__Ж_
1. Ж (П. Илчев, Б. Велчева) 680
2. Жефарович, Христофор (края на XVII в.–18.IX.1753) (П. Динеков) 682
3. Живописта в България през IX-X век (Л. Мавродинова) 682
4. Жинзифов, Райко (Ксенофонт) Йоанов (15.II.1839–15.II.1877) (А. Милтенова) 687
5. Житийна литература (Кл. Иванова) 689
6. Жития на Наум Охридски (Кл. Иванова) 698
7. Жуковска, Лидия Петровна (Жуковская, Л.П.) (5.IV.1920) (Анг. Даскалова) 704
(1). Ж — седмата буква в двете старобълг. азбуки; предава специфичен съгласен звук, характерен за слав. фонетична система, но липсващ в грц. език. Поставена е непосредствено пред знака за африката ѕ ( = дз) поради близостта между фонетичните значения на двете букви (срв. и вмъкването на знака за б пред знака за в). Нарича се живѣтѣ (повелително наклонение от глагола жити — „живея“). В глаголицата има числена стойност 7, в кирилицата е без цифрово значение (в нея числена стойност имат само онези буквени знакове, които са заети направо от виз. унциал).
Глаголическото начертание за ж е изградено от хоризонтална двойка
петлици, поставени в долната редова ивица и свързани в най-високите си вътрешни
точки чрез хоризонтална линийка; горната част на конструкцията се състои от две
антени („рогчета“) (сх.
).
1. Петлиците носят общите стилови особености на отделния старобълг. глаголически почерк — варират по закръгленост, ъгловатост, отношение между хоризонталния и вертикалния диаметър, големина, отдалеченост една от друга и др.
2. Разнообразието, с което се представя глаголическият ж-знак в отделните ръкописи, се определя преди всичко от вида, големината и разположението на образуващите горната буквена част антени. Най-често те имат вид на обърнати навън дъгици; големината им зависи от техния наклон спрямо хоризонталните редови линии и от височината на петлиците. Обикновено антените заемат малко повече от половината на общата буквена височина (Клоц. сб., Мар. ев.)
681
или са толкова високи, колкото и петлиците (Зогр. ев., Син. пс., Охридските
глаголически листове); по-ниски са във втория главен почерк на Син. пс. Редовно
стърчат над реда „рогчетата“ на ж-конструкцията в Рилските глаголически
листове, интерполираната част на Зогр. ев., Боянския палимпсест и особено в Син.
евх. В по-късната (хърватската) глаголица петлиците постепенно се разрастват,
докато обхванат цялото пространство между горната и долната редова линия, а
антените стават много малки и се изтласкват над реда (сx.
). Най-ниските им
точки са ориентирани към средата на лигатурното хоризонтално щрихче (тип
),
но в някои почерци (напр. в Зогр. ев., Боянския палимпсест) точката на
съединяването е по-вдясно (сх.
); такива написания се явяват спорадично и
другаде. Понякога антените не се докосват долу — такива примери има в много
глаголически почерци (Клоц. сб., Син. евх., Охридските глаголически листове,
някои преходни по-късни паметници). От тях се е оформил буквеният вариант с
раздалечени долни краища на „рогчетата“, особено характерен за първия главен
писач на Син. пс. (тип
). В горните си краища антените почти винаги имат
различна по големина и по наклоненост засечка (сериф). Особено интересен вид
получават антените в Син. евх. (тип
).
Кирилската буква ж е сходна по начертание с глаголическата буква
. В
начертанието на ж се наблюдава голямо разнообразие. В най-ранните
кирилски паметници буквата се пише с три маха — първо средния стълбец, след това
двете странични линии, които се кръстосват по средата. В Хилендарските листове,
Листовете на Ундолски, Ен. ап., Охридския апостол, Добромировото евангелие;
порядко в Сав. кн. и Супр. сб. и др. страничните черти завършват в долния край
или в горния и долния край с пречупени връхчета, с което долната част на буквата
напомня някои начертания на
ѧ
и ѫ в Листовете на Ундолски и Ен. ап., на ѫ в Добромировото
евангелие и др.
Като старинна черта в някои от най-ранните кирилски паметници се среща
ж,
което често излиза над останалите букви с трите си горни черти или само със
средната линия. Такива случаи са сравнително най-много в Сав. кн., Хилендарските
листове, Листовете на Ундолски. В Добромировото евангелие, главно в първия
почерк, ж се показва понякога под останалите букви. Както „високото“,
така и „ниското“ ж трябва да се свържат с глаголицата. „Високото“
познават редица глаголически паметници — Асем. ев., Зогр. ев., Син. евх.
„Ниското“ ж в Добромировото евангелие е свързано с маниера на „висящо“
писане в ръкописа, при който буквите са изравнени по горната линия на реда, а в
долния край определени букви имат по-голяма дължина. Подобен маниер познава и
„висящата“ глаголица (Киевските листове, Син. пс.).
Общо взето, в старобълг. паметници ж се отличава с хоризонтална и вертикална симетричност на начертанието. В развоя на писмото се наблюдава нарушаване на тази симетричност. Тенденцията към вертикална несиметричност (намалена горна част) води началото си от калиграфски изисканата кирилица на ранни паметници (напр. в Супр. сб.). През втората половина на XIII и през XIV в. (Търновско евангелие от 1277, Тертерово евангелие от 1322) горната част заема не повече от 1/3 от височината на буквата. Хоризонталната несиметричност се проявява в различни извивки на страничните черти и в различното място, на което те допират отвесния стълбец. Най-ярка проява на тенденцията към хоризонтална несиметричност на начертанието се открива в една група сходни по почерк паметници — Карпинското евангелие, Норовското (Уварова) евангелие, Рилското а евангелие, Хилендарското евангелие, Севастияновия сборник.
682
Спорадично се срещат някои редки и особени видове „ж“ —
(с къса средна
линия) в надписа на Иван Владислав,
— в скалния надпис при с. Крепча,
Търговищки окръг, и два случая в Добромировото евангелие (л. 130а2, 13161),
във втория почерк на Рилското б евангелие и др. В много търновски
ръкописи от XIV в. и по-рядко в ръкописи от XIII в. се среща начертание на ж
със стълбец, който излиза над линията на реда.
Петър Илчев Боряна Велчева
(2). ЖЕФАРОВИЧ, Христофор (края на XVII в. — 18.IX.1753) — южнослав. книжовник и художник. Роден в Дойран; българин по произход. Школува като художник в грц. културен център, вероятно Солун или Солунско. През 1734 се явява в Белград, а след това в Унгария и Виена. Пътува много, бил е на поклонение в Ерусалим, през 1744—1745 е в Света гора. Оставя богато художествено наследство като живописец, график и гравьор; издава и илюстрира книги. Умира в Богоявленския манастир в Москва; в завещанието си се нарича „священик булгар Зефарович“.
Най-забележителният книжовен труд на Ж. е „Стематография“ (Виена, 1741); в заглавието е назован „илирико-росианский общий зограф“. Това е сборник с изображения на бълг. и сръбски владетели и светци и на 56 герба; под гербовете се намират четиристишия, които характеризират съответните страни и народи. В специално изложение са обяснени произходът и значението на гербовете; дадени са и някои истор. сведения. „Стематографията“ е била много популярна сред българите както с изображенията си, така и със сведенията, които се дават за бълг. история. Паисий Хилендарски е познавал книгата на Ж. и я е използувал като извор. В „Стематографията“ са поместени изображения на Методий, Наум, Климент и Теофилакт. Това са вероятно първите отпечатани изображения на Методий, Наум и Климент. Нарисувани от Ж., те заемат важно място в иконографията на слав. просветители и са изиграли положителна роля за популяризиране на техните образи и дело през XVIII и XIX в. сред българите и сред южните славяни изобщо.
През 1841 Ив. Богоров издава в Одеса бълг. герб от „Стематографията“; този герб става основа на бълг. държ. герб след Освобождението на Б-я от османско робство 1878.
Лит.:
· Скерлић J. Српска књижевност у XVIII веку. Београд, 1909, с. 246—253;
· Петровский Н. М. К биографии Христофора Жефаровича. — ИОРЯС, 15, 1910, 2, с. 297—313;
· Пенев Б. История на новата българска литература. 1. С., 1930, с. 338—350 (2 изд. 1. С., 1976, с. 256—268);
· Динеков П. Първи възрожденци. С., 1942, с. 44—48;
· Атанасов П. Начало на българското книгопечатане. С., 1959, с. 93—120;
· Дело Христофора Жефаровића. Илирико-Сербский зограф. Нови Сад, 1961, 132 с.;
· Драгова Н. Домашни извори на „История славеноболгарская“. — В: Паисий Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, с. 331—336;
· Dinekow P. Paisij Chilendarski a Christofor Żefarowić. — Pamiętnik Słowiański, 13, 1963, p. 37—52 (същото в: Динеков П. Из историята на българската литература. С., 1969, с. 153—164);
· Георгиев Ем. Ревнители на българското отечество. С., 1966, с. 7—12;
· Божков Ат. Делото на Христофор Жефарович. — Пулс, 6, бр. 8, 20.II.1968.
Петър Динеков
(3). ЖИВОПИСТА В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ IX—X ВЕК. В първата бълг. столица Плиска, която е предимно военен център на държавата, не са намерени по-съществени стенописни фрагменти. Съществуват косвени сведения за живописна украса в двореца на княз Борис I. Според една виз. легенда още като езичник той повикал виз. живописец Методий да нарисува стенописи в двореца. Живописецът изобразил на цяла стена Страшния съд и това толкова потресло бълг. владетел, че той решил да се покръсти. Фактическата основа на тази легенда е едно сведение у Продължителя на Теофан, което се отнася за периода веднага след приемането на християнството.
683
Апостол Филип. Рисувана керамика от Тузлалъка край Преслав, IX—X в.
Фрагменти от керамични икони от Тузлалъка край Преслав, IX—X в.
Св. Теодор. Керамична икона от манастира в Патлейна, IX—X в.
В описанието на Преслав, поместено в Шестоднева, Йоан Екзарх говори за изображение на цар Симеон „изписано с бои на стена“, а намерените в Кръглата църква (построена от Симеон преди 907) мозаични кубчета позволяват да се предположи, че там е имало мозаично изображение на владетеля-ктитор. От стенописите в преславските постройки са запазени незначителни фрагменти, които не позволяват да бъдат възстановени декоративната система, иконографията и стиловите особености на най-ранната бълг. живопис. За нейните качества съдим чрез друг отрасъл на изкуството — преславската рисувана керамика, тъй като тя е служела предимно за стенна облицовка. Намерени са керамични фрагменти от изображения на хора, евангелски сцени, образи на. Богородица, архангели, апостоли и изображението на св. Теодор от манастира в местността „Патлейна“.
