патриарх на Антиохия (599—609) (С. Саккос). Традицията се колебае в броя на отделните въпроси-отговори, от които е съставено съчинението. В PG са поместени 154 въпроса и отговора. Част от тях не биха могли да възникнат в тази епоха и несъмнено са дело на други писатели, но са присъединени към Анастасиевия корпус. Може да се приеме, че окончателното оформяне и редактиране

 

 

52

 

на съчинението е извършено през IX в., когато в него са включени и статии, отговарящи на потребностите на времето (напр. в защита на иконопочитанието). Целият материал е организиран с цел да служи за справочник, даващ в сбита форма богословски тълкувания върху най-разнообразни въпроси, които обикновеният християнин би могъл да си зададе по повод на прочетено в Писанието или при различни житейски проблеми. Отговорите, които дава Анастасий, са подкрепени с аргументи от библейските книги, от тълкуванията на отците на църквата, от съчиненията на известни анахорета и т.н. Обемът им е различен; различен е и броят на приведените цитати. В някои случаи Анастасий Синаит сам дава необходимото разяснение, в други използува извлечения от чужди произведения (до 30 параграфа в един въпрос). В И. Анастасиевите въпроси и отговори заемат 3/4 от целия текст. Те са представени в съкратена редакция (статии-отговори 1-48, 52-74, 142-149, 152-154). Вътрешното разделяне на въпроси и отговори невинаги следва грц. текст. Въпросите не са номерирани, всяка самостоятелна статия има свой номер. Съчинението на Анастасий Синаит е рамкирано от други произведения, които варират в различните преписи.

 

В началото на И. се намира Похвалата за цар Симеон, която тук е адресирана към княз Светослав. До л. 27 са поместени няколко статии по тринитарния въпрос и за истинската вяра и една статия за 6-те вселенски събора. Между двете части на И. са вмъкнати извлечения от словата на Григорий Богослов. След Анастасиевата творба са поместени два трактата — философски трактат от Теодор Раитски (223—2376) и „За фигурите“ от Георги Хировоск (2376—2406), статии за природата на Бога и на Св. Троица, включително и „Въпроси и отговори“ на Григорий Богослов и Василий Велики. Статиите на л. 2476—2516 запознават с християнската хронология, с изчислението на датите на най-важните събития от библейската история, с имената на месеците у различните народи. На л. 2516 са поместени Десетте божи заповеди, след тях — списък на каноничните книги от Стария и Новия завет, индекс на забранените книги (3536), имената на пророците и кратки сведения за 16-те пророци, за 12-те апостоли, за 70-те апостоли и накрая (след приписката на Йоан) — втори препис на Похвалата за цар Симеон, в която името на бълг. владетел също е заменено с името на княз Светослав, написано обаче върху изтрит текст. Има данни, че на изтритото място първоначално е било написано името на цар Симеон (Льовочкин, 1980). Като допълнение към състава на Изборника в И. е поместен Летописец вкратце от патриарх Никифор I (806-815).

 

Характерът на И. и неговата енциклопедична структура са маркирани още в наслова на целия паметник „Избрани неща от много отци, тълкование на неясните места в Евангелието, в Апостола и в други книги, изложено накратко за запомняне и готов отговор“. Естествено, в случая не може да се говори за енциклопедия в съвременния смисъл на думата, а за енциклопедичен принцип в обема и разположението на материала. Съдържанието е разделено на 428 параграфа (статии). Въпросите най-общо са два типа. Първият тип представляват въпроси, възникващи при усвояване на етиката на християнството или отнасящи се до противоречия, които обикновеният човек открива между християнското учение и всекидневния живот, както и до смисъла на някои обреди. Тези теми се разгръщат в първите 23 въпроса-отговора и в някои от последните статии. („Кое е отличието на съвършения християнин?“; „Кои са истинските поклонници, които духом и наистина се покланят на Бога?“;

 

 

53

 

„Ако някой, след като съгреши, се покае и ако пак падне в грях, ще загуби ли усилията на това покаяние, особено ако след греха умре?“; „Ако някой престане да греши, достатъчно ли му е това за покаяние или не?“; „Добро ли е наистина да изповядваме нашите грехове на духовните мъже?“; „Колко са видовете на божието произволение или чрез скърби, или чрез грехове; как ще разберем наказанието — кое е от Бога или кое е от изкушенията на дявола?“; „Понеже Бог казва чрез пророк Аггей: „Мое е златото и среброто, ще дам на когото искам“, нима всеки забогатял човек от Бога забогатява?“; „Къде е по-полезно да се дава богатство — в църквата или на бедните?“; „След като апостолът е казал, че мирските власти са узаконени от Бога, нима прочее всеки владетел и цар или епископ от Бога е поставен?“; „Какво е съдба и пристойно ли е за християнина да вярва в съдбата?“; „Чии грехове се опрощават след смъртта чрез службите и молитвите и милостините, които се правят за умрелите?“; „Сетивен ли е раят или мислен, тленен ли е или нетленен?“ и т.н.).

 

Заставка от геометрично-растителен тип в Изборника от 1073 г.

 

Вторият тип въпроси-отговори разясняват отделни пасажи от библейските текстове, запознават любознателния читател с подробности, които липсват в текста, тълкуват неясните или противоречивите места в тях („Как Бог заповяда на Валаам да отиде при Валаак, а чрез ангела му забранява?“; „Защо Бог не забрани на Йефтай да принесе жертва дъщеря си, както [забрани] на Авраам?“; „Как застана дяволът пред Бога с ангелите?“ и т.н.). В редица случаи статиите, съставящи аргументацията на Анастасий Синаит, надхвърлят темата на въпросите и носят нови интересни знания. Така напр. в отговора на въпроса, що е ефуд, се помества и статията на Епифаний Кипърски за скъпоценните и полускъпоценните камъни и за техните лечебни свойства. Допълнителните статии към съчинението на Анастасий Синаит имат подчертано познавателен, философски и отчасти светски характер.

 

Индексът на забранените книги (съдържащ 25 названия и приписван обикновено на Исидор) е най-старият индекс, влязъл в слав. литератури. Статията на виз. теолог и философ Теодор Раитски е пръв опит да се запознае, макар и непряко, слав. читател с теоретичното наследство на Аристотел, и то в превод на старобълг. език. Трактатът на Георги Хировоск е едно от малкото произведения в средновековните слав. литератури, посветено на проблемите на поетиката. Чрез превода на Изборника старобълг. читател научава многобройни (35) имена на виз. автори. Повечето от тях принадлежат към най-забележителните представители на патристиката — от най-ранния период на християнската апологетика до края на „светоотеческия“ ѝ период. Наред с имената на Василий Велики, Йоан Златоуст, Атанасий Александрийски, Григорий Богослов, Григорий Ниски и др., които старобълг. читател познава по много други преводи, в сборника са включени фрагменти от

 

 

54

 

творби на по-малко известни писатели: Климент Александрийски, Юстин Философ, Исидор Пелусиот, Теодорит Кирски, Епифаний Кипърски (с откъсите от „Анкорат“ и „Панарион“), Диадох Фотикийски, Олимпиодор, Максим Изповедник и др. Чрез текста на Изборника в слав. литератури влизат имена на автори, които православната църква счита за еретици и които по-късно изчезват от репертоара на книжнината — Ориген, Евсевий Памфил, Севир Антиохийски.

 

Съдържанието на Изборника определя интереса към него, проявен от преславските книжовници и от владетеля Симеон. Преводът на грц. първообраз е имал просветителска цел. „Изборникът не представлява систематическо изложение на вероучението или на християнската етика, но в общото си направление отразява характера на казуистичната богословска мисъл. . . Такова ръководство повече от всичко би било необходимо на славянските народи веднага след приемане на християнството. . .” (Е. В. Барсов, 1877). В епохата, когато Изборникът се превежда в Б-я, статиите изпълняват важна идеологическа и обществена функция: това е време не на философски и догматични дискусии, а на преодоляване на езическия светоглед и на утвърждаване на християнски философски и етически възгледи.

 

 

Изборникът обогатява представите на старобълг. читател за света. На много места в тълкованията на отците на църквата и в другите разяснения се срещат истор. и географски сведения, споменават се имена на далечни народи, разказва се за митически герои, дават се естественонаучни знания. Макар и ограничени, астрономическите и астрологическите сведения запознават старобълг. читател с Птолемеевата система. Астрологическите предписания за знаците на зодиака са съпроводени с рисунки. Любопитството към въпросите на хронологията и календара е задоволено от ограничените по обем, но съдържащи много сведения статии (Л. М. Пентковски, 1987). Значението на Изборника се състои не само в неговото богато съдържание, но и в приноса, който преводът на толкова разнообразни статии дава за развитието на старобълг. литературен език и на старобълг. духовна култура.

 

Разпространението на старобълг. протограф на И. е значително, и то главно в старата руска литература. Не е запазен бълг. препис. Засега са познати 25 преписа от Изборника; някои ръкописи съдържат само части от него. Похвалата за цар Симеон се намира само в още един препис (Кирило-Белозерския от края на XV в.); там е посочено името на бълг. владетел. Несъстоятелна е хипотезата на Л. П. Жуковска, че Кирило-Белозерският препис на Похвалата е посветен на московския велик княз Симеон Горди (1340—1353) (1977, с. 8—10).

 

 

55

 

В последно време тя изказва и абсурдното предположение, че Похвалата е дело на грц. компилатор, а не на слав. преводач (1987, с. 49, бележка 9 под линия). В запазените пълни преписи има известни различия, които позволяват да се говори за три редакции в историята на текста на Изборника (А. М. Камчатнов, 1984). Сръбските преписи на Изборника изглежда произхождат от Света гора или са свързани със светогорската книжовна традиция.

 

 

            Изд.:

o   Изборник великого князя Святослава Ярославича 1073 года. СПб., 1880, 10+532 с. (фототипно изд. Wiesbaden, 1965);

o   Изборник Святослава 1073 года. Факсимильное издание. М., 1983, 266 л.;

o   Изборник Святослава 1073 года. Факсимильное издание. Научный аппарат факсимильного издания. М., 1983, 79 с.;

o   Текст на Симеоновия сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). Текста подготвиха Р. Павлова, Цв. Ралева, Ц. Досева; съпоставка с гръцкия текст П. Янева. — В: Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, с. 191—726.

 

            Лит.:

·       Горский А. В., К. И. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. 2., 2. М., 1859, с. 365—405;

·       Каринский Н. М. Образцы письма древнейшего периода истории русской книги. 68 фототипических снимков с древне-русских памятников преимущественно XI в. на 29 таблицах. Л., 1925, с. 6—8;

·       Якобсон Р. О. Изучение „Слова о полку Игореве“ в Соединенных штатах Америки. — ТОДРЛ, 14, 1958, с. 102—121;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 279—289;

·       Σακκος Σ. Περὶ Ἀναστασϊων Σιναϊτων. Θεσσαλονίκη, 1964;

·       Розов Η. Η. Старейший болгарский „Изборник“ и его русская рукописная традиция. — ИАН СССР сля, 28, 1969, 1, с. 75—78;

·       Куев К. Симеоновият сборник и неговите потомци. — ГСУфсф, 67, 1974, с. 1—48;

·       Лихачев Д. С. К вопросу о судьбе рукописи Изборника 1073 года в XIV в. — В: Русско-болгарские фольклорные и литературные связи. 1. Л., 1976, с. 42—45;

·       Пейчев Б. Философският трактат в Симеоновия сборник. С., 1977, 140 с.;

·       Изборник Святослава 1073 года. Сборник статей. М., 1977, 314 с.;

·       Динеков П. Симеоновият (Светославовият) Изборник от 1073 г. в развитието на българската литература. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 3—9;

·       Ангелов Б. Ст. За три съчинения в Симеоновите сборници. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 10—37;

·       Куев К. Археографски бележки за разпространението на Симеоновия (Светославовия) сборник в старите славянски литератури. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 38—56;

·       Иванова Кл. За Хилендарския препис на първия Симеонов сборник. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 57—96;

·       Добрев Ив. Редът на зодиакалните знаци в Изборника от 1073 г. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 101—106;

·       Дуйчев Ив. Към изучаването на Изборника от 1073 г. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 115—122;

·       Льовочкин И. В. Изборник Святослава и его славянский протограф. — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 46—59;

·       Ševčenko I. Remarks on the Diffusion of Byzantine Scientific and Pseudo-Scientific Literature among the Orthodox Slavs. — The Slavonic and East European Review, 59, 1981, p. 321—345;

·       Лихачева В. Д. Художественное оформление Изборника Святослава 1073 г. — В: Изборник Святослава 1073 г. М., 1983, с. 68—74;

·       Lunt Н. On the Izbornik of 1073. — Harvard Ukrainian Studies, 7, 1983, p. 359—376;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР XI—XIII вв. М., 1984, с. 36—40;

·       Левочкин И. В. О естественнонаучном и философском содержании Изборника Святослава 1073 года. — В: Памятники науки и техники 1982—1983. М., 1984, с. 114—119;

·       Левочкин И. В. Изборник Святослава (Симеона) в русской дореволюционной и советской науке (1817—1982). — Старобългарска литература, 16, 1984, с. 33—40;

·       Камчатнов А. М. Текстологический анализ списков Изборника Святослава 1073 г. — В: Древнерусская литература. Источниковедение. Л., 1984, с. 5—17;

·       Левочкин И. В. „Отеческие книги“ и Изборник Святослава 1073 года. — СС, 1985, 6, с. 76—80;

·       Творогов О. В. Изборник 1073 г. — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. XI—первая половина XIV в. Л., 1987, с. 194—196;

·       Жуковская Л. П. Загадки записи Изборника Святослава 1073 года. — В: Древнерусский литературный язык в его отношении к старославянскому. М., 1987, с. 45—62;

·       Владимирова Л. А. О некоторых языковых особенностях в Изборнике Святослава 1073 года. — В: Древнерусский литературный язык в его отношении к старославянскому. М., 1987, с. 62—67;

·       Камчатнов А. М. Философская терминология Изборника Святослава 1073 года и ее перевод. — В: Древнерусский литературный язык в его отношении к старославянскому. М., 1987, с. 67—73;

·       Пентковский А. М. Календарные понятия в Изборнике Святослава 1073 года и их наименования. — В: Древнерусский литературный язык в его отношении к старославянскому. М., 1987, с. 73—77;

·       Михаила Г. Списки сборника царя Симеона в библиотеке Румынской академии. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, р. 3—20;

·       Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 т.). 1. Изследвания и текст. С., 1991, 726 с. + 29 ил.

 

[Изследвания:

§  Велчева Б. Правописът на Светославовия изборник от 1073 г. и неговите старобългарски успоредици, с. 130—147;

§  Динеков П. Културно-историческото значение на Симеоновия сборник, с. 9—17;

§  Иванова Кл. Симеоновият сборник като литературен паметник, с. 18—33;

§  Коцева Е. Към палеографската характеристика на Изборника от 1073 г., с. 99—112;

§  Куев К. Поява и разпространение на Симеоновия сборник, с. 34—98;

§  Мавродинова Л. Украсата на Светославовия изборник от 1073 г., с. 113—129;

 

 

56

 

§  Минчева А. Старобългарският книжовен език в Симеоновия сборник по преписа от 1073 г., с. 162—181;

§  Павлова Р. Източнославянски езикови особености в Изборника от 1073 г., с. 148—161;

§  Христова В. Библиография, с. 182—189];

 

·       Мусакова Е. Редът на зодиакалните знаци в Симеоновия сборник (Светославов препис от 1073 г.) — опит за реконструкция. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 123—132.

 

Климентина Иванова

 

 

    (11). ИЗБОРНИК ОТ 1076, Сборник на княз Светослав — ръкопис от руски произход, третият по старинност датиран слав. ръкопис след Остромировото евангелие и Изборника от 1073. Принадлежал е на княз М. М. Шчербатов, с чиято сбирка е купен за Ермитажа; през 1852 постъпва с колекцията на Ермитажа в Държ. публична библиотека в Петербург (дн. Държ. публична библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“), където се пази и сега под сигн. Ерм.20. Кодексът е пергаментен, съдържа 277 л. (16 х 12 см). Форматът му е малка четвъртинка. Писан е с уставно писмо от двама преписвачи, преподвързан е през XV в. Текстът е запазен лошо и на много места едва се разчита. Името на единия от преписвачите — Йоан, се чете на л. 2756—276. Според приписката книгата е писана при Светослав Ярославич, велик княз на руската земя от 1073. Тъй като името Йоан се среща и в приписката към Изборника от 1073, някои изследователи считат, че става дума за един и същ книжовник, работил при двора на княз Светослав (О. В. Творогов, 1987). Издателите на И. 1076 (1965) обаче са на мнение, че дяк Йоан не е идентичен с „грешния Йоан“ от Изборника 1073 (с. 30—31).

 

Размерите на И. 1076 и неговото оформление свидетелствуват, че той не е представителен кодекс, а книга за индивидуално четене; споменаването на княз Светослав в приписката е основание за някои учени да смятат, че тя е била негово притежание и му е служила по време на походи. Според други изследователи книгата вероятно е изготвена за лична употреба на книжовника Йоан, писал част от нея.

 

Изборникът от 1076 г.

 

Украсата на И. 1076 е скромна — три киноварни заставки, три концовки, инициали във виз. стил. На л. 1086 има рисунки на грифон и леопард.

 

Преписи от Й. 1076 не са известни. Не е открит и грц. първообраз на сборника като цяло, затова в науката преобладава мнението, че той е съставен на слав. почва от текстове, събрани и редактирани от различни виз. извори.

 

И. 1076 съдържа 37 статии с нравствено-поучителен характер, посветени главно на етични и житейски теми. Те разясняват и затвърдяват основни положения в индивидуалното и социалното поведение на християните. Преобладават статии, които са извлечения от творби на църковни отци и виз. отшелници. В И. 1076 са поместени и части от Библията (Премъдрост на Исус, син Сирахов и пасажи от послания на ап. Павел). Чести са компилациите и извлеченията от поучения и тълкувания на Йоан Златоуст. В И. 1076 влиза и т.нар. Стословец, приписван на Константинополския патриарх Генадий I(458—471),

 

 

57

 

съдържащ 100 сентенции върху християнското вероучение и християнската етика. Грц. оригинал на Стословеца не е открит. По мнението на Μ. Н. Сперански преводът му е бил извършен в Б-я. Сред по-значителните статии са частите от „главизните“ на Нил Синайски (Нил Пустинник), от Лествицата на Йоан Лествичник, поучения от Василий Велики, компилацията „Алум“ (от съчинения на Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и Атанасий Александрийски) и др. Съставителят на сборника проявява интерес и към някои жития, по-точно към ония пасажи от тях, които имат подчертано дидактичен характер — включени са наставленията на Ксенофонт към синовете му (от житието на Ксенофонт), поучението на Теодора към приемния ѝ син (от житието на Теодора Александрийска), едно поучение за поста (отчасти от житието на преподобната Синклитикия), разказ за милостивия Созомен с разяснение на евангелските думи „който дава на бедния, ще получи стократно“ (от житието на Нифонт). Отделни места от И. 1076 имат паралели в Изборника от 1073, но няма данни, че именно той е послужил за източник на И. 1076. Според Т. Н. Копреева съставителят на И. 1076 е имал под ръка избрани текстове от протографа на Изборника от 1073.

 

 

Характерна особеност на И. 1076 са псевдоепиграфите. Те свидетелствуват за значителните му отклонения (временни и генеалогични) от грц. оригинали. Така напр. компилацията от съчиненията на Нил Синайски е приписана на Исихий презвитер Ерусалимски, извлечения от беседи на Йоан Златоуст и Василий Велики са съответно с имената на св. Георги и на пророк Йоил и т.н. В И. 1076 са включени и неидентифицирани текстове, някои от които вероятно са дело на слав. книжовници. Върху атрибуцията на отделни части от ръкописа са работили Η. П. Попов (1935), В. Ф. Дубровина (1963), И. Шевченко (1966), Д. Фрайданк (1967, 1976), Н. А. Мешчерски (1972, 1975), У. Федер (1978), Т. Н. Копреева (1979, 1980), Е. Е. Гранстрем (1980) и др.

 

Първата статия от И. 1076 е Слово нѣкоѥго калоугера о чьтенıи кънигъ. Творбата вероятно принадлежи на слав. автор (Б. Ст. Ангелов напр. предполага, че тя е дело на презвитер Григорий). Просветителските идеи за ползата от четенето на книгите отговарят на интересите на неофитското общество, чийто пиетет към писменото слово е огромен както в Б-я, така и в Русия непосредствено след покръстването им. В Словото между четивата, особено подходящи и поучителни за грамотния човек, се препоръчва и житието на Константин-Кирил.

 

Научният интерес към И. 1076 е огромен и се дължи както на неговото значение като ранен датиран литературен и езиков паметник, така и на големия брой все още неразрешени проблеми, които поставя.

 

 

58

 

Преди всичко не е доказано дали в този вид, в който го познаваме, И. 1076 е препис от по-стар протограф; не е ясно къде е възникнал предполагаемият протограф и дали и той, както Изборника от 1073, не е копие на недостигнал до нас старобълг. текст. Наличието на двама преписвачи повдига въпроса за две правописни школи, засвидетелствувани в И. 1076. Вниманието към паметника намира отражение в неговите издания.

 

В. Шимановски го издава два пъти (1889 и 1894 — поправено издание). В 1965 колектив от съветски изследователи подготвя ново прецизно издание с подробно палеографско описание, с проучване (включително и оптико-фотографско), с грц. паралели, с указател на думите и формите, със снимки. Върху И. 1076 са работили М. Н. Сперански, В. П. Адрианова-Перетц, И. У. Будовниц, Д. И. Абрамович. Обсъждат се и характерът на компилативната работа, и съотношенията между слав. текст и възможния грц. оригинал. Почти всички изследователи са единодушни, че поне част от текста на И. 1076 отразява преводи, направени в Б-я. Н. А. Мешчерски пише: „Можно признать доказанным, что источниками для составителя этого бесспорно древнерусского в дошедшем до нас облике памятника служили не только греческие первооригиналы, но и отдельные их древнеславянские переводы болгарского происхождения“ (1976, с. 34). За съществуването на бълг. оригинал на И. 1076 категорично се обявява У. Федер (той нарича И. 1076 „апограф на готов антиграф“, 1985), като изтъква няколко обстоятелства, говорещи в полза на хипотезата му. В съветската наука преобладава мнението, че съставител на И. 1076 е „староруски книжовник, който е подложил включените в сборника текстове на стилистична и езикова обработка, лишавайки ги от подчертаната монашеска ригористичност, русифицирайки езика, въвеждайки в текста отделни думи и изрази, които отразяват староруския бит“ (Творогов, с. 197). При съвременното състояние на проучванията нито една от двете хипотези не може да бъде категорично приета или отхвърлена, но връзката на И. 1076 с книжовното наследство на Симеонова Б-я е несъмнена.

 

 

            Изд.:

o   Шимановский В. K истории древнерусских говоров. Исследование с приложением полного текста Сборника Святослава 1076 г. Варшава, 1887, 104 с. (изследване)+3+112 с. (текст) (2 изд. 1894);

o   Изборник 1076 года. Издание подготовили В. С. Голышенко, В. Ф. Дубровина, В. Г. Демьянов, Г. Ф. Нефедов. М., 1965, 1091 с.

 

            Лит.:

·       Малинин В. Исследование Златоструя по рукописи XII века Императорской публичной библиотеки. Киев, 1878, с. 212—216;

·       Бобров В. История изучения Святославого сборника 1076 г. Библиографический обзор. Казань, 1902, 47 с.;

·       Popov N. P. L’Izbornik de 1076, dit de Svjatoslav, comme monument littéraire. — RES, 14, 1934, 1—2, p. 5—25;

·       Popov N. P. Les auteurs de l’Izbornik de Svjatoslav de 1076. — RES, 15, 1935, 3—4, p. 210—228;

·       Будовниц И. У. „Изборник“ Святослава 1076 года и „Поучение“ Владимира Мономаха и их место в истории русской общественной мысли. — ТОДРЛ, 10, 1954, с. 44—75;

·       Георгиев Е. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, с. 289—298;

·       Дубровина В. Ф. О привлечении греческих параллелях к Изборнику 1076 г. — ИАН СССРоля, 22, 1963, 2, с. 104—109;

·       Ševčenko I. On some Sources of Prince Svjatoslav’s „Izbornik“ of the Year 1076. — In: Orbis Scriptus Dmitrij Tschiževskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 723—738;

·       Lépissier J. Une source de l’„Izbornik“ de 1076. — RES, 45, 1966, p. 39—47;

·       Freydank D. Interpretation einer griechisch-kirchenslawischen Übersetzung im Изборник von 1076. — ZS, 12, 1967, p. 38—48;

·       Whitman R. H. A Textological Note on the 1073 Izbornik. — WSl, 12, 1967, p. 67—73;

·       Адрианова-Перетц В. Π. Афоризмы Изборника Святослава 1076 и русские пословицы. — ТОДРЛ, 25, 1970, с. 3—17;

·       Мещерский Н. А. К изучению лексики „Изборника 1076“. — В: Русская историческая лексикология и лексикография. Л., 1972, с. 3—12;

·       Мещерский Н. А. К вопросу об источниках „Изборника 1076 года“. — ТОДРЛ, 27, 1972, с. 321—328;

·       Lépissier J. Quelques passages de l’Izbornik de 1076 avec leur sources grecque. — Bsl, 34, 1973, p. 28—32;

·       Мещерский H. A. О некоторых источниках „Изборника 1076 года“ в связи с вопросом о происхождении их переводов. — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 34—38;

·       Сазонова Л. И. Ритмико-синтаксические элементы в „Изборнике 1076 года“. — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 38—42;

·       Розов H. Н. Как „сделана“ вступительная статья „Изборника 1076 года“. (К 900-летию памятника). — В: Культурное наследие древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976, с. 42—46;

·       Freydank D. Der Izbornik von 1976 und die Apophthegmata patrům. — ZS, 21, 1976, p. 355—365;

 

 

59

 

·       Копреева T. Н. Рукописные сборники энциклопедического состава XV—XVI веков и славяно-русское Возрождение. Некоторые наблюдения над типологией жанра по сборнику 1032 из Погодинского собрания. — В: Книга. Исследования и материалы. 32. М., 1976, с. 78—92;

·       Мещерский Н. А. Взаимоотношения Изборника 1073 г. с Изборником 1076 г. — В: Изборник Святослава 1073 г. Сборник статей. М., 1977, с. 90—98;

·       Veder W. Welche Paterika lagen vor 1076 in slawischer Übersetzung vor? — Slovo, 28, 1978, p. 25—34;

·       Ангелов Б. Ст. За три съчинения в Симеоновите сборници. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 10—37;

·       Велчева Б. Изборникът от 1076 г. като източник на данни за историята на българския език. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 97—100;

·       Жекова Л. За правописа на двамата преписвачи в Изборника от 1076 г. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 107—109;

·       Копреева Т. Н. Новые данные для изучения текста Изборника 1076 г. — В: Проблемы источниковедческого изучения рукописных и старопечатных фондов Государственной Публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. Л., 1979, с. 92—112;

·       Моисеева Г. Н. Из истории „Изборника 1076 г.“ — ТОДРЛ, 33, 1979, с. 369—375;

·       Копреева Т. Н. Из истории болгарорусских книжных связей. К истории взаимосвязи текстов Изборников 1073 и 1076 гг. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, p. 39—47;

·       Гранстрем Е. Э. Йоан Златоуст в древней русской и южнославянской письменности. — ТОДРЛ, 35, 1980, с. 345—375;

·       Моисеева Г. Н. Ізборник із зібрання М. М. Щербачова. — В: Літературна спадщина Київської Русі і українська література XVI—XVIII ст. Київ, 1981, с. 36—43;

·       Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР (XI—XIII вв.). М., 1984, с. 41—43;

·       Федер У. К изучению орфографии Изборника 1076 года и его антиграфа. — В: Славянска палеография и дипломатика. 2. (Balcanica, 3) С., 1985, с. 145—166;

·       Творогов О. В. Изборник 1076 г. — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. XI — первая половина XIV в. Л., 1987, с. 196—198;

·       Кусков В. В. Поэтическая фразеология „Изборника“ 1976 г. — В: Герменевтика древнерусской литературы XI—XVI века. М., 1989, с. 52—75.