684
Изображение на архангел върху керамика от Преслав, IX — X в.
Фрагмент от фреска в първоначалната църква на манастира „Св. Наум“ при Охридското езеро, X в.
Фрагмент от фреска с лицето на непознат светец от църквата при Водоча, X в.
Тази пренесена в друга техника живопис притежава много източни черти: широко отворени очи, плътна твърда линия на контура, почти пълна липса на моделировка, чисти минерални тонове.
В западните бълг. области са разкрити повече стенописни паметници. В първоначалната църква на манастира „Св. Наум“ на брега на Охридското езеро, посветена на архангел Михаил и построена през 905 със средства, дадени от княз Борис и цар Симеон, е запазен фрагмент от лице от първия живописен слой. Няколко фрагмента са открити и от първата живопис на църквата „Свети Леонтий“ в с. Водоча, Струмишко, датирани от югославския учен П. Милкович—Пепек от времето на Първата бълг. държава. В Костур, който през управлението на княз Борис е в бълг. граници, съществуват останки от първоначалната живопис в три църкви. Грц. учен Ст. Пелеканидис датира стенописите от първия слой в църквите „Св. Стефан“ и „Св. Архангели“ от IX в., а стенописите в църквата „Св. врачи (Безсребърници) Козма и Дамян“ — от X в. Разпределението на образите в първите две църкви и техният стил напомнят на стенописите от VI—VII в. в Бауит, Египет,
685
Константин и Елена. Стенопис в църквата „Св. Врачи Козма и Дамян“ в Костур, X—XI в.
Св. Никола. Детайл от стенопис в църквата „Св. Врачи Козма и Дамян“ в Костур, X—XI в.
Пророк Йона. Стенопис в църквата „Св. Георги“ в София, XI в.
и някои от ранните скални църкви в Кападокия, Мала Азия. Църквата „Св. врачи Козма и Дамян“ е била изписана вероятно през втората половина на X в. От първия слой са разкрити изображенията на св. Никола, св. Василий, Константин и Елена. И четирите се характеризират с чисто източен „експресивен реализъм“, който е налице както в преславските керамични плочки, така и в образите от инициалите на Асеманиевото евангелие. Образът на св. Никола от Костур има близък паралел в изображение, вероятно на същия светец, в стенописите от първия слой на църквата „Св. Ахил“ на Преспанското езеро. Тези стенописи обаче са в твърде лошо състояние и не дават възможност за по-подробен анализ. Същото може да се каже за първичната живопис в църквите „Св. Герман“ на Преспанското езеро, в с. Горни Козяк и в Старо Нагоричино.
Най-ранният по-добре запазен паметник на стенната живопис от тази епоха в днешните бълг. граници са стенописите от първия слой в куполния барабан на църквата „Св. Георги“ в София. Това са фрагменти от осем ангелски фигури с обвити в кърпи ръце, устремени на изток и под тях — от четири образа на пророци между прозорците в североизточната част на тамбура.
686
Ангел. Стенопис в църквата „Св. Георги“ в София, X—XI в.
Изображенията на пророците са много избледнели, но фотографии от 30-те г. на XX в. показват образа на пророк Йона, източно от северния прозорец. До източния прозорец днес се различава по традиционното си облекло и надписа върху свитъка само Йоан Кръстител. През 1971 реставраторите на Националния институт за паметниците на културата разкриват под по-късен слой (от XIV в.) единственото запазено лице от свитата на ангелите, работено от същата ръка, която изписва пророк Йона. И двете фигури, едри и стабилно изградени, създават внушение не само за маса и обем, но и за физическо присъствие — те са изключително монументални. Ритъмът на гънките по античните им дрехи е обусловен от плътните форми на телата. Моделировката на плътта е изградена с умение, чрез преливи от меки прозрачнозеленикави и червеникавокафени сенки до светла, леко розовееща охра. Солидното изграждане на формата, което свидетелствува за влияние от мозайката, не е самоцел на майстора. Лицата са не само индивидуализирани, но и силно одухотворени и тази одухотвореност е подчертана и в стойките на фигурите. Съчетанието на присъщата на виз. изкуство през IX—X век моделировка с наченките на новия спиритуализъм, който характеризира виз. изкуство през XI в., насочва към вероятна дата на стенописите около края на X и началото на XI в., както още в 1946 ги датира Н. Мавродинов. Той ги свързва със стенописите в западните области на бълг. държава, като посочва тяхната прилика с изображенията в църквата „Св. София“ в Охрид, които, както се доказа неотдавна, са от втората четвърт на XI в. Те представляват обаче по-късен етап в развитието на стенната живопис, ако се съди по известен схематизъм не само в гънките на дрехите, но и в лицата на някои изображения. По отношение на декоративната система стенописите в църквата „Св. Георги“ също показват прехода от старата украса на храмовете, когато в купола се изобразява Възнесението, към по-късната, в която медалионът с Христос Вседържител заема калотата на купола. Този преходен характер между две епохи в развитието на източнохристиянската живопис е причина
687
за известна разлика в датирането на тези стенописи у отделните изследователи: от IX—X в. (М. Цончева) до XI в. (Б. Филов и А. Грабар). Почти квадратният унциал на грц. надписи към тези стенописи, както и живият спомен от елинистичните художествени похвати не позволяват те да бъдат датирани по-късно от първите десетилетия на XI в.
Лит.:
· Grabar A. La peinture religieuse en Bulgarie. Paris, 1928, p. 86—88;
· Филов Б. Софийската църква Св. Георги. С., 1933, с.48—50, 60—61;
· Миятев Кр. Старата църква Св. Георги в София. — Сердика, 1, 1937, 3, с. 10;
· Мавродинов Н. Старобългарската живопис. С., 1946, с. 20—55;
· Pelekanidis St. Kastoria. 1. Thessaloniki, 1953;
· Мавродинов Н. Връзките между българското и руското изкуство. С., 1955, с. 29—34;
· Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство. С., 1959, 310 с.;
· Миятев К р. Два поетически фрагмента у Йоан Екзарх като исторически извори. — Археология, 1, 1959, 1—2, с. 14—17;
· Pelekanidis St. I piu antichi affresci di Castoria. — In: XI Corso di cultura sull’Arte ravennate e bizantina. Ravenna, 1964, p. 351—366 (същото в: Studien zur frühchristlichen und byzantinischen Archäologie. Thessaloniki, 1977);
· Прашков Л. Нови данни за стенописите в църквата Св. Георги в София. — Изкуство, 16, 1966, 10, с. 32—35;
· Прашков Л. За средновековната живопис в църквата „Св. Георги“ в София. — Изкуство, 21, 1971, 10, с. 12—13;
· Красовска-Райнова Л. Нови проучвания и консервация на стенописите в църквата „Св. Георги“ в София. — Музеи и паметници на културата, 11, 1971, 4, с. 38—40;
· Красовска-Райнова Л. Най-ранната стенопис в ротондата „Св. Георги“ в София. — Музеи и паметници на културата, 13, 1973, 4, с. 17—18;
· Милковик Пенек П. Водоча. Скопје, 1975, с. 49—50;
· Прашков Л. Етапите на стенописите в църквата „Св. Георги“ в София в светлината на проблема за традицията и новаторството. — В: Традиция и нови черти в българското изкуство. С., 1976, с. 41—46;
· Мавродинова Л. Ранни стенописи. — В: История на българското изобразително изкуство. 1. С., 1976, с. 100—103;
· Цончева М. Църквата Св. Георги“ в Срфия. С., 1979, с. 135—153.
Лиляна Мавродинова
(4). ЖИНЗИФОВ, Райко (Ксенофонт) Йоанов (15.II.1839—15.II.1877) — бълг. писател и публицист. Роден в гр. Велес. Получава първоначално образование при баща си, учител по грц. език, а по-късно при учителя Николай Тонджаров Самоковеца. През 1856 е назначен за помощник-учител в бълг. училище в Прилеп при Димитър Миладинов, а от 1857 е самостоятелен учител в гр. Кукуш. През 1858 постъпва в Херсонската семинария в гр. Одеса, но скоро се премества в Москва, където през 1860 е приет в Историко-филологическия фак. на Московския унив. След завършване на университета (1864) става учител по старогрц. език в московски гимназии. Член е на Слав. комитет и сътрудник на Етнографския отдел при Императорското д-во на любителите на естествознанието, антропологията и етнографията (1868). Взима участие в Слав. конгрес в Москва през 1867, където произнася вълнуваща реч. През 1870 представлява одеските българи на годишното събрание на БКД в Букурещ. Дописен член на БКД (дн. БАН) от 1870. Умира в Москва.
Първото стихотворение на Ж. „Гулаб“ е отпечатано в сп. „Български книжици“ през 1860. Публикува оригинални и преводни творби в списанията „Братски труд“, „Периодическо списание“, вестниците „Българска пчела“, „Время“, „Народност“, „Дунавска зора“ и др. През 1863 излиза стихосбирката му „Новобългарска гусла“, а през 1868—1869 във в. „Народност“ — поемата му „Кървава кошуля“ (част), по-късно отпечатана като самостоятелно издание в Браила (1870). Превежда творби от Т. Г. Шевченко, М. Ю. Лермонтов, „Слово о полку Игореве“ и др.
Ж. развива широка дейност като публицист — обнародва статии с разнообразен характер в руския печат — „День“, „Современная летопись“, „Русский архив“, „Московские ведомости“, „Москва“, „Православное обозрение“ и др. Публикува и няколко статии във връзка с делото на Кирил и Методий.
Най-значителна е статията „По поводу тысячелетней годовщины св. Кирилла и Мефодия“ (День, бр. 18, 4. V. 1863, с. 17—18), посветена на чествуването на 11 май като общославянски празник.
688
Ж. подчертава, че
„память солунских уроженцев равнозначительна и дорога, как для русского и для болгарина, так для серба, для поляка, чеха и пр.”