 

Петър Динеков, Климентина Иванова

 

 

    ИЗБОРНО ЕВАНГЕЛИЕ — вж. Евангелие.

 

 

    (12). ИЗВОД (старобълг. изводъ) — термин в приписки и бележки към средновековните слав. кирилски ръкописи. Думата е засвидетелствувана от XIII в. И. означава:

 

1) Ръкописът (като материал), от който книжовникът непосредствено преписва („извежда“) своя кодекс. Преписвачите се оплакват, че ще им вземат И. (ръкописа), че И. е изтъркан, т.е. нечетлив, че не са могли да получат И. и т.н. (Срв.: Оти брьзо писахь ради извода — Банишко евангелие от края на XIII в., л. 1856; Оц҃и потрыть ми е изводъ — Драганов миней от края на XIII в., л. 296; Простите, простите, не бѡ небрѣженїе^м нѫ неполȣченїе^м извод’ [с]ице не въ рѧ^д прѣ^длежѫщѫѫ книгѫ слова съписахѡм — Маргарит от Хилендарския манастир, Хил. 404 от 1370—1380). Това значение на И. се запазва в бълг. книжнина до XVIII в. (Срв.: Сїи изв^до ѡбрет^хо оу по^п Добрена — Служба за Кирик и Юлита от 1704 (ЦИАМ 46); До зде написахь и ȣзеше ми изъводъ — сборници от 1755 (НБКМ 687) и от 1756 (НБКМ 322).

2) Текстът, който предхожда непосредствено създаването на ръкописа. В този смисъл И. придобива по-широко значение, отколкото само като кодекс. (Срв.: Малѫѧ ве^ч̑рнѧ не бы^с̑ въ изводе — Служебен миней за месец август от втората четвърт или от средата на XIV в., съхраняван в Националната библиотека в Париж, Департамент за ръкописи (Слав. 23), л. 21а; за нь не би единь изводь. та погрѣшихь — Триод от началото на XIV в. от сбирката на Μ. П. Погодин, съхраняван в ГПБ, л. 239а; Аще обрѣщете что погрѣшен’но въ нев^денїи или изводѡмъ погрѣшено — Четириевангелие от края на XV — началото на XVI в., съхранявано в НБКМ 483; Зри два извода гл҃ѥ^т разлїчнаа масты а дрȣгы ароматы — Миней за месец юли от 1549 (НБКМ 915, л. 1676). 3. От XIV в. И. започва да се употребява и в значението на редакция, на превод, дори на език: Такозї ѡбрѣто^х въ Захеовѣи изводѣ — Постен триод от средата на XIV в. (Синайски 23, л. 3856), в който преписвачът Гавриил помества новия превод на Закхей Философ Загорянин; този превод той нарича И. Срв. същото и в Цветния триод, писан от същия преписвач: ѡ^т Захеѡва изводь. В този смисъл се използува и глаголът „изведох“, срв.: Сиѧ главізнѫ изведо^х  ѡ^т кнїгы гл҃емыѧ Дїѡптра ѡ^т грь^ч̑ска на бльгьрское — Сборник слова, жития и патерични разкази от края на XIV в. (Москва, ГИМ, Хлудов 237, л. 190а); Сїи гласово^дник^ъ изнандо^х ѡ^т старии^х изво^д онъ е^с добръ — Четириевангелие

 

 

60

 

от средата на XVI в. (НБКМ 489, л. 2306). В бележки и приписки се среща и определението „доброизводен“ за текст, отличаващ се с коректност и възхождащ към добър и надежден превод. Срв.: Много бо изыскваше и испытвоше ѥдва возмогохомъ обрѣсти доброизводноу кнїгоу сїю ѡ^т старыхъ прѣводникъ ресавскыихъ — Апостол от XVII в. (ГПБ в С.-Петербург, F I 610); Ѡписа^х сѧ или ѡ^т извода бѣше неисправленно оубо прѣводи^х̑ ѡ^т срьбскїи изво^д на бльга^рскїи — Псалтир с тълкувания от 1640 (Зограф II б 13).

 

В някои ръкописи вместо грц. език се употребява и грц. И.: ѡ^т гръчъски изводъ написахъ сию книгȣ ѡ^т изводъ дх҃вника ер’монаха Иѡсифȣ — Сборник слова и евангелски тълкувания от 1758 (НБКМ 760); Сию книжицȣ написахъ азъ попъ Өеѡ^дръ ѡ^т изводъ гръчъски — Сборник от 1760 (Рилски манастир 4/9), и др.

 

Климентина Иванова

 

 

    (13). ИЗВОРИ за делото на Кирил и Методий — средновековни съчинения, в които се съдържат данни за жизнения път и дейността на създателите на слав. писменост. Те са твърде разнообразни както по съдържание, така и по форма; възникнали са в различни страни по различно време; написани са на различни езици от широк кръг автори, всеки от които представя Кирило-Методиевото дело в зависимост от целите и задачите на своето произведение и отразява равнището на знанията и позициите спрямо него в съответната страна през определена епоха и в определени обществени кръгове. Най-ранните И. са създадени от съвременници на Константин-Кирил и Методий, които имат непосредствени впечатления от делото им; сведения за отделни моменти от него съдържат и някои от собствените им оригинални съчинения. До наши дни не е запазен оригиналът на нито една от тези творби; с няколко изключения те не са засвидетелствувани документално и в ръкописната традиция от IX—X в., а са познати само в по-късни преписи, повечето от които са възникнали в периода от XII в. насам. Именно тези произведения съставят най-важната част от корпуса на кирило-методиевските И. Но И. не могат да бъдат сведени само до съчиненията, възникнали през Кирило-Методиевата епоха. Редица по-късни творби обогатяват представата за жизнения път и творчеството на слав. апостоли, включително и защото съдържат сведения, извлечени от непознати по-стари източници. Те потвърждават данните от тях и често са засвидетелствувани документално в ръкописи, писани едновременно с известните преписи на най-старите И., поради което също представляват органическа част от цялостния корпус на кирило-методиевските И. Същевременно обаче дистанцията във времето довежда до заличаване на значителна част от познанията за живота и дейността на слав. просветители в паметта и книжовната традиция на различните народи и постепенно достоверните сведения обрастват с легендарни данни, които започват да преобладават в произведенията, създадени след края на XIV — началото на XV в. Ето защо с много малки изключения възникналите след тази хронологическа граница съчинения, в които има сведения за създателите на слав. писменост, не могат да се смятат за И., а представляват развитие на кирило-методиевските традиции в различни страни.

 

Кирило-методиевските И. произхождат от няколко европ. страни. Най-старите са създадени във Велика Моравия, но те са твърде малко на брой. Най-голямата група от стари и достоверни И. произхожда от бълг. и италианските земи. Важни И. са възникнали в Бавария. Географският обхват на И. като цяло обаче е много по-широк — той включва целия западнослав. регион (най-многобройни са произведенията, писани в средновековна Чехия, но има и съчинения от Южна Полша), някои южнослав. краища (освен в бълг. земи няколко И. възникват в хърватските и сръбските земи), а макар и в много ограничен размер — и пределите, населявани от староруската народност, както и днешната унгарска територия.

 

 

61

 

Първото научно издание на кирило-методиевските извори — Acta Sanctorum, Martii II, Antverpiae, 1668 г.

 

За редица И. не може да се каже със сигурност къде са възникнали, но досега не са открити данни за съчинения, съдържащи сведения за слав. първоучители извън така очертаната област на Европа.

 

Разнороден е съставът на авторите, чието дело са И. за живота и делото на слав. просветители. Най-авторитетни сред тях са Кирило-Методиевите ученици и последователи — Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, както и някои, чиито имена днес не са известни. Значителен брой важни ранни И. са създадени в папската канцелария (посланията на папите) и от личности, принадлежащи към висшите кръгове на Римската църква (папския секретар Анастасий Библиотекар, велетрийския епископ Гаудерик). Обособен кръг от И., които предоставят най-пълните сведения за Кирило-Методиевите ученици, съставят творбите на охридските архиепископи през XI—XIII в. Теофилакт Охридски, Димитър Хоматиан, Константин Кавасила. Макар и много различни като книжовници, повечето автори на И. са обединени от принадлежността си към църковните среди и високото си обществено положение: освен споменатите такива са Дитмар, архиепископ на Залцбург (IX—X в.), монахът Кристиан, приближен на пражкия епископ Войтех (X в.), чанадският архиепископ Гелерт (X—XI в.), Козма Пражки, каноник и декан на Пражката епископска църква (XI—XII в.), сплитският архидякон Тома (XIII в.), чешкият крал Карл IV (1347—1378), епископите на Оломоуц Йоан Волк (XIV в.) и Станислав Павловски (XVI в.), венецианският дож Андрей Дандоло (XIV в.) и т.н. Може да се предположи, че и многобройните неизвестни днес автори са били духовни лица или са принадлежали към образованите висши кръгове на обществото.

 

При подобна пъстрота от автори, които са носители на книжовните традиции на различни народи, може да се очаква, че И. са писани на голям брой езици. Всъщност използувани са само няколко, като в съответствие със средновековната европ. практика основните езици, които авторите употребяват,

 

 

62

 

са приетите за църковни и официални езици в Европа латински, гръцки и — благодарение на упоритата борба на слав. просветители и на далновидната политика на бълг. държава — старобългарски. Групата най-ранни И. е писана само на старобългарски и латински, докато грц. съчинения са не по-стари от края на XI — началото на XII в. Малък брой И., появили се през XII и следващите векове, са написани на среднобълг. вариант на старобълг. език, в отделни съчинения се използуват франкското южнорейнско наречие (през IX в.), староруски (през XII в.), старочешки (през XIV в.), староанглийски (през XV в.) и италиански език (през XVI в.).

 

Широкият географски и хронологически обхват на корпуса от И. довежда до две негови характерни особености: голямо разнообразие от жанрови форми и пряко свързаната с него различна степен на достоверност. Жанровият състав на И. трудно се поддава на съвсем точна класификация. Не съществува нито един И., писан със специалната цел да фиксира пълно и достоверно всички факти от живота и делото на слав. първоучители. Основните дялове на средновековната книжнина, към които се отнасят по-голямата част от тези съчинения, са: документалистиката, агиографията, ораторската проза, химнографията и историографията. Документалните И. са написани на лат. език; те са представени главно от жанра на посланието и се нареждат сред най-ценните кирило-методиевски И., понеже в по-голямата си част са дело на съвременници на двамата братя, добре запознати с тяхната дейност, и отразяват действия и позиции по повод на конкретни факти. Най-много на брой са агиографските И.: пространни, кратки и проложни жития. Написани на старобълг., грц., лат. и старочешки език, те са изградени според нормите, присъщи на съответния жанр по времето, когато са създадени, и в зависимост от литературната традиция в съответната страна — това винаги трябва да се има предвид. Именно в агиографските съчинения са отразени най-подробно и най-цялостно жизненият и творческият път на Кирил, Методий и техните ученици, поради което най-старите от тях заемат централно място при изясняване на всички кирило-методиевски проблеми. Ораторската проза и химнографията, представени най-широко в слав. И. с жанровете на полемическото съчинение, похвалното слово, службата и канона, макар и най-често ранни по произход, в повечето случаи поради жанровите особености на творбите не са носители на информация от първостепенна важност за осветляване на Кирило-Методиевото дело. Във всички случаи обаче те представляват интерес като потвърждение и коректив на данните от другите И. Освен това и сред тях има творби, изключително ценни като кирило-методиевски И. — напр. трактатът на Черноризец Храбър „За буквите“, който е уникален по съдържание и форма в цялата европ. средновековна литература. Най-слабо представена в корпуса от кирило-методиевски И. е историографията. Хроники, летописи, приписки и истор. бележки — това е жанровият състав на историографските И. В хрониките и летописите, най-ранните от които са писани през XII в. на лат. и староруски език, обикновено Кирило-Методиевото дело заема периферно място, а сведенията за него са кратки и най-често вторични. Голяма е стойността на приписките и истор. бележки (към тях могат да се отнесат напр. лат. Залцбургски меморандум, старобълг. приписка на Тодор Доксов към превода на „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски, бележките за гроба на Кирил на лат., староанглийски и италиански език, които обхващат периода до XVIII в.), но те са твърде малко на брой и засягат само отделни частни кирило-методиевски проблеми. В корпуса от кирило-методиевски И. има и творби, уникални по жанр: напр. Поменикът от Райхенау, предговорът на Анастасий Библиотекар към лат. превод на постановленията на

 

 

63

 

Четвъртия константинополски събор (869—870, Осми вселенски събор според Западната църква), прологът на Йоан Екзарх към „Небеса“, богословският трактат на епископ Гелерт „Размишления върху химна за трите момчета“.

 

 

 

 

Жанровото разнообразие на кирило-методиевските И., оформило се в течение на няколко столетия в различни страни, е важна причина за възникването на големи различия между отделните И. по отношение на степента на тяхната достоверност. С най-висока степен на достоверност като цяло се отличават документалните И. Но висока степен на достоверност се наблюдава и в ранните агиографски И., а също така в редица И., принадлежащи към ораторската проза, химнографията и историографията. От друга страна, поради обстоятелството, че не са запазени авторските текстове, а само техни по-късни преписи, понякога се подлага на съмнение достоверността дори на някои от документалните И.

 

 

64

 

Ето защо въпросът за достоверността на кирило-методиевските И. е твърде сложен и той не се решава единствено въз основа на принадлежността им към определена жанрова форма. От значение са времето и мястото на създаването им, целите, принципите и творческите възможности на авторите, видът и стойността на познанията и сведенията за живота и делото на Кирил и Методий, с които те разполагат, особеностите на текстовата традиция. Съчетанието на тези многобройни фактори определя степента на достоверност на информацията във всеки конкретен И. Тя обаче рядко се поддава на напълно безспорно установяване и понякога не се отнася за всички сведения в съответния И.

 

В зависимост от езиковата общност, към която се отнасят отделните кирило-методиевски И., те се разделят на четири групи: три от тях, значителни по обем, обхващат славянските, латинските и гръцките И.; последната се състои от малко на брой романо-германски И.

 

В корпуса от кирило-методиевски И. централно място заемат славянските. Именно сред тях се намират единствените две творби, в които цялостно е очертан жизненият и творчески път на слав. просветители — старобълг. Пространни жития на Кирил и Методий. От 1843, когато руският учен А. В. Горски съобщава за тях, до днес тези две произведения неизменно присъствуват в кирило-методиевските проучвания и се смятат за надеждна основа при решаването на всички кирило-методиевски въпроси. Не бива да се забравя обаче, че това са агиографски произведения, написани в пълно съответствие с всички изисквания на средновековната условно-нормативна естетика и според установения облик на пространното житие като жанр, поради което не могат да се разглеждат като биографии от съвременен тип. В същото време Пространните жития се отличават с висока степен на достоверност, обусловена както от факта, че са изградени според принципите на дометафрастовата житийна традиция, така и от обстоятелството, че са дело на непосредствени свидетели на дейността на двамата братя. Тъй като липсват преки документални указания, все още в науката няма единно мнение за конкретното авторство на творбите, за времето и мястото на написването им. Най-широко разпространено днес е становището, че двете жития са писани от различни автори, ученици на Кирил и Методий, при което ЖК сигурно е писано със съдействието на Методий, а за най-вероятен автор на произведенията се сочи Климент Охридски, особено що се отнася до ЖМ. По отношение на времето и мястото на написването на житията в последните десетилетия се утвърждава мнението, че ЖК е създадено във Велика Моравия между 869 и 882, а ЖМ — в Б-я след пристигането на Кирило-Методиевите ученици към края на IX в. Пространните жития на Кирил и Методий са високо ценени от средновековните книжовници: използуват се като източници на данни за делото на слав. първоучители в редица по-късни И.; разпространяват се сравнително широко в книжнината на православните славяни (ЖК е познато в 58 пълни бълг., руски и сръбски преписа от началото на XV до XVIII в., а ЖМ — в 18 руски преписа от XIII до началото на XVIII в.). Богатото съдържание на Пространните жития предизвиква голям интерес и у съвременния читател — те са единствените кирило-методиевски И., преведени на голям брой съвременни езици: български, руски, полски, чешки, словашки, сърбохърватски, словенски, гръцки, унгарски, английски, немски, италиански, датски, японски и др.

 

Близки по съдържание до Пространните жития на Кирил и Методий са няколко старобълг. слова и служби, които са написани през същата епоха в авторския кръг на Кирило-Методиевите ученици. Това са: Похвално слово за Кирил от Климент Охридски, познато по 26 бълг., сръбски и руски преписа от XIII до XVII в.; Похвално слово за Кирил и Методий, приемано от някои учени за

 

 

65

 

дело на Климент Охридски, но по-често считано за произведение на друг Кирило-Методиев ученик, известно чв 30 бълг., руски и сръбски преписа от XIII до XVII в. ; Служба за Кирил, за която повечето специалисти предполагат, че е писана от Климент Охридски, запазена в 24 бълг., руски и сръбски преписа от XI—XII до XVII в.; Служба за Методий от Константин Преславски, от която са намерени само два бълг. преписа от XIII в., и един канон, посветен на двамата братя, познат в два руски преписа от XII и XIV в. Днес е невъзможно да се конкретизира с абсолютна сигурност времето, през което са написани тези творби, а оттам — мястото, където са възникнали. Може да се предполага, че поради тясната си връзка с богослужението те са се появили наскоро след създаването на Пространните жития на Кирил и Методий: Кириловата служба — във Велика Моравия преди 885; Методиевата служба — в Б-я между 885 и 893; похвалните слова — в Б-я към края на IX в. Жанровите особености на старобълг. похвални слова и служби за Кирил и Методий не дават възможност в тях да се разгърнат в повествователна форма сведенията за тях (в това отношение побогато е само Похвалното слово за Кирил и Методий), но те потвърждават и с това правят по-сигурни данните за основните моменти от живота и делото на двамата братя и отразяват атмосферата на отношението към създателите на слав. писменост в средите на техните съмишленици.

 

Важни, макар и частични сведения за Кирило-Методиевото дело предоставят някои от собствените съчинения на слав. първоучители:

 

   - Методиевият Канон за Димитър Солунски, познат в 8 руски, сръбски и бълг. преписа от 1096 до XIV в. (за поетическото творчество на автора си и за гоненията срещу него и привържениците му в последния период от дейността им във Велика Моравия);

 

   - Прогласът към Евангелието, който носи в заглавието си името на Константин Философ и е известен в 4 сръбски и руски преписа от XIII до XVI в. (за поезията на Кирил);

 

   - Написание за правата вяра, съхранено в два ръкописа — бълг. и руски, от 1348 и от XVI в., в които също е засвидетелствувано името на Константин Философ (за философско-богословските възгледи на създателя на слав. писменост);

 

   - Херсонската легенда, запазена в 7 руски ръкописа от XV—XVI в., за която се смята, че отразява преводите на две произведения, написани от Константин-Кирил на грц. език по повод намирането на мощите на св. Климент Римски (за част от дейността му по време на Хазарската мисия).

 

Първостепенни по значение слав. кирило-методиевски И. представляват голяма група съчинения, възникнали в Б-я през епохата на Златния век. Сред тях се откроява с изключителните си по стойност данни за възникването на слав. писменост съчинението на Черноризец Храбър, написано ок. 893 и познато в науката по 89 бълг., руски и сръбски преписа от 1348 до началото на XIX в. Вероятно от същата епоха произхожда Проложното житие на Кирил и Методий, дело на неизвестен автор. Известно днес в 6 бълг. и сръбски ръкописа от началото на XIV до XIX в., то фиксира всички основни биографични моменти от живота на двамата братя и единствено съдържа пряко указание за 6 апр. като ден, когато се празнува тяхната памет, както и точни данни за гроба на Методий. Повечето от тези съчинение са тясно свързани с живота и делото на Кирило-Методиевите ученици и последователи. Това са:

 

   - първото житие на Наум Охридски, запазено в единствен препис от XV в., писан от поп Иван Милошев и брат му Никола в с. Пископие, Дебърско, в което се очертава съдбата на Кирило-Методиевите ученици след изгонването им от Велика Моравия и преминаването им в бълг. държава;

 

   - прологът на Йоан Екзарх към „Небеса“, от който са издирени ок. 80 руски преписа от XIII до XIX в. — в него се откриват данни за Кирило-Методиевите библейски преводи;

 

 

66

 

   - приписката на Тодор Доксов към превода на „Четири слова против арианите“, написана в Преслав през 907 и засвидетелствувана в 5 руски преписа от XV и XVI в., която фиксира името на Методиевия ученик Константин, превел книгата по нареждане на княз Симеон;

 

   - Службата за Климент Охридски, дело на Климентов ученик от Охрид, съхранена в един сръбски препис от 1435, която дава израз на възторженото отношение към слав. просветители и техния ученик;

 

   - акростиховете с името на Климент Охридски (съхранени в 10 бълг. и сръбски ръкописа от XIII до XVI в.), на Константин Преславски (разчетени досега изцяло или частично в повече от 20 бълг., сръбски и руски ръкописа от края на XI до XV в.) и на Наум Охридски (издирен в един сръбски препис от XIII в.), благодарение на които науката разполага с богат материал за поетическото творчество на Кирило-Методиевите ученици;

 

   - календарните бележки за Кирил, Методий и Климент Охридски, поместени в многобройни слав. средновековни ръкописи (най-старият от тях е старобълг. глаголическо Асеманиево евангелие — X—XI в.), известни в няколко варианта, най-ранните от които по всяка вероятност са се появили именно през тази епоха — от тях се черпят сведения за установяването на датите за тяхното чествуване (вж. Вести за Кирил и Методий).

 

От по-късните слав. кирило-методиевски И. заслужава да бъдат споменати няколко бълг., руски, чешки, хърватски и полски И.: Проложното житие на Кирил, Проложното житие на Методий, Краткото житие на Кирил (т. нар. Успение Кирилово), Солунската легенда, т. нар. Сказание о преложении книг, поместено в „Повесть временных лет“, Хрониката на Далимил, Житието на св. Църха и Страхота, хърватските глаголически служби за Кирил и Методий, календарът от Вишлица. Всички те са възникнали от XII в. насам и излагат предимно легендарни данни за слав. първоучители, поради което тяхното съдържание винаги се подлага на строг критически анализ за установяване на неговата достоверност и на източниците, които авторите са използували. Проложните жития на Кирил и Методий, в които накратко са представени основните моменти от жизнения път на слав. апостоли (тук особено внимание заслужават сведението, че двамата братя са работили сред българите, и името на майка им — Мария), са дело на бълг. автори и са написани най-вероятно през XIII или XII в. във връзка с оформянето на Пролога, извършено според някои изследователи съвместно от бълг. и руски книжовници на п-в Атон или в Константинопол. Тези жития са едни от най-разпространените слав. кирило-методиевски И. — от Проложното житие на Кирил досега са издирени ок. 60 руски преписа от края на XIV до XVII в., а от Проложното житие на Методий — 143 руски преписа от края на XIV до XVIII в. Успение Кирилово, открито в 9 пълни бълг. и сръбски преписа и един фрагмент от началото на XV до XVII в., е написано в Б-я по всяка вероятност през XIII в. То е един от И., върху съдържанието на които се водят най-много спорове. Специален интерес тук предизвикват изразът за произхода на Кирил („родом сын блъгаринъ“), името на майка му — Мария, съобщението, че преди Сарацинската мисия той е работил сред славяните на р. Брегалница, като ги е покръстил и е написал за тях книги на слав. език, и имената на учениците му — Сава, Ангеларий, Горазд и Наум. Солунската легенда, за която преобладава мнението, че е възникнала в Б-я през XII в., представлява легендарен разказ за възникването на силната привързаност на Константин-Кирил към българите; тук също присъствува сведението за работата му сред тях в области по течението на р. Брегалница и за създаването на азбуката за техните нужди. Това произведение е познато от 5 бълг. и сръбски ръкописа, 4 от които са от XV—XVII в., а един — по всяка вероятност най-ранният, пергаментен, е с неизвестно време на възникване.

 

 

67

 

Пространното житие на Константин-Кирил, препис от средата на XV в.

 

Проложното житие на Методий, препис от XVI в.

 

Староруското „Сказание о преложении книг“, включено в състава на „Повесть временных лет“, написана от монаха от Киево-Печерския манастир Нестор ок. 1113, е познато от втората редакция на летописа, дело на монаха от Видубицкия манастир Силвестър. Тази редакция е съхранена в Лаврентиевия летопис от 1377, а също в Радзивиловския и Московско-Академичния летопис от XV в. като летописен текст за годината 898. „Сказание о преложении книг“, в което се говори главно за дейността на солунските братя във Велика Моравия, но което, макар и като анахронизъм, съобщава за учителска дейност на Кирил сред българите, се счита от повечето изследователи за чехо-моравска по произход творба. Привеждат се обаче и аргументи за нейния старобълг. произход. Двата чешки паметника — Далимиловата хроника от ок. 1314 и Житието на св. Църха и Страхота от втората половина на XIV в., представляват интерес с данните за покръстването на чешкия княз Борживой (ок. 873/874 — ок. 891/894) от Методий, които се срещат и в двете творби, а също — с чешките имена на слав. просветители — Църха и Страхота (възможно — превод от лат. Metudius от metus — „страх“, „боязън“), които са засвидетелствувани само в житието. Далимиловата хроника е широко популярна: знае се за две нейни редакции, съхранени в 8 пълни преписа от средата на XIV до средата на XV в.; от Житието на св. Църха и Страхота не са намерени ръкописни преписи; то е познато от второто старопечатно издание на чешкия Пасионал от 1495. Трите хърватски глаголически служби за Кирил и Методий, считани понякога за три варианта на една служба, са известни в сравнително ранни преписи: в един фрагмент от XIV в., а освен това първата е позната в два преписа от 1396 и 1465, втората — в три преписа от 1379 до 1494, третата — в един ръкопис от 1460. Те свързват дейността на двамата братя главно с Чехия и Хърватско. Това е естествено, като се знае, че най-вероятно службите са възникнали именно там — според някои учени те са се появили в Емаузкия манастир

 

 

68

 

и после са пренесени и редактирани в Хърватско през 70-те г. на XIV в.; според други — авторът е работил в Хърватско преди средата на XIII в.; според трети — службите са възникнали пак там, но не преди средата на XIV в. От ок. 1360—1370 е един полски календар от Вишлица (Южна Полша), унищожен през Втората световна война (1939—1945), считан за препис от ръкопис от XII в., в който е отбелязана дата за празнуване паметта на Кирило-Методиевия ученик Горазд (17 юли).