и призовава към обединяване на усилията на всички слав. народи — източни и западни, за тържественото отбелязване на паметната годишнина. Като се спира подробно на приготовленията по случай големия празник у западните славяни и по-специално — у моравските чехи, авторът се обръща към руси, сърби и българи да се присъединят към тях, да си подадат ръка в знак на взаимна любов и разбирателство, за да отпразнуват заедно деня на слав. просветители. В края на статията Ж. дава няколко предложения за различни трудове, които да спомогнат за задълбоченото изучаване на Кирило-Методиевото дело. По повод на едно от предложените изследвания („Описание города Солуна, родины Кирилла и Мефодия, на Болгаро-македонском наречии“) X. Поленакович изказва през 1963 мнение, че Ж. е един от първите между славистите, които вече различават освен български и македонски език сред другите слав. езици. Това твърдение не отговаря на реалните схващания на Ж., който в случая подчертава, че става дума за диалекта на живеещите в Македония българи (българо-македонско наречие). В статиите „Славянское обозрение“ (День, бр. 36, 7. IX. 1863) и „Из заметок путешественника по Македонии, III“ (Современная летопись, бр. 36, 27. XI. 1866) Ж. разказва за празнуването на 11 май във Враца и в Прилеп. Делото на Кирил и Методий от гледна точка на бълг. църковен въпрос е разгледано в статиите „Современное состояние греко-болгарского вопроса“ (Православное обозрение, III, V, VII, XI, 1869), „Тысячелетие болгарской церкви“ (Православное обозрение, II, 1870) и „Судьба болгарской церкви“ (Православное обозрение, V, VI, VII, 1870) — особено подробно в последната статия, където Ж. си служи с многобройни истор. доказателства, цитати от изворите (Черноризец Храбър, Презвитер Козма и др.) и се опира върху изследванията на П. Й. Шафарик, М. Дринов, А. Ф. Гилфердинг и др. Подчертано е голямото значение на Кирило-Методиевото дело за културното и литературното развитие на българите и на всички славяни и е разгледана дейността на старобълг. книжовници от Охридското и Преславското книжовно средище (Климент Охридски, Константин Преславски, презвитер Григорий, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър).
Проникната от патриотичен възторг пред делото на Кирил и Методий и от идеи за общослав. единство е речта на Ж. на Слав. конгрес в Москва (май 1867):
„Здесь на этом месте, над головами всех нас, возвышалась и развевалась святая хоругва! — заявява Ж. — Это — священное знамя, осенявшее в первый раз, после долгой исторической разлуки, всех нас славянских братьев, знамя, на котором изображены лики святых Кирилла и Мефодия. Никто не станет спорить, что это священное знамя есть достояние общеславянское. Это так! Тем не менее, однако, не забудем, что наши славянские просветители и изобретатели славянской грамоты, св. Кирилл и Мефодий, родились в болгарской, или что все равно, в славянской Македонии, что они жили и взросли среди того народа, предки которого говорили на том же языке, который славянские просветители глубоко изучили, и на который они переложили священное писание.“
Интерес представлява бележката му „Еще о притчах св. Кирилла“, запазена в ръкопис в архива на П. И. Бартенев, редактор на сп. „Русский архив“ (Москва, Центральный государственный архив литературы и искусства, фонд № 46, опись 2, единица хранения № 295), написана по повод статията на А. И. Соболевски „Притчи св. Кирилла-философа, учителя славянского“. Без да притежава научна стойност, тя е свидетелство за трайните интереси на Ж. към кирило-методиевската проблематика и за неговата широка осведоменост.
689
В своята статия „Жинзифов в руския печат“ Л. С. Ерихонов сочи като принадлежаща на Ж. и статията „О праздновании памяти святых Кирилла и Мефодия“ (День, бр. 20, 18. V. 1863), в която се разказва за чествуването на 11 май в Московския унив., в Московската духовна академия, за службата в Успенския събор по този повод, за тържественото заседание на Дружеството на любителите на руската словесност и др., като се изтъква епохалното значение на Кирило-Методиевото дело.
Съч.:
o Избрани творения. С., 1939, 19+144 с. (2 изд. 1943, 166 с.);
o Публицистика. 1. С., 1964, 390 с.; 2. С., 1964, 346 с.;
o Съчинения. С., 1969, 488 с.
Лит.:
· Бобчев С. Райко Жинзифов. Живот и книжовпо-просветителна дейност. — Наука, 2, 1882, 8—9, с. 743—773;
· Ихчиев Л. Райко Ксенофонт Жинзифов. Живот и литературна дейност. — ИССФУ, 3 (1908—1910), 1911, с. 495—544;
· Орешков П. Райко Жинзифов като журналист. — МкП, 4, 1928, 1, с. 31—90;
· Ерихонов Л. Жинзифов в руския печат. — ЛМ, 7, 1963, 4, с. 71—81;
· Боршуков Г. Райко Жинзифов — публицист, патриот. — Септември, 17, 1964, 3, с. 94—104;
· Ерихонов Л. Р. Жинзифов и П. И. Бартенев. — ИИЛ, 16, 1965, с. 163—190;
· Ангелов Б. Ст. Борба за делото на Кирил и Методий. С., 1969, с. 159—160;
· Поленаковик Х. Во мугрите на словенската писменост. Скопје, 1973, с. 109—139, 260—281;
· Леков Д. Райко Жинзифов. Литературно-критически очерк. С., 1979, 88 с.
Анисава Милтенова
(5). ЖИТИЙНА ЛИТЕРАТУРА — дял от агиографията; обединява животоописания на видни християнски дейци, канонизирани от църквата. В жанрово отношение има изключително широк диапазон. Необходима предпоставка обаче е лицето, за което се създава житие, да е канонизирано от църквата. Първообраз на житията са т.нар. мартирологии (от грц. μάρτυς — ‘мъченик’ и λόγος — ‘ слово’) — кратки сведения за лица, пострадали при гоненията срещу християнството; изложени са според съдебните протоколи и завършват с мъченическата смърт на героя.
Житие на херсонските мъченици епископите Василий и Капитон в Супрасълския сборник, XI в.
Литературната обработка на житията е свързана с официалното налагане на християнството, с постановеното от църковната институция чествуване на мъчениците и с развитието на монашеството. В системата на средновековните жанрове Ж.л. заема особено място — с някои свои дялове тя се свързва непосредствено с богослужението, други дялове са предназначени повече за индивидуално четене. В богослужението пряко се използуват т.нар. кратки жития, които излагат в най-сбита форма „деянията“ на светеца. Обикновено те са обединени в сборници с устойчив състав, които на слав. почва носят името пролози (затова кратките жития се наричат и проложни); подреждат се в календарен ред за част от годината или за цяла година. В други случаи проложните жития се преписват на съответното място в службите и се поместват в т.нар. минеи. Пространните жития са най-широко разпространеното четиво в източния и западния християнски свят.
690
Кратко житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан. Препис в Стружкия миней, XIV в.
За средновековния читател те заместват много жанрове от дохристиянската художествена проза. Първите автори на жития пишат под влияние на късната елинска белетристика, като използуват най-добрите ѝ образци (Филострат, Флегонт, жизнеописанията на Плутарх, съчиненията на Ксенофонт, Тацит и др.). Те използуват преди всичко формата и композицията на риторичния тип биография. В такъв дух са изградени творбите на Григорий Богослов (IV в.) и на съвременника му Григорий Ниски. По същото време други агиографи съзнателно пренебрегват постиженията на „външните“ (т.е. нехристиянски автори) и създават жития, повлияни от аскетическия монашески идеал и от фантастичните сказания на Изтока, а в стилистично отношение — с многобройни заемки от Светото писание.
Още при възникването си Ж.л. се изгражда по две основни линии — като биографии за героя и като възхвали в негова чест. Най-известни образци от ранния ѝ разцвет са житията на Василий Велики от Григорий Богослов, на Григорий Чудотворец от Григорий Ниски и на Антоний Велики от Атанасий Александрийски от IV в., които служат за пример на всички средновековни автори, изучават се в училищата, в риторските школи: от тях се заемат не само отделни мисли и пасажи, но и цели епизоди; те се включват рано в репертоара на старата бълг. книжнина и влияят върху нейните оригинални творби. Във виз. Ж.л. се наблюдава диференциация на тематично и идеологически нееднородните жития. През IV—VI в., когато центрове на литературната дейност са главно големите манастири, житията съдържат редица интересни подробности за тях и в някои отношения са истински енциклопедии на манастирския живот и на неговото стопанство. По-късно, когато Цариград обединява културния живот на Виз. империя, в житията намират отражение политически събития и дворцови интриги. През периода на иконоборството и непосредствено след него Ж.л. се създава главно от известни и идейно ангажирани духовници. През X в. във Византия възниква широко движение за стилова ревизия на житията. Старите текстове се преработват според агиографския канон. По прозвището на най-известния житиеписец от това време Симеон Метафраст редактираните текстове се наричат Метафрастова редакция. Тя има в основата си идейно-естетически подбуди и окончателно установява житийния жанр във Византия като жанр с подчертана панегирична и учително-назидателна насоченост. В Ж.л. още от началото се обособяват групи жития, преследвани от църквата поради различни еретически моменти — несъгласие с догмите, с формите на култа и др. Към тези творби впоследствие се присъединяват и жития с народен характер, най-често незасегнатите от по-късните обработки „мъчения“, влезли в досег с фолклора;
691
Житие на Антоний Велики. Препис в сборник от XIV в.
те надхвърлят позволената фантастика на наивните чудеса, допускат езически мотиви, в различна степен се отклоняват и от литературния канон. Тези жития са много популярни и тяхното отношение към официалната книжнина не е винаги строго регламентирано. Интересът на слав. книжовници към тях е голям и преводите им са широко разпространени в Б-я през Средновековието.
Независимо от характера си житията като жанр се изграждат чрез общ изобразителен принцип — на последователната идеализация. Тя се проявява на първо място в това, че от жизнените факти се избират само ония, които показват героя като религиозно-нравствен образец. Така се създава присъщата за житийния жанр условност на повествованието; сюжетът се строи на принципа на дидактичната илюстративност, а образът се очертава в рамка от сравнения, цитати и реминисценции. Чудесата в много случаи играят роля на двигател в житийния разказ. Идеализацията не допуска стилистична неутралност; тя изисква определена емоционална оценка на образа. Затова възхвалата е необходим момент във всяко житие, но се проявява по различен начин и в нееднаква степен. Някои жития могат да се разглеждат по-скоро като творби на ораторската проза. В тези два плана — условно-биографичен и поучително-риторичен, още от IV в. се установява схема за писане на жития, която се спазва в общи линии през цялото Средновековие. В нея са включени предисловие, съставено от няколко устойчиви формули и цитати за ползата от прославата и от познаването на достойния живот, за назидателната цел на житиеписеца; главна част с биографични, често напълно условни моменти — благочестиви родители, славно родно място, ранно призвание към християнска добродетел, учение, решение да служи на бога, често съпроводено с видение или предсказание, подвизи в зависимост от агиографския тип (мъченик, отшелник, църковен деец или светско лице).
Житие на Пахомий. Препис в сборник от XIV в.
692
Житие на Атанасий Атонски. Препис в сборник от XIV в.
Бдински сборник с жития на светици, 1360 г.
Обикновено в тази част житийният разказ се разпада на отделни епизоди, хронологично неопределени и в повечето случаи обединени от привични за читателя общи места. Смъртта на героя, с която завършва животоописанието, е изходен момент за следващите епизоди — за чудесата и съдбата на мощите му. Разказите за пренасяне на мощите — по същество едно самостоятелно жанрово цяло в сложната ансамблова композиция на житието, са най-неустойчиви спрямо композицията и често се разпространяват като отделни творби.
В средновековната бълг. литература житията заемат централно място. Преводната агиография има първостепенно значение в книжовната продукция, а оригиналните творби бележат най-добрите постижения на старобълг. писатели, обогатяват жанра и откъм образност, и откъм идеи. Първите житийни произведения са свързани с култа към Кирил и Методий и към техните ученици. За църковен помен и прослава на първоучителите са създадени различни по характер жития. Двете Пространни жития на Кирил и Методий, излезли изпод перото на близките им съратници, съчетават овладяната агиографска форма и острата актуалност, присъща на следиконоборските жития, с народностна и демократична насоченост. Те са и първостепенни истор. извори за живота на слав. просветители. Кратките жития на Кирил и Методий (Успение Кирилово, Проложното житие на Кирил, Проложното житие на Методий, Общото проложно житие на Кирил и Методий), познати в многобройни преписи от различно време,
693
свидетелствуват за живия култ към Кирило-Методиевото дело през Средновековието. Във форма на кратко житие е създадената вероятно през виз. робство (1018—1186) апокрифна легенда за Кирил — т.нар. Солунска легенда. За Климент Охридски и Наум Охридски са създадени няколко жития (включително и на грц. език). От най-ранните житийни творби за тях до нас е достигнал само текстът на Наумовото житие (вж. Жития на Наум Охридски). Изгубено е най-старото житие на Климент, за което се предполага, че е създадено от негов ученик; въз основа на него Теофилакт пише своето Житие на Климент от XI в.
На бълг. почва се оказва продуктивен и типът жития на отшелници. През X—XI в. в Западна Б-я се подвизават първите бълг. анахорети — Иван Рилски, Прохор Пшински, Гавриил Лесновски и Йоаким Сарандапорски (Осоговски). Литературен израз на култа към тях са възникналите проложни жития, някои от които по-късно лягат в основата на по-обширни текстове. Най-много оригинални жития са писани за Иван Рилски, който е не само първият бълг. отшелник, но и най-популярният светец, тачен от бълг. народ. Предполага се, че за него е писано житие още през X в. в Рилския манастир, наскоро след смъртта му. То не е стигнало до нас. Най-ранното запазено житие за Иван Рилски е т.нар. Народно житие, възникнало преди 1183, основано върху местни устни предания и легенди, неиздържано от гледна точка на каноничната форма и с някои апокрифни елементи. По същото време е писано (а по-късно е преведено и на бълг. език) едно грц. житие за Иван Рилски от Георги Скилица, управител на София при имп. Мануил I Комнин (1143—1180).
Пространно житие на Константин-Кирил. Препис в панегирика на Владислав Граматик от 1479 г.
По време на първия разцвет на старобълг. книжнина се превежда значителен агиографски материал и се съставят първите житийно-панегирични и хомилетични тематични сборници. От този старобълг. фонд е запазена незначителна част: сборник с жития за месец март, т.нар. Супрасълски сборник, съдържащ преведен от грц. език дометафрастовски чети-минеен сборник жития, които са присъединени към цикъл хомилии за предпасхалните и пасхалните празници; откъси от житията на Кондрат и Текла, запазени в руски преписи от XI в., но възхождащи към Преславското книжовно средище ; преведените от презвитер Йоан жития на Антоний Велики и Панкратий Тавроменийски и др. Към най-ранната старобълг. епоха се отнасят и други жития, запазени в по-късни, главно руски преписи (напр. житията в т.нар. Успенски сборник от XII—XIII в.). Откъси от жития са поместени и в Симеоновия сборник от 1073 (от житието на Теодора и от житието на Ксенофонт). През виз. робство се превеждат и се преписват жития на популярни сред народа светци — Георги, Димитър, Николай Мирликийски, Неделя, Петка, Теодор Тирон и др.
694
Житие на Иларион Мъгленски от Евтимий. Препис в панегирика на Мардарий Рилски от 1483 г.
Житие на Йоан Златоуст. Препис в сборник от XV в.
Някои от тези творби имат подчертано апокрифен характер и са включени в индексите на забранените книги — Иринино мъчение, Никитино мъчение, Хождение на Агапий, апокрифните жития на някои апостоли, житието на Макарий Римски, на Йосиф Прекрасни и др. Жития продължават да се превеждат и през XIII в. Трябва да се предполага, че именно през втората половина на XIII в. е направен опит да се състави целогодишен кръг от слова, панегирици и жития, преписи от който се срещат през XIV в.
Подтик за създаване на оригинални жития по време на Втората бълг. държава (1186—1396) стават победите на бълг. владетели, които събират в Търново мощите на известни светци от различни краища на Балк. п-в — цар Асен I (1187—1196) пренася от Средец в Търново мощите на Иван Рилски; цар Калоян (1197—1207) — на Иларион, епископ от Мъглен, на Филотея, отшелница от Поливот (Моливот), на Михаил от Потука, комуто легендата приписва змееборски подвизи, заети от житието на Георги Победоносец, и на епископ Йоан от Поливот, един от защитниците на иконопочитанието; цар Иван Асен II (1218—1241) тържествено пренася в своята столица мощите на Петка Епиватска, която търновчани почитат като закрилница на града. Наскоро след това са преведени от грц. език краткото ѝ житие и една риторична възхвала-житие, принадлежаща вероятно на дякон Василик. Преведено е и краткото житие на епископ Йоан Поливотски. На бълг. език (вероятно в Търново) са възникнали Второто проложно житие на Иван Рилски,
695
Житието на Михаил от Потука (и двете придружени с разкази за пренасяне на мощите им в Търново), разказ за пренасяне мощите на Иларион Мъгленски. С възстановяването на Бълг. патриаршия при Иван Асен II се затвърдява и авторитетът на търновските йерарси. Първият търновски патриарх — Йоаким I, е канонизиран. Житието му, познато само по един, и то непълен препис, е от типа на проложните жития. То дава ценни свидетелства за интензивния живот на Бълг. църква през XIII в. Друга проява на интереса към Ж.л. от XIII и XIV в. е широкото разпространение на два преводни сборника с кратки жития за цяла година — т.нар. Пролог и Стишен пролог (в него между заглавията и текста са поместени стихове). През XIII в. обикновеният Пролог, за който се смята, че е преведен в Русия или с участието на руски книжовници на Балканите, се попълва с жития за бълг. светци. В различни негови преписи има кратки жития за Кирил, Методий, Иван Рилски, Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Йоаким Осоговски и упоминание за цар Петър I (927—970). Същите кратки жития се срещат спорадично и в минеите от този период (напр. в Драгановия миней). В Стишния пролог, преведен през средата на XIV в. (един от преводите на Пролога е несъмнено търновски), се включват жития и разкази за пренасяне мощите на светци, свързани с престолния град (Иван Рилски, Петка, Иларион Мъгленски, Михаил Воин). В ръкописите, създадени по поръка на цар Иван-Александър (1331—1371), са включени обемисти жития на известни виз. отшелници или църковни дейци; някои от тях имат есхатологичен характер (Житието на Андрей Юродиви, на Василий Нови от Григорий и др.). Много жития са поместени в многобройните монашески сборници, създавани в различни центрове на бълг. земи. Вероятно през XIV в. е възникнало и Второто житие на Наум Охридски. За съпругата на цар Иван-Срацимир (1371—1396) — царица Ана, през 1360 във Видин е съставен сборник от жития на жени-светици — Бдински сборник.
Житие на Петка Търновска от Патриарх Евтимий. Препис в сборник от XVI в.
С проникването на исихазма в Б-я се заражда критично отношение към наличния агиографски фонд. Движението за изправяне на текстовете, свързано със смяната на типика, засяга и агиографията, но това е преди всичко стилова ревизия на всички „високи“ жанрове. Бълг. книжовници от п-в Атон и Търново избират по-художествени жития, с които заменят старите, превеждат някои по-обемисти жития на Метафраст, непознати дотогава на южните славяни. Новите преводи почиват на два принципа — висок естетически критерий и стремеж към точност на израза. Най-изтъкнат представител на оригиналната агиография от втората половина на XIV в. е Евтимий Търновски, който оглавява и книжовната работа по редактиране на текстовете.
696
Пространно житие на Константин-Кирил. Издание на П. Й. Шафарик. Прага, 1868 г.
Пространно житие на Методий. Издание на П. Й. Шафарик. Прага, 1868 г.
Житията и похвалните слова на Евтимий съчетават овладяна форма на житийно-панегиричната композиция с бляскава риторика и остра тенденциозност. В неговото творчество житието като жанр напълно се изравнява с панегирика. Житията и похвалните слова на Евтимий са посветени главно на бълг. светци. Значителна част в тях заемат разказите за пренасяне на техните мощи в Търново; те внасят в повествованието историзъм и патриотични настроения. Стилът на Евтимиевите жития се създава под влияние на съвременната му исихастка виз. агиография. В оригиналната и преводната Ж.л. от този период най-цялостна изява намира т.нар. стил „плетение словес“, който след падането на Б-я под османско робство се пренася в другите балк. литератури и в руската книжнина. С цялостното си дело Евтимий и неговите последователи продължават кирило-методиевската книжовна традиция. Григорий Цамблак пише жития на Стефан Дечански, на Иван Нови Сучавски, продължава житието на Петка, написано от Евтимий, с разказ за пренасяне на мощите ѝ след падането на Търново. Константин Костенечки пише обширно житие за деспот Стефан Лазаревич.