 

От изключителна важност за проучването на Кирило-Методиевото дело са и латинските И., които първи, още през втората половина на XVII в., стават предмет на научен интерес. Засега за най-ранен сред тях се счита Поменикът от Райхенау. Тази книга, попълвана от 824 до средата на XV в., съдържа имената на слав. първоучители и на няколко техни ученици и е важно свидетелство за почитта към Константин-Кирил и за заточението на Методий в Бавария. Смята се, че името на Кирил, отбелязано в списъка на починалите монаси от манастира Райхенау наред с имената на почетните епископи, името на Методий, нанесено в самото начало на книгата наред с имената на двама от абатите на манастира, и имената на учениците му Хоранзанус, Игнатиус, Лео, Йоахим, Лазарус и Симон (всички написани с латиница) са внесени в поменика през 870 и представляват най-ранният кирило-методиевски И. Имената на Методий и неговите ученици се срещат тук още веднъж (вече написани на гръцки и с известни промени — Леон, Игнатиос, Йоакин, Симеон и Драгайс), извън основния текст на поменика. Предполага се, че в този случай те са били записани към края на Методиевото заточение ок. 873 и представляват автограф на някой от учениците или на самия Методий.

 

Поменикът от Райхенау с имената на Методий и неговите ученици

 

Огромно значение за осветляването на дейността на Методий във Велика Моравия след смъртта на Кирил и за съдбата на слав. богослужение през този период има сравнително обширната кореспонденция на папа Йоан VIII (872—882) и на папа Стефан V (885—891). Тя е известна от няколко преписа от края на XI — началото на XII в. и от XII в., включени в сборници от църковни канони като примери, потвърждаващи примата на Римската църква (посланията на папа Йоан VIII до крал Лудвиг Немски (831/843 — 876), до сина му Карломан (876—880), до архиепископ Адалвин (859—873), до анконския епископ Павел, до епископ Херманрих (866—874), до епископ Анон (854—875), до княз Мутимир (860—890), всички писани между 14 дек. 872 и 14 май 873; посланието на папа Стефан V до княз Светополк (870—894) от края на 885 и инструкциите на папа Стефан V до папските легати епископ Доминик, Йоан и Стефан от края на 885) и от регистъра на папа Йоан VIII, запазен в копие от края на XI — началото на XII в. (посланията на папа Йоан VIII до княз Светополк от края на

 

 

69

 

юни — началото на юли 879 и от юни 880, до Методий от края на юни — началото на юли 879 и от 23 март 881). Тези послания дават възможност да се определят доста точно хронологичните рамки на някои периоди от биографията на Методий, както и много ясна представа за колебанията на папската политика по отношение на Кирило-Методиевото дело. В кореспонденцията се съдържат важни достоверни сведения за съденето на Методий от немските епископи, за безчовечното им отношение към него в годините, които той прекарва по тяхно решение в затвор (870—873), за усилията на Римската курия да го освободи през 873, за противодействието на немското духовенство и за промяната на папската политика спрямо него след 879. Открива се също пряката и категорична забрана на папа Стефан V от септ. 885 да се използува слав. език в богослужението:

 

„Divina autem officia et sacra mysteria ас missarum sollemnia, quae idem Methodius sclavorum lingua celebrare praesumpsit, nullo modo deinceps a quolibet praesumaturu

(„Божествените литургии, светите тайнства, които същият Методий се е осмелил да извършва на славянски, за в бъдеще никой и по никакъв начин да не се осмелява да ги извършва така“),

 

както и нареждането му привържениците на Методий да бъдат отлъчвани от църквата и със сила прогонвани от страната в случай на неподчинение — едни от основните причини за разгрома на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия.

 

Писмо на папа Йоан VIII до архиепископ Методий, препис от края на XI — началото на XII в.

 

Важни кирило-методиевски И. представляват документите, свързани с висшия римски духовник Анастасий Библиотекар (началото на IX в. — 80-те–90-те г. на IX в.). Най-обширни и съществени са сведенията, които се съдържат в неговото писмо до епископа на Велетри Гаудерик (867—880), написано след март 875 и известно в един препис от края на XII — началото на XIII в. Тук Анастасий привежда чутия лично от него разказ на Константин-Кирил за откриването на мощите на св. Климент Римски в Херсон и данните за същото събитие на митрополит Митрофан Смирненски, който тогава е бил заточен в Херсон и е очевидец на дейността на Константин там. Тези данни са съобщени на Анастасий в отговор на специалната му молба към Митрофан при срещата им в Константинопол по време на Четвъртия Константинополски събор (5 окт. 869 — 28 март 870). Римският духовник посочва три произведения, написани от Константин на грц. език в чест на св. Климент Римски — „кратък разказ“ („brevis historia“) и „похвално слово“ („sermo declamatorius“), които той превежда на лат. език и изпраща до Гаудерик (до нас не е достигнал нито грц., нито лат. текст; смята се, че старобълг. им превод е отразен в Херсонската легенда),

 

 

70

 

и химн, който се пее в грц. училища, останал обаче непреведен поради трудността да се предаде на лат. език в хармония с мелодията (този химн не е запазен нито на грц., нито на лат., нито на старобълг. език). От писмото е ясно също, че Гаудерик е присъствувал на полагането на мощите на св. Климент Римски в Рим. Познато е и едно по-ранно писмо на Анастасий Библиотекар, свързано с Константин-Кирил, което е писано на 23 март 875 до западнофранкския крал Карл Плешиви (875 — 877) и е съхранено в 23 преписа от X–XI до XIV в. То свидетелствува, че Константин-Кирил е познавал отлично и е ценял високо произведенията на Псевдо-Дионисий Ареопагит. Дело на Анастасий Библиотекар е също предговорът към направения от него през 873 лат. превод на решенията на събора (869—870), в който за Константин-Кирил се говори като за близък приятел на патриарх Фотий (858—867, 877—886) и се привеждат възраженията му срещу учението на Фотий за две души у човека — разумна и неразумна. Този предговор е един от малкото кирило-методиевски И., съхранени документално в епоха, много близка до времето на възникването им (най-ранният му препис е от края на IX — началото на X в.; познати са и още 9 преписа от XV до XVII в.).

 

Италианската легенда, препис от XIV в.

 

В тясна зависимост от дейността на Анастасий Библиотекар е т. нар. Италианска легенда, възникнала според последните авторитетни проучвания между 876 и 880 и запазена до днес в два преписа: един от края на XII в. и един от XIV в. Смята се, че Италианската легенда е трета част от житието на Климент Римски, започнато от дякон Йоан Химонид по поръка на Гаудерик Велетрийски, завършено от самия Гаудерик след смъртта на дякона (879), разделено от него на три части и посветено на папа Йоан VIII, починал на 15 дек. 882. Предговорът на Гаудерик, първата част и непълният текст на втората част (без края) са съхранени в един ръкопис от първата половина на XI в. Целият текст на житието, включително и третата част — Италианската легенда, придружена от специален предговор, чийто автор е епископът на Остия и Велетри Лъв, починал на 22 май 1115, са запазени в ръкопис от XIV в. Всъщност в този ръкопис съчинението на Йоан Химонид и Гаудерик Велетрийски е подложено на известна редакционна обработка от Лъв Остийски, който вероятно си е служил непосредствено с преписа от XI в., имал е представа кои са изворите на двамата съавтори и сам е познавал някои от тях. Лъв е работил върху житието на Климент Римски през последното десетилетие от живота си. От това време очевидно датира и написаният от него предговор към Италианската легенда. В него творбата е посветена на папа Паскал II (14 авг. 1099—21/22 ян. 1118), съобщено е, че Лъв я е написал по молба на кардинал Анастасий, титуляр на Римската църква „Св. Климент“ (със сигурност между 1102 и 1125) и са посочени нейните източници, някои от които имат непосредствено отношение към кирило-методиевската проблематика:

 

 

71

 

славянско съчинение (sclavorum litterae) и лат. превод на творба на откривателя на мощите на св. Климент Римски (знае се, че този превод е направен от Анастасий Библиотекар). Смята се, че това са източниците на Йоан Химонид и Гаудерик, неизползувани пряко от Лъв. От особена важност тук са сведенията, единствени по рода си, за съществуването на слав. съчинение, използувано от автора, което днес повечето изследователи идентифицират с ЖК.

 

В познатите днес преписи на Италианската легенда е засвидетелствувана именно редакцията на Лъв Остийски, за която се смята обаче, че съдържа минимални промени спрямо завършеното от Гаудерик съчинение. Тук се обръща внимание на знатния произход на Константин Философ, споменават се неговите дарби, проявили се в ранно детство, подробно се разказва за Хазарската мисия, като се отделя най-голямо място на откриването на мощите на Климент Римски, дават се сведения за началото на Моравската мисия, за дейността на слав. първоучители във Велика Моравия до заминаването им за Рим, за смъртта и погребението на Кирил. Богатото съдържание на Италианската легенда, ранният ѝ произход и авторитетните източници, въз основа на които е написана, придават на тази творба стойността на един от най-важните кирило-методиевски И.

 

Последният ранен лат. кирило-методиевски И., възникнал още приживе на Методий, е един обширен документ, в който се проследява църковната история на Бавария, Каринтия и Панония от края на VII до втората половина на IX в. — т. нар. Покръстване на баварци и каринтийци, известно и като Залцбургски меморандум. Възникнал в кръга на близките сподвижници на залцбургския архиепископ Адалвин ок. 870—871, този документ има за цел да докаже изконните права на Залцбург над църковното управление в Панония, да отрече законното право на Методий да упражнява духовната си власт в страната и да разпространява слав. писменост и преводите на свещените книги, направени според този текст от лат. език и довели до пренебрегването на богослужението на латински от страна на населението. „Покръстването на баварци и каринтийци“ е един от малкото И., в които пряко се посочва народностната принадлежност на Методий: „quidam Graecus Methodius nomine“ („някой си грък на име Методий“); в една добавка към един от преписите от края на XII или началото на XIII в. обаче се чете: „quidam sclavus ab Hystrie et Dalmacie partibus nomine Methodius“ („някой си славянин от пределите на Истрия и Далмация. . .“). Макар произведението да е един от най-старите кирило-методиевски И., запазен при това в сравнително ранни ръкописи (днес са известни 9 преписа от XII до XIV в., като повечето от тях са от XII в.), преките свидетелства за Кирило-Методиевото дело в него не се отличават с голямо богатство, нито с особена точност.

 

Отрицателното отношение на Западната църква към Кирило-Методиевото дело и слав. писменост в края на XI в., както и наличието на отделни слаби следи от него и на опити да бъде продължено в Чехия, са отразени в писмото на папа Григорий VII (1073—1085) до чешкия княз Вратислав II (1061—1092) от 2 ян. 1080, запазено в папските регистри от XI в., в което се забранява използуването на слав. език в богослужението.

 

Сред сравнително ранните кирило-методиевски И. интерес представляват още две творби с чешки и унгарски произход: т. нар. Кристианова легенда (края на X в.) и богословският трактат на марошварския епископ Гелерт (980—1046) върху първите три стиха от гл. 3 на библейската книга на пророк Даниил, известен с названието „Размишления върху химна за трите момчета“. Кристиановата легенда е най-старият чешки паметник, в който се съдържат данни за слав. просветители Константин-Кирил и Методий. Написана най-вероятно между 992 и 994 от монаха Кристиан,

 

 

72

 

Трактатът на епископ Гелерт „Размишления върху химна за трите момчета“, препис от XI в.

 

близък на втория пражки епископ Войтех, тя е един от най-разпространените чешки кирило-методиевски И.: запазена е в 4 пълни преписа от 20-те — 30-те г. на XIV в. до края на XIV — началото на XV в. (един е точно датиран от 1366) и в 9 частични преписа от средата на XII до XVI в. В Кристиановата легенда се обръща внимание на народността на Кирил — „quirillus quidam, natione Graecus“ („някой си Кирил, по народност грък“); подчертава се отличната му осведоменост както в грц., така и в лат. писменост; изтъква се, че във Велика Моравия той създава слав. азбука и прави първите преводи, извършва богослужение на слав. език и убеждава в Рим папата в неговата необходимост; споменава се, че българите се свързват с Кирил и се сочи, че те са покръстени преди моравците и че главно сред тях се използува Кириловата практика в богослужението; съобщава се за посвещаването на Методий в архиепископски сан от моравския княз и за покръстването на чешкия княз Борживой от Методий във Велика Моравия по времето на княз Светополк (най-вероятно между 882 и 884). Въпреки наличието на неточности в изложението Кристиановата легенда е важна като най-ранен лат. И., в който категорично Кирило-Методиевото дело се свързва с Б-я и българите както приживе на слав. просветители (в периода преди заминаването им за Велика Моравия), така и през целия период до момента на написването на произведението. Освен това творбата на монаха Кристиан има огромно значение поради факта, че с нея са свързани всички по-късни чешки съчинения, които включват данни за двамата солунски братя.

 

В творбата на епископ Гелерт, написана по всяка вероятност през 40-те г. на XI в. и запазена в един препис от същия век, се споменава за съществуването на Методиеви последователи („suffragantibus Methodianistis“ — ученици, сподвижници), с чиято помощ еретиците желаели да отслабят църквата. Според последните изследвания в случая се има предвид продължаващата дейност на бълг. свещеници в междуречието на Тиса и Марош, започнала тук от края на IX в., когато тези територии са част от бълг. държава и са заселени със слав. население. Тази дейност предизвиква недоволството на епископ Гелерт, бивш бенедиктински монах от Венеция, който организира предоставеното му от унгарския крал Ищван I (997—1038) епископство ок. 1030 според принципите на Западната църква, използуваща само лат. език.

?

В лат. кирило-методиевски И., възникнали след края на XI — началото на XII в., както и в слав. И. от този период, достоверните сведения за живота и делото на слав. просветители все по-често започват да отстъпват на заден план за сметка на легендарните данни.

 

 

73

 

Но освен че все още съдържат достоверни сведения, те са тясно свързани с най-ранните съчинения, посветени на Кирил и Методий, а в редица случаи са единствените свидетелства за съществуването на някои много ранни текстове, поради което имат голямо значение за кирилометодиевистиката.

 

Най-голямата група И. от този период имат чешки или чехо-моравски произход. Сред тях преобладават агиографските и историографските съчинения. Компактна група представляват пет житийни и химнографски творби, посветени специално на Кирил и Методий. Вероятно най-ранният от тези И. е Beatus Cyrillus, кратък легендарен разказ за живота и дейността на слав. просветители главно в моравските земи. Неизвестният автор съобщава народността на Кирил („beatus Cirillus, natione graecus“), изтъква еднакво задълбочените му познания върху лат. и грц. писменост от детство, разказва за първото пристигане и за радушния прием на двамата братя в Рим, след който според него те се отправят в земите на българите с християнизаторска цел, за последвалото християнизиране на моравските земи от Кирил, за пътуването до Рим, замонашването и смъртта на Кирил. Следва съобщението, че Кирил оставя за свой заместник Методий, който става моравски епископ, обръща се внимание на взаимоотношенията между Методий и княз Светополк, а според края на легендата Кириловият брат се завръща в Рим, откъдето е дошъл. Като се има предвид, че основният извор на творбата е житието на св. Ливин, написано в Гентския манастир „Св. Бавон“ през първата половина на XI в., обикновено се приема, че Beatus Cyrillus възниква към края на XI или през XII в. Макар че засега са известни много малко преписи на легендата (два цялостни текста от 1395 и от XV в. и един съкратен от първата половина на XV в.), сигурно тя е била по-широко разпространена, тъй като е използувана като източник при написването на едно по-късно произведение с кирило-методиевска тематика — Моравската легенда. Тя представлява подробен разказ за дейността на Константин-Кирил и Методий преди всичко във Велика Моравия. Сочи се родното място на Константин и прозвището му Философ; обръща се внимание на Хазарската мисия и откриването на мощите на св. Климент Римски; споменава се за християнизаторската дейност на слав. апостол сред българите след молбата на моравския княз, но преди пристигането на двамата братя във Велика Моравия; Методий е посочен изрично като покръстител на чешкия княз Борживой. Моравската легенда е предмет на много спорове, свързани главно с времето на нейното възникване, с изворите и автора ѝ. Приема се, че в нея са използувани Италианската и Кристиановата легенда. Сходствата ѝ с другите два И. от този период — Beatus Cyrillus и Quemadmodum — се тълкуват различно. Според някои учени те са източници на Моравската легенда, според други — те са зависими от тази творба. Ето защо и времето, когато е била написана, се определя в много широки граници — между началото на XII и първата половина на XIV в. Запазените четири нейни пълни преписа, възникнали от втората половина на XIV до края на XV в., един фрагмент от XV в., както и единадесетте преписа на нейната полска преработка от XV в. не могат да подпомогнат решаването на този въпрос. Не е познат и авторът на творбата. Анонимно е и третото произведение от тази група — легендата Quemadmodum. Възникнала вероятно преди средата на XIV в., тя е широко разпространена (известни са 9 пълни преписа от 1366 до края на XV — началото на XVI в., 4 частични преписа от XIV в. и 12 откъса от XIV и XV в., поместени в Моравската служба Adest dies gloriosa). Съдържанието ѝ е свързано с Кристиановата легенда и наред с многобройните легендарни сведения (произходът на Кирил и Методий се свързва с Александрия, локализирана в Гърция; за моравски княз при пристигането на Кирил и Методий във Велика Моравия се смята Светополк;

 

 

74

 

откриването на мощите на св. Климент Римски в Херсон се отнася към времето след началото на Моравската мисия; съобщава се за първоначално пренасяне на тялото на Кирил във Велика Моравия, за връщането му след това и погребението му в Рим и т. н.) е изпълнено с данни, потвърждаващи други И., като напр. факта за извършването на литургията на слав. език от Кирил и Методий и недоволството на Римската курия, за покръстването на чешкия княз Борживой от Методий, за Велеград като седалище на архиепископ Методий. Върху текста на Quemadmodum е основана т. нар. Моравска служба за Кирил и Методий Adest dies gloriosa. Тя е тясно свързана също с Кристиановата легенда и с Beatus Cyrillus. Части от тези творби или цялостният им текст в някои случаи са вмъкнати в службата и така 16-те познати днес нейни преписа от XIV и XV в. се намират в същите ръкописни книги, които съдържат Beatus Cyrillus, части от Quemadmodum и от Кристиановата легенда. Вероятно службата е възникнала след установяването на празника на Кирил и Методий през 1349 от оломоуцкия епископ Йоан Волк. Основната ѝ тема е християнизаторската дейност на солунските братя във Велика Моравия и Чехия (споменава се покръстването на чешкия княз Борживой и на целия чешки народ); особено се акцентува върху връзката на Методий с неговото епископско седалище Велеград; потвърждават се сведенията за откриването на мощите на св. Климент Римски в Херсон, за използуването на слав. език в богослужението във Велика Моравия. Последната от петте творби, т. нар. Чешка легенда (Diffundente sole), е написана в Чехия през втората половина на XIII или в началото на XIV в. Тя е съхранена в 8 преписа от края на XIV — началото на XV до края на XV — началото на XVI в. и е свързана по съдържание с Кристиановата легенда. В нея легендарният елемент заема много широко място, тя дава представа и за развиващия се процес на изместване на интереса от самостоятелното представяне на делото на Кирил и Методий към включването му в по-широките рамки на проблематиката на ранната чешка история. Сведенията за Кирил и Методий в Чешката легенда са представени на фона на важни данни за родоначалниците на династията на Пршемисловците и включват твърденията за начетеността на Кирил в грц. и лат. писменост, за християнизаторска дейност в Б-я преди Моравската мисия, за създаване на слав. азбука и превеждане на Свещеното писание във Велика Моравия, за съхраняването на слав. богослужение в Б-я до времето, когато се създава творбата, за обвиненията срещу слав. апостоли и защитата на слав. литургия в Рим, за смъртта на Кирил в Рим и установяването на Методий за архиепископ на Велика Моравия със седем суфраганни епископи, за покръстването на княз Борживой, съпругата му Людмила и много чехи от Методий. Тук достоверните данни са органически преплетени с напълно легендарни и разграничаването им е извънредно трудно.

 

Петте разгледани чешки и чехоморавски произведения са последните лат. И., посветени специално на Кирило-Методиевото дело. Всички останали лат. И. съдържат само отделни частични сведения за слав. апостоли, включени в съчинения с по-широка тематика. Най-многобройни сред тях са творбите с чешки и чехо-моравски произход. Най-старият от тези И. е състоящата се от три книги и написана между 1099 и 1125 хроника на каноника и декана на Пражката епископска църква Козма (ок. 1045—1125), която е позната в 15 пълни преписа от края на XII — началото на XIII до XVII в. и 2 откъса от XIV и XV в. и представлява първата систематизирана чешка история от митични времена до епохата на автора. В първата книга, обхващаща времето до 1038, Козма Пражки споменава, вероятно повлиян от Кристиановата легенда, че Борживой е покръстен от Методий по времето на княз Светополк, като този акт е отнесен

 

 

75

 

Моравската служба за Кирил и Методий „Adest dies gloriosa“, препис от втората половина на XIV в.

 

анахронично към 894 и времето на източнофранкския крал Арнулф (887—899). От първата половина на XII в. датира първата, кратка редакция на житието на св. Прокоп (Vita minor), основал в началото на XI в. Сазавския манастир, първи канонизиран чешки светец, в която се съобщава, че абатът Прокоп, родом чех, е познавал слав. писмо, създадено от „епископ Кирил“. Тази редакция, написана вероятно в самия Сазавски манастир от някой от монасите или от абат Детхард (починал през 1133), е запазена в 5 ръкописа от XIII до XV в. През 1177 тя е вмъкната в продължението на Хрониката на Козма Пражки, известно като Летопис на сазавския монах, познато по един ръкопис от XIII в. и един от края на XIII — началото на XIV в. С Хрониката на Козма Пражки и нейното продължение, но и с неизвестни засега И. е свързан и т. нар. Храдишки летопис, създаден в манастира „Св. Стефан“ в Храдище в Оломоуц през XII в., съхранен в ръкопис от същата епоха. Тук при събитията за 894 се съобщава за покръстването на Борживой (този акт не се свързва с името на Методий) и се посочва, че по времето на Арнулф и Светополк словото божие са проповядвали на моравците Кирил и Методий, които преди това са създали „българското писмо“ („Hac ipsa tempestate Cyrillus et Methudius inventis Bulgarorum litteris verbum Dei predicaverunt Moravicis“). От XIII в. датира написаната в Рим Хроника на Мартин от Опава (наричан Мартинус Полонус поради принадлежността на Опава към Полската провинция на доминиканския орден през XIII в.), приет за член на доминиканския орден в църквата „Св. Климент“ в Прага, папски капелан от времето на папа Климент IV (1265—1268) и апостолически пенитенциарий до ръкополагането му за архиепископ на Гнездно през 1278, починал през същата година в Болоня. Тя е известна в три редакции (първата достига до 1268, втората — до 1272 и третата — до 1277) и съдържа паралелни сведения за делата на папи и императори. В нея са включени лаконични данни за откриването на

 

 

76

 

мощите на св. Климент Римски от Кирил в Херсон, пренасянето им в Рим, смъртта и погребението на Кирил (при бележките за папа Климент в сведенията за 94—101 и за папа Николай I в сведенията за 858—866). Хрониката на Мартин от Опава е най-разпространеното истор. съчинение в Централна и Западна Европа през Късното средновековие — днес са известни 392 нейни ръкописа от XIII до края на XV — началото на XVI в., като най-старият от тях е написан веднага след 1268 и преди 1273.

 

Хрониката на Мартин от Опава, препис от 1329 г.

 

Бюст на Карл IV от Петър Парлерж, втората половина на XIV в.

 

Обособен цикъл представляват кирило-методиевските И., свързани с епохата и непосредствено с личността на забележителния чешки крал Карл IV. Известно е, че в резултат на неговата молба, отправена още докато е моравски маркграф (1334—1346), на 9 май 1346 папа Климент VI (1342—1352) изпраща от Авиньон писмо до пражкия архиепископ Арнощ (1343—1364), с което се разрешава да бъде избрано място за основаване на манастир, където да се служи на слав. език. В учредителното Нюрнбергско писмо на Карл IV от 21 ноем. 1347 за основаването на такъв манастир — бенедиктинския Емаузки манастир в Прага, известно в оригинал и в два преписа от XIV и XVII в., изрично се посочват патроните на чешкото кралство св. Йероним, св. Кирил и св. Методий, св. Адалберт и св. Прокоп, при което обаче св. Йероним е означен като преводач на Свещеното писание на слав. език. Това е първото документално чешко свидетелство за причисляването на Кирил и Методий към лика на светците. То се потвърждава от един документ от 1349, с който 9 март се обявява за дата, когато духовенството и народът трябва да чествуват с църковна служба „епископите Кирил и Методий, свети отци“ („episcopi Cirillus et Metudius et sancti patres“), и в който се подчертава изрично плодотворността на тяхната дейност. Този документ представлява постановление на оломоуцкия епископ Йоан Волк (1334—1351), извънбрачен син на чешкия крал Вацлав II (1271—1305)

 

 

77

 

и неистински чичо на Карл IV, канцлер на чешкото кралство от 1311 до 1334, което е запазено в пет преписа от края на XIV и XV в. Самият Карл IV е автор на Житие на св. Вацлав, чешки княз (ок. 921—929/936) и патрон на Чехия, в което се съобщава, че моравският княз Светополк е покръстен от „архиепископ“ Кирил, а неговият наследник архиепископ Методий е покръстил чешкия княз Борживой и съпругата му Людмила в митрополитското седалище на Моравия Велеград, в църквата „Св. Вит“. Не е известно точното време на написването на житието, но се предполага, че най-вероятно това е станало ок. 1358. Творбата е позната в два преписа от XIV и XV в., първият от които е автограф на Ян Стршедовски (ок. 1310—1380), канцлер на Карл IV през 1353—1374 и негов близък приятел, епископ на Литомишъл (1353—1364) и Оломоуц (1364—1380). Пряко свързана с дейността на Карл IV е и Хрониката на Пршибик Пулкава от Раденин, който ръководи училището при църквата „Св. Георги“ в Прага от 1373 до 1378, а от 1378 до смъртта си през 1380 е свещеник в Худенице. Започнал да пише произведението си през 1374 или наскоро след това благодарение на материалите, предоставени му от чешкия крал, а може би и по негова поръка, Пршибик използува Хрониката на Козма Пражки и нейното продължение, както и Далимиловата хроника, а що се отнася до историята на Велика Моравия — и неизвестни днес източници. В хрониката, която включва събития до 1330 и е запазена в един препис от XIV в., се съдържа подробен разказ за дейността на Кирил и Методий във Велика Моравия, Чехия и Рим. В него са преплетени достоверни данни с напълно фантастични подробности. Потвърждават се известия и от други И.: конфликтът на Методий с княз Светополк, покръстването на княз Борживой и съпругата му Людмила от Методий, свързано с 894; съобщава се, че Кирил е покръстил моравците и „много други славянски страни“ („multas alias Slowanicas regiones“), че е пренесъл мощите на св. Климент първоначално във Вишеград, в храма „Св. Климент“ за 3 години, а след това — в Рим, където издействувал от папата разрешение за извършване на слав. богослужение, че е погребан заедно с Методий в църквата „Св. Климент“ в Рим.