Въпреки че в бълг. Ж-л. от втората половина на XIV в. (доколкото са запазени агиографски ръкописи) не са намерени творби за Кирил и Методий, книжнината от XV в., създавана под влияние на Търновската книжовна школа, показва жив интерес към тях и специално към Константин-Кирил. -
697
В два от сборниците на Владислав Граматик — от 1469 и от 1479, е поместено ЖКВ руските чети-минеи, повлияни от съставените в Търново нови агиографски преводи, ЖК започва да се среща още от края на XV в. (най-ранен датиран е Новгородският препис от 1490).
Оригиналната Ж.л. през османското робство (1396—1878) продължава традициите на XIV в. Пишат се преди всичко жития за мъченици-българи, загинали за вяра и народност. Софийската книжовна школа през XVI в. се изявява с две ценни творби — житието на Георги Софийски от поп Пейо и житието на Никола Софийски от Матей Граматик. Сборници с жития се преписват и в други книжовни средища — в Рилския манастир, в светогорските обители, в Етрополския манастир и др. Дамаскинарската литература от XVII и XVIII в. се насочва към преработка на старите житийни текстове. Риторичните моменти се съкращават, сюжетното повествование се поставя в центъра, подчертават се морално-етичните и патриотичните идеи. Най-същественото отличие на дамаскинарската Ж-л. е разказът, написан на говорим език. Ж-л. като занимателно и поучително четиво играе определена роля до XIX в.
Изд.:
Основният репертоар на виз. Ж.л. е публикуван в PG (1806—1864); PL (1879); Acta sanctorum. Antverpiae-Bruxelles (1643—1940); Subsidia Hagiographica. Bruxelles.
Най-пълната систематизация на агиографските произведения, запазени във виз. ръкописи, е направена от: Al. Ehrhard. Überlieferung und Bestand der Hagiographischert und Homiletischen Literatur der griechischen Kirche von den Anfängen bis zum Ende des 16 Jahrhunderts. 1—3. Leipzig, 1938—1952, а каталогът на известните виз. житийни творби е направен в: Bibliotheca hagiographica graeća. Bruxelles, 1909, и в допълненото издание на това изследване, направено от F. Halkin в 1957.
Най-пълният общ очерк върху виз. Ж.л. е направен в: К. Krumbacher. Geschichte der byzantinischen Literatur. München, 1897, p. 176—205, с библиографски преглед на литературата до 1890. Между най-добрите справочници по виз. агиография на грц. език трябва да се отбележат изданието На Никодим Агиорит: Νικοδήμου Ἁγιορείτου. Συναξαριστῆς τῶν δώδεκα μηνῶν. I ἐκδ., Ἀθῆναι, 1819, и книгата на митрополит Софроний: Σωφρόνιος Εὐστρατιάδης. Ἁγιολόγιον τῆς ὀρθοδόξου ἐκκληςίας (1935).
Изследванията и изданията на слав. житийни произведения са значително по-малко. Най-голям брой издадени текстове на оригинални и преводни творби има в: Великие четьи минеи митрополита Макария. Издание Археографической комиссии. 1—17. СПбс, 1868—1897 (1—7); М., 1899—1916 (8—17); Дмитрий Ростовски (Туптало). Книга житий святых в славу святыя животворящия Троици бога хвалимаго в святых своих. Изд. Киево-Печерской лавры. 1—3. 1689. Книгата има многобройни по-късни издания; има превод на новобълг. език — Жития на светиите, слисани на славянски език от светаго Дмитрия митрополита Ростовского, преведени на български език от Н. Жеков. 1—10. В. Търново, 1904.
Най-пълни агиографски данни за светците, празнувани от православния свят, има в капиталния труд на архимандрит Сергий „Полный месяцеслов Востока“. 1—2. 2 изд. Владимир, 1901.
Засега няма специално издание на старите бълг. жития.
Лит.:
· Филарет Черниговский. Святые южных славян. Чернигов, 1865, 45+41+112+286 с.;
· Ключевский В. О. Древнерусские жития святых как исторический источник. М., 1871, 465 с.;
· Голубинский Е. Е. История канонизации святых в русской церкви. Сергиев Посад, 1894, 600 с.;
· Сперанский М. Н. Сентябрьская инея-четья домакарьевского состава. СПб., 1896, 23 с.;
· Сырку П. А. К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке. 1., 1. Время и жизнь патриарха Евфимия Тырновского. СПб., 1898, 641 с.;
· Очерки из истории литературных сношений Болгар и Сербов. СПб., 1901, 522 с.;
· Каłužniаcki E. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius. Wien, 1901, I—CXXVIII, 1—202, 403—450 (2 изд. London, 1971);
· Сперанский M. H. Славянская метафрастовая минея-четья. — ИОРЯС, 9, 1904, 4, с. 173—202;
· Dеlеhауе H. Les légendes hagiographiques. Bruxelles, 1905, 264 p.;
· Лопapев X p. Византийские жития святых VIII—IX веков. — ВВр, 17, 1911, с. 1—224; 18, 1913, с. 1—147; 19, 1915, с. 1—151;
· Безобразов П. Византийские сказания. — Византийское обозрение, 1, 1915, с. 1 17—224;
· Яцимирский А. И. Мелкие тексты и заметки. — ИОРЯС, 21, 1916, 1, с. 217—261;
· Рудаков П. Очерки византийской культуры по данным греческой агиографии. М., 1917, 288 с. (фотот. изд. London, 1970);
· Delehaye H. Les passions des Martyrs et des genres littéraires. Bruxelles, 1921, 456 p.;
· Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 283—290, 305—321, 369—383, 394—424, 431—436, 475—479;
698
· Delehaye H. Les origines du culte des Martyrs. Bruxelles, 1933, 451 p.;
· Иванов Й. Жития на св. Ивана Рилски. С., 1936, 109 с.;
· Снегаров Ив. Неиздадени старобългарски жития. — ГДА, 3, 1954, с. 151—175;
· Ангелов Б. Ст. Старобългарски текстове. — Известия на Архивния институт, 1, 1957, с. 267—302;
· Da Costa-Lоuillеt G. Saints de Constantinople aux VIIIe, IXe et Xe siècles (suite). — Byzantion, 25—27, 1955—56—57, p. 783—852;
· Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, с. 69—104, 159—176; 2. С., 1967, с. 24—35, 106—138, 268—279; 3. С., 1978, с. 5—16, 61—130;
· Лихачев Д. С. Человек влитературе древней Руси. Л., 1958, 185 с. (2 изд. 1970);
· Mošin Vl. Slavenska redakcija Prologa Konstantina Mokisijskog u svjetlosti vizantijsko-slavenskih odnosa XII—XIII vijeka. — In: Zbornik Historijskog instituta Jugoslavenske akademije, 2, 1959, p. 17—68;
· Кодов Xp. Старите жития на св. Петка Епиватска. — ДК, 40, 1960, 1, с. 21—23;
· Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1962, 348 с.;
· Адрианова-Перетц В. П. Задачи изучения „агиографического“ стиля древней Руси. — ТОДРЛ, 20, 1964, с. 41—71;
· Дмитриев Л. А. Нерешенные вопросы происхождения и истории экспрессивно-эмоционального стиля XV в. — ТОДРЛ, 20, 1964, с. 72—89;
· Павловић Л. Култови лица код срба и македонаца. Смедерево, 1965, 358 с.;
· Георгиев Ем. Литература на изострени борби в средновековна България. С., 1966, 322 с.;
· Драгова Н. Старобългарските извори на житието за петнадесетте тивериуполски мъченици от Теофилакт Охридски. — В: Studia balkanica. Проучвания по случай Втория международен конгрес по балканистика. 2. С., 1970, с. 105—131;
· Византийские легенды. Л., 1972, 304 с.;
· Георгиев Ем. Литературата на Втората българска държава. 1. Литературата на XIII в. С., 1977, 294 с.;
· Дмитриев Л. А. Житийные повести русского Севера как памятники литературы XIII — XVII вв. Л., 1979, 303 с.
Климентина Иванова
(6). ЖИТИЯ НА НАУМ ОХРИДСКИ. Литературният израз на култа към Наум Охридски е сравнително скромен. В балк. агиография житийните произведения, вдъхновени от почитта към този ученик на Кирил и Методий, са малко и не са намерили широко разпространение. Те са тясно свързани и се преплитат с творбите, посветени на Климент Охридски.
Съществуват слав. и грц. жития на Наум. Най-старото слав. житие, което по тип се приближава към проложните жития (без да е писано с такава цел), е създадено през X в. (не по-късно от 969) от неизвестен автор, пряк следовник на Климент и Наум, по поръка на деволския епископ Марко. То има характер на допълнение към животоописанието на Климент, както личи от началото: „И се же братїе да не останеть безь памети брать сего блаженнаго Климента и сьподроугь и сьстрастникь съ нимже и пострад многыи бѣды и стс҄рти ѿ еретигь Наоумь презвитерь сы“. Изглежда, че същият автор е писал житие на Климент, което не е стигнало до нас: възможно е именно това житие да е било използувано като извор за Пространното житие на Климент Охридски. В композиционно отношение най-старото слав. житие на Наум е твърде нестройно и е съставено от шест пасажа; само първите два са посветени конкретно на Наум. За дейността му в Б-я се съобщава с няколко изречения: след ръкополагането на Климент за епископ цар Симеон (893—927) изпраща на негово място за учител Наум („ц҃рь Сїмеонъ пȣсти Наоума подтоуга ѥмоу въ нѥго мѣсто на ȣчител’ство“). Наум се подвизава богоугодно и в девство и след седемгодишно учителствуване се оттегля в построения от него манастир „Св. Архангели“ и преживява там още 10 години. Тук се сочи датата на смъртта му — 23 дек. и изрично се съобщава, че Наум е умрял 6 г. преди Климент. Централно място в това житие заемат събитията, свързани с разгрома на слав. писменост в Моравия. Неизвестният житиеписец дава ценни сведения за съдбата на ония Кирило-Методиеви ученици, които не идват в Б-я по пътя на Наум, Климент и Ангеларий, а са продадени в робство. Според него във Венеция всички те са били откупени или просто отведени в Цариград от императорски служител и „никтоже въ работоу не оумрѣ нь овїи въ Коньстантинѣ градѣ ц҃реми набдими покои
699
прїеше ѡвыи въ бльгарскоу землю пришьдше съ великою чьстїю покои прїеше”. Като антитеза към разказа за щастливото избавление на преследваните „правоверни отци“ авторът съобщава за божието наказание на моравските земи, опустошени при нашествието на „угрите, пеонски народ“. Последните два епизода от житието съдържат съществени податки за личността и книжовния труд на житиеписеца. Като има пред вид не само Наум, но и Климент, той се оплаква, че не е намерил писмено изложение за техния живот („хотѣще обрѣсти житїе ихъ въсе написанно иже ѿ начела быше вѣдлы въсе житїе и ı-ако надльзѣ и до кончины и не обрѣтохь”) и поради това знае само малко неща, съобщени му от самите тях („мало бѡ азь вѣдѣ елїко же ми сами блаженныи ѿци сказаше и нȣждахь се писати и не смѣı-ах хотѣ веще обрѣсти написано”), и че те са премълчавали поради смирение много от своите духовни подвизи. То завършва с молитвено обръщение към двамата светци Наум и Климент. Както от скромната форма на творбата, така и от епитета „блаженный“ личи, че текстът е предшествувал официалната канонизация на Наум Охридски; истор. събития след смъртта на цар Петър I (927—970) не са благоприятни за създаване на пространно и риторично житие. Първото слав. житие на Наум остава изолирано в агиографската традиция. Познато е само по един препис, открит от Й. Иванов в библиотеката на Зографския манастир през 1906. Преписът е от XV в. и се намира в Пролог № 47, преписан от поп Иван Милошев и брат му Никола в с. Пископие, Дебърско. В 1908 преписът е обнародван едновременно от Й. Иванов и П. А. Лавров (със снимка на текста).