 

Най-късният лат. кирило-методиевски И. с чешки произход е една кратка хроника на моравските епископи — компилация, възникнала може би в Оломоуц и запазена в един ръкопис от началото на XV в. В него се потвърждават сведения от по-ранните И. (напр. за пренасянето на мощите на св. Климент Римски от велеградския храм в Рим, за покръстването на Борживой и Людмила от Методий, за погребението на Кирил в Рим), но легендарните елементи вече така натежават (изцяло е погрешна напр. хронологията, започваща с легендарното покръстване на княз Светополк от Кирил през 886 и завършваща със също легендарното сведение за погребението на Методий в Рим през 912; присъствува твърдението, че Кирил е бил архиепископ), че поставят творбата почти извън границата на корпуса от кирило-методиевски И.

 

От периода след края на XI — началото на XII в. са запазени и някои лат. кирило-методиевски И. от сръбски, немски, хърватски и италиански произход. Най-старият от тях е т. нар. Дуклянска хроника, възникнала ок. средата или през втората половина на XII в. в Дуклянското княжество (центърът му, гр. Дукля, се е намирал недалече от гр. Подгорица, Черна гора), може би в църковния център гр. Бар. Това летописно съчинение, дело на неизвестен автор, вероятно духовно лице, е посветено на историята на Дуклянската държава и обхваща периода от V в. до 1148—1149. В гл. 8 и 9 на хрониката са включени редица достоверни сведения за Константин-Кирил (името на родния му град Солун и на баща му Лъв; той е представен като високообразована личност, съставител на слав. азбука и преводач на Евангелието и Псалтира;

 

 

78

 

отбелязани са Хазарската му мисия и пътуването му в Рим), но често те са тълкувани в легендарен дух и са съчетани с напълно недостоверни данни (напр. свързването на името на легендарния владетел Светимир с дейността на Константин Философ, определянето му като покръстител на целия бълг. народ, посочването на поканата на папа Стефан V Константин да посети Рим като причина за създаването на слав. писмо, за превода на Свещеното писание и за просветителската дейност по времето на Светимировия син Светополк). Дуклянската хроника е запазена само в два преписа (единият от които е от XVII в.), но са съхранени преписи на нейната версия на хърватски език още от началото на XVI в.

 

С оглед на кирило-методиевската проблематика интерес представлява Хрониката на презвитер Магнус, каноник на манастира в Райхсберг (намирал се е в диоцеза на Пасау, но е бил подчинен на Залцбургската архиепископия), починал през 1195. Именно в тази хроника е запазено писмото на залцбургския архиепископ Дитмар (873—907) и другите баварски епископи до папа Йоан IX (898—900) от юли 900, с което те протестират срещу възстановяването на Моравската архиепископия от върховната църковна власт в Рим, накърняващо правата на архиепископията в Пасау. Това писмо, ярко свидетелство за отхвърлянето на слав. писменост от Западната църква през първите десетилетия след смъртта на Методий, се намира във втората редакция на хрониката, достигаща до 1195. Тя е известна засега само от едно печатно издание, появило се в Мюнхен през 1611, в което е публикувана по един изгорял през 1625 ръкопис от манастира в Райхсберг.

 

Значителна стойност като кирило-методиевски И. имат хърватските материали от този период: Историята на сплитските архиепископи от сплитския архидякон Тома, починал през 1268, и тясно свързаната с нея Historia salonitana maior, които са единствените свидетелства за съществуването на някои важни лат. кирило-методиевски И. Историята на архидякон Тома, запазена в четири преписа от XIII до XV в., в която изложението достига до 1266, съдържа непознати от други източници данни за решенията на Сплитския събор от 1059—1061 и приетата там забрана за богослужение на слав. език; веднага след това се съобщава, че „някой си еретик Методий изнамерил готските писмена“ и „лъжливо написал на славянски език против правата католическа вяра много неща“ („goticas litteras а quodam Methodio heretico fuisse repertas, qui multa contra catholice fidei normam in eadem sclauonica lingua mentiendo conscripsit“), поради което бил наказан с неочаквана смърт; излагат се данни за потвърждаването на приетата от събора забрана от папа Александър II (1061—1073).

 

Historia salonitana maior, паметник, чието изложение до 1185 съвпада с творбата на архидякон Тома, но което включва и липсващи в неговата история документални данни, представя сред тях важни кирило-методиевски И. от X в. Това са на първо място две писма на папа Йоан X (914—928), писани вероятно през 924—925, които свидетелствуват, че в хърватските земи има привърженици на Методий и на слав. богослужение и изразяват неблагоприятното становище на църковния глава спрямо тях, като регламентират употребата на лат. език: едното е до сплитския архиепископ Йоан и подчинените му епископи, а другото — до хърватския крал Томислав (910—928), захлумския княз Михаил (910—930), сплитския архиепископ Йоан и цялото население на Далмация. Освен това тук са представени решенията на поместния Сплитски събор от 925, в които е включена специална забрана да се извършва богослужение на слав. език. Макар че и досега взаимовръзките на Historia salonitana maior с творбата на архидякон Тома не са напълно ясни (според някои учени тя е част от хрониката на Тома, според други — самостоятелно произведение на неизвестен автор, допълнил и разширил хрониката през XV или XVI в.,

 

 

79

 

Historia salonitana maior, препис от XVI в.

 

според трети — съчинение, по-старо и по-достоверно в хронологично отношение от хрониката), днес повечето изследователи считат, че включените в текста ѝ допълнителни материали, сред които са и посочените документи с кирило-методиевска тематика, са достоверни и почерпани вероятно директно от архива на Сплитската църква. Те се съдържат и в шестте познати досега преписа на Historia salonitana maior, възникнали от началото на XVI до XVIII в.

 

От XIV в. произхожда Хрониката на венецианския дож Андрей Дандоло (1309—1354), която обхваща събития от времето на ап. Марк до 1339. Тук в част 5 и 6 на гл. 5 се съобщава, че по времето на Урс, станал дож през 874, Константин, „по народност солунянин“ („nacione Thesalonicus“), наречен от папата Кирил, „покръстил царя на българите и неговия народ“ („regem Bulgarorum cum gente sua ad fidem conuertit“). Освен това тук Кирил се свързва с покръстването на Светополк, „крал на Далмация“, и на неговия народ и се означава като апостол на всички славяни, които покръстил, и преводач на божията служба на слав. език („His beatus Cyrillus репе omnium Sclavorum ductus est apostolus, quia has ad fidem reduxit, et diuinam officium in lingua sclavonica iis transtulit“). Хрониката e известна в няколко десетки преписа от края на XIV до XVIII в., но не всички съдържат посочените сведения.

 

В последната голяма група от късни лат. кирило-методиевски И. се засяга съдбата на гроба на Константин-Кирил Философ и на неговите мощи. Най-старият неин представител е едно запазено в оригинал описание на законите, обичаите и църквите в Рим, съставено по молба на папа Мартин V (1416—1430) ок. 1420 от секретаря на градския съд в Рим Николо Синьорили, който отбелязва сред реликвите на църквата „Свети Климент Римски” и мощите на св. Кирил. От останалите И. от този тип по-важни са: молбата на оломоуцкия архиепископ Станислав Павловски (починал през 1598) от 20 окт. 1578 до папа

 

 

80

 

Писмото на имп. Рудолф II до папа Григорий XIII за мощите на Кирил и Методий от 1580 г.

 

Григорий XIII (1572—1585) за мощите на св. Кирил и св. Методий, чийто оригинал се намира в томовете с писма на епископи и прелати до папата; писмото на Рудолф II, император на Свещената римска империя (1576—1612), германски и унгарски крал (1576—1608), до папата от 12 ноем. 1580, с което се подкрепя искането на Станислав Павловски мощите да бъдат пренесени в Моравия (оригиналът му се намира в томовете с писма на владетели до Апостолическия престол); писмото-отговор на папата от февр. 1581 с отказ да се направи това предвид на тревожната обстановка и на възможността те да бъдат изложени на оскверняване по пътя (трите документа са интересни и със сведението, че мощите на св. Кирил се намират в църквата „Св. дванадесет апостоли“, а на св. Методий — в „Св. Климент“); бележката на знаменития ирландски доминикански историк Томас де Бурго в неговата книга „Supplementum Hiberniae Dominicanae“ (Kilkenny, 1772) за бялата мраморна урна с мощите на двамата братя в църквата „Св. Климент Римски“.

 

В групата И., осветляващи съдбата на мощите на св. Кирил, се включват и почти всички романо-германски кирило-методиевски И. Тези съчинения са писани на италиански и староанглийски език. Най-старото от тях е пътеводител за 1450 от английския августинец Джон Капгрейв, който, описвайки реликвите в „Св. Климент Римски“, споменава за намирането на мощите на светеца от Кирил и съобщава, че и мощите на св. Кирил са в същата църква, където „правят много чудеса“ („doying many miracles“). Важно е също свидетелството на каноника на римската църква „Санта Мариа ин Космедин“ Франсиско дел Содо от 1575, което се намира в неговото описание на църквите в Рим („Compendio delle Chiese di Roma“), запазено в автограф, писан между 1575 и 1587. Тук за пръв път се локализира точно местонахождението на мощите на св. Кирил — в капелата, посветена нему, която се намира от дясната страна на входа.

 

 

81

 

Сред романо-германските И. е и едно от най-ранните сведения, считано за указание за създадената от Кирил и Методий слав. азбука. То е написано вероятно между 863 и 871 от монаха Отфрид (роден ок. 790) от манастира Вайсенбург в Елзас, който през 825 постъпва в манастира Фулда и там е ученик на Рабан Мавър, изтъкнат франкски книжовник и абат на манастира. Това е четиристишие от стихотворния преразказ на Четириевангелието (кн. 1, гл. 1, стих 31—36), направен от Отфрид на южнорейнско франкско наречие. В него се съобщава, че много хора правят усилия да пишат на свой език, и се изразява учудването на автора, че франките странят от възхваляването на Бога на „франкски език“. Обикновено това четиристишие се тълкува от славистите като отглас от дейността на Кирил и Методий в немските земи. То е запазено в 4 ръкописа, от които 3 са от IX в. и един — от X в.

 

Гръцките кирило-методиевски И. са посветени главно на двама от най-изтъкнатите Кирило-Методиеви ученици, работили в Б-я — Климент и Наум, и принадлежат в по-голямата си част към агиографията и химнографията.

 

Най-важният от грц. кирило-методиевски И. е Пространното житие на Климент Охридски, познато и като Българска легенда. То е създадено от охридския архиепископ Теофилакт Охридски (80-те г. на XI в.—1107) в края на XI — началото на XII в. Запазено в три пълни преписа от края на XIV до XVI в., житието е най-достоверният източник на сведения за живота и делото на най-видния Кирило-Методиев ученик. Именно върху основата на тази творба се изгражда познатата днес картина на жизнения път на Климент Охридски. Житието съдържа също данни за някои моменти от живота и дейността на Кирил и Методий — за създаването на слав. азбука, превода на Свещеното писание на бълг. език, първото пътуване до Рим и смъртта на Кирил, архиепископската дейност на Методий във Велика Моравия и отношенията му с княз Светополк, покръстването на княз Борис I (852—889) от Методий, смъртта на Методий и борбата на учениците му с привържениците на Вихинг, гоненията срещу Кирило-Методиевите ученици и пътуването на Климент, Лаврентий, Наум и Ангеларий по Дунав до Б-я. Понякога тези данни са неточни и неверни, но в редица случаи — уникални (напр. за съдбата на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия след смъртта на Методий).

 

Пространното гръцко житие на Наум Охридски, препис от 1646 г.

 

Съществуват още два грц. кирилометодиевски И., чиято тема са животът и делото на Климент Охридски: Краткото житие на Климент (наричано и Охридска легенда) от Димитър Хоматиан (архиепископ между 1216 и 1234) и химнографският цикъл за Климент, съставян в течение на няколко столетия от охридските архиепископи Теофилакт, Димитър Хоматиан, Константин Кавасила (ок. 1255—1260), Григорий (XIV в.), както и от Козма (управляващ Охридската архиепископия от 1690 до 1693, а от 1694 драчки митрополит) и от Атанасий Пароски (1725—1813).

 

 

82

 

Краткото житие на Климент, запазено в четири грц. преписа от XIII—XIV до XVIII—XIX в., както и в два преписа от края на XIV — началото на XV в. на неговия среднобълг. превод, е написано според някои учени към 1220, а според други — след 1230. В него се смесват достоверни известия с легендарни сведения, заети както от Пространното житие на Климент Охридски, така и от неизвестни източници и устни предания. Интерес представляват някои уникални съобщения: че Климент „бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи“ („τὸ μὲν γένος εἷλκεν τῶν Εὐρωπαίων Μυσῶν, οὕς καὶ Βουλγάρους ὁ πολὺς οἶδεν ἄνθρωπος“); че построеният от Климент в Охрид манастир е бил посветен на св. Пантелеймон; че съществуват каменни стълбове с надпис, съобщаващ за покръстването на българите; че „изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил“ („᾿εσοφίσατο δὲ καὶ χαρακτῆρας ᾿ετέρους γραμμάτων πρὸς τὸ σαφέστερον ἤ οὕυς εξεῦρεν ὁ σοφὸς Κύριλλος“), тълкувано от някои изследователи като указание за Климентовото авторство на кирилицата, а от други — като знак за участието на Климент в усъвършенствуването на слав. азбука.

 

Химнографският цикъл, посветен на Климент Охридски, съхранен в два грц. преписа от края на XIV — началото на XV в. и от XVI в., както и в един препис от края на XIV — началото на XV в. на среднобълг. му превод, се състои от съставената от Теофилакт Охридски служба по Студийския устав с един канон, служба и четири канона от Димитър Хоматиан, един канон и литийни стихири от Константин Кавасила, стихири от архиепископ Григорий, който оформя Теофилактовата служба според изискванията на Ерусалимския устав, величания от Козма Драчки и стихири от Атанасий Пароски. В него е подчертана връзката на Климентовата дейност с Кирило-Методиевото дело, споменати са учениците на Кирил и Методий Горазд, Ангеларий, Наум и Сава във връзка с престоя на двамата братя в Рим, изтъква се просветителската дейност на Климент, като се набляга специално на връзката му с бълг. народ (Хоматиан го нарича „всеблажени и великоправедни апостол на цяла България“ („παμμακάριστε καὶ πάσης Βουλγαρίας μεγαλοκήρυξ ἀπόστολος“).

 

Три от грц. И. са посветени на живота и делото на Наум Охридски: пространно житие, кратко житие и служба. Пространното житие, запазено в един препис от 1646, вероятно е дело на охридския архиепископ Константин Кавасила, който е използувал Пространното житие на Климент Охридски, но и някои неизвестни засега източници. Всъщност произведението съдържа малко данни за самия Наум и те са свързани главно с дейността на Кирил, Методий и на Климент Охридски: за създаването на слав. азбука „изнамериха букви, подходящи за езика на българите“ („ἐυδοκιμῆσαι ἴσχυσαν δι ἀμφοῖν ^∙ γράμματα τε γὰρ ἐφεῦρον τῇ τῶν βουλγάρων διαλέκτῳ κατάλληλα“), за превода на Светото писание „от гръцки на български“ („εἰς τὸ βουλγαρικὸν `ελληνικοῦ μεταγλώττισιν“), за престоя на Кирил и Методий в Рим и смъртта на Кирил, за борбата на Методий и неговите ученици с немците по пътя към бълг. земи (тук видно място е отредено на Наум), за посрещането им от бълг. владетел Борис-Михаил и съвместната работа на Климент и Наум в Б-я. Службата за Наум Охридски е запазена в същия ръкопис от 1646, който съдържа неговото Пространно житие, а също в още един препис от края на XVII в. Тя е дело най-вероятно на Константин Кавасила и включва два негови канона, както и един канон панихида от архиепископ Григорий. Като кирило-методиевски И. службата представлява интерес главно с безусловното свързване на личността и делото на Наум Охридски с бълг. народност. Краткото му житие е известно само от старопечатната традиция; най-ранният познат негов текст е публикуван в изданието на

 

 

83

 

Службата на св. Наум, отпечатана във Венеция през 1695. То представлява съкратен вариант на Пространното житие и е включено в службата за светеца след нейната шеста песен, поради което може да се предполага, че автор и на тази творба е Константин Кавасила.

 

С Кирило-Методиевите ученици е свързан и друг И., запазен само в едно венецианско издание, вероятно от края на XVII в., което е направено по неизвестни стари ръкописи — службата за св. Седмочисленици („Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Сава“), написана в началото на XV в. от неизвестен книжовник. Тази служба е възникнала във връзка с пренасянето на мощите на Горазд и Ангеларий от Кефалония (дн. град Балши, Албания), от манастира „Св. Дева Мария“, в църквата „Св. Богородица“ във Велеград (дн. гр. Берат, Албания). Тя съдържа два канона, изградена е като възхвала главно на Горазд и Ангеларий, опира се на химнографските произведения, посветени на Климент и Наум от Теофилакт Охридски, Димитър Хоматиан и Константин Кавасила, и свързва дейността на Кирило-Методиевите ученици с Б-я, Далмация и Албания (Берат).

 

Последният грц. кирило-методиевски И. е т. нар. Дюканжов списък — каталог на бълг. архиепископи, съставен вероятно през средата на XII в. и познат от един препис от XIII в. В него са споменати Методий, означен като рожден брат на Кирил Философ и архиепископ на Морава Панонска, както и Кирило-Методиевите ученици Горазд и Климент Охридски.

 

Значителният по обем и ценен по съдържание корпус от кирило-методиевски И. дава възможност да се очертае една доста пълна и, общо взето, отговаряща на истор. истина картина на жизнения път и дейността на слав. първоучители, в която обаче съществуват и немалък брой непълноти и неясни моменти, подлежащи в бъдеще на нови изследвания и тълкувания.

 

 

            Лит.:

·       De sanctis episcopis slavorum apostolis Cyrillo et Methodio in Morava. — In: Acta Sanctorum. Martii. 2. Antverpiae, 1668, p. 12—25;

·       Boczek A. Codex diplomaticus et epistolaris Moraviae. Olomucii, 1836, p. VII—XXIV, 32—33, 47, 49—50, 69, 111—116, 124, 128—138, 166—168;

·       [Горский A.] О св. Кирилле и Мефодии. — Москвитянин, 3, 1843, 6, с. 405—434 (същото: Жития св. Кирилла и Мефодия. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, 1865, с. 1—42);

·       Гильфердинг А. Ф. Греческая служба св. первоучителям славянским и житие св. Наума Болгарского. — Русская беседа, 1859, 2, с. 127—147;

·       Monumenta Germaniae historica. Scriptores. 17. Hannoverae, 1861, p. 439—523, 643—653 (фотот. изд. 1963);  22. Hannoverae, 1877, p. 377—482 (фотот. изд. Stuttgart, 1976); Epistolae. 7. Epistolae Karolini aevi. 5. Berolini. 1. 1912. 2. 1928 (2 изд. 1974), p. XIII—XXII, 160—161, 222—224, 243—244, 273, 280—286, 334, 352—358, 395, 415—418, 430—434, 435—438;

·       Бодянский О. Кирилл и Мефодий. Собрание памятников до деятельности св. первоучителей и просветителей славянских племен относящихся. 1. Пространные жития Константина Философа. I—XVI. — ЧОИДР, 1863, 2, с. 1—224; 1864, 2, с. 225—398; 1873, 1, с. 399—538; 2. Житие Мефодия архиепископа моравского. — I—VIII. — ЧОИДР, 1865, 1. с. 1—98; 3, с. 1—64; 1866, 2, с. 64—151;

·       Горский А. В. О древних канонах святым Кириллу и Мефодию. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 271—284;

·       Бильбасов В. А. 1. Кирилл и Мефодий по документальным источникам. Критика документов. Римские папы и славянские первоучители. Monumenta Diplomatica. СПб., 1868, 179 с.; 2. Кирилл и Мефодий по западным легендам. Критика легенд. Легендарный образ Кирилла и Мефодия. Codex Legendarium. СПб., 1871, 344 с.;

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, 331 + 23 с.;

·       Regesta diplomatica пес non epistolaria Bohemiae et Moraviae. 4. Annorum 1333—1346. Opera Josephi Emler. 5. Praha, 1886, p. 684, № 1704; 5. 1346—1355. 1. 1346—1348. Materia a Blažena Rynešová relicta usus recensuit. Supplevit atque edidit Jiři Spěváček. Prahae, 1958, p. 135—136, № 257, 258;

·       Friedrich J. Ein Brief des Anastasius Bibliothecarius an den Bischof Gaudericus von Velletri über die Abfassung der „Vita cum translatione S. Clementis Papae“. — SBA, 3, 1892, p. 393—442;

·       Thomas Archidiaconus. Historia Salonitana. Digessit F. Rački. Zagrabiae, 1894 (Monumenta spectantia historiam slavorum meridionalium, 26), p. 36—41, 49;

·       Баласчев Г. Климент епископ словенски и службата му по стар словенски превод с една част гръцки паралелен текст и едно факсимиле. С., 1898, 77 + 46 с.;

·       Pastrnek F. Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda. S rozborem a otiskem hlavních pramenů. Praha, 1902, 15 + 300 p.;

·       Ламанский Б. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 346, с. 335—385; 347, 1903, с. 136—161, 350—388; 350, 1903, с. 370—405; 351, 1904, с. 137—173; 352, с. 215—239; 353, 1904, с. 131—168 (Петроград, 1915), 262 с.;

 

 

84

 

·       Corpus diplomaticus regni Bohemiae. Ed. J. Friedrich. 1. Praha, 1904, p. 87—89;

·       Лавров П. A. Жития св. Наума Охридского и служба ему. — ИОРЯС, 12, 1907, 4, с. 1—51;

·       Лавров П. К вопросу о времени изобретения письмен и перевода священного писания. — В: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagicá. Berlin, 1908, p. 354—358;

·       Caspar E. Studien zum Register Johanns VIII. — Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, 36, 1910, p. 77—136;

·       Туницкий H. Monumenta ad SS. Cyrilli et Methodii successorum vitas resque gesta pertinentia. 1. Материалы для истории, жизни и деятельности учеников св. Кирилла и Мефодия. 1. Греческое пространное житие Климента Словенского. Сергиев Посад, 1918, 6 + 144 с. (фотот. изд. London, 1972);

·       Теодоров-Балан А. Кирил и Методи. 1. С., 1920, 178 с.; 2. С., 1934, 264 с.;

·       Die Chronik der Böhmen des Cosmas von Prag. Unter Mitarbeit von W. Weinberger. Herausgegeben von Bertold Bretholz. Berlin, 1923 (Monumenta Germaniae historica. Scriptores rerum germanicarum. Nova séries, 2), 98 + 296 p.;

·       Златарски В. Словенското житие на св. Наума от XVI век. — СпБАН, 30, 1925, с. 1—28;

·       Лавров П. Кирило та Методій у давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, 3 + 421 с.;

·       Огіенко І. Костянтин i Мефодій. Їх життя та діяльність. 2. Варшава, 1928, с. 261—335;

·       Шишић Ф. Летопис попа Дукљанина. Београд, 1928 (Српска академија наука и уметности. Посебна издања, 67), с. 1—480;

·       Laehr G. Das Schreiben Stephans V an Svatopulk von Mähren. JL. 3407. — Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, 47, 1928, p. 159—173;

·       Лавров П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, 50 + 200 с.;

·       Иванов И. Български старини из Македония. С., 1931, с. 281—333, 338—344, 440—446, 564—569 (фотот. изд. 1970);

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, 453 p, (2 изд. Hattiesburg, 1969, 38 + 443 p.);

·       Ильинский Г. A. Опыт систематической кирилло-мефодьевской библиографии. С., 1934, с. 8—33;

·       Трифонов Ю. Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. — СпБАН, 48, 1934, с. 159—240;

·       Blaschka A. Die St. Wenzelslegende Kaisers Karel IV. Praha, 1934, p. 11—60, 64—80, 97—112;

·       Попруженко М., Ст. Романски. Библиографски преглед на славянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия. С., 1935, 68 с.;

·       Kos М. Conversio Bagoariorum et Carantanorum. Ljubljana, 1936, 157 p.;

·       Kostić D. Бугарски епископ Константин — писац службе св. Методију. — Bsl, 7, 1937—1938, р. 189—211;

·       Георгиев Ем. Две произведения на св. Кирила. С., 1938, 142 с.;

·       Dujčev I. Un manuscrit grec inconnu avec l’acolouthie et la Vie de St. Nahum d’Ochrid. — Studia historico-philologica Serdicensia, 1, 1938, p. 121—124;

·       Gečev St. A. La légende dite de Thessalonique. — Studia historicophilologica Serdicensia, 1, 1938, p. 135—164;

·       Chaloupecký V. Prameny X. století legendy Kristiánovy o svátém Václavovi a svaté Ludmile. Praha, 1939 (Svatováclavský sborník, 2, 2), 630 p.;

·       Georgiev E. Die Italienische Legende. Sofia, 1939 (Studia historico-philologica Serdicensia, 4), 90 p.;

·       Попруженко M., Ст. Романски. Кирилометодиевска библиография за 1934—1940. С., 1942, с. 21—33;

·       Zathey J. О kilku przepadłych zabytkach rękopiśmiennych Biblioteki Narodowej w Warszawie. — In: Studia z dziejów kultury Polskiej. Księżka zbiorowa. Warszawa, 1949, p. 73—86;

·       Kozmova kronika česká. Přel. K. Hrdina. Praha, 1950, p. 5, 28, 37;

·       Gunjaca S. Historija salonitana maior. — RJAZU, 283, 1951, p. 175—244;

·       Chaloupecký V., V. Ryba. Středověké legendy prokopské. Jejich historický rozbor a texty. Praha, 1953, p. 112—120, 129—161;

·       Vaillant A. Discours contre les ariens de saint Athanase. Sofia, 1954, p. 6—17;

·       Meyvaert P., P. Devos. Trois énigmes cyrillo-méthodiennes de la „Légende Italique“ résolus grâce à un document inédit. — AB, 73, 1955, p. 375—461;

·       Tadin M. La légende intitulée Translatio corporis sancti Clementis. Paris, 1955, 16 p.;

·       Devos P. La légende morave des S. S. Cyrille et Méthode et ses sources. — AB, 74, 1956, p. 441—469;

·       Meyvaert P., P. Devos. Autour de Léon d’Ostie et sa „Translatio S. Clementis“ (Légende italique des ss. Cyrille et Méthode). — AB, 74, 1956, p. 189—240;

·       Μανούσακας Μ. I. Προσθῆκαι καὶ συμπληρώσεις εἰς τὴν ἐλληνικὴν βιβλιογραφίαν τοῦ E. Legrand (συμβολὴ πρώτη). — Ἐπετηρὶς τοῦ μεσαιωνικοῦ ἀρχείου, 7, 1957, p. 56—62;

·       Wojciechowska Μ. Ze studiów nad rękopisami Kosmasa. — Sborník historický, 5, 1957, p. 5—20;

·       Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, с. 22—35; 2. 1967, с. 4—66; 3. 1978, с. 3—16;

·       Ангелов Б. Ст. Славянски извори за Кирил и Методий. — ИДБ „ВК“ за 1956, 1958, с. 179—215;

·       Králík О. Nové práce о Moravké legende. — Slavia, 27, 1958, p. 475—483;

·       Dějiny české literatury. 1. Starší česká literatura. Praha, 1959, p. 52—53, 59, 62, 73—82, 114;

·       Lehr-Spławiński T. Životy Konstantina i Metodego (obszerne). Przekład polski ze wstępem i objaśnieniami oraz z dodatkiem zrekonstruowanych tekstów staro-cerkievno-słowiańskich. Poznań, 1959, 40 + 154 p.