Най-старото житие на Наум. Единственият познат препис в пролог от XV в.
Второто слав. житие на Наум е познато само в един препис от XVI в. Ръкописът е открит през XIX в. от велесчанина Й. Хаджиконстантинов-Джинот, който го отстъпва на П. С. Сречкович. По-късно ръкописът попада в Белградската народна библиотека, където е бил унищожен през Втората световна война. Първата публикация на житието е направена в 1885 от Л. Ковачевич. Това житие също не е голямо и спада към типа на проложните жития. Неговият наслов показва вече утвърдена традиция в култа към Наум Охридски:
И тук за самия Наум се говори малко. Интересно е съобщението, което липсва във всички други извори, че той е българин (прозебѣ въ Мин’сїю), че произхожда от благородни родители и че се присъединява към първоучителите, когато те обикалят и поучават „мизийците и далматинците“ („проходеште и оучеште рѡд’ мусїнскы и дал’матїнскыи”).
700
Наум Охридски. Икона от XVII в.
В центъра на творбата е пътуването на Кирил, Методий и техните ученици до Рим. Съобщава се, че там Климент и Наум са ръкоположени за свещеници и дякони и че им е било дадено право да извършват богослужение на слав. език (в текста е казано навсякъде — български: „Тѣм’же и Климен’та и Наȣма съ прочїими свештен’ници и дїаконы рȣкоположы и заповѣда ı-ако да се в’сѣ правило съвръшитъ вечер’ное и ȣтръноѥ, блъгаръскаго писанїа въ великы храм”). Значителна част от текста съдържа сведения за гоненията в Моравия, но те не прибавят нищо ново към фактите, известни от Пространното житие на Климент Охридски. В разрез с останалите истор. свидетелства във второто житие на Наум се сочи, че в Белград слав. просветители били приети с почит от княз Радислав и че оттам се пръснали не само по Б-я и Далмация, но и по земите на Дакия („Таже разсеаше се овы по Мыи’сїю, а овы по Дал’матїю и Дакїȣ, и слово божїе оумножише по в’сȣдȣ сторицѣю“). В заключителната част, без да споменава за престоя на Климент и Наум в Преслав, авторът повествува за живота на двамата съратници в „странах илирїискыхъ и лихнидон’скыих [т.е. Охридско] и въ Ливанїе Дѣвол’ское“. Особено ценни са сведенията за построяването с ктиторска помощ от княз Борис I Михаил и от цар Симеон на манастира и църквата „Св. Архангели“ в 905 и за мястото на Наумовия гроб — в дясното крило на храма. По въпроса за източниците на житието още се спори. В целия текст личи влияние от грц. извори (названието „Ливание Деволско“, терминът „Мизия“, с който грц. автори означават бълг. земи и др.). Несъмнена и първостепенна е връзката на това произведение с Пространното житие на Климент Охридски. Същевременно обаче в него има сведения, които не се срещат в грц. паметници, особено в пасажите за строежа на Наумовия манастир и за смъртта на Наум. Според Й. Иванов „това житие, ако и да отстъпва по исторически данни на първото Наумово житие... стои по-горе от гръцкото Наумово житие, дело на охридските гръцки архиепископи и книжовници от XIII—XIV в., и отразява повече реални факти, почерпени от други източници“ (Бълг. старини, с. 311—312). Към мнението на Й. Иванов се присъединяват повечето изследователи на второто Наумово житие. В. Златарски, който му посвещава обстойна студия, счита за негов главен извор грц. житие и службата, чиито текстове са обнародвани през XVIII в. в гр. Мосхопол. Като допълнителен материал според Златарски е използувано Пространното житие на Климент Охридски, ЖК и запазени местни предания. Това мнение на Златарски се оспорва от Ив. Дуйчев, М. Кусев, Е. Трап и др.
701
Изказват се и различни предположения за времето, когато е възникнало произведението. В. Златарски и М. Кусев приемат за датиране на паметника времето, когато е писан запазеният препис — XVI в. Й. Иванов вижда в него следи от по-стар среднобълг. протограф. Това мнение се поддържа от Ив. Дуйчев, а в последно време и от Е. Трап. С откриването на една пространна грц. редакция на Наумовото житие повечето изследователи са склонни да приемат, че тези две творби възхождат отчасти към общ грц. първообраз. Е. Трап счита, че то е преди всичко извлечение от Пространното житие на Климент Охридски, а сведенията за строежа на църквата и за смъртта на Наум може да изхождат от старинни надписи, епитафии или устно народно предание.
Познат е още един слав. текст на Наумово житие, който в същност е превод на грц. текст от Мосхополските издания, извършен вероятно през втората половина на XVIII в. от неизвестен автор. По единствения запазен препис, който е бил собственост на Белградската народна библиотека, текстът е издаден от П. А. Лавров (Жития св. Наума Охридского и служба ему. — ИОРЯС, 12, 1908, кн. 4, с. 25—26, преиздадено в Материалы, с. 184—187). Преводът има следния наслов: „Мц҃а декемврїа къ к҃г день прпд҄бнаго ѡ҃ца нашего Наȣма Охридскаго чȣдотворца памѧть совершаемъ”. Езикът на превода е църковнославянски. Някои особености на текста показват, че преводът е извършен не от самото издание, а от един по-издръжан и може би по-стар грц. оригинал.
Обширното грц. житие на Наум е открито от Ив. Дуйчев през 1938, но текстът е издаден едва през 1974 от Е. Трап. Ръкописът се съхранява в Атинската библиотека (Cod. Atheniensis 827). Описан е от Й. Сакелион и А. Сакелион (Κατάλογος τῶν χειρογράφον ἐθνικῆς βιβλιοθήκης τῆς Ἑλλάδος. Paris, 1892, p. 149). Датиран е c една приписка от 1646. Съдържа 74 листа, от които на л. 1—24б е службата за Наум Охридски, а на л. 25—47 — житието. Ръкописът не е добре запазен и части от текста са повредени. В Cod. Atheniensis 827 житието има следния наслов и начало: Διήγησις μερικὴ τοῦ βίου καὶ πολιτείας τοῦ ‛οσίου πατρὸς ἡμῶν Ναούμ. Καὶ Δανιὴλ ἐκεῖνος, ὁ κληθεὶς ’αξίως ’ανὴρ ’επιθυμιῶν, ἐπὶ τῆς ἀλλοδαπῆς προσευχόμενος καί τι πρὸς τῶν φθονούντων παγιδευομενος, πρὸς τὴν ἐνεγκαμένην ἐπιστρεφόμενος. Това житие „се отличава със своята художественост; действителните исторически податки в него за живота и дейността на Наум съставят второстепенен елемент. . .“ (Ив. Дуйчев. Пространно гръцко житие, с. 278). Както неговият откривател, така и по-късните изследвани са на мнение, че то не е произведение от XVII в., а от Средновековието и е съставено от високообразован грц. книжовник. Първообразът на запазения текст е бил писан на изящен висок стил и език, с подходящи цитати и реминисценции от Писанието. Композицията е подчинена на класическия агиографски канон, с подходящ увод и силно риторично заключение — молитва към светителя. Житието не може да служи за истор. свидетелство; то е възникнало в друга епоха и в някои отношения дава твърде тенденциозни и неверни данни, (напр. съобщението, че Климент е ръкоположен за архиепископ на Дакия, Мизия, Панония, Илирия и др.). Произведението свързва дейността на Наум с ранния период от просветителската работа на Кирил и Методий. Съществена негова особеност е свързването на борбата за слав. просвета непосредствено с бълг. народ. Според автора първоучителите са действували по бълг. земи, създали са азбука за бълг. език и т.н. Представите на житиеписеца за събитията след разгрома на Кирило-Методиевото дело в Моравия са много смътни, въпреки че в тази част на творбата личи непосредственото влияние на Пространното житие на Климент Охридски.
702
Според него от Рим Методий и дружината му се отправят към Б-я и по пътя, когато достигат „немската и унгарската земя“, те са гонени и затворени в тъмница от привържениците на Аполинариевата ерес. Конкретно за дейността на Наум тук не се намират нови данни. След като са приети „боголюбиво и велелепно“ от княз Борис I Михаил, Климент и Наум поучават в различни страни и градове. Наум, като древния Аарон, проповядва и подкрепя новопокръстените хора и по-късно се оттегля отвъд Охридското езеро, където живее до смъртта си. От текста на житието се вижда, че то е съставено главно въз основа на Пространното Климентово житие и на други агиографски извори за Кирил, Методий и техните първи ученици. Според Е. Трап авторът се е ползувал и от някакъв недостигнал до нас слав. протограф на второто житие на Наум. Ив. Дуйчев счита, че обширното грц. житие на Наум, както и второто слав. житие на Наум черпят сведения от неизвестен старобълг. извор. По въпроса за автора на творбата изследователите са единодушни, че той трябва да бъде търсен измежду охридските архиепископи от XIII—XIV в. Като имат пред вид химничните текстове, които Константин Кавасила (XIII в.) посвещава на Наум Охридски, Ив. Дуйчев, а след него Д. Глумац и Е. Трап са склонни да му припишат и авторството на обширното грц. житие на Наум. Въпреки че текстът на произведението не е запазен добре, той има значение за уточняване на някои неправилно разбрани и тъмни места от по-късното съкращение, издадено в гр. Мосхопол. Така неизвестното географско име „τῆς Διάβυαν“, на което Златарски посвещава специална притурка към статията си „Словенското житие на св. Наума от XVI в.“ („Името Διάβυα в гръцкото житие на св. Наума“, с. 22—28) и го тълкува като Διάβυνα — Διαβαινᾶ — Дѣвина, се оказва грешка, на мястото на която в обширното грц. житие на Наум се чете Διάβολει, т.е. Дѣвол.