·       Извори за българската история. 7. Латински извори за българската история. 2. С., 1960, с. 132—144, 167—169, 173—178, 181—183, 195—196, 203—208, 289—302, 311, 361—362, 368—371; 3. С., 1965, с. 136, 170—179;

·       Grivec F. Konstantin und Method. Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 241—261;

·       Grivec F., F. Tomšić. Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960 (RSslI, 4), 275 p.;

·       Králík О. К počátkům literatury v přemyslovských Čechách. Praha, 1960 (RČAV, 70, řada společenských věd, 6), p. 1—104;

·       Králík O. Sázavské písemnictví XI. století. Praha, 1961 (RČAV, 71, řada společenských věd, 12), p. 1—93;

·       Ludvíkovský J. Legenda Beatus Cyrillus. — SPFFBU, seria 8, 1961, p. 94—104;

·       Devos P. Anastase le Bibliothécaire. Sa contribution à la correspondance pontificale; la date de sa mort. — Byzantion, 32, 1962, p. 97—115;

·       Snegarov I. Les sources sur la vie et l’activité de Clément d’Ochrida. — Bbg, 1, 1962, p. 79—119;

·       Кралик О. Крещение Борживоя и вопрос о непрерывности старославянской литературы в Чехии. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 148—168;

 

 

85

 

·       Кралик О. Повесть временных лет и легенда Кристиана о святых Вячеславе и Людмиле. — ТОДРЛ, 1963, с. 177—207;

·       De vos P. Une mosaïque: La légende morave des Saints Cyrille et Méthode. — AB, 81, p. 229—250;

·       Devos P. La „Legenda Christiani“ est-elle tributaire de la Vie „Beatus Cyrillus“. — AB, 81, 1963, p. 351—367;

·       Salajka A. Prameny к životu a dějnám Konstantina a Metoděje. — In: Soluňští bratři. Praha, 1963, p. 192—237;

·       Meyvaert P., P. Devos. La date de la première rédaction de la „Légende Italique“. — In: Cyrillo-Methodiana, p. 57—71;

·       Wojciechowska M. O największym kodeksie czeskim. — In: Studie o rukopisech. Praha, p. 1—45;

·       Otfrieds Evangelienbuch. Herausgegeben von Oskar Erdmann. Fortgeführt von Edward Schröder. 5 Auflage, besorgt von Ludwig Wolf. Tübingen, 1965, p. 20—22, 332—336;

·       Vašica J. Die Korsuner Legende von der Überführung der Reliquien des heiligen Clemens. München, 1965 (Slavische Propyläen, 8), 81 p.;

·       Дуйчев Ив. Краткото Климентово житие от Димитрий Хоматиан. — Кл. Охр., с. 161—171;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, 189 с.;

·       Снегаров Ив. Фотокопие от Охридския (Московския) препис на Пространното житие на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 173—219;

·       Kyas V. Chrvátskohlaholské texty života Konstantinova. — Slavia, 35, 1966, p. 530—553;

·       Magna Moraviae fontes historici. 1. Annales et chronicae. Praha-Brunae, 1966 (OUPB, 104), p. 190—203, 238—245, 252—253, 273—276, 307—311, 314—316; 2. Textus biographici, hagiographici, liturgici. Brno, 1967 (OUPB, 118), p. 57—179, 186—316, 321—357; 3. Diplomata, epistolae, textus historici varii. Brno, 1969 (OUPB, 134), p. 143—146, 149, 153—156, 158—182, 189—193, 197—208, 210—213, 215—229, 244—245, 251, 253, 259—260, 292322; 363—378, 436—438, 440—441; 4. Leges, textus iuridici, supplementa. Brno, 1971 (OUPB, 156), p. 120—126, 129—136, 396—397, 409—411, 416—419, 421—422; 5. Indices. Brno, 1977 (OUPB, 206), 191 p.;

·       Клаић H. Historia Salonitana maior. Београд, 1967 (Српска академија наука и уметности. Посебна издања, 399. Одељење друштвених наука, 55), с. 1—69, 95—105;

·       Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, 454 с.;

·       Събев Т. Житията и службите на св. Климент Охридски като исторически извор. — ГДА, 16, 1967, с. 127—182;

·       Leonardi Cl. Anastasio Bibliotecario е l’ottavo concilio ecumenico. — Studi medievali, ser. 3, 8, 1967, p. 59—192;

·       Repertorium Fontium historiae medii aevi primum ab Augusto Potthast digestum, nunc cura collegii historicorum e pluralis nationibus emendatum et autum. 2. Fontes A—B. Romae, 1967, p. 221—223, 287, 397; 3. Fontes C. Romae, 1970, p. 401, 594, 647, 656—658; 5. Fontes Gh—H. Romae, 1984, p. 230—231;

·       Sadnik L. Des Johannes von Damascus Ἔκθεσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως in der Übersetzung des Exarchen Johannes. Wiesbaden, 1967 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 5), p. 1—28;

·       Hemmerdinger-Eliadu D. Imagination et réalité dans l’histoire de Cyrille et Méthode. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος ἐπὶ τῇ 1100 ἐτηρίδι. 2. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 133—159;

·       Iohannis Hymmonidis et Gauderici Veliterni, Leonis Ostiensis excerpta ex Clementinis recognitionibus a Tyrannio Rufino translatis. Edidit Ioannis Orlandi. Milano-Varese, 1968, 32 + 165 p.;

·       Kadlec J. Svatý Prokop, český strážce odkazu cyrilometodějského. Řim, 1968, 255 p.;

·       Třeštík D. Kosmova kronika. Studie k počátkům českého dějepisectví a politického myšlení. Praha, 1968, 253 p.;

·       Wojciechowska M. Kosmasa Kronika Czechów. Warszawa, 1968, p. 5—79, 83—414;

·       Kuzelac Μ. Nepoznati rukopis „Ljetopisa Popa Dukljanina“. — Historijski zbornik, 21—22, 1968—1969, p. 651—653;

·       Meчев К. Кирил и Методий. Исторически извори и литературни паметници. С., 1969, 248 с.;

·       Дуйчев Ив. Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 261—279;

·       Милев Ал. Два латински извора за живота и делото на Кирил Философ. — ККФ 1, с. 181—201 (същото в: ККФ 4, с. 306—327);

·       Райков Б. Два новооткрити преписа от службата на Кирил Философ и няколко бележки върху нейния състав. ККФ 1, с. 203—218;

·       Králík O. Nejstarší legendy Přemyslovských cech. Praha, 1969, p. 58—87, 200—214, 218—219;

·       Salajka A. Die Quellen zum Leben und zur Geschichte von Konstantin-Kyrill und Method. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969, p. 1—60;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. Обработили Б. Ст. Ангелов, К. М. Куев, Хр. Кодов. С., 1970, с. 415—510; 3. Подготвили за печат Боню Ст. Ангелов и Христо Кодов. С., 1973, 261 с.;

·       Ангелов Б. Ст. Кириловият химн в чест на Климент Римски. — ККФ 2, с. 264—268;

·       De vos P. La passion de S. Liévin de Gand, source principale inattendue de „Beatus Cyrillus“. — AB, 89, 1971, p. 371—385;

·       Николова Св. Съвременно състояние на Кирило-Методиевите проучвания в чужбина. — СпБАН, 19, 1973, 2, с. 21—40; 3, с. 20—43 (същото в: ККФ 4, с. 334—394);

·       Podhorny J. Dvě památky západobulharského původu. — LF, 96, 1973, p. 149—153;

·       Георгиевски M., P. Илјовски. Новооткриен ракопис од почетокот на XVIII век со Краткото житие на Климент Охридски. — Гласник на Институтот за национална историја, 18, 1974, 2, с. 237—249;

·       Ludvíkovský J. Latinské legendy českého středověku. — SPFFBU, E 18—19, 1973—1974, p. 267—308;

·       Trapp E. Die Viten des hl. Naum von Ochrid. — Bsl, 35, 1974, p. 161—185;

·       Devos P. Textes dérivés de la „Légende Italique“. — AB, 93, 1975, p. 261—268;

·       Jilek H. Die Wenzels- und Ludmila-Legenden des 10. und 11. Jahrhunderts. Neuere Forschungsergebnisse. — Zeitschrift für Ostforschung, 24, 1975, 1, p. 79—148;

·       Havlík L. Dukljanskú kronika a Dalmatska legenda. Praha, 1976 (RČAV, 86, řada společenských věd, 2), 93 p.;

·       Králík O. Kozmova kronika a pržedchozí tradice. Praha, 1976, p. 41—90, 114—127, 266—267;

·       The Vita of Constantine and the Vita of Methodius. Translated with commentaries by Marvin Cantor and Richard S. White. Introduction by A. Dostal. Ann Arbor, 1976, 16 + 96 p.;

·       Večerka R. Slavistický příspěvek k latinské legendě Kristiánově. — Slavia, 45, 1976, p. 132—136;

·       Wattenbach W., F. J. Schmale. Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter. 1. Darmstadt, 1976, p. 201—208;

·       Милев Ал. Гръцките извори за живота и делото на Кирил и Методий. — Родна реч, 21, 1977, 5—6, с. 6—13;

 

 

86

 

·       Devos P. „Légende Italique“ et „Légende Dalmate“ concernant S. Constantin-Cyrille. — AB, 95, p. 133—143;

·       Kaeppeli Th. Scriptores ordines praedicatorum. 3. Romae, 1977, p. 118—123;

·       Mašlev St. Zur Quellenfrage der Vita Klimentis. — BZ, 70, 1977, p. 310—315;

·       Tkadlčík V. К datování hlaholských služeb o sv. Cyrilu a Metoději. Slovo, 27, 1977, p. 85—128;

·       Георгиев E. Возникновение оригинальной староболгарской агиографии. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, p. 3—23;

·       Кришто Д.,И. Тот. Данные к филологическому и историческому изучению жития Наума. Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, р. 58—64;

·       Нестор архим. Името на св. Кирил-Константин Философ в древноруските месецослови. По случай 1150 години от рождението му (827—1977). — ДК, 58, 1, с. 21—26;

·       Памятники литературы древней Руси XI — начало XII века. М., 1978, с. 40—43, 418—420;

·       Boyle L. E. The Fate of the Remains of St. Cyril. — In: San Clemente Miscellany. 2. Rome, 1978, p. 13—35;

·       Kristiánova legenda. Život a umučení svátého Václava a jeho báby svaté Ludmily. К vydání připravil, přeložil a poznámkami opatřil Jaroslav Ludvíkovský. Praha, 1978, 165 p.;

·       Krogmann W. Zur Überlieferung von Otfrieds „Evangelienbuch“. — In: Otfried von Weißenburg. Hrg. von W. Kleiber. Darmstadt, 1978 (Wege der Forschung, 419), p. 239—250;

·       Silagi G. Gerardi Moresenae Aecclesiae seu csanadensis episcopi Deliberatio supra Hymnům Triům Puerorum. Turnholti, 1978 (Corpus Christianorum. Continuatio Mediaevalis, 49), p. VII—XVII, 50;

·       Klaić N. Način na koji je nastajalo djelo Historia Salonitana major. — Vjesnik za areheologiju i historiju dalmatsku, 72—73, 1979, p. 171—198;

·       Das Verbrüderungsbuch der Abtei Reichenau. Einleitung, Register, Faksimile. Herausgegeben von J. Autenrieth, D. Geuenich und Karl Schmidt. Hannover, 1979 (Monumenta Germaniae Historica. Libri memoriales et Nécrologie, 1), p. V—CXIX, 9, 15, 17—18, 23, 67, 115—116, 122, 131, 149, 161, 208; 3—5, 20—21, 29, 53, 67—68, 95, 131;

·       Wolfram H. Conversio Bagoariorum et Carantanorum. Das Weißbuch der Salzburger Kirche über die erfolgreiche Mission in Karantanien und Pannonien. Wien—Köln—Graz, 1979, 167 p.;

·       Акимова О. А., А. Е. Москаленко. Изучение хроники Фомы Сплитского в югославской и русской историографии. — В: Вопросы истории славян. 6. Воронеж, 1980, с. 41—50;

·       Ангелов Б. Кирил и Методий в старата руска литература (XI—XIV в.). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 4, р. 8—18;

·       Каймакамова М. Старобългарската летописна традиция и „Повесть временных лет“. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 212—224;

·       Можаева И. Е. Библиография по кирилло-мефодиевской проблематике. 1945— 1974. М., 1980, с. 46—59, 157—164;

·       Черноризец Храбър. О писменехъ. Критическо издание, изготвила Алда Джамбелука-Коссова. Словоуказател, изготвила Екатерина Дограмаджиева. С., 1980, 189 с.;

·       Kmietowicz F. Kiedy Kraków był trzecim Rzymem. Detroit, 1980, p. 30—34, 83—88;

·       Sotirov G. Die Beatus Cyrillus-Legende und ihre Stelle unter den Geschichtsquellen über das Werk der Brüder Cyrill und Methodius. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 4, p. 102—107;

·       Spěváček J. Karel IV. Život a dílo (1316—1378). Praha, 1980, p. 190, 292, 344—348, 388—389, 406, 545;

·       Třeštík D. Deset tezí o Kristiánově legendě. — In: Folia historica Bohemica. 2. Praha, 1980, p. 7—38;

·       Иванчев Б. Историческата основа — извори за живота и дейността на Константин-Кирил Философ. — Наука и техника за младежта, 34, 1981, 8, с. 20—25;

·       Куев К. Иван Александровият сборник от 1348 г. С., 1981, с. 141—182;

·       Марти Р. Стилистические особенности апологии Храбра. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 59—70;

·       Николова Св. Постижения и перспективи на Кирило-Методиевските изследвания. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, р. 36—40;

·       Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, 197 с.;

·       Lacko М. I concili di Spalato e la liturgia slava. — Medioevo e Umanesimo, 49, 1982, p. 195—204;

·       Löwe N. Methodius im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters, 38, 1982, p. 341—362;

·       Peyfuss M. D. Eine unbekannte Edition der „Legenda Achridensis“. — Die slawischen Sprachen, 1, 1982, p. 60—71;

·       Soldo A. J. Die Historiographie der Spliter Konzile im X. und XI. Jahrhundert. — Medioevo e Umanesimo, 49, 1982, p. 21—79;

·       Vidmanová А. К dataci staročeského Passionalu. — LF, 105, 1982, 4, p. 203—204;

·       Trapp E. Die Sieben Slavenapostel in der liturgischen Dichtung. — AB, 100, 1982, p. 469—483;

·       Zimmermann H. Die ersten Konzilien von Split im Rahmen der Geschichte ihrer Zeit. — Medioevo e Umanesimo, 49, 1982, p. 3—20;

·       Дуйчев Ив., А. Кирмагова, A. Паунова. Кирилометодиевска библиография 1940—1980. С., 1983, с. 32—57, 348—372;

·       Кожухаров Ст. Пѣти достоить архистратига (Новооткрито произведение на Константин Преславски). — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 59—62;

·       Коледаров П. Кога и защо Димитър Хоматиан е написал Краткото житие на Климент Охридски. — ЛМ, 27, 1983, 3, с. 89—100;

·       Куев К. Нов препис от Храбровото сказание. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 77—81;

·       Левочкин И. В. Древнейший список Пространного жития Константина Философа. — CC, 1983, 2, с. 75—79;

·       Николова Св. За възникването на Проложното Методиево житие. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., с. 89—92;

·       Hadzijanic М. Das Regnum Sclavorum als historische Quelle und als territoriales Substrat. — Südost-Forschungen, 42, 1983, p. 11—60;

·       Havlík L. The Roman Privilege „Industriae tuae“ for Moravia (1100th Anniversary). — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 23—37;

·       Zettler A. Cyril und Method im Reichenauer Verbrüderungsbuch. — Frühmittelalterliche Studien, 17, 1983, p. 280—298;

·       Ангелов Б. За два преписа на „Солунската легенда“. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., с. 9—20;

·       Кожухаров Ст. Песенното творчество на старобългарския книжовник Наум Охридски. — Литературна история, 12, 1984, с. 3—19;

 

 

87

 

·       Попконстантинов К.,В. Константинова. Към въпроса за черноризец Докс и неговата приписка. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 106—118;

·       Devos P. Autour de „Christian“. Petit chronique tchèque. — AB, 102, p. 415—418;

·       Jakub de Voragine. Legenda aurea. Vyšehrad. Praha, 1984, p. 21—64;

·       Zimmermann H. Papsturkunden 896—1046. 1. 896—996. Wien, 1984, p. 89—92;

·       Нихоритис K. Службата на св. Кирил Философ (Светогорска ръкописна традиция). — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, с. 183—198;

·       Иванова В. Проблеми на авторството на Похвалното слово за Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 4, с. 103—111;

·       Куев К. Проложните жития за Кирил и Методий в ленинградските хранилища. — Palaeobulgarica, 9, 1, р. 8—24;

·       Пейчев Б. Имената на Методий, Кирил и учениците им в „Книгата на побратимените монаси от Райхенау“. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 136—140;

·       Петканова Д. Извори за делото на Константин-Кирил и Методий. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 46—60;

·       Попов Г. Триодни песнопения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 722 с.;

·       Станчев Kp. Хърватските глаголически служби за Кирил и Методий. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 254—258;

·       Тржештик Д. Великая Моравия и возникновение государства Пржемысловцев. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 160—174;

·       Флоря Б. Сказание о преложении книг на славянский язык. — Bsl, 46, 1985, р. 121—130;

·       Bechyňová. V. Text о pokřestění Velké Moravy domněle bulharského původu. — Slavia, 54, p. 177—194;

·       Boba I. Constantine-Cyril. Moravia and Bulgaria in the Chronicle of the Priest of Dioclea. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, p. 59—72;

·       Brinken A.-D. v. den. Studien zur Überlieferung der Chronik Martins von Troppau. — Deutsches Archiv für Erforshung des Mittelalters,41, 1985, p. 466—531; 46, 1990, p. 551—591;

·       Sveta brata Ciril in Metod v zgodovinskih virih. Ob 1100 letnici Metodove smrti. Ljubljana, 1985 (Acta ecclesiastica Sloveniae, 7), 288 p.;

·       Благова Э. Киррило-мефодиевская тематика в памятниках письменности средневековой Чехии до XIV в. (Обзор итогов исследований последних десяти лет). — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 55—62;

·       Ботев В. Неизвестни преписи на някои кирило-методиевски извори. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., с. 117—125;

·       Драгова Н. Познаваме ли обвинителния акт срещу архиепископ Методий от съда в 870 година. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 35—47;

·       Жития Кирилла и Мефодия. М., 1986, 267 с.;

·       Кожухаров Ст. Методиевият канон за Димитър Солунски (Нови данни за историята на текста). — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 72—78;

·       Николова Св. Проблемът за пълното издание на кирило-методиевските извори. — В; Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 9—17;

·       Николова Св. Список литературы о Кирилле и Мефодии. — В: Жития Кирилла и Мефодия. М., 1986, с. 265—267;

·       Тот И. Малоизвестный латинский источник о деятельности учеников Мефодия в Венгрии в начале XI в. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 48—54;

·       Флоря Б. Н. Рукописная традиция памятников Кирилло-Мефодиевского цикла (Итоги и задачи изучения). — В: Жития Кирилла и Мефодия. М., 1986, с. 25—40;

·       Флоря Б. Н. К вопросу о датировке „Успения Кирилла“. — СС, 1986, 6, с. 63—69;

·       Grabar В. Kult Cirila i Metodija u Hrvata. — Slovo, 36, 1986, p. 141—145;

·       Hauptová Z. Staroslověnské legendy o Naumovi. — Slovo, 36, p. 77—86;

·       Katičić R. Methodii doctrina. — Slovo, 36, 1986, p. 11—44;

·       Obolensky D. Theophilaktos of Ochrid and the autorschip of the vita Clementis. — In: Byzance. Hommage à André Stratos. 2. Athènes, 1986, p. 601—618;

·       Steindorf L. „Liber Methodius“. Überlegungen zur kyrillomethodianischen Tradition beim Priester von Dioclea. — Mitteilungen des Bulgarischen Forschungsinstitutes in Österreich, 8, 1, p. 157—172;

·       Vidmanová A. Zlatá legenda Jakuba de Voragine a legendy o českých světích. — LF, 109, 1986, 1, p. 40—47;

·       Бърлиева Сл. Пространното гръцко житие на Наум Охридски. Увод, превод и бележки. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 129—144;

·       Иванова Кл. По следите на един недостигнал до нас текст на Методиево проложно житие. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 69—75;

·       Кенанов Д. Белокриницки сборник от XVI в. с Житието и Похвалното слово за Константин-Кирил Философ. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 65—67;

·       Мирчева Б., Сл. Бърлиева. Предварителен списък на кирило-методиевските извори. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 486—515;

·       Николова Св. Източници за живота и делото на Методий — проблеми и перспективи на изследванията. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 57—64;

·       Хоргоши X. Упоминание о последователях (учениках) Мефодия в труде святого Геллерта, венгерского епископа-мученика XI в. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 383—388;

·       Шаламанов Бл. Неизвестни химнографски произведения на Климент Охридски. — СпБАН, 33, 1987, 1. с. 51—56; 2, с. 47—54; 3, с. 63—68; 4, с. 52—60; 5, с. 61—67;

·       Юрченко А. И. К проблеме идентификации „Написания о правой вере“. — В: Балто-славянские исследования. 1985. М., 1987, с. 221—232;

·       Schröder W. Otfried von Weißenburg. — In: Die Deutsche Literatur des Mittelalters. Verfasserlexikon. 7. Berlin—New York, p. 172—193;

·       Куев К. Черногорският препис на Храбровото сказание. — Palaeobulgarica, 12, 3, p. 103—112;

·       Наумов Ал. Службата на св. Кирил Философ в един кирилски ръкопис от Люблин. — В: Studia slavico-byzantina et mediaevalia europensia. 1. Исследования по славяно-византийскому и западноевропейскому средневековию. Sofia, 1988, с. 293—299;

·       Николова Св. К истории текста проложного жития Мефодия. — In: Symposium Methodianum. Beitrage der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method) Neuried, 1988, p. 473—484;

·       Станчев Kp., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 11—51, 112—246;

 

 

88

 

·       Флоря Б. Н. Кирилло-мефодиевские традиции в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X международный съезд славистов. София, сентябрь 1988. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 159—168;

·       Юрченко А. К проблеме идентификаци „Написания о правой вере“. — В: Тысячелетие крещения Руси. Международная церковно-историческая конференция Киев, 21—28 июля 1986 года. Материалы. М., 1988, с. 326—330;

·       Dimitrov I. Ž. Über einige Fragen der griechischen Akoluthien der heiligen Kyrill und Method. — In: Symposium Methodianum. Beitrage der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method). Neuried, 1988, p. 415—420;

·       Jembrich A. Das nationale Isotopikon in den Officien der hll. Kyrill und Method. — In: Symposium Methodianum. Beitrag der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method). Neuried, 1988, p. 141—149;

·       Reichertová К., E. Bláhová, V. Dvořáková, V. Huňáček. Sázava. Praha, 1988, р. 70—137, 293, 296;

·       Staročeská kronika tak řečeného Dalimila. Vydání textu a veškerého textového materiálu. К vydání připravili J. Daňhelka, K. Hádek, B. Havránek, N. Kvítková. 1. Praha, 1988, p. 7—77, f. 6b—7a, 308—315;

·       Zettler A. Methodius in Reichenau. Bemerkungen zur Deutung und zum Quellenwert der Einträge im Verbrüderungsbuch. — In: Symposium Methodianum. Beitrage der Internationalen Tagung in Regensburg (17. bis 24. April 1985) zum Gedenken an den 1100. Todestag des hl. Method). Neuried, 1988, p. 367—379; Верещагин E. M., А. И. Юрченко. Греческий источник „Написания о правой вере“ Константина Кирилла Философа. — СС, 1989, 3, с. 54—63; Каймакамова М. Извори за културно-просветната дейност на св. Кирило-Методиевите ученици в България (886—927). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 64—69;

·       Николова Св. Разпространение на Проложното житие на св. Методий в Русия. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 100—109;

·       Спасова М. Scriptio continua и ролята на един предлог. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 2, р. 55—70;

·       Станчев Kp. Образите на св. Кирил и Методий във византийската и гръцката литература (XI—XIX в.). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 154—156;

·       Трембовольский Я. Древнеболгарский памятник „О писменехъ чръноризца храбра“ на Руси. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 4, p. 68—90;

·       Трифонова A. Старообрядческите ръкописи на Поморската школа и пространните жития на св. Кирил и Методий. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 246—249;

·       Хаубельт И. „Bulgri vel Bulgarii“ в Легенде Кристиана. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 23 май—3 юни 1986 г. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 434—438;

·       Япунджич М. Кирил и Методий в хърватските глаголически ръкописи. — В: Втори международен конгрес по българистика. София 23 май—3 юни 1986. Доклади. Т. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 418—425;

·       Peyfuss M. D. Die Druckerei von Moschopolis, 1731—1769. Buchdruck und Heiligenverehrung im Erzbistum Achrida. Wien. 1989 (Wiener Archiv für Geschichte des Slawentums und Osteuropas, 50), 245 p.;

·       Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), 276 с.;

·       Темелски Хр. Заточение на св. Методий и неговите ученици в Швабско. — ИП, 46, 1990, 5, с. 44—53;

·       Бърлиева Сл. Новооткрити преписи на латински агиографски творби за Кирил и Методий в полската Legenda aurea. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 264—273;

·       Гергова Е. Агиографските произведения за Наум — литературни източници и текстови взаимоотношения. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 165—177;

·       Дзифер Дж. Рукописная традиция пространного жития Константина. — СС, 1991, 3, с. 59—63;

·       Podskalsky G. Bemerkungen zur Struktur und zum Verstädnis der ersten griechischen Naum-Vita (BHG 1316z). — AB, 109, 1991, p. 109—116;

·       Кочев H. Еретичните учения в ареала на византийската ортодоксия през VIII—IX век и появата на защитни текстове на църковната вероизповед („Написание за правата вяра“ от Константин Философ — св. Кирил). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 78—87;

·       Мирчева Б. За една възможна атрибуция на две ранни кирилометодиевски произведения. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 124—130;

·       Николова Св. За един непознат препис от Службата на св. Наум Охридски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 31—57;

·       Подскалски Г. Бележки върху структурата и тълкуването на Първото гръцко житие на Наум (BHG 1316z). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 7—11.

 

Светлина Николова

 

 

    ИЗТОЧНА МАРКА — вж. Панония.

 

 

    (14). ИЗТОЧНИ ПРАВОСЛАВНИ ЦЪРКВИ. Още по времето на най-ранното християнство на етническа и географска основа в Ерусалим, Александрия, Антиохия и Рим възникват обединения на християните — поместни църкви. До средата на V в. всички църкви във верско отношение са едно цяло независимо от появилите се дотогава ереси (главно арианство и македонианство). През V и VI в. някои народностни църкви от периферията на Виз. империя (Източносирийска, Западносирийска, Арменска, Коптска и Етиопска) поради

 

 

89

 

национални, политически и религиозни причини прекъсват връзките си с Константинополската църква и заживяват самостоятелен живот. След схизмата между Изтока и Запада (1054) църквите в тези два района се развиват самостоятелно и без връзки помежду си. Двете унии — Лионската (1274) и Флорентинската (1440), не само не довеждат до сближение, но и задълбочават още повече отчуждението между тях.

 

Броят на източните църкви постепенно се увеличава главно поради това, че православието не само не елиминира етническия елемент, но дори го стимулира. Така И.п.ц. съдействуват за развитие и обогатяване на народностните култури. Ярък пример в това отношение е църквата в Б-я още по времето на княз Борис I и цар Симеон.

 

Понятието И.п.ц. съдържа три основни елемента: географски, верски и етнически. Определението източни има географски смисъл за хората от Европа. С него се означават църквите в източната половина на Европа, Близкия изток и Азия. Дн. православни групи има и в другите части на света, но те са запазили наименованието източни. Във верско отношение всички православни църкви са едно цяло, защото имат една и съща вероизповед, тъждествена с вероизповедта на Древната църква, отразена в решенията на вселенските събори (IV—VIII в.). Определението православен (грц. ὀρτός — ‘правилен’, ‘истински’, и δοκέω — ‘вярвам’, ‘изповядвам’) означава, че тези църкви изповядват правилната, истинската вяра. Етническият елемент се заключава в това, че И.п.ц. са народностни: исторически са свързани с бита и културата на народите от източните географски райони и там имат повече членове в сравнение с членовете си, пръснати по другите части на света.

 

В зависимост от каноническия си статут православните църкви се делят на автокефални (грц. αὐτός — ‘сам’, и κεφαλή — ‘глава’) и автономни (грц. αὐτός и νόμος — ‘закон’). В административно-юрисдикционно отношение автокефалните църкви са напълно самостоятелни и независими една от друга. Автономните църкви също имат свое управление, свой вътрешен религиозен живот, но са под юрисдикцията на някоя от автокефалните църкви, която упражнява съответен върховен надзор. Те нямат право да приготвят миро; техните епископи и предстоятели се утвърждават от ръководния орган на автокефалната църква, на която са подчинени. Автокефална църква може да предостави автокефалия на автономна църква, която е под нейна юрисдикция. Автокефалната църква е църква майка, а автономната — нейна дъщеря. Начело на всяка поместна православна църква (автокефална или автономна) стои съответно патриарх, архиепископ или митрополит. Църковната власт се осъществява от синод, в състава на който в различните църкви влизат или само митрополити (напр. Синода на Бълг. православна църква), или и архиепископи и епископи (напр. Синода на Руската православна църква), или и други духовници с по-нисши санове. Синодът се председателствува от предстоятеля (главата) на съответната църква.

 

Всяка православна църква може да извършва богослужението на свой език. За тази древна източна практика свидетелствуват и думите на Константин-Кирил, отразени в гл. 16 на ЖК:

 

„Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много други.”

 

Някои от слав. църкви използуват за общ богослужебен език църковнославянския (руска редакция на старобълг. език).

 

Дн. съществуват 17 И.п.ц. — 14 автокефални и 3 автономни. Автокефални са: Ерусалимската (със седалище в израелската част на Ерусалим), Александрийската (със седалище в Александрия, Египет), Антиохийската (със седалище в Дамаск, Сирия; под юрисдикцията ѝ са Сирия, Ливан, Ирак,

 

 

90

 

Иран, Арабският п-в, някои области в Турция, говорещите арабски език православни християни в Северна и Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия), Цариградската (със седалище в Цариград; в диоцеза ѝ влизат Цариград и околностите му, включително няколко близки острова; под юрисдикцията ѝ са православните гърци, някои народностни групи в Западна Европа, Северна и Южна Америка, Австралия, автономната православна църква във Финландия, полуавтономната архиепископия на о-в Крит, патриаршеската екзархия на о-в Патмос, 35 митрополии в Северна Гърция, манастирите на п-в Атон и др.), Кипърската (със седалище в Никозия), Грузинската (със седалище в Тбилиси), Българската (със седалище в София; извън пределите на Б-я има епархии в САЩ, Канада и Австралия и енории в различни европ. страни), Руската (със седалище в Москва; извън пределите на бившия СССР има три екзархата — Западноевропейски, Средноевропейски и Централнои Южноамерикански, както и патриаршески енории в Северна Америка и Канада, представителства в Александрия, Дамаск, Женева, Ню Йорк, Токио, подвория в Бейрут, Белград, София, Карлови Вари, Руска духовна мисия в Ерусалим), Сръбската (със седалище в Белград; освен в пределите на бившата Югославия има диоцези в Унгария, Румъния, Западна Европа, Америка и Австралия), Румънската (със седалище в Букурещ; създадена през 1864, автокефална от 1875; извън пределите на Румъния има диоцези в Западна Европа и Америка), Еладската (със седалище в Атина; учредена през 1833, призната от Цариградската патриаршия през 1850), Полската (със седалище във Варшава; получава автокефалия от Цариградската патриаршия през 1925), Чехословашката (със седалище в Прага; получава автокефалия от Московската патриаршия през 1951), Православната църква в Америка (със седалище в Ню Йорк; получава автокефалия от Руската църква през 1970). Автономни И.п.ц. са: Синайската (със седалище в Кайро; в състава ѝ влизат манастирът „Света Екатерина“ на планината Синай, 3 подвория в Египет и 11 в Гърция, Кипър, Ливан и Турция), Финландската (със седалище в Куопио; учредена е през 1892, получава автономия от Руската църква през 1921), Японската (със седалище в Токио; създадена през XIX в., получава автономия от Руската църква през 1970).

 

Във верско, богослужебно и каноническо отношение И.п.ц. съставляват една цялост. В основата на вероизповедта им е Свещеното писание и Свещеното предание. Придържат се към решенията на седемте вселенски събора и на някои поместни събори, одобрени от вселенски събор. Приемат, че невидим глава на църквата е Исус Христос; отхвърлят католическото учение за главенство на папата и спазват принципа на съборността; признават цариградския патриарх като primus inter pares (пръв между равните). Приемат седемте тайнства: кръщение, миропомазване, покаяние, евхаристия, свещенство, брак и елеосвещение. Признават иконопочитанието. Имат еднакво богослужение и са в пълно евхаристийно общение помежду си.

 

През IX—X в. значителна част от И.п.ц. са църковни организации с богата история и важна роля в общественополитическия и културния живот на света.

 

Ерусалимската църква е най-старата християнска църква, майка на всички поместни православни църкви. Приема се, че е основана през 33, на деня, наречен Петдесетница. Има сложна истор. съдба. Ерусалим е многократно ограбван, разрушаван и завладяван от чужди нашественици, което се отразява неблагоприятно върху религиозния живот. Особено тежко става положението на църквата след завладяването на Ерусалим от арабите (637), по-късно от кръстоносците (1099), а в 1517 от турците.

 

Александрийската църква по предание се приема за най-ранната

 

 

91

 

християнска църква в Африка. Основана е в гр. Александрия (ок. 64) от ап. и евангелист Марк. Християнството в Египет се разпространява бързо. В края на II в. прониква в Либия, а по-късно — в Пентапол и Етиопия. За бързото и културно издигане на Александрийската църква и за ръководната ѝ дейност в епохата на догматическите спорове, особено през IV в., изключително значение има нейната катехизическа богословска школа, която при изяснение на Свещеното писание използува главно алегорическия метод. Видни представители на тази школа са Климент Александрийски, Ориген, Дионисий Александрийски и Петър Александрийски. От VII до XIX в. Александрийската патриаршия претърпява тежки изпитания, причинени от чужди нашествия. Дн. в нейния диоцез са включени всички православни християни в Африка. Синодът ѝ се състои от 13 митрополити под председателството на патриарха, чието седалище е в гр. Александрия.

 

Антиохийската църква води началото си от апостолско време. От гр. Антиохия, Сирия, голям културен и търговски център по онова време, християнството се разпространява в Месопотамия, Източна Мала Азия, Кавказ, Арабия и Персия. Още от началото на своето съществуване Антиохийската църква развива просветна и книжовна дейност. Заслуга в това отношение има главно богословската школа с присъщата си рационалистическа насоченост. За развитието на тази школа особено много допринасят изтъкнати мислители като Лукиан, Диодор Тарсийски, Йоан Златоуст, Полихроний, Теодорит Кирски и др. Истор. път на Антиохийската патриаршия е наситен с много превратности: вътрешни религиозни спорове и разцепления, етнически противоречия, многократни заробвания и разрушения, преследване и масово избиване, компактно емигриране на членовете ѝ, икономическо изтощаване; в някои периоди църковно-книжовната ѝ дейност е недостатъчна.

 

Цариградската църква е свързана най-непосредствено с дейността на Константин-Кирил и Методий, с развитието на тяхното дело в Б-я и със създаването на Бълг. църква. Няма точни сведения, кога е основана християнска община в гр. Византион (по-късно Константинопол, дн. Цариград). Съществува предание, че ап. Андрей проповядва във Византия и поставя Стахий за пръв епископ на града. Когато през 330 става столица на Римската империя, Константинопол се издига бързо и в църковно отношение. Вторият вселенски събор (381) поставя константинополския епископ на второ място по чест след епископа на Рим. Към края на V в. той има титлата патриарх, а от началото на VI в. се титулува вселенски патриарх. През VI—VIII в. Константинополската патриаршия развива усилена мисионерска дейност особено сред живеещите в империята славяни. През IX—X в. тази дейност се разширява и извън пределите на Византия и обхваща чехи, моравци, сърби, българи и руси. Някои от тези народи успяват сравнително рано да получат църковна независимост, без да прекъсват връзките си с Константинополската църква майка. Вж. Мисии византийски през IX век.

 

Кипърската църква е една от най-древните православни църкви. На о-в Кипър християнството е проповядвано още от апостолите Павел и Варнава (средата на I в.). Твърде рано е образувана църква, която Третият вселенски събор (431) признава за автокефална с ранг архиепископия. Първият период на разцвет продължава до нашествието на арабите (VII в.), които в продължение на три столетия периодично нападат и ограбват острова. Монашеството допринася много за развитието на духовната и материалната култура на Кипър.

 

Синайската църква възниква през раннохристиянската епоха. През IV в. в гр. Фаран на Синайския п-в има епископ. Четвъртият вселенски събор (451) въздига тази църква в архиепископия, каквато е и днес. От средата на VII в. манастирът „Св. Екатерина“ е седалище на архиепископа.

 

 

92

 

Манастирът има богата библиотека, в която се съхраняват и ценни старобълт. и слав. ръкописи.

 

Грузинска църква. В Западна Грузия християнството прониква от Византия, а в Източна — от Армения и Сирия. Около 330 грузинският цар Мириан заедно с голяма част от народа приема християнството, което се разпространява бързо и към средата на IV в. става държ. религия. От втората половина на V в. главата на Грузинската църква се титулува католикос-архиепископ. Отначало седалището му е в гр. Мцхета, а по-късно — в гр. Тифлис (дн. Тбилиси). От началото на X в. той носи титлата католикос-патриарх, която е запазена до днес. Опустошителните войни между Византия и Персия (VI и първата половина на VII в.) се отразяват крайно неблагоприятно върху църковния живот. Такова е положението и при арабското нашествие през VII в. Освен вътре в страната грузинци основават манастири и извън нея, като Иверския манастир на п-в Атон (основан ок. 890) и Бачковския манастир в Б-я (основан през 1083 от грузинеца Григорий Бакуриани. През X—XII в. важни културно-просветни центрове в Грузия са Гелатската академия в манастира Гелати и Иквалтската академия в манастира Иквалто.

 

Българска църква. Християнството прониква на Балк. п-в през първите векове на н.е. Дошлите тук славяни (VI в.), а след тях и прабългари (VII в.) заварват отчасти християнизирано местно население. Покръстването на българите става при княз Борис I (852— 889). През 870 е учредена автономна Българска архиепископия под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Ок. 919 на църковно-народен събор Бълг. църква е провъзгласена за автокефална и въздигната в ранг патриаршия, призната през 927 от Цариградската патриаршия. Вж. Българската църква през IX—X век.

 

Руска църква. Християнството прониква рано в земите, завладени по-късно от руските славяни. На п-в Крим християни има още през I в. През IV в. Воспор и Херсон са важни християнски средища и епископски центрове, въздигнати през VII в. в архиепископии под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. В Киевска Русия християнството се утвърждава под влияние на Византия и Б-я. Преобладава мнението, че Киевският княз Владимир (980—1015) приема християнството ок. 988 от грц. духовници. С покръстването на руския народ възниква Руската църква като митрополия, подчинена на Цариградската патриаршия. Християнизацията на Русия става основа за развитие на богата духовна култура. Важна роля в религиозния и в културния живот играят манастирите като центрове на книжовна и просветна дейност.

 

Сръбска църква. Макар че християнството прониква твърде рано в земите на дн. Сърбия, официалното покръстване на сърбите става към 880. Отначало сърбите са под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, а по-късно — на Охридската архиепископия. През 1219 никейският (цариградският) патриарх Мануил I Харитопул ръкополага Сава (Растко) — брат на сръбския крал Стефан Неманич (1217—1227), за сръбски архиепископ. Така се поставя началото на независимата Сръбска църква. През 1346 тя е въздигната в ранг патриаршия.

 

В земите на дн. Румъния, населявани в древността от даки и гети, християнството прониква твърде рано. В резултат на романизуването на местното население и на постепенното асимилиране на славяни и други племена се формира румънската народност. През VII—X в. и XII—XIII в. част от дн. румънски земи са включени в бълг. държава и в тях се утвърждава православието. До XVII в. за книжовен език се използува старобълг. и среднобълг., на които се извършва и богослужението.

 

В географския район на дн. Гърция християнството е проповядвано от ап. Павел. Сравнително бързо са създадени църковни центрове, които в края на II в. прерастват в митрополии, а през IV в. са

 

 

93

 

създадени екзархати, включващи по няколко митрополии. Най-важният екзархат е Източна Илирия, който до VI в. се намира под юрисдикцията на Рим. Положението на църквата се изменя съществено след падането на Цариград под турска власт в 1453. Гръцкото въстание от 1821 довежда до освобождението от турско робство и до създаването през 1830 на грц. държава в пределите на Южна Гърция. С правителствен декрет от 23 юли 1833 е учредена автокефална Еладска църква с ранг архиепископия, призната от Цариградската патриаршия с томос от 29 юни 1850.

 

В пределите на дн. Полша първите православни епархии са основани през X в. След Брестката уния (1594) бързо се разпространяват католицизмът и униатството.

 

В земите на дн. Чехия и Словакия православието е проповядвано през IX в. от Константин-Кирил и Методий (вж. Моравска мисия). Те основават православна църква, която постепенно е унищожена от немското духовенство (вж. Велика Моравия).

 

В Близкия, Средния и Далечния изток има още една група народностни църкви, които във верско отношение са твърде близко до И.п.ц. В църковно-истор. литература са известни като източни (ориенталски) народностни църкви; те самите се наричат ортодоксални църкви. Въз основа на верски, етнически и истор. елементи те са обособени в две групи: първата се представя от Източносирийската (наричана още Персийска или Несторианска) църква; към втората се отнасят: Коптската, Етиопската, Западносирийската (Яковитската), Армено-григорианската и Сирийската (Малабарската) църква в Индия.

 

Източносирийската църква има раннохристиянски произход. Териториалните ѝ граници отначало са между реките Тигър и Ефрат и стигат до Персийския залив. По време на войните между Византия и Персия в началото на V в. персийските християни са преследвани от властта на Сасанидите, които ги считат за изменници поради връзките им с християните в Антиохия (тогава в пределите на Византия). За да избегне тези обвинения, Персийската църква прекъсва връзките си с Антиохийската и се обявява за автокефална. Тези събития предшествуват приемането на несторианството от страна на Персийската църква. По политически причини тя не изпраща свои представители на Третия вселенски събор (431), който осъжда Несторий, не се запознава и с решенията на събора. Преследваните последователи на Несторий, пръснати по градовете на Персия, разпространяват неговото учение. Така Персия става люлка на несторианството. На събора в Селевкия-Ктезифон (486) Персийската църква официално приема несторианството и окончателно прекъсва връзките си с Православната църква. Дн. Източносирийската църква има диоцези в Сирия, Иран, Ирак, бившия СССР, Индия и Америка. Оглавява се от католикос-патриарх, чието седалище в последно време е в Сан Франциско, САЩ.

 

Коптската църква е монофизитска. Причините за отпадането на част от египетските християни от православието и обособяването им в самостоятелна църква са повече от църковно-политически и по-малко от религиозно-догматически характер. Александрийската епископска катедра си спечелва още в древността междуцърковно признание и авторитет. Египетските християни реагират остро на всеки опит от страна на виз. власт да преследва или ограничава техния духовен водач. Затова, когато Четвъртият вселенски събор в Халкидон (451) осъжда защитника на монофизитството — Диоскор Александрийски, те приемат това като оскърбление на Александрийската църква и като преследване на православието. Това обстоятелство е благоприятно за разпространението на монофизитството в Египет; християните там се разделят на две групи: монофизити (главно копти — местни египтяни), отричащи Халкидонския събор,

 

 

94

 

и православни (предимно елини), привърженици на Халкидонския събор. Чрез отношението си към събора коптите монофизити изразяват отношението си и към виз. гражданска власт. Те отказват да се подчиняват на православния патриарх в Александрия и продължават да ръкополагат свои епископи. През 567 с избирането на Петър IV за коптски патриарх те узаконяват своя самостоятелна йерархия, която съществува и до днес. Така се оформя окончателно независима Коптска църква, чийто глава оттогава се титулува патриарх александрийски. Диоцезът на Коптската църква включва Египет и цяла Африка. Седалището на патриарха е Кайро.

 

Етиопската църква е в близка връзка с Коптската църква, но заема по-особено място в групата на ориенталските църкви — православният елемент в нея е доста по-силно изразен в сравнение с останалите. В Етиопия християнството се разпространява през първата половина на IV в. Оттогава Етиопската църква поддържа тесни контакти с Александрийската. След арабското нашествие в Египет (VII в.) прекъсва връзките си с православните църкви. По необходимост приема митрополити от своите съседи — коптите, които отначало се ползуват с благоволението на арабите. Макар да влиза формално в семейството на монофизитските църкви чрез зависимостта си от Коптската църква, тя запазва в основни линии православното учение. Диоцезът ѝ обхваща Етиопия; има и един архиепископ в Ерусалим. Предстоятелят на църквата се титулува патриарх и католикос; седалището му е в Адис Абеба.

 

Западносирийската (Яковитската) църква е свързана със стремежа на населението в западната сирийска област да отхвърли виз. господство и да утвърди националната и църковната си независимост. Преследванията от страна на Византия усилват верския и националния му фанатизъм. Организатор на Западносирийската църква е сирийският монах Яков Барадай (VI в.), с чието съдействие през 543 е поставен първият сирийски монофизитски патриарх Сергий и се слага началото на самостоятелна монофизитска йерархия. Западносирийската църква обединява главно сирийци и отчасти араби (в Източна Месопотамия). Паството ѝ днес е пръснато в Сирия, Ирак, Ливан, Йордания, Турция и Северна Америка. Начело стои патриарх; седалището ѝ е в Дамаск.

 

Армено-григорианската църква има раннохристиянски произход. През 295 християнството в Армения е признато за официална религия. Арменската църква твърде рано се освобождава от зависимостта си от Кесарийската църква майка и изгражда своя автокефалия. По национални и религиозни подбуди арменците са принудени да започнат война с персите малко преди Четвъртия вселенски събор. Те не получават от Византия очакваната подкрепа и са разбити. Това поражда отрицателно отношение към политиката на виз. император Маркиан (450—457), а до голяма степен и към църквата във Виз. империя. Арменците не изпращат свои представители на събора, нито след това приемат неговите решения. Разпространението на монофизитството е своеобразна политическа реакция срещу Персия, където се разпространява несторианството. Официално монофизитството е прието в Армения на събора в Двин (506) или малко по-късно. Дн. членовете на Армено-григорианската църква са пръснати в различни страни. Най-голямата част от тях са в Армения, а останалите — в Ливан, Сирия, Ирак, Иран, Индия, Етиопия, Судан, Кипър, Гърция, Б-я, Румъния, Западна Европа и Северна Америка. Седалището на върховния патриарх и католикос е в Ечмиадзин, Армения.

 

Сирийската (Малабарската) църква е в най-тясна връзка със Западносирийската църква. По предание се приема, че е основана от ап. Тома, затова нейните членове се наричат Томови християни. Приблизително от началото на V в. малабарските християни

 

 

95

 

имат тесни търговски и църковни връзки с Месопотамия и Сирия, поради което в Индия проникват и несторианството, и монофизитството. След многократни разделения под външно влияние една част от християните в Индия се обособяват в самостоятелна църква — Малабарската, която се включва в групата на ориенталските църкви. По-голямата част от членовете ѝ са в Южна Индия, има и в Цейлон и Малайзия. Предстоятелят на църквата се титулува католикос на Изтока и митрополит на Маланкара; седалището му е в гр. Котаяма, щат Керала, Южна Индия.

 

Източносирийската църква признава само първите два вселенски събора. Приема седемте тайнства с някои малки различия в сравнение с православните църкви. Останалите пет църкви са тясно свързани помежду си и са в евхаристийно общение една с друга. Признават само първите три вселенски събора. Имат почти еднаква вероизповед. Доколкото има различия в ритуално отношение, те се дължат на различните местни традиции.

 

В Близкия изток има още една християнска общност — Маронитската църква. Общото между нея и останалите е древният произход, териториалната близост и еднаквите религиозни причини (христологическите спорове) за отделяне от Православната църква. Различието е в това, че от началото на XIII в. Маронитската църква е в уния с Римокатолическата църква и е единствената източна църква, изцяло приела и запазила и досега унията. Повечето от маронитите днес живеят в Ливан; срещат се също в Кипър, Египет и Америка.

 

 

            Лит.:

·       Голубинский Е. Е. История русской церкви. 1. Μ., 1880, 966 с.; 2. Μ., 1900, 917 с. (2 попр. и доп. изд. М., 1901—1917);

·       Болотов В. В. Лекции по истории древней церкви. 4. Петроград, 1918, 600 с.;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, 349+17 с.; 2. С., 1931, 11+615 с.;

·       Поснов М. История на християнската църква. 1—2. С., 1933, 2+7+551 с.;

·       Цанков Ст. Българската православна църква от Освобождението до настояще време. С., 1939, 373 с.;

·       Снегаров Ив. Кратка история на съвременните православни църкви. 1. Иерусалимска, Антиохийска, Александрийска, Цариградска, Кипърска, Синайска и Грузинска. С., 1944, 686 с.; 2. Българска, Руска и Сръбска. С., 1946, 472 с.;

·       Algermissen К. Konfessionskunde. 7 прераб. изд. Paderborn, 1957, р. 412—528;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich. München, 1959, 851 p.;

·       Карташев А. В. Очерки по истории Русской церкви. 1. Париж, 1959, 686 с.; 2. Париж, 1959, 565 с.;

·       Кирил патриарх Български. Принос към българския църковен въпрос. Документи от австрийското консулство в Солун. С., 1961, 224 с.;

·       Карташев А. В. Вселенские соборы. Париж, 1963, 786 с.;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des Byzantinischen Staates. 3 прераб. изд. München, 1963, 31 + 514 p.;

·       Spuler В. Gegenwartslage der Ostkirchen in ihrer nationalen und staatlichen Umwelt. 2. изд. Frankfurt am M., 1968, 427 p.;

·       Heiler Fr. Die Ostkirchen. München—Basel, 1971, 640 p.;

·       Handbuch der Ostkirchenkunde. Ed. E. Ivanka, J. Tyciak, P. Wiertz. Düsseldorf, 1971, 765 p.;

·       Heyer Fr. Konfessionskunde. Berlin—New York, 1977, p. 79—278;

·       Döpmann H.-D. Die Russische Orthodoxe Kirche in Geschichte und Gegenwart. Berlin, 1977, 375 p.;

·       Beck H.-G. Geschichte der orthodoxen Kirche im Byzantinischen Reich. Göttingen, 1980, 264 p.;

·       Събев T. Самостойна народностна църква в Средновековна България. Християнизаторски процес, основаване и възход, автокефалия и междуцърковно положение, църква и държава, роля и значение. С., 1987, 436 с.

 

Тотю Коев

 

 

    (15). ИКОНОБОРСТВО — религиозно, социално и политическо движение във Византия, насочено против култа към иконите в християнската църква. Църковната история познава още в раннохристиянската епоха изолирани случаи на отрицателно отношение към иконите и към свързаната с тях почит, но като организирано движение И. възниква и се оформя през първите десетилетия на VIII в. През този период във виз. общество се очертават сериозни вътрешни противоречия — между селските маси, които постепенно губят земята и свободата си, и господствуващите светски и църковни среди, както и между отделни слоеве на господствуващата класа. Все по-силно се изявява стемежът на светската аристокрация да посегне върху движими и недвижими имущества на църкви и манастири. Противоречия съществуват и сред църковните среди, където борбата се води между епископите и отделните богати манастири, които в стремежа си към самостоятелност не се подчиняват на епископската власт.