Съществува още един грц. житиен текст, познат под името „Мосхополски“, тъй като се свързва с две издания, изготвени в гр. Мосхопол — на службата и житието на Наум (1740) и на Климент и Наум (1742). В същност, както още Ив. Огиенко сочи („Костянтин i Мефодїи“, II, с. 329), първото издание на този текст е отпечатано във Венеция през 1695. Той е съкратен вариант на обширното грц. житие на Наум, по-точно не на известния ни единствен препис от 1646, а на вероятния му протограф. Както бележи Ив. Дуйчев, съпоставката между двете творби показва „от една страна, големи различия, въпреки че известни места се повтарят в единия и в другия текст. Може да се предполага, че съставителят на мосхополското житие ще да е използувал твърде свободно първообраз на това житие, който е бил много близък до преписа в атинския ръкопис: направени са били значителни съкращения и изменения в него, понякога напълно произволни. Първоначалният житиен текст е бил „опростен“ („Пространно гръцко житие. . .“, с. 277). При „опростяването“ са отпаднали риторичните части, уводът и заключението. В изданията второто грц. житие на Наум изпълнява ролята на проложно житие — помества се след шестата песен на канона. Този именно грц. текст е считан от Златарски за източник на второто слав. житие на Наум. Второто грц. житие на Наум няма особена стойност нито като исторически, нито като литературен паметник, обаче то, както и първото, доказва живия култ към Седмочислениците през цялото Средновековие и наличието на една непрекъсната балк. традиция, изцяло свързваща тяхното дело с бълг. народ. Според грц. текст първоучителите превеждат божественото писание „от елински език на прост български език“, те отнасят в Рим новопреведените „български книги“. От Рим Методий и учениците му се връщат обратно и гоненията им са представени като епизод от техния път към Б-я; специално е подчертана почитта и помощта,
703
оказана им „от царствуващия тогава Борис-Михаил“, който ги изпраща „по цялата българска земя”. Творбата завършва с легендарното известие, че Наум е бил помощник на престарелия Климент и че се е оттеглил в манастира на другия край на езерото едва след смъртта на своя съратник. Езикът на второто грц. житие на Наум е народен, но в него се срещат отделни архаични книжовни форми, които са също указание за връзката му със старинен първичен текст. Това житие е известно само в печатна форма. Първото издание от 1695 по сведенията на грц. учен М. Манусакас е дело на свещеника Йоан Халкевс по това време учител във Венеция. Според М. Манусакас изданието от 1695 съвпада с мосхополското издание от 1740 и съдържа службата и житието. През XVIII в. грц. текст е преведен на църковнославянски.
Достигналите до нас житийни творби, вдъхновени от култа към Наум Охридски, са създавани в продължение на векове; те имат различна фактическа и художествена стойност, но всички са ценни като свидетелство за мястото, което Наум Охридски заема в културната история и в народната памет. Вж. и Житийна литература.
Изд.:
Най-старо житие на Наум:
o Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1908, с. 51—55 (2 допълнено изд. С., 1931, с. 305—311);
o Лавров П. А. Жития св. Наума Охридского и служба ему. — ИОРЯС, 12, 1908. 4, с. 3—7 (с факсимиле);
o Snopek Fr. Konstantinus-Cyrillus und Methodius, die Slavenapostel. Kremsien, 1911, колона 424—454 (колона 429—431 превод на лат.);
o Ангелов Б., М. Генов. Стара българска литератур (IX—XVIII в.). С., 1922, с. 157—160 (старобълг. текст и новобълг. превод);
o Огіенко І. Костянтин i Мефодій, іх життя та діяльніcть. 2. Варшава, 1928, с. 280—281 (текст с факсимиле), 281—283 (коментар и библиография);
o Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. XLV, 181—182;
o Бобчев Н. Двете словенски жития на св. Наума Охридски. — В: Славянски календар за високосната 1932 година. 22. С., 1932, с. 34—38 (обяснителен текст), 39—41 (новобълг. превод);
o Теодоров-Б алан Ал. Кирил и МеТоди. 2. С., 1934, с. 135;
o Дуйчев И. Из старата българска книжнина. 1. С., 1940, с. 60—62;
o Киселков В. Сл. Свети Климент Охридски. Живот, дейност и жития. С., 1941, с. 142—144 (новобълг. превод);
o Weingart М. Texty ke studiu jazyka a písemnictví staroslověnského. Praha, 1949, p. 187—188;
o Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 81—82 (2 изд. 1967, с. 106; 3 изд. 1974, с. 124—127; 4 изд. 1978, с. 124—127);
o Прослава на Кирил и Методий. С., 1963, с. 90—91 (по превода на В. Киселков);
o Динеков П. Старобългарски страници. Антология. С., 1966, с. 175—176 (2 изд. 1968, с. 232—234).
Второ житие на Наум:
o Ковачевић Љ. Неколико прилога за црквену и политичку историју јужних словена. — Гласник Српског ученог друштва, 63, 1885, с. 1—4;
o Лавров П. А. Жития св. Наума Охридского и служба ему. — ИОРЯС, 12, 1908, 4, с. 7—9;
o Иванов И. Български старини из Македония. С., 1908, с. 55—58 (2 допълнено изд. С., 1931, с. 311—313);
o Огіенко І. Костянтин i Мефодій, іх життя та діяльність. 2. Варшава, 1928, с. 279;
o Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 182—184;
o Бобчев Н. Двете славянски жития на св. Наума Охридски. — В: Славянски календар за високосната 1932 година. 22. С., 1932, с. 42—46;
o Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 135—136;
o Дуйчев И. Из старата българска книжнина. 1. С., 1940, с. 62—65, 202—203;
o Киселков В. Сл. Свети Климент Охридски. Живот, дейност и жития. С., 1941, с. 144—147 (новобълг. превод);
o Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 97—98 (2 изд. 1967, с. 127—128; 3 изд. 1974, с. 127—128; 4 изд. 1978, с. 127—128);
o Прослава на Кирил и Методий. С., 1963, с. 92—94 (по превода на В. Киселков).
Църковнославянски превод на второто гръцко житие на Наум:
o Лавров П. А. Жития св.Наума Охридского и служба ему.—ИОРЯС, 12, 1908, 4, с. 23—26;
o Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 184—187;
o Теодоров-Б алан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 136—137.
Обширно гръцко житие на Наум:
o Trapp Е. Die Viten des hl. Naum von Ochrid. — Bsl, 35, 1974, p. 168—182 (гръцки текст и превод на немски език).
Второ гръцко житие на Наум:
o Ἀκολουθία τοῦ ὁσίου καὶ θεοφόρου πατρός ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ Θαυματουργοῦ, τοῦ ἐν τῷ Λιβανίσκῳ Διαβόλεως κειμένου... Ἐνετίεσιν, 1695;
o Ἀκολουθία του ὁσίου καὶ θεοφόρου πατρὸς ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ θαυματουργοῦ τοῦ ἐν τῷ Λιβανίσκῳ Διαβόλεως κειμένου. Ἐν Μοσχοπόλει, 1740;
704
o Ἀκολουθία τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Κλήμεντος ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν νεωστὶ καινῷ τύπῳ ἐκδιδομενη... Δαπάνῃ μὲνο τῆς σεβάσμιας μονῆ τοῦ ἐν ’αγίοις πατρὸς ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ θαυματουργοῦ, καὶ τοῦ τυπογράφου... Ἐν Μοσχοπόλει. Παρὰ Γριγορίῳ ἱερομονάχῳ τῷ Κωνσταντινίδῃ, 1742;
o Гильфердинг А. Ф. Греческая служба св. первоучителям славянским и житие св. Наума Болгарского. — Русская беседа, 1859, 14, 2,колона 127—144 (гръцката служба на Седмочислениците и житието на Наум — гръцки текст и руски превод, колона 136—144);
o Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий. 2. СПб., 1871, с. 132—134 (коментар), 307—310 (гръцки текст, който Билбасов нарича Македонска легенда), 369—372 (руски превод);
o С-в Е. Свети Наум Български. Св. Наум Български. — ЦВ, 2, бр. 11, 22. VI. 1901, с. 2—3; бр. 12, 30. VI. 1901, с. 5—6; бр. 13, 7. VII., 1901, с. 5—6 (превод на гръцкия текст);
o Теодоров - Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 179—187 (използувано е изд. на Билбасов, гр. текст е придружен с бълг. превод);
o Trapp Е. Die Viten des hl. Naum von Ochrid. — Bsl, 35, 1974, p. 183—185 (гръцки текст по изданието от 1742 г.).
Лит.:
· Сређковић П. С. Историја српскога народа. 1. Београд, 1884, с. 303;
· Legrand Е., L. Petit, H. Pernоt. Bibliographie hellénique ou scription raisonnée des ouvrages publiés par les Grecs au dixhuitiême siècle. Paris, 1918, p. 274;
· Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, с. 24—25, 278;
· Златарски В. Словенското житие на св. Наума от XVI век. — СпБАН, 30, клон историко-филологически и философско-обществен, 17, 1925, с. 1—22, 22—28 (притурка: „Името Δίαβυα в гръцкото житие на св. Наума“);
· Petit L. Bibliographie des acolouthies grecques (Subsidia hagiographica, 16). Bruxelles, 1926, p. 201—202;
· Огіенко І. Костянтин і Мефодій, их життя та діяльність. 2. Варшава, 1928, с. 279—283, 329;
· Мирковић Л. Свети Наум Охридски. — Гласник Српске православие патријаршије, 5, 1934, с. 245—247, 272—274, 294—296, 326—329;
· Dujčеv I . Un manuscrit grec inconnu avec l’acolouthie et la Vie de St. Nahum d’Ohrid. — Studia historicophilologica serdicensia, 1, 1938, p. 121—124;
· Kusseff M. St. Nahum. — The Slavonic and East European Review, 29, 1950, p. 139—152 (p. 142—143 препечатва най-старото житие на Наум от изд. на Й. Иванов; р. 143—144 англ. превод);
· Киселков Вл. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 57—59;
· Георгиев Ем. Разцветът на българската литература в IX—X век. С., 1962, с. 334—339;
· Magnae Moraviae Fontes historici. 2. (Opera Universitatis Purkynianae Brunensis. Facultas Philosophica, 118). Brno, 1967, p. 177—179, 252—254;
· Глумац Д. Нешто о животу Наума Охридског. — Зборник Филозофског факултета Универзитета у Београду, 10, 1968, 1, с. 129—138;
· Дуйчев И . Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 261—279 (с библиография);
· Trapp Е. Die Viten des hl. Naum von Ochrid. — Bsl, 35, 1974, p. 161—185;
· Király P. A Naum-életira’s a magyarokról. — Századok, 110. 1976, p. 842—852;
· Kristo G., I. Tóth. A legrégibb Naum-legenda és a magyar honfoglalás. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Acta Historica, 58, 1977, p. 13—20;
· Кришто Д., И. Тот. Данные к филологическому и историческому изучению жития Наума. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, p. 58—64.