 

 

96

 

Императорите от Сирийската династия начело с Лъв III Исавър (717—741) си поставят за цел да защитят интересите на светската аристокрация, като ограничат влиянието на духовенството и секуларизират имотите и голяма част от материалните ценности на манастирите. Те се стремят да наложат секуларистичен дух в цялостния духовен и културен живот на Византия. Борбата срещу засилилия се култ към иконите се оказва удобна платформа за тях. Като се обявява против иконопочитанието, имп. Лъв III цели всъщност да ограничи икономическата мощ на монашеството. Със забогатяването на манастирите нараства много броят на монасите, което се отразява отрицателно върху числеността на армията и създава опасност за държ. власт, като я лишава не само от защитни сили, но и от данъкоплатци и чиновници. Това не е изгодно за империята, която в същото време е застрашена сериозно от араби и българи.

 

Наред със засилването на почитта към иконите се допускат и редица злоупотреби с тях — напр. при кръщаване на деца някои избират за възприемници икони вместо живи хора; духовници извършват литургията за причастието върху икони вместо върху престол, слагат в причастието боя, настъргана от икони; отдават на иконите божествени почести и др. В редица случаи иконопочитателите изпадат всъщност в иконопоклонство.

 

Неправилното разбиране на иконопочитанието и зачестилите злоупотреби с него усилват иконоборското настроение и сред някои епископи. В първите десетилетия на VIII в. главни противници на иконопочитанието сред църковните среди са епископите от Мала Азия Константин Наколийски, Тома Клавдиополски и Теодосий Ефески. Според повечето изследователи отрицателното им отношение към иконите е повлияно косвено от павликянството, юдейството и мохамеданството, които имат много последователи в Мала Азия.

 

Разгорялата се борба срещу иконите преминава от църковните среди в политическата сфера и продължава повече от един век. Тя протича в две фази. В първата фаза И. се очертава като широко обществено движение, което включва представители и на господствуващата, и на експлоатираната класа. Повод за открита борба срещу култа към иконите е земетресението в Средиземно море през лятото на 726. В политическите среди се разпространява убеждението, че византийците са разгневили Бога със своето иконопочитание. През ян. 730 е издаден императорски едикт, с който се слага началото на организирана борба срещу иконопочитанието и неговите защитници. Текстът на едикта не е запазен, но нито един грц. или лат. извор до 754 не привежда законно църковно основание за иконоборската политика на Лъв III. Действията на императора срещат одобрение в определени среди, но и остра съпротива в други, особено в столицата и в европ. владения на Византия. Отявлен противник на И. в Константинопол е патриарх Герман I (715—730). На негова страна са мнозина аристократи, които имат връзки с монашеските среди. Отношенията се изострят и се стига до открит бунт в Елада и в егейските о-ви. Бунтът е потушен, а метежниците са наказани сурово. Кървави сблъсъци има и в столицата. Въпреки това императорът следва неотклонно иконоборската си политика. Герман I е принуден да се откаже от патриаршеския престол. За патриарх е поставен неговият синкел Анастасий (730—754) — привърженик на политиката на императора. Скоро след това Лъв III издава втори едикт, подписан и от новия константинополски патриарх. С него се забранява категорично почитането на иконите. Нарушението на тази забрана се санкционира с наказания и конфискация на църковни имоти. По този начин държавата увеличава значително материалните си средства. През следващите години конфронтацията между защитниците и противниците на иконите се засилва.

 

Освен във Византия иконоборската политика на имп. Лъв III среща остра

 

 

97

 

съпротива и на Запад, главно в лицето на римските папи Григорий II (715—731) и Григорий III (731—741). Григорий III свиква събор, който осъжда действията на императора. За да си отмъсти на папата, Лъв III отнема от римския диоцез южноиталианските области Сицилия и Калабрия, както и Източен Илирик и ги подчинява на константинополския патриарх. Този акт усложнява църковните отношения между Константинопол и Рим и задълбочава отчуждението между Изтока и Запада.

 

Най-сериозната и аргументирана защита на иконопочитанието се съдържа в трудовете на Йоан Дамаскин. Той е автор на три слова, в които обосновава теологически, философски и естетически същността на иконите; както и източните патриарси по това време, предава иконоборците на анатема.

 

Синът на Лъв III имп. Константин V Копроним (741—775) продължава политиката на своя баща. Той пише няколко съчинения против иконите. Според много изследователи те са създадени под влияние на монофизитите. През 754 Константин V свиква църковен събор против иконопочитанието в Хиерия (на азиатския бряг на Босфора). Присъствуват 338 епископи, но нито един от източните патриарси. Римският папа Стефан II (752—757) също отказва да изпрати свои представители. Съборът продължава от 10 февр. до 8 ноем. Последните заседания стават в Константинопол. Съборът отхвърля иконопочитанието като ерес и анатемосва главните му защитници — бившия патриарх Герман I, Георги Кипърски и Йоан Дамаскин, обосновава И., като провъзгласява, че „няма свята молитва, която би се освещавала от иконата“. Постановленията на събора бележат кулминацията на И. Следва масово унищожение на икони и фрески. На тяхно място се появяват украшения с животински и растителни мотиви; разпространяват се изображения на императора и картини, възхваляващи неговите военни и ловни подвизи. Унищожават се и съчинения в защита на иконите.

 

Изображение на иконоборци в Хлудовия псалтир, гръцки ръкопис от IX в.

 

Иконоборската политика на имп. Константин V предизвиква реакция сред значителна част от столичната аристокрация и главно в монашеските среди. Императорът нарежда да бъдат екзекутирани или ослепени някои висши служители и офицери. През 767 е убит и главният защитник на иконопочитанието игуменът Стефан Нови. Гоненията срещу иконопочитателите се насочват предимно към монашеството. Някои манастири в Константинопол са разрушени, други са превърнати в казарми и бани. Манастирските имоти се продават на богати светски земевладелци от кръга на темната аристокрация и на някои по-дребни собственици, а парите постъпват в императорската хазна. Мнозина монаси са избити, някои избягват в Сирия, Палестина и главно в Южна Италия, където основават нови манастири и школи и насаждат грц. култура.

 

По време на сравнително краткото управление на сина на Константин V имп. Лъв IV Хазарски (775—780) И. продължава да бъде официална политика, но силата му отслабва.

 

 

98

 

Под въздействието на съпругата си Ирина Лъв IV смекчава И. на своя баща. Влиянието на монашеството отново се засилва. Със смъртта на Лъв IV завършва първата фаза на И. При малолетния имп. Константин VI (780—797) по инициатива на майка му Ирина, с одобрението на римския папа и на източните патриарси и със съдействието на константинополския патриарх Тарасий (784—806) е свикан Седмият вселенски събор в Никея (786/787). Присъствуват представители на Римската и на източните църкви. Съборът възстановява иконопочитанието и му дава догматическа формулировка.

 

Втората фаза на спора за иконите започва при имп. Лъв V Арменец (813—820), който отново възражда И. През 815 той свиква събор в Константинопол, който потвърждава решенията на събора от 754 и отхвърля постановленията на VII вселенски събор. Но преследването на иконопочитателите няма предишната острота и бруталност. През този период спорът за иконите има подчертано богословски характер. В търсенето на богословски аргументи за И. Лъв V се осланя главно на бъдещия константинополски патриарх Йоан VII Граматик (837—843). В защита на иконопочитанието се обявява видният виз. книжовник и богослов монахът Теодор Студит.

 

Имп. Михаил II (820—829), макар и да поддържа партията на иконоборците, по-скоро е равнодушен към религиозните въпроси. Той забранява всякакви спорове за иконите, но връща от заточение мнозина иконопочитатели, между които са константинополският патриарх Никифор и Теодор Студит. Имп. Теофил (829—842) прави последен опит да възроди И., което е вече в своя залез. Иконопочитателите отново са подложени на преследвания. Императорската политика има енергични противници, между които е и императрица Теодора. Със смъртта на имп. Теофил завършва втората фаза на И. Като регентка на малолетния имп. Михаил III (842—867) Теодора свиква събор и възстановява окончателно иконопочитанието (842). На празничната неделна служба в храма „Св. София“ в Константинопол официално е обявена и тържествено е отпразнувана победата на иконопочитанието над И.

 

През първата фаза на спора за иконите Западната църква е изцяло на страната на иконопочитателите. След укрепването и разширяването на Франкската империя при Карл Велики ситуацията на запад отчасти се изменя. Папа Адриан I (772—795) изпраща на Карл Велики актовете на събора от 786/787 в един немного сполучлив превод на лат. език — напр. вместо veneratio (почитане, уважение, почит, на грц. προσκύνησις) е употребена думата aboratio, която съответствува на грц. λατρεὶα (служение). При този неправилен превод се добива погрешното впечатление, че съборът в Никея утвърждава „служение“ на иконите, а не почит към тях. Ок. 790 придворните богослови на Карл Велики съставят съчинение от негово име, т. нар. „Libri Carolini“, в което е изразено отрицателното отношение както към иконоборците, така и към иконопочитателите. През 794 Карл Велики свиква църковен събор в гр. Франкфурт, на който присъствуват и двама папски легати. Под влияние на придворните богослови съборът отхвърля като неправилни решенията на иконоборския събор от 754 и на Никейския събор от 786/787. Мотивите са, че иконите не са идоли, следователно те не трябва да се унищожават, но на тях не трябва да се отдава служение, каквото (както на Запад погрешно са осведомени) им отдават отците на Никейския събор. В тези си разсъждения западните богослови се придържат към мнението на папа Григорий Велики (590—604), който забранява неправилното почитане на иконите, но същевременно порицава тези, които ги унищожават.

 

Домогванията на Карл Велики да убеди папата в правилността на решенията на Франкфуртския събор не дават очаквания резултат. Неуспешни се оказват и опитите на папата да покаже на Карл Велики, че решенията на Никейския събор са правилни.

 

 

99

 

Иконоборческа фреска от църквата „Св. Кириаки“ в Апирантос на о-в Наксос, втората половина на VIII—първата половина на IX в.

 

Карл Велики е зле настроен и към иконопочитателите, и към иконоборците, тъй като по това време отношенията между Франкската империя и Византия са влошени.

 

Много важен е въпросът за богословско-философската същност на И. и на иконопочитанието. Според И. истинската икона трябва да бъде идентична, единосъщна (ὁμούσιον) с изобразеното на нея лице. Но това е възможно само при сакралното претворяване на хляба и виното при Евхаристията. Затова единственият образ на Христос е Евхаристията. Всяко друго негово изображение води до ерес — монофизитство, т.е. до сливане на двете природи (божествена и човешка) на Христос, или несторианство, т.е. до разделяне на двете природи. В борбата срещу И. се изяснява диалектическият характер на отношението същност—изображение (образ). За иконопочитателите иконата не е и не може да бъде единосъщна със своя образ. В самото понятие икона се заключава отликата по същност между образа и неговия първообраз. Тя е подобие на първообраза, негово отражение, до голяма степен е свързана с него. Иконата е коренно различна от своя първообраз по същност (κατ᾿ οὐσίαν), но тя е равна с него по лик, по външен вид (κατ᾿ ὐπόστασιν) или по име (κατὰ τὸ ὄνομα). На нея се изобразява не природа, а личност, защото иконата е личен, ипостасен образ. Тя донякъде е съучастник на първообраза — открива възможност за встъпване в общение с него, спомага за неговото познаване. Иконата носи името на своя първообраз. С това се подчертава отношението, което съществува между предмета и неговата идея, развито още във философската система на Платон. Всеки, който отъждествява иконата с изобразеното на нея лице, я отъждествява с идол, а иконопочитанието — с идолопоклонство. И обратно, за всекиго, който знае, че между иконата и нейния първообраз има отлика по същина, въпрос за идолопоклонство не възниква. За него иконата е само средство, което му дава възможност с помощта на сетивното възприятие да се въздигне към трансцендентната реалност; тя е само символ, който означава определена трансцендентна реалност и разкрива нейните черти. Това разбиране на иконата изключва уклона както в монотелитство, така и в несторианство.

 

Победата на иконопочитанието във Византия отбелязва тържеството на новата система за разбиране на света, която повлиява твърде много върху спецификата на виз. култура. Живописците въплъщават в своите произведения трансцендентните истини във вид на „зрителни образи“. Несъмнено победата на иконопочитанието стимулира развитието на виз. изобразително изкуство — едно от големите постижения на европ. цивилизация. Естетическият аспект, който определя жизнеността и силата на произведенията на византийското изкуство, по време на иконоборските спорове отстъпва място на догматическия аспект.

 

 

100

 

Така на христологическа основа се изграждат и уточняват доказателствата за възможността и необходимостта от антропоморфни изображения.

 

Слав. просветители Кирил и Методий са съвременници на И. на Изток в завършителната му фаза, когато причините от социално-икономически и политически характер вече са отпаднали, а религиозно-философските спорове до голяма степен са притъпени, защитниците на иконите вече са разкрили богословско-философската същност на иконопочитанието и е отхвърлено разбирането му като идолослужение. Още като ученик в Магнаурската школа Константин-Кирил Философ вероятно изгражда и оформя на богословска основа своето отрицателно отношение към И. Според ЖК той оборва в диспут патриарх Йоан VII Граматик; по време на Хазарската мисия води спор с юдеите и по въпроса за иконите, по време на който юдеите обвиняват християните в идолопоклонство. Позовавайки се на Стария завет, Константин Философ доказва, че иконопочитателите правят разлика между икона и идол и че на иконата те отдават само подобаваща почит, но не и служение.

 

Възгледите на двамата братя относно мястото и значението на иконите в системата на християнския мироглед са разкрити по-пълно във вероизповедната формула, известна като Написание за правата вяра, която Константин Философ оставя на своите ученици и последователи. Както при всяка вероизповед, в нея са засегнати в схематична форма важни моменти, отразяващи православното учение за иконите. В основата ѝ лежат определението на VII вселенски събор и мисли на изтъкнати източни църковни писатели — защитници на иконопочитанието, главно на константинополския патриарх Никифор I Изповедник (806—815). И тук, като при диспута с юдеите, се прави строго разграничение между почитта, отдавана на образите, и служението, отдавано само на Бога. Почитта към иконите е насочена към първообраза, който е изобразен на тях; отдава се дължимата почит най-напред към иконите, изобразяващи Исус Христос, след това — към иконите на Богородица, на ангелите, апостолите, мъчениците и на останалите светци.

 

 

            Лит.:

·       Болотов В. В. Лекции по истории Древней Церкви. 4., 3. Петроград, 1918, с. 506—586;

·       Elliger W. Zur Entstehung und frühen Entwicklung der altchristlichen Bildkunst. Leipzig, 1934, 284+12 p.;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des Byzantinischen Staates. München, 1940, p. 138—146;

·       Dvornik Fr. The Patriarch Photius and Iconoclasm. — Dumbarton Oaks Papers, 7, 1953, p. 67—97;

·       Anastos M. V. The Argument for Iconoclasm as Presented by the Iconoclastic Council of 754. — In: Late Classical and Mediaeval Studies in Honor of A. M. Friend jr. Princeton, 1955, p. 177—188;

·       Grabar A. L’iconoclasme Byzantin. Dossier archéologique. Paris, 1957, 277 p.+27 ill.;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich. München, 1959, p. 296—298;

·       Карташев А. В. Вселенские соборы. Париж, 1963, с. 679—801;

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1965, с. 265—314;

·       История Византии. 2. М., 1967, с. 49—102;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подготвили за печат Б. Ст. Ангелов и Хр. Кодов. С., 1973, с. 145—146;

·       Gero S. Byzantine Iconoclasm. During the Reign of Leo III. Louvain, 1973, 18+220 p.;

·       Schreiner P. Legende und Wirklichkeit in der Darstellung des byzantinischen Bilderstreits. — Saeculum, 27, 1976, p. 165—179;

·       Бычков В. В. Византийская эстетика. М., 1977, с. 136—141 (на бълг. език: С., 1984, с. 126—129);

·       Gero S. Byzantine Iconoclasm during the Reign of Constantine V. Louvain, 1977, 14+191 p.;

·       Iconoclasm. Ed. by A. Bryer and J. Herrin. Birmingham, 1977, 11 + 195 p.;

·       Speck P. Kaiser Konstantin VL München, 1978. 1—2, 857 p.;

·       Der Byzantinische Bilderstreit. Ed. J. Irmscher. Leipzig, 1980, 198 p.;

·       Voordeckers E. Constantin-Cyrille et Methode, témoins de la fin de l’iconoclasme byzantin. — In: Szlávok-protobolgárokBizance. Szeged, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 2), p. 19—27.

 

Тотю Коев

 

 

    (16). ИКОС (грц. ὀίκος; старобълг. икосъ ‘дом’) — название на особен вид строфа със сложна метрична структура. Възниква в ранновиз. химнография като съставна част на полистрофичните жанрови форми кондак и акатист. Всички И. в кондака имат еднакъв метричен строеж и рефрен, различен от първата строфа (кондак, кукулий). В акатиста И. са дванадесет и се отличават от кондаците в него както по обема си, така и по рефрена и метриката.

 

 

101

 

Характерна стилистична особеност на И., създавани по аналогия на И. в Акатиста за Богородица, е прославата на светеца или празника чрез фразови единици, въвеждани с анафората „радоуи сѧ“ (χαἱρε).

 

 

            Лит.:

·       Wellesz Е. The Akathistos Hymn. Introduced and translated. Copenhagen, 1957, 200 p.;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich. München, 1959 p. 427—428;

·       Wellesz E. History of byzantine musie and hymnography. Oxford, 1961, p. 179—197;

·       Мирковић Л. Православна литургика или наука о богослужењу православне источне цркве. 1. 2 изд. Београд, 1965, с. 235 (3 изд. 1982, с. 235);

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 102—103;

·       Аверинцев С. С. Поэтика ранневизантийской литературы. М., 1977, с. 221—237;

·       Gove A. F. The Evidence for Metrical Adaption in Early Slavic Translated Hymns. — In: Fundamental Problems of Early Slavic Musie and Poetry. Ed. Ch. Hannick. Copenhagen, 1978 (Monumenta musicae byzantinae. Subsidia, 6), p. 211—246;

·       Χρήστου П. К. Θεολογικὰ μελετήματα. 4. Ὑμνογράφικα. Θεσσαλονίκη, 1981, p. 154—157;

·       Gove A. F. The Slavic Akathistos Hymn. Poetic Elements of the Byzantine Text and Its Old Church Slavonic Translation. München, 1988, 290 p.

 

Стефан Кожухаров

 

 

    (17). ИЛИНСКИ, Григорий Андреевич (Ильинский, Г. А.) ( 11/23.III.1876—1937) руски филолог-славист, историк, археограф и педагог. Роден в Петербург. Следва в Историко-филологическия фак. на Петербургский унив. (1894—1898). Формира научните си интереси под ръководството на С. К. Булич, А. И. Соболевски, В. И. Ламански. Студентската му работа „Орбельская триодь“ (1898) е удостоена със златен медал. След завършването си е оставен във факултета (1898—1903) за подготовка на професорско звание; избран е за секретар на Неофилологическото научно дружество (1898—1906). През 1901—1903 е командирован в Германия, Австро-Унгария, Сърбия и Б-я, където усилено работи в книгохранилищата и архивите, слуша лекции, изучава слав. езици и диалекти. Командировката изиграва значителна роля във формирането на лингвистичните възгледи на И. В задграничните библиотеки (в Прага, Берлин, Виена, Любляна, Белград, София и Пловдив) основно изучава ценни старобълг. паметници, някои от които започва да подготвя за издаване. От

 

Григорий Илински

 

1904 е частен доц. в Катедрата по славистика в Петербургский унив. Защитава магистърска дисертация „Сложные местоимения и окончание родительного падежа единственного числа мужского и среднего рода неличных местоимений в славянских языках. Этимологические исследования“ (1905). От 1907 преподава в Харковския унив. По същото време е командирован заедно с П. А. Лавров на п-в Атон за проучване и подготовка за издаване на старобълг. грамоти. Докторската му дисертация „Грамоты болгарских царей“, защитена през 1911 в Киев, е удостоена с Ломоносовската премия на Руската АН. И. е професор в Нежинския Историко-филологически инст. (от 1909); в Юриевския унив. (1918—1920), евакуиран във Воронеж; в Саратовский унив. (от 1920); в Източния педагогически инст. в Казан (1927); в Първия Московски унив. (от 1927). Член-кор. на АН на СССР (1921), действ, член на Научноизследователския инст. за език и литература РАНИОН (1925), член на Западнослав. инст. в Познан (1929), член-кор. на Б АН (1929) и на Полската АН (1930).

 

 

102

 

Взема активно участие в работата на Комисията за научно издаване на стари слав. текстове, Комисията по диалектология и др.

 

И. публикува над 500 труда (монографии, статии, рецензии, бележки, обзори, отзиви, доклади и др.), посветени на различни проблеми на слав. филология: сравнително-истор. проучвания на фонетиката и морфологията на съвременните слав. езици; звуков и граматичен строеж на праслав., старобълг., староруски, старосръбски и църковнослав. език; средновековна история и етнография на слав. народи; археография, текстология и палеография на средновековните слав. книжовни паметници; истор. география и археология на земите, населени със славяни. И. е автор и на много изследвания по общославистични проблеми, на многобройни отзиви за трудове на слависти и др.

 

В многобройните публикации на И. видно място заемат кирило-методиевските въпроси. В уводната си лекция, прочетена в Петербургския унив., той нарича кирило-методиевската проблематика „свързващо звено между много дисциплини на славянознанието“ (ЖМНП, 1906, нова серия, I, № 1, отд. 2, с. 50). И. внимателно следи литературата в тази област и от 1899 почти всяка година публикува рецензии, анотации, обзори и бележки за различни трудове, свързани с произхода и историята на слав. писменост. В продължение на повече от десетилетие води рубриката по виз.-слав, книжовни отношения във „Византийский временник“, в която централно място заемат отзивите за книги и студии по кирилометодиевистика. В няколко статии И. изказва своето мнение за важни моменти от живота и дейността на слав. първоучители: създаването на слав. азбуки; автентичността, съдържанието и значението на писмото на папа Адрин II до владетелите на западните слав. племена Ростислав, Светополк и Коцел според текста на Похвалното слово за Кирил и Методий; въпроса за „рушките“ писмена, намерени от Константин-Кирил в Херсон, и др. И. пръв проучва и издава текста на Кириловото произведение Написание за правата вяра по най-ранния известен препис в Лаврентиевия (Иван Александровия) сборник от 1348; при лингвистичния анализ на паметника подчертава приноса на Константин-Кирил в създаването на слав. догматическа терминология. Той посвещава специални изследвания на личността на Климент Охридски, Черноризец Храбър и др. Интересува се от съдбата на първоначалните преводи, историята на възникването на най-ранните писмени паметници, на древните скрипториуми и школи в литературен и езиков аспект. На И. принадлежи една от хипотезите за произхода на кирилицата (1931). Според него тя е съставена след Преславския събор през 893 по поръчка на цар Симеон (893—927) от Константин Преславски, за да замени официално глаголицата. В трудовете си И. разглежда и кирило-методиевските традиции сред другите слав. народи. В изследванията му, посветени на историята на слав. писменост и на старобълг. писатели, значително място заемат етимологичните етюди (напр. в статията за епископската титла на Климент Охридски е анализирана етимологията на топонима дьбьрца, в статията за легендата на чешкия княз Вацлав има етимологични бележки за думата ѧвънь и др.). В публикациите си по кирило-методиевска проблематика И. се проявява като вещ познавач на истор. обстоятелства, при които се създават и утвърждават слав. писменост и култура. „Опыт систематической кирилло-мефодьевской библиографии“ (С., 1934) е резултат от събирането на библиографски материали в продължение на няколко десетилетия. Още в рецензията си за книгата на И. Огиенко „Констянтин і Мефодий, іх життя та дияльність“ (Bsl, 1, 1929, с. 231—236) И. отбелязва: „Выросла грандиозная пирамида книг, статей и брошюр, которую представляет уже теперь едва обозримая кирилло-мефодьевская литература.“ Неведнъж в личната си кореспонденция той споделя идеята да бъде подреден и систематизиран събраният материал, която се осъществява едва през 1932—1933.

 

 

103

 

В книгата са събрани 3385 библиографски посочвания, към много отделни заглавия на книги са добавени и указания за съответните рецензии. Въпреки известни пропуски и недостатъци на изданието, то представя и до днес най-ценният справочник относно литературата върху кирило-методиевската проблематика от зараждането ѝ до 1933. (Вж. и Библиографии кирило-методиевски.) За фундаменталния труд на И. излизат повече от 30 рецензии; положителна оценка дават едни от най-вирните европ. учени-слависти: Й. Вайс, И. Курц, С. М. Кулбакин, Й. Пата, А. Мазон, Б. Хавранек, М. Вайнгарт и др.

 

Едновременно с работата си по библиографията И. подготвя друг голям труд, който остава неиздаден: каталог-библиография на известните му бълг. ръкописи от XII до XVIII в. Необходимостта от такова издание е обоснована през 1906 в рецензията му за класификацията на бълг. паметници, направена от Б. Цонев (ВВр, 13, 1906, 3—4, отд. 4, с. 641—642), както и в писма до Б. М. Ляпунов. В бъдещата си работа И. има намерение да предложи друга, по-точна класификация на старобълг. и среднобълг. паметници, като я обогати със статистически сведения, с подробна библиография на техните издания и на изследванията върху тях.

 

И. подготвя редица издания на старобълг. и среднобълг. паметници: Листовете на Ундолски от XII—XIII в., фрагмент от среднобълг. служебен миней от XII—XIII в., Софийския октоих от XIII в., Григоровичевия миней от XII в., Бан-Кулиновата грамота, грамотите на Иван Асен II, Македонския кирилски лист от XI—XII в., Копитаровия триод от XIII в., Свърлижките евангелски фрагменти от 1279, Мануиловия изборен апостол от XIII в., Македонския глаголически лист от XI в., Слепченския апостол от XII в., Охридските листове от XI в., Златоструя на А. Ф. Бичков от XI в., Погодинските кирилско-глаголически листове и др.

 

„Грамоты болгарских царей“ (1911) е най-крупното и най-изчерпателното от всички издания, подготвени от И. Някои от тях (напр. продължително подготвяното издание на Остромировото евангелие) не му се удава да осъществи. Издателската дейност на И. се характеризира с голяма точност при предаването на текстовете, постигната след предварително всестранно проучване от палеографска, археографска, текстологична и лингвистична гледна точка. Друга отличителна черта в работата му е събирането на отделни фрагменти от различни книгохранилища и определянето на принадлежността им към един ръкопис. Така изданието на Слепченския апостол е събрано от шест части, съхранявани на шест различни места. При сравнителния анализ на текстовете проличава високата професионална подготовка на И., отличното познаване на голямо количество палеографски и правописни особености на различни ръкописи.

 

Въз основа на проучванията си в книгохранилищата И. публикува няколко описания на слав. ръкописи, които съдържат ценни данни за неописани дотогава ръкописни сбирки: колекцията на Ст. Веркович в Загреб (1904), на Б. Копитар в Любляна (1904), на П. А. Сирку в Петербург (1908), на Зографския манастир (1908). Особено важен е последният опис-каталог — пръв опит да се обгърне по-цялостно ръкописното богатство на манастира „Зограф“. Включени са 184 ръкописа, придружени с кратка характеристика за всеки един от тях. Въпреки краткостта на описанието и някои неточности при датировката, каталогът на И. в продължение на десетилетия остава единственият попълен археографски обзор на сбирката.

 

Основната насоченост на заниманията на И. — история на праслав. език, на диалектите и проявленията им в слав. средновековна книжнина, най-добре проличава в неговите етимологични изследвания, които наброяват над 200 статии, бележки и съобщения. Научният му метод е комплексен и се състои в съпоставителен анализ главно на следните равнища: фонетични изменения в

 

 

104

 

лексемите и морфологично редуване в сходните морфеми, т.е. лексемно и морфологично обяснение на отделни фонетични явления. „Морфологичността“ в подхода на И. му дава основания за критика на младограматическата школа в езикознанието. Възгледите му найярко се проявяват в проучванията му в областта на праслав. език и в най-представителния му труд — „Праславянская грамматика“ (1916). Книгата представлява първият компендиум по праслав. граматика, в който тази научна дисциплина е отделена от историята на сравнителната граматика на старите слав. езици. Въпреки че много от изводите на И. днес са коригирани в съответствие със съвременните постижения в езикознанието, трудът му запазва голямото си научно-теоретично значение.

 

Лингвистичните възгледи на И. се отразяват и в неговите изследвания по истор. граматика на слав. езици. Той отделя специално внимание на развоя на старобълг. език (наричан от него старославянски), който е в основата на средновековната слав. писмена култура. Понякога е склонен да преувеличава ролята на морфологичните фактори при езиковите изменения, което се проявява главно при опита за реконструкция на диалектните различия в слав. езици. Много съвременни диалектни особености И. извежда от праслав. епоха. Скептицизмът му по отношение на истор. фонетика не се потвърждава от съвременните изследвания. Това се отнася и до многобройните му статии и бележки, посветени на историята и на съвременното състояние на източнослав. и западнослав. езици. И в тези свои трудове И. се проявява преди всичко като етимолог с извънредно широки научни познания. Завършек на неговото дело в областта на езикознанието е „Этимологический словарь“, върху който работи в последните години от живота си, но изданието като цяло не се осъществява.

 

Посвещавайки целия си живот на слав. филология, И. е един от ярките пропагандатори на тази наука. Дълбоко убеден в необходимостта от нейното всестранно развитие и популяризиране, той неведнъж подчертава нейното значение и широките перспективи за бъдещи постижения.

 

 

            Съч.:

o   Из истории старославянского аориста. — ИОРЯС, 5, 1900, 1, с. 191—203;

o   Об одном старославянском обороте с точки зрения славянских наречий. Лингвистические заметки. — Живая старина, 9, 1900, 3, с. 387—392;

o   Страничка из истории праславянского языка. — Научно-литературный сборник Галицко-русской Матицы, 1, 1901, 4, с. 275—279;

o   Родительный ли падеж местоимение чьсо? — ИОРЯС, 6, 1901, 2, с. 220—235;

o   К вопросу об образовании славянских наречий. — Научно-литературный сборник Галицко-русской Матицы, 1, 1901, 1, с. 26—32;

o   Дибирский отрывок сербской летописи. — Научно-литературный сборник Галицко-русской Матицы, 1, 1901, 2, с. 130—139;

o   Грамоты царя Йоана Асеня II. — ИРАИК, 7, 1901, с. 25—39;

o   Происхождение частицы -зи- в болгарском и сербском языках. — РФВ, 45, 1901, 1—2, с. 71—81;

o   О некоторых именных формах славянского местоимения. — В: Памяти Л. Н. Майкова. СПб., 1902, с. 73—87;

o   К истории склонений имен прилагательных. 3. — Научно-литературный сборник Галицко-русской Матицы, 1902, 2—3, с. 75—79;

o   Как возникло сербское кô (кто)? - РФВ, 48, 1902, 1—2, с. 424—428;

o   О некоторых архаизмах и новообразованиях праславянского языка. Морфологические этюды. Прага, 1902, 3, 127 с.;

o   Zur slavischen Wortbildung. — ASPh, 24, 1902, p. 224—228;

o   Сложные местоимения и окончания родительного падежа единственного числа мужского и среднего рода неличных местоимений в славянских языках. Этимологические исследования. Варшава, 1903, 187 с. (2 изд. 1905, 176 с.);

o   Рукописи Копитара в Люблянской лицейской библиотеке. — ИОРЯС, 9, 1904, 1, с. 247—272;

o   Рукописи Верковича в Загребской Академической библиотеке. — РФВ, 51, 1904, 1—2, с. 154—161;

o   К истории славянских азбук. — ВВр, 2, 1—2, с. 45—48;

o   Об одном афонском Служебнике в Погодинском древнехранилище Имп. публичной библиотеки. — РФВ, 52, 1904, 3—4, с. 207—224;

o   Среднеболгарские листки Ундольского XII-XIII вв. — ИОРЯС, 10, 1905, 3, с. 284—294;

o   Zur Geschichte der serbischen Deklination. — ASPh, 27, p. 73—77;

o   Софийский Октоих XIII в. — ИОРЯС, 10, 1905, 1, с. 204—228;

o   Окончание родительного падежа единственного числа женского рода основ на -а в праславянском языке. — В: Изборник Киевский, посвященный Т. Д. Флоринскому. Киев, 1905, с. 162—166;

o   Один случай грамматической аналогии в сербском языке. — В: Новый сборник по славяноведению учеников В. И. Ламанского. СПб., 1905, с. 307—317;

o   Ein Grigorovičsches Menaeum-Blatt aus dem XII Jahrhundert. — ASPh, 27, 1905, p. 424—431;

o   Отрывок среднеболгарской Служебной минеи XII—XIII вв. — РФВ, 53, 1905, 1, с. 62—71;

 

 

105

 

o   Македонский листок. Отрывок неизвестного памятника кириллической письменности XI—XII вв. СПб., 1906 (Памятники старославянского языка, 1., 5), 28 с.;

o   Значение и место науки о древнеславянском языке в ряду других дисциплин славяноведения. — ЖМНП, н.с., 1, 1906, 1, с. 41—51;

o   Грамота бана Кулина. Опыт критического издания текста с приложением фототипического снимка. СПб., 1906 (Памятники древней письменности, 165), 35 с.;

o   Копитарова Триодь XIII в. — РФВ, 55, 1906, 1—2, с. 199—215;

o   Апокриф „Acta Pilati“ в списке Орбельской Триоди XIII в. — РФВ, 56, 1906, 3—4, с. 209—217;

o   Сверлижские отрывки. — В: Статьи по славяноведению. 2. СПб., 1906, с. 91—128 (отделно издание СПб., 1906, 32 с.);

o   История славян. Курс, читанный в Харьковском ун-те. Осеннее полугодие 1908 г. Харьков, 1908, 289 с.;

o   Der Spirant v vor о aus idg. ae im Urslavischen. — ASPh, 29, 1908, p. 161—169;

o   Значение Афона в истории славянской письменности. — ЖМНП, н.с., 18, 1908, 1, с. 1—41;

o   Der Reflex des indogermanischen Diphtongs eu im Urslavischen. — ASPh, 29, 1908, p. 481—497;

o   Пергаменные рукописи П. А. Сырку. — РФВ, 59, 1908, 1—2, с. 350—361;

o   С. М. Кульбакин. Охридская рукопись Апостола конца XII в. (Издание Археографической комиссии при Министерстве Народного просвещения в Софии. С., 1907). [рец.] — РФВ, 60, 1908, 3—4, с. 217—221;

o   Лекции по истории южнославянских литератур, читанные в Харьковском ун-те 1907/08 учеб. г. Харьков, 1908, 133 с.;

o   Краткий курс истории южных славян, читанный в 1907/08 учеб. г. в Харьковском ун-те. Харьков, 1908, 52 с.;

o   Мануйловский апостол XIII в. — ИОРЯС, 12, 1908, с. 366—379;

o   Рукописи Зографското монастыря на Афоне. — ИРАИК, 13, 1908, с. 253—276;

o   Несколько конъектур к легенде о св. Вячеславе. — Записки Императорского Русского географического общества, 34, 1909 (Сборник в честь 70-летия Г. Н. Потанина), с. 13—18;

o   Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема Сирина, XI в. СПб., 1909 (Памятники старославянского языка. 1., 6), 32 с.;

o   Значението на Св. Гора за историята на славянската книжнина. — Славянски глас, 7, 1909, 3, с. 100—112;

o   Altkirchenslavisch vipiti. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung auf dem Gebiete der indogermanischen Sprachen, 43, 1909, p. 177—184;

o   Краткий курс истории южных славян, читанный в 1908/09 учеб. г. в Харьковском ун-те. Харьков, 1909, 211 с.;

o   Urslavisch jaščur ‘Eidechse’. — ASPh, 32, 1910, p. 337—343;

o   Суффикс oz- (ez-) в славянских языках. — ИОРЯС, 16, 1911, 4, с. 1—29;

o   Грамоты болгарских царей. М., 1911 (Древности. Труды Славянской коммисии, 5), 160 с. (фототипно изд. Gramoty Bolgarskich carey. Intr. I. Duičev. London, 1970, 10+164 p.);

o   Праславянское bъrnja ‘панцырь’. — Сборник Историко-филологического общества при Институте им. Безбородко в Нежине, 7, 1911, с. 1—18;

o   Die Reduktionsstufe in den Wurzeln ohne Sonanten in den slavischen Sprachen. — ASPh, 34, 1912, p. 1—17;

o   Слепченский апостол XII в. Μ., 1912, 92+135 с.;

o   Еще раз об образовании родительного падежа множественного числа имен существительных в сербохорватском языке. — ИОРЯС, 19, 1914, 2, с. 108—119;

o   Охридские глаголические листки. Отрывок древне-церковно-славянского евангелия XI в. Петроград, 1915 (Памятники старославянского языка, 3., 2), 33 с.;

o   Звук ch в славянских языках. — ИОРЯС, 20, 1915, 3, с. 53—118;

o   Праславянская грамматика. Нежин, 1916, 536 с.;

o   Мнимая ассимиляция редуцированных гласных в праславянском языке. — ИОРЯС, 22, 1917, 1, с. 188—204;

o   Кто был черноризец Храбр? — Византийское обозрение, 3, 1917, с. 151—156;

o   Проблема праславянской прародины в научном освещении А. А. Шахматова. — ИОРЯС, 25, 1920, 1, с. 419—438;

o   О грамоте папы Адриана II в Похвальном слове Кириллу и Мефодию. — В: Обзор преподаванию на Ист.-филол. фак-те Саратовского ун-та 1920—21 г. Приложение. Саратов, 1921, с. 1—21;

o   К вопросу о чередовании гласных ряда -о -е в начале слова в славянских языках. — Slavia, 2, 1923, р. 232—276;

o   Что такое славянская филология. — Ученые записки Саратовского университета, 1, 1923, 3, с. 1—13;

o   Один эпизод из Корсунского периода жизни Константина Философа. — Slavia, 3, 1924, р. 45—64;

o   „Написание о правой вере“ Константина Философа. — В: Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 63—89;

o   Еще раз о праславянских дублетах jelenь, olenь. — Slavia, 4, 1926, р. 387—394;

o   До критики канону Володімирових богів. — Записки Украинского наукового товарютва в Київі. Науковиі збірник, 20, 1926, с. 11—15;

o   О значении языкознания для истории первобытной культуры. — В: Научно-педагогический сборник Восточного педагогического института в Казани. 2. Казань, 1927, с. 9—26;

o   К истории носовых основ праславянского глагола. — В: Сборник статей в честь акад. А. Н. Соболевского. Л., 1928, с. 250—252;

o   Златоструй XI в. А. Ф. Бычкова. С., 1929 (Български старини, 10), 63 с.;

o   Към въпроса за българското влияние върху староруското църковно право. — БПр, 1, 1929, 2, с. 243—248;

o   Одна балтославянская морфологическая изоглосса. — PF, 14, 1929, р. 591—598;

o   Погодинские кирилловско-глаголические листки. — Bsl, 1, 1929, р. 86—118;

o   К истории инфинитива в праславянском языке. — Доклады АН СССР, серия В, 1930, 6, с. 100—104;

o   Где, когда, кем и с какой целью глаголица была заменена „кириллицей“? — Bsl, 3, 1931, р. 79—88;

o   Об епископском титуле Климента Словенского. — МкП, 7, 1932, 4, с. 11—24;

o   Urslavische nevodъ. — Indogermanische Forschungen, 50, 1932, p. 59—62;

o   Юда. (Странички из славянской мифологии). — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината му. С., 1933, с. 467—474;

o   Опыт систематической кирилло-мефодьевской библиографии. Под ред. и с дополнениями М. Г. Попруженка и Ст. М. Романского. С., 1934, 303 с.

 

            Лит.:

·       Романски Ст., Ст. Младенов. Г. А. Ильинский (по случаю выборов в члены-корреспонденты БАН). — ЛБАН, 12, 1931, с. 31—33, 51—55;

·       Кульбакин С. С. — ЈФ, 13, 1933/34, с. 227—229;

·       Василев Ст. п. Кирило-Методиевска библиография. — Родна реч, 8, 1934—1935, 3—4, с. 170—172;

·       Бобчев Ст. — Славянски глас, 29, 1935, с. 101—105;

·       Vajs J. —Slavia, 13, 1935, p. 586—587;

·       Mazon A. — RES, 14, 1934, p. 236—237;

 

 

106

 

·       Pata J. — Slavia, 14, 1936/37, р. 306—307;

·       Kurz J. — LF, 64, 1937, p. 344—347;

·       Mazon A. Iljinskij G. — RES, 22, 1946, p. 294—295;

·       Трубачев O. H. Этимологический словарь славянских языков Г. А. Ильинского. — ВЯ, 1957, 6, с. 91—96;

·       Журавлев В. К. Григорий Андреевич Ильинский. (1876—1937). М., 1962, 78 с.;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. 1. Минск, 1976, с. 229—236;

·       Колесов В. В. Ильинский Григорий Андреевич. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 167—168.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (18). ИЛИРИК, Илирия (грц. Ἰλλυρίς, лат. Illyria, Illiricum) — истор. област, която обхваща западната част на Балк. п-в. Първоначално под И. се е разбирала територията, населена със сродни на траките индоевроп. племена — илири, от които получава името си. По-късно в Римската и Виз. империя с името И. се обозначават военноадминистративни единици с различен обхват. У по-късните виз. автори (от XIII—XV в.) И. се замества с Δύσις (Δυσμαί); с това съдържание прониква като географско понятие и в старобълг. книжнина.

 

След завладяването на северозападните земи на Балканите и на Среднодунавската низина през 27 пр.н.е. Рим образува провинцията И., която се състои от Долен И. (Далмация) и Горен или Източен И. (Панония). Главен град е Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия). През I в. се обособяват две провинции — Панония и Далмация. При административната реформа по времето на императорите Диоклециан (284—305) и Константин I Велики (306—337) се сформира префектура, обхващаща освен тези две провинции и Реция, Норикум, Горна Мизия, Дакия, Македония и Гърция. През IV в. Панония се разделя на Горна (Първа) — на север от р. Драва, и Долна (Втора) — на юг от нея. След разпадането през 395 на Римската империя на Източна (Византия) и Западна префектурата И. се поделя на две части, които са включени в префектурите Италия и Източен И., съставен от два диоцеза: Дакия — с провинциите Горна Мизия, Крайбрежна и Вътрешна Дакия, Дардания и Превалитана, и Македония — с провинциите Стари и Нови Епир, Първа и Втора Македония, Тесалия, Ахая или Елада и Крит. Главен град на Източен И. е Солун.

 

След опустошаването на северозападните части на Балк. п-в от вестготите (в началото на V в.) и от остготите, хуните и други „варвари“ (в края на V в.) по време на управлението на имп. Юстиниан I (527—565) Византия отвоюва през 536 Далмация от Остготското кралство. При административното преустройство през 536 Далмация се обособява като отделна провинция с главен град Салона (развалини до дн. гр. Сплит, Хърватско).

 

Поради коренните преобразувания, настъпили с походите на аварите, прабългарите и южните славяни и завършили с окончателното заселване на последните на Балк. п-в през VI—VII в., виз. власт в почти всички владения в Европа (с изключение на някои крайбрежни ивици и Елада) е унищожена. През 582 гр. Сирмиум е опразнен от византийците и попада заедно с цяла Панония в пределите на Аварското хаганство.

 

 

107

 

ИЛИРИК

 

От средата на VII в. префектурата И. съществува само номинално и префектът ѝ става епарх на Солун до създаването през първата половина на IX в. на виз. военноадминистративна единица от нов тип (тема) Тесалоника начело със стратег.

 

През 614 славяните от югозападната група разрушават почти напълно Салона и временно премахват контрола и влиянието на Виз. империя както по брега, така и във вътрешността на североизточната част от Балк. п-в, включително и в И. Далмация и Горна Панония са заселени от югозападната група славяни, а Долна Панония — от югоизточната или бълг. група славяни, които образуват свои княжества (славинии или архонтии според виз. извори), подчиняващи се на върховната власт на аварския хаган. Към средата на VII в. той назначава за управител (наместник) на Сирмиум (наречен от славяните Срем) Кубер — брата на хан Аспарух. Заедно с част от подчинените си прабългари (местни и забегнали с него от Кубратовата „Стара България“) и отвлеченото при набезите на аварите на юг от Дунава старо балк. население той се преселва през последните

 

 

108

 

десетилетия на VII в. в Солунското и Прилепското поле.

 

След възстановяването на виз. власт по Адриатическото крайбрежие нейни опори стават новообразуваните теми Дирахион (VIII в., със средище в едноименния град, наричан от славяните Драч; дн. Дуръси, Албания) и Далмация (първата половина на IX в.). Териториите им носят вече техните имена, но по традиция виз. писатели продължават да означават като И. онзи дял на Балк. п-в, който се намира на запад от Солун. Старобълг. книжовници също възприемат тази практика.

 

Виз. империя не възвръща властта си върху Панония до 1018, когато имп. Василий II Българоубиец превзема Сирмиум—Срем като последна опора на бълг. царство. След унищожаването на Аварското хаганство ок. 800 подвластните му земи на изток от Среден Дунав с междуречието на Драва и Сава (известно в средновековните извори и в ново време като Срем) и Горна Мизия (Поморавието) са включени в пределите на бълг. държава през управлението на хановете Крум и Омуртаг. Князете на слав. племена от бълг. група (тимочани, моравци и др.), недоволни от административното преустройство, увеличило централизацията в бълг. държава и ограничило племенното им самоуправление, през 818 и 822 се опитват да заменят върховенството на хана в Плиска с върховенството на франкския император. Те обаче са задържани в пределите на Б-я от хан Омуртаг, който през 827 и 829 води успешни военни действия срещу франките по р. Драва и урежда граничните въпроси. Князът на Панонска Славония Ратимир се признава за васал на бълг. хан, а останалите племена получават назначени от него управители. През втората половина на IX в. Източнофранкското кралство подновява експанзията си на юг и югозапад. То успява да наложи своето върховенство върху слав. князе в Панония и Далмация, но Белградската крепост и Горна Мизия остават в пределите на Б-я.

 

Разпространението на християнството сред южните славяни през IX в. подновява стария спор между Римската и Виз. църква за църковната власт над И. и за бълг. диоцез. Съперничеството се изостря още повече от сложните политически взаимоотношения между слав. княжества в Далмация, Славония и Панония, Източнофранкската империя, Б-я и Византия. Немското духовенство в лицето на залцбургския архиепископ, който през 798 получава от Рим мисионерските права и църковната грижа и върху земите на юг и западно от Дунава, влиза в спор с папството. През 869 папата възобновява унищожената през VI в. архиепископия И. и ръкополага Методий за архиепископ на Панония със средище Сирмиум (раннохристиянската катедра на св. Андроник); по този начин се стреми да отслаби позициите на франкските църковни власти, действуващи твърде независимо, и да направи опит за привличане под папска власт на Източен И., който след VI в. е под властта на Виз. църква. Методий обаче не успява дори да стигне до своя епископски град, тъй като през пролетта на 870 е заловен от немските епископи и предаден на църковен съд в гр. Регенсбург. Диоцезът, обхващащ Западен и Източен И., става повод за раздори с немското духовенство. След унищожаването (в началото на X в.) на Велика Моравия от маджарите, които се заселват през 896/897 в Горна Панония, Долна Панония (междуречието на Драва и Сава) се връща в пределите на бълг. държава. Епископът на Срем е подчинен на самостойната от 870 Бълг. църква (от 927 — патриаршия) със седалища последователно в Дръстър, Преслав и Охрид, а след 1018 — на Охридската архиепископия. След падането на бълг. държава под виз. власт в Срем е образувана едноименна виз. тема. От края на XI в. Долна Панония заедно със Срем и с останалите части на И. влиза в пределите на Унгарското кралство.

 

 

109

 

            Лит.:

·       Zippel G. Die römische Herrschaft in Illyrien bis auf Augustus. Leipzig, 1877, 312 p.;

·       Kornemann E. Dioecesis. — In: Paulys RealEncyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Hrgb. v. G. Wissowa. 5. Stuttgart, 1903, col. 730;

·       Vulić N. Illyricum. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Hgrb. v. G. Wissowa. 9. Stuttgart, 1916, col. 1085—1088;

·       Dvornik F. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Praha, 1933, p. 4, 6, 9, 167, 233, 235, 249—256, 258, 259, 262—272, 274—275, 282, 312, 314;

·       Dvornik Fr. Byzancia a Vel’kà Morava. Methodová diecéza a boj о Illyricum. — In: Risa Vel’komoravská. Praha, 1933, p. 101—225;

·       Novak G. Prošlost Dalmacije. 1.—2. Zagreb, 1944, 215 p.;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1963, p. 9, 29, 102, 133, 134, 148;

·       История Византии. 1. Μ., 1967, с. 68, 73, 82, 95, 120—130, 140—141, 181, 183, 268, 280—281, 296, 312, 339—341, 348, 356;

·       Boba I. The Episcopacy of St. Methodius. — Slavic Review, 26, 1967, 1, p. 85—94;

·       Dvornik Fr. Historie et civilisation de l’antiquité aux débuts de l’époque contemporaine. Paris, 1970, p. 41, 44, 47—49, 65—66, 77, 87, 109, 111—112;

·       Boba I. Moravia’s History Reconsidered. A Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971, p. 4, 19, 78, 84, 92, 104, 110—113, 115, 121, 133, 148;

·       Коледаров П. Политическа география на средновековната българска държава. 1. 681—1018. С., 1979, 86 с.;

·       Младенова М. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 30—38.

 

Петър Коледаров

 

 

    (19). ИЛЧЕВ, Петър Стефанов (9.XI.1927—2.I.1995) — бълг. езиковед, специалист по старобълг. език и по история на бълг. език. Роден в Ботевград. Завършва класическа гимназия в София (1946) и слав. филология в Софийския унив. (1951). Аспирант (от 1951), редовен асистент (от 1958), доц. (1974) при Катедрата по бълг. език в Софийския унив. (хабилитационен труд: „Старобългарската глаголица като графична система“). Чете лекции по старобълг. език и история на бълг. език в Софийския унив. и в Пловдивския унив. „Паисий Хилендарски“. Награден с орден „Кирил и Методий“ I ст. (1985). Умира в София.

 

Петър Илчев

 

Основните научни интереси на И. са в областта на старобълг. палеография. Изследванията му се основават на определени, ясно формулирани методологически принципи. Той последователно разграничава графическия от звуковия език. Изследва графическата сегментация на текста и определя елементарните единици на различните му равнища. Без да пренебрегва културно-истор. аспект в изучаването на старобълг. писмо и филологическите въпроси за генезиса на старобълг. азбуки и за връзките помежду им, И. поставя на преден план въпроса за изучаването на всяка от азбуките като цялостна знакова система и за сравняването на различните графични системи на тази основа. Той разглежда глаголицата като знакова система, която се характеризира с определено отношение между означаващо и означавано, със своя парадигматика и синтагматика, синхрония и диахрония и съответно със свои подсистеми. В съответствие с това изучава структурата на глаголическата буква, разкрива елементите, които я изграждат, описва вариантите на всяка буква (алограмите). Според И. чертицата е основният конструктивен елемент на глаголическата графика. Тя е или права черта, или дъга и бива свободна, единично или двойно свързана. Основен буквен компонент и найотличителен графичен белег на глаголицата е петлицата, варираща по отношение на форма и големина. Друга съществена особеност на глаголическата графична система е вертикалната симетричност

 

 

110

 

на буквените ѝ знаци. И. вижда мотивировка на знакообразуването при глаголицата в наличието на фонетична близост или съседство в реда на азбуката.

 

Значителен е приносът на И. за определяне на графичната структура на Син.пс. Той установява, че в написването на запазената част са участвували 4 главни калиграфи (у него означени с А, В, С, D) и 6 помощни преписвачи (съответно А’, В’, В”, В’”, С’, С”), извършени са съвременни на писането редакционни поправки (отбелязани с грц. букви от α до ι). Всеки от почерците се характеризира и с някои индивидуални особености в графиката и орнаментацията, със специфична употреба на неглаголически букви — византийски и кирилски, с различия в допълнително нанесените пояснения във вид на глоси извън колонката. Въз основа на тези данни И. стига до извода, че ръкописът е създаден в голям старобълг. скрипториум, който разполага със значителен брой квалифицирани книжовници; скрипториумът вероятно е новооснован, тъй като е трябвало бързо да бъде снабден с псалтирен текст. Работата по преписването е била поделена между четирима опитни калиграфи, първият от които е забележителен илюстратор; той е поел отговорността за цялостното изработване на книгата. В отделни случаи за кратко време са помагали повече или по-малко опитни преписвачи.

 

И. е автор и на изследвания в областта на старобълг. синтаксис и истор. лексикология. В обобщителна статия проследява развоя на бълг. език от постепенното му отделяне от праславянски до днес и разкрива ролята на старобълг. книжовен език в историята на бълг. и слав. култура. Този проблем той разглежда в тясна връзка с „необикновения лингвистичен дар“ на Константин-Кирил Философ, който „като езиковед е на висотата на лингвистиката от XX в.“.

 

 

            Съч.:

o   Из българската историческа лексикология. Стб. ключити с