Климентина Иванова
(7). ЖУКОВСКА, Лидия Петровна (Жуковская, Л. П.) (5.IV.1920) — съветска палеославистка. Родена в гр. Мещевск, Калужка област, РСФСР. Завършва Московския педагогически инст. Защищава кандидатска дисертация на тема „Из истории языка северо-восточной Руси в середине XIV в.“ (1953) и докторска дисертация на тема „Древнерусские пергаменные рукописи как лингвистический источник (Археографическое, текстологическое и лингвистическое исследование)“ (1970). Научен сътрудник (от 1947) и старши научен сътрудник (от 1959) в Инст. за руски език при АН на СССР в Москва. Активна членка на Археографската комисия при Отделението за история към АН на СССР, където ръководи подготвянето на своден каталог на славяноруските. ръкописи, които се съхраняват в СССР. Заместник-председателка на Комитета по съставяне на речник на средновековния слав. литературен език към Международния комитет на славистите.
Първите изследвания на Ж. са посветени на руските диалекти. Авторка е на повече от 130 публикации по диалектология (фонетика и лексика), истор. граматика на руския език, палеография, текстология. Има заслуги за засилването на интереса към средновековното ръкописно наследство в СССР след Втората световна война. Като прави критичен преглед на руската палеографска наука от основаването ѝ, Ж. посочва основните предстоящи задачи в тази област. Тя проучва много староруски писмени паметници,
705
които анализира в палеографско и графо-лингвистично отношение (Галичко евангелие от 1357, Остромирово евангелие от 1056—1057, Архангелско евангелие от 1092, Юревско евангелие от 1118—1128, Морозовско евангелие от началото на XV в., Мстиславово евангелие от края на XI — началото на XII в., ръкопис № 9 от сбирката на В. И. Григорович и др.). Разглежда критично историята на изследването на кирилската част от Реймското евангелие и издава наборно текста ѝ с оглед на бъдещите проучвания на този старинен и интересен паметник. Издава т.нар. новгородски „берестьянные грамоты“, като изследва писмото и езика им и разглежда тяхното значение.
Ж. отделя внимание на някои въпроси и задачи, свързани с проучването на Изборника от 1073. Тя изказва мнение, че Симеон, който е споменат в Похвалата, поместена в Кирило-Белозерския препис.на Изборника от 1445, е московският княз Симеон Горди (1340—1353). Тази хипотеза беше убедително опровергана от И. В. Льовочкин, който въз основа на изследването на Изборника от 1073 с оптико-фотографски методи и чрез палеографски анализ установява, че на л. 2636 в Изборника от 1073 под името на княз Светослав е било написано името на бълг. цар Симеон (И. В. Левочкин. Изборник Святослава и его славянский протограф. — В: Старобългарска литература, кн. 8, 1980, с. 46—49).
Ж. използува термините „старославянски паметници“, „старославянски период на писмеността“, „старославянски литературен език“, като смята термина „старобълг. език“ за неправилен („Рекомендации для определения языка (извода) древних славянских рукописей“, 1973, с. 5). В случая не се отчита бълг. народностна основа на паметниците от X—XI в., в които е засвидетелствуван бълг. книжовен език в неговия най-ранен период — старобългарския. Що се отнася до термина „среднобългарски“ (извод), Ж. правилно отбелязва, че той се отнася както за източнобълг., така и за западнобълг. явления в езика и писмото (пак там).
Ж. е авторка на многобройни публикации в областта на текстологията. Тя въвежда принципите на типологичната характеристика като съставна част на текстологичното изследване. Чрез съпоставително изследване на голям брой ръкописи, съхранявани в книгохранилищата в СССР, Б-я, Югославия, доказва необходимостта от текстологически анализ в езикознанието. Ж. уточнява съдържанието на термините „паметник“, „ръкопис“, „препис“, „копие“, „текст“, „сборник“, „редакция“, „извод“ и ги свързва в система. Опровергава представата за еднообразието на евангелския текст в текстологично и лексикално отношение, набелязва методите на езиковия му анализ. Предлага лингво-текстологичния метод за изследване на запазените преписи от XI—XV в. Обръща внимание върху изучаването на лексикалните варианти в ръкописите като важен момент в разрешаването на проблема за формирането на литературните езици, особено на техния речник. Ж. разграничава пет типа евангелски текст — кратък апракос, пълен апракос, тетра, тълковно евангелие и свръхкратък (празничен) апракос, и установява пътя на постепенното оформяне на различните типове евангелие — от краткия апракос (преведен според нея от Кирил и Методий още преди Моравската мисия) до четириевангелския текст. Тя се опитва да докаже, че пълният апракос се оформя на руска почва чрез допълнения, внесени в текста на краткия апракос от текста на четириевангелския текст. Ж. спира вниманието си главно върху пълния апракос, тъй като с него свързва формирането на староруския литературен език, и разграничава два основни подтипа на този вид евангелие — мирославовски (отразяващ южнослав. редакция) и мстиславовски (характерен за староруската редакция). Редакцията на руския пълен апракос разглежда като вторично явление в сравнение с краткия апракос и четириевангелието.
706
Последователността на превода на евангелския текст от грц. език определя по следния начин: превод на краткия апракос; втори превод, допълващ краткия апракос до тетра; трети превод, допълващ краткия апракос до пълен апракос.
Съч.:
o Из истории языка Северо-Восточной Руси в середине XIV в. Фонетика галичского говора по материалам Галичского евангелия 1357 г. — ТИЯ, 8, 1957, с. 5—107;
o Задачи дальнейшего лингвистического изучения Остромирова евангелия. — Труды Государственной публичной библиотеки им. М. Е. Салтыкова-Щедрина, 5 (8), 1958, с. 33—45;
o Новгородские берестянные грамоты. М., 1959, 128 с.;
o О переводах Евангелия на славянский язык и о „древнерусской“ редакции славянского Евангелия. — В: Славянское языкознание. М., 1959, с. 86—97;
o Развитие славяно-русской палеографии. М., 1963, 142 с.;
o Об объеме первой славянской книги, переведенной с греческого Кириллом и Мефодием. — ВСЯ, 7, 1963, с. 73—81;
o Лексические варианты в древних славянских рукописях. — В: Исследования по исторической лексикологии древнерусского языка. М., 1964, с. 5—17;
o К истории буквенной цифири и алфавитов у славян. — В: Источниковедение и история русского языка. М., 1964, с. 37—43;
o Новые данные об оригиналах русской рукописи 1092 г. — В: Источниковедение и история русского языка. М., 1964, с. 84—118;
o Юрьевское евангелие в кругу родственных памятников. — В: Исследования по истории русского языка и письменности. М., 1966, с. 44—76;
o Некоторые данные о группировке славянских рукописей полного апракоса XII—XIV вв. — ПСб, 17 (80), 1967, с. 176—184;
o Типология рукописей древнерусского полного апракоса XI—XIV вв. в связи с лингвистическим изучением их. — В: Памятники древнерусской письменности. Язык и текстология. М., 1968, с. 199—332;
o Лингвистические данные в текстологических исследованиях. — В: Изучение русского языка и источниковедение. М., 1969, с. 3—26;
o О глаголической традиции в славянском евангелии-апракос. — Slovo, 21, 1971, с. 351—358;
o Текстологическое исследование наследия Кирилла Философа. — ККФ 2, с. 31—40;
o О текстологическом изучении памятников традиционного содержания. — В: Текстология славянских литератур. Л., 1973, с. 175—182;
o Рекомендации для определения языка (извода) древних славянских рукописей. — В: Методическое пособие по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. М., 1973, с. 1—42;
o Связь изучения изобразительных средств и текстологии памятника. — В: Древнерусское искусство. Рукописная книга. 2. М., 1974, с. 58—69;
o Повторяющиеся чтения как лингвистический источник. — В: Восточнославянские языки. Источники для их изучения. М., 1973, с. 72—98;
o Текстология и язык древнейших славянских памятников. М., 1976, 368 с.;
o Изборник 1073 г. Судьба книги, состояние и задачи изучения. — В: Изборник Святослава 1073. М., 1977. с. 5—30;
o Лексика Изборника 1073 г. в „Описание рукописей Синодальной библиотеки“. — В: Изборник Святослава 1073. М., 1977, с. 152—169;
o Реймское евангелие: история его изучения и текст. М., 1978, 64 с.;
o Постоянная и варьирующаяся лексика в списках памятника. Вопросы изучения и лексикографирования. — В: Славянское языкознание. VIII Международный съезд славистов. Загреб—Любляна, 1978. М., 1978, с. 172—195;
o Научное факсимильное издание древних рукописей. — В: Проблемы научного описания рукописей и факсимильного издания памятников письменности. М., 1981, с. 48—61.
Лит.:
· Курашкевич В. П. — ВЯ, 6, 1957, 2, с. 123—125;
· Гумецкая Л. Л.—ВЯ, 8, 1959, 1, с. 118—123;
· Utěšený Sl. — Slavia, 33, 1964, р. 630—633;
· Blahоvá Е., K. Нorálеk. — Slavia, 37, 1968, p. 379—382;
· Мещерский H. А. — ИАНСССРоля, 36, 1977, с. 551—554;
· Буюклиев Ив. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3 с. 103—106;
· Верещагин Е. М., Н. И. Толстой. — ВЯ, 27, 1978, 6, с. 130—135.
Ангелина Даскалова